Невидимия

1.

Добър ден, почитаема публика, добре дошли.

Добре дошли на нашето представление.

През следващите няколко дни ще видите вълнуващи номера. Нашите илюзионисти, нашите вълшебници, нашите майстори на заблудата ще ви омаят с магиите си и ще ви доставят незабравимо удоволствие.

Първият ни номер е от репертоара на един световноизвестен илюзионист — Хари Худини, най-великия майстор на самоизмъкването в Америка, а може би и в целия свят, гастролирал пред короновани глави и американски президенти. Някои от номерата му са толкова трудни, че още никой не се е осмелил да ги пробва през всичките тези години след ненавременната му смърт.

Днес ще пресъздадем един номер с измъкване, при който той е рискувал да умре от задушаване. Нарича се „Мързеливият палач“.

При него изпълняващият го лежи по корем и ръцете му са стегнати зад гърба с класическите белезници „Дарби“. Глезените му се връзват, а друго въже се увива около врата като примка и се завързва за глезените. Още първото помръдване на краката затяга примката и дава начало на смъртоносния процес на задушаване.

Защо номерът се нарича „Мързеливият палач“? Защото осъденият се екзекутира сам.

При много от по-опасните номера на господин Худини са присъствали асистенти с ножове и ключове, готови да го освободят, ако не успее да се измъкне сам. Често бил викан и лекар.

Днес ние няма да вземем такива предохранителни мерки. Ако не успее да се измъкне за четири минути, изпълнителят ще умре.

Започваме веднага… но първо един съвет: Не забравяйте, че по време на нашето представление вие се отделяте от действителността.

Онова, което сте напълно убедени, че виждате, може изобщо да не съществува. Онова, което мислите за илюзия, може да се окаже жестока реалност.

Приятелят, седящ до вас, може да се окаже напълно непознат. Някой чужд човек сред зрителите може да ви познава неподозирано добре.

Онова, което ви се струва безопасно, може да се окаже смъртоносно. А опасностите, от които се пазите — само примамки, тласкащи ви към нещо още по-фатално.

В какво да вярвате? На кого да се доверите?

Е, уважаеми зрители, ето го отговора:

Не вярвайте на нищо.

Не се доверявайте на никого.

На абсолютно никого.

Завесата се вдига, лампите угасват, музиката заглъхва и в залата остава да звучи само напрегнатото туптене на стаени в очакване сърца.

Представлението започва…

Сградата бе като обитавана от духове.

Стара, прашна, мрачна. Притисната между небостъргачите на Горен Уестсайд, с много затворени с капаци прозорци. Беше строена през колониалната епоха и бе изпълнявала функцията на пансион, а по-късно — на лудница за криминално проявени.

Манхатънското музикално и театрално училище беше убежище на десетки призраци.

Най-новият от тях сигурно още витаеше над топлото тяло на младата жена, просната по корем в сумрачното фоайе пред една малка зрителна зала. Очите ѝ бяха неподвижни, но не бяха потъмнели; кръвта по бузата ѝ още не беше покафеняла.

Кожата ѝ бе светла, но лицето ѝ бе станало мораво, вратът ѝ бе стегнат със здраво въже, опънато до глезените.

Около нея бяха разпръснати калъф за флейта, нотни листове и голяма пластмасова чаша; кафето бе изцапало дънките и зелената ѝ риза и образуваше петно с формата на запетая върху мраморния под.

Убиецът ѝ стоеше наведен над нея и я наблюдаваше внимателно. Не бързаше. Беше събота, още бе рано. В празничните дни в консерваторията нямаше занятия. Студентите използваха залите за репетиции, но те се намираха в друго крило. Той се наведе още, присви очи, помъчи се да забележи някаква ефирна следа от духа, напускащ тялото. Не видя нищо.

Изправи се и се замисли какво още може да направи с безжизненото момиче.

— Сигурен ли сте, че бяха писъци?

— Да… не — отвърна пазачът. — Може би не точно писъци. По-скоро викове. На уплаха. Продължиха само секунда-две.

Даян Франсискович, патрулиращ полицай от Двайсети участък, продължи да разпитва:

— Някой друг да е чул нещо?

Задъханият едър мъж погледна високата кестенява полицайка, поклати глава и стисна и отпусна юмруци. Избърса тъмните си длани в сините си панталони.

— Подкрепления? — попита Нанси Аусонио, също наскоро приета в патрулния отдел; тя бе по-ниска от партньорката си и руса.

Франсискович не мислеше, че се налага, но не беше сигурна. Патрулиращите полицаи в тази част на Горен Уестсайд се занимаваха главно с катастрофи, разбивания на магазини и кражби на коли, да не споменаваме утешаването на разстроените жертви. За пръв път се сблъскваха с такъв случай — пазачът бе забелязал двете жени на улицата и ги помоли да влязат и да проверят откъде идват писъците. Тъй де, виковете на уплаха.

— Да не викаме никого — отсече Франсискович. — Първо да проверим.

— Счу ми се, че идват оттам — рече пазачът. — Не съм сигурен.

— Зловещо място — отбеляза Аусонио.

Тя бе по-нервна от колежката си, но беше и по-решителна, дори когато се налагаше да се справя с два пъти по-едри от нея мъже.

— Звукът, такова де. Трудно е да се каже. Сещате ли се? Откъде идва.

Франсискович се замисли над думите на партньорката си. „Наистина зловещо, мамка му“ — рече си наум.

Сякаш пристъпваха цяла вечност в мрака; когато не откриха нищо необичайно, пазачът забави ход.

Франсискович кимна към една врата в дъното на коридора:

— Какво има там?

— Няма причина да има студенти. Това е само…

Полицайката отвори вратата.

Пред нея се откри малкото фоайе пред зрителна зала А. До другата врата лежеше млада жена с увито около врата въже и белезници на ръцете. Надвесен над нея стоеше кестеняв, брадат мъж около петдесетте. Той се сепна.

— Не! — извика Аусонио.

— О, Боже! — възкликна пазачът.

Полицайките измъкнаха пистолети и Франсискович се прицели в мъжа:

— Не мърдай! Изправи се бавно, отдалечи се от нея и вдигни ръце!

Гласът ѝ беше по-несигурен от пръстите, стискащи оръжието.

Мъжът се подчини.

— Легни по корем. Да виждам ръцете ти!

Аусонио се насочи към момичето.

Тогава Франсискович забеляза, че мъжът държи едната си ръка стисната.

— Отвори…

Щрак…

Ярка светлина изпълни стаята и заслепи полицайката. Блясъкът дойде от ръката на престъпника и скоро изгасна. Аусонио застина, а Франсискович приклекна, заотстъпва, присвила очи в опит да възстанови зрението си, като местеше цевта наляво-надясно. Убиецът бе затворил клепачи преди проблясването и сега сигурно вадеше пистолет или нож, за да ги нападне.

— Къде, къде, къде? — закрещя тя.

Тогава видя (неясно, сякаш през мъгла), че убиецът влиза тичешком в залата. Затръшна вратата. Отвътре се чу тътрене — сигурно я подпираше със стол или маса.

Аусонио коленичи до момичето. Преряза въжето с ножчето си, обърна тялото и започна изкуствено дишане.

— Има ли друг изход? — попита Франсискович.

— Само един. Отзад, зад ъгъла. Вдясно — накъсано заобяснява пазачът.

— Прозорци?

— Не.

— Хей — извика тя на Аусонио, преди да се втурне в указаната посока, — пази вратата!

— Дадено — отвърна русата полицайка и допря уста до бледите устни на жертвата.

От залата отново долетя трополене, убиецът явно се барикадираше. Франсискович изтича зад ъгъла към вратата, за която ѝ беше казал пазачът. В същото време викаше подкрепления по радиостанцията си. Вдигна поглед и забеляза някакъв човек, застанал в дъното на коридора. Франсискович бързо спря, прицели се в гърдите на мъжа и го освети с яркия си фенер.

— Боже мили! — изхриптя възрастният чистач и изпусна метлата си.

Франсискович се благодари на Господ, че държеше пръста си далеч от спусъка.

— Видяхте ли някого да излиза от тази врата?

— Какво става?

— Видяхте ли някого? — изкрещя Франсискович.

— Не.

— От колко време сте тук?

— Не знам. От десетина минути.

Отвътре се чу ново тътрене, убиецът продължаваше да се барикадира. Франсискович отпрати чистача и пазача в главния коридор, сетне се приближи предпазливо до страничната врата. Вдигна пистолета на нивото на очите си и внимателно опита бравата. Беше отключено. Тя се отдръпна встрани, в случай че престъпникът стреля през вратата. Спомняше си този трик от инструктажа в полицейското управление, макар че сигурно някой ѝ го беше казвал и в Академията.

Отвътре се чу ново думкане.

— Нанси, там ли си? — прошепна Франсискович в радиостанцията.

— Мъртва е — прозвуча разтрепераният глас на Аусонио. — Опитах всичко, но е мъртва.

— Той не е излязъл оттук. Още е вътре. Чувам го.

— Опитах, Даян. Опитах.

— Зарежи това. Хайде. Успокой се. Спокойна ли си?

— Да, спокойна съм. Наистина. Извиках подкрепления. Да го пипнем, хайде.

— Не — отсече Франсискович. — Ще го държим вътре, докато дойде Специалният отряд. Нищо повече. Стой там. Не се приближавай до вратата. Не прави нищо.

Тогава мъжът изкрещя от стаята:

— Имам заложник. Тук има едно момиче. Ако опитате да влезете, ще я убия.

„О, Господи…“

— Хей! — извика Франсискович. — Никой няма да прави нищо. Не се бой. Не наранявай никого.

Това ли бе правилният начин за действие в такъв случай?, запита се. Нито филмите, нито обучението в Академията можеха да ѝ помогнат. Чу как Аусонио се обажда на централата и докладва, че вече има и заложник.

Франсискович извика на убиеца:

— Само спокойно! Можеш…

Прозвуча изстрел, Франсискович подскочи.

— Какво стана? Това ти ли беше? — извика в радиостанцията.

— Не — отвърна партньорката ѝ. — Помислих, че си ти.

— Добре ли си?

— Да. Той каза, че имал заложничка. Мислиш ли, че я е убил?

— Не знам. Отде да знам?

„Къде, по дяволите, са подкрепленията!“

— Даян — прошепна Аусонио по радиостанцията. — Трябва да влезем. Може да е ранена.

Сетне изкрещя:

— Хей, ти!

Не последва отговор.

— Хей, ти, вътре!

Нищо.

— Може би се е самоубил — предположи Франсискович.

„А може би е стрелял, за да си помислим, че се е самоубил, и сега ни чака.“

Представи си ужасна сцена: потъмнялата врата на залата се отваря, бледа светлина пада върху моравото лице на жертвата. Беше постъпила в полицията, за да предотвратява такива неща — или да хваща извършителите им.

— Трябва да влезем, Даян — прошепна Аусонио.

— И аз мисля така. Добре. Влизаме. Кажи на пазача да светне лампите в коридора.

Странно, но докато си припомняше как трябва да хване пистолета с две ръце, преди да стреля, тя се замисли за родителите си.

След малко Аусонио каза:

— Ключът е тук. Готов е да ги светне, когато му кажа. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Готови. Влизаме на „три“. Брой.

— Добре. Едно… Чакай. Аз ще дойда малко отдясно. Да не ме застреляш.

— Добре. Отдясно. Аз ще…

— Ти ще си ми отляво.

— Давай.

— Едно. — Франсискович стисна дръжката. — Две.

Този път пъхна пръст в скобата на спусъка, леко го докосна.

— Три!

Франсискович изкрещя последната дума толкова силно, че партньорката ѝ със сигурност я чу и без радиостанцията. Тя нахълта в правоъгълното помещение точно когато лампите се включиха.

— Не мърдай! — викна…

… но залата беше празна.

Тя приклекна, извъртя се, цевта на пистолета ѝ описа дъга.

Нито следа от убиеца, нито следа от заложничката.

Погледна наляво, към другата врата, където стоеше Нанси Аусонио и също се оглеждаше трескаво.

— Къде? — прошепна русата жена.

Франсискович поклати глава. Забеляза петдесетина сгъваеми дървени стола, подредени в редици. Четири-пет от тях бяха прекатурени. Не приличаха обаче на барикада. Просто бяха разбутани. От дясната ѝ страна имаше ниска сцена. На нея се виждаше усилвател с две колони. Очукан роял. Десетина жици.

Младите полицайки виждаха на практика всичко в залата.

Освен престъпника.

— Какво стана, Нанси? Кажи ми какво стана.

Аусонио не отговори. Също като партньорката си тя се оглеждаше трескаво, взираше се във всеки ъгъл, във всяка мебел, макар че очевидно престъпникът не беше тук.

„Зловещо…“

Прозорци нямаше. Отдушниците бяха само десетина сантиметра в диаметър. Таванът бе дървен. На сцената не се виждаха капаци за подземно ниво. Двете врати, от които бяха влезли, бяха единствените изходи.

„Къде?“ — раздвижи устни Франсискович.

Партньорката ѝ също раздвижи устни и макар че тя не успя да разбере какво иска да каже, отговорът се четеше по лицето ѝ: „Нямам представа.“

— Ехо — прозвуча силен глас от фоайето; двете жени се извъртяха натам с насочени пистолети. — Една линейка и неколцина други полицаи току-що пристигнаха.

Беше пазачът.

С разтуптяно от страх сърце Франсискович го повика вътре.

— То, такова… — замънка той. — Заловихте ли го?

— Тук има някаква измама — рече с треперещ глас Аусонио.

— А? — Пазачът се огледа плахо.

— Има ли някакви капаци за по-долно ниво или нещо подобно?

— Не. Няма. Той не е ли тук?

Франсискович чу гласовете на полицаите и санитарите. Дрънкане на метал. Двете жени стояха като хипнотизирани в средата на залата, смутени и уплашени, и напразно се опитваха да отгатнат как убиецът е успял да се измъкне от зала без изход.

2.

— Я, той слушал музика.

— Не, не слушам музика. Просто някой е пуснал уредбата. Това е.

— Музика, виж ти — измърмори Лон Селито, като влизаше в спалнята на Райм. — Какво съвпадение.

— Напоследък си пада по джаз — обясни Том на едрия детектив. — Честно да ти кажа, дори аз се изненадах.

— Както вече споменах — настоя на своето Райм, — работя и уредбата просто свири за фон. Какво съвпадение имаш предвид?

Младият болногледач, с бяла риза, черни панталони и голяма пурпурна вратовръзка, кимна към плоскоекранния монитор пред леглото:

— Със сигурност не работи. Освен ако взирането в една и съща страница в продължение на цял час може да се нарече работа. Защо на мен не ми възложи такава работа?

— Команда, обърни страницата.

Компютърът разпозна гласа на Райм и изпълни заповедта му. На монитора се показа следващата страница на „Форензик сайънс ревю“. Райм се обърна предизвикателно към Том:

— Да не би да искаш да ме изпиташ върху петте най-силни екзотични отрови, намерени наскоро в лабораториите на една терористична група в Европа? И какво ще кажеш да заложим малко нари?

— Не, имаме по-важни занимания — отвърна Том.

Така намекваше за физиологичните нужди, за които болногледачите трябва да се грижат по няколко пъти на ден, когато пациентите им са напълно парализирани като Линкълн Райм.

— Ще се заемем с това по-късно — рече криминологът, заслушан в една особено възторжена тромпетна партия.

— Ще се заемем с това веднага. Моля да ни извиниш за момент, Лон.

— Да, разбира се.

Непохватният Селито излезе в коридора пред спалнята на Райм, намираща се на втория етаж на къщата му в Западен Сентрал Парк, и затвори вратата.

Докато Том умело изпълняваше задълженията си, Линкълн Райм слушаше музиката и се питаше: „За какво съвпадение става дума?“

След пет минути Том отново пусна Селито в спалнята.

— Кафе?

— Да. Няма да ми се отрази зле. Твърде рано ми е да работя в събота.

Болногледачът излезе.

— Е, как изглеждам, Линк? — попита застаряващият детектив и се завъртя, за да покаже типичния за гардероба си сив костюм (явно изработен от постоянно намачкан плат).

— На модно ревю ли отиваш?

„Какво е това съвпадение?“

Сетне мислите му се насочиха към музиката. Как, по дяволите, бе възможно човек да свири на тромпет с такава лекота? Как бе възможно да изкараш такъв звук от един метален инструмент?

— Отслабнал съм с осем килограма — обясни детективът. — Рейчъл ме накара да спазвам диета. Тлъстините са основният проблем. Няма да повярваш колко килограми се губят, когато се освободиш от тлъстините.

— Тлъстините, да. Мисля, че това отдавна е известно, Лон. И така…?

С това Райм искаше да каже, че е крайно време да говорят по същество.

— Имам странен случай. Преди половин час са намерили труп в едно музикално училище недалеч оттук. Аз водя разследването и не бих се отказал от малко помощ.

„Музикално училище. А аз слушам музика. Ама че съвпадение.“

Селито изложи някои факти. Убитата била студентка. Престъпникът почти бил заловен, но се измъкнал през някакъв неведом таен изход.

В музиката има математическа точност. Поне това разбираше ученият Райм. Тя е логична, със съвършена структура. Освен това е безкрайна, размишляваше той. Могат да се напишат неограничен брой мелодии. На човек никога не може да му омръзне да композира. Чудеше се как се прави това. Райм смяташе, че няма никакъв творчески талант. Като единайсет-дванайсетгодишен бе взимал уроци по пиано, но макар че се беше влюбил в госпожица Блейкли, той така и не се научи да свири. Най-щастливите му спомени от инструмента бяха, когато направи стробоскопски снимки1 на трептящите струни за една курсова работа по физика.

— Следиш ли мисълта ми, Линк?

— Разследване, казваш. Странно.

Селито заизброява подробности, които незабавно приковаха вниманието на Райм.

— Трябва да има някакъв изход от залата. Обаче никой не може да го намери.

— Как е местопрестъплението?

— Все още почти непокътнато. Амелия може ли да направи огледа?

Райм погледна часовника и отвърна:

— Ще се освободи след двайсетина минути.

— Няма проблем — успокои го Селито и опипа корема си, сякаш търсеше загубените тлъстини. — Ще ѝ изпратя съобщение.

— Да не я притесняваме.

— Защо, какво прави?

— О, сигурно нещо опасно — отговори Райм и отново се съсредоточи върху нежните звуци на тромпета. — Какво друго може да прави?

Тухлената стена, о която бе опряла лицето си, миришеше на влага.

Дланите ѝ се потяха, а под огненочервената ѝ коса, събрана под униформената шапка, кожата на главата я сърбеше ужасно.

Тя остана напълно неподвижна. Униформеният полицай се приближи и също се облегна на стената.

— Така, ето какво е положението — рече той.

Обясни, че непосредствено зад ъгъла има пуст паркинг и в средата му е изоставена крадена кола, която се повредила преди няколко минути след преследване с висока скорост.

— В движение ли е? — попита Амелия Сакс.

— Не. Блъснала се е в един контейнер и е невъзвратимо повредена. Извършителите са трима. Единия го заловихме. Другият е в колата и има огромно ловно пушкало. Ранил е полицай.

— Тежко ли?

— Не.

— В обсег ли е?

— Не. Изтеглихме го. В една съседна сграда.

— Третият престъпник?

Полицаят въздъхна:

— Мамка му, избяга на първия етаж на тази постройка. — Кимна към сградата, на чиято стена се бяха облегнали. — Барикадирал се е. Има заложник. Бременна жена.

Сакс обмисли информацията. Пренесе тежестта си на другия крак, за да облекчи болката от артрита. Болеше я зверски. Прочете името на другия полицай на значката му.

— Какво оръжие има третият, Уилкинс?

— Пистолет или револвер. Неизвестен модел.

— Къде са подкрепленията?

Младежът посочи двама полицаи в края на паркинга.

— Има още двама пред сградата.

— Някой извика ли Бърза помощ?

— Не знам. Загубих си радиостанцията, когато положението стана напечено.

— Имаш ли бронежилетка?

— Не. Регулирах движението… Какво, по дяволите, смяташ да правиш?

Тя включи радиостанцията си на определена честота и докладва:

— Полицай пет-осем-осем-пет до началника.

След малко от устройството прозвуча:

— Капитан седем-четири. Казвай.

— Десет-тринайсет на един паркинг източно от Деланси Стрийт шест-нула-пет. Ранен полицай. Изпратете подкрепления и линейка. Двама въоръжени мъже. Единият държи заложник. Трябва ни някой, който да преговаря.

— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Хеликоптер?

— Не, седем-четири. Единият от престъпниците има мощна пушка. И явно не го е страх да стреля по униформени.

— Ще ви изпратим подкрепления веднага, но Тайните служби са затворили половината център, защото вицепрезидентът идва от летището. Ще се забавим. Действай по твоя преценка. Край.

— Разбрано. Край.

„Вицепрезидентът — помисли си тя. — Току-що изгуби един гласоподавател.“

Уилкинс поклати глава:

— Не можем да вкараме преговарящия в сградата. Поне докато онзи с пушката е в колата.

— Мисля по въпроса — отвърна Сакс.

Тя отново се показа зад ъгъла и погледна колата — евтина таратайка, забита челно в контейнера, с отворени врати. Вътре се виждаше хилав мъж с пушка.

„Мисля по въпроса…“

— Хей, ти, в колата — изкрещя Сакс. — Обграден си. Ако не хвърлиш оръжието, ще открием огън. Хвърли го, веднага!

Той се извъртя и насочи пушката към нея. Тя се отдръпна. По радиостанцията се обърна към двамата полицаи, залегнали в другия край на паркинга:

— Има ли заложници в колата?

— Не.

— Сигурни ли сте?

— Да. Успяхме добре да го огледаме, преди да започне да стреля.

— Добре. Имате ли пряка видимост към престъпника?

— Вероятно през вратата.

— Не, не стреляйте на сляпо. Заемете по-добра позиция. Но само ако имате прикритие през цялото време.

— Разбрано.

Полицаите се запромъкваха към по-удобно място за стрелба. След малко единият отново се обади по радиостанцията:

— Мога да го убия оттук. Да стрелям ли?

— Чакай — спря го тя и пак изкрещя: — Хей, ти, в колата. С пушката. Давам ти десет секунди, преди да открием огън. Хвърли оръжието. Разбра ли?

Сетне повтори същото на испански.

— Майната ти!

Сакс прие репликата за утвърдителен отговор.

— Десет секунди — изкрещя. — Започвам да броя.

Заговори на двамата полицаи по радиостанцията:

— Дайте му двайсет. След това можете да стреляте.

Малко преди изтичането на десетте секунди мъжът хвърли пушката, изправи се и вдигна ръце.

— Не стреляйте, не стреляйте!

— Дръж ръцете си високо. Ела тук. Ако ги свалиш, ще стрелям.

Когато престъпникът дойде зад ъгъла, Уилкинс го претърси.

Сакс приклекна, обърна се към задържания:

— Онзи вътре. Кой е?

— Няма да кажа…

— Напротив, ще ми кажеш. Защото, когато го пипнем, ще отидеш зад решетките заедно с него за предумишлено убийство. Струва ли си заради този човек да гниеш четирийсет и пет години в затвора?

Арестантът въздъхна.

— Хайде — сопна се тя. — Име, адрес, роднини, какво яде за вечеря, моминското име на майка му… сигурна съм, че ще се сетиш доста полезни подробности.

Мъжът заговори и тя започна да записва в бележника си.

Радиостанцията изпращя. Преговарящият от Отдела за освобождаване на заложници и спецотрядът бяха пристигнали пред сградата. Тя даде бележника си на Уилкинс:

— Занеси това на преговарящия.

После прочете на арестанта правата му. Чудеше се дали постъпва по най-правилния начин. Дали не поставя под заплаха нечий живот? Трябваше ли лично да провери състоянието на ранения полицай?

След пет минути капитанът се появи усмихнат и обяви:

— Жената е освободена. Не е пострадала. Тримата са арестувани. Раненият полицай е добре. Има само драскотина.

До тях приближи полицайка с къса руса коса, стърчаща под униформената шапка.

— Хей, я вижте. Имаме още един подарък — рече тя и им показа голям плик с бял прах и един със спринцовки и други предмети, свързани с наркотиците.

Докато капитанът оглеждаше доволно находката, Сакс попита:

— Това в колата ли беше?

— Не, намерих го в един автомобил от другата страна на улицата. Разпитвах собственика, а той стана нервен и взе да се поти. Затова реших да претърся колата му.

— Къде беше спряна? — попита Сакс.

— В гаража му.

— Поиска ли разрешение за обиск?

— Не. Както казах, изглеждаше нервен и едното ъгълче на плика се виждаше от тротоара. Това е достатъчно основание за обиск.

— Не — поклати глава Сакс. — Това е незаконно претърсване.

— Незаконно? Миналата седмица спряхме един за превишена скорост и намерихме половин кило дрога в багажника му. Тогава беше законно.

— На улицата е друго. Там законите за защита на личната неприкосновеност не са толкова строги. Тогава можем да арестуваме и само по подозрения. Когато колата е в частен имот обаче, трябва да имаш разрешение за обиск — дори да си видяла наркотика.

— Това е глупаво — възрази полицайката. — Тук има поне триста грама чист кокаин. Този е крупен дилър. Отделът по наркотиците работи с месеци, за да залови такъв.

Капитанът се обърна към Сакс:

— Сигурна ли сте за това, полицай?

— Напълно.

— Какво препоръчвате?

— Да конфискуваме кокаина, да сплашим заподозрения и да дадем номера на колата му на „Наркотици“. — Тя погледна другата полицайка: — А ти по-добре вземи опреснителен курс по обиски и арести.

Другата жена понечи да спори, но Сакс не ѝ обърна внимание. Отново заоглежда празния паркинг и забитата в контейнера кола.

— Полицай… — започна капитанът.

Тя се обърна към Уилкинс:

— Нали каза трима извършители?

— Да.

— Откъде знаеш?

— От бижутерийния магазин, който са обрали.

Тя излезе на паркинга и извади пистолета си.

— Виж колата — извика.

— Господи! — възкликна Уилкинс.

Всички врати бяха отворени. Отвътре бяха излезли четирима души.

Сакс приклекна, огледа паркинга и насочи пистолета си към единственото възможно скривалище — глухата уличка зад контейнера.

— Залегни! — изкрещя малко преди да види тичащия мъж.

Всички наоколо залегнаха. На паркинга изскочи едър мъж с пушка в ръце и се втурна към главната улица.

Сакс насочи пистолета си към гърдите му и заповяда:

— Хвърли оръжието!

Той се поколеба за миг, сетне се усмихна и бавно завъртя пушката към полицаите.

Тя вдигна глока си…

… и бодро извика:

— Бум, бум… Пипнах те.

Престъпникът спря и се засмя. Поклати възхитено глава:

— Отлично. Тъкмо си мислех, че съм те заблудил.

Той свали пушката и се приближи до колегите си при сградата. Другият „заподозрян“, онзи, който беше стоял в колата, се обърна, за да му свалят белезниците. Уилкинс го освободи.

Ролята на „заложничката“ (която даже нямаше намерение да забременява) се играеше от друга полицайка, позната на Сакс. Тя също се приближи към тях. Потупа Сакс по гърба:

— Браво, Амелия, спаси ми задника.

Макар че беше изключително доволна от представянето си, Сакс запази сериозно изражение, като студентка, която току-що е взела труден изпит.

Всъщност точно такъв беше случаят.

Амелия Сакс преследваше нова цел. Баща ѝ, Хърман, бе работил цял живот като патрулиращ полицай. Сега Сакс имаше същия чин като него и можеше да остане на тази длъжност още няколко години, преди да получи повишение. След атентатите на 11 септември обаче беше решила да направи нещо повече за града си. Затова кандидатстваше за повишение в сержант и детективска длъжност.

Никоя друга правозащитна организация в Ню Йорк не се бори с престъпността толкова активно, колкото детективският отдел на градското полицейско управление. Тази традиция бе започнала с неуморния и изключително способен инспектор Томас Бърнс, оглавил Детективското бюро през осемдесетте години на деветнайсети век. Той не се въздържал от заплахи и насилие и често разгадавал случаите по най-оскъдни улики — веднъж разбил верига за препродажба на крадени предмети с помощта на конец от панделка, намерен на едно местопрестъпление. Под ръководството на Бърнс детективите от бюрото станали известни като Безсмъртните и значително намалили нивото на престъпността в града.

Хърман Сакс колекционираше исторически реликви от полицейското управление и малко преди смъртта си беше дал една от тях на дъщеря си — опърпан бележник, използван от Бърнс при разследванията му. Той бе чел на малката Амелия (в отсъствие на майка ѝ) най-вълнуващите пасажи от тази книжка и двамата си бяха фантазирали какво се е случило при съответните разследвания.

„12 октомври 1883 г. Откриха и другия крак! В склада за въглища на Слагарди. Очаквам Котън Уилямс да направи самопризнания.“

Като се има предвид високият му престиж (и съответстващото възнаграждение), цяло чудо бе, че жените намираха повече място за изява в Детективското бюро, отколкото в кой да е друг отдел на Нюйоркското полицейско управление. Ако Томас Бърнс беше неговият герой сред мъжете, Мери Шенли бе най-митичната личност сред жените — и личен пример за Сакс. През трийсетте години на двайсети век Шенли се беше борила безкомпромисно с престъпността. Нейна бе сентенцията: „Щом имаш пистолет, използвай го.“ И тя го правела доста често. След дългогодишна служба в полза на обществото Шенли се пенсионирала като детектив първи ранг.

Сакс обаче искаше да бъде нещо повече от детектив; искаше да расте и в чин. В Нюйоркското полицейско управление, както в повечето полицейски подразделения, човек става детектив благодарение на способностите и опита си. За повишаване в чин сержант обаче кандидатите преминават през три жестоки изпита: писмен, устен и практически (който Сакс току-що издържа). При последния се оценяват практическите умения и способностите за съобразяване с опасностите и взимане на решения в критични ситуации.

Капитанът, дългогодишен началник в бюрото, беше главният изпитващ при този тест и през цялото време си бе водил бележки.

— Добре, полицай — рече той. — Ще приложим резултатите към досието ти. Нека обаче да ти кажа нещо неофициално. — Той погледна бележника си. — Преценката ти за опасностите за цивилните и другите полицаи е отлична. Искането за изпращане на подкрепления беше навременно и оправдано. Разположението на останалите членове на екипа не даде възможност на престъпниците да избягат, като в същото време сведе опасностите за подчинените ти до минимум. Реакцията ти при незаконното претърсване беше правилна. А изтръгването на лична информация за единия заподозрян от съучастника му бе добро хрумване. Когато измисляхме теста, не се бяхме сетили за това. И накрая, признавам, не очаквахме да се досетиш, че има четвърти престъпник. Бяхме планирали да простреля полицай Уилкинс, за да видим как ще се справиш със залавянето, когато колегата ти е ранен.

Той изостави официалния тон и се усмихна:

— Ти обаче навреме разкри мръсника.

„Бум, бум.“

— Минала си вече писмения и устния, нали? — осведоми се капитанът.

— Тъй вярно. Резултатите трябва скоро да излязат.

— Ще подготвим становището си за този изпит и ще го изпратим на комисията. Свободна си.

— Слушам.

Полицаят, който бе играл ролята на скрития престъпник (онзи с пушката), се приближи. Беше красив италианец с мускули като на боксьор. Бе леко брадясал и носеше голямата хромирана автоматична пушка до бедрото си така, сякаш се канеше да я използва за огледало, за да се избръсне. А и нищо чудно да го направи, ако се съди по глуповатата му усмивка.

— Да ти кажа, участвал съм в десетина изпита и ти се справи най-добре досега, гадже.

Тя се засмя, изненадана от това обръщение. В управлението наистина имаше мъже от каменната ера (от патрулния отдел до главната централа на Полис Плаза), но обикновено не изразяваха толкова открито пренебрежението си към жените. Поне от година никой не беше наричал Сакс „гадже“ или „маце“.

— Предпочитам „полицай“, ако нямаш нищо против.

— Не, не — засмя се той. — Отпусни се. Изпитът свърши.

— В какъв смисъл?

— Кат ти викам „гадже“, не го правя като част от изпита. Не се налага, нъл’ се сещаш, да официалничим. Казвам го, щото съм впечатлен. И щото ти си… нъл’ се сещаш? — Той се усмихна чаровно. — Ня’ам навика да правя комплименти. От мойта уста това е нещо сериозно.

„Щото ти си… нъл’ се сещаш?“

— Ехо, да не се обиди нещо?

— Изобщо не съм се обидила. Но все пак предпочитам „полицай“. Това обръщение ще използваме.

— Хайде, не съм искал да те обидя. Ти си готино маце. А аз съм пич. Нъл’ се сещаш… Това е.

— Това е — отсече тя и си тръгна.

Той ѝ препречи пътя и се намръщи:

— Хей, чакай малко. Така не е добре. Дай да те черпя една бира. Ще ме харесаш, кат’ ме опознаеш.

— Не бъди толкова сигурен — изсмя се един от колегите му.

Свалячът му показа среден пръст и отново се обърна към Сакс.

В този момент пейджърът ѝ изпиука и тя видя номера на Линкълн Райм на дисплея. След него се появи думата „СПЕШНО“.

— Трябва да вървя — рече Сакс.

— Нямаш ли време за бира? — попита полицаят и се нацупи като малко дете.

— Не.

— Амиии… що не ми дадеш номера си?

Тя насочи показалец към него:

— Бум, бум.

И се затича към жълтия си „Шевролет Камаро“.

3.

„Това ли е училище?“

Сакс вървеше по коридора и тътреше зад себе си големия черен куфар с материалите за полицейски огледи. Подуши миризма на мухъл и стара дървесина. От тавана висяха прашни паяжини.

Как би могло да се изучава музика тук? Сградата по-скоро приличаше на декор за някой от романите на Ан Райс, които четеше майка ѝ.

— Зловещо — промърмори една от полицайките, пристигнали първи на местопрестъплението.

Това напълно описваше обстановката.

Пред двойната врата в дъното на коридора стояха шестима полицаи (униформени и цивилни). Рошавият Лон Селито стискаше бележника си и разговаряше с един пазач. Дрехите на човека бяха в тон със стените и тавана — прашни и покрити с петна.

През отворената врата тя зърна друго мрачно помещение; в средата лежеше труп. Жертвата.

Сакс се обърна към един техник:

— Искам светлина. Два прожектора.

Младежът кимна и се забърза към автомобила за бързо реагиране — комби, превозващо необходимата за огледите екипировка. То беше спряно наполовина на тротоара след бясно каране с около 110 км/ч (доста по-спокойна скорост от тази, с която Сакс шофираше своя „Шевролет Камаро SS“, модел 1969 година).

Сакс се взря в младата русокоса жена, просната по гръб на три метра от нея. Коремът ѝ беше изпъкнал, защото вързаните ѝ ръце бяха под гърба ѝ. Въпреки оскъдното осветление Сакс ясно различи дълбоките белези от въже по врата, кръвта по устните и брадичката ѝ — вероятно защото си беше прехапала езика, както често става при задушаване.

Тя веднага направи предварителните си наблюдения: без венчална халка, обеци със зеленикави камъни, износени маратонки. Нямаше следи от грабеж, сексуално малтретиране или изтезаване.

— Кой е първият пристигнал полицай?

Беше висока жена с къса кестенява коса; на значката ѝ пишеше Д. Франсискович.

— Ние — отвърна тя и кимна към русата си партньорка, Н. Аусонио.

Израженията им бяха тревожни, Франсискович барабанеше с пръсти по кобура си. Аусонио постоянно хвърляше погледи към трупа. Сакс се досети, че за пръв път се сблъскват с убийство.

Двете полицайки разказаха за случилото се. Как заварили престъпника, как ги заслепил, скрил се и се барикадирал. И накрая изчезнал.

— Значи каза, че имал заложник, така ли?

— Да — отвърна Аусонио. — Но никой студент не липсва. Сигурни сме, че блъфираше.

— Жертвата?

— Светлана Расникова — отвърна Аусонио. — На двайсет и четири. Студентка.

Селито се обърна към Сакс:

— Бединг и Сол разпитват всички, които са били в сградата тази сутрин.

— Кой е влизал? — кимна към залата Сакс.

— Първите пристигнали полицаи. После двама санитари и двама от спецотряда. Излезли са веднага щом са се уверили, че е чисто. Местопрестъплението е почти непокътнато.

— Пазачът също влиза — добави Аусонио. — Но съвсем за малко.

— Добре. Свидетели?

— Само един чистач.

— Не е видял нищо — добави Франсискович.

— Ще се наложи да огледам подметките на обувките му за сравнение. Ще го доведете ли?

— Разбира се — отвърна Аусонио.

От единия куфар Сакс извади запечатан найлонов плик. Отвори го и измъкна бял гащеризон „Тайвек“. Облече го и си сложи качулка и ръкавици. Това е стандартното облекло за детективите в Нюйоркското полицейско управление. Предотвратява замърсяването на местопрестъплението с различни частици (влакна, косми, епителни клетки и други) от тялото на извършващия огледа. Костюмът имаше и специални чорапи, покриващи обувките, но Сакс все пак направи онова, за което Райм винаги настояваше — сложи ластични ленти на краката си, за да не бърка отпечатъците си с тези от обувките на извършителя.

Надяна слушалки и микрофон, свързани с радиостанцията. Поиска телефонна връзка и след няколко минути гласът на Линкълн Райм вече звучеше в ушите ѝ:

— Сакс, чуваш ли?

— Да. Точно както го описа, е станало. Обградили са престъпника и той е изчезнал.

Райм се засмя мрачно:

— И сега очакват да го намерим. Защо все ние трябва да оправяме чужди бакии? Чакай малко. Команда, намали звука…

Музиката, която се чуваше в слушалките, утихна.

Техникът се върна с два прожектора на триножници.

Тя ги сложи във фоайето и ги включи. Сетне внимателно пристъпи в помещението.

За най-подходящия начин на оглед се водят много спорове. Общото мнение е, че колкото по-малко хора участват, толкова по-добре, но повечето полицейски управления още използват екипи от криминалисти. Преди нещастния случай Линкълн Райм бе извършвал огледите си сам и сега настояваше Амелия Сакс да следва примера му. В присъствието на други колеги бдителността се притъпява, защото човек се самоуспокоява, че другите ще намерят онова, което е пропуснал.

Имаше обаче още една причина за извършването на огледи само от един човек. Райм смяташе, че детективът трябва да се вживее в ролята на престъпника, да създаде мислена връзка с него и жертвата му и да използва интуицията си за откриване на най-важните улики.

Точно в това особено състояние на духа се пренасяше сега Сакс, втренчена в трупа на младата жена, проснат до една талашитена маса.

Около тялото бяха разпилени пластмасова чашка от кафе, нотни листове и една част от сребристата флейта на момичето. То вероятно тъкмо беше сглобявало инструмента, когато убиецът е стегнал въжето около врата ѝ. В едната си ръка още стискаше друга част от флейтата. Дали не се беше опитала да я използва за самозащита?

Или просто е искала да чувства нещо познато между пръстите си, докато умира?

— При трупа съм, Райм — каза Сакс, докато правеше снимки с цифров апарат.

— Давай!

— Лежи по гръб, но първите полицаи са я намерили по корем. Обърнали са я, за да ѝ окажат първа помощ. Нараняванията свидетелстват за задушаване. — Сакс внимателно обърна жертвата по корем. — Ръцете ѝ са стегнати с някакви старомодни белезници. Марката не ми е позната. Часовникът ѝ е счупен. Спрял е точно в осем часа. Не изглежда случайно. — Тя опипа китката на жената; беше счупена. — Да, Райм, той го е счупил с крак. Хубав часовник. „Сейко“. Защо да го чупи? Защо не го открадне?

— Уместен въпрос, Сакс… Може да ни помогне, може да е без значение.

„Добър девиз за един криминолог“, каза си Сакс.

— Една от полицайките е прерязала въжето около врата ѝ. Оставила е възела.

При освобождаване на жертви от задушаване полицаите не бива да прерязват възлите на въжето. Те могат да дадат много информация за извършителя.

Сакс извади руло тиксо, за да събере микроулики (според последните изследвания с преносимите прахосмукачки се натрупват твърде много следови улики). Сетне се зае да събира проби от косата и изпод ноктите на жертвата.

— Започвам обход по решетката — обяви след малко.

Методът на решетката — да се изследва местопрестъплението сантиметър по сантиметър първо в едната посока, после перпендикулярно в другата — бе патент на Райм.

Сакс започна огледа — търсеше изпуснати или оставени предмети, събираше микроулики, снемаше отпечатъци от обувки и правеше снимки, фотографският екип щеше да заснеме цялото местопрестъпление, но резултатите щяха да излязат късно, а Райм искаше да има снимков материал от самото начало.

— Полицай? — извика я Селито.

Тя се обърна.

— Просто се питах… След като нямаме представа къде се е дянал този негодник, не е ли разумно някой да те пази?

— Не — отвърна тя, но мислено му благодари за напомнянето, че убиецът е изчезнал от помещението, което оглеждаше.

Това ѝ припомни и една друга сентенция на Линкълн Райм: „Отваряй си очите, гърби си опазѝ.“ Тя опипа приклада на глока си за самочувствие и продължи огледа.

— Така, ето нещо интересно — каза на Райм след известно време. — Във фоайето. На около три метра от жертвата. Парче черен плат. Копринен. Искам да кажа — изглежда копринен. Намира се върху една част от флейтата, така че трябва да е негов или неин.

В коридора нямаше нищо интересно и тя влезе в зрителната зала, като отново докосна оръжието си. Успокои се веднага, защото в помещението нямаше място, подходящо за скривалище, нито скрити изходи. Когато започна огледа обаче, почувства тревога.

„Зловещо…“

— Райм, странна работа…

— Не те чувам, Сакс.

Тя си даде сметка, че неволно е започнала да шепне.

— Около падналите столове има следи от изгорял конец. Мирише на азотна киселина и сяра. Полицайката каза, че стрелял веднъж. Вътре обаче не мирише на бездимен барут, а на нещо друго. А, да… Някаква сива бомбичка. Може би не е имало никакъв изстрел… Чакай. Ето още нещо, под стола. Малка зелена платка с високоговорител.

— Малка ли? — попита жлъчно той. — Метърът е малък в сравнение с километъра. Един километър е малък в сравнение със сто, Сакс.

— Извинявай. Около пет на дванайсет сантиметра.

— В сравнение с монета от един цент това е голямо, не мислиш ли?

„Разбрах, благодаря за напомнянето“ — помисли си тя.

Прибра всичко и излезе през втората врата — аварийния изход. Сне отпечатъците, които намери там. Накрая събра микроулики за сравнение с тези от мястото, където бяха стояли престъпникът и жертвата.

— Прибрах всичко, Райм. Идвам след половин час.

— Ами тайният изход, за който говорят всички?

— Не намирам такъв.

— Добре, идвай, Сакс.

Тя се върна във фоайето и пусна фотографите и екипа за снемане на пръстови отпечатъци, Франсискович и Аусонио я чакаха при вратата.

— Намерихте ли чистача? — попита Сакс. — Трябва да видя обувките му.

Аусонио поклати глава:

— Наложило се да закара жена си на работа. Оставих съобщение в отдел „Човешки ресурси“ да се обади.

Партньорката ѝ каза тържествено:

— Хей, полицай, с Нанси говорихме… Не искаме този боклук да се измъкне. Ако можем да помогнем с нещо, не се колебай да ни се обадиш.

Сакс ги разбираше много добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Радиостанцията на Селито изпращя и той се обади. Вслуша се за момент, после обяви:

— Братята Харди. Приключили са с разпита на свидетелите.

Сакс и Селито завариха двамата мъже в главното фоайе. Единият беше висок, другият — нисък, единият имаше лунички, другият — не. Тези детективи се бяха специализирали в разпитването на свидетели.

— Разговаряхме със седем души.

— Плюс пазача.

— Нямаше преподаватели…

— … само студенти.

Наричаха ги Близнаците въпреки коренно различния им външен вид. Тяхна запазена марка бе „допълващото“ задаване на въпроси, което така объркваше и престъпници, и свидетели, че те преставаха да ги различават. Слушателят им можеше да ги разбере най-лесно, ако си представи, че са един човек.

— Информацията не е от най-точните.

— Най-напред — всички са наплашени.

— Обстановката също допринася. — Полицаят кимна към паяжините, висящи от потъмнелия от влага и прах таван.

— Никой не е познавал много добре жертвата. Когато дошла тук сутринта, отишла в зрителната зала с една приятелка. Тя…

— Приятелката.

— … не видяла никого вътре. Поговорили десетина минути. Приятелката излязла около осем.

— Значи — обади се Райм, който ги беше чул по радиостанцията — престъпникът е чакал вътре.

— Жертвата — рече по-ниският от двамата детективи — е дошла от Грузия…

— Това е до Русия.

— … преди около два месеца. Била доста саможива.

— От консулството ще се свържат с роднините ѝ.

— Всички останали студенти са били в друга зала и никой не е чул или видял нищо.

— Съпруг, гадже? — попита Сакс, мислейки за правило номер едно при разследванията на убийства: извършителят обикновено познава жертвата.

— Няма, доколкото е известно на останалите студенти.

— Как е проникнал в сградата? — попита Райм и Сакс предаде въпроса.

Пазачът отговори:

— Единствената отключена врата е на главния вход. Има авариен изход, разбира се, но не може да се отвори отвън.

— Значи е трябвало да мине покрай вас, така ли?

— И да се регистрира. И да бъде заснет от камерата.

Сакс погледна нагоре.

— Има камера, Райм, но, изглежда, не е чистена от месеци.

Събраха се в кабинката на пазача. Той върна записа и го пусна. Бединг и Сол бяха разпитали седем от влезлите в сградата, но с един не бяха разговаряли — кестеняв, брадат възрастен мъж с дънки и широко яке.

— Той е — обяви Франсискович. — Той е убиецът.

Нанси Аусонио кимна.

На записа мъжът се подписа и влезе. През това време пазачът бе свел очи към книгата.

— Не го ли разгледахте? — попита Сакс.

— Не му обърнах внимание. Ако се подпишат, ги пускам. Това ми е работата. Основното ми задължение е да не им позволявам да изнасят.

— Така поне имаме подписа му, Райм. И името. Сигурно са фалшиви, но ще получим проба от почерка му. — Сакс взе книгата. — Къде се подписа?

Пуснаха отново записа. Убиецът се беше подписал четвърти. Но в четвъртата графа стоеше женско име.

— Пуснете пак записа — обади се Райм. — Пребройте колко хора са се записали.

Сакс предаде нареждането му на пазача. На записа в сградата влизаха девет души, включително жертвата и убиецът.

— Девет човека се подписват, Райм. Обаче в книгата има само осем имена.

— Как е станало? — недоумяваше Селито.

— Пазачът сигурен ли е, че престъпникът се е подписал? — попита Райм. — Може само да се е престорил.

Сакс предаде въпроса.

— Подписа се, видях го — отвърна пазачът. — Може да не гледам лицата им, но винаги следя да се подписват.

„Това ми е работата.“

Сакс поклати глава и зачопли кожата около палеца си.

— Добре, донеси ми книгата — каза Райм. — Ще я погледна тук.

В ъгъла на фоайето стоеше млада азиатка. Бе скръстила ръце на гърдите си и гледаше през матовото стъкло на прозореца, явно чакаше някой да дойде да я вземе. Тя се обърна към Сакс:

— Дочух разговора ви. Казахте, тъй де, звучеше, сякаш не знаете дали е излязъл от сградата, след като… Мислите ли, че е още тук?

— Не, не мисля — отвърна Сакс. — Просто още не знаем как се е измъкнал.

— Ама след като не знаете, значи може още да се крие някъде тук. Да дебне някого другиго. И нямате никаква представа къде е.

Сакс се усмихна окуражително:

— Докато разгадаем случая, наоколо ще има достатъчно полицаи. Не се тревожете.

В същото време си помисли: „Жената е напълно права. Да, възможно е да е тук и да дебне някого другиго.

И ние наистина нямаме представа къде може да е.“

4.

А сега, почитаема публика, следва кратко прекъсване.

Наслаждавайте се на спомена за „Мързеливият палач“… и очаквайте с нетърпение следващия ни номер.

Отпуснете се.

Той скоро ще започне…

Мъжът вървеше по Бродуей в Горен Уестсайд. На един ъгъл спря, сякаш е забравил нещо, и се отдръпна в сянката на една сграда. Извади мобилния си телефон и го вдигна до ухото си. Заговори, като от време на време се усмихваше и се оглеждаше небрежно, както правят хората, когато говорят по мобилни телефони.

Всъщност не разговаряше с никого. Искаше да се увери, че никой не го е последвал от консерваторията.

Сегашният вид на Малерик бе коренно различен от превъплъщението му, когато напускаше сградата преди половин час. Беше рус, нямаше брада и носеше анцуг с висока яка. Ако се загледа внимателно, човек можеше да забележи някои особени черти: имаше тъмен белег на шията, показващ се малко над яката, и два от пръстите на лявата му ръка (кутрето и безименният) бяха сраснали.

Ала никой не се заглеждаше в него, защото жестовете и изражението му бяха съвсем нормални, а както знае всеки илюзионист, когато се държиш нормално, ставаш невидим.

След като се увери, че не го следят, той продължи небрежно по пътя си, зави зад един ъгъл и се насочи по озеленения булевард към жилището си. Размина се само с неколцина спортуващи за здраве и двама-трима жители на квартала, излезли да си купят вестник или закуска от „Забар“, нетърпеливи да се насладят на кафето, малко мързелуване в компанията на „Таймс“ или може би някой спокоен съботен секс-сеанс.

Малерик се приближи до стълбите на апартамента, който бе наел преди няколко месеца в тиха, мрачна постройка, много различна от истинския му дом и магазина му сред пустинята в околностите на Лас Вегас. Качи се до вратата на жилището.

Както казах, следващият номер скоро ще започне.

Засега, почитаема публика, обсъждайте този, на който станахте свидетели току-що, поговорете със съседите си и опитайте да отгатнете какво ще е предстоящото забавление.

При него на изпитание ще бъдат подложени съвсем различни умения на следващия изпълнител, но ви уверявам, че ще бъде не по-малко вълнуващо от „Мързеливият палач“.

Тези и десетки подобни думи преминаваха през съзнанието на Малерик. „Почитаема публика…“ Той постоянно разговаряше с тази въображаема аудитория. (Понякога чуваше аплодисментите ѝ, викове и смях, дори възклицания на ужас.) Постоянен поток от думи с тържествената театрална интонация на цирковите директори или старовремските илюзионисти. Този монолог имаше за цел да даде на публиката нужната информация, за да може трикът да проработи, да създаде контакт със зрителите. А понякога — да притъпи вниманието им.

След пожара Малерик бе прекъснал почти всички контакти с други човешки същества и те бавно бяха заменени с въображаемата „почитаема публика“, която скоро се превърна в единствената му компания. Постоянните монолози към тях скоро започнаха да преобладават в съзнанието и сънищата му и заплашваха да го подлудят. В същото време обаче го успокояваха. Благодарение на тях той чувстваше, че не е останал съвсем сам след трагедията преди три години. Почитаемата публика бе винаги с него.

Апартаментът миришеше на долнокачествен лак, а тапетите и подът излъчваха странен аромат. Мебелировката беше оскъдна: евтини кушетки и кресла, функционална маса в трапезарията, на която сега имаше прибори за един човек. Спалните, от друга страна, бяха претъпкани, пълни с оборудването, необходимо за един илюзионист: подпори, рамки, въжета, костюми, каучукова маса за моделиране, перуки, платове, шевна машина, бои, фишеци, гримове, контролни табла, жици, батерии, хартия и памук, болтове, дърводелски пособия… и стотици други инструменти и материали.

Той си направи билков чай и седна край масата. Отпи бавно от слабата течност и хапна плодове и нискокалорична вафла. Илюзионизмът е изкуство на тялото, затова добрият фокусник трябва да поддържа организма си във форма. Здравословното хранене и редовните упражнения са ключовете към успеха.

Той беше доволен от тазсутрешното представление. Лесно уби първата изпълнителка — с огромно удоволствие си спомни как бе застинала от ужас и как се беше подмокрила, когато се изправи зад нея и стегна гърлото ѝ с въжето. Тя изобщо не подозираше, че от половин час я дебне под парчето черна коприна в ъгъла. Изненадващото нахлуване на полицията — е, това наистина го стресна. Ала като всеки добър илюзионист Малерик се беше подготвил и се справи блестящо.

Той приключи закуската си и занесе чашата в кухнята, внимателно я изми и я остави да съхне. Беше педантичен във всяко отношение. Учителят му, вманиачен, лишен от чувство за хумор илюзионист, го бе научил с бой на дисциплина.

Мъжът отиде в по-голямата спалня и пусна на видеото касетата от мястото за следващото представление. Беше гледал записа десетки пъти и макар че вече го знаеше наизуст, искаше да го преговори още веднъж. (Стриктно спазваше правилото 100:1 — за всяка минута на сцената да репетираш сто.)

Докато гледаше, той придърпа към себе си една покрита с кадифе масичка. Без да гледа ръцете си, Малерик направи няколко лесни трика с карти — лъжливо размесване, лъжливо тройно сечене, сетне някои по-трудни — обръщане на реда, плъзгане и бързо раздаване. Накрая направи няколко истински фокуса, много сложни, като „Призрачните карти“ на Стенли, знаменитата „Мистерия на шестте карти“ на Малдо и някои други на известния майстор на картите Рики Джей и на Кардини.

Изпълни и няколко номера от ранния репертоар на Хари Худини. Повечето хора познават Худини като майстор на самоизмъкването, но той всъщност е изпълнявал всякакви фокуси — от мащабни сценични номера като изчезване на асистенти до камерни трикове. Худини бе оказал голямо влияние върху живота му. Още като дете Малерик беше започнал да изнася представления под псевдонима Младия Худини. Ерик, което бе част от сегашното му сценично име — беше остатък от предишния му живот, преди пожара. Така отдаваше заслужена почит и на Худини, чието истинско име бе Ерик Вайс. Някой илюзионист би предположил, че първите три букви, Мал, са взети от друг световноизвестен изпълнител, Макс Брайт, подвизавал се под псевдонима Малвини. Всъщност обаче Малерик ги беше заел от латинската дума, означаваща зло — тя отразяваше най-точно характера на сегашните му трикове.

Той продължи да изучава записа, да преценява ъгли, да си набелязва разположението на прозорците и на вероятните свидетели, да предвижда мястото си във всеки момент, както правят всички опитни илюзионисти. През цялото време картите се премятаха в ръцете му и съскаха като змии. Попове, дами, валета, жокери и всички останали течаха като вода по черното кадифе, сетне сякаш се изплъзваха от властта на земното притегляне и подскачаха към силните му ръце, за да изчезнат. Гледайки това импровизирано представление, зрителите биха клатили глави, почти убедени, че действителността се е сменила с илюзия, че онова, което се извършва пред очите им, не е по силите на обикновен човек.

Истината обаче беше друга: в триковете с карти, които Малерик изпълняваше над черното кадифе, нямаше нищо илюзорно, още по-малко магическо. Те бяха просто добре тренирани упражнения на ръцете, подчиняващи се на всемогъщите физични закони.

О, почитаема публика, това, което виждате и което ще видите, е съвършено реално.

Реално като огъня, изгарящ човешката плът.

Реално като въжето, стегнато около врата на млада девойка.

Реално като движението на часовниковите стрелки, които бавно ви приближават към ужаса, който ще изпита следващият ни изпълнител.

— Здравей.

Младата жена седна до леглото на майка си. През прозореца се виждаше грижливо поддържан двор с висок дъб, обвит с бръшлян, който ѝ бе напомнял безброй неща през няколкото месеца, прекарани край това легло. Днес увилото се около ствола растение не ѝ приличаше нито на дракон, нито на ято птици, нито на войник.

— Как си, мамче? — попита Кара.

Това обръщение бе дошло от една ваканция в Англия. Тогава Кара измисли прякори на всички членове на семейството си: Негова царственост и Нейно краличество мамчето. Тя самата беше Галената принцеса.

— Добре съм, миличка. Ти как си?

— По-добре от някои, но не толкова добре като други. Хей, харесва ли ти?

Кара вдигна ръка, за да покаже добре оформените си нокти, които сега бяха черни като фурнира на роял.

— Прекрасно, миличка. Розовото започваше да ми омръзва. В наши дни се среща навсякъде. Банално е.

Кара стана и пооправи възглавницата на майка си. Отново седна и отпи от голямата пластмасова чаша — кафето беше единственият ѝ порок, неустоим и скъп. Това бе третата ѝ чаша за тази сутрин.

Косата ѝ беше подстригана като на момче и бе сменила всички възможни цветове в течение на пребиваването ѝ в Ню Йорк. Някои биха нарекли прическата ѝ „хлапашка“; определение, което тя ненавиждаше. Предпочиташе да я нарича „удобна“. Можеше спокойно да излезе броени минути след като се е изкъпала — наистина удобно за човек, който не си ляга преди три през нощта и определено не обича да става рано.

Днес носеше черни панталони и обувки с плоски подметки, макар че не бе особено висока. Тъмнолилавото ѝ горнище беше без ръкави и подчертаваше добре оформените ѝ мускули. Кара бе завършила колеж, където на изкуството и политиката се обръщаше доста по-голямо внимание, отколкото на физкултурата, но след дипломирането си се беше записала в един спортен клуб и сега тренираше редовно на лежанката и пътеката за бягане. От млада обитателка на бохемския Гринич Вилидж може да се очаква да украси тялото си поне с малка халка или скрита рисунка, но бялата кожа на Кара не носеше нито татуировки, нито дупки за обеци.

— Слушай сега, мамче. Утре имам представление. Една от скромните изяви при господин Балзак, нали се сещаш.

— Спомням си.

— Сега обаче ще е различно. Този път ме пуска самостоятелно. Аз съм загряващ и основен изпълнител едновременно.

— Сериозно ли, миличка?

— Напълно.

Господин Гелтър мина пред вратата.

— Здрасти.

Кара му кимна. Спомни си, че от самото идване на майка ѝ в „Стайвсънд манър“, един от най-луксозните старчески домове в града, двамата с вдовеца бяха предизвикали сериозно възмущение.

— Мислят си, че спим заедно — бе прошепнала възрастната жена на дъщеря си.

— А така ли е? — попита Кара, която беше на мнение, че пет години след смъртта на баща ѝ е крайно време майка ѝ да започне сериозна връзка с някой мъж.

— Разбира се, че не! — изсъска гневно старицата. — За каква ме мислиш?

Тази случка ѝ даде пълна представа за възрастната жена: можеше да си позволи да се пошегува в определени граници, но прекалената волност я превръщаше във враг, въпреки че ѝ беше дъщеря.

Кара продължи да разказва възбудено плановете си за следващия ден. Докато говореше, се вгледа внимателно в старицата — с необичайно гладка за седемдесетгодишна жена кожа, розова като на бебе, с леко прошарена коса. Фризьорката на дома ѝ беше направила стилна прическа.

— Между другото, мамче, някои приятели също ще присъстват. Ще се радвам, ако дойдеш и ти.

— Ще се постарая.

Кара, седнала на самия ръб на леглото, осъзна, че е стиснала юмруци и тялото ѝ е напрегнато. Дишаше на пресекулки.

„Ще се постарая…“

Тя затвори очи, за да пропъди сълзите. По дяволите!

„Ще се постарая…“

„Не, не, не може така“ — помисли си гневно. Майка ѝ не би казала просто „ще се постарая“. Тази реплика не беше нейна. Тя би казала: „Задължително ще дойда, миличка. Ще съм на първия ред.“ Или хладното: „Утре не мога. Трябваше да ме предупредиш по-рано.“

Каквато и да беше майка ѝ, тя никога не се колебаеше. Бе или с две ръце „за“, или готова да ти изкара всичко през носа.

Но не и сега — когато почти бе загубила всичко човешко. Приличаше на дете, заспало с отворени очи.

Проведеният току-що разговор беше плод на въображението на Кара. Е, нейните реплики бяха истински. Ала думите на майка ѝ, от „добре, а ти как си“ до последното „ще се постарая“, бяха измислени от самата Кара.

Не, майка ѝ не беше продумала днес. Нито вчера. Нито при кое да е от предишните ѝ посещения. Тя лежеше безучастно. Понякога беше така. Друг път бе будна, но бръщолевеше ужасяващи безсмислици, свидетелство за завладяването на мозъка ѝ от една невидима войска, унищожаваща безмилостно памет и съзнание.

Имаше обаче и още по-жестока страна на трагедията ѝ. Много рядко тя идваше на себе си и тези кратки мигове покосяваха всяка надежда на дъщеря ѝ. Точно когато младата жена се беше приготвила за най-лошото — че е загубила майка си завинаги, — тя се връщаше, сякаш непроменена, от дните преди мозъчния кръвоизлив. И Кара се предаваше, също както някоя малтретирана жена прощава на жестокия си съпруг. В такива моменти тя се заблуждаваше, че майка ѝ ще се оправи.

Лекарите, разбира се, повтаряха, че такава надежда няма. Ала те не бяха седели до леглото на старицата, когато преди няколко месеца майка ѝ се събуди внезапно и се обърна към Кара с усмивка:

— Здравей, миличка. Хапнах от сладките, които ми донесе вчера. Сложила си им повече орехи, както ги обичам. Да вървят по дяволите калориите. О, как се радвам, че си тук. Дай да ти разкажа какво направи вчера господин Брандън. С дистанционното.

Кара примигна удивено. Защото, по дяволите, тя наистина бе донесла сладки на майка си предния ден и наистина им беше сложила повече орехи. И наистина побърканият господин Брандън бе откраднал едно дистанционно управление и с помощта на отразения сигнал от прозорците на съседната сграда беше подлудил жителите на дома, като непрекъснато сменял каналите и силата на звука на телевизора в главното фоайе като полтъргайст.

Ето! Къде по-ясно доказателство, че това винаги ще си остане нейната кипяща от живот майка. Нейната истинска майка продължаваше да живее в увреденото тяло в стая 492 и някой ден щеше да се измъкне от него.

На следващия ден обаче старата жена изгледа дъщеря си подозрително и я запита какво прави тук и какво иска. Ако било за сметката за електричеството, тя я била платила и имала разписка за доказателство. След случая с ореховите сладки и дистанционното управление старицата нямаше повече проблясъци.

Сега Кара докосна ръката на майка си, топла, без бръчки, с розова кожа като на бебе. Почувства онова, което изпитваше при всяко посещение — трите ужасно противоречиви копнежа: мъките на майка ѝ да прекъснат веднъж завинаги, тя да се върне при нея жизнена като преди и самата Кара да се освободи от ужасното бреме на тези две взаимно изключващи се желания.

Тя погледна часовника си. Както винаги, закъсняваше за работа. Господин Балзак никак нямаше да е доволен. Кара допи кафето си, хвърли чашката в кошчето и излезе.

Едра чернокожа жена с бяла униформа ѝ махна за поздрав:

— Кара! Откога си тук?

— От двайсет минути, Джейнин.

— Трябваше да мина да ви видя. Будна ли е още?

— Не. Не беше, когато дойдох.

— О, съжалявам.

— Говореше ли нещо, преди да дойда?

— Да, малко. Не можах да разбера дали е свързано, или не. Нали знаеш… Днес времето е хубаво. Със Стефи ще я изведем на двора, ако се събуди по-късно. Харесва ѝ да излиза. След това винаги се чувства по-добре.

— Трябва да вървя. Утре имам представление. В магазина. Помниш ли къде е?

— Разбира се. По кое време?

— В четири. Ела.

— Утре свършвам рано. Ще дойда. След това ще пийнем от онези коктейли с прасковения нектар. Като миналия път.

— Чудесно. А, доведи и Пит.

Негърката се намръщи:

— Момиче, не се обиждай, ама единственият начин да докараш този мъж да те види е, ако играеш на мача на „Джетс“ или „Стилърс“ в неделя и го дават по кабелната.

— От твоите уста в Божиите уши — усмихна се Кара.

5.

Преди стотина години това жилище вероятно е било доста прилично за стандартите на някой сравнително успял бизнесмен.

Или за собственика на галантериен магазин в луксозния търговски район около Четиринайсета улица.

Или пък за някой политик от демократите, обигран в древното изкуство да забогатяваш благодарение на обществения си пост.

Настоящият собственик на къщата в Западен Сентрал Парк обаче пет пари не даваше за предишните ѝ обитатели. Нито за стилните антикварни мебели или скъпите произведения на изкуството, украсявали някога тези стаи. Линкълн Райм харесваше сегашното си обзавеждане: безразборно наблъскани функционални масички, табуретки на винт, компютри и научна екипировка — комплект за разделяне на плътностен градиент, апарат за газова хроматография с масспектрометър, микроскопи, пластмасови кутии с всевъзможни цветове, колби, бурканчета, термометри, газови бутилки, предпазни очила, черни или сиви калъфи със странни форми, сякаш съдържаха тайнствени музикални инструменти.

И жици.

Цялото помещение беше оплетено с кабели; някои бяха прилежно навити и свързани с близките апарати, други се губеха в дупки, безцеремонно пробити в изгладените с много усилия стогодишни стени.

Самият Линкълн Райм вече беше на безжичен режим. Напредналите светлинни и радиотехнологии позволяваха домашните уреди и компютрите да се командват с помощта на микрофони. Той продължаваше да управлява инвалидната си количка „Сторм ароу“ с безименния пръст на лявата си ръка чрез устройството за допир, но всичко друго, от набирането на телефона и изпращането на имейли до експонирането на предметното стъкло на микроскопа върху компютърния екран, можеше да постигне само с гласа си.

Освен това бе в състояние да контролира новата си уредба „Хармън Кардън 8000“, която в момента свиреше мелодично джазово соло.

— Стерео, изключи — нареди непреклонно Райм, когато чу тропане от входната врата.

Музиката спря и скоро от коридора се чуха забързани стъпки. Единия от посетителите, Амелия Сакс, позна веднага; за такава висока жена тя стъпваше сравнително тихо. Различи и шумното тътрене на дебелия Лон Селито.

— Сакс — посрещна я той, когато тя влезе, — голямо ли беше местопрестъплението? Огромно ли беше?

— Не много. — Тя се намръщи. — Защо?

Той спря поглед върху сивите картонени кутии с веществени доказателства, които тя и неколцина други полицаи носеха.

— Почудих се, защото ми се стори, че огледът продължи доста. И не се притеснявай да използваш сигналната лампа на колата си. Точно затова ги правят. Сирените също имат подобна функция.

Когато се отегчеше, Райм ставаше извънредно жлъчен. Скуката беше най-голямото наказание за него.

Сакс обаче не обърна никакво внимание на злобната му забележка, беше в отлично настроение и бодро каза:

— Имаме няколко загадки за разплитане, Райм.

Той си спомни, че Селито беше нарекъл убийството „странно“.

— Разказвай. Какво се е случило?

Сакс му описа набързо случая, като наблегна на мистериозното изчезване на престъпника от зрителната зала.

— Полицайките чули изстрел отвътре и нахълтали едновременно през двете врати на помещението. Него го нямало.

Селито погледна бележките си и добави:

— Полицайките го описват като човек около петдесетте, среден на ръст, с нормално телосложение, без особени отличителни белези освен брадата, с кестенява коса. Имало някакъв чистач, който казал, че не е видял никого да излиза от стаята. Но може да е получил обичайната „свидетелска амнезия“. От управата на училището ще ни кажат името и адреса му. Ще опитам да опресня паметта му.

— Ами жертвата? Какъв е мотивът?

— Няма следи от изнасилване, нито от грабеж — отвърна Сакс. Селито добави:

— Тъкмо говорихме с Близнаците. Не е имала приятел. Никакви познати, които биха ѝ създавали неприятности.

— Редовна студентка ли е била, работила ли е? — поинтересува се Райм.

— Редовна студентка. Но от време на време е давала и концерти. В момента се установява къде.

Райм извика болногледача си, Том, за да им служи като писар. Той често изписваше с изящния си почерк известните факти за уликите върху големите бели дъски в лабораторията. Том се въоръжи с маркер.

След малко на външната врата се потропа и той излезе.

— Посетител! — извика откъм коридора.

— Посетител ли? — обади се сприхаво Райм; не беше в настроение за гости.

Болногледачът обаче явно нямаше предвид точно „посетител“.

В лабораторията влезе Мел Купър, слаб, пооплешивял лабораторен техник, когото Райм познаваше от едно съвместно разследване на грабеж с отвличане още когато бе оглавявал Криминалния отдел на нюйоркската полиция. Тогава Купър, работещ в едно провинциално полицейско управление, беше оспорил заключенията на Райм за една проба от почвени частици. И се бе оказал прав. Впечатлен, Райм се поинтересува от биографията му и откри, че техникът, също като него, е уважаван член на Международната асоциация за идентификация, включваща изтъкнати специалисти по установяване на самоличността по пръстови отпечатъци, ДНК проби и зъбни профили. С познанията си по математика, физика и органична химия Купър беше и ценен експерт по анализиране на веществени доказателства.

Райм му предложи да дойде в големия град и Купър се съгласи. Сега невзрачният лаборант и шампион по спортни танци работеше в лабораторията на Нюйоркското полицейско управление в Куинс, но често помагаше на Райм, когато се разследваше някой заплетен случай.

Купър поздрави всички, намести очилата си с дебели лупи (стил „Хари Потър“) и се взря критично в кутиите с улики като шахматист, планиращ унищожителен ход срещу противниковия цар.

— Какво имаме?

— Загадки — отвърна Райм. — Както се изрази Сакс. Загадки.

— Е, я да видим дали няма да станат по-малко загадъчни.

Селито разказа известното по случая. Купър си сложи гумени ръкавици и заразглежда пликчетата и бурканчетата. Райм се приближи с инвалидната количка.

— Какво е това?

Погледът на криминолога бе вперен в една зелена платка с малък микрофон.

— Платката от зрителната зала — отвърна Сакс. — Нямам представа какво е. Знам само, че престъпникът я е оставил. Личи по отпечатъците.

Приличаше на компютърна платка, което никак не изненада Райм — престъпността винаги е била в крак със съвременната техника. Банковите обирджии се бяха въоръжили със знаменития .45-калибров полуавтоматичен „Колт 1911“ броени дни след излизането на модела, въпреки че никой друг освен военните нямаше право да го притежава. Радиостанции, кодирани телефони, лазерни мерници, джипиеси, апаратура за следене, компютърни шифри — всичко това се включваше в арсенала на престъпността още преди правозащитните организации да го въведат.

Райм открито признаваше, че някои сфери на техниката са извън неговата компетентност. Уликите, свързани с компютри, клетъчни телефони, както и това странно устройство (наричаше ги общо „НАСДАК улики“), веднага се изпращаха на експерти.

— Да се занесе на Тоби Гелър в централата — нареди сега той.

Въпросният талантлив младеж работеше в нюйоркския отдел за компютърни престъпления на ФБР. Гелър им беше помагал неведнъж; ако имаше човек, подготвен да ги осветли за това странно устройство, щеше да е Гелър.

Сакс подаде плика на Селито, който на свой ред го повери на един униформен полицай. Предвидливата Амелия Сакс обаче го спря. Накара го да попълни регистрационния картон за последователността на съхранение, в който се вписва името на всяка инстанция, през която преминава съответното веществено доказателство от намирането му до влизане в съдебната зала. Сакс освободи полицая едва след като провери внимателно картончето.

— Как мина изпитът, Сакс? — поинтересува се Райм.

— Ами… мисля, че го взех блестящо.

Райм остана изненадан от този отговор. Амелия Сакс трудно приемаше похвала от други, а самата тя изобщо нямаше навика да се изтъква.

— Не съм се съмнявал.

— Сержант Сакс — подкачи я Селито. — Добре звучи.

Заеха се с пиротехническите предмети, намерени на местопрестъплението — фитила и бомбичката.

Сакс бе разрешила поне една от загадките. Убиецът беше изправил няколко стола на два крака и ги бе закрепил с помощта на памучни конци. Беше прекарал фитил през конците и ги бе запалил. След около минута огънят стигнал до конците и столовете започнали да падат с трясък, сякаш убиецът е още вътре. Накрая фитилът възпламенил бомбичката и полицайките помислили, че се стреля.

— Можем ли да конкретизираме произхода? — попита Селито.

— Обикновен фитил, не може да се конкретизира, а бомбичката е изгоряла — поклати глава Купър. — Не е възможно да определим производителя.

Наистина от бомбичката бяха останали само ивици картон и металната сърцевина. Произходът на конеца също не можеше да се определи.

— Имало е ярка искра — рече Сакс, като гледаше бележките си. — Когато полицайките го заварили надвесен над жертвата, той вдигнал ръка и ги заслепил. С нещо като фойерверк.

— Някакви следи?

— Не. Казаха, че светлината сякаш изчезнала във въздуха.

— Да продължаваме. Следи от обувки?

Купър отвори полицейската база данни с отпечатъци от подметки, цифрова версия на картотеката, създадена от Райм, докато бе оглавявал отдела. След няколко минути обяви:

— Обувките са марка „Еко“, без връзки, черни. Изглеждат около четирийсет и пети номер.

— Микроулики? — попита Райм.

Сакс извади няколко найлонови пликчета от една кутия. Вътре имаше ивици тиксо.

— Тези са от пода около трупа — обясни тя.

Купър взе пликчетата и започна да вади парчетата тиксо едно по едно, като поставяше всяко в различна стъклена паничка, за да намали риска от замърсяване. Повечето прашинки, залепнали за тиксото, съвпадаха с контролните проби на Сакс от коридора, което означаваше, че не са донесени нито от престъпника, нито от жертвата. Имаше обаче някои влакна, които присъстваха само на местата, където беше ходил убиецът, или по предметите, които бе докосвал.

— Дай да ги разгледаме.

Техникът ги взе с пинцети и ги монтира на предметни стъкла. Сложи ги под микроскопа и го включи. Видното поле на апарата се показа на плоскоекранния компютър, за да могат всички да разгледат уликите.

Пробите се видяха като дебели сивкави ивици.

Влакната са важни улики, защото се срещат навсякъде. Буквално прескачат от един предмет на друг. Разделят се на две категории: естествени и изкуствени. Райм веднага забеляза, че тези не са от найлонова материя и следователно би трябвало да са естествени.

— Да, но какви точно? — запита се на глас Мел Купър.

— Виж структурата им. Обзалагам се, че са екскреторни.

— Как така? — изненада се Селито. — От екскременти ли?

— Екскреторни, като коприната. Отделят се от специални жлези на копринената буба. Боядисани са в сиво. Обработени, за да имат матов оттенък.

— Престъпникът със сиви дрехи ли е бил?

— Не — отвърна Селито.

— Нито жертвата — добави Сакс.

Още една загадка.

— А — възкликна Купър, докато се взираше в микроскопа. — Тук май имаме косъм.

На екрана се показа дълъг кафяв косъм.

— Човешки — обяви Райм, който веднага забеляза стотиците люспички; животинските косми имат най-много няколко десетки. — Само че фалшив.

— Фалшив ли? — обади се Селито.

— Да — обясни нетърпеливо Райм. — Косъмът е истински, но е от перука. Очевидно е. Обърни внимание на края му. Това не е луковица, а лепило. Вероятно не е негов, но можем да го впишем в таблицата.

— Че косата му не е кестенява, така ли? — попита Том.

— Интересуват ме само твърдите факти — сопна се Райм. — Пиши, че вероятно носи кафява перука.

— Слушам, вожде.

Купър продължи да изследва микроуликите. На едно парче тиксо забеляза частички почва и някакви растителни остатъци.

— Първо растителните остатъци, Мел.

Купър подготви пробите.

При анализирането на веществени доказателства в Ню Йорк Линкълн Райм винаги бе отдавал голямо значение на геоложките, растителните и животинските улики — защото само една осма от града е разположена на континента; останалата част се намира върху острови. Това означава, че минералите, флората и фауната в отделните квартали малко или повече се различават. Така произходът на микроуликите може да се определи с по-голяма точност.

След малко на екрана се показа червеникаво листо.

— Добре — рече Райм.

— Какво му е добрето? — попита Том.

— Добре е, защото това е рядко растение. Червен американски орех. В града почти няма такива. Расте само в Сентрал и Ривърсайд Парк. А… я виж. Този малък синкавозелен налеп.

— Къде? — попита Сакс.

— Не го ли виждаш? Ето там! — Райм изпита непреодолимо желание да скочи от инвалидната количка и да посочи предмета на екрана. — В долния десен ъгъл. Ако листото е Италия, налепът е Сицилия.

— Ясно.

— Какво мислиш, Мел? Лишей, нали? Бих се обзаложил, че е пармелия консперса.

— Възможно е — съгласи се техникът, — но в града има доста видове лишеи.

— Само че тези, които са синьозелени или сиви на цвят, не са много — отбеляза сухо Райм. — Всъщност почти няма такива. А този се среща много в Сентрал Парк… Вече две следи водят към парка. Добре. Сега да видим почвата.

Купър монтира следващата проба. Парченцата почва, приличащи на астероиди, не говореха нищо на Райм. Затова той нареди:

— Пусни ги на газова хроматография.

При газовата хроматография изследваната проба се разделя на по-прости химически вещества, които след това се определят от масспектрометъра. Например бял прах, който на външен вид изглежда еднороден, може да съдържа десетина различни вещества: сода за хляб, арсеник, бебешка пудра, фенол или кокаин. Хроматографията може да се оприличи на конно надбягване. Различните вещества преминават през апарата с различна скорост и така се отделят едно от друго. На „финала“ масспектрометърът сравнява свойствата им с огромна база данни от известни вещества и така ги определя.

При анализа на пробата, донесена от Сакс, се оказа, че почвените частици са напоени с някаква мазнина. При сравняване с базата данни се установи, че е с неорганичен произход (не беше нито растителна, нито животинска), но точният ѝ състав не можеше да бъде определен.

Райм нареди:

— Да се изпрати във ФБР. Може в тяхната лаборатория да успеят. — После се взря в друго пликче. — Това ли е черното парче плат?

„Може да ни помогне, може да е без значение…“

Сакс кимна:

— Беше в ъгъла на стаята, където е удушена жертвата.

— Нейно ли е? — попита Купър.

— Може би — отвърна Райм, — но нека засега да предположим, че е на убиеца.

Купър внимателно вдигна плата:

— Коприна. Ръчно подгъната.

Райм забеляза, че сгънато, парчето плат заема малко място, но разпънато, може да покрие доста голяма площ, около метър и половина на метър.

— Знаем, че я е чакал във фоайето — рече той. — Обзалагам се, че се е криел в ъгъла, покрит с този плат. Така е бил невидим. Вероятно е щял да си го вземе, ако полицайките не го бяха изненадали.

„Какво ли е почувствало бедното момиче, когато убиецът се е появил сякаш от нищото и е стегнал въжето около врата ѝ?“

Купър събра няколко люспички от черния плат. Монтира ги на едно предметно стъкло. Образът се появи на екрана. Под увеличение те приличаха на листа къдрава салата с цвят на човешка кожа. Той докосна една от частичките. Тя подскочи като на пружина.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Селито.

— Някаква гума — предположи Райм. — От балон… не, много е дебела. Я виж стъклото, Мел. Нещо се размаза по него. Със същия цвят. Направи му хроматография.

Докато чакаха резултата, звънецът иззвъня.

Том излезе да отвори и се върна с хартиен плик в ръка.

— Пръстовите отпечатъци — обяви.

— А, добре — отбеляза Райм. — Вкарай ги в АСИПО, Мел.

Мощната Автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци на ФБР е базирана в Западна Вирджиния. Тя се използва за сравняване на цифровите образи на пръстови отпечатъци във всички бази данни на федералните и щатските правозащитни организации. Резултатът се получава за броени часове, понякога дори за минути, ако отпечатъците са добри.

— Как изглеждат? — попита Райм.

— Доста ясни — отвърна Сакс и му показа една снимка.

Много от отпечатъците бяха частични, но имаше един много хубав, на цялата лява ръка. Първото, което направи впечатление на Райм, бе, че убиецът има два деформирани пръста — безименния и кутрето. Изглеждаха сраснали и завършваха с гладка кожа, без гънки. Райм имаше познания по съдебна патоанатомия, но не можеше да определи дали този недъг е по рождение, или е получен при нещастен случай.

„Каква ирония — помисли си той, като гледаше снимката. — Левият безименен пръст на престъпника е увреден, а при мен това е единствената част на тялото, която функционира.“

Той се намръщи:

— Я задръж малко, Мел… Приближи снимката, Сакс. Искам да ги видя по-отблизо.

Тя я приближи.

— Забелязваш ли нещо необичайно в отпечатъците? — попита Райм.

— Не… Чакай. — Тя се засмя. — Еднакви са. — Прегледа останалите снимки. — Всичките му пръсти… са еднакви. Този малък белег е на едно и също място на всеки пръст.

— Сигурно носи някакви ръкавици с фалшиви отпечатъци — предположи Мел Купър. — Никога не бях виждал такова нещо… освен на кино.

Кой, по дяволите, беше този престъпник?

Резултатите от хроматографията се появиха на монитора.

— Добре, обикновен каучук… а това? — зачуди се Купър. — Компютърът го определя като алгинат. Никога не бях чувал за…

— Зъби — прекъсна го Райм.

— Моля?

— Това е прах, който, смесен с вода, се използва за моделиране. Зъболекарите правят от него коронки. Може би нашият убиец е бил наскоро на зъболекар.

Купър продължи да гледа резултатите на екрана:

— Има следи от боброво масло, пропилен гликол, цетилов алкохол, слюда, железен оксид, титанов диоксид, въглищен катран и някакви неутрални оцветители.

— Някои от тези вещества влизат в състава на гримовете — обясни Райм.

Спомни си един случай, когато убиецът беше писал обидни думи по адрес на жертвите си върху огледалата им. Следи от червилото, което бе използвал, бяха открити по дрехите му. Покрай това разследване Райм получи добри познания за козметичните средства.

— Гримът от жертвата ли е? — попита Купър.

— Не — отвърна Сакс. — Взех проби от кожата ѝ.

— Да го запишем на дъската — предложи Райм. — Може да ни отведе към нещо.

Мел Купър се зае да изучава въжето, оръжието на убийството:

— Бяло въже с черна сърцевина. Копринено, много леко и тънко.

— Какво значение има това? — попита Райм. — Сърцевината прави ли го по-здраво? По-лесно за развързване? По-трудно за развързване?

— Нямам представа.

— Загадката става все по-заплетена — обяви Сакс с театрален тон, който би подразнил Райм, ако не беше съгласен с нея.

— Да — измърмори той. — Това е нещо ново за мен. Да продължаваме. Искам нещо известно, нещо, което можем да използваме. Кажи за възела.

— Вързан е умело, но не ми е познат — рече Купър.

— Изпрати снимка в Бюрото. Някаква връзка с Музея на флота?

— Да, те на няколко пъти ни помагат с възлите — отвърна Сакс. — Ще изпратя снимка и на тях.

Телефонът иззвъня. Беше Тоби Гелър от отдела за компютърна престъпност:

— Много забавно, Линкълн!

— Радвам се, че сме те развеселили. Можеш ли да ни кажеш нещо полезно за новата си играчка?

Гелър не се засегна от язвителния тон на Райм:

— Това е цифрово звукозаписно устройство. Вашият престъпник е записал нещо на него и го е програмирал да го изсвири след известно забавяне. Не знаем какъв е бил записът, защото е вградил и програма за автоматично изтриване.

— Записал е собствения си глас — измърмори Райм. — Когато е казал, че има заложник, това е било само запис. Както със столовете. Целта му е била полицаите да си помислят, че още е в залата.

— Има логика. Високоговорителчето е доста добро. Гласът му е звучал съвсем истински.

— Нищо ли няма на диска?

— Не. Изтрит е невъзвратимо.

— Проклятие. Трябваше ми проба от гласа му.

— Съжалявам, унищожен е.

Райм въздъхна ядно и се наложи Сакс да благодари на Гелър за помощта.

След това екипът изследва часовника на жертвата, който беше счупен — защо, никой не се досещаше. Не даваше никаква информация, освен за часа, когато е бил стъпкан. Престъпниците понякога счупват часовниците на жертвите, но след като са ги нагласили на друг час, за да заблудят детективите. Този обаче беше спрял около действителното време на смъртта. Какъв беше смисълът?

„Все по-заплетено…“

Докато болногледачът записваше наблюденията им на бялата дъска, Райм погледна плика с книгата за записване на влизащите.

— Липсващото име — измърмори замислено. — Девет души нанасят данните си, но в книгата има само осем имена… Тук се нуждаем от помощта на специалист. — Той заговори в микрофона на командното устройство: — Телефон. Наберѝ Кинкейд, Паркър.

6.

На екрана се появиха цифрите 703, кодът на Вирджиния, последвани от телефонния номер.

Едно позвъняване.

— Семейство Кинкейд — каза момичешки глас.

— Ъ, да. Паркър там ли е? Баща ти, имам предвид.

— Кой го търси?

— Линкълн Райм. От Ню Йорк.

— Момент, моля.

След малко от високоговорителя прозвуча гласът на един от най-опитните специалисти по анализ на писмени документи:

— Здравей, Линкълн. От няколко месеца не сме се чували.

— Доста съм зает напоследък — оправда се Райм. — Как я караш, Паркър?

— О, търся си белята. Едва не предизвиках международен скандал. Британското културно дружество ми възложи да установя автентичността на един дневник на крал Едуард, който закупили от някакъв частен колекционер. Обърни внимание на глаголната форма, Линкълн.

— Вече са го платили.

— Шестстотин хиляди.

— Малко соленичко. Толкова ли е ценен?

— О, съдържа доста пикантерии за Чърчил и Чембърлейн. Е, не в онзи смисъл, разбира се.

— Аха.

Райм винаги се стараеше да запази търпение с онези, от които смяташе да потърси помощ.

— Погледнах дневника и какво да направя? Наложи се да се усъмня в автентичността му.

От устата на известния специалист този предпазлив израз означаваше, че дневникът е бил чист фалшификат.

— О, ще се справят с положението — продължи той. — Макар че сега, като се замисля, още не са ми изплатили хонорара… Не, миличка, няма да замразяваме тортата, докато не изстине блатът… Защото аз така казвам.

Кинкейд беше самотен баща, бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР. Беше напуснал Бюрото и сега работеше на свободна практика, за да може да отделя повече внимание на децата си.

— Как е Маргарет? — попита Сакс.

— Ти ли си, Амелия?

— Да.

— Добре е. От няколко дни не съм я виждал. В сряда водихме Роби и Стефани в „Планет плей“ и тъкмо да я бия на лазерните мишени — и пейджърът ѝ изпиука. Наложи се да арестува някого. От Панама, Еквадор или от там някъде. Не ми каза подробности. И така, какво има при вас?

— Работим по един случай и се нуждаем от малко помощ. Ето как стоят нещата. Престъпникът се записва на пропуска. Следиш ли ми мисълта?

— Ясно. И искате да анализирам почерка му, така ли?

— Проблемът е, че нямаме почерк.

— Изчезнал ли е?

— Да.

— И сте сигурни, че престъпникът не се е преструвал, че пише?

— Да. Пазачът е видял с очите си как изписва буквите върху листа.

— Сега нищо ли не се вижда?

— Нищо.

Кинкейд се изсмя мрачно:

— Хитро. Значи няма доказателство, че престъпникът е влязъл в сградата. И после някой друг се е записал в празната графа, където би трябвало да е неговото име.

— Точно така.

— Няма ли нещо на долния лист?

Райм погледна Купър, който веднага насочи ярък светлинен лъч под ъгъл към долната страница на книгата. Този начин се предпочита пред покриването на хартията с графитен прах, когато се търсят следи от натиск. Техникът поклати глава.

— Нищо — каза Райм на специалиста по почерци; сетне попита: — Как го е направил?

— Екслакснал го е — заяви Кинкейд.

— Какво е това? — попита Селито.

— Използвал е симпатично мастило. В нашите среди го наричаме екслаксване. Старият „Екслакс“ съдържаше фенолфталейн. После от Управлението за контрол на храните и лекарствата го забраниха. Разтваряш едно хапче в алкохол и получаваш синьо мастило. Има основен pH. Написваш нещо с него и след известно време синият цвят изчезва.

— Да — вметна Райм. — Въглеродният двуокис от въздуха повишава киселинността и цветът се губи.

— Точно така. Фенолфталейн вече не се продава, но същото може да се направи с тимолфталейнов лакмус и натриева основа.

— Къде могат да се намерят тези материали?

— Хм — измърмори замислено Кинкейд. — Ами… Чакай, милинка. Татко говори по телефона… Не, нищо ѝ няма. Всички торти се надуват във фурната. След малко ще е готово… Линкълн? Исках да кажа, че на теория идеята е добра, но през цялата си практика в Бюрото не съм виждал никой престъпник или шпионин да използва симпатично мастило. Това е нещо ново. Използва се главно за разни фокуси.

„Фокуси“ — помисли си Райм и погледна към снимките на бедната Светлана Расникова, закачени на бялата дъска.

— Откъде може да се намери такова мастило?

— Най-вероятно от магазините за играчки или за пособия за илюзионисти.

„Интересно…“

— Добре, много ни помогна, Паркър.

— Ела ни скоро на гости — обади се Сакс. — Вземи и децата.

— А защо не поканиш и цялото им училище? — изсъска Райм.

Тя се засмя и му даде знак да мълчи.

След като прекъсна разговора, Райм каза мрачно:

— Колкото повече научаваме, толкова по-малко знаем.

Бединг и Сол се обадиха и обясниха, че Светлана се е ползвала с добро име в консерваторията и не е имала врагове. Работела от време на време, но с това също надали можела да си спечели неприятели — пеела на детски забави.

От съдебния лекар се получи пакет с белезниците. Не бяха отворени, както бе наредил Райм. Беше заръчал на съдебния лекар да ги изхлузи от ръцете на жертвата, защото счупването на ключалките можеше да унищожи ценни улики.

— Никога не съм виждал подобни — обяви Купър, като ги огледа. — Освен на филм.

Райм се съгласи. Белезниците бяха истинска антика, тежки, изработени от грубо ковано желязо.

Купър провери ключалките за микроулики, но не намери нищо. Фактът, че бяха стари обаче, беше важен, защото имаше ограничен брой източници, от които можеха да идват. Райм нареди на Купър да ги фотографира и да извади снимки за търговските фирми.

Телефонът на Селито иззвъня. Той се заслуша за момент, сетне възкликна удивено:

— Невъзможно… Сигурен ли си?… Да, добре. Благодаря.

След като затвори, се обърна към Райм:

— Нищо не разбирам.

— Какво има? — попита Райм; до гуша му беше дошло от загадки.

— Обади се директорът на консерваторията. Нямат никакъв чистач.

— Ама полицайката го е видяла — изтъкна Сакс.

— Никой не чисти в събота. Само вечер през делничните дни. И никой от екипа не прилича на мъжа, когото е видяла полицайката.

„Нямало чистач, а?“

Селито погледна бележника си:

— Бил е пред втората врата и е метял. Той…

— Мамка му — изръмжа Райм. — Това е бил той! Чистачът е изглеждал съвсем различно от убиеца, нали?

Селито отново погледна бележника си:

— Около шейсетте, плешив, със сив гащеризон.

— Сив гащеризон! — изкрещя Райм.

— Да.

— Ето откъде са копринените влакна. От гащеризона.

— Какви ги говориш? — недоумяваше Селито.

— Нашият престъпник убива студентката. Когато полицайките го изненадват, той ги заслепява и избягва в зрителната зала. Там запалва фитилите и пуска цифровото устройство, за да си помислят, че още е вътре, навлича гащеризона и излиза през втората врата.

— Как е възможно? — възкликна пълният полицай. — Трябва да го е направил за по-малко от минута, за Бога!

— Помисли за обяснение, което не включва Божията намеса, Лон.

— Няма начин!

— Няма начин… няма начин… — имитира го подигравателно Райм и се приближи с количката до дъската, на която Том бе залепил снимките на следите от обувки. — Защо не погледнем уликите?

Той огледа следите на престъпника, после онези, които Сакс беше снела от коридора, където бе стоял чистачът.

— Например обувките — добави Райм.

— Същите ли са? — попита детективът.

— Да — отвърна Сакс, като се приближи до дъската. — „Еко“, размер 45.

— Боже мили — измърмори Селито и отново заопипва шкембето си.

— Добре, какво имаме? — попита Райм. — Престъпникът е около петдесетте, среден на ръст, с нормално телосложение и без брада. Два от пръстите му са деформирани и вероятно има досие, защото крие отпечатъците си. Това е всичко, което знаем. — Сетне обаче се намръщи и отсече: — Не, това не е всичко, което знаем. Има още нещо. Носил е дрехи за преобличане, оръжието на убийството… Действал е по добре подготвен план. Той ще извърши ново престъпление.

Сакс кимна мрачно в съгласие.

Райм погледна изящния почерк на Том върху дъската и се замисли: „Кое е свързващото звено?“

Черната коприна, гримът, преобличането, дегизировката, яркият блясък и бомбичките.

Симпатичното мастило.

Накрая заяви замислено:

— Този човек е илюзионист.

Сакс кимна:

— Има логика.

— Възможно е — съгласи се Селито. — Но какво ще правим?

— Отговорът е ясен — отвърна Райм. — Ще си намерим собствен.

— Собствен какво?

— Илюзионист. Какво друго?

— Хайде пак.

Беше го правила вече осем пъти.

— Пак ли?

Мъжът кимна.

И Кара отново го направи.

„Тройното развързване на кърпички“ е един от любимите фокуси на зрителите, създаден от знаменития илюзионист Харлан Тарбел. При него три копринени кърпички с различен цвят, които изглеждат здраво завързани една за друга, трябва да се разделят с едно движение. Номерът е труден, но Кара го изпълняваше със завидна лекота.

Дейвид Балзак обаче не беше доволен.

— Прозрачно е — заяви с въздишка.

Това беше сериозна критика; означаваше, че номерът не е изпълнен добре, че „измамата“ се вижда. Едрият белокос мъж с покафеняла от тютюна брадичка поклати отчаяно глава.

— Мисля, че беше гладко. Гладко беше.

— Само че не можеш да се видиш отстрани. Аз те преценявам от гледната точка на публиката. Хайде пак.

Стояха на малка сцена в задния край на „Дим и огледала“, магазинчето, което Балзак бе купил преди десет години след оттеглянето си от активна практика. Сега продаваше материали и инструменти за илюзионисти и даваше под наем костюми. Всяка седмица магазинчето организираше безплатни любителски представления за клиентите и жителите на квартала. Преди година и половин Кара, работеща на свободна практика за списание „Селф“, най-после събра куража да опита. С месеци не можеше да се престраши заради репутацията на Балзак. След представлението възрастният илюзионист я беше извикал в кантората си. Самият Балзак смяташе, че в нея има хляб! От нея можеше да стане голяма илюзионистка (след съответна подготовка) и той ѝ предложи да постъпи на работа при него, в замяна на което щеше да я обучава.

Кара се беше преместила в Ню Йорк от Средния Запад преди доста години и вече бе свикнала с живота в големия град. Тя веднага заподозря „учителя“ си в нечисти помисли, още повече че беше развеждан четири пъти, а тя бе доста привлекателна. Балзак обаче беше известен илюзионист — бе редовен участник в предаването на Джони Карсън и с години беше работил в Лас Вегас. Бе обикалял целия свят и познаваше практически всеки по-известен съвременен фокусник. Илюзионизмът беше нейна страст, а подобен шанс получаваш веднъж в живота. Кара прие.

При първия урок беше нащрек, готова да отблъсне всяко посегателство от негова страна. Сеансът наистина се оказа изключително смущаващ за нея — но по други причини.

Той я направи на пух и прах.

След един час, през който не спря да критикува буквално всяко нейно движение, Балзак се вгледа в бледото ѝ, навлажнено от сълзи лице и изръмжа:

— Казах, че в теб има хляб. Не че си способна. Сега при майка си ли ще избягаш, или ще се захващаш за работа?

Тя се захвана за работа.

Така се сложи началото на осемнайсетмесечната изпълнена с противоречия връзка между учител и чирак, която я караше да стои будна цели нощи и да се упражнява безспир.

Приятелите понякога я питаха откъде идва любовта ѝ (и пристрастеността) към илюзионизма. Вероятно очакваха да чуят достойна за сценарий история за нещастно детство, жестоки родители и учители или поне за някоя ранна забежка на иначе скромното момиченце, избягало от прозаичния училищен живот в света на фантазията. Вместо това научаваха, че тя е била едно съвсем обикновено дете — жизнерадостно момиче, ходило на летни лагери, получавало само отлични бележки, обичащо спорта и готвенето и пяло в църковния хор. Любовта ѝ към фокусите бе дошла съвсем случайно на едно представление на „Пен и Телър“ в Кливланд, където беше отишла с баба си и дядо си, а после при едно семейно посещение на Лас Вегас при едно служебно пътуване на баща ѝ.

Това беше всичко. Като студентка тя основа клуб на илюзиониста в университета „Кенеди“ и скоро всеки трудно изкаран цент потъваше в магазините за фокусници или отиваше за видеокасети с обяснения на най-популярните трикове. С парите, заработени от ринене на сняг, посещаваше всеки цирк, разпънал шапито в околността. Кара имаше силен стимул — блестящите от възхищение очи на зрителите. Тя изнасяше представленията си с еднакво удоволствие пред десетина роднини около семейната трапеза (макар че номерът с летящата котка ѝ се удаваше трудно без скрития капак, който баща ѝ забрани да изреже в пода на хола) или пред пълната зала на някое училищно тържество, когато изпълняваше по два биса пред изправената на крака публика.

Животът с Дейвид Балзак беше коренно различен от тези блестящи изпълнения. През последните години тя понякога си мислеше, че е изгубила онова, което е притежавала.

Ала точно когато ѝ идеше да си вдигне багажа и да напусне, той кимваше леко или се усмихваше едва забележимо. На няколко пъти дори измърмори: „Добър номер.“

Тези моменти осмисляха усилията ѝ.

Извън времето, прекарано в магазина, в подреждане на книги и различни фокуснически приспособления и поддържането на сайта на Балзак в Интернет, животът ѝ сякаш отлиташе, без да остави следа. Тъй като не получаваше много, тя бе принудена да се занимава с неща, имащи съвсем малко общо с филологическото ѝ образование — да оформя други илюзионистки и циркови сайтове. Преди около година обаче здравето на майка ѝ се влоши и като единствено дете Кара прекарваше малкото си останало свободно време със старицата.

Изтощителен живот.

Засега обаче се справяше. След няколко години Балзак щеше да обяви, че е годна да дава самостоятелни представления, и тя щеше да тръгне по света с неговата благословия — и връзките му.

„Дръж се здраво на седлото — би казала Джейнин — и препускай с пълна скорост.“

Кара отново изпълни Тарбеловия трик с трите копринени кърпички. Балзак изтръска цигарата си на пода и се намръщи:

— Левият показалец да е малко по-високо.

— Видя ли връзката?

— Ако не я бях видял — сопна се той, — щях ли да те карам да си вдигаш показалеца? Опитай пак.

Още веднъж.

Малко по-високо с този проклет показалец.

Шшшш… копринените кърпички се разплетоха и се понесоха грациозно във въздуха.

— Аха — рече Балзак и кимна леко.

Не беше най-възторжената похвала, но Кара бе свикнала да се задоволява с това „аха“.

Тя прекъсна упражненията и се захвана да подрежда стоките, пристигнали в петък следобед.

Балзак се върна на компютъра, където пишеше статия за Джаспър Маскелин. През Втората световна война този британски илюзионист създал специално военно подразделение, което прилагало фокуснически похвати в борбата срещу германците в Северна Африка. Балзак пишеше, без да използва бележки или други материали. Едно бе сигурно — за сметка на сприхавия му характер познанията му в областта на илюзионизма бяха безкрайни.

— Чу ли, че „Сирк фантастик“ е в града? — попита тя. — Отваря тази вечер.

Старият илюзионист изръмжа.

— Ще отидеш ли? — настоя тя. — Аз мисля да отида.

„Сирк фантастик“, конкурентът на по-стария и по-голям „Сирк дю солей“, беше представител на цирковете на новото време. В него се комбинираха традиционни циркови номера, похвати от класическата комедия дел арте, съвременна музика и танци, новоизмислени трикове и фокуси.

Дейвид Балзак обаче бе привърженик на старата школа: Вегас, Атлантик Сити, „Вечерно шоу“.

— Защо трябва да се променя нещо, което работи добре? — тросна се той.

Кара обаче обожаваше „Сирк фантастик“ и беше решена да го завлече на някое представление. Ала преди да се захване да го убеждава, вратата се отвори и в магазина влезе красива червенокоса полицайка и попита за собственика.

— Аз съм. Дейвид Балзак. С какво мога да ви помогна?

— Разследваме случай, в който е замесен човек, имащ познания по илюзионизъм. Търсим някой фокусник, който да ни помогне.

— Пак ли някой измамник? — попита малко виновно Балзак.

Кара си помисли за същото: в миналото илюзионизмът често е бил свързан с различни престъпници — джебчии или шарлатани ясновидци например.

Полицайката обаче явно имаше друго предвид. Тя погледна Кара, сетне отново Балзак и отвърна:

— Всъщност става дума за убийство.

7.

— Нося списък на някои неща, които намерихме на местопрестъплението — каза Амелия Сакс на собственика на магазина. — Чудим се дали е възможно да са закупени от вас.

Той взе листа и зачете. През това време Сакс заразглежда помещението. Боядисаното в черно магазинче в район Челси на Манхатън (района на фотографите) миришеше на мухъл и химикали, а също на гума от стотиците костюми, провесени по закачалките. Мрачните витрини, половината напукани и облепени с тиксо, бяха пълни с колоди карти, магически пръчки, фалшиви монети и прашни кутии с материалите за различни фокуси. Кукла на чудовището от „Пришълеца“ в естествен ръст стоеше редом с костюм и маска на принцеса Даяна. („Бъди принцесата на вечерта!“ Сякаш никой в магазина още не знаеше, че е мъртва.)

Собственикът почука с пръст по листчето и кимна към витрините:

— Не мисля, че ще мога да ви помогна. Ние наистина продаваме такива неща, но те могат да се намерят във всеки магазин за илюзионисти в страната, а също и в много магазини за играчки.

Направи ѝ впечатление, че не му беше нужно много време, за да се запознае със списъка.

— А какво ще кажете за това? — попита Сакс и му показа снимка на старите белезници.

Той ги погледна набързо.

— Не съм специалист по самоосвобождаване.

Можеше ли да го приеме за отговор?

— Това означава, че не са ви познати, така ли?

— Да.

— Много е важно — настоя Сакс.

Младата жена, с удивително сини очи и черен лак, погледна снимката.

— Марка „Дарби“ — заяви тя. Мъжът до нея я изгледа хладно; тя замълча за малко, сетне добави: — Стандартни белезници на Скотланд ярд от деветнайсети век. Много специалисти по измъкването ги използват. Били са любими на Худини.

— Откъде може да са взети?

Балзак се размърда неспокойно на стола си:

— Откъде да знаем? Както казах, ние не сме специалисти в тази област.

Жената кимна:

— Може да се обърнете към някой музей на илюзиониста.

— А след като направиш описа на стоката — обърна се сприхаво Балзак към помощничката си, — искам да изпълниш тези поръчки. Снощи се получиха десетина.

Той запали цигара.

Сакс отново му показа списъка:

— Казахте, че продавате някои от тези неща. Водите ли списък на клиентите?

— Казах „такива“ неща. Не, не водим списък на клиентите.

След още няколко въпроса Сакс го принуди да признае, че все пак има списък на поръчките по пощата или по Интернет. Младата жена ги провери и установи, че никой не е купувал предмети като тези, от които полицайката се интересуваше.

— Съжалявам — рече Балзак. — Жалко, че не можем да ви помогнем повече.

— И аз съжалявам, че не можете — каза Сакс и се наведе към него. — Защото този човек е убил една млада жена и се е измъкнал с помощта на фокуснически трик. И се боим, че ще продължи да убива.

Балзак смръщи вежди:

— Ужасно… Вижте, можете да проверите в „Магия и театър“ в Ийстсайд. Това е доста по-голям магазин.

— Изпратихме вече полицай там.

— А, виж ти.

Тя помълча за момент. После добави:

— Е, ако се сетите нещо друго, можете да се обадите. Ще сме ви благодарни.

Усмихна се приятелски. (Основно правило: добрите връзки с обществото са не по-малко важни от самото разследване.)

— Успех — пожела ѝ Балзак.

— Благодаря — отвърна Сакс.

„Безсърдечен гадняр“ — рече наум.

Кимна на младата жена и хвърли поглед на пластмасовата чашка до нея.

— А може ли някъде наблизо да се намери свястно кафе?

— На ъгъла на Пето и Деветнайсета.

— Има и хубави гевречета — добави Балзак, услужлив, след като вече не рискуваше да си навлече неприятности.

Сакс излезе и намери препоръчаната закусвалня. Купи си капучино. Облегна се на тесния махагонов бар до витрината, отпи от горещата течност и загледа минувачите по съботните улици на Челси: търговци на дрехи, фотографи и техните асистенти, богати контета, обитаващи просторни апартаменти в района, бедни артисти, млади и стари влюбени, някой и друг самотник.

И една продавачка от магазин за илюзионисти, която тъкмо влизаше в закусвалнята.

— Здрасти — поздрави младата жена.

Косата ѝ бе къса и червеникава, носеше чантичка от имитация на зеброва кожа. Тя си поръча голямо кафе, изсипа му половин захарница и застана до Сакс на бара.

В магазина Сакс попита за кафенето, защото продавачката ѝ хвърли съзаклятнически поглед. Явно искаше да ѝ каже нещо насаме.

Младата жена отпи жадно от кафето си и каза:

— Той, Дейвид, е малко…

— Неуслужлив?

Жената се замисли, сетне се съгласи:

— Да. Може да се каже. Живее в собствен свят и не желае да има нищо общо с другите хора. Боеше се, че ще го накарате да свидетелства или нещо подобно. А аз не бива да се разсейвам.

— От какво?

— От професията.

— Илюзионизма?

— Да. Вижте, той ми е не само шеф, а и наставник.

— Как се казвате?

— Кара… това е артистичният ми псевдоним, но го използвам и иначе. — Младата жена се усмихна тъжно. — По-добро е от онова, което са ми измислили родителите ми.

Сакс вдигна любопитно вежди.

— Нека го запазим в тайна — помоли другата жена.

— И така — смени темата Сакс, — защо ми хвърлихте такъв съзаклятнически поглед в магазина?

— Дейвид е прав за онзи списък. Тези неща могат да се купят от всеки магазин. И от стотици сайтове. За „Дарби“ обаче, белезниците… Те са рядкост. Трябва да се обадите в Музея на Худини и изкуството на самоосвобождаването в Ню Орлиънс. Той е най-богатият в света. Аз се занимавам малко с измъкване. Не искам обаче той да разбере — добави тя със страхопочитание. — Дейвид е малко предубеден… Можете ли да ми кажете какво е станало? Какво е това убийство?

Макар в подобни случаи обикновено подробностите около престъплението да не се издават пред цивилни, Сакс съзнаваше, че имат нужда от помощ. Затова разказа на Кара за убийството и бягството на престъпника.

— О, ужасно! — прошепна младата жена.

— Да. Така е.

— Начинът на бягството… Има нещо, което трябва да знаете, полицай… Момент, полицай ли да ви наричам? Не сте ли детектив, или…?

— Амелия е добре.

Сакс отново си спомни със задоволство за представянето си на изпита.

„Бум, бум…“

Кара отпи глътка кафе, реши, че не е достатъчно сладко, разви капака на захарницата и сипа още. Сакс се вгледа в безупречните ръце на събеседничката си, сетне сведе поглед към собствените си назъбени нокти и разкървавени кожички. Ноктите на другата жена бяха изящно изпилени, а черният лак отразяваше светлината като огледало. Амелия Сакс потрепери (какво самообладание личеше от тези нокти), сетне се постара да не мисли за това.

— Знаете ли какво е илюзия? — попита Кара.

Сакс вдигна рамене:

— Дейвид Копърфийлд. Худини.

— Копърфийлд, да. Худини не, той се е занимавал със самоосвобождаване. Илюзията не е като фокусите с ръце, манипулаторството. Ето…

Кара извади монета от двайсет и пет цента, рестото от кафето. Стисна я в юмрук и когато отново разтвори длан, монетата я нямаше.

Сакс се засмя. Къде, по дяволите, се беше дянала?

— Това беше обикновен фокус. При илюзията са замесени много по-големи предмети. Това, което току-що описахте, е класически трик. Нарича се „Изчезнатият човек“.

— „Изчезналият човек“?

— Не, „Изчезнатият“. В илюзионизма казваме „изчезвам нещо“. Например „аз изчезнах монетата“.

— Продължавайте.

— Трикът обикновено се изпълнява малко по-различно, но по принцип включва изчезване на илюзиониста от заключена стая. Зрителите виждат как влиза в малка кабинка на сцената. Виждат задната ѝ страна, защото зад нея има голямо огледало. Чуват го как блъска вътре. После един асистент събаря стените и него го няма. След това друг асистент се обръща и се оказва, че това е илюзионистът.

— Как се прави?

— От задната страна на кабинката има врата. Илюзионистът се покрива с голямо парче черен плат, за да не могат да го видят зрителите в огледалото, и се измъква веднага щом влезе. В една от стените има вграден високоговорител, който издава шум, сякаш той през цялото време е вътре. Когато излезе от кабинката, илюзионистът бързо се преоблича зад черния плат в костюм на асистент.

Сакс кимна:

— Точно така е станало. Можем ли да намерим списък на хората, които изпълняват този номер?

— Не, съжалявам. Трикът е много популярен.

„Изчезнатият човек…“

Сакс се замисли, че убиецът се е преоблякъл много бързо, за да придобие вид на по-възрастен човек. Спомни си липсата на съчувствие в жестоките, едва ли не садистични очи на Балзак, когато гледаше Кара.

— Трябва да попитам едно нещо. Къде беше той тази сутрин?

— Кой?

— Господин Балзак.

— Тук, имам предвид там, в магазина. Живее на горния етаж… Чакайте, да не мислите, че е замесен?

— Просто има въпроси, които винаги задаваме — постара се да прозвучи непринудено Сакс.

Младата жена изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото смутена от въпроса. Тя се изсмя:

— Вижте, знам, че изглежда груб и има такъв… да кажем — труден характер, но никога не би сторил нищо лошо на никого.

Сакс кимна, но все пак попита:

— Въпреки това, знаете ли със сигурност къде е бил в осем тази сутрин?

Кара кимна:

— Да, в магазина. Стана рано, защото някакъв негов приятел има представление и трябваше да вземе на заем екипировка. Аз му се обадих да го предупредя, че ще закъснея.

Сакс кимна. След малко попита:

— Можете ли да отсъствате известно време от работа?

— Аз ли? О, абсурд. — Другата жена се засмя смутено. — Едва успях да се измъкна сега. Имам сто неща за вършене. Освен това трябва да репетирам три-четири часа с Дейвид за едно представление, което давам утре. Той не ми отпуска и една свободна минутка в деня преди представление. Трябва…

Сакс се взря в ясносините очи на събеседничката си:

— Боим се, че престъпникът ще убие отново.

Кара сведе поглед към лъскавото дърво на бара.

— Моля ви. Отделете ни само няколко часа. Погледнете уликите. Може да ви хрумне нещо полезно.

— Той няма да ме пусне. Не познавате Дейвид.

— Знам само, че няма да позволя друг да пострада, ако има начин да го предотвратя.

Кара допи кафето си и завъртя разсеяно чашката. Прошепна възмутено:

— Да използва нашите номера, за да убива хора…

Сакс мълчеше. Накрая другата жена смръщи чело:

— Майка ми е в старчески дом. Много е болна. Господин Балзак го знае. Мога да му кажа, че се налага да я посетя.

— Наистина ще сме ви благодарни за помощта.

— Добре — примири се илюзионистката. — Боже мили, да се оправдавам с болната си майка… Господ да ми прости този грях.

Сакс отново погледна съвършените черни нокти на Кара.

— А, още нещо. Какво стана с монетата?

— Вижте под чашата си.

— Не е възможно!

Сакс вдигна чашата си. Монетата от двайсет и пет цента беше отдолу.

— Как го направи? — попита удивено.

Кара се усмихна тайнствено. Кимна към чашите:

— Да пием още по едно. — Взе монетата. — Ако се падне ези, ти черпиш. Ако е тура — аз. Две от три.

Хвърли монетата.

Сакс кимна:

— Дадено.

Кара хвана монетата в юмрук.

— Казахме две от три, нали?

Сакс кимна.

Кара разтвори пръсти. Върху дланта ѝ лежаха две монети по десет цента и една от пет. И трите — с номинала нагоре. От двайсет и пет центовата монета нямаше и следа.

— Май ти ще черпиш.

8.

— Линкълн, запознай се с Кара.

Беше предупредена, личеше си, но въпреки това младата жена примигна изненадано и се втренчи в него с Онзи поглед. До болка познатия му поглед. Придружен с Онази усмивка.

Знаменитият поглед, избягващ по всякакъв начин безжизненото му тяло, и усмивката, с която посетителят се правеше, че не забелязва недъга му.

Райм бе сигурен, че тя копнее час по-скоро да се измъкне от стаята.

Слабичката млада жена пристъпи колебливо в лабораторията.

— Здравейте, Амелия ме помоли да помогна на това нещо… на това разследване. Приятно ми е да се запознаем.

Остана втренчена в лицето му, наклони се леко напред, но все пак се сдържа да не му подаде ръка. Потрепери леко при мисълта за обидата, която замалко щеше да му нанесе.

„Добре, Кара. Не се бой. Можеш да ни дариш с гениалните си хрумвания и после да се пръждосваш.“

Той я удостои със същата престорена усмивка и я увери, че и на него му е приятно да се запознаят.

Това поне от професионална гледна точка беше вярно, защото Кара бе единственият илюзионист, склонил да им помогне. Никой продавач от другите фокуснически магазини не желаеше да им съдейства, а и всички имаха алиби за часа на убийството.

Тя се представи на Лон Селито и Мел Купър. Том кимна и верен на традицията си (независимо от мнението на Райм), предложи нещо за пиене.

— Не сме на увеселително парти, Том — измърмори паралитикът.

Кара благодари и отказа, но болногледачът настоя.

— Може би малко кафе? — склони тя.

— След минутка ще е готово.

— С повече захар, ако може.

— Наистина… — понечи да възрази Райм.

— Ще направя за всички — обяви Том. — Цяла кафеварка. Ще донеса и гевречета.

— Гевречета? — наостри уши Селито.

— Можеш да отвориш ресторант в свободното си време — сопна се Райм на болногледача си. — Роден си за келнер.

— Какво свободно време? — не остана длъжен стройният рус младеж и побърза да излезе.

— Полицай Сакс ни каза, че можете да дадете полезна информация — обърна се Райм към Кара.

— Надявам се — отвърна тя, без да сваля поглед от лицето му.

„Пак Онзи поглед. Този път по-отблизо. О, за Бога, просто кажи нещо. Попитай ме как е станало. Попитай ме дали боли. Попитай как е да пикаеш през катетър.“

— Хей, как ще го наречем? — попита Селито и посочи бялата дъска; до установяване самоличността на престъпника много детективи измислят прякори на извършителите. — Какво ще кажете за Илюзиониста?

— Не, много безобидно звучи — възрази Райм, като гледаше снимките на жертвата. — По-добре Фокусника.

— Става.

С разкривени букви детективът записа прозвището на престъпника в горната част на дъската.

Фокусника…

— Да видим сега как ще разгадаем номерата му.

Сакс се обърна към момичето:

— Разкажи за „Изчезнатия човек“.

Илюзионистката прокара пръсти през късата си коса и описа трика. Добави и обезкуражителната новина, че много илюзионисти го владеят.

— Опиши ни по-подробно начините, по които се правят тези номера — подкани я Райм. — Техниките. Така ще имаме представа какво можем да очакваме в бъдеще.

— Искате да ви издам чалъма?

— Да ни издадеш…?

— Чалъма — повтори Кара и обясни: — Вижте, всеки илюзионистически номер се състои от ефект и метод. Ефектът е това, което вижда публиката. Например как някое момиче се носи във въздуха, как монетите пропадат през масата. Методът е начинът, по който се постига това: поддържане на момичето във въздуха с помощта на въженца, незабелязано скриване на монетите и пускане на други от долната страна на масата.

„Ефект и метод — замисли се Райм. — Почти както правя аз: ефектът е залавянето на престъпника, когато за всички други това изглежда невъзможно. Методът са науката и логиката, които ни помагат да го постигнем.“

Кара продължи:

— Да издадеш чалъма, означава да разкриеш метода на някой номер. Точно както направих току-що, като ви обясних как се прави трикът с „Изчезнатия човек“. Това е доста болезнена тема. Господин Балзак заклеймява илюзионистите, които издават тайните на своите или на чужди номера пред публиката.

Том се появи с поднос в ръце. Наля кафе на онези, които искаха. Кара сипа в чашата си порядъчно количество захар и изсърба набързо течността, макар на Райм да му се струваше, че е вряла. Той се втренчи жадно в бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалън“ в другия край на стаята. Том проследи погледа му и каза:

— Още няма обяд. Не си и помисляй.

Селито гледаше лакомо гевречетата. Позволи си само половин. Без топено сирене. Всяка хапка сякаш му причиняваше болка.

Заразглеждаха уликите. Кара ги изучаваше внимателно, сетне съобщаваше все същата обезкуражителна новина — че съществуват стотици възможни източници за всеки предмет. Въжето беше от един фокус, при който цветът му можеше да се променя, и се продаваше из цялата страна. Възелът бил използван от Худини, когато предвиждал да го пререже, за да се освободи — бе невъзможно да се развърже от изпълнителя.

— Дори ако нямаше белезници, момичето не е имало никакъв шанс да се освободи — обясни Кара.

— Възелът рядък ли е?

Не бил рядък. Всеки, запознат с номерата на Худини, го знаел.

Бобровото масло в грима означавало, че престъпникът използва много реалистична и трайна дегизировка, а каучукът, точно както беше предположил Райм, вероятно идваше от гумени накрайници на пръстите, също много популярни сред илюзионистите. Кара предположи, че алгинатът не идва от зъбни коронки или протези, а бил използван за прикрепване на гумено покритие за пръстите или върху главата, за да симулира голото теме на чистача. Симпатичното мастило било нещо ново, макар че някои илюзионисти го използвали в представленията си.

Само някои неща бяха уникални. Платката („джаджа“, която оставала невидима за публиката) например. Той обаче я бил изработил сам. Белезниците „Дарби“ също бяха редки. Райм нареди някой да отиде в музея в Ню Орлиънс. Сакс предложи Франсискович и Аусонио. Задачата беше идеална за новобранци. Райм се съгласи и Сели го уреди изпращането им с началника на патрулния отдел.

— Ами бягството? — попита дебелият детектив. — Как е успял да се преоблече толкова бързо като чистач?

— Нарича се „преобразяване“ — обясни Кара. — Аз лично се занимавам с това от доста време. Използвам го в някои от триковете си, но има илюзионисти, които изпълняват само такива номера. Ефектът е удивителен. Преди няколко години гледах Артуро Бракети. Той прави по трийсет-четирийсет преобразявания на представление, някои за по-малко от три секунди.

— Три секунди?

— Да. Освен това специалистите по преобразяване не се ограничават с преобличането, те са и актьори. Вървят с различна походка, държат се различно, говорят с променен глас. Сигурно е приготвил всичко предварително. Дрехите са за еднократна употреба; прикрепят се с найлонови конци едни върху други. В много случаи бързото преобличане всъщност е бързо събличане. Правят се от коприна или найлонов плат, изключително тънък, за да могат да се сложат много слоеве. Аз понякога нося по пет различни костюма един върху друг.

— Коприна ли? — намеси се Райм. — Открихме сиви копринени влакна. Полицайките, които са пристигнали първи, казаха, че чистачът носел сив костюм. Платът е бил обработен специално, за да изглежда износен и по-матов.

Кара кимна:

— Така дрехите са имали вид на памучни или ленени, без характерния блясък на коприната. Има също сгъваеми шапки и чанти, калъфи за обувки, телескопични чадъри, всякаква дегизировка, която може да се скрие по тялото. Естествено — и перуки.

Тя продължи с обясненията:

— За преобразяване на лицето най-важното са веждите. Когато се променят, самото лице се променя с шейсет-седемдесет процента. После могат да се сложат някои подплънки, наричаме ги „пълнеж“. Специалистите по преобразяване изучават основните черти, характерни за различните раси и полове. Способният илюзионист може да се преобразява от мъж в жена и обратно за секунди. Ние изучаваме емоционалните промени в изражението, позата. Така можем да изглеждаме красиви или грозни, страшни, загрижени или изпаднали в беда. Каквито си поискаме.

Подробностите от кухнята на илюзионизма бяха интересни, но Райм се нуждаеше от нещо конкретно:

— Можеш ли да ни помогнеш да го хванем?

Тя поклати глава:

— Не се сещам нищо, което да ви заведе до определен магазин или друго място. Хрумнаха ми обаче някои общи неща.

— Казвай.

— Ами въжето с променящ се цвят и накрайниците за пръстите подсказват, че владее триковете с ръце. Вероятно е добър в пребъркването на джобове и криенето на пистолети, ножове и други подобни. Лесно може да краде ключове или документи от различни хора. Освен това е специалист в преобразяването и вероятно това ще е основният проблем за вас. Но нещо още по-важно: трикът „Изчезнатият човек“, фитилите, симпатичното мастило, черната коприна, заслепяващият блясък — всичко това означава, че е класически илюзионист.

Тя обясни разликата между триковете с ръце и истинските илюзии, чийто обект са хора и големи предмети.

— Защо е толкова важно за нас?

— Защото илюзията не е просто техника на ръцете. Илюзионистите изучават реакциите на публиката и създават цели последователности от номера, за да я измамят. Не само очите, а и умовете. Те не се стремят да те разсмеят, защото някоя монета е изчезнала, целта им е да те накарат да вярваш, че това, което виждаш, е действителност, докато всъщност то е точно обратното. Едно нещо не бива да забравяте.

— Кое е то? — попита Райм.

— Разсредоточаването… Господин Балзак казва, че то е основата на илюзионизма. Може да сте чували израза, че ръката е побърза от окото. Е, това не е вярно. Окото винаги е по-бързо. Затова целта на илюзиониста е да насочи очите така, че да не забележат какво правят ръцете.

— Искаш да кажеш разсейване, баламосване? — намеси се Селито.

— Това е част от трика. Илюзионистът се стреми да пренасочи вниманието на публиката от онова, което прави, към нещо маловажно. Има много правила. Например публиката не забелязва познатото, а новото ѝ прави впечатление. Тя не обръща внимание на монотонни последователности, а се вглежда в различното. Не забелязва неподвижни предмети, а следи движещите се. Искате да направите нещо невидимо? Просто го повторете няколко пъти и зрителите ще се отегчат и вече няма да му обръщат внимание. Може да те гледат в ръцете, но няма да виждат какво правиш. Тогава можеш да ги измамиш. И така, престъпникът вероятно ще използва два начина за пренасочване на вниманието. Първо, физическа заблуда. Гледайте.

Кара се приближи до Сакс, бавно вдигна дясната си ръка и посочи към стената, като присви очи. Сетне отпусна ръката си.

— Видяхте ли? Всички гледахте накъде соча. Напълно нормална реакция. Затова вероятно никой не е забелязал, че с лявата си ръка съм измъкнала пистолета на Амелия.

Сакс трепна. Погледна надолу и установи, че действително Кара е измъкнала наполовина пистолета от кобура ѝ.

— Хей, внимателно — измърмори и прибра оръжието.

— Вижте сега в онзи ъгъл — рече илюзионистката и отново посочи с дясната си ръка.

Този път, разбира се, Райм и всички останали следяха лявата.

— Гледахте ме в лявата ръка, нали? — засмя се тя. — И не забелязахте, че с крака си съм избутала това бяло нещо зад масата.

— Подлогата — отбеляза жлъчно Райм.

Дразнеше се, че пак са го изиграли, но чувстваше, че и той е отбелязал точка с намека за предназначението на тази вещ.

— Така ли? — попита, без да се впечатли, тя. — Е, може да е подлога, но е и дяволски добро средство за разсредоточаване. Защото точно докато го гледахте, взех това. Ето. Важно ли е?

Тя върна сълзотворния спрей на Сакс.

Полицайката се намръщи и огледа колана си за други липсващи предмети.

— И така, това беше физическа заблуда. Доста лесно се постига. Вторият тип разсредоточаване е психологическото. То е по-трудно. Зрителите не са глупави. Те знаят, че ще се опитате да ги измамите. Нали точно затова са дошли? Илюзионистът трябва да намали или премахне подозренията на публиката. Най-важното е да се държиш нормално. Да правиш и говориш неща, които зрителите очакват да видят или чуят. В същото време обаче можеш да ги…

Кара замълча. Замалко да използва някоя дума, намекваща за смъртта на младата жена тази сутрин. След секунда продължи:

— Щом направиш нещо необичайно, цялото внимание на публиката се съсредоточава към теб. Добре, казвам, че ще прочета мислите ти и правя така.

Кара постави ръце на слепоочията на Сакс и затвори очи за момент.

Сетне отстъпи и върна на Сакс едната ѝ обеца, която току-що бе свалила.

— Не почувствах нищо.

— Да, но публиката веднага ще се досети как съм го направила. Защото не е обичайно да докоснеш главата на човек, когато твърдиш, че ще прочетеш мислите му (в което така или иначе почти никой не вярва). Ако обаче кажа, че трябва да ти прошепна нещо на ухото… — Тя се наведе към Сакс и вдигна ръка пред устата си.

— … това, както виждаш, е напълно нормален жест.

— Пропусна другата ми обеца — засмя се Сакс (беше вдигнала ръка, за да закрие ухото си).

— Обаче изчезнах огърлицата ти. Няма я.

Дори Райм остана впечатлен — и развеселен при вида на Сакс, опипваща врата си, усмихната, но разтревожена от липсата на украшението. Селито се смееше като малко дете, а Мел Купър се беше отказал да изучава уликите и наблюдаваше представлението. Полицайката се заоглежда за липсващата огърлица. Кара разтвори дясната си ръка, в която нямаше нищо, и повтори:

— Изчезна.

— Лявата ти ръка обаче е стисната в юмрук и скрита зад гърба — отбеляза Райм. — Това, между другото, е неестествен жест. Затова предполагам, че огърлицата е там.

— О, наблюдателен си — похвали го Кара; сетне се изсмя. — Само че не когато трябва да следиш нечии действия.

Разтвори лявата си длан; тя също беше празна.

Райм се намръщи.

— Да държиш лявата си ръка стисната зад гърба? Е, това е най-важното разсредоточаване. Направих го, защото знаех, че ще привлече вниманието ви. Наричаме го „принуда“. Аз те принудих да си помислиш, че си разгадал метода ми. В този момент умът ти е престанал да работи и ти не се сети за другите възможни обяснения. И докато ти… и всички останали гледахте лявата ми ръка, аз пъхнах огърлицата в джоба на Амелия.

Сакс бръкна в дрехата си и извади украшението.

Купър изръкопляска. Райм изръмжа сърдито, но с възхищение.

Кара кимна към дъската с уликите:

— И така, убиецът ще направи точно това. Ще се опита да ви разсредоточи. Ще си помислите, че сте разгадали какво е намислил, но това е част от плана му. Също като мен той ще използва подозренията… и ума ви срещу вас. Всъщност той се нуждае от подозренията и ума ви за триковете си. Господин Балзак казва, че добрият илюзионист извърта така трика, че да посочи на публиката същността на метода си. Тя обаче не му вярва. Гледа точно в обратната посока.

Споменаването на наставника ѝ я разтревожи. Тя погледна часовника си и се намръщи:

— Трябва да се връщам. Много се забавих.

Сакс ѝ благодари, а Селито каза:

— Ще изпратя кола да те върне в магазина.

— Е, близо до магазина. Не искам да разбере къде съм била… О, още нещо, което може да ви заинтересува. В града е дошъл един пътуващ цирк. „Сирк фантастик“. Знам, че имат специалисти по преобразяването. Може да ги поразпитате.

Сакс кимна:

— Разположили са се буквално срещу нас, в Сентрал Парк.

През пролетта и лятото в парка често се провеждат големи концерти и други представления на открито. Веднъж Райм и Сакс бяха „посетили“ концерта на Пол Саймън от прозореца на спалнята.

Райм изсумтя:

— О, ето кой репетира цяла нощ тази ужасна музика.

— Не харесваш ли цирка? — попита Селито.

— Разбира се, че не го харесвам! Кой го харесва? Лоша храна, смешници, акробати, които всеки момент могат да се размажат пред погледа на децата ти… Все пак — добави Райм и се обърна към Кара — идеята е добра. Благодаря… Макар че някой от нас би трябвало да се досети по-рано.

Той изгледа критично останалите членове на екипа.

Младата жена преметна през рамо грозната си чантичка на черни и бели ивици. Беше нетърпелива да избяга от него, да се върне в света на здравите хора и да не го тормози повече с Онзи поглед и Онази усмивка.

„Не се бой. Можеш да ни дариш с гениалните си хрумвания и после да се пръждосваш.“

Тя спря, за последен път погледна дъската и понечи да се измъкне през вратата.

— Чакай — спря я Райм.

Тя се обърна.

— Искам да останеш.

— Какво?

— Да работиш с нас по случая. Поне днес. Можеш да идеш с Лон или Амелия и да поговориш с хората от цирка. А може да има и още илюзионистически улики за разгадаване.

— О, не, не мога. И сега едва се измъкнах. Наистина нямам повече време.

— Ще имаме нужда от помощта ти. Сега едва започваме да разбираме този човек.

— Нали видя господин Балзак — обърна се момичето към Сакс.

„Всемогъщия баща…“

— Виж, Линк — намеси се неспокойно Селито, — по-добре да не замесваме твърде много цивилни в случая. Има си правила.

— Не използва ли една психоложка веднъж? — попита сухо Райм.

— Не съм я използвал аз, по дяволите. Някой от главното я беше наел.

— А после извика онзи с кучето следотърсач и…

— Все говориш, сякаш аз съм ги повикал. Не, аз не наемам цивилни. Освен теб. А и това ми създава достатъчно главоболия.

— О, в полицията никога няма достатъчно главоболия, Лон. — Райм погледна Кара. — Моля те. Много е важно.

Младата жена се поколеба:

— Наистина ли смятате, че ще убие още някого?

— Да, наистина.

Накрая тя кимна:

— Ако ме уволнят, поне ще е за нечие добро. — Засмя се: — Знаете ли, Робер-Худен е направил същото.

— Кой е той?

— Знаменит френски илюзионист. Той също помагал на полицията… е, всъщност на армията. През деветнайсети век срещу алжирските екстремисти, марабутите. Те искали да вдигнат местните племена на въстание, като ги убеждавали, че имат магически сили. Правителството го изпратило в Африка на един вид магьоснически дуел. За да покаже на племената, че французите притежават по-мощна магия. И той успял. Триковете му били подобри от тези на марабутите. — Тя се намръщи. — Май замалко да го убият.

— Не се тревожи — успокои я Сакс. — Аз няма да позволя да се случи на теб.

Кара погледна дъската:

— Така ли правите при всяко разследване? Записвате всички улики?

— Да.

— Ето една идея. Повечето илюзионисти имат някаква специалност. Например Фокусника е специалист в преобразяването и мащабните илюзии. Това е необичайно. Да запишем техниките му. Това може да стесни кръга на заподозрените.

— Да — съгласи се Селито. — Да му направим профил. Добра идея.

Младата жена се намръщи:

— И трябва да намерим някого, който да ме замести в магазина днес. Господин Балзак ще отсъства; отива някъде с приятеля си, когото трябваше да обслужи сутринта… О, това никак няма да му хареса. — Тя се огледа. — Мога ли да използвам телефон? Знаете ли, от тези, специалните?

— Специален? — не разбра Том.

— Да, искам да разговарям насаме. Та никой да не чуе как лъжа шефа си.

— О, от тези телефони ли? — Болногледачът сложи ръка на рамото ѝ и я насочи към вратата. — Аз използвам този в коридора.

9.

Обгръщаше ги аромат на цъфнали люляци, на пресни кифлички, на печени пилета и ребърца от семейните барбекюта, на крем против изгаряне.

Сакс и Кара вървяха към огромния бял купол на цирка по мократа трева на Сентрал Парк.

Кара забеляза двама влюбени на една пейка и попита:

— Значи той ти е нещо повече от шеф, а?

— Линкълн ли? Да.

— Личи си… Как се запознахте?

— При едно разследване. На сериен убиец. Преди няколко години.

— Сигурно е трудно, в неговото състояние.

— Не, не е — отвърна простичко Сакс и това беше самата истина.

— Не могат ли да му помогнат по някакъв начин?

— Обмисля една операция, но е опасна и вероятността за подобрение не е голяма. Миналата година се отказа и засега изчакваме. Може по някое време да си промени решението. Ще видим.

— Ти май не я одобряваш.

— Не. Много е опасно, а вероятността за успех е малка. За мен това е въпрос за преценен риск. Да речем, че искаш да заловиш някой престъпник. Имаш заповед за арестуване. Знаеш къде се крие. Е, ще изчакаш ли да заспи, преди да влезеш, или ще нахълташ, като знаеш, че той и приятелите му седят с автомати, насочени към вратата? А може би ще извикаш подкрепления, за да няма никакъв шанс да се измъкне. Понякога рискът си струва, понякога — не. В нашия случай не съм сигурна. Ако обаче той реши да се подложи на операцията, аз съм с него. Такива са отношенията ни.

Сакс обясни, че Райм се е подложил на терапия с електрическа стимулация на мускулите и физически упражнения. При някои паралитици тя бе показала обещаващи резултати и тъй като нямаше хирургическа намеса, беше по-безопасна.

— След няколко години може да има видимо подобрение. Когато си постави някоя цел, той я преследва неотклонно.

Сакс замълча. Рядко говореше за Райм с непознати. Чувстваше обаче, че с Кара я свързва нещо, затова добави:

— Не иска да говоря за това пред други, но понякога единственото, което прави, са упражненията. Затваря се и може да не го видя едни.

— Друг вид изчезване, а?

— Точно така — усмихна се Сакс.

Известно време помълча; чудеше се дали Кара не очаква да ѝ каже още нещо. Нещо за упоритостта пред лицето на нещастието, подробности около трудния живот на паралитика. За реакциите на хората, когато ги видят заедно. Или дори за естеството на интимните им отношения. Дори да се интересуваше, другата жена не полюбопитства.

Всъщност в гласа ѝ Сакс долови дори завист.

— Аз напоследък нямам голям напредък с мъжете — сподели Кара.

— Нямаш ли си гадже?

— Не знам — отвърна замислено Кара. — При последната ни среща ми сервира препечени филийки в леглото. У нас. Доста романтично. Обеща да ми се обади на следващия ден.

— И не се обади.

— Не. О, да уточня, че споменатата закуска беше преди три седмици.

— Ти не му ли се обади?

— Не бих го направила — заяви твърдо момичето. — Топката е в неговото поле.

— Правилно — одобри Сакс.

Кара се засмя:

— Има един стар номер на илюзиониста Уилям Елсуърт Робинсън. Бил е много популярен. Нарича се „Как да се отървеш от жена си“, или „Машината за разводи“. Това е моята специалност. Мога да изчезна гаджето си за секунди.

— Е, самите те са доста добри в изчезването — отбеляза Сакс.

— Повечето мъже, които познавам от списанието или от магазина, се интересуват от едно от следните две неща. Или да се потъркалят една нощ из сеното. Или точно обратното — да те прикоткат в някоя уютна къщичка в предградията… Теб прикотквали ли са те?

— И още как. Ужасно е. Зависи кой те прикотква, разбира се.

— Значи всичко ти е ясно. Или „търкаляне в сеното“, или прикоткване… нито едното, нито другото ми е по вкуса. Е, от време на време преспивам с някого. Нямам нищо против и малко ухажване. Нека бъдем реалисти.

— Ами мъжете в занаята?

— А, значи забеляза, че ги изключих от сметката. Без тях! Прекалено много конфликти на интереси. Може да твърдят, че харесват силни жени, но истината е, че повечето от тях изобщо не искат жена да им се бърка в работата. Съотношението между двата пола в този занаят е сто към едно в полза на мъжете. О, има някои известни жени илюзионистки. Принцеса Тенко, японката… тя е възхитителна. Има и още някои. Но се появяват отскоро. Преди двайсет-трийсет години не е имало дори една жена водещ илюзионист. Най-много да станеш асистентка. — Тя хвърли кратък поглед на Сакс. — Също като в полицията, а?

— Сега положението не е толкова лошо, колкото преди. Шейсетте и седемдесетте — тогава се е пропукал ледът. Били са трудни времена. На мен обаче също не ми беше леко. Преди да се занимавам с криминалистика, бях подвижен екип…

— Какво?

— Патрул. Когато се работеше в Хелс Кичън или Централен Манхатън, обикновено комбинираха жена полицай с някой по-опитен мъж. Понякога попадах на такива женомразци… Просто ненавиждаха жените. Не проронваха дума през цялото дежурство. Осем часа обикаляш улиците, а той мълчи като дърво. Отиваме на обяд, а той сяда на разстояние, разгръща спортен вестник и започва да сумти, че трябва да си губи времето с жена. — Сакс се потопи в спомените. — Работех в Седем-пет…

— Къде?

— Седемдесет и пети участък. Повечето ченгета казват „Седем-пет“.

— Ясно.

— Та началника го нямаше и ни бяха назначили временен, някакъв сержант от старата школа. И така, аз тъкмо съм постъпила в Седем-пет и съм единствената жена на тази смяна. Влизам аз в учебната зала и виждам десетина превръзки, лепнати о катедрата.

— Не!

— Не се майтапя. Постоянният ни началник никога не би отминал това с лека ръка. Обаче ченгетата са като деца в това отношение. Не престават, докато някой възрастен не ги нашляпа.

— Не е като на филм.

— Филмите ги снимат в Холивуд, не в Седем-пет.

— И ти какво направи?

— Отидох на най-първия ред и помолих колегата, който седеше срещу катедрата, да ми отстъпи мястото си. И без това смятах да седна там. Всички се разкикотиха толкова силно, че се чудя как някой не намокри гащите. И така, седнах и започнах да си водя бележки по това, което ни говореше сержантът: за заповедите за арест, за отношението към цивилните, за разпространението на наркотици на улицата. След две минути той млъкна и всички останали също спряха да се смеят. Настана конфузно положение. Не за мен, а за тях.

— Разбра ли кой го е направил?

— Да.

— Оплака ли се?

— Не. Виж, това е най-трудното за една жена в полицията. Ти работиш с тези хора. Имаш нужда от подкрепата им, да ти пазят гърба. Можеш да си отстояваш правата по всички законни начини. Ако обаче се заловиш да го правиш, губиш. Най-трудното не е самото отстояване на правата. Трябва да знаеш кога и как.

— Точно като при нас. Ако си добър илюзионист и събираш публика, скоро си намираш работа. Образува се обаче един затворен кръг. Ако не си намериш работа, няма да събереш публика, а няма да те наемат, ако не докажеш, че зрителите те харесват.

Бяха приближили огромния купол и Сакс забеляза блясък на възбуда в очите на другата жена.

— На такова място ли би искала да работиш?

— И още как! Това е раят за мен. „Сирк фантастик“, светлината на прожекторите. — Кара се огледа и добави: — Господин Балзак ме учи на всички класически номера и това е много важно, човек трябва да ги знае и насън да го бутнат. Но… — кимна към купола — това е бъдещето на илюзионизма. Дейвид Копърфийлд, Дейвид Блейн… Театрално изкуство, фокуси. Зрелищни изпълнения.

— Трябва да пробваш дали ще те вземат.

— Аз ли? Шегуваш се. Още не съм за тук. Представленията ти трябва да са съвършени. Трябва да си най-добрата.

— По-добра от мъжете, така ли?

— Не, по-добра от всички, мъже и жени.

— Защо?

— Заради публиката — обясни Кара. — Господин Балзак го повтаря непрекъснато. Ние дължим всичко на публиката. Всяка глътка въздух, която си поемаш на сцената, е за публиката, фокусите ти не могат да бъдат просто добре изпълнени. Не можеш просто да задоволиш интереса на публиката… трябва да я подлудяваш. Дори един зрител да разгадае метода ти, значи си се провалил. Ако се поколебаеш дори за миг и ефектът не е както трябва, значи си се провалил. Ако дори един зрител се прозине или погледне часовника си, значи си се провалил.

— Не можеш да си сто процента на ниво, струва ми се.

— Трябва да бъдеш — възрази Кара, изненадана, че някой може да е на друго мнение.

Стигнаха пред входа на цирка, където вървяха репетициите за тазвечерното представление. Десетки артисти се разминаваха, някои с костюми, други по къси панталони и фланелки или дънки.

— О, човече… — възкликна, останала без дъх, Кара.

Лицето ѝ беше като на малко момиченце, яркият бял брезент на шатрата се отразяваше в очите ѝ.

Над тях се чу силно плющене и Сакс подскочи. Вдигна поглед и видя две огромни знамена на десетина метра височина, развети от вятъра, огрени от слънцето. На едното беше изписано името на „Сирк фантастик“.

На другото бе изрисуван слаб мъж с костюм на черни и бели карета. Държеше ръцете си изпънати с дланите нагоре, сякаш подканяше публиката да влезе. Носеше черна маска, покриваща очите и носа му, с малко зловещ вид. Сакс веднага се замисли за Фокусника, скрит зад маските си.

Мотивите и плановете му също оставаха скрити.

Кара проследи погледа ѝ и обясни:

— Това е Арлекин. Чувала ли си за комедия дел арте?

— Не.

— Стил в италианския театър. Възникнал е през шестнайсети век и е бил в разцвет около двеста години. „Сирк фантастик“ използва похватите му.

Тя посочи едно знаме отстрани на шатрата, на което бяха изрисувани други маски. С изкривените си носове или човки, извитите си вежди и високите си скули те приличаха на зловещи същества от друг свят.

— В комедия дел арте се представяли само десетина герои — продължи Кара. — Всеки носел определена маска.

— Комедия ли? — поиска да се увери Сакс и погледна подозрително демоничните маски.

— Наричат ги още черни комедии. Арлекин не може да се нарече положителен герой. Той е лишен от всякакъв морал. Интересува се само от ядене и жени. И ту се появява, ту изчезва, промъква се незабелязано зад теб. Друг герой, Пулчинела, е злобна пакостница. Играе жестоки шеги на хората, дори на любовниците си. Има също лекар, който отравя пациентите си. Единственият положителен герой е тази жена, Коломбина. Едно от нещата, които харесвам в комедия дел арте, е, че нейната роля винаги се е играла от жена. Не като в Англия, където на жените не е било позволено да участват в представления.

Знамето пак изплющя. Арлекин сякаш ги гледаше малко в гръб, като че ли самият фокусник се промъкваше към тях, и Сакс изпита неловкото чувство като при огледа в консерваторията.

„Не, нямаме представа къде е…“

Един мъж от охраната се приближи до тях:

— Да ви помогна с нещо, полицай?

Сакс помоли да ги заведе при директора. Мъжът обясни, че го нямало, но можели да говорят със заместницата му.

След малко се появи ниска, слаба и мургава като циганка жена.

— Да, с какво мога да ви помогна? — попита тя с неопределен акцент.

Сакс се представи и обясни:

— Разследваме серия от престъпления в района. Бихме искали да знаем дали представяте номера с илюзионисти или преобразяване.

По лицето на жената веднага се изписа загриженост.

— Представяме, разбира се. Ирина и Влад Клодоя.

— Бихте ли повторили?

Жената повтори отчетливо имената и Сакс ги записа. Кара кимна:

— Чувала съм за тях. Преди няколко години работеха за Московския цирк.

— Така е — потвърди заместник-директорката.

— Тук ли бяха тази сутрин?

— Да. Репетираха допреди двайсетина минути. Сега са на пазар.

— Сигурна ли сте, че едва сега са излезли?

— Да. Аз следя всички от трупата.

— Някой друг? — попита Сакс. — Някой, който да се обучава в илюзионизъм, без да участва в представленията?

— Не. Само тези двамата са.

— Добре. Ще изпратим двама полицаи, до петнайсет минути ще са тук. Ако някой досажда на артистите или публиката ви, веднага им кажете.

Това беше идея на Райм.

— Ще им кажа. Но бихте ли ми обяснили какво става?

— Тази сутрин беше извършено убийство от човек, който очевидно има опит в илюзионизма. Няма връзка с цирка, но просто искаме да се застраховаме.

Благодариха на заместник-директорката. Жената ги изпрати с тревожен поглед и вероятно вече съжаляваше, че се е поинтересувала за целта на посещението им.

Навън Сакс попита:

— Какви са тези артисти?

— Украинците ли?

— Да. Можем ли да им имаме доверие?

— Съпрузи са. Имат две деца, които пътуват с тях. Те са сред най-способните майстори на преобразяването в света. Не е възможно да са замесени.

Сакс се обади у Райм и Том вдигна. Тя му продиктува имената на украинските артисти и информацията за тях.

— Нека някой да провери имената им в Националния център по престъпността и Държавния департамент.

— Разбрано.

Сакс затвори и двете продължиха през парка под тъмните облаци, напомнящи синини от натъртване върху иначе ясното небе.

Зад тях знамената отново изплющяха; пакостливият Арлекин продължаваше да дебне минувачите.

Почитаема публика, освежихте ли се?

Отпуснахте ли се?

Добре, защото идва време за следващия ни номер.

Вероятно не сте чували името П. Т. Слъбит, но сигурно сте гледали някой от номерата, които този англичанин популяризира в началото на двайсети век.

Слъбит започва да дава представления под истинското си име Пърси Томас Тибълс, но скоро установява, че то не подхожда на илюзионист, в чийто репертоар се включват не номера с карти, изчезване на гълъби или вдигане на деца във въздуха, а садо-мазохистични трикове, шокиращи — а благодарение на това и привличащи — огромна публика по целия свят.

Слъбит — да, псевдонимът му е получен от фамилното му име, четено обратно — създава знаменития „Жив игленик“, при който млада жена бива прободена с 84 големи игли. Друг негов номер е „Четвъртото измерение“, при който пред ужасените погледи на публиката едно седемнайсетгодишно момиче бива смазано под тежестта на огромен контейнер. Един от любимите ми номера на Слъбит е създаден през 1922 година. Името му, уважаеми зрители, говори само за себе си: „Идолът на смъртта, или как да унищожиш едно момиче“.

Днес ще имам честта да ви покажа осъвременена версия на най-известния номер на Слъбит, представян в десетки страни и дори — със специална покана — пред кралското семейство на лондонския хиподрум.

Известен е като…

О, не… Не, уважаеми зрители. Мисля, че за да ви държим в напрежение, не бива да споменаваме названието на този номер. Ще ви подскажа само едно: преди изпълнението на фокуса Слъбит карал асистентите си да разливат изкуствена кръв пред залата, за да привлича зрителите. Тази тактика естествено се оказала изключително успешна.

Наслаждавайте се на следващия номер.

Надявам се да ви е интересно.

Защото познавам един човек, на когото със сигурност няма да му е приятно.

10.

Колко ли съм спал?, почуди се младежът.

Представлението беше свършило около полунощ, след това се бяха отбили да пийнат в „Белия дом“ до кой знае колко часа, беше се прибрал около три, после — четирийсет и пет минути по телефона с Браг, не, може би час.

Колко часа му оставаха за сън?

Тони Калвърт не успя да направи сметка и реши, че може би е по-добре да не знае истинските измерения на преумората си. Поне работеше на Бродуей, а не снимаше телевизионни реклами, където понякога се налагаше да започва — Боже опази! — в 6 сутринта. В театър „Гилгуд“ можеше да работи и в почивните дни, но не се налагаше да става рано.

Той огледа инструментите си и реши, че трябва да вземе още грим за замаскиране на татуировки, защото днес представяха една любовна драма, а дамите от Тинек и Гардън Сити сигурно щяха да се усъмнят в искреността на главния актьор, който уж страда по невинна девица, а в същото време на големия му бицепс пише „С обич от Робърт“.

Калвърт избра голяма кутия за гримове и се погледна в огледалото до вратата. Изглеждаше по-добре, отколкото се чувстваше, трябваше да признае. Все още пазеше малко тен от страхотната екскурзия до Сейнт Томас през февруари, а стегнатата фигура бе добра компенсация за лекото къркорене в стомаха му. (За Бога, ограничи се до четири бири. Става ли? Ехо, ще го преживеем ли?) Очите му обаче… да, доста бяха зачервени. Но за това лесно щеше да се погрижи. Опитният гримьор знае стотици начини да преобрази старец като младеж, да направи дебелия стегнат, изморения — бодър. Той вкара в действие капките, после нанесе леки сенки под очите си.

Калвърт навлече кожено яке, заключи апартамента си и тръгна по тихия коридор на постройката в Ийст Вилидж. Повечето му съседи сигурно бяха навън и се наслаждаваха на този първи хубав пролетен уикенд за годината или още спяха след снощните си похождения.

Излезе през задната врата, както винаги. Тръгна по уличката, но на няколко метра в един вход забеляза движение.

Спря и се взря в полумрака. Някакво животно. Боже мили, да не би да е плъх?

Не, беше котка, очевидно ранена. Той се огледа, но уличката бе съвсем пуста.

„О, бедното животинче!“

Калвърт не си падаше особено по домашните животни, но се беше грижил за териера на един съсед и собственикът му бе казал за всеки случай, че ветеринарят на Билбо има кабинет съвсем близо, на „Сейнт Марк“. Можеше да занесе котката на път за метрото. Сестра му може би щеше да я задържи. Беше осиновила деца, защо не котка?

Мотаенето из задните улички не беше най-доброто занимание за този квартал, но Калвърт се увери, че все още е съвсем сам. Приближи се бавно, за да не уплаши животното. То лежеше на една страна и мяукаше немощно.

Как да го хване? Нямаше ли да го одраска? Спомняше си една лекция за котешката треска. Животното обаче изглеждаше твърде слабо, за да му навреди.

— Ехо, какво ти е, дребосък? — попита той с успокоителен тон. — Ранен ли си?

Калвърт приклекна, остави кутията с гримовете на паважа и се пресегна внимателно, в случай че котката се опита да го одраска. Докосна я, но отдръпна ужасено ръка. Животното беше леденостудено и изкормено. Дали не бе вече мъртво? Не, още движеше единия си крак. И отново измяука слабо.

Той пак го докосна. Чакай, това под кожата не бяха кости. Бяха пръчки и в тялото имаше метална кутия.

Какво, по дяволите, беше това?

Дали скрита камера? Дали някой мръсник не му въртеше номер?

Той вдигна поглед и видя друг човек на около три метра от себе си. Калвърт се стресна и се отдръпна. Другият мъж стоеше приклекнал…

Не. Това беше собственото му отражение от голямо огледало, поставено в дъното на тъмния вход. Калвърт видя собственото си ужасено лице, широко отворените си очи. Той се поотпусна и понечи да се засмее. Ала изведнъж отражението му се наклони напред — огледалото падна и се разби.

Брадатият мъж на средна възраст, който се беше крил отзад, се хвърли към него с парче метална тръба в ръката.

— Не! Помощ! — изкрещя младежът и отскочи. — Боже мили!

Нападателят замахна с тръбата към главата му.

Калвърт успя да грабне кутията от земята и отби удара. Скочи на крака и побягна. Нападателят го подгони, но се подхлъзна и падна болезнено на коляно.

— Ето ти портфейла! Вземи го!

Калвърт издърпа портфейла от джоба си и го хвърли назад, но нападателят не му обърна внимание, изправи се и пак се втурна след него. Препречваше му пътя към главната улица. Единствената възможност за отстъпление беше към сградата.

„О, Господи, мили Боже…“

— Помощ, помощ, помощ!

„Ключовете! Бързо!“

Той ги напипа в джоба и хвърли бърз поглед назад. Нападателят беше едва на десетина метра.

„Ако не отворя вратата от първия път… мъртъв съм.“

Блъсна се в металната врата и като по чудо улучи ключалката от първия път. Бързо превъртя ключа. Вратата се отвори, той влезе и я затръшна с все сила след себе си. Тя се заключи автоматично.

С разтуптяно сърце и задъхан от страх, той остана за миг, опрял гръб о стената.

„Какъв беше този, обирджия? Убиец на гейове? Наркоман? Няма значение. Няма да позволя да му се размине.“

Изтича до апартамента си. И тази врата се отвори бързо. Той влезе и заключи.

Изтича в кухнята. Грабна телефона и набра 911. След малко от слушалката прозвуча женски глас:

— Полиция и противопожарна служба.

— Някакъв мъж! Някакъв мъж ме нападна преди малко! Навън е!

— Ранен ли сте?

— Не, но трябва да изпратите полиция! Бързо!

— При вас ли е?

— Не, не успя да влезе. Заключих. Но може би още е на улицата! Побързайте!

„Какво беше това?“ — запита се Калвърт. Бе усетил въздушно течение.

Диспечерката се обади настойчиво:

— Господине, там ли сте? Можете ли…

Калвърт се обърна към вратата и изпищя. Брадатият с тръбата, застанал на няколко крачки от него, спокойно издърпа кабела на телефона от контакта. „Вратите! Как ги е отключил?“

Калвърт отстъпи, допря гръб до хладилника — нямаше повече накъде.

— Какво? — прошепна, като забеляза белега на шията на нападателя и срасналите му пръсти. — Какво искаш?

Нападателят не му отговори, огледа се — първо към кухненската маса, после към масичката в хола. По лицето му се изписа задоволство. Сетне се обърна и небрежно замахна с тръбата към вдигнатите ръце на Калвърт.

Движеха се безшумно.

Две коли с по двама полицаи.

Сержантът беше в първата. От обаждането бяха изминали само шест минути. Въпреки че разговорът бе прекъснат, от централата веднага определиха адреса по телефонния номер.

Шест минути… Ако имаха късмет, жертвата щеше да е още жива. Ако имаха по-малко късмет, поне щяха да заварят престъпника.

Той се обади по радиостанцията:

— Сержант четири-пет-три-едно до централата. Намирам се на местопроизшествието на Девета улица.

— Прието, четири-пет-три-едно. Линейката е на път. Има ли пострадали?

— Още не знаем, край.

— Прието, край.

Той изпрати един от хората си отзад, за да пази задния вход и прозорците, друг остави отпред. Третият полицай го придружи във фоайето.

Ако имаха късмет, престъпникът щеше да скочи през някой прозорец и да си счупи глезена. Сержантът не беше в настроение за преследване в този хубав ден.

Намираха се в Алфабет Сити — един от най-опасните райони в Манхатън. Когато наближиха вратата, двамата полицаи извадиха оръжията си.

Ако имаха късмет, престъпникът щеше да е въоръжен само с нож. Или с нещо, подобно на доспехите на онзи наркоман от миналата седмица: пръчка и капак от кофа за боклук вместо щит.

Е, поне намериха кой да ги пусне в сградата. Една възрастна жена, приведена под тежестта на пазарска чанта, от която се подаваше огромен ананас, тъкмо излизаше. Тя примигна изненадано и задържа вратата, за да влязат.

— Нищо сериозно, госпожо — увери я сержантът.

„Ако имаме късмет…“

Апартамент 1J се намираше в дъното на коридора на първия етаж. Сержантът застана отляво на вратата. Колегата му — срещу него. Сержантът почука с изпъкналите кокалчета на пръстите си.

— Полиция! Отвори! Веднага!

Никакъв отговор.

— Полиция!

Той натисна лекичко бравата. Пак късмет. Беше отключено. Сержантът отвори рязко вратата и двамата мъже застинаха в очакване. Накрая сержантът се престраши да надникне.

— О, Боже всемогъщи — прошепна при вида на онова, което съзря в средата на хола.

Думата „късмет“ моментално се изпари от съзнанието му.

Тайната на доброто преобразяване е да направиш значителни, но прости промени във външността и поведението си, като едновременно с това отвлечеш вниманието на публиката с похватите на разсредоточаването.

А никоя промяна не е по-значителна от преобразяването в старица, натоварена с тежки пазарски чанти.

Малерик знаеше, че полицията скоро ще пристигне. Затова след краткото представление в апартамента на Калвърт набързо се преобрази в една от неузнаваемите си външности: със синя рокля с висока яка и бяла перука. Вдигна еластичните крачоли на дънките си над коленете и отдолу се показаха плътни чорапогащи. Свали брадата и намаза лицето си с яркия руж, който възрастните жени много използват. Допълнително очерта веждите си. Няколко десетки черти с тънък кафеникав молив придадоха на кожата му набръчкан вид. Смени обувките си.

За разсредоточаването намери пазарска чанта и я напълни с вестници (сложи и тръбата и другото оръжие, което бе използвал за номера). Отгоре намести големия ананас, който намери в кухнята на Калвърт. Ако срещнеше някого на излизане, едрият плод щеше да привлече вниманието.

Сега, на двеста-триста метра от постройката и все още облечен като жена, той спря и се облегна на една стена, сякаш да си поеме въздух. Сетне се вмъкна в тъмна уличка. С едно дръпване смъкна роклята, която се държеше само на тънки лепенки. Скри дрехата и перуката в трийсетсантиметровия еластичен пояс, който носеше около кръста си. Той притискаше дрехите и дегизировката и ги правеше невидими под ризата.

Смъкна отново крачолите, изтри грима от лицето си, после се погледна в едно джобно огледалце. Пъхна каучуковите подплънки в пазарската чанта, а нея сложи в плътен найлонов плик. Намери една неправилно паркирана кола, отвори багажника ѝ и остави плика вътре. Полицията нямаше да се сети да проверява багажниците, а и без това колата надали щеше да дочака собственика си.

Той отново излезе на главната улица и се насочи към станцията на метрото.

„Какво мислите за втория номер, почитаема публика?“

Той считаше, че се е справил добре, особено след като се подхлъзна и изпълнителят успя да избяга в сградата и да заключи двете врати.

Когато стигна задната врата на постройката, Малерик вече бе извадил инструментите си.

От години се упражняваше да отваря ключалки. Това бе едно от първите умения, на които го беше научил наставникът му. При тази дейност се използват два инструмента: лостче, което се пъха в ключалката и с чиято помощ се упражнява постоянен натиск върху механизма, и тел, с която се изместват щифтчетата, докато вратата се отключи.

Ако щифтчетата се изместват едно по едно, това занимание може да отнеме доста време. Затова Малерик се беше специализирал в една особена техника, наречена „търкане“, при която телта се мести бързо напред-назад. Тя действа само ако човек налучка точната комбинация на щифтчетата и какъв точно натиск трябва да окаже. На Малерик му бяха достатъчни по-малко от трийсет секунди за отваряне на двете врати.

„Невероятно ли ви се струва, почитаема публика?

Но нали точно това е работата на илюзиониста — да направи невъзможното реално.“

Той спря пред станцията и си купи „Ню Йорк Таймс“, разгърна го и заоглежда минувачите. Никой не го беше проследил. Слезе в подлеза и се качи на метрото. Някой по-предпазлив изпълнител вероятно би постоял още известно време, за да се увери със сигурност, че не го следят. Малерик обаче нямаше толкова време. Следващият номер беше труден — голямо предизвикателство за него — и се налагаше сериозно да се подготви.

Не можеше да разочарова публиката си.

11.

— Лоша работа, Райм.

Амелия Сакс стоеше на вратата на апартамент 1J в сърцето на Алфабет Сити и говореше в микрофона.

Сутринта Лон Селито беше разпоредил диспечерската служба да го известява за всяко убийство на територията на Ню Йорк. Когато научиха за това, те веднага решиха, че е дело на Фокусника. Мистериозният начин на проникване в апартамента на жертвата бе една от уликите, които ги навеждаха на тази мисъл. Освен това убиецът беше счупил часовника на жертвата — точно както при убийството на студентката.

Разликата бе в начина на причиняване на смъртта. Точно това накара Сакс да отправи горната реплика към Райм. Докато Селито даваше заповеди на детективите и патрулните полицаи в коридора, тя заоглежда злощастната жертва — млад мъж на име Антъни Калвърт. Той беше проснат по гръб на масичката в хола, крайниците му бяха вързани за краката ѝ. Тялото му бе прерязано с трион през корема до самия гръбначен стълб.

Сакс описа това на Райм.

— Е — отбеляза спокойно той, — логично.

— Логично ли?

— Нашият човек остава верен на илюзионистката тематика. При първото убийство — въжета. Сега срязва жертвата. — Той извика на някого в стаята, вероятно на Кара: — Това е илюзионен номер, нали? Да срежеш някого наполовина? — След кратка пауза отново заговори на Сакс: — Казва, че е класически трик.

Той имаше право. Гледката я беше потресла и затова в първия момент не бе направила връзка между двете убийства.

„Класически трик…“

По-точно определение беше „гавра“.

„Запази обективност — каза си Сакс. — Един сержант не може да изпитва чувства.“

Изведнъж ѝ хрумна нещо:

— Райм, мислиш ли…?

— Какво?

— Мислиш ли, че е бил жив, когато убиецът е започнал да го реже? Ръцете му са вързани за краката на масата.

— О, искаш да кажеш, че може да е останала някаква улика? Нещо, което да ни насочи към самоличността на убиеца? Добре.

— Не — обясни тихо тя. — Мислех за болката.

— О, това ли?

„О, това ли…“

— Аутопсията ще покаже.

Тогава тя забеляза тежка травма от удар с тъп предмет на слепоочието на Калвърт. Раната не беше кървила много, което показваше, че сърцето е спряло скоро след счупването на черепа.

— Не, Райм, изглежда, когато са го рязали, е бил вече мъртъв.

Тя долови слабо гласа на криминолога, който казваше на Том да впише това при останалите улики. Добави и още нещо, но тя вече не слушаше. Сърцето ѝ се свиваше при вида на жертвата. Трябваше обаче да преодолее чувствата. Трябваше да забрави мъртвите — това бе едно от правилата на Райм — и след малко щеше да го стори. Чувстваше обаче, че е редно да запази кратко мълчание пред такова зрелище. Не го правеше от някакво приличие — не, правеше го заради себе си, за да не остане сърцето ѝ безчувствено към страданието, както се получаваше често в тяхната професия.

Райм ѝ говореше нещо.

— Какво? — попита тя.

— Чудех се има ли някакво оръжие?

— Не виждам, но още не съм започнала огледа.

Двама полицаи се приближиха до Селито на прага, единият беше сержант.

— Разпитахме съседите — рече той; кимна към жертвата и се сепна, явно още не беше видял кръвопролитието отблизо. — Убитият бил възпитан, кротък младеж. Всички го харесвали. Гей, но не парадирал с това. От известно време нямал приятел.

Сакс кимна и заговори по микрофона:

— Не изглежда да е познавал убиеца, Райм.

— Не сме допускали тази възможност, нали? Фокусника има друг план… какъвто и да е той.

— Какво е работил? — попита тя единия от полицаите.

— Театрален гримьор. Работи на Бродуей. Намерихме куфарчето му в задната уличка. Нали знаеш — лак за коса, гримове, четки. Тръгвал за работа.

Сакс се почуди дали Калвърт е работил за комерсиални фотографски фирми и ако беше така, дали я е гримирал, когато се беше снимала за модната агенция „Шантел“ на Медисън Авеню. За разлика от много фотографи (а и от счетоводителите на агенциите) гримьорите се отнасяха към фотомоделите като към човешки същества. Някой от началниците например можеше да каже: „Добре, хайде, боядисвай я“, а гримьорът измърморваше под носа си: „Не ми прилича на дървена ограда.“

Един детектив азиатец от Пети участък, към който бе тази част на града, се приближи до вратата, като затваряше телефона си.

— Какво е положението? — попита високо.

— Какво било положението! — измърмори мрачно Селито. — Някаква идея как се е измъкнал? Жертвата сама е повикала полиция. Патрулът трябва да е пристигнал за десетина минути.

— За шест.

Сержантът обясни:

— Пристигнахме без сирена и сложихме хора на двата входа на сградата. Когато влязохме, тялото беше още топло. Около 37 градуса. Проверихме всички околни апартаменти, но не видяхме нито следа от убиеца.

— Свидетели?

Сержантът кимна:

— Единственият човек в коридора беше една възрастна жена. Тъкмо излизаше и ни отвори. Когато се върне, можем да я разпитаме. Може би го е видяла.

— Излизаше ли? — попита Селито.

— Да.

Райм се обади по радиостанцията:

— Досещаме се вече кой точно е излизал, нали?

— Мамка му! — възкликна Сакс.

Детективът я успокои:

— Няма проблем, оставихме бележки под всички врати. Една от тях трябва да е на нейния апартамент. Когато се върне, ще ни се обади.

— Не, няма — въздъхна Сакс. — Тя е извършителят.

— Тя? — удиви се сержантът и се изсмя.

— Не е „тя“ — обясни Сакс. — Само е приличал на старица.

— Добре, полицай — намеси се Селито, — да не изпадаме в параноя. Този човек не може да си смени пола.

— Напротив. Спомни си какво ни разказа Кара. Това е бил той, лейтенанте. Искаш ли да се обзаложим?

В ухото ѝ прозвуча гласът на Райм:

— Аз лично не бих заложил срещу теб, Сакс.

Сержантът се оправда:

— Беше около седемдесетгодишна. И носеше голяма чанта с покупки. Ананас…

— Вижте — рече Сакс и посочи плота в кухнята.

Там имаше две бодливи листа. До тях лежеше картонче, рекламиращо вкусни рецепти с пресен ананас.

„По дяволите! Бил е в ръцете им.“

— И вероятно оръжието на убийството е било в чантата — отбеляза Райм.

Сакс повтори думите му на умърлушения детектив от Пети участък.

— Не видяхте лицето ѝ, нали? — обърна се към сержанта.

— Не. Погледнах я съвсем за кратко. Цялата беше, нали знаете, изрисувана. Омазана с онова чудо, как се казваше? Баба ми го използва.

— Руж?

— Да. И веждите ѝ бяха изписани… Е, бързо ще я… го заловим. Не може да стигне много далеч.

— Сигурно вече си е сменил дрехите — намеси се Райм. — Може би ги е хвърлил някъде наблизо.

Сакс се обърна към детектива азиатец:

— Вероятно вече е с други дрехи. Сержантът може да ви опише облеклото му преди. Изпратете хора да претърсят контейнерите за смет и страничните улички наоколо. Най-вероятно ще се отърве от дрехите колкото може по-бързо.

Детективът се намръщи и изгледа Сакс от глава до пети. Един предупредителен поглед от Селито ѝ подсказа, че ако иска да стане сержант, човек не бива да се държи като такъв, преди да го повишат. Сетне той нареди да се извърши претърсване на квартала и другият детектив вдигна радиостанцията си, за да даде заповеди.

Сакс облече белия си гащеризон и се зае с огледа на местопрестъпленията: апартамента, коридора и задната уличка (където намери най-странна улика в цялата си практика — черна котка играчка). За накрая остави страховитата сцена в апартамента на младежа, огледа трупа и събра веществените доказателства.

Тъкмо тръгваше към колата, когато Селито я спря:

— Чакай малко, полицай. — Той затвори телефона (ако се съди по намръщеното му лице — бе провел труден разговор). — Трябва да се срещна с капитана и началника на отдела. Искам една услуга от теб. Към разследването ще бъде прикрепен още един човек. Искам да минеш да го вземеш.

— Добре. Но защо още хора?

— Защото в рамките на четири часа имаме два трупа, а още нямаме заподозрян — сопна се той. — А това означава, че шефовете не са на кеф. Ето ти първото правило на сержанта: когато шефовете не са на кеф, трябва сериозно да си размърдаш задника.

Мостът на въздишките.

Така наричаха топлата връзка между съда и мъжкия арест на Сентър Стрийт в Долен Манхатън.

Мостът на въздишките — по него бяха крачили най-знаменитите мафиоти, виновни за стотици поръчкови убийства. Бяха пристъпвали сковани от страх младежи, ударили в изблик на ярост изнасилвача на сестра си или приятелката си. Бяха се влачили замаяни хлапета, убили някой турист за няколко долара заради нетърпимия глад за поредната доза наркотик…

Амелия Сакс мина по моста на път към ареста — известен още като Гробницата по името на стария затвор, намирал се от другата страна на улицата. Идентифицира се пред охраната, предаде пистолета си (беше оставила неофициалното си оръжие, ножа, в колата) и влезе в охраняваното фоайе през автоматичната врата. Вратата се затвори с жужене зад гърба ѝ.

След няколко минути мъжът, когото бе дошла да вземе, излезе от близката стая за разпити. Строен, към четирийсетте, с оредяла кестенява коса и леко усмихнато, добродушно лице. Носеше черно яке, синя риза и дънки.

— Здравей, Амелия. Ти ли ще ме закараш у Линкълн?

— Здравей, Рол.

Детектив Роланд Бел разкопча якето си и тя хвърли поглед на колана му. Той също не носеше оръжие, но Сакс забеляза два кобура на хълбоците му. Когато работеха заедно, двамата често разговаряха за общото си хоби — стрелбата.

От стаята за разпити излязоха други двама мъже. Единият носеше костюм и ѝ бе познат — Луис Мартинес, спокоен и бдителен детектив.

Вторият беше по памучни панталони, черна риза и избелял шлифер. Чарлс Грейди. Сакс го познаваше по лице — беше заместник областен прокурор и се ползваше с голяма известност в правозащитните среди. Бе останал в прокуратурата твърде дълго — на неговата възраст повечето му колеги вече се подвизаваха на доста по-доходни поприща. „Питбул“ и „инат“ бяха две от многото определения, които му бяха лепнали. Имаше добри връзки с Рудолф Джулиани, но за разлика от бившия кмет Грейди нямаше политически амбиции. Сегашната му длъжност напълно го задоволяваше, защото му позволяваше да върши любимата си работа — а именно, както сам се изразяваше, „да тика лошите в пандиза“.

В това беше дяволски способен. Успеваемостта му бе една от най-високите в цялата история на града.

Бел беше тук за последния случай на Грейди. Щатът съдеше един четирийсет и пет годишен застрахователен агент, живеещ в малко провинциално градче. Андрю Констабъл бе известен не толкова със застрахователните си полици, колкото с военизираната си групировка „Патриотичен съюз“. Срещу него бяха повдигнати обвинения за организиране на убийства и подклаждане на омраза.

С наближаване датата на делото Грейди бе започнал да получава заплахи. Преди няколко дни беше говорил по телефона с Фред Делрей — агент на ФБР, който често работеше с Райм и Селито. Делрей работеше под прикритие по тайна антитерористична задача, но някои негови колеги бяха научили за замисляно покушение срещу Грейди. В четвъртък срещу петък кабинетът му беше разбит. Тогава прокурорът бе решил да се обърне към Роланд Бел.

Роденият в Северна Каролина детектив често разследваше убийства, понякога съвместно с Лон Селито. Освен това ръководеше Специалния отдел на Нюйоркското полицейско управление, осигуряващ и защитата на свидетели.

Както самият Бел се изразяваше, „има голяма тръпка в охраняването на хора, които други хора с удоволствие биха опаткали“.

Сега обаче Грейди имаше други телохранители, а шефовете — недоволните шефове — бяха решили да хвърлят допълнителни усилия в залавянето на Фокусника. Екипът се нуждаеше от подкрепления и Бел беше логичното решение на проблема.

— Ето що за птица е Андрю Констабъл — рече Грейди на Бел и кимна към прашния прозорец на стаята за разпити.

Сакс се приближи и погледна слабия, доста добре изглеждащ мъж с оранжев затворнически гащеризон, който седеше с наведена глава и кимаше леко.

— Такъв ли си го представяше? — попита Грейди.

— Не съвсем — отвърна Бел. — Очаквах да има по-провинциален вид. Да е по-простоват, ако ме разбираш. Този се чувства в свои води тук. Всъщност, Чарлс, бих казал, че изобщо не се мисли за виновен.

— Това е сигурно. — Грейди се намуси. — Трудно ще го осъдим. — Засмя се мрачно. — Ама нали точно за това ми плащат големите пари.

Заплатата на Грейди беше по-малка, отколкото на стажант в адвокатска кантора на Уолстрийт.

— Нещо ново за грабежа в кабинета ти? — поинтересува се Бел. — Готов ли е предварителният доклад от огледа? Искам да го видя.

— Получи се. Ще ти изпратя копие.

— Трябва да се заема с друг проблем. Ще оставя охрана за теб и семейството ти, но можеш винаги да ми се обадиш.

— Благодаря, детектив — рече Грейди, после допълни: — Много поздрави от дъщеря ми. Трябва да я запознаем с момчетата ти. А аз да видя най-после тази твоя приятелка. Къде каза, че живеела?

— Люси е в Северна Каролина.

— И тя е полицайка, нали?

— Да, главен шериф на Танърс Корнър.

Грейди тръгна към вратата, но Луис побърза да го спре:

— Би ли изчакал за малко, Чарлс?

Той излезе и взе пистолета си от охраната. Огледа внимателно коридора и моста.

В този момент Сакс чу тих глас зад гърба си:

— Здравейте, госпожице.

Глас, който свидетелстваше за дългогодишна практика в служба на обществото и голям опит в публичните речи. Тя се обърна — Андрю Констабъл бе застанал до един едър надзирател. Затворникът беше доста висок, стоеше изпънат. Прошарената му коса бе чуплива и гъста. Ниският му, закръглен адвокат бе до него.

— И вие ли сте от отряда, който охранява господин Грейди? — продължи той.

— Андрю — предупреди го адвокатът.

Затворникът кимна, но продължи да гледа въпросително Сакс.

— Не — отвърна тя.

— О, така ли? Просто исках да ви кажа онова, в което уверих детектив Бел. Не знам за никакви заплахи срещу господин Грейди.

Той се обърна към Бел, който го изгледа хладно.

— Вие си вършите работата, разбирам, но повярвайте ми, не бих сторил нищо лошо на господин Грейди. Едно от хубавите неща в тази страна е законността. — Констабъл се засмя. — Ще го победя в съдебната зала. Това ще стане благодарение на изключително способния ми приятел. — Той кимна към адвоката си, сетне погледна странно Бел. — Исках да спомена само едно нещо, детектив. Чудех се дали не проявявате интерес към дейността на Патриотите в Кантон фолс.

— Аз ли?

— О, нямам предвид тези глупости за някакви заговори. Говоря за онова, което наистина правим.

— Андрю, много говориш — намеси се адвокатът.

— Искам просто да си побъбря с този човек, Джо. — Затворникът отново се обърна към Бел: — Е?

— За какво по-точно става дума?

Макар да произхождаше от известните с расистките си предубеждения южни щати, Бел не реагира по очаквания начин. Констабъл продължи:

— За правата на отделните щати, на работническата класа, по-големи правомощия на местните власти пред федералните. Посетете някой път уеб-страницата ни, детективе. — Той се засмя. — Хората очакват да видят пречупени кръстове. Вместо това виждат въжделенията на Томас Джеферсън и Джордж Мейсън.

Бел не коментира; в помещението настъпи неловко мълчание. Затворникът поклати глава, сетне се усмихна смутено:

— За Бога, извинете ме… Понякога просто не мога да се спра… с тези смешни проповеди. Да видя малко хора, и гледайте какво става: започвам да ставам досаден.

— Хайде — подкани го надзирателят.

— Добре — отвърна затворникът.

Кимна на Сакс и Бел и тръгна по коридора. Веригите му подрънкваха. Адвокатът кимна на прокурора — двама противници, които се уважаваха, но въпреки това се пазеха един от друг — и излезе.

След малко Грейди, Бел и Сакс го последваха.

— Не ми прилича на чудовище — отбеляза полицайката. — В какво е обвинен?

— Неколцина агенти от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, работещи под прикритие, надушиха за заговора, организиран от Констабъл — обясни Грейди. — Хората му трябвало да подмамват щатската полиция в отдалечени райони на окръга с фалшиви сигнали на спешния телефон. Ако се появят чернокожи полицаи, щели да ги отвлекат, да ги съблекат и да ги линчуват. О, имало предложения и за кастрация.

Сакс, която се беше занимавала с не едно зловещо престъпление, примигна удивено:

— Сериозно?

Грейди кимна:

— И това — за начало. Изглежда, линчуването е само част от много по-голям план. Надявали са се, че ако убият достатъчно полицаи и обесените бъдат показани по телевизията, чернокожите ще се вдигнат на бунт. Това щяло да даде на белите в цялата страна шанс да вземат нещата в свои ръце и да ги избият. Надявали се латиноамериканците и азиатците да се присъединят към безредиците, за да унищожат и тях.

— През двайсет и първи век?

— Невероятно, но факт.

Бел кимна на Луис:

— Оставям го на теб. Дръж си очите отворени.

— Имай ми доверие — отвърна другият детектив.

Грейди и едрият му телохранител излязоха. Бел и Сакс взеха оръжията си от охраната. Докато минаваха по Моста на въздишките към съда, Сакс разказа на детектива за Фокусника и жертвите му.

При вестта за жестоката смърт на Антъни Калвърт Бел присви очи.

— Мотив?

— Не знаем.

— Обща схема?

— Също.

— Как изглежда престъпникът?

— Нищо определено.

— Нищо ли?

— Мислим, че е бял мъж, среден на ръст.

— Значи никой не го е видял добре?

— Всъщност много хора са го видели. Само че първият път е бил тъмнокос мъж с брада, около петдесетте. След това се появил като плешив чистач около шейсетте. А третия път бил седемдесетгодишна жена.

Бел очакваше тя да се засмее, мислеше, че се шегува. Тъй като Сакс запази сериозно изражение, той попита:

— Без майтап?

— За съжаление говоря напълно сериозно, Роланд.

— Аз съм добър стрелец — рече той; поклати глава и потупа пистолета на десния си хълбок. — Но се нуждая от мишена.

„Да се надяваме, че скоро ще я имаш“ — помисли си Сакс.

12.

Уликите бяха донесени и Мел Купър подреждаше пликчетата и епруветките в лабораторията на Райм.

Селито току-що се беше върнал от трудното заседание в Голямата сграда по случая с Фокусника. Заместник-комисарят и кметът искаха подробности за хода на разследването, в което нито имаше напредък, нито се знаеха подробности.

Райм бе получил данните за украинските артисти в „Сирк фантастик“ — те нямаха досиета. Двамата полицаи, оставени при цирка, също докладваха, че не са забелязали нищо подозрително.

След малко Сакс и Роланд Бел също влязоха в стаята. Когато Селито получи заповед да включи още някого в разследването, Райм веднага предложи Бел. Харесваше идеята такъв опитен в полевите операции полицай да придружава Сакс при огледите.

Новодошлият поздрави останалите, само Кара му беше непозната. Тя отговори на изпитателния му поглед с думите:

— Аз съм като него. — Кимна към Райм. — Един вид консултант.

— Приятно ми е — измърмори Бел и се втренчи в трите монети, които тя разсеяно премяташе между пръстите си.

Преди Сакс и Купър да пристъпят към анализа на уликите, Райм попита:

— Кой е убитият?

— Казва се Антъни Калвърт. На трийсет и две години. Неженен. Е, в случая неомъжен.

— Някаква връзка със студентката от консерваторията?

— Изглежда, не — отвърна Селито. — Бединг и Сол проверяват.

— Професия? — попита Купър.

— Гримьор на Бродуей.

„Първата беше студентка по музика — замисли се Райм. — Първо хетеросексуална жена, сега гей. Живели и работили в различни квартали. Каква връзка може да има между двете убийства?“

— Наркотици? — попита на глас.

— Не — отвърна Сакс. — Поне не намерихме в жилището му… Ето какво му се е случило.

Тя отиде до бялата дъска и закачи снимките на трупа. Райм се приближи с количката си и се вгледа в зловещите фотографии.

— Извратен негодник — измърмори вяло Селито.

— Оръжие на убийството? — попита Бел.

— Прилича ми на трион — отбеляза Купър, като разгледа отблизо раните.

Бел, видял достатъчно жестоки убийства — както в Северна Каролина, така и тук, поклати глава:

— Лоша работа.

Райм продължи да се взира в снимките. Изведнъж чу силно свистене до себе си. Обърна се и видя Кара. Звукът идваше от учестеното ѝ дишане. Тя се взираше в снимките на трупа. Прокара несъзнателно ръка през късата си коса, очите ѝ се бяха налели със сълзи. Брадичката ѝ трепереше. Тя се извърна.

— Добре ли…? — понечи да попита Сакс.

Кара вдигна ръка, затвори очи, пое си дълбоко въздух.

По изражението на болка върху лицето ѝ Райм разбра, че това ѝ е дошло прекалено много, че е на път да се откаже. В неговия свят — света на криминалните разследвания — тези ужасни сцени бяха нещо обичайно; в нейния — не. В професията ѝ опасностите бяха въображаеми, затова не можеше да се очаква тя да издържи това. Жалко, защото те наистина се нуждаеха от помощта ѝ. Виждайки ужаса на лицето ѝ обаче, той си даде сметка, че не могат да я подлагат повече на тези изпитания. Почуди се дали няма да повърне.

Сакс пристъпи към нея, но Райм я спря с поглед. Знаеше, че момичето няма да издържи повече, и не искаше да я принуждава да остане.

Само че грешеше.

Кара си пое дълбоко въздух — като гмуркачка, преди да се потопи — и отново се обърна към дъската с решително изражение. Просто се беше подготвила да приеме жестоката реалност. Огледа внимателно снимките и каза:

— П. Т. Слъбит.

— Това някой илюзионист ли е? — попита Сакс.

Кара кимна:

— Господин Балзак е изпълнявал някои от номерата му. Живял е в началото на двайсети век. Създал е и този номер. Нарича се „Прерязаната жена“. Изпълнява се по същия начин. Жената се връзва. Използва се трион. Разликата е, че при това изпълнение е използвал мъж. — Тя примигна и бързо се поправи: — Имах предвид престъпление.

— Много ли хора го изпълняват? — поинтересува се Райм.

— Да. Това е известен трик. Дори по-популярен от „Изчезнатият човек“. Всеки с поне малко познания по илюзионизъм го знае.

Райм очакваше този обезкуражителен отговор, но каза:

— Запиши го все пак, Том. — Обърна се към Сакс: — Добре, кажи сега какво е станало у Калвърт.

— Жертвата е излязла през задния вход на сградата. Според съседите това му било навик. Излязъл на уличката и видял това. — Тя посочи един плик. — Черно коте играчка.

Кара погледна предмета:

— Това е механична кукла. Робот. Имитация. Като нож с прибиращо се острие или чаша с двойно дъно.

Тя натисна едно копче и играчката се раздвижи, измяука като истинска.

— Калвърт е видял котето и се е приближил. Може би си е помислил, че животното е ранено — продължи Сакс. — Тогава Фокусника го нападнал.

— Източник? — попита Райм.

— „Синг-лу“, Хонконг. Проверих в сайта им. Играчките се продават в стотици магазини из цялата страна.

Райм въздъхна:

— Прекалено обичайно, за да я конкретизираме.

Това явно важеше за всички улики в този случай.

Сакс продължи:

— И така, Калвърт се приближава до котката, кляка. Извършителят се е криел някъде и…

— Огледалото — прекъсна я Райм.

Погледна Кара, която кимна:

— Илюзионистите често използват огледала. Ако ги насочиш под подходящ ъгъл, можеш да изчезнеш каквото си поискаш.

Райм си спомни името на магазина, в който тя работеше — „Дим и огледала“.

— Обаче нещо не е било наред и жертвата се е измъкнала — добави Селито. — Това е най-безумната част. Проверихме записа от спешния телефон. Калвърт се заключил в апартамента си и се обадил за помощ. Казал на диспечерката, че престъпникът е извън сградата и вратите са заключени. Тогава обаче връзката прекъснала. Фокусника някак е успял да проникне.

— Може би през прозореца. Сакс, провери ли аварийния изход?

— Не. Прозорецът беше заключен отвътре.

— Въпреки това трябваше да го провериш — отбеляза сухо Райм.

— Не е минал оттам. Не е имал време.

— Тогава трябва да се е добрал до ключовете на жертвата.

— По тях нямаше отпечатъци. Само от пръстите на жертвата.

— Трябва да има и от неговите — настоя Райм.

— Не — намеси се Кара. — Отключил е с тел.

— Невъзможно. Може би е имал дубликати. Сакс, върни се и провери дали…

— Отключил е с тел — заяви непоколебимо младата жена. — Сигурна съм.

Райм поклати глава:

— Да отключи две врати за шейсет секунди? Не е възможно.

Кара въздъхна:

— Съжалявам, но е възможно. Да, за шейсет секунди е отключил две врати. Може би — за по-малко.

— Е, да приемем, че не е станало така — настоя Райм. — Сега…

— Да приемем, че точно така е станало! — сопна се младата жена. — Вижте, не можем да отминем това с лека ръка. Важно е. То ни показва още нещо за него. Нещо много важно. Заключените врати не са пречка за него.

Селито се обади сприхаво:

— Разследвал съм безброй грабежи, но никога не съм срещал престъпник, който да отваря толкова бързо ключалки.

— Господин Балзак ме кара да се упражнявам в отключване с тел по десет часа на седмица. Не си нося инструментите, но ако бяха тук, щях да отворя входната врата за трийсет секунди, с резето за шейсет. А не владея по-бързия метод, „търкането“. Ако Фокусника го знае, това намалява времето му наполовина. Знам, че сте големи любители на твърдите доказателства, но няма смисъл да пращате Амелия да търси нещо, което не съществува.

— Сигурна ли си? — попита Селито.

— Напълно.

Сакс погледна Райм. Той с неохота прие мнението на момичето (макар тайно да се радваше, че е проявила такава твърдост — с това компенсираше Онзи поглед и Онази усмивка).

— Добре, Том, запиши, че нашият човек е специалист по отваряне на ключалки.

Сакс продължи:

— Не намерих онова, с което Фокусника е зашеметил жертвата. Има следи от удар с тъп предмет по главата. Вероятно метална тръба. Той обаче я е взел.

Докладът от Отдела по отпечатъци дойде. Имаше осемдесет и девет отпечатъка от района около трупа, където бе най-вероятно да се е докоснал престъпникът. Райм още на пръв поглед забеляза, че някои от тях са необичайни, и при по-внимателно вглеждане установи, че са от каучукови накрайници. Не си направи труда да сканира останалите.

Пристъпиха към микроуликите и откриха следи от същото неорганично масло, което бяха намерили в музикалното училище, от каучук, грим и алгинат.

Детектив Куан от Пети участък се обади и докладва, че при претърсването на контейнерите около дома на Калвърт не са намерени нито дрехите, нито оръжието на убиеца. Райм му благодари и му заръча да продължават. Детективът отговори с престорен ентусиазъм, показващ ясно, че претърсването вече е приключило. Райм се обърна към Сакс:

— Каза, че е стъпкал часовника на Калвърт.

— Да. Точно в дванайсет.

— Часовникът на другата жертва беше счупен в осем часа. Той явно има график. И вероятно е набелязал следващата си жертва за четири следобед.

След по-малко от три часа.

Купър се обади:

— С огледалото нямаме късмет. Името на производителя е изтрито. Има няколко истински отпечатъка, но са така замазани от каучуковите накрайници, че сигурно са на продавача. Все пак ще ги вкарам в компютъра.

— Намерих и обувки — обяви Сакс и вдигна една картонена кутия.

— Неговите ли?

— Вероятно. Марка „Еко“, същия номер като отпечатъците от консерваторията.

— Оставил ги е. Защо? — почуди се Селито.

— Сигурно защото е знаел, че сме открили, че носи точно такива — предположи Райм. — Страхувал се е, че някой ще ги забележи на краката на възрастната дама.

— Има хубави микроулики от грайферите и между подметката и борда — обяви Мел Кунър; отвори плика и изстърга малко прах. — Истински рог на изобилието.

Надали може да се направи такова сравнение, но за криминалното разследване остатъците от почва са море от информация.

— Сложи ги на микроскопа, Мел — подкани го Райм. — Да видим какво има тук.

Основен уред при изучаването на микроулики е микроскопът и въпреки многобройните подобрения в течение на години съвременните апарати не се различават много от месинговата тръба, изобретена от холандеца Льовенхук през шестнайсети век.

Освен стария сканиращ електронен микроскоп, който рядко използваше, Райм имаше и два светлинни. Единият беше обикновен, но надежден лабораторен модел — тринокуляр, с два окуляра и една малка камера в средата.

Вторият — който Купър използваше сега — бе стереомикроскоп. С него бяха изследвали и влакната от предишното местопрестъпление. Този вид инструменти имат сравнително малко увеличение и се използват за изследване на по-големи триизмерни обекти, като насекоми и растителни остатъци.

Образът от видното поле се показа на компютърния екран.

Неопитните детективи веднага превключват на най-голямото увеличение. За целите на разследването обаче най-ефикасните увеличения са сравнително малки. Купър започна с четирикратно и завърши с трийсеткратно.

— Фокусирай — напомни Райм.

Купър завъртя страничния винт на микроскопа и образът стана кристално ясен.

— Добре, да се поразходим — обяви Райм.

Техникът внимателно започна да мести предметната масичка. По екрана се задвижиха стотици частици: тъмни, червени, зелени, прозрачни. Както винаги в такива случаи, Райм се почувства като воайор, който шпионира някакъв чужд свят, нямащ никаква представа, че го наблюдават.

И този свят можеше да му покаже много неща.

— Косми — обяви Райм. — Животински.

Това личеше от броя на люспичките.

— От какво? — попита Сакс.

— Най-вероятно от куче — отвърна Купър и Райм се съгласи.

Техникът проведе търсене в компютърната картотека за животински косми.

— Две породи — обяви след малко. — Не, три. Една среднокосместа порода. Германска или белгийска овчарка. Другите са дългокосмести. Английска овчарка или дългокосмест териер.

Купър фокусира микроскопа върху друг участък от видното поле. На екрана се показа скупчване от кафеникави зърна и тръбички.

— Какви са тези дългите неща? — поинтересува се Селито.

— Влакна — предположи Сакс.

Райм погледна екрана и обяви:

— Суха трева, растителни остатъци. Другото обаче не ми е познато. Пусни му една хроматография, Мел.

Скоро резултатът стана известен. На монитора се появи диаграма с различните вещества в пробата: жлъчни пигменти, стеркобипин, уробилин, индол, нитрати, скатол, меркаптани, хидрогенсулфиди.

— Аха.

— Аха ли? — измърмори Селито. — Какво „аха“?

— Команда, микроскоп едно.

Образът от микроскопа отново се появи на монитора.

— Очевидно е: мъртви бактерии, частично разложени влакна и трева. Това са лайна. О, извинете за нетактичността. Изпражнения. Нашият престъпник е нагазил в нещо неприятно.

Това беше окуражително — космите и изпражненията са добри улики. Ако подобни се открият по обувките на заподозрения, около дома или по колата му, с голяма вероятност може да се твърди, че това е извършителят.

Резултатът за пръстовите отпечатъци по огледалото се получи. В компютърната система нямаше такива. Нищо чудно.

— Какво друго? — попита Райм.

— Нищо — отвърна Сакс. — Това беше.

Райм се взря в таблицата с уликите. В този момент на вратата се позвъни и Том отиде да отвори. Върна се с един униформен полицай. Той застана чинно на прага, както всички по-млади блюстители на реда, когато влизаха в обителта на легендарния Линкълн Райм.

— Търся детектив Бел. Казаха ми, че е тук.

— Аз съм — обади се Бел.

— Нося доклада от огледа в кабинета на Чарлс Грейди.

— Благодаря.

Детективът взе папката и кимна на младия полицай, който хвърли плах поглед на Райм и излезе.

Бел прочете съдържанието на документите и вдигна рамене:

— Нищо не ми говори. Линкълн, би ли хвърлил един поглед?

— Разбира се, Роланд. Сложи листовете на тази рамка за четене. Чакай, Том ще го направи. Какъв е проблемът? По случая с Андрю Констабъл ли?

— Да.

Бел разказа за проникването в кабинета на Грейди. Болногледачът монтира доклада на рамката и Райм се приближи с количката. Внимателно прочете първата страница.

— Команда, обърни.

Престъпникът беше проникнал, като счупил стъклото на вратата към чакалнята и я отворил отвътре (вратата за самия кабинет на прокурора бе от масивно дърво и се беше оказала непреодолимо препятствие).

Криминалистите бяха намерили нещо интересно: върху и около бюрото на секретарката имало доста влакна. В доклада се описваше цветът им: повечето били бели, някои — черни, а имало и един червен. Нищо конкретно обаче. Открили и две парченца златисто фолио.

Проникването станало след почистването на кабинета, следователно влакната не бяха оставени от секретарката или от някого, имащ законно право да влиза в помещението. Най-вероятно идваха от престъпника.

Райм стигна до последната страница.

— Това ли е? — попита.

— Предполагам — отвърна Бел.

— Команда, телефон — изръмжа Райм. — Набери Перети, Винсънт.

Райм бе наел Перети в Криминалния отдел преди няколко години и полицаят се оказа талантлив. Много повече умения обаче беше показал при далеч по-неприятните за Райм политически интриги в полицейското управление. Сега бе началник на отдела.

— Как си, Линкълн? — прозвуча гласът му.

— Добре, Винс. Сега…

— Работиш по случая с Фокусника, нали? Как върви?

— Горе-долу. Слушай, обаждам ти се за друго. Тук съм с Роланд Бел. При мен е докладът за разбиването на кабинета на Грейди…

— О, случаят „Андрю Констабъл“. С какво мога да ти помогна?

— Докладът е непълен. Имам нужда от повече информация. При огледа са намерени някакви влакна. Искам да знам точния състав на всеки вид, дължина, диаметър, оттенък, оцветители, износване.

— Чакай да взема химикалка. — След малко отново се обади: — Давай.

— Искам също електростатични изображения на всички отпечатъци от обувки и снимки от пода. Също списък на всички предмети върху бюрото на секретарката, етажерката и шкафа. На всичко във всички чекмеджета и по стените и точното му разположение.

— Всичко, което е докосвал престъпникът? Добре, ще…

— Не, Винс. Всичко, което е в кабинета. Всичко. Кламерчета, снимки на децата на секретарката. Прахта в горното чекмедже. Не ме интересува дали престъпникът ги е докосвал.

— Ще изпратя някого — измънка не толкова ентусиазирано Перети.

Райм не виждаше защо самият Перети да не го направи, както би сторил той, въпреки че беше началник на отдела. В сегашната му роля на консултант обаче влиянието му бе ограничено.

— Благодаря, Винс.

— Няма защо.

Когато затвори, Райм се обърна към Бел:

— Докато не получим тази информация, друго не мога да направя.

Влакна и въоръжени групировки… Мистерии. В момента обаче нека друг се занимава с тях. Райм имаше достатъчно загадки за разплитане и не разполагаше с много време. Показанията на счупените часовници, изписани на дъската, му напомняха, че до нападението на Фокусника над следващата му жертва остават по-малко от три часа.

13.

През 1900 година в Манхатън имало над 100 000 коня и понеже и тогава пространството в града било малко, много животни живеели в „небостъргачи“ — или поне така наричали тогава дву- и триетажните им жилища.

Един подобен многоетажен обор е останал и до наши дни — реномираната Хамърстедска конна академия в Горен Уестсайд. Тя се помещава в първоначалната си сграда от 1855 година, разполага, със стотици отделения за коне над разположената на приземното ниво арена и организира както курсове по езда, така и представления. Такова струпване на животни може да изглежда неуместно за голям град от двайсет и първи век, какъвто е Ню Йорк, но ако имаме предвид, че огромните зелени площи на Сентрал Парк са само на няколко преки, това няма да е чак толкова странно.

Академията разполага с деветдесет коня, частна собственост или за даване под наем.

Червенокосо момиче водеше по стръмната рампа расов жребец, за да го предаде на чакащата ездачка.

Черил Марстън изпита познатото усещане, което чувстваше всяка събота по това време при вида на високия, охранен жребец.

— Здравей, Дончо Кончо — поздрави тя животното, чието пълно име беше Дон Жуан Мидълбъргски.

Жребец женкар, шегуваше се често тя. Това бе съвършено вярно, защото конят не понасяше мъже ездачи. На Марстън обаче се подчиняваше безропотно.

— Ще се видим след час — викна тя на момичето.

Сетне възседна Дончо Кончо, хвана юздите, почувства яките мускули под себе си. Стисна колене и животното тръгна. Поеха бавно по 86-а улица към Сентрал Парк. Тропотът на копита караше минувачите да спират и да гледат с възхищение красивото животно и стройната му ездачка с облекло на жокей и дълга руса плитка.

Когато навлязоха в парка, Марстън погледна на юг към небостъргача, в който прекарваше по петдесет часа на седмица като юрист в една фирма за корпоративно право. В работата имаше достатъчно проблеми, например многобройните „прецакани проекти“, както се изразяваше един от колегите ѝ. Сега обаче съзнанието ѝ бе свободно от такива мисли. Нищо не можеше да помрачи тези мигове. Тук, възседнала едно от най-прекрасните Божии чеда, понесена в галоп в топлия следобед сред ранните пролетни цветя, тя беше неуязвима за проблемите на ежедневието.

Това бе първият хубав пролетен ден.

Половин час обикаля езерото бавно, омагьосана от това уникално сливане между две допълващи се живи същества, всяко от тях — силно и интелигентно по свой собствен начин. Носеха се в галоп, като на завоите преминаваха в тръс. След няколко минути навлязоха в по-безлюдната част на парка, близо до Харлем.

Тук цареше пълен покой.

Докато не се случи най-лошото.

Тя не разбра как точно стана. Забави, за да вземе един завой през тясната пролука между два храста, и точно в този момент един гълъб се блъсна в муцуната на коня. Животното изцвили и спря толкова рязко, че Марстън едва не се преметна през главата му. Сетне конят се изправи на задни крака и тя политна назад.

Младата жена се вкопчи за гривата и седлото и се задържа.

— О, Дони! — извика тя и опита да го потупа по врата. — Дончо Кончо, няма нищо. О, о!

Жребецът пак се изправи на задните си крака, беше като обезумял. Дали при сблъсъка с птицата не бяха пострадали очите му? Страхът за собствената ѝ безопасност бе не по-малък от загрижеността ѝ за коня. Земята беше покрита с остри камъни. Ако животното продължеше да беснее, можеше да загуби равновесие и да падне — и вероятно да я притисне под себе си. Почти всички сериозни наранявания сред ездачите се получават не от самото падане от коня, а от притискането под тялото му.

— Дони! — извика задъхано тя.

Конят отново се изправи на задните си крака, олюля се.

— Господи! Не, не…

Съзнаваше, че не може да го удържи. Копитата му тропаха по камъните, тя усещаше как мускулите му потрепват в отчаяния опит да запази равновесие.

Ако паднеше, кракът ѝ сигурно щеше да се счупи на десетина места. Може би и някое ребро.

Тя сякаш чувстваше болката. Също и неговата болка.

— О, Дони…

Неочаквано от храстите се появи мъж по анцуг. Втренчи се изненадано в коня. Скочи напред и се опита да хване юздите.

— Дръпнете се! — изкрещя Марстън. — Не можете да го спрете!

„Ще го ритне в главата!“

— Махнете се…

„Но… Какво става?“

Слабият мъж се взираше в кафявите очи на животното. Говореше нещо. Като по чудо конят се усмири. Отпусна се на четири крака. Беше неспокоен и още трепереше (като самата нея), но най-лошото, изглежда, бе преминало. Мъжът доближи главата си до неговата и му прошепна още нещо.

Накрая се отдръпна, огледа одобрително животното и се обърна към нея:

— Добре ли сте?

— Струва ми се, че да — отвърна задъхано Марстън и сложи длан на сърцето си. — Просто… стана толкова неочаквано.

— Какво се случи?

— Някаква птица го подплаши. Блъсна се в муцуната му. Сигурно го е ударила в очите.

Мъжът погледна внимателно животното и отбеляза:

— На мен ми изглежда добре. Може би не е зле да го види и ветеринар, но не забелязвам рани.

— Как го направихте? — попита тя. — Да не сте…?

— Конеукротител? — засмя се той; отмести смутено поглед (явно му бе по-комфортно да гледа коня). — Не. Просто яздя често. Имам таланта да успокоявам животните.

— Мислех, че ще паднем.

Той се усмихна скромно:

— Иска ми се да можех да успокоя и вас по някакъв начин.

— Това, което е добре за коня ми, е добре и за мен. Не знам как да ви се отблагодаря.

Приближи се друг ездач и брадатият мъж изкара Дончо Кончо встрани от пътеката, за да направи път на кафявата кобила. Загледа изпитателно коня.

— Как се казва?

— Дон Жуан.

— Под наем от „Хамърстед“ ли е, или е ваш?

— От „Хамърстед“. Чувствам го обаче като свой. Яздя го всяка седмица.

— И аз понякога взимам коне оттам. Красиво животно.

Вече поуспокоена, Марстън огледа по-внимателно мъжа. Беше с хубави черти, около петдесетте. Имаше къса брада и рунтави вежди, които се събираха над носа. На врата му се виждаше голям белег, едната му ръка беше деформирана. За нея обаче това нямаше значение. Мъжът имаше една привлекателна черта — обичаше коне. Черил Марстън, 38-годишна и разведена от четири години, усети някакво привличане. Той се засмя и отмести поглед.

— Аз…

Не се доизказа; потупа коня по хълбока, за да разсее неловкото мълчание.

Марстън вдигна вежди:

— Какво?

— Ами, като се има предвид, че след тази случайна среща може никога повече да не се видим… — Той изведнъж преодоля смущението си и добави смело: — Чудех се дали ще е прекалено нахално, ако ви поканя на кафе.

— Изобщо няма да е нахално — отвърна тя, радостна от прямотата му. — Остават ми още двайсет минути езда… Трябва да върна коня. Вие как сте с времето?

— След двайсет минути е идеално. Ще ви чакам пред хиподрума.

— Добре. О, така и не попитах, как яздите? В английски или в западен стил?

— Без седло. Бях професионалист.

— Наистина ли? Къде?

— Ако щете, вярвайте. Яздил съм в цирка.

14.

Компютърът на Купър изжужа — беше се получил имейл.

— Съобщение от нашия приятел на Девета и Пенсилвания Авеню. — Той дешифрира бележката от лабораторията на ФБР и след малко обяви: — Резултатите от маслото. Марка „Так пюр“. Може да се намери в търговската мрежа. Използва се за смазване на седла, юзди, кожени торби за зоб и други предмети, свързани с ездата.

Коне…

Райм се обърна с количката към дъската с уликите.

— Не, не, не…

— Какво има? — попита Сакс.

— Изпражненията по обувките на Фокусника.

— Какво за тях?

— Не са от кучета. От коне са! Вижте растителните останки. Къде, по дяволите, ми беше умът? Кучетата са хищници. Не пасат трева… Добре, да помислим. Пръстта, лишеят и останалите улики ни насочват към Сентрал Парк… А космите? Нали знаете алеята за кучета? Тя също е в парка.

— От другата страна на улицата — уточни Селито. — Там всички си разхождат кучетата.

— Кара — извика Райм, — в „Сирк фантастик“ има ли коне?

— Не. Изобщо нямат животни.

— Добре, изключваме цирка… Какво друго може да е замислил? Кучешката алея е близо до алеята за езда, нали? Само предположение е, но може би си е набелязал някой ездач. Може да не е следващата му жертва, но нека приемем, че е — защото това е единствената ни ясна следа.

— Наблизо има хиподрум, нали? — попита Селито.

— Да, виждала съм го — отвърна Сакс. — Някъде около Осемдесета.

— Разбери къде е и изпрати хора — нареди Райм.

Сакс поглед часовника си. Беше 13:35.

— Е, имаме малко време. Два часа и половина до следващата жертва. Достатъчно, за да го разкрием.

Райм забеляза, че Кара се мръщи.

— Какво има?

— Знаете ли, не съм сигурна, че имате толкова много време.

— Защо?

— Нали говорихме за разсредоточаването?

— Да.

— Ами, има и времево разсредоточаване. Това е да излъжеш зрителите, че нещо ще се случи в определен момент, а то се случва в друг. Например илюзионистът повтаря някакво действие на равни интервали и зрителите подсъзнателно започват да очакват следващия му ход след такъв отрязък от време. Изпълнителят обаче скъсява интервала. Зрителите вече не внимават и не виждат какво прави. Човек лесно може да усети кога има времево разсредоточаване, защото илюзионистът винаги показва на публиката дължината на интервалите.

— Например със счупени часовници — намеси се Сакс.

— Именно.

— Значи не мислиш, че имаме време до четири, така ли? — попита Райм.

Кара вдигна рамене:

— Може и да имаме. Може би е решил да убие трима души през интервали от четири часа, а после да убие четвъртата си жертва след два часа. Не знам.

— Тук нищо не е сигурно — заяви Райм. — Какво би направила ти на негово място, Кара?

Тя се засмя смутено. Не ѝ харесваше да се вживява в ролята на убиец. След малко отвърна:

— Той знае, че сме намерили часовниците. Знае, че има работа с умни хора. Не се налага да повтаря трика си. На негово място бих убила следващата жертва преди четири часа. Още в момента бих се заела с нея.

— И аз така мисля — рече Райм. — Зарязваме наблюдението и цивилните. Лон, обади се на Хауман и извикай Отряда за бързо реагиране.

— Да не го подплашим, Линк… ако и той се върти наоколо.

— Мисля, че трябва да рискуваме. Кажи на отряда какво търсим… Кой, по дяволите, знае какво търсим? Дай им някакво общо описание, доколкото можеш.

„Петдесетгодишен убиец, шейсетгодишен метач, седемдесетгодишна старица…“

Купър вдигна поглед от компютъра:

— Ето къде е хиподрумът. Конната академия „Хамърстед“.

Бел, Селито и Сакс тръгнаха към вратата.

— И аз искам да дойда — каза Кара.

— Не — възрази Райм.

— Може да има нещо, което само аз ще забележа. Ако някой прилага трикове с ръце или се преобразява. На мен ще ми направи впечатление.

— Не. Твърде опасно е. Никакви цивилни на полевите операции. Това е правило.

— Не ме интересуват правилата. Мога да помогна.

— Кара…

Младата жена погледна многозначително снимките на Тони Калвърт и Светлана Расникова на дъската. Сетне се обърна към Линкълн Райм с хладно изражение. С този прост жест му напомняше, че именно той я бе накарал да участва в този случай, че той я бе въвлякъл в този жесток свят и я беше превърнал от невинно момиче в човек, свикнал с насилието.

— Добре — склони той. — Но не се отделяй от Сакс.

Тя беше предпазлива, забеляза Малерик, съвсем уместно за жена при среща с непознат мъж в парка, колкото и скромен, приятелски настроен и способен в успокояването на коне да изглеждаше той.

Все пак Черил Марстън малко по малко се отпускаше, с удоволствие слушаше разказите му за номерата, които е изпълнявал на гърба на коня на цирковата арена (които значително разкрасяваше, за да я разсее и да притъпи вниманието ѝ).

След като конегледачката и ветеринарят прегледаха Дончо Кончо и обявиха, че е добре, Малерик и нищо неподозиращата му асистентка отидоха в близкото ресторантче на Ривърсайд Драйв.

Жената вече бърбореше весело с „Джон“ (сегашното му превъплъщение) за живота си в града, за любовта си към конете, за животните, които е притежавала или яздила, за плановете си да си купи вила в Мидълбърг, Вирджиния. Той вмъкваше по някоя реплика, свързана с конете — извлечена от нейните думи или от познанията му, придобити в цирка. Животните винаги са били важни за тази професия. Хипнотизиране, изчезване, превръщане в други животни. През деветнайсети век е бил създаден един знаменит номер, при който кокошка се превръща в патица. (Методът е лесен — патицата излиза на сцената, „преоблечена“ като кокошка.) Убиването и съживяването на животни също било популярно преди активизирането на природозащитните организации — макар че животните рядко пострадвали. Все пак илюзионистът трябва да е много бездарен, ако наистина убие животното, за да създаде илюзия, че е мъртво. Освен това животните са скъпи.

За примамването на Черил Марстън в парка Малерик беше използвал един номер на Хауърд Търстън от началото на двайсети век. Самият Търстън надали би одобрил действията му, защото в представленията си той се бе отнасял към животните като към хора, ако не и като към родни деца. Малерик не беше толкова хуманен. Бе хванал един гълъб. Сетне го обърна по гръб и започна да го гали бавно по врата, докато го хипнотизира — техника, която илюзионистите от години използват, за да създадат впечатление, че птицата е мъртва. Когато Черил Марстън се приближи, той хвърли с все сила гълъба в муцуната на коня. Дончо Кончо се изправи на задните си крака, уплашен не от сблъсъка с птицата, а от ултразвуковия излъчвател, нагласен на честота, непоносима за конските уши. Преди да излезе от храстите, за да „спаси“ Черил, Малерик изключи излъчвателя и докато хване юздите, животното само се беше успокоило.

Сега жената ставаше все по-непредпазлива.

Или поне така изглеждаше.

Тази илюзия се дължеше на ментализма, използван от Малерик. Той нямаше голям опит в тази сфера, но притежаваше известни умения. Ментализмът, разбира се, няма нищо общо с телепатичното четене на мисли. Той представлява комбинация от физически и психологически методи за отгатване на факти. Сега Малерик правеше точно това: четеше езика на жестовете, не мислите на жертвата. Наблюдаваше леките промени в позата и изражението на Черил в отговор на неговите реплики. Някои му подсказваха, че се отдалечава от хода на мислите ѝ, други — че е на вярна следа.

Спомена например за някакъв приятел, който наскоро се развел, и по реакцията ѝ предположи, че и тя е разведена — и го е приела тежко. Затова, с тъжно изражение, ѝ каза, че също е разведен и че жена му го изоставила. Това го сломило, но се опитвал да го превъзмогне.

— Отказах се от цяла яхта, за да се махна от този мръсник — измърмори тя. — Шестметров ветроход.

Малерик използва и двусмислени изявления, за да я накара да мисли, че имат и други общи черти. Класически пример е репликата:

— Виждам, че сте общителна, но понякога сте доста затворена.

Това може да звучи като дълбокомислена преценка на характера, но всъщност е валидно за почти всеки човек.

Скоро разговорът се завъртя около семейните отношения. Нито Черил, нито Джон имаха деца. И двамата имаха котки, разведени родители и обичаха тениса. Какво съвпадение! Те сякаш бяха родени един за друг…

Моментът почти бе настъпил. Макар че Малерик не бързаше. Дори полицията да имаше някаква представа за следващия му ход, щяха да мислят, че ще нанесе удара си около 16:00. А сега часът беше два. Все пак, от лични подбуди, той с нетърпение чакаше следващия номер.

Може би си мислите, почитаема публика, че светът на илюзията никога не се пресича с действителността.

Сещам се за Джон Мълхоланд, известния илюзионист и редактор на специализираното списание „Сплинкс“. През петдесетте години той неочаквано се отказва от професионалната и журналистическата си кариера.

Никой не знае защо, но се носят слухове, че започнал работа за американските разузнавателни служби, за да учи шпионите на илюзионистки техники.

Какво виждате в ръката ми, почитаема публика? Вгледайте се внимателно в пръстите ми. Нищо, нали? Изглеждат празни. Но както може би вече се досещате, в тях има нещо.

Сега той използва един друг хипнотизиращ метод на Мълхоланд. Взе лъжичката си и затропа разсеяно с нея по масата. Черил се загледа в нея. За части от секундата. Това време обаче бе достатъчно за Малерик. Той се пресегна с другата си ръка към захарницата и незабелязано изсипа една ампула безцветен и безвкусен прах в кафето на жената.

Джон Мълхоланд би се гордял с него.

След няколко минути лекарството подейства; очите ѝ се премрежиха и тя заръкомаха по-оживено от обичайното. Не усещаше обаче нищо нередно. Това беше най-хубавото на известното „лекарство на изнасилвачите“ — флунитразепам, или рохипнол — човек не усещаше, че е дрогиран. Даваше си сметка за това чак на сутринта. Черил Марстън обаче надали щеше да има такава възможност.

Той я погледна и се усмихна:

— Хей, искаш ли да ти покажа нещо интересно?

— Интересно? — попита сънливо тя, примигва и се усмихна широко.

Той плати сметката, сетне ѝ каза:

— Наскоро си купих яхта.

Тя се засмя радостно:

— Яхта ли? Обичам яхтите. Каква?

— Платноходка. Тринайсетметрова. С жена ми имахме такава. При развода се падна на нея.

— Джон, не може да бъде, шегуваш се! Със съпруга ми също имахме! При развода се падна на него.

— Наистина ли? — засмя се той и се изправи. — Хайде да се разходим покрай реката. Можеш да я погледнеш от брега.

Той я насочи към вратата. Дозата явно беше добра. Тя се подчиняваше и забравяше, но нямаше да изпадне в безсъзнание, преди да стигнат храстите около Хъдсън.

Насочиха се към Ривърсайд Драйв.

— За лодки ли говорехме? — попита неадекватно тя.

— Да.

— С бившия ми съпруг имахме яхта.

— Знам. Каза ми вече.

— О, така ли?

— Чакай малко. Трябва да взема нещо.

Той спря при колата си, крадена мазда, и взе един тежък сак от задната седалка. Отново заключи колата. От сака се чу силно дрънчене. Черил го погледна и понечи да попита нещо, но явно забрави какво е мислила да каже и замълча.

— Насам.

Малерик я поведе към кръстовището, качиха се по надлеза над булеварда и слязоха от другата страна, на обраслия с храсти пуст бряг.

Той пусна ръката ѝ и я стисна здраво през кръста. Усети докосването на едната ѝ гърда, жената опря глава на рамото му.

— Я виж — рече тя и посочи реката, където плаваха десетки платноходки и моторници.

— Моята е там долу — каза Малерик.

— Обичам лодки.

— И аз.

— Така ли? — засмя се Черил.

И заобяснява, че с бившия си съпруг имали яхта, но при развода той я взел.

15.

Хиподрумът бе остатък от миналото.

Амелия Сакс усети силна миризма на обор и погледна през сводестия вход към вътрешността на старата дървена постройка. Видя коне и ездачи с черни бричове, червено-черни якета и каски за езда.

Във и около фоайето стояха шестима униформени полицаи от близкия Двайсети участък. В парка имаше още момчета под командването на Лон Селито.

Сакс и Бел влязоха в главната кантора и детективът показа значката си на жената зад гишето. Тя погледна тревожно полицаите отвън.

— Какъв е проблемът? — попита.

— Госпожо, използвате ли „Так пюр“ за смазване на седлата и кожените сбруи?

Тя погледна помощника си; мъжът кимна.

— Да, използваме. Много — отвърна жената.

— Открихме следи от тази мазнина и от конски изпражнения при разследването на убийство. Има опасност следващата жертва да е някой от служителите или клиентите ви.

— О, не! Кой?

— Точно това не знаем, за съжаление. Не сме сигурни и как изглежда престъпникът. Знаем само, че е среден на ръст. Около петдесетте. Може би има брада и кестенява коса, но не сме сигурни. Пръстите на лявата му ръка вероятно са деформирани. Искаме да разпитате служителите си и някои от редовните клиенти дали не са видели човек, отговарящ на това описание. Или друг подозрителен субект.

— Разбира се — отвърна колебливо жената. — Ще направим каквото можем.

Бел извика неколцина униформени полицаи и излезе на постланата с талаш арена.

— Ще претърсим — викна на Сакс.

Тя кимна и погледна през прозореца. Кара седеше в колата на Селито до шевролета на полицайката. Сакс изрично ѝ бе наредила да остане там.

„Триковете на Робер-Худен били по-добри от тези на марабутите. Но май замалко да го убият.“

„Не се тревожи. Аз няма да позволя да се случи на теб.“

Сакс погледна часовника си — 14:00. Свърза се с Райм.

— Сакс — прозвуча гласът му в слушалките, — хората на Лон не са видели нищо подозрително в парка. Нещо ново при теб?

— Управителката разпитва служителите и клиентите на хиподрума. Роланд и хората му претърсват конюшните.

Жената вече бе събрала група служители. Лицата им бяха намръщени и загрижени. Едно момиче, с кръгло лице и червена коса, изведнъж закри устата си с длан. Закима енергично.

— Чакай, Райм. Май излезе нещо.

Управителката кимна на Сакс да се приближи.

— Не знам дали е важно — заговори момичето, — но трябва да съобщя нещо.

— Как се казваш?

— Трейси — отвърна тя плахо. — Грижа се за конете.

— Какво има?

— Ами… става дума за една ездачка, която идва всяка събота. Черил Марстън.

— Попитай я дали идва по едно и също време — викна Райм в ухото на Сакс.

Тя предаде въпроса.

— О, да, все по същото време — отвърна момичето. — Направо цепи секундата. Идва от около година.

— Хората с редовни навици са по-лесни мишени — обади се отново Райм. — Кажи ѝ да продължава.

— И какво искаше да ни съобщиш, Трейси?

— Преди половин час май се върна от езда. Когато ми предаде Дон Жуан, това е любимият ѝ кон, ме помоли да го заведа на ветеринар, защото някаква птица се блъснала в муцуната му. И така, докато го преглеждахме, тя заразправя за мъжа, който се появил и успокоил Дони. Разказа как според него на коня му нямало нищо… и колко бил интересен, и как била много възбудена, защото я поканил на кафе, и може би бил истински конеукротител. Видях го, докато я чакаше. И си помислих: „Какво му има на ръката?“, защото той някак си я криеше. И изглеждаше, сякаш има само три пръста.

— Той е! — обяви Сакс. — Къде отидоха?

Момичето посочи към сградите около парка:

— Мисля, че натам.

— Да го опише — нареди Райм.

Момичето обясни, че мъжът имал брада и странни вежди:

— Сякаш бяха сраснали.

„При преобразяването най-важни са веждите. Ако се променят, лицето се променя с шейсет процента.“

— Какво носи? — попита Сакс.

— Леко яке, маратонки и анцуг.

— Какъв цвят?

— Якето и панталоните са тъмни. Сини или черни. Не видях ризата му.

Бел се върна от огледа и мрачно докладва:

— Нищо.

— Имаме следа. — Сакс бързо обясни за ездачката и брадатия, сетне се обърна към момичето: — И си сигурна, че тя не познаваше мъжа?

— Да. С госпожица Марстън сме си говорили много. Тя не обичаше случайните срещи. Нямаше доверие на мъжете. Бившият ѝ съпруг я измамил при развода и ѝ отмъкнал яхтата. Все още не може да го преживее.

Най-добрите илюзионисти, приятели мои, планират представленията си така, че да държат публиката винаги в напрежение.

В третото действие за днес първо видяхме една животинска илюзия с коня чудо Дончо Кончо в Сентрал Парк. След това показахме фокус с ръце и малко ментализъм.

Сега е време за един номер с измъкване.

Ще видим може би най-известния трик на Хари Худини. В този създаден лично от него фокус той бил вързан, увесен за краката и потопен в стъклен аквариум с вода. Имал само няколко минути да се извърти, да освободи глезените си и да се измъкне от съда, за да не се удави.

Аквариумът, разбира се, бил „предварително подготвен“. Решетките, които на пръв поглед пазели стъклото от счупване, всъщност му служели за опора на ръцете, за да може да се извърти и да достигне краката си. Веригите на глезените и капакът имали скрити лостчета за автоматично отваряне.

Излишно е да казвам, че в нашето представление не се използват подобни улеснения. Нашата изпълнителка трябва да се справи сама. И всичко това — само за ваше забавление.

А сега — знаменитият „Аквариум“ на господин Худини.

Вече без брада и по памучни панталони и бяла риза, Малерик стегна веригите около тялото на Черил Марстън. Първо окова краката, сетне гърдите и ръцете ѝ.

Спря и пак се огледа, но храстите ги закриваха от булеварда и реката. Наоколо нямаше жива душа.

Намираха се до една пълна с вода дупка край реката, която някога вероятно бе изпълнявала функцията на пристан за лодки. Купища строителни и битови отпадъци отдавна я бяха отделили от Хъдсън и я бяха превърнали в смрадливо, застояло езеро, около три метра в диаметър. От едната му страна имаше изгнил кей с ръждясал кран, използван някога за вдигане на лодките. Малерик закачи въжето за крана и се зае да го връзва за веригите около краката на Черил.

Специалистите по измъкването обожават веригите. Те изглеждат впечатляващо, придават вълнуващ садистичен ефект на номера и имат по-страховит вид от въжетата. И са тежки — най-подходящото средство за задържане на вързания изпълнител под водата.

— Не, не, неее — прошепна замаяната жена.

Той я погали по косата и огледа веригите. Прости и здрави. Худини е писал: „Колкото и внушително да изглеждат на публиката, от тях е по-лесно да се освободиш.“

Така беше, Малерик го знаеше от личен опит. Освобождаването от дебели въжета и вериги, омотани около тялото на илюзиониста, е невероятно лесно. Колкото по-малко и по-прости са средствата за връзване, толкова по-трудно се измъкваш от тях. Както в случая.

— Неее — прошепна немощно тя. — Боли. Моля ви!… Какво сте…?

Малерик залепи устата ѝ с тиксо. Сетне дръпна единия край на въжето, което вдигна краката на стенещата адвокатка и бавно я повлече към мътната вода.

В този прекрасен пролетен следобед в централния двор на Уестсайдския колеж между 79-а и 80-а улица се организираше панаир на художествените занаяти. Тълпата беше толкова гъста, че на практика бе невъзможно да забележиш убиеца и жертвата сред навалицата.

В този прекрасен пролетен следобед близките ресторанти и кафенета бяха претъпкани. А в момента в някое от тези заведения Фокусника може би убеждаваше Черил Марстън да се качи в колата му или да го покани в апартамента си.

В този прекрасен пролетен следобед кръстосаният от петдесетина тесни и тъмни улички квартал представляваше идеално място за убийство.

Сакс, Бел и Кара тичаха по улиците, надничаха между павилионите, в ресторантите, в тъмните входове. Навсякъде, където се сетеха. Не откриваха нищо.

Неочаквано късметът им проработи.

Двамата полицаи и Кара влязоха в кафене „Ели“ на Ривърсайд Драйв и заоглеждаха тълпата. Сакс хвана Бел за ръката и кимна към касата. До гишето бяха оставени черна шапка за езда и износен кожен камшик. Сакс изтича при управителя, мургав мъж с черти на арабин.

— Тези неща не са ли на една жена?

— Да, забрави ги преди десет минути. Тя…

— С някакъв мъж ли беше?

— Да.

— Брадат и по анцуг?

— Да. Забравиха шапката и камшика на земята до масата.

— Знаете ли къде отидоха? — намеси се Бел.

— Какво става. Да няма…?

— Къде? — настоя Сакс.

— Ами чух да ѝ казва, че ще я заведе да види някаква лодка. Но се надявам да я е завел у дома.

— Защо?

— Ами… жената изглеждаше болна. Предполагам, че затова си забрави нещата.

— Болна ли?

— Не можеше да се държи изправена, ако ме разбирате. Имаше вид на пияна, но пиха само кафе. И когато дойдоха, тя си беше съвсем на ред.

— Дрогирал я е — измърмори Сакс.

— Дрогирал ли? — изненада се управителят. — Какво става тука, бе?

— На коя маса седяха? — попита Сакс.

Той посочи една маса, където четири жени ядяха шумно и бъбреха на висок глас.

— Извинете — каза им Сакс и направи бърз оглед наоколо.

Не видя ясни следи около масата.

— Да тръгваме — обърна се към Бел.

— Ако е искал да ѝ показва лодки, вероятно са тръгнали към Хъдсън.

Сакс кимна към масата, където бяха седели Фокусника и Черил, обърна се към управителя:

— Това е място на престъпление, не искам да се чисти наоколо. И ги преместете на друга маса — добави, като посочи четирите ококорени жени, които бяха млъкнали от удивление.

16.

Тя видя плачещия си съпруг.

Плачеше от съжаление, че „трябва да сложи край на този брак“.

На този брак.

Като „хвърли този боклук“.

Или „изгони това куче“.

„Това беше нашият проклет брак! Не някакъв отпадък.“

Рой обаче не беше на това мнение. Той предпочиташе онова кюфте вместо нея.

Нова струйка топла, лигава вода проникна в носа ѝ.

„Въздух, въздух… искам въздух!“

Черил Марстън видя баща си и майка си на Коледа, беше преди дяла вечност. С лукави изражения те извадиха колелото, което Дядо Коледа ѝ бе донесъл от Северния полюс.

„Виж, миличка. Дядо Коледа ти е донесъл розова каска да си пазиш главичката…“

„Аааа…“

С кашляне и останала без глътка въздух, стегната с веригите, Черил се издигна от мътната мазна вода на мръсното блато. Завъртя се бавно на въжето, с което бе обесена надолу с главата на металния кран.

Пулсът кънтеше в ушите ѝ.

„Стига, стига, стига!“ — понечи да извика.

Какво ставаше? Спомняше си бегло как Дончо Кончо се беше изправил на задните си крака, как някой ѝ помогна да го успокои, мил човек; после кафенето, разговора, нещо за лодки, сетне замайването, глупавото кискане.

Накрая веригите. Ужасната вода.

А сега и този мъж, наблюдаващ със задоволство как тя умира.

Как можеше да се отнася с нея по такъв начин? Човек, който толкова обича конете, да е така жесток към една жена. „Какво правиш? Това съм аз! Ние знаем всичко един за друг. И двамата сме разведени, нямаме деца, обичаме конете, котките, яхтите… Ние сме сродни души!“ Тя продължи да се върти бавно и той вече не виждаше умолителния ѝ поглед; пред очите ѝ постепенно се появиха далечните небостъргачи на Ню Джърси, на няколко километра от другата страна на река Хъдсън.

Продължи да се върти и пред погледа ѝ отново се появиха люляковите храсти. И той. Погледна я, кимна и отново я спусна с въжето в отвратителното блато.

Черил се изви отчаяно, сякаш водата я изгаряше. Тежестта ѝ обаче — тежестта на веригите — я потопи. Тя задържа дъха си и се сгърчи, разтърси глава, напразно опита да се измъкне от железните окови. Отвори очи под зеленикавата вода, в която се стрелкаха водни насекоми.

Съпругът ѝ отново се появи, отново заобяснява защо разводът бил най-доброто, което можело да ѝ се случи. Рой вдигна поглед, избърса крокодилските си сълзи. Така щяло да ѝ бъде по-добре. Я, ето един подарък за нея. Той отвори вратата и зад нея се показа чисто ново колело. С извито кормило, с помощни колелца отзад и каска — розова, — за да пази главичката ѝ.

Черил се отказа.

„Ти печелиш. Вземи проклетата яхта, вземи си проклетата любовница. Само ме остави на мира, моля те.“

Сетне вдиша през носа си и остави милостивата смърт да проникне в дробовете ѝ.

— Там! — изкрещя Амелия Сакс.

Двамата с Бел се затичаха към гъстите храсти на брега на Хъдсън. До изгнилия кей стоеше някакъв мъж. Районът беше обрасъл, покрит с отпадъци и вонеше на застояла вода.

Мъжът носеше памучни панталони и бяла риза и държеше единия край на въжето, закачено на нисък, ръждясал кран. Другият край беше потопен във водата.

— Хей, ти! — изкрещя Бел.

Косата му беше кестенява, но дрехите бяха различни. И нямаше брада. Веждите му не изглеждаха толкова рунтави. Сакс не можеше да види дали пръстите на лявата му ръка са сраснали.

Всъщност какво значение имаше?

Фокусника можеше да е мъж, можеше да е жена.

Фокусника можеше да е невидим.

Когато се приближиха, той ги погледна с видимо облекчение.

— Насам! — изкрещя. — Помогнете ми! Насам! Във водата има жена!

Бел и Сакс оставиха Кара на пътеката и се втурнаха през храстите към застоялата локва.

— Не му се доверявай — извика Сакс на Бел.

— Разбрах, Амелия.

Мъжът задърпа по-силно въжето. От водата се показаха крака с тъмни панталони, после тялото на безжизнена жена. Беше увита с вериги. „О, горката! — помисли си Сакс. — Потопил я е надолу с главата! Дано е жива.“

Бързо се приближиха, Бел вече викаше подкрепления и линейка по радиостанцията. Няколко души бяха спрели на надлеза и ги наблюдаваха разтревожено.

— Помогнете ми! Не мога да я изтегля сам! — извика задъхано мъжът. — Онзи човек я беше вързал и я потопи във водата. Опита се да я убие!

Сакс извади пистолета си и го насочи към мъжа.

— Хей, какво правите? — попита уплашено той. — Аз я спасих! — Кимна към мобилния телефон на колана си. — Аз повиках полицията.

Тя още не виждаше лявата му ръка; беше скрита под дясната.

— Не пускайте въжето, господине — нареди тя. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

— Не съм направил нищо!

Той изхриптя. Може би не от усилие, а от астма.

Като се стараеше да не пречи на видимостта на Сакс, Бел хвана крана и го завъртя към тинестия бряг. Достигна жената и я придърпа към себе си; мъжът отпусна постепенно въжето, докато полицаят я остави да легне на земята. Тя беше напълно неподвижна. Детективът свали тиксото от устата ѝ, откачи веригите и се зае да ѝ прави изкуствено дишане.

Сакс извика към десетината души, събрали се наоколо:

— Стойте настрана. Има ли сред вас лекар?

Никой не се обади. Тя погледна жертвата и забеляза, че помръдва… Да! Бяха дошли навреме. Сетне се огледа и видя парче блестящ тъмносин плат. Забеляза ципа и част от ръкав. Можеше да е анцугът му.

Мъжът проследи погледа ѝ.

Това някаква реакция ли беше? Леко примигване? Не можеше да е сигурна.

— Господине — каза тя със строг глас, — докато всичко се изясни, ще трябва да ви сложа белезници. Вдигнете ръцете…

Изведнъж прозвуча тревожен мъжки глас:

— Хей! Глей надясно! Оня с анцуга ще стреля!

Зяпачите се разкрещяха и залегнаха. Сакс приклекна, извъртя се надясно, присви очи.

— Роланд, внимавай!

Бел залегна до жената и се обърна в същата посока, в която и Сакс; вдигна оръжието си.

Там обаче нямаше човек с анцуг. Но може би…

„О, не — помисли си. — Не!“

Ядосана сама на себе си, тя осъзна какво е станало. Гласът идваше от същия мъж. Вентрилоквизъм.

Бързо се обърна. В този момент в ръката на заподозрения блесна ярка светлина и я заслепи.

— Амелия! — извика Бел. — Не виждам нищо! Къде е?

— Не ви…

Откъм мястото на Фокусника прозвучаха няколко гърмежа. Случайните минувачи се разбягаха уплашени. С присвити очи Сакс и Бел затърсиха престъпника, но когато зрението им се възстанови, него вече го нямаше. Тя стоеше, насочила пистолет към облак лек дим от бомбички.

Погледна на изток и видя Фокусника от другата страна на улицата. Той побягна, но зърна една полицейска кола със запалени светлини и включена сирена. Втурна се нагоре по широкото стълбище на близкия колеж и изчезна в тълпата на панаира, като игла в копа сено.

17.

Те бяха навсякъде…

Десетки полицаи.

Търсеха го.

Задъхан, разкъсван от болка, Малерик се облегна на хладната стена на една от сградите на колежа.

Пред него, в просторния двор бяха наредени павилионите на панаира; между тях сновеше тълпа. Той погледна на запад, откъдето беше дошъл. Полицията вече бе блокирала този изход. От северната и южната страна на двора се издигаха високи сгради. Прозорците бяха затворени и нямаше врати. Единственият път за бягство беше на изток, от другата страна на големия двор с павилиони и стотици хора.

Той се насочи натам, но не посмя да се затича.

Защото всеки илюзионист знае, че бързото движение привлича вниманието.

Ако си бавен, ставаш невидим.

Той погледна стоките на една сергия, кимна одобрително на един китарист, засмя се на един клоун с балони. Правеше това, което правеха всички останали.

Защото различното привлича вниманието.

Еднаквото не се забелязва.

Продължи бавно на изток. Чудеше се как ли го е открила полицията. Той, разбира се, очакваше да намерят трупа на удавената адвокатка по някое време през деня, но те бяха дошли толкова бързо. Сякаш знаеха, че ще отвлече някого в тази част на града, може би дори от самия хиподрум.

Как?

Покрай павилионите и сергиите, покрай куклената трупа върху една сцена с червени, бели и сини платнища. Изходът беше пред него — източните стълби на двора, водещи към Бродуей. Само петдесетина крачки към свободата.

Трийсет…

Тогава обаче той забеляза примигващи светлини. Изглеждаха почти толкова ярки като блясъка от светкавицата, който бе използвал, за да се измъкне от червенокосата полицайка. Пред стълбището спряха четири патрулни коли. Междувременно пристигаха още полицаи, цивилни. Идваха по стълбите и се смесваха с тълпата. Оглеждаха посетителите.

Малерик си даде сметка, че е обкръжен. Обърна се спокойно и се върна сред тълпата. Цивилните се движеха бавно на запад. Започнаха да спират мъже около петдесетте, гладко избръснати и носещи светли ризи и тъмни панталони. Точно както беше облечен той.

Спираха обаче и петдесетгодишни мъже с бради и друго облекло. Това означаваше, че знаят за преобразяването му.

Той видя и още нещо, което го ужаси. Полицайката с хладните очи и яркочервената коса, която се опита да го арестува край реката, се появи откъм западното стълбище и тръгна през тълпата.

Малерик се извърна, наведе се и се направи, че разглежда някаква бездарна керамична статуетка.

Какво да предприеме? Оставаше му само един костюм за бързо преобличане, но ако го използваше, щеше да се окаже без друго прикритие.

Червенокосата забеляза някакъв човек със сходна фигура и облекло. Бързо се приближи до него и го огледа внимателно. Сетне се обърна и продължи сред тълпата.

Стройният, кестеняв полицай, който беше оказал първа помощ на Черил Марстън, също се качи по стълбите и двамата с полицайката размениха няколко думи. С него имаше друга жена — тя не приличаше на полицайка. Имаше къса червеникава коса и беше много слаба. Тя огледа тълпата и прошепна нещо на полицайката, която се насочи в друга посока. Момичето с късата коса и полицаят останаха заедно.

Малерик знаеше, че рано или късно ще го забележат. Трябваше да се измъкне сега, преди да са се появили още ченгета. Той се приближи до една редица преносими тоалетни, влезе в една кабинка и се преобрази. Излезе след трийсет секунди, като учтиво задържа вратата за една възрастна дама. Тя се поколеба и се отдръпна; явно реши да не използва тоалетната след такъв подозрителен субект — рокер с опашка, бирено коремче, намачкана шапка, изпъстрена с петна дънкова риза с емблемата на „Харли Дейвидсън“ и мръсни черни дънки.

Той взе един изхвърлен вестник и го нави на руло, хвана го с лявата ръка, за да прикрие пръстите си. Сетне продължи към източния изход на панаира, като разглеждаше изрисуваните чаши, ръчно изработените играчки, кристалните украшения, компактдисковете. Един полицай го погледна за кратко, но бързо отмести очи.

Той се приближи към изхода.

Стълбището към Бродуей беше широко трийсетина метра и полицаите бяха преградили по-голямата му част. Спираха както мъжете, така и жените, излизащи от панаира, и им искаха документи.

Той видя детектива и момичето с късата коса наблизо. Стояха до една сергия. Тя шепнеше нещо в ухото на полицая. Дали го беше забелязала?

Необуздан гняв обхвана Малерик. Така беше изпипал представлението — всеки номер, всеки трик водеше плавно към утрешния финал. Този уикенд той щеше да изпълни най-съвършената илюзия в историята. А сега всичко бе застрашено от провал. Той се замисли за разочарованието на учителя си. За разочарованието на почитаемата публика… Ръката му, стиснала малка картина на Статуята на свободата, затрепери.

Не можеше да го позволи!

Той остави картината и се обърна.

Ала застина на място.

Червенокосата полицайка стоеше само на няколко крачки от него и гледаше в друга посока. Той бързо насочи вниманието си към една сергия с украшения и попита продавача с изразен бруклински акцент за цената на чифт обеци.

С ъгълчето на окото си забеляза, че полицайката го поглежда, ала тя бързо се обърна, вдигна радиостанцията си и каза:

— Пет-осем-осем-пет. Искам кабелна връзка с Линкълн Райм.

— След малко продължи: — На панаира сме, Райм. Трябва да е тук… Няма начин да се е измъкнал, преди да затворим изходите.

Ще го хванем. Дори да се наложи да претърсим всички, ще го хванем.

Малерик бавно се отдалечи. Какво можеше да направи?

Разсредоточаване, само това му оставаше. Нещо, което да разсее полицията и да му спечели само пет секунди, през които да се измъкне покрай кордона и да се слее с тълпата на Бродуей.

Ала как да им отвлече вниманието?

Нямаше повече бомбички, за да симулира изстрели. Да запали някой павилион? Не, това щеше да причини неконтролируема паника, от каквато нямаше нужда.

Отново го обхванаха гняв и страх.

В този момент обаче чу гласа на учителя си отпреди много години — тогава момчето бе допуснало грешка, която едва не провали номера на илюзиониста. След представлението наставникът му го дръпна настрани. Готово да избухне в сълзи, момчето сведе поглед към земята.

„Какво е илюзия?“ — попита учителят му.

„Наука и логика“ — дойде моментално отговорът (наставникът му набиваше стотици подобни сентенции в главите на питомците си).

„Наука и логика, да. Ако се допусне грешка — заради теб, заради асистента или заради самия Господ, — трябва веднага да използваш науката и логиката, за да спасиш положението. Действай незабавно. Бъди смел. Преценявай реакциите на публиката. Превърни провала в аплодисменти.“

Този спомен успокои Малерик. Той тръсна опашката си и се огледа.

„Бъдѝ смел. Превърнѝ провала в аплодисменти.“

Сакс отново огледа хората наоколо — мъж и жена с две изнервени деца, рокер с риза на „Харли Дейвидсън“, две млади европейки, пазарящи се за някакво бижу.

Забеляза Бел близо до павилионите със закуски. Но къде беше Кара? Тя понечи да махне на детектива, но пред нея се изправиха няколко души и тя го изгуби от поглед. Тръгна към него, без да спира да се оглежда. Чувстваше се неловко като в консерваторията тази сутрин, въпреки че небето беше ясно и слънцето грееше.

„Зловещо…“

Знаеше какъв е проблемът. Когато патрулира, полицаят трябва да се чувства в свои води. Тоест — не само да познава района си, обитателите му, а да знае какви сили действат там, какви престъпници може да очаква, колко са опасни, как биха нападнали жертвите си… и теб.

В случая с Фокусника Сакс не се чувстваше в свои води. В момента той можеше да е в метрото и да пътува към центъра. Или да е на един метър от нея. Тя просто нямаше представа.

Точно в този момент почувства как някой минава много близо до нея. Усети дъха му или течението от дрехите му. Извъртя се бързо, стисна ръкохватката на пистолета си (спомни си колко лесно ѝ го бе измъкнала Кара).

Около нея имаше пет-шест души и никой не изглеждаше да е причината за внезапния полъх.

А дали не се лъжеше?

Някакъв мъж се отдалечаваше с накуцване. Не можеше той да е Фокусника. Не можеше ли?

„Той може да се преобразява за секунди.“

Около нея: възрастна двойка, рокер с опашка, трима юноши, едър мъж с униформа на продавач в закусвалня. Тя се намираше сред море от хора, уплашена за себе си и за всички около нея.

Внезапно отекна женски писък.

— Там! Гледайте! Господи, има ранен!

Сакс извади пистолета си и се насочи към скупчилите се хора.

— Извикайте лекар!

— Какво има?

— О, Боже, не гледай, миличко!

В източния край, недалеч от сергиите със закуски, се събираше тълпа. Някой лежеше на земята.

Сакс вдигна радиостанцията си, за да извика медицинския екип, и започна да си проправя път сред тълпата.

— Пуснете ме да мина, пуснете…

Тя спря в кръга от зяпачи и застина.

— Не. О, не…

Пред нея лежеше поредната жертва на Фокусника.

Пурпурната блуза на Кара и плочите наоколо бяха покрити с кръв. Главата ѝ беше извита назад, а безжизнените ѝ очи гледаха втренчено лазурното небе.

18.

Застинала от ужас, Сакс закри устата си с ръка.

„О, Господи, не…“

„Триковете на Робер-Худен били по-добри от тези на марабутите. Но май замалко да го убият.“

„Не се тревожи. Аз няма да позволя това да се случи на теб.“

Ала все пак беше допуснала. Толкова се бе улисала в търсене на Фокусника, че беше забравила за момичето.

„Не, не, Райм, някои мъртви не могат да бъдат забравени. Тази трагедия ще ме преследва вечно.“

Сетне обаче си помисли: „Няма време за скръб. Трябва да потърсим възмездие. Започни да мислиш като ченге, по дяволите, Фокусника е наблизо. И няма да се измъкне. Това е местопрестъпление и ти знаеш какво да правиш!

Първо. Затворѝ изходите.

Второ. Съхранѝ местопроизшествието.

Трето. Съберѝ, защитѝ и разпитай свидетелите.“

Тя се обърна към двама полицаи, за да ги натовари с тези задачи. Но тъкмо понечи да заговори, когато от радиостанцията ѝ изгърмя глас:

— Патрул четири-седем до всички. Заподозреният току-що излезе от източния изход на панаира. Намира се на Уестенд и наближава Седемдесет и осма улица, движи се на север, пеша… Носи дънки, синя риза с емблема на „Харли Дейвидсън“. Дълга коса, с опашка, черна шапка с козирка. Не личи да е въоръжен… Ще го изгубя в тълпата… Всички свободни полицаи да дойдат за подкрепление.

Рокерът! Беше се преобразил. Бе пробол Кара с нож, за да ги разсее, и се беше измъкнал в суматохата.

„А беше на две крачки от мен!“

Други полицаи започнаха да се обаждат, за да потвърдят, че се включват в преследването, макар че престъпникът очевидно имаше голяма преднина. Сакс погледна Роланд Бел, който се взираше намръщено в Кара и държеше радиостанцията до ухото си. Той я видя и ѝ кимна към изхода. Сакс нареди на най-близкия полицай да съхрани местопроизшествието, да извика лекар и да събере свидетелите.

— Ама… — започна оплешивяващият млад мъж, който явно не беше склонен да приема заповеди от жена с неговия чин.

— Няма „ама“. — Сакс не беше в настроение да спори за старшинството. — Ако искаш, можеш да се оплачеш на началника си. По-късно.

С тези думи, без да обръща внимание нито на полицая, нито на болките от артрита си, Амелия Сакс се втурна след Роланд Бел по стълбите в преследване на убиеца на приятелката им.

„Бърз е.

Обаче аз съм по-бърз.“

Лоурънс Бърк, полицай с шестгодишен стаж в патрулния отдел, излезе от Ривърсайд Драйв на Уестенд Авеню само десетина метра зад беглеца, някакъв скапан рокер с риза на „Харли Дейвидсън“.

Тичаше сред тълпата от пешеходци като на мачовете в гимназията.

И точно както тогава, Лари Бързака настигаше беглеца.

Когато чу сигнала за преследването, той тъкмо отиваше към реката, за да помогне за охраната на местопрестъплението. Обърна се и се озова лице в лице с преследвания — някакъв мизерен рокер.

— Хей, ти! Стой!

Рокерът не спря. Провря се покрай Бърк и се втурна отчаяно на север. И също както в гимназия „Удроу Уилсън“, когато тичаше всичките седемдесет и два метра на игрището след Крис Бродерик (и го поваляше на по-малко от метър преди голлинията), Бързака се втурна след престъпника.

Бърк не извади пистолета си. С изключение на случаите, когато престъпникът е въоръжен и има пряка опасност да простреля някой случаен минувач, полицаят няма право да използва оръжие, за да го спре. А на застрелването на човек в гърба щеше да се погледне с доста лошо око при евентуалното разследване, да не говорим за пагубните последствия от такова действие върху израстването му в кариерата.

— Хей, скапан нещастник! — извика задъхано Бърк.

Рокерът зави на изток по една пресечка и хвърли уплашен поглед на Бързака, който безмилостно скъсяваше дистанцията.

Беглецът зави наляво по една тясна уличка. Полицаят взе завоя доста по-плавно от „господин Харли“ и не изостана нито крачка.

Някои участъци използваха мрежи или електрошокови пистолети за залавяне на бегълци, но в Ню Йорк нямаше толкова напреднала техника. Освен това в момента нямаше значение, защото Лари Бърк имаше опит и в други спортове освен бягането. Например в ръгбито.

Когато стигна на един метър зад преследвания, той се хвърли напред, без да забравя да използва тялото на беглеца за омекотяване на падането си.

— Боже… — изстена престъпникът.

Двамата се проснаха на паважа и се изтъркаляха до купчина боклук.

— Мамка му! — изръмжа Бърк; бе ожулил рамото си. — Негодник!

— Нищо не съм направил! — измънка рокерът. — Защо ме гониш?

— Млък!

Бърк му сложи белезници и понеже беглецът беше доста добър бегач — и пластмасови ограничители на краката. Хубаво ги стегна. Погледна кървавото си рамо.

— Проклятие, одрах се. Ох, боли. Негодник!

— Не съм направил нищо. Разглеждах панаира. Просто…

Бърк се изплю на паважа, пое си дълбоко въздух.

— Абе ти не разбираш ли какво ти се говори? Казах да си затвориш устата. Няма да повтарям… Мамка му, как боли!

Той претърси арестувания и намери портфейла му. Вътре имаше само пари, никакви документи. Интересно. Нямаше нито оръжие, нито наркотици, което бе доста странно за рокер.

— Можеш да ме заплашваш колкото си щеш, но искам адвокат. Ще те съдя! Ако си мислиш, че съм направил нещо нередно, много грешиш, господинчо.

Когато обаче вдигна ризата и фланелката на заловения, Бърк примигна удивено. По гърдите и корема на мъжа имаше наистина сериозни белези. Зловещи. Още по-странна беше чантичката, около кръста му — като тези, които Бърк и жена му бяха носили на екскурзията си в Европа. Бърк разгледа съдържанието ѝ, но вътре имаше само анцуг, поло, памучни панталони, бяла риза и мобилен телефон. И — ето това вече бе наистина странно — гримове. Всичко беше така подредено, сякаш заподозреният е искал да изглежда дебел.

Много странно…

Бърк си пое дълбоко въздух и в ноздрите му проникна гадна воня на боклук и урина. Той включи радиостанцията си.

— Патрул пет-две-едно-две до централата… Арестувах заподозрения от Ривърсайд.

— Ранени?

— Не.

„Ако не броим проклетото одраскване на рамото ми.“

— Местоположение?

— Една пряка и половина на изток по Уестенд. Чакайте малко, ще погледна името на улицата.

Бърк отиде в началото на уличката, за да види номера ѝ и да изчака колегите си. Едва тогава възбудата от преследването започна да преминава. Без нито един изстрел. Поредният заловен негодник… Мамка му, какво прекрасно усещане — почти толкова хубаво, както когато поваляше Крис Бродерик, който изпищяваше като момиче, преди да се просне на игрището, преодолял цялата дължина на полето, без да подозира, че Лари Бързака неотлъчно е бил по петите му.

— Ехо, добре ли си?

Бел докосна Амелия Сакс по ръката. Тя бе толкова потресена от смъртта на Кара, че не можа да отговори. Само кимна.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката в коленете си, Сакс продължи с бърза крачка след детектива по Уестенд към мястото, където полицай Бърк беше заловил убиеца.

Чудеше се дали Кара има приятел. Братя или сестри.

„О, за Бога, какво ще кажем на родителите ѝ?

Не, не ще кажем.

Ще кажа. Грешката беше моя. Аз трябва да им съобщя.“

Разкъсвана от терзания, тя забърза към страничната уличка. Бел отново я погледна, пое си дълбоко въздух.

Поне бяха хванали Фокусника.

Сакс тайно съжаляваше, че не е извършила лично ареста. Искаше ѝ се да е сама в уличката, изправена срещу Фокусника с пистолет в ръка. Можеше да го простреля в рамото, преди да използва радиостанцията си. По филмите раните в рамото изглеждат леки, само драскотини, и героите се възстановяват след тях, сякаш са били улучени с прашка. В действителност дори малък куршум в рамото може да те осакати за дълго време. Понякога завинаги.

Убиецът обаче беше заловен и тя щеше да се задоволи с присъда за няколко предумишлени убийства.

„Не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи…“

Кара…

Сакс си даде сметка, че дори не знае истинското ѝ име.

„Това е псевдонимът ми, но го използвам и по принцип. По-добър е от името, което са ми измислили родителите ми.“

Тази незначителна липсваща подробност я докара почти до сълзи.

Тя си даде сметка, че Бел ѝ говори.

— Ъ… чуваш ли, Амелия?

Тя кимна.

Завиха по Осемдесет и осма, където полицаят бе заловил престъпника. На двата края на улицата бяха спрели патрулни коли. Бел присви очи и забеляза един страничен проход. Посочи натам:

— Ето.

Даде знак на неколцина полицаи, цивилни и униформени, да ги последват.

— Добре, хайде да го пипнем — рече Сакс. — Надявам се Грейди да му издейства смъртоносна инжекция.

Спряха и се взряха в мрачния проход между сградите. Уличката беше празна.

— Не е ли тук? — попита Бел.

— Каза Осемдесет и осма, нали? Една пряка на изток от Уестенд. Сигурна съм.

— Аз също.

— Тук трябва да е. — Сакс се огледа. — Няма други пресечки.

Към тях се присъединиха други трима полицаи.

— Да не сме объркали? — попита единият. — Тук ли е, или не?

Бел вдигна радиостанцията си:

— Патрул пет-две-едно-две, обади се.

Никакъв отговор.

— Патрул пет-две-едно-две, добре ли сте? Потвърдете, Осемдесет и осма улица.

Сакс се взря в полумрака.

— О, не!

Сърцето ѝ се сви.

Изтича до една купчина боклук. На паважа до отпадъците лежаха отворени белезници. До тях имаше счупен пластмасов ограничител за крака. Бел изтича при нея.

— Освободил се е от белезниците и е счупил ограничителя.

Сакс се огледа.

— Къде са? — попита един от полицаите.

— Къде е Лари? — извика друг.

— Още ли преследва престъпника? — поинтересува се трети. — Може да няма обхват.

— Може би — измърмори Бел.

Звучеше разтревожено — нищо чудно, като се има предвид, че полицейските радиостанции рядко излизат извън строя, а покритието им е по-добро, отколкото на мобилните телефони.

Бел подаде сигнал за избягал заподозрян и изчезнал полицай. Попита диспечерката дали са се свързали с Бърк, но му отговориха, че не са. А и нямаше сигнал за чути изстрели в околността.

Сакс обиколи уличката в търсене на улики, които да ѝ подскажат накъде е избягал престъпникът — и къде Фокусника може да е хвърлил трупа на Бърк, ако се е добрал до пистолета му и го е убил. От убиеца и полицая обаче нямаше и следа. Тя се върна при полицаите в началото на уличката.

Какъв ужасен ден. Две жертви.

Кара беше убита.

Един полицай бе изчезнал.

Тя вдигна ръка към микрофона на радиостанцията си. Време беше да каже на Райм. „О, какъв тежък разговор.“ Обади се в централата и поиска да я свържат. Докато чакаше, някой я подръпна за ръкава.

Сакс се обърна. И дъхът ѝ секна.

Пред нея стояха двама души. Единият беше пооплешивелият полицай, на когото бе дала заповеди за съхраняване на местопроизшествието.

Другата бе Кара, наметната с полицейско яке. Младата жена огледа намръщено уличката:

— Къде е той?

19.

— Добре ли си? — заекна Сакс. — Какво… Чакай, какво стана?

— Добре ли? Отлично се чувствам… — Кара забеляза удивения ѝ поглед и попита: — Ама ти наистина ли не знаеше?

Оплешивяващият полицай каза:

— Опитах се да ти обясня, но ти не ми даде възможност.

— Разкажи…

Гласът на Сакс ѝ изневери. Толкова беше сащисана — и изпълнена с облекчение, — че не можеше да говори.

— Да не би да си помисли, че наистина съм пострадала? — рече Кара. — О, Боже!

Бел се приближи и Кара му кимна:

— Тя не знаеше.

— За какво?

— За нашия план. Симулацията.

По лицето на Бел се изписа ужас:

— За Бога, помислила си си, че наистина е мъртва?

Полицаят му обясни:

— Опитах се да ѝ кажа. Отначало не успях да я намеря, а когато я видях, тя ми нареди да отцепя района и да извикам лекар и избяга.

— С Роланд си говорехме — обясни Кара — и решихме, че Фокусника може да прибегне до насилие: да запали пожар или да застреля или наръга някого. Нали се сещаш, за да ни разсее и да се измъкне в суматохата. Затова решихме ние да го разсредоточим.

— За да изкараме заека от храстите — добави Бел. — Тя взе кетчуп от една сергия за закуски, пръсна си върху дрехите и изпищя.

Кара разтвори якето и показа червените петна върху пурпурната си блуза.

Детективът продължи:

— Някои посетители на панаира сигурно са се поуплашили…

„Меко казано…“

— … но решихме, че така е по-добре, отколкото някой наистина да пострада. Идеята беше нейна — добави гордо Бел.

— Започвам да разбирам начина му на мислене — заяви младата жена.

— Боже мили — измърмори Сакс. — Беше толкова истинско.

Бел кимна:

— Дяволски добре се справи.

Сакс прегърна силно Кара, сетне каза строго:

— Но отсега нататък не се отделяй от мен. И не ми играй повече такива номера, че ще ми докараш инфаркт.

Изчакаха известно време, но никой не докладва, че е забелязал заподозрения. Накрая Бел предложи:

— Направи оглед тук, Амелия. Аз ще разпитам жертвата. Да видим дали ще ни каже нещо интересно. Ще се срещнем на панаира.

На 88-а улица бе пристигнала една кола от криминалния отдел и Сакс отиде да вземе екипировката си за огледа. От висящата на кръста ѝ слушалка прозвуча рязък глас и я стресна. Тя я сложи на ухото си и заговори в микрофона:

— Тук пет-осем-осем-пет. Повторете.

— Сакс, какво, по дяволите, става? Чух, че сте го заварили на местопрестъплението, но се измъкнал.

Тя разказа на Райм как бяха открили Фокусника на панаира.

— Това идея на Кара ли беше? Да се направи на умряла? Хмм.

Последният нечленоразделен звук всъщност бе истинско признание от устата на Линкълн Райм.

— Само че пак изчезна — добави Сакс. — Полицая също го няма. Може би го преследва. Но не сме сигурни. Роланд отиде да разпита жената, която спасихме. Може би тя ще ни каже нещо важно.

— Добре, заеми се с огледа на местопрестъплението, Сакс.

— Местопрестъпленията — поправи го мрачно тя. — Кафенето, блатото и уличката тук. Прекалено много.

— Изобщо не са много. Така шансът да намерим добри улики се увеличава тройно.

Райм беше прав.

От трите местопрестъпления излязоха добри улики.

Събирането им обаче се оказа трудно по една необичайна причина — духът на Фокусника присъстваше на всяко местопрестъпление. Сякаш я дебнеше. Сакс час по час докосваше приклада на глока.

„Отваряй си очите, гърба си опазѝ.“

Естествено нямаше никой. Но и Светлана не беше видяла убиеца си, преди да изскочи от сенките и да се нахвърли върху нея.

Тони Калвърт не го бе видял зад огледалото в уличката, когато се е приближавал към котката — играчка.

Дори Черил Марстън не беше видяла истински Фокусника, макар че той бе стоял пред нея. Тя бе видяла съвсем различен човек, без да подозира за ужасната смърт, която ѝ е подготвил.

Сакс извърши огледите, направи снимки с цифровия апарат и остави специалистите по пръстови отпечатъци и фотографите да вършат работата си. Върна се на панаира и се срещна с Роланд Бел. Той бе разпитал Черил Марстън в болницата. Разбира се, не можеха да вярват на нищо, което ѝ беше казал Фокусника. („Куп лъжи“ — бе обобщила мрачно Марстън.) Получиха обаче добро описание, включително подробности за някои отличителни белези. Черил си спомни и че е спирал при някаква кола. Спомняше си марката и първите няколко букви от номера. Това беше добър напредък. Съществуват стотици начини да свържеш една кола с престъпника или някой свидетел. Линкълн Райм наричаше автомобилите „фабрики за улики“.

От централата докладваха, че кола, отговаряща на описанието (тъмна „Мазда 626“, модел 2001 година), била открадната предната седмица от летище „Уайт Плейнс“. Селито обяви автомобила за общоградско издирване и изпрати неколцина души да претърсят района около мястото на нападението.

Бел тъкмо приключваше разказа си за показанията на Черил Марстън, когато един полицай, който говореше по радиостанцията си, го прекъсна:

— Детектив Бел, как казахте, че изглеждала тази кола?

— Тъмна мазда. Шестстотин двайсет и шест. Номерът е FET237.

— Това е — рече полицаят по радиостанцията; сетне се обърна към Бел и Сакс: — Току-що ми докладваха. Един патрул го засякъл в Западен Сентрал Парк. Подгонили го, но забележете, той се качил на тротоара и влязъл в самия парк. Патрулът се опитал да го последва, но колата им заседнала.

— Западен Сентрал Парк, къде по-точно? — попита Сакс.

— Около Деветдесет и втора.

— Вероятно ще я изостави и ще продължи пеша — отбеляза Бел.

— Задължително ще я изостави — съгласи се Сакс, — но преди това ще се постарае да набере дистанция. — Тя кимна към кутиите с улики. — Занесете това на Райм.

След десет секунди тя вече беше в шевролета си и мощният двигател ревеше.

— Амелия, чакай! — извика Бел. — Специалният отряд скоро ще дойде.

Вместо отговор тя натисна газта и изчезна със свистене на гуми сред облак прах.

Сакс летеше през Сентрал Парк, като се стараеше да избягва пешеходците, по-бавните коли, велосипедистите и хлапетата с ролкови кънки.

Също бебешките колички. Те бяха навсякъде. „Абе тези хора не слагат ли бебетата си да спят следобед?“

Тя извади сигналната лампа на покрива и я включи. Ярката светлина започна да се върти, а Сакс — да натиска клаксона в такт с нея.

Нещо изскочи отпред.

„Мамка му…“ Сакс натисна спирачките и се размина на една боя разстояние с другия автомобил, струващ колкото две нейни годишни заплати. Сетне отново настъпи газта и моторът ѝ се подчини безотказно. Продължи с около осемдесет, докато движението намалее, и около Деветдесета улица отново увеличи скоростта.

От слушалките на радиостанцията ѝ се чу пращене. Тя ги взе от съседната седалка и си ги сложи.

— Ало? — извика, пренебрегвайки всички задължителни реплики при разговорите на полицейската честота.

— Амелия? Роланд се обажда.

Бел също беше зарязал стандартните протоколи.

— Казвай.

— Изпратихме подкрепления.

— Къде е той? — изкрещя тя, за да надвика рева на двигателя.

— Чакай… Добре, излязъл е от северната страна на парка. Закачил един камион, но продължил.

— Накъде?

— Това е било… Преди по-малко от минута. На север.

— Ясно.

На север към Харлем, замисли се Сакс. В тази част на Манхатън имаше няколко изхода от града, но тя се съмняваше, че целта му е някой от тях. Излизането ставаше все през мостове или магистрали с контролиран достъп; можеха лесно да го хванат на влизане.

Най-вероятно ще остави автомобила в някой по-безлюден квартал и ще открадне нов.

От слушалките прозвуча друг глас:

— Сакс, засекли са го!

— Къде, Райм?

— Завил на запад по 125-а. Близо до Пето Авеню.

— Аз съм съвсем близо до Сто двайсет и пета и „Адам Клейтън Пауъл“. Ще се опитам да му препреча пътя. Извикай подкрепления.

— Веднага, Сакс. С колко се движиш?

— Не гледам скоростомера.

— И по-добре! Внимавай.

Сакс натисна клаксона и премина през натовареното кръстовище на 125-а улица. Спря напряко на две от платната, водещи на запад. Изскочи от колата с пистолет в ръка. В източните платна бяха спрели няколко коли. Сакс изкрещя на шофьорите:

— Полицейска акция! Излизайте от колите, скрийте се!

Мъжете се подчиниха.

Сега всички платна на 125-а улица бяха блокирани.

— Всички да се скрият! Веднага! — изкрещя Сакс.

— Мамка му.

— Ехо.

Тя се обърна и забеляза четирима чернокожи младежи, залепени на една телена ограда, които гледаха с интерес австрийския пистолет, спортната кола и червенокосата им собственичка.

Повечето хора на улицата потърсиха прикритие, но тези четиримата останаха. Сякаш бяха на кино. А и защо да бягат? Не всеки ден можеш да видиш такъв екшън в квартала си.

Сакс забеляза маздата в далечината; криволичеше бясно между другите коли и бързо приближаваше импровизираната блокада. Фокусника я забеляза едва след като мина последната пряка, по която можеше да се измъкне. Спря рязко. Зад него един боклукчийски камион също натисна спирачки. Шофьорът и боклукчиите видяха какво става и се разбягаха. Камионът препречи пътя за отстъпление на убиеца.

Сакс отново се обърна към хлапетата:

— Скрийте се бе!

Те се захилиха подигравателно.

Сакс вдигна рамене. Облегна се върху колата си и се прицели. Виждаше лицето му, синята риза с емблемата на „Харли“. Изкуствената му опашка се поклащаше под черната шапка, докато той се оглеждаше за изход.

Ала нямаше къде да избяга.

— Хей ти! В маздата! Излез от колата и легни по очи на земята.

Той не реагира.

— Сакс? — прозвуча гласът на Райм. — Можеш ли…

Тя смъкна слушалките и се прицели в главата на престъпника.

Думите на Мери Шенли прозвучаха в главата ѝ:

„Щом имаш пистолет, използвай го…“

Сакс си пое дълбоко въздух, успокои пулса си и стисна здраво пистолета. Вдигна го малко нагоре и леко вляво, за да компенсира отклонението от приятния априлски бриз.

Когато стреля, човек трябва да забрави всичко освен мишената. Да си представи, че е свързан с нея с невидима нишка, като тънък енергиен лъч. Успешното прицелване много зависи от произхода на тази енергия. Ако източникът ѝ е мозъкът, вероятността да улучиш е голяма. Ако е сърцето — успехът е почти сигурен. Жертвите на Фокусника — Светлана Расникова, Тони Калвърт, Черил Марстън и полицай Лари Бърк — ѝ даваха сила и Сакс беше убедена, че ще улучи.

„Хайде, негоднико — помисли си. — Запали двигателя и се опитай да минеш покрай мен.

Хайде! Дай ми повод…“

Колата тръгна леко напред.

Тя сложи пръст на спусъка.

Фокусника сякаш усети това и спря.

— Хайде — прошепна тя.

Замисли се как да реагира. Ако той се опита да мине покрай нея, щеше да се прицели в радиатора или някоя гума и да се постарае да го залови жив. Ако се насочи към нея или към тротоара, при което щеше да застраши живота на пешеходците, щеше да го застреля.

— Ехо! — извика някое от хлапетата.

— Млък бе, задник!

— Пръсни му черепа, кучко!

„Няма нужда да ме убеждавате, сополанковци. Готова съм да го направя…“

Тя реши, ако той се приближи на три метра от нея, с каквато и да било скорост, да го застреля. Двигателят на колата му изрева и тя видя — или си представи, — че автомобилът потреперва.

„Три метра. Това ми стига.“

Моторът пак изрева.

„Хайде“ — подкани го тя.

Автобусът на някакво църковно училище излезе от близката пряка и застана под ъгъл между маздата и камиона, шофьорът явно не беше разбрал какво става.

„Не…“

Дори да улучи целта, куршумът ѝ можеше да рикошира и да се забие в автобуса.

Сакс вдигна пръста си от спусъка и се взря в предното стъкло на маздата. Фокусника размърда глава, погледна настрани и забеляза автобуса в страничното огледало.

Сетне се обърна към Сакс и на нея ѝ се стори, че се усмихва, явно се досещаше, че сега тя не може да стреля.

Предните гуми на маздата изсвистяха и колата се понесе към Сакс с пълна скорост. Той се насочи право към полицайката и шевролета ѝ, много по-ярко жълт от църковния автобус, чието наличие сега сякаш осигуряваше някаква висша закрила на престъпника.

20.

С приближаването на маздата Сакс изтича към тротоара и се опита да се прицели странично.

Вдигна пистолета и го насочи към главата на Фокусника. От другата страна обаче бяха прозорците на съседните магазини и десетки приклекнали на земята хора. Изстрелването дори на един куршум не беше безопасно.

Феновете ѝ обаче не даваха пукната пара.

— Хей, кучко, пръсни мозъка на тоя нещастник.

— К’во чакаш, ма?

Тя свали пистолета. Маздата летеше към шевролета ѝ.

„О, само не колата!“

Тя си спомни как баща ѝ бе купил тази развалина и как двамата заедно ремонтираха двигателя, как сменяха амортисьорите… Колата и полицейския занаят бяха нейното наследство.

На десетина метра от шевролета Фокусника направи остър завой към Сакс. Тя отскочи. Маздата се извъртя напряко на тротоара. Блъсна се от дясната страна на шевролета, той се завъртя и отскочи към отсрещния тротоар, където четирите хлапета най-после показаха известна загриженост за живота си и се разбягаха.

Сакс се приземи на колене, силна болка прониза ставите ѝ. Шевролетът спря на няколко крачки от нея, задницата му стърчеше във въздуха, подпряна на една катурната оранжева кофа за боклук.

Маздата излезе на отсрещния тротоар, сетне се върна на улицата, зави и продължи на север. Сакс скочи на крака, но не си направи труда да вдига пистолета си. Погледна шевролета. Дясната врата беше хлътнала, но откачената предна броня не пречеше на гумите. Да, може би щеше да го настигне. Тя влезе в колата и запали. Натисна газта. Първа. Двигателят изрева, но автомобилът не помръдна. Сакс се обърна.

Задницата на колата все още бе върху кофата за боклук. Сакс изръмжа гневно, удари с длан по волана. По дяволите! Маздата още се виждаше, Фокусника не напредваше много бързо; сблъсъкът беше повредил и неговата кола. Имаше шанс да го настигне.

Само че не с кола, която виси във въздуха.

Трябваше…

Шевролетът се заклати напред-назад.

Тя погледна в огледалото — три от хлапетата бяха съблекли кожените си якета и се опитваха да свалят колата на земята. Четвъртият, най-едрият, главатарят на бандата, се приближи важно до прозореца. Наведе се и се ухили, в устата му проблесна златен зъб.

— Здрасти бе.

Сакс кимна, без да сваля поглед от лицето му.

— Хей, черни маймуни, бутайте по-силно, мамка ви! Клатите я, сякаш си правите чекии.

— Майната ти — отговори един от останалите.

Той отново се наведе:

— Хей, маце, ще те смъкнем. К’во е т’ва, с което ще пръснеш черепа на онзи задник?

— „Глок“. Четирийсети калибър.

— Сладур. Олекотеният ли е?

— Не, бойният модел.

— Хубав патлак. Аз имам „Смит“. — Той вдигна горнището на анцуга си и със смес от гордост и страхопочитание ѝ показа приклада на автоматичния си „Смит и Уесън“. — Ама ще си взема като твоя.

Въоръжен непълнолетен. Как би постъпил един сержант в подобна ситуация?

Колата се разтърси и задните ѝ колела отново стъпиха на земята.

Сакс реши, че в случая няма никакво значение как би реагирал един сержант. Тя кимна на хлапето:

— Благодаря, пич. — Сетне добави заплашително: — И гледай да не застреляш някого, че пак ще дойда. Ясно ли е?

Той се усмихна широко. Златният му зъб пак проблесна.

Амелия Сакс натисна педала на газта и задните колела се завъртяха бясно, заплашвайки да изкопаят дупки в асфалта. За осем секунди автомобилът ѝ вдигна деветдесет километра в час.

— Хайде, хайде, хайде — прошепна тя, вперила поглед в тъмната кола далеч отпред.

Като се стараеше да кара внимателно, Сакс отново си сложи слушалките на радиостанцията и поиска подкрепления.

Бързо ускоряваше, после натискаше рязко спирачки — оживените улици на Харлем не са подходящи за преследване с коли. Но Фокусника срещаше същите препятствия, а като шофьор изобщо не можеше да се мери с нея. Изведнъж се насочи към един училищен двор, където децата играеха баскетбол и бейзбол. На игрището нямаше много хора и вратата му бе заключена с катинар. Ако някой поиска да играе, трябваше или да се промъкне през решетките, или да прескочи седемметровата ограда.

Фокусника просто форсира двигателя и разби вратата. Децата се разбягаха. Той прекоси игрището, като едва не блъсна няколко хлапета, и изхвърча през вратата от другата страна.

Сакс се поколеба, но реши да не го последва — не можеше да си го позволи при толкова деца наоколо. Тя обиколи сградата с надеждата да го пресрещне от другата страна. Когато зави зад ъгъла, спря.

От него нямаше и следа.

Не можеше да разбере как се е измъкнал. Беше останал извън полезрението ѝ само десетина секунди. В другата посока уличката зад училището свършваше в гъсти храсти и млади дръвчета. Отзад се виждаше издигнатото Крайречно шосе на Харлем, а зад него бяха калните брегове на реката.

„Измъкна се… А аз си докарах ремонт за пет бона. За нищо.“

От радиостанцията прозвуча глас:

— До всички коли в близост до „Адам Клейтън Пауъл“ и Сто петдесет и трета. Имаме тежко пътно произшествие. Кола паднала в река Харлем. Повтарям, има паднал автомобил в реката.

Възможно ли беше да е той?

— Криминален отдел, пет-осем-осем-пет. Дайте подробности за колата.

— Мазда или тойота. Нов модел. Бежова. Край.

— Добре, централа, предполагам, че това е преследваният от Сентрал Парк. На местопроизшествието съм. Край.

— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Край.

Сакс спря шевролета си в края на задънената улица. Докато слизаше, се приближиха една линейка и кола на Специалния отряд. Продължиха бавно през храстите, изпочупени от летящата с пълна скорост мазда. Сакс ги последва, като стъпваше внимателно по чакъла. Когато излезе от храсталака, забеляза скупчени порутени колиби и навеси. Наоколо се мотаеха бездомници, главно мъже. Брегът беше тинест и засипан от боклуци, стари електроуреди и ръждясали останки от разглобени коли.

Фокусника явно бе очаквал от другата страна на храстите да има шосе, затова беше минал с пълна скорост. Тя видя следите от гуми в калта. При опита си да спре той бе съборил една колиба, сетне беше излетял от един прогнил кей във водата. Двама полицаи помогнаха на обитателите на колибата да излязат — нямаше ранени. Останалите заоглеждаха реката за шофьора. Сакс се обади на Райм и Селито и им разказа за случилото се, поиска веднага да ѝ бъде изпратена кола с екипировка за оглед.

— Хванаха ли го, Амелия? — попита Селито. — Кажи ми, че са го хванали.

Тя се вгледа в мазните петна по водната повърхност.

— Не се вижда никъде.

Мина покрай един разбит нужник и вонящ найлонов чувал и се приближи до неколцина мъже с въдици в ръце — мястото беше добро за риболов, а и на брега гъмжеше от червеи за стръв. Мъжете бяха пили, но достатъчно трезви, за да ѝ дадат смислено описание на случилото се. Колата прелетяла през храстите и паднала в реката. Всички видели мъж с шапка зад кормилото и той със сигурност не бил излязъл от водата.

Сакс разпита набързо Карлос и приятеля му, клошарите, обитавали съборената колиба. И двамата бяха дрогирани и тъй като се бяха намирали вътре при сблъсъка, не бяха видели нищо. Карлос беше ядосан и явно смяташе, че градската управа е длъжна да възстанови загубите му. Други двама свидетели, които по времето на инцидента търсели в боклука бутилки и кутии за вторични суровини, повториха разказа на въдичарите.

Пристигнаха още полицейски коли, също и телевизионни екипи; операторите насочиха камерите си към останките от колибата и към полицейския катер.

Докато вниманието на всички беше насочено към реката, Амелия Сакс се зае с огледа на сушата. В колата ѝ имаше малко апаратура за събиране на улики, но достатъчно жълта найлонова лента. Тя огради доста голям участък от брега. Докато свърши, колата от Криминалния отдел дойде. Тя сложи слушалките си и се свърза с Райм.

— Следим внимателно развоя на нещата, Сакс. Водолазите откриха ли нещо?

— Не мисля.

— Успял ли е да скочи?

— Според свидетелите — не. Започвам огледа на брега, Райм. Това ще ни донесе късмет.

— Късмет ли?

— Да. Така умилостивявам съдбата и водолазите ще намерят труп.

— Пак ще има разследване и ще се наложи…

— Шегувам се, Райм.

— А, виж какво, точно този престъпник не ме предразполага към шеги. Действай сега.

Тя тъкмо отваряше една от чантите си, когато чу загрижен глас:

— О, Боже, какво е станало? Добре ли са всички?

Близо до телевизионните екипи един латиноамериканец с хубава прическа, дънки и яке си проправяше път през тълпата. Той погледна разтревожено съборената колиба и се насочи към нея.

— Хей, вие — извика Сакс, но той не я чу.

Мъжът се провря под жълтата лента и се запъти към сринатата колиба, като тъпчеше следите от гумите на маздата и вероятно унищожаваше уликите, хвърлени или паднали от Фокусника — може би дори заличаваше следите на самия убиец, ако все пак беше скочил.

Подозрителна към всички, Сакс се вгледа в лявата му ръка, за да се увери, че няма сраснали пръсти. Ако не бе Фокусника, кой беше?, почуди се тя. И какво правеше на нейното местопрестъпление?

Мъжът се приближи до останките на колибата и започна да вади дъски, дървени плоскости и ръждясали ламарини и да ги хвърля зад гърба си.

— Хей, вие! — извика тя. — Махайте се оттам, по дяволите!

— Може да има затрупани! — отвърна през рамо мъжът.

— Това е местопрестъпление! — изкрещя яростно тя. — Не можете да влизате.

— Може да има някой затрупан! — повтори той.

— Не, няма никой. Всички са добре. Хей, чувате ли ме? Чувате ли какво говоря?

Дали чуваше, или не, явно нямаше значение. Той продължи да рови трескаво из развалините. Какво целеше? Мъжът бе добре облечен, носеше златен „Ролекс“; наркоманът Карлос очевидно не му беше роднина.

Сакс си спомни знаменитата полицейска молитва: „Боже, пази ни от будни граждани.“ Сетне махна на двама униформени наблизо:

— Разкарайте го оттам.

— Извикайте Бърза помощ! — крещеше мъжът. — Вътре може да има деца.

Пред отвратения поглед на Сакс следите от стъпките на двамата полицаи се добавиха към замърсяванията на местопрестъплението. Те хванаха натрапника за ръцете и го вдигнаха. Той се освободи от тях и извика към Сакс:

— Вижте какво, полицай, аз съм Виктор Рамос. Това е моят квартал. На вас може изобщо да не ви пука, но…

— Сложете му белезници — нареди тя. — След това го махнете от очите ми.

Добрите отношения с обществеността определено бяха по-маловажни от криминалното разследване.

Полицаите сложиха белезници на почервенелия от гняв мъж и го изведоха.

— Да го откараме ли в участъка? — попита единият.

— Не, само го задръжте да си почине малко — извика тя; някои от зяпачите наоколо се изсмяха.

Сакс изчака да го вкарат в една патрулна кола. След това облече работния си гащеризон и въоръжена с фотоапарат и найлонови пликчета, се зае с огледа, като започна от разрушеното „имение“ на Карлос. Търсеше внимателно, без да бърза. След задъханото преследване през този ден Амелия Сакс не приемаше нищо на доверие. Наистина Фокусника можеше да лежи на десет метра под повърхността, но можеше и да е изпълзял на брега.

Тя не би се учудила, ако е вече на километри от това място, преобразен с нови дрехи и дегизировка в търсене на поредната си жертва.

Преподобният Ралф Суенсън беше в града от няколко дни — това бе първото му посещение на Ню Йорк — и реши, че никога няма да свикне с това място.

Слаб мъж, леко оплешивял и стеснителен, той се грижеше за душите на жителите в едно градче на много километри оттук, хиляди пъти по-малко и с десетки години по-изостанало от Манхатън.

Докато от църквицата му се откриваше гледка към тучни пасбища с кротки животни, от олющения прозорец на евтиния му хотел близо до Китайския квартал се виждаше гола тухлена стена с мацаница от ярък спрей, изобразяваща полов орган.

Докато по улиците на родния му град хората го срещаха с думи като „Здравейте, отче“ или „Прекрасна проповед“, тук му крещяха „Дай кинти“, „Имам СПИН“ или пък „Духай“.

Преподобният Суенсън щеше да остане тук съвсем за кратко и предполагаше, че ще преживее културния шок след известно време.

През последните няколко часа се опитваше да чете старата, полуразпаднала се Библия в хотелската си стая. Евангелието от Матея не му помагаше да се абстрахира от шума, издаван от един проституиращ гей и клиента му, които тресяха кревата в съседното помещение и виеха от болка или удоволствие, а най-вероятно и от двете.

Отецът знаеше, че би трябвало да изпитва гордост, че именно той е избран за тази мисия в Ню Йорк, но се чувстваше като апостол Павел при едно от пътешествията му сред неверниците в Гърция и Мала Азия, където бил посрещан с насмешка и презрение.

— Ох, ох, ох… По-дълбоко, по-дълбоко… Ох, да, да, да, това е, това е…

Да, това беше. Дори апостол Павел не се бе сблъскал с такава поквара. Концертът започваше след седем часа, но преподобният Суенсън реши да излезе по-рано. Той се среса, намери очилата си и прибра Библията, една карта на града и проповедта, върху която работеше, в куфарчето си. Слезе във фоайето, където седеше друга проститутка. Тази беше… или поне изглеждаше като жена.

„Отче наш, който си на небето…“

Със свито сърце и сведена глава той я подмина, като очакваше да му направи предложение. Ала тя… или той, каквото и да беше, просто се усмихна и каза:

— Хубава вечер, нали, отче?

Преподобният Суенсън примигна и също се усмихна:

— Да, така е.

Едва се сдържа да не добави „чадо мое“, въпреки че не беше използвал този израз нито веднъж през целия си живот. Задоволи се само да каже:

— Приятен ден.

И излезе на негостоприемната улица на Долен Ийстсайд.

Спря на тротоара пред хотела. По улицата профучаваха таксита, млади азиатци и латиноамериканци бързаха нанякъде, автобуси изпускаха горещи, задушливи газове, доставчици на китайска храна се провираха с велосипедите си сред тълпата. Всичко бе толкова изтощително. Напрегнат и разтревожен, свещеникът реши, че разходката до училището, където щеше да се състои концертът, ще го разсее. Беше проверил на картата и знаеше, че пътят е дълъг, но се нуждаеше от нещо, което да го освободи от безумния страх, който изпитваше. Можеше да погледа витрините, да спре да закуси, да поработи върху проповедта си.

Тръгна и се почувства, сякаш някой го наблюдаваше. Погледна наляво, в тясната уличка до хотела. Полускрит до един контейнер, стоеше мъж с кестенява коса и гащеризон, държеше малка кутия с инструменти. Оглеждаше изпитателно свещеника. Сетне, сякаш имаше някакви нечисти помисли, се обърна и се оттегли.

Преподобният Суенсън стисна дръжката на куфарчето си, почуди се дали не е направил грешка, като не е останал в безопасната — макар и воняща и шумна — стая до началото на концерта. Сетне се засмя сам на себе си.

„Я по-спокойно — рече си. — Този човек сигурно е някой чистач или общ работник, може би дори служител на хотела, изненадан да види свещеник на такова отвратително място.“

Освен това, продължи да размишлява, докато вървеше на север, той беше Божи служител и това го правеше до известна степен неуязвим дори тук, в съвременния Содом.

21.

Сега е тук, в следващия момент го няма.

Невъзможно бе червеното топче да се прехвърли от протегнатата ръка на Кара зад ухото ѝ.

Но точно така стана.

След като го взе и го хвърли във въздуха, не беше възможно да изчезне и да се появи отново в свивката на левия ѝ лакът.

Точно така обаче се случи.

„Как го прави?“ — питаше се Линкълн Райм.

Намираха се в лабораторията на долния етаж и чакаха Амелия Сакс и Роланд Бел. Мел Купър подреждаше уликите, а от уредбата звучеше джазова музика.

Кара стоеше пред прозореца, облечена с една от черните фланелки на Сакс от гардероба на горния етаж. В момента Том переше блузата ѝ.

— Откъде ги взе? — попита Райм и кимна към топчетата.

Не беше забелязал да ги вади нито от чантичката, нито от джоба си.

Тя му обясни с усмивка, че ги е „материализирала“.

— Къде живееш? — поинтересува се той.

— Във Вилидж.

Обзеха го спомени.

— Преди да се разделим с жена ми, повечето ни приятели живееха там. И в Сохо — каза бавно.

— Не ходя много на север от Двайсет и трета.

Той се засмя:

— По мое време Четиринайсета беше началото на демилитаризираната зона.

— Май нашата страна надделя — пошегува се тя.

Топчето изчезна и пак се появи, премести се от едната ръка в другата, сетне се запремята във въздуха.

— Откъде този акцент? — поинтересува се той.

— Имам ли акцент?

— Да го наречем интонация… звучене.

— Вероятно от Илинойс. От Средния Запад.

— Аз също съм от Илинойс.

— Не съм стъпвала там от осемнайсетгодишна. Учих в Бронксвил.

— „Сара Лоурънс“, театрално майсторство? — опита се да отгатне Райм.

— Английска филология.

— И тук ти хареса и реши да останеш.

— Ами… хареса ми да живея в големия град. След смъртта на татко майка ми се премести наблизо.

Майка ѝ е вдовица… Като майката на Сакс, помисли си Райм. Почуди се дали Кара има същия проблем с майка си като Амелия. В последните години бе постигнато известно примирие, но в детството на Сакс майка ѝ била сприхава, непредвидима, нервна. Роуз не можеше да разбере защо съпругът ѝ не се стреми да се издигне по-високо от обикновен полицай и защо дъщеря ѝ не желае да поеме към блестяща кариера. Това естествено съюзяваше баща и дъщеря и допълнително влошаваше нещата. Сакс му беше разказвала, че в лоши дни двамата се криели в гаража, където намирали един познат свят — света на машините, подчиняващ се на обикновените физически закони. Двигателите, окачванията и предавките не изпадаха в нервни кризи, не четяха поучителни проповеди и никога не обвиняваха човека за провалите му.

Райм се беше срещал с Роуз Сакс няколко пъти и я намираше очарователна, бъбрива, малко странна и горда с дъщеря си. Знаеше обаче, че отношенията между родители и деца постоянно се променят.

— И как е животът, когато майка ти е наблизо? — попита скептично Райм.

— Звучи, все едно имаш постоянна телефонна връзка с ада, а? Обаче не е така. Страхотна жена е моята майчица. Тя е… ами, какво да ти кажа, майка. Всичките имат нещо общо. Не можеш да ги промениш.

— Къде живее?

— В един старчески дом, в Горен Ийстсайд.

— Много ли е болна?

— Нищо сериозно. Добре е. — Кара разсеяно прокара топчетата по пръстите си и ги скри в дланта си. — Веднага щом се оправи, ще отидем в Англия, само двете. Лондон, Стратфорд, Котсуърлд. Навремето ходих там с родителите си. Това е най-прекрасната ми ваканция. Този път ще карам в лявото платно и ще пия топла бира. Преди не ми позволиха. Бях на тринайсет. Ти ходил ли си там?

— Да. Работил съм със Скотланд ярд. Изнасял съм и лекции. Не съм ходил от… от известно време.

— Илюзионизмът винаги е бил по-популярен в Англия, отколкото тук. Там има толкова много места, пазещи духа на историята. Искам да покажа на мама Египетския музей в Лондон. Той е нещо като световен център на магията и илюзионизма. Ще бъде нещо като поклонническо пътуване.

Той погледна към вратата. Том не се виждаше.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Трябва да взема едно лекарство.

Кара погледна няколкото шишенца с хапчета до стената.

— Не, там, върху библиотеката.

— А, ясно. Коя?

— Най-крайната. „Макалън“, осемнайсетгодишно. И колкото по-тихо го сипваш, толкова по-добре — добави шепнешком той.

— О, аз съм най-подходящият човек. Робер-Худен казвал, че за да станеш добър илюзионист, трябва да притежаваш три качества: сръчност, сръчност и пак сръчност.

След секунди в чашата му вече имаше порядъчно количество уиски — тя наистина го наля безшумно и почти незабележимо. Дори да стоеше до тях, Том нямаше да види. Тя сложи сламка в чашата и я закрепи на подставката на инвалидната количка.

— Сипи си и ти — покани я Райм.

Кара поклати глава и махна към кафеварката.

— Аз се тровя с това.

Райм смукна глътка уиски. Изви главата си назад и изгарящата течност бавно се стече в гърлото му. Не спираше да наблюдава Кара в ръцете. Отпи втора глътка.

— Харесва ми.

— Какво? — попита тя.

— Тази идея за илюзионизма.

„Не ставай сантиментален — рече си. — Винаги когато се напиеш, ставаш сантиментален.“ Тази самопреценка обаче не му попречи да продължи да пие и да добави:

— Понякога наистина е тежко.

Сведе жален поглед към неподвижното си тяло. Веднага съжали за тези думи — и за жеста си — и понечи да смени темата. Кара обаче не изрази никакво съчувствие.

— Знаеш ли — започна, — понякога не съм сигурна дали действителността съществува.

Райм смръщи вежди.

— Не преминава ли голяма част от живота ни в илюзия? — продължи тя.

— В какъв смисъл?

— Ами… всичко минало е спомен, нали?

— Така е.

— А бъдещето е във въображението ни. И двете са илюзорни: спомените нямат значение, а бъдещето е непредвидимо. Единственото реално нещо е сегашният момент — а той постоянно преминава от въображение в спомен. Виждаш ли? По-голямата част от живота е илюзия.

Райм се усмихна. Като логик и учен много му се искаше да направи на пух и прах теорията ѝ. Ала не можеше. Тя имаше право. Самият Райм прекарваше голяма част от времето си в спомени за миналото, за времето преди нещастието. И мислеше много за бъдещето си. Често си фантазираше как би могло да бъде, ако се подложи на операцията, на която все не се решаваше. Щеше ли да е в състояние отново да ходи? Поне да движи ръката си? Как би се отразило това на връзката му със Сакс?

Професията също беше една илюзия: когато работеше по някое разследване, той винаги се обръщаше към обширните си познания за уликите, към спомените си за минали престъпления.

„Всичко минало е спомен, а бъдещето е във въображението ни…“

— След като разчупихме леда — добави тя, докато слагаше захар в кафето си, — искам да ти призная нещо.

Той отпи нова глътка.

— Да?

— Когато те видях за пръв път, си помислих…

„О, да — спомни си той… — Онзи поглед. Вечно обърнат на друга страна. И Онази усмивка. Единственото по-лошо нещо са неловките извинения за Онзи поглед и Онази усмивка.“

Тя се поколеба, сетне продължи:

— Помислих си какъв удивителен илюзионист си.

— Аз ли? — изненада се Райм.

Тя кимна:

— Ти си играеш с възприятията и реалността. Когато човек те погледне и види, че си сакат… Така ли се казва?

— Евфемизмът е „инвалид“. Аз лично предпочитам „прецакан“.

Кара се засмя и продължи:

— Хората виждат, че не можеш да се движиш. И вероятно си мислят, че имаш и психологически проблеми, че си умствено изостанал. Така ли е?

Вярно беше. Непознатите често му говореха по-бавно и по-високо, обясняваха му очевидни неща с прости думи. (За ужас на Том понякога Райм започваше да мърмори нечленоразделно или да втренчва в тях неадекватен поглед и те се оттегляха ужасени.)

— Зрителите си създават предварително мнение за теб и не могат да предположат, че именно ти стоиш зад илюзиите, които виждат. Някои започват да бърборят за здравословното ти състояние. Други избягват да те гледат. Точно тогава можеш да ги преметнеш… Както и да е, когато те видях за пръв път, ти беше в количката и си личеше, че си страдал много. А аз не проявих никакво съчувствие, не те попитах как се чувстваш, дори не казах „Съжалявам“. Просто си мислех, че сигурно си дяволски добър изпълнител. Беше доста коравосърдечно от моя страна и ми се струва, че те обидих.

Това му достави огромно удоволствие и той я увери:

— Повярвай ми, изобщо не обичам да ми съчувстват или да ме третират като малко дете. Предпочитам коравосърдечността.

— Така ли?

— Да.

Тя вдигна чашата си:

— Да пием за великия илюзионист, Неподвижния маг.

— Фокусите с ръце не ми се удават много — отбеляза той.

— Както казва господин Балзак, по-важен е сръчният ум.

В този момент външната врата се отвори и гласовете на Сакс и Селито отекнаха в коридора. Райм вдигна вежди и се наведе към сламката в чашата си.

— Гледай сега — прошепна. — Този номер се нарича „Изчезване на уличаващите доказателства“.

— Първо, приемаме ли, че е мъртъв? — попита Лон Селито. — Че си прави компания с рибите?

Сакс и Райм се спогледаха.

— Не — казаха едновременно.

— Знаете колко коварни са тези води — продължи дебелият детектив. — Истинска адска яма. Много деца, които се осмелят да плуват в тях, изчезват безследно.

— Донеси ми трупа му и ще повярвам — рече Райм.

Поне имаше нещо окуражително — минаваше 16:00 часа. От нападението над последната жертва бяха изтекли повече от два часа, а още нямаха сигнал за убийство или изчезване. След като замалко не го бяха заловили и след падането в реката убиецът вероятно беше станал по-предпазлив. Може би сега, когато знаеше, че полицията е по следите му, той щеше да прекрати атаките си поне за кратко и така щеше да даде възможност на Райм и екипа му да разкрият скривалището му.

— Нещо ново за Лари Бърк? — попита Райм.

Селито поклати глава:

— Изпратили сме десетки хора да го търсят. Много доброволци, полицаи и пожарникари, които не са на смяна. При жена му и децата му отиде свещеник. Кметът е обещал награда… Но трябва да кажа, че положението не изглежда добре. Подозирам, че е в багажника на онази кола на дъното на реката.

— Още ли не са я извадили?

— Още не са я намерили. Водата е черна като катран, а течението може да я е отнесло на километър, преди да потъне на дъното.

— Значи приемаме, че оръжието и радиостанцията на Бърк са у убиеца — изтъкна Райм. — Лон, трябва да сменим честотата, за да не ни подслушва.

— Дадено.

Детективът се обади в централата и нареди предаванията по случая с Фокусника да се прехвърлят на специална честота.

— Да се заемем с уликите. Какво имаме, Сакс?

— В гръцкия ресторант — нищо. Наредих на собственика да запази местопрестъплението, но той май не ме е разбрал. Или не е искал да ме разбере. Когато се върнахме, масата и подът бяха измити.

— Ами езерото?

— Там намерих някои неща. Той ни заслепи и запали няколко бомбички. Отначало си помислихме, че стреля по нас.

Купър погледна обгорените остатъци:

— Като предишните. Не могат да се конкретизират.

— Добре — въздъхна Райм. — Какво друго?

— Вериги. Два броя.

Убиецът беше стегнал с тях краката и ръцете на Черил Марстън и ги бе заключил със закопчалки като на кучешки нашийник. Купър и Райм ги разгледаха внимателно. На никоя от тях не се виждаше име на производителя. Същото бе положението и с въжетата и тиксото. Сакът, който убиецът беше взел от колата, нямаше марка и бе произведен в Китай. С достатъчно хора понякога имаше възможност да се намери източникът на даден предмет, като се проверят магазинчетата за евтини стоки и уличните сергии. В случая обаче това бе невъзможно.

Купър изтръска сака над една порцеланова паничка. Отвътре изпадна малко бял прах. Техникът го анализира и установи, че това е флунитразепам.

— Наркотикът на изнасилваните — обясни Сакс на Кара.

Имаше също миниатюрни люспи от някаква леплива, прозрачна материя. По ципа и дръжките беше полепнало от същото вещество.

— Не ми е познато — призна Купър.

Кара обаче погледна частиците и каза:

— Леплив парафин. Използваме го за временно залепване на различни предмети. Може би е залепил отворената капсула с наркотика за дланта си. Когато се е пресегнал над кафето ѝ, прахът е паднал в чашата.

— Откъде се взима този парафин? — попита Райм. — Нека да отгатна — може да се намери във всеки магазин за илюзионисти по света — завърши подигравателно.

— За съжаление да — отвърна Кара.

В сака имаше още метални стружки и кръгла черна люспа — сякаш изпаднала от дъното на шишенце със засъхнала боя.

След разглеждане под микроскоп се установи, че металът вероятно е месинг. По стружките имаше сходни следи. Линкълн Райм обаче нямаше представа от какво са, затова нареди:

— Изпрати ги на приятелите ни в Бюрото.

Купър снима увеличените стружки и изпрати снимките по имейла във Вашингтон. Черната люспа се оказа не боя, а засъхнало мастило. Нямаше обаче база данни, по която да установят произхода му.

— Какво е това? — попита Райм и посочи едно пликче, съдържащо някакъв тъмносин плат.

— Тук имаме късмет — обяви Сакс. — Това е якето, което е носил, когато се е срещнал с Марстън. Не успя да го вземе, когато избяга.

— Може ли да се конкретизира? — попита Райм с надеждата да има някакви инициали или етикет.

— Не — отвърна Купър, след като огледа дрехата. — Всички етикети са отрязани.

— Обаче намерихме някои неща в джобовете — отбеляза Сакс.

Първият предмет беше журналистически пропуск на името на репортер от една от големите кабелни телевизии — Стенли Сафърстийн от Си Ти Ен. На снимката се виждаше слаб кестеняв мъж с брада. Селито се обади в телевизията и разговаря с началника на охраната. Оказа се, че Сафърстийн е един от дългогодишните им репортери. Пропускът му бил откраднат предната седмица — на една пресконференция. Райм заключи, че Фокусника е откраднал именно тази карта, защото репортерът приличаше на него: около петдесетте, със слабо лице и тъмна коса.

Началникът на охраната обясни, че откраднатият пропуск вече е невалиден, „но крадецът още може да проникне с него в някоя сграда, защото пазачите и полицията не се заглеждат много-много.“

След края на разговора Райм нареди на Купър:

— Провери Стенли Сафърстийн в компютърната система на полицията.

— Добре, но защо?

— Просто така.

Както можеше да се очаква, резултатът бе отрицателен. Райм не вярваше репортерът да има връзка с Фокусника, но в този случай всичко бе възможно.

В якето имаше и сива пластмасова карта от хотелска стая. Това вече зарадва Райм. Макар че името на хотела не беше изписано (имаше само картинка на ключ и стрелка, показваща в коя посока да се вкара в ключалката), тази информация, както и номерът на стаята, вероятно можеха да се свалят от магнитната лента.

Купър намери името на производителя, изписано с малки букви отзад: „Ей Пи Си, Екрън, Охайо“. След като проведе търсене в базата данни на американските фирми, той установи, че става дума за крупен производител на електронни карти за самоличност и пропуски.

След няколко минути вече говореха със самия директор на Ей Пи Си — енергичен бизнесмен, който не виждаше проблем да работи в събота или да вдига сам телефона си. Райм му обясни какво е положението, описа картата и попита на колко хотела в Ню Йорк са продадени такива.

— О, това е Модел-42. Най-популярният. Правим ги за големите системи за заключване. „Илко“, „Сафлок“, „Теса“, „Винг“, „Сарджънт“ и много други.

— Сещате ли се нещо, което да стесни кръга на търсенето?

— Боя се, че трябва да се свържете с всеки хотел поотделно и да попитате кои използват сиви карти Модел-42. Предполагам, че тази информация я има някъде във фирмата, но не знам къде. Ще се опитам да намеря директора на отдел „Пласмент“ и помощника му. Но за това ще са нужни ден-два.

— Олеле — възкликна Сакс.

„Да, олеле.“

След като затвори, Райм реши, че не може да чака фирмата. Каза на Селито да изпрати картата на Бединг и Сол и да ги накара да обиколят всички хотели в Манхатън и да разберат кой използва проклетите популярни Модел-42. Нареди също пропускът и хотелската карта да бъдат проверени за отпечатъци — но такива нямаше. Откриха само размазани следи от каучукови накрайници.

В якето имаше и още нещо: разписка от ресторант на име „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън, Ню Йорк. От сметката ставаше ясно, че в събота, 3 април, на маса 12 са обядвали четирима души — това бе преди три седмици. Поръчали пуйка, пай с месо, пържола и специалитета на деня. Никой не беше пил алкохол.

Сакс поклати глава:

— Къде, по дяволите, е този Бедфорд Джънкшън?

— Предполагам, някъде в щата — отвърна Мел Купър.

— На разписката има телефонен номер — отбеляза Бел. — Да им се обадим. Ще попитаме очарователната сервитьорка дали има редовни клиенти, които… — Той се взря в бележката. — … обядват на маса дванайсет. Или поне дали си спомня кой е ял тези манджи. Надали ще излезе нещо, но кой знае?

— Какъв е номерът? — попита детективът.

Бел го продиктува.

Наистина не излезе нищо, точно както бе очаквал Райм. Управителят и сервитьорката нямаха представа кои може да са били клиентите.

— Било истинско гъмжило — обяви Селито и завъртя очи. — Цитирам сервитьорката.

— Не ми харесва — сподели Сакс.

— Кое?

— Защо му е да обядва с други трима души?

— Имаш право — съгласи се Бел. — Как смяташ, просто с приятели ли е бил, или има съучастници?

— Не мисля — отвърна Селито. — Серийните убийци почти винаги действат сами.

Кара не се съгласи:

— Той е илюзионист, не забравяйте. Те често използват услугите на други хора. „Доброволци“ от публиката. Хора, които работят за илюзиониста, но зрителите не го знаят. Асистенти. За едно добро представление е нужен цял екип.

„Проклятие — помисли си Райм, — един престъпник ни стигаше. Ако има и помощници, ще е сто пъти по-опасен.“

— Запиши го, Том — заповяда той. — И да видим уликите от уличката, в която го е арестувал Бърк.

Първият предмет бяха белезниците на полицая.

— Освободил се е за секунди. Трябва да е имал ключ — отбеляза Сакс.

За ужас на полицаите повечето белезници могат да се отварят с ключета, които се намират в много оръжейни магазини и струват няколко долара.

Райм се приближи до масичката и огледа внимателно белезниците.

— Обърни ги… Вдигни ги… Може да е имал ключ, но виждам пресни драскотини по ключалката. Сигурно е използвал тел.

— Ама Бърк го е претърсил — изтъкна Сакс. — Откъде ще вземе тази тел?

— Може да е била скрита навсякъде. В косата, в устата му.

— В устата ли? — замисли се Райм. — Облъчи ги с АИС, Мел.

Купър си сложи предпазни очила и насочи алтернативния източник на светлина към белезниците.

— Да — обяви, — има малки петна около ключалката.

Райм обясни на Кара, че това означава следи от телесни течности, най-вероятно слюнка.

— Худини го е правил често. Понякога карал някой от зрителите да провери устата му и да установи, че е празна. После, точно преди да се измъкне, жена му го целувала — обяснявал, че било за късмет, а тя просто му предавала ключа.

— Да, но ръцете му са били вързани зад гърба — отбеляза Селито. — Как е успял да ги достигне с уста?

— О — засмя се Кара, — специалистът по измъкването може да извърти ръцете си пред тялото за секунди.

Купър изследва следите от слюнка. В някои случаи по този начин може да се установи кръвната група на заподозрения. При Фокусника обаче това се оказа невъзможно.

Сакс беше намерила миниатюрно назъбено метално парче.

— Да, негово е — обяви Кара. — Това е един от инструментите за измъкване. Трионче от бръснарско ножче. Вероятно с него е прерязал пластмасовите ограничители на краката си.

— И това ли е било в устата му? Не е ли опасно?

— О, много често илюзионистите държат в устата си игли и ножчета. Специално се обучаваме да не се порежем.

Сред микроуликите от уличката откриха още следи от каучук, грим и масло „Так пюр“.

— Намери ли нещо край реката, Сакс?

— Само следи от гуми в калта. — Тя посочи цифровите снимки на компютърния екран. — Един „съвестен“ гражданин успя да прецака всичко, но оглеждах мястото половин час и съм сигурна, че нашият човек не е скочил от колата и не е оставил никакви улики.

— Какво каза жертвата, онази Марстън? — обърна се Селито към Бел. — Нещо интересно?

Бел предаде накратко показанията ѝ.

Адвокатка, помисли си Райм. Защо нея? Каква, по дяволите, беше зависимостта, според която Фокусника избираше жертвите си? Музикантка, гримьор, адвокатка.

— Разведена е — добави Бел. — Бившият ѝ съпруг е в Калифорния. Разводът не е преминал особено гладко, но не вярвам той да е замесен. Свързах се с лосанджелиската полиция и те установиха, че има алиби за днес. Няма криминално досие.

Черил Марстън беше описала Фокусника като слаб, жилав мъж с брада и белези по врата и гърдите.

— О, и потвърди, че пръстите му са деформирани. Сраснали. Не е споменал адрес или квартал, в който живее. Представил се като Джон.

Никаква полза от тези показания, помисли си Райм.

Бел обясни как престъпникът срещнал Марстън и какво се случило след това. Райм се обърна към Кара:

— Нещо познато?

— Сигурно е хипнотизирал гълъба и го е хвърлил, после е използвал ултразвуково устройство, за да подплаши коня. Когато го е изключил, животното се е успокоило само.

— Какво устройство? Къде могат да се намерят такива?

— Вероятно го е изработил сам. Навремето звероукротителите са използвали електрически ток или пръчки, за да карат лъвовете да реват, когато трябва. Сега обаче природозащитниците не биха допуснали такова нещо.

Бел описа какво се бе случило в кафенето.

— Марстън каза нещо странно. Имала чувството, че той чете мислите ѝ. Знаел твърде много неща за нея.

— Четене на жестовете — обясни Кара. — Казваш нещо и наблюдаваш внимателно реакцията на събеседника си. Така можеш да научиш много. Един опитен менталист може да научи всякакви лични тайни при най-обикновен разговор.

— После, когато притъпил вниманието ѝ, я упоил, завел я при блатото и я окачил надолу с главата.

— Това е вариант на „Аквариум“ — обясни Кара. — Един от най-известните номера на Худини.

— А бягството му при блатото? — попита Райм.

— Отначало не бях сигурна, че е той — заразказва Сакс. — Беше се преобразил. Дрехите му бяха различни и… — Тя погледна Кара.

— … веждите му също. Не виждах пръстите му. Отвлече вниманието ми, като използва вентрилоквизъм. Гледах го в лицето, но не видях да мърда устни.

— Обзалагам се, че е използвал думи, в които няма „б“, „м“, и „п“. Така щеше да видиш движение в устните му — обясни Кара. — Вероятно не е използвал и „в“ и „ф“.

— Права си. Струва ми се, че каза: „Ей, глей надясно, оня с анцуга ще стреля.“ Типичен негърски говор. — Сакс се намръщи.

— Погледнах настрани, по посоката, в която гледаше той, както и всички останали. Когато се обърнах, той ме заслепи. Запали бомбичките и аз помислих, че стреля. Метна ме.

По лицето ѝ се изписа гняв. Амелия Сакс се ядосваше най-много на себе си.

Кара обаче я успокои:

— Не го взимай навътре. Слухът е от онези сетива, които се лъжат най-лесно. Затова добрите илюзионисти не използват звукови номера. Твърде евтини са.

Сакс вдигна рамене и продължи:

— Докато с Роланд се опомним, той се вмъкна на панаира. — Тя отново се намръщи. — И след петнайсет минути вече беше преобразен като рокер. По дяволите, беше там, на две крачки от мен!

Кара се приближи до дъската и взе маркера.

— Значи е добър във фокусите с ръце, в ментализма и вентрилоквизма — заобяснява. — Също в номерата с животни. От второто престъпление знаем, че може да отваря ключалки, но сега научаваме, че умее и да се самоосвобождава. В коя област на илюзионизма не е добър?

Райм облегна глава назад и я загледа. В този момент Том донесе голям плик. Подаде го на Бел:

— За теб е.

— Какво е това? — Детективът отвори плика, кимна бавно и зачете. — О, Линкълн, това е докладът от претърсването в кабинета на Грейди. Искаш ли да хвърлиш едно око?

Том заразлиства страниците. Техниците бяха инвентаризирали всичко в кабинета на секретарката и бяха взели отпечатъци от всички повърхности точно както бе поискал Райм. Той прочете доклада няколко пъти, сетне затвори очи, за да си представи местопрестъплението.

После прегледа резултатите от анализа на намерените влакна. Повечето от белите бяха полиестерни. Някои бяха прикрепени за по-дебело памучно влакно. Повечето бяха замърсени и потъмнели. Черните бяха вълнени.

— Мел, какво мислиш за тези черни влакна?

Купър се приближи и разгледа снимката.

— Фотографът не се е престарал — отбеляза; след малко обяви: — От някакъв плътен, дебел плат са.

— Габардин?

— Не мога да твърдя със сигурност, ако нямам по-добра проба, но най-вероятно да.

Райм стигна до края на страницата и научи, че единственото червено влакно на местопрестъплението е сатенено.

— Така, така — промърмори и затвори очи.

Бел прекъсна размишленията му:

— Чарлс Грейди ще присъства на някакво обществено събитие тази вечер. Ще ми се да проверя охраната, преди да тръгнат. Да им кажа ли за доклада?

— Чакай малко, Роланд. Искам да проверя още нещо.

— Дадено.

Райм се обърна към Купър:

— Какво разбираш от платове и дрехи, Мел?

— Не много, но ако мога да те цитирам, Линкълн, „важното е не да разбираш от нещо, а да знаеш къде да намериш информация за него“. А за това определено имам представа.

22.

Хари Худини е известен със способностите си да се самоосвобождава, но преди него и по негово време са живели много други известни илюзионисти, изпълнявали този трик.

Худини се отличава от останалите по една малка подробност в номерата му — предизвикателството. Във всеки град знаменитият илюзионист предлагал на желаещите да ограничат свободата му със собствени средства — белезниците на някой полицай или килия в шерифския арест — и той да се измъкне.

Именно духът на съревнование в представленията беше направил Худини известен. Той копнеел за тези предизвикателства.

„Аз също“ — помисли си Малерик, докато влизаше в апартамента след бягството от река Харлем и кратко разузнаване. Все още бе разтърсен от събитията този следобед. Преди пожара, когато редовно изнасяше представления, в номерата му винаги беше присъствал известен елемент на опасност. Истинска опасност. Учителят му му бе набил в главата, че ако няма риск, не можеш да заплениш публиката. За Малерик нямаше по-тежък грях от това, да отегчиш онези, които са дошли да се забавляват. В това представление обаче предизвикателствата бяха твърде големи — полицията се оказа много по-добре подготвена, отколкото беше очаквал. Как се бяха досетили, че си е набелязал ездачка? И как бяха разбрали къде смята да я удави? Устроиха му истински капан на панаира. Сетне засякоха маздата му и отново го подгониха. Толкова близо бяха, че се наложи да потопи колата, за да се измъкне. Предизвикателствата бяха едно, но сега той се чувстваше наистина застрашен. Беше се подготвил за следващия номер, но искаше да свърши още някои неща. Въпреки това реши да остане в апартамента до последната минута.

Освен това трябваше да направи още нещо. Нещо за себе си, не за почитаемата публика. Той смъкна щорите и постави една свещ върху полицата на камината до инкрустирана дървена кутийка. Взе кибрит и запали свещта. Седна върху грубия плат на евтиния диван. Задържа дъха си. Вдиша бавно и пак издиша.

Бавно, бавно, бавно…

Съсредоточи се върху пламъка и започна да медитира.

От историческа гледна точка в сферата на магията са се очертали две течения. От една страна са фокусниците, жонгльорите и илюзионистите — хора, които развличат публиката със сръчност и физически номера.

Второто течение е коренно противоположно: окултизмът. Дори в техническата епоха някои илюзионисти твърдят, че притежават свръхестествени способности да четат мисли и да местят предмети с волята си, да предвиждат бъдещето и да разговарят с духове.

В продължение на хиляди години лъжливи ясновидци и медиуми трупат богатства, като лъжат хората, че могат да извикат близките им от отвъдното. Преди властта да се разправи с тези измамници, някои илюзионисти са защитавали потърпевшите, като са издавали методите, стоящи зад тези така наречени окултни ефекти. Самият Хари Худини посветил голяма част от живота и богатството си, за да изобличава такива шарлатани. По ирония една от причините да се заеме с това било отчаяното търсене на истински медиум, който да го свърже с духа на покойната му майка, от скръбта по която никога не успял да се отърси.

Малерик се взря в свещта, в пламъка. Молеше духа на най-близкия му човек да се появи и да му даде знак. Използваше именно този начин за комуникация, защото огънят му го бе отнел.

Чакай, не потрепна ли? Да, а може би не. Не можеше да определи.

И двете школи на магията се преплитаха в него. Като опитен илюзионист Малерик, разбира се, знаеше, че номерата му са обикновена комбинация от физически, химически и психологически ефекти. Все още обаче таеше вяра, че в илюзионизма има нещо свръхестествено. Господ беше като илюзионист, изчезваше душите на грешните тела, а запазваше тези на обичаните от нас хора, превръщаше ги в други и отново ги връщаше на земята. Това бе неговата тъжна и пълна с надежда публика.

„Немислимо — рече си Малерик. — Това не…“

И изведнъж пламъкът потрепна. Да, той го видя.

Пламъкът се премести само с милиметър към инкрустираната кутийка. Вероятно това беше знак от душата на любимия човек, витаеща в стаята, извикана не по някакъв физически механизъм, а чрез тайнството на магията. И може би той щеше да я види, ако стои нащрек.

— Тук ли си? — прошепна той. — Тук ли си?

Не смееше да диша от страх, че дъхът му може да достигне свещта и да разклати пламъка. Искаше доказателство, че не е сам.

Накрая свещта изгоря и Малерик остана неподвижно, втренчен в сивата струйка дим, която се издигна към тавана и бързо изчезна.

Погледна часовника си.

Време беше да се подготви за следващия номер. Той събра костюмите и другите принадлежности, преоблече се и се гримира.

Огледалото го увери, че е готов за ролята си.

Отиде във фоайето и погледна през прозореца. Улицата беше празна.

Той излезе, за да се потопи в топлата пролетна вечер и в следващата си роля, още по-сложна от предишната.

Огънят и илюзията са брат и сестра.

Светкавица, свещи, пламъкът на газовата горелка, над който виси вързаният артист…

Огънят, почитаема публика, е играчка на дявола, а дяволът винаги е бил свързан с магията. Огънят може да осветява, но и да засенчва, той унищожава и създава.

Огънят преобразява.

Започва следващият номер, наречен „Овъгленият човек“.

Нейбърхуд Скул2 на Пето Авеню в Гринич Вилидж е стара каменна сграда, чийто скромен вид напълно отговаря на името ѝ. Човек не би предположил, че тук четат, пишат и смятат децата на едни от най-богатите и влиятелни нюйоркски фамилии.

Училището е известно не само като реномирано учебно заведение, а и като важен културен център в тази част на града.

Да вземем например съботните концерти в 20:00 часа.

Точно за един от тях се бе запътил сега преподобният Ралф Суенсън.

Той като по чудо оцеля през дългия път от Китайския квартал през Малката Италия до Гринич. Бе спрял в един италиански ресторант за порция спагети (освен равиолите това бе единственото в менюто, което му звучеше познато) и тъй като жена му нямаше как да го види, си поръча чаша червено вино. Храната беше превъзходна и той остана в ресторанта доста време, като отпиваше по малко от забраненото питие и наблюдаваше със задоволство играещите на улицата деца.

Когато плащаше, изпита известна вина, че дава за алкохолната напитка от църковните пари, сетне продължи на север през Гринич Вилидж, докато стигна до Уошингтън Скуеър. Това място бе като миниатюра на Содом, но когато навлезе в градинката, отецът установи, че единствените грешници тук са младежи, пуснали силно музиката, и хора, които пиеха бира и вино от кутии и бутилки, скрити в хартиени торбички. Макар че той вярваше в ценностна система, според която някои покварени души отиваха директно в ада (например шумните хомосексуални проститутки, които не ти дават да спиш), пороците, които виждаше тук, надали водеха към казана с врял катран.

Изведнъж го обхвана неловко чувство. Отново се сети за мъжа с гащеризона и кутията за инструменти. Отецът беше сигурен, че го е забелязал втори път — на отражението в една витрина скоро след като напусна хотела. Сега отново се чувстваше, сякаш го наблюдават. Той се обърна бързо и се огледа. Е, не се виждаха работници. Забеляза обаче слаб мъж с яке, който го гледаше. Непознатият се извърна небрежно и се насочи към една обществена тоалетна.

Нима си въобразяваше?

Вероятно. Този мъж изобщо не приличаше на работника. Ала когато излезе от градинката и продължи по Пето Авеню сред стотиците минувачи, свещеникът пак почувства, че го следят. Отново се огледа. Този път видя рус мъж с очила с дебели лещи, фланелка и кафяво яке, който гледаше в неговата посока. И мина на неговия тротоар.

Сега вече беше сигурен, че го обхваща параноя. Не бе възможно тези коренно различни мъже да го следят. Спокойно, рече си той и продължи по Пето към Нейбърхуд Скул между безбройните минувачи, наслаждаващи се на прекрасната пролетна вечер.

Преподобният Суенсън стигна училището точно в 19:00, половин час преди отварянето на залата. Сложи куфарчето си на земята и скръсти ръце. Сетне реши, че не бива да оставя така вещите си, и отново го вдигна. Облегна се на желязната ограда на училището и погледна неспокойно в посоката, от която беше дошъл.

Не, нямаше никой. Никакви работници с инструменти. Никакви мъже с якета. Той просто…

— Извинете, отче?

Изненадан, той се обърна и се озова лице в лице с едър брадясал мъж.

— Ъ, да?

— За концерта ли сте?

Непознатият кимна към училището.

— Да — отвърна свещеникът, като се стараеше да не издава неудобството си.

— В колко часа започва?

— В осем. Залата отваря в седем и половина.

— Благодаря, отче.

— Няма защо.

Непознатият се усмихна и се отдалечи към училището. Преподобният Суенсън отново стисна куфарчето. Погледна часовника си — 19:15.

Накрая, след пет минути, които му се сториха цяла вечност, той видя онова, което чакаше и за което беше пропътувал толкова много километри: черен „Линкълн“ с държавни номера. Колата спря на една пряка от училището. Свещеникът присви очи и прочете номера. Това бе колата… „Благодаря ти, Боже.“

От автомобила слязоха двама младежи с тъмни костюми. Огледаха улицата (включително и него) и явно решиха, че е безопасно.

Единият се наведе и заговори през отвореното задно стъкло.

Свещеникът знаеше кой е вътре: заместник областният прокурор Чарлс Грейди, обвинителят на Андрю Констабъл. Грейди и жена му бяха дошли на концерта, в който участваше дъщеря им. Именно прокурорът бе главната причина за мисията му в Содом този уикенд. Също като апостол Павел, преподобният Суенсън беше дошъл сред неверниците, за да им покаже грешките им и да отвори очите им за истината. Възнамеряваше да го стори по доста по-решителен начин от апостола — като убие Чарлс Грейди с големия пистолет в куфарчето, което притискаше към гърдите си, сякаш беше свещеният кивот.

23.

Той се огледа.

Внимателно прецени ъглите, пътищата за бягство, броя на минувачите и движението. Не можеше да си позволи провал. Твърде много зависеше от това. Чарлс Грейди задължително трябваше да умре.

Около полунощ предния вторник Джеди Барнс, член на местната въоръжена групировка, неочаквано се появи на вратата на сградата, служеща на преподобния Суенсън за дом и църква. След удара на полицията срещу Патриотичния съюз на Андрю Констабъл преди няколко месеца Барнс се криеше в един фургон дълбоко в гората около Кантон фолс.

— Направи ми кафе — нареди Барнс и се вгледа в ужасения отец с жестоки, безумни очи.

Под звука на дъждовните капки по ламарината Барнс, як и страшен самотник с посивяла къса коса и хладен поглед, се наведе напред и каза:

— Имам нужда от една услуга, Ралф.

— Каква?

Барнс протегна крака и се вгледа в талашитения, неравно лакиран олтар, скован от самия свещеник.

— Един човек се е заел да ни съсипе. Преследва ни. Той е един от тях.

Суенсън знаеше, че под „тях“ Барнс имаше предвид неясна съвкупност от федерални и щатски власти, медии, нехристияни, политици и интелектуалци. (Под „нас“ разбираше всички, които не спадаха към горните категории, стига да бяха бели.) Свещеникът не беше чак такъв фанатик като Барнс и съмишлениците му — които го плашеха до смърт, — но смяташе, че в това, което проповядват, има известна истина.

— Трябва да го спрем.

— Кого?

— Един прокурор в Ню Йорк.

— О, онзи, който се е заел с Андрю?

— Да. Чарлс Грейди.

— Какво мога да направя? — попита Суенсън, като си мислеше за писмо в подкрепа на арестанта или пламенна проповед.

— Да го убиеш — отвърна Барнс.

— Какво?

— Искам да отидеш в Ню Йорк и да го убиеш.

— Боже мили! Не мога. — Докато отчаяно се опитваше да спре треперенето на ръцете си, отецът разсипа порядъчно количество кафе по книгата с химните. — Освен това каква полза може да има? Така няма да помогна на Андрю. По дяволите, те ще разберат, че той стои зад това, и положението му ще се влоши допълнително…

— Констабъл не е замесен. Той е извън сметките. Тук е заложено много повече. Трябва да направим така, че волята ни да се чуе. Да направим онова, което тези задници във Вашингтон все разправят по пресконференциите. „Да изпратим ясно послание.“

— Забрави, Джеди. Не мога да го направя. Това е лудост.

— О, мисля, че можеш.

— Ама аз съм свещеник.

— Всяка неделя ходиш на лов — това също е убийство в известен смисъл. Бил си във Виетнам. Събирал си скалпове, ако се вярва на слуховете.

— Това беше преди трийсет години. Няма да убивам никого.

— Обзалагам се, че Клара Самсън ще е доволна, ако го направиш. — За момент настъпи жестоко мълчание. — Може пиленцата скоро да пропеят, Ралф.

Миналата година Джеди Барнс беше убедил Уейн Самсън да не ходи в полицията, след като бе заварил Божия служител с тринайсетгодишната си дъщеря в двора на църквата. Сега на свещеника му хрумна, че Барнс се е намесил само за да го държи в ръцете си.

— Моля те, виж…

— Клара написа хубаво писъмце, което съвсем случайно е у мен. Много точно е описала интимните ти части. За мен не представлява особен интерес, но съдебните заседатели сигурно ще бъдат заинтригувани.

— Не можеш да го направиш. Не, не, не…

— Не искам да споря, Ралф. Ето какво е положението. Ако не се съгласиш да ми услужиш, след месец ще правиш на негрите в затвора онова, което си карал да ти прави Клара Самсън. Какво решаваш?

— Мамка ти!

— Ще го приема за положителен отговор. Ето какъв е планът.

Барнс му даде пистолета, адреса на хотела и на кабинета на Грейди, сетне го изпрати в Ню Йорк.

Когато пристигна преди няколко дни, преподобният Суенсън започна с кратко разузнаване. Благодарение на леко завеяния си вид и свещеническите си одежди успя да проникне в сградата на прокуратурата. Скри се в един килер и остана там до полунощ. Сетне разби кабинета на Грейди и научи, че прокурорът и семейството му ще присъстват на концерта в Нейбърхуд Скул и че дъщеря му е сред изпълнителите.

Сега, въоръжен и треперещ от нерви, свещеникът стоеше пред училището и гледаше как телохранителите на Грейди говорят с прокурора на задната седалка. Планът беше да убие Грейди и бодигардовете с пистолета със заглушител, сетне да се хвърли на земята и да закрещи, че някой е минал с кола и е стрелял в движение. Щеше да избяга в суматохата. Опита се да каже някоя молитва, но макар че Грейди беше слуга на дявола, пак не му се струваше редно да иска помощ от Господ за убийството на един бял християнин. Затова се задоволи да изрецитира наум един пасаж от Библията.

Видях друг ангел, който слизаше от небето, имайки голяма власт. И земята се просвети от неговата слава…3

Преподобният Суенсън се олюля; не можеше да чака повече. Спокойно, спокойно… Искаше вече да е при паството си, в градчето си, в църквата си, да чете проповедите си.

И с Клара Самсън, вече петнайсетгодишна и годна за всички цели и деяния.

Той извика със силен глас, казвайки: Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух…4

Замисли се за близките на Грейди. Съпругата на прокурора не беше извършила нищо лошо. Да си женен за грешник, не те прави негов съучастник. Не, щеше да пощади госпожа Грейди.

Освен ако не го забележи.

Колкото до дъщерята, Криси… Той се почуди на колко години е и как изглежда. Може би щеше да ѝ хареса да живее в Кантон Фолс.

Овощията, за които душата ти копнееше, изчезнаха от тебе, и всичко изящно и разкошно загина от тебе, и няма вече да се намерят…5

„Не — помисли си той. — Направи го. Хайде, хайде.“

И един силен ангел взе един камък, голям като воденичен, та го хвърли в морето и рече: Така стремително ще бъде тръшнат Вавилон, великият град, и няма вече да се намери…6

„Моят камък на възмездието, Грейди, е този безотказен швейцарски пистолет, а вестоносецът не е ангел небесен, а представител на достойните граждани на Америка.“

Той тръгна към колата.

Телохранителите още гледаха в друга посока.

Свещеникът отвори куфарчето и взе плана на Ню Йорк и пистолета. Скри оръжието в цветната карта и закрачи небрежно към автомобила. Телохранителите на Грейди стояха един до друг, с гръб към него. Единият се пресегна да отвори вратата на прокурора.

Пет метра…

„Господ да се смили над теб, Грейди…“

Изведнъж сякаш небето се срина върху раменете му.

— На земята, на земята, бързо, бързо, бързо!

Половин дузина мъже и жени както демони сграбчиха преподобния Суенсън за ръцете и го повалиха на тротоара.

— Не мърдай, не мърдай, не мърдай!

Единият грабна пистолета му, друг дръпна куфарчето, трети притисна врата му към плочника сякаш под тежестта на всички грехове на този град. Лицето му се одра в бетона, белезници стегнаха китките му, джобовете му бяха преровени за секунди.

Притиснат до земята, преподобният Суенсън видя как от колата на прокурора изскачат грима полицаи с бронирани жилетки.

— Долу, главата долу, долу!

„Господи, който си на небето…“

До главата му се приближиха мъжки крака. В контраст с грубостта на полицаите, които го натискаха, и заповедните им гласове, този човек беше изключително учтив. Заговори с мек южняшки акцент:

— Сега, господине, ще ви обърнем по гръб и ще ви прочетем правата. И вие трябва да ми кажете дали ги разбирате.

Неколцина полицаи го обърнаха и го изправиха на крака. Свещеникът с ужас се втренчи в другия мъж.

Беше онзи с тъмното яке, когото бе видял на Уошингтън Скуеър. До него стоеше русият мъж, който явно беше поел следенето след него. Третият, едрият човек, който се интересуваше кога започва концертът, стоеше наблизо.

— Господине, аз съм детектив Бел. Сега ще ви прочета правата. Готов ли сте? Добре.

Бел прегледа съдържанието на куфарчето на Суенсън.

Допълнителни боеприпаси. Бележник с доста бездарна проповед, написана с разкривени букви. Пътеводител „Ню Йорк за по петдесет долара на ден“. Имаше и разкъсана Библия с печат от хотел „Аделфи“, Бауъри 232, Ню Йорк.

„Хм — помисли си Бел, — така ще прибавим и обвинение за гавра със светото писание.“

Нищо обаче не показваше връзка между този опит за убийство на Грейди и Андрю Констабъл. Обезкуражен, той остави подчинените си да картотекират уликите и се обади на Райм, за да му докладва, че импровизираната операция е протекла успешно. След като помоли Бел да остане още няколко минути, Райм бе продължил да изучава доклада от проникването с взлом в кабинета на прокурора. През това време Мел Купър проверяваше в компютъра влакната, намерени на местопрестъплението. Накрая Райм направи няколко доста обезпокоителни заключения. От анализа на следите от обувки се виждаше, че престъпникът се е застоял известно време на едно място — при десния преден ъгъл на бюрото на секретарката. От инвентаризацията личеше, че там се е намирал календарът за ангажиментите на прокурора. Единственото мероприятие за този уикенд бе рециталът на Криси Грейди в Нейбърхуд Скул.

Това явно не беше убягнало от вниманието на натрапника. Колкото до самия престъпник, Райм предположи, че е облечен като свещеник. От базата данни на ФБР Купър установи, че черните влакна са от плата на една фабрика в Минесота — специализирана в производството на черен габардин за свещенически одежди. Това не беше твърда следа, но Райм предположи, че полиестерните влакна, свързани с колосан памучен конец, са паднали от бяла риза, за която е прикрепена свещеническа яка.

Червеният сатенен конец можеше да идва от връвчицата за отбелязване на страниците на стара книга. Златното фолио също можеше да е от нея. Библия например. Преди години Райм беше работил по случай, в който един наемен убиец бе скрил наркотици в Библия с изрязани листове. В кабинета на заподозрения бяха открити подобни улики.

Бел нареди на Грейди и семейството му да останат вкъщи. На тяхно място се качиха щатски полицаи. Различни екипи за следене бяха разположени на север от училището на Пето Авеню, на пресечките на Шесто на запад, на Университетския площад на изток и на Уошингтън Скуеър на юг.

Разбира се, Бел, на когото се падна градинката, лесно забеляза нервния свещеник, отиващ към училището. Детективът започна да го следи, но заподозреният го забеляза. Друг полицай продължи следенето до училището. Трети детектив се приближи и го попита за концерта, за да провери за следи от оръжие. Не видя такива, а и нямаше основателна причина да го претърси.

Заподозреният обаче остана под наблюдение и веднага щом извади пистолета от куфарчето и се насочи към примамката, бе повален и обезоръжен.

Полицаите с изненада установиха, че арестуваният наистина е свещеник — документите му го доказваха. Бел извади пълнителя и изкара патрона от цевта на пистолета.

— Доста голям патлак за едно отче.

— Аз съм пастор.

— Това имах предвид.

— Свещеник съм!

— Много добре. Чудех се, след като вече си знаете правата, дали все пак няма да предпочетете да говорите? Да ви кажа, господине, ако ни отговорите на няколко въпроса, може доста да улесните положението си. Кой ви накара да убиете господин Грейди?

— Господ.

— Хм. Добре. А някой друг?

— Друго няма да чуете от мен. Това е отговорът ми. Господ.

— Добре, да ви закараме сега в участъка и да видим дали Той ще се застъпи за вас.

24.

„Това ли наричат музика?“

С хола на Райм прозвуча думкане на барабани, сетне нестроен звук от духови инструменти, репетиращи някаква мелодия. Шумът идваше от цирка в парка от другата страна на улицата. Мелодията беше фалшива, а инструментите звучаха зле. Той се опита да не се разсейва и продължи телефонния си разговор с Чарлс Грейди, който му благодареше за залавянето на свещеника, дошъл да го убие.

Бел тъкмо бе разпитал Констабъл в градския арест. Затворникът каза, че познавал Суенсън, но го бил изхвърлил от Патриотичния съюз заради „нездравия му интерес“ към дъщерите на енориашите му. Констабъл нямал нищо общо с него и отричаше да е знаел каквото и да било за опита за убийство.

Въпреки това Грейди изпрати на Райм кутия с веществените доказателства, намерени около Нейбърхуд Скул и в хотелската стая на преподобния Суенсън. Райм ги прегледа набързо и не откри ясни улики срещу Констабъл. Той обясни това на Грейди и добави:

— Трябва да изпратим хора във… как беше онова градче?

— Кантон фолс.

— Да съберат проби за сравнение. Възможно да има връзка между Суенсън и Констабъл, но нямам никакви контролни проби оттам.

— Благодаря за помощта, Линкълн. Веднага ще изпратя някого.

— С удоволствие ще напиша експертното си становище, ако искаш — увери го Райм, но думите му бяха заглушени от едно особено фалшиво соло на английски рог.

„По дяволите, аз мога да композирам по-добра музика“ — помисли си.

Том обяви, че трябва да премери кръвното му. Показанията му се сториха високи.

— Никак не ми харесва — измърмори болногледачът.

— Аз също не харесвам много неща — сопна се Райм; тревожеше го бавният напредък по случая.

Обади се един техник от лабораторията на ФБР във Вашингтон и той го уведоми, че резултатите от изследването на металните стружки от сака на Фокусника ще излязат най-рано на следващата сутрин. Бединг и Сол се бяха обадили в повече от петдесет хотела в Манхатън, но не бяха открили нито един, в който да се използват електронни карти като намерената в якето на убиеца. Селито беше извикал полицаите, стоящи на пост пред цирка, но и те не бяха видели нищо подозрително.

Най-обезпокоителното от всичко бе, че още не бяха открили Лари Бърк. Десетки полицаи претърсваха Уестсайд, но не намираха нито свидетели, нито улики, които да подскажат къде може да е. Имаше поне нещо окуражително — трупът не беше в маздата. Колата още не бе извадена, но един водолаз се беше спуснал до нея и бе проверил багажника.

— Къде се бави яденето? — попита Селито и погледна през прозореца.

Сакс и Кара бяха излезли да купят храна за вкъщи от близкия кубински ресторант. (Младата илюзионистка не се вълнуваше толкова от храната, колкото от възможността да опита кубинско кафе, което, както го описа Том, се състояло от една част кафе, една част кондензирано мляко и една част захар.)

Дебелият детектив се обърна към Райм:

— Опитвал ли си някога кубински сандвич? Те са върхът.

Том обаче не се интересуваше нито от храна, нито от разследвания.

— Време е за сън — обяви той.

— Часът е едва девет и трийсет и осем, Том — изтъкна Райм. — На практика е още следобед. Така че изобщо не е време за лягане. — Гласът му прозвуча едновременно капризно и заплашително. — Проклетият убиец е на свобода и постоянно променя интервала, през който отвлича жертвите си. На четири часа, на два часа. — Той погледна часовника. — В момента може би подготвя поредното си убийство. Разбирам, че не ти харесва, но аз имам работа.

— Не, нямаш. Ако не желаеш да наречеш това време от денонощието нощ, добре. Сега обаче ще се качим горе, ще свършим някоя и друга работа и ти ще си легнеш. За два часа.

— Ха. Надяваш се да заспя и да откарам до сутринта. Не, няма да стане. Ще остана буден цяла нощ.

Болногледачът завъртя очи, сетне заяви непреклонно:

— Линкълн, качваш се горе за няколко часа.

— Ти да не си просиш уволнението? — сопна се Райм.

— А ти да не си просиш изпадането в кома?

— Това е тормоз над беззащитен инвалид — измърмори Райм, но се предаде.

Разбираше опасността. Когато паралитикът седи в едно положение твърде дълго или когато не е изпълнявал физиологичните си функции, съществува риск от дисрефлексия — повишаване на кръвното налягане, което може да доведе до удар, допълнителна парализа или смърт. Дисрефлексия се получава рядко, но може бързо да те изпрати в болницата или в гроба. Затова Райм се съгласи да го качат горе, за да задоволи физиологичните си нужди и да си почине. Точно такива моменти — смущения в „нормалния начин на живот“ — бяха най-противното в сегашното му здравословно състояние. Те го вбесяваха и депресираха.

В спалнята на горния етаж Том се погрижи за физиологичните му нужди.

— Добре. Два часа почивка. Дремни малко.

— Един час — тросна се Райм.

Болногледачът понечи да възрази, но се вгледа в очите на инвалида и освен гнева (който изобщо не му правеше впечатление) видя загриженост за следващите жертви на Фокусника.

— Един час — склони той. — Ако поспиш.

— Добре — съгласи се Райм; сетне добави смръщено: — Едно питие ще бъде добро приспивателно.

Болногледачът подръпна червената си вратовръзка — признак на колебание, което Райм надуши като акула — капка кръв в морето.

— Само една чашка — замоли паралитикът.

— Добре.

Том наля от стария „Макалън“ в една чашка и я нагласи със сламка до главата на Райм.

Криминологът отпи жадно.

— О, какво блаженство… — Погледна празната чаша. — Някой ден ще те науча да цениш истинските напитки.

— Ще се върна след час.

— Команда, будилник — нареди Райм на компютърната система.

На плоския монитор се появи циферблат. Райм нагласи електронния будилник за след час.

— Аз щях да те събудя — рече болногледачът.

— О, правя го, в случай че си зает или си забравил. Така със сигурност ще се събудя, нали?

Болногледачът излезе и затвори вратата. Райм се загледа към прозореца, където гнездяха двойка соколи, властелини на небето над града. Женската (по-способният ловец) се обърна към него за миг, сякаш усетила погледа му. Накокошини се, сетне отново се зае да наблюдава суматохата около цирка.

Райм затвори очи и се замисли за уликите. Какъв ли бе мотивът на Фокусника? Какво ли показваха месинговите стружки, хотелската електронна карта, журналистическият пропуск, мастилото. Мистерия след мистерия… Накрая отвори очи. Това бе абсурдно. Той изобщо не беше изморен. Искаше час по-скоро да се върне на работа. И дума не можеше да става за сън.

Почувства течение и се ядоса на Том, че е оставил климатичната инсталация. Когато на паралитика му потече носът, непрекъснато трябва някой да му го бърше. Той извика контролната програма на климатика на монитора и се замисли дали да не каже на Том, че не е могъл да заспи, защото е било прекалено студено. Един поглед към екрана обаче му бе достатъчен, за да разбере, че климатичната инсталация не е включена.

От какво беше това течение? Вратата бе затворена.

Ето! Той отново го почувства. Лек полъх край дясната му буза. Извърна очи. Дали не беше от прозорците? Не, те също бяха затворени. Е, вероятно…

Тогава обаче забеляза вратата.

Кръвта му се смрази. Вратата му имаше резе отвътре.

И то беше дръпнато.

Той почувства нов полъх. Този път топъл. Много близо. Чу и леко свистене.

— Къде си? — прошепна Райм.

Пред лицето му неочаквано се появи ръка с два сраснали пръста. Държеше бръснарско ножче с острие, насочено към очите на Райм.

— Ако гъкнеш, ще те ослепя — изсъска Фокусника. — Ясно ли е?

Линкълн Райм кимна.

25.

Бръснарското ножче в ръката на Фокусника изчезна.

Той не го дръпна встрани, не го скри. Острието просто се изпари.

Убиецът — с кестенява коса, без брада и с полицейска униформа — се разходи из стаята, заразглежда книгите, дисковете, постерите. Видя нещо и кимна одобрително. Вгледа се в една странна вещ — малък червен олтар със статуетка на китайския бог на войната и полицията, Гуанди. Фокусника явно изобщо не смяташе такъв предмет за неуместен в спалнята на детектива.

Върна се при Райм.

— Е — изсъска убиецът, като оглеждаше леглото, — не е това, което очаквах.

— Колата — прошепна Райм. — В реката. Как?

— О, това ли? — отвърна небрежно Фокусника. — Трикът с потопената кола? Аз изобщо не бях вътре. Измъкнах се, преди да падне в реката… Обикновен фокус. Прозорецът остава затворен, та свидетелите да видят само отблясък и моята шапка на облегалката. Публиката ме е видяла само във въображението си. Худини изобщо не е стъпвал в някои от камионите, от които твърдял, че се е измъкнал.

— Не е имало следи от спиране. Само от ускоряване — изтъкна Райм, ядосан, че не се е досетил по-рано. — Затиснал си педала с тухла.

— С тухла нямаше да изглежда естествено. Използвах камък. — Фокусника се наведе и изсъска: — Обаче ти така и не повярва, че съм се удавил.

— Как влезе, без да те чуя?

— Бях тук преди теб. Промъкнах се по стълбите преди десетина минути. Бях и на долния етаж, в главния ти щаб или както там го наричаш. Никой не ме забеляза.

— Донесъл си уликите?

Райм си спомняше бегло полицая, изпратен с веществените доказателства от местопрестъплението пред Нейбърхуд Скул и хотелската стая на преподобния Суенсън.

— Точно така. Чаках отпред. Дойде едно ченге с няколко кутии и аз предложих да му помогна. Никой не се усъмнява в теб, когато си с униформа и изпълняваш някаква задача.

— И после се скри тук под парче копринен плат с цвета на стените.

— Този трик си го разгадал.

Райм погледна намръщено униформата. Изглеждаше истинска, не костюм, но противно на устава на гърдите нямаше табелка с името. Сърцето му се сви. Той знаеше кой е бил предишният собственик. Лари Бърк, полицаят, арестувал Фокусника близо до панаира.

— Ти си го убил… Убил си го и си откраднал дрехите му.

Фокусника погледна униформата и вдигна рамене:

— Обратното. Първо му откраднах униформата. Убедих го, че искам да го съблека гол, за да имам време да избягам. Така ми спести усилията да свалям дрехите от трупа му. След това го застрелях.

Отвратен, Райм си спомни, че беше допуснал възможността Фокусника да използва радиостанцията и пистолета на Бърк. Не му бе хрумнало обаче, че може да облече униформата и да нанесе удар срещу преследвачите си.

— Къде е трупът? — попита шепнешком.

— В Уестсайд.

— Къде?

— Да запазим това в тайна. След ден-два ще го намерят. Времето е топло.

— Копеле — изръмжа паралитикът.

Сега може да беше цивилен, но дълбоко в сърцето си Линкълн Райм винаги щеше да си остане полицай.

„Времето е топло…“

Той обаче се постара да запази спокойствие и попита:

— Как ме откри?

— На панаира се промъкнах до партньорката ти. Червенокосата полицайка. Много близо. Толкова близо, колкото съм сега до теб. Дишах и в нейния врат; не знам кое ми достави по-голямо удоволствие… Както и да е, чух я да говори с теб по радиостанцията. Спомена името ти. После просто поразучих и те намерих. Името ти го има във вестниците. Известен си.

— Известен ли? Инвалид като мен?

— Явно.

Райм поклати глава и каза бавно:

— Минала слава. Отдавна вече не издавам команди.

Последната дума изрече по посока на микрофона, монтиран до главата му на таблата на леглото. „Команда“ се разпознаваше от компютърната система. На монитора, обърнат към него, нос гръб към Фокусника, се отвори прозорец „Инструкции?“.

— Команди ли? — попита Фокусника. — Какъв си бил?

— Бях шеф на отдел. Сега там дойдоха млади кадри. Не получавам от тях дори телефонно обаждане.

Компютърът „реагира“ на последните две думи. На монитора се изписа: „На кого искате да се обадите?“

Райм въздъхна:

— Ще ти разкажа една случка. Вчера исках да се свържа с един човек от отдела. Лейтенант Лон Селито.

На монитора се появи: „Набиране. Лон Селито“.

— И му казах…

Изведнъж Фокусника се намръщи.

Извъртя бързо монитора. По лицето му се изписа гняв, той издърпа кабела на телефона и изключи компютъра. Екранът потъмня.

Райм притисна глава към възглавницата в очакване на ужасното бръснарско ножче, Фокусника отстъпи, дъхът му свистеше като на астматик. Изглеждаше по-скоро впечатлен, отколкото ядосан.

— Нали знаеш какво беше това? — попита с хладна усмивка. — Чист илюзионизъм. Разсея ме с бърборенето си, използва звуково разсредоточаване. Хитро. Думите ти звучаха напълно естествено… докато не спомена приятеля си. Точно това име провали номера. Това вече не беше естествено. То възбуди подозренията ми. Дотогава обаче се справи отлично.

„Неподвижният маг…“

— Аз също съм доста способен — продължи Фокусника.

Наведе се и протегна ръка. Разтвори пръсти, дланта му беше празна. Когато я прокара близо до очите на Райм, паралитикът почувства леко докосване до ухото си. Когато ръката на Фокусника отново се появи, в нея имаше четири бръснарски ножчета. Той стисна юмрук и те сякаш се сляха в едно.

„Не…“ Райм се боеше не от болката, а от това, че може да бъде лишен и от сетивата си. Убиецът приближи ножчето до очите му, премести го леко в двете посоки. Сетне се усмихна и се отдръпна.

— А сега, почитаема публика, поредният фокус. Ще ви го представя с помощта на моя асистент.

Тези думи бяха изречени със зловещ, театрален глас.

Убиецът вдигна ръка и бръснарското ножче проблесна в нея. С леко движение Фокусника дръпна панталоните на пижамата и бельото на Райм и хвърли ножчето като летяща чиния към оголените му слабини.

Паралитикът присви очи.

— Какво ли си мисли… — обърна се Фокусника към въображаемата си публика. — Знае, че бръсначът е върху кожата му, може би се забива в плътта му, прерязва гениталиите му, може би някоя вена или артерия… А той не чувства нищо!

Райм сведе поглед към слабините си в очакване да види кръв. Фокусника се усмихна:

— Но може би ножчето не е там… Може би е другаде. Може би е тук.

Той се пресегна към устата си и извади малкото метално острие оттам. Вдигна го. Намръщи се:

— Чакайте.

Извади още едно ножче от устата си. Трето. В ръката му вече имаше четири ножчета за бръснене. Той ги подреди като карти и ги хвърли над Райм, който затаи дъх в очакване да се посипят върху него. Но… те изчезнаха.

Райм усещаше ускорения пулс в слепоочията си. Погледна будилника. Струваше му се, че са минали часове, но Том беше излязъл само преди петнайсет минути.

— Защо правиш това? — попита паралитикът. — Защо убиваш тези хора? Какъв е смисълът?

— Не убих всички — изтъкна гневно убиецът. — Ти провали номера ми с ездачката при река Хъдсън.

— Добре, защо ги нападна тогава? Защо?

— Нищо лично.

— Нищо лично ли?

— Да кажем, че за мен е важно онова, което олицетворяват.

— Обясни ми.

— Не, не смятам да го правя — прошепна Фокусника и погледна към вратата. — Нямаме време. — Приближи се до леглото. — Знаеш ли какво минава през главите на зрителите? Част от тях се надяват, че илюзионистът няма да успее да се измъкне навреме, че ще се удави, ще се набучи на острите колове, ще изгори. Има един номер, който се казва „Горящото огледало“. Той е любимият ми. В началото илюзионистът се гледа суетно в огледалото. В него вижда отражението на красива жена. Тя му кимва и накрая той се поддава на изкушението и влиза в огледалото. Изведнъж се оказва, че са си сменили местата. Сега жената е пред огледалото. Обгръща я облак дим и тя се преобразява в Сатаната. Илюзионистът се озовава в ада, прикован с вериги за пода. Около него се появяват пламъци, а също и пред огледалото, единствения му път за избавление. Огънят се приближава. Точно преди да го обгърне, той се освобождава от веригите, прескача огнената завеса и излиза от огледалото. Дяволът се втурва към илюзиониста, полита и изчезва. Илюзионистът разбива огледалото с чук. После излиза напред и щраква с пръсти. Появява се ярка светлина и… може би отгатна, той се превръща в дявол. Публиката обожава този номер. Аз обаче знам, че част от тях се надяват огънят да се разпространи и илюзионистът да загине. — Той замълча, сетне добави. — И, разбира се, това понякога се случва.

— Кой си ти? — прошепна Райм.

— Аз ли? — Фокусника се наведе над него и изхриптя: — Аз съм Северният магьосник. Аз съм най-великият илюзионист на всички времена. Аз съм Худини. Аз съм човекът, който може да избяга от горящото огледало. Да се освобождава от белезници, окови, заключени стаи, вериги, въжета, всичко… — Той се вгледа внимателно в Райм. — Но не от теб… Боя се, че ти си единственото, от което не мога да избягам. Ти си прекалено способен. Трябва да те спра преди утре следобед…

— Защо? Какво ще стане утре следобед?

Фокусника не отговори. Втренчи се в мрака.

— Сега, почитаема публика, нашият коронен номер, „Овъгленият мъж“. Вижте нашия изпълнител. Няма вериги, няма белезници, няма въжета. Но той не може да избяга. Това е по-трудно, отколкото при най-първия номер със самоосвобождаване в света, този на свети Петър. Затворен в килия, окован, пазен от стражи. Разбира се, той е имал важен съюзник. Господ. Нашият изпълнител е съвсем сам.

В ръката на Фокусника се появи малък сив предмет. Той бързо се наведе и преди Райм да успее да извърне глава, залепи парче тиксо на устата му.

Загаси всички светлини с изключение на една малка нощна лампа. Върна се при леглото на Райм и щракна с пръсти. На показалеца му се появи пламъче, Фокусника размаха леко пръст пред очите му.

— Нашият приятел май се изпоти. — Приближи пламъчето до лицето на Райм. — Огън… Не е ли вълнуващо? Това са може би най-ефектните фокуси. Огънят е съвършено средство за разсредоточаване. Той привлича всички погледи. Публиката не може да отмести очи от него. Мога да направя каквото си поискам с другата ръка и ти да не забележиш. Например…

Бутилката с уиски на Райм се появи в другата му ръка. Убиецът отпи глътка от течността и вдигна горящия пръст пред устата си; Райм потрепна, Фокусника обаче се усмихна, обърна се настрани и избълва пламък към тавана.

Райм хвърли поглед към единия ъгъл на стаята, Фокусника се засмя:

— Димен детектор? Досетих се за това. Батерията му се е изтощила.

Той избълва нов пламък към тавана и остави бутилката.

Неочаквано в ръката му се появи бяла кърпичка. Той я размаха пред носа на Райм. Беше напоена с бензин. Очите и носът на Райм го заболяха от силните изпарения, Фокусника усука кърпичката, разтвори горнището на пижамата на паралитика и я уви около врата му.

Сетне се приближи до вратата, дръпна резето и отвори. Надникна навън.

Райм усети друга миризма. Какво беше? Силен аромат… О, уискито. Убиецът сигурно беше оставил бутилката отворена.

Скоро обаче ароматът на уиски стана по-силен от миризмата на бензин. Сега Райм разбра какво става. Убиецът беше разлял уиски около леглото, Фокусника щракна с пръсти и от ръката му към локвата от алкохолното питие изхвърча бяла искра.

Течността се запали и по пода плъзнаха синкави пламъци. Скоро те се пренесоха върху купчината списания до леглото и един кашон. Един от плетените столове също пламна.

Скоро пламъците щяха да запълзят по завивките към тялото му, но той щеше да усети болка едва когато достигнат врата и лицето му. Райм погледна към Фокусника, но него вече го нямаше. Вратата беше затворена. Димът щипеше очите и носа на Райм. Огънят се приближаваше, кутиите и книгите пламваха една след друга, компактдисковете се топяха.

След по-малко от минута пламъците затанцуваха по завивките в краката на Райм.

26.

Един бдителен полицай, може би привлечен от странен шум или от незаключена врата, се вмъкна в една задна уличка в Уестсайд. След секунди от същото място се появи друг мъж, с леко кафяво поло, тесни дънки и спортна шапка.

След като излезе от ролята на полицай Лари Бърк, Малерик закрачи целеустремено по Бродуей. Ако се загледаше в лицето му, случайният минувач би го сметнал за застаряващ ерген, тръгнал към някой бар, за да си начеше самочувствието… и други работи.

Той спря пред едно заведение и надникна вътре. Реши, че това е добро скривалище, където да изчака известно време, преди да се върне при Линкълн Райм и да провери какви поражения е причинил пожарът.

Седна на бара близо до кухнята и си поръча „Спрайт“ и сандвич с пуешко. Огледа се. Игрални автомати, стар джубокс. Помещението беше задимено и миришеше на пот, дезодорант и дезинфектант. Пийнали клиенти се кискаха глупаво или водеха безсмислени разговори на висок глас. Всичко това го пренесе в младостта му в един град на пясъчните кули.

Лас Вегас е като огледало, обградено от ярки лампи. Можеш да се взираш в него с часове, но ще видиш само собствените си недъзи, суетата си, жалките си провали. Извън яркоосветения Стрип Булевард градът е прашен и неприветлив, пълен с фургони, разнебитени бараки, мизерни търговски комплекси, заложни къщи, продаващи венчални халки, сака и протези на ръце — всичко, за което могат да се вземат няколко долара.

Наоколо се простира прашната, безкрайна, сива пустиня.

В този свят бе роден Малерик.

Баща му беше крупие, майка му — камериерка (докато постоянно увеличаващото ѝ се тегло не я принуди да стане касиерка). Двамата бяха представители на армията черноработници, презирани както от собствениците на казина, така и от клиентите. Живееха сред поток от пари, които само преминаваха през ръцете им, за да отидат в нечий чужд джоб.

Както много деца от Вегас, оставени да се оправят сами, тъй като родителите им нямат време за тях — и изобщо като всички изоставени деца по света. — Малерик си намери място, което му даваше утеха.

Това място за него беше Стрип Булевард.

Вече обясних, почитаема публика, за разсредоточаването — как илюзионистът отвлича вниманието ви от метода на фокуса с движение, ярки цветове, светлина, изненада, шум. Е, разсредоточаването е нещо повече от обикновена техника на илюзионизма, тя е част от самия живот. Ние постоянно търсим блясъка и бягаме от скуката, рутината, семейните скандали, от горещината на пустинята, от надути хлапета, които ти се подиграват, защото си хилав и срамежлив, и те пребиват от бой…

Стрип беше неговото скривалище.

И най-вече магазините за илюзионисти. А такива имаше много — Вегас е известен като столица на илюзионизма. Момчето намираше на тези места нещо повече от разнообразни джунджурии. В тях често се провеждаха представления за любители, а начинаещите илюзионисти издаваха различни номера и разказваха клюки.

Точно там момчето научи нещо важно за себе си. Можеше да е хилав, свит и бавен, но беше изключително сръчен. Продавачите в тези магазини (които обикновено бяха или неуспели, или пенсионирани илюзионисти) му показваха различни трикове и той бързо ги усвояваше. Един от тях веднъж вдигна вежди и каза:

— Ти си роден за престидигитонист.

Момчето смръщи чело, не беше чувало тази дума.

— Един френски илюзионист я е измислил през деветнайсети век — обясни продавачът. — „Престо“ означава бързо. „Дигит“ — пръст. Бързопръстник. Човек, който владее фокусите с ръце.

Значи той може би не беше толкова бездарен, може би не беше достоен само за присмех.

Всеки ден след училище момчето отиваше в любимия си магазин и научаваше някой номер. Вкъщи се упражняваше непрекъснато. От време на време един собственик на магазин го наемаше за демонстрации пред клиентите.

Той още помнеше първото си представление. От този ден Младия Худини (първият му артистичен псевдоним) излизаше пред публиката при всяка възможност. Какво удоволствие му доставяше да впечатли зрителите, да ги развесели, да ги излъже. И да ги изплаши. Той обичаше да ги плаши.

Накрая го разкриха — майка му. Бе забелязала, че момчето почти не се свърта у дома, и един ден претърси стаята му.

— Откъде са тези пари? — попита заплашително, когато той се прибра вечерта.

— От „Абра-кадабра“.

— Откъде?

— От магазина. До „Тропикана“. Нали ти разправях за…

— Да не си стъпил повече на Стрип!

— Мамо, това е просто един магазин. Магазин за илюзионисти.

— Къде беше? Да пиеш ли? Дай да ти помириша дъха.

— Не съм пил, мамо — изплака той, отвратен от дебеланата с развлечения пеньоар, чийто собствен дъх вонеше отвратително.

— Ако те хванат в някое казино, ще си загубя работата. Баща ти също.

— Бях в магазина. Давам представления. Понякога хората ми оставят бакшиш.

— Това е прекалено много за бакшиш. Дори като камериерка не съм получава толкова.

— Аз съм способен.

— Аз също… Представления ли? Какви представления?

— Фокуси — отвърна той смутен; беше ѝ казал преди няколко седмици. — Виж.

Той ѝ показа един номер с карти.

— Това беше добре — кимна одобрително тя. — Но ти ме излъга, затова парите остават у мен.

— Не съм те лъгал!

— Не си ми казал с какво се занимаваш. Това е все едно да излъжеш.

— Мамо, парите са си мои!

— Който лъже, плаща.

Тя с усилие напъха банкнотите в джобчето на дънките си, опънати до пръсване от корема ѝ. Сетне промърмори:

— Добре, ще ти върна тази десетачка, ако ми кажеш нещо.

— Какво?

— Дали си виждал баща си с Тифани Лоум.

— Нея познавам…

— Познаваш я. Не се прави на ударен. Това е сервитьорката от „Сандс“, която идва на вечеря със съпруга си преди два месеца. С онази жълтата блуза.

— Аз…

— Виждал ли си ги? Как излязоха с колата в пустинята вчера.

— Не съм ги видял.

Тя се взря внимателно в лицето му и реши, че казва истината.

— Ако ги видиш, веднага да ми кажеш.

С тези думи майка му се запъти към запоените си спагети пред телевизора.

— Дай ми парите, мамо!

— Млъквай, пречиш ми да гледам.

Един ден, докато даваше малко представление в „Абра-кадабра“, в магазина влезе строен, намръщен мъж. Всички фокусници и продавачи се умълчаха. Той бе утвърден илюзионист, работил с Блакстоун, Крескин и Удивителния Ранди, и сега правеше самостоятелно шоу в „Тропикана“. Беше известен със сприхавия си характер и със зловещите си номера.

След представлението той махна на момчето да се приближи и кимна към написаната на ръка реклама до сцената.

— Ти ли наричаш себе си Младия Худини?

— Да.

— Мислиш ли, че си достоен за това име?

— Не знам. Просто ми хареса.

— Покажи още няколко номера — подкани го илюзионистът и кимна към една покрита с кадифе масичка.

Момчето започна, нервно под погледа на светилото.

Илюзионистът кимна одобрително. Останалите присъстващи останаха удивени от този „щедър“ комплимент.

— Искаш ли да ти дам един урок?

Момчето кимна.

— Дай ми монетите.

Момчето протегна ръка, за да му ги даде. Илюзионистът я погледна и се намръщи:

— Къде са?

Дланта на момчето беше празна. Илюзионистът се изсмя рязко на удивеното му изражение. Той вече ги бе взел. Момчето ахна от почуда, не беше почувствало нищо.

— Хвани сега тази…

Момчето погледна във въздуха, но си помисли: „Стисни юмрук! Той ще ти върне монетите. Накарай го да се смути пред колегите си илюзионисти. Хвани ръката му.“

Изведнъж, без да поглежда надолу, илюзионистът прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Момчето примигна изненадано:

— Аз…

— Помисли добре.

Илюзионистът сведе поглед към ръката му.

Младия Худини погледна дланта си, готова да стисне ръката на великия илюзионист. С ужас забеляза, че той все пак е оставил нещо там — но не монети, а пет бръснарски ножчета. Ако беше стиснал юмрук, както планираше, щеше да се нуждае от десетина шева.

— Дай да ти видя ръцете — подкани го илюзионистът и ножчетата моментално изчезнаха.

Младия Худини вдигна ръце и мъжът ги докосна с пръсти. На момчето му се стори, че през тях премина електрически ток.

— Ръцете ти са като на велик илюзионист — прошепна мъжът така, че само то да го чуе. — Имаш талант и аз знам как да те науча на жестокост. Нямаш обаче нужната фантазия. Все още.

В ръката му пак се появи бръснарско ножче. С него мъжът преряза лист хартия, от който потече кръв. Той смачка листа и пак го разгъна. От кръвта нямаше и следа. Подаде го на момчето. На листа имаше адрес, написан с червено мастило.

— Ела при мен — прошепна илюзионистът, наведен толкова близо, че устните му погъделичкаха ухото на Младия Худини. — Имаш много да учиш. А аз имам много, на което да те науча.

Момчето запази адреса, но все не събираше кураж да отиде при илюзиониста. Сетне, на петнайсетия му рожден ден, майка му промени завинаги живота му, като вдигна страшен скандал и хвърли чиния със спагети по съпруга си — наскоро беше получила сведения за връзката му с въпросната госпожа Лоум.

Момчето реши, че вече му е писнало. На следващия ден отиде при илюзиониста и той се съгласи да му стане учител. Моментът беше изключително подходящ. След два дни илюзионистът започваше голямо турне из Съединените щати. Имаше нужда от асистент. Младия Худини взе тайните си спестявания и постъпи също като знаменития си съименник — избяга от къщи, за да работи като илюзионист. Между тях обаче имаше една основна разлика. За разлика от Хари Худини, който бе предприел тази стъпка, за да може да изхранва бедното си семейство, и скоро се беше върнал при родителите си, младият Малерик повече не видя своите.

— Здрасти, как си?

Леко прегракналият глас на жената прогони спомените. Тя явно бе от постоянно работещите в бара. Беше около петдесетте, макар че неуспешно се опитваше да създаде илюзия, че е на четирийсет. Можеше да подмами клиенти само благодарение на оскъдната светлина. Тя седна на съседния стол и се наклони към него така, че да му даде възможност да погледне в деколтето ѝ.

— Моля?

— Попитах как си. Май не съм те виждала тук.

— Само минавам.

— О. Ще дадеш ли огънче?

Ако се съди по надутия ѝ тон, явно смяташе, че му оказва голяма чест, като му позволява да ѝ запали цигарата.

— О, разбира се.

Той ѝ подаде запалката. Тя хвана ръката му с кокалестите си пръсти и я приближи към устата си.

— Благодаря.

Проститутката изпусна струйка дим към тавана. Когато погледна пак Малерик, той беше оставил пари на бара и ставаше. Тя се намръщи.

— Трябва да вървя — обясни той с усмивка. — А, ето, задръж това.

Подаде ѝ малка метална запалка. Тя я взе и лицето ѝ се изкриви. Беше собствената ѝ запалка, която той бе измъкнал от чантичката ѝ, когато се беше навела към него. Малерик прошепна хладно:

— Реших, че нямаш нужда от нея.

Остави я сама на бара, с грим, размазан от две големи сълзи. Малерик реши, че от всички жестоки фокуси този уикенд — кръвта, разрязаната плът, огъня — този му е доставил най-голямо удоволствие.

Амелия Сакс чу сирените, когато бяха на две преки от дома на Райм.

През ума ѝ минаха от онези мисли, които обикновено ни спохождат, когато чуем воя на някоя кола на Бърза помощ — че звукът идва от дома ни или от жилището на наши близки.

Разбира се, че не идваше от къщата на Райм, помисли си тя.

Твърде голямо съвпадение би било.

Мигащите сини и червени светлини обаче се виждаха точно от неговия район.

„Хайде, момиче — рече си тя, — само си въобразяваш. Прекалено си изнервена от образа на зловещия Арлекин от знамето на цирка, от ужасните убийства на Фокусника. Обхваща те параноя.“

„Зловещо…“

„Стига!“

Тя прехвърли плика с ухаещата на чесън кубинска храна от едната си ръка в другата и заедно с Кара продължиха да крачат по оживения тротоар и да разговарят за родители, работа, цирк. И за мъже.

„Бум, бум…“

Младата жена отпиваше от двойното си кубинско кафе, към което се беше пристрастила от първата глътка. То не само бе два пъти по-евтино от онова в „Старбъкс“, ами и два пъти по-силно.

— Не съм сигурна, че сметката ми е вярна, но мисля, че това го прави точно четири пъти по-добро — обобщи тя. — Казвам ти, обожавам такива открития. Малките неща правят човека щастлив, не мислиш ли?

Сакс обаче вече не следеше разговора. Покрай тях прехвърча друга линейка. Сакс отправи мълчалива молитва към небето колата да подмине дома на Райм.

Линейката обаче спря точно пред къщата му.

— Не — прошепна тя.

— Какво има? — попита Кара. — Катастрофа?

С разтуптяно сърце Сакс пусна пликовете с храна на земята и се затича към сградата.

— О, Линкълн…

Кара се втурна след нея, поля се с горещо кафе и хвърли чашата. Не изоставаше от полицайката.

— Какво става?

Щом зави зад ъгъла, Сакс видя шест пожарни коли и линейки.

Отначало си бе помислила, че Райм е получил пристъп на дисрефлексия, но сега ясно виждаше, че е имало пожар. Погледна към втория етаж и ужасено затаи дъх. От спалнята на Райм излизаше дим.

„За Бога, не!“

Сакс се провря под полицейската лента и се приближи до групичката пожарникари на входа. Изкачи първите стъпала и болката от артрита секна. Нахълта през входната врата и едва не се хлъзна на мраморния под. Коридорът на долния етаж бе изпълнен с лек дим, но лабораторията изглеждаше непокътната.

Двама пожарникари слизаха бавно по стълбите. Лицата им бяха мрачни.

— Линкълн! — изкрещя тя и се втурна нагоре.

— Не, Амелия! — изненада я грубият глас на Селито.

Тя се обърна. Паниката я заля като вълна. Помисли, че той иска да я спре, за да не види обгорения труп. Ако Фокусника ѝ беше отнел Линкълн, щеше да го убие със собствените си ръце!

— Лон!

Той ѝ даде знак да слезе и я прегърна.

— Не е горе, Амелия.

— Да не…

— Не, не, добре е. Добре е. Том го свали в стаята за гости.

— Слава Богу — възкликна Кара.

Тя огледа удивено пожарникарите, слизащи от горния етаж — едри мъже и жени, които изглеждаха още по-огромни в обемистите си униформи.

Том, мрачен, се присъедини към тях в дъното на коридора.

— Добре е, Амелия — обяви той. — Няма изгаряния, вдишал е малко повече дим. Кръвното му е високо, но взе лекарства. Ще се оправи.

— Какво е станало?

— Фокусника — измърмори Селито. — Убил е Лари Бърк. Откраднал е униформата му. Така е влязъл. Промъкнал се в стаята на Райм. Запалил огън около леглото. Ние бяхме долу и не сме усетили нищо. Някой видял дима от улицата и се обадил в пожарната. От централата ме предупредиха. С Том и Мел почти го изгасихме, докато дойдат пожарникарите.

— Не вярвам да сте го хванали, Фокусника имам предвид.

Селито се засмя мрачно:

— А ти как мислиш? Изчезнал е. Като призрак.

След нещастния случай, от който бе останал парализиран, Райм почти се беше отказал от мисълта, че ще може сам да се движи, и бе насочил усилията си към една по-реална цел.

Отново да започне да диша самостоятелно.

Пациентите с пълна парализа като него (със счупен врат при четвъртия шиен прешлен) трудно го постигат. Нервите, контролиращи основния дихателен мускул, диафрагмата, може да са увредени, а може и да не са. При Райм дишането изглеждаше нарушено и отначало се наложи да го сложат на дихателен апарат с тръба, имплантирана в гърдите. Той мразеше устройството, механичното му хриптене и странното чувство, че не е в състояние да си поеме дъх, когато би трябвало да може. (Апаратът имаше лошия навик да спира.)

Сетне обаче белите му дробове заработиха от само себе си и той вече не се нуждаеше от омразното устройство. Лекарите твърдяха, че това подобрение се дължи на посттравматичното стабилизиране на организма. Райм обаче знаеше истината. Той го беше постигнал сам. Със силата на волята си. Самостоятелното поемане на дъх бе едно от най-важните постижения в живота му. Сега се занимаваше усилено с упражнения, които трябваше да увеличат чувствителността на кожата по цялото му тяло и дори да му позволят да движи крайниците си. Каквото и да постигнеше обаче, то не би могло да се сравнява с чувството, когато го освободиха от дихателния апарат.

Легнал в малката стая за гости, той си спомняше дима, излизащ от горящите предмети в спалнята му. Най-много го ужасяваше не мисълта, че ще изгори жив, а че димът ще блокира белите му дробове и ще го лиши от единствената малка победа, която беше извоювал срещу недъга си. Сякаш Фокусника бе избрал най-уязвимото му място.

Когато Том, Селито и Купър нахълтаха в стаята, първата му мисъл не беше за пожарогасителя, който носеха двамата полицаи, а за кислородния апарат в ръцете на болногледача. „Спаси дробовете ми!“

Том притисна кислородната маска на лицето му и той жадно вдиша живителния газ. Свалиха го на долния етаж. Санитарите от Бърза помощ, а после и личният му лекар го прегледаха, превързаха малкото му изгаряния и потърсиха внимателно порязвания от бръснарски ножчета (такива нямаше, както и никаква следа от самите ножчета). Специалистът по травми на гръбначния стълб обяви, че белите му дробове са добре, но Том трябваше да го мести по-често, за да се прочистят. Едва тогава Райм започна да се успокоява. Все още обаче беше твърде разтревожен. Убиецът бе сторил нещо много по-жестоко от причиняването на физически наранявания. Нападението беше напомнило на Райм колко крехък е животът му и колко несигурно — бъдещето му.

Той мразеше тази ужасна безпомощност и уязвимост.

— Линкълн!

Сакс влезе, седна на старото му легло и го прегърна силно. Той допря глава до косата ѝ. Откакто я познаваше, беше виждал сълзи в очите ѝ само два пъти.

— Без първи имена — прошепна. — Носи лош късмет, забрави ли? Днес такъв ме споходи достатъчно.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — прошепна той, сякаш, ако изговореше тези думи по-високо, магията щеше да се развали и димът отново щеше да изпълни белите му дробове. — Какво стана с птиците?

Молеше се нищо да не се е случило на соколите. Нямаше да има нищо против, ако се преместят на друга сграда, но ако пострадат, щеше много да скърби.

— Том каза, че са добре. Гнездото им е на другия перваз.

Останаха прегърнати за известно време, сетне Том влезе.

— Трябва да те преместя.

Полицайката прегърна Райм още веднъж, после болногледачът се приближи и се зае с упражненията.

— Направи оглед — нареди Райм на Сакс. — Трябва да е оставил нещо. Върза ми някаква кърпичка на врата. И имаше бръснарски ножчета.

Сакс излезе. Том се зае с упражненията за прочистване на белите дробове.

След двайсет минути Сакс се върна. Свали костюма си за огледи, сгъна го внимателно и го прибра в куфарчето му.

— Не намерих много неща — докладва. — Една кърпичка и две следи от обувки. Носи нов чифт „Еко“. Ако е оставил друго, е изгоряло. А, има и бутилка уиски, но предполагам, че е твоя.

— Да, моя е — прошепна Райм.

При обичайни обстоятелства би се пошегувал — за тежкото наказание, което би трябвало да се наложи за разхищение на осемнайсетгодишно малцово уиски. Сега обаче никак не му беше до шеги.

Не очакваше да има много улики. Веществените доказателства дори от най-обикновените пожари са малко и обикновено показват само как е започнал огънят. Все пак той се надяваше да има още.

— Ами тиксото? Том го свали и го пусна на земята.

— Нямаше никакво тиксо. Изгоряло е.

— Виж зад леглото, Фокусника стоеше там. Може да…

— Погледнах.

— Ами потърси отново. Пропуснала си нещо.

— Не — отсече тя.

— Как така не?

— Забрави за уликите. Изгорели са.

— Трябва да направим нещо по този случай.

— Ще направим, Райм. Смятам да разпитам свидетеля.

— Свидетел ли? Никой не ми е казал, че е имало свидетел.

— Имало е.

Тя се приближи до вратата и извика Лон Селито от коридора. Той влезе, подуши сакото си и се намуси:

— Костюм за двеста и четирийсет долара отиде на кино. Мамка му. Какво има, полицай?

— Смятам да разпитам свидетеля, лейтенант. Носиш ли си диктофона?

— Разбира се. — Той ѝ го подаде. — Свидетел ли има?

— Забравѝ за свидетелите — намеси се Райм. — Знаеш, че не може да се вярва на показанията им. Придържай се към уликите.

— Не, този път ще излезе нещо добро. Аз ще се погрижа.

— Добре, кой, по дяволите, е този свидетел?

— Ти — отвърна Сакс и придърпа един стол към леглото му.

27.

— Аз? Това е смешно.

— Не, не е смешно.

— Забравѝ. Огледай отново местопрестъплението. Пропуснала си нещо. Прекалено бързо си търсила. Ако беше новобранец…

— Не съм новобранец. Знам как да правя огледа бързо и знам кога да се откажа и да се заема с нещо по-полезно.

Тя огледа малкия касетофон, провери касетата и го включи.

— Разпитът се води от патрулен полицай Амелия Сакс от Нюйоркското полицейско управление, служебна карта номер пет-осем-осем-пет. Разпитвам Линкълн Райм, свидетел на опит за убийство и палеж на адрес Западен Сентрал Парк хиляда двайсет и девет. Днес е събота, седемнайсети април.

Тя остави диктофона на масата до Райм, който погледна апаратчето, сякаш беше змия.

— И така — започна тя. — Описание.

— Казах на Лон…

— Кажи на мен.

Той ядосано впери поглед в тавана.

— Среден на ръст, мъж, между петдесет и петдесет и пет годишен, с полицейска униформа. Този път без брада. Голям белег на шията и гърдите.

— Ризата му разкопчана ли беше? Видя ли гърдите му?

— Извинете — рече той с нескрит сарказъм. — Белегът е в основата на шията му и вероятно продължава и върху гърдите. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка са сраснали. Има… изглежда, че има кафяви очи.

— Добре, Райм. Досега цветът на очите му не ни бе известен.

— И може още да не ни е известен, ако носи цветни контактни лещи — сопна се той с усещането, че е спечелил точка в своя полза; сетне добави, като гледаше Том: — Може би ще си спомня по-добре, ако получа нещо за опресняване на паметта.

— За опресняване на паметта?

— Предполагам, че си прибрал останалото от бутилката с „Макалън“.

— По-късно — отсече Сакс. — Да запазим трезв ум.

— Ама…

Тя зачегърта главата си с нокът и продължи:

— Сега би ли разказал какво стана? Какво говореше той?

— Не си спомням много. Повечето бяха несвързани глупости. И не бях в настроение да го слушам.

— На теб може да ти е звучало несвързано, но съм сигурна, че има нещо полезно.

— Сакс — започна саркастично той, — не мислиш ли, че може да съм бил малко уплашен или объркан? Може би малко разсеян.

Тя докосна ръката му:

— Знам, че нямаш доверие на свидетелите, но понякога те виждат важни неща… Аз съм специалист в тази област, Райм. Ще те преведа през това също както ти ме превеждаш през местопрестъпленията. Ще намерим нещо важно.

Тя се изправи, приближи се до вратата и извика:

— Кара.

Да, той нямаше доверие на свидетелите, дори на тези, които са имали добра видимост и не са били засегнати от действието. Всеки, който е участвал в самото престъпление, бил той извършител или жертва, беше напълно ненадежден. Дори сега, когато мислеше целенасочено за посещението на убиеца, Райм си спомняше само разбъркана последователност от случки: Фокусника, застанал зад него, надвесен над леглото, преди да запали огъня. Миризмата на уиски, лекият дим. Дори не знаеше кое след кое следва.

Паметта според Кара беше само илюзия.

След малко младата жена влезе и попита:

— Добре ли си, Линкълн?

— Да — измърмори той.

Сакс обясни, че иска и Кара да присъства. Тя можеше да обърне внимание на нещо, което те не са забелязали. Полицайката отново седна до Райм.

— Да се върнем на инцидента, Райм. Разкажи ни какво стана. Най-общо.

Той се подвоуми, погледна диктофона. Сетне започна да описва събитията, както си ги спомняше. Как Фокусника се беше появил, как бе признал, че е откраднал униформата на полицая и го е убил, какво беше казал за трупа.

„Времето е топло…“

— Държеше се, сякаш стоеше пред публиката и даваше представление, а аз му бях асистент — обясни Райм; странното бръщолевене на престъпника отново прозвуча в съзнанието му и той добави: — А, спомних си нещо. Той има астма. Или поне звучеше задъхано. С мъка си поемаше дъх, шепнеше.

— Добре — похвали го Сакс. — Бях забравила, че край езерото, когато спасихме Марстън, също звучеше така. Какво друго каза?

Райм погледна тъмния таван на малката стая за гости и поклати глава:

— Това е. Заплашваше или да ме изгори, или да ме нареже… Между другото намери ли бръснарските ножчета?

— Не.

— Ето, това е. За това говоря, за уликите. Сигурен съм, че хвърли ножчето в панталона на пижамата ми. Лекарите не го откриха. Трябва да е паднало. Виждаш ли, ето такива неща трябва да търсиш.

— Може изобщо да не е паднало в панталоните ти — намеси се Кара. — Номерът ми е познат. Ножчето е останало в ръката му.

„Може би в момента бавно се кастрираш…“

— Е, имам предвид, че човек не е склонен да слуша много внимателно някого, когато го измъчват.

— Хайде, Райм, представи си пак как се случи. Рано вечерта е. Ние с Кара сме излезли за вечеря. Ти гледаш уликите. Том те качва горе. Ти си уморен, нали?

— Не — отсече Райм, — не бях уморен. Но той въпреки това ме качи горе.

— Представи си, че изобщо не си доволен от това.

— Не, не бях.

— Значи си горе в стаята.

Той си представи лампите, птиците, Том, който затваря вратата.

— Тихо е… — започна Сакс.

— Не, никак не е тихо. Отсреща има цял цирк. Както и да е, нагласих будилника…

— За колко часа?

— Не знам. Какво значение има?

— Една подробност може да ни наведе на две други.

Той се намръщи презрително:

— Това къде го прочете? В някое ръководство за самоусъвършенстване?

Тя се усмихна:

— Измислих си го. Но звучи добре, не смяташ ли? Можеш да го използваш в новото издание на книгата си.

— Не пиша книги за свидетели. Пиша книги за веществените доказателства.

Този остроумен отговор го накара да се почувства победител.

— И така, как разбра, че е там? Чу ли нещо?

— Не, почувствах течение. Отначало помислих, че е от климатичната инсталация. Обаче беше той. Дишаше във врата и до бузата ми.

— Защо?

— За да ме уплаши, предполагам. Между другото, оказа се ефективно. — Райм затвори очи; спомените започнаха да се връщат. — Опитах се да телефонирам на Лон, но той… — Погледна Кара. — Той ме хвана. Заплаши да ме убие… не, да ме ослепи, ако викам. Помислих си, че наистина ще го направи. Но… много странно, той изглеждаше впечатлен. Похвали ме за разсредоточаването…

— Как е влязъл?

— С полицая, който донесе уликите от нападението над Грейди.

— По дяволите — изръмжа Селито. — Отсега нататък ще проверяваме документите на всеки, който влезе. На всеки.

— Говорил е за разсредоточаване — продължи Сакс. — Похвалил те е. Какво друго каза?

— Не знам — измърмори Райм. — Нищо.

— Съвсем нищо ли? — прошепна тя.

— Не! Знам! — тросна се Райм.

Ядосан беше на Сакс, задето го измъчваше така. Задето не му позволяваше да пийне глътка уиски, което да му помогне да забрави ужаса.

Повече гняв обаче изпитваше към себе си, защото я разочароваше в очакванията ѝ. Тя обаче трябваше да разбере колко му е било тежко — под заплахата от пламъците, от дима, застрашаващ скъпоценните му дробове…

„Чакай. Дим…“

— Огън — заяви Линкълн Райм.

— Какъв огън?

— Мисля, че за него говореше най-много. Сякаш му беше фиксидея. Спомена за някакъв номер. „Горящото огледало“, точно така. По цялата сцена гори огън, доколкото си спомням. Илюзионистът трябва да се измъкне от тях. Превръща се в дявол. Или някой друг се превръща в дявол.

Райм и Сакс погледнаха Кара. Момичето кимна:

— Чувала съм за него. Изисква много подготовка и е доста опасен. Повечето собственици на зали за представления не разрешават да се показва.

— Той продължи да говори за огъня. Че бил единственото, което не можеш да имитираш на сцената. Че когато види огън, публиката тайничко се надява илюзионистът да изгори. После… спомних си още нещо. Той…

— Продължавай, Райм.

— Не ме прекъсвай — тросна се той. — Нали споменах, че се държеше, сякаш дава представление? Звучеше, като бълнува. Гледаше стената и говореше на някого. Все повтаряше „Моя не знам каква си публика“. Не си спомням как точно я наричаше.

— Играл е пред въображаема публика?

— Именно. Чакай… Мисля, че „уважаема“. Така се обръщаше: „Моя уважаема публика“.

Сакс се намръщи. Обърна се към Кара, която вдигна рамене:

— Ние винаги говорим на публиката. В миналото илюзионистите използвали изрази като „многоуважаема публика“ или „уважаеми дами и господа“. Но това вече звучи префърцунено. Сега се използва много по-фамилиарен език.

— Да продължаваме.

— Не знам, Сакс. Изчерпах се. Всичко ми се губи.

— Обзалагам се, че можеш да ни кажеш още. Сигурно има нещо като онова съдбовно веществено доказателство, което води до разплитането на целия случай, но човек трябва да мисли по различен начин, за да го открие. — Сакс се наведе по-близо до него. — Представи си, че сме в спалнята ти. Къде стои той?

— При краката ми, с лице към мен. От лявата ми страна, по-близо до вратата.

— В каква поза?

— Поза ли? Не знам.

— Опитай се да си спомниш.

— С лице към мен. Постоянно движи ръцете си. Сякаш изнася реч.

Сакс се изправи и вдигна ръце.

— Така ли?

— По-близо.

Тя се приближи.

— Така.

Позата ѝ наистина го накара да си спомни нещо.

— Още нещо… Той говореше за жертвите. Каза, че не е имал нищо лично към тях.

— Нищо лично.

— Убил ги е… да, сега си спомням. Убил ги е заради онова, което олицетворяват.

Сакс кимна, водеше си бележки в допълнение към записа.

— Онова, което олицетворяват — замисли се на глас. — Какво ли означава?

— Нямам представа. Музикантка, адвокатка, гримьор. На различна възраст, от различен пол, с различни професии, местоживеене, без връзка помежду си. Какво могат да олицетворяват? Представители са на средната класа, градски жители, добре образовани. Може би в това се крие ключът, причината да ги избере. Кой знае?

Сакс се намръщи:

— Нещо не е наред.

— Какво?

— Нещо в спомените ти.

— Е, не беше пресконференция. Не водех стенографка.

— Не, не това имам предвид. — Тя се замисли за минута, сетне кимна. — Ти размишляваш от своя гледна точка. Използваш свои определения. „Градски жители“, „средна класа“. Искам да чуя неговите думи.

— Не ги помня, Сакс. Каза, че нямал нищо лично срещу жертвите, точка.

Тя поклати глава:

— Да, обзалагам се, че не е имал.

— Какво искаш да кажеш?

— Убийците никога не мислят за хората, които убиват, като за „жертви“. Не ги смятат за човешки същества. Поне серийните убийци както Фокусника.

— Това са глупости от полицейската академия, Сакс.

— Не, така е в реалния свят, Райм. Ние знаем, че те са жертви, но престъпникът е решил, че заслужават да умрат, по една или друга причина. Замисли се. Той не използва думата „жертва“, нали?

— Добре де, какво значение има?

— Защото трябва да открием какво олицетворяват. Как ги наричаше?

— Не си спомням.

— Във всеки случай не е казал „жертви“. Сигурна съм. Спомена ли някоя от тях по име? Светлана, Тони… Ами Черил Марстън? Как я наричаше? Блондинката? Адвокатката? Жената с големите цици? Сигурна съм, че не е казал „градската жителка“.

Райм затвори очи, опита се да се пренесе в онази обстановка. Накрая поклати глава:

— Не си спом… — И в този момент думата сама изникна в съзнанието му. — Ездачката.

— Какво?

— Права беше. Не използва думата „жертва“. Нарече я „ездачката“.

— Чудесно! — възкликна Сакс.

Райм почувства, че го изпълва безпричинна гордост.

— Ами другите?

— Не, само нея спомена — отвърна убедено криминологът.

— Значи мисли за жертвите като за хора, които се занимават с определени неща — намеси се Селито. — Не е задължително да е професията им.

— Именно — потвърди Райм. — Свирене. Гримиране. Яздене.

— Добре, но накъде ни води това? — попита Селито.

И както ѝ беше втълпявал Райм по отношение на веществените доказателства, Сакс отговори:

— Още не знаем. Но това ни приближава до разгадаването на начина му на мислене. — Погледна бележките си и продължи: — Добре, направил няколко фокуса с ножчетата за бръснене, споменал за „Горящото огледало“, говорил на въображаема публика. Огънят му е фикс-идея. Убил е един гримьор, една музикантка и една ездачка заради онова, което олицетворяват. Можеш ли да се сетиш за още нещо?

Райм отново затвори очи. Опита се да събере мислите си.

Ала все виждаше ножчетата, пламъците, надушваше дима.

— Не — отвърна и отново я погледна. — Мисля, че това е всичко.

— Добре, Райм.

Тонът ѝ му беше познат.

Защото той често го използваше.

Означаваше, че тя не беше свършила.

Сакс погледна бележките си.

— Знаеш ли, ти постоянно цитираш Локар.

Райм кимна. Локар, френски детектив и криминолог, е формулирал правилото, че между престъпника и жертвата или местопрестъплението винаги се извършва обмен на улики, дори да са съвсем микроскопични.

— Мисля си, че това може да важи и в психологичния смисъл. Също както във физичния.

Райм се изсмя на тази безумна идея. Локар е бил учен — сигурно би се обърнал в гроба, ако научи, че правилото му се прилага за нещо толкова непостоянно като човешката психика.

— Накъде биеш? — попита Райм.

— Не си бил със запушена уста през цялото време, нали?

— Не, само накрая.

— Значи ти също си говорил нещо. Взел си участие в разговора.

— Аз ли?

— Не е ли така? Не му ли каза нещо?

— Разбира се. Но какво от това? Неговите думи са важните.

— Може да е казал нещо в отговор на твоите реплики.

Райм се вгледа внимателно в Сакс. На бузата ѝ имаше малко размазани сажди, над сочната ѝ горна устна блестяха капчици пот. Седеше приведена напред и въпреки спокойния ѝ глас той усещаше напрежението в нея. Може би тя не го осъзнаваше, но сега явно изпитваше същите чувства като него, когато я ръководеше при огледите.

— Помисли си, Райм. Представи си, че си сам с един престъпник. Не е задължително да е Фокусника. Какво би му казал? Какво би искал да знаеш?

Той въздъхна и измърмори насмешливо, но въпросът ѝ все пак го подтикна да си спомни.

— Сега се сещам! Попитах го кой е.

— Добър въпрос. И той какво отговори?

— Каза, че е магьосник… Не, не просто магьосник. — Райм притвори очи и напрегна паметта си. — Да! Каза, че е Северният магьосник.

— Това говори ли ти нещо? — обърна се Сакс към Кара.

— Не.

— Каза, че можел да се измъкне от всичко. Само се боял, че не може да избяга от нас. Е, по-точно от мен. Тревожел се, че ще го спрем. Затова е дошъл. Каза, че трябвало да ме елиминира преди утре следобед. Тогава отново ще започне да убива. Не, чакай. Това е моята интерпретация. Той не спомена какво ще прави.

— Но има логика — каза Селито. — Убиваше през четири часа, после през два. А днес от обяд няма друга жертва. Освен Бърк. Сигурно си е взел почивка и ще започне пак утре.

— Така си помислих и аз, Лон.

— Северният магьосник — измърмори Сакс и погледна бележките си. — Сега…

Райм въздъхна:

— Наистина мисля, че това е всичко, Сакс. Вече съм изчерпан.

Сакс изключи диктофона, извади кърпичка и избърса потта от челото му.

— И аз така мисля — рече. — Исках да кажа, че сега аз имам нужда от нещо за пиене. Как смяташ?

— Само ако ти или Кара ми сипете — отвърна Райм и кимна към Том. — Не му позволявайте да ми брои глътките.

— Ще желаеш ли нещо? — обърна се Том към Кара.

— Сигурно ще иска едно ирландско кафе — отговори вместо нея Райм. — Защо не започнат да продават такова в „Старбъкс“?

Кара отказа алкохола, но поръча силно „Максуел хаус“ или „Фолгърс“.

Селито поиска някаква храна, защото мечтаният му сандвич не беше стигнал до къщата.

Когато болногледачът отиде в кухнята, Сакс подаде на Кара бележките, които си беше водила, и я помоли да запише нещо, което сметне за важно, в профила на илюзиониста на дъската. Младата жена стана и отиде в лабораторията.

— Добре беше — обърна се Селито към Сакс. — Не познавам сержант, който може да проведе толкова качествен разпит.

Тя кимна, личеше си, че е доволна от тази похвала.

След малко Мел Купър се появи на прага — неговото лице също бе изцапано със сажди. Показа един плик:

— Това са всички улики от маздата.

В плика имаше херметичен найлонов плик, съдържащ страница от „Ню Йорк Таймс“. Очевидно бе, че огледът не е правен от Сакс — мокрите веществени доказателства се съхраняват в хартиени пликове или платнени торби, не в найлон, където бързо изгниват.

— Това ли е всичко? — изненада се Райм.

— Засега. Още не са извадили колата. Твърде е опасно.

— Можеш ли да видиш датата на вестника?

Купър погледна.

— Отпреди два дни е.

— Значи е на Фокусника — отбеляза Райм. — Колата е била открадната преди това. На кого му е притрябвало да пази само една страница от вестник? — Въпросът беше реторичен и той не изчака друг да направи предположение. — Защото вътре сигурно има статия, която е важна за него. И следователно важна за нас. Разбира се, възможно е да следи обявите за запознанства, но дори това може да ни послужи. Можеш ли да прочетеш нещо?

— Не. Още не искам да го разгъвам. Прекалено е мокър.

— Добре, изпрати го в лабораторията за изследване на документи. Дори да не успеят да го отговорят, ще прочетат заглавията на инфрачервена светлина.

Купър уреди изпращането на уликата и се обади на главния специалист по документите да започне веднага работа. Сетне отиде в лабораторията, за да прехвърли вестника в подходящ плик.

Том дойде с напитките — и с чиния сандвичи, върху които Селито се нахвърли лакомо.

След малко Кара се върна и с благодарност пое чашата с кафе от болногледача. Започна да си слага захар и се обърна към Сакс:

— Пишех онези неща, които научихме за него, на дъската и изведнъж ми хрумна нещо. Обадих се по телефона. Мисля, че знам истинското му име.

— Чие? — попита Райм, като отпиваше глътка уиски.

— Ами… на Фокусника.

Всички млъкнаха и лекият звън на лъжичката в чашата на Кара остана единственият шум в стаята.

28.

— Научила си името му? — попита Селито. — Кой е той?

— Мисля, че се казва Ерик Уиър.

— Повтори — нареди Райм.

— Ерик Уиър. — Кара си сложи още захар и продължи: — Допреди няколко години е давал представления. Обадих се на господин Балзак (никой не знае за илюзионизма повече от него). Прочетох му профила и му обясних какво е говорил на Линкълн тази вечер. Той се държа странно, да не кажа безумно. — Погледна Сакс. — Както тази сутрин, изобщо отказа да помогне. Накрая обаче се успокои и ми каза, че му прилича на Уиър.

— Защо? — поинтересува се Сакс.

— Ами, приблизително на такава възраст е, около петдесетте. И е известен с опасните си номера, фокуси с бръснарски ножчета и ножове. Той е един от малкото, които са представяли „Горящото огледало“. Помните ли, когато казах, че илюзионистите винаги специализират в нещо? Наистина е много трудно да намериш артист, който да е добър в толкова различни области на занаята — илюзии, самоосвобождаване, преобразяване, фокуси с ръце, дори вентрилоквизъм и ментализъм. Уиър е способен във всички. И е специалист по Худини. Някои от номерата му този уикенд са на Худини или се базират на негови трикове. Господин Балзак каза нещо и за магьосника. Един илюзионист от деветнайсети век, Джон Хенри Андерсън, се подвизавал под псевдонима Северният магьосник. Той бил наистина талантлив, но нямал късмет с огъня. Сцената му на два пъти замалко да изгори. Дейвид ми каза, че Уиър е пострадал тежко при пожар в един цирк.

— Белезите — обади се Райм. — Вманиачеността на тема огън.

— И може би няма астма — добави Сакс. — Може белите му дробове да са се увредили при пожара.

— Кога е бил нещастният случай? — попита Селито.

— Преди три години. Куполът се подпалил по време на репетиция, жена му загинала. Наскоро се били оженили. Никой друг не пострадал сериозно.

Това беше добра следа.

— Мел! — извика Райм, забравяйки тежкото състояние на собствените си дробове. — Мел!

Купър се появи на прага и отбеляза:

— Както чувам, вече си по-добре.

— Започни търсене във всички бази данни. Искам подробности за Ерик Уиър. Илюзионист. Може той да е нашият престъпник.

— Разкрил си името му? — впечатли се техникът.

Райм кимна към Кара:

— Тя разкри името му.

— Уха.

След няколко минути Купър се върна с купчина разпечатки. Разлисти ги и отбеляза:

— Няма много информация. Животът му е забулен в тайнственост. Ерик Албърт Уиър, роден в Лас Вегас през октомври 1950 година. За детството и младостта му няма почти никакви данни. Бил чирак при Рандолф Шлегър, който се подвизавал под псевдонима Сатаната…

— Всички знаят за него — прекъсна го Кара. — Представял е много зловещи фокуси. Мисля, че „Горящото огледало“ е негово.

— Жив ли е?

— Не, отдавна е починал.

Купър продължи:

— Уиър е работил в различни циркове, казина и развлекателни агенции като асистент, после започнал да дава самостоятелни представления с мащабни илюзии и преобразяване. Преди три години се оженил за Мери Косгроув. Веднага след това започнал да дава представления за цирка на Томас Хасбро и Братя Келър от Кливланд. При една репетиция избухнал пожар. Куполът изгорял и Уиър пострадал тежко, изгаряния трета степен, а жена му загинала. След това няма информация.

— Намери роднините на Уиър.

Селито обеща да го направи. Бединг и Сол бяха твърде заети и той поиска подкрепления от Главното управление на полицията.

— Има още някои неща — продължи Купър, като разлисти разпечатките. — Две години преди пожара Уиър бил арестуван и съден за опасна безотговорност в Ню Джърси. Излежал трийсет дни. Един от зрителите получил тежки изгаряния, защото нещо в номера не протекло както трябва. Освен това е съден за материални щети и наранявания на персонала. Самият Уиър също съдил неколцина директори на циркове за необосновано прекратяване на договори. В едно представление директорът установил, че Уиър използва истински пистолет и куршуми. Илюзионистът отказал да смени номера и бил изгонен. — Техникът продължи да чете наум, сетне добави: — В една статия намерих имената на двама асистенти, работили за него по времето на пожара. Единият е в Рино, другият — в Лас Вегас. Взех номерата им от Невадската щатска полиция.

— Сега при тях е едва девет часа — отбеляза Райм, като погледна часовника. — Включи телефона, Том.

— Не. След всичко тази вечер имаш нужда от почивка.

— Само два разговора, после ще нанкам. Моля те.

Том се замисли.

— Моля те. И ти благодаря предварително.

Том кимна и излезе. След малко се върна с телефона, включи го и постави микрофона му близо до Райм.

— Десет минути и дърпам шалтера — заплаши болногледачът и по тона му Райм разбра, че наистина ще го направи.

— Добре.

Селито дояде втория си сандвич и набра. Предварително записаният глас на съпругата на Артър Лосър ги уведоми, че семейството не е вкъщи. Селито им остави съобщение и набра другия номер.

Джон Китинг вдигна при първото иззвъняване и детективът обясни, че водят криминално разследване и искат да му зададат няколко въпроса. След кратка пауза нервният глас на мъжа прозвуча от високоговорителчето:

— Ъ, за какво става дума? От Ню Йорк ли казахте, че се обаждате?

— Да.

— Добре. Кажете.

— Работили сте с един човек на име Ерик Уиър, нали?

Последва кратко мълчание. Сетне гласът отново се чу, но този път по-пискливо:

— Господин Уиър ли? Ами да. Защо?

Мъжът звучеше възбудено и напрегнато, сякаш току-що е изпил няколко чаши кафе.

— Случайно да знаете къде можем да го намерим?

— Защо се интересувате?

— Искаме да говорим с него във връзка с разследването.

— О, Господи… За какво? За какво може да искате да говорите с него?

— Само да му зададем няколко въпроса — отвърна Селито. — Да сте го виждали или чували наскоро?

Последва мълчание. Мъжът от другата страна на линията сякаш се канеше да захвърли телефона и да побегне накъдето му видят очите.

— Бихте ли отговорили? — подкани го Селито.

— Това е смешно, тъй де. Да ме питате. Точно за него. Добре де. Ще ви кажа. Не съм го чувал, нито виждал от години. Мислех си, че е умрял. Последния път, когато работихме заедно, в Охайо, избухна пожар. Той обгоря тежко. След това изчезна и си помислихме, че е мъртъв. Но преди шест-седем седмици ми се обади.

— Откъде? — попита Райм.

— Не знам. Не каза. А и аз не попитах. Не е нормално да питаш някого откъде се обажда. Това не е първото, което ти хрумва, нали? Помислете. Вие питате ли хората откъде се обаждат?

— Какво искаше? — продължи Райм.

— Добре, добре. Искаше да знае дали още поддържам връзка с някого от цирка, който изгоря. Цирка на Хасбро. Само че той тогава беше в Охайо. Преди три години. И „Хасбро“ вече не работи. След пожара го продадоха и сега дава съвсем други представления. Защо ми е да поддържам връзка с някого? Аз живея в Рино. Казах му, че не поддържам. И той пощуря.

Райм се намръщи.

— Ядоса ли се? — поиска да уточни Сакс.

— О, и още как!

— Продължавайте — подкани го нетърпеливо Райм. — Какво друго каза?

— Това беше. Тъй де, нищо важно. О, не пропусна да ухапе. Да забие нокти. Както в добрите стари времена… Знаете ли как беше, когато се обади?

— Как? — насърчи го Райм.

— Каза просто „Ерик е.“ Не, да речем: „Здравей“ или „О, Джон, как си? Помниш ли ме?“ Просто „Ерик е.“ Не бяхме разговаряли след пожара. А той какво ми казва? „Ерик е.“ Толкова години се мъча да се отърся и тъкмо си мислех, че съм се измъкнал от него… а то все едно нищо не съм направил. Не съм сторил нищо нередно. А той ми говори, сякаш вината е изцяло моя. Все едно да носиш храна по домовете и този, който я е поръчал, да каже, че не е искал това. Той си е втълпил, че именно ти си му объркал поръчката.

— Не каза ли нещо друго?

В отговор прозвуча тежка въздишка.

— Можете ли да ни разкажете нещо за него? — поде Сакс. — Други приятели, любими места, любими занимания?

— Разбира се — сопна се Китинг. — Илюзионизмът.

— Моля? — не разбра Райм.

— Той му беше и приятел, и любимо място, и любимо занимание. Разбирате ли? За него нямаше нищо друго. Беше напълно вглъбен в професията си. — Кажете ни нещо за начина му на мислене — намеси се Сакс.

Последва дълга пауза, сетне събеседникът им отговори:

— В продължение на три години по петдесет минути два пъти седмично се опитвам да го разбера и не мога. Три години, през цялото време след пожара. Само като си спомня — и в гърлото ми засяга бу… — Китинг се изсмя рязко. — Исках да кажа — засяда буца. Май имам какво да споделя с психоаналитика си в понеделник, не мислите ли?

Райм виждаше, че всички останали от екипа започват да нервничат от несвързаните приказки на Китинг.

— Научихме, че жена му загинала при пожара — рече той. — Знаете ли дали има някакви близки?

— Мери ли? Не, ожениха се една-две седмици преди пожара. Бяха наистина влюбени. Всички си мислехме, че тя ще го усмири. Че ще го накара да не ни тормози толкова. Надявахме се. Но така и не можахме да я опознаем.

— Можете ли да ни дадете имената на хора, които ще ни разкажат повече за него?

— Арт Лосър беше първи асистент. Аз бях втори. Ние бяхме неговите момчета. Всички ни наричаха „момчетата на Ерик“.

— Имаме номера на Лосър — отбеляза Райм. — Някой друг?

— Единственият, за когото се сещам, е директорът на „Хасбро“ по онова време. Едуард Кадески. Сега май е продуцент в Чикаго.

Селито записа името, сетне попита:

— Уиър обажда ли ви се пак?

— Не, но постигна своето. Заби ноктите си в мен. Разчовърка раната.

„Ерик е…“

— Вижте, трябва вече да затварям. Трябва да си изгладя униформата. Работя сутрешна смяна в неделя. Много е напрегнато.

Китинг прекъсна връзката. Сакс се приближи до телефона и го изключи.

— Мамка му — промърмори.

— Този май има нужда от лекарства — отбеляза Селито.

— Е, поне ни даде някаква следа — каза Райм. — Намерете Кадески.

Мел Купър се върна след няколко минути с разпечатка от базата данни на продуцентските компании. Намериха адреса на фирмата на Кадески. Селито се обади и както можеше да се очаква в този късен час в събота, попадна на телефонния секретар. Остави съобщение.

— Месил се е в живота на асистентите си — отбеляза детективът. — Побъркан е. Наранявал е хората. Но какво го подтиква към това?

При тези думи Сакс вдигна глава:

— Да се обадим на Тери по този въпрос.

Тери Добинс беше психолог в Нюйоркското полицейско управление. Имаше неколцина колеги в службата, но само той правеше психологически профили, умение, което бе усвоил в централата на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Благодарение на киното и романите психологичното профилиране се ползва с голяма слава, но (както Райм много добре знаеше) на практика е приложимо само за някои типове престъпления. Всъщност няма нищо тайнствено в разгадаването на ума на престъпника. В случаи, когато мотивът е неизвестен и е трудно да се предвиди кой ще е следващата жертва, профилът може да помогне. Той позволява на детективите да открият информатори или свидетели, които имат данни за престъпника, да предвидят следващите му ходове, да поставят примамки в подходящи квартали, да планират засади и да разгадаят подобни престъпления в миналото.

Селито се обади на Добинс вкъщи.

— Тери.

— Лон. Чувам ехото от микрофон. Мога да отгатна, че и Линкълн е там.

— Да — потвърди Райм.

Той беше много привързан към Тери, първия човек, когото беше видял, когато излезе от кома след нещастния случай. Добинс страстно обичаше футбола, операта и мистериите на човешкия мозък.

— Извинявай за късното обаждане — измънка Селито, като изобщо не личеше да съжалява, — но имаме нужда от помощ в разследването на един сериен убиец.

— Този от новините ли? Дето убил една студентка по музика и може би един полицай?

— Същият. Уби също един гримьор и се опита да убие една ездачка. Заради онова, което те и студентката по музика олицетворявали. Две хетеросексуални жени и един гей. Няма следи от сексуално насилие. В задънена улица сме. И е казал на Линкълн, че отново ще започне да убива утре следобед.

— Казал? По телефона ли?

— Лично — отвърна Райм.

— Хм, сигурно е било интересен разговор.

— И още как.

Селито и Райм разказаха на Добинс всичко, което знаеха за престъпника.

Добинс им зададе няколко въпроса. Помълча известно време и накрая заяви:

— Виждам две движещи сили в него. Но те взаимно се допълват и водят до един и същ резултат… Той дава ли още представления?

— Не — отвърна Кара. — След пожара — вече не. Поне никой не знае да е давал.

— Изявите пред публика — обясни Добинс — са такова вълнуващо преживяване, че известните изпълнители чувстват огромна загуба, когато нямат вече възможност да играят. Актьорите и музикантите, а предполагам — и илюзионистите, живеят единствено за професията си. Пожарът на практика е убил този човек.

„Изчезнатият човек“ — помисли си Райм.

— Това означава, че сега той е подтикнат не от стремежа да постигне успех или да задоволи публиката си или от любовта към занаята си, а от гнева. И ефектът се увеличава от втората сила, която го движи. Огънят го е осакатил и е увредил белите му дробове. Като човек, който се показва пред публика, той страда много от това обезобразяване. То усилва многократно гнева му. Можем да го наречем синдром на фантома от операта. Той гледа на себе си като на изрод.

— Значи иска да си отмъсти, така ли?

— Да, но не е задължително да е в буквалния смисъл. Пожарът го е „убил“, унищожил е старата му персона. С убийствата той се успокоява, забравя тревогата и гнева.

— Защо точно тези жертви?

— Не знам. „Каквото олицетворявали“ ли? Би ли повторил с какво са се занимавали?

— Студентка в консерваторията, гримьор и адвокатка, която той наричаше „ездачката“.

— Нещо в тях подклажда гнева му. Нямам представа какво може да е, ще ми трябват още данни. Стандартното тълкувание е, че те са се посветили на някои условно наречени „ключови моменти“. Важни поврати в живота му. Може би жена му е била музикантка и са се запознали на някой концерт. Гримьорът… може да му напомня за майка му. Например единствените радостни моменти в детството му да са били, когато я е гледал как се гримира пред огледалото. Конете? Кой знае? Може би баща му го е водил на езда и това му е харесвало. Радостта от тези моменти му е била отнета при пожара и сега той преследва хора, които му напомнят за тях. А може да е точно обратното; да има лоши асоциации с това, което олицетворяват жертвите. Казахте, че жена му загинала на репетиция. Може би по същото време е свирила музика.

— Цялата подготовка за убийствата сигурно е отнела месеци — отбеляза Райм.

— Имал е непреодолим стимул — отвърна Добинс.

— Още нещо, Тери. Той говореше на някаква въображаема публика… Чакай, мислех, че я наричаше „уважаема“, но сега си спомних… точният израз беше „почитаема публика“. Говореше, сякаш наистина някой го гледаше. „Сега, почитаема публика, ще направим това и това.“

— „Почитаема“ — измърмори психологът. — Това е важно. След като е бил лишен от професията и любимата жена, той е насочил почитта, любовта си към публиката, една безлична тълпа. Хората, които предпочитат да членуват в групи или да се крият в тълпата, са склонни към насилие, опасни за отделния индивид. Не само за непознати, но и за колегите и роднините си.

Джон Китинг бе звучал точно като дете, страдало от жесток баща.

Добинс продължи:

— Случаят с Уиър е още по-опасен, защото той не говори на истинска публика, а на въображаема. Това ме навежда на мисълта, че човешкият живот няма никаква стойност за него. Той няма да се спре и пред масово убийство. Този случай ще е доста тежък.

— Благодаря, Тери.

— Като го пипнете, обадете ми се. Ще ми е интересно да побеседвам с него.

След като затвори, Селито започна:

— Може би трябва…

— В леглото — изкомандва Том.

— Моля?

— Никакво „трябва“. Линкълн си ляга. И всички останали ще излязат. Изглеждаш блед и уморен. Личи си и без да те изследвам. Ако си спомняш, трябваше да легнеш да спиш преди часове.

— Добре, добре — склони Райм.

Всъщност наистина беше уморен. И макар да не го признаваше, пожарът го беше уплашил много.

Останалите излязоха. Кара взе якето си и докато го обличаше, Райм забеляза, че е разтревожена.

— Добре ли си? — попита я Сакс.

Кара вдигна рамене:

— Наложи се да кажа на господин Балзак защо се интересувам от Уиър. Той побесня. Ще ми го изкара през носа.

— Ще ти напишем извинителна бележка — пошегува се Сакс.

Момичето се усмихна мрачно.

— По дяволите бележката — извика Райм. — Ако не беше ти, нямаше да знаем кой е убиецът. Кажи му да ми се обади, аз ще се оправя.

— Благодаря — промълви Кара.

— Сега не отиваш в магазина, нали? — попита Сакс.

— Само за малко. Господин Балзак не може да се справи сам. Трябва да опиша продажбите. И да му покажа номера си за утре.

Райм не се изненада от послушното ѝ държане, знаеше каква власт имат старите илюзионисти над чираците си. Беше забелязал, че тя винаги го нарича „господин Балзак“. Понякога „Дейвид“, но не сега. Спомни си също така, че макар Фокусника да беше съсипал живота на бившия си асистент, Джон Китинг продължаваше да говори за него с уважение.

— Прибери се вкъщи — настоя полицайката. — За Бога, днес те прободоха с нож.

Младата жена отново вдигна рамене и леко се засмя:

— Няма да се задържам много. — Спря на вратата и добави. — Утре следобед има представление. Мога да мина сутринта, ако искате.

— За нас ще бъде удоволствие — отвърна Райм. — Ще се постараем да го пипнем преди обяд, така че няма да се наложи да се застояваш.

Том я изпрати до входната врата.

Сакс излезе и подуши дима във въздуха.

— Пфу — възкликна и се качи на горния етаж; извика отгоре: — Ще си взема душ.

След десет минути Райм я чу да слиза. Тя обаче не дойде веднага в стаята му. От друга част на къщата долетя шум от удари и скърцане, приглушен разговор с Том. Накрая тя се върна в стаята за гости. Носеше любимите си дрехи за спане — черна фланелка и бели шорти, — но и някои необичайни атрибути за леглото. Пистолета и фенера си.

Остави ги на масата.

— Този човек прониква твърде лесно където си поиска — обясни, след като легна до него. — Проверих всеки квадратен сантиметър от къщата, подпрях със столове всички врати и казах на Том да извика, ако чуе нещо, но да не влиза. Толкова съм напрегната, че съм готова да застрелям всеки, който открехне вратата.