Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Трета глава Хрътки на Сянката

Самотната малка лодка се съпротивляваше на бурята, изгубена в развилнелия се океан. Отгоре проблясваха светкавици, които разцепваха облачния покров. Мангалът по средата на лодката блестеше, един-единствен оранжев лъч светлина в черното на нощта. Рибарят гребеше, мушкайки носа на лодката в бесните вълни. Около него град и дъжд разкъсваха сивите води, но нито капка не падаше в лодката, не просъскваше в мангала и не мокреше косата му, вееща се на вятъра. Около почернелите му от слънцето китки блестяха бронзови гривни, а дебелината на вълнения пуловер скриваше мощта на мишците му. Мътните облаци над главата му сякаш потреперваха при всяко потапяне на греблата, при всяко свиване на мускулите на широкия му гръб. Сега пееше по-силно, захапал здраво дръжката на лулата си. Рибарят извисяваше глас срещу воя на вятъра:

Ездачите излязоха на повърхността. Опалесцентните им брони заблестяха в сребърно и синьо. Изтеглиха назад, след което хвърлиха назъбените си пики от лед. Искрящите оръжия профучаха над вълните. Когато достигнаха окото на безветрие, заобикалящо лодката от всички страни, пиките избухнаха в кристална мъгла.

От далечния юг, разделяйки завесата от твърда лапавица, се появи зеленикавосин зъбер от заскрежено сребро. Спусна се към лодката с неустоимата величественост на ледник, но рибарят се приведе над греблата и мускулите му се издуха. Мангалът в лодката светеше като кърваво червено слънце. Вимпели от пара литнаха от лицето на айсберга и се проточиха към небето. Откъснаха се парчета, които вдигнаха грамадни пръски при падането си във водата.

В основата на ледника вълните се бяха разпенили като вряща вода. Той напредваше към лодката с необяснима скорост, но преди да я достигне нещо се случи и айсбергът потъна, завлечен към дълбините. След него остана смарагдово езерце от цвърчаща вода, която изчезна под разкашкана паяжина от лед.

Нови фигури пробиха повърхността на скованото от лед море. Те бяха мастилено сини, а люспестите им шлемове сякаш бяха пълни с мрак. Вместо с дълги пики или назъбен лед, те бяха въоръжени с къси, притъпени, масленозелени жезли от аметист. Насочиха ги към далечната лодка. От върховете им изригнаха синьо-зелени светкавици, които разцепиха въздуха, но изтляха още преди да достигнат носа на лодката. Една по една фигурите се гмурнаха обратно в морето, с жезли, насочени право нагоре.

Дълго време лодката бе сама сред вълните, като се издигаше и спускаше като отломка от корабокрушение, а рибарят не спираше да гребе. Но скоро се появиха нови фигури, бледи, опалесцентни, които започнаха да обикалят лодката. След това от мъглата изплува нова планина от лед. Лапавицата кълцаше вълните около лодката и вятърът виеше като гладен звяр, но рибарят продължаваше да гребе, прегърбен и захапал здраво лулата си. Той пееше:

Киска тичаше надолу по Крайречния път. От едната й страна река Малаз течеше тъмна и студена между каменните си брегове. Кожените й чехли шляпаха тихо по мокрия калдъръм. Откакто бе напуснала Светлините, тя не бе успяла да попадне на следите на своята мишена. Ниска мъгла се стелеше по улиците и прокарваше ледените си пръсти по лицето и раменете й. В небето се гонеха черни облаци; сякаш самите звезди бяха изчезнали. Единствено луната осветяваше улиците със своето призрачно, мъртвешко сияние. Киска се надяваше, че ще зърне мишената си в центъра на града, но досега не бе видяла нищо. Може би мъжът и неговите телохранители не бяха минали оттук. Нищо чудно някаква задача да ги бе накарала да свърнат по друг път. Но кой?

Киска се чувстваше така, сякаш бе последната жива душа на острова и потрепери при тази мисъл. Спря, когато стигна Каменния мост и огледа крайбрежието на реката в двете посоки. Ситен дъждец, който повече приличаше на гъста морска пара, размиваше далечината. Нищо не помръдваше — не, това не беше съвсем така. Киска присви очи и погледна отново. Сенки. Сенки, които мъждукаха като пламъци, задушени от сажди.

Докато гледаше, вълната от сенки се спусна надолу по склона на хълма. Погълна крайбрежните колиби на техните кокили и продължи напред, покривайки всичко по пътя си като гъст захарен сироп. Киска осъзна, че след няколко удара на сърцето й сянката ще достигне мястото, където стоеше. Тя с мъка накара краката си да се отлепят от камъка, но беше твърде късно. Все още беше на моста, когато вълната я погълна. Тичаше слепешката, бършейки очите си. Изведнъж калдъръмът под краката й пропадна, тя извика и цопна в ледено студената вода.

Отначало си помисли, че бе паднала в реката, но после осъзна, че това бе просто локва — плитка лъскавина върху мокри пясъци. Изправи се, останала без дъх. Сърцето й препускаше. Сега, когато сенките се бяха разпръснали, нощта изсветля. Киска видя, че стоеше сред високи пясъчни дюни, окъпана в сребърна лунна светлина.

Вече не беше в Малаз — знаеше това. И имаше своите подозрения относно това къде бе попаднала. Небето бе с цвят на калай, нашарено с пухкави облаци, които се къдреха пред очите й. Бе обградена от стръмни дюни, които изглеждаха досущ като замръзнали високи вълни. Покатери се на една и се наслади на новия пейзаж. Гладки, почти чувствени хълмове от пясък се простираха във всички посоки. Приличаше на мястото, където Олег я бе завел — Лабиринта на Сянка.

Но имаше едно нещо, което беше различно: източникът на сребърнозеленото сияние, което бе завладяло хоризонта. Огромен ледник. Киска никога преди не беше виждала ледник, но го позна по описанията на многото пътешественици, с които бе разговаряла — един от тях го бе нарекъл „планина от искрящ лед“. Тя не се бе впечатлила от тези истории, защото бе решила, че са силно преувеличени и най-вероятно почерпени от пиянски спомени. Но това беше доказателството. „Родният ми остров наистина е малък“, мислеше си кисело тя, „а това означава, че и собственият ми опит е ограничен“. Опита се да си представи смазващото тегло на всичкия този лед, неговите измерения. Всъщност колко далече беше ледникът? Извитият пейзаж изкривяваше представите. Тя изтупа мокрия пясък от дрехите си и потрепери на студения вятър.

Зад нея се обади бездиханен глас:

— Бях забравил колко е величествен, когато го видиш за първи път.

Киска се завъртя с вдигнат нож, но само извика изненадано и отскочи назад, ужасена.

Каквото и да беше, беше мъртво. Или по-точно беше труп. Безсочна плът, празни очни ябълки, ухилени жълти зъби. Скелетоподобната фигура бе обвита в дрипи — останки от дебела, подплатена пелерина и тежка броня от кожа и бронз. Над едното рамо се подаваше дръжката на меч в разядена от ръжда ножница. Първичен ужас вледени сърцето на Киска.

— Ти от Малаз ли си? — попита трупът на архаичен талийски.

— Да — заекна тя. — Малаз. Остров Малаз.

Главата му, която сякаш бе заварена за шлема от ръждясал бронз, кимна.

— Сега е остров, така ли? Бил съм там много пъти.

— Кой си ти? Къде се намирам?

— Наричат ме Еджуокър. Ходя по границите на Куралд Емурлан. Това, което ти наричаш Сянка. Мястото, в което се намираме в момента.

Киска посочи с ножа си към далечната грамада от лед.

— Тогава какво е това?

— Нещо, което, също като теб, не принадлежи тук.

— О.

Киска отпусна ръка и потръпна.

— Е, аз не исках да идвам тук.

— Била си отнесена от Промяната — буря на сянката. Често се случва. Предлагам ти да стоиш на закрито.

— На закрито? — отвърна Киска и се изсмя горчиво. — Къде?

После затвори устата си.

— Имаш предвид… че ще ме върнеш обратно?

— Да. Ще го направя. Не принадлежиш на това място.

— Тогава предполагам, че трябва да ти благодаря — рече Киска и приглади косата си назад, загледана в дюните. Това наистина ли беше Малаз? След това си спомни. — Познаваш ли човек на име Олег?

— Не. Не познавам никого с това име.

— А кой управлява тук? Ако това е Сянката, значи има трон, нали така?

Еджуокър мълча толкова дълго, че накрая Киска се принуди да се приближи. Нима бе умрял?

Но изведнъж той попита:

— Какво за него?

— Казаха ми, че някой ще се опита да го завземе тази нощ.

— Безброй много за опитвали. Всичките са се провалили. Дори тези, които са успели за известно време. Включително и аз, до известна степен. Сега снова по границите на селението и ще го правя завинаги. А моята съдба бе по-добра от тази на повечето.

Странно защо Киска се почувства разочарована от това признание. Тя бе очаквала или по-скоро се бе надявала Олег да се окаже луд. Сега трябваше да се опита да си припомни и останалите му дрънканици.

Тих стон накара косъмчетата по врата й да настръхнат. Съществото вдигна едната си ръка, която бе жилеста и тънка като усукан дъбов клон и посочи към потока. Златни пръстени блестяха на пръстите му.

— Хрътка е надушила миризмата ти. Бягай докато можеш, дете.

Киска нямаше нужда от второ подканяне. Изведнъж си спомни.

— Какво е погребване? Какво е това?

— Цената на неуспеха. Вечно поробване от Върховен дом Сянка.

Воят прозвуча отново, този път по-близо. Отекна от далечната стена от искрящ лед.

— Нямаш много време — рече създанието, като гласът му вече звучеше като ромоленето на листа. — Отиди до кулата на Обо. Помоли го да те защитава.

— Кулата на Обо? Но това е развалина. Обо е просто един мит.

— Не се съмнявам, че преди тази нощ и Хрътките са били просто един мит за теб.

Киска примигна изненадано.

— Ами ти? Ще се оправиш ли?

Създанието извърна глава към нея и сухата плът на врата му изпращя като младо дърво в огъня. Прониза я с празните си очни ябълки.

— Аз и Хрътките сме сродници. Роби на Сянката, всеки по свой собствен начин. Но благодаря, че попита. Сега трябва да тръгваш.

Съществото вдигна ноктеста ръка за сбогом и изведнъж светът почерня. Сенките около Киска се сгърчиха като черни криле. За миг й се стори, че чува хор от шепоти на стотици различни езици. След това сенките се отдръпнаха и тя веднага позна къде се намираше: Крайречния път южно от река Малаз.

Изведнъж в нощта отекна вой, който бе толкова пронизителен, че Киска подскочи сякаш Хрътката бе до нея, готова да я захапе. Тя хукна да тича, като не смееше да погледне назад. Далеч напред се извисяваше назъбеният връх на кулата на Обо, промушил небесата като счупена кама. Воят прозвуча отново, пронизителен като гръмотевица, и Киска се препъна. Отвред се чуваха писъци, изтръгнати от гърлата на ужасени граждани, залостени в къщите си. Тя бързо взе завоя и се озова на малък безлюден площад. Прескочи ниската каменна стена, опасваща двора, в средата на който стърчеше кулата. Дълго лежа сред листата и боклуците в изоставения двор, разтреперена от страх, задъхана и заслушана.

Но не чу нищо, с изключение на странно далечния прибой и пухтенето на вятъра. Киска бавно овладя дишането си и постепенно сърцето й забави ритъма си. Нещо помръдна в изпопадалите клони и тя едва удържа писъка си. Вдигна глава: тънък крак, обут в кожен сандал. Погледна нагоре. Имаше старец, който беше облечен в прокъсана кафява вълнена роба и облегнат на дебел клон, който използваше вместо бастун. Беше плешив с изключение на няколко дълги ивици рошава бяла коса над двете уши.

Черните му очички блестяха свирепо, а под тях стърчеше дълъг, крив нос.

— Какво е това? — промърмори той, сякаш бе стъпил в кравешко лайно.

Киска примигна. Кой беше този изкуфял старец? Не можеше да е Обо, добронамереното страшилище от легендите.

— Кой, в името на Кралицата, си ти? — попита тя и се изправи, но без да го изпуска от поглед.

— Кой съм аз? — изграчи старецът. — Кой съм аз? Някаква уличница нахлува в дома ми и смее да ме разпитва?

— Твоят дом?

— Да, моят дом.

Старецът посочи кулата с бастуна си и Киска видя, че сега тя се извисяваше масивна и незасегната в нощното небе, което се бе облещило от звезди. Но нямаше луна. Киска се огледа — до болка познатите й хълмове се протягаха към морето, докато на север скалите се издигаха като стена. Но около тях нямаше град. Нямаше нито една постройка на ширналото се поле от обветрени блатни треви и клюмнал папур.

— Къде сме?

Старецът я сръга с бастуна си.

— Ти тъпа ли си? Моята кула.

— Ти си Обо?

Устата на стареца се изкриви от гняв и той вдигна бастуна.

Киска го измъкна от ръцете му и го хвърли настрани.

Старецът я зяпна.

— Ах ти…! Това бе пръчката ми!

Киска се сви, очаквайки да бъде поразена от мощна магия или застигната от някакво разяждащо плътта проклятие. Вместо това старецът рязко й обърна гръб и закрачи към каменните стъпала, които водеха до единствената врата на кулата.

— Чакай! Ей, ти… чакай!

Вратата се затръшна. Киска изкачи стъпалата на бегом и започна да налага дървото с юмруци.

— Отвори! Отвори! Какво да правя аз?

Открехна се процеп, не по-голям от длан на ръка.

— Можеш да се разкараш.

— Но… там има една Хрътка! Не можеш да ме оставиш навън…

Едно воднисто око се втренчи в нея, а след това погледна над рамото й.

— Няма я вече. Сега се махай.

Киска махна с ръка към блатото.

— Но къде да ида? Там няма нищо!

Старецът (Киска отказваше да го нарече Обо дори в мислите си — едно легендарно магьосническо име, което вдъхваше страх в сърцата на хората от поколения насам и често присъстваше в подгизналите с кръв истории, които майка й обичаше да разказва) изръмжа раздразнено.

— Не тук. Не принадлежиш тук. Върни се там, откъдето си дошла.

Киска кимна.

— Добре. Да. Точно това искам да направя.

— Тогава се пръждосвай и престани да ми досаждаш.

Процепът се затвори.

Тя слезе по стъпалата.

— Добре, ще го направя! — извика тя през рамо, стиснала юмруци. — Благодаря много за помощта!

Когато стигна ниската стена, Киска спря и се заслуша. Не беше сигурна в какво. Може би се опитваше да чуе за вой на Хрътка. Но чу единствено шумоленето на вятъра във високите треви и нежните въздишки на прибоя. Изведнъж видя силен проблясък с крайчеца на окото си и се обърна. Синьо-зелени светлини примигваха в южното небе като знаменца, нарисувани върху нощта. Киска потръпна, спомняйки си легендата, че светлините бяха отражения на Ездачите на Бури, издигащи се до повърхността, за да завличат кораби в ледените дълбини. Истории, на които едно време се присмиваше. Но сега… сега не знаеше какво да мисли. Избърса ръцете си в мокрите си панталони и духна в шепите си, за да ги стопли. Какво бе имал предвид старецът с думите „Върни се там, откъдето си дошла“? Как? Какво трябваше да направи?

Вгледа се в здрача и различи формите на няколко големи изправени камъни, които образуваха някаква постройка, заобиколена от горичка недорасли дървета и ниски могили. Изглежда се намираше точно на мястото, където в град Малаз… Киска рязко си пое дъх и отстъпи назад. Бърн да пази душата ми. Намираше се точно там, където щеше да бъде Скръбният дом или където някога се е намирал. Но сега бе гробница.

Киска се прегърна с ръце. Цялата трепереше. Не беше толкова заради студа, колкото заради шока от това откритие. Това наистина беше или щеше да бъде нейният дом. Изведнъж се почувства крайно незначителна, дори глупава. През целия си живот бе вярвала, че нещата на острова не се променят. Зачуди се дали можеше да се довери на този старец и на намека му, че можеше по някакъв начин да се върне в града. Но всъщност имаше ли избор?

Ако успееше да се върне, Киска се закле, че щеше да отиде право при Агайла. Ако някой знаеше какво ставаше и какво трябваше да се направи — това беше тя. Оставете тези налудничави врели-некипели за Завръщането, Скръбния дом и Сянка. Какви неща имаше да разказва на леля си!

Киска си пое дълбоко дъх за успокоение, прескочи стената и веднага загуби равновесие. Звездите в небето се люшнаха, потъмняха и изчезнаха. Сега луната грееше иззад черните парцаливи облаци като окото на великан от миналото. Над нея се носеха панделки от мъгла. Киска примижа от болка и се изправи, разтривайки лакътя си. Обърна се и погледна към порутените стени на кулата на Обо — тя отново бе развалина. Беше се върнала в Малаз — този Малаз, който тя познаваше. Старецът й бе помогнал; или може би не бе направил нищо, а тя се бе върнала в своя Малаз, защото бе прескочила стената. Кой знаеше как работеха тези неща? Може би Агайла щеше да й обясни. Както и да е — беше си вкъщи и сега трябваше възможно най-бързо да се добере до къщата на леля си. А това означаваше, че отново трябваше да се прокрадва по тъмните улици на града. Тя инстинктивно залепи гърба си за близката стена.

Но преди да тръгне отново погледна към порутената кула на Обо. Дали не можеше да се скрие в двора й до развиделяване? Имаше ли смисъл да продължава да се преструва? Киска много добре осъзнаваше, че се бе замесила в нещо, което не й бе по силите. Кой щеше да я обвинява? Тя почти изръмжа, проклинайки безсилието си. Агайла трябваше да знае какво се случваше. Трябваше да говори с нея.

Силен вой разцепи тишината и Киска трепна — Богове! Отлепи се от стената и хукна надолу по тясната уличка.

Втората камбана за нощта прозвуча точно, когато Киска стигна къщата на Агайла. Леля й живееше сама зад магазина си на улица „Заможна“, която бе толкова тясна, че балконите на вторите етажи на къщите се допираха и образуваха козирка, която скриваше лунната светлина.

Киска се облегна на вратата и заудря с юмруци по дъските — спасени от корабокрушение или поне така й бе казала Агайла. Дървото бе толкова дебело, че дори не завибрира под ударите на Киска. Тя отстъпи назад, подгизнала от дъжда и напълно изтощена. Сплетени венци от бръшлян и свитъци от билки висяха от трегера и рамката на вратата. Кога бе направила това? Вратата се чернееше под малкия си фронтон, а дървените й панели бяха облепени с тъмни, насмолени бинтове, които приличаха на мъртви листа. Киска долови остра миризма на пипер. Твърде изморена, за да се изненада, тя се притисна в дървото и прошепна:

— Лельо? Аз съм. Отвори. Моля те, отвори. Моля те.

— Ало? Кой там ме моли да отворя и драска по вратата ми? Чия изгубена душа?

— Аз съм. Отвори.

— Аз? Охо! Ако си призрак, който иска да прекоси прага ми, трябва да се постараеш малко повече. Отиди да досаждаш на някой друг.

— Лельо! Моля те! Тук навън бродят неща! Пусни ме при теб!

Вратата се отвори с трясък. Агайла стоеше на тесния праг, стиснала свещ в едната си ръка. Пламъкът осветяваше едната и потапяше в сянка другата половина на острите й черти.

— Знам че бродят, скъпа. Затова не трябва да стоиш навън.

Киска се шмугна вътре и затръшна вратата. Останала без дъх и премръзнала до кости, тя сложи резето и се облегна с гръб на вратата.

Агайла поклати глава, сякаш Киска се бе прибрала твърде късно от игра с другите малки момиченца.

Все още задъхана, Киска посочи към вратата зад гърба си.

— Не стой просто така! Там има чудовища. Призраци! Демони! Видях ги. Едва не ме убиха.

Агайла стисна устни.

— Всички знаят това, скъпа. И повечето хора имат достатъчно здрав разум, за да не излизат навън — каза тя и хлътна навътре в магазина, а дългите й поли изшумоляха. — Всички без теб. Сега влизай, дете. Трябва да те почистим.

Челюстта на Киска увисна. Как бе възможно това? Всичко, през което бе преминала тази нощ, а леля й дори не бе проявила… Какво? Съчувствие? Любопитство? Дори едно „Радвам се да те видя“, би било за предпочитане пред това хокане.

Докато Агайла обвиваше одеяла около тялото й и подсушаваше косата й с кърпа, Киска й разказа всичко, което се бе случило — мъжете от куриерския катер, срещата, убийството на Олег, Селението на Сянка и Хрътката. Или почти всичко. Премълча срещата си с древното същество от Сянката, наречено Еджуокър. И Обо — нямаше смисъл да прави нещата дори по-невероятни, отколкото звучаха.

През цялото време, докато Киска разказваше, Агайла мълчеше. „Сякаш ме оставя да се изморя от говорене“, мислеше си Киска. След като разказът й свърши, Агайла подпря брадичката си с ръка и я погледна. Киска се приготви за удара.

— Това ли е всичко? — попита леля й и разсеяно прибра няколко непослушни мокри кичура зад ухото на Киска.

Всичко? Но Киска кимна.

Агайла стисна устни, разстели полите си и стана.

— Ще донеса лекарство за раната на врата ти.

Отиде в предната част на магазина и изчезна сред високите рафтове, отрупани с чекмеджета, в които се съхраняваше едно безкрайно разнообразие от билки.

Киска почти задряма, затоплена от дебелото одеяло и горещината на огъня, който танцуваше весело в огнището. Над нея прелитаха сенки, докато Агайла сновеше от рафт на рафт. Киска чуваше скърцането на отварящи се чекмеджета и дрънченето на стъклени буркани. От мертеците над главата й висяха претъпкани плетени кошници, които бяха толкова много, че приличаха на презрели плодове, увиснали от клоните на някакво огромно дърво. Сушени корени, листа и цели растения посягаха надолу към нея като хищни ръце. Имаше няколко големи шкафа, които стигаха чак до тавана, отрупани със стотици тънки чекмедженца, всяко едно надписано с етикет от жълт велен. През годините Киска бе надниквала във всяко едно чекмедже и всяка една ниша в магазина, за да помирише и разгледа изсушените пиперки, стритите на прах цветове, корените, луковиците, листата и стеблата, мариновани в оцет и алкохоли, както и всякакви странни течности в бутилки, шишета, каци, гарафи, мускали, бивници, запечатани с восък и дори рога с толкова внушителен размер, че тя понякога се чудеше от какви животни бяха отрязани.

Сега смесицата от миризми я заля, по-силна от всякога. За първи път откакто този следобед бе отишла до пристанището, Киска освободи събралото се в крайниците й напрежение и си позволи да се отпусне.

Агайла се върна с поднос, върху който имаше голяма паница и няколко сгънати кърпи. Полите й помитаха пода, докато вървеше. Беше запретнала ръкавите на блузата си и завързала дългата си коса на опашка. Остави подноса на земята, вдигна чайника от огъня и наля вряла вода в паницата. На повърхността плуваха листенца, а на дъното се разтвориха някакви прахове.

Агайла безцеремонно бутна главата на Киска назад и започна да мие врата й сякаш беше малко момиченце, върнало се кално от игра. Киска отново направи гримаса от болка.

— Така — започна Агайла и въздъхна, — това, което ми наговори, беше много объркано, но ми се струва, че мога да го обобщя: завряла си носа си там, където не му е мястото и той почти е бил отхапан. И то съвсем заслужено.

— Лельо!

— Шшшт, мила. Чуй ме. Този убиец е бил прав. Нищо от това, което се случва в момента, не те засяга. А що се отнася до Олег — той не е трябвало да говори с теб. Всъщност съм много разочарована от лошата му преценка.

Киска спря ръката на Агайла.

— Знаеш кой е… кой е бил?

Агайла повдигна брадичката на Киска.

— Да. Знам кой е бил, много отдавна.

Киска опита да се изправи, но Агайла не й позволи.

— Тогава защо не…

— Стой мирна! — сряза я тя, след което продължи с по-мек глас: — Моля те, седни.

Киска така се стресна от резкия тон на леля си, че не успя да отвърне нищо, а просто й се подчини. Агайла винаги бе притежавала властни маниери, но Киска никога преди не ги бе изпитвала на свой гръб.

Агайла въздъхна и избърса потта от челото си.

— Извинявай. Това е мъчителна нощ и за двете ни. Аз… — изведнъж тя млъкна и се заслуша, след което бавно се извърна към предната част на магазина.

Киска също се заслуша и чу драскане на нокти върху камък. Звукът бе неестествено силен, сякаш ноктите бяха огромни. След това двете чуха пръхтене на огромно животно, душене и тежко дишане — точно пред вратата. Миг тишина, разбит на парчета от смразяващ кръвта вой. Киска запуши ушите си с ръце. Агайла скочи на крака с вдигнати ръце. След това воят заглъхна, а звярът се отдалечи.

Киска се опита да преглътне, но не успя. Бърн да им бе на помощ, нима това бе Хрътката, която я преследваше? Нима бе надушила следите й? Киска погледна леля си. Лицето й бе бяло като мляко. Вдигнатите й ръце трепереха. Киска не можеше да повярва на очите си; тази жена, която сякаш не се страхуваше от нищо, сега бе ужасена.

Киска докосна ледената й ръка и прошепна:

— Кажи ми, Агайла. Какво става?

Агайла примигна, сякаш се завръщаше от далечно място, след което стисна устни. Погледна косо към Киска, но все пак успя да се усмихне.

— Много добре. Ще ти разкажа една история… но само, ако обещаеш да последваш съвета ми, какъвто и да е той. Обещаваш ли?

Киска се поколеба. Знаеше, че леля й никога не би поискала от нея да спази обещание, което не можеше да изпълни. Агайла беше строга, но никога неразумна. Но да разкрие такива тайни… Киска кимна.

— Добре — рече Агайла, бутна главата й назад и поднови промиването на раната, която вече щипеше и Киска трепна. — Знаеш легендите за Императора; за Танцьора, негов партньор и телохранител; за Въслата, основала Нокътя и сега Имперски Регент; за Дасем, Първи меч на Империята; за Тайсхрен и всички останали. Е, сега ще ти разкажа една версия на тази история, която никога не бива да бъде повтаряна.

Агайла защипа брадичката на Киска между палеца и показалеца си и я изгледа строго в очите. Момичето кимна тържествено.

— Добре. Мечът на Империята беше счупен тази година на север, в Седемте Града. Чу ли за това?

— Слуховете дойдоха с армията.

— Е, счупването на Меча прави Въслата следваща наследница на трона. Дасем и други двама от Меча, които оцеляха в битката, починаха през същата нощ. Някои казват, че Въслата е имала пръст в това или може би някой от нейните Нокти. Говоря за счупването на Меча и за смъртта на бойците, но това така и не стана ясно. Може би не знаеш, но напоследък Келанвед и Танцьора са станали много потайни. Чух, че били заети с някакви свои тайни проучвания. Имперските генерали, губернаторите и Юмруците постоянно се оплакват на Въслата, че Келанвед е занемарил задълженията си. Несъмнено Ноктите й раздухват пламъците на недоволството, като същевременно премахват конкуренцията — Ястребовите нокти. Много хора казват, че Келанвед и Танцьора са мъртви, погълнати от нищото при провален експеримент с природата на Лабиринтите. Олег вярваше, че знае истината за това какво се е случило с тях. Във всеки случай наскоро се появи предсказание, че Келанвед ще се върне тук, на остров Малаз, където преди толкова много години започна всичко. И ето, че няколко години по-късно в Малаз дойде Лунната сянка. Така че най-различни групи и сили са се събрали тук, на този малък остров, сигурни, че бъдещето на цялата Империя ще се промени през тази нощ. Сякаш нещата не бяха достатъчно опасни с тази Лунна сянка… а и всичко останало.

Агайла изстиска кърпата над умивалника. Киска се изправи.

— Същото ми каза и Олег. Според него тази нощ той ще се върне — рече тя и си спомни още — как Олег бе изръмжал, че той ще завладее Селението. Но какво общо имаше Скръбният дом със Сянка? Какво бе имал предвид старецът?

Сега всичко това й звучеше толкова глупаво. Преосъществяването, погребването и всичко останало — въпреки че Еджуокър сякаш бе разбрал за какво говореше, когато му повтори думите на Олег. А всъщност кой или какво беше той? И тази гатанка на Олег. Пълна глупост. „Триумфът му ще бъде гарантиран от неговото поражение“.

Киска рязко вдигна поглед към леля си.

— И всичко останало?

— Олег Викат — продължи Агайла, докато приготвяше бяла превръзка за раната й. — Някогашен последовател на Гуглата и магьоснически учен. Твърди, че открил фундаментални истини за Лабиринтите — Агайла поклати глава и въздъхна. — Луд, може би. Но самият Имперски Върховен Маг призна, че вижда някаква странна логика в гъсталака от теории на лудия старец. Той е в неизвестност от няколко десетилетия — Агайла отново поклати глава. — А като си помисля, че се страхуваше да не намери смъртта си в ръцете на Ноктите.

— Мъжът в сиво. Възможно ли е той да е бил Нокът, изпратен от Въслата да накара Олег да замълчи завинаги?

Агайла се изправи, за да обвие превръзката около врата й. Затегна я здраво и завърза отзад.

— Не, скъпа. Това е бил привърженик на култ. Човек, който боготвори Лабиринта на Сянка. Всички те са убийци. Събрали са се тук, за да отдават почит на Лабиринта си и да провеждат кървави обреди под Лунната сянка.

Киска докосна грубия плат на превръзката си. Стягаше й твърде много, когато преглъщаше.

— Да… той каза, че ще ме изпрати при своя Господар. А другите неща? Вълната от сенки, местата, които видях?

Агайла сви рамене, сякаш за да й каже, че пълното обяснение на събитията бе отвъд нейните познания.

— Видяла си тези неща просто, защото тази нощ, единствена от всички нощи, всеки един портал, всяка една врата, всеки един разлом между Лабиринтите се открехва. Всеки призрак, дух или бог може да докосне света. Досега си имала необичаен късмет в приключенията си, имайки предвид на какво си могла да се натъкнеш. Точно затова… — Агайла изведнъж млъкна и подсуши ръцете си. — Е, можем да говорим за това по-късно — рече тя, седна до Киска, пое ръцете й в своите и ги стисна изненадващо силно. — Виждаш ли? Има твърде много зависимости, за да може един-единствен човек да ги обхване с разсъдъка си. Това е нощ на дългоочаквана мъст и отчаяни планове. Рядка възможност за разчистване на сметки, когато стените между този свят и останалите се пропукват… когато сенките се промъкват през тях. Зората ще дойде, независимо от това какво ще се случи тази нощ. Ще дойде, независимо от това кой оживее и кой умре. Утре хората все още ще имат нужда от подправки и билки, както и от шпиони на свободна практика, които познават града и си врат носа навсякъде. Под-Юмрук Пел най-вероятно ще продължи да командва гарнизона. Животът продължава, разбираш ли?

Киска дръпна ръцете си.

— Разбирам какво намекваш. Но не мога просто да стоя тук. Като миналия път. Не мога. Не и след бунтовете.

Устата на Агайла се превърна в тънка цепка.

— Най-вероятно спасих живота ти, дете.

— Не съм дете. Тази нощ няма да стоя под ключ — никога повече няма да го допусна. Не мога. Ще полудея. И без това съм замесена. Имам съобщение за един човек.

Агайла изсумтя и махна с ръка.

— Ненормалните предсказания на един себичен, ламтящ за власт глупак.

Киска беше съгласна — думите на Олег наистина звучаха нелепо, но онова древно създание на име Еджуокър ги взе за чиста монета. Киска изгледа леля си под сключени вежди. Колко добре я познаваше всъщност? Наричаше я лельо, но двете нямаха кръвна връзка. Понякога й се струваше, че половината жители на този остров я наричаха така. Когато започнаха да налагат регентския декрет, забраняващ магьосничеството, Агайла се бе постарала да я държи вкъщи, въпреки че Киска бе успяла да избяга няколко пъти и да стане свидетел на по-голяма част от безредиците. Но при най-лошите, масовото задържане на всеки, заподозрян, че притежава талант, Агайла я бе заключила на горния етаж.

Каква нощ беше това! Киска бе плакала, бе умолявала леля си да я пусне, бе опитвала да счупи прозорците, но те се бяха оказали напълно неразрушими. Накрая се бе примирила с това, че не й остава нищо друго, освен да гледа и да слуша какво става от малкото си прозорче на втория етаж. Кой би предположил, че пожарите са толкова шумни? Ревът на пламъците, пращенето на дървото и торнадото от горещи ветрове. Смрадта на обгорена плът; писъците. Мъже и жени, лутащи се по тъмните улици. И взривовете — магьосничество! По-късно през същата нощ тя бе видяла от стълбите как Агайла посреща на прага тълпа от разбунтували се войници. Водачът им бе излаял:

— Арестувана си, проклета вещицо.

Сивата му ризница и пелерината му лъщяха — боята още бе прясна. Новобранец от Имперската Морска Пехота.

Агайла просто бе скръстила ръце. Киска си бе представяла твърдия й, неодобрителен поглед. Поглед, който сякаш можеше да разтопи камък. Войникът веднага бе вдигнал ръка пред лицето си, за да се предпази от злото око. С другата бе изтеглил меча си.

— Ще ме проклинаш, така ли! — изръмжа той.

Друг войник избута новобранеца настрани. Той също бе облечен в пехотинско сиво, но неговата униформа бе размъкната, оръфана и избеляла. Киска зърна проблясъка на сребърни пагони на гърдите му. Имперски ветеран.

— На този остров е пълно с восъчни вещици и продавачи на любовни еликсири — посочи Агайла. — Няма да ме безпокоите повече, нали, сержант?

Ветеранът свали ръкавиците си и ги шляпна силно в пелерината, а от плата се вдигна червеникав облак прах. Охров прах? Нима пелерината му бе просмукана с пясъците на Седемте Града? Ветеранът и Агайла дълго се гледаха и мълчаха. След това той се изплю на земята и промърмори:

— Водим петима магове с нас, в случай, че се наложи, нали разбираш.

— Тогава ги извикайте. Но помислете за мисията си тук, сержант. Каква е тя? Да обучите тези мъже или да ги погубите?

Войникът изсумтя и промълви под мустак:

— Да обуча задника си.

След това кимна на Агайла и махна на войниците си.

— Размърдайте се, безполезни камилски лайна такива!

Тогава войникът, когото ветеранът бе изблъскал настрани, вдигна заплашително меча си.

— Но, Араган, тя е една от тях. И казват, че е…

Той се приближи до сержанта си и прошепна нещо в ухото му.

На Киска й се бе сторило, че чува думата „богата“. Ветеранът се намръщи, измъкна меча от ръцете му и го удари по главата с плоското на острието. Новобранецът изквича и отскочи встрани.

Сержантът извика подир хората си:

— Казах да се размърдате! Проклети да са безполезните ви кожи.

След това се обърна към Агайла и я посочи с пръст.

— Ти! — излая мъжът. — Дръж тази проклета врата затворена или ще се върна и ще те издърпам навън за косата.

Агайла кимна.

— Да, сержанте. Ще направя така, както казвате.

Когато Агайла се бе върнала горе, Киска й бе казала, че никога няма да й прости за това, че я бе заключила в стаята й през най-вълнуващия ден в живота й. Агайла бе повдигнала вежди.

— Вълнуващ?

Ето я сега, отново в къщата на Агайла и отново в такава нощ. Пак бе потърсила защитата или преценката на тази жена.

Киска прочисти гърлото си.

— Жадувам за това, откакто се помня. Моля те. Позволи ми да направя нещо.

Киска гледаше в пода, защото не смееше да погледне Агайла в очите. Страхуваше се, че звучи като разглезено дете. Но изведнъж видя пара, която се къдреше във въздуха над умивалника. Пара?

Агайла мълчеше.

— Лельо… какво е това?

Агайла погледна надолу. Вкамени се от изненада, след което прошепна:

— Мили Богове.

Това, което допреди малко бе умивалник, пълен с гореща вода, се беше превърнало в замръзнала полусфера от лед, който се изпаряваше на горещината на огъня, пламтящ в огнището. Киска попита тихо:

— Какво става?

Агайла се изправи с каменно изражение. Полите й прошумоляха, когато прекоси разстоянието до старото си бюро, отрупано със свитъци и писма.

— Добре тогава — рязко каза тя. — Трябва да призная, че бих предпочела да те задържа тук против волята ти. — Тя погледна към Киска. — Но ти никога не би ми простила това, нали?

Момичето просто кимна, опитвайки се да спре усмивката, напъпила на лицето й, борейки се с порива да се хвърли в краката на леля си.

Агайла подсмръкна и извади един свитък от близката ниша.

— Да. Всички тези години, през които си жадувала за действие, заточена в този забравен ъгъл на Империята, а сега ти се отдава възможност… по-голяма, отколкото си очаквала… отколкото аз съм очаквала, струва ми се — каза тя и надраска нещо на жълтия лист. — Щом толкова искаш да направиш нещо, понеже иначе никога не би си простила, а не би простила и на мен, ще ти дам нещо да правиш.

Агайла нави свитъка, запечата го с капка восък от една свещ и притисна пръстена си във восъка.

— Е? — рече тя и махна на Киска да се приближи. — Ела тук. Занеси това на мъжа, когото наричаш своя мишена. Направи това, което ти каже след като му го предадеш. Става ли?

Киска прибра свитъка под ризата си.

— Да, лельо. Много ти благодаря. Но кой е той? Къде мога да го намеря?

Агайла махна с ръка, сякаш този въпрос бе маловажен.

— Няма да е доволен, ако ти кажа. Но, ако има някой, който може да се погрижи за теб през тази нощ, това е той. Ще го откриеш някъде между моя магазин и Твърдината на Мок. Но момиче, ако стигне Твърдината преди теб, не влизай след него. Обещай ми!

— Да, лельо. Обещавам — отвърна Киска, прегърна я през врата и вдиша нежното ухание на подправки.

— Чуй ме, дете — предупреди я Агайла и се освободи от прегръдката, — по-късно може би няма да си ми толкова благодарна. Предпочитам да останеш тук. Но по някакъв начин си се замесила във всичко това и не бива да те спирам.

Киска кимна, нагласи ризата, жилетката и пелерината си. Докосна внимателно превръзката около врата си и откри, че болката си бе отишла.

Агайла взе едната й ръка. Киска погледна нагоре и се изненада от начина, по който жената я изучаваше с поглед. Очите й бяха топли, но в тях имаше и твърдост.

— Навън има неща, които ще те смачкат без дори да се замислят. Ако срещнеш един от тези зверове, просто стой неподвижна, сякаш е обикновено диво животно — каза Агайла и прехапа долната си устна. — Би трябвало да те остави на мира.

Сега, когато бе свободна да излезе в нощта, Киска се поколеба за миг. Този вой. Драскането на ноктите по камъните. Страхът отново пропълзя в сърцето й. Тя отвърна със слаб гласец:

— Да, лельо.

— Добре. Сега, преди да тръгнеш, ще ти приготвя някои неща, които да вземеш със себе си — рече Агайла и я поведе към предната част на магазина.

Темпър мъкнеше Кууп на гърба си и ботушите на пивоваря се влачеха по земята, дълбаейки бразди в калта. Една от месестите му ръце беше преметната през врата на Темпър. Другата той стискаше в лявата си ръка, докато в дясната държеше най-големия кухненски нож на Салил. Кууп бе обемист мъж, но Темпър сякаш не усещаше теглото, защото цялото му внимание бе заето с това да гледа улица „Задна“ и да стъпва внимателно сред боклуците, които я задръстваха. Обливаше ги ярка лунна светлина, която се местеше всеки път, когато побеснелите облаци минаваха пред ледения зъркел на луната. Пътят напред изглеждаше открит.

С прегънати колене, Темпър напредваше по уличката. Широкото тяло на Кууп се суркаше в стените от двете им страни. Най-накрая излязоха на улица „Задна“. Темпър спря пред първата врата отдясно: къщата на Сийл.

— Сийл — извика той тихо, но настоятелно. — Сийл. Отвори…

Вой огласи нощта, сякаш бе изтрещял над града като гръмотевица. Темпър загуби равновесие и за малко не изпусна Кууп.

— Гуглата да те вземе!

Темпър изгрухтя от усилието да държи Кууп изправен. Писна му, изпружи крак и ритна. Вратата се отвори с трясък, а касата се сцепи. Темпър се хвърли вътре, пусна Кууп, изправи се и затвори вратата. В каменното огнище в другия край на стаята светеха няколко въглена, но иначе единствената светлина бе лунна и идваше от счупената врата. Темпър видя стол и го повали, за да запречи вратата.

— Не мърдай! — нареди му един глас зад и над него.

Темпър замръзна, застанал с лице към вратата. Вдигна ръцете си.

— Аз съм, Сийл. Темпър.

— Обърни се!

Темпър се обърна и присви очи. Успя да различи силуета на Сийл в мрака, застанал на стълбите, облечен в нощна риза. Държеше нещо — огромен арбалет, подпрян на перилото на втория етаж.

— Аз съм, проклет да си! — изръмжа Темпър.

Сийл не помръдна.

— Да, виждам това. Имаш нож. Порежи се.

— Какво?

— Порежи се. На ръката, където мога да го видя.

— Нямам време да…

Сийл снижи арбалета.

— Направи го.

Кууп изпъшка и се протегна мудно.

Темпър стисна зъби, след което допря острието на кухненския нож до плътта си в основата на палеца. Натисна. Бликна кръв, която потече надолу по дланта и ръката му. Протегна срязания си палец.

— Виждаш ли?

Сийл изсумтя и слезе няколко стъпала надолу, но продължи да държи арбалета насочен към Темпър. Когато се приближи, той видя, че оръжието бе древен обсаден арбалет, който се натягаше чрез кранекин. Едно от най-тежките и грозни оръжия, изстрелващи снаряди, които Империята произвеждаше. Сийл едва успяваше да държи арбалета изправен и се бе хванал за перилото, за да не падне. Темпър с мъка устоя на желанието да скочи настрани в случай, че нещото се задействаше по случайност. Ако това станеше, той и вратата щяха да получат огромни дупки точно по средата.

— Внимавай… — предупреди той и стомахът му направи салто.

Сийл сякаш се изненада, след това погледна към оръжието и го снижи.

— Съжалявам.

То дори не беше заредено. Темпър въздъхна облекчено и поклати глава. Защо не бе забелязал това?

Сийл стовари арбалета на масата и клекна до Кууп.

— Наранен ли е?

— Не — засмя се Темпър. — Припадна от страх.

Сийл се приближи до огнището, докосна една треска до въглените и запали лампата.

— Какво се случи?

Темпър огледа улицата през подпряната врата.

— Питай Кууп, когато се свести; сега нямам време — отвърна той и се обърна. — Нещата ми още ли са в теб?

Сийл кимна. Дългите, усукани къдрици на черната му коса се разпиляха по лицето му. Посочи към отсрещната стена.

— В складовото помещение.

— Добре — каза Темпър и прескочи Кууп.

— Чакай малко, проклет да си! — спря го Сийл и махна безпомощно към Кууп. — Помогни ми да го сложа на пейката.

С дълбока въздишка Темпър избута масата настрани. Грабна изпадналия в несвяст мъж под мишниците, а Сийл го хвана за краката. Заедно го вдигнаха, люшнаха и стовариха върху една от многото пейки, наредени покрай стените на стаята. Сийл избута Темпър и започна да развързва престилката на Кууп.

Темпър запали още една маслена лампа.

— За какво беше рязането?

Сийл се бе привел над главата на Кууп и преглеждаше очите му.

— Какво?

Темпър вдигна кървавия си палец.

— Ръката ми. Защо ме накара да се порежа?

Сийл се изправи и се усмихна.

— Призраците не кървят, Темпър.

— Този проклет арбалет няма да ти помогне срещу призраците.

Сийл сви тънките си рамене.

— Е, и без това не можах да го заредя.

— Бивните на Финир, Сийл! Трябва да се стегнеш.

Когато стигна вратата на складовото помещение, Темпър бе спрян от женски глас, дошъл от горния етаж. След това чу успокоителния отговор на лечителя и отвори вратата.

Откри вързопа с тези свои вещи, които не смееше да държи в стаята си, зад един огромен сандък. Вързопът бе обвит с парче платнище, дълго един човешки бой. Темпър го остави на един шкаф и разкопча двата кожени колана, с които бе овързано. Хвърли настрани намазнената кожа и извади два меча в ножници. Препаса ги по един през всяко рамо, като остриетата увиснаха на гърба му. В колана си втъкна две къси бойни ками.

Темпър отново бръкна зад сандъка и извади друг вързоп, този път с размера на глава. Издигна го високо и обели меката кожа. Зяпна го шлем от черна стомана с бронирана шапчица, увиснала като прокъсана дантела и съчленена броня за врата, която приличаше на опашката на омар. Визьорът с формата на буквата „Т“ и предпазителите за скули му паснаха като призрак от миналото: отсечената глава на второто му аз. Дъхът му секна; откакто го бе скрил тук, той не бе посмял дори да го погледне. Откри и бронираните си ръкавици, натъпкани в уплътнената вътрешност на шлема. Миризмата на пот, мас и най-вероятно кръв се бе просмукала навсякъде. Почти можеше да чуе трясъкът и писъците на битката. Той поклати глава, за да прогони спомените, залепнали за ума му като паяжина. Взе шлема под мишница, вдигна маслената лампа и изсумтя като се сети за плетената муселинова риза и кожената жилетка, които носеше. Щеше да изглежда като пълен глупак, само по риза, но въоръжен до зъби и с шлем на главата!

Долу Кууп лежеше и пъшкаше с мокър парцал на лицето. Сийл бе клекнал пред измазаното с хоросан огнище и хранеше светналия огън. Над пламъците висеше черно гърне.

— Що за отрова вариш? — попита Темпър и остави шлема на масата.

Сийл се обърна. Очите му се стрелнаха към оръжията на Темпър, а след това се насочиха към шлема на масата. Отговорът замря върху устните му. Но лечителят бързо се съвзе и все още зяпнал шлема, той отвърна:

— Само малко ечемичена супа. Гладен съм.

Темпър също погледна към шлема. Приличаше на някакъв зловещ трофей. Прочисти гърлото си.

— Сийл, случайно да имаш някаква броня тук?

Ръчкайки въглените, Сийл изсумтя.

— Нали не смяташ да излизаш навън?

Темпър се наежи.

— Да.

— Каквото и да е, не може да е толкова важно, Темп.

— Дори не знам дали е. Но трябва да разбера.

Сийл вдигна ръка и посочи обкования с желязо шкаф, облегнат на далечната стена.

— На моя прачичо. От Грист-Кемстката гранична война. Преди много време. Това е всичко, което имам.

Темпър отключи и отвори шкафа.

— Зъбите на Тогг! — възкликна той.

Вътре бяха натъпкани десетки вързопи, торби, парчета и остатъци от брони: ризници, брони за крака, брони за ръце от варена кожа със стоманени пръстени. От тази бъркотия Темпър извади една кираса и две брони за крака, които изглеждаха достатъчно дълги, за да стигнат до коленете му. Кирасата имаше предница и задница с каиши за закачане отстрани и на раменете, както и груби люспести ръкави. Върху кожената подплата, дебела почти колкото палеца му и омекнала през годините от употреба, бяха зашити няколко слоя ризници, предпазители от кост и хоризонтални ивици стомана отпред и отзад. Пресичащи се железни пръстени бяха пришити от кръста надолу и върху кожените брони за крака. Темпър повдигна кирасата и подсвирна. Човекът, който я беше носил на бойното поле, трябва да е бил голям като бик. Темпър разгледа коравите каиши.

— Тези хора не са ли чували за удобство?

— Тогава на север е била почти непрекъсната касапница.

Темпър кимна, спомняйки си разказите, които бе слушал за десетилетията безконечна война между гристанските благородници и безпорядъка от княжества, протекторати, баронства и свободни стопанства. Той бе станал войник дълго след като Императорът ги бе прибрал всичките в джоба си като дребни монети.

Темпър улови погледа на Сийл.

— Може ли да използвам това?

С жест той му показа, че може да вземе всичко, което иска.

Темпър свали мечовете си и започна да подготвя кирасата. Докато правеше това, Кууп изпъшка, махна мокрия парцал от лицето си и вдигна глава. Примигна към Темпър.

— Какво се случи? Какво правиш?

— Тръгвам по следите на онези крадци, Кууп — рече Темпър, вдигна една подризница и започна да я навлича.

— Крадци? Но, Тренек… той и после той…

Кууп отново изпъшка и затвори очи.

— Бърн да ни е на помощ.

Веждите на Сийл подскочиха и той оформи с устни:

— Крадци?

Темпър сви рамене. Почти минута се бореше със страничните катарами, преди Сийл да стане, да прекоси стаята и да избута ръцете му. Лечителят започна умело да пристяга каишите, а Темпър не можеше да откъсне поглед от ловките му пръсти.

— Правил си това и преди — пошегува се той.

Сийл го погледна и стисна устни, след което се върна към работата си. Гневът в очите му бе стреснал Темпър.

— Обикновено свалям бронята. И обикновено войнът е проснат на земята и плюе кръв, а освен това му липсва някой и друг крайник.

Темпър преглътна, смутен от горчивия тон, но не отвърна нищо, докато Сийл пристягаше каишите. Когато свърши, лечителят го плесна по гърба и рече саркастично:

— Готов си. Вече можеш да се присъединиш към Железния Легион.

— Благодаря — отвърна Темпър, без да го е грижа дали ще обиди Сийл. Благодарността му бе искрена. Да, по свой собствен начин, Сийл го бе проклел и похвалил едновременно: Железният Легион бе елитен взвод на тежката пехота, унищожен по време на нахлуването на Келанвед в някога независимото царство Унта.

Каквото и да бе преживял Сийл през годините служба като лечител в малазанската армия, то трябва да е било ужасно, за да остави такава дълбока диря в душата на един млад мъж. Когато Темпър бе пристигнал на острова, двамата се бяха запознали в Хана на Обесения и бързо станаха приятели. Сийл се наслаждаваше на компанията, но в същото време нямаше търпение да прокълне и отрече всичко, което Темпър му казваше. Освен това по време на пътешествията си с армията младият мъж се бе пристрастил към наркотичния опиум д’баянг. Навикът отвращаваше Темпър. Накрая се скараха по въпроса и Сийл бе престанал да посещава хана. Темпър бе разчитал на това да намери Сийл в съзнание тази нощ, но и нямаше да се изненада, ако го бе заварил упоен, обвит в облак от задушлив, жълтеникав дим, ухилен като идиот, докато градът около него отиваше по Гуглата.

Сийл се приближи до масата, но се дръпна при вида на шлема. Изведнъж се усмихна и засмя.

— Предполагам, че утре всички ще имат нужда от моите услуги. Суетни стари вдовици, чиято истерия трябва да успокоявам и чиито измислени болежки да лекувам — рече той, мерна Темпър с поглед, след което му обърна гръб. — Гледай нищо да не ти се случва, защото не можеш да си позволиш моите услуги.

Устните му се разтегнаха в кисела, иронична усмивка.

Темпър взе шлема под мишница.

— Извинявай за вратата.

Сийл затвори очи и сви рамене.

— Явно отсега нататък ще стои отворена. Когато свършиш, върни се да ми покажеш какво е останало от теб.

Темпър вдигна вратата и я облегна на стената.

— Задължително — отвърна той и отдаде чест по стария имперски начин — с юмрук, опрян в гърдите. — Благодаря за броните и стой настрана от онзи проклет дим.

Сийл въздъхна недоволно, но отвърна на жеста.

Темпър се затича надолу по улица „Задна“, насочвайки се към Стария Каменен Мост близо до блатистото устие на река Малаз. Три пресечки след Хана на Обесения той видя тъмна локва кръв на улицата, в която плуваха купчина коремни вътрешности. Спря и се заслуша. Нощта бе тиха. Прибоят стенеше, странно приглушен, докато вятърът шепнеше и бучеше. По околните улици нямаше други следи от насилие. Приведен ниско, Темпър се приближи, за да разгледа останките по-отблизо. Човешки вътрешности, от които още се издигаше пара. Нима това бе всичко, останало от Бел — мъжът, който бе стоял на стража пред Обесения? Приличаше повече на нападение на хищна котка, като например дива пума от долините Сети или снежен леопард от планините Фен в северен Кюон Тали. Но проклетият вой звучеше така, сякаш идваше от пастта на звяр, огромен като бедерин.

Темпър се изправи и погледна към смръщената гръд на Твърдината на Мок, надвиснала над града като гръмоносен облак. По протежение на крепостните стени нямаше светлини, не горяха огньове. Крепостта изглеждаше безлюдна като крипта. Но Темпър беше сигурен, че между тези стени бяха скрити отговорите на всички въпроси, които го измъчваха. Поне се надяваше това да е така, защото нямаше представа къде другаде да ги търси. Той се затича към центъра на града.

Киска чакаше на прага на Агайла, заклещена в прегръдка, която сякаш продължаваше вечно. След като най-накрая я освободи, Агайла направи крачка назад, ръцете й все още стиснали ръцете на Киска, и се взря напрегнато в мрака. За един ужасяващ миг Киска си помисли, че ще й забрани да тръгне. Неусетно се върна в противния кошмар, който я мъчеше от години — видя се как излинява на този малък остров, въртейки се в кръг до края на времето. Но в мига, в който думите „Бърн да те пази“ напуснаха устните на старата жена, мислите на Киска литнаха в нощта, свободни и щастливи. Тя махна на леля си за сбогом, но пред очите й вече беше „Проходът на Кътър“ — главният булевард север-юг, който разделяше стария от новия град.

Сега, свита в дълбоката сянка на един комин, обвила пръстите на краката си около ръбовете на влажните керемиди и притиснала гръб в топлите тухли, Киска гледаше към опустелите улици. Оттук градът изглеждаше мъртъв — всеки прозорец бе затворен, всяко перде спуснато, за да скрие и последния признак на живот. Луната се блещеше отгоре като подигравателно око.

Киска сграбчи арбалета в скута си и се опита да изстиска малко увереност от тежестта и якостта на оръжието. Преди малко се бе случило нещо ужасно — тя се прокрадваше по познатите й до болка улици, но само след няколко завоя се бе озовала на напълно непознато място. Преживяването я бе разтърсило. Сякаш изведнъж се бе озовала в друг град. Нямаше представа накъде да тръгне и как да се върне обратно. Но в същото време улиците й изглеждаха странно познати. Имаше усещането, че това място бе съвсем близо до една от улиците, по които бе минала, когато бяха избухнали бунтовете заради регентската забрана на магьосничеството.

Това се бе случило през първата нощ на протестите, преди масовото недоволство да се изроди в плячкосване, палежи и побоища; преди Агайла да я заключи горе. Беше гледала от покривите как неопитни войници беснеят, опиянени от новата си власт и се държат като пристанищни хулигани, а малкото ветерани изглеждаха неспособни или нежелаещи да ги удържат.

Тя бе извърнала поглед, отвратена. Беше следвала пътя на разбитите витрини и опожарените сгради, скачайки от покрив на покрив, когато рязък вик бе привлякъл вниманието й към една тъмна, тясна алея. Трима войници се гавреха с един старец, сивокос и слаб като клечка. По кърпената му риза и намазнените панталони Киска заключи, че бе рибар. Смеейки се, те го удряха с юмруци и го ритаха, а той отчаяно се опитваше да им избяга, тичайки нагоре по уличката. Гледката я разяри и без много да му мисли Киска изкърти най-голямата керемида, която намери и я запрати надолу към войниците.

Единият веднага се свлече на земята, покосен от тежката керамика. Приятелите му извикаха изумено и побягнаха от уличката. Старецът отстъпи уплашено назад. Киска изтича до ъгъла на покрива, увисна над един прозорец с решетки и се спусна надолу. Държейки се здраво за решетката, тя скочи върху оградата, а оттам на покрития с боклуци паваж.

Войникът лежеше в несвяст, може би дори бе мъртъв. От другарите му нямаше и следа. Киска потърси стареца, но не успя да го открие никъде. Сигурно се бе измъкнал, докато тя бе слизала от покрива. Клатейки глава, тя се обърна, готова да си ходи, но точно тогава откри, че другите двама войници не бяха избягали толкова далече, колкото бе очаквала. Те запречваха единствения изход от уличката — освен, ако отново не опиташе да се покатери на покрива. Но не вярваше, че щяха да й дадат достатъчно време за това.

Чу звук и рязко се обърна, прилепвайки гръб към стената. Поваленият от нея войник се беше изправил. Едната половина на лицето му бе покрита с кръв, а коженият му шлем бе килнат на една страна. В тъмните му очи пламтеше гняв.

Ръцете на Киска се стрелнаха към ножовете й, но войникът ги притисна отзад зад гърба й в смазваща прегръдка.

— Хайде, момчета! — извика той и се засмя, след което допря кървавото си лице в нейното и затърси устата й.

Прошепна прегракнало:

— Каква добра замяна направихме.

Той притисна китките й една в друга и ги обхвана с едната си ръка. С другата я стисна за гърдите и разкъса дантелата на ризата й под жилетката. Другарите му се провикнаха окуражително, а отвред се чуваше ревът на пъстрата гмеж, задръстила улиците.

Киска се бе вцепенила от страх, осъзнавайки пълния ужас на ситуацията, в която бе изпаднала. Как бе успяла да си причини това? Тя понечи да се помоли на войника да я пусне, но тогава си спомни обучението на Агайла. Тя отметна глава назад и я заби в лицето на войника с всичката сила, на която бе способна. Той изрева от болка, пусна ръцете й и се запрепъва назад. Очите на Киска се бяха напълнили със сълзи и тя примигна. Сега пък пред тях танцуваха звезди.

— Кучка — изръмжа мъжът. Беше съвсем близо, но тя едва чу гласа му на фона на виковете и писъците на тълпата. След това чу стърженето на стомана, изтеглена от ножница. Киска разтърси глава, избърса сълзите си и замахна силно с ефеса на една от камите. Улучи мъжа в наранената половина на лицето му и той се срути без да издаде звук.

Един от другарите му извика от входа на уличката:

— Проклета курва!

Хукна към нея с разперени ръце, за да не й позволи да му избяга.

Киска го гледаше как тича към нея и се маеше. Наистина ли си мислеше, че просто щеше да се опита да му избяга? Този глупак не виждаше ли как се бяха обърнали нещата? Не разбираше ли, че не тя, а той и неговият другар трябваше да се опитват да избягат? Киска се сви, сякаш от страх, а мъжът незабавно пристъпи към нея. Изрита го в чатала. Той се преви на две, а дъхът му излезе със свистене. Киска обърна камата и го цапардоса по слепоочието. Мъжът се свлече на земята.

Киска погледна последния останал войник. Той стоеше неподвижно, осветен в гръб от сиянието на факлите. Възбудена и задъхана, Киска го подкани с махване. Ела да си го получиш. Войникът побягна като стреснато зайче.

Киска седна тежко сред боклуците, с които бе покрита земята в уличката. Шумът на тълпата сякаш заглъхваше, а оранжево-жълтото сияние на факлите постепенно чезнеше в здрача. Крайниците й се тресяха и Киска се преви. Стомахът й се сгърчи и тя повърна. След това избърса устата си с ръка. Смъртоносната прегръдка на Бърн! Това, което бе направила току-що, беше твърде опасно, за да си струва — а какво всъщност бе постигнала? Бе спасила един старец от побой? Дълго време тя седя така, отвратена и ядосана на себе си. Изправи се. Прибра камите си в ножниците и се покатери на оградата. Закле се, че никога повече няма да рискува живота си за непознати.

Но ето я сега, сама в нощта, кожата й настръхнала от страх. Градът сякаш се променяше пред очите й. Сенките се движеха и преливаха една в друга. Непознати улици и сгради се пръкваха от нищото, но веднага след това примигваха, изчезваха и се появяваха на друго място. Дори нощните звуци бяха странни. Къде беше шепотът на прибоя? Киска бе израснала на това пристанище и не можеше да си спомни ден, в който не бе чувала постоянния пулс на морето. Но сега той беше изчезнал. Преди винаги можеше да познае къде се намираше, съдейки по миризмата на въздуха и по звука на вълните. Но сега всичко бе усукано и обърнато наопаки. Дори не бе сигурна в коя посока беше Твърдината на Мок. Точно като онази нощ преди няколко месеца, Киска се бе забъркала в нещо много по-опасно, отколкото бе предполагала. През онази нощ бяха нападнали тялото й, но сега имаше чувството, че на опасност бе изложена не само плътта й. Тя се мразеше за това, но знаеше, че вече бе решила да стои скрита тук като помияр в дъжда и просто да изчака пукването на зората. Дори възможността някоя Хрътка да надуши следите й не можеше да я накара да напусне скривалището си.

Киска примигна и избърса ледената мъгла, залепнала за лицето й. Гледаше как тънките облаци се гонят и лудуват над града като ядосани грабливи птици. Един прозрачно сребърен облак изведнъж се стрелна към пролуката между две сгради вдясно от нея. По пътя заприлича на огромна летяща хрътка с протегнати лапи. Миг по-късно стените около нея бяха разтресени от оглушителен вой и Киска подскочи толкова рязко, сякаш бяха забили кама в гърба й.

Тя изпищя, а писъкът й се сля с виковете на хората, залостили се в домовете си под нея. Киска се измъкна от комина и хукна да тича от покрив на покрив, без да обръща внимание на хлъзгавите от дъжда керемиди.

Тя скачаше към балкони, приземяваше се на четири крака, изкачваше паянтовите им парапети и оттам се хвърляше през уличките към отсрещните первази и фронтони. Пързаляше се по глинени плочки, които се разбиваха на парчета на улицата под нея, тичаше по стрехи и козирки, допиращи се в съседните къщи, прекосяваше плоските тухлени покриви на правителствени сгради. Киска скочи от безличния фронтон на една ниска постройка към покрива на храм, посветен на Финир. Успя да се хване за един улук с формата на главата на глиган. Пъшкайки, тя се изтегли нагоре, прехвърли перваза и коленичи, останала без дъх.

Беше почти сигурна, че Хрътката не бе успяла да я последва до тук. Не и в свещения квартал. Тя вдигна глава и надникна над каменния перваз. Сенките се вихреха като воали, погнати от вятъра. Киска се извърна замаяна. Приглади косата си назад. Най-вероятно не я беше гонило нищо, но кой можеше да чака, за да разбере?

Мъж се подаде от сянката на един свод. Свещеник на Финир, с татуировки на глигански бивни на бузите. Усмихна се, когато я видя.

— Значи това е нашият безстрашен завоевател.

Киска отстъпи назад.

— Чакай! Стой!

Тя го чу как се приближава и стъпи върху друг фронтон с формата на глиганска глава. Вятърът я подхвана и вледени мокрите й дрехи.

— Кръвта на Финир, дете! Недей!

Изстреля се напред с всичката сила, на която бяха способни мускулите на краката й. Протегнатите й ръце се плеснаха в перваза на отсрещната постройка. Едното й коляно се вряза в каменната фасада и тя почти се пусна, сгърчена от болка. Вместо това се изтегли нагоре и благодари на боговете за пренаселеността на града и скъперничеството на малазанците, които бяха твърде стиснати, за да събарят сгради и просто ги ремонтираха отново и отново.

Просната по корем на мокрия от дъжда покрив, Киска видя, че свещеникът още я наблюдаваше, лицето му изопнато от тревога. Тя с мъка се изправи и му махна.

Старецът направи фуния с ръце и извика през нея, надвиквайки бръснещия вятър:

— Ще кажа една молитва за теб!

Киска му махна за благодарност и закуцука напред, въпреки изгарящата болка в коляното.

Тя се закова на място, загледана в ширналите се пред нея покриви. Загълта студен нощен въздух, застанала на ръба на един триетажен фронтон с изглед към парцела гори и хълмисти поляни, върху който се простираха развалините на това, което малазанците наричаха „Моси Торс“.

Киска погледна назад към покривите, които вече бе прекосила. Каква глупачка беше! Да си въобразява, че може да намери сигурно място навън! Богове. Това бе висше магьосничество, каквото дори не бе сънувала, че някога ще види. Беше като историите за великите имперски битки, когато малазанските магове бяха разнебитили Покровителката на Хенг; сриването на легендарните островни укрепления на Картуул; обсадата на Свещените Градове и мащабните сражения отвъд морето на континента Дженабакъз.

Докато страхът й бавно се отцеждаше и сърцето й забавяше ритъма си, Киска успя да овладее дишането си. Страхът се преобрази във вълнение. Възбуда, каквато никога преди не бе изпитвала. Крайниците й изтръпнаха и мускулите й се стегнаха, готови за действие. Чувстваше се силна и способна. Можеше да помирише могъществото във въздуха над града и искаше малко за себе си.

Киска разгледа рехавата горичка. Може би бягството й не беше толкова безцелно, колкото си мислеше. Имаше нещо сред дърветата. Киска легна по корем паралелно с фронтона. Няколко минути наблюдаваше, без да помръдва. Дрезгава лунна светлина се процеждаше през дънерите и дърветата арускус сияеха като запалени.

След това видя движение… това, което бе взела за сенки, помръдващи на вятъра, всъщност бяха силуети, които сновяха от прикритие на прикритие. Фигури, облечени в сиво, подобни на призраци. Стрелкаха се насам-натам, приближавайки се към най-голямата каменна могила, покрита с мъх. Видя проблясък между клоните на два високи кедъра — може би лунната светлина, отразена в полиран метал.

Е, убийците от култа на Сянката бяха следвали мишената й по-рано, възможно ли бе това пак да са те? Все пак кой друг би бил достатъчно глупав, за да скита навън в нощ като тази? Освен нея, разбира се. Киска се обърна и затърси начин да слезе долу.

След като претича през улицата, тя се провря през гъстия храсталак и започна да се прокрадва от дърво на дърво. Не след дълго почти се препъна в мъртво тяло. Каквито и да бяха тези поклонници на Сянката, едно беше сигурно — не се свеняха да убиват, дори момиче, не много по-възрастно от нея. Тялото й бе проснато на една страна, подпряно на един самотен дъб без листа. Киска коленичи, за да разгледа трупа. Дрехите й бяха от фин лен. Освен това бяха омачкани и Киска заключи, че момичето е било претърсено. Беше убита бързо и професионално — с едно-единствено промушване в гърдите. Кръв се събираше на локва в скута на момичето и правеше възлестите корени около краката й да изглеждат черни.

Киска посегна с ръка, заграби шепа пясъчно руса коса и повдигна главата на жертвата. Не я познаваше. Но това не означаваше нищо, ако това общество бе толкова тайно, колкото смяташе Агайла. Нищо чудно жената да бе дошла чак от Свободните градове14, за които хората казваха, че се намират на юг от Дженабакъз — Киска нямаше как да докаже противното.

Тя остави главата да падне и забеляза странно обезцветяване върху гърдите на жената. Тънката туника под робата й беше разкъсана. Киска внимателно разтвори плата. Видя татуировка, която приличаше на отрязан птичи крак. Хищна птица, може би ястреб или сокол. Киска гледаше рисунката и се чудеше какво можеше да означава тя. Агайла бе споменала Ястребовите нокти, стари съперници на Ноктите, но тя никога преди не бе чувала за тях. Вятърът довя черпак дъжд над главата й. Няколко капки се търкулнаха от косата й и паднаха точно върху татуировката, чиито цветове се размиха. Запленена, Киска прокара пръст по рисунката. Тя се размаза под натиска.

Киска се отпусна назад. Интересно. Някакъв сигнал за разпознаване? Пропуск? Защо птичи крак? Веднага се сети за Ноктите, но тя познаваше символа им и той бе различен. Още една мистерия в нощ, изпълнена с мистерии. Киска реши да помисли над тази по-късно — беше се забавила достатъчно.

Дъбът, в основата на който лежеше тялото, се издигаше от една падина между две ниски каменни стени, които бяха покрити с дебел пласт мъх и изглеждаха като две идентични, паралелни могили. Поклонниците на Сянката може би бяха завардили именно тази пътека, защото водеше до купчина огромни камъни, която, ако си спомняше правилно, се намираше съвсем близо до основната формация. Киска се огледа и установи, че изнервящият танц на сенките бе секнал. Нощта бе спокойна. Може би този феномен се проявяваше за кратко и после изчезваше или пък тази част на града имаше нещо като имунитет. Клечейки и пълзейки, Киска си проправи път до една стена, която предлагаше добър изглед към основните развалини. Облегна се на нея, събра кураж, провери арбалета си и надникна над ръба.

Почти веднага видя човека, когото търсеше. Седеше на един камък с изпънати крака и скръстени ръце. Гуглата му беше дръпната назад. Дългата му черна опашка бе преметната през едното рамо. Мъжът вдигна мургавото си, мършаво лице към нощното небе и се намръщи, сякаш не бе харесал това, което виждаше. Четиримата му телохранители се бяха подредили в защитна формация около него: двама клечаха зад камъни, а другите двама се подпираха на каменни колони, обвити с лози и покрити с мъх. Отвъд тази групичка дебнеха други мъже, наобиколили древната могила, неподвижни като статуи. Бяха поне петдесетима. Именно тези мъже бяха принудили мишената й да дойде тук — това бе очевидно. А сега чакаха — но какво?

Въпреки, че носеше ръкавици, Киска прокара ръка по бедрото си, сякаш за да избърше изпотената си длан. Несъмнено мъжете искаха да изпратят мишената й при своя господар, точно както бяха опитали да направят с нея. Но изглежда чакаха някого или нещо… може би някакъв знак? Киска прокле лошия си късмет. Бе открила мишената си, но нямаше как да я достигне. Проклета да е Съдбата и проклети да са нейните безотговорни шутове близнаци — тази нощ се бяха развилнели!

Телохранителят с дългия мустак и вълненото кепе се приближи до мишената й и посочи на север — към Твърдината на Мок? Мъжът кимна, изправи се и изтупа торбестите си панталони. След това се загърна плътно с пелерината си. Телохранителите се събраха около него.

Някои от поклонниците се размърдаха и започнаха да се прокрадват към оголената скала. Киска преброи петнадесет. Искаше да предупреди мъжа, но той несъмнено знаеше. Изведнъж тя се вцепени. Поклонниците вече бяха с трима повече — трима невероятно високи и слаби мъже, облечени в пепеляви роби. Откъде се бяха появили? Сякаш бяха излезли от нощта.

Един от тях вдигна ръка в ръкавица и направи нехаен жест. Поклонниците се втурнаха напред.

Киска си намери ново прикритие, за да не изпусне от поглед мишената си. Той и телохранителите му бяха преминали в бавно, но уверено отстъпление. Поклонниците се хвърляха напред с извадени ножове, а робите им се развяваха и плющяха. Мъжът и неговите другари отстъпваха, оставяйки само трупове след себе си. Тримата командири или свещеници ги следваха от разстояние и само наблюдаваха. Киска се движеше паралелно с битката, като я наблюдаваше през пролуките в дърветата: телохранителите се дуелираха, разменяха съперниците си и нанасяха ударите си, но винаги в кръг около нейния човек. Невероятните им умения я втрещиха.

Голяма група поклонници проведоха съгласувано нападение от всички страни. Всеки телохранител се изправи срещу поне двама съперници и сърцето на Киска заседна в гърлото й. Това бе мъжът, когото Агайла я бе изпратила да намери! Това бе мъжът, който според Олег щеше да реши всичко тази нощ! Всеки момент тези убийци щяха да го заколят пред очите й, а тя не можеше да направи нищо. Беше закъсняла! Киска почти извика, разгневена от безсилието си.

Докато гледаше, двама от телохранителите паднаха и поклонниците се хвърлиха към нейния човек. Той направи жест с ръка и ярка светкавица заслепи Киска, а над главата й прогърмя. Тя примигна и разтърка очи. Погледна към бойното поле. Там, където допреди малко се бяха сражавали около десетина фигури, сега стояха само три: мъжът и двамата останали телохранители. Той се обърна към тримата високи поклонници. Те спряха.

Този по средата вдигна ръка като човек, който си проправя път през гъста паяжина.

Другите двама поклонници чакаха с оголени мечове.

Въпреки че не беше истински талант, Киска бе особено чувствителна към тези неща и независимо от това, че се намираше на около стотина метра от мъжете, тя почувства силите, съсредоточени помежду им. Чувството бе сякаш се намираше дълбоко в трюма на кораб и усещаше тъмните, необозрими сили, развилнели се около нея — сили, които можеха да я изтрият от лицето на земята за частица от секундата. Киска спря да диша и зачака най-малкото движение от страна на един от двамата мъже да освободи тази титанична сила.

Точно тогава ръка в груба кожена ръкавица захлупи устата й, а друга ръка се обви около кръста й и я вдигна от камъните.

Киска изпусна арбалета и започна да извива тялото си и да рита с крака, като през цялото време се опитваше да извади най-тънкия си нож с дясната си ръка. Точно, когато острието излезе от ножницата, някой изви врата й с адска сила. Пред очите й избухнаха искри, а болката се стрелна надолу по гръбнака й като светкавица.

— Пусни я, момиче — изръмжа някой тихо, — или ще ти строша врата като съчка.

Изтръпнала от болка, Киска пусна камата на земята. Беше осъзнала, че нямаше смисъл да се съпротивлява.

Мъжът я преметна през рамо и тя се отпусна като дроб, въпреки че сърцето й все още пърхаше като крилете на птичка. Странникът я понесе надолу към паралелните каменни стени и покрай мъртвата поклонничка, която най-вероятно беше убил. Киска се прокле за това, че не се бе досетила за възможността убиецът да е останал някъде наблизо. А сега я отнасяха все по-далече от развалините. Киска напрегна слуха си с надеждата да чуе развитието на битката, но без резултат. Когато похитителят й навлезе в гората, към него се присъединиха още двама мъже. Те бяха или войници, или просто разбойници. Трудно й бе да прецени, но в държането им имаше нещо военно, сякаш бяха ветерани. Единият се приближи и извади черен парцал от колана си, докато този, който я носеше, махна ръката си от устата й.

— Тихо — предупреди я той.

Запушиха устата й с парцала преди да успее да извика, след което сложиха чувал на главата й. Тогава се опита да изпищи, но беше твърде късно. Съпротивляваше се и докато връзваха китките и глезените й, но отново без полза.

Пак я преметнаха през нечие рамо и я понесоха като чувал, само че мъжът, който я носеше, вече тичаше през гората. Тогава Киска спря да се бори, но унизителното й положение бе като киселина, която я изгаряше отвътре.

Грешеше за едно нещо. Имаше и други хора, които бяха достатъчно глупави, за да бродят навън в нощ като тази. Освен това развитието на битката така я бе запленило, че тя бе свалила гарда си.

Отвратена от себе си, Киска реши, че бе заслужила това, което я чакаше.

След сравнително дълъг поход тя бе внесена в стая и стоварена върху стол, като при падането удари хълбока си. Хора, или по-скоро мъже, сновяха около нея и мърмореха. Ръце я опипаха и намериха ножовете й за хвърляне и камите й. Но претърсването бе претупано и мъжът пропусна един нож, който бе скрила в специално отделение в яката на пелерината си. Нетърпеливите ръце се мушнаха в ръкавите й, обърнаха ръцете й наляво, а после надясно, разтвориха жакета и ризата й и скъсаха връзките на ленената й долна риза. Ако устата й не беше запушена, Киска щеше да се изсмее, защото чудесно знаеше какво търсеха: татуировки, истински или фалшиви, на птичия крак или на нокътя.

След като не намериха такива, ръцете загърнаха дрехите й. Тя чу мъжки глас, съвсем наблизо:

— Проклети глупаци.

Свалиха чувала от главата й, после развързаха парцала. Киска примигна и тръсна глава, за да махне косата от очите си. Пред нея стоеше як, широкоплещест мъж, чието обветрено лице бе нашарено с плетеница от белези от изгаряне с луга или врящо олио.

Той отстъпи назад и погледна към близката маса, където с вдигнати на един стол крака седеше мъжът, който първи я беше награбил. Киска го позна по кожената ризница с железните ромбове и обикновения шлем от черно желязо. Тънкият му мустак висеше чак до брадичката, а носът му бе подут възел от белези. Мъжът сви рамене.

— Каза да хванем някого. Първо заловихме една от онези със сивите роби, но тя ни създаде твърде много проблеми. После попаднахме на тази. Гледаше битката.

Намираха се в странноприемница. Киска веднага я разпозна: казваше се „Южният Полумесец“. Наоколо стояха мъже, които или я гледаха безразлично, или оглеждаха улицата през прозорците и вратата. Преброи около четиридесет.

Мъжът с белезите се обърна към нея.

— Добре. Каква е твоята история? За кого работиш?

— За кого работя?

Мъжът я зашлеви. Чувството бе сякаш я бе ударил с парче желязо. Киска примигна. Очите й се наляха със сълзи. Тя разтърси глава, зашеметена повече от безразличната бруталност на действието, отколкото от болката.

Очите му останаха ледено безизразни — просто преценяваха доколко ефективна е била плесницата. След това нещо зад нея привлече вниманието му и той изсумтя и се извърна. В полезрението на Киска изникна жена, която я огледа внимателно. Беше ниска, смугла, с фина татуировка от линии и спирали, която започваше от косата и свършваше на върха на носа й. Жената повдигна брадичката на Киска с жест, който й напомни за Агайла. Тя беше виждала тази жена преди. Казваше се Карла… или може би Кейтин?

Жената я разгледа, след това стисна устни и кимна, сякаш я бе разпознала. Киска с ужас долови съжаление в очите й и в същия миг осъзна, че нямаше да преживее тази нощ; беше осъдена на смърт в мига, в който бяха свалили чувала от главата й.

Жената се извръщаше, но погледът й попадна на гърдите на Киска и тя спря. Протегна ръка и Киска усети как върховете на пръстите й напипват свитъка на Агайла. Киска се взря в очите й в беззвучна молитва. Жената срещна погледа й — в него имаше съчувствие, но и жал, сякаш Киска вече беше мъртва. Жената се приближи до белязания мъж на масата.

— Тя е местен талант — рече му тихо. — Независима. Докладва единствено на Пел.

Мъжът сви рамене, сякаш вече не го беше грижа. Той проследи с пръст нещо върху пергамента, разстлан на масата.

— Просто ще заобиколим тълпата.

— А ако отново се натъкнем на тях?

Мъжът я погледна с безизразните си очи.

— Твоята работа е да направиш така, че това да не стане.

Въжетата се врязваха в китките на Киска. Тя изгаряше от желание да каже нещо в своя защита, да се моли, да печели време… каквото и да е… но думите просто засядаха в гърлото й, заклещени от интуитивното знание, че ако се обадеше щяха да я убият просто за да не се налага да се разправят с нея. Така че остана смълчана и само слушаше. Какво крояха тези разбойници? Може би целяха да плячкосат града под прикритието на хаоса, който цареше тази нощ? Ако това бе така, тогава каква беше ролята на поклонниците на Сянката в този цирк? Може би двете групи се бяха сблъскали?

Жената отново погледна към нея, пое си дъх и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на белязания мъж. Той се усмихна в отговор, като устните му просто се изкривиха, без в това изражение да имаше и капчица веселие.

— Да не си се размекнала? — отвърна той без да вдига глава.

Жената нагласи жилетката си, погледна към Киска и сви рамене, сякаш за да й каже, че бе направила всичко по силите си. Въпреки че мъжът току-що я бе обрекъл на смърт, Киска се принуди да отвърне с кимване. Страхът вече не свиваше сърцето й. Искаше да заплаче. Това, което я спираше, бе нещо, което никога преди не бе изпитвала: гордост.

Белязаният мъж вдигна пергамента от масата и го нави. Подаде го на един от хората си, след това махна на другите да се приближат. Киска се напрегна и дъхът й секна; готвеха се да тръгват и не възнамеряваха да я вземат със себе си.

Белязаният мъж проведе разговор с четирима от хората си, един от които беше здравенякът, който я беше грабнал в гората. Тези четиримата бяха по-възрастни, по-корави на вид и се държаха по-уверено от останалите. Киска не се залъгваше, че обсъждаха нея — съдбата й вече бе решена.

Изведнъж един от по-младите мъже, застанал близо до прозореца, изпищя силно и отскочи назад.

— Призрак, роден от Гуглата! Демон! На вратата!

Приближените на белязания командир се впуснаха в действие без заповеди или коментари, което окончателно убеди Киска, че бяха ветерани, може би подразделение на някой имперски пехотински отряд.

Мъжът с ризницата на ромбове извади два огромни извити меча и отиде до вратата. С рязък удар с лакът той отстрани от пътя си младия наемник, който стоеше на стража до вратата. Други двама ветерани клекнаха, с насочени към вратата арбалети. Четвъртият войник, командирът и жената застанаха зад тях. Всички чакаха, неподвижни и напрегнати, вперили погледи във вратата. Киска също гледаше натам от мястото си до срещуположната стена, близо до стълбище, което водеше към друга стая под тази. Тя също бе почувствала нещо странно — някакво леко дръпване по посока на вратата.

Един от наемниците, който стоеше на стража до страничната врата, напусна поста си, мина покрай Киска и се приближи до командира.

— Какво е това? — прошепна той.

Белязаният мъж го изгледа свирепо и му махна да се върне на поста си.

Ветеранът най-близо до вратата погледна през рамо към жената, която му кимна. Ухилен като шут, той отвори вратата.

Тя се люшна навътре и откри пуста улица. Калдъръмът лъщеше от влага, а през мъглата и сенките едва се виждаше „Моси Торс“ от другата страна на улицата. Мъжът подаде главата си навън, но изведнъж се дръпна и задрапа отчаяно назад.

Светлина проблесна над вратата и се усука в немирен десен от сянка и фосфоресценция. Жената направи крачка напред и разгледа трепкащото сияние. След няколко секунди се дръпна назад.

— Е? — попита командирът.

Жената свиваше и отпускаше юмруци сякаш искаше да направи нещо с тях, но не смееше.

— Проклета от Гуглата покана. Викат ни. Трябва да отидем. Веднага!

— Нямам нищо против — отвърна командирът, даде знак на мъжете си да се дръпнат от вратата и направи жест с ръка.

— Изнасяме се! — изрева войникът с бронята на ромбове. Мъжете, които бяха приклекнали до прозорците, се обърнаха към него и замигаха на парцали. След това отново погледнаха към улицата.

— Точно така, хубавци мои — рече им той весело, сякаш се канеха да отидат на пикник. — Скачаме право в пастта на звяра!

Киска го зяпна. Нима беше полудял?

Сержантът, или поне Киска бе решила, че е сержант, опря юмруци в хълбоците си и изгледа всички в стаята така, сякаш бе помирисал нещо развалено.

— Взимайте…

Нощната тишина бе разкъсана от вой, по-мощен от камбаната на най-големия храм в града. Гредите на странноприемницата се разклатиха, а от тавана се посипа прах. Киска подскочи уплашено заедно със стола си и едва не се изтърси на пода. Мъжете замръзнаха, очите им големи и кръгли като паници. Единствено командирът и жената не изглеждаха повлияни.

— Затворете проклетата врата! — излая той.

Сержантът понечи да се подчини, но хвана дръжката на вратата и се вкамени, зяпнал нещо навън.

— Демоните на Гуглата! — ахна той.

От мястото, където седеше, Киска не виждаше улицата. Вместо това видя един млад наемник до прозореца, който изпищя, задави се и повърна на пода. Командирът извади острието си. Сержантът тресна вратата с всичка сила, след което отскочи настрани.

— Арбалетите в готовност! — извика той и мъжете се спуснаха към оръжията си.

В този миг вратата избухна навътре и треските полетяха като парчета стъкло. През касата се промушиха главата и раменете на огромна Хрътка. Беше по-голяма, отколкото Киска си бе представяла: голяма като муле, със светло кафява рошава козина, прошарена със сиво. Хрътката завъртя глава и огледа салона открай докрай, сякаш за да прониже всички присъстващи с погледа си. Едното й око бе кафяво, а другото светло сиво. Към звяра излетяха залп стрели, но повечето се забиха в касата на вратата или отскочиха от гъстата четина на чудовището. То пристъпи напред и мускулестите му рамене се издуха. Касата на вратата се разцепи.

Въздухът бе раздран от ужасени писъци. Мъжете преобръщаха мебелите с трясък, а хрътката ръмжеше и се пенеше. Горещият й влажен дъх изпълваше стаята. Някои войници замахваха към чудовището с мечовете си, но без резултат. Повечето се опитваха да избягат през прозорците или да се скрият под масите. Киска се хвърли настрани и успя да катурне стола и да се приземи на пода точно когато командирът хукна нагоре по стълбите. Жената бе изчезнала. На няколко метра от Киска сержантът грабна един от пищящите наемници и го хвърли към Хрътката, след което скочи през един разбит прозорец. Киска се пресегна и извади ножа от яката си. Започна да реже въжето около глезените си с яростна бързина, като същевременно отправяше благодарствена молитва към боговете за това, че бяха вързали ръцете й само на китките.

Киска се претърколи под една маса и видя как звярът вилнее из стаята, щрака с челюсти наляво и надясно, поваля мъже и се хвърля отгоре им. Захапа един войник през кръста и го запрати към стената като кокал. Тъмна кръв се стичаше по мазилката и капеше от черните греди, събираше се на локви по покритите със слама дъски на пода. Ръмжейки като дъжд от чакъл, чудовището обикаляше стаята, прескачаше прекатурени столове и завираше опръсканата си с кръв муцуна под преобърнати маси. Зловонният дъх на звяра достигна Киска, когато той се приближи.

От мястото, където лежеше и не мърдаше, Киска виждаше само трима мъже, които още стояха на краката си. Един от тях се бе сврял под масата срещу нейната, дишаше тежко с отворена уста и зяпаше звяра така, както някой би гледал връхлитаща го гигантска вълна. Вторият бе до вратата и плачеше, опитвайки се да зареди арбалета си. Последният бе ветеран, свил се в един ъгъл, стиснал къс меч.

Ръмженето секна и стаята утихна. Легнала по корем и напълно неподвижна, Киска видя как една кървава лапа спира точно до нейната маса. Ноктите откъснаха дълги трески от дъските на пода. Тя установи, че не може нито да помръдне, нито да си поеме дъх, за да изпищи, дори и да искаше. Въздухът бе изпълнен със солената миризма на пустиня. Киска си представи как огромната муцуна се снижава над нея. Стисна очи и обви ръце около главата си.

Някъде наблизо някой се изкашля и звярът се извърна. Киска чу трясък на дърво, сключване на челюсти и хрускане на кости. Тя надникна изпод масата и видя как мократа муцуна се вдига от едно тяло и се насочва към мъжа, който все още се опитваше да запъне ударника на арбалета си. Той усети вниманието и замръзна. Вдигна глава и очите му изскочиха от ужас. Хрътката се хвърли напред, захапа едната му ръка, вдигна го във въздуха и започна да го разтърсва. С тъп, влажен звук ръката се откъсна и тялото отлетя, усука се във въздуха и се заби в една колона.

Вторият войник, който бе още юноша, заплака от ужас. Изведнъж той се хвърли на пода, коленичи и сведе глава. Хрътката изръмжа. Мъжът разпери широко ръце и изкрещя:

— Келанвед! Защити ме! Зова името ти!

Внезапно Киска се сети за въжетата около глезените й и започна да ги реже бясно с ножа. Освободи се. Почти без да знае какво върши, тя обърна острието и започна да кълца въжето, усукано около китките й.

Прозвуча драскане на нокти и Киска вдигна глава, за да види как Хрътката полита напред като изстреляна от катапулт. Захапа мъжа за главата и събра челюстите си. Чу се пращене на кости. Плисна кръв и полусдъвкана плът се разлетя във всички посоки. Звярът изплю главата и отстрани безглавото туловище от пътя си с едно махване на лапата си. Трупът се плъзна по пода и спря близо до Киска. От прекъснатата шия все още бликаше гореща кръв. Тя с мъка преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й.

В последвалата тишина, ветеранът каза:

— Е, изглежда старецът не те чу.

След това хвърли меча си на земята.

Хрътката се обърна и го изгледа. Киска също не можеше да отлепи поглед от мъжа, изумена от хладнокръвието му. Той извади кръгъл, тъмно зелен предмет с големината на ябълка от торбичката на хълбока си. Погледът му попадна на Киска и мъжът й кимна към задното стълбище.

След това вдигна предмета и посочи към хрътката.

— Сега сме само аз и ти, момче.

Киска спря да диша. Беше чувала истории… хвърли се към стълбището, спусна се надолу по стъпалата, превъртя се, изправи се и хукна. Блъсна се в една маса в тъмното и спря, за да си поеме дъх. Огледа се и зърна ивица лунна светлина близо до отсрещната стена, а отвъд нея имаше второ стълбище, най-вероятно за слугите.

От горната стая се разнесе мъжки писък, пълен с ярост и омраза. Киска се втурна към стълбището, прелетя покрай рафтове със сушени храни и бъчви с пиво, изкърти залостената врата с ритник и изхвърча навън, но веднага се спъна и падна по лице на чакъла, изкълчвайки рамото и пукайки костта на коляното си. Докато лежеше в полусъзнание, мощна експлозия от топлина и светлина изтръгна поредния болезнен стон от гърлото й. Пламъците я заслепиха, наоколо се посипаха обгорени трески и горящи парчета дърво. Чу протяжен рев на болка, който заглъхна едва когато Хрътката побягна в нощта. Сигурно бе хукнала към пристанището, за да се хвърли във водата.

Киска вече не усещаше болката, сякаш нервите й се бяха скъсали от пренатоварване. Тя се изправи и закуцука надолу по улицата. Дори да бе счупила гръбнака си, тя пак щеше да се опита да изпълзи надалече от ужаса на тази кланица. Това, което бе останало от странноприемницата, пламтеше ярко в нощта зад нея и осветяваше пътя й надолу по улицата през горящите останки.

Нечленоразделен писък накара Темпър да се закове на място. Беше дошъл от лабиринта от улички вдясно от него. Млада жена, която пищеше така, сякаш разкъсваха душата й на парчета. Темпър настръхна и огледа тъмните улици. От сенките изникна младо момиче, облечено в тъмни дрехи, с дълга черна коса, разпиляна по лицето.

Тя го видя и се поколеба, но после извика:

— Моля ви, помогнете ми. Моля ви.

Той й махна да се приближи.

— Проклет да съм, дете, ранена ли си? Къде живееш? Някъде наблизо?

Жената се хвърли към него и Темпър я подхвана през кръста. Беше лека като торба с кокали в ръцете му. Изхлипа нещо, ужасена.

Той се взря в мрака над главата й.

— Какво има?

Една от ръцете й се обви около врата му и момичето зарови лице в гърдите му. Цялото й тяло се тресеше от хлипове. Той повдигна брадичката й.

— Дете? Какво има?

Пареща болка прониза врата му. Ръката на момичето се затегна около него като менгеме. Тя подскочи и усука краката си около кръста му. Темпър се олюля и залитна, като едва успя да остане на крака. Бутна раменете й назад, за да махне главата й от врата си.

— Какво, в името на проклетия Риктер…?

Момичето отметна глава назад. Зяпнаха го очи, черни като катран. Тя се усмихна лукаво и разкри острите си като игли зъби. Темпър заби ръката си в шията й под челюстта и натисна.

Тя се ухили още по-широко над ръката му.

— Няма да ме оставите сама в нощта, нали, добри господине?

Със свободната си ръка Темпър извади камата си и се опита да я намушка. Момичето улови китката му и я изви. Той изрева и се задърпа, но ръката му изтръпна, пръстите се разтвориха и острието издрънча на улицата.

Той падна и опита да се превърти, но тя остана отгоре, усукана около тялото му плътно като саван. Темпър погледна надолу и видя, че около тялото му не бяха обвити два крака, а един огромен змийски крайник, който стискаше тялото му от гърдите до коленете и спираше дъха му. Ребрата му всеки момент щяха да се строшат под натиска. Лунната светлина се отразяваше във влажните люспи. Темпър щеше да изпищи, ако му бе останал дъх. Той държеше главата на нещото далече от врата си, но ръката, с която натискаше, бе станала гореща, сякаш бе пламнала. Сантиметър по сантиметър, лицето се приближаваше към неговото, устните оголващи малките зъбки, остри и тънки, докато в черните очи играеха подигравателни пламъчета.

Пъшкащ и задъхан, Темпър си позволи да похарчи един безценен дъх, за да извика:

— Помощ!

Тя се изкикоти.

— Никой няма да ти помогне през тази нощ. Тя принадлежи на ловците на Сянката. Не ги ли чуваш как утоляват глада си?

Тя се притисна още по-плътно около него и прихвана врата му отзад.

— Нека ти покажа моя глад. Ще му се насладиш много повече, отколкото на техния. Обещавам ти.

Темпър впрегна цялата сила, на която бе способен, вливайки я в свободната си ръка. Но сега мазната й коса беше в очите му. Собствената му кръв капеше от устата й върху бузата му и прогаряше кожата като киселина. Нещо изклокочи в гърлото на съществото и то изсъска. Темпър извърна лицето си възможно най-далече от нейното.

Нещото изръмжа и изведнъж главата му отхвръкна назад. Косата вече не закриваше лицето му и Темпър погледна нагоре. Видя юмрук, който стискаше черна коса и дърпаше главата на съществото назад. Нещото изсъска и се загърчи, а устата му се разпени. Вратът му бе извит назад под невъзможен ъгъл. Очите му бяха пълни с буреносен гняв. Дълго метално острие се спусна пред врата на създанието — ръждясало, нащърбено, повече приличаше на стар железен прът, отколкото на меч. То сряза бледата плът на сантиметри от лицето на Темпър. Вратът се разтвори с влажно късане, като презрял плод, откъснат от дръжката. Гореща зловонна кръв заля главата на Темпър. Нещото се сгърчи и изпадна в конвулсии, а змийският му крайник започна да шиба камъните.

Темпър се изтъркаля настрани и избърса бузите и очите си, защото вонящата кръв пареше като отрова.

— Богове! О, богове!

Той застана на колене, повърна, изстена, изтри устата си и се просна по гръб на земята, поемайки си огромни глътки свеж въздух.

Този, който го бе спасил, стоеше надвесен над закланото същество. Трупът продължаваше да потрепва, въпреки че беше безглав. „Като пиявица“, помисли си Темпър и отново му се догади. Той бавно се изправи на крака и се изхрачи, за да изчисти ужасния вкус от устата си.

— Много благодарности, страннико.

Мъжът не му отвърна. Когато лунната светлина блесна през една пролука в облаците и го облъчи, Темпър си помисли, че може би ситуацията му не се бе подобрила с нищо. Не знаеше кой или какво го бе спасило, но то със сигурност не беше живо. Беше ходещ труп, облечен в очукана броня. Плътта му бе бяла и суха, зъбите жълти и изпочупени, а очните ябълки празни и тъмни. В едната си ръка държеше главата, от която шуртеше кръв.

— Отвратителни паразити — каза нещото с глас, по-сух от пясък. То хвърли главата настрани и тя се търкулна под един празен дюкян.

Темпър с мъка отклони поглед от мястото, където бе изчезнала главата.

— Да. Отвратителна нощ.

— Дано не мислиш, че тези същества принадлежат на Сянката. Те са натрапници. Като теб.

— Като мен? — попита Темпър и изгледа нещото. Приличаше на имасски воин, но по-висок и по-строен. Зачуди се защо се бе намесил, за да го спаси от сигурна смърт. — На кого дължа живота си?

Съществото наклони главата си. Темпър чу как сухата плът изскърца като ръждясала панта.

— Еджуокър.

— Темпър. А сега какво?

Еджуокър посочи към магазините и къщите по улицата със скелетоподобната си ръка.

— По-добре стой на закрито. Повечето от тях уважават жилищата.

— Съжалявам, но не мога да направя това.

Еджуокър сви рамене.

— Тогава ти пожелавам късмет.

— Благодаря.

Темпър отстъпи назад. Съществото, който или каквото и да бе то, остана на място. На края на улицата Темпър спря, за да погледне през рамо, но той или то си бе отишло. Темпър също сви рамене и отново тръгна, като се насочи към един обществен кладенец, който се намираше съвсем наблизо. Трябваше да измие тази мръсотия от себе си.

Когато стигна счупения кладенец, посветен на Полиел, Темпър изля десетина кофи ледено студена вода върху главата си. После пое към „Ток Уей“, но не след дълго забави крачка и се огледа. Онова там не трябваше ли да е улица „Каменна“? Той се взря в плътния мрак на нощта. Къщите и витрините на магазините тук не му изглеждаха познати. Тази нощ нещо подвеждаше чувството му за ориентация и го караше постоянно да се съмнява къде се намира.

Темпър отново свали шлема си, приглади назад мократа си коса и избърса студената влага от лицето си. Може би се бе объркал някъде по пътя? Но къде? Улицата, по която бе вървял, се извиваше между двете непрекъснати редици от магазини и къщи. Изведнъж го връхлетя вледеняващо студен порив на вятъра и той чу пращенето на стотици разклатени клони. Но на острова нямаше никакви дървета. А къде бе изчезнало диханието на прибоя? През последните няколко месеца Темпър бе работил, ял и спал на фона на успокоителния му ритъм. Възможно ли бе гъстата мъгла да го бе заглушила? Но ветровете тази нощ бяха свирепи и неблагоприятни.

Той започна да се изкачва по един калдъръмен хълм. Независимо от завоите, вървенето нагоре неминуемо щеше да го отведе до Твърдината на Мок, която най-вероятно беше целта на наемниците. На този остров нямаше нищо друго, което можеше да представлява интерес за тях.

След няколко извивки в пътя изкачването свърши и Темпър се изгуби в лабиринт от тесни улички, които виждаше за първи път. Тънки като шалове облаци се носеха в небето над града и пълната луна го заслепяваше с бялото си сияние. Приличаше на увиснала локва живак. Единствено Твърдината на Мок, клекнала върху скалистия си трон, сребърночерна под едноцветния блясък, го уверяваше, че все още се намираше на остров Малаз. Иначе можеше да се закълне, че се бе озовал в друг град, дори в друга страна.

Сух, горещ въздух го погъделичка по тила и Темпър почеса мястото. Погледна пръстите си и видя, че бяха покрити с пясък. Пясък? Откъде беше дошъл той? Темпър спря и разсеяно стри песъчинките между палеца и показалеца си, докато се озърташе. Преди малко луната не беше ли в ляво от скалите?

Нещо огромно като бик изпръхтя наблизо и звукът се спусна по тясната уличка като порив на вятъра — това бе доволното пръхтене на хищно животно, надушило плячката си. След това Темпър чу драскане на нокти върху камък. Той преглътна и долепи гърба си до една стена. Ръцете му инстинктивно се обвиха около дръжките на оръжията му. Вдясно от него имаше врата и Темпър започна да я налага с юмруци. Никакъв отговор. Отново заблъска по дебелите дъски. Чу глас, но думите бяха на език, който не разбираше.

— Отворете — изръмжа той.

Гласът прозвуча отново и този път Темпър разпозна една от думите: хрин. Хрин? Някой му беше казал, че това бе древна дума за привидение.

Устата му пресъхна, а сърцето му се сви от нов страх — страхът от това, че сетивата му бяха безполезни. Това бе нещото, свързано с Лабиринтите, което го ужасяваше най-много от всичко: начинът, по който те усукваха умовете на хората. Темпър можеше да се изправи срещу всеки враг от плът и кръв, но срещу тази лудост? Как да се сражаваш с нещо такова? В главата му отекна предупреждението на стария Ренгел: „Зли неща ще завладеят нощта“.

Темпър се обърна и побягна. Заоблените камъни от кремък скърцаха под ботушите му. Мина покрай безчет магазини със спуснати кепенци, слепи и мрачни. Някъде заби камбана, но приглушено, сякаш идваше от кораб в морето. Темпър спря и се заслуша. Третата камбана за нощта. Улицата вляво се спускаше рязко надолу и отвъд се виждаха покривите на складове — Темпър изведнъж осъзна, че се намираше съвсем близо до пристанището, но не го виждаше, защото мъглата го бе захлупила. Докато гледаше, гъстият покров се надигна от складовете като отливна вълна и се плъзна нагоре по улицата.

Темпър отстъпи назад, обърна се и хукна нагоре по хълма. „Нагоре“, повтаряше си той. „Нагоре и само нагоре“. Там щеше да ги открие. А после какво? Какво можеше да…

Разтърси го експлозия от звук: смразяващ кръвта вой, който го накара да се препъне и да закрие ушите си с ръце. Агонизиращото виене се издигаше и спускаше като риданието на неутешим оплаквач. Темпър извади оръжията си, въпреки че не виждаше звяра… и освен това знаеше, че не можеше да постигне нищо срещу такова чудовище.

Тогг да му бе на помощ. Дали го беше надушил? Ако изобщо имаше обоняние? Може би преследваше някаква друга плячка, а не него. Мъглата продължаваше да се изкачва към него и Темпър увеличи скоростта.

Изровеният път, който следваше, се пресичаше с уличка от тесни каменни стъпала. Зави и хукна нагоре, но изведнъж спря. Отдолу се чуваха звуци: нещо, което се движеше през мъглата, скриваща улицата от погледа му. Първата му мисъл бе да се обърне и да се изправи в битка срещу създанието на кръстопътя; по един или друг начин да сложи край на влудяващия страх и напрегнатото очакване, обсебили мислите му. Но опитът и натрупаната през десетилетията мъдрост, докато бе живял в димящото, шумно сърце на битката, го разубедиха от това действие. Каква причина имаше да вярва, че нещото в мъглата знаеше за него и го търсеше? Защо да влиза в битка за този тесен проход? Темпър изръмжа и тръгна нагоре по стълбите с извадени оръжия.

Износените стъпала водеха до тесен процеп между две постройки, обърнати към площад „Якани“. Темпър мина през него, опипвайки стените, и излезе на площада, където се гмурна в развълнувано море от мъгла. Камъните под краката му бяха влажни и той трябваше да внимава да не се подхлъзне. Стъпките му отекваха в мъглата и звукът се връщаше странно изкривен и приглушен. Вятърът охлаждаше лицето му. През мътната сива пелена виждаше тъмните фасади на къщите и сенки, които прелитаха толкова бързо, че не можеше да ги проследи дори с поглед.

Нещо измяука в мрака и Темпър настръхна. Той стисна още по-силно оръжията си и се опита да успокои дишането си. Нещо се прокрадваше към него, от една странична уличка. Превита фигура, напредваща мъчително бавно.

Той се приготви, като издигна едното острие високо, а другото спусна ниско. Но се колебаеше да нападне; нещо не беше както трябва. Фигурата се олюляваше и влачеше крака. Темпър бе крачил редом с достатъчно ранени войници, за да разпознае почти животинското сумтене, което те понякога издаваха. Мъжът куцаше и залиташе, обвил ръце около стомаха си така, сякаш носеше безценно съкровище. Темпър снижи оръжията си. Какво беше това? Някакъв номер?

Мъжът се приближаваше все повече и повече и накрая Темпър се принуди да отстъпи малко и да извика:

— Стой!

Мъжът се закова на място и наклони главата си на една страна. Устата му увисна, една беззвучна черна дупка в нощта. Вдигна едната си ръка и посегна към него. Темпър чу пропукването на коричка от полусъсирена кръв, след което някаква преплетена маса се изсипа от стомаха на мъжа и цопна върху паважа — влажните усуканици на неговите черва. Мъжът се свлече на земята.

Темпър се опита да оближе устните си, но не успя да развърже езика си. Приближи се и бодна трупа с върха на оръжието си. Мъртъв. И то отдавна, ако съдеше по състоянието на трупа.

— Чуй ме — прошепна умрелият мъж.

Темпър вдигна мечовете.

Една кървава ръка се вдигна и му махна да се приближи.

— Хрътката — простена мъртвецът. Темпър пристъпи напред. От устата не излизаше въздух. — Уби ме. Уби ни всичките.

Темпър осъзна, че мъжът бе един от разпасаната банда наемници, които го бяха заловили.

— И тя… тя…

Ръката махна на Темпър да се приближи още по-близо. Той се наведе и ръката го грабна за ръкава. Темпър се опита да откопчи пръстите, но те се бяха забили като куки.

Мъртвешкото лице се разтегна в мъртвешка усмивка.

— И… ме следва.

— Какво?

— Сега… и ти си мъртъв.

Темпър вдигна глава и видя широката диря кръв, която трупът бе оставил след себе си. Диря, която стигаше до стълбите, които бе изкачил току-що.

— Копеле!

Трупът се засмя.

Темпър опита да се надигне, но ръката не го пускаше.

— Отрепка.

Темпър отсече ръката. Тя излетя, увисна за момент във въздуха и се приземи с плясък на камъните.

В същия миг той чу дълбоко, дрезгаво пухтене, което идваше от дъното на стъпалата. Темпър отстъпи назад и бързо огледа площада. От него се разклоняваха седем улици. Без много да му мисли хукна към най-близката от тях.

Препускаше през глава, изпаднал в паника. Дробовете му пламтяха, а гърлото му смъдеше като прерязано. Забави малко, останал без дъх, и призна грешката си. Глупак такъв! Не можеш да бягаш вечно от проклетото нещо. Приготви се и се бий. Темпър се обърна и прилепи гръб към една стена от дялани скални блокове. Тя изстуди стоманения предпазител на тила му. Той си пое дълбоко дъх и опита да успокои препускащото си сърце. Не се напрягай преди битка; пази енергията си. Ха! Вече беше твърде късно за това. Държеше се като пъпчив новобранец на първата си мисия.

Лунната светлина посребряваше къщите от другата страна на улицата и Темпър видя, че всички кепенци бяха спуснати и всички врати здраво залостени. От една къща наблизо се чуваха риданията на старица, отправяща молитви към Бърн. Прозвуча далечен писък, който бе отрязан като с нож. Темпър избърса лицето си и се отдели от стената. Тази тясна уличка не беше най-доброто място за това, което си бе наумил. Имаше нужда от повече пространство, за да маневрира.

След два завоя излезе на една широка еспланада, която всяка сутрин местните търговци преобразяваха в битпазар. Темпър изведнъж осъзна къде се бе озовал: близо до булеварда, който водеше до „Ричърс Уей“. Плъховете се разбягваха пред ботушите му, докато вървеше към мястото, което си бе избрал — по средата на канавката. Той разрита боклуците наоколо, клекна ниско и започна да върти ръце и да движи рамене си.

Въпреки воя на вятъра, Темпър чуваше пухтенето и пръхтенето на животното. Богове! Звучеше така, сякаш бе огромно като кон! Изведнъж му се прииска да разбие някоя врата и да се скрие. Но какво можеше да направи в едно от тези магазинчета? Да се завре под масата? Звярът щеше да го хване в капан като плъх.

Пронизителен вой заглуши вятъра, подобен на жалния повик на гладен вълк. Темпър наклони глава на една страна и се заслуша. Нима беше избягало? Не, от улицата, по която бе минал, дойде звук от дращене на нокти върху камък. Зъбите на Гуглата! Зверовете бяха повече от един!

Темпър гледаше как сенките се вихрят под облачния саван и се надяваше, че желязото може да нанася рани на тези демони. Всъщност той беше сигурен, че Хрътките не са неуязвими, стига воинът, изправен срещу тях, да разполага с достатъчно сила. Например Урко, командир, известен с огромната си физическа мощ, бе разчленил един енкар’ал по време на кампаниите в северен Фалар. Но той не беше Урко. Можеше да се надява най-много на един добър удар. Срамота. Винаги бе смятал, че ще умре в битка, но му се искаше съперникът му да бе малко по-равностоен.

Изведнъж всичко утихна. Беше изгубил следите на създанието в плетеницата от сенки — всъщност дори не беше сигурен, че бе чул именно звяра. Темпър се заслуша, напрегнал мускули.

Нокти върху камък, вляво зад него. Темпър погледна натам, но не видя нищо.

След това чу силно стържене на нокти и веднага се хвърли настрани и замахна с острието, но само успя да вдигне водопад от искри от калдъръма. Докато падаше, той видя как Хрътка, голяма като феннски планински лъв, сключва челюстите си около мястото, където бе стоял само преди миг. Съществото скочи, а ноктите му задълбаха в камъните. Темпър зърна рошава кафява козина и наранен заден крак, преди звярът да скочи отново и да изчезне в сенките.

Той се изправи на крака и се взря в тъмнината, където бе изчезнала хрътката. Не е честно. Това изобщо не е честно, приятелю. Тогава Темпър се закле, че ще нарани създанието, преди то да го разкъса, независимо от това колко безнадеждна изглеждаше тази цел в момента.

Дращенето на огромните нокти вече идваше отвред. Студен вятър прогони лепкавата мъгла от площада, но Темпър все така не виждаше звяра. Изведнъж забеляза по-дълбока сянка в мрака. Очи с цвят на нагорещен кремък проблеснаха в черното и към Темпър литна гърлен рев, който разтресе стъклата на прозорците над главата му. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Но поне вече знаеше какво го очакваше: фронтално нападение.

Нещото се хвърли към него и набра невероятна скорост. Достигна го още преди Темпър да бе решил дали бе истинско или ужасен кошмар.

Той успя да забие меча си до дръжката в зиналата паст, но устремът на звяра го запрати назад и Темпър се сурна по камъните с дрънчене, притиснат под тежкия гръден кош на животното. Железните люспи на бронята раздраха рамото му. Зъбите на чудовището захапаха ръката му, достигайки чак до костта. Темпър изрева от умопомрачителната болка.

Звярът го довлачи до стената и го разтърси като териер, захапал плъх. Всеки момент ръката му щеше да се откъсне. Темпър пренасочи болката към свободната си ръка и замахна с цялата свирепост, на която бе способен. Заби железния ефес на меча си в черепа на чудовището и той иззвънтя като камбана. Звярът се дръпна и изпръхтя, сякаш се канеше да отключи челюстите си. Но просто се изкашля, изпращайки порив горещ, зловонен въздух в лицето на Темпър. След това създанието скочи напред и хукна през лабиринта от улички, влачейки тялото му по камъните и блъскайки го в стените и гредите на къщите, покрай които минаваше. Каменни стъпала се удряха в гърба и коленете му. Темпър повърна бульон от кървава пяна. Навсякъде го следваха писъци и понеже устата му беше пълна с кърваво повръщано, Темпър знаеше, че не бяха само неговите.

Най-накрая звярът се умори от играта и го пусна да се търкаля. Осакатен, със счупена и сдъвкана ръка, Темпър отдавна бе минал прага на допустимата болка и страх. Намираше се на място, което не бе виждал от последната си битка преди почти година. Изпита странна носталгия, сякаш бе срещнал отдавна забравен приятел. Беше замаян, усещаше сладка, мека еуфория. Това бе мястото, където се оттегляше през най-ужасните мигове от битката. Където разполагаше с неограничена сила и издръжливост. Където тялото му се движеше като някакъв чуждоземен автомат от плът и кръв; където нищо не можеше да го нарани. Темпър лежеше, изпочупен и мръсен, но се хилеше в лицето на Хрътката.

Тя се бе надвесила над него и го обливаше с горещия си дъх. Козината й бе крастава и червеникавокафява, сплетена около белези от безброй битки. Очите й блестяха.

Темпър вдигна здравата си ръка и извади един кортик от ножницата на хълбока си. „Сложи край на това!“, казваше той на блесналите очи. „Направи го сега!“

Главата се спусна към гърдите му. Темпър заби кортика в отворената паст. Звярът се дръпна рязко, кашляйки и ръмжейки. Разтресе муцуната си, пръскайки кръв и слюнка.

Темпър опита да се засмее, но успя само да се задави. Вдигна острието. Падна ми! Нараних те, копеленце!

Хрътката дереше муцуната си с лапи, кашляше и тичаше в кръг, като тресеше огромния си череп. Накрая го заби в една стена с бяла замазка, която се срути. След това звярът се обърна и го изгледа. Темпър тъжно призна, че това бе просто едно ужилване от пчела, нищо повече. Ръката му не издържа и оръжието издрънча на камъните. Главата му се замая, черен ураган замъгли сетивата му. Сякаш от огромно разстояние гледаше как звярът се готви за нов скок.

Сигурно бе изгубил съзнание, защото това, което бе успял да избегне през всички тези битки и дуели, сега се взираше в него. Самата Гугла, най-накрая дошъл, за да събере душата му. Искаше му се да му бе останала достатъчно сила, за да го заплюе. Над главата му се спусна гугла от мрак и той почувства, че пропада надолу и още надолу, докато накрая нощта го обви и погълна.

Не можеш да ме откриеш. Няма да ме откриеш. Никога няма да ме откриеш.

С ръце, обвити около коленете, Киска се люлееше напред-назад, напред-назад. Никога няма да ме откриеш, никога няма да ме откриеш. Тя седеше в една малка колибка, а около нея безшумно се сипеше дъжд. Потърка брадичка в раненото си коляно.

„Кой може да те открие?“, запита се тя.

Никой. Нито един човек. Нито едно от децата, с които си играеше на криеница. Нито един от местните крадци, с които се съревноваваше. Нито дори леля й, ако прибегнеше до магия. Но Киска можеше да намери всекиго. Винаги го правеше. Агайла й бе казала, че има талант за това.

И какво друго може да те открие?

Дълго време Киска просто се люлееше. Тананикаше си. Никой. Никой. Нещо изскимтя и тя погледна надолу. До краката й се бе свило куче. Голямо куче. То погледна нагоре към нея с големите си тъжни очи, пълни със страх.

Киска въздъхна, вдигна ръка и погали кучето. То пак изскимтя и се притисна в нея. Киска кимна в съгласие.

„Струва ми се, че те могат да те намерят, момиче“, каза си тя. Ако искаха.

Киска отново въздъхна и потърка коляното си на мястото, където черните й панталони бяха раздрани и кръвта бе засъхнала на грапава коричка. Тя сви крака си и изтръпна от болка. Кучето отново изскимтя.

Не мога да остана тук завинаги.

Тя разтри очи. Остани тук.

На този остров? Завинаги?

— Жива смърт — прошепна Киска в тъмното.

Едното ухо на кучето щръкна. Тя погледна надолу към него. Извинявай, момче. Просто не мога да продължавам да се крия.

Тя се изправи. Беше допълзяла на четири крака до този нужник — една барачка от дъски, не по-голяма от изправен ковчег. Погледна над ръба на вратата. Дъски покриваха задните прозорци на къщата, която принадлежеше на едно младо семейство, което Киска познаваше. Изнасяха сушена риба и бяха доста заможни. Дори имаха нужник в зеленчуковата си градина.

Ето я и нея. Най-важната нощ в живота й, а се криеше в нужник. Всичко, което бе искала да се случи, се беше случило, а тя какво бе направила? Бе избягала.

Кучето положи глава на един от калните й сандали и погледна нагоре към нея. Киска прерови джобовете си и погледна във всички ножници. Малко връв, един шал, две игли и два парцала, напоени с мехлем, които й бе дала Агайла. Това бе всичко, което й бе останало. Разви единия парцал и го притисна в коляното си. Изсъска от болка. Но кой би предположил, че разликата между жаждата за действие и гледката на човешка глава, която се пръска като пъпеш в устата на някакво чудовище от друго измерение, ще бъде толкова голяма? Нищо чудно, че се бе озовала в някаква задна уличка, покрита с повръщано.

Мъжът от имперския катер… той не се бе страхувал да върви по улиците. Беше се изправил срещу цяла тълпа поклонници. И не може да не е знаел в какво се забърква. Киска бе сигурна в това. Но въпреки това бе дошъл. Олег беше казал, че съобщението му трябва да бъде предадено на него; съобщение, което според стареца бе жизнено важно. Разбира се, той беше луд. Но Агайла… тя също бе изпратила Киска да го намери.

Ръката й намери сплескания свитък, притиснат в гърдите й. Това беше за него. Дали вече бе стигнал Твърдината? Би трябвало — но кой можеше да е сигурен в нощ като тази? Вратарят Лубен щеше да й каже, ако го бе направил. Може би дори щеше да я пусне. Ако изиграеше картите си както трябва.

Киска отвори вратата. Кучето отново изскимтя. Тя погледна през рамо и видя, че то все така стоеше свито на кравай на пода на нужника, като дори не искаше да подаде носа си отвъд прага. Махна му за сбогом и се насочи към един пряк път наблизо, който щеше да я изведе на Крепостния път.

Нощта бе станала неземно тиха. Дори стъпките и дъхът й звучаха оглушително. От време на време воят на Хрътка огласяше улиците и я караше да се свие уплашено. Но с изключение на тези ужасяващи моменти, всеки един от които можеше да й бъде последен, нощта бе тиха и неподвижна, сякаш бе скована в лед. Единствено луната помръдваше в небето, като проследи Киска със сребърното си око по пътя й към бреговата линия, където пясъкът отстъпваше на скалите и най-старите пристани свършваха с няколко прогнили вълнолома.

Тя се покатери на хлъзгавите камъни, събрани в основата на скалата. Солени пръски намокриха ризата й, а вълните под краката й ромоляха, неестествено приглушени. Подметките на сандалите й се захващаха добре за назъбените скали, но ръцете й се плъзгаха и се режеха на острите като ножове ръбове.

Скоро стигна най-голото място сред неравните камъни — животински брод, направен преди десетилетия, когато на острова още имаше кози. Отдавна забравената пътека бе напълно невидима за тези отгоре и отдолу. Според Киска това бе отговорът на мистерията с незабелязаното пристигане и заминаване на островните пирати.

Тя внимателно се катереше по мокрите зъбери, повечето от които не бяха по-широки от стъпалото й. Освен това, пътеката бе осеяна с трънливи храсти, които трябваше да заобикаля и прескача. Но тя знаеше пътя и с вързани очи, защото често бе минавала от тук през нощта. Пътеката извеждаше на любимото й място на острова — след къщата на Агайла, разбира се.

Мъглата се настани върху острова като саван. Заливът, който се намираше на около сто метра под краката й, лежеше завит в одеяло от пара. В южното небе проблясваха зелени и розови светлини, които й напомниха за легендата за Ездачите, които всяка зима излизали на повърхността, за да завличат моряци под водата. Киска си спомняше и историите за призраци и привидения, които обитавали Твърдината над нея. Дори тези скали можеха да се похвалят със свои собствени призраци — удавени моряци, приближили се твърде много до плитчините, измамени от нейните праотци, всичките измамници и пирати. Хората казваха, че всяка нощ призраците огласяли скалите с измъчените си стонове и се заканвали, че ще отмъстят на убийците си. Киска беше израснала с подобни истории, но не вярваше в нито една от тях. Не беше повярвала и в тази за обладаната от призраци Лунна сянка…

Когато протегната й ръка й подсказа, че бе достигнала падина в гранита, Киска без много да му мисли се хвърли в отвора, който тя добре знаеше, че бе точно пред нея. Загълта леден въздух, останала без дъх, но не само заради напрегнатото катерене. Дрехите й бяха прилепнали за тялото, тежки и влажни. Въздухът смърдеше на прогнил хумус и птичи изпражнения. Киска се облегна на една извита навътре стена, за да успокои дишането си. Пукнатината в скалата, където се бе мушнала, не можеше да се нарече пещера: беше по-скоро назъбен разрез в каменната гръд на острова, една никому неизвестна нащърбена цепнатина в скалата. Петата й отмести няколко камъчета, които изхрущяха под сандала й и се търкулнаха навътре по нацвъкания под. Киска се бе натъквала на пукнатини в тази скала, където нямаше под, а просто тънък каймак от тъмнина, отвъд който зейваше безкрая.

Беше си играла тук като дете. Това бе тайното й скривалище, въпреки че имаше чувството, че Агайла знаеше за него. Бе изследвала всеки един сантиметър от десетките цепнатини и галерии от тесни, вертикални разломи. И въпреки че островните легенди разказваха за тайни пещери и скрити съкровища от скъпоценности и злато, тя не бе открила нищо такова. Единствената награда за усилията й бяха прогнилите летви и късовете разядено от солта желязо, разпилени тук-там.

Над нея минаваше Крепостният път; последният етап от изкачването беше най-труден. Тя разтри ръцете си, за да ги стопли и усети щипенето на порязванията, когато кръвта й се върна в напластените със сол рани. Може би трябваше да ги превърже с парцали. Но ако някой от тях се развържеше?

Киска чу шум, притисна се в отверса на скалата и се заслуша: плат, влачещ се по камък, а след това падащи камъчета. Някой се катереше отвън. Тя потъна още по-дълбоко в пещерата. В същия миг една фигура се мушна в тесния процеп като едно от привиденията, за които бе слушала.

Вцепеняващият страх я забави достатъчно, за да може фигурата, която бе на човек от плът и кръв, да я хване за ръката. Тя почти се усмихна, развеселена от тази грешка, и използва опората на ръката, за да се засили и да го изрита по главата.

Мъжът изохка, но не я пусна. Усмивката на Киска угасна.

Към нея излетя крак, който я хласна по раненото коляно. Киска прехапа писъка на болка и кракът й поддаде. Той освободи ръката й и тя се срина.

— Не се съпротивлявай — рече й.

Киска вдигна глава и го погледна. Тук, в тъмното, виждаше предимно сенки, но имаше нещо познато в осанката му.

Мъжът извади от някъде тънка връв и пристъпи над нея. Всички инстинкти й заповядаха да не се оставя отново да я завържат и тя го изрита с читавия си крак по вътрешната страна на бедрото.

Той изсъска от болка, но отново се приведе над нея.

Киска закри лицето си с ръце и проплака:

— Не, моля те!

Измъкна ножа от яката си. Но преди да има възможност да го използва, ботушът му се приземи върху китката й, а нещо твърдо като железен камшик я цапна по челото. Пещерният мрак избухна на червени и жълти точки, които затрептяха и бавно потъмняха.

— Не ти липсва талант — призна той неохотно, — но се опитваш да правиш неща, които не са ти по силите, дете. Не ме карай да те убивам.

Киска примигна, заслепена от ярките светлини.

— Кой, в името на Дамата, си ти?

Мъжът пренебрегна въпроса й.

— Обърни се с гръб — нареди й той.

Тя се подчини и мъжът завърза китките й. Друга фигура влезе в отвора и застана до първия мъж. Двамата си зашепнаха нещо и изведнъж Киска го позна, облян от лунната светлина, процеждаща се през цепката. Плоското лице, осеяно с белези, котешкият мустак: телохранителят на човека, когото търсеше.

Тя се засмя. Мъжете не й обърнаха внимание и продължиха да си говорят тихо, така че да не може да ги чува. Новодошлият бе изпратен навън. Мъжът от племето Сети се върна при нея. Извади черно парче плат от пелерината си. Киска разпозна плата и много добре знаеше какво щеше да покрие той.

— Имам съобщение за твоя господар — рече тя, точно когато мъжът се канеше да покрие главата й. Ръцете се поколебаха за миг, но после продължиха надолу.

Мрак обгърна Киска.

— Мъжът, с когото се срещна в градината, е мъртъв — почти извика тя, сливайки думите в бързината си. Сърцето й препускаше.

Тишина. Единственият звук бе ленивото мляскане на прибоя. Киска се заслуша: не чу дори хрущенето и тракането на камъчета под краката му. Нищо. Мъжът още ли беше при нея? Или беше сама? Нима я бяха оставили да умре тук? Може би в изблик на нещо като извратена добрина. Все пак сигурно щеше да е на по-сигурно място в тази пещера със завързани ръце, отколкото навън в нощ като тази.

Ръка сграбчи качулката за върха, нежно я вдигна нагоре и свали от главата й, повличайки косата й.

Мъж клечеше пред нея: дълго, тясно лице с цвят на махагон, което изглеждаше странно безлично, дори пусто. Хлътнали, тъмни очи с дълбоки сенки около тях. Кафяво бръснато теме и една дълга плитка, преметната през рамото. Уста, която мязаше на хоризонтален разрез. Устни, които, според Киска, щяха да се разтрошат, ако им се наложеше да се усмихнат. Нейната мишена.

— Казаха ми, че имаш съобщение за мен.

Говореше на аристократичен талийски с едва доловим акцент, който Киска не можеше да определи. Звучеше толкова не на място на този остров, колкото злато в устата на риба.

Той зачака, лицето му беше все така безизразно. Киска намери гласа си.

— В ризата ми.

Опита да вдигне ръка, но веднага след като изви китката си, връвта се впи болезнено в кожата.

Той я спря с жест.

— Може ли?

— Да.

Носеше черни кожени ръкавици, пръстите му бяха дълги и тънки.

— Не! — излая един от телохранителите му, дръпна я назад за яката и започна да рови в ризата й. Ръката му перна зърното на малката й гърда. Киска се усмихна с надеждата да го смути, но очите му останаха напълно безизразни.

— Хатар… — промърмори мишената й с укор в гласа.

Тя се взря в очите му.

— Да, Хатар.

Той откри свитъка, бутна я на земята и затисна рамото й с коляно. Тежестта му изпразни дробовете й от въздух. Свитъкът изпращя, когато мъжът го разкъса.

— Хатар — въздъхна мишената й, — ти не можеш да четеш.

Хатар изсумтя нещо нечленоразделно.

— Остави я да се вдигне.

С голяма неохота, той дръпна коляното си. Киска си пое дълбоко дъх и се разкашля от прахта и мръсотията. Хълбокът я болеше, притиснат в назъбените камъни.

— Ще говоря с нея.

— А?

— Вдигни я.

— Господарю…

Тишина. Киска зачака. Какво? Някакъв поглед от Господаря? Може би някакъв жест? Хатар коленичи пред нея. Допря ужасно на вид, криво острие в бузата й. С другата си ръка грабна кичур от косата й. Приближи белязаното си, лешниково кафяво лице до нейното.

— Ти и Господарят ми ще разговаряте — прошепна той. — Но тази кама — мъжът я раздвижи пред очите й, — ако помръднеш, тя ще промуши сърцето ти през гърба преди още да усетиш как се докосва до красивата ти мека кожа. Разбираш ли ме?

Тя кимна, а очите й бяха станали големи като паници.

Хатар й кимна в отговор. Вдигна я и я обърна. Господарят му държеше свитъка в ръка и потропваше по него с пръст. Устните му бяха съвсем леко извити надолу.

— Извинения за Хатар. Възприема задълженията си много сериозно.

Киска почти кимна, но се спря.

— Да. Несъмнено.

Мъжът въздъхна и разтърка очите си с пръсти.

— Как се казва леля ти? — попита той изведнъж.

— Агайла.

— Какво прави тя в Края на Зимата — или Отстъплението на Ездачите, както понякога наричате този период тук.

Киска го зяпна. Правилно ли бе чула? Краят на Зимата? Почти сви рамене, но усети бодване в гърба и остана изпъчена.

— А, да. Тя… съвещава се с Драконовата колода за идващата година.

— Да. Много го правят. И?

Изпитваше я. Очевидно се опитваше да прецени доколко казваше истината. Защо Края на Зимата? Какво беше толкова… изведнъж си спомни. Една вечер бе слязла долу и бе видяла, че Агайла не спи. Леля й бе седяла будна цялата нощ, от полунощната камбана до пукването на зората. Свистенето на совалката. Тракането и хлопането започна. Тъчеше. Цяла нощ. Киска облиза пресъхналите си устни.

— Тъче.

Мишената й кимна.

— И какво е твоето име?

— Киска.

Веждата му подскочи.

— Истинското ти име?

— Какво?

Той зачака търпеливо отговора й. Киска почувства как Хатар зад гърба й се приготвя да нанесе смъртоносния си удар.

— Кискаша Силамон Тенеш.

Той отново кимна.

— Много добре, Киска. Можеш да ме наричаш… Артан.

— Артан? Това не е истинското ти име.

— Не. Не е.

— А! Виждам.

Киска реши да не настоява да й каже истинското си име, защото знаеше, че нямаше да го направи.

Артан разви свитъка. Трепна едва забележимо, най-вероятно от изненада. Киска си помисли, че каквото и да бе прочел, трябва да е било много шокиращо, за да разчупи желязната му фасада. Той издиша със свистене и отново започна да потропва по свитъка с пръст.

— Пише ли как наблюдавах срещата ти? — попита тя.

Артан не отвърна. На Киска й се струваше, че погледът му бе вперен в безкрая, но в същото време бе обърнат навътре в размисъл.

— Артан?

Той примигна и отново разтърка древните си, изморени очи. Изведнъж я зяпна, сякаш го бе осенила нова мисъл.

— Не. Това не е съобщението.

— Тогава какво пише?

Той обърна свитъка към нея.

— Това означава ли нещо за теб?

На пергамента не бе изписано нищо. Вместо това върху него набързо бе надраскан един правоъгълник. В него бе нарисувана стилизирана фигура. Киска не можеше да познае какво изобразяваше тя. Воин на кон? Плуващ човек?

С раздразнено любопитство, тя се взря по-отблизо. Видя синьо. Видя ярки опалесцентни цветове. Бронирани плочи, които блестяха, гладки като вътрешността на черупки. И лед, чилѐ от вледенени люспи.

— Виждам лед — изрече тя с благоговение.

— Наистина ли?

Артан обърна свитъка към себе си. Той се превърна в пепел в ръцете му, след което мъжът ги събра в жест, който смути Киска; беше виждала десетки окаяни улични фокусници да правят същия трик.

— Е? Какво е твоето съобщение? — попита той.

Киска го зяпна.

— Това не беше ли…

Веждата на Артан подскочи и Киска осъзна, че беше права: устата му си остана хоризонтална цепка.

— Не — рече той. — Това бе нейното съобщение. Не твоето.

— Познаваш я?

— Срещали сме се. Няколко пъти… преди много време.

— Наистина? Е, съобщението ми е за Олег.

Този път и двете му вежди подскочиха.

— Знаеш името му?

— Той ми го каза.

— Разбирам. Продължавай.

— Аз, ами, проследих те до срещата ти с него.

Артан погледна над рамото й към Хатар. Какво имаше в погледа му? Мрачен укор? Обвинение? Мъжът зад Киска изсумтя.

Тя продължи.

— След като ти си тръгна, Олег бе убит от мъж, облечен в сива роба.

Артан стисна устни, а тъмните му очи се присвиха.

— Тогава как ти е казал името си?

— А. Ами, виждаш ли, аз почаках малко, след което отидох в градината и го видях.

— И той ти е проговорил?

— Да.

Артан въздъхна.

— Лунната сянка. Разбира се. Какво ти каза?

Киска се намръщи.

— Ами, наговори ми куп странни и безсмислени неща. И думите му — не знам какво означават. Както и да е, Олег ми каза, че съобщението му е лично за теб.

Артан трепна, изненадан.

— Споменал ме е по име?

— Не. Каза, че е за мъжа, който е бил с него току-що. И той… ами, нарече те безотговорен идиот.

Артан позволи на устните си да се извият леко нагоре в нещо, което можеше да се нарече и студена усмивка. Докосна крайчеца на устата си с пръст.

— Продължавай.

— Каза ми че, ами… че сега, когато е мъртъв, вижда съвсем ясно, че е бил прав през цялото време.

— Едно неопровержимо гледище — сухо отбеляза Артан.

Киска продължи:

— Каза, че Келан…

Нещо я перна по тила.

— Хатар!

Киска примигна. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Моите извинения — рече Артан. — Трябваше да ти кажа. Не произнасяме името му.

— Очевидно. Е, това, което се опитвах да ти кажа е, че според него, имам предвид Олег, само глупаците мислят, че той се завръща заради имперския трон.

Погледът на Артан отново се плъзна над рамото й към Хатар.

— А тогава за какво се завръща?

— За различен трон. За Трона на Сянка.

Артан стисна устни — заученото изражение на човек, който цял живот бе прикривал истинските си мисли.

— Съжалявам. Но всички тези неща съм ги чувал от устата на Олег и преди.

Той се изправи и изтупа панталоните си.

— Всичко това е вярно!

— Съжалявам, Киска, но няма как да знаеш това.

— Знам, защото някой друг го потвърди.

Артан я погледна. Изражението му не се промени, но Киска бе сигурна, че беше събудила любопитството му.

— Кой го е потвърдил?

— Докато бях в града, нещо ме отнесе — Промяна, която ме запрати в Сянката. Там срещнах някого. Древно създание, което приличаше на ходещ труп или по-скоро на мъртъв имасски воин. Представи се като Еджуокър. Каза ми, че много хора са се опитвали да завземат Трона на Сянка.

Киска зачака реакцията на Артан, но изглежда тази информация не му говореше нищо.

— И той каза ли, че… императорът… ще го завземе?

— Ами, не. Но не се изненада. Той…

Изведнъж Киска посърна. Проклятие! Спомни си, че тя бе казала на него!

— Съжалявам. Имам нужда от повече доказателства.

Артан бе прав, разбира се. Това бяха просто брътвежите на човек, който бе признал, че мрази Келанвед. Киска се почувства като истинска глупачка заради това, че му бе повярвала.

— Трябва да тръгваме.

— Чакай! Той каза, че по време на това Свързване пътеките между селенията са станали достъпни.

Артан кимна.

— Да. Но това не беше причината за спора ни. Аз признавам, че може да е прав, поне на теория.

— Е, Олег каза, че по време на преосъществяването ще се отвори най-добрата възможност за… ъъъ… за погребване. Това била най-добрата възможност той да бъде хванат в капан и тогава ти трябвало да действаш — Киска се намръщи. — Знаеш ли какво означава това?

Артан въздъхна.

— Това е магьосническа теория. Негови собствени проучвания. Аз самият не съм много сигурен, че е прав. Това всичко ли беше?

— Не. Има още едно нещо.

— Да?

— Ами… това последното ми звучи малко глупаво.

— Само тази последна част?

Киска се засмя нервно.

— Е, да. Той каза, че не трябва да се подвеждаш по това как изглеждат нещата отвън, защото той е планирал да изгуби всичко, за да спечели всичко. И че неговото поражение ще гарантира победата му.

Артан потърка хлътналите си очи с палец. Киска се зачуди дали този жест бе навик, за който мъжът дори не подозираше.

— Горкият стар Олег — въздъхна Артан. — Шикалкави до последно. Благодаря ти, Киска. Ще взема тези пророчества под внимание.

— Но аз идвам с теб, нали?

— Богове, не.

— Какво?

— Хатар, вържи я по-здраво.

— Веднага.

— Чакайте…

Хатар напъха парцал в устата й и го стегна здраво. След това телохранителят завърза ръцете й за тялото, бутна я на земята и омота краката й.

Артан спря пред отвора на пещерата и рече през рамо:

— Сбогом. Поздрави леля си от мен.

Киска го прокле през парцала. Хатар се надвеси над нея. Разгледа това, което бе сътворил с въжетата. Бяха сами в пещерата.

Той коленичи до нея, извади коженото си кепе и го надяна върху дългата си, мазна коса.

— Ако те бива поне малко, ще се измъкнеш от тези въжета. Ако го направиш, не тръгвай по следите ни. Ако те открия отново, ще оскубя перата ти, малка птицо. Разбираш ли?

Тя го прокле да бъде запратен в най-отдалечената пътека на Гуглата. Той се изсмя, най-вероятно на жалката картинка, която Киска представляваше, след което излезе. Тя остана сама.

Няколко минути Киска лежеше неподвижно и се ослушваше, за да е сигурна, че Хатар не я наблюдава от входа на пещерата. След това заключи, че се държи като глупачка, защото той не би стоял тук, когато господарят му го няма и започна да извива и усуква тялото и ръцете си. Най-накрая успя да вклини палеца си под точно определен ъгъл между два камъка. След това натисна. Палецът се изкълчи с познатото изпукване. Гризна я остра болка, която бързо отшумя. Използвайки ръбовете на камъните и дори самите стени, тя успя постепенно да смъкне въжетата от китките до пръстите си. Останалото бе лесно.

След като развърза въжетата, стягащи краката й, Киска се изправи, напълно свободна. Беше постигнала това за много по-малко време, отколкото си бе мислил Хатар — беше сигурна в това. Сега след тях! Щеше да тръгне по следите им, разбира се. Дори щеше да ги изпревари! Щеше да им покаже на какво бе способна. Никой не можеше да я остави вързана като прасенце на банкет.

Щеше да се изкачи на Крепостния път и оттам да проникне в Твърдината. Щеше сама да изкатери стената, ако трябваше. Точно както бе направила преди няколко години, просто за да си докаже, че може. Но тогава в мислите й просветна предупреждението на леля Агайла: не влизай в Твърдината! Но Артан щеше да е там. И освен това, ако тази нощ наистина се случваха велики неща и над малкия им град наистина се бяха съсредоточили велики сили, никой нямаше да й обърне внимание.