Нощем с белите коне

Какво бих могъл да кажа за моя роман „Нощем с белите коне“? Наистина не е прието авторът да говори за образите и идеите на своите книги. Пък и смисълът на всеки прочит се крие именно в това — читателят да стигне до изводите на автора. И все пак ще споделя с вас някои по-общи мисли, главно за образа на моя основен герой — академик Урумов. Несъмнено това е човек, минал през горчилките на живота, особено що се отнася до това, което сме свикнали да наричаме лично щастие. И въпреки това в никоя част той не е сломен герой, въпреки трагичния край на живота му. Но коя е причината за неговата все по-нарастваща душевна сила, за неговия несломим характер? Отговорът на тоя въпрос, разбира се, не е един. Но ще си позволя да подскажа най-главния от тях — неговото чувство и усещане за лично достойнство. Или за човешко достойнство.

Авторът на тая книга е смятал, че лишена от достойнство, човешката личност едва ли би имала сериозното основание да се нарича изобщо личност. Борбата за изграждането и съхранението на човешкото достойнство е безспорно най-тежката и най-драматичната, която може да се види в моралното съществуване на кой да е човешки индивид. А от тук, разбира се, произхожда и простото следствие, че едва ли има по-голямо морално престъпление от всяко посегателство върху достойнството на човешката личност.

В тоя роман аз несъмнено съм бил улеснен от собствения си жизнен опит. И то от опита на целокупния си живот. В литературата волно или неволно авторът отразява в своите герои нещо от себе си. Все пак, строго погледнато, в тоя роман няма автобиографични моменти. Но не може да няма някои биографични сходства.

Струва ми се, че дължа на своите читатели едно обяснение. Научните хипотези и догадки в тая книга не почиват на реални научни доказателства. Като във всяко художествено произведение на научните идеи трябва да се гледа като на художествени идеи. Тяхната цел е да съдействуват за развитието на сюжета, за разгръщане на конфликтите, за изграждането на характерите, изобщо за всичко, което е художествена практика. Характерът им много често може да бъде условен или съвършено измислен, стига, разбира се, да не бъде антинаучен. Но и това е условно, като се има предвид бързото развитие на науките и колко научни идеи, подхвърлени от писатели, са се превръщали в жива реалност. В случая авторът няма никакви подобни амбиции. Истината и познанието в тая книга трябва да се търсят само на териториите, които принадлежат на литературата, т.е. в човешката душевност и човешките взаимоотношения.

По тоя повод авторът е длъжен да заяви, че не бива да се търсят прилики или аналогии с действителни лица, учреждения и институти. Но това не означава, разбира се, че книгата е измислена, а просто наблюденията са правени върху много по-широк кръг от обекти, които тук са намерили своя синтезиран и условно литературен израз.

Павел Вежинов

15. II. 1975