Нокът на сребърния ястреб

Глава 14Дворът на майсторите

Тал примига.

Острието, задържало се за миг пред лицето му, трепна и се отмести надясно, а той се поколеба, после се задвижи в същата посока. Както беше предвидил, противникът му правеше лъжлив ход надясно и се измести вляво. Тал се хлъзна покрай гарда му толкова бързо, че другият фехтовач не успя да реагира навреме и оръжието на Тал го докосна.

— Туше! — извика началникът на Двора на майсторите. Тал отстъпи, застана мирно и отдаде чест на противника си, млад благородник от крайбрежния град Шалан. Дюзан или Дюсан, не му помнеше точно името. Зрителите учтиво аплодираха.

Началникът на Двора пристъпи напред и заяви:

— Точка и победа за милорд Хокинс.

Талвин Хокинс, млад благородник от Илит, далечен братовчед на лорд Селжан Хокинс, барон от Двора на принца в Крондор, се поклони първо на Началника на Двора, после — на своя противник. Двамата свалиха мрежестите защитни маски и си стиснаха ръцете. Младият ролдемски благородник се усмихна и каза:

— Някой ден ще сбъркаш, Тал, и тогава ще те спипам. Тал се усмихна в отговор.

— Може би си прав. Но както казва моят човек, Паско, „Предпочитам да съм повече късметлия, отколкото добър“. Нали, Паско?

Плещестият слуга взе сабята на господаря си и отвърна усмихнато:

— Както казва господарят, ако имам избор, винаги бих предпочел късмета.

Двамата дуелисти си размениха поклони и се оттеглиха в противоположните ъгли на огромната зала за дуели, ядрото на Двора на майсторите в град Ролдем. Големи резбовани дървени колони обкръжаваха масивния дървен под, излъскан до блясък и с цвета на бронз. В пода бяха вградени сложни фигури. След като се запозна с инструкторите си, Тал бързо разбра, че освен естетическата страна те изпълняват определени функции. Всяка фигура очертаваше зона за дуелиране, от много тясната и дълга пътека за фехтовка с рапири до по-големия осмоъгълник за по-дълги оръжия.

Защото тъкмо оръжията бяха причината за съществуването на Двора на майсторите. Преди повече от двеста години кралят на Ролдем обявил турнир, който да излъчи най-великия фехтовач на света. Благородници, мъже от простолюдието, войници и наемници дошли от места чак отвъд Пояса на Кеш — планините, разделящи северната и южна половини на империята, от Далечния бряг и от Кралството, и от всички райони между тях. Наградата била баснословна: широка сабя, изработена от злато и с инкрустирани скъпоценни камъни — изделие с цената на кралски данъци за много и много години.

Турнирът продължил две седмици и го спечелил един местен благородник, граф Верси Данго. За изумление и радост на краля той обявил, че ще се откаже от наградата, та да може кралят да се възползва от цената на сабята, за да заплати за построяването на академия, посветена на оръжието, и там да се провеждат редовни турнири. Така бил основан Дворът на майсторите.

Кралят се разпоредил да се построи школата и тя покрила цяло градско каре в самия център на столицата на Островното кралство. С годините била преустройвана и усъвършенствана така, че сега наподобяваше колкото школа, толкова и дворец. След завършването й бил проведен втори турнир и граф Данго защитил титлата си на най-добрия фехтовач в света.

Състезанието се провеждало веднъж на всеки пет години. На четвъртата си защита на титлата граф Данго бил ранен в двубоя от бъдещия победител и се принудил да се оттегли от състезанието.

Оттогава шампионатът беше спечелван от тридесет и един майстори на фехтовката. Нокът на сребърния ястреб, известен вече под името Тал Хокинс1, възнамеряваше да е тридесет и вторият.

Учителят по фехтовка се приближи и Тал го удостои с почтителен поклон.

— Да, учителю Дубков?

— Представянето ви беше чудесно, но подценихте противника си. Ако го бяхте направили с по-опитен сабльор, можеше да ви засече, млади приятелю.

Тал сведе глава в признание за вярната преценка. После се усмихна широко и отвърна:

— Ако никога не предлагам на по-малко опитния дори най-малката възможност да спечели, какъв мотив ще имат да тренират с мен?

Дубков се засмя.

— А тези с повече опит — примерно тези, които очакват да бъдат включени в турнира — няма да ви партнират, за да не разкрият твърде много и да се окажат в неизгодно положение по време на състезанието, така ли?

— Точно така.

— Е, не знам колко смятате, че се усъвършенствате от тези упражнения — заговори тихо учителят, — но тълпата се радва… особено младите дами. — И кимна към галерията, където десетина дъщери на ролдемски благородници седяха и наблюдаваха туровете.

Няколко от тях се усмихнаха и кимнаха на Тал. Той им отвърна със същото, без да срещне погледа на някое определено момиче. Забелязал това, учителят Дубков вдигна учудено вежда.

— Е, чакат ме други задължения. Лек ден ви желая, млади Талвин.

— Лек ден и на вас, учителю — отвърна Тал с поклон, като роден благородник.

Свали подплатения жакет с помощта на Паско и слугата му подаде кърпа. Тал изтри врата си и мократа си коса. След това облече жакета от фин брокат, подходящ за следобедно облекло, и зачака търпеливо Паско да затегне връзките.

— Някакви покани за вечеря?

— Четири, милорд. Лейди Сабрина желае да вечеряте с нея и баща й. Лейди Джесика и лейди Матилда ви канят да вечеряте със семействата им, а лейди Мелинда желае да вечеряте с нея и спомена, че баща й винаги е по работа.

— Значи Мелинда — ухили се Тал.

— Днес изглеждате необичайно щастлив — отбеляза Паско. Бившият слуга на Робърт се бе появил още първия месец, след като Тал и Калеб се настаниха в Саладор. Играеше ролята си на личен слуга с такава убедителност и лекота, че Тал бе склонен да повярва, че е заемал този пост при някой благородник някога в тъмното си минало. И бързо бе обучил Нокът на сребърния ястреб на всички необходими нюанси на благородническото поведение и държане, за да се получи от него Талвин Хокинс.

Тал кимна с усмивка.

— Слухове, клюки и крайно недостоверни източници ме карат да вярвам, че преди турнира ще бъда поканен в двореца за аудиенция с краля, или най-малкото ще бъда включен в списъка като гост за следващата галавечеря.

— Това не е изненадващо, господарю — отвърна Паско. Сниши глас, за да може да го чуе само Тал, докато намяташе пелерината на гърба на младежа. — Изненадващото е, че става чак сега.

Тал се усмихна.

— Така е.

Двамата напуснаха тренировъчната зала покрай галерията и когато тръгнаха по големия коридор, отвеждащ към външния двор, не един слуга дискретно пъхна бележка в ръката на Паско. По стените на коридора се редяха портрети на шампиони, а в центъра на входа голяма бронзова статуя на Верси Данго в героична поза посрещаше посетители и ученици на Двора на майсторите. Двамата забързаха по стъпалата към очакващата ги карета. Кочияшът им отвори вратичката.

След като се настаниха, Тал каза:

— Аз съм само вторият сабльор в историята на Двора на майсторите, който никога не е губил тур.

— Хмм. Май си спомням, че бяхте надвит един следобед от майстор Дубков, милорд.

— То не беше състезание — отвърна Тал. — Беше занимание. И главно защото аз му позволих.

— Позволихте му?

— Да, по две причини. — Междувременно каретата напусна двора и пое по улиците на Ролдем. — Първо, той е Майстор на Двора и там ми трябват приятели, и второ, в тази среща научих повече, като загубих, отколкото ако се бях напрегнал да спечеля.

— Затова ли се задоволявахте с равен в някои турове?

— Да. Но само при тренировка, както си забелязал. Никога не съм губил в състезание и нямам намерение да го правя в близко бъдеще.

— Ще ви напомня, милорд, че за този турнир идват фехтовачи от целия свят.

— Да. И мога да загубя, но не това е намерението ми.

— Добре.

Каретата трополеше по кривите калдъръмени улици. Тал седеше отпуснат и се наслаждаваше на пъстрата гледка, а Паско бързо преглеждаше и отмяташе бележките, пъхнати в ръката му. Всички бяха едни и същи, от млади жени: питаха Тал защо не им се обажда.

Младият мъж седеше отпуснат, оставил се на прохладния океански въздух, навяващ постоянно от запад, да го освежи. Очите му попиваха гледките. Беше видял вече три града, Крондор, Саладор, а сега и Ролдем, но най-много харесваше сегашното си местонахождение. Крондор изглеждаше груб и сив в сравнение с другите два, може би поради това, че в по-голямата си част бе съграден отново от развалините, през последните тридесет години. Калеб му беше разказал историята за Изумрудената кралица и унищожаването на града от нейните сили, както и за храбрата съпротива на Кралската армия на Кошмарния хълм.

За разлика от Крондор, Саладор беше древен град, просторен и с облик, достоен за ролята му на метрополия. Във външните му квартали преобладаваха малки местни пазари и търговски улици, а вътрешният град почти с нищо не напомняше за древното укрепление, каквото трябваше да е бил някога. Тал помнеше как преминаха през една отворена порта от единия район на града към другия, но иначе почти нищо не личеше от голямата крепостна стена, която някога трябваше да е била главната защита на града.

Саладор си имаше своите чарове и двете години, прекарани там от Нокът на сребърния ястреб, докато се превърне в Талвин Хокинс, бяха две от най-хубавите години в живота му, докато не пристигна в Ролдем. Беше се научил да свири на лютня, на месингов рог и на множество ударни инструменти. Беше се отървал от всякакъв акцент при говорене на Кралската реч или на ролдемски и можеше да мине за благородник от която и да е от двете държави. Беше се усъвършенствал в рисуването, научил се беше да отличава доброто вино от лошото — пристрастил се беше към първото — и бе усвоил тънкостите на дворцовите танци.

Изчел беше много книги и ръкописи и беше проучил всичко, до което успя да се добере, за историята на този континент на Триагия. Научи за други държави, които не бе посещавал, и историята го увлече неимоверно.

Запозна се с и позна много жени. Отначало лекуваше раната, нанесена му от Алисандра, но една нощ Калеб го накара да го придружи из града, пиха, обикаляха от една гостилница в друга, а накрая се озоваха в един славещ се с добро име публичен дом. Там Калеб го остави на грижите на екип от опитни и ентусиазирани млади куртизанки, които намериха начини да съживят интереса на Нокът към жените. Последваха любовни връзки със слугинчета, дъщери на търговци и понякога — с дъщерята на някой дребен благородник.

Към двадесетия си рожден ден — Тал беше възприел обичая да празнува рождението си в деня на Средилетие — младият мъж бе готов за Двора на майсторите.

Една нощ Робърт се появи с подправени документи, представящи го за Талвин Хокинс, далечен братовчед на дребен благородник в провинция Ябон в Западното владение на Островното кралство. Така Нокът на сребърния ястреб стана Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк, васал на барон Илит, напуснал бащиния си дом, за да служи известно време в северния гарнизон като рицар-лейтенант под командата на херцога на Ябон, и напуснал с чест военната служба, за да търси щастието си: Младеж с благороден ранг, но без богатство.

Междувременно бе успял по някакъв начин да натрупа Достатъчно средства, за да се нанесе в скромно, но с вкус обзаведено жилище в един хубав квартал на града, където устройваше забавления с малки групи млади благородници. И се бе отличил като най-добрия фехтовач и най-изгодния за брачна връзка ерген, пристигал от години в града.

Тал бе впечатлен от огромната работа, извършена, за да му се проправи път в градското общество. Кредитни писма, писмени представяния и препоръки, всичко това бе подготвено предварително. Няколко местни лица се представяха за стари негови познати, стигаха дори дотам, че да припомнят на Тал за свои предишни срещи.

За радост на Паско и Робърт Тал се оказа опитен играч на хазарт — резултат от логическите игри, които бе изучавал при Робърт и Магнус. Устояваше на изкушението да печели големи залози, предпочиташе редовно да печели дребни суми. За да си осигури покани за нови игри на карти и зарове, понякога губеше преднамерено, с великодушие и чувство за хумор.

Всички, които го познаваха, го оценяваха като добре сложен и чаровен младеж. Прям, учтив и забавен. Смятаха го за ценен гост на вечери и рядко се хранеше сам вкъщи. Свободното владеене на много езици, изяществото му като танцьор, способността му да пее и да свири на много инструменти — всичко това го превръщаше в един от най-популярните млади благородници в града. Липсваше само покана за галавечеря в кралския двор. Но ето, слухът поднасяше надежда, че и това скоро предстои.

Единствената критика, отправяна към Тал Хокинс, бе от страна на младите дами в Ролдем. Да, той беше чаровен, елегантен, остроумен и пламенен в подходящ момент. Но не една млада жена го бе обвинявала, че няма сърце, защото никога не им говореше за любов. Страст и телесни удоволствия, да, и неговата прямота и дързък подход му бяха спечелили не едно младо ролдемско цвете, решено допреди това да устои на изкушението пред забележителния младеж от Запада. Леглото му оставаше празно само когато той го пожелаеше, но Тал често не намираше много радост в тези, които го споделяха с него. Облекчение, удоволствие и забавление — да, но не и радост. Мисълта му от време на време се връщаше към Алисандра и той се чудеше дали не става като нея, а след това решаваше, че не е така, защото все още изпитваше обич към своите наставници, спомняше си любовта, която таеше в сърцето си към своето семейство и съселяни; но стигнеше ли се до младите жени, за него те бяха само средство за постигане на някаква цел: да задоволи страстта си например, да се издигне в обществото или просто да се разсее.

Каретата спря пред жилището му, тристаен апартамент на първия етаж. Домът на партера се обитаваше от един лихвар и семейството му. Семейството имаше дъщеря, доста привлекателна всъщност, но Паско го бе посъветвал да не ухажва младата дама и Тал се съгласи. Един ядосан баща, особено баща с много пари, можеше да му създаде трудности. Защото макар бащата да не представляваше заплаха с оръжие, парите му можеха да купят много оръжия. Поради това Тал се държеше учтиво с бащата и майката, братски с младия им син и леко ухажорски, но винаги възпитано и сдържано с момичето.

Кочияшът отвори вратата и Тал и Паско слязоха. Слугата тръгна към стълбището, а каретата подкара към градската конюшня на една улица разстояние, където беше и квартирата на кочияша, тъй че да е на разположение на Тал всеки път, когато му потрябва.

Тал се качи в апартамента и Паско попита:

— Да приготвя ли банята?

— Не. Точно сега почти студената вода не ми се нрави особено. Мисля да подремна и след час да прескоча до банята Ремарга, да се преоблека там и да се приготвя за вечеря с Мелинда. Докато спя, моля те, изпрати й бележка, че ще съм повече от щастлив да вечерям с нея, и изпрати съжаленията ми към другите дами, които са ме поканили.

— Да, милорд — отвърна Паско.

За изненада на Тал, още от самото начало Паско се отнасяше към него все едно е благородник по рождение и нито веднъж не спомена за предишната биография на Нокът, нито забравяше мястото си дори когато двамата оставаха сами. А през цялото време, откакто бе пристигнал в Ролдем, Талвин Хокинс до такава степен се бе вживял в ролята си на благородник авантюрист от Островното кралство, че дори за самия него миналото му, преди да дойде в Саладор, започваше да се превръща в смътен спомен, все едно е на някой друг.

Паско се зае със съобщенията, а Тал се съблече. Смъкна наметалото, жакета, туниката и ботушите и се просна на леглото само по панталони. Беше уморен от тренировката, но сънят не идваше; беше неспокоен и напрегнат от очакването за покана в двореца. Да не говорим, че турнирът започваше след по-малко от месец. Тал вече усещаше натрупващото се напрежение. Трябваше да внимава: прекаленото напрежение можеше да го направи нервен, да му попречи в съсредоточаването върху текущата задача.

А освен това съзнаваше, че щом турнирът свърши, го очаква още нещо — и не знаеше какво е. Възприемането на ролята на благородник като че ли вървеше точно както беше предсказал Рондар и очевидно бе причината за няколкото му години обучение, но все още не му бяха обяснили защо.

Личните му планове не се бяха променили. Рано или късно щеше да хване убийците на близките си, но докато не приключеше със сегашната си роля, докато не решаха Учителят Пъг и приятелите му, че задълженията му към Конклава са изчерпани, трябваше да чака.

Все пак напоследък го глождеше едно все по-усилващо се притеснение: ами ако станеше така, че изобщо не го освободят от дълга му към Конклава? Ако се случеше да загине, преди да е успял да отмъсти за избитите си близки? С втората възможност нямаше смисъл да се занимава. Ако съдбата отредеше последният оросин да загине, преди виновниците да бъдат наказани — така да бъде. Но първата го тревожеше, защото кой от двата му дълга бе първостепенен? Жизненият дълг бе нещо, което никой оросин не можеше да пренебрегне току-така, защото това би посрамило не само човека, но и неговото семейство и предците му. Но кръвната мъст, изисквана от племенната му култура, бе също толкова важна. Надяваше се, че боговете ще погледнат благосклонно и ще му посочат верния начин да изпълни и двата си дълга доблестно.

Превъртя се по корем и си помисли, че може и да не го направят. Такива неща обаче не зависеха от него, тъй че най-добре беше да не се терзае.

Полежа половин час, но сънят така и не го споходи. Накрая реши, че настроението му може би ще се пооправи с една по-дълга баня. Стана и извика Паско.

Слугата се появи на прага и Тал каза:

— Отивам в Ремарга. Донеси ми дрехи. Ела веднага, щом избереш подходящо облекло за вечерята. Каретата да ме чака пред Ремарга час след залез-слънце.

— Да, милорд.

Тал се облече, излезе и тръгна по улиците на Ролдем. Вървенето пеш през града никога не го отегчаваше — оживените дюкяни по улиците, гъстите пъстроцветни тълпи, млади, стари, мъже и жени, търговци и моряци, благородници и простолюдие. Мирисът на море бе навсякъде и това, съчетано с шума и суматохата, бе опияняващо за едно момче, израснало в самотата на планините.

Тал се зачуди дали съдбата ще му предостави възможност някой ден да се върне в местата на своето детство и дали той ще приеме тази възможност, ако му се предложи. След кратък миг размишление реши, че ще го направи. Защото колкото и възхитителни да бяха нещата, които бе придобил — знания, опит и материално благополучие, — те бледнееха пред онова, което бе загубил: дом, семейство, детство.

Ако желанието му можеше да се осъществи, бе готов да замени всичко, за да върне майка си, баща си, сестра си, всички от клана — да са пак здрави и щастливи. Горчеше му от мисълта, че дори най-могъщият чародей, дори всички чародеи заедно, не могат да изпълнят такова желание.

Стигна до една пресечка и сви надясно през тълпата в късния следобед. Само след няколко секунди разбра, че някой го следи. Ловджийският му инстинкт или това, което Накор бе назовал „бучката тревога“, случаен поглед през рамо, отражение в прозореца на дюкян, нещо го беше предупредило: разбрал беше някак, че на тридесет стъпки зад него има човек, който го следи, откакто бе излязъл от жилището си.

Спря пред витрината на един дюкян, уж че оглежда изложените изделия. Човекът, когото бе забелязал с периферното си зрение, също спря и се засуети, все едно търси нещо из джобовете си. После, с престорено ядосана физиономия, мъжът се обърна и бързо закрачи обратно, но не и преди Тал да запомни външността му. Беше нисък и жилав, крачеше бързо и с пестеливи движения, което предупреди Тал: опасен човек.

Тал знаеше, че бързо ще се скрие сред тълпата, така че не тръгна подир него. Първо, нямаше да успее да го настигне. Второ, така щеше да се издаде, че го е разкрил. Той или някой друг скоро щеше да се появи отново. Някой дебнеше Тал — и той трябваше да разбере кой и защо.

Ако се окажеше платен убиец, нает от някоя разгневена млада жена или нейния баща, това беше едно, но ако това имаше нещо общо с Конклава на сенките, бе съвсем друго. Може би трябваше да изпрати Паско, за да предупреди Робърт и останалите.

Закрачи небрежно към банята, като се отклони от обичайния си маршрут. На няколко пъти спря, за да се увери, че вече не го преследват.

Пред Ремарга го посрещна един от добре познатите му прислужници.

— Добър ден, милорд.

— Добър да е, Свен — отвърна Тал. — Салмина свободна ли е?

— Ще проверя, сър. Желаете ли услугите й?

— Да — отвърна Тал и влезе в съблекалнята.

Свен влезе с него, за да се погрижи за дрехите му и да му осигури каквото му е нужно. Най-напред му подаде голяма памучна кърпа, с която Тал се уви. Щом Тал излезе от съблекалнята, Свен прибра дрехите и сабята му. Тал седна на малко дървено столче до едно голямо ведро с гореща вода. До ведрото имаше калъп ароматизиран сапун и четка. До столчето беше поставен поднос с малки изящни глинени гърненца с цветна украса. Тал надигна ведрото, изсипа съдържанието му върху главата си и веднага щом го остави, се появи едно момче с ново ведро с гореща вода и отнесе празното.

Най-напред Тал намаза косата си с благовонно масло и не за първи път се зачуди какво ли би си помислил дядо му за всичко това. Старецът бе навикнал да се къпе в най-ледените потоци и езера и се наслаждаваше на това. Но като знаеше колко бяха допадали удобствата на дядо му, накрая Тал реши, че сигурно би го одобрил. Точно в този момент се появи млада жена, облечена в къса роба от бял лен, прилепнала плътно по тялото й от влажния зной в банята. Тал знаеше, че дядо му много щеше да одобри и това — старецът никога не изпущаше от око хубавите жени, за яд на бабата на Тал.

Обзет от мигновена носталгия, той се остави мълчаливо момичето да насапуниса гърба му. Ремарга обучаваше персонала си добре: тя нямаше да му проговори, освен ако той не я заговореше. Някои клиенти искаха повече бърборене и флиртуване, имаше и такива, които пожелаваха услуги от по-лично естество, което можеше да се уреди срещу определена цена в стаичките в дъното на сградата. Други предпочитаха спокойствие и тишина и искаха да останат насаме с мислите си, докато се къпят.

Тал стана и момичето спря да мие гърба и раменете му и превключи на гърдите му. Той взе калъпа сапун от ръката й, отпрати я и продължи да се мие сам. Ако бе останал неподвижен, тя щеше да го измие целия, но умът му сега беше зает с други неща, за да се забавлява с момиче от къпалнята, а и трябваше да съсредоточи мислите си върху Мелин-да, която с най-голяма охота щеше да уталожи страстите му след вечерята.

Надигна поредното ведро и се изплакна от сапуна, после отиде в следващата стая, изпълнена с гъсти бели облаци пара. Водата беше много гореща и той пристъпи в нея бавно, предпазливо. Отиде в по-дълбокия край на басейна и седна на една от скритите под водата скамейки. Отпусна се на гръб, опрял рамене в стената.

Малко след него влезе пълничка матрона, подаде кърпата си на прислугата и се натопи във водата. Тал беше пътувал достатъчно по света и вече имаше известна представа за начините, по които различните народи гледат на показването на части от тялото си един пред друг, но Ролдем все пак му се струваше едно от най-странните места в това отношение. Женската мода тук обикновено беше консервативна, освен на големи светски събития, където женските тоалети понякога бяха направо скандални. Предната седмица графиня Аманди се бе появила на организираното от барон Грюдер галапразненство в красива кешийска рокля, оставяща гърдите й непокрити, което бе компенсирано с тежка огърлица от перли. Непрестанно полюшващите се бисери предлагаха, меко казано, доста провокативна гледка. На подобни събития голите гърбове и дълбоките деколтета бяха обичайни за жени, които през деня обикаляха из града, покрити от шията до глезените. Още по-странно за Тал бе това, че жените и мъжете се събличаха в отделни стаи, но се къпеха заедно в обществените бани. Допускаше, че в някой момент от историята на Ролдем някой властник е решил, че в голотата няма нищо лошо, но виж — обличането и събличането пред представители на другия пол е лошо.

Неволно се изкиска на тази мисъл и това му спечели учудения поглед на дамата. Той й се усмихна и каза:

— Спомних си една стара шега, милейди. Тя кимна, не съвсем убедена.

Скоро тялото му се отпусна и мислите му се зареяха. И да задремеше, прислужниците щяха да държат вещите му под око, а поради многото инциденти с пияни клиенти през годините нямаше да допуснат да се свлече във водата и да се удави.

Наско също нямаше да се забави много и скоро щеше да дойде с дрехите, които му е избрал за вечерта. Тъй че Тал се отпусна и задряма блажено сред горещата пара, а моментната тъга по миналото бързо се стопи.

След малко дойде Свен и каза:

— Салмина вече може да ви приеме, милорд.

Тал стана и взе голямата кърпа от едно от прислужващите момчета. Последва Свен до една стаичка, преградена с мънистена завеса от съблекалнята. Салмина беше жена от Родез, висока почти колкото него, силна, със здрави ръце, но природата я бе опазила стройна и тънка. Тал знаеше от личен опит, че има хубаво мускулесто гъвкаво тяло под късата туника.

Щом Свен излезе и дръпна завесата, тя смъкна дрехата си и започна да маже ръцете си с благовонно масло.

— Пълният масаж ли днес, милорд? — попита го закачливо.

Тал легна на плота, отпусна брадичка на ръцете си и отвърна:

— Не днес, мила. Трябва да си спестя силата за друга тази нощ.

Тя размаза маслото по голия му задник и го плесна закачливо в знак, че е разочарована от отговора му. Въпреки че беше над четиридесетте, беше възхитителна жена и годините опит я правеха първокласна любовница. Тал беше напуснал с омекнали колене първия път, когато се бе съгласил на „пълния масаж“.

— Лъв като вас? Че вие ще ми изкарате сълзи в очите и ще сте готов за поне още три след час.

Тал не можа да не се засмее.

— Едва си спомням името си на път за дома, когато приключиш с мен, Салмина.

— Гордея се с работата си.

— И с пълно право — отвърна й той искрено.

— И коя е щастливката? — попита тя и почна да разтрива раменете му.

— Бих ли могъл да се нарека джентълмен, ако ти кажа?

— Мнозина го правят, но пък вие сте по-дискретен от повечето мъже.

— Благодаря.

Както винаги, тя зацъка с език, щом пръстите й пробягаха по многобройните белези по тялото му.

— Колко много рани — отбеляза не за първи път. — Смятате ли, че сте готов за турнира?

Тал въздъхна, докато тя се залавяше с врата му.

— Ако не съм, ще го разбера още щом започне, нали?. — Всъщност да де — отвърна с лек смях Салмина.

Побъбриха още малко, а после тя се обърна, за да вземе поредната стъкленица с масло от масичката до стената.

Усещане за опасност внезапно прониза Нокът и той се хвърли надясно.

Болката избухна в лявата му ръка, щом острието се вряза от рамото към лакътя. Той скочи светкавично от масата и приклекна.

Салмина се беше опряла с ръка на стената. В очите й се четеше объркване. Тя вдигна дясната си ръка в опит да спре кръвта, швирнала от шията й. В един гротесков миг сякаш повече от всичко я притесни пурпурът, потекъл между гърдите й, сякаш бе нещо възмутително за жена с нейната красота. След това очите й се подбелиха и тя рухна на пода.

Беше същият мъж, който го беше следил. Държеше в дясната си ръка смъртоносно оръжие, тънко и остро като бръснач. Ако се съдеше по стойката му, боравеше опитно с него. Освен това не се беше опитал да го последва при завъртането, а се беше отдръпнал в противоположната посока, между жертвата си и завесата.

Тал разбираше, че убиецът разполага с не повече от минута, за да довърши делото си, защото трябваше да очаква, че жертвата ще извика и че някой веднага ще дотича. Наистина нескопосан опит за покушение. Само след миг мъжът трябваше да нападне.

Тал скочи пръв. Убиецът сигурно бе очаквал да се отдръпне, сигурно просто печелеше място, за да се обърне и да хукне през завесата, но Тал блъсна масата и я преобърна. Убиецът отстъпи инстинктивно, за да избегне удара, а точно това целеше Тал.

Прескочи съборената маса, пренебрегнал оръжието. Онзи вече го беше порязал, а и една рана повече едва ли беше важна. Но нямаше да позволи на този тип да го убие.

Убиецът замахна към гърлото му, но Тал се сниши под острието и го блъсна с рамо в корема. Както беше предвидил, получи дълбок срез в гърдите, но не и в гърлото.

Няколко души, които тъкмо влизаха, се разкрещяха, като видяха кръвта и двамата биещи се на покрития с плочки под мъже.

Тал се надигна, гол и без оръжие, плувнал в кръв, но готов да се защити. Убиецът се поколеба дали да атакува отново, или да се опита да избяга.

И този миг колебание му струва живота. Очите му изведнъж се разшириха и ножът изпадна от пръстите му. Паско пристъпи зад него и издърпа камата, която бе метнал, от гърба на убиеца.

Погледна да се увери, че той вече не представлява заплаха, после бързо се приближи до Тал, който се бе строполил на пода.

— Изглеждате ужасно, милорд.

— Не се съмнявам — отвърна Тал; причерня му. — Бъди така добър да предадеш извиненията ми на лейди Мелинда — добави той и изгуби съзнание.

Глава 15Загадка

Тал се събуди.

Трети път — каза Паско.

Тал простена от болка и едва успя да попита:

— Какво трети път? — Клепачите му сякаш бяха залепнали, устата му бе пресъхнала. — Дай ми вода…

Паско поднесе към устните му чаша вода. Нокът отпи и чу друг глас.

— За трети път едва опазихме живота ти, Нокът. Робърт де Лийс поклати глава и добави:

— Това означава, че вече ни дължиш три живота.

Тал продължи да пие, докато гърлото му не се овлажни достатъчно, за да може да говори, без да квака като жаба.

— Съжалявам, но мога да дам само един. И моля, наричайте ме Тал, защото името ми вече е Талвин.

— Ти вече едва не даде живота си, Тал — отвърна Робърт.

Тал погледна лявата си ръка и се ококори. Тялото го болеше и беше схванат, но раната на ръката я нямаше, както и тази през гърдите.

— Какво…

— Магия. Паско се намеси:

— Имате турнир след по-малко от две седмици, милорд, а от дълбочината на раните и загубата на кръв беше ясно, че изобщо няма да сте годен за състезания.

— Една от възможните причини за покушението — добави Робърт. — Макар да ми се струва, че едва ли е била главната.

— Но как…

— В Ролдем има доста надарени жреци лечители. Неколцина от тях сътрудничат на Конклава.

— Това ли те доведе тук? — попита Тал. Започна да раздвижва ръцете си и откри, че мускулите се отпускат.

— Аз го повиках, милорд — каза Паско.

— Паско забеляза нещо, заради което се оказа задължително Конклавът да изпрати веднага някой с магически умения. Съобщи ни, че е нямало начин убиецът да може да проникне в стаята за масаж, освен ако не е използвал магия.

Тал се замисли. Масата бе достатъчно голяма, за да се скрие някой под нея, но щеше да го види всеки влязъл. Нямаше килери или други врати.

— Трябваше да се сетя.

— Не си бил в състояние. Паско вече е пуснал удобния слух, че повечето кръв е от нещастната убита жена, а ти имаш само няколко отока и плитка рана, която ще зарасте бързо. И че ще си здрав за турнира.

Тал се надигна. Сковаността почти бе преминала.

— Гладен съм.

— Това е резултат от целебното заклинание, което приложи нашият приятел жрец. Поотслабнал си, ако въобще си направиш труда да го забележиш. На тялото ти му трябваше енергия, взета от другаде, за да изцели увредената плът, така че изгори и малкото мазнина, която имаше, Тал. Определено изглеждаш измършавял.

Тал се изправи и главата му се замая.

— Чувствам се ужасно слаб.

Паско му помогна да облече халата, след което го хвана под ръка и го заведе до масата в голямата стая. Тя бе отрупана с храна и Тал започна да яде с вълчи апетит. Още при първите хапки усети, че силите му се връщат.

— Ще трябва да си починеш до довечера, Тал — каза Робърт. — Но след това се над ага да се появиш някъде публично, за да разпръснеш всякакви слухове за раните си.

— Защо? Защо да бързаме толкова?

— Защото хората вече се питат защо си нападнат и колко зле си ранен — отвърна Робърт. — Причината ще я оставим на предположенията, но доколкото разбирам, има немалко хора, които биха предпочели да не се явиш на турнира или да се виждаш с дъщерите им.

Тал кимна, без да се изчерви.

— Колкото до раните, трябва да дадем на онези, които са пратили убиеца, ясно да разберат, че са се провалили. За да се опитат отново, скоро.

— Аха. А аз ще съм стръвта. Робърт сви рамене.

— Някой се опитва да те убие. Оприличи го на лов. Ако го дебне хищник, какво прави човек?

— Не бяга. Залага капан.

— Това ще направим и ние. Тал приключи с яденето.

— Колко е часът? — Погледна през прозореца и видя, че трябва да е рано следобед.

— Два следобед — отвърна Паско.

— Тогава най-доброто решение е да се върна в Двора на майсторите и да кажа няколко думи за горката Салмина… — Изведнъж си даде сметка, че никога повече няма да я види, нито да изпита пламенната й любовна страст. — А след това да се върна в Ремарга за нова баня и масаж. — Погледна Паско. — Някакви покани?

— Три.

— Отклони ги. Щом се налага да се покажа публично, значи ще трябва да вечерям в „Доусън“.

Робърт кимна и попита:

— А след това?

— Хазарт в „Колелото на съдбата“.

— Добре. Така за всички ще стане ясно, че си здрав. Тал стана и разкърши ръце.

— Чувствам се невероятно здрав за човек, когото са разфасовали като сърнешко само преди ден.

— Заклинанието не беше никак евтино — отвърна кисело Робърт.

Тал се усмихна.

— Хубаво е, че избрах да служа на богат господар. Робърт се намръщи.

— Трудно спечелено богатство, Тал. Ако човек не разбира нищо от магически изкуства, сигурно ще му се стори лесно да се натрупат пари, но ти вече знаеш достатъчно за занаята ни, за да имаш известен усет за нещата. Видял си острова и знаеш колко много хора трябва да обличаме и да храним, а вече започваш да добиваш и известна представа колко много други хора поддържаме по други места. — Ръката му описа дъга, обхващаща жилището, дрехите и всичко останало. — Всичко това е дошло срещу разходи: нищо не е изникнало от въздуха с едно голо пожелание.

Тал не беше много сигурен накъде клони Робърт, така че каза:

— Не съм неблагодарен за това, което са ми осигурили господарите ми. Но вече съм болезнено наясно кой е обектът на планираното убийство, затова ще съм благодарен да разполагам с малко сила зад гърба си в подходящите моменти. — Изражението му стана сериозно. — Но в случай, че сте забравили, длъжен сте поне малко да ми подскажете за какво точно бях обучаван и каква точно е задачата ми освен спечелването на този проклет турнир.

Робърт помълча, после каза:

— Така е. Не сме ти казали много и ще продължим да те държим в неведение дотогава, докато се налага. Ако тепърва попаднеш в лоши ръце… има начини един опитен магьосник да изтръгне спомените от черепа ти, както ти би изрязал семките на ябълка, Тал. Незаинтересованите за благополучието ти могат да го направят за по-малко от ден и да те оставят раз лигавен пред някой хан, и никой няма и да си помисли, че си нещо друго освен жалък пияница с увреден ум. Но преди да са свършили, ще са изтръгнали от теб всяка тайна.

Паско кимна.

— И много болезнено при това, както съм чувал.

— Ще те отведат в някое затънтено място, така че крясъците да не безпокоят никого — добави Робърт Тал отново разкърши рамене.

— Тогава ще разчитам на наставниците си, че ще използват магическите си дарби да ме опазят от това, което описвате. Но знаете ли кой беше убиецът?

— Целта на Паско беше да те измъкне от банята… — Робърт кимна одобрително към слугата. — Голям подвиг извърши, да запуши раните ти с кърпи и да те изнесе до каретата, преди някой да е видял колко кръв има по тебе и колко е от слугинята.

Паско сви рамене.

— Щедър сте с похвалите. Повечето хора тичаха в обратната посока или бяха объркани от крясъците. Банята не беше добре осветена и… ами просто знаех, че няма да е добре да оставя хората да видят, че Тал лежи на пода като заклано прасе.

— Добре се справи. — Робърт погледна Тал. — Ще научиш мисията си, като му дойде времето, млади приятелю. Бъди уверен, че сме доволни от напредъка ти дотук. Точно сега обаче единствената ти грижа е да спечелиш този турнир.

— Защо?

— Ще ти кажа, след като го спечелиш.

— А ако не го спечеля?

— Тогава изобщо няма да ти трябва да знаеш какво е щяло да последва, нали?

Тал се усмихна криво.

— Предполагам, че сте прав, господарю.

— Нокът ме нарича „господарю“. Скуайър Талвин Хокинс може да ме нарича Робърт.

— Да, Робърт. — Тал бързо се върна към ролята си и се обърна към слугата: — Паско, занеси ми дрехи в Ремарга и поръчай каретата да е там навреме. — После се обърна към. Робърт. — Би ли имал нещо против да ме придружиш до баните? Доста е освежаващо.

Робърт кимна.

— Мисля, че би било разумно, ако бях на твое място. Убиецът може и да не е боравил с магия, но някой го е вкарал в онази стая с помощта на заклинание — или за пренасяне, или за невидимост. Ако се случи нещо нередно до турнира, особено с намеса на магическо изкуство, трябва да съм близо до теб.

Тал попита за втори път:

— Имате ли все пак някаква представа кой беше убиецът?

— Неизвестен — отвърна Паско. — Никой не го е разпознал. Градската стража е отнесла трупа.

— Имаме ли в полицията достатъчно добър познат, който да поразпита за този злодей?

— Вие играхте карти с капитана на дневната стража, Дроган. Можете да го попитате лично.

— Значи ще го направя утре — каза Тал и се обърна към Робърт: — Да се поразходим до Ремарга и да се опитаме да се поразсеем от вчерашната неприятност.

— По-скоро да изглежда, че сме го направили — отвърна Робърт. — Но искам да не забравяш никога колко близо бяха тези хора до убийството ти.

— Кои хора? Робърт се усмихна.

— Мисля, че ще го разберем съвсем скоро.

Двамата излязоха, а Паско започна да събира дрехи за вечерта.

Утрото беше облачно, в пълен унисон с настроението на Тал, докато той крачеше по тесните улички към градската полицейска служба, разположена близо до стария пазар в центъра на града. Предната нощ беше минала без извънредни събития, но я беше прекарал на ръба: очакваше нова атака и малките неща, които обикновено му носеха удоволствие, този път не го радваха. Вечерята в „Доусън“, бивш хан, който сега обслужваше изключително гости от знатното съсловие и търговци, които не искаха да вечерят вкъщи, им беше предложила обичайния разкош, но макар храната да беше сготвена съвършено и обслужването да беше безукорно, Тал и Робърт вечеряха общо взето в пълно мълчание. Дори великолепните вина, внесени от Рейвънсбърг, почти не предизвикаха коментара им.

Играта на хазарт в „Колелото на съдбата“ също мина вяло, без да събуди интереса му. Тал играеше равнодушно, умът му бе някъде другаде. Лейди Торнхил дори му намекна, че изглежда разсеян. В отговор той се усмихна и я увери, че това няма нищо общо с неприятността в Ремарга от предния ден и не, не бил ранен сериозно, изглеждал така само защото бил опръскан с кръвта на горката слугиня и си ударил лошо главата в пода, и, да, потънал бил в размисли най-вече за утрешните състезания.

След това се извини и си тръгна рано, след като бе понесъл скромни загуби. С Робърт се прибраха и Тал си легна рано, а Робърт и Паско останаха да си говорят тихо и дълго в другата стая.

Сега бе тръгнал да потърси отговори на много трудни въпроси. Стигна до кабинета на Денис Дроган, племенник на дребен дворцов служител, човек, стигнал до поста си благодарение на политически връзки, но въпреки това — доказал Компетентността си.

Дроган го посрещна с учтива, но леко отчуждена усмивка.

— А, Тал. Мислех да те посетя по-късно днес.

Дроган беше едър мъж на средна възраст, с почти кръгла глава, което още повече се подчертаваше от късо подстриганата му коса и гладко обръснатото лице. Имаше топчест нос, чупен неведнъж през годините, половината от едното му ухо беше отхапана при някаква свада, но очите му винаги бяха съсредоточени и не им убягваше почти нищо.

— За да говориш с мен за убийството, нали? Веждите на старшия полицай се вдигнаха.

— Да. Кой би искал да те убие, Тал?

— Мен? — възкликна с престорена изненада Тал. — Предположих, че е някой ревнив любовник или някой хлътнал по прислужницата, Салмина. Все пак нея убиха, нали? Мисля, че онзи ме нападна, за да не го разкрия.

Дроган помисли за миг и попита:

— Виждал ли си го някога този човек?

— Изобщо не. Всъщност идвам да разбера дали вие не го знаете.

— Не, никой от момчетата ми не го е виждал. Претърсихме трупа, преди да го пуснем във варната яма, и не намерихме нищо, което би могло да ни подскаже кой е или какъв, освен че наскоро е пребивавал на Островите, тъй като имаше няколко кралски сребърни монети.

Тал се отпусна на стола, уж замислен.

— Хм, доста загадъчно в такъв случай, нали? Може би е любовник, върнал се от пътуване, и се е ядосал, като е разбрал, че Салмина работи в баните?

— Тя работи там от десет години. Ако е любовник, когото новината е изненадала, значи от доста време не е бил тук.

— Е, това просто беше първото, което ми дойде наум — отвърна Тал.

— Съвсем очевидно предположение и обикновено се оказва вярното. Но този път — едва ли. Много по-вероятно е някой да е искал да хване най-добрия фехтовач легнал гол по корем и далече от оръжието си. Това ми е предположението.

— Но кой ще иска да прати наемен убиец?

— Кой казва, че е наемен убиец?

— Никога не съм го виждал преди, Денис. В града може и да има хора, които ме мразят, но със сигурност щях да ги позная. Ако някой иска смъртта ми, от това следва, че този човек е бил нает да ме убие. Макар че едва ли е точно това.

— Защо не?

— Защото може и да има един-двама бащи, които не искат да се виждам с една-две дъщери, или дори някоя дама, която може да иска да умра, но няма нито един, който да прати някой да свърши тази работа.

— Знаеш ли кое е най-странното около всичко това? — Кое?

— Никой не го е видял да влиза в банята. За да влезе при теб, човек трябва да мине през слуги. От момента, в който баните се отворят сутрин, до минутата, в която вратите се затворят вечер, в тази част на сградата няма нито един таен вход.

— Наистина странно, нали?

— Имаш ли някаква представа как е могъл да се появи там, като по магия?

Тал се отпусна в стола, с тъжна усмивка.

— Магия? Това би направило нещата още по — … загадъчни, нали?

— Би означавало, че ако някой е искал да умреш, е бил готов да плати много. Да плати не само на човек, който може да върти ножа, но и на още някой с магически дарби, за да го вкара невидим в сградата.

— Заклинание за невидимост?

— Нещо такова. Чичо ми има приятел, който познава магьосник. Поразпитах го и той твърди, че най-вероятно е използвано точно такова заклинание. Да го изпратят в стаята от друго място… това е много трудно и малко магьосници биха могли да се справят.

Тал реши, че ще е най-добре да не споменава, че познава поне трима или четирима, които биха могли да го направят.

— Значи никой не знае нищо за този човек?

— Никой. За мое съжаление.

— Значи дори не можете да сте сигурни кой от нас е бил набелязаната жертва?

— Не можем. Проблемът ми е само с цялата тази досада заради жена, която си беше най-обикновена курва.

Тал се вкочани.

— Салмина не беше курва.

— Така чух — отвърна Денис. Тал стана.

— Е, няма да те отвличам повече от задълженията ти. Ако откриеш още нещо, съобщи ми, моля те.

— Можеш да разчиташ на мен.

Стиснаха си ръцете, Тал излезе и тръгна към жилището си. Беше обезсърчен, че едва ли ще се разбере нещо за наемния убиец. Не че го беше очаквал.

Вее пак трябваше да престане да мисли за необяснените и непредвидими неща в живота и да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящия турнир. До него оставаха немалко от две седмици и ако искаше да го спечели, не можеше повече да се разсейва.

Началото на състезанията наближаваше и Тал изпитваше нарастващо безпокойство. Колкото и често да прибягваше към успокояващите ума упражнения, на които го бяха научили Магнус, Накор и Робърт, колкото и усилия да полагаше да се отвлече от мислите за турнира със зарове, карти или приятна компания, мисълта за предстоящите двубои го гнетеше непрекъснато.

Дори получената покана за двореца, две нощи преди откриването на турнира, не облекчи напрежението му. Няколко часа уби при един шивач, където поръча да му скроят и ушият подходящо дворцово облекло. Безвкусен и натруфен тоалет, състоящ се от впити панталони, затъкнати в лъскави черни ботуши, абсолютно безполезни за каквато и да било практична дейност. Бяха твърде къси за езда — горният ръб щеше да ожули болезнено прасеца само за час и твърде високи за пеши поход. Но имаха хубави сребърни катарами и червена кожена ивица отстрани. Панталоните бяха толкова впити, че чак го стягаха, но шивачът го увери, че точно такава била сегашната мода в двореца. Тал отказа издутия пакет на чатала, който също бил последен писък. Някои неща според него бяха прекалено глупави за обличане, та дори да е заради дворцовата мода. Ризата беше ужасно труфило, отворена на врата и сбрана под гръдната кост с низ перлени копчета, с тантелена яка и още тантела по ръкавите. Жакетът беше изцяло декоративен — извезана със златна нишка върху червен брокат ужасия, предназначена да се носи само на лявата ръка и висяща на златен шнур през дясната, с пришити по яката и маншетите бисери. Венецът на цялата тази прелест бе шапка, изделие от снежно-бяла кожа с много широка периферия, е ръчно изплетена със сребърна нишка лента, към която беше пришито боядисано перо. Перото на Тал беше черно, с което контрастът ставаше особено драматичен. Шивачът го увери, че облеклото му ще е най-изящното от всичко, което ще се носи в двора, но Тал не можеше да се отърве от чувството, че някой му го е подмушкал нарочно, та първата му поява в двора да се посрещне със смях и подигравки.

Но когато пристигна с каретата пред портите на двореца в нощта на галапразненството, се увери, че и други младежи от града са облечени също толкова нелепо. Спомни си с носталгия за простите кожени елеци, които носеха съплеменниците му зиме в планините, и как ходеше почти гол в летните горещини. Докато изкачваше стъпалата към двореца, реши, че модата е заговор на шивачи само с цел да приберат златото на благородниците. От всичко, което бе научил на обществените събития, които бе посещавал в Саладор и тук, в Ролдем, знаеше, че следващата година по същото време всичко, което носи сега, ще се смята за остаряло и ще се вихри съвсем друга мода.

Връчи поканата си на скуайъра, който отговаряше да не се допуснат неканени гости в кралския двор. Зад гърба му стоеше отделение от дворцовата гвардия: макар да бяха облечени в натруфени червено-жълти ливреи, гвардейците изглеждаха напълно способни да отблъснат въоръжено нападение, да не говорим да изритат нежелан гост. Един паж го поведе към главната зала и докато вървяха по коридора, му каза:

— Сър, кралят е постановил тази нощ да няма официални места за сядане. На разположение на гостите ще има бюфет.

Нокът бе забравил тази дума и трябваше да порови в паметта си.

— Бюфет — повтори тихо.

Момчето посочи дългите маси в едната страна на залата, натоварени тежко с блюда, и слугите, движещи се бързо из залата с кани с ейл и вино, за да пълнят чашите. Накъдето и да погледнеше, Тал виждаше увлечени в разговор хора, облечени в пъстри и ярки цветове: някои държаха малки блюда в една ръка и се хранеха от тях.

Сети се, че „бюфет“ е дума от Кралството, от диалекта на Батира. И означаваше да се яде от открита маса, без да се сяда. „Понякога само си мислиш, че говориш някой език“, напомни си мълчаливо.

Тръгна през тълпата, забеляза няколко познати и им се усмихна с лек поклон, докато си проправяше път към масите. На тях бе подредено всичко, което човек може да си представи за едно пиршество, от пушени диви птици и мариновани яйца, зеленчуци, приготвени по всевъзможни начини, от пресни до току-що извадени от котела, държани в марината или с пикантни подправки, та до многобройните видове сирене, плодове — някои доста скъпи за сезона — и сладкиши. Взе едно от малките блюда и откри, че е по-леко, отколкото очакваше; бързият оглед му показа, че е изработено от някаква твърда керамика, а не от камък или метал. Беше изрисувано с кралския герб на Ролдем — делфин, скачащ от пенеста вълна над звезда. Доста впечатляващо.

Нечий глас вдясно от него каза:

— Наистина впечатляващо, нали?

Тал се обърна и видя Куинси де Касъл, търговец от Батира, с когато бе играл хазарт няколко пъти.

— Чуждите умове ли четем? — попита го с усмивка.

— Не — отвърна търговецът. — Ако можех, нямаше да загубя толкова пари от вас на карти, Тал. Просто, видях, че се възхищавате на блюдото, и предположих реакцията ви.

— Наистина впечатляващо — повтори Тал.

— Е, както казват, „не е зле да си крал“. Позволява на човек да си угажда с всякакви благини.

В този момент церемониалмайсторът удари в пода с обкования с желязо връх на служебния си жезъл.

— Благородни гости, дами и господа, кралят!

Всички очи се извърнаха към сводестия вход откъм кралските покои и там, понесъл се плавно по коридора, се появи крал Карол Шести. Мъж на средна възраст, който все още изглеждаше стегнат и здрав като на двайсет и пет, кралят придружаваше пълничка, но приятна на вид жена, увенчана с малка коронка.

— Кралицата и кралското семейство! — обяви церемониалмайсторът.

Всички се поклониха, а кралят каза:

— За нас е удоволствие да се върнем към празненствата. Тази нощ сме неофициални!

Изявлението бе посрещнато с почтителни аплодисменти и гостите започнаха да се връщат към предишните си занимания.

Тал се обърна към Куинси.

— Присъствали ли сте на подобни събития?

— Разбира се, но този път събирането е неофициално. Чух, че на турнира ще присъстват толкова много хора, че в двореца няма достатъчно столове, за да се настанят всички. Заради това ни се предлага този бюфет, както и в следващата зала, и в по-следващата.

Тал кимна.

— Вече се чувствам по-малко поласкан от поканата тук, отколкото допреди минута, драги Куинси.

Мъжът се засмя.

— Не мислете, че сте пренебрегнат. Срещу всеки от нас, поканените тук, извън портите има трима, които съжаляват, че не са вътре. Аз съм тук само защото търгувам с кралския снабдител вече от двадесет години и съм бил на състезанията и преди. Това ще е третият ми турнир. Вие сте между фаворитите, от които се очаква да спечелят златната сабя, Тал, и като такъв несъмнено трябваше да бъдете поканен. Очаквайте кралят да размени няколко думи е вас.

— Не знам какво да кажа обаче — отвърна Тал.

— Не говорете много, смейте се на шегите му и се съгласявайте с всичко, което каже. Това е начинът да се оправяме с крале.

— Благодаря ви за съвета.

Разделиха се и Тал тръгна през трите зали, за да поздрави онези, които познава, и да кимне вежливо на всеки, който му кимне първи. След два часа един паж го намери и го попита:

— Сър, вие ли сте скуайър Тал Хокинс?

— Да — отвърна той.

— Кралят ви очаква, сър. Последвайте ме.

Момчето го поведе обратно към централната зала. Кралят стоеше в ъгъла с кралица Гертруда и други членове на фамилията, момче на не повече от тринадесет, което трябваше да е принц Констънтайн, и още две момчета и едно момиче. По-малките деца изглеждаха отегчени, но стояха кротко, явно полагаха усилие да покажат царственото си възпитание.

Пажът заговори тихо на ухото на един слуга, който на свой ред заговори в ухото на церемониалмайстора. Церемониалмайсторът кимна отсечено към Тал и заяви:

— Ваше величество, позволете да ви представя Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк.

Тал изпълни най-изискания си дворцов поклон, без да отвори уста. Беше достатъчно благоразумен, за да не заговори преди краля.

Крал Карол се усмихна.

— Чух за вас, сър. Казват, че се залагат солидни суми, че вие ще спечелите турнира.

— Ваше величество, твърде великодушен сте към мен — отвърна Тал. — Всъщност бих имал голям късмет, ако успея да се наложа над майсторите на фехтовката, които се събират тук за двубоите.

— Скромен сте — отвърна кралят със смях. — Чувам разни неща. В Двора на майсторите няма тайни.

— Ваше величество, на това съм готов да повярвам — отвърна Тал.

Усмивката на краля се разшири и след миг той каза:

— А, ето че при нас идва един, който ще се постарае да ви попречи да спечелите златната сабя.

Тал се обърна и видя приближаваща се група мъже. Усмивката му замръзна, докато кралят казваше:

— Скуайър Талвин, позволете да ви представя нашия братовчед Каспар, херцог на Оласко.

Мъжът най-отпред беше с яки рамене, но тънък в кръста и Тал тутакси си даде сметка, че е не само силен, но и опасен. Лицето му беше кръгло като месечина, но брадичката му бе издадена напред, а тъмните му очи бяха присвити и съсредоточени, все едно дебнеше плячка. Брадичката му бе обрасла с тъмна брада, но горната му устна — обръсната — се изви в усмивка, която изглеждаше почти презрителна.

— Значи това е младежът, който се кани да попречи на моя човек да спечели? — Обърна се към облечения в парадна униформа мъж вляво от себе си, и рече: — Ваше величество, това е лейтенант Кемпънийл, най-добрият сабльор в херцогството ми и, обзалагам се, мъжът, който ще спечели турнира. — След което добави със смях: — А когато казвам, че се обзалагам, говоря за сериозен облог.

Кралят се засмя. Тал кимна вежливо за поздрав на херцога и неговия лейтенант. След миг херцогът на Оласко каза:

— Скуайър, гледате втренчено. Познаваме ли се с вас?

— Не — излъга Тал. — За миг си помислих, че може би съм познал лейтенанта, но сгреших. — Поклони се и добави: — За мен е чест да се запозная с вас, херцог Каспар.

Остави херцога да поведе разговора и остана на заден план. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да запази лицето си спокойно и непроницаемо… защото беше виждал лейтенант Кемпънийл. Той бе мъжът, изпълняващ заповедите на капитан Куентин Хавревулен, той седеше на кон до онзи, когото наричаха Гарвана. Лейтенант Кемпънийл бе един от мъжете, които бяха унищожили селото му.

Един от мъжете, които Тал се бе заклел да убие.

Глава 16Турнир

Тал беше обнадежден.

Турнирът на майсторите вече бе в пълен ход и за своя радост той беше открил, че изумителният му успех в Двора на майсторите през последната година му е спечелил високо място в ранглистите. Над четиристотин сабльори се бяха добрали до град Ролдем, за да се стремят към златната сабя и титлата на най-голям майстор на сабята на света. Най-добрите тридесет и двама от тях, било по репутация или заради постигнатото в Двора на майсторите, бяха освободени от предварителните турове на състезанието. Тридесет и двамата не бяха класирани от Двора на майсторите, макар че събирачите на облози бяха направили своите класирания. В повечето случаи Тал го поставяха на не по-ниско от трето място. В няколко го смятаха за фаворит в спечелването на турнира. Само един мъж освен Тал, легендарният Верси Данго, бе излязъл непобеден в продължение на година състезания в Двора на майсторите. Ако Тал спечелеше турнира три пъти, казваха, че към статуята на графа в атриума на Двора на майсторите може би ще се добави нова.

Бяха му предложили официално място за сядане в централната галерия, участък на горното ниво с места за тридесет и двамата избрани състезатели и техни приятели, помощници и придружители. В момента в галерията, където грижливи слуги поднасяха освежителни храни и напитки, седяха или стояха над седемдесет души. Тал седеше с Паско.

— Онзи там, в сенките в ъгъла, не е ли Кендрик? — попита младият мъж.

— Той е, милорд.

— Записал ли се е за състезанието?

— Не, липсва му суетността да си въобрази, че е най-добрият тук — сухо отвърна Паско и добави: — Милорд.

— Какво прави тук тогава?

— Пази ти гърба — каза Калеб и се смъкна на стола от другата страна на Нокът.

— И двамата?

— И Магнус. Изобщо няма да го засечеш, обаче е тук наблизо — добави по-малкият син на Пъг.

Тал се ухили.

— Калеб, не съм си и представял, че ще те видя някога толкова модно облечен.

Калеб му върна усмивката, макар че изобщо не изглеждаше толкова развеселен като Тал.

— Просто маскировка — отвърна само.

Приличаше на богат търговец или на дребен благородник от Кралството. Единственото, което Тал разпозна, беше сабята му, същата както винаги. Иначе беше облечен от главата до петите според последната мода, макар че изборът му определено беше по-малко натруфен от тази на повечето мъже от Ролдем: жакет в тъмношоколадов цвят, светложълта риза и черни панталони и ботуши. Вместо шарените шапки, носени от градските контета, Калеб бе предпочел проста черна барета със златен клипс и едно ястребово перо.

Тал се засмя.

— Минаваш за кралски благородник, факт.

— Срещна ли се с херцога на Оласко на кралската вечеря преди два дни? — попита Калеб.

Лицето на Тал помръкна и той се наведе леко напред, подпрял лакти на колене. Сниши глас, за да може да го чуе само Калеб.

— Да. И разпознах един мъж: лейтенант Кемпънийл. Водеше войниците на Оласко, които подкрепиха Гарвана и убийците му при избиването на близките ми.

— Знам. Той е на турнира. И е един от тридесет и двамата, тъй че има сериозен шанс да се срещнеш с него.

— Бих предпочел да го срещна другаде, без свидетели.

— По време на турнирите понякога се случват злополуки. Фатални злополуки.

Тал го погледна.

— Да не ми казваш, че трябва да го убия пред краля и хиляда свидетели?

Калеб поклати глава и се усмихна тъжно.

— Суетността на младите. Не. Казвам ти да внимаваш, защото ако Кемпънийл има и най-смътно подозрение кой си, ти може да се окажеш нещастната жертва.

— Как би могъл да разбере? — попита Тал. — Нямам татуировки, които да ме отличат като оросин. Мисля, че съм убедителен в ролята на син на дребен благородник. Кой би могъл да си помисли друго?

— Заради начина, по който си го погледнал, несъмнено. Човек като него си създава много врагове през годините и без дори да ги знае по външност. Просто бъди нащрек.

— Ще бъда.

— Просто исках да разбера дали случайно на събирането не е имало някой друг, някой, който може би не е изглеждал… съвсем на място.

— Не — отвърна Тал. — Херцогът имаше някакви близки със себе си, синът му, предполагам, заради приликата, но не ги представи. По негова преценка рангът ми едва ли е толкова голям, че да си прави труда. Кого търсиш?

— Не знам — каза Калеб. — Има един… магьосник. Двамата с баща ми са си пресичали пътищата преди години. Имаме сведения, че може да се е върнал. Мислехме го за мъртъв, но може би сме сгрешили… — Очите му за миг се зареяха в празното, после той добави: — Според това, което съм чувал за него, този човек е по-труден за убиване и от хлебарка.

— Как се казва?

— Наричаше се с много имена, тъй че се съмнявам да използва някое от познатите ни.

— Как изглежда?

— Външността му се променя. Тонът на Тал стана язвителен.

— Човек, който може да прилича на кого ли не, и с име, което никой не знае. Разбира се, че ще си отварям очите за него, Калеб.

— Според това, което каза баща ми, вероятно ще можеш да усетиш нещо у него в мига, в който го срещнеш, ако го срещнеш. Той е магьосник, могъщ, а сърцето му е черно като катран.

Тал замълча, загледан в двубоите долу: четири тура в различни ъгли на залата. После отрони:

— В някой момент трябва да убия херцога на Оласко.

— Знам. Той стоеше зад унищожаването на народа ти, Тал.

— Защо?

— Защото оросините бяха неудобни за плановете му, нищо повече. Трябваше му чист път до северната граница на Фаринда, а твоите съплеменници стояха на пътя му. По-лесно беше да ги премахне, отколкото да договори път през планините. Тревожеше се, че твоето племе може да пресече пътя му към краля на Фаринда.

— И затова изби всички мъже, жени и деца във Висока твърдина?

— Да. — Калеб подпря ръце на перилото на галерията. — Той подготвя нашествието към Фаринда вече от пет години.

Принуди със сила Латагор да сключи примирие и да разреши да остави там гарнизон. Говори се, че пролеттта ще тръгне срещу ородоните.

— Защо? — попита Тал. — Те изобщо не са толкова близо до Фаринда.

— Защото му трябва нещо, което те имат: златните мини. Войната е скъпо начинание, а ородоните почти не копаят златните си мини в тяхната част от планините. С това, което успее да вземе от тях за година, ще може да финансира поне десетгодишна война.

Умът на Тал се замая. Ородоните бяха далечни братовчеди на народа му и като такива бяха единствените живи хора, с които изпитваше родствена връзка.

— Пролетта?

— Да, така се говори.

Тал стана.

— Калеб, да се приберем. Трябва да говоря с Робърт и Магнус.

Калеб също се надигна.

— За какво?

— За това, което смятате да правя, след като спечеля този проклет турнир.

И без да се обръща да види дали Калеб ще го последва, Тал бързо заслиза по стълбището.

Робърт и Магнус седяха на масата. Паско вареше на огнището котле кешийско кафе. Калеб се беше облегнал на стената, а Тал стоеше прав срещу двамата магьосници.

— Е, ако спечеля този турнир, след това какво? Магнус погледна Робърт и той кимна.

— Ще имаме задача за теб.

— Това го предположих. Но каква? Магнус опря лакът на масата. — Ще ти се каже, когато моментът е подходящ.

Отчаянието на Тал изби на повърхността.

— Години наред вече правя каквото ми се каже. Дължа ви живота си вече няколко пъти, но в един момент все пак трябва да ми се доверите. Това незнание ме обърква. Изглежда, някой се опитва да ме убие, а не зная защо. Не знам дали е заради вас… — Посочи един по един четиримата мъже в стаята, — или защото аз съм направил нещо, докато играя тази роля, която създадохте вие.

— Ти я създаде, Тал — каза Робърт. — Ние ти казахме кой трябва да станеш. Как да станеш Талвин Хокинс беше твой избор. Никой не ти е наредил да станеш играч на хазарт, женкар и развратник. Можеше да се представиш за учен или търговец, но ти си избра този живот.

Магнус добави:

— И по всичко личи, че това е живот, който ти подхожда, Тал.

Тал не можеше да сдържа отчаянието си.

— Става дума за моя живот. Това е моят живот. На Робърт съм длъжник. Образованието ми през последните години ме научи на много и едно от нещата, които научих, е да гледам на всеки свой избор отстрани. Аз съм оросин и ще изпълня дълга си доблестно. Никой никога няма да ме чуе да отхвърля или да ме види да наруша своя клетва. Но това не означава, че просто трябва да се подчинявам слепешком, Робърт. Ако ще ви служа добре, не трябва ли да знам някои неща?

Робърт въздъхна.

— Ще ти кажа следното, Тал. Събитията вкарват целите ни в една посока. Този мъж, за когото те предупредихме, ще е близо до херцога, ако не тук в Ролдем, то в Опардум, столицата му. Херцог Каспар е амбициозен.

— Явно — отвърна Тал. — Това сам го разбрах, когато видях неговия капитан Хавревулен в Латагор да крои свалянето на доминара. Знам, че е решил да си присвои Фаринда. Но не знам защо.

— На юг от Каспар са земите, контролирани от Пограничните лордове — няколко херцогства, които са в постоянни вражди: Мискалон, Рускалон, херцогство Маладон и Симрик, Салмартер и Фарлорън. Единственото успешно завоевание в този окаян район беше, когато Маладон покори Симрик и го държа в подчинение двеста години. Всички те претендират за Спорните земи, а Оласко се грижи никой от тях да не вземе връх. В негова изгода е да ги държи слаби и колебливи. На запад от него е принципатът Аранор. Принцът на Аранор е братовчед на Каспар по майчина линия и братовчед на краля на Ролдем по бащина, така че Каспар и предците му е трябвало да не посягат на Аранор в течение на много години, въпреки че въпросният принц е жалък идиот и Каспар би могъл да управлява там при силното влияние, което има.

— Отвъд Аранор са Фарлорън и Опаст — продължи той. — И двамата владетели имат здрави връзки с Островното кралство, макар в миналото да са воювали с Островите. Островите биха реагирали бързо, ако Оласко тръгне срещу тях. На север е Стегата на Бердак, която трудно може изобщо да се нарече държава. Първият владетел, крал Бердак Първи, е бил пират с мания за величие, а потомците му едва ли са нещо повече. Повечето „благородници“ в тази земя са разбойници, а крал Халорън управлява най-ефективно, като не ги закача. Да ги завладее Оласко би било все едно да нагази в тресавище. Графство Конар не е много по-добро, но племенните вождове там са варвари с чувство за доблест, също като блатния народ на север от тях. Ето защо Каспар иска Фаринда, за да разположи армията си на границата на Островното кралство, без да притесни много другите си съседи.

— Защо? Иска да поведе война срещу Островите ли? — Тал сви рамене. — Спомените ми по география са малко смътни, но това не би ли поставило армията му на няколкостотин мили от най-близкия град на Кралството в Ран?

— Нямаме представа защо ще иска армията му да е там, освен няколко хипотези. Разсъжденията ще оставим за друг път, но със сигурност знаем следното: херцог Каспар Оласко е може би най-опасният човек сред живите, що се отнася до мира в района. Стреми се да наложи контрол над Източните кралства и подозираме, че търси начин да тласне Ролдем във война с Островите.

— Аха. А ако Ролдем тръгне на война с Островите, Кеш също ще се намеси.

— И регионалният конфликт се превръща в много по-мащабен конфликт, с война и в Източните, и в Западните владения на Кралството — допълни Магнус.

— Чел съм достатъчно история, за да разбирам малко от властови амбиции — каза Тал, — но ми се струва, че Каспар се надценява.

— Няма да е първият владетел, готов да извлече изгода от страданията на други — каза Робърт. — Може да глътне Пограничните лордове, когато му скимне. Няма голям интерес да управлява хаотичните племена на север от него, освен ако не реши в бъдеще да ги сложи под желязната си пета. Засега му трябва да си осигури контрол над Фаринда и да довърши подготовката си за война с Кралството. Така че първо трябва да покори Фаринда. За да подсигури това свое начинание, трябва да неутрализира Ородон и Латагор, както и Високи предели.

Тал го погледна изненадано.

— Така картината се изяснява. Първо унищожава моя народ, за да си осигури подстъп към Фаринда. Сега подсигурява десния си фланг, като възпрепятства всякаква помощ за Фаринда през Високи предели или Латагор.

— Да, ако Кралството реши да се намеси рано и ако крал Риан е толкова умен, колкото казват, че е. Тогава би трябвало да реагира веднага щом осъзнае риска. Не може да нападне Оласко пряко, без да въвлече във война Аранор и след това Ролдем, но със сигурност може да плати на наемни части и да ги прехвърли с кораби до Крайбрежен страж, а оттам до Латагор или Високи предели. Каспар не може да рискува с армия зад гърба си.

— Защо никой не се е справил с този проблем досега? — попита Тал.

Робърт погледна Магнус и той обясни:

— Бих могъл да хвърля огнено кълбо в скута на Каспар, но той ще унищожи краля, семейството му и половината благородническо съсловие на Ролдем и пак ще излезе невредим от пепелищата. Човекът, за когото споменахме одеве, е много силен и Каспар има около себе си повече прегради срещу нападение с магия от който и да било на света, убеден съм. Телохранителите му са фанатични и той никога не остава сам. Убийството му би било голям подвиг.

— И тук се намесвам аз?

— Може би — отвърна Робърт. — Все още не знаем. Ако спечелиш турнира, има голяма вероятност Каспар да прояви интерес към теб. Обича да държи около себе си хора с голям талант, музиканти, певци, художници, готвачи, магьосници и велики фехтовачи.

— Е, добре. Вече мога да разбера защо смятате, че е важно да спечеля това състезание. Изглежда, че целите ни се осъществяват, ако Каспар Оласко умре.

Робърт погледна доскорошния си ученик право в очите.

— Така изглежда, нали?

— В такъв случай, ето го моето условие — каза навъсено Тал. — Каспар ще умре последен.

— Защо? — попита Магнус.

— Защото според думите ви излиза, че вероятността да бъда убит в опит да се добера до него е огромна, а ако трябва да падна, за да отмъстя за моите хора, предпочитам да оставя жив един убиец, отколкото цяла дузина. Каспар ще умре след Гарвана и хората му, но първо е лейтенант Кемпънийл.

— Изгледа ги един по един и добави: — Той няма да излезе жив от турнира.

Първите кръгове не поднесоха особени изненади. Най-неочакваният развой беше появата на един млад мъж от Кеш, човек без знатно потекло, казваше се Какама, който с лекота отстраняваше всеки пореден съперник. Склонните да поемат хазартни рискове залагаха здраво на него.

На четвъртия ден, когато финалните шестдесет и четирима състезатели започнаха последните три турнирни дни, дойде ред за първия двубой на Тал. Над четиристотин сабльори се бяха сразили в по три тура на ден, за да бъдат излъчени тридесетте и двамата към вече квалифицираните тридесет и двама претенденти. Предстояха срещи предобеда и следобед до финалния кръг в шестък следобед, пред краля и неговия двор.

Първият противник на Тал се оказа капитан от личната гвардия на един ролдемски барон. Беше третият му турнир и първият път, в който бе достигнал до финалните шестдесет и четири места.

Дуелите се водеха с гола стомана до първо проливане на кръв, предаване или отстраняване. Всеки претендент можеше да се предаде по всяко време и обикновено състезателите го правеха от страх да не бъдат наранени или от публично унижение. Един състезател можеше да бъде отстранен поради неявяване навреме за дуел или поради дисквалифициране от съдиите, трима Дворцови майстори, които ръководеха всеки тур. Всяко пренебрегване на указанията на съдиите, преднамерен опит за нараняване на противника или отказ да остане в очертаната зона на дуела бяха основания за отстраняване.

Тал позволи на капитана да се порадва на няколко минути изява и не пожела да го засрами след дванадесет години упорито усъвършенстване. Но това все пак не беше двубой. След размяната на удари, забивания и парирания през първите три минути Тал лесно видя многобройните откривания. Беше забелязал, че една хубавелка гледа влюбено младия капитан, сигурно му беше жена или годеница, така че реши да му позволи да загуби с достойнство. Продължи схватката още две минути, след което леко го поряза по ръката над лакътя, и с това спечели победата.

Младият капитан отдаде формално чест, Тал му отвърна със същото и капитанът се оттегли в прегръдките на младата жена.

Другите двубои не бяха толкова изящни. Няколко от състезателите се оказаха шумни горделиви глупаци, притежаващи все пак едно качество: умение в боравенето със сабята. В дуелите първия предобед се получиха три сериозни наранявания — един приключи с осакатяване за цял живот. Тал гледа повечето от тях, за да добие известна представа срещу какво може да се изправи в следващите турове.

Следващият му противник се оказа едър сабльор с широки рамене от град Родез, казваше се Раймундо Веласкес. Беше сдържан и ефективен, хвърляше се бърз като рис при всяко откриване. Тал разбра, че трябва да е нащрек с този човек при двубоя си следобеда.

След това се оттегли в гардеробната, където бяха подредили храна и освежителни напитки за състезателите. Тал избегна храните, които можеше да го направят по-муден и сънен, както и вината и ейла; похапна леко, пи студена вода и се върна да наблюдава дуелите.

Избягваше да говори с когото и да било, в това число и с Калеб, който наблюдаваше зорко. Тал знаеше, че Магнус и Робърт също трябва да са някъде наблизо заради възможна магическа заплаха, но не изпитваше нужда да си бъбри с някого. Вече беше на турнира и според всичко, което бе видял досега, трябваше да спечели.

След последните сутрешни дуели отиде в банята на масаж, за да е свеж в началото на следобедния тур.

Двата следващи кръга бяха труднички, но Тал се справи и с двамата си противници: родезийския сабльор и след него един капитан от кралската гвардия. Следобеда на втория ден залата се изпълни със зрители, тъй като всички благородници и богати особи, успели да си спечелят вход в Двора на майсторите, се струпаха да наблюдават осмината, които трябваше да се сведат до четирима.

Първият противник на Тал се оказа наемен войник от Кралството, казваше се Бартлет, от Ястребово гнездо. Поразпита Тал за връзките му с по-известните от фамилията Хокинс и младежът му разказа версията си. Барлет подхвърли, че изобщо не бил чувал за именията на скуайъра, макар да бил родом от този район.

Тал небрежно изтъкна, че баща му имал земи доста далече от по-известния клон на фамилията, и отбягна по-нататъшния разговор, като заяви, че трябва да се подготви за двубоя.

Успя да отстрани наемника за рекордно време, секунди след началото на двубоя, дадено от съдиите. Направи две стъпки напред и вместо да предприеме подвеждаща атака със съчетание от удари, се хвърли рязко напред и го порази в горната част на лявата ръка, като му пусна кръв.

Галерията избухна в овации, а наемникът остана да стои слисан от изумление, както заради скоростта на атаката, така и заради липсата на каквито и да било хитрости: тъкмо това го бе изненадало. Изглеждаше ядосан по-скоро на себе си, че са го направили на глупак, отколкото на Тал, но отдаде чест и щом напуснаха арената, каза:

— Гледайте да спечелите, скуайър. По-малко ще изглеждам тъпак в очите на хората, ако съм отстранен от шампион.

— Ще се постарая — отвърна му Тал с усмивка.

След като приключиха и другите три двубоя, Тал разбра, че съперникът му ще е изненадващо талантливият кешийски младеж, Какама. Лейтенант Кемпънийл пък щеше да се изправи срещу граф Янго Ваардак, мъжа, завършил втори предната година срещу оттеглилия се шампион.

Тал изкара една неспокойна нощ, притеснен повече от това, че Ваардак може да победи Кемпънийл, отколкото за своя двубой. Беше наблюдавал младия кешиец и знаеше, че победите му се дължат на бързина — може би по-добра и от неговата, — на дързост и на готовност да се открива, като залага на туше.

Събуди се рано и бързо се облече, после вдигна Паско и останалите. В Двора на майсторите се залови енергично със съчетание от гимнастически упражнения. След като приключи, хапна плодове, пийна сок и взе една карета до баните.

Двете срещи, които щяха да определят финалистите, бяха насрочени по обед. Финалистите щяха да се бият пред краля и придворните в двореца след свечеряване. Тал се стараеше да се съсредоточи колкото може единствено върху предстоящия двубой, но единственото, за което можеше да мисли, бе как ще се изправи срещу Кемпънийл.

Два часа преди обед се върна в Двора на майсторите и се оттегли в стаята, заделена за състезателите. Оказа се, че не е единственият — младият сабльор от Кеш вече седеше в единия ъгъл. В края на първия ден от състезанието в стаята беше претъпкано и шумно от оживеното бърборене на участниците и техните слуги. Днес беше тихо като в гробница. Нокът се оттегли в другия ъгъл, кимна учтиво на Какама. Паско се наведе над него и пошушна:

— Мисля, че е от Исалан, като Накор.

— Какво от това? — Просто, че ако е като Накор, не сте видели и половината от това, с което разполага. Просто го запомнете.

— Смяташ, че е мислил толкова напред?

— Улових го как ви наблюдава, докато вие го наблюдавахте на третия му двубой. Смятам, че ако сте забелязали откриване, то е защото е искал да го видите.

— Защо?

— Защото вие бяхте фаворитът.

— Един от фаворитите.

— Не и за този, който разбира какво става. — Паско мина на „ти“. — Ти си суетен, Тал, и показваш всичко, което имаш, когато печелиш. Не си оставяш скрити ходове. Това момче разполага с пълния инвентар на ходовете ти. Представа си нямаш на какво е способен. Внимавай.

Тал се отпусна в стола си и отвърна:

— Благодаря. Може да се окаже, че си ме спасил за пореден път.

— Е, този път може да съм те спасил от неудобство, не от смърт.

— Не мисля.

— Какво?

— Погледни го.

Паско се обърна и изгледа младия кешиец, който седеше кротко и наблюдаваше Тал изпод вежди.

— Наречи го интуиция или моята „бучка тревога“, но освен ако не съм се заблудил ужасно, той възнамерява да ме убие.

Полуфиналният тур бе проведен с повече пищност и церемониалност от предишните. Присъстваха много членове на кралската фамилия и повечето от важните знатни особи.

Когато обявиха състезателите за първия двубой, стомахът на Тал се сви. Кемпънийл и Ваардак щяха да се срещнат първи, а Тал и кешиецът след тях. Младежът се сети, че като фаворит Майсторите са запазили неговата среща за накрая. При все това му се искаше да приключи с нея колкото може по-скоро.

Нито той, нито кешиецът наблюдаваха първия сблъсък. И двамата предпочетоха да си останат в противоположните ъгли на стаята. Ваардак и Кемпънийл бяха направили същото — всеки в своя ъгъл със свитата си. Графът бе придружен от поне петима слуги, докато лейтенант Кемпънийл разполагаше с един адютант и един сержант от личната гвардия на Оласко. Тал разполагаше с Паско, а кешиецът седеше сам. Ако се съдеше по далечните провлачени гласове, Майсторът, обявяващ финалните сблъсъци, се бе увлякъл във възможно най-пищното и словоохотливо представяне, а от придружаващите речта му одобрителни възгласи Тал разбираше, че тълпата жадно попива всяка негова дума.

Паско заговори на ухото му:

— Поразпитах тук-там. Този младеж се е появил все едно отникъде, факт. Никой кешиец от тези, с които се срещнах, не е чувал за него. Изглежда странно, че младок с умение като неговото не си е спечелил име в Кеш.

— Да, наистина е странно.

— Не знам дали ще се опита да ви убие, или не, милорд, но у него има нещо доста необичайно. Седи там и не мърда вече от цял час.

— Може да е заспал.

— Значи има железни нерви — каза Паско.

Вик от залата го предупреди, че двубоят е свършил, и той извърна очи към вратата, за да види кой след кого ще влезе и как ще се държат. След минута вратата рязко се отвори и вътре пристъпи граф Ваардак, стиснал се за лявата ръка.

Между пръстите му бликаше кръв. Един от слугите му се опитваше да го утеши: — … на ръба беше, милорд. Можеше да стане и обратното, сигурен съм. Беше… късмет, нищо повече.

Графът явно не искаше да го утешават и само изръмжа:

— Престани да дрънкаш и я превържи тая проклета драскотина.

След това в стаята влезе лейтенант Кемпънийл, с доволна усмивка. Хвърли поглед първо към Тал, а след това към кешиеца, все едно каза безмълвно: „Довечера ще се видим с някой от вас двамата в двореца“, но си замълча. Удостои ги поред с леко кимване, след което отиде да говори с граф Ваардак.

Малко след това Майсторът на двора влезе и обяви:

— Талвин Хокинс, Какама от Кеш, моля, заповядайте. Кешиецът носеше сабята си увита в дълга ивица черен плат вместо в ножница. Сега коленичи, разви я и очите на Тал се разшириха, като я видя.

— Това не е дългата сабя, която използваше досега. Какво е това?

Паско изруга тихо.

— Катана. Боравят с нея с една или с двете ръце и е по-остра от бръснач. Рядко може да се види, защото калпавите не могат да удържат срещу броня, а добрите са прекалено скъпи и могат да си ги позволят само най-богатите благородници. Но за рязане на плът са жестоки. Кани се да ви покаже боен стил, с какъвто не сте се срещали досега.

— Казвай, Паско. Какво трябва да правя?

Докато ставаха в отговор на поканата на Майстора, Паско заговори:

— Онова, което си видял от Накор в боя с голи ръце — мисли за него. Лъжлив замах и внезапни удари. Вероятно ще ти влезе веднага. Ако изобщо имаш време да избираш между късмет и майсторство, това е.

Тал вдиша дълбоко и бавно издиша, докато крачеха към вратата, извеждаща към главната зала за двубои.

Посрещнаха ги шумни ръкопляскания и ободрителни възгласи. В ъглите на най-големия правоъгълник бяха поставени знаци и Тал разбра, че поне ще има пространство за действие.

След като шумът утихна, Майсторът заговори:

— Ваши благородия, дами и господа. Това е последният двубой на турнира на Двора на майсторите. Победителят от тази среща ще се бие тази вечер в двореца пред Службата на Златния меч и ще бъде признат за най-великия фехтовач на света. Вляво от мен, представям ви Какама, от село Ли-Пе в империята Велики Кеш.

Овациите бяха оглушителни. Какама дотук бе дълготрайната изненада, след като си бе извоювал пътя от първия кръг, и мнозина, които нямаха друга причина да го приветстват, го направиха дори само заради това.

— Вдясно от мен, представям ви Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър й Белкасъл, баронет на Силвърлейк от Островното кралство.

Даде знак на двамата да застанат до знаците на пода, показващи стартовите им позиции, и обяви:

— Милорд, майстор Какама, това е дуел до първа кръв. Подчинявайте се на заповедите на майсторите и се пазете да не се нараните сериозно. По моя команда… начало!

Какама направи стъпка назад, вдигнал оръжието в дясната си ръка и с изпъната напред лява, с дланта нагоре. Нова стъпка и изведнъж кешиецът се завъртя на пръсти, лявата му ръка се вдигна към дясната и мечът се завихри в дъга с невероятна скорост, насочен към главата на Тал.

Тал залегна на пода и се претърколи — невиждан досега на турнира ход, но обичаен за кръчмарски свади. Няколко мъже сред публиката задюдюкаха и се разсмяха, но повечето посрещнаха хода му с възбудени възгласи, защото беше ясно, че целта на кешиеца е да му отсече главата.

— Какама! — извика стъписан Майсторът на двора. — Само до първа кръв!

Кешиецът пренебрегна заповедта и с три къси стъпки предприе бърза атака срещу Тал. Вместо да отстъпи, този път Тал сам скочи напред и замахна с цялата бързина, на която бе способен.

Стоманата изкънтя в стомана и тълпата ахна: вече и най-бавно схващащите бяха разбрали, че това не е показен дуел, а че гледат двама мъже, опитващи се да се убият един друг.

— Спри! — последва командата от старшия съдия, но никой от двамата не се вслуша. Какама отново се завъртя и нанесе нисък удар, който щеше да изкорми Тал, ако той се беше спрял да изпълни командата.

— Паско, кортикът! — извика Тал.

Паско измъкна кортика от колана си и щом Какама отново се хвърли напред, а Тал скочи назад, му го метна. Тал го улови с лявата ръка във въздуха и се завъртя настрани, а Какама го нападна отново.

Бойният стил, приложен от кешиеца, беше чужд за Тал, но той се надяваше, че с помощта на кортика за дуелиране в лявата ръка ще успее да блокира оръжието на противника или да го използва в близък бой, ако му влезе в гарда, и да наклони везните в своя полза.

Съдиите вече викаха към галерията за доброволци, които да прекратят двубоя, защото бе ясно, че е излязъл извън всякакви правила. Никой не се отзова. Идеята да се опитат да разделят двама от най-опасните дуелисти на острова явно не допадаше на никого.

На Тал му се стори, че чува някой да вика за стрелци с арбалети, но нямаше време да се обърне, за да се увери. Какама отново връхлиташе здраво и този път Тал нямаше пространство, където да залегне, и да се превърти.

Едва успя да спаси живота си с кортика, когато ударът на Какама отгоре изведнъж премина в страничен замах към врата му, с извъртане на китките. Ръката на Тал се вдигна по рефлекс и задържа оръжието, колкото да парира удара. Това му отвори възможност и той замахна и удари кешиеца в рамото.

— Първа кръв! — извика главният съдия, но Какама пренебрегна заповедта на Майстора и скочи напред, за да нанесе смъртоносния си удар.

Тал отстъпи, вее едно се опитва да задържи дистанцията помежду им. След това изведнъж се закова на място и със замах отдолу метна кортика с цялата си сила към корема на противника си.

Кешиецът извъртя сабята си с две ръце и отби късото оръжие, но междувременно Тал налетя бързо и високо и докато Какама се опитваше да вдигне сабята си и да блокира, вече бе влязъл в гарда му и сабята му се вряза дълбоко отстрани във врата на Какама.

И вместо да се отдръпне и да рискува последен ответен удар от издъхващия, го блъсна с всичка сила. Кешиецът отхвърча назад, катаната излетя от вече отпускащите се пръсти и издрънча на пода. Кръвта швирна на фонтан от врата му.

Тал коленичи до издъхващия и го погледна в очите.

— Кой те изпрати? — изръмжа му, но кешиецът не отвърна нищо.

Паско притича и застана до него. В залата се бе възцарила мъртва тишина. Явно никой не бе готов да аплодира победата — беше ясно, че случилото се няма нищо общо със спорта.

Главният съдия пристъпи по дървения под, застана в центъра и заяви:

— Тъй като вие явно се защитавахте, скуайър Талвин, няма да бъдете дисквалифициран затова, че не спряхте, когато ви бе заповядано. Както бе коленичил, Тал вдигна очи към него, после се изправи и отвърна с горчив смях:

— Не можем да провалим дворцовото забавление тази вечер.

Съдията го изгледа, но не отвърна нищо. Накрая заяви: — Явете се по залез-слънце в двореца, скуайър Талвин. Хората не излизаха от галерията, стояха като заковани на местата си, сякаш очакваха някой да им обясни какво точно е станало. Най-сетне се появиха слуги и изнесоха тялото на убития, други започнаха да чистят кръвта от пода.

Тал се обърна към Паско. — Този път наистина ми трябва баня.

— И ще трябва да потърсим отговори на някои въпроси — каза Паско.

Тал кимна. Паско го заметна с наметалото му и взе сабята от ръката му.

— Знам кого искам да убия, но вече трябва да се тревожа кой иска да убият мен.

— И защо — мрачно добави Паско.

Глава 17Жертва

Тал изчакваше.

Майсторите на Двора, дворцовият церемониалмайстор и капитанът на Кралската гвардия се бяха събрали около него и лейтенант Кемпънийл. Присъстваха още няколко офицери от кралския двор.

Майстор Дубков крачеше нервно напред-назад, явно възбуден.

— От двеста години турнир никога не сме имали такъв инцидент. Имало е злополуки и два смъртни случая, но никога състезател не се е включвал с намерение да убие, след като знае, че няма начин убиецът да избегне съда.

Тал бе длъжен да признае, че кешиецът като че ли наистина беше безразличен към съдбата си, стига да изпълни възложената му задача.

— Това, което ни тревожи — заговори Талинко, мършав капитан от дворцовата гвардия, — е какви щяха да са последствията, ако изходът се окажеше различен и ако този двубой се бе разиграл в двореца.

— Господа — каза лейтенант Кемпънийл, — аз наблюдавах двубоя като повечето от вас. Скуайър Талвин просто се защитаваше — и доста умело, признавам — от човек, който очевидно бе решил да го убие. На негово място щях да реагирам по същия начин.

— Нашата цел е да гарантираме да няма повторения на днешните събития в присъствието на краля — заяви твърдо капитан Талинко.

Лейтенант Кемпънийл разпери ръце.

— Господа, аз служа на милорд Каспар и съм убеден, че неговите гаранции за доброто ми поведение би трябвало да са достатъчни. Скуайър Талвин пребивава в Ролдем вече от доста време, както научих, и е редовен посетител на Двора на майсторите. Предвид неговия ранг и положение в обществото, поставя ли някой под въпрос поведението му? — Обърна се към майстор Дубков и той кимна в съгласие. — Смятам, че можем да гарантираме: състезанието ще мине честно и няма да има никакви инциденти.

Капитан Талинко кимна.

— Вярвам ви, но сигурността на кралската фамилия е първостепенна, както и безопасността на нашите почетни гости… — кимна към Кемпънийл, за да се разбере, че има предвид херцога и други висши сановници, — поради което ще вземем предпазни мерки. В галерията над кралската зала ще бъдат поставени стрелци със заповед да прострелят който и да е от двамата дуелисти в един от трите случая: по моя заповед; ако съдията обяви прекратяване и някой от вас не се подчини; и ако някой от съперниците престъпи чертата, която ще поставим между терена за дуел и кралския трон.

— И запомнете добре думите ми, господа — добави строго. — Това е „фаталната черта“ в буквалния смисъл на думата. Ако по каквато и да било причина някой от двама ви престъпи тази черта, преди дуелът да е прекратен и победителят представен на краля, ще умре, преди да е направил втора стъпка към Короната. Ясно ли е?

Двамата кимнаха.

— Добре. Позорното излагане от този следобед ще го забравим. Това е всичко. — Щом всички започнаха да напускат, капитанът каза: — Скуайър Талвин, един момент, моля.

Тал се задържа и щом двамата останаха сами, Талинко попита:

— Имате ли някаква представа защо кешиецът се опитваше да ви убие?

Тал въздъхна и поклати глава.

— Честна дума, не… Мога да си представя много причини, но нищо достатъчно смислено.

— Развеселете ме с няколко от тях, ако обичате — чу се глас от ъгъла.

Тал се усмихна, но в усмивката му нямаше много веселост.

— А, старши полицай. Чудех се кога ще ви видя пак.

— За втори път се озовавате до окървавен труп, скуайър, и този път не можете да ме убеждавате, че не вие бяхте набелязаната жертва. Навярно сте забелязали, че този път имахме доста свидетели на деянието.

— Включително мен самия и няколко члена на кралската фамилия — добави капитан Талинко.

— Талвин — настоя Дроган, — причините, моля.

— Флиртувал съм с няколко млади дами, които не приемат добре това, че не се интересувам от дългосрочни съюзи.

— Мислят, че ще се ожените за тях, и реагират зле на това, че не го правите? Продължете.

— Справял съм се доста добре на игралните маси.

— Това вече съм го проверил. Според чутото от повечето притежатели на игрални зали, в които сте играли хазарт, печалбите ви са редовни, но достатъчно скромни, за да иска някой да ви убие за отмъщение или заради неплатен дълг.

— Никога не съм губил двубой в Двора на майсторите.

— Това едва ли е причина да се плаща на Гидията на смъртта.

— Гилдията на смъртта ли?

Дроган го изгледа, все едно обяснява на особено несхватлив ученик. Тал беше виждал това изражение на лицата на Робърт, Накор и Магнус.

— Този човек бе подготвен да умре, очакваше да умре. Могъл е да сложи отрова в питието ви, да забие нож в гърба ви в тъмна нощ, да ви пререже гърлото, докато спите, или да ви убие по още десет различни начина, но вместо това се опита да ви убие на публичен турнир, в едно от нещата, в което сте признат за много добър. С други думи, той съзнателно ви даде шанс да оцелеете, като очакваше сам да умре. Беше или луд, или член на Гилдията на убийците. Беше кешийски измали и умря, защото му е било заповядано да умре.

— Това е нелепо — каза Тал. — Съгласен съм. И нещо повече — много е скъпо. Поразпитах и се оказа, че един подобен самоубийствен договор вероятно би достигнал до десет хиляди златни делфина. — Делфинът беше малко по-тежка монета от кешийския империал или кралския суверен, тъй че ставаше дума за около единадесет хиляди златни монети по обичайния търговски курс. — Колкото повече се замисляш, толкова по-нелепо изглежда.

— Някой е платил десетгодишна заплата, за да ми даде шанс да оцелея?

— Мразя, когато нещата станат прекалено сложни — каза старшият полицай.

Капитан Талинко се намръщи.

— Оценявам, че ви предстои да обясните едно престъпление на Негово величество, дори това обяснение далеч да не е пълно, но ме очакват други задължения. Господа. — Кимна учтиво и напусна.

Старши полицай Дроган продължи:

— Тал, виждал съм те да играеш на карти и си доста добър блъфьор, но аз съм полицай от двайсет години и мога да разбера кога някой лъже. Наистина нямаш представа кой стой зад това, нали?

— В името на всички богове, Денис, нямам. Аз съм само на двадесет години, пътувал съм малко и ми е трудно да си представя, че през това време съм си създал враг, който би могъл да устрои толкова сложно покушение.

— Не мисля, че е това — отвърна Дроган. — След малко повече размисъл реших, че беше по-скоро проверка.

— Проверка?!

— Някой е искал да види точно колко си добър и да прати срещу теб човек, който е по-добър от всеки, когото би могъл да срещнеш тук на турнира.

— По-добър? Победителят тук се смята за най-добрият на света.

— Не позволявай тази суета да те обсеби, ако спечелиш, Тал. — Дроган го хвана под мишницата и го поведе към изхода. — Трябва да си готов за тази вечер. Ще поговорим пътьом.

— Виж, може да си по-добър от цялата тая пасмина, която е дошла да се пердашите един друг, но измалите са само една от поне десет групи, които цял живот, ежедневно се учат да убиват хора. — Отдръпнаха се от пътя на двама слуги, понесли дълга маса към заседателната зала на капитана на гвардията. — Сигурно може да се намерят поне петима-шестима войници, пръснати оттук до Островите на залеза, които са по-добри от всеки на този остров, но които не са могли да получат разрешение от своите владетели и началници да дойдат да се състезават тук. Вероятно има мъже, които не ти отстъпват, но които не биха си направили труда да пътуват дотук и да си губят времето, независимо каква е наградата. Сигурен съм, че има превъзходни майстори на хладното оръжие по света, които никога не са и чували за Ролдем, да не говорим за Двора на майсторите, нито за този турнир. Искам да ти кажа следното: ако спечелиш, не приемай на сериозно титлата „най-добър на света“. Това ще те убие.

Стигнаха края на коридора.

— Ти влизаш там — каза Дроган и му посочи една врата. — Ще намериш един салон, където можеш да отдъхнеш, да те масажират, да се нахраниш, да поспиш, каквото ти е нужно. — Протегна ръка и стисна десницата на Тал. — Желая ти късмет тази вечер.

И се обърна, но Тал го спря:

— Денис? — Да?

— Подозираш ли ме в нещо? Денис се усмихна.

— Освен ако не плащаш луди пари, за да накараш някой да се опита да те убие, само за да впечатлиш дамите, не виждам в какво бих могъл да те подозирам за цялата тази нелепост. — Усмивката му се стопи. — А колкото до останалото, аз винаги съм подозрителен, приятелю. Към всеки.

Обърна се и остави Тал сам в коридора. Той претегли думите на старшия полицай и реши да изтласка от ума си цялата тази нелепост. Макар в случилото се да нямаше нищо забавно, все пак си беше пълна безсмислица.

Чакаше да го призоват за последния двубой. Стаята, която му бяха осигурили, беше разкошна, с всевъзможни ястия и освежителни напитки, от лек бульон до печен бут, пресни плодове, кексове и всевъзможни други сладкиши. В кани на лавицата имаше вино, ейл и вода, а двама слуги търпеливо стояха в готовност да изпълнят всяко негово желание. Имаше и легло, ако поиска да подремне.

Тал седеше на леглото, а Паско оглеждаше ястията и си похапваше оттук-оттам. Магнус се появи от една врата откъм слугинското крило, хвърли поглед на двамата слуги и каза:

— Оставете ни за няколко минути сами.

Слугите погледнаха Тал, той кимна мълчаливо и те бързо излязоха.

— Как влезе в двореца? — попита Тал. Магнус се усмихна със задоволство.

— Когато поискам да отида някъде, ще трябва доста повече от няколко стражи на портата, за да ме спрат.

Тал сви рамене, признаваше правотата му. После продължи:

— Въпросът ми всъщност е какво те води тук така неочаквано?

— Току-що говорих с нашите агенти в Кеш. Убиецът е бил член на особено тайна секта на измалите. Опитваме се да разберем каквото можем.

Тал се въздържа да го попита как точно е говорил с агенти на хиляди мили разстояние. Допусна, че магьосникът или разполага с някаква магия за говорене отдалече, или просто се е пренесъл там и се е върнал тук с чародейската си мощ.

— Това, което се опитвам да разбера, е дали ще се опитат отново, или беше някаква проверка, която издържах.

— Няма как да го научим, освен ако не се опитат да те убият отново — отвърна Магнус.

— Според мен беше проверка — намеси се Паско. — Ако искаха да ви убият, милорд, щяха да намерят много по-лесен начин. Мисля, че някой се опитва да ви прецени възможностите.

Тал се отпусна в леглото и опря гръб на стената. Взе една възглавница и я пъхна зад гърба си за по-удобно.

— В такъв случай въпросът е кой ме преценява и защо?

— Хрумват ми две възможности — каза Магнус. — Онзи, който изпрати танцьорите на смъртта да ме убият, може да е решил да се поинтересува от онзи, който ги провали.

— Но как са разбрали, че съм аз? В смисъл, всички бяхме на острова и мен ме пренесохте в замъка веднага. Всеки един на острова може да е провалил това нападение!

— Най-бързият начин да умрете, милорд, е като подцените враговете ни. Те са неописуемо коварни и съм сигурен, че имат действащи агенти колкото нас, ако не и повече.

— Смяташ, че на Острова на чародея има шпиони?

— Там не, но на други места, където могат да съберат някои сведения за случващото се на острова — отвърна Магнус. — Колкото по сме отдалечени от родителите ми, толкова по застрашени сме — житейски факт за всички, които им служим. Ти си далече от пряката им опека вече повече от три години, Тал, и през това време някой може да е открил достатъчно податки, за да се досети, че тъкмо ти си този, който провали опита за покушение срещу мен.

— Ако разбирам добре характера на конфликта, за който само намекваш, отмъщението едва ли ще е възможно.

— Вярно — съгласи се Магнус. — Но премахването на опасен противник е логичен ход. Тал, те винаги се стремят да ни отслабят, да обезсилят всеки наш опит да спечелим предимство, също както правим ние, тъй че ако успеят да разкрият някой от агентите ни, най-вероятно ще направят всичко, което е по силите им, за да го премахнат.

— Това все още не обяснява защо ще се опитват да ме убият точно когато съм най-малко уязвим, пред стотици свидетели… — Тал отчаяно махна с ръка. — Просто е нелепо.

— Не е нелепо, ако някой се опитва да изпрати послание на баща ми.

— Какво послание? — попита Тал.

— Че никой от агентите му не е в безопасност, никъде и в нито един момент.

Тал помисли малко, след което попита:

— Ти каза, че има две възможности. Коя е другата?

— Някой иска да те привлече на своя страна.

— Кой?

— Ще разберем, когато ти предложат, нали? — Смяташ, че някой си е направил целия този труд само за да види дали си заслужава да бъда нает?

— Някои от хората, които тепърва ще срещате, милорд — каза Паско, щом довърши парче миризливо сирене, — са способни на какво ли не. — Седна до масата, взе си резенче лук и го топна в горчицата. — Вие сте опасен човек. Някой може да иска да вземе велик сабльор на служба, но само ако е и великолепен дуелист, и смъртно опасен боец. Двубоят днес следобед показа, че сте и двете.

— Вярно — каза Магнус. — Конклавът и нашите врагове не са единствените хора с ресурси, богатство и желание да привлекат таланти на служба. — Погледна дъвчещия лука с горчица Паско и рече: — Как можеш да го ядеш това?

— Чудесно е след сиренето — отвърна Паско с пълна уста. — А после като го отмиеш с малко хубаво бяло вино… — Примижа и добави: — Просто чудесно.

— И аз разбирам отчасти от хубава храна, Паско, но мисля, че в случая съм склонен да се съглася с Магнус — каза Тал.

— Опитайте, милорд. — Паско взе едно блюдо, постави на него резен лук и парче сирене и поля лука с горчицата. Наля и чаша вино. — Първо хапка от сиренето, после лукът, накрая виното.

Тал отхапа от сиренето — беше доста пикантно и твърдо; а щом отхапа от лука, откри, че горчицата е страхотно люта. Очите му се насълзиха и той изгълта и виното. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, рече:

— Не е зле, но мисля, че човек все пак трябва първо да му свикне.

Магнус се изсмя късо.

— Е, аз трябва да тръгвам. Трябва да поговоря с татко. Ще се върна да наблюдавам двубоя!

— Та той е след по-малко от час — каза Паско.

— Ще се върна.

Магнус стисна тоягата си и изведнъж изчезна. Лек полъх във въздуха, изпука нещо — и толкова.

— Много впечатляващо — каза Тал.

— Този младеж е много опасен — рече Паско. — Никой не говори за това, но някой ден може да стане по-могъщ и от баща си.

— Някой ден някой ще трябва да ми разкаже повече за това семейство. — Паско отвори уста да каже нещо, но Тал вдигна ръка. — Но не днес. Сега имам нужда да отдъхна половин час и да се съсредоточа. Събраха се неща, които да ме разсейват цял живот, а след по-малко от час трябва да се изправя срещу противник за титлата. Легна и добави:

— А и трябва да измисля как да го убия тоя кучи син, без да ме надупчат със стрели от лъкове и арбалети.

Паско се спря, докато вдигаше резенче лук и сирене към устата си, и погледна затварящия очи младеж. После бавно задъвка и кимна. Горчицата наистина беше доста люта.

Тал стоеше пред краля, вперил очи напред. Церемониалмайсторът редеше речта си бавно и монотонно, с явната наслада от това, че му е паднала възможност да досади на събралите се благородници и влиятелни особи с цялата история на турнира на Двора на майсторите от самото му възникване.

Тал устоя на подтика да погледне наляво, за да види Кемпънийл. Предполагаше, че офицерът от гвардията на херцог Оласко стои мирно, също като него.

Най-сетне урокът по история приключи и церемониалмайсторът заяви:

— Ваше величество, пред вас стоят двамата най-отлични фехтовачи на света и всеки от тях гори от нетърпение да докаже своите качества пред височайшето ви присъствие. Позволете да ви представя лейтенант Джордж Кемпънийл, на служба при вашия братовчед, херцога на Оласко.

Лейтенантът се поклони на краля. След това церемониалмайсторът обяви:

— Позволете да ви представя Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк, на служба на негова светлост херцога на Ябон.

Тал също се поклони на краля.

— Господа — каза церемониалмайсторът. — Дотук вие се представихте възхитително, постигнахте успех в най-оспорваното състезание в бойни умения и сега един от вас ще бъде обявен за най-великия дуелист на света. Вие сте в течение на правилата и ако някой от вас пожелае да се оттегли от двубоя сега, никой няма да го обвини или укори. — Погледна поред двамата да види дали някой ще се оттегли, но никой не реагира на въпроса му.

— Добре. Тогава нека дуелът започне.

Старшият майстор от Двора на майсторите, който държеше този пост от близо трийсет години, закрачи бавно към центъра на полето, определено за състезателите. Махна с ръка на двамата да се приближат, хвана Тал за китката и леко го измести вляво, после направи същото с Кемпънийл и го постави вдясно от себе си.

— Обърнете се с лице към мен! — отсече той строго. — Не опозорявайте себе си, нито този двор!

Тал погледна крадешком към галерията над арената и видя подредените там стрелци, огънати лъкове и заредени арбалети.

Майсторът прояви благоприличие да не спомене за присъствието им.

— По моя команда, започнете дуела и нека боговете ви дарят със сила и доблест.

Тал се извърна срещу Кемпънийл и той му се поклони. Тал му отвърна отсечено, с много леко кимване — нямаше да удостои с вежливост този убиец.

Подадоха отсечена команда и Кемпънийл скочи право срещу него, вдигнал високо широката си сабя, а след това тя изведнъж се задвижи в посичащ удар. Тал извъртя рязко китката си с върха на оръжието към пода и вляво, за да блокира, след което се завъртя надясно. Ходът беше неочакван и за миг гърбът му се оказа открит, но докато Кемпънийл се съвземе, Тал вече нанасяше своя удар, който трябваше да порази Кемпънийл в лявото рамо.

Но опитният сабльор от Оласко леко приклекна и, оръжието мина безопасно над рамото му — пропусна целта си само с половин пръст. Тал трябваше да отстъпи назад от страх инерцията да не го завърти и отново да открие гърба му.

След като размениха първите си удари, двамата Противници закръжиха един срещу друг, като и двамата се движеха наляво, далече от оръжието на другия. Тал бързо прецени противника си: Кемпънийл беше бърз почти колкото кешийския убиец, но компенсираше добре малко по-бавната си скорост с голямата си опитност в боравенето с дългата сабя. Държеше съвършено балансирано оръжие и знаеше как да изпълни сложно съчетание от удари, лъжливи ходове и рипости.

Посрещаше и отвръщаше на всяка атака и на няколко пъти само свръхестествената реакция на Тал го спаси от поражение. След няколко минути и двамата вече дишаха задъхано и бяха плувнали в пот.

Възгласите и насърчаващите викове скоро заглъхнаха и накрая замряха съвсем. Дуелът продължаваше, а придворните и гостите стояха съвсем мълчаливо, без да се чуе и най-тих шепот: събралите се попиваха с очи всяко движение и маневра на двамата претенденти. Всички бяха затаили дъх и дори се опитваха да не мигат, за да не пропуснат внезапния изход, който неминуемо щеше да дойде.

Напрежението у Тал се усилваше, тъй като Кемпънийл бе най-добрият боец с хладно оръжие, пред когото се бе изправял. Беше хитър и не влизаше в никакъв шаблон в ходовете си, доколкото Тал можеше да прецени. Времето течеше и той чувстваше как шансовете му за победа се изплъзват. Освен това изпитваше необходимост да намери съвършената атака, онази, която би могла да се окаже леко „встрани“, и да нанесе убийствен удар, който да прилича на злополука. Но минутите течаха, умората се трупаше и той разбираше, че става все по-невъзможно да убие противника си, и при това може би дори щяха да му отнемат удоволствието да спечели двубоя.

И в този момент забеляза нещо. Видя как лейтенантът шибна с оръжието, докато замахваше, за да го посрещне в засада, а след това го изтегли назад и се опита да му влезе отдясно, докато сабята на Тал се понасяше в другата посока. Тал вече бе видял това движение.

Минутите се точеха. Двамата противници се отдръпваха един от друг, кръжаха и се опитваха да успокоят дишането си, докато търсят откриване. Тал реши да поеме риск, преди да се е уморил твърде много, за да може да изпълни трудния ход.

Започна с привидно тромав замах отгоре, като изви китката си така, че ударът да дойде над лявото му рамо в дъга надолу, прицелена в дясното рамо на Кемпънийл. След това бавно завъртя китката си, все едно опитва посичащ удар под лакътя на Кемпънийл към откритите му за миг ребра, докато той вдига оръжието си нагоре, за да парира високата атака.

Кемпънийл видя отварянето и вместо да продължи с високата блокада, заби оръжието си напред в опит да порази Тал в дясното рамо.

Тал се остави инерцията да го тласне напред, разтворил широко крака; тялото му се изви наляво, върхът на сабята почти опря пода. Вместо да се спре и да се отдръпне обаче Тал продължи залитането, докато дясното му коляно не докосна пода. Върхът на оръжието на Кемпънийл се вряза във въздуха и докато изненаданият лейтенант разбере, че е пропуснал целта си и издърпа сабята си назад, Тал изви китката си, заби нагоре с острието и го промуши в слабините.

Кемпънийл изръмжа от болка и рухна на пода, стиснал се с ръка за слабините, между пръстите му потече кръв. Тал се изправи и отстъпи назад. Зрителите седяха стъписани и смълчани.

Глупав и рискован ход. Но беше подействал. Тълпата изригна в овации и възторжени възгласи, щом Тал отстъпи още крачка от съперника си.

Старшият майстор се приближи и сложи ръка на рамото му — признаваше победата му. Тал пристъпи показно напред, застана над Кемпънийл и му подаде ръка, за да му помогне да стане. Лейтенантът лежеше безсилен, с изкривено от болка лице. Тал помълча за миг, после се обърна и каза:

— Доведете лекар. Боя се, че раната е по-дълбока, отколкото бе намерението ми.

Двама войници в униформата на херцогство Оласко притичаха до Кемпънийл и се опитаха да му окажат помощ. Появи се и кралският лекар, прегледа бързо раната и се разпореди да отнесат лейтенанта в някоя стая наблизо, за да го превърже.

Слуги зачистиха припряно кръвта по пода и след минути редът в залата бе възстановен.

Тал едва чу похвалите, с които го отрупаха кралят и Майсторът на двора. Кимаше и се усмихваше вяло при всеки подходящ повод. Когато кралят най-сетне му връчи златната сабя, малко копие на първоначалната награда, поднесена на граф Верси Данго преди двеста години, Тал се поклони и благодари скромно.

Но през цялото време се чудеше колко дълбоко е пронизал противника си.

Паско го придружи до стаята, която му бяха отделили. Там го чакаше вана с гореща вода и Тал си позволи лукса да падне изтощен на леглото и Паско да свали ботушите му.

— За малко да загубя — въздъхна уморено.

— Знам — отвърна Паско. — Но не загубихте. Той ви изтощаваше. Вие сте здрав и силен младеж, но той е опитен ветеран и има години военни кампании и истински войни зад гърба си, каквито вие нямате. Това беше неговото предимство. Вашето беше готовността да рискувате всичко в един глупав ход. Но подейства.

— Подейства, да. Едва не загубих, защото непрекъснато се опитвах да измисля начин да го убия, и почти фатално късно осъзнах, че едва ли ми остава шанс поне да спечеля.

— Е, стореното — сторено. — Паско му свали ботушите. — Хайде, изкъпете се, защото галаприемът вече започва и вие сте почетният гост.

Тал се накисна в блажената топлина на ваната.

На вратата се почука. Паско я открехна и поговори тихо с някого, после я разтвори широко. Влязоха шестима пажове, понесли дрехи, достойни за крал. Най-старшият обяви:

— Негово величество ви изпраща поздравите си, скуайър, и би желал да приемете тези дрехи като скромен израз на неговото одобрение и задоволство от победата ви. Негово величество ви очаква да се появите в главната зала.

— Благодаря — отвърна учтиво Тал, стана и взе една голяма кърпа от ръцете на Паско. — Моля, предайте на Негово величество, че съм изпълнен с предълбока благодарност и ще се явя веднага щом се облека.

Пажовете се поклониха и излязоха, а Паско му помогна бързо да се облече. Облеклото беше от най-фина тъкан и му стоеше все едно че майстор шивач му е взел мярка.

— Интересно, дали някъде има и друг костюм, приготвен за Кемпънийл — обади се Паско.

— Несъмнено — отвърна Тал. — Това тук бисери ли са?

— Да. Жакетът ви е обшит с перли. Това облекло струва почти колкото изящната малка златна сабя, която спечелихте.

Щом приключи с обличането, младият победител застана пред скъпото стъклено огледало и се огледа. Жълтият жакет и черните бричове се допълваха от бяла риза с бухнали ръкави и мека червена шапка. Но това, което виждаше пред себе си, бе непознат човек. В първия миг той дори не позна отражението си. И помен нямаше от планинското момче, което бе чакало на мразовития планински връх да получи видението си. Пред него стоеше непознат, натруфен в скъпото и най-модно ролдемско облекло образован и възпитан младеж, който говореше много езици, свиреше на няколко инструмента, можеше да готви, да рисува, да съчинява поезия и да замайва главите на млади дами с висок сан. За миг Тал сгорчивина си помисли дали онова момче не се е изгубило завинаги. После изтласка тази мисъл от ума си и се обърна към Паско.

— Хайде, не бива да злоупотребяваме с търпението на краля.

Забързаха към голямата зала, където дворцовият церемониалмайстор обяви появата му. Тал пристъпи вътре, прекоси залата и застана пред краля. Всички въодушевено заръкопляскаха.

След като официалната част приключи, херцогът на Оласко, който стоеше до кралицата, пристъпи напред, усмихна се и каза:

— Бих помолил да ми отделите малко време, млади сър. Тал се остави херцогът да го отведе настрани от краля.

Херцог Каспар заговори спокойно, с дълбок и вдъхващ кротост глас, прикривайки опасния нрав, който младежът долавяше в него.

— Имате ли някакви планове, след като турнирът вече приключи, млади ми приятелю?

— Предстои ми да уредя някои семейни дела — отвърна Тал. — Но не съм мислил много какво ще правя след това, ваша светлост.

— Винаги търся хора с особен талант, млади Хокинс, а вие ме убедихте, че сте точно такъв. Начинът, по който се справихте с онзи кешийски измали, ви поставя много над повечето майстори на сабята, а победата ви над моя шампион днес… да кажем, че в Оласко едва ли има друг мъж, който би могъл да се сравни с Кемпънийл.

— Ласкаете ме, ваша светлост.

— Не — отвърна тихо херцогът. — Празното ласкателство е губене на време. Тези, които служат при мен, печелят похвала, когато е заслужена, също както получават наказание, когато се провалят. Със задоволство мога да отбележа, че наградите далеч надвишават наказанията в моя двор, защото, както казах, търся изключителни мъже. — Усмивката му се разшири и той добави: — И жени също, разбира се. Херцогът погледна над рамото на Тал и той се обърна. Видя към тях да се приближава изящна млада жена със сплетени златни коси, с лека усмивка на устните. Лицето му остана съвсем безизразно, когато херцогът заяви:

— Скъпа, позволи ми да ти представя скуайър Талвин Хокинс, от Кралството. — Обърна се към Тал. — Скуайър, моята приятелка, лейди Роуена от Талсин.

— Милейди — поздрави я Тал с вежлив поклон.

— Удоволствието е за мен, скуайър. Съвсем наскоро пристигнах в града, но успях навреме да стигна в двореца за двубоя. Бяхте великолепен.

— Прекалено много ме хвалите, милейди. Дамата се обърна към херцога с думите:

— Жалко обаче за лейтенанта.

— Да, нали? — въздъхна Каспар. После се обърна към Тал. — А, вие едва ли сте чули, нали? Ударът ви е срязал артерия в слабините. Коварно нещо, издърпва се навътре в тялото, когато бъде прерязана. Опасявам се, че лейтенантът ми е изгубил фатално много кръв, докато са търсели жрец лечител.

Тал усети как сърцето му спря за миг, преди да отвърне:

— Достойно за съжаление наистина, ваша светлост.

— Знаете ли, това е едва четвъртият фатален изход в историята на турнира и вие сте отговорен за два от тях, в един и същи ден. Следобедният инцидент бе оправдан, предвид обстоятелствата, но тазвечерният… наистина неприятно. Раната е убийствена.

Тал се вцепени, но херцогът добави бързо:

— Лош избор на думи, млади приятелю. Следях внимателно двубоя, вашето забиване беше непреднамерено. Не мисля, че можехте да видите накъде отива върхът. Беше безспорно нещастен случай.

— Безкрайно съжалявам, че ви струва един чудесен офицер — каза Тал.

— Е, добре — отвърна херцогът. — В такъв случай го компенсирайте и приемете служба при мен.

Сърцето на Тал заби бързо.

— Ще го обмисля, ваша светлост. Както казах, предстои ми да уредя някои семейни дела, но след като приключа… може би.

— Чудесно. А сега, моля да ме извините — каза херцогът и подаде ръка на лейди Роуена.

Тал се върна при чакащия го Паско, като пътьом прие с вежливо кимване десетина възторжени поздравления. Щом видя лицето му, Паско попита:

— Какво има?

— Трябва да напуснем веднага и да разберем къде се крие Магнус. — Огледа голямата зала. — Сигурен съм, че е някъде наблизо.

— И след това?

— Ще му кажа, че вече знам кой е изпратил убийците срещу мен. Херцогът на Оласко.

— Как разбра?

— Той знаеше, че убиецът е измали. Само Магнус го знаеше със сигурност, защото е бил в Кеш. Единственият начин Оласко да го знае е ако той е платил на клана му, за да го изпрати.

Паско се намръщи.

— Ей сега ще го намеря.

Понечи да тръгне, но Тал го стисна за рамото.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Жената с Оласко.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е Алисандра.

Глава 18Избор

Магнус крачеше нервно.

Съобщих на баща ми за Алисандра. Чакам отговор.

— Не знаеше ли, че тя е с херцога? — попита Нокът.

— Не. Не съм в течение на всяка подробност от всеки план, който баща ми е привел в действие. Знам само, че тя напусна острова по-малко от година, след като ти замина.

— Никой не ми го е казал.

Калеб седеше кротко в ъгъла.

— Нямаше причина да ти се казва, Тал. Ти получи жесток урок, но решихме, че ще го преодолееш. Освен това много от тези, които бяха с теб на острова, идват и заминават на различни мисии за баща ни.

— Тогава да приема ли, че тя работи за… — Канеше се да каже „за Конклава“, но го бяха предупредили да не споменава за него никъде, където може да бъде подслушай, а случаят с херцога на Оласко го правеше особено предпазлив. Затова каза: — За нас?

— Ако не беше така, ти вече щеше да си мъртъв. Каспар не знае подробности за нас, но знае, че има някой, който действа против интересите му и интересите на онези, с които се е съюзил. Ако някой му беше подсказал, че си част от тази съпротива… — Магнус сви рамене.

— Можех да й кажа нещо, без да помисля — измърмори Тал.

— Ако беше толкова неподготвен, изобщо нямаше да ти се позволи да стигнеш дотук, Тал — каза Калеб, стана и отиде до брат си. — Кой контролира момичето?

— Майка.

Калеб поклати глава и се усмихна криво.

— В такъв случай всичко е възможно и точно затова никой не ни е казал, че Алисандра е тук. — Обърна се към Тал. — Майка изобщо не е склонна да споделя информация. До голяма степен това е свързано с миналото й, но каквато и да е причината, тя не за първи път почва да прави нещо, без дори да си направи труда да каже на татко.

Магнус завъртя очи в досада.

— Техните вечни битки… Калеб е прав. Ще поговоря тази нощ с майка и ще видя дали ще ми обясни какво точно прави Алисандра с херцога.

На вратата на долния етаж се почука. Паско даде знак, че ще провери, а другите замълчаха.

— Някоя покана вероятно — подхвърли слугата на излизане от стаята и заслиза по стълбите.

— Известността явно печели много нови приятели. — Тонът на Тал беше сух. — Само през последните четири часа получих над десет покани за вечеря.

Паско се върна и връчи на Тал бележка. Беше с непознат печат и слугата обясни:

— От лейди Роуена от Талсин.

Тал счупи печата и прочете бележката.

— Казва, че ще си тръгне с херцога след два дни и може би няма да има възможност да се види с мен, затова ме известява. Оласко тръгва срещу Високи предели преди края на лятото.

— Отрязва подстъпите към армията си откъм изток, преди да завладее Фаринда — поясни Калеб.

— Което означава, че идущата пролет ще завладее земята на ородоните. — Тал пак погледна бележката, после вдигна очи към братята. — Но поне, изглежда, означава, че Алисандра все пак работи за майка ви.

— Очевидно — съгласи се Калеб.

— Какво смяташ да правиш по-нататък, Тал? — попита Магнус.

— Мислех, че вие ще ми кажете. Магнус се подпря на тоягата си.

— Не можем да ръководим всяка стъпка всеки ден на онези, които сме разпръснали по широкия свят, за да работят за нас. Ти бе внедрен тук, в Ролдем, за да си създадеш име, да спечелиш достъп до места на власт и влияние. Разполагаме с много хора в Кралството и с почти толкова в Кеш, но тепърва внедряваме агентите си в Източните кралства. Но когато решим, че един агент е готов, го оставяме сам да решава как най-добре да служи на каузата ни.

— Ще знам как да служа по-добре, ако разбирам каузата, Магнус.

Магнус разпери ръце и устните му се размърдаха. За миг на Тал му се стори, че в стаята леко притъмня.

— Никой не може да ни види в тази магия за минута-две. — Чародеят пристъпи до масата и седна. — Тал, ние сме агенти завинаги. Знам, вече си го чувал и много от нещата, с които те дарихме, сякаш го опровергават, но е истина. Има много неща, които не мога да ти кажа, но след като стигна дотук в службата си, чуй какво трябва да знаеш.

— Херцогът на Оласко има на служба при себе си един човек — продължи чародеят. — Този човек не дойде с него в Ролдем, което не ме изненадва. Напоследък той рядко напуска Опардум. Възможно е майка да е поставила Алисандра в Оласко, за да влияе на Каспар, но по-вероятно я е пратила, за да държи този човек под око. Та този човек се представя под името Лесо Варен, но това име е толкова негово, колкото и десетки други, които е използвал през годините. Баща ми вече се е изправял срещу него. Този човек е един от най-сериозните съперници на баща ми, защото е магьосник с ужасяваща мощ и изкусен в занаята. Луд е, но съвсем не е глупак. Неописуемо опасен е и е истинското ядро на злото, криещо се зад амбициите на Каспар.

— Това не е преувеличение, Тал — добави Калеб. — Този човек е самото въплъщение на злото.

— Трябва да знаеш и следното — каза Магнус. — Ние, които служим на моите родители и другите, които ни водят, няма да видим победа срещу враговете си, докато сме живи, нито докато са живи нашите внуци и правнуци. Борим се, защото трябва. Злото разполага с предимство, защото му служат хаосът и объркването. То може да унищожава и разсипва, докато ние трябва да съхраняваме и да градим. Нашата задача е по-трудната.

— Накор веднъж ни каза, на Магнус и на мен, че по своята природа злото е лудост, и ако си спомниш за унищожаването на селото ти, трябва да се съгласиш — каза Калеб.

Тал кимна.

— Това, че Каспар можа да унищожи народа ми само заради злите си амбиции… прав си, лудост е.

— И така, по същество — продължи Магнус. — Ние никога няма да победим злото напълно, но се стараем да го възпрем, да спасим колкото може повече невинни от силите, които унищожиха всичко, което ти си познавал като дете. За тази цел търсим общо съгласие какво трябва да се прави, но всеки от нас има да изиграе различна роля и всеки сам избира начина, по който да допринесе за осъществяването на общите ни цели.

— Значи целта е да бъде убит Каспар? — попита Тал.

— Може би — отвърна Калеб. — Почти със сигурност, рано или късно, но засега не трябва да бързаме, а да видим дали можем да изолираме Лесо Варен. Ако успеем някак най-сетне да го унищожим, ще осуетим каузата на нашите врагове за… столетия.

— Ето, че ми говориш за неща, които не мога да си представя, Калеб. Та аз няма да съм жив след столетия.

— Навик, усвоен от по-дълголетните между нас. Не, не очакваме да разбереш всичко, Тал, но ако можеш да си представиш, че някой ден ще си баща, това, което правим сега, ще помогне да осигуриш по-безопасно бъдеще за своите деца.

Тал помълча. Толкова се беше отчуждил от собственото си минало, от онова, което беше някога, и толкова се беше изгубил в ролята си на Тал Хокинс, че мисълта за какъвто и да било личен живот, в който един ден да се ожени и да създаде деца, нямаше за него почти никакъв смисъл. После си спомни опияняващите седмици с Алисандра, когато с болезнен копнеж си представяше, че ще са заедно завинаги; тя може да го беше заблудила — по каквато и да било причина — и той можеше да я мрази за това, но чувствата му тогава бяха съвсем истински: искал беше да се ожени и да стане баща. Накрая каза:

— Разбирам мисълта ти.

— Добре. — Магнус кимна. — Е, обмисли ли предложението на Каспар?

— Боря се още с това — отвърна Тал. — Почти със сигурност ще отида в Опардум и ще го изслушам, ще чуя какво предлага, но не мога да си представя как ще приема служба при него.

— Това би те доближило, Тал — каза Калеб. — Би могъл да помогнеш много на каузата ни, ако спечелиш благоразположението на, Каспар и получиш достъп до Лесо Варен.

— Аз съм оросин. Може да приличам на благородник от Ролдем или от Кралството, но все пак съм оросин. — Тал се опипа по лицето. — Може да нямам кланови татуировки, но все пак съм оросин.

Калеб само го гледаше и го чакаше да продължи. Магнус повдигна вежда, но също не каза нищо.

— Ако дам клетва на Каспар, ще я спазя. Не мога да давам лъжлива клетва. Невъзможно е. Не мога да служа на Конклава и да служа на Каспар едновременно. Разбирам, че Алисандра и други го могат, но аз не мога. — Гласът му спадна. — Може да съм последният от своя народ, но това е нашият обичай и аз няма да го наруша.

— Значи няма да отидеш там — каза Калеб.

— Освен това — добави Магнус — Каспар със сигурност разполага със средства да разбере дали някой се кълне лъжливо. Лесо Варен може и да не е способен да разчете мислите ти, но подозирам, че ще може да разбере дали лъжеш.

— Е? Какво предлагаш тогава? — обърна се Калеб към Тал.

— Казах на Каспар, че ще отида в Опардум, след като се оправя с някои семейни дела.

— Какви са пък тези семейни дела? — попита Магнус.

С дълбока въздишка, сякаш най-сетне оставил да се изтръгне от душата му нещо измъчено и гневно, Тал отвърна:

— Възмездие.

Мъжът залитна назад и събори масата. Хората наоколо се отдръпнаха: никой не искаше да си има работа с явно разгневения младеж.

Беше широкоплещест, малко над двайсетгодишен, гладко избръснат и светлоок. Косата му беше дълга, вързана отзад и покрита с черна кърпа, стегната на възел на тила, както ги носеха квеганските пирати. Явно обаче не беше пират, тъй като ботушите му бяха за езда и оръжието му беше дълга тънка сабя, а не тежка, къса и широка като на пиратите. Но изглеждаше не по-малко страховит от корсарите на борда на някой кораб: всички ясно виждаха гнева в очите му.

Младежът погледна Падналия, който изтри устата си с опакото на ръката, и попита:

— Къде е Гарвана?

Мъжът понечи да се изправи, но Тал изрита ръката му настрана и го принуди отново да падне на гръб. После повтори:

— Къде е Гарвана?

Тал се бе задържал в Ролдем до Празника на Средизимие, след което се беше върнал в чифлика-хан на Кендрик. Там се позадържа, наслади се отново на простичките удоволствия, които бе опознал преди: повечето време прекарваше в кухнята, като приготвяше с Лео всевъзможни благини. Лео бе впечатлен от напредъка, постигнат от младия Нокът в познаването на добрата кухня и вино, но все още се държеше с него като с необразовано хлапе.

Освен Лео и жена му, Гибс и Кендрик, ханът беше населен от хора, непознати на Тал. Меги беше заминала, никой не знаеше къде, а Гибс се изненада, когато Тал му каза, че Лела е в Крондор. Тал се натъжи, като чу, че Ларс се е удавил предната зима — пропаднал в леда на едно езеро.

А след това Тал дойде в Латагор и завари града съвсем същия, какъвто го бе видял, когато двамата с Калеб дойдоха преди години, въпреки издигането на нов доминар, един от лакеите на Каспар. Като че ли имаше повече градски стражи, но иначе хората си ходеха по своите работи и слънцето си грееше, и нищо не показваше, че тук действат тъмни сили.

Тал дискретно поразпита за сведения за предстоящите конфликти. Във Високи предели се водеха боеве, защото херцог Оласко вече бе предприел хода си там, но наемниците, които обикновено се стичаха при такива конфликти, подозрително липсваха.

Мъжът на пода се казваше Земос и бе проявил желание да говори с Тал срещу определена цена: предполагаше, че е наемник, който си търси работа. Земос според някои кръчмари беше нещо като посредник, който може да ти намери служба при някоя наемническа банда срещу определена цена. Но още щом се спомена Гарвана, Земос сякаш забрави всичко, което беше знаел за наемническия занаят.

Така че Тал бе решил да поразбуди паметта му.

— Още нападаме хора, както виждам — каза нечий глас от другия край на кръчмата.

Тал се обърна и видя лице, което му се стори смътно познато. Трябваше му малко време, докато се сети кой е този мъж.

— А, Джон Крийд. Само когато забравят сведения, за които съм си платил.

Земос изпъшка:

— Ще ти върна златото. Помислих, че просто търсиш служба.

Крийд се приближи и спря до Тал.

— Прощавай, но не си спомням името ти.

— Тал Хокинс.

Крийд като че ли се сети и кимна. После каза:

— Няма да се оправиш с този глупак. — Срита леко мъжа на пода и го подкани: — Хайде, ставай.

Земос се надигна и Крийд му каза:

— Върни парите на момчето и друг път не давай обещания, които не можеш да спазиш.

Земос върна кесията и бързо се изниза от гостилницата, потриваше разцепената си устна. Крийд огледа помещението и предложи:

— Защо не се поразходим и да си намерим някой по-добър хан? — Тал кимна и го последва навън. — Какво стана с онзи, дето пътуваше с теб? Дето те спъна и ти попречи да ме убиеш?

— Защо?

— Защото би трябвало да му благодаря. Чак сега направих връзката, но ти си младокът, който спечели в Двора на майсторите предното лято, нали?

Тал кимна.

— Не знаех, че подобна новина се разнася толкова бързо. — 0, разнася се, разнася се, момко — каза Крийд. — Тъй че според мен приятелят ти заслужава благодарностите ми, защото ако си толкова добър, щеше хубаво да ме накълцаш.

Тал се ухили.

— Е, доста се упражнявах от онази среща до спечелването на турнира. Ти сигурно щеше да ме нанижеш още първата минута.

— Щях да се опитам поне, и щеше да е голям срам. Все едно, на тебе за какво ти е притрябвала онази свиня Гарвана?

— Имам сметки за уреждане.

— От убийствения тип, не се съмнявам.

— Да.

Продължиха по улицата и Крийд каза:

— Според слуховете е на лагер извън Крайбрежен страж и се готви да тръгне на север.

— Ще започне да гори селата на ородоните — отвърна Тал. — Същото, каквото правеше преди години с оросините.

— Гадна работа. Нищо против нямам да се бия срещу заплащане и определено нямам проблем да изкормя някой, който държи меч срещу мен, но избиването на жени и деца — тази игра не я играя. Много момчета го чувстват точно така, затова Гарвана плаща много високо за мечове. Само че тука става нещо странно.

— Какво?

— Земос и другите, които обикновено са много разтропани да те отведат при някой командир и да си вземат пая, хм… не си въртят бизнеса както обикновено.

— Какво имаш предвид?

Стигнаха до друг хан и Крийд посочи с брадичка, че трябва да влязат.

Вътре беше тихо, само неколцина мъже бяха насядали по масите и си говореха тихо. Един кимна на Крийд и той отвърна на поздрава му. Двамата с Тал седнаха.

— Имам предвид, че изведнъж никой не знае къде е лагерът на Гарвана, нито лагерите на другите две части, които вероятно работят за Оласко.

— Значи хората знаят, че зад това стои Каспар?

— Ако убиваш за препитание, все пак държиш да знаеш кой ти плаща, нали? — каза Крийд. — Гарвана няма да намери добри мечове с обещание за плячка. Онези планинци и рибари горе нямат много ценности за плячкосване. Гарвана трябва да даде гаранции, а хората трябва да знаят откъде идва златото, та на края на кампанията да не се окаже, че обещанията са неизпълними. — Замълча и огледа за миг помещението.

— Факт е — продължи след малко, — че някои от момчетата се надяват другата страна да се появи тук и да почне да наема.

— Другата страна ли?

— Ородоните. Не са богати, но все пак имат злато и стоки за размяна.

Тал даде знак на ханджията да донесе две бири.

— И защо ще се изправяте срещу нашественическа войска?

— Няма да е войска — отвърна Крийд. Наведе се над масата и се подпря на лакти. Рошавата му светлокафява коса надвисна над очите му и му придаде вид на бухал. — Ще са две, най-много три наемнически чети. Ще удрят по селата по крайбрежието, ще залагат на изненада, ще си вършат мръсната работа и ще изчезват, преди да се е разчуло.

Тал кимна. Точно това бяха направили, когато заличиха от лицето на земята селата на оросините.

— Значи, ако едно село се окаже готово за Гарвана и хората му и може да ги отблъсне, цялата кампания може да се провали?

— Точно така. Един хубав бой и ако спечелиш, Каспар ще трябва да премисли целия си подход към ородоните. Може да преговаря с тях да оставят фланга му на мира, докато завладява Високи предели. Знам, че не иска да се бие на два фронта — никой военачалник не го иска.

— Какво ти трябва, за да сглобиш един отряд?

— На мен? — Крийд се усмихна. — Аз не съм командир. Мога да привлека момчета, да ти събера петдесет за една седмица, но не мога да водя. Защо?

— Мисля си, че може да се окаже добър ход да съберем отряд, да тръгнем към границата на ородоните и да видим дали не можем да се спазарим с тях.

— Ние?

— Разбира се. Търся Гарвана, защото съм решил да намотая червата му на прът, и не бих имал нищо против да го направя в открита битка, вместо да го дебна из горите и да се крия от наемниците му.

— Говориш за трошене на много костелив орех, момче.

— Знам, но въпросът е личен.

— В такъв случай ето какво ще ти трябва — каза Крийд, когато ханджията им донесе бирите. Тал му плати, а Крийд продължи: — Ще ти трябва достатъчно злато, за да платиш на петдесет души за три месеца, преди премиите, каквито там можеш да им предложиш.

— Това мога да го направя.

— След това ти трябват припаси, фургони — поне два фургона — и мулета. Ако можеш да намериш няколко, инженери, ще ти струват повече, но ще спасят доста хора и ще затруднят Гарвана или другите две чети, вместо те да нахлуят безпрепятствено с конете.

— Продължавай — подкани го Тал.

Крийд продължи да говори, а Тал попиваше всяка дума. Продължиха да кроят планове през целия следобед. По залез-слънце ханджията им донесе вечеря. Продължиха да си говорят чак до късно през нощта.

На разсъмване колона ездачи бавно се придвижваше по планинския проход. Крийд, свит под тежкото си вълнено наметало, каза:

— Наблюдават ни, Тал.

— Знам. Някъде отпреди половин час, откакто прехвърлихме билото.

Бяха напуснали Латагор преди седмица, четиридесет мъже с мечове и лъкове, отряд от дванадесет инженери, половин дузина носачи и два фургона. Движеха се бавно. Тал държеше близо авангарда си и фланговите ездачи, защото не желаеше да изглеждат застрашителни, когато стигнат в земите на ородоните.

На границата между Латагор и ородоните пренощуваха край един малък хан и там Тал събра колкото можа информация за земята от другата страна на планината. Отне им още три дни, докато стигнат ливадата, на която бяха преспали предната нощ. Бяха вдигнали лагера час преди разсъмване.

— Ако онзи ханджия знае за какво говори — каза Крийд, — първото село би трябвало да е на около пет мили напред.

— По-близо според мен — рече Тал. — Не биха поставили наблюдатели толкова далече от селото.

— Освен ако не очакват неприятност.

Слънцето се издигаше. Щом стигнаха планинските подножия, познатата гледка жегна сърцето на Тал. Мъглата, стелеща се далече вдясно, бе надвиснала над океана, но сушата болезнено му напомняше за родните му планини. Право напред във въздуха се къдреха облачета сивкав дим.

— Готварски огньове — промърмори той и се обърна към мъжете зад себе си. — Починете си тук, докато се върна, обаче не се отпускайте много.

Мъжете замърмориха уж недоволно, но тъй като капитанът им плащаше добре, се подчиниха. Крийд беше убедил Тал, че той трябва да поеме ролята на капитан, иначе бързо щяха да възникнат раздори. Мъже, сражавали се дълги години рамо до рамо или пък едни срещу други понякога, не обичаха много да се подчиняват един на друг, но виж, заповеди от един млад капитан, при това явно благородник — това бе нещо съвсем друго, особено след като им плащаше щедро и в аванс.

Нокът подкара напред бавно — не искаше да изглежда припрян или прекалено възбуден. Усещаше, че го наблюдават, и знаеше, че щом се приближи още малко до селото на ородоните, наоколо му ще има още повече очи, изпънати лъкове и заредени арбалети.

Най-сетне видя заграждението. Портата беше затворена. Макар и да не виждаше човешки фигури по стената, знаеше, че са там, както и че трябва да има много воини в гората зад него.

Стигна на един изстрел с лък разстояние и слезе от коня. Вместо да заговори, коленичи, с повечето тежест на десния крак и с левия — леко изпънат напред за равновесие, според обичая на своя народ. И зачака.

Изтече почти цял час, преди портата бавно да се отвори. От нея излезе мъж, вече на възраст, побелял, но явно все още здрав и силен. Дойде пред Тал и коленичи по същия начин, без да каже нищо.

Тал заговори бавно, на родния си език:

— Дошъл съм да преговарям с ородоните.

— Говориш езика на оросините — каза мъжът. — Не съм чувал тази реч от момче.

— Аз съм оросин. Мъжът се усмихна.

— Не си. Нямаш белези.

— Аз съм Нокът на сребърния ястреб, от село Кулаам, като момче ме наричаха Киелинапуна. Селото ми бе унищожено в деня на именуването ми, докато чаках на Шатана Хиго видението си. Оставен бях като мъртъв от онези, които избиха моя народ. Аз съм последният оросин.

— Кои са твоите хора?

— Син съм на Зов на лос призори и Шепот на нощния вятър, внук на Смях в очите му. Моят брат беше Ръка на слънцето, а сестра ми се казваше Милиана. Всички бяха убити и съм тук, за да отмъстя.

— Защо идваш за мъст тук, Нокът на сребърния ястреб?

— Насам идват хора, за да подпалят вашите села, да избият вашия народ и да пръснат пепелта ви по ветровете. Същите хора, които унищожиха оросините.

— Името ми е Джаскенел — каза старият вожд. — На нашия език означава Трошач на скали. Щом нашият враг е и твой, значи си приятел и си добре дошъл. А другите мъже, които остави горе на хълмовете?

— Те са мои хора — отвърна Тал. — Подчиняват ми се и ще се бият редом с вашите воини. Имам оръжия във фургона и съм довел инженери, защото ако успеем да отблъснем нашествениците и да предупредим другите села, ще можете да спасите своя народ.

Старецът кимна и се изправи.

— Можеш да влезеш в селото. Ще пратя човек, който говори Общата реч, да доведе твоите хора. Тази нощ ще пируваме и ще обсъдим какво трябва да се направи, когато дойдат нашествениците.

Тал също се изправи. Протегна ръка и вождът на ородоните го стисна под лакътя по същия начин, по който оросините имаха обичай да се поздравяват. После каза:

— Добре си дошъл, Нокът на сребърния ястреб. Тал се усмихна.

— Моите хора ме знаят под името Тал Хокинс. Не знаят, че съм оросин, и мислят, че съм благородник от Островното кралство.

— Тогава и ние ще те наричаме Тал Хокинс. Хайде. Да влезем и да поговорим с другите мъже от селото.

Тал поведе коня си след стареца. Щом мина през портата на укреплението, нещо го жегна. Толкова много приличаше на родния му дом и в същото време бе така различно.

Родният дом никога вече нямаше да съществува за него.

Глава 19Отбрана

Тал чакаше.

Джаскенел стоеше до него на върха на укреплението, загледан напред за първите знаци за приближаващите се нашественици. За хиляден път Тал прехвърляше в ума си всичко, което бяха направили през последните десет дни. Разпратили бяха бегачи до всички близки села, а те на свой ред бяха пратили други до селата още по на север. Ако Гарвана и отрядът му успееха да си пробият с бой път покрай това село — Квеала, — щяха да се натъкнат на съпротива при всяко друго, докато не бъдат принудени да се върнат на юг.

През десетте дни, откакто бе дошъл тук с отряда си, Тал изпитваше внезапни изблици на тъга и копнеж: Квеала му напомняше за родния му дом. Ородоните, разбира се, не бяха оросини, но ясно личеше, че някога са били близки родственици, тъй като много от обичаите им не се отличаваха от тези на оросините. И при тях я имаше познатата дълга къща, където мъжете се събираха на съвет, и кръглата къща, където се трудеха жените. Облеклото и обичаите им бяха досущ като на неговия народ. Но имаше и разлики и тъкмо разликите не по-малко от приликите му напомняха колко много е изгубил.

Квеала беше по-голямо от родното му село: зад стените на укреплението живееха тридесетина семейства, а не десетина като в Кулаам. Имаше четири общи сгради: дългата къща на мъжете, женската кръгла къща, общинска-кухня и баня. По-малки къщи за отделните семейства изпълваха ограденото пространство около площада в центъра.

Той погледна отново към голото пространство около укреплението. Инженерите бяха изкопали ровове и ги бяха покрили с платнища; след това за маскировка ги бяха посипали с пръст, а вятърът и лекият навей сняг от последните две нощи ги бяха скрили напълно. Имаше един едва забележим клон, забит в земята на стотина разтега вдясно и на петдесет разтега от стената, и голям камък в края на сечището. От камъка до клона, а после от клона до портата беше безопасният подстъп до портата: иначе човек рискуваше да се наниже върху острите колове в рововете.

Тал за пореден път прецени отбраната и реши, че е добра. Имаше само две стени, от които можеше да се щурмува селото — южната и западната, където беше и главната порта. Северната стена минаваше по ръба на много стръмен склон и дори само двама стрелци можеха спокойно да я бранят — да поразяват всеки нападател, оказал се толкова глупав, че да се опита да стигне до селото оттам. Източната стена беше над клисура, пропадаща стръмно на цели шестдесет стъпки.

Инженерите бяха сглобили и два катапулта. Тези мъже бяха възхитили Тал с умението си да навлязат в гората с най-прости сечива, няколко въжета, шепа пирони и клинове и след три дни да се върнат с двете тежки машини. Водачът им, казваше се Гаскъл, заяви, че ако разполагали с ковачница, малко желязна руда и пещ, можели за една седмица да му направят истинска каменохвъргачка, но Тал отвърна, че според него катапултите ще са достатъчни и че сигурно ще имат само една възможност да изстрелят смъртоносния си каменен дъжд върху нападателите, преди Гарвана и хората му да се оттеглят.

Щурмуващите едва ли щяха да използват тежък, покрит с кожен навес „овен“, но можеха да опитат с някой голям дънер, качен на колелета, който да засилят към портата. Той обаче най-вероятно щеше да отскочи безвредно назад, ако преди това не спреше в изкопаните трапове. Бе направено всичко, което можеше да се направи.

И тъй, оставаше им само да чакат. Преди два дни предните постове ги бяха известили за банди въоръжени мъже, преминали през южните проходи и спрели на лагер на една ливада на половин ден езда на юг. Тал погледна към небето. Вече беше късен предобед, тъй че нападателите можеха да се появят във всеки момент. Погледна към южната стена. Джон Крийд срещна погледа му и кимна. В леса все още не се виждаше нищо.

Тал се замисли. Не беше експерт в тактиката и стратегията, беше прочел само няколко книги по темата, докато се учеше в Саладор, и нямаше никакъв практически опит във военното дело. Уменията му бяха като дуелист, със сабята, и не знаеше колко ще му послужи това на бойното поле. Тъкмо заради това му се налагаше да разчита на Джон Крийд и неговия опит. В отряда нямаше военни звания, но за всички останали беше ясно, че Крийд е неофициалният помощник-командир.

В момента тридесет мъже от отряда отмаряха при входовете на къщите или под навеса до стената — пестяха силите си за предстоящата битка. Тал беше изпратил по десет мъже в двете съседни села с инженерите, за да подсилят и тяхната отбрана.

Според всички слухове на север се придвижваха два, може би три отряда. От време на време Тал го обземаше страх, че Гарвана и бандата му може да нападнат друго село, да оставят Квеала за друг отряд и така да го лишат от възможността за отмъщение. Мъчеше се да изтласка това опасение от ума си и да остави на съдбата да му донесе каквото ще му донесе. Така или иначе, щеше да спаси ородоните от участта на оросините. Рано или късно щеше да намери Гарвана и всички, извършили престъплението срещу неговия народ — ако не в тази предстояща битка, то в следващата или последващата.

— Сигналът! — каза внезапно Джаскенел.

Тал извърна очи натам, накъдето сочеше старецът, и видя слънчевия лъч, блеснал от огледалото. Изчака и започна да брои, а когато сигналът започна да се повтаря, каза:

— Двеста конници, идват през южния проход. — Пресметна бързо. — По-малко от час. Крийд?

— Да, капитане?

— Двеста конници идват от юг!

Крийд кимна. Всеки мъж в селото го беше чул.

— Готови сме.

Тал кимна. Готови бяха. Воините на ородоните вече се подреждаха по палисадата със своите оръжия и с новите мечове и лъкове, които Тал бе докарал с един от двата фургона. Както беше предположил, също като неговото племе, ородоните разполагаха със събрано оттук-оттам въоръжение, от що-годе използваемо до напълно негодно. Много мечове бяха семейни ценности, предавани от баща на син с придружаващата ги история как са се сдобили с тази или онази щръбка или пукнатина. Въпреки че бяха натежали от чест, щяха да се строшат още при първия сблъсък.

И макар ловните лъкове на ородоните да бяха добри, военните все пак бяха по-добри. Мъжете на Квеала съвсем не бяха глупави: веднага зарязаха лъковете си и ги смениха с двойно извитите, които Тал бе закупил от един търговец от Кеш. За първи път Тал беше видял такъв лък, когато се запозна с Рондар — това беше любимото оръжие на конния народ ашунта. Изработен бе от обшита с кожа кост и дърво, двойно извит, къс, но с изумителна сила. В ръцете на силен стрелец можеше да забие стрела през лека броня като арбалет. А Тал беше докарал и арбалети. Десетина ородонски жени бяха въоръжени с тях. Ако портата поддадеше и конниците нахлуеха в укреплението, щяха да ги обстрелват от всяка постройка, покрай която минеха.

По-големите деца също бяха въоръжени. Всяко дете над десет години носеше къс меч, а на по-големите момичета и момчета бе показано как да натягат, зареждат и стрелят с арбалетите. Тал бе обяснил само веднъж, край първия огън първата нощ, какво бе сполетяло жените и децата в селото му, за да убеди мъжете да се откажат от традицията си да крият семействата си в кръглата къща. Мъжете ородони бяха обичливи съпрузи и бащи и бързо помогнаха на жените и децата си да се подготвят за битката.

Крийд слезе от южната стена, пресече площада, качи се по стълбата и застана до Тал.

— Жалко, че не ми позволи да отведа пет-шест момчета в гората, капитане.

— Знам. Ако не бях изпратил двайсет души в другите села, щях да го направя с радост.

— Щеше да е добре да ги ударим в задника, докато ги отблъскваме тук. Познавам добре наемниците. Гарвана е опасен безумец, но някои от момчетата му ще го оставят веднага щом видят, че може да ги избият. Не всички от тях си въобразяват, че са непобедими, нали разбираш.

— Можем да ги подгоним оттук.

— Добре, ще го кажа още веднъж — въздъхна Крийд. — Ямите, които трябва да ги задържат, ще задържат и нас. — Посочи забития клон, бележещ безопасния подстъп. — Трябва да минем оттам и след това към големия камък, за да излезем, а щом няколко техни момчета изпопадат в ямите, те ще го разберат. Гарвана може да постави трима стрелци ето там… — Посочи едно място, сравнително безопасно, в края на дърветата. За да ни задържат, докато се прегрупират. Ако не избием поне половината от хората му, ще почне обсада. — Изведнъж замълча и подуши въздуха. — Пушек!

— Да! — намеси се и Джаскенел. — Пушек от катран.

— Искат да ни запалят — каза навъсено Тал. — Моето село го подпалиха, когато налетяха. — Обърна се и извика на ородонската реч: — Стрелци! Целете се най-напред в конниците с факли! — След това повтори заповедта на Общата реч и отново се обърна към Джон Крийд. — Ти по-добре се върни на южната стена. Ще ударят и тук, и там, сигурен съм.

Крийд кимна и се върна на позицията си. След малко един от наблюдателите в югозападния ъгъл на укреплението извика:

— Ездачи сред дърветата!

Изведнъж от леса изригнаха конници и препуснаха през сечището.

— Целете се добре и не хабете стрели! — извика Крийд.

Тал гледаше като омагьосан как първите ездачи препускат в галоп към първата редица ями. Затърси познати лица с надеждата да види Гарвана или някой друг, който да прилича на убийците на семейството му. Но бяха все непознати и гърдите му се стегнаха при мисълта, че някой от виновниците за гибелта на близките му може да се измъкне ненаказан. После първият конник стигна до ямите. За един много кратък миг Тал се зачуди дали платнището няма да се окаже прекалено здраво, понеже конят сякаш летеше по него, но платното и рамката от клони рухнаха. Крясъкът на ездача се сля с цвиленето на коня, щом кон и ездач се нанизаха на подострените колове. Конниците препускаха твърде бързо, така че следващите не успяха да дръпнат юздите навреме и също пропаднаха в изкопите. Малцината извадили късмет успяха да ги прескочат и да препуснат по здравия терен зад тях, но само на две крачки по-напред ги очакваше нова линия ровове.

Четвъртият ред конници спря рязко и Тал извика:

— Катапулти!

Двете момчета, на които бе поверена отговорността да стрелят с катапултите, дръпнаха въжетата, освобождаващи големите дървени лостове, и кошовете изхвърлиха във въздуха десетки големи колкото юмрук камъни. Каменният залп се изсипа върху ездачите и свали поне половината от конете. Тал пресметна набързо: над тридесет ездачи вече бяха на земята, тежко ранени или мъртви. Сред неговите хора още нямаше нито един пострадал. Той обаче знаеше, че това скоро ще се промени.

И в този момент зърна Гарвана. Водачът на мародерите се появи от края на леса и извика на хората си да се изтеглят. Озовалите се най-близо до стената падаха от залповете стрели. Всеки с факла в ръка бе поразен от по няколко.

Дори с изключително острото си зрение Тал не успя да различи чертите на Гарвана, но можеше да си го представи как беснее, докато реве заповедите си на обзетите от паника наемници. Онова, което бяха очаквали, че ще се окаже лек набег — опожаряване и опустошение на едно задрямало село — се бе превърнало в погром още в първите минути: близо една четвърт от хората на Гарвана бяха мъртви или ранени.

Изведнъж Тал осъзна, че е проявил прекалена предпазливост. Ако бе позволил на Крийд да отведе неколцина стрелци сред дърветата зад позицията на Гарвана, полетът на стрелите точно в този момент щеше да ги прекърши съвсем. Щяха вече да са побягнали, вместо да се прегрупират за ново нападение. Сега обаче Гарвана нямаше да остави селото на спокойствие и вече кроеше друг план. Няколко от хората му слязоха от конете и навлязоха в гората. След няколко минути се чу кънтенето на брадви и западаха дървета.

— Сега какво? — подвикна Тал към Крийд.

— Според мен е решил да се оправи с ямите — отвърна Крийд и посочи разровеното сечище и оголените изкопи.

Тал се огледа и се увери, че всички са на позициите си. Слезе бързо по стълбата, мина през двора и се качи при Крийд.

— Беше прав за стрелците в гората. Обещавам да се вслушам във всичко, което предложиш.

— Все още мога да прехвърля няколко души през северната стена — отвърна Крийд. — Но изненадата вече е невъзможна. Мисля, че трябва просто да си седим на задниците и да видим какво ще направят.

— Ти какво щеше да направиш, ако беше на мястото на Гарвана?

— Щях да си подвия опашката и да се разкарам през планините на юг, но пък аз не съм побъркан от злоба кучи син, който не иска да признае, че са го отблъснали. Ако бях обаче, щях да строя „костенурки“, за да могат с тях хората ми да се доближат до стените, и щях да построя рампи над рововете, и след това да доведа хората си достатъчно близо, за да подпалят палисадата. Или портите изгарят и нахлувам, или изчаквам, докато защитниците не започнат да излизат сами, и ги избивам.

— Как ще се оправим с тези костенурки?

— При нормална обсада костенурките се правят от майстори. Големи, на колела, с таран, скрит под покрива, и с място за войници вътре, за да са прикрити от стрелите. След това се доближават до портата или долу при стената, за да могат да започнат да я подкопават и да я съборят. Така че изливаме врящо масло или пускаме куки на въжета, вдигаме костенурката с макара и я обръщаме…

— Но това не е замък и те няма да строят нещо толкова сложно. Какво ще направят според теб?

— Ще сглобят някакъв щит, та пет-шест души да могат да се доближат на бегом до стената достатъчно, за да хвърлят факли и да я подпалят. След това ще опитат щурм.

Тал погледна към момчетата до катапултите и извика:

— Можете ли да ги пренавиете?

Едно от по-големите момчета закима енергично и подвикна:

— Видях как се зареждат! — Грабна един дълъг кол, нагласи го в жлеба и изрева на другите момчета: — Давайте заедно, всички!

Момчетата започнаха да натягат въжетата. Няколко жени им се притекоха на помощ.

— Сложете в кошовете всичко, което може да нарани! — извика им Тал. Обърна се към Крийд. — Съжалявам, че не съобразих, че може да се наложи втори залп. Щях да наредя да съберат повече камъни.

— Няма смисъл да се ядосваме за минали неща — отвърна Крийд. — По-добре да помислим за следващия ход на Гарвана.

— Кога смяташ, че ще е той?

— Мисля, че ще изчака да падне нощта. Ако ни удари по тъмно, губим някои от предимствата, които имаме сега. Ако почне да поставя рампите през нощта, нашите стрелци едва ли ще са толкова точни. Може би ще пусне малък отряд да се промъкне до източната стена и няколко души да я прехвърлят, докато повечето му момчета блъскат по западната порта.

Предвиждането на Крийд се оказва точно: през целия следобед защитниците чуваха ека на брадви и чукове из горите, но щурм не последва. След това, по залез-слънце, докато последните лъчи светлина се отразяваха от облаците високо на запад, ударите на брадвите спряха. Няколко дълги, мъчителни минути селяните сякаш бяха затаили дъх. Лекият ветрец шумолеше в клоните, чуруликаха птици, увлечени във вечерната си песен, но иначе всичко се беше смълчало. А след това се чу глух тътен, пращене на ботуши по сухи нападали клони и конско цвилене. След миг от гората се появи дълъг дървен мост, а след него излезе и „костенурка“. Приличаше на плоскодънна лодка с ръбести страни, дълга поне двадесет стъпки. Мъжете, които я носеха, крачеха в колона, вдигнали ръце, за да я държат над главите си. Тал грабна лъка си, макар да прецени, че разстоянието е твърде голямо за приличен изстрел в гаснещата дневна светлина. Мъжете с костенурката продължиха към стената, а тези с дървения мост изостанаха.

— Ще има ли някаква полза от стрелите? — попита Тал.

— Това е прясно отсечено дърво, съвсем сурово — отвърна Крийд. — Ако имахме нафта или масло, което да се лепне и да пламне, може би, но… — Сви рамене. — Можем да я поопърлим, но няма да се подпали.

От стената изсвистя стрела и се заби в земята на няколко разтега от настъпващата костенурка. Тал извика:

— Пестете стрелите! — След това отново се обърна към Крийд. — Имам план.

— Много обичам, когато капитанът има план: така шансът да те убият става по-малко произволен.

— Вземи няколко души и свалете лостовете на портата. Крийд се намръщи.

— Искаш портата да поддаде?

— В подходящия момент.

Крийд кимна, обърна се и изрева на група мъже наблизо:

— След мен!

Заловиха се бързо с ключалките и подсилващите греди, наместени в големите железни скоби. Нокът извърна поглед от мъжете, които дърпаха припряно гредите, и погледна настъпващата към палисадата костенурка. Тя стигна до първата линия ровове и спря, мъжете под нея зачакаха отряда след тях да донесе моста.

— Огън! — извика Тал.

Мъжете по бойниците стреляха във високи дъги под смрачаващото се небе. Повечето стрели падаха безвредно на земята, но два-три крясъка показаха, че има нанесени щети. Тал не се залъгваше, че стрелбата ще има някакъв успех, но знаеше, че Гарвана ще стане подозрителен, ако защитниците оставят щурмуващите на мира, докато те прехвърлят първия ров.

Запъхтени от усилието, мъжете на Гарвана прехвърлиха моста над първата линия. Тези под костенурката отстъпиха назад, след това тръгнаха в строй, бързо минаха по моста и се прехвърлиха от другата страна. Щом стигнаха до втория ров, отново обърнаха костенурката към палисадата така, че да осигурят колкото може прикритие, а от гората се появи втори подвижен мост.

Тал виждаше как Гарвана подканя хората си във вечерния сумрак, макар да не можеше да чуе какво точно им казва. В укреплението запалиха факли и това му подсказа нова идея. Той се обърна и извика на сина на Джаскенел, младия Танса:

— Струпайте колкото можете запалителен материал около катапултите и бъдете готови да го запалите, когато ви подам сигнал.

Младежът не се поколеба, а затича да предаде заповедта. След няколко мига жени, деца и няколко старци вече носеха най-различни неща от постройките и ги трупаха при катапултите.

Крийд извика отдолу:

— Готови сме! — Стойте там — отвърна Тал и заслиза бързо по стълбата. — Ето какво искам от теб. Вземи десетина мъже и коне и ги задръж при източната стена. Бъдете готови за езда. Другите ти хора ги искам зад онази сграда там… — посочи първата постройка вдясно, при влизане през портата, — да са скрити, когато портата падне. Искам Гарвана да си помисли, че е пробил, и се моля да нахълта в бясна езда и да не разбере, че не го чака просто жалка сбирщина ородонски планинци.

— Ти какво ще правиш?

— Ще съм на стената с толкова ородони, колкото останат горе с мен.

— Ще изгориш, човече.

— Не и ако сляза навреме. Крийд сви рамене.

— Добре, какъв е сигналът?

— Няма как да подам сигнал. Много шумно ще бъде. Казваш на тези, които според теб са най-годни да водят, просто да започнат да стрелят откъм южната стена, когато повечето от бандата на Гарвана нахлуят вътре, след това ревеш на скритите зад сградата да ги ударят в тил. Когато решиш, че е моментът, препускаш насам и ги обкръжаваме.

— Капитане, това е лудост. Имаме само десетина бойци, а Гарвана е с над сто и двайсет.

— Разликата ще намалее, като ги ударите. А и той няма да знае колко конници имаш. Постарай се да вдигнеш колкото може повече шум: при целия пушек той няма да може да вижда много.

— Пушек ли?

Тал посочи селяните, които трупаха припряно около катапултите всичко, което можеше да гори. Крийд поклати глава.

— Онзи идва да изгори това село до основи, а ти се каниш да го направиш вместо него?

Тал се засмя.

— Тези хора винаги могат да го възстановят, но за тази цел трябва да са живи. — Помисли за миг. Разполагаше с тридесетима наемни бойци и още двадесет и пет възрастни воини ородони, както и с няколко момчета, които можеха да влязат в боя, и още около тридесет здрави жени, които можеха също да се бият, ако се стигнеше до това. — Ако успея да сведа силата на Гарвана под седемдесет души, когато ти препуснеш от укритието, можем да хвърлим същия брой срещу тях.

— Ще е касапница.

— Тези хора се бият за живота си, Джон. За какво се бият мъжете на Гарвана?

— За пари, но са корави, опитни мъже и… — Крийд поклати примирено глава. — Ти си капитанът и проклет да съм, ако имам по-добър план, тъй че ще караме по твоя.

Вик от стената подсказа на Тал, че вторият мост е прехвърлен над втория изкоп.

— Взимай най-добрите си десетима конници, Джон, и боговете дано да са с нас.

После се обърна, изтича до стълбата, бързо се качи на стената и предаде на хората горе какво иска от тях.

Всички наемници напуснаха бойниците, едни на южната стена, други долу зад сградата, според заповедта. Тал се обърна към Джаскенел:

— Трябват ми смели мъже, които ще останат тук с мен и ще стрелят по хората на Гарвана, щом влязат в укреплението.

— Всичките ми хора ще останат, ако пожелаеш.

— Трябват ми само десет — отвърна Тал. — Пет от тази страна на портата с мен и още пет от другата страна. Избери Най-добрите си ловци. Но трябва да накарат нашествениците да помислят, че сме много повече на стените, тъй че им кажи да викат и да се движат напред-назад.

— Ще стане.

— На другите кажи да отидат при онази сграда долу. — Той посочи сградата срещу онази, зад която Крийд отвеждаше наемниците. — И да чакат зад нея. Щом видите, че моите хора атакуват иззад онази сграда, нападате врага с всички, които могат да се бият. — Замълча за миг. — И кажи на жените да почнат да пищят, все едно гледат как загиват децата им, когато запаля ей там. — Посочи към катапултите. — Да пищят, все едно всичко е загубено, но искам всички да са въоръжени и готови да бранят децата.

— Ще бъдат, Нокът на сребърния ястреб — отвърна Джаскенел и сведе глава. — Каквото и да се случи тази нощ, ородоните ще възпяват името ти, Последни от оросините.

Тал стисна ръката му и каза:

— Дано нашите предци ни гледат отгоре и ни се усмихват тази нощ.

— Дано — отвърна старият вожд и тръгна да предаде заповедите.

Тал погледна надолу и видя, че костенурката вече почти е допълзяла до стената. В дървото се бяха забили стрели като бодли на таралеж, други отскачаха безвредно.

— Пестете стрелите!. — извика той.

Костенурката остана под портата близо половин час. Тал се зачуди какво правят, а след това мъжете долу започнаха да се изтеглят. Той надникна надолу и видя нещо струпано до портата, но в тъмното не успя да различи добре какво е. Притича през селцето до Крийд и му описа какво е видял.

— Мехове, пълни с нещо гадно, нещо, което гори — каза Крийд. — Гледайте за стрелците им, ако хвърлят горящи стрели да го запалят.

Тал кимна.

— Благодаря. Късмет.

Изтича обратно и се върна на стената тъкмо когато стрелците, стоящи пред Гарвана и другите двама капитани с него, започнаха да палят стрелите си. Зареди лъка си и се прицели. Ако бяха достатъчно близо, за да поразят портата, значи щяха да са достатъчно близо и за мишени. Веднага щом първата огнена стрела полетя, Тал пусна своята. Един от стрелците долу изкрещя, а Тал вече пак опъваше лъка. Петима от стрелците на Гарвана бяха ранени или мъртви — трудно беше да разбере кое от двете, — преди в меховете с масло в основата на портата да се забият достатъчно стрели, за да ги подпалят.

Както бе предсказал Крийд, беше нещо гадно, масло с ужасна миризма, което гореше с много силна топлина. Разнесе се черен дим и заплаши да задуши Тал и другите на стената, но те останаха по местата си.

Портата горя десетина минути. Тал се беше присвил зад горната част на палисадата. Чуваше пукота на гредите и знаеше, че напречните железни скоби, придържащи трупите, скоро ще се разпаднат и портата ще рухне.

След няколко мига гредите рухнаха и портата зейна отворена. Тал чу как някой от нападателите извика и се разнесе тропот на конски копита. Стотината конници препуснаха в галоп към първия мост.

Тал вдигна лъка си.

— Готови! — извика на хората си и зачака ездачите да се приближат достатъчно.

Глава 20Битка

Тал се прицели.

Първият влязъл в обхват ездач излетя назад от седлото си след сполучлив изстрел на друг стрелец. Тал също стреля и втори от наемниците на Гарвана изрева и също падна от седлото.

Тал се обърна и извика на момчетата при катапултите:

— Стреляй!

Младежите освободиха въжетата и камъни, грънци, натрошени маси и столове, дори кухненски съдове полетяха към враговете.

— Пали!

Момчетата забиха запалени факли в залетите с масло дрипи и от катапултите се надигна черен дим. Момчетата бягаха към определените им позиции. По-големите сграбчиха лъковете, които им бяха оставили, и се изправиха, готови да поразят всеки неприятел, влязъл в селото.

Тал отново насочи вниманието си към нападателите и започна да стреля. Порази поне още двама, преди колоната да нахлуе в селото. На фона на черните валма дим от портата огънят от катапултите освети ярко нахлулия враг.

Тал извика на някаква жена долу:

— Почвайте с писъците!

Жената се подчини и миг след това въздухът се изпълни с ужасени викове, жените пищяха и плачеха, все едно колят невръстните им дечица пред очите им.

Нападателите се заоглеждаха объркано. Чуваха писъците, но не се виждаха никакви жени и не ги нападаха никакви мъже. Вместо това мъже от стените ги засипваха със стрели. Скоро от конете започнаха да падат все повече ездачи.

— Слизай! — извика някой, скочи от коня си и се присви зад шията му. — Те са горе по стените!

Тал и другите замятаха стрели колкото може по-бързо, за да ги задържат приковани долу. Тал извика на ородонски:

— Стойте тук и продължавайте стрелбата!

И забравил за стълбата, скочи на покрива на една от близките сгради. После с нов скок се прехвърли на стрехите й и се метна върху най-близкия ездач, останал на седлото, събори го долу и извади сабята си. Нападателят вече беше извадил своята, но издъхна, преди да е разбрал къде е противникът му.

Тал вече се намираше сред изпаднала в пълно объркване гмеж от сто души, които се мъчеха да удържат подивелите от пушека, виковете на умиращите и несекващото свистене на стрелите коне. Когато някоя стрела поразеше кон, той се изправяше на задните си крака и риташе и животните около него изпадаха в паника и се дърпаха.

Снишен под конските вратове, Тал посичаше всеки, оказал се в обхвата на сабята му. Шестима души бяха повалени на земята, издъхнали или умиращи, докато конниците разберат, че сред тях има враг. И точно когато командирите им зареваха заповеди, Джон Крийд поведе атаката си.

Мъжете на Крийд се втурнаха от сградата, зад която се бяха крили, а миг по-късно Джаскенел и неговите воини атакуваха от другата страна. Нападателите все още имаха числено превъзходство, но бяха изпаднали в пълно безредие, докато силите на Тал действаха организирано и имаха ясна цел.

За миг като че ли нещата изглеждаха в равновесие: по-малобройните защитници притискаха противника, а Тал се движеше сред нападателите като самата въплътена смърт и ги избиваше с хладнокръвна методичност. Противниците го зърваха за миг, след това той изчезваше зад някой надигнал се на задните си крака кон, само за да го видят след миг скочил върху тялото на техен паднал другар.

Но враговете започнаха да се организират и скоро атаката на ородоните и наемниците бе отблъсната. Тал извика на ородонски:

— Нападай! — И повтори командата на Общата реч.

През пушеците препускаха коне, между сградите и обратно навън през портата, и изходът на сблъсъка започна да се откроява. Тал изведнъж се озова обкръжен от шестима мъже и разбра, че е обречен на смърт.

Миг след това мъжът точно пред него бе поразен от стрела в шията, а другият до него облещи очи, ударен отзад от сабята на Джон Крийд. Тал се завъртя на място, смъкна главата на третия от раменете, продължи замаха и порази в рамото мъжа до него.

И тогава атакуваха дузината ездачи от другия край на селото.

Нападателите се обърнаха, видяха появилите се от пушека конници, които връхлитаха срещу тях с викове, и много от тях се обърнаха и побягнаха. Последваха ги още и щурмът скоро се превърна в паническо бягство.

Онези, които успяха, се метнаха на конете си и препуснаха бясно през сечището към дърветата, други побягнаха пеша. Много от тях бяха поразени от стрелците, останали на стената въпреки опасната близост на горящата порта и задавящия дим.

— Спри! — извика Тал.

Ородоните и наемниците дръпнаха юздите и Тал извика:

— Не бива да се пръскаме в тъмното! Можем да загубим всичко, което спечелихме.

Ородоните започнаха да ликуват. Някои се разтичаха да изгасят огъня с вода от селския кладенец.

В продължение на цяла минута хората от селото празнуваха победата, тупаха се по гърбовете и викаха победоносно, макар че скоро щяха да видят случайно падналите си другари в другите части на селото или под стената. Тал тъкмо се канеше да им каже да се пръснат и да съберат ранените и загиналите, когато от стената отекна вик:

— Спряха!

Тал забърза към портата — вече само димяща купчина греди, и погледна в далечината. Огънят зад него го бе заследил за нощния мрак, тъй че му беше нужна цяла минута, докато очите му се приспособят, за да може да види какво става отвъд сечището.

Гарвана прегрупираше силите си!

Тал не можеше да си позволи колебание.

— Всички готови за бой! — изрева той. — Връщат се. — Извика на малкото останали стрелци: — Горе на стените! И се целете внимателно. — Сложи ръка на рамото на Джаскенел. — Кажи на по-големите деца да отведат веднага малките в гората, но жените остават и се бият, ако могат.

— Твоите очи са по-добри от моите — каза Крийд до него. — Аз виждам само някакво движение.

Огънят зад тях огряваше половината разстояние между портата и края на откритото пространство и повечето мъже до Тал виждаха само смътна мъглива пелена.

— Връщат се — повтори той. — Повечето са спешени, но мисля, че има и десетина ездачи. — После извика: — Стоим и се бием тук!

— Какво пък, винаги предпочитам боя на позиция пред бягане или обсада — заяви Крийд, после попита тихо: — Колко са?

— Повече от нас — отвърна Тал.

— Е, няма да ни е за първи път.

Тал притича до останките от портата, примига да махне сълзите от лютивия дим и погледна още веднъж навън.

Щом нападателите започнаха да се открояват в сумрака, разбра, че Гарвана е успял да въведе сред хората си някакво подобие на ред. Настъпваха в три бойни реда, по двадесет мъже в редица, като онези от първия ред държаха пред себе си щитове. Втората редица беше с всевъзможни дълги оръжия — алебарди за събаряне на конници от седлата, копия и дори две пики. Третият ред бе съставен от стрелци.

Тал извика на хората по стената:

— Мъжете отпред ги оставете! Избивате стрелците, ако можете!

Крийд до него примижа и каза:

— Готви се за конна атака.

— Защото не знае, че конницата ни е само от дузина мъже, които сега стоят тук.

Край него пробягаха двадесетина деца, по-големите с по някое малко на гръб, и продължиха към гората на юг, плътно покрай дървената стена.

Наизлязоха и жените, повечето с оръжия, взети от избитите хора на Гарвана. Тал ги насочи към сградите отдясно и ляво и им нареди да ударят нападателите в гръб, щом стрелците им влязат в укреплението.

След това изтегли силите си назад, колкото може по-близо около двата горящи катапулта. Пламъците бяха намалели, но зноят все още беше достатъчно силен, за да откаже всекиго да се доближи повече. Щяха да са смътни силуети на фона на пламъците, докато светлината щеше да открои ясно хората на Гарвана, щом влезеха в укреплението.

Нападателите стигнаха до по-близкия мост, мъжете в първия ред започнаха да пробягват по него на двойки, вдигнали щитовете си над главите, за да се предпазят от стрелите. Но очакваният дъжд от стрели не се появи: бранителите по стената изчакваха в обхвата им да влязат стрелците на Гарвана.

— Готови! — извика Тал и в този момент първият боен ред на противника атакува. — Не отстъпвай!

С бойни викове двадесетимата мъже от първия ред нахлуха през портата и боят се разгоря. Тал съжали, че не бе отделил повече време в упражнения срещу противник с щит, докато се тренираше в Саладор, защото макар да можеше лесно да надвие повечето сабльори в Двора на майсторите, да се справи с боец с щит бе доста по-трудна задача.

Плющенето на лъковете му подсказа, че стрелците и на двете страни работят усърдно. Чу някъде наблизо викове и писъци и реши, че хората на Гарвана стрелят по мъжете долу, без да обръщат внимание на неколцината с лъкове, които стреляха по тях от стената. Оставаше му да се надява, че неговите ще смалят бързо броя им.

Сечеше и забиваше по-бързо от всякога, мъчеше се да опази бойците около себе си, а и себе си. Падаха нападатели, но на тяхно място прииждаха нови и нови.

Времето сякаш застина. Тал се въртеше наляво и надясно, нанасяше удари и блокираше почти без мисъл, оставил се да го водят инстинктите на дуелист. Част от ума му се мъчеше да придаде някакъв ред на царящата наоколо суматоха, но просто като че ли не можеше да осмисли ставащото.

Някакъв едър наемник с грозен белег на лицето изрева гневно и скочи към нега, замахна с щита си в лицето му. Тал залитна, падна и усети внезапна пареща болка. Превъртя се надясно: беше паднал върху една тлееща греда и си беше опърлил лявото рамо. Скочи на крака, стиснал сабята, и видя, че наемникът с белега лежи по корем, а Джон Крийд изтръгва сабята си от хълбока му.

— Джон! — извика му Тал и той се сниши и отскочи навреме, за да избегне оръжието на друг нападател.

Тал натисна напред между Крийд и един от ородоните и довърши с един удар онзи, който за малко щеше да порази Крийд.

Шумовете на битката отново се извисиха — викове на болка и безсилие, проклятия и гневни ревове. Въздухът бе натежал от вонята на кръв, изпражнения, урина, пушек и пот.

После цялото това безумие сякаш се удвои, щом жените изскочиха от скривалищата си и връхлетяха върху вражеските стрелци, вече навлезли в укреплението. Стрелците се принудиха да хвърлят лъковете и да извадят мечовете си, и в този момент жените се възползваха от предимството си. Макар и без опит в боравенето с оръжия, се нахвърлиха върху нападателите и пометоха поне десетина: удряха с ками, кухненски ножове, ръжени и каквото още им беше попаднало в ръцете. Една свали вражески нападател, като го прободе в окото с кука за плетене. После изтръгна сабята от ръцете му и се нахвърли върху друг.

Балансът на силите се обърна. Тал отстъпи за миг и видя всичко като на картина, можеше да огледа грижливо всеки детайл. Четирима ородонски стрелци все още бяха живи горе по бойниците и се целеха в нападателите, останали най-открая. Ядрото на хората на Гарвана се заогъва, задържано от неговия боен строй, а жените нападаха бойците му в тил. Селяните вече бяха спечелили числено предимство. Зад всичко това Тал видя нещо, от което очите му се разшириха. Две от момчетата, пратени да отведат малките в гората, се бяха върнали, грабнаха два от изтърваните от стрелците лъкове и започнаха да стрелят по мъжете, вкопчени в бой е побеснелите жени.

Тал усети, че точно това е мигът, който очакваше.

— Напред! — извика и се хвърли в центъра на битката. Уби двама в странична атака и нападателите изведнъж се огънаха, готови да се разбягат.

— Избийте ги всички! — изрева той, колкото за да изплаши нашествениците, толкова и за да даде отдушник на целия гняв, който бе трупал в себе си от години.

Замахна и отсече ръката на един, който тъкмо се канеше да прободе жена, скочила върху друг от враговете. Бандитът зяпна невярващо за миг швирналата от отсечената му ръка кръв, после болката и шокът го надвиха и той се смъкна на колене. Тал го посече във врата с едно бързо извъртане на острието и мъжът рухна като мокра парцалена кукла.

Тал изрита следващия в крака и той залитна и изтърва щита си, а един от воините на ородоните го промуши смъртоносно.

За миг Тал се оказа ужасно затруднен от други трима нападатели, които се обърнаха срещу него едновременно, тъй че му се наложи да парира яростно трите удара в сляпа последователност; но след това мъжът отляво бе поразен отзад, другият вдясно получи стрела в рамото и Тал бързо се справи с останалия в средата.

Вряза се в мелето и порази други двама, пропусна един и се завъртя наляво, изгубил равновесие.

Засече с крайчеца на лявото си око движение и в следващия миг нещо избухна в лицето му и светът се превърна в яркожълто петно, после — в червено. А накрая всичко почерня.

Някой плисна вода в лицето му и Тал се съвзе. Примига и видя Джон Крийд — бе коленичил над него с черпак в ръка. Шумът на битката беше заглъхнал. Чуваха се викове и някакъв друг шум, но не и трясък на оръжия, писъци и ругатни.

— Какво стана? — попита той и понечи да се надигне. Главата му се замая.

— Леко — каза Крийд, докато една жена от ородоните помогна на Тал да седне. — Удари те задният замах на един меч. Тъпакът, който насмалко не ти счупи главата, замахваше срещу мен. Удари те с тъпото, иначе щеше да пируваш в палата на Лимс-Крагма.

При споменаването на носещата нещастие черна богиня жената промълви молитва, за да я умилостиви.

— Колко време бях припаднал?

— Само минути — отвърна Крийд и му помогна да стане. — Леко.

Тал кимна и опипа челото си. Усети издуващия се оток. Наистина беше извадил късмет.

— Предпочитам късмета, отколкото да съм добър — изломоти той, спомнил си Паско за първи път от месеци. Огледа се. — Свърши ли?

— Този път ги разбихме наистина. Последните хвърлиха оръжията и помолиха за милост. Някои побягнаха през портата и бяха поразени от стрелците ни. Само неколцина успяха да се доберат до дърветата и да се скрият.

— Гарвана?

— Подозирам, че препуска на юг толкова бързо, колкото може да издържи конят му.

Тал бавно се огледа и този път започнаха да се открояват подробности. Десетина врагове стояха на колене, с вързани отзад ръце. Мъртвите нападатели бяха отнесени близо до портата и струпани като дърва за огрев.

Няколко жени бяха плувнали в сълзи, намерили мъжете си мъртви. Мъже също плачеха над загиналите си жени.

Джаскенел пристъпи почтително към него.

— Ти спаси моя народ, Нокът на сребърния ястреб. Говореше на езика на ородоните, тъй че Джон Крийд не го разбра, но долови благодарността в гласа му.

— Помогнах да бъде отмъстено за моя народ — отвърна Тал на езика на оросините. После добави на Общата реч: — Трябва ми кон.

— Веднага — каза Джаскенел и подвикна на едно от момчетата да оседлае кон и да го докара при Тал.

— Какво ще правиш? — попита Крийд.

— Тръгвам след Гарвана.

— Замаян си от удара в главата. Вече е нощ, той ще има половин час преднина, докато тръгнеш, а и вероятно води поне няколко души със себе си.

Тал кимна.

— Знам. Но мога да го проследя.

— Да го проследиш? В нощта, сред тези планини? Джаскенел погледна Крийд.

— Щом казва, че може да го проследи, значи може.

— Да дойда ли с тебе? — попита Джон Крийд.

— Не. Само ще ме забавиш. — Тал сложи ръка на рамото на Крийд. — Благодаря ти за всичко, Крийд. Нямаше да мога да помогна на тези хора без съветите ти.

— Няма защо, Тал. Имаш качества за добър капитан. Ако решиш, че можеш отново да поведеш отряд, кажи ми. Винаги съм готов да служа с човек, когото не го е страх да е в челото.

— Дните ми на наемник свършиха. Това тук беше еднократно. В товарния ми фургон ще намериш торбичка златни монети. Раздели ги между хората, както намериш за добре, и задръж и за себе си. Играеш капитан, докато момчетата се върнат в Латагор, нали?

— Това мога да го направя. — Крийд посочи към пленниците. — А какво да правим с тях?

— Какво правите обикновено, когато врагове наемници се предадат?

— Ако зависи от нас, пускаме ги срещу клетва, че няма повече да се бият срещу нас, но обикновено зависи от работодателите.

Тал се обърна към Джаскенел.

— Тези мъже избиха моя народ. Щяха да подпалят домовете ви и да избият вашите жени и деца без милост. Вие решете.

Джаскенел не се поколеба. Само погледна воините, които ги пазеха, и рече:

— Убийте ги.

Преди пленниците да понечат да станат, извиха главите им назад и им прерязаха гърлата.

Джаскенел погледна Крийд и Тал и заяви:

— Така е справедливо. Получават милост, каквато дадоха.

Крийд изглеждаше притеснен, но кимна.

— Няма място за много обич към хората на Гарвана, но на някои от момчетата ми няма да им хареса. Най-добре ще е да поемем на юг още на съмване.

Доведоха коня и Тал каза:

— Трябва ми мях с вода.

Една жена изтича до колибата си и се върна с пълен мях. Подаде му и един вързоп.

— Малко храна, за гонитбата.

Тал кимна. Нагласи оръжията си — сабята, лъка и пълния колчан, махна с ръка, после смуши коня и препусна навън през портата в нощта.

Глава 21Гонитба

Тал дръпна юздите.

Беше препускал с все сила през цялата нощ, така че сега остави животното да си поотдъхне. Откакто напусна село Квеала, беше слизал три пъти от седлото да се увери, че не е изгубил дирята на Гарвана.

Точно както бе предположил, Гарвана бе предпочел скоростта пред прикритото бягство и яздеше на юг по най-прекия маршрут към Крайбрежен страж. Тал погледна на изток. Небето вече бе стоманеносиво. Гарвана сигурно вече бе спрял някъде на бивак и бе поставил пост, преди да продължи отново, вероятно по обед. Така поне щеше да постъпи самият той, ако мислеше, че никой не го преследва.

Реши също да отдъхне малко. След това щеше бавно да продължи по дирята, като оглежда за постове и засади. Излезе на една обрасла с тучна трева поляна, около двеста разтега на ширина и може би два пъти по-дълга, разседла коня и го върза с достатъчно място за паша. След това нагласи седлото за възглавница и легна под едно дърво.

Проследи положението на слънцето, а после затвори очи и потъна в изтощителен сън.

Събуди се след два часа, точно както възнамеряваше. Слънцето грееше неочаквано силно за това време на годината и Тал усещаше как въздухът изсмуква влагата от кожата му още преди да са се оформили капчиците пот. Дни наред щеше да е горещо и сухо, ако тези планини бяха като родните му.

Оседла коня и пое отново по пътеката. След малко се натъкна на поточе и остави коня да се напие, а той самият напълни меха. После продължи. След половин час надуши дим.

Скочи от седлото, върза коня и продължи пеш. Движението през дърветата, на няколко крачки встрани от пътя, щеше да го позабави, но знаеше, че така вероятността да го видят е много по-малка.

Запровира се тихо през дърветата, спираше се, за да се вслуша, на всеки стотина стъпки. На четвъртото спиране подуши миризмата на конска тор и съвсем смътно долови звуци от движещи се и пасящи коне.

Запромъква се бавно напред; всяка нова предпазлива стъпка го доближаваше до враговете. Видя сред дърветата напред светлина и се досети, че Гарвана и оцелелите му конници най-вероятно също отдъхват на някоя поляна.

Придвижваше се съвсем предпазливо от дърво на дърво, стиснал лъка, готов за миг да изпъне тетивата и да стреля. Очакваше всеки момент разбойниците да го усетят Най-сетне успя да види конете — бяха вързани до малък поток, който бълбукаше тихо в тясно каменисто корито. Конете вдигнаха глави, щом се приближи, и Тал спря и изчака, докато се успокоят и се върнат към пашата си.

Наемниците бяха оставили огъня да догори, но миризмата на пушек още тежеше във въздуха. Край огнището лежаха петима души — а пасящите коне бяха шест. Тал се огледа да открие часовия.

Промъкна се още малко напред, почти до края на дърветата, скрит между гъстите клони. Зърна смътно движение точно където пътеката излизаше на малката поляна, и замръзна.

Някой стоеше толкова плътно до едно дърво, че беше почти невидим в тъмните сенки. Тал си пое дълбоко дъх и се промъкна още няколко стъпки напред.

Часовият наблюдаваше пътеката, с гръб към Тал. Младият мъж се обърна отново към бивака и се увери, че другите петима продължават да спят.

Прецени набързо възможностите. Можеше да убие поста, но дали можеше да го направи безшумно? Бавно изпъна тетивата. Пазачът стоеше облегнат на дървото, но Тал изчака.

После часовият се размърда, разкърши рамене и в същия миг Тал пусна стрелата. Върхът се заби точно в основата на тила и мъжът падна, без да издаде и звук. Но тупна върху тревата достатъчно силно, така че един от конете се подплаши и изцвили. Щом миризмата на кръв стигна до ноздрите им, другите също вдигнаха глави и запръхтяха нервно.

Сънят на двама от наемниците се оказа лек: за секунди те скочиха на крака и извадиха оръжията си.

— Гарт — извика единият. — Какво става?

Тал реши, че Гарт трябва да е името на убития, затова се изтегли по-навътре в леса. Щом изгуби бивака от погледа си, чу как един извика:

— Гарван!

Тал бързо затича между дърветата и за първи път чу ясно гласа на Гарвана:

— Развърни се! Намерете го!

Тал разбираше, че не може да остане и да се бие. Беше прекалено уморен и не можеше да мисли ясно. Пропуснал бе възможността да убие двамата събудили се и може би да довърши другите трима, преди да са успели да си намерят укритие. Направил беше грешка и тя можеше да му струва живота.

Чу движение зад себе си и разбра, че поне един от разбойниците умее да проследява. Зърна пред себе си скална издатина, ръб, продължаващ полегато напред около сто разтега, след което ставаше твърде стръмен за катерене, и скочи на него. Тръгна нагоре като по въже, колкото можеше по-бързо, и там, където скалата ставаше почти отвесна, скочи долу и се спотаи.

Извади нова стрела и зачака.

Онзи, който бе хванал дирята му, беше добър, длъжен беше да му го признае. Не се чуваше и не се виждаше нищо.

Тал продължи да чака. След като изтекоха още няколко минути, нещо се промени. Трудно беше да прецени какво точно, но в един момент шумовете в гората — вятърът, шумолящ в клоните, едва доловим като шепот, падането на листа и иглички — се промениха.

Тал знаеше, че не е важно да разбереш в какво точно е промяната, а само какво означава тя: че не си сам. Сви се зад скалната издатина и подуши въздуха, огледа за сенки, които не изглеждат на място, вслуша се за всичко, което можеше да издаде местонахождението на преследвача му.

Времето сякаш се проточи много бавно, но Тал знаеше, че онзи, който го дебне, играе същата игра, изчаква той първи да направи грешка.

До ушите му достигна едва доловим шум, тихо изскърцване на пета на ботуш в камък, и Тал бързо се надигна и се завъртя. За кратък миг лицето на преследвача изникна пред очите му. Времето сякаш замръзна, докато Тал заповядваше на пръстите си да пуснат стрелата и междувременно успя да обхване с поглед подробности, които нямаше да може и да си представи до този момент. Мъжът беше мургав, може би с кешийско потекло, очите му бяха почти черни. Осъзнаването на ставащото за миг проблесна в тези очи: смесица от страх и примирение, щом стрелата излетя от лъка на Тал. Мускулите му започнаха да се напрягат, сякаш се канеше да извика или да се опита да скочи встрани, но в същия миг стрелата го прониза в гърлото.

Очите му се разшириха за миг, после светлината в тях угасна още преди мъжът да рухне зад скалата, извън полезрението на Тал.

Младият мъж пропълзя през каменния ръб и бързо го огледа. После взе колчана му.

Огледа се да види дали не се приближава някой от другите, но нито видя, нито чу нещо.

Остави мъртвия на лешоядите и бързо се отдалечи.

Вече оставаха само четирима.

Поспа малко в едно тясно дере, прорязано от малък поток. Щеше да е нужен ужасен късмет и изключителен следотърсач, за да го открият. Тал вярваше на късмета си: сигурен беше, че е убил най-добрия им следотърсач.

Освен това подозираше, че Гарвана ще изчака не повече от час-два, преди да събере останалите си трима спътници и да побегне на юг. За капитана на разбойниците Тал можеше да е преден съгледвач и зад него можеше да препускат поне двайсетина ородонски воини.

В торбата с храна имаше кораво сирене, хляб, корав почти колкото сиренето, и сушени плодове. Засищащо, макар и безвкусно. Той изяде всичко: знаеше, че пестенето на храна тепърва ще е грешка. Можеше да си позволи да припадне от глад едва след като убиеше Гарвана.

Беше се сврял под една скална издатина, без да обръща внимание на влагата и студа, решен да поотдъхне за няколко часа. Заспа и в съня си отново се озова на планинския връх Шатана Хиго, в очакване да го споходи видението му, изпълнен с предчувствие за предстоящата церемония за влизането му в мъжество. Когато се събуди, стана и се приготви да поднови гонитбата, макар все още да беше ужасно уморен. Студът се беше просмукал в ставите му и трябваше да се пораздвижи, за да върне топлината в тялото си. Прецени, че остават по-малко от два часа до залез-слънце. Беше спал почти три часа.

Беше дал преднина на Гарвана, но беше сигурен, че ще може да навакса. На конниците щяха да им трябват три дни изнурителна езда, докато стигнат низините към Крайбрежен страж. Знаеше, че ще ги догони, преди да са стигнали в града.

А ако се наложеше да влезе в града и да ги издири там, щеше да го направи.

Оседла уморения кон и го подкара покрай потока, докато намери място, където да се изкачи на високия бряг и да излезе отново на пътеката. Подкара на юг в бавен тръс. Помнеше мястото на бивака на Гарвана и беше почти сигурен, че те вече няма да са там, тъй че в момента нямаше нужда да бърза. Остави коня да се позагрее няколко минути, след което подкара в лек галоп.

Щом наближи бивака на Гарвана, вкара коня в гората и слезе от седлото. Щеше да се изненада, ако завареше Гарвана още тук, но реши, че изненадата все пак е за предпочитане пред смъртта.

Бързо отиде до мястото, където бе убил часовия, и го намери да лежи непогребан. Коленичи над него и го огледа, но не можа да открие нищо, което да намеква за самоличността му. Поредният безименен войник, нает да убива срещу заплащане. Провери дали не носи нещо по себе си, но намери само останалата на колана му кама. Кесията му беше отрязана от колана — каква полза от злато за мъртвеца?

Излезе на поляната и огледа наоколо. Около огнището нямаше нищо. Бяха отвели свободните коне — съвсем логично. Гарвана нямаше да рискува да го спипат само защото някой кон е окуцял.

Погледна дирите. Наемниците дори не си бяха направили труд да скрият избора си: обратно на пътеката и на юг.

Върна се бързо при коня си, яхна го и продължи гонитбата.

Денят привършваше и околните звуци се променяха, както се променяха винаги, щом дневните обитатели на планините отстъпеха на нощните. Тал знаеше, че е така, когато двата свята се застъпят за кратко, когато нощните ловци се пробудят рано и връхлетят понякога над дневни същества, оказали се недостатъчно бързи да си намерят безопасно убежище.

Загледа се напред по пътеката и се опита да си представи какво ще направи Гарвана. След изненадата и загубата на двама души Тал се съмняваше, че ще е толкова безгрижен да вдига бивака си на открито и да поставя само един страж. Щеше да се свре някъде — в пещера или под някой скален навес, — без да пали огън, и да държи непрекъснато по двама будни за охрана.

На зазоряване Тал отново подкара по дирята им и я следва чак до мрак. Намери си колкото се може по-удобно място за нощувка; знаеше, че и на Гарвана му е също толкова тежко, колкото и на него.

Събуди се малко преди разсъмване. Вратът и гърбът му се бяха вкочанили, носът му течеше. Знаеше, че започва да се разболява от умора и глад. Не беше видял нищо годно за ядене, откакто напусна селото. Знаеше, че липсата на вода е още по-голяма заплаха от глада, така че допи каквото беше останало в меха и тръгна надолу по скалата да намери поток.

За негово щастие покрай потока растяха боровинки и той с охота се залови с тях. Повечето бяха недозрели, но малкото годни му предложиха достатъчно храна, за да повдигнат духа му. За час напълни празната торба.

Все още гладен, но вече много по-добре след боровинките и водата, Тал отново се отправи след плячката си.

Някъде предобед усети, че нещо не е наред. По разстоянието между отпечатъците от копитата можеше да прецени, че Гарвана и хората му не бързат. Нещо го зачовърка, докато следеше с очи дирята.

Преди половин час беше подминал конско изпражнение, което все още не беше засъхнало, тъй че трябваше да е доста близо зад Гарвана. Но нещо в следите го обезпокои.

Спря и слезе от коня. Гарвана и тримата му спътници бяха взели със себе си свободните коне. И в този момент го осъзна. Един от конете липсваше! Закрачи бързо, за да се увери, че е прав. Да, виждаше следи от пет коня, а не шест. И само три групи отпечатъци от копита бяха достатъчно дълбоки, за да показват, че конете носят ездачи на гърбовете си.

Някой се беше измъкнал встрани от пътя.

И тъкмо пак яхна коня, една стрела изсвистя покрай него. Тал се приведе и препусна напред, после отби сред дърветата, обърна се и зачака.

Онзи, който стреля по него, не го беше последвал. Тал остана да седи тихо, с ръка на конския гръб, мъчеше се да успокои умореното и уплашено животно.

Времето течеше бавно. Възможно беше онзи, който бе стрелял по него, да не се е задържал, за да види дали е улучил, а да е побързал, за да предупреди Гарвана. Или можеше да се крие сред дърветата от другата страна на пътя и да изчаква да види дали Тал ще се появи.

Най-сетне на Тал му омръзна да чака, слезе от коня, върза го за един храст и тръгна през дърветата успоредно на пътя. Движеше се на юг и в най-тесния участък, който успя да намери, бързо пребяга през пътя и свърна на север. Ако останалият в засада човек на Гарвана тръгнеше на юг, щеше да види следите му; но ако все още изчакваше появата му, щеше да е пред него.

Притичваше безшумно от дърво до дърво, нащрек за всеки намек за местонахождението на другия.

А после чу леко изкашляне и замръзна: звукът бе дошъл от не повече от десетина разтега напред. Тал знаеше, че Кихането и кашлянето са довели до смъртта на мнозина, при подобни обстоятелства. Зачака, вслушан за всеки звук, който можеше да издаде къде точно е другият.

Движеше се бавно, предпазливо. Не искаше нито шумоленето на листа, нито пукването на счупена съчка да издадат присъствието му.

После подуши миризма. Лек вятър бе духнал от северозапад и изведнъж Тал надуши вонята на другия мъж. Не се беше къпал от седмици, а и от пушеците на битката миризмата му беше лютива.

Тал напрегна още повече слух и зрение и най-сетне успя да види мъжа.

Беше се долепил до едно дърво, плътно до ствола, с готова стрела, очите му шареха по пътя напрегнато. Тал реши, че сигурно са му заповядали да не се връща без главата му.

Тал се прицели и се приближи още малко, докато не получи възможност за безпогрешен изстрел. После каза тихо:

— Пусни лъка.

Мъжът замръзна. Не обърна тялото си, но извъртя глава, за да може да види Тал с крайчеца на окото си. Отвори ръка и лъкът тупна на земята.

— Обърни се, бавно — каза Тал.

Мъжът се подчини и застана с гръб към дървото. Тал се прицели в гърдите му.

— Къде е Гарвана?

— На юг, може би на две мили, чака да те занеса или сам да влезеш в следващия му капан.

— Как се казваш?

— Килгор.

— Откога си с Гарвана?

— От десет години.

Тетивата иззвънтя и стрелата прикова Килгор за дървото. Главата му клюмна и тялото се отпусна.

— Десет години означава, че си бил в селото ми, убиецо — каза Тал.

Остави Килгор прикован за дървото и затича към коня си.

Вече бяха останали само трима и Тал знаеше, че са на две мили надолу по пътя.

Тал изруга. Ливадата беше голяма и той веднага разбра защо Гарвана я е избрал. Беше твърде голяма, за да може да се крие в леса и да се прицели в някого от укритието си.

Гарвана и двамата останали му наемници седяха на конете си в средата на поляната, отпуснали небрежно ръце на седлата, и чакаха.

Или техният човек щеше да се появи в галоп и да препуснат отново на юг, или щеше да се появи Тал и щяха да сложат край на гонитбата, едното или другото. Тал прецени възможностите си. Можеше да се скрие между дърветата, докато Гарвана се откаже от чакането и продължи на юг, или да се върне на север, за да види какво е станало с Килгор. Но разполагаше само с боровинки и мях с вода и беше крайно изтощен. Чакането можеше само да го изтощи още повече.

Гарвана също беше уморен, несъмнено, но имаше още два меча.

Тал държеше титлата на най-добрия дуелист на света, поне до следващия турнир в Двора на майсторите, но наемниците бяха трима, а и щяха да се сражават на коне. Не хранеше илюзии, че ще се съгласят да слязат и да се дуелират с него един по един.

Пое си дълбоко дъх. Време беше да приключи с това.

Вдигна късия си лък, захапа една стрела със зъби, извади и още една и я хвана в ръката с лъка. Подкара коня напред с колене и с едната ръка на юздите.

Щом го видяха, наемниците извадиха оръжията си без излишна припряност. Изведнъж го обзе плаха надежда. Като че ли никой от тях нямаше лък.

Благодари безмълвно на боговете, че Рондар се бе оказал добър учител в бой на коне, извика и препусна право срещу тримата. Държеше под око Гарвана, който бе в средата.

Гарвана не помръдна от мястото си, но двамата му приятели пришпориха конете си в дъга така, че на Тал щеше да му се наложи да извърне гръб към някого от тях. Тал пусна юздите и стисна здраво хълбоците на коня с колене.

Изпъна първата стрела и я пусна. Ездачът вдясно от него се сниши, но Тал го очакваше, затова се бе прицелил ниско. Стрелата удари мъжа в бедрото, малко над бедрената става. Мъжът изкрещя и падна на земята. Раната не беше смъртоносна, но наемникът скоро нямаше да може да се бие.

С натиск на коленете Тал подкара коня встрани от Гарвана и другия мъж, докато зареждаше втората стрела. Ездачът, който беше свърнал вляво от него, сега беше точно зад гърба му и нападаше отзад.

Изправен високо на стремената, Тал се завъртя надясно и подкара коня си почти в кръг. Извъртя се колкото можеше, докато лицето му почти се обърна назад. Видя изненадата в очите на втория, докато пускаше стрелата.

Стрелата го порази точно между врата и рамото, където беше незащитен от плетената ризница. Мъжът излетя от седлото, превъртя се и падна. Беше със сигурност мъртъв още преди да докосне земята.

Гарвана връхлетя.

Не можеше да позволи на Тал да посегне отново зад гърба си за друга стрела, след като бе видял на какво е способен и след като несъмнено щеше да умре, ако не го доближи моментално.

Тал хвърли лъка и извади сабята: успя да обърне коня, за да посрещне атаката, в последния момент. Конят на Гарвана блъсна неговия и той залитна. Тал за малко да падне, но конят се задържа на крака.

Тал замахна към главата на Гарвана, но закъсня с един миг — и болка прониза лявото му рамо, щом върхът на оръжието на Гарвана се вряза в плътта му и изстърга в раменната кост.

Тал изпъшка от болка, но не се поддаде на паниката. Подкара напред, като надви подтика да стисне раненото си рамо с дясната ръка, вместо да вдигне сабята над главата си, за да блокира поредния удар на Гарвана.

Примига, за да махне сълзите, и с усилие на волята накара болката в рамото да заглъхне. Беше ясно, че на конски гръб Гарвана е по-добрият дуелист. Все пак двубоят си беше двубой и Тал съзнаваше, че никога досега не е влизал в по-важна битка.

Рондал го беше учил да държи коня си под контрол с една ръка или без ръце, да разчита на краката си, за да дава указания на животното, тъй че Тал се постара да превърне коня в продължение на собственото си тяло и да мисли все едно краката на коня са негови.

Знаеше, че ако ударът на Гарвана бе попаднал на пръст по-долу, щеше да е мъртъв. Раната щеше да разкъса сухожилия или дори да отсече ръката изцяло, а загубата на кръв щеше да го обрече на гибел. Сега повърхностният удар мокреше ризата му по рамото, но той щеше да оживее, стига да успееше бързо да приключи с този бой.

Подкара коня си в полукръг, за да задържи Гарвана вдясно от себе си и да не излага повече на риск ранената вече ръка. Гарвана понечи да налети с коня си в животното на Тал, с надеждата да събори ездача му. Озова се точно до Тал и едва сега младежът можа да го види толкова отблизо, откакто бе опустошил село Кулаам.

Грижливо подрязаната тогава брада сега беше рошава и неподдържана, скулестото лице на мъжа беше измършавяло и уморено. Кожата на Гарвана бе посивяла, а тъмните му хлътнали очи бяха обкръжени с червено, с тъмночерни кръгове отдолу.

Но на лицето му се четеше желязна воля, която подсказа на Тал, че Гарвана е може би най-опасният човек, когото е срещал. Човек не можеше да се издигне до водач на такава банда убийци, без да притежава силна воля. И Тал разбра, че трябва да отвърне на тази воля със своята. Вече не беше важно дали ще остане жив: Гарвана трябваше да умре. Трябваше да бъде наказан за злото, което бе причинил на народа му.

Кръжаха един срещу друг и си разменяха удари, стомана кънтеше в стоманата, но никой от двамата не печелеше предимство. Гарвана беше по-ловък в движението на коня но в близък обхват Тал бе по-добрият дуелист.

Още дълго яздиха така един около друг, разменяха удари и парирания, но никой от двамата не взимаше надмощие. Гарвана на три пъти се опита да го атакува, но и двата коня бяха на ръба на изтощението и третия път Гарвана отстъпи с драскотина по скулата. Кръвта потече по лицето му и този път Тал забеляза нещо ново: решимостта, изписана на лицето на Гарвана, бе изчезнала! Изведнъж се бе превърнал в човек, уплашен, че ще умре.

Тал нападна. Извика с цяло гърло, надигна се на стремената си и посече надолу с всичка сила. Годините конен бой на врага му си казаха своето и го спасиха: това, което Тал не очакваше, бе, че вместо да свърне встрани с вдигната сабя, за да поеме удара му, Гарвана се наведе напред и увисна на лявата си ръка от седлото, за да посече десния му крак.

Острието на Гарвана се вряза дълбоко в прасеца на Тал и повлечен от инерцията от замаха надолу, той полетя с главата напред от коня.

Сблъсъкът със земята го зашемети. Изпадналият му в паника кон побягна и го остави сам и незащитен. Наемническият капитан обърна коня си и го подкара за нова атака, с намерението да го стъпче.

Младежът се превъртя, като едва избягна конските копита, и сабята на Гарвана профуча само на половин педя над него: наемническият капитан не се беше навел достатъчно, за да нанесе смъртоносния удар.

Тал успя да се изправи, отпусна тежестта си на здравия си ляв крак и отново бе готов за бой. Но вместо очакваната атака видя как Гарвана обърна на юг.

На убиеца му беше дошло до гуша и бягаше, изтощеният му кон едва успяваше да тича. Тал извика коня си, но той не реагира. Тал не можеше да докуцука до коня с ранения си крак. А трябваше да превърже раните си, иначе щеше да припадне от загуба на кръв. Бездруго вече беше замаян от падането от седлото.

Отчаяние се надигна в душата му и го заля, но изведнъж той зърна лъка и колчана си само на няколко крачки встрани. Изкуцука до тях и вдигна лъка. Извади стрела от колчана, намести я на тетивата и опъна лъка. Прецени вятъра и разстоянието и пусна стрелата.

Знаеше, че ще има само този единствен изстрел.

Гарвана така и не чу стрелата. Препускаше леко приведен над врата на животното.

Стрелата се заби в гърба му, точно между плешките, и прониза кожената му броня.

Тал видя как Гарвана се отпусна и падна от коня. Падането бе толкова меко, че нямаше нужда да ходи до тялото, за да се увери, че Гарвана най-сетне е мъртъв.

Краката му поддадоха и той падна, все едно цялата му воля и сила се бяха изцедили. Конят му безгрижно хрупаше трева на стотина разтега встрани. След минута щеше да се опита да се добере до него. Първо обаче трябваше да си почине — съвсем малко. Просто да полежи и да си поеме дъх. След това щеше да се оправи с крака и рамото.

Последната му мисъл, преди да изпадне в несвяст, беше за най-добрия изстрел в живота му.

Събуди го миризмата на храна и кафе. Лежеше под одеяла до някакъв фургон. Някой бе превързал рамото и крака му. Беше нощ.

— Кафе?

Тал извърна глава и видя Джон Крийд. Още неколцина мъже от отряда му седяха около по-голям огън на няколко разтега встрани.

Тал се надигна и опря гръб на колелото на фургона.

— Да, благодаря.

Крийд му подаде глинена купа и докато Тал отпиваше от горчивата напитка, му каза:

— Добре, че се оказахме наблизо. Иначе щеше да ти изтече кръвта.

— Как ме намерихте? Крийд се засмя.

— Не беше трудно. — Подаде му още топло парче месо, увито в тънка хлебна питка, и Тал осъзна, че е гладен като вълк. Задъвка лакомо, а Крийд продължи: — Беше осеял дирята си с трупове. — Посочи на север. — Селото го напуснахме призори, шест-седем часа, след като ти тръгна подир Гарвана. — Почеса се по брадичката. — Мислех, че ще намерим и твоя труп, но си се справил добре, Тал Хокинс. Когато видях първия убит, с още две от момчетата избързахме напред да видим дали не ти трябва помощ. Не ти е трябвала. — Изсмя се късо. — Определено не ти е трябвала.

— Жалко само, че не можа да видиш изражението на Гарвана, когато го обърнах. Умрял е наистина изненадан. — Крийд се изкиска. — Стрелата ти стърчеше от него и той беше навел брадичката си все едно гледа да види какво е изникнало от гърдите му. Кучият му син така и нямаше достатъчно чувство за хумор, мен ако питаш. — Изправи се и посочи някъде напред. — Намерихме те ей там, почти свършил. Е, ще се оправиш. Можеш да се возиш във фургона, докато стигнем Крайбрежен страж. Кракът ти е много зле, но ако се опазиш да не забере, ще се оправиш.

Тал преглътна последната хапка и попита:

— Къде е другият фургон?

— Оставих го в селото. Не ни трябваха два, а и реших, че няма да имаш нищо против да го дадем на ородоните.

— Нямам.

— Те вече пеят песни за тебе около огньовете, Тал. Станал си скапан герой за тези хорица.

Тал не знаеше какво да отвърне. Помисли за своя народ и се зачуди как ли щеше да тръгне животът му, ако някоя банда като неговите наемници бе стигнала в Кулаам десет дни, преди да се появи бандата на Гарвана и хората на Оласко. Отпусна гръб на колелото и затвори очи.

— Не съм герой. Просто трябваше да уредя някои сметки.

— Е, уреди ги — каза Крийд.

— Благодаря, че си се погрижил за мен, Джон.

— Имаш качества да станеш добър капитан, Тал. Ако ти потрябват бойци, няма да ти е трудно да си намериш. Честен си, грижиш се за всичко и плащаш добре.

— Ако ми потрябва някога силна дясна ръка, Джон Крийд, ти ще си първият, когото ще потърся. — Тал остави купата на земята и се отпусна. Знаеше, че сънят отново ще го обори: тялото му се нуждаеше от отдих, за да се изцери.

— Само се обади и ще дойда — ухили се наемникът. После се загледа в нощта и попита: — А сега какво?

Тал зяпна нагоре към звездите.

— Малко отдих. После — още работа.

— Е — въздъхна Крийд. — Работата може да почака няколко дни. Почивай, докато можеш, така знам аз.

Тал затвори очи. Помисли за близките си; надяваше се, че вече са намерили покой.

След това помисли за херцог Оласко и неговия капитан, Куентин Хавревулен. Тези двамата също трябваше да последват Гарвана в смъртта, преди семейството на Нокът наистина да намери покой.

И тъкмо с тези неприятни мисли Нокът на сребърния ястреб потъна в дълбок сън.