Немили-недраги - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Иван Вазов (XVI.) #16

XVI.

Близо четири месеца вече как трае войната.

Никакво забележително сблъскване не беше произлязло още между войските на двете воюещи страни. Мъчноподвижният Абдул Керим паша не намираше сгодно още да се изпита, да даде някакъв решителен удар; пъргавият Черняев не желаеше да рискува неопитната и непривикнала с гърмежа на боя сръбска милиция за едно вероятно поражение. В замяна на това турските башибозуци свирепствуваха, горяха, колеха, пленяха. Възточните крайнини на Сърбия бяха пустини вече. Едно глухо незадоволство, едно напрегнато кипение се проявяваше вече в недрата на сръбската армия, съставена от сърби, руси, българи и черногорци. Недоразумението бъркаше на точното изпълнение на заповедите; националният егоизъм се разбуди съвсем не навреме и придаде на всичките военни действия една очевидна разбърканост и непоследователност.

На 8 септември при Алексинац стана едно голямо сблъскване, в което сърбите удържаха връх: те отблъснаха напора на турските войски.

А между това орисаният Джуниский ден не беше дошъл още.

На 16 септември 2-ри батальон от руско-българската бригада, състоящ се от 850 души българи в униформа, стоеше срещу Гредетинската планина.

Гредетинската планина не беше друго нещо освен куп кръстосани по всяка посока невисоки бърда, които се протакаха надлъж по възточната сръбска граница. Повечето от тях бяха покрити с ниски гори и храсталаци.

На един по-височък връх турската войска имаше укрепена позиция с четири големи топове. По западната полегата наклонност на бърдото три реда шанцове (окопи), напреки прострени, пресичаха достъпа към батареята. Надлъж по шанцовете стърчаха колибки от върхари и шума, построени за нуждите на защитниците на шанцовете.

Между най-горния шанц и батареята имаше засека, тоест бяха изпресекли кое до половина, кое до дъно растящите там дървета; а с клонищата и шумалака им бяха задръстили пространството, за да не може неприятелят, в случай че прегази шанцовете, да пролази лесно до върха.

Четири или пет турски табура, въоръжени с най-добри скорострелни пушки, бранеха шанцовете и батареята. На няколко разстояние оттатък укрепения връх стояха други турски сили, готови да потеглят, щом стане нужда. Отвъд дола, на най-високото бърдо, което командуваше на другите остали, беше друга турска батарея с един круповски топ. Наричаха я бяла батарея.

Оттам надалеч, в жълтеникавата долина на Морава, се виждаха стълпове бели пушеци от запалените сръбски селца, станали плен и пожар от башибозуците.

Прочее 2-ри батальон от руско-българската бригада тоя ден трябваше да се опълчи срещу всичките тия сили на неприятеля. Заповядано му беше, съобразно с плана за една обща атака по всичката турска линия, да превземе гредетинската позиция.

Той беше въоръжен с пушки белгийски, които се пълнеха из устата и се палеха с евзи.

Малко настрана от руско-българския батальон стоеше един орляк, една дружина от около 300 души храбри черногорци, като спомагателна сила.

Отзад още пъплеха из гъсталака 3 батальона българи, една батарея от 4 четирифунтови топа и 3–4 батальона сърби, които съставляваха втора боева линия и резервата.

2-ри батальон, както и останалите 3 батальона от руско-българската бригада, действуващи все в моравската армия, се намираха под главната команда на енергичния руски полковник Медведовски; а сам той се намираше под Хърватовича.

Непосредствен и обичан началник на българските доброволци в батальона беше назначен от генерал Черняева храбрия капитан Райчо Николаев, тоже българин, до него време служащ в руската армия и прочут по смелото си преплуване Дунава на 1854 г.

2-ри батальон, сега обучена и дисциплинирана войска, а най-напред чета само от 96 души, събрани от капитан Райчо Николаев още през юлия в Букурещ и доведена от него в Кладово, след като биде обезоръжена от сръбската власт в Крайово, беше имал вече няколко сбивания с турските войски: при Копривница, на 6 август, дето пропъди турското и черкезко отделения; при Градската кула, въоръжена с четири топа, дето разби един значителен отряд и го накара да се натъпче и затвори в крепостта — беше вече влизал в огъня и гореше от нетърпение да спечели по-бляскава победа; затова, когато му се съобщи заповедта, че се назначава да превземе с пристъп гредетинското укрепление, голямо въодушевление облада цялата дружина. Българите ламтяха час по-скоро да оправдаят топлите думи на генерала Черняева, който в Шилинговец беше им казал, че „той полага немалка надежда на българите и не се съмнява, че ще се бият юнашки срещу християнския враг“.

Имаше още едно важно обстоятелство. Отношенията на сръбските офицери и даже на самото население към българите не бяха много приятни. Една тайна из най-напред, а после явна вражда се забележи. Разорителните действия на войната, която отдавна беше пренесена на сръбска почва; последователните несполуки на сръбската армия, която на много точки бе принудена да се тегли и да остави цветущите долини на Морава и Тимок плячка на грабежа и на огъня; раздразнението от протакането на тая злополучна война — всичко това направи сърбите да дирят естествено някоя причина, някой виноват за несполуките на това смело предприятие, което в един час на великодушен и благороден порив тъй рицарски подхванаха. Мярнаха им се пред очите българите. И ето цял ред обвинения в неискреност, във вероломство, в страшливост и пр. Обвиненията се последваха от отровни оскърбления: оскърбленията — с открито гонение и недоверие. Българите изведнаж се видяха, че ги третират не като безкористни съюзници, а като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка; печатът от своя страна подклаждаше огъня. Заусещаха лишения в храна, в припаси, в патрони; стана опитване да ги накарат да се нарекат старосърбиянци; при Неготин поискаха вместо български пряпорец да им наложат сръбски. Така от ден на ден положението им ставаше по-незавидно, задачата им по-мъчна. Но всичките лишения, всичките физически страдания не бяха нищо пред общия вик, че българите са страшливи.

Като още по-красноречиво доказателство за нравственото им страдание ние ще приведем края от словото, което таз утрин капитан Райчо държа на батальона: „Днес е денят — каза той, — в който ще да докажем, че знаем да се разплащаме с общия тиранин на християнството, и да накараме да млъкне безсъвестният вестник Изток9… Днес в боя ние трябва чрез юнашки проляната си кръв да умием лицето си и името си и да спечелим потъпканата си чест.“10

……………………………………………………………………………………………

Едва се разположи и намести батальонът, из един път въздухът екна от няколко гърмежа, които идеха отдясно.

Черногорците удариха на турците.

Посрещна ги страшен огън. Шанцовете се покриха с дълги пояси мъгла.

Стрелците от батальона тутакси излязоха, а подире им целият батальон се устреми с голяма буйност към първия шанц. Дъжд от куршуми валеше въз доброволците и разредяваше куповете им, забулени от сини облаци дим; гредетинската и бялата батареи бълваха. Но доброволците пристъпваха и гърмяха, като оставяха подире си умирающите и ранените. Когато се събраха с черногорците, които с псувни и викове тичаха към шанцовете, залови се ужасен бой. Неприятелят изскокна из шанца. Двете войски се удариха гърди с гърди. Сабята посрещна байонета, юмрукът отговори на дънера на пушката, ругателството на попържнята. Шум, гръмове, размесени с викове „напред“, люшкаха въздуха. Черногорците се бореха като левове, българите като бесни сечеха, баскаха, блъскаха, поразяваха. Неприятелят отстъпи, батальонът прегази колибите, като ги запали, превзе шанца и се спусна към втория. Победоносни викове ура съпътствуваха вървежа му под град гранати и куршуми и неприятелят, като видя, че наближава втория шанц, оттегли се, но пушкаше непрестанно. Нов напор от страна на черногорци и българи: нападнаха на третия шанц. Нищо ги не спираше. Тогава турците се възвиха, за да нападнат дясното крило на батальона. Но по дадената команда доброволците се извърнаха с лице към неприятеля и осуетиха маневрата му. Отговориха му внезапно със страшен огън и той се оттегли бързо на една могила. Храбростта и неустрашимостта на славяните бяха неописуеми. Голям брой от них се бяха вече повалили, но живите вървяха напред с викове: „Урра, урра! Победа!“ Стъпиха и в третия шанц под ужасний огън на неприятеля. Из един път Бръчков, който се качуваше по насипа само с един голям нож в ръцете, с лице, почерняло от пупала и опръскано отдясно с кръв, зачу наблизо познат глас:

— Брате Бръчков, умрях!

Той погледна. Владиков, ударен с куршум в гърдите, падаше в окопа.

Изведнаж Хаджият, гологлав, окървавен, спусна се в рова, като стискаше ножа си, и с помощта на друг ратник изнесе навън Владикова, който беше облян с гореща кръв. Понесоха го назад. Една граната изсвири край ухото на Бръчков и пукна на отсрещния бряг на шанца, тъкмо дето влачеха Владикова; гъст облак от дим и прах забули другарите му. Той се залюля от потресението и полетя да падне. Но една здрава ръка го улови под мишницата и някой му извика: „Дръж се, брате, напред!“ Бръчков видя при себе си Македонски, който сам беше ранен на няколко места, и увлечен от общия напор и крясък, той се затече нагоре. Куршумите пищяха и фучаха край ушите им. Борците доближиха до засеката, която затрудни вървежа им. Бръчков беше изнемощял и премалял; люта жажда го гореше. Той чувствуваше, че ще умре. Неугасим огън палеше изсъхналото му гърло и език. Ранен беше, но не знаеше къде; усещаше само мъката на жаждата. Македонски съзря едно долче, изрито в планината, на дъното на което се жълтееше мътна и разбъркана водица, станала почти на тиня под стъпките на наваляка. Наведоха се и пиха. Това благодатно сега питие възвърна гаснеющата сила на Бръчкова. Изново се спуснаха и взеха да се провират между наповалените дървета и запречкани клоне. Сред гърмежа на боя чуваха се на окъсляци виковете на капитан Райча: „Братя! Напред!“… Пряпорецът се мяркаше и губеше пред погледа на Бръчкова и Македонски. Доброволците победиха и тая преграда, изпъкнаха запъхтени под насипа, на който стърчаха четирите топа на батареята и устата на хиляди пушки с дългите байонети. Сега всичките турски сили се съсредоточиха около батареята. Почна се нов бой, убийствен и безпощаден. Но нищо не спираше отчаяната храброст на славяните. Те налитаха като левове; едно чувство от страшна омраза, от досада, от безумно ожесточение беше ги упоило… Смъртта и ужасът им предаваха нечовешка сила; а умората и тричасовото лазене по тая урва и гладът, жаждата намериха мишците им безчувствени, от желязо… Пред тоя страховит напън на редове от юнаци ненараними, неумирающи, турците се оттеглиха. Българи и черногорци се нахвърляха в редута с бесни викове: „Ура!…“ Там ново клане. Неприятелят удари на бяг. Но командантинът арапин даде нов знак за нападение и турците, ободрени, се повърнаха и сблъскаха с навлезлите вече в редута доброволци. Гърмежите цепеха въздуха и раздираха ушите. Четирите топа престанали бяха да гърмят и като че стояха неми свидетели на битката. Мястото беше натрупано с мъртви и ранени. Турците не устояха на натиска и пак се люшнаха да бягат. Доброволците наближиха топовете и един от тях бързо се качи на един топ и го възседна като кон.

— Победа! — извика.

Той беше Бръчков.

Един чернокож азиатец се устреми към него с байонет и му изрева зверски:

— Назад бре, куче!

Но Бръчков с бързината на мълнията вдигна пушката, що беше взел отнейде и я свали със страшна сила връз главата на неприятеля с думите:

— На̀ ти едно назад!

Байонетът се стрелна под мишницата му.

Чернокожият азиатец се строполи мъртъв на земята.

Между това зададоха се три колони ново подкрепление на турците. Те се спряха в отстъплението си и изново се спуснаха, да завоеваят редута.

„Бялата батарея“ сипеше гранати и ужас.

Македонски се хвърли пръв връз наближающите неприятели с вдигнат нож, с кървави очи и цял обагрен в чужда и своя кръв, която капеше от него.

Една граната падна до него, пукна се на хиляди късове и Македонски се изгуби в облака…