Невидимия

29.

В неделя сутринта търсенето на Ерик Уиър не потръгна. Екипът научи, че след пожара в Охайо илюзионистът останал няколко седмици в местната болница, след което си тръгнал на своя глава, без да бъде изписан. Имаше документи, че е продал къщата си в Лас Вегас, но нямаше данни да е купил нова. Райм обаче предполагаше, че в царството на парите човек може без много шум да закупи някоя барака в пустинята.

Бединг и Сол успяха да намерят майката на покойната съпруга на Уиър. Той така и не се бил обадил след нещастието да поднесе съболезнованията си. Това обаче не я изненадало. Уиър бил егоистичен, жесток човек, който харесвал до полуда младата ѝ дъщеря и буквално използвал хипноза, за да я убеди да се омъжи за него. Никой от другите роднини не познавал Уиър.

Купър издири още данни, но те не бяха много. Уиър нямаше криминално досие. Родителите му бяха починали и той беше единствено дете.

По-късно се обади другият асистент на Уиър, Арт Лосър от Лас Вегас. Той не се изненада, че бившият му работодател е търсен във връзка с криминално разследване, и повтори онова, което вече знаеха. Уиър бил един от най-великите илюзионисти на света, но приемал професията си прекалено сериозно и бил известен с опасните си илюзии и лошия си характер. Лосър още сънуваше кошмари, свързани с него.

„… да не ни тормози толкова.“

— Всички млади асистенти се влияят от наставниците си — обясни Лосър по телефона. — Моят терапевт обаче смята, че Уиър ни е хипнотизирал.

„Също като Китинг — помисли си Райм. — И двамата ходят на психоаналитик.“

— Казва, че общуването с него е създало у нас Стокхолмски синдром. Знаете ли какво е това?

— Райм каза, че е запознат с това психологическо състояние — когато заложниците изпитват привързаност и дори любов към похитителя си.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Сакс.

Днес, след като нямаше повече изпити, тя носеше цивилни дрехи — дънки и тъмнозелено поло.

— В болницата. Това беше преди около три години. Смятах да го посещавам редовно, но той все говореше как щял да отмъсти на всички, които искат да му навредят и които не харесват неговите номера. После изчезна и оттогава не съм го виждал.

След това бившият асистент обясни, че Уиър му се обадил най-неочаквано преди два месеца. Приблизително по същото време, по което беше телефонирал на Китинг. Отговорила съпругата му.

— Не оставил номер за връзка и казал, че пак ще се обади, но така ѝ не го направи. Слава Богу. Казвам ви, не знам как щях да се разбера с него.

— Знаете ли къде е бил, когато се е обадил?

— Не. Попитах Кати, защото се опасявах, че е в града, но тя каза, че на дисплея се изписал номер от друг регион.

— Не е ли казал на жена ви за какво се обажда? Нещо, с което да подскаже къде се намира?

— Според нея звучал странно, възбудено. Шепнел и думите му се разбирали трудно. След пожара получи увреждане на белите дробове. Така звучеше още по-зловещо.

„Знам от личен опит“ — помисли си Райм.

— Питал дали знаем нещо за Едуард Кадески; той беше директор на „Хасбро“ по времето на пожара. Само това.

Не успя да даде друга полезна информация и те прекратиха разговора.

Том въведе две полицайки в лабораторията. Сакс им кимна за поздрав и ги представи на Райм. Даян Франсискович и Нанси Аусонио.

Той си спомни, че те са били първите полицаи на мястото на първото убийство и бяха получили задача да проследят произхода на старите белезници.

— Разговаряхме с всички търговци и директора на музея, който ни препоръчахте — рече Франсискович.

И двете изглеждаха изтощени. Бяха приели задачата си сериозно и вероятно не бяха мигнали цяла нощ.

— Белезниците са „Дарби“, както предположихте — добави Аусонио. — Доста са редки… и скъпи. Имаме обаче списък на дванайсет души, които…

— Боже мили, гледай — възкликна Франсискович и посочи дъската на разследването, където Том беше написал:

Аусонио прелисти разпечатката, която държеше, и обяви:

— Миналия месец Ерик Уиър е поръчал чифт белезници по пощата от „Риджуей антик уепънс“ в Сиатъл.

— Адрес? — попита Райм.

— Пощенска кутия в Денвър. Проверихме, но периодът за наем е изтекъл. Няма друга информация.

— Начин на плащане? — поинтересува се Сакс.

— В брой — отговориха едновременно Аусонио и Райм, който добави: — Не можем да очакваме от него такива глупави грешки. Не. Това е задънена улица. Но поне имаме потвърждение, че е нашият човек.

Райм благодари на полицайките и Сакс ги изпрати.

Телефонът отново иззвъня. Кодът и номерът изглеждаха познати на Райм, но той не се досещаше на кого са.

— Команда, вдигни телефона… Ало?

— Тук е лейтенант Дансинг от щатската полиция. Търся детектив Роланд Бел. Дадоха ми този номер като временен команден пункт.

— Здравей, Харв — обади се Бел и се приближи до микрофона. — Ето ме. — Добави по-тихо към Райм: — Това е връзката ни по случая „Констабъл“ в Кантон фолс.

Дансинг продължи:

— Получихме уликите, които ни изпратихте. Криминалистите ни ги преглеждат. Пратихме двама детективи да разговарят с жената на Суенсън, онзи свещеник, когото сте заловили снощи. Тя не даде много информация и момчетата не са намерили нищо в дома им, което да свърже отеца с Констабъл или Патриотичния съюз.

— Нищо ли? — въздъхна Бел. — Лошо. Надявах се да не е толкова предпазлив.

— Може би „патриотите“ са ни изпреварили и са почистили.

— Не е много вероятно. В този случай май нямаме много късмет. Добре, продължавай, Харв. Благодаря.

— Ако излезе нещо, ще те уведомим, Роланд.

Връзката прекъсна.

— Случаят с Констабъл е не по-малко заплетен от този — отбеляза детективът и кимна към дъската.

На вратата отново се потропа.

Кара влезе с голяма чаша кафе.

Изглеждаше уморена и мрачна, много повече, отколкото се полага на човек, ненавършил трийсет. Господин Балзак очевидно не беше пропуснал да я накаже за помощта ѝ при разследването.

Селито тъкмо описваше някакъв нов начин за отслабване, когато телефонът отново иззвъня.

— Линкълн? — прозвуча мъжки глас от високоговорителчето. — Тук е Бединг. Мислим, че стеснихме кръга около три хотела. Забавихме се толкова, защото…

— Много хотели използват такива карти — прекъсна го Сол.

— Да не говорим за местата, даващи стаи на час, но това е друга история.

— Наложи се да проверим всички. Както и да е, ето какво открихме. Вероятно е или „Челси лодж“, или „Бекман“, или…

— „Ланам армс“.

— Да. Само те използват Модел-42 с такъв цвят. Сега сме в „Бекман“. На Трийсет и четвърта и Пето. След малко започваме да пробваме.

— Какво ще пробвате? — попита Райм.

— Ами само една врата в хотела може да прочете картата. Апаратът на рецепцията, който вкарва кодовете в празните карти, не може да разчете вече въведения номер на стаята.

— Защо? Това е глупаво.

— На никого не му трябва да го знае.

— Освен на нас, разбира се. Затова ще се наложи да ходим от врата на врата и да ги пробваме.

— Проклятие — изръмжа Райм.

— И ние сме на това мнение — отбеляза един от детективите.

— Добре, имате ли нужда от подкрепления? — попита Селито.

— Не. Няма начин.

— Да ви питам нещо, господа — намеси се Бел.

— Здрасти, Роланд.

— Познахме те по акцента.

— Казахте „Ланам армс“. Къде е това?

— На Източна Седемдесет и пета. Близо до „Лекс“.

— Името ми е познато, но не се сещам откъде.

— Той е следващият в списъка.

— След „Бекман“.

— С шестстотин осемдесет и двете му стаи. По-добре да се захващаме за работа.

Близнаците се заеха със задачата си.

Компютърът на Купър изпиука, той отвори новополучилия се имейл и обяви:

— От лабораторията на ФБР във Вашингтон… Докладът за металните стружки. Неравностите показват, че може да са от часовников механизъм.

— И със сигурност не от часовник — добави Райм.

— Откъде знаеш? — попита Бел.

— Трябва да е от детонатор — заяви сериозно Сакс.

— Точно това исках да кажа и аз — потвърди Райм.

— Запалителна бомба? — попита Купър и кимна към кърпичката, оставена като „сувенир“ от Уиър предната нощ.

— Вероятно.

— Има бензин и е вманиачен на тема огън. Сигурно ще изгори следващата си жертва. Също както е станало с него.

„Пожарът го е «убил», унищожил е старата му личност. С убийствата той се успокоява, забравя тревогата и гнева…“

Райм забеляза, че наближава 12. Скоро щеше да е следобед… На следващата жертва не ѝ оставаше много време. Но кога щеше да е нападението? В 12 или 16 часа? По врата му преминаха тръпки на раздразнение и изчезнаха в безчувственото му тяло. Трябваше да действат. Трябваше да открият къде ще е следващият удар на Уиър. Имаха съвсем малко време.

Може би никакво.

По уликите не можеха да стигнат до бързо заключение, а времето течеше.

Получи се факс. Купър го прочете:

— От лабораторията за анализ на документи в Куинс. Отворили са вестника от маздата. Няма бележки и нищо не е оградено. Ето заглавията на статиите.

Той залепи разпечатката на дъската.

— Едно от тези заглавия е важно — обяви Райм.

Но кое? Дали следващата цел на убиеца не беше девическото училище? Или галаконцертът? Дали не бе изпробвал някакво устройство, прекъснало тока на полицейския участък? Райм се тревожеше още повече, защото имаха улики, чието значение не бяха разгадали.

Телефонът на Селито иззвъня. Когато вдигна, всички погледи се насочиха към него в очакване на вестта за ново убийство. Часът беше 13:03.

Ранният следобед.

Новините обаче явно не бяха лоши. Детективът вдигна доволно вежди и каза в слушалката:

— Да… Така ли? Е, това не е много далеч. Можете ли да дойдете?

Той даде адреса на Райм и затвори.

— Кой беше?

— Едуард Кадески. Директорът на цирка в Охайо, където е пострадал Уиър. В града е. Получил е съобщението, което оставихме в офиса му, и идва да поговорим.

Новодошлият беше набит, среден на ръст. С прошарена брада и чуплива коса.

Райм, твърде подозрителен след посещението на Уиър предишната нощ, поздрави Кадески, но му поиска да се легитимира.

— Надявам се, няма да възразите — добави Селито и обясни, че наскоро имали проблеми с предрешени престъпници.

Кадески (който очевидно не беше свикнал да среща хора, които не го познават по лице, камо ли да му искат документи) се стъписа, но се подчини и показа на Селито шофьорска книжка от Илинойс. Мел Купър погледна снимката и лицето на собственика ѝ и кимна на Райм. Беше се свързал с пътното управление на Илинойс и провери и там.

— В съобщението се казваше, че искате информация за Ерик Уиър, така ли? — попита Кадески и изгледа присъстващите надменно.

— Да.

— Значи е жив, а?

Райм се разочарова, че продуцентът задава въпросите; това означаваше, че знае дори по-малко от тях.

— Жив и здрав — отвърна паралитикът. — Заподозрян е в серия от убийства.

— Не! Кого е убил?

— Неколцина местни граждани — обясни Селито. — Също и един полицай. Надяваме се да ни дадете повече информация.

— Не съм чувал нищо за него след пожара. Запознати ли сте със случая?

— Отчасти — отвърна Сакс. — Разкажете ни по-подробно.

— Той обвини мен… Беше преди три години. Уиър и асистентите му представяха илюзии и номера с преобразяване. О, бяха много добри. Удивителни. От месеци обаче ни засипваха оплаквания. От персонала и зрителите. Уиър плашеше хората. Беше като малък диктатор. А асистентите му… наричахме ги Лунатиците. Беше ги хипнотизирал. За него илюзионизмът бе като религия. Понякога при репетициите и представленията имаше пострадали, дори сред доброволците. А Уиър не го беше грижа. Смяташе, че номерата са по-ефектни, когато има риск. Казваше, че илюзионизмът трябва да е като нажежено желязо; да оставя белег в душата ти. — Продуцентът се изсмя мрачно. — В развлекателния бизнес обаче такова нещо не може да има, нали? Затова говорих със Сидни Келър, собственика, и той реши да го изгони. Една неделна сутрин преди матинето казах на сценичния директор да не го пуска.

— Това беше преди пожара, така ли? — попита Райм.

Кадески кимна:

— Сценичният директор го заварил да разпъва на арената маркучи, свързани с газови бутилки, за „Горящото огледало“. Казал му какво сме решили. Уиър обаче не се подчини, изблъска сценичния директор по стълбите и продължи работата си. Аз слязох на арената. Той ме сграбчи. Не се сбихме, само леко сборичкване, но един маркуч се беше разхлабил. Паднахме върху няколко метални стола и предполагам, се е получила искра и е възпламенила газа. Той обгоря, а жена му загина. Целият купол беше унищожен. Мислехме да го съдим, но той се измъкна от болницата и изчезна.

— Бил е съден в Ню Джърси. За опасна безотговорност. Знаете ли дали е бил арестуван другаде? — попита Райм.

Кадески поклати глава:

— Нямам представа. Не биваше да го наемам, но ако го бяхте гледали, щяхте да ме разберете. Той беше най-добрият. Можеше да плаши зрителите, да ги наранява, но те даваха парите си, за да го гледат. Да бяхте чули само овациите!

Продуцентът погледна часовника си. Беше 13:45.

— Вижте, представлението ми започва след петнайсет минути… Мисля, че няма да е лоша идея, ако пратите още полицаи за охрана. След като Уиър е наблизо, всичко може да се очаква.

— Къде? — попита Райм.

— На моето представление.

Кадески кимна към Сентрал Парк.

— Ваш ли е? „Сирк фантастик“?

— Да. Мислех, че знаете. Нали сте изпратили кола. „Сирк фантастик“ е бившият „Хасбро и Братя Келър“.

— Какво? — изненада се Селито.

Райм погледна Кара и тя поклати глава:

— Снощи господин Балзак изобщо не ми спомена.

— След пожара — обясни Кадески — се преекипирахме. „Сирк дю солей“ имаше такъв голям успех, че препоръчах на Сид Келър да направим представленията си като техните. С парите от застраховката основахме „фантастик“.

— Значи това е същият цирк, от който е бил изгонен Уиър — заключи Райм.

— Технически — да. Представлението е коренно различно, но участват много хора от тогавашния персонал. Аз…

— Не, не, не — прошепна Райм и се взря в дъската с уликите.

— Какво, Линк? — попита Селито.

— Затова е тук Уиър. Целта му е вашият цирк. „Сирк фантастик“.

— Какво?

Райм отново огледа доказателствата.

— Кучета! — възкликна.

— Какво? — не разбра Сакс.

— Проклетите кучета! Вижте дъската. Вижте я! Животинските косми са от алеята за кучета, точно срещу нас! — Той кимна енергично към главната врата. — Той не е дебнал Черил Марстън в парка. Оглеждал е цирка. Вестникът от маздата, вижте заглавието: „Забавления за малки и големи“. Обадете се във вестника, проверете дали в статията е имало информация за цирка. Том, обади се на Питър. Бързо!

Болногледачът беше добър приятел с един репортер от „Таймс“, млад мъж, който им бе помагал на няколко пъти. Том вдигна телефона и набра. Питър Ходинс бе в международния отдел, но една минута му беше достатъчна, за да издири нужната информация. Том предаде думите му:

— В статията наистина се говори за цирка. Дават се всякакви подробности: часове, представления, биографии на артистите. Има дори един абзац и за мерките за сигурност.

— По дяволите! — извика Райм. — Той е разучил всичко. Ами журналистическият пропуск? С него е целял да си осигури достъп зад кулисите. — Той се взря с присвити очи в таблото. — Да! Сега разбирам. Жертвите. Какво са олицетворявали? Това са циркови професии. Гримьор. Ездачка… И първата жертва. Да, била е студентка, но какво е работила? Пеела е на детски забави. Като някои циркови артисти.

— И самите начини на убийство — изтъкна Сакс. — Все номера от илюзионизма.

— Да. Целта му е вашето представление. Тери Добинс каза, че се стреми към пълно възмездие. По дяволите, заложил е запалителна бомба.

— Боже мили — възкликна Кадески. — Там има две хиляди души! И представлението започва след десет минути.

„В два следобед…“

— Неделното дневно представление — добави Райм. — Също като в Охайо преди три години.

Селито вдигна радиостанцията си и се обади на полицаите пред цирка. Никой не отговаряше. Детективът се намръщи и грабна телефона.

— Полицай Козловски — обади се след малко единият от дежурните.

Селито се представи и изрева:

— Защо сте изключили радиостанцията, полицай?

— Радиостанция ли? Ние не сме на пост, лейтенант.

— Не сте на пост ли? Трябваше вече да сте застъпили.

— Освободиха ни.

— Какво?

— Преди половин час дойде един детектив и каза, че вече няма нужда да стоим. Освободи ни до края на деня. Аз пътувам към Рокауей Бийч със семейството си. Мога…

— Опишете го.

— Около петдесетте. С брада, кестенява коса.

— Къде отиде?

— Нямам представа. Дойде при колата, показа си значката, после си тръгнахме.

Селито тресна слушалката.

— Загазихме… О, мамка му, загазихме. — Изкрещя на Сакс: — Звъни в Шести, викай сапьорите.

Сетне сам се обади в централата и извика отряд за спешно реагиране и пожарни коли.

— Ще евакуирам цирка — каза Кадески и се втурна навън.

Бел се обади на Бърза помощ и нареди в Презвитерианската болница да се подготвят екипи за първа помощ при изгаряния.

— Искам в парка да се изпратят цивилни — нареди Райм. — Много. Имам чувството, че Фокусника ще е там.

— Къде? — не разбра Селито.

— В парка. За да гледа огъня. Ще стои наблизо. Помня очите му, когато наблюдаваше пламъците в стаята ми. Той обича да гледа огъня. Не би пропуснал това зрелище за нищо на света.

30.

Едуард Кадески не се тревожеше толкова за самия пожар.

При съвременните противопожарни мерки огънят нямаше да се разпространи много бързо. Не, в такива случаи основната опасност е паниката, тоновете човешка плът, тълпата, която мачка, тъпче, разкъсва и задушава. Счупени кости, премазани тела…

За спасяването на хората беше необходимо те да бъдат изведени навън без паника. По традиция при пожар се предупреждаваха само артистите и другите служители. Оркестърът засвирваше тържествения марш на Джон Филип Суза, „Звезди и ивици завинаги“. Работниците трябваше да застанат на аварийните изходи и спокойно да изведат публиката (стига, разбира се, самите служители да не избягат преди зрителите).

С годините излизането под звуците на музиката беше заменено с много по-ефикасни процедури. Но ако сега в цирка избухне запалителна бомба и разпръсне горящ бензин навсякъде?

Тълпата щеше да се втурне към изходите и хиляди хора щяха да бъдат премазани.

Едуард Кадески влезе тичешком под купола. Две хиляди и шестстотин души бяха заели местата си и с нетърпение очакваха началото на представлението.

Неговото представление.

Това си мислеше той. Представлението, което той беше създал. Кадески си беше изкарвал прехраната като амбулантен търговец на улични панаири, като сценичен работник във второкласни театри в забутани градчета, като касиер в мизерни провинциални циркове. С години се бе мъчил да се добере до нещо наистина стойностно, да се измъкне от капана на евтините развлечения. Беше го постигнал веднъж с цирка „Хасбро и Братя Келър“, който бе унищожен от Уиър. Сетне отново беше успял със „Сирк фантастик“, световноизвестно шоу, носещо престиж на една професия, често презирана от ценителите на театъра и операта, пренебрегвана от телеманите.

Той си спомни горещата вълна от пламтящия купол в Охайо. Пепелта, сипеща се като смъртоносен, сив сняг. Воя на всепоглъщащите пламъци.

Имаше обаче една разлика. Преди три години циркът беше празен. Днес огнената стихия заплашваше да погълне хиляди мъже, жени и деца.

Помощникът на Кадески, Кейтрин Тюни, млада брюнетка, показала своите качества в Дисниленд, преди да постъпи на работа при него, се приближи към него. Това беше едно от важните умения на Кейтрин — да предусеща мислите му по почти телепатичен начин.

— Какво има? — прошепна тя.

Той ѝ разказа наученото от Линкълн Райм и полицията.

— Какво ще правим? — попита тя.

Той се замисли за момент, сетне ѝ даде инструкции. Накрая завърши:

— След това се махаш.

— А ти?

— Действай — нареди твърдо той; стисна ръката ѝ и добави с по-мек глас: — Ще се видим навън. Всичко ще се оправи.

Тя понечи да го прегърне, но нещо в погледа му я спря. Наоколо имаше много зрители и Кадески не искаше някой да усети, че нещо не е на ред.

— Върви бавно — заръча. — Не спирай да се усмихваш. Преди всичко ние сме артисти, не забравяй.

Кейтрин кимна и отиде първо при техника по осветлението, после при диригента. Накрая зае позиция до главния вход.

Кадески оправи вратовръзката и закопча сакото си. Погледна оркестъра и кимна. Отекна думкане на барабани.

„Време е за представление“ — помисли си той.

С широка усмивка излезе в средата на арената. Публиката утихна. Той спря в самия център на манежа и барабаните заглъхнаха. Два ярки прожектора се насочиха към него. Макар че осветителят действаше по негова заръка, той затаи дъх, помисли, че яркият блясък би могъл да е от бомбата.

Ала усмивката не слизаше от лицето му. Вдигна микрофона и заговори със спокоен, приятен, властен глас:

— Добър ден, дами и господа, добре дошли в „Сирк фантастик“. За днес сме ви приготвили едно удивително представление. И за начало ще ви помоля за извинение. Страхувам се, че ще се наложи да ви създадем малко неудобство, но ви уверявам, че усилието си струва. Подготвили сме специален номер извън купола. Отново моля за извинение… Опитахме се да вкараме хотел „Плаза“ вътре, но ръководството му не се съгласи. Клиентите им нямало да са особено доволни.

Замълча, докато отшумят смеховете.

— Ще ви помоля да запазите билетите си и да излезете навън, в парка.

Тълпата зашумя, недоумяваше какво може да е това представление.

Той се усмихна и продължи:

— Разположете се удобно навън. Ако от мястото си виждате сградите на Южен Сентрал Парк, значи ще имате идеална видимост за номера.

Сред публиката зазвучаха смях и възбудени обсъждания. Какво бяха подготвили? Дали щяха да представят акробатически номера между небостъргачите?

— И така, първо задните редове, моля. Използвайте най-близките изходи.

Лампите светнаха. Той видя Кейтрин, застанала на изхода; усмихваше се и подканваше зрителите да излизат по-бързо. „Моля те — помисли си той, — излизай. Бягай!“

Зрителите разговаряха възбудено — той виждаше само силуетите им на светлината на прожекторите. Споглеждаха се и се чудеха кого да пуснат да мине първи, към кой изход да се насочат. Хващаха за ръчичките децата си, взимаха чантичките, пликчетата си с пуканки, проверяваха дали пазят билетите.

Кадески следеше изтеглянето им с усмивка. В също време обаче си мислеше:

Чикаго, Илинойс, декември 1903 година. На едно матине при знаменития номер на Еди Фой в Ирокезкия театър един от прожекторите се запалва и огънят бързо се разпространява от сцената към предните редове. Две хиляди зрители се втурват към изходите, задръстват ги и пожарникарите не успяват да влязат. Повече от 600 души загиват в ужасни мъки.

Хартфорд, Кънектикът, юли 1944 година. Пак матине. В цирка на братята Ринглинг, Барнъм и Бейли, точно когато знаменитата фамилия Уоленда започвала известния си акробатически номер, в единия край на купола възниква малък пожар и скоро обхваща цялото шапито, което е промазано с катран и парафин. За броени минути 167 души са обгорени, задушени или смачкани.

Чикаго, Хартфорд и още много градове. Хиляди загинали при пожари в театри и циркове. Какво щеше да стане тук? С това ли щеше да се запомни „Сирк фантастик“, неговият цирк?

Публиката се изтегляше спокойно. За да не се създаде паника обаче, излизането ставаше прекалено бавно. Вътре все още имаше твърде много хора. А някои оставаха по местата си — очевидно предпочитаха да не се разкарват, макар че щяха да пропуснат представлението на открито. Когато повече зрители излязат, трябваше да им каже какво наистина става.

Кога щеше да избухне бомбата? Вероятно не веднага. Уиър нямаше да пропусне да изчака и най-закъснелите зрители да заемат местата си — за да причини повече смърт. Часът беше 14:10. Може би я беше нагласил за кръгъл час: 14.15 или 14.30.

И къде беше?

Кадески нямаше представа къде трябва да се постави такава бомба, за да причини повече поражения.

Той погледна към тълпата на изхода и забеляза силуета на Кейтрин, която му даваше знак да излиза.

Той обаче смяташе да остане. Щеше да направи всичко възможно, за да евакуира зрителите, дори ако се наложи, да ги изведе за ръце, да ги изрита… дори около него да се сипят горящи отломки. Щеше да ги спаси, до последния човек.

Кадески се усмихна широко, поклати глава и отново вдигна микрофона, за да увери публиката, че навън ги чака незабравимо преживяване. Изведнъж прозвуча силна музика. Той погледна към мястото на оркестъра. Музикантите бяха излезли — точно както беше наредил, — но диригентът седеше на компютъра и беше пуснал някакъв запис. Погледите им се срещнаха и Кадески кимна одобрително. Диригентът, цирков служител от старата школа, увеличи звука. Мелодията беше „Звезди и ивици завинаги“.

Амелия Сакс си проправи път сред тълпата и изтича на манежа. В цирка звучеше силен марш, Едуард Кадески държеше микрофон и ентусиазирано подканваше всички да излязат, за да видят блестящия номер навън — вероятно за да избегне паниката.

Добра идея, помисли си тя.

Сакс беше първият полицай, който влизаше. Воят на приближаващи сирени ѝ подсказваше, че скоро ще има и други. Тя обаче не искаше да чака никого, щеше да започне търсенето веднага. Огледа се, опита се да прецени най-подходящите места за залагане на запалителна бомба. За да вземе повече жертви, убиецът вероятно я беше сложил до някой леснозапалим материал близо до изхода.

Устройството (или устройствата) сигурно беше голямо. За разлика от динамита и пластичните експлозиви запалителните бомби са обемисти. Можеха да бъдат скрити под някой контейнер или в голям кашон. Или във варел. Тя забеляза една пластмасова кофа за боклук — вероятно побираше около сто и петдесет литра. Намираше се до самия главен вход и покрай нея бавно минаваха десетки хора. Под купола имаше двайсетина подобни кофи, идеални скривалища за запалителни бомби.

Тя изтича до най-близката. Не се боеше, че капакът може да е свързан с детонатор — месинговите стружки ги бяха довели до заключението, че престъпникът ще използва часовников механизъм. Извади фенерче и надникна в смрадливата кофа. Беше почти наполовина пълна с хартии, пликчета от пуканки и пластмасови чашки и дъното не се виждаше. Сакс леко помести кофата — беше твърде лека, за да съдържа дори три литра бензин.

Огледа се пак. Все още стотици хора бавно се изнизваха към вратите.

И ѝ оставаха още десетки пластмасови кофи за проверяване. Тя се насочи към следващата.

Изведнъж спря и присви очи. Под седалките близо до един от изходите имаше голям предмет, покрит с черно платно. Тя веднага си спомни за номера на Уиър, когато се беше скрил под парче плат. Каквото и да имаше под това платно, то оставаше на практика невидимо, а можеше да крие десетки литри бензин.

На двайсетина крачки от него се беше събрала голяма тълпа.

Навън воят на сирени се усили, сетне започна да заглъхва — колите явно вече спираха около цирка. Под купола започнаха да влизат полицаи и пожарникари. Тя показа значката си на най-близкия:

— Сапьорите дойдоха ли?

— Ще са тук след пет минути.

Тя кимна и му заръча да проверят кофите до една. Сетне се насочи към покрития с платно сандък.

И тогава се случи най-лошото.

Не експлозията. Паниката избухна като бомба.

Сакс не разбра какво я причини — вероятно полицейските коли навън и появата на пожарникарите. Сетне чу силно изплющяване. Този звук ѝ беше познат от вчера — идваше от голямото знаме с образа на Арлекин. Зрителите на изхода обаче явно си помислиха, че са изстрели, и се втурнаха навътре, затърсиха други пътища за изтегляне. Зазвучаха тревожни гласове.

Настъпи суматоха.

С викове хората се втурнаха към изходите. Сакс бе повалена от ужасената тълпа. Удари главата си в рамото на мъжа пред нея, почувства замайване. Крясъците се усилиха, чуха се викове за бомби, за терористи.

— Не се блъскайте! — изкрещя тя, но никой не я чу.

Вече нищо не можеше да спре тълпата. Стотиците хора сякаш се бяха превърнали в едно същество. Някои опитаха да се измъкнат, но бяха повлечени в отчаяния бяг към светлината на изхода.

Сакс освободи ръцете си, притиснати между телата на две момчета с издължени от страх лица. Отново удари главата си и неволно погледна към пода. Забеляза парче разкъсана плът. Притаи дъх при мисълта, че може да е трупът на стъпкано дете, но се успокои — беше спукан балон. По земята се търкаляха бебешка бутилка с мляко, парче зелен плат, пуканки, маска на Арлекин, разбит под тежестта на десетки крака дискмен. Ако някой паднеше, щеше да загуби живота си за секунди. Самата Сакс не успяваше да запази равновесие. Струваше ѝ се, че всеки момент ще се стовари на пътеката.

Сетне краката ѝ се отлепиха от земята и тя се озова притисната между две запотени тела — едър мъж с окървавена фланелка, който носеше хлипащо момченце над главата си, и някаква жена с вид, сякаш е пред припадък. Крясъците се усилваха и увеличаваха паниката. Стана невъобразимо горещо и Сакс почти не можеше да диша. Натискът върху гърдите ѝ заплашваше да спре сърцето ѝ. Клаустрофобията я обгърна и тя се почувства, сякаш пропадаше в черна дупка.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Тя обаче не се движеше. Беше притисната от задушаващата маса на тежки, мокри тела, които вече дори не приличаха на човешки същества, а на купчина плът и пот, хаос от сплетени крайници.

„Не, само това не! Нека да има някакво движение! Да освободя поне едната си ръка. Да си поема поне глътка въздух.“

Стори ѝ се, че вижда кръв. Стори ѝ се, че вижда разкъсана плът.

Може би беше от нея.

Амелия Сакс почувства, че ѝ прилошава — не толкова от болка или неспособност да диша, а от паника.

„Не! Не падай. Не падай!“

Не можеше да диша. Нито глътка кислород не влизаше в дробовете ѝ. Изведнъж видя нечие коляно на сантиметри от лицето си. Бузата ѝ се удари в него и тя остана притисната така. Надуши миризмата на мръсни панталони, видя износена обувка.

„Само да не падна.“

Сетне си даде сметка, че може би вече е паднала.

31.

Илюзията, почитаема публика, върви в крачка с техническия прогрес.

Часовниковите механизми, магнитите и барутът се използват в представления от самото начало на масовото им производство и дори преди това. Великият илюзионист Робер-Худен използвал електрически крушки във фокусите си, преди Томас Едисън да усъвършенства изобретението си.

Скоро след създаването на огнестрелните оръжия илюзионистите започнали да ги използват. Най-популярен — и най-вълнуващ — от тези номера̀ е оня, при който асистентът стреля срещу илюзиониста, а той трябва да улови куршума с ръка или с устата си.

Този трик бил много разпространен в цяла Европа и претърпял много вариации — с използване на няколко пистолета и на доброволци от публиката, които да стрелят по изпълнителя.

И така, следващият номер в нашата програма е създаден от Уилям Елсуърт Робинсън, световноизвестен илюзионист от далечното минало, който се представял като китаец под псевдонима Чун Лин Су. Той спечелил славата си именно с трика с улавяне на куршуми.

Съществуват много методи за убеждаване на публиката в автентичността на трика. Някои по-смели илюзионисти използват истински пистолети и куршуми и след като ги покажат на зрителите, тайно сменят истинския пълнител с празен, фокусниците от индиански произход през деветнайсети век използвали истински пистолети, но куршумите им били от глина, оцветена със сребриста боя. Елсуърт предпочитал „предварително подготвени“ двуцевки с цевно зареждане. В едната цев се слагал истински куршум, но той не можел да бъде изстрелян. Пушката имала скрита зарядна камера, в която предварително се слагал халосен патрон.

О, почитаема публика, нима виждам загриженост по лицата ви? Нима си мислите, че съм ви „издал чалъма“, както се изразяваме в бранша? Аз ви разказах как действа трикът на Робинсън, какъв е бил неговият метод.

Добре тогава, къде е тръпката в нашия номер?

Къде е мистерията?

Така, на 23 март 1918 година, в апогея на представлението, асистентът на Робинсън насочил два мускета към илюзиониста и стрелял. Илюзионистът се хванал за гърдите и паднал на сцената. Скоро издъхнал. Оказало се, че в истинската цев на едно от оръжията бил сипан барут и дори възпламеняването на халосния патрон било достатъчно за изстрелването на куршума.

Виждате един от най-вълнуващите моменти в нашата професия, почитаема публика.

Дори илюзионистът не знае изхода на собственото си представление.

С униформа на пиколо, подобна на носените от персонала на „Ланам армс“ в Манхатън, Малерик мина по коридора на петнайсетия етаж на хотела. Носеше тежък поднос с куполообразен похлупак и ваза с огромно червено лале.

Всичко в него беше в хармония с обстановката, така че да не събуди подозрения. Самият Малерик имаше вид на услужлив пиколо. Свеждаше скромно поглед, когато се разминаваше с някого, усмихваше се любезно и пристъпваше леко.

Само едно го отличаваше от другите пикола в „Ланам“ — под металния поднос имаше не чиния с яйца на очи или сандвич, а инструменти за отваряне на ключалки и зареден автоматичен пистолет „Берета“ с наподобяващ салам заглушител.

— Харесва ли ви нашият хотел? — попита той една двойка.

Да, харесвал им и те му пожелаха приятен ден.

Той продължи, като кимаше и се усмихваше на малкото гости, прибиращи се по стаите си след обяда или излизащи да разглеждат забележителности в приятния пролетен следобед.

Мина покрай един прозорец, през който се виждаше Сентрал Парк. Почуди се какво ли става в момента под белия купол на „Сирк фантастик“, към който бе насочил вниманието на полицията с уликите, оставени на местата на убийствата.

Или по-скоро беше отклонил вниманието им натам.

Разсредоточаването е ключът към успеха на всеки фокус, а никой не беше толкова способен в това отношение, колкото Малерик, човека с милион лица, мъжа, който умееше да изниква от нищото и да изчезва като пламъка на духната свещичка.

Мъжът, който сам караше себе си да изчезне.

Полицията сигурно усилено търсеше бензинова бомба, защото очакваха циркът да се взриви всеки момент. Бомба обаче нямаше, за хилядите хора в цирка не съществуваше никаква опасност (освен риска да се изпотъпчат в безумната си паника).

В дъното на коридора Малерик погледна назад и се увери, че е сам. Бързо остави подноса на земята пред една врата и вдигна похлупака. Прибра пистолета в затварящия се с цип джоб на униформата си. Взе една отвертка, останалите сложи в джоба си.

Бързо развинти металната релса, позволяваща на прозореца да се отвори само на няколко сантиметра (хората използват всяка възможност да се самоубият), и го вдигна. Внимателно прибра отвертката в джоба си и затвори ципа. Излезе безшумно на перваза, на петдесет метра над земята.

Первазът беше широк петдесетина сантиметра. Макар че бе изпълнявал съвсем малко акробатически номера, Малерик имаше отлично чувство за равновесие. Запристъпя по тесния каменен ръб с лекотата, с която вървеше по улицата. След пет метра стигна до ъгъла на хотела и спря, загледа се към съседната сграда.

Това беше жилищна постройка, обърната към Източна Седемдесет и пета, нямаше первази, но имаше аварийна стълба на два метра от сегашното му място. Малерик хвърли малка кука към ръждясалата стълба и завърза въже около кръста си. Сетне скочи над бездънната пропаст. Приземи се на самата площадка на аварийния изход на крака, като котка.

Развърза въжето, изкачи се два етажа по-нагоре и спря до един прозорец на седемнайсетия етаж. Надникна вътре. Коридорът беше празен. Той остави пистолета и кесийката с инструменти на перваза и смъкна униформата на пиколо с едно движение. Остана по обикновен сив костюм, с бяла риза и вратовръзка. Закрепи пистолета на колана си и отново използва инструментите, за да отвори прозореца. Прескочи вътре.

Остана неподвижен за момент, за да си поеме въздух. Сетне тръгна по коридора към избрания апартамент. Спря до вратата, коленичи и отново извади инструментите. За три секунди отвори ключалката. След още пет — резето. Открехна вратата само толкова, колкото да види пантите, сетне им капна малко машинно масло, за да не скърцат. След броени секунди вече беше в дългия, тъмен коридор на апартамента. Бавно затвори вратата.

Огледа се.

На стената имаше няколко репродукции на Салвадор Дали, семейни снимки и най-впечатляващото — нескопосана детска рисунка на Ню Йорк с водни бои (отдолу беше написано името на художничката: Криси). До вратата имаше евтина масичка, под единия ѝ крак бе пъхната нагъната хартийка. В ъгъла на коридора стоеше ска със счупен автомат. Тапетите бяха стари и мръсни.

Малерик се ориентира по звука от телевизора в хола, сетне се вмъкна в една странична стаичка, чието основно обзавеждане се състоеше от детско пиано. Върху него стоеше отворен учебник, също носещ името „Криси“. Малерик имаше съвсем общи познания по музика, но когато разгърна учебника, забеляза, че произведението е доста трудно.

Реши, че макар и да не ставаше за художничка, момичето сигурно бе талантлива млада музикантка — Кристин Грейди, дъщерята на заместник областния прокурор на Ню Йорк Чарлс Грейди.

Този дом беше негов. А Малерик беше получил сто хиляди долара, за да го убие.

Амелия Сакс седеше на тревата пред цирка с присвити очи — десният ѝ бъбрек пулсираше от болка. Беше спасила десетки души от смачкване и сега се бе оттеглила встрани, за да си поеме въздух.

От огромното, плющящо на вятъра черно-бяло знаме отгоре я наблюдаваше Арлекин. Предишния ден ѝ се беше видял зловещ, но сега, след паниката (причинена от него), изглеждаше отвратителен и грозен.

Тя не беше паднала — коляното и обувката, които я бяха ударили, принадлежаха на някакъв мъж, решил да пропълзи по главите на останалите, за да ги изпревари на изхода. Гърбът, гърдите и лицето още я боляха. Седеше тук вече петнайсетина минути, изтощена и замаяна — отчасти от притискането, отчасти от ужасяващата клаустрофобия. Тя по принцип издържаше да стои в малки стаи, дори в асансьори. Когато не беше в състояние да се движи обаче, започваше да ѝ се повдига и тя изпадаше в паника.

Ранените получаваха първа помощ. Нямаше сериозни травми — главно навяхвания и ожулвания. Няколко изкълчвания, една счупена ръка.

Тълпата, повлякла Сакс, се бе изсипала през южния изход на цирка. Навън полицайката падна на колене и побърза да изпълзи встрани от множеството. Вече излезли от помещението с бомбата, зрителите се превърнаха в добри самаряни и се захванаха да помагат на пострадалите.

Тя махна на един полицай от сапьорния отряд и просната на тревата, му показа значката си и му каза за покрития с платнище предмет близо до южния изход. Той влезе заедно с колегите си под купола.

Сетне музиката вътре спря и Едуард Кадески излезе.

Като гледаха как сапьорите се залавят за работа, някои от публиката си дадоха сметка, че наистина има опасност и че с досетливостта си Кадески ги е спасил от много по-сериозна паника. Посрещнаха го с ръкопляскания и той кимна скромно. Други от зрителите — ранени и не — не бяха толкова благосклонни, мръщеха се и искаха да знаят какво е станало, дори се оплакваха, че е можело да се организира по-добре евакуацията.

Междувременно сапьорите и десетина пожарникари претърсиха цирка и не откриха никакво взривно устройство. Под платнището се оказа, че имало кашони с тоалетна хартия. Полицията започна да претърсва фургоните и камионите на цирка, но и там не се намери нищо.

Сакс се намръщи. Нима бяха сгрешили? Как беше възможно? Уликите бяха толкова ясни. Райм имаше навик да прави смели предположения и понякога грешеше. Но в случая с Фокусника уликите се допълваха и ясно сочеха към цирка.

Дали Райм бе научил вече, че не са намерили бомба? Тя се надигна несигурно и се зае да търси радиостанция, за да се обади. Нейната лежеше счупена близо до изхода за щастие това бе единствената жертва.

Малерик излезе тихо от музикалния кабинет в апартамента на Чарлс Грейди и спря в коридора. Заслуша се в гласовете, идващи откъм хола и кухнята.

Питаше се дали е опасно.

Беше се погрижил да намали риска бодигардовете на Грейди да се уплашат и да го застрелят. При срещата в Бедфорд Джънкшън преди две седмици с Джеди Барнс и другите членове на въоръжената група той бе предложил някой друг да направи опит за покушение преди него. Изборът за изкупителна жертва се падна на един извратен свещеник от Кантон фолс. Барнс имаше как да принуди Ралф Суенсън да им съдейства, но му нямаше пълно доверие. Затова след бягството си край река Харлем предишния ден Малерик се беше преоблякъл като чистач и бе проследил отчето до училището — просто да се увери, че няма да се огъне в последната минута.

Според плана на Малерик Суенсън задължително трябваше да се провали (Барнс му беше дал повреден пистолет). Залавянето на един атентатор би трябвало да притъпи вниманието на охранителите и сега те да са по-малко склонни да стрелят по втория извършител.

Е, поне на теория беше така.

Малерик мина безшумно покрай още няколко лоши картини, покрай още няколко семейни снимки, покрай купчина списания (последни броеве на „Вог“ и „Нюйоркър“), покрай имитации на антикварни вещи, които Грейди явно смяташе да подреди из жилището си, но засега само свидетелстваха, че денят просто не е достатъчно дълъг, за да успее да свърши всичко.

Малерик знаеше разположението на стаите в апартамента. Беше идвал веднъж за кратко, предрешен като служител от поддръжката на блока, но тогава си беше набелязал само в общи линии възможностите за бягство. Не бе отделил достатъчно време за по-интимни подробности от живота на прокурора. Сега разглеждаше с интерес дипломите на Грейди и жена му, която бе адвокатка, снимките на роднини и рисунките на дъщеря им, с които можеше да се напълни цяла галерия.

Малерик си спомни срещата с Барнс и приятелите му в „Ривърсайд ин“.

Между бандитите бе избухнал разгорещен спор дали да убие и съпругата и дъщерята на прокурора. В плана на Малерик жертването на свещеника имаше смисъл. Но защо да убива и семейството на Грейди? Той зададе този въпрос, докато дъвчеше превъзходното пуешко.

— Добър въпрос, господин Уиър — отвърна Джеди Барнс. — Отговорът ми е „просто така“.

Малерик кимна замислено; не беше свикнал да се съгласява лесно — нито с публиката, нито с колегите си.

— Е, за мен не е проблем да ги убия — обясни, — но няма ли повече смисъл да ги оставя живи, освен ако не представляват заплаха — например да ме разпознаят? Или, да речем, ако момичето се опита да извика полиция? Вероятно не всички ваши хора одобряват убийствата на жени и малки деца.

— Е, вие сте главният изпълнител, господин Уиър. Правете каквото сметнете за добре — отвърна Барнс, леко недоволен от мисълта за такова милосърдие.

Сега Малерик спря пред хола на Грейди и си закачи фалшива полицейска значка. Погледна се в старото олющено огледало.

Да, той изглеждаше готов за ролята си — като детектив, дошъл да защити прокурора от убийците.

Пое си дълбоко въздух. Успокои се.

А сега, почитаема публика, прожекторите светят, завесата се вдига.

Истинското представление започва…

С небрежно отпуснати ръце Малерик зави зад ъгъла на коридора и влезе в хола.

32.

— Здравейте, как е? — попита мъжът със сивия костюм.

Луис Мартинес, дебел и кротък детектив от екипа на Роланд Бел, се сепна. Той седеше пред телевизора с неделния брой на „Ню Йорк Таймс“ в скута си.

— Човече, как ме стресна. — Той кимна за поздрав, погледна значката и служебната карта на новодошлия и се взря в лицето му. — Ти ли си новата смяна?

— Да.

— Как влезе? Ключ ли имаш?

— От централното ми дадоха.

Новодошлият говореше хрипливо, сякаш е настинал.

— Късметлия — измърмори Луис. — Ние имаме общ. Гадост.

— Къде е господин Грейди?

— В кухнята. С жена си и Криси. Защо подрани?

— Де да знам. Аз само изпълнявам заповеди. В толкова часа ми казаха да дойда.

— Всички сме така — съгласи се Луис, сетне добави намръщено: — Не си ми познат.

— Казвам се Джо Дейвид. Обикновено работя в Бруклин.

Луис кимна:

— Да, и аз там съм започнал. В Седемдесети.

— Това е първата ми смяна тук. Като телохранител имам предвид.

По телевизията вървеше някаква гръмогласна реклама.

— Извинявай, не те чух — каза Луис. — Казваш, първа смяна, а?

— Да.

— Добре. И май ще ти е последната.

Луис хвърли вестника и скочи от креслото. Извади с плавно движение пистолета си и го насочи към Ерик Уиър. Макар по принцип да не повишаваше глас, сега той закрещя в микрофона си:

— Тук е! В хола!

Другите двама полицаи, които чакаха в кухнята — детектив Бел и дебелият лейтенант Селито, — нахълтаха. Сграбчиха Уиър за ръцете и измъкнаха пистолета от колана му.

— Легни! Веднага! — кресна Селито и допря оръжието до главата на престъпника.

„Какво изражение само!“ — помисли си Луис. В кариерата си беше виждал много изненадани престъпници, но този човек можеше да вземе първа награда. Едва си поемаше въздух. Бе загубил способността да говори.

— Откъде, по дяволите, се появи? — попита задъхано Селито.

Бел просто поклати удивено глава.

Докато Луис слагаше два чифта белезници на ръцете на престъпника, Селито се наведе над него:

— Сам ли си? Имаш ли съучастници?

— Не.

— Не ни будалкай!

— Ръцете ми, причинявате ми болка! — изписка арестантът.

— Има ли друг с теб?

— Не, не, кълна се.

Селито заговори по радиостанцията си:

— О, небеса… той проникна в апартамента… Нямам представа как.

Двама униформени полицаи, които се бяха крили зад асансьора, нахълтаха в стаята.

— Изглежда, е прескочил през прозореца — каза единият. — Откъм аварийната стълба.

— Прескочил си от „Ланам“, а? — не се сдържа Бел.

Уиър не каза нищо, но това беше най-вероятният отговор. Бяха оставили полицаи в уличката между хотела и блока на Грейди и по покривите на двете сгради. Никой обаче не се беше досетил, че може да мине по перваза и да скочи на аварийната стълба.

— Няма ли други? — обърна се Бел към подчинените си.

— Не. Изглежда, е сам.

Селито си сложи гумени ръкавици и претърси арестанта. Намери инструменти за проникване с взлом и различни фокуснически принадлежности. Най-странни бяха каучуковите накрайници, залепени здраво за пръстите му. Селито ги смъкна и ги прибра в едно найлоново пликче. Ако не беше толкова напечено — наемен убиец беше проникнал в апартамента, който охраняваха, — десетте изкуствени пръста в пликчето вероятно биха представлявали смешна гледка.

Детективите огледаха пленника си. Уиър беше мускулест и в отлична физическа форма въпреки сериозните поражения от обгарянето — белезите на шията и лицето му бяха големи.

— Някакви документи? — попита Бел.

Селито поклати глава:

— Фалшива полицейска карта.

Уиър хвърли поглед към кухнята.

— О, семейство Грейди не са тук — обясни Бел, сякаш беше близо до ума.

Арестантът затвори очи и отпусна глава на килима.

— Как? Как разбрахте?

— Главният виновник иска да ти отговори лично — отвърна Селито. — Хайде, да тръгваме.

Линкълн Райм погледна окования с белезници убиец, застанал на прага на лабораторията, и каза:

— Добре дошъл отново.

— Ама… огънят…

Престъпникът погледна удивено към стълбището за горния етаж.

— Съжалявам, че развалихме представлението ти — рече хладно Райм. — Явно наистина не можеш да избягаш от мен, а, Уиър?

— Вече не се казвам така! — изсъска мъжът.

— Сменил си си името?

Уиър поклати глава:

— Официално не. Уиър обаче беше името ми преди. Сега се наричам по друг начин.

Райм си спомни думите на Тери Добинс, че пожарът е „убил“ предишната самоличност на Уиър и го е превърнал в друг човек.

Убиецът плъзна поглед по неподвижното тяло на Райм:

— Ти ме разбираш, нали? Сигурно и на теб ти се иска да забравиш миналото си и да станеш друг човек.

— Как се наричаш сега?

— Това име е известно само на мен и публиката ми.

„А, да, неговата почитаема публика.“

Уиър изглеждаше уплашен и унизен. Носеше сив костюм, ръцете му бяха стегнати с два чифта белезници. Вече нямаше перука — истинската му коса беше буйна, гъста и руса. На дневната светлина белезите му се виждаха по-ясно; бяха сериозни.

— Как ме намерихте? — попита хрипливо той. — Аз ви насочих…

— Към цирка. Така беше. — Когато заловеше някой престъпник, настроението на Райм се подобряваше и той ставаше приказлив. — Искаш да кажеш, че ни отклони към цирка. Виж, разгледах внимателно всички улики и реших, че целият случай е прекалено лесен.

— Лесен ли? — изненада се престъпникът и се закашля.

— Криминологията различава два вида улики. Едните са оставени неволно от престъпника, а другите са подхвърлени. Оставени нарочно с цел да ни заблудят. След като всички се втурнаха да търсят запалителни бомби в цирка, ме обхвана предчувствие, че част от уликите са подхвърлени. Изглеждаха прекалено лесни за тълкуване. Обувките, оставени в апартамента на втората жертва, носеха пръст, кучешки косми и растителни остатъци, водещи към Сентрал Парк. Хрумна ми, че един хитър престъпник би могъл да остави тези улики, за да ни насочи на лъжлива следа. А и всички тези приказки за огъня, когато ме посети снощи… — Райм погледна към Кара. — Словесно разсредоточаване, нали?

Уиър огледа младата жена от глава до пети.

— Да — отвърна тя и започна да сипва захар в кафето си.

— Ама аз се опитах да те убия — изхриптя той. — Ако съм ти казал всички тези неща, за да те заблудя, трябваше да те оставя жив.

Райм се изсмя:

— Изобщо не си искал да ме убиваш. Не си имал такова намерение. Искал си да повярвам на думите ти. Още щом си излязъл от къщата ми, си се обадил на пожарната от уличен телефон. Проверихме в телефонната централа. Мъжът, който им позвънил, твърдял, че вижда пламъците от телефонната будка, в която се намира. Само че тя е зад ъгъла. Оттам няма видимост към моята стая. Между другото, Том провери лично. Благодаря ти, Том — провикна се Райм към болногледача, който минаваше пред вратата.

— Моля — отвърна небрежно младият мъж.

Уиър затвори очи и поклати глава; явно едва сега осъзнаваше грешката си.

Райм присви очи и се вгледа в дъската с уликите.

— Всички жертви са имали работа или интереси, свързани с цирка: музика, гримьорство, езда. И бяха убити по подобие на известни илюзионни номера. Ако обаче целта ти беше да унищожиш Кадески, ти щеше да ни отклониш от „Сирк фантастик“, не да ни водиш към него. Следователно искаше да ни отвлечеш вниманието от нещо друго. Какво? Отново погледнах уликите. На третото местопрестъпление, край реката, ние те изненадахме. Не ти дадохме време да вземеш якето си с журналистическия пропуск и хотелската карта в джоба. Следователно те не са подхвърлени улики. Би трябвало да имат някаква връзка с онова, което беше замислил. Хотелската карта би могла да е от един от три хотела. Името „Ланам армс“ звучеше познато на детектив Бел и той провери в бележника си. Оказа се, че с Чарлс Грейди са пили кафе и са обсъждали подробностите по охраната в бара на хотела. Роланд ми каза, че „Ланам“ е съседната сграда до блока на Грейди. Замислих се за журналистическия пропуск. Обадих се на репортера, от когото е откраднат. Оказа се, че отразява делото срещу Констабъл и на няколко пъти е интервюирал прокурора… Намерихме месингови стружки и предположихме, че са от часовников механизъм. Но може би са дошли от ключ или някой инструмент.

Сакс се намеси:

— В колата беше намерена страница от вестник. Една от статиите наистина беше за цирка. Имаше обаче и заглавие за делото срещу Констабъл.

Тя кимна към дъската.

— Имаше и касова бележка от ресторант — добави Райм. — Трябваше да я хвърлиш.

— Каква бележка? — намръщи се Уиър.

— Беше в якето. Отпреди две съботи е.

— Ама тогава бях…

Убиецът изведнъж замълча.

— Бил си извън града, това ли щеше да кажеш? — попита Сакс.

— Да, знаем. Касовата бележка е от един ресторант в Бедфорд Джънкшън.

— Не знам за какво говорите.

— Един полицай от Кантон фолс, който разследва Патриотичния съюз, ми се обади и поиска да говори с Роланд — обясни Райм.

— Видях кода на екранчето на телефона си. Беше същият като на ресторанта.

Уиър се вторачи с немигащи очи в паралитика, който продължи:

— Оказа се, че Бедфорд Джънкшън е точно до Кантон фолс, където живее Констабъл.

— Какъв е този Констабъл? — попита Уиър, но по изражението му личеше, че много добре знае.

Селито се намеси:

— Сред хората, с които обядва, имаше ли някой си Барнс? Джеди Барнс?

— Не познавам такъв човек.

— А да си чувал за Патриотичния съюз?

— Знам само това, което пише по вестниците.

— Не вярвам — отсече Селито.

— Ако щете, вярвайте — тросна се Уиър.

В очите му се четеше необузданият гняв, за който беше говорил Тери Добинс. След кратка пауза той попита:

— Как разбрахте истинското ми име?

Никой не отговори, но Уиър спря поглед върху едно от последните изречения, записани в таблицата на уликите. Лицето му помръкна и той изсъска:

— Някой ме е предал, нали? Разказали са ви за пожара и Кадески. Кой?

По лицето му заигра злобна усмивка. Той плъзна поглед към Сакс и Кара, втренчи се в Райм:

— Джон Китинг ли? Казал ви е, че съм му се обаждал. Безгръбначно нищожество. Той никога не събра кураж да ми се противопостави. Или Арт Лосър? Юди Искариотски. Няма да ги забравя. Аз никога не забравям предателството.

Той се закашля. Сетне се загледа в другия край на стаята.

— Кара… Така ли се казваше? Коя си ти всъщност?

— Илюзионистка — отвърна дръзко тя.

— Една от нас — подигра се Уиър и я огледа. — Жена илюзионист. И като каква се явяваш тук? Нещо като консултант, а? Когато изляза на свобода, може да ти дойда на гости. Може би ще те изчезна.

— О, докато си жив, няма да излезеш на свобода, Уиър — сопна се Сакс.

Фокусника избухна в гръмък смях:

— Ами ако избягам? Стените все пак са само илюзия.

— Не смятам, че ще имаш възможност да избягаш — намеси се Селито.

— Е, отговорих ти вече на въпроса „как“, Уиър, или както се наричаш — заключи Райм. — Сега би ли ни казал „защо“? Мислехме, че искаш да отмъстиш на Кадески. Оказва се обаче, че целта ти е бил Грейди; илюзия за наемен убиец.

— Отмъщение ли? — изсъска гневно Уиър. — Какъв смисъл има от него? Ще премахне ли белезите и ще излекува ли дробовете ми? Ще ми върне ли жената?… Вие нищо не разбирате! Единственото важно нещо в живота ми са били представленията. Илюзията, магията. Моят учител, Сатаната, ме подготвя за тази професия цял живот. Пожарът ми отне всичко. Аз вече не съм достатъчно издръжлив, за да давам представления. Ръката ми е осакатена. Гласът ми е похабен. Кой ще дойде да ме гледа? Не мога да върша единственото нещо, за което ме е създал Господ. Ако единственият начин да сътворявам илюзии е, като нарушавам закона, готов съм да го правя.

„Синдромът на фантома от операта…“

Той отново хвърли поглед към тялото на Райм:

— Ти как се чувстваше след нещастието, как приемаше мисълта, че никога вече няма да бъдеш полицай?

Райм стисна устни. Думите на убиеца обаче достигнаха целта си. Как се беше чувствал ли? Да, бе изпитвал същия гняв като Ерик Уиър. И наистина след нещастието беше престанал да прави разлика между добро и зло. „Защо да не стана престъпник? — беше си помислил в пристъп на лудост и депресия. — Мога да тълкувам уликите по-добре от всеки друг на света. Това означава, че мога и да ги пренареждам. В състояние съм да извършвам безупречни престъпления…“

В крайна сметка, разбира се, благодарение на хора като Тери Добинс, на лекари, колеги и на собствената си силна воля той се освободи от тези мисли. Но сега наистина знаеше за какво говори Уиър. Макар че и в миговете на най-голямо отчаяние не му беше хрумвало да отнеме човешки живот — освен своя.

— Продал си таланта си като наемник, така ли?

Уиър си даде сметка, че е загубил самообладание и е казал прекалено много. Затова замълча.

Сакс се поддаде на гнева си. Пристъпи към дъската и дръпна няколко снимки на жертвите. Завря ги пред лицето на Уиър и изкрещя:

— Убил си тези хора само за отвличане на вниманието?

Уиър издържа погледа ѝ. Сетне се огледа и се изсмя:

— Наистина ли си мислите, че можете да ме задържите в затвора? Знаете ли, че при един облог Хари Худини бил затворен гол в отделението за осъдените на смърт във Вашингтон. Избягал толкова бързо от килията си, че имал време да отвори всички други и да смени местата на останалите осъдени преди изтичане на времето за облога.

— Да, това е било преди много време — съгласи се Селито. — Сега затворите имат малко по-добра система за охрана. — Обърна се към Сакс и Райм: — Ще го заведа в централното управление. Да видим дали няма да се разприказва.

Когато тръгна към вратата обаче, Райм го спря:

— Чакай.

Гледаше таблицата на уликите.

— Какво? — попита Селито.

— Когато Лари Бърк го е арестувал, той се е освободил от белезниците.

— Да.

— Открихме слюнка, нали? Провери в устата му. Може да е скрил някое ключе.

— Нямам ключе. Наистина — побърза да каже Уиър.

Селито си сложи гумените ръкавици, дадени му от Мел Купър, и нареди:

— Отваряй устата. Ако ме ухапеш, ще ти изчезна топките. Ясно? Едно ухапване, и няма топки.

— Ясно.

Фокусника отвори уста. Селито я освети с фенерчето си. Бръкна и порови малко вътре.

— Нищо — заключи накрая.

— Има още едно място, където трябва да се провери — отбеляза Райм.

Селито изръмжа:

— Ще се погрижа да го проверят в управлението, Линк. Някои неща не бих правил и за пари.

Детективът отново понечи да изведе арестанта, но Кара извика:

— Чакай. Провери зъбите му. Подръпни ги един по един. Особено кътниците.

Уиър застина:

— Не можете да го направите.

— Отваряй устата — сопна се детективът. — О, и правилото за топките още важи.

Фокусника въздъхна:

— Десният горен кътник.

Селито и Райм се спогледаха. Сетне Селито бръкна в устата на престъпника и дръпна леко. Извади изкуствен зъб. В кухината имаше малка изкривена телчица. Той я остави в една стъклена паничка и върна зъба на мястото му.

— Доста е малка — отбеляза детективът. — Възможно ли е да я използва?

Кара огледа телчицата и заяви:

— О, с това може да отвори полицейски белезници за четири секунди.

— Голям си хитрец, Уиър. Хайде.

Престъпникът се вгледа в лицето на Кара и изсъска:

— Няма да те забравя. Гарантирам ти. Нали знаеш за П. Т. Слъбит? Обожавам фокусите му. Може да ти осигуря роля в частното си представление, когато се измъкна.

Селито се изсмя:

— Когато се измъкнеш?

Райм се замисли, сетне се обади:

— А, Лон. Когато ни каза за телчицата в зъба си, може да е било за отвличане на вниманието.

Кара кимна:

— И аз мисля така.

Уиър посърна. Селито отново се зае да го претърсва. Този път провери всички зъби. Намери подобна телчица в друг изкуствен зъб от лявата страна.

— Ще се погрижа да те сложат наистина на сигурно място — каза заплашително.

Извика един униформен полицай и го накара да окове краката на Уиър с още два чифта белезници.

— Така не мога да ходя — изхриптя убиецът.

— Ще правиш малки крачки — отвърна хладно Селито. — Малки крачки.

33.

Той получи съобщението в една крайпътна закусвалня по шосе 244. Тъй като нямаше телефон във фургона си (не искаше да има, не му трябваше такова чудо), провеждаше всичките си разговори от такива места.

Понякога проверяваше съобщенията си през няколко дни, но тъй като днешното беше важно, той се забърза (доколкото можеше да се нарече бързане) към закусвалня „Елма“ до църковното училище.

Хобс Уентуърт беше мъж планина с рядка рижава брадица и малко по-светла къдрава коса. Никой в Кантон фолс не би свързал думата „кариера“ с Хобс, но това не означаваше, че не работи като вол. Той даваше всичко от себе си, стига работата да е на открито, да не изисква твърде много мислене и работодателят му да е бял.

Хобс беше женен за кротка, невзрачна женица на име Синди, която се занимаваше главно с даване на домашни уроци по готварство, с шиене и посещения у приятелки, които правеха същото. Хобс, от своя страна, прекарваше повечето си време в работа, лов, пиене и спорове с приятели (макар че повечето от тези „спорове“ бяха по-скоро „съгласяване“, защото винаги се оказваше, че с другарите му са на едно мнение).

Той бе роден и отраснал в Кантон фолс и страшно харесваше родното си градче. Наоколо имаше много добри места за лов и почти никое от тях не се охраняваше. Хората бяха надеждни, добронамерени и разумни (почти всички жители на Кантон фолс можеха да се нарекат „единомишленици“). Хобс имаше много възможности да се занимава с нещата, които му доставяха удоволствие. Включително, да не повярваш, да преподава в местното неделно училище. Хобс с голямо усилие беше избутал до осми клас и никога не си бе представял, че някой ще го покани да преподава.

Оказа се обаче, че има подход към хлапетата. Той не ги караше да четат молитви или да пеят в прослава на Исус… Не, просто им разказваше истории от Библията. Те обаче не съответстваха много на описаните в Светото писание — Хобс не се придържаше строго към сценария. Например в неговата версия, вместо да нахрани народа с една риба и два хляба, Синът Божи отишъл на лов с лък и стрели и улучил елен от сто метра; сетне го изкормил и одрал, занесъл го на градския площад и така задоволил глада на хората. (За да илюстрира разказа си, Хобс вдигна сглобяемия си спортен лък и — прас, заби една стрела със закален връх на пет сантиметра в стената — което предизвика възторг у децата.)

Сега, след края на един подобен урок, той влезе в „Елма“. Сервитьорката го посрещна:

— Здрасти, Хобс. Тортичка?

— Не, нека да е „Вернърс“ и омлет с кашкавал. С повече кетчуп. Хей, да си получавала съоб…

Преди да довърши, тя му подаде някакво листче. Не него пишеше: „Обади ми се. Дж. Б.“

— Джеди ли беше? — попита тя. — Звучеше като неговия глас. Откак полицията се навърта наоколо, не съм го мяркала.

Той не отговори на въпроса ѝ, само каза:

— Задръж поръчката за минутка.

Докато отиваше към телефона и ровеше в джоба си за монети, той си спомни обяда отпреди две седмици в „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън. На масата бяха седнали той, Франк Стемпъл и Джеди Барнс от Кантон фолс и някой си Ерик Уиър, когото Джеди наричаше Магьосника, защото беше, представете си, професионален фокусник.

Барнс накара Хобс страшно да се възгордее, защото стана от стола си при влизането му, усмихна се и каза на Уиър:

— Ето, господине, запознайте се с най-добрия стрелец в целия окръг. Освен това е истински бог на лъка. Служи си отлично и с ножа.

Хобс седна пред чинията с изтънчена храна в луксозния ресторант, горд, но и нервен (дори не си беше мечтал някога да яде в „Ривърсайд“), разрови специалитета на деня в чинията си и заслуша разказа на Барнс и Стемпъл за запознанството им с Уиър. Той беше един вид наемен войник. Хобс забеляза белезите по шията му и деформираните му пръсти и се почуди от какво е получил тези поражения. Сигурно от напалм.

Отначало Барнс изобщо не искаше да се среща с Уиър, защото си мислеше, че е клопка. Магьосника обаче го беше предразположил, като му каза да гледа новините в един определен ден.

Главната сензация беше убийството на някакъв мексикански градинар — незаконен емигрант, — който работел за богато семейство в едно близко градче. Уиър донесе на Барнс портфейла на убития. Трофей — като еленови рога.

Уиър беше прям. Каза на Барнс и останалите, че е избрал мексиканеца заради мнението на групата им по отношение на емигрантите. Той лично не споделял вижданията им — искал само да използва уменията си, за да печели пари. Това устройваше всички. В ресторанта Магьосника им изложи плана си, сетне се ръкуваха и той си тръгна. Преди няколко дни Стемпъл и Барнс бяха изпратили перверзния свещеник Суенсън в Ню Йорк с нареждане да убие Грейди в събота вечерта. И както беше предвидено, той се провали.

Хобс трябваше да „стои на разположение“, в случай че потрябва на Уиър.

И очевидно този момент беше дошъл. Той набра номера на Барнс и в слушалката прозвуча едно рязко:

— Да?

— Аз съм.

Тъй като щатската полиция издирваше Барнс под дърво и камък, двамата се бяха разбрали да говорят възможно най-кратко.

— Трябва да направиш онова, за което говорихме в ресторанта — каза Барнс.

— Добре. Отивам при езерото.

— Да.

— Отивам при езерото и взимам въдицата.

— Да.

— Добре. Кога?

— Сега. Веднага.

— Дадено.

Барнс затвори рязко и Хобс смени омлета си с кафе и сандвич с бекон и яйца за вкъщи, с допълнително кетчуп. Когато Джеди Барнс каже „веднага“, това означава „веднага“ и точка.

Щом храната му стана готова, той излезе, качи се на пикапа си и потегли. Трябваше да се отбие през фургона си, да вземе стария „Додж“, регистриран под фалшиво име, и да отиде незабавно при „езерото“, което, разбира се, не беше никакво езеро, а определено място в Ню Йорк.

„Въдицата“ също не означаваше нищо, свързано с риболова.

Отново в Гробницата.

От едната страна на закованата за пода маса седеше мрачният Джо Рот, дундестият адвокат на Андрю Констабъл.

От другата бяха Чарлс Грейди и Роланд Бел. Амелия Сакс стоеше права. Смрадливата стая за разпити със замъглени стъкла възбуждаше клаустрофобията ѝ. Тя се клатеше нервно напред-назад.

Вратата се отвори и един надзирател въведе Констабъл, стегна ръцете му с белезници пред тялото. Сетне се завъртя и излезе.

— Не се получи — започна спокойно Грейди.

— Кое? — попита Констабъл. — За онзи глупак Суенсън ли става дума?

— Не, става дума за Ерик Уиър.

— Кой?

По лицето на затворника се изписа искрено учудване.

Прокурорът обясни за опита за покушение от бившия илюзионист Ерик Уиър.

— Не, не, не… Нямам нищо общо със Суенсън. И нямам нищо общо с това.

Затворникът се втренчи в издрасканата маса. Пред ръцете му имаше някакви надписи, изстъргани в сивата боя.

— Нали ви казах вече, Чарлс, някои мои познати от близкото минало се самозабравиха. Те гледат на вас и щатските власти като на врагове, съюзници на евреите, негрите и всички останали. Изкривяват думите ми и ме използват като извинение да действат против вас. Отново повтарям. Нямам нищо общо с това.

Рот се обърна към прокурора:

— Да не си играем, Чарлс. В момента пипате напосоки. Ако имате улики, свързващи клиента ви с разбиването…

— Този Уиър уби двама души вчера — и един полицай. Това го прави сериен престъпник.

Констабъл подскочи. Адвокатът му отбеляза хладно:

— Съжалявам за това, но забелязвам, че не предявявате някакви обвинения към клиента ми. Защото нямате никакви доказателства за връзка между него и Уиър, нали?

Грейди не коментира тези думи, а продължи:

— В момента преговаряме с Уиър да свидетелства.

Констабъл се обърна към Сакс. Изглеждаше безпомощен, гледаше я умолително. Може би очакваше да заговори с гласа на разума. Тя обаче запази мълчание, Бел също. Не беше тяхна работа да спорят със заподозрените. Детективът присъстваше, за да пази Грейди и да следи за информация, подсказваща за други замислени покушения. Сакс беше дошла да наблюдава Констабъл и да научи още подробности за него и неговата група, които да им помогнат за формулирането на обвиненията срещу Уиър.

Освен това този човек ѝ беше интересен — всички го смятаха за истински злодей, а той се държеше разумно и проявяваше пълно разбиране и дори загриженост за случилото се през последните няколко дни. Райм гледаше само уликите, нямаше търпение да изследва поведението и мисленето на престъпниците. Сакс обаче проявяваше голям интерес към въпросите на доброто и злото. Дали пред нея седеше невинен човек, или един бъдещ Хитлер?

Констабъл поклати глава:

— Вижте, няма логика да наемам хора да ви убиват. На ваше място ще дойде друг прокурор. Процесът пак ще се състои, но срещу мен ще има и обвинения за убийство. Защо да го правя? Каква причина имам да ви убивам?

— Защото сте негодник, убиец и…

Констабъл го прекъсна разпалено:

— Много неща преживях, господине. Арестуваха ме, унижиха ме пред близките ми, тук се отнасят зле към мен и пресата ме хули. А знаете ли кое е единственото ми престъпление? — Той погледна Грейди в очите. — Че задавах неудобни въпроси.

— Андрю — предупреди го Рот и го докосна по ръката.

Затворникът обаче се дръпна рязко и белезниците му иззвъняха. Той продължи:

— Точно тук, в тази стая, аз ще извърша единствените си истински престъпления. Първа обида: Питам ви, не сте ли съгласен, че понякога властите се самозабравят и губят връзка с обикновените хора? Някои полицаи започват да се мислят за много велики и да се гаврят със затворниците… с невинни затворници.

— За такова нещо отиват в затвора — отвърна вяло Грейди.

— Това няма да върне накърненото достойнство на човека, нали? А и колко такива нарушители остават ненаказани?… Вижте какво става във Вашингтон. Оставят терористите да се разхождат свободно из страната ни, да ни избиват, а за да не ги обидим, не смеем да им забраним да влизат на наша територия или дори да им вземем отпечатъци и да ги задължим да носят документи за самоличност… Сега по един друг въпрос. Смятате ли, че правителството ни има право да дава парите на данъкоплатците на разни лентяи? Както на онзи „скулптор“, който направил статуи на Исус, Дева Мария и Йосиф от кравешки екскременти. Е, Господ надали има против, нали Той е сътворил скулптора и кравите. Но защо трябва правителството да дава моите спечелени с труд пари за такива глупости?

Грейди не отговори.

— Ами за другото ми нарушение? Да ви попитам — защо просто не признаем, че има разлика между различните раси и култури? Никога не съм казвал, че една раса е по-добра от другите. Казвам само, че не е правилно да се смесват.

— Сегрегацията е премахната отдавна — изръмжа Бел. — Подклаждането на расова вражда е престъпление.

— Навремето е било престъпление да продаваш алкохол, детективе. Било е престъпление да се работи в неделя. Било е законно обаче десетгодишни деца да се трудят във фабрики. По-късно хората са помъдрели и са променили законите, за да отразяват по-пълно човешката природа. — Констабъл се наведе и се вгледа в Бел и Сакс: — Уважаеми полицаи… Да задам сега и на вас един труден въпрос. Получавате сигнал, че някой човек може би е извършил престъпление и той е черен или латиноамериканец. Виждате го на улицата. Е, няма ли да държите по-напрегнато пистолета, отколкото, ако беше бял? Или ако заподозреният е бял и изглежда интелигентно — ако няма липсващи зъби и дрехите му не миришат на урина, — няма ли да се замислите малко повече, преди да натиснете спусъка? Няма ли да го претърсите по-малко грубо? — Затворникът се облегна назад и поклати глава: — Това са моите престъпления.

— Страхотна реч, Андрю — каза насмешливо Грейди. — Преди обаче да твърдиш, че те преследваме незаслужено, как ще коментираш факта, че Ерик Уиър е обядвал с трима други мъже в „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън преди две седмици? Това е на един хвърлей от централата на Патриотичния съюз и дома ти в Кантон фолс.

Констабъл примигна:

— „Ривърсайд ин“ ли?

Погледна през прозореца, който беше толкова мръсен, че не можеше да се разбере дали небето е синьо, или жълтеникаво от отровните газове на автомобилите.

Грейди присви очи:

— Какво? Знаеш ли нещо за това място?

— Аз… — започна затворникът, но адвокатът му го докосна леко и той замълча.

Двамата зашепнаха. Констабъл кимна бавно.

Грейди не се стърпя да го подкани:

— Знаеш ли някой постоянен посетител там?

След малко попита:

— Как е в килията, Андрю?

— Ами…

— Харесваш ли килията си?

— Нямам големи претенции, както вероятно знаете.

— В затвора е по-зле. И ще се наложи да те изолират в собствена, защото чернокожите затворници ще…

— Чарлс — прекъсна го раздразнено Рот. — Пропусни тази част.

— Добре, Джо, ще бъда прям. Тук слушам само „не съм направил това“, „не съм направил онова“. Някой се опитвал да го натопи и го използвал. Е, ако случаят е такъв — Грейди се обърна към Констабъл, — стига ме будалка и го докажи. Убеди ме, че нямаш нищо общо с опита за убийство. И ми дай имената на хората, които имат. Едва тогава можем да обсъждаме нещо.

Арестуваният и адвокатът отново зашушукаха. Накрая Рот каза:

— Клиентът ми ще проведе няколко телефонни разговора. Според онова, което открием, ще обмисли дали да ви съдейства.

— Не. Искам имена сега.

Констабъл се обърна тревожно към него:

— Не може веднага. Трябва да съм сигурен.

— Боиш се, че ще се наложи да предадеш неколцина приятели, а? Е, друже, нали обичаш трудните въпроси. Нека аз да ти задам един. Какви приятели са това, щом те осъждат на затвор до края на живота ти?

Грейди се изправи:

— Ако не ми се обадиш до девет часа тази вечер, процесът почва утре.

34.

Сцената не беше нещо особено.

След оттеглянето си от активната илюзионна практика преди десет години Дейвид Балзак бе преустроил задната част на „Дим и огледала“ в малък театър. Нямаше лиценз за увеселително заведение, затова не можеше да събира входна такса, но въпреки това разлепваше афиши и даваше представления — всяка неделя следобед и четвъртък вечер, — за да могат учениците му да изпитат какво е да играеш пред публика.

А какво чувство беше!

Кара знаеше, че разликата между упражненията вкъщи и представленията пред публика е от небето до земята. Когато застанеш пред хората, с теб се случва нещо странно. Невъзможни номера, които при репетициите постоянно си обърквал, преминават гладко благодарение на мистериозното влияние на адреналина, който взема ръцете ти под своя власт и заявява: „Този път няма да се провалиш.“

За сметка на това можеш да прецакаш някой второстепенен номер, като френския фокус с изпускане на монета, който си смятал за толкова прост, че не си си дал труда да се подготвиш, в случай че го объркаш.

Голяма черна завеса разделяше театъра от магазина. Тя се поклащаше от време на време, когато някой отвореше вратата от другата страна.

Сега, малко преди 16 часа в неделя, зрителите влизаха и заемаха местата си — сядаха първо на задните редове (в представленията на илюзионисти никой не иска да седи най-отпред — човек не знае кога ще го повикат като „доброволец“).

Кара стоеше зад завесата на сцената и гледаше залата. Черните стени бяха олющени и надраскани, разкривените дъбови дъски бяха покрити с десетки парченца тиксо от изпълнителите, маркирали движенията си по време на репетиция. За завеса, отделяща стаичката на изпълнителите от сцената, служеше опърпан виненочервен шал. Самата сцена беше малка — три на четири метра.

И все пак това си беше сцена и когато застанеше под прожектора, Кара се чувстваше, сякаш е в самия „Карнеги хол“.

В представленията си повечето илюзионисти изпълняват поредица от фокуси, водещи постепенно към вълнуващ финал. За Кара обаче този подход беше като заря — всеки фойерверк е повече или по-малко впечатляващ, но като цяло се получава усещане за незавършеност, защото в експлозиите няма връзка или ясна цел. Според нея представлението трябваше да разказва нещо, всеки трик да бъде като продължение на предишния и някои от тях да се повтарят на финала. Надяваше се, че така публиката ще остане удовлетворена и ще запази възбудата от зрелището по-дълго.

Театърът продължаваше да се пълни. Тя се чудеше дали ще има много хора, макар че за нея нямаше особено значение. Харесваше един разказ за Робер-Худен, който една вечер заварил само трима души в залата. Той направил такова представление, сякаш театърът бил пълен, но с една разлика — след това поканил тримата си зрители на вечеря у дома.

Кара беше уверена в себе си — господин Балзак я караше да се упражнява усилено дори за тези малки представления. Затова сега, минути преди да излезе на сцената, тя не мислеше за триковете си, а гледаше публиката, за да свикне с нея. Смяташе, че това е най-правилният начин. Имаше много причини за тревога: тежкото състояние на майка ѝ; паричните ѝ проблеми; бавният ѝ напредък в очите на господин Балзак; мъжът, който я беше изоставил преди три седмици с обещанието, че пак ще я потърси.

Фокусите на „Изчезнатото гадже“, „Изпарените пари“ и „Повредената майка“ обаче не можеха да ѝ влияят тук.

Не и на сцената.

Сега за нея беше важно само едно определено изражение по лицата на зрителите. Кара го виждаше много ясно: лека усмивка, блясък на удивление в очите, леко смръщени вежди, които сякаш задаваха вечния въпрос: „Как го прави?“ При добро представление срещаше много лица с такова изражение. При неуспешно — съвсем малко.

Във фокусите има установени жестове, известни като „взимане и оставяне“. Илюзионистът създава впечатление, че превръща един предмет в друг, като просто го взима и оставя следващия на негово място, но публиката вижда как едно нещо се трансформира в друго. Точно това правеше Кара. Взимаше тъгата, скуката и гнева на публиката и на тяхно място оставяше радост, възбуда, спокойствие. Превръщаше зрителите в щастливи хора.

Време беше. Тя отново надникна зад завесата.

За нейна изненада повечето места бяха заети. В хубави дни като днешния посещението обикновено не беше голямо. Джейнин от старческия дом бе тук; огромното ѝ тяло за миг закри входа. С нея бяха още няколко болногледачки от „Стайвсънд манър“. Имаше и неколцина приятели на Кара от списанието и блока ѝ.

Сетне, точно в 16 часа, черната завеса се разтвори и в залата влезе още един зрител — когото тя за нищо на света не очакваше да види на представлението си.

— Достъпно е за инвалиди — отбеляза сухо Линкълн Райм, като влезе с инвалидната си количка между редовете. — Няма да ги съдим.

Преди час, за изненада на Сакс и Том, той предложи да отидат с микробуса (снабден с рампа за инвалидни колички) в магазина и да видят представлението на Кара, като завърши:

— Въпреки че е жалко да похабяваме такъв прекрасен пролетен следобед на затворено.

Когато двамата го изгледаха в почуда (дори преди нещастния случай той никога не беше прекарвал хубавите пролетни следобеди сред природата), той добави:

— Шегувам се. Том, подготви, моля те, микробуса.

— „Моля те“, и таз хубава! — измърмори болногледачът.

Сега Райм огледа залата и забеляза едра чернокожа жена, която го гледаше. Тя бавно се изправи и се приближи, седна до Сакс, ръкува се с нея и кимна на Райм за поздрав. Попита дали те са полицаите, на които е помагала Кара. Той отвърна утвърдително и тримата се запознаха.

Името ѝ беше Джейнин и работеше като болногледачка в старческия приют, където бе настанена майката на Кара.

Райм я изгледа накриво при този израз и тя се поправи:

— О. Така ли се изразих? Исках да кажа „дом за настаняване на граждани в напреднала възраст“.

— Аз съм възпитаник на ЦВТТ.

Жената поклати глава:

— Не съм чувала за него.

— Център за възстановяване от тежки травми — преведе Том.

— Аз го наричах „Изрод-хотел“ — обясни Райм.

— Но на него му доставя удоволствие да е циничен — добави болногледачът.

— Работила съм в отделение за травми на гръбначния стълб. Най-много ни харесваха пациентите, които се държат провокативно. Кротките и веселите ни плашеха.

„Защото — помисли си Райм — те карат приятелите си да им сипят сто милиграма секонал в чашата или, ако могат да движат ръцете си, развъртат кранчето за газта.“

— На четвъртия ли прешлен имате травма? — попита Джейнин.

— Да.

— И сте свалили дихателния апарат. Браво.

— Майката на Кара тук ли е? — поинтересува се Сакс и се огледа.

Джейнин смръщи вежди:

— Ами… не.

— Тя не идва ли да я гледа?

— Майка ѝ не е много запозната със заниманията на Кара — отговори предпазливо негърката.

— Кара ми каза, че е болна — отбеляза Райм. — Състоянието ѝ по-добро ли е сега?

— Да, малко по-добро.

Тук има някаква тайна, досети се Райм, но тонът на сестрата ясно даваше да се разбере, че няма намерение да обсъжда състоянието на пациентите си с непознати.

Лампите изгаснаха и публиката утихна.

На сцената се качи белокос мъж. Въпреки възрастта и признаците за нелишен от пороци живот (нос на пияница и покафеняла от цигарен дим брада) погледът му беше остър, Стойката — изправена, и той стоеше пред публиката със самочувствието на артист. Застана до единствения декор на сцената — дървена имитация на древноримска колона. Обстановката беше скромна, но старецът носеше хубав костюм в съгласие с неписаното правило, че когато е пред публика, човек винаги трябва да е на ниво.

Това явно беше прословутият наставник на Кара, Дейвид Балзак. Той не се представи, но огледа продължително публиката и спря поглед върху Линкълн Райм по-дълго, отколкото върху когото и да било друг. Нищо обаче не подсказваше какво си мисли.

— Днес, дами и господа — заговори той, — имам удоволствието да ви представя една от най-обещаващите си ученички. Обучавам Кара вече повече от година. Тя ще ви покаже някои от най-тайнствените номера в историята на нашата професия, част от които са мои, а други — лично нейни. Не се изненадвайте — добави, като погледна право към Райм, сякаш говореше на него — и не се плашете от нищо, което ще видите днес. И така, дами и господа… представям ви… Кара.

Райм реши да наблюдава представлението от гледната точка на учен. Щеше да се опита да разгадае метода на триковете ѝ. Все пак Кара имаше известна преднина в тази игра на котка и мишка, в която дори не подозираше, че участва.

Младата жена излезе на сцената. Носеше прилепнало по тялото черно трико, изрязано във формата на полумесец на гърдите, и блестящ, прозрачен воал. Кара беше привлекателна, но този бляскав костюм я правеше дори съблазнителна. Тя се движеше като танцьорка, пъргаво и плавно. Последва дълга пауза, през която илюзионистката оглеждаше публиката си, сякаш изучаваше лицето на всеки от присъстващите. Започна да се усеща напрежение.

Накрая тя заговори:

— Промяна… Промяна… Колко вълнуваща е тя. Алхимията… превръщане на оловото в злато…

Показа една сребърна монета. Стисна я за миг в юмрук и когато отново разтвори длан, държеше златна монета. Кара я хвърли във въздуха и тя се превърна в дъжд от златисти конфети.

Последваха аплодисменти и весели възгласи.

— Промяна… Нощта… — Осветлението угасна за миг, но скоро отново светна. — … преминава в ден.

Кара бе облечена с подобно трико, само че златисто, със звезда, изрязана на гърдите. Райм се засмя на това бързо преобразяване.

— Животът… — В ръката ѝ се появи червена роза. — … се сменя със смърт… — Тя обгърна цветето с длан и когато я разтвори, то беше пожълтяло и изсъхнало. — … а тя отново става живот.

Увехналото растение някак си се смени с букет свежи цветя. Тя го хвърли към една радостна жена сред публиката. Райм чу изненадан шепот:

— Истински са!

Кара отпусна ръце край тялото си и погледна сериозно зрителите.

— Има една книга — заговори тържествено. — Една книга, написана преди хиляди години от римлянина Овидий. Тази книга се нарича „Метаморфози“. Метаморфози, както когато гъсеницата се превръща в…

Тя отвори ръка и от нея изхвърча пеперуда.

Райм беше учил четири години латински. Спомняше си с каква мъка бе сричал произведението на Овидий. Какво бе намислила Кара? Да чете лекция по антична литература пред публика от домакини и деца, които се интересуват само от електронни игри? (Макар че прилепналият по тялото ѝ костюм без съмнение привличаше вниманието на всяко по-голямо момче в залата.)

Тя продължи:

— „Метаморфози“… Това е една книга за промяната. За това — как хората се превръщат в други хора, в животни, дървета и неодушевени предмети. Някои от разказите на Овидий са трагични, но всичките имат едно общо нещо. — Тя замълча за миг и добави с по-висок глас: — Магията!

И изчезна с ярък блясък в облак дим.

През следващите четирийсет минути Кара омагьосваше публиката със серия от илюзии, основани на различните поеми в книгата. Райм съвсем се отказа да следи движенията ѝ. Разказът ѝ го заплени напълно. Ала дори да не се беше поддал на чара ѝ и да следеше най-внимателно ръцете ѝ, той пак нямаше да разкрие метода на нито един от триковете ѝ. След бурни аплодисменти и един бис, през който тя бързо се преобрази в слабичка възрастна жена и отново придоби истинския си вид, Кара напусна сцената. Появи се след пет минути по дънки и бяла блуза и слезе сред публиката, за да поздрави приятелите си.

Друг продавач от магазина беше сложил масичка с вино, кафе, безалкохолни и бисквити.

— Няма ли уиски? — попита Райм.

— Съжалявам, не — отвърна брадатият младеж.

Сакс взе чаша вино и кимна на Кара, която се присъедини към тях.

— Хей, това е чудесно — възкликна младата жена. — Не ви очаквах.

— Какво да кажа? — отвърна на свой ред Сакс. — Беше фантастично.

— Отлично представление — похвали я Райм, като гледаше към масичката с напитките. — Том, дали няма да се намери някакво уиски тук?

Том се обърна към Кара:

— Не можеш да му угодиш. — Взе две чаши вино, пъхна в едната сламка и я постави пред работодателя си. — Или това, или нищо, Линкълн.

Райм отпи глътка и отбеляза:

— Последният номер с преобразяването ми хареса. Не го очаквах. Дори се разтревожих да не се превърнеш в пеперуда накрая.

— И правилно. Нали помниш, от мен можеш да очакваш неочакваното.

— Кара — намеси се Сакс, — защо не опиташ в „Сирк фантастик“?

Илюзионистката се засмя, но не отговори.

— Не, наистина. Представлението ти беше отлично — настоя полицайката.

— Всяко нещо с времето си — замислено отвърна момичето. — Няма закъде да бързам.

— Хайде да хапнем яйца на очи — предложи Том. — Няма да са, както аз ги правя, но умирам от глад. Джейнин, идваш ли с нас?

Едрата жена отговори, че ще ѝ бъде много приятно, и предложи едно ресторантче наблизо.

Кара обаче отказа с оправданието, че трябвало да поработи още и да упражни някои от фокусите, които не била изпълнила много добре по време на представлението.

— Стига, момиче — намръщи се сестрата. — Каква ти работа?

— Само за един-два часа. Приятелят на господин Балзак ще дава представление тази вечер и той ще затвори магазина рано, за да отиде да гледа.

Сетне илюзионистката прегърна Сакс и ѝ каза довиждане. Размениха си телефонните номера и си обещаха скоро да се видят. Райм отново ѝ благодари:

— Без теб нямаше да го хванем.

— Ще идваме да те гледаме в Лас Вегас — обеща ѝ Том.

Райм подкара количката си към рампата пред магазина. Случайно погледна встрани и забеляза, че Балзак го наблюдава от една задна врата. Илюзионистът се обърна бързо към Кара. Изведнъж в негово присъствие тя се промени коренно — сви се и придоби плах вид.

Метаморфози, каза си Райм, докато гледаше как Балзак бавно затваря вратата, за да скрие тайнствения си свят от чужди очи.

35.

— Пак ще повторя. Ако искаш адвокат, веднага ще ти уредим.

— Разбрах — измърмори Уиър.

Намираха се в кабинета на Лон Селито на Полис Плаза 1. Помещението беше малко, сиво и скромно украсено с — както би се изразил един детектив — „снимка на момче, снимка на възрастна жена, пейзаж от неустановена местност и едно растение — мъртво“.

Селито беше разпитвал стотици заподозрени в кабинета си. Единствената разлика сега бе, че този арестант беше окован с два чифта белезници за сивия стол срещу бюрото. И зад него стоеше въоръжен униформен полицай.

— Разбираш ли?

— Нали казах вече — тросна се Уиър.

И така разпитът започна.

За разлика от Райм, който се беше специализирал в криминологията, главен детектив Лон Селито се занимаваше с всички аспекти на полицейската професия. Той бе детектив в същинския смисъл на думата. „Детектираше“ истината с всички законни средства, но използваше и свои методи. Обичаше да казва, че полицейската професия е най-хубавата в света. Работата изискваше от човек умения на актьор, политик, шахматист, а понякога дори на бандит.

Най-вълнуващата част за него бяха разпитите — принуждаването на заподозрените да правят самопризнания или да издадат съучастниците си, местата, където са скрили жертвите си или откраднатото.

Този негодник обаче мълчеше като риба.

— Добре, Ерик, какво знаеш за Патриотичния съюз?

— Както вече казах, нищо. Само съм чел за тях — отвърна Уиър и почеса носа си с рамо. — Защо не свалиш тези белезници само за минута?

— Не, няма да ги сваля. Значи само си „чел“ за съюза, а?

— Точно така — отговори Уиър и се закашля.

— Къде?

— В „Тайм“, мисля.

— Образован си. Говориш добре. Не вярвам да споделяш идеите им.

— Разбира се, че не — изхриптя арестантът. — Те са пълни малоумници.

— Значи, щом не споделяш вижданията им, единствената причина да искаш да убиеш Чарлс Грейди са парите им. Колко точно обещаха да ти платят?

— О, аз нямах намерение да го убивам.

— А какво правеше в апартамента му със зареден пистолет?

— Вижте, аз обичам предизвикателствата. Опитвам се да проникна на места, където никой друг не може да влезе. Не съм сторил лошо на никого.

Уиър изрече тези думи отчасти към Селито, отчасти към очуканата видеокамера, насочена към лицето му.

— Как беше паят с месо? Или ти яде печена пуйка?

— Какво?

— В Бедфорд Джънкшън. В „Ривърсайд ин“. Обзалагам се, че ти си ял пуйката. Момчетата на Констабъл са взели пая, пържолата и специалитета на деня. Какво яде Джеди?

— Кой? О, мъжът, за когото ме питахте? Барнс. За касовата бележка говорите, нали? Истината е, че я намерих случайно. Трябваше ми да си запиша нещо и взех първото листче, което ми попадна.

„Истината ли? — замисли се Селито. — Добре.“

— Трябвала ти е, за да си запишеш нещо, а?

Уиър с мъка си пое въздух, кимна.

— Къде стана това? — продължи с нарастващо отегчение Селито. — Къде ти е трябвала тази хартийка?

— Не знам. В някоя закусвалня на „Старбъкс“.

— Коя?

Уиър присви очи:

— Не помня.

В последно време престъпниците често споменаваха „Старбъкс“, когато искаха да си намерят алиби. Вероятно защото закусвалните бяха на всеки ъгъл и изглеждаха почти еднакво — съвсем нормално звучеше човек да не запомни къде точно е бил.

— Защо нямаше нищо написано? — продължи детективът.

— Къде?

— На гърба на касовата бележка. Ако ти е трябвала, за да си запишеш нещо, защо не си записал нищо?

— О, не намерих химикалка.

— В „Старбъкс“ има химикалки. Използват ги често. Например при подписване на ваучерите за разплащане с кредитни карти.

— Продавачката беше заета. Не исках да я притеснявам.

— Какво искаше да си запишеш?

— Часа на една кинопрожекция.

— Къде е трупът на Лари Бърк?

— Кой?

— Полицаят, който те арестува на Осемдесет и осма улица. Снощи си казал на Линкълн Райм, че си го убил и трупът е някъде в Уестсайд.

— Исках само да го заблудя, че смятам да нападна цирка. Дадох му лъжлива информация.

— А когато си признал за убийствата на другите жертви, и това ли е било лъжлива информация?

— Точно така. Не съм убивал никого. Някой се опитва да ме натопи.

Най-класическото оправдание. Най-жалкото. И най-досадното.

Но колкото и странно да звучи, то понякога проработва — зависи от склонността на съдебните заседатели да му повярват.

— На кого му е притрябвало да те топи?

— Не знам. Но сигурно ме познава.

— Защото е имал достъп до дрехите, влакната, космите и другите улики, които е подхвърлил на местопрестъпленията, така ли?

— Именно.

— Добре. Тогава заподозрените не са много. Кажи ми имена.

Уиър затвори очи:

— Не се сещам. — Сведе глава. — Объркана работа.

Самият Селито не би могъл да се преструва толкова успешно.

Мина мъчителен половин час. Накрая детективът се отказа. Беше ядосан. Замисли се за вечерята, приготвена от приятелката му (по ирония — пуйка), и за Лари Бърк, който никога нямаше да се върне вкъщи при жена си. Той се отказа от приятелското поведение.

— Не искам повече да те виждам! — изсъска.

Селито и подчинените му закараха престъпника в градския арест с обвинения за убийство, опит за убийство, въоръжено нападение и палеж. Детективът предупреди надзирателите за уменията на арестанта да се измъква и те го увериха, че ще затворят Уиър в отделна килия със специален режим, от която бягството е на практика невъзможно.

— О, детектив Селито — изхриптя Уиър.

Детективът се обърна.

— Кълна се в Господ, че съм невинен. Може би, когато се успокоя, ще си спомня нещо, което да ви помогне да заловите истинския убиец. Наистина искам да помогна.

В мазето на Гробницата двама надзиратели преведоха арестанта през всички процедури по картотекирането.

„Не ми изглежда страшен“ — помисли си надзирател Линда Уелс. Беше як, личеше си, но не като някои чудовища, които бе виждала, като онези хлапета от Алфабет Сити или Харлем със съвършени мускулести тела, незасегнати дори от големите количества наркотици и алкохол, с които редовно се тровеха.

Не, тя наистина не разбираше защо е цялата тази врява около арестуването на хилавия възрастен мъж, Уиър, Ерик А.

„Дръжте го здраво, наблюдавайте ръцете му през цялото време. За нищо на света не сваляйте белезниците.“

Той изглеждаше тъжен и уморен и едва дишаше. Линда се почуди какво ли се е случило с ръцете и шията му, от какво са тези белези. От огън или гореща мазнина вероятно. Мисълта за болката, която е изпитвал, я накара да потрепери.

Уелс си спомняше думите му към детектив Селито на вратата: „Наистина искам да помогна.“ Уиър приличаше на дете, което е разочаровало родителите си.

Въпреки опасенията на детектив Селито взимането на отпечатъци и правенето на снимки минаха гладко и скоро арестантът отново беше окован с два чифта белезници и вериги на краката. Уелс и Ханк, едрият ѝ колега, хванаха Уиър за ръцете и го поведоха по дългия коридор към асансьора за горните етажи и килиите.

През ръцете на Уелс бяха минали стотици престъпници и тя си мислеше, че е безразлична към молбите, протестите и сълзите им. Нещо в тъжното обещание на Уиър към Селито обаче я трогна. Може би наистина беше невинен. Изобщо не приличаше на убиец.

Той примигна болезнено и Уелс леко отпусна желязната си хватка.

След малко арестантът изстена и се облегна на нея. Лицето му се изкриви от болка.

— Какво има? — попита Ханк.

— Гърчове — изохка той. — Боли… — Издаде лек вик. — Веригите!

Левият му крак беше изпънат като дърво и трепереше леко.

Надзирателят се обърна към колежката си:

— Да му ги свалим ли?

Уелс се поколеба, сетне отговори:

— Не. — Обърна се към Уиър: — Легни, легни на една страна. Аз ще го разтрия.

Тя редовно тичаше и знаеше как да се справя с такива гърчове. Може би мъжът не се преструваше. Изглеждаше, сякаш наистина го боли.

— О, Господи! — изкрещя Уиър. — Веригите!

— Трябва да ги свалим — отбеляза Ханк.

— Не — отсече Уелс. — Сложи го да легне. Аз ще се погрижа за него.

Сложиха Уиър на земята и тя започна да масажира схваналия се крак. Ханк стоеше настрани и я наблюдаваше. По едно време тя случайно погледна нагоре. Забеляза, че ръцете на Уиър, все още зад гърба му, са извити настрани и белезниците са се смъкнали с няколко сантиметра.

Тя седна и се вгледа по-внимателно. Забеляза, че отстрани на хълбока му се е обелила някаква лепенка, а под нея… какво беше това? Тя си даде сметка, че вижда процеп в кожата му.

В този момент той я удари с длан в носа и счупи хрущяла ѝ. Силна болка я преряза, чак дъхът ѝ спря.

Ключ! Той носеше скрито ключе в този малък процеп в кожата, под лепенката.

Партньорът ѝ реагира бързо, но Уиър скочи мълниеносно и го удари с лакът в гърлото. Надзирателят падна, хвана се за шията, закашля се и отчаяно се опита да си поеме въздух. Уиър сграбчи пистолета на Уелс и го дръпна. Тя стисна оръжието с всички сили. Опита се да изкрещи, но кръвта от носа се стичаше в гърлото ѝ и я задушаваше.

Без да пуска пистолета ѝ, арестантът се пресегна с лявата си ръка и за секунди освободи краката си — от три чифта окови. Сетне хвана пистолета ѝ с две ръце и бавно започна да го издърпва.

— Помощ! — извика тя, полузадушена от кръвта. — Помощ!

Уиър успя да издърпа пистолета от кобура, но Уелс, окрилена от мисълта за децата си, стискаше в желязна хватка китката му. Ханк стоеше на четири крака и още не можеше да си поеме въздух.

— Помощ! Има ранен! Помощ! — изкрещя Уелс.

Вратата в края на коридора се отвори и някой се втурна към тях. Струваше ѝ се обаче, че ги делят километри, а Уиър вече издърпваше пистолета от ръцете ѝ. Изтъркаляха се на пода, тя видя безумните му очи на сантиметри от своите, дулото на оръжието бавно се насочваше към главата ѝ. Задъхан, той се опита да сложи пръст на спусъка.

— Не, неее! — изстена тя.

Арестантът се усмихна зловещо; цевта сякаш я наблюдаваше.

Тя си представи лицето на дъщеричката си, на мъжа си, на майка си…

„Няма начин“ — помисли си яростно. Опря крак в стената и дръпна силно. Уиър се претърколи по гръб и тя падна върху него.

Пистолетът стреля, подскочи в ръката ѝ, гърмежът я оглуши.

На стената се разплиска кръв.

„Не, не, не! Само Ханк да е добре!“

Уелс видя, че партньорът ѝ се изправя. Не беше ранен. Сетне тя си даде сметка, че не се налага да се бори, за да издърпа оръжието. Уиър вече не го стискаше. Тя скочи на крака и се отдръпна от него.

„О, мили Боже…“

Куршумът бе улучил арестанта в главата, на слепоочието му зееше ужасна дупка. На стената зад него бяха размазани кръв, мозък и парченца кости. Уиър лежеше по гръб, втренчен с невиждащи очи в тавана, и от главата му течеше кръв.

Разтреперана, Уелс изкрещя:

— Мамка му, какво направих! Мамка му! Помогнете, някой да ми помогне!

Бяха дотичали десетина надзиратели. Тя се обърна към тях, но изведнъж мъжете застинаха.

Уелс затаи дъх. Нима зад нея имаше друг престъпник? Тя се завъртя, но коридорът беше празен. Отново се обърна и видя останалите надзиратели приклекнали и вдигнали уплашено ръце. Крещяха нещо. Ушите ѝ бяха заглъхнали от шока.

Накрая ги чу:

— За Бога, пистолета, Линда! Прибери го! Насочила си го към нас!

Тя осъзна, че в паниката размахва оръжието — към тавана, към стените, към колегите си — като дете, „въоръжено“ с воден пистолет.

Линда Уелс избухна в безумен смях. Когато прибра пистолета, почувства, че нещо твърдо е залепнало за панталона ѝ. Дръпна го, видя, че е парче кост от черепа на Уиър, и кимна:

— Аха.

Сетне го пусна и като се кискаше истерично като дъщеря си, когато я гъделичкаше, се изплю в дланта си и започна да я бърше в дрехите си. Продължи да размазва кръвта все по-енергично. Накрая смехът ѝ секна, тя се строполи на колене и избухна в плач.

36.

— Трябваше да ме видиш, мамо. Бяха като омагьосани.

Кара седеше на крайчеца на стола с чаша кафе в ръце.

— Цялата сцена беше само моя за четирийсет и пет минути. Какво ще кажеш, а?

— Какво…?

Тази дума не беше част от въображаемия ѝ диалог. Майка ѝ бе в съзнание и ѝ беше задала въпрос с ясен глас.

„Какво.“

Но Кара нямаше представа какво има предвид майка ѝ.

Може би искаше да попита: „Какво каза преди малко?“

Или: „Какво правиш в стаята ми? Коя си изобщо?“

Или: „Чух да споменават думата «какво», но не знам значението ѝ, а ме беше срам да попитам. Важно е, но не си я спомням. Какво, какво, какво…“

Сетне майка ѝ се загледа през прозореца към бръшляна и добави:

— Всичко мина добре. Отлично се справихме.

Кара знаеше, че само ще се обърка повече, ако се опита да води разговор, когато майка ѝ е в такова състояние. Изреченията ѝ нямаха никаква връзка едно с друго. Понякога старата жена забравяше мисълта си дори в рамките на едно и също изречение и изпадаше в объркано мълчание.

Затова Кара продължи да говори, да разказва за представлението. И сетне, още по-възбудено, обясни на майка си как е помогнала на полицията да залови един убиец.

За момент майка ѝ се намръщи, сякаш се е сетила за нещо отдавна забравено, и сърцето на Кара се разтуптя силно. Старицата се надигна.

— Намерих кутията. Не съм мислила, че ще я видя отново.

И пак отпусна глава на възглавницата.

Кара стисна юмруци. Издиша шумно.

— Аз съм, мамо! Аз! Галената принцеса. Не ме ли виждаш?

— Кой?

„Мамка ти! — изкрещя наум Кара на демона, обладал бедната парица и измъчващ душата ѝ. — Оставѝ я на мира! Върни ми я!“

— Здрасти — стресна я женски глас откъм вратата.

Кара бързо изтри няколко сълзи от очите си, сякаш изпълняваше някакъв фокус с изчезване, сетне се обърна.

— Здравей. Май си ме проследила.

— Нали съм полицай. Това ми е работата — отвърна Амелия Сакс. Носеше две чаши кафе и подаде едната на Кара. — Извинявай. Малко тъп подарък.

Кара разклати чашката, която държеше. Беше празна. Хвърли я и взе новата.

— Кофеинът никога не ми идва в повече — отбеляза тя и отпи. — Благодаря. Как беше обядът?

— Забавен. Тази Джейнин е голяма сладурана. Том направо е влюбен в нея. Дори успя да разсмее Линкълн.

— Да, такава си е. Добра душа — съгласи се Кара.

— Балзак те привика доста бързо след представлението — отбеляза Амелия. — Дойдох, за да ти благодаря отново. И да те попитам колко ти дължим за помощта.

— Не съм мислила за пари. Благодарение на теб опитах кубинско кафе. Мисля, че това е достатъчно възнаграждение.

— Не, изпрати ни някаква сметка. Дай я на мен, аз ще се погрижа да ти я осребрят.

— Да си играя на частен детектив? Ще имам какво да разказвам на внуците си… Хей, свободна ли си тази вечер? Господин Балзак излезе с приятеля си. Аз ще се видя с някои мои приятели в Сохо. Искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие. Може… — Сакс замълча и погледна над рамото на Кара. — Здравейте.

Кара се обърна. Майка ѝ гледаше изпитателно полицайката.

— Тя всъщност не разбира нищо — обясни младата жена.

— Беше през лятото — рече старицата. — През юни, сигурна съм.

Затвори очи и се отпусна в леглото.

— Добре ли е?

— Временно е така. Скоро ще се оправи. Понякога приказва смешни неща. — Кара погали старицата по ръката и попита Сакс: — А твоите родители?

— И моето положение е като твоето. Баща ми почина. Майка ми живее близо до мен в Бруклин. Може би твърде близо, за да съм спокойна. Но сме постигнали… разбирателство.

Кара знаеше, че разбирателството между майка и дъщеря е сложно като международен договор, и затова не полюбопитства. Щеше да има време за това по-късно.

В стаята прозвуча силно пиукане и двете жени посегнаха едновременно към пейджърите си. Беше пейджърът на Амелия.

— Изключих си мобилния, когато дойдох — обясни тя. — На входа имаше знак, че са забранени. Може ли да се обадя?

— Разбира се.

Сакс вдигна слушалката и набра; Кара се зае да оправя завивките на майка си.

— Помниш ли онова пансионче в Уоруик, мамо? Близо до замъка.

„Помниш ли? Кажи ми, че си спомняш!“

— Райм. Аз съм — заговори Амелия.

След няколко секунди попита стреснато:

— Какво? Кога?

Кара се обърна към полицайката. Амелия я гледаше и клатеше глава.

— Веднага идвам… С нея съм. Ще ѝ кажа.

Сетне затвори.

— Какво има? — попита Кара.

— Явно няма да мога да дойда с теб и приятелите ти. Пропуснали сме някакво ключе или телчица. Уиър се освободил от белезниците в ареста и се опитал да вземе пистолета на един от надзирателите. Убит е.

— О, Боже!

Амелия тръгна към вратата.

— Трябва да извърша огледа. — Спря и погледна Кара. — Знаеш ли, тревожех се, че ще избяга преди процеса. Този човек беше прекалено способен. Сега обаче мисля, че си получи възмездието. О, а за сметката… Каквото решиш, че трябва да ни вземеш, можеш да го удвоиш.

— Констабъл иска да ви даде информация — каза адвокатът по телефона.

— Провел е малко разследване, а? — попита мрачно Чарлс Грейди.

Мрачно, но не саркастично. Прокурорът нямаше нищо против Джоузеф Рот, който (макар че защитаваше един боклук) беше опитен адвокат и се отнасяше с уважение към прокурорите и полицията. В замяна на това Грейди също го зачиташе.

— Да, проведе няколко телефонни разговора с Кантон фолс и посплаши двама от „патриотите“ си. Те поразпитаха. Изглежда, някои от членовете действат на своя глава.

— Кой? Стемпъл? Барнс?

— Не стигна до такива подробности. Знам само, че е много ядосан. Все повтаря: „Предатели, предатели…“

Грейди не изпитваше особено съчувствие към арестанта. „И ти ще изгниеш с другите…“ — помисли си. На адвоката каза:

— Нали знае, че няма да го оставя толкова лесно?

— Много добре го разбира, Чарлс.

— Знаеш ли, че Уиър е мъртъв?

— Да… Трябва да ти кажа, че Андрю посрещна с радост тази новина. Наистина вярвам, че няма нищо общо с опита за покушение срещу теб, Чарлс.

Грейди не споделяше мнението си по делата с никого от защитата, дори с най-почтените адвокати. Затова само попита:

— Информация му е сигурна, нали?

— Да, сигурна е.

Грейди му вярваше. Рот не се оставяше да го заблуждават лесно. Щом смяташе, че Констабъл е на път да издаде някои от другарите си, значи така щеше да стане. Колко успешно ще премине процесът след това, беше друг въпрос. Ако обаче информацията на Констабъл бе добра и щатската полиция си свърши работата, той бе убеден, че ще пъхне престъпниците зад решетките. Освен това щеше да се погрижи уликите да бъдат анализирани от Линкълн Райм.

Грейди изпитваше смесени чувства за смъртта на Уиър. Макар официално да бе заявил, че е загрижен от разстрела на арестанта и че ще проведе сериозно разследване, той тайно се радваше, че негодникът си го е получил. Все още беше потресен от мисълта, че един убиец може да проникне с такава лекота в апартамента му и да убие него и семейството му.

Грейди изгледа жадно чашата с вино, от която тъкмо се канеше да отпие, но последствията от този телефонен разговор изключваха употребата на алкохол в близките часове. Случаят „Констабъл“ беше важен и той трябваше да е със съвършено бистър ум.

— Иска да се срещнете лично — добави Рот.

Виното беше скъпо „Каберне Совиньон“ от Гаргич Хилс, 1997 година. Превъзходна винарна и превъзходна реколта.

— За колко време можеш да стигнеш до ареста? — попита адвокатът.

— За половин час. Тръгвам веднага.

Грейди затвори телефона и обяви на жена си:

— Добри новини.

Луис, едрият полицай, каза:

— Идвам с вас.

След залавянето на Уиър Лон Селито беше намалил охраната на прокурора на един човек.

— Не, остани със семейството ми, Луис. Така ще съм по-спокоен.

Жена му попита предпазливо:

— Ако това е добрата новина, скъпи, коя е лошата?

— Че се налага да пропусна вечерята — отвърна прокурорът.

Лапна няколко дребни бисквити, отпи голяма глътка от превъзходното вино и си помисли: „По дяволите, хайде да празнуваме.“

Сакс спря очукания си „Шевролет Камаро“ пред Сентър Стрийт 100. Остави полицейския си пропуск на таблото и слезе. Кимна на полицаите, чакащи отпред, и попита:

— Къде е местопроизшествието?

— На първия етаж, отзад. Коридорът на отдела за картотекиране.

— Районът отцепен ли е?

— Да.

— С чие оръжие е убит?

— На надзирател Линда Уелс. Доста е разстроена. Негодникът ѝ счупил носа.

Сакс взе един от куфарите, закрепи го на количка за багаж и го повлече към входа на съда. Останалите техници я последваха.

Нещата бяха ясни. Случайна стрелба при опит за бягство на арестант. Въпреки това, тъй като беше загинал човек, трябваше да се направи оглед. Амелия Сакс щеше да свърши работата си не по-малко съвестно от всеки друг път.

Един надзирател провери документите им и ги поведе по лабиринта от коридори. Накрая стигнаха до затворена врата, преградена с жълта лента. В помещението завариха детектив, разговарящ с една униформена надзирателка с разкървавен нос.

Сакс се представи и обясни, че тя ще извърши огледа. Детективът се отдръпна и полицайката попита другата жена какво се е случило.

Със запъване надзирателката обясни, че арестантът успял някак да разкопчае белезниците си.

— За две-три секунди го направи. Всичките белезници. Ей така, просто се отвориха. Не е пипал ключа ми. — Тя посочи към джоба на блузата си, където явно го държеше. — Имал е ключе или някаква тел в крака си.

— В джоба ли? — намръщи се Сакс, като си спомни колко внимателно го бяха претърсили.

— Не, в крака си. Ще видите. — Надзирателката кимна към коридора, където лежеше трупът на Уиър. — Има процеп в кожата. Под една лепенка. Случи се толкова бързо!

Сакс предположи, че сам се е наранил, за да скрие инструментите си. Мисълта я отврати.

— После хвана служебното ми оръжие и се сборичкахме. И той просто стреля. Не исках да натискам спусъка. Наистина не исках, но… Опитах се да установя контрол, но не успях. И той просто стреля.

Установявам контрол… Служебно оръжие… Тези официални термини вероятно бяха опит да се отърси от вината, която чувстваше. За нея не беше важно, че един убиец е мъртъв, че животът ѝ е бил в опасност, че този човек е изиграл десетки други полицаи; не, важното бе, че тя е сбъркала. За жените в нюйоркската полиция летвата беше вдигната твърде високо. И грешките им се наказваха много по-строго, отколкото при мъжете.

— Ние го арестувахме и претърсихме — успокои я Сакс. — И сме пропуснали да видим ключето.

— Да — измърмори надзирателката, — но пак ще го водят.

Имаше предвид разследването по случая. Да, така щеше да стане.

Е, Сакс смяташе да извърши огледа колкото можеше по-пълно, за да осигури максимална подкрепа на тази жена.

Уелс опипа внимателно носа си.

— Ох, как боли. — От очите ѝ течаха сълзи. — Какво ще кажат сега децата? Винаги ме питат дали се занимавам с нещо опасно. Аз им казвам, че не. А вижте сега това…

Сакс си сложи гумени ръкавици и поиска пистолета на надзирателката. Извади пълнителя и патрона от зарядната камера. Прибра ги в едно найлоново пликче.

— Можете да си вземете кратка отпуска — посъветва жената, като влезе в ролята на бъдещ сержант.

Уелс дори не я чу.

— Той просто стреля — каза глухо. — Не съм искала да става така. Не съм искала да убивам никого.

— Линда. Можете да си вземете отпуска. Седмица, десет дни.

— Мога ли?

— Говорете с началника си.

— Да. Добре. Може.

Уелс стана и се приближи до лекаря, разговарящ с партньора ѝ, който имаше оток на врата, но иначе изглеждаше добре.

Техниците разположиха нещата си пред вратата на коридора, където бе станал инцидентът, отвориха куфарчетата си и подредиха екипировката за съхранение на уликите, за взимане на отпечатъци и за снимане. Сакс облече белия си гащеризон за огледи и сложи гумени ленти на обувките си.

Закрепи микрофона на главата си и поиска от централата връзка с Линкълн Райм. Скъса полицейската лента и отвори вратата, като си мислеше: „Процеп в кожата. От всички престъпници, с които сме се сблъсквали, Фокусника е най-…“

— О, мамка му! — избухна.

— И аз се радвам да те чуя, Сакс — прозвуча гласът на Райм в слушалките. — Поне мисля, че си ти. Има много смущения.

— Не мога да повярвам, Райм. Изнесли са трупа преди огледа.

Коридорът беше целият в кръв, но празен.

— Какво? — изкрещя той. — Кой е позволил такова нещо?

В криминологията основно правило е, че медиците могат да влязат на мястото на престъплението, за да спасят пострадал, но при убийство трупът не може да се пипа от никого преди огледа, дори от съдебния лекар. Кариерата на онзи, който бе допуснал изнасянето на Фокусника, беше сериозно застрашена.

— Има ли проблем, Амелия? — попита един от техниците зад нея.

— Виж! — изсъска тя и кимна към коридора. — Хората на съдебния лекар са го изнесли преди огледа. Какво е станало?

Младият техник се намръщи. Спогледаха се с колегата си, сетне измърмори:

— Ъ, съдебният лекар е навън. Говорехме с него, когато пристигна ти. Онзи, който хранеше гълъбите. Канеше се да чака, докато приключиш с огледа.

— Какво става? — изръмжа Райм. — Чувам някакъв говор, Сакс.

— Медиците са навън, Райм. Явно не те са изкарали трупа. Какво…?

— О, мамка му! Не!

Побиха я тръпки.

— Райм, да не мислиш…?

— Какво виждаш, Сакс? — изрева той. — Как изглежда кръвта?

Тя изтича до кървавото петно на стената и го разгледа.

— О, не, не изглежда нормално за изстрел, Райм.

— Мозъчно вещество, кости?

— Има някакво сиво вещество, но и то не изглежда нормално. Има парченца от кости.

— Направи полеви кръвен тест.

Тя изтича при вратата.

— Какво? — попита един от техниците, но видя лицето ѝ и млъкна.

Сакс разрови трескаво съдържанието на един от куфарите.

Грабна Касъл-Майеровия комплект за изследване на кръв и се върна при петното. Взе проба от стената. Капна ѝ фенолфталейн и след секунда вече знаеше резултата:

— Нямам идея какво е, но определено не е кръв.

Погледна към едно червено петно на пода. То вече изглеждаше истинска кръв. Направи му проба и се оказа, че предположението ѝ е вярно. Сетне забеляза кърваво ножче за бръснене в ъгъла.

— Мамка му, Райм, само е имитирал стрелба. Порязал се е някъде, за да кърви наистина и да заблуди надзирателите.

Тя присви очи при тази противна мисъл.

— Предупреди охраната. Да затворят всички изходи.

Детективът дотича и се втренчи в пода. Линда Уелс също се появи. Краткото облекчение, което почувства, когато разбра, че не е убила никого, бързо премина и тя си даде сметка за далеч по-тежките последствия от случилото се.

— Не! Той беше там. Очите му бяха отворени. Изглеждаше умрял — запищя отчаяно тя. — Главата му… цялата беше в кръв. Виждаше се… Виждаше се дупка!

„Виждала се е илюзия за дупка“ — помисли си мрачно Сакс.

— Изходите са блокирани — извика детективът, — но, по дяволите, този коридор не е със специална охрана. Може вече да е навсякъде. Да е откраднал кола или да пътува с метрото към Куинс.

Амелия Сакс започна да раздава заповеди. Какъвто и да беше чинът на детектива, той бе толкова потресен от бягството, че не прояви претенции за спазване на йерархията.

— Веднага да се подаде сигнал за издирване — нареди тя. — До всички служби в града, федерални и щатски. Името е Ерик Уиър.

Бял мъж. Около петдесетте. Имате снимка от картотекирането.

— С какво беше облечен? — обърна се детективът към Уелс и партньора ѝ.

Те дадоха грубо описание.

Сакс обаче знаеше, че надали има значение. Сигурно вече беше облечен по друг начин. Можеше да изглежда всякак. Тя погледна четирите разклонения на коридора, които се виждаха от мястото ѝ. Различи силуетите на десетина души. Надзиратели, чистачи, полицаи…

А може би и Фокусника, предрешен като един от тях…

За момента обаче тя остави преследването в ръцете на детектива и се зае със своята работа — с огледа, който бе очаквала да бъде кратка формалност, а се оказваше въпрос на живот и смърт.

37.

Малерик внимателно се промъкваше през подземието на ареста и размишляваше над бягството си, като се обръщаше мислено към въображаемата си публика.

Нека споделя с вас една тайна.

За да заблудиш наистина някого, не е достатъчно да го разсредоточиш по време на номера. Това е така, защото, когато се сблъска с явление, противопоставящо се на логиката, човешкият мозък продължава да си го припомня след това и се мъчи да разбере какво е станало. Илюзионистите наричат това „реконструкция“ и ако номерът не е достатъчно добре подготвен, интелигентните, подозрителни зрители ще бъдат заблудени само за кратко, след което ще се досетят за метода на фокуса.

Как да измамим такава публика?

Използваме най-неочаквания възможен метод: или някой абсурдно прост, или някой безумно сложен.

Например: известен илюзионист се появява на сцената и изважда цяло пауново перо от една кърпичка. Публиката трудно може да се досети за метода, защото перото сякаш наистина излиза от плата. Какъв е методът? Перото наистина излиза от плата. В кърпичката има дупка! Зрителите се сещат за тази възможност, но я отхвърлят като прекалено проста за такъв велик илюзионист. Склонни са да си мислят, че той прави нещо далеч по-сложно.

Още един пример: Илюзионистът е на ресторант с приятели и те го молят да им покаже няколко номера. Отначало той отказва, но после се съгласява. Взима една покривка от келнера, вдига я пред двама влюбени, вечерящи на съседната маса, и ги изчезва заедно с масата за секунда. Приятелите му са удивени. Как е възможно? Никога не биха се досетили, че илюзионистът е предполагал, че ще го накарат да им покаже някой фокус, и се е договорил със собственика на ресторанта, осигурил е подготвена, сгъваема маса и е наел двама актьори. Когато вдига покривката, те изпълняват номера според договореното.

В реконструкцията на видяното клиентите на ресторанта отхвърлят истинския отговор като прекалено невероятен за такова уж импровизирано представление.

Същото се получи в илюзията, която ще нарека „Застреляният затворник“.

Реконструкция. Много илюзионисти забравят за този психологически процес, но Малерик никога не го пренебрегваше. Беше го взел предвид още когато планираше бягството си. Надзирателите, които го водеха по коридора, вярваха, че виждат как затворникът отключва белезниците си, хваща пистолета и загива пред очите им.

Това ги потресе, уплаши, ужаси.

Ала дори в такива напрегнати моменти мозъкът не престава да работи и още преди димът да се разсее, те вече анализираха събитията и обмисляха възможностите си за действие. Също като публиката те направиха реконструкция на случилото се и тъй като знаеха, че Ерик Уиър е опитен илюзионист, допуснаха и възможността да е симулирал изстрела.

До ушите им достигна истински гръм от истински пистолет.

Пред очите им куршумът пръсна главата на един човек и след миг пред тях лежеше труп, омазан с кръв, мозък и парченца кости, с безжизнени очи.

В резултат на реконструкцията те достигнаха до извода, че е невъзможно човек да имитира изстрел по толкова сложен начин. И така, убедени, че е мъртъв, го оставиха сам в коридора и без белезници, докато трескаво уведомяваха началниците си.

Питате се за метода ми, почитаема публика?

Докато вървяха по коридора, Малерик си сложи гумените ръкавици, които измъкна от задния джоб на надзирателката. Сетне свали лепенката на хълбока си и извади универсалния ключ за белезници от малкия процеп в кожата си. След като се освободи, удари жената в лицето, мъжа — в гърлото, и издърпа пистолета. Кратко боричкане… и накрая насочи пистолета зад главата си и натисна спусъка. В същото време взриви миниатюрната бомбичка, залепена на обръснатата кожа под косата му, където носеше и плоско балонче с изкуствена кръв, парченца сива гума и телешки кости. За по-голяма автентичност поряза слепоочието си с едно скрито ножче за бръснене — на място, което кърви много, но не боли особено.

Сетне се просна на пода и остана неподвижно, като дишаше съвсем леко. Очите му изглеждаха като на мъртвец, защото си беше капнал гъста течност, придаваща им замъглен вид и позволяваща му да не мига.

„Мамка му, какво направих! Мамка му! Помогнете, някой да ми помогне!“

„О, надзирател Уелс, твърде късно. Аз вече бях мъртъв като прегазено куче.“

Той продължи през лабиринта от коридори в мазето на съда до един килер, където преди няколко дни беше скрил новата си дегизировка. Свали и скри старите си дрехи. Преоблече се, сложи си малко грим и след по-малко от десет секунди бе готов за следващата си роля.

Надникна през вратата. Коридорът беше празен. Той излезе и се забърза нагоре по стълбите. Почти беше време за финала.

— Било е резерва — обяви Кара.

Младата жена отново беше в дома на Райм.

— Резерва ли? — не разбра той.

— Алтернативен план. Всички добри илюзионисти имат по един или два резервни плана за всеки фокус. Сигурно е предвиждал възможността да го заловят и се е подготвил.

— Как го е направил?

— Бомбичка под балонче с изкуствена кръв, скрито под косата. Изстрелът ли? Може да е било имитация. При повечето номера с ловене на куршуми във въздуха се използват пистолети с фалшиви цеви или истински пистолети с халосни патрони. Може да е подменил оръжието на надзирателката.

— Съмнявам се — каза Райм и погледна Селито.

Дебелият полицай се съгласи:

— Да, няма начин да е подменил пистолета или да го е презаредил с халосни.

— Е, значи само се е престорил, че пистолетът стреля в него — обясни Кара. — Извъртял го е под друг ъгъл.

— Ами очите? — попита Райм. — Свидетелите твърдят, че били отворени. Не мигали. И били помътнели.

— Има десетки приспособления за симулиране на смърт. Използвал е капки, които смазват роговицата. Те дават възможност да не мигаш десет-петнайсет минути. Има и контактни лещи с подобно действие. Те придават на човек премрежен поглед като на зомби.

„Зомбита и изкуствена кръв… Боже, каква бъркотия!“

— Как е минал през скапания детектор за метал?

— Още не са били влезли в района за задържане — обясни Селик то. — Станало е по пътя.

Райм въздъхна. Сетне се сопна:

— Къде, по дяволите, се губят уликите?

Погледна Мел Купър, сякаш стройният техник можеше да накара пратката от градския арест да се материализира. Оказа се, че в сградата на съда има две местопрестъпления: коридорът и едно складово помещение в мазето, където бяха намерени средствата за дегизиране на престъпника.

На вратата се позвъни и след малко Роланд Бел нахълта в лабораторията.

— Не мога да повярвам — възкликна задъхано. — Потвърди ли се? Наистина ли се е измъкнал?

— И още как — измърмори хладно Райм. — В момента претърсват сградата. Амелия също е там, но още не са открили следа.

— Може да е напуснал града — изръмжа Бел, — но мисля, че е време да прехвърлим Чарлс и семейството му в тайна квартира, докато се разбере какво ще става.

— Напълно съм съгласен — рече Селито.

Детективът извади мобилния си телефон и се обади:

— Луис? Роланд е. Слушай, Уиър е избягал… Не, не, изобщо не е умрял. Било е номер. Искам Грейди и семейството му да се прехвърлят в тайна квартира, докато го пипнем. Изпращам ти… Какво?

При тази единствена дума всички в стаята се обърнаха към Бел.

— С кого е?… Сам? Какво искаш да ми кажеш?

Райм се вгледа в намръщеното, иначе добродушно лице на южняка. За пореден път в това разследване събития, които бяха изглеждали непредвидими, се оказваха внимателно планирани.

Бел се обърна към Селито:

— Луис каза, че си се обадил и си изтеглил охраната.

— Къде съм се обадил?

— У Грейди. Казал си на Луис само той да остане и си освободил всички други.

— Откъде накъде ще ги освобождавам? Мамка му, отново го е направил. Също както с охраната пред цирка.

— Положението е сериозно — обяви Бел. — Грейди е тръгнал към централното управление, за да разговаря с Констабъл за някакво споразумение. — Заговори по телефона: — Не се отделяй от жената и детето, Луис. Ще се обадя на останалите от екипа. Веднага ще ги изпратя. Не пускай никого. Аз ще се опитам да намеря Чарлс.

Той затвори и набра друг номер. Остана заслушан известно време.

— Никой не отговаря — обяви накрая и остави съобщение: — Чарлс, тук е Роланд. Уиър е избягал и не знаем къде е и какво е замислил. Щом чуеш това съобщение, отиди при някой полицай, когото познаваш лично, и ми се обади.

Продиктува номера си и отново набра. Свърза се с Бо Хауман, началника на Отряда за бързо реагиране. Предупреди го, че Грейди е на път към градския арест без никаква охрана. Сетне затвори и поклати глава:

— Издънихме се яко. — Втренчи се в таблицата с уликите. — И така, какво е намислил нашият човек?

— Едно само знам — отвърна Райм. — Не смята да напуска града. Това преследване явно му доставя удоволствие.

„Единственият смисъл на живота ми са представленията. Илюзионизмът, магията…“

— Благодаря, господине. Благодаря.

Надзирателят се стъписа при тези учтиви думи, сетне въведе Андрю Констабъл в стаята за разпити на последния етаж на Гробницата в Долен Манхатън.

Затворникът се усмихваше като свещеник, благодарящ на енориашите за щедрите им подаяния.

Надзирателят освободи ръцете на Констабъл и отново ги стегна с белезници, но отпред.

— Господин Рот тук ли е, господине?

— Сядай и млъквай.

— Добре.

Констабъл седна.

— Млъквай.

„Както кажеш.“

Надзирателят излезе и останал сам в стаята, затворникът се загледа през замазаните прозорци към града. Той беше селско момче, но въпреки това ценеше Ню Йорк. Чувстваше безкраен гняв и беше неописуемо потресен от атентатите на 11 септември. Ако властите се бяха вслушали в него и Патриотичния съюз, това никога нямаше да се случи, защото хората, които искаха да навредят на американския начин на живот, щяха да бъдат прогонени и изобличени.

„Трудни въпроси…“

След малко тежката метална врата се отвори и надзирателят пусна Джоузеф Рот в стаята.

— Здравей, Джо. Грейди съгласи ли се да преговаря?

— Да. Трябва да дойде до десетина минути. Налага се обаче да му предоставиш някаква съществена информация, Андрю.

— О, ще я получи. — Констабъл въздъхна. — И след последния ни разговор научих още неща. Казвам ти, Джоузеф, сърцето ме боли от онова, което се случва в Кантон фолс. А то се е вършило с години под самия ми нос. Тази история, за която разправя Грейди, за заговора за убийство на щатски полицаи. Аз си мислех, че са пълни глупости, но не, моите хора наистина са го планирали.

— Можеш ли да кажеш имена?

— И още как. Имената на мои приятели. Добри приятели. Поне в миналото. Този обяд в „Ривърсайд ин“. Някои от тях наистина са наели оня Уиър, за да убие Грейди. Мога да му кажа имена, дати, адреси, телефонни номера. И има още. Много от Патриотите са готови да съдействат. Не се бой.

— Добре — каза с облекчение Рот. — Отначало Грейди ще се държи агресивно. Това е неговият стил. Но мисля, че нещата ще се наредят.

— Благодаря, Джо. Радвам се, че работиш за мен.

— Трябва да ти кажа, Андрю, че отначало това малко ме изненада. Да наемеш адвокат евреин. Нали се сещаш, при всичко, което се говори за теб.

— Но после ме опозна.

— После те опознах.

— Това ми напомня за нещо, което исках да те питам. Кога беше Пасха?

— Преди седмица. Спомняш ли си онази вечер, когато си тръгнах по-рано?

— Да. — Констабъл кимна. — Какво е значението на празника?

— Когато първородните синове на египтяните били избити, Господ преминал над домовете на евреите и спасил техните деца.

— О, аз си мислех, че е в чест на преминаването през границата на свещената земя. През Червено море или каквото е там.

Рот се засмя:

— Да, има логика.

— Както и да е. Съжалявам, че не ти пожелах весел празник.

— Благодаря, Андрю. — Адвокатът се вгледа в очите на клиента си. — Ако нещата се уредят, може би с жена ти ще дойдете на нашия Седер догодина. Това е тържествена вечеря. Събираме петнайсетина души. Не всички са евреи. Весело е.

— Бъди сигурен, че ще дойдем.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Това е още един стимул да ме измъкнеш оттук. Затова нека се залавяме за работа. Кажи ми пак обвиненията и за какво мислиш, че ще успеем да се споразумеем с Грейди.

Констабъл се протегна. Приятно е ръцете ти да са пред теб и да нямаш окови на краката. Настроението му беше толкова добро, че дългият поменик с причините, поради които щатът и народът го смятаха за опасен за обществото, му се стори забавен. Този обезпокоителен монолог бе прекъснат от надзирателя. Той даде знак на Рот да излезе и двамата проведоха кратък разговор. По лицето на адвоката се изписа загрижено изражение.

Той се върна при клиента си и каза:

— Ще се наложи да чакаме, защото Уиър е избягал. В сградата е.

Констабъл се намръщи:

— Тук?

— Да.

— Грейди в безопасност ли е?

— Не знам. Предполагам, че охраната му в момента го търси.

Арестантът въздъхна:

— Нали знаеш кой ще опере пешкира? Аз. Писна ми. Уморих се от тези гадости. Ще разбера къде е Уиър и какво е намислил.

— Ти? Как?

— Ще накарам всичките си верни съмишленици в Кантон фолс да издирят Барнс. Може би те ще го убедят да каже къде е Уиър и какво прави.

— Чакай, Андрю — измънка смутено Рот. — Да не направиш нещо незаконно.

— Не, имай ми доверие.

— Сигурен съм, че Грейди ще ти е благодарен.

— Нека си остане между нас, Джо. Пет пари не давам за Грейди. Правя го заради себе си. Ще им поднеса главите на Уиър и Барнс на тепсия. Дано всички най-после ми повярват, че съм почтен човек. Хайде сега да завъртим няколко телефона и да видим какво се крие на дъното на тази помия.

38.

Хобс Уентуърт не излизаше много често от Кантон фолс.

Сега, облечен като чистач и тикащ количка с метли, парцали и „въдицата“ си (полуавтоматична карабина „Колт AR-15“), той размишляваше, че големият град доста се е променил от последното му идване преди двайсетина години.

Явно всичко, което беше чувал за проказата, която бавно разяжда бялата раса, бе съвършено вярно.

Боже всемогъщи, виж само: в Ню Йорк имаше повече жълти, отколкото в Токио! А латиноамериканците бяха като мухи. Да не говорим за арабите — Хобс недоумяваше защо след сриването на Близнаците не са ги изловили и изтрепали. Една жена, увита в чаршафи, тъкмо пресичаше. Той изпита силно желание да я убие, защото сигурно познаваше някого, чиито познати са нападнали страната му.

Индийците и пакистанците също — те трябваше да бъдат изпратени незабавно там, откъдето са дошли, защото, по дяволите, той не разбираше и една думичка от онова, което казваха — да не говорим, че не са и християни.

Хобс беше бесен на правителството, задето бе отворило границите ѝ беше пуснало тези скотове да наводнят родината му и да изтикат достойните люде в изолирани островчета на спокойствието — места като Кантон фолс, — които с всеки изминал ден ставаха все по-малко и по-малко.

Господ обаче бе извикал отмъстителя Хобс Уентуърт и му беше възложил благословената мисия на борец за свобода. Защото Джеди Барнс и приятелите му знаеха, че Хобс има талант и в друга област освен разказването на библейски истории за деца. Той умееше да убива. И го правеше много, ама много добре. Понякога „въдицата“ му бе дълъг нож, понякога тънко въже, понякога лек пистолет, понякога сглобяем лък. Десетината му мисии през последните няколко години бяха минали безупречно. Един латино в Масачузетс, един ляв политик в Олбъни, една чернилка в Бърлингтън, един доктор детеубиец в Пенсилвания… народът знаеше, че това са „те“.

А сега той щеше да прибави и един прокурор към списъка.

Хобс избута количката през почти празния подземен паркинг на Сентър Стрийт и спря до една врата. Придаде си отегчен вид, досущ като на чистач, на когото предстои да застъпи на смяна. След няколко минути вратата се отвори и от нея излезе жена на средна възраст с куфарче, дънки и бяла блуза. Той ѝ кимна учтиво и тя му се усмихна, но затвори вратата зад себе си. Извини му се и обясни, че не може да го пусне заради засилените мерки за сигурност.

Той я увери, че разбира, и също се усмихна.

След минута вече пъхаше мъртвото ѝ тяло в количката. Взе електронния ѝ пропуск, прекара го през процепа на ключалката и вратата се отвори.

Хобс се качи с асансьора на третия етаж. Още тикаше количката с тялото на жената, покрито с пликове за боклук. Стигна до кабинета, който господин Уиър бе сметнал за най-удобен за целите им. Бе с изглед към улицата и тъй като беше на Статистическия отдел, не бе много вероятно някой служител да има бърза работа в неделя. Вратата беше заключена, но едрият мъж я отвори с един ритник (господин Уиър беше казал, че няма време да го учи да отваря ключалки).

Вътре Хобс извади пушката си, монтира ѝ оптичния мерник и погледна през него към улицата. Мястото беше идеално. Нямаше начин да пропусне.

В интерес на истината обаче той беше малко нервен.

Не го тревожеше самото убийство — това беше лесно. Загрижен бе за измъкването си след това. Той обичаше живота в Кантон фолс, обичаше да разказва библейски истории на децата, обичаше да ловува, да лови риба, да излиза с приятелите си. Дори Синди понякога му доставяше удоволствие, стига да е в подходящо настроение и да си пийне.

В плана на Магьосника Уиър бе предвидено и бягството му.

Когато Грейди се появи, Хобс щеше да изстреля пет куршума един след друг през запечатания прозорец. Първият изстрел щеше да счупи стъклото и куршумът можеше да се отклони, но останалите щяха да бъдат смъртоносни. Сетне Хобс трябваше да отвори вратата на аварийния изход — но не да излиза оттам. Това било, за да отклони вниманието на полицията от истинския му път за бягство. Щеше да се върне в подземния паркинг. Там бе оставил стария си додж на едно място за инвалиди. Трябваше да се вмъкне в багажника му. По някое време, може би още през нощта, но най-вероятно на следващия ден, колата щеше да бъде вдигната и откарана за нарушение на реда на паркинга.

Фирмите, занимаващи се с извозването на неправилно спрени коли, бяха частни и служителите им нямаха право да отварят нито самите автомобили, нито багажниците им. Така колата щеше да бъде изкарана от сградата. Когато реши, че е безопасно, Хобс щеше да излезе и да се върне в Кантон фолс. В багажника имаше достатъчно храна и вода и един буркан, в който да ходи по малка нужда.

Планът беше хитър.

И като благословен отмъстител на Господ Хобс щеше да положи всички усилия, за да го изпълни.

Докато се целеше в случайните минувачи, за да нагласи мерника си, Хобс се замисли, че господин Уиър вероятно е бил дяволски добър фокусник. Почуди се дали след края на всичко това илюзионистът няма да се съгласи да отиде в Кантон фолс и да даде представление за малчуганите.

Във всеки случай, реши той, можеше да измисли някаква история как Исус владеел фокуснически трикове и карал римляните и неверниците да изчезват.

Потеше се;

Садени струйки се стичаха по гърба и под мишниците на Амелия Сакс.

Страхът я смразяваше.

„Отваряй си очите…“

Тя зави в поредния тъмен коридор на съда с ръка на оръжието.

„… гърба си опазѝ“

„Бъди сигурен, Райм. Но от кого да го пазя? От петдесетгодишен слаб мъж, който може да има брада или да няма? От възрастна жена с униформа на продавачка в барчето? От работник, нощен пазач, чистач, полицай, лекар, готвач, пожарникар, медицинска сестра? От всеки от десетките хора, които имат основателна причина да бъдат тук в неделя?

Кой, кой, кой?“

Радиостанцията ѝ изпращя. Беше Селито:

— На третия етаж съм, Амелия. Тук няма нищо.

— Аз съм в мазето. Проверих десетина души. Документите им са истински, но той е планирал това със седмици. Който знае дали не си е направил и фалшиви документи.

— Качвам се на четвъртия.

Прекъснаха и тя продължи да търси. Мина през още няколко коридора. Покрай десетки врати. Всичките бяха заключени.

Такива прости ключалки обаче не означаваха нищо за него. Можеше да ги отвори за секунди и да се скрие в някой тъмен килер или склад. Можеше да се добере до кабинетите на съдиите и да се крие там до понеделник. Можеше да се промъкне през железните врати в подземието и така да си осигури достъп до други сгради в центъра на Манхатън и до метрото.

Тя зави зад поредния ъгъл и навлезе в следващия тъмен коридор. Проверяваше всички врати по пътя си. Една от тях бе отключена.

Ако той се криеше в килера, вероятно вече я беше чул, затова трябваше да действа бързо. Тя изрита вратата, вдигна фенера, готова да отскочи вляво, ако види дуло на оръжие (стрелците, които си служат с дясната ръка, имат склонност да насочват оръжието си вляво, когато са изненадани, така изпращат куршума към дясната ти страна, ако стоиш срещу тях).

От леко приклекналата поза коленете я боляха. Тя освети стаичката. Имаше няколко кашони и шкафчета. Нищо друго. Когато се обръщаше да си тръгне обаче, тя си спомни, че при едно от престъпленията убиецът се беше скрил под парче черен плат. Затова отново внимателно огледа стаята.

Изведнъж почувства леко докосване по врата си.

Дъхът ѝ секна и тя се извъртя рязко — над главата ѝ се поклащаше прашна паяжина.

Върна се в коридора.

Мина покрай още заключени врати. Още задънени улици.

Чу стъпки. Към нея се приближи плешив мъж около шейсетте в униформа на нощен пазач, носеше документ с автентичен вид. Кимна ѝ и отмина. Беше по-висок от Уиър, затова тя го удостои само с кратък поглед.

После обаче си помисли, че сигурно има начин илюзионистът да промени и ръста си.

Бързо се извъртя.

Мъжът беше изчезнал. Пред нея се простираше дълъг празен коридор. Или привидно празен коридор. Тя си спомни парчето плат, под което се беше крил Фокусника, преди да убие Светлана Расникова, огледалото при убийството на Тони Калвърт. Скована от напрежение, Сакс извади пистолета си и тръгна към мястото, където бе изчезнал пазачът — или мнимият пазач.

Къде?

Къде е Уиър?

Роланд Бел тичаше по Сентър Стрийт и се оглеждаше. Коли, камиони, колички с хотдог, младежи, работещи без почивка в адвокатски кантори или инвеститорски къщи, пияни, хора с кучета, хора с пазарски чанти, десетки нюйоркчани, които сноват по манхатънските улици в слънце и в дъжд, защото просто градът ги тегли навън.

Къде?

За Бел животът бе като престрелка. Беше израснал в района на Олбамарл Саунд в Южна Каролина, където оръжията бяха важни за оцеляването, не просто лъскави украшения, и бе научен да ги уважава. Едно от основните правила при стрелбата беше съсредоточаването. Дори лесни изстрели — по хартиена мишена или по елен — могат да бъдат опасни, ако цялото ти внимание не е съсредоточено в целта.

Е, в живота беше същото.

И Бел знаеше, че каквото и да става в момента в Гробницата, той трябва да се съсредоточи само върху своята задача — да охранява Чарлс Грейди.

Амелия Сакс бе докладвала, че проверява всеки, когото срещне в сградата на съда, независимо от възрастта, ръста и расата (току-що бе догонила и проверила документите на някакъв плешив пазач, който бил много по-висок от Уиър). Беше претърсила мазето на едното крило на постройката и сега започваше другото.

Отрядите на Селито и Бо Хауман още претърсваха горните етажи. Към издирването се беше присъединил не друг, а самият Андрю Констабъл, който проверявал следи, водещи към Уиър, в провинцията. Е, това вече би било уникален случай, замисли се Бел — ако обвиненият в опит за убийство открие истинския убиец.

Бел продължи да оглежда колите наоколо, готов да извади двата си пистолета. Беше стигнал до извода, че е най-логично Грейди да бъде нападнат на улицата, преди да влезе в сградата, откъдето имаше по-малка възможност за бягство. Съмняваше се убийците да са замислили самоубийствена мисия — не се вписваше в профила им. Вероятно щяха да използват момента, след като Грейди слезе от колата си и преди да влезе в сградата на съда. Там щеше да е лесна мишена — на практика нямаше как да се скрие.

Къде е Уиър?

И още по-важно, къде е Грейди?

Съпругата на прокурора бе казала, че е взел личната си кола, не служебната. Бел беше наредил веднага да се започне издирване на волвото, но засега нямаше никакъв резултат.

Той отново огледа улицата, завъртя се. Вдигна очи към сградата от другата страна, нова постройка, приютила няколко държавни служби, с десетки прозорци, гледащи към Сентър Стрийт. Бел бе участвал в кратка акция за спасяване на заложници там и знаеше, че на практика сега би трябвало да е празна. Идеално скривалище за убиеца.

Улицата обаче също беше подходяща, похитителите можеха да стрелят от преминаваща кола.

Къде, къде?

Роланд Бел си спомни времето, когато беше ходил на лов с баща си в Грейт Дизмал Суомп в Южна Вирджиния. Един глиган ги бе нападнал и баща му го рани. Животното изчезна в храсталака. Баща му въздъхна и каза:

— Трябва да го гътнем. Не можем да оставим животното ранено.

— Ама той ни нападна — възрази момчето.

— Виж сега, сине, това е неговият дом. Ние сме натрапници, не той. Това обаче не е важно. Тук не става въпрос за справедливост. Трябва да го намерим, ако ще да го търсим цял ден. Не за да прекратим мъките му, а защото сега той е два пъти по-опасен.

Малкият Роланд огледа гъстите тръстики и храсталаци, простиращи се с километри във всички посоки.

— Ама той може да е навсякъде, татко.

Баща му се засмя мрачно:

— О, не се бой, че няма да го намерим. Той ще ни открие. Дръж пръста си на спусъка, сине. Може да се наложи да стреляш бързо. Готов ли си?

— Да, татко.

Бел огледа за пореден път автомобилите, уличките, близките сгради.

Нищо.

Нито следа от Чарлс Грейди.

Нито следа от Ерик Уиър. Нито следа от съучастниците му. Бел опипа приклада на пистолета си.

„Не се бой, че няма да го намерим. Той ще ни открие…“

39.

— Проверявам всяка врата, Райм. В последния коридор на мазето съм.

— Остави Отряда за бързо реагиране да довърши — посъветва я той и отпусна тежко глава.

— Трябва да вдигнем цялото управление — прошепна тя. — Сградата е дяволски голяма. — Намираше се в Гробницата и проверяваше подред всички коридори. — Тук е зловещо като в консерваторията.

„Мистерии, мистерии…“

— Някой ден трябва да добавиш нова глава в учебника си: за огледи на тайнствени местопрестъпления — пошегува се нервно тя. — Добре, трябва вече да пазя тишина, Райм. Пак ще ти се обадя.

Райм и Купър отново се заеха с уликите от последното местопрестъпление: ножче за бръснене, проби от истинска кръв, парченца от телешки кости и сива гъба за миене, симулиращи мозъчно вещество, и изкуствена кръв, която се оказа захарен сироп с хранителен оцветител. Не бяха намерени никакво ключе или телчици — престъпникът си ги беше взел. Нямаше други полезни улики от коридора.

В килера, където убиецът се беше преобразил, бяха намерили хартиено пликче с остатъци от бомбичката и балончето с изкуствена кръв, гумени ръкавици и дрехите, които бе носил, когато го бяха арестували у Грейди — сив костюм и обувки. По тях Купър намери добри микроулики: каучук и грим, леплив парафин, засъхнало мастило като откритото по-рано, изкуствени влакна и засъхнала изкуствена кръв.

Влакната се оказаха от черен килим. Изкуствената кръв беше боя. Базите данни, до които имаха достъп, не даваха информация за източниците, затова Райм изпрати данните във ФБР с искане за спешно изследване.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Кара — обърна се към момичето, седнало до Мел Купър и постоянно прехвърлящо дребна монета по пръстите си. — Можеш ли да ни помогнеш?

— Разбира се.

— Би ли отишла да повикаш Кадески от цирка? Кажи му за бягството и че искам да му задам още няколко въпроса за Уиър. За любимите му номера и дегизировки, за най-често използваните от него трикове… Всичко, което би могло да ни даде представа как изглежда.

— Може би ще намери негови стари снимки от представления — добави тя и преметна черно-бялата си чантичка през рамо.

Той я увери, че идеята е добра, сетне отново се взря в таблицата с уликите. Колкото повече научаваха, толкова по-малко знаеха.

В цирка кипеше оживление. До началото на вечерното представление оставаше един час.

Кара мина под знамето с образа на Арлекин и забеляза полицейската кола, която Райм бе наредил да остане за охрана. Тя вече чувстваше полицаите като свои колеги, затова се усмихна и им махна. Въпреки че не я познаваха, те също ѝ помахаха.

Още никой не проверяваше билетите, затова Кара влезе безпрепятствено и отиде зад сцената. Забеляза младеж с бележник. На колана му бе закачен служебен пропуск, сякаш беше пистолет.

— Извинете.

— Да? — отвърна той с изразен френски акцент.

— Търся господин Кадески.

— Няма го. Аз съм помощникът му.

— Къде е?

— Не е тук. Вие коя сте?

— Работя за полицията. Имат въпроси към господин Кадески.

Младежът погледна към гърдите ѝ, вероятно (но не задължително) за да види дали има пропуск.

— Аха. Полицията. Ами… той е на вечеря. Скоро ще се върне.

— Знаете ли къде вечеря?

— Не. Сега ще ви помоля да напуснете. Не можете да стоите тук.

— Трябва да го видя.

— Имате ли билет?

— Не, аз…

— В такъв случай не можете да го чакате тук. Напуснете. Той не е споменавал нищо за полицията.

— Ама аз наистина трябва да го видя. Важно е.

— Наистина трябва да си вървите. Изчакайте го отвън.

— Може да се разминем!

— Ако не си тръгнете веднага, ще повикам охраната — заплаши той.

— Ще си купя билет.

— Продадени са. А и дори да имахте билет, не можете да стоите зад сцената. Ще ви изпратя.

Той я избута към изхода, където разпоредителите вече проверяваха билетите. Навън тя спря и посочи към един фургон с надпис „Каса“.

— Там ли се продават билети?

Той се усмихна подигравателно:

— Там е касата, но билетите свършиха. Ако искате да питате нещо господин Кадески, обадете се във фирмата му.

Кара изчака известно време, сетне зави зад шатрата и се насочи към служебния вход отзад. Усмихна се на пазача и той ѝ отвърна със същото, хвърли само бегъл поглед към колана ѝ, където висеше служебният пропуск на младежа с френския акцент. Беше го откачила лесно от панталона му, докато сочеше касата с глупавия си, но успешно отвличащ вниманието въпрос.

„Ето ти добър урок — помисли си. — Никога не се заяждай с фокусник.“

Когато се върна зад сцената, тя прибра пропуска и намери една по-отзивчива служителка. Обясни какъв е проблемът — че бивш илюзионист, работил за господин Кадески, е издирван за убийство и полицията търси директора, за да му зададе няколко въпроса. Жената кимна с разбиране. Беше чула за убийствата и покани Кара да изчака, докато Кадески се върне от вечеря. Даде ѝ специален пропуск и я насочи към една ложа за официални гости, като я увери, че ще накара охраната да я уведоми веднага щом директорът се появи.

Докато отиваше към ложата, пейджърът ѝ изпиука.

Щом видя номера, дъхът ѝ секна; веднага изтича при един телефонен автомат и набра с треперещи пръсти.

— „Стайвсънд манър“ — прозвуча в слушалката.

— Джейнин Уилямс, моля.

Наложи се да изчака, стори ѝ се цяла вечност.

— Ало?

— Аз съм, Кара. Мама добре ли е?

— О, добре е. Исках обаче да ти кажа… не храни излишни надежди, но преди няколко минути се събуди и попита за теб. Знае, че е неделя вечер, и си спомня идването ти по-рано.

— Искаш да кажеш, че помни, че съм била аз?

— Да, истинското ти име. След това се намръщи и добави: „Но се представи пак с онзи глупав псевдоним.“

„О, Господи… Възможно ли е да се подобрява?“

— И ме позна и попита къде си. Каза, че искала да ти разправи нещо.

Сърцето на Кара заби лудо.

„Кажи ми нещо…“

— По-добре побързай, скъпа. Може да е трайно, но нали знаеш как е.

— В момента имам важна работа, Джейнин. Ще дойда веднага щом се освободя.

Кара затвори и разтреперана, се върна на мястото си. Напрежението беше нетърпимо. Точно в момента майка ѝ може би питаше за дъщеря си. Мръщеше се разочаровано, че момичето не е там.

„Нека да дойде по-скоро“ — замоли се тя и отново погледна вратата с надежда да зърне Кадески.

Нищо.

Искаше ѝ се да може да направи някакъв фокус и директорът на цирка да се материализира пред нея.

Отново насочи поглед към вратата.

За момент не стана нищо. Сетне се появиха няколко души. Никой от тях не беше Кадески. Бяха просто три жени със средновековни костюми и маски с жални изражения.

Роланд Бел стоеше в началото на една тясна уличка на Долен Манхатън, между високата сграда на съда и някаква невзрачна постройка срещу нея.

Все още нямаше и следа от волвото на Чарлс Грейди.

Никаква следа от Уиър.

„Какво бих направил аз на мястото на убиеца? Как бих планирал покушението? В тази ли сграда щях да се скрия? Или в онази кола? Този минувач не е ли малко подозрителен? Ами тази бебешка количка? Този четирийсетгодишен мъж със сладоледа не е ли малко странен?“

Той отново се завъртя. Къде, къде, къде?

Откъм съда се чу клаксон. Викове. Бел се обърна и се затича по посока на шума; чудеше се дали не е заблуда.

Не, беше обикновена улична свада.

Той се обърна към входа на съда и се озова лице в лице с Чарлс Грейди, който крачеше бавно по улицата. Вървеше с наведена глава, потънал в размисли. Детективът се втурна към него и извика:

— Чарлс! Залегни! Уиър е избягал!

Грейди спря и се намръщи.

— Залегни! — изкрещя задъхано Бел.

Уплашен, прокурорът приклекна между две паркирани коли.

— Какво е станало? — извика. — Жена ми, детето?

— Моите хора ги охраняват — отвърна детективът; сетне извика към минувачите: — Полицейска акция! Разпръснете се!

Хората се оттеглиха моментално.

— Семейството ми! — извика отчаяно Грейди. — Сигурен ли си?

— Добре са.

— Ама Уиър…

— Всичко е било имитация. Избягал е и се крие някъде наоколо. Извикал съм бронирана кола, която трябва да пристигне всеки момент.

Бел отново се завъртя, огледа се.

Сетне се добра до Грейди и застана над него, с гръб към бизнес сградата от другата страна на улицата.

— Стой на място, Чарлс. Ще те измъкна. И Бел вдигна радиостанцията си.

Какво беше това?

Хобс Уентуърт наблюдаваше жертвата си. Прокурорът беше залегнал на тротоара зад някакъв човек по яке, явно ченге.

Мерникът на Хобс бе насочен точно в гърба на полицая; той безрезултатно се опитваше да се прицели в Грейди.

Прокурорът беше залегнал, ченгето стоеше. На Хобс му се струваше, че ако простреля полицая в гърба, може би ще улучи Грейди в горната част на гърдите. Имаше обаче опасност куршумът да се отклони и само да рани Грейди.

Трябваше да действа бързо. Полицаят говореше по радиостанцията си. След броени минути щяха да довтасат десетки ченгета.

„Хайде, отмъстителю — рече си той. — Какво ще правиш сега?“

Полицаят още се оглеждаше, продължаваше да закрива с тялото си Грейди, който клечеше като пикаеща кучка.

Добре. Реши да простреля ченгето в крака. Така полицаят най-вероятно щеше да падне по гръб и да му открие видимост към прокурора. Пушката беше полуавтоматична и можеше да изстреля пет куршума за две секунди. Не беше идеално, но по-добро не можеше да намери.

На ченгето щяха да са му нужни една-две секунди, за да падне или да отстъпи.

Докато наблюдаваше детектива през мерника, Хобс се замисли каква история можеше да измисли за децата в Кантон фолс въз основа на този случай. Исус щеше да влезе в неговата роля, въоръжен с добър лък, и да направи засада на отряд римски войници, които изтезавали християните. Юлий Цезар щеше да се крие сред войниците и да си мисли, че е в безопасност, но стрелата на Исус щеше да проникне сред тях и да убие кучия син.

Страхотна история. Щеше да хареса на хлапетата.

Полицаят още закриваше прокурора.

„Добре, хайде — помисли си Хобс и смъкна предпазителя на голямата пушка. — Няма време. Горете в ада, убийци на християни!“

Прицели се в крака на полицая и постави пръст на спусъка, като със съжаление си мислеше, че ченгето е бяло.

Хобс Уентуърт обаче бе научил едно нещо от живота: човек трябва да улучи целта си, независимо каква е тя.

40.

Роланд Бел усещаше характерната миризма на метал, пластмаса и пот от радиостанцията, която държеше пред лицето си.

— Специален екип четири, готови ли сте?

— Да.

— Добре, хайде…

В този момент отекнаха изстрели.

Бел подскочи.

— Гърмежи! — изкрещя Грейди. — Чух стрелба! Ранен ли си?

— Стой мирно — нареди Бел и също приклекна.

Извъртя се, вдигна пистолета си и се взря в сградата отсреща. Започна да брои трескаво наум.

— Видях къде е — рече накрая по радиостанцията. — Екип четири, трети етаж, петия прозорец от северния ъгъл на сградата. — Сетне се взря в прозореца. — Ох.

— Повтори пак — прозвуча гласът от радиостанцията.

— Казах „Ох“.

— Аха. Добре. Край.

— Какво има? — попита Грейди и понечи да се изправи.

— Не ставай — нареди детективът и се изправи предпазливо. Заоглежда тротоара. Имаше възможност наоколо да дебнат още стрелци. След секунди по улицата се приближи брониран микробус и двамата с Грейди се качиха. Колата потегли към дома на прокурора.

Бел хвърли поглед назад, на улицата се появиха още коли на Специалния отряд.

„Не се бой… той ще ни открие.“

Е, той наистина ги откри.

Бел бе стигнал до извода, че най-вероятно убиецът да се опита да стреля по Грейди от съседната сграда, от някой от долните етажи. Покривът не беше подходящ избор, защото се следеше от десетки видеокамери. Бел остана на открито за примамка, защото знаеше една съществена подробност от случая с освобождаването на заложници — прозорците на новата държавна сграда бяха запечатани и с бронирани стъкла.

Имаше малка вероятност похитителят да използва бронебойни куршуми, способни да пробият два и половина сантиметровите стъкла, но Бел си спомни един израз, който беше чул преди няколко години: „Дори Господ невинаги се презастрахова.“

Затова реши да рискува — да подмами похитителя да стреля — с надеждата стъклото да се напука и да го издаде.

И планът му успя — макар и с една малка промяна, както Бел беше споменал по радиостанцията: „Ох…“

— Екип четири до Бел. Прав беше.

— Казвай.

— Вътре сме. Районът е отцепен. Само… как се наричаха онези… наградите „Дарвин“! Нали се сещаш, за най-тъп начин да се самоубиеш.

— Да, същите. Къде се е праснал?

Бел беше забелязал местоположението на похитителя не по напуканото стъкло, а по голямото кърваво петно, което се появи на единия прозорец. Полицаят от Специалния отряд обясни на Бел, че куршумите с медна обвивка, използвани от похитителя, са рикоширали от бронираното стъкло, пръснали са се и са се забили в тялото му на пет-шест места, най-вече в слабините, където явно бяха засегнали голям кръвоносен съд. Убиецът беше умрял от загуба на кръв още преди пристигането на отряда.

— Кажи ми, че е Уиър — рече Бел.

— Не, съжалявам. Някой си Хобс Уентуърт от Кантон фолс.

Бел се намръщи. Значи Уиър и може би някои негови съучастници още бяха наоколо.

— Намерихте ли нещо, което да подскаже къде може да е Уиър? — попита той.

— Не. Само документите на умрелия. И представи си, сборник с библейски притчи за деца. — Полицаят замълча, сетне добави: — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но има още една жертва, Роланд. Убил е някаква жена, явно за да проникне в сградата… Добре, ще запечатаме стаята и ще продължим издирването на Уиър. Край.

Детективът поклати глава и се обърна към Грейди:

— Никаква следа от него.

Всъщност това беше основният проблем. Може би бяха открили цял куп следи, можеше Уиър да е сред тях — преоблечен като полицай, санитар, репортер, цивилен детектив, минувач или бездомник, — но те просто не го знаеха.

През мътното стъкло на стаята за разпити Констабъл видя мрачното лице на едрия чернокож надзирател. Лицето изчезна и пазачът се присъедини към колегата си в коридора.

Констабъл стана и се приближи до прозореца. Погледна човека, който току-що се бе показал на вратата. Двамата надзиратели разговаряха мрачно.

— Какво има? — попита Джоузеф Рот.

— Нищо — отвърна Констабъл. — Нищо не съм казал.

— О, стори ми се, че чух нещо.

— Не.

Все пак Констабъл се почуди дали не е проговорил: някакъв коментар или молитва.

Върна се при масата. Адвокатът вдигна поглед от бележника си, където беше записал шест имена и телефонни номера, дадени им от съмишлениците на Констабъл в Кантон фолс.

Рот изглеждаше изнервен. Току-що бяха научили, че преди няколко минути някой се опитал да убие Грейди с пушка. Уиър обаче още беше в неизвестност.

— Страхувам се, че Грейди е прекалено уплашен, за да разговаря с нас — сподели адвокатът. Мисля, че трябва да му се обадим у дома и да му кажем какво сме открили. — Той почука по бележника си. — Или поне да дадем този списък на онзи детектив. Как му беше името? Бел, нали?

— Да, същият.

Рот прокара дебелия си пръст по имената в списъка и попита:

— Мислиш ли, че някой от тях ще знае нещо конкретно за Уиър? Те точно това искат, конкретна информация.

Констабъл се наведе и погледна списъка. Взря се в адвоката си и поклати глава:

— Съмнявам се.

— Съмняваш ли се?

— Да. Виждаш ли първия номер?

— Да.

— Това е химическото чистене на улица „Харисън“ в Кантон Фолс. Този е на клуба по голф. Следващият — на баптистката църква. А тези имена? Ед Дейвис, Брет Самюелс, Джо Джеймс Уоткинс?

— Да, това са съучастниците на Джеди Барнс.

Констабъл се изсмя:

— Не. Всичките са измислени.

Рот се намръщи:

— Как така?

Затворникът се наведе и се вгледа в обърканото лице на адвоката:

— Искам да кажа, че не съществуват.

— Не разбирам.

— Разбира се, че няма да разбираш — прошепна Констабъл, — жалък шибан евреин.

И удари адвоката с юмрук в лицето, преди той да успее да се предпази.

41.

Андрю Констабъл беше як мъж, калѐн в скитане из горите и ловуване, в дране на елени и рязане на кости, в цепене на дърва.

Дебеличкият Джо Рот беше лесен противник. Адвокатът се опита да се изправи и да извика за помощ, но Констабъл притисна ръцете му върху масата и силно го удари в гърлото. От устата на Рот се изтръгна приглушено гъргорене.

Затворникът го събори на земята и го заудря със стегнатите си с белезници ръце. След секунди окървавеният Рот лежеше в безсъзнание, с подуто лице. Констабъл го качи отново на стола и го остави с гръб към вратата. Ако някой от надзирателите погледнеше, щеше да си помисли, че адвокатът чете документите с наведена глава. Констабъл събу чорапа му и избърса пода около стола, покри кървавите петна по масата с листове. Щеше да убие адвоката по-късно. Засега имаше нужда от тази невинна сцена.

Още няколко минути — докато го освободят.

„Свобода…“

Това беше основната цел на Ерик Уиър.

Най-добрият приятел на Констабъл, Джеди Барнс, вторият мъж в командването на Патриотичния съюз, бе наел Уиър не да убие Грейди, а да освободи затворника от силно охранявания нюйоркски градски арест, да го преведе по Моста на въздишките и да го закара на сигурно място в Ню Инглънд, където групата щеше да продължи войната си срещу нечестивите, нечистите и непълноценните. Мисията за прочистване на родината от черни, обратни, рязани, цигани, чужденци — от „онези“, за които Констабъл говореше всяка седмица на събранията им и пишеше в уебсайтовете, посещавани от хиляди умно разсъждаващи хора в цялата страна.

Констабъл се изправи, приближи се до вратата и погледна навън. Надзирателите не подозираха какво се е случило в стаята.

Затворникът се замисли, че би трябвало да има някакво оръжие, затова взе един метален автоматичен молив от джоба на кървавата риза на адвоката. Уви единия му край в чорапа си, за да не се нарани. Щеше да използва острия край на молива като нож.

Седна отново срещу Рот и зачака. Замисли се за плана на Уиър, или Магьосника, както го наричаше Барнс. Това беше истински шедьовър, включващ десетки илюзионистически номера. Имитация и двойно блъфиране, внимателна преценка на времето, хитро отклоняване на вниманието. Всичко започна с идеята, че полицията трябва да повярва, че съществува заговор срещу Грейди. Преподобният Ралф Суенсън щеше да направи първото покушение. Осуетеният опит за убийство щеше да убеди полицията в опасността, грозяща живота на прокурора, и да притъпи бдителността ѝ за други престъпления — като организираното бягство от затвора.

Сетне Уиър щеше сам да се набута в ръцете на полицията при втори опит за убийство и така да проникне в ареста.

Междувременно Констабъл също трябваше да отвлече вниманието. Щеше да убеди ченгетата в невинността си и да подмами Грейди в сградата на съда с обещание да даде показания срещу Барнс и съучастниците му. Констабъл дори щеше да се опита да им помогне в издирването на илюзиониста — и така допълнително да ги заблуди, а в същото време да получи възможност да съобщи на Барнс местонахождението си. Този информация веднага щеше да бъде предадена на Уиър.

Когато Грейди се появи, Хобс Уентуърт щеше да направи опит да го убие, но дали ще успее, нямаше значение. Целта бе да отвлече вниманието на полицията от сградата на ареста. Сетне Уиър — свободно разхождащ се в сградата след симулирането на собствената си смърт — щеше да се промъкне, да убие надзирателите и да измъкне Констабъл.

Имаше още една част от плана — възможност, която Констабъл чакаше от седмици. Джеди Барнс му беше казал:

— Ти трябва да се погрижиш за адвоката си.

— В какъв смисъл?

— Уиър каза, че зависи от теб. Просто трябва да се погрижиш Рот да не пречи.

Сега, като гледаше кръвта, стичаща се от устата на адвоката, той си помисли: „Е, ще се погрижа добре за евреина.“

Констабъл се чудеше как Уиър смята да убие надзирателите, как щеше да се маскира, как щяха да се измъкнат. В уреченото време той чу бръмченето на външната врата.

О, колесницата на освобождението му идваше.

Констабъл извлече Рот в ъгъла на стаята. Замисли се дали да не го убие сега, като стъпи на врата му. Предполагаше обаче, че Уиър има пистолет със заглушител. Или нож. Можеше да го направи с това оръжие.

Чу изщракването на ключалката. Вратата се отвори.

За миг Констабъл си помисли: „Удивително! Уиър се е предрешил като жена.“

Сетне обаче я позна — червенокосата полицайка, която беше с детектив Бел предния ден.

— Има пострадал — извика тя, щом зърна Рот. — Обадете се на Бърза помощ!

Зад нея единият надзирател вдигна телефона, а другият натисна червения бутон на алармата.

„Какво става? — недоумяваше Констабъл. — Къде е Уиър?“

Отново погледна жената и видя спрей със сълзотворен газ, единственото разрешено средство за самозащита в ареста. Умът му работеше бързо; той се хвана за корема и застена:

— Някакъв мъж проникна в стаята! Друг затворник! Опита се да ни убие! — Държеше острия молив скрит между дланта и корема си. — Ранен съм. Наръгаха ме.

Хвърли бърз поглед навън, но от Магьосника нямаше следа.

Жената се огледа намръщено. Констабъл се просна на пода. Смяташе да забие молива в лицето ѝ, когато се приближи. Може би щеше да я улучи в окото. Щеше да ѝ отнеме спрея, да я удари в устата. Може би да притисне молива в гърба ѝ. Надзирателите щяха да си помислят, че е пистолет, и да го пуснат да излезе. Уиър сигурно беше наблизо, може би в коридора отвън.

„Хайде, маце. Ела по-близо. Сигурно носи бронирана жилетка — помисли си той. — Целѝ се в лицето.“

— Адвокатът? — попита тя. — И него ли са наръгали?

— Да, беше някакъв чернокож затворник. Нарече ме расист. Каза, че щял да ми даде добър урок. — Той държеше главата си наведена, но усети, че тя се приближава. — Джо е ранен тежко. Трябва да му помогнем!

„Още няколко крачки…“

„Ако той е бял и има интелигентен вид — ако няма липсващи зъби и не мирише на урина, — няма ли да се замислите малко повече, преди да дръпнете спусъка?“

Констабъл изстена.

Почувства, че полицайката е съвсем близо.

— Дайте да видя раната — каза тя.

Той стисна здраво молива. Приготви се за скок. Вдигна поглед.

И видя отвора на спрея на сантиметри от очите си.

Тя натисна копчето и струята го удари право в лицето. Сякаш стотици микроскопични иглици се забиха в устата, носа и очите му.

Констабъл закрещя. Полицайката издърпа молива от ръката му и го изрита. Той се просна по гръб.

— Защо го направи? — изкрещя и понечи да се надигне. — Защо?

Тя се поколеба за миг, сетне отново го напръска с изгарящия спрей.

42.

Амелия Сакс остави спрея на масата.

Сержантът в нея малко се замисли, преди да впръска втора струя газ в лицето на Констабъл.

Когато обаче забеляза златния автоматичен молив в ръката му, Сакс патрулиращият полицай със задоволство чу жалното квичене на негодника след повторната употреба на спрея. Тя се отдръпна и двамата надзиратели сграбчиха затворника и го извлякоха навън.

— Лекар! Извикайте лекар. Очите ми! Имам право на лекар!

— Я млъквай бе.

Надзирателите го повлякоха по коридора. Констабъл започна да рита. Те спряха, сложиха му окови на краката и отново го помъкнаха.

Сакс и други двама надзиратели, които бяха притичали, прегледаха Джоузеф Рот. Той дишаше, но беше в безсъзнание и тежко ранен. Сакс реши, че е по-добре да не го местят. Скоро пристигна Бърза помощ и след като тя провери документите им, санитарите се заеха с адвоката. Освободиха дихателните му пътища, обездвижиха врата му, сложиха го на носилка и го изнесоха.

Сакс огледа стаята и преддверието, за да се увери, че Уиър не се е промъкнал незабелязано. Не, сигурна беше, че го нямаше. Излезе и едва след като получи пистолета си от охраната, се почувства по-спокойна. Обади се на Райм и му разказа какво се е случило, сетне добави:

— Констабъл го очакваше, Райм.

— Очаквал е Уиър?

— Така мисля. Беше изненадан, опита да се овладее, но личеше, че чака някого.

— Значи това е замислил Уиър, да освободи Констабъл.

— Така мисля.

— Как ни заблуди. Отвлече вниманието ни към покушението срещу Грейди. Изобщо не си помислих, че ще се опитат да измъкнат Констабъл — измърмори Райм; сетне добави: — Освен ако бягството не е заблуда и истинската задача на Уиър да е убийството.

Тя се замисли:

— Има и такава възможност.

— От Уиър няма и следа, така ли?

— Никаква.

— Добре, отново ще прегледам уликите от ареста, Сакс. Връщай се да ми помагаш.

— Не мога, Райм. — Тя погледна коридора, където се бяха събрали десетина любопитни. — Тук някъде трябва да е. Ще продължа издирването.

Уроците по пиано за деца на „Сузуки“ включват серия от учебници с десетина произведения с нарастваща трудност. Когато ученикът завърши успешно някой от учебниците, родителите обикновено организират малко тържество с приятели, роднини и учителя по музика, на което детето дава кратък рецитал.

Тържеството за „Сузуки: Том трети“ на Кристин Грейди бе предвидено за следващата неделя и тя се упражняваше усилено за малкия си концерт. Седеше в музикалната стая у дома и тъкмо завършваше „Дива река“ на Шуман.

Стаичката беше тъмна и тясна, но Криси обичаше да стои тук. Обзавеждането се състоеше само от няколко стола, етажерка с учебници по музика и лъскаво пиано.

С известно усилие тя изсвири андантето от „Сонатина в до мажор“ от Клементи, сетне започна сонатината на Моцарт, любимото ѝ парче. Изобщо не смяташе, че свири добре. Полицаите в апартамента я разсейваха. Те бяха много мили, усмихваха се и говореха весело за „Междузвездни войни“, „Хари Потър“ и видеоигри, но Криси знаеше, че всъщност никак не им е до смях. Правеха го, за да я успокоят. Престорените им усмивки обаче я плашеха още повече.

Защото, въпреки че не ѝ го казваха, присъствието на полицията в къщата означаваше, че някой иска да направи нещо лошо на татко ѝ. Тя не се тревожеше, че могат да навредят на нея. Боеше се да не би някой лош човек да ѝ отнеме бащата. Искаше ѝ се той да зареже тази работа в съда. Веднъж се беше престрашила да му го каже, но той ѝ отвърна:

— Нали обичаш да свириш на пиано, миличко?

— Да, много.

— Е, и аз много обичам работата си.

— О, добре — отговори тя.

Само че не беше добре. Защото свиренето на пиано не кара хората да те мразят и да искат да те убият. Сега тя се намръщи и се съсредоточи. Повтори един пасаж, после — пак.

Бе научила, че сега трябва да се преместят в друга къща. Само за ден-два, както я увери майка ѝ. Ами ако беше за повече? Ако се наложи да отменят тържеството? Разтревожена, тя се отказа да свири, затвори учебника и понечи да го прибере в чантата си.

„Хей, я виж!“

На пюпитъра бе сложено шоколадче с ментов пълнеж „Йорк“. Не от малките, а голямо, от онези, които се продаваха на касата в супермаркета. Тя се почуди кой го е оставил. Майка ѝ не обичаше някой да яде в музикалната стая и не разрешаваше на Криси да внася никакви сладки или лепливи неща.

Може би беше баща ѝ. Той се чувстваше виновен заради всички полицаи наоколо и защото се наложи да пропуснат рецитала в Нейбърхуд Скул.

Сигурно това беше — тайно лакомство от баща ѝ.

Криси погледна назад към открехнатата врата. По коридора минаваха хора. Тя чуваше как говорят — спокойния глас на милия полицай от Северна Каролина, с чиито двама синове някой ден щеше да се запознае. Майка ѝ изнесе един куфар от спалнята. Мърмореше недоволно:

— Това е лудост. Как не можете да го намерите? Той е само един. А вие сте стотици. Не разбирам.

Криси се облегна на стола, разопакова шоколадчето и бавно го изяде. Когато свърши, внимателно разгледа пръстите си. Да, по тях бе останал шоколад. Трябваше да отиде в банята и да ги измие. Щеше да хвърли обвивката в тоалетната и да пусне водата, за да не разбере майка ѝ. Това се нарича „заличаване на следите“, беше го научила от едно детективско предаване, което родителите ѝ не позволяваха да гледа, но тя от време на време успяваше да се промъкне.

Роланд Бел бе завел без проблеми Чарлс Грейди в апартамента, където жена му вече събираше багажа за преместването в тайната квартира на полицията в Мъри Хил. Детективът спусна щорите и каза на семейството да не се приближават до прозорците. Това увеличи тревогата им, но неговата цел не беше да ги успокоява. Задачата му бе да ги пази от убиеца.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше Райм:

— Наред ли е всичко?

— Тип-топ — отвърна Бел.

— Констабъл е поставен под строга охрана.

— И сме сигурни в надзирателите, нали?

— Амелия каза, че Уиър може да е способен, но надали чак толкова, че да се преобрази в двойник на Шакил О’Нийл.

— Добре. Как е адвокатът?

— Рот ли? Жив е. Пребит е лошо. Още…

Райм замълча; при него някой заговори. На Бел му се стори, че чува тихия глас на Мел Купър.

След секунда Райм отново заговори по телефона:

— Още преглеждам уликите от градския арест. Засега нямам конкретни предположения. Имаме обаче развитие. Бединг и Сол са намерили стаята в „Ланам армс“, от която е ключът.

— На кого е регистрирана?

— Фалшиво име и адрес, но служителката на рецепцията каза, че гостът отговарял напълно на описанието на Уиър. При огледа са намерили използвана спринцовка зад шкафчето. Не сме сигурни, че е оставена от Уиър, но предполагаме, че е от него. Мел откри следи от шоколад и захароза по иглата.

— Захароза — това захар ли е?

— Да. А в самата спринцовка има следи от арсеник.

— Значи е инжектирал отровата в нещо сладко.

— Така изглежда. Попитай Грейди дали напоследък не са получавали бонбони или шоколад.

Бел предаде въпроса на прокурора и съпругата му и те поклатиха глави, удивени от въпроса.

— Не, не държим сладко в къщата — отвърна жената.

Райм попита:

— Каза, че ви изненадал, като проникнал в апартамента на Грейди този следобед, нали?

— Да. Очаквахме да го заловим във фоайето, мазето или на покрива. Не сме очаквали да влезе през главния вход.

— Къде отиде, след като влезе?

— Направо в хола. Изненада всички.

— Значи е имал време да остави шоколада в кухнята.

— Не, не и в кухнята. Двамата с Лон бяха там.

— В коя друга стая може да е влизал?

Бел зададе въпроса на Грейди и жена му.

— Какво става, Роланд? — попита прокурорът.

— Линкълн е открил нови улики и смята, че Уиър може би се е опитал да внесе отрова в дома ви. Инжектирал я е в някакво шоколадче. Не сме сигурни, но…

— Шоколадче ли? — попита тих глас.

Всички се обърнаха към момиченцето, взряло се в детектива с разширени от страх очи.

— Криси? — попита майка ѝ. — Какво има?

— Шоколадче ли? — прошепна отново детето.

От ръката ѝ падна хартиена обвивка; и тя заплака.

Бел стоеше пред сградата, в която се намираше апартаментът на Чарлс Грейди, и се вглеждаше в лицата на минувачите.

По тротоара вървяха десетки хора.

Дали един от тях не беше Уиър?

Или някой друг от проклетия Патриотичен съюз?

Линейката пристигна и от нея скочиха двама санитари. Преди обаче да ги допусне вътре, детективът провери документите им.

— За какво е всичко това? — попита обидено единият.

Бел не му отговори, а извика:

— Добре, изнесете я.

Огледа колите на улицата, минувачите, прозорците на близките сгради. Когато се увери, че е чисто, изсвири на Луис Мартинес и едрият полицай изведе детето и го качи в линейката заедно с майка му.

Криси още не показваше симптоми на отравяне, но беше пребледняла и плачеше. Бе изяла някакво шоколадче с ментов крем, което се беше появило по неизвестен начин в музикалната стая. Бел бе сигурен, че е оставено от Уиър. За детектива това беше най-голямото злодеяние — убийството на деца — и макар че за момент се бе поддал на сладките приказки на Констабъл, сега ясно си даваше сметка за пълната безскрупулност на хората от Патриотичния съюз.

Културни различия ли? Расово разделение? Не. Хората се деляха само по един признак — на добри и злодеи.

Ако момиченцето умре, Бел лично щеше да се погрижи и Уиър, и Констабъл да получат заслуженото наказание за делата си — смъртоносна инжекция.

— Не се бой, миличка — каза той на Криси, докато един от санитарите измерваше кръвното ѝ налягане. — Всичко ще се оправи.

Момиченцето изхлипа. Той погледна майката, чието загрижено изражение не можеше да скрие ужасяващата тревога.

Детективът се свърза с болницата, към която ги караха.

— Пристигаме след две минути — каза на главната лекарка. — Слушайте внимателно. Искам кабинетът за лечение на отравяния и пътят към него да бъдат разчистени. Не искам никой да се мотае наоколо, ако няма служебен пропуск.

— Не е възможно, детективе. Това е много оживено крило на болницата.

— По този въпрос съм бетон, госпожо.

— Какво сте?

— Непоклатим. Един въоръжен престъпник се опитва да убие момичето и родителите му. Ако видя някого без служебен пропуск, моментално ще го арестувам.

— Това е спешно отделение, детективе — отвърна упорито жената. — Знаете ли колко хора има пред мен сега?

— Не знам, госпожо, но си представете всички тези хора легнали на земята и с белезници. Такава ще бъде гледката, ако не се разкарат, преди да се появим. А това ще бъде след две минути.

43.

— Случаите сменят цвета си.

Чарлс Грейди седеше прегърбен на един оранжев пластмасов стол в чакалнята на спешното отделение и гледаше втренчено зеления линолеум, изтъркан от краката на хиляди отчаяни хора.

— Криминалните случаи имам предвид.

Роланд Бел седеше до него. Огромното тяло на Луис закриваше близката врата. На входа на оживения коридор стоеше друг член на Отряда за бързо реагиране, Греъм Уилсън, хубав мъж с остър поглед, който забелязваше скрити оръжия, сякаш имаше рентгенови очи.

Съпругата на Грейди и други двама полицаи бяха придружили Криси в самото спешно отделение.

— Навремето имах един преподавател — продължи Грейди. — Беше прокурор, после съдия. Веднъж ни каза, че през цялата си практика не е виждал нито един черно-бял случай. Всичките били с различни разцветки на сивото. Имало много тъмносиво или много светлосиво. Но всичките били сиви.

Бел погледна по коридора към импровизираната чакалня, оградена от дежурната сестра за наранените скейтбордисти и велосипедисти. Както бе наредил, тази част на болницата беше разчистена.

— Когато обаче лично си замесен в случая, той променя цвета си. Става черно-бял. Независимо дали си обвинител, или защитник, сивото изчезва. Твоята страна става само бяла, а другата — сто процента черна. Добро и зло. Преподавателят ми казваше, че трябва да се пазим от това. Трябва да си напомняме, че случаите всъщност са сиви.

Бел забеляза един санитар. Младият латиноамериканец изглеждаше безопасен, но детективът кимна на Уилсън и той спря служителя и провери служебния му пропуск.

Криси беше в операционната вече петнайсет минути. Защо никой не излизаше да каже поне какво е състоянието ѝ?

Грейди продължи:

— Обаче знаеш ли, Роланд? През всички тези месеци, откакто разкрихме заговора в Кантон фолс, аз виждам случая „Констабъл“ в черно и бяло. Нито веднъж не съм помислил, че може да е сив. Преследвах го с всички средства. — Прокурорът се засмя мрачно; погледна към коридора и усмивката му помръкна. — Къде, по дяволите, е този лекар?

Отново сведе глава.

— Но може би, ако го бях видял в сиво, може би, ако не го бях преследвал толкова ожесточено, ако бях допуснал повече компромиси, той нямаше да наеме Уиър. Можеше да не…

Той кимна към мястото, където беше изпратил дъщеря си. Задави се и заплака тихо.

— Мисля, че преподавателят ти не е бил прав, Чарлс — каза Бел. — Поне за случаите с такива като Констабъл. Хора, които вършат подобни неща… човек не може да бъде „сив“ с тях.

Грейди избърса лицето си.

— Твоите момчета, Роланд. Били ли са някога в болница?

Само когато бяха отишли да видят майка си малко преди смъртта ѝ, помисли си Бел, но не го каза.

— Няколко пъти. Все за дребни неща: натъртвания и ожулвания от бейзбола.

— В такива случаи си мислиш, че полудяваш — отбеляза Грейди и отново погледна към празния коридор. — Направо си мислиш, че полудяваш.

След няколко минути в коридора настъпи раздвижване. Един лекар със зелена престилка забеляза Грейди и бавно се приближи. По лицето му не се четеше нищо.

— Чарлс — рече Бел.

Въпреки че седеше с наведена глава, прокурорът вече бе забелязал лекаря.

— Черно и бяло — прошепна. — Боже мили.

Изправи се, за да посрещне медика.

Линкълн Райм гледаше през прозореца към вечерното небе. Телефонът иззвъня.

— Команда, вдигни телефона.

Щрак.

— Да?

— Линкълн. Роланд е.

Мел Купър се обърна със сериозно изражение. Двамата знаеха, че Бел е в болницата с Кристин Грейди и родителите ѝ.

— Как е?

— Добре.

Купър затвори очи за миг, сякаш благодареше мислено на Бога. Райм си отдъхна.

— Няма ли отрова?

— Не. Било е обикновено шоколадче. Няма и молекула отрова.

— Значи и това е за отвличане на вниманието.

— Така изглежда.

— Но какво, по дяволите, означава? — попита тихо Райм, повече себе си, отколкото Бел.

— Готов съм да се обзаложа, че Уиър отново иска да насочи вниманието ни към Грейди — отвърна детективът. — Това означава, че ще опита нещо друго, за да измъкне Констабъл. Все още е някъде в съда.

— Тръгвате ли към тайната квартира?

— Да. С цялото семейство. Ще останат там, докато хванем убиеца.

„Докато? Защо не ако?“

Връзката прекъсна. Райм се извъртя с количката си и се приближи до таблицата с уликите.

„Ръката е по-бърза от окото.“

„Само че не е.“

Какво бе замислил майсторът илюзионист Ерик Уиър?

Райм почувства болезнено напрежение в мускулите на врата си. Погледна през прозореца и се замисли над загадката, пред която бяха изправени.

Хобс Уентуърт, снайперистът, беше мъртъв и Грейди и семейството му бяха в безопасност. Констабъл очевидно бе очаквал да го измъкнат от стаята за разпити, но Уиър не беше направил опит да го освободи. Изглеждаше, че плановете на Фокусника са се провалили.

Райм обаче не можеше да приеме този очевиден извод. С мнимото отравяне на Кристин Грейди убиецът беше отклонил вниманието им от съдебната сграда и Райм прие предположението на Бел, че Уиър ще направи нов опит да освободи Констабъл. Или целта му бе друга — може би се канеше да убие Констабъл, за да не му даде възможност да свидетелства.

Тревогата го измъчваше. Райм отдавна се беше примирил, че никога няма да залови пряко някой престъпник. За сметка на това обаче умът му действаше безотказно. Седнал неподвижно в инвалидната количка или легнал, той бе в състояние да предвиди ходовете на преследваните.

Само в случая с Ерик Уиър — Фокусника, това не му се удаваше. Този човек бе посветил цялата си душа на измамата.

Райм се замисли дали няма друг начин да достигне до отговорите на неразрешимите въпроси в това разследване.

Сакс, Селито и Отрядът за бързо реагиране претърсваха сградите на ареста и съда. Кара беше в цирка и разпитваше Кадески. Том се опитваше да намери Китинг и Лосър, бившите асистенти на престъпника, за да провери дали Уиър не се е свързал с тях отново и дали няма да си спомнят някоя важна подробност. Специален екип претърсваше сградата, където се беше самоубил Хобс Уентуърт, а лабораториите във Вашингтон още анализираха изкуствената кръв.

Какво можеше да стори Райм, за да предвиди следващите ходове на Уиър?

Само едно.

Той реши да опита нещо, което не беше правил от години.

Лично да извърши един оглед. Това претърсване започна от входа на градския арест и го преведе през лабиринт от коридори, озарени от зеленикава луминесцентна светлина; покрай ъгли, очукани с годините от безброй колички с инструменти и провизии; през килери и складове в опит да долови стъпките на Ерик Уиър — и да прочете мислите му.

Тази разходка, разбира се, той предприе със затворени очи, само в мислите си. Въпреки това тя му стори най-уместният способ за преследване на „изчезнатия“ човек.

Светофарът светна зелено и Малерик потегли.

Мислеше за Андрю Констабъл, фокусник в собствената си област, както се беше изразил Джеди Барнс. Като менталист Констабъл можел за секунди да прецени човек и да възприеме поведение, с което да го предразположи. Да повдигне духа му с хумор, мъдрост, разбиране. Да заеме разумна, съчувствена позиция.

Да го прати за зелен хайвер.

Наивници не липсваха. Човек би си помислил, че никой няма да се хване на глупостите на групировки като Патриотичния съюз. Но както бе казал великият импресарио П. Т. Барнъм, всяка минута на земята се ражда по един малоумник.

Докато караше по вечерните улици, Малерик си мислеше развеселено за удивлението, което Констабъл сигурно изпитваше в момента. Част от плана за бягството изискваше Констабъл да зашемети адвоката си. Преди няколко седмици в ресторантчето в Бедфорд Джънкшън Джеди Барнс бе отбелязал:

— Е, господин Уиър, Рот е евреин. Андрю с удоволствие ще му причини болка.

— Това не ме интересува — отговори Уиър. — Ако иска, да го убие. Това няма да се отрази на плана ми. Просто искам да се погрижи за него. Да го извади от строя.

Сега си представяше растящата паника в сърцето на Констабъл, застанал до изстиващото тяло на Рот в очакване Уиър да се появи и да го освободи — което, разбира се, нямаше да стане.

Вратата на стаята щеше да се отвори и десетина надзиратели щяха да извлекат затворника и да го върнат в килията. Процесът щеше да протече по план и Андрю Констабъл, Барнс, Уентуърт и всичките останали селяци от бандата им изобщо нямаше да разберат как са ги използвали.

Докато чакаше на поредния светофар, той се почуди как ли върви разсредоточаването. „Отровеното момиченце“ — мелодраматичен и леко изтъркан номер, но Уиър знаеше от личен опит, че публиката най-лесно се хваща на очевидното. Това, разбира се, не бе най-майсторското разсредоточаване в света, защото не беше сигурно, че полицията ще намери спринцовката в хотелската стая. Не можеше да е сигурен, че момиченцето или кой да е друг ще изяде шоколадчето. Райм и хората му обаче бяха толкова способни, че най-вероятно щяха да намерят подхвърлената улика и веднага да си направят ужасяващото заключение. Сетне щяха да открият, че в шоколадчето не е имало никаква отрова.

Какво щяха да си помислят тогава?

Че има друго отровно шоколадче?

Или че това е поредното разсредоточаване, отклоняващо вниманието им от градския арест, където Малерик можеше наистина да планира бягството на Констабъл?

Накратко, полицията щеше да изпадне в пълно объркване, без ни най-малка представа какво се случва.

Е, това, което се случва през последните два дни, почитаема публика, е върховно представление със съвършена комбинация от физическо и психологическо разсредоточаване.

Физическо — с насочването на вниманието на полицията към апартамента на Грейди и градския арест.

Психологическо — с пренасочването на подозренията от истинския мотив на Малерик към правдоподобната цел, която Линкълн Райм гордо си мислеше, че е отгатнал: убийството на Грейди и бягството на Андрю Констабъл. Щом започнат да мислят в тази посока, полицаите изобщо нямаше да заподозрат истинския план на Уиър.

А той нямаше абсолютно нищо общо със случая „Констабъл“. Всички илюзионистки атаки над първите три жертви, които олицетворяваха циркови професии, обувката с кучешките косми, споменаването на пожара в Охайо и връзката със „Сирк фантастик“… всичко убеждаваше преследвачите му, че целта му не може да е отмъщение срещу Кадески, защото това, както бе казал самият Линкълн Райм, беше прекалено очевидно. Трябваше да има някаква друга цел.

Ала той нямаше.

Сега, облечен като санитар от Бърза помощ, той вкара бавно линейката през товарния вход на шатрата, в която се помещаваше световноизвестният „Сирк фантастик“.

Спря под трибуните, слезе и заключи колата. След опасността от бомба през деня присъствието на линейката изглеждаше съвсем нормално — абсолютно естествено, както би се изразил един илюзионист.

Ето, почитаема публика, това е вашият илюзионист, макар че вие още не го виждате.

Той е Изчезнатият човек, стои пред вас, но е невидим.

Никой не обърна внимание на микробуса, който не беше никаква линейка, а пълна имитация. Уиър беше купил колата преди няколко месеца и я бе преустроил. Беше заменил медицинското оборудване с десетина пластмасови бидона, съдържащи два тона бензин и свързани с прост детонатор, който скоро щеше да избухне и да залее сцената, купола и повече от 2000 зрители със смъртоносна горяща течност.

Между тях бе и Едуард Кадески.

Спомняте ли си, господин Райм, за разговора ни при представянето на „Овъгленият човек“? Думите ми не бяха празни приказки. Кадески и „Сирк фантастик“ съсипаха живота и отнеха любовта ми. Сега аз ще го унищожа. Отмъщението е главната ми цел.

Без никой да му обърне внимание, илюзионистът излезе с небрежна походка в парка. Смяташе да се преоблече и да се върне с нова дегизировка като един от зрителите, за да може да се наслаждава отблизо на представлението.

44.

Семейства, групи приятели, влюбени двойки, деца спокойно влизаха под купола на цирка, намираха местата си, заемаха партера и ложите, бавно се превръщаха от индивиди в онова странно същество, наречено публика, различаващо се коренно от съставните си части.

„Метаморфоза…“

Кара се обърна към един пазач:

— Чакам тук от известно време. Имате ли представа къде може да е господин Кадески? Много е важно.

Не, той нямаше представа. Другите двама, които попита — също.

Тя хвърли поглед на часовника си. Сърцето ѝ се свиваше. Представи си майка си, легнала в стаята в старческия дом — как се оглежда, осенена от моментна яснота на мислите, и се чуди къде е дъщеря ѝ. На Кара ѝ се плачеше. Знаеше, че трябва да остане, да направи всичко, което бе по силите ѝ, за да спре Уиър, но в същото време отчаяно копнееше да седи до леглото на майка си.

Тя отново погледна яркоосветената зала. Артистите чакаха отстрани, готвеха се за откриване на представлението, преобразени със зловещите си средновековни маски. Децата в публиката също държаха такива маски — скъпи сувенири от будките отвън. С дебели и криви носове. Хлапетата се оглеждаха, възбудени и радостни. Но в движенията на някои се четеше тревога. Маските и необичайните декори вероятно създаваха впечатление за сцена от филм на ужасите. Кара обожаваше да играе пред деца, но знаеше, че трябва да се внимава. Те живеят в различна действителност от тази на възрастните и актьорът може лесно да разруши чувството им за спокойствие. В представленията пред деца тя изпълняваше само смешни трикове и често събираше малчуганите след това, за да им издаде някой чалъм.

Гледаше омагьосаните лица на зрителите, чувстваше възбудата, очакването… Дланите ѝ се потяха, сякаш самата тя щеше да излезе на сцената. О, какво не би дала да седи в този момент в гримьорната! Радостна, уверена, но неспокойна, с разтуптяно сърце в очакване на последната минута преди началото. Нищо не можеше да сравни с това усещане.

Тя се засмя тъжно. Ето, беше влязла в „Сирк фантастик“.

Но като вестоносец.

Чудеше се: „Достатъчно ли съм добра?“ Въпреки думите на Дейвид Балзак понякога тя си мислеше, че е. Поне толкова добра, колкото, да речем, Хари Худини в началото на кариерата си — единствените измъквания по време на първите му представления влизали в репертоара на зрителите, които напускали залите отегчени или ядосани, че им показват такива изтъркани фокуси. Робер-Худен се чувствал толкова неловко на своите първи представления, че вместо да забавлява публиката с трикове, показвал механични играчки.

Но докато гледаше пространството зад сцената, към стотиците артисти, които играеха от деца, в ушите ѝ отново прозвуча строгият глас на Балзак: „Рано е, рано е, рано е…“ Тя намираше в тези думи както разочарование, така и успокоение. Накрая реши, че той има право. Той беше майсторът, тя — чиракът. Трябваше да му има доверие. Още година-две. Чакането си струваше.

Освен това трябваше да се погрижи за майка си…

Която в момента може би седеше в леглото и си бъбреше с Джейнин, чудеше се къде е дъщеря ѝ — дъщерята, която я беше изоставила в тази съдбовна нощ, когато е трябвало да бъде до нея.

Помощничката на Кадески се появи на стълбите и ѝ махна.

Дали Кадески бе дошъл? Дано да беше…

Младата жена обаче каза:

— Той току-що се обади. Дава интервю за някаква радиостанция и ще закъснее. Скоро ще дойде. Онази е неговата ложа. Изчакайте го там.

Кара кимна и обезкуражена, отиде, където ѝ беше посочила жената. Отново огледа публиката. Магическото превръщане бе завършило. Всички места бяха заети. Децата, мъжете и жените се бяха превърнали в публика.

Дум.

Кара подскочи от силното, глухо кънтене, което прозвуча под купола.

Светлините угаснаха, залата потъна в пълен мрак, нарушен само от червеното сияние на аварийните изходи.

Дум.

Тълпата утихна.

Дум… дум… дум.

Тъпанът биеше бавно. Кара чувстваше вибрациите на звука с тялото си.

Дум… Дум…

Един ярък прожектор освети центъра на арената, където стоеше Арлекин с костюм на черни и бели карета и маска със същия рисунък. Държеше дълъг жезъл високо над главата си, огледа се злобно.

Дум.

Той излезе напред, закрачи по края на арената и зад него се образува дълга процесия. Други герои от комедия дел арте, а също призраци, феи, принцеси и принцове, магьосници. Някои вървяха, други танцуваха, трети се въртяха бавно, четвърти стъпваха на високи кокили с лекотата, с която други хора вървят по улицата, пети се возеха в каруци и колесници, украсени с тюл, пера, дантели и мънички светещи крушки. Всички стъпваха в такт с тъпана.

Дум… дум…

Лицата им бяха закрити с маски, боядисани в бяло, черно, сребристо или златисто, изпъстрени с блестящи петънца. Жонглираха с топки, носеха сфери, бенгалски огън, свещи, фенери, разпръскваха бели конфети като снежинки.

Тържествени, царствени, игриви, зловещи.

Дум…

Едновременно средновековен и футуристичен, парадът хипнотизираше. И ясно показваше едно: каквото и да съществуваше навън, тук то не беше реално. Зрителят можеше да забрави всичко, което знае за живота, за човешката природа, за самите закони на физиката. Сърцата биеха не в собствения си ритъм, а в такт с тъпана; душата вече не принадлежеше на тялото — тя маршируваше в неземния парад към света на илюзорното.

45.

Вече сме на финала на нашето представление, почитаема публика.

Време е за най-зрелищния ни и противоречив номер. Една вариация на „Горящото огледало“.

В представлението ни този уикенд видяхте номера, създадени от знаменити илюзионисти като Хари Худини, П. Т. Слъбит и Х. Търстън. Ала дори те не са се престрашавали да покажат „Горящото огледало“.

Нашият изпълнител е попаднал в самия ад, заобиколен е от пламъци, които го приближават неумолимо — и единственото му спасение е една тясна вратичка, преградена от огнена завеса.

Ала тази вратичка, разбира се, може да не е никакъв изход.

Може би тя е само илюзия.

Аз ви предупредих, почитаема публика, че най-скорошният опит за пресъздаване на този номер завърши трагично.

Знам, защото лично бях там.

Затова, моля ви, за ваше собствено добро, огледайте се за миг и се замислете какво бихте сторили, ако стане такова нещастие…

Но не, твърде късно е за това. Може би единственото, което ви остава сега, е просто да се молите.

Малерик се беше върнал в Сентрал Парк и стоеше под едно дърво на петдесетина метра от сияйния бял купол на цирка.

Отново носеше брада, анцуг и поло с висока яка. Изпод шапката му от десеткилометровия маратон на Манхатън се подаваха кичури руса коса. Фалшиви петна от пот по дрехите му свидетелстваха за сегашното му превъплъщение — в ролята на нисш служител в голяма финансова компания, излязъл за вечерния си крос. Беше спрял да си поеме дъх и гледаше разсеяно към цирка.

Изглеждаше съвършено естествено.

Беше необикновено спокоен. Това му припомни онзи момент непосредствено след пожара в Охайо, когато още не си беше дал сметка за пълните последствия от нещастието. Докато всяка логика говореше, че би трябвало да крещи, той стоеше неподвижно. В един вид емоционална кома. Сега се чувстваше по същия начин, слушаше музиката — басовите тонове се усилваха допълнително от брезента на шатрата. Чуваха се приглушени ръкопляскания, смях, удивени възгласи.

През изпълнителската си кариера той рядко бе имал сценична треска. Когато знаеш номера си, когато си се упражнявал достатъчно, от какво има да се притесняваш? Сега обаче се чувстваше нервен. Всичко бе толкова добре планирано, та той беше сигурен, че представлението ще мине според плана. Огледа купола в последните няколко минути на съществуването му и видя два силуета точно пред големия товарен вход, през който беше вкарал линейката. Мъж и млада жена. Разговаряха, доближили глави заради силната музика.

Да! Мъжът беше Кадески. Малерик се опасяваше, че директорът няма да дойде за взрива. Жената бе онази, която беше видял у Линкълн Райм. Момичето с късата коса.

„Аз съм илюзионистка…“

„Така само си мислиш“ — рече си подигравателно Малерик.

Кадески посочи към входа и двамата влязоха. Малерик изчисли, че не би трябвало да са на повече от десетина крачки от линейката.

Погледна часовника си. Почти беше време.

А сега, приятели, почитаема публика…

Точно в девет часа входът на купола избълва огнен език. След миг пламъците плъзнаха по брезента, поглъщайки пейки, публика, декори. Музиката секна рязко и се смени с писъци; тъмни кълба дим заизлизаха от върха на купола.

Той се наведе напред, хипнотизиран от гледката.

Димът се сгъсти, писъците се усилиха.

Малерик с мъка се сдържа да не се усмихне неестествено и отправи мълчалива молитва. Той не вярваше в никое божество; отправи благодарността си към духа на Хари Худини, неговия идол и светец за всички илюзионисти.

Наоколо зазвучаха възгласи на уплаха и викове, минувачите около него се втурнаха да помагат. Малерик изчака още малко, но знаеше, че паркът скоро ще се изпълни с полицаи. Със загрижен вид той извади мобилния си телефон и си даде вид, че се обажда в пожарната. Така се оттегли към улицата. Все пак не се сдържа да не погледне за последен път. Обърна се и се взря в големите знамена пред купола, полузакрити от дима. На едното от тях Арлекин протягаше напред разтворените си длани.

Гледайте, почитаема публика, в ръцете ми няма нищо.

Само че също като фокусник Арлекин държеше нещо — нещо скрито между пръстите му.

И единствено Малерик знаеше какво е то.

Коварният Арлекин криеше смърт.