Неуговорени срещи

Първа глава

Кандид се събуди и в същия миг помисли: вдругиден тръгвам. В отсрещния ъгъл Нава се размърда в постелята и попита:

— Не спиш ли вече?

— Не — отвърна той.

— Хайде тогаз да си поговорим — предложи тя. — Че то от вчера не сме си говорили, а?

— Хайде.

— Първо кажи кога тръгваш.

— Не знам — рече той. — Скоро.

— Винаги тъй думаш: скоро. Ту скоро, ту вдругиден, ти сигур мислиш, че е едно и също, макар че вече се научи да говориш, а в началото все бъркаше, къщата със селото бъркаше, тревата с гълъбите, даже мъртваците с хората объркваше, пък започнеше ли да мънкаш, нито дума не ти се проумяваше, никой не те разбираше…

Той отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пъплеха мравки-работнички. Движеха се в две еднакви колони — отляво надясно натоварени, отдясно наляво без багаж. Преди месец беше обратното — отдясно наляво с гъбички, отляво надясно празни. И след месец ще бъде обратното, ако не им наредят друго. Край колоната в рехава редица стоят едри черни сигналисти, стоят неподвижно, бавно мърдат дългите си антени и чакат заповеди. Преди месец, щом се събудех, мислех, че вдругиден тръгваме, и никъде не тръгнахме, и пак тъй някога, много отдавна, се събуждах и мислех, че вдругиден най-после ще тръгнем и, разбира се, не тръгнахме, но ако не тръгнем вдругиден, ще тръгна сам. Вярно, точно така мислех още някога, но сега вече непременно ще тръгна. Добре би било да тръгна тутакси, без да приказвам с никого, без никого да питам, но това може да се направи само на бистра глава, не сега. Хубаво е да се реша веднъж завинаги: щом се събудя с бистра глава, веднага да стана, да изляза на улицата и да поема към гората, и на никого да не позволявам да ме заговаря. Това е много важно: да не ме заприказват, че да ми завъртят акъла, особено онези места над очите, до писване в ушите, до повръщане, до размътване на мозъка и костите. А пък Нава вече говори…

— … и става тъй — говореше Нава, — че мъртваците ни водеха нощем, а нощем те лошо виждат, съвсем са слепи, всеки ще ти го каже, даже и Гърбушко, макар да не е тъдявашен, от онуй село е, дето е комшийско на нашето, не на туй нашето, дето сме сега с теб, а на онуй, дето съм била без теб, дето живях с мама, тъй че ти не можеш да знаеш Гърбушко, селото му цялото обрасна с гъбички, мухъл ги нападна, а това не на всекиго се харесва, Гърбушко например начаса напусна селото. Надвиване, разправя, станало и сега хората нямало какво да правят в селото… Тъй. А луна нямаше и те сигурно загубиха пътя, сбраха се вкупом, а ние в средата, и стана горещо, дъх не можеш да си поемеш…

Кандид я погледна. Лежи по гръб, сплела ръце под главата си и сложила крак връз крак, не шава, само устните й непрекъснато мърдат и от време на време в полумрака проблясват очите й. Когато старецът влезе, тя не спря да говори, старецът приседна край масата, дръпна към себе си гърнето, шумно, с мляскане го помириса и захвана да яде. Тогава Кандид се надигна и изтри с длани нощната пот от тялото си. Старецът мляскаше и пръскаше лиги, без да отмества очи от коритцето, покрито с капак, за да не плесеняса. Кандид дръпна гърнето и го постави пред Нава, че да млъкне. Старецът облиза устни и рече:

— Не е вкусно. У когото и да идеш, никъде не е вкусно. Съвсем е обрасла и пътеката, по която ходех някога, а ходех много — и на дресировка, и просто да се изкъпя, в онези времена често се къпех, имаше езеро, а сега стана блато и е опасно да се ходи, ама някой все пак ходи, инак откъде ще има толкова много удавници? И тръстика. Всекиго мога да питам: от къде на къде ще има пътека в тръстиката? И никой не може да знае това, пък и не е редно. А какво е това в коритцето? Ако например са квасени боровинки, бих хапнал, обичам мариновани боровинки, а ако е просто нещо вчерашно, огризки някакви, няма нужда, не ща да ги ям, огризките си ги яжте вие. — Той почака, въртейки поглед от Кандид към Нава и обратно. Като не дочака отговор, продължи: — А там, дето е покарала тръстика, не може да се сее. По-рано сееха, трябвало за Надвиването, и всичко откарваха на Глинестата поляна, и сега го откарват, но не го оставят на поляната, а го връщат обратно. Думах им, че не е редно, ама те не разбират какво е това: не е редно. Старейшината направо пред всички ме пита: Защо да не е редно? Ей тук стои Пестника, като теб, даже по-близо, тук, да речем, е Слушача, а ей тук на, дето е твоята Нава, стоят братята Келяви, всичките трима стоят и слушат и той мен направо пред всички ме пита. Думам му: Как можеш така, ние, думам, не сме двамина тук… Баща му беше по-схватлив, а може изобщо да не му е баща, някои разправяха, че не му бил баща, и наистина не си приличат. Защо, кай, да не е редно да се пита пред всички, защо да не е редно?

Нава се надигна, даде гърнето на Кандид и захвана да разтребва. Кандид почна да яде. Старецът мълча, известно време го гледа, предъвквайки устни, а след това отбеляза:

— Недосварена ви е гозбата, таквоз не е редно да се яде.

— Защо да не е редно? — попита Кандид заядливо.

Старецът се закиска.

— Ех ти, Мълчане — каза той. — Ти по-добре, Мълчане, да си мълчиш. Ти по-добре ми кажи, толкова отдавна те питам: много ли боли, когато ти режат главата?

— Че теб какво те засяга! — изкрещя Нава. — Какво току подпитваш!

— Гълчи — каза старецът. — Мен гълчи. Нито едничко още не е родила, а гълчи. Защо не раждаш? Колко време живееш с Мълчан, а не раждаш. Всички раждат, а ти не. Така не е редно. А знаеш ли какво значи „не е редно“? Значи: нежелателно е, не се одобрява, а тъй като не се одобрява, значи не е редно да се постъпва така. Какво трябва — още не се знае, но онуй, дето не е редно, значи не е редно. Това следва всички да го разбират, а ти най-вече, защото живееш в чуждо село, къща ти дадоха, Мълчан за мъж ти уредиха. Главата му може да е чужда, закачена, но телом е здрав и ти не е редно да отказваш да раждаш. И ето какво излезе — че „не е редно“ значи нещо съвсем нежелателно…

Нава, ядна и навъсена, грабна от масата коритцето и пое към килера. Старецът я проследи с поглед, млясна и продължи:

— Как още може да се разбира „не е редно“? Може и трябва да се разбира, че „не е редно“ е нещо вредно…

Кандид си дояде, тропна празното гърне пред стареца и излезе. През нощта домът бе здравата обрасъл и в гъстите ластари, наоколо се виждаше само пътечката, прокарана от стареца, и мястото пред прага, където е седял и неспокойно е чакал да се събудят. Улицата е вече разчистена, зеленият пълзящ филиз с дебелина колкото ръка, промъкнал се вчера от плетеницата клони над селото и пуснал корен пред комшийската къща, е вече подрязан, намазан с квасец, потъмнял и вече вкиснал: мирише апетитно, остро и съседските деца са го начоголили, късат меката му сърцевина и пълнят устите си със сочни налети топчици. Когато мина Кандид, най-голямото гъгниво крясна с пълна уста: „Мълчан е мъртвак!“ Но никой не го подкрепи — другите бяха заети. На улицата, оранжева и червена от високата трева, в която къщите се губеха, улица сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, промъкнало се през покрова на гората, нямаше никой. От полето долиташе нестроен скучен хор: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“, а гората отвръщаше с ехо. А може да не беше ехо. Може да бяха мъртваците.

Хромавия, разбира се, си беше у дома и си разтриваше крака.

— Седни — рече той приветливо. — Ето тук, на меката трева, е постелята за гости. Разправят, щял си да тръгваш.

Пак, помисли Кандид, пак всичко отначало!

— Какво, заболя ли те? — попита той и седна.

— Кракът ли? Ами, не, приятно е. Милваш го и ти става драго. А кога тръгваш?

— Както се бяхме уговорили. Ако ти идваше с мен, още вдругиден. А сега трябва да търся друг, който познава гората. Виждам, не искаш да дойдеш.

Хромавия изпъна крак и вразумяващо подхвана:

— Като излезеш оттук, завий наляво и върви чак до полето. По полето — покрай двата камъка, и веднага ще видиш пътя, той не е залинял, защото има морени. Пътьом ще подминеш две села, едното пусто, мухлясало, гъба го нападна, тъй че е безлюдно, а в другото живеят чудаците, през тях два пъти мина синята трева, оттогава боледуват и не бива да ги заговаряш, и без туй нищо не проумяват, паметта им се е отплеснала. А след това чудаково село откъм дясната ти ръка се пада твоята Глинеста поляна. И никакви водачи не ти трябват, сам спокойно ще стигнеш, без да се изпотиш даже.

— До Глинестата поляна ще стигнем — съгласи се Кандид. — Ама нататък как?

— Къде нататък?

— През блатото, където по-рано е имало езера. Помниш ли, че ми разказа за каменистия път?

— За кой път? До Глинестата поляна? Ами че нали ти втълпявам: завиваш вляво, вървиш до полето, до двата камъка…

Кандид го изслуша и рече:

— Пътеката до Глинестата поляна вече я знам. Ще стигнем. Но на мен ми трябва нататък, знаеш. Трябва ми да стигна до Града, а ти обеща да ми покажеш пътя.

Хромавия съчувствено поклати глава:

— До Града — а? Такъв ти бил меракът, значи. Помня, помня. Тъй до Града, Мълчане, се не стига. До Глинестата поляна например е лесно: покрай двата камъка, през мухлясалото село, през селото на чудаците, а там откъм дясната ти ръка се пада Глинестата поляна. Или да речем — до Тръстикино. То пък е от мен надясно, през рядкото на гората, край Житното мочурище, а после все подир слънцето. Накъдето слънцето, натам и ти. Три дни път, но щом толкова настояваш — да тръгваме. На времето там вадеха гърнета, докато не си разсадихме свои. Тръстикино го знам добре, да беше казал, че до Тръстикино! Няма защо да се чака до вдругиден, утре рано тръгваме, и храна няма да вземем, нали там е Житното мочурище… Ти, Мълчане, си много скъп на приказки — тъкмо те заслуша човек, а ти вече си затворил уста. А в Тръстикино ще идем, утре заран тръгваме…

Кандид го изслуша и рече:

— Разбираш ли, Хромави, не ми трябва Тръстикино. Тръстикино на мен не ми трябва. Нямам работа аз в Тръстикино. — Хромавия внимателно слушаше и кимаше. — Трябва да стигна Града — продължи Кандид. — Отдавна говорим за това с теб. Вчера ти рекох, че съм за Града. Преди седмица ти говорих, че съм за Града. Ти каза, че знаеш пътя до Града. Вчера го рече. И онзи ден рече, че знаеш пътя до Града. Не до Тръстикино, а до Града. Не ми трябва Тръстикино. („Само да не сбъркам — помисли той. — Може през цялото време да бъркам. Не Тръстикино, а Града. Града, а не Тръстикино.“) Града, а не Тръстикино — повтори той на глас. — Разбираш ли? Разкажи ми за пътя до Града. Не до Тръстикино, а до Града. А още по-добре е да идем до Града заедно. Не до Тръстикино да идем заедно, а до Града да идем заедно.

Замълча. Хромавия отново захвана да опипва болното си коляно.

— Сигурно на теб, Мълчане, са ти повредили нещо вътре, когато са ти рязали главата. Като на моя крак. Отначало беше крак като крак, най-обикновен, а след това си вървях една нощ през Мравчево, носех мравешката самка, този крак хлътна в един мравуняк и сега е крив. Защо е крив никой не знае, а ходи лошо. Но до Мравчево ще стигне. И аз ще ида, и теб ще заведа. Само не разбирам защо трябва да си вземам храна за път, Мравчево е на хвърлей оттук. — Погледна Кандид, смути се и зяпна. — Значи не си за Мравчево — каза. — Тогава за къде? Ти си за Тръстикино. Ама аз не мога до Тръстикино, няма да стигна. Виждаш, кракът ми е крив. Слушай, Мълчане, а защо не искаш в Мравчево? Дай да идем в Мравчево, а? Отдавна не съм ходил там, може тях, мравчевците, вече да ги няма. Ще потърсим мравуняци, а?

„Сега ще ме отплесне“ — помисли Кандид, наклони се настрани и придърпа гърнето.

— Хубаво ти е гърнето — каза. — Не помня къде за последен път съм виждал такива хубави гърнета… Та ще ме изпроводиш ли до Града? Казваше, че никой освен теб не знае пътя до Града. Да идем до Града, а, Хромави? Как мислиш, ще стигнем ли до града?

— Ами да! Ще стигнем! До Града ли? Разбира се, ще идем. А такива гърнета си виждал, знам къде. Чудаците имат такива гърнета. Те, разбираш ли, не си ги отглеждат, от глина си ги правят, близо им е Глинестата поляна, нали ти казвах: от мен веднага вляво и покрай двата камъка до плесенясалото село. В плесенясалото село вече никой не живее, не си струва да ходим. Тъй де, като че ли не сме виждали мухъл! Когато кракът ми беше здрав, никога не ходех в това плесенясало село, зная само, че на две дерета от него живеят чудаците. Да. Можем да тръгнем и утре… Да… Слушай, Мълчане, хайде да не ходим там. Не го обичам аз този мухъл. Разбираш ли, в нашата гора гъбите са едно, можеш да ги ядеш, вкусни са. А в онуй село гъбите са някакви зелени и миризмата им е лоша. Защо точно там? И мухъл ще ни довлечеш. Дай по-добре да идем в Града. По-приятно е. Само че не става утре, с храна трябва да се запасим, да разпитаме за пътя. Или ти знаеш пътя? Ако знаеш, да не разпитваме, че и без това не се сещам кого точно. Защо ли не разпитам старейшината, а?

— Нима ти самият нищо не знаеш за пътя до Града? — попита Кандид. — Знаеш много за този път. Даже веднъж почти си стигнал до Града, но си се изплашил от мъртваците, изплашил си се, че сам няма да ги отблъснеш…

— От мъртваците не съм се страхувал и не се страхувам — възрази Хромавия. — Ще ти кажа от какво се страхувам. Как ще вървим с теб — ето от какво се страхувам. Тъй ли ще мълчиш през цялото време? Аз не мога. И ето от какво още се страхувам… Не се сърди, Мълчане, кажи ми, а ако не искаш с пълно гърло, кажи го шепнешком, или даже само кимни, а ако не искаш и да кимнеш, дясното ти око е на сянка, ти само го притвори, никой няма да види, само аз. А въпросът ми е такъв: абе ти все пак не си ли мъничко мъртвак? Защото мъртваци не мога да търпя, тръпки ме побиват и не мога и не мога…

— Не, Хромави, не съм мъртвак — отговори Кандид. — Самият аз не мога да ги понасям. А ако се страхуваш, че ще мълча, няма да сме двамата, вече ти казах. Пестника ще дойде с нас и Опашкаря, и още двама от Колибите.

— С Пестника не тръгвам! — решително рече Хромавия. — Пестника взе дъщеря ми и не я опази. Откраднаха я от него. Не ме е яд, че той я взе, яд ме е, че не я опази. Отивал с нея към Колибите, настигнали ги крадци и отмъкнали дъщерята, а той им я дал. Колко ли не я търсих после с твоята Нава — не я намерих. Не, Мълчане, с крадците шега не бива. Ако тръгнем с теб към Града, от крадците мира няма да имаме. Ако работата е за Тръстикино, там може да се ходи без никакви колебания. Утре тръгваме.

— Вдругиден — каза Кандид. — Тръгваме ти, аз, Пестника, Опашкаря и още двама от Колибите. Тъй ще идем до Града.

— Шестима ще идем — уверено добави Хромавия. — Сам не бих тръгнал, разбира се, а шестима може. Шестима ние до Дяволските ридове ще идем, само дето не знам пътя. Да вземем да идем до Дяволските ридове, а? Далечко е, но шестима ще идем. Или не са ти притрябвали Дяволските ридове? Слушай, Мълчане, хайде да се доберем до Града, пък там ще видим. Само повечко храница да си вземем.

— Добре — отвърна Кандид и стана. — Значи вдругиден тръгваме за Града. Утре ще прескоча до Колибите, после ще намина да те подсетя още веднъж.

— Намини — съгласи се Хромавия. — Аз самият щях да дойда, но кракът ме боли, нямам сили. А ти намини. Ще побъбрим. Знам, повечето не искат да говорят с теб, трудно се говори с теб, Мълчане, но аз не съм такъв. Вече свикнах, даже ми харесва. А ти намини, и Нава доведи, добра ти е тя, твоята Нава, само дето деца няма, но ще има, млада ти е още…

На улицата Кандид отново избърса с длани потта от тялото си. Наблизо някой се изхили и закашля. Кандид се обърна. От тревата се надигна старецът, закани му се с възлест пръст и каза:

— За Града, значи, си се натъкмил. Интересно сте я захванали, само че до Града още никой не е стигнал жив, пък и не е редно. Нищо че главата ти е прикачена, това си длъжен да го знаеш…

Кандид свърна вдясно и пое по улицата. Старецът, мотайки се в тревата, още някое време се тътреше отзад и мърмореше: „Ако нещо не е редно, то винаги в някакъв смисъл не е редно, в един или в друг… Например не е редно да няма старейшина и събрания, а със старейшината и със събранията обратно — редно е, но пак не във всякакъв смисъл…“ Кандид бързаше, доколкото му позволяваше уморителната влажна горещина, и старецът изостана.

На мегдана Кандид видя Слушача. Слушача, като се олюляваше и заплиташе кривите си крака, обикаляше в кръг и разсипваше кафява трева от огромна паница, вързана за корема му. Тревата зад него димеше и смъдеше на очите. Трябваше да подмине Слушача и Кандид се опита да го подмине, но оня толкова ловко измени траекторията си, че блъсна носа си в неговия.

— А, Мълчане! — радостно изкрещя той, бързо смъкна от шията си ремъците и остави паницата на земята. — Накъде си тръгнал, Мълчане? Към къщи сигурно, към твоята Нава си тръгнал, младежка ви работа, а не знаеш, Мълчане, че твоята Нава я няма в къщи, на полето е твоята Нава, ей с тия две очи видях как твоята Нава отиде на полето, ако искаш ми вярвай, а ако не искаш — недей… Може, разбира се, и да не е на полето, младежка ви работа, само че твоята Нава, Мълчане, тръгна по онази улица, а по онази улица освен на полето, никъде не мож отиде, пък и къде, пита се, да отива твоята Нава? Теб, Мълчане, може да дири…

Кандид отново се опита да го заобиколи и отново, кой знае как, се оказа нос срещу нос с него.

— И не отивай подир нея на полето, Мълчане — продължи Слушача убедително. — Защо да вървиш подир нея, когато аз, на̀, сега ще разтъпча тревата и всички ще събера тук: земемерът дойде и съобщи, че старейшината му наредил да ми рече да разтъпча тревата, защото тук скоро ще има събрание, на мегдана. А като ще има събрание, всички от полето ще надойдат и твоята Нава ще довтаса, ако е на полето, ама къде другаде по онази улица ще иде, макар че, ако помислиш, по онази улица можеш да идеш не само на полето. Можеш и…

Той изведнъж млъкна и трескаво въздъхна. Притвори очи, ръцете му сякаш сами се повдигнаха нагоре с дланите. Лицето му се размаза в сладка усмивка, след туй се озъби и увисна. Кандид, вече поел встрани, спря и се ослуша. Мътновиолетово облаче обви главата на Слушача, устните му се разтрепериха и заговори бързо и ясно с чужд, почти ликторски глас, с чужди интонации и не селски стил, сякаш дори на чужд език, само отделни фрази бяха разбираеми:

— По далечните покрайнини на Южните земи в битката се включват нови и нови… придвижват се по-далеч на Юг… Великото разрохване на почвата в Северните земи за кратко е спряно от отделни и редки… Новите методи за Заблатяване дават обширни места за отдих и ново придвижване на… Във всички селища… големи победи… труд и усилия… нови отряди посестримки… утре и завинаги Спокойствие и Съединяване…

Дотърчалият преди минута старец стърчеше зад рамото на Кандид и разпалено обясняваше:

— Във всички селища, чу ли? Значи и в нашето… Големи победи! Непрекъснато ви говоря: не бива… Спокойствие и Съединяване — трябва да се разбере… Значи и у нас, щом е във всички… И нови отряди посестримки, разбра ли?

Слушача млъкна и клекна. Виолетовото облаче се разсея. Старецът нетърпеливо почука Слушача по плешивото теме. Слушача запремига и разтри уши.

— Аз какво? — рече той. — Предаване ли имаше? Как е с Надвиването? Изпълнява ли се или не? А ти, Мълчане, недей ходи на полето. Предполагам, подир твоята Нава си тръгнал, а твоята Нава…

Кандид прескочи паницата с трева и забърза нататък. След малко старецът не се чуваше вече — или се е вкопчил за Слушача, или се е запъхтял и е хлътнал в някоя къща да отдъхне и да похапне едновременно…

Къщата на Пестника беше в покрайнините. Вдървена старица — кой знае дали майка му, или леля му, — кикотейки се недоброжелателно, рече, че Пестника го нямало в къщи. Пестника бил на полето, а ако си бил в къщи, нямало защо да го търси на полето, но тъй като бил на полето, то за какъв дявол Мълчан да стърчи тук напразно.

На полето сееха. Душният застоял въздух беше пропит с тежка смесица от миризми, вонеше на пот, квасец и гнили стъбла. Сутрешната реколта на дебел слой бе наваляна край браздата, зърното вече се ронеше. Над гърнетата с квас се рояха и кръжаха облаци работливи мухи и в утайката на този черен, метално проблясващ кръговрат седеше старейшината, наклонил глава, замижал с едно око, и старателно изучаваше капката суроватка върху нокътя на големия си пръст. Нокътят беше специален, плосък, грижливо полиран, изчистен до блясък с необходимите вещества. По браздата край долните крайници на старейшината на върволица, по на десетина крачки един от друг крачеха сеячите. Вече не пееха, но в пазвите на гората някой гукаше и ахкаше — ясно, не е било ехото.

Кандид тръгна покрай редицата, загледан в уморените лица. Като намери Пестника, докосна го по рамото и Пестника мълчаливо напусна останалите. Брадата му беше набита с кал.

— Какво се закачаш, козина по човката? — изхриптя той, загледан в краката на Кандид. — Един друг тъй, козина по човката, се закачал, че като го сграбчили за ръцете и краката и го метнали връз дървото, и досега си виси, а като го снемат, повече няма да се закача, козина по човката…

— Идваш ли? — кротичко попита Кандид.

— Останало и да не дойда, козина по човката, като съм направил квас за седмина, да не влезеш в колибата, вони, не може да се живее, как да не тръгна — дъртата не иска да го изнесе, пък аз не мога да го гледам. Ама къде отиваме? Хромавия вчера рече — в Тръстикино, но аз за Тръстикино не тръгвам, козина по човката, в Тръстикино и хора няма, за моми да не говорим, там да искаш да сграбчиш някого за краката и да го метнеш връз дървото, козина по човката, няма кого, а без мома повече няма живот за мен, старейшината ще ме прати на оня свят. На, седи, козина по човката, облещил очи, а е сляп като пета, козина по човката… Както седи, фрасни му един по зъркелите, повече няма да седи, козина по човката, а за Тръстикино няма да тръгна, както искаш…

— За Града — каза Кандид.

— Града е друга работа, за Града тръгвам, още повече, разправят, изобщо нямало никакъв град, онзи дърт пън дрънка врели-некипели — довтаса рано заран, изплюска половин гърне и започва, козина по човката, да плещи: това е редно, онова не е редно… Питам го: абе кой си ти, че да ми разясняваш какво е редно и какво не е редно, козина по човката? Мълчи, и той не знае, а за някакъв Град дрънка…

— Тръгвам — вдругиден — каза Кандид.

— А какво чакаме? — възмути се Пестника. — Защо чак вдругиден? В къщи не може да се спи, квасът смърди, да бяхме тръгнали по-добре тази вечер, че един тъй чакал, чакал, докато му цапардосали един по ушите, спрял да чака и на — досега не чака… Дъртата гълчи, живот няма, козина по човката! Слушай, Мълчане, що не вземем моята дърта, може крадци да я отмъкнат, ще я дам, а?

— Вдругиден излизаме — търпеливо повтори Кандид. — Па ти хубаво, че си направил толкова квас. От Колибите, знаеш…

Не довърши, защото на полето закрещяха.

— Мъртваци! Мъртваци! — дереше се старейшината. — Жени, по къщите! Бягайте по къщите!

Кандид се огледа. Между дърветата на самия край на полето стояха мъртваци: двама сини съвсем наблизо и един жълт по-далеч. Главите им — с кръгли дупки на очите и черна цепка на мястото на устата — бавно се извъртаха ту на едната, ту на другата страна, огромните им ръце висяха като отсечени край телата. Земята под ходилата им димеше, бели струйки пара се преплитаха със сиво-синкав пушек.

Тези мъртваци наглед бяха патили и препатили, затова се държаха предпазливо. Цялата дясна страна на жълтия беше проядена от горило, а двата сини — петно до петно от изгорено с квасец. На места кожата им беше опадала, сбърчена и висеше на парцали. Докато те стояха и се оглеждаха, жените с викове избягаха в селото, а мъжете, мърморейки заплашително и многословно, се скупчиха с гърнета горило в ръце.

После старейшината рече: „Защо стоим, пита се? Да тръгваме, защо стоим!“ и всички лениво се размърдаха към мъртваците, разгъвайки се във верига. „По очите! — подвикна старейшината. — Гледайте да ги лиснете по очите! Добре е по очите, инак каква полза, ако не е по очите…“ Веригата ги плашеше: „Хо-хо-хо! Хайде, бягайте! Хо-хо-хо!“, но никой не искаше да ги докача.

Пестника крачеше до Кандид, чоплеше засъхналата кал от брадата си, крещеше по-силно от другите, а между крясъците разсъждаваше:

— Ами, напразно отиваме, козина по човката, няма да издържат, сега ще духнат… Че мъртваци ли са това? Дрипи някакви, къде ти ще издържат… Хохо! Вах!

Стигнали на двайсетина крачки от мъртваците, хората се спряха. Пестника метна по жълтия буца пръст, онзи с невероятна сръчност опъна напред широката си длан и отби буцата встрани. Всички отново захохокаха и затропаха с ходила, някои сочеха гърнетата и правеха заплашителни движения към мъртваците. Жал им беше за горилото и никой не искаше да се мъкне до селото за нов квасец, мъртваците и без това бяха вече бити и благоразумни — може да се размине и така.

И се размина. Парата и димът под нозете на мъртваците се сгъстиха, те се стъписаха.

— Край — казаха във веригата, — не удържаха, сегинка ще се измъкнат…

Мъртваците незабележимо се измениха, сякаш се извърнаха вътре в собствените си кожи. Не се различаваха нито очи, нито устни — бяха застанали с гръб. След секунда вече си тръгваха. Там, където стояха до преди малко, бавно се слягаше облаче пара.

Хората в оживена гълчава се връщаха обратно към браздата. Разбира се, че е време да се отиде на събрание. Тръгнаха на събрание.

— На мегдана се сбирайте, на мегдана — повтаряше на всеки старейшината. — Ще има събрание на мегдана, тъй че трябва да се яде на мегдана.

Кандид търсеше Опашкаря, но Опашкаря, кой знае защо, не се виждаше в тълпата. Изгубил се беше някъде. Пестника се въртеше наоколо и бъбреше:

— А помниш ли, Мълчане, как скочи на мъртвака? Как му скочи, разбираш ли, козина по човката, че го чопна за главата, стисна го, като своята Нава, козина по човката, па как закрещяа-а… Помниш ли, Мълчане, как закрещя? Изгори се, значи, целият беше в пришки, после рукнаха, боляха те. Защо му скочи, Мълчане? Един тъй скачал връз мъртваците, скачал, отлепиха му кожата от шкембето, та вече не скача, козина по човката, и на децата си ще забрани. Казват, Мълчане, скочил си на него, че да те отнесе в Града, ама ти не си мома, за какъв дявол да те отнася, пък и разправят — никакъв Град нямало, онзи стар пън измисля разни думи — Град, Надвиване… А кой го е виждал, Надвиването де? Слушача се нагълта с пияни бръмбари, па тръгне да плещи, а старият тутакси цъфне, слуша, а след това скита по хорските къщи, лапа чуждо и повтаря…

— Утре ще ида до Колибите — каза Кандид. — Чак вечерта ще се върна, през деня ще ме няма. Иди при Хромавия и му напомни за вдругиден. Аз съм му напомнил и пак ще му напомня, и ти също му напомни, иначе ще се отплесне някъде…

— Ще му напомня — обеща Пестника. — Така ще му напомня, че и останалия крак ще му счупя.

На мегдана се събра цялото село, дърдорят, бутат се, разсипват по голата земя семена — полянки си отглеждат, че да им е меко сядането. В краката им се мотаят деца, те ги дърпат за перчемите и за ушите, та да не се мотаят. Старейшината псува и пъди колона лошо обучени мравки, помъкнали личинки на мухи-работнички направо през мегдана, затова пита околните по чие нареждане мравките си крачат тук и какво е изобщо това безобразие! Подозират Слушача и Кандид, но да се изясни точната истина вече е невъзможно.

Кандид намери Опашкаря, искаше да разговаря с него, но не успя, защото обявиха събранието за открито и пръв, както винаги, се измъкна да се изказва старецът. Така и не се разбра за какво се изказваше, невъзможно беше, но всички седяха чинно, слушаха и шъткаха на мотащите се деца да не се мотат. Някои, наредили се особено добре — далеч от слънчевите петна — дремеха.

Старецът надълго се разпростря за това какво е „не е редно“ и в какви смисли се среща то, призова към поголовно Надвиване, заплаши с победите на Север и на Юг, руга селото, а покрай него и Колибите, задето навсякъде има нови отряди Посестримки, а нито в селото, нито в Колибите има такива, пък и Спокойствие няма, нито Съединяване, и всичко става, защото хората са забравили думата „не е редно“ и са си въобразили, че сега всичко е редно, пък Мълчан например на всяка цена иска да отиде до Града, макар че никой не го е викал там, че селото не носи отговорност за него, защото е чужденец, но ако изведнъж се окаже, че все пак е мъртвак, а такова мнение се шири в селото, тогава вече не се знае какво ще стане, още повече, че Нава, макар също да е чужденка, няма деца от Мълчан и това не е редно повече да се търпи, а старейшината го търпи…

Към средата на изказването старейшината също морно задряма, но като чу името си, скочи и ревна заканително:

— Ей, да не се спи! Ще спите в къщи — рече той, — за това са къщите, да се спи в тях, а на мегдана не се спи, на мегдана се правят събрания. На мегдана не сме позволявали, не позволяваме и не ще позволим никому да спи! — Той изви очи към Стареца. Старецът доволно кимна. — Тъкмо това е нашето общо „не е редно“. — Той приглади косите си и съобщи: — На Колибите е обявена невеста. А ние имаме ерген, известния на всички вас Брътван. Брътване, стани де, покажи се… Я по-добре недей, по-добре поседи, и без туй те знаем… Оттук произтича въпросът: да дадем ли Брътван на Колибите или, обратно, невестата от Колибите да вземем при нас в село… Не, Брътване, ти поседи, ние без теб ще решим… Който е близо до него, да го държи здраво, докато събранието свърши. А който има мнение, нека ни го каже.

Мненията се оказаха две. Едните (повечето съседи на Брътван) настояваха Брътван да се отпрати в Колибите — нека той поживее там, а ние тук. Другите, сдържани и сериозни хора, живеещи далеч от Брътван, възразяваха, че не, жените са малко, крадат ни жените, затова невестите трябва да взимаме при нас: Брътван, макар да е Брътван, трябва да се предполага, че той тъй или иначе ще навъди деца, това е друга работа. Спориха дълго, разгорещено и отначало по същество. След това Хромавия ни в клин, ни в ръкав закрещя, че сега е военно време, а всички забравят това. Веднага оставиха Брътван на мира. Слушача обясни, че няма никаква война и никога не е имало, а има и ще има Велико разрохване на почвата. Не Разрохване, възразиха в тълпата, а Необходимо Заблатяване. Разрохването отдавна е свършило, колко години е вече Заблатяване, но Слушача не съзнава, пък и как ще съзнава, щом е Слушач. Надигна се старецът и облещил очи, пресипнало запищя, че не са редни такива работи, че няма никаква война и няма никакво Разрохване, и няма никакво такова Заблатяване, а има, имало е и винаги ще има Поголовна Битка на Север и на Юг. Как да няма война, козина по човката, отговориха му, когато оттатък селото на чудаците езерото е пълно с удавници? Събранието гръмна. Много важно — удавници! Дето има вода, има и удавници, в чудаковото село нищо не е като при хората и ние няма да се водим по чудаковото село, те от глина ядат, под глина спят, жена си пусна на крадците, пък сега с удавниците се оправдаваш, а! Туй не са никакви удавници и битка не е, и не е война, а Спокойствие и Съединяване за целите на Надвиването! Ами защо тогаз Мълчан тръгва за Града? Мълчан тръгва за града, значи Град има, а щом има, за каква война говорим — ясно, че е Съединяване!… Пък и какво ни засяга къде отива Мълчан. И друг един отивал, отивал, но като го цапардосали хубавичката по ноздрите, никъде вече не отива… Мълчан затова отива в Града, защото Град няма, знаем го ние Мълчан, Мълчан е глупак на глупаците, а умния човек, Мълчане, не можеш го баламоса, а след като няма Град, за какво Съединяване може да се говори? Няма никакво Съединяване, едно време наистина имаше, но отдавна вече няма… Значи и Надвиване вече няма!… Кой там вика, че няма Надвиване? Абе ти в какъв смисъл го викаш? Ти какво така!… Брътван! Дръжте Брътван! Ех, изтърваха Брътван! Как можахте да изтървете Брътван?…

Понеже знаеше, че това ще продължи дълго, Кандид се опита да започне разговор с Опашкаря, но на Опашкаря не му беше до приказки. Той с все сила крещеше:

— Надвиване?! А откъде идат мъртваците?! За мъртваците мълчите! Защото ей толкоз не знаете какво да мислите за тях, затова дрънкате за разни там Надвивания…

Крещяха за мъртваците, после за мухлясалите села, после се умориха и поутихнаха, избърсали лица, отпъждаха се един друг и скоро се разбра, че вече всички мълчат и само старецът и Брътван спорят. Тогава се опомниха. Събориха Брътван, нахвърлиха се отгоре му, натъпкаха устата му с листа. Старецът говори още малко, но загуби глас и не се чуваше. Тогава се надигна чорлав представител на Колибите и притиснал ръце до гърдите си, се озърна умилно и с хриплив глас започна да моли да не дават Брътван в колибите, Брътван не им трябва, сто години са живели без Брътван и още сто ще изкарат, а да вземат невестата при тях и тогаз Колибите няма да се посрамят с чеиза, ще видите… Никой нямаше сили да започне отново спор и му обещаха — ще помислят, ще решат, не е бърза работа.

Народът започна да си разотива за обед. Опашкаря хвана Кандид за ръката и го придърпа встрани под дървото.

— Кога тръгваме? — попита той. — Омръзнало ми е в село, в гората искам, скоро ще се поболея от скука… Ако не идваш, кажи, сам ще тръгна, ще придумам Пестника или Хромавия, и заедно с тях ще тръгна…

— Вдругиден — рече Кандид. — Храна приготви ли?

— Приготвих и вече я изядох, нямам търпение да я гледам как напразно стои и само старецът я лапа, от него всичко ме боли, аз на твоя дъртак ще му строша врата, ако не тръгна скоро… Как мислиш, Мълчане, какъв ли е този старец, защо яде у всички и изяжда всичко, и къде живее? Аз съм човек препатил, в десетина села съм бил, при чудаците съм бил, даже при изтерзаните съм ходил, нощувал съм при тях и от страх едва не пукнах, а таквоз старче не съм виждал, чешит някакъв е нашето старче, сигурно затова си го чуваме и го търпим, но не издържам вече да гледам как денем и нощем шари по моите гърнета — и на място яде, и със себе си отмъква, а още тате го ругаеше, преди да го утрепят мъртваците… И къде прибира всичко? Само кожа и кости, вътре място няма, а изплюсква две гърнета и две взима със себе си, пък гърнетата никога не връща… Знаеш ли, Мълчане, може да си имаме не едно старче, може да са ни две, или даже три? Двете спят, третото работи. Нахрантути се, събуди второто, а то се опъне да почине…

Опашкаря изпрати Кандид до дома, но отказа да обядва там — от деликатност. Побърбори още петнайсетина минути как на езерото в Тръстикино подмамват рибата, като мърдат пръсти, съгласи се да намине утре при Хромавия и да му напомни за похода към Града, сподели, че Слушача в действителност не е никакъв Слушач, ами просто един болнав човек, и че мъртваците хващат да ядат жени, тъй като мъжкото месо е жилаво, а мъртваците нямат зъби, обеща да приготви до вдругиден нови запаси, а стареца трябва да гони безпощадно, и накрая си тръгна.

Кандид с усилие си пое дъх и се поспря пред вратата, преди да влезе. Ти, Мълчане, само не забравяй, че утре си за Колибите, от сутринта още ще идеш, не забравяй: не в Тръстикино, не на Глинестата поляна, а в Колибите… И за какво ти е, Мълчане, да ходиш в Колибите, по-добре в Тръстикино, риба има… забавно е… На Колибите, не забравяй, Мълчане, на Колибите, не забравяй, Кандид… утре сутрин на Колибите… да уговориш момчетата, че то четирима няма да стигнете до Града… Той не забеляза, че е влязъл.

Нава още я нямаше, а край масата клечеше старецът и чакаше някой да му поднесе обед. Той сърдито се наведе към Кандид и каза:

— Бавно вървиш, Мълчане, в две къщи вече бях, навсякъде обядват, а у вас е празно… Затуй сигурно си нямате дечица, защото бавно вървите и в къщи няма никой, когато е време за обед…

Кандид се приближи до стареца и известно време постоя в размисъл. Старецът продължи:

— Колко ли време ще вървиш до Града, щом човек и за обед не може да те дочака? До Града, казват, било далеч, сега всичко знам за теб, знам, че се тъкмите за Града, едно само не знам — как ще се добереш до Града, след като цял ден вървиш до гърнето с ядене и пак не можеш да стигнеш… Ще се наложи да дойда с вас, да ви заведа, отдавна съм за Града, само пътя не знам, а Града ми трябва, че да си изпълня дълга, всичко ще разкажа там, дето трябва…

Кандид го грабна под мишницата и рязко го дръпна от масата. От изненада старецът млъкна. Кандид го изнесе на ръце от къщи, постави го на пътеката и изтри дланите си с трева. Старецът се опомни:

— Само не забравяйте да ми вземете храница — викна той подир Кандид. — Вземете повече и по-добра храница, че съм тръгнал да изпълнявам дълга си, а вие за удоволствие и въпреки нашето „не е редно“…

Кандид се върна в къщи, седна край масата и отпусна глава върху стиснатите си юмруци. И все пак вдругиден тръгвам, помисли той. Това не се забравя: вдругиден. Вдругиден, помисли той. Вдругиден, вдругиден…

Втора глава

Кандид тръгна по тъмно, че да се върне за обед. До Колибите е десетина километра, пътят е познат, добре утъпкан, целият в петна от разлят квасец. Смята се, че ходенето е безопасно. Отляво и отдясно лежат топли бездънни блата, от ръждивата миризлива вода стърчат прогнили черни стебла, като овални блестящи куполи се издигат лепкавите шапки на гигантски блатни гъби, понякога на самия път можеш да намериш напуснати и смачкани гнезда на водни паяци. От пътя блатото се вижда трудно: между гъстите плетеници на дървесните корени се спускат и като нетърпеливи корени се губят в тресавището милиарди дебели зелени колони, въжета, люлеещи се като паяжина нишки — алчната нахална зеленина се възправя като стена и като мъгла скрива всичко, освен звуците и миризмите. Сегиз-тогиз в жълто-зеления сумрак се откъсва нещо и пада с протяжен шум, разнася се гъст разтегнат плясък, блатото въздиша, бълболи, мляска и отново настъпва тишина, а минута след това през зелената завеса на пътя се промъква утробната смрад на разтревожената бездна. Разправят, човек не можел да мине по тези бездънни места, но пък мъртваците ходели навсякъде, нали затова са мъртваци — блатото не ги иска, Кандид за всеки случай си отчупи тояга — не защото се боеше от мъртваците, мъртваците обикновено не са опасни за мъжете, но за горския и блатния живот се ширят разни слухове и някои от тях — при цялата им нелепост — може и да са верни.

Едва беше извървял и петстотин крачки, когато го настигна Нава. Той спря.

— Защо тръгна без мен? — започна Нава задъхано. — Казах ти, с теб ще вървя, няма да остана сама в селото, няма какво да правя сама там, там мен никой не ме обича, а ти си ми мъж, длъжен си да ме вземеш, туй, дето нямаме деца, още нищо не значи, все едно — мъж си ми, а аз съм твоя жена, а деца тепърва ще се народят… Честно ще ти кажа, просто не искам още деца, не разбирам защо ни са и какво ще правим с тях… Какво като ни одумват старите или твоят дъртак, в нашето село беше съвсем иначе: който иска деца, има деца, който не иска — няма…

— Върни се в къщи — каза Кандид. — Откъде ти хрумна, че си тръгвам? Отивам до Колибите, за обед съм си в къщи…

— Ами добре, ами и аз ще тръгна с теб, а за обед ще се върнем заедно, обедът от вчера ми е готов, тъй съм го скрила, че даже твоят дядка няма да го намери…

Кандид продължи. Безсмислено е да спори, нека върви. Развесели се дори, прииска му се да се счепка с някой, да размаха тояга, да излее на някого мъката и злобата, и безсилието, натрупвани толкова години. На крадците. Или на мъртваците. Има ли разлика? Нека си върви момичето. Жена ми е, деца не иска. Замахна здравата, шибна с пръчката прогизнал дънер край пътя и едва не се строполи: дънерът се разпадна и пръчката мина през него като през сянка. Изскочиха няколко пъргави сиви животинки и се гмурнаха в тъмната вода.

Нава вървеше наблизо — ту тичаше напред, ту изоставаше. Понякога го улавяше за двете ръце и увисваше доволна на тях. Говореше за обеда, който така умело скрила от стареца, че щели да го изядат дивите мравки, ако не била направила така, че мравките цял живот да не могат да стигнат до него, за това, че я разбудила някаква нахална муха и че като заспивала снощи, той, Мълчан, вече хъркал, а насън мърморел неразбираеми думи, и откъде знаеш такива думи, Мълчане, просто чудно, никой в нашето село не знае такива думи, само ти ги знаеш и винаги си ги знаел, даже когато беше съвсем болен…

Кандид слушаше и не слушаше, привичният дотеглив брътвеж попиваше в мозъка, той вървеше и тъпашки многословно мислеше защо не може за нищо да мисли, може да е от безкрайното ашладисване — единственото занимание в селото, когато не се занимават с приказки, а може да е от нещо друго… Може да е от целия сънлив, даже не първобитен, а направо растителен начин на живот, който води от онези отколешни времена, когато вертолетът с пълна скорост налетя на невидима преграда, поогъна се, счупи витло и като камък рухна в блатото… Сигурно тогава нещо ме е изхвърлило от кабината, помисли той. Изхвърлило ме е нещо тогава от кабината, за хиляден път помисли той. Ударило ме е нещото право в главата, така и не се оправих,… а ако не беше ме изхвърлило, щях да потъна в блатото заедно с вертолета, значи е добре, дето ме е изхвърлило… Внезапно се сети, че това е умозаключение, и се зарадва; струваше му се, че отдавна е изгубил способността да умозаключава и може да повтаря само едно: вдругиден, вдругиден…

Погледна Нава. Момичето висеше на лявата му ръка, гледаше го отдолу и разгорещено разказваше:

— Тогава те всички се скупчиха и стана страшно горещо, ти знаеш какви са горещи, а луна оная нощ изобщо нямаше. Тогаз мама започна да ме подбутва тихичко, изпълзях на четири крака между разкрачите им и повече никога не видях мама…

— Нава — рече Кандид, — пак разказваш тази история. Вече двеста пъти я разказваш.

— Ами че какво! — отвърна Нава изненадано. — Какъв си странен, Мълчане. Че какво друго да ти разказвам? Нищо друго не помня и не знам. Тъй де, няма да ти разказвам как миналата седмица двамина с теб копахме изба, ами че ти и сам го видя. Е, ако бях копала изба с някой друг, с Хромавия например или с Брътван… — Тя изведнъж се оживи. — Знаеш ли, Мълчане, че даже е интересно. Разкажи ми как двамата с теб копахме изба, още никой не ми го е разказвал, защото никой друг не видя…

Кандид отново се разсея. Бавно олюлявайки се, отстрани плаваха жълто-зелени буренаци, във водата някой сумтеше и въздишаше, с тънко жужене прелетя рояк белезникави бръмбари, от които правят спиртни настойки, пътеката под краката ставаше ту мека от високата трева, ту твърда от чакъла и трошляка. Жълти, сиви, зелени петна — няма за какво да се улови погледът, няма какво да запомниш. След това пътеката рязко сви вляво, Кандид направи няколко крачки и спря изтръпнал. Нава млъкна на средата на думата.

На пътя с глава в блатото лежеше голям мъртвак — ръцете и краката му разкрачени и неприятно извити, съвсем неподвижен. Лежи на изпомачканата, пожълтяла от горещините трева, пребледнял, плещест и отдалеч се вижда, че е жестоко пребит. Пльоснат като пелте. Кандид предпазливо го заобиколи. Разтревожи се. Побоят е станал току-що: превитите пожълтели тревички се изправяха пред очите му. Кандид бдително огледа пътя. Имаше доста следи, но той нищо не разбираше от тях, а съвсем близо пътят правеше нов завой и той не знаеше какво може да го очаква зад завоя. Нава гледаше мъртвака.

— Не са нашите — каза тя тихо. — Нашите не могат тъй. Пестника все плаши, но и той не може, само размахва юмруци… И от Колибите не могат така… Мълчане, да се връщаме, а? Ами ако са изродите? Казват, рядко се навъртали насам, но се навъртали. Дай по-добре да се върнем… И за какво си ме помъкнал в Колибите? Като че ли не съм виждала Колибите!

Кандид се раздразни. Какво ли означава това? Сто пъти е минавал по тази пътека и не е срещал нищо, което си заслужава да запомниш или обмислиш. А ето че когато тръгваш утре — даже не вдругиден, а утре, най-после! — тази единствена безопасна пътека става опасна… За Града може да се мине само през Колибите. Ако изобщо може да се отиде до Града, ако Градът изобщо съществува, пътят за него минава през Колибите…

Пак се сети за мъртвака. Представи си как Хромавия, Пестника или Опашкаря неизтощимо бъбрят, фукат се и заплашват, мотаят се около този мъртвак, а след това, без да спират да се фукат или заплашват, за всеки случай поемат обратно към селото. Той се наведе и хвана мъртвака за краката. Краката му бяха още топли, но вече не обгаряха. Кандид рязко избута тежкото тяло в блатото. Тресавището шупна, зашумоля и се предаде. Мъртвакът изчезна, по тъмната вода побягна бръчка и угасна.

— Нава — рече Кандид, — върви в селото.

— Как ще вървя в селото — разсъдливо отвърна Нава, — щом ти няма да ходиш? Ако и ти беше тръгнал за селото…

— Престани да дрънкаш! — каза Кандид. — Веднага хуквай за селото и ме чакай там. И с никого не приказвай.

— А ти?

— Аз съм мъж — рече Кандид. — На мен никой нищо няма да ми направи.

— Ще ти направят, и още как! — възрази Нава. — Казах ти: ами ако са изродите? На тях им е все едно — мъж, жена, мъртвак, теб самия ще направят изрод, ще бродиш страшен, а вечер ще се срастваш с дърветата… Как да тръгна сама, нали може да са там отзад…

— Никакви изроди няма по света — не много уверено възрази Кандид. — Само лъжи…

Погледна назад. И там имаше завой, а какво има зад завоя, той не знаеше. Нава мърмореше много бързо и шепнешком, от което му ставаше особено неприятно. Той хвана тоягата по-удобно.

— Добре. Върви с мен. Само стой близо и ако ти заповядам нещо, веднага изпълняваш. Мълчи, затвори уста и мълчи чак до Колибите. Да тръгваме.

Тя, разбира се, не можеше да мълчи. Наистина вървеше наблизо, не притичваше напред и назад, но през цялото време мърмореше под носа си: отначало нещо за изродите, после за мазето, после за Хромавия — как двамината вървели тъдява и той й направил свирка… Минаха опасния завой, след това минаха още един опасен завой и Кандид се беше поуспокоил, когато от високата трева, точно от блатото насреща, мълчаливо се показаха и се спряха хора.

Ха сега де — уморено помисли Кандид. — Колко не ми върви. На мен през цялото време не ми върви. — Наведе се към Нава — главата й трепереше, лицето й се сгърчи.

— Не ме давай, Мълчане — мърмореше тя, — не искам с тях. Искам с теб, не ме давай…

Той погледна към хората, седмина бяха — все мъже, все брадясали до очите и всички с чепати тояги. Не бяха тукашни, облечени бяха не по тукашному, със съвсем други растения. Бяха крадци.

— Е, какво тъй се спряхте? — попита главатарят с дълбок, тътнещ глас. — Елате, лошо няма да ви сторим… Ако бяхте мъртваци, тогава, разбира се, иначе щяхме да говорим, ами, какво да говорим — грабваме чепатите и това ще бъде целият разговор… Накъде сте поели? Към Колибите, доколкото разбирам. Може, естествено може. Ти, татенце, хайде по пътя. А дъщеричката, разбира се, ще ни оставиш. И не я оплаквай, добре ще й бъде с нас…

— Не — намеси се Нава, — с тях не искам. Ти, Мълчане, така да знаеш — не искам с тях, крадци са…

Крадците се засмяха добродушно.

— А може би ще ни пуснете и двамата? — попита Кандид.

— Не — отвърна главатарят, — двамината не може. Наоколо се навъртат мъртваци, ще си загубиш дъщеричката, ще стане един път посестримка или друга някаква отрепка, а ние нямаме полза от това, пък и на теб, татенце, за какво ти е, сам помисли, ако си човек, макар наистина, и като човек да си някак особен…

— Момиче е още — каза Кандид, — защо да я позорите?

Главатарят се изненада:

— Защо ще я позорим? Няма да векува момиче, ще дойде време — жена ще стане, не някаква си посестримка, а жена.

— Лъже от край до край! — писна Нава. — Ти, Мълчане, не му хващай вяра, направи нещо по-бързо да ме отървеш, че то инак ще ме отмъкнат, както отмъкнаха дъщерята на Хромавия и оттогаз никой не я видя, не искам с тях, по-добре да стана посестримка. Виж какви са диви и гърчави, сигурно и за ядене нямат…

Кандид се огледа безпомощно, а след това му хрумна мисъл, която му се стори подходяща.

— Чуйте, хора — рече той умоляващо, — вземете ни двамината.

Крадците бавно се приближиха. Главатарят огледа Кандид от главата до петите.

— Не — отговори той. — За какво си ни потрябвал такъв? Вие, селските, за нищо не ставате, у вас няма храброст и не ми е ясно за какво живеете, вас човек може да дойде и с голи ръчички да ви хване. Не ни трябваш, татенце, някак странно говориш, откъде да те знам що за човек си, хайде ти върви на Колибите, а дъщеричката ни остави.

Кандид въздъхна дълбоко, стисна тоягата с две ръце и рече тихо:

— Бягай, Нава! Бягай, не се оглеждай, аз ще ги задържа!

Глупаво е, помисли. Ама колко е глупаво! Спомни си мъртвака, опнал се с глава в тъмната вода и приличащ на желе, затова вдигна тоягата над главата си.

— Брей-брей! — закрещя главатарят.

Седмината, като се бутаха и зъбеха, вкупом се хвърлиха напред. Няколко секунди Кандид още чуваше Навините стъпки, после не му беше до тях. Страх го беше, срамуваше се, но скоро страхът попремина, защото неочаквано разбра, че само главатарят е истински побойник. Отбивайки ударите му, Кандид видя как останалите заканително, но безцелно размахват тояги, закачат се, олюляват се от собствените си великански махове и често спират да наплюнчат длани. Изведнъж един от тях отчаяно закрещя: „Потъвам!“ и шумно се метна в блатото, други двама хвърлиха тоягите и се заеха да го измъкват, но главатарят напираше с крякане и тропане, докато Кандид случайно го цапардоса по капачката на коляното. Главатарят хвърли тоягата, започна да вие и клекна. Кандид отскочи.

Двама крадци измъкваха потъващия от блатото. Здравата беше закъсал, лицето му цялото посиняло. Главатарят клечеше и съсредоточено оглеждаше натъртеното.

— Тъпак си ти, татенце — рече главатарят неодобрително. — Че може ли така, кълвач селски! И откъде се взе такъв… Не си разбираш ползата, дърво неодялано…

Кандид се обърна и хукна презглава подир Нава. Крадците викаха след него сърдито и подигравателно, главатарят ревеше: „Дръжте го! Дръжте го!“ Не хукнаха подире му и Кандид се разочарова. Досадно му беше и бегом се опитваше да проумее как тези тромави, непохватни и простосърдечни хорица могат да предизвикват ужас в селата и по някакъв начин да унищожават мъртваците — иначе ловки и безпощадни бойци.

Скоро забеляза Нава: момичето подскачаше на тридесетина крачки напред, уверено удряше земята с боси пети. Видя как тя се скри зад завоя, после отново изскочи, вече насреща му, замръзна за миг и се втурна встрани, направо през блатото, като скачаше от пън на пън, само пръски летяха. Кандид замря.

— Стой! — закрещя той задъхано. — Полудя ли! Стой!

Нава мигом се спря, хвана се за огъваща се лиана и се обърна към него. Той видя как от завоя отсреща изскочиха трима крадци и също се спряха, гледайки ту него, ту Нава.

— Мълчане! — пискливо закрещя Нава. — Удари ги и ела тук! Няма да потънеш, не се страхувай! Удари ги, удари ги! С тоягата ги удари! Бий, бий, бий! Хо-хо-хо!

— Виж ти какво — рече един от крадците грижовно. — Дръж се там, не пискай, а се дръж, че иначе ще затънеш, после трябва…

Отзад също се чу тропот и викове „Хо-хо!“ Тримата чакаха отпред. Кандид хвана тоягата, постави я напреки пред гърдите си, засили се и налетя на тях, повали и тримата и падна. Удари се в нещо, но веднага скочи. Всичко се въртеше пред очите му. Някой отново страхливо закрещя „Потъвам!“ Друг навря брадата си в него и Кандид го цапардоса. Сопата се счупи. Кандид хвърли парчето и скочи в блатото.

Коренището се подхлъзна под краката му, той едва не падна, но веднага скочи на другото и започна тромаво да рипа от пън на пън, разлюлявайки вонящата черна мръсотия. Отсреща Нава ликуващо врещеше и дюдюкаше. Откъм гърба му се чуваха сърдити гласове: „Абе вие какво, ръцете ли са ви вързани!“ „Ами ти бе?“ „Изпушихме момичето, язък за момичето…“ „Откачи човекът, бие се!“ „Дрехите ми изпокъса, тъй де, каква дреха беше, цена нямаше мойта дреха, а той я изпокъса, даже не той я изпокъса, а ти ми я изпокъса…“ „Стига сте дрънкали врели-некипели, трябва да ги догоним, а не да дрънкаме… Гледате — бягат, а вие си дрънкате!“ „Ами ти бе!“ „Крака ми повреди, не виждате ли? Коляното ми повреди и как го направи — не разбирам, уж аз замахнах…“ „А Седмоокия къде е, момчета? Седмоокия се дави!“ „Дави се! Абе наистина се дави! Седмоокия се дави, а те врели-некипели си дрънкат!“

Кандид спря до Нава, също се улови за лианата, дишаше тежко, гледаше как странните хора са се скупчили на пътя, ръкомахат и измъкват за краката и главата своя Седмооки. Чуваше се бърборене и пръхтене. Двама крадци опипваха тресавището с пръчки и вече крачеха към Кандид до колене в черната тиня, заобикаляйки дънерите. И пак всичко са лъготили, помисли Кандид. Блатото може да се прегази, а казваха — само по пътеката можело. С крадците ме плашеха, мен, намерили с какво да плашат…

Нава го дръпна за ръката.

— Да тръгваме, Мълчане — каза тя. — Защо стоиш? По-бързо да тръгваме… Или искаш още да се биеш? Тогаз почакай да ти намеря тояга, набий тия двамата, другите сигурно ще се уплашат… Макар че, ако не се уплашат, те тебе, мисля, ще те надвият, защото ти си сам, а те… един, двама, трима… четирима.

— А къде отиваме? — попита Кандид. — До Колибите ли ще стигнем?

— Сигурно там — рече Нава. — Че защо пък да не стигнем до Колибите?

— Тогава върви напред — каза Кандид. Вече си беше поел дъх. — Показвай накъде.

Нава леко побягна към гората, към гъсталаците, към зеления мираж на ластарите…

— Изобщо не знам накъде да вървим и как — говореше тя бегом. — Но тук веднъж съм била, а може би даже не веднъж, а повече. Тук сме идвали с Хромавия, когато теб още те нямаше… Или не, беше, само че ходеше безпаметен, нищо не проумяваше, не можеше да продумаш, зяпаше всички като риба, после те дадоха на мен, аз те отчувах, ама ти сигурно нищо не помниш.

Кандид тичаше по стъпките й и се стараеше да диша уверено. Сегиз-тогиз се оглеждаше, крадците бяха далеч.

— А с Хромавия сме били тъдява — продължаваше Нава, — когато отмъкнаха жената на Пестника, момичето на Хромавия. Тогаз той все със себе си ме мъкнеше, чини ми се — искаше да ме замени, а може би му се дощя да ме вземе за дъщеря, та ходеше с мен по гората; беше много кахърен за момичето…

Лианите прилепваха за ръцете, шибаха лицата, мъртвите клъбца се впиваха в дрехите или се въргаляха в нозете. Отгоре се сипеха някакви гадости и насекоми, слягаха се тежки безформени маси, просмукваха се надолу в плетеницата от зеленина и се разлюляваха току над главите им. Ту отдясно, ту отляво през завесата от лиани прозираха лепливи лилави гроздове — неизвестно дали гъбички, дали плодове, дали гнезда на гадини.

— Хромавия казваше, че тук нейде има село… — Нава говореше леко, сякаш изобщо не тичаше, а се въртеше в постелята си: веднага личи, че не е тукашна, тукашните не умеят да бягат. — Не нашето село и не Колибите, друго някакво, Хромавия им рече името, ама съм го забравила, отдавна беше, теб още те нямаше… Или не, беше, само че нищо не проумяваше, още не бяха те дали на мен… А ти като бягаш, дишай през устата, не бива да дишаш през носа, и е добре да се говори, че иначе скоро ще се задъхаш, дълго още ще бягаме, покрай осите още не сме минали, там трябва бързо да тичаме, макар че оттогаз осите може да са се махнали… Осите били от онова село, а в него, разправяше Хромавия, отдавна нямало хора, станало Надвиване, тъй че никакви хора не били останали… Не, Мълчане, туй вече излъгах, туй за друго село го казваше…

Кандид започна да диша през устата, стана му по-леко. Вече бяха в най-гъстото. Само веднъж Кандид беше влизал толкова навътре — когато яхна мъртвака, че да го заведе при стопаните си, мъртвакът припна в галоп, жежък като кипящ чайник, докато накрая Кандид загуби съзнание от болка и скочи в мръсотията. После дълго го мъчиха мехури по дланите и по гърдите…

Стъмняваше се. Небето не се виждаше, вятърът ставаше по-силен. Все по-рядко се виждаше открита вода, появиха се огромни колонии от червен и бял мъх. Мъхът беше мек, прохладен и пружинираше, приятно беше да стъпваш по него.

— Хайде… да си починем — изхриптя Кандид.

— Ами, не, какво говориш, Мълчане — отвърна Нава. — Тук не бива да почиваме. По-далеч от този мъх, този мъх е опасен. Хромавия казваше, че изобщо не бил мъх, а едно такова животно, като паяк, заспиваш връз него и вече не се събуждаш, такъв е този мъх, нека крадците спят на него, ама те сигурно знаят, че не бива, иначе щеше да е добре…

Тя погледна Кандид и забави крачка. Кандид се добра до най-близкото дърво, облегна се с цялата си, тежест и затвори очи. Много му се искаше да седне, да се строполи, но се страхуваше. Сигурно лъжат, без съмнение и за мъха лъжат. Но се страхуваше. Сърцето му биеше като лудо, изобщо не усещаше краката си, а дробовете му се пръскаха и болезнено се разливаха в гърдите при всяко вдишване, целият свят беше хлъзгав и солен от пот.

— Ами ако ни догонят? — чу като през вата гласа на Нава. — Какво ще правим, Мълчане, ако ни догонят? Че тебе вече хич те няма, ти сигурно не можеш повече да се биеш, а?

Искаше да каже: мога, но едва помръдна устни. Не се страхуваше вече от крадците. Изобщо от нищо вече не се страхуваше. Страхуваше се само да мръдне, страхуваше се само да легне в мъха. Все пак това е Гората, каквото и да лъжат, това е Гората, помнеше го добре, никога не го забравяше — дори когато забравяше всичко останало.

— Ти даже вече и тояга нямаш — мърмореше Нава. — Да ти потърся ли тояга, Мълчане? Да ти потърся ли, а?

— Не — измърмори той. — Няма нужда… Тежка е…

Отвори очи и се заслуша. Крадците бяха наблизо, чуваше се как пръхтят и тропат сред буренаците, а в тропота им не се долавяше войнственост — и на крадците им е трудно.

— Да продължим — рече Кандид.

Пресякоха ивицата с опасен бял мъх, после ивицата с опасен червен мъх, започна прогизнало мочурище с неподвижна гъста вода, по която се олюляваха огромни бледи цветя с неприятен дъх на леш, от всеки цвят надничаше сиво петнисто животно и ги сподиряше с очите си, разположени на стъблото.

— Ти, Мълчане, ускори крачка — деловито говореше Нава, — че иначе ще те всмуче някое, после няма отърваване, не си мисли, че като си ваксиниран веднъж, вече няма да се впият — ще се впият, и още как! То после ще умре, ама на теб няма да ти е по-леко…

Внезапно блатото свърши и местността стана стръмна. Появи се висока ивичеста трева с остри режещи връхчета. Кандид се огледа и видя крадците. Кой знае защо, те бяха спрели. Кой знае защо, бяха нагазили до колене в блатото; опрени на тоягите, и гледаха подир тях. Грохнали са, помисли Кандид, и те са грохнали. Единият от крадците вдигна ръка, махна им да дойдат, викна:

— Хайде, слизайте, какво сте решили!

Кандид се обърна и продължи подир Нава. След тресавището да се върви по земята беше лесно, въпреки стръмнината. Крадците крещяха — на два, после на три гласа. Кандид се огледа за сетен път, крадците все така стърчаха насред блатото, в тинята, пълна с пиявици, не излизаха на сухото. Като видяха, че се обърна, отчаяно замахаха с ръце и един през друг закрещяха, трудно им се разбираше.

— Назад! — крещяха като че ли. — Наза-ад! Няма да ви пипнем! Ще си изпатите, тъпаци!

Не е толкова лесно — помисли Кандид със злорадство. — Самите вие сте тъпаци, знам ви вече. Я ме оставете… — Нава вече се беше скрила между дърветата и той побърза подир нея.

— Върнете се! Ще ви пу-усне-ем! — ревеше главатарят.

Не са грохнали съвсем, щом вдигат такава врява — се стрелна в главата на Кандид и той веднага помисли, че трябва да се отдалечат, а след това да си починат и да се почистят от пиявиците и кърлежите.

Трета глава

Селото беше твърде необикновено. Когато излязоха от гората и го зърнаха долу, в котловината, първо ги порази тишината. Толкова плътна тишина, че дори не се зарадваха. Селото беше триъгълно и поляната, на която се беше опънало, беше също триъгълна — широк глинест пущинак без нито един храст, без стръкче трева, сякаш обгорен и след това трамбован, съвсем мрачен, а от небето го откъсваха срасналите се корони на могъщи дървета.

— Не ми харесва това село — заяви Нава. — Тук едва ли ще измолим храна. Каква храна, щом и ниви си нямат, едничка само гола глина. Сигурно са ловци, хващат разни животинки и ги ядат, да ти се повдигне, като помислиш…

— Може да сме в селото на чудаците? — попита Кандид. — Може да е Глинестата поляна, а?

— Какво чудаково село бълнуваш? Чудаковото е село като село, като нашето село, само че в него живеят чудаци… Виж какво е мъртвило тук, не се виждат ни хора, ни деца, макар че децата може вече да са легнали… И защо ли не се виждат хора, Мълчане? Дай да не ходим в това село, хич не ми харесва…

Слънцето се скриваше и селцето в ниското потъваше в сумрак. Изглеждаше съвсем пусто, но не запустяло, занемарено или изоставено, а именно пусто, неистинско, сякаш не беше село, а декор. Да, помисли Кандид, сигурно няма смисъл да отиваме там, само че краката болят и друго си е под покрив. Да хапнеш нещичко. И нощ идва… Трябва, цял ден скитахме из гората, дори Нава е уморена, виси на ръката ми и не я пуска…

— Съгласен съм — каза той нерешително. — Няма да ходим.

— Няма, няма — отвърна Нава. — А като ми се яде? Докога ще стоим гладни? От заранта не съм хапвала… И тези твои крадци… Знаеш ли какъв апетит отварят? Виж, я хайде да слезем, да хапнем, пък ако не ни хареса, ще се върнем. Нощта ще бъде топла, без дъжд. Да тръгваме, какво чакаш!

Още в покрайнините някой ги повика. До първата колиба направо върху сивата земя лежеше сив, почти гол човек. Лошо се виждаше в здрачината, почти се сливаше с пръстта. Кандид различи само силуета му върху белезникавия фон на стената.

— Накъде? — попита човекът с немощен глас.

— Да пренощуваме — отговори Кандид. — Заранта ще поемем към Колибите. Изгубихме пътя. Бягахме от крадци и изгубихме пътя.

— Значи сами сте дошли? — рече човекът вяло. — Браво, добре сте направили… Влезте, влезте, че работа има много, а хората съвсем намаляха… — Той едва изговаряше думите, като че ли заспиваше. — А трябва да се работи… много трябва да се работи… много…

— Няма ли да ни нахраниш? — попита Кандид.

— Ние сега… — човекът произнесе няколко думи, които се сториха познати на Кандид, макар да знаеше, че никога по-рано не ги е чувал. — Хубаво, че момче е дошло, защото момчето… — и той отново заговори неразбираемо, странно.

Нава дръпна Кандид, но той с досада измъкна ръката си.

— Не те разбирам — рече той на човека, като се стараеше да го разгледа по-добре. — Кажи, ще се намери ли храна при теб?

— Ако бяхте трима… — каза човекът.

Нава дръпна Кандид с все сила и двамата се оттеглиха встрани.

— Болен ли е, какво му има? — каза Кандид сърдито. — Разбра ли какво мънка?

— Защо разговаряш, с него! — шепнешком рече Нава. — Че той няма лице! Как ще говориш с него, щом няма лице?

— Защо да няма лице? — изненада се Кандид и се огледа. Човекът не се виждаше — беше си тръгнал, а може би — разтворил в здрачината.

— Ами тъй — отвърна Нава. — Има очи, има уста, а лице няма… — Тя се сгуши в него. — Като мъртвак е — каза. — Но не е мъртвак, мирише, иначе целият е като мъртвак… Да идем в друга къща, ама храна няма да набавим, не се надявай.

Тя го помъкна към следващата колиба и те надникнаха вътре. Всичко в този дом беше непривично — нямаше постели, липсваше домашната миризма, беше пусто, тъмно, неприятно. Нава подуши въздуха.

— Тук нивга не е имало храна — каза тя с отвращение. — В тъпо село си ме домъкнал, Мълчане. Какво ще правим тук? Никога в живота си не съм виждала такива села. Нито деца пищят, нито някой ходи по улиците.

Продължиха нататък. Под нозете им се стелеше прохладен лек прах, не долавяха даже собствените си крачки, и в гората нищо не бухаше и не бълболеше, — както обикновено по вечерно време.

— Странно говореше — каза Кандид. — Ей сегичка си спомних, чувал съм такава реч… А кога и къде — на, не помня.

— И аз не помня — добави Нава. — Пък е истина, Мълчане, и аз съм чувала такива думи, може насън, може и в нашето село, не онова, дето живеем сега с теб, а в другото, дето съм се родила, ама излиза, че трябва да е било доста отдавна, защото бях много малка, всичко съм забравила оттогава, сега като че ли си спомних, но истински не мога да си спомня.

В следващата къща те видяха човек, който лежеше направо на пода до прага и спеше. Кандид се наведе над него, разтърси го за рамото, но човекът не се събуди. Кожата му беше влажна и студена като на амфибия, тлъст беше, мек и почти без мускули, а в полумрака устните му изглеждаха черни и лъщяха мазно.

— Спи — каза Кандид на Нава.

— Как ще спи — отвърна Нава, — като гледа.

Кандид отново се наведе и му се стори, че онзи наистина гледа, полупритворил клепачи. Но само му се стори.

— Ами, не, спи си — рече Кандид. — Да тръгваме.

Нава премълча — като никога.

Отидоха до средата на селото, надничаха във всяка къща и във всяка къща виждаха спящи. Всички бяха тлъсти потни мъже, нито една жена, нито едно дете. Нава съвсем млъкна. И на Кандид му беше чоглаво. Коремите на онези къркореха гръмко, те не се събуждаха, но почти всеки път, когато на излизане Кандид поглеждаше към тях, му се струваше, че го изпращат с къс предпазлив поглед. Съвсем мръкна, през процепите между клоните надзърташе пепелявото от луната небе и Кандид отново се сети, че всичко това отвратително прилича на добър театрален декор. Чувствуваше се уморен до крайност, до пълно безразличие, мечтаеше само за едно: да се изтегне под покрив (за да не се стовари отгоре му някаква нощна гадина), макар и направо върху твърдия утъпкан под, но по-добре в пуст дом, а не с тези подозрителни спящи. Нава съвсем увисна на ръката му.

— Не се страхувай — каза Кандид. — Няма нищо страшно.

— Какво рече? — попита тя сънено.

— Рекох: не се плаши, всички са полумъртви, с една ръка ще се справя.

— От никого не се страхувам — отвърна Нава сърдито. — Уморена съм, спи ми се, щом не ми даваш ядене. Само ходиш, ходиш, от къща в къща, от колиба в колиба, даже ми омръзна, навсякъде еднакво, всички вече спят, почиват, само ние двамата скитаме…

Тогава Кандид се реши и влезе в първата колиба. Беше съвсем тъмно. Ослуша се, опита се да разбере има ли някой, но долови само сумтенето на Нава, свряла чело в хълбока му. Пипнешком намери стената, провери сух ли е подът и легна, като сложи главата на Нава върху корема си. Нава вече спеше. Как да не я съжалиш, помисли той, не е хубаво тук… е, една нощ само… ще попитаме за пътя… денем сигурно не спят… в краен случай — към блатото, крадците са си отишли… пък и да не са… как ли са момчетата от Колибите?… Нима пак вдругиден? Не, утре… утре…

Събуди го светлина и помисли, че е луната. В колибата беше тъмно, виолетов светлик проникваше през прозореца и през вратата. Стана му интересно — как лунната светлина може да нахлува едновременно и през прозореца, и през вратата отсреща, но после се сети, че е в гората, значи не може да има истинска луна, и веднага забрави за това, защото в ивицата светлина от прозореца се появи силует на човек. Човекът беше тук, в колибата, с гръб към Кандид и гледаше през прозореца, и по силуета личеше, че стои с ръце на гърба и навел глава, както горските жители не стоят никога — просто няма защо да стоят така, и както обичаше да стои до прозореца на лабораторията Карл Етинхоф — при дъждове и мъгли, когато нямаше работа, и той ясно схвана, че това е Карл Етинхоф, който веднъж тръгна от биостанцията за гората и вече не се върна, затова беше обявен за безследно изчезнал. Задъха се от вълнение, изкрещя: „Карл!“ Карл бавно се обърна, виолетовата светлина се плъзна по лицето му и Кандид видя, че не е Карл, а някакъв непознат местен човек, той безшумно се приближи до Кандид и се наведе над него, без да отпуска ръце иззад гърба си, и лицето му стана напълно видимо, изнурено голобрадо лице, съвсем различно от Карловото. Не промълви нито дума, дори като че ли не видя Кандид, изправи се и пое към вратата, все така прегърбен, и когато прекрачваше прага, Кандид осъзна, че все пак е Карл, скочи и хукна подир него.

На вратата се спря и огледа улицата, помъчи се да укроти болезнения нервен трепет. Светло е, защото ниско над селото виси виолетово светещо небе, всички колиби изглеждат абсолютно плоски и абсолютно неистински, а точно на другата страна на улицата стърчи висока чудновата постройка, каквито в гората няма, и наоколо се навъртат хора. Човекът, който приличаше на Карл, вървеше самотен към съоръжението, приближи се до тълпата и се смеси, стопи се в нея, сякаш никога не бе го имало. Кандид също искаше да се приближи до съоръжението, но почувствува, че краката му са омекнали и не може да върви. Изненада се как още стои на крака, в страха си да не падне понечи да се улови за нещо, но нямаше за какво, обграждаше го пустота. „Карл — мърмореше, олюлявайки се, — върни се, Карл!“ Повтори тези думи няколко пъти, после в отчаянието си закрещя, но никой не го чу, защото в същия миг екна стенание, жалостно и диво, откровен плач от болка, от който ушите зазвънтяват и от очите бликват сълзи, и неизвестно как той веднага разбра, че се крещи точно откъм дългата постройка, може би защото нямаше откъде другаде. „Къде е Нава? — зарида той. — Момичето ми, къде си?“ Разбра, че в този миг я губи, че е дошъл, мигът, когато изгубва всичко близко, всичко, което го свързва с този живот, и остава самотен. Обърна се, за да се вмъкне обратно в колибата, и видя Нава — отметнала глава, тя бавно падаше възнак, подхвана я и я повдигна, без да разбира какво става. Главата й беше отпусната назад и откритото гърло беше току пред очите му — онова място, където всички имат ямички между ключиците, Нава имаше две такива ямички, а той никога вече няма да ги види. Защото плачът не секваше, той разбра, че трябва да иде там, където някой плачеше. Разбираше — истински подвиг е сам да я отнесе там, но знаеше също, че за тях то не е никакъв подвиг, а съвсем естествена и нормална процедура, защото те не разбират какво значи това — да държиш в ръцете си дете, топло и единствено, и сам да го понесеш натам, където се плаче.

Викът секна. Кандид видя, че е пред самата постройка и сред хората, пред квадратната черна врата, опита се да проумее какво прави тук с Нава на ръце, но не успя, защото от мрачния квадрат излязоха две жени и с тях Карл — и тримата навъсени и недоволни, и се спряха да разговарят. Различи как мърдат устните им, схвана, че спорят, че са раздразнени, но не разбра нито дума, само веднъж улови полупознатото „хиазма“2. След това една от жените, без да прекъсва разговора, се обърна към тълпата и направи знак — като че ли канеше всички да влязат в постройката. Кандид рече: „Сега, сега…“ и още по-здраво притисна Нава. Отново екна висок плач, всички наоколо се размърдаха, дебелаците започнаха да се прегръщат един друг, да се притискат, да се милват и да се галят, очите им бяха сухи и устните плътно свити, ридаеха, крещяха, сбогуваха се, защото бяха мъже и жени и мъжете се прощаваха завинаги с жените. Никой не се решаваше да тръгне пръв, затова пръв тръгна Кандид, защото беше смел, защото знаеше какво е „трябва“, защото разбираше — все едно, вече нищо няма да помогне. Но Карл го погледна и едва забележимо отметна глава встрани и Кандид изпита непоносим ужас, защото онзи все пак не беше Карл, но нещо подразбра и заотстъпва, разбутвайки внимателно с гръб тълпата. И когато Карл втори път отметна глава, Кандид се обърна, метна Нава на рамо и хукна по празната осветена улица като в сън, олюлявайки се на омекналите си крака, без да чува зад гърба си тропота на преследвачите.

Опомни се, когато се удари в дърво. Нава извика и той я положи на земята. Под краката им имаше трева.

Оттук се виждаше цялото село. Над него като виолетов светещ конус се виеше облак и къщите изглеждаха размити, размити изглеждаха и човешките фигури.

— Нещо не си спомням — продума Нава. — Защо сме тук? Нали вече си бяхме легнали да спим? Или сънувам?

Кандид я вдигна и продължи нататък — по-далеч, по-далеч, промъкваше се между храстите, заплиташе се в тревите, докато наоколо не стана съвсем тъмно. Тогава повървя още малко, положи Нава на земята и седна до нея. Висока топла трева, не се чувствува никаква влага, никога не е виждал толкова сухо и благодатно място в гората. Главата го болеше и през цялото време го караше на сън, не искаше да мисли, изпитваше само чувства на огромно облекчение от това, че се канеше да направи нещо ужасно, но не го направи.

— Мълчане — рече Нава сънно, — знаеш ли, все пак си спомних, Мълчане, къде съм чувала по-рано такава реч. Ти самият говореше така, Мълчане, когато още беше безпаметен. Слушай, Мълчане, а може от това село да си родом? Може просто да си забравил, а? Че ти тогава беше много болен, Мълчане, съвсем безпаметен…

— Спи — прекъсна я Кандид. Не искаше да мисли. За нищо не искаше да мисли. Хиазма — спомни си. И веднага заспа. Не съвсем веднага. Спомни си, че не беше Карл безследно изчезналият; безследно изчезналият беше Валентин и обявата беше за Валентин, а Карл загина в гората и случайно намерила тялото му, сложиха го в оловен ковчег и го изпратиха на Материка. Но, помисли той, всичко това е сън.

Когато отвори очи, Нава още спеше. Лежеше по корем в рова между две коренища, свряла лице в свивката на лявата ръка, а дясната отпуснала встрани, и Кандид видя в мръсната и полуразтворена шепа тънък блестящ предмет. Отначало не разбра какво е, спомни си чудноватия нощен полусън и страха, и облекчението, че ужасното не се беше случило. А след това се сети що за предмет е и дори названието му неочаквано изплува в паметта му. Това беше скалпел. Изчака, проверявайки съответствието между формата на предмета и звученето на думата, разбирайки подсъзнателно, че няма какво да проверява, всичко е вярно, но напълно невъзможно, защото скалпелът с формата и названието си чудовищно не съответствува на този свят. Той побутна Нава.

Нава се събуди, седна и веднага се разбъбри:

— Какво сухо място, никога не съм си представяла, че има таквиз места, и каква само тревица расте, а, Мълчане?… — Млъкна и вдигна юмрука със скалпела. Секунда го гледа, след това писна, хвърли го нервно и скочи на крака. Скалпелът се забоде в тревата и остана щръкнал. Погледнаха го и на двамата им стана страшно. — Какво ли е това, Мълчане? — прошепна накрая Нава. — Какъв страшен предмет… Или не е предмет? Може да е растение, а? Виж, тук всичко е толкова сухо, може да е покълнало?

— А защо ти се вижда страшен? — попита Кандид.

— Как да не е страшен — отвърна Нава. — Ти само го вземи… Опитай, опитай, тогава ще разбереш защо е страшен. И аз не знам защо е страшен…

Кандид взе скалпела — беше още топъл, а острият му връх студенееше и ако плъзнеш предпазливо пръст, можеш да намериш мястото, където вече не е топъл и става студен.

— Откъде го взе? — попита Кандид.

— Отникъде не съм го вземала — отвърна Нава. — Сигурно сам се е вмъкнал в ръката ми, докато съм спала. Усещаш ли колко е студен? Сигурно е искал да се стопли и се е мушнал в ръката ми. Никога не съм виждала такива… такова… не знам даже как да го кажа. Все пак сигурно не е растение, сигурно е гадина някаква, може да има и крачета, само че ги е скрила, затова е толкова твърда и злобна… Да поспим още, Мълчане? — Тя зяпна към Кандид. — А бяхме ли през нощта в селото? Ами че бяхме, имаше човек без лице и той мислеше, че съм момче. Търсихме къде да поспим… Да, а след това се събудих, нямаше те, започнах да опипвам… Ето кога се е вмъкнал в ръката ми! — рече тя. — Ама чудна работа, Мълчане, тогава хич не се страхувах от него, даже напротив… Трябваше ми за нещо…

— Всичко е било сън — решително каза Кандид. Побиха го тръпки — спомни си нощта. И Карл. И как едва забележимо отметна глава: бягай, докато си здрав и читав! И това, че живият Карл беше хирург.

— Какво така млъкна, Мълчане? — неспокойно попита Нава, вгледана в лицето му. — Накъде си зяпнал?

Кандид я отбутна настрана.

— Сън е било — строго повтори той. — Забрави. По-добре потърси нещо за ядене, а аз ще го заровя…

— Не знаеш ли за какво ми е трябвало? — попита Нава. — Исках да направя нещо… Не обичам таквиз сънища, Мълчане — рече тя. — Да забравиш… Закопай го по-дълбоко, инак ще се измъкне и пак ще запълзи към селото, да плаши хорицата там… Добре ще е да сложиш отгоре по-голям камък… Копай де, а аз ще потърся храна. — Тя подуши въздуха. — Наблизо има плодове, чудна работа, откъде на такова сухо място плодове.

Тя леко и безшумно затича по тревата и скоро се скри зад дърветата, а Кандид остана да седи, стиснал в дланта си скалпела. Не го зарови — изчисти острието със стиска трева и мушна скалпела в пазвата си. Спомни си всичко и въпреки това не разбираше: странен сън, страшен, от който — по нечие недоглеждане — е изпаднал скалпел. Жалко, помисли той, днес главата ми по чудо е бистра и въпреки това не разбирам. Значи никога няма да мога.

Нава се върна бързо и изсипа от пазвата си цяла купчинка ягоди и няколко едри гъби.

— Там има пътека, Мълчане — рече тя. — Я по-добре да се връщаме в селото, за какво ни е, тъй де… а да тръгнем по пътеката, все ще стигнем някъде. Ще разпитаме за пътя до Колибите и всичко ще се нареди. Чудна работа — колко ми се ходи в Колибите! Нивга по-рано не съм искала толкова. Хайде да не се връщаме в лукавото село, там още от началото не ми хареса, правилно си тръгнахме, че то сигурно щеше да ни сполети беда. Ако искаш да знаеш, нямаше защо изобщо да ходим, ами на теб и крадците ти викаха да не ходиш, ще си изпатиш, казваха, то ти нали никога никого не слушаш. Заради теб едва не ни сполетя беда… Защо не ядеш? Гъбите са хранителни, боровинките са вкусни, само ги разтрий на дланта си, намачкай ги, защо днес си като дете? Сега си спомних: мама казваше, че най-хубавите гъби растат на сухо, но аз тогава не разбирах какво е това сухо, мама казваше, че преди имало много сухо, като на хубава пътека, затова тя разбираше, а аз не разбирах…

Кандид опита една гъба и я изяде. Гъбите наистина бяха добри, и, плодовете бяха добри, затова се почувствува по-бодър. Но не знаеше какво да прави. Не искаше да се връща в селото. Опита се да си представи местността, както я обясняваше и рисуваше с пръчка по земята Хромавия, и си спомни, че Хромавия говореше за пътека към Града, която трябва да минава по тези места. „Много хубав път, говореше Хромавия със съжаление, най-правият път до Града, само дето не можем да минем през тресавището, това е лошото…“ Лъже! Лъже, куцият! И през тресавището е минавал, и в Града сигурно е ходил, но кой знае защо — лъже. А може пътеката на Нава да е въпросният прав път? Трябва да се рискува. Но първо да се върнем. В това село все пак трябва да се върнем!

— Ще трябва все пак да се върнем, Нава — каза той, когато се нахраниха.

— Къде да се върнем? В лукавото село ли да се върнем? — Нава се разстрои. — Защо ми говориш това, Мълчане? За какво ни е потрябвало това село? На, затуй не те обичам, Мълчане, ами с теб никога не мога да се разбера човешки! Нали вече решихме да не се връщаме в селото и пътека ти намерих, а сега захвана приказки за връщане…

— Трябва да се върнем — повтори той. — И на мен не ми се ще, Нава, но трябва да се отбием. Ами ако там ни кажат как по-бързо да се доберем до Града?

— Защо в Града? Не искам в Града, искам в Колибите!

— Поемаме направо за Града — отвърна Кандид. — Не мога повече.

— Хубаво — съгласи се Нава. — Хубаво, ще идем в Града, даже по-добре, притрябвали са ни Колибите! Ще идем в Града, съгласна съм, с теб навсякъде съм съгласна, само хайде да не се връщаме в селото… Ти както искаш, Мълчане, ама на мен в това село не ми се връща…

— И на мен — рече той. — Но трябва. Не се сърди, Нава, и аз не искам.

— Ами като не искаш, не ходи!

Не искаше, а без да може да обясни защо, стана и уверено пое нататък, към селото — по топлата суха трева, покрай топлите сухи стволове, замижал от топлото слънце, необичайно ярко за тези места, право към преживяния ужас, от който мускулите се стягаха болезнено, право към плахата и странна надежда, която се промушваше през ужасите като тревичка през пукнатините на асфалт.

Нава го догони. Сърдита беше, дори някое време мълча, но в края на краищата не издържа:

— Само не си мисли — заяви тя, — с онези хора няма да приказвам, сега ти приказвай с тях, ти отиваш — ти приказвай. Аз не обичам да си имам работа с човек, който даже няма лице, не обичам такива работи… От такъв човек добро не чакай, щом не може момиче да различи от момче… От заранта ме боли главата и вече знам защо…

Селото се показа неочаквано — явно Кандид беше поел доста встрани и селото се показа между дърветата вдясно от тях. Всичко се беше променило, Кандид не разбра веднага защо. А после разбра: селото потъваше.

Триъгълната поляна беше покрита с черна вода, водата се надигаше просто пред очите им, заливаше глинестата котловина, наводняваше домовете, образуваше безшумни въртопчета по улиците. Кандид стоеше безпомощен и гледаше как прозорците се скриват под водата, как се слягат и рухват прогизналите стени, как покривите пропадат, а от къщите не се показва никой, никой не се опита да стигне брега, нито един човек не плува на повърхността, може да няма хора, може да са избягали през нощта, но нещо му подсказваше, че едва ли всичко е толкова просто. Не е село, хрумна му, макет е, забравен от всички и потънал в прах, а след това някому хрумва: а какво ли, ако го залеем с вода? Може да е забавно? И го заливат. Но забавно не става…

Тежко огъвайки се, покривът на плоската постройка безшумно изчезна под водата. По повърхността пропълзя безплътна въздишка, пробягаха вълни — и край. Пред Кандид лежеше обикновено триъгълно езеро, още плитко и безжизнено. След това ще стане дълбоко като пропаст, ще се завъди риба, която ще ловим, ще препарираме и ще слагаме във формалин.

— Знам как се нарича туй — започна Нава. Гласът й беше толкова спокоен, че Кандид я погледна; наистина беше спокойна, дори сякаш доволна. — Туй се нарича Надвиване. Затова нямаха лица, ама не се сетих веднага. Сигурно са искали да станат езерни жители. Казвали са ми: ония, дето са живели в къщите, могат да останат да живеят и в езерото, сега тук завинаги ще бъде езеро, а който не иска, си отива. Аз например си отидох, макар че може и да е по-добре да живееш в езеро. Това никой не го знае… Да се изкъпем, а? — предложи тя.

— Не — отвърна Кандид. — Не искам да се къпя тук. Да идем на твоята пътека, хайде.

Да се измъкна веднъж, мислеше той, инак съм като машинката в лабиринта… Стърчаха наоколо и се смееха как предприемчиво се лута, търси, души… След това в малкото басейнче на пътя наливаха вода и тя трогателно се объркваше, но само за миг, после пак започваше деловито да мърда антени, да бръмчи, да души, не знаеше, че я наблюдаваме, и на нас хич не ни пукаше, че не знае, а сигурно това е най-страшното от всичко. Ако изобщо е страшно, помисли той. Необходимостта не може да бъде нито страшна, нито добра. Необходимостта е необходима, а всичко останало измисляме ние и машинките в лабиринтите, ако те изобщо могат да измислят. Щом сгрешим, необходимостта ни хваща за гърлото и ние почваме да плачем и да се жалваме колко жестока и ужасна е тя, а тя просто не е такава, каквато е — глупавите и слепите сме ние. Днес мога дори да философствувам, помисли той. Сигурно е от сухотата. Виж ти, даже мога да философствувам…

— Ето я твоята пътека — сърдито рече Нава. — Моля, върви…

Цупи се, помисли той. Не й дадох да се изкъпе, мълча през цялото време, наоколо е сухо, неприятно… Нищо, нека се цупи. Докато се цупи, мълчи, благодарен съм и на това. Кой ли ходи по тези пътеки? Толкова ли често някой ходи по тях, че не са запустели? Необикновена пътека, като че не е утъпкана, а прокопана…

В началото пътеката се виеше по удобни сухи места, но после стръмно се спусна по склона и стана мочурлива ивица от черна кал. Чистата гора свърши, опнаха се блата, обрасли с мъх, стана влажно и душно. Нава веднага се оживи — тук се чувствуваше много по-добре. Бъбреше непрекъснато и скоро в главата на Кандид пламна и заживя привичният звънтящ шум, и закрачи като в полусън, забравил всякакво философствуване, забравил накъде е тръгнал, отдал се на случайни несвързани мисли — не мисли, а по-скоро представи…

… По главната улица крета Хромавия и разказва на всеки срещнат (ако няма хора, просто така), че тръгна, значи, Мълчан, и Нава забра, за Града сигурно е тръгнал, а изобщо няма никакъв Град. Може да не е за Града, може за Тръстикино да е поел, в Тръстикино добре се хваща риба — пъхнеш палец във водата и готово. Но ако помислиш, за какво му е на него риба? Мълчан, глупакът, риба не яде, макар че може да е решил за Нава да налови. А Нава яде риба и той ще я храни с риба… Но защо тогаз през цялото време питаше за Града? Не-е, не е тръгнал за Тръстикино и трябва да се очаква, че едва ли скоро ще се върне…

Насреща по главната улица идва Пестника и казва на всеки срещнат: Мълчан все ходеше, все уговаряше, да тръгнем, казваше, за Града, Пестник, да тръгнем вдругиден, цяла година казваше вдругиден да тръгнем за Града, а като направих ядене на корем, че и дъртата ме псува, тръгна, без мен тръгна и без ядене… Един така тръгвал, тръгвал без ядене, козина по човката, но като го цапардосали хубавичко по челото, вече не тръгва, без ядене пък хич, в къщи си седи, дали му да се разбере…

А Опашкаря стърчи до закусващия в дома му старец и говори: Пак плюскаш, пак чуждо плюскаш. Ти не си мисли, казва, че ми е жал, само се чудя — как в такъв кльощав дъртак влизат толкова гърнета силна храна! Ти си яж, казва, но признай, може все пак да не си ни единствен в селото? Може да сте трима или поне двама, а? Гадно е да те гледа човек как лапаш, лапаш, а след това тръгваш да обясняваш какво е редно и какво не.

Нава върви редом, обвила с ръце ръката му, и разпалено разказва:

— И още един живееше в нашето село, казваха го Обидо-Мъченик, не го помниш, тогава още беше безпаметен. Този Обидо-Мъченик от всичко се обиждаше и питаше защо. Защо денем е светло, а нощем е тъмно? Защо има пияни бръмбари, а няма пияни мравки? Защо мъртваците се интересуват от жени, пък мъжете не са им притрябвали? Две жени му откраднаха мъртваците, една след друга. Първата още преди мен са отмъкнали, ама на втората вече бях, обикаля и пита: Защо, пита, отмъкнали жената, а него не отмъкнали?… Нарочно по цели дни бродеше из гората, че да отмъкнат и него, да си найде жените, едната макар, ама те, разбира се, не го отмъкнаха, защото на мъртваците не са им притрябвали мъже, на тях жени им трябват, такъв си им е обичаят, а не мислят да си развалят обичая заради Обидо-Мъченика… Питаше още: защо трябва да се работи на полето, щом в гората и без това има ядене до насита — слагай квасец и яж. Старейшината му говори: Като не искаш, не работи, никой не те кара насила… а оня многознайко все повтаря — защо, та защо. Или се лепне за Пестника. Защо, казва, Горното село цялото е мухлясало, а нашето не? В началото Пестника спокойно му обяснява: при горненците е станало Надвиване, а при нас още не е, там е цялата работа. Пък онзи пита: Защо при нас толкоз време няма Надвиване? Че за какво ти е на теб Надвиване бе, пита Пестника, да не ти е скучно без Надвиване? Обидо-Мъченика не се предава. Дойде Пестника, закрещя, стресна цялото село, размаха пестници и хукна при старейшината да се оплаква, и старейшината се разсърди, сбра селото, почнаха Обидо-Мъченика да го наказват, ама така и не го хванаха… И за стареца много се лепеше. Старецът отначало спря да ходи у тях да яде, после взе да се крие, накрай не издържа и каза: Махай се, рече, от теб в устата ми хапка не влиза, откъде да знам защо? Града знае защо — и толкоз! Тръгна Обидо-Мъченика за Града и повече не се вясна…

Отдясно и отляво лениво плаваха жълто-зелени петна, глухо пухкаха презрели гъби-упойнички и мятаха във всички посоки рижи фонтани от спори, с вой налетя заблудена горска оса, гледаше да се блъсне в очите им, наложи се да бягат стотина крачки, че да се отърват; многоцветни подводни паяци, увиснали на лианите, шумно и грижливо майсторяха обиталищата си; дървета-скачачи приклякваха и се свиваха, готови за нов скок, но почувствували хората, замираха и се преструваха на обикновени — и нямаше върху какво да спреш погледа си, и нямаше какво да запомниш. И нямаше за какво да размишляваш, защото да размишляваш за Карл, за отминалата нощ и за потъващото село би означавало да бълнуваш.

— Добър човек беше Обидо-Мъченика, те с Хромавия те намериха край Тръстикино. Тръгнали за Мравчево, ала кой знае защо, се отплеснали в Тръстикино и там те намерили, домъкнаха те, по-точно мъкнел те Обидо-Мъченика, а Хромавия само се тътрузел подире му и събирал всичко, което падало от теб… Много насъбрал, а после разказваше: уплашил се и всичко изхвърлил. Такива неща, викаше, по нас нивга не са расли и не може да растат. После Обидо-Мъченика те съблече, шантави ти бяха дрехите, никой не проумя къде растат и как… Разряза дрехите и ги посади — мислеше, ще покарат. Ама нищо от тях не покара, не проби даже и той пак тръгна из селото да пита: „Защо, пита, като вземеш дреха, разрежеш я и я посадиш, покарва, а твойта, Мълчане, даже и не пробила… Той и за теб се лепеше, не те оставяше на мира, но тогаз ти беше безпаметен и само мънкаше нещо неразбрано — като оня, дето беше без лице и се криеше. Така и нищо не научи за теб. После още много мъже ходиха в Тръстикино — и Пестника ходи, и Опашкаря, даже самият старейшина ходи, надяваха се да намерят още един такъв. Не, не намериха… И тогаз ме представиха на теб. Гледай го, казват, както можеш, отчуваш ли го — ще ти бъде мъж, а дето е чужденец — какво, че нали и ти си комай чужденка. Ами и аз съм чужденка, Мълчане, тъй де. Ето как беше работата: нас с мама ни хванаха мъртваци, а нощта беше без луна…“

Местността отново стана стръмна, но влагата не намаля, макар гората да стана по-чиста. Не се виждаха коренища, гнили съчки и грамади от гниещи лиани. Зеленината се изгуби, всичко наоколо потъна в жълто и оранжево, дърветата станаха по-спокойни, а блатото някак необикновено — гладко, без мъх и без мръсни петна. Изгуби се паяжината от ластари, и от двете страни се виждаше надалеч. Тревата край пътя стана по-мека и сочна, тревичка до тревичка, сякаш някой специално ги е подбирал и нареждал.

Нава спря на средата на думата, помириса въздуха и рече деловито, оглеждайки се:

— И къде ли да се скрием? Като гледам, няма къде да се скрием.

— Идва ли някой? — попита Кандид.

— Някакви много, и аз не знам какви… Не са мъртваци, но е добре да се скрием. Разбира се, може да не се крием, и без туй са наблизо, пък и къде да се скриеш. Хайде да застанем край пътя, пък ще видим… — Още веднъж подуши въздуха. — Някаква гадна миризмица, не много опасна, но по-добре да я няма… Абе ти, Мълчане, нищо ли не усещаш? Тъй смърди, като от спарен квасец — стои под носа ти гърне, а в гърнето спарен квасец с мухъл… Ей ги! Дребни са, не е страшно, ще ги прогониш… Хе-хе!

— Млъкни! — рече Кандид, оглеждайки се.

Отначало му се стори, че насреща пълзят бели костенурки. После се убеди, че никога не е виждал такива животни. Приличаха на огромни непрозрачни амеби или на много млади дървесни плужеци, само че плужеците нямат лъжекрачета и са по-едри. Бяха много, пълзяха един подир друг чевръсто, ловко мятаха напред лъжекрачетата си и се преливаха в тях.

Скоро дойдоха съвсем наблизо — бели, блестящи, Кандид също усети остра непозната миризма и се отдръпна встрани от пътя, дръпна подире си и Нава. Плужеците-амеби пълзяха един подир друг край тях, без да им обръщат никакво внимание. Бяха само дванайсет и Нава не издържа — ритна последния, дванайсетия. Изпадна във възторг, натъкми се да ги догони и да ритне още някой, но Кандид я улови за дрехата.

— Ама че са смешни! — рече Нава. — И пълзят, сякаш хора крачат по пътеката… Интересно къде ли отиват? Сигурно отиват в лукавото село, Мълчане, сигурно са оттам, връщат се и не знаят, че в селото вече е станало Надвиване. Ще се помотаят около водата и ще поемат обратно. И накъде ли, горкичките, ще поемат? Да търсят друго село?… Хей! — закрещя тя. — Не отивайте бе! Няма го вашето село, езеро е там!

— Млъкни! — каза Кандид. — Да тръгваме. Те не ти разбират езика, не викай напразно.

Продължиха. След плужеците пътеката беше хлъзгава. Срещнахме се и се разделихме, помисли Кандид. Срещнахме се и се разминахме. Аз отстъпих. Аз, а не те. Това обстоятелство изведнъж му се стори много важно. Те са малки и беззащитни, аз съм голям и силен, но аз отстъпих пътя и ги пуснах, сега аз мисля за тях, а те отминаха и сигурно изобщо не си спомнят за мен. Защото в гората те са в дома си, какво ли не се среща в гората. Както в къщи има хлебарки, дървеници, мокрици, или току-виж — налетяла глупава пеперуда. Или муха ще се блъска в стъклото. А не е истина, че мухата се блъска в стъклото. Когато се блъска в стъклото, мухата си въобразява, че лети. Както аз си въобразявам, че вървя. Само защото мърдам крака. Сигурно е смешно да ме гледаш отстрани и… как да кажа… жално… жалко… как ли е правилно?

— Наблизо има езеро — рече Нава. — Да побързаме, жадна съм и гладна. Може риба да ми наловиш.

Ускориха крачката. Показаха се млади тръстики. Добре де, помисли Кандид, приличам на муха. А на човек приличам ли? Спомни си за Карл, спомни си, че Карл не приличаше на Карл. Възможно е, помисли той спокойно. Твърде е възможно изобщо да не съм онзи човек, който кой знае преди колко години е катастрофирал с вертолет. Само че тогава не разбирам защо да се блъскам в стъклото. Колко ли ще бъде странно, когато се приближа до биостанцията и ме видят. Добре е, дето мисля за това. За това трябва да мисля много и си заслужава. Добре е, дето имам време, едва ли скоро ще стигна биостанцията…

Пътеката се раздвои. Едната сигурно вървеше към езерото, а другата остро завиваше някъде встрани.

— Не натам — рече Нава, — таз върви нагоре, а аз съм жадна.

Пътеката изтъня, стана просека и накрая съвсем се стопи в храсталаците. Нава спря.

— Знаеш ли, Мълчане — каза тя, — да не отиваме при това езеро, а? Това езеро нещо не ми харесва, нещо не е в ред. Ако питаш, даже не е езеро, има други неща освен водата…

— А вода има ли? — попита Кандид. — Искаше да пиеш, пък и аз няма да се откажа…

— Вода има — неохотно рече Нава, — ама топла. Лоша вода, мръсна… Слушай, Мълчане, стой тук, ужасно шумно ходиш, нищо не чувам от теб, шумиш само, спри и почакай, ще те извикам, ще ти свирна като скачач. Знаеш ли как свири скачачът? Значи ще ти свирна като скачач. А ти ме почакай тук, даже по-добре поседи…

Тя хлътна в тръстиките и изчезна. Едва тогава Кандид обърна внимание на глухата, сякаш ватена тишина: нито жужене на насекоми, нито въздишки и сумтене на блато, нито крясъци на горски зверове, влажният топъл въздух е съвсем неподвижен. Не е сухата тишина на лукавото село — там беше тихо като нощем зад театрални декори. А тук е тихо като под вода. Кандид предпазливо приклекна, откъсна няколко тревички, разтри ги между дланите си и неочаквано откри, че тук пръстта е ядлива. Откъсна стръкче трева заедно със земята и започна да яде. Чимът добре утоляваше глада и жаждата, беше прохладен и леко солен. Кашкавал, помисли си Кандид. Да, като кашкавал… И то какво е? Швейцарски кашкавал, топен кашкавал, узрял кашкавал… Странно.

Нава безшумно изплува от тръстиките, приклекна до него и също безшумно започна да яде, бързо и усърдно. Очите й бяха доволни.

— Добре е, хапнахме — рече тя накрая. — Искаш ли да видиш езерото? Че то и аз искам още веднъж, но сама ме е страх. Онуй езеро е, дето Хромавия разправяше за него, но аз все мислех, че съчинява или му се е привидяло, а то се оказва истина, макар че може и на мен да ми се е привидяло…

— Да погледнем — каза Кандид.

Езерото се оказа на петдесетина крачки. Кандид и Нава нагазиха в мочурището и разтвориха тръстиките. На дебел пласт над водата се стелеше бяла мъгла. Водата беше топла, дори гореща, но чиста и прозрачна. Ухаеше на гозба. Мъглата плавно се олюляваше в правилен ритъм и след минута Кандид усети, че му се вие свят — в мъглата имаше нещо! Хора. Много хора. Всички голи и лежат съвсем неподвижни на повърхността. Мъглата ритмично се вдига и сляга, ту показвайки, ту отново скривайки жълто-белезникавите тела и отметнатите назад глави — хората не плуваха, хората лежаха връз водата като на плаж. Прилоша му. „Да се махаме оттук“ — прошепна той и дръпна Нава за ръката. Измъкнаха се на брега.

— Туй не са никакви удавници — рече Нава. — Не е разбрал Хромавия, просто са се къпали, ударил ги е горещ извор и всички са се сварили… Много е страшно, Мълчане — продължи тя след пауза. — Даже не ми се говори… И колко са много, цяло село…

Стигнаха до мястото, където пътят се раздвояваше, и спряха.

— Сега нагоре ли? — попита Нава.

— Да — отвърна Кандид. — Сега нагоре.

Свърнаха вдясно и заизкачваха склона.

— И всички са жени, забеляза ли? — попита Нава.

— Да — отвърна Кандид.

— Туй е най-страшното, туй хич не го разбирам. А може… — Нава погледна Кандид. — Може мъртваците да ги натирват тук? Сигурно мъртваците ги натирват — наловят от всички села, наблъскат ги в езерото и ги варят… Слушай, Мълчане, защо ни трябваше да излезем от село? Да бяхме си седели, нищо такова нямаше да видим. Щяхме да мислим, че Хромавия си съчинява, щяхме да, си живеем спокойно, ама не, прищя ти се в Града да ходиш… — А за какво ти е притрябвал Града?

— Откъде да знам — отвърна Кандид.

Четвърта глава

Лежаха сред храстите в самия край на гората и между листата оглеждаха билото. Хълмът беше полегат и гол, на върха му като шапка лежеше облак виолетова мъгла. Нагоре беше открито небе, духаше напорист вятър и гонеше сиви облаци, ръмеше дъжд. А виолетовата мъгла седеше неподвижно, като в безветрие. Беше хладно, дори студенко, те бяха мокри до кости, побиваха ги тръпки, те тракаха зъби, но вече не можеха да се махнат: на двайсетина крачки, щръкнали като статуи, стояха три мъртвака с широко разтворени черни устни и с празни погледи зяпаха върха на хълма. Дойдоха само преди пет минути. Нава ги подуши и се втурна да бяга, но Кандид запуши устата й с длан и я притисна към тревата. Малко се поуспокои, само трепереше, но вече не от страх, а от студ, и гледаше не към мъртваците, а към хълма.

На хълма и около него ставаше нещо странно, някакви грандиозни приливи и отливи. От гората с плътно басово жужене внезапно излитаха огромни ята мухи, устремяваха се към върха и потъваха в мъглата. Склоновете оживяваха от колони мравки и паяци, от храсталаците се измъкваха стотици плужеци-амеби, гигантски рояци пчели и оси, орляци многоцветни бръмбари уверено прелитаха под дъжда. Беше шумно — като при буря. Вълната се вдигаше към върха, просмукваше се във виолетовата мъгла, изчезваше в нея и тогава внезапно настъпваше тишина. Хълмът ставаше мъртъв и гол, но след някое време се вдигаше врява и бучене, отново всичко изригваше из мъглата и се устремяваше към леса. Само плужеците оставаха на върха, но вместо тях по склона се юрваха най-невероятни и неочаквани създания, неугледни ръкоядци щъкаха на чупливите си крачета и още някакви непознати, невиждани, пъстри, многооки, голи, блестящи — полузверове, полунасекоми… И пак ставаше тихо, и пак всичко се повтаряше отначало, и пак, и пак, в заплашителен напорист ритъм, с незатихваща енергия — струва ти се, че всичко винаги е било така и винаги така ще бъде, в същия ритъм и със същата енергия… По едно време от мъглата със страшен рев изскочи млад хипоцет, на няколко пъти пробягаха мъртваци и мигом се мушваха в гората, като оставяха подире си белезникави ивици застиваща пара. А неподвижната виолетова мъгла гълташе и изплюваше, гълташе и изплюваше неуморимо и методично като машина.

Хромавия разправяше, че Града бил на хълма. Може това да е Града, може това да наричат Град. Да, сигурно това е Града. Но какъв е неговият смисъл? Кому е необходим? И тази необикновена дейност… Очаквах нещо такова… Глупости, нищо такова не съм очаквал! Мислех само за стопаните, а къде са те — стопаните? Кандид погледна мъртваците. Стърчаха в предишните си пози, все тъй зинали. Може би греша, помисли Кандид. Може те да са стопаните. Сигурно през цялото време греша. Съвсем се отучих да мисля. Ако ми хрумнат някои мисли, веднага се оказва, че съм напълно неспособен да ги свържа… Досега от мъглата не е излизал нито един плужек. Въпрос: а защо от мъглата не е излизал нито един плужек?… Не, не така. Трябва подред. Търся начало на разумна дейност… Грешка, пак грешка. Разумната дейност изобщо не ме интересува. Аз просто търся някого, който да ми помогне да се върна у дома. Да ми помогне да преодолея тези хиляди километри гора. Да ми каже поне накъде да вървя… Мъртваците трябва да имат стопани, аз търся тези стопани, аз търся първопричината на разумната дейност. Малко се ободри — този път излезе свързано. Да започнем отначало. Да премислим всичко — спокойно и без суетене. Сега не бива да се суетя, сега е време да премисля всичко спокойно и без суетене. Да започнем отначало. Мъртваците трябва да имат стопани, защото, мъртваците не са хора и защото мъртваците са животни. Следователно — мъртваците са направени. Ако бяха хора… А защо всъщност да не са хора? Той разтри чело. Вече реших този въпрос. Отдавна, още в село. Даже два пъти го решавах, кой знае защо, първия път забравих решението, а сега забравих доказателството…

Той разтърси глава и Нава тихичко му изсъска. Той притихна и известно време лежа неподвижно, заровил лице в мократа трева.

… Защо не са животни — бях го доказал някога. Високата температура… Не, глупости… Той с ужас откри, че е забравил дори как изглеждат мъртваците. Помнеше само нажежените им тела и острата болка в дланите си. Обърна глава и погледна мъртваците. Да, сега не мога да мисля, сега ми е противопоказано да мисля, а точно сега трябваше да мисля по-напрегнато от всякога. „Време е да хапнем; това вече ми го разказа, Нава; вдругиден тръгваме“ — ето всичко, което е по силите ми. Но аз тръгнах! Аз съм тук! Ще вляза в Града. Каквото и да е това Града. Целият ми мозък е обрасъл с гора. Не разбирам нищо… Аха, спомних си. Тръгнах към Града, за да ми обяснят всичко: за Надвиването, за мъртваците, за Великото разрохване на. Почвата, за езерата с удавници… Оказа се, че отначало докрай е лъжа, пак са ме лъготили, на никого не трябва да вярвам… Очаквах, че в Града ще ми обяснят как да стигна до своите, нали старецът през цялото време говореше: В Града знаят всичко! Не може да не знаят за нашата биостанция, за Управлението. Даже Хромавия през цялото време дрънкаше за Дяволските ридове и за хвърчащите села… Но какво може да обясни виолетовата мъгла? Ще бъде страшно, ако виолетовата мъгла е стопанинът. А защо „ще бъде страшно“? Ами че то вече е страшно! Ами че това просто се натрапва, Мълчане: навсякъде тук стопанин е виолетовата мъгла, да не би да не помня? Пък и това изобщо не е мъгла… Ето какво било значи, ето защо хората са натирени като животни в храсталаците, в блатата, издавени в езерата: те са били прекалено слаби, не са разбирали нищичко, пък и да са разбирали — какво са могли да попречат… Когато още не бях прокуден, когато още си бях в къщи, някой убедително доказваше, че контактът между хуманоиден и нехуманоиден разум е невъзможен. Да, невъзможен е. Разбира се, че е невъзможен! Сега вече никой няма да ме упъти как да стигна до дома. И моят контакт с хората е невъзможен, мога да го докажа. Мога да видя и Дяволските ридове, казват, човек би могъл да ги види, ако се качи на подходящо дърво и ако сезонът е подходящ, стига първо да намери подходящо дърво. Нормално човешко дърво. Което не скача. И не те изхвърля. И не се опитва да ти избоде очите. Все едно — няма такова дърво, от което може да се види биостанцията… Биостанцията ли? Би-о-стан-ци-я. Забравих какво е това биостанция.

Гората отново забуча, зажужа, затрещя, запръхтя и отново към виолетовия купол се втурнаха пълчища мухи и мравки. Един рояк прелетя над главите им и се разсипа върху храстите, мъртви и слаби, неподвижни и едва пошавващи — онези, които роякът бе премачкал в полета си. Кандид усети неприятно парене по ръката и я погледна. Лакътят му, опрян в рохкавата земя, беше оплетен с нежни нишчици плесен. Кандид равнодушно ги разтри с длан. А Дяволските ридове са мираж, помисли той, няма нищо такова. Щом те говорят за Дяволски ридове, значи нищо, ама нищо такова няма, лъжат и сега вече не знам защо всъщност дойдох…

Отстрани се чу познато заплашително пръхтене. Кандид се обърна — едновременно иззад седем дървета тъпо гледаше към хълма огромен хипоцет. Единият от мъртваците се оживи, обърна се и направи няколко крачки насреща му, отново се чу пръхтене, запращяха дърветата и хипоцетът се отдалечи сред шумолящите клони. Даже хипоцетите се страхуват от мъртваците, помисли Кандид. Кой ли не се страхува от тях. Къде да ги намеря тези, които не се страхуват?… Реват мухи. Глупаво, нелепо — мухи да реват. Осите… и те реват…

— Мама! — прошепна внезапно Нава. — Мама идва… Стоеше на четири крака и гледаше през рамо. На лицето й бяха изписани изненада и недоверие. Кандид видя как от гората излязоха три жени и тръгнаха към подножието на хълма, без да обръщат никакво внимание на мъртваците.

— Мама! — вресна Нава с чужд глас, прескочи Кандид и хукна право към тях. Кандид също скочи и му се стори, че мъртваците са съвсем наблизо, даже усеща горещия лъх от телата им.

Трима, помисли той. Трима… И един стига. Погледна към мъртваците. Ето го и края, помисли. И защо се домъкнаха тук тези лелки? Мразя жените, белите все от тях идат.

Мъртваците затвориха очи, главите им бавно се извъртваха подир бягащата Нава. След това отведнъж пристъпиха напред и Кандид надви себе си и изскочи насреща им.

— Назад! — закрещя той на жените, без да се обръща. — Махайте се! Мъртваци!

Мъртваците бяха грамадни, плещести, новички, без нито една драскотинка, без нито едно белегче. Техните невероятно дълги ръце докосваха тревата. Без да ги изпуща от очи, Кандид се спря на пътя им. Мъртваците гледаха някъде над него и приближаваха бавно и уверено, а той се отдръпваше, отстъпваше, отлагаше неизбежното начало и неизбежния край, повдигаше му се, ала не смееше да спре. Зад гърба му Нава закрещя: „Мамо! Това съм аз! Ама, мамо!“ Глупави жени, защо не бягат? Да не са се вдървили от страх? Спри се, молеше той себе си, спри се! Колко можеш да отстъпваш? Но не можеше да се спре. Нава е там, помисли си. И онези три глупачки… Дебели сънливи равнодушни глупачки… И Нава… Че какво ме интересуват те, помисли. Хромавия отдавна да беше офейкал с куция си крак, а за Пестника да не говорим… Но аз трябва да се спра. Несправедливо е, но аз съм длъжен да се спра! Хайде, спри!… А не можеше и се презираше, и се гордееше, и се мразеше за това, и продължаваше да отстъпва.

Спряха мъртваците. Рязко, като по команда. Онзи, който крачеше най-отпред, замря с вдигнат крак, а след това бавно и сякаш нерешително го отпусна на тревата. Устите им отново виснаха вяло и главите им се обърнаха към върха на хълма. Кандид, все още отстъпвайки, се огледа. Нава, размахала крака, висеше на врата на една от жените, а онази май се усмихваше и я потупваше по гърба. Другите две стояха встрани спокойно и ги гледаха. Не мъртваците гледаха, не хълма, даже не Кандид — непознатия брадясал мъж, може би крадец. Мъртваците стърчаха неподвижни като примитивни древни изваяния, краката им сякаш се бяха сраснали със земята, сякаш в цялата гора не бе останала нито една жена, която да хванат и да замъкнат там, където им е заповядано; изпод краката им — като дим от жертвена клада — се вдигаха облачета пара.

Тогава Кандид се обърна и тръгна към жените. Не, не тръгна, а се потътри, невярващ в нищо, невярващ нито на очите, нито на ушите, нито на мислите си. Под черепа му блъскаше кълбо болка и цялото му тяло стенеше от предсмъртното напрежение.

— Бягайте — каза той отдалеч. — Бягайте, докато не е късно, защо стоите! — Осъзнаваше, че дрънка безсмислици, но това беше инерцията на дълга, затова продължаваше несъзнателно да мърмори: — Мъртваците са тук, бягайте, аз ще ги задържа…

Не му обърнаха внимание. Не че не го чуваха или не го виждаха — младичката, още дете, сигурно само две години по-голяма от Нава, още съвсем тънкокрака, го гледаше и се усмихваше приветливо; той просто нищо не значеше за тях, като бездомен пес — от онези, дето тичат навсякъде без цел и могат с часове да се навъртат около хората, очаквайки дявол знае какво.

— Защо не бягате? — тихо рече Кандид. Вече не чакаше отговор и те не му отговориха.

— Ай-ай — говореше бременната, смееше се и поклащаше глава. — Да не повярваш! На теб вярва ли ти се? — попита тя момичето. — И на мен. Мила моя — рече тя на Навината майка, — и какво? Оня сигурно здравата пъхтеше? Или само се връткаше и се обливаше в пот?

— Не е вярно — отвърна момичето. — Бил е прекрасен, нали? Свеж като зората, в благоухания…

— Като лилия — поде бременната. — От миризмата му ти се зави свят, от лапите му тръпки те побиха… Поне успя ли да кажеш „ах“?

Момичето прихна. Майката на Нава се усмихваше с неохота. Бяха набити, здрави, невероятно чисти, сякаш измити — и наистина бяха измити: късите им коси бяха мокри и жълтите, прекалено широки дрехи прилепваха за мокрите им тела. Майката на Нава беше по-ниска и по-възрастна от другите. Нава я прегърна през кръста и опря лице до гърдите й.

— Не ги разбирате тези работи — каза майката на Нава с престорено пренебрежение. — И откъде ще знаете за тях? Вие, необразованите…

— Нищо де — прекъсна я бременната. — Откъде да знаем. Затова и питаме… Кажи, моля те, а какъв беше коренът на любовта?

— Горчив ли беше? — обади се момичето и отново прихна.

— Точно така — каза бременната. — Плодът е доста сладък, макар и лошо измит…

— Нищо, ще го измием — отвърна майката на Нава. — Дали изчистиха Паяшкия басейн? Или ще трябва да я носим в долината?

— Коренът е бил горчив — каза бременната на момичето. — Неприятно й е да си спомня. Чудна работа, а разправят: незабравимо било! Слушай, мила, а сънуваш ли понякога?

— Не е остроумно — отговори майката на Нава. — Повдига ми се даже…

— Че ние не се правим на остроумни! — изненада се бременната. — Просто ни е интересно.

— Толкова увлекателно разказваш — каза момичето. — Разкажи още нещо.

Кандид слушаше жадно и се опитваше да намери някакъв скрит смисъл в този разговор, но не разбираше нищо. Разбираше само, че онези двете се подиграват с майката на Нава, че Навината майка е оскърбена, но иска да го скрие или да прехвърли разговора на друга тема, но не успява. А Нава е вдигнала глава и внимателно следи говорещите.

— Приказваш, като че ли и ти си родена в езеро — каза Навината майка на бременната, този път с нескрито раздразнение.

— О, не — отвърна бременната. — Аз не успях да получа толкова добро образование и дъщеря ми — тя се потупа по корема, — ще се роди в езеро. Това е цялата разлика.

— Какво си се лепнала за мама, дебелано дърта! — неочаквано я прекъсна Нава. — Първо се виж на какво приличаш, пък после се заяждай! Че ще взема да кажа на мъжа ми, така ще ти стопли с пръчка дебелия задник, та ще видиш едно заяждане…

И трите жени се разкискаха.

— Мълчане! — писна Нава. — Защо се смеят?

Все още смеейки се, жените огледаха Кандид. Майката на Нава — с изненада, бременната — равнодушно, а момичето някак неопределено, може би с интерес.

— Кой пък е този Мълчан? — попита майката на Нава.

— Моят мъж — отговори Нава. — Вижте какъв е хубав и добър. Той ме спаси от крадци…

— Какъв ти мъж! — каза бременната с неприязън. — Слушай, момиче, не измисляй!

— Ти не измисляй — отвърна Нава. — Какво се бъркаш? Теб какво те засяга! Да не е твой мъж! Аз с теб, ако искаш много да знаеш, изобщо не говоря. С мама говоря. Намесва се като стареца, без да пита, без разрешение…

— Ти какво — рече бременната на Кандид, — да не би наистина да си мъж?

Нава се сви. Майка й я обхвана здраво и я притисна. Тя гледаше Кандид с отвращение и ужас. Само момичето продължаваше да се усмихва и усмивката му беше толкова приятна и ласкава, че Кандид се обърна към него.

— Ама не, разбира се — каза той. — Каква жена ми е тя. Дъщеря ми е… — Искаше да разкаже, че Нава го е излекувала, че я обича много и се радва, дето всичко свърши толкова добре и щастливо, макар нищо да не разбира…

Но момичето изведнъж прихна, закикоти се, размаха ръце:

— Така си и мислех — рече през смях. — Този не й е мъж… ей го нейния мъж! — И посочи майката на Нава. — Този да е… неин… мъж! Ох, не мога!

На лицето на бременната се появи весело изумление и тя започна с демонстративна съсредоточеност да оглежда Кандид от главата до петите.

— Ай-ай… — започна тя в същия тон, но майката на Нава нервно я прекъсна:

— Стига! Омръзна ми! Махай се оттук — каза тя на Кандид. — Върви си, какво чакаш! Върви в гората…

— Кой би помислил — тихо пропя бременната, — че коренът на любовта може да е толкова горчив… толкова мръсен… и космат. — След това улови погледа на Навината майка и махна с ръка: — Край! Не се сърди, мила моя. Шегата си е шега. Ние просто сме доволни, че намери дъщеря си. Това е невероятна сполука.

— Ще работим ли или не? — попита майката на Нава. — Или ще се занимаваме с дрънканици?

— Тръгваме, не се сърди — рече момичето. — Почваме извеждането.

Тя кимна, усмихна се на Кандид и леко побягна нагоре по склона. Кандид погледна как бяга — тренирано, професионално, не по женски. Тя дотича до върха и без да се спре, се гмурна във виолетовата мъгла.

— Паяшкият басейн не е почистен — каза бременната угрижено. — Тези вечни неуредици със строителите… Какво ще правим?

— Нищо — каза майката на Нава. — Ще се разходя до долината.

— Ясно, но е глупаво — да се бъхтим, да влачим един почти възрастен човек чак до долината, като си имаме свой басейн.

Тя рязко вдигна рамене и се намръщи.

— Да беше седнала — предложи майката на Нава, потърси с очи мъртваците, протегна ръка към тях и щракна с пръсти.

Мигом единият от мъртваците се впусна, затътрузил от бързане крака по тревата, падна на колене и внезапно някак странно се разтвори, огъна се и се сплеска. Кандид запремига: мъртвака го нямаше, имаше удобно наглед, уютно кресло. Бременната изпъшка доволно, отпусна се в меката седалка и отметна глава на облегалката.

— Да побързаме — измърмори тя и доволно изпъна крака. — По-бързичко…

Майката на Нава приклекна до дъщеря си и я погледна в очите:

— Пораснала си — каза. — И си подивяла. Радваш ли се?

— Иска ли питане — отвърна Нава неуверено. — Нали си мама… Аз всяка нощ те сънувах… А това е Мълчан, мамо — и Нава се разбъбри.

Кандид се огледа, стиснал челюсти. Не е халюцинация, както се надяваше отначало. Нещо съвсем обикновено, съвсем естествено, просто още непознато, но малко ли са непознатите неща в гората? Трябва само да свикне, както свикна със звънтенето в главата, с ядливата пръст, с мъртваците и с всичко останало. Стопаните, помисли си той. Това са стопаните. Не се страхуват от нищо. Те командуват мъртваците, значи са стопаните. Значи те изпращат мъртваците на лов за жени. Значи те… Той погледна мокрите коси на жените… Значи… И Навината майка, която мъртваците отмъкнаха…

— Къде се къпете? — попита той. — Защо? Кои сте вие? Какво искате?

— Какво? — рече бременната. — Чуй, мила моя, той пита нещо.

Майката рече на Нава:

— Млъкни за минутка, нищо не чувам от теб… Какво каза? — попита тя бременната.

— Този пръч — отвърна бременната. — Иска нещо.

Навината майка погледна Кандид.

— Че какво може да иска? — попита тя. — Освен да яде. Те винаги искат да ядат и ядат ужасно много, никак не ми е ясно защо им е толкова ядене, и без това нищо не правят.

— Пръч — отвърна бременната. — Горкичкият пръч иска тревичка. Бе-е-е!… А знаеш ли — обърна се тя към майката на Нава, — този е от Белите ридове. Такива впрочем все по-често се срещат. Как ли се спускат оттам?

— По-трудно е да се разбере как се качват. Виждала съм как се спускат — падат. Някои се изпотрепват, други остават живи…

— Мамо — каза Нава, — защо го гледаш с лошо око? Ами че това е Мълчан. Кажи му някаква благост, инак ще се обиди. Чудно как не се е обидил досега, на негово място аз отдавна щях да се обидя…

Хълмът отново забуча, черни рояци насекоми скриха небето. Кандид не чуваше нищо, различаваше само как мърдат устните на Навината майка, която втълпяваше нещо на Нава, как мърдат устните на бременната, която му говореше, и изражението на лицето й беше такова, сякаш наистина говореше с домашния си козел, вмъкнал се в градината. След това бученето стихна.

— Само че доста мръсничък — говореше бременната. — И как не те е срам, а? — Тя се обърна и загледа хълма.

От виолетовата мъгла на четири крака изпълзяваха мъртваци. Движеха се неуверено, непохватно, заболи очи в земята. Между тях вървеше момичето, навеждаше се, докосваше ги и ги подбутваше, а те един подир друг се изправяха и — в началото с препъване, а след това по-уверено — поемаха към гората. Стопаните са, помисли Кандид. Стопаните. Не вярвам. А какво да правя? Погледна Нава. Нава спеше. Майка й седеше на тревата, а тя, хванала я за ръцете, спеше, свита на кравайче.

— Колко са слабички всички — обади се бременната. — Време е да ги изчистим. Виж ги как се препъват… С такива няма да завършим Надвиването.

Навината майка й отговори и двете подхванаха разговор, който Кандид не разбираше. Схващаше само отделни думи, като в бръщолевенето на Слушача, затова просто стоеше и гледаше как момичето се спуска от хълма, помъкнало за лапата неугледен ръкояд. Защо стърча тук, помисли той, трябваха ми за нещо, нали са стопаните… Не можа да си спомни.

— Стърча и толкоз — ядосано рече той на глас. — Не ме пъдят вече, затова стърча. Като мъртвак.

Бременната му хвърли разсеян поглед и се извърна.

Дойде момичето и каза нещо, сочейки ръкояда, двете жени започнаха внимателно да оглеждат чудовището, бременната дори се надигна от креслото. Огромният ръкояд, ужасът за селските деца, пищеше жалостиво, опитваше се да се отскубне и безпомощно отваряше и затваряше роговите си челюсти. Майката на Нава го хвана за долната челюст и със силно уверено движение я обърна наопаки. Ръкоядът изхлипа и замря, очите му се забулиха с пергаментова ципа. Бременната говореше: „… очевидно не достига… запомни, момиче, слаби челюсти… очите не се отварят изцяло… сигурно не може да понася и затова е ненужен, дори може би вреден, като всяка друга грешка… трябва да се изчисти, да се смени мястото, а тук всичко да се почисти…“ „… хълма, сухо и прашно… — говореше момичето, — … гората спира… такова нещо не съм виждала… а вие съвсем иначе го представяхте…“ „… ами ти опитай сама… говореше Навината майка, — … че то веднага се вижда… опитай, опитай…“

Момичето отмъкна ръкояда встрани, отстъпи крачка и се вгледа в него, сякаш се целеше. Лицето й стана сериозно, дори някак напрегнато. Ръкоядът се полюшваше на тромавите си лапички, унило мърдаше челюст и виеше немощно. „Виждаш ли“ — рече бременната. Момичето приближи съвсем до ръкояда и клекна, опряло длани на коленете си. Ръкоядът се разтресе и рухна, разперил лапи, сякаш отгоре му метнаха двупудова тежест. Жената се засмя. Навината майка каза:

— Ами стига де, защо не ни вярваш?

Момичето не отговори. Стоеше наведена над ръкояда и гледаше как той със сетни сили и съсредоточено прибира лапи в опит да се вдигне. Лицето й се изостри, рязко вдигна ръкояда, постави го на лапите му и се надвеси, сякаш искаше да го прегърне. Между дланите й през туловището на животното се стрелна струйка виолетова мъгла. Животното писна, сгърчи се, изви се, размаха лапи — искаше да избяга, да се изплъзне, да се спаси, мяташе се, а момичето вървеше подир него, хвърляше се отгоре му, докато ръкоядът падна, сплел неестествено лапи, и започна да се свива на кълбо. Жените мълчаха. Ръкоядът се превърна в пъстро кълбо, от което сълзяха лиги. Момичето се дръпна от него и рече:

— Каква мръсотия…

— Трябва да се чисти, да се чисти — отвърна бременната, надигайки се. — Започвай, няма защо да отлагаш. Разбра ли всичко?

Момичето кимна.

— Тогава ние тръгваме, а ти започни веднага.

Момичето се обърна и пое към виолетовата мъгла на хълма. Спря се до пъстрото кълбо, сграбчи едра мърдащата лапа и продължи нататък, помъкнала кълбото подире си.

— Великолепна посестримка — рече бременната. — Браво.

— Ще управлява — допълни Навината майка и също се надигна. — Има характер. Е, да тръгваме…

Кандид едва ги чуваше, не можеше да отмести поглед от черната локва, останала след повалянето на ръкояда. Тя даже не го докосна, даже с пръст не го пипна. Просто стоеше над него и правеше каквото си искаше… Толкова мила, толкова нежна, ласкава… Даже с пръст не го пипна… И с това ли трябва да свикна? Да, помисли той. Трябва. Видя как Навината майка и бременната внимателно вдигат Нава, как я хващат за ръцете и я водят към гората, надолу към езерото. Без да му обръщат внимание. Без да му кажат нито дума. Отново погледна локвичката. Почувствува се дребен, жалък и безпомощен, но все пак се реши и тръгна подир тях, настигна ги, плувнал в пот от страх, но ги последва. Някаква горещина обля гърба му. Огледа се и отскочи встрани: по петите му крачеше огромен мъртвак — масивен, жежък, безшумен, ням. Виж ти, помисли Кандид, значи просто робот, слуга. Браво на мен, помисли, сам го разбрах. Забравих как го разбрах, но това не е важно, важното е, че го разбрах, че съобразих. Съпоставих и съобразих — сам… Имам мозък, нали? — каза той на себе си, загледан в гърбовете на жените. — За вас е нищо работа… Но и аз мога едно-друго.

Жената разказваше за някакъв, който се захванал с непосилна работа и станал за смях. Забавляваха се, смееха се. Вървяха из гората и се смееха. Сякаш отиваха по селските улици на седянка. А наоколо беше гората, под краката им нямаше даже пътека, а гъста свежа трева, в тревата винаги има дребни забележими цветенца — хвърлят спори, които влизат под кожата и покълват в тялото. А те се кикотят и бъбрят, клюкарствуват, Нава е между тях и спи, но те са направили така, че да върви уверено, почти без да се препъва… Бременната се озърна, видя Кандид и разсеяно попита:

— Още ли си тук? Иди в гората, в гората! Защо вървиш подире ни?

Да, помисли Кандид. Защо? Какво общо имам с тях? Имам нещо, нещо трябваше да разбера… Не, друго беше. Нава! — изведнъж си спомни той. Разбра, че е загубил Нава. И нищо не може да се направи. Нава отива с майка си, всичко е наред, отива при стопаните. А аз? Аз оставам. А защо все пак вървя подире им? Изпращам Нава? Ами че тя спи, те я приспаха. Стана му тъжно. Сбогом, Нава, помисли си той.

Стигнаха кръстопътя, жените завиха вляво, към езерото. Към езерото с удавниците. И те са удавници… Пак за всичко са лъготили, всичко са объркали… Минаха покрай мястото, където Кандид чакаше Нава и ядеше пръст. Отдавна беше, помисли Кандид, почти толкова отдавна, колкото и биостанцията. Би-о-стан-ци-я… Едва тътрузеше крака; ако по петите му не вървеше мъртвакът, сигурно отдавна щеше да изостане. Жените спряха и го погледнаха. Наоколо имаше тръстики, земята под ходилата беше топла и мочурлива. Нава стоеше със затворени очи, леко олюлявайки се, а жените го гледаха замислено. Тогава си спомни:

— Как да ида до биостанцията? — попита той.

На лицата им се изписа изумление и той съобрази, че говори на родния си език. Даже сам се изненада — не помнеше кога за последен път е говорил на този език.

— Как да стигна до Белите ридове? — попита той.

Бременната отвърна през смях:

— Виж ти какво искал този пръч… — Не говореше на него, говореше на Навината майка. — Интересно, нищо не разбират. Нито един от тях нищо не разбира. Представяш ли си как се домъкват до Белите ридове и изведнъж попадат в полето на битките!

— Живи си изгниват — рече майката на Нава замислено, — вървят и изгниват, както вървят, без дори да забележат, че не вървят, а тъпчат на едно място. Ама нека вървят, това е само от полза за Разрохването. Да изгние е полезно. Да се разтвори — също. А може да е защитен? Защитен ли си? — попита тя Кандид.

— Не разбирам — отговори Кандид шепнешком.

— Мила моя, какво го питаш, от къде на къде ще е защитен!

— На този свят всичко е възможно. Чувала съм и такива работи — отговори майката на Нава.

— Празни приказки — рече бременната. После пак внимателно огледа Кандид. — А знаеш ли — продължи тя, — от него може да има по-голяма полза тук. Помниш ли какво каза вчера Възпитателката?

— Аха — кимна Навината майка. — Като че ли… Нека… Нека остане…

— Да, да, остани — обади се внезапно Нава. Вече не спеше и също подозираше, че става нещо нередно. — Ти остани, Мълчане, ми никъде не ходи, защо сега да си тръгваш? Нали искаше в Града, а онуй езеро е Града, нали, мамо? Или на мама се сърдиш? Ами ти не се сърди, добричка ми е тя, само днес, кой знае защо, е ядосана… Сигурно от жегата…

Майка й я хвана за ръката. Кандид видя как около главата на майката бързо се сгъсти познатото виолетово облаче, за миг очите й станаха стъклени и потънаха, след това рече:

— Да тръгваме, Нава, чакат ни.

— А Мълчан?

— Той ще остани тук. Той няма работа в Града.

— Ама аз искам да е с мен! Как не разбираш, мамо, мъж ми е, за мъж ми го дадоха и той отдавна си ми е мъж…

Двете жени се намръщиха.

— Да тръгваме — продължи Навината майка. — Още нищо не разбираш… Никому не е нужен той, той е излишен, те всички са излишни, защото са грешка… Тръгвай де! Добре, после ще се върнеш при него… ако искаш.

Нава се опъваше, сигурно чувствуваше същото, което и Кандид — че се разделят завинаги. Майка й я теглеше за ръката към тръстиките, а тя се извръщаше тревожно и крещеше:

— Не си отивай, Мълчане! Скоро ще си дойда, хич не мисли да тръгнеш без мен, няма да бъде хубаво, нечестно ще бъде! Нека да не си ми мъж, щом това, кой знае защо, не им харесва, ама аз пак съм ти жена, аз те отчувах, а сега ти ме чакай! Чуваш ли, чакай!

Той гледаше подир нея, вяло махаше с ръка, кимаше, съгласяваше се, опитваше се да се усмихне. Сбогом, Нава, мислеше си той. Сбогом. Те се скриха от погледа му, останаха да стърчат само тръстиките, но гласът на Нава още ехтеше, докато се чу плясък на вода и после всичко утихна. Той преглътна буцата, заседнала на гърлото му, и попита бременната:

— Какво ще правите с нея?

Тя все още го разглеждаше внимателно.

— Какво ще правим с нея ли? — замислено рече бременната. — Не е твоя работа, пръч такъв, какво ще правим с нея. Сто на сто обаче тя вече няма да има нужда от мъж. И от баща също… Ами с теб какво ще правим? От Белите ридове си, не можем да те пуснем просто така…

— А какво ви трябва? — попита Кандид.

— Какво ни трябва… Мъже във всеки случай не ни трябват. — Тя улови погледа на Кандид и се изхили презрително. — Не ни трябват, не ни трябват, успокой се! Опитай се поне веднъж в живота да не бъдеш пръч. Опитай се да видиш света без пръчове… — Тя говореше, без да мисли, по-точно, мислейки за нещо друго. — За какво още те бива? Кажи ми, жалък пръч такъв, какво умееш?

Нещо се криеше в думите й, в нейния тон, в нейното пренебрежение и в равнодушната й властност, нещо съществено, нещо отвратително и страшно, но беше трудно да се разбере и Кандид, кой знае защо, си спомни черните квадратни врати, Карл и двете жени — също такива равнодушни и властни.

— Чуваш ли ме? — попита бременната. — Какво умееш?

— Нищо не умея — вяло отговори Кандид.

— Може би умееш да управляваш?

— Някога можех — рече Кандид. Я върви по дяволите, помисли си той, какво си се лепнала за мен! Аз те питам как да ида до Белите ридове, а ти си се лепнала за мен… Изведнъж разбра, че се страхува от нея, иначе отдавна би си отишъл. Тя беше тук стопанинът, а той — жалък мърляв глупав пръч.

— Някога си умеел — повтори тя. — Заповядай на това дърво да легне.

Кандид погледна дървото — огромно дебело дърво с пищна корона и мъхнат ствол. Повдигна рамене.

— Добре — рече тя. — Тогава го убий. И това ли не можеш? Можеш ли изобщо да правиш живото мъртво?

— Да убивам?

— Не непременно да убиваш. И ръкоядът може да убива. Да направиш живото мъртво. Да принудиш живото да стане мъртво. Можеш ли?

— Не разбирам — отговори Кандид.

— Не разбираш… Ами какво правите на тези Бели ридове, щом дори това не разбираш? А да правиш мъртвото живо — и това ли не умееш?

— Не.

— А какво умееш? Какво си правил на Белите ридове, преди да паднеш? Просто си плюскал и си мърсил жените, а?

— Изучавах гората — каза Кандид.

Тя го погледна строго:

— Не се опитвай да ме лъжеш. Сам човек не може да изучава гората, това е все едно да изучаваш слънцето. Ако не искаш да кажеш истината, поне си признай.

— Наистина изучавах гората — отвърна Кандид. — Изучавах… — Обърка се. — Изучавах най-дребните същества в гората. Тези, които не се виждат с око.

— Пак лъжеш — търпеливо рече жената. — Не може да се изучава онова, което е невидимо за окото.

— Може — настоя Кандид. — Трябват само… — Пак се обърка. Микроскоп… Лещи… Уреди… Как да го обясня? Не може да се преведе. — Ако вземеш капка вода — продължи той, — ако имаш необходимите неща, можеш да видиш в нея хиляди дребни животинки…

— Не са необходими никакви неща — каза жената. — Виждам, че вие на Белите ридове съвсем сте го ударили през просото с вашите мъртви неща. Вие се израждате. Отдавна съм забелязала, че сте загубили способността да виждате онова, което в гората всеки вижда, даже мръсните мъже… Чакай, за какво говориш, за дребните или за най-дребните? Може би говориш за строителите?

— Може — отговори Кандид. — Не те разбирам. Аз говоря за дребните животинки, които правят болестите, но могат и да лекуват, които помагат да си приготвиш храна, които са много-много и които са навсякъде… Търсех как са направени при вас, в гората, какви биват и какво могат…

— А на Белите ридове сякаш са други! — саркастично го прекъсна жената. — Впрочем ясно, разбрах с какво се занимаваш. Над строителите естествено нямаш никаква власт. Всеки селски глупак може повече от теб… И къде да те дяна? Сам довтаса…

— Ще си тръгна — рече Кандид уморено. — Ще си тръгна, сбогом.

— Почакай… Стой, ти казвам! — викна тя и Кандид усети нажежените щипки, стиснали го за лакътя. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената мислеше на глас: — В края на краищата той дойде сам. Има и такива случаи. Ако го пусна, ще се върне на село и ще бъде абсолютно безполезен… Безсмислено е да ги ловим, но като идват сами… Знаеш ли какво ще направя с теб? — каза тя. — Ще те дам на Възпитателките за нощна работа. В края на краищата има и сполучливи случаи… Да, на Възпитателките! — Тя махна с ръка и бавно, с нехайна походка тръгна към тръстиките.

Тогава Кандид почувствува, че го обръщат към пътеката. Лактите му изтръпнаха, сякаш се овъглиха. Той се дръпна с все сила, но щипките се свиха по-здраво. Не разбираше какво го очаква, къде ще го отведат и какви са тези Възпитателки, каква е тази нощна работа, но си спомни най-страшните от своите собствени впечатления: призракът на Карл посред плачещата тълпа и сгърчения в пъстър възел рояк. Той се извъртя и ритна мъртвака, блъсна го заднишком, слепешката, отчаяно, защото знаеше, че втори път това средство няма да мине. Кракът му потъна в нещо меко и горещо, мъртвакът изхриптя и поотпусна щипките си. Кандид падна по лице в тревата, скочи, обърна се и закрещя — мъртвакът отново крачеше към него, широко разтворил своите невероятно дълги ръце. Нямаше нищо под ръка — нито горило, нито квасец, нито тояга, нито камък. Мочурливата топла земя жвакаше под ходилата му. След това си спомни, бръкна в пазвата си и, когато мъртвакът се наведе над него, го удари със скалпела някъде между очите, замижа и изхвърляйки цялото си тяло, изтегли острието от горе до долу, чак до земята, после падна.

Лежеше, притиснал буза до тревата, и следеше мъртвака, а мъртвакът беше прав, клатушкаше се бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на оранжевото си туловище, а след това отстъпи и рухна възнак, опръскал всичко наоколо с гъста бяла течност, потръпна няколко пъти и замря. Кандид стана и хукна — по пътечката, по-далеч оттук! Смътно си спомняше, че искаше да чака някого, че искаше да узнае нещо, че нещо се готвеше да направи. Но сега всичко това беше несъществено. Важното беше да се махне далеч, макар да разбираше, че никъде не може да иде. Нито той, нито много, много, много други.

Пета глава

Той се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пак крачеха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше наопаки и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се е променило. Вдругиден тръгвам, помисли си той.

Край масата клечеше старецът, гледаше го и си бъркаше в ухото. Съвсем е измършавял старецът, очите му са хлътнали, един зъб не е останал в устата му. Сигурно скоро ще умре този старец.

— Какво става с теб, Мълчане — през плач рече старецът, — трохичка нямаш за ядене. Откак ти отмъкнаха Нава, в къщата трохичка ядене няма. Ни сутрин има, ни на обед, казвах ти: не ходи, не бива. Защо тръгна? На Хромавия му дотегна и тръгна, ама разбира ли ти Хромавия какво бива и какво не бива? И Хромавия не разбира това, и бащата на Хромавия си беше такъв неразбран, и дядо му беше същият, и целият им Хромав род си беше такъв, затова и всички измряха, и Хромавия, да знаеш, ще умре, къде ще се дене… А може би, Мълчане, все пак ти се намира храница, може нещичко да си скътал, а? Има ги много, дето кътат… Та ако си скътал, дай по-бързичко, искам да ям, без храна не е редно да се живее, цял живот ям и свикнах вече… Че то Нава ти я няма и Опашкаря го уби дърво… Ето у кого винаги имаше много ядене — у Опашкаря! При него по три гърнета изяждах наведнъж, макар че все му беше недовтасало, гнусно, сигурно заради това го уби дървото… Казвах му: таквоз не е редно да се яде…

Кандид стана и запретърсва скришните места на Нава. Ядене наистина нямаше. Тогава излезе на улицата, свърна вляво и пое към мегдана, към дома на Пестника. Старецът се влачеше подире му, хленчеше и се оплакваше. На полето нестройно и скучно припяваха: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“ От гората им отвръщаше ехо. Всяка заран на Кандид му се струваше, че гората се е преместила по-близо. Едва ли беше истина, пък и да беше, едва ли човешко око ще го различи. И мъртваците сигурно не бяха станали повече, пък му се струваше, че са повече. Защото Кандид вече знаеше що за стока са и защото ги мразеше. Когато от гората се покажеше мъртвак, веднага се разнасяха викове: „Мълчане! Мълчане!“ Отиваше и унищожаваше мъртвака със скалпела бързо, сигурно, с жестока наслада. Цялото село се струпваше да гледа зрелището и винаги ахкаха в един глас, винаги скриваха очи с длани, когато върху обвитото с пара туловище зейваше страшната бяла рана. Децата вече не се закачаха с Мълчан, до смърт се страхуваха от него, бягаха и се криеха, щом се появеше. Вечер по къщите хората си шепнеха за скалпела, а от кожите на мъртваците — по указание на практичния старейшина — започнаха да правят корита. Добри корита ставаха, големи и здрави…

Насред мегдана до пояс в тревата стърчеше Слушача, обгърнат от виолетов облак, с вдигнати ръце, със стъклени очи и пяна около устните. Наоколо се бяха скупчили любопитни деца, гледаха и слушаха зяпнали — това зрелище никога не им омръзваше. Кандид също спря да послуша и децата мигом хукнаха.

— В битката се включват нови и нови… — с метален глас мърмореше Слушача. — Успешно придвижване… обширни места за почивка… нови отряди посестримки… Спокойствие и Съединяване…

Кандид продължи нататък. Днес от заранта главата му беше бистра и усещаше, че може да мисли, та се замисли какъв ли е този Слушач и за какво служи. Сега вече има смисъл да мисли за това, защото знае нещичко, а понякога даже му се струва, че знае твърде много, ако не всичко. Всяко село си има слушач, и при нас има, и на Колибите, а старецът се фукаше какъв особен бил слушачът в селото, дето сега е мухлясало. Сигурно е имало времена, когато много хора са знаели какво е Надвиване и за какви успехи става дума; сигурно тогава онези са били заинтересовани да го знаят мнозина, или поне са мислели, че са заинтересовани, а след това се е разбрало, че може да се мине без много хора, че всички тези села са грешка, а селяците — пръчове и нищо повече… Това е станало, когато са се научили да управляват виолетовата мъгла и от виолетовите облаци са излезли първите мъртваци… и първите села са се намерили под първите триъгълни езера… и са се образували първите отряди от посестримки… А слушачите са си останали и е останала традицията, която онези не са унищожили само защото са я забравили. Безсмислена традиция, напълно безсмислена, както и цялата гора, както всички тези изкуствени чудовища и градове, които носят разрушения, и всички тези отвратителни амазонки, жрици на партеногенезата3, жестоки и самодоволни стопанки на вирусите и на гората, подпухнали от горещата вода… и тази неописуема бъркотия в джунглите, всички тези Велики Разрохвания и Заблатявания — замисъл, чудовищен по своята абсурдност и грандиозност… Мислите му течаха свободно и дори някак механично, през този месец те бяха успели да си прокарат постоянни корита и Кандид предварително знаеше какви емоции ще се събудят в него след секунда. У нас на село това се нарича „мислене“. Ей сега ще започнат съмненията… Аз нищо не съм видял. Аз съм срещал само три горски вещици. Но в гората може да се срещне какво ли не! Аз видях гибелта на лукавото село, един хълм, приличащ на фабрика за живи същества, жестоката саморазправа с ръкояда… Гибел, фабрика, саморазправа… Това са мои думи, мои понятия. Дори за Нава гибелта не беше гибел, а Надвиване. Но аз не зная какво е това Надвиване. Страшно ми е, отвращавам се, защото всичко това ми е чуждо; и може би трябва да се говори не за „жестоко и безсмислено настървяване на гората срещу хората“, а за „планомерно, великолепно организирано, добре обмислено настъпление на новото срещу старото“, на „своевременно съзрялото, изпълнено със сили ново срещу загниващото безперспективно старо“… Не извращение, а революция! Закономерност! Закономерност, на която аз гледам отстрани с необективните очи на чужденец, който нищо не разбира и точно затова си въобразява, че всичко разбира и има право да съди. Като мъничко момченце, което негодува срещу отвратителния петел, задето е скочил върху клетата кокошчица…

Той потърси с очи Слушача. Слушача клечеше в тревата с обичайния си вид на зашеметен и въртеше глава, постепенно осъзнавайки къде е и кой е. Жив радиоприемник. Значи има и живи радиопредаватели… и живи механизми… и живи машини, да, например мъртваците… Но защо, защо всичко това, толкова великолепно измислено и толкова великолепно организирано, не извиква у мен нито грам съчувствие — само омерзение и ненавист…

Пестника безшумно се приближи отзад и го плесна между плешките.

— Щръкнал тук и се звери, козина по човката — рече той. — Един тъй се зверил, зверил, па му омотали ръцете и: краката и вече не се звери. Кога тръгваме, Мълчане? Докога ще ме баламосваш? Мойта дърта отиде в друга къща, козина, по човката, пък аз вече трета нощ нощувам при старейшината, а днес мисля да прекарам нощта при вдовицата на Опашкаря. Яденето толкоз се спари, че и онзи дърт пън не ще да го плюска, гнуси се, казва: всичко при теб се е спарило, не само не се яде, ами не се и помирисва, козина по човката… Само че не тръгвам за Дяволските ридове, Мълчане, а ще тръгна с теб за Града, там двамата ще си понасъберем женички. Ако налетим на крадци, ще им дадем половината, какво да ме е яд, козина по човката, а другата половина ще докараме на село, нека си живуркат тук, тъй де, защо да плават напразно, че то една плавала, плавала, цапардосали й един над сополите, вече не плава и вода не ще да погледне, козина по човката… Слушай, Мълчане, да не би да си послъгал за Града и за онези женички, а? Или да ти се е привидяло — крадци са ти отмъкнали Нава и на теб от мъка ти се е привидяло. Ей на, Хромавия не вярва, смята, че ти се е привидяло. Ами какъв е този Град в езеро, козина по човката, всички разправяха, че е на хълм, а не е езеро. Може ли да се живее в езеро, козина по човката! Всички ще затънем, вода е, козина по човката, какво като има женички вътре, във вода и за женички не влизам, не мога да плувам, пък и за какво? Но в краен случай аз ще седя на брега, докато ти ги измъкнеш от водата… Та, значи, влизаш във водата, козина по човката, а аз ще остана на брега, та тъй двамата бързо ще се справим…

— Тояга имаш ли? — попита Кандид.

— Че къде да ти намеря в гората тояга, козина по човката! — възрази Пестника. — На блатото трябва да се ходи за тояга, а аз нямам време, пазя яденето да не го изплюска старецът, пък и за какво ми е тояга, като не смятам да се бия. Един тъй се биел, биел, козина по човката…

— Добре — рече Кандид, — аз ще ти отчупя тояга. Вдругиден тръгваме, не забравяй.

Той се обърна и пое в другата посока. Пестника не се е променил. И никой от тях не се е променил. Колкото и да се старае да им втълпи, нищо не разбират и като че ли на нищо не вярват.

Мъртваците не могат да се покоряват на жени, тука вече прекали, Мълчане, до немай-къде прекали, жените се страхуват до смърт от мъртваците, ти мойта виж, а после дрънкай. А че е потънало село, значи е станало Надвиване, и без теб го знаем, пък какво общо имат тук женичките — не разбирам… И изобщо, Мълчане, в Града ти не си бил, какво толкова — признай, няма да ти се обидим, страшно интересно разказваш. Само че в Града не си бил, всички го знаем, защото който е бил в Града, обратно не се връща. И твоята Нава никакви там женички, ами просто крадци са я отмъкнали, наши крадци, местни. От крадците отърваване няма, Мълчане. Макар че ти, разбира се, си смел мъж, и как само се оправяш с мъртваците — направо е страшно да се гледа.

Идеята за надигащата се гибел просто не се побира в главите им. Гибелта идва доста бавно и е започнала да идва доста отдавна. Сигурно работата е там, че гибелта е понятие, свързано с мига, с мигновената катастрофа. А те не могат и не искат да обобщават, не могат и не искат да мислят за света извън тяхното село. Има село и има гора. Гората е по-силна, но гората винаги е била и винаги ще бъде по-силна. Какво общо има тук гибелта? Каква ти гибел? Това е просто животът. Виж, когато дърво смаже някого — това, разбира се, е гибел, но тук просто ти трябва глава на раменете, че да съобразяваш кое как… Някой ден ще се стреснат. Когато не останат повече жени, когато блатата стигнат съвсем до домовете им, когато насред улиците бликнат подземни реки и над покривите увисне виолетовата мъгла… А може и тогава да не се опомнят — просто да кажат: „Тук повече не може да се живее — Надвиване.“ И ще тръгнат да градят ново село.

Хромавия седеше на прага, поливаше покълналите през нощта гъби и се готвеше да закусва.

— Седни — рече той на Кандид приветливо. — Ще хапнеш ли? Хубави гъбки.

— Ще хапна — отвърна Кандид и седна до него.

— Хапни, хапни — подкани го Хромавия. — Няма ти я Нава вече, как ще свикнеш без Нава… Чувам — пак си щял да тръгваш. Кой ли ми го рече? О, да бе, ти ми го рече, тръгвам, значи. Какво, в къщи ли не ти се седи? Ако си седиш в къщи, ще ти бъде добре… За Тръстикино ли тръгваш или за Мравчево? В Тръстикино бих дошъл. Завиваме сега по улицата вдясно, ще минем по рядкото на гората, в рядкото на гората ще съберем гъби, ще вземем квасец и направо там ще хапнем — в рядкото гъбите са добри, в село такива не виреят, пък и по другите места не виреят, а там яж, яж, няма насищане. А като хапнем, излизаме с теб от рядкото на гората, покрай Житното мочурище, пак ще хапнем — добро жито се ражда там, сладко, просто да се чудиш — блато, мръсотия, и такова жито да ражда… А после, разбира се, право подир слънцето, три дни вървиш и вече е Тръстикино.

— Ние с теб ще идем на Дяволските ридове — търпеливо напомни Кандид. — Тръгваме вдругиден. И Пестника идва.

Хромавия поклати глава със съмнение:

— На Дяволските ридове… — повтори той. — Не, Мълчане, няма да стигнем ний Дяволските ридове, няма. Знаеш ли къде са Дяволските ридове? Може изобщо да ги няма, само така си приказват: ридове, Дяволски ридове… Тъй че за Дяволските ридове не тръгвам, не вярвам в тях. Виж, да беше за Града, или още по-добре за Мравчево, тръгвам, съвсем е наблизо, на хвърлей място… Слушай, Мълчане, що не тръгнем с теб за Мравчево? И Пестника ще дойде. В Мравчево не съм бил, откак си повредих крака там. Нава ме е молила: да идем, казва, Хромави, в Мравчево… Забавление й беше, разбираш ли, да види мравуняка, дето си повредих крака… А аз й казвам, че не помня къде е мравунякът и изобщо може Мравчево вече да го няма, отдавна не съм ходил там…

Кандид дъвчеше гъби и гледаше Хромавия. А Хромавия приказваше ли, приказваше, приказваше за Тръстикино, приказваше за Мравчево, очите му бяха сведени и рядко поглеждаше Кандид. Добър човек си ти, Хромави, благ си и си виден оратор, и старейшината се съветва с теб, и Пестника, а старецът направо го е страх от теб, и не току-така си бил най-добрият приятел и спътник на известния Обидо-Мъченик, човек търсещ и с неспокоен дух, но не открил нищо и загинал нейде из гората… Само едно ти е лошото; не искаш да ме пуснеш в гората, Хромави, съжаляваш ме, нали ме смяташ за глупчо. Гората е опасно място, гибелно, много са тръгвали, но колцина са се връщали назад, а които са се върнали, са здравата наплашени, че понякога и сакати… на кого крак, на кого друго… Затова хитруваш, Хромави, ту се преструваш на малоумен, ту си даваш вид, че Мълчан смяташ за малоумен, а в действителност само в едно си сигурен: ако веднъж Мълчан се е върнал, загубил само момичето, втори път такова чудо няма да го бъде…

— Слушай, Хромави — започна Кандид. — Изслушай ме внимателно. Говори каквото искаш и мисли каквото искаш, но за едно те моля: не ме изоставяй, тръгни с мен в гората. Ти много ми трябваш в гората, Хромави. Вдругиден тръгваме и много искам да си с нас. Разбираш ли?

Хромавия погледна Кандид с безцветни и непроницаеми очи.

— Ами да — каза той. — Напълно те разбирам. Ще тръгнем заедно. Като излезем оттук, завиваме наляво, ще стигнем полето и покрай двата камъка — на пътеката. Тази пътека веднага ще я различиш: толкова морени има, краката да си потрошиш. Ама хапни гъби, Мълчане, хапни, добри са… Та по тази пътека, значи, ще стигнем мухлясалото село, за него комай ти говорих, пусто е, цялото е гъбясало, но не такива гъби, като тези, а гнусни, няма да ги ядем, от тях човек се поболява и може да умре. Тъй че в това село даже няма да спираме, а направо ще продължим нататък и подир време сме в чудаковото село, там гърнетата ги правят от пръст, умниците! Туй се случи, след като през тях мина синята трева. Нищо, даже не се поболяха, само дето започнаха да правят гърнета от пръст… И при тях няма да спрем, какво да правим да спираме, а веднага от тях вдясно — те ти я Глинестата поляна.

А може и да не те взема, а? — мислеше Кандид. — Вече си бил там, теб гората вече те е дъвкала и кой знае, може би си се мятал по земята, крещял си от болка и страх, а над теб се е надвесвало младо момиче, прехапало прелестната си устничка и разперило детски ръчички… Не знам, не знам. Да можехме да хванем две поне, една само, да узнаем всичко, да разберем, докрай… Ами после? Обречени, нещастни обречени. А по-точно — щастливи обречени, защото не знаят, че са обречени, че силните виждат в тях само отвратително племе от насилници, че силните вече са ги взели под око с разните облаци от управляеми вируси, с колоните роботи, с бариерите от гора, всичко за тях е предопределено, и най-страшното — че историческата правда тук, в гората, не е на тяхна страна, те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони, и да им се помага означава да се върви срещу прогреса, да се задържа прогресът на едно съвсем мъничко участъче от широкия фронт. Но мен това не ме засяга, помисли Кандид. Какво общо имам с техния прогрес, това не е моят прогрес, пък и го наричам прогрес само защото няма друга подходяща дума… Тук не главата избира. Тук избира сърцето. Закономерностите не са лоши или добри, те са извън морала. Но аз не съм извън морала. Ако онези посестримки ме бяха прибрали, ако бяха ме излекували и приласкали, ако бяха ме приели като свой, ако бяха ме съжалили — е, какво пък, тогава сигурно леко и естествено бих застанал на страната на този прогрес, и Хромавия, и всички тези села щяха да бъдат за мен досадна отживелица, с която доста дълго се туткаме… А може би нямаше да бъде толкова лесно и просто, та аз не мога да понасям да броят хората за животни. А може работата да е в терминологията и ако бях научил езика на жените, всичко щеше да звучи различно: врагове на прогреса, охранени тъпи безделници… Идеали… Велики цели… И заради това се унищожава половината население! Не, това не е за мен. На какъвто и да е език — не е за мен. Плюя на това, че Хромавия е само камъче в мелницата на техния прогрес. Аз ще направя всичко, та това камъче да спре мелницата. И ако не успея да се добера до биостанцията — а сигурно няма да успея, — ще направя всичко, което е по силите ми, та тази мелница да спре! Впрочем, ако успея да се добера до биостанцията… М-да. Странно, никога досега не съм се сещал да погледна Управлението отстрани. И Хромавия не се сеща да погледне гората отстрани. Сигурно и онези посестримки също. А това е интересно зрелище — Управлението, изглед отгоре. Добре, ще помисля по-късно.

— Значи се разбрахме — рече Кандид. — Вдругиден тръгваме.

— Ами че как — веднага отговори Хромавия. — Веднага от мен наляво…

Внезапно на полето се вдигна глъчка. Писнаха жени. Много гласове закрещяха в хор:

— Мълчане! Ей, Мълчане!

Хромавия трепна.

— Мигар мъртваци! — рече той и бързо се надигна. — Хайде, Мълчане, не стой, искам да погледам.

Кандид стана, извади от пазвата скалпела и пое към полето.