Номерът с въжето

Четири

— Здравейте на всички — казах на гърба на Фели, след като се промъкнах незабележимо в салона.

Без да извръща поглед от огледалото, в което се взираше, сестра ми погледна отражението ми в набразденото с годините стъкло.

— Този път ще си изпатиш — закани се тя. — Татко те търси цял следобед. Току-що говори по телефона с полицай Линет в селото. Трябва да призная, че изглеждаше доста разочарован, задето не са извадили подгизналия ти труп от езерото с патиците.

— Откъде знаеш, че не са? — попитах я предизвикателно. — Откъде знаеш, че не съм призрак, върнал се да те тормози, докато те вкара в гроба?

— Защото обувките ти са развързани, а носът ти тече — вдигна глава от книгата си Дафи. Четеше „Вечната Амбър“ за втори път.

— За какво става въпрос в книгата? — попитах аз, когато я четеше за пръв път.

— За мухи, хванати в кехлибар5 — отвърна Дафи със самодоволна усмивка и аз си казах, че трябва да я прочета. Обожавам книги за природните науки.

— Няма ли да ме питате къде бях? — Умирах си да им разкажа за „Кукленият театър на Порсън“ и за Ния.

— Не — отвърна Фели и попипа брадичката си, преди да се наведе и да я разгледа по-отблизо. — Никой не се интересува какво правиш. Ти си като нежелано куче.

— Не съм нежелана — рекох.

— О, напротив! — изсмя се неумолимо Фели. — Посочи един човек в къщата, който те иска, и аз ще ти подаря морско свинче. Хайде, посочи един.

— Хариет! Хариет ме е искала, иначе нямаше да ме роди.

Фели се обърна и се изплю на пода. Наистина се изплю!

— Ако искаш да знаеш, плужек такъв, Хариет изпадна в тежко умопомрачение веднага след твоето раждане.

— Ха! Хванах те! Нали ми каза, че съм била осиновена.

Вярно беше. Винаги когато Дафи и Фели искаха да ме изкарат извън нерви, започваха да твърдят, че съм осиновена.

— Осиновена си — отвърна Фели. — Татко и Хариет се бяха съгласили да те осиновят още преди да се родиш. Но когато истинската ти майка те родила, те дали погрешка на други хора, на една двойка в Източен Кент, доколкото си спомням. За съжаление те те върнали. Разправяха, че за пръв път в двестагодишната история на приюта някой е върнал бебе, защото не му харесвало.

Хариет също не се привърза към теб, след като те донесоха у дома, ала вече бяха подписали документите, а настоятелството на болницата отказа да те приеме за втори път. Никога няма да забравя деня, в който дочух как Хариет казва на татко в стаята си, че не може да обича подобно скимтящо същество с лице на плъх. Но какво можеше да направи тя? Направи онова, което всяка нормална жена би направила при тези обстоятелства. Изпадна в тежка депресия, от която като че ли никога не излезе. Още беше умопомрачена, когато падна — или пък дали не е скочила? — от онази планина в Тибет. Татко винаги е обвинявал теб за смъртта й. Нима не го знаеш?

Стаята стана студена като лед, а аз изведнъж се вцепених от глава до пети. Отворих уста да кажа нещо, но установих, че езикът ми е изсъхнал и се е съсухрил до извито парче кожа. Очите ми се напълниха с парещи сълзи и избягах от стаята.

Ще й кажа аз на тази проклета свиня Фели. Така щях да я оплета, че щеше да се наложи да наемат моряк да развърже възлите до погребението й.

В Бразилия расте едно дърво Carica digitata, което местните наричат чамбуру. Според тях то е толкова отровно, че дори само да спиш под клоните му, ще получиш първо гнойни рани, последвани рано или късно от прекрасна мъчителна смърт.

За късмет на Фели Carica digitata не растеше в Англия. За мой късмет обаче тук растеше див магданоз, по-известен като бучиниш. Всъщност знаех една ниска и блатиста част в ливадата на Ситън, на по-малко от десет минути от Бъкшоу, където в момента имаше от него. Можех да отида и да се върна преди вечеря.

Наскоро бях обновила бележките си за кониина — активното вещество в растението. Щях да го извлека чрез дестилация с каквато основа имах под ръка — може би с малко натриев бикарбонат, който държах в лабораторията си въпреки обилната му готварска употреба от страна на госпожа Малит. После чрез замразяване щях да отстраня пъстрите люспи от кристалчетата на по-слабия конхидрин. А полученият почти чист кониин щеше да има сладък мускусен аромат и щеше да ми е нужна по-малко от капка от маслото, за да се разплатя.

Тревожност, повръщане, конвулсии, мехури по устата, ужасяващи спазми — броях на пръсти най-зрелищните странични ефекти, докато вървях.

Думите отекваха обратно към мен от високия изрисуван таван на вестибюла и тъмната лакирана ламперия на галериите горе. Като изключим факта, че не се споменаваше за отровния бучиниш, това стихче, което бях съчинила по съвсем различен повод, изразяваше идеално чувствата ми в момента.

Изтичах по черно-белите плочки и изкачих витото стълбище до източното крило на къщата. Крилото на Тар, както го наричаха, бе кръстено на Таркуин де Лус, един от старите чичовци на Хариет, обитавали имението преди нас. Чичо Тар прекарал по-голямата част от живота си заключен във великолепна викторианска химична лаборатория в най-югоизточния край на имението и изследвал „трохичките на Вселената“, както бе написал в едно от многобройните си писма до сър Джеймс Джийнс, автор на „Динамична теория за газовете“.

Точно под лабораторията, в Дългата галерия, имаше маслен портрет на чичо Тар. На него той гледаше през микроскоп със стиснати устни и сбърчено чело, сякаш някой със статив, палитра и кутия с бои бе нахълтал грубо, точно когато щял да открие елемента „делусий“.

Изражението му недвусмислено гласеше „Изчезвай. Изчезвай и ме остави на мира!“

И художникът бе изчезнал, както впоследствие и чичо Тар.

Лабораторията и всичко в нея принадлежеше на мен вече от няколко години. Тук, горе, не идваше никой, което беше още по-хубаво.

Бръкнах в джоба си и извадих ключа и нещо бяло полетя на пода. Кърпичката, която дадох на Ния в двора на църквата, все още беше леко влажна на пипане.

Спомних си как изглеждаше Ния, когато я видях за пръв път — просната по очи на загладена от времето надгробна плоча, с разпиляна като червено море коса и с горещи сълзи, капещи в праха.

Всичко си дойде на мястото с щракване. Разбира се!

Отмъщението щеше да почака.

С малка ножичка за нокти, която бях отмъкнала от тоалетката на Фели, изрязах четири влажни колелца от кърпичката, като внимавах да не хвана зелените петна от трева, с които я бях изцапала, от двата противоположни края по диагонал — местата, с които Ния бе избърсала сълзите си.

Хванах парчетата с пинцета и ги натъпках в епруветка, в която после сипах със спринцовка трипроцентов разтвор на сулфосалицилова киселина, за да се утаят протеините. Това беше така нареченият тест на Ерлих.

Докато работех, си мислех със задоволство как великият Александър Флеминг бе променил света, когато по една случайност кихнал в стъкленица с клетъчна култура. Ето този вид наука ми бе на сърцето. Кой всъщност можеше да се закълне, че никога не е кихал в стъкленица с клетъчна култура? Можеше да се случи на всеки. Случвало се бе и на мен.

След като кихнал, невероятно наблюдателният Флеминг забелязал, че бактериите в стъкленицата се отдръпват ужасени от капчиците слюнка. Не след дълго той успял да изолира един протеин в сополите си, който прогонвал бактериите, както куче с пяна по устата прогонва крадци. Нарекъл го пизозим и точно за него в момента тествах кърпичката.

За щастие дори в разгара на лятото необитаваните коридори и стаи в Бъкшоу бяха студени и влажни като гробница. Стайната температура в източното крило, където се намираше лабораторията ми — въпреки парното, монтирано от враждуващи братя в западното крило на някога разделената на две по политически причини къща, — никога не се покачваше над 15°С; за мой късмет това беше точно температурата, при която лизозимът се утаява при добавянето на сулфосалицилова киселина.

Гледах като хипнотизирана как започна да се образува було от кристали, чиито малки бели люспички се спускаха нежно надолу, сякаш бях уловила в епруветката миниатюрна зима.

След това запалих спиртната лампа и внимателно загрях колба с вода до 21°С. Не ми отне много време. Когато термометърът показа, че водата е готова, потопих дъното на епруветката в топлата баня и внимателно я разклатих.

Щом образувалата се утайка се разтвори, ахнах от задоволство.

— Флавия! — Далечният глас на татко долетя в лабораторията.

След като бе преминал през вестибюла, бе се изкачил по витото стълбище, бе влязъл в източното крило и бе прелетял по дългия коридор до най-югоизточната му точка, сега гласът се стрелна през затворената врата отслабнал и толкова тъничък, сякаш бе долетял до Англия чак от Северния полюс.

— На вечеря — стори ми се, че вика той.

— Крайно дразнещо е — каза татко.

Седяхме около дългата маса в трапезарията — татко начело, Дафи и Фели от двете му страни, а аз в далечния край, на нос Хорн.

— Крайно дразнещо е — повтори — да седиш и да слушаш как дъщеря ти си признава, че е изразходила всичкия ти одеколон за проклет химичен експеримент.

Независимо дали отричах, или признавах вината си, татко винаги се дразнеше еднакво. Просто не можех да спечеля. От опит знаех, че е най-добре да си мълча.

— По дяволите, Флавия, тъкмо си купих проклетото шише. Не мога да отида в Лондон в тази жега и да воня на развалена свинска плешка, нали?

Татко се изразяваше най-красноречиво, когато беше ядосан. Бях отмъкнала шишето с одеколон „Роджър & Галет“, за да напълня един пулверизатор, с който се наложи да напръскам къщата след експеримент с хидроген сулфид, объркал се зрелищно.

Поклатих глава.

— Съжалявам — рекох с хрисим поглед и попих око със салфетката си. — Бих ти купила нов, но нямам пари.

Като ламаринена патица на стрелбище Фели ме гледаше свирепо от другия край на дългата маса с мълчаливо презрение. Дафи бе забила нос в книга на Вирджиния Улф.

— Но мога да ти направя нов — продължих ведро. — Одеколонът всъщност съдържа само етанол, масла от цитрусови плодове и градински подправки. Ще помоля Догър да ми набере розмарин и лавандула, а от госпожа Малит ще взема портокали и лимони…

— Нищо подобно няма да правиш, Флавия — прекъсна ме госпожа Малит, която влетя, съвсем буквално, в трапезарията, като бутна вратата с едрото си бедро и остави голям поднос на масата.

— О, не! — чух Дафи да прошепва на Фели. — Пак има „Трепетлика“.

„Трепетликата“, както го наричахме, беше десерт, измислен лично от госпожа Малит, който, доколкото бях успяла да видя, се състоеше от зелено желе на бучки, намазано обилно със сметана и украсено със стръкчета мента и други разнообразни останки от зеленчуци.

Десертът потрепваше гнусно от време на време като огромен кръвожаден градински плужек. Потръпнах.

— Апетитно — рече татко. — Колко апетитно изглежда.

Той говореше иронично, но антените на госпожа Малит някак си не бяха настроени да улавят сарказъм.

— Знаех си, че ще ви хареса — отвърна тя. — Тъкмо тази сутрин казвах на моя Алф: „Полковникът и момичетата отдавна не са хапвали от вкусните ми желета. Те винаги коментират желетата ми — това беше самата истина, — а аз обичам да им ги приготвям“.

Фели изсумтя като пътник с морска болест на перилата на „Куин Мери“, прекосяващ Атлантическия океан през ноември.

— Хапвайте, милички — добави госпожа Малит невъзмутимо. — Много е полезен.

Татко ме прикова с поглед. Макар както винаги да бе донесъл на масата най-новия брой на списание „Филателия“, само го беше отворил и не го четеше. Баща ми бе запален, да не кажа фанатичен, колекционер на пощенски марки и посвещаваше цялото си време на взиране през лупа в безкраен куп от малки цветни портрети и пейзажи. Но сега не гледаше марки, а мен. Това не вещаеше нищо добро.

— Къде беше цял следобед? — попита той.

— В църквата — отвърнах веднага превзето, а както се надявах, и малко набожно. Бях ненадмината в празните приказки за отклоняване на вниманието.

— В църквата ли? — Изглеждаше доста изненадан. — Защо?

— Помагах на една жена. Караваната й се счупи.

— Аха — каза татко и си позволи да извие устни с половин милиметър в усмивка. — И съвсем случайно се озова там, за да предложиш услугите си на автомонтьор.

Дафи се ухили, забила нос в книгата си, и веднага разбрах, че слуша с огромно удоволствие как ме унижават. Фели, трябва да й го призная, изглеждаше напълно погълната да лъска ноктите си в бялата си копринена блуза.

— Жената участва в пътуващ куклен театър — отвърнах аз. — Викарият ги покани, имам предвид Рупърт Порсън и Ния, така се казва жената, да изнесат представление в енорийската зала в събота и помоли да им помогна.

Татко се отпусна едва забележимо. Викарият беше един от малкото му приятели в Бишъпс Лейси и едва ли щеше да откаже на молбата му за помощ.

— Рупърт го дават по телевизията — осмелих се да продължа аз. — Всъщност бил доста известен.

— Не и сред моите познати — отвърна татко, погледна ръчния си часовник и бутна стола си назад.

— Осем часът. Четвъртък е — заяви той.

Нямаше нужда да обяснява. С Дафи и Фели станахме безмълвно и покорно отидохме в салона в нестройна колона.

В четвъртък вечер в Бъкшоу се слушаше радио. Неотдавна татко бе заявил, че трябва да прекарваме повече време заедно като семейство и затова вечерта за групово слушане на радио бе добавена към редовните лекции, които ни изнасяше всяка сряда. Тази седмица щяха да пускат великолепната Пета симфония на Лудвиг ван Бетовен, или „Лури“, както го наричах, когато исках да вбеся Фели. Веднъж тя ми каза, че на първата отпечатана партитура малкото име на Бетовен било изписано като „Луи“.

„Луи Бетовен“ ми звучеше повече като името на някой от второстепенните гангстери във филм на Едуард Робинсън — човек с жълтеникаво лице, надупчено от белези от шарка, страховит тик и автомат „Томпсън“ в калъф за цигулка.

„Я изсвири онова парче «Лунната соната» на Луи Б.“, изсъсквах с дрезгавия си глас на мафиот и се разхождах из стаята, докато тя се упражняваше на пианото. Миг по-късно вече бягах колкото ме държат краката, Фели ме следваше по петите, а по пода бавно се сипеха листове от партитура.

Сега сестра ми се наместваше в артистична поза на канапето като филмова звезда. Дафи седна странично на един твърде бухнал фотьойл с провесени крака през облегалката.

Татко пусна радиото и седна на обикновен дървен стол с изправен гръб. Докато приемникът загряваше, направих стойка на ръце, прекосих стаята така, спуснах се на пода с кръстосани крака като Буда и си придадох енигматично изражение.

След дълга и отегчителна въвеждаща реч, която като че ли щеше да се проточи до следващия век, Петата симфония най-сетне започна.

Та-да-да-да.

Подпрях брадичка с длани, облегнах лакти на коленете си и се потопих в музиката.

Татко ни бе казал, че музикалната култура е от изключителна важност за образованието на всяка почтена жена. Това бяха точните му думи, а аз бях установила, че има музика, подходяща за размисли, музика за писане и музика за почивка.

С притворени очи обърнах лице към прозорците. От мястото си на пода виждах двата края на терасата, отразени в стъклото на френските врати, които бяха отворени, и освен ако очите не ме лъжеха, навън нещо помръдна: покрай прозореца мина тъмен силует.

Не се осмелих обаче да скоча и да надникна. Татко държеше да слушаме задълбочено. Дори ако започнех да си тактувам с пръста на крака, веднага щях да се сблъскам със заплашителен поглед и обвинително размахан пръст.

Приведох се леко напред и видях как мъж, облечен изцяло в черно, сяда на пейката под розовите храсти. Той се облегна назад със затворени очи, заслушан в музиката, която се лееше през отворената врата. Беше Догър.

Той бе довереникът на татко: градинар, шофьор, камериер, управител на имението и общ работник. Както съм казвала и преди — Догър можеше всичко.

След като прекарал известно време в лагер за военнопленници, нещо у него се бе пречупило: нещо, което от време на време разкъсваше мозъка му с неописуема жестокост като кръвожаден звяр и след това го оставяше разтреперан и изтощен.

Но тази вечер Догър беше спокоен. Беше се облякъл за симфонията с тъмен костюм и военна вратовръзка, а обувките му бяха лъснати до блясък. Седеше неподвижно на пейката под розите със затворени очи и вдигнато нагоре лице като на някой от доволните коптски светци, които бях виждала на страниците, посветени на изобразителното изкуство, в списание „Кънтри Лайф“, тъй като прелялата му коса бе озарена отзад от неземен лъч на залязващото слънце. Стана ми приятно, че е там.

Протегнах се доволно и насочих внимание обратно към Бетовен и могъщата му Пета симфония.

Макар да беше велик музикант и невероятен композитор на симфонии, той често се провалял неописуемо на финала. Пета симфония беше прекрасен пример за това.

Доколкото си спомнях финала на творбата, allegro, композиторът явно го е написал, докато е бил в състояние, в което не е знаел кога да сложи край.

Та… да… да-да-да — и си мислиш, че произведението свършва.

Но не…

ДА, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да… ДА да.

Ставаш, протягаш се и си мислиш с възхищение каква удивителна музикална творба си чул току–що и изведнъж:

Да да. Да да. Да да. И така нататък. Да да.

Беше като листче хартия, залепнало на пръста, което не можеш да отърсиш. Проклетата мелодия се вкопчваше в живота като мекотело.

Помнех, че някои от симфониите на Бетовен си имаха имена: „Героична“, „Пасторална“ и така нататък. Тази е трябвало да я кръстят „Вампирската“, защото просто отказваше да легне и да умре.

Но като изключим протяжния финал, обожавах Пета симфония, а най-много в нея ми харесваше това, че ми се струваше като музика за тичане.

Представях си как тичам с разперени ръце и ги въртя като мелница под топлите слънчеви лъчи, огрели хълма Гудгър, описвам зигзагообразна линия, вятърът развява опашките ми назад, а аз пея Петата симфония с цяло гърло.

Приятният ми блян бе прекъснат от гласа на татко:

— Започва втората част, andante con moto — обясняваше той силно. Татко винаги обявяваше имената на частите с глас, подхождащ повече за строеж, отколкото за салона. — Това означава „с умерен ход, с движение“ — добави той и се облегна назад на стола. За момента беше изпълнил задълженията си.

Изразът ми се струваше абсурден: как бе възможно да вървиш с умерен ход без движение? Противоречеше на законите на физиката, но пък композиторите не бяха като останалите хора.

Повечето например бяха мъртви.

При мисълта за мъртъвци и гробища се сетих за Ния.

Ния! Почти бях забравила за нея. Татко ме извика за вечеря тъкмо когато довършвах химичния тест. Спомних си леката мъгла от плуващи люспички в епруветката и вълнуващата новина, която носеха.

Освен ако не бях допуснала някаква сериозна грешка, Мама Гъска беше бременна.