Никога не казвай никога

11. Няма нищо по-хубаво от заплаха в два сутринта

Няколко минути по-късно Ема вече тичаше по тротоара към къщата на Мърсърови. Дървото пред спалнята на Сътън нямаше достатъчно ниски клони, за да се изкатери обратно по него, така че й оставаше единствено входната врата.

Ключът се намираше под големия камък до дивата череша — на същото място като първата нощ, когато Ема влезе за пръв път в къщата на семейство Мърсър. Тя го пъхна в ключалката, молейки се на ум алармата да не е включена. Ключът се превъртя. Тишина. Бинго.

Вратата се отвори и Ема се шмугна вътре. Климатикът беше пуснат на максимум и влажната й кожа настръхна от студа. Бледата светлина от уличните лампи се отразяваше в стъклата на семейните портрети. Визитката на детектив Куинлън лежеше на масичката до вратата, където по-рано през деня я беше оставила майката на Сътън. Ема докосна китката на ръката си, припомняйки си чувствата, които беше изпитала, когато на това място се бяха озовали итъновите пръсти. Тя затвори очи и облегна чело на стената.

Какво ти става?, исках да извикам аз. Защо не го целуна?

Скръц. Ема замръзна. Стъпка ли беше това?

Скръц. Скръъъц. По пода на коридора се плъзна сянка. Стъпките се приближаваха все повече и накрая се появи Лоръл. Ема отскочи назад, преглъщайки писъка си.

— Леле! — Лоръл вдигна ръце. — Някой е станал много нервен! — Тя се вгледа в Ема. — Защо си цялата мокра?

Ема наведе глава и огледа мократа блузка, която беше прилепнала към тялото й. По гърба й се стичаха водни капки.

— Току-що си взех душ — отвърна тя.

— Заедно с дрехите?

Ема отиде в дамската тоалетна и подсуши лицето си със зелената кърпа за ръце. Когато погледна към отражението си, тя видя, че Лоръл я гледа в огледалото. Дали ги беше видяла заедно с Итън в басейна? Дали беше чула разговора им? Тя ли ги беше осветила с фаровете на колата си?

Струваше ми се напълно възможно. От проблясъците за миналото ми знаех, че Лоръл е паразит, навира си носа навсякъде и шпионира. Не знам защо я бяхме допуснали в „Играта на лъжи“, но знаех, че съм против. Дълбоко в себе си усещах, че ревнувам. Лоръл беше истинска дъщеря на родителите ми и те очевидно я обичаха повече от мен. Не исках и приятелите ми да я обичат повече от мен.

Лоръл влезе в тоалетната и седна върху капака на тоалетната чиния.

— И кога смяташе да ми кажеш?

— Кое? — Ема се престори на заинтригувана от мъничките калъпчета сапун, подредени по ръба на умивалника.

— За това с кого се виждаш. С кого разговаря отвън.

Нервите на Ема се изопнаха. Значи Лоръл ги беше видяла. И ако тя беше убийцата на Сътън, ако знаеше, че Ема е с Итън, то тогава и той се намираше в опасност.

— Не знам за какво говориш. — Гласът й леко потрепна.

— Стига де — сопна й се Лоръл. — Ходиш с някой на име Алекс, нали?

Алекс? Кърпата се изплъзна от ръцете на Ема, докато тя се опитваше да се сети за някого на име Алекс в „Холиър“. Единственият Алекс, когото познаваше, беше приятелката й от Хендерсън…

— Видях есемеса в курса по грънчарство — каза Лоръл, скръсти ръце и погледна към Ема в огледалото. — Някой си Алекс ти беше писал. Мислел си за теб. — Очите й проблеснаха. — С него ли изчезна от купона, а?

Ема усети, че й се завива свят.

— Алекс е момиче — изтърси тя.

— А-ха. — Лоръл завъртя очи. — Кога ще започнеш отново да ми вярваш? — попита тихо тя.

Между тях съществуваше някаква болезнена напрегнатост, която Ема не можеше да схване напълно. Сътън беше наранила Лоръл в миналото — Ема беше сигурна в това, — но по всичко личеше, че Лоръл също бе наранила Сътън.

— Тя е момиче. — Ема рязко се обърна, удряйки хълбока си в умивалника. — Освен това… не е хубаво да ми надничаш в телефона.

Лоръл наведе глава и й се усмихна многозначително.

— Все едно ти не надничаш непрекъснато в моя? Та кой е този Алекс? Някой от гимназия „Валенсия“? От университета? Да не сте се къпали голи? Добре, че Полсънови са на Хаваите!

— Не съм била в басейна — отвърна Ема, но след това се огледа. Капчици вода се ръсеха от мократа коса по раменете й. Тя вонеше на хлор. — Добре де. Хубаво. Плувах в басейна. Но бях сама.

Лоръл прокара пръсти по надписа от ковано желязо върху тоалетната масичка „ЖИВЕЙ, СМЕЙ СЕ И ОБИЧАЙ“.

— Защо не ми кажеш истината? — попита тя обидено. — Няма да кажа на никого. Обещавам. Мога да пазя тайна.

Ема наведе поглед. Единственият човек в Тусон, на който можеше да се довери, беше Итън.

— Кълна се, че бях сама в басейна. Беше ми горещо, не можех да заспя… това е. И Алекс е момиче, с което се запознах на тенис лагера. — Дано Сътън наистина да беше ходила на лагер… и дано Лоръл не беше отишла с нея. След това, опитвайки се да изглежда раздразнена и надменна, тя бутна Лоръл настрани и излезе в коридора.

— Сътън, почакай.

Ема се обърна. Лоръл стоеше зад нея, разтеглила устни в опасна усмивка.

— Знам, че ме лъжеш. Или ще ми кажеш всичко, или…

Думите й увиснаха във въздуха.

— Или какво?

Лоръл стоеше толкова близо до нея, че Ема можеше да помирише лимоновия й шампоан. Раменете й бяха полегати и силни. Едрите й ръце бяха подпрени на хълбоците. Изведнъж Ема си припомни онази ужасна нощ в дома на Шарлът, когато някой я хвана отзад и едва не я удуши. Лоръл беше по-висока от Ема, почти колкото човека, който я беше нападнал. А и от нея се излъчваше сила, увереност, която караше Ема да си мисли, че е способна да извърши убийство. Та нали беше видяла в клипа как Лоръл яростно души Сътън.

Лоръл пристъпи още по-близо. Ема потрепна и отмести поглед от нея.

— По-добре ми кажи какви ги вършиш или ще направя нещо, което наистина ще ти изкара акъла. Смяташ, че номерът с влака е смешен? Ами ако разкажа всичко за него на мама и татко? Ако им разкажа, какво наистина се случи?

Ема отстъпи изненадана. Моля те, кажи ми какво наистина се случи, помисли си тя. Но Лоръл й обърна гръб и тръгна нагоре по стълбите, оставяйки Ема сама в мрака.