Нощни птици

ПЪРВА ГЛАВА

— И така, нощни птици, наближава полунощ, а вие слушате радио КИП. Пригответе се да чуете пет последователни хита. Аз съм Сила О’Роарк и, скъпи, нека тази песен отлети право към теб.

Гласът й бе като горещо уиски, разливаше се гладък и завладяващ. Бе пленителен, гърлен, с едва доловим южняшки акцент, сякаш специално създаден за радиото. Всеки мъж в Денвър, включил се на честотата на нейното предаване, бе готов да повярва, че думите й са отправени специално към него.

Тя пусна първите пет хита, както бе обещала на слушателите. От пулта се понесе музика. Можеше да свали слушалките и да се наслади на три минути и двадесет и две секунди тишина. Сила предпочиташе звука на музиката. Тази любов бе единствената причина за успеха й в радиото.

Гласът й бе истински дар. Преди години успя да убеди шефа си да я назначи на първата й длъжност в провинциална радиостанция в Джорджия, която предаваше на ниска честота и разчиташе на още по-нисък бюджет. Тогава Сила нямаше нито опит, нито препоръки. Можеше да покаже само чисто новата си диплома от гимназията. Прекрасно разбираше, че бе получила работата единствено заради звученето на гласа си. Заради него, и заради готовността си да работи за мизерно заплащане, да прави кафета и, когато се налага, да замества секретарката. Десет години по-късно гласът вече не бе единственото й качество. Но той отново се оказваше решаваща сила.

Никога не успя да намери време, за да завърши мечтаното висше образование в областта на радиокомуникациите. Въпреки това можеше да замества и наистина заместваше ту тонтехниците, ту водещите, ту репортерите, дори програмния директор. Притежаваше феноменална памет за песни и изпълнители и ги уважаваше и ценеше. Радиото й бе дом вече цяло десетилетие и тя го обичаше.

Много често съблазнителното й присъствие в ефир противоречеше напълно на целеустремената, организирана и амбициозна жена, която рядко спеше повече от шест часа и обикновено хапваше нещо набързо в движение. Образът, с който масовата публика свързваше Сила О’Роарк, бе на сексапилна принцеса, водеща радиопредаване, която често общува с видни личности, а професията й носеше ореола на очарование и непрестанни вълнения. В действителност истинската Сила прекарваше по десет часа в радиото или извън него, пак по работа, и бе твърдо решена да помага на сестра си, докато завърши колежа. През последните две години младата жена не бе излязла на нито една среща.

Нямаше и желание да излиза.

Свали слушалките и отново погледна предвиденото за следващия петнадесетминутен блок. Докато звучеше някоя от десетте най-добри песни, в пулта цареше тишина. Сила оставаше сама с просветващите светлини и многобройните копчета. Това бяха любимите й моменти.

Когато преди шест месеца прие работата в радио КИП, в Денвър, настоя за нощния блок, от 22:00 до 2:00 часа след полунощ, въпреки че обикновено го даваха на новите диджеи. С десетгодишния си успешен опит можеше да вземе едно от предаванията в най-слушаното време, с най-голяма аудитория. Тя обаче предпочиташе нощта и през последните пет години си бе извоювала име сред слушателите на тези самотни часове.

Обичаше да е сама, беше й приятно да посвещава гласа си и да изпраща музиката на други, които като нея предпочитаха нощта.

Без да сваля поглед от часовника, Сила отново нагласи слушалките. В затихващите ритми на хит номер четири, непосредствено преди хит номер пет, тя повтори името на песента и изпълнителя на номер четири и обяви следващия хит, а след това съобщи инициалите на станцията и честотата. Извади касета с предварително записани новини и я зареди. Веднага след новините започваше любимата й част от предаването — изборът на слушателите.

Ставаше й приятно, когато наблюдаваше светлините на звънящите телефони, радваше се да чуе различни гласове. Разговорите я откъсваха от кабината за петдесет минути всяка нощ и тези минути бяха доказателството, че има хора, истински хора, с истински живот, които я слушат.

Запали цигара и се отпусна на въртящия се стол. Това беше последният й спокоен момент за следващия час.

Сила не беше спокоен човек. Гласът й подвеждаше хората, а дори не приличаше на пленителна фатална жена. Ноктите й не бяха лакирани, не слагаше и червило. Рядко успяваше да отдели време от натоварената си програма за лак или червило. Тъмнокафявите й очи бяха притворени, докато се отпускаше на стола. Миглите й бяха дълги, наследени от вечно замечтания й баща. В контраст с копринените мигли и бледата гладка кожа, чертите й бяха остри и излъчваха сила. Природата я бе дарила с истински облак гъста чуплива черна коса, която тя безмилостно опъваше назад, слагаше й шноли или я замяташе, увита като змия, за да освободи място за слушалките.

Сила погледна часовника, отмерващ отлетялото време, загаси цигарата, отпи глътка вода и включи микрофона. Зелената лампичка, която показваше, че е в ефир, светна.

— Тази песен бе за всички влюбени, сгушени до някого или изпълнени с мечти. Останете с мен, Сила О’Роарк, Денвър. Вие слушате радио КИП. Ще продължим с избора на слушателите. — Докато включваше касетката с реклами, тя вдигна поглед. — Здрасти, Ник, как е?

Ник Питърс, студент в колеж, работеше като стажант в радиото. Той вдигна на косата очилата си с тъмни рамки и се усмихна широко.

— Направо ги разбих на теста по литература.

— Браво!

Сила пое чашата димящо кафе с искрена благодарност.

— Още ли вали сняг?

— Спря преди около час.

Тя кимна и се поотпусна. Притесняваше се за по-малката си сестра Дебора.

— Сигурно пътищата са ужасни.

— Не много. Искаш ли нещо с кафето?

Сила му се усмихна разсеяно, замислена за други неща и дори не забеляза обожанието в очите му.

— Не, благодаря. Вземи си от поничките, преди да си тръгнеш. Да знаеш, че са малко старички.

Тя натисна едно от копчетата и отново заговори в микрофона. Младежът я наблюдаваше, докато четеше рекламните предложения. Знаеше, че няма да отвърне на чувствата му, ала бе лудо влюбен. За него Сила бе най-красивата на света, пред която момичетата в колежа изглеждаха тромави, приличаха на бледи отражения на истинската жена, седнала пред него. Тя бе силна, преуспяваща, сексапилна. Същата тази жена почти не го забелязваше. Когато му обърнеше някакво внимание, то бе само разсеяна приятелска усмивка или небрежно махване с ръка.

Вече три месеца събираше смелост, за да я покани на среща. Непрекъснато си представяше как цяла една вечер вниманието й ще бъде насочено към него, само към него.

Сила дори не предполагаше какви чувства изпитва Ник. Ако разбереше какви мисли се въртят в главата му, сигурно щеше да й стане забавно. Дори нямаше да бъде поласкана. Момчето едва бе навършило двадесет и една, седем години по-млад от нея и десетилетия по-малък в много други отношения. Харесваше го. Ник бе ненатрапчив и си вършеше съвестно работата, без да се мръщи на дългите напрегнати часове.

През последните месеци свикна с кафето, което той й донасяше, преди да си тръгне след края на смяната. Изпитваше удоволствие при мисълта, че ще го изпие сама и на спокойствие.

Ник стрелна с поглед часовника.

— Аз, ами, ами ще се видим утре.

— М-м? А, да. Лека нощ, Ник.

Той едва бе прекрачил прага, а тя напълно забрави за него. Натисна един от светещите бутони на таблото.

— Радио КИП. Вие сте в ефир.

— Сила ли е?

— Точно така. Кой се обажда?

— Казвам се Кейт.

— Откъде звъниш, Кейт?

— От къщи… Лейкуд. Съпругът ми е шофьор на такси и е нощна смяна. И двамата слушаме твоето предаване всяка вечер. Може ли да пуснеш песента „Завладяващо нежно чувство“ за Кейт и Рей.

— Веднага, Кейт. Пази домашното огнище топло. — Тя натисна следващото копче. — Радио КИП. Вие сте в ефир.

Както обикновено, предаването течеше гладко. Сила отговаряше на обажданията и записваше имена на песни и посвещения. По стените на малкото студио бяха наредени безброй албуми, плочи на 45 оборота, компакт дискове, всеки един грижливо надписан, за да е по-лесно. След като приемеше няколко слушателски обаждания, тя щеше да прекъсне за реклами и нови предложения, а и за да успее да подготви първата група желани песни.

Някои бяха редовни слушатели и Сила разменяше по няколко думи с тях. Други бяха самотници, които се обаждаха единствено за да чуят нечий глас. Освен тях понякога звънваше и някой смахнат, от когото тя успяваше да се отърве с шега или просто прекъсваше връзката. През всичките години, докато бе приемала обаждания, излъчвани в ефир, нямаше нито един миг на отегчение и досада.

Обичаше тези моменти, докато разговаряше със слушателите и се шегуваше с тях. Спокойно отпусната пред пулта, Сила създаваше, както никога на живо, една неангажиращо приятелска връзка с напълно непознати. Никой човек, чул гласа й, не би предположил, че бе срамежлива или неуверена в себе си.

— Радио КИП. Вече сте в ефир.

— Сила?

— Да. Говори по-високо, приятелю. Как се казваш?

— Няма значение.

— Добре, господин Хикс.

Тя избърса неочаквано овлажнелите си длани в джинсите. Нещо й подсказваше, че този ще създава неприятности и затова задържа пръста си в готовност на бутона за седемсекундно задържане на звука.

— Какво искаш да чуеш?

— Искам да си платиш, мръснице. Ще те накарам да си платиш. Когато приключа с теб, ще ме молиш по-скоро да те убия. Никога няма да забравиш.

Сила замръзна на мястото си, но почти веднага го прекъсна в средата на гневния изблик ругатни и обидни думи. Единствено силната воля й помогна да заговори отново, без гласът й да трепне.

— У-ха! Някои хора са доста кисели тази вечер. Слушайте, ако това е полицай Маркс, ще си платя глобите. Честна дума. Следващата песен е за Джойс и Лари.

Тя включи последния хит сингъл на Спрингстийн, отпусна се на стола и свали слушалките с треперещи ръце.

Глупачка. Стана, за да намери следващите песни. След толкова години не би трябвало да се притеснява от обаждането на някакъв извратен тип. Рядко се случваше предаването да премине без поне едно подобно обаждане. Беше свикнала да се справя със странните, с ядосаните, с отправените предложения и заплахи толкова умело, колкото и с пулта за управление.

Всичко това е част от работата, повтаряше си Сила. Така е, когато си известна личност, особено пък щом работиш и нощна смяна, когато ненормалниците стават още по-шантави.

Усети, че се озърта и вглежда през тъмните стъкла на студиото към притъмнелия коридор. Навсякъде пълзяха сенки и цареше тишина. Под дебелия пуловер кожата й бе покрита със студена пот. Беше сама. Съвсем сама.

Сградата на радиото е затворена, повтаряше си тя, докато зареждаше следващите слушателски желания. Алармата е включена. Ако се задейства, най-близките полицейски коли ще долетят за минути. Тук бе в пълна безопасност, също като в трезор на банка.

Когато погледна към просветващите светлини на пулта, Сила усети, че я беше страх.

Снегът беше спрял, ала мирисът му бе проникнал навсякъде с режещия мартенски въздух.

Докато шофираше, Сила оставяше прозореца отворен няколко сантиметра, а радиото бе увеличено докрай. Съчетанието от вятър и музика й действаше успокояващо.

Младата жена не се изненада, когато видя, че Дебора я чака. Спря в алеята до къщата, купена само преди шест месеца, и със смес от раздразнение и облекчение забеляза, че всички лампи светят.

Подразни се, че сестра й още не си беше легнала и я чакаше. От светлините й поолекна, защото кварталът бе напълно притихнал и пуст, а се чувстваше така несигурна. Завъртя ключа и моторът угасна, а заедно с него спряха и нежните ритми от нощното предаване на Джим Джексън. В първия миг на пълна тишина сърцето й подскочи уплашено.

Ядоса се на себе си, изруга под носа си и затръшна вратата на колата. Загърна палтото си, за да се предпази от вятъра и се затича по стълбите. Дебора я чакаше на входа.

— Здрасти, ти нямаш ли лекция утре в девет? — нападна я веднага Сила. Съблече палтото си веднага и го закачи в гардероба. Усети аромата на горещ шоколад и мириса на политура за мебели. Въздъхна тежко. Когато беше напрегната, Дебора винаги се заемаше с чистене.

— Защо още не си легнала?

— Чух го, Сила, онзи мъж…

— О, я стига, малката ми! — Сила се обърна и прегърна сестра си с две ръце. В обикновения си плюшен халат Дебора й заприлича на дванадесетгодишно момиченце. Нямаше друг човек на този свят, когото да обича повече. — Беше само още един безобиден перко в този подивял свят.

— Но той съвсем не звучеше безобидно, Сила. — Въпреки че бе малко по-ниска от сестра си, Дебора я притискаше до себе си. Приликата между двете бе около устата — пълни страстни устни, ала разкриващи и инат. Чертите на Дебора бяха по-меки, по-нежни, не така остри. Очите й, обрамчени от гъсти мигли, бяха яркосини, а сега потъмнели от притеснение. — Мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Полицията ли? — Тази мисъл не й бе идвала наум и Сила успя да се засмее. — Заради едно обаждане, пълно с обиди, си готова да ме хвърлиш в ръцете на ченгетата? Та аз съм истинска жена на деветдесетте години.

Дебора напъха ръце в джобовете си.

— Изобщо не е време за шеги.

— Добре де, но аз не се шегувах. Деб, и двете знаем, че полицията не може да направи почти нищо във връзка с гадно телефонно обаждане в радиото посред нощ.

С въздишка на досада Дебора се извърна.

— Гласът му наистина звучеше злобно. Уплаши ме.

— И мен.

Смехът на Дебора бе кратък и малко нервен.

— Ти никога не се страхуваш.

Винаги съм уплашена, помисли си Сила, ала се усмихна.

— Този път беше страшничко. Така ме стресна, че не успях да улуча копчето за забавяне и го излъчих. — Между другото си помисли какво ли ще отнесе утре заради тази грешка. — Нали не се обади отново. Това показва, че само си е приказвал. Хайде, лягай си — каза тя и прекара ръка през тъмната бухнала коса на сестра си. — Никога няма да станеш най-добрият адвокат в Колорадо, ако се разхождаш напред-назад по цяла нощ.

— Ще си легна, ако и ти си легнеш.

Сила знаеше, че ще минат часове, преди умът и тялото й да се успокоят, но въпреки това прегърна сестра си през раменете.

— Дадено.

В стаята му винаги цареше мрак, с изключение на няколко капещи свещи. Харесваше тайнственото призрачно потрепване на пламъка и натрапчивия църковен мирис. Въпреки че стаята бе малка, навсякъде в нея бяха наредени скъпи спомени — трофеи от миналото. Имаше писма, снимки, направени с полароид, небрежно подредени мънички порцеланови животинки, панделки, избелели от времето. На коленете си бе поставил ловджийски нож с дълго острие, което излъчваше матови отблясъци на приглушената нощна светлина. Върху колосана, ръчно плетена покривчица, непосредствено до лакътя му, лежеше добре поддържан пистолет, 45-ти калибър.

В ръце държеше снимка, поставена в рамка от палисандрово дърво. Съзерцаваше я, говореше й и плачеше горчиво над нея. Там бе единственият човек, когото бе обичал, от когото остана само тази единствена снимка, която да притиска до гърдите си.

Джон. Невинният, доверчив Джон. Измамен от една жена. Използван от една жена. Предаден от една жена.

В гърдите му се преплитаха любов и омраза, докато се поклащаше напред-назад. Тя ще си плати. Ще плати най-високата цена. Ала първо ще страда.

Обаждането, едно-единствено разтърсващо обаждане, се повтаряше всяка вечер. В края на седмицата нервите на Сила бяха опънати до крайност. Не можеше да се пошегува с това, което ставаше, нито в ефир, нито когато не бе на смяна. Беше като опъната жица глас, от който струеше ярост. Щом чуеше първите му думи, веднага го изключваше от ефир.

Непосредствено след това оставаше седнала, изпълнена с ужас, уверена, че той отново ще се обади, че е скрит някъде зад мигащите светлини, в очакване да я тормози.

Какво беше направила?

След като в два часа след полунощ включи записа на новините и рекламите, тя подпря лакти на масата и отпусна глава в дланите си. Рядко й се случваше да заспива дълбок спокоен сън, но през последната седмица само се унасяше за кратко. Знаеше, че започва да й личи, да й се отразява на нервите и на съсредоточеността.

Какво беше направила?

Този въпрос не спираше да я измъчва. Какво можеше да е направила, за да я намрази някой толкова силно? В гласа ясно бе доловила омразата, истинска, дълбоко вкоренена омраза. Знаеше, че понякога бе рязка и невъздържана с хората. Имаше и случаи, когато бе напълно безчувствена. Ала никога не би наранила умишлено някого. За какво трябваше да плаща? Какво престъпление, истинско или въображаемо, бе извършила, което да накара този човек да насочи към нея отмъщението си?

С крайчеца на окото си долови някакво движение. Сянка сред сенките в коридора. Усети как паниката се надига, скочи и блъсна с крак масичката. Гласът, който отново бе успяла да изключи от ефир само преди десет минути, още звучеше в ушите й. Наблюдаваше, парализирана от страх, как някой завърта ръчката на вратата за студиото.

Нямаше къде да избяга. Устата й бе пресъхнала, но бе готова да се защитава.

— Сила?

Стовари се тежко на стола и изруга разклатените си нерви, а сърцето й блъскаше забързано.

— Марк.

— Извинявай, сигурно те изплаших.

— До смърт. — Тя се усмихна с усилие на директора на радиото. Мъжът бе трийсетинагодишен, невероятно, направо изключително привлекателен. Тъмната му коса бе грижливо оформена и сресана там, където се спускаше на по-дълги кичури и придаваше младежки вид на гладкото му, загоряло от слънцето лице. Както обикновено, бе облечен спортно-елегантно. — Защо си тук по това време?

— Не можем само да си говорим за тези телефонни обаждания.

— Нали имахме събрание преди два дни. Казах ти…

— Да, каза ми — съгласи се той. — Направо ми нареди, както имаш навика да нареждаш и на мен, и на останалите.

— Няма да изляза в отпуска. — Сила се завъртя на стола с лице към него. — Не смятам да ходя никъде.

— На всеки му се иска да отиде някъде. — Марк вдигна ръка, преди тя да бе продължила с възраженията си. — Нямам намерение да споря с теб. Знам, че няма да си склонна да го приемеш, ала аз съм ти шеф.

Сила подръпна подгъва на пуловера си.

— Какво смяташ да правиш? Ще ме уволниш ли?

Той дори нямаше представа, че тя сдържа дъха си, когато отправи предизвикателството. Въпреки че бе работил с нея месеци наред, не бе надникнал под повърхността и нямаше представа колко крехко бе самочувствието й. Ако я бе заплашил, Сила щеше да се остави в ръцете му. Единственото, което имаше значение, бе фактът, че нейното предаване бе като животворна инжекция за радиостанцията. Рейтингът непрекъснато се покачваше.

— Това няма да донесе на никой от двама ни нищо добро. — Тя изпусна сдържания дъх, а Марк постави ръка на рамото й. — Слушай, Сила, притеснявам се за теб. Всички сме притеснени.

Думите му я трогнаха и, както винаги, я изненадаха.

— Но той само си приказва.

За момента. Завъртя стола към пулта и се подготви за следващото музикално посвещение.

— Няма да гледам със скръстени ръце как тормозят хората ми. Обадих се в полицията.

Тя скочи от стола.

— По дяволите, Марк. Казах ти…

— Да, каза ми — усмихна се той. — Това вече го чух. Ти си истинска находка за радиото. Иска ми се да знам, че сме приятели.

Сила седна отново и изпружа крака си, обут в ботуш.

— Приятели сме. Чакай малко.

С огромно усилие се концентрира и се включи в ефир, за да представи следващата песен. Посочи часовника.

— Имаш три минути и петнадесет секунди, за да ме убедиш.

— Всичко е много просто, Сила. Действията на онова приятелче са в разрез със закона. В никакъв случай не трябваше да се оставям да ме разубедиш и нещата да стигат толкова далече.

— Ако не му обръщаме внимание, той сам ще престане.

— Няма да стане по твоя начин. — Марк отпусна ръка на рамото й и започна внимателно да масажира напрегнатите мускули. — Затова ще трябва да опитаме по моя начин. Или ще поговориш с ченгетата, или ще излезеш в отпуска.

Разбра, че бе победена, вдигна поглед и се усмихна насила.

— И жена си ли командваш така?

— Непрекъснато — усмихна се широко той, наведе се, и я целуна по челото. — На нея й харесва.

— Извинете.

Сила се отдръпна така рязко, че човек би помислил, че се чувства виновна. Двамата непознати на вратата я разглеждаха, както тя прецени, с професионална безпристрастност.

Жената приличаше на манекенка, с дълга, тъмномахагонова коса, която се спускаше като водопад по раменете й и откриваше елегантни сапфирени обеци. Кожата й бе като фин порцелан, типичният за всички червенокоси тен. Беше слаба и фина, а изпипаният костюм бе невероятно съчетание от синьо и зелено.

Мъжът до нея сякаш бе прекарал цял месец в някое ранчо, натоварен с грижи по добитъка. Непокорната му руса коса бе изсветляла на кичури и покриваше яката на ризата. Носеше износените си джинси леко смъкнати. Подгъвът им бе разръфан. Високият мъж се бе подпрял небрежно на вратата, а жената бе нащрек. Кожата на ботушите му бе протрита, а върху износената си риза бе облякъл класическо вълнено сако.

Не се усмихваше. Сила се улови, че се бе загледала в него и не откъсваше поглед от лицето му много по-дълго, отколкото бе прилично. Бузите му бяха хлътнали, а на брадата си имаше малка трапчинка. Загорялото му лице бе гладко, устата, все още сериозно стисната, бе широка и изразителна. Очите на мъжа, впили се в лицето й, сякаш за да я накарат да се почувства неудобно, бяха яркозелени.

— Господин Харисън — заговори първо жената. На Сила й се стори, че в очите й проблясват закачливи искри, когато пристъпи напред. — Надявам се, че ви оставихме достатъчно време.

Сила хвърли на Марк убийствен поглед.

— Каза ми, че си им се обадил, не знаех, че вече са тук.

— Сега вече знаеш. — Ръката му продължаваше да стиска рамото й, ала този път, за да я задържи на мястото й, не за да я успокои. — Това е госпожица О’Роарк.

— Аз съм детектив Грейсън. Това е партньорът ми, детектив Флечър.

— Благодаря ви още веднъж, че почакахте.

Марк я подкани с жест да влезе, а след това се обърна и към партньора й. Мъжът лениво се изправи.

— Двамата с детектив Флечър сме свикнали. Защо не ни дадете още малко информация.

— Както вече знаете, госпожица О’Роарк има доста обезпокоителни обаждания, и то тук, в радиото.

— Перковци — проговори Сила, ядосана, че мълвата вече бе плъзнала. — Изобщо не е трябвало Марк да ви притеснява.

— Плащат ни, за да ни притесняват — обясни Бойд Флечър и се отпусна с един крак върху бюрото. — Значи тук работите?

В погледа му се четеше някаква безочливост, която я подразни.

— Вие май сте страхотен детектив.

— Сила… — Уморен и изпълнен с желание да се прибере у дома при жена си, Марк се намръщи. — Трябва да им сътрудничим. — Престана да й обръща внимание и се обърна към детективите. — Обажданията са започнали по време на предаването миналия вторник. Никой от нас не е обърнал много внимание, но те не спират. Последното е от тази вечер, в 12:35 часа.

— Имате ли записи на разговорите? — Алтия Грейсън вече бе извадила бележника си.

— След третото обаждане започнах да ги записвам. — Марк само сви рамене, когато видя изумлението по лицето на Сила.

— Беше като предпазна мярка. Държа ги в офиса.

Бойд кимна на Алтия.

— Върви. Аз ще запиша изявлението на госпожица О’Роарк.

— Трябва да сътрудничиш на хората — обърна се Марк към Сила и изведе Алтия.

В последвалото мълчание Сила извади нова цигара от пакета и я запали с бързи резки движения. Бойд вдъхна дима с наслада. Беше отказал цигарите само преди шест седмици, три дни и дванадесет часа.

— Бавна смърт — отбеляза той.

Сила го гледаше през димната пелена.

— Нали искахте изявление.

— Да. — Изпълнен с любопитство, Бойд се протегна, за да щракне едно от копчетата. Съвсем машинално тя го перна през пръстите.

— Не пипайте.

Той се усмихна широко. Имаше някакво смътно усещане, че Сила го предупреждаваше за себе си, не просто за апаратурата.

Тя улови края на един от модерните хитове. Включи микрофона и в заглъхващите ритми повтори заглавието на песента, изпълнителя, инициалите на радиото и своето име. Последваха леките ритми на следващото изпълнение.

— Хайде, да приключваме по-бързо — обърна се към него Сила. — Не обичам компания по време на дежурствата си.

— Не сте това, което очаквах.

— Моля?

Съвсем не, помисли си Бойд. Бе много повече, отколкото бе предполагал.

— Слушал съм предаването ви — продължи спокойно той. — Няколко пъти. — Много повече от няколко пъти. Бе загубил много повече от няколко часа сън, за да слуша гласа й. Невероятно сексапилен глас. — Създал си бях представа. Метър и седемдесет и пет. — Бойд я огледа небрежно, като погледът му се плъзна от главата, надолу по цялото тяло, чак до върховете на ботушите. — Почти съм познал. Ала си мислех, че сте блондинка, с коса до кръста, със сини очи и изключително… Завладяваща личност. — Широката му усмивка отново се появи, докато наблюдаваше с непресторено любопитство раздразнението в очите й. Големи кафяви очи, отбеляза наум той. Определено много по-различни и много по-привлекателни, отколкото във фантазиите му.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Не съм казал, че съм разочарован.

Тя дръпна бавно от цигарата и нарочно изпусна дима към него. Поне едно нещо владееше до съвършенство, и то бе умението да отблъсква досадните мъжкари.

— Искаш ли изявление, или не, готин?

— Нали затова съм тук. — Бойд извади бележник и някакъв жалък остатък от молив от джоба на сакото си. — Давай.

Съвсем накратко и безпристрастно Сила описа всяко едно от обажданията — от времето, когато бе направено, до използваните фрази. Докато говореше, не спираше работата си на водещ. Слагаше записи на реклами, включваше компакт дискове, подменяше и избираше различни албуми.

Веждите на Бойд се извиха нагоре, докато записваше. Той, разбира се, щеше да прослуша записите, но имаше чувството, че тя му предава дословно разговорите. В своята работа винаги се бе възхищавал на добрата памет.

— В града сте от колко време? Шест месеца?

— Горе-долу.

— Успяхте ли да си създадете врагове?

— Дистрибутор, който се опитваше да ми пробута енциклопедия. Когато затръшвах вратата, му прищипах крака.

Бойд я погледна. Опитваше се да омаловажи събитията, ала бе загасила недопушената цигара и сега гризеше нокътя на палеца си.

— Да сте изоставяли някое гадже?

— Не съм.

— А имате ли?

В очите й отново проблесна недоволство.

— Вие сте детективът. Открийте сам.

— Щях да го направя, ако нещата бяха поставени на лична основа. — Той отново вдигна очи, а погледът му бе толкова прям, толкова откровен, толкова нескрито личен, че Сила усети как дланите й овлажняват. — Само че в момента си върша работата. Ревността и чувството, че си отхвърлен, са много мощни мотиви. Ако съдя по думите ви, повечето от забележките на онзи са свързани със сексуалните ви навици.

Прямотата наистина бе една от най-силните й черти, но нямаше намерение да му признава, че в момента единственият й сексуален навик бе станало въздържанието.

— В момента не излизам с никого — заяви тя.

— Добре. — Без да вдига поглед, Бойд си записа. — Това бе лично наблюдение.

— Слушайте, детектив…

— Успокой топката, О’Роарк — каза меко той. — Това бе просто наблюдение, не предложение. — Тъмните му спокойни очи я увериха в думите му. — В момента съм дежурен. Искам списък на мъжете, с които сте се срещали. Нека засега бъде само за последните шест месеца. И не е нужно да включвате дистрибутора на енциклопедии.

— Не съм се срещала с никого. — Ръцете й се свиха, когато се изправи. — Не съм имала връзки, нито пък желание да започна връзка.

— Никой не е казал, че желанието трябва да е взаимно. — В момента Бойд беше сигурен, че в неговия случай бе точно така.

Съвсем неочаквано Сила се почувства смазана от умора. Прокара ръка през косата си и се опита да се държи спокойно.

— Всеки може да разбере, че този тип е полудял по един глас от радиото. Той дори не ме познава. Сигурно никога не ме е виждал. Аз съм просто една идея фикс — отвърна тя, насочвайки думите му към него самия. — Това е всичко, което представлявам за него. В този бранш подобни неща се случват непрекъснато. Не съм направила нищо.

— Не съм казал, че сте направили каквото и да било.

В гласа му вече нямаше закачливост. Внезапно прозвучалата благост я накара да се извърне рязко, за да успее да скрие издайническите сълзи. Преумора, каза си Сила. Прекалено много стрес. Прекалено много от всичко. С гръб към него, тя се опита да се овладее.

Невероятна, мислеше си Бойд. Тази жена е невероятна. Начинът, по който юмруците й се свиха, докато се опитваше да се овладее, бе много по-привлекателен, много по-сексапилен, отколкото накъсаните въздишки или безпомощността.

Искаше му се да пристъпи към нея, да й каже нещо успокоително, да прокара ръка по косата й. Ала тя сигурно щеше да го нахапе до кръв.

— Помислете за последните няколко месеца, вижте дали няма да си спомните нещо, колкото и маловажно и незначително да ви се струва, защото може да ни насочи към него. — Гласът му отново се беше променил. Сега звучеше рязко и протоколно. — Не можем да привикаме всички мъже от Денвър и района за разпит. Не става така.

— Знам как работят ченгетата.

Горчивината в гласа й го накара да събере вежди. Тук имаше нещо, но сега не беше моментът да говорят.

— Ще познаете ли гласа, ако го чуете отново?

— Да.

— Имаше ли нещо познато в него?

— Абсолютно нищо.

— Мислите ли, че е преправен?

Сила раздвижи неспокойно раменете си, ала когато отново се обърна към него, се владееше напълно.

— Винаги е приглушен, нисък. И, а, да, имаше нещо като съскане.

— Имате ли нещо против утре вечер да остана тук, докато водите предаването?

Тя го погледна продължително.

— Имам много против.

Той наклони глава.

— Тогава просто ще трябва да се отбия при шефа ви.

Изпълнена с негодувание, Сила посегна към цигарите. Топлата му длан покри ръката й. Тя погледна към сплетените пръсти, удивена, че сърцето й ускори ритъма си при допира му.

— Оставете ме да си свърша работата, Сила. Ще бъде много по-лесно, ако ни оставите с детектив Грейсън да се заемем с нещата.

— Не мога да позволя на никой да обсебва живота ми. — Тя отдръпна рязко ръката си и я пъхна в джоба.

— Поне малко. — Преди да успее да го спре, Бойд се протегна и зави косата й зад ухото. — Отивайте си вкъщи и се наспете. Изглеждате изтощена.

Сила отстъпи крачка назад и си наложи да се усмихне.

— Благодаря, готин. Вече се чувствам много по-добре.

Въпреки че не спря да негодува, тя не успя да му попречи да я изчака, докато се подпише, че излиза от сградата и предаде студиото на нощния пазач. Недоволството й не го обезкуражи и той я придружи до колата, напомни й да не забравя да заключи вратите и я изчака да подкара. Смутена от начина, по който я гледаше Бойд, и от начина, по който беше реагирала, Сила не откъсна поглед от него в огледалото за обратно виждане, докато накрая го изгуби.

— Само това ми липсваше — промърмори тя. — Полицаят каубой.

Минута по-късно Алтия излезе на паркинга при Бойд. В чантата си носеше касетите и изявлението на Марк.

— И така, Флечър… — Тя постави приятелски ръка на рамото му. — Каква е присъдата?

— Непоклатима като скала, голям инат и много докачлива. — С ръце в джобовете, той се отпусна назад на пети. — Май на това му се казва любов.