Нинджа (Част II)

Уест Бей Бридж, Ню Йорк ситиЛятото, в наши дни

— Не, не! — засмя се тя. — Стига вече!

После се втурна към него, вместо да бяга както обикновено, хвърли се напред през пясъчната дюна, хвана го за глезените и рязко го дръпна.

Просната върху него, тя отново се засмя, а Никълъс изплю пясъка от устата си и се обърна по гръб.

— Много смешно! — промърмори той.

Тя се хвърли отгоре му и двамата се търкулнаха по влажния пясък. Хладният морски ветрец рошеше косите им, лампата пред къщата хвърляше спокойна, леко разсеяна от изпаренията светлина.

Лицето й беше на сантиметри от неговото, очите й бяха широко разтворени. Толкова широко, че той ясно виждаше червеникавите точици в тях, проблясващи на светлината. Дългата й коса беше като мост между телата им. Деликатните й пръсти бяха върху бузите му, докосването им беше леко и твърдо като докосване на опитен скулптор.

— Не искам да си тъжен, Никълъс — меко продума тя.

Той леко я целуна вместо отговор.

— Тук съм.

— Зная. За мен това означава страшно много — вече сериозно промълви тя, изоставила игривото поведение. — Имах много време да размишлявам… за всичко…

— В леглото?

— Не, във водата — тръсна глава тя, после горчиво се усмихна: — Пред очите ми не премина лентата на собствения ми живот, както можеше да се очаква… В един момент си мислех, че вече никога няма да изплувам, но в съзнанието ми беше само ти… Нищо особено… Просто се запитах какво ли ще е никога вече да не те видя… — Очите й бяха толкова близо до лицето му, че изглеждаха някак разфокусирани. Въпреки близкото разстояние той едва долавяше шепота на устните й: — Страх ме е — преглътна с мъка тя. — Страх ме е от това, което ти говоря! Едно е да осъзнаваш чувствата си, но съвсем друго да ги кажеш гласно… — Очите й не се отделяха от лицето му. — Обичам те! Когато съм с теб, не мога да мисля за нищо друго! Иначе обичам да ходя на разни места, да се срещам с хора… Но всичко това изчезва, когато съм с теб! Зная, че звучи детински и сантиментално, но…

— Сантиментално — да — засмя се той, — но не и детински. Но какво толкова страшно има в това да си сантиментален? Аз също съм такъв, макар че по света останала малко хора като нас…

Ясните й очи изпитателно пробягваха по лицето му.

— Ти обичаш ли ме, Ник? Отговори ми честно, не се страхувай, че ще ме нараниш. Просто искам да зная истината…

Той объркано замълча. В съзнанието му се блъскаха приятни и болезнени спомени, знаеше, че Юкио все още не е забравена. Имаше чувството, че е пъстърва, която се бори с всички сили с течението на бурен поток, нагоре, към извора… Но аз не съм риба, защо правя това? Срещу какво се боря, дявол да го вземе? Защо то е толкова важно?

Усещаше, че отговорите на тези въпроси се крият дълбоко в съзнанието му, стига да можеше да ги изрови оттам. Продължаваше да го боли от ритника на Кроукър в ресторанта, едновременно с това се ядосваше, че обръща толкова внимание на подобни неща. Ами ако Кроукър се окаже прав? Колко дълбоко е засегнат от смъртта на Тери и Айлин? Разбира се, че е засегнат, не е машина! Но сълзи липсваха, подобно на майка си, той скърбеше по по-друг начин… Контролираше се твърде строго, за да позволи да проличат емоциите му. Същевременно този железен контрол потискаше част от дълбоката му същност и заплашваше да го унищожи. Без да е наясно със себе си, той не е в състояние да контролира никаква ситуация, не може да бъде господар на нищо — нито на светлината, нито на мрака. Тази мисъл го накара да подскочи, сякаш някой го беше сръгал в ребрата. В дъното на съзнанието му се появи една смътна идея и заплющя като знаме на вятъра…

— За какво мислиш?

Очите му се фокусираха и той отново видя лицето й — бледо и загрижено.

— Не трябва да правиш жертви — промълви той. — Нито за мен, нито за когото и да било! Това е опасно!

— Вече не правя никакви жертви! Край! И на теб нищо няма да дам, преди да съм абсолютно сигурна, че го искам! — Очите й блестяха в мрака като малки, но мощни прожектори. — Толкова ли е ужасно, че ти ме задоволяваш? Че съм доволна от този факт? Не се ли бунтува част от теб срещу създалото се положение?

— Господи! — изправи се стреснато той. — Защо казваш всичко това?

— Може би защото е истина? — опита се да надникне в очите му тя. — Не зная. Зная единствено как твоето тяло реагира на моето. Това е общуване на най-примитивно ниво, съществувало милиони години, преди да е имало книги, филми и пиеси на тази тема! Искам да зная защо го отхвърляш предварително. Нима не вярваш на сигналите на тялото си? То знае по-добре от мозъка ти кое е добро за теб… — Засмя се и добави: — Невероятно! Цял живот работиш с тялото си и все още не му се доверяваш!

— Ти не знаеш нищо за тези неща — късо отвърна той.

— Така ли? — седна на пясъка тя. — Ами разкажи ми тогава. Обясни ми го с прости думи, за да го схване бедният ми женски мозък!

— Не се дръж като дете!

— Не аз се държа като дете, Ник. Чуй се какви ги говориш — умираш от ужас при мисълта, че можеш да разкриеш част от същността си пред друг човек!

— Никога ли не ти е минавало през главата, че за това може би имам основателни причини?

— О, да. Именно затова те питам…

— Вероятно не те засяга.

— Прекрасно! — възпламени се тя. — Вече ясно виждам колко далеч съм отишла в превземането на твоето съзнание.

— Никъде не си отишла, Джъстин. Аз не съм твое притежание.

— Ето какво получавам в замяна на своята откровеност!

— Искаш откровеност? — изведнъж попита той, чувствайки, че не го е грижа за реакциите й. — Днес в града се срещнах с баща ти.

Главата й рязко се повдигна и тя го погледна с медове рие.

— С баща ми ли? Но как?

— Посрещна ме с разкошната си лимузина на гарата. Бях третиран като особено важен гост.

— Не искам да слушам повече! — скочи на крака тя. В съзнанието й нахлуха спомените от Сан Франциско, в душата й заклокочи ярост, примесена с безсилие. Винаги беше безсилна пред него, винаги!

— Мисля, че трябва да слушам! — жестоко отвърна той. Частица от съзнанието му изпитваше наслада от болката, която й причиняваше.

— Не! — извика тя и запуши с длани ушите си, миг по-късно се затича безцелно по брега, само и само да е по-далеч от него.

Той се изправи и я последва по хладния пясък.

— Искаше да знае всичко за нас двамата! — извика, изравнявайки крачка с нея. — За теб вече знае всичко — онова, което си направила, дори онова, което още не си!

— Да върви по дяволите! — викна тя, подхлъзна се на върха на малка дюна, в следващия миг вече беше на крака и се нахвърли срещу него като вихрушка: — И двамата сте мръсници! Той, защото го прави, а ти — защото ми го казваш! — Очите й бяха огромни пламтящи езера, лицето й беше бяло като вар. — А ти самият си гадно копеле!

Той я отблъсна от себе си:

— Баща ти се страхуваше да не съм като онзи Крис!

— Млъкни! Млъкни, долен мръсник!

Но той продължи, да преследва:

— Предложи ми служба и най-веселото, е, че аз приех! В момента съм негов служител!

— Как можа? — проплака тя. — Как можа да ми погодиш такъв мръсен номер! — Нямаше предвид службата. — Господи, Господи! — Закри лице с ръцете си и с препъване изчезна в къщата.

Никълъс рухна на колене върху влажния пясък и от очите му потекоха сълзи.

— Той скоро ще е тук — каза А Ма. — Готово ли е всичко?

— Да, майко — отвърна Пени от мястото си в краката й. — Уилоу току-що се прибра с последното… пакетче.

Безупречно бялото лице на Пени се надвеси над облечения в кожа блок за рисуване и тя продължи да изписва китайски йероглифи в стройни вертикални редици. От време на време топеше тънката си четчица в шишенце черен туш, движенията й бяха точни и уверени.

Тя прецени мълчанието на господарката си, после се реши:

— Мислиш ли, че трябва да пускаме тук този мъж?

Очите й останаха сведени към блокчето, сърцето й се сви в очакване на гневното избухване на А Ма.

Но А Ма не направи нищо подобно, само въздъхна. Пени бе права, разбира се. Само допреди няколко дни тя не би допуснала да добави: времената се промениха за всички тях, а човек трябва да се приспособява по най-добрия начин. Когато проговори, гласът й не издаде нищо този вътрешен диалог:

— Пени, скъпа моя, знаеш отлично, че тук става въпрос за големи пари. Не трябва да плащаме дан на предразсъдъци.

Пени едва ли подозираше колко неискрени са тези думи. А Ма вече наближаваше седемдесетте, беше родом от областта Фуцзян на китайското крайбрежие, разположена на равно разстояние между Хонконг и Шанхай. В семейството бяха петнадесет деца, но тя винаги се беше чувствала по-различна от братята и сестрите си, може би поради самото си име. Според една стара легенда момиче с нейното име тръгнало на далечен път. Много джонки в пристанището били в нейната посока, но само една се съгласила да я вземе. Когато излезли в открито море, ги връхлетял страшен тайфун, всички джонки потънали, само тази, в която била А Ма, се спасила благодарение на нейните чудотворни познания за ветрове и течения. В нейна чест е издигнат храм. А Ма знаеше, че той се намира край базата Бара Хил на остров Макао.

Размърда се и столът й проскърца. Нежна коприна докосна ръката й, през отворения прозорец нахлуваше шумът на Дойърс стрийт. На ъгъла имаше рибен пазар, който работеше до късно. По това време на годината вадеха чудесни сепии. До слуха й достигнаха възбудени викове, навън се караха на кантонски диалект и тя неодобрително се намръщи. Тук горе, в просторните апартаменти, които заемаха изцяло третия етаж на сградата, се говореше само на мандарински. Така беше в родния дом на А Ма преди години, така беше и сега.

А Ма се изправи и безшумно се приближи до прозореца. Надвеси се над перваза и погледна надолу към тясната шумна уличка. Лесно би могла да се премести където си поиска в Манхатън, през последните няколко години беше получавала десетки изгодни оферти, но винаги ги отхвърляше. Струваше й се, че трябва да върти своя бизнес в сърцето на китайския квартал и никъде другаде. Районът беше тъмен и доста западнал, но в него имаше атмосфера, която напомняше на А Ма за дома. Това й беше напълно достатъчно. Макар отдавна да беше милионерка, тя не се чувстваше удобно в кулите от стъкло и стомана на централен Манхатън, като например тази на „Крайслер“, която я беше смаяла с огромните си размери преди много години, веднага след пристигането й в Америка.

Тук ми е добре, дори много добре, помисли си тя, отправила поглед към полутъмната уличка, над която се носеше приятната миризма на току-що уловена риба, викаха търговци, мангалите с типично китайски деликатеси апетитно димяха.

Отново въздъхна. Съветът за планиране на китайския квартал едва ли ще бъде много доволен, ако научи какъв е истинският й бизнес, но полицията положително е щастлива от хилядарката, която получаваше всеки месец. Тя имаше грижата лично да върши тази работа, неизменно поднасяше по чаша чай на своите униформени гости и те си отиваха доволни от нейния такт и умение.

През целия си живот не можеше да забрави родната къща във Фучоу, странното беше, че с годините все по-често си мислеше за нея. Животът в китайския квартал й даваше илюзията, че се намира у дома. Същевременно и през ум не й минаваше да се завърне обратно в Китай. Не хранеше никакви симпатии към китайските комунисти и дори сега, когато вече беше съвсем лесно да посети родината си, тя все не намираше сили да го стори. Не! Всичко, което би могла да поиска във Фучоу, го имаше тук, в китайския квартал на Ню Йорк.

Червените и сини неонови реклами на ресторантчетата зад ъгъла превръщаха мрака в прорязан от светлини и сенки полупрозрачен въздух. Принадлежаха на японци, разбира се. А японците тя се беше научила да мрази още преди комунистите. Нахлуваха по крайбрежието — арогантни и пълни с пари бизнесмени, търсещи разнообразие и преситени от нощния живот на Шанхай. Колко различни са от китайците, мислеше си А Ма. Разбира се, те не притежават нашата хилядолетна история и култура, няма от какво да се поучат. Японците са сравнително нова нация. Когато ние сме били управлявани от могъщи династии и вече сме знаели как да използваме барута, техните острови са били обитавани от варварските племена айну — неуки и тъпи диваци. Не е чудно, че съвременните японци са толкова войнствени, след като са произлезли от такива племена.

Тя обърна гръб на прозореца и каза:

— Искам да го видя веднага, Пени. Не трябва да допускаме грешка.

Пени кимна, остави настрана блока и четчицата и се изправи.

— Пени…

Момичето се спря с ръка върху бравата.

— Да, майко?

— Не е тукашен, нали?

— Не, майко. От другия край на града.

— Добре — кимна А Ма. — Не искам… Не искам да си имам работа със съседи.

През краткото време, в което остана сама, А Ма се замисли за Пени. Издигайки това момиче, тя беше постъпила мъдро. Беше умна и сръчна. Макар че никога не би го признала на глас, А Ма често се опираше на нейните преценки. Именно това я тревожеше в момента — Пени очевидно не одобряваше япончето.

Пени беше името, което А Ма лично й даде при постъпването на работа. Тя кръщаваше всичките си момичета и имената им оставаха за цял живот. Така беше удобно и лесно, в този бизнес не са необходими други подробности. Освен това й доставяше огромно удоволствие да ги нарича „деца“, а в отговор да чува почтителното им „майко“ — дума, която не се използва току-така в родния й край.

Неизбежно ще настъпи момент, в който ще трябва да предаде бизнеса в нови, по-млади и по-силни ръце, мислеше си тя. И когато този момент дойде, тя искаше да бъде сигурна, че наследникът й: ще бъде безупречен.

Пени се завърна, водейки със себе си едно момче на около единадесет години. Спря се на крачка от прага с ръце върху раменете му. Момчето стоеше напълно неподвижно, в очите му нямаше никакво любопитство. През открехнатата врата до ушите на А Ма долиташе шумът от напрегнатата подготовка. Според предварителния план тази вечер гостите щяха да са малко — един-двама души. Това също влизаше в огромната сума, която плащаха японците.

Внимателно огледа момчето. Кожата му беше чиста и гладка, скулите и очите му издаваха леко монголоиден тип. Ирисите му бяха черни като бучки въглища, устата му беше широка и чувствена.

— Това е Филип Чен — представи го Пени.

— Затвори вратата, скъпа — меко отвърна А Ма. Беше кръстосала ръце пред гърдите си и продължаваше да оглежда момчето. — Докато си тук, ще имаш друго име — започна тя. Ще те наречем Спероу и само на него ще отговаряш. Ясно ли е?

Момчето леко се усмихна и кимна.

— Наричай ме „майко“.

— Да, майко.

— Инструктираха ли те както трябва? Не искам никакви изненади!

— Да — отвърна безгрижно момчето. — Пени ми обясни всичко, няма проблеми.

— Наистина, ли? — изви вежди А Ма. — Ще видим дали е така… Добре, сега си свободен, Спероу. Можеш да потърсиш Уилоу, тя ще те заведе в стаята, а ти знаеш какво да правиш там.

— Да, майко — отвърна момчето и излезе.

А Ма изчака Пени да затвори вратата зад гърба му и попита:

— Родители?

Пени поклати глава:

— Живее с чичо си, който е винаги пиян и едва ли би забелязал, че момчето го няма по цели нощи.

— Всичко ли е подсигурено?

Пени кимна и черната й коса плесна във въздуха като животинска грива.

— Уилоу лично се погрижи.

А Ма си позволи лека усмивка?

— Справила си се отлично, детето ми!

Пени наведе глава, за да скрие зачервените си бузи. А Ма хвалеше своите възпитаници изключително рядко.

— Благодаря, майко — смотолеви тя.

А Ма безшумно се приближи до нея и повдигна брадичката й.

— А сега ми кажи какво те тревожи — меко рече тя.

Под погледа на тези мъдри очи, които знаеха всичко, беше трудно да се намерят подходящите думи. Пени усети как гърлото й се свива.

— Хайде, дете. Японецът, нали? Какво толкова те смущава в него?

— Срамувам се, че чувствата ми са толкова прозрачни — тъжно отвърна Пени. Очите й се сведоха надолу, имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче.

— Глупости! — раздразнено каза А Ма. — Това, което виждам аз, другите не могат да видят! Не си се изложила пред мен и те моля да ми кажеш какво те тревожи!

— Наркотикът, майко — тихо отвърна Пени. — Мисля, че не трябва да се замесваме в такива неща.

За миг А Ма не каза нищо. В съзнанието й изплува едно пътуване до Шанхай, което беше предприела преди много, много години, още като малко момиченце. В ноздрите й все още тежеше задушливата миризма на горящ опиум, от който й се повдигна. Никога през живота си не беше го опитвала, но въпреки това беше убедена, че е нещо отвратително.

Същата миризма се носеше и през нощта, в която комунистите дойдоха за съпруга й. Нямаше шум, нямаше нищо, което да ги предупреди за опасността. Те се криеха, но комунистите знаеха къде точно да ги потърсят. Бяха ги наклеветили.

Съпругът на А Ма беше политически активист с изключителна прозорливост. Отдавна предвиждаше бурята на комунистическата революция, дори нейната неизбежност. Въпреки това се бореше срещу нея с цялата жар, на която беше способен. В речите и памфлетите му се казваше:

Нахлуха в къщата, блъснаха А Ма до стената и тя почти припадна от съприкосновението на главата си с ръба на бюфета, измъкнаха мъжа й от леглото и започнаха да го налагат с бамбукови тояги и прикладите на пушките си. На вонящите си фуражки имаха червени звезди, униформите им бяха мръсни и раздърпани. Мъжът на А Ма припадна, облян в кръв, а те го повлякоха навън. Повече не го видя и до днес не знаеше дали е жив или мъртъв. Искрено се надяваше, че е успял да си спести страданията. Дано се е докопал до парче жица или стар чаршаф! Не й се искаше да си мисли какво биха могли да сторят на психиката му.

Всичко това беше станало много отдавна, но раната й не беше зараснала напълно, особено през мрачните дъждовни дни, когато дори вечно шумната улица под краката й притихваше.

Върна мислите си в настоящето и се усмихна на Пени. Момичето беше прекрасно, наистина съвършено!

— Хубаво е, че мислиш така, скъпа моя. Знаеш, че по правило не позволявам употребата на наркотици, но този човек е изключение.

Той се бори срещу китайските комунисти по свой начин, помисли си А Ма. Мисли си, че е взел всички мерки за сигурност, но аз знам всичко за него. Зная всичко за всеки, който идва тук, без никакви изключения. Този просто ми изгуби малко повече време и пари. Но винаги има лапи, които плачат да бъдат намазани, всяко нещо на този свят си има определена цена.

— Мога ли да зная причината? — меко попита Пени.

— Това не те засяга — усмихна й се А Ма и лекичко я побутна по рамото: — Иди да помогнеш на Уилоу, нямаме много време.

Пени сведе глава и промълви:

— Да, майко, веднага отивам.

А Ма я гледаше как тихо се измъква от стаята. Какво ли има да става, запита се тя.

По същото време японецът се измъкна през страничния изход на киното. Забързано прекоси Четиридесет и девета улица и пробяга няколко метра, за да хване автобуса към центъра. Вътре беше доста претъпкано, но след Трийсет и четвърта улица пътниците рязко намаляха.

Слезе на предпоследната спирка и тръгна към Вилидж пеша. Сви на изток по Осма улица и скоро излезе на площад Купър с черния метален куб в центъра.

На ъгъла на Осма и Трето авеню хвана автобуса за Сити хол, измина с него цялата Боуъри и слезе на Канал стрийт. Там откри първата телефонна кабина и погледна към стария уличен часовник, увесен над бижутерийния магазин на ъгъла. Наоколо се стелеше дебел смог от дизелови мотори, оттатък широкото платно се издигаха псевдоримските колони на Манхатън Бридж.

Набра един номер и получи точното време, окачи слушалката и изчака точно една минута и петдесет секунди. После набра местен нюйоркски номер. Мразеше тази сложна процедура, но тя беше задължителна и логична, а той не беше човек, който се противопоставя на логиката.

Отсреща вдигнаха слушалката. Японецът продиктува седемте цифри на номера на телефонната кабина и веднага затвори. Слушалката остана до ухото му, само пръстът му притискаше лостчето за прекъсване. Някаква жена, спряла се пред кабината, го изгледа с отвращение и се отдалечи да търси друг телефон.

Телефонът иззвъня точно след четири минути и половина. Японецът вдигна пръста си от лостчето. Разговорът се проведе на родния му език.

— Да. — В ухото му закънтя приглушеният шум на международния разговор.

— Статут?

— Действаме.

— Друго? Какви резултати имате?

— Резултати ли? — Изглеждаше леко учуден. — На мястото съм, сделката е задействана.

В неговия речник „сделка“ означаваше задача.

— Ясно. — Настъпи пауза, в тишината отново нахлу приглушен шум от друг международен разговор. — Линията сигурна ли е?

— Абсолютно, поне от моя страна.

— Искаме бърза развръзка!

— Това зная още от началото. — На всеки петнадесет секунди той се оглеждаше, просто така, по навик. Манията за сигурност го преследваше навсякъде.

— Точно така.

— Тези неща не стават бързо и вие го знаете. Работя по свой собствен способ. За това се споразумяхме предварително, иначе никога не бих поел сделката.

— Да, знаем това. Но животът се променя. Събитията, които последваха след вашето заминаване от страната, налагат бързо приключване.

— Не работя по този начин! Аз…

— Но сега ще работите! — Гласът беше мек като коприна, равен и спокоен. Изричаше думите гладко и ясно, без следа от враждебност или припряност. — Налага се да приключите сделката в рамките на следващите седемдесет и два часа!

— Не мисля, че…

— Хонорарът ви е удвоен.

След тези думи разговорът прекъсна.

— Добър вечер — продума А Ма с любезна усмивка на уста и протегна ръка. — Вашето присъствие е чест за този…

— Всичко готово ли е?

А Ма не показа с нищо, че е подразнена от грубото прекъсване на ритуалните любезности. Тя беше уравновесена жена, но не обичаше грубостта. За миг си помисли да го изхвърли, нямаше никаква нужда от парите му. Но той беше убивал комунисти в Китай. За трима високопоставени функционери беше абсолютно сигурна, но положително имаше и други. А комунистите мразеше далеч по-силно от японците. Освен това всичко вече беше готово. Ако го изхвърли, нейните хора биха се трудили напразно.

— Всичко е готово според уговорката — усмихна се широко тя. Широко отворените й тъмни очи, внимателни като на птица, прикрито го огледаха. Настроението му е друго — вече не е толкова спокоен, сякаш бърза. Вероятно оттук заминава направо за Китай да убие още някой комунист. Вътрешно сви рамене — това не беше нейна работа.

— Ще приемете ли чаша чай?

— Не.

— Току-що свалиха кнедлите от огъня.

Той поклати глава.

— Както желаете — повдигна рамене А Ма. Варварин! Любезността не значи нищо за него, бърза като обикновен европеец. Ами да — днес японците почти не се различават от европейците! — Уилоу! — повиши глас тя.

В помещението се плъзна висока и слаба жена с изключително приятно лице, издължени очи и чувствени устни. Въпреки хубостта й от цялата й фигура се излъчваше някаква ледена сдържаност и човек не можеше да я сбърка с някое от момичетата на А Ма. Тази жена несъмнено стоеше далеч по-високо в йерархията на дома, макар че никой не беше в състояние да каже къде точно. Очите й гледаха право в лицето на А Ма и не обръщаха внимание на нищо друго.

— Заведи този господин в златния апартамент — нареди й А Ма. Всички помещения, използвани за професионални цели, съдържаха определен цвят в наименованието си.

Уилоу се поклони и поведе японеца по дълъг и зле осветен коридор. Стените бяха тапицирани със синьо-зелена шантунгска коприна, килимът и рамките на вратите бяха в тъмнобежово.

Спряха пред последната врата вляво и ръката на Уилоу посегна към бравата.

— Чакай малко! — каза мъжът и пръстите му се свиха около тънката й китка. — Ти ли ще… — започна на кантонски диалект, но бързо превключи на мандаринско наречие, срещнал равнодушния поглед на черните й очи: — Теб ли прикрепи към мен старата дама? Аз й казах, че не искам високи… — Уилоу продължаваше да го гледа безмълвно. — Слушай, не те искам! Разбираш ли? Станала е грешка!

Очите на Уилоу се спуснаха към пръстите му, които продължаваха да стискат тънката й китка.

— Кажи на старата дама, че има грешка! За парите, които плащам, аз… — Той учудено млъкна. Жената не се отдръпна от него, макар че той очакваше да го стори, а дори и да започне да се бори. Стегна хватката си, но отклик нямаше. Пусна китката й.

Уилоу се извърна към вратата и мълчаливо я отвори, после леко се отдръпна.

Японецът влезе и се обърна да я погледне, но вратата вече се затваряше зад гърба му.

Стаята беше просторна. На пода имаше зелен килим, стените бяха със златни тапети, а таванът — ослепително бял. Мебелировката се състоеше от широко двойно легло, удобен на вид диван и три фотьойла, всички със златиста тапицерия. Една полуотворена врата вдясно водеше към широка и добре обзаведена баня. Насреща, в близост до широкия прозорец, имаше блестящо полиран шкаф от солиден бук.

Той се насочи натам и хвърли поглед надолу към Пел стрийт. На стената беше прикрепена обикновена аварийна стълба от черно желязо, в банята нямаше прозорец. Обикновени предпазни мерки. После се обърна.

Видя момчето, следвано от млада жена.

— Как се казваш? — обърна се към момчето той, без да обръща внимание на младата жена.

— Спероу.

— Носиш ли го?

Момчето кимна и пристъпи към японеца.

— Стой! — заповяда му той. — Дай го на момичето!

Момчето се обърна и подаде нещо на момичето.

— Донеси го! — заповяда японецът.

Момичето се поклони и тръгна към него, по пътя се спря за миг да напълни чаша със саке. Приближи на крачка от него и протегна ръка с чашата.

Той впи очите си в нейните, ръката му се стрелна нагоре и изби чашата от ръката й. Тя извика и стисна пръстите си, почувствала пронизваща болка.

— Няма да правиш нищо, което не съм наредил! — студено процеди той. — И се погрижи да изпълняваш точно всичко, което кажа, ясно ли е? — Момичето тъжно кимна с глава. — Покажи какво носиш!

Тя разтвори дланта си. В нея имаше две кафяви таблетки и някаква черна бучка. Той взе първо бучката, помириса я и кимна с глава. Върна я обратно върху протегнатата длан и взе таблетките. Тях опита с върха на езика си, отново кимна и нареди на момичето да ги смеси.

Комбинацията между опиум и синтетичен ДМТ1 му беше позната отдавна, още от ученическите години, когато напрежението на риу ставаше непоносимо. Сакето, разбира се, също се използваше за отпускане. Но то беше твърде слабо за него.

Със стъклен поглед наблюдаваше как момичето се отпусна на колене и започна да стрива сместа в каменно хаванче, което извади от буковия шкаф.

Когато свърши и му натъпка една лула, той й нареди да му напълни ваната.

— Мога и аз да го направя — предложи Спероу.

— Стой си на мястото! — излая японецът и премести очи върху момичето: — Прави каквото ти казват!

Тя се поклони и изтича по посока на банята. Японецът запали лулата и чу как оттатък зашуртя водата. Дръпна дълбоко на три пъти, едва след това извади лулата от устата си.

— Ела тук, Спероу — нареди той. — Дръпни си! Не така… по-дълбоко! — После довърши дозата и се отпусна. До слуха му достигаше шуртенето на водата, превърнало се в ромон на далечен водопад.

При вдишване въздухът му се струваше хладен, а при издишване имаше чувството, че ще прогори върха на ноздрите му. Сърцето му ускори ритъма си, кръвта във вените му кипна, стана му топло.

— Гравитацията започна да го повдига нагоре — така, както става, когато човек се намира под водата. Усещаше натиск върху ръцете и краката си, върху главата и пениса си. Тестисите му сякаш набъбнаха в торбичките си.

— Ела! — заповяда той на момчето и го поведе към банята. Ваната беше почти пълна. Отпуснато на колене, момичето измерваше температурата на водата с ръка.

— Съблечи момчето! — заповяда й той, усещайки как гласът му вибрира в гърдите. Думите приемаха материално измерение и сякаш се търкаляха в кухината между ребрата му като малки топчета, натискащи се да изскочат навън. Някои от тях бяха като малки буболечки, ярки и блестящи, други — огромни и тромави като жирафи.

Японецът проследи с поглед как момичето се насочва към мястото, на което се беше изправило момчето.

— Направи го на колене — рече той и с удоволствие отбеляза бързината, с която то се подчини. Трябва да похвали старата дама за доброто обучение, напомни си той.

След миг момчето беше голо, тънкото му телце едва загатваше мускулатурата на възрастния човек. Японецът го гледаше с разширените си зеници, дишането му ускори своя ритъм. Момичето седна на пода с кръстосани крака и сведена в покорство глава. Дългата му черна коса висеше към пода, бляскава и жива.

Той й кимна да съблече и него. Посочи й първо ризата, за да свърши останалото на колене. Очите му не изпускаха момчето.

Когато момичето го съблече, той вече беше възбуден, пенисът на момчето също не беше увиснал. Без да я гледа, той сграбчи дългата й коса и навря лицето й в слабините си. Тя разтвори уста. Момчето вече беше напълно възбудено и леко потръпваше.

След малко той отблъсна момичето от себе си и прекрачи в горещата вана.

— Сега ще ме измиеш! — нареди й той.

Когато заповедта му беше изпълнена, той излезе от ваната и я накара да я почисти. Влезе отново едва след като порцеланът светна от чистота. Момичето пусна крановете.

Той се отпусна по гръб и доволно примижа. Държеше се така, сякаш е съвсем сам и си мислеше за неотдавнашния телефонен разговор. При всички случаи планираше да убие Томкин в рамките на следващите три дни, доволно се усмихна той. Но умно се беше въздържал да разкрие това пред своите работодатели. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Дадеш ли информация на някого, винаги му даваш и предимство. Японецът никога не постъпваше така — винаги той беше този, който се ползваше от предимствата. Така го бяха учили, поради тази причина винаги успяваше.

Разсмя се и малки вълнички плиснаха отвъд блестящите ръбове на ваната. Не разкри своите планове и получи двойно увеличение на хонорара. А той и без това беше достатъчно висок, при това съвсем справедливо — много хора се бяха опитвали безуспешно да убият Рафаел Томкин! Японецът обаче изобщо не се съмняваше в успешното изпълнение на своята мисия. Занимаваше го по-скоро методът, до който ще прибегне. Да, първото му заключение се оказа вярно. Томкин е най-уязвим в новия си офис. Той се намира нависоко, изолиран е, до него се достига по множество тунели и недовършени коридори, в които японецът може да изчезне за частица от секундата.

Разбира се, съществуваха и методи за поразяване на жертвата от разстояние — пушката, бомбата и прочие. Но японецът избягваше да ги включва в своя репертоар, тъй като те бяха типично западни начини за убийство — страхливи и непълноценни. Той предпочиташе да свърши работата лично, използвайки любимите си оръжия. Другите начини за убиване бяха безчестни, така го бяха учили. Нинджите също имат свой кодекс на честта, съвсем различен от малодушното бушидо, помисли си с ненавист той. Какъв е смисълът да убиеш някого, без дори да се доближиш на ръка разстояние от него? Не си струва!

Значи всичко ще стане на последния етаж на административната сграда, в кабинета с плюшени мебели, който идеално отговаря на целта. Не тази вечер, може би не и утре — твърде много неща трябваше да организира и подреди. Значи остава за вдругиден вечерта, време има достатъчно. Отново обмисли всеки етап от „сделката“ и усети как слабините му отново потръпват. В момента се тревожеше само от едно — дали не са прекалено ясни намеренията му, тъй като не беше в състояние да се контролира напълно. Може би допусна грешка с убийството на Ито… Не, то беше планирано още от самото начало, това куче не заслужаваше друга съдба!

Върхът на възбудения му пенис се показа над водата и той захласнато се загледа в него.

— Време е — рече и момичето извади запушалката на ваната. Горещата вода се спусна надолу по тялото му, гладко и лишено от всякакви косми.

Излезе от ваната и бутна настрана дебелата хавлия, която момичето разтвори пред него.

— Не — рече той. — Ще ме изсушиш с език.

Момичето послушно се зае с новата задача, а той отправи поглед към момчето, което не беше помръднало през цялото време.

Да, повтори си той. Имам достатъчно време, утре вечер отново ще се върна тук. Облекчението беше един инструмент за неговата функционалност. Момичето продължаваше да използва езика си между разтворените му крака.

В спалнята той изпуши още една лула и повтори предложението си към Спероу. Само момичето продължаваше да е облечено. Той го повика и то се изправи в краката му със сведен поглед. С едно-единствено светкавично движение той разкъса робата й. Имаше малки и твърди гърди с дълги и вирнати нагоре зърна. Бедрата и кръстът й бяха тесни, триъгълникът между краката й — гъсто окосмен. Кожата й леко настръхна, но тя продължаваше да гледа в краката си и той остана доволен.

Вдигна лявата си ръка и пръстите му свободно се свиха около тънкото й вратле. Кожата му беше изключително нежна. Другата му ръка докосна настръхналата кожа на гърдите, сякаш искаше да провери защо се получава този странен ефект. После замахна и рязко я плесна през гърдите, те леко се поклатиха. Лицето на момичето се изкриви, но то не издаде нито звук. Японецът изви глава, за да наблюдава реакцията на момчето. То беше все така неподвижно. Отново плесна гърдите на момичето, този път от обратната страна. То изхълца и прехапа устни, пот се стече по врата й и той стана влажен под пръстите му.

Третият удар беше нанесен с далеч по-голяма сила. Тя тихо извика и краката й омекнаха. Японецът я подхвана под мишниците и я хвърли върху леглото. Във всеки от ъглите на широката спалня за двама имаше тесни копринени ленти. Японецът върза с тях китките и глезените й, стегна ги здраво и момичето не можеше дори да се помръдне. Гърдите му бурно се повдигаха и спущаха, кожата им заблестя от пот. Тя простена, почти не на себе си.

Японецът прекоси стаята, взе керамичната кана със саке и я наведе над устата й. Тя се закашля, очите й се облещиха, гърлото й конвулсивно преглътна. Той притискаше каната до устните й, докато алкохолът вътре свърши, после се качи на леглото и обкрачи разпънатото тяло така, че гърдите на момичето да бъдат точно под него.

— Ела тук! — заповяда на Спероу той. Момчето се покатери на леглото и застана в позицията, която му посочи японецът — клекнал между разтворените крака на момичето. Погледна замаяно към чатала й и неволно се наведе към него. В следващия миг дясната му буза изтръпна, след това я прониза остра болка. Нито чу, нито видя плесницата.

— Не прави това! — изръмжа японецът. — Ще гледаш само тук! — Пръстът му посочи към щръкналия пенис. После бавно се намести върху лицето на момичето. Дъхът й го опари, устните й тихо премляснаха, езикът й докосна ануса му.

— Сега! — заповяда той и Спероу се наведе напред с отворена уста.

След няколко секунди японецът затвори очи и от устата му започнаха да се изтръгват несвързани възклицания. Нито Спероу, нито момичето ги разбираха, тъй като бяха на японски, но и двамата ясно долавяха тяхното значение.

Със засилване на възбудата загрубяваха и мръсотиите, сипещи се от устата му. Ръцете му несъзнателно посегнаха към бедрата на момичето и грубо ги стиснаха откъм меката вътрешна част, пръстите му оставиха яркочервени следи. В момента, в който изригна в устата на момчето, той й нанесе такъв удар, че тя припадна от болки.

Спероу надникна в очите на японеца и мълчаливо се отдръпна от леглото. Знаеше, че сега идва неговият ред.

Док Диърфорт мислеше за войната. Беше в кабинета си, на обичайния дървен стол зад бюрото. Пред него димеше чаша кафе, поставена върху бледосин бележник. Леко извърнал глава, той гледаше през замрежения прозорец към Мейн стрийт, пуста в този час на деня. Още нямаше седем.

Ръката му се пресегна към чашата. Отпи голяма глътка, опари езика си, но това не успя да го разсее.

Това е като малария, мислеше си той. Хване ли я веднъж човек, вече няма отърваване. Пристъпите, макар и притъпени, ще го преследват цял живот като неприятен спомен за миналото. Може би е дори сезонно явление, което най-често избира горещите дни на юли и август — най-кучешкото време, когато дори тук, в Уест Бей Бридж, слънцето пече безмилостно, въздухът е лепкав, листата на дърветата не помръдват.

През зимата никога не мислеше за войната.

Вдигна слушалката и набра номера на Рей Флоръм в полицейския участък. Изчака прозвучаването на шест сигнала, преди да затвори. Преди това беше му звънял у дома, сигурен че няма да събуди никого, освен него.

Къде се е запилял, по дяволите? Ядосан, Док Диърфорт погледна часовника си и видя, че все още е твърде рано. Рей се появяваше на работа около осем. Въпреки това Док Диърфорт искаше час по-скоро да разбере докъде е стигнало разследването, има ли шанс да заловят нинджата. Продължаваше да кипи от яд, съзнавайки, че този яд е породен от страх.

Входният звънец иззвъня и той подскочи. В първия момент помисли да не отваря, но звънецът отново издрънча и той се насочи към вратата.

— Никълъс! — ахна той, примижавайки на ярката слънчева светлина. — Влизай! Какво те носи насам, да не си болен?

— Не съм те събудил, нали?

— Каква говориш, синко! — засмя се Док Диърфорт. — Седя си тук и си мечтая… — Очите му изпитателно пробягаха по Никълъс: — Но ти не ми изглеждаш добре, май ще трябва да те прегледам!

— Не съм спал, това е всичко — отвърна Никълъс и позволи да бъде отведен във вътрешността на къщата. Вместо да го заведе в кабинета си, Док Диърфорт го насочи към кухнята.

— Една добра закуска ще те оправи — рече той и отвори хладилника. — Дръж — подаде му той картонена кутия с портокалов сок, после попита: — Бекон с яйца?

— Хей, не трябва да…

— Знам, че не трябва, но го искам! — махна с ръка Док Диърфорт, усмихна се и понесе яйцата към печката. — Освен това отдавна не съм имал гост на закуска и ми е приятно… — Сръчно сложи нов кафеник, после пусна яйцата в тигана, и прибави бекона. Съскането на месото му достави, удоволствие. Преди много години приготвяше закуската на момичетата… — Предполагам, че искаш да научиш докъде е стигнал Флоръм — рече той, а Никълъс седна до масата и си наля сок. После вдигна глава и го погледна в очакване. — Нищо! — добави с огорчение Док Диърфорт. — Няма абсолютно нищо, за което да се залови!

— Не се учудвам — отвърна Никълъс, после му разказа за всичко, случило се в града.

— Значи твой приятел, а? — поклати глава Док Диърфорт и леко обърна бекона в тигана. — Лош късмет, съжалявам… Сигурен си, че преследва Рафаел Томкин, така ли?

Никълъс кимна.

— Защо тогава убива другите? Никой от тях няма пряка връзка с Томкин!

— Така е — кимна Никълъс. — Поне доколкото съм осведомен.

— Защо го прави? Би могъл да свърши работата и да си замине, когато си поиска!

— И аз това се питам — отвърна Никълъс и погледна в чашата, сякаш там го чакаше отговорът. — Все пак не е толкова лесно да се добере до Томкин. Подобна операция изисква време.

— Още една причина да се спотайва. Такива като него не обичат да се появяват на ярка светлина — Док изцеди месото от мазнината и се зае с яйцата.

— При нормални обстоятелства това е вярно — съгласи се Никълъс. — Но този тип е по-различен и доста по-умен от останалите. Все пак е тръгнал да ликвидира човек, вече преживял три-четири опита за покушение. А фактът, че Томкин все още е жив, съвсем не е случаен. Нинджата си дава сметка, че няма да успее с обикновен атентат и трябва да измисли нещо по-сложно. Знаеш какви са тези хора… Той не е прибягнал до бомба с дистанционно или снайпер, иска да свърши всичко със собствените си ръце…

— Така е — кимна Док Диърфорт. Кухнята се изпълни с ароматната миризма на пържен бекон, той извади хляба и го подаде на Никълъс да го припече.

— Стратегията е ясна — да се обърка врагът. Стара стратегия, известна още от кенджуцу и бойното поле. Използвай разнообразни форми на нападение, атакувай от различни посоки! И докато врагът се чуди какво си намислил, връхлиташ директно и го побеждаваш!

Док Диърфорт постави чиниите на масата и изгледа Никълъс.

— Значи мислиш, че точно това прави нинджата?

— Да, логично е.

Док Диърфорт започна да се храни лицето му се сбръчка в размисъл.

— Мислил си и за други възможности, нали? — попита след малко той.

— Какви други възможности? — вдигна глава Никълъс.

— Не знам, но тези копелдаци могат да бъдат страхотно изобретателни. Никога не бих казал, че разбирам какво им минава през главата…

За момент очите на Никълъс се отклониха встрани.

— Познавах няколко в Япония — промълви, той.

— Така ли? — блеснаха за миг очите на Док Диърфорт.

— Беше отдавна, преди много години…

— За тях времето не означава нищо! — изръмжа докторът и остави вилицата. Никълъс знаеше, че той има предвид собствения си опит. — Просто не са хора! — добави отчетливо Док Диърфорт и между думите му се долови тиктакането на стенния часовник. — У тях има нещо нечовешко, свръхестествено… Сякаш са вампири, призраци или дявол знае какво… — Очите му се замъглиха от спомените. — Нашата война беше различна, бих казал уникална… Нямахме обичайната бойна линия, и дума не можеше да става, че ще заемем някаква позиция, а след това ще чакаме контраатаката на противника… Никакви бойни линии, завзети територии, отстъпления и нападения… Просто се държахме, едно отчаяно упорство срещу ужасната неопределеност, която сутрин врагът изправя срещу теб, а на залез-слънце вече си някъде зад него, без да си мръднал нито на сантиметър!

Никога не бяхме сигурни за местоположението на врага. Получавахме конкретни заповеди от време — на време, от тях беше ясно, че и генералите нямат представа за реалното положение. Живеехме в някаква странна анархична среда, трудно поддаваща се на контрол. И тя беше единствената ни защита срещу паниката, която така и не ни напускаше.

Говоря ти за края на войната. Почти всички бяхме я изкарали на Тихоокеанския фронт още от самото начало, мнозина изобщо не бяха в състояние да се бият. Малария, амебна дизентерия и още куп други болести, които срещах за пръв път, бяха нашето ежедневие. Но след известно време на този фронт вече се страхувахме по-малко дори от холерата, която ни се струваше божия благословия в сравнение с нощите…

Защото нощите бяха времето на тяхното проникване, мълчаливо и смъртоносно. Не можехме да ги спрем, макар че удвоихме постовете и взехме всички други възможни мерки, които предвижда военното дело. Нищо не помагаше. Изпаднал в отчаяние, командирът нареди нощни засади. Войниците стреляха по сенки и нощни птици, но въпреки това ставаха жертва на мълниеносна и ненадейна смърт.

Инцидентите се превърнаха в ежедневие. И някакъв идиот спомена името „Дракула“, тъй като разполагаше с едно оръфано копие от романа на Брам Стокър, което бързо обиколи цялата част. Страхът се превърна в ужас, но и какво ли можеше да се очаква при подобни обстоятелства? Човек винаги е склонен да измисля някакви свръхестествени създания, за да разбере необяснимото. Сякаш бяхме герои от някакъв готически роман на ужаса. Дори днес, след толкова години, не мога да открия никакъв хумор в ситуацията. Ние умеехме да се бием с войници от плът и кръв, а не с някакви сенки, които се стопяват в мрака на нощта. Ако бяхме успели да хванем дори един от тях, ако бяхме успели дори да го зърнем, нещата щяха да се променят… Все пак щяхме да имаме идея срещу кого сме изправени!

Страхът е чувство, което има неприятното качество да ескалира само. Никой от нас не беше страхливец, всички бяхме убивали… дори и аз… Били сме в обкръжение, познавахме всички опасности на бойното поле. Но това беше нещо друго, беше нещо извън нашите способности за възприемане… Зная, че звучи глупаво, Никълъс, но ще ти разкажа какво се случи и ще видиш, че съм прав…

Пробивахме си път през остров Лейте. Страхотната морска битка в залива Лейте беше свършила, японският флот беше окончателно разбит. Но на сушата нещата бяха коренно различни. Остров Лусон и няколко от по-малките островчета наоколо все още бяха в ръцете на японците. Те не разполагаха с достатъчно жива сила, нямаха никакво снабдяване и ние бяхме сигурни, че след битката в залива Лейте с тях е свършено.

Но не беше така.

Малко преди решителната битка от Токио пристигна нов японски командир. Вицеадмирал Ониши от Първи военноморски флот със седалище в Манила. Два дни след пристигането си той замина за Мабалакат — малко градче, разположено на седемдесет — осемдесет километра на север. Там беше базата на Двеста и първи въздушен флот. Ониши провежда едно от най-съдбоносните за изхода на войната съвещания, макар че по онова време нямаше как да го знаем.

Не след дълго получихме първите съобщения, но отказахме да им повярваме. После видяхме всичко със собствените си очи. Отначало мислехме, че самолетите атакуват нас, но те ревяха над главите ни, без да ни обръщат никакво внимание. После видяхме нашите кораби в залива — един самолетоносач и два разрушителя. Проклетите японци не ги атакуваха, дори не стреляха срещу тях. Те просто се блъскаха в тях! Бяхме сигурни, че първият беше улучен, преди да стигне до целта си, но те продължаваха да прииждат и ние започнахме да проумяваме какво става, макар и не изцяло. Как е възможно разумни хора да постъпват така? Изглеждаше абсурдно! Помислихме, че са им промили мозъците, японците са известни със своя фанатизъм.

Въпреки това, нещо не се връзваше, не можех да повярвам. Психологическата преориентация изисква време, знаех това от опит. Нямаше начин това да стане за една нощ! Това е бавен процес, а японците не разполагаха с никакво време. Вече бях сигурен, че става въпрос за нещо друго. Но какво?

Бяхме навлезли в дъждовния сезон, по цялата територия на Лейте не можеше да се намери дори педя суха земя. Напредвахме, макар и с цената на жертви. Една нощ ни вдигнаха по тревога и поехме в поход. Имахме доста ранени и аз изявих желание да изостана след частта, за да успея да ги превържа. Сутринта трябваше да ни настигне тилът. Но ситуацията беше твърде опасна и командирът ми нареди да вървя заедно с другите.

На разсъмване спряхме и направихме лагер. Мнозина от нас бяха твърде уморени, за да заспят. Наклякахме и започнахме да си говорим. За Дракула, естествено. Предната нощ изгубихме трима души и вампирските теории бяха в апогея си.

Най-сетне аз зарязах останалите войници, открих пипнешком палатката си и се мушнах вътре. Известно време чувах гласовете им, после настъпи тишина. Не бях сигурен дали спрях да ги чувам, защото съм заспал, или те просто се бяха разпръснали.

Намирах се в онова странно състояние между сън и реалност. Бях сигурен, че сънувам и в съня си усещам, че някой ме наблюдава. Направих безуспешен опит да се събудя. Главата ми тежеше като олово, не можех дори да я помръдна. Сякаш някой беше прерязал нервите, по които мозъчните команди стигаха до мускулите ми. Исках да се обърна назад, тъй като бях сигурен, че опасността ме дебне оттам. Но не можех да се помръдна.

Над главата ми се мярна призрачно лице. Само лице, без тяло, без крайници. Не зная кога съм отворил очи, не зная дали изобщо съм ги затварял. Гърдите ми натежаха, с мъка си поемах дъх, стана ми студено. Нощта беше топла, но студът идваше от вътрешността на тялото ми и аз потръпнах.

Лицето беше на японец, съвсем черно, очевидно намазано със сажди. В него не можеше да се отрази дори лъч светлина. Очите му бяха огромни, пълни с неземна светлина, зловещи… Подобни очи бях виждал само веднъж, като студент последна година. Бяхме на визитация в психиатричното отделение на болницата. Един от пациентите беше млад човек, малко над двадесетте, със сплъстена коса и високи скули. Лицето му беше интелигентно като на млад учен. Беше стегнат в усмирителна риза. Преподавателят се впусна в научни описания, а аз не отделях поглед от очите на младежа. Бях като омагьосан… Този човек се беше променил, беше на милион години от лечението, чиито детайли описваше толкова подробно нашият преподавател. Той вече не беше човек, беше някакво друго същество, завърнало се към животинското състояние на своите предтечи… В очите му нямаше дори следа от това, което бихме дефинирали като „интелигентност“ или поне това, което съвременният човек приема за интелигентност. Но в тях аз съзрях коварство… Коварство и необятна мощ, от която потръпнах. За миг си представих какво би станало, ако това същество е на свобода. Ричард Спек? Гари Гилмор? Джак Изкормвача? Нямаше начин да разбера това. Защото този човек… това същество отдавна беше извън човешките понятия за морал.

Сега вече имаш представа какво видях в очите, вперени в мен през онази нощ. Но все още не можеш да разбереш всичко. „Лудост“ е слаба дума за това, което излъчваха тези очи, в тях имаше много по-зловещи неща. Светът, в който живеем, е подреден, подчинява се на определени закони. Всички ние живеем в един периметър, очертан от науката и обществото. Но този човек не живееше в него. Той живееше извън времето или онова, което ние наричаме време, в тялото му се вливаше страхотната енергия на неизмеримия Космос, на вечния и волен хаос. Не зная как още да ти го опиша, но това беше нещо свръхестествено, превъплътено в образа на човек и може би затова още по-страховито… В крайна сметка нашите вампирски истории май не бяха съвсем лишени от основание… Зная, зная! Звучи глупаво, като лоша приказка, но въпреки това е истина!

Докато през главата ми минаваха всички тези неща, тялото ми долови неговото движение. Измъкна някакъв черен парцал и светкавично го уви около устата ми. Беше съвсем близо до мен и успях да забележа, че и дрехите му са изцяло черни.

Измъкна ме от палатката, спря за миг, после ме метна на гръб и затича.

Тичаше, без да издава никакъв шум, зад нас нямаше сенки, тъй като нито за миг не пресякохме лъч светлина. Напусна лагера ни по маршрут, който не беше нито обиколен, нито пряк. Беше просто негов личен маршрут, неоткриваем за останалите, сякаш тичаше по невидима пътечка, създадена специално за него.

Не оказвах съпротива, просто се чудех защо не бях убит като другите жертви на тези безшумни нощни нападения. Бях наистина смаян. Дори с главата надолу виждах ясно, че този човек е магьосник. Не познавах жив човек, който би могъл да влезе и да напусне лагера по този вълшебен начин. Придвижваше се леко, без каквото и да било видимо усилие, сякаш не помръдваше от мястото си. Това може да ти се стори противоречиво, но си е чистата истина. Тичаше толкова гъвкаво и същевременно плавно, че не усещах никакви тласъци, само едно непрестанно движение напред.

Не след дълго се озовахме в джунглата и продължавахме да се движим със страхотна бързина. На практика скоростта ни се увеличи, въпреки че на пътя ни се изпречваха храсти и ниски клони. Силата и издръжливостта му бяха страхотни. Бяхме сами в целия свят, поне аз бях обладан от това чувство. По това време на нощта дори зверовете се свират в дупките си и потъват в сън. Джунглата беше замръзнала, до ушите ми достигаха редките и далечни писъци на нощна птица, странни и нереални, сякаш идващи от друга планета.

Пътувахме по този начин около тридесет минути. После мъжът рязко спря, смъкна ме от рамото си и вдигна нагоре черното парче плат. Така то покри не само устата, но и очите ми. Поведе ме през джунглата, стиснал с два пръста куртката ми отзад така, че да може да ме улови веднага щом се спъна. Имах чувството, че ме е окачил на кука, беше ми страшно унизително.

След известно време започнах да дочувам гласове. Не говоря японски, но разбирам достатъчно. Не исках той да разбере това. Най-накрая превръзката от очите, ми беше свалена и аз установих, че се намирам в японския лагер. Беше далеч от това, което си бях представял. Оглеждах се ужасен, с чувството, че съм попаднал в полева болница. Нищо не напомняше военен лагер, нямаше дори часови. Повечето от войниците лежаха или седяха.

Намирахме се близо до морето, макар че не можех да определя от коя страна на острова. През листата на дърветата се виждаше водата. Гледах безмълвно наоколо, а мъжът, който ме доведе, говореше с няколко други, облечени по същия начин. Май бяха единствените, които с нещо наподобяваха войници. Отначало се опитах да разбера за какво говорят, но се отказах: Използваха някакъв непознат диалект, освен това произнасяха думите прекалено бързо.

Над хоризонта се появи бледото сияние на зората, заедно с него и някакви черни точки. Те бързо се превърнаха във високо летящи самолети, насочили се на северозапад, към Лусон. Двеста и първи въздушен флот, самолетите изглеждаха черни на фона на просветляващото небе.

— Отиват да бомбардират вашите кораби! — каза някой и аз стреснато се извърнах. До мен се беше изправил слаб японец с патерици, левият му крачол беше прегънат и закачен за коляното. Беше страхотно кльощав, сигурно щеше да умре от глад далеч преди да започне да се тревожи за отрязания си крак.

— Говорите много добре английски — отвърнах аз.

— Да — съгласи се той с поглед все още отправен към живите торпили, които изчезваха на запад. — Няма да се върнат, никой от тях. Ониши се е погрижил за това. — Разбрах, че говори за новия вицеадмирал. Японецът тъжно поклати глава и добави: — Казват, че той е изготвил плановете за нападението срещу Пърл Харбър, заедно с Ямамото. — Върхът на езика му щракна в горната част на небцето. — Да не повярва човек, всичко това беше толкова отдавна! — Главата му се сведе към мен: — Говорите ли японски? Не? Жалко… — Отново погледна нагоре. Самолетите наближаваха нашите кораби, посрещна ги силен оръдеен огън. Във въздуха разцъфваха черни облачета с оранжева сърцевина, секунди по-късно въздухът над главите им се разтърси, от детонацията. — Не, няма да се върнат момчетата… Мисията им е еднопосочна.

Думите му изведнъж разпръснаха мъглата в съзнанието ми.

— Нима искате да кажете, че изпълняват самоубийствен полет? — възкликнах аз. — Нима в самолетите са само пилотите и нищо друго?

— Да, те просто са една голяма управляема бомба… — Японецът стоеше съвсем неподвижно, в ъгълчетата на очите му проблясваше влага, но гласът му беше все така равен и спокоен. — Идея на вицеадмирал Ониши! Жест на отчаяние! Трябваше доста да убеждава останалите генерали, но все пак е успял… — От устата му се откъснаха няколко думи на японски, вероятно ругатни. — Малко са жертвите, които дадохме за тази „благородна кауза“. Императорът продължава да изпраща синовете си в касапницата на война, която отдавна сме загубили!

Зад мен се разнесе рязък вик и не беше необходимо да разбирам езика, за да ми стане ясно, че моят човек ме вика.

— Трябва да намерите нещо за ядене — рекох аз на своя куц събеседник и се отдалечах.

— Бих ли стоял тук, ако можех? — подвикна след мен той с горчив смях.

— Защо не влезете в болница? — спрях се аз.

— Приемат само тези, които имат собствена храна — отвърна той. Очите му бяха ясни, ребрата му се брояха дори под униформената рубашка. Но какво правя, запитах се ужасено аз. Та това е враг! — Всички умираме от глад — продължи войникът. — Не можем да влезем в болница, а батальонът ни ни заряза, защото вече не сме в състояние да се бием… Незаслужен край за един войник, в това няма нищо благородно… — Очите му продължаваха да ме фиксират, за момент си помислих, че между нас няма никаква разлика.

После моят човек ме сграбчи за ръката, просъска нещо неразбрано и ме повлече към другия край на лагера. И тук земята беше покрита с телата на изнемощели войници. В ръката си носеше нещо като черна чанта, която не бях забелязал досега. Изглежда спореха именно за нея, бяха четирима… Толкова еднакви, че човек би ги взел за близнаци. Съжалявах, че не попитах непознатия си приятел кои са. Беше ми ясно, че не са от редовната армия. Пред очите ми пламтеше огън, над него висеше черна желязна тава, наблизо беше струпана малка купчинка миниатюрни филипински картофи, които японците наричат „камоте“ и които имат горчиво-сладникав вкус. Наоколо бяха наклякали доста мъже. Очевидно това беше всичката им храна.

Човекът, който ме отвлече, извади няколко консерви, очевидно задигнати от нашия лагер. Нямах никаква представа как ги беше носил, но фактът си беше факт.

Избухна нов спор, вероятно за разпределянето на храната. Моят човек ме дръпна настрана и ме заведе при няколко проснати на земята ранени. Посочи ми ги с ръка, очевидно искаше да ги прегледам. Едва сега разбрах защо ми беше пощаден животът — той отлично е знаел кой съм и с какво се занимавам.

Наведох се над войниците и веднага разбрах, че едва ли ще им помогна кой знае с какво. Нямах инструменти, нямах лекарства, което в случая не беше кой знае колко голям пропуск. Моят непознат приятел беше охарактеризирал съвсем точно ситуацията тук — японците умираха от глад.

След известно време станах и се насочих към моя човек.

— Съжалявам, но не мога нищо да направя — рекох.

Дори не разбрах как и с какво ме удари, изведнъж се видях със задник в калта.

— Те имат нужда от храна — замаяно рекох аз.

Той ме изправи за реверите, в очите му нямаше никакъв израз. Удари ме пак, този път по-силно, с ръба на дланта си. Имах чувството, че ме е блъснал камион, натоварен с цимент. Смъкнах се отново и си останах там, в калта.

Когато се свестих, наоколо беше тъмно. Главата здраво ме цепеше, дясното ми рамо беше като чуждо. Странно — можех да мърдам пръстите си, дори да ги свия в хлабав юмрук, но цялата си ръка не можех да повдигна дори на сантиметър.

Бях в палатка и лежах на нещо твърдо, по-различно от влажната земя. Куртката и ризата в защитен цвят си стояха на гърба ми, но от кръста надолу бях съвсем гол. Опитах се да се раздвижа, но без успех. С цената на върховни усилия успях да разклатя масата или това, към което бях привързан. Скоро обаче се отказах, тъй като главата ми започна да пулсира болезнено, зави ми се свят. Сякаш цялото ми тяло пулсираше заедно с болката. В очите ми проблясваха ярки светкавици, питах се какво ли е направил с нервите ми…

Миг по-късно той беше вътре. Не го чух, само усетих лекото раздвижване на влажния въздух. Лицето му се надвеси над мен. Беше измил саждите, но все още носеше черните си дрехи. Вероятно те бяха униформата му.

— Каква е числеността на частта ти? — попита ме той.

Всичко ми стана ясно — след като доказах, че не мога да бъда полезен като лекар, вече не бях нищо повече от обикновен военнопленник, а това означаваше само едно…

Казах му името си.

— С каква огнева мощ разполагате?

Пак му казах името си.

— С кои части ще се съедините?

Пак му казах името си.

— Какъв е американският план за съединяването?

За разнообразие този път му дадох своя чин и военнополеви номер.

— Кога американците ще нападнат Лусон?

— Лусон вече е нападнат от японците — отвърнах.

Той се зае да ме обработва. Използваше единствено връхчетата на палците и показалците си. Никакви ножове, нагорещени железа, наркотици или други средства за мъчение. Той нямаше нужда от тях, бяха прекалено несъвършени.

Обработва ме през цялата нощ — повече от десет часа. С прекъсвания, разбира се, иначе едва ли бих издържал. В края на този период тялото ми не носеше никаква следа от мъчение.

Наистина беше магьосник, защото обработваше само нервите ми. При това не само основните нервни центрове, както би предположил човек, а всички, дори и най-фините разклонения. Пръстите му стискаха и се отпускаха, нищо повече.

Всичко останало престана да съществува за мен — той добре се погрижи за това. И това важеше по отношение на всички чувства, с изключение на болката. Два-три пъти се напиках, но дори и тогава не усетих нищо, разбрах го единствено по миризмата. После и тя изчезна.

Използваше болката така, както опитната жена използва удоволствието. Знаеш как такава жена може да го прави: бавно, нежно, с обич… докато накрая вече мечтаеш да изригнеш. Точно в този момент, когато си на самия ръб, тя ще прекъсне за малко, ще изчака да поспадне възбудата ти и после отново ще се заеме да я засилва… И когато най-сетне постигнеш своя оргазъм, ще имаш чувството, че никога в живота си той не е бил толкова сладък и пълноценен. Онзи мъж се ръководеше от съвсем същия принцип. Сигурно знаеш, че ужасната болка на един етап сама по себе си се превръща в нещо като анестезия… точно както става, когато се увлечеш в секса, имат чувството, че си станал безчувствен и можеш да караш до безкрайност… Така е и при болката. Дори нервите имат своя лимит — прехвърлиш ли го, те се изключват и вече не чувстваш нищо. При тежки инквизиции това е единственият ти шанс.

Но онзи тип не си позволяваше това, просто техниката му беше такава. Бавно и търпеливо ме докарваше до апогея на болката, после ме задържаше там в продължение на сякаш цяла вечност, без нито за миг да ми позволи да се прехвърля оттатък — в безчувствието. Знаеше точно колко време мога да издържа и винаги ме облекчаваше в решителния миг.

През цялото време повтаряше въпросите, които ми беше задал в началото. Не викаше, говореше спокойно и някак приятелски, сякаш бяхме стари познати, седнали на чашка да си спомнят доброто старо време.

Странна беше тази комбинация. След известно време станахме интимно близки, сякаш бяхме любовници. Изпитвах желание да му се доверя, да му разкажа всичките си тайни, да премахна и последните бариери, които ги разделят. С времето се промени и болката. Стана… как да кажа… някак поносима. Все още не мога да разбера как се получи това. Дори тогава си давах сметка, че обработва не само тялото, но и духа ми, но това не ми помагаше. Бях безсилен да спра това, което ставаше, всичко ми се изплъзваше… Сякаш се опитвах да запазя равновесие върху гладък като стъкло лед. После и ледът си отиде, остана ми чувството, че потъвам в лепкава кал, все по-дълбоко и по-дълбоко… Бездънна кал.

През цялото време ме заливаха вълните на болката, при всеки неин пристъп се засилваше желанието ми да му се доверя. Той беше мой приятел, започвах да се чувствам виновен, че продължавам да крия своите тайни. Какъв егоист съм, Господи! Колко недостоен съм за неговото приятелство! Вече не ме обземаше безчувственост, той не позволяваше това. Беше едно друго усещане. Удоволствие. Започна да пропълзява в тялото ми, докато аз с всички сили се стремях да не отговарям на непрестанно повтарящите се въпроси. Това ми ставаше есе по-трудно, веднъж или два пъти дори прехапах езика си, за да не избълвам всичко, което искаше да знае.

В този миг усетих, че душата напуска тялото ми и да се превръщам в друг, съвсем непознат човек. Най-страшното беше, че този човек знаеше за мен повече, отколкото аз самият.

Открих, че искам да му се доверя повече от всичко на света. Бях убеден, че сторя ли го, той ще ме прегърне и успокои. Удоволствието нарастваше, започнах да се радвам на болката и да я искам. Имах чувството, че тя е единствената ми връзка с него, без нея съм загубен, без нея съм нищо! Времето престана да има значение. Нямаше минало, нямаше бъдеще, всичко беше едно безкрайно настояще, в което господстваше светлият образ на моя приятел. Устата ми пареше от собствената ми кръв, аз продължавах да се боря с непреодолимото желание да му разкажа всичко.

Изведнъж болката-удоволствие изчезна. Всичко изчезна, оказах се сам в мрачната палатка. Сам и безвъзвратно загубен. Заплаках, но очите ми останаха сухи. През дългата нощ тялото ми беше толкова обезводнено, че в него не беше останал дори секретът, от който се произвеждаха сълзите. Изпитвах ужас от самотата — подобно на малко дете, лишено от майчина прегръдка. Бях изпаднал в психологическото състояние на невръстно дете и зависех от своя инквизитор така, както детето зависи от майка си. Останах сам, за да бъде подсилено това състояние. Вече знаех, че в момента, в който той отново се появи, ще започна да говоря и няма да спра, преди да избълвам всичко, което зная…

Рязък звук зад главата ми ме върна в действителността. Помислих, че се е върнал и изхлипах от радост. Звукът се превърна в стържене, опитах се да извърна глава, но виждах само грубия покрив на палатката.

— Ставай! — изхриптя груб глас в ухото ми.

— Какво? — Въпросът ми прозвуча като излязъл от устата на идиот. Комбинацията от обезводняване и подут език доведе до друго странно съчетание — гласът ми звучеше едновременно като на пияница и дете-кретенче.

— Ставай, ставай! — продължи да съска гласът.

Усетих как под гърба ми се провират ръце и ме тласкат нагоре. Беше съвсем ново усещане. За миг гледах глупаво нещастното си тяло, убеден, че ще го видя на късчета, с бамбукови игли под ноктите. Но тялото ми беше цяло и непокътнато. Припомних си болката и потръпнах.

— Насам! — напрегнато прошепна гласът. — Хайде, мърдай! Няма време за губене!

Свлякох се с олюляване от паянтовата дървена маса и се огледах. Беше моят приятел, куцият японец. Лицето му беше изкривено от притеснение, ръката му придържаше далечния край на палатката, през отвора се виждаше ярката зеленина на джунглата. Дневната светлина болезнено се заби в очите ми, почувствах прилошаване и остър световъртеж.

Направих няколко крачки по посока на отвора, спънах се и с мъка се задържах за тавана на палатката.

— Няма да се справя! — прошепнаха отчаяно устните ми.

— Ще се справиш! — увери ме все така шепнешком японецът. — През деня няма да смеят да те преследват. — После ми подаде съдинка с вода и извърна очи встрани, докато аз лакомо я поглъщах. — На всички ни дойде до гуша от това — тихо добави той. — Няма никакъв смисъл… — После клекна и заповяда: — Хайде, няма време за губене! Не искаш да те заварят тук, нали?

Насочих се към отвора. Гърдите ми се повдигаха толкова мъчително, че имах чувството за инфаркт, ако направя още една крачка.

— Не зная как да ти благодаря — промърморих, а после е усилие се плъзнах навън.

— Недей! — отвърна японецът. — Ние сме от два коренно различни свята, никога не можем да се разберем!

— Нима? — попитах аз и му протегнах ръка. Той я стисна едва-едва и веднага я пусна, сякаш засрамен от своята сантименталност — Едно последно нещо… — добавих аз и той ме погледна с разбиране. — Кои са те?

— Не е нужно да знаеш — отвърна слабичкият японец и се обърна да си върви. Краят на палатката започна да се спуска като някаква странна завеса, която разделя нашите различни светове.

— Напротив, трябва! — настоях аз.

Гърбът му се мярна за последен път зад платнището, а гласът му долетя до мен някъде отдалеч:

— Нинджа!

— Пожелах му късмет — приключи разказа си Док Диърфорт, — но имах чувството, че не ме чу. Обърнах се и потънах в джунглата, по-далеч от лагера, по-далеч от ужасните нинджа…

Остана приведен над масата и гледаше в изстиналата си закуска. Сякаш сред яйцата се криеше вратата към миналото. Кожата на високото му чело беше покрита със ситни капчици пот. Никълъс долови монотонното тиктакане на часовника и изненадано вдигна глава. Имаше чувството, че са изминали дълги часове.

След известно време Док Диърфорт вдигна глава и хвърли загрижен поглед към Никълъс.

— На никого не съм разказвал това — промълви той. — Нито на войниците, нито на командира, нито дори на жена си… На теб го разказах, защото бях сигурен, че ще ме разбереш. — Очите му вече бяха твърди, сякаш свредла, пробиващи дупки в челото на Никълъс, четящи безпогрешно мислите му.

— Значи знаеш всичко.

Не беше нужно дори да кима. Очите на Док Диърфорт казаха на Никълъс всичко, което той искаше да научи.

— Какво мислиш да правиш?

— Да правя ли? — изненадано го погледна Док Диърфорт. — Нищо. Трябва ли да правя нещо?

— Зная какво изпитваш към тях — рече Никълъс.

— Само към един от тях — поправи го Док Диърфорт.

— Останалите са същите.

— Аха.

— Така ги обучават. Преминават по-тежка подготовка дори от самураите, просто защото тя по традиция е тайна.

— Традиция? Не е ли странно, че именно традиционалисти като тях правят опит да се намесват в нашия анархичен начин на живот?

— Никога не съм мислил по този начин, но признавам, че имаш право.

— Искам да го пипнеш, Никълъс! — рече Док Диърфорт и отблъсна от себе си изстиналата чиния. — Само ти можеш да го сториш, зная това. Полицията не може дори…

— Не може, разбира се.

— Не може да направи абсолютно нищо! Имаме късмет, че си наоколо. Нали?

Денят беше ясен, без нито едно облаче по небето. Никелираните части на колата блестяха толкова ярко, че той си сложи слънчевите очила. Напусна градчето и се насочи обратно към Дюн роуд. Паркира встрани от къщата, вдигна броя на „Таймс“, който то чакаше на стъпалата, и се насочи към брега, преглеждайки бегло заглавията.

До къщата на Джъстин се приближи отдясно, затова не можеше да види дали колата й е там. Вратата й беше затворена, но вестникът го нямаше. Тръгна нагоре по покритите с пясък стъпала.

— Няма я.

Никълъс се извърна и видя Кроукър, който тъкмо идваше откъм другия край на къщата. Беше облечен в измачкан кафяв костюм, вратовръзката му беше разслабена. Изглеждаше така, сякаш пак не беше спал две-три нощи.

— Колата я няма.

— Какво правиш тук, Кроукър?

— Ела да се поразходим — рече онзи и го поведе към плажа.

— Не си облечен съвсем подходящо — отбеляза Никълъс.

— Нищо ми няма. Обичам пясък в обувките си. Напомня ми за детството. Все си стояхме в града през лятото… нямахме пари да ходим по курорти. Къпехме се под уличните кранове…

Вълните се пенеха вдясно от тях. В далечината шаренееха плажни хавлии, портативно радио дънеше диско, от което се долавяха само думкащите баси и звънтенето на чинелите.

— Бяхме седем деца. И до днес не зная как свързваше двата края старецът… Но всеки месец, точен като часовник, той ме викаше, преди да тръгне на работа: „Ела, насам, Люис. Имам нещо за теб.“ Даваше ми пари, с които можех да стигна до Кони Айлънд и да си купя един сладолед. Знаеше, че обичам морето.

„Обещай да си вземеш хавлия, викаше, не искам майка ти да се тревожи…“

Край тях претичаха летовници и с весели викове се гмурнаха в прибоя. Главите им изскочиха като тапи на повърхността. Насреща им вървеше жена в цял бански, небрежно преметнала през рамо ярка хавлия. Къде ли е Джъстин, запита се Никълъс.

— Да… Стари приятели сме ние с пясъка…

Жената мина на крачка от тях. Беше красива, с изпръхнала от слънцето коса. На лицето й цъфна усмивка и тя се затича към приятеля си.

Кроукър присви очи срещу слънцето и рече:

— Снощи изхвърлих Алисън от къщи…

Никълъс го погледна, но не каза нищо.

Кроукър пусна една крива усмивка, очите му стигнаха някъде до брадичката на другия:

— Всъщност не беше точно така… Май и тя искаше да си върви… Изнервила се е… Аз също. — Натика огромните си юмруци в джобовете на панталоните. — Мина без кръвопролития, знаеш как стават тези неща…

Спряха на ръба на водата, в краката им тъмнееше купчина водорасли, обувките на Кроукър почти не се виждаха под влажния пясък.

— Винсънт е мъртъв, Ник — рече Кроукър и бавно вдигна глава. — Снощи са го открили… със счупен врат… — Не каза къде са го открили.

Никълъс пое дълбоко въздух и седна на пясъка. Обви, с ръце коленете си и отправи невиждащ поглед към морето.

— Ник…

Не усещаше нищо, сякаш беше упоен. Спомни си разказа на Док Диърфорт за болката. Това вече му дойде прекалено — днес щяха да погребват Тери и Айлин.

— Господи — изстена гой. — Господи!

Кроукър приклекна до него.

— Ник — тихо промълви той. — Нямаше друг начин да ти го съобщя… Не исках по телефона…

Никълъс кимна. Разбра въпреки мъглата в съзнанието си. Кроукър беше разбрал, че му е задължен. Не можеше да не оцени жеста му — да се вдигне и да бие толкова път, когато е можел просто да нареди на някого да набере номера му. Спомни си, че двамата с Винсънт снощи бяха вечеряли заедно, може би изпълнява своя дълг и към него…

— Ник… — започна Кроукър, после нерешително млъкна.

— Какво става? — извъртя се към него Никълъс.

— Трябва да ми кажеш!

— Не зная какво имаш предвид… При всички случаи Томкин е забъркан, и то до шия! Преди около седмица е получил предупреждение от нинджата, видях го с очите си — съвсем истинско! Сключил е редица сделки с могъщи и утвърдени японски компании. В бизнеса няма приятелство, особено пък при тези акули. Изпречил се е по някакъв начин на пътя им и те са решили, че това е смъртен грях. После са открили своя нинджа и са го пратили тук да свърши работата…

— Това не е за пръв път. Томкин е предпазлив мръсник и едва ли се нуждае от помощта ти…

— Точно тук грешиш — поклати глава Никълъс. — Без мен е труп!

— Но нещо не се връзва, не виждаш ли? Двете убийства тук и трите в града нямат нищо общо с Томкин!

— Трябва да имат! — упорито тръсна глава Никълъс. — Знаеш ли, че е направил опит да сплаши и Джъстин? — После разказа на Кроукър за онова рошаво животно, което влетя през кухненския прозорец.

Кроукър мълчеше и го гледаше. Прибоят зад гърба му съскаше и неуморно гризеше мократа ивица на брега. Веселата човешка глъч беше ясна и чиста, сякаш всеки момент щеше да се счупи и прекъсне…

— А дали това послание е било предназначено за Джъстин? — тихо попита той.

— Какво? — погледна го втренчено Никълъс.

— Мисля, че е крайно време да се изправим с лице срещу фактите. Според мен това предупреждение е било предназначено за теб!

— За мен ли? — късо се изсмя Никълъс. — Не ставай глупак, моля те! Няма никаква причина за…

— Трябва да има — настойчиво го прекъсна Кроукър. — Виж почерка! Убийствата на Тери и Айлин тук. После на Винсънт в града… Ти си в центъра на всичко! Нещата недвусмислено се въртят около теб!

— Втората жертва тук изобщо не съм познавал.

— Да, но убийството стана в близост до теб.

— И до още куп хора, Лю!

— Но само един от този куп губи последователно трима от своите приятели!

В това имаше логика, разбира се, но Никълъс знаеше, че тя невинаги помага.

— Едва ли ще се съглася с теб — поклати глава той. — Пак ти повтарям — няма причина. Всичко е димна завеса.

— Ето ти завесата! — изръмжа Кроукър.

— За него е все едно, нима не разбираш? Той знае, че съм вътре в нещата заради Джъстин. Аз представлявам опасност за него, а не ти или горилите на Томкин. Той го знае отлично! Не, целта му е Томкин и никой друг! Останалото е просто мътене на водата!

— Окей, окей! — примирително вдигна ръка Кроукър. — Това беше просто една версия. Но трябва да ти кажа, че искрено се надявам да се окажеш прав… Защото Винсънт Ито ми беше далеч по-скъп от този мръсник Рафаел Томкин!

Никълъс внимателно го погледна. Съзнаваше, че и двамата вече са на път да признаят открито това, което отдавна чувстваха — между тях се е зародило, искрено приятелство.

— Благодаря ти за тези думи — топло се усмихна той. — Те означават много за мен, Винсънт също би се зарадвал, ако можеше: да ги чуе…

Изправиха се. Кроукър упорито не сваляше: сакото си въпреки нарастващата жега. Замисли се за миг, после тръсна глава и смъкна дрехата. Тънката му бяла риза беше пропита от пот.

— Готов ли си да се връщаме?

Никълъс кимна, после колебливо промълви:

— Още нещо, Лю…

— Стреляй! — намигна Кроукър.

— Може би няма да искаш да: ми: отговориш…

— Значи няма: да ти отговоря и толкоз. Окей?

— Окей — усмихна се Никълъс и го последва към края на пясъчната ивица, където беше паркирана полицейската кола. — Какви са отношенията ти с Томкин?

Кроукър отвори вратата и хвърли сакото си на задната седалка. Беше паркиран на сянка, но въпреки това вътре беше душно като в сауна. Никълъс се настани до него и той включи двигателя.

— Беше съвсем прав — кимна полицаят. — Преди няколко дни положително нямаше да отговоря на този въпрос. — Колата изви остро и пое по Дюн роуд, прекоси моста и заръмжа по правия път. — Но положението е променено… Имам чувството, че ако не се доверя на теб, едва ли мога да се доверя на някого в целия шибан свят! А не така виждам живота си!

Мостът остана далеч зад тях, вече фучаха край малките кокетни вили, пред които се поклащаха моторници с вдигнати нагоре извънбордни двигатели. Насочиха се към магистралата.

— Знаеш за случая Дидион, нали? — попита полицаят.

— Имаш предвид убийството на онази манекенка? — изненадано го погледна Никълъс. — Зная това, което писаха вестниците. Бях свикнал да виждам физиономията й върху всяко списание, което ми попадне…

— Мда-а… — проточи Кроукър. — Хубава жена. Толкова хубава, че сякаш това прилагателно е било измислено специално за нея!

— Това започва да ми звучи като…

— Не. Не е това, което си мислиш… — Изскочиха на магистралата и Кроукър натисна газта. Вятърът продължаваше да бъде все така горещ и не носеше желаната прохлада. — Изведнъж ми хрумна, че и тази хубавица е човек като всеки друг — продължи Кроукър. — Само дето хората я свързват с точно определен образ, с точно определена представа… — Лице, фигура… През ум не им минава, че и тя може да се оригне след обилно хранене, че от време на време й се налага да сере… Ей такива, обикновени човешки неща!

Изнесе се в лявата лента, за да задмине някакъв синьо-бял автобус, който бълваше плътна струя черен дим. Когато се изравни с него, ядосано натисна клаксона, после се стрелна напред.

— После момичето умря и всички се разсмърдяха. Беше знаменитост, от нея си вадеха хляба куп противни типове, да не говорим за милионите чекиджии, на които възбуждаше фантазията. Но никой, нито един от тези типове, това мога да ти го гарантирам, не си е рекъл: „По дяволите, жалко за един безсмислено погубен млад живот!“ А аз, приятелче, аз стоях в средата на просторната й спалня, гледах студеното й тяло и точно това си мислех! И още нещо, разбира се: „Тя е човешко същество и искам да разбера кой я подреди така!“ Сви рамене и добави: — Между другото, постъпвам по същия начин и когато разследвам убийството на някоя неизвестна проститутка… Винаги го правя, а това не се харесва на моя капитан… Макар че пет пари не давам за тоя страхлив ебалник. „Пилееш парите на данъкоплатците, Кроукър — вика, — залови се с нещо по-полезно!“ Господи! — ръката му тресна волана. — Би ли могъл да понесеш това? Тоя копелдак по цял ден си бърка в носа, а когато е сам, си бърка и другаде!

— Както и да е… Този случай се оказа пълна мъгла. Никакви улики, никакви! Пълна тайнственост, ама такава тайнственост мога да намеря във всеки киносалон!

— В спалнята стигнах до едно твърдо заключение — в нощта на убийството там е била още една жена. Несъмнено близка на Анжела Дидион и вероятно свидетелка на престъплението. Проблемът е, че изчезна без следа, сякаш се е изпарила!

— Сега разполагам само с един огромен среден пръст, а вестниците пищят и искат разкрития. Това принуждава комисарят да пищи на капитан Финиган, нататък картинката ти е ясна…

Напуснаха магистралата малко преди множеството изходи за Манхатън, спуснаха се по извитото бетонно корито на отклонението, и неусетно поеха по булевард Куинс. Движението в западна посока не беше особено оживено и те напредваха със съвсем задоволителна бързина.

— Двама-трима униформени обиколиха блока за обичайните разпити на съседи и познати — продължи Кроукър. — Но това е Ектиъм хаус и по тази причина им беше наредено да стъпват на пръсти и да не вдига много шум. Върнаха се със заключението, че никой нищо не знае.

— Окей, всичко беше съвсем според очакванията. Но седмица по-късно ми писна всички да ми искат главата и да ме обвиняват в некадърност. За да не заспиш от скука, веднага ще ти кажа това, което открих съвсем според тайнствените версии на „Рийдърс дайджест“ — отидох да хвърля един поглед лично и установих, че полицаят, който е разпитвал хората от етажа на Анжела Дидион, е пропуснал един наемател, по-скоро наемателка. Била извън града и се върна точно когато аз бях там. Попритиснах я лекичко и скоро насреща ми лъсна един интересен факт — заминала за Палм Спрингс рано сутринта след убийството и седмица по-късно се прибрала. Наближаваше шейсетте, но изглеждаше с десет години отгоре. Алкохоличка. Дори в десет сутринта вонеше на джин като спукана бъчва. Ръцете й трепереха, не можа да устои и докопа бутилката още докато бях там.

Напусна булевард Куинс и сви на юг по булевард Йелоустоун. Вече бяха във Форест хилс.

— Интересното беше, че се закле в нещо особено важно — в нощта на убийството видяла един мъж, който влязъл в апартамента на Анжела Дидион. Същият мъж виждала да я посещава поне от шест месеца насам, редовно надничала през ключалката… вероятно защото не е знаела какво да прави с времето си.

Спря пред едноетажна сграда с фасада от боядисани в бяло тухли. На малката полянка пред нея се въртеше метална табелка, на която пишеше:

Оттатък полянката се издигаше величествен клонест смърч, дървената врата зееше широко отворена. През нея влязоха няколко души, в едни от тях Никълъс разпозна инструктора от салона на Тери.

— Тя ми даде абсолютно подробно описание на този мъж, Ник — приключи Кроукър. — Никакво съмнение, че е бил Рафаел Томкин.

— И тъй, Томкин е бил близък с Анжела Дидион. Нищо странно в това — просто две известни личности, който живеят в един и същи блок, стават приятели. Сигурна ли е твоята свидетелка, че именно Томкин е бил там в нощта на убийството?

Кроукър хвърли поглед към разклоненото дърво, което леко се поклащаше от топлия вятър.

— Тя се страхува от полет със самолет — промълви той. — В шест следобед взела силно приспивателно и го прокарала с порядъчна доза джин. Събудила се в пет на следващата сутрин.

— И е заминала за Кий Уест, така ли?

— Точно така — кимна Кроукър и се извърна към него. — Но аз съм сигурен… Проверих по няколко пъти движенията на всичките й познати. Не може да бъде друг, освен Томкин!

— Нямаш доказателства, Ло — поклати глава Никълъс. — Не разполагаш с нищо съществено.

— Това е вярно, приятел — мрачно призна Кроукър и излезе от колата.

Никълъс го последва по покритата с широки каменни плочи пътечка, която водеше в погребалния дом.

Друг от инструкторите в салона на Тери спря Никълъс на стълбите и размени няколко думи с него. Кроукър нетърпеливо ги изчака да свършат и дръпна Никълъс към себе си.

— Случаят Дидион е официално приключен — прошепна той. — Финиш, капут! Вчера ми го съобщи онзи шкембелия Финиган. Но нареждането е дошло от високо място, никой не би рискувал да намаже мазните му лапи!

— Искаш да кажеш, че някой е купил полицията?

— Искам да кажа, че каквито и да са били подозренията ми към Томкин по този случай, те отлитат благодарение на заповедта. Много малко хора в този град могат да потулят подобен случай, а той е един от тях. — Гласът му стана дрезгав, отчетлив и заплашителен. — Но сега аз разполагам с улика. Един от моите осведомители е успял да засече жената, която е била в апартамента на Анжела Дидион в нощта на убийството. Всеки момент ще получа името и адреса й. А когато ги получа, смятам да закова на стената този мръсник и да го оставя да виси там!

Службата беше кратка, но съдържателна, на английски и японски, но според американските традиции. Помолиха Никълъс да произнесе няколко думи и той прие. Говореше на японски, под звуците на тиха музика. Свиреха мъж и жена, приятели на Айлин, бяха професионалисти и си личеше. Японски традиционни мелодии, на инструменти, които се наричаха „кото“ и „шакухаши“. Имаше много цветя.

Кроукър мълчеше, докато се отдалечиха от гробовете. Зад гърба им заиграха лопатите, кафявата, пръст беззвучно запълваше зейналите дупки.

— Ник — започна той. — Какво значат за теб имената Хидейоши, Йодогими и Мицунари?

Никълъс се спря и се обърна с гръб към слънцето. Не му се искаше да си слага слънчевите очила.

— Това са все известни имена от японската история. Защо?

Кроукър не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— Могат ли да бъдат имена, на живи хора?

— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Това са често срещани фамилни имена. Но тези, които изброи, са свързани исторически…

— Ясно.

Край черния път до тях се захлопна автомобилна врата, прокашля включен, двигател. Звуците сякаш увиснаха в горещия въздух. Над пътечката тихо прошумоляваха листата на дърветата. Жегата се усилваше.

— По-добре ми кажи за какво става въпрос.

Кроукър: бръкна пък вътрешния джоб на сакото си и извади тънко пакетче, увито в нещо като разтегателна хартия. Никълъс се зае да го отваря, а полицаят добави:

— Намерих го сред вещите на Тери, които ми предаде патологът… Било е в джоба му в нощта на убийството.

— Е, и?

— Същият следобед в салона се е появил някакъв японец. Двама от инструкторите — по карате и айкидо… сен… как им казвахте, там…

— Сенсей.

— Точно така, сенсей. Та те казват, че никога не били виждали по-добър майстор от този японец. В края на посещението си е провел мач по кендо с Тери. А Винсънт ми каза, че докато са вечеряли заедно, Тери изразил безпокойство от появата на този тип…

Никълъс го гледаше, забравил за листчето хартия в ръцете си, тънко и влажно, сякаш напоено с пот.

— Какво е името?

— Японецът се представил като Хидейоши.

За момент очите на Никълъс се хлъзнаха встрани, по посока на гробището. Белият мрамор на надгробните плочи блестеше под ярките слънчеви лъчи, дори сивите и черните камъни изглеждаха леки и безтегловни, сякаш всеки момент щяха да се откъснат от веригите си и да полетят в безоблачното небе. Беше средата на седмицата и по спретнатите пътечки между гробовете почти нямаше хора. Ярките петна на букетите, поставени на прага към небесата, придаваха на околността някаква фалшива празничност — сякаш двамата се бяха изправили в средата на току-що напуснат от тълпата панаир. С ъгълчетата на очите си виждаше жълт булдозер, който усърдно подравняваше разкопана земя. Отвъд него се извисяваше стоманобетонната арка на магистралата, колите по нея съскаха като вълни на далечен при бой.

— Хидейоши, господарят и основател на всички бойни даймийо в Япония, умира през 1598 година — започна той. — Широко разпространено е вярването, че той, като мъдър и предвидлив човек, е предал своите пълномощия на Йеасу Токугава — най-влиятелния член на Управляващия съвет. Но на практика не е било така. Йодогими, любовницата на Хидейоши, го е дарила със син. Той е бил луд по тях и най-горещото му желание било един ден Япония да бъде управлявана от неговия наследник. Малко преди смъртта си поискал да се срещне с един от най-близките си приятели — полицая Мицунари. Казал му да закриля Йодогими и сина му, при това да го върши тайно. На практика му заповядал да се обяви против Токугава. „Мицунари, приятелю, рекъл, макар да се прави на тъжен, Токугава ликува при мисълта за предстоящата ми смърт. Не се оставяй да бъдеш заблуден. Той е умен и опасен. Веднага след смъртта ми ще поиска да стане шогун. Мицунари, приятелю, ти трябва да се противопоставяш на това с всичките си сили, защото първата му работа без съмнение ще бъде да се отърве от Йодогими и истинския ми наследник!“

После, буквално минути след този разговор, Хидейоши приел и Йеасу. „Ти си най-влиятелният човек в съвета, казал му той, следователно ще поемеш властта след моята смърт.“ „Не говори за смърт“, опитал се да протестира Йеасу, но Хидейоши му направил знак да мълчи. „Чуй думите ми, нямам много време. След като си отида, сред членовете на съвета ще настъпи анархия.

Те несъмнено ще се разцепят на отделни фракции и страната отново ще потъне в дебрите на гражданската война. Това на всяка цена трябва да се избегне. Ти трябва да завземеш цялата власт, Йеасу. Онези далечни три даймийо не са важни, остави ги настрана и управлявай така, че да спасиш Япония от унищожителната гражданска война!“

Йеасу Токугава свел глава и се подчинил. По този начин влязъл в действие сложният план на Хидейоши, който дори от гроба искал да направлява съдбините на страната и в крайна сметка да издигне за върховен владетел собствения си син. Той съзнавал, че умира в неподходящ момент, защото синът му все още бил твърде млад, за да се защищава или да задържи на своя страна малцината членове на съвета, които били верни на него самия. Добре знаел за желанието на Йеасу да стане шогун, а това не искал да допуска в никакъв случай. Тази чест била запазена единствено за неговия наследник.

Вляво от тях се появи малка траурна процесия, напусна черния път, от който се надигаха горещи вълни, и пое по тясната пътечка към един отворен гроб. Блестящият ковчег беше вече на мястото си, отрупан с цветя. Опечалените започнаха да се нареждат в полукръг около него, настъпи малка суматоха, предизвикана от припадъка на член от семейството. Разстоянието и тежкият въздух поглъщаха всякакъв звук, двамата сякаш присъстваха на странна пантомима.

— Успял ли е Хидейоши? — попита след дългата пауза Кроукър.

— Не — поклати глава Никълъс, без да отмества очи от групичката на опечалените. Припадналата жена се беше свестила и службата започна. — На първо място, защото Йеасу Токугава е бил твърде умен и могъщ. На второ, защото Мицунари създал коалиция от такива даймийо, които не били в състояние да победят Йеасу. През 1615 година, когато Йеасу повежда войските си срещу защитниците на Йодогими и наследника, последните се оттеглили в почти непревземаемата крепост на Осака. На четвърти юни същата година войските на Йеасу сломяват съпротивата на защитниците на крепостта, но по това време Йодогими и младият престолонаследник вече са мъртви — тя сама го убива, а след това си прави сепуку.

— Има ли злодей в тази история?

В небето нещо проблесна и затъна, огромен „Боинг 747“ се насочи за кацане към летище „Кенеди“.

— Зависи от гледната точка — сви рамене Никълъс. — Но мога да те уверя, че Йеасу е бил един от най-великите владетели в историята на Япония. Може да се спори дали Хидейоши е виждал тези качества у него. Във всеки случай двамата са били коренно противоположни като характери и според мен е невъзможно човек да застане безрезервно на страната на някой от тях. И двамата оказват решително влияние върху историята на страната.

— Но в крайна сметка губи Хидейоши — подхвърли Кроукър. — Смъртта му означава край на династията.

Никълъс не каза нищо. Над гробището надвисна странна тишина. Хората в далечината приличаха на статуи, замръзнали неподвижно сякаш в обектива на фотоапарат. Панорамата на Манхатън, полускрита от изпарения, приличаше на сбъркан декор, поставен на хоризонта от ръката на пиян сценичен работник. Когато Кроукър отново проговори, гласът му беше значително по-тих:

— Защо този човек е приел името на Хидейоши? Можем да сме сигурни, че това не е било истинското му име… Но защо точно Хидейоши? Защо точно името на човек, претърпял поражение?

Никълъс леко се усмихна и се обърна да погледне лицето на приятеля си. Странно, помисли си той. В зависимост от светлината това лице можеше да се приеме и като грапаво, и като съсипано. А може би носеше и двете едновременно…

— Това е типично западен подход към историята — меко проговори той. — В Япония съществува нещо, което наричаме „благородство на поражението“. Голяма част от най-великите мъже на тази страна не са успели да постигнат своите върховни цели, но за нас е важно, че техните възгледи са били героични, както и усилията им да ги превърнат в действителност. Вие на Запад се прекланяте единствено пред победителите. А в, това има нещо жалко, не мислиш ли?

Кроукър присви очи под ярките лъчи на слънцето.

— Значи този Хидейоши е бил герой, а?

— Да — кимна Никълъс.

— А какво ще кажеш, за другите две имена? Как се вместват в картинката?

— Честно казано, не зная, но Тери едва ли просто си е драскал — отвърна Никълъс и подаде листчето на полицая.

— Нещо не ми се връзва — поклати глава онзи.

— И на мен.

Въздухът беше все така тежък и неподвижен, но тази неподвижност някак нямаше нищо общо със скръбта, смъртта и поражението. Никълъс си даваше сметка, че много отдавна не беше се чувствал толкова близък с друг човек. Така, както се чувстваше в момента с Лю Кроукър.

— Знаеш ли — промълви тихо той, — когато преди години дойдох в тази страна, аз умишлено оставих настрана част от живота си. Това за никого не е лесно, особено за човек, който е израснал в Япония… Дълбоко в себе си чувствах, че трябва да изпълня дълга към баща си… към Запада…

Очите на Кроукър, станали сребърни от лъчите на слънцето, внимателно го наблюдаваха. Той ясно съзнаваше огромното значение на това, което споделяше с него Никълъс.

— Но аз изведнъж спрях… Спрях и толкоз. Сякаш внезапно се пробудих от дълъг, изпълнен е видения сън. Какво правя тук всичките тези години? Какво съм постигнал? Нямам чувството, че съм пропилял отреденото ми време на тази земя, както мислеше баща ми малко преди смъртта, си. Беше ми достатъчно да изпитам неговата мъка и горчивина, за да не си позволя никога и при никакви обстоятелства подобни чувства…

Замълчаха и се вслушаха в тихия шепот на ветреца в боровите клонки над главите им. Слънцето вече прежуряше.

— А сега? — колебливо попита Кроукър, все още с чувството, че се намира на непозната територия. — Промени ли се нещо?

Никълъс се засмя. Любезно, но с някаква, вътрешна острота.

— Целият ми свят се обърна с главата надолу — призна тихо той. — Сякаш годините в Америка никога не ги е имало…

— Опитвам се да се поставя на мястото ти — промърмори Кроукър.

Никълъс му хвърли доволен и изпълнен с топлота поглед, после, без да се подканят, двамата тръгнаха бавно по посока на паркираната кола. Някак не им се искаше да се потапят обратно в лудницата на града. На няколко крачки от колата Кроукър спря и тихо попита:

— Какво е мнението ти за стареца на Джъстин?

— Странно се изразяваш — погледна го озадачено Никълъс.

— Така ми дойде — сви рамене Кроукър.

Но Никълъс остана с чувството, че приятелят му отправя някакво скрито предупреждение.

— Отначало не можех да го понасям — започна той, внимателно подбирайки думите си. — Но в това няма нищо чудно, тъй като знаех за отношението на Джъстин към него, а и имах впечатленията от първата ни среща. Той е простак и грубиян, свикнал да получава това, което иска. Не обичам такива хора.

— Чувам едно „но“, което виси във въздуха — подметна Кроукър.

Никълъс се спря и го погледна в очите.

— Виж какво, много лесно и удобно за всички ни ще бъде да му теглим чертата, лепвайки му етикета на богат злодей, изскочил сякаш от страниците на долнопробен роман! Но нещата не са толкова прости.

— Той е убиец, Ник.

— Той е беззащитен и…

— Господи Исусе!

— … обича дъщерите си, независимо от това, което те мислят за него. Би направил всичко да ги закриля. Освен това съвсем не е толкова самоуверен, колкото изглежда. Има нещо, което…

— Само голямата пиеса, която разиграва пред теб — прекъсна го Кроукър. — Има нужда от помощта ти и знае, че не си глупак!

— Мисля, че грешиш. Не е толкова елементарен, колкото го представяш.

— Добре, но твоят нинджа продължава да убива! — възрази Кроукър. — Това го кара да изпитва чувството, че трябва да обича някого… но не го променя.

— Пренебрегваш сложността на…

— Той е гадна акула, човече! Колкото по-рано проумееш това, толкова по-добре!

— Разсъждаваш твърде едностранчиво…

— Не, Ник — поклати глава Кроукър. — Просто го познавам по-добре.

На връщане Кроукър разказа всичко, което му беше известно около смъртта на Винсънт. Не беше много. Остави Никълъс пред сградата на Томкин на Парк авеню и продължи към центъра. В службата го чакаше патологическото заключение за Винсънт. Той преметна влажното от пот сако върху облегалката на сиво-зеленикавия стол, извади едно ментово бонбонче от джоба на ризата си, пъхна го в уста и разтвори папката.

Това, което видя, пресуши потта от челото му. Прокара ръка през гъстата си коса и сподавено изруга. — После се пресегна към телефона. Закъснението беше минимално.

— Нейт? — позна в слушалката гласа на съдебния лекар. — Кроукър. Благодаря за заключението за Винсънт Ито. Някой сигурно си е строшил краката от бързане да ми го достави!

— Сам ти го донесох — отвърна уморено Гроуман. — Всички тук сме все още малко шашнати и…

— Хей, Нейт, аз работя по този случай!

— Какво има? Само не ми дрънкай глупости…

— Не е кой знае какво — призна Кроукър. — Струва ми се, че има връзка със смъртта на Тери Танака и Айлин Окура. Били са приятели на Винсънт.

— Спомням си случаите. Винсънт лично извърши аутопсиите. Но какво им е общото? От медицинска гледна точка не виждам…

Кроукър разтърка очите си.

— Още не мога да ти кажа, но му се струва, че тези медицински заключения не са особено точни…

— Разбирам. Позвъних на Док Диърфорт на острова… Исках да го научи от мен…

— Как го прие?

— Зле. Виж какво, Лю, ние… Аз ще оценя високо всичко, което би могъл да сториш… — Гласът му заглъхна.

— Зная, че бяхте близки. В мига, в който науча нещо, ще ти се обадя, можеш да ми вярваш… — Вдигна глава и видя на вратата Вегас, ухилен до уши. — Чакай минутка! — прекъсна той Гроуман, който говореше нещо за погребение, и сложи ръка върху мембраната. После кимна и рече: — Добре, аз също искам да дойда. — Очите му пробягаха по заключението: — Сигурен ли си относно това химическо съединение, което си открил?

— Вече ти казах, че сам извърших аутопсията. Няма никакво съмнение!

— Добре. Това ни спестява маса проучвания.

— Абсолютно невъзможно е субстанцията да е била приета от организма по случайност! Озовала се е там малко преди смъртта му.

— Виждам — кимна Кроукър, продължавайки да чете написаните на машина редове. — Нервнопаралитична отрова с леко изменен състав, забавя мускулната реакция до степен, която…

— Бих казал, че е бил съвсем безпомощен по време на… по времето, когато е станало всичко.

— Не е била инжектирана.

— Не би имала ефект. Става дума за органично съединение, за синтетичен продукт, създаден по лабораторен способ. Единствен начин на администриране е посредством пръскане, и то от съвсем близко разстояние. Вероятно е видял и познал своя убиец…

— Или просто не е подозирал нищо. Всеки би могъл да го напръска, дори случаен минувач, изскочил за миг от тълпата… Виж какво, скоро пак ще ти се обадя!

— Добре. Дано наистина е скоро.

Кроукър замислено остави слушалката. Все още нямаше вест от своя информатор. Какво го бави толкова, по дяволите?

— Влизай — обърна се той към Вегас. — Къде се моташ?

Вегас беше облечен в яркосин костюм с широки ревери и развяващи се крачоли на панталоните. Ризата му беше болезнено розова, с висока яка.

— Ровех се из лайната! — отвърна той с все същата широка усмивка. — Лайна до гуша, мой човек, най-малко три месеца ще ни трябват да ги чистим!

— Все същата история — изръмжа Кроукър. Съзнанието му все още беше заето със съдебномедицинската експертиза.

— Тоя път е по-друго, мой човек — отвърна Вегас и се облегна на касата на вратата, пренебрегвайки поканата да седне. — Тоя път успях да спипам една лисичка, дето я гоня отдавна!

Кроукър млясна с език:

— Само не ми казвай, че се готвиш да комбинираш работата с удоволствието!

Вегас поклати глава и усмивката му стана още по-широка.

— Тц, мой човек… Не и с тая лисичка! Тя е специална!

— Да бе! Още ли не си разбрал, че всички са еднакви като две капки вода, приятел?

Очевидно очаквал това, Вегас насочи пръст като кренвирш в лицето на Кроукър и доволно рече:

— Не и тая! Защото е твоя лисичка, приятел! Бях й просто ангел-пазител, докато я докарам дотук!

— Какви ги дрънкаш? — озадачено го погледна Кроукър.

Вегас добродушно се засмя:

— Долу в клетката съм заключил нещо изключително ценно — рече той. — Хайде, идвай!

Кроукър смъкна сакото си от облегалката на стола и тръгна подире му.

— Гледай да си струва разкарването! — предупреди го той. — Нямам време за глупости!

— Какви глупости, мой човек! — ухили се Вегас и натисна копчето на асансьора. — Това, което съм замразил долу, ще ти оправи настроението за цял ден! Можеш да бъдеш сигурен! — Вратата на асансьора се отвори, едрият негър се засмя и го плесна приятелски по гърба. Слизаха надолу заедно с униформен полицай, който мъкнеше някакъв пуерториканец за снемане на отпечатъци и обичайната полицейска регистрация. По тази причина мълчаха, докато свърнаха в един от страничните коридори.

Излязоха на покритата с бетон алея и спряха пред полицейската камионетка. В тясното пространство фигурата на Вегас стана още по-огромна, той заприлича на великан. Прегърна го през рамо с огромната си лапа и в съзнанието на Кроукър изведнъж изплува един от последните случаи, които разследваха заедно. Случаят Атертън. Господи, каква гадост беше, помисли са Кроукър. Беше сигурен, че ще се удавят в море от кръв и никога вече няма да видят шибания свят! Картината изплува пред очите му толкова ясно, сякаш бе беше случила вчера — той е проснат на земята с раздробено от куршум 45-и калибър рамо, а Вегас се надига от развалините на взривената кола като ангел-отмъстител. Кроукър стреля срещу своя нападател, но онзи отскочи встрани и другите два изстрела бяха плод на безполезен рефлекс, просто към звездите… Беше мъж-планина онзи негър, надвесил се над него! В ръцете му проблясваше велосипедна верига, а револверът с къса цев имаше такъв калибър, че спокойно можеше да пробие дупка като чиния в тухлена стена! А Вегас му видя сметката с голи ръце, никога дотогава Кроукър не беше виждал такава грамада да се смъква на земята с такава бързина, от един-единствен удар! Същата нощ имаше още три трупа, беше ужасна нощ! Кроукър усети натиска върху рамото си.

— Няма да се косиш! — меко продума големият мъж. — Грижим се един за друг, нали? Пет пари не давам за никой друг тук, всички са гадни копелета! Върша си работата и толкоз. Другите могат да се извъртат колкото щат. Някои са достатъчно умни да изкарват по нещо от проклетата битка, но те нямат съвест, нямат и чувства… Тревожат се единствено от това пред кого да въртят опашка, за да могат да бъркат на спокойствие в лайната и да си вземат тяхното… — Той млъкна, усетил, че хватката му причинява болка на Кроукър. Тръсна глава като ранено животно и виновно добави: — Извинявай, Боец, денят ми беше доста тежък…

— Всичко е наред, Шпионин — отвърна Кроукър. Бяха си лепнали тези прякори отдавна, малко след първата си среща. Чрез тях изпитваха някаква облекчаваща интимност, особено силна по време на патрулните им обиколки, ден и нощ… От време на време Кроукър беше сигурен, че това е най-измамното чувство на света, особено когато работата го поглъщаше до гуша.

— Ние сме двама шибани герои, убедени, че разравянето на лайната е геройство! — засмя се той. — Но не падай духом, може да бъде и по-лошо! Представяш ли си, че можехме да бъдем и от тези, които серат тези лайна?

Вегас отметна глава и тясното пространство се разтърси от гръмогласния му смях.

— Гледай, тук е кукличката — рече той. — Три месеца откак се ровим в оня взлом при Скарсдейл… Светнаха ни да тичаме и сварихме толкоз хапчета, че биха могли да държат будна в продължение на година цялата китайска армия! Без малко половин тон кока и цял камион други гадости. Всичко това беше отзад, а отпред кипеше една оргия, да не ти разправям! Всички бяха мотани… Точно тогаз я зърнах и си рекох, че не е зле да я прибера, ей тъй, за всеки случай. Мисля, че е чиста, но знаеш как става… — Той сви рамене: — Както и да е… Ако я искаш — твоя е! А аз ще се позанимавам с другите горе!

— Откъде да знам дали я искам? — учудено го погледна Кроукър. — Все още не съм и видял физиономията!

Вегас свали ръката си от рамото му и хвана дръжката на вратата.

— Тук вътре кротичко си седи Гелда Томкин Одайл, най-голямата дъщеря на Рафаел, човече! — тържествен съобщи той.

Кроукър потръпна, сякаш изведнъж го бяха облели с ледена струя.

Вегас се усмихна и натисна ръчката. Тежката врата от закалена стомана се отвори и Кроукър влезе в камионетката. Вратата се затръшна зад гърба му.

За миг остана неподвижен, изчаквайки очите му да свикнат с бледата светлина, която се процеждаше през предното стъкло и тънката метална решетка, разделяща обречените от богоизбраните.

Тя седеше на една от голите железни скамейки по протежение на фургона, главата й беше отметната назад и опираше в стената. Профилът й ясно се очертаваше — високо чело, прав патрициански нос, чувствени устни, издължена, сякаш мраморна шия. Без да ги вижда, Кроукър беше сигурен, че очите й са тъмни и искрящи. Фигурата й беше малко по-едра от нормалното, с тежки гърди и добре оформен торс. Той беше сигурен и в друго — дългите, безупречно оформени бедра превръщаха леко едрата фигура на жената в нещо толкова привлекателно, че едва ли някой мъж можеше да му устои.

Усети, че му е трудно да отвори уста, някаква непонятна тежест легна върху плещите му. Прокашля се и с усилие рече:

— Е, Гелда, в какво си се забъркала този път? Релефно очертаният профил светкавично, се разтвори в здрача и тя обърна глава към него:

— Кой си ти, по дяволите? — Дори ядосан, гласът й тежеше от чувственост, стори му се близък и приятелски, макар че не беше разговарял с нея от няколко месеца насам.

— Кроукър — отвърна той и пристъпи към нея. — Лейтенант Кроукър. Помниш ли ме?

— А трябва ли да те помня? — тонът се смени, гласът й прозвуча саркастично, дори въздухът потрепна от презрителната ирония.

— Може би. Вече сме се виждали. — Той се изправи над нея и макар че виждаше само бялото на очите й, изпита удоволствие и непонятна възбуда. — Разпитвах те в началото на лятото във връзка със случая Анжела Дидион, после си поговорихме и за баща ти…

— Тоя задник! — изфуча тя, но дори и сега гласът й не беше лишен от елегантност. Пое си дъх и добави: — Да, помня те. Едър нехранимайко с лице като на Робърт Мичъм…

Смехът му беше по-скоро късо излайване:

— Какво ласкателство! Благодаря…

— Не си вирвай носа! Лицето му изглежда така, сякаш сам е водил Третата световна война! И твоето е същото…

Той изчака за момент, после тихо попита:

— Нали може да седна?

— Искаш да кажеш, че имам избор? — презрително подхвърли тя, после в здрача се усети свиването на раменете му: — Сядай, не съм у дома си.

— А твоят дом е на Сътън плейс, нали? — подхвърли той и се отпусна до нея.

Главата й рязко напусна стената.

— Какво става, по дяволите? — рязко попита тя. — Обвинение ли ще ми предявите?

— Зависи.

— В какво?

Ръката му се стрелна като светкавица, сграбчи китките й, другата щракна със запалката и освети вътрешната част на лактите й. Едновременно с това съзнанието му се опитваше да се изключи от удоволствието, предизвикано от докосването до нежната й кожа.

Пусна я така бързо, както я беше сграбчил. Когато проговори, гласът му беше мек и приятелски.

— Бих могъл да проверя и вътрешната страна на бедрата ти… затова е по-добре сама да ми кажеш. — Беше употребил доста сила при светкавичната проверка, китките положително я заболяха, но тя не направи опит да ги разтърка. Това му хареса — момичето очевидно притежаваше гордост.

— Боцкам се направо в очите! — ледено съобщи тя. — Положително си чувал за тоя способ, при него не остават следи! — Извърна се към него. Прорязано от светлини и сенки, лицето й изведнъж заприлича на лицето на изстрадала героиня от черните филми на петдесетте години. — Не правя дори това, което правят повечето от вас, например да смъркам кокаин…

Той замълча, усещайки с цялото си тяло аромата на косата й. Тя отново се извърна встрани и лицето й изчезна в мрака. Той се почувства като слепец, обзет от безнадеждното желание да вижда отново.

— Вярваш ли ми?

Въпросът беше зададен тихо и някак интимно. Колко ли престореност крие, запита се той.

Реши да бъде откровен е нея — всичко друго би било безполезно и потенциално опасно.

— Да — бавно отвърна той. — Вярвам ти.

— Значи мога да си вървя?

— След минутка — кимна той, без да съзнава колко нежен е станал гласът му. — Защо си се забъркала във всичко това, по дяволите?

— Да не би да се грижиш за чувствата на бедния ми баща? — иронично се изсмя тя. — Хайде, казвай защо ти трябвам!

— Просто да си поприказваме — почти умолително отвърна той.

— В полицейска камионетка, минути след като съм била арестувана?

— Изборът е бил твой.

За миг тя остана мълчалива. Той не виждаше лицето й, но беше сигурен, че тя го наблюдава. Всичко може да иде по дяволите, съзна той и затаи дъх.

В тясното пространство отново се разнесе смехът й, звънлив като камбанка сред металните стени.

— Добре — рече тя. — Ще ти кажа защо върша всичко това. Харесва ми, затова! Страшно е забавно да ти плащат, за да ти вдигнат краката! Аз съм актриса-манекен… Продавам си хубостите също като Анжела Дидион… Всичко става спонтанно, никой нищо не урежда…

— Никога?

Косата й се метна встрани, той за миг зърна блясъка на очите й.

— Понякога го върша и с жени — промълви тя, спомняйки си за Деър. — Това шокира ли те?

— Не съвсем — поклати глава той. — А трябва ли?

— Не зная що за човек си…

— Просто един обикновен нюйоркски кретен, както вероятно предполагаш…

— Виждам, виждам — проточи тя с ясното съзнание, че го наранява.

— Как върви къркането? — попита Кроукър.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът й отново стана твърд, предпазливостта й просто можеше да се пипне с ръка.

— Питам още ли не се отлепяш от шишето?

Тя изпита странното, почти перверзно желание да му каже истината, но благоразумието й надделя:

— Напоследък рядко го правя — рече. — Работата ме стопля достатъчно.

— Без мъже?

— Ти какво, по въпросника ли караш?

— И тъй може да се каже…

— Не желая да отговарям на никакви въпроси — рязко отвърна тя. — Искам да се махна оттук!

— Не смея да те задържам…

— Искаш да кажеш, че мога да си вървя?

— Срещу теб няма повдигнати обвинения.

— И вероятно очакваш благодарности, нали?

Той съзнаваше, че всичко вече е свършено и изпита съжаление, че изобщо се е заловил с нея. Обзе го умора и безразличие.

— Нямаш никакви нарушения, можеш да си вървиш…

Тя обаче остана на мястото си.

Той седеше вдървено, опрял гръб на стената и проточил крака под отсрещната пейка. Ръцете му бяха отпуснати на коленете, очите му едва долавяха белотата на ноктите.

— Какво искаш от мен?

Гласът й прозвуча толкова меко й приятелски, че той за момент се зачуди дали въпросът не е прошепнат от собственото му съзнание.

— Нищо — отвърна безжизнено той. — Нищо не искам от теб.

— Кофти ти е, а?

Той рязко извърна глава и срещна блестящите й очи само на сантиметри от лицето си. Клепките й бавно примигваха, сякаш тяхното движение й струваше върховно усилие.

— Мога да ти помогна, Гелда — промълви той.

— Това пък какво означава?

Той знаеше, че означава точно това, което е — желание да й помогне, а не да се опитва да измъкне от нея нещо, свързано с Рафаел Томкин. Даде си сметка, че поне от две седмици насам непрекъснато мисли за нея. Странно електричество прониза тялото му, обърна се и отново потъна в погледа на блестящите й очи, които го изучаваха внимателно.

— Това, което чу.

— Не бих ти се доверила дори ако се давя, а ти ми подаваш въже!

— Ти наистина се давиш — меко рече той, помълча и добави: — Не би трябвало да е така… Къркачка, хапчета… специфичната ти работа… Би могла да заминеш някъде…

— Да замина ли?! — изведнъж избухна тя. — Няма къде да избягам от самата себе си! — Главата й отново се опря в металната стена, той пак видя нежната извивка на шията й. — Искаш ли да чуеш как получих името си? Гелда… — каза то така, сякаш беше лапнала нещо горчиво и противно. — Получих го заради омразата на мама! — От устата й се изтръгна грозен смях — първото неприятно нещо, което Кроукър усети у нея. — Не, не мразеше лично мен, това беше прекалено слаба утеха… Тя мразеше целия си живот, усукал се около, нея като ревнив любовник… Цял живот беше мечтала да бъде богата, това е била главната цел в живота й… Постигнала я чрез брака с баща ми, но скоро открила, че не за това е мечтала… Разбира се, притежавала цялата власт, която й давали парите, но съвместният живот с баща ми бил истински ад, той бавно и методично я унищожавал като личност. — Въздъхна и добави: — Мисля, че в крайна сметка всичко се е превърнало в нещо като игра… за него, разбира се. Просто се е забавлявал, като я ограбва. Не материално, разбира се… Той е от хората, които искат на всяка цена да доминират над духа на околните… Ако мама се беше опитала да се бори с него в тази област, може би щеше да спечели… Да се измъкне ранена и окървавена, но победителка… Нали така се казваше?

— Но тя не е сторила нищо подобно. Толкова отчаяно се е борила да съхрани мечтата си, че се е лишила от всякакъв кураж. Тя беше роб на баща ми, по-скоро роб на богатството му. Беше слабоволна жена, която вероятно е изпитвала удоволствие от болката, причинявана й от баща ми. Просто се е примирила с нея… Дори и след… — изведнъж млъкна, прикри уста с длан и промърмори: — Но какви ги дрънкам, за бога? И то пред някакво ченге! — Разсмя се нервно и добави: — Май съм си изгубила ума!

Кроукър усети как сърцето му ускорява ритъма си.

— Но какво общо има всичко това с името ти? — попита той.

— Какво? — разсеяно го погледна тя.

— Готвеше се да ми разкажеш за името си…

— А, да — кимна тя, спусна длани върху дългите си бедра и започна да ги поглажда в бавен, сякаш хипнотичен ритъм. — Убедена съм, че последното нещо на този свят, което майка ми би искала, е да роди дете. Но баща ми настоявал, както настоявал за всичко останало. Странно или не, но не му пукало дали ще има синове или дъщери — просто искал деца. В това отношение е малко старомоден — и до днес счита, че бащинството го прави по-мъжествен.

Майка ми обаче го разбрала погрешно. Мислела, че иска синове, които да продължат рода Томкин, всичко друго би приел като провал. Това доказва колко малко го е познавала…

Когато ме родила, изпитала съвсем законна гордост. И ме нарекла Гелда… От гелдинг, нещо като божия благословия, нали разбираш? Това бил нейният начин да се извини на баща ми…

— Би могла да го смениш — промълвя той и тя за пръв път се засмя от сърце. Колко красиво се смее, неволно си помисли той.

— Предполагам, че просто съм перверзна — отвърна тя. — Оставих си го за спомен!

— Спомен от какво?

— Какво ти влиза в работата? — сопна се изведнъж тя. В гласа й нямаше и следа от доскорошната топлина.

— Знаеш ли — промълви тихо той. — Ще ти кажа истината. — Рискът беше страхотен, той искрено се беше надявал да не се стига до него. Но вече нямаше избор. — Имам нужда от помощта ти за едно разследване.

— За какво? Край, няма спиране!

— Мисля, че баща ти е убил Анжела Дидион.

— Е, и?

Не очакваше подобна реакция и за миг се обърка. Гелда изглеждаше доволна.

— Виждам, че ти се губи дар слово — засмя се язвително тя. — Добре, добре. А сега мислиш, че ще кажа нещо от сорта на „Мразя този мръсник от дъното на душата си, но той все пак ми е баща“, нали? Нищо подобно. Няма да съм изненадана, ако се окаже, че наистина и е видял сметката!

— Искаш да кажеш… Мислиш, че той е способен на убийство? — Сърцето лудо блъскаше в гърдите му това беше дар направо от небето!

— Мисля ли? — засмя се тя. — Да, мисля, че е напълно способен на убийство! Доколкото си спомним, никога не се е спирал пред такива дребни подробности като законите!

Незабелязано се беше преместила и сега го гледаше почти право в лицето, дълбоко в очите й се таеше някаква непонятна мъка.

— Ти знаеше ли за връзката му с Анжела Дидион? — тихо попита Кроукър.

— Искаш да кажеш, за това, че ходеше да я чука от време на време? Разбира се. Веднъж бях при него и тя дойде… Направи го така, сякаш апартаментът е неин, съвсем по женски… Разбираш ли?

— Говори ли с нея?

— Не изпитахме кой знае какви топли чувства една към друга — усмихна се тя. — По-скоро изпитахме друго — взаимно отблъскване, като два магнита с еднаква полярност…

— Мислех, че не се разбираш с твоя старец…

— Така е — отвърна тя. Той не беше забелязал никакво движение от нейна страна, но въпреки това лицето й беше още по-близо до неговото. — Но той понякога се държи така, че просто е невъзможно да не му обърнеш внимание… Става най-много два пъти в годината — сви рамене тя. — Знае ли човек? Може би пробва дали не съм се променила?

— В каква посока?

— Не е твоя ра… — Огънят в очите й бързо угасна и тя тихо добави: — Дали не съм се отказала от момичетата… Това не може да понася, а аз си мисля, че точно неговите чувства са причината да ги харесвам повече от мъжете…

— Как Томкин е разбрал това?

— За мен и момичетата ли? Веднъж ме завари в лятното ни имение в Джин лейн, край Саутхамптън… Вече бяхме продали имението в Кънектикът, това стана преди… преди смъртта на мама.

— Какво направи той?

— Мама се самоуби. Тя…

— Имам предвид, когато ви е заварил с другото момиче.

— Знаеш ли, дори сестра ми Джъстин не знае нищо за това, баща ми никога не би й го казал… Той се отнася с нея така, както го правеше мама… сякаш е инвалид. Малкото момиченце, нали разбираш? Аз бях дебеланка, но тя беше слаба и атлетична. Прилагаха ми какви ли не диети, но не отслабвах нито грам… Мама правеше така, че никога да не забравям този свой недостатък, караше ме да се срамувам от него… — Млъкна, после продължи тихо, очевидно изключила се от присъствието на Кроукър: — Не знам как стана така, че го преодолях… Както и да е, баща ми ме спипа с онова момиче… Беше около седмица преди смъртта на мама, в разгара на лятото. Запознах се с Лиза на плажа, тяхното имение беше оттатък залива… Мразеше втората жена на баща си, много я мразеше. Сближи ни именно омразата. Но това не означава, че не обичахме телата си. Никога повече не успях да намеря толкова чиста любов!

— През този ден беше страхотна жега, дори в близост до водата. Нищичко не помръдваше. Лежахме на нашия плаж, по бански. Така беше дори по-добре, отколкото голи… Не можехме да откъснем ръце една от друга… После свалихме банските и се любихме. Беше страхотно!

— Лежахме в прегръдките си, влажни и отпуснати, когато видях баща си. Предполагам, че ни е наблюдавал известно време, може би още от самото начало…

— Срещна погледа ми. Лицето му беше зачервено, имаше трудност с дишането. Клекна на четири крака и се насочи към нас с проклятия на уста. Лиза изпадна в ужас, грабна банския си и хукна по пясъка. Баща ми дори не я погледна.

— Лежах на земята, парализирана от ужас. Но сега си давам сметка, че не е било само ужас… В момента, в който срещнах погледа му, разбрах какво е правил докато ни гледа — беше запечатано върху него като знака на Каин. Ужасът ме напусна, представата ме накара да се задъхам от вълнение — той беше гледал как правя любов и това го беше възбудило!

— Гледах го как се приближава. Нещо засенчваше погледа му, нещо, което тогава не успях да определя. Никога не бях го виждала такъв, а вече бях на седемнадесет години. Изглеждаше съвсем различен от бащата, когото познавах. Беше извън себе си…

— Облада ме там, където лежах. Гледах го безпомощно и не можех да се помръдна. Проникна в мен с такава груба сила, че извиках от болка, сложи пръст на устните ми да не вдигам шум. Захапах го и засмуках кръвта. Скоро имах чувството, че съм препълнена с нея до гърлото.

— Всичко свърши толкова бързо, че за миг се попитах дали изобщо се е случило. Но в устата си усещах соления вкус на кръвта, между краката ми пареше и беше влажно. Два дни едва ходех от болка…

Тя млъкна, главата й се извърна към него, съзнанието й отново регистрира неговото присъствие.

— Ето, изплюх го, изплюх всичко! Сега би трябвало да ми олекне. Но не се получава… Все още вътре в мен си стои нещо гадно и хлъзгаво, все още продължавам да се проклинам… Не защото го е направил с мен, не! По-скоро защото не се съпротивлявах, защото дълбоко в себе си не исках това да престане! Огромно удоволствие ми достави усещането, че се празни дълбоко в мен, горещата струйка просто ме подлуди! Господи, о Господи! — разплака се тя, тялото й се разтърси от нервни конвулсии.

После политна напред и той скочи да я подхване. Пъхна ръце под мишниците й и се изправи заедно с нея. Краката не я държаха, отпусна се в ръцете му с цялата тежест на тялото си. Той усети как тръпките й се предават и на неговото тяло, като мощни земетръсни трусове. Дългата й копринена коса леко докосваше скулата му, в ноздрите му нахлу ароматът, на фин парфюм, усети топлината на тялото й под тънката елегантна дреха.

Плака дълго. Дори след като хълцането й престана, тя продължи да се притиска до него, ръцете й здраво стискаха врата му.

— Сигурно съм луда! — прошепна едва доловимо тя.

— Хайде — промълви той с огромно усилие на волята. — Хайде да се пръждосваме оттук!

Докато се изкачваше към кабинета на Томкин с безшумния асансьор, Никълъс не можеше да се освободи от трите имена. Хидейоши, Йодогими, Мицунари. Какво е имал предвид Тери, по дяволите? Познаваше го толкова добре, колкото и самата Айлин, но все пак не можеше да разбере какво иска да каже с тези имена. Добре. Започваш отначало. Хидейоши е нинджата. О кей, но това е ясно и без да правиш предположения. Кои са тогава Йодогими и Мицунари? Трима ли са замесени? Това не може да се изключи напълно, макар че е против всички правила на нинджуцу. В литературата дедукцията е най-лесното нещо. Елементарно, драги Уотсън… Изведнъж му се прииска Холмс да е някъде наблизо, за да може да разчита на помощта му.

Въпреки всичко имаше чувството, че тези имена са му познати. Знаеше всичко за историческите персонажи, разбира се, всяка важна дата от живота им плуваше като жива в съзнанието му. Но миналото си е минало, то е напълно отделено от настоящето.

Вдигна поглед към неоновите лампички, които подскачаха неуморно отляво надясно, индикирайки отминалите етажи. Сякаш бяха знаците на вечното Време — секунди, минути… години дори!

Но какво мисля, Господи? Вече прекалено дълго живея на Запад, отдавна съм се превърнал в един от тях. Изпита непонятно чувство на срам от този факт — срам от самия себе си.

Нима не са ме учили, че настоящето никога не е откъснато от бъдещето? Защо постоянно отричам пред себе си този факт? Защо изведнъж, на трийсет и три години, бях изхвърлен от нормалните релси на живота? Зарязах работата си, напуснах града, заспах зимен сън (да, точно това е думата) на брега — сякаш се намирам в Малибу, далечната приказна земя, в която няма тревога и отговорност?

Изведнъж почувства, че вътре в него се надига, нещо тъмно, грозно и непредотвратимо. Цунами — всепоглъщащата приливна вълна! Спотайвала се е някъде дълбоко в душата му и сега поема напред, готова да го погълне. Но защо нищо не го предупреди за нейното съществуване?

Предупреждения имаше много. Но той беше твърде разтревожен или просто напрегнат, за да им обърне внимание. А може би и прекалено близо до тях, за да ги съзре.

Усети, че се задушава и протегна длан към покритата с изкуствена тъкан стена на кабината. Беше хлъзгава от пот. Представи си, че е Амелия Еърхарт2, която лети сред небе от памук и бонбони… Накъде лети? Не помнеше… Няма значение… Важното е, че пътува, че натиска уредите за управление… И изведнъж, нищо.

Няма небе, няма облаци, няма земя под краката, няма звезди над главата.

И нея ли погълна миналото?

Вратите на асансьора се отвориха с тиха въздишка и той пристъпи в коридора с натежали крака. Приближи се до най-отдалечения прозорец и хвърли поглед към града, който се стелеше долу. Стъклото беше току-що поставено, още не бяха измили големия бял кръст, в средата.

Вече всичко изглеждаше просто и ясно. Юкио го беше подсетила. Споменът за нея стоеше между него и Джъстин като призрачен страж с оголени зъби, именно той нараняваше толкова душата му. Несъзнателно стисна юмруци. Въпреки изминалите години Юкио продължаваше да бъде част от него. Признавайки това пред себе си, той съзнаваше, че голото признание е кухо и празно, само по себе си не означава нищо…

Силата на чувствата му към Джъстин изведнъж изскочи на повърхността — така гейзерът пробива огледалното планинско езеро. Господи, какъв глупак се показа!

Миг по-късно започна да диша спокойно, душата му се отвори за нов живот. Вече знаеше какво трябва да направи. Прекоси с бързи крачки коридора и рязко, дръпна металната врата, която водеше в кабинета на Рафаел Томкин.

Франк беше на сантиметри от нея. Очите му проблеснаха, юмруците му неволно се свиха. Никълъс мина покрай него, без да му обръща внимание.

— Хей, не можеш да…

Но Томкин вече беше успял да разпознае неканения си гост и махна с ръка, за да го накара да млъкне.

— Всичко е наред, Франк — приятелски се усмихна той. — Никълъс вече е в нашите ведомости, нали така? — Погледът му се прехвърли върху лицето на приближаващия се мъж.

Кабинетът беше огромен, почти с размерите на салон за танци. На пръв поглед площта изглеждаше ирационално голяма, но всъщност тя беше разделена така, че създаваше илюзията за нещо като малък апартамент. Разделянето беше постигнато не със стени, а с умно разположени групи мебели.

Вляво беше всекидневната, подът й беше с десетина сантиметра по-нисък и покрит с лъскав паркет. В средата й имаше масичка за кафе от стомана и пушено стъкло, над нея висеше полумесецът на дълъг лампион, край малкото пространство се извиваше скъп велурен диван.

Вдясно, непосредствено до дългата редица прозорци, беше разположено помещение, което спокойно можеше да се нарече кабинет на инженер професионалист. Имаше удобна чертожна дъска, подвижно осветление и малка спартанска табуретка. До нея се издигаше висок метален шкаф за съхраняване на чертежи, отгоре му стоеше точно копие на небостъргача — такъв, какъвто трябваше да изглежда след окончателното завършване на строителството. В макета не липсваше дори вътрешната градина и покритата галерия с живи дървета, която трябваше да свърже западната с източната част.

Далеч в дъното, въпреки сумрака, Никълъс успя да различи малка кухничка с нисък хладилник, мивка от неръждаема стомана и електрическа фурна. До нея беше полуотворената врата на банята. В левия вътрешен ъгъл на помещението беше библиотеката, лавиците за книги се издигаха чак до тавана. Над високите облегалки на стари, но добре запазени кожени кресла за четене висяха силни лампи с метални абажури. Липсваше само огромният стъклен пепелник в подставката от естествен минерал.

И накрая, право насреща му, беше същинският кабинет, в който се беше разположил Томкин. Отдалеч личеше, че масивното буково писалище е правено по поръчка. Отсам изглеждаше съвсем гладко, но беше достатъчно да го заобиколи човек, за да види, че от вътрешната му страна беше вграден сложен команден център. Според Никълъс приличаше твърде много на пилотската кабина на джъмбо джет. Телефоните бяха четири, всички с различен цвят, отделно имаше телекс, факс, комплект телевизионни монитори на задължителното вътрешно наблюдение, както и още няколко апарата с неизвестно предназначение.

Томкин говореше по телефона. Махна с ръка по посока на едно от плюшените кресла пред бюрото и Никълъс погледна надолу. На облегалката беше вграден телефон и той без колебание вдигна слушалката. Натисна един угасен бутон за свободна линия и набра номера на Джъстин в Уест Бей Бридж. Изчака шест позвънявания, преди да остави слушалката. Може би е на плажа. Импулсивно набра и градския й телефон. Никой не вдигна.

Освободи линията, поиска от Франк вътрешния номер на Ейб Русо и го набра. Когато извика началника на строежа на телефона, поиска списък на всички азиатци, които работят в момента на строежа.

— Ще ми трябва време — късо отвърна Русо. — Имам куп работа, не зная дали…

— Ще ви поставя въпроса в друга светлина — бавно и отчетливо изрече Никълъс. — Ако веднага не получим тези имена, обектът ще бъде затворен… Завинаги!

— Окей, лично ще ги кача.

— Оценявам готовността ви за сътрудничество, Ейб. Ще ви помоля да извадите имената сам, без да казвате на никого… А когато сте готов, ще искам да видя всички по този списък. Помислете как можете да ги съберете, без да събудите подозрението им. Не искам никакви пропуски, ясно ли е? Добре. — Остави слушалката на мястото й, потискайки желанието си да потърси още веднъж Джъстин.

Томкин говори по телефона още десет минути, през това време никой от присъстващите не помръдна. В кратките паузи Никълъс чуваше тихото съскане на централната климатична инсталация. Франк стоеше до вратата.

Никълъс стана и се приближи до библиотеката. В ъгъла имаше старомодно бюро с рулетка, което не беше забелязал в първия момент. Върху него имаше няколко картини в сребърни рамки, по всяка вероятност мексикански. До тях бяха наредени известен брой снимки на едни и същи млади момичета, снимани на различна възраст — може би от седемнайсет до към двайсет години. Едната беше Джъстин, другата по всяка вероятност беше Гелда. Бяха хубави по свой начин, но нещо невидимо ги свързваше. Само на една от снимките сестрите бяха заедно. Беше черно-бяла фотография, скъсана в единия край. Момичетата стояха на някаква полянка, зад която се виждаше част от сграда — по-скоро тухлена стена, покрита с бръшлян. Бяха на около седем и съответно десет годинки. Джъстин държеше в ръка боядисано яйце, в краката й имаше малка плетена кошничка. Усмихваше се към камерата. Гелда беше на крачка зад нея, по-висока и далеч по-едра, камерата я беше хванала как гледа някъде встрани. Дори на тази възраст си личеше някакво странно отчуждение между тях, сякаш никоя не даваше пет пари за другата…

— Никълъс?

Обърна се и се върна при бюрото. Томкин се изправи и го доближи. Беше облечен в ръждив копринен костюм, риза на бели и яркожълти райета, твърда яка и ръкавели. Връзката му беше от кафява коприна. Протегна ръка — солидна лапа с тъмни косъмчета по нея. На безименния пръст проблесна пръстен от бяло злато или платина, на лявата му ръка нямаше никакви бижута.

— Радвам се да те видя — рече той. Сините му очи днес бяха някак сивкави. — Тъкмо се питах кога ще се появиш. Откри ли нещо?

— Моля?

— Информация, Никълъс — бавно и отчетливо изрече той, сякаш се опитваше да привлече вниманието на палаво дете. — Замина за Уест Бей Бридж, защото мислеше, че нинджата е там. Поне така ми каза по телефона…

— Нямаше го.

— Джъстин добре ли е?

— Напълно.

— Не харесвам тона, с който ми говориш.

— Не ми плащаш за гласа, а за да те пазя!

— Чудех се как го правиш чак от Лонг Айлънд… С дистанционно управление, нали?

Никълъс късо се изсмя, но очите му проблеснаха със стоманен блясък.

— Хайде да си спестим глупостите, Томкин! Не е нужно да ме харесваш, достатъчно е само да ми помагаш. Иначе няма да мога да ти свърша работа!

— Но аз те харесвам, Никълъс. Кое те кара да мислиш противното? — Той направи приятелски жест и поведе Никълъс към всекидневната. Настаниха се върху дивана с шоколадов цвят.

— Безспорно не си изненадан от това, че… как да кажа… проявявам любопитство относно твоята методология… Франк никога не се отделя от мен и това ме прави по-спокоен.

— От Франк полза няма — отвърна Никълъс. — Ако нинджата стигне дотук, ще мине през Франк като през празно пространство.

— Може и да го стори — усмихна се тънко Томкин. — Но преди това ще трябва да глътне поне два куршума 45-и калибър!

— Ако мислиш, че трябва да се отнасяш лекомислено към това… — Никълъс млъкна и сви рамене.

— Мога да те уверя, че съвсем не съм лекомислен. Ама съвсем! Защо иначе бих те наел? А сега — той се шляпна по тлъстото бедро, — сега ми кажи какво си намислил.

— Очаквам Ейб Русо, всеки момент ще бъде тук.

— Той пък за какво ни е, по дяволите? И без това се е побъркал от работа, за да спази пусковия срок!

— Основният способ на нинджата е способът на промъкването, на инфилтрацията… — тихо каза Никълъс. — Няма да те убие с дистанционно, както си мислиш. Ще иска да се добере до теб, на една ръка разстояние… И тогава можеш да си прочетеш молитвата. Когато дойде Ейб, ще разберем дали се намира в тази сграда.

— Тук? Но как?

— Най-вероятно като работник. Трябва да познава мястото, а това е най-незабележимият начин.

В същия момент на вратата се почука и Франк пропусна вътре Ейб Русо. В ръката си държеше лист компютърна разпечатка. Дрехите му бяха прашни, кичур пясъчноруса коса беше надвиснала над челото му.

— Ето, това е рече той и пусна листа върху масичката за кафе пред тях. — Оградил съм всички азиатци, общо трийсет и един души.

Двамата се надвесиха над списъка, Томкин вдигна глава и попита:

— Какво търсиш? Да не би да знаеш името му?

Никълъс поклати глава.

— Дори и да го знаех, тук той никога не би го използвал.

Едва ли можеше да се надява да открие в списъка името. Хидейоши, но би било глупаво да не опита.

— Това са всички, така ли? — обърна се към Русо той.

— Да — кимна инженерът. — Двайсет и пет са дневна смяна, останалите — нощна.

— Днес всички ли са на работа? Има ли някой да отсъства, например по болест?

— Няма болни. Доколкото зная, всички са тук.

— И никой не знае за списъка, нали?

— Никой. Направих го сам.

— Окей, да тръгваме — изправи се Никълъс.

— Какво става? — попита озадачено Томкин.

Никълъс нави списъка на тръбичка и поясни:

— Отивам да видя всеки от тези хора, лице в лице. Всеки от тях може да се окаже нашият нинджа.

Русо го поведе из лабиринта на огромния строеж. Един по един хората от списъка бяха разпитвани и отмятани.

Тринадесетият беше мъж на име Ричард Яо. Русо не можеше да каже къде точно работи в момента, ето защо се обърнаха за помощ към майстора на бригадата. Откриха го да инспектира заварките в дъното на входния вестибюл. Беше едър, напълно плешив човек с близко разположени очи.

— Изпусна го за малко, Ейб — рече той и извади дебелата пура от устата си. — Ей сега изчезна!

— Къде? — попита Русо.

— Рече, че е болен и наистина не изглеждаше добре — отвърна майсторът и натика обратно в устата си угасналия фас.

— Преди колко време стана това? — попита Никълъс.

— Петнайсет, най-много двайсет минути… — очите му се преместиха върху Русо. — Нещо не е наред ли? — Той е добър работник…

Русо хвърли къс поглед към Никълъс и поклати глава:

— Няма нищо, Майк. Да ти пратя ли друг човек?

— Не бих го върнал…

— Добре, ще имам грижата.

В асансьора попита:

— Какво мислите, господин Линеър?

— Мисля, че това е нашият човек — отвърна Никълъс.

— Така ли? Чакайте малко… — Пресегна се и взе от Никълъс списъка с имената. — Тук имаме и адреса му… Ето го. Не, не може да бъде истински… намира се твърде далеч!

— Не съм изненадан.

Вратите се отвориха и Никълъс хукна, по коридора, Ейб Русо озадачено гледаше в гърба му. Прелетя покрай Франк и се насочи към Томкин, който отново говореше по телефона.

— Е, какво стана? — прикри мембраната с длан той. — Откри ли: не…

Никълъс вече беше при бюрото и пръстите му бързо опипваха долната част на плота.

— Какво, по дяволите…

— Остави слушалката! — кратко му нареди Никълъс и продължи да опипва гладката дървена повърхност. Върховете на пръстите му не пропускаха нито милиметър.

Томкин гледаше ръцете му така, сякаш са някакви непознати животинки. После вдигна слушалката до ухото си, промърмори няколко думи в нея и затвори.

— Добре — похвали го Никълъс, без да прекъсва работата си. — Сега искам да поговорим…

— За това, което е станало долу, нали? — Сините очи на богаташа бяха широко разтворени. В другия край на помещението се появи Русо, застана до Франк и двамата мълчаливо загледаха развоя на събитията.

— Точно така — отвърна Никълъс и се отпусна на колене. — Мисля, че открихме нашия човек. — Пръстите му сръчно опипваха жиците и компютърните модеми под бюрото. — Тринайсети номер в списъка, нарича се Ричард Яо… Преместен неотдавна тук от друг строеж на „Рубин Брос“… — Железни решетки, вероятно за охлаждане на компютъра, още жици. — Бил е добър работник според майстора…

И какво от това? — попита Томкин, без да изпуска от поглед ръцете на Никълъс. — Какво, общо има той с мен?

— Той е нашият човек. Напуснал веднага, след като се обадих на Русо да направи списък на работниците чужденци. — Пръстите му напипаха някаква издутина и леко я подръпнаха. — Русо не е казал на никого за задачата си, а времето беше твърде кратко, за да надникне някой в неговия списък… — Измъкна изпод плота някаква малка кутийка, дебела само няколко милиметра и увита в пластмасово фолио. Постави я върху бюрото и добави: — Телефонът, разбира се…

Лицето на Томкин почервеня и главата му започна да прави слаби, едва забележими тикове. Протегна ръка и колебливо докосна кутийката, сякаш се опасяваше, че ще го ухапе.

— По дяволите! — ревна той. — Точно под носа ми! — Удари с длан по бюрото и вдигна глава: — Франк, мръсник такъв! Как си допуснал онзи тип да се промъкне тук? Ще те убия!

Франк стоеше като вкопан на мястото си, неспособен да каже дори дума.

— Грешката не е негова — спокойно промълви Никълъс. — Не е знаел от какво да се пази…

Но Томкин не беше в състояние да слуша успокоителни думи. Изскочи иззад бюрото и насочи пръста, с който беше докоснал електронното устройство, в лицето на своята горила:

— За това ли ти плащам, задник такъв? Онова… онова лайно е било тук и се е ровило из нещата ми! Ти къде си бил, майната ти скапана?! Отговаряй! Къде беше?

— Не съм мърдал никъде, мистър Томкин — колебливо отвърна Франк. — Дори когато излизахте да хапнете, аз не съм мърдал оттук! Този тип сигурно е проникнал през нощта, след като и двамата сме си отишли… Повярвайте ми, аз…

Томкин се стрелна напред и тежкият му пестник се стовари върху бузата на Франк с оглушителен плясък.

— Никой не може да проникне тук, нещастнико! — ревна той. — Още на следващата сутрин бих разбрал това! — Очите му гледаха как върху бузата на горилата набъбва червено петно, усещаше почти физически топлината на кожата му. — Промъкнал се е тук под носа ни, това е истината! А ти, глупако, си твърде тъп, за да го видиш!

— Но аз не зная дори кого трябва да търся — възрази Франк.

— Млък! Не искам да чувам гласа ти! — Томкин се извърна от него с отвращение. — Сякаш слушам наакано бебе!

Никълъс се отпусна на колене и лакти и започна да изследва пода, постепенно разширявайки кръга. Десет минути по-късно откри и второто устройство, монтирано в единия край на шоколадовия диван. Привърши претърсването в пълна тишина.

— Мисля, че при тези обстоятелства трябва да се преместим долу — рече той и изтупа ръцете си от праха.

— Защо? — озадачено го погледна Томкин. — Помещението е сигурно, нали?

Никълъс кимна и се насочи към вратата.

— Ще ти обясня, докато слизаме — рече той.

Известно време в асансьора се чуваше само лекото свистене на електродвигателите. После Томкин не издържа:

— Ще ти го кажа направо, Ник: това, което свърши горе, беше една превъзходна работа! Наистина превъзходна, благодаря ти! — После въздъхна и добави: — На всеки шест месеца ми проверяват къщата и офиса с електронна апаратура срещу подслушване… Тук не съм го сторил, просто защото все още не съм се нанесъл окончателно! — Прокара пръсти през стоманеносивата си грива: — Господи Исусе! Направо ми призлява, като си помисля какво е чул по тези линии! Иска ми се да му прегриза гърлото!

Вратите изсъскаха и се разтвориха. Двамата пристъпиха в просторния вестибюл.

— Мръсното копеле не се крие някъде наоколо, нали? — попита Томкин и нервно се озърна.

— Изключено — отвърна Никълъс и го насочи към изхода. — В момента, в който е чул моя разговор с Русо, е разбрал, че тук става опасно за него. Засега е изчезнал…

Излязоха на Парк авеню и се потопиха в ярките лъчи на лятното слънце. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че сякаш човек можеше да го пипне с ръка. И двамата изпитаха чувството, че се намират в барокамера.

Насочиха се към колата, слабичкият шофьор изскочи от мястото си зад волана и застана до задната врата с ръка върху дръжката. По средата на дървеното мостче Никълъс вдигна ръка и Томкин се спря. Пронизителният вой на пневматичните чукове изпълваше въздуха, сякаш хиляда зъболекарски бормашини бяха включени едновременно. Томкин се наведе, за да чуе думите му. После кимна с глава и двамата хлътнаха в хладното и затъмнено купе на лимузината.

Потеглиха рязко и бързо се включиха в оживеното движение. Никълъс се залови за работа: Започна с телефона. Разви и двете части на слушалката, но не откри нищо. Трябва да е някое лесно място, започна да съобразява той. Нинджата може би е имал достатъчно време в офиса на Томкин, но тук това е било изключено. Погледна към нишата, в която стоеше телефонът, и поклати глава. Мястото беше прекалено тясно. Въпреки това прокара пръст по вътрешността му и напипа малкото копче. Натисна бутона за сваляне на стъклото и мълчаливо изхвърли копчето навън. Стъклото се върна на мястото си с тихо съскане.

— Вече чисто ли е? — попита Томкин.

Никълъс вдигна ръка и продължи претърсването. Минута по-късно се облегна назад и въздъхна с облекчение:

— Всичко е наред, вече не ни подслушват.

— Прекрасно! — Лицето на Томкин видимо се отпусна. — От цялата тая работа ме побиха тръпки, знаеш… Случи се в най-неподходящия момент! — Приведе се напред и натисна някакъв скрит в тапицерията бутон. Преградата от опушено стъкло бавно се вдигна и ги изолира от предната част на колата. — В момента водя преговори за най-голямата сделка в живота си — добави той. — В нея участват корпорации от три континента, а сумата… сумата просто не може да се изчисли! Господи, сега имам нужда от спокойствие, а не да мисля за някакъв задник, който ми се е увесил на врата! — Настроението му бързо се подобри и той изпусна къс смях: — Всъщност не трябва да се оплаквам, защото идеята ми дадоха именно японците! Само дето се оказаха прекалено свенливи и отказаха да се включат докрай в проекта, макар да им предлагам перфектна методология! Шубе ги е, това е цялата работа! — Нов къс смях: — Да, ама аз им откраднах идеята и се заех с нейната реализация! Кой знае колко време щяха да се мотат и да „проучват“ мострите, с които ги снабдих! — Изсумтя презрително и добави: — Никой не може да забогатее по този начин! Когато видяха, че съм започнал да я осъществявам, отново дойдоха да се молят да ги включа. Представяш ли си? Казах им да вървят на майната си. Вероятно са се почувствали силно унизени и затова са ми пратили тоя нинджа!

Томкин се настани по-удобно върху меката плюшена седалка.

— Тъй и тъй излязохме, дай да идем да похапнем — предложи той, после натисна някакъв бутон и даде на шофьора един адрес в Уест Сайд. — Аз съм гладен, а ти?

— Бих хапнал нещо.

— Добре, чудесно. — Затвори за миг очи, после прошепна: — Не искам на момичетата да им се случи нещо, ясно ли е?

Никълъс не отговори. Мислеше за това, което му разказа Кроукър за този човек и се питаше дали е истина.

Томкин рязко извърна глава и заприлича на ловджийско гонче, надушило дивеч.

— Убеден съм, че зная какво мислиш в момента! Мислиш, че пет пари не давам за дъщерите си, нали? Мога да си представя какви ти ги е на дрънкала Джъстин!

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че почти не говори за теб? — отвърна с въпрос Никълъс.

— Не се дръж нагло с мен! — студено отвърна Томкин. — Това няма да те доведе доникъде! — После добави с леко смекчен тон: — Ще ти призная, че наистина съм изненадан от това! — Махна с ръка: — Всъщност това няма значение. Все още ги обичам и двете… Зная, че не съм най-добрият баща на света, но и те едва ли са най-хрисимите дъщерички! Най-справедливо би било, ако кажем, че всички имаме вина…

— Ако не беше се опитвал да им налагаш волята си, може би…

— Аха, значи все пак ти е разказала нещичко за мен!

— Да… Само веднъж, и то съвсем бегло…

— Скъпо мое момче — започна Томкин. — Не искам да ти се надувам, но парите наистина дават власт, а и обратното също е вярно… Тук е моята сила, моята дарба, ако щеш… Да вземам решения, да увеличавам властта си, да гледам как парите се стичат като пълноводна река… — Докосна с пръст върха, на носа си и изведнъж заприлича на някакъв добродушен вуйчо, изскочил сякаш направо от дикенсов роман: — Това е смисълът на живота ми. Без него още утре бих умрял… Затова не мога да го отстъпя на никого, дори на дъщерите си!

— А мислил ли си някога да го сториш?

— Честно казано, не знам — сви рамене Томкин. — Но каква е разликата? Въпросът е без значение, тъй като не променя отношението ми към тях. Просто някои неща са ми забранени…

— На тях също.

— Животът не е лесен, а? Радвам се, че сам стигаш до това заключение… — Изви глава встрани и тихо добави: — Радвам се и за друго — че не сбърках в преценката си за теб. Харесвам начина, по който работиш.

Отминаха пресечката на Пето авеню с Петдесет и седма улица и поеха на запад. Стотина метра по-нататък бяха блокирани от тежкия трафик. От нагорещения, асфалт се вдигаха изпарения, смесваха се с газовете на хилядите коли и надвисваха като тежък смог над града.

— Парите са странно нещо, знаеш — проговори отново Томкин. — Хората, които ги нямат, правят всичко възможно да се сдобият с тях. Но онези, които ги имат, а освен това имат поне мъничко мозък в главата, ясно съзнават каква тежест са те. Въпреки вълнението, за което ти говорих, и аз имам сутрини, в които не ми се става и не ми се ходи в офиса… Тялото ми тежи тонове, поемам си въздух с цената на върховни и болезнени усилия…

Далеч пред тях светофарът на Шесто авеню светна зелено, но никоя от колите не помръдна. В резултат се разнесе пронизителен вой на стотици клаксони.

— Но някой трябва да взема решения — продължи Томкин. — Решения за милиони долари, решения за съдбата на хиляди мои работници по всички части на света. Никой друг, освен мен не може да ги вземе! — Гласът му се промени: — Възбуждащо е, нали? Да знаеш, че вършиш нещо, което никой друг на този свят ще може да свърши! Познаваш това чувство не по-зле от мен, нали? Защото това, което вършиш ти, също не може да бъде свършено от друг.

— И какво е то?

Очите на Томкин се присвиха, сякаш гледаха през плътен облак цигарен дим.

— Ти си изключително опасен човек, Ник — промълви той. — Не мисли, че не го усещам. Знаех го далеч преди да те видя какво правиш с Франк и Уисъл. Разбира се, беше ми приятно да видя, че впечатленията ми са верни, бях сигурен в тях. Ще ти кажа нещо съвсем откровено — радвам се, че Джъстин те харесва, според мен си съвсем подходящ за нея. Най-сетне ще разбере какво е истинският мъж!

Светофарът светна червено, но воят на клаксоните не преставаше.

— Какъв е проблемът, Том! — наведе се към процепа Томкин.

— Някакъв автобус се е повредил, сър — долетя металическият, пречупен през електронните филтри отговор. — Скоро ще се измъкнем.

— Автобуси! — поклати глава Томкин и се облегна назад. — Поне трийсет години не съм се возил в такова нещо!

— То е заради парите — подметна Никълъс.

— Парите корумпират и с това се изчерпва цялата им функция! — отсече Томкин.

— И себе си ли включваш? — обърна се към него Никълъс.

— В това отношение всички сме податливи, всички без изключение! Парите са лостът, който ни прави на глупаци! — Късият му смях приличаше по-скоро на лай: — Всички задници, които твърдят, че парите не са ги променили, дрънкат врели-некипели! Променили са ги, и още как! А те просто обичат да зяпат по посока на илюзиите, които сами са си изградили. Но аз съм реалист, приемам живота такъв, какъвто е. Всичко на този свят си има цена, въпросът е дали имаш пари да я заплатиш!

Вземи покойната ми жена например. Бог ми е свидетел, че знаеше какво иска на този свят, но така и не успя да приеме онези неща, които вървят заедно с властта и парите. Хора като нея направо ме подлудяват, защото искат само едно — по цял ден да клечат във вадата, а някой друг да им бърше задника три пъти дневно! А ако си въобразяваш, че някога са чували думата „отговорност“, значи дълбоко се заблуждаваш!

Лимузината помръдна, измина няколко метра и спря в близост до деликатесния магазин „Уолф“ на ъгъла.

— Хайде! — подкани го Томкин. — Не зная ти какво мислиш, но аз изгарям от нетърпение да опитам „Комбинация номер едно“ насреща!

Зад гърба им, скрит на сигурно място под мокета, вторият електронен микрофон продължаваше да върши своята работа.

— Май не си много впечатлен, а?

— Струва ми се, че е прекалено просторно за сам човек.

— Аз страдам от клаустрофобия.

— Ясно — засмя се Кроукър и се отдръпна от широкия прозорец, разкриващ великолепна гледка към Куинс и Ист Ривър. Пръстите му натиснаха меката като масло кожа на широкия диван, устните му одобрително промърмориха: — Това е прекрасно!

— Този диван се радва на постоянно внимание — закачливо го погледна тя. — Хей, лейтенант, ти май взе да се изчервяваш? Само не ми казвай, че никога досега не си контактувал с жени от моята професия! Няма да мога да го преглътна!

— Винаги ли говориш така? — попита той, наистина леко смутен.

— О, само когато съм… само от време на време…

Какво ли щеше да каже, запита се той, после бодро подвикна:

— Хей, умирам от глад!

Забеляза как помръкна лицето й.

— Но тук няма нищо за…

— Няма проблеми, аз ще…

— Моля те, не си отивай! Постой малко… — Тя прекоси стаята и се насочи към телефона: — Заслужил си малка почивка, поне колкото да се нахраниш. Освен това знаят къде да те намерят, ако се случи нещо непредвидено…

Така е, мислено се съгласи той. Знаят също и адреса на дамата, която ще закове своя старец на стената на банята. Изпита непонятно притеснение, никога досега не беше се чувствал по този начин.

Гелда притисна слушалката до ухото си и каза:

— Ще поръчам нещо за ядене. Обичаш ли италианска кухия? Аз умирам за нея.

— Да, нямам нищо против.

Тя кимна и набра някакъв номер.

— Филип? Здравей, обажда се Г. Добре съм, благодаря. А ти? Сигурен ли си? Окей… Искам да ми пратиш малко кльопачка. Да, от Марио… За двама. Знаеш какво… Добре, чао.

— Кой е Филип? — попита Кроукър. — Не е сутеньор или нещо от сорта, нали?

— Не се безпокой — отвърна Гелда. — Просто едно момче, което се навърта наоколо и ни върши дребни услуги… — Видя изражението на лицето му и рязко смени тона: — Стига, моля те! Ние сме единственото му семейство, обичаме го и той знае това. Нима е толкова чудовищно?

— Всичко е наред — усмихна й се той, после пристъпи към дивана и се отпусна върху меката седалка. — Ох, прекрасен е…

Тя пристъпи до него, надвеси се над главата му и тихо прошепна:

— Би трябвало да го опиташ без дрехи…

Той пусна смутена усмивка, а Гелда се насочи към вратата на спалнята. Още преди да се скрие зад нея започна да съблича копринената си блузка, за миг Кроукър зърна безупречните очертания на голия й гръб. Въпреки едрите си гърди тя не носеше сутиен.

— Какво правиш? — попита той, изправи се и натика ръце в джобовете.

— Само се преобличам — долетя от спалнята приглушеният й глас. — Не се страхувай, няма да те нападна!

— Не мислех за това — отвърна той не съвсем откровено.

— Добре.

До слуха му достигна чувственото шумолене на коприна върху стегната плът.

— Ако искаш, влез тук — предложи тя. — Предпочитам да те виждам, докато разговаряме.

— И тук ми е добре — отвърна той и изпита чувството, че е ученик на първата си истинска среща.

— Хей, ти вече видя съзнанието ми — извика тя. — Не виждам какво ти пречи да видиш и тялото ми!

— Нищо — механично отвърна той.

— Тогава ела.

За миг той остана на мястото си, чувствайки се чужденец сред тоя плюшен разкош. Опита се да си представи какво е вършила тук, но въображението отказа да му се подчини. Странно, той имаше живо въображение и то винаги му беше служило добре.

Пристъпи през прага и погледна навътре. Имаше чувството, че е хлапак, който наднича през ключалката на кака си.

Тя беше качила крак на леглото и си обуваше чорап. Странно, помисли си той, обува чорапи, а не обичайните чорапогащи. Безупречно оформеният крак беше тъмен през тънката коприна на чорапа, блясъкът му беше странен и същевременно познат. Пръстите й бяха разперени, сякаш се готвеше да ходи по пясъчни дюни. Бедрата над тях — безкрайно дълги…

Носеше плитки бикини с цвят на тялото, над тях се поклащаше ластичен колан за чорапите в същия цвят. И нищо друго. Ефектът беше опустошителен.

Изви глава да го погледне, топазовите й очи бяха спокойни и ясни.

— Ето — усмихна се тя. — Не е толкова страшно, нали?

— Бих предпочел да облечеш нещо — преглътна той.

Тя прекоси спалнята, а той се опита да не гледа меко полюшващите се едри гърди — една наистина непосилна задача. Пред гардероба тя вдигна ръце, а заедно с тях и температурата му. Извади от рафта една отровнозелена копринена роба и се насочи към него.

— Тази добра ли е, Лю? След всичко, което избълвах пред теб в онази камионетка, смятам, че мога да те наричам така.

Хлъзна се край него с едва доловима усмивка на уста и се върна в просторния хол.

Той с мъка отдръпна длан от бравата, питайки се какво още прави тук. Вечно на бачкане, това съм аз, мрачно си помисли той. Но всъщност си мислеше за своя тъмен апартамент, празен и пуст като Уолстрийт по празник. Не искаше да се прибира там, независимо от факта, че Алисън вече я нямаше.

— Сега ли ще си лягаме или първо ще изчакаме храната? — ядосано попита той, усещайки как мрачните мисли бяха отвлекли вниманието му.

Гелда спря в средата на помещението и се обърна.

Коприненият халат леко се разтвори и отдолу проблесна гладкото й бедро.

— За това ли си мислиш? — попита тя с все същата едва забележима усмивка, която стопляше чертите й като светлината на нощен лампион.

— Не е ли очевидно?

— Нима? — извиха се в дъга веждите й. — Но ти знаеш моите сексуални предпочитания.

Да, разбира се, беше ги забравил напълно! Дали не беше нарочно? Почувства се пълен идиот. Отново натика ръце в джобовете си и й обърна гръб, неспособен да се извини. Умствени капани, яростно стисна устни той. Не е ли странно? Очите виждат едно, а умът — този чудовищно сложен механизъм, предпочита да прави странни и нелогични заключения! Изведнъж изпита усещането, че отново е в онази душна кухня, в която не помагаха дори пуснатите докрай кранове със студена вода, а майка му го обвива с влажни чаршафи, без да е сигурна, че ще успее да свали температурата от треската, която го изгаряше. Всички бяха изнервени, готови да избухнат по най-незначителен повод, сякаш ги сърбеше и не можеха да се почешат…

Викът долетя през широко отворения прозорец, в следващия миг той тичаше като луд надолу по тъмното стълбище, срещу ярките и парещи слънчеви лъчи. Лежеше две крачки по-нататък, униформата му беше потъмняла от пот и кръв. Край него се търкаляха кофи за боклук, от които се проточваше гадна воняща луга. Сивите му очи бяха широко отворени и вече се изцъкляха. Очи, които винаги бяха напомняли на Лю за небе след лятна буря… Добри очи.

Така приключи животът на Мартин Кроукър, униформен полицай в Ню Йорк Сити в продължение на цели двайсет и девет години. Проснат сред боклука и вонята, в които пробягваха безстрашни плъхове и невъзмутими хлебарки, с нарастващ вой на сирени в далечината. Застрелян с четири куршума на петнайсет метра от собствения си дом.

Стоеше и гледаше трупа на баща си, светът наоколо опасно се завъртя, поклащайки се върху нестабилната си ос. Чувстваше, че всеки миг това въртене ще го погълне навеки…

Разбира се, че искаше да избяга от всичко това. Да се махне далеч от вонящата дупка и никога да не се връща. Никога!

Но това беше разрешение за страхливци, а Лю Кроукър съвсем не беше такъв. Баща му го беше научил. Остана. Когато завърши полицейската академия, майка му, посивяла и сбръчкана, не издържа и се разплака насред тържеството.

Никога не успя да открие човека, отговорен за смъртта на баща му, но с течение на времето и болката притъпя.

Усети докосване по ръката и едва сега си даде сметка, че тази стара рана все още не е зараснала. Въпреки годините, а може би и точно заради тях…

— Извинявай — промълви тя. — Не трябваше да те измъчвам. Просто бях…

— Какво? Беше просто какво?

Очите й се спуснаха надолу.

— Просто бях щастлива, че съм с теб. — Опита се да пусне закачливата си усмивка и да обърне всичко на шега, но не успя: — Караш ме да се чувствам…

— Как?

— Просто да чувствам — вдигна очи тя.

Той се усещаше напълно разнебитен.

— Бас слагам, че можеш да вършиш всичко, без да чувстваш каквото и да било!

— Мога, разбира се — кимна тя. — Нали съм актриса? А ти можеш ли да изпитваш недоверие към мен?

— Не можеш! Не след това, което ми каза в камионетката… Изложи се на огромен риск, като ми каза в какво подозираш баща ми. Постъпката ти беше идиотска…

— Това съм аз — отчаяно въздъхна той. — Винаги ще си остана момче-идиотче!

— Така е — кимна тя. Гласът й беше мек като коприна.

— Знаеш ли, че си в състояние да ми пробуташ каквото поискаш? — попита той. Зададе въпроса си някак като самозащита — чувстваше се притеснен от близостта й, искаше тя да усети това.

— Не — поклати глава тя. — Поне не сега. — Пръстите й, топли и чувствени, докоснаха ръката му. — За мен предизвикателството е да си остана честна с теб. Това би ме направило щастлива…

В този момент се разнесе приглушен звън и Гелда се насочи към старомодното антре.

— Здравей, миличък — звънна гласът й. — Влизай. Миг по-късно се появи на прага, прегърнала през рамо височко момче с тъмна коса и бадемови очи. Филип. Кроукър се обърна с гръб и отправи поглед към водите на реката. Срещу течението бавно пълзеше баржа, натоварена с боклук, теглеше я малко корабче. Някакъв мъж в спортен екип на бели и червени ивици тичаше за здраве по брега. Размина се с баржата и скоро изчезна. В съзнанието на Кроукър проблясваха кратки светкавици, сякаш от високоскоростна камера. Той и Гелда в леглото, плътно притиснати…

— Какво се е случило с теб, скъпи? — прозвуча зад него гласът й, далечен като пуснат у съседите телевизор. — Лицето ти изглежда ужасно! — Страшно много му се искаше да проведе очаквания телефонен разговор, просто физически усещаше удоволствието да пъхне за двайсет години зад решетката мръсник като Томкин!

— Но какво е станало, миличък? — отново попита Гелда. — Сякаш си се бил с някого!

— Не съм се бил.

— Какво тогава?

— Нищо, паднах…

В далечината се появи платното на яхта. Представяте ли си? Яхта в средата на седмицата! Платното се белееше на фона на патинираните постройки оттатък водната ивица, хлъзгаше се леко и без усилия, като облак по небето… Никакви усилия, само придържаш руля по посока на вятъра, сам си си господар. Гърдите й тежат в ръцете му, устните й леко се разтварят…

— Паднах на тротоара… Спънах се в кофите за боклук…

— Не ме лъжи, Филип! По-добре кажи какво се е случило… Ела да ти сложа малко лед… Така…

Като тикна Томкин в пандиза, ще си дам малко почивка. Ще ида на море, както направи Мелвил, когато изпитваше сърдечни мъки и крещеше срещу всеки… Да, на море, но без никакви рибарски истории… Той не обичаше да лови риба. Може би ще покара яхта… Никога не беше го правил, може би е време да опита… Да опита нея!

— Стана при А Ма… Снощи работих за нея.

— Никога не те е докарвала по този начин.

— Не беше тя. Беше един мъж.

— Мръсно копеле е бил този мъж! Дръж леда известно време така. Забранявам ти да ходиш повече там!

— Но довечера мъжът отново ще е там и тя ме вика…

— Хич не ме интересува какво иска А Ма, няма да ходиш, и толкоз! Ще се оправи и без теб!

— Без мен няма да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжът иска мен. Само така може… може да се изпразни. Нали правилно го казах?

— Господи! Но кой е този мъж?!

— Не зная. Някакъв японец. Много странен… очите му са като камъни… Сякаш е от друг свят…

Кроукър рязко се извърна и лицето му потъмня от притока на кръв.

— Разкажи ми всичко, Филип — бавно и отчетливо продума той, стараейки се да прикрие обзелата го възбуда. — Разкажи ми за този японец с очи като безжизнени камъни.

Кроукър ги чакаше пред недовършения небостъргач, откъм страната на Парк авеню. Едрата му фигура беше небрежно облегната на вратата на колата без отличителни белези; подвижната червена светлина лениво се въртеше на покрива и хвърляше кървави отблясъци в здрача, натежал от влажни изпарения.

Никълъс скочи от лимузината в момента, в който тя се долепи до тротоара. Тръгна с едри крачки към Кроукър, усещайки с гърба си присъствието на Томкин, който изчака шофьорът Том да му отвори тежката врата на колата.

Усещаше ясно и присъствието на живия град наоколо, потънал в синкав здрач. Слънцето беше вече само спомен, но горещината му все още се усещаше по асфалта. Въздухът тежеше от автомобилния смог, дългата редица от бледожълти таксита от двете страни на булеварда приличаше на странен керван, промушващ се под тунела, над който се издигаше островърхата кула на Хелмоли Билдинг.

— Как е твоят шеф? — попита Кроукър. Гласът му беше груб и остър, погледът му беше втренчен някъде зад дясното рамо на Никълъс.

— Стига, Лю — рече Никълъс, чувствайки как напрежението му се засилва. — Забрави за…

— Късно е, приятел, твърде късно — поклати глава Кроукър.

— Виждам, че все още патрулирате из улиците, лейтенант — разнесе се зад гърба му гласът на Томкин. — Пазите Ню Йорк, а? — Саркастичната нотка в гласа му се долавяше съвсем ясно.

— Този град продължава да е опасен за някои хора — натъртено отвърна Кроукър.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Можете сам да си отговорите, Томкин.

— Не обичам прикритите заплахи, лейтенант. Може би трябва пак да си поговоря с началника на полицията…

— Знаех си, че това сте вие, мръсен…

— Ще видим още колко време ще бъдете лейтенант! — прекъсна го остро богаташът.

— Аз пък си мисля, че честичко ще се срещаме, тъй като случаят, за който сте наел Никълъс, е възложен именно на мен!

— Какво?

По лицето на Кроукър подскачаха светлините и сенките на преминаващите коли, но въпреки това ясно пролича злорадата му усмивка. Томкин пък беше покрит целият в червено от стоповете на някакъв автобус.

— Господи! Няма да позволя отново да ми виснете на врата! — изпъшка той.

— Нищо не можете да направите. Страхувам се, че заповедта дойде директно от комисаря… а дори и вие не сте в състояние да я промените! Би станал за смях, ако ви се подчини!

— Господи, нима още трябва да ви търпя? Достатъчно дълго висяхте…

— Длъжен съм да ви осигуря закрила и да спипам нинджата, преди да ви е видял сметката! — изтъкна Кроукър.

Очите на Томкин се присвиха. Особената монохромна светлина сякаш ги лиши от всякакъв цвят и те изглеждаха странно бледи.

— А не можете ли просто да си седнете на задника и да оставите Никълъс да вади кестените от огъня? — саркастично попита той. — После спокойно можете да кажете на капитана: „Е, сър, направих каквото мога, просто ме надиграха“…

— Слушай, мръсник такъв! — скочи Кроукър и се опита да заобиколи изпречилия се насреща му Никълъс: — Върша си работата по-добре от много тъпаци в този вонящ град и мога да те уверя, че когато те спипам, мърдане няма!

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Томкин. — Няма никакви доказателства за…

— Ще ги имам, скоро ще ги имам! — извика Кроукър. — И когато дойда да те арестувам, никой от прехвалените ти адвокати няма да те отърве!

— Нищо няма да имаш — презрително го изгледа Томкин. — Когато Анжела Дидион е намерила смъртта си, аз съм бил на другия край на града. Няма нищо, което да ме свързва с…

Двамата вече се бяха вкопчили един в друг. По асфалта се разнесоха забързани стъпки. Никълъс се извърна и видя шофьора Том, който тичаше към тях. Реши, че е време да се намеси и се вряза между двамата с рамото напред.

— Хайде, стига — тихо, но отчетливо изрече той. Том хвана шефа си и го дръпна настрана. Томкин се остави в ръцете му, но показалецът му се стрелна по посока на Кроукър:

— Предупреждавам те, че не искам да те виждам около себе си!

После се извърна към Никълъс и вече по-спокойно добави:

— Тоя тип ме преследва. Не зная защо го прави, но ми прилича на лично отмъщение…

После рязко се обърна и тръгна към лимузината. Том подтичваше край него и час по час се обръщаше назад. Въртящата се червена светлина се отразяваше в гърбовете им.

— Това си беше чиста глупост от твоя страна — извърна се Никълъс.

— Хич не ми пука! — изрева Кроукър. — А ти какво? Да не би да си ми бавачка? — След тези думи се извъртя и хлътна в колата си.

Никълъс бавно заобиколи и се настани на дясната седалка. Очите на Кроукър бяха вперени неподвижно напред.

— Извинявай — промърмори след известно време той — Но от тоя мръсник кръвта ми наистина кипва!

— Враждата няма да ти помогне…

Кроукър извърна глава и впери поглед в очите на Никълъс:

— Безпокоя се за теб, много се безпокоя — тихо промълви той. Профилите им се отразяваха в предното стъкло, светлините на минаващите коли ги правеха да приличат на участници в някаква странна и безмълвна реклама. — Какъв човек си ти? Никога не губиш самообладание! Никога ли не се ядосваш? Никога ли не си тъжен?

Никълъс мислеше за Джъстин. Повече от всичко на света искаше да е до него, да може да й говори…

— Аз те съжалявам, макар че ти не можеш да го сториш… — добави Кроукър.

— Не се тревожи — меко отвърна Никълъс. — Аз съм човек като всички останали, дори по-слаб…

— Бих се заклел, че това ми прозвуча като извинение! — стрелна го Кроукър. — Но всички ние сме родени слаби, приятелче…

— Израснах и възмъжах с убеждението, че никога не трябва да допускам грешки — продължи Никълъс. — Имах чувството, че всяка грешка е окончателен провал…

— Но си правил грешки, нали?

— О, да — засмя се тъжно Никълъс. — Правил съм куп грешки, особено в отношенията си с жените… Вярвал съм им, когато не трябва… И вече имам чувството, че ме е страх да опитам още веднъж.

— Джъстин?

— Да… Скарахме се здравата… Сега разбирам, че грешката е била моя.

— Знаеш ли какво си мисля, приятел? — попита Кроукър и включи двигателя.

— Какво?

— Мисля си, че проблемът не е в теб и Джъстин, а в миналото… Какво лошо има в това да се довериш на някого? Всички го правим. Понякога си струва, но понякога… — Той сви рамене. — По дяволите? Все пак е гадно никога на никого да не се довериш! — Включи на скорост, заобиколи колата на Томкин и се преустрои за ляв завой към центъра на града.

Приливът идва, помисли си Никълъс. Разноцветните светлини на града продължаваха да тичат по лицето му. Зад гърба му с оглушителен тътен се надига неговото лично цунами и поглъща целия свят. Миналото никога няма да умре! Прониза го нетърпима болка, усети как въпреки всички предпазни мерки агонията на миналото го обгръща отвсякъде… Като река от олово, от чиито тежки струи вече нямаше сила да се отърси… Ела, ожесточено я повика той. Ето ме, готов съм!

Миг преди цунамито да се стовари отгоре му, ушите му доловиха тържествуващите думи на Кроукър:

— Не увесвай нос! Може и да не знаем кой точно е този нинджа, но в замяна на това аз зная къде ще бъде той, точно в единайсет довечера! Ние двамата ще сме там, приятел. Кротко ще го чакаме, а някъде зад ъгъла ще има още две синьо-бели коли с необходимото подкрепление. Ще заковем този копелдак, преди да е успял да види сметката на Рафаел Томкин!

Осака | Шимоносеки | Кумамото | Околностите на ТокиоЗимата на 1963 г.

По това време на годината природата беше бледа и мрачна. Есенните листа с живописната си окраска в тъмночервено и оранжево отдавна бяха отлетели със студения вятър и се бяха превърнали в тъмнокафява каша, стъпкана от животински копита. Първият сняг упорито отказваше да покрие мрачната земя и да скрие под призрачното си синкавобяло покривало грозотата на природата.

Влакът фучеше под ниското, натежало от дъждовни облаци небе. То му напомняше за детско лице, светнало от неосъзната емоция. Едновременно с това изпитваше тъга при гледката на голите дървета, които надничаха между столетните вечнозелени борове като някакви небрежно нахвърляни скици, които щяха да получат плът и кръв едва през следващата година. Всичко изглеждаше мрачно и изоставено, сякаш Бог се беше изморил от усилията си да съживи тази част на света и беше забравил за нея.

Никълъс фокусира поглед върху далечния хоризонт, изоставяйки близкия пейзаж, който се променяше бързо и неочаквано. Полулегнала в скута му, за да вижда по-добре, Юкио притискаше твърдите си гърди в тялото му. Разперила пръсти, за да противостои на клатушкането, тя здраво стискаше бедрото му. Той усещаше ноктите й върху кожата си, в слабините му бавно пропълзя топлина. Дали ръката й ще се придвижи по-нагоре, със страх и очакване се запита той.

На отсрещната седалка се беше настанил японски бизнесмен в тъмен раиран костюм и със старателно избръснато лице. Компания му правеше кафяво куфарче от телешки бокс, внимателно положено върху съседната седалка. Над него беше поставено грижливо сгънато кашмирено палто в пепеляв цвят, а най-отгоре, подобно на глазурата върху сватбена торта, се мъдреше черна шапка с тясна периферия. Човекът четеше вестник, но от време на време им хвърляше по някой поглед през очилата си с рогови рамки. Диоптрите им бяха толкова силни, че очите му зад кръглите стъкла изглеждаха неестествено големи и изпъкнали. Примигваше често-често, като риба, натъкнала се на непознат предмет. Дали не спря поглед върху пръстите й, които бавно се повдигаха към чатала му, преди отново да се задълбочи във вестника, запита се Никълъс. Хартията леко прошумоля и се препречи като тухлена стена между тях.

На пръста си човекът носеше масивен златен пръстен и Никълъс си представи, че е някой влиятелен член на дзайбацу. Но на кое от тях? На „Мицубиши“? На „Сумитомо“ или „Мицуи“? Едва ли е към някой от седемте по-малки концерна, като „Нипон Стийл“, „Тойота“ или „Нисан“… Най-вероятно принадлежи към някоя от проспериращите корпорации в електронния бизнес — „Тошиба“, „Мацушита“ или „Хитачи“… Не, към „Хитачи“ едва ли… По-скоро към „Токию“… Дали „Токию“ произвежда електроника? Не беше съвсем сигурен.

Може би семейството на този човек е основало „Мицубиши“ — добре знаеше, че семействата, основали преди години част от най-влиятелните дзайбацу, продължават да ги управляват и до днес. Американските закони, целящи насилствена промяна на това положение, просъществуваха кратко и бяха отменени.

Никълъс гледаше през вестника, сякаш той беше рентгенов екран. Съвсем ясно си представяше кръглото жълтеникаво лице, покрито с едва видими капчици пот, безупречната снежнобяла яка под него — твърда и колосана, тънката копринена вратовръзка с цвят на нощно небе. Пред него беше живият символ на съвременна Япония, изпълзял с цената на неимоверни усилия от изолацията на каменния век… Странно, но тази изолация хората помнеха много по-ярко от последната война… Колко избирателна и потискащо селективна може да бъде човешката памет! Възприемането на европейското облекло е само една от демонстрациите на стремежа на съвременния японец да преодолее културната бездна, разделяща го от Запада.

Япония вече беше настигнала страните, които й послужиха за следвоенен модел, в момента набираше сили за решителния скок, с който щеше да ги остави далеч зад себе си. Никълъс беше убеден, че не е далеч денят, в който Япония, вече доказала своето икономическо могъщество, ще захвърли западните атрибути и ще се върне към сигурността на традиционното кимоно.

Пътуваха с експреса Токио — Осака. През прозореца вдясно се виждаше просторната равнина на Хоншу, един от главните острови на страната. Вляво беше морето, отблясъците му час по час хвърляха бели зайчета по тавана на вагона. Скоростта почти не се усещаше, аеродинамичната сребърно синя стрела се хлъзгаше безшумно по релсите, вътрешността й беше просторна, чиста и тиха.

Юкио се изправи и главата й се отпусна на удобната облегалка.

— Защо не пренощуваме в Осака? — попита тя, а после извинително добави: — Мразя влаковете.

Идеята не е чак толкова лоша, помисли си Никълъс. Този град се слави с оживен и бляскав нощен живот, а той има огромна нужда от малка почивка.

Вече не помнеше кой от двамата предложи плана по отношение на Сайго, но той се оказа ненужен. Още преди Юкио да тръгне за вечерята в неговия дом и да се опита да надникне в билета му, Никълъс получи официалната покана. Беше написана лично от Сайго и му предлагаше да посети през следващите седмици град на име Кумамото, разположен на остров Кюшю. Както всичко около Сайго, и тази покана трябваше да бъде запазена в тайна.

Никълъс прочете бележката с нарастващо чувство на неприязън, имаше странното усещане, че Сайго някак е успял да проникне в мислите му, едновременно с това не можеше да се отърве от чувството на нетърпеливо очакване, заливащо го като звън на далечни камбани, скрити зад потънали в мъгла хълмове.

„За теб това ще бъде напълно непозната територия, каза му Канзацу. Решението трябва да вземеш сам, Никълъс. Аз не мога да те насоча… Мога само да повторя това, което вече ти казах — тук вече не можеш да се развиваш. Ако търсиш съвършенството, това трябва да стане другаде… В мрак или на светлина, но другаде.“

Смазан от факта, че плановете му се оказаха момчешки фантазии, Никълъс се отдаде на чувството за нещастие и поражение, забравяйки да си зададе въпроса защо го канят на юг. А като капак на всичко Юкио не се отказа от вечерята у Сацугай.

В панорамното стъкло бавно се настани планинската верига, синкавосиня, прорязана от бели потоци сняг, спускащи се от високите върхове като разтопен крем.

Най-южната от трите планински вериги — тази, над която доминираше връх Ширан, опасваше целия огромен остров Хоншу. Къде отивам, запита се Никълъс. Към светлината или в мрака? И има ли това някакво значение?

— А най-много мразя този — продължи Юкио така, сякаш между тях никога не бе съществувал дебелият пласт мълчание. — Широките седалки, блестящият хром на панорамните прозорци — всичко това не означава нищо за мен! Даже е по-лошо, защото е тихо. Не мога да понасям тази тишина! — После направи муцунка и прошепна: — Краката ми изтръпнаха… — До този момент беше седяла върху тях, кръстосала ги на седалката по традиционния начин. Но сега се надигна и ги изпъна насред купето. Вестникът на бизнесмена предупредително прошумоля.

— Добре, съгласен съм — рече Никълъс. Нямаше особени причини да бърза за Кумамото, освен това беше ходил в Осака само веднъж, като дете. Беше му любопитно да види доколко се е променил. Дали ще го позная, запита се той, после бавно поклати глава. Едва ли…

С цялото си тяло усещаше присъствието на Юкио — топла и плътно притисната до него. Не беше сигурен, че постъпва разумно, като я взема със себе си. На практика изобщо не я покани, но след като веднъж реши да приеме предложението на Сайго, вече беше невъзможно да я отпрати. „Нали ти беше този, който ме забърка в цялата каша“, обвинително рече тя, а той изобщо не можеше да си спомни дали това наистина е така. „Няма да е честно, ако не ме вземеш“, тръсна глава тя, решително и едновременно с това — безкрайно чувствено. Дори ядосана, тя продължаваше да излъчва своята магнетична чувственост. „Освен това ще дойда, независимо дали ще пътувам с теб или сама, добави решително тя. Нима си въобразяваш, че можеш да ми се скриеш?“ Едва ли, призна пред себе си той. После, вече отстъпил пред настояванията й, мрачно се замисли. Никой японец не постъпва така. А нима и полковникът се предава по този начин пред Чонг?

В близост до нея той често потръпваше, определени мускули на тялото му се свиваха и разпускаха сами, без неговия контрол. Понякога тайно наблюдаваше това странно явление отстрани, като чужд човек. По този начин успяваше да потисне чувството на ужас, което се надигаше от стомаха му, припляскваше с крила като кръвожаден прилеп и се насочваше към главата му. Знаеше, че не трябва да го пуска на свобода, в противен случай го чакаше лудост. Тя прокара ръка по тялото му и развълнува дълбоко скритото в същността му черно блато. Наистина беше дълбоко в него… толкова дълбоко, че от време на време сам си вярваше, че никой не може да го достигне. А сега се оказа, че не може да го достигне просто той самият…

Господин. Мицубиши свали вестника и го сгъна по дължина. Лицето му блестеше като конски задник след надбягване. Зае се да разрушава, пирамидата, която беше издигнал до себе си. Отвори куфарчето, после отново го затвори. Върху идеално излъскания капак се появи пилешки сандвич, увит във восъчна хартия. Започна да се храни, от време на време лупите на очилата му ослепително проблясваха и напълно скриваха изпъкналите зеници зад тях. Някъде из багажа му положително се крие пликче с пържени картофи или блокче шоколад, помисли си Никълъс.

Зад гърба му имаше друга група японски бизнесмени, които си приличаха като две капки вода с господин Мицубиши. Размърдаха се в своите официални костюми, в скутовете им се появиха черни чаши за чай от дебел порцелан, гласовете им оживено започнаха обсъждането на двамата Джек — Раби и Кенеди.

Човек не ходи в Осака за културни развлечения — такива обикновено се намират в Киото, древната столица на Япония. Сред жителите на Токио отдавна е залегнало убеждението, че всички в Осака са хукнали да правят пари и нищо друго не ги интересува. В цялата страна е известен начинът, по който се поздравяват: „Мо кари мака?“ — Правиш ли мангизи?

Никълъс не познаваше лично такива хора, но знаеше със сигурност, че малките улички около търговския център са пълни с тайни храмове на Фадомийо — божеството, което взема под своя закрила всички всеотдайни търговци, и тези храмове рядко остават празни.

Ангажираха две стаи с вътрешна врата в един малък, но модерен хотел непосредствено до Дотомбори. Все още беше рано за вечеря и те излязоха да разгледат града.

Юкио настоя да видят замъка Осака — последно убежище на фамилията Тойотоми, превзет От Йеасу Токугава през 1603 година, вече облякъл мантията на шогун. Подобно на по-голямата част от Осака, и замъкът бил изграден от Хидейоши Тойотоми. При това само за три години, бил е окончателно завършен през 1586 година.

— По едно време уважаемата дама Йодогими беше моят идеал — промълви Юкио, докато се разхождаха в просторния парк. Зад гърба им се издигаше модерната панорама на Осака, а замъкът пред тях извисяваше внушителна грамада на фона на потъмняващото небе. Изглеждаше вечен и непоклатим, като солидна пагода. Йеасу никога не би построил подобна сграда, помисли си Никълъс.

Наближиха външните крепостни стени и тълпата около тях видимо се сгъсти.

— Мислех си… Мислех си, че е изключителна жена! Как само е изпълнявала последната воля на Хидейоши, като истински самурай! Отдала се е без остатък на една-единствена цел — да запази живота на престолонаследника…

— Точно така — кимна Никълъс и вдигна поглед към високата стена от масивни каменни блокове. — С цената на тотално унищожение на цялата страна! Тя и Мицунари са заговорничили да…

— Заговорничили са, както се изразяваш, единствено да запазят живота на сина на шогуна! Сторили са това, което им е диктувало чувството за чест!

Никълъс поклати глава.

— Юкио, Йодогими е била любовница на шогуна, а не негова законна съпруга. По тази причина аспирациите й са били доста преувеличени. — Махна с ръка и добави: — Във всеки случай Йеасу се е оказал твърде силен враг за тях…

— Говориш така, сякаш Йодогими е била някакъв злодей от детските приказки!

— Едва ли е мислила как да запази по най-добрия начин интересите на Япония, това поне трябва да признаеш…

— Може би това дете щеше да стане най-добрият владетел на страната!

Никълъс погледна край нея. Вляво от тях се издигаше някаква подобна на навес постройка. Оръжейната. Именно тук Йодогими е довела сина си и малцината, останали й верни бойци, когато краят е бил неизбежен. Тук е убила сина си, а после си е направила сепуку.

— Всичко това е много относително — промълви той. — С течение на годините, без подкрепата на силно даймийо, той едва ли би успял да стане шогун и истински владетел на Япония. По-вероятно е другото — страната отново да бъде разкъсана от гражданската война, от която временно я беше спасил Хидейоши. Без мощта на Йеасу Япония би била обречена на гибел.

— Все пак е била страхотно смела жена! Смела и вярна! — гласът на Юкио се превърна в едва доловим шепот: — Обожавам я!

Скритото зад дебелия слой облаци зимно слънце изведнъж се спусна зад хоризонта, сякаш уморено от собствената си тежест. Небето заприлича на сиви панделки, които потрепват върху гърдите на младо момиче, развълнувано от предстоящата среща с любимия. Кратко проблесна тънък златен лъч, хлъзна се по каменните стени, после изчезна.

— Хайде — взе ръката й той. — Напред и нагоре! През 1615 година замъкът Осака е бил възстановен в първоначалния му вид от победителя Токугава — непревземаема според тогавашните представи крепост. Съвсем като представите на Никълъс за собствената му неуязвимост. Но този, по който се разхождаха в момента, беше изграден почти изцяло от стоманобетон и това беше станало още през 1931 година.

Нощ. Цялата улица Дотомбори сияеше. Наблъскана с ресторанти, магазини, кина, вестникарски сергии, нощни клубове и тълпи от хора, тя сякаш беше забранила на мрака да се появява тук. Над всичко доминираха огромни реклами, сменяха се цветове, светваха, угасваха, хвърляха ярки отблясъци по покривите на бавно пълзящите коли. Времето сякаш не съществуваше — ослепителната феерия от цветове и суета не му позволяваше да встъпи в правата си.

Над тях висеше огромен розово-бял омар, под светлината на умело насочените прожектори щипките му изглеждаха страшно съблазнителни, на човек просто му се приискваше да влезе вътре и да се отдаде на кулинарен разгул през цялата нощ.

Вечеряха в ресторантче с блестящо лакирани зелени масички с хромирани ръбове, в които спокойно можеха да се оглеждат. Поискаха сепаре с татами, събуха обувките си и започнаха да се тъпчат със сашими и саке. Господи, толкова възрастни ли изглеждаха? По време на вечерята тя продължи прекъснатата тема за крепостта и нейните обитатели.

— Предполагам, че я обожавам, защото никак не приличам на нея — рече Юкио и с нетрепваща ръка напълни чашите им с оризово вино.

— Какво искаш да кажеш?

Очите й за момент отвърнаха на погледа му, после леко се плъзнаха встрани.

— Не съм вярна, не съм и смела. Аз съм една обикновена японка. — Сви рамене и добави: — Обикновена японска страхливка. Без семейство, без необходимостта да бъде вярна.

— Забравяш чичо си.

— Не — тръсна глава тя и черната й коса мътно проблесна. — Не го забравям и едва ли някога ще мога да го забравя.

— Той е твоето семейство.

— Всичко ли трябва да ти се разяснява? — блеснаха гневно очите й. — Аз мразя Сацугай! Как би се чувствал с чичо, който не те приема, а гледа да те пробута в ръцете на… — млъкна и конвулсивно преглътна сакето в устата си.

Очите му останаха сведени към чинията.

— Един ден ще намериш някого и ще се влюбиш.

— Не притежавам вярност, забрави ли? — промълви тя с лека горчивина. — Родена съм без нея, точно както съм родена и лишена от способността да обичам. За мен това са непознати чувства.

— Защото си въобразяваш, че разполагаш единствено със секса.

— Не разполагам — поправи го тя. — Но това е единственото нещо, което ме прави щастлива.

— А не мислиш ли, че това е така просто, защото не се оценяваш? — вдигна глава той, пресегна се през масата и хвана ръката й. — Не можеш да си представиш, че някой може да те обича… Да те обича като човек, а не заради това, което може да му предложи тялото ти…

— Ти си ненормален! — отвърна тя, но този път не отмести поглед от очите му и ръката й остана в неговата.

— След като предпочиташ това определение…

— Точно така, предпочитам го! Защото не притежавам вярност, наистина не притежавам. Не можеш ли да ме приемеш такава, каквато съм? Няма да успееш да ме промениш.

— Не става въпрос за това. Искам това, което усещам вътре в теб, да излезе на повърхността…

— О, Никълъс! — въздъхна тя и погали с пръст бузата му. — Защо се тормозиш за някакво бъдеще, което никога няма да настъпи? Знае ли човек? След година може да съм мъртва…

— Млъквай! — рязко я прекъсна той. — Не искам да слушам подобни думи от устата ти! Ясно ли е?

— Да — изненадващо покорно отвърна тя, наведе глава и косата й заприлича на черен блестящ водопад. Беше се превърнала в образцова японска съпруга, която се прекланя пред железния авторитет на съпруга си.

— Между другото, кой ти каза, че не си смела? — попита въпреки волята си той. Повече от всичко на света му се искаше да не я разпитва за нищо, а просто да се наведе напред и да целуне полуотворените й устни. Но вече не можеше да се спре: — Помисли какво си преживяла при онези чужди хора… То изисква доста кураж.

— Така ли мислиш? — невинно го погледна тя, изведнъж превърнала се в малко неопитно момиченце.

Завесата прошумоля, в стаята влезе келнерката и коленичи край масата да остави още храна и вино. Никълъс я изчака да излезе и ядосано просъска:

— Просто ти дадох един пример. Какво става с теб?

— Не зная — сведе очи тя. — Не зная…

Той се пресегна и напълни порцелановата й чашка за саке — крехка и снежнобяла.

После продължиха разходката си. Юкио бъбреше оживено, сякаш нищо не се беше случило. Стискаше ръката му и скачаше от тема на тема.

Нощта се отдръпваше и се криеше в тесните странични улички, животът продължаваше да тече — весел и оживен както винаги. Въздухът тежеше от миризмата на тамян и изгорели автомобилни газове, на всяка крачка им се изпречваха набързо построени пазарчета, обслужвани от кресливи търговци — една нова класа, която еднакво ненавиждаха както благородните самурайски фамилии, така и неуките селяни.

Мушнаха се под огромна арка, на която висяха кукли с лица на мъдреци, след няколко крачки в ушите им загърмя модерен американски рок, леещ се от изваден пред музикалното магазинче високоговорител. На витрината му имаше широк черно-бял плакат, на който се виждаха четирима рошави младежи. Приближиха се с танцуваща стъпка и прочетоха имената им: Джон, Пол, Джордж, Ринго.

Музиката волно се лееше, Юкио щастливо подскачаше между Никълъс и продавача, по лицето й тичаха разноцветни светлини, за миг се беше превърнала в запален почитател на рокендрола.

— Кои са те? — попита задъхано Юкио.

— Бийтълс — отвърна продавачът. — Нова английска група.

Никълъс й купи плочата — вносна и на безбожна цена.

На другия ъгъл до слуха им долетя гръмливата и насечена музика на шамисен. Истински културен шок! Отидоха да проверят откъде идва тя.

Оказа се бунраку — традиционният японски театър, с който Осака се славеше така, както древното градче Едо се славеше с кабуки. Юкио беше във възторг. Запляска с ръце като дете и поиска да влязат. Никълъс зарови ръце в джобовете си, измъкна няколко монети и купи билетите.

Театърът беше почти пълен и те с труд намериха местата си. Пиесата вече беше започнала, но от афиша отпред те знаеха коя е — прочутата „Шушингура — верният четиридесет и седми ронин“.

Куклите бяха великолепни, тези, които изпълняваха главните роли — облечени блестящо, и толкова сложни, че изискваха напрегнатата работа на трима кукловоди едновременно.

Местата им бяха доста назад. Малко след като се настаниха, в театъра влязоха двама американски моряци, единият бял, другият черен. Защо прекарват отпуската си в бунраку, учуди се Никълъс. Вероятно чакат гаджета или още приятели. Белият се настани на един стол, но черният остана прав насред редовете.

Никълъс видя как очите на Юкио напускат крещящите цветове на сцената. Видя и накъде се насочват — към внушително издутия чатал на негъра. Светлините пробягваха по лицата им, Никълъс изведнъж си спомни за шарения аквариум, който му купиха родителите му в Токио. Всичко беше нереално. Устните й бяха леко разтворени, гърдите й развълнувано се повдигаха й спускаха, очите й не се отделяха от чатала на негъра.

Изведнъж усети ръката й между краката си, ципът на панталоните му се хлъзна надолу, ръката й, гореща и влажна, здраво обхвана члена му. Лицето й продължаваше да гледа напред, очите й бяха широко отворени и влажно проблясваха. Слабините му започнаха да се подмокрят. Прииска му се да й изкрещи да престане, но нямаше сила. През цялото време дори не беше примигнала! Искаше да махне ръката й, но и за това не му достигна сила. Седеше и гледаше към сцената, в периферията на погледа му знаменателно се издуваше мъжествеността на войника негър. Колко ли му е голям? Колко може да бъде голям членът на един мъж? Беше ли това критерий за сексуално привличане — такъв, какъвто американците откриват в големите женски гърди? Дали жените подлудяват от голям член?

Наоколо продължаваше да звучи музиката на шамисен. Ронинът се сражаваше с неподражаемо достойнство. Ох… Да, да… Сега!

— Знаеш ли защо понякога съжалявам, че съм японка? — попита тя. През капаците на прозорците проникваше синкавобялата светлина на уличната лампа и очертаваше правоъгълници по далечния край на тавана.

— Защо? — обърна се в леглото той.

— Защото не мога да имам светли очи — отвърна с въздишка тя и леко нацупи чувствените си устни. — В Киото съм виждала френски и американски момичета с къси коси и сини очи. Странно, но аз винаги съм мечтала да имам не сини, а зелени очи… като изумруди.

— Защо мислиш за това?

— Именно по този начин разбирам колко малко се харесвам — отвърна тя, взе ръката му и я насочи към топлата хралупа между краката си. — Ей това е единственото нещо, което има значение. Това и нищо друго.

— Не — възрази той и отдръпна пръстите си. — Това изобщо няма значение.

Тя се обърна на една страна и дяволито се усмихна?

— Никак?

— Е, добре — засмя се той. — Има известно значение. — Надигна се леко и се надвеси над нея. В полумрака кожата й изглеждаше съвсем бледа, а гъстата й коса приличаше на тъмна гора. — Виж какво ще ти кажа, Юкио… Беше ми интересна още преди да танцуваме оная вечер…

— Преди да…

— Преди да се отъркаш в тялото ми.

Тя протегна ръка и леко погали гърдите му. Едно мускулче потрепна и той усети познатото стягане в стомаха си. Сякаш ръката й мачкаше дробовете му и не им позволяваше да дишат. Почувства се така, както вероятно се чувства астматик в мъгливо време.

— Какво има? — попита тя в секундата, в която той рязко се надигна и седна на ръба на леглото. — От какво се страхуваш? — Надигна се и погледът й го прониза: — От мен ли се страхуваш, Никълъс?

— Не зная — отчаяно промълви той. Именно това беше проблемът.

Напуснаха Осака със стар предвоенен влак, който, макар и безупречно чист, беше далеч от експреса, с които бяха пристигнали.

Вагонът тракаше и поскърцваше, на места заплашително се накланяше и подскачаше, но всичко това му действаше успокоително. Мислите му постоянно се връщаха към театралното представление, по-скоро към представлението на Юкио. Нима е нимфоманка, запита се той. И как би могъл да го установи? Не познаваше клиничните описания на подобно състояние. Нима всяка ненаситна жена е нимфоманка? Толкова ли е лесно да се дефинира подобно състояние? Той не беше в състояние да каже дори дали Юкио е ненаситна. Можеше да утоли нейния сексуален глад, макар и с цената на много усилия. Но какво от това, дори и да е нимфоманка? Има ли някакво значение за него?

Изключи присъствието й и се загледа през прозореца. Трак-трак… Някакъв пътник, който се придвижваше по коридора, почти се стовари отгоре й при едно по-рязко полюшване. Тук планинските склонове се спускаха стръмно надолу, отстъпвайки място на равното поле, осеяно с полунаводнени оризища. Стори му се, че в далечината вижда стадо добитък, замръзнало неподвижно на място. След по-малко от час железният път ще се извие на югоизток и ще се насочи към морето.

Денят беше хубав, ярките слънчеви лъчи изсушаваха последните бели парцали на сутрешната мъгла, стелеща се ниско над земята.

Далеч назад беше останал Кобе — най-оживеното японско пристанище след Йокохама. Морето около него беше задръстено от кораби, а чужденците вече надхвърляха една четвърт от населението му.

Достатъчно далеч сме оттам, помисли си Никълъс. Не обичаше тези стриктно делови райони, които, подобно на част от токийския център, го караха да се чувства нервен. Такива бяха и летищата — навсякъде по света те са едни и същи, в тях езикът, а дори и националната принадлежност престават да имат значение. Винаги се чувстваше загубен на подобни места — не можеше да се отърве от усещането, че не знае къде, в коя част на света се намира… Железопътните гари са нещо друго. Много рядко си приличат помежду си и този старовремски индивидуализъм му действаше успокоително. Освен това през прозорците на влака човек вижда далеч повече неща от сивите облаци, които се точат като космите от брадата на старец и в един момент се стопяват без следа… Какво крепи проклетият сандък там горе, да го вземат дяволите?

Откъсна поглед от прорязаната със синори земя и огледа вътрешността на вагона. И пътниците в този влак бяха по-различни. Последният бизнесмен беше слязъл в Кобе, вече всички наоколо бяха хора на земята. Мъж със сини дрехи и груби обуща беше кръстосал върху корема мазолестите си ръце, краката му бяха изпружени напред и кръстосани в глезените, брадичката му опираше в гърдите. Косата му беше бяла и късо подстригана, мустаците му — твърди и черни. Вероятно ратай, който се прибира у дома. Отсреща кротко спеше дебелана в розово-бяло кимоно, от отворената й уста излизаше равномерно подсвиркване. До нея бяха струпани пакети, увити в кафява амбалажна хартия, отвъд тях две хлапета с европейски дрехи клечаха с лакти върху седалката и правеха муцунки на преминаващите през вагона пътници.

— … отзад.

— Какво?

— Не чуваш ли какво ти говоря, Никълъс?

— Не, извинявай. Мислех си за театъра бунраку.

— А може би за начина, по който те изпразних, а? — засмя се тя.

— Не разбирам какво те кара да говориш като моряк! — рече той. — Защо например казваш „ебане“ вместо „любов“?

— Защото „ебане“ е точно това, което имам предвид — сериозно отвърна тя. — Нима някога си „правил любов“, Никълъс? Разкажи ми как изглежда това.

— Правя любов с теб.

— Какви ги дрънкаш? Ние двамата се ебем като зайци!

— И през ум не ми минава, че точно това правиш с мен!

— Така ли? — леко повиши глас тя. — Виж какво ще ти кажа, Никълъс — еба се с теб точно както се еба с всеки друг! Например със Сайго и още куп мъже… Възбуждам се от пръстите му, езика му…

— Стига! — кресна той. — Какво, по дяволите, целиш с всичко това?

Тя се притисна в него и замърка като голяма котка:

— Аз ли? Просто се опитвам да ти развълнувам душицата. Не ми обръщаше внимание и…

— Господи! — изправи се той. — Това ли е начинът? — Мина край нея и е бързи крачки се насочи към края на вагона. Застана на площадката и загледа как следващият вагон подскача и се извива отвъд двете остъклени врати. Господи, нима си въобразява, че ще го възбуди, като му дрънка за предишните си похождения? Каква извратеност. Стана му студено, усети как започва да му се гади. Протегна ръка и се хвана за студеното желязо до вратата.

Вдясно профуча някакво градче и бързо се смали в далечината. Той погледна часовника си и се зае да изчислява скоростта. Трябва да е бил град Курашики. Добре. Всеки момент пред очите му ще се покаже северният край на Сето Найкай, Вътрешното море, което познаваше и обичаше още от дете.

Профучаха през тъмна борова гора, вагонът изведнъж стана мрачен и отблъскващ. После със същата внезапност слънчевите лъчи отново го заляха, гората вдясно рязко свърши и влакът се понесе по висок гол насип. Далеч долу проблясваха водите на Сето Найкай — истинско море от скъпоценни камъни, сред което сякаш танцуваха десет хиляди златни ятагана.

Никълъс гледаше като омагьосан. Стоеше съвсем неподвижен, чувстваше, че част от съзнанието му гледа някакъв непознат филм. Това беше моментът, в който Юкио би могла да го приближи безшумно изотзад, да го прегърне и да каже, че съжалява. Но това не беше кино, в живота рядко стават подобни неща. Защо трябва да ги очаква? Очакваше ги, въпреки всичко… Отчаян романтик, това беше той.

Острови, безброй плоски и лишени от растителност острови бяха пръснати сред водите на Вътрешното море, стигаха чак до далечния хоризонт. Като дете му обясняваха, че тук земята е повече от водата, дали наистина е така? Не можеше да каже, пък и едва ли имаше значение. Терасирани, за да се използва толкова ценната в Япония обработваема земя, те приличаха на сложна плетеница.

Някой ден ще зарежа всичко, ще дойда тук и ще ги обиколя всичките, помисли си той. Ще помагам на хората в тежката им работа, ще се храня и разговарям с тях, никога няма да пренощувам два пъти на един и същи остров. Ако действително сторя това, положително ще умра от старост, преди да съм изпълнил набелязаната цел. Каква прекрасна идея! Да вървиш само напред и никога да не се връщаш! Всеки ден различен от предишния, също и от следващия! Никога няма да се отегча, няма да чувствам умора като сега… Ох, още съм твърде млад, за да се чувствам по този начин, въздъхна вътрешно той. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е нито уморен, нито отегчен. Това просто бяха симптоми, с които прикриваше истинските си чувства, по-скоро само едно от тях.

Страхът.

В Хирошима беше съвсем различно. В залива, над който профучаха като едва забележима струйка дим, лежеше Мияджима, маркирана от величествената оранжево-черна „торий“ — входната арка на храма Ицукушима. Това беше една от най-забележителните гледки на всички острови. Никълъс за пръв път я виждаше на живо, макар че я познаваше отлично от картички и албуми.

Сякаш висеше във въздуха, сякаш се издигаше направо от вълните на прилива като огромен клинообразен йероглиф — символ на древна Япония, предупреждение срещу забравата на миналото.

Влакът остана дълго време на гарата на Хирошима. Около нея се издигаха грозни промишлени сгради, въздухът тежеше от неестествена тишина, готова да се разпадне всеки миг.

Насрещното място, останало празно през целия дълъг следобед, сега се зае от изпит възрастен мъж със сиво-кафяво кимоно. Главата му беше напълно гола, само няколко дълги бели косми висяха от заострената му брадичка. Кожата му, болезнено опъната по скулите, изглеждаше суха и прозрачна като стар пергамент. Под очите и край устата му се беше събрала на сухи торбички, по многобройните й сгъвки и бръчки човек можеше да гадае за годините му така, както се броят пръстените на столетно дърво.

Погледна ги с блестящите си ясни очи и леко кимна за поздрав, ръцете му останаха скрити в дългите ръкави на официалната роба.

Малко по-късно влакът се разклати и бавно потегли. С напускането на гарата се засили и чувството им за потиснатост. Сякаш въздухът навън беше изсмукан от гигантски компресор и отвореха ли прозореца, щеше да ги обгърне вакуум. Вероятно такова би било усещането на човек, попаднал на чужда планета.

Никълъс усети как кожата му настръхва, а очите му неволно се насочиха нагоре, към ясното порцеланово небе. Беше сигурен, че чува тежкия тътен на самолетни двигатели.

Влакът бавно се промъкваше през града. За миг на хоризонта се мярна оголеният скелет на старата обсерватория, оставена непокътната от 1945 година насам. Над него летяха чайки, но нито една не кацаше върху обгорената и отдавна изстинала конструкция. Може би, въпреки годините те все още усещаха невъобразимата жега, излъчвана от разтопения метал, все още чувстваха как ги обгръща радиацията, отдавна отложила се в костите им и оставила своя отпечатък в рода им за десетилетия напред.

— Искаш ли да ме опознаеш истински? — прошепна в ухото му Юкио, докато очите им се хлъзгаха по единствения паметник, напомнящ за трагедията, разиграла се тук преди толкова малко и едновременно с това толкова много години. — Ето, всичко е пред очите ти… Това съм аз, ако можеш да ме видиш отвътре. Една огромна пустош, оградена от гол обгорял скелет…

Колко лесно става сълзливо-сантиментална и се извърта на сто и осемдесет градуса от обичайното си нагло поведение, помисли си Никълъс. После си даде сметка, че именно тази двойственост най-много го привлича у нея, че нито за миг не е успял да приеме преднамерената й простовата прозрачност. Чувстваше, че прави това за самозащита, вероятно последната й преграда срещу враждебния свят… И едновременно с това продължаваше да се пита каква е тази непозната територия, която лежи отвъд високия каменен зид, издиган толкова вещо от младата жена.

Хирошима остана далеч назад, по небето заплуваха странни продълговати облаци, извиращи сякаш направо от земните недра.

— Моля за извинение — проговори старецът насреща им. — Извинете ме за нахалството, но не мога да не се запитам…

Млъкна и това принуди Никълъс любезно да подхвърли:

— Какво, моля?

— Дали някога сте били в Хирошима…

— Не — отвърна Никълъс, а Юкио мълчаливо поклати глава.

— И аз така си помислих — продължи старецът. — При всички случаи сте твърде млади, за да помните стария град, за да сте го виждали такъв, какъвто беше преди унищожението…

— А вие виждали ли сте го? — попита Юкио.

— О, да — усмихна се старецът и бръчките му изведнъж се разпръснаха. — Хирошима беше моят дом. Някога, много отдавна… Сякаш в предишния ми живот. — Усмивката му стана още по-широка: — И в голяма степен това наистина е така…

— Къде бяхте по време на нещастието? — попита Никълъс.

— Далеч в планината — отвърна възрастният мъж и замислено кимна с глава: — Да, далеч и в пълна безопасност от огненото кълбо… На километри от него дърветата се разтресоха, а земята тръпнеше в конвулсии. Никога не бях виждал подобно нещо… Рана, дълбока рана в снагата на вселената… Рана, отиваща далеч отвъд смъртта на хора и животни, а дори и на цялата цивилизация…

Никълъс искаше да научи повече за тази страшна рана, но с изненада откри, че му е трудно да говори. Устата му изведнъж пресъхна. Очите му не се отделяха от лицето на стареца.

— Имали сте късмет, че не сте бил в града, когато е паднала бомбата — рече Юкио.

— Късмет ли? — погледна я той така, сякаш му предлагаха да опита месото на непозната птица. — Не зная. Може би късмет е модерният еквивалент на онова състояние, макар че едва ли е най-подходящият… Според мен това беше карма. Знаете ли, в навечерието на войната бях в чужбина… През онези години бях търговец и често пътувах до континента. Най-вече до Шанхай, където въртях по-голямата част от бизнеса си. — За пръв път ръцете му се подадоха от ръкавите и Никълъс веднага забеляза необичайно дългите му нокти. Бяха безупречно поддържани, блестящи от безцветен лак. Старецът забеляза погледа му и поясни: — Превземка, която наследих от китайските мандарини… Търгувах предимно с тях, мнозина ми бяха добри приятели… Вече не ги забелязвам, отдавна съм им свикнал… Има и далеч по-дълги… — Настани се удобно върху седалката и започна да говори така, сякаш разказваше приказка на внучетата си. Гласът му беше забележителен — властен и едновременно с това топъл, обработен и приковаващ вниманието, като на щатен лектор. — Един уикенд, след като приключихме с деловите разговори, решихме да отидем в провинцията за малка почивка. Не знаех какво да очаквам, тъй като тези хора, освен че бяха китайци, бяха и мандарини — а те са известни с доста особените си вкусове. Но в бизнеса човек е длъжен да проявява космополитично мислене, особено когато става въпрос за личните вкусове и предпочитания на клиента. Да, аз мисля, че при подобни контакти няма място за традиционализъм. Стотици култури имат място под слънцето, нима някой може да каже коя от тях е наистина всеобхватна? — Той сви крехките си раменна: — Аз поне не мога.

Навън следобедът си отиваше, сивите облаци проблясваха в розово и златно. Слънцето вече беше потънало зад хоризонта, небето на изток беше чисто и ясно като огромна изящна ваза от прозрачен кобалт. Високо над главите им проблеснаха първите звезди, сякаш пръснати от ръката на великан. Природата беше замряла неподвижно. Сякаш беше лято, безкраен зноен следобед, в който времето губеше своето значение. Онзи фантастичен миг, в който се срещат всички елементи на нереалното, беззвучното потрепване на сетивата, което театралният зрител усеща при вдигането на завесата.

— Моите приятели мандарини ме заведоха на разходка. В едно градче близо до Шанхай, както вече казах. Беше… извинете за израза, истински бордей. Не само сградата, в която влязохме, не… Целият град беше бордей. Да, един град бордей на удоволствията… Ще ми простите за част от тази история, млада госпожице. Но когато един мъж предприема делово пътуване за седмици наред, той не взема със себе си своята съпруга. По редица причини, една от които са именно подобни почивки.

— Мандарините ценят високо секса, о, да, твърде високо… И не бих ги обвинил за това. — От устата на стареца се откъсна къс, едва доловим смях. — В крайна сметка той е както необходима, така и важна част от живота ни, защо пък да не му се отдава дължимото внимание?

Във всеки случай това беше най-разкошното и огромно място за удоволствия, което бях виждал през живота си. Клиентелата се състоеше изключително от мандарини, а по-късно разбрах, че това са мандарини от строго определени фамилии. От най-могъщите и най-изтънчените… — Очите му бяха широко отворени и замечтани: — Бих казал, че човек лесно би могъл да прекара остатъка от живота си там. Разбира се, това не е възможно — подобни места се посещават само за кратко време, един по-продължителен престой в такава обстановка вероятно би омръзнал… Във всеки случай аз самият не бих рискувал да опитам, тъй като избледняването на подобна блестяща илюзия би превърнала живота ми по-нататък в низ от скучни делници. А всеки се нуждае от временно откъсване от действителността, нали?

Влакът потракваше и се носеше напред. Профуча по мост с дървени подпори и навлезе в мрачна рядка горичка. Оголените стволове на дърветата наподобяваха одърпани войници от разбита армия. Светлината гаснеше, облаците вече бяха черни, краищата им се багреха в бледи и неясни отблясъци ниско над хоризонта. Нощта ги поглъщаше решително и безцеремонно като строг пастир.

— И тъй, отидохме там. Нямам целта да ви разказвам пикантни подробности, вие сте достатъчно млади, за да си ги представите сами. — Върху лицето на стареца се появи победоносна усмивка: — Вместо това ще ви разкажа за един човек, с когото се запознах там. — Пръстът му — тънък, но съвършено прав, се насочи към тях. Под изкуственото осветление във вагона нокътят му заблести като пътен знак: — Имаше нещо любопитно около него. Не беше клиент, в това съм абсолютно сигурен. Но не беше и от обслужващия персонал, тъй като в нито един момент не го видях да работи.

Късно през нощта или по-скоро рано сутринта, за да бъда точен, човек можеше да го открие в големия салон на първия етаж (сградата беше двуетажна, строена за съвсем други цели, вероятно от англичаните), където, настанил се удобно върху някой от меките столове, играеше някаква непозната игра с червени и черни плочици, надписани отгоре… Аз поне не бях се сблъсквал с нея…

— Ма джонг? — попита Никълъс.

— Не, не беше ма джонг, беше нещо съвсем различно, не можах да схвана правилата й. Стоеше съвсем неподвижен и тих, докато момичетата разчистваха, изчакваше ги да излязат и започваше: щрак-щрак…

Старецът извади цигара и я запали със стоманена запалка „Ронсън“, като преди това доста я премяташе между пръстите си, за да избегне неудобството на дългите си нокти. Едното му око се насълзи от дима и той извинително се усмихна. Лицето му беше живо и изразително, на младини може би е бил нещо като източен вариант на Хъмфри Богарт… Завъртя запалката така, че да я видят младите му спътници и поясни:

— Спомен от онези далечни дни. Принадлежеше на един английски дипломат, на когото помогнах да се отърве от… от известни неприятности. Много държеше да ми я подари и нямаше как да откажа, без това да прозвучи невъзпитано…

Пусна запалката в джоба си, от устата му излетя облаче дим и лицето му се замъгли като пейзажа, който тичаше край прозореца.

— На онова място не можех да спя, дори и след като бях задоволил всичките си желания… Надявам се, че се изразявам достатъчно деликатно, млада госпожице.

— Абсолютно — кимна Юкио, а Никълъс се запита как ли би реагирал спътникът им, ако можеше да чуе нейния речник.

— Имах навика да чета до късно, цял живот си останах запален читател… Но през онази нощ бях толкова възбуден, че оставих книгата настрана… Четях „Моби Дик“, В оригинал, разбира се, никога не съм се доверявал на преводите — при тях се губят толкова много неща! Та, оставих книгата, станах и се разходих из първия етаж.

Щрак-щрак-щрак… Чух потракването на плочките, седнах до него и започнах да го наблюдавам. По онова време бях доста отракан младеж, без да съм нахален, разбира се. Бях получил твърде добро възпитание от родителите си. Но у мен съществуваше… как да кажа… съществуваше младежки жар…

Онзи човек беше доста по-възрастен от мен, какъвто ме виждате сега… Не мога да определям с точност възрастта на хората, но той несъмнено беше стар. Всеки, който го е виждал, би се съгласил е това.

Най-странното нещо около него беше, че имаше изключително дълги нокти — толкова дълги, че им беше поставил специални предпазители, за да не ги счупи. Бях чел някъде за подобни предпазители, но за пръв път ги виждах. В началото на века мандарините са ги носели с особена гордост. Но годината беше 1930. Кой в тогавашен Китай можеше да си позволи подобна странност? Бях сигурен, че такива хора няма, но ето че се наложи да променя мнението си. Обикновено тези предпазители са от лакиран бамбук, но върху пръстите на онзи мъж проблясваха предпазители от солидно злато. Нима е възможно, запитах се аз, трудно повярвал на очите си. Нима е възможно ноктите да издържат подобна тежест? Но аз добре познавам златото и че се съмнявах в това, което виждат очите ми.

„Защо дойдохте?“ — запита ме мъжът, без да вдига очи от масата. Плочките продължаваха да щракат под пръстите му. Така се стреснах, че за миг изгубих гласа си, но той ми помогна: „Хайде, кажете, не се притеснявайте.“ Плочките продължаваха да щракат.

„Не мога да спя“ — отвърнах с все още стегнат език.

„Аз никога не спя — рече той, — но това се дължи на напредналата ми възраст.“ — Погледна ме и добави: — „На вашите години не пропусках нито една нощ, вероятно затова и сега съм такъв.“

Говореше на доста странен диалект. Несъмнено мандаринско наречие, но с особено предъвкване на съгласните. Не можех да определя произхода му.

„Това не ми се случва много често — оправдах се аз и продължих да го гледам с интерес: — Но вие съвсем не изглеждате толкова стар.“

„Достатъчно стар, за да зная, че скоро ще умра.“

„О, съмнявам се.“

Хвърли ми къс критичен поглед и рече:

„Чувствата, особено съмнението, никога не могат да бъдат точни. — После започна да нарежда плочките си на купчинки по девет. — В случая няма място за безпокойство, тъй като не се страхувам от смъртта. Обратното — с радост бих умрял още сега. Не искам да съм свидетел на това, което предстои.“

„Какво предстои?“ — попитах го със свито сърце аз.

„Нещо ужасно — отвърна той, а ръцете му върху малката лакирана масичка приличаха на странни предмети, току-що изкопани от земните недра. — Нов тип бомба с невъобразима мощ, която може да изтрие цял град от лицето на Земята.“

— Никога няма да забравя този миг. Седях вцепенен, едва дишах. Спомням си, че чух потракването на някаква цикада толкова ясно и отчетливо, сякаш насекомото беше направо в къщата. Изпитах странното желание да стана, да го открия и да го пусна на свобода в огромната пустош на мрака, който ни заобикаляше.

Но не бях в състояние да се помръдна. Сякаш думите му бяха пронизали сърцето ми и ме бяха приковали към стола?

„Не ви разбирам“, промълвих замаяно и същевременно озадачено аз.

„Обратното би ме учудило“, отвърна той и прибра плочките в страничния джоб на халата си.

После се изправи и на мен ми се стори, че го познавам. Или поне, че някъде съм го виждал. Сега вече си мисля, че това се дължеше единствено на светлината в онази зала.

— И какво стана после? — попита Юкио.

— Какво стана ли? — малко стреснато я погледна старецът. — Нищо, абсолютно нищо. „Лека нощ, господине“, някак официално рече той. „Желая ви приятни сънища.“ Не мога да си представя защо ми пожела приятни сънища след това, което каза. После си отиде и в помещението стана тихо. Толкова тихо, че отпуснат върху стола, аз имах чувството, че чувам как расте тревата, в която спят дървесните жаби. Облаче комари свиреше и се блъскаше в предпазната мрежа на прозореца…

По някое време съм се качил в стаята си, макар че не помня точно кога и как съм го сторил. Прибрах се при своите любимци Ишмаел, Ахаб и Пеко, но вече не бях в състояние да се концентрирам дори в чудесния свят на Мелвил… Думите му не напускаха съзнанието ми — сякаш ги беше гравирал в мозъка ми с чудотворен скалпел.

— Но откъде е можел да знае това? — попита Никълъс. — По онова време дори американците не са имали никаква представа за последиците от своя проект „Манхатън“.

— И аз често си задавах този въпрос — бавно кимна старецът. — Задавам си го непрекъснато след онзи кошмарен ден през август, когато стоях на планинския връх, земята под краката ми се тресеше, небето пламна в ярък пожар, а горещият вятър брулеше лицето ми… Откъде е можел да знае това?

— И какъв е отговорът?

Старецът ги погледна и по лицето му се появи бледа усмивка:

— Няма отговор, приятелю.

Влакът се спускаше по стръмен наклон, спирачките пронизително заскърцаха. Сред течението, предизвикано от скоростта, се въртяха сажди. Старецът се изправи, прибра дългите си ръце към корема, ноктите им проблясваха като полупрозрачни пръчици за хранене. Направи им дълбок поклон, после тихо промърмори:

— Наближава моята гара, време е да се приготвя.

— Хей, почакайте! — извика Никълъс, Желанието му да научи нещо повече за тази странна история беше толкова силно, че той неволно пренебрегна почтителния тон, задължителен за всеки добре възпитан младеж при отношенията му по-възрастен човек. Но това се оказа без значение, тъй като старецът вече беше далеч, кимоното му за миг се мярна в дъното на вагона, после влакът забави ход и спря и всичко потъна в облак бяла пара.

Никълъс се върна на мястото си до Юкио и огорчено поклати глава:

— Закъснях.

Влакът скоро потегли и набра скорост към крайната цел на пътуването им — град Шимоносеки. Във вагона беше тихо, дори Юкио мълчеше. Гледаше в ръцете си, докато погледът на Никълъс се рееше навън.

Нощта пламтеше. Минаваха в близост до някой от южните градове — не можеше да определи точно кой, — които бяха превърнати в сателити на огромната петролна рафинерия. Пламъците се издигаха към небето, после изчезваха само за да се появят миг по-късно отново. Сякаш наблюдаваше отблизо короната на слънцето, около която огънят играеше своя дяволски танц. Това място трудно можеше да бъде възприето като място за работа и живот на хора — толкова опустошено и нечовешко изглеждаше. Като пещера, от която няма изход. Влакът се движеше през него в продължение на километри, най-сетне сред призрачните пожари на запалените газове изникна главната сграда на рафинерията — черна грамада на фона на прорязваното от пушек и пурпурни кинжали небе.

— Какво мислиш за разказа на стареца? — попита Юкио.

— Какво? — стреснато се обърна той.

— Старецът… Повярва ли му?

По неизвестни причини в съзнанието му изплува споменът за Со Пенг.

— Да — отвърна той. — Повярвах му.

— А аз не — отсече тя и кръстоса крак върху крак, съвсем по американски. — Такова нещо не може да се случи. Животът никога не предлага подобна ситуация.

Пренощуваха в Шимоносеки — толкова близо до водата, че можеха да я чуват, макар и да не я виждаха от гъстата мъгла, разстлала се ниско по земята. Тъжно виеха корабни сирени, някак тайнствено усилени от нощния въздух.

Тя беше положила глава върху голите му гърди, гарвановата й коса се беше пръснала върху бледата му кожа. Той не можеше да заспи, върховете на пръстите му усещаха ритмичното й дишане, гръдният му кош — тежестта на тялото й. Продължаваше да се пита какво е това у нея, което толкова силно го привлича. Не можеше да разбере дори защо толкова много иска да го узнае.

Юкио се размърда — една неразделна частица от него.

— Какво има? — попита я той.

— Нищо — тихо промърмори тя. — Просто си спомних една приказка, която ми разказваше мама. Само нея си опомням… Искаш ли да я чуеш?

— Да.

— Добре, слушай. Имало едно време една жена. Тя живеела в един замък в Року Но Мия. И до днес никой не знае къде се намира тази страна… поне така казваше мама. Както и да е, след като родителите й умрели, момичето било отгледано от дойка, всичко й било осигурено и след време се превърнала в красива млада жена.

Един ден я представили на някакъв мъж, който започнал да посещава замъка всяка вечер. Тя се стараела да го забавлява постепенно сред стените на дома й се установила празнична атмосфера. Но по време на дългите следобеди жената била сама. Разхождала се из градините на замъка и мислела за силата на съдбата, съзнавала, че щастието й зависи от онзи мъж. Свивала рамене и леко се усмихвала срещу слънцето.

Нощем лежала будна до своя любовник, без да изпитва нито радост, нито мъка. Задоволството й постепенно отлитало.

Един ден се оказало, че трябва да се лиши дори и от това. Любовникът тържествено й съобщил, че трябва да напусне областта, тъй като заминава надалеч с баща си, за да подпомогне политическата му кариера. „Това ще трае само пет години — съобщил й той, — после ще се върна при теб. Моля те за честта да ме чакаш.“

Жената открито се разплакала, вероятно не заради самата любов, а заради дългата раздяла.

След шест години тя вече била съвсем друг човек, замъкът в Року Но Мия — също. Мъжът не се завърнал, слугите напуснали един по един, тъй като е времето отлетели и парите. Жената и старата й дойка били принудени да живеят в една стара самурайска къщичка, изоставена преди години.

Хранели се само с ориз, през дупките в покрива на дървената колиба нахлувал дъжд и студ. Положението ставало нетърпимо, накрая дойката не издържала и казала: „Моля за извинение, но твоят любовник те е забравил… Един друг мъж се интересува от теб, а ние нямаме пари…“

Но жената не пожелала дори да я изслуша, „Не ми трябват нови приключения — рекла. — Желая единствено утехата на смъртта.“

В същия този миг, далеч от замъка, някогашният й любовник подскочил в леглото и попитал новата си съпруга: „Чу ли това?“

„Спи спокойно, господарю мой — отвърнала съпругата му. — Това беше просто един отронен вишнев цвят.“

Година по-късно мъжът се върнал в Року Но Мия, придружен от съпругата си и свита прислужници. Отседнал в една крайпътна странноприемница да изчака отминаването на лошото време, оттам изпратил няколко бележки на бившата си любима. Не получил отговор, разтревожил се. Изпратил жена си в дома на баща й и тръгнал да търси замъка.

Когато стигнал на мястото, едва не го подминал — толкова променено било всичко. От голямата обкована с желязо порта, която толкова добре помнел, били останали само голи колове; красивите градини, сред които двамата обичали да се разхождат през пролетта и лятото, били изчезнали.

Самият замък бил напълно необитаем. Източното му крило било отнесено от буря, а останалата част представлявала голи руини.

В старата самурайска къщичка открил някаква възрастна жена, оказала се дъщеря, на някогашния прислужник. Попитал я за своята любима, но тя разперила ръце и отвърнала: „Никой нищо не знае за нея, господарю.“ Продължил да я търси в цялата област. Хората поклащали глава.

През една ужасна нощ, бурна и дъждовна, той се озовал на кръстопътя край някакъв манастир. Отвътре долетял глас, който му бил познат. Надникнал и видял някогашната си любима на пода, увита в дрипи. Втурнал се вътре, избутал монаха до нея и се взрял в лицето й. Жената умирала и той помолил монаха да произнесе някаква молитва за упокой на душата й. „Спомни си името на Амида Буда“, рекъл монахът, а тя отвърнала: „Виждам блестяща карета… не, това е златен лотос.“ „Моля те, жено — извикал монахът. — Трябва да произнесеш името на Амида Буда, за да ти се яви! Трябва да го повикаш с цялото си сърце, иначе няма да отидеш на небето!“

„Нищо не виждам — разплакала се жената. — Само мрак!“

„Жено…“

„Мрак и студен вятър… Черен вятър, ужасно студен…“

Монахът направил каквото може да й помогне, а мъжът отправял молитви към Амида Буда. Хлиповете на жената постепенно затихвали и накрая потънали във воя на вятъра, който свистял сред дърветата отвън.

Юкио млъкна.

— Това ли е краят на приказката?

— Не съвсем. Няколко дни по-късно настъпило пълнолуние, старият монах седял на кръстопътя и се опитвал да обвие с дрипите голите си колене, за да се предпази от студа.

По пътя вървял самурай и тихичко си пеел. Видял монаха и клекнал до него.

„Вярно ли е, че на това място нощем се чуват женски вопли?“ — попитал той.

„Слушай“ — кратко отвърнал монахът. Самураят наострил слух, но не чул нищо, освен обичайните нощни шумове. После внезапно му се сторило, че наистина долавя протяжен женски вопъл.

„Какво е това?“ — учудил се той.

„Моли се — отвърнал монахът. — Моли се за един дух, който не познава нито рия, нито ада.“

Но самураят, по рождение безбожник, само свил рамене и си тръгнал.

Закусиха в хотела и излязоха. Беше влажно и студено, мъглата продължаваше да се влачи ниско над земята. Видяха, че влакът, с който бяха пристигнали, все още е на гарата. Това беше по-скоро спирка, отколкото истинска гара — просто един дървен — перон между двата коловоза, над който се издигаше върху грубо издялани подпори нещо като покрив на пагода, лакиран, за да се предпазва от разяждащия ефект на влажния солен въздух. Наоколо се носеше миризмата на кедър.

Появиха се няколко души, очевидно обслужващият персонал на влака, качиха се вътре и композицията бавно се размърда. Придвижи се на стотина метра по-нататък и спря върху някакъв огромен метален диск. Той се завъртя с поскърцване на сто и осемдесет градуса, влакът слезе от него и спря в противоположния край на перона, обърнат на север и готов да поеме обратния път към Осака.

Нямаше какво повече да гледат и се отдалечиха. Небето беше съвсем бяло, слънчевите лъчи се разсейваха във влажния въздух далеч преди да стигнат до земята. Бяха съвсем близо до пристанището, Никълъс успя да долови силуетите на няколко бели платна — рибарски лодки внимателно маневрираха и се отдалечаваха от пристана. Срещу тях, скрити далеч в мъглата, се простираха безкрайните низини на азиатското крайбрежие — Никълъс знаеше това.

Стигнаха брега и на него му се стори, че долавя очертанията на кафеникавите хълмове, с които в южна посока се простираше провинцията Бунзен, оттатък тесния пролив, на остров Кюшю.

— Колко е спокойно тук — рече Юкио и се протегна като котка. — Колко е различно от Токио, Осака, а дори и от Киото… Сякаш войната никога не е стигала дотук, да не говорим за индустриализацията… Сигурно сме обратно в седемнайсети век!

— И наоколо е пълно със самураи и техните любими, а?

— Имам чувството, че се намирам накрая на света — пое си дълбоко въздух тя. — Или в самото му начало… — После се обърна към него и тънките и пръсти обвиха китката му. Той остана изненадан от това докосване, напълно лишено от сексуално привличане. Въздухът тежеше от острата миризма на сушена риба, която покриваше ноздрите им като дебел пласт боя. Сред навъсеното, почти невидимо от мъглата небе, кръжаха огромни сиви гларуси с розови коремчета и надаваха тъжни крясъци.

— Защо не останем тук, Никълъс?

— Тук?

Тя кимна с глава, съвсем по детски.

— Да, точно тук. И защо не? Сред тази идилия забравяш за света, можем да обърнем гръб на всичко, да бъдем свободни, да започнем нов живот! Сякаш сме се родили отново — без болка и без грях… — Той я погледна, чувствайки как се стягат тънките й пръсти около китката, му. — Моля те! Хайде да останем тук! Какво в Кумамото може да се сравни с това? Имаш мен, край нас е морето… Можем да вземем платноходка и да отплаваме в океана, да стигнем дори до континента отсреща. Не е чак толкова далеч, няма да пътуваме дълго. А после…

— Престани, Юкио — прекъсна я той. — Не можеш да мислиш по този начин, трябва да си реалистка…

— Реалистка ли? — извика тя. — А каква мислиш, че съм в момента? — Ръката й се стрелна на север, към посоката, от която бяха дошли: — Там нищо не ме задържа! Там няма любов, няма живот! А какво ме чака на юг, в Кумамото? Сайго и проклетите му тайни! Не искам да имам нищо общо с това, изпитвам ужас от него!

Минаха край уличен продавач, полускрит в мъглата. Никълъс се откъсна от кея, върна се няколко крачки назад и купи две малки чашки с тофу, покрито с лепкава кафеникава глазура. Подаде й едната, в средата й беше забодена малка дървена лъжичка.

Тя изгледа сладкиша, после очите й се вдигнаха към лицето му.

— Какво ти става? — попита го учудено. Внезапен порив на вятъра, натежал от влажното плодородие на морето, разроши дългата й коса. Тя рязко я отметна от лицето си, няколко косъмчета останаха залепени за влажните краища на устата й, останалото се вееше зад нея като тъмен зимен шал. — Отнасяш се е мен като с дете, купуваш ми сладко, сякаш току-що съм се събудила от кошмарен сън! — Перна хартиената чашка от протегнатата му длан и тя шльопна на земята — една безформена купчинка в кафяво и бяло. — Това, което изпитвам в момента няма да отмине, независимо от твоите предположения! Вечер си лягам, а сутрин се събуждам с надеждата, че наистина всичко е било сън. Но не е, нима не виждаш това? — Той отново тръгна и тя го последва: — Моля те, Никълъс! — Тялото й беше леко приведено, срещу вятъра или срещу чувствата, които я вълнуваха. А може би и срещу двете. — Моля те от сърце! Нека останем тук, не искам да се прехвърляме оттатък, в Кюшю!

— Но защо? Когато настояваше да дойдеш с мен, ти знаеше къде отиваме. Какво си въобразяваше, че ще се случи?

— Не зная — призна си тя е немощен глас. — Не можех да предвиждам всичко, в това отношение не съм като теб. Не мога да кроя планове, никога не зная какво ще направя и как ще се чувствам… Не съм обмислила в подробности това пътуване, просто исках да бъда с теб… — Ръката й се стрелна по посока на устата, очите й се изцъклиха, тялото й рязко се извъртя по-далеч от него и се прегъна на две.

— Юкио!

— Остави ме на мира! Днес не зная какво приказвам!

Той захвърли втората хартиена чашка и обгърна раменете й с ръце:

— Не разбирам… Говори, моля те!

— Много добре знаеш, че не мога! — отвърна тя, все още с гръб към него.

— Юкио — притисна я до себе си той. — Трябва да ми кажеш!

— Не мога!

— Можеш! — завъртя я рязко към себе си той. — Зная, че можеш! — Погледът му потъна в уплашените й очи, насълзени и широко отворени. — Искаш ли да ти помогна?

— Да… Не… Не знам… — Беше разбрала отлично за каква помощ става въпрос.

— Обичам те — каза той. — Не зная откога изпитвам това чувство и защо не съм ти го признал, но аз…

Нима това беше причината за ужаса, който го обземаше напоследък?

— Не, не… Не го казвай, моля те! — Ръцете й уплашено се повдигнаха: — Не мога да го понеса, не мога!

— Но защо?

— Защото ти вярвам! — просъска ожесточено тя, а лицето й се изкриви в болезнена гримаса.

Той почти се разсмя от облекчение.

— Нима е толкова лошо?

— Още ли не разбираш? — попита тя и лицето й се приближи толкова близо до неговото, че очите й се замъглиха: — Изпитвам усещането, че умирам, не съм създадена за…

— Напротив! — викна той и я разтърси толкова здраво, че косата й отново се спусна върху лицето, а устните й започнаха да потрепват. — Всеки е създаден за това чувство! А ти просто не знаеш това и не желаеш да го узнаеш!

— Не мога да се справя с него — почти проплака тя. Зад гърба им засвири моторница, ритмичното потракване на дизела прехвърли вибрациите си в краката им, миг по-късно малката рубка, боядисана в зелено и златно, се разтопи в мъглата. Никълъс се извърна назад, но не можа да види дори сергията на уличния продавач на няколко метра от брега.

— Вече съм обещал — нарочно промени темата той. — Обещах, че ще ида.

— Винаги можеш да си премениш решението. Никой не те е оковал в него… — В гласа й прозвуча умолителна нотка, но той не беше сигурен дали тя е предназначена за него или за самата нея.

— Обещанието дадох пред себе си — меко поясни той. — Трябва да разбера с какво се занимава Сайго в Кумамото.

— Защо? Толкова ли е важно? На кого му пука с какво се занимава той? Чии интереси ще засегне? Не нашите — можеш да бъдеш сигурен в това! Защо не го зарежеш? Та това е просто дреболия!

— Не е така — отчаяно промълви той. — Съвсем не е дреболия! — Запита ос дали има начин да й обясни всичко, после реши, че едва ли ще успее, тъй като не можеше да го обясни дори на себе си.

— Май всичко опира до онзи ваш двубой в салона! — язвително подхвърли тя. — Имам чувството, че сте се стиснали за гушите — никой не иска да отстъпи! Но нима не виждаш, че по този начин ще се унищожите взаимно? Един от двамата трябва да отстъпи, иначе… Защо това да не си ти?

— Това е въпрос на чест — промълви той, усещайки как нещата започват да заемат местата си, мъглата в главата му се разпръсва така, както изгряващото слънце прогонва нощния хлад.

— О, недей да говориш глупости! — отряза го тя. — Тази чест, която имаш предвид, е изчезнала преди векове!

Господи, колко малко познава живота, възкликна вътрешно той, а на глас каза:

— За някои от нас тя никога няма да изчезне!

— За самураите! — натърти тя. — Елитната каста на Япония! Бойците, които се хвърлят в бой без капчица колебание! Но кой живее с единствената цел да загине в бой? — Смехът й беше остър и неприятен, натежал от сарказъм: — Май ти си този, който се нуждае от една добра порция реалност, а не аз! И двамата сте еднакви! Бесни кучета, готови да се разкъсат!

— Не е вярно, никак не сме еднакви! Сайго мрази всичко в мен — смесената ми кръв, любовта ми към Япония, комбинирана с противните ми европейски черти! Не може да понесе мисълта, че човек с подобен външен вид може да го превъзхожда в нещо, особено пък в такова важно нещо като буджуцу!

— Важно ли? Какво му е толкова важното на това проклето буджуцу? Какво общо има то с живота, с чувствата?

— Ти най-малко имаш правото да говориш за тези неща! — сряза я той и веднага съжали за думите си. Видял как се промени изразът на лицето й, той протегна ръце и промълви: — Извинявай, знаеш, че не исках да…

— Искаше, Никълъс, искаше! Сигурна съм в това! И мисля, че си прав. През последните няколко дни изпитвам страх и вече знаеш каква съм в подобно състояние… Ти ме накара, да почувствам нещо… нещо, което считах за невъзможно. Признавам, че и до този момент не съм се освободила напълно от него, все ми се струва, че трябва да избягам някъде и да не виждам жив човек до края на дните си. Правилно ли постъпвам, като ти се доверявам — това е въпросът, който не преставам да си задавам. Не търсиш ли в мен единствено устни и тяло? Но после си отговарям сама — той вече ги има, защо тогава си прави толкова труд? Трябва да е истина, макар че всичките ми инстинкти, които все още функционират, твърдят обратното. Миналото бавно умира, все още долавям ехото му наоколо. Когато говориш, аз отлично чувам думите ти, но някъде вътре в съзнанието ми започват да отекват другите им значения, скрити и тайнствени като невидими йероглифи, които пробождат мозъка ми. Започвам да чувам две неща едновременно и съответно се питам кое от тях представлява верния сигнал — онзи, който ми изпращаш ти. — Вдигна глава към лицето му и попита: — Има ли някакъв смисъл за теб всичко това?

— Мисля, че да.

— Аз пък мисля обратното. — Очите й бяха блестящи и просто грееха, въпреки липсата на директна светлина в тях. — Мисля, че просто правя опит да ти кажа, че те обичам.

Ръцете й се оказаха обвити около врата му, макар че той беше готов да се закълне, че не е усетил никакво движение от нейна страна. Нима не бяха отпуснати край тялото й само преди миг? Какво става, господи?

Целувката им беше мигновение, което не можеше да се вмести нито във времето, нито в пространството. Устните им се разделиха едва когато и двамата почувстваха, че са останали без дъх, а същият този дъх висеше между тях като малко облаче кондензирана пара в студеното зимно утро.

После понесоха саковете си към паянтовата дървена кабинка, в която продаваха билети за ферибота. Беше истинска кутийка, над извятото като дъга гише липсваше стъклото, отвътре лъхаше мъртвешки студ.

Едно петнайсет-шестнайсет годишно момче пое железопътните билети от ръката на Никълъс, продупчи ги на няколко места, удари им по един печат и им ги върна.

— Следващият ферибот тръгва след седем минути — предупреди ги то. Дори тук, в това забравено от бога градче, хората притежаваха характерната за цяла Япония акуратност.

Докато се отделяха от пристана, Юкио се държеше необичайно, кротко. Но с излизането в открито море се върна и нейната жизненост.

— Може би в градския театър ще има някое ново представление — весело подхвърли тя. — Или пък ездитни коне. Можем да яздим цял следобед и някъде да си направим пикник…

Но в душата на Никълъс продължаваше да се гнезди безпокойство.

Шимоносеки бавно се стопяваше в далечината, бялата пенеста следа на ферибота сякаш изтриваше контурите му от пейзажа. Подредени като ескадрила в боен полет, над главите им грациозно се носеха гларуси, въздухът ехтеше от загриженото им грачене.

Минаха край две рибарски лодки, които дрейфуваха сред вълните. По мачтите им бяха окачени черни мрежи — сякаш някой побъркан беше решил, че може да замести с тях платната. На борда на едната изскочи момче и развълнувано замаха е ръка по посока на огромния ферибот, но никой от хората на палубата не си направи труда да му отвърне.

Очите на Никълъс леко се извърнаха по посока на. Юкио и тайно започнаха да я наблюдават. Главата беше отметната силно назад, сякаш искаше да улови бледите лъчи на слънцето с цялото си лице. Косата й — черно гарваново, крило, се вееше волно встрани. Вирнатата й брадичка подчертаваше още повече нежната линия на дългата й шия. Гърдите и изглеждаха твърди дори и под, дрехите. Не знаеше дали това е плод на въображението му или действително го вижда, но той имаше чувството, че меко очертаните й зърна са, изскочили от сутиена.

— Защо Сацугай се страхува от полковника? — изведнъж попита тя, а вятърът поде думите й и ги захвърли извън борда на ферибота, към рибарските лодки, превърнали се вече в черни и едва забележими точици. За миг той си помисли, че не е чул добре, после поклати глава:

— Никога не съм знаел за това.

Тя се извърна към него и изпитателно го погледна:

— Ами да, разбира се… Сега ще кажеш, че не си го забелязал, нали? Предполагам, че не би трябвало да съм изненадана… Все пак аз съм живяла покрай него доста повече от теб…

— Те постоянно спорят — рече Никълъс, облегна се на парапета и се надвеси навън.

— Не прави това — рече тя и постави ръка на дрехата му. — Ако паднеш, ще трябва да скачам след теб! — Засмя се и добави: — Мразя водата…

— Мразиш я като влаковете, така ли?

— Повече. Нямам нищо против да съм близо до нея, дори ми харесва. Но изпитвам ужас от вълните и подводните течения…

— Що се отнася до Сацугай — започна Никълъс, — зная само това, че двамата с баща ми са от двете страни на барикадата. В политически смисъл, разбира се. И именно поради това спорят. Но нищо повече.

— Мислиш ли, че биха поддържали контакти помежду си, ако не бяха Итами и майка ти?

Той сведе поглед към водата, по която пробягваха тъмни и светли отблясъци.

— Не, едва ли…

— Точно така. Аз познавам добре Сацугай и мога да ти кажа, че омразата му е породена единствено от страх. А той не е човек, който се плаши лесно… С каквото и да го държи полковникът, то трябва да е наистина страшно!

— Мисля, че не е нищо особено — като член на дзайбацу Сацугай е бил заподозрян във военни престъпления… Това е станало непосредствено след войната, когато американците са се заели да разбият традиционните семейни структури на всички по-влиятелни дзайбацу… Баща ми се е застъпил за Сацугай. Не зная подробности, но мисля, че това е тежко бреме за човек като него.

— Точно така. Сацугай се гордее, че никому нищо не дължи, а сега е далеч по-могъщ, отколкото по време на войната. — Тя тръсна глава и добави: — Едва сега разбирам, че това се дължи отчасти и на полковника…

— Кръвната връзка, семейните отношения — майка ми е луда за тях… Политиката е нещо второстепенно за нея. Като изключим баща ми и мен, Итами е единствената й роднина, двете с нея биха направили всичко една за друга…

Навлязоха в облак влажна мъгла и изведнъж стана студено. Басовата сирена: на ферибота започна да свири: на равни интервали, тъжна и прегракнала. Гларусите бяха изчезнали, трудно се виждаше дори водата край борда. Сякаш се плъзгаха сред облаците, отвсякъде ги обгръщаше плътен слой белота. Мъглата погълна, дори и вятъра, нищо наоколо не помръдваш. Приглушени и странни, от другата страна на палубата полетяха сподавени човешки гласове. Никълъс имаше чувството, че те се носят направо от водата на широкия и неизмеримо дълбок пролив.

Сушата изведнъж изскочи от плътната бяла пелена, която ги обгръщаше. С лек тласък фериботът се долепи до пристана. Как ли е намерил пътя този капитан, зачуди се Никълъс. До слуха му долиташе поскърцването на коловете из пристана, после всички шумове бяха погълнати, от истеричен кучешки лай.

Имаше чувството, че пътуването с влак до Кумамото никога няма да свърши, макар на практика то да беше съвсем малка част от цялото им пътешествие. Вероятно и мъглата допринасяше за това, но душата му се изпълни с нетърпение. Искаше час по-скоро да разбере какво е привлякло Сайго чак дотук. Канзацу беше сериозно разтревожен от този факт, но Никълъс едва сега си даде сметка за това. Сенсеят никога не би заговорил на тази тема, ако няма сериозно основание да го стори. Но какво толкова тревожно има в посещенията на Сайго тук? И защо от това трябва да се безпокои именно Канзацу? Докато пресичаха остров Кюшю, тези въпроси не преставаха да се блъскат в съзнанието му, с цялата си душа искаше да намери отговорите им — едно съвсем неосъществимо желание, разбира се. „На практика всяко желание е безполезно, повтаряше му Чонг. Ако искаш нещо достатъчно силно, просто трябва да го направиш. Онези, който седят и си мечтаят, нищо не постигат.“

Изведнъж усети как в душата му се надига отвращение към европейската половина на собствената му природа. Въпреки това чувство, знаеше че именно това е половината, изпълнена с вълнения, енергия и мечти, към които неизбежно трябва да се добави и известно количество нетърпение и непостоянство. Накратко казано, именно тя го правеше различен от хората наоколо.

Както обикновено, Юкио бе обхваната от сладострастна тръпка, за която несъмнено допринесе и съвсем празният вагон. Тя вдигна пола и се настани в скута му, постигайки с лекота, горещата тръпка на възбудата. Вагонът подскачаше я се друсаше толкова силно, че не им беше необходимо да правят никакви допълнителни движения.

Без съмнение, през средновековието град Кумамото е бил доминиран от внушителната каменна крепост, издигаща се на кафеникавия хълм, който пролетно време положително се покриви с буйна зеленина. Но в днешните модерни времена, макар и все още внушителна, тя изглеждаше някак засенчена от големия, завод, проснал снага в долината. Дузината му високи комини пронизваха, небето като грозни пръсти. През следобеда, в който Никълъс и Юкио слязоха от обвития в пара влак, техните върхове се губеха в мъглата и те изглеждаха така, сякаш някой им беше надянал ръкавици.

Самият град обаче съвсем не изглеждаше толкова модерен, колкото своята нова придобивка. Почти никъде не личеше европейската ерозия, двамата видяха повече традиционни японски носии откъдето и да било другаде. Дори през мъглата, която най-сетне беше започнала да се разрежда, ясно личеше планинският профил на местността. Тъмни грамади се извисяваха от всички страни и долината се прорязваше от онези рязко разграничени потоци на светлината и сянката, които човек наблюдава от самолет, летящ високо над облаците.

Ангажираха стаи в един хотел, разположен на Улицата на борците.

— Оттук — рече широко усмихнатият собственик, отворил вратите на стаите им — ще имате великолепна гледка към планината Асол. — Остави саковете им на пода и се приближи до прозореца: — За тази цел ще ви трябва ясен ден, разбира се, но мисля, че още утре ще можете да видите ако не всичките пет върха, то поне Накадаке. — Обърна се е лице към тях и добави, като потриваше ръце: — Той е действащ вулкан, и над него винаги се извива дим… А време като днешното имаме, когато вятърът духа по посока на града… — Приближи вратата и посегна към бравата: — Когато изригне, всичко наоколо се покрива с пепел и пемза, небето е толкова тъмно, сякаш е настъпила вечна нощ… Представяте ли си? — Езикът му млясна в горната част на небцето: — Но аз не се оплаквам. Благодарение на планината Асо тук всяка година е пълно е туристи… а какво съм аз без туристите? — Никълъс му даде бакшиш и той вдървено се поклони: — Ще направя всичко възможно престоят ви да бъде приятен.

Преди да излезе, съдържателят не забрави да отвори широко вратата, която свързваше стаите им.

Никълъс набра номера на Сайго, но него го нямаше. Поръча да му предадат телефона на хотела и затвори.

Известно време се лутаха из града да търсят конюшня, но скоро стана ясно, че поне в чертите на града такова удоволствие няма да намерят, Юкио не можеше да скрие разочарованието си.

Закусиха в малка чайна, разположена на площад, около който се издигаха високи дървета. В клоните писукаха птички, храната беше превъзходна, но Никълъс не беше в състояние да й се наслаждава. Стомахът му се свиваше и той изпитваше нужда от движение.

Продължиха безцелната си разходка по широки булеварди и малки шумни улички, задръстени с магазинчета.

Късно следобед се прибраха в хотела, денят бързо гаснеше. Мъглата се беше вдигнала и стоманеносивото небе се издигаше високо над главите им.

Там го чакаше послание от Сайго. Канеше го на вечеря, лично щеше да го вземе от хотела.

— Колко време ще останем тук? — попита Юкио, докато се преобличаха. Вратата между стаите им продължаваше да бъде отворена.

— Не знам, още не съм мислил за това. Защо?

— Просто ми се иска да си тръгваме.

— Но ние току-що пристигнахме!

— Зная, но вече имам чувството, че сме тук цяла година. Странен град е този…

— Просто не искаш да си тук — засмя се той и закопча панталоните си. — Слушай, тук сме доста далеч от водата… Няма начин да падна през борда!

Нейната усмивка беше малко по-бледа от неговата.

— Да, да, зная… Но нима не забелязваш как мирише въздухът тук? На нещо изгоряло…

— Това е от рафинерията — отвърна той. — А може би е от планината… Никога не съм бил в подножието на вулкан. Нямаше ли никакъв вулкан и на Хокайдо?

Сайго пристигна малко след шест и Никълъс отвори на почукването му.

— Е, Никълъс, не очаквай, че… — Млъкна, тъмните му очи се плъзнаха зад рамото на Никълъс: — Какво прави тя тук?

Въпросът се процеди през стиснатите му устни, в тона му не остана нищо от първоначалната любезност.

— Юкио ли? — извърна глава Никълъс. — Просто реши да ме придружи, мислех, че знаеш…

— Откъде можеше да знам, по дяволите? — Разгневените очи на Сайго скочиха обратно на лицето му, погледът им беше мрачен и студен: — Направил си го нарочно, нали?

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво, Никълъс. Не се опитвай да ме лъжеш! Тя всичко ти е разказала!

Никълъс усети топлината на тялото й зад себе си.

— Нищо не съм му разказала! — процеди тя със смразяващ кръвта глас. — Но след като вече го изплю като истеричен хлапак, можеш и сам да му кажеш!

— Какво да ми каже? — озадачено попита Никълъс, после пъргаво застана на пътя на Сайго, устремил се към Юкио: — Хей, я задръж малко!

Рамото му докосна касата на вратата, усети с гърба си как Юкио се отдръпва навътре в стаята.

— Я по-добре ми обясни за какво става въпрос!

Сайго безпогрешно долови предупредителната нотка в гласа на Никълъс и усети как кръвта му завира. Привел напред лявата част на тялото си, той се опита да прикрие светкавичното движение на дясната си китка.

Ръката на Никълъс се стрелна надолу и влезе в съприкосновение с костите над китката на противника си, останали неприкрити за частица от секундата. Физическите последици от този удар бяха незначителни, но за сметка на това пострадаха нервните възли и ръката на Сайго безпомощно увисна.

Бяха съвсем близо един до друг и Сайго замахна с крак към коляното на Никълъс. За опора използва касата на вратата и ударът беше толкова силен, че ако беше стигнал целта си, коляното на Никълъс несъмнено би се строшило като крехка кристална ваза. Но той успя навреме да се дръпне и кракът на Сайго се стовари върху дървото. Разнесе се такъв тътен, сякаш цялата къща се готвеше да се срути.

Сайго възстанови равновесието си достатъчно бързо, за да се завърти и изчезне по коридора още преди Никълъс да реагира. Той стисна зъби и го последва. Юкио изтича до вратата.

— Никълъс!

Не получи отговор и забърза след двамата.

Покрита с блестящо сиви люспи, декоративната акула се поклащаше малко над дъното, устата й ритмично се отваряше и затваряше. Може би се опитваше да закуси с водораслите, проточили се край стената на аквариума. Край нея се стрелна двойка гурами3 и спокойствието й беше нарушено. Тя плесна с опашка и се скри зад стеблата на водните растения, които лека потрепваха от мехурчетата на кислородната помпичка.

Стояха неподвижно, скрити в сянката на някакъв вход. Улицата беше тиха, по настилката й нарядко отекваха стъпките на самотни минувачи.

— Какво чакаш?

— Тихо! — просъска Никълъс и продължи да брои: дванайсет, тринайсет, четиринайсет…

Иззад ъгъла се появи млада двойка, Никълъс хвърли един къс, но изпитателен поглед към мъжа, после отново насочи вниманието си към вратата на рибарския магазин, зад която преди миг беше изчезнал Сайго, Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… Когато стигна до Трийсет и всичко остана непроменено, той хвана Юкио за ръката и двамата пресякоха улицата.

Някъде във вътрешността на магазинчето звънна камбанка. Беше тясно, с гол дъсчен под, край стените бяха наредени стъклени аквариуми е различни размери и форми. Само един-два бяха празни, с потъмнели от прах стени.

Слаб, съсухрен от годините мъж с кожа, по-сива от вчерашната мъгла, беше седнал на висок дървен стол пред рафт, претъпкан е филтри, навити на руло найлонови пликчета и кутии е храна за рибки. В магазинчето нямаше никого.

— Имате ли заден изход? — попита го Никълъс.

— А? — стреснато вдигна глава мъжът. Имаме, но…

Следван на крачка от Юкио, Никълъс вече го беше отминал, прекоси някакво тъмно коридорче и изскочи навън през незаключената задна врата. Озоваха се на мрачна и тясна пътечка, покрита с тухли. Тя водеше в една-единствена посока, всички останали бяха препречени от високи влажни стени.

Ускориха крачка и скоро зърнаха гърба на Сайго, вече на цяла пресечка разстояние. Един-два пъти се обърна и двамата е Юкио се залепяха за стените. После изчезна и Никълъс се изпоти при мисълта, че го е изгубил окончателно. Добре съзнаваше, че втори шанс няма да има. Все пак извадиха късмет — видяха високата му фигура сред тълпата около някаква будка за вестници. Стърчеше сред хората без никакъв опит за прикриване. Или е случайно, или е част от някакъв сложен маньовър, помисли си Никълъс. Нямаше как да разбере това, но въпросът си стоеше с цялата си тежест: Защо Сайго изобщо предприема предпазни мерки? Защо не иска да бъде проследен?

Над главите им блестеше синкавият диск на луната, огромен като книжен фенер, предвестник на първия сняг. Облаците бяха плоски и релефни. Светлината постоянно се променяше и Никълъс беше принуден час по час да спира, за да определя разстоянието, което ги делеше от тъмната фигура, забързана в далечината пред тях.

В един миг Сайго отново се обърна, белотата и лицето му проблесна под лунните лъчи. Никълъс рязко дръпна Юкио в някакъв вход. До слуха му долиташе ускореното й дишане, примесено с тежките удари на собственото му сърце.

Силуетът на Сайго бързо се смаляваше в далечината, Никълъс грабна ръката на Юкио и я задърпа след себе си. В резултат успя да зърне фигурата на Сайго точно в момента, в който тя се шмугваше във входа на някаква порутена дървена постройка със стръмен покрив и без никакви прозорци. Стопи се в нея без следа като нощен звяр.

Дишайки тежко, Никълъс задържа Юкио в сянката на някакъв вход, изчака няколко секунди и промърмори:

— Сега!

Двамата хукнаха да пресичат платното на улицата.

Нищо по фасадата не подсказваше за предназначението на тази сграда, нямаше дори звънец. Вратата беше желязна, боядисана е яркочервена боя. Той сграбчи месинговата топка на бравата, сигурен че ще е заключено, но тя се завъртя и вратата се отвори.

Озоваха се в просторно голо помещение, лишено от таван в обикновения смисъл на думата. Широка желязна стълба от заводски тип водеше някъде нагоре, на партерния етаж нямаше никакви врати. Скоро откриха, че положението е същото и на първия етаж — отвсякъде ги обграждаше празно пространство.

Сградата беше тиха, с изключение на някаква странна вибрация, излъчваща се сякаш направо от гредите, с които беше покрит подът на отделните етажи.

Едва на третия откриха врата, заключена с тежък катинар. Въздухът беше прашен и Юкио не успя да задържи кашлянето си.

Странно чувство ги обземаше сред тези стени. То не беше само обичайното неудобство от нахлуване в чуждо място. Не, беше далеч по-неприятно и свързано с онази противна празнота в стомаха, която вероятно се появява, когато човек се озове посред нощ в къща, обитавана от духове.

— Искам да се махам оттук! — прошепна в ухото му Юкио и го подръпна за ръката.

— Тихо! — отвърна едва доловимо той и бавно се насочи към затворената врата. Стори му се, че… Да, точно така. Светлината беше толкова слаба, че не можеше да бъде сигурен, но сега вече го виждаше съвсем ясно. В центъра на вратата беше изрисуван с черен туш кръг, запълнен с девет черни звезди. Те от своя страна обкръжаваха йероглифа комусо.

Никълъс го гледаше и се опитваше да си спомни къде го е виждал. Беше сигурен, че му е познат. Да… беше го виждал в някое риу, в зала за бойни изкуства. Но в коя? Беше го виждал скоро, всъщност малко преди да напусне Токио… Може би е на риу с клонове в провинцията. Или…

Той рязко се дръпна назад и стисна ръката на Юкио.

— Какво става, къде сме? — объркано прошепна тя.

— Ела! — дръпна я рязко той и двамата се насочиха към изхода. — По-бързо!

На улицата установи, че все още не може да диша с пълни гърди. Затича, влачейки Юкио след себе си. Кумамото изглеждаше напълно безлюден в призрачната нощ, Никълъс изпитваше усещането, че те двамата са единствените хора навън и бягат от нещо страшно, нещо необятно, което се надвесва над главите им и заплашва да ги погълне.

Главата го бодеше до пръсване, тялото му потръпваше от пристъпите на внезапна треска. Съзнанието му беше напълно объркано, задъханите въпроси на Юкио долитаха до него някъде отдалеч.

Разпозна знака на вратата, а заедно с него разбра и защо беше дошъл да преследва Сайго чак тук. Едновременно с това видя съвсем ясно и това, което го чакаше в близкото бъдеще.

В хотела изпрати Юкио направо в стаята й.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— След малко — отвърна той, все още вглъбен в себе си. — Вземи си душ или направи нещо друго. Ще дойда след малко…

— Няма да излизаш — разтревожи се тя. — Не искам да оставам сама тук!

— Не, не се безпокой, ще бъда тук, в стаята си.

Вътре не запали осветлението, просто пристъпи към прозореца. Мракът беше непрогледен, но въпреки това му се стори, че вижда бялата пемза, която се спуска от Накадаке — петия връх на планината Асо. Вероятно описанията на собственика оказваха своето влияние.

Вече ясно съзнаваше защо Сайго е пътувал чак дотук, защо е искал да се включи в местното риу — в Токио и околностите му такова действително нямаше.

В съзнанието му нахлуха думите на Канзацу — така твърди и въздействащи, сякаш ги казваше право в лицето му: „В Япония има множество риу, Никълъс. Изкуствата, които се преподават в тях, са неизброими. Нерядко това са изкуства на злото, усъвършенствани от истински майстори.“

Нищо чудно, че Сайго предприе всички предпазни мерки за незабелязаното си оттегляне — за всеки нинджа това е съвсем нормално поведение.

Точно това е станал той — нинджа. Местното риу не е регионален клон, а център. Самият център, ако иска да бъде точен.

Нинджите не са обвързани с нищо, казваше Канзацу, и това наистина беше така. Въпреки това изкуството нинджуцу често е по-сложно дори от самото буджуцу, с огромно разнообразие от школи и похвати. Сред тях има благородни и достойни, но има и мрачни, подли похвати… Похватите на злото. Самите школи се придържат към два определени цвята — черното и червеното. Канзацу му ги разясни, преди да напусне Токио. Най-коварното и най-опасното риу на червената школа е кужи кири. „Китайска дума, означаваща «отрязване на девет ръце» — основа на най-мрачната слава относно действителната и въображаемата сила на нинджите. Много хора твърдо вярват, че тези «девет ръце» символизират последната истинска магия, която все още действа в света. Аз самият не мога да преценя, но ти сам разбираш, че има моменти, в които разделителната линия между реалното и въображаемото просто изчезва.“ Тези думи Канзацу каза, когато му показа символа на кужи кири. Същият, който видя преди минути върху заключената врата в онзи склад.

Зад стената зашуртя вода, дрехите на Юкио едва чуто прошумоляха.

В съзнанието му започна да се оформя едно подозрение. Колкото повече мислеше за него, толкова по-сигурен ставаше. Дали Канзацу е знаел на какво ще се натъкне тук? Как? Вероятно само го е подозирал… Но защо изобщо се зае да му обяснява всичките тези неща?

Изведнъж изпита хладното усещане, че е бил манипулиран от сили, за чието съществуване дори не е подозирал. Канзацу положително е знаел доста повече — за тази ситуация от това, което беше разкрил пред Никълъс. Защо е премълчавал?

Навън луната най-сетне се освободи от оковите на — облаците и гордо заплува по небето. Светът изглеждаше синкав, студен и някак едноцветен под бледите й лъчи. Далеч над хоризонта се долавяха очертанията на вулканичния конус, обкръжен от светла яка. Неподвижният въздух тежеше от вулканична пепел, фина и неуловима като копринен покров.

Вече беше убеден, че зает с непосредствените проблеми, той е позволил съдбата му да бъде предначертана от неизвестна, но могъща ръка. Обречен е, точно това искаше да каже на Юкио днес следобед. Още от първия миг, в който ги срещна съдбата, двамата със Сайго бяха конфронтирани, бяха изправени един срещу друг. Още не можеше да определи причината за това, но такава беше действителността и той трябваше да й се подчини.

Какво трябва да стори?

Знаеше какво. Знаеше го прекрасно и се ужасяваше от него.

Шумът от течащата вода беше изчезнал. Стана от перваза на прозореца, приближи се към вътрешната врата и я отвори.

Замръзна неподвижно на прага. Осветлението беше загасено и нищо в стаята не помръдваше.

Тихо я повика по име.

Синкавите лъчи на луната осветяваха част от пода всичко останало тънеше в мрак.

— Юкио?

Пристъпи безшумно в стаята.

И веднага замръзна на място. Харагей! В стаята имаше друг човек. Леко извъртя глава. Юкио лежеше върху завивките, мек и едва доловим отблясък на светлината очертаваше линията на носа й. Върху свободната половина на двойното легло чаршафите бяха дръпнати, сякаш някой току-що беше станал оттам. Тя беше съвсем гола, гърдите и коремът й леко се повдигаха и отпускаха в такт със спокойното й дишане.

— Добре дошъл, Никълъс. — Гласът долетя от стола, на тикан в далечния ъгъл. Фигурата смътно се очертаваше на бледата лунна светлина, лицето й беше в сянка. — Много мило от твоя страна, че идваш да ни правиш компания.

— Сайго! Как влезе?

— Как мислиш, Никълъс?

— Предполагам, че има много начини за това… особено за един нинджа!

— Това е вярно — невъзмутимо отвърна Сайго. — Но аз не прибягнах до нито един от тях, тъй като Юкио ме пусна сама.

— Юкио… — объркано промълви Никълъс и пристъпи към леглото.

— Няма смисъл, Никълъс… Тя не може да те чуе.

— Нима е…

— О, не, нищо подобно… Просто спи… Толкова дълбоко, че едва ли ще успееш да я събудиш. Не се вълнувай, тя е съвсем наред!

— Събуди я! — изсъска той и се отпусна върху леглото до краката й. Тялото й беше хладно, кожата й беше леко настръхнала, но иначе дишаше нормално.

— Не сега, Никълъс, още е рано — отвърна Сайго и най-сетне се изправи. Беше облечен в черен копринен костюм, доста старомоден — от тези, които китайските мандарини някога са носели при официални случаи. Косата му беше подстригана толкова ниско, че изглеждаше почти плешив. Черната четина стърчеше някак застрашително нагоре. — Със съжаление трябва да кажа, че се оказах прав, Никълъс, По отношение на теб, разбира се. Но на практика съжаление няма — напротив, доволен съм. През цялото време съм бил прав по отношение на теб. Баща ми също.

Насочи се към средата на стаята и Никълъс го проследи с очи.

— Не зная как успя да го разбереш — поклати глава Сайго. — Признавам, че прояви изключителна проницателност.

— За какво говориш?

Очите на Сайго гневно проблеснаха, устните му се разкривиха в грозна гримаса — сякаш Никълъс току-що го беше зашлевил. Светкавично се стрелна напред и сграбчи ризата на противника си.

— Е, добре — просъска той. — Край на любезностите! Няма смисъл. Нима наистина си помисли, че не забелязах как ме проследяваш? Нима вярваше, че ще успееш, ако не, бях ти го позволил? Ти наистина си глупак!

Никълъс протегна ръка и махна пръстите на Сайго от ризата си. Стояха един срещу друг със затаен дъх, впили очи в очи като два титана, които всеки миг ще встъпят в смъртен бой и този бой ще покаже кой от двамата ще бъде властелин на света.

— Какво мислиш, че правиш със себе си?

— Спасявам се — отвърна Сайго. — Нима и това не ти е ясно? Приет съм сред елита, Никълъс. Истинският елит, далеч по-съвършен от буши… — Пристъпи крачка напред и добави: — А ти можеш да се присъединиш към мен.

— Какво?

— Защо мислиш те поканих тук? Това място не е курорт… А ти взе, че се домъкна с нея! Идиот!

— Аз я обичам.

— Забрави я! Тя е нула, дори нещо още по-лошо… Курва, която се шиба на…

— Затвори си мръсната…

— О, да, забравих за английската ти кръв. Какъв кавалер, господи! — Пристъпи още стъпка напред и гърдите им почти се докоснаха. — Както и да е… Както и да я наричаме, тя вече не съществува нито за теб, нито за мен… Предлагам ти целия свят, Никълъс… Ти просто нямаш представа какво е „нинджуцу“.

— Но защо кужи кири? Защо черно?

— Аха, сега ми става ясно… Онзи дъртак Канзацу се е раздрънкал… Да, това е черно нинджуцу и така трябва да бъде. Ние сме най-силните, най-могъщите! С помощта на кужи кири ставаш непобедим! Никой на този свят не може да те спре! Помисли си, човече! Помисли за неограничената власт!

— Не се интересувам от подобни неща — отвърна Никълъс и светкавично се превъртя през леглото, блокирайки с китки мълниеносните удари на Сайго, скочил отгоре му с чудовищна пъргавина. Отвърна с три бързи саблени удара — по-скоро защитни, отколкото нападателни — които въпреки всичко постигнаха целта си. Усети как адреналинът напомпва тялото му като мощна приливна вълна.

Извърна се по гръб, Сайго се стовари отгоре му и се опита да му нанесе двоен удар — лакът в слънчевото сплитане и длан в ларинкса. Успя да се предпази, но лявата му ръка се оказа затисната от тялото на противника и той осъзна, че положението му става тежко. В близък бой Сайго имаше огромно предимство, благодарение на нинджуцу, разбира се. Единствената му надежда беше да се откъсне и да застане на необходимата дистанция.

Опита удар с коляно, като едновременно е него рязко се завъртя. Но Сайго не се остави да бъде заблуден, блокира го и му нанесе силен удар в ключицата. Цялото му тяло се разтърси, но все пак извади късмет, тъй като ударът не попадна там, където трябва.

Претърколиха се на пода, юрганът се повлече заедно с тях, притиснат между напрегнатите им тела. В продължение на дълги минути мускулите им, напрегнати до крайност, се бореха за надмощие. Телата им почти не помръдваха, всеки беше стиснал китките на другия, лактите им бяха прибрани… Приличаха на някаква странна машина, потръпваща от напъните на вътрешната си енергия.

Настана време да опита нещо друго. Никълъс внимателно освободи коляното си и рязко го заби в слабините на противника си. Сайго изпъшка и едновременно с това в стаята се разнесе меко металическо изщракване. На сантиметър от лицето си Никълъс видя мътно проблясващо острие. Беше се появило между показалеца и безименния пръст на Сайго по наистина чудотворен начин. Не, това не беше магия, той знаеше, че опасността е съвсем реална. Изви глава, за да избегне насоченото към очите му острие. Успя и концентрира цялата си енергия в ръката, която стискаше въоръжената китка на противника. Възползвайки се максимално от опората, с която разполагаше, той бавно започна да я изправя. От корените на косата му бликнаха капчици пот. Някак лениво, но неумолимо те започнаха да се стичат надолу по челото, всеки миг щяха да защипят в очите му.

Но и Сайго започна да отстъпва — въоръжената му ръка все повече се отдалечаваше от лицето на Никълъс. Миг по-късно Никълъс се освободи и скочи на крака, гърдите му буйно се повдигаха. Залитна, но успя да се задържи, после бързо се извъртя към надигащия се от пода противник. Нападна го моментално, но изведнъж се оказа, че ударът в ключицата не е бил толкова безобиден. Реакцията му закъсня само със стотна от секундата, но това беше предостатъчно за контраудара на противника му.

После Сайго се впусна в атака, по-бърз и по-точен от всякога. Никълъс успя да отбие първия му удар, нанесен с четири разтворени пръста по посока на слънчевото сплитане, но нямаше време да реагира на втория, нанесен с длан в шията му с огромна сила.

Стовари се като подсечен на пода. Кашляше и плюеше, без да е в състояние да си поеме дъх. Надвесен над него, Сайго широко се усмихваше, сигурен, че повече съпротива няма да има.

Опита се да се изправи, но установи, че не чувства краката си. Понечи да вдигне ръце и му се стори, че успя. На практика обаче те останаха да лежат безсилни край тялото му. Очите му изненадано примигнаха, после се спуснаха надолу. Беше безпомощен пленник на неподвижното си тяло. Ръцете му проблясваха като увехнали цветя, част от някакъв друг свят, сърцето му тежко блъскаше в гърдите.

Сайго се надвеси над него с иронична усмивка на уста.

— Помисли си, че пак съм дошъл неподготвен, а? — попита той с топъл, почти приятелски глас. — Не, този път всичко беше обмислено предварително. Точно така, Никълъс, всичко! Дори и намесата на Юкио! Тя знаеше всичко, Никълъс, дори нещо повече — сама предложи част от този план! Изненадан ли си?

Никълъс не беше в състояние да отговори, устата му продължаваше да се отваря и затваря като риба на сухо. Езикът му беше надебелял като на дебил, с труд го придвижваше във вътрешността на устата си.

Не, не. Това е лъжа! Трябва да е лъжа!

— Не трябва да се учудваш — продължи Сайго. — Нали ти казах, че е курва? Положително ти е признала, че е спала с мен, нали?

После се извърна встрани и Никълъс видя как се доближава до леглото. Сграбчи отпуснатото тяло на Юкио и го просна напреко на юргана. После на няколко сантиметра от лицето му светна нощната лампа и Никълъс заслепено примигва.

Юкио, мълчаливо проплака той. Юкио!

Сайго я повдигна до седнало положение, измъкна отнякъде малка стъклена капсула, счупи връхчето и я размаха под носа й. Главата й се дръпна конвулсивно назад, но той не отдръпна капсулата, тя потръпна и отвори очи.

По лицето й бавно се появи покорна и едновременно с това чувствена усмивка, ръцете й нежно се обвиха около раменете на Сайго. Той грубо я целуна и устните й очаквателно се разтвориха.

Юкио!

Сайго бавно се зае да я гали, като внимаваше да не лишава Никълъс от гледката. Потърка зърната й и те скоро щръкнаха, потръпващи в нетърпеливо очакване. Разтвори краката й и ръката му потъна между тях. Юкио започна да диша тежко, пръстите му бавно се измъкнаха от топлата хралупа. Бяха мокри.

Обърна я по корем, белите полукълба на ханша й мътно проблясваха на ярката светлина. Той разкопча черните си копринени панталони и те безшумно се смъкнаха в глезените му. Пръстите му грубо разтвориха гладките полукълба, вдървеният му член мазно проблесна и хлътна дълбоко в ануса й.

Юкио извика от болка. От мястото си Никълъс ясно виждаше как зачервената глава влиза и излиза в тялото й с ритмични движения, ушите му се изпълваха със сподавените й писъци. Опита се да затвори очи, на стана още по-лошо, тъй като представите във възпаления му мозък бяха дори по-лоши от това, което виждаха очите му.

Отново погледна и видя, че Юкио беше сложила ръце на врата, пръстите й конвулсивно стискаха края на юргана, струпан върху горната част на тялото й. Очите й бяха затворени, но тазът й се гърчеше и извиваше по смачкания чаршаф, влизаше във френетичен ритъм с тласъците на Сайго.

После от устата й се откъсна остър писък, чаршафът между пръстите й се разкъса, тазът й конвулсивно се надигна и с потръпване се притисна до слабините на Сайго.

Сякаш чакал точно този момент, Сайго рязко се отдръпна и от устните й се изплъзна неволен стон на разочарование. Зачервеният му член усилено пулсираше. Слезе от леглото и се надвеси над Никълъс. Едва когато усети тежестта на тялото му върху себе си, Никълъс разбра какво ще се случи.

Усети болката от грубото проникване, Сайго тежко задиша във врата му, след миг спермата му започна да прониква навътре с горещи тласъци…

Полковникът се прибра късно. Дълго време стоя зад кормилото в колата си с лула в уста, без да мисли за нищо. Сякаш от седмици не беше усещал слабото пощипване на черния тютюн по върха на езика си. След малко щеше да му се прииска едно питие.

Луната се беше превърнала в неясно сияние ниско над хоризонта, готова всеки момент да потъне в мрака на нощта или по-скоро в остатъка от нощта. Полковникът бавно вдигна страничното стъкло и се накани да излезе от колата, но изведнъж го налегна някаква странна летаргия и той не беше в състояние да направи каквото и да било усилие.

Предполагам, че трябваше да очаквам това, помисли той и хвърли поглед към тъмната къща. Представи си Чонг, заспала върху семейното ложе, и сърцето му се сви от мъка. Беше я предал, беше предал себе си, но най-вече беше предал Никълъс. Беше сторил единственото, което можеше да стори, но съзнаваше, че то не е достатъчно. Отдавна го очакваше, тази вечер просто за пръв път усети жилото му.

И сега трябваше да излъже Чонг. Никога не беше го правил, нямаше особено желание да започва сега. Но съзнаваше, че няма друг изход, тъй като алтернативата беше немислима.

Най-сетне се измъкна от колата и леко захлопна вратичката. Нощта беше странно тиха, нищо наоколо не помръдваше.

Безшумно се насочи към страничната стена, откри купчинката листа, оставена от Атаки за сутринта, клекна до нея и я запали. Заслуша се в тихото пропукване, в гърдите му нахлу лютивият дим.

Странно за какви неща си спомня човек в подобни мигове, мислеше той с очи, отправени в малкия огън. Като внезапно изскочила на повърхността подводница в съзнанието му нахлу споменът за онзи слънчев следобед през лятото, в който се състоя решителната среща с министър-председателя Йошида. На нея присъстваха Джон Фостър Дълес, генерал Брадли и министърът на отбраната Джонсън, а основна тема на разискването бяха последиците от войната в Корея. Дълес беше в Токио по простата причина, че в Корея бяха изпратени същите американски части, които бяха окупирали Япония през 1945 година. Но този акт остави базите и около двеста и петдесет хиляди американски граждани в Япония без каквато и да било закрила. Разбира се, американците не искаха тази ситуация да продължава и настояваха за създаването на редовна японска армия.

Предложението им беше взривоопасно, тъй като подобен акт би влязъл в пряко противоречие с член 9 на японската конституция, който гласеше: „Никога да не се създават сухопътни, морски и военновъздушни сили, както и какъвто и да било друг военен потенциал.“

В традиционен американски стил Джонсън подложи на критика позицията на Дълес и министър-председателят реагира отрицателно на искането за ремилитаризация на Япония. Въпреки това беше ясно, че нещо трябва да се направи. Полковникът предложи полицейските сили на страната да бъдат разширени до цифрата 75 000 души и да се преименуват на Национален полицейски резерв. „Ще разполагаме с напълно ефективна армия, без да е необходимо да я наричаме така“, изтъкна той.

За Дълес това не беше достатъчно, но Йошида бързо съзря в предложението достоен изход от ситуацията и също така бързо го прие. Стигнаха до заключението, че целият план трябва да бъде запазен в дълбока тайна. „Дори свиканите под знамената наборници не бива да знаят за какво са обучавани“, настоя Йошида. После предложи да се създаде специален отдел към съществуващото Министерство на гражданските дела, който да се занимава с подбора и обучението на войниците и за който да отговаря висш американски офицер.

След приключването на срещата Йошида помоли полковника да остане. В залата продължаваше да се чувства напрежението и министър-председателят предложи да се разходят в градината.

— Дължа ви огромна благодарност — каза той след купищата любезни словоизлияния, които бяха неизбежни дори и при такива важни ситуации.

— Проблемът е, че американците все още не могат да ни разберат, сър — отвърна полковникът и забеляза внимателния кос поглед на Йошида. — И вероятно никога няма да го сторят. Твърде дълго вече са тук…

Министър-председателят се усмихна:

— Не забравяйте, че за известен период от време и ние не разбирахме американците, полковник. Аз мисля, че в Япония съществува изключителна способност за културно приспособяване.

Вероятно сте прав — въздъхна Йошида. — Въпреки това аз съм ви много задължен. Господин Дълес страшно много искаше да ме притисне в ъгъла. Несъмнено крайната му цел беше да ни въвлече по някакъв начин в Корейската война. Защо иначе би искал така изведнъж да изградим своя армия? — Поклати глава, малките му изящни ръце останаха сключени зад гърба. — И дума не може да става за изпращането на наши войски в Корея, полковник.

Немислимо, помисли си полковникът, приклекнал в светлината на огъня. Тогава, с божията помощ, успяхме да избегнем немислимото, но сега то вече е факт.

Огънят се разгоря. Той извади въженцето от джоба на черното си найлоново яке и го пусна сред веселите пламъци.

Не беше изненадан от факта, че последен почерня и се превърна в пепел малкият възел в средата.

Сбогом на планината Асо, добър ден на Фуджи.

През по-голямата част от обратния път валеше, дъждовните капки по стъклото бавно наедряваха, съединяваха се и се спускаха надолу в разкривени вадички. Небето беше мрачно и навъсено, натежало от грозни буреносни облаци. Силният северен вятър рязко свали температурата и зимата влезе в своите правомощия.

Никълъс постоянно местеше тежестта на тялото си от единия бут на другия, болката му все още беше твърде силна, за да може да седи нормално. Във вътрешността на вагона някой си играеше с копчето на транзистор, кратки избухвания на рок се сменяха със спокойния глас на диктора, който четеше новините. Лидерът на Японската социалистическа партия Сабуро отново бе подложен на критика за политиката на „структурни промени“, възприета от партията му преди около две години. Изказваше се предположението, че той скоро ще си подаде оставката.

Малко преди Осака дъждът се превърна в снежна виелица и прозорецът бързо побеля. Никълъс потръпна в своя ъгъл въпреки доброто отопление във вагона. Изпита чувство на глад, но то беше някак приглушено и далечно, сякаш ставаше въпрос за друг човек. Не беше помръднал от мястото си още от началото на пътуването, изпитваше ужас дори от представата за някакво движение. Вероятно ще му се наложи да се облекчи, преди влакът да спре на централната гара в Токио, но в момента предпочиташе да не мисли за това. Всъщност изобщо му беше трудно да мисли. Съзнанието му наподобяваше мрачен и ветровит тунел, чието течение засмуква окапалите листа и ги подрежда, отново и отново, по един и същ начин.

Чуваше сумтенето във врата, си, усещаше топлината върху лицето си, светлината на лампата режеше очите му. Около него подскачаха огромни сенки, сред тях се очерта фигурата на Сайго, който, кой знае защо, оправяше леглото. Облечена в пола и блуза, Юкио механично си събираше багажа. Той се опита да каже нещо, но устата му сякаш беше пълна с пясък. Нима и ларинксът му беше парализиран?

Сайго я хвана за ръка, другата й стискаше сака. И двамата трябваше да го прескочат, за да стигнат до вратата. А той лежеше като парализиран, пълни със солена пот и сълзи, очите му безпомощно примигваха. Направи безуспешен опит да зърне лицето й, но то остана скрито зад сянката на спуснатата и коса.

Сайго й прошепна нещо, после се обърна и надвеси над него изпотеното си лице.

— Сега всичко ти е ясно, нали, момчето ми? — иронично просъска той. — Не си прави труда да вървиш подире ни, наистина няма смисъл… — Протегна ръка и почти нежно го потупа по бузата: — Сбогом. И не забравяй, че срещнем ли се още веднъж по този начин, ще те убия!

Над главата му отново се размърдаха сенки… Дали това наистина са живи хора? Вратата се затръшна, споменът за тях остана единствено в ретината на очите му. Той стисна клепачи и се концентрира в дишането си.

Малко след разсъмване парализата започна да отслабва. Не можеше да бъде сигурен за времето, тъй като в един момент беше заспал. Събуди се малко преди осем и установи, че вече може да движи пръстите на ръцете и краката си.

В рамките на следващия час успя да се изправи и дори да ходи. Отиде в своята стая и се затвори в банята.

Първата му спирка беше складът. През деня улицата изглеждаше съвсем различна. Разположена близо до търговския център на града, тя беше шумна и оживена, задръстена от коли и пешеходци.

Побутна входната врата, но този път тя се оказа заключена. След като обиколи постройката два пъти, той се убеди, че друг вход няма. Беше изключено да насили бравата.

Отиде в отсрещната чайна и си поръча закуска. От мястото си до прозореца виждаше добре входа на склада. Не помръдна в продължение на цял час, но никой не влезе или излезе през отсрещната врата.

Докато плащаше сметката си, поиска да узнае къде е най-близкият полицейски, участък. Оказа се, че е буквално на две крачки — в просторна сграда с дървени колони и червени тухлени стени. Насочиха го към втория етаж, миришеше на цимент и терпентин.

Дежурният сержант седеше зад старо и очукано бюро. Беше дребен млад човек с болезнено жълтеникава кожа и огромни мустаци, чието предназначение очевидно беше да прикриват развалените му зъби. Униформата му беше чиста и безупречно изгладена. Отношението му бе любезно, дори приятелско. Внимателно си записа, всички сведения, включително адреса на склада, но когато Никълъс му разказа какво се крие зад червената, лакирана врати на третия етаж, веждите му се свиха в учудена дъга:

— Риу за нинджуцу? Млади човече, сигурен ли сте, че това не е някаква шега?

— Нищо подобно — отвърна Никълъс.

Сержантът с обич поглади гъстата растителност под носа си и промърмори:

— Вие, разбира се, знаете, че нинджите отдавна не съществуват. Изчезнали са преди повече от век!

— Можете ли да го докажете?

— Е, вижте какво…

— Моля ви, сержант. Искам да изпратите хора да проверят този склад, нищо повече!

Сержантът с нежелание отдръпна ръката от горната си устна и рече:

— Добре, господин Линеър. Добре. Оставете на мен, а вие се върнете в хотела и чакайте, да ви се обадя.

Обади се чак към три и половина.

— Да?

— Вие ли сте, господин Линеър? — попита с уморен глас сержантът.

— Проверихте ли склада?

— Да, ходих там лично, придружен от патрулна двойка. Собственост е на „Пасифик Импортс“.

— Видяхте ли знака на вратата?

— Нямаше никакъв знак. Най-обикновена гола врата.

— Но там трябваше да…

— Днес складът беше затворен, но ние успяхме да изплашим пазача и той ни пусна. Това е склад и нищо повече, господин Линеър.

— Не разбирам.

— Вижте, може би трябва да изпратя някой от хората си да хвърли един поглед на багажа на вашата приятелка. Така има шанс да разберем къде е отишла…

— Багажът й? — учудено попита Никълъс. — Багажът й го няма, сержант, вече ви казах това.

Гласът насреща изведнъж охладня.

— Нищо подобно не сте ми казали, господин Линеър. А сега ще ви попитам — да не би случайно снощи да сте се скарали и тя да си е отишла?

— Не, чуйте ме…

— Млади човече, май ще се наложи да се свържа с родителите ви! Откъде казвате, че идвате?

Остана в очакване, докато навън се мръкна. Когато излезе, установи, че времето е станало доста студено, а въздухът реже като стоманен нож. По тротоарите бързаха закъснели минувачи, жадуващи час по скоро да се приберат на топло.

За всеки случай направи пълен кръг около квартала и накрая беше сигурен, че не срещна никого повече от един път. Застана в сянката на някакъв вход и се зае да наблюдава вратата на склада. Вятърът се усили и тялото му потръпна от студ. Парче вестник се издигна от близкото сметище, потрепна във въздуха и се приземи като огромен молец над пламтяща свещ.

Проникването вътре му отне точно четири минути, действаше крайно предпазливо. Опря гръб на вратата и остана така цяла вечност, с наострени до крайност сетива. Имаше нужда от време, за да запомни всяка подробност от вътрешността на сградата. Това щеше да му послужи както за целта на проникването му, така и за евентуалното отстъпление в случай на преследване. За сигурност си отпусна десет минути. След като те изтекоха, установи, че обстановката се характеризира предимно с проникването на външни шумове, които трябва да възприема поотделно и с изключително внимание, тъй като са редки и разнообразни по характер. После пое нагоре по стълбите. Сградата изглеждаше напълно пуста, но той я приемаше като вражеска територия и по тази причина не отслабваше вниманието си нито за миг. Ако го пипнат тук, сержантът положително ще се разгневи и ще стигне до името на баща му — нещо, което Никълъс не искаше да допуска. Колкото по-малко знае полковникът за действията му в Кумамото, толкова по-добре.

Лишен от прозорци, складът беше еднакво тъмен през деня и нощта. Тук времето преставаше да тече. На третия етаж спря, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вратата.

В продължение на няколко секунди остана напълно неподвижен. Някъде долу проскърца дърво, но не по начина, по който скърца под нечии стъпки. Навън глухо излая куче, вероятно затворено в тясно дворче, после изръмжа камион.

Сержантът не беше го излъгал — на вратата нямаше никакъв знак.

Приближи я и потърка с пръст лакираната повърхност. Нищо. Нима някога изобщо е бил тук? Ръката му стисна катинара.

Петнадесет минути по-късно вече крачеше надолу по улицата, все още малко вдървен от болката. Склад и нищо повече. Нито следа от наличието на риу. „Не си прави труда да ни преследваш“… Защото няма да сте там, нали?

Транзисторът във вътрешността на вагона свиреше някаква нова поп песен. Бърза и оптимистична. Пейзажът навън беше все така мрачен, едрите снежинки подскачаха и се блъскаха като малки топки за пинг-понг.

Никълъс облегна чело на влажното стъкло и с удоволствие почувства хладината му. Опита се да подреди нещата в съзнанието си. Господи, каква великолепна актриса се оказа тази Юкио! Особено пред него, проявил се като наивен хлапак. Почти му стана забавно. Толкова се стараеше да спечели доверието й! На нея — момичето, за което тази дума беше лишена от всякакъв смисъл! Не, това звучи твърде обезкуражаващо, за да бъде забавно…

В замяна на това е пълно с ирония. Да, така е…

Вътрешностите му бяха изтръпнали — сякаш жестокото проникване на Сайго ги беше упоило, беше изключило някакъв бушон. Спомни си забележката на Юкио при вида на бомбардираната обсерватория в Хирошима. „Такава съм отвътре и аз.“ Вероятно поредната й лъжа, но въпреки това съвсем правдоподобна за него.

Небето побеля и снеговалежът се усили. Вятърът утихна, всичко потъна в тишина, дори транзисторът замлъкна.

На практика тя му разказа точно обратното на това, което се случи, помисли си той с пламтяща глава. На практика той беше онази жена от приказката, която напразно очаква да се върне неверният й любим. Дали Юкио би станала послушница в манастир, когато се върне и не го намери? После, за пръв път в живота си започна да мисли за Америка не само като за страна на другия край на света… Нима трябва да напусне своята любима Япония? Да, трябва! Но преди това…

Радиото отново се включи и оглушителната жизнерадостна песничка заля вагона:

Едва ли беше изненада, че Никълъс не се прибра направо у дома.

Хвърли саковете си върху задната седалка на едно такси, скочи след тях и даде адреса на салона на Канзацу.

Очевидно в Токио снегът валеше от известно време, тъй като по улиците се бяха натрупали няколко сантиметра и движението беше безнадеждно объркано. Хората бяха престанали да го чакат и сега бяха напълно неподготвени за закъснялата зима.

Натежалите от влажен сняг чистачки хипнотично поскърцваха по челното стъкло, таксито бавно си проправяше път сред околната бъркотия. Най-сетне излязоха на магистралата в околностите на града и увеличиха скоростта. Тук вече бяха минали камионите с пясък и движението беше далеч по-сигурно.

Той се беше свил в ъгъла със затворени очи и помръдна едва когато спряха пред входа на риуто. Помоли шофьора да го почака, тъй като не беше сигурен дали ще намери някого тук.

Миг по-късно се върна и плати на човека, настанен сякаш в дълбоко гнездо, обградено от сняг. Измъкна саковете си и му махна с ръка.

Канзацу му поднесе чаша зелен чай в една от задните стаи на постройката. Просторният салон беше съвсем пуст, старият сенсей беше сам.

— Пътуването ти е било много тежко — отбеляза Канзацу.

Отвъд открехнатата оризова хартия на прозорчето се виждаше как се сипе снегът. Вече се здрачаваше и той изглеждаше по-скоро синкав, отколкото бял. При това време беше невъзможно да се види Фуджи.

— Личи по лицето ти — добави старият човек.

После Никълъс започна да разказва. Когато свърши, в стаята се възцари тежко мълчание.

— Канзацу… — не издържа Никълъс, но сенсеят вдигна ръка:

— Пий си чая, Никълъс.

Никълъс ядосано захвърли чашата от сив порцелан, горещата течност се разля по татамите.

— Писна ми да ме третират като хлапе! — викна той. — Научих това, което исках да науча и вече зная какво трябва да направя!

— Мисля, че най-напред трябва да се прибереш у дома — спокойно отвърна Канзацу, сякаш изобщо не беше забелязал избухването му.

Никълъс се изправи със зачервено от гняв лице.

— Нима не разбираш какво стана? — извика той. — Не чу ли какво ти разказах?

— Чух всяка твоя дума — тихо и успокоително отвърна Канзацу. — И съм изцяло на твоя страна. Ти потвърди това, което аз отдавна подозирам. Но не трябва, да се вземат прибързани решения. Може би наистина си мислиш, че знаеш какво трябва да направиш, но аз се съмнявам в това. Моля те, последвай съвета ми и се прибери у дома. Трябва ти малко време за размисъл…

— Преди това искам да ми отговориш на няколко въпроса! — остро отвърна Никълъс. — Ти ме накисна в тая бъркотия, ти си знаел…

— Нищо не съм знаел! Зная сега, също като теб… Ще се съгласиш, че така е по-добре вместо онази отблъскваща несигурност… При нея не могат да се вземат правилни решения, нито пък да се предприемат някакви действия… Това ти е ясно, нали?

— Да — въздъхна Никълъс.

— Е, добре — въздъхна Канзацу и се изправи. Размениха си напрегнати погледи над ниската лакирана масичка. — Ще ти призная, че наистина съм премълчал някои неща, но го сторих за твое добро…

— За мое…

— Моля те, позволи ми да довърша мисълта си — спря го с вдигната ръка Канзацу. По отношение на Сайго имах само определени догадки, но по отношение на теб… — Гласът му странно се смекчи: — По отношение на теб напълно искрен. Казах ти това, което мисля — тук действително не можеш да се развиваш повече. А фактът, че си оцелял след това пътуване до Кумамото, само потвърждава моето мнение… Ако, разбира се, то все още има някакво значение за теб.

— Аз никога…

— Знам — рече Канзацу, заобиколи масата и докосна бицепсите му. За пръв път си позволяваше такъв интимен жест. — Ти беше най-способният ми ученик. Но дойде време да се разделим. Ти трябва да възмъжаваш по собствения си път, Никълъс. Прекаленото ти задържане в това, пък и във всяко друго риу, само би ти попречило. Но… — той вдигна предупредително костеливия, си показалец: — Преди да решиш накъде да поемеш, съзнанието ти трябва да бъде абсолютно спокойно и ясно. Сега едва ли можеш да твърдиш, че си в подобно състояние, нали?

Никълъс се замисли.

— Не бързай, помисли си няколко дни. А когато почувстваш, че си готов, можеш да дойдеш при мен. Аз ще бъда тук и ще се постарая да отговоря подробно на всичките ти въпроси. После заедно можем да решим твоето бъдеще…

— Има нещо, което не бива да се пренебрегва — промълви най-сетне Никълъс.

— Какво е то?

— Вече имам един сериозен враг.

„Не си прави труда да ни преследваш!“

— Аз нахлух на тяхна територия въпреки предупрежденията им… Затова трябва да бъда готов да ги посрещна и на своя…

Канзацу се извърна и се загледа в сипещия се сняг навън. Никога досега не беше изглеждал толкова стар и немощен.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

Стоеше на прага на родния си дом с чанти в ръце. Първата му мисъл беше за Чонг.

— Мама? Къде е мама?

— У леля ти — отвърна полковникът, блед и уморен. — Влизай, момчето ми.

Къщата изглеждаше някак различна. Някак по-празна.

— Какво се е случило?

— Става въпрос за Сацугай — спокойно отвърна полковникът, в дланта си стискаше незапалената лула. — Опитахме се да те открием в Кумамото. Най-накрая успях да се свържа със Сайго, но това стана едва днес следобед. Итами много се учуди, като разбра, че Юкио е решила да остане при него.

Сякаш го прободе острието на кинжал. „Ще ти изпратя всичката си любов.“ В настъпилото мълчание долови тиктакането на стенния часовник в кабинета на полковника. Навън нищо не помръдваше, сякаш светът беше замръзнал в очакване на нов ледников период.

— Сацугай е убит — прочисти гърлото си полковникът. — Съжалявам, че те посрещам с подобна новина, но… Виждам, че пътуването ти не е било особено приятно…

Нима толкова му личеше? Нима на лицето му се беше отпечатало преживяното унижение?

— Как е станало?

Полковникът захапа мундщука на лулата и силно духна в него, за да го прочисти, после надникна в чашката.

— Грабеж според полицията… Сацугай вероятно е изненадал крадеца и…

— И никой нищо не е чул?

— В къщата е нямало никого — сви рамене полковникът. — Итами е била на гости у сестра си.

— У коя, Икура?

— Не, у Теоке.

Никълъс не обичаше Теоке. Взе саковете и се насочи към стаята си, следван от полковника.

— Колко е тихо — промълви Никълъс. — Нещо не е наред, нали?

— Не е — съгласи се полковникът, отпусна се върху леглото и уморено притисна пръст до клепачите си. — Прислужниците отидоха с майка ти, а Атаки има свободен ден.

Никълъс се зае да вади дрехите си, трупайки на отделни купчинки мръсните и необличаните.

— Татко — промълви след известно време той, — какво знаеш за нинджите?

— О, не зная кой знае какво… Защо питаш?

Той сви рамене, очите му бяха заковани в ризата, която държеше.

— Канзацу ми е разказвал някои неща. Знаеш ли, че веднага след като португалците са донесли тук огнестрелното оръжие през 1543 година, нинджите са го включили в своя арсенал? Не? Това именно е било причина пушките и револверите да останат под забрана в Япония чак до ерата на Мейджи… Самураите са били едни от най-яростните им противници…

Полковникът стана, прекоси стаята и се изправи и пред сина си.

— Никълъс — тихо прошепна той. — Какво се е случило между теб и Юкио? — Не получи отговор и обгърна раменете му с ръка: — Нима се страхуваш да ми кажеш?

— Не се страхувам — погледна го в очите Никълъс. — Просто зная какво мислиш за нея… Ти не я хареса още от самото начало…

— Значи затова не искаш да…

— Аз я обичам — развълнувано го прекъсна Никълъс. — Тя твърдеше същото… А после… После всичко рухна, сякаш никога не е било! — Сърцето на полковника се сви при вида на измъченото му лице. — Как можа да тръгне със Сайго?! Как можа?! Не мога да го проумея! — В ъгълчетата на очите му проблеснаха сълзи.

В мига, в който полковникът видя сина си на прага, той беше обзет от трудно удържимото желание да му разкаже всичко, да се изповяда пред него. Сега вече знаеше, че не може да го стори, не може да прояви подобен егоизъм. Ясно бе, че сам ще трябва да носи този товар. Няма да е честно, ако накара Никълъс да го споделя с него до края на дните му. В момента отчаяно му се искаше да каже на сина си нещо ободряващо и успокоително, но гласните му струни отказаха да се подчиняват. Не зная как бих могъл да го успокоя. Изведнъж му се прииска тук да е Чонг, после веднага се засрами от слабостта си. Господи, нима толкова съм се отчуждил от собствения си син? Това ли е резултатът от толкова много работа? Каква ирония на съдбата, горчиво си помисли полковникът. Едва сега си даде сметка, че цял живот е завиждал на близките отношения между Сацугай и Сайго. Неговите с Никълъс никога не са били такива. За което сам си е виновен, разбира се…

Издрънча звънецът на входната врата и той тръсна глава.

— Ела да видим кой е — рече и поведе сина си към антрето.

На прага стоеше един сержант детектив от градска полиция и смутено пристъпваше от крак на крак. Очевидно си даваше сметка къде се намира. Когато полковникът отвори вратата, той се изпъна и отдаде чест.

— Полковник Линеър, лейтенант Томоми ме изпрати да ви информирам за хода на следствието — стегнато рапортува той и неспокойно огледа лицето на домакина с кафявите си очи. — Според последните факти вашият зет…

— Той не е мой зет.

— Моля?

— Няма значение — махна с ръка полковникът. — Продължавайте.

— Слушам, сър. Вероятността от грабеж почти отпада или поне не е на първо място в нашия списък.

— Така ли?

— В съдебномедицинското заключение се посочва, че има двойно, счупване на пръстенообразния хрущял на ларинкса. Жертвата е получила саблен удар в гърлото, и то от професионалист. Лейтенант Томоми счита, че е твърде вероятно да имаме работа с леви екстремисти…

— Значи политическо убийство, така ли?

— Да, сър. В момента правим списък на заподозрените… Както обикновено, ще ги търсим в средите на ЯСП и комунистите.

— Благодаря за информацията, сержант.

— Няма за какво, сър — отвърна полицаят, поздрави и се обърна да си върви. Ситният чакъл захрущя под високите му ботуши.

През следващите седмици животът в семейството бавно възвърна нормалния си ритъм. Но, както отбеляза полковникът, той вече не беше същият.

Погребението на Сацугай — строго официална церемония, беше отложено до пристигането на Сайго.

Никълъс не скърбеше за тази загуба и това естествено не беше изненадващо. Едновременно с това обаче почувства, че очаква с нетърпение предстоящото погребение. Не можеше да разбере какво точно очаква, докато не видя фигурите на Сайго и Итами. Сърцето му се сви, тъй като Юкио я нямаше. А Сайго беше затворен в себе си, не поглеждаше никого и разговаряше само с майка си.

С пристигането на Сайго беше логично Чонг да се прибере у дома, но тя не го стори. Остана още цяла седмица при Итами и вероятно би останала кой знае докога, ако самата Итами не я беше помолила да се прибере.

Никълъс забеляза, че трагедията беше състарила майка му, беше й се отразила по-тежко, отколкото на леля му. Рядко се усмихваше, беше изключително затворена в себе си.

По-късно Никълъс отбеляза и нещо друго — напълно необяснимо за него се бяха променили и отношенията й с полковника. Откакто се помнеше, тези отношения бяха за него онази непревземаема крепост, в която винаги можеше да намери убежище. Наистина промяната беше неуловима за чужд човек, но въпреки това беше факт и този факт го плашеше. Сякаш Чонг обвиняваше за трагедията баща му. Той беше спасил веднъж живота на Сацугай, нима това не беше достатъчно? Никълъс усещаше, че в поведението на майка му няма логика и за пръв път в живота си почувства, че се разкъсва между двамата.

Итами идваше на обяд почти всеки ден, в няколко случая беше придружавана от Сайго. Никълъс пропусна тези обеди, оставайки в тренировъчната зала за разговори с Канзацу или пък в университета Тодай. Но вечер, след като се прибереше, Чонг му разказваше подробно за тях.

За пръв път от година и половина насам полковникът си взе една седмица отпуск. Каза, че не се чувства добре и отиде на лекар — нещо, което не беше правил никога. Наистина изглеждаше блед и уморен и Чонг въздъхна с облекчение, след като прегледът не откри нищо обезпокоително.

Никълъс от своя страна бе погълнат от студентския живот. Странен беше този университет Тодай. След като издържа изключително трудните приемни изпити, той изведнъж се оказа член на прочутото „гакабацу“ елитната студентска общност, от която се захранваха най-висшите ешелони на политическата и икономическата власт. Защото на практика Тодай беше един от най-добрите университети в света, там бяха получили образованието си петима от следвоенните министър-председатели на Япония.

Изключително ангажиран на новото си поприще, Никълъс се откъсна доста от проблемите на семейството си, изминаха седмици, преди да усети, че нещо не е наред. Удължил своя отпуск, полковникът продължаваше да става в зори. Но след това започваше да прави неща, които никога досега не беше правил — безцелно обикаляше къщата и докосваше с ръце различни предмети. Сякаш се прощаваше с тях. При тези свои обиколки пречеше на прислугата, те все по-често го отпращаха другаде, най-често навън в двора, твърдо, но доброжелателно. Той проявяваше учудващо подчинение и часове наред седеше в дзен-градинката, отправил тежък поглед към безупречно подредените ситни камъчета. За човек, който цял живот е бил изключително активен, подобно поведение изглеждаше, меко казано, странно.

По време на своите посещения Итами не поглеждаше никого, освен Чонг. Тя все по-често прекарваше: уикендите си тук, двете с Чонг предприемаха дълги разходки в боровата горичка, нерядко стигаха чак до шинтоисткия храм, в който някога, преди много години, тя беше завела малкия Никълъс. Вероятно прекосяваха и онази полянка, на която се бяха любили с Юкио. Той нямаше абсолютно никаква представа за какво разговарят двете жени.

Един ден се прибра по-рано от лекции и завари полковника в градината, свит в стария си английски тренчкот, който някак изведнъж му беше станал голям. Никълъс се отпусна на пейката до него и с тревога забеляза колко е отслабнало лицето му.

— Как си, татко? — попита той.

— Добре съм — отвърна полковникът. — Просто съм… уморен… — Изтънелите му длани леко потреперваха, горната им част беше обсипана с тъмни петънца. — Не се тревожи за мен… Знаеш ли, решил съм да взема майка ти и да отидем някъде на почивка… Тя все още не може да се съвземе, май че е време да смени обстановката, да забрави мъката… Леля ти се е скопчила в нея като удавник за сламка… не е честно така…

— Всичко ще се оправи, татко.

— Не зная — въздъхна полковникът. — Светът се променя, става прекалено сложен… Аз никога няма да го разбера, дано ти успееш… — Потърка длани в панталоните си, сякаш ги беше изцапал с нещо, и добави: — Някога беше друго… Дойдох тук с много мечти, можех да сторя много добри дела… — Очите му проследиха ято диви патици, поело на юг подредено в огромно V — знака на победата.

— Ти наистина си ги сторил, татко.

— Не — поклати глава полковникът. — Всичко се превръща в пепел, имам чувството, че цял живот съм се хлъзгал по течението, направляван от незнайни сили… — Поклати глава: — Не мога да се отърва от мисълта, че не съм се борил както трябва…

— Как можеш да говориш така? Ти даде всичко от себе си, всичко!

— Мислех, че така трябва. Нима съм грешил? Вече не мога да преценя… Раздвоен съм. Иска ми се да съм сторил повече за тях, да съм защищавал каузата им дори в самия Вашингтон… Същевременно съжалявам, че им посветих живота си, че не обръщах достатъчно внимание на теб и майка ти.

Никълъс го прегърна през рамото. Господи, колко крехко е станало то! Къде изчезнаха твърдите мускули? Не бяха се превърнали в тлъстини, както става обикновено, не — те просто бяха изчезнали!

— Всичко ще бъде наред, татко — промълви той.

Каква банална и нищо незначеща фраза! „Всичко ще бъде наред…“ Какво ли искаше да му каже всъщност?

Но нещо в живота на полковника се беше прекършило, нещо беше отлетяло невъзвратимо, нещо не беше наред…

Въпреки новите консултации с лекаря, въпреки предписаните хапчета за подсилване, специална храна и накрая инжекции, той продължаваше да губи тегло скоро вече не беше в състояние да се придвижва без чужда помощ. Умря в съня си само десет дни след разговора с Никълъс сред безупречно подредените камъчета на дзен-градинката.

Погребението беше изключително тържествено, организирано изцяло от командването на американските войски в Токио. На него присъстваха делегации от всички тихоокеански държави, президентът Джонсън изпрати свой личен представител от Вашингтон. За Никълъс присъствието на този човек представляваше мрачна ирония на съдбата, тъй като познаваше добре нереализираните амбиции на баща си. Американците не желаеха да се вслушват в съветите му приживе, а сега го възхваляват до бога! Не можеше да преодолее антипатията си към този човек въпреки чара и изключителната му любезност, не можеше да се отърве от чувството, че пред него се е изправил Марк Антоний в съвременен вариант.

Както обикновено, японското правителство прояви повече откровеност. На погребението присъства лично министър-председателят, придружен от няколко членове на парламента. Японците наистина не забравиха огромния принос на полковника за развитието на тяхната страна и след изтичането на траура влязоха в контакт с Никълъс, предлагайки му обучение за заемането на висш правителствен пост. Той любезно отклони поканата, но не можеше да скрие, че е поласкан.

Съгласно предсмъртното желание на полковника опелото бе извършено от равина на американския гарнизон. Това изненада голяма част от присъстващите, които си мислеха, че знаят всичко за покойника. Равинът беше стар приятел и словото му беше пропито от пламенност и мъка. В крайна сметка това беше едно много хубаво погребение, бе принуден да признае пред себе си след известно време Никълъс.

— Единственият отговор Катори.

— Да, така е.

— Някак хем ми се иска, хем не ми се иска да тръгвам…

— Напълно те разбирам, Никълъс.

Кротките очи на Канзацу живо проблясваха, двамата се бяха отпуснали на колене един срещу друг в средата на пустото, обляно от слънчева светлина пространство.

— Какво може да ми се случи там?

— Страхувам се, че не мога да ти отговоря. Наистина не зная.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос. Аз мога да кажа, че притежаваш необходимата сила за това.

— Радвам се, че дойде на погребението.

— Баща ти беше фин човек, Никълъс, аз добре го познавах.

— Така ли? Защо не зная нищо за това?

— Ами…

— Хайде, кажи ми.

— Изготвих препоръчителните ти писма, включително дипломата за завършване на това риу с отличен успех — промълви Канзацу, после, без да отмества блестящите си очи от лицето на Никълъс, измъкна от ръкава си свитък документи от черничева хартия, стегнати с тънък ластик. Протегна ги напред, Никълъс ги докосна — единственият физически контакт между двамата. — Помни, че всичко е верига, тънка верига, съставена от крехки брънки — добави той. — Никога не забравяй да проучиш добре поредната брънка! В противен случай веригата ще се скъса в ръцете ти и ти ще останеш напълно беззащитен! — Свитъкът премина в ръцете на Никълъс, старецът наведе глава и промърмори с мрачна тържественост: — Сайонара, Никълъс.

— Сайонара, сенсей.

Очите му плувнаха в сълзи и те му попречиха да види как слабичката фигура на учителя напуска залата. Обичам те, помисли си тъжно Никълъс и изведнъж осъзна, че точно тези думи е искал да каже на полковника при последния им разговор в каменната градинка.

Не чу шум от затваряне на врата, но ясно усети, че е останал съвсем сам в просторната зала, построена изцяло от кедрови стволове.

Странно, но първото нещо, което забеляза в градината, беше изсъхналият храст орлови нокти. Атаки не беше се появявал от месеци, а през последните седмици на живота си полковникът беше твърде зле, за да мисли за нов градинар. Останалите растения, поддържани в безупречно състояние дори през зимата, сега изглеждаха странно с неподправените си клонки, стърчащи във всички посоки. Почвата беше твърда като камък, покрита с лед и замръзнал сняг.

В душата му се надигна непреодолимото желание да изтича в къщата и да каже на Чонг, че заминава. Възпря го единствено фактът, че не беше сигурен в нейната реакция.

Небето над главата му беше тъмносиньо и чисто, малки перести облачета позлатяваха краищата си с последните лъчи на залязващото слънце. До слуха му достигна едва доловимият тътен на реактивни двигатели — вероятно някой огромен 707 се снижаваше към летище Ханеда.

Вече започваше да съжалява, че се отказа от вечерята с двама състуденти в центъра, още повече че беше предупредил Чонг да не го чака. Но взел веднъж решението да замине за Киото, където се намираше новото риу, той изгаряше от нетърпение да тръгне веднага. Но не можеше да го стори, без да я предупреди.

Вътрешността на къщата тънеше в тишина — същата, която завари след злополучното си пътуване до Кумамото. Тя се беше превърнала в някаква необяснима връзка, съществуваща между всички обитатели. Житейските придобивки губеха смисъла си пред безвъзвратната загуба… Отново си спомни за жената от приказката за Року Но Мия, за нейното преклонение, пред неумолимостта на съдбата… Спомни си също и за убеждението на полковника, че животът му е бил, направляван от незнайни сили. Нима всичко в този, живот е толкова неразгадаемо?

Прекоси тъмния хол, питайки се защо ли не е запалена нито една лампа.

Кухнята беше празна, никой не отвърна на повикването му. Смъкна палтото си, метна го върху облегалката на близкия стол и продължи към вътрешността на къщата. Посрещаше го почтителна тишина, древна и непоклатима като самия живот.

Накрая стигна до спалнята на родителите си. Тънката хартиена преграда беше спусната, но зад нея прозираше светлина. Движеше се някаква сянка.

Спря в нерешителност. Не искаше да безпокои Чонг, особено ако е решила да си почива. Утре ще я заведа на гроба, ще коленичим пред наскоро посадената кедрова фиданка, ще запалим по една свещ и ще се помолим на английски и японски, обеща си безмълвно той.

Сянката отново помръдна и той тихо я повика по име. Не получи отговор и внимателно повдигна хартиената завеса.

Остана като закован на място. Единият му крак остана навън, пръстите на другия едва докосваха вътрешността на спалнята. Изведнъж усети, че не му достига въздух, тилът му започна да пулсира с пареща болка, сякаш го беше опрял в гол проводник.

Всички татами бяха изнесени, останало беше само едно. Завивката, небрежно сгъната, беше захвърлена в далечния ъгъл. На стената вдясно светеше малка лампа с кръгъл абажур от оризова хартия. Навън, отвъд остъклената врата на терасата, мътно белееше снегът, чист и недокоснат от човешки крак. Изглеждаше неестествено бял на фона на почти черната кипарисова горичка. Небето беше мрачно.

Единственото татами беше положено в центъра на стаята, дървеният под наоколо изглеждаше странно гол, като одрано животно. Чонг беше коленичила с гръб към него. Беше облечена в официално светлосиво кимоно, препасано с пояс на ситни розички. Гърбът й беше превит, главата й беше отпусната надолу като при молитва. Светлината се отразяваше в синкавочерната й коса, прибрана в безупречна прическа.

Вдясно от нея беше коленичила дребничката Итами. Гледаше към Чонг и пред очите на Никълъс ясно се очертаваше профилът й. Тя също беше облечена в официално тъмносиньо кимоно, ръбовете на ръкавите му бяха покрити с бледорозова бродерия.

Абсолютната неподвижност в стаята просто можеше да се пипне с ръка. Никълъс не можеше нито да се помръдне, нито да проговори. После, остър и неочакван като гръмотевица в спокойно време, дойде и звукът — съскането на стомана, излизаща от ножница.

Дясната ръка на Чонг се стрелна с невъобразима бързина, но в краткия миг пред очите на Никълъс се появи чудовищно ясно видение — свежи вишневи цветчета бавно падат по яркозелената трева. Веднъж започнал, преходът от абсолютната неподвижност към бързите действия се осъществи с чудовищна необратимост.

Платиненото острие проблесна на светлината на лампата, ослепително като ярко слънце, после решително потъна там, където трябваше — в лявата част на корема.

До слуха му достигна тих стон, като писъка на подплашена птица. Но в него нямаше страх, тялото остана в същото положение. След миг то леко се разтърси, свободно падащата коприна на официалната дреха потръпна като пърхане на детски клепки, после дойде рязкото дърпане на ръкохватката с две ръце, острието със съсък разцепи коремната кухина отляво надясно. Едва сега раменете й леко потрепнаха, до слуха му достигна тихо и забързано пъшкане, сякаш някой натискаше и отпускаше малко духало. По челото й изби ситна пот, едва забележими капчици намокриха татамито и то бързо потъмня.

Не, това не може да е истина, това е някакъв кошмар!

После видя как лактите й се напрягат от усилието да дръпнат острието нагоре, към гръдната кост. Малцина бяха мъжете, способни да извършат подобно действие с такава сила и решителност.

Бавно, безкрайно бавно тялото на Чонг започна да се накланя напред. Все още го контролираше напълно, ръцете й продължаваха да стискат здраво ръкохватката. Сякаш беше жив паметник. Най-сетне челото й допря пода пред татамито и остана там.

Това сякаш беше сигналът, който чакаше Итами. Тялото й помръдна, в помещението се разнесе остър съсък и в дясната й ръка проблесна катана, останала скрита до този момент в полите на кимоното й. Изправи се и вдигна оръжието високо над главата си. В следващия миг острието започна мълниеносното си движение надолу със сладостно съскане, сякаш многобройните и вдъхващи ужас пластове фина стомана очакваха с нетърпение разсичането на топлата плът.

Главата на Чонг отхвръкна встрани, отсечена с един-единствен удар. Едва сега тялото й се отпусна безжизнено на пода, лишено от волевите импулси на мозъка. Кръвта потече на малка струйка, дисциплинирана и скромна като самата си собственица.

— Не!

Едва сега Никълъс успя да излезе от страхотното си вцепенение и се втурна в стаята. Итами дори не го погледна, очите й не се отделяха от красивата глава, върху която все така доминираха черното, бялото и розовото.

— Какво, какво… — объркано запелтечи той. Езикът набъбна и натежа в устата му, той с мъка потисна желанието си да го изтръгне със собствените си ръце. Не виждаше нищо друго, освен тялото на майка си и отсечената й глава.

— Всичко свърши, Никълъс. — Гласът на Итами достигна до него някъде отдалеч, тих и нежен, окървавената катана стоеше на пода до нея. — Тя беше жена на честта!