Нещо за себе си

Друг подобен

Веднаж, пак по онова време, пътувах за Варна. В съседното отделение на третокласния вагон, в който бях, се трупаха няколко по-интелигентни хора и някой разправяше нещо с висок глас. Като всички, полюбопитствувах и аз да видя какво има там. Един млад, русичък и симпатичен момък, с изтъркани дрешки разправяше възторжено нещо.

— Това е Елин Пелин — каза ми многозначително един от слушачите.

— Така ли? — рекох аз. — Чакай да се запознаем.

Аз седнах срещу моя приятел, казах му похвала за хубавите работи, които е писал, особено за „Ветрената мелница“. Той се посмути, изглеждаше, че тоя разказ беше му неизвестен, но бързо се съвзе и продължи да разказва какво мисли да пише, как пише и с какви големи хора се познава. Той дълго и с едни красиви подробности разправяше за Вазов, Величков, Пенчо Славейков, Михайловски, как се запознал с тях, как го канили на чай и го карали да им чете произведенията си.

Той разправяше с увлечение и наслада, вярваше си сам и слушателите го вярваха също. И толкова убедителен беше той, че аз, макар и наранен в честолюбието си, го слушах свит и не смеех да го изоблича, за да ме не вземат околните за лъжец. На Поповската гара щастливият Елин Пелин слезе, а нещастният продължи за Варна.