Нощта на тигъра

Сгушен в дебелия си кожух, съдията яздеше самотен през пустата равнина. Денят преваляше, сивите сенки на зимната нощ вече трептяха над подгизналата, премитана от повеи земя, която пътят разсичаше като пукнатина в потъмняло огледало. Локвите отразяваха оловното небе, надвиснало като похлупак над вълничките по повърхността им. Северният вятър гонеше цял рояк тъмни дъждовни облаци към забулените в мъгла планини на хоризонта.

Унесен в дълбок размисъл, съдията беше избързал, оставяйки въоръжената си охрана на около километър назад. Приведен над врата на коня, с плътно нахлупена над ушите кожена шапка, той не откъсваше поглед от пътя. Опитваше се да обмисли предстоящите си действия. Очакваше го назначение в самата столица на империята, след два дни щеше да поеме нов пост, отреден му внезапно. Ала умът му блуждаеше и упорито се връщаше отново и отново назад към изтеклата седмица. Трагичните събития, белязали последните му дни като магистрат на Бейджоу, не му даваха мира и в съзнанието му изникваше малката, забравена от небесата област високо горе в северните планини, която бе напуснал само преди три дни.

Оттогава яздеше непрекъснато на юг през покритата със снегове северна провинция. Внезапно затопляне стопи преспите и причини катастрофални наводнения в окръга, из който се движеха сега. Още от сутринта срещаха дълги върволици селяни, които отчаяно бягаха от опустошените си нивя и едвам пристъпяха от умора, сведени под товара на оскъдната си покъщнина, с увити в изпокаляни парцали нозе. Когато по пладне спряха на пътната станция за обедния ориз, капитанът, предвождащ ескорта, докладва на съдията, че вече наближават най-опасната част от пътя — там, където Жълтата река бе заляла изцяло северния си бряг. Затова и офицерът настоя да изчакат по-подробни сведения за равнището на водите в участъка пред тях. Но магистратът реши въпреки всичко да продължи, защото беше получил нареждане да пристигне в столицата колкото може по-бързо. Освен това от картата се виждаше, че на хълма отвъд реката има крепост, в която можеше да се пренощува.

Пътят беше съвършено пуст. Само тук-там под калната вода се мяркаше някоя покривна греда от потопен чифлик — знак за доскорошното процъфтяване на плодородната равнина. Като наближиха планинския склон обаче, от лявата страна на пътя се показаха две дъсчени бараки, пред които се бяха скупчили десетина мъже. Когато стигна до групата, съдията видя, че са въоръжени хора от местното опълчение с дебели кожени калпаци и куртки и с високи до коленете ботуши. Част от пътя се беше смъкнала и отпред се виждаше широк стотина метра ров, през който се изливаше буйна мътна вода.

Мъжете се взираха тревожно в ниския плет от дървени колчета, с които бяха преградили образувалата се река. Тесен временен мост бе прехвърлен до отсрещния бряг, от който започваше гъсто обрасъл планински склон. Набързо стъкменото съоръжение беше направено от тежки дънери, привързани един за друг с дебели конопени въжета. При всеки нов прилив на водата, в която бяха наполовина потопени, те се издигаха и после отново хлътваха надолу.

— Тук е опасно да пресичате, ваша милост — извика командирът. — Течението непрекъснато се засилва, не сме в състояние да овладеем моста. По-добре се върнете. Ако въжетата се скъсат, ще трябва да градим мост на друго място.

Съдията се извърна на седлото си. Присви очи срещу бръснещия северен вятър и се вгледа в групата конници, мержелеещи се в далечината. Яздеха доста бързо и се надяваше скоро да го настигнат. Хвърли поглед към хълма отвъд речния ров и реши да рискува. Според картата на местността до Жълтата река имаше не повече от половин час езда през планината. А там ладията щеше да го прехвърли до крепостта на южния бряг.

Съдията поведе коня по хлъзгавите дънери, които опасно се поклащаха при всяко предпазливо пристъпване на уплашеното животно, а дебелите въжета проскърцваха страховито. Изведнъж по средата на прехода заприиждаха тинести вълни и той успокоително потупа жребеца по шията. Внезапно един дънер, повлечен от водата, се блъсна в моста. Талазите обляха корема на коня и намокриха ботушите на съдията. Той дръпна силно юздите и сепнатото животно стигна до втората половина от моста. Там гредите бяха сухи и скоро стъпиха на твърда почва. Конят бързо се изкатери по стръмния бряг и спря под високите дървета. Магистратът тъкмо извърна глава да огледа реката, когато се разнесе страховит трясък. Цяла грамада изкоренени дървета се бяха блъснали в халтавия мост и средната му част се изви нагоре като драконов гръбнак, въжетата се скъсаха и стволовете, закрепени един за друг, се разпиляха. Между него и другия бряг вече нямаше нищо друго, освен разпенена буйна вода. Съдията махна с камшика към мъжете, давайки им знак, че продължава напред. Нямаше как, придружителите му трябваше да изчакат да се поправи мостът, преди да го настигнат в крепостта.

След първия завой на пътя се озова под тъмния покров на извисяващите се от двете му страни дъбове. Едва сега усети, че краката му са измръзнали в подгизналите ботуши. И все пак беше истинско облекчение да усеща отново твърда почва под краката си след дългата езда през наводнения район.

Внезапно се разнесе пукот на съчки. От гъстия храсталак изскочи един конник с диво изражение. Дългите му коси бяха привързани с червена кърпа, на широките си рамене носеше наметало от тигрова кожа, на гърба му беше провесен широк меч. Той дръпна юздите и спря в средата, запречвайки демонстративно пътя. Втренчи в съдията малките си свирепи очички и заподмята в ръка късо копие.

Магистратът също закова коня си.

— Дръпни се от пътя ми! — викна той.

Другият рязко изхвърли напред копието, острието описа широк кръг и се стрелна край муцуната на коня. Магистратът дръпна поводите, за да успокои стреснатото животно, и изведнъж всички потискани в него вълнения от последните няколко дни се изляха в необуздан пристъп на ярост. Той посегна светкавично към дясното си рамо и изтегли меча от ножницата на гърба си. Замахна към разбойника, който ловко отби с върха на копието и на свой ред се опита незабавно да върне удара с дръжката. Съдията се сниши навреме и избягна на косъм удара, но в същото време успя да вдигне наточения като бръснач меч и да разсече дръжката на копието.

Нападателят се взря учуден в остатъка от свирепото си оръжие, а съдията използва мигновеното му залисване, за да приближи коня си плътно до неговия и да замахне за смъртоносен удар в тила. Но противникът се извърна незабавно и острието изсвистя покрай главата му. Той избълва цял поток от ругатни, но не посегна да извади собствения си меч. Пришпори коня си нататък по пътя и в движение извика през рамо:

— Още един плъх в капана! — после се изкиска злобно и изчезна в гъстака.

Съдията прибра меча в ножницата, подкара коня напред и си каза, че е крайно време да се съвземе. Не беше редно един нагъл горски разбойник да го изважда от равновесие. Явно трагедията в Бейджоу го бе разтърсила толкова дълбоко, че обезсърчен се запита дали някога изобщо ще съумее да си възвърне предишния душевен мир.

Не срещна никого по пътя, докато превали последното било, а на върха на хребета усети цялата мощ на ледения северен вятър. Той проникваше през дебелия кожух и го смразяваше до кости. Съдията бързо препусна надолу към брега и спря пред широкия разлив на придошлата река. Надигащите се вълни се разплискваха далеч на запад край скалистите сипеи. Отсрещният бряг се губеше зад ниско стелеща се мъгла. Нямаше и помен от ладия, само два стърчащи стълба, в които се блъскаха пенливи води, бележеха мястото на разрушения пристан. Вълните се носеха с тътен, сред тях се премятаха тежки дънери и изтръгнати из корен зелени храсти.

Съдията намръщено наблюдаваше тази сцена на смразяваща пустош, над която бе надвиснал вечерният здрач. Единствената следа от човешко присъствие околовръст беше голяма селска къща, кацнала самотно на нисък хълм на около миля в западна посока.

Беше оградена с висока стена, в източния й ъгъл се издигаше наблюдателница. Над покрива се стелеха кълба дим, на часа разнасяни от силния вятър.

Пътникът потисна обезсърчената си въздишка и насочи коня по криволичещия път към хълма. Явно засега бе невъзможно да продължи напред. Щеше да се наложи да отседне тук за известно време с придружителите си, докато се появи ладията.

Пространството до къщата бе обрасло с висок треволяк, из който стърчаха разхвърляни големи речни камъни. Нямаше дървета чак до гъсто обраслия планински склон отзад. Там зееше широк отвор на пещера, пред който сновяха някакви фигури. В гъстака се мярнаха трима ездачи, спускащи се по склона.

По средата на пътя към къщата погледът на съдията попадна на висок кол, стърчащ от канавката. На върха му бе окачено нещо. Магистратът се изправи на седлото и видя, че е отрязана човешка глава. Дългите й коси се вееха през разкривеното лице. Двете китки на ръцете бяха приковани към кола под самата глава. Съдията поклати учуден глава и продължи напред.

Щом стигна високата порта с тежки обковани крила, осъзна, че това по-скоро е военно укрепление, а не селска къща. Високите, прорязани от бойници стени, спускащи се под наклон към широката основа, изглеждаха необичайно солидни, а в самата сграда не се виждаше нито един прозорец.

Тъкмо се канеше да потропа с дръжката на камшика, когато портата бавно се разтвори. Един селяк му направи знак да влезе в обширния сумрачен двор, покрит с каменна настилка, и когато гостът скочи от коня си, чу как мандалото на тежките врати отново изскърца. Висок строен мъж в дълга роба и с малка шапчица на темето се затича към него. Доближи слабоватото си лице към новодошлия и изрече запъхтяно:

— Видях ви от наблюдателницата и веднага наредих на пазача да отвори. Добре, че онези не успяха да ви настигнат.

Мъжът имаше интелигентно лице, редеещи мустаци и заострена брадица; съдията прецени, че наскоро е прехвърлил четирийсетте. Той огледа окаляните дрехи на госта и продължи:

— Явно доста път сте изминали днес. Впрочем да ви се представя — казвам се Ляо. Иконом съм тук.

Сега, след като се бе поуспокоил, се оказа, че гласът му е мек и приятен. Човекът изглеждаше високообразован.

— Аз пък съм съдията Ди, магистрат от северните области. Пътувам за столицата.

— О, небеса, магистрат! Трябва незабавно да уведомя господин Мин.

И слабоватият мъж хукна към дъното на двора, размахвайки възбудено ръце. Разнищените краища на ръкавите му наподобяваха движенията на подплашено пиле.

Изведнъж съдията осъзна, че отнякъде долитат приглушени гласове. Идваха откъм страничните пристройки в двата края на двора. Няколко десетки мъже и жени бяха насядали под стрехите между дървените колони. Зад тях се валяха на камари денкове и пълни вързопи, увити в синьо платно и опасани с дебели сламени въжета. До най-близката колона седеше млада селянка и кърмеше детенце, загърнато в парцаливото й наметало. Зад ниска преграда се чуваше конско цвилене. Съдията си помисли, че може би ще е най-добре да закара там и своя преуморен и потен жребец. Когато го поведе към тясната вратичка в ъгъла, глъчката изведнъж утихна.

Ограждението отзад наистина се оказа двор на конюшня. Пет-шест хлапета тичаха из него, гонейки огромни пъстроцветни хвърчила. Едно се беше издигнало високо в сивото намръщено небе и детето се взираше уплашено в опънатата от силния вятър връв. Съдията се приближи до най-голямото момче и го помоли да изтрие и да назоби коня му. Потупа животното по шията и се върна в големия двор. В този миг от широките стъпала на триетажната централна сграда към него се завтече нисък пълен господин в плътна сива роба и с плоска шапка от същия вълнен плат.

— Как успяхте да се доберете дотук, ваше превъзходителство? — запита възбудено той.

Гостът вдигна учудено вежди.

— Ами как, на кон — беше краткият му отговор.

— А не ви ли пресрещнаха летящите тигри?

— Не видях никакви тигри, нито летящи, нито бягащи. Ще бъдете ли така любезен да ми обясните какво точно…

Съдията спря насред изречението, тъй като един висок широкоплещест мъж, облечен в дълъг кожух, избута властно дебелия господин. Той намести квадратната си шапка и попита учудено:

— Сам ли пътува негово превъзходителство?

— Не, придружават ме шестима войници. Те обаче…

— Милостиви небеса! Спасени сме! — възкликна дебелият мъж.

— Но къде са те сега? — нетърпеливо запита високият.

— Оттатък билото, там, където пътят е прекъснат. Мостът бе отнесен веднага след като аз минах по него пръв, и сега пред тях е пропаст. Моите хора ще ме настигнат веднага щом бъде поправен.

Пълният господин вдигна ръце в отчаяние.

— Виждал ли си някога такъв глупак? — гневно попита той другаря си.

— Мерете си приказките! — сопна му се съдията. — Да не сте посмели да ме наричате така! Вие ли сте стопанинът на този дом? Искам да пренощувам тук.

— Да пренощувате? Точно тук? — присмя се ехидно дебелият.

— Успокойте се, господин Мин — възпря го с остър тон високият мъж. А на съдията обясни търпеливо: — Моля да ни извините за резките обноски, ваше превъзходителство, но преживяваме тежки изпитания. Това е господин Мин Гуодай, по-малък брат на стопанина. Самият стопанин е твърде болен и не може да ви приеме. Господин Мин пристигна вчера, за да е на разположение, ако болестта на брат му се влоши. Аз съм Йен Юан, управител на имението. Господин Мин, не е ли най-добре да поканим госта вътре?

И без да изчака отговора на ниския мъж, поведе магистрата по каменното стълбище. Влязоха в просторна стая без прозорци, осветявана от голям огън, накладен в огнище посред каменния под. Обзавеждането беше доста оскъдно — два грамадни шкафа от тъмно дърво и пейка с високо облегало, опряна на стената, а в дъното се виждаше резбована абаносова маса на солидни подпори. Внушителните старинни мебели подхождаха на тежките, почернели от сажди греди на ниския таван. Измазаните стени бяха голи, без никаква украса. Явно обзавеждането не е било променяно от десетилетия. От него лъхаше ведрата селска простота, присъща на скромните едновремешни чифлици.

Докато пристъпваше към масата в дъното, съдията забеляза, че сградата е била построена на две равнища: в ъглите на помещението по няколко стъпала водеха към малко преддверие, отделено от гостната с декоративна метална решетка. През пречките отляво съдията зърна високо писалище, затрупано със счетоводни книжа. Явно тук бе кабинетът на управителя.

Самият управител запали свещника на масата и покани магистрата да се настани в огромното кресло отстрани, а за себе си придърпа друг, по-скромен стол. Господин Мин, който през цялото време мърмореше нещо, се отпусна в креслото срещу тях. Докато управителят се суетеше около подноса с чай, съдията Ди свали меча от гърба си и го положи върху малката помощна масичка. После разкопча кожуха си и седна. Облегнат назад, се зае дискретно да наблюдава двамата домакини, поглаждайки бавно дългите си бакенбарди.

Не беше трудно да се отгатне що за човек е управителят Йен Юан. Красивото му лице е правилни черти, катраненочерни мустаци и грижливо подстригана брада, както и леко приповдигнатият стил на изразяване подсказваха недвусмислено, че е гражданин. Не изглеждаше на повече от двайсет и пет години и все пак под очите му тъмнееха торбички. Клепачите му бяха подпухнали, от двете страни на пълната чувствена уста имаше дълбоки бръчки. Съдията се зачуди мимоходом как един определено светски мъж е попаднал в такова забутано имение, и то на отговорния пост управител. Когато Йен постави пред него голяма чаена чаша от грубо изпечена глина, гостът подметна непринудено:

— Вие може би сте роднина на стопанина, господин Йен?

— Не точно на него, а на старата господарка, ваше превъзходителство. Родителите ми живеят в окръжния център. Баща ми ме изпрати тук миналата година да сменя климата. Не бях добре със здравето.

— Е, скоро всички ще си намерим майстора, и болни, и здрави! — процеди гневно дебелият мъж.

Говореше с типичен провинциален акцент, а със самодоволното си лице с тежка челюст, обградена от сиви бакенбарди и дълга рошава брада, приличаше на търговец в голям град.

— От какво е болен брат ви, господин Мин? — учтиво се поинтересува съдията.

— Астма, усложнена от сърдечна слабост — отвърна лаконично Мин. — А можеше да доживее и до сто години, ако се беше грижил за себе си. Лекарите го предупреждаваха да не се претоварва поне година-две. Но не, без него не можели да се оправят с полската работа. И в пек, и в студ беше навън. Затова и се наложи да зарежа работата си и спешно да дотичам тук. Представете си, оставих дюкяна си за чай на своя непрокопсан заместник. Какво ли ще стане сега с търговията ми, със семейството ми? Тези злодеи, летящите тигри, ще ни прекарат до един под ножа. Ама че късмет извадих!

Той ядосано остави чаената си чаша на масата и започна нервно да се почесва по брадата с късите си пухкави пръсти.

— Изглежда, говорите за бандата горски разбойници, върлуващи из района — каза магистратът. — Защото самият аз бях нападнат на пътя от един такъв въоръжен бандит с тигрова наметка. Но да ви кажа, схватката ни не беше продължителна. Изглежда, подобни природни бедствия, като тукашното наводнение, примамват всякаква разбойническа паплач да се възползва от объркването на властите и населението, от произволното движение по пътищата и благоприятните условия за грабеж. Ала не бива да се тревожите чак толкова, господин Мин. Моите придружители са добре въоръжени, така че няма опасност тези тигри да нападнат имението. Хората ми ще бъдат тук веднага щом мостът бъде поправен.

— Всемогъщи небеса! — възкликна гневно Мин към управителя. — Чуваш ли го, щом мостът бъдел поправен! Виж им ума на тези висши сановници! — след малко той се овладя и попита съдията с по-премерен тон: — Откъде според вас ще се намерят дървета за целта, почитаеми господине? Там на километри наоколо е само дива пустош и локви.

— Сега вече говорите глупости! — раздразнено каза съдията. — Нали на идване минах покрай една дъбова гора!

Дебелият стрелна ядосано госта с очи, после се отпусна отново в креслото си и примирено помоли управителя:

— Бъдете така добър да му обясните положението, господин Йен.

Управителят взе от подноса пръчица за хранене и я сложи на масата пред съдията. После постави от двете й страни по една обърната надолу чаена чаша.

— Да кажем, че пръчката е Жълтата река — започна той. — Тя тече от изток на запад. Тази, южната чаша е крепостта, а другата отсреща е къщата, в която се намираме — той топна пръст в чая и начерта окръжност около втората чаша. — Това е планинската верига, единствената ивица земя, издигната над водата отсам Жълтата река. Всичко наоколо беше оризови полета, притежание на нашия господар, които се простират на шест мили северно оттук. Водата преля от коритото и заля южния бряг, като превърна планинския масив в остров. Тук-там на север пътят се срути под водната стихия, както сам сте се уверили при временния мост, построен от местната стража. Кеят на ладията отсам беше отнесен от течението вчера следобед. Господин Мин и неколцина амбулантни търговци последни успяха да преминат още сутринта. И така, къщата ни е единственото обитавано от хора място в цялата околност. Както негово превъзходителство вижда, напълно сме изолирани. Само небесата знаят кога ладията ще може да дойде отново, а и ще е нужно много време, за да се пренесат от север необходимите трупи за пристан. Километри наоколо няма дърво, което да е оцеляло. Вероятно сте го забелязали, докато сте яздели на юг.

Магистратът кимна.

— Видях обаче, че сте подслонили група бежанци — отбеляза той. — Защо да не подберем десетина по-яки селяни и да ги изпратим на коне до счупения мост. Биха могли да отсекат няколко дървета и…

— А не видяхте ли отрязаната глава на пътя? — прекъсна го господин Мин.

— Наистина, какво означава това?

— Означава — отвърна кисело пълният господин, — че разбойниците ни наблюдават зорко от своите планински пещери на склона зад къщата. Главата е на нашия коняр. Бяхме го изпратили именно към моста, за да извести стражниците за бедственото ни положение. Тъкмо бе потеглил, когато от планината към него се спуснаха шестима конници. Довлякоха го до портата отвън и пред очите ни му отрязаха първо ръцете и краката, а после и главата.

— Проклети зверове! — викна гневно съдията Ди. — Колко са на брой според вас?

— Стотина, ваше превъзходителство — отвърна управителят. — Въоръжени до зъби, изпечени главорези, отчаяно дръзки. Това са оцелелите след безпощадния разгром на бандата им. Бяха около триста мъже, които върлуваха из отдалечените планински райони в южната част на окръга. Войската ги разпръсна, но те започнаха да скитат из селата на групи, да опустошават чифлиците и да избиват обитателите им. Военните ги преследваха отвсякъде и успяха да избият две трети от тях. Останалите се отправиха на север, а когато водата придойде, потърсиха убежище в тази изолирана от света планина. Заселиха се в пещерите и поставиха наблюдателни постове по билото, както и долу, край моста. Отначало явно са възнамерявали да изчакат кротко, докато водата спадне, но когато пороят отнесе ладията, осъзнаха, че войниците в крепостта вече не са опасни за тях, и скроиха нов план. Вчера шестима дойдоха пред портата и обявиха, че искат двеста жълтици откуп — за пътни нужди, както се изразиха. Обещаха ни да си тръгнат на следващата сутрин със салове, построени от самите тях. Но ако сме откажели да платим, щели да превземат къщата и да ни изколят всичките. Явно имаха свой човек сред прислугата, защото поискаха горе-долу толкова пари, колкото господарят държеше в сандъка си — управителят поклати глава, прокашля се и продължи: — Самият той се уплаши и реши да им плати. Те казаха, че главатарят им ще дойде лично да вземе златото. С господин Мин отидохме в стаята на големия му брат, той ни даде ключа и отворихме ковчежето. Оказа се празно, златото беше откраднато. И тъй като една от слугините изчезна същата вечер, заподозряхме, че кражбата е нейно дело. Когато съобщихме на главатаря, че златото го няма, той побесня от ярост. Обвини ни, че хитруваме, за да печелим време, и предупреди, че ако днес до залез-слънце не отнесем сумата в неговата пещера, ще дойде сам да я прибере с хората си, но в къщата жив човек няма да остане. Отчаяни, изпратихме коняря за помощ. Вече знаете какво се случи с него.

— Само като си помисля, че крепостта, от която може да дойде нашето спасение, е отвъд реката! — промърмори отчаян съдията. — Там сигурно има над хиляда войници.

— Да не говорим, че наоколо са съсредоточени неколкостотин въоръжени до зъби мъже от речната полиция, за да помагат при евакуацията на населението — отбеляза Йен. — Ала как да се свържем с тях?

— Дали да не запалим сигнален огън? — попита съдията. — Ако ги забележат от крепостта, сигурно ще…

— Няма да дойдат, дори и да видят, че къщата гори — гневно каза Мин, стрелкайки съдията с блеснали очи.

— Така е за съжаление, ваше превъзходителство — потвърди веднага управителят. — Една голяма военна джонка би могла да премине реката въпреки придошлите води, но едва ли ще си направят труда и ще поемат този риск. Най-напред ще трябва доста да се влачи огромният съд срещу течението. След това да се натоварят войниците и яко да се гребе, после да се потърси подходящо място за дебаркиране, а това са все много трудни операции. Мисля, че комендантът на крепостта въпреки всичко би рискувал, ако знаеше, че тук е бандата на летящите тигри и че му е паднал чудесен случай да я унищожи веднъж завинаги. Естествено, и разбойниците осъзнават опасността, затова гледат да не вдигат много шум. Докато ладията все още се движеше, не посмяха например да нападнат групата амбулантни търговци.

— Трябва да призная — рече съдията, поклащайки бавно глава, — че положението, меко казано, съвсем не е весело.

— Радвам се, че най-после вникнахте в проблема, господин магистрат — заядливо вметна Мин.

— И все пак — продължи съдията Ди — това имение е построено като малка крепост. Ако раздадем оръжие на бежанците, бихме могли заедно да…

— Разбира се, че помислихме и за това — прекъсна го Мин. — И да ви кажа ли с какви оръжия разполагаме? Две ръждясали копия, четири ловни лъка с десетина стрели и три меча. Извинете, забравих да спомена вашия собствен, тук на масичката. Стават общо четири.

— Допреди стотина години — подхвана Мин — родът ни е съхранявал цял арсенал първокачествени оръжия в тази сграда и е поддържал собствен отред от двайсетина наемници за постоянна охрана. Ала всичките тези предпазни мерки са стрували прекалено скъпо на дедите ни и затова те постепенно са се отказали от тях, особено след като е била построена крепостта отсреща. Така че, господин магистрат, сам разбирате…

Той се огледа наоколо. Към тях приближаваше с широка крачка високият иконом.

— Оставих вратаря да ме замества на наблюдателницата, господарю — почтително се обърна той към Мин. — Готвачът току-що съобщи, че оризовата каша за бежанците е готова.

— Четирийсет и шест допълнителни гърла за изхранване — съобщи мрачно ниският търговец на чай. — Сам ги преброих — мъже, жени и деца — от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той примирено добави: — Както и да е, да тръгваме и ние.

— Няма ли първо да покажем на магистрата стаята му, господин Мин? — попита управителят. — Сигурно би искал час по-скоро да се преоблече.

Дебелият се поколеба за миг, после отвърна рязко:

— Това ще реши брат ми, тук той е господар — извърна се към съдията и добави: — Извинете ни за малко, ваше превъзходителство, заедно с Йен и Ляо ще трябва да се погрижим за изхранването на бежанците. Всичките ни слуги се разбягаха, щом научиха за нашествието на бандитите. Останаха само вратарят и двамата старци, които доведох със себе си от столицата. Затова се надявам да ни влезете в положението и да не придиряте, че не сме в състояние да ви предложим подобаващото за височайша особа като вас гостоприемство…

— Но моля ви! — прекъсна го нетърпеливо съдията Ди. — Изобщо не се тревожете за мен. Бих могъл да спя и на онази пейка до стената, защото…

— Брат ми ще реши това — повтори твърдо господин Мин. Надигна се и излезе от гостната, последван от Йен и иконома Ляо.