Неустоима сила

Глава 1

Денят бе ясен и слънчев, температурата в Ню Йорк още преди обяд надхвърли трийсет градуса. На тротоара можеше да се изпържи яйце. Децата превъзбудено крещяха, хората бяха наизлезли на стъпалата и праговете пред жилищните сгради, морно облягаха гръб на стените под сенките на парцаливи тенти. И двата водни крана на ъгъла на Сто двайсет и пета улица и Второ авеню бяха отворени и водата се изливаше щедро от тях, децата весело притичваха под охладителните й пръски. В канавката нивото й бе до глезен. В четири следобед половината квартал бе навън в жегата, хората разговаряха и наблюдаваха децата.

Внезапно в четири и десет разговорите, бликащият смях и бълбукането на водата бяха прекъснати от изстрели. Гърмежите не бяха нещо непознато за тази част на града, хората се сепнаха, за миг останаха неподвижни в очакване на онова, което предстои да се случи. Разпръснаха се, но останаха до входните врати, опрени на стената, две майки изтичаха до водния гейзер на един от крановете и грабнаха децата си. Ала преди да стигнат на безопасно място до домовете си, последва друг взрив от гърмежи, този път по-силни и по-наблизо, в средата на групата, останала край водния кран, се врязаха трима младежи, които тичаха с всички сили. Те се блъснаха в децата, повалиха една млада жена във водата. Зад ъгъла, крещейки, с извадени оръжия се показаха двама полицаи, които преследваха младежите, куршумите се посипаха върху хората.

Всичко се случи толкова бързо, че никой не успя да се отстрани от пътя им, нито да предупреди другите. В далечината виеха сирените на полицейските коли. С приближаването им последваха други гърмежи и един от младежите падна на земята, рамото му кървеше. Негов съучастник се обърна назад, стреля в главата на един от полицаите и в този миг малко момиченце извика и се строполи под силната водна струя. Всички наоколо крещяха и тичаха в различни посоки, майката на детето се втурна към него от прага на къщата, откъдето бе станала свидетел на ужасната случка.

Миг по-късно преследването приключи. Двама от младежите лежаха с лице към асфалта и група полицаи им слагаха белезници, простреляният офицер бе проснат мъртъв, а за третия заподозрян се грижеха от „Бърза помощ“. Само на метър по-нататък момиченцето умираше от застигналия го куршум. Той бе пронизал гърдите му и то кървеше обилно. Майка му бе коленичила до него, дрехите й бяха прогизнали от изливащата се от водния кран вода, тя ридаеше истерично и прегръщаше изпадналото си в безсъзнание дете, а санитарите се мъчеха да изтръгнат петгодишното момиченце от ръцете й. След по-малко от минута то се озова в линейката, където се качи и все още хлипащата и замаяна майка. Всички бяха виждали тази сцена десетки, ако не стотици пъти преди, но тя придобиваше значение единствено когато участниците в драмата, престъпниците или жертвите бяха познати. Независимо дали ставаше дума за арестуваните, ранените или убитите.

На ъгъла на Сто двайсет и пета улица имаше задръстване, линейката се опита да си проправи път с пусната сирена и светлини. Хората стояха на улицата и вцепенени наблюдаваха случващото се. Втора линейка откара ранения младеж от мястото на събитието, отвсякъде се стичаха синьо-бели автомобили, тъй като полицаите бяха чули по радиостанцията, че е убит техен колега.

Страстите се разпалваха, тлеещото недоволство щеше да се взриви всеки момент. По-лошото бе, че всичко можеше да се случи в убийствената жега. Това беше Харлем през август, животът бе труден, бе убит полицай.

В летящата по улиците към центъра линейка Хенриета Уошингтън стискаше ръката на детето си и с безмълвен ужас наблюдаваше санитарите, които се бореха за живота на момиченцето. Поне за момента шансът не бе на тяхна страна. Лицето му бе сиво и неподвижно, всичко наоколо — подът, чаршафите, ръцете му, носилката, лицето, роклята и дланите на майка му, бе изцапано с кръв. Сякаш бе извършено клане. И за какво бе всичко това? Детето бе поредната жертва в безкрайната война между полицаите и лошите момчета, между гангстерите, търговците на наркотици и детективите, които ги преследваха. То беше залог в игра, за която нищо не знаеше, незначителна жертва във война, чиято цел бе враждуващите страни да се унищожават взаимно.

Динела Уошингтън не означаваше нищо за тях, нейното съществуване бе важно единствено за приятелите и съседите й, за сестрите и майка й. Беше най-голямото от четирите деца, които майка й бе родила между шестнайсетата и двайсетата си година, ала независимо че живееха бедно и трудно в квартал, където се бореха за оцеляването си, майка й я обичаше.

— Ще умре ли? — попита Хенриета със задавен глас, големите й очи се бяха вперили в санитаря, който не й отговори.

Не знаеше какво да й каже.

— Правим каквото можем, мадам.

Хенриета Уошингтън бе само на двайсет и една години. Беше стереотипен случай, число, статистика, но същевременно бе много повече от това — жена, момиче, майка. Искаше по-добър живот за децата си. Искаше работа, за да изкарва хляба си, желаеше да се омъжи един ден за добър мъж, който да я обича и да се погрижи за нея и за децата й. Така и не го бе срещнала. Децата бяха единственото й богатство, а тя нямаше какво друго да им даде, освен обич.

Приятелят й я водеше понякога на вечеря, но самият той трябваше да издържа три деца. Не можеше да си намери работа от шест месеца и когато я извеждаше, обикновено се напиваше. Никой от двамата не намираше решение на проблемите си, разчитаха на социални помощи, случайна работа от време на време и водеха жалко съществуване. Не бяха завършили гимназия, живееха във военна зона. Начинът им на живот, кварталът, издаваха смъртна присъда за децата им.

Спирачките на линейката изскърцаха и колата спря пред болницата, санитарите бързо свалиха носилката с Динела. Към ръката й бе прикрепена система, на лицето й имаше кислородна маска, единственото, което Хенриета знаеше, бе, че детето й все още диша, но едва. Тя се втурна в спешното отделение след нея, цялата й рокля бе в кръв, ала дори не можа да се доближи до момиченцето си. Десетина сестри и лекари специализанти обградиха детето, тичайки по коридора редом с носилката към хирургията, Хенриета ги следваше неотлъчно, искаше да попита някого какво става, какво ще правят. Да разбере дали Динела ще се оправи. През главата й преминаваха хиляди въпроси, на които не можеше да получи отговор. Някой натика лист и химикалка под носа й.

— Подпиши това! — нареди й сестрата с тон, нетърпящ възражение.

— Какво е това?

Хенриета се огледа паникьосано.

— Трябва да я оперираме веднага, подписвай!

Хенриета я послуша и секунда по-късно остана сама в коридора, наблюдаваше как наоколо бързо преминават други носилки, а сестрите и лекарите подтичваха към операционните или при други пациенти. Тя се чувстваше напълно изгубена и ужасена, разрида се, победена от паниката. Сестра, облечена със зелени дрехи, се приближи към нея и сложи ръка на рамото й. Повлече я към някакво място, където имаше столове, сложи я да седне, приклекна до нея и се зае да я уверява съчувствено:

— Ще направят за вашата дъщеря всичко, което е по силите им. — Ала сестрата вече бе чула, че детето е в много критично състояние и най-вероятно няма да оцелее.

— Какво ще й правят?

— Ще се опитат да зашият раната и да спрат кървенето. Загубила е много кръв, преди да я докарат тук. — Това бе твърде слабо казано. И двете си даваха сметка колко страшна е ситуацията.

— Застреляха я… просто я застреляха…

Тя дори не знаеше дали са го направили полицаите или престъпниците, които те преследваха. Сега това нямаше значение. Ако Динела умре, какво значение би имало кой я е убил? Добрите или лошите.

Сестрата държеше ръцете й, а Хенриета хлипаше тихо с отчаян вид. По уредбата се разнесе глас, търсеха доктор Стивън Уитман. Той беше заместник-началник на травматологичното отделение и бе един от най-добрите специалисти по травми в Ню Йорк, затова сестрата се обърна към Хенриета:

— Ако някой може да я спаси, това е той. Той е най-добрият. Имате късмет, че го викат.

Ала Хенриета не се чувстваше късметлийка. През целия си живот никога не бе имала късмет. Баща й бе умрял, когато тя бе дете, застрелян в улична престрелка като сегашната. Майка й доведе нея, сестрите и братята й в Ню Йорк, но животът им тук не бе по-различен. Просто бяха пренесли неприятностите си от едно място на друго. Почти нищо не се бе променило. Дори можеше да се каже, че животът им в Ню Йорк бе по-лош. Преместиха се тук, защото майка им не можеше да си намери работа, но и в големия град никой не я назначи. Единствената им „сполука“ бе трудният живот в Харлем — в бедност и без надежда за утрешния ден.

Сестрата предложи на Хенриета вода или чаша кафе, но тя само поклати глава в знак на отказ и продължи да седи напълно отчаяна на стола, плачеше неутешимо и изглеждаше изпълнена с ужас, както си беше, а огромният стенен часовник отброяваше минутите. Беше пет без пет.

Точно в пет часа доктор Стивън Уитман влезе стремително в операционната и бързо бе информиран от стажант-лекаря, който водеше случая до неговото пристигане.

Стив Уитман беше висок, едър и енергичен, с къса тъмна коса и очи, които приличаха на две черни късчета гранит на гневното му лице. Това беше втората огнестрелна рана за този следобед, която му се налагаше да обработи, предишният ранен бе починал в два часа — петнайсетгодишно момче, което успяло да застреля трима членове на противникова банда, преди те да стрелят в него, и в крайна сметка, да го убият. Стив направи всичко по силите си, за да го спаси, но беше твърде късно. Дано Динела Уошингтън да имаше шанс. Може би. Ала според стажанта, шансът беше незначителен. Дробът й бе перфориран, а куршумът беше засегнал леко сърцето, преди да излезе, и бе причинил огромна вреда. Но докато слушаше неблагоприятните факти, Стив Уитман все още не искаше да изоставя надеждата.

В продължение на час с нетърпящ възражение тон раздаваше заповеди, докато се бореше да спаси живота на детето, и когато започна да става ясно, че ще го загубят, той масажира сърцето й в продължение на повече от десет минути. Бореше се като тигър да удължи живота й. Ала съдбата беше срещу тях. Пораженията бяха твърде големи, детето бе прекалено малко, шансовете — нищожни, силите на злото по-могъщи дори от опита и скалпела му.

Динела Уошингтън почина в шест часа и една минута. Стив Уитман изпусна дълга тежка въздишка.

Без да каже дума, той се отдалечи от операционната маса и свали хирургическата маска от лицето си с гневен израз. Не обичаше дни като този, мразеше да губи, когото и да било, особено дете, което не беше нищо повече от невинна жертва. Беше му твърде неприятно и заради смъртта на момчето, макар да бе застреляло трима души, преди да го убият. Всичко това му беше ужасно неприятно. Безсмислието. Загубата. Отчаянието. Нелепото унищожаване на човешкия живот.

А когато спечелеше, както често ставаше, всичко придобиваше смисъл — дългите часове, безкрайните дни, които преминаваха в дълги нощи. Не го интересуваше колко дълго престоява, нито колко напрегнато работи, след като бе успял да спечели време.

Хвърли хирургическите си ръкавици, изми ръцете си, свали шапката и се погледна в огледалото. Онова, което видя, бе умората на последните седемдесет и един часа, прекарани на дежурство. Опита се да работи на смени не по-дълги от четирийсет и осем часа на повикване и дежурство. Идеята бе прекрасна, но рядко се осъществяваше. В травматологичното отделение не бе възможно да отмериш времето точно.

Вече знаеше какво е длъжен да направи. Да съобщи на майката на детето. Мускулите на челюстта му се напрегнаха, когато излезе от хирургичното отделение и се насочи натам, където предполагаше, че тя чака. Докато вървеше към нея, се чувстваше като ангел на смъртта, знаеше, че жената никога не ще забрави лицето му и на моменти то ще я преследва до края на живота й. Запомни името на детето, както и на всички останали, и знаеше, че то ще го преследва. Щеше да запомни случая, обстоятелствата, изхода и желанието, нещата да се бяха развили другояче. Колкото и слабо да познаваше пациентите си, той се грижеше за тях.

— Мисис Уошингтън? — попита, след като сестрата на рецепцията му я посочи, и тя кимна с очи, пълни със страх. — Аз съм доктор Уитман. — Правеше това от дълго време, понякога си мислеше, че от прекалено дълго време. Беше му познато до болка. Даваше си сметка, че трябва да го каже бързо, за да не поддържа надеждата, която знаеше, че повече не може да й дава. — Имам лоши новини за вашата дъщеря. — Когато Хенриета погледна лицето му, очите му, дъхът й секна, беше разбрала всичко, преди той да е отворил уста. — Умря преди пет минути. — Той нежно докосна ръката й, ала тя не усети допира му, нито съчувствието, което излъчваше. Чуваше единствено думите му… тя умря… умря… — Направихме всичко по силите си, но куршумът бе нанесъл твърде големи поражения както на влизане, така и на излизане.

Чувстваше се едновременно глупаво и смяташе за проява на жестокост да я запознава с всички тези подробности. Какво значение имаше какво и кога е причинил куршумът? Единственото, което имаше значение, беше, че парчето метал бе убило детето й. Поредната невинна жертва в безнадеждната война, в която живееха. Поредната статистическа единица.

— Съжалявам. — Тя се бе вкопчила в него, очите й бяха като на луд човек, опитваше се да диша след безпощадния удар, който току-що се беше стоварил върху нея. Сякаш я бе ударил с юмрук в слънчевия сплит. — Защо не седнете за минута?

Когато го бе видяла да се приближава, тя се бе изправила, сега имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент. Тя притвори очи и той я остави внимателно в стола, после даде знак на сестрата да й донесе чаша вода.

Сестрата й даде вода бързо, ала майката на детето не можеше да пие. Издаваше ужасни, гърлени звуци, останала без въздух, опитвайки се да асимилира думите му, и Стив Уитман се почувства като убиец, на мястото на онзи с оръжието в ръка. Би искал да може да бъде в ролята на спасител и понякога това се случваше. Имаше съпруги, майки и съпрузи, които се хвърляха на врата му с благодарност и облекчение, но не и този път. Толкова мразеше загубите. Ала доста често съдбата беше срещу него. Остана колкото му бе възможно с Хенриета Уошингтън и после я повери на грижите на сестрите.

Отново го повикаха, този път за четиринайсетгодишно момиче, което бе паднало от прозорец на втория етаж. Прекара четири часа в операционната заради нея и в десет и половина излезе оттам с надеждата, че я е спасил, след което най-сетне се насочи към кабинета си за пръв път от часове.

Това беше най-спокойната част от вечерта за него, обикновено истински тежките случаи не пристигаха преди полунощ. Взе чашата с кафе от бюрото си и две стари бисквити. От сутринта не бе имал време да хапне. Официално дежурството му продължаваше четирийсет и осем часа, но бе поел още четирийсет и осем часа заради свой колега, чиято жена раждаше. Отдавна би трябвало да се е прибрал вкъщи, но все още не можеше да си тръгне. На бюрото го чакаше купчина документи за подпис и той си даваше сметка, че колкото по-скоро ги обработи, толкова по-рано ще се прибере. Лекарят за следващото дежурство вече беше дошъл. Докато изпускаше дълга въздишка, той се протегна към телефона. Знаеше, че Мередит още не си е легнала, възможно бе дори да е на работа. Беше много заета през последните седмици и не беше сигурен дали е приключила със срещите, или вече си е у дома.

Телефонът позвъни веднъж и тя вдигна. Гласът й бе спокоен и невъзмутим като самата Мередит. Между тях се бе установило ненарушимо равновесие. Тя подхождаше на вулканичната енергичност на Стив с характерната само за нея уравновесеност. Независимо колко напрегнато бе край нея, Мередит винаги запазваше самообладание в разгара на кризата. Бе спокойна, елегантна и резервирана. Цялото й същество бе в пълен контраст със съпруга й.

— Ало? — Тя предполагаше, че е Стив, но бе на път да сключи голяма сделка и бе напълно възможно по това време да я търси някой от службата. А се бе прибрала вкъщи. Мередит Смит Уитман беше партньор в една от най-уважаваните фирми за инвестиционна банкова дейност на Уолстрийт и бе високо уважавана в своята област. Живееше, дишаше и се хранеше в света на финансите, точно както Стив бе напълно погълнат от работата си в травматологичното отделение. Всеки от тях обичаше онова, на което се бе посветил. И за двамата това бе всепоглъщаща страст.

— Здравей, аз съм. — Гласът му звучеше уморено, но с нотки на облекчение, че я бе намерил у дома.

— Струваш ми се съсипан — отвърна, изпълнена със съчувствие и загриженост.

— Така е. — Ала той се усмихваше, защото чуваше гласа й. — Поредният ден тежка работа. Или по-точно поредните три дни.

Беше петък вечер, а той не я бе виждал от вторник сутрин. Живееха така от години. Бяха привикнали и отдавна се бяха научили как да работят и живеят по този начин. Смените му, които продължаваха по два-три дни, й бяха твърде познати, както и спешните повиквания, които го връщаха на работа часове, след като най-сетне се бе прибрал вкъщи. И двамата обаче уважаваха работата на другия. Срещнаха се и се ожениха, когато той бе стажант-лекар, а тя караше аспирантура. Оттогава бяха изминали четиринайсет години и понякога, поне за Стив, те изглеждаха седмици. Все още бе луд от любов по нея, както в самото начало, а бракът им помагаше и на двамата по различни причини. Несъмнено нямаха време да се отегчат един от друг, всъщност нямаха време за нищо. А всепоглъщащите им кариери не им оставяха възможност или желание да имат деца, макар понякога да ставаше дума за това. Беше нещо, което никой от тях все още не изключваше напълно.

— Как върви голямата сделка? — поинтересува се той.

През последните два месеца тя работеше върху възможността за първоначално широко предлагане на акции на компания за високи технологии в Силициевата долина. Възнамеряваха да направят компанията с широко участие на многобройни акционери и да продадат дял на хората, които щяха да купят нейните акции. Беше важна сделка за фирмата на Мередит и това я омайваше, макар да не бе толкова престижно занимание като предлагането на облигации. Ала Мередит беше много по-заинтересувана от фирмите в Силициевата долина и от възможностите, които те даваха, отколкото от по-традиционните сделки в Бостън и Ню Йорк.

— На привършване сме — отвърна тя, гласът й звучеше малко уморено.

Предната вечер бе останала в офиса до полунощ. Нямаше проблем да го прави, когато Стив бе на работа. Беше го уведомила, че ще води гастролната презентация за първичното публично предлагане, ще разказва на потенциалните инвеститори за компанията и ще ги насърчава да вложат парите си през следващия месец, поради което ще отсъства две седмици. Надяваше се, че ще могат да прекарат известно време заедно преди това и той бе обещал да си вземе почивка, за да бъде с нея в уикенда на Деня на труда.

— Почти приключих с „червената херинга“. — Стив познаваше жаргона, използваха този термин за проспекта, а го наричаха така заради оформените в червено предупредителни надписи, които по изискване на Комисията за ценните книжа и фондовите борси се поставяха на корицата. — Кога ще се прибереш у дома, мили? — попита тя със сподавена прозявка. Прибрала се бе от офиса току-що, беше близо десет и трийсет.

— Щом подпиша документите, които са ми оставили. Вечеря ли? — Тя го интересуваше много повече, отколкото документите, на които погледът му се спря, докато седеше отпуснат в стола си.

— Хапнах малко. Преди няколко часа в офиса ми донесоха сандвич.

— Когато се прибера, ще приготвя омлет. Или предпочиташ да донеса нещо? — Въпреки претоварения им работен график Стив винаги готвеше и обичаше да се хвали, че го прави по-добре от нея. Очевидно му доставяше по-голямо удоволствие. Мередит никога не бе претендирала, че е къщовница. По-скоро би изяла сандвич или салата на бюрото си, отколкото да се прибере вкъщи и да приготви салата, първо, второ и трето. А той обичаше готвенето много повече, отколкото тя.

— Омлет ще бъде страхотно — тя се усмихна, когато чу предложението му. Винаги усещаше остро липсата му, когато бяха разделени, дори и да беше заета. Връзката им бе спокойна и приятна, между тях съществуваше привличане, което не отслабваше, дори след четиринайсетгодишен брак. Двамата бяха страстно отдадени един на друг въпреки активните си кариери и живота на високи обороти.

— И какво се случи днес? — Винаги усещаше по гласа му, когато нещата не вървяха добре. Познаваха се взаимно по-добре в сравнение с повечето двойки и преживяваха като свои победите и пораженията на другия.

— Изгубих две деца — отвърна той. По тона му се усещаше, че е потиснат. Не можеше да забрави чернокожата млада жена, която бе загубила дъщеря си преди пет часа, и колко много му се искаше събитията да се бяха развили различно за нея. Ала той бе лекар, а не магьосник. — Петнайсетгодишно момче, участвало в престрелка с конкурентна улична банда. Успяло да очисти трима, преди да го повалят и убият. И малко момиченце преди няколко часа. То бе невинна жертва, попаднало в престрелка между три момчета и ченгета в Харлем. Застреляли го в гърдите. Оперирахме го, но нямаше късмет. Трябваше да кажа на майка му, горката жена бе съсипана. След това оперирах четиринайсетгодишно момиче, паднало от втория етаж. Беше в окаяно състояние, но съм сигурен, че ще оцелее. — Професионалните занимания на Стив никога не биха допаднали на Мередит — да вижда постоянната агония на пациентите си, отчаянието, загубите, човешките трагедии. Знаеше много добре какво му причинява всичко това и по гласа му усещаше какво му бе коствало.

— Изглежда денят ти е бил тежък, скъпи… съжалявам. Защо не се прибереш вкъщи да си починеш? Имаш нужда. — Не си бе идвал у дома от три дни и по гласа му личеше колко е изтощен и обезкуражен.

— Да, нуждая се от почивка. Ще бъда при теб след двайсет минути. Не си лягай дотогава. — Тя се усмихна на предупреждението.

— Няма такава опасност. Прибрах се с пълна чанта документи.

— Е, скрий я някъде, когато си дойда, мисис Уитман. Искам цялото ви внимание за себе си. — Умираше от нетърпение да я види.

Да се прибере вкъщи при Мередит, беше все едно да отиде на друга планета, далеч от работата и всички задължения, свързани с нея. За него тя бе пристан, глътка свеж въздух и олицетворение на нормалния живот и здравето, сигурно убежище от жестокостта и насилието, с които се сблъскваше всеки ден. Затова нямаше търпение да я види. Не искаше да се прибере вкъщи и да я намери заспала или затрупана с работа.

— Обещавам, че ще се радвате на цялото ми внимание, докторе. Само си довлечете четирибуквието у дома. — Усмихна се, докато го казваше, той също се засмя на шегата, образът й изплува в съзнанието му — красива и чувствена, както винаги.

— Сипи си чаша вино, Мери, и аз ще съм при теб след няколко минути. — Той бе винаги сигурен, че ще си дойде веднага, но тя си знаеше, че ще го забавят.

И както ставаше обикновено, той се озова пред вратата на апартамента им чак след близо четирийсет минути. Един от лекарите се нуждаеше от спешна консултация с него за счупена бедрена и тазова кост на деветдесет и две годишна жена, а също и за четиринайсетгодишното момиче, което бе развило усложнения. Ала Стив знаеше по-добре от всеки друг, че му беше време да се прибира. Малко беше да се каже, че е изтощен. Довърши подписването на документите на бюрото и подписа дори тези за уикенда. Трябваше да поеме дежурство в травматологичното отделение чак в понеделник и нямаше търпение да си тръгне. Бе престоял в болницата повече от достатъчно. Когато си тръгваше, бе толкова уморен, че не можеше да разсъждава трезво.

Спря такси пред болницата и след десет минути бе вкъщи, а когато влезе в апартамента, чу звуците на лека музика и усети аромата на парфюма на Мередит. Все едно се бе прибрал в Рая след три дни в Ада. Живееше заради времето, прекарано с Мередит, но тя знаеше, че той обича и работата си, както и той разбираше колко съпругата му е отдадена на своята.

— Мери? — повика, докато отключваше вратата на апартамента, но не получи отговор.

Тя бе под душа и той я откри там — висока, стройна, руса и невероятно красива й грациозна. Когато учеше в колежа, се бе снимала като модел за пари. И двамата бяха завършили висшето си образование със стипендии. И двамата бяха единствени деца, загубили родителите си, докато учеха в колежа. Нейните загинаха в автомобилна катастрофа в Южна Франция на първата си истинска ваканция, която си бяха позволили от двайсет години, а неговите се поминаха от рак с разлика шест месеца един от друг. В продължение на години те бяха не само съпруг и съпруга, но и единственото семейство, което имаха, означаваха всичко един за друг.

А когато тя го видя, се усмихна широко, затвори крана на душа и грабна кърпата. От дългата до раменете й руса коса капеше вода по гърдите й, а зелените й очи го съблазняваха и стопляха едновременно. Радваше се да я види, както и тя него — целуна я и я притегли към себе си, макар че се измокри целият. Изобщо не го интересуваше, просто искаше да я държи в прегръдките си.

— Бо какво правиш с мен, когато се прибирам у дома… караш ме да се питам защо изобщо ходя на работа.

— За да спасяваш човешкия живот, разбира се — отговори тя, обви с ръце врата му и се притисна към него. Допирът й го освежаваше, вдъхваше му живот много повече от почивката или нощния сън. Целуна я и въпреки изнурителните седемдесет и шест часа в болницата изпита силна възбуда. Тя силно му въздействаше — от деня, в който се запознаха.

— Какво искаш първо? Мен или омлета? — попита я с момчешка усмивка и тя го погледна с привидно смаян поглед.

— Това е много труден избор. Започнах да огладнявам.

— Аз също — засмя се той. — Може би първо омлета, а после ще се пъхна под душа и ще можем да отпразнуваме факта, че и двамата сме си у дома тази нощ. Започнах да се чувствам сякаш никога няма да ми позволят да се прибера. Слава на Бога, през уикенда съм в почивка. Не мога да повярвам, че ще прекараме два дни заедно. — Видя как погледът й помръкна при тези негови думи.

— Да не би да си забравил, че в неделя заминавам за Калифорния? — Мередит придоби виновен вид. Мразеше да заминава, когато той беше в почивка, толкова рядко имаха на разположение цял уикенд заедно. Като заместник завеждащ травматологичното отделение за него бе съвсем нормално да работи през почивните дни. А когато той не бе дежурен през седмицата, тя трябваше да е на работа. — Налага се да отида там още веднъж за последно с Калан Дау, преди гастролната презентация. Вече сме на финала и с него искаме да прегледаме проспекта още веднъж в Калифорния. — Тя бе педантична до всяка подробност.

— Знам, не се тревожи за това. Просто бях забравил. — Опита се да не показва разочарованието си, докато я наблюдаваше как суши косата си с кърпата. После отиде в кухнята, където приготви омлета, както бе обещал.

Тя се присъедини към него след пет минути, облечена в бял кашмирен халат. Косата й още бе влажна, беше с боси крака и той зърна, че под халата е гола.

— Ако продължиш да ме съблазняваш, ще изгоря омлета предупреди той, докато изсипваше сместа в тигана с една ръка, а с другата си сипваше бяло вино. Тя не каза нищо, но видя колко изтощен изглежда. Под очите му имаше тъмни кръгове, погледът му бе уморен след трите безсънни нощи. — Хубаво е да си бъдеш у дома — Стив се обърна и я погледна, на изпитото му лице грееше усмивка и то изразяваше неприкрито възхищение. — Липсваше ми, Мери.

— И ти на мен. — Тя го прегърна и го целуна. А после седна на високия кожен стол пред кухненския бар.

Апартаментът им имаше характерния за Ню Йорк елегантен вид, който подхождаше повече на Мередит, отколкото на него. Тя самата притежаваше стил и излъчваше компетентност и преуспялост. Докато Стивън имаше размъкнатия, неподдържан вид на претрупан с работа лекар. От седмици не беше се подстригвал, а от два дни не бе се бръснал. Младееше за четирийсет и двете си години и бе трудно да се каже как би изглеждал, ако се облече елегантно. Носеше неподходящи чорапи за тенис и стари чехли, които му бяха удобни за работа. Трудно бе човек да си го представи с блейзър, сив панталон от фин вълнен плат и вратовръзка, въпреки че когато се облечеше по този начин, изглеждаше страхотно. През повечето време обаче, когато не беше на работа, той носеше избелели сини джинси и фланелки. Почти винаги бе твърде уморен, за да мисли какво да облича.

— Е, какво ще правим утре, освен че ще спим, ще се любим и ще останем в леглото до обяд? — попита я той и усмихвайки се палаво, й поднесе омлета в чиния на бара. Кухнята им беше в бежово и бяло и приличаше на извадена от снимка в списание.

— Всичко, което каза, ми звучи добре. Но трябва да се отбия в офиса да взема някои документи. А после да се прибера вкъщи, за да ги прочета. Те са за срещата в Калифорния — виновно каза тя, беше очевидно, че съжалява много.

— Не можеш ли да ги прочетеш в самолета? — Той изглеждаше разочарован, докато лакомо поглъщаше своята половина от омлета.

— За да ми стигне времето, трябва да летя до Токио. Обещавам обаче да не работя по-дълго от необходимото.

— Това звучи ужасно. — Той се усмихна и сипа и на двамата по чаша вино. Чувстваше се превъзходно, тъй като не беше на дежурство. Не носеше отговорност за никого друг, освен за съпругата си. Нямаше търпение да си легнат и да се любят, а после да спи до обяд на следващия ден. — Е, разкажи ми за работата. Как върви първичното публично предлагане? — Знаеше какво означава работата й за нея, а очите й искряха от вълнение, докато му отговаряше.

— Ще бъде фантастично. Нямам търпение за гастролната презентация — отвърна. Имаше предвид задължителната проучвателна обиколка из страната, на която правеха фиктивни продажби на потенциални инвеститори. — Сигурна съм, че успехът ще е огромен. Тази сутрин разговарях с Дау, а той, подобно на малко момче, сякаш чака най-добрата възможност в бейзболния мач. Чудесен човек е. Струва ми се, че ще го харесаш. Изградил е компанията от нищо и е заслужено горд с това, а сега привлича широко участие. Сякаш неговата мечта се сбъдва. Вълнуващо е да му се показва как всичко функционира гладко.

— Дано това е единственото, което му показваш — смъмри я той и заплашително обърна вилицата към нея, тя се наклони напред и той видя едната й млечнобяла гърда да се показва от халата. Мередит се засмя.

— Нищо повече от бизнес — изрече уверено. За нея това със сигурност бе така.

— Може би само ти си мислиш така. Надявам се този човек да е нисък, дебел и грозен и да има приятелка, която го чука до припадък. Да те изпращам на път с някой мъж, е все едно да размахвам риба под носа на делфин… твърде съблазнително, скъпа. — Погледна я с възхищение. Невъзможно беше да не забележи колко фантастично изглежда и бе сигурен, че мъжете, които работят с нея, също го виждат. Отгоре на това бе умна и с нея бе забавно. Тя не само бе задържала интереса му в продължение на четиринайсет години, но все още събуждаше страстта му. Независимо колко уморен беше, винаги бързаше да се озове с нея в леглото и тя харесваше този порив у него.

— Вярвай ми, всички тези мъже мислят единствено за бизнеса си — увери го Мередит. — И Калан Дау не е по-различен. Работата му е неговата любовница. Сбъднатата му мечта. Любовта на живота му. Не би ме забелязал, дори да приличах на Годзила. Освен това — усмихна се тя на съпруга си, — аз те обичам. Той не ме интересува, даже да изглежда като Том Круз, ти си мъжът, в когото съм влюбена.

— Добре — Стив очевидно бе доволен, но после я погледна загрижено. — Та като стана дума, така ли е?

— Кое? — Въпросът му я обърка. Тя също бе уморена.

— Че прилича на Том Круз. Вярно ли е?

— Разбира се, че не. — Засмя се, а после реши да го подразни. — По-скоро на Гари Купър. Или Кларк Гейбъл.

— Много забавно. — Беше вярно, но тя реши да не се връща на темата, тъй като за нея наистина нямаше никакво значение. — По-добре да не прилича на никого от тях, защото в противен случай ще трябва да изпратят с него друг партньор да го придружава на гастролната презентация. Освен това две седмици са твърде дълъг период и ще се чувствам много самотен. Мразя, когато отсъстваш толкова продължително време.

— И аз. — Ала това не беше съвсем вярно и двамата го знаеха. Първичното публично предлагане на акции бе доста вълнуващо, тя проявяваше загриженост за компанията, това й харесваше. Наслаждаваше се на работата си, особено на превръщането на компаниите в такива с широко акционерно участие. — Десет града за две седмици не може да се нарече ваканция.

— На теб това ти е приятно и си го признаваш. — Стив допи виното си и се облегна назад, загледан с възхищение в нея. Изглеждаше отпусната и красива, предизвикателна. Той трябваше да вземе душ и да се обръсне. Знаеше, че видът му е отчайващ. Ала когато бе в болницата, изобщо не го интересуваше. Това имаше значение само когато се прибираше вкъщи при нея и дори тогава понякога бе твърде изтощен, за да се погрижи за себе си.

— Понякога гастролните презентации ми харесват. Невинаги. Когато са интересни, е много забавно, има много работа. Зависи от компанията. Тази обаче е добра. Цената на акциите й ще скочи рязко.

Стив знаеше, че произвеждаха високотехнологично диагностично оборудване, част от което шефът й — Калан Дау, бе изобретил лично. Бе научил също от Мередит, че бащата на Калан Дау е бил хирург в малък град и е искал и синът му да упражнява същата професия. Вместо това Калан бил очарован от бизнеса и високотехнологичните изобретения и създал компанията си, за да произвежда високотехнологични хирургически инструменти. Стивън познаваше тези продукти и бе впечатлен от тях, но не се интересуваше особено от акции, независимо колко успешно според Мередит се развиваше компанията. Беше оставил на Мередит да се справя със семейните финанси, защото това й се удаваше най-добре. Всъщност той не разбираше нищо от това.

Мередит постави чиниите в съдомиялната машина. Стив отиде да вземе душ и няколко минути по-късно тя угаси светлините и се прибра да го чака в спалнята. Полунощ отдавна минаваше и двамата бяха уморени, когато се плъзна в леглото до нея. Тя се усмихна при допира на ръцете му, които я притиснаха към тялото му. Мередит усети колко я желае, чувството бе взаимно. Целуна го и после простена тихо под ласките му. След няколко минути болницата и презентацията бяха забравени. Единственото, което имаше значение, беше интимният свят, който споделяха и в който се чувстваха божествено.