Нови хиляда и една нощ

РАЗКАЗ ЗА МЛАДЕЖА С КРЕМ-ПИТИТЕ

Докато живееше в Лондон, изисканият принц Флоризел Бохемски спечели симпатиите на всички със своите изтънчени обноски и всестранно великодушие. Той беше изключителен човек, дори ако се съди от малкото, което се знаеше за него; а то бе само незначителна частица от това, което действително вършеше. Макар и обикновено благ по характер и свикнал да гледа на света с философското хладнокръвие на орач, принцът на Бохемия имаше известна слабост към живот, по-рискован и ексцентричен, отколкото се полага на човек с произход като неговия. От време на време, когато изпаднеше в лошо настроение и в никой от лондонските театри не представяха пиеса, на която да може да се посмее, а годишното време беше неподходящо за лов, риболов и стрелба, където превъзхождаше всичките си съперници, той повикваше своя довереник и началник на конюшните полковник Джералдин и му заповядваше да бъде готов за вечерна разходка. Началникът беше млад офицер, сърцат и дори смел до безумие. Той посрещаше с радост това съобщение и побързваше да се приготви. От дълга практика и многостранно познаване на живота бе придобил необикновената способност да се дегизира: умееше да нагоди не само лицето и държането си, но и гласа, и едва ли не мислите си към тия на човек с каквото и да е положение, характер или националност; по този начин отклоняваше вниманието от принца и понякога издействуваше достъп на двамата до странни обществени съсловия. Тези приключения оставаха тайна за гражданските власти; благодарение на несмутимата смелост на единия и будния, находчив ум и рицарската преданост на другия, те бяха преминали много опасни изпитания, и с течение на времето взаимното им доверие растеше.

Една мартенска вечер силна суграшица ги принуди да се приютят в пивницата „Стрида“ в непосредствено съседство с Лестър скуер. Полковник Джералдин беше облечен и гримиран като обеднял представител на печата, а принцът, както винаги, бе променил външността си с помощта на фалшиви бакенбарди и чифт големи залепени вежди. Те му придаваха космат и загрубял вид, който беше най-непроницаемата маскировка за човек, изтънчен като него. Така пременени, принцът и неговият спътник спокойно си посръбваха бренди със сода.

Пивницата беше пълна с клиенти — мъже и жени, но при все че не един от тях се опита да завърже разговор с нашите търсачи на приключения, никой не представляваше интерес за по-близко запознанство. Тук се бе събрала най-долната и пошла утайка на лондонското общество, а принцът вече започваше да се прозява и цялото това приключение взе да му дотяга, когато двукрилата врата рязко се отвори и в пивницата влезе млад човек, последван от двама слуги. Всеки от слугите носеше голям поднос с крем-пити, чиято покривка веднага махнаха, и младежът обиколи всички присъствуващи, канейки всекиго с пресилена любезност да си вземе от сладкишите. Едни със смях приемаха предложението му, други отказваха твърдо и дори грубо. Във втория случай новодошлият неизменно изяждаше сам питата, съпровождайки това с повече или по-малко духовита забележка.

НаЙ-после той се приближи до принц Флоризел.

— Сър — каза младежът с дълбок поклон, подавайки същевременно питата между палеца и показалеца си, — ще направите ли удоволствие на един съвсем непознат? За качеството на този сладкиш мога да ви гарантирам, тъй като от пет часа насам съм изял двайсет и седем парчета.

— За мен — отговори принцът — е важно не толкова естеството на подаръка, колкото чувството, с което той се поднася.

— Чувството, сър — отвърна младежът, като се поклони отново, — е шега.

— Шега ли? — учуди се Флоризел. — А с кого възнамерявате да се шегувате?

— Не съм дошъл тук да излагам мислите си — отвърна събеседникът му, — а да раздам тези крем-пити. Ако добавя, че аз от все сърце се включвам като обект на тази шега, надявам се, че ще задоволя любопитството ви и ще ви омилостивя. В противен случай ще ме принудите да изям двайсет и осмата, а, откровено казано, до гуша ми е дошло от тази игра.

— Вие ме трогвате — рече принцът, — и на драго сърце бих ви избавил от това затруднение, само че при едно условие. Ако заедно с моя приятел изядем сладкишите ви — каквото желание естествено никой от нас няма, — искаме за отплата да вечеряте с нас.

Младежът като че ли се замисли.

— Остават ми още няколко дузини — произнесе той най-после, — тъй че ще се наложи да споходя още няколко пивници, докато свърша моята важна работа. Това ще ми отнеме доста време, и ако сте гладни…

Принцът го прекъсна с вежлив жест.

— Аз и приятелят ми ще ви придружим — каза той, — защото вашият много приятен начин за прекарване на вечерта вече силно ни заинтригува. А сега, след като предварителните условия са уговорени, позволете ми да подпиша мирния договор от името на двама ни.

И принцът излапа питата с възможното най-голямо изящество.

— Много е вкусна — рече той.

— Виждам, че разбирате от такива неща — отвърна младежът. Полковник Джералдин също удостои с вниманието си сладкиша, и тъй като всички в пивницата бяха вече приели или отказали да вкусят от това лакомство, младежът с крем-питите ги поведе към друго подобно заведение. Двамата слуги, изглежда свикнали със странното си задължение, незабавно го последваха, а принцът и полковникът, уловени под ръка и разменяйки си усмивки, тръгнаха най-отзад. В този строй компанията обиколи и други пивници, където се разигра същата сцена, както описаната вече — едни отказваха, други се възползуваха от любезната подвижна черпня, а всяка неприета крем-пита младежът изяждаше сам.

На излизане от третото заведение младият човек преброи припасите си. Оставаха само девет сладкиша — три на едната табла и шест на другата.

— Господа — обърна се той към двамата си нови спътници, — не искам да бавя повече вечерята ви. Сигурен съм, че сте гладни. Чувствувам се особено задължен към вас. И в този велик за мене ден, когато завършвам безумния си живот с най-очебийната си глупост, искам да бъда коректен към тия, които ми оказват морална подкрепа. Господа, няма да ви карам да чакате повече. Макар и разбит физически от предишните си разточителства, с риск на живота си слагам край на всякакви задръжки.

С тези думи той напъха в устата си една по една останалите девет пити и ги изгълта на един дъх. После се обърна към слугите и им даде две златни лири.

— Дължа ви благодарност — каза им той — за вашето изключително търпение.

И ги освободи, като се поклони всекиму. Няколко секунди стоя загледан в кесията, от която току-що бе платил на своите помощници, после със смях я захвърли насред улицата и заяви, че е готов за вечеря.

В един малък френски ресторант в Сохо, известно време ползувал се с преувеличена слава, но вече започнал да запада, в отделно сепаре на третия етаж тримата приятели вечеряха богато, изпиха три-четири бутилки шампанско и разговаряха по най-банални въпроси. Младежът беше непринуден и весел, но се смееше по-гръмко, отколкото подобава на един възпитан човек, ръцете му трепереха силно, а гласът придобиваше внезапно неочаквани интонации, явно против волята му. Когато изядоха десерта и тримата запалиха пури, принцът се обърна към младежа със следните думи:

— Надявам се, че ще ме извините за любопитството. Видяното ми се понрави доста, ала много ме учуди. Не искам да бъда нескромен, но трябва да ви кажа, че двамата с приятеля ми сме хора, на които може спокойно да се довери тайна. Ние самите имаме много тайни, които непрекъснато разкриваме на недостойни за това хора. И ако, както предполагам, вашата история е чудата, не се стеснявайте пред нас, защото сме двама от най-големите чудаци в Англия. Аз се казвам Годол, Теофилъс Годол; приятелят ми е майор Алфред Хемърсмит — поне под такова име желае да бъде известен. Ние прекарваме живота си изцяло в търсене на необичайни приключения, и няма нищо необичайно, което да не ни допадне.

— Вие ми харесвате, мистър Годол — отвърна младежът, — инстинктивно ми вдъхвате доверие и нямам нищо против вашия приятел майора, който, както подразбирам, е дегизиран благородник. Във всеки случай уверен съм, че не е военен.

Полковникът се усмихна на този комплимент за съвършенството на изкуството му, а младежът продължи още по-оживено:

— Имам много причини да не разказвам историята си. Може би именно затова и ще ви я разкажа. Във всеки случай, струва ми се, горите от такова желание да чуете един разказ за глупостта, че сърце не ми дава да ви разочаровам. Макар и да ми казахте имената си, аз няма да ви разкрия моето. Възрастта ми е без значение за това повествование. Аз съм пряк потомък на род, от който съм наследил много прилично жилище, в което още живея, и триста лири стерлинги годишна рента. Предполагам, че предците са ми предали и известна лековатост, която е главната ми наслада. Получил съм добро образование. Мога да свиря сносно на цигулка и да припечелвам малко в оркестъра на някой евтин мюзик-хол, но нещо не ми достига. Същото мога да кажа за свирнята ми на флейта и валдхорна. Вист владея колкото да губя по стотина лири годишно от тази изтънчена игра. Зная френски достатъчно, за да мога да пилея пари в Париж с почти същата лекота, както в Лондон. С една дума, аз съм човек, надарен с мъжки качества. Преживял съм какви ли не приключения, включително и дуел — ей така, за нищо. Само преди два месеца се запознах с една дама, физически и душевно досущ по моя вкус; усещах, че сърцето ми се топи, виждах, че най-после съм срещнал съдбата си и бях на път да се влюбя. Но като пресметнах какво е останало от капитала Ми, излезе, че той възлиза на по-малко от четиристотин лири стерлинги! Моля ви да ми отговорите откровено: може ли човек с чувство за собствено достойнство да се влюби, ако притежава само четиристотин лири стерлинги? Заключих, естествено, че не; освободих моята чародейка от присъствието си и като увеличих малко обичайните си разходи, останах тази сутрин с последните осемдесет лири. Разделих ги на две равни части: четиридесет запазих за една специална цел, останалите четиридесет трябваше да похарча, преди да настъпи нощта.

Прекарах много забавен ден, направих си доста други шеги освен тази с крем-питите, благодарение на която имах честта да се запозная с вас, защото, както ви казах, съм решил да сложа на моя глупав живот още по-глупав край; и когато ме видяхте да захвърлям кесията си на улицата, четиридесетте лири бяха свършили. Тъй че сега ме познавате не по-зле, отколкото самият аз се познавам — глупак, ала последователен в своята глупост, но, моля да ми повярвате — нито хленчещ лигльо, нито страхливец.

От тона, с който говореше младежът, личеше, че има пренебрежително и не особено ласкаво мнение за себе си. Това наведе слушателите му на мисълта, че любовното приключение го е жегнало много по-дълбоко в сърцето, отколкото признава, и че е намислил да сложи край на живота си. Комедията с крем-питите започваше все повече да се очертава като трагедия.

— О, нима не е странно — възкликна Джералдин, поглеждайки принц Флоризел, — че подобна незначителна случка е причина да се срещнем в такава огромна пустиня, каквато е Лондон, и то кажи-речи и тримата на един и същи хал?

— Какво? — извика младежът. — И вие ли сте разорени? Нима и тази вечеря е безумна приумица като моите крем-пити? Мигар дяволът е събрал трима себеподобни на последно пиршество?

— Дяволът, повярвайте ми, понякога постъпва много джентълменски — отвърна принц Флоризел, — а съвпадението толкова ме развълнува, че макар положението ни да не е съвсем еднакво, ще премахна това несъответствие. Нека вашата геройска постъпка с последните крем-пити ми послужи за пример.

Като рече това, принцът измъкна кесията си и извади от нея малка пачка банкноти.

— Знаете ли, бях около една седмица зад вас, но съм решил да ви догоня и да пристигнем заедно на финиша — продължи той. — Това — сложи на масата една банкнота — ще стигне да уредим сметката. Колкото до останалото…

Той хвърли банкнотите в огнището и те с едно лумване излетяха през комина.

Младежът се опита да го улови за ръката, но тъй като помежду им беше масата, намесата му дойде твърде късно.

— Нещастнико — извика той, — не биваше да изгаряте всичките си пари; трябваше да запазите четиридесет лири стерлинги.

— Четиридесет лири! — повтори принцът. — Но защо, боже мой, четиридесет лири?

— Защо да не бъдат осемдесет? — провикна се полковникът. — Доколкото ми е известно, в пачката сигурно имаше сто.

— На него му трябваха само четиридесет лири — каза младежът навъсено. — Но без тях не може да влезе. Правилникът е строг. По четиридесет лири за всеки. Проклет живот, щом човек не може даже да умре без пари!

Принцът и полковникът се спогледаха..

— Обяснете ни по-добре — каза последният. — Портфейлът ми е все още доста натъпкан, а излишно е да казвам с каква готовност бих поделил състоянието си с Годол. Ала трябва да зная за каква цел; непременно трябва да ни кажете какво имате предвид.

Младежът като че се събуди, погледна неловко първо единия, после другия и лицето му се изчерви силно.

— Да не ме лъжете? — попита той. — Наистина ли и вие сте разорени като мен?

— Наистина, що се отнася до мен — отговори полковникът.

— А колкото до мене — каза принцът, — аз ви дадох доказателство за това. Кой друг освен разорен човек ще хвърли парите си в огъня? Постъпката говори сама за себе си.

— Разорен… хм — промърмори младежът с подозрение, — или пък милионер.

— Стига, сър — прекъсна го принцът. — Вече ви казах, а не съм свикнал да поставят под съмнение думите ми.

— Разорени, а? — рече младежът. — И вие ли сте разорени като мен? И вие ли след разточителен живот сте стигнали дотам, че можете да си позволите едно единствено нещо? И вие ли — говорейки, той все повече снишаваше глас, — и вие ли ще си позволите този последен разкош? И вие ли желаете да избегнете последиците от глупостта си, като тръгнете по единствения безпогрешен и лек път? И вие ли искате да се изплъзнете от гузната си съвест през единствената отворена врата?

Изведнъж младежът спря и се опита да се засмее.

— Наздраве! — провикна се той, пресушавайки чашата си. — И лека ви нощ, мои весели разорени приятели.

Когато понечи да стане, полковник Джералдин го хвана за ръката.

— Вие не ни се доверявате — каза той, — ала грешите. На всичките ви въпроси аз отговарям с „да“. Но не съм толкова свенлив и ще говоря откровено. И ние като вас сме се преситили от живота и сме решили да умрем. Рано или късно, поотделно или заедно, сме намислили да потърсим смъртта, която е готова и само чака да я хванем за косата. А тъй като срещнахме вас и вашият случай е по-спешен, нека това стане още тази вечер — и то незабавно, пък ако желаете — и тримата заедно. Такава безпарична тройка — извика той — трябва да влезе ръка за ръка в дворците на Плутон (У древните гърци, бог на земните недра, на „подземното царство“. — Б. пр.) и да се подкрепя взаимно между сенките на мъртъвците!

Джералдин бе налучкал точно маниерите и интонацията на ролята, която играеше. Дори принцът се смути и погледна верния си приятел с известно подозрение. Колкото до младежа, лицето му отново се обля с гъста руменина, а очите му замятаха искри.

— Вие сте тъкмо хора за мен! — провикна се той с почти мрачна веселост. — Да си стиснем ръцете, след като се разбрахме! — Ръката му беше студена и потна. — Даже не знаете с какви другари ще поемете вашия път! Не знаете колко щастлив беше за вас мигът, в който се почерпихте от моите крем-пити! Аз съм само обикновен боец, но боец от цяла армия. Тайният вход на Смъртта ми е известен. Аз съм от нейните доверени хора и мога да ви вкарам във вечността без много-много церемонии и шум.

Замолиха го настойчиво да обясни какво иска да каже.

— Можете ли да ми съберете осемдесет лири стерлинги? — попита той, Джералдин уж провери съдържанието на портфейла си и отговори утвърдително.

— Щастливци! — възкликна младежът. — Четиридесет лири стерлинги е встъпителният членски внос за Клуба на самоубийците.

— Клуб на самоубийците ли? — учуди се принцът. — Що е пък това?

— Слушайте — заговори младежът. — Сега сме в епохата на удобствата и искам да ви разкажа за последното изобретение от тоя род. Всеки си има работа на различни места, затова бе изнамерена железницата. Железницата ни раздели завинаги от нашите приятели; така бе създаден телеграфът — да можем да се свързваме бързо от големи разстояния. Дори в хотелите имаме асансьори, за да не си правим труда да изкачваме някакви си стотина стъпала. Сега знаем, че животът е чисто и просто сцена, на която трябва да играем глупци, докато тази роля ни забавлява. Само още едно удобство липсваше в съвременния комфорт: приличен, лек начин да слезем от тази сцена, задната стълба към свободата, или, както казах преди малко, тайният вход на Смъртта. Това, мои съмишленици-бунтари, се осигурява от Клуба на самоубийците. Не мислете, че с вас сме сами или дори изключение в това наше твърде разумно желание. Много наши ближни, на които им е дошло до гуша да играят една и съща роля всеки ден и цял живот, се въздържат от тази стъпка само поради едно или друго съображение. Едни имат семейства, които ще бъдат потресени и дори обвинявани, ако работата получи гласност; други са малодушни и се страхуват от смъртта. Така е до известна степен и с мен. Аз не съм в състояние да опра пистолет до главата си и да натисна спусъка, защото нещо по-силно от мен ме възпира и макар че съм се отвратил от живота, нямам достатъчно физически сили да прегърна смъртта и да сложа край на всичко. За такива като мен и за всички, които желаят да напуснат земната суета без много-много шум около тяхната смърт, е създаден Клубът на самоубийците. Как е основан, каква е историята му и какви клонове има в други страни лично аз не съм осведомен; дори това, което зная за устава му, нямам право да ви разкривам. Доколкото се простират правата ми обаче, аз съм на вашите услуги. Ако наистина ви е омръзнал животът, довечера ще ви заведа на събрание и ако не тази нощ, най-много до една седмица лесно ще се отървете от живота. Сега е — той погледна часовника си — единайсет; най-късно след половин час трябва да излезем оттук, така че имате на разположение половин час да обмислите предложението ми. То е по-сериозно от крем-пита — додаде младежът с усмивка — и предполагам, по-лекосмилаемо.

— По-сериозно, разбира се — отвърна полковник Джералдин, — затова ще ми позволите да поговоря пет минути насаме с приятеля си мистър Годол, нали?

— Естествено — отвърна младежът. — Ако ми разрешите, ще се отдръпна.

— Много любезно от ваша страна — каза полковникът. Щом двамата останаха сами, принц Флоризел рече:

— Защо ни е нужен този разговор насаме, Джералдин? Виждам, че сте нервен, докато аз съм вътрешно спокоен. Искам да видя края на тази история.

— Ваше височество — заговори полковникът, като пребледня, — моля ви да имате предвид колко ценен е вашият живот не само за приятелите ви, но и за народните интереси. „Ако не тази нощ“ — каза този безумец; ами ако тази нощ някакво непоправимо нещастие сполети ваше височество, позволете ми да попитам, представяте ли си какво ще бъде отчаянието ми и каква тревога и бедствие ще донесе това на нашия велик народ?

— Решил съм да видя края на тази история — повтори принцът бавно, — тъй че имайте добрината, полковник Джералдин, да помните и удържите честната си джентълменска дума. Запомнете, при никакви обстоятелства, без моето изрично разрешение, не бива да издавате инкогнитото, под което желая да се движа тук. Такива бяха разпорежданията ми и отново ги повтарям. А сега — додаде той, — моля ви да поискате сметката.

Полковник Джералдин се поклони смирено, но когато повика младежа с крем-питите и се обърна към келнера със съответната молба, лицето му беше много бледо. Принцът се държеше невъзмутимо, дори твърде остроумно и живо разказа на младия самоубиец един фарс, гледан в Пале Роял. Отбягваше умолителния поглед на полковника и необикновено внимателно си избра нова пура. Всъщност единствен той от компанията запазваше пълно самообладание.

Уредиха сметката, принцът даде целия остатък на смаяния келнер, и тримата потеглиха с файтон. Скоро колата спря пред входа на доста тъмен двор. Тук всички слязоха.

След като Джералдин се разплати с файтонджията, младежът се обърна към принц Флоризел със следните думи:

— Още имате време, мистър Годол, да се върнете в този робски живот. И вие, майор Хемърсмит. Размислете добре, преди да направите следващата стъпка, и ако сърцето ви каже „не“, пътят ви е свободен.

— Водете ни, сър — каза принцът. — Аз не съм човек, който отстъпва от думата си.

— Вашето хладнокръвие ми придава сили — отвърна водачът им. — Не съм виждал досега човек толкова спокоен при такова положение, а имайте предвид, че не сте първият, когото придружавам до тази врата. Не един от моите приятели ме изпревари там, където, зная, скоро ще ги последвам. Но това съвсем не ви засяга. Почакайте ме тук само няколко минути; ще се върна, щом уредя формалностите около вашето приемане в клуба.

И като махна с ръка на спътниците си, младежът влезе в двора, свърна в една врата и изчезна.

— От всичките ни безумства — произнесе полковник Джералдин тихо — това е най-безразсъдното и най-опасното.

— Напълно споделям вашето мнение — отвърна принцът.

— Все още разполагаме с малко време — продължи полковникът. — Позволете ми да помоля ваше височество да се възползува от възможността и да се върне. Последиците от тази стъпка могат да бъдат толкова неочаквани и да се окажат толкова сериозни, че се чувствувам в правото си да си позволя малко повече свобода, отколкото ваше височество обикновено благоволява да ми разреши, когато сме насаме.

— Значи ли това, че полковник Джералдин се страхува? — запита негово височество, като извади пурата от устата си и изгледа спътника си изпитателно.

— Аз не се страхувам лично за себе си — отговори другият гордо, — ваше височество може да бъде сигурен в това.

— Така и предполагах — рече принцът, който никак не бе загубил доброто си настроение, — но не исках да ви напомням разликата в положението ни. Достатъчно, достатъчно — додаде той, като видя, че Джералдин се кани да се извинява, — простено ви е.

И запуши спокойно, облегнат на оградата.

— Е — запита той, когато младежът се върна, — уредихте ли приемането ни?

— Вървете след мен — бе отговорът. — Председателят ще ви приеме в кабинета си. И позволете ми да ви предупредя: отговаряйте откровено. Аз съм ви гарант, но преди да ви приемат в клуба, трябва добре да ви проучат, защото непредпазливостта на един-единствен член може да стане причина за разтурянето на цялото дружество завинаги.

Принцът и Джералдин сближиха за малко глави.

— Ще ме подкрепяте в това — каза единият.

— Ще ме подкрепяте в онова — каза другият.

И като се наеха смело да се представят за хора, познати и на двамата, за миг се разбраха и бяха готови да последват водача си до кабинета на председателя.

По пътя им нямаше непреодолими пречки. Външната врата стоеше отворена, вратата на кабинета — открехната и там, в малка, но с много висок потон стая, младежът отново ги напусна.

— Ей сега ще дойде — каза той, като кимна, преди да изчезне. През двукрилата врата от дъното на кабинета долитаха гласове, от време на време в говора се примесваше гръм на запушалка от шампанско, последван от изблик на смях. Единственият висок прозорец гледаше към реката и кея, а по разположението на светлините разбраха, че се намират недалеч от гара Черинг крос. Мобилировката беше оскъдна, калъфите — протрити до скъсване, и нямаше нищо друго освен един ръчен звънец в средата на кръгла маса и многобройни шапки и палта, накачени на куки по стената.

— Що за бърлога е туй? — каза Джералдин.

— Тъкмо това съм дошъл да проверя — отвърна принцът. — Ако в тия помещения държат живи дяволи, може да стане забавно.

Точно в тоя миг двукрилата врата се разтвори толкова, колкото да се пропъхне човешко тяло, и едновременно с още по-голямата врява влезе високоуважаемият председател на Клуба на самоубийците. Председателят беше човек над петдесетте, едър, с люлееща се походка, космати бакенбарди, плешиво теме и мътни сиви очи, които от време на време просветваха. Устата му, налапала огромна пура, постоянно се въртеше и кривеше ту на една, ту на друга страна, докато очите му следяха пронизително и студено непознатите. Беше облечен в светъл туид и раирана риза с широко отворена яка, а под мишница носеше протоколна книга.

— Добър вечер — каза той, като затвори вратата след себе си. — Доложиха ми, че желаете да разговаряте с мен.

— Желаем, сър, да влезем в Клуба на самоубийците — отговори полковникът.

Председателят повъртя пурата из устата си.

— Какво точно искате? — попита той рязко.

— Прощавайте — отвърна полковникът, — но предполагам, че вие най-добре можете да ни дадете сведения по този въпрос.

— Аз ли? — кресна председателят. — Клуб на самоубийците ли? Я гледай, я гледай, прилича на първоаприлска шега. Бих извинил джентълмени, развеселени от посръбване, но всяко нещо си има мярка.

— Наричайте клуба си както искате — каза полковникът, — ала зад тази врата имате компания, към която настояваме да се присъединим.

— Сър — тросна се председателят, — имате грешка. Тук е частна къща и трябва незабавно да я напуснете.

През целия този кратък разговор принцът бе седял спокойно на мястото си, но сега, когато полковникът го погледна, сякаш да каже: „След като ни отговориха, за бога, да се махаме оттук!“, той извади пурата от устата си и възрази:

— Дошъл съм тук — рече той — по покана на ваш приятел. Той несъмнено ви е уведомил за намерението ми да се натрапя по този начин на вашата компания. Позволете ми да ви напомня, че човек в моето положение няма особени задръжки, и не би търпял такава грубост. Обикновено аз съм много спокоен човек, но, уважаеми сър, или благоволете да ме осведомите по дребния въпрос, който ви е добре известен, или много горчиво ще се разкайвате, че сте ме допуснали изобщо в чакалнята си.

Председателят се изсмя високо.

— Така трябва да се говори — рече той. — Вие сте човек на място. Знаете пътя към сърцето ми и сега можете да правите с мен каквото искате. Моля — продължи той, обръщайки се към Джералдин, — бъдете така добър да се оттеглите за няколко минути. Някои от формалностите на клуба трябва да се изпълнят насаме, та първо искам да свърша с другаря ви.

С тези думи той отвори вратата на една малка стаичка, в която затвори полковника.

— Вярвам ви — заяви той на Флоризел, когато останаха на четири очи, — но можете ли да гарантирате за приятеля си?

— Не колкото за себе си, макар че той има по-основателни причини да дойде тук — отвърна Флоризел, — ала му вярвам достатъчно, за да го доведа спокойно при вас. Толкова се е напатил, че и най-големият жизнелюбец на негово място отдавна да се е излекувал от привързаността си към живота. А тия дни го уволнили от военна служба загдето шмекерувал на карти.

— Наистина основателна причина — съгласи се председателят, — тук имаме поне още един такъв случай, а на него му имам доверие. Може ли да запитам дали вие сте били на военна служба?

— Да — бе отговорът, — но бях толкова мързелив, че скоро напуснах.

— По каква причина ви е омръзнал животът? — продължи председателят.

— Доколкото мога да преценя, по същата — отвърна принцът, — непоправим мързел.

Председателят се сепна.

— Дявол да го вземе — изруга той, — сигурно имате някаква по-сериозна причина.

— Нямам вече пари — добави Флоризел. — Несъмнено това е също причина за огорчение. Изостря до крайност чувството ми, че съм безполезен.

Председателят повъртя няколко секунди пурата в устата си, вторачил поглед право в очите на този странен кандидат за член на клуба, ала принцът изтърпя критичния му оглед с невъзмутимо спокойствие.

— Ако нямах голям опит — проговори най-после председателят, — щях да ви изгоня. Но аз познавам света, затуй мога да кажа, че най-дребните поводи за самоубийство често са най-основателни. А когато човек много ми хареса, като вас, сър, по-скоро бих престъпил правилника, отколкото да му откажа.

После принцът и полковникът един по един бяха подложени на дълъг и най-строг разпит, принцът — на четири очи, ала Джералдин в присъствието на принца, тъй че председателят да може да следи изражението на единия, докато подлагаше другия на ожесточен кръстосан разпит. Председателят остана доволен и след като вписа някои подробности за всеки от двамата, извади текста на клетвата, която трябваше да се положи.

Едва ли имаше нещо по-раболепно от подчинението, което се изискваше, или по-строго от условията, които заклеващият се трябваше да спазва. На човек, който наруши такава страшна клетва, едва ли би му останала капка чест или някои от утешенията на религията. Флоризел потръпна, когато подписваше документа; полковникът последва примера му с много унил вид. След това председателят прие встъпителния членски внос и без повече церемонии въведе двамата приятели в пушалнята на Клуба на самоубийците.

Пушалнята на Клуба на самоубийците беше с висок потон като кабинета, откъдето се влизаше, но много по-просторна и облепена от горе до долу с тапети — имитация на дъбова ламперия. Буен огън и няколко газови горелки осветяваха насъбралите се тук хора. С принца и придружителя му броят им достигна осемнайсет. Повечето пушеха и пиеха шампанско, цареше трескава веселост, прекъсвана от зловещи паузи.

— Всички ли са тук? — запита принцът.

— Горе-долу — отговори председателят. — Впрочем — додаде той, — ако имате пари, традиция е да се черпи с шампанско. То поддържа доброто настроение и е едно от малките ми доходни пера.

— Хемърсмит — каза Флоризел, — предоставям шампанското на вас. И с тези думи се извърна и почна да обикаля пируващите. Свикнал да бъде домакин на най-висшите кръгове, той очароваше и завладяваше всеки, до когото се доближеше, в държането му имаше нещо привлекателно и едновременно властно, а необичайното му хладнокръвие го отличаваше още повече в това общество на полулуди. Минавайки от човек на човек, той се вглеждаше и вслушваше внимателно, и скоро започна да добива обща представа за хората, сред които се намираше. Както на всички други увеселителни места, и тук преобладаваха един тип хора — в разцвета на младостта, наглед много умни и здравомислещи, но в действителност без ония сили и качества, които гарантират успех. Малцина надхвърляха чувствително тридесетте, а имаше и доста непълнолетни. Те стояха облегнати на масите или тъпчеха на място, понякога пушеха прекалено бързо, друг път оставяха пурите сами да угаснат; някои говореха нормално, ала за други разговорът явно беше резултат от нервно напрежение, липсваше му духовитост и смисъл. Отварянето на всяка нова бутилка шампанско се посрещаше с явно одобрително оживление. Само двама бяха седнали — единият на стол в нишата на прозореца, клюмнал глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, блед, видимо запотен, безмълвен, същинска развалина тялом и духом; другият седеше на кушетката до огнището и толкова рязко се различаваше от останалите, че просто биеше на очи. Навярно минаваше четиридесетте, но изглеждаше с цели десет години по-стар; Флоризел си помисли, че никога не е виждал човек, толкова противен по природа и така съсипан от болести и пагубни излишества. Беше само кожа и кости, частично парализиран и носеше толкова силни очила, че очите му изглеждаха през стъклата неимоверно увеличени и изкривени. Като се изключат принцът и председателят, единствен той в помещението се държеше хладнокръвно, като нормален човек.

Членовете на клуба не се отличаваха твърде със скромност. Едни се хвалеха с долните си постъпки, които ги принудили да търсят избавление в смъртта, а другите ги слушаха без укор. Всички като че мълчаливо се бяха наговорили да не се придържат към нравствени принципи и щом някой прекрачеше прага на клуба, вече се чувствуваше приютен в гроба. Вдигаха чаши в памет един на друг и на бележити самоубийци от миналото. Разменяха мисли за смъртта — едни заявяваха, че тя е чисто и просто мрак и край на всякакъв живот; други изказваха надежда, че още тая нощ ще литнат към звездите и ще се приобщят към великите мъртъвци.

— Вечна памет на барон Тренк, образец за самоубийците! — викаше един. — От малка килийка той влезе в още по-малка, за да излезе отново на свобода.

— Ако питате мен — обади се втори, — достатъчна ми е превръзката на очите и памук в ушите. Само че на тоя свят няма достатъчно дебел памук.

Трети смяташе, че в бъдещото си състояние ще разгадае тайните на живота, а четвърти уверяваше, че нямало изобщо да стъпи в клуба, ако не бил повярвал на мистър Дарвин.

— Не можех да се примиря с мисълта — заяви този оригинален самоубиец, — че произхождам от маймуна.

Изобщо принцът остана разочарован от държането и разговорите на членовете.

„Според мен — помисли си той — не заслужава да се вдига толкова шум. Щом човек е решил да се самоубие, дявол да го вземе, нека го направи като джентълмен. Такова парадиране и бръщолевене е неуместно“.

В това време полковник Джералдин беше обзет от най-мрачни предчувствия: клубът и неговият правилник все още бяха тайна за него и той оглеждаше помещението да намери човек, който да го успокои. Така очите му се спряха на паралитика със силните очила, а като видя, че е толкова спокоен, помоли председателя, който ту влизаше, ту излизаше от стаята по разни спешни работи, да го представи на джентълмена на кушетката.

Председателят му обясни, че такива формалности в клуба са излишни, но въпреки това представи мистър Хемърсмит на мистър Малтус.

Мистър Малтус огледа полковника с любопитство, после го покани да седне от дясната му страна.

— Вие сте новодошъл — подхвана той — и желаете да ви обяснят това-онова, така ли? Дошли сте точно при когото трябва. Преди две години аз за пръв път стъпих в този очарователен клуб.

Полковникът въздъхна от облекчение. Щом мистър Малтус идва тук вече от две години, едва ли има нещо опасно за принца само за една вечер. Все пак Джералдин беше озадачен и се усъмни, че тук се таи някаква измама.

— Какво! — извика той. — Две години! Аз пък мислех… но виждам, че всъщност се шегувате с мен.

— Съвсем не — отвърна кротко мистър Малтус. — Моят случай е особен. Собствено аз съвсем не съм самоубиец, а тъй да се каже, почетен член. Рядко идвам в клуба повече от веднъж на месец. На моята немощ и на любезността на председателя дължа тези малки привилегии, за които впрочем плащам по-висок членски внос. Дори имам изключителен късмет.

— Извинявам се — каза полковникът, — но ви моля да бъдете по-обстоен. Не забравяйте, че аз съм още слабо запознат с правилника на клуба.

— Обикновен член като вас, дошъл тук да търси смъртта си — отвърна паралитикът, — идва всяка вечер, докато му излезе късметът. Ако няма пари, председателят може дори да му осигури храна и квартира, без излишен разкош, разбира се, но според мен сносна и чиста; не може да бъде другояче, като се има предвид оскъдният — ако мога да се изразя така — членски внос. А и присъствието на председателя е само по себе си най-висша наслада.

— Така ли? — възкликна Джералдин. — Той не ме очарова особено.

— Ах, вие не познавате този човек! — каза мистър Малтус. — Най-забавният чудак! А какъв разказвач! Каква хапливост! Той познава отлично живота и, между нас казано, е комай най-изпеченият мошеник в християнския свят.

— И освен това, извинявайте за израза — недосегаем като вас ли? — запита полковникът.

— Да, недосегаем, само че в съвсем друг смисъл-отвърна мистър Малтус. — Мен от състрадание ме щадят, но накрая и аз ще трябва да си отида. А той е винаги извън играта. Размесва и раздава картите, после прави каквото е нужно. Този човек, скъпи ми мистър Хемърсмит, е същински гений. От три години се е отдал в Лондон на своето полезно и — струва ми се, мога да добавя — артистично призвание, и нито веднъж не е казвана лоша дума за него. И според мен е много находчив човек. Сигурно помните известния случай от преди шест месеца, когато един джентълмен се отровил случайно в аптека? Наистина това не беше от най-находчивите, от най-интересните му хрумвания, но колко просто и колко безопасно!

— Вие ме смайвате — каза полковникът. — Нима този злочест джентълмен е бил една от… — той искаше да каже „жертвите“, но съобрази навреме и се поправи: — … един от членовете на клуба?

Същевременно в главата му проблесна мисълта, че и самият мистър Малтус не говори с тон на човек, влюбен в смъртта, и побърза да добави:

— Ала ми се струва, че все още не съм наясно. Вие говорите за размесване и раздаване на карти, но с каква цел, ако мога да зная? И тъй като виждам, че не само не ви се умира, но и напротив, откровено казано, не мога да проумея какво ви кара изобщо да идвате тук.

— Правилно казвате, че не сте наясно — отговори мистър Малтус, като се пооживи. — Ах, уважаеми сър, този клуб е храм на опиянението. Ако при крехкото си здраве можех да понасям по-често възбуда, мога да ви уверя, че щях и по-често да идвам тук. Само чувството за дълг, породено от стар навик вследствие на боледуването и строгия режим, ме възпира от излишества тук, където, трябва да ви призная, намирам развлечение. Опитвал съм всичко, сър — продължи той, слагайки длан върху ръката на Джералдин, — всичко без изключение и мога да ви дам честна дума, че е силно и незаслужено преувеличено. Хората си играят с любовта. А аз отричам, че любовта е силно чувство. Страхът е силно чувство; играй си със страха, ако искаш да изпиташ най-дълбоко удоволствие от живота. Завиждайте ми… завиждайте ми, сър — додаде той с тържествуваща усмивка, — аз съм страхливец!

Джералдин понечи да се отдръпне с отвращение от този жалък нещастник, ала с усилие се овладя и продължи разпита си.

— Но по какъв начин, сър — запита той, — това удоволствие се удължава така изкусно? И къде е тук елементът случайност?

— Трябва да ви кажа как се избира жертвата за всяка вечер — отвърна мистър Малтус, — и не само жертвата, но и човекът, определен да бъде оръдие на клуба и върховен жрец на смъртта в случая.

— О, господи! — възкликна полковникът. — Значи се избиват взаимно? Малтус кимна и добави:

— Така се освобождават от грижата да се самоубиват.

— Милостиви боже! — възкликна полковникът. — Значи и вие, и аз… и приятелят ми… всеки от нас може да стане тази вечер убиец на ближния си и на безсмъртната му душа? Възможни ли са такива неща между хора, родени от жена? О, срам и позор!

Той понечи да скочи ужасен, но в тоя момент улови погледа на принца. Флоризел го гледаше от другия край на стаята навъсено и гневно. И за миг Джералдин възвърна самообладанието си.

— Е, пък, в края на краищата — вметна той, — защо не? А щом казвате, че тази игра е интересна, Ogue la galere (Каквото ще да става (фр.) — Б. пр.) — смятайте ме за член на клуба!

Смайването и ужасът на полковника правеха голямо удоволствие на мистър Малтус. Той имаше една порочна слабост: наслаждаваше се, когато виждаше у другите благородни пориви, докато самият той в своята поквара чувствуваше, че стои над такива чувства.

— Е, сега, след като превъзмогнахте първоначалното си учудване — каза той, — можете сам да оцените предимствата, които доставя нашето дружество. Както виждате, в него е съчетано вълнението на хазарта, дуела и римския амфитеатър. Добре са правели езичниците, искрено се възхищавам на изтънченото им въображение, но писано било християнска страна да стигне до такава крайност, такава квинтесенция, такава пълна острота на преживяванията. Ще разберете колко блудкави са всякакви развлечения за човек, вкусил от нашите наслади. Играта, с която се развличаме — продължи той, — е изключително проста. Взема се колода карти… но предполагам, че след малко ще видите как става тази работа. Моля позволете ми да се опра на ръката ви. За нещастие аз съм парализиран. И наистина, точно когато мистър Малтус започна да описва играта, се отвори друга двукрила врата и всички членове на клуба взеха да минават малко забързано в съседната стая. Тя беше във всяко отношение подобна на тази, от която влизаха, но малко по-другояче мебелирана. В средата се намираше продълговата зелена маса, на която председателят седеше и разбъркваше много усърдно колода карти. Дори с помощта на бастуна и подкрепата на полковника мистър Малтус вървеше толкова трудно, че когато двамата и принцът, който ги дочака, влязоха в помещението, всички вече бяха насядали, затова тримата заеха места един до друг в противоположния край на масата.

— В колодата има петдесет и две карти — прошушна мистър Малтус. — Следете асото пика, което е знакът на смъртта, и асото спатия, с което се определя изпълнителят за тази вечер. Ех, щастливи, щастливи сте вие, младите! — додаде той. — Имате добро зрение и можете да следите играта. Уви! Аз не мога да различа оттук асо от двойка.

И се погрижи да си сложи втори чифт очила.

— Да следя поне лицата — обясни той.

Полковникът осведоми набързо приятеля си за всичко, което бе научил от почетния член на клуба, и за предстоящия страшен избор. Принцът усети как сърцето му се сви, обляно от смъртен хлад, преглътна с мъка и се заоглежда като човек, попаднал в капан.

— С един смел скок — прошепна полковникът — можем да се измъкнем. Но това предложение накара принца да се ободри.

— Мълчете! — каза той. — Колкото и сериозен да е залогът, играйте като джентълмен.

Отново се озърна и по всичко личеше, че вече е възвърнал самообладанието си, макар че сърцето му тупаше силно и усещаше някакво неприятно парене в гърдите. Членовете бяха вече притихнали и съсредоточени; всички бяха бледи, ала нямаше по-блед от мистър Малтус. Очите му бяха изпъкнали, главата му се люлееше на врата, ръцете се вдигаха една след друга към устата, вкопчвайки се в треперещите, пребледнели устни. Личеше, че почетният член по много своеобразен начин се наслаждаваше на членството си в клуба.

— Внимание, господа! — извика председателят.

И бавно започна да раздава картите отдясно наляво, изчаквайки-всеки да покаже картата си. Почти всеки се поколебаваше, а понякога дори личеше, че пръстите на играча се разтреперват, преди да успее да обърне съдбоносното картонче. Колкото по наближаваше редът на принца, толкова повече растеше вълнението му, той едва не се задушаваше, но тъй като имаше малко комарджийска жилка, почти с учудване усети, че в чувствата му има известна доза наслада. Падна му се девятка спатия, тройката пика отиде у Джералдин, а дамата купа — у мистър Малтус, който неволно изхълца от облекчение. Почти веднага след тях младежът с крем-питите обърна картата си и показа асо спатия. Той се смрази от ужас, продължавайки да държи картата в ръка, защото бе дошъл тук не да убива, а да бъде убит; а принцът от благородно съчувствие към положението му кажи-речи забрави опасността, която още витаеше над него и приятеля му.

Раздаването започна наново, а картата на смъртта още не бе излязла. Играчите затаиха дъх. Принцът получи повторно спатия, Джералдин — каро, ала когато мистър Малтус обърна картата си, от устата му излезе страшен звук, като че нещо се счупи, той стана от мястото си и пак седна, сякаш нямаше и помен от парализа. Беше асо пика. Най-после почетният член, любител на остри усещания, си бе получил това, което търсеше.

И почти веднага всички заговориха отново. Играчите се поотпуснаха, започнаха да стават от масата и да преминават по двама, по трима в пушалнята. Председателят се протегна и прозина като човек, който си е свършил работата за тоя ден. Ала мистър Малтус продължаваше да седи на мястото си, обгърнал глава с ръце и подпрял лакти на масата, замаян и неподвижен — сякаш поразен от гръм.

Принцът и Джералдин побързаха да се измъкнат. От студения нощен въздух ужасът им от видяното се удвои.

— Уви! — провикна се принцът. — Да се обвържеш с клетва за такова нещо! Да позволиш да продължава безнаказано тази доходна търговия със смъртта! Ех, трябваше да се престраша и да наруша клетвата си!

— За ваше височество това е невъзможно — отвърна полковникът, — защото от вашата чест зависи честта на Бохемия. Ала аз съм се престрашил и мога спокойно да престъпя своята честна дума.

— Джералдин — каза принцът, — ако вашата чест пострада при някое от приключенията, в които сте ми неразделен спътник, не само никога няма да ви простя, но и — това, вярвам, че ще ви засегне по-дълбоко — никога няма да простя на себе си.

— Аз съм подчинен на ваше височество — отговори полковникът. — И тъй, да се махаме ли от това проклето място?

— Разбира се — съгласи се принцът. — За бога, повикайте файтон, и ще се опитам да забравя в сън спомена за тази позорна нощ.

Ала трябва да отбележим, че преди да излезе от уличката, той внимателно прочете названието й.

На другата сутрин, щом принцът се събуди, полковник Джералдин му донесе вестник, в който бе подчертал следното съобщение:

„ПЕЧАЛНА ЗЛОПОЛУКА. Към два часа тази сутрин мистър Бартоломю Малтус, живущ на площад «Чепстоу» N 16, Уестборн Гроув, прибирайки се с приятел от гости, както търсел файтон, се препънал в горния парапет на площад «Трафалгар», разбил си черепа и си счупил крака и ръката. Смъртта настъпила моментално. Тъй като мистър Малтус беше паралитик, смята се, че падането му може да се дължи на пристъп на това заболяване. Злочестият джентълмен е известен в най-почтените кръгове и всички ще жалят дълбоко за неговата кончина.“

— Ако някоя душа е отишла направо в ада — каза Джералдин мрачно, — това е душата на паралитика.

Принцът закри лицето си с длани и замълча.

— Почти се зарадвах — продължи полковникът, — като разбрах, че е умрял. Но трябва да си призная, сърцето ме боли за нашия млад приятел с крем-питите.

— Джералдин — проговори принцът, като вдигна глава, — снощи това нещастно момче беше невинно като вас и мен, а тази сутрин на душата му тежи кървав грях. Като си помисля за председателя, просто ми се повдига. Не зная как би могло да стане това, но ако има бог на небето, този мерзавец ще ми падне в ръцете… Ала какво преживяване, какъв урок беше тази игра на карти!

— Безподобен — каза полковникът — и не бива никога да се повтаря. Принцът толкова забави отговора си, че Джералдин се обезпокои.

— Нима искате пак да ходите там? — рече той. — Не сте ли изстрадали достатъчно, не сте ли видели достатъчно ужаси? Задълженията на високия ви пост не позволяват да се излагате повторно на риск.

— Донякъде сте прав — отвърна принц Флоризел, — а и на мен самия не ми се нрави твърде моята дързост. Но уви, под облеклото дори на най-великия владетел се крие най-обикновен човек. Ех, Джералдин, никога не съм чувствувал слабостта си така остро, както сега, а тя е по-силна от мен. Мога ли да престана да се интересувам за съдбата на нещастния младеж, който вечеря с нас само преди няколко часа? Мога ли да оставя председателя да продължава спокойно престъпната си дейност? Мога ли да се впусна в такова увлекателно приключение, без да отида до край? Не, Джералдин, вие искате от принца повече, отколкото му е възможно като човек. Довечера ние още веднъж ще заемем местата си около масата на Клуба на самоубийците.

Полковник Джералдин падна на колене.

— Нима ваше височество иска да отнеме живота ми? — провикна се той. — Моят живот принадлежи на вас… вземете го, но недейте, о, не искайте от мен да допусна да се изложите на такъв страшен риск.

— Полковник Джералдин — отговори принцът малко високомерно, — животът ви принадлежи изключително на вас. Аз исках от вас единствено подчинение, но щом то ми се предлага неохотно, няма повече да настоявам. Ще добавя още една думица: вашата настойчивост в това отношение ми дойде до гуша.

Началникът на конюшните отново се изправи на крака.

— Ваше височество — каза той, — бихте ли ме освободили днес след обед? Като порядъчен човек аз не мога да си позволя да стъпя повторно в тази зловеща къща, докато не уредя личните си работи. Обещавам на ваше височество, че няма да срещне повече никакво възражение от страна на най-предания си и най-признателен служител.

— Скъпи ми Джералдин — отвърна принц Флоризел, — винаги съжалявам, когато ме принуждавате да ви напомня за званието си. Разполагайте с времето си, както сметнете за добре, ала преди единайсет ви искам тук под същата маскировка.

Втората вечер клубът не беше толкова посетен, така че когато Джералдин и принцът пристигнаха, в пушалнята имаше не повече от пет-шест души. Негово височество дръпна председателя настрана и го поздрави горещо за кончината на мистър Малтус.

— Аз ценя кадърността — рече той, — а безспорно вие сте много кадърен човек. Работата ви е от твърде деликатно естество, ала виждам, че имате всички качества да я вършите успешно и дискретно.

Председателят беше явно поласкан от комплиментите на един изискан човек, какъвто виждаше в лицето на негово височество, и смирено му поблагодари.

— Горкият Малти! — добави той. — Много ще ни липсва в клуба. Повечето ми клиенти са младежи, сър, и то сантиментални младежи, които не ми подхождат за компания. Не че на Малти му липсваше сантименталност, ала тя беше такава, че ми допадаше.

— Много добре разбирам симпатиите ви към мистър Малтус — отвърна принцът. — Той ми се стори голям особняк.

Младежът с крем-питите беше в стаята, но много подтиснат и мълчалив. Напразно се мъчеха отскорошните му познати да поведат разговор с него.

— Колко дълбоко се разкайвам — провикна се той, — че ви доведох в това гнусно свърталище! Вървете си, докато ръцете ви са още чисти. Да бяхте чули как изрева старецът, когато падна, и как изпращяха костите му на тротоара! Пожелайте ми, ако имате милост към такова долно същество… пожелайте ми тази вечер да ми се падне асо пика!

По-късно дойдоха още няколко членове на клуба, но когато заеха местата си около масата, оказа се, че общият им брой е не повече от дяволската дузина. Принцът отново усети някаква радост, въпреки безпокойството, но се учуди, като забеляза, че Джералдин е много по-спокоен от предишната вечер.

„Интересно — помисли си принцът, — до каква степен едно завещание — написано или анулирано — може да повлияе на настроението на млад човек като него.“

— Внимание, господа! — обяви председателят и пак започна да раздава. Три пъти картите обиколиха масата, а нито една от белязаните още не бе се паднала никому. Когато започна четвъртото раздаване, напрежението стигна връхната си точка. Бяха останали толкова карти, колкото още веднъж да се обиколи кръгът. Принцът, който беше вторият от лявата страна на раздаващия, при раздаването отдясно наляво, какъвто беше обичаят в клуба, трябваше да получи предпоследната карта. Третият играч показа черно асо — асо спатия. Следващият получи каро, по-следващият — купа и тъй нататък, ала асо пика още не се падаше никому. Най-после Джералдин, който седеше от лявата страна на принца, обърна картата си — беше асо, но асо купа.

Когато принц Флоризел видя на масата пред себе си своята съдба, сърцето му се смрази. Макар че беше смел по природа, той усети как лицето му се облива с пот. Имаше точно петдесет на сто вероятност да бъде обречен на смърт. Той обърна картата — беше асо пика. Главата му забуча, масата се завъртя пред очите му. Чу как играчът от дясната му страна избухна в смях, в който звучеше и радост, и разочарование, видя как компанията бързо се разпръсва, но главата му беше заета с други мисли. Разбираше колко глупаво, колко престъпно беше поведението му. Престолонаследник с отлично здраве и в разцвета на силите да проиграе своето бъдеще и бъдещето на една прекрасна, доблестна страна. „Боже — извика той, — боже, прости ми!“ При тези думи душевният смут премина и след миг самообладанието му отново се възвърна.

За негово учудване Джералдин бе изчезнал. В картоиграческото помещение нямаше никой друг, освен човекът, определен за негов палач, който се съветваше с председателя, и младежът с крем-питите, промъкнал се тихомълком до принца, за да му прошепне на ухото:

— Бих дал милион, ако го имах, за вашия късмет.

Когато младежът излезе, негово височество неволно си помисли, че би продал късмета си и за много по-скромна сума.

Съвещанието, което ставаше шепнешком, междувременно завърши. Притежателят на асото спатия излезе от стаята с вид на човек, получил необходимите напътствия, а председателят се приближи до злочестия принц и му протегна ръка.

— Много ми беше приятно, че се запознах с вас, сър — каза той, — и че успях да ви направя тази дребна услуга. Поне не можете да се оплачете от протакане. Още на втората вечер — какъв късмет!

Принцът се опита да произнесе нещо в отговор, но напразно: устата му беше пресъхнала, езикът му — като скован.

— Чувствувате се малко неразположен, нали? — попита председателят с привидна загриженост. — Така става с почти всички. Ще сръбнете ли бренди?

Принцът кимна утвърдително и другият незабавно напълни една стъклена чаша.

— Горкият старец Малти! — възкликна председателят, когато принцът пресуши чашата. — Изпи почти цял пинт (Мярка за обем, равна на 0,57 л — Б. пр.) но без особена полза.

— На мен този лек повече ми помага — каза принцът, малко поободрен. — Както виждате, пак съм на себе си. И тъй, позволете ми да попитам: какво да правя по-нататък?

— Ще тръгнете по левия тротоар на Стренд по посока на Сити, докато срещнете господина, който излезе преди малко оттук. Той ще ви даде допълнителни напътствия, а вие ще трябва да бъдете тъй любезен да му се подчинявате — тази нощ той е облечен с пълномощията на клуба. А сега — додаде председателят — ви желая приятна разходка.

Флоризел поблагодари малко неловко за пожеланието и тръгна. Минавайки през пушалнята, където повечето играчи продължаваха да се черпят с шампанско, част от което лично бе поръчал и платил, се учуди сам на себе си, като усети, че скришом ги ругае. В кабинета сложи шапката си, облече палтото и взе от ъгъла чадъра си. Привичността на тези действия и мисълта, че ги върши за последен път, го накара да избухне в смях, който прозвуча неприятно в ушите му. Не му се напущаше кабинета, и той се обърна към прозореца. Като видя лампите и мрака, тутакси се опомни.

„Хайде, хайде, трябва да се държа като мъж — помисли си той, — да тръгвам!“

На ъгъла на Бокс-корт трима непознати се нахвърлиха върху принц Флоризел и безцеремонно го натикаха в една каляска, която веднага препусна. Вътре имаше още един пътник.

— Моля ваше височество да ме извини за престараването — произнесе познат глас.

Принцът се хвърли на шията на полковника, толкова се зарадва на избавлението.

— С какво мога да ви се отплатя? — провикна се той. — И как стана това?

Макар че с готовност бе тръгнал да посрещне съдбата си, той с безгранична радост се примири с приятелското насилие, което му бе върнало живота и надеждата.

— Най-добре можете да ми се отплатите — отговори полковникът, — ако в бъдеще избягвате подобни опасности. Що се отнася до втория ви въпрос, всичко стана много просто. Днес след обед уредих тази работа с един прочут детектив. Той обеща да пази тайна, за което и бе съответно възнаграден. За целта използувахме главно вашите слуги. Когато се свечери, къщата на Бокс-корт бе обградена, а тази каляска, впрегната с коне от вашите конюшни, ви чака от близо един час.

— Ами мерзавецът, който трябваше да ме убие… какво стана с него? — полюбопитствува принцът.

— Вързахме го, когато излизаше от клуба — отговори полковникът — и сега чака присъдата си в двореца, където скоро ще докараме и съучастниците му.

— Джералдин — каза принцът, — вие ме спасихте въпреки изричното ми нареждане и добре сте постъпили. Аз ви дължа не само живота си, но и един урок и ще бъда недостоен за званието си, ако не се отплатя на своя учител. Сам решете как да стане това.

Настъпи пауза, през която каляската продължаваше да се носи бързо по улиците, а двамата пътници потънаха всеки в мислите си. Полковник Джералдин прекъсна мълчанието.

— Ваше височество сигурно вече има в ръцете си значителен брой арестанти — рече той. — От тях поне един престъпник трябва да си получи заслуженото. Нашата клетва ни забранява да се обърнем към съдебните власти, но дори и да се освободим от нея, не бива да даваме гласност на тази работа. Може ли да запитам какво възнамерява да прави ваше височество?

— Това е вече решено — отговори Флоризел, — председателят трябва да падне в дуел. Остава само да му изберем противник.

— Ваше височество ми позволи да си избера награда — напомни полковникът. — Ще ми позволите ли сега да ви помоля да изберете моя брат? Това е почетно поръчение, но смея да уверя ваше височество, че този младеж ще го изпълни с чест.

— Вие ми искате неблагодарна услуга — каза принцът, — но не мога да ви откажа.

Полковникът му целуна почтително ръка и точно в тоя момент каляската мина под сводестия вход на разкошната резиденция на принца.

След един час Флоризел, облечен с параден костюм и обкичен с всички ордени на Бохемия, прие членовете на Клуба на самоубийците.

— Глупци и злодеи — заговори той, — ония от вас, които нуждата е подтикнала да тръгнат по тоя път, ще получат работа и възнаграждение от моите придворни. А ония, които се измъчват от угризение на съвестта, трябва да се отнесат до по-вишестоящ и по-великодушен от мен властелин. Изпитвам към всички ви неизразимо съжаление. Утре всеки от вас ще ми разкаже за себе си и колкото по-искрено ми отговаряте, с толкова по-голяма охота ще се постарая да ви избавя от злочестините. А що се отнася до вас — добави той, обръщайки се към председателя, — ще бъде обидно да предложа помощта си на такъв всестранно надарен човек, но мога да ви препоръчам друго развлечение. Ето — принцът сложи ръка върху рамото на младия брат на полковник Джералдин — един мой офицер, който желае да се поразходи из Европа, моля ви да бъдете тъй любезен да го придружите в тази екскурзия. Впрочем — продължи принцът вече с друг тон, — стреляте ли добре с пистолет? Защото може да се наложи да си послужите с него. Когато двама мъже тръгнат заедно на път, не е зле да бъдат готови за всичко. Позволете ми да добавя, че ако случайно по пътя загубите младия мистър Джералдин, с удоволствие ще ви предоставя на разположение друг член на моя двор, а аз, господин председателю, се славя като човек с остро зрение и дълга ръка.

С тези думи, произнесени много строго, принцът завърши словото си, На другата сутрин със свойствената си щедрост той предостави на членовете на клуба каквото им бе нужно, а председателят тръгна на път, придружен от мистър Джералдин и двама верни и опитни лакеи, съответно подготвени в двора на принца. И не само това — тайни агенти на принца заеха сградата на Бокс-корт, за да може Флоризел лично да следи кореспонденцията и посетителите в Клуба на самоубийците.

Така според моя арабски разказвач завършва историята на младежа с крем-питите, който сега е заможен домопритежател на Уигмор стрийт, около Кевиндиш скуер. Поради основателни причини не посочвам номера на къщата. Тези, които искат да проследят по-нататъшните приключения на принц Флоризел и на председателя на Клуба на самоубийците, нека прочетат Историята на лекаря и пътническия сандък.

РАЗКАЗ ЗА ЛЕКАРЯ И ПЪТНИЧЕСКИЯ САНДЪК

Мистър Сайлъс К. Скъдамор беше млад американец, добродушен и безобиден по характер, което трябва да му се признае като предимство поради това, че произхождаше от Нова Англия-част от Новия свят, която не се славеше твърде с тези качества. Макар и изключително богат, той си отбелязваше всички разходи в малък бележник, а бе решил да се запознае със забележителностите на Париж от седмия етаж на един хотел в Латинския квартал. Скъперничеството му се дължеше до голяма степен на навик, а добродетелността, с която се отличаваше сред приятелите си, се основаваше преди всичко на свенливост, присъща на младостта.

В съседство с неговата стая беше настанена някаква дама, много привлекателна по външност и елегантно облечена, която първоначално, при пристигането си, Сайлъс помисли за графиня. С течение на времето узна, че е известна под името мадам Зефирин и че каквото и да беше общественото й положение, в никой случай не е титулована особа. Мадам Зефирин, вероятно с надежда да плени младия американец, често минаваше наперено по стълбите край него, любезно му кимваше с глава, подхвърляше му някоя и друга дума, поглеждаше го зашеметяващо с черните си очи и преди да изчезне, шумолейки с коприна, показваше прелестен крак и глезен. Ала тези аванси, вместо да насърчават мистър Скъдамор, го хвърляха в още по-дълбоко униние и свенливост. Няколко пъти тя се отби да му иска кибрит или да се извини за въображаемите пакости на своя пудел, но в присъствието на такова висше създание устата на младежа се сковаваше, моментално забравяше френския и само я гледаше вторачено и заекваше. Това не му пречеше, когато беше далеч от нея, в мъжка компания, да подхвърля намеци, които рисуваха много по-розова картина.

Отсрещната стая — защото всеки етаж на хотела имаше по три стаи — беше заета от някакъв стар лекар-англичанин със съмнителна репутация. Д-р Ноуъл (така се казваше той) бил принуден да напусне Лондон, където имал голяма и все по-увеличаваща се клиентела; намекваха, че полицията била виновна за тази смяна на местожителството. Така или иначе той, някога човек с високо обществено положение, сега живееше в Латинския квартал много скромно и усамотено и прекарваше голяма част от времето си в научни занимания. Мистър Скъдамор се запозна с него и от време на време двамата обядваха скромно в един ресторант срещу хотела.

Сайлъс К. Скъдамор имаше някои малки, не особено сериозни пороци, и дори деликатността не го спираше да им се отдава в твърде неприлични форми. Най-голямата му слабост беше любопитството. Той бе клюкар по рождение, затова животът и особено неизвестните му страни го интересуваха до пристрастяване. Разпитваше настойчиво, неуморно, при което стигаше до натрапчивост и нескромност; ако например го пратеха да занесе писмо на пощата, забелязваха, че го претегля в ръка, обръща го насам-нататък и внимателно изучава адреса му, а когато откри пролука в стената между стаята си и тази на мадам Зефирин, вместо да я запълни, уголеми и разшири отвора и взе да го използува като шпионка, за да следи своята съседка.

Колкото повече се мъчеше да утоли любопитството си, толкова повече растеше то, и един ден в края на март поразшири пролуката дотолкова, че да вижда още едно кътче от стаята. Ала вечерта, когато както обикновено се залови да следи и най-малкото движение на мадам Зефирин, с учудване забеляза, че отворът е затулен от другата страна по някакъв странен начин, а още повече се смая, когато преградата изведнъж се махна и до ушите му стигна хихикане. Олющената мазилка изглежда бе издала тайната на неговата шпионка, и съседката му се отплащаше за любезността със същото. Мистър Скъдамор се ядоса страшно много, той прокле безпощадно мадам Зефирин, упрекна дори себе си, но когато на другия ден разбра, че тя не е взела никакви мерки да го лиши от любимото му развлечение, продължи да се възползува от нехайството й, за да утолява празното си любопитство.

Същия ден у мадам Зефирин се задържа доста някакъв гост — висок, тромав мъж над петдесетте, когото Сайлъс не бе виждал дотогава. Костюмът му от туид и цветната риза, както и рунтавите бакенбарди показваха, че е англичанин, а мътно-сивите му очи накараха Сайлъс да потръпне. През целия разговор, който се водеше шепнешком, непознатият непрекъснато кривеше уста. Няколко пъти на пришълеца от Нова Англия се стори, като че с жестове сочеха неговата квартира, но макар и да напрягаше цялото си внимание, можа да долови ясно само следната забележка, изказана от англичанина малко по-високо, сякаш в отговор на някакво възражение или несъгласие:

— Проучих най-подробно вкусовете му и ти повтарям, че ти си единствената жена, на която мога да разчитам.

В отговор на това мадам Зефирин въздъхна и с жест явно даде да се разбере, че се покорява, сякаш отстъпва пред безпрекословна повеля.

Следобед наблюдателницата бе закрита окончателно — от другата страна препречиха гардероб — и докато Сайдъс все още скърбеше за това нещастие, което приписваше на коварното внушение на англичанина, портиерката му донесе писмо с женски почерк. То беше написано на френски с не много правилен правопис, без подпис и най-насърчително канеше младия американец да се яви в единайсет часа вечерта в танцувалната зала „Бюлие“. Дълго се бориха в сърцето му любопитството и свенливостта; надделяваше ту добродетелността, ту пламенната дързост и борбата завърши с това, че много преди десет часа мистър Сайлъс К. Скъдамор, безупречно облечен, пристигна пред вратата на балния салон „Бюлие“ и плати входната такса със сатанинско злорадство, нелишено от чар.

По случай карнавала танцувалната зала беше претъпкана и шумна. Светлините и навалицата изпървом смутиха нашия млад авантюрист, но после замаяха мозъка му като силно питие, вдъхвайки му необичайно за него мъжество. С чувството, че може да се пребори дори с дявола, той влезе в танцувалната зала с важната походка на паркетен кавалер. Докато се перчеше така, зад една колона съзря мадам Зефирин, увлечена в разговор със своя англичанин. Котешката подслушваческа страст го овладя отново. Той започна лека-полека да се промъква към двойката изотзад, докато най-после приближи дотолкова, че да може да ги чува.

— Ето го човекът — казваше англичанинът, — оня… с дългата руса коса… дето разговаря с момичето в зелено.

Сайлъс забеляза един красив дребен младеж — явно обектът на тяхното внимание.

— Добре — рече мадам Зефирин. — Ще направя каквото е по силите ми. Но не забравяй, че тук и най-способният от нас може да претърпи несполука.

— Хайде, хайде — възрази събеседникът й. — Аз отговарям за резултата. Нали затова те избрах измежду тридесет? Върви, но се пази от принца. Не мога да разбера каква зла съдба го домъкна тук тази вечер. Като че ли няма цяла дузина други по-хубави танцувални зали в Париж, та е предпочел това сборище на студенти и еснафи! Гледай как се е курдисал като император на трона си, а не като принц, който се шляе по света!

И този път Сайлъс имаше късмет. Той забеляза един възпълен, но поразително красив мъж, който се държеше вежливо и същевременно с достойнство; на масата с него седеше друг красив мъж, с няколко години по-млад от първия, към когото се обръщаше с подчертано уважение. Думата „принц“ погали приятно републиканските уши на Сайлъс, а човекът, на когото бе прикачена тази титла, го плени с природния си чар. Той остави мадам Зефирин и англичанина да се занимават сами и като се запромъква през навалицата, приближи масата, която принцът и неговият приятел бяха удостоили с избора си.

— Уверявам ви, Джералдин — казваше първият, — това е лудост. Вие сам (с удоволствие ви напомням това) избрахте брат си за тази опасна задача и сте морално задължен да следите постъпките му. Той се съгласи да остане толкова дни в Париж, а това само по себе си е неблагоразумие, като се знае с какъв човек си има работа, ала сега, когато остават само два дни до заминаването му, два-три дни до решителното изпитание, питам аз: тук ли е нужно да си прекарва времето? Трябва непрекъснато да се упражнява в стрелба, да спи много и да прави умерени разходки пеш, да спазва строга диета, без бели вина и коняци. Да не мисли това пале, че си играем на комедия? Работата е страшно сериозна, Джералдин.

— Много добре познавам този момък, затова не му се меся — отвърна полковник Джералдин, — и предостатъчно, затова не се безпокоя. Той е по-предпазлив, отколкото предполагате, и упорит по характер. Ако имаше работа с жена, нямаше да бъда толкова сигурен в него, ала без ни най-малко колебание поверявам председателя на него и на двамата слуги.

— Това ме радва — каза принцът, — но в душата си не съм спокоен. Слугите са добре подготвени шпиони и все пак този мерзавец успя три пъти да се изплъзне от зоркото им око и да се скрие за няколко часа, навярно по някаква тайна и подозрителна работа. Дилетант би го изпуснал случайно, ала щом Рудолф и Жером загубиха следата му, трябва да е направено нарочно, и то от човек, който има основателна причина за това и е надарен с изключителна ловкост.

— Смятам, че сега всичко зависи от мен и от брат ми — отвърна Джералдин с малко обиден тон.

— Да речем, че е така, полковник Джералдин — отговори принц Флоризел. — Може би именно затова трябваше по-охотно да се вслушвате в съветите ми. Но стига. Онова момиче в жълто танцува добре.

И разговорът се насочи към обичайните теми, които се разискват в парижките танцувални зали в дните на карнавала.

Сайлъс се опомни къде е, сети се, че вече наближава часът да се яви на уговореното място. И колкото повече се замисляше, толкова по-малко го привличаше то. В този момент някакво раздвижване в тълпата го помъкна към изхода и той се остави да бъде влачен, без да се противи. Навалицата го притисна в един ъгъл под балкона, където ухото му тутакси долови гласа на мадам Зефирин. Тя разговаряше на френски с русокосия младеж, посочен й от непознатия англичанин преди по-малко от половин час.

— Ако не се налагаше да пазя честта си — казваше тя, — нямаше да ви поставям други условия, освен това, което сърцето ми подсказва. Ала достатъчно е да изречете една дума на портиера и той ще ви пусне без никакво възражение.

— Но защо са нужни тези приказки за дълг? — възрази събеседникът й.

— О, боже мой! — възкликна тя. — Мислите ли, че не познавам порядките в моя хотел?

И като улови нежно кавалера си под ръка, отмина нататък.

Това напомни на Сайлъс задължението му.

„Още десет минути — помисли той — и може би ще разговарям с красива като нея и дори по-добре облечена жена… навярно истинска дама, и то с титла.“

Тогава си спомни правописа на писмото и пламът му поугасна.

„Ала може да го е писала прислужничката й“ — хрумна му изведнъж.

Оставаха само няколко минути до определения час и от тази непосредствена близост сърцето му заби с необикновена и малко тягостна честота. Но му стана по-леко при мисълта, че всъщност нищо не го задължаваше да се явява. Ала чувството за чест в съюз със страха го тикаше отново към вратата, вече по своя воля и дори в борба с човешкия поток, който сега течеше в обратна посока. Дали тази продължителна борба го умори, или пък беше в такова душевно състояние, че движението в една и съща посока след няколко минути ти става противно и решаваш да тръгнеш обратно — във всеки случай за трети път се повърна и спря едва когато си намери скривалище на няколко крачки от уговореното място.

Тук преживя такова душевно страдание, че няколко пъти се помоли на бога за помощ, защото Сайлъс беше религиозен човек. Сега нямаше ни най-малко желание за среща и единствено глупавият страх да не го помислят за пъзльо го задържаше да не избяга, а това чувство беше толкова силно, че надделя над всички други и макар да не му помогна да продължи нататък, поне го възпря да не побегне моментално. Най-после часовникът показа единайсет часа и десет минути. Младият Скъдамор взе да се престрашава, надзърна иззад ъгъла, но не видя никого на мястото на срещата — сигурно непознатата авторка на писмото се е уморила да чака и си е отишла. И колкото боязлив беше преди, толкова смел стана сега. Щом се е явил на срещата, макар и късно, мислеше той, никой не може да го упрекне в страхливост. Ала изведнъж му хрумна: дали не са му погодили номер? — и сам се похвали за прозорливостта, с която бе разкрил и надхитрил шегобийците. Колко суетен е човешкият ум!

Окуражен от тези мисли, той излезе смело от ъгълчето си, но не бе направил и две крачки и усети, че някой го улови за ръката. Обърна се и съзря една много пълна дама с твърде сериозни черти на лицето, но без ни най-малка следа от суровост.

— Виждам, че сте много самонадеян донжуан — рече тя, — щом карате да ви чакат. Но бях твърдо решила да се срещна с вас. Щом една жена е стигнала дотам да прави първата стъпка, значи отдавна се е отърсила от всякаква дребнава гордост.

Сайлъс беше зашеметен от мощните форми и привлекателността на своята кореспондентка и от толкова внезапното й появяване. Но тя се държеше така непринудено и мило, че скоро и той се отпусна. Насърчи го дори да направи някои шеги, а после им изръкопляска възторжено, и в късо време с ласкателства и изобилие от горещо бренди не само го накара да си въобрази, че е влюбен в нея, но и да изповяда най-страстно чувствата си.

— Уви! — възкликна тя. — Не зная дали не трябва да съжалявам за тази минута, колкото и голямо удоволствие да ми доставяте с думите си. Досега страдах сама, занапред, клети момко, ще бъдем двама. Аз не разполагам със себе си. Не смея да ви поканя в къщи, защото ревниви очи ме следят. Чакайте да помисля — додаде тя. — Аз съм по-възрастна от вас, макар и много по-слаба, и при все че вярвам във вашата смелост и решителност, ще трябва да използувам опита си в живота за наша взаимна изгода. Къде живеете?

Той й каза, че държи мебелирана стая в хотел на еди коя си улица и еди кой си номер.

Дамата като че се замисли напрегнато няколко минути.

— Разбирам — отговори тя най-после. — Ще ми бъдете предан и покорен, нали?

Сайлъс я увери най-горещо във верността си.

— Тогава утре вечер — продължи тя с насърчителна усмивка — трябва да останете в стаята си и ако ви навестят приятели, помолете ги, под какъвто претекст ви дойде на ум, да ви освободят веднага от присъствието си. Навярно от десет часа вратата ви се заключва? — запита тя.

— От единайсет — отговори Сайлъс.

— Тогава в единайсет и четвърт — продължи дамата — излезте от хотела. Просто извикайте на портиера да ви отвори, но гледайте да не влизате в разговор с него, Защото така може да развалите всичко. Вървете право на ъгъла на Люксембургската градина и Булевардите, там ще ви чакам. Разчитам да изпълните точно напътствията ми. И помнете, и с най-дребното нарушение можете да навлечете сериозни неприятности на една жена, чиято единствена вина е, че ви е видяла и залюбила.

— Не виждам ползата от всички тези напътствия — рече Сайлъс.

— Вие май започвате да се държите господарски с мен — извика тя, като го потупа с ветрилото си по ръката. — Търпение, търпение! Всичко ще си дойде с времето. Жената обича първо да й се подчиняват, а чак след това й прави удоволствие тя да се подчинява. За бога, правете както ви казвам, иначе не отговарям за нищо. Впрочем — додаде тя, сякаш току-що бе предугадила някаква нова трудност, — намислих по-добър начин за прогонване на нежелани посетители. Кажете на портиера да не пуща никого при вас, освен едно лице, което може да дойде вечерта да му се разплатите за някакъв дълг, и говорете развълнувано, като че ви е страх от тази среща, тъй че да повярва на думите ви.

— Мисля, че умея да се избавям от натрапници — каза той, малко докачен.

— Искам всичко да се изпипа добре — отвърна дамата хладно, — Познавам аз мъжете, не умеете да пазите доброто име на жените.

Сайлъс се изчерви и наведе глава, защото възнамеряваше да се поперчи пред познатите си.

— Преди всичко — добави тя — не говорете на портиера, когато излизате.

— Че защо? — учуди се той. — От всички ваши напътствия това ми се струва н ай-маловажно.

— Преди малко се усъмнихте в целесъобразността и на някои други мои съвети, които сега смятате за много необходими — отвърна тя. — Повярвайте ми, това също е от полза, след време ще разберете, но какво трябва да си помисля за вашите чувства, щом още от първата ни среща ми отказвате такива дребни неща?

Сайлъс се заплете в обяснения и извинения, ала в същото време дамата погледна часовника, плесна с ръце и изписка сподавено.

— О, боже мой! — извика тя. — Нима е толкова късно? Нямам нито минута за губене. Уви, какви робини сме ние, нещастните жени! Какво ли не рискувах досега за вас!

И като повтори напътствията си, които умело съчета с милувки и най-страстни погледи, тя се сбогува с него и изчезна в навалицата.

През целия следващ ден Сайлъс се чувствуваше много важен човек, вече не се съмняваше, че дамата му е графиня, а когато се свечери, добросъвестно изпълни нейните заръки и точно в определения час беше на ъгъла на Люксембургската градина. Там нямаше никого. Чака близо половин час, взирайки се в лицето на всяка жена, която минеше или се спреше край него, прескочи дори до близките ъгли на Булевардите и обиколи цялата градина, но нямаше я красивата графиня, готова да се хвърли в обятията му. Най-после, загубил всякаква надежда, закрачи обратно към хотела. Пътьом изведнъж си спомни думите, разменени между мадам Зефирин и младия блондин, и те кой знае защо го разтревожиха.

„Види се — помисли си той, — всички трябва да лъжат портиера“.

Позвъни, вратата се отвори и портиерът излезе по пижама да му свети.

— Отиде ли си? — осведоми се портиерът.

— Кой? За кого става дума? — запита Сайлъс малко рязко, защото беше нервиран от разочарованието си.

— Не го видях да излиза — продължи портиерът, — но предполагам, че сте му платили. Обикновено не държим тук наематели, които не си уреждат дълговете.

— Какво искате да кажете, дявол да го вземе? — кипна Сайлъс. — Не разбирам нито дума от това бръщолевене.

— Става дума за ниския млад блондин, който дойде за дълга ви — отвърна другият. — Че кой освен него може да бъде, щом ми наредихте да не пускам никой друг?

— Боже мой, невъзможно е да е идвал — възрази Сайлъс.

— Което си е истина, истина е — отвърна портиерът с най-лукав вид.

— Вие сте безсрамен лъжец — извика Сайлъс, но съзнавайки, че се излага с грубостта си, обзет при това от безброй тревоги, се обърна и побягна по стълбата.

— Не искате ли да ви светя? — подвикна портиерът.

Но Сайлъс забърза още повече и спря чак когато стигна седмата площадка и се озова пред вратата си. Там постоя малко да си поеме дъх, измъчван от най-страшни предчувствия и като че ли се боеше да влезе в стаята си.

Когато най-после влезе, с облекчение видя, че вътре е тъмно и изглежда нямаше никого. Въздъхна дълбоко. Ето че си е вече в къщи, на сигурно място, и тази първа негова глупост ще бъде и последна. Кибритът стоеше на нощното шкафче до леглото и той започна да се промъква пипнешком към него. Докато се придвижваше така, страховете го овладяха отново, кракът му срещна някаква пречка, но се оказа, че няма причина за тревога — беше стол. Най-после докосна балдахина. По разположението на прозореца, който се очертаваше смътно, разбра, че е до леглото и трябва само да мине опипом край него, за да стигне нощното шкафче.

Протегна ръка надолу, но това, което докосна, не беше просто покривка, а покривка, под която имаше нещо с очертанията на човешки крак. Сайлъс отдръпна ръката си и остана за миг вцепенен.

„А-а… — помисли си той, — какво може да значи това?“

Ослуша се напрегнато, но не чуваше дишане. Още веднъж с голямо усилие протегна крайчеца на пръста си към вече докоснатото място, но този път отскочи половин ярд назад и се закова разтреперан от ужас. Върху леглото му имаше нещо. Какво точно, не знаеше, но имаше нещо.

Едва след няколко секунди можа да помръдне. После инстинктивно налучка кибрита и гърбом към леглото запали свещ. Щом пламъкът лумна, Сайлъс се извърна бавно и потърси с очи това, което се боеше да погледне. Действително, най-лошите му опасения се бяха сбъднали. Покривката бе застлана грижливо чак до възглавницата, но под нея се очертаваше лежащо неподвижно човешко тяло, а когато се впусна напред и отметна завивката, съзря младия блондин, когото бе видял снощи в танцувалната зала „Бюлие“, с невиждащи отворени очи, подпухнало и посиняло лице, а от ноздрите му се точеше тънка струйка кръв.

Сайлъс нададе проточен, треперлив вой, изпусна свещта и падна на колене до леглото.

От вцепенението, в което го скова страшното откритие, го изкара продължително, но сдържано почукване на вратата. Минаха няколко минути, докато се опомни, но когато се втурна да препречи входа, беше вече късно. Д-р Ноуъл с висока нощна шапчица, държейки лампа, която осветяваше продълговатото му бледо лице, с крадлива стъпка, надзъртайки с кривната като на птица глава, отвори полека вратата и застана в средата на стаята.

— Счу ми се вик — подзе докторът — и тъй като се уплаших, че може да ви е зле, реших веднага да прескоча насам, колкото и натрапчиво да е от моя страна.

Със зачервено лице и разтуптяно от страх сърце Сайлъс застана между доктора и леглото, но нямаше глас да отговори.

— Стоите на тъмно — продължи докторът, — а дори още не сте започнали да се приготвяте за лягане. С очите си виждам това, не можете тъй лесно да ме разубедите, а и лицето ви много красноречиво показва, че имате нужда или от приятел, или от лекар — какво именно желаете? Дайте да проверя пулса ви, защото той често показва точното състояние на сърцето.

Докторът пристъпи към Сайлъс и се опита да го улови за китката, но той пак се дръпна назад. Най-после нервите на младия американец не издържаха. С трескаво движение той отскочи от доктора и като се тръшна на пода, заплака неудържимо.

Когато д-р Ноуъл забеляза мъртвеца в леглото/лицето му помрачня, и като се завтече обратно към вратата, която бе оставил открехната, бързо я затвори и превъртя дваж ключа.

— Станете! — извика той, обръщайки се строго към Сайлъс. — Сега не е време за сълзи. Какво сте направили? Що търси този труп в стаята ви? Говорете откровено, пред вас е човек, който може да ви бъде полезен. Допускате ли, че съм в състояние да ви погубя? Нима мислите, че този къс мъртва плът на възглавницата ви може да промени и най-малко симпатиите, които още отначало изпитвам към вас? Наивни, момко, ужасът, с който слепият и несправедлив закон гледа подобно деяние, не може да засегне чувствата на тия, които обичат извършителя на това деяние. И дори най-близкият ми приятел да изплува от цяло море кръв, това никак няма да накърни привързаността ми към него. Изправете се — каза той, — доброто и злото са химера, животът е само съдба, и в каквото и положение да се намирате, ще имате до себе си човек, готов да ви помага до последния миг.

Ободрен от тези думи, Сайлъс се окопити и с пресеклив глас, подтикван от въпросите на доктора, успя най-после да му изложи фактите. Но не спомена нито дума за разговора между принца и Джералдин, тъй като почти не бе разбрал смисъла му и смяташе, че няма нищо общо с неговото нещастие.

— Уви! — възкликна д-р Ноуъл, — Ако се не лъжа, вие неволно сте попаднали в ръцете на най-опасните хора в Европа. Горкото момче, в какъв капан сте се хванали с вашата наивност! На каква смъртна опасност сте се изложили с непредпазливата си стъпка! Можете ли да ми опишете този човек — каза той, — англичанина, когото сте видели на два пъти и който, подозирам, е душата на тази машинация? Млад ли беше, или стар? Висок или нисък?

Но Сайлъс, който въпреки цялото си любопитство не беше наблюдателен, можа да даде само оскъдни общи сведения, от които нищо не можеше да се разбере.

— Бих въвел наблюдателността като учебен предмет в училищата!

— Откакто влязох в стаята ви — рече той, — макар че ушите и езикът ми не преставаха да работят, очите ми също не бяха бездейни. Тъй че преди малко забелязах, че в ъгъла държите един от ония чудовищни предмети, които вашите сънародници мъкнат по всички краища на света — сиреч, пътнически сандък. Досега не съм имал възможност да проверя доколко полезни са тези принадлежности, но после започна да ми просветлява. Дали за удобство в търговията с роби, или за прикриване на последиците от твърде ревностна употреба на ловджийски нож — не мога да кажа. Но едно ми е ясно: предназначението на такъв сандък е да побере човеШко тяло.

— Вижте какво — извика Сайлъс, — сега не е време за шеги.

— Може да съм се изразил с малко шеговит тон — отвърна докторът, — ала смисълът на думите ми е напълно сериозен. Затова, млади приятелю, най-напред трябва да опразним сандъка ви от цялото му съдържание.

Подчинявайки се на властния глас на доктор Ноуъл, Сайлъс му се постави на разположение. Бързо извадиха цялото съдържание на сандъка, което образува бая голяма купчина на пода. След това Сайлъс хвана убития за краката, докторът — под мишниците, вдигнаха го от леглото и с голяма мъка успяха да го прегънат на две и натикат в празния сандък. С дружни усилия затвориха капака с този необикновен багаж, после докторът собственоръчно го заключи и върза с въже, а Сайлъс напъха извадените вещи в стенния долап и в скрина.

— И тъй — рече докторът, — направена е първата стъпка към вашето спасение. Утре или по-добре днес ще трябва да приспите подозренията на портиера, като му платите всичко, което му дължите, а на мен може да разчитате, че ще направя необходимото за благополучния завършек на тази история. А сега елате в стаята ми, където ще ви дам безвредно, но силно приспивателно, защото каквото и да правите, трябва преди това да си починете.

Следващият ден остана в паметта на Сайлъс като най-дългият в живота му: струваше му се, че няма край. Той отказа да се среща с приятели и седна в един ъгъл, вторачен в пътническия сандък и потънал в печални мисли. Сега си получаваше тъпкано за предишната неделикатност — наблюдателницата се отвори наново и той усети, че от стаята на мадам Зефирин почти непрекъснато го следят. Това толкова го изнерви, че накрая се принуди да запуши „шпионката“ откъм своята страна; когато се почувствува по този начин избавен от чужди погледи, прекара почти цялото си останало време в сълзи на разкаяние и молитва.

Късно вечерта д-р Ноуъл влезе в стаята му с два запечатани, но неадресирани плика в ръка, единият — доста обемист, а другият — толкова тънък, като че ли нямаше нищо в него.

— Сайлъс — каза той, като седна до масата, — дошло е време да ви обясня плана си за вашето спасение. Утре рано сутринта принц Флоризел Бохемски се връща в Лондон от Париж, където няколко дни се е веселил на карнавала. Преди известно време имах щастието да направя на началника на конюшните му полковник Джералдин една от ония обичайни за професията ми услуги, които и двете страни никога не забравят. Излишно е да ви обяснявам каква беше тя, достатъчно е да кажа, че доколкото зная, той е готов да ми се отплати с каквото пожелая. Налага се да се прехвърлите в Лондон, без да ви отварят сандъка. В митницата вероятно ще срещнете сериозни трудности, но се сетих, че багажът на знатна личност като принца от учтивост ще мине непрегледан от митничарите. Отнесох се до полковник Джералдин и успях да получа благоприятен отговор. Ако утре преди шест идете в хотела, където е настанен принцът, багажът ви ще мине като част от неговия, а сам вие ще пътувате като член на свитата му.

— Като ви слушам, струва ми се, че вече съм виждал и принца, и полковник Джералдин, дори оная вечер дочух част от разговора, им на бала в „Бюлие“.

— Възможно е, защото принцът обича да общува с всякакви хора — отвърна докторът. — Щом пристигнете в Лондон — продължи той, — вашата задача е почти изпълнена. В този, по-обемистия плик ви давам писмо, което не смея да адресирам, ала в другия ще намерите адреса на къщата, където трябва да го занесете заедно със сандъка, който ще предадете там и няма да си имате повече грижи.

— Уви! — каза Сайлъс. — Въпреки желанието си не мога да ви повярвам. Вие ми предлагате чудесен изход, но, питам се, способен ли съм да приема такова невероятно решение? Бъдете великодушен, обяснете ми по-добре какво имате предвид.

Докторът изглеждаше раздразнен.

— Момко — отвърна той, — да знаете пред каква дилема ме поставяте! Но така да бъде. Вече съм свикнал да ме унижават и ще е нередно да ви откажа това, след като ви се доверих толкова. И тъй, знайте, че макар сега да съм на вид толкова тих и смирен — скромен, самотен, отдаден на науката, — някога, на млади години, името ми служеше за вдъхновение на най-коварните и опасни злодеи в Лондон и макар външно да ме тачеха и уважаваха, влиянието си дължах главно на моите тайни, чудовищни, престъпни връзки. Именно към един от ония, които тогава бяха под властта ми, се обръщам сега да ви избави от неволя. Сред тях имаше хора от най-различни националности и с най-различни способности, всички обвързани от страшна клетва, отдали се на едни и същи цели; общата ни професия бяха убийствата и аз, който ви говоря, колкото и невинен да ви се виждам, бях главатар на тази страшна банда.

— Какво? — извика Сайлъс. — Убиец? И то такъв, за когото убийството е било професия? И си въобразявате, че мога да стисна ръката ви? Че имам право да приема услугите ви? Зловещи и престъпни старче, нима ще се възползувате от младостта и несретата ми, за да ме направите свой съучастник?

Докторът се засмя горчиво.

— Трудно може да ви се угоди, мистър Скъдамор — рече той, — но ви предлагам да си изберете компания — убит или убиец. Ако съвестта не ви позволява да приемете помощтта ми, кажете, и незабавно ще си отида. Тогава ще можете да правите със сандъка си и съдържанието му каквото ви подскаже вашата честна съвест.

— Признавам грешката си — отвърна Сайлъс. — Не биваше да забравям колко великодушно ми предложихте закрилата си, дори преди да ви бях убедил в моята невинност. Тъй че и занапред ще се вслушвам с признателност в съветите ви.

— Това е хубаво — каза докторът. — Виждам, че си вадите поука от горчивия опит.

— И тъй — продължи пришълецът от Нова Англия, — щом като според признанието ви сте свикнали с тази, потресаваща професия, а и хората, на които ме препоръчвате, са бивши ваши съучастници, не можете ли да се заемете сам с пренасянето на сандъка и така да ме избавите от неговото омразно присъствие?

— Право да ви кажа — отвърна докторът, — чуден човек сте вие. Нима мислите, че недостатъчно се занимавам с вашите работи? Уверявам ви от дън душа, че ми е дошло до гуша. Щом ви предлагам услугите си, или ги приемете, или се откажете, и не ми досаждайте повече с благодарствени излияния, защото ценя признателността ви не повече от ума ви. Ще дойде време — ако запазите здравия си разсъдък още много години — да мислите другояче и да се червите за тазвечерното си поведение.

Като каза това, докторът стана от стола, повтори кратко и ясно напътствията си и излезе от стаята, без да даде на Сайлъс време да отговори.

На другата сутрин Сайлъс се яви в хотела, където полковник Джералдин го прие любезно и от тоя момент нататък го освободи от всякакви непосредствени грижи за сандъка и неговото зловещо съдържание. Пътуването мина без особени премеждия, макар че младежът с ужас дочу как моряците и гаровите хамали се оплакваха помежду си от необикновената тежест на багажа на принца. Сайлъс пътуваше в един вагон с прислугата, защото принц Флоризел предпочете да остане сам с началника на конюшните си. На парахода обаче Сайлъс привлече вниманието на негово височество с тъжния вид, с който поглеждаше купчината багаж, защото бъдещето все още го безпокоеше.

— Ето един млад човек — забеляза принцът, — комуто сигурно тежи нещо на сърцето.

— Той — отговори Джералдин — е американецът, на когото по моя молба разрешихте да пътува с вашата свита.

— С това ми напомняте, че не съм достатъчно учтив — каза принц Флоризел и като се приближи до Сайлъс, с най-очарователна любезност отправи към него следните думи:

— Много се радвам, млади господине, че можах да изпълня желанието ви, предадено ми чрез полковник Джералдин. Моля, не забравяйте, че с удоволствие съм готов да ви направя в бъдеще и още по-голяма услуга.

След това зададе няколко въпроса за политическото положение в Америка, на които Сайлъс отговори умно и прилично.

— Вие сте още млад — рече принцът, — но забелязвам, че сте много сериозен за годините си. Може би вниманието ви е прекомерно заето със сериозни научни занимания. Но възможно е, от друга страна, да съм нетактичен и да зачеквам деликатна тема.

— Аз наистина имам причини да бъда най-големият нещастник на земята — каза Сайлъс. — Никога невинен човек като мен не е търпял такава ужасна неправда.

— Не настоявам да ми се изповядвате — отвърна принц Флоризел. — Но не забравяйте, че препоръката на полковник Джералдин е сигурен паспорт и че аз имам не само желание, но и по-големи възможности от всеки друг да ви помогна.

Сайлъс беше трогнат от любезността на тази знатна особа, но скоро мрачните мисли го нападнаха отново, защото дори благосклонността на принц към републиканец не е в състояние да облекчи от грижи една страдаща душа.

Влакът пристигна на гара Черинг крос, където митничарите, както се полага, пуснаха багажа на принц Флоризел, без да го прегледат. Пред гарата чакаха най-разкошни екипажи, които откараха Сайлъс и останалите в резиденцията на принца. Там полковник Джералдин го потърси и изрази радостта си, че е могъл да услужи на приятел на лекаря, който се е изказал много ласкаво за него.

— Надявам се — добави той, — че порцеланът ви не е пострадал. Имаше изрични разпореждания да се внимава по пътя за багажа на принца.

След това, заповядвайки на слугите да предоставят една от колите на разположение на младия джентълмен и веднага да натоварят пътническия сандък на багажника, полковникът се ръкува, извинявайки се, че е зает с домакинството на принца.

Чак сега Сайлъс разпечата плика, в който беше адресът, и заръча на надменния лакей да го закара на Бокс-корт, която излизаше на Стренд. Това място изглежда беше познато на слугата, защото той като че ли се смути и го помоли да повтори адреса. Със свито от тревога сърце Сайлъс се качи на разкошната каляска и потегли към местоназначението. Входът на Бокс-корт беше тесен — обикновена пътека с парапет и стълбове от двете страни, — така че кола не можеше да мине. На единия от стълбовете седеше човек, който тутакси скочи и размени приятелски знак с кочияша, а лакеят отвори вратата и попита Сайлъс да свали ли сандъка и на кой номер да го отнесе.

— Ако обичате — каза Сайлъс, — на номер три.

Лакеят и непознатият, който бе седял на стълба, дори с помощта на Сайлъс доста се измъчиха, докато пренесат сандъка, ала още преди да го оставят пред вратата на въпросната къща, младият американец с ужас забеляза, че двайсетина зяпачи ги наблюдават. Като се постара да си придаде колкото може по-невъзмутим вид, той почука и подаде втория плик на човека, който им отвори.

— Няма го в къщи — каза той, — но ако оставите писмото и дойдете пак утре рано, ще мога да ви осведомя ще ви приеме ли и кога. Няма ли да оставите сандъка си? — додаде той.

— На драго сърце! — възкликна Сайлъс, но след миг се разкая за прибързаността си и със същата разпаленост заяви, че предпочита да вземе сандъка при себе си в хотела.

Зяпачите го освиркаха за нерешителността му и го проследиха до колата с подигравателни подмятания, а Сайлъс, засрамен и уплашен, помоли слугите да го заведат до някой тих и уютен хотел наблизо.

Екипажът на принца стовари Сайлъс пред хотел „Крейвън“ на Крейвън стрийт й веднага потегли обратно, оставяйки го сам с прислугата на странноприемницата. Единствената свободна стая се оказа някаква дупка на четвъртия етаж с изглед към задния двор. С големи усилия и роптане двама яки носачи вкараха пътническия сандък в тази бърлога. Излишно е да казваме, че при изкачването Сайлъс вървеше неотлъчно по петите им и на всеки ъгъл сърцето му примираше. Една-единствена погрешна стъпка, мислеше си той, и сандъкът може да се преметне през перилата и да изтърси зловещото си съдържание пред очите на всички върху плочите на фоайето.

Когато стигна стаята си, приседна на края на леглото да се посъвземе от току-що преживяното напрежение, но едва се разположи така и скочи, почувствувал опасността от действията на хотелския прислужник, който, коленичил до сандъка, вече услужливо развързваше плетеницата от ремъци и въжета.

— Оставете! — кресна Сайлъс. — Докато съм тук, няма да ми трябва нищо от него.

— Тогава можехте да го оставите във фоайето — изръмжа прислужникът, — вместо да мъкнете тук тази грамада. Не мога да проумея какво има вътре. Ако са пари, значи сте по-богат от мен.

— Пари ли? — повтори Сайлъс и изведнъж се смути. — Какво искате да кажете? Пари нямам, а вие дрънкате глупости.

— Добре бе, шефе — отвърна прислужникът, като смигна. — Никой не ще пипне парите на ваше високоблагородие. Можете да разчитате на мен като на банка — додаде той. — Ала тежичък ви е сандъкът, та не бих се отказал да сръбна нещо за здравето на ваше високоблагородие.

Сайлъс му пъхна в ръката два наполеона, като се извини, че е принуден да го затруднява с чуждестранни пари, оправдавайки се, че току-що е пристигнал. А прислужникът, ръмжейки още по-недоволно и поглеждайки презрително ту парите в ръката си, ту пътническия сандък, най-после благоволи да се оттегли.

Почти два дни трупът бе престоял в сандъка на Сайлъс, затова, щом остана сам, нещастният пришълец от Нова Англия се залови да души най-старателно всички цепнатинки и пролуки. Но времето беше хладно и сандъкът продължаваше да пази потресаващата си тайна.

Той придърпа един стол до него, закри лицето си с длани и потъна в дълбок размисъл. Ако не се отървеше бързо от този сандък, положително скоро щяха да го открият. Сам в чужд град, без приятели или помагачи, несъмнено този пришълец от Нова Англия беше загубен, ако не успееше да се свърже с човека, при когото докторът го пращаше. Той размишляваше натъжен върху амбициозните си планове за бъдещето; сега вече не можеше да стане герой и достоен представител на своя роден град Бенгър в щата Мейн, не можеше да се сбъдне съкровената му мечта да се издига от служба на служба, от почести към почести, трябваше да се прости с всякаква надежда да бъде провъзгласен за президент на Съединените щати и да остави след себе си статуя във възможния най-безобразен стил, украсяваща Капитола във Вашингтон. Той стоеше тук, прикован до един мъртъв англичанин, натъпкан в пътнически сандък, от когото или трябваше да се отърве, или да изчезне от списъците на националните герои!

Не смея да предам словата, с които младият човек обсипваше и доктора, и убития, и мадам Зефирин, и хотелския прислужник, и лакеите на принца — с една дума, всички, които имаха дори косвена вина за ужасното му положение.

Към седем часа слезе да вечеря, но жълтата столова го ужасяваше, очите на другите клиенти като че бяха приковани с подозрение в него, а той мислено беше там горе, при сандъка. Когато келнерът се приближи и му предложи сирене, нервите му бяха вече така опънати, че подскочи от стола и разля остатъка от бирата си на покривката.

Келнерът предложи след вечерята да го заведе до пушалнята, и макар че Сайлъс предпочиташе да се върне веднага при опасното си съкровище, нема смелост да откаже и слезе в тъмната, осветена с газ изба, която служеше и може би все още служи за пушалня на хотел „Крейвън“.

Двама души с много унил вид играеха билярд, обслужвани от един запотен охтичав маркировчик. Отначало Сайлъс помисли, че те са единствените хора в помещението. Но като се взря по-добре, забеляза един човек, много почтен и скромен на вид, който със сведени очи пушеше в другия ъгъл. Веднага се сети, че е виждал вече това лице, и въпреки че непознатият беше облечен другояче, позна в него човека, който бе седял на стълба при входа на Бокс-корт и му бе помагал да свали и после пак да натовари сандъка на колата. Младежът от Нова Англия чисто и просто се обърна и побягна. Спря се едва когато се затвори и заключи в спалнята си.

Измъчван от най-ужасни мисли, той престоя цяла нощ буден там, до фаталния сандък с трупа. Намекът на прислужника, че сандъкът му може да е пълен със злато, го изпълваше с всевъзможни нови страхове, които не му даваха да мигне, а присъствието на явно преоблечения зяпач от Бокс-корт в пушалнята го убеди, че отново е обект на тъмни машинации.

Малко след полунощ, подтикван от тревожни подозрения, Сайлъс отвори вратата на спалнята си и надникна в коридора. Той беше слабо осветен от една-единствена газена лампа. На известно разстояние забеляза някакъв човек, заспал на пода в униформата на хотелски прислужник. Сайлъс се приближи на пръсти до него. Той лежеше отчасти по гръб, отчасти настрана и с десница закриваше лицето си, тъй че не можеше да се познае. Изведнъж, тъкмо американецът се надвеси над него, спящият махна ръка и отвори очи, и Сайлъс се озова отново лице срещу лице със зяпача от Бокс-корт.

— Лека нощ, сър — каза човекът любезно.

Но Сайлъс беше толкова уплашен, че не намери какво да отговори и се прибра мълчаливо в стаята си.

Призори, измъчен от тревоги, заспа на стола, прислонил глава на сандъка. Въпреки тази неудобна поза и зловещата възглавница спа дълбоко и дълго и се събуди късно от рязко почукване на вратата.

Завтече се да отвори и видя пред себе си хотелския прислужник.

— Вие ли сте господинът, който е бил вчера на Бокс-корт? — запита той. С разтреперан глас Сайлъс призна, че е той.

— Значи тази бележка е за вас — добави прислужникът, подавайки му запечатан плик.

Сайлъс го скъса и намери вътре бележка със следните думи: „Дванайсет часът.“

Беше точен до минута; няколко яки слуги вървяха пред него със сандъка. Въведоха го в една стая, където гърбом към вратата седеше някакъв човек и се грееше на огнището. Нито шумът от влизането на толкова много хора, нито тътренето на сандъка, когато го сложиха на голия под, не можа да привлече вниманието на непознатия; изтръпнал от страх, Сайлъс стоеше прав и чакаше да благоволят да го забележат.

Минаха може би пет минути, преди човекът да се обърне небрежно, и Сайлъс позна в негово лице принц Флоризел Бохемски.

— Значи, сър — произнесе принцът много строго, — така злоупотребявате с моята любезност. Както виждам, вие се свързвате със знатни хора с единствената цел да избегнете последиците от собствените си престъпления; едва сега разбирам защо се смутихте, когато ви заговорих вчера.

— Имате право — извика Сайлъс, — но аз не съм виновен за нищо, освен за неволята си.

И с припрян глас и съвсем откровено разправи на принца цялата история на своето нещастие.

— Виждам, че съм сбъркал — рече негово височество, като го изслуша докрай. — Вие сте просто жертва, а тъй като няма защо да ви наказвам, можете да бъдете сигурен, че ще направя всичко възможно да ви помогна.

А сега — продължи той, — на работа. Отворете веднага сандъка си да видя какво има в него. Сайлъс пребледня.

— Дори ме е страх да погледна вътре — възкликна той.

— Хайде де — извика принцът, — нима не сте го поглеждали досега? Трябва да избягвате такива сантименталности. Болен човек, комуто все още може да се помогне, по би будил съчувствие, отколкото мъртъв, комуто е все едно дали ще му помогнем, или ще му навредим, ще го обичаме или ще го мразим. Кураж, мистър Скъдамор — но като видя, че Сайлъс продължава да се колебае, додаде: — Не бих искал да формулирам другояче молбата си.

Младият американец като че се пробуди от сън и с тръпки на погнуса се залови да развързва ремъците и да отключва сандъка. Принцът стоеше до него и го следеше със спокойно лице и с ръцете отзад. Тялото беше съвсем вкочанясало и Сайлъс трябваше да употреби големи душевни и физически усилия, за да го изправи така, че да се види лицето му.

Принц Флоризел се стъписа и извика ужасен.

— Уви! — възкликна той. — Да знаете, мистър Скъдамор, какъв жесток подарък сте ми донесли! Този млад човек е от моята свита, брат на най-верния ми приятел, и изпълнявайки мое поръчение, е загинал от ръцете на безчовечни и коварни хора. Горкият Джералдин-продължи той сякаш на себе си, — с какви думи ще ви известя за участта на вашия брат? Как да се оправдая в очите ви или в очите на бога за безразсъдните планове, които са причина за тази кървава и неестествена смърт? Ах, Флоризел, Флоризел! Кога ще се научиш на благоразумие, което по-подхожда на смъртни, и ще престанеш да се опияняваш от мнимата власт, с която разполагаш? Власт! — провикна се той. — Кой е по-властният? Като гледам, мистър Скъдамор, този млад човек, когото пожертвувах, чувствувам колко е нищожен един принц.

Сайлъс беше покъртен от вълнението му. Той се опита да му прошепне няколко утешителни думи, но се разплака. Трогнат от явно добрите му намерения, принцът пристъпи към него и го улови за ръката.

— Овладейте се — каза той. — И вие, и аз трябва да си извлечем добра поука, днешната среща ще бъде от полза и за двама ни. Сайлъс му поблагодари мълчаливо с прочувствен поглед. — Напишете ми на това листче адреса на доктор Ноуъл — продължи принцът, повеждайки го към масата, — и ми позволете да ви посъветвам, когато бъдете пак в Париж, да избягвате този опасен човек. В случая той е действувал с благородни подбуди, иска ми се да повярвам това; ако имаше пръст в смъртта на Джералдин-младши, нямаше да изпрати трупа до действителния престъпник.

— Действителният престъпник ли! — повтори Сайлъс учудено.

— Точно така — отвърна принцът. — Това писмо, което по волята на всемогъщото провидение така странно попадна в ръцете ми, беше адресирано не до друг, а до самия престъпник, прословутия председател на Клуба на самоубийците. Не се опитвайте да вниквате по-дълбоко в тези опасни тайни, а бъдете доволен, че сте успели да се отървете и напуснете незабавно тази къща. Аз имам спешни работи, а и трябва да уредя веднага погребението на този клет мъртвец, който доскоро беше смел и красив младеж.

Сайлъс се сбогува с благодарност и смирение с принц Флоризел, но остана в Бокс-корт, докато не го видя да потегля с разкошна каляска към полицейското управление, за да се срещне с полковник Хендерсън. Макар и републиканец, младият американец свали почтително шапка на отдалечаващата се каляска. Същата нощ тръгна с влака обратно за Париж.

Така, забеляза моят арабски събрат разказвач, завършва Историята с лекаря и пътническия сандък. Пропускайки някои размишления за силата на провидението, съвсем уместни за оригинала, но не много подходящи за нашия западен вкус, ще добавя само, че мистър Скъдамор вече е започнал да се изкачва по стълбата на политическата слава и според последните сведения е станал шериф на родния си град.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО С ЕКИПАЖА

Лейтенант Брекънбъри Рич се бе отличил много в едно от въоръжените стълкновения из индийските планини, пленявайки лично племенния вожд. Всички се възхищаваха от храбростта му и когато се завърна в родината, омаломощен от сериозна саблена рана и продължителна тропическа треска, обществото беше готово да го посрещне като знаменитост от средна величина. Но по характер лейтенантът беше непритворен и скромен, приключенията му бяха присърце, ала не обичаше твърде почестите, затова изчака в чужди курорти и в Алжир, докато мимолетната мълва за подвизите му почне да заглъхва. Най-после, в началото на пролетта, пристигна в Лондон колкото може по-незабележимо и тъй като беше сирак и имаше само далечни роднини, които живееха в провинцията, настани се в столицата на страната, за която бе пролял кръвта си, почти като чужденец.

На другия ден след своето пристигане обядва сам в един военен клуб. Ръкува се с неколцина стари другари и прие горещите им поздравления, но тъй като всички до един имаха някакъв ангажимент тази вечер, накрая остана съвсем сам. Беше във фрак, понеже възнамеряваше да отиде на театър. Но големият град му беше непознат, защото от провинциалното училище се бе прехвърлил във военния колеж, а оттам — направо в Източната империя, затуй реши да опита всички удоволствия на този незнаен свят. Размахвайки бастуна си, тръгна в западна посока. Беше топла вечер, вече тъмно, всеки момент щеше да ливне дъжд. Върволицата от лица под светлината на уличните лампи възбуждаше въображението на лейтенанта, струваше му се, че може да се движи, безкрайно из тази вълнуваща градска атмосфера, обкръжен от тайнствеността на четири милиона човешки живота. Оглеждаше къщите и гадаеше какво ли става зад тези ярко осветени прозорци, взираше се в лицата и във всяко от тях виждаше някакъв спотаен порив, престъпен или благороден.

„Говорят за война — мислеше си той, — ала тук е най-голямото бойно поле на човечеството.“

И изведнъж му се видя странно, че крачи от толкова време по тази заплетена сцена, а не му се случва никакво приключение.

„Всичко с времето си — разсъждаваше той. — Тук аз съм още външен човек, може би имам вид на чужденец. Но скоро този поток неминуемо ще ме повлече.“

Беше вече доста късно, когато внезапно от мрака рукна студен дъжд. Брекънбъри застана под няколко дървета, отдето съзря кочияш, който му даваше знак, че е свободен. Това щастливо обстоятелство му дойде толкова навреме, че веднага вдигна бастун в отговор и след малко се разположи в тази лондонска гондола.

— Накъде, сър? — попита файтонджията.

— Накъдето обичате — каза Брекънбъри.

И моментално, с неочаквана бързина файтонът се понесе през дъжда и скоро се озова сред лабиринт от вили. Вилите, всяка с градинка отпред, така си приличаха, осветените от лампи пусти улици и улички, по които препускаше файтонът, толкова малко се различаваха една от друга, че скоро Брекънбъри загуби всякаква ориентация. Беше готов да помисли, че коларят се забавлява с него, като се върти в кръг и ту влиза, ту излиза от този малък квартал, но в бързината му се усещаше деловитост, която го убеди, че не е така. Човекът имаше нещо на ум, бързаше към някаква определена цел и Брекънбъри се смая от сръчността, с която този кочияш се провираше през такъв лабиринт, и същевременно с тревога се мъчеше да отгатне причината за бързането. Чувал бе да му разправят за чужденци, изпатили си в Лондон. Дали кочияшът не спадаше към някаква кръвожадна, опасна банда? Дали не го води към насилствена смърт?

Едва помисли това и екипажът зави рязко край един ъгъл и спря пред градинската врата на някаква вила, разположена на дълъг и широк път. Къщата беше ярко осветена. Друг файтон току-що бе пристигнал и Брекънбъри видя, че през главния вход влезе някакъв джентълмен, посрещнат от няколко слуги в ливреи. Стори му се чудно, че кочияшът спря точно пред къща, където имаше прием, но помисли, че това е случайност, и остана на мястото си, пушейки спокойно, докато изведнъж чу, че вратичката се отвори.

— Пристигнахме, сър — каза кочияшът.

— Пристигнахме ли? — повтори Брекънбъри. — Къде?

— Вие ми казахте да ви заведа където пожелая, сър — отговори човекът с усмивка, — и ето, пристигнахме.

На Брекънбъри му направи впечатление, че гласът на кочияша беше необикновено спокоен и любезен за човек от нисшите съсловия, но си спомни с каква бързина бе карал и изведнъж забеляза, че екипажът беше твърде разкошен за обикновен файтон.

— Моля да ми обясните — каза той. — Нима искате да ме оставите на дъжда? Любезни, мисля, че на мен се полага да решавам къде да сляза.

— Разбира се, имате право да решавате — отговори кочияшът, — но когато ви разкажа всичко, уверен съм, че джентълмен като вас не може да вземе друго решение. В тази къща има прием. Не зная какъв е домакинът — може би не е от Лондон и си няма познати тук, а може и да е някакъв чудак. Но зная едно, че ми е наредено да доведа тук колкото може повече самотни джентълмени във вечерно облекло, за предпочитане офицери. Остава само да влезете и да кажете, че ви е поканил мистър Морис.

— Вие ли сте мистър Морис? — полюбопитствува лейтенантът.

— Ами, не — отвърна кочияшът. — Мистър Морис е стопанинът на къщата.

— Много странен начин за събиране на гости — каза Брекънбъри, — но на един чудак наистина може да му хрумне такова нещо, без намерение да обиди някого. А ако отхвърля поканата на мистър Морис — продължи той, — какво ще стане?

— Наредено ми е да ви върна там, откъдето ви взех — отговори човекът, — и до полунощ да потърся други. Комуто не се нрави такова приключение, каза мистър Морис, добър му път.

Тези думи накараха лейтенанта да вземе окончателно решение.

„Все пак — мислеше си той, слизайки от екипажа, — не стана нужда да чакам дълго за приключение.“

Едва стъпи на тротоара и още търсеше в джоба си пари да плати на кочияша, каляската зави и полетя с предишната главоломна скорост натам, отдето бе дошла. Брекънбъри извика подир кочияша, но той продължи, без да му обръща внимание, ала от къщата чуха гласа му, вратата се отвори наново, поток светлина обля градината и един слуга с чадър се завтече да посрещне Брекънбъри.

— На кочияша е платено — каза слугата с много учтив тон и го поведе по пътеката към стълбата. В преддверието няколко други прислужници поеха шапката, бастуна и палтото на лейтенанта, дадоха му в замяна жетон с номер и по стълба, украсена с тропически цветя, любезно го поведоха към вратата на едно помещение на първия етаж. Там важният иконом попита за името му и като обяви: „Лейтенант Брекънбъри Рич“, го заведе в гостната на къщата.

Един млад, строен и необикновено красив човек го посрещна и поздрави вежливо и радушно. Стотици свещи от най-хубав восък осветяваха помещението, което като стълбата ухаеше от множество редки и красиви цветни храсти. Една странична маса беше отрупана с апетитни блюда. Няколко слуги сновяха насам-натам с плодове и чаши шампанско. Тук имаше към шестнайсет души, все мъже, повечето млади и почти без изключение с елегантна и привлекателна външност. Те бяха разделени на две групи: едната — около маса с рулетка, другата — около втора маса, на която един от групата държеше банката на бакара.

„Значи — помисли Брекънбъри, — намирам се в частен игрален дом, а кочияшът беше примамка.“

Домакинът още го държеше за ръката, докато погледът на Брекънбъри обхване всички тези подробности, а умът му формулира заключението; едва след този бърз оглед очите му се спряха отново на него. Сега мистър Морис му направи още по-силно впечатление. Непринудено изисканите му обноски, изящността, добродушието и смелостта, изписани на лицето му, никак не съвпадаха с представите на лейтенанта за съдържател на игрален дом, а говорът му показваше, че е човек с положение и заслуги. Брекънбъри почувствува инстинктивна симпатия към домакина и макар да се ядосваше на слабостта си, не можа да устои на дружелюбната привлекателност на мистър Морис като човек и характер.

— Чувал съм за вас, лейтенант Рич — каза мистър Морис, като сниши глас, — и, уверявам ви, много ми е приятно, че се запознахме. Вашата външност съответствува на славата ви, която стигна до нас още преди да се върнете от Индия. И ако забравите поне временно своеобразния начин, по който бяхте докаран в моя дом, ще смятам присъствието ви не само за чест, но и за истинско удоволствие. Човек, който помита с един замах цял ескадрон варвари — додаде той през смях, — не бива да се смущава от нарушение на етикета, колкото и сериозно да е то.

И като го заведе до бюфета, настоя да опита от лакомствата.

„Откровено казано — мислеше си лейтенантът, — много симпатичен човек, а тук несъмнено се е събрала една от най-приятните компании в Лондон.“

Той сръбна малко шампанско, което намери превъзходно, а като забеляза, че мнозина вече пушеха, запали една от манилските си пури и пристъпи към масата с рулетката, където ту залагаше, ту следеше с усмивка късмета на другите. Докато се забавляваше така, изведнъж забеляза, че всички присъствуващи бяха под зорко наблюдение. Мистър Морис сновеше насам-нататък, привидно зает със задълженията си на домакин, но непрекъснато хвърляше пронизващ поглед наоколо; никой тук не убягваше от живото му, остро око — следеше държането на тия, които губеха най-много, изчисляваше сумите на залозите, спираше се зад двойки, увлечени в разговор — накратко казано, нито една черта или проява на присъствуващите не оставаше недоловена и незабелязана от него. „Игрален дом ли е наистина това? — питаше се Брекънбъри. — Прилича по-скоро на тайна инквизиция.“ Той почна сам да следи всяко движение на мистър Морис и макар че този човек беше винаги усмихнат, под тази маска като че ли се криеше измъчена от тревоги, неспокойна душа. Хората около него се смееха, увлечени в играта си, ала Брекънбъри бе загубил интерес към гостите.

„Тоя Морис — помисли си той — не е току-тъй в тази стая. Има си някаква скрита цел, а моята цел ще бъде да я разкрия.“

Сегиз-тогиз мистър Морис дръпваше настрана някой от гостите си и след кратък разговор във вестибюла се връщаше сам, а въпросният гост не се появяваше вече. След като тази сцена се повтори няколко пъти, любопитството на Брекънбъри се изостри до крайност. Той реши незабавно да проникне в тази малка тайна, а когато премина във вестибюла, зад разкошни зелени завеси откри дълбока прозоречна ниша. Пъхна се бързо в нея и не се наложи да чака дълго: от главното помещение чу приближаващи се стъпки и гласове. Надзъртайки през пролуката между завесите, видя мистър Морис, придружен от един пълен, червендалест човек с вид на търговски пътник, който вече бе направил впечатление на Брекънбъри с грубия си смях и невъзпитаното си държане на масата. Двамата се спряха точно до прозореца, тъй че Брекънбъри не пропусна нито дума от следния диалог:

— Моля за хиляди извинения! — подзе мистър Морис с много смирен тон. — Ако ви се сторя груб, надявам се, че ще бъдете тъй добър да ми простите. В такъв голям град като Лондон винаги стават недоразумения и трябва да се стараем да ги поправяме колкото може по-бързо. Боя се, че сте попаднали в скромния ми дом по погрешка, защото, откровено казано, не си спомням да съм ви виждал. Позволете ми да ви запитам без излишни заобикалки, защото между почтени джентълмени една дума е достатъчна, под чий покрив мислите, че се намирате?

— На мистър Морис — отговори другият, когото последните думи страшно смутиха.

— Мистър Джон или мистър Джеймз Морис? — попита домакинът.

— Да си призная, не мога да ви кажа — отвърна злочестият гост. — Не познавам лично нито другия джентълмен, нито вас.

— Така и предполагах — рече мистър Морис. — Малко по-нататък на същата улица живее пак лице със същото име и не се съмнявам, че полицаят ще може да ви каже номера му. Повярвайте ми, много се радвам на недоразумението, благодарение на което имах удоволствието да бъда удостоен толкова дълго с вашето присъствие, и позволете ми да изразя надежда, че ще се видим отново в по-нормална обстановка. А дотогава за нищо на света не искам да ви лишавам повече от приятелите ви. Джон — добави той, повишавайки глас, — моля те, намери палтото на този джентълмен.

И с най-любезен вид мистър Морис изпрати госта си до вратата на антрето, където го повери на грижите на иконома. Когато минаваше край прозореца обратно към гостната, Брекънбъри чу дълбока въздишка, сякаш на душата на домакина тежеше голяма тревога, и нервите му вече не издържаха на непосилната задача, с която се бе нагърбил.

Близо час пристигаха коли, и то толкова често една след друга, че докато изпратеше един гост, мистър Морис трябваше да посреща друг; така броят им оставаше все същият. Но към края на този час потокът от новопристигащи намаля и най-после съвсем секна, докато тоя на заминаващите продължаваше неспирно. Салонът като че ли взе да се поопразва, бакарата прекъсна поради липса на „банка“, мнозина си тръгнаха по своя инициатива и никой не ги спря, а в това време мистър Морис удвои любезното си внимание към останалите. Той ходеше от група на група и от човек на човек, удостояваше всекиго с ласкав поглед и приятни думи, приличаше повече на домакиня, отколкото на домакин, а в държането му имаше някакво женско кокетство и любезничене, което очароваше сърцата на всички.

Когато гостите понамаляха, лейтенант Рич излезе за малко от салона във вестибюла да поеме чист въздух. Но едва прекрачи прага на вестибюла и се закова на място, защото видя нещо, което го смая — декоративните храсти бяха изчезнали от стълбата, пред градинската врата стояха три големи коли за пренасяне на мебели, слугите тичаха насам-нататък да опразват къщата, някои дори вече бяха облекли палтата си и се готвеха да тръгват. Като че свършваше някаква селска веселба, всичко за която беше взето под наем. Брекънбъри наистина имаше над какво да се замисли: първо изпратиха гостите, които всъщност не бяха истински гости, а сега и слугите, които едва ли бяха истински слуги, бързаха да се разотидат.

„Дали цялата тази работа не беше мистификация? — запита се той. — Сапунен мехур за една-единствена нощ, който до сутринта трябва да се пукне?“

Издебвайки сгоден случай, Брекънбъри се втурна по стълбата към горните етажи на къщата. Завари каквото бе очаквал. Тичайки от стая на стая, не виждаше никъде следа нито от мебел, нито от картина по стените. Макар че сградата беше пребоядисвана и ремонтирана, очевидно не само сега, но и никога по-рано не е била обитавана. Младият офицер си спомни с учудване колко приветлив, спокоен и гостоприемен вид имаше къщата при пристигането му. Такава измама в голям мащаб е възможна само с цената на огромни разходи.

Кой беше в такъв случай мистър Морис? Какво целеше, когато играеше ролята на домакин една-единствена нощ в този-далечен западен край на Лондон? И защо събираше гостите си наслуки по улиците?

Брекънбъри си спомни, че вече доста се бе бавил тук, и побърза да се присъедини към останалите. Мнозина си бяха отишли в негово отсъствие и в гостната, доскоро така претъпкана, бяха останали не повече от петима души заедно с лейтенанта. Когато влезе отново в салона, мистър Морис го посрещна с усмивка и тутакси се изправи.

— Време е, господа — заговори той, — да обясня с каква цел ви отклоних от вашите развлечения. Надявам се, че тази вечер не ви е била много скучна, но трябва да призная, целта ми не беше да запълня вашето свободно време, а да ми помогнете в едно затруднено положение. Всички вие сте джентълмени — продължи той, — външността ви свидетелствува за това, и не ви искам друго доказателство. Така че ще ви кажа, без да крия — моля да ми направите една деликатна и рискована услуга, рискована, защото крие опасност за живота ви, и деликатна, защото ще искам от вас да пазите в пълна тайна всичко, което видите и чуете. Отправена от съвсем непознат човек, тази молба е почти смешно чудновата, и тъй като много добре съзнавам това, веднага ще добавя, че ако някому тук не му се слушат такива неща, ако някой от присъствуващите се бои от такава опасна и тайнствена работа, изискваща донкихотовска преданост към непознат — ето ръката ми, готов съм да му пожелая най-чистосърдечно лека нощ и приятен път.

Един много висок, силно прегърбен брюнет незабавно се отзова на този призив.

— Поздравявам ви за откровеността, сър — каза той, — ала, що се отнася до мен, аз си отивам. Няма да възразя нищо, но трябва да ви призная, че ми вдъхвате подозрение. Както казах, отивам си, и може би ще речете, че е излишно да обяснявам защо постъпвам така.

— Напротив — отвърна мистър Морис, — ще ви бъда признателен за всичко, което кажете. Предложението ми е достатъчно сериозно, тъй че не е нужно да се преувеличава.

— И тъй, какво ще отговорите, господа — обърна се високият към останалите. — Добре се забавлявахме тази вечер. Да се разотидем ли всички мирно и тихо, а? Сутринта, когато видите отново слънцето, спокойни и извън всякаква опасност, ще си речете: право каза този човек.

Говорещият произнесе последните думи с интонация, която им придаваше още по-голяма сила, а лицето му имаше странно изражение — сериозно и важно. Още един от гостите стана бързо и с плах вид понечи да си върви. Само двама не помръднаха от местата си, Брекънбъри и един стар майор от кавалерията с червен нос; лицата и на двамата оставаха невъзмутими и макар че набързо си размениха поглед, разискванията, които току-що приключиха, като че ли им бяха напълно безразлични.

Мистър Морис изпроводи „дезертьорите“ чак до вратата, която затвори подире им, а когато след това се обърна към двамата офицери и им заговори, лицето му изразяваше облекчение и радост.

— Избрах хората си като Исус в библията — каза мистър Морис — и вярвам, че сега имам вече елита на Лондон. Външността ви се е поправила на кочияшите, след това тя очарова и мен, следях държането ви между непознати, и то при най-необикновени обстоятелства, наблюдавах как играете и как се отнасяте към загубите си и накрая ви изпитах с едно смайващо съобщение, което посрещнахте като покана за вечеря. Значи — провикна се той, — не напразно от години съм приятел и ученик на най-смелия и най-мъдър владетел в Европа.

— В битката при Бъндърчанг — обади се майорът — поисках дванайсет доброволци и всички кавалеристи от строя се отзоваха на призива ми. Но група комарджии не са като полк под обстрел. И сигурно ще бъдете доволен, че сте намерили поне двама, но и двамата ще ви останат верни докрай. Колкото до двамата, които избягаха, за мен те са най-жалки подлеци. Лейтенант Рич — додаде той, обръщайки се към Брекънбъри, — напоследък съм чувал много за вас, не се съмнявам, че и вие също сте чували за мен. Аз съм майор О’Рук.

И старият ветеран протегна на младия лейтенант своята червена трепереща ръка.

— Кой не е чувал за вас? — отвърна Брекънбъри.

— Когато приключи тази малка работа — каза мистър Морис, — вярвам, че ще се чувствувате достатъчно възнаградени, защото не мога да ви предложа по-ценна награда от това, че ви запознах помежду ви.

— Кажете ни сега — рече майор О’Рук, — за дуел ли става дума?

— Нещо като дуел — отговори мистър Морис, — дуел с непознати и опасни противници, и много се боя — дуел до смърт. Ще ви моля — продължи той — занапред да не ми казвате вече Морис, наричайте ме, ако обичате, Хемърсмит, ще ви бъда много признателен също, ако не ме питате и не се мъчите да откриете сами истинското ми име, както и името на едно друго лице, което се надявам да ви представя скоро. Преди три дни въпросното лице изчезна внезапно от дома си и до тази сутрин няма никакви сведения къде е. Ще разберете тревогата ми, когато ви кажа, че този човек се е заловил лично да раздава правосъдие. Обвързан със злополучна клетва, която лекомислено положи, той смята, че без помощта на закона трябва да избави света от един много хитър и кръвожаден злодей. Двама от другарите ни, единият от които ми е роден брат, загинаха при това. Ако се не лъжа, приятелят ми също се е заплел в смъртоносната му мрежа. Но поне е още жив и храни надежда, както личи от тази бележка.

И говорещият, който беше чисто и просто полковник Джералдин, подаде едно писмо, което гласеше така:

„Майор Хемърсмит, в три часа сутринта в сряда напълно доверен мой човек ще ви пусне през вратичката в градината на Рочестър хаус, Риджънтс парк. Моля ви да не закъснявате нито секунда. Бъдете тъй добър да донесете кутията ми с шпаги, а също, ако успеете да намерите, един-двама възпитани джентълмени, които умеят да пазят тайна й не ме познават. В случая да не се споменава името ми.

Т. Годол.“

— Дори само заради мъдростта си — продължи полковник Джералдин, когато всеки от двамата задоволи любопитството си, — моят приятел има право да иска безпрекословно изпълнение на нарежданията му. Излишно е да ви казвам, че дори не съм припарвал до Рочестър хаус и като вас все още не зная какво иска от нас моят приятел. Щом получих това нареждане, притичах до един мебелен магазин и за няколко часа къщата, в която се намираме сега, придоби своя доскорошен празничен вид. Планът ми беше твърде оригинален и никак не съжалявам за постъпката си, защото благодарение на нея имам на разположение майор О’Рук и лейтенант Брекънбъри Рич. Но слугите от тази улица ще се изненадат много, когато утре сутринта видят, че къщата, която тази вечер беше пълна със светлини и гости, е пуста и обявена за продажба. Така че и най-сериозните работи — вметна полковникът — си имат своята весела страна.

— И нека добавим, весел край — додаде Брекънбъри. Полковникът погледна часовника си.

— Вече е почти два — каза той. — Разполагаме с един час и с бърза кола, която ни чака пред вратата. Кажете, мога ли да разчитам на помощта ви?

— Никога през дългия си живот — отговори майор О’Рук — не съм престъпвал думата си, не съм се отказвал дори от облог.

След като Брекънбъри също изяви, както се полага, своята готовност и изпиха по една-две чаши вино, полковникът даде всекиму зареден револвер, тримата се качиха на каретата и потеглиха към посочения адрес. Рочестър хаус беше великолепна сграда на брега на канала. Голяма градина я изолираше напълно от любопитни съседи. Тя приличаше на parc aux certs (Парк с елени (фр.). — Б. пр.) на голям благородник или милионер. Доколкото можеше да се види от улицата, в никой от многобройните прозорци на къщата не се забелязваше искрица светлинка и цялото място изглеждаше запустяло, сякаш собственикът отсъствуваше отдавна.

След като освободиха колата, тримата джентълмени скоро намериха вратичката — нещо като вход на тесен проход между две градински стени. Оставаха още десет-петнайсет минути до уреченото време, валеше силен дъжд и смелчаците се подслониха под надвисналия бръшлян, говорейки си тихо за наближаващото изпитание.

Изведнъж Джералдин даде знак с вдигнат пръст да мълчат и тримата наостриха до крайност уши. През непрестанния плясък на дъжда отвъд стената се чуха стъпки и гласове на двама мъже, а когато те се приближиха повече, Брекънбъри, който имаше извънредно остър слух, можа да долови откъслечни думи.

— Изкопан ли е гробът? — запита единият.

— Изкопан е — отговори другият, — зад лавровия плет. Когато си свършим работата, можем да го покрием с куп съчки.

Първият от говорещите се засмя и смехът му накара слушателите от другата страна да потреперят.

— Има още един час — каза той.

По звука на стъпките се разбра, че двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки.

Почти веднага след това вратичката предпазливо се отвори, в тясната пролука се показа бледо лице и една ръка им махна да влязат. В гробовно мълчание тримата минаха през вратата, която моментално се затвори подире им, и поеха след водача си през няколко градински алеи към входа на кухнята. В просторната кухня, застлана с плочи, но без обичайната мебелировка, гореше една-единствена свещ, а когато оттам се заизкачваха по виещата се стълба, адски шум на плъхове показа още по-красноречиво колко запустяла е къщата.

Водачът им тръгна напред със свещта в ръка. Той беше слаб човек, силно прегърбен, но все още пъргав; от време на време се спираше и с жестове ги приканваше към мълчание и предпазливост. Полковник Джералдин вървеше по петите му, държейки кутията с шпагите под мишница и зареден пистолет в другата ръка. Сърцето на Брекънбъри биеше силно. „Още имаме време“ — помисли си той, но от бързината на стареца разбра, че часът за действие вече наближава. Приключението им беше обгърнато с такава тайнственост и опасност, мястото изглеждаше толкова подходящо за тъмни дела, че Брекънбъри, който вървеше последен по виещата се стълба, неволно изпитваше вълнение, което би било простимо дори за човек, врял и кипял в живота.

Когато стигнаха горния край на стълбата, водачът отвори една врата и пусна тримата офицери да минат в малка стаичка, осветена от опушена лампа и тлееща камина. В ъгъла до огнището седеше възпълен човек, но с изискана и властна външност и още в разцвета на младостта. В държането и изражението му прозираше невъзмутимо хладнокръвие, той пушеше пура бавно и с голяма наслада, а до лакътя му на масата стоеше висока чаша с някаква шипяща напитка, която пръскаше приятен аромат из стаята.

— Добре дошли — каза той, като протегна ръка на полковник Джералдин. — Знаех, че мога да разчитам на точността ви. — На моята преданост — отвърна полковникът с поклон.

— Запознайте ме с приятелите си — продължи първият, а когато свърши тази церемония, додаде с оправдателна любезност: — Бих желал, господа, да ви предложа по-забавна програма, неучтиво е да се започва познанство със сериозни работи, но напорът на събитията е по-силен от задълженията на гостоприемството. Надявам се и вярвам, че ще ми простите за тази неприятна вечер; за хора като вас е достатъчно да знаят, че ми правят голяма услуга.

— Ваше височество — каза майорът, — моля да ме извините за откровеността. Не мога да скрия това, което научих. Отдавна подозирам кой е майор Хемърсмит, но по отношение на мистър Годол вече не се съмнявам. Да търсиш в Лондон двама, които да не познават принц Флоризел Бохемски, значи да искаш невъзможното от съдбата.

— Принц Флоризел! — извика Брекънбъри смаян и се вгледа с разпалено любопитство в лицето на знатната личност пред него.

— Няма да съжалявам за загубеното си инкогнито — забеляза принцът, — защото така ще мога да ви се отплатя по-достойно. Уверен съм, че бихте направили за мистър Годол същото, каквото и за принца на Бохемия. Но тъй като последният би могъл да стори нещо повече за вас, печеля аз — добави той с галантен жест.

След това подхвана с двамата офицери разговор за армията в Индия и за туземните войски — тема, по която, както и по всички други, беше изумително осведомен и разсъждаваше разумно.

В такъв миг на смъртна опасност в държането на този човек имаше нещо толкова поразително, че изпълни Брекънбъри с почтително възхищение, не по-малко го възхити обаянието в разговор и изключително вежливото му държане. Всеки жест, всяка интонация бяха не само благородни, но и като че ли облагородяваха щастливия простосмъртен, към когото се насочваха, и Брекънбъри с възторг бе принуден да си признае, че всеки смелчак с удоволствие би пожертвувал живота си за такъв владетел.

Много минути минаха така, най-после човекът, който ги бе въвел в къщата и сега седеше мълчаливо в един ъгъл с часовника си в ръка, стана и прошепна нещо на ухото на принца.

— Добре, д-р Ноуъл — отвърна Флоризел високо, после се обърна към другите и додаде: — Ще ме извините, господа, но ще трябва да ви оставя на тъмно. Наближава часът.

Д-р Ноуъл угаси лампата. Слабата сивкава светлина, предвестница на зората, която се процеждаше през прозореца, не беше достатъчна, за да освети стаята, тъй че когато принцът се изправи, не можеха нито да се различат чертите му, нито пък да се разбере какво чувство го вълнуваше, докато говореше. Той пристъпи към вратата и застана от едната й страна в поза на най-напрегнато внимание.

— Имайте добрината — каза той — да пазите абсолютна тишина и да се криете в най-тъмната сянка.

Тримата офицери и лекарят побързаха да се подчинят и близо десет минути единственият звук в Рочестър хаус беше шумоленето на плъховете зад дървенията на къщата. След като изтече това време, тишината бе внезапно нарушена от силно и остро изскърцване на панти, а скоро доловиха и бавни, предпазливи стъпки, които се приближаваха към тях по кухненската стълба. На всяко второ стъпало пришълецът като че ли се спираше да се ослуша и в тези паузи, които изглеждаха безконечни, дълбоко безпокойство обзе дебнещите. Д-р Ноуъл, макар и свикнал на силни емоции, беше почти за окайване, толкова вълнения му причиняваше това: гърдите му свиреха, при дишане зъбите му тракаха, а когато се въртеше нервно, ставите му пукаха силно.

Най-после нечия ръка натисна вратата и резето отскочи с лек трясък. Последва още една пауза, през която Брекънбъри забеляза, че принцът се изправи безшумно, сякаш готов за някакво необикновено усилие. После вратата се отвори, пропущайки още малко от светлината на утрото, и на прага застана неподвижно човешка фигура. Човекът беше висок и държеше в ръката си нож. Устата му беше зейнала като на ловджийско куче, готово за скок, и дори в полумрака се виждаха оголените му и лъснали горни зъби. Личеше, че до преди една-две минути е бил целият потопен във вода, защото докато стоеше така, от мокрите му дрехи се стичаха капки и тупаха по пода.

След миг той прекрачи прага. Скок, сподавен вик, кратка схватка, и преди полковник Джералдин да успее да се притече на помощ, принцът държеше за раменете обезоръжения и безпомощен човек.

— Д-р Ноуъл — каза той, — бъдете добър да запалите пак лампата. И като предаде пленника си на Джералдин и Брекънбъри, прекоси стаята и се облегна с гръб о полицата на камината. Когато лампата светна, видяха, че лицето на принца изразява необичайна суровост. Той не беше вече Флоризел, безгрижният джентълмен, а принц на Бохемия, който, изпълнен със справедлив гняв и твърда решителност, вдигна глава и се обърна към пленения председател на Клуба на самоубийците.

— Председателю — заговори той, — вие устроихте последната си клопка, ала сам попаднахте в нея. Денят започва, но това е последното ви утро. Преди малко сте преплували Регентския канал — това е последното ви плуване на тоя свят. Вашият стар съучастник д-р Ноуъл, вместо да предаде мен, предаде вас в ръцете ми, за да си получите заслуженото. А гробът, който изкопахте снощи за мен, ще послужи по волята божия да скрие справедливата ви участ от хорско любопитство. На колене и се молете, сър, ако това ви е угодно, защото ви остава още малко, а бог не може да търпи повече вашите престъпления.

Председателят не отговори нито с дума, нито с жест, а стоеше с наведена глава, забил мрачно очи в пода, сякаш усещаше вторачения и безмилостен поглед на принца.

— Господа — продължи Флоризел вече с обичайния си разговорен тон, — дълго време този човек ми се изплъзваше, но сега, благодарение на д-р Ноуъл, го държа здраво в ръцете си. Не разполагаме с достатъчно време, за да ви описвам злодеянията му, но ако каналът беше пълен само с кръвта на жертвите му, мисля, че този мерзавец нямаше да бъде по-сух, отколкото го виждате сега. Ала дори в такава работа искам да спазя етикета. Преценете сами, господа, в случая става дума по-скоро за екзекуция, отколкото за дуел, а да предоставим на този злодей да си избира оръжието, значи да се придържаме твърде строго към правилника. Нямам право да рискувам живота си в такава работа — продължи той, като отвори кутията с шпагите, — а тъй като пистолетният куршум често лети на крилата на случайността и дори най-лошият стрелец може да победи сръчен и смел противник, реших — и вярвам, че ще одобрите решението ми — да уредим въпроса с острието на шпагите.

Когато и Брекънбъри, и майор О’Рук, към които специално бяха отправени тези думи, изразиха съгласието си, принц Флоризел се обърна към председателя и добави:

— Побързайте, сър, изберете си шпага и не ме карайте да чакам, аз горя от нетърпение да уредя завинаги сметките си с вас.

За пръв път, откакто го заловиха и обезоръжиха, председателят вдигна глава; личеше, че моментално започна да се окопитва.

— Значи, дуел ще бъде? — попита той оживено. — Между вас и мен ли?

— Готов съм да ви удостоя с тази чест — отговори принцът.

— О, чудесно! — възкликна председателят. — При равни условия кой знае как може да се развият нещата! Искам да добавя, че според мен това е много благородно от страна на ваше височество и ако се случи най-лошото, поне ще умра от ръката на един от най-доблестните джентълмени в Европа.

И след като тия, които държаха председателя, го пуснаха, той пристъпи към масата и се залови много внимателно да си избира шпага. Тъй като беше с много висок дух, той изглежда никак не се съмняваше, че ще излезе победител в двубоя. Тази прекалена самоувереност обезпокои присъствуващите и те замолиха принц Флоризел да премисли решението си.

— Но това е само фарс — отговори той, — и ще се постарая, господа, да свърши бързо.

— Ваше височество трябва да се пази да не попадне в клопка — предупреди полковник Джералдин.

— Джералдин — отвърна принцът, — кога сте чували да отстъпя от честната си дума? Аз ви дължа живота на този човек и ще го имате.

Най-после председателят избра една от шпагите и с жест, на който не липсваше грубовато благородство, даде знак, че е готов. Близката опасност и чувството за чест придаваха дори на този отвратителен злодей мъжествен и донякъде доблестен вид.

Принцът си взе шпага наслуки.

— Полковник Джералдин и доктор Ноуъл — произнесе той, — имайте добрината да ме чакате в тази стая. Не искам никой мой личен приятел да се замесва в тази работа. Майор О’Рук, вие сте по-възрастен и с утвърдено име — бъдете на услугите на председателя. А лейтенант Рич моля да се постави на мое разположение — млад човек няма голям опит в такива работи.

— Ваше Височество — отговори Брекънбъри, — това е чест, която ще ценя до края на живота си.

— Добре — каза принц Флоризел, — надявам се да ви докажа приятелството си при по-сериозни обстоятелства.

И като рече това, той излезе от стаята и поведе другите надолу по кухненската стълба.

Двамата, които останаха, отвориха прозореца и се надвесиха, напрягайки всичките си сетива да доловят нещо от предстоящите трагични събития. Дъждът беше спрял, денят — почти настъпил, из храстите и дърветата в градината чуруликаха птички. За миг принцът и спътникът му се мярнаха по една алея между два реда цъфнали храсти, но на първия завой се изпречиха шумати дървета, които ги скриха от очите им. Това беше всичко, което полковникът и лекарят можаха да видят, защото градината бе толкова просторна, а полесражението явно толкова далеч от къщата, че дори звънът на шпагите не стигаше до ушите им.

— Закара го към гроба — каза д-р Ноуъл, като потръпна.

— О, боже — провикна се полковникът, — запази, боже, праведния!

И мълчаливо зачакаха какво ще стане — докторът трепереше от страх, а полковникът се обливаше в трескава пот. Трябва да бяха изтекли много минути, беше вече доста светло, а птиците пееха още по-живо в градината, когато шум на приближаващи се стъпки ги накара да насочат погледите си към вратата. Влязоха принцът и двамата офицери от индийската армия. Бог бе запазил праведния.

— Срамувам се от вълнението си — заговори принц Флоризел, — зная, че е слабост, недостойна за човек с моето положение, но докато това изчадие адово съществуваше на тоя свят, се чувствувах като болен, а смъртта му ме освежи повече от цяла нощ, прекарана в сън. Гледайте, Джералдин-продължи той, захвърляйки шпагата си на пода, — това е кръвта на човека, който уби вашият брат. Тази гледка би трябвало да ви радва. И все пак — додаде принцът, — колко странно сме устроени ние, хората! Няма още и пет минути от отмъщението ми, а вече започвам да се питам дали през този мимолетен живот можем да утолим дори жаждата си за мъст. Кой е в състояние да поправи злото, сторено от този човек? Дейността, благодарение на която натрупа огромно състояние (защото дори къщата, където се намираме, му принадлежеше) — тази дейност сега е завинаги част от съдбата на човечеството; аз мога да размахвам шпагата си до второто пришествие, ала братът на Джералдин ще си остане мъртъв и хиляди други невинни хора ще бъдат пак омърсени и покварени! Толкова лесно се отнема човешкият живот, а за какви ли не цели може да послужи! Уви — възкликна той, — има ли в живота нещо по-разочароващо от постигнатата цел?

— Но божията правда възтържествува — отвърна докторът. — Това поне е безспорно. Поуката, ваше височество, беше много жестока за мен и чакам реда си със смъртен страх.

— Но какво говоря аз? — извика принцът. — Наказах, а ето пред нас човек, който може да ни помогне да поправим злото. Ах, д-р Ноуъл! Много дни на усилна и почтена работа предстоят на двама ни, и кой знае — преди да сме я свършили, вие може с лихва да сте изкупили предишните си грехове.

— А дотогава — рече докторът, — позволете ми да отида да погреба стария си приятел.

Такъв е, казва ученият арабин, щастливият край на тази история. Излишно е да споменаваме, че принцът не забрави тия, които го бяха подкрепяли в този голям подвиг, и до ден-днешен с властта и влиянието си им помага да се издигат в обществото, а благосклонната му дружба подслажда частния им живот. Да съберем ведно, продължава моят разказвач, всички странни събития, в които този принц е играл ролята на провидението, значи да залеем цялата обитаема земя с книги. Ала разказите, които проследяват съдбата на „Диаманта на раджата“, са толкова увлекателни, твърди той, че не бива да се пропускат. Тъй че вървейки предпазливо по стъпките на този ориенталец, ще започнем споменатата от него поредица с Разказа за кутията за шапки.

РАЗКАЗ ЗА КУТИЯТА ЗА ШАПКИ

До шестнадесетгодишна възраст мистър Хари Хартли, както подобава на джентълмен, получи образованието си първо в частно училище, а после в едно от големите учебни заведения, с които Англия заслужено се слави. Още тогава той проявяваше изключителна неприязън към учението, а тъй като майка му — баща му бе починал — беше слабодушна и невежа, тя му позволи занапред да пилее времето си в празни и чисто светски занимания. Две години след това той остана кръгъл сирак и почти бедняк. По природа и образование Хари беше негоден за усилен и полезен труд. Той умееше да пее сантиментални романси, акомпанирайки си криво-ляво на пиано, беше изящен, макар и боязлив ездач, имаше подчертана слабост към шахмата, а природата го бе пратила на тоя свят с най-привлекателната външност, която можем да си представим. Русокос и румен, с кротък поглед и сладка усмивка, от него лъхаше приятна нежност и тъга и имаше много смирено и ласкаво държане. Но към всичко това трябва да добавим, че не беше годен нито за пълководец, нито за държавник.

След кончината на майка му, благодарение на щастлива случайност и известно застъпничество Хари бе назначен за личен секретар на генерал-майор сър Томас Вендилър, кавалер на ордена на Банята трета степен. Сър Томас беше шейсетгодишен човек, шумен, сприхав и властен. По някаква причина, заради известна услуга, за чието естество често се чуваха разни сплетни и всеки път се опровергаваха, кашгарският раджа бе подарил на този офицер шестия по ценност диамант в света. Благодарение на този подарък генерал Вендилър от бедняк стана богаташ, от невзрачен и неизвестен офицер — един от лъвовете на лондонското общество; притежателят на диаманта на раджата беше желан гост в най-елитните среди, където намери жена, млада, красива и от добро семейство, готова да стане собственица на диаманта дори с цената на брак със сър Томас Вендилър. Тогава всички говореха, че както сродните души се привличат, така и неговата скъпоценност привлякла друга скъпоценност; и наистина лейди Вендилър беше не само най-чист скъпоценен камък като жена, но и се показваше в обществото в много скъпа украса и доста уважавани познавачи я признаваха за една от трите или четирите най-елегантни жени в Англия.

Работата на Хари като секретар не бе особено тежка, пък и той мразеше всеки по-продължителен труд, неприятно му беше да си цапа пръстите с мастило, а чаровете на лейди Вендилър и на нейните тоалети често го привличаха от библиотеката в будоара. Той беше много галантен с жените, умееше да говори увлекателно за мода, а най-голямо удоволствие му правеше да умува върху цвета на някоя панделка или да ходи с някаква поръчка у шапкарката. С една дума, кореспонденцията на сър Томас изоставаше, а милейди се сдоби с още една камериерка.

Най-после генералът, който беше един от най-нетърпеливите военни командири, скочи от мястото си страшно разгневен и заяви на своя секретар, че не се нуждае повече от неговите услуги, и то с един от ония обяснителни жестове, които много рядко се употребяват между джентълмени. За нещастие вратата се оказа отворена, та мистър Хартли полетя по стълбата с главата надолу.

Той се изправи понатъртен и дълбоко огорчен. Животът в къщата на генерала беше тъкмо по вкуса му, тук се движеше — макар и не много уверено — между възпитани хора, работеше малко, ядеше от най-хубавото, а в присъствието на лейди Вендилър изпитваше топло и блажено чувство, което дълбоко в душата си назоваваше с по-изразително име.

Обиден от ритника на военачалника, той се завтече незабавно към будоара да се оплаче.

— Много добре знаете, драги ми Хари — отвърна лейди Вендилър, която го наричаше по малкото му име, като дете или слуга, — че никога не се е случвало да изпълните каквото ви нарежда генералът. Може да възразите, че и аз съм такава. Но тук въпросът е друг. Една жена може да получи прошка за цяла година непослушание с една-единствена умела стъпка на смирение. А освен това никой не се жени за личния си секретар. Съжалявам, че ще ви загубя, но тъй като не бихте могли да останете повече в тази къща, където са ви обидили, желая ви добър път и ви обещавам да накарам генерала да се разкайва за държането си.

Лицето на Хари посърна, очите му се насълзиха и изгледаха лейди Вендилър с нежен укор.

— Милейди — каза той, — какво значение има една обида? Всъщност аз не бих уважавал човек, който не умее да прощава дори десетки обиди. Но да се разделиш с приятелите си, да скъсаш връзките на привързаност… Той не можа да продължи — задавяше се от вълнение и се разплака. Лейди Вендилър го гледаше с някакво странно изражение. „Този глупчо — помисли тя — си въобразява, че е влюбен в мен. Защо пък да не стане мой слуга вместо слуга на генерала? Добродушен е, услужлив, разбира от облекло, а и така ще бъде извън всякаква опасност. Естествено, толкова красив младеж не може да остане на произвола.“

Същата вечер тя поговори с генерала, който и без това вече се беше разкаял за сприхавостта си, и Хари бе преместен в женското отделение, където заживя кажи-речи райски. Ходеше винаги много изискано облечен, носеше нежни цветя на бутониерата си и умееше да забавлява гостенките с такт и шеги. Гордееше се, че служи на красива жена, приемаше заповедите на лейди Вендилър като знак на благоразположение и обичаше да парадира пред другите мъже, които се отнасяха с насмешка и презрение към него за ролята му на слуга и модист на дама. А и от нравствена гледна точка беше доволен от живота си. Порочността беше за него чисто мъжко качество и прекарвайки по цял ден с фина жена и занимавайки се с тоалета й, той се чувствуваше на някакъв вълшебен остров сред житейските бури.

Една прекрасна утрин Хари влезе в гостната и се залови да подрежда някакви ноти на пианото. В другия край на стаята лейди Вендилър говореше оживено с брат си Чарли Пендрегън, млад човек, състарен и разсипан от разгулен живот и куц с единия крак. Личният секретар, на чието влизане не обърнаха внимание, неволно дочу част от разговора им.

— Днес или никога — казваше лейди Вендилър. — Днес трябва веднъж завинаги да сложим точка на тази работа.

— Е, щом се налага, нека бъде днес — отвърна братът с въздишка. — Но това е погрешна стъпка, Клара, гибелна стъпка, за която някой ден жестоко ще се разкайваме.

Лейди Вендилър изгледа брат си вторачено и някак особено.

— Ти забравяш — рече тя, — че в края на краищата този човек ще умре.

— Ей богу, Клара — каза Пендрегън, — според мен ти си най-безсърдечната негодница в Англия.

— А вие, мъжете — отговори тя, — сте толкова недодялани, че не разбирате тънкостта на думите. Самите вие сте алчни, груби, нагли и безскрупулни, а най-малката мисъл на жената за бъдещето ви смущава. Не мога да търпя това. Дори на един обикновен човек няма да простите глупостта, която очаквате да намерите у нас.

— Може би си права — отвърна братът, — ти винаги си била по-умна от мен. А между другото знаеш девиза ми: семейството преди всичко.

— Да, Чарли — отговори тя, като стисна ръката му между дланите си, — зная девиза ти по-добре дори от теб. „И Клара преди семейството!“ Такава е втората му част, нали? Ти си наистина незаменим като брат и много те обичам.

Мистър Пендрегън се изправи, малко смутен от това излияние на семейни чувства.

— По-добре да не ме виждат тук — рече той. — Зная чудесно ролята си и ще държа под око твоето послушно котенце.

— Така и трябва да бъде — отвърна тя. — Тази жалка гадинка може да провали всичко.

Тя му прати кокетно въздушна целувка и братът се измъкна от будоара през задната стълба.

— Хари — каза лейди Вендилър, обръщайки се към секретаря, когато останаха сами, — тази сутрин имам една поръчка за вас. Но вземете кола, не искам секретарят ми да стане луничав.

Тя изговори последните думи натъртено и с поглед почти на майчинска гордост. Бедният Хари много се зарадва и заяви, че се чувствува щастлив винаги, когато може да й бъде полезен.

— Това ще остане една от нашите големи тайни — продължи тя дяволито, — която никой друг освен моят секретар и аз не трябва да знае. Сър Томас ще направи цял скандал, а да знаете колко са ми омръзнали тези сцени! Ох, Хари, Хари, можете ли да ми обясните защо вие, мъжете, сте толкова груби и несправедливи? Впрочем разбирам, че не сте в състояние да ми обясните, вие сте единственият мъж на света, който не познава тези срамни чувства, вие сте толкова добър, Хари, и толкова внимателен, поне вие можете да бъдете приятел на жена. И представете си, в сравнение с вас другите ми се виждат още по-отвратителни.

— Напротив — отвърна Хари галантно, — вие сте внимателна с мен. Отнасяте се като…

— Като майка — прекъсна го лейди Вендилър, — старая се да ви бъда майка. Или най-малкото — поправи се тя с усмивка — почти като майка. Боя се, че съм много млада, за да ви бъда истинска майка. Нека ви бъда приятелка… скъпа приятелка.

Тя мълча дълго, за да подействуват думите й на сантименталната душа на Хари, ала недостатъчно дълго, за да има възможност да отговори.

— Но това няма нищо общо с нашата работа — подзе тя отново. — От лявата страна на дъбовия гардероб ще намерите една кутия за шапки, тя е под розовото елече, което носех в сряда с дантелената рокля. Занесете я незабавно на този адрес — и му подаде едно листче, — но в никой случай не я изпущайте от ръце, докато не получите срещу нея разписка, написана лично от мен. Разбирате ли? Отговорете, моля ви… отговорете! Това е крайно важно, затова ви умолявам да бъдете внимателен.

Хари я успокои, като повтори дума по дума заръките й, тя се канеше да добави още нещо, но в стаята се втурна генерал Вендилър, почервенял от яд и с дълга подробна шапкарска сметка в ръка.

— Благоволете да видите това, мадам! — кресна той, — Бъдете тъй добра да погледнете този документ. Много добре зная, че се омъжихте за парите ми, с надежда, че ще бъда щедър като останалите си колеги, но, бога ми, вече съм решил да сложа край на това безумно прахосничество.

— Мистър Хартли — каза лейди Вендилър, — мисля, че разбирате какво трябва да правите. Моля ви веднага да тръгвате.

— Стойте — викна генералът на Хари, — една дума, преди да излезете — След това се обърна отново към лейди Вендилър и запита: — Каква поръчка сте възложили на този некадърник? Позволете ми да ви заявя, че му вярвам не повече отколкото на вас. Ако имаше поне капка съвест, нямаше да остане нито минута повече в тази къща, а с какво оправдава заплатата си, това е всемирна тайна. Какво сте му поръчали, мадам? И защо бързате да го отпратите?

— Помислих, че искате да ми кажете нещо насаме — отговори лейди Вендилър.

— Вие говорехте за някаква поръчка — настояваше генералът. — Не се опитвайте да ме заблуждавате, и без това не съм на себе си. Вие безспорно говорехте за някаква поръчка.

— Щом толкова желаете вашите слуги да узнаят за унизителните ни кавги — отвърна лейди Вендилър, — уместно ще бъде може би да помоля мистър Хартли да седне. Не желаете, нали? — продължи тя. — Тогава можете да тръгвате, мистър Хартли. Вярвам, че сте запомнили всичко, което чухте в тази стая, възможно е то да ви бъде полезно.

Хари побърза да се измъкне от гостната, но докато тичаше нагоре по стълбата, чуваше патетичните викове на генерала и тънкия гласец на лейди Вендилър, която отбиваше с хапливи, смразяващи реплики всяка негова атака. Как дълбоко се възхищаваше Хари от тази жена! Колко ловко отбягваше тя неудобния въпрос! С каква самоуверена дързост повтаряше напътствията си под самите оръдия на врага! И, от друга страна, колко мразеше нейния съпруг!

В тазсутрешните събития нямаше нищо необичайно, защото беше свикнал постоянно да изпълнява тайни поръчки на лейди Вендилър, свързани главно с шапки. Добре знаеше, че над къщата витаеше зловеща сянка. Безграничната разточителност и тайните дългове на съпругата отдавна бяха погълнали нейното състояние и наближаваше денят, когато щяха да глътнат и състоянието на съпруга й. Веднъж-дваж на година скандалът и разорението изглеждаха неизбежни, ала Хари обикаляше всевъзможни доставчици, послъгваше тук-там и плащаше малки погашения на големи дългове, докато получеха наново отсрочка, и лейди Вендилър и нейният верен секретар пак си поемаха дъх. Защото Хари от все сърце и душа беше на страната на господарката си в тази война, и то по две причини: не само обожаваше лейди Вендилър и изпитваше страх и омраза към нейния съпруг, но и искрено споделяше слабостта й към труфилата, и единственият разкош, който си позволяваше, беше да ходи при шивачи.

Той намери кутията за шапки на посоченото място, нагласи грижливо тоалета си и излезе от къщи. Слънцето печеше силно, разстоянието, което трябваше да пропътува, не беше малко, затова с тревога си спомни, че поради внезапното избухване на генерала лейди Вендилър не бе успяла да му даде пари за кола. През този зноен ден лицето му положително щеше да пострада много, а и да извърви толкова път през Лондон с кутия за шапки в ръка беше унижение, почти непоносимо за младеж като него. Поспря се да размисли. Вендилърови живееха на Итън плейс, а той трябваше да отиде някъде към Нотинг хил, значи можеше да прекоси парка, като върви на открито и избягва многолюдните алеи, слава богу, че е още сравнително рано, мислеше си той.

В стремежа си да се отърве по-скоро от своя товар той крачеше по-бързо от обикновено и беше изминал вече доста път през Кенсингтънската градина, когато изведнъж на едно усамотено място между дърветата насреща му се изпречи генералът.

— Моля да ме извините, сър Томас — каза Хари, като учтиво се дръпна настрана, защото другият стоеше точно на пътя му.

— Къде отивате, сър? — запита генералът.

— Правя си малка разходка из парка — отговори момъкът. Генералът потупа кутията с бастуна си.

— С това ли? — извика той. — Лъжете, сър, съзнателно лъжете!

— Вижте какво, сър Томас — възрази Хари, — аз не съм свикнал да ме разпитват с такъв висок тон.

— Не се самозабравяйте — каза генералът. — Вие сте мой служител, и то служител, към когото храня най-сериозни подозрения. Отде да зная дали тази кутия не е пълна с чаени лъжички?

— В нея е цилиндърът на един мой приятел — отговори Хари.

— Много добре — рече Вендилър. — В такъв случай искам да видя цилиндъра на приятеля ви. Аз — додаде той навъсено — се интересувам живо от шапки и, вярвам, знаете колко съм настойчив..

— Ще прощавате, сър Томас — заоправдава се Хари, — много съжалявам, ала това си е частна работа.

Генералът го улови грубо за рамото с едната си ръка, а с другата вдигна заплашително бастуна. „Загубен съм“ — помисли си Хари примирено, но в същия миг небето му прати неочакван защитник в лицето на Чарли Пендрегън, който изскочи иззад дърветата.

— Хей, хей, генерале, недейте — каза той, — това не е нито прилично, нито подобава на мъж.

— Аха, мистър Пендрегън! — извика генералът, обръщайки се рязко към новия си противник. — Мислите ли, мистър Пендрегън, че след като съм имал нещастието да се оженя за вашата сестра, ще търпя да ме следи и да ми се бърка в работите компрометиран и фалирал развратник като вас? Моето познанство с лейди Вендилър, сър, ми е убило всякакво желание да имам вземане-даване с другите членове на нейната фамилия.

— А нима си въобразявате, генерал Вендилър — възрази Чарли, — че след като сестра ми е имала нещастието да се омъжи за вас, автоматично е загубила правата и привилегиите си на лейди? Признавам, сър, че с тази си постъпка тя неимоверно урони своя престиж, но за мен е все още Пендрегън. Мой дълг е да я браня от недостойни обиди, и дори да й бяхте десет пъти съпруг, нямаше да позволя да се ограничава свободата й, нито да се спират насила нейните лични пратеници.

— Какво значи това, мистър Хартли? — попита генералът. — Излиза, че мистър Пендрегън е на моето мнение. Той също подозира, че лейди Вендилър има нещо общо с цилиндъра на вашия приятел.

Чарли разбра, че е направил непростима грешка, която побърза да поправи.

— Какво говорите, сър? — извика той. — Подозирам ли, казвате? Нищо не подозирам аз. Но когато видя, че някой злоупотребява със силата си и се отнася грубо със своите подчинени, си позволявам да се намеся.

Като изрече тези думи, той даде знак на Хари, който от глупост ли, от вълнение ли не можа да го разбере.

— Как да тълкувам поведението ви, сър? — попита Вендилър.

— Ами както обичате, сър — отговори Пендрегън.

Генералът пак вдигна бастуна си и замахна над главата на Чарли, но последният, въпреки куция си крак и всички други недъзи, парира удара с чадъра си, скочи и мигновено се вкопчи в страшния си противник.

— Бягай, Хари, бягай! — викна той. — Бягай, тъпак такъв!

За миг Хари остана вцепенен, виждайки как двамата се олюляват в свирепа прегръдка, после се обърна и си плю на петите. Когато погледна през рамо, забеляза, че Чарли бе притиснал с коляно генерала, който все пак правеше отчаяни усилия да промени положението в своя полза, а градината като че изведнъж се бе изпълнила с хора, които тичаха отвред към полесражението. Това зрелище придаде на секретаря криле, и той не намали скорост, докато не стигна Бейзуотър роуд и се мушна наслуки в някаква пуста напречна уличка.

Да вижда как двама негови познати джентълмени се налагат така жестоко беше преживяване, което потресе дълбоко Хари. Той искаше да забрави тази картина, но най-вече да бъде колкото може по-далеч от генерал Вендилър, и в този свой стремеж му изхвръкна от ума къде отива и разтреперан тичаше безразсъдно напред. При мисълта, че лейди Вендилър беше съпруга на единия и сестра на другия гладиатор, сърцето му се изпълни със съчувствие към тази жена, така онеправдана от живота. В светлината на тези бурни събития дори неговото собствено положение в къщата на генерала му се стори не толкова завидно.

Известно време той вървя, погълнат от такива мисли, ала едно леко сблъскване с друг пешеходец му напомни, че държи кутията в ръце.

— Господи! — възкликна той. — Къде ми е главата? И къде съм се залутал?

Чак тогава погледна плика, даден му от лейди Вендилър. Адрес имаше, но без име. Чисто и просто се нареждаше на Хари да попита за „джентълмена, който очаква пакет от лейди Вендилър“, а ако не си е в къщи, да го почака да се прибере. Джентълменът, добавяше се в бележката, трябва да представи разписка, написана собственоръчно от дамата. Всичко това изглеждаше много загадъчно, но най-учуден беше Хари от липсата на име и от формалността с разписката. Когато чу в разговора да се споменава за разписка, не обърна особено внимание, но като прочете спокойно бележката и я съпостави с другите странни обстоятелства, разбра, че се е заплел в опасна работа. Дори за момент се усъмни в самата лейди Вендилър, защото тези тъмни машинации му се струваха някак недостойни за такава високопоставена дама, а като разбра, че крие тайните си и от него, осъди я още по-сурово. Но тя дотолкова бе завладяла душата му, че отхвърли всякакви подозрения и жестоко се самобичува загдето ги бе допуснал.

В едно отношение обаче дългът и личният интерес, великодушието и страхът съвпадаха — да се отърве колкото може по-скоро от кутията за шапки.

Той спря първия срещнат полицай и учтиво го попита за пътя. Оказа се, че е вече близо до местоназначението, и само след няколко минути се спря в една тясна уличка пред малка къща, току-що боядисана и поддържана много грижливо. Чукалото на вратата и дръжката на звънеца просто лъщяха, саксии с цветя украсяваха первазите на прозорците, а пердета от някаква скъпа материя криеха вътрешността от погледа на любопитни минувачи. Отвред лъхаше покой и тайнственост и тази атмосфера така завладя Хари, че почука по-предпазливо, отколкото се полагаше, и по-старателно от обикновено отърси ботушите си от прах и кал.

Една доста привлекателна слугиня незабавно отвори вратата и изгледа секретаря някак дружелюбно.

— Този пакет е от лейди Вендилър — каза Хари.

— Зная — отговори слугинята, като кимна. — Но господарят не си е в къщи. Няма ли да ми го оставите?

— Не мога — отвърна Хари. — Наредено ми е да го предам при определено условие и се извинявам, но ще ви помоля да почакам.

— Добре — съгласи се тя, — естествено, ще ви пусна да почакате. Трябва да ви кажа, че тук съм сама, ала като ви гледам, май не ядете момичета. Но бъдете тъй добър да не ме питате за името на господина, защото няма да ви го кажа.

— Така ли? — извика Хари. — Я гледай, колко чудно! Ала откровено казано, от известно време непрекъснато срещам чудеса. Но мисля, че мога да си позволя един въпрос, без да ви обидя: той ли е собственикът на тази къща?

— Тук е наемател, и то само от осем дни — отговори слугинята. — А сега въпрос срещу въпрос: познавате ли лейди Вендилър?

— Аз съм неин личен секретар — отговори Хари, изнервен от смирена гордост.

— Сигурно е хубава? — продължаваше слугинята.

— О, прекрасна! — възкликна Хари. — Чудно красива и колкото добра, толкова и мила!

— Вие също изглеждате много мил — подхвърли момичето — и се обзалагам, че струвате колкото цяла дузина лейди Вендилър. Хари искрено се възмути.

— Аз ли? — извика той. — Но аз съм само секретар!

— И за мен ли се отнася това? — каза девойката. — Защото, с извинение, и аз съм само слугиня — Но после, като забеляза смущението на Хари, добави по-меко: — Зная, че не мислите така, а и на външност ми харесвате, но вашата лейди Вендилър никак не ми допада. Ох, тези господарки! — възкликна тя. — Да прати истински джентълмен като вас с кутия за шапки, и то посред бял ден!

По време на този разговор бяха останали в първоначалното си положение: тя — на прага, той — на тротоара, гологлав, за да се прохлажда, и с кутията в ръка. Но при последните думи Хари, който не можеше да търпи такива открити комплименти за външността си, нито насърчителния поглед, с който бяха съпроводени, взе да се върти и да се озърта насам-нататък объркан. И като се извърна към другия край на уличката, с неописуем ужас срещна погледа на генерал Вендилър. Генералът, страшно разгорещен и възбуден от бързане и възмущение, сновеше из улиците да търси своя шурей, но щом съзря непокорния секретар, промени намерението си, гневът му рукна по ново русло и като се обърна рязко кръгом, затича по уличката с яростни ръкомахания и крясъци.

С един скок Хари се мушна в къщата, като блъсна слугинята пред себе си, и вратата се затръшна под носа на преследвача му.

— Има ли резе? Заключва ли се? — питаше Хари, докато цялата къща ехтеше от ударите на чукчето.

— Но какво ви става? — запита слугинята. — От този старец ли се уплашихте?

— Ако ме пипне — прошепна Хари, — пиши ме умрял. Цял ден вече ме гони, а има бастун със скрита сабя и е офицер, служил в Индия.

— Ама че побойник! — възкликна слугинята. — А как се казва, ако мога да зная?

— Той е генералът, господарят ми — отговори Хари. — Иска да ми вземе кутията за шапки.

— Нали ви казах? — извика слугинята ликуващо. — Разберете, че вашата лейди Вендилър не е цвете за мирисане, и ако имате очи, сам можете да видите каква стока е тя. Неблагодарна вещица, уверявам ви!

Генералът поднови атаката си с чукчето, но тъй като не му отваряха и това го вбесяваше, зарита и заудря с юмруци по вратата.

— Добре, че съм сама в къщи — забеляза момичето, — генералът ви може да си удря до припадък, ала няма кой да му отвори. Елате с мен! Като рече това, тя заведе Хари в кухнята, където го накара да седне, а сама застана до него и сложи нежно ръка на рамото му. Тропотът по вратата не само не отслабваше, но и все повече се засилваше, и всеки удар отекваше в сърцето на злочестия секретар.

— Как се казвате? — попита момичето.

— Хари Хартли — отговори той.

— А аз — продължи тя — Прудънс. Харесва ли ви името ми?

— Много — рече Хари. — Но послушайте как генералът блъска вратата. Положително ще я счупи, а тогава бог да ми е на помощ — какво друго може да ме очаква, освен смърт?

— Излишно се тревожите — отвърна Прудънс. — Нека генералът си тропа, от това само ще му излязат пришки на ръцете. Мислите ли, че ще ви задържам тук, ако не съм уверена, че мога да ви спася? О, не, аз съм добра към хора, които ми харесват! Имаме заден вход към друга уличка. Но — додаде тя, като го спря, защото при тази приятна вест той моментално скочи, — но няма да ви го покажа, докато не получа целувка. Ще ме целунете ли, Хари?

— На драго сърце — извика той, верен на своята галантност, — но не заради задната врата, а защото сте добра и хубава.

И даде две-три горещи целувки, на които му отвърнаха със същото. След това Прудънс го заведе до задната врата и хвана ключа.

— Ще дойдете ли пак да се видим? — попита тя.

— Непременно — каза Хари. — Нали на вас дължа живота си?

— А сега — добави тя, като отключи вратата, — бягайте колкото ви държат краката, защото ще пусна генерала.

Хари едва ли имаше нужда от този съвет, страхът го бе завладял така, че хукна с всички сили. „Още няколко крачки — мислеше той — и край на изпитанията. Ще се върна жив и здрав при лейди Вендилър.“ Но не бе направил още тези няколко крачки и чу мъжки глас, който го викаше по име и бълваше проклятия, а като погледна през рамо, видя Чарли Пендрегън, който му махаше с две ръце да се върне. Този нов поврат така дълбоко разтърси Хари, чиито нерви без туй бяха опънати до крайност, че не можа да се сети за нищо друго, освен да ускори крачка и да продължи бягството си. Ако си беше спомнил сцената в Кенсингтънската градина, щеше да съобрази, че щом генералът му е враг, Чарли Пендрегън можеше да му бъде само приятел. Но душата му беше в такава треска и смут, че това обстоятелство не му дойде на ум и той просто продължи да бяга още по-бързо по уличката.

Ако се съди по гласа и по ругатните, които сипеше подир секретаря, Чарли явно беше излязъл от кожата си. Той също тичаше с всички сили, но колкото и да се напрягаше, физически беше в по-неизгодно положение, и виковете и тропотът на куция му крак по настилката започнаха да се чуват все по-слабо.

Хари се почувствува пак обнадежден. Уличката беше и стръмна, и тясна, но съвсем пуста, обградена от двете страни с градински стени, от които висяха зашумени клони, а догдето стигаше погледът на беглеца, не се виждаше нито жива душа, нито отворена врата. Провидението, на което изглежда бе омръзнало това преследване, сега му предлагаше възможност да избяга.

Уви! Тъкмо стигна една градинска врата под кестенови дървета, тя внезапно се разтвори и вътре, на една пътека, видя фигурата на касапски чирак с табла на ръка. Докато схване това, беше вече далеч от вратата. Ала чиракът успя да го забележи и изглежда много се учуди, че някакъв джентълмен префучава с такава необикновена скорост, затова изскочи на улицата и завика подир Хари, насърчавайки го с подигравателни възгласи.

Появяването му вдъхна ново хрумване на Чарли Пендрегън, който, макар и да не можеше вече да си поема дъх, пак извиси глас.

— Дръжте крадеца! — завика той.

Месарският чирак веднага поде този вик и се присъедини към гонитбата.

Моментът беше критичен за преследвания секретар. Наистина страхът го подтикваше да бяга още по-бързо и с всяка крачка да изпреварва преследвачите си, но чувствуваше, че силите му са на изчерпване и ако случайно го пресрещне някой, положението му в тясната уличка ще стане съвсем безнадеждно.

„Трябва да намеря къде да се скрия — помисли си той, — и то до няколко секунди, иначе е свършено с мен.“

Едва му мина през ума тази мисъл, и внезапно уличката направи завой, който го скри от враговете. Има обстоятелства, при които и най-мудните хора започват да действуват решително и енергично, и най-плахите дори забравят всякаква предпазливост и вземат безумно смели решения. Такъв беше случаят с Хари Хартли. И тези, които го познаваха най-добре, най-много биха се учудили на неговата смелост: изведнъж той се закова на място, прехвърли кутията през една градинска стена, подскочи с невероятна ловкост и като се улови за каменния корниз, също се преметна бързо в градината.

Когато след малко дойде на себе си, видя, че е тупнал в леха с ниски розови храсти. Ръцете и коленете му бяха изпорязани и кървяха, защото за предпазване от такива катерачи стената беше посипана обилно със стъкла от счупени шишета, усещаше цялото си тяло разглобено и му се виеше свят. В дъното на градината, грижливо подредена и засадена с чудно ароматни цветя, видя задната част на някаква къща. Тя беше доста голяма и явно обитавана, но в странен контраст с двора — разнебитена, занемарена и в окаян вид. От другите три страни заобикалящата я градинска стена изглеждаше здрава.

Той машинално обгърна с поглед тези особености на обстановката, но мозъкът му все още не беше в състояние да схване видяното и да си направи разумно заключение. А когато чу приближаващи се стъпки по чакъла, макар и да извърна очи в тази посока, не възнамеряваше нито да се брани, нито да бяга.

Новодошлият беше едър, груб и много отблъскващ на вид мъж в градинарско облекло и с лейка в лявата си ръка. Дори хладнокръвен човек би се стреснал, като види огромното туловище и черните му начумерени очи. Но Хари беше така разтърсен от падането, че не се и уплаши, и тъй като не можеше да откъсне поглед от градинаря. Остана неподвижен на мястото си и ни най-малко не се възпротиви, когато той се приближи, улови го за рамото и го изправи рязко на крака.

Двамата стояха няколко секунди вторачени един в друг, Хари — като хипнотизиран, човекът — кипнал от гняв, с жестока, подигравателна усмивка.

— Кой си ти? — запита той най-после. — Как смееш да прескачаш стената ми и да тъпчеш моите рози. Как се казваш — додаде той, като го раздруса — и какво търсиш тук?

Хари не можеше да пророни нито дума, за да му обясни. Точно в тоя момент обаче край оградата минаваха Пендрегън и месарският чирак, и тропотът на техните нозе и прегракналите им викове отекнаха гръмовито из тясната уличка. Получил по този начин отговор на въпросите си, градинарят се взря в лицето на Хари с неприятна усмивка.

— Крадец! — произнесе той. — И бога ми, изглежда, доста си изкарваш от това, защото виждам, че от глава до пети си облечен като джентълмен. Как не те е срам да скиташ по света така наконтен, докато честните хора, бих казал, са петимни да си купят бракуваните ти труфила на вехто! Говори, мерзавецо — продължаваше човекът, — предполагам, че разбираш английски; искам да си поговорим добре, преди да те закарам в участъка.

— Навярно тук има някакво страшно недоразумение, сър — каза Хари, — и ако дойдете с мен в дома на сър Томас Вендилър на Итън плейс, мога да ви гарантирам, че всичко ще се изясни. Както виждам, и най-почтеният човек може да попадне в съмнително положение.

— Слушай, приятелче — отвърна градинарят, — няма да отида с теб по-далеч от полицейския участък на съседната улица. Инспекторът положително с удоволствие би приел да се поразходите заедно до Итън плейс и да посръбнете чай с твоите важни познати. Или ще предпочетеш да отидеш направо при министъра на вътрешните работи? Сър Томас Вендилър, а? Мислиш, че не мога само от един поглед да различа джентълмена от обикновен нехранимайко като теб, дето прескача огради? Както и да си облечен, аз те чета като книга. Тази риза сигурно струва колкото официалната ми шапка, палтото, обзалагам се, не е виждало вехтошарски магазин, а пък ботушите ти…

Като погледна надолу, човекът изведнъж прекъсна тези оскърбителни бележки и за миг остана вторачен в нещо в нозете си. Когато проговори, гласът му беше странно променен.

— За бога — каза той, — какво е това?

Хари проследи посоката на погледа му и пред очите му се разкри гледка, която го накара да онемее от ужас и изумление. При падането той се бе строполил право върху кутията, от която, разцепена открай докрай, се бе разсипало цяло съкровище от диаманти и сега лежеше на открито, отчасти затъпкано в земята, отчасти пръснато във великолепно и блестящо изобилие. Тук беше разкошната диадема на лейди Вендилър, на която често се бе възхищавал, имаше пръстени и брошки, обеци и гривни, дори тук-там между розовите храсти като капки утринна роса лъщяха немонтирани брилянти. На земята между двамата лежеше царско богатство, само по себе си красиво, пречупващо слънчевата светлина на милиони разноцветни искри, богатство в най-примамлива, солидна и дълговечна форма, което можеше да се носи дори в престилка.

— Милостиви боже! — възкликна Хари. — Аз съм загубен! С неизмеримата скорост на мисълта той се върна в миналото и едва сега почна да разбира днешните си преживявания, да ги свързва и да осъзнава в каква ужасна каша бе забъркал и себе си, и цялото си бъдеще. Той се огледа, сякаш търсеше помощ, но беше сам в градината с разпилените диаманти и страшния си събеседник, и колкото и да се ослушваше, чуваше само шумоленето на листата и бързото туптене на сърцето си. Нищо чудно, че младият човек, отпаднал духом, с пресеклив глас повтори последното си възклицание:

— Аз съм загубен!

Градинарят се огледа плахо във всички посоки, но на прозорците не се виждаше ничие лице, и той като че задиша по-леко.

— Кураж, глупчо! — рече той. — Най-лошото мина. Защо не каза още отначало, че има и за двама ни? За двама — повтори той, — дори за двеста! Но да се махаме оттук, че може да ни забележат, и бъди благоразумен — оправи си шапката и си изтупай дрехите. Не бива и две крачки да направиш в тоя си вид.

Докато Хари изпълняваше машинално тези съвети, градинарят коленичи, събра бързо разпилените скъпоценности и ги сложи отново в кутията за шапки. От докосването до тези скъпоценни кристали тръпки на вълнение пробягваха по якото му тяло, лицето му се изкриви, очите му светнаха от алчност, като че нарочно протакаше това приятно занимание, опипвайки с наслада всеки диамант, който вземеше. Ала накрая, когато всичко свърши, градинарят скри кутията под ризата си, кимна на Хари и го поведе към къщата.

При вратата ги срещна един млад човек, очевидно с духовен сан, много спретнато облечен, както го изискваше положението му, мургав и изумително красив, с поглед, в който се четеше и слабост, и решителност. На градинаря не му хареса тази среща, но се постара да скрие недоволството си и се обърна към свещеника с мазна усмивка.

— Чудесен следобед, мистър Ролз — каза той, — бог ни е дарил с чудесен следобед! А това е мой млад приятел, който иска да види розите ми. Позволих си да го пусна, защото сметнах, че никой от наемателите няма да възрази.

— Ако питате мен — отвърна преподобният мистър Ролз, — нямам нищо против и мисля, че едва ли някой ще прави въпрос за такава дребна работа. Градината си е ваша, мистър Рейбърн, не бива да забравяме това, и щом ни позволявате да се разхождаме тук, ще бъде просто неприлично да злоупотребим с вашата добрина дотам, че да държим сметка за приятелите, които ви посещават. Но, откровено казано — додаде той, — струва ми се, че вече сме се срещали с този джентълмен. Мисля, че се казваше мистър Хартли. За съжаление, както виждам, вие сте падали.

И протегна ръка.

Нещо като моминска свенливост и желание да отложи колкото може повече налагащото се обяснение накара Хари да отхвърли това предложение за помощ и да отрече самоличността си. Той предпочете покровителството на градинаря, който поне му беше непознат, отколкото любопитството и може би подозренията на познайник.

— Боя се, че имате грешка — каза той. — Името ми е Томлинсън и съм приятел на мистър Рейбърн.

— Така ли? — учуди се мистър Ролз. — Приликата е поразителна.

Мистър Рейбърн, който през целия този диалог стоеше като на тръни, почувствува, че е крайно време да го прекъсне.

— Пожелавам ви приятна разходка, сър — каза той. И помъкна Хари подире си към къщата, а после-в една стая, която гледаше към градината. Най-напред се погрижи да спусне щорите, защото мистър Ролз продължаваше да стои озадачен и замислен там, където го бяха оставили. После изпразни счупената кутия на масата и застана пред съкровището, изложено сега на показ, с прехласнато и алчно изражение, като потриваше бедрата си с ръце. Гледайки лицето на този човек, пламнало от такива долни страсти, Хари усети, че към душевните му мъки се прибавя още една. Не можеше да повярва, че от своя неопетнен, безгрижен живот само за миг се е потопил в един долен и престъпен свят. Никакъв грях не тежеше на съвестта му и все пак сега претърпяваше най-сурово и жестоко наказание — страхът от възмездие, подозрителността на добрите и омерзителната близост на гадни и брутални същества. Чувствуваше, че с радост би дал живота си, само и само да избяга от тази стая и да бъде по-далеч от мистър Рейбърн.

— А сега — заговори градинарят, след като раздели скъпоценностите на две почти равни части и дръпна едната към себе си, — сега — каза той, — за всичко на тоя свят се налага да се плаща, за някои неща дори скъпо. Трябва да знаете, мистър Хартли, ако това е името ви, че аз съм човек с много меко сърце и открай време добротата ми е пречила. Ако река, мога да прибера всички тези хубави камъчета и вие няма да посмеете да кажете „гък“, но изглежда, че ми допадате, защото, трябва да заявя, сърцето не ми дава да ви оскубя така. Затова, видите ли, от добри чувства предлагам да си ги поделим, а така — посочи той двете купчинки — делбата ми се струва справедлива и приятелска. Ако може да попитам: имате ли някакви възражения, мистър Хартли? Аз не съм от тия, дето ще се карат за една брошка.

— Но, сър — извика Хари, — това, което ми предлагате, е невъзможно. Скъпоценностите не са мои и не мога да деля чуждо с когото и да било и на каквито и да е части.

— Не са ваши ли? — учуди се Рейбърн. — И не можете да ги делите с никого, така ли? Е, много съжалявам, но тогава ще се наложи да ви закарам в участъка. Помислете си за полицията — продължи той, — помислете си за позора, който ще падне върху порядъчните ви родители, помислете си — додаде той, като улови Хари за китката, — помислете си за каторгата и за страшния съд.

— Какво да се прави — простена Хари. — Вината не е моя. Няма ли да дойдете с мен на Итън плейс?

— Не — отговори човекът, — няма да дойда и това е. И сериозно възнамерявам да си поделя тези дрънкулки с вас тук.

И като рече това, внезапно изви жестоко китката на младежа. Хари не изтрая и изрева, а по лицето му рукна пот. Като че ли болката и страхът раздвижиха мозъка му, но в едно нямаше съмнение: в този миг цялата тая работа му се яви в друга светлина и разбра, че не му остава нищо друго, освен да приеме предложението на негодника, с надежда, че при по-благоприятни обстоятелства и когато всякакви подозрения паднат от него, ще намери къщата и ще го принуди насила да върне скъпоценностите.

— Съгласен съм — каза той.

— Така те искам, агънцето ми — ухили се градинарят. — Знаех, че накрая ще разбереш изгодата си. Тази кутия за шапки — продължи той — ще изгоря със сметта, за да не я разпознаят любопитни очи, а ти си вземи дрънкулките и ги прибери в джоба си.

Хари го послуша. Рейбърн не сваляше очи от него, но от време на време някое лъскаво камъче разпалваше отново алчността му, той го изваждаше от дяла на секретаря и притуряше към своя.

Когато свърши и това, двамата тръгнаха към пътната врата, която Рейбърн открехна внимателно, за да огледа улицата. По нея сигурно нямаше минувачи, защото той изведнъж улови Хари за врата и като наведе главата му, тъй че да не вижда нищо друго, освен пътя и външните стъпала на къщите, може би минута и половина го бута пред себе си от улица на улица. Хари бе преброил вече три ъгъла, когато насилникът го пусна и с вик: „А сега марш!“ — и добре прицелен здрав ритник даде на момъка главоломен тласък напред.

Когато Хари дойде на себе си, полузамаян и с обилно кървящ нос, от мистър Рейбърн нямаше и следа. За пръв път гневът и болката така овладяха младия човек, че той избухна в сълзи и остана да ридае насред улицата.

След като поуталожи по тоя начин мъката си, започна да се оглежда и да чете имената на улиците на пресечката, където градинарят го бе оставил. Все още се намираше в рядко населена част на Западен Лондон, сред вили и големи градини, но на един прозорец забеляза хора, явно станали очевидци на патилата му, и почти веднага от тази къща притича една слугиня и му предложи чаша вода. Същевременно някакъв мръсен скитник, който се въртеше наоколо, приближи до него от противоположната страна.

— Горкият — каза слугинята, — колко жестоко наистина са се отнесли с вас! Но колената ви са целите изподраскани, а дрехите ви — изпокъсани! Познавате ли негодника, който постъпи така с вас?

— Как да не го познавам! — извика Хари, поободрен от водата. — И ще го пипна, няма да се отърве. Честна дума, скъпо ще плати за днешните си дела.

— По-добре елате в къщи да се измиете и изчеткате — продължи слугинята. — Не бойте се, господарката ми ще ви посрещне радушно. Чакайте да прибера шапката ви. О, боже мой — изпищя тя, — та вие сте посипали цялата улица с диаманти!

Така и беше, половината от падналите му се скъпоценности, след като мистър Рейбърн го бе оскубал здравата, при премятането презглава бяха изскочили от джобовете му и отново се търкаляха искрящи по земята. Той благослови съдбата, че слугинята веднага ги бе забелязала. „Не е чак толкова лошо, можеше да бъде още по-зле“ — помисли си Хари, зарадван, че са се запазили поне малко, готов да прежали всички останали. Но уви! Когато се наведе да прибере съкровището си, скитникът връхлетя внезапно, повали и Хари, и слугинята, заграби с две шепи диаманти и побягна с изумителна бързина по улицата.

Щом се изправи на крака, Хари подгони с викове злосторника, но последният беше твърде бързоног и навярно много добре познаваше този квартал, защото накъдето и да се обърнеше преследвачът, не виждаше и следа от беглеца.

Съвсем отчаян, Хари се върна на местопроизшествието, където чакащата го слугиня добросъвестно му върна шапката и останалите изпопадали диаманти. Хари й благодари от все сърце и тъй като сега нямаше защо да пести, отиде до най-близката пиаца и пое с файтон към Итън плейс.

Когато пристигна, в къщата цареше паника, сякаш някакво нещастие бе сполетяло семейството, слугите се струпаха в хола и не можеха, или пък не искаха да сдържат смеха си, като гледаха раздърпания секретар. Стараейки се да мине край тях колкото е възможно с по-достоен вид, той се насочи право към будоара. Когато отвори вратата, пред очите му се откри изумителна гледка, която не му предвещаваше нищо добро: генералът, жена му и — представете си! — Чарли Пендрегън седяха заедно и обсъждаха оживено и сериозно някакъв важен въпрос. Хари тутакси разбра, че е почти излишно да дава обяснения, очевидно двамата бяха направили пълни самопризнания пред генерала за проектираното посегателство върху джоба му и за злополучния провал на този план, и сега всички образуваха общ фронт срещу общата опасност.

— Слава богу! — възкликна лейди Вендилър. — Ето го! Кутията за шапки, Хари… кутията за шапки!

Но Хари стоеше пред тях онемял и съкрушен.

— Говори! — кресна тя. — Говори! Къде е кутията? И мъжете със заплашителни жестове повториха същия въпрос. Хари извади от джоба си шепа скъпоценности. Беше съвсем пребледнял.

— Само това е останало — рече той. — Кълна се в бога, че не съм виновен аз, и ако имате търпение, макар че част от тях са загубени, може би завинаги, вярвам, че другите ще могат да се намерят.

— Уви — извика лейди Вендилър, — всички наши диаманти са загубени, а дължа деветдесет хиляди лири стерлинги за облекло!

— Мадам — каза генералът, — дори да бяхте задръстили каналите с вашите боклуци, да бяхте направили петдесет пъти по-големи дългове от споменатата сума, да бяхте откраднали пръстена и диадемата на майка ми, природата пак щеше да надделее и накрая можех да ви простя. Но, мадам, вие ме лишихте от Диаманта на раджата — Окото на светлината, както поетично го наричат ориенталците — Гордостта на Кашгар! Вие ми отнехте Диаманта на раджата — провикна се той с вдигнати към небесата ръце — и всичко, мадам, всичко е свършено между нас!

— Повярвайте ми, генерал Вендилър — отвърна тя, — рядко съм чувала такива приятни думи от вашите уста и ако ни заплашва разорение, то може само да ме радва, тъй като ще ме освободи от вас. Често сте ми казвали, че съм се омъжила за парите ви. Позволете ми да ви заявя сега, че винаги горчиво съм се разкайвала за тази сделка и ако имахте възможност пак да се ожените и притежавахте диамант, по-голям от главата ви, щях да посъветвам дори слугинята си да се пази от такъв незавиден и гибелен брачен съюз. Що се отнася до вас, мистър Хартли — продължи тя, обръщайки се към секретаря, — в тази къща вие достатъчно проявихте ценните си качества, вече се убедихме, че ви липсва и мъжество, и разум, и самочувствие, и виждам един-единствен изход — да се махнете моментално и по възможност да не се връщате повече. За заплатата си можете да предявите иск като кредитор, когато бившият ми съпруг фалира.

Още смисълът на тази обидна реч не бе стигнал до съзнанието на Хари, и генералът се нахвърли върху него с друга.

— А сега — каза той — елате с мен при най-близкия полицейски инспектор. Прост войник може да излъжете, сър, но окото на закона ще разчете позорната ви тайна. Ако ще да прекарам старостта си в мизерия заради подлите ви интриги с жена ми, ще се погрижа поне да не останете ненаказан за усилията си и бог би ме лишил от едно висше удоволствие, сър, ако не чепкате кълчища на каторга от днес до последния си час.

С тези думи генералът измъкна Хари от стаята и го повлече бързо надолу по стълбата и после по улицата към кварталния полицейски участък.

Така според арабския автор завършва този печален епизод с кутията за шапки. Но за нещастния секретар цялата тази работа беше начало на нов живот, по-достоен за мъж. Полицията бързо се убеди в невинността му и след като той помогна според възможностите си в по-нататъшното следствие, един от началниците на криминалния отдел дори го похвали за честността и скромността му. Някои се заинтересуваха за този нещастник и скоро той наследи от една своя леля — стара мома от Устършир — значителна сума. Благодарение на тези пари се ожени за Прудънс и извънредно щастлив, замина за Бендиго, а според други сведения — за Тринкомали, с изгледи за най-бляскаво бъдеще.

РАЗКАЗ ЗА МЛАДИЯ СВЕЩЕНИК

Преподобният мистър Саймън Ролз се беше отличил в етичните науки и бе особено сведущ в теологията. Студията му „Върху християнската доктрина за обществения дълг“ в момента на публикуването й му спечели известна слава в Оксфордския университет, и в духовните и научните кръгове се говореше, че младият мистър Ролз е замислил внушителен труд — както разправяха, цял том — за влиянието на църковните отци. Тези успехи, тези амбициозни планове обаче съвсем не му помагаха да се издига служебно и той все още търсеше място за енорийски свещеник, когато, при една случайна разходка из тази част на Лондон, спокойната, великолепна гледка на градината, стремежът към усамотение и научна работа и евтината квартира го накараха да се настани у мистър Рейбърн, градинаря от Стокдъвлейн.

Той имаше навик всеки следобед, след седем-осем часа работа върху свети Амвросий или свети Йоан Златоуст, да се поразходи между розите, отдаден на съзерцание. И обикновено това бяха едни от най-продуктивните му моменти за деня. Но дори искрената жажда за размисъл и увлечението по чакащите решение сериозни проблеми не са винаги достатъчни, за да предпазят разума на философа от малки сътресения и досег със света. Тъй че когато завари окъсания и облян в кърви секретар на генерал Вендилър в компанията на своя наемодател, като видя как той пребледня и се мъчеше да отбягва въпросите, и особено когато най-невъзмутимо отрече самоличността си, мистър Ролз бързо забрави и светии, и отци, обзет от съвсем простосмъртно любопитство.

„Невъзможно е да се лъжа — мислеше си той. — Няма съмнение, това е мистър Хартли. Но как се е насадил така? Защо отрича името си? И каква работа може да има с този долен мошеник, моя хазяин?“

Докато размишляваше така, друго странно обстоятелство му направи впечатление. От един нисък прозорец до вратата надзърна мистър Рейбърн и се случи тъй, че очите им се срещнаха. Градинарят изглеждаше смутен и дори разтревожен и тутакси щората на прозореца се спусна рязко.

„Може пък да е в реда на нещата — размишляваше мистър Ролз, — дори съвсем в реда на нещата, но, откровено казано, чини ми се, че тук има нещо нечисто. Подозрителни, потайни, лъжат, боят се да не ги видят — бога ми — мислеше си той, — и двамата май кроят някаква низост.“

Детективът, който се крие у всеки от нас, се пробуди и заговори в сърцето на мистър Ролз и с бърза, енергична стъпка, която никак не приличаше на обичайната му походка, той почна да обикаля градината. Когато стигна мястото, където Хари бе извършил своя акробатически номер, изведнъж погледът му падна на един прекършен розов храст и следи от стъпки по земята. Вдигна глава нагоре и видя драскотини по тухлената стена, а на една счупена бутилка се развяваше парче от панталон. Значи така е предпочел да влезе добрият приятел на мистър Рейбърн! Ето как секретарят на генерал Вендилър е дошъл да се любува на цветната градина! Като се наведе да огледа земята, младият свещеник си подсвирна тихо. Разбра къде точно бе паднал Хари след опасния си скок, разпозна плоското стъпало на мистър Рейбърн, забило се дълбоко в почвата, когато вдигаше секретаря за яката; щом се вгледа по-внимателно, различи като че ли следи от пръсти, сякаш нещо се е разпиляло и после трескаво е събирано.

„Ей богу — рече си той, — работата става много интересна.“

Точно в тоя момент съзря нещо, почти изцяло зарито в земята. След миг изрови една изящна позлатена марокенена кутия със закопчалка. Тя беше здраво затъпкана в пръстта, затова в прибързаното си търсене мистър Рейбърн не я бе забелязал. Мистър Ролз отвори кутията и ахна от смайване, близко до ужас: на възглавничка от зелено кадифе лежеше изумително голям и чист диамант. Той беше колкото паче яйце, красиво оформен и без никакъв дефект, а когато слънцето го огря, светна като електрическа лампа и като че пламтеше на дланта му с хиляди адски огньове.

Мистър Ролз не разбираше твърде от скъпоценни камъни, но от само себе си се виждаше, че Диамантът на раджата е истинско чудо; ако го намери някое селянче, ще се втурне с вик към най-близката селска къщурка, а дивак ще се просне благоговейно пред такъв чуден фетиш. Погледът на младия свещеник беше обаян от красотата на камъка, мисълта му — поразена от неговата неизчислима стойност. Той знаеше, че държи в ръката си нещо, което превишава дохода на един архиепископ за много години, с което могат да се построят катедрали, по-величествени от Елийската или Кьолнската, че този, който го притежава, е избавен за вечни времена от първородното проклятие и може спокойно и безгрижно да се отдаде на наклонностите си, без трудности и пречки. А когато неволно го обърна, лъчите отново се отразиха в него с още по-силен блясък и сякаш го пронизаха в сърцето.

Често човек за миг се решава на някаква смела стъпка, която не е съзнателен плод на размишление. Така стана и сега с мистър Ролз. Той се огледа бързо, но подобно на мистър Рейбърн видя пред себе си само обляната от слънце цветна градина, високите върхове на дърветата и къщата със спуснатите щори, после мигновено затвори кутията, пъхна я в джоба си и закрачи бързо към работния си кабинет, сякаш бе извършил някакво престъпление.

Преподобният Саймън Ролз бе откраднал Диаманта на раджата. Рано следобед полицията дойде с Хари Хартли. Градинарят, обезумял от ужас, с готовност предаде съкровището си, скъпоценностите бяха проверени и описани в присъствието на секретаря. Колкото до мистър Ролз, той се показа изключително любезен: разправи откровено каквото знаеше и изказа съжаление, че не може да помогне с нищо повече на полицаите в изпълнението на служебния им дълг.

— Все пак — додаде той — предполагам, че работата ви е почти привършена.

— Съвсем не — отговори представителят на Скотланд ярд и разказа за втория обир, жертва на който бе станал самият Хари, описа на младия свещеник по-важните от все още ненамерените скъпоценности, като се спря по-специално на Диаманта на раджата.

— Сигурно струва цяло състояние — забеляза мистър Ролз.

— Десет състояния… двайсет състояния — възкликна полицаят.

— Колкото е по-ценен — подхвърли Саймън хитро, — толкова по-трудно може да се продаде. Такова нещо има особености, които не могат да се прикрият, и според мен човек по-лесно би продал катедралата „Свети Павел“.

— Е, разбира се! — каза полицаят. — Но ако крадецът е умен човек, ще раздели диаманта на три или четири части и пак ще има достатъчно, за да стане богат.

— Благодаря ви — рече свещеникът. — Не можете да си представите колко ми беше интересно да разговарям с вас.

Тук представителят на властта призна, че наистина има много интересни неща в работата им, и незабавно си тръгна.

Мистър Ролз се прибра в стаята си. Сега тя му се виждаше по-малка и по-гола от обикновено, материалите за великия му труд вече слабо го интересуваха, а на библиотеката си гледаше с презрение. Свали том след том съчиненията на няколко църковни отци, попрелисти ги, но не намери в тях нищо подходящо за целта си.

„Тези стари джентълмени — мислеше си той — безспорно са много ценни автори, но явно не познават живота. А аз съм човек със знания за епископ, пък не зная как да се отърва от един откраднат диамант. Най-обикновен полицай ми подхвърля намек, но въпреки всичките си томове не мога да се възползувам от него. Колко струва тогава университетското ми образование!“

С тези думи той прекатури лавицата с книги и като си сложи шапката, забърза от къщи към клуба, в който членуваше. На това място за мирска отмора се надяваше да намери човек с богат опит в живота, който да му даде съвет. В читалнята завари много представители на провинциалното духовенство и един архидякон; трима журналисти и някакъв автор на трудове по висша метафизика играеха на билярд, а на обедната трапеза само обичайните посетители на клуба показваха баналните си и безлични физиономии. „Никой от тези, помисли си мистър Ролз, няма да отбира повече от мен от такива опасни работи; нито един от тях не е способен да ме напъти как да се измъкна от това положение.“ Най-после в пушалнята, до която с мъка се изкачи по безкрайни стъпала, попадна на някакъв джентълмен с доста внушителна фигура, облечен с очебийна простота. Той пушеше пура и четеше „Двуседмичен преглед“, на лицето му нямаше нито следа от грижа или умора, а във външността му се четеше нещо, което предразполагаше към откровеност и покорство. Колкото повече се взираше младият свещеник в чертите му, толкова повече се убеждаваше, че е намерил човек, способен да му даде подходящ за случая съвет.

— Сър — подзе той, — ще ме извините, че така дръзко се обръщам към вас, но като съдя по външността ви, виждам, че сте преди всичко човек с житейски опит.

— Наистина имам солидни основания да претендирам за такова звание — отвърна непознатият, като сложи списанието настрани, едновременно учуден и заинтригуван.

— Аз, сър — продължи свещеникът, — съм самотник, книжовник, човек на мастилото и черковните книги. Едно неотдавнашно събитие ме накара да видя ясно колко съм безразсъден, затова искам да науча нещо повече за живота. Имам предвид живота — добави той — не в смисъла, вложен в романите на Текъри, а престъпленията и потайните сили в нашето общество и също как да се държим разумно при изключителни събития. Аз съм усърден четец; може ли това да се научи от книгите?

— Вие ме поставяте в затруднение — каза непознатият. — Трябва да призная, че не виждам особена полза от книгите, освен да ни развличат, когато пътуваме с влака, макар че, вярвам, има някои много компетентни трудове по астрономия, география, земеделие, както и за умението да се правят изкуствени цветя. Боя се обаче, че няма нищо съществено за по-скритите страни на живота. Впрочем почакайте — додаде той, — чели ли сте Габорио? (Френски писател от XIX век, автор на много криминални романи, главен герой на които е детективът Льокок. — Б. пр.)

Мистър Ролз призна, че дори не е чувал такова име.

— Габорио може да ви научи някои неща — продължи непознатият. — Той поне навежда на размисъл, а тъй като е любим автор на принц Бисмарк, в най-лошия случай ще си губите времето в добро общество.

— Сър — каза свещеникът, — безкрайно съм ви задължен за вашата любезност.

— Вие вече с лихва ми се отплатихте — отвърна другият.

— Как? — учуди се Саймън.

— Със странната си молба — отговори джентълменът и с вежлив жест, сякаш молеше за позволение, се вдълбочи отново в „Двуседмичен преглед“.

На път към къщи мистър Ролз си купи някаква книга за скъпоценните камъни и няколко романа от Габорио. Последните чете жадно до късен утринен час, но макар да му навяха много нови мисли, никъде не намери съвет какво да прави с откраднат диамант. Нещо повече, с раздразнение откри нужните му сведения пръснати сред романтични истории, вместо да бъдат сериозно изложени под формата на наръчник, и заключи, че дори писателят да е промишлявал много над тези въпроси, абсолютно му липсва педагогически метод. Не можеше обаче да сдържи възхищението си от характера и подвизите на Льокок.

„Наистина е бил велик човек — размишляваше мистър Ролз. — Познавал е света така, както аз зная «Откровенията» на Пейли. Всичко е извеждал докрай собственоръчно, и то при големи трудности.“

— Но, боже мой — провикна се той внезапно, — дали това не е поуката? Дали не трябва да се науча сам да цепя диаманти?

Струваше му се, че изведнъж е изплувал от дилемата си, спомни си, че познава един бижутер, някой си Б. Макълох от Единбург, който с удоволствие ще го научи каквото трябва; няколко месеца, може би няколко години къртовски труд, и ще придобие достатъчно сръчност да раздели и достатъчно умение да пласира изгодно Диаманта на раджата. След това ще може да продължи спокойно изследванията си като богат и охолствуващ учен, комуто всички ще завиждат и ще го уважават. Приятни видения съпровождаха съня му и утринното слънце го събуди ободрен и в добро настроение.

Този ден полицията щеше да запечатва къщата на мистър Рейбърн, а това му даваше възможност да се измъкне. Той весело приготви багажа си, пренесе го до гараКингс-крос, където го остави в гардеробната, и се върна в клуба да обядва и да убие времето си до вечерта.

— Ако възнамеряваш днес да обядваш тук — забеляза един негов познат, — може да видиш двама от най-забележителните хора в Англия — принц Флоризел на Бохемия и стария Джек Вендилър.

— Слушал съм за принца — отвърна мистър Ролз, — а генерал Вендилър дори съм срещал в общество.

— Генерал Вендилър е глупак! — отсъди другият. — Става дума за брат му Джон, най-големия авантюрист, най-добрия познавач на скъпоценни камъни и един от най-вещите дипломати в Европа. Не си ли чувал за дуела му с лук дьо Вал д’Орж? За подвизите и жестокостите му, когато беше диктатор на Парагвай? Как умело издири бижутата на сър Семюъл Леви? За заслугите му в потушаването на бунта в Индия — заслуги, от които правителството се възползува, но не посмя да признае? Караш ме да се замисля върху смисъла на славата и дори позора, защото Джек Вендилър имаше пълно право да претендира и за двете. Тичай долу — продължи той — да заемеш маса до тях и си отваряй добре ушите. Ако се не лъжа, ще чуеш интересни неща.

— Но как ще ги позная? — запита свещеникът.

— Как ще ги познаеш ли! — възкликна приятелят му. — Ами че принцът е най-изтънченият джентълмен в Европа, единственият жив човек, който има вид на крал, а колкото до Джек Вендилър, ако си способен да си представиш Одисей на седемдесетгодишна възраст и с белег от сабя през лицето, това е той! Как да не ги познаеш! Та и двамата можеш да ги намериш на дерби!

Ролз забърза нетърпеливо към столовата. Както бе казал приятелят му, не можеше да не познае въпросната двойка. Старият Джон Вендилър беше човек с изключителна физическа сила и явно свикнал на най-трудни упражнения. Той не приличаше нито на фехтовач, нито на моряк, нито дори на опитен ездач, а представляваше някакво съчетание и от тримата, резултат и израз на най различни навици и способности. Чертите му бяха сурови, носът — орлов, изражението му — надменно и хищническо, цялата му външност издаваше енергичен, буен, безскрупулен човек на действието, а гъстата бяла коса и дълбоката резка от сабя, която пресичаше носа и слепоочието, придаваше някаква свирепост на главата му, сама по себе си причудлива и страшна.

В лицето на неговия сътрапезник, принца на Бохемия, мистър Ролз с учудване позна джентълмена, който му бе препоръчал да изучи Габорио. Принц Флоризел, рядък посетител на клуба, на който, както повечето други, беше почетен член, навярно бе чакал Джон Вендилър, когато Саймън го заговори предишната вечер.

Останалите клиенти в столовата се бяха отдръпнали смирено в ъглите на помещението и оставили знатната двойка в усамотение, ала тъй като никакво чувство на страхопочитание не възпираше младия свещеник, той смело се приближи и зае място на съседната маса.

Всичко, което чу, беше наистина нещо ново за книжовника. Бившият диктатор на Парагвай разказа за много от необикновените си приключения в различни части на света, а принцът им направи коментар, който за човек на мисълта беше по-интересен дори от самите случки. Така двама различни хора разкриваха опита си пред младия свещеник и той не знаеше от кого да се възхищава повече — от дръзкия авантюрист или от опитния познавач на живота, от човека, който говореше самонадеяно за делата си и преживените опасности, или от човека, който като бог комай знаеше всичко и не бе страдал от нищо. Държането на всеки от двамата точно съответствуваше на ролята му в диалога. Диктаторът беше груб и в говора, и в движенията — ту разтваряше, ту свиваше ръка в пестник и я стоварваше тежко върху масата, а гласът му беше гръмовит и суров. Принцът, напротив, изглеждаше живо олицетворение на вежлива кротост и спокойствие; и най-малкото движение, и най-тънката модулация на гласа му имаха по-голяма тежест и значимост от всички крясъци и жестикулации на събеседника му, а ако описваше, както вероятно често му се случваше, някакво свое лично преживяване, така изкусно го вмъкваше между другото, че оставаше незабелязано.

Накрая разговорът се насочи към последните обири и Диаманта на раджата.

— Дано в морето да беше потънал този диамант — изказа се принц Флоризел.

— Ще извинява ваше височество — възрази диктаторът, — но като Вендилър не мога да се съглася с него.

— Аз изхождам от обществените интереси — продължи принцът. — Такива ценности трябва да се пазят в сбирката на монарх или в хазната на велика държава. Да минават от ръка на ръка между простолюдието значи да се изкушава Добродетелността и ако кашгарският раджа — доколкото разбирам, много просветен владетел — рече да си отмъщава на европейците, най-лесно би постигнал целта си, като ни прати тази ябълка на раздора. Ничия почтеност не би издържала на такова изпитание. Аз самият, човек с много задължения и привилегии — аз самият, мистър Вендилър, не бих могъл да пипам спокойно този обайващ кристал. Колкото до вас, по наклонности и призвание „ловец“ на диаманти, едва ли има в списъка на престъпленията такова, което не бихте извършили, едва ли съществува на тоя свят приятел, когото с охота не бихте предали; не зная имате ли семейство, но ако имате, уверявам ви — бихте пожертвували децата си-и всичко това за какво? Не за да се обогатите, не за да живеете по-охолно или да спечелите повече уважение, а просто за да можете една-две години до смъртта си да притежавате този диамант, от време на време да отваряте сейфа си и да го разглеждате, както се разглежда картина.

— Вярно — отговори Вендилър. — Много неща съм ловил — от мъже и жени до комари, гмуркал съм се за корал, преследвал съм и китове, и тигри, но най-желаният трофей е диамантът. Той е красив и скъпоценен, сам по себе си би бил достойна награда за трудностите на такъв лов. Точно в този момент, както може би се сеща ваше височество, съм тръгнал по следа. Аз имам тънък нюх и голям опит, познавам всеки скъпоценен камък от колекцията на моя брат, както овчарят познава овцете си, и да пукна, ако не ги намеря всички до един!

— Сър Томас Вендилър ще ви бъде много благодарен — рече принцът.

— Не съм толкова уверен в това — отвърна диктаторът, като се засмя. — Във всеки случай някой от Вендилъровци ще бъде благодарен. Томас или Джон, Питър или Пол — всички сме апостоли. (Английските имена Томас, Джон, Питър и Пол съответствуват на имената на апостолите Тома, Йоан, Петър и Павел. — Б. Пр.)

— Не ви разбирам — каза принцът малко раздразнен.

В този момент келнерът уведоми мистър Вендилър, че каляската му го чака на входа.

Мистър Ролз погледна часовника и видя, че и той трябва да тръгва, а това съвпадение го порази силно и неприятно, защото не искаше да вижда повече „ловеца на диаманти“.

Тъй като продължителните научни занимания бяха поразклатили нервите на младия човек, той имаше навика да пътува при най-големи удобства и в случая нае кушетка в спалния вагон.

— Ще ви бъде много уютно — каза разпоредителят. — В купето ви няма никого, само един стар джентълмен в другия край на вагона.

Наближаваше времето за отпътуване и вече се проверяваха билетите, когато мистър Ролз видя няколко носачи да настаняват втория пътник в купето му. Едва ли би имало друг човек на света, който да му е така неприятен като спътник — защото това беше старият Джон Вендилър, бившият диктатор.

Спалните вагони по Северната железопътна магистрала бяха разделени на три купета: по едно от двата края за пътници и едно в средата, което служеше за умивалня и клозет. Плъзгаща се врата делеше всяко от пътническите купета от умивалнята, но тъй като нямаше нито резета, нито ключалки, фактически целият вагон беше обща територия.

Когато мистър Ролз проучи положението си, той разбра, че е беззащитен. Ако диктаторът решеше да го навести през нощта, не му оставаше нищо друго освен да го приеме, нямаше начин да се барикадира, беше изложен на нападение като в открито поле. Това положение го хвърли в душевен смут. Спомни си с тревога самохвалните изявления на спътника си на трапезата и безскрупулността, която бе проявил пред възмутения принц. Бе чел някъде, че има хора, надарени с необикновена чувствителност, когато са близо до скъпоценни метали; казват, че усещали наличието на злато през стени и дори от значително разстояние. „Дали не става същото и с диаманти? — запита се той. — В такъв случай кой би притежавал такъв необикновен усет, ако не този човек, който се перчи с прозвището Ловеца на диаманти?“ Ролз разбираше, че от такъв човек може да се очаква всичко, затова с нетърпение чакаше да се съмне.

А дотогава взе всички предпазни мерки, като скри диаманта в най-вътрешния джоб на балтона си и смирено се предостави на милостта на провидението.

Влакът се движеше все тъй равномерно и бързо и бе изминал почти половината път, когато сънят започна да надвива безпокойството в душата на мистър Ролз. Известно време той му се противеше, но сънят го овладяваше все повече и повече и най-после, малко преди Йорк, младият свещеник не устоя, просна се на една от кушетките, затвори очи и почти в същия миг потъна в забрава. Последната му мисъл бе за страшния съсед.

Когато се събуди беше още тъмно като в рог, само нощната лампичка слабо мъждееше, а непрекъснатото тракане и клатене показваше, че влакът лети с неотслабваща скорост. Той се изправи и седна на кушетката уплашен, защото го бяха измъчвали много тягостни сънища; минаха няколко секунди, докато дойде на себе си и дори след като си легна пак сънят продължаваше да бяга от клепките му и остана буден, в главата му се въртеше страшна вихрушка, очите му бяха вторачени във вратата на тоалетната. Нахлупи свещеническата си филцова шапка още по-ниско над челото, за да не му пречи светлината, и прибягна към обичайните средства — например броене до хиляда и отърсване от всякакви мисли, — с помощта на които страдащите от безсъние са свикнали от опит да примамват съня. В случая с мистър Ролз обаче всички те се оказаха безполезни, измъчваха го десетки най-различни тревоги, старецът в другия край на вагона му се явяваше в най-страшни образи, а и каквото положение да заемеше на кушетката, диамантът в джоба му причиняваше осезаема физическа болка. Пареше му, притесняваше го, убиваше му на ребрата, и за безкрайно малки части от секундата му хрумваше дори да го хвърли от прозореца.

Докато лежеше така, стана нещо странно.

Плъзгащата се врата на тоалетната се помръдна малко, после — още и накрая се дръпна около двайсет инча. Лампата там беше без абажур, тъй че през така отворилата се осветена пролука мистър Ролз видя главата на мистър Вендилър, застанал в поза на напрегнато внимание. Усети погледа на диктатора вторачен напрегнато в лицето си, инстинктът за самосъхранение го подтикна да затаи дъх, да не прави дори най-малко движение и със сведени очи да следи изпод клепки своя посетител. След около минута главата се отдръпна и вратата на тоалетната се затвори.

Диктаторът не бе дошъл да го напада, а да го следи, държането му беше не на човек, заплашващ друг, а на човек, който сам е под заплаха, и докато мистър Ролз се страхуваше от него, той от своя страна също не беше съвсем спокоен, що се отнася до мистър Ролз. Изглежда бе идвал да се увери, че единственият му спътник е заспал, а когато се убеди в това, веднага се оттегли.

Свещеникът скочи на крака; Крайният ужас бе отстъпил място на безразсъдна смелост. Мислейки, че тракането на летящия влак заглушава всички други звуци, той реши, каквото ще да става, да върне току-що направената му визита. Свали пелерината, която би ограничавала свободата на движенията му, влезе в тоалетната, спря се и се ослуша. Както и очакваше, от грохота на движещия се влак нищо не можеше да се чуе, и като улови другия край на вратата, започна внимателно да я придръпва. Когато я открехна около шест инча, спря и не можа да сдържи възклицанието си на изненада.

Джон Вендилър носеше на главата си кожена пътническа шапка с наушници, които заедно с шума на експреса му пречеха да разбере какво става. Във всеки случай той не вдигна глава, а продължи без прекъсване странното си занимание. Между краката му стоеше отворена кутия за шапки, с една ръка той придържаше ръкава на палтото си от тюленова кожа, в другата държеше голям нож, с който току-що бе разпорил хастара на ръкава. Мистър Ролз бе чел, че някои носят пари в колана си, а тъй като познаваше само обикновени колани, нямаше точна представа как става това. Но тук, пред очите му се разкриваше нещо странно: Джон Вендилър изглежда криеше диаманти в хастара на ръкава си, и докато младият свещеник гледаше напрегнато, лъскавите брилянти падаха един след друг в кутията за шапки.

Той стоеше вцепенен на място, следейки с очи това необикновено занимание. Повечето от диамантите бяха дребни и трудно се различаваха един от друг и по форма, и по блясък. Изведнъж диктаторът като че ли срещна някаква трудност, той се наведе и заработи с две ръце, ала едва след като се помъчи доста, измъкна от хастара една голяма диамантена диадема, вдигна я за няколко секунди да я разгледа, после я сложи при другите скъпоценности в кутията. Диадемата подействува на мистър Ролз като лъч на просветление: тутакси позна, че тя е част от съкровището, което скитникът бе откраднал от Хари Хартли. Не можеше да има грешка — тя съвпадаше точно с описаната от детектива: с рубинени звезди, голям смарагд в средата, преплетени полумесеци и крушовидни висулки, всяка от отделен камък, което придаваше особена стойност на диадемата на лейди Вендилър.

На мистър Ролз му олекна на сърцето. И диктаторът като него беше здраво заплетен в тази работа, значи, никой не можеше да издаде другия. В първоначалния изблик на радост свещеникът неволно изпусна дълбока въздишка и тъй като поради доскорошното напрежение още не можеше да си поеме дъх, а и гърлото му беше пресъхнало, подир въздишката последва кашлица.

Мистър Вендилър вдигна глава, лицето му се изкриви от най-свиреп, страшен гняв, очите му се разшириха, а долната челюст увисна от смайване, готово да се разрази в буря. С инстинктивно движение той бе закрил кутията с палтото си. Половин минута двамата се гледаха безмълвно. Това време не беше дълго, но достатъчно за мистър Ролз, тъй като спадаше към хората, които при опасни положения съобразяват бързо. Той се реши на извънредно смела стъпка и макар да чувствуваше, че залага живота си на карта, пръв наруши мълчанието.

— Моля да ме извините — каза той.

Диктаторът трепна леко, а когато проговори, гласът му беше дрезгав.

— Какво търсите тук? — запита той.

— Много ме интересуват диаманти — отвърна мистър Ролз, давайки си вид, че запазва пълно самообладание. — Двама такива любители трябва да се познават. Имам тук нещо дребно, което може да послужи за запознаването ни.

И като рече това, спокойно извади от джоба си кутията, показа за миг на диктатора Диаманта на раджата и пак го прибра в сигурното му скривалище.

— Принадлежал е някога на вашия брат — вметна той. Джон Вендилър продължаваше да го гледа с някакво тъжно учудване, но никой не проговори и не помръдна.

— Имах удоволствието да забележа — подзе отново младият човек, — че и двамата притежаваме скъпоценности от една и съща колекция. Слисаният диктатор най-после не издържа.

— Моля да ме извините — рече той, — но започва да ми се струва, че остарявам! Дори такива малки преживявания не са вече по силите ми. Но успокойте ме поне в едно отношение: дали очите ме лъжат, или сте наистина свещеник?

— Аз съм духовно лице — отговори мистър Ролз.

— О — възкликна другият, — докато съм жив, няма да позволя да се изрече лоша дума за божите служители!

— Вие ме ласкаете — каза мистър Ролз.

— Простете ми — отвърна Вендилър, — простете ми, младежо. Вие не сте страхливец, но все пак искам да се убедя дали не сте най-големият глупак. Надявам се — продължи той, като се облегна на седалката, — надявам се, че ще имате добрината да ми обясните някои неща. Предполагам, че с изумително дръзкото си държане целите нещо, а трябва да ви призная, любопитно ми е да узная целта ви.

— Много просто — отговори свещеникът, — всичко се дължи на голямата ми неопитност в живота.

— Бих искал да се убедя в това — рече Вендилър.

Тогава мистър Ролз му разказа историята с Диаманта на раджата — от момента, когато го намери в градината на Рейбърн, до отпътуването си от Лондон с Летящия шотландец. След това описа накратко чувствата и мислите си по време на пътуването и завърши със следните думи:

— Когато познах диадемата, разбрах, че отношенията ни с обществото са еднакви, а това ми вдъхна надежда, която, вярвам, няма да наречете неоснователна, че може да ми станете в известен смисъл съдружник в затрудненията и, разбира се, в изгодите, които може да извлечем от това положение. На човек като вас със специални познания и явно голям опит пласирането на диаманта няма да създаде особени главоболия, докато за мен то е невъзможно. От друга страна, прецених, че като дам да разцепят диаманта, и то по всяка вероятност на неопитна ръка, ще загубя почти толкова, колкото ако ви се отплатя с подобаваща щедрост за вашата помощ. Имах да решавам деликатен въпрос, а може би самият аз не бях достатъчно деликатен. Но ви моля да не забравяте, че за мен това положение беше ново, а и никак не познавах приетия етикет. Без да се хваля, мога да кажа, че бих ви венчал или кръстил както се полага, но всеки върши каквото знае, а такава сделка не беше работа за мен.

— Не искам да ви лаская — отвърна Вендилър, — но трябва да ви призная, че имате необикновена склонност към престъпния живот. У вас се крият неподозирани качества и макар да съм срещал навред по света какви ли не шарлатани, не съм виждал досега безсрамен като вас. Радвайте се, мистър Ролз, най-после сте си избрали подходяща професия! Колкото до молбата ви за помощ, аз съм на ваше разположение. Имам само един ден работа в Единбург по дребен въпрос на брат ми, а като я свърша, ще се върна в Париж, където обикновено живея. Ако обичате, можете да ме придружите дотам. А преди да изтече месецът, вярвам да доведа вашата малка работа до благополучен завършек.

Тук, противно на всички правила на изкуството си, нашият повествовател-арабин прекъсва Разказа за младия свещеник. Това не ми е по вкуса, но тъй като трябва да се придържам вярно към оригинала, ще помоля читателя да потърси края на приключенията на мистър Ролз в следващата история от поредицата — Разказа за къщата със зелените щори.

РАЗКАЗ ЗА КЪЩАТА СЪС ЗЕЛЕНИТЕ ЩОРИ

Франсис Скримджър, чиновник при Шотландската банка в Единбург, бе стигнал двайсет и пет годишна възраст в спокойна, прилична домашна обстановка. Неговата майка умря, когато беше още малък, ала баща му, буден и честен човек, го прати в отлично училище, а в къщи го привикна на ред и скромност. Франсис, който беше хрисим и послушен по характер, възползувайки се ревностно от тези предимства, се отдаде от все сърце и душа на работата си. Разходка в събота след обед, от време на време обед със семейството и ежегодна двуседмична обиколка из планинските райони на Шотландия и дори из европейския континент бяха главните му развлечения. Той бързо спечели благоразположението на началниците си и вече получаваше близо двеста лири стерлинги годишно, с изгледи накрая да стигне почти двойно повече. Рядко се срещат задоволени, прилежни и трудолюбиви младежи като Франсис Скримджър. Понякога вечер, след като прочетеше вестника, той свиреше на флейта за развлечение на баща си, към чиито добродетели изпитваше голямо уважение.

Един ден получи съобщение от известна адвокатска фирма, която го молеше да се яви незабавно в кантората й. Писмото беше обозначено „Лично и поверително“ и изпратено на служебния му адрес в банката вместо на домашния — две необичайни обстоятелства, които го подтикнаха с още по-голяма готовност да се отзове на поканата. Началникът на фирмата, студен и строг човек, го посрещна важно, покани го да седне и се залови да обяснява интересуващия ги въпрос със сдържания език на обигран бизнесмен. Една личност, чието име трябва да остане в тайна, но която адвокатът има всички основания да уважава — с една дума, човек с високо положение в страната — желаел да отпусне на Франсис петстотин лири стерлинги годишна рента. Този капитал щял да се постави под контрола на адвокатската фирма и двама попечители, които също трябва да останат анонимни. Това дарение било съпроводено с известни условия, но адвокатът беше на мнение, че новият му клиент няма да намери в тях нищо неприемливо или унизително — той повтори тези две думи натъртено, сякаш да подчертае, че повече не обещава.

Франсис попита какви са тези условия.

— Условията — каза адвокатът, — както вече два пъти забелязах, не са нито унизителни, нито неприемливи. Същевременно не мога да скрия от вас, че те са твърде необикновени. Всъщност цялата тази работа е извън нашата компетенция и положително щях да откажа да се занимавам с нея, ако не беше доброто име на джентълмена, който ме натовари с това, и, позволете ми да добавя, мистър Скримджър, интересът, който проявих към вас благодарение на многото похвални и несъмнено заслужени отзиви във ваша полза.

Франсис го помоли да говори по-конкретно.

— Не можете да си представите колко ме безпокоят тези условия — каза той.

— Те са две — отговори адвокатът, — само две, и не забравяйте, че сумата е петстотин лири стерлинги годишно, и то освободена от данъци, забравих да ви кажа — освободена от всякакви данъци.

И адвокатът повдигна вежди към него с тържествено задоволство.

— Първото условие — продължи той — е изключително просто. Трябва да бъдете в Париж в неделя следобед, на 15-и; там, на касата на Комеди франсез, ще намерите входен билет, запазен на ваше име, който ви чака. От вас се изисква да преседите през цялото представление на ангажираното място и нищо повече.

— Разбира се, бих предпочел да бъде делник — отвърна Франсис. — Но в края на краищата, веднъж се случва такова нещо…

— И то в Париж, уважаеми сър — добави адвокатът успокоително. — Аз лично се смятам за твърде придирчив, но като си помисля, че ще бъда в Париж, нито за миг не бих се поколебал.

И двамата се разсмяха весело.

— Другото условие е по-сериозно — продължи началникът на фирмата. — Става дума за брака ви. Моят клиент, който е взел много присърце вашето благополучие, желае да изпълните безпрекословно съвета му при избора на съпруга. Безпрекословно, разбирате ли? — повтори той.

— Ако обичате, да говорим по-ясно — отвърна Франсис. — Това значи, че трябва да се оженя за каквато и да било — мома или вдовица, черна или бяла, — която тази невидима особа благоволи да ми посочи?

— Дължа да ви уверя, че вашият благодетел държи изрично на сходството във възрастта и положението — отговори адвокатът. — Колкото до расата, трябва да призная, не съм мислил за тази пречка, а и не съм си направил труд да запитам, но ако настоявате, веднага ще си взема бележка и при първа възможност ще ви уведомя.

— Сър — рече Франсис, — остава едно: да видим дали цялата тази работа няма да излезе недостойна измама. Обстоятелствата са необясними, бих казал — невероятни, и докато не ми се изяснят по-подробно някои неща и не разбера истинските подбуди, откровено казано, с голямо съжаление ще трябва да се откажа от тази сделка. Затова ви моля за повече разяснения. Трябва да разбера какво има в дъното на всичко това. Ако не знаете, не можете да отгатнете или не ви е позволено да ми кажете, ще си взема шапката и ще се върна в банката така, както дойдох.

— Не знам — отвърна адвокатът, — но имам едно основателно предположение. Единствено вашият баща може да стои в дъното на тази наглед необикновена работа.

— Баща ми! — извика Франсис, дълбоко възмутен. — Аз, уважаеми, зная всяка мисъл в главата му, всеки грош от състоянието му.

— Вие тълкувате погрешно думите ми — каза адвокатът. — Аз нямам предвид мистър Скримджър-старши, защото той не ви е баща. Когато дошъл с жена си в Единбург, вие сте били вече на една година, а те се грижели за вас само от три месеца. Тайната била добре запазена, но това е истината. Вашият баща е неизвестен, но повтарям, според мен от него изхождат предложенията, които съм упълномощен да ви предам понастоящем.

Не можете да си представите смайването на Франсис Скримджър от това неочаквано разкритие. Неспособен да скрие смущението си от адвоката, той каза:

— Сър, след такава поразителна вест трябва да ми дадете няколко часа за размишление. Тази вечер ще узнаете решението ми.

Адвокатът го похвали за благоразумието, а Франсис, като се извини в банката под някакъв претекст, предприе продължителна разходка извън града и обмисли обстойно случая във всичките му подробности и страни. Приятното съзнание за собствената му важност го караше да бъде по-сдържан, но още отначало нямаше съмнение в крайното решение. Цялата му алчна човешка природа го теглеше неудържимо към петстотинте лири стерлинги годишно и подтикваше да приеме свързаните с тях необикновени условия; в сърцето си усети непреодолимо отвращение от името Скримджър, към което никога досега не бе изпитвал неприязън, започна да се отнася с презрение към дребнавите и банални пориви на предишния си живот и когато най-после взе окончателно решение, пое обратно, изпълнен с някакво ново чувство на сила и свобода и с най-лъчезарни предчувствия.

Каза само една дума на адвоката и незабавно получи чек за половината от сумата, защото рентата течеше със задна дата от първи януари. С чека в джоба тръгна към къщи. Квартирата на Скотланд стрийт му се видя жалка, за пръв път ноздрите му изпитаха погнуса от миризмата на супа, а в държането на втория си баща забеляза малки недостатъци, които го изненадаха и почти възмутиха. Реши на другия ден да бъде вече на път за Париж.

В този град, където пристигна дълго преди определената дата, Франсис се настани в един скромен хотел, посещаван от англичани и италианци, и се залови да се усъвършенствува във френския език; за тази цел си нае учител, който му даваше уроци по два пъти седмично, завързваше разговор с минувачи по Шанз-Елизе и всяка вечер ходеше на театър. Поднови целия си тоалет по последна мода и всяка сутрин един бръснар на съседната улица го бръснеше и вчесваше. Така придоби донякъде вид на чужденец и като че ли заличи петното от последните години.

Най-после в събота след обед се отправи към касата на театъра на улица „Ришельо“. Щом каза името си, касиерката му подаде поръчания билет в плик, чийто адрес едва бе изсъхнал.

— Току-що го поръчаха — каза касиерката.

— Така ли? — възкликна Франсис. — Мога ли да запитам какъв беше на вид този джентълмен?

— Вашият приятел лесно може да се опише — отговори служителката. — Той е стар, як и красив, с побеляла коса и белег от сабя на лицето. Такава личност не може да не се разпознае.

— Да, наистина — отвърна Франсис, — благодаря ви за любезността.

— Сигурно не е далеч — додаде касиерката. — Ако бързате, може да го настигнете.

Франсис не чака втора подкана, изхвръкна от театъра на улицата и се озърна във всички посоки. Видя доста беловласи мъже, но макар и да ги настигаше един по един, никой нямаше белег от сабя. Близо половин час претърсва улица по улица в квартала, докато накрая, разбрал, че понататъшното дирене е безполезно, закрачи бавно, за да се успокои, защото пропуснатата възможност да се срещне с човека, комуто дължеше съществуването си, бе развълнувала дълбоко младия човек.

Случи се така, че пътят му минаваше по улица „Друо“, а оттам — по улица „Великомъченици“ и тук случайността се оказа по-полезна от всякаква предвидливост на тоя свят. Защото далеч по булеварда забеляза двама мъже, които разговаряха оживено на една пейка. Единият беше млад и красив брюнет в гражданско облекло, ала явно с отличителните белези на свещеник, другият съвпадаше във всички подробности с описанието, дадено от касиерката. Франсис усети как сърцето в гърдите му се разтупа силно, разбра, че ей сега ще чуе гласа на баща си. Като описа голям кръг, той безшумно седна зад въпросната двойка, която беше толкова увлечена в приказки, че почти нищо друго не забелязваше. Както и бе очаквал Франсис, разговорът се водеше на английски.

— Вашите подозрения започват да ме дразнят, Ролз — казваше старецът. — Уверявам ви, правя всичко, което е по силите ми, човек не може за един миг да сложи ръка на милиони. Не ви ли помогнах аз, съвсем непознатият човек, от добра воля? Не живеете ли главно за моя сметка?

— За сметка на авансите ви, мистър Вендилър — поправи го другият.

— Е, нека бъдат аванси, щом така желаете, и интерес вместо добра воля, ако предпочитате — отвърна Вендилър сърдито. — Не съм дошъл тук да си служа с изтънчени изрази. Работата си е работа и позволете ми да ви напомня, че вашата работа е толкова мътна, че не бива да ми правите такива фасони. Доверете ми се или ме оставете на мира и си намерете друг, но, за бога, стига сте ми опявали.

— Аз започвам да опознавам живота — отговори другият — и виждам, че имате всички основания да ме мамите и да не постъпвате честно с мен. И аз също не съм дошъл тук да си служа с изтънчени фрази, вие искате да си присвоите диаманта, това ви е известно — не смеете да го отречете. Не подправихте ли вече моето име и не претърсвахте ли жилището ми в мое отсъствие? Разбирам защо протакате: вие дебнете, тъй като сте ловец на диаманти и рано или късно, с честни или нечестни средства, ще пипнете Диаманта на раджата. Предупреждавам ви, престанете, не ме разигравайте повече, иначе ще ви сервирам неприятна изненада.

— Не ви прилича да си служите със заплахи — тросна се Вендилър. — И аз мога да ви платя със същата монета. Брат ми е тук, в Париж, полицията е нащрек и ако продължавате да ми дотягате с вашето хленчене, мога също да ви скроя един малък сюрприз, мистър Ролз. Но с него ще сложа веднъж завинаги точка на всичко. Разбирате ли, или предпочитате да ви го кажа на староеврейски? Всяко нещо си има край, търпението ми също е към своя край. Вторник, в седем — нито ден, нито час, нито частица от секундата по-рано, ако искате да спасите живота си. Пък ако не ви се чака, можете да се хвърлите в някой бездънен кладенец и много ви здраве.

Щом рече това, диктаторът стана от пейката и като клатеше глава и размахваше бастуна си ожесточено, тръгна по посока на Монмартър, а събеседникът му продължи да стои на мястото си в поза на дълбоко униние.

Франсис беше просто смаян и ужасен, потресен до дъното на душата си, надеждата и разнежеността, които изпитваше, когато седна на пейката, сега се превърнаха в отвращение и отчаяние. „Старият мистър Скримджър — мислеше си той — е далеч по-добър и почтен родител от този опасен и брутален интригант.“ Но запази самообладание и без да се бави нито миг, тръгна по следите на диктатора.

В яростта си този джентълмен крачеше напред с бърза стъпка и беше така всецяло погълнат от злобни мисли, че не погледна назад, докато не стигна вратата си.

Къщата му се извисяваше на улица „Льопик“, облъхвана от чистия въздух на височините, от нея се виждаше цял Париж. Тя беше двуетажна, със зелени щори и капаци и всички прозорци, които гледаха към улицата, бяха здраво затворени. Над високата градинска стена се издигаха върхари те на дърветата, а самата ограда беше предпазена с chevaux-de-frise. (Дървени прегради с железни шипове (фр.) — Б. пр.) Диктаторът се поспря да потърси ключа в джоба си, после отвори вратата и изчезна зад оградата.

Франсис се озърна — кварталът беше много усамотен, къщата изолирана в градината си. Наблюденията му като че ли щяха да свършат до тук. Като се огледа по-добре обаче забеляза в съседство една висока къща със стена към градината, а на стената, точно под покрива — един-единствен прозорец. Той се приближи до пътната врата и видя обявление, с което се предлагаха немебелирани квартири срещу месечен наем, а когато по пита, се оказа, че стаята с прозорец към градината на диктатора също е свободна. Без нито миг колебание Франсис нае тази стая, остави предплата и се върна в хотела да вземе багажа си.

Дали старецът с белега от сабя му е баща, или не, дали е по вярна следа, или не — не знаеше; в едно обаче нямаше съмнение — бе изправен пред една трепетна тайна, и се закле да не отслабва наблюденията си, докато не вникне в нея.

От прозореца на новата си квартира Франсис Скримджър виждаше цялата градина на къщата със зелените щори. Точно под него един много красив клонест кестен засенчваше две градински масички, на които в най-голямата жега вероятно се обядваше. Гъста растителност покриваше отвред земята, само от една страна, между масичките и къщата, се виждаше чакълена пътечка, водеща от верандата към градинската порта. Оглеждайки мястото през пролуките на капаците, които не смееше да отвори от страх да не привлече внимание, Франсис не забелязваше почти нищо, по което да съди за обитателите, но дори малкото, което видя, показваше саможивост и склонност към усамотение. Градината беше като манастирска, къщата приличаше на затвор. Всички зелени щори откъм фасадата бяха спуснати, вратата на верандата — затворена, а градината, доколкото можеше да се види в лъчите на залеза — съвсем безлюдна. Само тънката струйка пушек от единствения комин показваше, че-тук има живи хора.

За да не бездействува съвсем и да поразнообрази живота си, Франсис купи Евклидовата геометрия на френски, която се залови да преписва и превежда на капака на куфара си, като седна на пода с гръб към стената, защото нямаше нито стол, нито маса. От време на време ставаше и хвърляше поглед към оградената от всички страни къща със зелените щори, ала прозорците оставаха упорито затворени, а градината — пуста.

Чак късно вечерта се случи нещо, което възнагради неотстъпното му внимание. Между девет и десет, тъкмо беше задрямал, го стресна острият звук на звънец, и той успя да се завтече навреме до наблюдателния си пост, за да чуе многозначително изщракване на отваряни ключалки и дръпвани резета и да види как мистър Вендилър, облечен в широк халат от черно кадифе и с шапчица от същата материя и цвят, с фенер в ръка излезе на верандата и закрачи бавно към градинската врата. Пак зазвънтяха ключалки и резета и само след миг при трепкащата светлина на фенера Франсис видя, че диктаторът поведе към къщата един човек с най-груба и гнусна външност.

Половин час по-късно мистър Вендилър изпроводи своя посетител до улицата и като сложи фенера на една от градинските масички, допуши бавно и спокойно пурата си под клоните на кестена. Надзъртайки през пролуките между листата, Франсис можеше да следи всяко негово движение, когато отърсваше пепелта или вдъхваше дълбоко и с наслада дима, при това забеляза, като че облак беше помрачил лицето на стареца, а устните му бяха стиснати, което показваше, че е потънал в дълбоко и очевидно мъчително размишление. Пурата бе вече почти на привършване, когато внезапно от къщата се чу гласът на някакво младо момиче, което извика да му напомни часа.

— Ей сега — отвърна Джон Вендилър.

И като хвърли угарката и взе фенера, се прибра през верандата. Щом вратата се затвори, къщата потъна в пълен мрак и колкото да напрягаше Франсис очите си, не можеше да забележи дори лъч светлина между щорите и си направи логичния извод, че спалните са от другата страна.

Рано сутринта (защото след като прекара неспокойна нощ на пода, се събуди рано) Франсис видя нещо, което го накара да промени заключението си. Щорите се вдигнаха една след друга с помощта на пружина отвътре и се показаха стоманени ролетки, каквито виждаме пред магазините, те също се вдигаха по подобен начин и в течение на около час стаите останаха отворени да влезе утринният въздух. Когато изтече това време, мистър Вендилър собственоръчно пак затвори ролетките и смъкна щорите отвътре.

Докато Франсис още се чудеше на тези предпазни мерки, вратата се отвори, в градината излезе едно младо момиче и се заозърта. Не бяха минали и две минути и то отново се прибра в къщата, но дори за това кратко време Франсис успя да го разгледа достатъчно, за да се убеди, че е извънредно привлекателно. Тази случка не само изостри любопитството му, но и повдигна още повече настроението му. Странното държане и твърде подозрителният начин на живот на баща му от тоя момент престанаха да го тревожат, от тоя момент нататък той заобича страстно новото си семейство и все едно дали младата девойка щеше да се окаже негова сестра, или съпруга, не се съмняваше, че тя е жив ангел. Това убеждение беше толкова дълбоко, че изведнъж го обзе ужас, като разсъди колко малко знаеше всъщност и че може би сгреши, когато тръгна по петите на мистър Вендилър.

Портиерът, когото подпита, можа да му каже твърде малко, но все пак в сведенията му имаше нещо тайнствено и съмнително. Съседът бил много богат англичанин и, както трябва да се очаква, особняк във вкусовете и привичките си. Притежавал големи сбирки, които държал непрекъснато при себе си в къщата и именно за да ги пази, сложил стоманени ролетки, сложни ключалки и chevaux-de-frise по градинската ограда. Живеел много усамотено, макар и да го посещавали някакви непознати хора, с които изглежда имал работа, но никой друг нямало в къщата освен мадемоазел и една стара слугиня.

— Дъщеря ли му е тази мадемоазел? — полюбопитствува Франсис.

— Разбира се — отвърна портиерът, — Мадемоазел е стопанка на къщата и да видите как работи. Въпреки всички богатства на баща й ходи да пазарува и всеки ден през седмицата ще я видите да минава с кошница в ръка.

— А сбирките? — попита другият.

— Сър — отговори човекът, — те са с изключителна стойност. Нищо повече не мога да ви кажа. Откакто е пристигнал мосю дьо Вендилър, никой от квартала не е прекрачвал прага му.

— И все пак — възрази Франсис — сигурно имате представа какво съдържат тези прословути колекции. Картини ли, коприни ли, статуи, бижута или какво?

— Честна дума, сър — каза портиерът, като повдигна рамене, — може и да са моркови, пак не мога да ви кажа. Отде да зная? Както виждате, къщата се пази като крепост.

Ала когато Франсис тръгна да се прибира разочарован в стаята си, портиерът го повика обратно.

— Тъкмо си спомних, сър — каза той. — Мосю дьо Вендилър е обиколил цял свят и веднъж чух старицата да споменава, че донесъл много диаманти. Ако е вярно, има какво да се гледа зад тези ролетки.

В неделя дълго преди представлението Франсис се намираше вече на мястото си в театъра. Ангажираният му стол беше едва вторият или третият отляво, точно срещу една от долните ложи. Очевидно мястото беше специално избрано и от него несъмнено можеше да се научи нещо; Франсис инстинктивно разсъди, че ложата от дясната му страна по един или друг начин е свързана с драмата, в която несъзнателно играеше роля. Тя наистина беше разположена така, че заемащите я зрители, ако пожелаеха това, можеха спокойно да го наблюдават от началото до края на представлението и поради дълбочината на ложата да остават скрити от погледа му. Той се закле да не я изпуща нито за миг от очи и докато оглеждаше останалата част от театъра или се преструваше, че следи действието на сцената, непрекъснато държеше под наблюдение празната ложа.

Второто действие отдавна бе започнало и дори наближаваше краят му, когато вратата се отвори и влязоха две лица, които се настаниха в най-тъмната част на ложата. Франсис едва сдържа вълнението си — те бяха мистър Вендилър и дъщеря му. Кръвта се носеше по артериите и вените му с бясна бързина, ушите му пищяха, виеше му се свят. Не смееше да погледне, да не би да възбуди подозрение, програмата, която четеше и препрочиташе отначало докрай, от бяла почна да му се струва червена, а когато хвърли поглед към сцената, тя му се видя безкрайно далеч, а гласовете и движенията на актьорите — съвсем неуместни и нелепи.

От време на време се престрашаваше да погледне за миг в посоката, която го интересуваше най-много, и поне веднъж му се стори, че очите му срещнаха очите на девойката. Той потрепера с цялото си тяло и пред очите му се завъртяха всички цветове на дъгата. Какво не би дал, за да чуе какво си говорят Вендилъровци! Какво не би дал да събере смелост, да вдигне своя театрален бинокъл и да проследи внимателно държането и изражението им? Знаеше, че там се решаваше животът му, ала нямаше как да се намеси, не можеше да чуе дори какво си говорят, а беше принуден да седи на мястото си и да се измъчва от безпомощна тревога.

Най-после действието свърши. Завесата падна и хората около него започнаха да излизат за антракта. Съвсем естествено би било да последва примера им, а в такъв случай не само естествено, но и необходимо беше да мине точно пред въпросната ложа. Събрал цялата си смелост, но със сведени очи, Франсис се приближаваше към мястото. Вървеше полека, понеже старият джентълмен пред него едва се влачеше и пъшкаше. Какво да прави? Да се обади ли на Вендилъровци, когато минава край тях? Да вземе ли цветето от петлицата си и да го хвърли в ложата? Да вдигне ли лице и да отправи един-единствен дълъг и нежен поглед към дамата, която му беше или сестра, или годеница? Докато обмисляше тези толкова многобройни възможности, представи си своето невзрачно живуркане в банката и съжали за това минало.

Междувременно стигна точно срещу ложата и макар че още не беше решил какво да направи и изобщо да прави ли нещо, извърна глава и вдигна очи. Едва стори това и вик на разочарование се изтръгна от него; той се вцепени. Ложата беше празна. Докато се бе приближавал бавно, мистър Вендилър и дъщеря му тихомълком се бяха измъкнали.

Някой зад него учтиво му напомни, че спира движението, и той продължи, като пристъпяше машинално и се остави покорно навалицата да го измъкне от театъра. Щом се озова на улицата и блъскането престана, Франсис спря и от прохладния нощен въздух бързо се съвзе. С учудване забеляза, че главата го боли страшно и че не помни нито думица от двете действия, които бе гледал. Когато възбудата премина, замести я непреодолимо желание за сън, затова повика файтон и потегли към квартирата си в състояние на крайна умора и отвращение от живота.

На сутринта задебна мис Вендилър да тръгне на пазар и към осем часа я видя как пристъпя по уличката. Тя беше просто, дори бедно облечена, но в държането на главата и тялото й имаше нещо грациозно и благородно, което би придало изящество и на най-скромния тоалет. Дори кошницата си носеше така елегантно, че й стоеше като украшение. Когато Франсис се мушна в един вход, стори му се, като че слънцето я следваше по петите, а сенките отстъпваха пред нея и за пръв път долови чуруликането на някаква птичка в кафез над уличката.

Той я изчака да мине край входа, после излезе оттам и викна подире й:

— Мис Вендилър!

Тя се обърна и като видя кой е, пребледня като смъртник.

— Извинете — подзе той, — кълна се, не исках да ви уплаша, пък и няма нищо страшно в присъствието на човек като мен, който ви желае доброто. Уверявам ви, постъпката ми се дължи на необходимост, нямах друг изход. Между нас двамата има много общо, а за жалост аз се лутам като в мрак. Трябва да действувам, а ръцете ми са вързани. Не зная дори какво да мисля, кои са ми приятели и кои врагове.

Тя с мъка проговори:

— Аз не ви познавам.

— О, напротив! Познавате ме, мис Вендилър — възрази Франсис, — дори по-добре, отколкото познавам себе си. Всъщност тук именно ми е нужно обяснение. Разправете ми каквото знаете — замоли се той. — Кажете ми кой съм аз, коя сте вие и как съдбите ни са преплетени. Помогнете ми поне мъничко да узная нещо за себе си, мис Вендилър… само една-две думички, които да ме напътят, само името на баща ми, ако обичате — и ще бъда благодарен и доволен.

— Няма да се опитвам да ви мамя — отговори тя. — Аз зная кой сте вие, но не ми е позволено да ви кажа.

— Кажете ми поне, че ми прощавате за дързостта, и ще чакам най търпеливо — рече той. — Ако не бива да зная, ще се примиря. Жестоко е, но мога да изтрая и повече, ако се налага. Само не увеличавайте мъката ми с мисълта, че съм ви направил мой враг.

— Вие постъпихте съвсем естествено — каза тя-и няма какво да ви прощавам. Сбогом.

— Нима ще бъде „сбогом“? — попита той.

— О, и аз не зная — отвърна тя. — До скоро виждане, ако предпочитате така.

И с тези думи отмина.

Франсис се прибра в квартирата си в състояние на силен душевен смут. Тази сутрин не му вървеше твърде с Евклид и стоеше по-често на прозореца, отколкото на импровизираното си писалище. Но освен завръщането на мис Вендилър и срещата между нея и баща й, който пушеше пура на верандата, нищо забележително не се случи до обед около къщата със зелените щори. Младежът уталожи набързо глада си в един близък ресторант, но неутоленото любопитство го подтикна да се върне по-скоро в къщата на улица „Льопик“. Край градинската стена един слуга разхождаше оседлан кон, а портиерът на къщата, където живееше, пушеше лула до вратата и гледаше внимателно ливреята и конете.

— Вижте! — подвикна той на младежа. — Какви прекрасни добичета! Какъв елегантен костюм! Те са на брата на мосю дьо Вендилър, който сега е вътре на гости. Голям човек е той във вашата страна, генерал, сигурно ви е известен по име.

— Трябва да призная — отвърна Франсис, — че никога досега не съм чувал за генерал Вендилър. Имаме много офицери с този чин, а и работата ми е от изключително гражданско естество.

— Той е човекът — каза портиерът, — който загубил големия индийски диамант. Поне за това не може да не сте чели във вестниците.

Когато се отскубна от портиера, Франсис побягна нагоре по стълбата и се завтече към прозореца. Точно под пролуката между листата на кестена седяха двама джентълмени, пушеха пури и разговаряха. Генералът, червендалест човек с военна осанка, имаше някаква семейна прилика с брат си, почти същите черти, до известна степен същото свободно и властно държане, но беше по-стар, по-нисък и невзрачен на вид — нещо като карикатура на диктатора и в сравнение с него жалък и хилав.

Наведени над масата с явен интерес, двамата говореха толкова тихо, че само сегиз-тогиз Франсис долавяше по някоя и друга дума. От малкото, което дочу разбра, че разговорът се въртеше около него и бъдещето му; на няколко г пъти до ушите му стигна името Скримджър, защото лесно се различаваше, а като че ли още по-често различаваше името Франсис.

Най-после генералът, сякаш излязъл от кожата си, се развика ядосан.

— Франсис Вендилър! — крещеше той, наблягайки на последната дума. — Франсис Вендилър, ти казвам.

Диктаторът направи движение с цялото си тяло, с което изразяваше или съгласие, или презрение, но младият човек не чу отговора му.

„Аз ли съм въпросният Франсис Вендилър? — питаше се той. — Може би обсъждат под какво име ще ме женят? Или цялата работа е мечта, илюзия на самомнителността и честолюбието ми?“

След като известно време пак не успяваше да долавя нищо от разговора, между двамата под кестена изглежда повторно възникна спор и генералът отново повиши гневно глас, тъй че Франсис можа да го чуе.

— Жена ми ли? — кресна той,. — Аз съм скъсал завинаги с жена си. Не искам да чувам името й. То даже ме отвращава.

И като изруга гръмогласно, тупна с пестник по масата.

По ръкомаханията на диктатора личеше, че се мъчи да го усмири бащински, а след малко го поведе към градинската порта. Двамата се ръкуваха много сърдечно, но щом вратата се затвори зад госта, Джон Вендилър избухна в смях, който звучеше зловещо и дори сатанински в ушите на Франсис Скримджър.

Така мина още един ден, а кажи-речи нищо ново не бе научил. Но младежът си спомни, че следващият ден беше вторник, и можеше да очаква интересни разкрития; добре или зле ще завърши всичко това, но поне беше уверен, че ще узнае нещо интересно, пък ако има късмет, може и да разгадае тайната, която забулваше баща му и неговото семейство.

Когато наближи време за вечеря, в градината на къщата със зелените щори започнаха трескави приготовления. Масата, която Франсис виждаше отчасти през листата на кестена, щеше да служи за бюфет, затова бе отрупана с чинии и продукти за салата, на другата, почти изцяло скрита, Франсис забеляза бяла покривка и сребърни прибори — там щяха да седнат вечерящите.

Мистър Ролз пристигна точно на минутата, той като че ли беше нащрек, говореше тихо и скъпеше думите си. Диктаторът, напротив, сякаш изпитваше необикновен прилив на весело настроение — често от градината се чуваше младежкият му благозвучен смях, по модулацията и измененията на гласа личеше, че разправя смешки и имитира езика на най-различни народи и преди двамата с младия свещеник да бяха допили вермута си, всякакво чувство на неловкост изчезна и те разговаряха вече като че бяха съученици.

Най-после се появи мис Вендилър, която носеше супника. Мистър Ролз се завтече да й предложи помощта си, но тя, смеейки се, отказа, после тримата си размениха шеги, изглежда във връзка с това, че сътрапезницата им трябваше да сервира сама.

— Така е по-непринудено — чу Франсис оправданието на мистър Вендилър.

След малко и тримата бяха по местата си и сега Франсис можеше да вижда и чува съвсем малко от това, което ставаше долу. Но вечерята минаваше весело, под кестена непрекъснато се чуваше оживено бъбрене и звън на ножове и вилици и Франсис, който бе излапал набързо само една кифла, завидя на приятната и спокойна вечеря. Сътрапезниците ядяха бавно блюдо след блюдо, после приключиха и с финия десерт и поляха всичко това с бутилка старо вино, внимателно отпушена собственоръчно от диктатора. Когато почна да се здрачава, сложиха лампа на трапезата и две свещи на страничната маса, защото нощта беше съвсем ясна, звездна и тиха. От вратата и прозореца на верандата също се разливаше светлина, която озаряваше градината, и листата блещукаха в мрака.

За десети път може би мис Вендилър влезе в къщата и този път се върна с подноса за кафе, който сложи на страничната маса. В същия момент баща й стана от мястото си и Франсис го чу да казва:

— Кафето е моята специалност.

След миг видя предполагаемия си баща застанал до страничната маса под светлината на свещите.

Мистър Вендилър напълни две чаши с кафявата възбудителна напитка, говорейки непрекъснато през рамо, а после с бързо движение на фокусник изля в по-малката съдържанието на една стъкленичка. Това стана толкова светкавично, че дори Франсис, който го гледаше право в лицето, забеляза движението му едва накрая. А след миг, продължавайки да се смее, мистър Вендилър се обърна отново към масата с по една чаша в двете си ръце.

— Преди да свършим и това — рече той, — не е зле да почакаме нашия славен лихвар.

Объркването и ужасът на Франсис Скримджър бяха неописуеми. Той виждаше пред очите си престъпление и се чувствуваше задължен да се намеси, но не знаеше как. А възможно бе да е обикновена шега. В какво положение щеше да се озове тогава, ако излезе, че предупреждението му е било излишно? Ако ли пък беше нещо сериозно, престъпникът може да се окаже собственият му баща и няма ли да съжалява тогаз, че е опропастил човека, който му е дарил живот? За пръв път Франсис се почувствува шпионин. Да чака бездейно в такъв момент, и то когато преживяваше такава душевна борба, беше страшно мъчение за него; той се вкопчи в пръчките на капаците, сърцето му биеше бързо и неравномерно, цялото му тяло бе обляно в пот.

Минаха няколко минути.

Разговорът като че ли замираше, ставаше все по-вял и тих, но все още нямаше признак за някакво тревожно или дори необикновено събитие.

Изведнъж се чу звън на счупено стъкло, а след него — слаб и тъп звук, сякаш някой падна с глава напред на масата. В същия миг от градината се раздаде пронизителен писък.

— Какво направи? — извика мис Вендилър. — Той е мъртъв! Диктаторът отговори с яростен шепот, така силен и съскащ, че наблюдателят на прозореца чуваше всяка дума.

— Мълчи! — казваше мистър Вендилър. — Нищо му няма. Хвани го з краката, а аз ще го уловя под мишниците. Франсис чу, че мис Вендилър се разплака.

— Чуваш ли какво ти казвам? — продължаваше диктаторът със същия тон. — Или искаш да се скараме? Предоставям ви да избирате, мис Вендилър.

Настъпи нова пауза, после диктаторът заговори отново.

— Хвани човека за краката — заповяда той. — Трябва да го внесем в къщи. Да бях малко по-млад, бих се справил с всекиго. Но сега, когато са ме притиснали годините и опасностите, а и ръцете ми са отслабнали, волю-неволю трябва да се обърна за помощ към теб.

— Но това е престъпление — възрази момичето.

— Аз съм ти баща — каза мистър Вендилър.

Тези думи като че ли подействуваха. По чакъла се чу тътрене на нозе, един стол се прекатури, а после Франсис видя как баща и дъщеря, олюлявайки се, прекосиха пътеката и изчезнаха под верандата, носейки безчувственото тяло на мистър Ролз. Младият свещеник беше отпуснат и блед, на всяка стъпка главата му се поклащаше.

Жив ли е, или мъртъв? Въпреки уверението на диктатора Франсис беше склонен да мисли второто. Тук бе извършено страшно престъпление, голяма беда се бе стоварила върху обитателите на къщата със зелените щори. Франсис неочаквано почувствува, че всичкият ужас от това деяние се стопи в съжаление за момичето и стареца, които той смяташе изложени на смъртна опасност. В сърцето му нахлу състрадание, той също беше готов да помага на баща си срещу всеки и всички, срещу съдбата и правосъдието и като разтвори капаците, със затворени очи и прострени ръце скочи в листака на кестена.

Клон след клон се изплъзваше от ръцете му или се чупеше под тежестта му, най-после улови под мишница един дебел клон, за секунда увисна така, а след това се пусна и тупна тежко на масата. Тревожен вик от къщата го предупреди, че слизането му не е останало незабелязано. Той се изправи, олюлявайки се, с три скока прекоси междинното пространство и се озова пред вратата на верандата.

В малка стая, застлана с рогозки, със стъклени шкафове до стените, пълни със скъпи антикварни рядкости, мистър Вендилър се бе надвесил над тялото на мистър Ролз. Когато Франсис влезе, той се изправи и бързо размени няколко думи с девойката. Това трая една секунда, за миг беше свършено; младежът нема време да се увери, ала му се стори като че диктаторът взе нещо от вътрешния джоб на свещеника, погледна го за част от секундата върху дланта си и после бързо го подаде на дъщерята.

Всичко това стана, докато Франсис стоеше все още с един крак на прага, а другият — вдигнат във въздуха. След миг той коленичи пред мистър Вендилър.

— Татко! — извика той. — Позволи и аз да ти помогна. Ще правя каквото желаеш и няма да разпитвам, ще те слушам всеотдайно, отнасяй се с мен като със син и ще се увериш, че съм предан син.

Първият отклик на диктатора беше страшен взрив на ругатни.

— Баща и син, а? — кресна той. — Баща и син? Що за дяволска комедия е това? Как сте дошли в градината ми? Какво желаете? И кой сте, за бога?

Слисан и засрамен, Франсис се изправи отново на крака и застана онемял.

После като че ли нещо озари мистър Вендилър и го разсмя гръмогласно.

— Разбирам — извика той. — Вие сте Скримджър. Много добре, мистър Скримджър. Позволете ми да обясня положението ви с няколко думи. Вие влязохте в частното ми жилище насила или може би с измама, но във всеки случай не и поканен от мен, и отгоре на това идвате в неудобен момент, когато един мой гост припадна на масата ми, и ме обсипвате с тържествени декларации. Вие не сте мой син. Ако искате да знаете, вие сте незаконен син на брат ми от една продавачка на риба. Към вас се отнасям с безразличие, граничещо с отвращение, а като ви гледам как се държите сега, струва ми се, че каквато е външността ви, такъв е и умът ви. Съветвам ви в свободното си време да поразмислите над тези горчиви факти, а дотогава ще ви помоля да ме освободите от присъствието си. Ако не бях зает — добави диктаторът със страшна ругатня, — за сбогуване щях да ви дръпна един хубав бой!

Франсис слушаше, дълбоко съкрушен. Ако можеше, щеше да избяга, но тъй като не знаеше как да излезе от жилището, в което така злополучно бе влязъл, не му оставаше нищо друго, освен да стои глупаво на мястото си.

Мис Вендилър наруши мълчанието.

— Татко — рече тя, — ти говориш така, понеже си ядосан. Мистър Скримджър може да е сгрешил, но помислите и подбудите му са благородни.

— Благодаря за думите — тросна се диктаторът. — Ти ми напомняш за някои други неща, които смятам за чест да доведа до знанието на мистър Скримджър. Моят брат — продължи той, обръщайки се към младия човек, — сглупи, че ви отпусна рента; от глупост и самонадеяност предложи брак между вас и тази млада лейди. Завчера вечерта тя има възможност да ви види и с радост трябва да ви съобщя, че с отвращение отхвърли това хрумване. Позволете ми да добавя, че аз имам значително влияние върху баща ви и няма да бъде вината моя, ако преди да изтече седмицата, ви лишат от рентата и станете пак писарушка.

Тонът на стареца беше дори по-оскърбителен от думите му; Франсис се чувствуваше обсипан с най-жестоки, унизителни и нетърпими обиди, виеше му се свят, той закри лицето си с ръце и изхълца от болка, без сълзи. Ала мис Вендилър отново се застъпи за него.

— Мистър Скримджър — заговори тя с ясен и равен глас, — не обръщайте внимание на острите изрази на баща ми. Аз не съм изпитвала отвращение към вас, напротив, помолих да ми дадат възможност да ви опозная по-добре. Колкото до това, което се случи тази вечер, уверявам ви, то ме изпълни едновременно със съжаление и уважение.

Точно в тоя момент мистър Ролз направи конвулсивно движение с ръка, което убеди Франсис, че е само упоен и започва да се свестява от упойката. Мистър Вендилър се наведе над него и за миг се взря в лицето му.

— Е, хайде! — извика той, вдигайки глава. — Да приключим въпроса. А щом поведението на това копеле толкова ви харесва, мис Вендилър, вземете една свещ и го изпроводете.

Младата лейди побърза да се подчини.

— Благодаря ви — каза Франсис, когато се озоваха насаме в градината. — Благодаря ви от все душа. Това беше най-мъчителната вечер в живота ми, но ще ми остане завинаги приятен спомен от нея.

— Аз говорех каквото мислех — отвърна тя — и от желание да бъда справедлива към вас. Сърцето ме заболя, че се отнасяха с вас толкова грубо.

В това време бяха стигнали градинската врата и мис Вендилър, слагайки свещта на земята, вече дърпаше резетата.

— Само още една думица — каза Франсис. — Надявам се, че не е за последен път… че пак ще се видим, нали?

— Уви! — отвърна тя. — Вие чухте баща ми. Какво друго мога да сторя, освен да му се подчиня?

— Кажете ми поне, че не е по ваша воля — рече Франсис. — Кажете ми, че не желаете да се разделите завинаги с мен.

— Разбира се — отговори тя, — не желая. Вие ми изглеждате смел и честен човек.

— Тогава — каза Франсис — дайте ми нещо за спомен. Тя се поколеба, държейки ключа, защото всички резета и лостове бяха издърпани и оставаше само да отключи.

— Ако задоволя желанието ви — рече тя, — ще обещаете ли да ме слушате безпрекословно?

— Има ли нужда от питане? — отвърна Франсис. — На драго сърце ще правя всичко, каквото ми кажете.

Мис Вендилър завъртя ключа и разтвори вратата.

— Така да бъде — каза тя. — Вие не знаете какво искате, но така да бъде. Каквото и да чуете — продължи тя, — каквото и да се случи, не стъпвайте вече в тази къща, тичайте, докато стигнете осветените и многолюдни квартали на града, но и там бъдете нащрек. Вие не подозирате в каква опасност се намирате. Обещайте ми, че няма дори да погледнете подаръка, докато не стигнете на сигурно място.

— Обещавам — отговори Франсис.

Девойката пъхна в ръката на младежа нещо увито набързо в кърпичка и същевременно с неочаквана сила го изблъска на улицата.

— А сега бягайте! — извика тя.

Франсис чу как вратата се затвори подире му и как изтракаха наместваните резета.

— Ще си удържа на думата — рече той, — щом обещах! И побягна по малката уличка, която извеждаше на улица „Равинян“.

Не бе изминал и петдесет крачки от къщата със зелените щори и в нощната тишина изведнъж екна адски рев. Франсис машинално се закова на място, друг минувач също последва примера му, видя как по прозорците на съседните къщи се струпаха хора — и пожар дори не би предизвикал такава суматоха в този тих квартал. А виновник за всичко това изглежда беше един-единствен човек, който ревеше от мъка и ярост, като лъвица, на която са откраднали лъвчетата, и Франсис с учудване и тревога чу да се споменава неговото име, примесено с проклятия на английски.

Първата му мисъл беше да се върне в къщата, втората, спомняйки си съвета на мис Вендилър, да продължи бягството си с още по-голяма скорост и тъкмо се готвеше да приведе мисълта си в действие, когато диктаторът, гологлав, с развята бяла коса, с рев префуча край него като гюлле от дуло на оръдие и се понесе нататък по улицата.

„Едва се отървах — помисли си Франсис. — Не мога да разбера какво иска от мен и защо е така развълнуван, но явно не е за предпочитане да му се мяркам сега и най-добре е да послушам съвета на мис Вендилър.“

Като си рече това, той тръгна обратно с намерение да завие и се спусне по самата улица „Льопик“, докато преследвачът му продължава да го търси в другата улица. Планът му беше лошо замислен, всъщност по-добре щеше да бъде да се разположи в най-близкото кафене и да чака там, докато мине разгарът на преследването. Но Франсис не само нямаше никакъв опит и вродена склонност да води малките войни на частния живот, но и до такава степен не се чувствуваше виновен, че не виждаше от какво може да се страхува, освен от неприятна среща. Ала тази вечер се бе наситил на неприятни срещи, а и никак не предполагаше, че мис Вендилър е премълчала нещо. Младежът се чувствуваше наистина зле и тялом, и духом — тялото му беше цялото натъртено, душата — прободена от отровни стрели, а волю-неволю трябваше да признае, че мистър Вендилър имаше много хаплив език.

Мисълта за контузиите му напомни, че не само бе излязъл без шапка, но че и дрехите му бяха доста пострадали при спускането от кестена. В първия попаднал му магазин си купи евтина широкопола шапка и оправи набързо изпокъсания си тоалет. Сувенира, все тъй увит в кърпичката, пъхна засега в джоба на панталона си.

Само на няколко крачки от магазина внезапно се блъсна в някого, нечия ръка го стисна за гърлото, свирепо лице се приближи до неговото и със зинала уста зарева проклятия в ухото му. След като бе загубил следите на жертвата си, диктаторът се връщаше по друг път. Франсис беше як младеж, но не можеше да се мери с противника си нито по сила, нито по ловкост и след няколко безуспешни хватки се предаде всецяло на своя победител.

— Какво искате от мен? — запита той.

— Ще поговорим за това в къщи — отвърна диктаторът навъсено. И подкара младия човек по стръмното към къщата със зелените щори. Но макар и вече да не оказваше съпротива, Франсис само чакаше сгоден случай, за да се опита да избяга. Дръпвайки се внезапно, той остави яката на палтото си в ръцете на мистър Вендилър и отново се понесе с всички сили към Булевардите.

Сега ролите се бяха сменили. Диктаторът беше по-силен, но в замяна на това Франсис, в разцвета на младостта, се оказа по-бързоног и скоро успя да се скрие в навалицата. Почувствувал се свободен за момент, но измъчван от засилваща се тревога и недоумение, той крачеше бързо, докато излезе на площад „Опера“, осветен като ден от електрически лампи.

„Сега най-после — помисли си той — мис Вендилър ще бъде доволна.“ И като свърна надясно по Булевардите, влезе в Американското кафене и си поръча бира. За повечето посетители на заведението беше и късно, и рано. Тук-там на отделни маси в салона имаше само двама-трима души, все мъже, а и Франсис беше толкова зает с мислите си, че не им обръщаше внимание.

Извади кърпичката от джоба си. Увитият в нея предмет се оказа марокенена кутийка със закопчалка и златни орнаменти, която се отвори с помощта на пружинка и пред ужасените очи на младежа се показа диамант с огромни размери и необикновен блясък. Това обстоятелство беше толкова необяснимо, стойността на камъка — явно толкова голяма, че Франсис седеше вторачен в отворената кутийка, без да помръдне и без нищо да съзнава, сякаш бе внезапно полудял.

Една ръка легна леко, но твърдо на неговото рамо и тих глас, в който все пак звучеше заповедническа нотка, произнесе на ухото му следните думи:

— Затворете кутийката и се направете на равнодушен. Когато вдигна очи, видя някакъв мъж, все още млад, с изискано и спокойно държане, облечен разкошно, но просто. Този човек бе станал от една съседна маса и носейки чашата си, бе седнал до Франсис.

— Затворете кутийката — повтори непознатият — и я приберете тихомълком в джоба си, където, мисля, изобщо не е бивало да влиза. Постарайте се, ако обичате, да се отърсите от този смутен вид и се дръжте като че съм ви познат, когото сте срещнали случайно. Така! А сега да се чукнем. Тъй е вече по-добре. Струва ми се, сър, че сте неопитен.

Непознатият произнесе последните си думи с многозначителна усмивка и като се облегна на стола, с наслада смукна дълбоко от пурата си.

— За бога — рече Франсис, — кажете ми кой сте и какво значи това? Да си призная, не мога да разбера защо трябва да изпълнявам странните ви разпореждания, но истината е, че тази вечер имах толкова смайващи приключения, а и всички, които срещам, се държат така особено, че си мисля: или съм полудял, или съм попаднал на друга планета. Вашето лице ми вдъхва доверие, изглеждате умен, добър и опитен; кажете, за бога, защо ме заговаряте по такъв необикновен начин?

— Всичко с времето си — отвърна непознатият. — Но аз започнах пръв и вие трябва по-напред да ми разправите как попадна в ръцете ви Диамантът на раджата.

— Диамантът на раджата?! — повтори Франсис като ехо.

— На ваше място не бих говорил така високо — предупреди го другият. — Но безспорно в джоба ви е Диамантът на раджата. Десетки пъти съм го виждал в сбирката на сър Томас Вендилър и дори съм го държал в ръка.

— Сър Томас Вендилър! Генералът! Моят баща! — извика Франсис.

— Ваш баща ли? — повтори непознатият. — Не знаех, че генералът е имал семейство.

— Аз съм незаконороден, сър — отвърна Франсис, като се изчерви. Събеседникът му се поклони сериозно. Поклонът му беше почтителен, сякаш се извиняваше мълчаливо пред свой равен, и кой знае защо Франсис почувствува, че на сърцето му стана леко и спокойно. Присъствието на този човек му действуваше благотворно — усещаше се на твърда земя, в душата му се надигна чувство на дълбоко уважение и неволно свали широкополата си шапка като пред знатна личност.

— Прави ми впечатление — каза непознатият, — че приключенията ви съвсем не са били мирни. Яката ви е откъсната, лицето ви — издраскано, имате резка на слепоочието, моля да ме извините за любопитството, но бъдете тъй добър да ми обясните как пострадахте така и какво търси в джоба ви откраднато богатство с огромна стойност.

— Прощавайте, но не съм съгласен с вас! — възрази Франсис разпалено. — У мен няма нищо откраднато. Ако имате предвид диаманта, даде ми го преди един час мис Вендилър от улица „Льопик“.

— Мис Вендилър от улица „Льопик“! — повтори другият. — Вие ме заинтригувахте повече, отколкото си мислите. Моля продължете.

— О, боже мой! — възкликна Франсис.

Паметта му направи внезапен скок назад. Видял бе, че мистър Вендилър взе някакъв предмет от вътрешния джоб на своя упоен гост, и чак сега разбра, че този предмет е марокенената кутийка.

— Сигурно си спомнихте нещо? — полюбопитствува непознатият.

— Слушайте — отговори Франсис. — Не зная кой сте, но ми се струва, че заслужавате доверие и желаете да ми помогнете. Аз така съм се забъркал, че имам нужда от съвет и подкрепа, и тъй като ми предлагате услугите си, ще ви кажа всичко.

И разправи накратко патилата си от деня, когато адвокатът го извика от банката.

— Вашата история наистина е необикновена, а положението ви — много трудно и опасно — каза непознатият, когато младежът свърши разказа си. — Мнозина биха ви посъветвали да издирите баща си и да му предадете диаманта, но аз съм на друго мнение. Келнер! — викна той.

Келнерът се приближи.

— Моля предайте на управителя, че искам да поговоря с него — каза непознатият и Франсис още веднъж забеляза по тона и държането му, че този човек е свикнал да заповядва.

Келнерът се отдалечи и след малко се върна с управителя на заведението, който се поклони с раболепна почтителност.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Бъдете така добър — отвърна непознатият, като посочи Франсис, — да кажете на този джентълмен името ми.

— Вие имате честта, сър — обяви управителят, обръщайки се към младия Скримджър, — да седите на една маса с негово височество принц Флоризел Бохемски.

— Франсис тутакси скочи и направи признателен поклон на принца, който му даде знак да седне отново на мястото си.

— Благодаря ви — каза Флоризел, обръщайки се към управителя, — прощавайте, че ви обезпокоих за такава дребна работа. И с движение на ръката го освободи.

— А сега — продължи принцът, обръщайки се към Франсис, — дайте ми диаманта.

Без да пророни дума, той му предаде кутийката.

— Правилно сте постъпили — рече Флоризел, — чувствата са ви повели по верен път и ще дойде време да бъдете благодарен за тазвечерните премеждия. Човек може да изпадне в хиляди затруднения, мистър Скримджър, но ако сърцето му е доблестно и умът бистър, ще се измъкне с чест от тях. Успокойте се, работите ви са в моите ръце и с божия помощ ще имам достатъчно сили да ги доведа до благополучен завършек. Елате, ако обичате, в каляската ми.

С тези думи принцът стана и като остави една златна монета за келнера, излезе с младия човек от кафенето и по булеварда го поведе към мястото, където го чакаха скромен закрит файтон и двама слуги без ливреи.

— Тази кола — рече Флоризел — е на ваше разположение. Приберете багажа си колкото ви е възможно по-скоро, а слугите ми ще ви закарат в една вила в околностите на Париж, където можете да чакате на сравнително спокойствие, докато уредя положението ви. Там ще имате прекрасна градина, библиотека с книги от добри автори, готвачка, изба и хубави пури, които препоръчвам на вашето внимание. Жером — добави той, обръщайки се към единия от слугите, — чухте какво казах, нали? Поверявам мистър Скримджър на вашите грижи, зная, че ще бъдете внимателен към моя приятел.

Франсис смотолеви няколко несвързани думи на благодарност.

— Ще имате достатъчно време да ми благодарите — каза принцът, — когато вашият баща ви признае за свой законен син и ви ожени за мис Вендилър.

След това принцът направи кръгом и закрачи бавно по посока на Монмартър. Той спря първия минаващ файтон, даде някакъв адрес и след четвърт час, освобождавайки файтонджията малко по-надолу, почука на градинската врата на мистър Вендилър.

Отвори я много предпазливо лично диктаторът.

— Кой сте вие? — попита той.

— Моля да ме извините, че идвам в такъв късен час, мистър Вендилър — каза принцът.

— Ваше височество е винаги добре дошъл. — отговори мистър Вендилър, като се дръпна назад.

Принцът използува тази пролука и без да чака домакина, влезе направо в къщата и отвори вратата на салона. Там седяха мъж и жена, дамата беше мис Вендилър, по очите на която имаше следи от сълзи и от време на време все още я разтърсваше хълцане, а в лицето на мъжа принцът позна младия човек, който преди около месец в пушалнята на един клуб се бе съветвал с него по литературни въпроси.

— Добър вечер, мис Вендилър — каза Флоризел. — изглеждате уморена.

А вие, ако се не лъжа, сте мистър Ролз? Надявам се, че сте извлекли полза от изучаването на Габорио, мистър Ролз.

Но младият свещеник беше в такова кисело настроение, че не му се говореше, а само се поклони сдържано и продължи да хапе устните си.

— На какъв добър вятър дължа честта да бъда споходен от ваше височество? — запита мистър Вендилър, който вървеше по петите на госта.

— Дошъл съм по работа — отговори принцът, — работа с вас; когато я уредим, ще помоля мистър Ролз да дойде да се поразходим. Мистър Ролз — додаде той строго, — позволете ми да ви напомня, че все още не съм седнал.

Свещеникът скочи на крака, като се извиняваше, тогава принцът седна на едно кресло до масата, подаде шапката си на мистър Вендилър, бастуна си — на мистър Ролз и като ги остави прави, готови да го обслужват като лакеи, заговори:

— Дошъл съм тук, както казах, по работа, но ако бях дошъл за удоволствие, щях да бъда много огорчен от оказания ми прием и още по-недоволен от компанията си. Сър — обърна се той към мистър Ролз, — вие се отнесохте неучтиво към по-вишестоящ от вас; вие, Вендилър, ме посрещате с усмивка, ала много добре знаете, че ръцете ви са още омърсени от грехове. Не желая да ме прекъсвате, сър — додаде той властно, — дошъл съм тук да говоря, а не да слушам, и ще ви помоля да ме изслушате с уважение и да ми се подчинявате безпрекословно. В най-скоро време вашата дъщеря трябва да се венчае в посолството с моя приятел Франсис Скримджър, когото брат ви признава за свой син. Ще ви бъда много благодарен, ако предложите не по-малко от десет хиляди лири стерлинги зестра. Що се отнася до вас, ще ви дам писмени напътствия за една важна работа, която трябва да свършите в Сиам. А сега, сър, отговорете ми с две думи: приемате ли тези условия, или не?

— Извинявайте, ваше височество — каза мистър Вендилър, — но ще ми позволите ли най-почтително да ви задам два въпроса?

— Позволявам — отвърна принцът.

— Ваше височество — продължи диктаторът — нарече мистър Скримджър свой приятел. Уверявам ви, да знаех, че е удостоен с такава чест, щях да се отнасям към него с подобаващо уважение.

— Умело задавате въпроса — каза принцът, — но няма да имате полза от това.. Чухте разпорежданията ми, дори да не познавах този джентълмен от по-рано, пак нямаше да ги отменя.

— Ваше височество тълкува думите ми с присъщата си проницателност — отвърна Вендилър. — Още един въпрос: за съжаление аз насочих полицията по следите на мистър Скримджър по обвинение в кражба, да оттегля ли обвинението, или да го поддържам?

— Постъпете, както сметнете за добре — отговори Флоризел. — Избирайте между повелята на съвестта си и законите на тази страна. Подайте ми шапката, а вие, мистър Ролз, дайте ми бастуна и елате с мен.

Мис Вендилър, лека нощ. Смятам — добави той към Вендилър, — че мълчанието ви значи безрезервно съгласие.

— Ако не мога да направя нищо друго — отвърна старецът, — ще трябва да се подчиня, но ви предупреждавам открито, че няма да се оставя току-така.

— Вие сте вече стар — каза принцът, — ала годините са безмилостни към грешните. За възрастта си сте по-неблагоразумен от младите. Не ме предизвиквайте, мога да ви докажа, че съм по-суров, отколкото си мислите. За пръв път, откакто ви срещам, вие ме гневите, постарайте се да бъде и последен.

След тези думи, давайки знак на свещеника да го последва, Флоризел излезе от стаята и закрачи към градинската врата, а диктаторът тръгна подире им със свещ да им свети и отново махна сложните резета, с които се мъчеше да се предпази от натрапници.

— Сега, когато дъщеря ви не е тук — рече принцът, извръщайки се от прага, — позволете ми да ви кажа, че разбирам заплахите ви, но достатъчно е да вдигнете ръка и ще си навлечете моментално непоправима беда.

Диктаторът не отговори, ала когато под светлината на уличната лампа принцът се обърна гърбом, той направи жест, изпълнен със заплаха и безумна ярост, а след миг кривна в една уличка, тичайки с всички сили към най-близката пиаца за файтони.

Тук, казва моят арабин, нишката на събитията около Къщата със зелените щори най-после се прекъсва. Още едно приключение, добавя той, и ще свършим с Диаманта на раджата. Тази последна брънка на веригата е известна сред жителите на Багдад като „Приключението на }принц Флоризел и детектива“.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ПРИНЦ ФЛОРИЗЕЛ И ДЕТЕКТИВА

Принц Флоризел вървя с мистър Ролз чак до входа на един малък хотел, където последният се беше настанил. Те си поговориха доста и свещеникът на няколко пъти се трогна до сълзи от строгото и същевременно бащинско мъмрене на Флоризел.

— Аз опропастих живота си — каза той най-после. — Помогнете ми, кажете ми какво да правя, уви, аз не притежавам нито добродетелите на свещеник, нито ловкостта на мошеник.

— След като сте осъзнали грешката си — рече принцът, — аз вече нямам власт над вас, покаяникът трябва да се отнесе до бога, а не до принцове. Но ако ми позволите, ще ви дам съвет: вървете в Австралия като колонист, потърсете черна работа на открито и се опитайте да забравите, че сте били някога свещеник и че очите ви са видели този проклет камък.

— Проклет наистина! — отвърна мистър Ролз. — Къде е той сега? Какви ли злини още готви на хората?

— Няма вече да върши зло — каза принцът. — Сега е тук, в джоба ми, Както виждате — додаде той добродушно, — вярвам в разкаянието ви, макар и да е съвсем отскорошно.

— Позволете ми да ви стисна ръката — замоли мистър Ролз.

— Не — отговори принц Флоризел, — не още.

Тонът, с който произнесе последните си думи, беше достатъчно красноречив за младия свещеник, и когато принцът си тръгна, няколко минути мистър Ролз стоя на прага, следейки с очи отдалечаващата се фигура и призовавайки небесата да благословят този толкова мъдър съветник.

Няколко часа принцът вървя сам по безлюдни улици. Какви ли не грижи го измъчваха: какво да прави с диаманта, да го върне ли на собственика му, когото смяташе недостоен за такава рядка скъпоценност, или да извърши смела, съдбоносна стъпка, като веднъж завинаги го направи недостижим за цялото човечество — такъв сериозен въпрос не можеше да се реши отведнъж. Струваше му се, че диамантът бе попаднал в ръцете му по волята на провидението, а когато извади скъпоценния камък и го огледа под уличната лампа, размерите и чудният му блясък все повече и повече го убеждаваха, че той крие само опасности и злини за света.

„Боже, помогни ми! — помисли си принцът, — Колкото повече го гледам, толкова по ламтя за него.“

Най-после, макар и още да не бе взел окончателно решение, той се насочи към малкия, но разкошен замък на речния бряг, който от векове принадлежеше на неговото кралско семейство. Над входа и на високите комини беше издълбан гербът на Бохемия, минувачите можеха да надзърнат в раззеленен двор с най-редки цветя, а цял ден на върха на покрива стърчи и привлича зяпачи пред сградата единственият в Париж щъркел. Вижда се как влизат и излизат слуги със сериозен вид, а от време на време големите порти се разтварят и под арката минава каляска. По много причини тази резиденция беше особено скъпа на сърцето на принц Флоризел; винаги, когато се приближеше до нея, той изпитваше чувството, че се връща у дома си, толкова рядко в живота на великите хора, а тази вечер, още щом съзря заострения покрив и меко осветените прозорци, почувствува непринудено облекчение и задоволство.

Като приближаваше, страничната врата, през която влизаше винаги, когато беше сам, от сянката изскочи някакъв човек и с поклон застана на пътя на принца.

— С принц Флоризел Бохемски ли имам честта да говоря? — запита той.

— Такава е титлата ми — отговори принцът. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Аз — каза човекът — съм детектив и ми е възложено да предам на ваше височество това писмо от полицейската префектура.

Принцът взе писмото и го прегледа при светлината на уличната лампа. Най-учтиво го молеха да се яви незабавно с приносителя в префектурата.

— С една дума — каза Флоризел, — аз съм арестуван.

— Ваше височество — отвърна полицаят, — уверен съм, че префектът съвсем няма такова намерение. Както виждате, не е издал заповед в такъв смисъл. Това е просто формалност или, ако предпочитате, наречете го услуга от ваше височество на властта.

— Ами ако откажа да дойда с вас? — запита принцът.

— Няма да скрия от ваше височество, че ми е дадена широка свобода на действие — отговори детективът с поклон.

— Ей богу — възкликна Флоризел, — вашата наглост ме смайва! Вас, като обикновен полицай, мога да извиня, но началниците ви ще платят скъпо за дързостта си. Каква е според вас причината за тази неучтива и противозаконна стъпка? Забележете, че засега нито отказвам, нито се съгласявам, тъй че много ще зависи от вашия бърз и прям отговор.

Позволете ми да ви напомня, господин полицай, че това е много сериозна работа.

— Ваше височество — каза детективът смирено, — генерал Вендилър и брат му имаха нечуваната дързост да ви обвинят в кражба. Те заявяват, че прочутият диамант е у вас. Ако отричате това, една само ваша дума ще бъде напълно достатъчна на префекта, нещо повече, ако ваше височество благоволи да убеди скромен полицейски служител като мен в своята невинност, ще ви поискам незабавно позволение да се оттегля.

До последната минута Флоризел бе смятал приключението си за някаква дреболия, на която само международни усложнения можеха да придадат сериозност. Щом чу името Вендилър обаче, ужасната истина блесна пред очите му: той беше не само арестуван, но и обвинен. Не ставаше дума за някакво неприятно недоразумение — самата му чест беше застрашена. Какво да каже? Що да прави? Диамантът на раджата се оказа наистина прокълнат камък и изглежда принцът щеше да бъде последната му жертва.

Едно беше ясно, той не можеше да даде на детектива исканите уверения. Трябваше да печели време.

Колебанието му не трая нито секунда.

— Е, добре — рече той, — да вървим в префектурата.

Човекът се поклони още веднъж и тръгна на почтително разстояние подир Флоризел.

— Приближете се — каза принцът. — Искам да си поговорим, а и като се вглеждам по-добре във вас, струва ми се, че се срещаме не за пръв път.

— За мен е чест — отговори полицаят, — че ваше височество ме помни по физиономия. От осем години не съм имал удоволствието да ви видя.

— Да помним лица — възрази принцът — е както ваше, така и мое задължение. Всъщност, справедливо погледнато, принцът и детективът служат на едно и също дело. И двамата се борим с престъпленията, само че моята служба е по-доходна, а вашата — по-опасна, ала в известен смисъл и двамата можем да стоим еднакво високо в очите на почтените хора. Колкото и чудно да ви се вижда, аз предпочитам да бъда способен и прочут детектив, отколкото слаб и жалък владетел.

Детективът се смути.

— Ваше височество се отплаща с добро за злото — каза той. — На дързостта отговаря с най-благосклонна снизходителност.

— Отде знаете — отвърна Флоризел — дали не се опитвам да ви подкупя?

— Да ме пази бог от подобно изкушение! — извика детективът.

— Достоен отговор — каза принцът. — Личи, че сте умен и честен човек. Светът е обширен, изобилствува от богатства и красота, неизброими са благата, с които може да възнагради човека. Който откаже милион, може да продаде честта си за власт или за любовта на жена; лично аз съм срещал такива изкушения и примамки, на които и най-силната човешка добродетел не е в състояние да устои, че с радост се предоставям като вас — на волята божия. Само благодарение на тази наша скромна добродетел — додаде той — ние двамата можем да ходим из този град с чиста съвест.

— Винаги съм чувал, че сте смел — отвърна полицаят, — но не знаех, че сте мъдър и набожен. Вие казвате истината и я казвате с думи, които ме трогват до дъното на душата. Този свят действително е пълен с изпитания.

— Сега сме на средата на моста — забеляза Флоризел. — Облакътете се на парапета и погледнете надолу. Както водата се носи стремително там долу, така и страстите и трудностите на живота отнасят честността на слабите духом. Позволете ми да ви разкажа една история.

— Думите на ваше височество са заповед за мен — отвърна човекът. И по примера на принца се облегна на парапета и се приготви да слуша. Градът вече беше потънал в сън, ако не бяха безкрайните светлини и силуетите на зданията на фона на звездното небе, биха помислили, че стоят сами край някоя селска река.

— Един офицер — подзе принц Флоризел, — смел и нравствен човек, издигнал се със заслугите си до висок ранг и спечелил не само възхищение, но и уважение, в злополучен за душевното му спокойствие час, видял сбирките на един индийски принц. Между другото забелязал един диамант с такива необикновени размери и красота, че от този миг нататък имал-едно-единствено желание в живота: за този къс искрящ кристал бил готов да пожертвува всичко — чест, име, дружба, родолюбие. Три години служил той на този полуварварски владетел, както Яков служил на Лаван, подправял граници, съучастничел в убийства, несправедливо осъдил и екзекутирал един събрат офицер, който имал нещастието да не се хареса на раджата с честния си нрав, най-после, във време на голяма опасност за родината му, предал група свои войници и станал причина да бъдат разбити и изклани хиляди. Накрая натрупал огромно състояние и се върнал в отечеството си с тъй желания диамант.

— Минали години — продължи принцът, — най-сетне диамантът случайно се загубил. Попаднал в ръцете на един скромен и трудолюбив младеж, книжовник, божи служител. Той току-що започвал кариерата си, с която щял да принесе полза на хората и дори да спечели отличия. Обаян от същата магия, зарязва всичко — духовното си призвание, научните си занимания — и избягва със скъпоценния камък в чужда страна. Офицерът има брат, хитър, дързък, безскрупулен човек който узнава тайната на свещеника. И как постъпва? Казва на брат си, уведомява полицията? Не, този човек също е обладан от сатаната — камъкът трябва да стане негов. С риск да извърши убийство, той упоява младия свещеник и грабва плячката. Ала сега, по някаква случайност, която не е толкова важна за поучителната ми история, скъпоценността минава от неговите ръце в ръцете на друг, който, ужасен от видяното, го предава на съхранение у един човек с висок ранг и безупречно поведение.

— Името на офицера е Томас Вендилър — продължи Флоризел. — Камъкът, се нарича Диамантът на раджата. И ето — разтвори той внезапно ръката си, — виждате го тук, пред очите си.

Полицаят се стъписа с вик.

— Споменахме за поквара — каза принцът. — Този самороден блестящ кристал ми е противен, сякаш гъмжи от гробни червеи, той е така чудовищен, като че е напоен с невинна кръв. Като го гледам тук на дланта си струва ми се, че пламти с адски огън. Разказах ви само една стотна от неговата история; какво е ставало преди, към какви престъпления и низости е подтиквал тогавашните хора — човек просто потръпва, като си представи. Дълги години той е служил вярно на силите на ада. Стига кръв, казвам аз, стига безчестие, стига разбит живот и рухнали приятелства, всяко нещо си има край — и злото, и доброто, и чумата, и хубавата музика а колкото до този диамант, да ми прости господ, ако греша, но негова та власт свършва тази нощ.

Принцът направи внезапно движение с ръка и скъпоценният камък описвайки сияйна дъга, с плясък потъна в течащата река.

— Амин — произнесе Флоризел тържествено. — Убих един змей!

— Боже, прости ми! — провикна се детективът. — Какво направихте? А съм загубен.

— Мисля — отговори принцът с усмивка, — че много заможни хора в този град биха могли да ви завидят.

— Уви, ваше височество! — възкликна полицаят. — Значи, все пак ме подкупихте?

— Като че ли няма друг изход — отвърна Флоризел. — А сега да продължим към префектурата.

Скоро след това в много скромна обстановка се състоя венчавката на Франсис Скримджър с мис Вендилър, кумуваше принцът. Двамата Вендилъровци чуха какво е станало с диаманта и зяпачите много се чудиха и забавляваха с обширните им дирения чрез гмуркачи из Сена. Наистина поради погрешно изчисление, те бяха избрали друг ръкав на реката. Що се отнася до принца, след като изигра ролята си, тази високопоставена личност може заедно с разказвача-арабин да изчезне в пространството. Но ако читателят иска по-точни сведения, щастлив съм да му съобщя, че поради продължително отсъствие и поучително занемаряване на обществения си дълг негово височество бе свален от бохемския трон в резултат от една неотдавнашна революция и сега държи на Рупърт стрийт тютюнопродавница, често спохождана и от други чуждестранни емигранти. От време на време аз се отбивам там да попуша и поприказвам и намирам, че е все още така велик, както по времето на възхода си — зад тезгяха прилича на олимпиец и макар че заседналият живот започва да опъва жилетката му, той въпреки всичко е може би най-красивият тютюнопродавец в Лондон.