Нещото в камъка

III

И точно тук му бе грешката, рече на себе си Дейниълс. Не трябваше да споменава, че слуша звездите. Разговорът протичаше добре до момента, в който му каза за звездите. Разбира се Торн не му бе повярвал, но беше заинтригуван и би го слушал още, би могъл дори сам да се залови да изследва случая, макар и тайно без съмнение и много, много предпазливо.

Дейниълс знаеше, че грешката му е неговата прекалена ангажираност към съществото в камъка. Миналото нямаше значение — важно беше да може да съобщи за онова създание в камъка, да даде обяснения за него и да каже откъде знае, че то е там. Трябваше да каже и за слушането на звездите.

Обаче трябваше да внимава, мислеше си Дейниълс. По-добре да си бе мълчал. Но пък пред него стоеше човек, който макар и да се съмняваше, бе готов да слуша, без да му се смее и от благодарност Дейниълс се бе разприказвал повече отколкото бе необходимо.

Фитилът на газената лампа, поставена върху кухненската маса, запремига на течението, идващо от зле уплътнените прозорци. След като бе приключил работата си, изневиделица се появи силен вятър, който се блъскаше в къщата и я тресеше със силата на ураган. В отсрещния ъгъл на стаята горящите цепеници в печката хвърляха топли и весели отблясъци върху пода и кюнеца в отговор на вятъра, който нахлуваше в комина и гъргореше вътре, изсмуквайки пушека навън.

Дейниълс си спомни, че Торн бе споменал невропсихиатър и навярно преди да се опита да заинтересува някого с онова, което виждаше и чуваше, той би трябвало да се помъчи да разбере защо и как чуваше и виждаше тези неща. Човек, който изследваше процесите на мозъка и съзнанието можеше да намери отговора… ако изобщо съществуваше някакъв отговор.

Нима онзи удар в главата бе дотолкова преобразил и пренаредил процесите в неговия мозък, че той бе придобил нови способности? Възможно ли беше съзнанието му да бе така наранено и разбъркано, че да бе отключило някакви латентни дарби, които в следващото хилядолетие биха се развили по естествен път? Нима мозъчната травма бе отключила началото на някакъв еволюционен процес, дал единствено на него способностите и сетивата, които щяха да се проявят може би след един милион години?

Изглеждаше поне… е, ако не разумно обяснение, то поне едно от възможните. И все пак някой учен мъж би могъл да намери и друго решение.

Дейниълс бутна стола си назад от масата и отиде до печката. Той взе машата и повдигна едното колело на старата, изтърбушена готварска печка. Подпалките в горивната камера се бяха превърнали във въглени. Дейниълс се наведе и хвана една цепеница от коша за дърва. Пъхна я в камерата, намести я, сложи до нея и една по-малка и постави обратно колелото. Много скоро, в някой от следващите два-три дни трябваше да си поправи фурната, за да може да я използва.

Той излезе навън и застана на верандата с изглед към реката и планините. Вятърът се втурна откъм север, засвири около къщата и с тътен се понесе надолу към дълбоката речна долина. Ала небето беше чисто — стоманено ясно и току-що издухано от вятъра. Бе осеяно със звезди, които ярко светеха и премигваха в разбунената атмосфера.

Като вдигна поглед към звездите, Дейниълс се запита какво ли имаха да му съобщят сега, но той не се опита да ги чуе. Слушането на звездите изискваше големи усилия и пълно съсредоточаване. За първи път Дейниълс ги бе слушал в нощ като тази. Тогава бе излязъл на верандата и се бе запитал какво ли имат да кажат звездите, чудейки се дали изобщо говореха помежду си. Глупава, блуждаеща мисъл — нещо като бълнуване посред бял ден. Но щом я изрече на глас, Дейниълс се помъчи да чуе звездите, знаейки през цялото време, че това е глупаво. Ала той тържествуваше и се радваше с тази своя глупост, казвайки си, че е страхотен късметлия загдето е така откачен и може да чуе звездите. Беше като дете, което вярва в Дядо Коледа и във Великденското зайче. Той се бе заслушал, беше ги чул и макар да бе слисан, не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво съмнение, че някъде там далече други същества разговаряха помежду си. Дейниълс навярно бе слушал по някакъв дуплекс, обаче такъв, който поемаше милиони, а може би и милиарди междупланетни разговори. Естествено това не бяха думи (може би мисли), но бяха също така ясни като думите. Той не разбираше всичко (голяма част от казаното Дейниълс изобщо не проумяваше), навярно защото произходът и средата му, както и фактът, че не бе учил, не му даваха възможност да разбере нещо. Той видя себе си като някакъв австралийски абориген, който слуша разговор между двама ядрени физици, разискващи някаква нова теория.

Наскоро след това, когато изследваше малката пещера в Кет Ден Пойнт, Дейниълс за пръв път получи знак за съществото в камъка. Смяташе, че ако не бе слушал звездите, ако не бе разбрал, че може да чува звездите и ако не бе тренирал мозъка си чрез това слушане, то той не би могъл да чуе създанието, заровено дълбоко под варовиковите скали.

Дейниълс стоеше и гледаше звездите, слушаше вятъра, а там някъде, оттатък реката, по пътя, който се виеше из далечните планини, мъждукаха фаровете на някаква кола, пътуваща в нощта. Вятърът утихна за миг, като че ли набираше сили, за да задуха още по-силно и в мигновеното затишие преди новия порив, Дейниълс долови някакъв друг звук — шума от брадва, цепеща дърва. Той се заслуша отново, този път по-внимателно, и звукът се повтори, но така накъсан от поривите на вятъра, че не можеше да се разбере откъде точно идва.

„Сигурно греша“, помисли си Дейниълс. „Кой ще вземе да излезе да сече дърва в такава нощ?“ Навярно това бяха ловци на миещи мечки. От време на време те отсичаха по някое дърво, за да пропъдят някоя добре укрила се мечка. Този подъл и неспортсменски трик често се прилагаше от Бен Адамс и неговите източили се като върлини, тромави синове. Ала в тази нощ никой не би тръгнал да лови миещи мечки. Вятърът отнасяше миризмата надалече и кучетата нямаше да могат да ги подушат. Най-подходящи за такъв лов бяха тихите нощи. Пък и никой не е толкова луд, че да сече дърво във ветровито време, когато има опасност вятърът да блъсне дървото върху секачите.

Дейниълс отново се ослуша за звука, но след временното затишие вятърът отново бе задухал още по-силно от преди и нямаше никаква възможност да се улови какъвто и да е по-слаб звук от неговия сърдит вой.

Утрото дойде меко и сиво, а вятърът бе просто шепот. Веднъж посред нощ Дейниълс се събуди и го чу как блъска прозорците, как фучи около къщата и скръбно вие някъде горе из непроходимите и обрасли с гъсталак долове отвъд реката. Обаче, когато се събуди сутринта, всичко бе утихнало и слабата светлина мъждееше в прозорците. Той се облече и излезе навън, а там сякаш намери земята на покоя — небето бе така забулено, че нямаше и следа от слънце, въздухът бе свеж, сякаш току-що измит, но изпълнен с тежката, напоителна влага на сивите облаци, стелещи се над земята. Есенните листа, обгръщащи планините, бяха придобили по-наситен оттенък, отколкото на светлината на есенното слънце.

След като закуси и привърши къщната работа, Дейниълс тръгна към планините… Докато слизаше по склона на едно от възвишенията, отправил се към първата долчинка, Дейниълс усети как в него тлее тайната надежда, че днес няма да настъпи никаква геологическа промяна. Много пъти промяната изобщо не настъпваше и като че ли нямаше никаква по-специална причина за нейното наличие или отсъствие. Понякога Дейниълс се опитваше да открие причината. Записваше подробно всичко — как се чувстваше, какво правеше, дори маршрута на разходката си, но не бе успял да забележи никаква закономерност. Разбира се тя бе някъде в съзнанието му — нещо, което задействуваше неговите нови способности. Ала събитието ставаше произволно и независимо от желанието му. Дейниълс не можеше да го управлява, поне не съзнателно. От време на време той се опитваше съзнателно да предизвика промяната, ала не успяваше. Или не знаеше как да действа, или тя наистина настъпваше произволно.

Днес, той се надяваше, че няма да се наложи а използва тази си способност, защото му се искаше да се разходи из планината сега, когато тя бе така привлекателна и изпълнена с нежна меланхолия. Предишните ярки и контрастни тонове бяха приглушени от меката, сребриста светлина. Дърветата се изправяха мълчаливо като стари и търпеливи приятели, очакващи нечие завръщане. Килимът от нападали листа, покриваше горските пътеки и заглушаваше шума от стъпките.

Дейниълс слезе от долчинката и седна на един повален пън, разположен до бликащия ручей, който ромонеше и извиваше покрай огромните каменни отломки, пръснати из речното корито. През май тук в езерцето, образувало се малко под ручея, разцъфваше оранжевото блатниче, а склоновете на възвишенията се покриваха с пастелните тонове на гълъбовите очички. Сега обаче нямаше нито блатничето, нито гълъбовите очички. Гората се бе приготвила за своя зимен сън. Лятната и есенна растителност или бе отдавна изчезнала, или сега бавно умираше. Носещите се из въздуха листа се трупаха върху горската почва, загръщайки я с топла дреха срещу леда и снега.

Тук, мислеше си Дейниълс, човек се разхождаше сякаш с духовете на минали сезони. Това траеше вече милион години или дори повече. Но не беше винаги така. В разстояние на милиони и милиони години, в отдавна забравен период тези планини, както и целия свят, са се радвали на вечно лято. А може би само преди десет хиляди години километър и половина висока стена от лед се е издигала някъде на север не много далече или дори достатъчно близо, че да може човек, застанал на мястото, където сега се намираше неговата къща, да види лекото синкаво сияние, очертаващо върха на гледчера. Но дори тогава е имало сезони, макар средната температура да е била доста по-ниска отколкото сега.

Дейниълс стана от пъна и продължи надолу по склона на долчинката, следвайки пътеката. Тя се виеше нагоре из планината, утъпкана от добитъка във време, когато на паша излизаха доста повече говеда. Сега излизаха само двете крави — собственост на Дейниълс. Той с учудване отбеляза, както толкова пъти до сега, че кравите имаха изключително добър градивен инстинкт — те винаги избираха най-удобния терен, за да утъпкат пътя си.

Дейниълс спря току до самия бял дъб, изправил се край един от завоите на пътеката, за да хвърли поглед върху огромния коледен храст, който бе наблюдавал толкова години. Неговата тъмнозелена качулка бе изсъхнала напълно, оставяйки само гроздовете от яркочервени плодчета, които служеха за храна на птиците през зимата.

Дейниълс продължаваше да върви, пътеката се виеше все по-навътре и по-навътре сред възвишенията, където тишината ставаше все по-дълбока и по-дълбока, а светлината все по-сумрачна, докато… най-накрая светът се превърнеше в един хвърлей място.

Там, отвъд речното корито беше дупката3. Жълтата й паст зееше под един болен и изкривен кедър. Тук през пролетта играеха малките лисичета. Някъде в далечината, при езерото в долината изкрякаха патици. А горе на високото се виждаше Кет Ден Пойнт — дупката, издълбана бавно и постепенно от вятъра и времето направо върху скалата.

Обаче нещо не беше както трябва.

Застанал на пътеката и зареял поглед нагоре към върховете, Дейниълс ясно усещаше, че нещо не е наред, но не можеше да каже точно какво е то. Виждаше се по-голяма част от лицето на скалата и нещо като че ли липсваше. Изведнъж той осъзна, че дървото го нямаше там — дървото, по което години наред се катереха диви котки, преспивайки върху клоните му след някоя нощ на скитосване и плячкосване, тръгнали към своята дупка; дървото, върху което се катереха и хора, които като Дейниълс също търсеха котешката дупка. Котките разбира се ги нямаше… нямаше ги вече толкова години. В първите заселнически години дивите котки бяха преследвани почти до пълното им унищожение, тъй като от време на време поради грешка те пречукваха по някое агне и го домъкваха в дупката. Там все още се намираха доказателства за това, че те бяха обитавали пещерата. В дъното, из тесните й лабиринти се валяха малките кости и разбитите черепи на дребни бозайници, сочещи, че дивите котки са носили дребни животни за храна на своите малки.

Дървото беше старо и проядено и бе стояло тук навярно няколко века. Нямаше смисъл някой да го отсича, защото, както бе изкривено, то не струваше и пукната пара като дървен материал. А и във всички случаи би било невъзможно да се измъкне от гората. И все пак снощи, през едно краткотрайно затишие, както бе застанал на верандата, Дейниълс бе чул как някой сече дърво… и ето че днес дървото го нямаше.

Не вярващ на очите си, той се закатери бързо-бързо по хълма. На места склонът бе толкова стръмен (наклонът беше почти четиридесет и пет градуса), че Дейниълс трябваше да се придвижва с крака и с ръце, вкопчвайки се в храсталаците и подтикван от страх, който бе свързан не само с липсващото дърво.

Защото не другаде, а точно в котешката дупка човек можеше да чуе съществото, скрито в камъка.

Дейниълс си спомни първия ден, в който бе чул създанието, но тогава не бе повярвал на сетивата си. Бе сигурен, че звукът е породен само от неговото въображение, от разходките му сред динозаврите и слушането на звездите. Първият път, когато се качи на дървото, за да стигне до пещерната дупка, не се чу никакъв звук. Беше се катерил няколко пъти преди това и бе изпитал перверзно удоволствие от намирането на толкова необичайно убежище. Той сядаше на издатината пред пещерата и зарейваше поглед над бухналите зелени върхове на дърветата, покрили стръмните склонове. През клоните им все пак се съзираше езерото, разположено сред подгизналата речна долина. Самата река не се виждаше. Човек трябваше да се изкачи по-високо, за да я види.

Дейниълс хареса пещерата и малката издатина пред нея, защото те му даваха убежище — място, откъснато от света, откъдето той можеше да се наслаждава на този малък земен кът, без някой да го вижда. Същото това чувство на откъснатост от света бе подмамило и дивите котки, казваше си Дейниълс. А мястото беше не само уединено, то означаваше сигурност за техните малки. До дупката можеше да се стигне само по един начин — като се изкачи дървото.

Той бе чул създанието за първи път, когато се бе сврял в най-задъненото кътче на малката пещера, за да се наслади на купчинките от кости и малки счупени черепи, където малките на дивите котки бяха разкъсвали плячката си преди около един век може би. Клекнал там, където някога беше лежало потомството на дивите котки, Дейниълс усети как нечие присъствие изпълва пещерата, простирайки се към него. То идваше някъде от дълбините на скалата под него. Отначало беше само присъствие — просто сигурността, че там отдолу имаше нещо. В първия миг Дейниълс бе погледнал скептично на нещата, после бе повярвал. След време вярата се превърна в сигурност.

Не различаваше никакви думи разбира се, защото всъщност изобщо не чуваше звуци. Но чуждият интелект и усещането за присъствие проникваха през тялото му, през пръстите му, разперени върху каменния под на пещерата, а също и през коленете му, притиснати в скалата. Дейниълс попиваше всичко това, без да чува нещо и колкото повече попиваше, толкова повече се убеждаваше, че дълбоко във варовика, в един от пластовете му бе скрит някакъв чужд интелект. И най-сетне дойде време, когато Дейниълс долавяше откъслечни мисли — сякаш отделни трепети на едно живо съзнание, затворено в скалата.

Той не разбра онова, което чу. Тази невъзможност да разбере беше от голямо значение. Ако беше разбрал, щеше да обясни откритието си като плод на своето въображение. Каквото беше положението на нещата до този момент, Дейниълс не разполагаше с никакво познание, което би могло да послужи като трамплин за въображението му, та да може да изфабрикува тази своя представа. Той долавяше някаква сложна система от взаимоотношения, която изобщо нямаше смисъл — която изобщо не можеше да бъде разбрана: състоеше се от безброй малки, разпръснати късчета информация — скандална (и все пак проста) информация, която не можеше да бъде приета от човешкия мозък. Дейниълс бе успял да усети пустата бездна на толкова огромни разстояния, та човешкото съзнание се сгърчваше само при споменаването за това. Беше успял да усети самия безкрай, в който се намираха тези разстояния. Дори при слушането на звездите той не бе възприемал толкова съкрушителни концепции за другото „къде и кога“. Имаше и друга информация (само откъслечна), за която усещаше, че ще може да се вмести в човешкото познание. Ала Дейниълс никога не можа да научи достатъчно, за да намери точно процепа, през който да бъдат пуснати тези късчета в масовото човешко познание. По-голямата част от онова, което усещаше беше просто извън обсега на неговите понятия, а навярно извън компетентността на което и да било човешко същество. Но дори и така, умът му улавяше информацията и я задържаше въпреки пълната й неразбираемост и тя оставаше в гънките на съзнанието му, загноявайки сред неговите човешки мисли.

Дейниълс бе сигурен, че те (или може би то) не правят никакви опити да говорят с него. Без съмнение те (или то) не знаеха, че съществува такова нещо като човека, да не говорим пък за такъв като Дейниълс. Дали обаче съществото (или съществата — според него единственото число бе много по-удобно) просто мислеше или в своята самота евентуално говореше само на себе си, или пък се опитваше да сподели с някого другиго мислите си, Дейниълс не би могъл да каже.

Мислейки за това, седнал на издатината пред пещерата, той се опитваше да разгадае логиката на своето откритие, опитваше се да намери начин, по който най-добре да обясни присъствието на съществото. И макар да не бе сигурен в това (всъщност Дейниълс не разполагаше с факти, които да подкрепят убеждението му), той стигна до заключението, че в някаква много далечна геологическа епоха, когато тази земя е била дъно на плитко море, някакъв космически кораб е паднал в морето, забивайки се дълбоко в калта, която през следващите хилядолетия се превърнала във варовик. По този начин корабът бил обхванат от скалата и останал там до ден днешен. Дейниълс осъзнаваше, че разсъжденията му съдържат много празнини: преди всичко налягането, при което се образуваше камъкът, бе толкова голямо, че би смачкало и сплескало всеки кораб, освен ако материалът му би бил непознат за човешката технология.

Злополука ли беше това, питаше се Дейниълс. Или пък бе скривалище? Пленен ли беше този кораб или всичко бе предварително замислено? Той нямаше как да разбере. По-нататъшните му разсъждения биха били абсурдни, тъй като се основаваха (а как иначе?) само на по-ранни твърдения,, за които нямаше абсолютно никакви доказателства.

Катерейки се по стръмния склон, Дейниълс най-сетне достигна мястото, от където можеше да види със собствените си очи, че дървото беше отсечено. Беше паднало, търкаляйки се на десетина метра надолу по склона, където се бе спряло, заплело клоните си в стеблата на другите дървета, попречили на падането му. Стволът бе току-що отсечен и се белееше сред сумрака на есенния ден. От долната страна на стеблото бе направен дълбок разрез с брадва, а накрая дървото бе прерязано с трион. До пъна се мъдреха няколко купчинки кафеникави стърготини. Трионът сигурно е бил от тези за двама души, мислеше си Дейниълс.

От там, където стоеше той, се виждаше как склонът на възвишението се спуска почти отвесно надолу, но на няколко метра пред него, малко зад прорязания ствол се издигаше странна могилка, която нарушаваше равната повърхност на склона. Сигурно в някой от по-ранните периоди огромни количества скални отломъци се бяха откъснали от скалата и се бяха струпали в основата й, а с времето са били покрити и замаскирани с пръст и горска шума. На върха на могилката растяха няколко тънки брезички. Техните брашняно бели стебла приличаха на скупчени привидения на тъмния фон от стволовете на другите дървета.

„Отсичането на дървото е било безсмислено“, рече си отново Дейниълс. Дървото беше безполезно и не служеше за нищо, освен като начин да се достигне Котешката дупка. „Да не би пък някой да е разбрал, че го използвам, за да се добера до дупката и да го е отсякъл просто от злоба?“, зачуди се Дейниълс. Или може би някой бе скрил нещо в дупката и после бе отрязал дървото, за да не може никой да стигне до нея?

Но кой би могъл да таи толкова много злоба, за да излезе в такава нощ, с такъв ураганен вятър, да работи на светлината на фенерчето и да рискува дървото да падне върху него и да го убие? Бен Адамс? Бен се сърдеше, че Дейниълс не разрешаваше да се ловува в неговите земи, но това със сигурност не беше достатъчна причина, за толкова усилия по повод някакво дребно заяждане.

Другата възможност беше — нещо, скрито в дупката да бе станало повод за отсичането на дървото. Това изглеждаше по-приемливо, макар че самото премахване на дървото привличаше още повече вниманието върху факта, че мястото наистина бе особено.

Дейниълс се спря и озадачено поклати глава. След това му хрумна да потърси някакъв отговор. Денят едва-що бе започнал, а той нямаше какво друго да прави.

И той заизкачва хълма, отправил се към хамбара, от където можеше да вземе въже.