Нинджа (Част II)

Ню Йорк Сити | Уест Бей БриджЛятото, в наши дни

Някой започна да крещи дори преди ключалката да отхвръкне и тежката врата да се блъсне в стената с гръмотевичен трясък.

Едра сянка прелетя край него и се насочи към прозореца, стаята беше напълно опустошена.

Той я последва и се вкопчи в нея. Ясно съзнаваше, че всичко това се дължи на собствената му глупост, че ако веднага не оправи нещата, следващите часове ще бъдат фатални. Той не искаше да умира.

Бегло забеляза проснатата върху леглото жена. Беше китайка, с бяло и сякаш намазано с масло тяло, което проблясваше на светлината.

Разбра всичко още в мига, в който изкъртиха входната врата на А Ма и започна цялата бъркотия. Доста време ти трябваше, прокле се мислено той. Хидейоши не е нинджата.

Жената не гледаше към него, а към мускулестите крака, които я бяха обкрачили, към широките рамене, проснати под странен ъгъл върху покритата с мазни петна завивка. Тя надаваше пронизителните крясъци, китките й бяха здраво вързани с копринени панделки. Очите й бяха широко отворени, бялото в тях безумно проблясваше. Сякаш беше изпаднала в бяс и той ясно виждаше причините.

Обърнат с главата надолу, Филип очаквателно го гледаше. Полупрехапан, езикът му висеше между зъбите.

Виковете продължаваха с ритмичната последователност на полицейска сирена.

— Има и друг, по-добър начин — беше казал Никълъс, докато топеше тестеното топче в тъмнокафявия, ухаещ на подправки сос. — Не искам някой от хората ти да пострада.

— Знаеш ли, че си много особен! — погледна го изпитателно Кроукър. — На нас, ченгетата, за това ни плащат — да се излагаме на риск.

Седяха в закусвалнята на Елизабет стрийт, вътре беше претъпкано и шумно.

— На разумен риск — поправи го Никълъс. — Нинджата е вълшебник в изкуството на смъртта, никое ченге не е подготвено за двубой с подобен човек.

— Не си ли прекалено мелодраматичен?

— Не.

Кроукър остави пръчиците за хранене в чинията си и я блъсна настрана. Келнерът светкавично се появи и я прибра.

— Добре, какво предлагаш?

— Остави ме да вляза вътре сам.

— Ти си луд! — подскочи Кроукър и насочи пръст в лицето му: — Виж какво ще ти кажа, Ник. Предполагам, че знаеш какво означава полицейска операция, нали? Могат да ме отстранят само защото съм те включил в нея, а ти искаш да те пусна сам! Комисарят ще ме разкъса на парчета, стига да има какво да разкъсва, тъй като преди него ще ме обработи моят любимец — капитан Финиган! Тъй че бъди доволен и от това, на което съм се съгласил!

— Тогава нека влезем само ние двамата.

— Не става. Това би означавало ти да ме прикриваш. Не мога да го сторя.

— Значи ни очакват неприятности.

— Едва ли, стига да успеем да го задържим вътре в къщата на А Ма. И точно това ще направим!

Докато се качваха по стълбите към жилището на А Ма, умът му беше зает с неизгодното им от практическа гледна точка положение. Наистина, изненадата беше на тяхна страна, но в замяна на това мъжът горе знаеше разположението в апартамента и възможните начини за измъкване. А това караше Никълъс да се чувства неспокоен.

На първия етаж спря и отправи предупредителен поглед към Кроукър:

— Предполагам ти е ясно, че не го ли хванем в първите няколко секунди, всичко отива по дяволите!

— Стига, по-добре мисли как да спипаме този мръсник — тръсна глава Кроукър и продължи да се изкачва към вратата на А Ма.

Приведен на полутъмната площадка, Кроукър държеше в ръка заповедта за обиск, а в другата стискаше револвер 38-ми калибър. Не беше лесно да се сдобие с тази заповед — Ама имаше влиятелни връзки навсякъде.

Някъде зад, тях пропукваше дефектна луминесцентна тръба, по улицата изръмжа кола и шофьорът й нервно натисна клаксона. Бягащи стъпки по тротоара, остър, почти шизофреничен кикот.

В следващия миг вратата се открехна и Кроукър изтика навътре високата и елегантно облечена китайка. Заповедта за обиск се бялна във въздуха като ранена птица.

Пред очите на Никълъс се появиха, сякаш на кинолента, последните събития. Всички убийства, свързани едно с друго като брънките на верига. Една-единствена верига! Историческите нишки, които беше съзрял. Тери, трите ярки пътепоказателя — Хидейоши, Йодогими, Мицунари, вече блестяха в съзнанието му като натрапчива неонова реклама. Сацугай, Юкио, Сайго. Полицаят, получил задачата да пази мъртвата любовница на шогуна, всичко беше прекалено подредено, за да бъде случайност.

Идиот, изруга се той, докато се препъваше след Кроукър в жилището на А Ма. Защо толкова дълго отказваше да видиш очевидното?!

Някакъв американец се блещеше насреща им с разширени от ужас очи. Ръцете му блъснаха на пода дребничка китайка, а той самият тромаво прекоси хола и изчезна в една от страничните врати.

Кроукър вече беше преполовил дългия коридор, който водеше към вътрешните апартаменти. Уилоу, която беше отворила, викаше на висок глас името на А Ма. Въпреки кризисната ситуация тя си оставаше напълно спокойна.

А Ма се появи в мига, в който Никълъс пое по следите на Кроукър.

— Какво означава всичко това? — сграбчи ръкава му тя. — Как смеете да нахлувате в жилището ми? Имам много приятели, които ще…

— Японецът! — изсъска Никълъс на перфектно мандаринско наречие и тя объркано млъкна. После заситни след него. — Къде е японецът? Само той ни трябва! — Никълъс продължаваше да крачи бързо по коридора, очите му светкавично оглеждаха помещенията зад полуоткрехнатите врати. — Ти ли си А Ма?

От дъното на коридора се разнесе шум, Кроукър блъскаше с ритници някаква заключена врата.

— Ще ми събори къщата! — проплака А Ма. В съзнанието и отново проблесна споменът за онази ужасна нощ, в която комунистите нахлуха в дома й, буквално го изравниха със земята, а после завинаги отведоха съпруга й. Но тук е Америка!

Никълъс усети чувствата й и извърна глава:

— Японецът е изключително опасен човек, А Ма! Би могъл да стори нещо ужасно на твоите момичета!

Тя моментално оцени чутото, млъкна и очаквателно го погледна.

— Къде е?

— Там… Хванете го, щом е така…

Той се откъсна от нея, затича се напред и извика:

— Вратата вляво! Вляво!

Кроукър рязко се извърна и вкара един куршум в заключената брава на посочената врата. Блъсна я с рамо и влетя вътре. А после започнаха писъците.

Нещо се стрелна към очите на Никълъс и той инстинктивно вдигна ръка да се предпази.

Проблесна ослепителна светкавица, замириса на кордит.

Кроукър се олюля. Никълъс се втурна в помещението достатъчно навреме, за да види как един крак изчезва през отворения прозорец.

— Пресвета Дево!

Рязко се извъртя и видя, че Кроукър е прикрил очите си с длан.

— Какво става? — дрезгаво попита полицаят.

— Заслепяваща бомба — отвърна Никълъс. — Съвсем мъничка…

В коридора се разнесе тропот на крака, който бързо се приближаваше.

— Той избяга, Кроукър. Избяга през прозореца.

Патрулният полицай Тони Делонг получи по радиото последните инструкции на лейтенант Кроукър и бавно подкара синьо-бялата лимузина по Пел стрийт.

— Ето, тук е — рече партньорът му Санди Бингхамптън. — Отбий и спри.

— Делонг угаси светлините и препречи колата диагонално през улицата. Имаше две причини да постъпи по този начин: да види заподозрения, в случай че побегне през някой от задните изходи, а и да държи по-надалеч любопитните минувачи.

Бингхамптън измъкна едрото си туловище през дясната врата на патрулната кола, облегна се на нея и погледна назад, към началото на Пел стрийт. Делонг остана на мястото си, за да поддържа контакт с втората патрулна кола, но колегата му искаше да установи и визуален контакт с нея. На този етап от операцията съществуваше голяма опасност от забъркването на цивилни граждани, а той знаеше, че любопитството им често е направо безразсъдно. Свали шапката си и избърса изпотеното си чело в ръкава на униформеното яке.

После продължи да оглежда сградите в дъното на улицата, най-вече особеностите на къщата, в която се провеждаше операцията. Делонг изключи радиото и слезе от колата, двамата бързо потънаха в сенките на околните сгради. Лейтенантът особено настояваше за това — да бъдат тихи и невидими. Странно, помисли си Делонг, подобни операции не се провеждаха всеки ден. Но той беше спокоен, защото имаше пълно доверие в лейтенанта. Работеха заедно почти от година и половина, през това време научи много и положително щеше да вземе без никакви затруднения предстоящия изпит за сержанти. Той отдавна мечтаеше за това, беше му писнало от изтощителни нощни дежурства и дълбоко вярваше, че скоро ще получи назначение в елитен детективски екип.

Близостта на грамадния Бингхамптън му действаше успокоително. Двамата бяха стар екип и щеше: да му бъде мъчно, за този човек, с когото действаха безупречно. Но Санди нямаше никакво желание да става детектив, беше доволен да е сред хората на улицата. „Тук ми е мястото, човече — обясняваше на Делонг той, — не ща да ставам книжен плъх.“ Двамата просто гледаха по различен начин на една и съща работа. Животът на лейтенант Кроукър съвсем не беше запълнен с канцеларска дейност, но Санди отказваше да го признае. Втълпи ли си нещо тая грамада, няма начин да…

Бингхамптън го смушка в ребрата, но и той вече го беше видял — ослепителен блясък, последван от изненадващо тихо „пук-пук“…

— Работата май става дебела — промърмори Делонг.

Двамата едновременно измъкнаха оръжието си и приклекнаха напрегнато в мрака.

Зад прозорците насреща подскачаха сенки, сякаш вътре се разиграваше безмълвно детско шоу.

— Приготви се! — басово изръмжа Бингхамптън. — Имам шубето, че тоя тип вече се измъква!

Делонг кимна и двамата мълчаливо се запромъкваха към задната част на сградата. Стъпваха на пръсти и се придържаха в сянка, доколкото това беше възможно. Едва сега Делонг забеляза, че няколко от уличните лампи не работят. Странно, помисли си той. Обикновено новата управа на китайския квартал веднага предлагаше на вниманието на кметството подобни пропуски. Но това си е Ню Йорк, никой нищо не можеше да направи.

Едновременно забелязаха светкавичното движение. Делонг потупа партньора си по рамото и тичешком се отправи към сянката над отсрещния тротоар. Очите на едрия негър останаха приковани в къщата. От дългогодишен опит знаеше съвсем точно какво е намислил, Делонг.

После бавно започнаха да се приближават от двете страни на старомодната желязна стълба, монтирана като резервен изход в случай на пожар. Над главите си долавяха бързото движение на сянката по стъпалата, после изведнъж всичко изчезна. Никой не се спускаше надолу.

Двамата полицаи си размениха по един озадачен поглед и бавно пристъпиха напред. Скоро се озоваха почти директно под вертикалната стълба, от тави ъгъл тя приличаше на почти непроходима джунгла от ламаринени стъпала, чезнещи нагоре в мрака. Разсеяната светлина от насрещните прозорци влошаваше още повече възможността за наблюдение, тъй като идваше от различни посоки и всеки от елементите на металната конструкция хвърляше по няколко сенки.

— Къде изчезна, по дяволите? — изръмжа Делонг.

— Не знам — рече Бингхамптън, вкара револвера си обратно в кобура и дръпна долния край на стълбата. — Мисля обаче да разбера, може да е поел нагоре към покрива… — Ръждясалото желязо неприятно изскърца.

Чернокожият гигант стигна площадката на първия етаж, спря за миг и изтегли револвера си. После пое отново нагоре, все така тихо и бързо. Гъстата мрежа на металната конструкция над главата му пречеше да вижда добре.

На втория етаж отново спря, тъй като до слуха му достигна воят на полицейска сирена. Синьо-бялата патрулна кола профуча нагоре по съседната улица и шумът бързо заглъхна. Очевидно изпълняваше друга задача и нямаше нищо общо с тях.

— Какво става? — долетя отдолу гласът на Делонг, примесен с приглушения пулс на китайския квартал, грохота на колите по тесните улички, далечните подвиквания на непознат език, пукота на фойерверки. В момента, в който Санди успокоително размаха свободната си ръка, отгоре долетя тихо изсвирване, сякаш бръмна комар. Но попаденията — три на брой, които пробиха широки дупки в гърдите му и тласнаха назад едрата му фигура, съвсем не приличаха на невинно ухапване.

Той се олюля, насочи револвера си към сянката горе и натисна спусъка. Лявата му ръка конвулсивно се вкопчи в металния парапет, единствената му грижа беше да вкара малко въздух във внезапно свитите си дробове. Револверът издрънча върху желязната решетка в краката му.

За миг зърна бледото лице, върху което доминираха огромни бадемови очи. Те леко помръднаха.

Завъртя се бавно, сякаш беше пиян. Тъмната фигура пред него се появи сякаш направо от небитието, изглеждаше някак течна и подвижна, като отразена от криво огледало. По нея със замайваща скорост пробягнаха светлини и сенки, главата на Санди се замая, зениците им — неестествено разширени, попаднаха в лъч ярка светлина. Наркотици, автоматично отбеляза съзнанието на полицая, после отвори уста и сподавено изгрухтя:

— Делонг!

Дали партньорът му успя да го чуе? Ушите му пронизително кънтяха, сякаш току-що беше излязъл рок концерт.

Фигурата се приближи към него и опасно нарасна. Той й препречи пътя с вдървената си лява ръка, докато дясната зае хоризонтална позиция с револвера. Но къде ми е револверът, по дяволите? Мислите течаха в главата му бавно и глупаво, като на неандерталец.

Изпита чувството, че се намира на морското дъно, почти смазан от тежестта на безбрежната водна маса. Използваше всичката си сила, за да се задържи на крака. Гърдите му горяха със студена ужасна болка, която се разпростираше из цялото му тяло и го караше да потръпва, съзнанието му сякаш се отделяше от това доскоро силно, но вече безполезно тяло. Най-сетне болката сякаш намери път навън, прониза главата му и потъна в гадната влага на нощта.

Милиардите разноцветни светлини на града блещукаха под краката му, над покривите висеше като странна черупка розово-синкавото им сияние. Отвъд него беше единствено пустотата на космоса.

Очите му се насочиха към мъгливите контури на улицата под краката му, някак отстрани видя как тялото му лети към нея, а светлините и сенките рисуват своите райета по него с нарастваща скорост. За миг дори зърна напрегнатото, извърнато нагоре лице на Делонг, което се белееше сред сенките на улица Дойърс.

После погледът му отново се концентрира върху собственото му тяло — пак отстрани наблюдаваше как то бавно се накланя, още по-бавно губи равновесие полита… Господи, кога успях да се кача толкова нависоко, проблесна безполезният въпрос в помътеното му съзнание… Летя, летя като Икар… После всичко изчезна.

Делонг го почувства, преди да го види — огромна черна маса като внезапно откъснала се от въжетата асансьорна кабина.

Той инстинктивно отстъпи встрани, все още без да разбира какво пада отгоре. В следващия миг то влезе в, съприкосновение със земята. На крачка от него, с глух безжизнен тътен.

— Пресвета Дево! — прошушна той, коленичи до безформената купчина човешка плът, потта започна да се стича на вадички по лицето му: — Господи! Санди… Какво стана, Санди!

Изпадна в шок. Дълбоко в съзнанието си знаеше, че трябва незабавно да скочи и да потърси онзи, който беше сторил това на партньора му, но въпреки това не можеше да се помръдне, не можеше дори да отдели очи от обезобразеното тяло. Кръвта капеше от него, събираше се на малки локвички и бавно започваше да криволичи по асфалта. Санди беше паднал върху лявата част на главата си, рамото под нея също беше поело част от удара.

Делонг бавно се изправи и отстъпи крачка назад. До ушите му достигна тих, едва доловим звук — сякаш наблизо подскочи котка, погледът му бавно се избистри. Пел стрийт се беше превърнала в смъртоносен капан за него, той инстинктивно го усещаше. Внимателно пристъпи в сянката на отсрещния вход и вдигна глава. За пръв път се запита в какво ги беше забъркал лейтенантът. И къде е самият той, по дяволите?

После изведнъж долови движението, този път напълно безшумно, върху първата площадка на аварийната стълба. При нормални обстоятелства би го взел за някоя бездомна котка, тръгнала да дири храна — толкова незначително беше то… Но не и сега. Вдигна револвера, прицели се и натисна спусъка. В тясното пространство между голите стени изстрелът изтребя като оръдие, вълните на ехото дълго отекваха в ушите му. Но заедно с тях долетя и едно остро „дзън“, което му съобщи, че не е улучил нищо повече от някоя желязна греда.

— Мамка ти! — изруга той, прицели се и отново стреля. Този път нямаше рикошет. Дали улучи? Престъпникът трябваше да преодолее няколкото последни стъпала, спускащи се вертикално надолу, преди да стигне до нивото на улицата. Най-трудният етап от бягството му, в който нямаше начин да се прикрива. Делонг съобрази това с цената на доста усилия, потрошеното тяло на Бингхамптън на две крачки от него сякаш го тикаше да изпразни барабана си в неясната сянка насреща. Ще чакаш, заповяда си той. Ще чакаш, докато мръсникът слезе още по-надолу и вече няма начин да не го улучиш!

Сянката се мярна в края на последната площадка, Делонг я видя съвсем ясно. Вдигна револвера и бавно го насочи към края на стълбата, висящ на около, метър над земята. Стисна дръжката с две ръце, показалецът му бавно се сви около спусъка. Чакай! Успокой дишането! Още малко… Сега! Ето го! Три оглушителни изстрела в бърза последователност.

Не се случи нищо.

Делонг озадачено вдигна револвера над главата си. Къде изчезна мръсното копеле?

После периферното му зрение долови едва забележимо помръдване, но вече върху уличния асфалт. Невъзможно, помисли си той. Как, по дяволите, се оказа там, без да използва края на стълбата?! Без никакъв звук при това?!

Рязко се извъртя, приклекна с широко разтворени крака и потърси целта в класическата поза, на която го бяха учили в полицейската академия. Тишина. Нищо не помръдваше. Опита се да извика в паметта си вероятната крива, по която се беше придвижил противникът…

Усети присъствието му толкова близо до себе си че подскочи от изненада. Отпусна се на коляно, извъртя светкавично дулото на револвера и натисна спусъка. В този кратък и същевременно безкраен миг видя съвсем ясно връхлитащата тъмна фигура. Лявата и ръка беше протегната напред, пръстите и стискаха къса дървена пръчка с тъп връх, не по-голяма от полицейската палка на Делонг. Преценил автоматично типа на оръжието, полицаят механично вдигна ръка да се предпази от логичния за подобна палка удар в главата. Но по този начин се оказа напълно неподготвен за рязкото мушкащо движение на противника, насочено право в гърдите му.

Закръгленият край на палката едва докосна униформата на гърдите му, но въпреки това Делонг се сгърчи от пареща болка. Задействано от мощна пружина в противоположния край на палката, двайсетсантиметровото острие изскочи с тихо изщракване и го прободе чак до гърба. Разсече сърцето, проби единият от дробовете и Делонг беше мъртъв още преди тялото му да влезе в съприкосновение с асфалта. Обвита в кървава мъгла, неуловимата сянка се надвеси над него точно навреме, за да долови последната му въздишка. Въздишката, която проехтя като отчаян вик в умиращото съзнание на полицая.

Никълъс направи знак на Кроукър и двамата поеха обратно към изхода. От вратите на стаите надничаха любопитните глави на полуоблечени жени.

Поела заповедта за обиск от ръцете на Уилоу, А Ма стоеше неподвижна и с каменно лице. До нея се притискаше Пени. Уилоу беше вече в апартамента, използван от японеца, и правеше опити да успокои изпадналото, в истерия момиче. Чудесна е в такива кризисни моменти, помисли си А Ма, после мълчаливо въздъхна. Някога и аз бях такава. Сега вече никак не ми се иска да вляза там, макар че преди години положително щях да съм първата, която би се притекла на помощ. Но времената се промениха, а с тях се промених и аз. Ръката й се плъзна над рамото на Пени й леко притисна треперещото тяло на момичето до себе си.

— Трябваше да го хванете! — обърна се тя към Никълъс на мандаринско наречие. — Сега той може да се върне и да ни отмъсти.

— Няма да се върне — успокои я Никълъс. — Вече е заличил следите си.

Наложи им се да излязат обратно през главния вход. Без видимост и радиовръзка не посмяха да последват беглеца по аварийната стълба. Отдолу се разнесоха няколко изстрела, приглушени от дебелите стени.

На стълбището лаеше куче, на долния етаж някой беше усилил телевизора си докрай, вероятно за да заглуши външната шумотевица.

— Господи! — простена Кроукър, докато се спускаха надолу по стълбите и той продължаваше да търка зачервените си очи. — Каква проклета бъркотия!

В мига, в който стъпиха на тротоара и тя обви лепкавият въздух на душната нощ, иззад ъгъла прозвучаха нови изстрели. Хукнаха към пресечката, заобиколиха празната полицейска кола, която беше препречила улицата, и продължиха нататък.

Никълъс пръв видя труповете. Единият беше прострян на отсрещния тротоар, другият представляваше неясна купчина под металната паяжина на аварийната стълба. Той се закова на място и внимателно се огледа.

Кроукър профуча край него с револвер в ръка, видя първия труп и се закова на място. После бавно пристъпи към него, отпусна се на коляно и го обърна с лице нагоре. Моментално позна Делонг, при вида на локвата кръв под него лицето му застина в ужасена гримаса. Безуспешно се опита да намери пулса му, отказа се и вдигна изцапаната си с кръв ръка.

После, все така приведен, прекоси улицата и провери изстиващото тяло на Бингхамптън. Изправи се, пъхна револвера си в кобура, мина безмълвно край Никълъс и хлътна зад волана на патрулната кола.

Свърза се с диспечера и поиска да му пратят линейка и дежурен съдебен лекар. После обяви обща тревога в района, остави слушалката и се облегна на рамката на вратата със затворени очи. Никълъс бавно се приближи.

— Страхувам се, че отдавна е изчезнал — промълви той.

Кроукър премести главата си върху облегалката и простена:

— Те бяха най-добрият ми екип!

После очите му се разтвориха, юмрукът му се стовари с такава сила върху волана, че цялата кола се разтресе:

— Най-добрият ми екип, дявол да го вземе! — После въздъхна и добави: — Сега съжалявам, че не те послушах! Не зная какъв е тоя тип, но…

— Лю! — прекъсна го с тих глас Никълъс. — Премести се оттатък, искам да поговорим, преди да ни погълне тълпата!

Кроукър любопитно го погледна и покорно се премести на дясната седалка. В далечината зави сирена, звукът й бързо се засилваше. Вероятно пристигаше линейката.

— Зная кой е нинджата.

Кроукър застина на място.

— Откога?

Никълъс изпусна въздуха от дробовете си, сякаш това щеше да му помогне да премахне тежестта от гърдите си. Смъртта днес се смесваше със смъртта в миналото, заплашваше отново да го погълне. Почувства се много тъжен и много уморен.

— Съвсем отскоро — отвърна тихо той. — Разбрах го на стълбището пред апартамента на А Ма.

— Ясно.

И душата му се отприщи. Разказа на Кроукър всичко, абсолютно всичко… Разказа му го с надеждата, че така ще пречисти душата си, най-сетне ще съумее да смъкне от гърба си бремето, което прекалено дълго мъкнеше.

— Нима искаш да кажеш, че този Сайго изобщо не преследва Томкин? — смаяно го изгледа Кроукър, когато Никълъс млъкна. — Нима искаш да кажеш, че преследва теб?

— И да, и не — уморено отвърна Никълъс. — Без съмнение ще премахне и Томкин, но мисля, че е приел задачата главно, за да се добере до мен. Само в тази светлина виждам смисъла на всичките тези убийства.

— Аз също, но цялата работа ми прилича на кърваво отмъщение.

— Тук става въпрос за чест.

— И ти си очаквал всичко това, нали? — Воят на сирената вече ги оглушаваше, откъм тухлените стени долитаха възбудени човешки гласове. — Не се ли страхуваше от…

Никълъс поклати глава и му отправи една бледа усмивка. Време е, каза си той.

— Готов съм, Лю — прошепна той. — Вече съм напълно готов! — Излезе от колата. Болеше го всяко мускулче по тялото, главата му пулсираше, сякаш стисната в менгеме. На няколко метра от тях спря синьо-бяла полицейска кола, следвана от линейката. Цялата улица започна да проблясва в бяло-червени потоци ярка светлина и изведнъж заприлича на входа към някакъв странен увеселителен парк. Никълъс се приведе към прозорчето и все така тихо добави:

— Аз също съм нинджа, Лю!

— Ник, почакай!

Но той вече бързаше край прииждащата тълпа и миг по-късно фигурата му се стопи в нощта.

— Сам?

Татко, Татко. Никога в живота си не беше произнасял тази дума, но сега тя изведнъж изплува в съзнанието му.

— Да?

— Сам.

— Кой се обажда?

— Все още ли си мой равин?

— Ник, ти ли си?!

— Аз съм.

— Господи, какво става с теб?

— Всичко е наред. Как е Една?

— Една ли? Една е добре, умира да те види! Къде си?

Мълчание.

— Ник, добре ли си?

— Честно казано, не съм…

— Чакай малко… — приглушени звуци от далечен разговор, от друг свят. Свят, в който има домове, семейства, деца. Свят на ипотеки, спестявания, на двуседмична екскурзия в Европа през пролетта. Защо, по дяволите, се бърка в него?

— Слушай! Нали си в града? Една казва да дойдеш веднага. Петък вечер е, направила е пилешка супа… нали я обичаше?

— Да.

— Значи идващ. Ще хапнем, ще поговорим… — Пауза. — Една много ще се зарадва, тя отдавна се тревожи за теб.

Опря глава на остъклената рамка на кабината. На крачка от него, но сякаш безкрайно далеч, препускаха коли.

— Да, добре — каза й след кратка пауза. — Ще прескоча.

Излезе от кабината и спря едно такси. Семейство Голдман живееше в на ъгъла между Седемдесет и втора и Сентръл парк-запад. Поеха по Боуъри, която се вливаше в Трето авеню, пътуваха по него чак до Четиридесет и втора, където таксито сви вляво и започна да пресича града по посока към Осмо авеню. Малко след Бродуей Никълъс се наведе и почука на плексигласовата преграда.

— Спрете, ще сляза тук.

До този момент беше гледал безжизнено дългата редица кина и театри, които блестяха с хиляди разноцветни светлини покрай колата, заглавията подканящо мигаха с неоновите си букви.

Изчака разреждането на оживеното двупосочно движение и прекоси платното. Тръгна на запад, край редицата нови и блестящи в хром и стъкло порно магазини, над които гордо светеше надпис: „Двойките са добре дошли“. Вратата на единия се разтвори, от нея се измъкна висок негър с широкопола шапка и впити в бедрата зелени панталони.

— Истински хит — промърмори той. — Страхотна обстановка, кока, трева… Качествена стока…

Оттук нататък започваше безкрайната редица осветени рекламни пана на кинотеатрите. Почти всички предлагаха порно, с изключение на този, който Никълъс беше зърнал от прозорчето на таксито. В него даваха серия от три филма за кунгфу, в два от които главната роля се изпълняваше от Брус Ли.

Никълъс отброи долар и половина от дребните си пари, взе билет и влезе в салона. Вътре миришеше на застояла влага, беше доста по-светло от обикновените кина. Край автомата за сода в дъното се блъскаха хлапаци, главно негри и пуерториканци.

Намери си място и седна. Салонът беше почти пълен. На екрана Брус Ли убеждаваше за нещо двама виетнамци със зловещи муцуни. Публиката нетърпеливо шумеше и заглушаваше дублираните му реплики. Никой не даваше пет пари за диалога, всички очакваха тупаника.

Никълъс се облегна назад и известно време не отделяше поглед от лицето на актьора. Годините не бяха се отразили на това лице, от него продължаваше да се излъчва жизненост и готовност за бой, именно те привличаха зрителите и на най-калпавите постановки. Никълъс си спомни първата им среща. Запознаха се в Хонконг, където Ли се беше озовал след доста дълъг стаж в Холивуд — главно като каскадьор и преподавател по бойни изкуства на вече утвърдени звезди. Тъкмо беше започнал да се превръща в звезда, двамата е Никълъс се харесаха и си допаднаха, но обстоятелствата се стекоха така, че никога повече не се видяха.

Смъртта на Ли го разтърси дълбоко. Не се изненада от факта, че някой се е опитал да го убие; вече достатъчно го познаваше и си даваше сметка, че безкомпромисният му характер неминуемо му е създал куп врагове. Изненада се от друго — че опитът за убийство е успял. Цял живот се беше чудил как са го сторили, едва днес откри отговора.

Остана в смърдящия салон точно толкова време, колкото му беше необходимо да проследи една великолепно аранжирана серия от бойни техники на Ли, мотивирани, както обикновено, от чувството за справедливо възмездие. Но тази вечер нямаше нищо изкуствено в подобна мотивация.

Навън беше все така душно — в район като този, известен със своите ослепителни реклами, денонощни закусвални, мръсни наркотици и още по-мръсни сделки, задухът се усещаше особено ясно.

Бяха му необходими петнадесет минути да намери такси и едва половината от това време, за да стигне до Дакота. Движението беше съвсем слабо.

Голдман, както винаги елегантен, в светлосиня раирана риза и ленени панталони в морскосиньо, го посрещна на прага. На лицето му грееше топла усмивка, ръката му приятелски се протегна напред.

— Ник! Вече започнахме да се безпокоим! — извърна се и извика от прага: — Една, той е! — После го дръпна навътре, бутна в ръката му чаша ром с лед: — Дръж. Като те гледам, май точно от това се нуждаеш…

Една — пълничка чернокоса жена, изскочи от летящата врата на широката кухня и се насочи към него с протегнати ръце и широка усмивка на уста:

— Къде ходиш, момче? — извика тя. — Защо ни забрави?

— Радвам се да ви видя — усмихна се в отговор Никълъс.

— Ето! — извика тя, сякаш току-що беше направила важно откритие. — Отслабнал си! — Хвана го за ръката и забързано добави: — Ела, първо ще хапнем! Каквото и да е това, заради което си се сетил за Сам, то може да почака, докато си напълним търбусите!

Вечеряха в кухнята с бежови тапети и стари, но удобни мебели. Овалната махагонова маса, излъскана до блясък, беше покрита със снежнобяла покривка, чиито краища завършваха с фина бродерия. Над масата, на специална дървена поставка в стената, беше поставен традиционен еврейски свещник от бронз, също старателно из лъскан.

Когато Една събра чиниите, Сам кимна едва забележимо на Никълъс и двамата се изправиха. Една го разцелува по бузите, после хвана ръката на Никълъс и каза:

— Зная, че ще се оправиш, независимо от проблемите, които имаш! — В гласа й преливаше увереност: — Права съм, нали, Сам?

— Ти винаги си права — отвърна Сам и побутна Никълъс към всекидневната.

Тук преобладаваше бледозеленото и светлокафявото. Една не обичаше ярките цветове, може би защото сред такива цветове беше преминало детството й на 189-а улица. Ефектът беше изключително успокояващ, човек имаше чувството, че се намира в хладна горичка, далеч от задушливата жега на летния ден.

Седнаха върху дивана, покрит с бежово кадифе, Сам качи краката си на столче-възглавница в същия цвят. Над камината от бял мрамор тихо потракваше античен стенен часовник. В бледорозова керамична ваза имаше снопче евкалиптови клонки, които, макар и отдавна изсъхнали, продължаваха да излъчват характерната си миризма. На стената отсреща висеше картина на Турило, а над камината — миниатюра на Дали. Никълъс знаеше, че в спалнята, боядисана в нежно синьо, имаше още две скъпи картини — на Пикасо и Калдер, които Една, разбира се, ненавиждаше. Макар и ценни оригинали, те бяха окачени из къщата с безгрижие, от което на човек му става приятно.

— Миналото ми се върна — тихо каза Никълъс. — Върна се като огромна приливна вълна…

Голдман отвори дървената кутия върху масичката, извади си една пура и я запали.

— Настоящето ми се изплъзва, вече не зная къде се намирам…

Сам издуха струята дим от устата си, като внимаваше да не я насочва към Никълъс, после бавно каза:

— Шекспир го е казал съвсем точно чрез своята Офелия: „Ние знаем какви сме в момента, но не знаем какви ще сме в бъдеще…“

— Сам, не съм дошъл да слушам цитати! — избухна Никълъс.

— Нито пък аз възнамерявам да ти ги пробутвам — отвърна домакинът и остави пурата си в кристалния пепелник. — Виж какво, глупаво е да очакваш всичко около теб да бъде ясно и разбираемо. Човекът е толкова сложно животно, че ние трябва да сме доволни, когато успеем да поразровим нещата около себе си. Понякога успяваме, понякога — не…

Той сви рамене с чувство на безпомощно примирение.

— Всичко това ми е ясно. Но ти имаш огромни познания по история, докато аз, само наполовина евреин, нямам необходимата подготовка, не…

— Това няма нищо общо с подготовката — прекъсна го Голдман със сериозен глас. — Човек се научава да бъде евреин така, както се научава да бъде човек — като живее живота, дарен му от бога, а не като изучава религията…

— Всичко се ражда от това, което чувстваш вътре в душата си, стига да не го отричаш… Съмнения, страхове, несигурност от настоящето и бъдещето… Духът ти трябва да е свободен и да се насочи натам, накъдето го води съдбата.

— Духът лети, Никълъс — това е единственото ни притежание, което действително може да лети. Грешно е да го оковаваме във вериги, грешно е да не му даваме възможност да диша… Без него животът е нищо, превръща се в поредица от празни дни и още по-празни нощи…

— Успях ли да отговоря на въпроса ти с всичко това?

Седяха в нощната тишина на небостъргача на Парк авеню заедно с Рафаел Томкин. Някъде по света времето все се вместваше в рамките на 9 и 17 часа, което означаваше бизнес, и Томкин, естествено, беше на телефона. Решения, жизненоважни за един или друг филиал, а следователно и за корпорацията като цяло, чакаха последната дума на боса. Работата по три континента зависеше от изхода на тези презокеански разговори.

Докато от устата на Томкин се сипеха едри цифри, които представляваха нещо като полукодирана корпоративна стенограма, Никълъс наблюдаваше малкия предмет от метал и пластмаса между пръстите му. Те го въртяха като миниатюрен глобус, макар формата му да беше плоска — представляваше малък диск, мътно проблясващ на светлината.

Възможно е това малко електронно подаръче да се докаже ключът към всичко — към миналото, настоящето и бъдещето, помисли си той. Всичко може да приключи още тук, ако той го пожелае, разбира се. Ако го пожелае.

Отчаяно му се искаше решението да бъде негово и не на никой друг.

Чувстваше, че Сайго му е отнел цялата инициатива, усещаше се гол и беззащитен, просто защото не губеше предвидил хода на събитията. Сайго го водеше за носа, въртеше го в кръг, докато му се завие свят и започне да се киска, замаян като полуидиот. Това е техника на Го рин ношо… Как се казваше? А, да — „Да натискаш възглавницата“, т.е. да ограничаваш полезните действия на врага и да насърчаваш безполезните. Да го разхождаш така, сякаш си му сложил халка на носа, а когато го замаеш напълно, да нанесеш решителния удар.

— Къде беше? — попита Томкин и остави слушалката. В този час на нощта изглеждаше малко смачкан, лактите на кремавия му ленен костюм носеха трайни гънки, възелът на копринената вратовръзка беше разхлабен. Лицето му беше изгубило част от розовия си блясък, който успяваше да поддържа през по-голямата част от денонощието, изглеждаше подчинено на някакво неспокойно примирение, което обаче беше далеч от каквото и да било отчаяние. Бръчките в ъгълчетата на очите му го правеха да изглежда малко по-човечен и нищо повече. Кой ли е истинският му образ, запита се Никълъс, после кратко отвърна:

— В китайския квартал.

Томкин изръмжа и се размърда във високия си стол, пръстите му тромаво пробягаха по електронни пулт за управление — сякаш гръцки селянин опипва зърната на броеницата си.

— В китайския квартал, а? Бас слагам, че си бил заедно с оня мръсник Кроукър!

Очите му — късчета син лед, се втренчиха безмилостно в лицето на Никълъс. Очи на моряк, помисли си Никълъс. Очи на човек, който познава всички коварни трикове на вятъра и вълните, на човек, който притежава невероятно чувство за оцеляване и, подобно на Крузо, би се добрал до своя пустинен остров въпреки загубата на кораб и екипаж. А там, без да се отчайва от самотата, отново би изградил живота си.

— Не се сприятелявай с това ченге, предупреждавам те съвсем приятелски. Чакам го само да си покаже носа на сантиметър отвъд закона и ще го смачкам!

Никълъс си спомни какво му беше разказал Кроукър за Гелда и се усмихна в себе си. Как ли ще реагира Томкин, когато разбере, че дъщеря му се среща с Кроукър? Вероятно ще получи апоплектичен удар!

— Нямам представа защо този копелдак се е заял е мен! Втълпил си е, че съм убил Анжела Дидион просто защото известно време сме се забавлявали!

Никълъс продължаваше да гледа мазолестите му пръсти, които потъркваха електронния чип.

Томкин презрително изсумтя през нос и заприлича на раздразнен жребец.

— Тая кучка доста си хойкаше, да я вземат мътните! — продължи той. — Често със съвсем непознати, които забираше направо от улицата. Ей така — хоп и готово! Но не забираше само мъже, знаеш… Беше откачена, напълно откачена! Ако знаех, че е прикрита лесбийка, нямаше да… — Ръката му ядно пресече въздуха: — Майната й! Добре се прикриваше, но всичко вече е свършено, поне за мен… Само че това ченге няма да ме остави на мира! Стиснал е кокала като бясно псе и не го дава на никого!

— Върши си работата.

— Не си върши проклетата работа! — изрева Томкин. — И точно там е въпросът! Случаят Анжела Дидион е приключен за цялата шибана нюйоркска полиция, с изключение на Лю Кроукър! Какво си въобразява тоя тип? Че е получил прозрение свише? Нищо подобно, мога да те уверя… Разбрах му номера — обича да си гледа името из вестниците! — Тялото му започна да се върти наляво-надясно заедно с подвижната седалка на стола, обзето от прилив на неудържима енергия. — Жадува за слава мръсникът, но с мен ще му приседне! Такъв урок ще му дам, че цял живот няма да го забрави! — После се осъзна, изостави гневния си монолог и се извърна към Никълъс: — Какво става с онзи тип, нинджата?

— За него съм дошъл да говорим. До този момент той командва парада. Мисля, че е време да си разменим ролите. Имаме шанс да го сторим, ако поставим под свой контрол бойното поле. С други думи — да бъдем там преди него.

— Какво чакаш тогава? Нали затова ти плащам?

— За съжаление не е толкова просто.

— Прави каквото намериш за добре, мен то не ме засяга. Искам да го махнеш от пътя ми, и то завинаги!

— Засяга те и още как!

— Е, да — нали са го пратили да ме очисти!

— Той е тук, за да очисти и мен.

— Какво?

— Познавам този човек, с него имаме стари сметки за уреждане… Те нямат нищо общо с теб.

— Разбирам.

— Освен ако не ни вкарат едновременно в капана му.

— Как?

— С помощта на едно от тези негови копчета — Никълъс вдигна електронния диск пред очите на Томкин. — Това тук е временно блокирано, но ще започне да действа отново в мига, в който го залепиш за някаква гладка повърхност. Такива са подслушвателните устройства от новото поколение…

Ледените очи на Томкин разбиращо проблеснаха — измамата беше нещо, с което цял живот се беше занимавал.

— Искаш да кажеш, че…

— Ще го задействаме отново и ще се възползваме от него. Той положително ще приеме, че устройството е излязло от строя временно и…

— Ами ако не налапа, въдилата? Този тип е специалист. За нинджите съм чувал, че…

— Смятам, че няма да се стигне до това — прекъсна: го Никълъс. — Иска ни и двамата и ако се убеди, че може да ни спипа едновременно, той ще поеме този риск дори и да има съмнения. Ще го стори, защото не знае, че капанът съм заложил аз! Това е такова, предизвикателство към чувството му за чест, че едва ли ще предпочете предпазливостта!

— Значи ще го подмамим да се появи, така ли? — бавно и отчетливо попита Томкин.

— Да.

Сините очи изпитателно се впиха, в лицето му. Почти физически Никълъс долавяше прещракването на мозъка отсреща, който сякаш вземаше важно делово решение с помощта на компютър. Но по един особен начин това действително беше делово решение.

— Давай, ще го направим! — звънна миг по-късно гласът му без дори сянка от колебание.

По-късно, след като Никълъс внимателно сложи микрофончето в предварително приготвеното му легло от дебел пласт памук и го мушна в едно от чекмеджетата, Томкин вдигна глава и попита:

— Ще можем ли да го уредим за вдругиден през нощта?

— Няма проблеми.

— Добре — кимна той и хвана слушалката, а Никълъс стана да си върви. — Хей — спря го богаташът. — Не ми каза, че си имал проблеми с Джъстин…

Никълъс се закова на място и беззвучно го прокле. Нима пак се е заел да шпионира дъщеря си? Откъде иначе ще научи?

— Пипнах гол нерв, нали? — изсмя се онзи. — Имаш лице на изпечен комарджия, но аз си знам, че е така!

— Какво точно знаеш?

— Просто, че се е върнала в града и се среща о друг мъж — сви рамене Томкин. — Не го знам кой е, но скоро ще разбера. — Очите му се сведоха надолу и той започна да набира някакъв номер. — Всъщност това не ми харесва, предпочитам да бяхте останали заедно… Ти си мъж точно за нея! Сега обаче се страхувам, че ще я подкара постарому…

— Къде е тя?

— Ало, ако обичате…

— Томкин! — Никълъс преодоля на два скока разстоянието помежду им.

— Задръжте така, ако обичате — Томкин прикри мембраната с длан и въпросително го погледна: — Какво каза?

— Къде е тя?

— В една дискотека, намира се на Четиридесет и осма улица — запад. — Ръката му разрови бумагите върху бюрото: — Тук някъде имам името… Аха, ето го. — Прочете фирмата на глас и учудено вдигна вежди. — Познато ли ти е?

— Обикновено не посещавам дискотеки — отвърна Никълъс, а гласът му беше стегнат като навита пружина. Лицето срещу него имаше блажен израз, сякаш току-що беше лапнало бонбон с невероятен вкус.

— И аз така си помислих — рече Томкин. — Иначе би се срещнал с нея доста по-рано — тя отдавна си пада по подобни места… — После му обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключен и отново залепи слушалката на ухото си.

Известно време произнасяше несвързани думи, които би трябвало да означават участие в някакъв разговор, свободното му ухо долови мекото затваряне на асансьорната врата и едва доловимото мъркане на електродвигателя, който отнасяше Никълъс далеч надолу.

Когато мъркането престана, той протегна ръка и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Без да извръща глава, остави слушалката върху вилката и спря омагьосан поглед върху малкия електронен чип. По чедото му избиха ситни капчици пот. Те винаги се появяваха, когато трябваше да вземе важно решение в бизнеса. Сърцето заблъска в гърдите му, пулсът му рязко се ускори.

Облиза устни, пресегна се и внимателно измъкна микрофончето от памучното му легло. Залепи го от вътрешната страна на плота и се отдръпна към прозореца. В краката му се простираше цялата западна част на града, заспала в този късен час на нощта. А отвъд нея лежеше и цялата огромна страна, невидима, но напълно осезаема… После започна да говори.

— Предполагам, че всичко зависи от това колко силно го искаш — бавно и някак вглъбено каза той. — Но аз мога… Мога да ти поднеса на тепсия Никълъс Линеър. Така както се поднася сладкиш! Толкова е сигурно, разбираш ли? — Обърна се и започна да говори директно към микрофончето, увиснало като паяк под бюрото му. — Бас слагам, че това означава страшно много за теб! Че е въпрос на живот и смърт! Какво ще кажеш, а?

Пресегна се и откачи микрофончето, после го натика в чекмеджето по същия начин, по който го беше сторил Никълъс. Държеше винаги да е акуратен.

Върна се на стола си, сключи ръце зад тила и зачака иззвъняването на телефона. Беше сигурен, че той всеки момент ще звънне. Кобурът на заредения пистолет беше залепнал за влажната риза под мишницата му, но топлината му беше страшно приятна.

В подобни ситуации нищо не се знае, помисли си той.

— Търсят те.

Телефонът иззвъня точно в мига, в който Кроукър пристъпи прага, но въпреки този факт, както и другия — че вече беше включила автоматичния секретар, тя отиде да отговори.

— Там ли си, Г.?

— Да, Пеър.

— Помислих си, че ще те изпусна. Имаш ли нещо предвид за довечера?

— Не, довечера не мога.

Умората му не се дължеше само на безсънието. Сякаш неизброимите часове, прекарани в службата, на улицата и в съдебните зали, бяха изплели невидима, но здрава паяжина, обгърнала го като втора кожа — сива и лишена от възраст.

— Просто професионален въпрос, нищо повече — извинително каза Пеър, взела мълчанието на Гелда за израз на раздразнение. — Исках да разбера дали…

— Тази вечер не мога.

— Не се обадих предварително, защото става въпрос за сенатора.

— Намери му някоя друга — отвърна Гелда.

— Той иска теб, Г. — бавно и търпеливо каза Пеър. — Знаеш, че за него други няма…

Изправен в полумрака като внезапно оживял митичен звяр, като същество, което някой случайно е облякъл в човешки дрехи, той почти не си даваше сметка за присъствието й.

Но при нея беше обратното.

— Отговорът продължава да е не.

— А Деър? Какво да й кажа, когато пристигне? — Очевидно Пеър долови нещо особено в тона на Гелда.

А тя пък си даде сметка, че е вдигнала телефона именно защото той е тук.

— Не. Дори и за нея. Всичко свърши, отказвам се.

— Ясно — отвърна Пеър, В гласа й нямаше дори следа от обида или раздразнение.

Главата на Гелда се завъртя, сякаш току-що беше изпила цяла бутилка „Дом Периньон“, душата й се изпълни с отдавна забравена лекота.

— Ще ми липсваш, Г. — промълви Пеър. Съвсем в нейния стил тя не спомена нито дума за клиентите.

— Никога няма да те забравя! — прошепна Гелда.

Мек смях:

— Надявам се. Сбогом, Г.

Гелда затвори телефона и се приближи до Кроукър.

— Какво се е случило? — попита тя, прегърна го през кръста и го поведе навътре. Меката светлина на лампиона освети окървавените му ръце. — Няма ли да ми кажеш защо си тъжен?

— Току-що посетих две семейства… Бременна съпруга и майка на три деца… — Очите му безпомощно потърсиха нейните: — Някога случвало ли ти се е да съобщиш за смъртта на близък човек? На мен ми се е случвало… Но днес за пръв път трябваше да съобщя за смърт, предизвикана по моя вина… — Очите му се насочиха към изцапаните ръце, напръскани с тъмнокафяви капчици, засъхнали като люспици морска сол.

— Нека започнем отначало — тихо промълви тя, после взе ръцете му и леко го подръпна. — Но първо да махнем тази кръв.

Стените на заведението бяха целите в огледала и черно опушено стъкло. Имаше няколко нива, които приличаха на висящи градини, подът на всяко от тях беше остъклен и под него в такт с музиката мигаха разноцветни светлини.

Въздухът тежеше от аромата на различни парфюми, пот и марихуана, вибрациите на плътни баси и електронни гласове го караха да потръпва като претрупано коледно дръвче.

Някъде зад гората от вдигнати ръце, мятащи се коси и блестящи в безсмислена концентрация лица беше барът. Танц, танц и пак танц! Това беше заповедта, която сочеше атавистичната пътека обратно към племенните ритуали, към екстаза на общата оргия, в която отпадат всички задръжки, която няма последици…

Движеше се като насън. Нападани безмилостно отвсякъде, сетивата му постепенно губеха своята чувствителност, дезориентацията скоро зае мястото на реалността. Всяка стъпка напред тежеше от ретроградност. Спомни са за Алиса, спускаща се в заешката дупка и се запита дали Карол е имал предвид подобно състояние. Тази обстановка можеше да се роди само в замъгленото съзнание на един Колидж!

По протежение на бара бяха подредени високи столчета с кожени седалки — празна редица от гарги, които с присмех наблюдаваха развълнуваната царевична нива.

Никълъс седна и си поръча някакво питие, просто така, от приличие. Не изпитваше никаква жажда, очите му все така наблюдаваха блясъка на ламето под мигащите светлини, невероятно високите токчета, призрачно бели от неоновото осветление под тях. Лицата на жените, които се завъртаха към него сред вихъра на танеца, бяха покрити с разноцветен грим. Рядко можеше да зърне обикновена плът — ръце, бедра, бюстове — всичко изглеждаше боядисано като кожата на гущер. Израженията на лицата им му напомниха за някои сцени от „Метрополитен“.

— Търсеше Джъстин, но в тази лудница опитите му бяха обречени на провал. Също както тогава, в Кумамото, когато искаше да открие Юкио… Врати се открехваха пред очите му, после светкавично се затръшваха.

После в съзнанието му бавно изплуваха думите на Сам. Какво значение има сегашното му състояние, след като знае какъв иска да бъде, какво точно иска? 1963 година отдавна е отминала, сега времената са други. Но той знаеше, че няма да се отърси напълно от своето минало, докато не го разбере докрай. Без това асимилация не може да има. Нищо друго не би задоволило „кужините“ — тези гладни призраци на миналото!

— Хей, защо стоиш? Хайде, ела да танцуваме, ела! — Беше тъмноока блондинка е лилава рокля от тънък креп, чието деколте разкриваше максимума от едрите й гърди.

— Не, не мисля, че…

— Козирог, нали? Инат… Всички козирози са инати… Но…

— Не съм дошъл да танцувам — обясни той и изведнъж се почувства глупаво. — Търся един човек…

— Не ме разбираш. Търся една жена…

— Е, и? — Тя хвана ръката му, върху лилаво лакираните й нокти се отразиха разноцветните светлини. — Ела да танцуваме, докато я търсим!

Той рязко се отдръпна.

— Не искаш ли да се повеселиш? — извика след него тя.

Той се изкачи на втория етаж, потънал в синьо-зелени сенки като тайнствена пещера. Усети как пулсът му влиза в синхрон с тътнещия ритъм на музиката, заливаща с щедрите си звуци въздуха така, както сеячът пръска зърно из нивата си.

Откри я на най-горния етаж, почти скрита зад извивката на стълбището. Наложи му се да почака няколко минути, тъй като тясната пътечка беше задръстена от подскачащи и виещи се тела.

Лицето й се скри зад гората от вдигнати ръце и поклащащи се глави и той пое по железните стъпала, прескачайки ги по две наведнъж. Стените бяха тапицирани с черна кожа, като странна затворническа килия, опушеното стъкло изглеждаше твърде крехко за тази височина. Какво би станало, ако някой се спъне и падне върху него чак оттук? Какво, а?

По черната тапицерия пробягаха жълти и червени светлини, избледняха и изчезнаха… После отново се завърнаха, този път сиви и неясни, като картината на стар и изтощен цветен телевизор.

Ето я. Беше в компанията на висок широкоплещест мъж с гладка черна коса и белезникавата кожа на пуерториканец. Носеше потник с изрисувана отпред червено-синьо-златна емблема на „Пойнт Биър“, плътно прилепналите му джинси бяха тъмночервени.

— Джъстин.

Главата й рязко се извъртя, светлина проблесна във виолетовата й зеница. Мълчаливо го гледаше. После партньорът й я завъртя и всичко изчезна.

— Джъстин.

— Какво искаш, човече? Не ми закачай мадамата и стой настрана, окей?

— Джъстин, погледни ме! — пристъпи напред той.

— Хей, човече! Хич не се опитвай!… Не чуваш ли, бе? Тя не иска и да те знае…

В миг отбеляза това, което видя за частица от секундата — разширени зеници, неестествено зачервени ноздри.

— Защо не отскочиш в кенефа да го издухаш на някой, а?

— Хей! Писна ми да ти говоря! — Рязкото металическо изщракване остана незабелязано в тътена на музиката, но острието на ножа заканително проблесна.

— Джъстин.

— Не я закачай, човече! — Едното му рамо леко се приведе. — Виж тук какво съм ти приготвил!

Беше изключително бърз и знаеше да борави с нож — нещо задължително за всеки, който иска да оцелее в уличните битки. Типове като този бяха далеч по-опасни от професионалистите, тъй като действията им не се подчиняваха на никаква логика. Двайсетсантиметровото острие можеше да разпори корема му за стотна от секундата.

С лявата ръка блокира замаха на противника, ръбът на дясната му длан влезе в рязко съприкосновение горния край на бедрената кост. Музиката все така поглъщаше всякакъв шум, резките им движения не се отличаваха особено от тези на танцуващите върху обградената от кожа площадка.

Пуерториканецът зина и отметна глава назад, позата му беше точно копие на „Викът“ от Мунх. Понечи да възстанови равновесието си, но обувката на Никълъс се заби в дясното му кокалче. Онзи политна настрана, връхлетя върху две нищо неподозиращи двойки, които стреснато се отдръпнаха, ръката му зашлеви неволна, но здрава плесница на една от жените.

Сякаш наблюдаваха сцена от весел водевил, но на Никълъс съвсем не му беше до смях.

Джъстин отмести очи от лицето му и ги отправи към падналия мъж. Ножът със сгъваемо острие лежеше в средата на осветения дансинг като странен сватбен подарък, който никой не искаше да отнесе у дома.

— Джъстин…

— Как ме откри? Какво искаш от мен?

— Джъстин.

— Не мога повече! Моля те, моля те! Не виждаш ли, че съм плакала…

— Джъстин, дойдох да…

— Хич не ми пука дали ще го научиш или не…

— … да ти кажа, че те обичам.

От очите й потекоха сълзи, въздухът просто лепнеше от натрапчивата, оглушителна музика. Дали го беше чула?

— Обичам те! — Докоснаха се и телата им се разтърсиха от дълго сдържана енергия. — Джъстин, аз…

„Грешиш, Кроукър! — изпищя безмълвно съзнанието му. — Грешиш! Аз мога да чувствам, аз чувствам!“ Лежеше върху, широкия диван от морска пяна и усещаше топлото издължено тяло на Джъстин до себе си.

— Не се срамувай от това.

— Не се срамувам — отвърна той, усещайки как първата малка трошица от миналото му се търкулва и изчезва под всепоглъщащите морски вълни. — Едва ли бих ти го признал, ако се срамувах…

— Това ме прави щастлива — промълви тя и докосна с пръст бедрото му, сякаш търсеше невидима ключалка. — Приятно е да зная, че можеш да ми бъдеш, благодарен за нещо. — Краката й, обути в копринени чорапи, прошумоляха като крилете на цикада. — Така както аз съм ти благодарна…

— Това чувство е съвсем ново и непознато за мен — промълви той и тя забеляза как очите му се замъгляват и потъват дълбоко в мислите му. — Постъпих жестоко с теб, но го направих… направих го в самозащита, нещо като инстинкт за оцеляване… После изведнъж усетих колко близка си станала на най-съкровената ми същност и това ми напомни…

Дългата й коса блъсна рамото му.

— За какво ти напомни?

— За морето преди много, много години. За мъглата и един ферибот, за едно дълго пътуване през цяла Япония. — Устните му останаха полуотворени, дишането му беше дълбоко и равно, като на човек, потънал в сън. — Напомни ми за едно момиче, което някога обичах… Бедата беше, че бях убеден в безсмъртието на тази любов…

— Къде е тя сега?

— Не зная… Може да бъде навсякъде… — Гърдите и стомахът му се повдигаха и отпускаха равно и спокойно, като вълните на прилива. — Тя ми каза, че ме обича… По-скоро ме убеди в това. Не бях срещал по-голяма измамница през живота си…

Усмивката й остана скрита в полумрака.

— Не си жена, затова…

— Понякога си мисля, че сексът е предназначен за животните…

В настъпилата тишина се долавяше далечното съскане на закъснели коли по магистралата. Джъстин беше изненадана не толкова от думите, колкото от тона, с който бяха изказани — за пръв път в живота си се сблъскваше с такава горчивина. Какво ли е имало между него и онова момиче преди толкова години?

— Ревнувам — каза на глас тя с ясното съзнание, че поема огромен риск. — Ревнувам, защото си й принадлежал изцяло! — Той мълчеше. — И оттогава насам не си принадлежал никому по този начин, нали? Кой е наказан от това?

Когато проговори, гласът му беше стегнат и някак притеснен. С какво ли още се бори?

— Тя ме караше да чувствам…

— Какво?

— Просто да чувствам…

— Толкова ужасно ли е това?

— А после ме напуска. Отиде с… — Изведнъж се отприщи и й разказа всичко, разказа го за пръв път в живота си, задавен от срам.

Джъстин долепи топлите си устни до ухото му?

— Свали ми ципа, Никълъс.

Той протегна ръка, шумът беше сякаш от изтлял в камината пън, който се пръска на пепел върху решетката.

Гърдите й проблясваха като гребените на морски вълни в ранното утро, под тях се криеха не по-малко тайни, отколкото лежаха под водната шир. Но привличането, което усети, заля не само бедрата и слабините му — покри го като приливна вълна, изпълни до краен предел съзнанието му.

— Толкова ми липсваше!

Край! Юкио остана в миналото. Завинаги!

Тя почувства с какво усилие се изтръгнаха от душата му тези думи, сгуши се в него и тихо прошепна:

— Сега вече те разбирам… Без теб се чувствах стара и уморена… — Направи леко движение и презрамките на роклята й се плъзнаха надолу.

— Почакай, нека не започваме да се любим… Блестящите й очи бяха на сантиметър от лицето му, в зениците им проблясваха далечни светлинки.

— Я повтори!

— Понякога думите нямат никакъв смисъл, Джъстин.

— Какво тогава има?

Ръцете му се обвиха около тялото й:

— Прегърни ме и ти — прошепна той.

Пръстите й леко докоснаха тялото му.

Фукашиги, учителят по кенджуцу, се събуди на разсъмване. В съзнанието му размахваха криле остатъците от някакъв неясен сън.

В този ранен час светът беше обвит в мъгла, познатата панорама изглеждаше някак странна и сюрреалистична.

Не, никакви сънища. Фукашиги не беше от хората, които смесват сънища и действителност.

Все пак нещо го беше събудило, невидимите криле продължаваха да се размахват.

Първата му мисъл беше за Никълъс. Значи е време. Въпреки огромната си мъдрост Фукашиги усети леката и едва забележима тръпка на страха.

През дългите безсънни нощи беше мислил много за настъпването на този час, но едва сега си даде сметка, че тайно се е надявал той никога да не дойде.

Ето го, най-сетне вече е тук.

В подобни случаи времето нямаше абсолютно никакво значение, той си даваше ясна сметка за това.

Въпреки разстоянието, той усещаше недвусмисленото психическо притегляне — сякаш далечна буря опъваше котвените вериги на кораб, намерил подслон в тихо пристанище.

Дългите години, прекарани в Китай и Япония, сега му се струваха неясни и размазани като мъглата навън. Добре знаеше, че човешкото съзнание е пълно с неочаквани номера, затова си зададе въпроса, кой от двата свята е по-реален в момент като този. В някои отношения Америка никога няма да бъде толкова реална, колкото онези дни и нощи на азиатския бряг, изпълнени с тайнствени и неповторими аромати. Тогава времето сякаш нямаше граници, хвърляше се от една загадка в друга, разкриването им му доставяше удоволствие, което никога след това не беше изпитвал.

Разбира се, имаше и случаи, след които горчиво съжаляваше за пътя, който беше избрал. В крайна сметка това беше един изключително опасен и несигурен път, осеян с реални или въображаеми препятствия. Тези случаи той внимателно складираше дълбоко в съзнанието си, беше във вечно очакване на нови екземпляри, състоянието му беше като на човек с хронична треска, която никога не може да се излекува напълно. Изпитваше инстинктивна неприязън към всеки, който прави опит да проникне в този запазен периметър, особено към онзи, който е решен да го покори.

Фукашиги седна на рогозката и чу как проскърцват кокалите му. Магия! Каква сбъркана, неправилно съставена дума! Съвсем в западен стил. Не успя да сдържи жлъчния си смях.

После се замисли за Никълъс. Не му завиждаше… в онези времена сърцето на Фукашиги не познаваше това чувство. Ако бяха… Той сви слабичките си рамене. Знае ли човек, запита се мълчаливо той, усещайки как вълнението го залива с горещите си вълни.

Сега вече му се стори, че вижда ясно дъното. Беше покрито с тинести възвишения, безцветни риби изживяваха монотонния си живот сред камъни и пясъчни наноси.

Този край на пролива Шимоносеки бе заселен преди около седемстотин години — непосредствено след гигантската морска битка, в която намира смъртта си малолетният император Антоку Тено. Заедно с него загиват всички членове на императорския клан, известен с името Тайра.

Оттогава насам непрекъснато се намират очевидци на странните раци с изрисувани върху черупките човешки лица. Наричат ги Хейке — другото име на клана Тайра, и според легендите те всъщност са духовете „ками“ на мъртвите войни, които не могат да намерят покой след поражението на Минамото.

Рибарите твърдят, че в мъгливите нощи над неспокойните води на пролива играят странни огньове. В такива нощи те отказват да излязат с лодките си, дори когато морето кипи от рибни пасажи. Според легендата Хейке са раздразнени, започват да пречат на риболова, дебнат да отмъкнат безгрижните плувци в морските дълбини.

На брега се издига храмът Амидажи, построен от будистите за успокоението на тези вечно неспокойни ками.

Днес това място е прокълнато повече от всякога, мислеше Сайго. В тези води лежи мъртва и покорена душата ми, готова да се присъедини към вечното лутане на безрадостните Хейке. За нея, както и за тях, никога няма да има успокоително мъждукащо кандило, нито пък каменна плоча със златен лотос, гравиран върху гладката й повърхност.

На дъното лежеше лицето с безупречни черти, спокойно отпуснато и неподвижно въпреки теченията — едно лице, постигнало съвършенството на смъртта. Да, това е героинята от древността — благочестива дъщеря, вярна и готова на саможертва съпруга, изкупила и най-страшните си грехове.

Така е добре, рече си той. Така е правилно, така е справедливо. Една смърт, предизвикана от историята и оправдана от нея.

Какво друго би могъл да стори?

Усети, че не му достига дъх, в мъртвешки неподвижните му очи запариха сълзи, заплашващи да го унищожат със своя жален поток. Автоматичният предпазител в съзнанието му прещрака и той започна безмълвно да рецитира псалмите на Ханая шин кио: „Формата е празнота, празнотата е форми… Това, което е празнота, то е и форма… Всичко е празнота — чувства, имена, възприятия, съзнание… Няма очи, уши нос език, тяло, дух, те просто не съществуват…“

В мрака се крие грехът, в мрака се крие смъртта. Грехът е отрицание на духа, а убийството на същество, лишено от дух, може да се разглежда единствено като акт на милосърдие.

Но, но, но…

Как е възможно да съществува любов там, където царства грехът? Този въпрос го измъчваше от години, измъчваше го повече от всичко останало, допринесло за оформянето му като човек. Когато си го задаваше, той блъскаше чело с пестници, сякаш искаше да унищожи онази част от своята същност, която отказваше да се подчини на волята му. Не беше в състояние да изхвърли от съзнанието си спомена за нея и именно тази ужасяваща безпомощност го беше тласнала към наркотиците. А после започна да вярва, че те увеличават силата му…

Разбира се, за жалкото състояние, в което се намираше, е виновен Никълъс Линеър и никой друг. Ако не беше той, нямаше да… те нямаше да…

Продължаваше жестоко да се блъска с пестници, зад спуснатите му клепачи проблеснаха светкавици. Но дори те не бяха в състояние да изтрият от съзнанието му видението за една риба в нежни бледи цветове, която си играе във вълните на пролива. Господи, как виеше вятърът през онази нощ, как подмяташе снежинките и ги превръщаше в гъста дантелена завеса, спуснала се ниско над високите вълни! Колко ниско се беше надвесило черното небе, погълнало в себе си и Кюшю, и Хоншу… Беше сам в подскачащата като тресчица лодка. Дали този вой засилваше тежкия плясък на вълните? Дали Хейке знаеха, че ще получат още един непокаял се грешник? Вероятно и те не са се покаяли — защо иначе ще се носят сред черната нощ като неспокойни ками?

Над пролива играеха призрачни светлини, съвсем както ги описваха в легендите. Устните му шепнеха безкрайни молитви — когато паметта му се изчерпваше, той ги започваше отначало. Повтаряше ги неуморно до мига, в който бордът на лодката опря в дървения кей на Шимоносеки и краката му стъпиха на твърда земя. Целият трепереше, беше мокър до кости, от морската вода и потта, въпреки снега и хапещия северен вятър.

И до днес чуваше този зловещ вой — сякаш демоните го призоваваха да се върне и довърши ужасите, които бе започнал. Те кръжаха в съзнанието му като черни хвърчила, спускащи се над окървавен труп.

Най-сетне задряма, натежал от вкуса на силните успокоителни, дъхът му стана равен, обляното му от обилна пот тяло бавно започна да се отпуска. Започна да сънува, но това не бяха нормални сънища, а по-скоро ечащите фанфари на отдавнашни кошмари.

Никълъс сънуваше края на земята. Висок, подобен на арка мост от камък и дърво — същият като този в Нихонбаши, се издигаше от близкия бряг. Той пое по него и скоро откри, че краищата му се губят в гъста мъгла. Обърна се и видя, че земята, от която беше тръгнал, също е изчезнала в мъгла. Беше учуден, но не и уплашен. Не помнеше името на тази земя, не знаеше и къде отива — сякаш влажната мъгла беше проникнала и в главата му.

Когато наближи средата на моста, долови някакъв звук, неясен и заглушен от мъглата. Продължи да крачи напред и скоро разбра — това беше хълцането на жена.

След още няколко крачки пред очите му бавно изплува черна сянка, която постепенно прие формите на млада жена. Беше висока и гъвкава, облечена в бяла копринена рокля. Стигнал на няколко метра от нея, Никълъс видя, че от роклята й капе вода, сякаш току-що е излязла от морето, над което по всяка вероятност се издигаше този мост.

Облегнала слабичкия си гръб на мокрия каменен парапет, тя жално плачеше, прикрила лицето си с две ръце. Воплите й бяха толкова сърцераздирателни, че Никълъс не издържа и се приближи.

— О, ти дойде! Най-сетне дойде! — Долетяха до ушите му нейните думи. — Вече бях изгубила всяка надежда!

— Моля за извинение — рече той и усети как гласът му вибрира в гърдите, огромни и празни като катедрала. — Не съм убеден, че ви познавам, госпожо, но вие явно сте на друго мнение. Не допускате ли някаква грешка?

Докато говореше, правеше опити да надникне в очите й, но все още не можеше да каже дали я познава. Ръцете й с дълги пръсти продължаваха да скриват лицето, дългата тъмна коса с вплетени в нея миниатюрни рачета и мидички пречеше да я види отстрани.

— Не, нямам грешка. Вие сте този, когото търся от години.

— Защо така безутешно плачете, госпожо? Какво ви се е случило?

— Постигна ме безчестна смърт, господине. Духът ми ще витае тук, докато някой не отмъсти за мен…

— Не виждам как мога да ви помогна, госпожо. Но ако ми позволите да зърна лицето ви…

— Не трябва да ме гледате — тъжно отвърна тя и сърцето му се сви.

— Значи бях прав и наистина не ви познавам.

Тя не отвърна.

— Свалете си ръцете — помоли я той. — Иначе не бих могъл да ви помогна.

Пръстите й с нежелание се плъзнаха надолу и бавно се скриха в мъглата, а той зяпна от изумление.

На мястото на очите, носа и устните й нямаше нищо — просто бяла и гладка кожа… като яйце.

— За бога, Никълъс, какво ти е?

Гърдите му тежко дишаха, сякаш току-що беше пробягал маратонска дистанция, лицето му беше обляно в пот.

Видя над себе си загриженото лице на Джъстин, дългата й коса висеше от двете страни на главата й.

— Какво има?

— Не зная, викаше насън…

— Какво виках?

— Не зная, мили… Някакви неразбираеми думи, не бяха на английски… Нещо като… — веждата й се сбръчка от напрежение: — … като „минамара но тат…“

— Мигавари ни тацу?

— Да, това беше.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Каза го няколко пъти. Какво означава?

— Буквално, преведено, значи „да действаш като заместител“.

— Не разбирам.

— Според японската митология, човек може да жертва своя живот, за да спаси живота на някой друг. Този друг може да не бъде непременно човек, а например дърво, камък… всичко.

— Какво сънуваше?

— Не съм сигурен, че си спомням.

— Да не би някой да е жертвал своя живот, за да те спаси, Никълъс? — попита тя с обичайната си проницателност. — Имам предвид съня ти, разбира се…

Той я погледна, вдигна ръка и докосна бузата й. Не нейната мека плът беше докосвал, не нейният глас беше звучал в главата му.

Беше в онази затоплена стая на съвършената смърт, до краката му се докосваха краищата на безупречно изгладеното майчино кимоно, на крачка от тях сълзеше чистата й кръв, ярка като рубин.

— Трябва да си вървим, Никълъс — долетя до него гласът на Итами. — Ние сме външни хора, нямаме работа тук.

— Къде ще идеш? — запита той с натежал като олово глас.

— В Китай.

Очите му бавно се вдигнаха към бялото й лице.

— При комунистите?

— Не — поклати глава тя. — Там има и други… Били са по тези земи далеч преди комунистите. Един от тях беше дядо ти, Со Пенг.

— Ще изоставиш Сайго?

Очите й бяха ярки като на птица.

— Задавал ли си си някога въпроса защо имам само едно дете, Никълъс? Всъщност защо ли пък би трябвало, да си го задаваш… — Върху устните й се появи горчива усмивка и той потръпна. — Мога да кажа само едно — такова беше желанието, ми, въпреки че Сацугай мислеше иначе. Излъгах го, разбира се. При това съвсем съзнателно. Изненадан ли си? — Потръпна като тръстика под напора на вятъра и добави: — Един като него ми стигаше! — Тъмните й очи се превърнаха в тесни, проблясващи процепи: — Разбираш ли ме? Надявам се да ме разбереш…

Очите й се сведоха към окървавената катана.

— Няма да се изненадам, ако си изпълнен с омраза към мен… Виждам обаче, че не е така и не мога да ти кажа колко се радвам. Обичам те, Никълъс. Обичам те като свое дете и съм сигурна, че отдавна го знаеш… — Главата й рязко се повдигна, сякаш си беше спомнила за нещо важно. — Дните изтичат като пясък между пръстите ми… Времето е малко, а аз имам да върша много неща!

Блед и замаян, той мълчаливо се взираше в нея. Потръпна от студ, макар в стаята да беше все така топло.

— Би ли ми казала какво общо има честта с всичко това?

— Ако на света е останала една-единствена капчица чест, тя се намира тук, в тази стая — тъжно отвърна Итами.

— Трябва да ми обясниш, трябва! — проплака той, после за миг му се стори, че вижда сълзи в ъгълчетата на очите и, блестящи като малки перли.

— Подобни истории не се разказват лесно, Никълъс. Ти искаш да ти разкрия самата душа на Япония… По-скоро бих разпорила с нож и своя корем! — Клепачите й здраво се стиснаха, сякаш искаше да прогони от съзнанието си неприятно видение. Гласът й се снижи до шепот: — Поискай от мен нещо друго, каквото и да е то!

— Какво ще стане с теб… лельо?

Очите и потрепнаха и се разтвориха, по устните й се появи усмивка.

— Ще прекося цял Китай и ще стигна до мястото, което Чонг ме закле да открия. Няма да се бавя там… — Ръката й стисна дръжката на катаната, от гладкото стоманено острие се плъзна капчица кръв и меко тупна на пода.

Трябва да се срещна с Фукашиги, рече си Никълъс, загледан в лицето на Джъстин, неясно очертано в полумрака. Време е да се изпълнят старите клетви. А тя трябва да замине някъде по-надалеч, трябва да бъде на сигурно място. Изкуството на нинджуцу се надига от вековното си ложе, непримиримите врагове се изправят един срещу друг на модерното бойно поле, извиквайки на помощ цялото си умение. Той знаеше, че за да постигне тази последна победа, ще се наложи да използва всички ужасни прийоми, колкото и да ги ненавижда.

Когато Сайго се събуди, изпита чувството, че над него се е спуснал воалът на смъртта. Никога не беше изпитвал страх от нея, вероятно защото не виждаше нищо ценно и в живота — един коварен божи дар, с който по всяко време бе готов да се раздели.

После си спомни, че все още не е убил Никълъс — значи е жив, значи всичко е било само сън.

О, да, отмъщението е нещо, за което още има какво да се каже. То е магическата помпа, която продължава да тласка кръв в сърцето му. Помисли за парите, скрити в различните му банкови сметки, за именията си, за четирите малки, но бързо разрастващи се електронни компании. Какво струва всичко това? Нищо — дори стоманеното връхче на майсторски отляната катана е по-ценно!

Парите са най-краткият път към властта, а властта има едно-единствено ценно качество — възможността за маневриране. Когато човек притежава възможност да маневрира в днешния атомен век, той може да изпълни всяка задача, която си е поставил.

А задачата на Сайго в този миг беше само една — да открие врага и да го лиши от живот.

Това ще стане довечера, мрачно помисли той, изтегнат съвсем гол върху рогозката си. През спуснатите капаци на прозореца се процеждаше бледосивата светлина на настъпващото утро, прокрадваше се по тавана като пътуващ проповедник в парцаливо расо, чиито краища се развяваха на вятъра.

Изпита задоволство от слабостта на американците. Страхливци като тях положително не могат да притежават силна воля. Как ли са спечелили войната, продължаваше да се чуди той. Ще изпита огромно удоволствие при вида на Рафаел Томкин в мига, в който го застига безмилостната смърт на стоманеното острие. Какъв глупак, Господи! Да си въобразява, че така лесно ще направи сделка с него! След приемането на поръчка никакви сделки не са възможни!

Не, тази вечер той ще се срещне със смъртта, също като Никълъс.

Може би между двамата ще се получи някакво спречкване и смъртта ще ги споходи заедно, но това не беше негова грижа. Напротив — за него това би било добре дошло, тъй като знаеше, че значението на смъртта се крие не в акта на умирането, а в начина, по който се реализира то: Именно — начинът на смъртта се регистрира от историята, чрез него човек остава в паметта на живите, разбира се, заедно с това, което е извършил приживе.

За Сайго, както за всички японски бойци от незапомнени времена, съществуваха само два начина за достойна смърт: да загине в бой или да загине от собствената си ръка с необходимото спокойствие и при спазването на всички ритуали. Всяка друга смърт означаваше тежък — и непоносим срам, пренесен във вечността, ужасна карма, която ще тежи вечно след прераждането му, или още по-лошо — ще го отнесе завинаги в предверията на ада.

Тези мрачни размишления почти го накараха да съжалява, че уби онова китайче. Момчето беше наистина добро… Но нямаше друг избор, така е било и преди векове…

В един от дългите нощни мигове той усети как го заливат горещите вълни на омразата, даде си ясна сметка, че клокочещата й бездна почти погълна дългите години на старателна подготовка. Ето така загива душата, поддала се на емоции, мрачно помисли той и се изправи върху тясната черна рогозка. После си спомни за Юкио и прокле деня, в който тя се появи в живота му.

В този ранен утринен час всичко му изглеждаше кристално ясно. Довечера ще връхлети отгоре им като гръмотевична буря. Ще действа мълниеносно, ще ги спипа и двамата! Но докато сънят го държеше в мъртвешките си обятия, мозъкът му продължаваше да работи. Сега вече беше сигурен, че не всичко ще приключи със смъртта на Никълъс и Томкин. Спомни си за пролива и тялото му неволно потръпна. В съзнанието му нахлуха далечни гласове, пищяха неистово при всяко вдишване, стенеха като есенен вятър при всяко издишване… Той затаи дъх и здраво стисна клепачи. Остана така дълго време и най-сетне почувства, че гласовете утихват.

После стана и се зае с утринния тоалет. Така е, призна пред себе си той. От опит знаеше, че понякога най-лекото наказание за врага е бързата, и безболезнена смърт.

Светът е огромна въртележка, за която всеки е привързан от своята карма. Колела в колелата, планове в плановете… С настъпването на нощта умът му ще бъде ясен и спокоен. А после, ако му е писано да срещне смъртта, той ще го стори с отворени обятия.

Денят беше прекрасен, ясен и все още прохладен. Далеч на запад се виждаха леки перести облачета. Един прекалено хубав ден, за да го прекарам у дома, помисли си Джъстин и хвърли саковете върху леглото си.

Докато заобикаляше къщата и изкарваше колата на алеята, плажовете на Дюн роуд й се сториха безкрайно привлекателни.

Излезе на магистралата и се отправи на изток, без да има конкретни планове. Но когато пред очите й се появи табелата, указваща изхода за Уотърмил, тя си спомни за един плаж в този район, за който много беше слушала. Казваше се Флаинг Пойнт.

Не се изненада, че се изгуби, но тук, далеч на юг, никой не можеше да се загуби за прекалено дълго време. Скоро се оказа на самия Флаинг Пойнт, слезе от колата и се насочи към пясъчната ивица.

Тялото й продължаваше да тръпне от прилив на енергия, в това състояние едва ли можеше да легне на топлия пясък. Затова предпочете разходката. Брегът беше широк, изненадващо чист, покрит с бледожълт пясък. Вълните надигаха полупрозрачни изумрудени снаги миг преди да се стоварят върху ситния пясък и да се пръснат в сребърна дъга, по върховете им се появяваха бели пенести шапчици.

В ранния утринен час брегът беше почти пуст. Джъстин не вярваше, че дори и по обед ще се напълних хора като плажа на Джоунс Бийч, тъй като мястото беше доста отдалечено.

Беше тихо и спокойно, морето дишаше равномерно и дълбоко, над главата й грачеха гларуси, литнали нависоко да посрещнат първите слънчеви лъчи.

Бреговата ивица се променяше толкова незабележимо, че тя дълго време не осъзнаваше това. После изведнъж й се стори, че вече е била тук. Знаеше, че като изкачи малкото възвишение на няколко крачки от нея, пред очите й ще се разкрие тясно заливче, а след него отново ще започнат безкрайните възвишения на дюните. Наистина беше така. После, след като това се повтори още няколко пъти, тя най-сетне си зададе въпроса къде се намира…

Очите й се изместиха към къщите вдясно от плажната ивица и се спряха върху познатите кулички. Стомахът й се сви, изпита странното усещане, че се спуска надолу със страшно бърз асансьор. Как можеше да бъде толкова глупава? Флаинг Пойнт се намираше съвсем до Саутхамптън и Джин лейн, а насреща й проблясваше с цялото си великолепие семейната вила.

Изведнъж дървената портичка се отвори и една фигура пое към плажа по стъпалата от червено дърво.

Господи, та това е Гелда!

Първата й мисъл беше да се обърне и да се отдалечи, но после се запита: но какво, по дяволите, прави тя тук?

Гелда спря на пясъка, извърна се към нея и свали черните си очила.

Видя ме, изпадна в паника Джъстин. Вече не мога да си тръгна!

Гелда се насочи към нея по пустия бряг. Спря на разстояние, което обикновено предпочитат участниците в дуел.

— Джъстин!

— Е…

— Каква изненада! — Очите й опустяха, сякаш някой беше затръшнал зад гърба й желязна врата. Разговаряха вдървено, като непознати, попаднали въпреки желанието си на нежелано увеселение.

— Сама ли си тук или… Вятърът рошеше косите им.

— Не, чакам един човек.

— Аз също.

— Аха…

Не искаше да си признае, че е изненадана от промяната у Гелда. Беше много красива, движеше се с непринудена грация, зад всичко това прозираше самоувереността… Всъщност тя винаги имаше самоувереност и за двете… Тя беше тази, която постоянно ухажваха момчетата, нея канеха по купони и мачове. Освен това караше кънки така, че обожателите й се трупаха край пързалката и я гледаха с ококорени очи, забравили напълно за доста пълничкото й тяло.

Джъстин винаги беше твърде малка за това или онова, твърде мършава за вкуса на момчетиите, твърде тромава за какъвто и да било спорт. В резултат се затвори в себе си, завистта към сестра й я разкъсваше отвътре като кръвожаден канибал.

— Татко тук ли е?

— Не, той е в града — поклати глава Гелда, поколеба се, после добави: — Има някакви неприятности…

— Нищо ново не ми казваш.

— Така е, но просто си помислих, че може би ще проявиш малко загриженост… За мама винаги я проявяваше…

Ето го, издига се помежду им като кървяща рана.

— Нищо не можех да направя по отношение на това, което изпитваше мама — отвърна Джъстин. Усети как я обзема ярост, вече и през ум не й минаваше да каже на сестра си за Никълъс.

Стояха една срещу друга и мълчаливо се гледаха. Макар и обзета от ярост, Джъстин не беше в състояние да каже дори една думичка. Господи, пак сме деца, отчаяно си помисли тя. Съберем ли се заедно, забравяме, че вече сме големи и веднага мислим как да се нараним!

Гелда присви очи под ярките лъчи на слънцето и попита:

— Искаш ли да влезем за малко?

— Не, аз…

— Хайде стига, Джъстин! Не мога да си представя, че си станала толкова непреклонна!

— Значи и ти го почувства.

— Да. През нощта, или сутринта… Не зная точно кога.

— Важното е, че си тук.

Няма къде другаде да ида — отвърна Никълъс.

Фукашиги едва доловимо се усмихна.

Днес нямаше тренировки и салонът изглеждаше огромен с пустотата си. Това му напомни за последната среща с Канзацу в риуто край Токио. С тъга си помисли, че оттогава насам животът му прилича на едно безкрайно люшкане по вълните, дните и нощите се сливат в сива безкрайност, приспивна и неумолима в своето безличие.

Какво постигна в Америка? Какво би направил през същия отрязък от време, ако беше останал в Япония? Не беше малък този отрязък, съвсем не беше малък… Ами ако никога не беше започнал да се занимава с буджуцу? Какво щеше да стане с него? Може би висш правителствен чиновник с голяма заплата и безупречно подредена градинка. Две седмици в годината щеше да прекарва в Киото или на някой плаж, дори и в Хонконг, при условие, че това не бъде в разгара на туристическия сезон, разбира се. Щеше да има семейство и вярна съпруга, щеше да се радва на децата си.

Едва сега си даде сметка, че пустотата е забележима едва след като вече я няма. Джъстин, Джъстин, Джъстин! Тя е наградата за това, че най-сетне успя да обърне гръб на миналото. Страшно много му се искаше да види отново гробовете на родителите си, да коленичи пред каменните плочи, да запали ароматичните пръчици и да отправи молитва за успокоение на душите им.

— Донесе ли ги? — попита Фукашиги.

— Да. Знаех, че все някой ден трябва да го сторя, макар че не зная защо…

— Ела.

Фукашиги стана и го поведе през пустия салон, насечен от бледите лъчи на слънцето, проникващи през парцаливите краища на тънко лятно облаче.

На прага на коридора, който водеше към задните помещения, двамата свалиха обувките си и старецът го поведе към най-отдалеченото от тях. Бутна подвижната преграда и седна на пода, отрупан с татами. После кръстоса крака и грациозно насочи ръка надолу:

— Сложи ги тук, между нас, моля.

Никълъс остави пакетчето върху рогозката и го разтвори. Вътре беше кутията с дракона и тигъра, която родителите му бяха получили като подарък от Со Пенг.

— Отвори я — рече Фукашиги и в гласа му се появи някаква тържественост.

Никълъс се подчини, вдигна тежкото капаче и отдолу лъснаха деветте едри изумруда.

При вида на редките минерали, които все едно излъчваха собствена светлина в малкото помещение, Фукашиги сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Никога не съм допускал, че очите ми ще видят подобна гледка! — тихо въздъхна той… — Всичките са тук, всичките девет камъка…

После вдигна глава. Квадратната стая беше безупречно чиста, просторна, хармонична и успокояваща.

— Времето променя много неща. Когато преди много години дойде при мен, мисля, че беше в Киото, единствено писмото от моя приятел Канзацу ме възпря да не те изгоня. О, да, истина е, макар че ти тогава не го знаеше… А за да бъда напълно откровен, ще ти призная, че дори и след като прочетох писмото останах с чувството, че може би ще направя голяма грешка… В крайна сметка „Ака и Нинджуцу“ не е нещо, което може да се придобие — то винаги е било вродено призвание, поне така ни е учила историята… Призвание толкова сериозно и тайнствено, колкото е призванието да се служи на Амида Буда. Човек или се ражда с него, или изобщо не го притежава…

Ще ти кажа, че имах сериозни резерви по отношение на твоето изучаване на „Ака и Нинджуцу“, въпреки писмото на Канзацу. Той не е нинджа, следователно не може да знае… Така си мислех тогава. Но увереността ми се беше пропукала по някакъв начин — доказателство за това беше твоето пристигане, с този вид на чужденец… Единственото, в което бях сигурен, беше, че Канзацу не си е изгубил ума.

Вече зная, че щях да направя грешка, ако те бях отпратил.

Пръстите му погалиха лакираната кутия, върху устните му заигра усмивка:

— Както виждаш, не съм бил толкова мъдър, какъвто съм изглеждал в очите на много хора тогава…

— Не по-малко го твърдят и днес…

— И какво от това? — леко наклони глава, старецът. — Виждаш, че това не отговаря на истината. Ти стана, първият възпитаник със смесена кръв на риуто Теншин Шоден Катори единствено благодарение проницателността на Канзацу. Пръв и последен възпитаник на тази изключителна школа, особена чест, която ти беше отдадена благодарение на едно мое нестандартно решение. Но аз не съжалявам за това, тъй като не съм имал по-добър ученик от теб за всичките години, в които ръководех тази школа.

Сега беше ред на Никълъс да склони глава.

— Но ти дойде при нас със съвсем определена цел, нали? И сега дойде време да покажеш на какво си способен…

— Съжалявам, сенсей, но нещата започнаха да се развиват преди известно време — отвърна Никълъс, после му разказа за дългата поредица от убийства.

Когато свърши, Фукашиги остана неподвижен. В стаята се възцари тежко мълчание. Вдигна глава и хладният му поглед пробяга по лицето на Никълъс.

— При постъпването си ти пое определени задължения, към тях, заедно с напредъка в обучението, се прибавяха нови… Трябва да си разбрал за какво става въпрос още в мига, в който си научил за шакените… Но не си предприел нищо и вероятно по тази причина много, хора са мъртви, между тях и трима твои приятели. — Студените му очи светеха като сигнални буйове в мъгливо море. — И ти ли си, мъртъв, Никълъс?

Никълъс гледаше обратната страна на дланите си, дълбоко засегнат от думите на стареца.

— Може би никога не трябваше да идвам на Запад — прошепна, той. — Сега си мисля, че просто съм се опитвал да избягам от кармата си…

— Едва ли. Защото знаеш, че тя ще е с теб, където и да отидеш.

— Звучи като проклятие.

— Така е, ако човек реши, да разглежда живота си в подобна светлина… Но аз съм изненадан, че разсъждаваш по този абсурден начин, присъщ единствено на европейците.

— Може би Америка ме е променила, също като Винсънт.

— Разбира се, само ти можеш да прецениш това…

— Вече не съм сигурен.

— Подозирам, че това е така само защото не си разбрал нещата докрай.

— Обвързан съм със Сайго по един наистина необясним начин… с Юкио също, но…

— Примирението с кармата не трябва да се смесва с фатализма. Всички ние до голяма степен сами градим съдбата си. Но едновременно с това трябва да се научим да се прекланяме пред неизбежното — това е единствено вярното значение на примирението и само чрез него можем да постигнем онази душевна хармония, без която не си струва да живеем.

— Всичко това ми е ясно — въздъхна Никълъс. — Убягват ми специфичните подробности…

Фукашиги сведе глава, бръкна под робата си и измъкна лист пожълтяла от старост и внимателно сгъната оризова хартия.

— Това е писмото на Канзацу — протегна му го той. — Съвсем точно спазвам инструкциите му и ти го давам.

Колата беше обикновен черен форд.

Док Диърфорт напразно се опитваше да види човека зад волана, но късното сутрешно слънце блестеше прекалено силно в очите му.

Наблюдаваше я достатъчно дълго и вече беше сигурен, че преследва червената открита кола на Джъстин. Не беше забравил предупреждението на Никълъс, но въпреки това решително завъртя своя волан и ги последва.

Рано сутринта го бяха повикали на визитация в западния край на Дюн роуд, след приключването й реши да прекоси градчето и да види какво е положението при Джъстин. Още отдалеч видя, че тя излиза, качва се в червената си кола и поема на изток, веднага след това забеляза и черния форд. Придържаше се на почетно разстояние от двете коли, които не след дълго стигнаха до Флаинг Пойнт. Видя как високата фигура на Джъстин поема по пясъчната ивица и нервно зачака. За негова изненада никой не слезе от черния форд. След една безкрайно дълга пауза, през която той нервно се потеше, втората кола бавно потегли по крайбрежния път.

Док Диърфорт нервно включи на скорост и я последва. Когато изскочи иззад последния завой, с облекчение видя, че фордът е спрял на няколко метра от знака, означаващ началото на Джин лейн.

Радваше се, че не го е изгубил. Почти нямаше движение и му се налагаше да чака на по-голямо разстояние, отколкото му се искаше. После фордът отново потегли и бързо се загуби по виещия се сред дюните път.

Вече знаеше къде отиват — веднага позна голямата вила на Рафаел Томкин.

Изскочи от колата и подметките му заскърцаха по чакъла. Спусна надолу допълнителните черни стъкла на очилата си и едва сега получи възможност да различи вътрешността на черната кола. Нямаше никого.

Всичко наоколо беше замръзнало. В клоните на близкия бор помръдна кос, но и той мълчеше. Тътенът на прибоя беше изчезнал и липсата на този звук се превърна в блестящо бял шум — сякаш някой хвърляше камъни направо в мозъка му.

Тръгна по посока на форда. Дрехите му прошумоляваха неестествено високо, никакъв ветрец не поклащаше върховете на дърветата, горещината беше непоносима.

Черната кола беше вече съвсем близо, стърчеше като някакъв странен замък в пустинята. Кой преследва Джъстин? Защо? Грижи се за нея, беше му казал Никълъс. Док Диърфорт изведнъж осъзна, че мисли за тях като за собствените си деца. Старчески глупости, смъмри се той. Просто ми е домъчняло за моите момичета.

Ризата му беше вече съвсем мокра и лепнеше по тялото му като чужда кожа. Така беше и преди години в джунглата, помисли си той. Изведнъж рязко спря, усещайки как му се завива свят. Проклетата малария още напомня за себе си, въздъхна вътрешно той и се опря на грапавата кора на близкото дърво. При мен открай време се появява през лятото и изчезва с настъпването на есента.

Прокара ръка по горещата ламарина на форда, наведе се и надзърна вътре. Нищо.

Все още приведен леко напред — един стар оплешивяващ мъж, който се поти в лятната жега — изведнъж забеляза дългата сянка, която легна върху противоположната страна на колата.

В продължение на един безкраен миг Док Диърфорт я гледаше, без да помръдне. Напомняше му за появата на Черния ангел в една отдавна забравена балетна постановка. Седнали от двете му страни в театралния салон, двете му дъщери — тогава още съвсем малки момиченца — уплашено изпискаха. Слънцето изчезна зад черните криле и изведнъж му стана студено.

Започна да се обръща и в същия миг ушите му доловиха тихото изсвирване, нещо се мярна в периферията на погледа му, ръката му инстинктивно се вдигна пред лицето.

Но нападението беше насочено ниско долу — около глезените му се увиха метални брънки и болезнено се впиха в кожата му. Той изгуби равновесие, падна и се замята като риба на кукичка.

Очите му се сведоха надолу и я видя — дълга желязна верига с тежест на края, която неумолимо го теглеше към гъстата тополова горичка, отвъд която се ширеше безкрайна царевична нива.

Той се извъртя с тежко пъшкане, опитвайки се да седне. В същия миг до гърлото му опря стоманено острие.

Вдигна глава. На фона на лазурното небе, необичайно ярко и чисто, видя лице, или по-скоро част от лице, което го накара да потръпне. В дробовете му не остана дори капчица въздух.

Гледаше като омагьосан мъртвите като камъни очи. Очи на луд. Безкрайно различни от онези, които беше виждал през войната, но все пак същите. Нинджата! Съзнанието на Док Диърфорт се изпълни от тази единствена думичка, в него не остана място за нищо друго на този свят. Животът му се сви до размерите на грахово зърно, дребен и незначителен, после изчезна напълно.

Бръмчаха мухи, потракваха цикади. Изведнъж отново се озова във Филипините, окован върху масата в онази палатка. До слуха му отново долетя мекият мъдър глас:

— Защо ме следиш?

— А ти защо следиш момичето?

Беше абсолютно сигурен, че нищо не се промени в израза на немигащите очи. Ръката на нинджата дръпна веригата с неуловимо движение, наточените като зъби на трион метални брънки пробиха кожата, пронизаха тъканта под нея и захапаха костта.

Главата на Док Диърфорт отскочи назад, въздухът изсвистя през полуразтворените му устни, лицето му пребледня.

— Защо ме следиш?

Думите го засипваха с ритмична последователност, като калугерска молитва на свечеряване… Как я наричаха? А, да — вечерня…

— Защо ме следиш?

Времето престана да съществува, болката го заливаше и отпускаше с ритъма на морски прибой… Ето, сега идва по-бързо, сега се забавя… Не можеше да прецени кога ще го накара да стиска зъби, кога тялото му ще се замята и ще накваси земята със ситни капчици пот, кога бедрата му ще се разтреперят, а мускулите му ще се разтопят и ще се превърнат в незначителна локвичка…

В един момент, който Док Диърфорт не можеше да определи с точност, той изведнъж разбра, че този негов мъчител е някак по-различен. По-жесток и по-равнодушен, обладан от огромна първична сила, която изпепеляваше душата на жертвата. Сякаш самият дявол се беше появил да отнеме живота му.

Док Диърфорт не се съмняваше, че е ударил последният му час. Този път нямаше да има чудотворно избавление, а и той беше твърде стар и немощен за геройски напъни. Но всяко човешко същество притежава един последен запас от сила, който може да бъде изразходван само по собствено желание, доброволно, дори пред очите на смъртта. Този последен запас не е подвластен нито на времето, нито на мъченията.

Коляното на нинджата потъна в гърдите на Док Диърфорт, които бурно се повдигаха и отпускаха. Леко и сякаш с някаква почтителност той хвана дясната ръка на доктора, стисна палеца му с върховете на пръстите си и го пречупи. Изчака точно колкото трябва — да отмине първоначалният шок и болката да запулсира в мозъка на жертвата, после пречупи показалеца. Продължи по същия начин и с останалите пръсти, методично и неумолимо.

Док Диърфорт пъшкаше и се гърчеше от болка, устните му шепнеха имената на дъщерите и отдавна починалата му съпруга. По-скоро усети, отколкото видя как нинджата се надвесва ниско над лицето му, за да долови тихо прошепнатите думи. После чу ругатнята му, последвана от остро изпукване. Болката от прекършената му китка го заля като гореща вълна.

Някой трябва да повика децата, трябва, крещеше замаяното му съзнание. После болката го обви в плътното си наметало. Потрепващи в агония, нервите му най-сетне се изключиха и той припадна.

Висок детски вик реши съдбата на Док Диърфорт. Той се разнесе съвсем наблизо и Сайго стигна до заключението, че няма смисъл да продължава тази игра. Хвана обратния край на веригата, известна с името „киотецу шоге“, и преряза гърлото на Док Диърфорт с острата като бръснач ръкохватка.

Никълъс потъна в писмото на стария си учител.

Никълъс зашеметено отмести очи от писмото. Ето я причината за смъртта на майка му! Чонг е стигнала до решението за сепуку, тъй като не е могла да понесе срама, легнал върху цялото семейство!

— Продължавай да четеш — тихо се обади Фукашиги. — Трябва да научиш още много неща.

Очите на Никълъс се насълзиха и последните редове на писмото станаха неясни и размазани. Пръстите му стискаха здраво тънката оризова хартия, започнаха видимо да треперят.

Изписаните с четчица йероглифи, означаващи името на Канзацу, се скриха в потока от сълзи. Никълъс плачеше за полковника, който се беше опитал да му съобщи всичко по свой начин, плачеше за Чонг, скъпата си достойна майчица. Имаше, чувството, че годините, се смъкват от гърба му като пожълтели есенни листа… Плачеше и за своите приятели, които беше обичал и бяха го обичали, вече ще има достатъчно време да мисли и за тях.

Застинал до него като неподвижен слънчев лъч, Фукашиги беше потънал в размисъл. Мислеше си за жестокостите на съдбата, променящи така рязко сърцата на младите.

— Дойде тук, за да „поизсъхнеш“, а?

— Въпросът ти е доста директен…

— Извинявай.

— Няма нищо, предполагам, че съм го заслужила. Но отговорът е „Не“, вече приключих с „изсъхването“.

Седяха в просторния овален хол, наполовина остъклен, с великолепен изглед към морския бряг. Небето над главите им сияеше като обработен брилянт, най-големия на света — мислеше си някога Джъстин. Мудното предобедно слънце все още не беше прекосило сияйната му повърхност и двете се обливаха от изключително приятна индиректна светлина, която щеше да се появи отново едва привечер.

Диванът, върху който седяха, представляваше пълна окръжност с два симетрично разположени отвора. Приличаше на сферичната китайска главоблъсканица, която някога й подариха и която Джъстин така и не успя да разгадае докрай. Седяха една срещу друга с изправени гърбове и пълни с напрежение очи — като две котки, попаднали на непозната територия.

На младите масички пред тях стояха недокоснати високите чаши с ледени напитки. И двете имаха чувството, че която отпие първа, ще признае някак си своето поражение.

— Колко ще останеш?

Не това искаше да каже, разбира се. „Радвам се, Гелда“ бяха думите, които се спряха на върха на езика й. Едва ли някой на този свят иска сестра му да е пияница. Но винаги, когато й се приискваше да каже нещо хубаво на Гелда, езикът й сякаш залепваше за небцето. Май наистина нямам какво да й дам, учуди се вътрешно тя. Нищо, ама абсолютно нищо! Усети как я облива вълна от срам, отново се превърна в малкото момиченце, чувстващо върху кожата си хлъзгавите от сапуна ръце на мама.

Когато вече не беше това малко момиченце, тя изчакваше всички да излязат и едва тогава влизаше във ваната. Най-голямо удоволствие изпитваше, когато, мокра и затоплена, се изтягаше върху същия този диван, сгушена в огромната снежнобяла хавлия, а дългата й коса беше скрита в също така бяла, но далеч по-малка кърпа. Представяше си, вероятно поради безразборната страст към четенето, че се намира в някакъв древен град на Византия, времето спираше, нищо не можеше да наруши блажения покой на душата й. В просъница долавяше тиктакането на големия стенен часовник над камината, то неусетно се превръщаше в блестящи капчици мед, които падаха върху изплезения й език сякаш направо от сияйното небе.

Така се забавляваше, докато Гелда ходеше на срещи с момчета.

Стреснато установи, че не е чула отговора на сестра си, но веднага след това разбра, че той няма никакво значение, просто защото въпросът й остана незададен.

— Можеш да останеш тук, докогато пожелаеш — каза Гелда.

— Не, не, след малко си тръгвам — рече Джъстин, но не направи никакво движение. Гелда изчака малко, после се надигна и се мушна в близкия до нея процеп на овалния диван.

— Ще ме извиниш за момент — рече тя, после постави ръцете си на високата облегалка и подхвърли: — Ти от край време си харесваш тази стая, нали?

— Да — изненадано вдигна глава Джъстин.

— Винаги съм знаела, че с удоволствие би спала тук, ако мама ти разрешеше…

— Да, наистина е така.

— Е, добре… — проточи Гелда и сведе очи към пръстите си върху меката тъкан. После хвърли поглед към Джъстин, която се беше изтегнала назад върху, удобните възглавници. — Ще ми кажеш довиждане, преди да си тръгнеш, нали?

— Разбира се.

В следващия миг остана съвсем сама в цялата огромна къща. Сякаш отново се превърна в малкото момиченце, което следи придвижването на слънчевите зайчета по стената и се пита как ли би се чувствало като важна дама от далечното минало, когато не е имало нито коли и телефони, нито дори електричество. От малка обожаваше светлината на свещите и газените лампи — те я караха да си представя, че се намира на китобоен кораб далеч в морето и с неизтощима енергия и решителност преследва огромните бозайници. Дейност, която едва ли някога щеше да опознае по простата причина, че се беше родила жена…

Така я завари Сайго — самотна и потънала в спомени за детските мечти. Така и не усети, че изпада в несвяст, не усети и нищо от това, което й се случи в това състояние. Сякаш беше задрямала.

Обработваше я в продължение на около четвърт час, наострил слух дори и за най-малкия шум, който би известил приближаването на нечакан посетител. Не биваше да бъде прекъсван, тъй като прекъсването означаваше да я измъкне навън — нещо, което не му се искаше да прави. Тук тя беше отпусната, чувстваше се на сигурно място и това улесняваше неговите, намерения.

През цялото време очите на Джъстин бяха отворени и човек би казал, че вижда всичко. Всъщност виждаше единствено контурите на лицето му, неясни и разкривени като земна пукнатина след земетресение, бавно и постепенно това лице й ставаше някак познато и близко, превръщаше се в нещо далеч по-важно от обикновено човешко лице…

Започна да изпитва чувството, че то е земята, която тъпче, храната, която дъвче, водата, която жадно поглъща, въздухът, който диша… То стана нейната единствена вселена.

А после чу гласа му. Това нещо… това същество, вселило се в нея, далеч по-ярко и огромно от диаманта в небето, започна да й говори… Сравнена с обикновената хипноза, манипулацията на Сайго приличаше на атомна бомба, сравнена с лък и колчан стрели. При нея не съществуваше високата стена, издигната от волята на индивида, стената, която би му попречила да върши в състояние на хипноза това, което не би вършил и при нормални обстоятелства. Тук всичко беше различно, всичко беше възможно. Той е нинджа, той обладава силата на кужи кири, притежава и мощта на кобудера — онази страховита психологическа способност, за която дори неговият всесилен сенсей в изкуството на нинджуцу не смееше да мисли, без да го побият тръпки на ужас.

А това беше магия.

Търпеливо изчака Никълъс да остави настрана листовете тънка оризова хартия, тук-там окапани със сълзи. Дългият задушен следобед отминаваше, слънцето се скри зад кулите от стомана и стъкло, градът бавно започна да се охлажда. Но всичко това беше навън, отвъд прозорците. Вътре Западът нямаше власт, вътре ходът на времето се определяше от вечността на Изтока, вечност, която беше погълнала и двамата.

— Канзацу знаеше, че е по-мъдро да изчака със своите разкрития, Никълъс. Ако беше избързал, ти положително щеше да се втурнеш по следите на Сайго, без да си напълно готов. А това би означавало само едно — да те ликвидира с такава лекота, с каквато е можел да го стори през оная нощ в Кумамото.

— А сега? — попита той със задавен от вълнение глас.

— И сега може да те унищожи, Никълъс. Страхувам се, че е отишъл по-далеч дори от изкуството кужи кири. Правил е опити да открие такъв сенсей, какъвто не допускат дори в школа „Канаку на нинджуцу“, каквато е тази в Кумамото. Става въпрос за мистични умения, възникнали преди векове в монголските степи, които се ширят в най-източните части на Китай и за които днес знаят единици. Той вече е пропит от тази магия, Никълъс, напълно е погълнат от нея!

— В нашите техники на нинджуцу също има много магически елементи.

— Но те все пак са до голяма степен въображаеми и илюзорни, Никълъс… И нямат нищо общо с това, за което ти говоря.

Никълъс съзна, че не бива да спори за подобни неща с Фукашиги и трябва безпрекословно да му се довери. По време на скромния обяд, приготвен от стария сенсей, той остана безмълвен. А после, след спускането на нощта, Фукашиги се зае с ритуала, който щеше да продължи до изгрев-слънце.

Пръстите му леко докоснаха капака на кутията, устните му се разтвориха и той почти беззвучно прошепна:

— Това е кокоро… — Подобно на повечето японски думи, и тази означаваше много неща: сърце, дух, кураж, решителност, вълнение, скрита двусмисленост и още много други… Най-общо можеше да се каже, че отговаря на израза „сърцевина на нещата“. — И то е истинска магия. Майка ти е знаела това. Съмнявала се е дали баща ти го знае, но за теб е била сигурна… Защото е било предназначено за теб… — Младежките му очи искряха, пълни с живот, а дори и с нещо повече от живот: — Девет е ключовото число, Никълъс. Тук има девет изумруда, всеки от тях е предназначен да пречупи по една от деветте ръце на кужи кири…

Сайго се събуди точно един час преди разсъмване и безшумно се изправи от рогозката. През този последен ден имаше много работа, часовете му сякаш изтичаха като пясък въпреки прецизното планиране. За пръв път от седмица насам беше спал дълбоко и непробудно, без никакви кошмари.

На улицата беше преди изгрев-слънце. Насочи се дълбоко в сърцето на Гринич Вилидж, откри огромния склад-магазин за употребявани дрехи и обмундировка от армията и флота, откъдето купи тъмна на цвят специално усилена раница. Хвана с две ръце презрамките й и ги опъна, после си тръгна, доволен от покупката.

Прекоси пеш квартала — на този етап предпочиташе да използва само градския транспорт — и хлътна в близката спирка на метрото. Изскочи на повърхността на Четиридесет и седма улица и се насочи пеш към Бродуей. Там откри магазина за театрален реквизит.

Третото му отбиване беше в „Брукс Брадърс“, откъдето излезе в лек бежов костюм. Сакото му стоеше чудесно, но панталонът изискваше малко скъсяване. За тази цел се отби при един шивач, откъдето си купи и шапка с плоско дъно, която му стоеше смешно през деня, но през нощта щеше да му свърши добра работа.

Последната покупка осъществи в китайския квартал — един лек и здрав бамбуков бастун. После се прибра да остави пакетите и отново излезе — този път, за да открие някой, който да прилича на него. Откакто беше пристигнал в Ню Йорк, това беше основната му грижа — да намери човек с неговата височина, тегло и походка. Лицето нямаше значение, особено след като изпълни задачата…

В продължение на половин час Кроукър проведе два телефонни разговора с участъка и това се оказа мъдър ход. При първия съобщението вероятно още не беше пристигнало или пък го бяха объркали. Но при втория му го предадоха дословно:

— Обади се Мати, но не остави никакъв…

— Няма проблеми, аз имам номера.

Обкръжен от оживения трафик, той започна да се оглежда за кабина. Скоро видя една, спря до нея и мушна приготвената предварително монета в процепа на автомата. Този разговор не искаше да провежда от полицейска линия.

— Няма го — рече в слушалката Мати Устата със силен италиански акцент.

— Обажда се Кроукър.

— О, здрасти.

— Казвай направо! Намери ли го?

— Да, ама струва куп…

— Вече сме се разбрали за цената, Мати!

— Да, лейтенанте… ама този пазар е страшно променлив…

— Колко още искаш да измъкнеш?

— Цената ти вече е остаряла…

— Слушай какво…

— Откак говорихме за последен път, нещата се промениха, това е положението! И да ревеш, и да не ревеш — все тая… Стоката все още е у мен…

— А у мен пък нараства желанието да те замъкна в центъра и да ти смъкна гащите! Как ще го приемеш?

— Аз ли, лейтенанте? — учудено попита Мати. — Е, ще те излъжа, ако ти кажа, че няма да ми пука… Ама мисля, че на тебе повече ще ти пука, щото затвориш ли ми устата, край с тая работа! Няма кой друг да ти пошушне за нея!

Кроукър усети как стомахът му се свива, сърцето му рязко ускори ритъма си.

— Какво се е случило? — тихо попита той.

— Нещо, което е много важно за теб…

— Хайде, изплюй го!

— Когато разговаряхме предишния път, стоката беше студена…

— А сега?

— Сега е гореща като задника на Луцифер! Костваше ми доста душене насам-натам… Още някой се интересува от въпросната дама… Стоката изведнъж стана гореща и влезе в куп списъци за покупка… Загряваш ли?

— Всичко ли докопа? Име, номер, адрес?

— Лейтенанте, кажа ли, че имам стока, значи наистина я имам! Няма да те пратя за зелен хайвер като онези по крайбрежието…

— Тогава дай я!

— Само след като се споразумеем за новата цена! — отсече Мати.

— Хайде, казвай…

— Тройно!

— Тройно ли?! Ти май си отка…

— Става въпрос за животеца ми, лейтенант — рече Мати с дълбоко убеждение в гласа. — Ако някой ме надуши…

— Кой ще е този някой? Кой се интересува за мадамата?

— Точно сега не мога да кажа…

— Може би ще успееш да разбереш, Мати — въздъхна Кроукър.

— Може би — съгласи се Мати. — Какво ще кажеш за цената, устройва ли те?

— Устройва ме.

— Окей, ето ти диамантчето… — Името, което чу Кроукър, беше Алекс Логън. Към него беше добавен адрес и телефонен номер в Кий Уест, Флорида.

— За другото трябва да действаш светкавично — напомни Кроукър. — Всеки момент мога да потегля на юг, разбираш, нали?

— Толкова ли е спешно? — промърмори Мати.

— Вече забравих кога съм ползвал отпуск за последен път…

— Добре, лейтенанте, ще стане… Нали не се сърдиш? Бизнесът си е бизнес, нищо не може да се направи…

— Не се сърдя. Благодаря ти за вота на доверие… Имам чувството, че може да ми потрябва.

В гласа отсреща се появи видимо оживление:

— Хей, я кажи… дебела ли е работата?

— Какво те интересува?

— Нали и аз съм вътре, как какво! До гуша съм вътре! Искам да зная само едно — дали съм вътре в куп фъшкии, или…

— Още не знам. Ще го преценят съдебните заседатели… Може да се окаже, че действително си в такава купчина, каквато имаш предвид…

— Ами тогава да се покривам, а?

— Твой проблем. На мен идеята не ми звучи чак толкова лошо…

— Я бъди малко по-конкретен, лейтенанте!

— Не искам да ми пресъхват кладенците… В това отношение си падам малко нещо тексасец…

Смехът на Мати Устата прозвуча като драскане с пирон върху ръждива ламарина:

— Ха-ха… Всичко, което съм днес, го дължа на тебе, мой човек!

— Затова го пази, Мати, пази го!

Скочи в колата и се отправи към управлението. Тази сутрин онова шкембе Финиган никак няма да се зарадва на срещата им!

Да върви по дяволите! Кроукър скочи с цялата си тежест на спирачката, удари с длан клаксона, после отново натисна газта. Дано получи удар, като го види как мъкне Алекс Логън чак от Флорида!

Само да я накара да проговори! Страхът е най-страшното оръжие, измислено от човека. Ако не греши в основните пунктове, може да бъде сигурен, че малката му кавга с Томкин е постигнала желаната цел. Едно мъртво дело внезапно се съживява. Сега остава да открие директната връзка между Алекс Логън и Рафаел Томкин. За момент се запита дали да не възложи тази задача на Вегас. Няма да е зле някой да се поразрови в помията и да открие кой си пъха носа в нея, докато той самият е в Кий Уест. После се отказа. Няма да бъде честно да стовари в скута на бедния Вегас такава огромна торба с лайна! Не, по-добре да свърши сам и двете работи… Разчет. Ще му трябва строг разчет на времето…

И една солидна порция късмет.

— Вчера видях Джъстин — каза Никълъс. — Помолих я да се върне в Уест Бей Бридж, докато свърши всичко това.

Кроукър затръшна вратичката на колата и се приближи към него.

— Добре си направил. И аз казах на Гелда да отиде при някоя приятелка. Просто за да не си бъде у дома…

Над главите им се извисяваше небостъргачът на Парк авеню, наполовина обвит в скеле, наполовина блестящ с новата си фасада.

— Горе ли е? — махна с ръка Кроукър.

— Там трябва да е — отвърна Никълъс и двамата поеха по дървеното мостче над недовършения тротоар. — Първо на него обясних как стоят нещата. Куражлия е това поне трябва да му се признае…

— На твое място не бих му признал нищо! — изръмжа Кроукър. — Бас слагам, че хубавичко си е направил сметката, преди да приеме условията ти…

— Разбира се, най-вече за начините, по които би могъл да се отърве от Сайго… Мислиш ли, че му е много приятно да го преследват като дивеч?

Кроукър пусна една крива усмивка:

— Ами! Дори и той не би трябвало да изпитва удоволствие от такова нещо!

Вратите на асансьора се разтвориха пред тях.

— Къде са хората ти? — попита Никълъс.

Кроукър погледна часовника си:

— След около петдесет минути са тук. ГТЗ в пълен състав. За невежи цивилни като теб това означава група за тактически задачи, оборудвана с всичко необходимо — сълзотворен газ, автоматично оръжие, дори и двама супер снайперисти с мерници за нощно виждане. На петстотин метра улучват петак дори в пълен мрак! Всички ще носят, бронирани жилетки, всички са майстори в ръкопашния бой. — Вратата се отвори и те излязоха на последната площадка. — Томкин просто трябва да си наляга парцалите!

— Слушай, Томкин ще го оставиш на мен, ясно ли ти е? Стой настрана и си трай. Хапе те просто защото го е страх от теб!

— Тъй, тъй! — ухили се Кроукър. — Такива приказки са музика за слуха ми!

Никълъс го спря на крачка от вратата на кабинета.

— Не искам нито един от твоите хора на този етаж, не забравяй това! По никаква причина, ясно? Трябва да си кротуват дори Сайго да се промъкне край тях. Не искам да ми се пречкат тук, етажът трябва да е абсолютно чист!

— Не се безпокой. Идеята ти не ми допада особено, но къщурката си е негова, а ти си този, който командва парада. Не съм забравил какви ги натръшках преди два дни… — Показалецът на Кроукър щръкна предупредително: — Само не искай от мен да стоя долу при тях! Успее ли да се промъкне онзи копелдак, аз съм тук, до теб!

— Стига да използваш маршрута, който вече уточнихме — кимна Никълъс. — Не искам да се мотаеш, където ти хрумне!

— Много ми се ще да отгатна какво си му подготвил на копелдака!

— По-добре никой да не знае, повярвай ми! При всички случаи двамата ще се изправим един срещу друг…

— Но ти имаш само това!

Никълъс намести катаната на кръста си и отвърна:

— Нищо друго няма да ми трябва!

После бутна вратата и двамата влязоха в просторния ъглов кабинет.

Томкин седеше на обичайното си място зад огромното бюро, лицето му беше смръщено.

— Чу ли новината? — изръмжа той. — Стачка на боклукчиите! Посред лято! Тия мръсници от профсъюзите могат да изкарат кръвчица дори от камък! Още преди да е завършена, тази сграда ще почне да смърди до покрива!

Старецът стоеше в западния край на Парк авеню. Въпреки слабото движение през късния нощен час, той търпеливо изчака зеленото на светофара, после бавно започна да пресича широкия булевард. Гледана отдалеч, фигурата му изглеждаше слаба и приведена под тежестта на огромната раница. Краката му бяха тънки и криви, местеше ги с видимо усилие, подпирайки се на бамбуков бастун. В средата на Парк авеню имаше широко бетонно островче и той едва се добра до него, преди да се сменят светлините на светофара.

Изправен насред улицата, старецът се огледа замаяно, сякаш току-що се е събудил от традиционната следобедна дрямка в любимото си кресло. Главата му бавно се, извърташе и мина доста време, преди недовършената сграда на изток да попадне в полезрението му. Евентуалният наблюдател, независимо от опитността си, едва ли би обърнал внимание върху факта, че старецът не отдели поглед от тази сграда чак докато насреща му отново светна зеленото и той се затътри през втората половина на асфалтовото платно.

Вместо да свие надясно, той продължи право на изток, към Лексингтън авеню. Когато се добра до пресечката, сви на юг с очевидното намерение да заобиколи квартала.

На ъгъла имаше старомодна телефонна кабина — от онези железните, с остъклени чак до тротоара стени. Край нея бяха струпани черни и кафяви пластмасови чували с боклук, които чакаха камиона на чистотата. Той тръгна край тях, сякаш решил да продължи придвижването си на изток, но спря, когато купчината го скри от високата сграда.

Стоеше напълно неподвижен в дълбоката сянка, фигурата му вече нямаше нищо общо с това, което беше допреди секунда. Раницата лежеше в краката му, бастунът изчезна в боклуците, раменете му се изпънаха. Беше напълно невидим както за колите, които нарядко профучаваха по Лексингтън, така и за всеки, който би могъл да го наблюдава откъм незавършения небостъргач.

Остана в тази поза точно двадесет минути.

После, без да се навежда, дръпна ципа на раницата и започна да работи с точни и пестеливи движения. Когато напусна прикритието си, вече се беше превърнал в спретнат бизнесмен с консервативно ушит костюм и плоскодънна шапка. Американец до мозъка на костите. Крачките му бяха широки и енергични — никога не забравяше, че и най-съвършената дегизировка може да се провали от специфичната за всеки човек походка, която е не по-малко индивидуална от пръстовите отпечатъци.

Откъм източната страна на кулата не се забелязваше движение, но на запад от нея, близко до пресечката, бяха паркирани две полицейски коли със загасени светлини. Трябваше да изглеждат празни, но той беше сигурен, че не е така.

След като направи пълен кръг на квартала, представите му за боеготовността на нюйоркската градска полиция бяха значително обогатени. Преброи половин дузина полицейски служители, които бяха в сградата или около нея. В един миг забеляза кратко проблясване високо над главата си — очевидно от прицела на снайперист.

Всъщност не го беше грижа колко души са изпратени в закрила на Томкин, но човек трябва да бъде готов за всичко. Едновременно с това не обичаше приблизителните оценки, независимо за какво става въпрос. Бяха го учили, че приблизителните оценки са опасни и това наистина беше така. Куп хора са намерили смъртта си по единствената причина, че са се доверили на приблизителните оценки.

Отново пое на юг по Парк авеню, спокойно и без да бърза. Половин час по-късно се озова при телефонната кабина на Лексингтън, вече под пълно напрежение. Оттук нататък няма право на грешка.

Раницата беше на мястото си — натикана дълбоко сред чувалите с боклук. Дръпна ръкав и впи очи в циферблата на часовника си. Трийсет секунди. За последен път дръпна ципа на раницата, после смъкна светлия костюм от тялото си, а шапката захвърли в боклука. Приведе се напред, замахна широко като пожарникар в действие и метна зад гърба си съдържанието на раницата.

Малката, но мощна запалителна бомба, която беше пуснал под една кола северно от сградата още докато играеше ролята на старец, избухна с бяло зеленикав пламък. Дори на цяла пресечка разстояние той усети взривната вълна, пронизала душния нощен въздух. Над улицата се издигнаха нагорещени късчета метал и разтопено стъкло, ярки като брилянти. Към небето се проточиха ярки пламъци.

Все така приведен, той се затича към сградата, хлътна в сянката й и изчезна в прикритието на замлъкналите строителни машини. Денонощната работа на строежа беше прекратена още преди два дни — веднага след като разбраха, че той е проникнал тук като работник. Точно за четири секунди тялото му се стопи в тъмнината.

Притичваше от една колона до друга, пръстите му леко докосваха грапавото антикорозионно покритие. Въздухът все още тежеше от циментов прах. Освободил се от тежкия си товар, той се наведе и леко скочи долу. Огромните сенки на заспалите машини придаваха на цялата площадка вид на набързо прекъснат карнавал. Някога, в Шимоносеки, беше ходил на карнавал… Споменът за него се смеси с един друг спомен — как морските вълни бавно се сключват над главата му… Тръсна глава, извади от джоба си малко квадратно хапче с грапава повърхност и го глътна.

После клекна като кокошка-носачка и зачака въздействието на наркотика. Преди години беше принуден да напусне кужи кири именно заради една такава таблетка, която неблагоразумно изпусна по време на тренировка. Не поради глупост беше прибягнал до наркотиците — той добре знаеше това. Просто нямаше друг начин да се отърве от кошмара на подскачащата върху вълните лодка, от тежкия плясък на водата над главата му…

Ето, действа! Всичко наоколо започна да блести; предметите около него се очертаха ясно, придобиха почти двуизмерната форма на театрален декор. Имаше чувството, че вижда едновременно във всички посоки, обонянието му отново долови тежкия циментов прах, който се носеше във въздуха. Беше в състояние да се възползва дори от този факт, колкото и незначителен да изглеждаше на пръв поглед. Защото противниците му ще бъдат принудени да примигват далеч по-често от обикновено и точно тази нищожна частица от времето за някои от тях ще се окаже фатална.

Вдигна поглед. Надяваше се да не използва онова нещо върху корниза, но ако се наложи…

После видя първия. Беше облечен по-различно от онези на Пел стрийт, а и в поведението му се долавяше по-голяма самоувереност.

В продължение на няколко минути Сайго остана неподвижен и внимателно изучаваше полицая. Преди да се включи в действието, трябваше да разбере няколко основни неща. Първо, дали този отсреща отговаря за строго определен периметър и ако е така, поддържа ли контакт с останалите?

Когато любопитството му беше задоволено, той се пресегна и взе двете полуокръжности от корниза. Ръцете му сръчно ги завинтиха една в друга и оръжието беше готово — лък от силно напрегната пластмаса с лек алуминиев мерник.

Странно, помисли си той. Експлозията не предизвика очаквания хаос, макар и да му даде достатъчно време за проникване в района на строежа. С това се изчерпа цялата й полза, до слуха му вече достигаше воят на приближаващата се пожарна. Уверили се, че колата е празна и никой не е пострадал от експлозията, полицаите очевидно бяха прехвърлили случая в ръцете на пожарната.

Благодарение на удобното прикритие, което си беше избрал, той успя да засече и мястото, където се беше скрил снайперистът. Изчака полицаят на неговото ниво да стигне до самия край на периметъра си, после постави късата стрела със стоманен връх на тетивата, опъна я и внимателно се прицели. Тя нямаше нищо общо с обикновените стрели, използвани при лов. Върхът й беше отлят от многобройни пластове стомана по същата технология, по която се отливат катаните. Подобни стрели в древността са били използвани за пробива не на рицарски доспехи, а и днес пронизваха всичко, което е по-тънко от петмилиметрова стоманена ламарина.

Отпусна тетивата и стрелата излетя. Във въздуха се разнесе тихо бръмчене, сякаш от разсърдена оса, последвано от меко „туп“. Блясъкът от прицела изчезна, но в замяна на това ясно се видяха насочващите пера на стрелата, пронизала шията на снайпериста.

Полицаят на неговото ниво се обърна и започна да се връща обратно. Спря точно срещу Сайго и вдигна глава нагоре. Нещо тъмно и мокро беше капнало на рамото му. Той премести автомата в лявата си ръка и се приготви да направи съобщение по подвижната си радиостанция.

Сайго се стрелна към него — една едва доловима сянка в мрака на нощта. Лявата му ръка беше вдигната високо във въздуха, китката й беше напъхана в тънка стоманена ръкавица, чиито пръсти представляваха остри като бръснач рачешки щипки.

Полицаят имаше време само да си отвори устата. В следващия миг щипките се впиха в гърлото му, разпраха го чак до гърдите, на всички страни се разлетяха парчета от дрехите и бронираната му жилетка, примесени с късчета кожа и вътрешни органи.

От огромната рана кръвта бликна като черен фонтан, тялото на жертвата се разтресе сякаш от електрически ток. Въздухът наоколо натежа от противната воня на смъртта — силна и натрапчива като пролетен аромат на жасмин.

Той се отдръпна от трупа и взе в ръце лъка, до този момент останал невидим в сянката на стената. По лицето му пробяга подигравателна усмивка, предизвикана от вида на глупавата и съвсем безполезна бронирана жилетка.

Сега идва ред на просторното преддверие, помисли си спокойно той. Нямаше причини, да бърза, горе положително го очакваха. Представи си как се облива в пот тлъстото лице на Томкин, който няма начин да разбере какво става долу.

Шумът от придвижването му беше по-незабележим дори от топлия южен ветрец, който полъхваше между носещите подпори на небостъргача. В следващия сектор се натъкна на друг полицай, облечен в цивилни дрехи. Прокрадна се зад гърба му, с едно-единствено светкавично движение преметна през врата му черно найлоново въженце с широк възел в средата. Рязко завъртя китки и дръпна назад, възелът се впи в адамовата ябълка на жертвата.

Точно в този момент обаче Сайго допусна да бъде изненадан. Човекът рязко се извъртя и вместо да посегне към впитото в гърлото му въже, изведнъж скочи отгоре му. Беше страхотно як и Сайго почувства как губи равновесие, а около кръста му се сключват две огромни ръце, дебели като греди. Успя да му нанесе рязък ритник в кокалчетата, ръцете го изтърваха, но тялото му не можа да се справи с инерцията на политането.

В следващия миг полицаят беше отгоре му, въздухът свиреше на пресекулки от гърлото му, тежестта на огромното му тяло беше смазваща. Ръцете му ритмично започнаха да нанасят саблени удари, но ефектът им беше ограничен поради прекалената близост между двамата.

Сайго за момент премина изцяло в отбрана, всичките му сетива бяха ангажирани с измъкването изпод тази смазваща тежест, по шията му потекоха вадички пот и започнаха да квасят черната дреха.

Проклинайки се за прекалената си самоувереност, той най-сетне успя да освободи дясната си ръка, в дланта й проблесна освободеното от скритата пружина острие, което миг по-късно потъна дълбоко в ключицата на противника. Полицаят изпъшка от острата болка, но хватката му си остана все така желязна. До дясното ухо на Сайго нещо остро, прещрака и той разбра, че вече няма лък.

Колената на полицая се стовариха върху гърдите му, опитвайки се да изкарат въздуха от тях. Това беше грешка. Но откъде можеше да знае, че Сайго е способен да издържи без въздух цели седем минути?

Вниманието на нинджата се насочи към торса на противника. Липсваше му достатъчно пространство, за да използва ефективно острите куки на пръстите си. Затова събра в стегнато снопче пръстите на дясната си ръка и светкавично ги насочи в страничната част от корема на мъжа, малко под гръдния кош. Ударът беше жесток, сякаш нанесен с нож. Но този път се прояви ползата от бронираната жилетка, която спаси собственика си от неминуема смърт, макар че той отново простена от силната болка.

Близко до отчаянието, Сайго рязко ръгна със своето „тецуи“ гръдната кост на противника си. Тя пропука от тежестта на удара и огромното тяло отгоре му изведнъж омекна. Той незабавно се възползва от предимството, рязко се завъртя настрана и най-накрая беше свободен. Ръцете му светкавично преметнаха за втори път найлоновото въженце около врата на зашеметения противник, после рязко, го стегнаха, използвайки и силата на раменните мускули.

После нещо оглушително изтрещя, ушите му писнаха и го заболяха. Едновременно със завъртането на тялото, до дясната му скула блесна гореща и ослепителна светкавица. Полузамаян, той започна да се търкаля по пода на преддверието. Успя да се добере до сянката в момента, в който звукът се повтори и край ушите му свирна смъртоносен рикошет.

Още един снайперист! Приклекна до една от носещите колони, усещайки как нощта наоколо изригва в движение и звуци… От раната му капеше кръв и той механично я докосна с ръка. Драскотина и нищо повече. Все пак беше проявил непредпазливост… „Не можем да позволяваме употребата на наркотици, каквито и да са те — прозвучаха в съзнанието му думите на стария сенсей. — Наркотиците стесняват обема на съзнанието, засилват едностранчивите усещания, но едновременно с това създават илюзия за противоположното. Така се създава невярна представа за действителността. Стесненият обем на съзнанието пък се превръща във водещ похват при всеки вид единоборство, особено в заключителната му фаза. Дори опитни ветерани трябва да се предпазват от това, прибягвайки до способите «глава на плъх» или «волски врат». Когато почувствате въздействието на наркотика, дори и в незначителни дози, трябва да се отдръпнете и да анализирате отстрани хода на двубоя.“

Това беше капанът, който сам си беше поставил и в който падна като зряла круша. Иначе не би позволил да бъде одраскан от куршума.

Все още имаше проблем със слуха, затова побърза да пропълзи по-надалеч от суматохата. Трябваше му известен отрязък от време за възстановяване.

Движението остана отпред и малко вляво, над проснатото му в сянката тяло се извисяваше просторът на недовършеното преддверие, прорязан от разсеяна светлина и непрогледни, издължени сенки. Неподвижният въздух го притискаше като плътен воден пласт.

За пръв път се замисли сериозно за последиците от подценяването на противника. Почувства се безпомощен и страхотно самотен — като в онази бурна нощ сред вълните на пролива, когато част от най-съкровената му същност потъна в морските дълбини; като в онзи миг, в който погледна лицето на мъртвия си баща със сухи и невиждащи очи… След смъртта на единствения човек на света, който го разбираше напълно, той можеше да стори само едно — да изпълни последните му желания. Нищо друго нямаше значение, живота му остана в ръцете на всемогъщото ками — на „йекининки“, зловещия демон-човекоядец. Може би точно такъв е бил Сацугай, неговият баща. Усещаше го у него, въпреки огромното си уважение, което не можеше да се сравни с нищо на този свят, може би с изключение единствено на чувството му за чест и лично достойнство. Още като младеж, заел се да изучава историята на своята страна, Сайго имаше чувството, че именно Сацугай е онзи пламенен патриот, върху чиито плещи лежи тежката карма да спаси родината.

Сацугай го държеше под пълен контрол още от най-ранна възраст. Животът му беше логично продължение на живота на баща му, получи се така, че Сайго нямаше време да разбере как изглежда този живот през собствените му очи, с всичките му радости и мъки. Сега вече знаеше, че нищо на света не му е донесло наслада, че всеки ден и всеки час е живял с мисълта за недовършеното дело и тази мисъл го е тласкала все по-близо и по-близо до неизбежната развръзка.

Чувството за страх и самота го напусна. Наркотикът пътуваше в кръвоносната му система и изостряше сетивата му, мускулите му набъбнаха от сдържана енергия. Време е. Време е да тръгва!

На крачка от сенчестото си прикритие се натъкна на полицай с готов за стрелба автомат. Очите им се срещнаха в един и същи миг, дулото на автомата се насочи в гърдите на Сайго и пръстът на полицая се сви около спусъка. Но очите му продължаваха да гледат блестящите зеници на нинджата и пръстът му замръзна.

Неподвижен като статуя, той не реагира, когато Сайго измъкна от колана си късата черна пръчка, очите му бяха празни. Сайго натисна скритата пружина. От кухата цев на пръчката излетя с тихо съскане стоманен паяк, в краткия миг на полета от тялото му изскочиха няколко остри като бръснач десетсантиметрови остриета. С тих тътен това страховито оръжие влетя в зиналата уста на нещастника, разкъса лицето му, проникна чак до мозъка… Цивилният полицай се завъртя, пръстът му конвулсивно се сви около спусъка, от дулото на автомата излетя къс ред и куршумите изсвириха в мрака.

Когато тялото му се просна върху керамичните плочки, Сайго вече беше далеч. До слуха му достигна тропот на бягащи крака, дрезгавите викове се смесиха с пукота на джобните радиостанции.

Прекоси сектора, който попадаше в обсега на вероятния снайперист и кожата му леко настръхна. От техническа гледна точка скритият някъде над главата му стрелец беше не по-малко подвижен от него. Ако наоколо беше тихо и двамата бяха по-близо един до друг, той положително би го обезвредил с помощта на „харагей“, но в настъпилата бъркотия усети как го напускат голяма част от свръхестествените му способности, разбра, че „харагей“ едва ли ще му помогне при толкова голямо разстояние…

Искаше да поеме нагоре, но знаеше, че не може да го стори, без да премахне заплахата над главата си.

Направи дълъг скок и ръцете му се заловиха с котешка пъргавина за металните стъпала на подвижната стълба, която водеше към мецанина. В същия миг се разнесоха два бързи изстрела, куршумите звъннаха на сантиметри от лявата част на гърдите му. Поне единият от тях би го улучил, ако само за миг бе забавил светкавичното си движение.

Затича се по скелето, насочил цялото си внимание към това, което регистрираха очите му. Остави на подсъзнанието си да определи точното местонахождение на снайпериста, ориентирано от блясъка на изстрелите в мрака.

Преотстъпи контрола над тялото си изцяло на това чувство, но едновременно с това очите му бяха готови да регистрират всяко помръдване на околните сенки.

Високо пред него проблясваха две ивици ярка светлина, разделени от няколко метра непрогледен мрак. Заобикалянето им означаваше да се върне отново на приземното ниво, а това той не искаше да допусне, тъй като би изгубил малкото предимство над снайпериста, получено благодарение на опасната маневра преди миг.

Замръзна на два метра, от първия светъл коридор, успокои дишането си и внимателно огледа обстановката.

Направи три дълбоки вдишвания и скочи напред. Крачка… втора… Свил крака към тялото си като гмурец, той прелетя през светлината като въртяща се топка.

Изстрелът прозвуча в мига, в който тялото му вече се приземяваше. Шумът от претъркулването му попречи да определи разстоянието, което го отделяше от снайпериста, но в този момент нямаше място за рискове. Едва докоснали металната пътечка на скелето, краката му отново го оттласнаха във въздуха, гъст и влажен като дъждовен облак.

Автоматически задържа дъх, при превъртането си зърна за миг мътното проблясване на дулото, преброи четири последователни изстрела, нещо го парна в бедрото. В следващия миг потъна в мрака, краката му леко се приземиха на скелето и тялото му се устреми към снайпериста. С върховно усилие на волята изолира парещата болка в десния си крак, блокирайки по този начин неизбежните последици на нервния шок, които биха объркали крайно напрегнатите му сетива.

Снайперистът, най-сетне видял в цял ръст връхлитащата отгоре му фигура, инстинктивно вдигна мушката си нагоре, опитвайки се да я използва като щит, вместо да я насочи напред, готова за стрелба. Понечи да хласне с приклад черната сянка, но тежкото дърво отскочи встрани, срещнало невидимо препятствие — най-вероятно лакът.

Отстъпи крачка встрани и рязко завъртя дулото напред и надолу. Сайго го отблъсна със саблен удар, опорният му крак направи крачката, необходима за последното скъсяване на разстоянието. Ръбът на дланта му, твърд като бетонен блок, се стовари върху гръдния кош на снайпериста. Чу се остро пропукваме и ребрата на противника се смачкаха като черупка на яйце.

Човекът успя да изпусне само едно кратко и изненадано изпъшкване. Главата и горната част на тялото му политнаха напред, кракът на Сайго се стрелна високо нагоре и влезе в съприкосновение с основата на носа му. Кожата се разцепи, разлетяха се хрущяли, кръвта бликна на плътна струя. Снайперистът се олюля и последва безполезното си вече оръжие, което с грохот се откъсна от скелето и полетя надолу.

Сайго с накуцване се затича към стълбището, дланта му се сви около дръжката на катаната, която се поклащаше на бедрото му.

— Пипнаха го! Чуваш ли?

Имаше предвид стрелбата в преддверието.

Приведен като атлет, който се готви за старт, Томкин седеше зад бюрото си. Мускулите на яките му ръце бяха като топки, юмруците му лежаха върху гладкия плот.

Звукът от автоматичната стрелба стигаше дотук като ехо от далечни гръмотевици, усилен и същевременно притъпен от високия свод на преддверието.

Заел позиция край двойната стоманена врата, Никълъс изобщо не се помръдна.

— Какво мислиш, Ник?

Нервността на Томкин го изненада. При последната им среща старият богаташ беше спокоен и отпуснат — като човек, който заминава в продължителен отпуск. Но сега беше точно обратното — една топка от напрегнати до скъсване нерви.

Срещу него, изправен лице в лице с реалната опасност, Томкин се къпеше в пот. Вече сериозно се съмняваше в правилността на опита си да сключи сделка с нинджата. Безредицата долу само подсилваше тези съмнения, още повече че знаеше отлично какви сили е разположил в сградата Кроукър, какво, е тяхното въоръжение. Дали са успели да го хванат? Долу сякаш се водеше Третата световна война! Ами ако успее да се промъкне дотук? Ще мога ли да му се доверя? Господи, Линеър е последната ми надежда, а аз го предадох!

Томкин понечи да проговори, но в последния момент стисна уста. Не можеше да каже на Никълъс какво е направил, каквито и да бяха обстоятелствата. Пъхна трепереща ръка под сакото си и опипа пистолета с хлъзгави от пот пръсти. Чувстваше се не на място, като лишена от зъби пираня срещу връхлитаща акула. Това чувство му беше неприятно, той обичаше всичко да бъде под негов контрол.

Контролът осъществяваше от бюрото си, в заседателната зала сред разгорещени преговори, в половината свят, където успокояваше едни и безмилостно наказваше други свои клиенти. Но в този миг животът му беше в чужди ръце и сърцето му бе пронизано от страх — чувство, което беше изпитал за последен път преди цели шестнайсет години, в един сух и горещ ден… Там, край къщата в Джин лейн, сред лятната жега… Вятърът свиреше в сухата трева, пясъкът поскърцваше под краката му като натрошено стъкло, прибоят продължаваше неуморните си атаки срещу брега. Движение и тихи степания… Гелда! Господи, Гелда, Гелда!…

Сърцето блъскаше в гърдите му като чук, тежка топка се надигна в слабините му и притисна стомаха…

— … по-добре да седнеш на мястото си, вече ти казах…

— Какво, какво?

— Седни, Томкин. Той скоро ще дойде.

— Кой ще дойде?

— Сайго, нинджата…

Лицето на Томкин блестеше на слабата светлина, която нахлуваше през редицата прозорци вляво. Осветлението на целия етаж беше изключено.

— Не го ли хванаха?

— Мисля, че не.

— Но какво тогава е станало с всичките тези хора долу? Мислеше за тях като за отбранителна линия. Не е възможно всички до един да бъдат разпръснати толкова лесно!

— Изненадан съм, че мислиш за тях — разбра го погрешно Никълъс. — Но идеята не беше моя… Тук трябваше да сме само тримата — ти, аз и нинджата. Всички останали ще се превърнат в излишни жертви…

Томкин направи крачка към прозорците, питайки се дали Никълъс ще го последва, както беше предположил нинджата.

— Искаш да кажеш, че ние… ти, аз и ченгето… няма да бъдем жертви, така ли?

Никълъс беше неподвижен като каменна скулптура.

— Не. Тук горе, на Олимп, моралът няма никакво значение. Когато човек свикне да гледа себеподобните си от такава височина, чертите им стават замъглени и неясни, а самите хора — еднакви като мравки и точно толкова незначителни. Може ли липсата на една мравка да промени курса на историята? Изключено!

— Ти си луд! — изръмжа Томкин. — Изобщо не разбирам за какво говориш!

Работата е там, че прекрасно го разбирам, помисли си той. Стисна с длани страните си, пръстите му затвориха клепачите, но под тях продължаваха да се мяркат ослепителни образи. Гелда и онова момиче… Пулсът му отново побесня, вените му натежаха от бясна омраза, главата му се издуваше като балон… Как може да стигне дотам! Но той я наказа, наказа я както трябва! Напълно заслужено! Мислите му се насочиха в опасна посока…

Откъде се появиха спомените за отдавна отминалите безгрижни дни? Пред очите му подскачаха картини от далечното минало — ярко боядисаните коледни яйца в Кънектикът, училищните вечеринки, приятните летни ваканции, загорелите тела на момичетата, излизащи от вълните като морски сирени…

Част от онова време остана запечатано върху избелелите снимки, остана навеки вградено някъде между влакната на хартията от „Кодак“ и комбинацията от химикали, въпреки това реално като съня на Колидж за обетованата земя Ксънейду… А после се превръщаше в дим и изчезваше като надеждите на пристрастен към наркотиците човек.

— Казваш, че идва… — проговори Томкин с натежал от емоции глас, прочисти гърлото си и попита: — Какво смяташ да правиш?

— Искам да се отдръпнеш от прозореца и да седнеш — отвърна Никълъс.

— Трябва да зная — изкрещя Томкин. — Става въпрос за живота ми!

— Седни, Томкин — повтори Никълъс, а гласът му прозвуча още по-тихо и спокойно. — Продължаваш ли да крещиш, ще му дадеш съвсем ясна представа за своето местонахождение!

Томкин го гледаше с блеснали очи, гърдите му под сакото бурно се повдигаха. После изведнъж се тръшна зад бюрото си.

Никълъс обърна глава към дъното на кабинета. Край отворената врата на банята се виждаше тясно коридорче, водещо към помещението за контрол на етажната климатична инсталация, а оттам — към канцелариите в задната част.

Сайго едва ли щеше да направи опит да влезе през главния вход. Вратата беше прекалено тежка и бавно подвижна, за отварянето й се изискваха доста усилия, а следователно и време. Разбира се, не можеше да пренебрегне наличието на тесен перваз под прозорците, макар че, както при повечето съвременни сгради с климатична инсталация, и тези прозорци не можеха да се отварят. Могат да бъдат счупени, разбира се, но и този процес е свързан с време, а и с нещо далеч по-лошо — с неизбежен шум.

Значи е логично да очаква нападение откъм задната част на офиса. За миг обмисли възможността да заеме по-изгодна позиция там например в нишата с контролните уреди за климатичната инсталация. Отказа се, тъй като все пак съществуваше възможност Сайго да нападне от другаде. Което означаваше, че шансовете му да покрие цялото помещение ставаха нула.

Беше абсолютно сигурен, че в този момент Сайго се движи нагоре, към тях.

В помещението беше абсолютно тихо, ушите му леко пищяха, сякаш току-що се беше измъкнал от епицентъра на ураган. Прозорците и плътно затворената врата пречеха на проникването на какъвто и да било шум от улицата.

Чуваше тежкото дишане на Томкин, който беше разтворил уста като астматик. Мястото му зад бюрото беше скрито в непрогледен мрак.

— Премести се леко вдясно, — прошепна Никълъс. — Заедно със стола… Така… — извърна глава: — Сега вече не мърдай.

Тънък и слаб лъч светлина легна върху част от стоманеносивата коса на богаташа.

Цялата сграда гъмжеше от ченгета, но това беше съвсем в реда на нещата.

Двама в началото на стълбището, трима пред вратата на асансьора. Разбира се, той нито за миг не беше мислил да използва главната шахта.

Най-лесно би било да прибегне до хипноза — това щеше да бъде както практично, така и забавно. Идеята да се насочи към върха на асансьора, обслужван от някой копой в цивилни дрехи, му се стори безкрайно привлекателна. Но тя можеше да бъде осъществена само при наличието на комплект от твърде специфични обстоятелства. Ако разполагаше с необходимото време, той несъмнено би я осъществил. Но в момента беше абсолютно сигурен, че не разполага с достатъчно време. Всеки миг полицейската част, ангажирана с охраната на подстъпите към сградата, ще се организира, всичко ще се залее в ослепителна светлина, ще се преброят жертвите и ще се поискат нови подкрепления. Никак не го привличаше идеята да направи опит за измъкване през гъст кордон от настръхнали мъже с пръсти на спусъка, които несъмнено ще знаят точно какво трябва да стрелят.

И този начин на измъкване беше по силите му, но нямаше никакъв смисъл да се излага на ненужни рискове.

Спря в сянката и измъкна от колана си четири малки плочки. Две от тях внимателно привърза под подметките на меките си обувки, другите залепи за дланите си. Катаната преметна на гърба си. Вече нямаше начин да направи нито крачка, без да привлече вниманието, тъй като върху външната част на плочките бяха прикрепени петсантиметрови стоманени куки, сплетени в сложна мрежа.

Сайго разви дългото найлоново въже от кръста си. В единия си край то завършваше с трирога метална кука. Вдигна глава да огледа свода на преддверието, макар вече да го познаваше добре. Скоро откри каквото му трябва, вдигна ръце и тежката кука започна да описва симетрични кръгове над главата му.

Набрала необходимата скорост, тя излетя и с тихо изтракване се залови за една от напречните метални греди под свода. Използвайки инерцията на замаха си, Сайго скочи към близката стена с краката напред, металните котки на подметките му захапаха здраво гладката повърхност от изкуствен мрамор.

Това беше една от най-старите техники на нинджуцу, векове наред използвана за проникване в укрепленията на противника. Дори и най-гладката стена не е сериозно препятствие за нинджата.

Издигаше се нагоре със смайваща бързина, като муха по стъклото на широк прозорец. Беше напълно невидим за онези долу, дори някой от тях да се сетеше да погледне нагоре. Отново си възвърна желязната увереност.

Хората в преддверието бяха шокирани и объркани, имаха чувството, че врагът им просто се е разтворил във въздуха. Така и докладваха на Кроукър по радиото.

Халюциногенният наркотик вече властваше напълно в тялото му, то се сля изцяло с околната среда. Катерейки се нагоре по стената, той чувстваше, че всичките му възприятия — зрение, обоняние, вкус, слух, чувства — всичко действаше едновременно и с пределна яснота.

Странно променени от акустиката на огромното затворено пространство долу, до слуха му долитаха откъслечни и сякаш триизмерни звуци. С изненада откри, че на тази височина някои от тях се долавяха по-ясно, отколкото долу — тропот на обувки по каменния под, гласове, които викат линейка… Няма да ви помогне линейката, помисли си той и леко поклати глава. Гласовете продължаваха едностранното си бъбрене… Ясно, радиостанция… Това сега е без значение.

Финият прах, отронен от острите металически зъби, бавно бе подет от лекото течение, изскочи на светло и заприлича на сребърен дъждец.

На последния етаж цареше пълна тишина. Това е работа на Никълъс, именно по тази причина е настоявал никой от хората на Кроукър да не се появява там… Сега звукът е най-големият му враг.

— Искам да не гледаш в него, когато се появи — беше казал на Томкин преди известно време той. — Мислиш ли, че ще можеш?

Много е трудно да обърнеш гръб на човек, който е дошъл да те убие. Никълъс знаеше това. Но в случая беше задължително, тъй като си даваше сметка какво може да стане с Томкин, когато влезе в обсега на кужи кири. Най-вероятно ще счупи с ритник стъклото и ще скочи долу…

— Ще мога.

Ясно долови страха в гласа на Томкин.

— Ти там ли ще стоиш?

— Не се тревожи за мен, просто помни какво съм ти казал. Не го ли изпълниш, ще бъдеш труп още преди да си разбрал какво става… Сега не е време да се опитваш да контролираш положението.

— Това пък откъде ти хрумна? — изръмжа Томкин, но едновременно с това си даде сметка, че голяма част от страха му се дължи на особения начин, по който Никълъс разчита всичките му мисли и намерения. Не притежаваше нито познания, нито необходимата доза прозрение, за да разбере механизма на това необичайно ясновидство, просто знаеше, че то съществува. Този човек излъчва опасност, смъртна опасност! Дивият му животински дух се контролира от тънка, съвсем тънка нишка, която го свързва с цивилизацията. Томкин потръпна при представата на това, което би се случило, ако тази нишка се скъса. Може би това беше причината, която го подтикваше да признае всичко на Никълъс, но все още не се решаваше на подобен ход. Двамата са еднакви, като едноутробни близнаци… Съдеше за Никълъс в светлината, в която съдеше за себе си. Той би направил всичко, за да се съхрани, следователно…

— Зная всичко в това отношение. Цял живот съм контролирал нещата… в себе си и около себе си. Трудна работа, от която също стават мазоли, но не по ръцете…

— Какво искаш да кажеш? — попита Томкин, макар вече да се досещаше за отговора.

— Имам чувството, че главата ми от години е пълна с новокаин.

Млъкна и наостри уши, сякаш беше доловил някакъв заплашителен звук. Краката на Томкин омекнаха. Дали вече е тук, Господи?! Изведнъж изпита непреодолимото желание да отскочи до тоалетната.

— Дъщеря ти е много особен човек…

— Кой, Джъстин ли? — изсумтя Томкин и изведнъж почувства, че му става по-леко, стъпил отново на познат терен. — Сигурно, ако приемаш за особеност нейната смахнатост…

— Ти май наистина си глупак! — въздъхна Никълъс. Двамата кръстосаха пламнали погледи в мрака на кабинета. Ако Кроукър ги слуша, сигурно се подсмихва, помисли си той.

— Въпрос на лично мнение — отвърна някак примирително Томкин. Няма смисъл да настройва Линеър срещу себе си точно сега. — Ти я познаваш отскоро, докато аз цял живот съм край нея… — Пръстът му почука по повърхността на бюрото: — Забрави ли, че аз ти казах къде да я намериш? Вече ти признах, че предпочитам вие двамата да сте заедно и наистина мисля така. Ти си силен, само ти можеш да й попречиш да се върне към…

— Ти изобщо не я познаваш! — прекъсна го Никълъс. — У нея се крие огромна сила, малко са мъжете, които притежават нещо подобно!

Между двамата отново се възцари мълчанието. Дали репликата му означаваше хвърлена ръкавица в краката на Томкин? Дори и да означаваше точно това, онзи с нищо не показа, че я поема.

— Може би се е променила, признавам, че отдавна не съм я виждал… Допускам, че все още си мисля за нея като бебчето на семейството. Гелда, голямата, винаги е изглеждала напълно способна да се грижи за себе си, дори когато двете бяха още деца… Винаги беше много по-общителна от Джъстин… — Точно така, общителна, изсмя се горчиво в себе си той. Да се задоволява с жени! Откъде се научи на това?! — Страхувам се, че нашето семейство трудно може да се нарече сплотено… В отношенията между двете ми дъщери липсва това, което наричаме семейна лоялност… Аз самият страшно съжалявам за това, но същевременно си давам сметка, че нищо не мога да направя… — Никълъс долови свиването на раменете му в мрака. — Децата винаги се отчуждават от родителите си и откриват други, които задоволяват техните нужди и изисквания… — Пръстът спря да почуква по дървото и увисна неподвижен във въздуха: — Бих казал, че и двете ми дъщери са в известен смисъл нещо като арестувани девици…

Дълго никой не проговори. Тишината беше всепоглъщаща и абсолютна, някак неестествена за голям град. Външният свят престана да съществува. Тук те бяха запечатани в изграден от собствените им ръце свят на жестоко насилие, в нето не действаха общовалидните човешки закони. Сред призрачните коридори на тази модерна Хеопсова пирамида бродеха кръвожадни богове, годините се отронваха от ствола на времето като изсъхнали листа под порива на есенен вятър…

Идва, мислеше си Никълъс. Най-сетне идва.

Родено от пепелта — „огромното кръгло огледало на мъдростта“, каквото представляваше Земята според учението „Ака и Нинджуцу“, му даваше сила и увереност; устните му безмълвно зашепнаха „шу жи“ — заклинанието от чудотворни слова, което подготвяше нинджата за кървавата битка на живот и смърт.

Слухът му долови едва чут звук, по-скоро леко раздвижване на въздуха и той разбра, че Сайго е вече тук. Това беше най-необичайният звук на света и той без колебание изтегли катаната си от ножницата.

Кроукър, мръсно копеле, стой настрана, простена съзнанието на Никълъс. Предупреден си! Всичко ще бъде решено между мен и Сайго, господ да е на помощ на онзи, който посмее да се намеси!

Движение по пода. Никой не го долови, освен Никълъс. Харагей. Усещаше присъствието на всеки притежател на подобна дарба. Като протегнат в мрака пръст, сетивата му опипваха приближаването на врага. Беше облечен в тънка риза от черна коприна и леки памучни панталони. Хвана с две ръце катаната и зае позицията „хапо бираки“, означаваща „обърнат към осемте посоки на света“. Тази техника е била открита от Миямото Мусаши преди повече от три века и изключваше възможността от изненадващо нападение. Доказала своята надеждност далеч преди да се е родил…

Тялото му сякаш се зареди с хиляди волтове. Нощта започна да пулсира със собствен ритъм и по своя воля, насочила се към непредвидимата съдба.

Околните предмети заеха строго определени места, размерите им бяха ясни и недвусмислени — височина, широчина, дълбочина, сглобки, материал… Светът се превърна в редица от строго ограничени пространства, в които щеше да завърши танцът на смъртта, започнал преди толкова много години.

Помръдна сянка и Никълъс разбра, че Сайго е в тясното коридорче. Той се хвърли напред с високо вдигната над главата катана, в гърлото му заклокочи надигащ се вик.

Ноздрите му се разшириха и потръпнаха, още във въздуха тялото му се изви и претърколи през глава, рязко сменяйки посоката на движението си. Долови миризмата още преди да чуе мекото потропване от търкалянето по пода.

Вратата на банята беше отворена и той мигновено се възползва от това. Блясък почти нямаше, но усилена от затвореното пространство, взривната вълна беше страхотна. В последния момент усети, че Томкин е скочил на крака и се обръща.

Сайго вече беше вътре, придвижваше се с невероятна скорост, използвайки като щит взривната вълна. Насочи се право към Томкин.

— Махай се! — изкрещя Томкин и вдигна ръце пред лицето си. Едва сега си даде сметка, че може да бъде убит по десет различни начина, преди изобщо да успее да измъкне пистолета си. — Ето го там! — Ръката му френетично замаха в посоката, в която преди миг се намираше Никълъс.

Сайго не каза нищо, но очите му блеснаха с такава хладна ярост, че тялото на Томкин се разтърси от тръпка на ужас. За пръв път в живота си почувства страхотната неизбежност на връхлитащата смърт. Вече съм мъртъв, помисли си той, видял нечовешкото изражение върху лицето на Сайго. Ако беше вярващ, несъмнено би решил, че самият Луцифер е пристигнал от ада да го съсече на парчета. Стоманените куки в края на високо вдигнатата черна ръка хладно проблясваха, после се стрелнаха към незащитените му гърди, в които вече гореше хладен огън…

После, в миг по-кратък от помръдване на клепач, нинджата отхвръкна встрани към прозореца.

С приведено към пода дясно рамо и с катана в ръце, Никълъс леко подскочи по посока на търкалящото се тяло.

Сайго направи няколко кълба напред, в следващата секунда беше на крака, катаната проблесна в лявата му ръка, а дясната рязко замахна.

Никълъс се приведе и отскочи встрани с едно-единствено неуловимо движение. Във въздуха проблесна топче с големината на грахово зърно и тупна на пода пред бюрото. В момента на хвърлянето му Сайго все още не беше възстановил напълно своето равновесие и това беше причината, поради която топчето само се чукна в ръба на бюрото и се върна обратно.

Експлозията изтръгна катаната от ръцете на Никълъс, превърна писалището в купчина трески и проби голяма дупка в дебелия килим. Сайго се втурна напред заедно с ударната вълна. Замаян, Никълъс пропълзя встрани. Видя връхлитащата фигура на нинджата с периферното си зрение. Беше беззащитен и съвсем ясно го съзнаваше. Нито една от теориите по бойни изкуства не предлагаше изход от подобна ситуация, особено срещу опитен противник като Сайго. Реакцията му се роди за хилядна от секундата. Опря длани на пода, напрегна до скъсване мускулите на ръцете и раменете си и се оттласна. Тялото му се завъртя във въздуха с тигрова пъргавина, краката му влязоха в съприкосновение с пръстите на Сайго, които вече се свиваха около дръжката на катаната. Подпомогнат от благоприятния ъгъл на нанасянето, ударът му беше страхотен — оръжието излетя от ръцете на Сайго и издрънча на пода някъде зад него.

Сайго нападна с металния бокс, от който стърчаха закривените стоманени нокти. Никълъс го контрира със серия саблени удари в областта на корема, които не постигнаха кой знае какъв ефект, но все пак блокираха противника.

Дойде ред на стоманената звездичка за хвърляне — Сайго съзна това и без колебание я измъкна. Освен своята смъртоносна сила, тя трябваше да прекъсне равновесието в единоборството им, тъй като и времето работеше за Никълъс. Всяка секунда забавяне тук намаляваше шансовете му за успешно измъкване.

Преглътна острата болка от сабления удар върху ключицата си и се концентрира в това, което му предстоеше да стори. Макар да беше върху противника си, той ясно почувства как една значителна част от тялото му изтръпва от ударите на Никълъс и престава да му се подчинява. Това несъмнено беше нинджуцу, но с подобна школа се сблъскваше за пръв път. Нима е „Ака и Нинджуцу“? Съзнанието му за миг остана блокирано от това предположение. Да, това е! Не може да бъде друго! О, Амида! Значи битката се води от нинджа срещу нинджа!

Измъкна се от четворния възел на Никълъс (също похват от нинджуцу), и се приготви да използва звездичката. Подготвен или не, Никълъс ще бъде мъртъв още преди да разбере какво се е случило!

Отскочи рязко встрани, в същия миг във въздуха изсвири куршум и се заби в мястото, където само преди стотна от секундата беше главата му. Амида! Тук има още някой! Той се прокле за лекотата, с която беше позволил на мислите си да се зареят по посока на новите умения на Никълъс. Именно тази небрежност му, попречи да усети присъствието на третия. Но къде е той?

Нямаше време да го търси, защото Никълъс успешно му приложи техниката „тецуито“ и се измъкна от хватката му.

Рязко се дръпна, успя да се изплъзне и скочи към катаната си на пода. Никълъс се стрелна след него, тялото му се разпъна като на гмурец, пръстите му се сключиха около мускулестия глезен на Сайго. Стовариха се едновременно върху чертожната маса, но Сайго успя да сграбчи дръжката на катаната. В същия миг нов куршум изсвири и рикошира в ръба на масата, посипвайки лицето му със ситни тресчици. Той изруга и се претърколи встрани.

Никълъс се хвърли към въоръжената вече ръка, съзнавайки че всеки миг в лицето му могат да се забият скрити „шакени“. Приложи техниката „въздух — вода“, за да извади противника от равновесие. До слуха му стигна лекото бръмчене на асансьора и едновременно със Сайго разбра, че времето им изтича. След минута хората на Кроукър ще са тук и едва ли ще се колебаят, преди да хвърлят своите бомбички със сълзотворен газ.

Сайго знаеше и друго — времето му неумолимо изтичаше. В двубоя се беше намесил нов, непредвиден фактор. Никълъс можеше да си позволи просто да поддържа равновесието, докато три…

Предприе внезапна атака, прибягвайки до бърза серия от удари в хранопровода на Никълъс. Атаката му бе отблъсната с чудовищна лекота и той започна да се изпотява. Съзнанието му лудо препускаше, но неизменно се връщаше на първоначалните планове. Бяха два, но в създалата се ситуация щеше да е доволен, ако може да осъществи дори само единия от тях. Вече и дума не можеше да става за избор.

Умишлено позволи на противника да му нанесе серия от удари, после се преви от пресилена болка. Скрита под тялото, дясната му ръка измъкна второ топче изпод колана. Този път нямаше право на грешка.

Леко изви глава, за да определи местоположението на Томкин и това беше мигът, в който Никълъс прозря плана му. В момента, в който Сайго хвърли топчето, тялото му вече беше във въздуха, прелетя над писалището и се стовари върху неподвижния Томкин. Трясъкът от падането им потъна в грохота на експлозията. В почти неуловимата пауза между двете събития той успя да избута Томкин встрани, да хвърли върху него стола с висока облегалка от масивно дърво и да чуе звука на третия изстрел, примесен с нещо, което приличаше на гръмотевичен тътен.

Ослепителният блясък в бяло, зелено и оранжево беше последван от страхотна ударна вълна. После изведнъж стана тихо, пропукваха единствено отломките от мебелите, като суграшица в ледения въздух на зимата.

Никълъс се извъртя по гръб и седна.

— Какво, по дя…

Ръката му рязко притисна главата на Томкин към пода.

— Млъквай! — дрезгаво му заповяда той.

Видя главата на Кроукър да наднича иззад облегалката на дългия диван, миг по-късно и фигурата му в цял ръст.

— Пресвета Дево! — изхриптя той. — Томкин добре ли е?

— Нищо му няма — отвърна Никълъс и потръпна при мисълта за разминаването им със смъртта, която наистина беше на косъм от тях. После душата му се изпълни с горчиво разочарование. Отново го изпусна! Сега, след като вече желаеше смъртта му с цялата си душа, не можеше да си прости, че е позволил на Сайго да се измъкне. От друга страна, си даваше сметка, че и късметът е бил на негова страна. Видя шока в очите на Сайго, когато разбра, че си има работа с нинджа, и това му достави удоволствие, макар че следващата им битка щеше да бъде двойно по-опасна. Тази вечер Сайго не беше подготвен за среща с нинджа…

— Господи! — изстена отново Кроукър и Никълъс проследи погледа му. — Не бях сигурен, че съм го видял в мига преди експлозията, но сега…

На мястото на третия прозорец имаше огромна дупка, от чиито краища стърчаха назъбени късове стъкло. Ситни стъкла бяха покрили и килима наоколо.

— Тоя е луд! — поклати глава Кроукър и пъхна револвера в кобура си. — Луд или самоубиец!

Вратата отхвръкна от пантите си, но той вдигна ръка и спря групата въоръжени мъже, водени от къдрав сержант.

— Долу — рече. — Вижте какво можете да изстържете от тротоара и да го занесете на съдебния лекар.

Никълъс се беше надвесил през дупката. Кроукър, се приближи до него.

— Нищо не виждам от този ъгъл, само проклетите червено-бели ивици… — изръмжа той, имайки предвид въртящите се сигнални светлини на служебните коли.

Томкин се изправи зад тях и се зае да изтупва костюма си. Беше напълно съсипан и избелял от горещината на експлозиите.

Кроукър напусна кабинета, без да го погледне.

— Ник… — За пръв път в живота си изпитваше, трудност с говора, краката му сякаш бяха от гума. — Избяга ли?

Никълъс продължаваше да гледа надолу. На тротоара настъпи суматоха, светлината се засили. — Сигурно са открили тялото.

— Искам да ти благодаря — прочисти гърлото си Томкин. — Ти ми спаси живота… — Имаше вероятност Никълъс изобщо да не е чул думите, които си беше разменил с онзи луд. Сам беше влуден от глупостта да му се довери. Беше му безпощадно ясно, че без намесата на Никълъс сега щеше да е труп. Дължеше живота си на този човек и тази мисъл го тревожеше. Усети как в душата му започва да клокочи гняв, примесен с отвращение. Като в онзи кратък миг преди много години, когато, задъхан и лепкав от пот, се надигаше от проснатото тяло на дъщеря си, а ленивата тишина на летния ден се нарушаваше единствено от тътена на прибоя. „Джин лейн“.

Озовал се най-сетне на улицата, Никълъс видя, че трупът вече е поставен в найлоновия чувал. Спря санитарите, които се готвеха да го вкарат в линейката — първата от дълга редица подобни автомобили, чакащи наблизо. Дежурният съдебен лекар — светлокоса жена с розова кожа на светлината на сигналните лампи, хвърли въпросителен поглед към Кроукър, който кимна с глава.

— Не е останало много след такова падане — промърмори Кроукър с изненадващо равнодушие.

И беше напълно прав. Главата на Сайго беше неузнаваема, част от нея изобщо липсваше, а лицето представляваше кървава каша. Рамото и вратът му бяха строшени и се сключваха под странен ъгъл.

— Краката са на пихтия — добави Кроукър с някакво необяснимо задоволство. — Няма здрава костица, по-голяма от два-три сантиметра… нали така, докторе?

Съдебната лекарка уморено кимна с глава.

— Хайде, тръгвайте — нареди тя. — Тялото е етикетирано, а тук ме чака още доста работа!

Тя се обърна и едва сега Никълъс видя дългата процесия от носилки, която се точеше от вътрешността на сградата.

Кроукър броеше с очи, лицето му видимо побеля.

— Четирима убити, Ник — дрезгаво промълви той. — Поне за толкова сме сигурни досега… Двама са изчезнали, други двама са долу, здравата натъпкани с някакъв газ… Господи, твоето приятелче Сайго убива така, както нормалните хора се хранят! — Разтърка очите си с пръсти и добави: — Радвам се, че всичко приключи, страшно се радвам!

— Съжалявам, че се получи така — рече Никълъс.

— Не казвай, че съм те предупредил.

— Изобщо не мисля за това… Мисля си, че вече го няма и мога да продължа живота си… Искам да видя Джъстин!

— Какво го е накарало да скочи?

— Той беше войн. А войните живеят, за да загинат в бой.

— Не разбирам подобна философия.

— Няма значение — сви рамене Никълъс и се огледа. Намерихте ли катаната му? Искам да я взема…

— Какво да сме намерили?

— Сабята му.

— Аха… Не я намерихме, но и него не го намерихме целия. Трябва да е тук някъде, ще я открием…

— Предполагам, че това няма особено значение…

Очите на Кроукър се вдигнаха над рамото на Никълъс:

— Мисля, че шефът те търси…

Никълъс се обърна и пусна една широка усмивка към приятеля си:

— Искаш да кажеш — бившият ми шеф, нали?

Томкин стоеше до отворената врата на лимузината си, костюмът му беше изпъстрен със сиви и черни петна. До него се беше изпънал Том и почтително придържаше вратичката, моторът тихо мъркаше. Сирени напомняха за присъствието на смъртта, нощта изглеждаше странно светла, поне около тях.

— Слушай — рече Кроукър, хвана ръката му и го отведе на няколко крачки встрани. — Преди да си тръгнеш, искам да ти кажа, че получих обаждането, което чаках толкова време. За втората жена, която е присъствала в жилището на Анжела Дидион в нощта на убийството. Вече знам къде е…

Никълъс го погледна, после премести очи към Томкин, който продължаваше да чака до колата си.

— Няма да оставиш нещата така, нали? — попита той.

— Не мога, просто трябва да го напъхам където му е мястото! Поне това можеш да разбереш — тук става въпрос за чест. Ако ти не го разбираш, не виждам кой друг може да го стори!

— Но сигурен ли си в това, което си открил?

Кроукър пъхна една клечка за зъби в ъгъла на устата си, очите му се превърнаха в тъмни езера. Лицето му изглеждаше доста по-набръчкано, отколкото беше само преди два дни, но това може би се дължеше на ярката светлина. Разказа на Никълъс за разговора си с Мати Устата, после попита:

— Ти си мислеше, че просто се дера по Томкин, ей така, от злоба, нали? Не зная кой още се интересува от тая мадама, но бас слагам, че е онзи тип Франк. Да си го виждал напоследък? Не, нали? Ами защо не вземеш да попиташ бившия си шеф къде е?

— Но ти не можеш да бъдеш сигурен в нищо, преди да си разговарял с жената…

Точно така. Затова тръгвам веднага за Кий Уест. Що се отнася до участъка, там знаят, че съм си взел една от отдавна просрочените отпуски…

— Надявам се, че си даваш сметка в какво се забъркваш…

Потегли и последната линейка, сирената й се изви в кресчендо, яркочервена светлина ги обля за миг, после всичко потъна в мрак. Наоколо стана тъмно като пред буря.

— Подобни думи звучат странно в устата на човек като теб — отбеляза Кроукър.

— Ник, идваш ли? — долетя до тях гласът на Томкин, кух и нереален като сън.

— След минутка! — извика Никълъс, без да се обръща, после, очите му се спряха върху лицето на Кроукър: — Ще видиш ли Гелда, преди да заминеш?

— Няма да имам време, но непременно ще й позвъня. Едва ли ще може да отскочи дотук, защото номерът, който ми даде, е с код 516… — Сведе очи надолу и добави: — Просто ще й кажа, че всичко е вече наред… Хей, и ти трябва да го сториш! Джъстин положително се е разболяла от притеснение!

Томкин видя, че Никълъс се насочва към колата, сви глава и се шмугна вътре. Том изчака Никълъс да се качи, захлопна вратичката и отиде към мястото си.

В тихото и добре изолирано купе не долиташе нито звук от нощните шумове. Моторът едва доловимо боботеше, климатичната инсталация беше включена.

Навън полицейските действия не бяха приключили. Никълъс зърна високата фигура на Кроукър, надвесена над млад полицай от моторизирания патрул. Главата му се поклати в отговор на някакъв въпрос, ръката му се стрелна по посока на недовършения небостъргач.

— Благодарен съм ти, Ник — рече Томкин и плъзна ръка по плюшената облегалка на колата. — Наистина съм ти благодарен! Утре ела в офиса да си получиш чека, към него ще прибавя и още една хубавичка сума… Заслужил си я.

Никълъс остана безмълвен, канията на катаната беше сложена напреко върху коленете му.

— Освен това ще си поговорим — продължи Томкин. — Искам да останеш в компанията за постоянно.

— Не проявявам интерес — отвърна Никълъс. — Но все пак ти благодаря.

— На твое място не бих бързал толкова с отказа — подметна Томкин, в гласа му продължаваше да се чувства неподправена искреност. — Би могъл да заемеш доста отговорен пост при мен, защото отговаряш на всички условия… — После млъкна и Никълъс усети внимателния му поглед през полуспуснатите клепачи. — Какво ще кажеш за едно завръщане в Япония?

Никълъс впери поглед в плексигласовата преграда пред себе си и бавно промълви:

— За подобно нещо едва ли ще ми е необходима твоята помощ.

— Така е — съгласи се Томкин. — Напълно си прав. Още тази нощ можеш да скочиш в самолета и след десет часа си там. Но ако заминеш заедно с мен, това ще ти донесе… да кажем, около четвърт милион долара…

Никълъс се извърна да го погледне.

— О, говоря ти напълно сериозно. Смъртта на нинджата съвсем не означава, че съм решил всичките си проблеми там. Имам нужда от експерт, който да…

— Съжалявам, Томкин — вдигна ръка Никълъс.

— Добре де, помисли си — сви рамене онзи. — Време има, колкото щеш…

Зад гърба им Кроукър се качи в колата си.

— Карай по Трето — нареди на Том Томкин. — Искам да хапнем нещо, преди да оставим мистър Линеър.

Лимузината потегли, сви наляво по Парк авеню, направи пълен кръг около недовършената кула на небостъргача. Никълъс зърна колата на Кроукър, която се насочваше към центъра. Той несъмнено щеше да напише рапорта си в участъка, а едва след това щеше да поеме към летище Ла Гуардия.

— Как е Джъстин? — попита Томкин.

Той наистина не изпитва злоба, помисли си Никълъс. Искаше му се час по-скоро да се прибере у дома, за да й позвъни…

— Изпрати ли хората си да ме проследят до дискотеката? — попита той.

— Господи, не! — изпусна кратък дрезгав смях Томкин. — Знаех, че няма да ми простиш подобен ход… Просто проявявам бащинска интуиция.

Ако не беше толкова тъжно, вероятно можеше да е и смешно, помисли си Никълъс. Тоя тип просто не разбира и толкова.

— Добре — отвърна на въпроса му гой.

— Хубаво… Радвам се.

Светлините се смениха и колата прекоси широкото авеню. Томкин прочисти гърлото си и понечи да каже нещо, после се отказа. Изравниха се със страничната стена на кулата. Последните полицаи се бяха скупчили на дървеното мостче над тротоара и тихо разговаряха помежду си.

— Ник, зная, че не ме харесваш особено, но все пак ще те помоля за една услуга…

Никълъс не отвърна, очите му продължаваха да следят бягащата край тях стена на небостъргача.

— Искам… тоест не искам Джъстин да се отчуждава от мен! Сторил съм всичко… всъщност, вече не зная… Просто си помислих, че ти би ни помогнал отново да се сближим…

Пространството пред тази част на огромната сграда беше задръстено от камиони, висок до третия етаж подемен кран започваше сложна маневра по пренасянето на огромен прозорец с матирани стъкла.

— Мисля, че този въпрос трябва да решите само двамата — отвърна Никълъс.

— Но и ти вече си замесен! — рече Томкин с гласа, с който сключваше сделки за милиони долари.

Лимузината се плъзна под крана и нощта изведнъж притъмня.

Никълъс се извърна към Томкин и попита:

— Къде е Франк, между другото? От два дни не съм го виждал…

В същия миг се разнесе страхотен трясък, лявата страна на челното стъкло хлътна дълбоко във вътрешността, на колата. Том увисна върху кормилото като парцалена кукла, миг по-късно тялото му отскочи назад с такава сила, че плексигласовата преграда се напука. Ръцете му излетяха встрани, до слуха на Никълъс достигна тихото му стенание, като на болно от треска дете. Полите на официалното му сако рязко се разтвориха, десетсантиметрово стоманено острие прониза гръбначния му стълб. Кръвта бликна като фонтан, вътрешността на колата се изпълни с тежка и противна миризма.

— О, Господи, какво става… — Лицето на Томкин стана бяло като вар.

Лимузината продължи движението си в източна посока, излезе на пресечката и започна да пресича Лексингтън авеню. Предната седалка рязко се тресеше, но стенанията на Том бяха заглъхнали. През голямата дупка на стъклото нещо се опитваше да влезе.

Останала без контрол, лимузината, се отклони вляво, качи се върху тротоара, но се движеше по него, докато насреща й не се изпречи стълбът на светофара. Вряза се в метала, раздруса се и спря. Отпред цареше непрогледен мрак, сякаш самата нощ беше искала да се настани на седалката.

Никълъс беше взел катаната в ръка, но не я измъкна от ножницата, защото съзнаваше, че в толкова тясно пространство тя не може да му бъде от полза. До него Томкин правеше безуспешни опити да отвори вратата, но ключалките се контролираха автоматично от шофьорското място. Част от мерките за сигурност, но в момента той започна да ги ругае, кипящ от безсилен гняв.

Трупът на Том беше отскочил встрани, вонята в купето стана нетърпима, сякаш беше заляла целия свят.

Нещо тъмно се блъсна в пропуканата преграда и тя потръпна. Никълъс изчака няколко поредни удара, като мислено се стараеше да определи интервалите между тях. После се приготви, сви крака и посрещна поредния удар с мощен ритник по преградата. Тя се разпадна й той се прехвърли върху предната седалка.

Сайго слизаше все по-надолу и по-надолу по гладката стена на огромната сграда, внимателно опипвайки с крака и ръце тесния корниз, от който беше бутнал мъртвото тяло.

Беше останал напълно неподвижен в продължение на безкрайно дълги минути и вече беше сигурен, че измамата успя. Продължи внимателното си спускане, като се придържаше неизменно към дълбоките сенки. Малцината полицаи, които все още зяпаха нагоре към счупения прозорец в кабинета на Томкин, изобщо не го забелязваха. Шанс да стори това имаше единствен Никълъс, при положение че вече е долу.

Приклекнал в мрака, той яростно изруга, усетил, за пръв път лигавото докосване на страха: Никълъс е нинджа! Зави му се свят, ръката му бавно, се пресегна и пъхна в устата му още едно кафяво хапче. Този път го сдъвка, за да ускори действието му.

Скоро наркотикът плъзна по жилите му, разнасян с лекота от адреналина, кой го сърцето му продължаваше да изтласква в огромни количества. Небето, лилаво-черно, сякаш щеше да експлодира над главата му, мускулите му се издуха, главата му олекна и започна да пулсира, очите му пронизваха нощния мрак като два мощни прожектора. Цялото му тяло се разтърси от огромния прилив на енергия.

После в лявото му ухо прозвучаха гласове, той намести с пръст миниатюрното микрофонче. Позна гласовете на Томкин и Никълъс, чу „Трето авеню“ и светкавично се насочи към южната част на сградата, където още на идване беше забелязал подемния кран. Когато лимузината се появи и се плъзна под широкия свод на огромната машина, краката му се спуснаха надолу, тежестта на тялото му се прехвърли върху покрива на колата с такава съвършена координация, че никой от пътуващите вътре не усети нищо.

Легна по корем, измъкна катаната от ножницата, нощният бриз рошеше косите му. Вдигна я високо над главата си и я стовари с острието напред върху широкото челно стъкло. Едновременно с тежкото потръпване на голямата кола, заприличала му на улучен дивеч, той нададе къс победоносен вик.

Кроукър тъкмо потегляше по посока на Парк авеню, когато му се стори, че нещо се движи в близост до бавно хлъзгащата се лимузина на Томкин. В същия миг до слуха му достигна и тътенът. Не беше в състояние да го идентифицира, но въпреки това скочи с цялата си тежест върху спирачката и рязко изви волана наляво.

Гумите пронизително изсвириха, задницата поднесе. В продължение на един безкрайно дълъг миг той се бореше да удържи колата, политнала с цялата си тежест към бетонното островче. Сподириха го разгневени клаксони, той изруга, но не отслаби натиска си върху волана.

В следващата секунда колата му се стрелна в обратна посока, към тъмната грамада на небостъргача.

В първия момент той остана под влиянието на шока и Сайго незабавно се възползва от това — наведе се да отбегне връхлитащото тяло на Никълъс, рязко се извъртя и прибягна до позицията „канзацу ваза“, целяща изкълчване крайниците на противника с помощта на лактите.

Оказал се над тялото на Сайго, Никълъс по-скоро почувства, отколкото осъзна липсата на съпротива и моментално зае позицията „осае ваза“, или защитно обездвижване, блокира лактите на противника и предприе светкавична контраатака.

За миг едно от малките ножчета на Сайго се оказа на свобода, ръката му се стовари надолу и телата им се вкопчиха на живот и смърт, свързани чрез острата, стомана, която се беше превърнала в част от тяхната същност, — без която животът им губеше всякакъв смисъл.

Мускулите на извитите им гърбове потръпваха от напрежение, от телата им заструи пот. Сайго заскърца със зъби под усилващия се натиск на Никълъс. Сякаш Слънцето и Луната — двете части на едно цяло, бяха влезли в смъртен конфликт. Не беше ли това ужасната сила, принудила Каин и Авел да вдигнат ръце един срещу друг?

Днес беше Денят на тяхното отчаяние. Защото бяха нинджи, защото бяха дали обет на две враждуващи школи, родени далеч назад във времето — когато мълчаливите звезди в небето са имали друго разположение, когато летата са били по-горещи, а зимите — по-студени, когато континентите са били млади и девствени… На този отрязък от безкрайното време те бяха пожелали да отдадат младостта си.

Никълъс направи опит да заеме позицията „въздух — вода“, за да излезе от блокажа, но Сайго, това и чакал, незабавно контрира с „шиме ваза“ — задушаване с три пръста, и успя да го хване неподготвен. Никълъс го блокира с къс поради липса на пространство удар в черния дроб, който обаче се оказа достатъчен. През цялото време на борбата Том свойски се опираше върху сплетените им тела, бавно засъхващата му кръв оплеска лицата и ръцете им.

Мускулите им се издуваха като парни машини, кожата им блестеше от пот и изхвръкнали до скъсване вени. Запъхтяното им дишане се смесваше в горещото тясно пространство, очите им бяха на сантиметри едни от други, В момента не бяха в състояние да произнесат дори една свързана дума, омразата ги караше да съскат един срещу друг на онзи елементарен език, който са използвали преди хилядолетия праотците на човека.

Върхът на острието сочеше навън и Никълъс използва ъгъла, за да отметне назад китката на Сайго. Но той не беше „канаку на нинджа“, не владееше способностите „копо“. Сайго обаче беше всичко това и знаеше как да се справи с тази хватка. Вдигна нагоре дясното си коляно и започна да го придвижва едновременно с дясната си ръка. Кое от двете движения беше измамно? А може би и двете?

Кратък миг на нерешителност, но съвсем достатъчен за Сайго да освободи лявата си ръка. Върхът на острието светкавично се стрелна към лицето на Никълъс, той завъртя китката си и отблъсна дръжката с най-, външната й кост, острието се плъзна встрани.

Сърцата им бяха изпълнени с желание за разруха, умовете им — с дълго сдържаното желание за мъст. Тези две всепоглъщащи емоции най-сетне се бяха отприщили, подсилени още повече от адреналина и „хоинги“ — онзи въображаем духовен юмрук, създаден в школите след дълги години упорита работа и тежки изпитания на волята.

Никълъс използва удар с разпорени пръсти в сърдечната област, за да получи предимство. Изненадан, Сайго се дръпна назад и се опита да го удари с юмрук в слепоочието. В следващия миг се претърколи през дупката в предното стъкло, Никълъс излетя след него, хлъзна се по капака на лимузината и падна на тротоара.

Сайго се беше изправил до електрическия стълб, ножницата на катаната му отхвръкна встрани, ръцете му я стискаха за дръжката в изходна позиция за бой. Не беше нужно да извика името на Никълъс, който вече го беше зърнал и се извръщаше с лице към него.

С периферното си зрение видя рязко спрялата на платното кола и изскочилата от нея висока фигура на Кроукър. Без да извръща глава, той рязко извика:

— Не се приближавай! Иди да видиш Томкин, той е отзад в колата!

После започна да се приближава към Сайго.

Когато човек е нинджа, той вижда не само с очите си. С помощта на харагей той е способен да вижда с цялото си тяло. Така, придвижвайки се по посока на врага си, Никълъс видях цялото си тяло как пръстите му се свиват по характерен начин и реагира светкавично.

Прибягвайки до движението „иай“, той вдигна нагоре катаната си и отби два шакена, които Сайго насочи към гърдите му, почти без да се помръдва. Те избръмчаха като разсърдени оси, изтропаха по тухлените стъпала между двамата и изчезнаха в бездната на подземния проход, който водеше към небостъргача.

Катаните звънко се срещнаха над главите им — и двамата прибягнаха до мощния удар „огън и камък“, от който телата им се разтърсиха. Само великолепно закалената японска стомана беше в състояние да издържи на такъв удар.

Сайго изглеждаше напълно побеснял. Зениците му бяха толкова разширени, че очите му изглеждаха напълно черни. Бяха толкова неестествени, от тях се излъчваше такава сила на духа, че дори Кроукър замръзна на място и гледаше като омагьосан.

Сайго нападна светкавично и мощно. Действително е обладан от неизтощима енергия, мярна се в съзнанието на Никълъс. Почувства, че го обгръща нещо като магнитна буря, завърта го в ледената си вихрушка; заплашва напълно да го дезориентира. Неволно отстъпи пред тази вихрушка.

Устните на Сайго леко се движеха, цялото му лице издаваше наличието на стимуланти в кръвта му. Колко е дрогиран, запита се Никълъс, как бих могъл да се възползвам от това?

Един от ударите на противника го хвана почти неподготвен, избягна го с цената на крайни усилия и тръсна глава. Ръцете му изведнъж натежаха, клепачите му потрепнаха. Сайго забеляза това и върху лицето му се появи вълча усмивка.

Никълъс отстъпи назад и усети течаща вода под краката си. Беше навлязъл в изкуственото езеро край сградата, което завършваше с малък водопад. Но как се озова тук? Нали допреди миг водопадът беше насреща, а не зад гърба му?

Усети разкъсваща болка в ръката си, видя как по острието на противниковата катана се появява кървава ивица, провесена като лигите на побесняло куче. И едва сега разбра какво става с него.

Това беше „кобудера“, магията, която дори и най-фанатичният възпитаник на „Канаку на нинджуцу“ не би използвал… С изключение на Сайго…

Отстъпи още назад, Сайго го последва, увлечен в бясната си атака. Вече и двамата бяха във водата, магията превръщаше нощта наоколо в розов воал. Започна да не усеща краката си и се препъна. Пръстите му изтръпваха, с усилие стискаха дръжката на катаната, въздухът свиреше на пресекулки в гърлото му.

Сайго продължаваше безмилостното си настъпление, катаната му свиреше във въздуха, по лицето му блуждаеше усмивка, а устните му продължаваха да шепнат заклинанията на кобудера.

Кракът му стъпи върху хлъзгав камък част от издигащата се сред водата скулптурна група. Никълъс политна назад и едва не падна. Моментално получи нов посичащ удар и в нощния въздух проблеснаха капчици кръв. Неговата кръв. Усети, че не може да си поеме дъх, тялото му сякаш агонизираше. Онова, което направи Фукашиги през онази нощ, очевидно ще се окаже недостатъчно, помисли той с помътено съзнание.

Бликащата от фонтана вода го обля и той потръпна. Пое си дълбоко дъх и изведнъж усети как цялото му тяло се пронизва от тънък, но кристалночист лъч, който бързо разпръсква мъглата в съзнанието му.

В главата му изплува образът на Мусаши — Светецът на сабята, изправил се сред своята малка градинка преди повече от триста години. Попитали го какво представлява „тяло от камък“, а вместо отговор той извикал един от учениците си и му заповядал да се самоубие, като разпори корема си с нож. Миг преди младежът да се подчини, майсторът задържал ръката му и казал: „Ето това е «тяло от камък»!“

Знаеше какво трябва да прави — знаеше го някак отвътре, без участието на съзнанието. Ръката му се плъзна надолу и измъкна нещо, за което дори не подозираше, че е там — нещо, което отдавна го чакаше. Измъкна го навън с цялата си сила, убеден, точно както пишеше Мусаши в своята книга, че „не могат да го спрат дори десет хиляди вражески противодействия“, не може да го спре нито Сайго, нито дори мрачното заклинание на кобудера!

Нанесе рязък посичащ удар отляво надясно, Сайго стреснато вдигна катаната да се предпази, очите му се изцъклиха от изненада.

Кръвта бликна, червена и ярка като перата на екзотична птица. Тялото на Сайго се изви назад, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите му в зловеща гримаса.

Водата в краката им завря от усилията да запазят равновесие. За Сайго, чийто корем беше разпорен чак до хранопровода, тази задача беше изключително трудна. Катаната безсилно увисна от обездвижената му лява ръка, пръстите й безцелно потръпваха в усилие да сторят онова, което вече не можеха да сторят, тъй като нервите им бяха прерязани. Тялото му се олюля като на пияница, на когото последната глътка е дошла твърде много. Сграбчи рамото си с намерение да измъкне оттам ново оръжие, но Никълъс го наблюдаваше внимателно, посегна светкавично с върха на катаната и отхвърли встрани смъртоносния „шурикен“.

Сайго простена и се облегна с цялата си тежест върху дръжката на катаната, използвайки я като бастун. Без нейна помощ положително би се проснал в краката на противника си.

— А сега ме убий! — дрезгаво рече той. Звукът на гласа му потъна във веселото бълбукане на фонтана. — Но не преди да ти кажа това, което дълги години пазя за теб, братовчеде… — Раменете му се сгърчиха. — Ела по-близо… — Гласът му видимо отслабваше: — Ела по-близо… Рано е да се наслаждаваш на триумфа си…

Никълъс пристъпи крачка напред. Гърдите и корема на Сайго бяха разпорени, в ужасната рана проблясваха вътрешните му органи. В ръката на самия Никълъс пулсираше глуха болка — там, някъде горе към рамото, където го беше посякъл, Сайго.

— Трябваше да ме обезглавиш, докато беше в състояние да го сториш — тихо каза той. — Но ти липсваше необходимата твърдост на духа, кобудера те погълна изцяло и ти само ме одраска… Сега сам виждаш какво може да направи един решителен удар!

— Какво каза, братовчеде? — политна Сайго. — Ела по-близо, не те чувам… — По лицето му пробяга болезнена гримаса, после бързо се стопи като облачета в лятно небе, потънала дълбоко в пластовете на желязната воля, придобита и от двамата с цената на дългогодишни тренировки. Може би именно тази воля отличаваше японците от всички останали народи по света — това късче корав кремък, скрито под многобройните пластове на пречистените и възвишени чувства, сред които доминираха като сияйни звезди дългът и любовта. Ето защо те бяха хора, които винаги вървят напред и никога не отстъпват… О, Амида, но едновременно с това паметта им е изключителна, истина са преданията, че тя не ги напуска до самата им смърт…

Никълъс усети, че умира за сън. Преодоляло шока, тялото му започна да усеща болките, но в това усещане имаше нещо успокояващо и то бавно се превръщаше в изтощение…

— Недей да мислиш, че си победил! — изпъшка Сайго, от ъгълчето на устата му се проточи тънка струйка кръв. Езикът му се стрелна навън и я облиза, сякаш искаше да провери вкуса й. — Мисля, че е крайно време да ти разкажа всичко… Но защо не се приближим още една крачка, братовчеде? Не мога да крещя… Благодаря ти… — В очите му проблесна студен огън: — Мислиш, че Юкио е жива, че живее някъде сред семейството си и понякога си спомня за времето, което е прекарала с теб, нали? Не, Не е така! — Понечи да пусне къс саркастичен смях, но почти веднага се закашля, от гърдите му се отлепи тежка розова храчка, която кацна във водата между двамата. Вдигна глава, за да гледа Никълъс в очите и добави: — Тя лежи на дъното на пролива Шимоносеки, братовчеде! Точно там, където я потопих аз!

— Тя те обичаше… Любовта й личеше във всяка дума, дори във въздуха, който дишаше! Разбира се, аз можех да я упоявам с наркотици, както в онази нощ, и за известно време тя те забравяше… Но когато се събудеше, всичко се повтаряше отначало…

— Най-сетне побеснях… Тя беше единствената жена… за мен… Без нея наоколо имаше само мъже, все повече мъже.

Очите му пламтяха като въглени, заобиколени от червени кръгове, те не приличаха на човешки очи. Струйката по брадичката му набъбна, тежките капки оцветяваха водата в краката му като капки боя от четката на небрежен художник…

— Ти ме принуди да я убия, Никълъс! — каза той с внезапно обвинителна нотка в гласа. — Ако не те обичаше…

— Ако животът не беше такъв, какъвто е… — дрезгаво прошепна Никълъс, а ръцете му светкавично вдигнаха оръжието. Острието на катаната проблесна като живо в топлия влажен въздух — сякаш самият Господ-бог му беше вдъхнал плът и кръв.

Главата на Сайго описа блестящ полукръг и заподскача в последния си път като малка планета, а след нея, като след хвърчило или странна комета, се проточваше ярка пурпурна опашка… Тупна в ръба на фонтана, хлъзна се надолу по белите стъпала и най-сетне се укроти в подножието на малкия водопад. Остана на деветото стъпало.

— Но той е такъв! — завърши изречението си Никълъс.

Водата в краката му тихо ромолеше, лекото течение галеше глезените му като вълните на спокойно море.

След като всичко свърши, Кроукър, разбира се, пожела да разбере как точно го е сторил. Затова замъкна Никълъс в моргата да хвърлят заедно още един поглед на онзи труп.

— От това тук нищо не може да се разбере! — оплака се той. — Христос ми е свидетел, че бяхме налапали въдицата докрай!

Никълъс погледна изпотрошеното тяло. Беше на японец, размерите му отговаряха съвсем точно на височината и теглото на Сайго. Подробната аутопсия несъмнено ще открие различия в мускулната тъкан, защото този човек не можеше да притежава физическата подготовка на Сайго. Но това би излязло наяве само ако човек търси различия!

Посегна и обърна главата встрани, втренчи поглед в шията и се зае да я изследва с върховете на пръстите си.

— Ето — промърмори след малко той.

— Какво? — надвеси се над трупа Кроукър. — Вратът му е счупен, при падане от високо това често се случва…

— Не, Лю… Имам предвид начина, по който е счупен този врат. Виждал съм как става това… преди много години. Костите са отсечени сякаш е хирургически скалпел, това не може да стане при никакво падане… Това е „копо“, Лю… Една особена техника, която се използва от нинджите.

— Господи! — смаяно промълви Кроукър. — Убил е човек само за да ни заблуди!

Между него и хладната нощ имаше само една мрежеста врата. Спокоен и отпуснат, той се вслушва ще в тихото съскане на вълните, чиито бели гребени смътно проблясваха в мрака миг преди да се стоварят върху пясъчния бряг. Дишането му неволно се синхронизираше с техния равен ритъм, мислите му се рееха надалеч.

Мислеше за Япония. Мислеше за полковника, за Чонг, за Сайго и най-вече за Юкио.

Всичко вече беше на мястото си. Отмъщението развърза оплетените възли на съдбата и ги подреди според божията воля — умрели така, както се бяха родили.

Отмина и гневът, започнал да бушува в душата му след признанието на Сайго. В съзнанието му изплува онзи странен сън… Жената от него вече не беше без лице. Едва сега успя да проумее напълно страхотната саможертва на Юкио. Можела е да избяга от Сайго винаги когато й хрумне. Но къде щеше да отиде? Разбира се, там, където е сочело сърцето й — до него. „Тогава ти не беше готов, той щеше да те унищожи…“ Така беше казал Фукашиги и беше прав — едва сега Никълъс разбра колко точни са били думите му. Оставайки при Сайго, Юкио е знаела, че контролира поне част от дивата му омраза — все пак тя е при него, а не при Никълъс… Жертвала е живота си за мен — „мигавари ни тацу“…

„Защо така горчиво плачете, госпожо? Какво зло ви е сполетяло? — Една крайно безчестна смърт, господине. Докато не бъде отмъстено за мен, духът му ще витае вечно тук…“

Край, вече няма да витае.

Усети приближаването на Джъстин и потъна в необятен покой. Имаше чувството на човек, който се завръща в каменната си колиба на брега на морето, а над нея се поклащат високите, познати от детинство борове. Топъл бриз полъхна в душата му, ръцете й се прокраднаха около кръста му, устните й проследиха очертанията на врата му. Затвори очи.

— Добре ли си?

— Да, да… — Плътно прилепнали едно до друго, телата им потръпнаха като листата на едно и също клонче. — Колко е синьо морето! По-синьо дори от небето…

— Защото небето се отразява в него. Виждал си как се сливат, нали?

— В теб говори творецът… Виждаш в цветове.

— Но и ти ги виждаш, нали?

— Да, след като ми ги посочи…

Бузата й се долепи до рамото му.

— Мъчно ми е за Док Диърфорт…

— И на мен — прошепна той, без да отмества поглед от морската шир. — Дъщерите му ще са тук всеки момент…

— Сайго сигурно е отишъл да търси баща ми в Джин лейн, но защо е убил Док?

— Не зная — тихо отвърна Никълъс. — Може би го е видял и е станал подозрителен. — Но мислите му бяха далеч, далеч.

По-късно си приготвиха вечеря и седнаха на масата пред къщата. Ветрецът разроши косите й, после ги прибра на една страна като любяща майка и се зае с книжните салфетки по масата. Изтръгна ги изпод приборите и ги запрати далеч сред пясъчните дюни, остави ги, да си починат за миг, а след това ги вдигна високи във въздуха и ги спусна във вълните на прибоя, проблясващи с платинена светлина.

Хванати за ръце, двама млади бавно пристъпваха по мокрия пясък, зад тях оставаха странни, ракообразни следи. Пред тях, обхванат от радостна, възбуда, подтичваше строен ирландски сетер. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха в розово блестящата му козина, езикът му докосваше за миг съскащата по пясъка пяна, той отскачаше назад и весело лаеше.

— Сега искаш ли да се върнеш в Япония? — тихо: попита тя с ръка в неговата.

Той си спомни за офертата на баща й и се усмихна.

— Не. — Облегна се назад в стола, облегалката му леко проскърца — един успокояващ звук, подобен на бръмченето на опънатите въжета на яхта в открито море. — Някой ден ще идем двамата… просто като туристи…

— Ти никога не можеш да бъдеш турист там!

— Но мога да опитам, нали?

На хоризонта се появиха платна на яхти — бели и блестящи, бързащи да се доберат до брега. Ако не беше толкова късно, човек би допуснал, че са част от някаква регата. Някъде надолу по брега долетя тиха музика, после изведнъж прекъсна — вероятно от затръшната врата.

Джъстин се закиска.

— Какво има? — попита той и извърна към нея усмихнатото си лице. Лице на човек, който очаква да чуе забавна история.

— Спомних си как дойде да ме измъкнеш от оная дискотека — отвърна тя, после лицето й изведнъж стана сериозно. — Трябваше да ми разкажеш… — прошепнаха устните й. — Да ми разкажеш всичко…

— Не виждах смисъл да те плаша.

— Щях да се изплаша единствено за теб!

Той се изправи на крака с ръце, дълбоко натикани в джобовете. Една изключително, западна поза.

— Вече всичко свърши, нали? — Гледаше го отдолу нагоре, последните лъчи на залязващото слънце, отразени от водата, огряваха чертите на лицето й, правеха ги гладки и хладни, сякаш светещи със собствена светлина.

— Да — отвърна той и потърка превръзката на ръката си. — Вече всичко свърши.

Обърнат на една страна, той беше почти задрямал, когато Джъстин излезе от банята. Тя се пресегна да изгаси лампата, а на него му се стори, че луната изведнъж е потънала зад линията на хоризонта.

Усети я как се намества в леглото и наглася възглавницата под главата си, в следващия миг топлото й тяло се долепи до него — меката извивка на гърба и ханша й го накара да потръпне сякаш пронизан от електрически ток.

Докато потъваше във вълните на изтощението, обвиващи го като гъста лепкава течност, той отново се замисли за Юкио. Вече си даваше сметка, че любовта му към нея е била равна на страха. Беше привлечен от първичната й сексуалност, тя го караше да бъде безкрайно възбуден при всяка тяхна среща. Но душата му се противеше, а следователно и се страхуваше да признае втората част на създалото се между тях уравнение — а именно и неговата първична сексуалност, не по-малко стихийна от нейната. Фактът, че Юкио беше в състояние да я извади на показ и да се възползва от нея, беше това, от което едновременно се страхуваше и което обичаше.

Мисълта, че толкова години е живял в лъжа, го натъжи. Непрекъснато си втълпяваше, че го е измамила и все още му беше трудно да възприеме мисълта, че го е обичала не по-малко от него. Вече отдавна я нямаше, все по-рядко го посещаваше дори в сънищата му. Но споменът ще бъде вечно жив и той ще стори за нея това, което ще стори и за родителите си — на рождените им дни ще запали ароматни пръчици и ще се помоли на Бога за упокой на душите им.

Джъстин се размърда, и той се обърна по гръб. Пъхнала ръка под главата си и част от възглавницата, тя дишаше равно и дълбоко…

Във високата къща беше тихо. Златни потоци слънчева светлина хвърляха дебели снопове върху голия под, стените тънеха в мрак. Тук Никълъс срещна Со Пенг. Изглеждаше така, сякаш едва вчера се беше видял и разговарял с полковника и Чонг. Висок и слаб, с блестящи черни очи, с дълги ръце и още по-дълги нокти, преплетени като щипките на непознато митично чудовище, той стоеше в центъра на просторното помещение и изпитателно гледаше Никълъс.

— Донесъл си ми прекрасен подарък. Много съм ти благодарен.

Никълъс се огледа, но не видя нищо. Бяха само двамата със Со Пенг.

— Къде съм? — озадачено попита той.

— На изток от Луната, на изток от Слънцето — отвърна старецът.

— Не помня как съм се озовал тук! — Никълъс почувства как го залива вълната на паниката. — Никога не мога да се върна пак!

Со Пенг се усмихна, ноктите му се сблъскаха, в помещението се разнесе звук, който наподобяваше потракването на цикади по пладне.

— След като веднъж си дошъл, вече ще можеш да се връщаш.

После Никълъс се озова сам в огромната къща, мълчаливо се взираше в образа си, отразен от голямо стенно огледало.

Събуди се от бледата светлина на настъпващото утро, която бавно се процеждаше през широкия прозорец. Джъстин спеше дълбоко. Той леко надигна чаршафите и стана.

Мълчаливо се изми и облече, после се насочи към кухнята да си направи чаша зелен чай. Ръката му правеше равномерни въртеливи движения, ситните листенца бавно се стопяваха в горещата течност. Накрая изчезнаха напълно, за присъствието им в чая напомняше единствено тънкият слой зеленикава пяна, който изведнъж му напомни за леката и едва доловима утринна мъгла, която се появяваше над японските планини през късна есен.

Бавно отпи, наслаждавайки се на неповторимо горчивия вкус, който се различаваше от всичко останало на този свят. После отиде в хола, запали лампата над аквариума и се зае да храни неговите обитатели.

Денят беше великолепен. Високо в синьото небе плуваха бели перести облачета, очертани така релефно, сякаш бяха издялани от мрамор. Той отвори вратата и остави мрежестата рамка да предпазва къщата от нахлуването на ранобудни насекоми. Свеж и натежал от влага, утринният бриз го обви с хладните си вълни.

Джъстин сънуваше един мъж, върху чието лице нямаше нищо друго, освен огромна уста. Беше по-скоро рана, лишена от устни, беше по-скоро нещо като онази светла ивица на хоризонта, която изчезва последна във вихъра на настъпващия ураган, осветявана от безмълвни светкавици.

Тя крещеше срещу нея с призрачен шепот, но всеки вик се впиваше като камшик в сърцето й и оставяше след себе си кървяща рана.

Тя направи опит да се овладее, да разсъждава логично, но устата й пречеше и тялото й лежеше безсилно и отпуснато като повреден автомобил.

Думите, които се отронваха от устата, падаха върху нея като тежки дъждовни капки, впиваха се болезнено в съзнанието й. Накрая не искаше нищо друго, освен да запуши с ръце ушите си, да постави някаква преграда срещу този ужасен шум. Но той продължаваше да я пронизва, още по-неумолим и безпощаден.

Единственият начин да накара устата да замлъкне беше да изпълни нарежданията й.

Вече искаше да се събуди. Не, не искаше. Не можеше да определи кое от двете предпочита. Тялото й се разтърси от плач. Дали плаче насън или вече е будна? Кое състояние предпочиташе? Да се събуди или да продължи да спи? Изпитваше ужас, това чувство се засилваше с всеки миг огъня…

Започна да се бори. Стомана се докосна до дланите й, после очите й рязко се отвориха.

Когато Джъстин влезе в стаята, Никълъс беше на колене, чашата без дръжка димеше пред него. Стоеше с изправен гръб и затворени очи, обърнат с лице към прозореца, зад който бавно настъпваше утрото и се плискаха вълните. Духът му се рееше високо в небето, опитвайки се да достигне малките, сякаш изваяни от мрамор облачета.

С широко отворени ечи, в които гореше мрачен огън, Джъстин се прокрадна зад аквариума. Бледожълтият халат се уви около тялото й като утринна мъгла, извираща сякаш направо от пода. Ръцете й се протегнаха нагоре, тялото й се завъртя и тя безшумно измъкна катаната от окачената на стената ножница. С охота би взела онази, голямата, но тя беше окачена твърде високо.

Обърна се, чувствайки как се променя. Очите й вече не бяха нейните — цветът им беше съвсем друг, а червените точици в ирисите им изчезнаха, заместени от черни, мрачно блестящи кръгове. Със страх и възбуда съзна, че лицето й вече не е женско, макар тялото й да остана непроменено, В съзнанието й проблясваха черни светкавици, в мрачната им светлина се мяркаха пепелянки, огромни мравки, някакви човекоподобни чудовища… Тръсна глава, за да ги пропъди. Пред очите й изплуваха странни цветове и още по-странни форми, които сякаш бликаха от собственото й тяло. Познатите измерения на света изчезнаха, той се превърна в студена и прокълната пустиня, тъжна и безрадостна като Великата пустиня Гоби…

Въздухът влизаше и излизаше от дробовете й с тежко свистене — сякаш напомпван от злостните духове наоколо стенеща и потръпваща, човешката й същност се сви и изчезна…

Но ръцете й бяха спокойни, под пълен контрол. Обви ги една след друга върху кожената дръжка на катаната, ясно усещайки балансираната тежест на оръжието. Почувства съвършенството на това човешко творение, без да знае откъде идва то.

Стъпвайки безшумно с босите си нозе, полагайки ги бавно и методично върху покрития е килим под, тя се насочи към мускулестия гръб на мъжа, седнал неподвижно пред прозореца.

Излезе от сянката, в лицето й проблесна хладната светлина на настъпващия ден. Спря за миг и изчака очите й да свикнат с яркия блясък.

Вече е зад него, развълнуваното й дишане сякаш докосва кожата му. Ръцете й бавно се вдигнаха над главата, готови да нанесат смъртоносния удар. Миг — кратък миг и всичко ще е свършило. Драскането на клечка кибрит, изщракването на пръсти това е времето, което разделя живота от смъртта.

Енергията за нанасяне на смъртоносен удар накара върха на катаната да потрепне, В подобна ситуация човек не бива да прибягва до „киай“ — победоносния боен вик, с помощта на който се освобождава натрупаната енергия. Но откъде знае това? Човек трябва да почерпи силата на този удар чак от стомашните мускули… още, още… Мускулите са толкова слаби!

В момента, в който мрачно проблясващото острие на катаната започна неумолимото си движение надолу, нещо в нея помръдна, свитата дълбоко в душата й човешка същност започна да се пробужда.

Не! Това беше викът на душата. Не, Не, Не!

Но острието вече беше светкавица, разсичаше въздуха е остро свирене, спускаше се все по-надолу, по-надолу, по-надолу… Всичко изчезна в плътната пелена на отчаянието, тя знаеше, че е късно, твърде късно…

Духът му се рееше. Бавно и постепенно, увиснал сред лазурния простор, той започна да приема очертанията на старец. Не на старец въобще, а на един съвсем определен старец.

Волен и свободен, Никълъс беше стар, но някак не усещаше тежестта на годините. Окачени на гола, безплътна закачалка, те приличаха на множество копринени шалчета, всяко със свой характерен цвят, който отговаря на съвсем определени спомени…

Танцуваше танца на живота в ясното небе на зараждащия се ден — едно доволно дете, което е виждало много неща, което притежава опита, придобит от безкраен низ нощи и дни… Правеше житни снопи от белите облачета, стискаше ги в ръце и ги въртеше над главата си като хартиени въртележки.

Далеч под него, подобно на огромен тигър, се простираше Азия, Доволна и могъща, тя се протягаше под първите лъчи на слънцето. Но това беше Азия от други времена, далеч преди настъплението на тежката индустриализация, преди революцията в Китай, преди опустошението на Виетнам и Камбоджа. Въздухът беше кристалночист и прозрачен.

Усети присъствието на Джъстин и катаната в един и същ кратък миг. Ако не се рееше толкова надалеч, несъмнено би усетил много по-рано намеренията й чрез верния си приятел — харагей. Но състоянието му се характеризираше с една особено приятна отпуснатост и това беше причина за закъснялата му реакция.

В този последен миг до слуха му долетя тътенът на далечната черна гръмотевица, тялото му започна да се извива под спускащото се стоманено острие.

Време за размишления, разбира се, нямаше. Ако се беше поколебал дори за хилядна от секундата, щеше да бъде труп. Смъртта се оказа много по-близко, отколкото му беше приятно да я допуска.

Има различни начини да се спечели битка и без сабя. Той особено добре владееше хватката, наречена „изпускане на дръжката“ и именно нея предпочете да приложи в този миг. Инстинктивно вдигна ръце, тялото му светкавично се шмугна във вътрешната страна на описваната от оръжието окръжност, пръстите му стиснаха китките на Джъстин, отблъсквайки ги нагоре и встрани.

В следващия миг вече беше на крака, а тя връхлиташе отгоре му с хоризонтален замах — отляво надясно. В същия този миг проумя какво се е случило.

Нададе пронизителен вик, протегна напред левия си крак, прегъват в коляното, кръстоса ръце и нанесе силен страничен удар в китките й. По-скоро понечи да го нанесе, тъй като изведнъж съзна, че с подобен удар несъмнено ще измъкне оръжието от ръцете й, но положително ще натроши и костите й. Затова промени намеренията си в движение, стиснал здраво малко над тънките костички в долната част на ръцете и рязко ги изви. Тя извика и катаната издрънча на пода.

В следващата секунда коляното й влезе в съприкосновение с долната част на корема му, той се сви и юмруците й забарабаниха по гърба му.

Въздухът излетя от гърдите му с противно свистене, но преди да падне, той все пак успя да я дръпне за глезена. Тя се стовари отгоре му с цялата си тежест и го засипа с удари.

Никълъс се пресегна към лицето й, без да им обръща внимание, с цената на доста усилия пръстът му най-сетне докосна една точка на шията й. Нещо изрева, нещо излетя от широко отворената й уста, нещо просто се възползва от гласните й струни… Тя самата едва ли някога би могла да издаде такъв страхотен звук. Странно блестящите й черни очи се извъртяха нагоре и изчезнаха в орбитите си. Миг преди клепачите й да се спуснат, под тях проблесна някаква бяла пустота. Тялото й се просна напреко на неговото, дългата й коса покри почти изцяло блестящото острие на изоставената катана.

Всичко му се изясни благодарение на втория удар. Отляво надясно. Джъстин е деснячка и би трябвало да замахне обратно — отдясно наляво. Значи не тя насочваше острието, пък и едва ли би могла да се справя с катаната така добре.

„Сайминджуцу“ — хипнотичните умения на нинджите — беше само едно от допълнителните умения, която беше усвоил преди години, В продължение на четири часа я обработваше, съзнавайки, че е много по-трудно да я освободи от хипнозата, отколкото да я подложи на нея. Прибягна до всичките си умения, за да изтръгне демона, вселен в душата й.

От тялото му капеше пот и попиваше в дъските на пода, нейното също беше мокро. Нито за миг не прекъсна усилията си и най-накрая бе възнаграден — от устата й се изтръгна див, уплашен вик, тялото й потръпна и се отпусна.

Секунди по-късно вече дълбоко спеше. Той не я остави нито за миг, положи главата й в скута си и нежно я обви с ръце. През целия горещ и дълъг ден я пусна само веднъж — докато отиде да се облекчи и да намокри със студена вода кърпата, която държеше на челото й.

Почти през цялото време не отдели поглед от лицето й, чертите му странно са промениха. Само веднъж вдигна глава, стреснат от тихото бълбукане в аквариум ма, в който сред плътните зелени стволове на водораслите, безгрижно играеха рибите. Очите им за миг се доближаваха до дебелото стъкло, поглеждаха го равнодушно и изчезваха в своя странен свят.

На третия ден тя се възстанови напълно. През това време спа почти непрекъснато — като човек, който се бори с тежка болест.

Никълъс не се отдели от нея нито за миг, хранеше я, миеше я, вършеше всичко необходимо. Когато приключваше със задълженията си, той излизаше на терасата и часове наред гледаше към морската шир, без да обръща внимание на летовниците, които изпълваха плажната ивица. Нито веднъж обаче не отиде на брега, дори не помисли да се доближи до водата. Страхуваше се да я остави сама.

Сутринта на четвъртия ден тя отвори очи. Бяха кристалночисти, в лявото отново играеха алените точици, ярки като степен пожар. Той се наведе, обви ръце около тялото й и кротко я целуна.

Едва след като закусиха и тя посегна към последния брой на вестника, Никълъс започна да говори. Разказа й всичко, защото тя трябваше да го знае, трябваше да разбере, че е намерила у себе си онези огромни сили и кураж, необходими за окончателното й пречистване. Разказа й го, за да знае, че само неговите усилия не биха се увенчали с успех. Тя се беше вкопчила в „кобудера“ с цялата сила на волята си.

— Вече съм силна — засмя се тя. — Силна като теб!

— Не знаеш колко си близо до истината — сериозно отвърна той.

— Но човек трябва да свикне с притежаването на толкова много сила — потръпна тя.

Той отиде да измие чиниите, а тя разтвори вестника. Потракването, което долиташе от кухнята, я караше да се чувства уютно и спокойно.

— Хайде после да идем на плажа — подвикна тя.

— Задължително! Лятото е към края си и трябва да се възползваме максимално от последните хубави дни… — Той избърса ръцете си в кърпата и добави: — Но в града също има един-двама души, които…

— Ник! — Лицето й над вестника беше побледняло. Той се приближи до стола и нежно я целуна:

— Защо гледаш така?

— Виж това — промълви тя и му подаде прегънатия вестник.

Той го пое и бавно отмести очи от разтревоженото й лице.

— Трябва да се обадя на Гелда — прозвуча гласът й някъде отдалеч.

Гласеше заглавието на репортажа, изпратен от Кий Уест, Флорида.

Никълъс прекъсна четенето. В гърдите си усещаше глух екот, сякаш огромен тъпан думкаше под свода на широк и празен храм. Взорът му се замъгли, пръстите му несъзнателно късаха вестника на ситни парченца.

— Никълъс…

Изправена пред него с безсилно кръстосани ръце Джъстин безпомощно потрепваше, емоциите бързо вземаха връх над все още невъзстановената й физика.

— Просто не мога да го повярвам…

Но той можеше, и вече го стори с типично азиатско предчувствие за необратимостта на събитията. Карма — проплака душата му. Смъртта на Кроукър го прониза като нож в слабините, болката дълго нямаше да отмине.

После в съзнанието му изплуваха причините за пътуването на Кроукър до Кий Уест. Отново прочете репортажа, този път от първия до последния ред. Почивка, разбира се… После, сякаш духът на приятеля му кацна редом с него, в съзнанието му отново изплуваха думите, произнесени бавно и отчетливо:

„Той е убиец, Ник. Ако имах някакви резерви по отношение намесата на Томкин в случая Анжела Дидион, те се стопиха заедно с официалната заповед за прекратяване на разследването. Той е акула, човече. Добре ще е да свикнеш с тази мисъл“.

Изведнъж видя отминалите събития в друга светлина — сякаш го лъхна хладен вятър от гробищата, а самотните смърчове развълнувано зашумяха. Спречкванията между Томкин и Кроукър са били инсценирани. Кроукър го е дразнил, вероятно с надеждата, че ще го подтикне към някое необмислено действие — например опит за покушение срещу него самия. И ето че това се превърна в страшна истина и зад нея се полюшваше сянката на бесилката. А Франк — най-доверения телохранител на Томкин, липсваше от няколко дни. Кой знае къде е бил?

„Трябва да го пипна! Това е въпрос на чест!“

Всяка дума го пронизваше като нож, от сърцето му капеше кръв.

„Ако не го сторя аз, никой не може да го стори!“

Скочи на крака и се отправи към телефона. Набра един номер с кристално ясно съзнание. Цялото тяло го болеше, сякаш току-що го бяха пребили. Не е честно точно на тях да се случи това! Приятелство като тяхното би трябвало да бъде съхранено, а не да бъде отмъкнато в мрака от дребен крадец! Обзе го гадното чувство, че са били измамени и двамата. Това е западен начин на мислене, напомни си той и го изхвърли от съзнанието си. Взе от него само отделни части, отдели ги настрана и ги запази в съзнанието си като скъп дар. В един кратък миг ги видя и четиримата — седнали на палубата на дълга и стройна яхта, мокри от солените пръски, усмихнати и безгрижни, със слънце в очите… После отхвърли видението, накара го да напусне съзнанието му завинаги, като последен слънчев лъч, близнал за миг белите облаци, преди да потъне зад хоризонта. Но нима нещо се промени? Нищо, абсолютно нищо. Любовта и приятелството са вплетени здраво в съдбата на Япония, а след всичкото време, прекарано на Запад, въпреки дрехите, навиците и новите познанства, той си беше останал човек на Изтока. И винаги щеше да бъде такъв. Осъзна това е рязко и свиващо дъха убеждение, от което му стана спокойно и ведро на душата. Сега вече имаше чувство за място, а с него се върна и чувството за време.

Саможертвата и отмъщението — тези крайъгълни камъни на японската хилядолетна история, също бяха неразделна част от него. Това беше последното послание на Итами, но навремето той не успя да го разбере изцяло.

Смъртта на Кроукър направи всичко просто и ясно.

В главата му се мярна един цитат, който приписваха на Йеасу Токугава, стрелна се и изчезна като птица в пролетното небе. Вече знаеше как да постъпи.

— Какво има? — попита го Джъстин. Гласът й все още потръпваше от преживяния шок.

Той сложи пръст на устните си и приближи мембраната:

— Там ли е? — попита. — Обажда се Никълъс Линеър.

Наложи му се да поизчака. Джъстин се изправи зад него и обви ръце около тялото му.

Беше Франк. Значи, вече е успял да се върне мръсникът! Но в гласа му не пролича никаква емоция:

— Добре ли прекара? Да, да… Жалко, че пропусна шоуто… — Усети как гърдите й се притискат до гърба му, протегна ръка и я прегърна. — Разбира се, като се видим, ще ти разкажа…

Това сигурно ще стане доста по-скоро, отколкото предполагаш! Франк го помоли да почака за миг. Затвори очи и в миг пред него се появи морето, замръзнало като релефна карта под последните лъчи на залязващото слънце. Прозрачна като фантастична мозайка, водата сякаш светеше със собствена светлина.

— Здравей — отново преговори той. — Обмислих още веднъж предложението ти. Да, да, зная какво ти казах… — Очите му рязко се разтвориха, прилепена до него, Джъстин ясно почувства как тялото му окаменява и се учуди на несъответствието между думите му и чувствата, които очевидно го вълнуваха. — Нещата се промениха… Промених решението си. Да, можеш да го приемеш за окончателно… — О, Йеасу! Как хубаво ще докажа твоята правота! — Когато кажеш… — Кокалчетата му побеляха върху слушалката: — Да, току-що прочетох: във вестника… Разбира се. Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме…

Усетила как гневът му расте, Джъстин се притисна още по-плътно до тялото му, сякаш искаше да го облекчи с присъствието си. Никълъс почувства как топлината й прониква дълбоко в него и вече беше сигурен, че ще забравят за плажа и ще се любят ненаситно, въпреки скръбта по загубения приятел. А може би именно заради нея. Той се връщаше към живота, тя също…

— След една седмица? — попита, той. — Не, смятам, че няма да има проблеми. Просто трябва да ме запознаеш с подробностите. Но дори и това… Добре, можем да ги прехвърлим в самолета, нали? Да, да… — Послуша известно време, но мислите му бяха далеч. — Значи скоро ще се видим.

Беше сам, пред него блестяха единствено думите на Йеасу: „За да опознаеш врага си, трябва да му станеш приятел.“

Притисна се към Джъстин, искаше да изпие цялата топлина на тялото й. Защото замръзна, когато му стана ясно, че Томкин е изпратил Франк да открие онази жена в Кий Уест. А после Кроукър умря, пак в Кий Уест. Убийство. Думата звънна в главата му като мощна камбана. Това ще постигне и теб, помисли си той, докато оставяше слушалката.

„Станеш ли негов приятел, пада цялата му защита. И тогава можеш да избереш най-подходящия начин за неговото унищожение.“