Нощни птици

ВТОРА ГЛАВА

Добра е, мислеше си Бойд, докато отпиваше от горчивото кафе и наблюдаваше работата на Сила. Работеше с контролното табло с лекота, която показваше големия й опит. Ту пускаше музика, ту предварително записани реклами, ту говореше в микрофона. Спазваше времето с изключителна точност, без да допуска и най-малката грешка. А ноктите й бяха изгризани до кръв.

Самата тя бе като топка от нерви и враждебност. Опитваше се да прикрива нервността, но изобщо не се стараеше да смекчи враждебното си отношение. През двата часа, прекарани с нея в студиото, почти не му бе проговорила. Добър номер, като се имаше предвид, че помещението бе едва три метра и половина на три.

Нищо. В работата си като полицай бе свикнал да попада на места, където не бе желан. Колкото и да бе странно, това му харесваше.

Обичаше работата си. Чувства като раздразнение, омраза и нетърпимост просто се плъзгаха покрай него. Много просто, с отрицателните емоции човек може да се справи много по-лесно, отколкото с куршум 45-ти калибър. Вече бе имал срещи и с двете.

Въпреки че определението философ щеше да го накара да се почувства неудобно, той имаше навик да анализира нещата до самата им същност. В основата на този навик бе залегнала първичната вяра в правдата и неправдата. Или, въпреки че се колебаеше дали да използва точно тези думи, доброто и злото.

Беше достатъчно разумен и добре разбираше, че престъпленията често пъти носят пари, и то добри пари. Задоволството му идваше от участието в играта, която не позволяваше тези пари да останат в неподходящи ръце задълго. Бойд бе търпелив човек. Беше му все едно дали ще чака шест часа, или шест месеца, за да залови виновника, стига да успее. Добрите винаги печелят. Протегна дългия си крак и продължи да прелиства книгата, заслушан в стелещия се глас на Сила. Този глас го караше да си мечтае за люлка на верандата, за горещи летни нощи и ромоленето на ленива река. Напрежението и бликащата от нея енергия бяха в пълен контраст с гласа й. Слушаше го с искрена наслада, неспособен да престане да се чуди над тази загадка.

Щеше да полудее. Просто защото той седеше тук. Тя пусна реклама, провери отново списъка с желанията и продължи да го пренебрегва. Поне се опитваше. Не обичаше да има някой с нея зад пулта. Нямаше никакво значение, че след като му бе дала да разбере, че не желае да разговаря, Бойд бе седнал тихо с книгата си, не някой уестърн или екшън, както бе очаквала, а доста поразръфано издание на Стайнбек, „На изток от рая“. За нея нямаше значение, че почти от два часа той седеше търпеливо и тихо.

Важното бе, че беше в студиото. Това й стигаше.

Не можеше да се преструва, че обажданията са приключили, че не означават нищо, че животът й си тече както обикновено. Не и докато този висок каубой четеше великия американски роман в ъгъла на студиото, седнал така, че едва ли не се налагаше Сила да пълзи върху него, за да достигне албумите, подредени на по-високите рафтове. Заради него едва успяваше да овладее нервите си.

Мразеше го и заради натрапничеството му, и просто заради това, че бе ченге.

Ала това си е лично мой проблем, повтаряше си тя. Трябваше да си върши работата.

— А сега, посрещнете полунощ с Инексес. Вече е нов ден, Денвър. Двадесет и осми март е, но няма да му се оставим. В дванадесет и две минути навън е осемнадесет градуса, затова бъдете с нас и се веселете. Слушате радио КИП, радиото с най-много нови хитове. Сега ще чуете и новините на новия ден, а след тях — изборът на слушателите. Чакам телефонът ми да зазвъни и започваме веселбата.

Бойд изчака, докато Сила представи новините и се прехвърли на рекламите, след което отбеляза докъде бе стигнал, и стана. Усети как напрежението отново се надигна, когато седна на стола до нея.

— Не искам да го прекъсваш.

Тя се стегна и се постара гласът й да прозвучи безгрижно и саркастично.

— Слушателите ми не си падат много по такива излияния, готин.

— Дръж го на телефона, пусни гласа му в само в студиото, не е нужно да излъчваш в ефир.

— Добре, ала не искам да…

— Пусни реклама или някаква музика — настоя тихо той, — но го задръж на телефона. Може да имаме късмет и да успеем да го проследим. Ако успееш, поддържай телефонната линия свободна до края на предаването, за има достатъчно време да се прояви.

Ръцете й, отпуснати на скута, се свиха в юмруци, докато наблюдаваше мигащите светлини на таблото. Бойд беше прав. Знаеше, че бе прав и тази мисъл не й хареса.

— Създавате си прекалено много главоболия заради един откачен.

— Не се притеснявай — усмихна се едва забележимо той. — Плащат ми еднакво, независимо от това, дали откачените са на свобода, или не.

Сила погледна часовника, прочисти гърлото си и включи микрофона.

— Здравей, Денвър, аз съм Сила О’Роарк и радио КИП. Слушате най-страхотната радиостанция в Скалистите планини. А сега зависи от вас тя да стане още по-страхотна. Телефоните за вашите желания са включени. Ще пускам всичко, което пожелаете да чуете, затова ми позвънете на телефон 555–5447 в радио КИП. — Пръстът й леко трепереше, когато натисна първия от светещите бутони. — Сила О’Роарк ви слуша. Вече сте в ефир.

— Здравей, Сила, аз съм Боб от Енгълуд.

Тя затвори очи и потръпна от облекчение. Той бе редовен слушател.

— Здрасти, Боб. Как е при теб?

— Чудесно. Двамата с жена ми празнуваме петнадесетата годишнина от сватбата тази вечер.

— А сигурно са ви казали, че няма дълго да издържите. Какво да ви пусна, Боб?

— Може ли „Копнея“ за Нанси от Боб.

— Чудесен избор. С пожелание за още петнадесет години, Боб.

С химикалка в ръка Сила пое следващото обаждане, а след това и третото. Бойд наблюдаваше как с всяко обаждане тя ставаше все по-напрегната. Бъбреше, шегуваше се и ставаше все по-бледа. По време на първата пауза извади цигара от пакета, ала не успя да се справи с кибрита. Без да казва нищо, Бойд го издърпа от ръцете й и й запали цигарата.

— Справяш се отлично.

Сила пое бързо и рязко дима. Той я изчакваше търпеливо да каже нещо.

— Трябва ли да ме гледаш?

— Не — усмихна се Бойд широко и бавно, а тя не можа да не отвърне. — Все пак човек трябва да се възползва от малките удоволствия.

— Ако това е най-доброто, което можеш да направиш, готин, май е време да си потърсиш нова работа.

— И тази ми харесва. — Той кръстоса глезена си върху коляното. — Много даже ми харесва.

Сила прецени, че бе много по-лесно да си говори с него, отколкото да се взира в мигащите светлини на телефоните и да се притеснява.

— Отдавна ли си ченге?

— Вече десет години.

Тя го погледна. Опита се да се отпусне, като разглеждаше лицето му. Има спокойни очи, помисли си. Тъмни и спокойни. Това бяха очи, видели много, научили се да живеят с видяното. Там бе стаена скритата сила, която привлича жените, поне някои от тях. Бойд бе човек, готов да защитава и брани. Никога не би започнал битка, но би я довел докрай.

Подразнена от мислите си, Сила извърна поглед към бележките си. Нямаше нужда от човек, който да я защитава и брани, още по-малко от човек, който да се бие за нея. Винаги се бе грижила сама за себе си. Така щеше да е и в бъдеще.

— Гадна работа — каза тя. — Да си ченге.

Той се размърда. Едното му коляно докосна бедрото й.

— В повечето случаи е така.

Съвсем инстинктивно Сила дръпна стола си назад, за да спечели още няколко сантиметра разстояние.

— Не мога да разбера защо тогава някой би се задържал на тази гадна работа цели десет години.

Бойд се усмихна широко.

— Сигурно навикът си казва думата.

Тя сви рамене и се извърна към микрофона.

— Тази песен бе за Бил и Максин. Телефонът ни за желания на слушателите работи. Не го забравяйте. 555–5447. — Пое си дълбоко въздух и натисна едно копче. — Вие слушате радио КИП и сте в ефир.

Всичко вървеше толкова гладко, направо невероятно гладко и Сила започна да се отпуска. Приемаше обажданията едно след друго, навлязла в обичайния си ритъм. Малко по малко започна отново да се наслаждава на музиката, на променящите се ритми. Примигващите светлинки на телефона вече не изглеждаха заплашителни. В 1:45 бе сигурна, че смяната ще премине безпроблемно.

Това е само една вечер, каза си тя. Ако сега не позвъни, значи всичко е приключило. Погледна към часовника и равномерно отминаващите секунди. Оставаха още осем минути, след което грижата за ефира оставаше в ръцете на Джексън. Щеше да се прибере, да се наслади на една дълга, гореща вана и да се наспи като новородено.

— Радио КИП. Вие сте в ефир.

— Сила.

Съскащият шепот премина като вледеняваща тръпка през нея. Съвсем машинално тя се пресегна, за да прекъсне, ала Бойд я улови за китката и поклати глава. За момент Сила му се противопостави, като се опита да потисне паниката си. Ръката му остана върху нейната, очите му бяха спокойни, вдъхващи увереност.

Той я наблюдаваше как се мъчи да се овладее. Най-сетне пусна рекламен запис. Щом зазвуча игривата весела мелодия, тя включи говорителите.

— Да. — Гордостта я накара да не откъсва очи от Бойд. — Аз съм Сила. Какво искате?

— Справедливост. Искам единствено справедливост.

— Каква справедливост?

— Сети се сама. Искам да мислиш, да се чудиш и да се потиш, докато дойда.

— Защо? — Ръката й потръпваше под дланта на Бойд. Той сплете пръсти с нейните, опитвайки се да я успокои. — Кой сте вие?

— Кой съм аз ли? — Прозвуча смях, който я накара да настръхне. — Аз съм твоята сянка, твоето съзнание. Аз съм твоят палач. Ти трябва да умреш. Когато разбереш, само когато проумееш, тогава ще приключа всичко. Нямам намерение да бързам. Няма да е лесно. Ще си платиш за стореното.

— Какво съм направила? — изкрещя тя. — Какво, за Бога, съм направила?

Той избълва истински порой от обидни гадости и прекъсна, Сила остана замаяна и потресена. Бойд все още държеше ръката й, а с другата набра някакъв номер.

— Проследихте ли го? — попита той, като едва успя да държи ругатнята си. — Да. Ясно. — Затвори, изпълнен с неудовлетворение. — Не бил достатъчно дълъг. — Бойд се пресегна към пребледнялата й буза. — Добре ли си?

Ушите й бучаха толкова силно, че тя едва улови думите му, но кимна. Машинално включи микрофона и изчака рекламата да свърши.

— Това е всичко за тази сутрин. Вече е 1:57. До два ще бъдете с Тина Търнър и неостаряващия рок. Моят приятел Джексън ще прави компания на всички нощни птици чак до 6:00. С вас беше Сила О’Роарк от радио КИП. Не забравяй, скъпи, когато ме сънуваш, да сънуваш само вълшебства.

Тя отблъсна стола си от пулта като насън. Само трябва да се изправя, каза си. Да стигна до колата и да се прибера. Съвсем просто. Правеше го всеки ден. Ала сега продължаваше да седи, уплашена, че краката й ще се подгънат.

Джексън отвори вратата, но остана колебливо на мястото си. Носеше бейзболна шапка, която да прикрива зарастващите места, останали след операцията за присаждане на коса.

— Здрасти, Сила. — Той погледна от нея към Бойд, а след това — отново към нея. — Тежка нощ ли беше?

Тя се стегна и си наложи да се усмихне небрежно.

— Имала съм и по-добри. — Напрегна всяко мускулче в тялото си и се изправи. — Загряла съм ги добре, Джексън. Готови са да те посрещнат.

— Спокойна нощ, дечко!

— Благодаря.

Бученето в ушите й се усилваше, докато отиваше от пулта към закачалката, за да си вземе палтото. Коридорите бяха тъмни, само на места се процеждаха отблясъци от охранителните датчици. Дезориентирана от мрака, Сила премигна. Дори не забеляза кога Бойд пое ръката й и я изведе навън.

Студеният въздух я разбуди. Пое жадно и дълбоко, после издиша тънки вълма бяла пара.

— Колата ми е там — каза тя, когато той понечи да я поведе към другия край на паркинга.

— Не си в състояние да караш.

— Нищо ми няма.

— Чудесно! Тогава отиваме да потанцуваме.

— Виж…

— Не, ти виж! — Бойд бе ядосан, бесен. До този момент не го бе осъзнал. Сила трепереше и беше пребледняла, въпреки режещо студения вятър. Оказа се, че бе съвсем различно да слушаш записите на гласа от действителното обаждане, особено докато я наблюдаваше как пребледнява, а страхът вледенява погледа й. Не бе успял да направи нищо, за да предотврати случилото се. — Я се виж, О’Роарк, няма да те пусна да седнеш зад волана. — Той спря до колата си и отвори вратата. — Качвай се. Ще те закарам до вас.

Тя отметна косата от очите си.

— Да служа и да браня, така ли?

— Точно така. Качвай се, преди да съм те арестувал за скитничество.

Чувстваше краката си като желе и затова предпочете да не му противоречи. Искаше й се да заспи сама в някоя малка тиха стая. Идваше й да изпищи. Не, още по-зле, изпитваше желание да заплаче. Вместо това, щом Бойд седна зад волана, Сила се нахвърли върху него.

— Знаеш ли какво мразя повече от ченгетата?

Той запали колата.

— Сигурно и без да се опитвам да позная ще ми кажеш.

— Мъжете, които командват жените само защото са мъже. И това съвсем не е някакъв недостатък, а си е глупост. Май вече ви се натрупаха две черни точки, господин полицай.

Бойд се извърна към нея и се надвеси така, че тя се дръпна назад на седалката. Изпита задоволство, щом видя как очите й разширяват от изненада, а устните й се разтвориха в готовност възрази. Задоволството му щеше да е още по-голямо, ако се поддал на импулса си да покрие тази инатлива нахална уста с своята. Знаеше много добре, че вкусът й щеше да бъде що като изречените думи — горещ, сексапилен, опасен. Вместо това се пресегна, дръпна предпазния й колан и го закопча.

Сила изпусна шумно сдържания дъх, когато той отново стисна волана. Нощта бе тежка, напомни си тя. Напрегнато разтърсваща и страшна. При никакви други обстоятелства не би се оставила да седи като глупачка, сплашена от този съвременен каубой.

Ръцете й отново трепереха, нямаше значение защо, лошото бе, че проявяваше слабост.

— Стилът ти не ми допада, готин.

— Не е и нужно. — Сила започваше да му влиза под кожата, осъзна Бойд, докато изкарваше колата от паркинга. Това винаги се оказваше грешка. — Просто прави, каквото ти се казва, и всичко ще е наред.

— Нямам намерение да правя, каквото ми се казва — сопна му се тя. — И нямам нужда някакво си некадърно ченге с комплекс да се прави на Джон Уейн да ми нарежда. Марк ви повика. Не аз. Нямам нужда от теб, не те искам.

— Много лошо.

— Ако си въобразяваш, че ще рухна просто защото някакъв перко ме обижда и заплашва, не си познал.

— Не съм си и помислял, че ще рухнеш, О’Роарк, както и ако рухнеш, не очаквай от мен да тръгна да те подкрепям.

— Чудесно. И сама мога да се справя с оня, а ако тебе много те кефят подобни гадории… — Сила спря, ужасена от собствените си думи. Вдигна ръце, скри лицето си и пое дълбоко дъх. — Извинявай.

— За какво?

— Изкарах си го на теб. — Тя отпусна ръце в скута си и се загледа в пръстите си. — Би ли спрял за минутка… — Без да продума, той отби до тротоара и спря. — Искам да се успокоя, преди да се прибера. — Твърдо решена да се успокои, Сила отпусна главата си назад и очите й се затвориха. — Не искам да притеснявам сестра ми.

Не можеше да се остави на гнева и недоволството, когато жената до него се бе превърнала от бодлива тел в крехко стъкло. Ала ако беше прав за Сила, ако усетът му не го лъжеше, прекалено много съчувствие щеше отново да запали искрата у нея.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. — Ъгълчетата на устата й за част от секундата се повдигнаха нагоре. — Изпила съм достатъчно, за да събуди и слон. — Тя въздъхна дълбоко. Вече не й беше лошо и цялата замаяност от случилото се преминаваше. — Извинявай, готин. Ти просто си вършеше работата.

— Правилно си разбрала. Защо ми казваш готин?

Сила отвори очи и огледа внимателно лицето му, макар и съвсем за кратко.

— Защото си такъв. — Извърна се отново и бръкна в чантата си, за да се опита да изрови цигарите. — Страх ме е. — Не й беше приятно, че признанието й бе направено с несигурен глас, че ръцете й потрепваха, докато се опитваше да запали клечката кибрит.

— Позволено ти е.

— Не. Искам да кажа, че наистина ме е страх. — Тя бавно изпусна дима, докато наблюдаваше как лимузина последен модел префуча надолу по пътя и се скри в нощта. — Той иска да ме убие. Мисля, че изобщо не го бях разбрала до тази вечер. — Сила потръпна. — Няма ли парно в това подобие на кола?

Бойд включи отоплението докрай.

— По-добре е, когато си уплашена.

— Защо да е по-добре?

— Тогава ще ни сътрудничиш.

Тя се усмихна. Това вече бе цяла усмивка и сърцето му спря за миг.

— Нищо подобно. Това бе само моментно отпускане. Щом се пооправя, ще продължа да ти тровя живота.

— Ще се постарая да не свиквам. — Той разбираше, че няма да е лесно да свикне с начина, по който очите й излъчваха топлота, когато се усмихваше, с начина, по който гласът й обгръщаше мъжа и го караше да се чуди. — Вече по-добре ли си?

— Много по-добре. Благодаря. — Сила загаси цигарата, щом Бойд потегли. — Доколкото разбирам, знаеш къде живея.

— Нали затова съм детектив.

— Неблагодарна работа. — Тя отметна косата си от челото. Могат да поговорят, реши Сила. Просто да си поговорят. Тогава нямаше да мисли непрекъснато. — Защо не заминеш някъде да пазиш добитък или да дамгосваш бикове? Приличаш на истински каубой.

Той се замисли.

— Не съм сигурен, че това беше комплимент.

— Бързо загряваш, готин.

— Бойд — поправи я той. — Нищо няма да ти стане, ако ми кажеш името. — Тя само сви рамене, а Бойд й хвърли с крайчеца на окото си поглед, изпълнен с любопитство. — Сила. Това сигурно идва от Присила, нали?

— Никой не ми казва Присила повече от веднъж.

— Защо не?

Тя му отправи най-сладката си усмивка.

— Защото им отрязвам езиците.

— Ясно. А искаш ли да ми кажеш защо не понасяш ченгетата?

— Не. — Сила се обърна и се загледа през прозореца. — Обичам нощта — каза тя по-скоро на себе си. — Можеш да вършиш неща, да говориш неща в три сутринта, които в три следобед никога не би изрекъл или направил. Вече дори не мога да си представя как бих работила през деня, когато хората не спират да бомбардират ефира с обаждания.

— Не обичаш много хората, нали?

— Само някои. — Нямаше желание да говори за себе си, за това, което обича и мрази, за успехите си, за провалите. Искаше да говорят за него, за да задоволи любопитството си, за да поотпусне опънатите си до крайност нерви. — От кога работиш нощна смяна, Флечър?

— От около девет месеца — погледна я той. — Срещаш доста интересна… категория хора.

Сила се разсмя, учудена, че все още може да се смее.

— Да не мислиш, че само ти си се натъквал на тях? От Денвър ли си?

— Тук съм роден и отраснал.

— Харесва ми — призна тя за свое учудване. Дори не се беше замисляла. Това бе просто мястото, където имаше подходящ колеж за Дебора и добри възможности за нея. Но ето че след шестте месеца, прекарани тук, бе започнала да пуска корени. Още много плитки, ала въпреки това си бяха корени.

— Това означава ли, че ще останеш? — Бойд зави по тиха странична улица. — Направих малко проучване. Изглежда две години на едно място е ненадминатият ти максимум.

— Обичам промените — заяви Сила и сложи край на разговора. Нямаше да позволи на някой да рови в миналото и личния й живот. Когато спря в алеята към къщата, тя вече бе откопчала предпазният колан. — Благодаря ти, че ме докара, готин.

Преди да успее да хукне към входната врата, той бе до нея.

— Дай ми ключовете.

Те вече бяха в ръката й. Сила ги стисна, сякаш за да ги защити.

— Защо са ти?

— За да ти докарат колата утре сутринта.

Тя ги подрънкваше и се мръщеше, докато стоеше под лампата над входа. Бойд се зачуди колко ли различно щеше да бъде, ако я изпращаше след една обикновена среща. Тогава нямаше да държи ръце в джобовете си, помисли си мрачно той. И сигурно щеше да има удоволствието да я целуне пред вратата.

Пред вратата ли? Как ли пък не! Щеше да е вътре, с нея. И щеше да има много повече след целувката за лека нощ.

Но това не беше среща. А и всеки глупак можеше да разбере, че между тях не можеше да има нищо обикновено. Ала нещо щеше да се случи. Това можеше да си го обещае. И то в никакъв случай нямаше да бъде обикновено.

— Ключовете? — повтори Бойд.

След като премисли възможностите, Сила реши, че така бе най-добре. Много внимателно извади един-единствен ключ, изваян като огромна музикална нота.

— Благодаря ти.

— Почакай. — Той постави дланта си на вратата, докато тя отключваше. — Няма ли да ме поканиш на чашка кафе?

Сила не се обърна, само леко изви глава.

— Не.

Има дъха на нощта, помисли си Бойд. Тъмен, дълбок, опасен.

— Що за приятелско отношение?

Усмивката й отново се върна.

— Така е. Ще се видим, готин.

Ръката му се спусна и обхвана здраво и нейната, и дръжката на вратата.

— Ти изобщо ядеш ли?

Усмивката й се стопи. Това не го изненада. Бе учуден от новата й реакция. Объркване. И също така той беше готов да се закълне, че го забеляза, срамежливост. Тя се съвзе толкова бързо, че Бойд се зачуди дали не си го бе въобразил.

— Веднъж-два пъти седмично.

— А утре? — Ръката му все още лежеше върху нейната. Не беше сигурен в това, което му се стори, че забеляза в очите й, но със сигурност усети ускорения й пулс под пръстите си.

— Може и да хапна нещо утре.

— С мен.

Сама се учуди, когато се поколеба. От години не бе изпитвала това чувство на несигурност, породено от мъж. А изминалите години бяха безпроблемни и спокойни. Да откажеш да излезеш на среща означаваше просто да кажеш не. Поне така й се струваше. Сега се улови, че й се иска да се усмихне и да го попита в колко часа да е готова. Едва не изрече думите, ала в последния момент се спря.

— Много мило от ваша страна, детектив, но съм пас.

— Защо?

— Не излизам с полицаи.

Преди да се бе размекнала, Сила се вмъкна вътре и затвори вратата под носа на Бойд.

Бойд разбърка документите по бюрото си и се намръщи, случаят О’Роарк съвсем не беше единственото му задължение, а не можеше да си наложи да не мисли за него. Не можеш да не мислиш за О’Роарк, помисли си той и му се прииска да си запали цигара.

Само на петдесет сантиметра от бюрото му един от по-възрастните полицаи пушеше като комин, докато говореше с един от информаторите си. Бойд пое дълбоко дима и си пожела да се научи да го мрази също като другите непушачи.

Но тъй като това не се получаваше, той продължи да се самоизмъчва и пое дълбоко желаната миризма, а заедно с нея и много по-неприятните аромати на управлението. Претопляно кафе, потни тела, евтините парфюми, които се разнасяха около две работещи момичета, седнали с пълно безразличие на една от пейките наблизо.

Това бяха досадни натрапчиви образи, които рядко забелязваше. Тази вечер всичко това му пречеше да се съсредоточи. Миризмите, отмереното потракване на клавиатурите, звъненето на телефоните, скърцането на обувки по линолеума, трепкането на една от лампите на тавана.

Настроението му бе лошо, защото през последните три дни образът на Присила Алис О’Роарк се бе забил в ума му също като трън. Нямаше начин да се отърве от този образ. Може би защото двамата с колежката му се редуваха по време на предаването да я пазят край пулта. Може би защото я бе видял без грижливо поддържаната защитна броня. Може би защото бе почувствал, макар и за миг, реакцията й към докосването му.

Може би е точно това, помисли си недоволно Бойд. А може и изобщо да не бе това.

Той не беше от мъжете, които падат духом, когато им отказват среща. Предпочиташе да мисли, че самочувствието му е добро и че не може да се хареса на всяка жена. Фактът, че го бяха харесвали не една и две през всичките му тридесет и три години, му даваше самоувереност.

Лошото бе, че бе увлечен по една-единствена жена. А тя не искаше и да знае за него.

Ще го преживее.

В момента трябваше да си свърши работата. Чувстваше, че Сила не бе в непосредствена опасност. Ала онзи изрод я притискаше и тормозеше с постоянство и настоятелност. Двамата с Алтия бяха задвижили нещата и вече разпитваха мъже, които имаха досиета, а психологическият им профил приличаше на натрапника. Започнаха да ровят в личния и професионалния живот на Сила още от момента на пристигането й в Денвър и изключително дискретно подпитваха колегите й.

До този момент не бяха успели да открият и най-незначителната следа.

Беше настъпил моментът да се поровят по-надълбоко. В ръката си Бойд държеше пълната справка за Сила. Оказа се доста интересно, също като жената, за която се отнасяше. Сила бе започнала във второразрядна радиостанция в Джорджия, което обясняваше лекия й, но безкрайно очарователен южняшки акцент, и оттам бе поела нагоре по стълбицата, превръщайки се в популярна водеща в Атланта, после в Ричмънд, Сейнт Луис, Чикаго, Далас, докато я бяха посрещнали с отворени обятия и нетърпение в радио КИП в Денвър.

Госпожицата обича да се мести, отбеляза той. Или бяга от нещо? Май това са само два начина да се каже едно и също, а Бойд смяташе да научи истината от първоизточника.

Единственото нещо, в което можеше да е сигурен, и то на базата на справката, бе, че Сила сама бе постигнала всичко по пътя към успеха, въоръжена само с гимназиалната си диплома и много смелост и решителност. Едва ли бе било лесно на една жена, по-скоро момиче на осемнадесет, да пробие в свят, където все още властваха мъжете.

— Доста интересен материал, нали? — Алтия подпря едното си бедро на ъгъла на бюрото му. Никой в цялото управление не смееше да подсвирква, когато види краката й, въпреки че мнозина не можеха да откъснат поглед.

— Сила О’Роарк. — Той подхвърли сведението на бюрото. — Какви са ти впечатленията?

— Сериозна жена. — Усмивката й стана широка, когато го каза. Неведнъж бе подхващала шеговито Бойд заради увлечението му по мамещия глас, който се носеше от радиото. — Обича да върши нещата по своему. Умна, невероятна професионалистка.

Той посегна към кутия карамелизирани бадеми и загреба няколко в шепа.

— И сам успях да стигна до този извод.

— А, слушай. — Алтия взе кутията и внимателно избра най-едрия и лъскав бадем. — Уплашена е до смърт. А освен това има и невероятен комплекс за малоценност.

— Комплекс за малоценност ли? — Бойд изсумтя, облегна се назад на стола и качи крака на бюрото. — Да не си луда?

Със същото внимание, както и преди, Алтия си избра втори бадем.

— Прикрива го зад дебели непрозрачни стени, ала си го има. — Тя постави длан върху носа на ботуша му. — На това му се вика женска интуиция, Флечър. Затова трябва да си безкрайно благодарен, че съм до теб.

Бойд си дръпна кутията с бадемите, защото много добре знаеше, че ако я остави, Алтия щеше да изяде и последния бадем.

— Ако у тази жена има и един грам несигурност, ще си изям шапката.

— Но ти нямаш шапка.

— Ей сега ще донеса и започвам. — Без да обръща повече внимание на инстинктите на колежката си, Бойд посочи досиетата. — Нашия човек не иска да се покаже и май ще трябва да го търсим някъде другаде.

— Госпожицата не говори много за миналото си.

— Ние ще продължим да настояваме.

Алтия се замисли за момент. След това се извъртя и кръстоса крака.

— Искаш ли да хвърлим ези-тура? Нещо ми подсказва, че тя пък ще продължи да се дърпа.

Той се усмихна развеселен.

— На това разчитам.

— Тази вечер е твой ред в радиото.

— Тогава ти започни с Чикаго — подаде й папката Бойд. — Заеми се с шефа на тамошното радио. — Погледът му се плъзна по листа. Имаше намерение да провери много повече от написаното, ала като начало щеше да разчита на фактите.

— И им говори с онова сладичко, убедително гласче. Направо ще ги побъркаш.

— Както и хиляди други. — Алтия погледна лениво към един от колегите, който буташе някакъв заподозрян с разкървавен нос, бълващ ругатни, към един стол. Последва ново спречкване, нов порой псувни, а след тях — едва доловими заплахи. — Боже, как си падам по това място.

— Да, у дома си е най-хубаво. — Бойд придърпа това, което бе останало от кафето, преди Алтия да бе посегнала към него.

— Аз пък ще започна от другата страна, от първото радио, където е работила. Тия, ако скоро не открием нещо, капитанът ще ни трие сол на главите.

Тя се изправи.

— Значи трябва да открием нещо.

Той кимна. Преди още да бе вдигнал слушалката, телефонът звънна.

— Флечър на телефона.

— Готин…

Щеше да се намръщи на новия си прякор, но долови страха в гласа й.

— Сила? Какво се е случило?

— Обади ми се — разсмя се нервно тя. — Предполагам, че не ти казвам нищо ново. Аз си бях вкъщи и… По дяволите… Май вече и сенките ме карат да подскачам.

— Заключи вратата и остани вътре. Тръгвам, Сила — каза Бойд, въпреки че не я чу да му отговаря. — Тръгвам веднага.

— Благодаря ти. Ако минеш тук-там на червено, ще съм ти много задължена.

— Дай ми десет минути. — Той затвори. — Тия. — Бойд я задърпа преди още да бе приключила с първото си обаждане. — Мърдай.