Нещото в камъка

I

Той изкачваше планината и разбираше какво бе преживяла тя във времето на геологическите размествания. Заслуша се към звездите и записа буква по буква онова, което те казваха. Той бе намерил съществото, скрито в камъка. Беше се покатерил на дървото, което в друго време бе обитавано само от дивите котки, за да достигне пещерата, издълбана от годините и водата направо върху голата скала. Живееше сам в стара, паянтова ферма, кацнала на високия хребет, надвесил се над мястото, където се сливаха двете реки. А съседът му, който бе изключително лош човек, замина за общинския съвет на петдесет километра оттук, за да каже на шерифа, че този гадател на хълмовете и звезден слушател е крадец на кокошки.

Шерифът пристигна след седмица, прекоси двор и се упъти към мъжа, седнал в люлеещия се стол върху верандата, гледаща към реките и хълмовете. Той застана в основата на стълбите, водещи към верандата.

— Аз съм шериф Харли Шепърд — рече той. — Просто минавах оттук. Доста време не съм идвал в тази част на гората. Вие сте нов тук, нали?

Човекът се изправи и посочи към другия стол.

— От три години съм тук — рече той. — Името ми е Уолъс Дейниълс. Елате да седнете при мене.

Шерифът се изкачи по стълбите, здрависа се с човека и седна до него на стола.

— Вашата ферма не произвежда за пазара — каза шерифът.

Полето бе потънало в бурени, стигащи чак до оградата на двора.

Дейниълс поклати глава.

— Стопанство за собствени нужди, така да се каже. Няколко кокошки-носачки заради яйцата; една-две крави заради млякото и маслото; няколко шопара за месо… съседите ми помагат в коленето. И градина имам разбира се, но това горе-долу е всичко.

— Така е — обади се шерифът. — Мястото е съсипано. Старият Еймъс Уилямс го остави на разрухата. Той не беше добър стопанин.

— Почвата си почива сега — рече Дейниълс. — Трябват й десет години… може би дори двадесет… и отново ще е готова за сеитба. Единственият богат урожай за сега е от зайци, мармоти и полски мишки. Намират се, естествено и много птици. Имам едно чудесно ято от пъдпъдъци. Най-хубавото, което някога съм виждал!

— На времето тук се въдеха много катерици — рече шерифът. — И миещи мечки. Предполагам, че още ги има. Вие ловец ли сте, мистър Дейниълс?

— Нямам пушка — отвърна Дейниълс.

Шерифът се отпусна в стола, поклащайки се леко напред-назад.

— Местността тук е много красива — заяви той. — Особено, когато жълтеят листата. Има много широколистни дървета и се обагрят в най-различни цветове. Разбира се тази ваша земя е дяволски трудна за обработване. Много е стръмно тук, но е много красиво.

— Стара местност е — рече Дейниълс. — Преди четиристотин милиона години тук е имало море, което се е оттеглило. Мястото е било суша от преди края на силурийския период. С изключение на земите, които са на север, върху Канадската плоча, в страната не можете да намерите толкова стара местност като тази.

— Геолог ли сте, мистър Дейниълс?

— Не съвсем. Просто се интересувам, това е всичко. Заклет аматьор съм. Имам нужда от нещо, което да ми запълва времето и обичам да си правя екскурзии, да се катеря и да обхождам тези планини. А когато човек прави това, няма как да не се срещне лице в лице с геологията. Интересът ми се събуди. Открих няколко вкаменелости от брахиоподи и се зачудих. Писах да ми изпратят някои книги за тях и ги прочетох. И нещата се навързаха…

— Брахиоподи ли?! Да не говорите за динозаври или нещо такова? Никога не съм мислил, че тук някога е имало динозаври.

— Не са динозаври — рече Дейниълс, — по-ранна форма на живот са. Поне тези, които намерих. Те са малки — нещо от рода на мидите или стридите. Но черупките им са свързани по различен начин. Някогашните брахиоподи са измрели преди милиони години. Обаче и в наши дни все още се намират брахиоподи. Е, не са кой знае колко много.

— Сигурно е много интересно.

— За мене е така — отвърна Дейниълс.

— Познавахте ли се със стария Еймъс Уилямс?

— Не, той бе умрял, още преди да се настаня тук. Купих мястото от банката, която уреждаше имуществото му.

— Особен чешит беше — рече шерифът. — Враждуваше с всичките си съседи. Особено с Бен Адамс. Той и Бен години наред се караха за оградата, която ги разделяше. Бен казваше, че Еймъс не пожелал да я поправи. А Еймъс твърдеше, че Бен я бутнал и после уж без да иска вкарал говедата си в ливадата му. Как се разбирате с Бен?

— Добре — отвърна Дейниълс. — Нямаме проблеми. Аз почти не го познавам.

— И Бен не произвежда много за пазара — каза шерифът. — Ходи на лов и за риба, събира сен-сен1, залага капани през зимата и от време на време търси руда.

— В планините има руда — рече Дейниълс. — Олово и цинк. Но добиването ще излезе по-скъпо от самите минерали… тоест при сегашните цени.

— Бен винаги има тайни планове — каза шерифът. — Винаги се захваща с невъзможни неща. И е направо отвратителен човек. Непрекъснато си пъха носа, където не му е работата и винаги докарва бели на хората. Обаче не бих искал такъв като него да ми е враг. Онзи ден дойде да ми се оплаче, че някой му крадял кокошките. На вас не ви липсват кокошки, нали?

Дейниълс се усмихна.

— Има една лисица, която от време на време събира нещо като данък от всеки опак чешит. Но аз не й се сърдя.

— Бе чудна работа — поде отново шерифът, — открадни му на фермера нищо и никакво пиле и той вдига врява до бога! Е, не стига до съд разбира се, но стопаните много се дразнят от тая работа.

— Ако на Бен му изчезват пилета — рече Дейниълс, — почти съм сигурен, че моята лисица е виновна за това.

— Вашата лисица ли?! Говорите така, сякаш я притежавате.

— Не, разбира се. Никой не може да притежава лисица, но тя живее в тези планини с мене. Предполагам, че сме съседи\ От време на време я виждам и я наблюдавам. Може би това означава, че притежавам част от нея. Обаче не бих се изненадал, ако тя ме наблюдава повече, отколкото аз нея. Движи се много по-бързо от мене.

Шерифът стана енергично от стола си.

— Никак не ми се иска да тръгвам — рече той. — Признавам, че си починах, докато седях тук, говорих с вас и гледах планините. Навярно и вие често ги съзерцавате.

— Доста често — отвърна Дейниълс.

Той седеше на верандата и гледаше как гюрука на шерифската кола подскача надолу по склона, докато накрая се изгуби от погледа му.

За какво беше цялата тази работа, чудеше се Дейниълс. Шерифът не беше минал просто ей тъй. Изпълняваше някаква задача. Всичкото празно и приятелско дърдорене не беше без нищо и по време на разговора той успя да зададе сума въпроси.

Навярно беше нещо, свързано с Бен Адамс? Обаче срещу Бен Адам не можеше да се каже кой знае какво, освен че беше мързелив до мозъка на костите си. Мързелив като невестулка. Сигурно шерифът бе подочул нещо за контрабандната ракия на Адамс и бе дошъл да провери, надявайки се някой съсед да се разприказва. Обаче никой нямаше да го направи разбира се, защото всъщност не беше тяхна работа, а и варенето на ракия не бе създало никакви неприятности. Бен произвеждаше съвсем малко алкохол и изобщо не можеше да има неприятности. Той беше толкова мързелив във всичко, че не можеше да създаде и проблеми.

Някъде надолу по склона се чу звън на хлопки. Двете крави най-сетне се прибраха у дома. „Сигурно е много по-късно, отколкото си мисля“, каза си Дейниълс. Не че много го беше грижа колко е часът. Вече месеци наред не се интересуваше от това — откакто си разби часовника, когато падна от скалата. Изобщо не си даде труд да го поправи. Не му трябваше ръчен часовник. В кухнята имаше един разнебитен, стар будилник, ала той бе толкова капризен и безотговорен, че на него не можеше да се разчита. Дейниълс почти не му обръщаше внимание.

След малко, мислеше си Дейниълс, той трябваше да стане от стола си и да се залови за работа — да издои кравите, да нахрани прасетата и кокошките, да събере яйцата. тъй като градината не бе разработена, нямаше и много работа по нея. Тези дни щеше да обере тиквичките и да ги складира в мазето, а трите големи тикви трябваше да закара долу у Пъркинс за децата му, за да могат да си направят фенерите за празника на духовете2. Зачуди се дали той да не изреже фигурите или да остави децата сами да ги направят.

Кравите обаче бяха още далече и Дейниълс имаше малко време. Той се бе настанил удобно върху стола си и се взираше в планините.

Докато ги гледаше те започнаха да се променят.

Когато видя явлението за първи път, Дейниълс се изплаши малко, но сега бе свикнал вече.

Докато ги наблюдаваше, планините се промениха и станаха съвсем различни — съвсем друга растителност и съвсем непознати животни.

Този път видя динозаври: цяло стадо, но не бяха големи. Най-вероятно бяха от средния триаски период. Този път обаче щеше да гледа отдалече — той самият нямаше да участва. Щеше само от от разстояние да гледа какво представляваше праисторическия период и нямаше да се остави да бъде въвлечен, както толкова често се случваше.

Приятно му беше, но имаше и работа, която трябваше да свърши.

КАкво ли друго можеше да прави, освен да гледа, питаше се Дейниълс за кой ли път. Той не се интересуваше нито от динозаврите, нито от първите амфибии, нито от другите същества, които се разхождаха едно след друго из планината.

Най-много го тревожеше онова другото същество, което лежеше, заровено дълбоко под варовиковите скали на Платвил.

Би трябвало още някой да научи за него. Знанието за това трябваше да се пази живо така, че в бъдеще (навярно след още сто години), когато технологията достигнеше необходимото ниво, при което човек би могъл да се справи с проблема, той да можеше да влезе в контакт с (и може би да освободи) обитателя на камъка.

Разбира се трябваше да има данни — писмени данни. Дейниълс щеше да се погрижи за това. Той вече водеше дневник — описваше всяка седмица (понякога всеки ден). Беше разказ за онова, което бе видял, чул и научил. Имаше вече три дебели тетрадки, изписани с неговия ясен почерк, а чевъртата бе запълнена повече от половината. Всичко бе записано откровено и подробно, и толкова обективно, колкото бе във възможностите му.

Но кой ли би повярвал на написаното от него? И още по-важно, кой би си дал труда да го прочете? По всяка вероятност тетрадките щяха да събират прах върху някоя лавица докато свят светуваше и ничия ръка нямаше да се докосне до тях. А дори и след време, някъде в бъдещето, някой да свалеше тези томове, да издухаше насъбралия се прах и да ги прочетеше, щеше ли този някой да повярва?

Отговорът бе ясен. Дейниълс трябваше да убеди някого. Думи, написани от някого, който отдавна бе изгнил в земята (при това бе особена репутация), можеха лесно да бъдат пренебрегнати, като плод на трескаво съзнание. Но ако успееше да накара някой добре известен учен да го изслуша и да сложи подписа си под написаното, събитията, които се случваха в планините и които се съдържаха в тях, щяха да бъдат положени върху здрава основа, достойна да бъде изследвана в даден бъдещ момент.

Някой биолог може би? Или невропсихиатър? Или палеонтолог?

Навярно нямаше значение в каква област работеше ученият. Просто бе достатъчно да слуша, без да се смее. Беше извънредно важно да го изслуша, без да се смее.

Седнал на верандата, загледан в планините, осеяни с пасящи динозаври, звездният слушател си спомни онзи ден, в който бе отишъл да се срещне с палеонтолога.

— Бен, — рече шерифът, — ти си влязъл май в наказателното поле. Тоя човек Дейниълс никога не би крал пилета. Той си има свои.

— Въпросът е — рече Адамс, — как се е сдобил с тях.

— Няма смисъл — поде отново шерифът. — Той е джентълмен. Личи от начина, по който говори. Образован човек е.

— Ако е джентълмен, какво прави тук? — попита Адамс. — Това място не е за джентълмени. Появи се преди две-три години и се нанесе тук. Оттогава никаква работа не е захващал. Само скитосва нагоре-надолу из планините.

— Той е геолог — рече шерифът. — Или поне се интересува от геологията. Нещо като хоби му е. Каза ми, че търси вкаменелости.

Адамс застана нащрек, подобно на куче, надушило заек.

— Така значи — рече той. — Бас държа, че не търси вкаменелости.

— Така ли? — извиси глас шерифът.

— Търси руда — рече Адамс. — Прави разкопки, ето с какво се занимава. Тези планини гъмжат от полезни изкопаеми. Трябва само да знаеш къде да ги търсиш.

— Ти доста време вече търсиш — забеляза шерифът.

— Аз не съм геолог. Един геолог би имал голямо предимство. Той познава скалите и тъй нататък.

— Не ми изглеждаше на такъв, който търси руда. Просто се интересува от геология и това е всичко. Намерил е някакви вкаменелости от миди.

— Може да търси пещери със съкровища — рече Адамс. — Навярно има карта или нещо подобно.

— Дяволски добре знаеш, че тук няма пещери със съкровища — каза шерифът.

— Трябва да има — настоя Адамс. — Преди много време тук са идвали французите и испанците. И много са си падали по съкровищата, тези французи и испанци. Все златни мини са търсели и вечно са криели съкровища в пещерите. Там, в онази пещера над реката откриха скелет в испански доспехи и скелет на мечка с меч, застанал точно там, където би трябвало да е стомахът й.

— Това е само слух — рече шерифът с презрение. — Някакъв смахнат глупак започна всичко, но не беше вярно. Дойдоха хора от университета и се опитаха да изследват тази работа, обаче се оказа, че няма и дума истина.

— Но Дейниълс ходи по пещерите — рече Адамс. — Виждал съм го. С часове стои в онази пещера долу при Кет Ден Пойнт. И винаги се изкачва по едно дърво, за да може да се вмъкне вътре.

— Ти го следиш?!

— Ами да, разбира се, че го следя. Намислил е нещо и искам да зная какво е то.

— Гледай да не те спипа — рече шерифът.

Адамс реши да пусне думите му покрай ушите си.

— Е, както и да е — рече той, — ако няма пещери, то поне има много олово и цинк. Човекът, който го изрови, ще направи милиончето.

— Но не и преди да намери капитал, с който да финансира добиването — отбеляза шерифът.

Адамс порови с тока на обувката си в пръстта и рече колебливо:

— Значи смяташ, че е чист?

— Казва, че и на него му изчезват пилета. Някаква лисица ги отмъквала. По всяка вероятност това е станало и с твоите кокошки.

— Щом лисица му отмъква пилетата, защо тогава не я застреля? — попита Адамс.

— Той не се ядосва за това. Изглежда мисли, че лисицата има право. Дори няма пушка.

— Ами щом няма пушка и сам той не се интересува от лов, тогава защо не остави другите хора да ловуват? Не дава нито на мене, нито на момчетата ми да се приближим до имението му с пушки. Навсякъде е оградил. Това направо не е по съседски! Ето едно от нещата, заради които не се разбираме с него. Винаги сме ловували там. Старият Еймъс беше труден човек, но не се интересуваше дали ловуваме или не. Винаги сме ловували и никой не ни е пречил. Та нали ловът е позволен?! И си мисля, че всеки може да ловува където си поиска!

Седнал на пейката върху спечената земя пред разнебитената къща, шерифът се огледа наоколо — погледна кокошките, ровещи тревожно с крака в пръстта, мършавата хрътка, която дремеше под сянката и помръдваше козината си, за да отпъди няколкото мухи, погледна въжето за пране, закрепено между двете дървета и увиснало под тежестта на дрехите и хавлиените кърпи, погледна и коритото — с единия си край върху скамейката за пране, поставена отстрани на къщата.

„Господи“, помисли си шерифът, „този човек не може да няма време да направи свестен простор за прането си, вместо това най-обикновено въже между дърветата!“

— Бен — рече той, — ти се опитваш да създаваш проблеми. Мразиш Дейниълс — човек, който живее във ферма, но не се занимава със селскостопанска работа и се сърдиш, че не те пускал да ловуваш в неговите земи. Той има право да живее, където си поиска и има право, да не ти разрешава да ловуваш на негова територия. Ако бях на твое място, не бих се занимавал с него. Не е нужно да го харесваш или да имаш каквото и да било с него… обаче не се опитвай да отправяш към него фалшиви обвинения. Той може да те съди за това.