Нощем с белите коне

1

За всяко момиче идва един ден тоя миг — горчив или страшен, — когато вижда себе си проснато на коравото тясно легло. Но поне чаршафът бе изрядно чист, по него все още съвсем отчетливо личеха сгъвките, изпъкнали или вдлъбнати, според както е бил сдиплен. Само най-долният край на леглото бе покрит с избеляла мушама в лимонов цвят, вече доста похабена. Криста лежеше по гръб, безсрамно разголена, подгънатите й колене от време на време нервно потръпваха. Точно срещу нея, в матираното стъкло на прозореца, като късче искряща плазма, блестеше слънцето.

Някъде зад гърба й слабо шуртеше чешма, навярно лекарят миеше ръцете си. Беше доста възрастен човек и въпреки снежнобялата си манта оставяше усещане за нечистоплътност, може би поради мръсносивата си коса или мустаците, които корави и неподстригани, съвсем закриваха горната му устна. Криста лежеше и чакаше, леко зашеметена от тая вечна миризма на лекарски кабинети, която няма име, но е по-противна и всепроникваща от най-силните упойки. Точно в тоя миг вратата се отвори, чуха се стъпки, мъжки навярно, да, мъжки. Гласът беше много млад и плътен, говореше отривисто за някакво събрание след работното време. Засрамена до смърт, Криста затвори очи, устните й побеляха.

— Добре, добре! — каза с досада старият лекар.

Но от тона му личеше, че няма да отиде на никакво събрание. Онзи нахалник си излезе, шумът на водата спря. Тогава лекарят отново изплава пред очите й, дясната му ръка бе облечена в плътна гумена ръкавица с телесен цвят, която я правеше едва ли не мъртвешка. С тая мъртвешка ръка той провери грубо и малко болезнено каквото му трябва, после се обади със своя слаб, сипкав глас:

— Е, няма какво. Честито!…

Криста просто замръзна на мястото си.

— Сигурен ли сте, докторе… Аз мислех… мислех, че…

— Знам какво сте мислили. И добре, че всичко, което мислите, не става, иначе нямаше да се раждат деца на тоя свят… Това е. Честито! Можете да се облечете.

Криста се скри така стремително зад параванчето, сякаш я гонеха дяволи. Там намъкна трескаво своите морскосини гащички с бели дантелки, облече и роклята. Когато се върна в кабинета, лицето й беше смъртно бледо. Лекарят я погледна бегло, после се понавъси:

— Вие да не се опитате нещо?… Предупреждавам ви. Имате извънредно деликатен организъм.

Криста не усети как се бе озовала в тъмния коридор, нисък и тесен като минна галерия. Пред тая врата и пред всички други чакаха опашки от хора, лицата им бяха съвсем обезсърчени, не си спомняше да е виждала в живота си по-безнадеждна и по-отчайваща гледка. И тежката миризма, която я преследваше по петите, и кухото чаткане на две патерици по мозайката, и уплашеният хленч на дете — това й стигаше за цяла седмица. А навън небето сякаш сияеше, слънцето блестеше но пресните листа на дърветата. Две деца удряха с пръчки по водата на плиткото кръгло басейнче, на всички посоки летяха слънчеви капки, лицата им имаха такъв вид, сякаш всеки миг някой щеше да ги потегли здраво за ушенцата. На улицата, почти скрита от оградата на живия плет, мина с трясък трамвай, плочникът потрепера.

Криста вървеше като зашеметена, изпълнена цялата с ярост, с ненавист, с усещане, че се е замърсила завинаги, че никога вече няма да върне момичешката си чистота. Тя мразеше всичко в тоя миг, а най-много себе си, не себе си, не, а това, което носеше в себе си. Тая ужасна жива пъпка, която все още не представляваше нищо, не й трябваше, тя просто я ненавиждаше, както се ненавижда цирей, който ти грози лицето. Криста просто се задъхваше, блъсна се в няколко минувачи, без да се извини, сякаш не беше същото момиче, а съвсем друго, излязло от някаква незнайна пукнатина. Но скоро хладният пролетен въздух я освежи, яростните чувства започнаха бавно да гаснат. И едва тогава се появи срамът, обля с топлина лицето и шията й. Не, не е на себе си, трябва да се съвземе! Навярно не е съвсем нормално момиче, може би е урод някакъв, щом не е способна да се радва като всички други жени, че може да създава живот в себе си, да го храни и да го закриля със собствената си плът, да го моделира тайно в тихите нощи по свой образ и свое подобие. Не, не се радваше, не го обичаше, усещаше го като някакъв позорен израстък.

Тя тръгна към университета, но скоро разбра, че няма никакви сили да слуша лекции или да се хили на тъпите шеги на своите колеги. Продължи бавно нататък, не усети как е стигнала в парка. Най-сетне се осъзна на някаква пейка край малкото езерце, чугунените жаби бълваха светла вода и там, където падаше, се събираха рибките, за да глътнат мъничко въздух. Чувствуваше се все така разстроена, празна, дори не искаше да мисли за него. И той й беше омразен сега, та нали в крайна сметка всички нещастия произлизаха от него. Тя можеше и без това, то не й трябваше, макар че в ония мигове я зашеметяваше до припадък. Беше твърде силно за нея, разтърсваше я цялата, след това се чувствуваше опустошена и самотна. Не, няма нищо по-хубаво на тоя свят от едно чисто и свободно момиче.

Тя стоя тъй близо час край тихото, успокоително шуртене на фонтаните. Червените гръбчета на рибите все тъй плаваха във водната пяна, лениво се провираха сред лилиите. Едно момиченце им хвърляше парченца от кифлата си, те ги побутваха с муцунките си и изчезваха с някоя трошичка в дълбочините. Най-сетне стана и се запъти бавно към дома си. Чувствуваше се тъй омаломощена, не виждаше цъфналите бели звездички на жасмина, който ухаеше край нея, косовете, които пърхаха в клонките му. Не виждаше нищо освен червения губер на лалетата, който се мъчеше отново да събуди заспалия гняв. В къщи намери майка си, която се въртеше из кухнята край тенджерата с леща и пускаше в нея цели слитъци чесън. Криста приседна край малката масичка, една и съща, откакто се помнеше, само дето от време на време сменяваха мушамата й. Много обичаше да стои там и като своите далечни прабаби, винаги да се вслушва с едно ухо какво къкре на огъня. Майка й я погледна веднъж, после втори път — малко по-продължително.

— Защо миришеш на болница? — попита внезапно тя.

Криста изпита чувство, че някой я удари през гърлото.

— Бях в поликлиниката — отвърна момичето.

— Какво си правила там?

— Нали ти казах вчера, че ме болят зъбите.

Наистина я боляха — почти цялата горна челюст. Но взе аналгин и скоро всичко мина.

— Какво ти казаха?

— Нищо, на нервна почва.

— Невралгия, искаш да кажеш?

— Точно така! — залови се тя като удавница за думата. — Невралгия.

— Това е съвсем друго — отвърна успокоена тя. — Ти не си нервна, само дето си малко по-чувствителна.

Но в погледа й все още се спотайваше нещо, някакво съмнение може би. Наистина не миришат така зъболекарските кабинети, съвсем друга е тяхната миризма. Криста чувствуваше, че ако внезапно й зададе истинския въпрос, нейният писък ще разцепи на две пространството.

— Мамо! — каза тя уплашено. — Мамо, аз имам ли баба? От баща си, искам да кажа!

Сега пък майка и изведнъж пребледня, сякаш внезапно бе видяла призрак.

— Защо питаш?

— Просто така! — отвърна момичето. — Искам да знам.

— Някой ти се е обадил?

— Не, майко… Но аз си спомням една жена. Като бях на пет-шест години.

Лицето на майка й бавно възвърна истинския си цвят.

— Ти имаш баба — отвърна тя. — Но ние отдавна сме скъсали с тях. Пък и тя е много стара, надали вече те помни.

Засега това й беше достатъчно, тя се беше спасила.

— Майко, ще отида да се окъпя.

— Добре, мойто момиче.

В тоя момент и двете ясно съзнаваха, че са се избавили една от друга. Криста побърза да се заключи в банята и веднага пусна крана с топлата вода. Беше отвратителна тясна баня, боядисана плътно с блажна боя, която отдавна се бе напукала и олющила от влагата. Тежка емайлирана вана с похабено ръждиво дъно заемаше почти цялото й пространство. Единственото нещо, което нейната майчица можеше да поддържа в приличен вид, като че ли бе самата себе си. Иначе цялата къща някак бавно и неумолимо се разрушаваше. Криста отдава бе престанала да го забелязва, но то като че ли невидимо рушеше нещо в нея.

Излезе от банята едва когато съвсем се успокои. Обядва заедно с майка си, тоя път и двете мълчаливи и затворени в себе си. После майка й отиде на своите курсове, Криста остана сама. Повъртя се безсмислено из стаята и се пъхна в леглото си. И едва когато се зави презглава с плътното одеяло, за пръв път сълзите свободно потекоха по лицето й. Но тя съзнаваше в себе си, че те няма да й помогнат, нищо нямаше да й помогне освен някакво чудо може би.

2

Точно в седем часа Криста влезе в сладкарницата. Сашо седеше с гръб към нея, на тяхната обикновена маса. Просто не повярва на очите си, през последните месеци редовно закъсняваше на срещите. Пред него имаше малка висока чашка с някакво зелено питие, ментовка навярно. Изглеждаше дълбоко замислен, цигарата димеше право в лицето му, без да я забелязва. Пушеше много напоследък, беше отслабнал, лицето му бе добило малко жълт оттенък, като лицето на вуйчо му.

— Здрасти — каза тя.

Той я погледна така, сякаш в първия миг не съзна кой е дошъл, после се усмихна слабо и я покани. Очите му бяха станали по-сиви и по-студени през последните месеци, сега тя усещаше, че леко зъзне под погледа му, който едва я различаваше от съседните гърбове.

— Как си? — попита той. — Искаш ли да та поръчам една ментовка?

— Не ми се пие алкохол — отвърна тя.

Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.

— Това не е алкохол — отвърна младежът. — То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.

Криста го погледна — тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.

— Добре — съгласи се тя.

Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:

— Нещо ми се виждаш умислен?

Погледът му внезапно се оживи.

— Знаеш ли — започна той, — днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.

— Прогледнал си? — попита тя недоверчиво.

Но той не усети тона й.

— След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.

Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.

— Днес бях в поликлиниката — каза тя.

— Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то — продължи младежът. — Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…

— Да — каза тя.

— Ти обичаш ли да решаваш ребуси?

— Не — каза тя. — Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.

— Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква — втората или третата по хоризонтала.

— Сигурен ли си поне в тая буква? — запита тя. Лицето му съвсем се промени — сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.

— Ето в това е цялата работа — възкликна той. — Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва — не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне — това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? — попита той оживено.

— Да — каза тя, макар че не разбра нищо.

— Мене ми е нужно да опровергая, така да се каже, известната истина. Но това означава безукорно да се реши хоризонтала. А това не е лесно, тъй като нещата прескачат и в някои други науки. Тежко и мъчително раждане… Като всяко раждане.

— Прав си — каза тя.

— Какво ти е?

— Какво да ми е? — вдигна тя тънките си веждички. — Знам ли? Виждаш ми се някак особена.

— И ти ми се виждаш някак особен.

— Моята работа е ясна. А ти защо? Какво си правила в поликлиниката?

— Преглеждах си зъбите… Но това не е важно.

— Че ти имаш най-идеалните зъби на тоя свят — учуди се той.

— Казах ти, че това не е важно! — повтори тя с леко раздразнение. — Много по-важно е другото. От кабинета се излиза направо в един коридор. Той е в сутерена и естествено няма никакви прозорци. В целия коридор свети само една-единствена лампа.

— Защо ми разправяш тия работи?

— Чакай, не бързай. Разни врати, доста похабени, край всяка врата опашка от хора. И в това е цялата работа — лицата на хората. Никога не съм виждала по-безнадеждни лица. Не е човешко да се събират на едно място толкова безнадеждни хора. Те просто си влияят един на друг и стават още по-безнадеждни. Ти изпитвал ли си някога това чувство?

— Кое чувство?

— На безнадеждност — каза тя търпеливо.

— Не, никога! — отвърна той. — Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.

— Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.

— Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки. В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.

— А няма ли слепи посоки? — запита тя.

— Как така слепи?

— Ами като моя коридор, да речем. От едната страна свършва с най-обикновена стена, дори без отдушник. От другата по десетина стълби се изкачваш в партера. Там има желязна решетъчна врата, която нощем се затваря с ключ и катинар. Освен това…

— Говориш тъй, сякаш си се приготвила да ограбиш тая поликлиника.

— Ако те заключат в тоя коридор — ето това е безнадеждност. Все едно, че си затворен в някакъв куб. Нищо освен безнадеждност и безсмислица.

— Виждаш ми се особена тая вечер.

Келнерката най-сетне донесе двете ментовки. Криста веднага изпи своята. Сашо погледна празната чаша, но нищо не каза. Може би изобщо не бе забелязал, че в нея са останали само няколко капки.

— Сега надеждата ми е във вуйчо! — каза той. — Не е възможно да не знае поне една буква, една-едничка.

— Ами тогава защо не го попиташ?

— Там е цялата работа. Защото ребусът си е ребус. Ако отговорът е напечатан на последната страница, това не е никакъв ребус.

— Ребусът… ребусът! — възкликна тя нетърпеливо. — А тия в подземния коридор? Те какво ще спечелят от вашия ребус?

Сашо я погледна внимателно.

— Слушай, ти преувеличаваш тая работа. Повечето от тях имат колит, газове, в най-лошия случай ишиас. Тях ги потискат не толкова техните болести, а дето висят като хайвани на опашката и се дразнят ужасно, ако ги пререди някой. Особено с привилегии. Първо, не бива да има в нашето общество привилегии. И, второ, трябва да се строят някакви приемни, да има номера, знам ли какво? Ти кога изпи ментовката?

— Просто я изпих.

— Да ти поръчам ли още една?

— Ако може съвсем мъничка.

— По-малка от тая не може. Предвидено е да се гълта само на определени порции.

— Добре — каза тя.

Той поръча още две ментовки.

— И изобщо няма нищо по-противно от това да висиш на опашка — каза той. — Дори за вестник…

— Да, прав си. В поликлиниката например…

— Ама остави най-сетне на мира тая поликлиника — каза младежът. — Аз никога не ходя по поликлиники. И за какво? Сега всичко се лекува с антибиотици, дори да имаш фистула на ануса…

Точно в тоя момент пристигна Донка. Беше обута в отвратителен керемиден панталон, с палтенце от изкуствен лутър. Даже си бе насинила клепките, доста нескопосано при това, сякаш някой я бе цапнал през двете очи. Донка седна малко запъхтяна при тях и моментално глътна чашата на младежа.

— Знаете ли, имах страхотна среща! — заяви тя възбудено. Бате Фанче Куклата е блинд. Аз имам кента до рига. Казвам, разбира се, тройно.

— А мога ли да продължа нататък? — попита Сашо много приветливо.

— Моля! — каза тя малко учудено.

— Бате Фанчо тегли две карти. Тогава ти разваляш кентата, като си запазваш три пики…

— и правя кент флеш мажорен. Ти откъде знаеш? — попита тя, като се пулеше с насинените си Очи.

— Не помниш ли, че ми разказа тая история миналата година. Интересно е, нямаш ли и някакви други мечти?

— Това не е никаква мечта! — каза Донка огорчено. — А чиста истина. Само че Фанчо направи кент флеша, а аз четири осмици… Направи ме дармадан.

— Ти сама си се направила! — каза младежът. — С тия панталони, искам да кажа!

— Ами какво да правя, сега това е модерно. Какво ти е, зайче, защо мълчиш? — обърна се тя към Криста.

— Нищо, поркам си. Какво става с тоя Кишо, не е минавал цяла седмица.

— Точно така! Вие знаете ли? — запита Донка възбудено.

Не знаеха, разбира се. Тогава тя разказа, че Кишо си купил трабант, Доста евтино при това. Дори направил с него една разходка, е, не чак до „Щастливеца“ — до „Кръста“. И там трабантът напълно капитулирал. Добре, че било нанадолно, къде по инерция, къде с бутане, успял да го откара до дома. Сега по цял ден лежи под него, нещо човърка.

— Най-лошото е, че няма резервни части! — завърши тя. — Просто — никакви. Кишо проспособявал от велосипеди, от моторетки, от шевни машини! Нали знаете, че е гениален в това отношение. Даже аз му свих едни чистачки от колите, дето ги паркират у нас, в задния двор. Крала съм ги посред нощ, като някакъв таласъм.

— Лошо си се научила — каза Сашо. — Кога успя да ми свиеш ментовката?

— Нищо, сега ще поръчам. Ако искате нещо друго?

— Ментовка! — каза твърдо младежът.

Криста само поднесе чашката към устните си. Изведнъж силно пребледня, измърмори нещо и бързо се запъти към тоалета. Струваше й се, че няма да издържи нито миг повече, ще се опозори, завинаги в тая малка сладкарничка, в която новините се предаваха по собствения й телетип. Щом влезе вътре, и зелената течност, смесена с малко леща, бликна като фонтан от устата й. Някаква жена, която тъкмо излизаше от кабинната, уплашено затвори вратата под носа си. След малко отново се показа, доста предпазливо, разбира се. Беше възрастна жена, доста елегантно облечена.

— Лошо ли ти е, мойто момиче?

— Нищо, мина ми — каза Криста задавено. — Изведнъж ми олекна.

— Ясно! — каза жената. — Повече не бива да пиеш.

Криста не забеляза никакви поражения по дрехите си. Дългобойният фонтан беше засегнал най-вече огледалото над мивката, така че не можа да се огледа като хората. Но за всеки случай поизми лицето си и побърза да се върне. Сашо вече бе платил сметката и нетърпеливо я чакаше.

— Аз ще вървя — каза той. — Двете май по-добре ще се забавлявате.

— Сигурно — каза Криста, без да го погледне. Страхуваше се да не се издаде с нещо.

— Утре, както обикновено. Чао.

Фигурата му изчезна така леко зад стъклената врата, сякаш бе свалил някакъв самар от гърба си. Двете момичета останаха сами, Криста посегна към чашката, но Донка веднага я дръпна от ръцете й.

— Нито капка повече! — каза тя. — Ти си повръщала.

— Не! — отвърна уплашено Криста.

— Да! — каза Донка. — Имаш няколко петна по обувките.

— Не зная какво ми стана.

— А аз зная!… Ти си бременна.

Криста усети как сълзи бликнаха от очите й. Тя извади кърпичката си и ги изтри с разтреперани пръсти.

— Сашо забеляза ли нещо?

— Ами — ще забележи, кретен такъв. Той само от себе си се интересува!

Мина келнерката, Донка й поръча две кафета, едното съвсем без захар.

— Как се стигна до тая беля? — запита Донка.

— Ами отде да знам… Аз си мислех, че…

Двете мълчаха, докато келнерката донесе кафетата.

— Трябва да му кажеш! — обади се отново Донка. — Колкото и неприятна да е тая работа.

— Никога! — отвърна решително момичето.

— Как така — никога? А какво ще стане с детето?

— Не знам.

— Ама пък отговор! Там е работата, че все трябва да стане нещо!

— Не мога да му кажа, не разбираш ли? — заплака отново момичето.

Донка я гледаше тъй, сякаш виждаше самата себе си.

— Разбирам — каза тя. — Като ходехме две години с Еди, аз нито веднъж не му казах: „Слушай бе, приятелче, къде си тръгнал?“ Нищо не му казах, мълчах си и в края на краищата той се измъкна.

— И по-добре. Защо трябва и да се унижаваме на всичко отгоре?

— Защото контрата остава у нас! — отвърна Донка ядосано. — Мене ми пука, ако ще се надуе Сашовия корем… Но ще се надуе твоя за съжаление. И няма как да го скриеш.

Криста отново започна да трие сълзите си. Двама от съседната маса се обърнаха да ги погледнат.

— Нещастна любов? — запита единият.

Имаше много ситни бели зъби, усмивката му бе противна.

— Като ти завъртя един… — отвърна му Донка и му показа едрия си плесник.

Това беше съвсем достатъчно, оня се обърна като кукла пред себе си. Донка помълча малко, после запита:

— Е добре де, досега съвсем нищо ли не сте си казали?

— Нищо, нито думичка.

— Значи, наистина е кретен! — каза тя убедено. — А аз си мислех, че е свястно момче.

— Не знам — каза тя. — Отначало всичко вървеше много добре. Но сега имам чувството, че ставам все по-прозрачна пред очите му. Ето тая вечер нищо не забеляза.

— Да, права си.

— Той изобщо не ме обича. И може би никога не ме е обичал.

— Не е вярно! — каза тя убедено. — Макар че на тия говеда не бива много-много да се разчита.

— Там е работата, че и аз не искам да имам дете! — каза Криста. — В никакъв случай.

— Ако той се съгласи — каза Донка, — само ще си хвърляме шапките.

— Не! — каза Криста решително.

Същата вечер, докато лежеше в тъмната стая, тя отчаяно си мислеше: „Не, в никакъв случай!“ Колкото и да е труден и ужасен един аборт, раждането е много по-ужасно. Усещаше с някаква необикновена яснота, почти прозрение, че не иска да има ни дете, ни мъж, ре иска отново да стане момиче, каквото е била доскоро, нищо друго освен момиче. Усещаше, че не го обича, че изпитва по-скоро ненавист към него за злото, което й бе причинил. През целия й живот никой не бе й причинявал по-голямо зло, дори баща й, И защо всичко това, защо наистина? В името на какво съмнително щастие? В името на какво заблуждение? Или изобщо в името на някакви функции на природата, които може би са безсмислени за човека. Сигурно са безсмислени. Тя бе обичала кученца, врабченца, до смърт бе обичала една съвсем мъничка и безпомощна костенурчица, но деца никога не бе обичала. Особено пък бебета, които…

— Тинче, не спиш ли? — попита майка й.

— Не, майко.

— Защо?

— Мисля си нещо — отвърна момичето.

— Какво си мислиш?

— Мисля си дали Офелия наистина е обичала Хамлет! — отвърна тя незабавно.

— И до какво заключение стигна?

— Според мен — не! — каза момичето. — За Жулиета съм сигурна. И за Дездемона съм сигурна. Но Офелия не е обичала Хамлет.

— Човек не може да полудее от нищо — каза майка й.

— Точно това си мислех. Всъщност от какво е полудяла тя? От любов? Надали. Аз си спомням от филма как плаваше мъртва между водните лилии. Не ти ли прави впечатление? Тя нито се е убила, нито се е отровила, тя просто се е върнала там, откъдето е произлязла.

— Искаш да кажеш, че е някаква инфузория?

— Не, майко, и тя е лилия. А лилиите нямат истински корени, те си плуват натам, накъдето ги носи течението, нали майко?

— Така е — съгласи се тихо майка й.

— Не си ли даваш сметка, че никой не се закичва с лилии? Закичват се с рози, с карамфили, изобщо с живи, уханни цветя. А защо не с лилии?

— Те нямат стебла, мойто момиче — каза майка й шеговито.

— Точно така — нямат стебла. Просто само едно-единствено цветче, красиво, но без никакъв аромат. Ето — това е Офелия. Тя не е обичала Хамлет, тя просто не е могла да понесе силните сътресения.

Майка й дълго мълча в тъмното.

— Интересно откъде ти идват тия мисли…

— Ами от университета, разбира се… През цялото време професор Мирчев говори само за Хамлет. Защо само за Хамлет? Според професорът той бил ядката на проблема. Това не е вярно. Всъщност Хамлет и Офелия са двете лица на една и съща истина. Разбираш ли, майко? Разумът все пак намира някакви начини да се бори със злото. Колкото и да е силно. Но чувствата не могат, те просто умират.

— Никога не съм мислила за това — отвърна майка й. — Но ти си права, изглежда. Може би точно за това Шекспир е създал Офелия.

Криста усети как сълзите потекоха по лицето й. Не бива повече да говори, майка и така добре познава гласа й. Тя се притаи в мрака, след това започна да диша спокойно и равномерно, както дишат спящите хора. Усещаше как майка й все още се ослушва, в просъница макар. И скоро заспа. Сега пък Криста слушаше нейното слабо, едва доловимо дишане, като дишането на птица. Вече никак не й се спеше, може би до сутринта нямаше да заспи.

„Майко, ти била ли си влюбена в татко?“

„Не, мойто момиче.“

„А тогава защо се ожени за него?“

„Не знам. Навярно съм мислила, че го обичам.“

„А защо не си?“

„Всяка жена може да обича само веднъж, мойто момиче. Или нито веднъж, ако изпусне своя единствен случай.“

„Но тогава хората защо се женят, без да обичат? Какъв смисъл има това?“

„Сам по себе си — никакъв. Хората не могат да живеят сами, това е всичко! Те се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта.“

„Майко, моя мила, затова ли така отчаяно плачеш понякога?“

„Да, мойто момиче.“

„Но не бива да плачеш повече. Нали аз съм с тебе? Ти никога не бива да се чувствуваш самотна.“

„Но нали някой ден ще остана без теб. И нали някой ден и ти ще останеш без мене?“

„Никога! — извика тя в себе си. — Никога, майко!“

Нощта бе много тиха, небето — черно, само един висок облак светеше от скритата зад него луна. Тя отново си мислеше за оная странна жена, която всъщност беше нейната баба. Много пъти бе мислила за нея. Но тая нощ като че ли за пръв път проникна в непознатото. В това, което я бе изплашило и изумило.

А всъщност беше толкова отдавна, като в някакво друго съществувание. А в това друго съществувание като че ли и багрите не бяха същите, нищо не беше същото. Така добре си спомняше тая хубава, топла привечер, скоро след това бе залязло слънцето. Навярно е била късна пролет, цялата градинка бе потънала в цъфнали храсти. Децата играеха там до прималя пане — на въртележките, на люлките, на дървената пързалка. Ох, тая пързалка, все още си беше на мястото, децата все още се хлъзгаха по излъсканата й повърхност. Тя и сега понякога спираше Да я погледа — не, не самата пързалка, очите на дечицата, които се спускаха така безстрашно по нея.

Тогава само тя стоеше уплашено пред пързалката, само тя не смееше да се спусне. А беше толкова просто. Изкачваш стълбичките, сядаш на лъскавата дъска и тръгваш. Толкова просто! Само тя не смееше, страхуваше се, все си мислеше, че ще се забие като пирон там долу. Веднъж майка й се опита да й помогне, изкачи се заедно с нея на стълбичките, държеше я усмихната за треперещата ръчичка.

— Ето виждаш ли колко е просто! — говореше тя. — Всички деца го правят, даже най-малките. А ти вече не си дете, ти си момиченце.

— Не, не! — крещеше тя. — Аз искам сама, маминко, сега ме е срам от тебе…

И на другия ден, разбира се, не посмя. И на следващия ден не посмя. И се реши точно тогава, когато бе дошла жената. Но Криста не я забеляза, видя я, когато всичко бе свършило. Изкачи се по стълбите, видя тая смешна височина, която тогава й се струваше шеметна. Но сега вече знаеше, че няма път назад. Седна и полетя… От гърлото й се изтръгна писък, отчаян в първите мигове, след това тържествуващ. Бе докоснала земята така лекичко, така неусетно, че просто не повярва на очите си. Огледа се нетърпеливо — дали някой все пак не е видял нейния подвиг? Никой от децата, разбира се, много важно, че някакъв фъстък се спуснал по пързалката. Но жената я бе видяла.

Беше красива, възрастна жена с посивели коси. Сега Криста помнеше само черната й дантелена блуза с висока яка. Помнеше очилата й без рамки, с почти четвъртити стъкла. Гледаше я тъй, че Криста трепна.

— Браво, мойто момиченце! — говореше тя. — То било толкова лесно!

Говореше тъй, както би говорила майка й. Криста гордо мълчеше, все още си спомняше е пламнали бузи как бе летяла по пързалката.

— Ела при мен! — каза жената.

Гласът й беше толкова ласкав, че Криста веднага отиде. Жената я гледаше някак ненаситно, брадичката й леко трепереше. Едва сега Криста усети, че става нещо странно, нещо страшничко може би. Жената взе малките й ръчички в своите и лекичко ги погали. Изведнъж заплака, наведе се и започна да ги целува. Криста много се уплаши, поиска да побегне, но жената не я пускаше. Тогава изскимтя като кученце, изскубна се и затича. Дори не се обърна назад, когато най-сетне изскочи на улицата.

Тогава нищо не каза на майка си. Смътно усещаше, че се е случило нещо странно, нещо, за което не бива да се говори. Едва няколко дни след тая случка отново се реши да отиде в градинката. Но жената я нямаше. След това повече никога не я видя.

А ето че била жива. Сега Криста знаеше, че на тоя свят има една жена по-самотна от майка й. И безкрайно по-нещастна от нея. И сигурно е била много горда тая сивокоса жена, щом никога след това не бе потърсила ни милост, ни обич.

А светлият облак на небето бе съвсем избледнял, тънка, прозрачна луна показваше връхчето си зад вето. Криста още не спеше, струваше й се, че няма да заспи През тая нощ. И все пак заспа, когато в градинката насреща се обадиха първите птици.

3

Но сутринта Криста стана свежа и усмихната само с две едва забележими сенки под очите. И все пак не можа да заблуди съвсем майка си. Момичето дори се опита да изтананика нещо под носа си, нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, макар и не съвсем. После закуси прилежно чай и две рохки яйца, взе си чантичката и отиде на лекции.

Майка й се повъртя из кухнята, въздъхна я взе телефона. Насреща веднага й се обадиха.

— Ти ли си Донче?

— Аз съм, лельо Марийо.

— Донче, извинявай, но Тинка ми се вижда някак неспокойна и напрегната. Да не е станало нещо между тях?

— Не. Нищо.

— Сигурна ли си?

— Ами да, снощи бяхме тримата заедно. И всичко си беше съвсем нормално — лъжеше тя с малко напевен глас, по който нейната собствена майка винаги безпогрешно разпознаваше лъжите й. — Защо питаш, да не ти се е оплакала нещо?

— Е, не, разбира се. Само дето ми наговори посред нощ, че Офелия не е обичала Хамлет.

Донка се засмя на телефона съвсем искрено, както се стори на Мария.

— Сашо може да бъде всичко на този свят, само не Хамлет. Пък да не говорим за Тинчето.

— Защо за Тинчето?

— Ами какво е според тебе Офелия, лельо Марийо?… Всеки я навива, както си ще… А опитай с Тинчето, ако си нямаш работа.

Мария помълча един миг — може би тия чавки се познават по-добре една друга.

— И все пак има нещо! — каза тя.

— Какво нещо?… Сашо работи много усилено напоследък. Той си е малко маниак в тия неща, това го казвам за хубаво. Мисли си, че ще направи кой знае какво. Не знам прав ли е, не е ли, но работата доста го е улисала. Той е много амбициозен.

— И смяташ, че Криста не може да го разбере?

— Нищо не смятам. Защото нищо не съм забелязала.

— Може пък аз да се лъжа — каза Мария. — Прощавай за безпокойството.

И затвори телефона успокоена донякъде. Сега пък Донка стана от мястото си и започна да се разхожда нервно — сред хола, в спалнята. И за да не се губи напразно времето, току подритваше нещичко с крак — я сутиенче, я изхлузен чорап, все едно че ги хвърляше с ръка там, където трябваше да си бъдат. Надали бе научила това шетане от баба си, но й се виждаше много удобно. И когато напъха с крак чехлите под кревата, вече бе взела решение — трябва да говори със Сашо. Само дето не знаеше служебния му телефон, нито пък името на института. Няма как, трябва да отиде до Кишо.

Намери го там, където очакваше да го види — под трабанта. Тя го ритна по босия крак, Кишо се измъкна ухилен. Беше целият омацан в смазки, бялкаха се само очите му и зъбите донякъде. Не беше от хората, които се престарават с миенето на зъби.

— Всичко е готово! — каза той. — Довечера сме на „Щастливеца“.

— Само сме за „Щастливеца“ — измърмори момичето.

— Защо, какво е станало?

— Нищо не е станало. Но днеска нямам никакво желание да бутам кола.

— Няма да буташ — всичко е тип-топ. Само чистачките! — погледна я той виновно.

— Какво — чистачките?

— Свиха ми чистачките, това е! Нощес, по никое време.

— Ами чистачки тъй се крадат, бунак такъв! Защо не си ги свалил?

Ами отде да знаел, че има такива безсъвестни типове. Донка го погледна накриво, но нищо не каза — ще види друг път чистачки. Само взе номера на Сашо и се обади от един уличен телефон. Трябваше доста да почака, докато чуе гласа му — кой е?

— Аз съм, Донка — отвърна тя. — Как си?

— Екстра!

Тонът му беше наистина радостен, това я ядоса.

— Ами много хубаво. Искам да поговоря с тебе…

— Кога?

— Сега, ако можеш.

— Не, след малко съм при директора. Не може ли през обедната почивка?

— Добре, но тогава ще дойдеш у дома. През това време аз огладнявам.

— И аз. Но нищо — чакай ме към един часа.

Сашо затвори телефона и разговорът мигновено изчезна от мислите му. Други, много по-важни неща го занимаваха в тоя миг. Снощи неговият вуйчо наистина му бе подсказал една буква. И то най-важната — първата! Като знае човек две букви, всичко останало е въпрос на търпение и на справки. Просто гореше от желание да сподели всичко с Аврамов, но директорът имаше ведомствено съвещание тая сутрин. Няма значение, ще почака. Нищо не му бе казал досега за своето хрумване, нямаше кураж. Но снощи академикът му бе посадил крилца и сега той летеше с тях и се блъскаше от време на време в някоя стена като случайно влязла в лабораторията ластовица.

Аврамов му се обади едва към десет и половина. Младежът толкова се забърза, че дори забрави да почука. Новият директор стоеше прав пред отворения прозорец, якият му гръб почти закриваше гледката. Всъщност нищо не се бе променило навън. Само кулокранът бе изчезнал, но сградата си стоеше все тъй самотна в циментовата си голота, само с едни черчевета на прозорците в повече. След като Урумов го напусна, кабинетът цял месец стоя съвсем празен. Новият директор настояваше да си остане в стария кабинет. Но там бе тясно, а при него се устройваха съвещания, идваха гости. Урумов най-сетне се обиди — слушай, приятелю, аз не съм призрак, та се боиш от сянката ми? И Аврамов неохотно пренесе книжата си в просторния кабинет.

— Извинявай, че тъй нахълтах! — каза младежът. Аврамов се обърна, лицето му никога не бе изглеждало толкова сиво.

— Няма значение — измърмори той и се завърна зад бюрото. — Ужасно мразя тия глупави съвещания. Просто ме изтощават!…

Сашо не отвърна. Сам той обичаше съвещания, плуваше из тях като в топъл летен басейн. Винаги, когато разискваше и спореше, сякаш гълташе от кислороден апарат, дори пулсът му се усилваше.

— Сега се чудя как се е справял вуйчо ти — продължи унило Аврамов. — На тая възраст!

— Не съм го чул да се оплаква — отвърна младежът. — И досега си е работлив като катър.

— Виждал ли си го скоро?

— Снощи.

— И как е? — Лицето на Аврамов за пръв път се оживи.

— Много добре. И най-важното — изпълнен с надежда. Прочел нещо от Уитлоу, което му се вижда много синхронно. Сега се навива да му напише писмо. Интересуват го някои детайли, които всъщност са най-важното.

— Уитлоу ще му отговори, разбира се. Нищо че е Нобелов лауреат.

— Не е там въпросът, те се познават. Но вуйчо си мисли, че това, което не е казано, не е негово. В смисъл, че е известен секрет на института му.

— Какво му пречи да опита? — Аврамов съвсем се оживи.

— Така е! Аз четох статията му. Всъщност това не е статия, а изказване на някакъв техен симпозиум. Най-интересното е, че и неговото изказване е било посрещнато доста резервирано, да не кажа враждебно.

— Ами естествено! — кимна Аврамов. — Щом е синхронно с това на вуйчо ти.

— Просто не ми е понятна тая психика! — каза младежът озадачено. — Разумът да се плаши от истината.

— Зависи каква е истината! — усмихна се Аврамов. — Не е приятно да научиш, че се готви да те заколи собственият ти син. Изглежда, че тая мисъл е непоносима за хората. И точно това искаше да използува оня приятел.

И внезапно Аврамов се досети за нещо, бръкна в чекмеджето на бюрото и извади оттам някакъв лист.

— Прочети това! — каза той развеселен.

Беше заявление от доцент Азманов. Съвсем накратко той съобщаваше, че моли да приемат оставката му, тъй като имал желание да постъпи в института по фитопатология. Мотиви: тоя институт отговарял много повече на профила на неговата научна работа. Между впрочем това беше вярно донякъде. Веднага след злополучното събрание той се бе заел с проблема за някои вредни вируси по растенията.

— Ясно! — каза кратко младежът.

— Какво е ясно? — Аврамов отново се усмихна.

— Ами ние му подрязахме всички възможности. За бърз възход, искам да кажа.

— И все пак трябва да признаем, че работи много упорито и прилежно през последните пет-шест месеца.

— Постигна ли нещо?

— Нищо! — призна Аврамов. — Ама съвсем пък нищо!

— Така, си мислиш! Сега ще получи много хубава препоръка от тебе. Забелязал съм, че некадърниците получават най-хубавите препоръки. Защото всеки гледа да се отърве от тях по някакъв начин.

— Да, прав си! — каза с досада Аврамов. — Наистина ще му дам добра препоръка! И не защото искам да се отърва от тая гадина, това не е най-важното! И с него, и без него — все това… А просто не знам как да ти обясня…

— Аз пък знам. Вие го наричате великодушие или нещо от тоя род. А всъщност то си е слабохарактерност.

— Не е точно така — отвърна кисело Аврамов.

— Така е!… А паразитите са паразити! Защо трябва да бъдеш великодушен към тях? Няма разум в тая работа!

Аврамов го изгледа продължително. На младежа се стори, че така понякога го гледаше вуйчо му — изпитателно и с мъничко недоверие.

— Харесваш ли пеперуди? — запита внезапно Аврамов.

— Пеперуди ли? Не съм се замислял по тоя въпрос.

— И все пак?

— Ами защо да не ги харесвам. Те са красиви.

— Да, но всъщност това са един вид летящи гъсеници. Би трябвало да ги избиваме.

— Без такива алюзии! — каза Сашо обидено. — Азманов не снася нищо освен лайна. За какво ти е такъв човек?

— Да върви по дяволите! — съгласи се Аврамов. — С препоръка или без препоръка — все едно. Ти всъщност за какво ме търсеше?

— Сега ще разбереш — каза младежът и лицето му светна и се оживи.

Така започна тоя разговор, а след един час атмосферата бе нажежена почти до бяло. Изолираха телефоните, заключиха входната врата. И се впуснаха като две яростни хрътки по следите на смаяната лисица. Не се чуваше никакъв лай, само удари с длан по бюрото, пискливи възклицания, охкане. И към един часа младежът едва не подскочи от мястото си.

— Господи, как забравих!… Ами аз имам среща.

— Сега? По обед? — попита недоверчиво Аврамов.

— Съвсем делова среща. Навярно кратка… Но трябва веднага да тръгвам.

След малко той вече тичаше към кабинета си. Свали в движение бялата манта, после вдигна слушалката и набра номера.

— Донче, ти ли си?

— Аз съм, говедо такова!

— Извинявай, бях на заседание. Веднага пристигам! — Той се засмя. — Да взема ли един душ за всеки случай?

— Няма нужда — каза тя. — Аз съм ти приготвила тук!

— Горещ или студен?

— Зависи как ще го възприемеш. Хайде, тръгвай.

Тая работа не беше съвсем редовна, мислеше той, докато слизаше по стълбите. Никога не е хубаво, като те търси жена. За щастие едно такси бе спряло случайно пред института, така че той долетя по-бързо и от Хермес. Докато се качваше с асансьора, изведнъж го връхлетя споменът за оная зимна нощ, когато с мъка я бе довлякъл до дома й. Дали наистина бе толкова пияна, или повече се преструваше? Май че второто бе по-вероятно. Той си припомни с какво усърдие бе запълвала вкочанените му ръце с едрия си топличък бюст. Изведнъж го обзе някакво странно възбуждане, дори преглътна, без да иска. Не, не бива да мисли никога за това, все едно че не се е случило.

Все едно, но май че не беше все едно. Това той разбра още като му отвори вратата, облечена в много тънка лилава блузка. Само дето лицето й не беше много приветливо. Въведе го в спалнята си, макар че и в холчето имаше няколко удобни кресла. Тоя път леглото й бе застлано, в ъгъла до стената бе седнало като малко човече жълто плюшено куче със сини очи. Беше се опулило право срещу него, едва не размърда уши. Донка го инсталира на своя инквизиторски стол, а самата тя седна на леглото си.

— Не ми е удобно тук — оплака се той. — Тоя стол е за педерасти.

— Няма значение.

— Има значение!

— Това са дреболии — каза тя. — Имам хубава новина за тебе, глупчо. Ще ставаш баща.

— Какъв баща? — не разбра той.

— Баща на отроче от неизвестен пол… Което твоята възлюбена вече носи в утробата си.

Известно време той я гледаше със замръзнало недоумение.

— Не може да бъде.

— Може! — каза тя. — Сега е в първия месец. Но няма значение и останалите ще отлетят като сън.

Хуморът й беше мрачен, а лицето студено като зимна арктическа нощ. Той все още не успяваше да събере изплашените си мисли.

— Защо, не се ли радваш? — попита тя малко подигравателно.

— Я не се занасяй!… Кой ти каза?

— Криста, разбира се… Но това е медицинският факт, няма защо да си правиш илюзии.

Не си правеше — гласът й бе съвсем сериозен. Той стана от идиотския стол и като зашеметен мина през стаята.

— Виждаш ми се много изплашен, малкият! — каза тя презрително. — В края на краищата то не е в твоя корем… А в нейния.

— А Криста защо мълчи пред мен?

— Защо!… Ами ясно защо!… Криста е чувствително момиче. И навярно е предчувствувала как ще се озъбиш от радост. Искаш ли глътка алкохол? Имам само допел корн.

— Добре — каза той.

Тя извади от нощното си шкафче солидна, четвъртита бутилка с прозрачно като водка питие.

— Карай с бутилката — измърмори момичето. — Че ме мързи сега да търся чаши.

Младежът пое много голяма глътка, която опари гърлото му.

— Добре, разкажи какво знаеш — отвърна той с половин дъх.

И тя му разказа подробно какво се бе случило снощи след неговото излизане. Лицето му съвсем помръкна.

— Неприятно! — въздъхна той, когато най-сетне Донка свърши.

— Ама на всичко отгоре си ужасно невъзпитан! — каза тя ядосано. — Така ли се посреща първородното? И моят баща навярно е скърцал със зъби, когато е чул новината. Но благоприлично се е ухилил.

— Аз не съм лицемер.

— Ти си едно лайно! — каза тя сериозно. — Едва сега те разбрах.

— Нищо не си разбрала.

— Или имаш нещо против самата Криста? — запита тя подозрително.

— Хайде, не се прави толкова голяма приятелка! — каза той ядосано.

Но тя продължаваше да го зяпа тъй, сякаш го виждаше за пръв път. На лицето му се бе появила някаква странна гримаса на мизантропия.

— Аз те попитах нещо! — каза тя строго. — Всъщност това е важното. Всичко друго може да се поправи.

Сашо мълча дълго, все тъй намръщено. Донка дори си помисли, че не е чул добре, когато той внезапно отвори уста:

— Ако ме попиташ вярвам ли в любовта, или не вярвам — просто не знам какво да ти кажа. Но в едно съм сигурен — такова сериозно нещо като брака не може да лежи само на една гола любов.

— Там е цялата работа! — отвърна тя. — Защото точно оттук започват истинските предимства на Тинка. В сравнение с нея ние двамата с тебе сме като прасета.

— И тъй да е!… Но прасето може да живее само с друго прасе, не с лебед. Искрено ти казвам — понякога съм си мислил: не сбърках ли след оная нощ, когато за пръв път бяхме на вилата?

Един миг те се гледаха в упор — очи в очи, — дъхът им сякаш бе спрял. И тя изведнъж си представи с изсъхнало гърло как започват да хвърчат из стаичката блузки, полички, сутиенчета. В стаичката й, в празния апартамент, на високия етаж, на широкото като игрище ниско легло, на което току-що бе сменила бельото. Но това трая само мигове, тя успя да размаже с едрата си лапа неочакваното видение.

— Не те разбирам много добре! — отвърна тя. — Искаш да кажеш може би, че Криста не ти е достатъчна?

— Да, май че това е точната дума! — призна той унило. — Ние сме приятели с тебе и ще си останем приятели. Затова ще ти кажа точната истина. Аз съм, изглежда, от тоя… от рационалния тип да го наречем. В тия работи не мога да се самонавивам… И да се паля сам като някакъв гимназист. Може би не ми стига въображение. С нея се чувствувам по-слаб, отколкото съм в действителност… А в теб например всичко ме предизвиква.

Отново нещо хвръкна пред очите й, но тя го улови още във въздуха. Сашо все тъй седеше на своя неудобен стол, с леко приведена глава, съвсем омърлушен. Изведнъж като че ли й стана малко жал за него, никога не бе го виждала така безпомощен и объркан.

— Не знам! — въздъхна тя. — Светът стана съвсем евтин и жалък. Всеки гледа да налапа нещо по едро.

— Може и да си права — отвърна той.

— А на всичко отгоре тя те обича… Не разбираш ли поне това?

— Не разбирам — отвърна той тихо.

Донка го погледна изненадано:

— Как така не разбираш? Криста и да иска, не може да бъде друга. Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат!

Сашо въздъхна унило:

— Може би!… Но не мога да го усетя истински. Честна дума ти казвам! Навярно ми липсват сетива или нерви, или органи, не знам какво да кажа.

— Глупости! — отвърна тя.

— А може би изобщо не ме обича. Това е пък най-вероятното. Само си въобразява, че ме обича, за да не обиди себе си.

Кой знае защо, в тоя миг Донка усети някаква несигурност. Разговорът изведнъж й стана неприятен.

— Не искам да те уча какво да правиш! — каза тя неохотно. — Само те моля да не наскърбяваш момичето. В никакъв случай! И при никакви обстоятелства! Ти знаеш, че поради разни причини тя е просто болезнено чувствителна. Не зная как би могла да го понесе.

Донка млъкна. Гласът й беше толкова сериозен, че Сашо изведнъж се почувствува като мишка в капак. От тия телени капани, конто след това се пъхат в съд с вода, докато всичко свърши. Изпитваше някакво неприятно чувство на безпомощност или обреченост. Струваше му се, че не го е изпитвал друг път. Или само веднъж. Но от това никак не му стана по-лека, И след като излезе на улицата, той си поотдъхна, но тежкото чувство остана да го гнети през целия ден.

4

Вечерта, след като си привърши дневната работа, Сашо неохотно се запъти към „Варшава“. Едва сега разбра, че тая сладкарничка му бе омръзнала до смърт, че предпочиташе своите бели мишки пред познатите физиономии, някои от които му бяха станали просто досадни, като Кишовата например. Откакто бе станал частник, като че ли бе добил нещо еснафско в характера си, нещо дребнаво и неприятно. Вече печелеше някакви пари, а някъде ги криеше, продължаваше да си брои стотинките пред келнерите. И ето къде ги е криел, купил си трабант. Навярно сам не знаеше за какво му е тая кола, навярно едно куцо магаре много повече би му подхождало на брадавиците.

За половин година той не бе завързал никакви приятелски връзки в института. Никакви освен с Аврамов, разбира се, но това, което го свързваше с Аврамов, си оставаше само зад стени на института. Какво правеше той навън, младежът даже не можеше Да си представи. Къде ходеше — за него беше тайна. Може би си лягаше с птиците и се събуждаше с тях. Жена му и дъщеря му сега бяха в Швейцария, преди няколко дни Аврамов с вълнение му бе съобщил, че операцията на дъщеря му излязла много сполучлива, момичето било спасено. Но другите какво правеха, къде ходеха, с какво се занимаваха? Навярно беше ги поизплашил на събранието, сега като че ли се пазеха от него, а може би и страняха от него. Не беше чудно и да му завиждат, тъй като беше получил самостоятелна задача. Но никой не го попита какво работи, как вървят опитите му, има ли изгледи за успех, сякаш се плашеха, че могат най-внезапно да получат положителен отговор. Самите те говореха за риболов или ски, според сезона, за телевизионни програми или футболни мачове, за коли, за филми, за момичета, за застраховки, за данъци, за уроците на децата си, за игрите им, за всичко освен за биология. Изглежда, че биологията единствена не ги интересуваше. Играта с конкурсите бе минала, сега нямаше смисъл да се преструват на биолози. Имаше наистина пет-шест души, които мъкнеха цялата работа, това им беше достатъчно. Всичко друго можеше да свърши и техническият персонал.

Намери Кишо и Донка, увлечени в оживен разговор. Криста още я нямаше. И това не бе съвсем естествено, обикновено тя идваше първа. Сядаше с лице към витрината, зяпаше кой влиза и кой излиза, сама май че се забавляваше по-добре, отколкото с другите.

Кишо изглеждаше доста възбуден от своите монтьорски успехи, непрекъснато бърбореше. Беше измил как да е лицето си, но ноктите му бяха все още черни, а пъпките наедрели от самочувствие може би, че имат такъв талантлив стопанин.

— Пее като славей! — хвалеше се той. — И работи като часовник. Това не е трабант, а часовников славей или славеев часовник, както ви се хареса. След малко тръгваме за „Щастливеца“.

— Дума да не става! — каза неохотно Сашо. — Един щастливец на тоя свят, и ти искаш да го направиш нещастен.

— Тогава ще отидем с Дончето. Намират ли ти се някакви парички, мойто момиче!

— Засрами се най-сетне — отвърна момичето. — И си частник на всичко отгоре, трябва да си червив от пари.

— Охарчих се с колата — каза Кишо. — С последните левчета налях малко бензин.

Точно в тоя момент влезе Криста. Изглеждаше, както винаги, усмихната и леко възбудена, само погледът й бе някак хладен и неподвижен. Направиха й място да седне, тя предизвикателно сложи крак върху крак. Нямаше такива навици, обикновено седеше с прибрани колене.

— Ами защо не вземеш от оня дръвник! каза Донка. — Дължи ти две хиляди…

— Там е работата, че няма никакво намерение да ги даде.

— Ами ако се развалят автоматите? — запита Сашо. — Нали казваше, че няма кой друг да му ги поправи.

— Там е цялата работа!

И Кишо им разказа какво се бе случило. Най-сетне и той се усъмнил в своята непогрешимост — как може толкова месеца да не дадат никакъв дефект. И един ден отишъл на стрелбището, където били инсталирани. За свое учудване намерил там Дете Голомеше, нещо човърка в единия апарат.

— Какво е това Голомеше? — не разбра Сашо.

— Бе ти българин ли си? — ядоса се Кишо. — Криста, обясни му, моля ти се.

— Нещо като вундеркинд — каза Криста, без да го погледне.

— Невероятен! — въздъхна Кишо. — Ученик от последния клас на някакъв техникум… Пълно кьосе. Като го погледнеш — с ниско чело, даже малко тъпичък.

— Цялата ви научно-техническа революция е такава! — каза Криста и заклати нервно крачето си. Едва сега Сашо забеляза, че бе маскирала бузите си с малко руж.

— Не, просто е гениален… Нали го видях как пипа. С истинско вдъхновение. А онова животно му плаща по няколко лева на ден.

— Загубен си — каза Сашо.

— Напротив, спасен е — обади се Донка.

— Предлагаш да го заколя?

— Няма нужда — каза Донка. — Работата е много по-проста. Ще му дадеш двеста лева, за да се изпари моментално. И без да им се обади — в Созопол ли, в Китен ли, където си избере. Само за един-два месеца, докато си прибереш парите.

— Ето това е идея! — възкликна възхитен Кишо. — Е, няма как, трябва да отидем до „Щастливеца“, да се почерпим.

Оказа се, че няма желаещи. Побъбраха тъй около половин час, после Донка първа си тръгна.

— Да те закарам с колата? — запита с надежда Кишо.

— Не, мерси, искам да глътна малко въздух.

— А вас?

— Ние сме горди! — каза Сашо. — От мерцедес нагоре.

Все пак отидоха да видят трабанта. Трабант като трабант, само дето целият бе покрит с керемидената екзема на замазките. И гумите му не бяха, разбира се, никакви гуми, можеше да се пързаля с тях.

— Поне до кьошето! — примоли им се Кишо. Беше ужасно нещастен, че никой не обръща внимание на колата му.

— Добре, карай до парка! — съгласи се най-сетне Сашо. — Ще слезем там.

Кишо потегли ухилен, изобщо благополучно ги закара до алея „Яворов“. Впрочем тая бивша алея, по която доскоро се разхождаха само влюбени, сега се бе превърнала в някакъв кошмарен аутобан, по който се надбягваха пийнали нехранимайковци. Така лошо вонеше на бензин, че те побягнаха бързо към парка, без дори да си вземат довиждане. По алеите бе тъмно, някъде шуртеше поливачка, катерички тракаха с ноктите си по кората на боровете. И все още имаше прегърнати любовни двойки, светът продължаваше да си живее. Само те двамата вървяха мълчаливи един до друг като старци, които са излезли да поразходят самотата си. И внезапно Криста пъхна ръката си под неговата, никога не знаеш какво може да й хрумне на една жена.

— Защо мълчиш? Кажи ми нещо!

— Какво да ти кажа? — измърмори той. — Като че ли се интересуваш от моите работи.

— А ти интересуваш ли се от моите?

— Какво има да се интересувам? Да не взема да те разпитвам за Софроний Врачански?

— Навярно си мислиш, че всичко започва и свършва с твоята биология.

— Горе-долу така е… Особено пък за тебе!

— Какво искаш да кажеш? — запита Криста.

— Искам да кажа, че всичко знам — отвърна младежът. — Донка беше така любезна да ме информира навреме!

Криста спря поразена, Сашо имаше чувството, че ще се покатери от страх като катеричка по най-близкия бор.

— Това е възмутително! — възкликна тя.

И забърза напред. Сашо веднага я настигна, изравни крачките си с нейните.

— В края на краищата все пак някой трябваше да ми каже… Това не е само твоя работа.

— Само моя! — изкрещя тя.

Гласът й просто звънтеше от ярост и възбуждение, никога не бе подозирал, че може да има и такъв глас. Той почака, докато се успокои малко, после тихо каза:

— Не знаех, че си такова зло женче.

— Такава съм! — каза тя рязко.

— Но аз не съм такъв. И искам да ме чуеш съвсем спокойно.

Той дори сам се учуди от своя безизразен глас. Не искаше да бъде така, но точно така излезе.

— Добре, слушам те.

— Всичко, което сме правили — продължи той неохотно — е било по взаимна воля и взаимно желание…

— Не е тъй, но нищо! — прекъсна го тя. — Карай нататък…

— Как не е тъй?

— Просто не е… Но ти си прав, разбира се, да мислиш така. Пък и аз съвсем не бягам от своята отговорност.

— Нито пък аз — отвърна той. — Отсега ти казвам, че ще приема всяко твое решение, каквото и да е то. Но ако ме питаш за моето лично мнение — това дете сега не ни е нужно.

— Защо? — попита тя кратко.

— А всъщност трябва много добре да знаеш! — каза той нервно. — Аз съм едва в началото на своята работа. Мене просто главата ми е пламнала. Всичко мога да си представя, освен как ще гледам дете.

— И аз!… Така че можеш да бъдеш спокоен.

Гласът й беше съвсем категоричен, не приличаше на обикновена женска сръдня. Дори насън не очакваше такъв бърз и ясен отговор.

— Това няма да стане само с приказки — измърмори той едва чуто. — Но аз мога да уредя, каквото трябва.

— А майка ми?

Пак майка й — изглежда, че всичките й проблеми се събираха в тая думичка като в някакъв магически фокус.

— Това не е проблем… Ще й кажеш, че отиваме на екскурзия за два дни. А всъщност ще ги прекараме на вилата.

— Добре — каза тя. — И колкото по-рано, толкова по-хубаво. Тоя кошмар трябва да свърши.

И млъкна. Мълчаха тъй чак до изхода на парка. Там бе много светло, в езерото плуваха два лебеда, толкова бяха свикнали един с Друг, че даже не се поглеждаха. Един от тях напразно се опитваше да клъвне кораво парче геврек, навярно не беше гладен, само си играеше. Минаха през подлеза и излязоха от другата страна на булеварда. И тук тя внезапно се откъсна от него, затича се и леко като зайче се метна в най-близкия автобус. Той остана като зашеметен на мястото си, с тъпо недоумение гледаше как изчезна от погледа му. И точно в тоя миг автобусът бавно се отдели от спирката. Знаеше, че ако се затича след него, ще го настигне. Може би и тя знаеше. Но той не се затича, продължи бавно напред. Не, не се чувствуваше облекчен, което очакваше. Усещаше някаква гнетяща пустота в себе си, която просто то смазваше. Мъчеше се да събере малко милост, малко ярост, поне малко негодувание, но не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума се влачеха някакви разпокъсани мисли, нещо, което навярно се отнасяше до жените, до всички жени. Те са мили и добри, докато си мил и добър с тях. И стават зли като оси, щом ги настъпиш неволно дори и по малкия пръст. Мина през червената светлина на пресечката, милиционерът уморено му свирна. Автобусът отдавна бе изчезнал от погледа му. Тя стоеше сама на предната платформа и плачеше. Сълзите обилно заливаха лицето и, едва успяваше да ги изтрие с кърпичката си и с ръкавите. Мъчеше да събере мислите си, а не можеше. Мъчеше се да поукроти обидата, а не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума й се влачеха някакви разпокъсани мисли, навярно за него самия. Нямаше никаква нужда от неговото кавалерство, нямаше нужда от чувството му за отговорност. Имаше нужда само от една-единствена хубава дума, не повече. И дори не знаеше коя е думата, само усещаше, че не може да живее без нея. И понеже думата нямаше как да долети самичка, тя все тъй бършеше сълзите си, без дори да съзнава накъде я отвежда непознатият автобус.

В къщи младежът намери майка си седнала пред телевизора. Даваха някакъв боксов мач, тя гледаше като хипнотизирана, и от увлечение от време на време повдигаше нервно крак, като куче, което препикава дърво.

— Добър вечер — поздрави той.

В първия миг тя едва го погледна, после изведнъж се вторачи в него.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна той.

— Вуйчо ти каза да му се обадиш, ако си дойдеш по-рано.

— Добре — каза той.

И отиде право в стаята си, макар че телефонът се намираше в хола. На телевизора оня с белите гащета фрасна с опакото на ръкавицата своя противник. Тя се почувствува удовлетворена, защото бе заложила точно на него своите симпатии. Досега губеше, да, добре го цапна. Публиката изрева възмутена, съдията предупреди нейния късокрак любимец. Мачът вървеше все по-зле, нещо глождеше като прашинка ума и, макар че не успяваше да го осъзнае. Най-после стана и без да почука, влезе в стаята на сина си. Той лежеше по гръб на леглото, погледът му блуждаеше някъде през отворения прозорец.

— Няма ли да се обадиш на вуйчо си?

— Утре отвърна той кратко.

— Защо утре?

— Нямам настроение днес. Имах някакви неприятности в службата.

— Може би точно за това те търси.

— Не е за това.

Майка му мълча известно време, втренчила в него ясните си студени очи.

— Много си амбициозен — каза най-сетне тя. — Ние не сме такива.

— Вие не сте — каза той. — Но навярно баща ми е бил.

— Баща ти беше човек на живота — отвърна тя. Него животът го интересуваше.

— А как е станал според теб от прост чирак един от най-добрите шивачи в София?

— Няма значение. Него животът го интересуваше, това е истината.

Майка му излезе. Какво, като е амбициозен — помисли той с досада. Това да не е порок? Светът е създаден от амбициозните хора, не от гуляйджиите и мързеливците. Амбиция плюс талант — това е всичко. А той знаеше, че ги притежава и двете. И пак не можеше да се спаси от усещането за гнетяща пустота, което бе заседнало в него още край автобусната спирка.

Беше нощ, големи бели вълни летяха в мрака и заливаха опустелите плажове. Може би точно там бе загубил всичко. Да, навярно така бе станало. Сега си спомняше само, че имаше къпини край зидовете от шуплив камък. В зелената спокойна вода плуваха кучешки рибки. Деца събираха мидени черупки по брега, все още горещи от пясъка. Отегчено крещяха гларуси. Далече някъде в морето, в най-синьото море, почти на ръба на хоризонта, като призрак минаваше мъничък бял кораб. Той го гледаше от мокрия кей с ръждясали железни подпори и знаеше, че вече никога няма да го зърне. Сузи, Сузи, отчаяно, амбициозно момиче, захвърли тая проклета цигулка, никога не ти е била нужна. Тя само погуби живота ти.

Това му говореше тая нощ топлото ревящо море, така внезапно събудено в спомените.

5

И насън не бе очаквал такава странна развръзка. Като всеки истински учен той не вярваше ни в съдби, ни в провидения. Според него всичко на тоя свят бе подредено като камъните, в простия селски зид — на пръв поглед хаотично, но винаги в някакъв строг, мъчно разбираем порядък. И навярно оттам идваше лъжливото усещане, че се е случило нещо случайно и неочаквано.

Академикът три пъти подред прочете писмото, макар че смисълът му бе съвсем простичък. След това извади от речника единствената дума, в която не бе напълно сигурен. Нищо в писмото не се промени, то си остана същото. В крайна сметка най-простите неща като че ли са най-непонятни, мислеше той. На пръв поглед най-просто от всички фигури е сферата — няма ни стени, ни ръбове, ни ъгли. Но именно за това е най-сложната и най-трудно се поддава на измерения. И когато една сфера докосне друга сфера, те прието остават непознати помежду си — толкова незначителен е контактът.

Писмото бе пристигнало вчера, но Урумов го загуби някъде между вестниците. И днес случайно бе попаднало под погледа му и той го отвори. Обикновено тъй става в живота, човек налита като сляп само върху бедите. Спа неспокойно тая нощ, но се събуди с чудесно настроение. Някъде гукаха гълъби и това внезапно му напомни неделните утрини във Вършец, когато ходеше там през ваканциите. И тогава ставаше рано, стъпваше бос на голите хладни дъски, ослушваше се щастлив за своите гълъби-преметачи, които сито се обаждаха на покрива. Тогава не свистяха гуми и не скърцаха зловещо автомобилни спирачки. Но тия звуци той изобщо не чуваше, особено когато имаше нещо на ума си.

И къде ли се губи това момче? Ангелина, която шумолеше нещо в кухнята, му бе казала, че ще дойде. Струваше му се, че всичко ще се превърне в реална действителност едва когато го научи и той. Защото може би само племенникът му на тоя свят бе напълно реална действителност. Но Сашо се бавеше, новината заплашваше Да изстине. От дете знаеше, че топъл геврек и студен геврек са две съвсем различни неща. И все пак, ако се замисли по-дълбоко човек, каква новина е това? Може би само една надежда и нищо повече. Най-сетне към осем часа навън се позвъни, академикът отиде сам да отвори. Сашо, гладко избръснат и свеж, го погледна внимателно. Или може би малко учудено. Толкова ли се бе изменило лицето му?

— Ти в колко ходиш на работа? — попита шеговито вуйчо му.

— Горе-долу по това време.

— Не е ли малко късничко?

— Директорът случайно ми е приятел — засмя се младежът.

Влязоха в кабинета, всеки се разположи на мястото си. Младежът беше сигурен, че ей сега, след малко, ще чуе някаква хубава новина. Нямаше нужда от интуиция, видът на вуйчо му бе съвсем красноречив. Той бръкна в бюрото си и извади оттам лист хубава, плътна хартия.

— Прочети това!

Сашо взе писмото. Бе написано на официална бланка с изряден чист шрифт на пишеща машина. Буквите бяха светлосини и много приятни. Сашо най-напред погледна бланката — биохимическата лаборатория на Корнуелския университет в Щатите.

— Я по-добре аз! — каза нетърпеливо академикът. — Сам ща ти бъде по-трудно да се справиш с превода.

Сашо му подаде обратно писмото.

— Уитлоу не е ли в Корнуел?

— Точно тъй — отвърна вуйчо му. — Писмото е лично от него.

— Значи те изпревари все пак? — попита учуден младежът.

— Сега слушай внимателно! — каза академикът и зачете бавно:

Урумов се облегна на стола си, високото право облегало, тапицирано в тъмновинено кадифе, великолепно изразяваше тънкия му спокоен профил.

— Е, какво ще кажеш? — попита той предпазливо.

— Страшно е? — отвърна младежът.

— Кое е страшно? — усмихна се едва забележимо вуйчо му.

— Всичко е страшно, особено центрофугата!

Беше много възбуден, ноздрите му потрепваха като на хванато в капан малко зверче.

— И представи си, че е наистина уникална? Сега работите слепешката, главно това ви бави… Ти никога не си имал свестен материал…Ас тая центрофуга, кой знае, току виж, откриете вирус на рака. В човешкия организъм, искам да кажа… Това ще бъде като земетресение.

— И още по-страшно! — отвърна Урумов и внезапно усети някакви смешни момчешки тръпки по гърба си.

— Вуйчо, ти не можеш без биохимии като него… Макар де навярно си го изпреварил в тая област. И Флеминг нямаше да стигне до нищо, ако не се бяха намесили химиците.

— По принцип си прав — кимна академикът. — Но и Аврамов не е за подценяване.

— Кой казва!… Но не е лауреат на Нобелова награда.

— Фирмата не е най-важното, мойто момче.

— Как да не е важно? — едва не се ококори младежът. — С тая фирма ти ще ги изпотрепеш. Изведнъж ще ти се отворят всички врати. И всички опоненти ще почнат да се въртят като палета в краката ти. Академикът се засмя.

— На мое място ти как би постъпил с тях?

— С палетата ли? Един камък на врата — и в реката.

— Напълно в твоя академичен стил! — каза Урумов.

Но младежът сякаш не го чу, лицето му изведнъж загуби радостното си оживление.

— Вуйчо, а всъщност ние какво имаме насреща? Освен моите измишльотини в списанието, разбира се.

— Много добре знаеш какво!

— Искам да кажа — освен това, което досега си печатал.

— Аз доста отдавна не съм печатал — отвърна академикът. — Така че фактически той не знае дори половината от това, което съм постигнал.

Лицето на младежа отново се озари.

— Смяташ, че няма да го разочароваме, така ли?…

— Зависи какво чака от нас!

— Какво може да чака?… Ако съдя по неговото изказване…

— Не бива да съдиш по неговото изказване. В техния свят идеите се купуват и продават като вещите. Никой не вади на търг това, което не желае да продаде.

Младежът се замисли дълбоко.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — А това означава, че за да не бъдем глупави, и ние трябва да купуваме и да продаваме.

— Всъщност тия работи мен лично не ме засягат — отвърна вуйчо му. — Нямам никакво желание да търгувам. Но като български учен длъжен съм да държа за името на нашата наука.

— А имаш ли нещо ново през последните месеци?

— През последните месеци чаках главно да ми зададеш тоя въпрос.

Младежът се смути. Вуйчо му бе прав, разбира се, едва сега разбра колко се бе изложил. И това беше напълно в характера му — всяка работа трябва да се гони докрай! И естествено не коя да е, а неговата собствена работа.

— Вуйчо, ако ме беше взел при себе си…

— Знам, знам! — прекъсна го академикът. — А не разбираш ли, че нарочно съм ви поставил на фланговете… Анибал може да излезе още веднъж прав.

Изобщо изглеждаше в добро настроение. И не само тая сутрин. Не знаеше къде е началото, но чувствуваше, че всичко в него се е възродило. Цялата му вътрешна енергия, която през последните години изтичаше през някакви невидими пролуки, сега отново се бе концентрирала в спокойни и сигурни действия.

След като Сашо си отиде, той се свърза със Спасов. Макар да беше още началото на деня, оттатък се обади слаб, уморен недружелюбен глас — кой е?

— На телефона е Урумов — каза академикът.

— Кой Урумов? — А, вие ли сте, другарю академик? Много се радвам да ви чуя.

Но ни най-малко не се радваше, това личеше по тона му. Беше казал тия любезни думи с добре прикрита досада, макар и не докрай добре. Навярно отдавна с всички така разговаряше освен с по-големите началници, разбира се. И защо, по дяволите, непрекъснато му се обаждаха, защо го питаха за неща, които изобщо не го интересуваха.

— Ще можете ли да ме приемате днес? — попита академикът.

— Днес? Драги Урумов, днес имам тъкмо две чужди делегации. Плюс официален обед.

Навярно на тоя обед щеше да направи най-добро впечатление. И главно с превъзходния си апетит. Но академикът си спести това предположение.

— Както ви е удобно — отвърна той. — Но се страхувам, че тоя разговор засяга именно вас!

— Мен ли? — запита недоверчиво Спасов. — Защо пък мен?

— Ами тъй ми се струва.

— И за какво става дума?

— Въпросът е малко секретен, другарю подпредседател. Но ако сте наистина зает, мога да поговоря и с някой друг!

Отговорът оттатък се забави само един миг. И през тоя миг Урумов сякаш виждаше своя племенник, който, раположен на креслото, беззвучно му ръкопляскаше.

— Добре, ще отворя едно прозорче за вас! — каза Спасов. — В три часа, съгласен ли сте?

— Напълно — отвърна Урумов и затвори слушалката, без да каже довиждане.

Той се наобядва с хубав, здрав апетит, после дремна малко на канапето си в кабинета. Но се събуди съвсем навреме, облече се грижливо и точно в три часа и пет минути влезе при секретарката. Както винаги, там владееше дремлива следобедна пустота, пепелникът бе съвсем чист, не миришеше на кафе, навярно си бе съчинил тия чужди делегации. Но обедът непременно се бе състоял, очите на подпредседателя бяха подозрително лъскави.

— Едно кафе?

— Не пия кафе — обясни той търпеливо.

— Да, кока-кола, разбира се.

Секретарката дори не си даде труд да му обясни, че нямат кока-кола. Самата тя предпочиташе плодови сокове.

— Напразно ми се сърдите, академик Урумов. Аз имам най-добро разположение към вас. Обещах ви нов електронен микроскоп и ще го имате.

Урумов извади писмото на Уитлоу и му го подаде. Спасов само го стрелна с кръглите си далекогледи очи.

— Не си служа много добре с английски — каза той скромно.

— Добре, слушайте тогава.

И му прочете внимателно цялото писмо. Когато свърши, последва кратко мълчание, после Спасов възкликна:

— Ами това е чудесно!

Добре трениран глас. Но Урумов усети дълбоко в него това, което всъщност искаше да му каже: „Сега я втасахме!“

— Както виждате, фантомите може би ще оживеят — каза шеговито Урумов.

— — Никога не съм се съмнявал — каза Спасов, — във вас, разбира се. И защо не, ако тия фантоми се окажат полезни? Човекът на науката не бива да има предразсъдъци… Кога получихте това писмо?

— Вчера.

— И съвършено сте прав да дойдете веднага при мене. Аз ще запозная комитета, разбира се. Но отсега гарантирам, че ще ви бъдат дадени най-добри възможности… Кога мислите да го поканите?

— За края на август.

— Не е ли много рано? Би трябвало добре да се подготвим за тая среща. Защо да остане със съмнителни впечатления от нас. Може малко и да почака.

— Той може да почака, разбира се. Но проблемът не бива да чака. Вие си давате сметка колко милиони умират годишно само от рак.

— Да, прав сте, но не бива и да се излагаме. И да си помисли, че сме на опашката на световната наука… Ние имаме ли центрофуга например?

— Имаме един сепаратор… Прави отлична мътеница.

— Ето, виждате ли? — поклати глава Спасов. — И все пак си мисля, дали няма да се измамим?… Тия приятели нищо не дават даром… А тоя, щом се е засилил да идва чак в София…

— Уитлоу е много коректен човек! — каза Урумов хладно. — И отличен биохимик. Без него ще ни бъде много трудно…

— И все пак ще се справим, нали?

— С голямо закъснение, главно, защото нямаме подходяща апаратура. И никой няма да ни я продаде… А аз ви казах, от чисто хуманна гледна точка…

— Да, да, хуманна, разбирам ви… — измърмори Спасов. — Но това ние двамата няма да решим, друг ще се занимае… Сигурен съм, че ще се съгласи с вас… Макар че аз на ваше място…

Спасов направи многозначителен жест.

— Бихте издоили кравата до последната капчица, така ли?

— Точно така! — кимна Спасов и изведнъж потъна в някакви свои мисли, не съвсем радостни, ако се съдеше по лицето му. — И знаете ли какво? — обади се той най-сетне.

Урумов естествено не знаеше, но и Спасов не бързаше да му каже. Гладкият му като на момиче врат леко се зачерви от напрежение.

— Ще се наложи да ви възстановим на длъжността — изплю най-сетне камъчето подпредседателят.

— Защо?

— Ами не е редно да бъдете пръв в една наука, а друг да ви бъде началник.

— Какъв началник? Та той и сега ми помага в научната работа.

— И все пак не е редно.

— А не ви ли идва наум, че безпричинно ще го обидим? — каза сърдито академикът.

— Но това са висши държавни съображения. Той ще ни разбере.

— Няма да стане нужда! — отвърна категорично Урумов. — Тъй че си избийте от главата тая нелепа мисъл.

Като видя, че няма да сполучи с пряка атака, Спасов започна дълга обходна маневра. И съвсем напразно, разбира се, Урумов остана непреклонен.

Най-сетне академикът успя да се откачи от своя дотеглив събеседник, който съвсем бе забравил чуждестранните делегации и пиеше вече второ кафе. В къщи тон отново се залови да прегледа материалите на симпозиума. Очевидно в Йел Уитлоу бе останал съвсем сам и сега търсеше съюзници. И ненапразно ги търсеше навън — в собствената си страна, излежда, че нямаше никакви съмишленици. Към седем часа при него отново дойде Сашо — за новини, разбира се. Това, което академикът му разказа, напълно го удовлетвори.

— Всички посредствени хора са хитри — обади се младежът. — И всички хитреци са посредствени. Това е абсолютна, желязна зависимост. Видиш ли хитър човек, бягай от него — никаква работа няма да ти свърши.

— За какво намекваш? — не разбра академикът.

— Ами за тая плоска и жалка хитрост — да те прави отново директор.

— Наистина не ми стана ясно защо толкова се запъна.

— Ами ясно защо… Сега цялата тая афера ще получи публичност. И то неприятна за тях публичност… Представи си какво ще кажат горе, като разберат, че те е снел от длъжност едва ли не за некадърност… А пък един световен учен и Нобелов лауреат ти дава всички предимства пред себе си.

Урумов усещаше сам, че това е наистина така. И все пак негодникът като че ли предизвикваше някакво съчувствие у него, почти до границата на състрадание.

— Спасов не е толкова лош човек — отвърна академикът неохотно. — Например не е завистлив, не е коравосърдечен, не е злонамерен. И защо всъщност един математик трябва да разбира от биология?

— Длъжността го задължава! — каза малко нервно младежът. — А невежеството го прави безпомощен. Според мен той е един възпитан, любезен и наистина добронамерен некадърник.

— Та ти изобщо не си го виждал! — каза недоволно академикът.

— И дано съдбата никога не ме срещне с него! — отвърна с досада младежът.

— Да, но ще те срещне навярно. И ще му се усмихнеш много любезно.

— Толкова по-зле и за мен, и за съдбата!

— Не бива днес да си разваляме настроението с празни приказки — каза Урумов. — Ще ти кажа една проста истина, мойто момче. Никога не спори и не воювай с некадърници… Иначе ще се изравниш с тях.

— Не е точно така! — каза намръщен младежът.

— За съжаление точно така е… Те са ужасно витални, когато бранят интересите си. И много изобретателни в нанасянето на контраудари. Тъй че ще се оплетеш в една партизанска война, която непременно ще те погуби!

— Ти видя как аз воювам! — отвърна младежът. — С техните методи!

— Хайде да оставим тоя неприятен разговор! — предложи пръв академикът. — И да отидем да вечеряме някъде…

— Ами да отидем — съгласи се младежът и усети как сърцето му лекичко се сви.

Той нямаше тая вечер среща с Криста — и не по негова вина. Беше се случвало и друг път да не могат да се свържат, но винаги се намираха на своята вечерна явка — в сладкарницата. Той беше сигурен, че Криста и тая вечер ще отиде там. Но не беше сигурен дали сам трябва да го направи. Снощи се бе държал почтено, разбира се. Бе й казал това, което един сериозен мъж трябваше да й каже. Наистина не бе подскочил от удоволствие. Но и самата тя не изглеждаше чак толкова очарована. Какво искаше всъщност от него? Не може току-тъй да офейка под носа му, без дума да каже. Нека остане една вечер свободна — да поразмисли малко, да потърси истинските вини.

И той отиде с вуйчо си. Докато крачеше по тъмните улици, сърцето му все още бе свито. Мълчаха и двамата. Вуйчо му е прав, разбира се. Сам той никога не бе се унизявал да спори и да воюва с нищожни хора. И сигурно така бе запазил себе си. В края на краищата още Христос го е казал: „Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци.“ Живите трябва да дружат с живи. Сега нека и тая маймуна прекара без него една вечер, та да разбере дали е хубаво. В края на краищата клин клина избива, няма друго спасение.

А през това време Криста наистина чакаше в кафе-сладкарницата с пребледняло лице, тъй като палеше цигара от цигара. Чувствуваше, че ще й прилошее от толкова цигари, но упорствуваше, все по-нервна и неспокойна. Изпи един чай, след това втори. Сашо все не идваше. Не дойде нито Донка, нито Кишо. Прехвърли отново крак върху крак, помисли да си поръча коняк, но не посмя. Беше толкова нещастна, че всички, които влизаха вътре, подминаваха масата й, макар че сладкарницата беше претъпкана. Най-после някакъв пиян глупак с палто като горнище на пижама седна край нея и се опита да я заприказва. Криста не издържа, стана и си излезе.

Чувствуваше се безкрайно обидена и изоставена. Никога досега не бе изпитвала това унизително чувство. И нямаше как да го изпита под бдителната закрила на майка си. Сега Криста бързаше към дома си, усещаше, че едва сдържа мъката и сълзите си. Дано тя си е в къщи, но да не разбере, да не усети, това е най-важното.

Майка й наистина се беше прибрала. Едва ли не от прага Криста се хвърли в прегръдките й и безутешно се разрида. Майка й се досещаше каква може да бъде причината, но мълчеше, не питаше. Само леко я галеше по косата, чакаше да се успокои.

— Какво е станало, мойто момиче? — запита тя най-сетне.

— Тая вечер той не дойде! — изхлипа тя.

Ами естествено, какво друго!

— За пръв път ли?

— За пръв път — отвърна тя. — Съвсем за пръв път.

— И тъй да е, не бива да бързаш. Може нещо да му се е случило. Доколкото знам, той има ангажимент ти към вуйчо си.

— Не е това! — каза тя отчаяно. — Ако беше туй, щеше да ми се обади по телефона.

— А не ти ли минава през ума, че може да няма такава възможност.

— Как тъй да няма?

— Ако го е прегазила някоя кола например! — отвърна тя с лек укор. — Или дори моторетка!

— Нее! — изплака момичето. — На него такива работи не му се случват.

И отново скри лицето си в прегръдката й. Нищо, нека си поплаче, това е съвсем, съвсем неизбежно. Никого не е подминавала на тоя свят горчивата любовна мъка, най-горчивата от всички, най-безутешната. Нека плаче, може би това е хубаво. Щом е неизбежно, по-добре е да почне от дреболии. Ако наистина е дреболия. Но тя трябва да свиква, защото иначе ударът може да дойде внезапен и страшен, както бе дошъл при нея. И да я намери съвсем неподготвена.

Скоро Криста си легна. Вечерта беше много топла за началото на юни, лежеше отвита, малко поуспокоена. В кухнята равномерно и сънливо бръмчеше пералнята, майка й обикновено переше вечер, след като си привърши всички други работи. Пък и нека я остави малко сама, да посъбере чувствата си. Но Криста не събираше чувствата си, събираше самочувствието си. Защо наистина трябва да прилича на всички тия глупави женски патки, които си въобразяват, че всеки мъж е единствен и в никой случай не може да се повтори. Всъщност единствена и неповторима е само тя и нейна та майка, разбира се. Всичко друго е безлично множество.

И той е някъде в това безлично и равнодушно множество. Така мислеше тя през тая задушна нощ, но когато на другия ден се срещнаха в бюфета на ректората, тя го различи само за миг в набъканата с момчета зала. Двамата се приближиха един към друг усмихнати и виновни, едва-едва враждебни, малко обидени — това е всичко. А иначе един външен наблюдател едва ли би разбрал, че между тях е назрял някакъв много лош цирей.

6

Не винаги денят се познава от сутринта. Днес утрото бе много сухо и топло, като в истински летен ден, целият квартал ухаеше на разцъфнали липи, обаждаха се гугутки, в кварталната градинка три бронзови момченца държаха някакъв грамаден шаран без опашка, който бълваше вода като луд, вместо да я гълта, както правят обикновено шараните. И небето бе съвсем ясно, непрозирно, с усещане за порцеланова хладина. Но колкото и да е чисто небето, ако изведнъж изчезнат мравките, това означава, че след няколко часа непременно ще завали дъжд. В апартамента, разбира се, нямаше ни мравки, ни мравуняци, така че Мария нямаше по какво да се ориентира. Пък и Криста шеташе из стаята в най-добро настроение, тъкмо прибираше багажа си. Вярно е, че се опитваше да изтананика нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, и все не успяваше. Точно тая подробност изпусна Мария, всъщност това бяха мравките. Криста сложи в четвъртитата чанта пижамата си, пантофките, някои тоалетни принадлежности. И три чифта гащички. Ето това бяха мравките, които Мария не видя.

— Майко, аз отивам! — обади се високо момичето.

Майка й беше в банята, тъкмо бе натопила в леген с хладка вода домашна прежда.

— Не си закусила! — отвърна тя.

— Ще закъснея, майко, много те моля.

— Дума да не става! — каза категорично тя.

Криста се омърлуши. Може ли да обясни, че са й казали да не закусва?

— Ами добре — отвърна момичето и потегли към кухнята.

Проблемът не беше много сложен, важно е всичко да стане незабелязано. Най-напред обели едното яйце, зави го в парче вестник и го пъхна в чантата си. След това постъпи така и с другото яйце. Колкото до чая — защо пък да не изпие половин чаша? За чай нищо не са й казали. Когато стана от масата, отново се появи майка й.

— Вземи си шлифера — каза тя.

— Защо ми е шлифер?

— Не бъди лекомислена — каза майка й. — Един шлифер няма да ти откъсне ръцете. А ако плисне някой дъжд?

Как да обясни на майка си, че и горещи камъни да падат от небето — все едно. През цялото време тя ще лежи във вилата, бяла като цвете, ранена, напоена с отвратителните миризми на дезинфекцията, които, дай боже, поне на другия ден да изветреят.

— Добре, майко — каза тя и откачи шлифера от закачалката в антрето. Беше доста износен шлифер, съвсем демодиран, тя изобщо не можеше да го гледа. След това целуна майка си, взе чантата и излезе.

— И да внимавате с тия ужасни коли! — обади се Мария, когато Криста вече слизаше по стълбите.

Часът беше девет и четвърт, точно навреме. Сашо я чакаше със своята дебелобуза кола на един от близките ъгли. Беше в тъмен костюм със светло поло, което отиваше много добре на малко мършавата му шия. Като че ли бяха тръгнали за гражданското, а не за тая отвратителна болница. Двамата едва доловимо въздъхнаха, Сашо каза:

— Остави чантата отзад.

На изтритата седалка имаше още една чанта и мрежа с провизии. Криста зърна зелените дръжчици на череши, които стърчаха от един плик. Много й се искаше да потегли една, даже повече. Беше чула за лакомията на бременните, но какъв смисъл да угажда на детето, което няма да го роди? Нека си яде сам тия глупави череши, тя няма да ги докосне. И тях, и всичко негово, та ако ще да й прилошее от глад. Остави чантичката, където й бяха казали, след това седна отпред. Колата бавно потегли.

— Как се чувствуваш? — попита той.

— А ти?

— Малко съм неспокоен. Макар че Димо е факир в тия работи.

Факир, който превръща едно живо същественце в разпокъсана и мъртва плът. Криста замълча. И на двамата не им се говореше. Сашо усещаше, че трябва да й каже нещо, да я окуражи, но просто не намираше сили. Нейният вид сякаш запечатваше устата му, макар че така хубаво се преструваше на спокойна. Слава богу, болницата не беше далече, след няколко минути колата спря пред входа й.

— Знаеш къде ще те чакам — каза младежът. — Докато дойдеш.

— А ако не дойда? — запита тя едва чуто.

— Глупости! — отвърна той. — За толкова години не е имал нито един нещастен случай. Нито един! — повтори той твърдо.

Кой знае дали беше вярно, изобщо не беше го питал.

— Страх ме е — каза тя.

— Всички се страхуват — отвърна той. — Пък после забравят. Тони е направила досега десетина.

— Тони! — каза тя с отвращение. — Знаеш ли как ме успокои?

И тръгна внезапно към болницата, като зъзнеше. Младежът остана на мястото си леко объркан, може би бе забравил да й каже нещо важно? Не, нищо не бе забравил, освен дето не я целуна. И как да я целуне, като тя бе потеглила така внезапно. Той продължи с колата и сви на първата пряка. Сега трябваше да се въоръжи с търпение и да чака. Това е всичко, другото ще остане лош спомен. Имаше някакъв вестник в джоба си, но му се струваше някак скверно да го чете сега, докато тя там ще си дере гърлото, от страх главно. И нека му бъде за урок тоя кошмар. Всичко се плаща на тоя свят и е глупаво човек да купува на цена, която нито може, нито желае да плати.

А наоколо животът си течеше все тъй делнично и обикновено. Някаква жена мъкнеше мрежа със спанак, деца от близкото училище се биеха с чанти по главите, мълчаливо и яростно, без да гъкнат. Между другото доста добре се прицелваха, само от време на време се чуваше — пух, пух! Малко черно котенце, което се бе покатерило на оградата, ги наблюдаваше със спокойно злорадство — така им се пада на тия теглячи на опашчици. Някакъв старик с бастун изскочи от близкия двор и разгони малките зверове.

Струваше му се, че не е минал и четвърт час, когато Криста внезапно се появи. Изглеждаше смъртно бледа, очите й бяха като подивели. Той побърза да отвори вратата.

— Свърши ли?

— Свърши! — възкликна тя с ненавист. — Просто избягах.

— Как тъй — избяга?

— Ами тъй!… Те искаха да ме обръснат!

Надали друг път би казала тая грозна дума, но сега бе възмутена от дъното на душата. Сашо просто не можеше да повярва на ушите си.

— Та какво от това?

— Как — какво? Аз да не съм проститутка?

Той усети как за миг просто се задави от ярост. Но успя да се овладее все пак.

— А ти какво чакаше? Под прозореца да свири военна музика?

Те се ненавиждаха и двамата в тоя миг, макар че до вчера се бяха обичали или поне се бяха лъгали, че се обичат.

— Засрами се! — изшептя тя.

— Аз мисля, че ти трябва да се засрамиш! — отговори той сухо. — Ангажирах човека, той обеща да се погрижи за тебе като за никой друг.

Май че нищо подобно не бе обещал. Само бе измърморил с пълни уста във „Видинска среща“: „Не бой се, аз изгрибам по десетина тенджери на ден. Ще калайдисам и твоята, хич няма и да усети!“

— А защо не ми каза, че е толкова млад?… Как тъй ще ме бръснат пред него?

Това беше вярно, наистина. Но нито за това, нито за другото бе изскочила като вятър от операционната. Просто се бе изплашила. Просто бе побеляла от ужас, като бе видяла изварените във ваната инструменти. Дори насън не подозираше, че е толкова слаба и малодушна, че толкова малко кураж има в сърчицето й, за което винаги бе смятала, че е голямо като море.

— Ти си ужасно безотговорна! — каза той, като все още не вярваше съвсем, че всичко това наистина се бе случило. — На тебе човек за нищо не би могъл да разчита.

— А ти си просто нахален егоист! — отвърна тя.

И побягна по улицата. Той я настигна бързо с колата, но маневрата не успя. Тя се обърна и побягна в обратната посока. Той паркира бързо и затича след нея. Но точно на ъгъла на главната улица тя повърна, неочаквано и спонтанно като в сладкарницата преди няколко дни. Сашо спря нерешително. Тя скри лице в шепите си и изтича като сляпа, изчезна мигновено зад ъгъла. Сашо разбра, че е безсмислено да я гони повече, това означаваше да я засрами до смърт. Стоеше прав, с празна глава, не знаеше дори накъде да поеме. Котето на стобора го гледаше с примижали безучастни очи. Тия глупаци, хората, са такива, никога не знаеш какво могат да направят на тоя свят. Току виж, че запратил някой камък по него. Сашо най-сетне тръгна към колата си, котето се успокои. Никога не се бе чувствувал така зле, даже и при смъртта на баща си. Знаеше, разбира се, че в живота ще му се случат много беди и нещастия. Но не знаеше, че могат да бъдат толкова грозни и безсмислени. Влезе бавно в колата и именно тогава забеляза, че е забравила чантата си. Някак несъзнателно я отвори, може би от желание да се докосне до нещо нейно. Бяха пижамка на розови цветчета, пантофки, одеколон, четка за зъби. И три чифта гащички — бели и сини. Всичко му се стори наредено много прилежно, с някаква мила надежда може би, с увереност, че, ще прескочат тоя фатален праг. Но ето че нищо не прескочиха и даже напротив. Седна съкрушен на мястото си, потегли на задна скорост вместо на предна, но повече бели не станаха.

Криста се върна у дома си, без да разбере по какви улици е минала. Дори не плачеше, само хапеше до болка посинелите си уста. Майка й излезе да й отвори с позеленели пръсти, защото тъкмо боядисваше преждата. Видът на момичето не подсказваше нищо хубаво.

— Какво стана? — запита тя. — Защо се върна?

— Скарахме се…

Скарали се — явно при тях нещата вървяха зле. Като влязоха вътре, Мария запита колкото се може по-безразлично:

— И за какво се скарахте?

— За нищо — отвърна тя. — Просто се скарахме.

Беше ужасно бледа на всичко отгоре, погледът й бе едва ли не трескав. Седеше неподвижно на мястото си, дори не мигаше. Изглежда, че не е било съвсем обикновено скарване, може би се бяха разделили. Тая мисъл като че ли й донесе някакво смътно облекчение. По-добре да мълчи и да не пита повече. В тоя миг Криста стана и се затича към банята. Когато се върна, майка й каза:

— Май че не е само скарването…

— Не е — отвърна момичето с някакъв неузнаваем глас.

И подробно й разказа всичко, което се бе случило напоследък. Не гледаше в майка си, говореше тихо и монотонно, от време на време си поемаше дъх, сякаш изкачваше някаква безкрайна стръмнина. Тоя път не скри нищо. Но го разказа така, както сама го разбираше и чувствуваше. Сашо не беше представен като Синята брада, в разказа й прозираше по-скоро някакъв безсърдечен и студенокръвен тип, който не се интересува от нищо друго освен от себе си.

Мария дълго мълча, макар че нищо от нейния външен вид не издаваше чувствата й. Сега тя разбираше, че от всичко най-важно е да запази спокойствие — поне пред дъщеря си. И заради нея.

— Нищо страшно не е станало! — каза тя най-сетне. — Важното сега е да се съвземеш. И да не извършиш нещо непоправимо.

— Маминко, не искам да остана тук!… Нека отида някъде. Искам да съм сама, да поразмисля.

— Не е проблем… Най-малкото — ще те пратя при леля ти.

— Добре — каза тя.

Но не беше чак толкова добре — там в никой случай нямаше да бъде самичка. Леля й се забавляваше с нея като с коте.

— Една седмица, да речем, докато се съвземеш. При твоето положение една седмица не е нищо.

— Да, майко.

— А сега иди да поспиш.

— Не ми се спи.

— Нищо, че не ти се спи, трябва да си починеш. Вземи от моите приспивателни. Половин хапче.

Криста отиде в спалнята. И без това нямаше друг изход. Нима можеше да чете нещо или да отиде на кино? Все пак много й олекна, като разказа всичко на майка си, чувствуваше се съвсем друг човек. Животът не й се виждаше вече така безизходен и трагичен. Само майка й можеше да бъде така истински добра, така благородна. А ако успее и да заспи — какво по-хубаво!

Щом остана сама, Мария се залови за телефона. Юлияна щеше да дотича веднага, не се съмняваше в това. Сестра й като че ли обичаше своята племенница повече от собствената си дъщеря. Може би защото Криста и физически приличаше повече на нея. И Мими не беше едра, но имаше мъжки характер, мъжки уши и още по-мъжка професия — главен технолог на една от винарските изби в окръга. Мария просто не разбираше как сестра й се бе съгласила да завърши такава шантава специалност. Не беше работа детето ти да се връща всеки ден, вмирисано като някой каруцар от сточната гара.

И успя да се свърже с Юлияна едва към обед. Поговориха няколко минути, сестра й обеща да тръгне веднага. Имаха обща кола с Мими, но по-често я караше майката. По професия беше архитект-реставратор, ходеше из целия край, без кола не можеше да диша. А Мими имаше непрекъснато неприятности с КАТ, химикалът в балончето позеленяваше още преди да го е помирисала.

— Довечера към осем съм при тебе — каза Юлияна. — Ти само внимавай да не ни отлети пилето.

— И да иска — не може горкичкото — отвърна Мария. — Оскубали са му всички перца.

— Не вярвам! — засмя се Юлияна. — Не сме дип за скубане.

Права беше, поне за себе си. Юлияна най-безцеремонно бе изпъдила мъжа си, някакъв бивш царски офицер, който ставаше нощем да й пребърква чантичката. Играеше лошо покер, не плащаше, бяха го изолирали от всички карета в града, едва успяваше да се вреди за белот със старците в кафенето. Но когато една но Велизар й задигна семейните пендари, тя кипна и изпъди, без да му иска обяснение. Тогава Мими беше още дете, скоро го забрави, единственото, което й остана от бащата, бяха месестите му уши, заради които не смееше да се погледне в огледалото като момиче, сега май й беше все едно, на тоя свят я интересува, само нейните винени сортове.

Но Юлияна пристигна в шест вместо в осем час сякаш се бе надбягвала със самолетите. Мария бей още на своите курсове, отвори й Криста. Леля й се беше ухилила тъй, сякаш идваше на кръщавка.

— Ела да ми помогнеш! — каза тя все още задъха на от стълбището.

— Какво да ти помогна?

— Ела, не питай!

Беше донесла подарък на гладната си софийска фамилия половин печено агне и две стъкла вино в еднолитрови стъкла от олио, така яко запушени, че вечерта едва ги отвориха.

— Агнето беше горещо, като го взех — говореше леля й оживено. — А виното ти го изпраща Мими. Казва, че такова вино не пиели и министрите. Искаш ли да го опиташ?

Не искаше. Леля й се разположи свойски. Понеже много пътуваше, навсякъде се чувствуваше като у дома си. Пък и наистина не беше разтревожена, не се преструваше. Енергичната й природа, най-енергична между Обретеновите, винаги се радваше, когато нещата се усложняваха и потърсеха нейната помощ. Приличаше съвсем на майка й, макар че беше две години по-млада. Но лицето и имаше много по-властен израз, изобщо представляваше истинска издънка на стария възрожденски род.

— Тогава пък да закусим! — каза тя. Това не е агне, това е мляко. Тъй хубаво ми миришеше, докато препусках насам, че едва не ми прилоша.

— Не съм гладна — отвърна момичето.

— Е, тогава седни да погледаш.

Юлияна се зае с апетит за агнето и както го почна, имаше вид, че ще го довърши сама. И то за някакъв си половин час.

— Според мен агне трябва да се яде студено — говореше тя. — Особено кожичката, дето е била потопена в соса… Ето виждаш ли, това желираното. Който разбира естествено.

След няколко минути Криста вече гризеше препечено кокалче, добре оваляно в соса. Леля й беше права, наистина бе дяволски вкусно, не приличаше никак на тия дръгливи агнешки плешки, които майка й понякога печеше на кварталната фурна. От време на време леля й я стрелваше незабележимо с поглед, но не продума нищо за девическите й грехове.

— Хич не усетих кога пристигнах — каза тя. — Чудесен път. Ти ходила ли си в Розовата долина?

— Ами, разбира се, с теб при това.

— Искам да кажа — когато цъфтят розите?

— Не, никога.

— Оооо, чудно е! — проточи тя едно „о“, дълго, розово и сладко като цариградски локум. — Заслужава си да седнем още в тъмно и да бъдем там на разсъмване. Такава гледка не се забравя.

— Ами да станем! — каза Криста възбудено. — Аз съм готова!

— Добре, но ако се събудиш сама. Нашата баба казваше, че е грехота да се будят деца.

— Ами разбира се, че ще се събудя.

Тъй че на другия ден тръгнаха едва в шест. Мария ги изпрати до колата, една съвсем новичка лада. Изглеждаше много спокойна, но Юлияна познаваше добре сестра си. Нещо в нея сякаш се късаше в тоя миг, устните й бяха съвсем побелели.

— Много внимавай по пътя! — каза Мария тихо.

— Бъди спокойна. И както виждаш, на детето му няма нищо.

А през това време детето грижливо пъхаше куфара си в багажника. Изглеждаше възбудена и оживена, сякаш треската на пътуването бе заличила всичко друго. „Дали пък не е лекомислена?“ — помисли Мария с недоумение. Като че ли само това не би могла да очаква от нея. Така или иначе, но Криста си бе спала спокойно цялата нощ, докато тя позадрема едва към четири. И сега не даваше вид, че й е мъчно за раздялата с майка й. Разположи се удобно на предното място, видът й издаваше нетърпение. Тия млади хора, като седнат в кола, като че ли забравят себе си. Леля й запали мотора, всички размахаха ръце, колата тръгна. Все пак момичето пусна една сълзица, макар и в последния миг — толкова малка сълзица и толкова огромна надежда за майката. Само след четвърт час ще забрави всички лоши мисли, всички тежки предчувствия. Глупаво малко коте, може би не съзнава какво точно се е случило. След миг ладата изчезна от очите й. Въпреки ранния час шосето, което излизаше от града, беше много претрупано главно от тежки машини, които бълваха непоносимо задушлив дим. Но като минаха разклона за варненското! шосе, пътят изведнъж се изчисти, утрото блесна през стъклата с цялото си сияние. Сега Криста изведнъж се умълча, израз на безпокойство и загриженост легна върху лицето й, то като че ли съвсем се смали, заприлича на муцунка на уплашено коте. Това малко и глупавичко семейно съкровище! — мислеше Юлияна с нежност. Тая последна деликатна издънка на толкова дълъг род от силни и храбри жени. Какво ли не бяха видели нейните малки прабаби: кървави брадви, глави, които се търкаляха от дръвниците — глави на мъжете им, на братята им, на бащите им. Какво знаеха тия деца, нищо не знаеха! Каква мъка и какво нещастие бяха видели?

— Хей, момиче, горе главата! — обади се леля й.

— Нищо ми няма! — отвърна обидено тя.

— Мене не можеш да ме излъжеш… Забрави тая София, няма смисъл сега да мислиш за нея.

— Мъча се! — каза тихо момичето.

— Слушай какво ще ти каже леля ти. Ако разбереш, че си виновна поне наполовината колкото него, ще ти олекне изведнъж!

— Аз да съм виновна? — попита учудено момичето.

— Хайде, да речем, че не си… Но просто помисли си го, тебе несправедливостта те измъчва!

— Той е чисто и просто един егоист! — каза тя мрачно.

— И тъй да е, не е чак толкова страшно. Има и несъзнателни егоисти, просто не знаят какви са.

Колата вече свистеше с гумите си по острите сер-пантини на Гълъбец. Тука пролетната зеленина бе съвсем прясна, сякаш току-що разлистена, отвсякъде цър-цореше вода, миеше оголените светли корени на буките.

— Ще ти разкажа една история! — проговори леля й. — Сигурно си чула за своята прабаба Тина, тая, дето пристанала на Ковача.

— Знам нещичко — отвърна момичето.

— Като избухнало въстанието, дядо ти, разбира се, отишъл с комитите. Оставил жена с три дребни деца. И сам загинал някъде около Клисура, ще минем след малко оттам. Като разгромили въстанието, турските орди плъпнали по селата. И всичко българско — под брадвите! Късно се сетила баба ти, нямало вече къде да бяга. И тогава се скрила не другаде, а при турския бей — той бил господар на селото, всички хубави имоти били негови. Но имал някаква слабост към нашата прабаба.

— Знам — каза кратко момичето.

— Избягала при него с трите деца, помолила го за милост. Беят бил добър и умен човек, решил да я опази. Но в такова смутно време ордите и бейовете не признавали. Нахлули и в неговите сараи. Беят разбрал, че няма как да я оварди, зверовете щели да обърнат всичко, но ще я намерят. Изглежда, че някой я бил наклеветил.

— Българин — каза тихо момичето.

— Може и българин да е бил. В последния миг на бея му хрумнало как да я скрие. Понеже била съвсем дребна, завил я в един месал, сложил я като възглавница зад гърба си на миндерлъците. Башибозуците нахлули, всичко наопаки обърнали, но да погледнат зад гърба на бея — не се досетили. Тогава извели трите й невръстни деца на двора и едно по едно ги посекли. Тина слушала как децата пищят, как тъпо удрят брадвите по крехките детски шии. Но мълчала, не се обаждала.

И Юлияна замълча, с опитна ръка водеше колата по завоите.

— Боже, как е възможно! — промълви поразена Криста. — Тя е била… тя е била…

— Не бързай! — каза сухо леля й. — Нарочно ти разказах тая история… Човек е била нашата прабаба, това е истина… Защото е носела дете в себе си. И е знаела, че ако гъкне, ще отиде и то… И сега ние с теб нямаше да се возим с тая хубава кола по тоя път.

Криста мълчеше, леля й малко нервно натискаше газта. Скоро излязоха на превала. И като започнаха да слизат, сякаш попаднаха в някакъв друг свят. От дясната им страна се диплеха безкрайните синьо-зелени гънки на Средна гора, така притихнали и спокойни, сякаш на тоя свят никога не е имало ни беди, ни нещастия.

— Хайде, да не мислим днес за тъжни неща! — каза Юлияна като че ли самата тя малко разкаяна. — Нали е много хубаво?

— Да, лельо…

Минаха Козница, колата се надвеси над долината. Някъде около Розино Юлияна зави по тесен коларски път, ладата плавно се залюля върху ресорите си. Изглежда, че беше идвала и друг път, караше много уверено, сякаш знаеше точно къде отиваха. Скоро потънаха в розовата пяна на градините и спряха. Криста гледаше и не смееше да помръдне. Тя не обичаше розите, както обичаше малките планински цветенца в нежни, размити тонове като дивите теменужки, незабравки, лютичета. Розите й се виждаха някак прекалено разкошни, натруфени като богата, пищна жена, твърде ароматни за чувствителното й обоняние. Сега тя гледаше това море от цветя, без да мигне, по-скоро потресена, отколкото очарована. Над тях се издигаше малък скат, целият в гюлови градини, приличаше на гигантска цветна вълна, която заплашваше да връхлети върху тях и с масата си, и с гъстия като съсирек аромат.

— Нали е знаменито? — попита с искрено въодушевление леля й.

Но момичето все тъй мълчеше и гледаше като несвястно.

— Много са! — каза то тихо. — Ужасно много…

Струваше й се, че се намира в някаква грамадна танцова зала, набъкана човек до човек и плът до плът с едри, породисти жени, до една проститутки. Мирисът на тяхната розова плът просто я зашеметяваше. Малко озадачена от мълчанието й, Юлияна най-сетне откъсна поглед от гледката. И веднага възкликна:

— Какво ти е?

— Какво да ми е?

— Ами ти си червена като лале… Прилоша ли ти?

Криста неволно се пипна по бузата — беше съвсем хладна и гладка.

— Не знам — каза тя. — Мъничко ми се гади.

— Да нямаш алергия към цветята?

— Мисля, че не…

— А може би е някакво отражение. Аз как ти се виждам?

— Съвсем обикновено.

— Я да вървим! — каза леля й разтревожено. — Тука не е за тебе.

Тя ловко обърна колата и скоро двете жени излязоха от розовия облак. Но силната миризма все още ги преследваше, въпреки че ауспухът обидено бълваше дим. Леля й се обърна да я погледне. Отново бе станала такава, каквато си беше — бяла, дори малко бледичка, като че ли уморена и посърнала в тоя миг.

— Вече нищо ти няма! — каза тя учудено. — Ами ти си била ужасно чувствителна. Я ми обясни какво ти стана?

— Не знам — каза момичето. — Само си помислих за миг дали не съм омагьосана.

— Може пък да си омагьосана — каза загрижено леля й. — Но нервите ти май не са за тоя свят.

Колата отново излезе на шосето и така стремително полетя по него, сякаш бягаха от дяволи. Да, наистина и розите могат да бъдат страшни на тоя свят, когато са много. Скоро влязоха в Карлово и се отбиха на бензиностанцията. И докато чакаха ред, леля й измърмори неохотно:

— Питала си за баба си… А тя живее тук, в Карлово.

Момичето едва не се изплаши.

— А защо тук?… Не е ли софиянка?

— Софиянка е, разбира се… Даже има малък апартамент към Зоологическата градина. Но в него се настани синът й. Тука имат стара къща, господинът казва, че тоя климат е много по-добър за нейното здраве. И за неговото здраве не е лош, но той предпочита да си живее в София.

Криста замълча, но когато излязоха от града, тя отново запита:

— Сигурно е много самотна. Ако няма никакви други роднини.

— Изглежда, че няма… Пък и кой се интересува от стари жени.

— А от какво живее?

Била учителка. И, слава богу, получава някаква малка пенсия. Къщата им била голямка и доста запазена, така че можела да даде стая-две под наем, да си подсили дохода. Но била много саможива…

— Нещастна, искаш да кажеш! — прекъсна я с горчивина момичето. — Май че трябваше да я посетим.

— Не сега! — отвърна мрачно леля й. — Пък и не знам дали изобщо трябва… Старите хора, като потънат в някаква забрава, по-добре да не ги подсещаш, че има и друг свят.

„Нещастна, много нещастна! — мислеше момичето. Може би най-нещастният човек в нейния род, най-самотният, най-изоставеният.“ Ако събере кураж, може би ще отиде, ще я види. Но надали би събрала кураж. Лицето й сигурно е заприличало на стара паяжина, очите — на угаснали въглени. Колата леко бягаше по стръмните завои към Калофер. Още никой не знаеше, че в това малко, притиснато в гънките на планината градче след десетина дни ще се реши съдбата на всички. Отминаха го, без да спрат. И защо да спират, като нямаха там никакъв близък, дори никакъв познат човек.

7

След като реши, че трябва да вземе всичко в ръцете си, Мария се поуспокои. Нейните собствени несполуки в живота никак не бяха сломили силите й, особено ако трябваше да защити детето си. Бе го отгледала и възпитала съвсем сама, досега никой не бе успял да го одраска дори с нокът. Пък и кой ли би сторил зло на това дребно момиченце с плахи очи и две бледосини джувки на късите си плитчици. Учителите й лепяха шесторките дори без да я питат. Една малка усмивчица на признателност можеше да направи светъл най-сивия и безрадостен ден.

Мария не се съмняваше в силите си, съмняваше се само в смисъла на целите. Какво всъщност трябваше да постигне? Ето това не знаеше!… Щастието на дъщеря си? Но в какво се състоеше то? Беше безпомощна да отгатне. Нейните баби бяха съвсем на ясно по тия работи — щом забременее мома, трябва веднага да се ожени, тъй че детето да се роди горе-долу по сметките на съседите. Но дълбоко в себе си Мария не беше сигурна, че това е най-добрият изход. И може би недовиждаше в цялата тая история собствения си майчин егоизъм, единствения най-чист на света. Тя просто се страхуваше да не загуби дъщеря си, да не остане съвсем сама на тоя хладен и недружелюбен свят.

Още на другия ден потърси човека, който според всички заслужаваше най-голямо доверие — вуйчото на оня млад нечестивец. И на телефона наистина се обади приятен мъжки глас, малко тих, но много любезен. Тя се изненада в себе си, не го очакваше от един толкова важен и известен академик. Съвременните хора просто не умеят да бъдат любезни, поне колкото бащите си, самото време ги прави някак припрени и нетърпеливи.

— Господин професоре, на телефона е майката на Криста.

— На Криста? — попита професорът леко учуден. — Много се радвам.

Изглежда, че наистина се радваше, не заради самата нея, непознатата жена, а заради Криста навярно. Но и това бе много хубаво.

— Мога ли да дойда за малко при вас?

— Ами разбира се. Когато ви е удобно.

— Бих предпочела веднага — каза тя.

— Да не се е случило нещо неприятно?

— Не мога да ви обясня по телефона.

— Добре, заповядайте… Ще ви чакам — отвърна той.

И така, за пръв път след цяло десетилетие може би, в кабинета на академик Урумов влезе непозната жена, наистина немлада, дори в неговите собствени очи, но хубава и приятна. Седеше в по-далечното от двете кресла, коленете й бяха прибрани, краката леко скръстени на глезените. Нямаше нужда да казва, че е майката на Криста, той го бе разбрал от пръв поглед. Мария нямаше никаква представа колко печелеше с това в очите му. И може би по съвсем друг начин би я видял, ако не познаваше дъщерята. Много мила жена, деликатна и малко стеснителна. Това бе първото му впечатление. Навярно Мария би се учудила, ако можеше да надникне в мислите му. Бе свикнала да мисли за себе си, че е чисто и просто деловита и енергична жена. Несъмнено умна и интелигентна — бе прибавил към всичко друго след половин час. Но началото на самия разговор бе много остро и шокиращо.

— И с какво мога да ви услужа? — запита той.

Наистина бе готов да услужи с всичко, което бе по силите му.

— Точно вие — с нищо за съжаление. Исках само да ви кажа, че ни очакват приятни или неприятни събития, зависи как ще ги оцените.

— Във връзка с нашите деца? — попита той, без да очаква нищо особено.

— Да, във връзка с тях. От лекарски преглед се е оказало, че Криста е бременна. Но това никак не се е харесало на вашия племенник.

Академикът трепна едва забележимо и се облегна назад. Мисълта му усилено работеше, на една вълна при това, на която никога не се бе упражнявала.

— Само детето ли е проблемът? — запита той най-сетне.

— Изглежда, че не — отвърна тя.

— Лошо, ако е така — каза той едва чуто.

Наистина не очакваше такава новина, тя бе извън мислите му. И в крайна сметка извън жизнената му практика. Само веднъж неговият покоен зет бе пристигнал у тях доста пиян, с дамаджана домашно вино и суджуци от дива свиня, за да извести, че му се е родил син. Самата бременност за него бе останала неизвестна.

— Аз съм виждал няколко пъти дъщеря ви — каза Урумов. — Тя е прекрасно момиче. И не мога да си представя, че някой може да бъде на друго мнение.

— И аз — като майка, разбира се.

— И според вас — какво се е случило?

Тогава Мария му разказа всичко, което знаеше. Мъчеше се да се придържа към фактите, да не му натрапва собственото си мнение. Но като се придържаше само към фактите, тя сама не разбираше в какво се състои вината на младежа и каква помощ всъщност търсеше от вуйчо му. Урумов я слушаше много внимателно. Когато най-сетне свърши, той стана и излезе на вратата на хола.

— Ангелина!

Сестра му сякаш изскочи безшумно като хлебарка изпод бюфета.

— Ангелина, направи, моля ти се, две кафета.

— Сега — каза сестра му.

— Нямаше нужда от кафе — обади се неловко Мария, когато той отново седна на мястото си. — Аз пия много рядко кафе.

— И аз. — Той погледна към вратата и добави с понижен глас: — Може би знаете, че е майка на Сашо. И ми помага на домакинството.

— Да, знам — кимна тя.

Той се усмихна едва забележимо.

— Тъй, че е редно да я видите. В края на краищата с нея ще ставате роднина, с мен — по-малко.

— А тя знае ли нещо? За връзката им, искам да кажа.

— Почти нищо.

— Така е по-добре.

— Мисля, че напразно се страхувате. Според мен Сашо е много почтено момче. Аз не допускам, че…

— Не бива да ме разберете криво! — прекъсна го малко нервно Мария. — Не става дума за почтеност. Тя е достатъчна, наистина, за да се роди дете. Но съвсем не е достатъчна за един истински брак.

— Да, разбирам! — каза академикът.

Той помисли малко, после добави:

— И все пак трябва да поговоря със Сашо. Струва ми се, че цялата тая история е някакво глупаво недоразумение.

В тоя момент влезе Ангелина с кафето. Носеше го в изящен японски сервиз, който покойната му жена вадеше в много редки случаи, главно пред чужденци. Бе влязла много тихо и макар че лицето й изглеждаше разсеяно и отпуснато, той много добре забеляза внимателния й поглед, с който набързо претърси непознатата. След това остави кафето на бюрото му, кимна неопределено и си излезе. Всичко дотук бе извършила сдържано и достойно, надали гостенката би могла да си помисли, че е прислужница. Като останаха сами, академикът й поднесе кафето, Мария го пое с леката си, малко суха ръка.

— Много красива чашка! — възкликна неволно тя, като не откъсваше поглед от изящния фарфор. — Струва ми се, че не съм виждала толкова хубава!

— Остава и кафето да е добро — каза той.

Много добре знаеше, че сестра му е майстор на кафетата, бе научила тоя занаят от мъжа си, от радомиреца, който пръв от цялата сиромашка фамилия бе вкусил кафе. Докато Мария го пиеше, Урумов смътно съзнаваше, че след това тя ще стане и ще си отиде. Тая мисъл го подтискаше, но той все още не си даваше ясна сметка за това. Като генерала и като всички нейни ученици, академикът бе завладян от чара на нейното присъствие, дълбок и силен като мириса на кафето.

И наистина, щом изпи кафето, тя стана. Изглеждаше много стройна в лилавата си рокля от трико, но цветът бе малко силен за бледото й лице. Това леко я състаряваше, пастелните тонове повече й приличаха.

— И тъй — до утре — каза академикът. — Най-добре привечер — към седем часа. За да има време да поговоря с момчето.

Изпрати я до антрето, любезно й подаде чадърчето. И тук за пръв път видя отблизо очите й — избледнял син цвят, почти гълъбов, никакво усещане за жизненост. Очите на собствената й дъщеря бяха много поживи и чувствителни. И никакъв дъх на парфюм, нищо освен слаб мирис на сапун може би. Все още можеше да разчита на своя патрициански нос, колкото и да бе изтънял. В хола срещна сестра си, тъкмо изнасяше сервиза.

— Много симпатична жена — каза тя подло. — И я познавам отнякъде. Как се казва?

— Обретенова, струва ми се.

— Ами да, разбира се, Мария Обретенова!… Жена с характер!

В нейната уста това прозвуча едва ли не заплашително. Може би наистина си го имаше, но всичко бе скрито под гланца на безукорно възпитание. Какво ли всъщност искаше да каже сестра му? Не, никога не би се изложил да я запита. И се свърза със Сашо едва когато тя си отиде. Гласът на младежа му се стори някак разсеян и отдалечен, сякаш не говореше с вуйчо си.

— Добре — ще дойда — отвърна той кратко и затвори телефона.

Може би ставаше нещо с това момче, не беше идвал от няколко дни. И преди това му се виждаше някак прекалено самовглъбен и разсеян. Смяташе, че се дължи на работата му, но дали това бе истинската причина? И неговата собствена работа днес не потръгна особено, макар че материалите бяха интересни. Световната биологична мисъл все още коментираше резултатите от йелския симпозиум. За пръв път тук-там се чуваха гласове, че опитите на Уитлоу заслужават повече доверие. Какво доверие и защо? — Никой не желаеше да се уточни. Само тоя непрокопсан прелъстител ли бе улучил така точно истината? Изобщо момчето не можеше да се оплаче от резултати — идваха си, когато ги чакаше и когато не ги чакаше. Но Криста беше още дете, майка й имаше право да се тревожи. Майка и!… Мъчеше се да я изпъди от ума си и не успяваше. Сякаш все още я виждаше в онова кресло; по-далечното, с кръстосани глезени като провинциална ученичка. Погледът й беше спокоен, но малко унил. Или малко безпомощен. Или малко примирен. С характер! Какъв характер? Все пак и това е характер — да умееш да понесеш. Спомняше си жените от противовъздушните скривалища, когато над тях минаваха с гъгнещ тътен американските „летящи крепости“. Такива бяха очите им. А мъжките бяха малко по-диви и по-уплашени, много по-ужасени и жалки. Това също си спомняше.

Към четири часа небето така се смрачи, като че ли всеки миг над града щеше да премине с тътен небивала буря. Някъде в далечината тежко и глухо бумтяха гръмотевици, сякаш от време на време удряше някаква гигантска камбана, задушена от гъстата пихтия на облаците. Замириса остро на колендро, но град не падна, градушката навярно бе ударила някъде в подножието на планината. Облаците се поиздигнаха, дъждът шибаше побеснял сухата земя с острите си камшици, безпомощен да изтръгне от нея дори най-малкия стон. През милионите години старата търпелива земя бе видяла много по-страшни неща. Най-сетне всичко се успокои, само вадите край тротоара все още шуртяха и заливаха каменния гръб на улицата. Урумов стоеше натъжен пред отворения прозорец, целият потопен в спомена, всъщност какъв спомен, само една обезцветена картина, мъртва и неподвижна. Беше още дете, живееха в голямата жълта къща. Валеше слаб дъжд, след като бе преминала бурята, водните мехури се пукаха в черните улични локви. Точно срещу тях бе спряла каруца, впрегната със стар кокалест кон. Именно тоя кон не можеше да забрави, връщаше се непрекъснато в спомените му, макар че бяха минали много десетилетия. Бе отпуснал ниско към земята тъмната си глава, от мършавия му гръб се вдигаше полупрозрачна пара. Стоеше тъй, неподвижен, унил и така отчаяно забравен, че момченцето дори не разбра как сълзите неусетно потекоха по лицето му. Когато отново се реши да погледне навън, дъждът бе спрял, товареха каруцата с овехтели мебели. Внезапно конят обърна глава и го погледна като човек — едното му око бе бяло и мъртво. Може би тихо му благодареше за пролетите сълзи, единствените сълзи в нерадостния конски живот. Последното, което запомни, бе котката, която се бе свила неподвижна на перваза на отворения прозорец. Каруцата и хората отдавна си бяха отишли. Изглеждаше много отчаяна, но не мяукаше, може би нарочно се бе скрила, за да не я отмъкнат със себе си. Беше жълта котка с малка тигрова главичка, след това я бе виждал много пъти из двора. Навярно новите стопани я бяха изпъдили, живееше изоставена, когато прекосяваше тичешком улицата, не поглеждаше никого и нищо. Момченцето често й оставаше храна край кофите за боклук, повечето от жал към врабчетата, които тя непрекъснато дебнеше по покривите на къщите.

Сашо дойде точно в седем, когато дъждът бе съвсем спрял. Не изглеждаше весел, макар че в погледа му прозираше едва-едва спотаеното любопитство. Винаги, когато го търсеше вуйчо му, ставаше нещо. И сега стана, разбира се, макар че тоя път всичко се стовари на гърба му.

— Знаеш ли къде е Криста? — запита академикът направо.

Младежът трепна, в погледа му се появи тревога.

— Не знам — отвърна той кратко.

— Заминала е в Казанлък, при леля си.

Малък лъч на облекчение и нищо повече. Радваше се, че не е тука? Или просто се бе успокоил след мъчителната неизвестност.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Ще ти обясня, разбира се. Но ще ми разкажеш ли по-напред какво е станало между вас?

И Сашо му разказа подробно всичко, което се бе случило. Когато най-сетне свърши, вуйчо му стана и мълчаливо отиде до прозореца. Навън покривите на къщите все още тъмнееха от дъжда, над тях като зелен стъклен абажур светеше небето.

— Всичко разбрах — отвърна най-сетне вуйчо му. — Само едно не ми е ясно — обичаш или не обичаш това момиче?

— Според тебе това ли е най-важното? — запита намръщен младежът.

— А кое?

— Преди всичко човекът трябва да бъде човек. А другите неща все някак могат да се оправят.

И понеже вуйчо му нищо не отвърна, той добави нервно:

— Сега съм разколебан, разбира се. Как да живееш с човек, на който за нищо не можеш да разчиташ. Та той може да те остави насред пътя.

В себе си академикът съзнаваше, че е точно така.

— И все пак Криста е много мило момиче! — каза той. — А характерът с годините се калява.

— Или пък разрушава докрай.

— Не вярвам — каза вуйчо му. — Според мен тя изобщо не подлежи на ерозии — нито душевни, нито физически. Защото е направена от много благороден метал.

— Може би! — измърмори мрачно младежът. — То затова пък тоя метал се топи при минимални температури. Или направо сублимира. Както стана вече няколко пъти.

— А детето?

— Там е цялата работа. Тя не го иска това дете дори повече и от мене. Тогава на кого е притрябвало.

Урумов просто го зяпна — така жестоко и чуждо му прозвучаха тия неочаквани думи.

— Засрами се! — каза той строго. — За дете така не може да се говори.

И с това разговорът им някак естествено завърши. Те изобщо не се разбраха, може би за пръв път, откакто бяха започнали да разговарят сериозно помежду си. Скоро младежът си отиде тайно разярен, че в цялата тая история се бе намесила и нейната истерична майка. Може би от нея идваха всички беди, от нейното възпитание най-малко. Урумов остана сам, съвсем разстроен. Какво можеше да каже утре на майката, освен да разстрои и нея?

Тая нощ той трудно заспа. Когато от едно кълбо се подават много краища, никога не знаеш с кой да започнеш. Тогава той започна да опитва всички един по един, но до нищо не стигна. Кълбото все повече се оплиташе и объркваше, той го захвърли ядосан. Тъй и заспа, а на сутринта се събуди сърдит и на двамата, но като че ли на Криста повече. Това зайче се оказа всъщност една най-обикновена маймунка. И скачаше много височко на всичко отгоре, не можеше да я хване дори за хилавата, ръждива опашчица. В края на краищата, когато двама души са се събрали заедно, трябва да умеят да се търпят и изслушват. Чувствителността не е извинение за всички случаи.

Сутринта Урумов отново се зарови в материалите на симпозиума. Недоспал, той усещаше че те го дразнят. Нима е толкова трудно да се досети човек защо повечето от противовирусните ваксини са неефикасни. Ами организмът на човека не реагира срещу тях по същите причини, по които не реагират и срещу самите вируси. Той ги смята за част от себе си. За да се получи някаква реакция, освен всичко друго трябва да се появи и дразнителят, чиито антитела са сходни на вируса. Едва тогава вирусите се разграждат и стават уязвими за атаките на организма. Но неговите колеги подминаваха като слепи тая възможност, позоваваха се на успешните ваксини като тая срещу полиомиелита например. Да, но повечето от тях не бяха виждали снимките на академик Добози на живите и мъртви вируси на тая коварна болест… Сам той веднага бе разбрал, че…

В тоя момент телефонът звънна, обади му се секретарката на Спасов. Гласът й беше по-сладък от мед.

— Другарят Спасов ви моли да дойдете при него… Да, в академията, към единайсет часа.

— А той къде е?

— На доклад при председателя.

По гласа й позна, че го излъга. Спасов просто се страхуваше да се обади сам, от страх да не му откаже. Той се облече неохотно и се упъти към академията.

Точно в единайсет и десет беше в кабинета му. Спасов го посрещна едва ли не с разперени ръце.

— Ще пиете ли едно кафе?

— Да, ще пия! — отвърна троснато академикът.

— Чудесно! — Той позвъни. — Имам за вас хубави новини. Разговарях с много отговорен член на правителството, всичко се уреди. Към вашата лична покана до Уитлоу ще прибавим и нашата официална покана. Той ще бъде ваш гост, но и наш гост — това има значение.

Влезе секретарката.

— Две кафета, ако обичате! — каза забързан Спасов.

— Днес имаме кока-кола.

— Няма значение… всъщност донесете и двете… Разсъждавахме дали да му пратим и самолетен билет. Навярно няма да бъде тактично. Той е богат човек, пък може да си помисли, че се натискаме. Защо да се натискаме? С него или без него, ние в края на краищата ще си свършим нашата работа.

— Не е точно така, но нейсе… А за билета сте прави.

— Тук ще му бъде оказано най-подходящо официално внимание, както се полага на лауреат на Нобеловата награда и виден световен учен. Разбира се, не е нужно да му разказваме веднага всичко, което знаем. Но предложението за обща работа наистина е приемливо, трябва да се уточнят само някои детайли. Едва тогава ще си разкрием всички карти.

— А вашите какви са? — измърмори академикът.

— За кое става дума?

— Ами за картите… Които досега така успешно сте крили.

Но Спасов не се смути ни най-малко.

— Виждам, че още ми имате зъб. Но не сте прав. Въпросът е да се уверя веднъж, че работата е перспективна. И тогава й давам пълен ход.

Лицето му изведнъж се натъжи, съвсем искрено и непристорено, като на момченце, което не са пуснали да отиде на кино.

— И знаете ли как ме злепоставяте? Като не искате да си поемете директорския пост в института.

— Това вече не ми е достатъчно! — каза сериозно Урумов. — Сега поглеждам към вашия.

Спасов се опули срещу него от недоумение. Но мигновено се съвзе и оживено възкликна:

— Веднага! С удоволствие!

След като уговориха всички подробности, академикът бавно се прибра у дома си. Денят бе много горещ, слънцето немилостиво препичаше. Ако върви все тъй, следобед не е чудно отново да се разрази някоя буря. Дано поне дойде навреме, макар че по небето не се виждаше никакво облаче. Току виж, че дъждът се изсипал точно към седем часа. Не, не е толкова страшно, никой не може да спре една майка, когато дъщеря й се намира в бедствено положение.

Но дъждът не заваля и тя дойде малко по-рано, отколкото бе очаквал. Дойде точно в седем без пет. Като чу звънецът, Урумов усети, че лекичко се развълнува, това го ядоса. Защо трябва да подскача на стола, да не би да е забременял той? И се запъти нататък, но лицето, което гостенката видя, бе, разбира се, пределно любезно.

Както първия път, тя седна на далечното кресло, но сега не скръсти глезените си, може би се чувствуваше по-свободно.

— Поговорих със Сашо — започна академикът внимателно. — И не мога да го обвиня в некоректност. Той веднага е заявил на Криста, че е готов да приеме всяко нейно решение.

Мария не реагира видимо, но той усети как вътрешно трепна.

— Криста каза ли ви това? — запита той.

— Не! — отвърна тя тихо. — И все пак зависи как го е казал.

Да, наистина той я разбираше. За какво Криста ще подмине такова важно обещание, ако е било напълно искрено. Освен…

— Там е работата, че според него и Криста не желае детето. И то при никакви обстоятелства.

Като че ли зениците на Мария леко се разтвориха, сега погледът й стана по-плътен.

— И вие вярвате на това? — попита тя учудено.

— Видя ми се напълно искрен.

— Не смятам, че ви е излъгал, разбира се! — каза тя. — По-скоро се е подвел. Навярно тя чисто и просто се е преструвала. От наранена гордост може би, като е разбрала, че в никой случай не желае детето. Да иска да задържи детето, това означава да натрапва себе си. Защото в случая дете и брак е почти едно и също.

Урумов разкопча яката си. Права е, разбира се, Сашо чисто и просто не е разбрал момичето. И все пак… ако е искала истински да спаси детето, какво е пречело — обещанието си е обещание. Никой млад човек не подскача от радост, като узнае, че ще има дете. Това желание идва много по-късно.

— В края на краищата мъчно ще разберем истината — каза академикът колебливо. — Според него през последните два дни тя просто болезнено е форсирала събитията — колкото се може по-бързо, нито ден повече.

— Тогава защо е избягала оттам?

— Просто се е уплашила.

Сега пък Мария се замисли — а дали професорът не е прав? Дали вината не е в дъщеря й? Просто не можеше да го допусне, струваше й се невероятно — всичко освен бягството от операционната. Може би наистина се бе уплашила.

— Най-интересно е, че и двамата се обвиняват в едно и също нещо — в егоизъм и незачитане. Не искам да ви наскърбявам, но струва ми се, че и двамата имат сериозно основание да мислят така.

Мария не отговори, но Урумов ясно забеляза как погледът й внезапно угасна, сякаш бе превъртяла електрически ключ.

— Криста е много добра по сърце — проговори най-сетне тя с понижен тон. — Като дете се разплакваше, ако види куцо врабче например… А егоистите са душевно груби хора.

— Сашо не е душевно груб.

— Прощавайте… Сигурно не е, щом така или иначе го е харесала.

— Виждате ли, не ми се иска да ви говоря като някакъв старомоден учен. Но това са два мощни инстинкта — за съхранение на рода и за съхранение на индивида. У човека си противоречат понякога. У мъжа — почти винаги, у жената — в редки случаи. Но ако в тая вътрешна борба надделее инстинктът за самосъхранение, съгласете се, но това е много фин егоизъм.

— А представете си, че не е имало никаква вътрешна борба! — каза тя.

— Защо?

— Ами у нея тоя инстинкт, за продължение на рода, е, да речем, атрофиран. Или изобщо не съществува… Като в повечето от мъжете. Аз съм виждала такива хора. Бихте ли говорили и тогава за егоизъм?

Урумов естествено знаеше какво да отговори — да, при всички обстоятелства! За човека това е било винаги първата вътрешна победа на егоизма. И тая победа като че ли създаваше условия за всички други.

— Тоя разговор е малко безпредметен — отвърна той. — Хората се обичат не за това, което нямат, а за това, което имат. Въпросът е дали всъщност се обичат. И двамата се съмняват в това, т.е. всеки се съмнява в другия.

— И смятате, че оттам идват всички недоразумения?

— Смятам, че сте постъпили добре, като сте изпратили за известно време Криста при леля й… Като се разделят, те по-добре ще разберат какво представляват един за друг.

— А детето?

— И за мен това е второстепенен въпрос. Ако няма истинско щастливо семейство, по-добре да няма дете. Аз съм вече възрастен човек и навярно с поостарели възгледи. И все пак не мога да приема двама души да бъдат нещастни, за да бъде щастливо едно дете.

Погледът на Мария отново угасна.

— Според вас — да почакаме?

— Поне десетина дни… Да ви кажа право, аз съм оптимист в тая история. Тия двамата няма да могат един без друг…

Разговорът изглеждаше свършен. И изведнъж това го уплаши.

— Хареса ли ви вчера кафето?

— Чудесно беше! — отвърна Мария искрено.

— Ей сега ще направя две — каза зарадван академикът и стана от мястото си още преди да получи отговор.

Това не й се видя толкова странно. Какво като е академик — всеки може да свари едно кафе. Пък той е и вдовец на всичко отгоре, длъжен е да владее тия малки умения. Но тя би се смаяла естествено, ако знаеше, че това ще бъде неговото първо кафе в живота му. Той излезе с толкова лека стъпка от кабинета, сякаш варенето на кафета беше неговото любимо хоби. Колко му е на едно кафе, както би казал неговият племенник.

Мария остана сама в кабинета. И дори не усети как потъна в тая чудна синя картина зад бюрото му. Така човек влиза в хубав, прозрачен минерален басейн. Усещането за тихо блаженство те обхваща постепенно, докато те обгърне отвсякъде. Беше я забелязала още първия път, много й се искаше да я разгледа хубаво, но, разбира се, никак не беше любезно да зяпа по стените, докато й говорят за съдбоносни неща. Сега тя смътно чувствуваше, че истинският свят не може да бъде така красив като измисления. И че много по-богати и дълбоки са измислените от хората цветове. В тоя момент в кабинета влезе Урумов, изглеждаше много смутен.

— Знаете ли каква глупост, не мога да намеря кафето.

— Няма значение — отвърна тя бързо.

— Как така, като ви обещах — мънкаше той. — Има все пак изход, можем да го изпием в Руския клуб.

Предложението беше толкова неочаквано, че тя го погледна слисано. Но защо пък неочаквано, те са заговорници двамата, а може би и роднини някакви. И понеже Урумов усети, че се колебае, готова да му откаже всеки миг, побърза да добави:

— Та ние още не сме свършили нашия разговор… Фактически аз нищо не знам за Криста… Тогава как да съдя за същината на връзката им?

И те отидоха в Руския клуб. Ядоха Бьов Строганов и пиха лека и светла полска бира Окочим. Но колкото и да бе лека, тя веднага зашемети тая самотна жена тъкмо в разгара на своята зряла, златиста есен. И тя бавно и тихо му разказа за тъжното детство на своята единствена дъщеря. Така че нямаше как да не му разкаже за своя нещастен и разрушен живот. Нямаше никаква представа в тия минути, че върши зло, че и двамата като слепи вървят към нещастие. И не можеше да има никаква представа, защото не познаваше живота му. Смяташе го може би победоносен и щастлив, изпълнен с успехи, надарен на всичко отгоре с една от най-красивите жени в София, при всеки случай най-запазената. Едва като свърши, тя изведнъж разбра, че е разказала прекалено много. Наистина прекалено много за един почти непознат човек. И да се справи някак с неочакваното му мълчание, попита с неподходяща лекота:

— Може би е неделикатно, но вие защо нямате деца?

Наистина не беше деликатно. Той едва не се изчерви.

— Сега пък аз ще бъда неделикатен… Но щом питате — от ранен, несполучлив аборт на жена ми.

— Много съжалявам! — възкликна неловко тя.

— И ще ви кажа, че това не е било болезнен проблем в живота ни… Може би никакъв. Аз съм бил винаги изцяло отдаден на своята работа, смятал съм, че може да замени всичко… Докато има сили, човек може да вярва в каквото си ще. И винаги късно разбира, че е останал със самотата си.

Сега вече тя си даде ясно сметка за грешните стъпки, които неволно бе направила, та макар и по посока на един съвсем добронамерен човек. Разбираше, че трябва да стане веднага и да си отиде под какъвто и да е предлог. Но не го направи, нямаше сили, може би светлата като северен кехлибар полска бира бе натежала в краката й.

— По-добре да говорим за нещо друго.

— Да, разбира се — съгласи се веднага той.

— Разкажете ми откъде имате тая прекрасна картина?

И той започна с удоволствие своя разказ — още от четирилистната детелина и щастливото избавление от самолетната катастрофа. През това време „специално за господин професора“ им приготвиха руски блини със сметана. И завърши как пристигнал на вилата, където била Криста и как трудно купил картината от тоя смахнат, неотстъпчив художник.

През това време им донесоха блините, но Мария едва ги погледна.

— И какво стана с детелината?

— Ами какво — все още я пазя. И сега е у мен.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се — отвърна Урумов, зарадван, че може да й направи някакво удоволствие.

Той извади тефтерчето си и то се разгъна точно на страницата, където от една година нежният лист неусетно вехнеше. Тя го гледаше така ненаситно, сякаш виждаше положено пред себе си истинското и живо човешко щастие — не четирилистно, а като разпънато накръст.

— За пръв път виждам! — каза Мария очарована. — А как изглеждаше тя?

— Коя тя?

— Тази, която ви намери детелината.

— О, наистина очарователна! — отвърна спонтанно и искрено той.

Мария замълча, ето как хората се подхлъзват. Такава мисъл естествено не съществуваше в главата й. До тях изпускаха вкусния си дъх на масло и каймак руските блини, но сега май че не им беше до блини. Мария по-скоро би посегнала към чашата с бира, но и чашата й бе съвсем празна, а тя се бе възпротивила, когато Урумов се опита да поръча втора. Тъй че изядоха с приличен апетит блините, засмяха се и след това той я изпрати само до първата тролейбусна спирка.

И тая нощ Урумов спа неспокойно, сънуваше бели коне, които препускаха по разлюляната като море степ, цялата осеяна с детелини. На другия ден към десет часа му се обади по телефона Мария.

— Получих писмо от Криста — каза тя леко възбудена. — Искате ли да ви го прочета?

— По телефона? Неее — провлече глас Урумов, — По-добре елате тук, искам да го чуя добре.

— Ами хубаво — отвърна тя.

И се уговориха да го донесе веднага. Тъй че академикът Урумов не успя да напише поканата до лауреата на Нобелова награда Харолд Уитлоу, както бе обещал на своя подпредседател.

8

Трима омърлушени приятели се събраха тая вечер за кратко време във „Варшава“, Изглеждаха недобръснати, недоспали, кисели. Не знаеха нищо един за друг, нито се попитаха за причините. Като ги видяха в такова жалко настроение, дори келнерките се поразтичаха, но не успяха да им угодят. Скоро след това и тримата се качиха в краставия трабант на Кишо и потеглиха за „Шумако“. Изведнъж им се бе сторило, че само една печена агнешка главичка може да поправи донякъде работите. И нищо друго.

Всъщност най-омърлушен от тримата беше Хари, макар че нямаше никакви сериозни причини за това. И даже напротив. От един месец бяха назначили жена му за десенатор в един габровски завод, тъй че ходеше там по пет-шест дни на месец, колкото да му даде възможност да се види насаме с приятели. И тая сутрин бе заминала със сълзи и стотици заръки, главно да не падне пиян в развалената шахта на асансьора. Хари бе останал с празна глава и празно сърце на перона, искаше му се да се прибере в къщи и да спи пет-шест дни, докато тя се върне.

Много неща се бяха променили в живота му през последните пет-шест месеца. Или по-точно всичко се бе променило, освен външността му. Изглеждаше все така брадат и окаян, все така мършав, все така гладен, все така крив, все така изкорубен. И все пак дяволски му бе провървяло напоследък. Особено с изложбата, която изненада всички, а най-много самия него. Откри я през април в една студена заличка, едва събра малко пари за вернисажа. Дойде и „моят човек“ съвсем трезвен и обиколи на среден ход залата. Хари се помъкна след него, като мигаше едро, отегчен. Най-сетне човекът спря и каза:

— Ти не знаеш какво си нарисувал, бе!

— Знам!

— Не знаеш, разбира се!… Сега ще вървя, че бързам. Но ще кажа, където трябва.

Така започна всичко. Най-напред откупиха картини две много видни държавни личности, което изведнъж повдигна авторитета му и подгони много други, по-дребни, към изложбената зала. В крайна сметка тя се разпродаде почти цялата, макар и половината на кредит, както обикновено се случва. Наистина не се появиха много отзиви и критични бележки, защото тоя мрачен, брадат субект нямаше влиятелни приятели освен „оня човек“, от който започна всичко. Но в замяна на това председателят на съюза го спомена в едно телевизионно интервю едва ли не като изненадата на сезона. А това не беше малко, тия, които имаха уши, го чуха.

Но успехите вървяха по петите му като ловджийски кучета. Най-напред получи солидна контрактация, избраха му три картини за биеналето във Венеция и още няколко за изложбата в Берлин. Моментално го включиха в новата жилищна кооперация на съюза. Можеше да си вземе веднага кола, но се уплаши — в края на краищата много хубаво не е за хубаво. Тогава защо беше така вкиснат? Може би се страхуваше да не предизвика съдбата. Тая капризна, доста старомодна дамичка наистина не обичаше ухилени типове и самохвалковци. Най-често ги подминаваше, освен ако бяха извънредно ловки в комплиментите. Силно заинтригуван, Кишо му състави хороскоп, но в тоя хороскоп нямаше нищо или почти нищо, освен кавга с голям човек, може би с покровителя си, който и без това гледаше съвсем накриво невчесаната брада и кирливите му панталони.

И тъй, когато трабанът излезе над Симеоново, изведнъж плътно ги заля руменината на залеза, сякаш ги бяха похлупили с някакъв грамаден копринен абажур в публичен дом. Дори черният асфалт руменееше, а щъркелите, които в тоя момент прелитаха над шосето, приличаха на окъпани в кръв или сироп, според настроението на тоя, който ги гледаше. На тримата приятели те се видяха през прашното стъкло просто ръждиви, нещо като брадата на Хари, така че изобщо не ги погледнаха. Но като видяха „Шумако“, изведнъж им олекна, макар че нямаше никакви шумаци наоколо, просто нищо освен блесналите на слънцето немити гърбове на колите.

Ресторантът бе полупразен, разположиха се удобно на една уединена маса. Някакъв келнер се уви като питон около тях и набързо им изтананика менюто. Само Кишо успя да долови в скороговорката най-съществените моменти.

— Оставете аз да поръчам! — каза той. — По една бирица най-напред, студена, чешка. След това по едни чревца на фурна. Накрая по една агнешка главичка, моята да бъде най-малката.

Лукавият нос на келнера успя най-сетне да подуши познавача. Тука може да падне нещо.

— Позволете аз да избера всичко! — каза той зарадван.

— А защо твоята да бъде най-малка? — попита подозрително Сашо.

— Забелязал съм, че най-вкусни са малките главички… Може би защото най-хубаво се опичат.

— Виж го какъв нахал! — каза възмутено младежът. — Тогава и трите да бъдат малки.

— Да, специално ще ги избера! — каза келнерът, Когато келнерът донесе бирата, Кишо отпи внимателно една глътка и каза доволен:

— Изстудена е като по рецепта… Слушайте, момчета, от мен да мине, днеска аз черпя.

— А защо ти?

— Имам няколко хубави предложения — каза Кишо. — И с много добри заплати. Най-доброто е от транзисторния завод в Ботевград — ей го къде е.

Сашо благоразумно замълча. По-хубаво в производството, отколкото в Луна парк. Или поне в някое конструкторско бюро. Едно е да измисляш машини, друго е да ги поправяш. Точно в тоя момент им донесоха чревцата на фурна, нямаше смисъл да си тровят апетита с празни разговори. Келнерът и тоя път се беше постарал, бе ги избрал от крайчеца на тавата, където са съвсем мъничко загорели, колкото да станат още по-пикантни на вкус. Изядоха всичко, без да гъкнат, поръчаха нови бири. Както Кишо предполагаше, настроението значително се бе подобрило, освен това на Хари може би. Та как да разбереш какво е истинското му изражение зад тая непроходима брада. Погледът му във всеки случай не беше весел, в гласа му продължаваха да звучат заядливи нотки.

— Не разбирам ти пък защо си се вкиснал? — запита Кишо, докато дояждаше агнешката главичка.

— Нещо не върви през последните месеци! — Като луд драскам да стигна поне до „белите коне“ — не върви и не върви. Като че ли съм загубил нещо от себе си, без да знам кое е.

— Ако се беше обръснал — щях да ти кажа какво е — отвърна Кишо.

— Не е хубаво да те харесват — продължи Хари, без да му обърне внимание, сякаш се вслушваше в някакъв друг глас, дълбоко в себе си. — Тогава и ти искаш да се харесаш на всяка цена. И почваш да създаваш някакво красивичко и плитко изкуство, предназначено само за консумация.

— Едно време не беше толкова претенциозен! — измърмори Кишо.

— Там е цялата работа! — отвърна Хари. — Само богатият може да си позволи тоя лукс.

— Ти сега ли го разбра?

— Няма как, ще се цаня при ботевградци — въздъхна Кишо. — Иначе всеки ще си изтрива задника с мен.

— Аз ще си вървя! — каза Сашо с досада.

— Как така ще си вървиш, нали тръгнахме заедно?

— Тръгнахме заедно, но вие дърдорите глупости! Освен това вуйчо ме чака, трябва да се отбия при него, преди да е заспал.

— Той вече отдавна хърка.

— Не! — каза категорично младежът.

И след малко наистина си отиде. Но докато чакаше автобуса с прояснена от вечерния хлад глава, той разбра, че е сбъркал. Не биваше да ги оставя. Ще изпият няколко водки, ще се разкиснат съвсем и тогава никой не може да каже как ще свършат. И току виж, че тръгнали с трабанта. Ето това беше най-лошото, кой знае какво може да им се случи по пътя. И за беля, ето че направили някоя братска могила, тия двама гении, единият от които съвсем непризнат.

Най-хубаво е да се върне! Така е най-честно! Но как да се върне, като от един час насам в главата му се бе забила идиотската мисъл — ами ако Криста внезапно си е пристигнала в София? Ами ако седи в тоя миг сама-саменичка във „Варшава“ и поглежда към витрината? Отначало успяваше да се пребори някак о тая мисъл, но накрая тя съвсем го завладя. Защо наистина трябва да уйдисва на ума на тия пияници, а момичето да се измъчва там само.

За щастие не чака дълго автобуса, но едва успя да се качи в него и той полетя като бесен надолу по стръмнината. Шофьорът и кондукторката навярно нещо се бяха скарали, защото все още пръхтяха от ярост, а колата се носеше като луда към София. И може би бе изключил от скорост, тъй като не се чуваше шум на мотор. Сега ако стане нещо и скъсат скорост, ще спрат чак в центъра на града, ако не се размажат, разбира се, на някое от многобройните кръстопътища. И наистина шофьорът от време на време натискаше тревожно клаксона, срещу тях се мяркаха светлините на насрещни коли, отстрани пробягваха осветени прозорци. И тъй чак до пресечката на околовръстното шосе, където най-сетне негодникът намали и накрая спря пред стопа.

Едва сега Сашо отново получи възможност да се върне при налудничавата си мечта. Защо пък налудничава, от Криста всичко може да се очаква. Ето, той влиза, тя се усмихва, сякаш нищо не е било, цялото й лице светва. Той сяда край масата все още смутен и объркан, тя продължава да се усмихва и докосва леко с върха на пръстите си ръката му. „Защо толкова закъсня, мишенце?“ Сякаш нищо не е било. Сякаш никога не са били сърдити. Точно така ще постъпи, ако наистина е дошла. Това е напълно в характера й, в който нямаше ни мрачни долини, ни сенчести усои.

И когато след четвърт час отвори вратата на кафе-сладкарницата, на масата им наистина имаше момиче със скучаещ вид, което трепна радостно, щом го видя. Но това не беше Криста, а Донка. Беше облечена в нов оранжев панталон, с някаква идиотска прическа, не съвсем хипи, но приблизително.

— Чакаш ли някого? — попита той.

— Тебе чакам, разбира се!… Какво стърчиш, седни, няма да те глътна.

Сашо седна предпазливо — отде да знае, може пък да го глътне.

— Трябвам ти за нещо?

— Днес получих писмо от Криста — каза тя.

— И какво ти пише? — трепна той.

— Пише ми как си я обидил. Ама ти си бил много прост бе, като радомирските шопи.

— Ние не сме шопи.

— Ама не си и от Урумовите. Те са поне възпитани хора.

— Дай да видя писмото — каза той, като се мъчеше да придаде равнодушие на гласа си.

— Изключено! — отвърна тя. — Криста изрично ми е забранила. На живот и на смърт.

Но след като врънка четвърт час и поръча две ментовки, тя най-сетне склони да му прочете „едно късо пасажче“. Извади писмото, сгъна го на пасажчето и се отдръпна малко назад.

— Сега слушай!

„…Много те моля да ми намериш един добър гинеколог хирург, но непременно жена. (Жена е подчертано с две линии). Като се върна, трябва категорично да ликвидирам тоя въпрос. Това май че на всяка жена й се случва, не е болка за умиране. Не искам повече да бъда за нищо длъжна на Сашо, да го безпокоя за която и да било моя работа.“

— Това е! — каза тя.

— И ти ще й намериш ли такава жена гинеколог?

— Да не съм луда?… Мога ли, без да те питам? Та това дете не е само нейно, то е и твое.

Сашо замълча.

— А на мое място ти как би постъпила? — попита той след малко.

— Ами тъй и тъй ще се жениш — защо да пропускате детето. Тая работа не винаги се улучва. Понякога знаеш ли какви бели стават с тия аборти?

— Знам — каза той.

— Тъй че трябва ти сам да решиш!… Каквото кажеш!

Сашо отново замълча. И мълча дълго, докато лицето му съвсем посивя.

— Тя е взела своето решение — каза той. — И без да ме пита…

— Как тъй — без да те пита? — погледна го тя учудено. — Нали те е питала първия път?

— Е, тогава какво повече?

Донка се намръщи.

— Нищо няма да излезе от вашата работа — каза тя. — Но ако се развали съвсем и тя си намери друг, да знаеш, че съм ти кандидатка.

Той се засмя — съвсем непринудено при това. И си спа спокойно тая нощ, сякаш бе взел дизепана.

9

Академикът почиваше или по-точно лежеше със затворени очи в топлия обеден здрач на кабинета си.

Тежките завеси като че ли увеличаваха задуха и усещането на миризми — безброй миризми, които сякаш се раждаха само в тоя час на деня. Дори ръкописите миришеха на хартия и прах, а старото бюро като че ли все още издаваше слаб дъх на тютюн за лула, останал от времето на баща му. Той не можеше да заспи, разбира се, но трябваше да полежи тъй поне до три часа. И най-важното — да не мисли, да отпочине, да събере сили за дългия летен следобед.

Но точно в два и половина часа, когато Урумов бе задрямал лекичко на кушетката, телефонът зазвъня. Той почака малко, дано оня се засрами, но телефонът продължаваше своя досаден звън. Обикновено изваждаше контакта, но тоя път бе забравил. Изведнъж му хрумна, че може да го търси Мария, ако се е случило нещо неприятно или непредвидено. Той стана така рязко, че усети как сърцето му се разлюля като камбана и прескочи задавено няколко удара. Щом вдигна слушалката, в ушите му мигновено бръмна възбуденият глас на неговия племенник.

— Вуйчо, ти ли си? Прощавай, че по това време… Но имам за тебе много важна новина.

— За Криста ли се отнася? — запита той леко изплашен.

— Защо за Криста, за нашата работа.

— Вашата работа навярно можеше да почака още половин час — отвърна Урумов с безупречно възпитан глас.

— Вуйчо, новината е изключително интересна! — каза едва ли не умолително младежът. — Обаждам ти се от кабинета на шефа.

— Добре, тръгвайте тогава! — отвърна академикът. Пристигнаха след десет минути, с кола навярно.

Урумов излезе да им отвори, изглеждаха много възбудени и двамата, особено Аврамов. Беше облечен в сако от шантунг с пожълтели пешове, в окъсял, негладен панталон и ремъчни сандали, приличаше в тоя си вид на провинциален келнер или пътуващ оркестрант. Но нямаше лошо самочувствие през последната седмица, особено след като бе разбрал за сполучливата операция на дъщеря си. Урумов ги въведе в кабинета, изглеждаха настръхнали от своята новина, така че и сам той усети леки тръпки по гърба си. Току-тъй няма да го безпокоят по никое време, изглежда, че наистина Са постигнали нещо. Аврамов се поокашля и като събра дъх, заяви с някаква особена, лаеща тържественост:

— Вие излязохте прав, другарю Урумов!… Току-що разбрахме, че сме успели да заразим с рак в белите дробове една от белите мишки, инжектирани с ензима!

Урумов усети как дъхът му поспря за миг, макар че очакваше новината.

— От кои точно? — запита той тихо.

— Група „С“… Пореден номер 646. Женска бяла мишка, вече раждала.

— Тъй трябваше и да се очаква! — отвърна Урумов.

— Просто не можех да го допусна в себе си! — каза възбудено Аврамов и несъзнателно изтри с длан изпотеното си чело. — Рак, предизвикан от естествени съставки на организма! Това е нечувано! Ако публикуваме такова научно съобщение, ние просто ще потресем световната биологична мисъл.

— Да, разбира се! — отвърна спокойно Урумов. — Но ние няма да напечатаме такова научно съобщение.

Двамата го погледнаха поразени. Ако самолетна бомба бе пробила внезапно покрива, надали щеше да им направи по-силно впечатление.

— Защо? — запита Аврамов.

Гласът му звучеше глухо и като че ли малко враждебно.

— Как така защо?… Ами не си ли давате сметка, че вашите опити не са достатъчно чисти. Във вашия материал при всички положения има примеси.

Това беше напълно вярно и те много добре го знаеха.

— Но, другарю Урумов — възкликна Аврамов тоя път едва ли не умолително. — Нашият материал е чист поне до деветдесет и седем и половина процента. А това означава, че горе-долу в такава степен е верен и нашият резултат.

— Не, Аврамов, това в никой случай не е здрава научна логика! — каза доста хладно академикът.

Той видя с края на окото си как Сашо рязко се дръпна назад. Тази малка обида се отнасяше и до него, разбира се. Но в тоя миг той никак не приличаше на обиден, по-скоро на засрамен.

— И не си ли давате сметка коя мишка успяхте да заразите? Шестотин и някоя си! А иначе бихте постигнали резултат още при първата серия. И във всички групи при това. Законът не може да се състои от изключения.

Сега и Аврамов се дръпна назад, макар и в себе си.

— Значи, според вас ние не сме постигнали нищо? — запита Аврамов отчаяно.

— Как не разбирате, Аврамов!… Съвсем обратното! Вие постигнахте точно това, което очаквах от вас. Макар че опитът далече не е приключен.

— Наистина не ви разбирам! — промълви объркано Аврамов.

— Колега, това е толкова просто! — обади се внезапно младежът. — Вуйчо иска да каже, че и тук става дума за взаимното заместване на структурите. А ние все още не знаем структурата на ензима, с който работим!

Сашо проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в дома на академика. Сега видът му бе съвсем разкаян. Аврамов отново погледна с надежда към двамата.

— Така е — кимна академикът. — Фактически нито катализаторът причинява рак, нито примесите ускоряват биохимичните реакции. И все пак се заместват. Сега вие трябва да разберете при какви условия техният организъм е склонен да прави тая фатална грешка.

— Ами, разбира се! — възкликна Аврамов. — Трябва постепенно да стегнем обръча! Докато получим оптималния резултат.

Той стана от мястото си и развълнувано тръгна из кабинета. Академикът усещаше как след временната задръжка трескаво работеше мисълта му.

— Трябва да съм бил малко смахнат! — въздъхна, горчиво Аврамов. Но това наистина беше изумително — да видиш как организмът погубва себе си.

— Фактически пак е така! — каза Урумов. — Аз не съм философ, но струва ми се, че Спиноза пръв го е формулирал: „Това, което е отвън, е и отвътре.“ А в своята статия Сашо е успял да намери само по-съвременния израз — „Тук формата е само другото лице на същността.“

— Но това не беше ли във вашата статия? — погледна го учудено Аврамов.

Младежът едва доловимо трепна. Но академикът се усети навреме.

— Тъй ли беше? — измърмори той. — Вече се обърках от толкова много приказки.

Стори му се, че външната врата се отвори, някой влезе в апартамента. Навярно и Сашо бе чул, защото попита:

— Има ли някой тук?

— Кой, освен майка ти?

И наистина Ангелина отвори процепа на вратата, погледна вътре и каза смутено:

— А, вие ли сте?… Нищо, нищо, аз само погледнах.

Гостите останаха близо час — тоя път в съвсем делова обстановка. Тяхното откритие несъмнено поставяше в нова светлина цялото посещение на Уитлоу. Имаше с какво да го изненадат. Оставаше и той да ги изненада с нещо, особено с новата свръхцентрофуга. Това щеше да улесни в огромна степен тяхната изследователска работа. Най-сетне гостите разбраха, че са прекалили, и станаха от местата си. Лицето на Аврамов бе възстановило съвсем стария си цвят, който и без това не се отличаваше с особена свежест.

— Едва сега започва интересното! — каза той, като се усмихваше.

— Най-интересното! — съгласи се Урумов.

— И науката е като футбола! — пошегува се Сашо. — Искахме да вкараме гол от офсайд… А все си е друго, като го вкараш с хубава и красива комбинация.

Като затвори вратата зад гърба си, на Урумов се стори, че чува някакъв разговор в хола. Наистина нещо бръщолевеха, но по телевизията. Ангелина се бе настанила в креслото му и гледаше разсеяно програмата. Беше съботен ден, хората гълтаха, каквото им подадеш. Урумов приседна на канапето.

— Никога не съм те питал — вие имате ли телевизор у дома?

— Разбира се, че си имаме — погледна го учудено Ангелина. — Не че ми е притрябвал, но без него моя хаймана изобщо няма да се прибира в къщи.

И понеже брат й стана и се запъти към кабинета си, тя го погледна със съжаление. В такива моменти винаги й приличаше на някакъв кротък и послушен вол, който сам навежда ожуления си врат към ярема. — Чакай, за теб съм дошла.

— Имаш нужда от нещо? — попита с надежда той.

— Не, искам да поговоря с тебе.

Имаше нещо в гласа й, което го накара да трепне. Дали пък нещо не е надушила? Мария идваше обикновено сутрин и на него му се струваше, че сестра му като някаква стара котка преприда около праговете. И напразно се въртеше, разбира се, той спокойно би могъл да остави вратата отворена. Всичко, което бяха си казали, можеше да стигне и до нейните уши. А което не бяха си казали?

Той седна отново на канапето и я погледна очаквателно. Ангелина наистина му се струваше някак особено неспокойна, като пред някакъв деликатен разговор. И неговият баща веднъж го бе изненадал така.

— Не знам, Михаиле, може да си забравил… И сигурно си забравил. Но утре е година от смъртта на жена ти.

Урумов усети как изтръпна и сякаш се вледени.

— Каква дата е утре?

— Не, няма грешка, аз точно съм проверила. Та рекох да ти кажа, ако решиш да направиш нещо.

Стори му се, че стаята изведнъж притъмня — толкова тая неочаквана новина бе нахлула като кръв в главата му.

— Какво се прави е такива случаи?

— Ами че помен на гроба.

Тя се поколеба за миг и прибави с глас, който го изненада:

— Човешко е.

— Да, разбирам — кимна той. — Но късно е вече; няма как да се разгласи.

— Вярно е — каза тя, — закъсняхме. Но има време да се напечата едно възпоминание… Нека прочетат и си припомнят хората!

Той дори не разбра, че е обронил глава на гърдите си в някакво глухо, безименно отчаяние. Какво знаеше сестра му за неговия минал живот? Нищо не знаеше, може би дори и не подозираше. Без да бъде груба или неделикатна, Наталия много умело го бе държала настрана от всичките му роднини. И сега беше ли възможно със собствената си ръка да напише на белия лист: „Измина една година от смъртта на моята скъпа другарка и нелрежалима съпруга Наталия Урумова, по баща Логофетова.“ И след това да го напечата.

— Няма смисъл, Ангелино! — каза той тихо. — И без това Урумовци не я обичаха. А Логофетовци са до един мъртъвци.

Това беше вярно наистина. Най-влиятелният от тях бе загинал, осъден на смърт от Народния съд. И природените след това издънки навреме се бяха кръстили с други имена.

— Ще те приказват — измънка неохотно Ангелина.

— Кой ще ме приказва?

— Най-малко — съседите.

Не искаше да му каже, че проклетата гърбава Логофетка, която нямаше никакво намерение да умира, ще го разнесе из цяла София.

— Все едно — каза намръщено брат й.

Кой знае защо, Ангелина някак особено си отдъхна.

— Ти си знаеш работите — каза тя. — Аз исках само да те подсетя.

Урумов влезе в кабинета си, обезсилено се отпусна на стария стол с вити дървени крака. Наистина точно така ли трябваше да се случи? Тоя същия ден, в който безутешно бе ридал на гроба й. В който се чувствуваше разрушен и свършен завинаги. В който като че бе спрял завинаги едва-едва биещият часовник на живота. В тоя същия ден те щяха да се срещнат — ей тъй, без нищо, без да има някаква новина около историята, която така неочаквано ги бе свързала. Дали наистина няма съдба, която си прави добре обмислени, вразумителни шеги с хората, за да им разкрие истинския смисъл на своите действия? Той чу как външната врата скръцна, сестра му си отиде.

И след всичко, което се бе случило, само щеше да лъже себе си, че нещо работи. И той автоматично затвори бюлетина на асоциацията. На сестра си не е длъжен да каже всичко, но поне пред себе си трябва да е наясно. Както винаги, както през целия си живот. Тъжен помен!… Непрежалима съпруга!… Това щеше да бъде лъжа, разбира се. Но не лъжата го спираше, не тя беше причина да не излезе утре тоя нещастен помен. Понякога хората имат нужда и от лъжа, за да бъде съвестта им спокойна. Но сега той разбираше, че никаква сила няма да го принуди да напечата лъжата. Тя не биваше да прочете тая дума — непрежалима! — върху вратата на собствения му дом. Тя не биваше да види лицето й, още по-бяло върху луксозната бяла хартия на нещастното възпоминание. Защо?… Не можеше да си обясни… Но не биваше, дори ако той нямаше да бъде жив утре. В никакъв случай нямаше право да прибави дори капка горчивина към всичко, което бе преживяла. Макар че навярно нямаше да прибави нищо.

Мъчно заспа тая нощ. Лежеше, без да мисли, макар че имаше за какво да мисли. Чувствуваше се тъжен, макар че би трябвало да се чувствува облекчен. Нима само една година бе минала от оня страшен миг, когато за пръв път бе докоснал студеното като кост гладко лице. Спомняше си как се взираше в мрака към леглото й, където на слабата виделина на нощта едва личеше нейният профил, изрязан с най-тънък резец върху леглото от птичи явор. Тогава дори не си бе помислил, че е мъртва, толкова му се виждаше невъзможно, даже абсурдно. А тая нощ бе много по-тъмна и все пак много по-жива. Едва се виждаха слаби ивици от светлинки по ръба на мебелите, по стъклата на полилея, по настолните лампи. Празното легло вече не му напомняше за нищо. Но светлинките като че ли му напомняха — започнаха бавно да се събират, да се смесват в полусенките си, с едва видимите искрици, докато образуваха едно-единствено грамадно лице — бяло и страшно, със здраво стиснати устни.

И той притаи дъх и затвори очи, за да го погуби в своята вътрешна тъмнина. Може би бе обичал тая нещастница през последните десет или петнайсет години от живота си. Беше я обичал, разбира се, дори без да съзнава, въпреки всичкото зло, което му беше сторила. Навярно всички съпрузи се обичат, дори най-нещастните, в печалния заник на живота си, когато всичко външно избледнява и става едва видимо. Едва се забелязваха и едва се докосваха, но винаги се чувствуваха един до друг, може би един в друг, като в изстиваща пред смъртта си утроба. Само смъртта може да ги раздели или погуби. Само тя може да ги възроди за някакъв нов, измамен живот.

А дали и тя го бе обичала? Не, едва ли. Може ли да обича хищникът? Не може. Но той не може и да мрази. Хищникът е винаги невинен, когато разкъсва топлата човешка плът, когато облизва с език кървавата си муцуна. Той се храни, както кравата пасе, както врабчето пие вода след дъжд от блесналата на слънцето локва. Но и хищникът може да се привърже към човека, който болезнено го удря с камшика си по върха на носа. Спи, спи, нещастнице, прощавай, че събудих паметта ти, аз съм те обичал все пак.

10

На другата сутрин Урумов се събуди в неочаквано хубаво настроение. Чувствуваше някаква необикновена вътрешна лекота и нито петънце върху съвестта си. Животът му изглеждаше точно такъв, какъвто трябваше да бъде може би преди двайсетина години. А навън бе прохладно утро, розово като разцепен нар, защото все още не бе изгряло слънцето. И в тая прозирна розовина, зеленикава като тюркоаз, блестеше зорницата. Той я гледаше с притаен дъх — като знамение. Не знаеше, никога не бе чул, че може да бъде и зеленикава тая блестяща красавица, най-бялата на всяко нощно небе. Гледа я ненаситно, докато го заболяха очите и розовината избледня до синкаво. Тогава звездата отново стана бяла и руса като Венера. Краката й бяха руси, коремът й беше рус, а най-руси бяха гърдите й, току-що родени от чистата морска пяна. Той се усмихна и се отдръпна назад. Трябваше може би да закуси, макар че се чувствуваше сит. И се упъти към кухнята, откъдето не идваше никакъв шум, защото в неделя Ангелина си оставаше у дома. От години не беше се чувствувал така спокоен и уверен в себе си.

Но към девет и половина часа започна да става неспокоен. Беше се уговорил със свой стар, пенсиониран шофьор да ги вземе тая сутрин и да ги отведе до язовира. В десет без четвърт все още го нямаше. В десет часа разбра, че изобщо няма да дойде. Но в замяна на това всеки миг можеше да пристигне Мария. И изведнъж го обзе истинска паника, нещо повече от паника — ужас, че това прекрасно утро може да се разруши и изчезне. Не, не бива да го допусне, трябва да се измисли нещо. Но нямаше много време за мислене, защото Мария дойде точно в десет — като на урок по английски, съвсем обикновена, дори малко делова и забързана. Беше облечена в спортна пола и жълтата австрийска блузка, която толкова й приличаше. И тя изглеждаше в добро настроение, с удоволствие огледа от прозореца цялата улица.

— Днеска ще имаме много хубаво време — каза тя. — И през целия ден.

— И аз тъй мисля — отвърна той и окончателно взе решение.

Докато слизаха по стълбите, той се мъчеше да си припомни как се палеше колата. И когато пъхна ключа точно на мястото му, трябваше да помисли как се включват скоростите. Не, не бива да се мисли, така непременно ще се обърка. Трябва да се действува по принципите на Уелч — по интуиция. И той включи като някакъв медиум, с отпуснато съзнание, и ужасно се изненада, когато колата бавно потегли напред. Тя вървеше, ами да, тя много хубаво си вървеше.

Но в залисията Урумов не забеляза как една жена на тротоара го гледа втрещено, даже уплашено. От нейното място и той изглеждаше не по-малко втрещен и уплашен, така здраво стискаше кормилото, сякаш беше единствената брънчица, която все още го свързваше с живота. Дори се беше опулил от напрежение. Луди ли бяха, къде се бяха запътили? Ако той е луд, тя си е напълно нормална, защо се е оставила на някакъв невменяем да я утрепе? Минаха край нея, искаше й се да им кресне, но в последния миг се опомни. Беше Ангелина, разбира се, с букет свежи цветя в ръцете. Отиваше на гробищата и се беше сетила, че трябва да вземе малко пари от брат си, за да сложи в ред изоставения самотен гроб. В края на краищата не може гробът на една Урумова да изглежда изоставен, та макар да е бивша Логофетова.

На края на малката уличка Урумов трябваше да свие надясно, по посока на движението, да мине по първия мост вляво и тогава т обратна посока да поеме към пловдивското шосе. Реката делеше техния булевард на две еднопосочни платна. Но той веднага сви наляво, забеляза грешката си, но беше вече късно.

Срещу него се зададе открит спортен фиат, зелен като гущер, младият човек в бяло поло караше право срещу него. Урумов успя да му свирне, оня се облещи и завъртя пръсти около сляпото си око. Академикът даде вдясно до първия мост, след това вляво и благополучно излезе на вярната посока. Ръцете му леко трепереха от преживяното вълнение, но бързо се съвзе. Днешният ден е негов, през днешния ден нищо няма да му се случи, та ако ще да управлява и самолет. И все му се струваше, че кормилото му не е съвсем наред, че го тегли наляво. След това се усети, че нищо не го тегли наляво, а просто инстинктивно се плаши от високия бордюр. На широкото централно шосе това усещане бавно изчезна. Сега се чувствуваше много по-сигурен, колата се носеше като бясна с четиридесет километра в час.

— Всичко в ред ли е? — запита най-сетне Мария.

Гласът и му се стори малко глух и далечен — може би от шума на мотора. Дали бе забелязала неговото невероятно приключение? Едва ли?

— Напълно! — отвърна той с леко пресъхнало гърло. — Просто летим към целта.

Скоро свиха по отклонението за Самоков. И двамата никога не бяха ходили на язовир „Искър“. Но Урумов поне бе минавал с кола край него, Мария изобщо не го бе виждала. Сега всеки изминат километър той се чувствуваше все по-уверен в себе си. Завоите се увеличаваха, ставаха все по-остри, дефилето все по-тясно, но това не го плашеше. Неспокойната зелена стрелка на спидометъра отскачаше и до шейсетте километра. Но дори на тая шеметна скорост успяваше да размени по някоя дума със съседката си.

— Вие май не обичате да пътувате?

— Зависи — отвърна тя. — Наистина не обичам нови градове и хора. Може би не съм любопитна.

— Да, жените изобщо не са пътешественици — съгласи се Урумов. — Най-много да ги съблазниш с Париж или по-точно с парижките моди.

— Не съм и по модите.

— Имате напълно съвременен вид — каза той и заобиколи някакъв камък, паднал от стръмнините.

— Не говоря за дрехите, те не са най-важното. Но много обичам природата например. Стига да не е набъкана с хора естествено, хората развалят всичко. Когато Криста беше малка, всяка неделя я водех на Витоша. И зиме, и лете. И тя се научи да обича природата, може би повече и от мен.

— И досега ли ходите?

— Сега скучае с мен, разбира се. А не мога да тръгна сама. Тъй че доста отдавна не съм ходила. Днес за мен е един хубав празник.

— И за мен — каза той.

Можеше да си спести това глупаво откровение. Макар да не я гледаше, стори му се, че някаква сянка падна на лицето й. И побърза да каже:

— Изобщо имам слабост към реки и езера. Още от дете за мен езеро е била една от най-красивите думи… Може би защото нямаме езера около София.

— Да, наистина хубава дума — кимна тя. — „Видение край синьото езеро“. Как съм плакала на тоя блудкав филм.

— Значи, сте били малко сантиментална?

— Едва ли.

— И след тия видения да не дойдете нито веднъж на язовира — учуди се той. — Не е никак далече от София, някакви си четиридесет километра.

— Само заради автобусите — каза тя. — Никога не се качвам на трамваи и автобуси. Прилошава ми от теснотията, идва ми да закрещя. На Витоша винаги ходехме пеша — на отиване и на връщане. Христина просто е плакала в ръцете ми.

„Ето значи на кого прилича момичето. И защо е избягала панически от операционната зала. Просто не е имала нерви.“

— Аз знам какво си помислихте — каза тя.

— Какво? — запита той.

— Ами туй, че Тинка прилича на мене.

За пръв път, откакто бяха тръгнали, Урумов отмести поглед от пътя и я погледна учудено.

— Точно тъй! — призна си той. — Поразен съм наистина.

— А сега ще си помислите, че съм чувствителна като нея.

— Вече си го помислих!

— Не приличам на Христина — каза тя. — Нито съм толкова чувствителна, нито толкова слаба… Нито пък тя има моя — как да го нарека — моя усет за хората. Навярно тя никога не се замисля дълбоко за тях.

— А как си обяснявате това?

— Не знам, трудно е… Но аз малко съм общувала с хора, почти винаги съм живяла сама… И просто съм свикнала да се питам — какво мислят сега за мен?… От страх да не мислят нещо неприятно, разбира се. Сигурно съм била доста мнителна. Или честолюбива.

— Не приличате нито на едното, нито на другото.

— Може би. Жените от нашето поколение са възпитани в свободолюбив дух. Като момиче четях Стриндберг, Ибсен, Зудерман… Чели ли сте „Котешката пътека“?

— Не, наистина.

— Няма значение… Не че е някакъв особен роман. Исках да ви кажа, че съм обичала силни и свободни женски образи. Тогава такава беше модата…

Тя млъкна уплашена, че е прекалила. Навярно през целил си живот само на него бе разказвала за себе си, дори не и на своя избягал мъж. И все още не знаеше, че това е най-голямата и дълбока радост на всяка дружба — да можеш да говориш свободно за себе си и да обсъждаш себе си. Пред друг. Най-хубавият начин да осъзнаеш себе си. Защото съвсем не е все едно да мислиш нещо и да го кажеш.

След малко излязоха на високото плато при язовирната стена. Пред тях спокоен и гладък се простираше язовирът, до най-далечните брегове, които едва се синееха е ранната лятна омара. По чистата му повърхност с пределна яснота се отразяваха небето, стръмните брегове, облаците, всяко дърво поотделно. Дори чайките летяха я два образа и когато се докосваха до водната повърхност, сякаш се целуваха. След това колата отмина и навлезе в рядка, белоствола гора, така свежо зелена, сякаш листата се разтваряха пред очите им. Урумов, очарован, намали хода. Една яребица прекоси пред очите им шосето, сподирена от своите пухкави бебета. Внезапно Урумов видя някакъв черен път, който свиваше вляво, и Тръгна по него. Сега пътуваха през ниска борова горичка, толкова гъста, че дари една коза трудно би се провряла. Когато и тя оредя, пъхна колата в някакво зелено тунелче и спря.

След десетина крачки излязоха съвсем на открито. Тук езерото не беше много широко и отново в гладката му повърхност се оглеждаха брегове и облаци. Струваше им се, че се намират в самата сърцевина на някакъв фантастичен свят, който се състоеше от две съвършено еднакви половини. Те приседнаха, Тревата бе суха, брегът много стръмен, така че не се виждаше дори водната линия. Дълго мълчаха, без да се чувствуват неудобно. Най-сетне Мария първа се обади:

— Както чух, били сте пред прага на много голямо откритие… На велико откритие, както скромно се изрази моята дъщеря.

— Не е вярно, за съжаление — каза Урумов. — Може да има недописани книги или недовършени симфонии. Но не може да има недооткрити открития. Или има откритие, или няма — средни положения в науката не се зачитат.

— Прекалено сте скромен.

— Надали… Пък и според моя племенник прекалената скромност в науката е порок.

— Предполагам, че не страда от такива пороци — каза Мария.

— Не, наистина… Като всеки прекалено здравомислещ човек. И трябва да ви кажа откровено, че той направи в тая област първата сериозна крачка.

Мария го изгледа недоверчиво.

— На тая възраст?

— Тъкмо сега идеите кипят най бурно! — отвърна той.

— Идеите са хубаво нещо! — каза тя. — А в какво се състоят вашите идеи? Ако не е някаква тайна, разбира се.

Урумов се замисли.

— Не е толкова лесно да се обясни с няколко думи — каза той. — Знаете ли какво е катализатор?

— Има си хас! — тя се засмя. — Ами аз съм била учителка. Катализаторите са химически вещества, които вземат участие в ускоряването и забавянето на химическите процеси, без да участвуват активно в тях.

— Е, това е вече друга работа! каза Урумов доволен. — И все пак по-добре е да си послужа с пример. Аз съм възрастен човек, живея сам. Моята сестра, да речем, си наумява, че тая работа не бива да продължава така. Сам човек трудно живее, пък защо трябва да ми слугува, като друг може да свърши тая работа. И решава да организира вечеря?

— Беше ли наистина организирана? — усмихна сетя.

— Това е пример, моля ви се. Той не се коментира, той се взима като основа на задачата, И тъй, на вечерята ще присъствува и една дама, разведена или вдовица, все едно, в умерена възраст, внимателно предупредена от сестра ми. Поканени са и още няколко души за камуфлаж. Сготвят се яребици задушени, да речем, купува се хубаво вино. Сестра ми много добре знае, че когато коремът е пълен, а главата леко зашеметена, всички цели стават много достъпни.

— И в тоя момент пристигате вие! — каза тя.

— Да, точно така, със сивото английско бомбе, нищо неподозиращ. Другите вече са изпили по две-три чаши евксиноградска гроздова, така че настроението е вече леко повишено. И веднага разбирам, че съм попаднал в чужда или неподходяща за мене среда. Фамилиарниченето ме дразни, ласкателствата — ядосват. Сядам, хапвам няколко залъка и изведнъж се досещам, че трябва да присъствувам на някакво гласуване в академичния съвет. И съм забравил, това всички могат да очакват от мене. Взимам си сивото бомбе и си заминавам дори без да разбера каква опасност е минала през главата ми!… Според вас какво ще направи непознатата дама?

— Амиии… ще се огорчи!

— Добре, След това?

— След това ще се наяде хубавичко с яребицата или със задушеното телешко, зависи колко са блюдата…

— …и ще изпие няколко чашки вино. И едва тогава ще забележи, че господинът срещу нея не е съвсем за изхвърляне. Макар че е порядъчно плешив, в крайна сметка той има същите външни белези, каквито имам и аз, т.е. и той е мъж като мене. И веднага отправя към него своите прояснени взори. Увлечена, тя не забелязва нито намиганията, нито гримасите на сестра ми. Не забелязва дори, че на вечерята присъствува и съпругата на въпросния господин. Така че вместо ускорена реакция се получава първокачествен гаф… Разбрахте ли нещо от цялата история?

— Да, разбира се, че сестра ви е намислила да ви жени.

— Тъй е по женската логика. А но научната нещата стоят малко по-иначе. Катализаторът пристига в клетката. А в самата клетка поради неизяснени причини той намира силно изменена биохимическа среда, която не отговаря на целта, за която е пристигнал. И своевременно се оттегля. Тогава клетката решава все пак да свърши своята работа, без която нейното съществуване не е възможно. Погледът й попада на друг господин, който очевидно има същата структура като капризния катализатор. Тоя господин се нарича за съжаление Канцерогенно Вещество. Или вирус, все едно какъв! Гафът, който се получава, се нарича рак.

Мария дълго мълча, лицето й бе потънало в размисъл.

— Наистина интересно! — каза тя. — Ами ако вие харесате самотната дама? Тогава какво ще стане?

— Може и нищо да не стане — усмихна се той.

— Хайде, хайде, пак скромност… Ами унгарката?

— Коя унгарка?

— Тая същата — полубългарка-иолуунгарка. С четирилистната детелина.

— Тя беше клетка от съвършено друг организъм — отвърна той. — Там действуват други катализатори.

Точно в тоя момент пред тях изникна милиционерски сержант. Беше облечен в новичка, добре изгладена униформа, само обувките му бяха доста вехти и очукани. Имаше такъв вид, сякаш ги е спипал на местопрестъплението, лицето му издаваше едва спотайван гняв.

— Дайте си документите? — каза той вежливо, макар че гласът му неуловимо потреперваше.

— За какво да си дам документите? — погледна го учудено Урумов.

— Вие не знаете ли, че това е вододайна зона! — избухва внезапно милиционерът. — И че влизането на коли и хора е строго забранено?

— Откъде мога да знам? — отвърна невъзмутимо Урумов.

— Как откъде? — брадичката му яростно потрепера. — Ами що надписи има край пътя — на всички езици. По нарушителите се стреля без предупреждение — излъга той като разтърси сърдито ютията си.

— Ами стреляйте тогава!

— Стреляйте, стреляйте! Засрамете се, възрастни хора сте… А сте се кукнали като два гълъба… Точно в най-забраненото! Ами не видяхте ли, че край черния път има толчав надпис — влизането на външни лица строго забранено.

— А защо да гледам край пътя, аз си гледам в пътя, за да не сгазя някого. Една яребица мина например.

— Добре де, ако вие гледате все в пътя, другарката къде гледа? Вие не видяхте ли надписа?

— Видях го — призна си смутено Мария. — Но си помислих, че професорът не е външно лице.

— Може и да не съм — измърмори Урумов.

— Я си дайде документите! — каза отново припряно сержантът.

Урумов му пъхна своята внушителна карта от Националния съвет за мир. Милиционерът дълго я чете, образът му съвсем се смекчи.

— Ами добре — каза той. — Можете да останете още малко.

Козирува и си отиде. Но двата гълъба вече се чувствуваха неудобно, сигурно онзи няма да се успокои, докато не си отидат. Поседяха все пак малко, колкото да не го обидят, после отидоха при колата. Урумов трябваше да я върне малко на заден ход, за да излезе на пътя. Но къде беше задният ход? Малко назад и встрани! Но всички опити да включи излязоха безуспешни. Като пъшка тъй пет-шест минути, най-сетне, без сам да разбере как, успя да я намери, колата нервно подскочи назад и угасна. Запали отново и как да е излезе на черния път.

— Измъчихте се! — каза Мария съчувствено.

— Не разбирам защо! — отвърна той смутено. — Скоростта си беше съвсем на място. Но нещо заяжда може би.

— Сигурно! — каза тя. — Откога не сте я карали?

Академикът се усмихна неловко:

— Ами трябва да има десетина години… Защо, личеше ли?

— Само в началото! — излъга тя хладнокръвно.

Урумов благоразумно премълча, че дори и документи нямаше. Оставаше само да ги спрат някъде — и край. Скоро излязоха па шосето, тоя път се огледа внимателно и сви вляво. Спомняше си, че някъде наблизо има ресторант, макар че никога не бе спирал в него. Беше на мястото си, слава богу, но отпред бяха паркирани толкова много коли, че той веднага разбра — няма да я бъде тая работа. Наистина партерното помещение бе заето до последно място. Управителят ги упъти към нещо, което нарече бирхале. Слязоха в доста тясно, задимено помещение, като се изправиха на прага, всички се обърнаха да ги погледнат. Не знаеха, разбира се, че точно тука се събираха всички грешни души, които естествено се страхуваха от изненади. На една от масите наистина имаше две-три свободни места, но Мария усети как грешниците просто се наежиха под погледа им.

— Много ви моля да отидем другаде — каза тя тихо.

Побързаха да се измъкнат. Качиха се отново на колата и потеглиха напред, докато стигнаха павилиона при „Мечката“. Там имаше достатъчно свободни маси, всички на слънце, разбира се, но павилионът беше па самообслужване и пред бюфетчика се бе наредила дълга опашка. Почти всички бяха автотуристи, няколко месести жени, няколко нетърпеливи деца, космати мъже в смешни къси панталони, които отсега преглъщаха. Миришеше вкусно на скара, а така, както бяха огладнели, и две скари нямаше да им стигнат. Урумов покорно се запъти към опашката.

— Не вие! — каза решително Мария.

— Защо не аз?

— Не може академик да се реди на опашката! Хората ви познават!

— И какво от това?… Няма нищо обидно.

Но Мария беше непреклонна. Настани го на една току-що освободена маса, в сянката на самия павилион, и кротко се нареди на опашката. От мястото се виждаше как седи невъзмутимо, заливан от време на време от синкави облачета, вмирисан на кюфтенца дим. Поне да имаше как да му отнесе една студеничка лимонада. Но изстудена нямаше, затова пък кюфтетата така пареха през хартията, че едва ги отнесе. Намери го доста омърлушен, дори апетитната миризма не можа да ги съживи. И едва сега разбра, че е сбъркала. Урумов неохотно захапа първото кюфте, дори не усети вкуса му.

— Чудесни са! — каза тя искрено, като опита своето.

— Вярно е…

— Павилионът е самоковски… Бюфетчикът каза, че специално си подготвяли месото.

Едва сега Урумов му обърна внимание. Стори му се малко по-кисело и по-жилаво от обикновените софийски кюфтета. Навярно бе забравил, че доброто прясно месо трябва да изглежда точно така.

— Да, вкусно е! — излъга той.

— Вие май още ми се сърдите?

— Ни най-малко… И все пак като му отнемете на един мъж правото да бъде кавалер — тогава какво му остава?

— А защо да ми се отнема моето женско право?

— Защото не е женско, а мъжко.

— Слушайте, професоре, вие знаете, че съм от средногорски род… Много стар и известен на всичко отгоре. Ние тъй сме възпитани — от най-далечните прабаби, та досега. Мъж не може да шета на жена — това е противно и на бога, и на хората! — Тя се засмя.

— И аз съм от средногорски род — каза Урумов.

— Ами тогава?… Да сте виждал дядо ви да е принасял нещо на софрата? Или баща ви?

— Сигурно е така! — измърмори той. — Ние, възрастните хора, изглежда, че сме прекалено чувствителни.

— И не сте възрастен! — добави тя ядосано. — Човек, който работи поне колкото двеста млади научни негодници, не може да бъде възрастен, той е точно в разцвета на силите си. Нали знаете, на шейсетгодишна възраст Сократ е казал, че се намира по средата на жизнения си път.

Не го знаеше, но не биваше и да му вярва. Данте доста по-рано се бе оплакал по същия повод.

— Кюфтетата са наистина хубави — каза той след малко. — Просто си имат вкус на месо.

— Нали ви казах? — кимна Мария зарадвана, сякаш ги бе приготвила самата тя.

И изобщо обедът излезе доста сполучлив, независимо че коминът на скарата все тъй бълваше от време на време миризлив дим върху тях. Но лекият ветрец го подемаше и отново им докарваше дъх на полски цветя. Дори притоплената лимонада им се стори много по-вкусна от софийската. И нямаше никаква опасност да преядат, така че с леки стъпки се отправиха към реката, където се носеше човешка глъч и ек на тупалки. Но дори и тая нещастна разходчица не можа да им развали съвсем настроението. Човешката врява стана непоносима, крещяха деца, жени тупаха черги в бистрите струи на реката — тая същата софийска вода, която по-долу милиционерът така ревниво пазеше. Някакъв дебелак със запретнати крачоли дори се опита да поизмие в нея колата си, но тук рибарите се намесиха с викове и ругатни, размениха се обиди и закани, докато най-сетне прогониха нахалника. Някакъв жълтокос старик унило въртеше шишове, очите му бяха станали кървави от дима. Двамата му сина, с две големи черни волги, които шляпаха белот край него, от време на време нервно му подвикваха да върти. Бабичката, седнала върху износеното ковьорче, гледаше с пусти очи човешката суетня около себе си. И на всичко отгоре в цялото това човешко стълпотворение Мария намери три великолепни печурки.

— Подарявам ви ги! — каза тя. — Вярно е, че не са четирилистни. Но затова пък са ужасно вкусни.

Урумов измърмори, че ще му бъде доста трудно да ги пъхне в тефтерчето си.

— Защо в тефтерчето? Професоре, прекалявате с женските сувенири. Тия ще ги посолите, може да им сложите съвсем малко масълце в чашките — и във фурната!… Ще си изядете пръстите!

Седнаха и те под едно усамотено дърво, но към четири часа Мария първа предложи:

— Време е да си вървим!

— Защо? — каза той със свито сърце. — Още е съвсем рано.

Наистина беше рано, реката пред тях блестеше като разплавена под яркото слънце. Но поречието бе доста утихнало, рибарите бяха прибрали отчаяни пръчките си, пияните шофьори изтрезняваха под дебелите сенки.

— Криста обикновено се обажда към шест часа… Ще се разтревожи, ако не ме намери.

Пътят до София премина като някакъв сън. Вече караше съвсем спокойно колата. Облегнат назад, сухите му ръце небрежно държаха волана. Много му се искаше да си подаде левия лакът навън, както бе виждал, че правят някои млади фукни, но усещаше, че ще прекали. Тясното дефиле бе усойничаво и прохладно, но от време на време в очите му блясваше силното следобедно слънце, той намаляваше малко скоростта, докато отново се гмурне в прохладната сянка. В София отведе Мария до дома и, после се прибра с колата. Но като се опита да паркира до самия бордюр, джантата н капакът иззвънтяха злокобно. Той излезе загрижен навън, всъщност белегът бе съвсем незначителен. Така или иначе никой няма да разбере, че колата е местена, Чувствуваше се като момче, което е откраднало за половин час велосипеда на баща си, без никой да го разбере. С това лукаво чувство той се изкачи съвсем неусетно до своя етаж. И с някаква тъга затвори вратата зад себе си, сякаш бе прехвърлил най-увлекателната страница в книгата на своя живот. Наближаваше шест часът, слънцето бе огряло силно източната стена на кабинета му, белите коне светеха като живи. Това беше неговият истински ден и тоя ден трябваше да остане вечен.

11

Може би само в провинциалните градове се намират все още такива смешни и натруфени къщи. И трогателни в същото време в желанието си да предложат на своите обитатели всичко, което имат и богатите домове. Наследствената къща на Обретенови беше жълта като дюля, с фалшиви розови конзоли и две назъбени кулички от двете страни на покрива, в които сега мътеха гълъби. Имаше освен това изронени гипсови фронтони над прозорците, малко балконче под централната арка на покрива, ветропоказател, който отдавна не показваше ни ветрове, ни посоки. Но иначе беше удобна къща. Освен майката и дъщерята на втория етаж живееха две ученички, дошли от селата. Юлияна ги държеше не толкова за наема, колкото за това, че го плащаха в натура — някое агънце или пък истински градински приткар фасул.

И Криста живееше на втория етаж в малка стая, украсена с два гоблена и безброй стари семейни снимки в черни лакирани рамки. Живееше при това спокойно, дори малко лекомислено, много рядко се ослушваше в тихите провинциални нощи дали „онова“ няма да се обади. Но то, разбира се, си мълчеше и спотайваше, здраво сраснало с нея. Криста изобщо не го усещаше, само дето бе прибавила и неговия глад към своя, тъй че добре си похапваше. Иначе се чувствуваше превъзходно, усещаше някакъв дълбок прилив на сили и жизненост. Веднъж леля й я завари да скача в двора на въже като момиченце.

— Ще го изтърсиш мари! — каза тя укорно.

— Няма такава опасност! — засмя се момичето. — Какво носиш в мрежата?

Леля й носеше пиленца, кокошчици, понякога тлъсти свински пържоли, заради които ругаеше с пяна на уста местните снабдителни власти. Те наистина никак не се престараваха, пък и защо да се престарават като всеки му намираше колая, особено пролетариатът. Какъв пролетариат, като дядо и баба си живееха на село, работеха в стопанствата, а освен това гледаха в задния двор всякакви животинки, така че почти не оставаха без месце.

И изобщо само една грижа имаше Криста през тия дни — да не мисли за нищо и за нищо да не се тревожи. И тя не мислеше ни за него, ни за детето му, упорито ги пъдеше от ума си. Но като минаха няколко дни и се успокои съвсем, започна да чувствува някаква непонятна нежност към онова — малкото, — към свитото на кълбо нещастно лешниче, което не знаеше, че е осъдено на смърт. Или пък не е осъдено? Може ли човек да вярва на лекомислени млади момичета — на техните обещания и закани?

По цели дни не излизаше никъде, четеше като бясна романи. И съвсем истински романи при това, не като ония скучни трактати, които четяха и изучаваха в университета факултативно. Нейната леля ги бе изрязвала от жълтите вестници през трийсетте години, бе ги подвързвала с яки насмолени канапи с помощта на шило и обущарска игла. За толкова десетилетия лошата вестникарска хартия вече се ронеше, но си оставаше все тъй здраво подвързана. Бяха всички до един любовни романи. И правилно! — мислеше тя — има ли смисъл да се пише за друго, всичко друго е скучно, както и любовта, разбира се, макар че в тая любов има поне мъничко гъдел. И тя се лееше като ведро от пожълтелите страници, случваха се всякакви чудесии, главно изневери, бягства с непознати мъже, мистериозни удавяния, убийства. Тя ги гълташе по два на ден, на края съвсем обърка и герои, и заглавия, и случки. Но поне душата и се насити на любов, особено на изневери. И наистина какво друго заслужават тия противни и глупави мъже, освен да ги кичиш с рога, стига да можеш, разбира се. Но тя не можеше и не й оставаше нищо друго, освен да се удовлетворява с романите. Старото време е било доста трудничко наистина, освен кризите е имало безброй мухи и дървеници, охтика, полици и фалити. Но е имало и рахат-локум, боза, шарденчета и шоколади с премии. Имало любов и любовни романи. Как само са въздишали момичетата в ония години, как са плакали! Сега ако видиш, че някакво момиче плаче на улицата, сигурно е от зъбобол, от какво друго може да бъде, като и двойките в университета си ги гълтат като бонбончета. А да не говорим за момчетата, които съвсем са се разглезили и дори не смеят да отидат в лятната къпалия, за да не срещнат случайно някоя гола жена. На обяд Криста се нагълтваше с хубавите домашни гозби на леля си, после бързаше да се качи в своята тиха стаичка. Макар да беше и тук доста горещо, тя се завиваше в своя розов юрган от любовни мечти и надежди и пипваше здраво следния роман. Оставаха й още двайсетина, трябваше да ги прочете всичките, преди да си тръгне. Отде да знаеш, последният може да се окаже най-хубав. Тая Дафна де Морие, пък и Оливия Уедсли — как да не знае досега, че е имало такива славни писателки на света.

Най-сетне един ден леля й не се стърпя.

— Слушай, Тинче, трябва да се движиш, да се разхождаш! — посъветва я тя кротичко. — Особено ако ще раждаш това дете!

— Няма да го раждам, лельо! — каза строго момичето.

— Ами ако той размисли… И го поиска?

— Все едно!

— Как тъй — все едно?

— Ами все едно. Аз него ли да гледам, или себе си?… Притрябвал ми е най-после, на една истинска съвременна жена за какво й е съпруг?… Главно да му слугува, мъжете са станали мързеливи като махараджи…

— Вие с Мимето… — започна недоволно Юлияна.

— Защо ние с Мимето?… Ами ти?… Зер ти е лошо така?… Пък мен ме чакат и сесии, и държавен изпит, да не говорим, че ще ходя учителка на село. Ами гледай поне да ме нагласиш тук някъде наблизо, че както не зная да готвя — тъй и ще си умра от глад.

— Майка ти е наистина за пребиване! — каза строго леля й. — И все пак помисли си… Без съпруг може, без дете не може, ако нямаш дете, все ще си мислиш, че си пропуснала всички влакове на света.

— Не, не ми трябва дете! — отвърна Криста. Говореше спокойно и някак лекомислено, но усети как сърцето й се сви. И не от страх пред отвратителния аборт, за аборта тя вече се бе прежалила. И не за туй, дето в главата й наистина можеше да се забие идиотската мисъл, че е пропуснала всички влакове на света. Изведнъж просто й стана мъчно за това лешниче, дето още си няма капка мозък в нещастната гола главичка. Ще се затрие от света, без дори да знае какво се е случило. Животът изведнъж й се стори тъжен и безсмислен, а глупавата игра в романите — някаква съвсем бездарна измишльотина. Да прощава тая Уедсли, ама навярно не са я просвали на операционната маса и не са я стригали, иначе нямаше да вади чак от петите си толкова страшни любовни въздишки.

Два-три дий беше много тъжна, дори загуби апетита си. На третия ден Мимето я заведе насила в своята изба, в своята непревземаема крепост, както казваше тя. Имаше си хубав кабинет в приземния етаж, под прозореца й се разхождаше пиян петел, който като пристав преплиташе шпорите си след кокошките, нагълтали се с винце от някоя повредена бъчва. В градината цъфтяха пияни божури, големи колкото детски глави, огнени, уханни, побеснели от жизненост като запалени. В кабинета й имаше голяма библиотека, по рафтовете й бяха наредени бутилки вино, бутилка до бутилка, от единия край до другия. Всички бяха налепени с бели етикети, изрязани от тетрадки по смятане, след това написани на ръка с всякакви имена и цифри. Имаше и много епруветки, пълни с вино или химикали, всички запушени със светли коркови тапи. За да се изфука, Мимето започна да опитва вината, правеше нещо с езиче по небцето, тъй че дори големите й уши старателно се размърдваха. И през цялото време умислено гледаше в тавана, сякаш там бе написано някакво заклинание. Всъщност като че ли само в това се състоеше цялата й работа, за която бе следвала в Агрономическия не знам колко години.

После дойде някакъв секретар от Окръжния комитет, съвсем млад човек с възбледо, анемично лице, съвършено кьосав. Криста се ококори — само кьосав партиен секретар не бе виждала през живота си. Но тоя беше много симпатичен, тръсна на бюрото пакет шунка, съвсем топла и прясна, увита в няколко пласта хартия, най-долната от които бе станала прозрачна от мазнината. Братовчедка й разгъна всичко това на бюрото си, за какво им са разни глупави вилици и ножове, като човешките пръсти са толкова ловки. След това разгледа библиотеката, извади оттам някаква бутилка с етикет от тетрадка по смятане, написан на ръка, погледна я колебливо и с въздишка изтегли тапата.

— Това е моят шедьовър! — каза тя. — Цецо, правя го заради Тинчето, ще прощаваш, ама за пръв път ми идва на гости, не искам да се изложа…

Криста изпи две чашки от шедьовъра. Не беше чак „Пармският манастир“, но въпреки това си беше шедьовър, макар и от местен мащаб. После изтича до клозета и повърна всичко, до последната капчица. Когато влезе отново в кабинета, по лицето й течаха сълзи — боляло я зъб.

На другия ден леля й насила я заведе на Шипка — да видела паметника. Горе имаше облаци, които летяха бързо и сякаш забърсваха със сивите си валма голите върхове. Величественият паметник ту изплавваше за мигове, огрят от слънцето, ту отново потъваше в сивата летяща маса на облаците. Паметникът не я впечатли особено, тъй като го бе виждала безброй пъти на разни снимки. Но играта на облаците й се видя много красива, струваше й се, че лети заедно с тях над скалистите урви, дори зъзнеше от страх, като си го представяше. На връщане, като минаваха през село Шипка, се отбиха да видят старата руска църквица-паметник, потънала сред околната зеленина. Вътре беше здрачно и тихо, толкова тихо, че чуваха даже дишането си, отразено от чувствителното като мембрана ехо. Нямаше никакъв друг човек в църквата, на потъмнелия пиринчен свещник горяха само две тънки свещици с блед, обезцветен пламък. И все пак някой преди малко бе минал оттук, за да остави тъжната си молба — за здраве може би, за гаснещ живот. Криста дълго време гледа тия бледи светлинни, които трептяха по лицето и разширените й зеници, сякаш й шепнеха нещо на своя мигащ език. Тя слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-тъжно и по-тъжно. Когато леля и най-сетне я погледна, то и се стори измъчено и напрегнато. Криста трепна и я погледна плахо.

— Лельо, къде продават свещи?

— В притвора — отвърна тя.

— Ами там нямаше никой.

— Няма значение. Хората остават пари и си взимат свещите.

Криста излезе и скоро се върна с хубава, бяла свещ, която стискаше нервно в изпотената си ръка. Леля й притаи дъх от изненада — в тяхното семейство нямаше религиозни хора — ни дядо им, ни майка им, никой. И самата Юлияна запалваше свещ от дъжд на вятър, на някое погребение, за да не наскърби опечалените. Криста запали своята свещ и внимателно я залепи на свещника близо до другите. Сега и трите трепкаха в здрача на църквата, но светлината на нейната свещ бе много бяла и силна. Под тая светлина чертите на лицето й постепенно се отпуснаха, то отново стана добро и спокойно.

Като излязоха след малко вън, на ярката дневна светлина, Юлияна шеговито се обади:

— Защо запали тая свещ?… Невярващите не бива да предизвикват бога. Защото той може да ги накаже.

— Аз не запалих свещ на бога! — отвърна сухо момичето.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм! — отвърна тя, но гласът й неуловимо трепна. — Тук свещи се палят в памет на загиналите.

И тръгна бавно по сенчестата пътека. Юлияна не бързаше да я настигне — нека се успокои момичето. Във всеки случай доста неловко излъга. Какви загинали?… Едва ли би се сетила за тях при бедите, които я бяха сполетели напоследък. Някоя своя молба навярно бе вложила в тая бяла мигаща свещ или някоя своя надеждица. Права е майка й, наистина е слабичка, няма да може да мине през тоя живот без чужда подкрепа.

През целия следобед Криста бе неспокойна и омърлушена. Дали Юлияна не бе я изплашила с тая глупава шега, че бог наказва невярващите? Де да го знаеш, тоя благодушен старец може наистина да е мнителен. Изобщо слабият човешки род не бива да се пъха лекомислено между неведомите сили на вселената.

Привечер тя каза:

— Искам да видя моята баба.

— Ами ще отидем — отвърна Юлияна с престорено равнодушие. — Като си тръгнеш за София, ще се отбием.

— Не, искам утре! — заяви решително момичето.

Навярно искаше да се откупи с някакво добро дело от греха, който бе сторила. Но на Юлияна само това й трябваше — някакъв предлог, за да полети с колата. И на другата сутрин наистина се понесоха. Криста изглеждаше много спокойна, шегуваше се нещо с леля си, като всяка жена все още не съзнаваше какво я чака. Пък и не мислеше за това. Бедите в живота винаги настигат жените неподготвени, винаги ги изненадват със своята неочакваност. За да развлече племенницата си, Юлияна караше много бързо. И не усетиха как се изкачиха на калоферските височини. От другия им край пред тях се показа карловското поле, доста замъглено от пушеци над града. Дори тая благословена, единствена на света долина на розите не бе пощадена от пристъпите на цивилизацията.

В Карлово те малко трудничко намериха старата Дражева. Хората не я познаваха, макар че знаеха рода им. Но с питане всичко се намира, дори скрито имане. Но колкото приближаваха нейния дом, толкова Криста ставаше все по-неспокойна, докато най-сетне каза:

— Страх ме е!

— А, не, моля ти се, няма да си играеш с мене! Вече сме дошли.

— Е, хубаво де, дошли сме! — каза припряно момичето. — Но какво да правя, страх ме е.

Баба й живееше в истинска, стара карловска къща, навярно реставрирана, защото носеше малък тенекиен надпис: „Архитектурен паметник“. И дворът бе истински карловски, архитектът бе пуснал през него бистра, планинска вода, която бълбукаше в естественото си коритце. И понеже се напояваше, бе потънал целият в чемерика и пирен, в троскот и папрати. По лицевата страна на къщата пълзеше повет, цъфтяха грамофончета, свили в тоя час на деня деликатните си цветчета. В сянката на старите кипариси, които растяха на завет до оградата, имаше малка пейка от олющени клонки на явор, толкова стара и излъскана от сядане, че бе заприличала на алуминиева. Точно там седеше старата жена, малката й главица бе забрадена в черна, копринена шамия. И самата тя бе дребна, костелива, със сухо, мрачно лице, черно и грапаво като кората на кипарисите. Криста се сепна уплашена. Нима това бе останало от красивата възрастна жена, която бе ридала и целувала ръцете й? Може би е станала някаква грешка! Тая приличаше по-скоро на мумия, зъл, мрачен огън светеше в дълбоко вдлъбнатите й очи. Като ги видя, тя внезапно се изправи и изграка кресливо:

— Казах ви вече!… Нямам, не давам!…

Навярно се беше припознала в някого, защото все още ги гледаше с ненавист. Малката й суха брадичка неудържимо трепереше.

— Ние сме други, лельо Сийо — каза меко Юлияна.

— Които и да сте — вече съм казала!… Не давам под наем.

Юлияна започна да се гневи вътрешно.

— Лельо Сийо, аз съм сестра на снаха ти… Знаем се с тебе. А това момиче е твойта внучка, Христинка.

Криста едва не побягна, така се изплаши. Старата впери поглед във внучката си. В угасналите й очи като че ли се появи нещо — някакъв спомен може би, някаква едва блещукаща надеждица. Криста виждаше как немощно се бори тя с мъката и тъмата, как погледът и бързо угасна. И отново стана, ако не зъл, поне равнодушен.

— Вие ли сте? — каза тя. — Ами седнете.

И тя им направи място до себе си на пейката.

Юлияна седна от лявата й страна, очевидно Криста трябваше да мине от дясната, но тя предпазливо седна до леля си. Старата жена наведе глава, сега поне не виждаха пустите й очи.

— По какъв случай? — запита тя глухо.

— Ами минавахме оттука, та рекохме да те видим. Пък и ти да си видиш внучката, да знаеш, че не си самичка на тоя свят.

— Всички сме сами на тоя свят! — каза тихо бабата. — Сами и сироти.

Изглежда, че пак се бе запалила някаква светлинка в нея, гласът й прозвуча съвсем човешки, И отново, тоя път плачливо, се разтрепера сухата й брадица.

— Тъй е — каза меко Юлияна.

— А Христинка съм виждала много пъти, докато живеех в София. Пък и тя ме е виждала веднъж, но надали помни.

— Помня — каза тихо момичето.

— А помниш ли, че избяга? — попита тя и в гласа й като че ли отново се мярна злина.

— И това помня — Ами аз… аз се уплаших. И отде да знам, че съм имала баба?

— Виждаш ли? Майка ти е виновна за всичко! — отвърна с ненавист старата. — Тя и сина ми прокуди…

— Не бива да говориш тъй — каза умолително момичето. — Защо да го прокуди? Да не мислиш, че й е било лесно?… Да остане сама, с малко дете на ръце?

— А защо сама? Мене потърси ли ме?… Даже не ти е казала, че имаш баба на тоя свят.

— Ами че аз бях много малка тогава.

— И после как разбра?

— Каза ми преди време.

Старата замълча. Всички дълго мълчаха и слушаха как водата тихо бълбука в каменното си корито, А чемериката издаваше зла, отровна миризма, кипарисът едва чуто поскърцваше с престарелите си кости. Беше даже малко страшничко в тоя безлюден, слънчев двор, в който сякаш не кацаха никакви птици. Най-сетне старата отново се обади:

— Татко ти пише ли ти?

— Не ми пише.

— Мислех, че поне на тебе се обажда — отвърна тя с гаснещ глас. — Знаеш ли поне къде е?

— Не знам.

Те поговориха още малко, гласът й ставаше все поуморен и кух. На края съвсем млъкна. Помълчаха тъй десетина минути, докато Криста съвсем се притесни, после си тръгнаха. Криста знаеше, че на сбогуване трябва да й целуне ръка, но не го направи. Доста суха и страшничка беше тая ръка, но я спря не ръката, а нейният равнодушен поглед. Като излязоха навън, Криста се разплака. И леля й изглеждаше доста разстроена, за какво им бе притрябвало това глупаво и безсмислено посещение.

— Хайде, не плачи! — каза тя. — Не плачи, за да не почна и аз.

— А тя защо не ме обича? — обади се момичето.

— Ти обичаш ли я?

— Ами аз съм най-невинна в тая история!… И най-пострадала!

— Знаеш ли, че почваш да ставаш нахална! — вече съвсем изтрезняла се обади Юлияна. — Най-пострадала е майка му… Не виждаш ли на какво е заприличала?

Криста бързо се успокои, дори похапна с добър апетит в местния „Балкантурист“. Ресторантът бе пълен със съветски туристи, узбеки или таджики, тихи и чинни като в девически пансион. Прислужваха им кривокраки и космати момичета, дошли от бедните села наоколо, гледаха ги малко накриво. Нямаха никаква полза от тях, всичко се плащаше по сметка, тия от свободните маси все щяха да съберат някой и друг лев. Докато чакаха своята манастирска чорба, Криста съвсем се успокои. И внезапно каза:

— Утре се връщам!… Нещастната ми майчица сигурно ужасно скучае сама. Тя не е свикнала.

Беше понеделник и точно по това време майка й дъвчеше разсеяно в кухничката зле подгрята юфка със сирене. Лицето й беше много умислено. Всичко можеше да се каже за нея, само не, че скучае. Мислите й бяха много горчиви, по-горчиви и от най-загорялото ядене. Не, не скучаеше бедната й майчица, друга по-тежка мъка лежеше на сърцето й.

— Добре — каза леля й. — Утре ще те закарам.

— Мога и сама… С влака.

— Дума да не става! — каза уплашено леля й. — Трябва да те предам жива в ръцете й… Иначе по-добре да ме няма.

Обядваха и излязоха. Дори тук, в тясната долина, притисната между усоите на две планини, денят беше много задушен. Като влязоха в колата, кормилото опари ръката на Юлияна като гореща ютия.

— Ама пък време за пътуване! — измърмори недоволно тя.

— Няма ли наблизо плаж?

— Плажове има, но костюми нямаме… Тъй че напред!

Отвориха всички прозорци, задни и предни, и потеглиха, Когато излязоха от града, силното въздушно течение веднага ги охлади. Но маранята трепкаше като жива над нивите, житата прегаряха. Миришеше силно на лавандула, смесена с по-далечния дъх на мента. Хубав, силен, зашеметителен аромат, от който леко й прилоша, както от ментовката във „Варшава“. След десетина минути колата се гмурна в дълбоките сенки на калоферските височини. Шосето тук бе най-стръмно и с най-много остри завои. Но Юлияна караше предпазливо, държеше се плътно до дясната канавка. Пък и имаше защо, от завоите изскачаха от време на време празни самосвали, които караха чакъл от Стряма за някакъв строеж.

Минаха през Калофер, съвсем безлюден в горещия ранен следобед. Само някаква сляпа бабичка потракваше с патерицата си по пустата улица. Излязоха от града. На разклона за гарата имаше бензиностанция, Юлияна погледна танка.

— Не е лошо да налея малко бензин — каза тя.

Бензин имаха да стигнат спокойно оттатък Казанлък. Но щом има удобна бензиностанция на самия път — защо да не налеят?

— Добре, лельо — отвърна разсеяно момичето.

И тия небрежни думи решиха съдбата на всички.

Като приближи бензиностанцията, Юлияна съвсем намали. Там вече бе спрял автовлак с две ремаркета, който гълташе така алчно бензин, че чак се задавяше. Трябваше да се прилепи отзад на опашката. Но каква опашка е това — само автовлакът, ремаркетата не пият бензин, Ръкохватката, пъхната в резервоара, задавено бучеше и хъркаше, бензинът щедро се лееше, Момичето от „Петрол“ дремеше наблизо, отворило в жегата месестите си устни, чакаше автоматът да щракне. Когато новата кола спря отзад, тя бавно се запъти към нея.

— Какъв бензин?

— Деветдесет и три — отвърна Юлияна.

— Ето на оная — единичната помпа! — посочи момичето.

Юлияна трябваше да се върне малко на заден ход, за да заобиколи широкото ремарке. Тя включи и тръгна бавно на заден. При това движение дори не забеляза, че е излязла малко на самото шосе. В момента, в който съзна това и удари спирачката, един самосвал, як и брониран като танк, който слизаше с голяма скорост по стръмнината, внезапно връхлетя върху тях. Чу се съкрушаващ оглушителен трясък, разкъсвай от воя на спирачките.

После всичко утихна.

12

В понеделник следобед, точно по същото време, когато стана катастрофата при калоферската бензиностанция, в института се получи съобщение, което можеше да има много по-съдбоносно значение за човешкия род. Сашо тъкмо се бе приготвил да наобиколи опитните животни, когато в стаята му влезе един от лаборантите. И по вид, и по походка приличаше много на цирков смешник, ластичната усмивка изглеждаше като закачена за ушите му. А сега, на всичко отгоре, беше и много тържествена.

Заразихме още една мишка? — заяви той. — От група „С“.

— С какво, с хрема ли? — попита сдържано младежът.

— С рак! — каза доволно лаборантът и пъхна под носа му пакет „Арда“ без филтър.

— Мерси — отвърна младежът и добави с едва прикрито раздразнение, — И какво се хилиш, това е рак, това не е трипер!

Лаборантът се обиди, естествено. Хвърли на бюрото резултатите и потегли със смешната си походка към изхода. Тия типове човек не може да ги разбере. Веднъж се радват до бога, веднъж се мръщят — и то на един и същ резултат! — А питат ли го него като стотици и хиляди пъти трябва да казва — „не!“ За какво получава тогава тая заплата, за тоя, що духа? Да, да, да! Пред прага той спря, пусна малко цигарен дим, после с невероятна ловкост го обра с клоунските си устни.

— Защото май че има още една болна! — прибави той злорадо. — От група „С“, сега тъкмо обработвам резултатите…

— Ще чакам! — каза Сашо. — Докато ми ги донесеш!

Лаборантът излезе. Сашо разтревожено се облегна на писалището. Ама пък злокобна новина! Една заразена мишка — отлично! Две — както и да е. Но три — това може да бъде и катастрофа! След малко той вече седеше на оня отвратителен стол, тапициран с изкуствена кожа, който все така усърдно миришеше на мишовина. И Аврамов се разтревожи. И двамата бяха по ризи, но това не попречи на потните им гърбове да залепнат на облегалките.

— Както казва народът — много хубаво не е за хубаво! — изсумтя мрачно Аврамов. — А ако се заразят всички мишки — какво ще означава това. Навярно, че ги заразява ензимът.

— Все още не означава — отвърна младежът колебливо. — Може да значи също, че случайно сме улучили оптималните условия за взаимно заместване.

— Не знам! — вдигна рамене Аврамов. — Мен ме е страх. Ако излезе вярно първото ни предположение — просто ужас!… Все едно върху светът да се тръснат сто чуми наведнъж, И дори по-страшно…

— Ами щом не са се тръшнали досега…

— Ама ти почваш наистина като Азманов! — каза раздразнен Аврамов. — А всъщност никой не знае откъде точно може да дойде белята!

— И все пак злият дух е все още в бутилката — отвърна Сашо. — И дори знаем коя е тя!

— Знаем, знаем! — мърмореше мрачно Аврамов. — Но не можем като някои конспиратори да я глътнем.

Аврамов се обади в лабораторията да работят, докато получат резултат. Само излишните хора да си отидат, като свърши работното време. А те двамата останаха да чакат в директорския кабинет, все така изпотени и неспокойни. Да имаше поне някакво разхладително питие, изстуден сок от грейпфрут например, само с няколко глътки джин. Сашо сякаш виждаше как чашата се запотява в ръката му, но това ни най-малко не го утеши, Сега и двамата приличаха на хора, които чакат зад стените на бокса резултат от съдбоносна операция. Но на операционната маса бе проснат не някой свако, не някоя стринка дори, а самото човечество, Най-сетне към шест часа пристигна лаборантът смешник. Изглеждаше полуусмихнат, полууплашен, усмивката му се бе изкривила като ченгел.

— И третата мишка е заразена! — каза той предпазливо. — Мъжка, от група „С“. Ето ви резултатите.

Двамата се нахвърлиха върху тях — нямаше никаква грешка. И изведнъж изпаднаха в униние.

— Да се посъветваме с Урумов — предложи Аврамов. — Тъй и тъй трябва да му кажем какво се е случило.

Младежът изглеждаше разколебан.

— Не тая вечер — каза той неохотно. — Защото старият може и да ни се присмее за страховете.

— Само за смях не е! — отвърна нервно Аврамов. — Какъв смях? Това е смърт… Днеска е мишка, утре може да бъде човек.

— Тъй е… Но по-хубаво да не бързаме…

Все още не знаеше, че след четвърт час сам ще наруши джентълменското споразумение. Работното време отдавна беше минало, той слезе в своя кабинет, за да вземе сакото си. И точно в тоя момент упорито зазвъня телефонът. Все още потънал в своите мисли, той вдигна небрежно слушалката. И чу малко стреснат, разтревожен женски глас.

— Другарят Илиев? Извинете, обажда се лелята на Христина. Не от Казанлък, от карловската болница. Моля ви, да не се плашите, но претърпяхме днес автомобилна катастрофа.

— Катастрофа? — възкликна той стреснат.

— Не, няма нищо страшно! — продължи забързано Юлияна. — Само леки контузии. Но за нещастие при сътресението Криста получи спонтанен аборт… Със много силен кръвоизлив…

— Все още ли продължава? — Той просто не вярваше на ушите си.

— Все още… Криста е много уплашена, от катастрофата ли, от кръвоизлива ли, и аз не мога да ви кажа.

— А лекарите? — той избърса нервно потното си чело.

— Лекарите твърдят, че няма опасност за живота й. Но вие познавате Криста по-добре и от мен… Страхува се, иска да ви види.

— Тръгвам веднага! — отвърна Сашо. — Къде е тая болница?

— Като влезете в Карлово, лесно ще ви упътят. Най-важното — не се плашете, навярно няма нищо страшно. Пък и Криста веднага ще се успокои, като разбере, че ще дойдете… С какво ще тръгнете, с влака ли?

— Не, с колата на вуйчо… Но поговорете с лекаря, моля ви се… Той може да я успокои само с няколко думи…

— Оставете го тоя лекар! — каза с досада Юлияна. — Не бях виждала досега като него. По-лесно ще му извадиш сливиците от гърлото, отколкото да изтръгнеш оттам някоя дума. Добре, че сестрата е приказлива…

След малко Сашо затвори телефона и облече бързо сакото си. Първоначалният страх като че ли бе отстъпил място на нелепото чувство за справедливо възмездие. Така е, като не слуша! Така е, като бяга от операционните зали! Така е, като се пръждоса чак някъде си, за да се скрие от него! Друго щеше да бъде, ако го беше послушала… И ето сега!

Сашо не усети как изхвръкна навън. И инстинктивно се огледа за кола. Наистина един фолксваген с цвят на доматена салца тъкмо се беше отправил към изхода. Сашо несъзнателно вдигна ръка, И в следния миг беше готов да се прати по дяволите. Защото колата стреснато спря, на малкото прозорче се показа вежливото лице на Азманов.

— Кажете, колега?

Всъщност не беше кой знае какво, те се срещаха и поздравяваха по коридорите. И при тия срещи и двамата приличаха на намазани палачинки.

— Знаете ли къде живее академикът? — попита Сашо.

— Може ли да не знам.

— Ами ако ви е на път…

— Всичко ми е на път — отвърна все така вежливо Азманов. — Качете се…

Азманов му отвори предната врата, нямаше как, трябваше да седне при него. Добре регулираната кола бръмна едва забележимо и потегли. Но главата на младежа бе съвсем празна, а може би, като всеки възпитан човек, трябваше да каже няколко думи, И точно в тоя миг нещо като че ли го боцна отзад.

— Станала е някаква катастрофа с вашата племенница…

— Аз нямам племенница — прекъсна го вежливо Азманов.

— Да, разбира се, щом нямате брат…

Но Азманов сякаш не го чу и попита с подчертано равнодушие:

— Надявам се, че не е сериозно?

— Не е. И все пак налага се да замина… Та ми трябва колата на вуйчо.

— Да, разбирам ви, без вуйчо накъде? — усмихна се благоразположено Азманов. — Но вие сте умен и ловък младеж. Бихте могли да се справите и без него.

Сашо замълча. Ама пък идиотски рефлекс — да се набута точно в колата му. По принцип той не правеше такива грешки, вниманието му бе винаги будно. Навярно Криста го бе извела от равновесие или тая — третата мишка. Някаква карфица проблясваше върху връзката на Азманов, много старомодно, разбира се. Всички кариеристи са малко старомодни — колко по-лесно е да вървиш напред със собствените си сили. Особено в тоя доста бездарен свят, в който живееха. Защото, за да бъдеш добър кариерист, се искат талант и способности, както за всяка друга работа. Азманов връхлетя с колата си върху някакви гълъби, които едва се разлетяха изпод гумите му, И да бъдеш безскрупулен не е модерно, най-модерна е сега мимикрпята на хамелеона.

Азманов го изтърси съвсем безпогрешно пред входа на вуйчо му. Естествено — един заговорник трябва да знае всичко. Със своите старомодни маниери, кой го знае, можеше да опре до плаща и до кинжала. Сашо благодари набързо и литна нагоре по стълбите. Но скоро трябваше да намали хода, за да размисли. Не е учтиво, разбира се, да почне с Криста, трябва да му спомене преди това за белите мишки. Внимателно, разбира се, без никакъв коментар, И главното — да не издаде страховете им. И наистина вуйчо му прие много спокойно новината, в тона му не се чувствуваше никаква загриженост.

— Ами така е — усмихна се той. — Научните опити приличат на лов на пъдпъдъци, Макар че много знаете вие какво е лов и какво са пъдпъдъци. Пъдпъдъкът или го улучваш с десет сачми, или с нито една.

Й Сашо се усмихна, макар и малко насила.

— Вуйчо, нищо ли не те безпокои в тая история?

— В смисъл?

— Ами ако измрат изведнъж всички мишки? Какво ще означава това? Навярно, че катализаторът е канцерогенен. Или ти изключваш тая възможност?

— Не я изключвам. Но и не вярвам в нея… Природата наистина не е безпогрешна, мойто момче. Й въпреки това е съвършена.

— Макар че не разполага със собствен ум? — Младежът се засмя.

— Имено поради това. Ум е нужен само на тоя, който не притежава всички възможности. Нужен му е, за да подбере една от вероятностите като най-възможна истина… А защо е нужно това на природата?… Тя си проверява всички възможности и тогава взима решение.

Младежът се почеса притеснено.

— Да, сигурно е така — каза той. — Но на събранието май друго говореше.

— Нямам тия навици! — каза обидено академикът. — На събранието казах, че нарушавайки законите на природата, човек рискува собственото си съществуване. То е вече съвсем друга работа.

Вуйчо му много повече се развълнува от новината за катастрофата. Той я изслуша с такова напрежение, сякаш се бе случило нещо съдбоносно, Младежът сериозно се озадачи. Защо наистина взимаше така сериозно цялата тая история, която с нищо не го засягаше? В края на краищата това глупаво момиче не му беше никаква дъщеря.

— Но леля и беше категорична! — каза младежът. — Катастрофата не е била нищо особено… А що се отнася до аборта…

— Чакай! — прекъсна го вуйчо му.

Той взе телефона на някакъв познат гинеколог и му разказа доста подробно какво се бе случило. Слуша дълго, после благодари и затвори телефона.

— Май че няма нищо опасно! — каза Урумов неуверено. — Зависи, разбира се, и от лекаря, който е извършил кюртажа. Но мога да ти кажа по принцип, че мълчаливите лекари са по-добри от бъбривите. Твоят дядо например беше един от най-гордите мълчаливци в града. И в същото време — отличен лекар.

— Значи, всичко е наред! — каза младежът. — Ако случайно се обади майка й — нито дума!… Лелята специално ме предупреди. Изглежда, че в това семейство само тя е човек намясто — всички други са със заешки сърца.

Урумов се понамръщи.

— Майка й просто много я обича! — каза той сдържано. — Това е всичко. Хайде, тръгвай тогава, щом си решил! Имаш ли пари?

— Мисля, че имам…

— Мислиш!… Вземи повече за всеки случай, всичко става на тоя свят.

И той му наброи пет нови десетачки, от тия — академичните.

— Вуйчо, много те моля да не ме издадеш пред Аврамов. Все едно че от него си чул. Колко му е — един съвсем дребен етюд!…

— Дребен, дребен, но трябва опит в тия неща!… И да ми се обадиш още сутринта. Най-лошото е да стои човек в неизвестност!

След четвърт час старият таунус вече препускаше по магистралата. Отдавна не беше карал кола, скоростта му бе приятна и го увличаше. Просто през ум не му минаваше, че ще я намери бледа, обезкръвена, измъчена. Не искаше дори да мисли за това. Никога не се бе отличавал с някакво особено въображение, И изобщо има ли смисъл да си съчиняваш разни глупости, когато можеш да видиш истината с очите си, Дори не бе попитал каква е катастрофата. Женска работа — лавнало е куче срещу колата, тя е отклонила кормилото и хайде в канавката. Обикновено така се получават леки контузии.

Навярно ужасно би се смаял, ако можеше да погледне през очите на момичето от „Петрол“, То дори не успя да гъкне, така светкавично се развиха събитията. Самосвалът просто прегази задника на колата и я понесе със себе си. Но на завойчето ладата излетя вдясно, превъртя се около себе си, после като по чудо отново застана върху четирите си колела. Някакъв мотоциклетист, който по това време си помпаше гумата, изобщо не разбра какво е станало. Само чу страхотния трясък и когато се престраши да погледне, двете се бяха спрели една срещу друга, сякаш и те не вярваха в това, което току-що се беше случило.

Първа се съвзе, разбира се, Юлияна. Докато колата се премяташе, тя мислеше, че лети срещу смъртта. Беше така изненадана, че дори не успя да се изплаши като хората. И ето че отново стоеше неподвижна на колелата си, светът около нея бе спокоен, светъл и ясен, както винаги. Не усещаше никаква болка. Дори страх не усещаше, страхът още не бе проникнал в нея. Първата й мисъл бе да погледне момичето. Криста все тъй си седеше до нея, дори драскотинка нямаше по лицето й, макар че предното стъкло се бе разсипало едва ли не на прах. Тя втренчено гледаше пред себе си, лицето й бе смъртно бледо.

— Какво ти е? — запита Юлияна дрезгаво, — Здрава ли си?

Ама пък въпрос — как нямаше да бъде здрава, като си седеше преспокойно на задника. Но не беше на себе си, макар че се обърна и я погледна право в лицето. Юлияна никога през живота си не бе виждала такъв обезумял поглед. В него като че ли нямаше ни капчица свяст.

— Какво ти е, Криста? — тоя път съвсем уплашено се обади леля й. — Кажи нещо, мойто момиче?

Но Криста като че ли нито я виждаше, нито я чуваше, сякаш внезапно бе загубила сетивата си. А дали наистина не ги бе загубила? Юлияна едва не припадна при тая мисъл. Започна да я опипва трескаво — не, цяло си беше момичето. Защо не й отговаряше? Защо я гледаше все тъй с подивели очи? Първата думичка, която с мъка успя да произнесе, беше „не“. Юлияна я прегръщаше, целуваше бледото й лице и питаше: „Какво ти е, мойто момиче? Боли ли те нещо?“ Най-после Криста успя да каже: „не“.

Първа пристигна една служебна волга от Казанлък. С нея пътуваше някакъв заводски директор, неин далечен роднина, с когото се познаваха, И той се изплаши не на шега, с мъка успя да изтръгне Криста от ужасената й прегръдка.

— Момичето е получило шок! — говореше той. — А може би има и мозъчно сътресение. Трябва да ви отведа веднага в болницата.

— В коя болница? — попита Юлияна несвястно.

— В карловската, тя е по-близо.

Той ги взе във волгата, шофьорът остро потегли. Криста затваряше очи от ужас, когато срещу тях се задаваше камион или кола, И просто не смееше да ги отвори, докато не чуеше как насрещната кола префучава край тях. Все още не можеше да приказва съвсем свързано, произнасяше с малко писклив глас отделни думички или объркани фрази, но, общо взето, разбраха, че нищо не я боли, освен тук-там по малко, а по главата — изглежда — никак. Юлияна се окуражи, може би няма никакво мозъчно сътресение, само се е изплашило малко повече. Та какво може да се очаква от момиче, което получава сетивни контузии дори от гюловите градини. Криста ужасено затваряше очи, тъй силно, че дори клепките й побеляваха. Някъде в далечината се задаваше насрещна кола.

Най-после агонията свърши, те пристигнаха. За десетина минути я прегледаха двамата лекари, като че ли повече развеселени от нейния окаян вид, отколкото разтревожени. Беше съвсем невредима, сякаш се бе търкаляла по шосето в някаква подплатена сфера. Повечко контузии имаше Юлияна. Само неврологът, много мършав млад човек, съставен главно от вежди и сухи лицеви кости, я задържа по-дълго. Като провери всичките й реакции, той каза тихо на Юлияна:

— Типична психастения!… В никой случай не бива да напуска болницата до утре сутринта… Ще я сложим в отделна стая, ще назнача лечение, психотропни, фенамин най-добре… Трябва да се съвземе най-напред, иначе може да припадне на първия ъгъл.

Заведоха я в голяма бяла стая само с две легла, донесоха й пижама. Криста се бе поуспокоила, макар че менеше всяка минута настроенията си — ту оживена и възбудена, ту отпаднала и покорна. И тъкмо когато се опитваше да нахлузи съвсем на голо дългите крачоли на пижамата, се случи най-страшното. Внезапно като из продран ръкав от нея се изсипа цял потоп от кръв и съсиреци, оплеска слабичките и бледи крака, потече по линолеума. Криста си остана тъй — без да помръдне — все още разкрачена и безмълвна. Пред нея пихтиестата кървава маса потрепваше като жива, Но тя дори не я поглеждаше, вцепенена на мястото си, онемяла тоя път като че ли завинаги. Веднага я пренесоха в операционната. За нейно щастие в болницата по това време имаше много добър екип, който веднага извърши кюртажа. Но тя продължаваше упорито да кърви, тъй че се наложи да я тампонират. И отново я пренесоха в нейната стая. Докато продължи цялата тая история, леля й хубаво се наплака в преддверието. И именно тогава Криста помоли с плах глас да повикат Сашо. Това бяха най-свързаните думи, които бе произнесла след катастрофата. И Юлияна веднага се затича към телефона.

Към осем и половина часа Сашо вече наближаваше Карлово. Още не беше се стъмнило съвсем, той караше без фарове. Не беше ни най-малко уморен от лудото надбягване с минутите, чувствуваше се така бодър, както и преди да тръгне. В града едно момченце се настани до него, за да го заведе до болницата. Не беше никак далече. Когато влезе в двора, целият потънал в здрач и хладина, една светулчица премина пред очите му. „Светулчица — хубав знак!“ — помисли той с надежда. Да, всичко ще свърши добре, самият той е роден навярно под добра звезда, макар да не вярваше в звездите. Дори в тая тиха вечер, пред прага на толкова неизвестности, той вярваше преди всичко в своя разум, с известно примирение наистина, но в разума.

На пропуска го спряха. Възрастна жена с очила в евтини алуминиеви рамки го попита как се казва Сашо каза името си и кого търси, жената го стрелна недоволно.

— Знам, знам — каза тя. — Почакай малко.

Тя изчезна и се върна след малко с Юлияна — в чиста бяла манта и някаква книга в ръка. Беше се успокоила съвсем, но като го видя, лицето й светна.

— Много се радвам, че дойдохте! — каза тя искрено. — И да ви кажа направо, не очаквах, че сте толкова млад.

— Пък не съм и чак толкова млад — отвърна той учудено.

— Сега ще ви заведа при нея — продължи тя. — Трябва да бъдете ужасно внимателен!… Няколко часа тя просто не беше на себе си.

Младежът замълча. Разбира се, имаше само съвсем бледа представа за това, което се беше случило.

— Друг път ще ви разкажа подробно всичко — прибави Юлияна. — А сега да вървим!

Тя не изпълни своето обещание. И никога не му разказа какво точно се беше случило. Тая страница се затвори завинаги пред очите му и повече не се отвори. Защото всичко, което бяха преживели двете жени, след това се плашеха дори да си го спомнят, та камо ли да го разказват.

Сашо влезе в болничната стая и спря поразен на прага. В разредената светлина на лампата сякаш зърна някакво съвсем друго момиче. Преди всичко му се стори съвсем дребничка в тоя миг. Особено се бе смалило и избледняло лицето й, от него като че ли бяха останали само едните очи. И в тия очи имаше всичко — и надежда, и любов, и очакване. Имаше милост и прошка, имаше няма молба. И повече от всичко друго имаше страх — той ли е наистина, защо е дошъл, обича ли я още, няма ли да си отиде подтиснат и отвратен?

Сашо направи опит да се усмихне окуражително, но се получи само някаква неудачна гримаса. Опита се да каже нещо, но думите тъй си заседнаха на гърлото му. Разбираше, че в тоя миг всяка дума ще бъде неистинска. Може би и самата тя не беше истинска в това положение, може би представляваше едно до смърт уплашено, ранено животинче. Да, така е, онова, малкото коте навярно, което бе хвърлил някога от балкона. Когато отвори вратата, то стоеше пред него ужасено и нещастно, без никакъв друг изход, освен отново да се върне при своя убиец. И сега просто му показваше раненото си краче, та дано предизвика в него поне мъничко милост.

Той приближи мълчаливо и седна на ниския бял стол без облегало. После взе обезкръвената й ръка в своята. Беше студена, слаба ръчичка с изтънели пръстчета. Той ги галеше с другата си ръка, усещаше как устните му леко треперят. Като че ли никога в душата му не бяха напирали толкова много чувства наведнъж, вече го задушаваха. И все пак сякаш имаше някаква преграда пред тях, която ги спираше, някакъв яз от мокри зеленясали камъни. Сам я бе издигнал в себе си, за да се предпази от грозното чувство на вина — през ония месеци, когато уплашено се криеше от Сузи, и преградата бе останала в него, без да съзнава, бе се затлачила от корени и жълти кални наноси, които течението носеше. Сега между тях бликаше малко вода, това бе всичко.

— Мислех, че няма да дойдеш, мишенце мое! — каза тя едва чуто. — Че може да ти се случи нещо.

— Как тъй няма да дойда! — отвърна младежът удивен.

Тя го разбра. Тя взе ръката му и я сложи на хладната си буза. После целуна тая силна мъжка ръка и заплака, щастлива и успокоена. Плачеше и все още стискаше ръката му до бузата си, мокреше я с горещите си сълзи. Той все още мълчеше трогнат. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това е неговата неотменима присъда. Справедлива и предопределена присъда навярно. Може би хубава и приятна присъда, срещу която не протестираше и не роптаеше. И все пак присъда.

13

Всичко бе се развило така бързо, че Урумов не успя да го осъзнае. С мъка запази спокойствие, докато Сашо му обясняваше как се правят етюди. След това младежът излетя, като остави зад себе си нещо, което приличаше на напрежение пред електрическа буря. Както винаги, когато беше смутен или разстроен, академикът се изправи пред прозореца. Слънцето бе климнало силно на запад, по неравния гръб на Витоша едва забележимо проблясваха прозорците на планинските хижи. Само една-единствена мисъл го занимаваше сега — какво всъщност крие в себе си неочакваното събитие? Нещо много важно се бе случило, детето вече не съществуваше. При всички положения това означаваше край на нещо. Или начало на нещо, може би съвсем непредвидено. Но каквото и да беше то, чувствуваше, че още не е готов да го приеме.

А вчерашният ден бе все още толкова щастлив и спокоен. Просто я виждаше как идва срещу него с печурки в ръка, усмихната и ужасно горда от успеха си. После седнаха под рядката сянка на калината, която бе наронила по стръмния бряг белите си мъртви цветчета. Виждаха всичко като на длан — вира, младите тополи, водните лехи на рибарниците отсреща. Какъв хубав, безкраен ден, уморен да крачи задъхан в жегата. Сякаш бе приседнал до брега, водата, която идваше направо от върховете, миеше прашните му крака. Много му се искаше да задреме там, да заспи завинаги под ромона на реката. Да си остане един и същ във вечността. Наистина калината никога няма да върже своите червени гроздове и никога няма да узреят дребните ягодки. Но затова пък неговият ден ще бъде безкраен. Нямаше да има никакъв залез, никакво утре. Той се плашеше от всеки утрешен ден, от всяка стъпка в неизвестното. Не искаше нищо да се променя, всяка промяна му се струваше страшна.

Телефонът иззвъня, той трепна и се упъти към хола. Беше намразил тая черна слушалка, направена така, че да се държи колкото е възможно по-удобно и леко. Защо хората така глупаво се стремят да направят по-удобна всяка лоша вест, всяко нещастие, всяка смърт дори — електрическия стол или луксозното подземно скривалище. Все едно, нито лошата новина ще се разхубави, нито смъртта ще стане по-милостива. В мембраната бръмна малко дрезгав мъжки глас, той си отдъхна.

— Аз съм, професоре — Трифон. Обаждам ти се от уличния телефон.

Трифон се наричаше неговият стар, пенсионирай шофьор. Сега той бе дошъл със служебната кола на института.

— Добре, Трифоне, не си ли дошъл малко раничко?

— По-рано — по-сигурно… Докато прочета вестника, и…

Наистина, докато го прочете, може да съмне. Макар че четеше само „Новини“ и само малките обявления — от първото до последното. Особено покупко-продажбите — те най-живо го интересуваха. И над всяко от тях размишляваше дълго и с удоволствие — сякаш беше еднакво готов да купи и магнетофона, и рояла, и детската количка.

— А как са бъбреците? — попита за всеки случай Урумов.

— Кои бъбреци? А, бъбреците ли, болят ме малко.

Тая сутрин му се бе оплакал, че имал бъбречна криза в неделя, та затова не дошъл. Сега вече му стана съвсем ясно, че го беше излъгал. Нищо — хубава, благословена лъжа. Навярно беше препил предната нощ, какво друго. И какъвто си беше окаян самотник и вдовец, сигурно не е имало кой да го събуди сутринта. Снаха му никога не си правеше тоя труд, макар че живееха даром в апартамента му, построен с безброй дребни, шофьорски лъжи. Пък и защо да го буди, само да кашля и хърка в тоалетната.

— Добре, чакай ме, докато дойда — каза Урумов.

— Като топ съм! — отвърна усърдно Трифон.

Урумов затвори телефона и отново се върна при прозореца, Видът на близката планина винаги му действуваше успокоително, помагаше му да забрави времето. Но днес не особено. Много му се искаше да мисли за мъртвите бели мишки, но не успяваше. Да се разтревожи за тях, а нямаше сили. Днес всичко, което се отнасяше за утрешния ден, не го интересуваше.

Той не знаеше, че е осъден. Всеки човек е осъден, но името на неговата смърт бе точно определено. Той сам я бе срещнал преди повече от четиридесет години, без да я различи и познае. Беше я срещнал в същия тоя „Алказар“ с руските балалайки, с певачките, с овехтялото кадифе, с книжните фенери, с гирляндите, които скриваха опушения таван; в същия тоя ден, в който бе влязъл там, за да вечеря набързо; пред очите й, в самите й очи, в самата нея; там на масата с рубинените отражения на виното; с роклята от имитация на змийска кожа, с чревцата, с отровата. Отровата, която бе изпил с чаша шампанско. Никой не знае кога всъщност я вижда за пръв път — толкова много са лицата й и толкова невинни нейните страшни преображения.

Най-важното сега е да не мисли и спокойно да чака. Но това страшно чакане като че ли похабяваше нервите му, изпълваше с полумрак дългите слънчеви дни. Цялата сутрин бе прекарал в някаква тъжна унесеност. Не искаше да мисли за утрешния ден, макар че с радост си спомняше за вчерашния. Защо? Той знаеше много добре, че това, което свързва човека с миналото, по нищо не се различава от това, което го свързва с бъдещето. И двете връзки са еднакво яки и сигурни и най-важното — еднакво реални. Само слепият вярва, че истински ден е само днешният. Нека се успокои и отпусне. И той наистина се отпусна, отново го обхвана тая сънлива нежност, с която неотлъчно живееше през последните дни; с усещане за края на пръсти, които едва докосват лицето; с безсънни утрини в часовете, когато изгрява зеленикавата звезда. Не, не бялата, която се ражда от пяната на морето — неговата собствена, на бледия ален фон.

Кога го часовникът удари седем и половина, той седна зад бюрото си. Но напразно се опита да прелисти бюлетините, тънките брошурки на оризова хартия, известията. Чисто и просто нищо не виждаше — ни думи, но дори букви. Сега идваха най-трудните минути — тия, които се мъкнеха бавно и пълзешком като същински стоножки, колкото и да се стараеха с многобройните си крачета. Тя трябваше да дойде в седем и половина, обикновено закъсняваше няколко минути, не повече. Но сега изминаха десет, и тя все още не идваше. Изведнъж го обзе луда момчешка паника — да не се е случило нещо? Дали някой не се е обадил у тях за катастрофата на Криста? И тя да е полетяла като луда към Карлово? Но като помисли малко, той разбра, ч е това надали е възможно. Жена с нейното възпитание няма да тръгне, без да му се обади. Тя го уважаваше много повече, отколкото му се искаше. Защото все пак всяко уважение е известна дистанция.

Мария дойде в осем без четвърт. Изведнъж кабинетът сякаш се озари, всичко стана обикновено и просто. Беше много добре облечена, но му се стори малко умислена и тъжна. Защо пък, това не беше толкова лошо, при истинската радост човек винаги отива малко тъжен. Ако не за друго, поне от страх, че може да я загуби. Тя седна на далечното кресло и веднага му се усмихна.

— Знаете ли — каза Мария, — вчера толкова малко ходихме, а се чувствувам цялата разглобена.

— Тъй ли? — учуди се той. — Мене ми няма нищо!

— Ето видите ли? — каза тя зарадвана, сякаш очакваше точно това да чуе.

— И това не е от ходенето, разбира се. А дето висяхте половин час на опашката.

Тя се засмя, тоя път съвсем непринудено.

— Да, но пък кюфтетата бяха много хубави. И днеска си мислех за тях. И просто се чувствувам сита, честна дума ви казвам.

— Да не сте вечеряли? — попита той подозрително.

— Как тъй — като сте ме поканили на вечеря.

— Може да сте забравили.

Тя го погледна някак особено.

— Никога нищо не забравям. Може би това ми е най-лошото.

Да, трябваше да му го каже, беше си го заслужил. Най-добре да се промени веднага темата.

— Всъщност вие къде се храните? На стол ли?

— Как така на стол, нали трябва да готвя и на Христина.

— Ами например днеска какво си сготвихте? За обед, искам да кажа?

Тя се усмихна.

— Картофи на фурна.

Може би трябваше да каже — постни картофи на фурна. И да добави, че ги е отнесла сама на кварталната фурничка, тъй като нямаха електрическа печка.

— Надявам се, че всичко това се е смляло порядъчно — усмихна се за пръв път академикът.

— Защо? Къде ще ме водите?

— В едно хубаво ханче. Но не е много далече, почти в София.

Лицето й внезапно потъмня, ситни бръчици покриха челото, което досега бе виждал винаги гладко.

— Не биваше — каза тя. — Прекалено е.

— Защо да е прекалено?

— Сам разбирате защо?

— Но там наистина по-малко рискувате! — каза той убедено. — Там ходят главно разни директори със секретарките си. И някой и друг чужденец за камуфлаж.

— Толкова по-лошо! — каза тя. — Предпочитам някъде другаде. Където всъщност ходят по-скромни хора.

— Но аз съм ангажирал масата!

Мария се замисли за миг.

— Е, по дяволите — каза тя с някакъв нов глас, неочакван и чужд, сякаш не беше нейният. — Ами да вървим тогава.

И стана веднага, лека и пъргава, в малко клошираната си корава синя рокля. Колата ги чакаше, разбира се. Зад прашното стъкло Трифон все още сричаше полугласно своите малки обявления. И тъкмо размишляваше за някакъв сешоар — за какво всъщност би могъл да му послужи, като имаше само няколко косъма по плоската си като дъно на тиган професорска глава. Когато двамата наближиха, Трифон доста нахално се зазяпа в дамата му. По всичко изглеждаше, че напълно я одобри. Те се настаниха отзад, Урумов каза:

— В ханчето!

Там бяха още по светло. Урумов освободи колата до единайсет часа, после влязоха в прочутото ханче на грешниците. Стори им се, че вътре е по-тъмно, отколкото вън, макар че бяха запалили светлините си, повечето цветни и засенчени. Както се следва, бяха запазили за академика добра маса, доста уединена. Цялото заведение бе в битов стил, неизвестно какъв, грамадни свещи ронеха мътни стеаринови сълзи по железните свещници. Веднага пристигна келнерът, препоръча им морски лефер, печен на керемида. Урумов го погледна недоверчиво.

— Истински, пресен лефер? — попита той.

— Господин професоре, нямаме точни сведения кога е починал — пошегува се доста успешно келнерът. — Но вие знаете, леферът е царят на рибите… Не го сервираме всякога и всекиму.

— А имате ли и някакво подобно вино?… Дето не всякога и всекиму?

Келнерът го погледна колебливо, явно се страхуваше да обещае.

— Имаме нещо подобно… Бял станимашки мавруд. Но не ви обещавам.

Когато келнерът си отиде, Мария каза:

— Имайте предвид, че аз не пия вино.

— И аз не пия — усмихна се академикът. — Но белият мавруд се среща по-рядко от бялата врана. Почти колкото бялата лястовица.

— Да, бива ви за рекламен агент — каза тя. — Но ще ви призная, че не съм пила капка вино от сватбата си. И не просто от добродетелност. Алкохолът ме прави тъжна, винаги се разплаквам. Като между впрочем на сватбата.

— Това е било само лошо предчувствие — пошегува се академикът. — Но ще трябва все пак малко да ми помогнете. Ще се изложа пред Трифон, ако изпия тая бутилка сам.

И Мария наистина изпълни заканата си. Като изпи как да е една чашка от силното бяло вино, ароматно и малко сладко на вкус, очите й веднага се напълниха със сълзи. Тя ги изтри едва ли не уплашено, опита се да се засмее.

— Ето, виждате ли!

— Няма нищо страшно — отвърна академикът. — Тука е доста тъмно, можете спокойно да си поплачете.

И в тоя миг се случи нещо съвсем неочаквано — над тях внезапно се изсипа порой от звуци, толкова чисти и ясни, че и двамата трепнаха. Без да погледне, Урумов знаеше, че цимбалистът опитва инструмента си. И наистина циганите оркестранти бяха вече заели местата си. Паетите на диригента блестяха меко на слабата светлина, косите им лъщяха като намазани. Точно в тоя миг пуснаха разноцветните рефлектори, сега белите им ръкави изведнъж станаха фосфорнозеленикави. Урумов внезапно си припомни отдавна забравеното ресторантче в Буда, високия мършав цимбалист, влюбената двойка на съседната маса, която му се бе видяла толкова жалка в своята закъсняла нежност. Той усети, че изтръпва, хвърли бърз поглед около себе си. Не, никой не ги гледаше — ни насмешливо, ни дори подозрително. А при това оня унил унгарец, с кривия нос, е бил навярно с пет-шест години по-млад от него. Защо му се е видял толкова безпомощен и смешен? Защо сега не можеше да се познае, дори да си представи себе си в оня вид?

— Какво ви стана? — попита Мария учудено. — Като че ли ви мина нещо много неприятно през ума.

— Да, има такова нещо… Макар че не се отнася до вас.

Оркестърът гръмна някак изведнъж, дружно, с всичките си инструменти, които му се сториха много повече, отколкото бяха в действителност. Свиреха хора на циганите от „Трубадур“ — силно, тържествено, почти ликуващо. И изведнъж усети как напрегнатите му нерви бавно омекнаха, светлината на заведението като че ли стана златиста от свещите, цялото му същество се изпълни с тиха радост. Когато келнерът най-сетне донесе рибата, той тихо запита:

— А мога ли да поръчам на оркестъра една песен? В тоя миг не подозираше, че това е най-лошото, което може да стори през тая вечер. Но просто се поддаде на някакъв импулс, който сам не разбираше.

— Ами естествено! — отвърна с готовност келнерът. — Стига да не е „Лили Марлен“.

— Не е — отвърна Урумов. — Доста по-стара, „Солвейг“.

— „Солвейг“?… Да, знаят я, много хубава песен — съгласи се охотно келнерът.

„Свирят я! — помисли той тъжно. — Винаги ще я свирят. И след хиляди години навярно, ако все още има хора на тоя свят.“

— Някакъв спомен? — попита шеговито Мария.

— Почти! — отвърна той неохотно.

— Като ви гледам — надали е много приятен.

Той я погледна учуден — отново бе улучила много точно. Винаги улучваше, сякаш имаше някакво прозорче на челото си, през което виждаше само тя.

— Как да ви обясня!… Може така да се каже. Но може да се каже и точно обратното.

— Много ви моля!

Урумов я погледна колебливо — всъщност как да й го разкаже? Може би ще бъде неделикатно и глупаво. Да, сигурно ще е така.

— Много ви моля! — повтори тя.

За пръв път го молеше. И навярно най-безсъвестно би я излъгал, ако имаше някаква лъжа на ума си. И тръгна като сляп по фаталната наклонена плоскост.

— Знаете ли — започна той неохотно, — точно преди една година стоех сам в един ресторант… В Унгария, в старата Буда. Много хубав ресторант, по-точно локал, с токайско и задушени фазани.

— Не започва лошо — усмихна се тя.

— Имаше цигански оркестър, свиреха „Солвейг“. На съседната маса седяха двама възрастни хора, явно не съпрузи. Бяха много влюбени и навярно много нещастни… Но тогава не разбрах това, тогава ми се видяха просто смешни. Да не кажа — абсурдни.

— И сега искате да провокирате спомена?

Той едва не заекна — толкова бе смутен вътрешно:

— Да, нещо подобно. Просто исках да разбера дали песента не е причина. Или пък самият аз някак поразително съм се изменил.

Мария мълчеше, лицето й бе в сянка, съвсем слабо осветена от една виолетова крушка точно над главата й.

— Песента не е виновна! — каза тя глухо. Изпи нервно глътка вино и добави: — Това, което сте видели, наистина е било абсурдно. Както и сега ние двамата с вас.

— Та вие съвсем не ме разбрахте! — каза той със свито сърце. — Не може да става и дума за някакво сравнение, вие сте толкова млада.

— О, не говоря за това! — възкликна Мария и сълзи бликнаха от очите й. — По-скоро за самата ситуация.

— Каква ситуация? — каза той. — Какво, толкова — двама души да вечерят заедно.

Тя изтри едва забележимо със сгъвката на малкия пръст сълзите от очите си. И гласът й изведнъж прозвуча съвсем хладно:

— Вие много добре знаете какво. Кажете, за какво се срещнахме ние двамата. Срещнахме се просто като родители, макар че самата аз съм в много по-неизгодно положение. Искахме да оправим двама глупави младежи, които не разбират себе си… Да им дадем уж някаква надежда и някакъв път в живота. Така ли е, господин професоре?

— Нищо, продължавайте! — измърмори той.

— А какво направихме ние? Просто забравихме с каква цел се бяхме събрали. И ето, екскурзии до язовири, ханчета… Това се нарича на прост език срещи, господин професоре. И не само, че е абсурдно… Нещо повече — то е безнравствено!…

— Тогава защо идвате? — запита той.

— Защото съм човек! — възкликна тя. — Защото искам!

И внезапно заплака. Навярно сълзите бяха облели лицето й, но той не ги виждаше, тъй като веднага бе обърнала глава към стената. Само раменете й едва забележимо потрепваха.

— Успокойте се! — помоли я той тихичко.

— Прощавайте, аз не обвинявам вас — заговори тя отново, след като избърса сълзите си. — Преди всичко Сашо е момче. И в края на краищата не ви е син. Но аз съм майка! Разбирате ли какво значи майка?

— Разбирам — отвърна той, макар че не разбираше.

— Тъй че много ви моля, не бива да ме търсите повече… В никакъв случай. Защото, ако ме поканите — навярно аз пак ще дойда… Не ме карайте да се чувствувам престъпница… Трябва истински да ме разберете.

Урумов не отвърна. Не знаеше какво да отвърне. Чувствуваше се безпомощен и объркан, чувствуваше се слаб. Знаеше само, че нищо не трябва да обещава, не биваше. Помогна му и келнерът, който точно в тоя момент се изправи край тях.

— Не ви ли хареса рибата?

Леферите наистина едва бяха докоснати.

— Оказа се, че и двамата не сме рибари — отвърна той и се учуди колко естествено прозвуча гласът му. — Донесете ни нещо по-простичко.

— Домашни наденички, например?… Тука си ги приготвяме.

— Добре — кимна той.

Не, не приличаше на оня нещастен унгарец, колкото и да се чувствуваше безпомощен в тоя миг. Безпомощен, но не безнадежден. Слаб, но не и безсилен. В края на краищата като че ли победата беше много по-голяма от поражението. Той бе погледнал в нея — за пръв път, откакто се познаваха. И бе видял там достатъчно.

И точно в тоя миг засвириха „Солвейг“. Диригентът се бе обърнал към него и му се поклони заедно с цигулката си. Сега лицето му бе зелено и паетите просветваха като зелени звезди. И веднага след това видя стреснат певицата. Беше едра, малко кокалеста, по нещо неуловимо напомняше покойната му жена. Може би по очите си, гримирани и неподвижни като очи от паунова опашка — кръгли и атлазенозеленикави. Може би поради отражението на рефлектора, който бе направил лицето й почти мъртвешко. Тя изчака такта, после отвори красивите си устни и запя. Кога го свърши, само те двамата не ръкопляскаха, макар че именно той бе поръчал песента.

Едва сега академикът забеляза, че ресторантът е пълен — не само с хора, но и с цигарен дим, който свещите бяха безпомощни да изгълтат. Приличаше горе-долу на това, което Сашо му бе подсказал: някакви мъже с набити вратове и тлъсти плешки, някакви западни кастрати, които го отвращаваха с меките си подпухнали лица; най-притеснени му се виждаха преводачките, които се чудеха как да смекчават грубите шеги и двусмислици на шефовете си. Той вдигна малко отвратен погледа си от тая гледка. Келнерът им донесе наденичките. Като събра в шепа всичките си налични сили, Урумов отново проговори:

— Знаете ли какво ще ви кажа?… Нарежете наденичките на по-дребни парчета. След това аз ще ги завия във вестника и ще ги пъхна в джоба си.

— Защо, куче ли имате?

Гласът я издаваше, че е съвършено разстроена много повече от самия него.

— Нямам куче… Но не искам да ставаме за смях пред келнера с нашето недокоснато ядене.

— Добре, ще се помъча да го изям — каза тя тихо.

Наистина се насили. Яденето й вървеше много трудно, едва преглъщаше хапките с пресъхналото си гърло. Размениха много малко думи до края на вечерта. Накрая Урумов щедро се разплати с келнера и оркестъра и те излязоха. Навън бе излязъл слаб, доста хладничък вятър, който изведнъж бе обърнал времето. Въздухът му се стори кристален, планината сякаш бе наедряла пред очите им, гирляндите от светлини в нейното подножие сега блестяха като съзвездия. Трифон бе дошъл и ги чакаше. И по пътя не проговориха нищо освен безлични, нищо не означаващи думи. Урумов нито ги чакаше, нито ги искаше. Защото му бяха съвсем достатъчни тия, които му бе казала в ресторанта: „Защото съм човек! Защото искам!“ Тая вечер нищо повече не му бе нужно. А утре или след месец, или след година и другите неща може би щяха да се поправят. Защото той знаеше това, което тя не знаеше. И което нямаше право да й каже: детето, което ги свързваше, и разделяше, нероденото дете бе мъртво.

14

На другата сутрин академикът се насили да поработи. Не заради самата работа, разбира се, а просто да убие времето, докато чака. А той чакаше да му се обади Сашо, смътно чувствуваше, че всяка новина оттам може да има съдбоносно значение. Но Сашо мълчеше, телефонът не се обаждаше.

До обед изобщо не позвъня, сякаш хората го бяха забравили. Само сестра му шумолеше из апартамента. Макар че се срещнаха няколко пъти в кухнята и из хола, те не си проговориха, дори не се погледнаха. На Урумов му тежеше техния последен разговор, чувствуваше се гузен може би. Пък и Ангелина имаше свои грижи, които с никой не можеше да сподели. Тя виждаше много добре, че нейният брат се е запътил нанякъде — и се бе запътил като момче, така несвястно бе потънал в тая история. Тъй беше, усещаше го дълбоко в сърцето си. Тя се радваше донякъде, но повече се тревожеше. И за него се тревожеше, пък и за себе си. Сякаш се бе родила отново след смъртта на жена му. Имаше за кого да се грижи, тичаше по покупки, готвеше. Наистина и преди това се грижеше за сина си. Но като че ли малко бе изстинал от сърцето й този неблагодарник.

И тя си мислеше — какво ще стане, ако нейният брат се прибере? С нея какво ще стане? Навярно ще трябва да се напъха отново в опустелия дом, да започне, както преди това, своя невесел вдовишки живот. Не можеше да живее на тоя свят, без никой да има нужда от нея. Но от двамата неблагодарници тя все пак предпочиташе брат си. Неговото поведение й се струваше много по-естествено и човешко. В края на краищата от него нищо не бе очаквала, той не влизаше в нейните сметки… Но от сина си, разбира се, бе очаквала.

Ангелина видя много добре, че брат й се наобядва едва-едва, но тоя път не посмя да се обади. И навярно нямаше смисъл. Тя усещаше смътно, че се е случило нещо непредвидено, че има някаква тъмна и нерадостна грижа. Но разбираше, че не бива да пита, и тактично мълчеше. В края на краищата какви недоразумения могат да станат между двама възрастни и разумни хора? Какви пречки могат да срещнат? Никакви, разбира се.

След като се нахрани, Урумов по навик легна да си почине. И тъкмо тогава се обади Сашо. Гласът му беше спокоен, макар и малко забързан.

— Вуйчо, много извинявай, че по това време… Нали знаеш какво са пощите? Докато ми вземат поръчката, докато ми дадат линия…

— Криста как е? — прекъсна го нетърпеливо Урумов.

— Много добре! Всичко мина, тя е здрава, кажи-речи!… Само малко психически, ноо… това няма значение. Следобед ще бъде изписана, ще я закарам, как-да е, с колата до Казанлък.

— Трябваше да ми се обадиш сутринта… А не да чакам тук и да ви мисля.

— Прощавай, вуйчо! — каза засрамен младежът. — Ама бях зает до гуша с какво ли не… — Първо трябваше да прибера колата. Ама нямаш представа, заприличала е на настъпена жаба. След това в КАТ, в ДЗИ — един милион формалности и разправии… И докато се усетя…

— Кога ще се върнете?

— Кога ще се върнем ли? — Изглежда, че не беше съвсем наясно. — Аз — утре сигурно. Но тя ще остане някой и друг ден. В края на краищата майка й… — Той се запъна.

— И какво? Ще скриете от нея, че е претърпяла аборт?

— Е, не това, разбира се!… Но те искат да премълчат за катастрофата. Не бивало да я тревожим, макар че според мене каква тревога е това — след дъжд качулка. Пък и Криста иска да се завърне с влака. Сега само като види камион или лека кола, започва да я тресе.

— Мога да си представя — отвърна вуйчо му.

— Аврамов обади ли се?

— Да, звънна ми да пита за тебе… Но по въпроса — пълно мълчание.

— Страшен е! — каза със задоволство младежът. — Удоволствие е да работиш с такъв солиден човек.

— Ще ми се обадиш ли още веднъж, преди да тръгнеш?

— Защо?… Просто ще си тръгна, и това е. Вуйчо, колата нещо запиня на задния ход. Твоят пенсионер хептен го е хванала склерозата, повредил е скоростите.

— Няма значение — отвърна вуйчо му, — ще се оправят. Довиждане — прибави той и затвори телефона.

Така и трябваше да се очаква, разбира се. В съвременния свят една потрошена кола струва много повече от един стар вуйчо. В хола влезе сестра му и го погледна подозрително.

— Сашо ли беше? — попита тя кратко.

— Сашо.

— И какво прави тоя хаймана чак в Карлово?

— Нали ти казах какво — отвърна брат й с лека досада.

— Каза ми ти, ама знам ли… За какъв аборт спомена?

Той се намръщи — непоносимо му бе да лъже сестра си.

— По-добре аборт — измърмори той неохотно. — Отколкото направо раждане.

Урумов забеляза, че сестра му се стресна. Тя мълча известно време, после се обади враждебно:

— От него човек всичко може да чака.

— Нищо му няма на момчето, добро е — отвърна брат й.

Неговият глас й се стори така искрен, че тя само махна с ръка и си отиде. Академикът отново се протегна на кушетката. И веднага разбра, че няма нито за минута да заспи. Трудно е да се спи лятно време. На човек му се струва, че лежи в нещо задушно, потно и пихтиесто, което сякаш излъчва от себе си. Той се надигна от кушетката така бързо, че отново усети как сърцето му прескочи няколко удара. Трябва да се щади все пак това сърце, което през целия живот не му бе сторило ни най-малката неприятност.

Работи, докато се мръкна и стаята се напълни с вечерен здрач. Сега беше много по-хладно, но затова пък се чувствуваше уморен. Беше написал редове, които никой преди него не бе писал на тоя свят; неща, които само той знаеше; навярно скоро щеше да ги види с очите си. Но стига за днес. Утре трябва да препише всичко на стария „Ремингтон“ и да го прибере в папката. Когато дойде Уитлоу, всичките му материали трябва да бъдат съвсем готови.

Но вечерта той усети как мъката започна отново да се събира в сърцето му. Нещата като че ли не бяха съвсем такива, каквито ги виждаше снощи. Има разлика между съществуване и присъствие и тая разлика се нарича със старата безвкусна дума копнеж. Като че ли белите коне го подтикваха натам — тоя, който бе вдигнал към небето живите си изящни ноздри. И другият, който бе обърнал глава, може би защото бе уплашен или не му стигаха сили. Но все пак те бяха заедно. А той бе сам. И това никак не бе случайно. Той бе останал сам от оная страшна вечер, когато баща му го бе извикал в кабинета си. Макар и не съвсем, макар и с капка надежда. Ето от тая нищожна малка капчица никога не може да се избави. Защото тя съдържаше в себе си и неговият живот, и неговата присъда.

Към десет часа той премина с натежало сърце в хола. Защо да лъже себе си, че иска да отвори телевизора? Не иска да отвори телевизора, иска да вдигне слушалката. Толкова просто и леко е това действие и толкова достъпно дори за най-безпомощните и най-слабите. Да, за тях особено. Той седеше в удобното кресло и гледаше с помрачено сърце черния телефон, свит като котка на старинната масичка. Не, няма да вдигне слушалката. Сега вече беше напълно сигурен. Няма значение дали човек е слаб, или силен. Само по себе си достойнството е и сила, и затвор едновременно.

Той се събуди рано на другата сутрин и някак жадно се залови за работа. Работи тъй, докато при него дойде Аврамов. Не стана нужда да играе етюди, нямаше кой да им обърне внимание. Аврамов й без това изглеждаше задъхан и развълнуван, разказа му набързо една своя нова идея не за механично, а за биохимично почистване на материала — „до абсолютните сто процента“, както се изрази той. И едва тогава по-насъбра кураж да му каже за белите мишки. Слава богу, бяха умрели само три, всички други си живееха съвсем порядъчно. Хванаха се и двамата за това, говориха близо два часа. Но тоя път Урумов не беше нито разтревожен, нито подтиснат, Той беше изпълнен с надежди.

— Струва ми се, че и Уитлоу знае нещичко по тоя въпрос — каза Урумов. — На няколко пъти споменава, че в бъдеще може да се разчита на чисти материали.

— Мислите ли? — попита Аврамов неприятно изненадан.

— Това е само мое предположение — отвърна Урумов, малко стреснат от тона му. — Докато твоето е факт, и то поразителен! Главно с простотата си!

— Да, прав сте — каза Аврамов доста унило. — Той е голям учен, сигурно тая проста мисъл, както казахте, отдавна му е минала през ума.

Урумов съвсем го съжали.

— Навярно има предвид новата центрофуга — каза той. — Защото в писмото си не намеква за нищо друго.

Лицето на Аврамов леко се проясни. И тъкмо се готвеше да отвърне нещо, и телефонът неочаквано позвъни. Все още със зашеметена от мисли глава, академикът вдигна слушалката.

Беше Сашо. Гласът му звучеше много ясно, макар и малко смутено и гузно.

— Обаждам ти се от Казанлък, вуйчо… Ето една хубава новина за теб. Тая сутрин ние се оженихме с Криста… Искам да кажа, че сключихме граждански брак.

— Защо така внезапно? — запита академикът.

Навярно Сашо се бе стреснал от тона му, който можеше да мине и за съвсем равнодушен. Навярно бе очаквал вуйчо му да подскочи от радост.

— Знам ли защо? — отвърна той малко объркан. — Просто сутринта ни дойде тая идиотска мисъл. И в единайсет часа вече всичко беше готово. Аз трябваше да направя нещо за нея, вуйчо… След като й причиних толкова горчивини и страдания.

— Само за това?

— Е, не, разбира се… Вуйчо, ти знаеш, че не бих могъл да намеря по-добра и по-мила жена от Криста.

— Много добре знам, разбира се! — отвърна академикът със съвършено естествен глас. — Но дали ти знаеш, че това за теб ще бъде завинаги.

— Не е честно, вуйчо! — каза шеговито младежът, — Да ме плашиш така точно в деня на сватбата.

И той се засмя в слушалката, но както се стори на Урумов, малко пресилено.

— Аз не се шегувам, мойто момче… Ти трябва да го знаеш много добре. И от самото начало.

— Знам, вуйчо.

— И какво знаеш? — попита той малко нетърпеливо.

— Знам, че тя е слаба. И не би могла да понесе тежки удари.

— Струва ми се, че си разбрал най-важното. Е, добре, нека ти е честито. Имам много хубав подарък за жена ти.

Гърлото му някак особено се сви, като произнесе последните думи.

— Благодаря, вуйчо. И ето между другото за какво ти се обаждам. Ние ще отсъствуваме няколко дни, както се полага на младоженци… Тъй че трябва да се обадиш на Аврамов.

— Лесна работа, той е при мене сега.

— Така ли? А какво става с мишките?

— Живеят порядъчно.

— Е, слава богу… Поздрави го от мен. Освен това ще се наложи да се обадиш на майка й…

— За катастрофата?

— Не… т.е. — да!… Зависи как ще възприеме всъщност новината. Но Криста се страхува. Дори леля й… Тя казва да си кусаме ние, каквото сме си надробили, тя се наема да плати само масрафа… Тъй че…

— Ще се наложи аз да й поднеса чашата?… Не е много справедливо, но ще опитам. Чия е тая идея, на Криста ли?

— Позна!… Е, това е всичко! Сега в ресторанта ще пием по една хубава чаша вино и за твое здраве.

— Благодаря!

— Довиждане, вуйчо.

Урумов избърса внимателно лицето си. Като се върна в кабинета, Аврамов го попита зачудено:

— Какво ви е? Малко сте пребледнял!

— Нищо — отвърна спокойно академикът. — Станах доста бързо от стола. И ми се зави свят.

— На вашата възраст не бива да правите нищо бързо и рязко!

— Да, знам — отвърна академикът, но гласът му беше съвсем равнодушен.

След малко Аврамов си отиде. Урумов мина дълбоко замислен през хола, все още в неведение за следните си стъпки. Сашо дори не бе споменал за майка си, съвсем я бе забравил. Но сам той не биваше в никой случай да я забравя. И все пак не днес, по-добре утре. Чувствуваше, че днес няма сили да води още два разговора. Но когато след малко Ангелина се приготви да си тръгне, той разбра, че мъчно ще му прости, ако научи някой ден точната истина. Към неуважението на сина й не биваше да прибавя и своето.

— Ангелино! — обади се той малко несмело.

Сестра му го погледна въпросително. И тогава той й разказа за телефонния разговор, без да прибави почти нищо от себе си. Ангелина го изслуша мълчаливо, нито веднъж не го прекъсна. Но когато най-сетне свърши, каза кратко и ясно:

— Серсемин!

Брат й нищо не възрази, чувствуваше, че най-напред трябва да оттече обидата. Да, тя наистина не изглеждаше ни сърдита, ни ядосана — само обидена.

— Да, такива са, бате — егоисти! — прибави тя мрачно. — Освен себе си нищо друго не виждат.

За пръв път след толкова десетилетия го бе нарекла по стар навик „бате“. Навярно се бе изтървала, толкова изглеждаше не на себе си.

— И тъй да е — не бива да им се сърдим — каза той примирително. — Може и ние да сме били такива.

— За себе си не казвам! — отвърна тя строго. — Но ти не си бил. Нито ти, нито баща ми… Тая работа ще започне от тях.

Ангелина си нахлупи сърдито копринения цилиндър с изкуствените череши.

— Щом не питат — нека се оправят сами. Мене повече не ме интересуват.

И тръшна силно вратата зад себе си. Нищо по-хубаво не можеше да направи в тоя миг, нищо, което повече да я облекчи. Но той каква врата да затръшне? Никаква, освен да отвори още една — последната. Нямаше друг изход, това трябваше да се свърши. И знаеше много добре, че тя трябва да чуе от устата му тая новина. Защото иначе никога нямаше да знае как го е възприела. Само един слаб лек имаше за раната, която така неочаквано му бяха нанесли — нейните думи, нейното поведение.

— Вие ли сте, Мария? На телефона е Урумов.

Съвсем кратък миг на мълчание, после тя се обади.

— Добър ден, господин професоре! — Гласът й звучеше като на болен.

— Имам новина за вас, Мария… Прощавайте, че така ще ви изненадам. Но нашите двама безценни са сключили днес граждански брак. В Казанлък, с благословията на сестра ви.

Той отново се учуди колко естествен е гласът му. Оттатък настана дълго мълчание, сякаш внезапно се бе прекъснала връзката.

— Ало! — обади се той неспокойно.

— Да, чувам ви — отвърна Мария и сега гласът и идваше като че ли от някакъв съвсем друг град. — Откъде знаете?

Всъщност беше съвършено мъртъв глас — той едва сега си даде сметка.

— Преди малко Сашо се обади… Молят да им простим, че без наше знание. Според мене така наистина е по-добре… Че без наше знание, искам да кажа.

— Но защо така внезапно?… Да не се е случило нещо?

— Да, случило се е!… Криста е загубила детето — при спонтанен аборт. Изглежда, че това нещастие внезапно ги е сближило.

— Тя се е изплашила! — отвърна много тихо майката. — Изгубила е присъствие на духа!

Едва сега Урумов разбра, че точно това е истината. В страха си просто е искала да се залови за нещо.

— Ще се забавят още няколко дни — каза той. — И след това ще се върнат в София. Тъй че се гответе за сватба.

— Не говорете така! — отвърна Мария рязко.

— Това е неизбежно, Мария — да се срещнете с тях. Казвам ви го, за да имате време да се подготвите.

— Не е така! — отвърна тя, гласът й се разтрепера. — Те… те нямаха право, без да ни питат.

Разбира се, съвсем не искаше да каже това. Но не можеше да каже и друго. И затвори телефона — без нито дума повече. Може би сега плачеше. Жените имат тая слабост, която всъщност е тяхната истинска сила. Той мина през хола и отново влезе в кабинета си. Чувствуваше, че краката му едва го държат, полегна бавно на кушетката. Беше му прилошало лекичко. Някаква ръка като че ли спираше дъха му — невидима ръка, скрита зад гръдната кост. Ако има все пак някаква съдба, то е най-последователното и най-злорадото нещо в тоя объркан свят. Единственото спасение срещу нейната неумолимост е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.

Но той усещаше, че няма повече сили за това. Разбираше, че всичко, което бе премислил през последните дни, вече не съществуваше. Всички възможни положения взаимно се изключваха. Сега и четиримата ставаха по законите на живота близки сродници. А по законите на човешката нравственост? В какво щеше да се състои тяхната близост? Дали наистина не в това, което самата тя нарече безнравствено и абсурдно? Той се бе примирил някак с нейното отсъствие. Но сега как би се примирил с нейната близост? Всичко това бе извън ума му, извън всичките му представи за реалност. От самото начало е било така, навярно е бил съвършено без въображение, за да не го разбере.

Той лежа тъй около час. После стана и се обади по телефона на Спасов. В слушалката веднага бръмна отегченият му глас.

— Кой е?

— Академик Урумов. Налага се да дойда при вас за десетина минути.

— Не може ли утре, другарю Урумов? Зает съм до гуша днес!

— Не може — отвърна академикът. — Само за десетина минути!

— Ами добре — отвърна Спасов със скръбно примирение.

— Тръгваме веднага — каза академикът.

Но не тръгна веднага. Отиде в спалнята, отвори стенния гардероб и се преоблече целият — от главата до петите. Смени бельото си, ризата си, сложи една съвсем нова лятна вратовръзка, за която изобщо бе забравил, че съществува. Като тръгна да излиза, поогледа се на стенното огледало в антрето. Изглеждаше съвсем нормален, само лекичко пребледнял, това бе всичко. И след половин час вече се намираше в големия красив кабинет, толкова светъл в тоя час на деня, че дори го заболяха очите, Малкият, мек, гладък човек седеше все така отегчено срещу него и чакаше. Беше страшно, че трябва да постави всичко в добре гледаните му малко месести и пухкави ръце. Урумов въздъхна и започна направо:

— Ще ви направя едно малко неочаквано признание, другарю подпредседател.

— Стига да е приятно! — каза с последна надежда Спасов.

— Надали!… Но зависи все пак как ще го възприемете.

— Ами да чуем…

И тогава съвсем бавно, със спокоен глас академикът му разказа кой и при какви обстоятелства е написал статията в „Простори“. Лицето на подпредседателя ставаше все по-смаяно, после все по-тъжно, докато накрая доби съвсем възмутен вид. Урумов неволно го съжали.

— Разбира се, в основата на всички негови изводи, на цялата хипотеза лежат моите научни трудове — каза той. — Сам аз съм се ръководил от подобни предположения в моята научна работа. В никой случай тя не е била произволна и сляпа. Но също така е вярно, че сам аз никога не бих се осмелил да споделя на книга такава остра, бих казал невероятна хипотеза, без да имам достатъчно доказателства. Така че надали имам и моралното право за приоритета на идеята и за куража, които Уитлоу споменава в писмото си. Истинският приоритет принадлежи на аспиранта от нашия институт Александър Илиев.

— Това са глупости! — едва ли не кресна Спасов.

— Не, другарю Спасов, за съжаление това е истината.

— Каква истина? — кипна отново Спасов. — Можа ли един академик да говори така? Представете си, че някой ден наистина открият тая идиотска Машина на времето. Нима светът ще каже, че нейният откривател е Херберт Уелс? Защото с цялата си глупост и невежество той пръв е подхвърлил тая идея и тоя смешен термин. И писатели, и популяризатори, и разни тъпаци, които наричат себе си футуролози, бърборят какви ли не глупости. Това са дърдорковци, това не са никакви откриватели.

Спасов изглеждаше така твърдо убеден в своите думи, че академикът неволно си помисли: дали не си губи напразно времето? Не, не — трябваше непременно да намери някакъв мост към него, даже с цената на каквито и да е отстъпки.

— Моят племенник не е никакъв бърборко! — каза твърдо той. — А един изключително талантлив млад учен.

— Какъв учен? Хайде холан! Някакво момче — зряло-недозряло… И не разбирам защо ми разказвате тия неща!… Дори да са верни! Искате да поема аз моралната отговорност? Ако е само това — нямам нищо против. Но не бива да дрънкате никъде подобни глупости! Ако наистина уважавате труда си! Иначе само ще компрометирате една научна истина, която и без това няма кой знае колко приятели.

Урумов усети как изведнъж му олекна — той просто бе видял пътя. Сега нямаше да бъде толкова трудно и да прехвърли мост над внезапната пукнатина.

— Професор Спасов, мисля, че грешно сте ме разбрали. Та аз наистина не съм тръгнал да бия барабан на площада.

— Ами тогава защо? — попита умолително Спасов.

— Нима не разбирате? Аз нямам морално право да крия повече тая истина. Оставам всичко на вашата съвест. Вие сам ще прецените дали трябва да я споделите с някого!… И кога!…

— Никога! — заяви решително Спасов.

— Така си мислите сега!… Защото не вярвате в това откритие. Но когато то стане факт, който ще разтърси целия свят, вие ще разберете, че сте длъжник на истината. Но това не е най-важното, разбира се. Тая истина аз спокойно можех да споделя с хартията и да я скрепя със собствения си подпис. Всъщност друго ме доведе при вас.

— Но кое, моля ви се! — възкликна отчаяно Спасов.

— Ето сега ще разберете. Вие виждате — аз съм възрастен човек. И какво ще стане с моето дело, ако аз внезапно умра?

Спасов отново се начумери.

— Глупости! — каза той.

— Не са глупости! — възрази академикът тоя път много по-меко. — Ако вие знаете, че някъде има закопано имане, ще кажете това на някой съвсем доверен човек или поне на жена си. Всичко става на тоя свят, като изляза оттук, може кола да ме прегази. Тогава кой ще каже истината на света? Уитлоу? Та засега той е едва в нейното преддверие и търси нашата помощ. Разказах ви цялата тая история главно, за да разберете, че моят племенник е единственият човек, който познава най-дълбоко и най-пълно проблемите, с които съм се занимавал досега. Или по-точно, колективът Аврамов — Илиев, макар че според мен момчето знае повече и ще стигне по-далече. Те вече работят заедно и имат някои поразителни резултати. Уитлоу има какво да чуе от тях!

— Уитлоу ще разговаря само с вас! — каза твърдо Спасов. — И с никого другиго.

Академикът отново погледна неговите неспокойни пухкави ръце. Какво би могъл да удържи с тях? Нищо!… Освен ако самите събития не го стреснат достатъчно. Или пък сам той — сега!

— Разбира се, че с мен! — отвърна Урумов твърдо. — Но тук става дума за предвидливост. А това качество, изглежда, че ви липсва, другарю Спасов. Другите може и да не са ви казвали, затова ще ви го кажа аз, с цялата отговорност на моята възраст и звание. Вие сте добър математик, но лош администратор, другарю професор! С вашето ръководство сте забатачили доста от своите работи. Навярно и нашият институт щеше да пострада, но, слава богу, в момента е в добри ръце…

Спасов, който слушаше намръщен, се обади троснато:

— А по чие предложение? Искате ли да ви покажа документи?

И той започна да рови нервно и трескаво из бюрото си.

— Нищо, вярвам ви — каза уморено Урумов. — Изслушайте ме докрай, пък правете, каквото знаете. Ако стане нещо с мен, не бива да се осуети визитата на Уитлоу. Той е изключителен биохимик, без него трудно ще минем. Запомнете това, нека то да бъде вашето изкупление за неприятностите, които ми причинихте. И които, както виждам, сам искате да поправите.

Спасов сякаш не го чу, гледаше го някак втренчено и загрижено.

— Но какво става с вас?… Да нямате някакви натрапчиви фобии!

— Нищо освен най-обикновена предвидливост! — отвърна сухо академикът.

Когато Урумов тръгна към дома си, денят бе превалил. И макар да се движеше сега по много по-сенчести и прохладни улици, усещаше как силите му отпадат. На два пъти му се беше сторило, че гореща вълна минава през лицето му, леко го избиваше пот. Особено се измори, докато се изкачи до етажа си, няколко пъти спира да почива на жилищните площадки. Най-добре е, разбира се, да се обади на професор Пухлев, те са стари приятели, професорът ще направи, което е нужно. Но защо? Ето тая мисъл го измъчваше, защо наистина? Апартаментът беше много горещ, слънцето заливаше стените му, кабинетът му издаваше лош, прашен мирис на стари книги. Той отвори прозорците му и задните прозорци на хола, които бяха северни, остави открита междинната врата. Веднага се образува слабо течение, той усети, че вътре се разхлади. Краката му вече съвсем не го държаха, все още трепереха от безконечното изкачване по стълбите.

Той приседна на кушетката. Много му се искаше да премести двете възглавници зад гърба си, но чувствуваше, че няма да му достигнат сили. Нищо, ще поседи така, после ще си полегне — завинаги може би. И изведнъж погледът му потъна в синевата на картината. Сега като че ли беше в самата картина, в самата нощ, край конете, които го бяха превели през целия му живот. Той усещаше дишането им, лекото им пръхтене, докато се спускаха по стръмнината. Виждаше гърбовете им, които леко се тръскаха, виждаше белите връхчета на ушите им. И сега бягаха като насън, не се чуваше нито тропот на копита, ни звън, както в оная призрачна нощ. Не се чуваше дори глухият звън на железните шини. И беше съвсем сам в тая страшна кола, около него нямаше никой. Не усещаше дори майка си, сякаш се бе разтворила в хладината на нощта. Струваше му се, че цяла вечност се спуска по тая безкрайна стръмнина. Не знаеше вече накъде пътува, може би към нищото. А може би към светлите, огрени от луната полета, към селата, потънали в мрачина. Но и тия полета като че ли бяха съвсем мъртви, не се дочуваше дори тихото шумолене на реките. Изведнъж го достраша, искаше да излезе от картината, а не можеше, тя го бе погълнала целия.

Той не знаеше, че ако остане тъй — неподвижен, — ще се спаси. Но той се беше изплашил вече от безкрайната тъмна и хладна нощ, искаше да се върне при себе си. И наистина се върна, макар и с усилие. Сега картината бе отново далече от него, виждаше я леко замъглена върху стената. Поиска да свали обувките си, да си поотпусне краката, да полегне, да се успокои. Наведе се, разхлаби връзките, сне бавно обувките, без да си помогне с ръце. След това въздъхна с облекчение и се изправи. В същия миг сърцето му сякаш се пръсна — така лекичко и безшумно, както се пукат след дъжд прозрачните водни мехурчета. И той мигновено осъзна, че това е краят.

Да, наистина това беше краят. В първия миг почувствува само острия пристъп на безнадеждност — горчиво и страшно чувство, което нямаше граници. Това трая само едно мигновение може би, нямаше усещане за време. Навярно бе паднал на леглото, виждаше само корниза на прозореца и част от тавана. Но защо все още имаше съзнание за това, което го окръжаваше? Е да, разбира се, мозъкът навярно е още жив, съзнанието работи. И сега той забрави всичко друго, ученият продължаваше да наблюдава без дъх великото и страшно чудо на смъртта. Но и това като че ли трая само мигове. Всичко около него бързо помрачняваше, губеше цветовете и контурите си. Примесиха се и някакви други неясни и деформирани образи, които не разбираше. Изведнъж видя съвсем отблизо кръглата закачалка в „Алказар“, гълъбовите пелерини на офицерите, емайлираните кокарди, бомбетата; видя пристава в синя униформа, разцепен като с удар на сабя, безок и страшен; видя нея. И с последните останки на своето гаснещо съзнание, той разбра, че всичко, което се бе случило от оная късна вечер досега, е било безкрайно разтегнат миг на самоизмама и надежди.

На другата сутрин сестра му го намери така — неестествено проснат, с подвит на стената врат, сух, вкочанен, безчувствен. На пръв поглед посивялото лице изглеждаше съвсем спокойно. И само родната му сестра повече усети, отколкото видя израза на горчива мъка, който все повече бледнееше и чезнеше, сякаш само нея бе чакал, за да се прости с всичко. И когато най-сетне дойде лекарят, лицето му бе все така безжизнено спокойно и чисто като вечността.

15

Домът на покойниците като че ли бе изпълнен до последен предел. Въпреки горещия летен ден имаше много тъмни костюми, много вратовръзки, много натъжени лица, много представители на висши учреждения и институти. Макар да бе така дълбоко наранена, Ангелина наблюдаваше със сухи, строги очи всичко, дори най-малките подробности. Тя знаеше, че това ще й остане като единствено упование и благодарност, когато дойде и нейният ден. Беше нещастна, но и удовлетворена в същото време, отчаяна, но и горда от това, което виждаше, скръбна и радостна. Досега никой от Урумовците не бе погребван така достойно, така многолюдно и тържествено, с толкова много цветя и венци, е толкова хубави некролози, които предната нощ бе чела едва ли не до сутринта. То беше много, много повече от всичко, което бе очаквала, макар че нямаше кадилници и хоругви не проблясваха с овехтялото си злато патрахилите на поповете. Много й липсваха свещите и тъжната миризма на тамяна, това я подтискаше, но в същото време усещаше, че така скръбта е много по-истинска и естествена. Докато се редяха на безкрайна редица да й поднесат своите съболезнования, тя усещаше, че никога не е била на по-голяма почит в живота си. Много мъже бършеха сълзите си, докато се прощаваха с него. Един плачеше. И точно тая гледка — на плачещия възрастен мъж — не можаха да понесат нейните наранени и разпокъсани нерви и тя също заплака. Но бързо се съвзе. Не, нямаше време да се занимава със сълзите си. Сега трябваше да гледа вместо нещастния, все едно с неговите очи, за да отнесе всичко със себе си за последния ден. Сега дори и към него поглеждаше рядко. Пък и защо? Лежеше, сигурен и защитен, сред камара от цветя и сега наистина приличаше на мъртъв. Кокалчетата на бледите му ръце се бяха изострили, ноктите — обезцветили, лицето бе сухо, набръчкано, с дълбока восъчна безжизненост, като маска. Изобщо всичко в него изглеждаше нетленно, хладно и някак кухо, сякаш от живия човек бе останала само неговата слаба, беззащитна обвивка.

Край ковчега се бяха наредили близките на покойника. Най-напред самата тя в своя овехтял траур, който проклинаше вътрешно; синът й, до смърт поразен и безмълвен; малката му уплашена жена; нейната майка, към която дори не смееше да погледне. И най-накрая някак незабелязано се бе промъкнала Логофетката с яйчените къдрици на плешивата си глава, комична и страшна едновременно, като шега и подигравка на миналото към всяко настояще и бъдеще. И Ангелина усещаше, че мигновено би я убила, ако можеше да извърши това незабелязано. След като бе тежала като зла прокоба над съдбата му, сега искаше да отмъкне и част от собственото й удовлетворение.

През целия ден тя почти не бе погледнала към сина си, изпълнена цялата със спотаена ярост и мъка. Но нещастникът като че ли не забелязваше това, като че ли изобщо нищо не забелязваше, така отнесен бе видът му. Беше потънал в себе си, приличаше на сляп и глух. Жена му гледаше безпомощно, сякаш и той бе заплашен от някаква ужасна смърт, галеше незабелязано с пръстите хладната му ръка. Той й бе дълбоко признателен за тая мълчалива ласка, чувствуваше, че сега от никое друго същество не би могъл да я получи. В тоя миг тя бе най-близко до него, по-близко и от собствената му майка, която навярно се бе побъркала в скръбта си. И все пак му беше безпределно ясно, че тоя жест е съвсем безпомощен, че е безсилен да му донесе каквато и да е утеха. Неговият вуйчо бе мъртъв и никаква сила в неизмеримото битие не можеше да го върне назад. Това му се струваше не само страшно, но и чудовищно несправедливо.

Точно срещу него бяха застанали Аврамов и Спасов. Аврамов бе смъртноблед, в сухите му ръце потреперваха като при треска свитък листа, навярно надгробното слово. Той вече не поглеждаше към него от страх да не се разплаче, както преди малко бе разплакал майка му. Но и към вуйчо си не смееше да гледа. От мястото се виждаше само сивата му коса и изтънелия връх на носа му. И обувките му се виждаха — лачени, изсъхнали, с едри гънки на сгъвките, тъй като навярно не бяха обувани от години. Беше помолил майка си да ги покрие с цветята, но тя само бе изсумтяла нещо неразбрано. Тия страшни обувки сгъстяваха мъката в гърдите му или някъде там по-долу, в стомашната кухина и сякаш я превръщаха в някакъв ръбест пластмасов предмет, който докосваше хранопровода и предизвикваше в него слаби гърчове като пред повръщане. И за нещастие, като връх на всички изпитания, внезапно запя хорът. Бяха звуци на Шубертова песен, мелодични и чисти като утринната юнска роса. Той не усети как се разрида, цялото му тяло се разтърси от конвулсии, само противната бакелитова кутия остана на мястото си. Криста силно стисна ръката му, едва чуто промълви в ухото му:

— Мишленце, какво ти е, мило мишленце, успокой се!

Но той не се успокояваше, скритите ридания още по-силно го разтърсваха.

— Какво ти стана? — говореше тя уплашено. — Много те моля, успокой се, плашиш ме!

— Хорът — каза той задавено.

Но тя не разбра думата, която така хрипкаво се бе изтръгнала от устата му, само безпомощно се огледа. За щастие, Сашо скоро се поуспокои, И всичко по-нататък като че ли премина като насън. Държаха се речи, поднесоха се много венци, след това изнесоха ковчега до катафалката. Макар че се бе съвзел, Криста не изпускаше ръката му. На гроба му говори Аврамов, беше много развълнуван, дори не завърши докрай словото си, Сашо само усети как Криста пусна ръката му и отиде при майка си. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега, вдигнаха го малко и след това започнаха да го пускат в прясно изкопания гроб. Той отмести поглед, Криста и майка й се отдалечаваха бавно, с наведени глави, скоро се изгубиха между дърветата. Той се мъчеше да не слуша глухото тропане на буците пръст по ковчега.

Сашо остана там, заедно с майка си, докато гробарите запълниха гроба и започнаха да трупат върху него купищата венци. После си тръгнаха заедно. Очите на майка му бяха все така сухи и страшни, лицето — бледо, не го поглеждаше, не казваше нищо. И все пак най-сетне отвори уста.

— Не познавам колегите му — каза тя. — Трябва да ги поканиш на помена.

— Няма да ги поканя! — намръщи се той.

— Защо? — попита враждебно тя.

— Защото така! — отвърна той нервно. — Защото не искам да гледам как плюскат в дома му… Като не го защитиха, когато трябваше… Всъщност те скъсиха живота му…

— Може и да не са те! — каза тя мрачно. — И не е нужно да поканиш всички… Само които трябва.

— Не! — отвърна той.

— Тогава ще се махнеш и ти! — кресна неочаквано майка му. — Махай се и да не те виждам повече!

Бе спряла край пътеката, лицето й бе съвсем пребледняло, очите й сякаш искряха от гняв и ненавист. Никога досега не я бе виждал в такъв вид.

— Какво ти стана? — попита той стреснато.

— Махай се, махай се! — крещеше тя в изстъпление. — Заедно с нея се махай! И да не сте посмели да ми стъпите в къщата, че чудо ще стане!… Ето, имате си сега апартамент, добре се потрудихте, живейте си в него, да не се наживеете!

Той я гледаше поразен, сякаш не вярваше на очите си. Не, не беше на себе си, погледът й бе като подивял от ярост, в ъглите на устата й се бе утаила лепкава слюнка.

— Майко, моля ти се! Какво ти е? — попита той едва ли не уплашен.

Тя внезапно го изостави, тръгна като несвястна напряко през гробовете, Той едва я настигна.

— Успокой се, майко, моля ти се! — бърбореше младежът тихо и умолително. — Хората са още тук. Не срами паметта му.

Едва последните му думи сякаш я стреснаха. Тя се поогледа с подивелите си очи, после в дъното им като че ли се появи малко свяст. И възкликна като проклятие — ниско и глухо:

— Нещастници!

— Просто не те разбирам! — каза той. — Какво е станало?

— Нещастници! — повтори тя, тоя път като че ли на себе си. — Какво е станало!… Вие го убихте, туй е станало, нещастници такива!… Толкова ли си заблуден, сляп ли си?… И ти, и жена ти — парцали такива!

Той я гледаше изумен.

— Как така — ние? — Чуваш ли се какво приказваш?

— Вие ами, аз ли — каза тя сломено.

Те стояха тъй един срещу друг — настръхнали и пребледнели — и се гледаха едва ли не с изумление, сякаш не бяха хора, майка и син, а чудовища някакви. Сашо си мислеше, че навярно се е побъркала от скръбта, дори се страхуваше да я гледа.

Колкото и да бе странно, той изведнъж разбра. И му се видя в тоя миг съвсем невероятно и грозно, някаква нечовешка и нелепа обида към паметта му — обида на човек с болен ум.

— Това не може да бъде! — каза той глухо. — Ти не си на себе си!

Тоя път не му отговори, само се разплака, както не бе плакала досега. Просто не плачеше, а цивреше, лицето й бе станало и грозно, и смешно едновременно, приличаше в тоя миг не на възрастна жена, а на момиченце, което по някакъв ужасен начин е загубило майка си. И отново тръгна по алеята. И той вървеше заедно с нея, или по-точно половин крачка след нея, все още зашеметен от думите й. Сега, когато вече не беснееше, а плачеше, така дълбоко покъртена и нещастна, той започна да прозира страшната истина. Не, не си е въобразила! Навярно знаеше нещо, което никой друг не знаеше. И бе преживяла тая смърт, както никой не бе я преживял. И изведнъж в главата му нахлуха хиляди малки спомени от вчерашния ден и от днешния, най-много нейната безутешна скръб, която така силно го бе развълнувала, без да има възможност нито да помисли за нея, нито да си я обясни. И изведнъж изтръпна, като пред нещо свръхестествено, и въпреки тежката жега, гърбът му сякаш се вледени. Изминаха тъй двамата, майка и син, десетина крачки, после той се опита да я улови подръка. Тя само се дръпна и още по-силно се разрида. Но той усещаше в себе си, че тоя внезапен поток от сълзи бе залял яростта, бе угасил омразата. Сега тя беше просто нещастна и нищо друго.

— Помисли си, майко! — заговори той тихо. — Откъде мога да знам? Та аз изобщо никога не съм ги виждал заедно!

Тя внезапно спря, погледна го и му зададе тоя въпрос, който от два дни сякаш изгаряше съзнанието й:

— Те откога се познават?

— Не знам точно!… Но много отскоро… От десетина дни навярно.

Като по чудо тия прости думи, които за него не означаваха нищо, сякаш я изпълниха с облекчение, тя притвори очи, А може би е прав тоя нещастник, всъщност откъде може да знае, ако всичко е станало в тяхно отсъствие?

— Нищо! — каза глухо. — Но което ти казах — туй е истината!… И моля ти се повече не ме питай, друго нищо няма да чуеш от мен.

Те тръгнаха отново напред, силното слънце приличаше в черните им отеснели дрехи. Изведнъж се почуствува ужасно жаден, езикът просто залепваше на небцето му. Вече настигнаха процесията, хората вървяха на малки групички, все още леко приведени и мълчаливи. Но никъде в разреденото множество, разтегнато по дължина на алеята, той не зърна двете жени.

— Сега се успокой! — каза младежът, — Ще поканя, когото трябва!

— Добре! — отвърна майка му тихо. — Но ако тя не иска да дойде, не настоявай!… По-добре е да не дойде, тъй ще бъде по-леко за всинца ни.

Но тя дойде. И дойдоха много повече хора, отколкото Ангелина, очакваше. Бяха повече мъже, не познаваше почти никого. Но Ангелина не беше човек, когото можеха с нещо да изненадат. Тя се разшета бързо, настани всички. Беше й олекнало след сълзите и грозната сцена, която бе устроила на гробищата, чувствуваше се малко гузна, не смееше да погледне към сина си. Искаше й се с много шетане и с много грижи да заличи издъно всичко, което се бе случило. Мария се опита да й помогне, но Ангелина я настани на малката масичка в хола, редом с дъщеря й. Голямата маса според нея беше само за официални хора.

— Не се безпокой! — каза тя. — Има кой да помага. Наистина имаше кой — дойдоха трите съученички на Наталия, които бяха на погребението й. Ангелина ги напъха скришом в кухнята и ги помоли да и помогнат при сервирането. Те просто подскачаха от радост, че могат да минат за вътрешни, веднага се заеха с чиниите и сандвичите. Биваше си ги за траурни сервитьорки с техните унили лица и черни дрехи. По едно време позвъни Логофетката, но Ангелина сърдито затръшна вратата под носа й. Тоя дом бе дал достатъчно жертви, не биваше повече. И зловещата жълтоглава птица заподскача надолу по стълбите. Не изглеждаше кой знай колко обидена, не й се случваше за пръв път.

Сашо седеше на същия стол, на който преди една година седеше вуйчо му. Изглеждаше успокоен, само по-мълчалив от обикновено, но някак разсеян, сякаш умът му беше зает с нещо друго. От двете му страни бяха седнали Спасов и Аврамов. За негово учудване, след всичко преживяно, Аврамов изглеждаше много по-спокоен, дори по-приказлив. Фактически като че ли той играеше ролята на домакин в осиротелия дом, опитваше се да поддържа разговора. Навярно не му беше много лесно, но усещаше, че младият му колега сега не е в състояние да направи нещо повече. В една от малкото паузи младежът се обърна към Спасов:

— Прощавайте — каза той, но както разбрах, вуйчо ми вас последен е посетил.

— Да, беше при мен — кимна едва забележимо Спасов. — Час-два преди смъртта си.

— Как ви се видя?… Всъщност той е бил в прединфарктно състояние.

— Не бих казал! — измърмори неохотно Спасов. — По-скоро с някакво предчувствие за смърт, макар и по-далечна… Но по тоя въпрос ще поговоря друг път с вас, тук не му е мястото.

— Не ви ли каза нещо по-особено?

Двамата се спогледаха за мигновение, в тоя момент имаха съвсем различни мисли в главите си. Младежът обаче мислеше за своите мишки.

— Говорихме за срещата с Уитлоу — отвърна Спасов, тоя път съвсем неохотно, почти мрачно. — Аз ще ви извикам да се разберем. Но едно нещо искам да ви предупредя още отсега — не се демобилизирайте. Доколкото зависи от мен — срещата с Уитлоу ще се състои. Ще я проведете двамата с Аврамов.

— Благодаря ви — каза младежът.

От мястото си той много добре виждаше Криста и майка й. Следеше ги незабелязано, откакто бе седнал на тая маса. Те почти не си говореха, не посягаха към яденето, компанията им предимно женска, сякаш ги измъчваше. Колкото повече я гледаше, толкова повече младежът вникваше в сърцевината на това, което в началото му се бе сторило така невероятно и грозно. И той разбра, че ако е имало нещо съвсем грозно в цялата тая история, това са били навярно собствените му мисли. Ставаше все по-тъжен и нещастен, все по-корава и хладна чувствуваше в стомаха си тая противна вещ. Навярно никога нямаше да се избави от нея, тежеше в утробата му като проклятие.

Криста се наведе до ухото на майка си:

— Майко — каза тя, — много се уморих!

— Трябва да търпиш, мойто момиче.

— Нали търпях досега?

— Трябва да търпиш докрай — каза майка й. — Навярно това ще бъде твоят дом. Трябва да свикваш с удобствата и несгодите му.

— Искам само да си полегна — за половин час… Още съм изтощена…

— Добре — каза майка й.

Тя се посъветва с Ангелина, после я заведоха в спалнята на Урумови. Но като видя леглото, тя изведнъж се досети:

— Майко, тук е лежал той!

— Кой? — трепна Мария.

— Вуйчо му!… Мене ме е страх!

Избелелият синчец в очите й сякаш се вледени.

— Засрами се! — каза тя. — Ако знаеш какво е срам изобщо!

— Прощавай, майко! — каза объркано момичето.

— Почивай сега! — добави сухо майка й. — И бъди спокойна, той изобщо не е бил пренасян мъртъв на това легло.

Тя излезе бързо, без да я погледне повече и се върна на мястото си. Сега всяка минута за нея беше мъчение, но тя чакаше. Беше длъжна да чака, тоя кошмар все трябваше някак да свърши. Някои от гостите наистина си отидоха. Опразниха се места, на които веднага се настаниха бившите съученички на Наталия. За една година нищо не се бе променило в тях, освен дето сега по-често пресягаха към чашките, отколкото към яденето. Навярно се бяха опиянчили по сватби и погребения, пиеха жадно като от извор, безцветните им лица леко порозовяха. Най-сетне младежът стана и неспокойно мина през апартамента. И Мария се беше оттеглила от масичката, сега седеше на канапето и мълчаливо гледаше навън. Вече се свечеряваше, гърбът на Витоша бе потънал в дълбока сянка. Младежът се страхуваше да я погледне, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Въпреки всички грижи по погребението майка му го бе почистила почти основно, всичко светеше от чистота. Но сега бюрото му бе съвсем голо, нямаше никаква негова вещ там освен пепелникът и една изящна кристална вазичка, стройна като фигурка на голо момиче, само за единично цвете. През последната година майка му никога не бе я оставяла без някакво цвете, и сега в него бе сложен един съвсем свеж бял карамфил, оцветен с розово само около тичинките. Докато младежът го гледаше с натежало сърце, вратата зад гърба му се отвори и някой влезе вътре.

Той се обърна бавно и видя, че е Мария. Точно това очакваше. Тя стоеше до прага край затворената врата, видът й беше и смутен, и решителен едновременно. Навярно се бе издал с нещо, тя бе разбрала. Това личеше и по очите й. Не знаеше какво друго може да направи, освен да чака. И наистина тя първа му заговори:

— Прощавайте, че влязох тъй — без да почукам.

— В тая къща вие не бива да чукате — отвърна той.

Не искаше да вложи никаква скрита мисъл, но като че ли така излезе. Тя го погледна внимателно.

— Чувствувам, че някой ви е казал нещо — навярно майка ви.

Първата му мисъл беше да откаже панически. Но като събра всичките си сили, той каза тихо и малко неуверено:

— Да, може би има такова нещо.

— А сигурен ли сте, че е наистина вярно? — попита тя и гласът едва забележимо потрепера.

— Сега вече съм сигурен! — отвърна той.

— Защо?

— Защото ми е мъчно да си представя по-достойни хора от вас! — каза той храбро, макар че гласът се опитваше да му изневери.

Тия думи навярно я отчаяха, тя поднесе слабичката си ръка към сърцето, без да посмее да го докосне.

— Не искам да споря с вас! — каза тя. — Сега всяка дума би обидила паметта му… Но да се надявам ли поне, че Криста няма да узнае нищо?

Едва сега той посмя да погледне очите й. Така както очакваше — отчаяние и пустота. И нищо друго. Какво да й отвърне? Да увеличи болката? Той съзнаваше, че сега вече няма никакъв друг изход.

— Простете, но… не мога да обещая.

— Защо? — попита тя глухо. — И какъв смисъл?

— Питате какъв смисъл? — трепна той. — Та всичко друго би било безсмислено и… и ужасно!

— Ужасното е само това, че той е мъртъв!

— Тъй е! — каза той. — Но не бива да бъде безсмислено!… И не е!… Иначе не би се случило!

— Сега вече е късно — отвърна тя и сълзите със страшна сила бликнаха от очите й.

— Не говорете така! — отвърна той отчаяно. — Не е късно… Имам само една истинска надежда в живота си — че някога ще ни простите. А как ще ни простите, ако тя не знае какво се е случило…

Мария все още плачеше.

— Късно е… — каза тя сломена — вече за всичко е ужасно късно…

— Не е! — каза той.

Изведнъж някаква жестока гримаса изкриви лицето му. Струваше му се в тоя миг, че та ще си остане тъй завинаги. След това сълзите го задавиха — той скри това ужасно лице зад ръцете си, искаше му се да се превърне в червей, в жалък зародиш, какъвто е бил някога. И в тоя миг съвсем слабо го докоснаха върховете на нейните пръсти. Това чувство сякаш го разтърси целия, из самите основи, из дъното на уплашената му душа, раздра я внезапно и остро като с удар на сабя. Тогава гърдите му сякаш се разтвориха и на пода с трясък падна проклетата куха кутия, алуминиева, похабена, воняща. Той усети как изведнъж му олекна, сякаш я бе изтръгнал оттам със собствените си пръсти. Изпълнен с безсмъртна благодарност, той поиска да вземе ръката й, да я поднесе към устните си, но нямаше сили, успя само да се наведе и да я допре до мокрото си лице.

Точно в тоя миг, сънена и неспокойна, в кабинета влезе Криста. И спря като закована на прага.