Нови хиляда и една нощ

ПРОЛОГ НА „ТЮТЮНОПРОДАВНИЦАТА“

В града на ненадейните срещи, Багдад на Запада, или, да бъдем поточни, на широкия северен тротоар на Лестър скуер двама младежи по на двайсет и пет-шест години се срещнаха след дългогодишна раздяла. Първият, който беше с много изискани обноски и облечен по последна мода, най-напред не можа да познае приятеля си по измършавелия и дрипав вид.

— Какво?! — провикна се той. — Пол Съмърсет!

— Наистина съм Пол Съмърсет — отговори другият — или това, което е останало от него след заслужена беднотия и адвокатска практика. Ала ти, Челънър, никак не ми се виждаш променен и мога да кажа без преувеличение, че времето не е изписало нито бръчица по ведрото ти чело.

— Не всичко, което блести, е злато — отвърна Челънър. — Но тук е неудобно да се изповядваме, пък и пречим на движението на тези дами. Нека, ако обичаш, да намерим по-усамотено кътче.

— Ако ми позволиш аз да те водя — каза Съмърсет. — Ще те черпя от най-хубавите пури в Лондон.

И като улови приятеля си под ръка, го поведе мълчаливо и с бодра стъпка към вратата на някакво тихо заведение на Рупърт стрийт в квартала Сохо. Входът беше украсен с едно от ония огромни дървени изображения на шотландски планинец, които са се издигнали почти до положението на антики, а напряко на стъклената витрина, на която както обикновено бяха изложени лули, тютюн и пури, имаше позлатен надпис: „Бохемска тютюнопродавница на Т. Годол“. Вътре магазинът беше тесен, но уютен и добре подреден, продавачът — тържествен, усмихнат и вежлив и двамата младежи, всеки пухтейки първокачествена голяма хаванска пура, скоро се настаниха на един диван, покрит със сивокафяв плюш, и почнаха да си разправят патилата.

— В момента съм адвокат — каза Съмърсет, — но провидението и прокурорите не са ми дали досега възможност да блесна. Вечер съм зает с отбрана компания и чеширско сирене, следобедите си, както може да свидетелствува мистър Годол, обикновено прекарвам в тази пушалня, а утрините си се старая да съкращавам, като не ставам преди дванайсет. При този начин на живот много бързо и, с гордост си спомням, много приятно похарчих малкото си наследство. Оттогава насам един джентълмен, който не може да се похвали всъщност с нищо друго, освен че е мой вуйчо, ми дава всяка седмица нищожната сума десет шилинга, а като ме виждаш отново под лъчите на уличните лампи в любимия ми квартал, сигурно си мислиш, че съм забогатял.

— И през ум не ми е минало такова нещо — отвърна Челънър. — Но предполагам, че те срещнах тъкмо когато отиваше у шивача си.

— Това посещение смятам да отложа — отвърна Съмърсет с усмивка. — Състоянието ми си има определени граници. То се състои или по-право тази сутрин се състоеше от сто лири стерлинги.

— Чудна работа — промърмори Челънър, — да, странно съвпадение наистина. И аз самият съм на същия хал.

— И ти ли?! — възкликна Съмърсет. — А приличаш на Соломон на върха на славата си…

— Това е положението. Аз, драги мой, едва свързвам двата края — заяви Челънър. — Освен дрехите, с които ме виждаш, нямам даже свестен панталон в гардероба си, и да знаех как може да стане това, щях веднага да се заловя с някаква работа или търговия. Със сто лири стерлинги капитал човек би могъл да си пробие път.

— Възможно е — отвърна Съмърсет, — но не ми стига умът какво да направя с моя. Мистър Годол — добави той, обръщайки се към продавача, — вие сте човек с житейски опит: какво може да предприеме със сто лири стерлинги млад човек с прилично образование?

— Зависи — отговори продавачът, изваждайки пурата от устата си. — Силата на парите е кредо, в което, откровено казано, не вярвам. Със сто лири стерлинги трудно бихте изкарали една година, малко по-трудно ще успеете да ги похарчите за една нощ, а много лесно за пет минути можете да ги загубите на борсата. Ако сте от хората, които се издигат, и едно пени ви е достатъчно, ако ли пък сте от тия, които падат, и едно пени в повече няма да ви помогне. Когато самия мен ме прокудиха неочаквано да скитам по света, за щастие владеех едно изкуство: бях познавач на пурите. А вие нищо ли не знаете, мистър Съмърсет?

— Дори и законите — бе отговорът.

— Отговор, достоен за мъдрец — отсъди мистър Годол. — А вие, сър — продължи той, обръщайки се към Челънър, — като приятел на мистър Съмърсет ще ми позволите ли да ви задам същия въпрос?

— Аз — отговори Челънър — умея да играя добре на вист. Знаете ли колко души в Лондон имат по тридесет и два зъба? — продължи продавачът. — Уверявам ви, млади господине, още повече са тия, дето умеят да играят добре на вист. Вистът, сър, е необятен като света, той е умение като дишането. Някога познавах един младеж, който заявяваше, че учел за министър на правосъдието на Англия — наистина амбициозен замисъл, но още по-неразумно е според мен да разчита човек да преживява от вист.

— О, боже — възкликна Челънър, — май ще трябва да се принизя до положението на работник!

— Да се принизите до положението на работник? — повтори мистър Годол. — Ако селски свещеник бъде разпопен, ще се принизи ли до положението на майор? Ако капитан бъде разжалван, нужно ли е да се принизи до положението на младши съдия? Невежеството на вашата буржоазия ме учудва. Тя мисли, че светът извън нея е съвсем неук и еднакъв, потънал във всеобщ упадък, ала в очите на наблюдателния всички хора са подредени йерархично и за всяко звание са нужни съответни способности и знания. С недостатъците на вашето образование вие сте по-непригоден за работник, отколкото за управник на империя. Разликата, сър, е в низините; истински уманитарни науки — единствени извън конкуренцията на размирните пропани — са тези, които дават звание на занаятчията.

— Много бомбастично говори този човек — прошепна Челънър на ухото на приятеля си.

— Неизчерпаем е — каза Съмърсет.

Точно в тоя момент вратата на магазина се отвори и се появи трети млад човек, който малко плахо поиска тютюн. Той беше по-млад от другите двама и някак ненатрапващо се и типично по английски красив момък. Когато получи тютюн, запали лулата си и седна на дивана, той напомни на Челънър, че се казва Дезбъра.

— Разбира се, Дезбъра — извика Челънър. — Е, Дезбъра, с какво се занимавате?

— Истината е — каза Дезбъра, — че с нищо не се занимавам.

— Сигурно сте получили наследство? — полюбопитствува другият.

— Ами, нищо подобно — отговори Дезбъра леко навъсен. — Право да си кажа, чакам да ми падне нещо.

— Значи всички сме на един хал! — провикна се Съмърсет. — Сигурно и вие имате само сто лири стерлинги?

— Де такъв късмет — каза Дезбъра.

— Много печална гледка, мистър Годол — заключи Съмърсет, — трима излишни.

— Типично за нашата пренаселена епоха — отвърна продавачът.

— Сър — подзе Съмърсет, — отричам, че епохата ни е пренаселена, Признавам едно и само едно, че аз съм излишен, че той е излишен и Зимата сме до немай-къде излишни. Какво съм аз? Зубрил съм право, зубрил съм литература, зубрил съм география, зубрил съм математика владея с тънкости юриспруденцията, а кисна тук безпомощен като пеленаче, докато в края на улицата шуми цял Лондон. Мразя от дън душа родния си вуйчо, ала без него, излишно е да отричам, просто бих се разпаднал на съставните си части като някаква неустойчива смес. Започвам най-после да разбирам, че човек трябва да знае нещо из основи, дори и само литература И все пак, сър, светският човек е голямо постижение на нашата епоха, той притежава изключително богати и разнообразни знания, навсякъде се чувствува като у дома си, изпитал е живота от всичките му страни и не може този голям жизнен опит да не донесе плодове. Аз се смятам за светски, културен човек. Ти също, Челънър. А вие, мистър Дезбъра?

— Не ще и дума — отговори младежът.

— Значи, мистър Годол, ето ни тук, трима културни младежи, без обезпечена професия, ала застанали в стратегическия център на света (надявам се, че ще ми позволите да нарека така Рупърт стрийт), сред най-великия народ, в оная част на земята, където непрекъснато се чува звън на пари. И какво правим, сър, като цивилизовани хора? Ей сега ще ви покажа, Купувате ли вестник?

— Купувам — заяви мистър Годол тържествено, — най-хубавия вестник в света, „Стандарт“.

— Добре — продължи Съмърсет. — Ето, държа в ръката си гласа на света, телефона, който повтаря желанията на всички хора. Разгръщам го и къде попада най-напред окото ми? О, не, не на Морисъновите таблетки, а тук, малко по-нагоре, разбира се, намирам търсената брънка, слабото място в бронята на обществото. Ето едно обявление, жалба, предложение с богата отплата: „Двеста лири стерлинги награда. Горепосоченото възнаграждение ще получи всеки, който даде сведения за самоличността и местонахождението на един човек, забелязан вчера в околностите на Грийн парк. Той е висок над метър и осемдесет, с несъразмерно широки рамене, добре избръснат, с черни мустаци и палто от тюленова кожа“. Ето, господа, къде е късметът ни, макар и още да не сме го докопали.

— Да не би да предлагаш, драги, да станем детективи? — запита Челънър.

— Да предлагам ли? Не, сър — възкликна Съмърсет. — Налага го, диктува го разумът, съдбата, самият живот. Тук ще се проявят всичките ни качества — обноски, житейски опит, красноречие, огромен запас от отвлечени знания — всичко, което сме и което притежаваме, съставлява облика на идеалния детектив. С две думи, това е единствената професия, достойна за джентълмен.

— Предложението ми се струва много крайно — отвърна Челънър, — защото досега, откровено казано, съм смятал това за най-жалката и най-долната от всички нечестни, подли и неджентълменски професии.

— Хората, които бранят обществото? — учуди се Съмърсет. — Които жертвуват живота си за другите? Изкореняват скритото и могъщо зло? Обръщам се към мистър Годол. Той поне, като човек, наблюдаващ философски живота, би плюл на такива еснафски предразсъдъци. Знае, че полицаят, изложен непрекъснато на големи опасности, макар и по-зле въоръжен от войника в името на по-възвишена кауза, е по форма и по същност по-благороден герой от него. Нима си въобразявате, че един генерал може да изисква или да очаква дори от най-добрата армия да се държи на важното бойно поле като един обикновен полицай на улицата?

— Не предполагах, че ще трябва да ставаме полицаи — каза Челънър.

— И не е нужно. Те са само ръцете, а ние тук… тук, сър, сме главата — провикна се Съмърсет. — Но достатъчно, решено е. И тъй, ще търсим ли този негодник с палто от тюленова кожа?

— Да речем, че се съгласим — възрази Челънър, — ти нямаш план, още не знаеш отде да почнеш.

— Челънър! — извика Съмърсет. — Нима поддържаш теорията за Свободната воля? И нима ти липсва дотам философски поглед за нещата та си служиш с такива овехтели софизми? Случайността, сляпата мадон на езичниците, управлява това земно гъмжило и единствено на Случайността разчитам. Случайността ни е събрала тримата, когато след това се разделим и всеки тръгне по своя път, Случайността непрекъснато ще изпречва пред нехайния ни поглед хиляди красноречиви разковничета не само на тази тайна, но и на безбройните тайни, които ни заобикалят в живота. Тогава именно встъпва в ролята си светският човек, детективът по рождение и призвание. Той се хвърля бързо като котка върху това разковниче, което целият град вижда, без да го разбира, сграбчва го, следи го с вещина и страст и въз основа на един дребен факт разкрива цял свят.

— Точно така — подкрепи го Челънър, — и се радвам, че откриваш тези качества у себе си. Но въпреки всичко, драги мой, трябва да ти призная, и мога да се присъединя към теб. Аз не съм детектив нито по рождение, нито по призвание, а простосмъртен човек, който умира от жаЖда и, откровено казано, много ми се пие нещо. Колкото до разковничетата и приключения та, единственото приключение, което може да ми се случи, ще бъде премеждие със съдебен пристав.

— О, каква заблуда! — провикна се Съмърсет. — Сега разбирам защо ти е толкова празен животът. Светът гъмжи от приключения, по цялата улица те дебнат приключения, ръце, които махат от прозорците, мошеници, които се приближават и се кълнат, че са те виждали някъде в чужбина, любезни и подозрителни хора от всякакъв род и в какво ли не положение, молещи най-раболепно да им обърнеш внимание. Ала ти си невъзмутим, обръщаш гръб.

Тук разказвачът-арабин прави едно от обичайните си отклонения. Явно от страх да не би малко странните възгледи на мистър Съмърсет да ни се сторят неправдоподобни, той умолява англичаните да си спомнят с по-голяма признателност заслугите на полицията — колко често й се случва да проявява героизъм, и то незабележим и без ничия помощ, срещу какъв многочислен и добре въоръжен враг и колко малко е възнаградена със слава и пари.

вървиш си по отъпкания, скучен път. Слушай, умолявам те, прегърни с две ръце още следващото приключение, което ти се представи, каквото и да ти се вижда — противно или романтично, сграбчи го. И аз ще постъпя като теб; кой знае на какъв дявол ще попаднем, но поне ще се забавляваме и всеки поред ще разправи премеждията си на моя приятел философ в тази тютюнопродавница, великия Годол, който сега ме гледа със стаена радост, е разбрахме ли се? Обещавате ли и двамата да се възползувате от първата оставила ви се възможност, за да се впуснете смело във всяко приключение и като си отваряте добре очите и не се главозамайвате, да следите и да запомняте всичко, което ви се случи? Хайде, обещайте, позволете ми да ви разтворя вратите на великата професия на тайните и интригите.

— Не ми е много по вкуса — каза Челънър, — но щом настояваш, нека е така.

— Нямам нищо против да обещая — рече Дезбъра, — само че на мен нищо не ми се случва.

— О, неверници! — възкликна Съмърсет. — Но поне имам честната ви дума, а Годол, както виждам, е на седмото небе от радост.

— Във всеки случай надявам се вашите разкази да ми доставят голямо удоволствие — каза продавачът с присъщото си спокойствие и изящество.

— А сега, господа — завърши Съмърсет, — да се разделим. Аз бързам да се изпреча на пътя на съдбата. Слушайте от това тихо кътче как Лондон шуми като бойно поле, четири милиона съдби се решават тук и със ядна подплата от сто лири стерлинги, платими на приносящия, съм готов да се впусна в този лабиринт.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ЧЕЛЪНЪРГАЛАНТНИЯТ КАВАЛЕР

Мистър Едуард Челънър си бе наел квартира в предградието Путни, където ползуваше всекидневна, спалня и искреното уважение на обитателите на къщата. Много рано на другата сутрин имаше злата участ да се придвижва пеш към това отдалечено жилище. Той беше млад човек със солидна фигура, учтив, свикнал на заседнал живот, не обичаше да бърза много и предпочиташе да пътува с омнибус. В по-щастливи времена би наел файтон, но сега не можеше да си позволи такъв лукс и като събра кураж, тръгна пеш.

Беше тъкмо разгарът на сезона и на лятото, времето — тихо и ясно, и докато крачеше край къщите със затворени капаци и по пустите улици утринната хладина премина и юлският ден вече обливаше града с топлината и целия си блясък. Отначало вървеше дълбоко замислен, спомняйки си с горчивина и разкаяние резултатите от играта на вист, но когато навлезе в лабиринта на югозападния район, постепенно го обгърна тишина. Улица след улица съзерцаваха самотната му фигура, къща след къща отекваха зловещо от резкия тропот на стъпките му, магазин след магазин показваха фирмата и спуснатите кепенци на своята фасада, а в това време той плаваше като самотен кораб под лъчезарния свод на деня и през този все още спящ квартал.

„Тук — размишляваше Челънър, — ако бях като завеяния си приятел тук, на това място, би трябвало да търся приключение. Тук посред бял ден улиците са тайнствени като най-тъмната януарска нощ и сред около четири милиона спящи са пусти като юкатанските лесове. Само да се провикна, ще събера цяла армия, и все пак този заспал град е притихнал като гроб.“

В главата му все още се въртяха тези чудновати и сериозни мисли когато навлезе в улица, отличаваща се с по-голямо разнообразие сред тоз1 скучен квартал. От една страна тук се виждаха няколко от ония усамотени къщи-бижута, заобиколени с каменни огради и зелени върхари на дървета на които благоприличните хора гледат с недобро око. Имаше и много бедняшки къщурки с тухлени фасади, гипсова крава, служеща може би за фирма на някаква млекарница, или табелка, която обозначаваше пералня Пред такава къща, малко усамотена навътре в градината зад стената на оградата, една котка си играеше със сламка и Челънър поспря да погледа.

Това пригладено, самотно създание, сякаш символ на околния покой Когато шумът от стъпките му престана, настъпи мъртва тишина, нито струйка дим не се издигаше над къщата, капаците бяха спуснати, целия механизъм на живота бе спрял и Челънър като че ли чуваше дишането на спящите.

Докато стоеше така, изведнъж се сепна от глуха, разтърсваща експлозия някъде отвътре. След нея нещо страшно засъска и закипя като чайник колкото катедралата „Свети Павел“ и в същото време от всички пролуки на вратите и прозорците бликна зловонна пара. Котката изчезна с мяукане Вътре по стълбите на къщата затрополяха нозе, вратата отхвръкна, бълвайки облаци пушек, на улицата изскочиха двама мъже и една елегантно облечена млада дама и побягнаха, без да проронят дума. Съскането вече беше престанало, димът се топеше във въздуха, цялата тази работа бе дошла и преминала като сън, а Челънър продължаваше да стои закован на място. Най-после разсъдъкът и страхът се пробудиха едновременно и с необичайна енергия той хукна да бяга.

Малко по малко отслаби първоначалния си устрем, скоро закрачи пак с обичайната си спокойна походка и от обърканите впечатления на сетивата започна да сглобява някаква хипотеза за случилото се. Ала съчетанието от звуци и миризма, връхлетяло го тъй внезапно, и странната група бегълци, които бе видял да изскачат от къщата, се оказаха загадки, които беше безсилен да реши. Той ги прехвърляше в ума си с някакъв смътен страх, продължавайки да броди из уличния лабиринт, отново сам под утринното слънце.

При първоначалното си отстъпление бе съвсем загубил пътя, а сега, поемайки някъде на запад, за щастие попадна в невзрачна уличка, която скоро толкова се разшири, че по средата й минаваше градинска алея. Тук гъмжеше от птици, дори в тоя час сянката на листата беше благодатна, вместо задимената атмосфера на градовете във въздуха се долавяше нещо свежо, селско и Челънър крачеше напред, впил очи в тротоара и мислено понесен надалеч, когато изведнъж се сепна — на пътя му се изпречи стена. Тази улица, чието име съм забравил, нямаше изход.

Изглежда не беше първият, попаднал тук сутринта, защото когато вдигна бавно очи с подобаващо благоприличие, се изненада приятно, щом те се спряха на фигурата на някакво момиче, в чието лице с учудване позна третия от странните бегълци. Тя явно бе тичала дотук слепешком — стената я бе спряла и съвсем изнемощяла се бе отпуснала на земята до градинската ограда и изцапала роклята си в летния прахоляк. И двамата се забелязаха едновременно; с уплашен поглед тя скочи на крака и побягна.

Челънър беше смаян и от повторната си среща с героинята на своето приключение, и от страха, с който бе побягнала от него. В душата му се бореха почти с равна сила съжаление и тревога и все пак, въпреки тези две чувства, той разбра, че волю-неволю му е писано да тръгне по петите на девойката. Стори това предпазливо, сякаш се боеше да не я уплаши още повече, но колкото и леко да пристъпяше, стъпките му отекваха издайнически из безлюдната улица. Тропотът им като че ли събуди у нея някакво силно чувство, защото едва що бе тръгнал подире й и тя се спря. След това повторно побягна и пак се спря. После се обърна и с неуверена стъпка и плахост, която й придаваше особен чар, приближи до младия мъж. Той от своя страна продължаваше да върви напред, плах и свенлив като нея. Най-после, когато бяха само на няколко стъпки един от друг, Челънър видя как очите й се наляха и девойката протегна ръце с красноречива умолителност.

Англичанин ли сте? — извика тя. Злочестият Челънър я гледаше объркано. Той беше живо олицетворение на благовъзпитан кавалер и би потънал в земята от срам, ако не окажеше внимание на дама, но от друга страна, не обичаше любовни авантюри. Озърна се насам-натам, ала къщите, очевидки на тази среща, оставаха неизменно затворени, и разбра, че тук, посред бял ден, никой не можеше да му помогне. Най-после погледът му се спря отново на застаналата умолително девойка. Забеляза с раздразнение, че тя беше очарователна и в лице, и във фигура, с елегантно облекло и ръкавици, безспорно дама, жива картина на отчаяние и невинност, разплакана и залутана сред този непробудно заспал град.

— Мадам — проговори Челънър, — уверявам ви, няма защо да се страхувате от некоректно държане. Макар привидно да вървя по петите ви, виновна е тази улица, която обърка и двама ни. На лицето на дамата се изписа явно облекчение.

— Така и предположих! — възкликна тя. — Безкрайно съм ви благодарна! Но в този час, сред тази ужасяваща тишина и тези вторачени в мен прозорци просто съм загубила ума и дума от страх… ох, страх ме е! — извика тя и при тези думи лицето й пребледня. — Моля ви, подайте ми ръка — додаде с гальовен, умолителен тон. — Не смея да остана сама, нервите ми не издържат… какво преживях, о, какво преживях! Моля ви да ме придружите.

— Уважаема мадам — отвърна Челънър с усилие, — ръката ми е на ваше разположение.

Тя улови ръката му и остана за миг вкопчена в нея, мъчейки се да заглуши риданията си, но тутакси с трескава бързина го поведе по посока на града. След толкова много загадки едно беше ясно — нямаше съмнение, че страхът й е искрен. Докато вървеше все се озърташе, сякаш я дебнеше опасност, ту потреперваше като от студ, ту се вкопчваше за ръката му. Ужасът й беше за Челънър и неприятен, и заразителен, макар и противно, това чувство все повече го завладяваше, докато накрая той загуби самообладание и поиска да се отскубне.

— Мадам — произнесе Челънър най-после, — много ми е приятно, разбира се, че мога да бъда полезен на дама, но трябва да ви призная, пътят ми е в обратна посока и ще ви моля с една-две думи да обясните…

— Ш-шт! — изхълца тя. — Не тук… не тук!

Кръвта на Челънър се смрази. Може би тази девойка е луда? Но главата му беше заета с мисли за по-опасни неща, а като си спомни експлозията, пушека и бягството на разнородната тройка, се почувствува целият оплетен в загадки. Тъй че продължаваха да крачат мълчаливо из лабиринта от улички бързо, като подгонени престъпници, и двамата тръпнещи от неизразим ужас. Ала постепенно и най-вече благодарение на бързата походка, двамата започнаха да възвръщат самообладанието си, девойката престана да се озърта на всеки ъгъл, а Челънър, окуражен от екливата стъпка и далечният силует на един полицай, се обърна към своята дама по-смело и прямо.

— Струва ми се — подхвана той с разговорен тон, — че съвсем ясно ви забелязах да излизате от една вила заедно с двама джентълмени.

— О — възкликна тя, — не бойте се, че с истината ще ме оскърбите. Видели сте ме да бягам от един пансион, а спътниците ми не бяха джентълмени. В такъв случай най-добре е човек да бъде откровен.

— Стори ми се — продължи Челънър, насърчен и едновременно изненадан от смелия й отговор, — че освен това долових някаква миризма. И шум… не зная с какво да го сравня…

— Мълчете! — извика тя. — Не знаете на каква опасност се излагате! Почакайте, имайте търпение, щом излезем от тези улички и никой вече не може да ни чува, ще ви обясня всичко. А дотогава не говорете за това.

Каква гледка е този заспал град! — възкликна тя, а после с треперещ глас издекламира: — „О, боже, самите къщи като че ли са заспали и това сърце могъщо — спряло.“

— Доколкото разбирам, мадам — рече той, — вие много обичате да четете.

— Не само това — отвърна непознатата с въздишка. — Аз съм момиче, отдадено на мисли, неприсъщи на моята възраст, а съдбата ми е толкова злочеста, че тази разходка под ръка с непознат е като промеждутък на покой.

В това време бяха наближили гара Виктория; тук, на един ъгъл, младата дама се спря, издърпа ръката си от Челънъровата и се озърна сякаш в мъчителна нерешителност. После, като придаде на лицето си мило изражение и сложи на лакътя му ръка в ръкавица, рече:

— Не смея да си представя дори какво мислите за мен, ала сега още повече ще ви разочаровам. Тук трябва да се разделим, но ви моля да ме почакате, докато се върна. Не се опитвайте да ме следите или шпионирате. Не съдете прибързано девойка, невинна като ваша родна сестра, й най-вече не ме изоставяйте. Макар и да не ви познавам, нямам към кого друг да се обърна. Виждате ме тъжна и много уплашена, вие сте джентълмен, вежлив и добър, и като ви моля за няколкоминутно търпение, зная отнапред, че няма да ми откажете.

Челънър неохотно обеща, а младата дама, като му хвърли признателен поглед, изчезна зад ъгъла. Но силата на очарованието й бе малко притъпено, защото младият човек не само нямаше сестри, но и единствената му близка роднина от женски пол бе една пралеля в Уелс. А и тъй като беше сам, обаянието, под което се намираше доскоро, започваше да отслабва, държането му се видя смешно и, обзет от бунтовен дух, се впусна по дирите на непознатата. Ако читателят се е поддавал някога на увлечението да скита нощем, не може да не знае, че някои пивници около големите железопътни гари отварят много рано. Завивайки зад ъгъла, Челънър забеляза, че очарователната му спътничка изчезна именно в една от тях. Да кажем, че беше изненадан, би било неточно, защото отдавна се бе отърсил от това чувство. Силно възмущение и разочарование обзе душата му и той мислено прокълна своята вулгарна чародейка. Тя се загуби само за секунда, после двукрилата врата се отвори наново и девойката се появи пак, придружена от някакъв младеж в дрипаво и смачкано облекло. Размениха си оживено пет-шест реплики, после мъжът се прибра в кръчмата, а младата дама с малко по-бърза стъпка закрачи обратно към Челънър. Приближаваше се към него с чудна грация, от бързане глезенът й се подаваше изпод роклята, движенията й показваха пъргавина и младост, и макар че Челънър все още мислеше да бяга, колкото повече се скъсяваше разстоянието помежду им, толкова повече избледняваше и отслабваше тази мисъл. Срещу обикновена хубост беше застрахован, ала сега, пред тази несъмнено благородна осанка, вече нямаше смелост да бяга. Със закоравяла авантюристка би се отнесъл както подобава, ала пред жена, която въпреки всичко — не можеше да отрече — беше истинска дама, се чувствуваше обезоръжен. Точно на ъгъла, откъдето бе проследил срещата й, тя се сблъска с него, все още зашеметен от видяното. Ярка руменина обля лицето й. „Ах! — извика тя. — Ах, колко сте невъзпитан!“ Остротата на атаката накара галантния кавалер да се опомни.

— Мадам — възрази той, мъчейки се да се покаже колкото може по-твърд, — мисля, че не можете да се оплачете поне до тоя момент от невъзпитаност, аз търпеливо се оставих да ме преведете през значителна част от града и ако сега поискам да ме освободите от задължението ми на ваш покровител, вие си имате приятели, които с радост ще ме заместят.

Девойката остана за миг онемяла.

— Добре — каза тя. — Вървете си! Вървете си и бог да ми е на помощ! Видяхте как аз — невинно момиче! — бягах от страшна катастрофа, преследвана от лоши хора и нито от съжаление, нито от любопитство, нито от уважение не изчаквате поне да изслушате обясненията ми или да ме подкрепите в моето нещастие. Вървете си! — повтори тя. — Наистина е свършено с мен — и с енергичен жест се обърна и побягна по улицата.

Челънър я гледаше как се отдалечи и изчезна, и дълбокото убеждение, че го мамят, се бореше с почти непоносимо чувство за виновност. Щом дамата се скри, второто чувство надделя. „Ако съм постъпил несправедливо с нея — мислеше си той, — значи поведението ми е явен пример на неучтивост. Възпитаният й тон, изисканият език и грациозното, скромно държане опровергават решително всякакви подозрения.“ Раздвоен между разкаяние и любопитство, той тръгна полека по следите й. На ъгъла отново я видя добре. Сега тя вървеше по-бавно, като ранена птица. Забеляза дори как протегна опипом ръка, падна и се облегна на стената. При тази гледка сърцето на Челънър се разтопи съвсем. С няколко разкрача той я настигна и сваляйки за пръв път шапката си, я увери с най-прочувствени слова в дълбокото си уважение и твърдо желание да й помогне. Отначало, докато говореше, тя не му обръщаше внимание, но постепенно като че ли започна да схваща смисъла на думите му, размърда се, изправи се и най-после, с рязко движение, изразяващо прошка, извърна към младия човек лице, на което се четеше едновременно укор и признателност. „Ах, мадам — извика той, — аз съм всецяло на ваше разположение!“ И още веднъж, но този път много почтително, й подаде ръка. Тя я пое с въздишка, която го трогна до дъното на душата, и двамата пак тръгнаха из пустите улици. Но сега, сякаш съкрушена от вълнение, девойката започна да забавя крачка, все по-силно се облягаше на ръката му, а той като птица закрилница се надвесваше нежно над своята отпаднала спътница. Но въпреки физическата си немощ тя не губеше присъствие на духа и когато след малко я чу отново да чурулика весело и мило, Челънър беше възхитен от неизтощимостта на своята дама. „Да забравя — рече тя, — поне за половин час да забравя“. И наистина, с всяка изречена дума като че забравяше несгодите си. Спираше се пред всяка къща, измисляше сама име на собственика и го описваше: тук живее стар генерал, с когото щяла да се венчава на пети идущия месец, там е къщата на богата вдовица, която хвърлила око на Челънър, и макар че продължаваше да се обляга отпаднало на ръката на младежа, в ушите му звучеше тихият й приятен смях. „Ах — въздъхна тя, сякаш да се оправдае, — при живот като моя трябва да се хващам здраво за всеки щастлив миг, който ми падне.“

Когато така полека-лека стигнаха началото на Гровнър скуер, вратите на парка бяха отворени и най-после нечистоплътната сбирщина от нощни скитници бе пусната в този рай на зелените морави. Челънър и спътничката му се вляха в движението и известно време вървяха мълчаливо с тази парцалива тълпа, а когато един по един, уморени да бродят нощем из градските улици, скитниците се натръшкаха по пейките или поеха различни пътеки, огромното пространство на парка скоро погълна напълно и последния от тези пришълци и двойката продължи сама в благодатната утринна тишина.

Скоро видяха една пейка, поставена на открито на тревиста височина. Младата дама се огледа с облекчение.

— Тук — рече тя, — тук най-после никой няма да ни подслушва. Затуй на това място ще чуете историята ми и ще съдите за мен. Не искам да се разделяме с впечатление, че сте проявили доброта към жена, която не я заслужава.

После седна на пейката и като даде знак на Челънър да се разположи до нея, започна с най-голямо увлечение да разказва историята на своя живот със следните думи:

РАЗКАЗ ЗА АНГЕЛА-УНИЩОЖИТЕЛ

Баща ми беше родом от Англия, син на най-младия потомък на голямо, старо, но нетитуловано семейство. Някакво събитие, грешка или беда го накарва да избяга от родината си и да се откаже от името на своите деди. Намерил убежище в Щатите и вместо да се шляе из невзрачни градчета, тръгнал веднага за Далечния запад с група пионери, които търсели нови земи. Но не бил обикновен пътник, защото не само се отличавал със смел и буен нрав, но и владеел много науки и най-вече ботаника, която особено обичал. Тъй че само след няколко месеца самият Фримънт, номиналният водач на кервана, започнал да се съветва с него и да уважава мнението му.

Както казах, навлезли във все още неизследваните области на Запада. Известно време вървели по пътищата на мормонските кервани, ориентирайки се в тази обширна и тъжна пустиня по скелетите на хора и животни.

(Мормони — членове на американска религиозна секта, основана в 1827 г. от Джозеф Смит, наречена така по името на „пророка“ Мормон. Учението им е смесица от многобожие и християнство. Мормоните са най-вече заможни фермери. Простите членове на сектата са жестоко експлоатирани от ръководителите-богаташи. Особено безправно и тежко е положението на жените, тъй като у мормоните съществува многоженство, въведено от Брайъм Йанг (споменаван в настоящия разказ), който се заселил с последователите си около Голямото солено езеро в щата Юта. — Б. пр.)

После свърнали малко на север и след като загубили и тези страшни пътеводители, навлезли в местност с подтискаща тишина. Често съм чувала татко да разправя за картината, която виждали по пътя си — ту камъни, ту канари, ту безплодни блата, рядко се срещали потоци, и нито звяр, нито птица не нарушавали самотата. На четиридесетия ден вече им останала толкова малко храна, че сметнали за най-благоразумно да спрат и да се пръснат във всички посоки, за да уловят нещо. Наклали голям огън, за да виждат по пушека му сборното си място, и всеки от кервана яхнал своя кон и се впуснал смело в околната пустиня.

Дълги часове бродил баща ми с коня си — от едната му страна се издигала верига отвесни скали, черни и страшни, от другата се задълбавала безводна клисура, осеяна с големи каменни блокове, като развалини на разрушен град. Най-после намерил дирите на някакво голямо животно и по следите от лапи и козина сред храсталака познал, че върви подир кафява мечка с необикновени размери. Пришпорил коня си и продължавайки по дирите на своята жертва, накрая стигнал вододела на две речици. В далечината местността била с изключително сложен и труден терен, отрупана с каменни блокове, изпъстрена тук-там с купчинки борове, които като че ли показвали близост на вода. Затова вързал тук коня и разчитайки на вярната си пушка, се вдълбочил сам в този пущинак.

Скоро сред царящата дълбока тишина доловил отдясно ромон на течаща вода и като тръгнал в тази посока бил възнаграден с гледка, в която странно се примесвали природни чудеса и човешко страдание. Потокът течал по дъното на тесен и лъкатушен пролом, обграден от отвесни, подобни на стени скали, понякога по протежение на цели мили непристъпни за човешки крак. Изглежда че когато потокът набъбнел от дъждовете, изпълвал цялото си корито, слънчевите лъчи прониквали до него само по пладне, вятърът вилнеел буйно из тази тясна и влажна фуния. И когато баща ми се навел през ръба на скалата, между камъните в дъното на клисурата точно под себе си съзрял натъркаляни в мъчителни пози петдесетина мъже, жени и деца. Някои лежали по гръб, други — проснати по очи, но никой не мърдал, обърнатите им към небето лица изглеждали необикновено бледи и измършавели и от време на време до ушите на баща ми сред ромона на потока достигало слабо стенание.

Докато гледал така, някакъв старец се изправил на крака като се олюлявал, разгърнал одеялото си и много внимателно го наметнал на едно младо момиче, което седяло близо до него, облегнато на един камък. Момичето като че ли не усетило това, а старецът, след като го погледнал с най-трогателно съжаление, се върнал на предишното си място и легнал пак на тревата. Но тази сцена не останала незабелязана дори в този умиращ от глад бивак. От самия край на групата някакъв човек с бяла брада и очевидно на преклонна възраст се изправил на колене и запълзял крадешком между спящите към момичето и можете да си представите възмущението на моя баща като видял, че този подъл мерзавец й задигнал и двете завивки и се върнал с тях на първоначалното си място. Той полежал там известно време, увит с откраднатите одеяла и както се сторило на баща ми, се преструвал на заспал, но след малко се привдигнал отново на лакът, вгледал се внимателно в другарите си, после бързо пъхнал ръка в пазвата си, а оттам я вдигнал към устата. По движението на челюстите му личало, че яде: в този лагер на глада бил скътал малко храна и докато спътниците му лежали в унес, очаквайки смъртта, той скришом подкрепял силите си.

Баща ми така се вбесил от видяното, че вдигнал пушката си, и ако не била една малка случка, както често заявяваше, щял да застреля тоя тип на място. Как щеше да се промени тогава съдбата ми! Но друго било писано — щом насочил дулото, съзрял мечката, която пълзяла по една издатина малко под него, и тъй като не устоял на ловджийската си страст, изпразнил пушката не в човека, а в звяра. Мечката подскочила и се търкулнала в един вир на речицата, изстрелът отекнал неколкократно в клисурата и след миг целият лагер бил на крак. С почти нечовешки викове, като се препъвали, падали и се поваляли един друг, тези умиращи от глад хора се втурнали към плячката и преди баща ми да успее, спущайки се по издатината, да стигне коритото на потока, мнозина вече утолявали глада си със суровото месо, а по-придирчивите палели огън.

Известно време идването му останало незабелязано. Той стоял сред тези олюляващи се, пребледнели призраци, заобиколен от техните крясъци, ала цялото им внимание било съсредоточено върху мъртвия труп, дори онези, които били толкова слаби, че не можели да се движат, лежали полуизвърнати, впили очи в мечката, и като видял, че стои сред тази жалка врява и почти никой не го забелязва, баща ми едва не се разплакал. Но се сдържал, тъй като някой го докоснал за ръката. Когато се обърнал, озовал се лице срещу лице със стареца, когото едва не убил, ала като се взрял по-добре, разбрал, че съвсем не е стар, а в разцвета на силите, с енергично, изразително, умно лице, изпито от умора и глад. Той дал знак на баща ми да се приближи до скалата и там със спотаен шепот го помолил за бренди. Татко го изгледал презрително: „Напомняте ми — рекъл той — за един неизпълнен дълг. Това е манерката ми, вярвам, че в нея има достатъчно да се съживят жените от вашия керван, ще почна от тази, чиито завивки, както видях, откраднахте“. И без да обръща внимание на протестите му, баща ми дал гръб на човека, който мислел само за себе си.

Девойката продължавала да лежи облегната на камъка, толкова дълбоко потънала в първия стадий на смъртта, че не забелязвала оживлението около ложето си, но когато баща ми повдигнал главата й, допрял манерката до устните й и насила или с нейна помощ я накарал да глътне няколко капки от живителната напитка, тя отворила безжизнените си очи и слабо му се усмихнала. Никога дотогава не бил виждал по-трогателна и сладка усмивка, никога не бил виждал такива теменуженосини очи, които толкова красноречиво разкривали душата! Говоря така уверено, защото същите тези очи се усмихваха над люлката ми. След тази, която щяла да стане негова жена, баща ми, все тъй ревниво следен от белобрадия, който вървял неотстъпно по петите му, насочил вниманието си към всички жени от групата и дал последните капки от манерката си на ония от мъжете, които явно имали най-голяма нужда.

— Нищо ли не остана? Нито капка за мен? — запитал брадатият.

— Нито капка — отговорил баща ми, — и ако някога изпаднете в беда, съветвам ви да бръкнете в джоба на палтото си.

— Ах — извикал другият, — колко погрешно мнение имате за мен! Мислите, че пазя живота си от себични, вулгарни подбуди. Позволете ми обаче да ви заявя, че дори целият този керван да беше загинал, светът щеше да се избави от едно бреме. Това са хора-насекоми, размножавали се като еднодневки в бордеите на европейските градове, които лично измъкнах от разруха и нищета, от бунището и от кръчмите. Как може да ги сравнявате с мен!

— Значи сте мормонски мисионер? — попитал баща ми.

— Е — извикал човекът със странна усмивка, — нека бъда мормонски мисионер, щом така желаете! Званието няма значение за мен. Дори и да бях такъв, пак щях да умра безропотно. Ала моят живот е ценен, понеже като лекар зная велики тайни и от мен зависи бъдещето на човека. Тази мисъл именно започна да ме гложди, когато се отклонихме от кервана, опитахме се да минем по къс път и се залутахме в тая пуста клисура, и от това за пет дни черната ми брада посребря.

— Значи сте лекар — промърморил замислено баща ми, взирайки се в лицето му, — заклел се да помага всекиму в беда.

— Сър — отвърнал мормонът, — името ми е Грирсън. Когато чуете пак това име, ще разберете, че имам дълг не към този бедняшки керван, а към цялото човечество.

Баща ми се обърнал към останалите от групата, които вече се били съвзели достатъчно, за да го слушат, и им казал, че ще тръгне веднага да докара на помощ свои другари, „и — добавил той — ако отново изпаднете в такава беда, огледайте се и ще видите, че по цялата земя можете да намерите помощ. Тук например от долната страна на скалните пукнатини ще видите жълт мъх. Уверявам ви, той може да се яде и е много вкусен“.

— Охо — възкликнал доктор Грирсън, — значи разбирате от ботаника!

— И не само аз — отговорил баща ми, като снишил глас, — защото, виждате ли, тук мъхът е изтръгнат. Прав ли съм? Той ли беше тайният ви запас?

Когато баща ми се върнал при сигналния огън, заварил другарите си с добър улов, така че лесно можал да ги убеди да се притекат на помощ на мормонския керван, а на другия ден и двата кервана били вече на път към границите на щат Юта. Разстоянието, което им предстояло да изминат, не било голямо, но характерът на местността и трудното набавяне на храна удължили това време на близо три седмици; по този начин баща ми имал достатъчно възможност да опознае и прецени девойката, която спасил. Ще наричам майка си Люси. Фамилното й име нямам право да споменавам, то е много известно. По силата на какво стечение на незаслужени беди това невинно цвете на моминската хубост, очарователно, изискано по възпитание, надарено с най-изтънчен вкус, е попаднало така сред ужасите на мормонския керван, нямам време да ви описвам. Ще кажа само, че дори в тези необичайни обстоятелства тя намерила сърце, достойно за нея. Страстната привързаност, която свързваше баща ми и майка ми, се дължи може би отчасти на странното им запознанство, във всеки случай тя не знаеше нито божествени, нито човешки граници, заради нея баща ми решил да се откаже от амбициите и от вярата си и не минала даже една седмица в поход, той напуснал другарите си, приел мормонската вяра и получил обет от майка ми да се венчаят, когато керванът пристигне при Соленото езеро.

Бракът бил сключен и аз бях единствената им рожба. Работите на баща ми вървяха отлично, а той оставаше верен на майка ми и макар да ви се стори чудно, мисля, че едва ли е имало на света по-щастлив дом от тоя, където се родих и израснах. Всъщност, въпреки че бяхме заможни, по-ревностните и благочестиви верующи ни избягваха като еретици и недостатъчно правоверни, знаеше се, че самият Йънг, този страшен тиранин, гледа с недобро око на богатствата на баща ми, но аз дори не подозирах това. Живеех по мормонската система в безпределна невинност и вяра. Някои от приятелите на семейството ни имаха много жени, но такъв беше обичаят, пък и не виждах нищо чудно в това, нито в самия брак. От време на време някой от богатите ни познати изчезваше, семейството му се разтуряше, жените и къщите му се поделяха между църковните старейшини, а когато си спомнеха за него, затаяваха дъх и клатеха печално глави. Вечер край огнището, щом притихнех и може би забравеха за моето присъствие, родителите ми зачекваха някой въпрос от тоя род, виждах как сближаваха глави и се озъртаха плахо, а от шепота им долавях, че някой си богат, почитан, здрав и в разцвета на силите, някой, който преди една седмица може би ме е вземал на коленете си, за един час бил откъснат и от дом, и от семейство и изчезнал като огледален образ, без да остави следа подире си. Страшно беше наистина, но и смъртта, всемирният закон, също е страшна. И макар че разговорът ставаше по-смел, съпроводен със зловещи паузи и клатене на глава и чувах да се споменава шепнешком за Ангелите-унищожители, как може едно дете да разбере такива тайни?

Чувах за Ангела-унищожител така, както някое по-щастливо дете в Англия би чуло за епископа или селския свещеник — със смътно уважение и без желание да науча нещо повече. Животът навсякъде — и в човешкото общество, и в природата — почива на страшни основи, аз виждах сигурни пътища, цъфтяща градина сред пустинята, набожни хора, събрали се на молитва, изпитвах нежността на родителите си и всички невинни удобства на живота си, защо ми е тогава да надничам под тази наглед гладка повърхност и да търся тайните, криещи се под нея?

Отначало живеехме в града, но скоро се преместихме в красива къща в зелен горист дол, из който звънтяха потоци, ала на двайсет мили наоколо почти отвред заобиколен от гибелна камениста пустиня. Градът отстоеше на тридесет мили от нас, имаше един-единствен път, който не стигаше по-далеч от вратата на бащината ми къща, останалото беше конски пътеки, непроходими през зимата; така живеехме ние в усамотение, невъобразимо за европеец. Единственият ни съсед бе д-р Грирсън. Сред градските старейшини с напомадени коси и малки брадички и измъчените, умствено затъпели жени в техните хареми, детските ми очи намираха нещо привлекателно в коректното държане, изящната фигура, оредялата бяла коса и брада и пронизителния поглед на стария доктор. И макар че почти единствен той ни посещаваше, все не можех да превъзмогна напълно чувството на страх в негово присъствие, а това безпокойство се усилваше още повече и от ужасното усамотение, в което живееше, и от тайнствеността, която заобикаляше неговите занимания. Къщата му беше само на една-две мили от нашата, но разположена съвсем другояче. Тя се издигаше над пътя, на върха на един стръмен скат, прилепена плътно до верига надвиснали над нея скали. Ще речете, че природата е пожелала да подражава тук творенията на човека — скатът беше гладък като гласис на укрепление, а скалите — еднакво високи, като крепостни стени на град. Дори изворче не би променило с нищо облика на тази пустинна местност; от прозорците се откриваше равнина със снежнобяла солена почва, а на север — хребети на студени каменисти планини. Спомням си, два-три пъти минах край това страшно жилище и като виждах, че е винаги със спуснати капаци, без дим от комина и жива душа вътре, подхвърлих на родителите си, че някой ден сигурно ще го ограбят.

— Ами — каза баща ми, — няма никога да го ограбят — и в тона му долових странна убеденост.

Най-после, малко преди ударът да се стовари върху нещастното ми семейство, имах случай да видя къщата на доктора в нова светлина. Баща ми беше болен, майка ми — принудена да бди над леглото му, та ме пратиха с нашия колар до усамотеното жилище на двайсетина мили от нас, където беше оставен наш багаж. На коня му падна подкова, нощта ни завари на половината път между двете къщи и едва към три часа сутринта коларят и аз, сами в малкия фургон, стигнахме оная част от пътя, където той минаваше под къщата на доктора. Луната блестеше ярко, скалите и планините се открояваха голи и пусти под тази силна светлина, ала къщата, легнала на площадката на върха на продълговатия скат, точно под канарите, не само сияеше с всичките си прозорци като увеселителна зала, а и от големия комин откъм западната страна изскачаше толкова гъст и огромен облак дим, че се стелеше на цели мили из неподвижния нощен въздух и сянката му падаше далеч над лъскавата солена почва, озарена от луната. Освен това, докато се приближавахме, някакво равномерно, пъхтящо туптене започна да раздира тишината. Изпървом ми се стори като туптене на сърце, после си помислих, че е някакъв великан, притиснат от планините, който с неимоверни усилия се мъчи да си поеме дъх. Бях чувала за железницата, макар и да не бях я виждала, затова се обърнах към коларя да попитам дали пухтенето не прилича на влак. Но някакъв израз в очите му, някаква бледина — от страх ли, или понеже луната огряваше лицето му — замрази думите на устата ми. Ето защо продължихме напред мълчаливо, докато стигнахме точно под осветената къща, и изведнъж, без никакъв предупредителен шум, екна такава страшна експлозия, че разтърси земята и ехото на планините загромоля от скала на скала. От комина изхвръкна стълб кехлибарен пламък и се разпадна на безброй искри, същевременно светлините в прозорците за миг станаха рубинено-червени и после угаснаха. Коларят инстинктивно бе спрял коня си и ехото още боботеше далеч из планините, когато от притъмнялата вътрешност на къщата се раздадоха писъци — на мъж ли, или на жена, не можеше да се разбере, — вратата се разтвори рязко и на върха на продълговатия скат, озарен от луната, изскочи някаква фигура, облечена в бяло, която започна да танцува, да подскача и да се търкаля пред къщата като в предсмъртна агония. Не можах повече да се сдържа и запищях, коларят плесна коня по хълбока с камшик и долетяхме по неравния; път с риск за живота си; дръпна юздите, чак когато заобиколихме планината и видяхме ранчото на баща ми, гъстите зелени горички и градини, заспали под спокойната светлина.

Това беше единственото приключение в моя живот, преди баща ми да стигне върха на материалното благополучие, а аз — да навърша седемнайсет години. Бях още невинна и весела като дете, грижех се за градинката си и тичах по баирите в безгрижна наивност, не мислех нито за кокетство, нито за материални облаги и макар че погледът ми се спираше на собствения ми образ в огледалото или в някой горски извор, то беше за да търся и разпозная образа на родителите си. Но ми било писано страховете, които отдавна подтискаха други, да се стоварят върху моята младост. Един мрачен, облачен следобед се тръшнах на дивана, прозорците бяха отворени към верандата, където майка ми седеше с плетивото си, а когато баща ми дойде от градината и седна при нея, разговорът им, който чувах ясно, толкова ме потресе, че лежах като замаяна, без да помръдна от мястото си. — Ударът дойде — каза баща ми след продължително мълчание.

Чух как майка ми подскочи и се обърна към него, но нищо не отговори.

— Да — продължи баща ми, — днес получих опис на цялото си имущество, на цялото, повтарям, на това, което скришом съм дал в заем на хора, чийто живот носи отпечатъка на ужаса, и на това, което съм заровил собственоръчно в голата планина, когато там нямаше и птичка на небето. Нима въздухът може да разнася тайни? Нима хълмовете са прозрачни като стъкло? Нима камъните, по които стъпваме, запазват отпечатъци, които ни издават? О, Люси, Люси, защо дойдохме в такава страна!

— Но в това няма нищо ново и страшно — отвърна майка ми. — Обвиняват те в укриване. В бъдеще ще плащаш повече данъци и ще те глобят. Наистина тревожно е, че всяка наша стъпка се следи и най-съкровените ни тайни се знаят. Но какво чудно има в това? Нима отдавна не се боим и не подозираме всяко стръкче трева?

— Дори и сенките си! — възкликна баща ми. — Но всичко дотук е нищо. Виж писмото, приложено към описа.

Чувах как майка ми прелиства страниците и известно време тя мълча.

— Виждам — произнесе тя най-сетне, а после продължи с тон на четец: — „От верующ, така щедро дарен от провидението със земни блага, Църквата очаква някакъв изключителен знак на уважение.“ Тук е разковничето. Не съм ли права? Тези думи те плашат, нали?

— Тези думи — повтори баща ми. — Люси, помниш ли Пристли? Два дни преди да изчезне, той ме заведе на върха на едно усамотено възвишение, оттам виждахме на десет мили наоколо; ако наистина тук има кътче, където човек да не е заплашен от шпиони, то може да бъде само на това място, но когато ми разказа и чух историята му, трепереше като трескав от страх. Той също получил такова писмо и ме помоли за съвет какво да отговори — дали да предложи една трета от имуществото си. Казах, ако му е скъп животът, да увеличи дарението и преди да си тръгнем, удвои сумата. Ала два дни след това изчезна… изчезна посред бял ден от главната улица на града… изчезна завинаги. О, боже — провикна се баща ми, — с каква магия изтръгват така живота от здраво тяло? Какъв начин на умъртвяване владеят, та не оставя никакви следи и тази жива плът, тези силни ръце, този скелет, който може да изтрае с векове в гроба, изчезва за миг от осезаемия свят? Самата мисъл за това навява по-голям ужас дори от смъртта.

— Нима не можем да разчитаме на Грирсън? — запита майка ми.

— Откажи се от тази мисъл-отвърна татко. — Той знае всичко, което зная и аз, и няма да си помръдне пръста да ме спаси. Освен това властта му е малка и е изложен може би на по-голяма опасност от мен, защото също живее усамотен, оставя жените си без грижи и надзора открито го сочат като неверник и ако не откупи живота си с по-висока цена… но не, не вярвам, не го обичам, но не вярвам.

— Какво не вярваш? — попита мама, а после извика с променен тон: — Но всъщност какво значение има това? Абимелех, има само един изход — да бягаме!

— Безсмислено е — отговори баща ми. — Не бива да те обричам на моята участ. Няма надежда да се махнем от тази земя, тук сме затворени, както човек е затворен в живота, и единственият изход е гробът.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да умрем — отвърна мама. — Поне да умрем заедно. Азенат и аз не бива да оставаме живи след твоята смърт. Помисли си какво ни очаква!

Баща ми не можа да устои на нежната й настойчивост и макар да разбирах, че не вижда нито искрица надежда, съгласи се да изостави цялото си имение, като си запази само няколкостотин долара, които имаше в момента, и да избяга още същата нощ, която обещаваше да бъде тъмна и облачна. Когато слугите заспят, да натовари две мулета с провизии, две други да носят мен и майка ми и като поемем през планините по рядко използувана пътечка, да се помъчим да намерим свобода и нов живот. Щом решиха това, аз се показах на прозореца, признах, че съм чула всичко, и ги уверих, че могат да разчитат на моето благоразумие и преданост. Страхувах се само да не се покажа недостойна за тях, спокойно бях готова на всякакви рискове и когато татко, разплакан, благодари на всевишния за смелостта на неговата рожба, с чувство на гордост и отчасти на радост, каквато воините изпитват на война, започнах да се готвя за Опасностите, с които щеше да бъде съпроводено нашето бягство.

Преди полунощ, под мрачно и беззвездно небе, оставили далеч зад себе си плантациите в долината, вече се изкачвахме по един тесен пролом между възвишенията, отрупан с големи камъни и отекващ от грохота на буен поток. Водопад след водопад гърмеше и развяваше бялото си знаме в нощта или обвяваше лицата ни с влажни пръски в своя устрем надолу. Пътеката, много стръмна и опасна, водеше към безплодни пустини, тя отдавна не се използуваше — пътниците предпочитаха по-проходими пътища — затуй по това късче от света от години не бе стъпвал човешки крак. Може да си представите смайването ни, когато след един завой на скалите изведнъж видяхме огромен огън, който пламтеше от само себе си под надвиснала скала, а на нейната лицева част изрисувано много несръчно с въглен — голямото Отворено око — емблемата на мормонската секта. Спогледахме се под светлината на огъня, майка ми избухна в неудържими сълзи, ала никой нито дума не пророни. Обърнахме мулетата и оставяйки това голямо око да пази самотния каньон, мълчаливо поехме обратно. Още преди разсъмване си бяхме отново в къщи, безвъзмездно обречени.

Какъв отговор прати баща ми не ми каза, но два дни след това малко преди залез, сред голям задушлив облак прах по пътя видях един почтен на вид човек, който бавно се приближаваше на кон. Облечен в груби дрехи от домашен плат, с широкопола сламена шапка и патриаршеска брада, той приличаше на прост фермер, което според мен беше много успокояващо. Действително се оказа много честен човек и благочестив мормон, възложеното му поръчение никак не му харесваше, макар че нито той, нито някой друг в Юта не би посмял да не го изпълни и след като много любезно се представи като мистър Аспинуол, влезе в стаята, където се бе събрало злочестото ни семейство. На мен и майка ми неловко даде знак да излезем и щом останал насаме с баща ми, сложил пред него бял лист с подписа на президента („Президент“ в случая е титла на вожда на мормоните. — Б. пр.) Йънг и му предложил да избира едно от двете: или да отиде като мисионер при племената около Бяло море, или да се присъедини на другия ден към група Ангели-унищожители, на които е възложено да изколят шейсет немски заселници. Последното, разбира се, баща ми не можел да приеме, а първото сметнал за претекст-дори и да се съгласи да остави жена си беззащитна и тръгне да събира нови жертви за тиранията, под която сам пъшкаше, беше уверен, че никога няма да му позволят да се върне. Затова отхвърлил и едното, и другото. Както ни каза после, Аспинуол искрено се развълнувал от това непокорство, отчасти по религиозни причини, отчасти от хуманни подбуди — жал му било за баща ми и за нас. Помолил го да премисли решението си, а като видял накрая, че баща ми е непреклонен, му дал срок, докато изгрее луната да уреди работите си и да се сбогува с жена си и дъщеря си. „Защото — рекъл — най-късно дотогава трябва да ме последвате на кон.“

Не смея да се спирам на следващите часове, те минаха много бързо, скоро луната се издигна над източния хребет и баща ми и мистър Аспинуол поеха един до друг нощното си пътуване. Майка ми, макар и все още да се държеше геройски, побърза да се затвори в стаята си, обречена занапред на самота, а аз, сама в тъмната къща, измъчвана от скръб и лоши предчувствия, оседлах набързо индианското си пони, за да стигна с него завоя, отдето започваше планината, и за последен път да зърна моя заминаващ баща. Двамата мъже се движеха полека, затова сигурно скоро след тях аз дойдох до място, отдето се откри широка гледка. Ала много се учудих, когато никъде наоколо не видях движещо се същество. Луната грееше и както се казва беше светло като ден, ала никъде под целия нощен небосвод не растеше нито дърво, нито храст, нямаше ни ферма, ни разорана ивица земя, ни следа от човек — само аз една-единствена. От завоя, където стоях, редица назъбени скали закриваше като крепостна стена къщата на доктора, а над тази верига кроткият нощен вятър разнасяше и извиваше над възвишенията струйка чер дим. Какво гориво изпущаше такъв пушек, та толкова бавно се разпръсваше из сухия въздух, каква пещ го бълваше така обилно — не можех да проумея, виждах само, че баща ми вече го няма, и противно на всякаква логика мислено свързвах изчезването на този скъп мой закрилник с ивицата противен дим, която се точеше над планините.

Минаха дни, а майка ми и аз все чакахме, чакахме напразно вест — изтече седмица, дойде втора, ала нищо не чувахме за бащата и съпруга.

Както димът се разпръсва, както образът се изплъзва от огледалото, така и за десет или двайсет минути, докато яхна коня и тръгна по следите му, този силен и смел човек бе изчезнал от земята. И с всеки изминат час надеждата отлиташе все по-безвъзвратно, ако изобщо имахме някаква надежда: сега можеше да се очаква най-лошото за баща ми, беззащитното му семейство трябваше да се страхува от най-лошото. Без да падат духом, с отчаяно спокойствие, на което се учудвам като си го спомня, вдовицата и сирачето чакаха какво ще се случи. Когато станахме сутринта на последния ден от третата седмица, разбрахме, че сме сами в къщата, сами в цялото имение, доколкото имахме възможност да го претърсим — всички наши ратаи сякаш по единодушно съгласие бяха избягали, а като знаехме колко ни бяха признателни и предани, бягството им ни наведе на най-мрачни догадки. Денят мина фактически без да се случи нищо, ала на свечеряване най-после приближаващ се тропот на конски копита ни накара да изскочим на верандата.

В градината влезе докторът, яхнал индианско пони, слезе от седлото и ни поздрави. Той изглеждаше доста по-прегърбен, косата му — още по-посребряла, ала се държеше спокойно, сериозно и дори любезно.

— Мадам — заговори той, — дошъл съм с тежка задача и трябва да признаете за голяма благосклонност от страна на президента, че е пратил за свой посредник единствения ви съсед и най-стария приятел на вашия съпруг в Юта.

— Сър — рече мама, — аз имам само една грижа, една мисъл. Много добре знаете каква е. Кажете къде е моят мъж?

— Мадам — отговори докторът, като седна на един стол на верандата, — ако бяхте глупаво дете, щяхте да ме поставите в крайно затруднение. Но зная, че сте жена с голям ум и душевна сила, а доколкото ми е известно, дали са ви три седмици да си направите изводи и да се примирите с неизбежното. Струва ми се, че е излишно да ви говоря повече.

Майка ми беше пребледняла като смъртник и трепереше като тръстика, подадох й ръка, която тя задържа в гънките на полата си, стискайки я така, че едва не извиках.

— В такъв случай, сър — произнесе тя най-после, — вие говорите на глухи уши. Ако действително е така, имат ли смисъл тези заръки? Какво друго мога да искам от всевишния, освен да умра?

— Хайде — каза докторът, — успокойте се. Съветвам ви да избиете от главата си всякаква мисъл за вашия покоен съпруг и с бистър ум да помислите за собственото си бъдеще и за съдбата на това младо момиче.

— Съветвате ме да се откажа… — подзе майка ми. — Значи знаете истината! — изпищя тя.

— Зная — отвърна докторът.

— Знаете — възкликна старата жена. — Значи вие сте извършили това! Тогава смъквам маската ви и с ужас и погнуса ви виждам такъв, какъвто сте — вас, когото бедната бежанка вижда в кошмарните си сънища и се събужда с бълнуване, вие сте Ангелът-унищожител!

— Та какво от това, мадам? — отвърна докторът. — Не е ли еднаква съдбата ни? Не сме ли и двамата затворени в тази непристъпна тъмница Юта? Не се ли опитахте да бягате и не ви ли се изпречи в каньона Отвореното око? Кой може да се отърве от зоркия поглед на това вечно будно око на Юта? Аз поне не мога. Наистина ужасни заръки са ми възложени, а последната беше най-неблагодарна. Но ако бях отказал да ги изпълня, щях ли да спася живота на вашия съпруг? Много добре знаете, че нямаше да успея. Аз също щях да загина с него и нямаше да мога да облекча последните му мигове, нито да браня днес неговото семейство от ръката на Брайъм Йънг.

— Аха — извиках аз, — значи можехте да откупите живота му с цената на такива отстъпки?

— Млада лейди — отговори докторът, — можех и го сторих, и до края на живота си ще ми бъдете признателни за тази „низост“. Със задоволство трябва да призная, Азенат, че не ви липсва смелост. Но да не губим време. Както несъмнено се сещате, имението на мистър Фонбланк преминава към църквата, но известна част се запазва за оня, който се ожени за вдовицата, а този човек — май ще трябва да ви го кажа без повече заобикалки — съм лично аз.

Като чухме това гнусно предложение, майка ми и аз изпищяхме силно и се вкопчихме една в друга като обречени души.

— Така и очаквах — продължи докторът бавно и отмерено. — Тази комбинация ви ужасява. Мислите ли, че ще се заловя да ви убеждавам? Много добре знаете, че никога не съм се отнасял към жените като мормоните. Погълнат най-усърдно в научни занимания, аз оставих повлеканите, наричани мои жени, да се дерат и карат помежду си; от мен нямат нищо друго освен кесията ми, не ми е по вкуса такъв брак, дори и да имам време да му се отдам. Не, не бива, мадам, моя стара приятелко — с тези думи докторът стана и направи нещо като галантен поклон, — не бива да се боите от моята настойчивост. Напротив, радвам се, че виждам у вас дух на римлянка и макар че съм принуден да ви заповядам да ме последвате веднага, и то не по мое желание, а по чуждо разпореждане, надявам се, че накрая ще се погодим.

И като ни подкани да се облечем за път, взе лампата (защото вече се бе мръкнало) и тръгна към обора да приготви конете ни.

— Какво значи това? Какво ще стане с нас? — извиках аз.

— Във всеки случай да стане така, както мисли той — отвърна майка ми, потръпвайки. — Засега можем да му се доверим. Струва ми се, че в думите му има някаква зловеща закана. Азенат, ако те напусна, ако умра, нали няма да забравиш злочестите си родители?

Тук възникна малък спор помежду ни — аз я умолявах да ми обясни какво иска да каже, тя все отбягваше да ми отговори и настояваше да смятам доктора за приятел.

— Доктора ли?! — креснах най-после. — Човекът, който е убил баща ми?

— Недей така — рече тя, — нека бъдем справедливи. Дълбоко съм убедена, че се е държал като приятел. И единствен той, Азенат, може да те закриля в тази страна на смъртта.

В това време докторът се върна, водейки двата ни коня, а когато всички бяхме на седлата, ми заповяда да тръгна напред, понеже имал да говори с мисис Фонбланк по някакъв въпрос. Двамата се движеха със скоростта на пешеходец, шепнейки си оживено, а скоро след като луната изгря, видях, че се гледаха напрегнато, като от време на време майка ми улавяше доктора за лакътя, а той, противно на навика си, с енергични жестове възразяваше или я уверяваше нещо.

В началото на пътеката, която се изкачваше по планинския склон до вратата на жилището му, докторът ме настигна в тръс.

— Тук — каза той — ще слезем от конете, и понеже майка ти предпочита да бъде сама, двамата с теб ще вървим заедно пеш до къщата.

— Ще я видя ли пак? — запитах аз.

— Давам ти честната си дума — рече той и ми помогна да сляза от седлото. — Ще оставим конете тук — добави. — В тази каменна пустиня няма крадци.

Пътеката постепенно се изкачваше нагоре и къщата непрекъснато се виждаше от нея. Прозорците пак светеха, коминът пак бълваше пушек, но цареше гробна тишина и с изключение на силуета на майка ми, която се движеше много бавно подир нас, изглежда, на цели мили наоколо нямаше жива душа. При тази мисъл погледнах доктора, който вървеше до мен със сериозен вид, с прегърбени плещи и побеляла коса, после — отново тая къща, осветена и димяща като фабрика. И в тоя момент любопитството ми се пробуди.

— За бога — провикнах се аз, — какво правите в тази сурова пустиня? Той ме погледна със странна усмивка и отговори уклончиво:

— Не за пръв път виждаш пещите ми запалени. Рано една сутрин те видях да минаваш оттук с фургон; един деликатен експеримент завърши злополучно и трябва да се извиня, че изплаших коларя или коня, който ви караше.

— Какво?! — възкликнах, спомняйки си кривящия се силует. — Вие ли бяхте това?

— Да — отговори той, — но не мисли, че съм бил луд. Аз се гърчех от болки. Бях жестоко обгорен.

Бяхме вече близо до къщата, построена от дялан камък и много здрава, за разлика от обикновените къщи в тази страна. От камък беше и основата, и задната й стена. Нито стръкче трева не растеше от чакъла край стените, нито цветче не украсяваше прозорците. Единственото украшение над вратата беше грубо изваяно мормонско око, от детинство бях свикнала да гледам тази емблема, но след нощното ни бягство тя бе придобила нов смисъл и ме накара да потръпна. От комина се виеше огромен стълб дим, червенокафеникав по краищата от огъня, а от другия ъгъл на сградата, Близо до земята, яростни струи пара святкаха със снежна белота под лунната светлина и изчезваха.

Докторът отвори вратата и се поспря на прага.

— Питаш ме какво правя тук? — каза той. — Две неща — Живот и Смърт! — И ми даде знак да вляза.

— Ще почакам майка си — рекох.

Е — Чедо — отвърна той, — погледни ме, аз съм стар и грохнал. Кой е по-силен от двама ни — младото момиче или съсухреният старец? — Поклоних се и като го заобиколих, влязох в нещо като вестибюл или кухня, осветено от голям огън и настолна лампа с абажур. Единствената мебелировка в помещението бяха кухненски бюфет, груба маса и няколко дървени скамейки. Докторът ми даде знак да седна на една от тях и като мина през друга врата във вътрешността на къщата, остави ме сама. След малко от противоположния край на сградата чух подрънкване на желязо, а след това — същия пулсиращ звук, който ме бе уплашил в долината, но сега бе толкова наблизо, че ме оглушаваше и дори с всяко пулсиране разтърсваше къщата. Едва смогнах да се успокоя, докторът се върна и почти в същия миг на прага се показа майка ми. Но как да ви опиша покоя и блаженството, изписани на нейното лице? Сякаш през това кратко пътуване над главата й бяха прелетели години и я бяха подмладили и разхубавили, очите й блестяха, усмивката й разтапяше сърцето ми, тя вече не приличаше на жена, а на ангела на възторженото благодушие. Завтекох се към нея уплашена, ала тя се стъписа и сложи пръст на устните си с лукаво, но някак неземно изражение. На доктора, напротив, протегна ръка като на приятел и закрилник. Толкова странна беше тази сцена, че не ми и дойде на ум да се обиждам.

— Люси — каза докторът, — всичко е готово. Сама ли ще дойдеш, или и дъщеря ти ще ни придружи?

— Нека дойде и Азенат — отговори тя, — скъпата Азенат! В този час, когато съм пречистена от всякаква боязън и скръб и вече надвивам и себе си, и чувствата си, заради теб, а не заради самата мен желая нейното присъствие. Ако не я допуснем, драги приятелю, може да изтълкува погрешно добротата ти.

— Мамо — извиках обезумяла, — мамо, какво значи това? Но с лъчезарната си усмивка майка ми каза само: „Ш-шт!“, като че още бях дете и се мятах в треска, а докторът ми заповяда да мълча и да не я безпокоя повече.

— Ти направи избор, който често странно ме е изкушавал — продължи той, обръщайки се към майка ми. — Между двете крайности: всичко или нищо, никога или тозчас — такива бяха и моите противоречиви желания. Но да приемеш средното, да се задоволиш с половин дар, да помъждукаш и да угаснеш — нито за миг, откакто съм роден, това не е задоволявало страстните ми амбиции. — Той изгледа майка ми вторачено, с огромно възхищение и малко завист в очите, после с дълбока въздишка ни поведе към вътрешната стая.

Тя беше много дълга, от край до край осветена от безброй лампи, след малко по променящия се цвят на светлината и непрестанния пукащ звук, с който горяха, разбрах, че са електрически. В другия край през една отворена врата видяхме нещо като сайвант с огнище, в пълен контраст със стаята той беше боядисан в червено, като отблясък от врата на пещ. По стените имаше лавици с книги и остъклени витрини, масите бяха отрупани с уреди за химически опити, големи стъклени акумулатори лъщяха на светлината, а през една дупка на фронтона до вратата на сайванта беше проврян дебел двигателен ремък, който се движеше тромаво над главите ни на стоманени шайби, издавайки зловещи пляскащи звуци. В един ъгъл забелязах кресло с кристални крака, причудливо оплетено със жици. Майка ми се устреми към него решително и бързо.

— Това ли е? — запита тя.

Докторът се поклони мълчаливо.

— Азенат — каза мама, — в печалния край на моя живот намерих един единствен закрилник. Погледни го, това е доктор Грирсън. Не бъди, о дъще моя, неблагодарна към този приятел!

Тя седна на креслото и сграбчи топките, с които завършваха страничните облегалки.

— Добре ли е така? — попита майка ми и погледна доктора с такова лъчезарно лице, че се уплаших дали не си е загубила разсъдъка. Докторът пак се поклони, но този път се наведе досами стената. Изглежда че докосна някаква Пружина. И най-слабият удар разтърсваше майка ми на креслото, и най-слабото сътресение изкривяваше чертите на лицето й, тя се отпусна на облегалото, сякаш уморена. Същия миг коленичих пред нея, но когато улових ръцете й, те увиснаха безжизнено, лицето й, все тъй озарено от блаженство и със същата трогателна усмивка, клюмна на гърдите — душата й бе отлетяла завинаги.

Не зная колко време бе минало, когато повдигнах за миг обляното си в сълзи лице и срещнах очите на доктора. Те бяха впити в мен така изпитателно, с такова съжаление и любопитство, че въпреки още прясната си болка се сепнах и застанах нащрек.

— Стига — рече той, — стига ридания. Майка ти отиде на смърт като на венчавка, умря на същото място, където издъхна и нейният мъж. Време е, Азенат, да помислим за живите. Ела с мен в другата стая.

Последвах го Като на сън, накара ме да седна до огъня, даде ми да пия вино, а после, крачейки назад-напред по каменния под, се обърна към мен със следните думи:

— Сега, чедо мое, си сам-самичка на тоя свят и под зоркото око на Брайъм Йънг. При обикновени обстоятелства би била обречена да станеш петдесетата жена на някой жалък старейшина или, ако съдбата бъде милостива към теб, защото в тази страна късметът има значение, да спечелиш благосклонността на самия президент. За момиче като тебе такава участ би била по-лоша и от смърт, по-добре да умреш като майка си, отколкото с всеки ден да затъваш все по-дълбоко в тинята на това блато на женско унижение. Но може ли да се мисли за бягство? Баща ти се опита и сама виждаш как умело са се справили палачите му и колко добре една скална рисунка изигра ролята си на страж над пътищата към свободата. Щом баща ти не успя, мислиш ли, че ще бъдеш по-хитра и по-щастлива от него? Или и твоите усилия ще останат напразни?

Аз следях думите му със сменящи се чувства, но сега като че ли разбрах всичко.

— Виждам — извиках, — че правилно сте отсъдили. Аз трябва да вървя по стъпките на родителите си и не само съм готова, боже мой, но и горя от желание да го сторя!

— Не — отвърна докторът, — на теб не ти е отредена смърт. Напукания съд може да счупим, но не и здравия. Не, майка ти възлага други надежди на теб и аз мисля като нея. Както виждам — провикна се той, — момичето се развива като зряла жена, замисълът се сбъдва, надминати са всякакви очаквания! Не бих бил способен да спра такова бързо и толкова приятно развитие. Според майчината ти воля — додаде той вече в друг тон — аз самият трябва да се оженя за теб.

Изглежда, на лицето ми се е изписал такъв ужас и отвращение от подобна участ, че докторът побърза да ме успокои.

— Не бой се, Азенат — продължи той. — Колкото и да съм стар, не съм забравил лудориите на младостта. Наистина прекарал съм живота си в лаборатории, но в безсънните си нощи не съм забравил как тупти младото сърце. Старостта моли смирено да бъде пощадена от непоносима болка, младостта, уловила здраво съдбата, изисква правото си на радост. Аз не съм забравил тия неща, всъщност никой не ги е изпитвал по-силно от мен, никой не ги е желал тъй страстно като мен, само съм ги отлагал, когато им дойде времето. Тъй че разбери, ти нямаш никаква опора, единственият приятел, който ти е останал, е този стар изследовател, стар по опит, млад по чувства. Отговори ми само на един въпрос — свободна ли си от оня ангажимент, който наричат на тоя свят любов? Господарка ли си още на сърцето и на волята си, или очите и ушите са те направили нечия робиня?

Отговорих му със задавен глас; мисля, че му казах: сърцето ми принадлежи на моите покойни родители.

— Достатъчно — рече той, — Съдбата ми е отредила да ме викат често, много често да върша оная работа, за която говорихме тази вечер, никой в Юта не умее като мен да я довежда до благополучен край, вследствие на това съм придобил известно влияние, което сега предоставям на твое разположение, отчасти заради скъпите ми приятели, твоите родители, отчасти от грижа за твоето благополучие. Ще те пратя в Англия, в големия град Лондон, да чакаш там годеника, избран от мен. Той ще бъде мой син, младеж, който ще ти подхожда по възраст и няма да му липсва красота качество, което твоята младост изисква. Тъй като сърцето ти е свободно, срещу големите разходи и още по-големите рискове, на които ще бъда изложен, те моля да ми обещаеш само едно: да очакваш пристигането на този годеник с нежността на съпруга.

Стоях известно време замаяна. Доколкото си спомнях, бях чувала, че докторът няма поколение и това добави към отчаянието ми и объркване, Но бях сама, както каза той, сам-самичка в тази ужасна страна; мисълта, че мога да намеря избавление чрез подходящ брак, беше достатъчна, за да ми вдъхне надежда, и с какви думи, не зная, но приех предложението.

Докторът изглежда се развълнува от съгласието ми повече, отколкото бях очаквала.

— Ще видиш — възкликна той, — сама ще се убедиш.

И като се мушна бързо в съседната стая, се върна с някакъв малък портрет, доста несръчно нарисуван с маслени бои. Той представляваше мъж, облечен по модата от преди четиридесетина години, наистина млад, но все пак се познаваше, че е докторът.

— Харесва ли ти? — запита той. — Това съм аз на млади години. Моят… моят син ще бъде като мен, същият, но по-благороден, със здраве, на което и ангелите биха завидели, и с ум, Азенат, с властен ум. Такъв трябва да бъде мъжът според мен, един на десет хиляди. Нима такъв мъж, в който страстите на младостта са съчетани със сдържаността, силата, достойнството на старостта, мъж, способен да изпълнява всякакви роли, надарен с вся какви таланти, олицетворение на истинския мъж — кажи, нима такъв мъж няма да отговаря на всички изисквания на едно амбициозно момиче? Кажи, не ти ли е достатъчно това? — Той държеше портрета точно пред очите ми и ръцете му трепереха.

Обясних му накратко, че не мога и да желая нещо по-хубаво, защото тази проява на бащински чувства ме трогваше, но дори когато изричах тези думи, в жилите ми кипеше погнуса. Той ме ужасяваше — той, неговият портрет и неговият син — и ако имах друг избор, освен смърт или мормонски брак, заявявам пред бога, че с радост бих го предпочела.

— Добре — отвърна докторът, — с право съм се уповавал на твоята смелост. А сега яж, защото ти предстои дълъг път — Като рече това, той сложи пред мен блюдо с храна и докато се мъчех да хапна, както ми бе наредил, излезе от стаята и се върна с вързоп груби дрехи. — Ето — рече, — с това ще се преоблечеш. Оставям те да си направиш тоалета.

Дрехите вероятно бяха принадлежали на доста недодялан петнайсетгодишен хлапак, защото ми висяха като торба и страшно ми пречеха да се движа. А при мисълта за произхода им и за участта на момчето, което ги е носило, ме побиха неудържими тръпки. Едва се преоблякох и докторът се върна, отвори един заден прозорец, помогна ми да се вмъкна в тясното пространство между къщата и надвисналите канари и ми показа някаква стълба с железни стъпала, прикрепена за скалата.

— Качвай се бързо — каза той. — Когато стигнеш върха, върви под сянката на пушека докъдето можеш. Рано или късно по дима ще стигнеш един каньон, тръгни по него, там ще намериш човек с чифт коне. Ще му се подчиняваш безпрекословно. И помни — нито думица! Механизмът, който задвижвам сега за твое добро, от една дума само може да се обърне против теб. Върви и бог да те пази!

Изкачването беше лесно. Когато стигнах върха на скалата, видях пред себе си от другата страна широк, постепенно спускащ се каменен скат, оголен под лунната светлина сред околните планини. Никъде нямаше опорна точка или място, където да се скрие човек, и като знаех, че тези пустини гъмжат от шпиони, побързах да прикрия движението си под извиващата се над мен димна завеса. От време на време, подхваната от нощния вятър, тя се издигаше високо и нейната сянка, хвърляна от луната, ми беше н ай-надеждното прикритие, после пак се разстилаше по земята и аз навлизах в димния облак, който стигаше едва до раменете ми, като в планинска мъгла. Но така или иначе пушекът от оная зловеща пещ бдеше над първите стъпки от бягството ми и ме водеше незабелязано към каньона.

На това място наистина заварих един мълчалив и мрачен човек с чифт оседлани коне, а оттам нататък цяла нощ се движихме безмълвно по тайнствени и опасни пътеки сред планините. Малко преди зазоряване се приютихме във влажна и ветровита пещера в дъното на една клисура, цял ден се крихме в нея, а вечерта, преди още отблясъкът на залеза да угасне на запад, пак тръгнахме. Около пладне спряхме отново, този път край малка рекичка на поляна, осеяна с храсталак, там водачът ми предаде един вързоп от товара си и ми заповяда повторно да се преоблека. Във вързопа бяха собствените ми дрехи, взети от дома, заедно с някои принадлежности като гребен и сапун. Направих тоалета си пред огледалото на тих вир, ала по време на това занимание, когато с някак самодоволна усмивка се виждах отново в предишния си образ, планините екнаха от пронизителен нечовешки вик, и докато стоях слисана, се изви и бързо се засили същинска вихрушка от най-ужасни звуци, които сякаш раздираха земята. Ще ми повярвате ли, ако ви призная, че паднах ничком и запищях? Ала това беше просто местният влак, който лъкатушеше из близките планини — тъкмо средството за моето спасение, яките крила, който щяха да ме отнесат от Юта!

Когато се облякох, водачът ми даде една чанта, в която имаше според думите му и пари, и документи, и като ми каза, че вече съм на границата на щат Уайоминг, заповяда да вървя все покрай потока, докато стигна железопътната гара на половин миля по-надолу. „Ето ви — добави той — билет до Каунсил блъфс. Източният експрес ще мине след няколко часа.“ После пое двата коня и без да пророни дума повече, нито да ми пожелае приятно пътуване, се отдалечи по пътя, по който бяхме дошли.

Три часа по-късно седях на крайната платформа на влака, който летеше на изток през проломите и гърмеше из планинските тунели. Новата обстановка, чувството на избавление, все още пулсиращият страх от преследване и най-вече чудната магия на новото превозно средство ми пречеха да разсъждавам логично или да се отдавам на тъжни мисли. Преди две нощи бях отишла в къщата на доктора, готова да умра, готова за по-лошо дори от смърт; случилото се, колкото и ужасно да беше, ми се струваше почти лъчезарно в сравнение с това, което очаквах занапред; едва след като спах цяла нощ в летящия луксозен вагон и се събудих, осъзнах непоправимата загуба, която бях понесла, и истински се разтревожих за бъдещето. В това душевно състояние прегледах съдържанието на чантата. В нея имаше добър запас от златни монети, билети, подробни наставления за пътуването ми чак до Ливърпул и дълго писмо от доктора, в което той ми даваше фиктивно име и биография, съветваше ме да пазя най-пълно мълчание и ми заповядваше да чакам смирено идването на сина му. Значи всичко бе нагласено предварително, той е разчитал на съгласието ми и — което беше десетократно по-лошо — на доброволната смърт на моята майка. Ужасът, който всяваше у мен единственият ми приятел, отвращението от този син, за когото щях да се венчавам, бунтът ми срещу целия ход и условия на живота ми сега ме бяха обладали напълно. Докато седях сломена от мъка и безпомощност, за моя радост една много приятна дама ме заговори. Вкопчих се в това като в спасителна сламка и след малко вече й разправях оживено биографията си, така както бе изложена в писмото на доктора — че се казвам мис Гоулд от Невада сити, че отивам в Англия при някакъв чичо, колко пари имам, какво е семейството ми, възрастта и тъй нататък, докато най-после подсказаното ми се изчерпи и тъй като дамата продължаваше да ме обсипва с въпроси, започнах сама да съчинявам. Така от неопитност скоро се поувлякох и вече забелязах сянка върху лицето на дамата, ала в тоя момент се приближи някакъв джентълмен и се обърна много вежливо към мене.

— Мис Гоулд, предполагам? — рече той, а после, като се извини на дамата, заявявайки, че ми е настойник, дръпна ме на предната платформа на вагон-салона. — Мис Гоулд — прошепна ми на ухото, — нима си въобразявате, че сте в безопасност? Позволете ми да ви извадя напълно от това заблуждение. Още една такава непредпазливост и ще се върнете в Юта. А ако междувременно тази жена отново ви заприказва, ще й отговорите следното: „Мадам, вие не ми се нравите и ще ви бъда много признателна, ако ме оставите сама да си избирам събеседниците.“

Уви, трябваше да постъпя, както ми заповядваха — най-неучтиво се избавих от присъствието на дамата, към която вече се чувствувах притеглена от най-здрави нишки на симпатия, и след това по цял ден седях безмълвна, загледана в голите равнини, преглъщайки сълзите си. Достатъчно е да ви кажа, че така протече цялото ми пътуване. И във влака, и в хотелите, и на презокеанския параход нито веднъж не размених приятелска дума със спътник, защото знаех, че ще ме пресекат. Навсякъде и отвред хора, от които най-малко очаквах това, мъже и жени, богати и бедни, се обявяваха за мои покровители, наставляваха ме в пътуването или се оказваха шпиони, които ме следяха и ми диктуваха как да се държа. Така прекосих Щатите, преминах океана, и всяко мое движение се следеше неотстъпно от Мормонското око, а когато най-сетне един файтон ме свали пред оня лондонски пансион, откъдето ме видяхте да бягам тази сутрин, бях загубила вече всяка надежда.

Хазайката ми, както всички хазайки, през цялото това пътуване бе очаквала моето пристигане. В стаята ми, която гледаше към градината, камината беше запалена, на масата имаше книги, в скрина — дрехи, и там (казвам това почти със задоволство и естествено примирение) месеците отлитаха един след друг. От време на време хазайката ми ме вземаше на разходка или на екскурзия, но никога не ме оставяше да излизам сама, а като виждах, че и тя живее под сянката на този вездесъщ мормонски терор, от съжаление не се противех. За дете, родено на мормонска земя, както и за човек, който приеме задълженията на една тайна секта, няма спасение; ясно разбирах това и бях благодарна дори за тази отсрочка. Междувременно се стараех добросъвестно да се подготвя психически за наближаващата венчавка. Идеше денят, когато годеникът ми щеше да ме посети, и колкото от признателност, толкова и от страх трябваше да се съглася. Синът на д-р Грирсън, какъвто и да бе иначе, без друго щеше да е още млад, а по всяка вероятност и красив, на повече не смеех да се надявам, и подготвяйки се психически да дам съгласието си, все по-голямо внимание обръщах на тези привлекателни физически качества, които смятах за свое право да очаквам, оставяйки настрана нравствените или умствени достойнства. Човек има голяма власт над душата си и с течение на времето аз се примирих със своята участ, дори започнах да чакам с нетърпение съдбоносния час. Нощем сънят бягаше от мен, цял ден седях до камината, погълната в мечти — извиквах мислено образа на моя съпруг, представях си как ще ме докосне с ръка и как ще звучи гласът му. За невзрачния ми и самотен живот това беше единственият прозорец към слънцето и единствената врата към надеждата. Накрая така обработих и подготвих волята си, че почнаха да ме подтискат други страхове. Ами ако не ме хареса? Ами ако този невидян още възлюблен се отвърне недоволен от мен? Затова сега прекарвах с часове пред огледалото да изучавам и преценявам външността си, да сменям неуморно роклите си или да вчесвам косата си.

Когато дойде денят, часове наред се занимавах с тоалета си, ала накрая с нещо като надежда и отчаяние едновременно трябваше да призная, че не можех да сторя нищо повече и неминуемо или щях да се издигна, или да падна. Когато завърших заниманията си, обзе ме непоносимо нетърпение, примесено с тревога, ослушвах се в засилващия се шум на улицата и всеки нов звук, всяка пауза ме караше да трепвам, да се свивам и да почервенявам до ушите. Зная, че за любовта не можеш да се подготвиш, ако не познаваш поне отчасти обекта, и все пак, когато най-после файтонът изтрополя пред вратата и чух как гостът ми изкачва стълбата, в моето клето сърце се разрази такъв вихър от надежди, че самата любов би се гордяла, ако се родеше от тях. Вратата се отвори и се показа доктор Грирсън. Доколкото си спомням, изпищях силно — всеки случай, с положителност мога да кажа, че паднах в безсъзнание на пода.

Когато се свестих, докторът стоеше надвесен над мен и проверяваше пулса ми.

— Уплаших ви — каза той. — Непредвидена трудност — не можах да получа едно лекарство в достатъчно чисто състояние — ме принуди да пребягам до Лондон неподготвен. Съжалявам, че и този път не успях да ти се явя в оня външен вид, на който може би много държиш, но който за мен е банален като дъжд над морето. Младостта е преходно състояние, като припадъка, от който току-що се свестяваш, и ако има истина в науката — също тъй лесно възстановимо, защото разбирам, Азенат, че сега ще трябва да ми станеш довереница. Още на млади години всеки час и всяка стъпка в живота си посвещавах на една честолюбива цел и нейното постигане е вече близко. По тези нови места, където бях принуден да прекарам толкова време, събрах необходимите материали, застраховах се отвред от евентуална грешка, така че някогашната ми мечта сега е на път да се сбъдне и когато ти предложих моя син, това беше фигуративно. Този син… този съпруг, Азенат, съм самият аз — не такъв, какъвто ме виждаш в момента, а възвърнал си първоначалната сила на младостта. Сигурно ме мислиш за луд? Така мислят обикновено невежите. Няма да споря, ще оставя фактите сами да говорят. Когато ме видиш пречистен, освежен, обновен, отново изваян в първоначалния си образ — когато познаеш в мое лице (такъв, какъвто ще бъда) първия идеален образец на силата на човека, — ще мога с пълно право да се смея на твоето мимолетно и естествено неверие. Кое от желанията ти — слава, богатство, власт, очарователна младост, скъпоплатената мъдрост на старостта — не бих бил в състояние да ти предложа в съвършенство? Не си прави илюзии. Аз вече те превъзхождам във всички човешки добродетели, с изключение на една; когато си възвърна и това качество, ще ме признаеш за свой господар.

Тук той погледна часовника си, каза ми, че засега трябва да ме напусне, и като ме посъветва да се вслушам в разума си и да не се увличам в момински фантазии, излезе. Нямах смелост да помръдна; когато се свечери, лежах все още там, където ме бе сложил по време на припадъка ми, закрила лицето си с ръце, а душата ми бе подтисната от най-мрачни предчувствия. Късно вечерта той дойде пак със свещ в ръка и като трепереше навярно от раздразнение, ми заповяда да стана и да вечерям.

— Може би съм се излъгал, когато повярвах в твоята смелост? — додаде той. — Страхливка не ми подхожда за съпруга.

Паднах на колене пред него и обляна в сълзи го замолих да ме освободи от това задължение, уверявайки го, че съм жалка страхливка, а по ум и характер — във всяко отношение смешно нищожество, което стои далеч по-ниско от него.

— Да, вярно — отвърна той. — Зная това по-добре от теб и тъй като познавам достатъчно добре човешката природа, разбирам чувствата ти. Те засягат мен — добави той с усмивка — в качеството ми на все още непреобразен. Но не се безпокой за бъдещето. Почакай да постигна целта си и тогава не само ти, Азенат, но и всяка друга жена на земята ще ми стане покорна робиня.

След това ме накара насила да стана и да ям, седна с мен на масата, обслужваше ме, мъчеше се да ме развлича с вниманието на галантен домакин и беше вече късен час, когато ми пожела вежливо лека нощ и ме остави още веднъж сама с мъката ми.

Не знаех от кое да се ужасявам най-много във всички тези приказки за чудотворен елексир и подмладяване. Ако действително разчиташе на нещо, ако наистина благодарение на някакво страшно чудо можеше да се избави от старостта, смъртта беше за мен единственото избавление от тоя съвсем противоестествен, кощунствен брак. Ако, напротив, тези блянове са плод на разстроен разсъдък, на внезапно изострена от сегашния му живот фикс идея, тогава съжалението ми към този човек щеше да бъде за мен почти толкова тежко бреме, колкото отвращението ми от такъв брак. Така мина нощта — ту в бунт и отчаяние, ту в омраза и съжаление и едва на сутринта осъзнах положението си на робиня. Защото макар че и на вид той бе много спокоен, щом забеляза на челото ми следи на страдание, сякаш в отговор и неговото чело се помрачи.

— Азенат — рече докторът, — ти си ми вече много задължена, с един пръст аз все още те държа надвиснала над смъртта, животът ми е изпълнен с труд и тревога и имам право да искам от теб — произнесе той с ясно доловим заповеднически тон — да ме посрещнеш с приветливо лице.

Не стана нужда да повтаря желанието си, от тоя ден нататък аз бях винаги готова да го посрещна с привидна веселост, а за отплата той ме удостояваше доста време с компанията си и прекомерно много с доверието си. В задната част на къщата си бе уредил лаборатория, където работеше денонощно над своя елексир, и оттам идваше да ме споходи във всекидневната ми, ту изпаднал в мимолетно отчаяние, ту — по-често — сияещ от надежда. Толкова пъти го виждах, че не можех да не забележа колко бързо изтичаха минутите на живота му, въпреки това той непрекъснато ми рисуваше светлите хоризонти на бъдещето и с безпределната самоувереност на младостта кроеше най-амбициозни планове за щастие и преуспяване. Как съм отговаряла, не зная, но дори когато плачех и не можех да го слушам, намирах глас и думи да отвърна.

Преди една седмица докторът влезе в стаята ми явно много весел, но мъчейки се да превъзмогне физическата си слабост.

— Азенат — каза той, — вече получих крайната съставка. След една седмица ще настъпи критичният момент на последния опит. Ти вече присъствува веднъж, макар и несъзнателно, на неуспеха на един подобен експеримент. Елексирът именно предизвика страшната експлозия оная нощ, когато ти минаваше край къщата ми; безполезно е да отричам, че сред безбройните шумове и вибрации на такъв голям град протичането на толкова деликатен процес крие известна опасност. Затова мога само да съжалявам за пълната тишина в къщата ми сред пустинята. Но, от друга страна, успях да докажа, че крайно неустойчивото състояние на елексир в момента на отделянето му се дължи по-скоро на нечистотата, отколкото на самото естество на съставките му, а тъй като сега всички те са с идеална чистота, почти съм спокоен за резултата. И тъй, точно след една седмица, считано от днес, моя скъпа Азенат, ще свърши това време на изпитания. — И той ме дари с необичайно бащинска усмивка.

Аз му се усмихнах само с устни, а в сърцето ми вилнееше най-страшен и неудържим ужас. Ами ако не успее? Или, което беше десетократно по-лошо, ако успее? Какъв ли противен, нечовешки изрод ще се яви да иска ръката ми? И дали няма нещо вярно в хвалбите му, че така ще може да надвие моята съпротива? — питах се с примряло сърце. Знаех наистина, че е властен човек, способен с един замах да направлява живота ми. Да предположим в такъв случай, че експериментът му успее, да предположим, че се върне при мен страшно преобразен-като чудовището от приказката, и да предположим, че с помощта на някаква дяволска магия… Главата ми се маеше, всичките ми досегашни страхове изчезнаха, чувствувах се готова да се примиря и с най-лошото, само не и с това.

Моментално взех решение. Докторът оправдаваше присъствието си в Лондон с работите на мормонската секта. Често, когато разговаряхме, той със злорадство описваше подробно тази голяма организация, от която се боеше, макар и да я направляваше, и ми напомняше, че дори сред гъмжащия лабиринт на Лондон будното око на Юта продължава да ни следи. Наистина посетителите му — всевъзможни хора, от мисионери до ангели-унищожители, явно от всички обществени съсловия, досега ме бяха изпълвали с искрена погнуса и тревога. Знаех, че ако тайната ми стигне до ушите на някой от главатарите, моята съдба ще бъде безвъзвратно решена, И все пак в сегашното ми състояние на ужас и отчаяние именно към тези хора се обърнах за помощ. Причаках на стълбата един от мормонските мисионери — човек нискостоящ, но милозлив, разправих му — не си спомням точно — някаква заплетена басня, за да му обясня молбата си, и с негова помощ влязох в преписка със семейството на баща ми. То се отзова на моя призив за помощ и точно днес трябваше да предприема опита си за бягство.

Снощи стоях напълно облечена и чаках резултата от усилията на доктора, готова за най-лошото. По това време на годината в тези северни ширини нощите са къси, тъй че скоро отново видях зората. Сред тишината вътре и около къщата чувах само как докторът се движи насам-нататък из лабораторията, вслушвах се в стъпките му с часовник в ръка, чакайки часа на моето бягство, и все пак странният експеримент, който се извършваше над главата ми, ме изпълваше с безпокойство. Всъщност сега, като чувствувах над себе си известна закрила, симпатиите ми бяха повече на страната на доктора, дори усетих, че се моля за успеха му, и когато преди няколко часа от лабораторията до ушите ми стигна тих, необикновен вик не можах да се сдържа повече, изкачих се по стълбата и отворих вратата.

Докторът стоеше прав насред стаята, в ръката си държеше голяма сферична кристална стъкленица, до три четвърти пълна с някаква ярка кехлибарена течност, възторженото му лице сияеше от неизразимо доволство и радост. Като ме видя, вдигна стъкленицата над главата си, „Победа! — извика той. — Победа, Азенат!“ И после-дали стъкленицата се изплъзна от треперещите му пръсти, или експлозията беше случайна, не зная, достатъчно е да кажа, че тя ни запокити, мен — към вратата, доктора — в ъгъла на стаята, достатъчно е да кажа, че същата експлозия, която ви е уплашила на улицата, ни разтърси душевно и че за неизмеримо кратък миг от дългогодишния труд на доктора не остана нищо друго, освен няколко късчета счупен кристал и огромните облаци зловонни изпарения, които ме следваха по петите при бягството ми.

ГАЛАНТНИЯТ КАВАЛЕР (край)

Челънър слушаше с трепет и искрено вълнение всяка подробност от историята, която девойката му разказваше с енергични жестове и прочувствен глас. И по съдържание, и по стил тя допадаше на въображението му, което не би могло да се нарече особено богато, ала здравият му разсъдък отказваше да я приеме. Разказът беше много интересен и може би достоверен, но той не го вярваше. Мис Фонбланк беше дама, а несъмнено като дама би могла да не се придържа към истината, но как един истински джентълмен да й каже това? От известно време той губеше смелост, а сега тя бе спаднала до нула и дълго след като гласът на девойката замря, стоя смутен, с извърната глава и не можеше да намери думи, за да изрази благодарността си за нейния разказ. Всъщност усещаше в душата си пълна празнота и най-вече смътно желание да избяга. От мълчанието, което с всяка измината секунда ставаше все по-тягостно, го изтръгна внезапният смях на девойката. Самолюбието му се почувствува разклатено, той се обърна и застана лице срещу лице с нея, очите им се срещнаха и в погледа й долови искра на такава непринудена веселост, че тозчас му олекна на душата.

— Струва ми се — заговори той, — че се отнасяте съвсем спокойно към нещастията си.

— Така ли? — възкликна тя и избухна в очарователен смях. Но този пристъп на веселост мина бързо. — Всичко това е много хубаво — рече тя, като му кимна сериозно, — но аз все още съм в много тежко положение, от което, ако ми откажете помощта си, наистина ще ми бъде трудно да се измъкна.

При думата „помощ“ Челънър отново изпадна в предишното си мрачно настроение.

— Моите симпатии са почти изцяло на ваша страна — каза той — и Е несъмнено че ще бъда много щастлив, ако мога да ви помогна. Но ние сме в деликатно положение, известни обстоятелства, които, уверявам ви, не зависят от мен, ме лишават от възможността… от удоволствието… Ала бих могъл — додаде той и тази мисъл го поободри — да ви поставя под покровителството на полицията.

Младата дама сложи ръка на лакътя му, взря се вторачено в неговите очи и за пръв път, откакто се бяха срещнали, той с учудване видя, че всякаква следа от руменина бе изчезнала от бузите й.

— Преди да сторите това — произнесе тя, — премислете добре думите ми: все едно че ще ме промушите с нож.

— Боже пази! — възкликна Челънър.

— О — извика тя, — виждам, че не вярвате на разказа ми и омаловажавате опасностите, които ме обкръжават. Но нима мога да очаквам нещо друго от вас? Близките ми споделят моите опасения, помагат ми тайно, сам видяхте какъв пратеник и какво място са избрали, за да ме снабдят със средства за бягството ми. Признавам, че сте смел, умен, че ми направихте много добро впечатление, но как мога да очаквам да мислите като моя чичо, бивш държавен министър, човек приближен на кралицата и с голям политически опит? Ако аз съм луда, нима и той е такъв? А и трябва да признаете, че имам особено право да искам вашата помощ. Колкото и странна да ви се струва моята история, вие знаете, че в нея има много верни неща. Но щом вие, който чухте експлозията и видяхте мормона на гара Виктория, отказвате да ми повярвате и да ми помогнете, към кого да се обърна тогава?

— Значи той ви е дал пари? — попита Челънър, който бе размишлявал само върху този факт.

— А, започвате да проявявате интерес към мен! — възкликна дамата. — Но, откровено казано, така или иначе, трябва да ми помогнете. Ако услугата, която ви искам, беше нещо сериозно, подозрително, дори необикновено, нямаше и дума да отварям. Но в какво се състои тя? Да си направите една екскурзия за удоволствие (която, ако ми позволите, ще заплатя) и да предадете от една на друга дама известна парична сума! Има ли нещо по-просто от това?

— А сумата — запита Челънър — голяма ли е?

Тя извади от пазвата си едно пакетче и като подхвърли, че още не е имала време да я преброи, скъса обвивката и разстла в скута си значителен брой английски банкноти. Преброяването им отне доста време, защото банкнотите бяха с най-различна стойност, ала накрая, след като прибави и няколко изплъзнали й се златни лири, сумата излезе около 710 лири стерлинги. Виждайки толкова много пари, Челънър усети, че в душата му веднага настъпи смут.

— И вие възнамерявате, мадам — извика той, — да поверите тези пари на съвсем непознат човек?

— О — възкликна тя с очарователна усмивка, — но аз не ви смятам вече за непознат!

— Мадам — каза Челънър, — чувствувам, че трябва да ви направя една изповед. Макар и да съм от много добро семейство — майка ми е всъщност потомка по пряка линия на патриота Брюс, (Брюс — прочута шотландска фамилия, води началото си в XI век от норманския благородник Робер дьо Брюс, който помогнал на Уилям Завоевателя да завладее Англия. Потомъкът му Робърт дъ Брюс (1274–1329) станал освободител и крал на Шотландия. — Б. пр.) — не смея да скрия от вас, че работите ми са много, много объркани. Аз съм задлъжнял, джобовете ми са фактически празни, с една дума, изпаднал съм в такова положение, когато една значителна парична сума би представлявала неустоимо изкушение за мнозина.

— Не виждате ли — отвърна младата дама, — че с тези думи премахнахте и последното ми колебание? Вземете ги-И пъхна банкнотите в ръката на младежа.

А той стоя толкова дълго, държейки ги като кръщелниче пред купел, че мис Фонбланк отново прихна да се смее.

— Моля ви — каза тя, — не се двоумете повече, скрийте ги в джоба си и за да няма нито капка съмнение между нас, кажете ми с какво име да се обръщам към моя странствуващ рицар, защото ми е неудобно да си служа само с лично местоимение.

Да ставаше въпрос за заем, младежът охотно щеше да се възползува от мъдростта на нашите предци, но под какъв предлог да отхвърли такова великодушно доверие? Не виждаше предлог, който да не е непростимо оскърбителен, а и лъчезарните очи и веселото настроение на събеседницата му вече бяха направили пробив в крепостната стена, с която се бе обградил недоверчивият Челънър. Цялата работа, разсъждаваше той, може да е чисто и просто мистификация, ала би било връх на безумието да я разобличи. От друга страна, експлозията, срещата в кръчмата и самите пари в ръцете му изглежда доказваха неоспоримо, че съществува някаква сериозна опасност; можеше ли в такъв случай да изостави тази девойка? Трябваше да избира между два риска — риска да се държи твърде грубо и неучтиво с една дама и риска да го пратят за зелен хайвер. Разказът изглеждаше лъжлив, но в замяна на това парите бяха нещо безспорно. Всички подробности му се виждаха съмнителни и мъгляви, ала дамата беше очарователна, с изискан говор и обноски. Докато все още се люшкаше насам-натам, изведнъж си спомни нещо, което звучеше като поличба. Нали бе обещал на Съмърсет да скъса с традициите на всекидневието и да се впусне в първото приключение, което му се яви? Та ето го приключението.

Той пъхна парите в джоба си и рече:

— Казвам се Челънър.

— Мистър Челънър — отвърна младата дама, — вие много великодушно ми се притекохте на помощ, когато съм в крайно затруднение. Макар че аз самата съм съвсем незначителна личност, семейството ми има голямо влияние и мисля, че няма да съжалявате за благородната си постъпка.

Челънър се изчерви от задоволство.

— Предполагам, че може би като консул — додаде тя, вторачена изпитателно и възхитено в него, — като консул в някой голям град или столица… или пък… Но да не губим време, да свършим с поръчката ми.

Тя го улови за ръката с непринудена доверчивост, която го трогна, и отърсвайки се отново от всякакви мрачни мисли, докато пресичаха парка, го забавляваше с приятното си и весело държане. Близо до Мраморната арка намериха файтон, който бързо ги закара до гарата на Юстън скуер, и там, в хотела, седнаха на богата закуска. Най-напред младата дама поиска принадлежности за писане и като поглеждаше спътника си с усмивка, надраска набързо на ъгъла на масата една бележка.

— Ето — каза тя, — ето писмото, което трябва да предадете на братовчедката ми — Тя взе да сгъва листа. — Макар и никога да не съм я виждала, моята братовчедка е много очарователна жена и казват, че е прочута хубавица; във всеки случай беше много добра към мен, също и милордът — нейният баща, а и вие — най-добрият от всички… невъобразимо добър — Девойката произнесе това с необичайно вълнение, като същевременно запечатваше плика. — Ох — извика тя, — затворих писмото! Не е много учтиво от моя страна, но между приятели така е може би по-добре. В края на краищата ви въвеждам в една семейна тайна, и макар че с вас сме вече стари другари, чичо ми все още не ви познава. Затова вървете на този адрес — Ричард стрийт, Глазгоу, моля ви, веднага щом пристигнете, идете там и предайте собственоръчно писмото лично на мис Фонбланк, защото под това име е позната. При следващата ни среща ще ми кажете мнението си за нея — добави тя с предизвикателна нотка.

— Ах — рече Челънър почти нежно, — вашата братовчедка може да не значи нищо за мен.

— Кой знае — отвърна младата дама с въздишка. — Впрочем забравих, много е детинско от моя страна и почти ме е срам да го спомена, но когато се видите с мис Фонбланк, ще трябва да изиграете една малка комедия, а зная, че такава роля никак не ви подхожда. Уговорили сме парола, затова ще трябва да се обърнете към дъщерята на графа със следните думи:

„Негре, негре, не умирай“, но бъдете спокоен — добави тя през смях, — прекрасната аристократка веднага ще довърши паролата. А сега, хайде, кажете си урока.

— Негре, негре, не умирай — повтори Челънър с явна неохота. Мис Фонбланк прихна да се смее.

— Чудесно — каза тя, — сцената ще бъде много комична — И пак се разсмя.

— А какъв ще бъде отговорът? — запита Челънър кисело.

— Ще ви го кажа в последния момент — отговори девойката, — защото забелязвам, че почвате да си придавате важност.

Когато свърши закуската, тя придружи младия човек до перона, купи му „График“, „Атенеум“ и нож за книги, стоя на стъпалото на вагона и разговаря с него до сигнала на свирката. Тогава пъхна глава през прозореца на купето. „Черно лице и бляскаво око!“ — прошушна тя и моментално скочи на Перона, разтърсвана от весел и кръшен смях. Когато влакът излезе изпод големия стъклен купол, този смях още кънтеше в ушите на младежа.

Положението на Челънър беше твърде необичайно, за да му бъде дълго приятно. Той трябваше да прекоси цяла Англия със задача, в която имаше много неясни и смешни неща, и все пак след като му бе оказано такова доверие, се чувствуваше задължен непременно да я изпълни. Хвърляйки поглед назад, му се струваше много лесно да се откаже изцяло от това предложение, да върне парите и да тръгне пак по своите работи, свободен и щастлив! Ала това е вече невъзможно — чародейката, която го обайваше с очите си, беше изчезнала, след като й бе дал честната си дума, а тъй като пропусна да му остави адреса си, той нямаше дори безславната възможност да се оттегли. Да си послужи с ножа за книги и дори да чете списанията, с които го бе снабдила, значеше да изпадне отново в мъчителни угризения и понеже пътуваше сам в купето, прекара цял ден загледан в пейзажа, безпомощен и разкаян, и дълго преди да слезе на перона в Сент Инок, изпитваше най-дълбоко и хладно самопрезрение.

Тъй като беше гладен, а и държеше много на елегантната си външност, предпочиташе да вечеря и да приведе в ред тоалета си след пътуването, но заръките на младата дама и нетърпението му час по-скоро да изпълни задачата си не позволяваха отлагане. Затова тръгна с бодра стъпка в изпъстрения с лампи светъл здрач на късната лятна вечер.

Посочената му улица първоначално е представлявала редица малки крайградски вили, накацали на един склон, но с разширяването на града отдавна бе обградена отвред от дълги по цели мили улици. Откъм върха на възвишението над вилите и техните малки градинки надвисваха като крайбрежна скала редица много високи здания, гъсто населени от най-бедните съсловия, като всеки втори прозорец беше украсен с пръти за сушене на пране. И все пак изпод дългогодишната чернилка на градските пушеци тези стари къщурки със своите капаци и селски порти бяха запазили някаква скръбна отсянка от миналото.

Когато Челънър влезе в улицата, тя беше съвсем пуста. Наистина някъде наблизо се чуваше трополене на хиляди нозе, но в самата Ричард стрийт нямаше нито светлинка, нито звук, който да показва, че има живи хора. Околната гледка действуваше подтискащо на младия човек и тук, както по улиците на Лондон, изпитваше чувството, че е в градска пустиня, а когато се приближи до посочения номер и малко колебливо дръпна звънеца, сърцето му примря.

Звънецът беше стар като къщата, издаваше тъничък и ромолящ глас и мина известно време, докато престана да звъни от задната част на сградата. След това някаква вътрешна врата крадешком се отвори и по преддверието се приближиха предпазливи котешки стъпки. Мислейки, че веднага ще го пуснат, Челънър извади писмото и доколкото можеше изобрази усмивка на лицето си. За неописуема негова изненада обаче стъпките спряха, а след известна пауза също така крадешком пак се отдалечиха и заглъхнаха, във вътрешността на къщата. За втори път младият човек задърпа яростно звънеца, за втори път до напрегнатия му слух достигна предпазливо шумолене на стъпки по глухо скърцащия под на старата вила и плахият гарнизон пак се приближи, само за да мине отново в отстъпление. Чашата на търпението на посетителя вече преливаше и като обсипваше с най-цветисти ругатни и проклятия цялата фамилия Фонбланк той се обърна кръгом и заслиза обратно по стъпалата. Движещият се в къщата може би го следеше от някой прозорец и най-сетне, като видя, че си отива, се престраши или пък, спотайвайки се в задните помещения на вилата, с разума си бе надделял над тревогата. Във всеки случай Челънър едва стъпи на паважа и моментално се спря, защото чу, че се отдръпва вътрешно резе, след което и други зазвънтяха в гнездото си, ключът се завъртя рязко в бравата, вратата се отвори и на прага се показа едър мъж по риза. Той не притежаваше нито особена мъжка красота, нито изтънчена външност, във всеки случай не беше човек, който при обикновени обстоятелства би привлякъл вниманието на наблюдателя, но сега, както стоеше на вратата, лицето му изразяваше такъв неописуем ужас, че Челънър стоеше слисан. За част от минутата двамата се гледаха мълчаливо, после човекът от къщата с пребледнели устни и задавен глас попита посетителя какво му е нужно. С колкото може по-равнодушен тон Челънър отговори, че носи писмо за някоя си мис Фонбланк, Това име подействува като магия, мъжът се дръпна и веднага го покани да влезе, ала щом търсачът на приключения прекрачи прага, вратата се затвори подире му и пътят за отстъпление бе отрязан.

Отдавна минаваше осем часът вечерта и макар че късният северен здрач още мъждееше из улиците, в преддверието вече цареше непрогледен мрак. Човекът поведе Челънър право към приемната, която гледаше към градината отзад. Тук той сигурно бе вечерял, защото при светлината на лоена свещ Челънър видя застлана с покривка маса, а на нея — еднолитрова бирена бутилка и кора от холандско сирене. Стаята, напротив, беше обзаведена с масивни, макар и овехтели мебели, а в остъклени шкафове покрай стените бяха подредени скъпи научни книги. Къщата сигурно бе наета с мобилировката, защото никак не подхождаше на този човек по риза и на скромната му вечеря. Колкото до дъщерята на графа, самия граф химерната консулска служба в чуждестранни градове, те отдавна бяха започнали да избледняват в съзнанието на Челънър. Подобно на доктор Грирсън и на мормонските ангели, и те несъмнено бяха плод на въображението. Всички илюзии на странствуващия рицар се изпариха и не остана никаква надежда освен да се отърве час по-скоро от тази съмнителна работа.

Мъжът продължаваше да гледа посетителя с нескрито безпокойство и настойчиво запита повторно какво го носи тук.

— Дошъл съм — отговори Челънър — просто да направя една услуга на две дами и ви моля незабавно да повикате мис Фонбланк, в чиито ръце единствено имам право да предам писмото, което нося.

В неспокойните черти на човека започна да се примесва растящо изумление.

— Аз съм мис Фонбланк — каза той, а после, като видя как подействуваха тези думи, извика: — Но, боже мой, защо гледате така? Нали ви казвам, аз съм мис Фонбланк.

Виждайки, че говорещият има доста дълга брада, а останалата част от лицето е посиняла от бръсненето, Челънър можеше да предположи само едно, че се шегуват с него. Той вече не беше под обаянието на младата дама, а пред мъже, особено по-нисшестоящи от него, можеше да проявява известна дързост.

— Сър — каза той малко грубо, — създал съм си големи неприятности заради хора, за които зная твърде малко, и тази работа започва да ми досажда. Или повикайте незабавно мис Фонбланк, или ще се махна от тази къща и ще се отнеса до полицията.

— Възмутително! — възкликна човекът. — Кълна се в бога, че аз съм въпросното лице, но как да ви убедя? Предполагам, че Клара ви е пратила с тази поръчка — тя не е с всичкия си, шегува се с най-сериозни неща, а ние тук май няма да можем да се разберем и бог знае какво ще стане, ако продължаваме така!

Той говореше наистина с покъртителна искреност и в същото време Челънър си спомни смешната безсмислица, определена за парола.

— Това може да ви помогне — рече той, след което малко смутено произнесе: — Негре, негре, не умирай.

Отчаяното лице на човека с брадата светна от радост.

— „Черно лице и бляскаво око“ — дайте ми писмото — изрече той на един дъх.

— Аха — каза Челънър, макар и все още малко неохотно, — значи вас трябва да смятам за действителния получател на писмото и макар че имам основание да се оплача от начина, по който се отнесохте с мен, мога само да се радвам, че изпълних дълга си. Заповядайте — и извади плика.

Човекът го сграбчи като звяр и с ръце, които трепереха така, че на Челънър му стана жал да го гледа, скъса плика и разгъна писмото. Докато четеше, ужасът му като че ли се превърна в кошмар. С една ръка се тупна по челото, а с другата сякаш несъзнателно смачка листа на топка. „О, боже милостиви!“ — извика той, после се втурна към прозореца, отворен към градината, и като подаде глава и рамене, изсвири остро и продължително. Челънър се отдръпна в един ъгъл и стисна решително бастуна си, готов за най-лошото, но човекът с брадата беше далеч от всякаква мисъл за насилие. Като се обърна отново към стаята и видя пак посетителя, когото изглежда бе забравил, той така се разтрепера, че цялото му тяло се тресеше.

— Невероятно! — извика домакинът. — Ах, абсолютно невероятно! О, господи, просто не зная какво да мисля! — Но после се плясна пак по челото и възкликна: — Парите! Дайте ми парите.

— Добри ми приятелю — отвърна Челънър, — жалко е да ви гледа човек и докато не се овладеете както трябва, отказвам да се занимавам с вас.

— Имате пълно право — каза човекът. — Много съм нервен, продължителното боледуване от малария подкопа здравето ми. Но зная, че имате пари, те все още биха могли да ме спасят, затова, уважаеми млади господине, моля ви, побързайте!

Колкото и неловко да се чувствуваше, Челънър не можа да се сдържи да не се засмее, но сам бързаше час по-скоро да се махне оттук и без да протака повече извади парите.

— Вярвам, че сумата е точна — каза той, — и ще ви помоля да ми дадете разписка.

Но човекът не му обърна внимание. Той грабна парите и без да го е грижа за златните лири, които се търкулнаха на пода, пъхна пачката банкноти в джоба си.

— Разписка — повтори Челънър малко рязко. — Настоявам да ми дадете разписка.

— Разписка ли? — повтори човекът малко объркано. — Разписка? Веднага! Почакайте ме тук!

В отговор Челънър помоли джентълмена да не му губи напразно времето, защото иска да хване определен влак.

— О, разбира се, и аз бързам за същото! — възкликна човекът с брадата, изскочи от стаята и затрополя към горния етаж на вилата, вземайки по четири стъпала наведнъж.

„Много чудна работа — мислеше си Челънър. — Започва наистина да ме безпокои и трябва да призная, че съм се забъркал или с луди, или с престъпници. Всъщност трябва да благодаря на съдбата, че най-после с чест кажи-речи приключвам тази работа.“

С такива мисли и спомняйки си може би случката с изсвирването той се обърна към отворения прозорец. В градината все още беше сравнително светло, можа да различи стълбите и терасите, с които предишните собственици бяха украсили това малко имение, а също и почернелите храсти и изсъхнали дървета, давали някога подслон на полските птици, зад тях видя здрава предпазна стена, около тридесет стъпки висока, която ограждаше градината отзад, а над нея група невзрачни постройки възправяха фасадите си в нощта. Някакъв странен предмет, проснат на тревата, привлече за известно време учудения му поглед, най-после разбра, че е дълга подвижна стълба или няколко стълби, съединени в една, и докато още се чудеше за какво би могъл да служи такъв уред в толкова малък двор, тропотът на човек, тичащ с всички сили надолу по стълбата, го накара да се опомни. След това пътната врата внезапно изтрополя силно и пак се чуха бързи, отдалечаващи се стъпки, този път вече по улицата.

Челънър се втурна през коридора. Тичаше от стая в стая, ту нагоре, ту надолу по стълбите и разбра, че е сам в тази стара, занемарена и проядена от червеи къща. Само в една стая, която гледаше към улицата, имаше следи от последния обитател: легло, в което доскоро някой е спал, но още неоправено, скрин, чиито чекмеджета бяха в безпорядък от трескаво ровене, а на пода — топка смачкана хартия. Той я вдигна. Светлината в този горен етаж, обърнат към улицата, беше значително по-силна отколкото в приемната и можа да разпознае на листа знака на хотела на Юстън скуер, а като се взря по-добре, дори да разчете следните редове, написани с много изящен и старателен женски почерк:

Челънър беше потресен до дъното на душата. Чак сега разбра колко лесно, от страх да не се изложи като мъж, бе измамен от тази интригантка, и кипналият гняв се изля с почти еднаква сила и върху самия него, и върху жената, и върху Съмърсет, когото така лекомислено бе послушал, за да се впусне в тази авантюра. Същевременно го обзе силно, неудържимо любопитство и почувствува тръпки на страх. Поведението на човека с брадата, съдържанието на писмото и експлозията в ранната утрин пасваха като части на съмнителна и опасна игра. Несъмнено тук се криеше някакъв лош умисъл, злото, тайнствеността, терорът и лъжата бяха принципите и страстите на хората, между които бе започнал да се движи като сляпа марионетка, а от опит знаеше, че който започне като марионетка, често е обречен да стане жертва.

От дълбоките мисли, в които се бе унесъл с писмото в ръка, го изтръгна издрънчаването на звънеца. Той надникна през прозореца и можете да си представите ужаса и изумлението му, когато видя, струпан на стъпалата, в градината отпред и на уличния тротоар многоброен полицейски отряд! Моментално почувствува отново прилив на храброст и енергия. Бягство, и то бягство на всяка цена — беше единствената мисъл, която го владееше. Бързо и безшумно слезе отново по скърцащата стълба, беше вече в коридора, когато, повторно и още по-настойчиво иззвъняване на вратата събуди ехото в пустата къща; едва звънецът замря, и той вече бе прекрачил перваза на прозореца в приемната и се спускаше в градината. Палтото му се закачи за желязното сандъче със саксии за цветя, за миг увисна с краката и главата надолу, после се чу шум от скъсване на дреха, последван от няколко саксии и Челънър тупна на тревата. Звънецът зазвънтя пак, този път непрекъснато и гневно. Челънър въртеше отчаяно очи във всички посоки. Погледът му се спря на подвижната стълба, завтече се към нея и с всички сили, но безрезултатно се напъна да я вдигне от земята. Изведнъж тежестта, която така се противеше на всичките му усилия, започна да олеква в ръцете му, като живо същество стълбата се вдигна от земята, и когато Челънър отскочи назад с вик на почти суеверен ужас, видя, че целият този уред се издигаше стъпка по стъпка по предпазната стена. Същевременно над парапета се показаха смътно две глави и чу тихо изсвирване. Нещо в звука му напомни като ехо изсвирването на човека с брадата.

Дали бе намерил начин за бягство, подготвено предварително от същите мерзавци, на които бе станал куриер и играчка? И наистина ли това е път към спасение, или начало на по-нататъшни усложнения и гибел? Той не се спря да размишлява. Едва стълбата се изпъна с цялата си дължина и той скочи на стъпалата й, а после, хващайки се ту с едната, ту с другата ръка, ловък като маймуна, се закатери нагоре. Силни ръце го посрещнаха, прегърнаха и му помогнаха, вдигнаха го и отново го спуснаха на земята, и все още неуталожил тревожните тръпки, той се озова между двама грубовати на вид мъже в павирания заден двор на една от високите къщи, които увенчаваха върха на възвишението. Междувременно долу звукът на звънеца бе последван от енергично, още по-силно тропане.

— Измъкнахте ли се окончателно? — запита един от спътниците му и щом Челънър избъбри нещо в утвърдителен смисъл, срязаха въжето, вързано за най-горното стъпало, и бутнаха стълбата обратно в градината, където тя падна и се счупи с гръм и трясък. Падането й бе посрещнато със сподавени викове, защото цялата Ричард стрийт беше в кипеж, хора се трупаха по прозорците или се катереха по градинските стени. Същият човек, който преди малко бе заговорил на Челънър, го сграбчи за ръката и го прекара през избата на къщата чак до отсрещната страна на улицата и преди злополучният авантюрист да успее да се ориентира в обстановката, отвори се врата и го блъснаха в някакво ниско и тъмно помещение.

— Ей богу — забеляза водачът му, — нямаше време за губене. Отиде ли си Макгайр, или вие изсвирихте?

— Макгайр си отиде — отговори Челънър. В тоя момент водачът драсна кибрит.

— Аха — рече той, — няма да го бъде. Не бива да се явявате по улиците в такъв вид. Почакайте тук, без да вдигате шум, ще ви донеса нещо прилично.

Когато човекът, който така грубо бе обърнал внимание на външността му, си излезе, Челънър започна да оглежда тъжно жалкото състояние на премяната си. Шапката му бе изчезнала, панталонът му жестоко изподран, а най-хубавата част от опашката на много елегантния му редингот — останала да виси по железните орнаменти на прозореца. Докато успее да направи равносметка на тези щети, домакинът му влезе отново в помещението и без да пророни дума, се залови да навлича на изтънчения и придирчив Челънър дълго и широко горно палто от най-евтина материя и ушито така нескопосно и неелегантно, че като го гледаше, сърцето му се късаше. Венец и завършек на това унижаващо достойнството облекло беше мека шапка — тиролски тип, с няколко номера по-малка. В друго време Челънър просто би отказал да се яви пред хората така пременен, но желанието да избяга от Глазгоу сега го бе изцяло завладяло и не го напускаше. Като хвърли страдалчески поглед към нашарения с точици гръб на новото си палто, той запита колко дължи за тази дреха. Човекът го успокои, че всички разноски ще се покрият лесно от средствата, с които разполага, и го помоли да не губи време, а да се измъква час по-скоро от тоя квартал.

Младежът охотно прие съвета. С присъщата си учтивост той благодари на човека, похвали го, че има такъв вкус към палта, и като го остави малко сконфузен от тези думи и от начина, по който бяха изказани, побърза да изскочи в грейналия от лампи град. Когато след много заобикалки стигна гарата, последният влак бе заминал. Не смееше да се яви така облечен в никоя почтена странноприемница, убеден, че дори и в по-скромен хан с непривлекателната си външност щеше да направи впечатление, а можеше да стане и обект на присмех и подозрение.. Така че волю-неволю трябваше да прекара печалните и безинтересни часове на цяла една нощ измервайки улиците на Глазгоу, без вечеря, посмешище за всички, които го видеха, и да чака утрото, наистина с надежда, но с непреодолими опасения и най-вече изпълнен с дълбоко чувство, че се държи глупаво и безхарактерно. Можем да си представим как кълнеше, като си спомнеше за прекрасната разказвачка от Хайд парк; смехът й при раздялата звучеше непрестанно в ушите му с язвителна насмешка, а когато мисълта му успееше да се откъсне от главната виновница за сегашния му хал, то беше, за да излее яда си на Съмърсет и попрището на детектив-любител. Когато настъпи денят, намери една скромна млекарница да утоли глада си. До заминаването на Южния експрес имаше да чака още много часове, които прекара в шляене, неописуемо уморен, из по-затънтените странични улички на града; най-после се вмъкна тихомълком в гарата и зае мястото си в най-тъмния ъгъл на един третокласен вагон. Тук цял ден се друса на голите дъски, измъчван от жегата и непрекъснато стряскан в неспокойния си сън. С билета за връщане в кесията имаше право да пътува на меките кушетки и в широкото пространство на първа класа, но, уви, в това смешно облекло достойнството не му позволяваше да се смесва с равните нему и тази малка неприятност, като капак на цял низ от злополуки, го жегна чак до сърцето.

Вечерта, когато в квартирата си в Путни правеше равносметка какви разходи, тревоги и умора му бе струвало това приключение, поглеждаше останките от последните си хубави панталони и последното си прилично палто и най-вече ако очите му попаднеха случайно на тиролската шапка или на жалкото палто, сърцето му преливаше от горест и само благодарение на философското си отношение към живота успяваше да запази самообладание.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА СЪМЪРСЕТИЗЛИШНАТА КЪЩА

Мистър Пол Съмърсет беше млад джентълмен с живо и пламенно въображение, но с малко възможности за изява. Той живееше изключително с мечтите си и с бъдещето — създание на неговите собствени теории и действуващо лице в собствените му фантазии. От тютюнопродавницата той тръгна да се разходи важно по улиците, все още разпален от огъня на своето красноречие и дебнейки отвред да му се случи някакво щастливо приключение. В непрекъснатия поток от минувачи, по фасадите на къщите с плътно затворени прозорци, по разлепените на специалните колонки афиши и във всяка черта и туптене на големия град виждаше някакъв тайнствен и многообещаващ йероглиф. Но макар че елементите на авантюрата течаха край него толкова обилно, колкото капки вода има в Темза, напразно ту с умолителен, ту с някак самонадеян вид се мъчеше да привлече и предизвика вниманието на минувачите, напразно, опитвайки щастието си, дори се изпречваше на пътя им и влизаше в пряко стълкновение с някои с по-обещаваща външност. Беше сигурен, че ще срещне на всяка крачка хора, преливащи от тайни, хора, жадуващи за обич, хора, които загиват, понеже няма кой да им даде помощ или съвет, но поради някакво упорство на съдбата всеки си продължаваше пътя, без да забележи младия джентълмен, а той все така (несъмнено с още по-лош късмет!) търсеше довереник, приятел или съветник. Към хиляди бе принуден да извръща умоляващо лице, и въпреки това никой не го поглеждаше.

Низът от опити да привлече вниманието на съдбата бе прекъснат от лека вечеря, изконсумирана под акомпанимента на пламенните му аспирации, а когато се залови отново за работата си, лампите бяха вече запалени и тротоарът гъмжеше от нощната тълпа. Пред някакъв ресторант, за името на който лесно ще се сети всеки познавач на нашия Вавилон, вече се бяха струпали толкова много хора, че движението беше затруднено, и Съмърсет, застанал сред този кучкарник, следеше лицата и държането на хората от навалицата с надежда, която започваше да се изпарява. Изведнъж се сепна от леко докосване по рамото и като се обърна, видя една много спретната и разкошна затворена каляска, в която бяха впрегнати чифт яки коне, карани от човек с тъмна ливрея. На вратата нямаше герб, прозорецът беше отворен, ала вътре — тъмно; кочияшът се прозина като закри с длан устата си и младият човек вече започваше да мисли, че е жертва на собственото си въображение, когато нечия ръка, не по-голяма от детска, но в елегантна бяла ръкавица, се показа на ъгълчето на прозореца и скришом му махна да се приближи. Съмърсет пристъпи напред и надникна вътре. В екипажа имаше една-единствена дребна и много изящна фигура със забрадена глава и рамене, загърнати в непроницаемите гънки на бяла дантела, и един глас, тих и звънлив, се обърна към него със следните думи:

— Отворете вратата и се качете.

„Сигурно — помисли си младежът, потръпвайки от почти непоносима възбуда, — сигурно е най-после оная дукеса!“ И макар че отдавна бе очаквал този миг, все пак отвори вратата с известна плахост и като се качи в каляската, седна до дамата в дантели. Някаква пружина ли натисна тя, или даде някакъв друг сигнал, ала едва младият човек затвори вратата, колата тръгна и зави в западна посока с изключителна бързина, полюшвайки се много приятно и леко на пружините си.

Съмърсет, както писах, не беше неподготвен, той отдавна имаше особеното удоволствие да проявява дарованията си при най-невероятни положения, а между многото други случаят с аристократката-похитителка му бе добре познат. Колкото и чудно да изглежда обаче, не можа да намери подходящи думи и тъй като дамата от своя страна също не го удостояваше с никакъв знак, продължаваха да се движат мълчаливо през улиците. Каляската тънеше в мрак, само от време на време проблясваха лампите по пътя и младежът не намираше нищо интересно тук, освен това, че обстановката беше разкошна и че дамата имаше необикновено дребна и крехка фигура. Тя все още бе загърната в скъпия си шал, само едната й ръка, пъхната в ръкавица, се подаваше навън. Напрегнатостта започна да става нетърпима. Два пъти Съмърсет се окашля и двата пъти езикът му изневери. При подобни сцени, предвидени в театъра на фантазията му, той винаги проявяваше пълно самообладание и възхитително красноречие, ала при това несъответствие между репетиция и представление започна да го обзема Паника. Ами ако тук, на самия праг на авантюрата, позорно се изложи, ако след десет, двайсет или шейсет секунди непрекъснато мълчание дамата, след като го прецени и реши, че нещо му липсва, дръпне шнурчето за спиране и го свали на улицата! Хиляди безмозъчни същества, разсъждаваше той, биха се представили по-достойно в тази роля, още същия миг чрез някаква решителна стъпка биха могли да докажат, че дамата правилно се е спряла на тях и да сложат край на това непоносимо мълчание.

В този момент погледът му се спря на ръката. По-добре да се провали поради лошо държане, отколкото да продължава така и с един замах на разтрепераната си десница той стисна пръстите, скрити в ръкавицата, и ги притегли към себе си. Мислеше, че с тази дръзка постъпка ще развали магията на неловкостта, в действителност обаче излезе другояче — разбра, че и сега не е способен да пророни дума, да напредне нито крачка и стоеше безпомощен, стиснал ръката на дамата. Но най-лошото още не бе дошло. Тялото на спътницата му се затресе някак особено, ръката, която лежеше покорно в Съмърсетовата, затрепера като от треска, и след малко в мрака на каляската избухна звънлив и мелодичен смях, който въпреки усилията да бъде сдържан най-после възтържествува. Младежът пусна ръката; да можеше, щеше да скочи от колата. А в това време дамата, облегната на възглавничките, продължаваше да се тресе от най-сърдечен, тънък, крехък и благозвучен смях, който ту избухваше, ту утихваше.

— Не се обиждайте — произнесе тя най-после, възползувайки се от паузата между два изблика. — Ако сте се разочаровали, че топлото ви внимание не е намерило отклик, вината е само моя, то не се дължи на вашата дързост, а на странния ми навик да привличам приятели и, повярвайте ми, последна на тоя свят бих си съставила лошо мнение за млад човек, проявяващ смелост. Що се отнася до тази вечер, смятам да ви поканя на малка вечеря и ако вашите обноски продължават да ми харесват така, както и вашето лице, накрая може да стигнем до едно изгодно предложение.

Напразно се мъчеше Съмърсет да намери някаква форма на отговор, ала смущението му още не бе преминало.

— Хайде, хайде — отвърна дамата, — да не се сърдим, за мен това е единственият неприемлив недостатък, а тъй като виждам, че наближаваме целта си, ще ви помоля да слезете и да ми подадете ръка.

Действително, точно в този момент каляската спря пред една величествена, сурова къща на просторен площад и Съмърсет, който беше вече в отлично настроение, най-галантно помогна на дамата да слезе. Една старица с мрачна физиономия им отвори вратата и въведе двамата в столовата, доста лошо осветена, но вече готова за вечеря в странната компания на няколко едри расови котки. Щом останаха тук сами, дамата свали дантелената забрадка, с която се бе забулила, и Съмърсет със задоволство видя, че макар тя все още да носеше следи от голяма хубост и да се отличаваше с плама и цвета на очите си, косата й беше сребриста, а лицето — набраздено от възрастта.

— И тъй, mon preux (Храбрецо (фр.) — Б. пр) — каза старата дама, като му кимна с необикновена веселост, — както виждате, вече не съм в първата си младост. Но скоро ще разберете, че въпреки това мога да бъда добра компания.

Докато тя говореше, слугинята влезе отново в стаята с лека, но вкусна вечеря. Тогава седнаха на масата, котките с дива пантомима наобиколиха креслото на старата дама и тъй като яденето беше превъзходно, а сътрапезницата му — много весела, Съмърсет скоро се почувствува съвсем като у дома си. Когато хапнаха и пийнаха добре, старата дама се облегна на креслото и като взе в скута си една котка, започна дълго, но явно във весело настроение да изучава своя гост.

— Боя се, мадам — каза Съмърсет, — че обноските ми не са на очакваната висота.

— Скъпи ми младежо — отвърна тя, — жестоко се лъжете. Намирам ви очарователен и може би наистина сте попаднали на добра магьосница. Аз не съм от тия, които обичат често да променят мнението си, и хората, спечелили веднъж благосклонността ми, продължават да се ползуват от нея, стига да не я загубят заради някакво сериозно прегрешение, но имам необикновената дарба да вземам бързо решения, само с един поглед да опознавам ближните си от двата пола и цял живот съм се водила от първите впечатления. Както ви казах, впечатлението ми от вас е добро и макар че, предполагам, сте младеж, донякъде склонен към безделие, мисля, че въпреки това можем да сключим една сделка.

— Ах, мадам — отговори Съмърсет, — правилно сте отгатнали положението ми. Аз съм човек от благородно потекло, с безспорни дарби и добро възпитание, отличен компаньон, или поне за такъв се смятам, но по някаква странна несправедливост на съдбата — без работа и без пари. Всъщност тази вечер търсех приключение, решен да приема всяко интересно предложение, което би ми донесло, пари или удоволствие, и вашата покана, която, трябва да призная, все още е необяснима за мен, естествено допадна на вкуса ми. Наречете ме, ако щете, безочлив, но съм дошъл тук, готов да изслушам всяко предложение, което ще благоволите да ми направите, и твърдо решен да го приема.

— Вие се изразявате много добре — отвърна старата дама — и ми се виждате забавен и интересен младеж. Не мога да гарантирам, че сте умствено уравновесен, защото не съм срещала досега човек с напълно здрав разсъдък, освен себе си, но поне естеството на вашата налудничавост ме забавлява и за награда ще ви разправя за себе си и за моя живот.

Като рече това, старата дама, продължавайки да милва котката в скута си, подхвана следния разказ.

РАЗКАЗ НА СЪРЦАТАТА СТАРА ДАМА

Аз бях най-голямата дъщеря на преподобния Бърнард Феншо, който заемаше доходна длъжност в епархиите Бат и Уелс. Семейството ни, което беше доста голямо, се отличаваше с веселост и хаплива духовитост и произхождаше от добър стар род, в който красотата представляваше наследствена черта. За нещастие ни липсваха християнски добродетели. От най-ранно детство виждах и осъждах пороците на онези наши роднини, които с възрастта и положението си можеха да спечелят моето уважение, ала докато бях още дете, баща ми се ожени повторно, а у втората му жена (колкото и да е странно) недостатъците на рода Феншо бяха засилени до чудовищна и почти комична степен. Каквото и да казват против мен, не може да се отрече, че бях примерна дъщеря, но напразно с най-трогателно търпение се мъчех да угаждам на мащехата си и смея да заявя, от часа, когато тя влезе в бащината ми къща, съм видяла само неправди и неблагодарност.

Не само аз обаче имах такъв благ характер, и друг член на рода беше с благородна душа като мен. Преди още да навърша шестнайсет години, този братовчед на име Джон ме обикна искрено, но мълчаливо, и макар горкото момче да беше толкова срамежливо, че не смееше да разкрие естеството на чувствата си, скоро ги отгатнах и започнах да ги споделям. Няколко дни размишлявах върху необикновеното положение, създадено от стеснителността на моя обожател; накрая, като видях, че в отчаянието си той започва по-скоро да ме отбягва, отколкото да търси компанията ми, реших сама да поема инициативата. Заварвайки го сам в едно уединено кътче на енорийската градина, аз му заявих, че съм отгатнала неговата мила тайна, че зная с какво неодобрение сигурно ще се отнесат към нашия брак и че при тези обстоятелства съм готова веднага да избягаме заедно. Горкият Джон буквално се вцепени от радост, толкова силно беше вълнението му, че не можеше да намери думи да ми благодари, и аз, виждайки го така безпомощен, се принудих сама да уредя подробностите на нашето бягство и на тайната брачна церемония, която щеше незабавно да го увенчае. Тъкмо тогава Джон възнамеряваше да ходи в столицата. Убедих го да не отстъпва от решението си, като обещах на другия ден да бъда при него в хотел „Тейвисток“.

Придържайки се до най-малката подробност към нашия план, през въпросния ден станах преди прислугата, напъхах няколко най-необходими неща в една чанта и малкото пари, които имах, и се сбогувах завинаги със свещеническата къща.

Пътувах пеш в добро настроение до едно градче на трийсетина мили от нас, а на другата сутрин пристигнах в този голям град, Лондон. Докато вървях от пиацата към хотела, не можех да не се радвам на приятната промяна, която бе станала с мен, като същевременно наблюдавах с наивен възторг уличното движение и си представях в най-привлекателни краски как ще ме посрещне Джон.

Но уви! Когато запитах за мистър Феншо, портиерът ми заяви, че между клиентите нямало такъв джентълмен. По какви пътища са разкрили нашата тайна или какъв натиск е бил упражнен върху твърде малодушния Джон, така и не можах да узная. Достатъчно е да кажа, че семейството ми се наложи, а аз се намерих сама в Лондон, още в крехка младост, покрусена от тази горчива обида, а гордостта и самочувствието не ми позволяваха да се върна вече в бащината къща.

Когато се съвзех от удара, намерих квартира около Юстън роуд, където за пръв път в живота си вкусих радостите на независимостта. Три дни след това едно обявление в „Таймс“ ме насочи към кантората на един адвокат, който ми беше известен като доверен човек на моя баща.

Там ми обещаха много скромна издръжка с недвусмисления намек, че не бива вече да се надявам да ме приемат в къщи. Това толкова жестоко отричане от мен не можеше да не ме възмути и заявих на адвоката, че и аз като тях не желая такава среща. Той се усмихна на моя смел дух, плати ми първата четвъртинка от издръжката и ми предаде останалите лични вещи, изпратени му на съхранение в два доста обемисти сандъка. С тях се върнах победоносно в жилището си, доволна от своето положение дори повече, отколкото бих предположила една седмица преди това и твърдо решена да се справя с бъдещето.

Няколко месеца всичко вървя добре и фактически единствено по моя вина този приятен и уединен период от живота ми свърши. Трябва да призная, че имам пагубния навик да глезя по-нискостоящите от мен. Хазайката ми, към която бях както винаги прекомерно любезна, най-нахално ме изкара виновна за нещо толкова дребно, че не заслужава да се споменава, а аз, вбесена, че злоупотребява със свободата, която й бях дала, й заповядах да ме освободи от своето присъствие. Тя остана за миг онемяла, а после, когато се окопити, каза: „Сметката ви ще бъде готова тази вечер, а утре, мадам, трябва да напуснете къщата ми. Постарайте се — добави тя — да намерите средства да ми се разплатите напълно, защото ако остане да ми дължите и един грош, няма да допусна нищо от багажа ви да мине през моя праг.“

Нейната дързост ме смая, но тъй като очаквах да получа цяла четвъртина от издръжката си, заплахата й не ме стресна. Същия ден следобед, когато излизах от адвокатската кантора, носейки в ръка цялото си състояние увито в хартия, ми се случи едно от ония съдбоносни събития, които понякога определят целия живот на човека. Адвокатската кантора беше разположена на улица, горният край на която излизаше на Стренд, а долният — по времето, за което става дума — беше затворен от редица железни парапети, обърнати към Темза. По тази улица именно видях да се задава насреща моята мащеха, която несъмнено отиваше в същата сграда, от която току-що бях излязла. Придружаваше я прислужница, чиято физиономия ми беше непозната, ала нейната бе много ясно запечатана в паметта ми и като я видях дори от разстояние, ме изпълни с благородно възмущение. Нямаше накъде да бягам. Не ми оставаше нищо друго освен да се отдръпна до парапета, гърбом към улицата, и да се преструвам, че се любувам на шлеповете по реката или на комините в южната част на Лондон оттатък Темза.

Продължавах да стоя, все още ненадмогнала напълно бурните си чувства, когато някакъв глас наблизо се обърна към мен с един банален въпрос. Беше прислужницата, която мащехата ми с присъщата си безчовечност бе оставила да чака на улицата, докато си свърши работата със семейния адвокат. Момичето не знаеше коя съм; не биваше да пропускам такава златна възможност и след малко вече слушах последните новини от бащината ми къща и енория. Не се учудих като разбрах, че слугинята мрази работодателите си, и все пак трудно можех да изтърпя думите, с които говореше за тях, без да отвърна. Ала ги изслушах, без да възразя нищо, защото умея да пазя пълно самообладание и сигурно щяхме да се разделим така, както се срещнахме, ако за беда прислужницата не бе започнала да одумва блудната дъщеря на свещеника и изопачавайки най-безогледно нещата, да разправя историята на тайното бягство. По душа така не търпя неправда, че дори не се вслушвам в разума си. Вдигнах рязко ръка, доколкото си спомням, в знак на възмущение и протест, но при това движение пачката пари се изплъзна от пръстите ми, пропъхна се между перилата, падна и потъна в реката. Постоях за миг вцепенена, а после тази случка ми се видя толкова смешна, че прихнах да се смея. Още се смеех, когато мащехата ми се появи отново и слугинята, която сигурно ме помисли за смахната, се завтече към нея. Преди още да придобия сериозен вид се явих пред адвоката да помоля за нов аванс. Отговорът му беше достатъчно отрезвителен, защото представляваше категоричен отказ, и чак когато го замолих дори със сълзи, се съгласи да ми заеме десет лири от собствения си джоб. „Аз съм беден човек — рече той — и не бива да искате нищо повече от мен.“

Хазайката ме пресрещна на вратата.

— Ето, мадам — каза тя с подигравателно нисък реверанс, — това е сметката. Ще ви бъде ли удобно да я уредите веднага?

— Ще ви платя, мадам, както се полага, утре сутринта — казах аз и взех листчето с много високомерен вид, но вътрешно треперех.

Ала щом го погледнах, тутакси разбрах, че съм пропаднала. Поради липса на достатъчно средства бях допуснала дългът ми да нарасне и сега той бе достигнал сума, която никога няма да забравя — дванайсет лири, тринайсет шилинга, четири пенса и половина. Цяла вечер стоях до огнището да обмислям положението си. Не можех да платя сметката, хазайката нямаше да ми позволи да изнеса сандъците си, а без багаж и пари как ще намеря друга квартира? Ако не измислех някакъв изход, три месеца бях обречена да остана без подслон и нито грош. И нека никой не се учудва, че реших незабавно да бягам, но дори тук срещнах трудност, защото едва си приготвих сандъците и разбрах, че нямам сили да ги помръдна, а камо ли да ги нося.

При това положение, без да се двоумя нито миг, сложих си шал и боне, забулих лицето си с гъст воал и поех по онова голямо пазарище на опасните и щастливи случайности — градската улица. Беше вече късна нощ, времето — дъждовно и ветровито, виждаха се само полицаи и редки минувачи. Но с оглед на намеренията ми бях достатъчно съобразителна, за да зная, че първите са ми врагове, и забележех ли техните движещи се фенери, побързвах да се отдръпна и да свърна по друга улица. Няколко окаяни жени крачеха по тротоара, тук-там млади хора се прибираха пияни или най-долнопробни бандити дебнеха в тъмните улички и почти започнах да губя надежда да срещна човек, с когото да споделя своята злочестина.

Най-после на ъгъла на една улица връхлетях в обятията на някакъв човек, явно джентълмен, който, ако се съди по всичко — от кожения балтон до скъпата пура, която пушеше, — беше богат. Колкото и да е загубило лицето ми някогашната си хубост, във фигурата все още съм запазила (или така си мисля) известни следи от изяществото на младостта. При все че тогава бях забулена, забелязах, че джентълменът бе поразен от външността ми, а това ме окуражи да направя смелата си стъпка.

— Сър — заговорих с разтуптяно сърце, — сър, може ли да ви се довери една дама?

— Е, скъпа моя — отвърна той, като извади пурата си, — зависи от обстоятелствата. Ако повдигнете воала си…

— Сър — прекъснах го аз, — да бъдем наясно. Аз ви моля да ми направите услуга, като джентълмен, но не предлагам награда.

— Много прямо. — рече той, — но едва ли примамливо. А какво е естеството на услугата, ако мога да попитам?

Много добре знаех, че не е от мой интерес да му казвам толкова скоро.

— Ако ме придружите до една къща недалеч оттук — рекох, — сам ще видите.

Известно време той ме гледа колебливо, после захвърли пурата си, от която не беше изпушил и една четвърт, каза „Дадено!“ и най-вежливо ми протегна ръка. Сметнах за най-разумно да я поема, да направя разходката ни колкото е възможно по-дълга, а не обикновен пробег по най-късия път, и да залъгвам кавалера си с такива приказки, че да му стане напълно ясно от какъв обществен слой произхождам.

Когато стигнахме вратата на квартирата ми, вече бях уверена, че съм възбудила любопитството му, така че, преди да превъртя секретния ключ, можех да си позволя да го помоля да говори и да пристъпва тихо. Той обеща да ме слуша, аз го пуснах в коридора, а оттам — във всекидневната си, която за щастие беше в съседство.

— А сега — каза той, когато с треперещи пръсти запалих свещ, — кажете ми какво значи всичко това?

— Желая — произнесох, като се запъвах, — да ми помогнете да измъкна тези сандъци… и не искам никой да разбере това.

Той вдигна свещта:

— Аз пък желая да видя лицето ви.

Безмълвно отметнах воала си и го изгледах колкото може по-смело. Известно време той се взираше в лицето ми, продължавайки да държи високо свещта.

— Добре — каза най-после, — а къде искате да ги занеса?

Знаех, че съм постигнала своето, и с треперещ глас отговорих:

— Мисля да ги пренесем двамата до ъгъла на Юстън роуд, където дори в този късен час можем да намерим кола.

— Много добре — отвърна той и веднага вдигна по-тежкия ми сандък на рамене, улови втория за дръжката и ми даде знак да му помогна, като хвана другия край. Така се измъкнахме благополучно от къщата и без никакво премеждие стигнахме почти до ъгъла на Юстън Роуд. Пред една къща, където все още мъждееше светлинка, спътникът ми се спря.

— Да сложим тук сандъците — рече той, — докато отидем до края на улицата да потърсим кола. Така хем ще можем да ги държим под око да не ги откраднат, хем ще избегнем странната гледка, която иначе бихме представлявали — млад мъж и млада дама, застанали с куп багаж като корабокрушенци посред нощ на лондонските улици.

Така и сторихме и по-нататъшният развой на събитията показа, че е прав, защото дълго преди да има и помен от кола, на мястото се яви полицай, насочи с пълна сила фенера си към нас и като застана в един вход, ни заоглежда подозрително.

— Май не се виждат наоколо коли, полицаю — каза закрилникът ми с престорена веселост. Но полицаят отговори грубо, а що се отнася до пурата, която най-нетактично му бе предложена след тази грубост, отказа категорично, без дори да си направи труда да бъде вежлив. Младият джентълмен ме погледна с предупредителна гримаса и продължихме да стоим на края на тротоара под проливния дъжд, а полицаят — все така мълчаливо да следи от входа всяко наше движение.

Най-после, след чакане, което ни се стори безконечно, се зададе файтон, който се движеше тромаво през калта, спътникът ми моментално му даде знак.

— Хей, ела тук — извика той — Малко по-нагоре на улицата имаме багаж.

И точно в тоя момент настъпи кулминационната точка на нашето приключение, защото когато полицаят, който продължаваше да ни следи отблизо, съзря двата ми сандъка, оставени под дъжда, обикновеното подозрение прерасна в увереност, че тук има нещо нередно. Осветлението в къщата бе угаснало, цялата лицева страна на улицата беше притъмняла, с нищо не можеше да се обясни наличието на тези непазени от никого сандъци и струва ми се едва ли се е случвало друг път двама невинни да бъдат заварени в такива съмнителни обстоятелства.

— Отде са тези неща? — запита полицаят, насочвайки фенера си право в лицето на моя кавалер.

— Ами от тази къща, разбира се — отговори младият джентълмен, като побърза да метне на рамо единия от сандъците.

Полицаят подсвирна и се извърна да погледне тъмните прозорци, после направи крачка към вратата, сякаш с намерение да почука, което положително щеше да ни провали, но като видя, че вече бързаме по улицата под двойния си товар, реши — за добро или за зло, не зная — да тръгне подире ни.

— За бога — прошепна спътникът ми, — кажете накъде да караме.

— Където и да е — отговорих разтревожена. — И аз не зная. Където пожелаете.

И стана така, че когато натоварихме сандъците и аз вече се качвах на файтона, моят спасител назова ясно и високо адреса на къщата, в която сега седим с вас. Видях, че полицаят се стъписа. Той не бе очаквал да чуе името на този квартал, толкова уединен, толкова аристократичен. Все пак си записа номера на файтона и няколко секунди говори с решителен вид нещо на ухото на файтонджията.

— Какво ли може да му е казал? — изпъшках, щом колата потегли.

— Не е трудно да си представя — отвърна закрилникът ми — и уверявам ви, сега непременно трябва да ви заведа на посочения адрес, защото опитаме ли се да го променим, файтонджията ще ни закара право в някой полицейски участък. Позволете ми да ви похваля за здравите нерви — добави той. — Мисля, че никога друг път в живота си не съм преживявал такъв страх.

Но моите нерви, за които си бе съставил толкова погрешно мнение, бяха така разстроени, че дори не можех да говоря, затова оттук нататък пътувахме в пълно мълчание. Когато спряхме на посочения адрес, младият джентълмен слезе, отвори вратата със секретен ключ, като тоя на квартирата ми, заповяда на файтонджията да пренесе сандъците в антрето и го освободи с щедро възнаграждение. После ме въведе в тази столова, която изглеждаше почти такава, каквато я виждате сега, но по някои белези личеше, че тук живее ерген, и побърза да налее чаша вино, което настоя да изпия. Когато гласът ми се възвърна, попитах:

— За бога, къде съм?

Той ми каза, че се намирам в къщата му, където съм добре дошла, но трябва най-напред да си почина и да дойда на себе си. Докато говореше, ми предложи втора чаша вино, от която наистина изпитвах голяма нужда, защото нямах сили и чувствувах, че ще получа истеричен припадък. После седна до огнището, запали отново пура и известно време ме наблюдава с мълчаливо любопитство.

— А сега — проговори той, — след като се посъвзехте, ще бъдете ли така добра да ми кажете в какво престъпление станах съучастник? Убийца ли сте, контрабандистка, крадла или просто безобидна домошарка, която бяга от квартирата си, за да не плаща наем?

И без това възмутена, че бе запалил пура без мое позволение, защото помнех как при първата ни среща бе захвърлил другата, сега, при тези недвусмислени обиди, реших веднага да си възвърна уважението му. Към преценката на хората винаги съм се отнасяла с презрение, но в случая бях започнала вече да ценя доброто мнение на моя домакин. Подемайки с патетичен тон, но възвръщайки бързо присъщата си живост и духовитост, разказах накратко за произхода си, бягството и последвалите нещастия. Той ме изслуша докрай мълчаливо, пушейки със сериозен вид.

— Мис Феншо — каза, когато свърших, — вие сте много весело и очарователно създание и не виждам друг изход, освен утре сутринта да отида да задоволя претенциите на вашата хазайка.

— Колко погрешно тълкувате моето доверие! — бе отговорът ми. — Ако изобщо ме ценяхте, щяхте да разберете, че не мога да приема пари от вас.

— Хазайката ви сигурно няма да се окаже толкова придирчива — отвърна той, — но аз не губя надежда да надвия дори вашата упорита гордост. А сега искам да чуете нещо за мен и да бъдете снизходителна в преценката си. Казвам се Хенри Лъксмор, втори син на лорд Саутуърк. Имам на разположение девет хиляди годишно, къщата, в която се намирате сега, и седем други в най-хубавите квартали на града. Мисля, че външността ми не е отблъскваща, а що се отнася до моя характер, видяхте ме в критични обстоятелства. За мен вие сте просто най-чудното същество, излишно е да ви казвам — защото много добре го знаете, — че сте пленително красива, и не мога да добавя нищо друго, освен че вече съм влюбен до уши във вас, колкото и глупаво да ви се вижда.

— Сър — отговорих аз, — така и очаквах, че погрешно ще ме разберете, но докато продължавам да приемам вашето гостоприемство това само по себе си е достатъчно, за да ме предпази от обиди.

— Простете ми — рече той, — аз ви предлагам женитба. — И като се облегна на креслото, отново пъхна пурата между устните си.

Трябва да призная, бях объркана от това предложение, не само неочаквано, но и облечено в такава странна форма. Ала той много добре знаеше как да постига целите си, защото освен че беше красив по външност, но и в самото му хладнокръвие се криеше чар и за да не ви отегчавам повече, ще кажа, че след две седмици станах съпруга на негова светлост Хенри Лъксмор.

Близо двайсет години след това живях почти в пълно спокойствие. Моят Хенри си имаше слабости, два пъти ме принуди да бягам от дома му, но не за дълго, защото макар че лесно се палеше, иначе беше добър по душа и въпреки всичките му недостатъци го обичах нежно. Най-после ми бе отнет; и такава е силата на самоизмамата и толкова странни са прищевките на умиращия, че с последния си дъх, представете си, ме уверяваше, че ми прощава за сприхавия нрав!

От брака ни имах една-единствена награда — дъщеря ми Клара. Всъщност тя наследи част от недостатъците на баща си, но във всичко друго, ако не ме мамят пристрастните ми очи, качествата си дължи на мен и може да се каже, че по душа е същинска майчичка. Аз от своя страна, ако и да имам някакъв грях, като майка не мога да бъда упрекната в нищо. Тъй че тук поне бъдещето обещаваше нещо по-добро; в нейно лице най-после имах близка, от която можех да очаквам отрада. Но не било писано. Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че тя избяга от къщи, ала това е истината. Някаква идея й е завъртяла главата, тъй че ако срещнете някъде една млада девойка (трябва да добавя, изключително привлекателна), която се нарича Лъксмор, Лейк или Фонбланк (защото имам сведения, че си служи безразборно с тези и много други имена), предайте и от мое име, че й прощавам за жестокостта и макар че никога вече няма да видя лицето й, винаги съм готова да й отпусна щедра издръжка.

След смъртта на мистър Лъксмор потърсих утеха в работата. Мисля споменах, че седем къщи освен тази съставляваха имуществото на мистър Лъксмор; за мен те се оказаха седем злини. Алчността на наемателите непочтеността на адвокатите и некадърността, която царува на съдийската скамейка, с общи усилия направиха тези къщи бреме на живота ми. Всъщност, едва започнах лично да се ровя в тия работи и открих толкова много неправди, срещнах толкова много умишлена грубост, че затънах в безкрайни дела, някои от които и до днес още не са решени. Сигурно сте чували вече името ми, аз съм мис Лъксмор от съдебната хроника — странна участ, наистина, за жена, родила се с почти малодушно желание за спокойствие! Но аз съм от ония, които, щом започнат една работа, по-скоро биха умрели, отколкото да я оставят незавършена. Какви ли не пречки срещах: безочие и неблагодарност, от страна на адвокатите ми, у противниците си — упоритост, която е за мен може би най-гнусният порок на тоя свят, от страна на съдиите, вярно, учтивост — трябва да призная, винаги учтивост, — но нито искрица на безпристрастие, познаване на законите и Правдолюбие, които имаме право да искаме от един съдия-най-високо стоящия служител на човека. И все пак останах непоклатима пред всички тези трудности.

Едва след като загубих едно от многобройните си дела (въпрос, на който няма да се спирам), ми хрумна да направя безрадостна обиколка из различните си къщи. Четири бяха по това време затворени и без наематели, като каменни стълбове, напомнящи поквареността на епохата и упадъка на личната нравственост. Три бяха заети от хора, които ми дотягаха с всевъзможните си несправедливи претенции и съдебни хитрини — хора, които и до този момент се мъча с какви ли не средства да изгоня. Тези последните може би ми причиняваха най-много огорчения и сърцето ми кипеше като гледах как сякаш напук и с безочлива самонадеяност заемаха прекрасните сгради, които за мен бяха като плът от собственото ми тяло.

Оставаше ми да посетя още една къща — тази, в която сме сега. Бях я дала под наем (защото по това време живеех в хотел, както винаги съм предпочитала) на някой си полковник Джералдин, джентълмен, придаден към принц Флоризел Бохемски, за когото сигурно сте чували, и съдейки по характера и положението на моя наемател, сметнах, че поне тук никой няма да ме безпокои. Какво беше учудването ми, когато намерих тази къща също със затворени капаци и явно напусната! Не ще и дума, почувствувах се оскърбена; според мен една къща, както яхтата, трябва да се използува, затова реших още на другата сутрин да отнеса въпроса до адвоката си. Междувременно гледката естествено ме върна мислено в миналото и обзета от най-нежни чувства, седнах срещу вратата, на парапета на градинската ограда. Беше студен августовски следобед, но тук беше завет, както бихте могли да се убедите на светло, защото мястото е защитено от клонат кестен, площадът също беше пуст, някъде отдалеч долиташе музика и от всичко това изпаднах в много приятно настроение, което не може да се нарече нито щастие, нито тъга, но притежава остротата и на едното, и на другото.

Сепна ме пристигането на един голям, много красив фургон, теглен от расови коне, яхнати от няколко мъже с много представителна външност, отстрани на колата вместо име на търговец беше изписан фамилен герб, толкова дребен, че не можех да го разчета от мястото си. Фургонът спря пред къщата ми и един от мъжете незабавно отвори вратата. Спътниците му — преброих общо седем души — се заловиха бързо и дисциплинирано да вадят от фургона и да пренасят в къщата най-различни кошници, тарги и сандъци, каквито се употребяват за пренасяне на чинии, покривки и кърпи за маса. Разтвориха широко прозорците на столовата, уж да я проветряват, и видях, че неколцина от тия, които бяха вътре, подреждаха масата за ядене. Ясно е, заключих, че наемателят ми ще се връща, и при все че държах твърдо на решението си да не допусна никакво посегателство върху правата ми, броят и дисциплинираността на неговите слуги и спокойното разточителство, което изглежда цареше в квартирата му, ми направиха добро впечатление. Все още бях заета с тези мисли, когато за мое крайно учудване прозорците и капаците на столовата отново се затвориха, хората започнаха да излизат отвътре и да се настаняват пак на фургона, последният затвори вратата подире си, фургонът потегли и къщата отново опустя, обърнала към площада като сляпа затворените си прозорци, сякаш цялата тази работа беше мираж.

Не беше обаче мираж, защото когато се привдигнах и по този начин очите ми дойдоха почти наравно с полукръглото прозорче над вратата, видях, че макар да имаше още няколко часа до смрачаване, лампите в преддверието бяха запалени и оставени да горят. Ясно е значи, че се очакват гости, и то след като се мръкне. За кого ли, запитах се с възмущение, се правят тези тайни приготовления? Макар и не особено скромна, аз съм жена със строги нравствени принципи; ако къщата ми, в която ме бе довел моят съпруг, ще стане petite maison (Лудница (фр.) — Б. пр.) щях волю-неволю да се видя принудена да подам жалба; решила да дойда пак в очакване на най-лошото, забързах към хотела да вечерям.

Към десет бях на поста си. Нощта беше ясна и тиха; луната светеше толкова силно, че даже лампите бледнееха сред нея, а сянката под кестена имаше мастиленочер цвят. Притаих се тук до ниския парапет, гърбом към перилата, с лице към осветената от луната фасада на старата ми къща и се унесох в нежни спомени за миналото. Времето летеше, всички градски часовници удариха единайсет, скоро след това видях, че се приближава някакъв джентълмен с величествена осанка и приятна външност. Вървешком той пушеше, под светлото му разкопчано пардесю се виждаше вечерно облекло, държеше се със сериозно изящество, което веднага привлече вниманието ми. Пред вратата на къщата извади от джоба си секретен ключ, влезе тихо и изчезна в осветеното преддверие.

Едва се загуби от очите ми и забелязах, че от противоположната страна на площада се приближава бързо друг, много по-млад човек. Като се има предвид годишното време и меката топла нощ, беше някак прекалено загърнат и пътьом, макар и да бързаше, непрекъснато поглеждаше плахо назад. Когато стигна вратата, той се спря и сложи единия си крак на стъпалото като че се готвеше да влезе, после, изведнъж променил намерението си, се обърна и забърза обратно, поспря се за втори път, сякаш в мъчително колебание, най-после с енергично движение се обърна кръгом, върна се право към вратата и похлопа с чукалото. Първият, който бе дошъл тук, почти незабавно го пусна.

Сега любопитството ми беше силно възбудено. Свих се колкото можех под най-гъстата сянка и зачаках какво ще се случи по-нататък. Не стана нужда да чакам дълго. От същата страна на площада се показа втори млад човек, който вървеше бавно и тихо и като първия беше загърнат до носа. Пред къщата се спря, хвърли бърз и всеобхватен поглед наоколо и като видя пустия площад, осветен от луната и лампите, нададе ухо през перилата и изглежда се ослуша какво става в къщата. От столовата се чу гръм на запушалка от шампанско, а след това — плътен мъжествен смях. Подслушвачът се престраши, извади ключ, отвори вратичката пред сутерена и влезе, после я затвори безшумно подире си и заслиза по стълбата. Точно когато главата му се изравни с тротоара, той се полуизвърна и отново огледа подозрително площада. Шалът около врата му се бе смъкнал, луната го огря целия и аз се сепнах като забелязах колко бледо и развълнувано беше лицето му.

Не можех да бездействувам повече. Убедена, че се готви нещо страшно, прекосих уличното платно и се приближих до парапета на сутерена. Долу нямаше никого, значи човекът трябва да е влязъл в къщата — с каква цел просто ме беше страх да си помисля. Никога в живота не ми е липсвал кураж, и сега, като видях, че вратичката на сутерена е само притворена, бутнах я лекичко, тя се отвори и заслизах по стълбата. И вратата на кухнята като портичката на сутерена беше също затворена, но не заключена. Изведнъж ми проблясна мисълта, че по тоя начин престъпникът подготвя бягството си, а тази мисъл, която потвърждаваше най-лошите ми подозрения, ми вдъхна още по-голяма решителност. Влязох в къщата и тъй като сега вече не ме беше страх за живота ми, затворих и заключих вратата.

От столовата над мен се чуваше глас с приятен тембър, увлечен в непринуден разговор. В приземния етаж цареше не само дълбока тишина, но и мракът като че ли притискаше очите ми. Постоях тук известно време, навряла се сама в най-голямата опасност и неспособна нито да помогна с нещо, нито да се намеся. Не отричам, че бе започнал да ме обзема страх, когато изведнъж по пода на коридора забелязах някаква мъждукаща светлина, сякаш наблизо нещо гореше безшумно. С безкрайна предпазливост се насочих опипом натам и щом най-после стигнах ъгъла на коридора видях вратата на кухненския килер леко открехната, а през пролуката падаше тясна ивица светлина. Примъкнах се още по-наблизо и залепих око на отвора. Човекът вътре седеше на стол и, доколкото можех да видя, слушаше с много напрегнато внимание. На масата пред себе си бе сложил часовник, два стоманени револвера и фенер с увеличително стъкло. За секунда през главата ми преминаха много противоречиви догадки и кроежи, а в следващата секунда затръшнах вратата и заключих злодея. Изненадана от собствената си решителност стоях задъхана, облегната на стената. От кухненското килерче не се чуваше нито звук, човекът, който и да беше той, се бе примирил без съпротива с участта си, а аз, доволна от направеното, стоях смразена от ужас и очаквах най-лошото. Заклех се да не го карам да чака дълго, и за да свърша по-добре работата си, обърнах се и се заизкачвах по стълбата.

Както се промъквах опипом към първия етаж, изведнъж, тъй като съм човек със силно чувство за хумор, положението ми се видя много смешно, Тук съм аз, собственичката на къщата, вмъкнала се като крадец в нея, а там, в столовата — двама джентълмени, които не познавам, са седнали спокойно да вечерят и само благодарение на бързината си ги бях спасила от неприятна и дори опасна изненада. Чудо ще бъде, ако не съумея да извлека нещо забавно от толкова необикновено положение.

Зад столовата имаше малко помещение, предназначено за библиотека. Запромъквах се предпазливо към него и ще видите как съдбата изпълни точно желанието ми. Времето беше, както казах, мрачно; за да се проветрява столовата и същевременно къщата да запази откъм фасадата необитаемия си вид, прозорецът на библиотеката бе широко отворен, а вратата между двете помещения оставена открехната. Към тази пролука именно прилепих око.

Дълги восъчни свещи в сребърни свещници хвърляха бледата си светлина върху масата с покривка от дамаска и остатъците от рядко апетитни студени блюда. Двамата джентълмени бяха привършили вечерята си и сега се занимаваха с пурите и ликьора, докато на сребърен спиртник се вареше кафе по ориенталски с най-примамлив аромат. По-възрастният от двамата, този, който бе пристигнал пръв, седеше срещу мен; другият се бе разположил от лявата му страна. И двамата, като човека в кухненския килер, явно се ослушваха напрегнато и на лицето на втория като че ли забелязах следи от страх. Колкото и да е чудно обаче, когато заговориха, ролите се смениха.

— Уверявам ви — каза по-възрастният джентълмен, — не само чух затръшване на врата, но и много предпазливи стъпки.

— Ваше височество сигурно се лъже — отговори другият. — Аз съм надарен с много остър слух и мога да се закълна, че дори мишка не е прошумоляла — Обаче бледото му и свъсено лице беше в пълно противоречие с думите му.

Негово височество (в чието лице, разбира се, лесно познах принц Флоризел) изгледа сътрапезника си само за частица от секундата и макар че нищо не наруши непринудената му и спокойна поза, забелязах, че съвсем няма вид на човек, който ще се остави да го излъжат.

— Добре — рече той, — да оставим този въпрос. А сега, сър, след като съвсем открито ви обясних чувствата, от които се ръководя, позволете ми да ви помоля да вземете пример от моята откровеност, както обещахте.

— Изслушах ви с голям интерес — отговори другият.

— С рядко търпение — вметна принцът учтиво.

— Да, ваше височество, и с неочаквано съчувствие — отвърна младият. — Не зная как да ви опиша промяната, която стана у мен. Изглежда че притежавате обаяние, на което дори враговете ви не могат да устоят. — Той погледна часовника над камината и видимо пребледня. — Толкова късно! — извика той. — Ваше височество… бог ми е свидетел, че сега ви говоря искрено — преди да е станало много късно, напуснете тази къща!

Принцът пак изгледа своя събеседник, а после бавно изтърси пепелта от пурата си.

— Много странни думи! — рече той. — A propos de bottes (Казано между другото (фр.) — Б. пр.) аз никога не довършвам пура — щом пепелта й падне, очарованието се губи, ароматът изчезва и остава само мъртъв тютюн — и имам навика да хвърлям тази шушулка и да си избирам друга — И както рече, така и стори.

— Не се отнасяйте лекомислено към моята молба — подзе отново младият с глас, който трепереше от вълнение. — Тя е отправена с цената на честта ми и с риск за живота ми. Вървете… махнете се веднага? Не губете нито миг и ако имате милост към един млад човек, наистина жестоко измамен, но нелишен от добри чувства, когато излизате, не поглеждайте назад.

— Сър — отвърна принцът, — аз дойдох тук след като повярвах на честната ви дума и също ви давам честна дума, че ще продължавам да се уповавам на нея. Кафето е готово, прощавайте, но ще трябва пак да ви създам труд. И с вежлив жест очевидно подкани сътрапезника си да налее кафето.

Нещастният младеж стана от мястото си.

— Умолявам ви — провикна се той, — в името на всички свети чувства, от милост към мен, ако не от съжаление към себе си, вървете си, докато не е станало късно.

— Сър — отговори принцът, — аз не се поддавам лесно на страх, ако имам някакъв недостатък, който трябва да си призная, това е склонността към любопитство. Вие си служите с погрешни средства, за да ме накарате да се махна от тази къща, в която изпълнявам ролята на ваш домакин, и позволете ми да добавя, младежо, ако ни застрашава някаква опасност, причина за това сте вие, а не аз.

— Уви, не знаете на какво ме обричате — възкликна другият. — Но поне няма да бъда виновен — С тези думи той пъхна ръка в джоба си, погълна бързо съдържанието на една стъкленичка и в същия миг политна назад и през стола си се строполи на пода. Принцът стана от мястото си, пристъпи и се надвеси над човека, който лежеше сгърчен на килима.

— Жалка мушица! — чух как промърмори негово височество. — Уви, жалка мушица! Иска ли питане кое е по-смъртоносно — слабостта или порочността? И може ли привързаността към някакви идеи, наистина сами по себе си благородни, да докара човек до такава безславна смърт?

В това време аз бутнах вратата и влязох в стаята.

— Ваше височество — заговорих, — сега не е време за нравоучения, ако побързаме, можем да спасим живота на този нещастник, що се отнася до другия, не се безпокойте — аз го държа здраво под ключ.

При влизането ми принцът се обърна и ме изгледа очевидно спокойно, но с дълбоко учудване, което ме накара да загубя самоувереността си.

— Уважаема мадам — провикна се той най-после, — но коя сте вие, дявол да го вземе?

Бях вече коленичила на пода до умиращия. Разбира се, нямах представа с какво средство бе посегнал на живота си, затова трябваше да опитам различни противоотрови. Тук имаше и масло, и оцет, защото принцът бе предоставил на младия човек честта да направи сам една от прочутите му салати, и приложих по четвърт до половин пинт от всяко без видим резултат. След това си послужих с горещо кафе, от което бе останало може би около един литър.

— Нямате ли мляко? — попитах.

— Боя се, мадам, че сме забравили да купим мляко — отговори принцът.

— Тогава сол — рекох, — солта успокоява болките. Подайте ми солта.

— А може би и горчицата? — запита негово височество, подавайки ми една чиния, на която бе изсипал съдържанието на няколко солници.

— Ах — извиках аз, — отлична идея! Разтворете около половин пинт горчица така, че да може да се пие.

От солта ли, от горчицата ли, или от самото съчетание на толкова много силни средства, но когато и последната капка влезе в гърлото му, младият пациент най-после получи облекчение.

— Ето! — възкликнах, естествено зарадвана. — Спасих един живот!

— И все пак, мадам — възрази принцът, — под вашето милосърдие може да се крие жестокост. Когато е загубена честта, най-меко казано, е излишно да се продължава животът.

— Ако животът ви беше променчив като моя, ваше височество — отговорих, — щяхте да бъдете на съвсем друго мнение. Що се отнася до мен, след толкова големи нещастия и низости, аз не губя вяра в бъдещето.

— Вие говорите като истинска лейди, мадам — каза принцът, — а като такава казвате само истината. На мъжете обаче е позволена такава широка свобода, а добрите обноски се изискват от тях толкова рядко и са толкова лесно постижими, че е непростимо да не ги прояви човек. Но-разрешете ми да повторя един въпрос, който ви зададох първоначално, боя се, малко неучтиво — и тъй, питам ви повторно коя сте вие и на какво дължа честта да се радвам на вашето присъствие?

— Аз съм собственица на къщата, в която се намираме — отвърнах.

— И все пак не ми е ясно — каза принцът.

Но в този момент часовникът на камината заби дванайсет и младият човек, повдигайки се на лакът, с израз на отчаяние и ужас, какъвто не съм виждала досега, извика умолително:

— Полунощ! О, милостиви боже!

Стояхме смразени на местата си, докато звънливото чукче на часовника отмерваше останалите удари и не бяхме още помръднали, толкова трагично бе прозвучал гласът на младия човек, когато безбройните часовници на Лондон започнаха на свой ред да отмерват часа. Часовникът не се чуваше извън стените на стаята, в която се намирахме, но едва отекна в нощта вторият удар на Биг Бен (Часовникът на сградата на парламента в Лондон. — Б. пр.) и силен гръм огласи къщата. Принцът скочи към вратата, през която бе влязъл, но колкото и бърз да беше, аз успях да му преградя пътя.

— Имате ли оръжие? — изкрещях.

— Не, мадам — отвърна той. — Но тъкмо навреме ме сещате, ще взема ръжена.

— Човекът долу — рекох — има два револвера. Готов ли сте да излезете насреща му при такова съотношение на силите? Принцът помълча, сякаш разколебан.

— Все пак, мадам — каза той, — трябва да разберем какво се е случило.

— Естествено — извиках. — Кой възразява против това? Аз съм не по-малко любопитна от вас, но нека по-добре да повикаме полицията или, ако ваше височество се опасява от скандал, някого от вашите слуги.

— Ех, мадам — отвърна той с усмивка, — не очаквах това от смела дама като вас. Нима искате да пращам други там, където самият аз не смея да стъпя?

— Имате пълно право — рекох, — а аз съм изцяло на погрешен път. Тръгвайте, за бога, а аз ще държа свещта!

Така слязохме заедно на долния етаж, като принцът носеше ръжена, а аз — свещта, заедно се приближихме и отворихме вратата на кухненския килер. Мисля, че до известна степен бях подготвена за гледката, която се откри пред очите ми, подготвена в смисъл да видя злодея мъртъв, ала страшните подробности на това чудовищно самоубийство не бяха по силите ми. Принцът, невъзмутим пред този ужас, както бе останал непоклатим и пред опасността, ми помогна с н ай-почтителна галантност да се върна в столовата.

Там заварихме нашия пациент, наистина все още блед като мъртвец, но значително по-добре и вече седнал на един стол. Той протегна и двете си ръце с най-трогателен въпросителен жест.

— Мъртъв е — каза принцът.

— Уви! — възкликна младежът. — А трябваше да бъда аз! Защо съм жив още на сцената, която опозорих, когато той, моят предан другар, който може наистина да бъде упрекнат за много неща, но въпреки това беше олицетворение на верността, се е осъдил и убил сам поради една неволна грешка? Ах, сър — каза той, — и вие, мадам, без чиято ненужна помощ сега нямаше да ме гризе съвестта, вие виждате в мое лице жертва и на грешките, и на добродетелите ми. От рождение аз мразя неправдата, от най-ранна възраст кръвта ми кипваше против бога, когато видех болни, и против хората, когато гледах мъките на сиромасите; коричката на просяка засядаше на гърлото ми, когато сядах да ям моите деликатеси, а сакатото дете ме разплакваше. Какво неблагородно имаше в това? Ала погледнете до какво падение са ме довели тези мисли! Година след година тази любов към несретниците ме обладаваше все повече. Можеше ли да се разчита на кралете? Можеше ли да се разчита на тези благоденствуващи съсловия, които сега тънат в пари? Наблюдавах хода на историята, знаех, че депутатът, сегашният ни управник, е нечестен, подъл и глупав, виждах как във всички времена той е интригувал, за да събори това, което стои по-високо, и да потиска стоящите по-ниско от него, знаех, че глупостта му накрая ще го погуби, знаех, че дните му са преброени, но защо да чакам, защо да оставя бедното дете да трепери на дъжда? Наистина идеха подобри дни, но дотогава детето щеше да умре. Уви, ваше височество, уверявам ви, от благородно нетърпение аз се присъединих към враговете на това несправедливо и обречено общество, уверявам ви, от естествено желание да поддържам пламъка на моето човеколюбие се обвързах с неотменима клетва. Тази клетва е цялата моя история. За да дам свобода на бъдните поколения, аз се отказах от своята. Трябваше да бъда готов да изпълня всяка заповед и скоро баща ми се скара, че се прибирам в късни часове и ме изгони от къщата си. Бях сгоден за едно почтено момиче и с нея трябваше да се разделя, защото не беше толкова наивна да вярва на измислиците ми, а имаше такава чиста душа, че не можех да й разкрия истината. И ето ме сега — сам със съзаклятници! Уви, с течение на времето илюзиите ми се разпръснаха. Заобиколен от фанатици, виждах как с всеки изминат ден самонадеяността и безразсъдството им растяха, виждах същевременно как вярата ми с почти същата последователност отслабва. Бях пожертвувал всичко в името на делото, в което вярвах, ала с всеки изминат ден все повече се засилваха съмненията ми дали наистина го придвижваме напред. Страшно беше обществото, с което воювахме, но не по-малко страшни бяха и нашите средства.

Няма да ви разказвам за страданията си, няма да се спирам да ви описвам как в сърцето си се упреквах за прекомерността и суетността на моята злощастна саможертва като гледах млади хора, необвързани като мен, щастливи, женени, с деца, с радост да залягат върху работата си. Няма да ви описвам как, измъчен от мизерия, лоши жилищни условия, недояждане и неспокойна съвест, усещах, че здравословното ми състояние започва да се влошава и през дългите нощи, когато скитах без подслон по дъждовитите улици, към най-жестоките телесни мъки се прибавяха душевни терзания. Тези неща не са присъщи само на мен, те са характерни за всички нещастници в моето положение. Клетва, която толкова лесно се полага, а трудно се престъпва, клетва, поета с младежка пламенност, за която обаче с течение на годините започваме да се разкайваме с ридаещо сърце, но напразно, клетва, която някога е била самата божия истина, ала се оказва символ на безсмислена и празна робия — такъв е яремът, който много млади хора с радост си надяват и под чието непосилно бреме живеят, за да страдат по-тежко, отколкото при смърт.

Загубих търпение. Молех да ме освободят, но знаех прекалено много, затуй все ми отказваха. Избягах, да, поне временно. Стигнах Париж. Намерих си квартира на улица „Сен Жак“, почти срещу Вал дьо Грас. (Голяма военна болница в Париж. — Б. пр.) Стаята ми беше мизерна и гола, но надвечер слънцето надничаше в нея, оттам се виждаше част от зелена градина, на един съседен прозорец беше окачен кафез с птичка, която разхубавяваше утринта, а аз, болен, можех да се излежавам и да почивам, аз, разбунтувал се издъно срещу идеите, на които бях служил, не изпълнявах вече заповедите на съвестта и не ме товареха повече със срамни и противни задачи. О, какво време на отмора беше това! Понякога на сън още чувам гласа на птичката на съседа.

Парите ми се свършваха и се налагаше да си намеря работа. Едва минаха три дни откакто бях почнал да търся и усетих, че ме следят.

Запомних чертите на човека, който ми беше съвсем непознат, и се мушнах в едно малко кафене, където прекарах цял час, преструвайки се, че чета вестниците, ала вътрешно треперех от ужас. Когато пак излязох на улицата, тя беше съвсем пуста и отново задишах свободно, но уви, не бях минал и три пресечки, когато повторно забелязах човека-копой, тръгнал по дирите ми. Не биваше да губя нито час, своевременното подчинение все още можеше да ми спаси живота, който и без това беше загубен и опозорен, тъй че, с всички сили се завтекох към парижкото представителство на организацията, на която служех.

Приеха разкаянието ми. Отново поех омразното бреме на този живот, отново бях на разположение на хора, които презирах и мразех, макар и все още да им завиждах и да им се възхищавах. Поне бяха предани на делото, на което служеха, а аз, някога като тях, сега бях загубил силата на вярата си и работех като наемник, възнаграден с един противен живот. Да, сър, на това бях обречен аз — подчинявах се, за да продължавам да живея, и живеех, за да се подчинявам.

Последната ми задача беше тази, която завърши толкова трагично тая нощ. Казвайки смело кой съм, трябваше от името на организацията да поискам частна аудиенция с ваше височество, по време на която да ви убия. Ако е останало нещо от предишните ми убеждения, то е омразата към всякакви крале, тъй че когато ми предложиха тази работа, с радост я приех. Уви, сър, вие възтържествувахте. Докато вечеряхме, спечелихте сърцето ми. Вашият характер, дарбите ви, плановете ви за вашата злочеста страна — всичко ми беше представено в невярна светлина. Аз започнах да забравям, че сте принц, започнах със състрадание да си спомням, че и вие сте човек. Като виждах, че часът наближава, изпитвах неописуема мъка, а когато най-после чухме затръшването на вратата, което, колкото и да ми беше неприятно, показваше, че е пристигнал съучастникът в моето престъпление, сам знаете колко настойчиво ви замолих да се махнете оттук. Уви, вие не желаехте! И какво трябваше да сторя? Да ви убия не можех, сърцето ми се бунтуваше, ръката ми не смееше да извърши такова деяние. Ала не биваше дави оставям повече тук, защото когато удареше часът и другарят ми дойдеше, верен на дълга си, готов поне той да изпълни нашата задача, не можех да допусна нито вие да бъдете убит, нито той — арестуван. От такъв изход можеше да ме избави смъртта и само смъртта и не е моя вината, че продължавам да съм жив.

— А вие, мадам — продължи младият човек, обръщайки се по-пряко към мен, — несъмнено сте била предопределена да спасите принца и да провалите плановете ни. Вие продължихте живота ми и като заключихте моя съучастник, ме направихте виновник за неговата смърт. Той е чул, когато е ударил часът, но е бил безсилен да направи каквото и да било и с мисълта, че не е изпълнил дълга си, с мисълта, че аз сам ще се нахвърля върху ваше височество и ще загина, тъй като той не е в състояние да ми помогне, е насочил пистолета към себе си.

— Прав сте — каза принц Флоризел, — наистина от благородни подбуди сте се нагърбили с това бреме и като виждам как доблестно се самообвинявате и колко жестоко сте наказан, сам се чувствувам виновен. Защото не е ли чудно, мадам, че вие и аз, проявявайки общоприетите и банални добродетели и изпадайки в обичайните, но въпреки това непростими грешки, стоим тук, пред очите на бога, както се казва, с чисти ръце и спокойна съвест, докато този клет младеж заради една грешка, за която мога почти да му завиждам, е изпаднал в такова отчаяние?

— Сър — продължи принцът, обръщайки се към младия човек, — не мога да ви помогна, помощта ми само ще отклони гръмотевицата, надвиснала над вас; мога само да ви пусна да си отидете свободно.

— И тъй като тази къща е моя, сър — обадих се аз, — ще ви моля да бъдете тъй добър да махнете трупа. Мисля, че вие и вашите другари съзаклятници можете да ми направите поне тази услуга.

— Ще го направим — отвърна младежът навъсено.

— А на вас, почитаема мадам — каза принцът, — на която дължа живота си, с какво мога да ви се отплатя?

— Ваше височество — отговорих, — ще ви кажа направо: тази е любимата ми къща, тъй като е не само ценен имот, но и ми е скъпа поради различни спомени. Имам безконечни разправии с наемателите от простолюдието и отначало се зарадвах, че съм намерила наемател от ранга на началника на вашите конюшни. Ала сега започвам да мисля другояче — големите личности са заобиколени от опасности, а не искам жилището ми да бъде изложено на такива рискове. Ще ви бъда много задължена, ако отмените наемния договор.

— Трябва да ви кажа, мадам — отвърна негово височество, — че полковник Джералдин е само мое прикритие и наистина много ще ме огорчава мисълта, че съм толкова нежелан наемател.

— Ваше височество — рекох, — като човек вие събудихте у мен искрено възхищение, но когато става дума за жилищна собственост, не мога да допусна да се влияя от чувства. За да ви докажа обаче, че в молбата ми няма някакви лични подбуди, ще ви се закълна тържествено тук, че никога не ще приема в тази къща друг наемател.

— Мадам — рече Флоризел, — вие защищавате каузата си така очарователно, че не мога да ви откажа.

Така и тримата се разделихме. Младежът, все още олюлявайки се, тръгна сам да търси помощта на своите съмишленици-конспиратори, а принцът най-внимателно и галантно ме придружи до вратата на хотела ми. На другия ден наемният договор бе анулиран и макар че понякога съжалявам за клетвата си, оттогава досега не съм допуснала наемател в тази къща.

ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Продължение)

Когато старата дама свърши повествованието си, Съмърсет побърза да й изкаже своите комплименти.

— Мадам — рече той, — вашата история е не само забавна, но и поучителна, а вие я разказахте извънредно живо. Особено накрая тя ме развълнува много, защото едно време бях със свободомислещи възгледи и положително бих се присъединил към някоя тайна организация, ако можех да намеря. Но целият разказ ми хареса много и благодарение на него можах да почувствувам по-добре различните ви затруднения, тъй като и аз съм донякъде несдържан по характер.

— Не ви разбирам — каза мисис Лъксмор малко раздразнено. — Сигурно неправилно сте изтълкували разказаното. Вие ме учудвате.

Обезпокоен от променения тон и държане на старата дама, Съмърсет побърза да се оправдае.

— Уважаема мисис Лъксмор — рече той, — вие изглежда погрешно разбирате забележката ми. Тъй като съм човек с малко пламенен темперамент, съвестта ми непрекъснато се бунтуваше, като слушах как сте страдали от подобен род хора.

— О, много мило наистина — отвърна старата дама, — вие имате много благородна душа. Жалко, че толкова рядко срещам такова качество.

— Но във всичко това — продължи младежът — не виждам нищо, което да засяга мен.

— Тъкмо исках да се спра и на този въпрос — отговори тя. — В обещанието, което дадох на принц Флоризел, имате вече пред себе си един от елементите на тази работа. Аз съм жена със скитнишки дух и когато не съм заета с дела в съдилищата, имам навика да посещавам европейските курорти, не че съм боледувала някога, а защото не съм вече млада и ми прави удоволствие да се движа между много хора. Та да стигнем без заобикалки до въпроса: сега се каня да ходя в Евиан; тази кошмарна къща, която трябва да оставя, а не смея да дам под наем, ми тежи като непосилно бреме, затова възнамерявам да се избавя от тая грижа и същевременно да ви направя една добра услуга, като ви предоставя къщата в това състояние и с цялата й мобилировка. Това ми хрумна изведнъж, идеята ми се стори забавна и вярвам, че ще огорчи дълбоко моите роднини, ако се научат. И тъй, ето ви ключа, а когато дойдете отново утре в два часа след обед, няма да намерите нито мен, нито котките ми, тъй че никой вече няма да ви безпокои в новото ви жилище.

Като рече това, старата дама стана, изглежда с намерение да изпрати госта си, ала Съмърсет, вторачен малко смутено в ключа, запротестира.

— Уважаема мисис Лъксмор — каза той, — предложението ви е много необичайно. Вие не знаете нищо за мен, освен че проявих едновременно и дързост, и свенливост. Та аз може да съм най-изпечен мошеник, може да продам мебелите ви…

— Ако щете вдигнете къщата във въздуха с барут, все едно ми е! — извика мисис Лъксмор. — Излишно е да спорим. Аз съм толкова непреклонна по характер, че втълпя ли си нещо, никакви странични съображения не могат да ме разубедят. Това просто ме забавлява и толкова. Вие от ваша страна може да правите каквото искате — да давате под наем стаите, да отворите свой хотел; аз от своя страна ви обещавам да предизвестя цял месец предварително за завръщането си, а трябва да знаете, че много добросъвестно изпълнявам обещанията си.

Младежът се готвеше пак да протестира, когато забеляза някаква внезапна и многозначителна промяна в изражението на старата дама.

— Мислех ви за възпитан човек! — извика тя.

— Мадам — произнесе Съмърсет с пламенна тържественост, — мадам, приемам. Моля ви, разберете, приемам с радост и признателност.

— А, добре — отвърна мисис Лъксмор, — ако сбърках, моля да ме извините, А сега, след като всичко е напълно уредено, пожелавам ви лека нощ.

После, сякаш да не му даде възможност да се разколебае, изблъска бързо Съмърсет през главния вход и той остана сам на тротоара с ключ в ръка.

На другия ден около определения час младежът стигна площада, който ще наричам тук Златния площад, макар че това не е истинското му име. Не знаеше какво го чака, защото човек може да живее с мечти, но да не бъде подготвен за тяхното осъществяване. Този път съзерцаваше с някакъв захлас къщата, която посред бял ден изглеждаше най-величествена сред околните великолепни постройки. Опита ключа — парадният вход се отвори лесно, влезе в голямата къща като привилегирован крадец и съпроводен от ехото на запустението бързо огледа празните стаи. Котки, прислуга, стара дама, всички белези, че е била обитавана, за тези няколко часа бяха изчезнали както написаното на плоча. Обикаляйки от етаж на етаж, той се убеди, че къщата е много просторна, кухненските помещения — широки и добре обзаведени, стаите — многобройни и големи, а особено гостната представляваше помещение, подредено с вкус и с размери на палат. Макар че времето навън беше топло, приятно и слънчево и откъм Торкий полъхваше ветрец, из къщата цареше хлад, сякаш животът тук бе замрял. Навред се виждаха сенки и прах и напразно напрягаше младият човек слуха си да долови друг звук освен непрекъснатото зловещо ехо и шумоленето на вятъра сред дървесата в градината.

Уютната библиотека зад столовата, спомената от старата дама в разказа й, гледаше към плоските покриви и замрежените куполи на кухненските помещения, а при второто му идване тази стая като че ли го посрещна с усмихнато лице. Би могъл, помисли си той, да си спести разходите за жилище-ако сложи в библиотеката железния креват, който бе забелязал в една от стаите на горния етаж, ще може да спи там, а в просторната, добре проветрена и светла столова, която гледаше към площада и градината, да прекарва много приятно деня, да си готви и да се учи да постигне известно умение в живописта, на която бе решил напоследък да се отдаде. Преустройството не му отне много време, скоро младежът се върна в къщата със скромния си багаж и с любезни обноски и малко допълнително възнаграждение лесно убеди докаралия го файтонджия да му помогне в настаняването на железния креват. Към шест вечерта, когато тръгна на вечеря, Съмърсет можеше вече да гледа къщата с чувство на гордост, като че е негова собственост. Тя се възправяше величествено, с внушителна фасада и семейни гербове от двете страни. От мястото, където стоеше и си подсвиркваше, гърбом към градинския парапет, погледът му обгръщаше всяка подробност на действителността и все пак владението му се струваше мимолетно като мечта.

От няколко дни благовъзпитаните обитатели на площада следяха поведението на своя съсед. Навикът на този млад джентълмен да смуче с наслада глинената си лула около четири часа след обед на балкона на гостната на такава прилична къща, а може би още повече обстоятелството, че редовно прескачаше до една ползуваща се с добро име пивница в квартала и невъзмутимо се завръщаше с половница под мишница, скоро възбудиха до крайност любопитството и възмущението на прислугата в ливреи, обслужваща къщите около площада. Отначало критичното отношение на някои от тези джентълмени стигаше дори до обиди, но Съмърсет умееше да печели благоразположението на всякакви категории хора и след като посрещна добродушно няколкото груби думи и сръбна приятелски някоя и друга чаша с тях, си завоюва правото да се отнасят с търпимост към него.

Младият човек бе прегърнал изкуството на Рафаело ((1483–1520) — италиански художник и архитект от Ренесанса. — Б. пр.) отчасти от любов към него, отчасти поради вродено отвращение към всякакви канцеларии. Той не искаше да се обременява с редовно учене, а се залови да превърне половината от столовата в ателие за рисуване на натюрморти. Натрупа там най-различни предмети, подбрани безразборно от кухнята, гостната и задната градина и прекарваше дните си в безгрижни занимания. Междувременно огромната маса на пустата сграда над главата му тежеше на съзнанието като бреме. Да имаш в ръцете си такъв голям имот и да не вършиш нищо, значи да ти липсва инициативност; най-после реши да постъпи така, както му бе намекнала самата мисис Лъксмор — да окачи на прозореца на гостната малко обявление за даване под наем на мебелирани стаи. В шест и половина една прекрасна юлска утрин залепи обявлението и излезе на площада да види ефекта. На око надписът му се видя обещаващ и непретенциозен, после се върна на балкона на гостната да обмисли внимателно с редовната лула в уста трудния проблем какъв наем да иска.

Тогава увлечението по живописта поотслабна. Всъщност от тоя момент нататък реши да прекарва по-голямата част от деня на балкона към улицата като въдичар, който следи внимателно своята плавка, и за да понася по-добре скуката, често да се утешава с глинената си лула. В няколко случая като че ли обявлението прикова вниманието на случайни минувачи, друг път дами и господа се приближаваха с кола до самия праг, но изглежда във външността на къщата имаше нещо отблъскващо, защото щом хвърлеха поглед нагоре, всички побързваха да продължат пеш или да заповядат на кочияша да кара нататък. Така Съмърсет има неудоволствието да срещне очите на много търсачи на жилища и макар че бързаше да извади лулата и да придаде подканящ израз на лицето си, никой не благоволи дори да попита. „Да не би — мислеше си той — да има нещо отблъскващо в самия мен?“ Ала като се огледа критично в едно от стенните огледала в гостната, отхвърли тези опасения.

Но все пак като че ли не всичко беше в ред. Подробните му и точни сметки върху форзаца на книги или на гърба на театрални програми се оказваха празно губене на време. С тяхна помощ той бе изчислявал различно седмичните приходи от къщата — от скромни суми като двайсет и пет шилинга до по-внушителната цифра сто лири стерлинги, но въпреки всички принципи на аритметиката той не печелеше буквално нищо.

Това несъответствие го огорчи дълбоко и занимаваше мисълта му през цялото време, прекарвано в безделие на балкона; най-после му се стори, че е разбрал грешката в подхода си. „Сега — мислеше си той — е времето на широката реклама, времето на човека-реклама, на «Грифитс», на прочутия сапун «Пиърс» и на плодовата сол «Ино», която само с рекламен шум и гласност и с помощта на най-отвратителните картини, които си спомням да съм виждал, е изместила залъгалката на моето детство — антипиоретичната сол «Лемплоу». «Лемплоу» беше изискана, «Ино» — вездесъща, «Лемплоу» — банална, «Ино» — оригинална и ужасно вулгарна; а аз тук, човек, който претендира да познава живота, се задоволявам с половин лист хартия за писма, няколко хладни думи, които не действуват пряко на въображението, и украшение (ако може да се нарече украшение) от пет червени лепенки! Следователно, ще се проваля ли с «Лемплоу», или ще преуспея с «Ино»? Ще възприема ли оная скромност, която несъмнено подобава на дук, или ще се поуча от суровата действителност, проявявайки се преди всичко като търговец и поет?“

В резултат от тези размишления се снабди с няколко листа рисувателна хартия най-голям формат и като извади боите си, започна да майстори фирма, която да привлича окото и същевременно, според собствените му думи, да действува пряко на въображението на минувача. Нещо, което да мами с цветовете си, с добър, съблазнителен подбор на думи и реалистична рисунка, изобразяваща живота, който наемателят може да очаква между стените на този палат на удоволствието — такива според него трябва да бъдат съставките на обявлението. Можеше, от една страна, да опише скромните наслади на домашния живот, вечерния огън, русокосите палавници и съскащия самовар, а от друга, можеше (и беше почти уверен, че това по допада на неговата муза) да представи прелестите на друг вид живот, малко по-широк по обхват или, смело казано, рая на мохамеданите. Толкова дълго се колеба художникът между тези два образа, че преди да стигне до решение, и двете рисунки бяха вече намислени и напълно завършени. С пословично нежното сърце на родител той се видя неспособен да пожертвува нито едната, нито другата рожба на своето изкуство и реши да ги излага през ден. „По този начин — мислеше Съмърсет — ще се обръщам безпристрастно към всички обществени съсловия.“

С ези-тура разреши единствения още висящ проблем, така че по-съблазнителното платно спечели гласа на съдбата и първо се появи на прозореца на къщата. Беше нарисувано с голямо въображение, текстът — красноречив, цветовото съчетание — привлекателно и смело и ако не беше несъвършеното изпълнение на художника, биха го обявили за образец в тази област. Ала и в този си вид, гледано от любимата му наблюдателна точка — градинската ограда, и от известно разстояние, то будеше приятни чувства в сърцето на художника.

— Създадох — възкликна той — един безценен мотив и той ще бъде тема на първата ми академична картина.

И двете творби имаха незаслужена злочеста съдба. Наистина, от време на време пред парапета на сутерена се събираше навалица, но тези хора идваха да се надсмиват, а не да обмислят сериозно предложението му, дори ония, които искаха по-подробни сведения, явно имаха за цел да го подиграят. По-пикантната от двете рисунки всъщност не прояви никаква привлекателна сила и макар да се радваше на известен скандален успех, резултатът беше равен на нула. При повторното излагане на другата творба обаче пред Съмърсет се яви действително сериозен кандидат.

Той беше възпитан на вид човек, но личеше, че скоро се е смял и още не може да овладее както трябва гласа си.

— Моля да прощавате — каза той, — но какъв е смисълът на тази необикновена обява?

— Моля вие да прощавате — отвърна Съмърсет троснато. — Смисълът й е достатъчно ясен — И тъй като от горчив опит се боеше от насмешки, понечи да затвори вратата, но джентълменът пропъхна бастуна си в пролуката.

— Моля ви, не бързайте толкова — рече той. — Ако действително давате стаи под наем, пред вратата ви стои кандидат-наемател, и ще ми бъде безкрайно приятно да разгледам помещенията и да узная наема.

С разтуптяно от радост сърце Съмърсет пусна посетителя, разведе го из различните стаи и почувствувал отново прилив на убедително красноречие, описа техните предимства. На джентълмена особено допадна изящната хармоничност на гостната.

— Тази стая — каза той — е тъкмо за мен. Какъв седмичен наем ще ми искате, ако може да попитам, за този етаж и за по-горния над него?

— Ами, да речем — отвърна Съмърсет — сто лири стерлинги.

— И дума да не става! — възкликна джентълменът.

— Е, тогава — отговори Съмърсет — петдесет. Джентълменът го изгледа някак учудено.

— Вие изглеждате странно променчив в исканията си — рече той. — Какво ще кажете, ако въз основа на вашето правило за делене предложа двайсет и пет?

— Дадено! — извика Съмърсет, но после изведнъж се засрами и добави гузно: — Знаете ли, тези пари са ми крайно нужни.

— Наистина ли? — каза непознатият, гледайки го с растящо изумление, — Значи, без допълнителните разноски?

— Аз… така да бъде — запелтечи съдържателят на къщата с мобилирани стаи.

— Включително и прислугата? — продължаваше джентълменът.

— Прислугата ли? — провикна се Съмърсет. — Да не мислите, че ще взема да ви изливам и кофите с помия?

Джентълменът го изгледа с много дружелюбно любопитство.

— Драги приятелю — каза той, — ако послушате съвета ми, ще се откажете от тази работа след което си сложи шапката и си отиде.

Това горчиво разочарование съкруши автора на рисунките и той почна със срам да се отърсва от розовите си блянове. Първо едната, а после и другата от великите му творби бе бракувана, свалена от изложението и сведена до положението на обикновена стенна картина към украсата на гостната. Замени ги точно копие на първоначалното съобщение с лепенките, към което с необикновено големи букви добави категоричния надпис:

„Без прислуга“. Междувременно беше изпаднал в състояние, близко до униние, доколкото това чувство бе съвместимо с неговия темперамент, подтиснат едновременно и от провала на начинанието му, и от комичния развой на последния разговор, и от жестокото заслепление, с което публиката се отнасяше към качествата на двете рисунки.

Мина може би една седмица, преди отново да го стресне ударът на чукалото. Някакъв джентълмен, на вид чужденец и военен, но гладко избръснат и с мека шапка, най-учтиво изрази желание да види стаите. Той обясни, че имал приятел, джентълмен с крехко здраве, който мечтаел за спокоен и усамотен живот, далеч от неприятностите и шумовете на обикновените пансиони.

— Необичайното условие във вашата обява ми направи особено впечатление — продължи той. — „Ето — рекох си, — тъкмо място за мистър Джонс“. Вие самият, сър, сигурно сте човек със свободна професия? — заключи посетителят, взирайки се с любопитство в лицето на Съмърсет.

— Художник съм — отговори младежът, без много да му мисли.

— А това — забеляза другият, поглеждайки изкосо през отворената врата на гостната, край която тъкмо минаваха, — това са част от творбите ви. Много интересни — И пак се взря още по-проницателно в лицето на младежа.

Съмърсет неволно се изчерви и забърза да заведе посетителя си на горния етаж и да му покаже стаите.

— Отлично — забеляза непознатият, надзъртайки през един от задните прозорци. — Това отзад уличка ли е, сър? Много хубаво. Хм, вижте какво, сър. Моят приятел ще наеме етажа с гостната ви, а ще спи в салона отзад, неговата болногледачка, прекрасна ирландка вдовица, която ще се грижи за всичките му нужди, ще се настани в някоя таванска стая, ще ви плаща цели десет долара седмично, а вие от своя страна обещавате ли да не приемате друг наемател? Мисля, че така е редно.

Съмърсет не можеше да намери думи да изрази благодарността и радостта си.

— Значи се разбрахме — каза другият — и за да ви спести главоболия, приятелят ми ще докара хора да извършат преустройството. Ще видите, че е много саможив човек, сър, рядко има посетители и излиза от къщи главно нощем.

— Откакто съм в тази къща — отвърна Съмърсет, — и аз рядко излизам навън, освен вечер, колкото да си купя бира. Но човек — добави той — трябва да има някакво развлечение.

След като уговориха час, джентълменът си отиде, а Съмърсет седна да пресмята в английски пари посочената сума. Резултатът от изчислението го смая и възмути, но беше вече много късно, не му оставаше нищо друго, освен да търпи, тъй че зачака пристигането на наемателя си, като се мъчеше с различни аритметични фокуси да получи по-изгоден курс на долара. На свечеряване загуби търпение и изскочи на предния балкон. Настъпи нощ, топла и тиха, лампите осветяваха краищата на градината, а средата тънеше в мрак и през високите дървета, които се изпречваха помежду, безбройните ярко осветени прозорци от другата страна на площада говореха за бели покривки и кърпи, първокачествено вино и сърдечно гостоприемство. Звездите над главата на младия човек вече се множаха, когато погледът му се спря на процесия от три файтона, които вече заобикаляха градинската ограда и се насочваха към Излишната къща. Те бяха натоварени с огромни сандъци, движеха се във военен строй един след друг и изключителната бавност на движението им навя на Съмърсет най-мрачни опасения за болестта на наемателя му.

Докато отвори вратата, файтоните бяха вече застанали до тротоара и от първите два слязоха тазсутрешният джентълмен с военната осанка и двама много едри носачи. Последните пристъпиха моментално към работа, отхвърляйки категорично помощта на Съмърсет, собственоръчно внесоха различните кошове и сандъци, собственоръчно разглобиха и пренесоха в задната гостна леглото, на което щеше да спи квартирантът, и чак когато оживлението около пристигането замря и настаняването завърши, от третата кола слезе някакъв висок и широкоплещест джентълмен, наметнат с дълга пелерина и забраден с цветно шалче, който се облягаше на рамото на една жена във вдовишко облекло.

Съмърсет го видя само бегло, когато минаваше; скоро той се затвори в гостната отзад, другите си заминаха, в стаите отново се възцари тишина и ако малко преди десет и половина не се бе явила болногледачката и не бе запитала със силен провинциален акцент има ли сносна кръчма в квартала, Съмърсет би казал, че е все още сам в Излишната къща.

Минаваше ден след ден, а младият човек още не бе видял тайнствения си наемател, нито бе чул дума от него. Вратите на етажа с гостната никога не се отваряха и макар че Съмърсет го чуваше да се движи насам-натам, високият оставаше уединен в своя апартамент. Посетители наистина идваха, ту привечер, ту в неподходящи часове на нощта или утрото, предимно мъже, едни облечени бедняшки, други — спретнато, едни вдигаха шум, други се спотайваха, ала в очите на Съмърсет всички до един бяха неприятни. У всички се долавяше някаква боязън и потайност, всички са словоохотливи, мислеше си той, и неспокойни; при по-внимателно вглеждане джентълменът с военната осанка се оказа дори съвсем не джентълмен; що се отнася до доктора, който се грижеше за болния, държането му съвсем не показваше да е завършил университет. Болногледачката също едва ли можеше да се нарече приятна съквартирантка. Откакто бе дошла, уискито в скритата бутилка на младежа започна бързо да намалява и макар да не беше никак общителна, понякога проявяваше досадна фамилиарност. Когато я запитваше за здравето на болния, тя поклащаше печално глава и заявяваше, че клетият джентълмен е в жалко състояние.

И все пак още отначало Съмърсет остана някак с впечатление, че болестта му не е телесна. Невзрачните типове, които се събираха в къщата, странните шумове, които се чуваха от гостната в късни нощни часове, небрежните грижи и нетрезвите привички на болногледачката, абсолютната липса на кореспонденция, пълното уединение на самия мистър Джонс, за чиято самоличност до тоя момент не би могъл да гарантира в съда — всичко действуваше тягостно и неприятно на душата на младежа. Преследваше го и го подтискаше предчувствие за нещо лошо, нередно и съмнително и това тревожно чувство се вкорени още по-дълбоко в душата му, когато в удобен момент има възможност да наблюдава лицето на своя наемател. Стана така. Около четири часа сутринта младият наемодател се събуди от шум в коридора. Когато скочи на крака и отвори вратата на библиотеката, видя високия със свещ в ръка, увлечен в разговор с джентълмена, който бе наел стаите. Лицата и на двамата бяха силно осветени и по физиономията на своя квартирант Съмърсет откри не белези на болест, а всички признаци на здраве, енергия и решителност. Докато още ги наблюдаваше, посетителят си тръгна, а болният, след като грижливо заключи външната врата, се завтече нагоре по стълбите без следа от умора.

Тая нощ на възглавницата у Съмърсет отново се разпали силен пристъп на детективска треска, а на другата сутрин с небрежна ръка и разсеян ум пак се залови със своето изкуство. Писано било денят да бъде богат на изненади — едва бе седнал до триножника и го връхлетя първата. Пред вратата спря кола, натоварена с багаж, мисис Лъксмор лично изкачи стремително стъпалата и заудря с чукалото. Съмърсет побърза да й отвори.

— Драги приятелю — заговори тя колкото може по-весело, — ето ме тук, сякаш паднала от луната. Много се радвам, че оставате верен на думата си, и не се съмнявам, че и вие ще бъдете доволен, когато ви освободя от задължението.

Съмърсет не намираше думи да възрази или да изкаже радостта си, а сърцатата стара дама префуча край него и се спря на прага на столовата. Гледката, която се откри пред очите й, наистина можеше да предизвика само изумление. Поставката над камината беше украсена с тенджери и празни шишета, на огнището се пържеха котлети, по пода от единия до другия край бяха разхвърляни книги, дрехи, бастуни и художнически пособия, но всички други чудесии далеч бледнееха пред ъгъла, отреден за рисуване на натюрморти. Той представляваше нещо като алпинеум, на който най-видно място, според правилата на композицията, заемаше една зелка, открояваща се на фона на меден котел, контрастиращ с черупката на варен рак.

— О, боже милостиви! — възкликна господарката на къщата, а после, обръщайки се гневно към младия човек, запита: — От какво съсловие произхождате? Имате външността на джентълмен, ала от изумителните неща, които виждам пред себе си, мога да заключа само, че сте чирак на зарзаватчия. Моля ви, съберете си зеленчуците и да не ви виждам повече.

— Мадам — смотолеви Съмърсет. — вие ми обещахте, че ще ме предупредите един месец предварително.

— Тогава още не ви познавах добре — отвърна старата дама. — Сега ви предупреждавам да напуснете веднага.

— Мадам — каза младежът, — готов съм да изпълня желанието ви и колкото се отнася до мен, мога да го сторя. Но какво да правя с квартиранта си?

— Квартирант ли? — повтори мисис Лъксмор.

— Мой квартирант, защо да отричам? — отвърна Съмърсет. — Пазарил се е да плаща на седмица.

Старата дама се тръшна на един стол.

— Вие имате квартирант… вие? — извика тя. — И как го намерихте, ако мога да зная?

— С обява — отговори младежът. — О, мадам, не стоях тук със скръстени ръце. Опитах — и очите му неволно се отместиха към рисунките, — какво ли не опитах.

Очите й проследиха неговите и за пръв път, откакто я познаваше Съмърсет, тя извади лорнет и щом прецени подробно достойнствата на творбите, звънкият й, тънък смях екна на непрекъснати изблици.

— Ох, вие сте просто възхитителен! — извика тя. — Сигурно сте ги изложили на прозореца. Макфърсън — подвикна тя на слугинята си, която през цялото това време чакаше начумерена в коридора, — аз ще обядвам с мистър Съмърсет. Вземете ключа за избата и донесете вино.

През целия обед тя беше все в такова весело настроение, даде на Съмърсет две дузини бутилки с вино, които по нейно нареждане Макфърсън донесе от избата — „като подарък, драги мой — каза тя и отново прихна да се смее до сълзи, — за вашите очарователни картини, които непременно трябва да ми оставите, преди да си отидете“ — накрая, след като го увери, че не иска да пречи на най-смахнатите чудаци в цял Лондон, събрали се в къщата й, замина (както се изрази неопределено) за континентална Европа.

Едва си отиде и Съмърсет срещна в коридора болногледачката ирландка, наглед трезва, но изпаднала в извънредно силно вълнение. От думите й стана ясно, че мистър Джонс е получил остра криза вследствие на посещението на мисис Лъксмор и че само изчерпателно обяснение може да успокои болния. Съмърсет почти рязко разказа каквото беше нужно по тоя въпрос.

— Това ли е всичко? — извика жената. — За бога, това ли е всичко?

— Добра ми женице — отвърна младежът, — не мога да разбера какво искате от мен. Дори дамата да беше жена на приятеля ми, дори да ми беше кръстница, дори да беше кралица на Португалия, какво засяга това вас или мистър Джонс?

— Света богородице! — възкликна болногледачката. — Непременно ще трябва да чуе това!

И незабавно хукна нагоре по стълбата.

Съмърсет пък се върна в столовата и с навъсено чело, под което премисляше какви ли не хипотези, опустоши остатъка в бутилката. Беше порто, а портото е вино, което единствено между равните му и превъзхождащите го може донякъде да издържи на конкуренцията на тютюна. Като посръбваше, пушеше и разсъждаваше, Съмърсет се мяташе от подозрение на подозрение, от решение на решение, и колкото повече се изпразваше бутилката, толкова по-смел и румен ставаше. Той беше скептик, без да се гордее с това, престъпления и пороци не го плашеха, гледаше и приемаше света с цинично одобрение, честа последица от младостта и доброто здраве. Същевременно чувствуваше, че живее под един и същ покрив с тайни злосторници, и вечно будният ловен инстинкт го караше да бъде нащрек. Бутилката се бе поизпразнила, лятното слънце най-после залезе и в същия миг нощта и мъките на глада го откъснаха от мислите.

Излезе и вечеря в „Крайтириън“ — вечеря в хармония не толкова с кесията си, колкото с великолепното вино, което пи с наслада. Дали поради едното или другото, но отдавна бе минало полунощ, когато се прибра. Пред входа стоеше файтон, а щом влезе в преддверието, Съмърсет се озова лице срещу лице с един от най-редовните редки посетители на мистър Джонс — мъж с мощна фигура, сурови черти и къса брадичка по американска мода. Този човек бе преметнал на рамо чер куфар, явно много тежък. Заварвайки посетител да изнася багаж в такъв късен час, младежът си спомни някои интересни истории, чувал бе за наематели, които по този начин измъквали лека-полека не само собствените си вещи, но и мебелите и приборите на къщата, в която са били подслонени, тъй че сега, едновременно във весело настроение и изпълнен с подозрения, преструвайки се на пиян, той се блъсна грубо в човека с брадичката и събори куфара от рамото му на пода. С лице, внезапно пребледняло като лист, човекът с брадичката призова жално името на своя създател и се строполи като чувал на килимчето в подножието на стълбата. Същевременно, макар и само за един-единствен миг, над перилата на първия етаж подадоха глави като зайци болният квартирант и болногледачката ирландка — лицата и на двамата бяха бледи и уплашени.

Съмърсет се вцепени, като видя това необикновено вълнение, но продължи безмълвно, докато човекът се оправяше и като се държеше за перилата и гласно благодареше на бога, отново се вдигна на крака. Какво ви е, за бога? — попита младежът задъхано, щом можа да намери думи и глас да заговори.

— Имате ли глътка бренди? — отговори другият. — Зле ми е.

Съмърсет даде на човека с брадичката да сръбне една след друга две глътки, а когато онзи се посъвзе, смутено се заоправдава, както се изрази, за ужасната си нервност — последица, каза той, от продължителна малария с периодични втрисания и като махна за сбогом с още потна и трепереща ръка, внимателно вдигна товара си и тръгна.

Съмърсет си легна, но не да спи. „Какво имаше в черния куфар? — питаше се той. — Откраднати вещи? Труп на убит? Или — при тази мисъл се изправи на леглото — адска машина?“ Закле се тържествено да разсее тези съмнения, затова на другата сутрин се разположи до прозореца на столовата, наострил очи и уши, да чака и се възползува от първата възможност.

Часовете минаваха тягостно. Вътре в къщата не се случи нищо особено, ако не се смята това, че болногледачката по-често прескачаше до ъгъла на площада и към обед речта и походката й станаха малко тромави. Скоро след шест обаче иззад ъгъла на градината се зададе много красива и елегантно облечена млада жена, която се спря на разстояние и известно време с чести въздишки съзерцава фасадата на Излишната къща. Не за пръв път бе стояла така и гледала къщата отдалеч, като нашите общи прародители пред вратите на рая, защото младият човек вече бе забелязвал живата й, стройна осанка, а очите й случайно го бяха стрелнали вече. Затова нейното идване го изпълни с приятни чувства и се приближи малко повече до прозореца да се наслаждава на тази гледка. Какво бе учудването му обаче, когато сякаш нарочно тя пристъпи напред, изкачи стъпалата и почука предпазливо на вратата! Той побърза да изпревари болногледачката-ирландка, която вероятно спеше, и има удоволствието да посрещне лично тази симпатична посетителка.

Тя запита за мистър Джонс, а после без заобикалка се заинтересува дали младият човек е стопанин на къщата (при тези думи му се стори, че долови усмивка), „защото — добави тя, — ако сте такъв, искам да видя някои от останалите стаи“.

Съмърсет й отговори, че е поел ангажимент да не приема други наематели, но тя го увери, че това не е проблем, защото става дума за приятели на мистър Джонс. „Тъй че — продължи дамата, приближавайки се внезапно до вратата на столовата, — нека започнем оттук.“ Съмърсет нямаше време да й попречи да влезе, а и може би му липсваше кураж да се опита. „Ах — възкликна тя, — колко се е променило!“

— Мадам — извика младежът, — откакто влязохте, аз имам право да кажа това.

При този наивен комплимент тя сведе клепки с престорена свенливост и като се провираше грациозно с роклята си между разните разхвърляни неща, ту с усмивка, ту с въздишка разглеждаше чудесиите на двете стаи. Взря се със светнали очи в рисунките и като поруменя силно, с малко задъхан глас даде висока оценка на качествата им. Похвали сполучливата подредба на алпинеума, а в спалнята, където Съмърсет напразно се опита да й попречи да влезе, просто не можа да сдържи възхищението си.

— Колко семпло и мъжествено! — възкликна тя. — Нито помен от женствена превзетост, толкова противна у мъж!

И веднага след това, уверявайки го, преди да успее да отговори, че много добре познава пътя и не иска да го затруднява повече, се сбогува с пленителна усмивка и заизкачва сама стълбата.

Повече от един час младата дама разговаря насаме с мистър Джонс, а когато изтече това време и вече се бе съвсем смрачило, излязоха заедно от къщата. За пръв път от пристигането на наемателя Съмърсет остана сам с вдовицата ирландка и като почака, доколкото се изискваше от приличието, пристъпи до подножието на стълбата и я извика по име. Тя дойде веднага, като сияеше от плахи усмивки и кимаше с глава, а когато младият човек учтиво й предложи да я запознае със съкровищата на своето изкуство, тя го увери, че това ще й достави огромно удоволствие, защото макар никога да не е прекрачвала прага му, често е забелязвала хубавите картини през вратата. Когато влезе в столовата и видя бутилка с две чаши, беше склонна към снизходително порицание, ала като разгледа и похвали картините, художникът лесно я убеди да сръбне поне една чашка с него.

— Наздраве — каза тя. — Удоволствие е да види човек в тази ужасна къща джентълмен като вас, толкова любезен и непринуден, при това, уверена съм, отличен художник.

Една чаша, изпита с такова приятно предисловие, неизбежно щеше да доведе до приемането на втора, на третата Съмърсет почувствува, че е излишно повече да й прави компания, а колкото до четвъртата, тя сама си я поиска.

— Защото наистина — рече вдовицата, — при всички тия часовници и химикали, без капка уиски животът би бил съвсем невъзможен. Сам видяхте, че дори Макгайр с удоволствие си поиска. И даже той, когато е отчаян от всички тези жестоки огорчения, макар и да е трезвеник като дете, е готов понякога да заплаче за една чашка. Та ще ви бъда благодарна, ако ми капнете накрая още мъничко.

Скоро след това тя започна през сълзи да описва последните минути на мъжа си и да се оплаква от оскъдното му състояние. После заяви, че чула „господаря“ да я вика, изправи се на крака, само с едно политване се заби в алпинеума с натюрмортите и като положи глава на ръка, тутакси заспа и захърка.

Съмърсет се качи веднага на първия етаж и отвори вратата на гостната, която бе ярко осветена от няколко лампи. Помещението, съединено със съседната стая посредством широка двукрила врата, беше голямо, с три високи прозореца към площада, с изящни пропорции, морскозелени тапети, нежносиня кадифена мебел и величествена камина от разноцветен мрамор. Такава помнеше Съмърсет стаята, ала тази, която виждаше сега, беше почти изцяло променена — мебелите бяха покрити с щампован кретон, стените облепени с жълтокафяви тапети и украсени със завеси, които закриваха нишите на не по-малко от седем прозореца. Струваше му се като че е влязъл, без да забележи, в съседната къща. След това погледът му се пренесе от тези по-очебийни промени върху многото интересни предмети, разхвърляни по пода. Тук имаше спусъчни механизми на разглобени пистолети, часовници и часовникови механизми в различни фази на разглобяване, някои все още усърдно тракаха, от други бяха останали само най-фините части, голяма колекция от дамаджани за киселина, буркани и шишета, дърводелски тезгях и лабораторна маса.

Задната гостна, в която Съмърсет премина, също бе претърпяла промяна. Тя бе така преустроена, че приличаше досущ на спалня в хотел — легло със зелени завеси заемаше единия ъгъл, а прозорецът беше запречен с обичайната маса и огледало. Тук вратата на един малък килер привлече вниманието на младежа и като запали восъчен кибрит, отвори я и влезе. На една маса бяха захвърлени няколко перуки и бради, по стените висеше чудновата колекция от най-различни костюми и палта, между последните особено впечатление на младия човек направи едно широко палто от най-скъпа тюленова кожа. Мигновено си спомни обявлението във вестник „Стандарт“. Високият ръст на наемателя, несъразмерната ширина на плещите му и странните подробности около неговото настаняване — всичко навеждаше на една мисъл.

Восъчният кибрит вече бе изгорял до пръстите му, затова като взе палтото в ръце, Съмърсет побърза да се върне в осветената гостна. Там със смесица от страх и възхищение се любува на изящната кройка и на първокачествената мека тъкан на дрехата. Щом видя между два прозореца тясно продълговато огледало, му хрумна друго. Облече коженото палто и като застана пред огледалото в поза на принц, пъхна ръце в широките джобове. Там пръстите му напипаха сгънат вестник. Извади го и позна шрифта и хартията на „Стандарт“; в същия миг очите му се спряха на предложението от сто лири стерлинги. Значи квартирантът, загубил вече своята тайнственост, явно е свалил палтото си още същия ден, когато е излязло обявлението.

Той стоеше така, с издайническото палто на гърба си и с разобличителния вестник в ръка, когато вратата се отвори и високият наемател със строго, но малко бледо лице влезе в стаята и отново затвори вратата подире си. Известно време двамата се гледаха в пълно мълчание, после мистър Джонс пристъпи към масата, седна и все тъй без нито за миг да го изпуска от очи, заговори на младежа.

— Имате право — каза той. — Наградата е предложена за мен. А какво ще правите сега?

Съмърсет съвсем не беше подготвен да отговори на такъв въпрос. Заварен изневиделица на местопрестъплението, предрешен в палтото на човека и заобиколен от цял арсенал сатанински експлозиви, стопанинът на пансиона беше онемял.

— Да — продължи другият, — аз и той сме едно и също лице. Аз съм човекът, когото с безсилна омраза и страх са готови да гонят от бърлога на бърлога, от скривалище на скривалище. Да, мой хазаине, ако сте беден, имате възможност да сложите основите на вашето състояние, ако сте неизвестен — с един замах да се прославите. Напихте една невинна вдовица и ви заварвам тук, в апартамента си, за чието ползуване ви плащам в брой, в момента, когато претършувате гардероба ми, а вашата ръка — как не ви е срам, сър — вашата ръка е в моя джоб! Сега можете да завършите целия низ от подлости с това, което ще бъде най-простото, най-безопасното и най-доходното! — Говорещият се спря, сякаш да подчертае своите думи, а после, променяйки рязко тона и държането си, продължи: — И все пак, сър, като гледам лицето ви, струва ми се, че не се лъжа, струва ми се, че въпреки всичко имам честта и удоволствието да говоря с джентълмен. Свалете палтото ми, сър — то само ви пречи. Отърсете се от това смущение; това, което, слава богу, само мислим, не бива да тежи на съвестта ни, всички сме били гузни за едно или друго и ако ви е хрумнало да продадете моята плът и кръв, да спечелите от страданията ми на подсъдимата скамейка и от потта на предсмъртната ми агония — това е хрумване, уважаеми сър, което не сте способен да изпълните, както и аз не мога да се съмнявам в почтеността ви — При тези думи говорещият с много добродушно, усмихнато лице, като всеопрощаващ баща, подаде на Съмърсет ръката си.

Не беше в характера на младежа да отхвърля прошка или да не приема великодушие. Моментално, почти без да мисли, той пое протегнатата десница.

— А сега — продължи квартирантът, — сега, когато държа вашата честна ръка, аз се отърсвам от опасенията си, отхвърлям подозренията, нещо повече — с усилие на волята прогонвам спомена за станалото. За мен няма значение как сте дошли тук, достатъчно ми е, че сте тук — като мой гост. Седнете и нека с вашето благосклонно позволение с помощта на отлично уиски да станем още по-добри познати.

Като рече това, той извади чаши и бутилка и двамата вдигнаха мълчаливо наздравица.

— Признайте — забеляза усмихнатият домакин, — че видът на стаята ви изненада.

— Вярно — каза Съмърсет, — и не мога да разбера какво целите с тези промени.

— Благодарение на тях — отвърна съзаклятникът — продължавам да живея. Представете си например, че съм изправен като подсъдим пред някое от вашите несправедливи съдилища, представете си различните свидетели, които се явяват, и странното несъответствие между техните показания! Един ще твърди, че ме е споходил в тази гостна в първоначалния й вид, втори я е видял такава, каквато е тази вечер, а утре или вдругиден всичко може да се е променило. Ако обичате романтиката (а такива са художниците), ще разберете, че малцина могат да се похвалят с такъв романтичен живот, както невзрачният индивид, който ви говори в момента. Невзрачен, но прочут. Моята слава е безлична, адска. С долни средства работя за светлата си цел. Виждам как свободата и спокойствието в една бедна страна безочливо се погазват, бъдещето се усмихва на тази страна, а в същото време аз живея като преследван звяр, работя за чудовищни цели и прилагам изкуството на ада.

С чаша в ръка Съмърсет наблюдаваше странния фанатик пред себе си и с неописуемо изумление слушаше пламенната му реч. Взираше се в лицето му с любопитство и проницателност и като виждаше, че е културен човек, още повече се учудваше.

— Сър — подзе той, — защото не зная дали все още да ви наричам мистър Джонс…

— Джонс, Брайтман, Хигинботъм, Пъмпърникъл, Дейвиот, Хендърланд — с всички или с всяко от тези имена можете да се обръщате към мен — отвърна заговорникът, — защото в едно или друго време съм носил някои от тях. Ала това, което най-много ценя, това, от което най-много се боят, което най-много ненавиждат и пред което най-много се прекланят, е име, каквото не може да се намери във вашите справочници, такова име не се признава в пощите или банките, всъщност, подобно на прочутия клан Макгрегър, (Става дума за клана (рода) на шотландския разбойник Роб Рой (1671–1734), герой на едноименния роман на Уолтър Скот. Той действувал с помощта на своя клан и истинското му име било Робърт Макгрегър. — Б. пр.) мога с право да ви кажа, че денем съм безименен. Обаче — продължи той, като се изправи — нощем и за фанатичните ми последователи аз съм страшният Зиро. (Англ. — нула. — Б. пр.)

Съмърсет не бе чувал това име, но учтиво изрази своето учудване и възхищение.

— Значи — вметна той, — под този псевдоним упражнявате професията атентатор?

Заговорникът отново седна на мястото си и пак напълни чашите.

— Да — отговори той. — В тази мрачна епоха една звезда — звездата на динамита — изгря за подтиснатите и между тези, които си служат с него при толкова много опасности, такива невероятни трудности и огорчения, малцина могат да се похвалят с такова усърдие и малцина — той се спря и по лицето му премина сянка на смущение, — малцина са имали такива успехи, като мен.

— Доколкото разбирам — забеляза Съмърсет, — от гледна точка на далечните цели, които преследвате, професията ви не е безинтересна. Освен това си имате известно развлечение с играта на криеница. Но все пак, струва ми се — говоря като профан, — няма нищо по-просто или по-безопасно от това, да сложиш адска машина, да се оттеглиш в някоя съседна страна и да чакаш трагичните последици.

— От думите ви личи — отвърна заговорникът малко разпалено, — от думите ви личи, че не познавате нещата. Нима не съзнавате на каква опасност сме изложени с вас в момента? Мислите ли, че е без значение, че живеем в такава къща, минирана, застрашена, с една дума — буквално готова да рухне?

— Господи помилуй! — възкликна Съмърсет.

— И ме учудвате, когато говорите за спокойствие в тази епоха на научни изследвания — продължи Зиро. — Не знаете ли, че химикалите са пословично своенравни като жените, а часовниковият механизъм — капризен като самия дявол? Виждате ли на челото ми тези тревожни бръчки? Забелязвате ли сребристите нишки, с които е прошарена косата ми? Часовниковият механизъм, часовниковият механизъм е отпечатал бръчките по челото ми — химикалите са прошарили косата ми! Не, мистър Съмърсет — подзе той отново след минута пауза с все още треперещ от вълнение глас, — не мислете, че животът на атентатора е изтъкан целият от злато. Напротив, не можете да си представите с какви бдения до зачервяване на очите, с какви съкрушителни разочарования е изпълнен животът на човек като мен. Аз работя (нека си го кажем) с месеци, от ранна утрин до късна вечер, чантата ми е готова, часовникът — нагласен, смел помощник бърза с преболяло лице да сложи уреда на разрушението, чакаме Англия да падне, хиляди да загинат, да чуем вой на страх и проклятие, ала уви! — изщракване като от детско пищовче, гадна миризма и толкова загубено време и средства! Ако можехме да си възвърнем поне унищожените чанти — заключи той замислено, — вярвам, че като пипна тук-там, ще успея да поправя дефектната машина. Но при толкова много пропилени материали и почти непреодолими технически трудности, свързани с тази работа, приятелите ни във Франция са почти готови да се откажат от средствата, които сме избрали. В замяна на това предлагам да разрушим канализацията на градовете и да пометем цялото им население със смъртоносна тифусна епидемия — изкусителна научно обоснована идея, процес, безогледен наистина, но идилично прост. Признавам неговата изтънченост, но, сър, у мен има нещо като дух на поет, може би нещо като дух на трибун. И в моята малка роля ще остана верен на този по-силен, по-поразителен и (ако може да се изразя така) по-популярен метод — фугасната бомба. Да — провикна се той с непоклатима убеденост, — въпреки всичко ще продължавам и в сърцето си чувствувам, че ще успея.

— Две неща ми правят впечатление — каза Съмърсет. — Първото малко ме озадачава. Нима през целия този ваш живот, който описахте така ярко, нито веднъж не сте успели?

— Ще прощавате — рече Зиро. — Успях веднъж. В мое лице виждате автора на атентата в Ред Лайън корт.

— Но ако не ме лъже паметта — възрази Съмърсет, — тази работа се провали. Една метаческа количка и няколко броя на „Уийкли бъджет“ бяха единствените жертви.

— Пак ще прощавате — възрази Зиро с подчертана рязкост, — едно дете бе ранено.

— А това ме навежда на втория ми въпрос — каза Съмърсет. — Забелязах, че си послужихте с думата „безогледен“. А метаческата количка и детето (ако действително е било дете) са безспорно връхната, кулминационната точка на безогледните и, ще прощавате, безрезултатни репресии.

— Нима си послужих с тази дума? — учуди се Зиро. — Е, няма да я отрека. Що се отнася до полезността, тук засягате по-сериозни въпроси, но преди да се впуснем в толкова обширна тема, позволете ми да напълня още веднъж нашите чаши. При спор гърлото пресъхва — добави той с очарователна усмивка.

Тъй че двамата още веднъж вдигнаха наздравица със силен грог, след което Зиро се излегна на креслото си някак самодоволен и се залови да излага по-обстойно своите възгледи.

— Безогледно ли? — започна той. — Войната, уважаеми сър, е безогледна. Войната не щади децата, не щади количката на безобидния метач. И аз — заключи той сияещ, — и аз също. Всичко, което може да всее страх, всичко, което може да обърка или парализира дейността на една престъпна нация, метаческа количка или дете, имперски парламент или туристически параход, е добре дошло за моите планове. Нали не сте — запита атентаторът с нотка на съчувствие и интерес, — не сте, предполагам, верующ?

— Сър, аз не вярвам в нищо — отговори младежът.

— Тогава — отвърна Зиро, — можете да ме разберете. Съгласни сме, че хуманността е целта, славното завоевание на човечеството и тъй като сме се зарекли да работим за тази цел, лице срещу лице с обединената съпротива на крале, парламенти, църкви и полиция, кой съм аз, кои сме ние, уважаеми сър, та да проявяваме деликатност в средствата, с които си служим? Сигурно очаквате да нападнем кралицата, зловещия Гладстон, суровия Дарби или ловкия Гренвил, (Английски държавници. Б. пр.) но тук грешите. Нашите усилия са насочени към народните маси, на тях искаме да въздействуваме и да ги заинтересуваме. Впрочем, сър, наблюдавали ли сте слугиня англичанка?

— Мисля, че да — извика Съмърсет.

— Така и очаквах от човек с вкус, поклонник на изкуството — отвърна конспираторът учтиво. — Изключителна жена, много привлекателна фигура и напълно подходяща за нашите цели. Кокетната шапчица, спретнатата рокля, миловидната външност, приятните обноски, положението й между класите — между родители и работодатели, вероятността да има поне един любовник, чиито чувства ще използуваме — да, аз имам склонност, наречете я, ако щете, слабост, към слугинята. Това не значи, че пренебрегвам бавачката. Защото детето е много интересен обект — отдавна съм забелязал, че детето е чувствителното място на обществото — Той поклати глава с дълбокомъдрена, замислена усмивка. — А щом става дума, сър, за деца и за рисковете на нашата професия, позволете ми сега да ви разкажа за една малка злополука с фугасна бомба, която стана преди няколко седмици пред очите ми. Случи се така.

И като се излегна на креслото си, Зиро подхвана следния простичък разказ:

РАЗКАЗ НА ЗИРО ЗА ФУГАСНАТА БОМБА

Бях се уговорил да вечерям с един от най-доверените ни хора в едно от сепаретата на Сент Джеймз хол. Виждали сте този човек — беше Макгайр, най-благородното същество, но лично незапознат с нашите механизми. Затова и се налагаше да се срещнем, защото излишно е да ви напомням колко важни неща зависят от точното зареждане на машината. Заредих нашия малък фишек да избухне след половин час, тъй като мястото на действието беше наблизо, а за да избягна засечка, си послужих с уред, отскорошно мое изобретение, с помощта на който отварянето на чантата с бомбата моментално ще предизвика експлозия. Макгайр малко се обърка от това приспособление, което беше ново за него, и изтъкна съвсем благоразумно, с напълно бистро съзнание, че ако го арестуват, едновременно с нашите противници ще загине и той. Но аз бях непреклонен, погъделичках неговия патриотизъм, дадох му чаша хубаво уиски и го пратих да изпълни славната си мисия.

Обект ни беше статуята на Шекспир на Лестър скуер — място, според мен много сполучливо избрано не само заради драматурга, все още много глупаво превъзнасян като гордост на английската нация въпреки противните му политически възгледи, но и поради обстоятелството, че по пейките в непосредствено съседство с него често има много деца, разносвачи, нещастни млади жени от по-бедните съсловия и недъгави старци — все хора, към които обществото проявява открито съчувствие и следователно подходящи за нашите цели. Когато Макгайр се приближил, сърцето му запламтяло от чувство на най-благородна радост. Никога не бил виждал толкова оживена градина — деца, все още с несигурна стъпка поради невръстните си години, припкали насам-нататък, крещели и играели около пиедестала на статуята, един стар, болен пенсионер седял на най-близката пейка с медал на гърдите и с подпрян на коляното бастун (защото вследствие раняване останал инвалид). Така престъпна Англия щяла да бъде ударена в най-чувствителното място, моментът бил наистина добре избран и със сияйна усмивка, предвкусвайки какво ще стане, Макгайр се приближил весело до мястото. Изведнъж погледът му се приковал в плещестата фигура на полицай, застанал точно до статуята в бдителна поза. Смелият ми другар се спрял, огледал се внимателно тук-там на различни места зад оградата около паметника стояли или се шляели и други хора, които се правели на разсеяни, престрували се, че гледат храстите, престрували се, че разговарят, престрували се, че са уморени и че си почиват на пейките. Макгайр не бил дете в тия работи, моментално се сетил, че това е една от клопките на лукавия Гладстон.

Една сериозна трудност, която трябва да превъзмогваме, е известна нервност у нисшите чинове на нашата армия, когато наближи часът да се изпълни някакъв план, тези конспиратори с пилешки сърца изглежда почват да се разкайват и често пращат на полицията не някакви конкретни доноси, а неясни анонимни предупреждения. Но Англия отдавна има в историята си такива чисто случайни примери. Когато получи такова писмо правителството слага клопка на противниците си и обкръжава застрашеното място със свои агенти. Кръвта ми понякога кипва в жилите, като си помисля за тези, които се продават за пари заради такава работа. Вярно, благодарение на щедростта на нашите поддръжници ние, патриотите, имаме много добра издръжка — аз лично, разбира се, получавам заплата, с чиято помощ съм далеч от всякаква мисъл за просия и продажничество, Макгайр например преди да влезе в редовете ни беше пред гладна смърт, а сега, слава богу, се радва на сносен доход. Така и трябва да бъде, патриотът, не бива да бъде отклоняван от дълга си заради користни съображения, а разликата между нашето положение и положението на полицията е толкова очебийна, че е излишно да говорим.

Няма съмнение обаче, че акцията ни на Лестър скуер е била разкрита, правителството хитро бе напълнило това място със свои агенти, дори пенсионерът сигурно е бил дегизиран наемник, а нашият емисар, без никаква друга помощ или защита освен простия апарат в чантата си, се видял изправен пред сила, брутална сила, онази здрава ръка, типична за епохите на потисничество. Ако се опита да сложи машината, почти сигурно ще бъде забелязан и арестуван, ще се вдигне олелия, а се страхувал, че на около няма да има достатъчно полицаи, за да го предпазят от яростта на тълпата. Изпълнението на плана трябвало да се отложи. Той стоял с чанта в ръка и се преструвал, че оглежда фасадата на „Алхамбра“, (Голям ресторант в Лондон. — Б. пр.) когато изведнъж му хрумнало да уплаши най-смелите. Машината била нагласена, в определения час трябвало да експлодира, но как да се отърве дотогава от нея?

Поставете се, умолявам ви, на мястото на този патриот. Той стоял там без подкрепа и помощ, човек в разцвета на живота, понеже няма още четиридесет, предстоят му дълги години на щастие, а сега е обречен на мигове на жестока и отвратителна смърт от динамит! Площадът, разправяше той, се въртял около него като омагьосан, виждал как „Алхамбра“ подскачала във въздуха като балон, и политнал към парапета. Вероятно е припаднал.

Когато дошъл на себе си, един полицай го държал за ръката.

— Боже мой! — възкликнал Макгайр.

— Май ви е зле, сър — казал агентът.

— Сега се чувствувам по-добре — извикал горкият Макгайр и с неустойчива стъпка, защото паважът по площада сякаш се огъвал и олюлявал под краката му, побягнал от мястото на този провал. Побягнал? Уви, от какво бягал всъщност? Та нали това, от което бягал, било у него? И дори да имал орлови крила, бързината на океанските ветрове, да можел да се пъхне в най-дълбоките недра на земята, как можел да избегне гибелта, която носел със себе си? Чували сме за живи хора, приковани за мъртъвци: погледнато трезво, да оплакваш положението им е просто сантименталност, то е като ухапване от бълха в сравнение с положението на човек, вързан като горкия Макгайр за фугасна бомба.

На Грийн стрийт една мисъл го пронизала като стрела в гърдите: ами ако вече е настъпил часът? Той се спрял като гръмнат и извадил часовника си. Ушите му пищели като зимна фъртуна, пред очите му ту помръквало, сякаш се изпречвал облак, ту просветвало като от блясък на светкавица и виждал дори праха по улицата. Но толкова кратки били тези промеждутъци на прозрение и толкова силно треперел часовникът в ръцете му, че било невъзможно да различи числата на циферблата. За няколко секунди закрил очи и през това време му се сторило, че е човек на деветдесет години. Когато погледнал пак, циферблатът станал четлив-оставали му двайсет минути. Двайсет минути, а не знаел какво да прави!

Тогава Грийн стрийт била съвсем пуста; изведнъж забелязал едно момиченце, около шестгодишно, което се приближавало към него и вървешком, както правят децата, ритало пред себе си парче дърво. При това пеело и нещо в тоя глас върнало Макгайр в миналото, изведнъж прояснило съзнанието му. Ето възможност, пратена от бога!

— Миличкото ми — рекъл той, — искаш ли да ти подаря една хубава чантичка?

Детето се провикнало от радост и протегнало ръчици да я вземе. Като истинско дете то първо погледнало чантата, но за нещастие, преди да приеме зловещия подарък, очите му се заковали право в Макгайр и щом съзряло лицето на клетия джентълмен, изпищяло и отскочило назад, като че е видяло дявола. Почти в същия момент на прага на един съседен магазин се показала някаква жена и сърдито повикала детето: „Ела тук, момичето ми, не досаждай на горкия старец!“ След това се прибрала отново в къщата, а детето я последвало, хълцайки високо.

Едновременно с изчезването на тази надежда Макгайр загубил съзнание. Когато пак се свестил, стоял пред Сент Мартинс-ин-дъ-Филд (Лондонска църква. — Б. пр.) и се олюлявал като пиян, минувачите го гледали с очи, в които виждал като в огледало отражение на паниката и ужаса в собствените му очи.

— Боя се, че сте много болен, сър — забелязала една жена, като се спряла и вторачила внимателно поглед в лицето му. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Болен ли? — рекъл Макгайр. — О, боже! — А после, като се поокопитил, казал: — Хронически, мадам… от години ме измъчва малария. Но щом сте толкова състрадателна… ще ви помоля за нещо, което нямам сили да изпълня — той се задъхвал — … да занесете тази чанта на Портман скуер. О, състрадателна жено, щом се надявате да спасите така душата си, като майка, в името на децата, които чакат да ви посрещнат в къщи, о, занесете тази чанта на Портман скуер! Аз също имам майка — добавил той със задавен глас. — Портман скуер, номер 19.

Предполагам, че е говорел с много развълнуван глас, защото жената явно се поуплашила за него.

— Горкият господин! — възкликнала тя. — На ваше място бих се прибрала в къщи.

И го оставила отчаян на мястото му.

„В къщи! — помислил си Макгайр. — Каква ирония!“ Какъв дом можел да има той, жертва на човеколюбието? Спомнил си за своята майка, за щастливата си младост, представил си ужасния, раздиращ трясък на експлозията, че е възможно да не бъде убит, а жестоко разкъсан, осакатен за цял живот, обречен на безкрайни мъки, ослепен може би и почти сигурно оглушал. Ах, колко леко гледате на опасностите, на които е изложен атентаторът, но дори да избегнете временно смъртта, съзнавате ли какво е за прекрасен, смел млад човек на четиридесет години да бъде сполетян изведнъж от глухота, откъснат от музиката на живота, от гласа на приятели и любими? Колко малко разбираме страданията на другите! Дори вашето насилническо правителство, когато е най-жадно за жестокост, макар че нищо не го възпира да преследва патриота чрез шпиони, да диктува на продажните съдии, да подкупи палача и да издигне позорната бесилка, ще се подвоуми да осъди човек на такава ужасна участ, уверен съм — не от благородство, не от хуманност, а от страх пред унищожителното презрение на добродетелните.

Но аз се отклонявам от Макгайр. След този ужасяващ поглед към миналото и бъдещето мислите му го върнали изведнъж в настоящето. Как е попаднал тук? И откога — о, боже! — откога е на това място? Извадил часовника си и видял, че са изтекли само три минути. Толкова се изненадал, че му се сторило просто невероятно. Погледнал църковния часовник, разбира се, той бил с цял час и четири минути пред неговия.

От всичко изтърпяно, казва Макгайр, този удар се оказал най-тежък за него. Дотогава имал поне един приятел, един съветник, комуто напълно се доверявал, по това, което сочел той, броял колко минути му остават да живее, по безпогрешните му показания можел да разбере кога е дошло време да се впусне в последното приключение, да захвърли чантата далеч от себе си и да избяга. А на какво да се уповава сега? Часовникът му изоставал, може би е назад, в такъв случай — с колко? До каква степен би могъл да е повреден? И с колко може да закъснее един часовник в течение на тридесет минути? Пет? Десет? Петнайсет? Възможно е, струвало му се, че са минали вече години, откакто е напуснал Сент Джеймз хол на път за това толкова многообещаващо начинание, значи, всеки момент трябва да се очаква експлозия.

Изправен пред тази нова дилема, той усетил как бясно лудуващият му пулс се успокоил и почувствувал смазваща умора, сякаш е живял векове и от векове е мъртъв. Сградите и хората по улицата станали невероятно малки, далечни и ярки, Лондон звучал в ушите му приглушено, като шепот, а тропотът на файтона, който едва не го прегазил, като че се чувал от Африка. В тоя момент се почувствувал странно откъснат от себе си, чувал и усещал стъпките си по земята като стъпки на престарял, немощен и много нещастен човек, когото искрено съжалявал.

Движейки се така напред, покрай Националната галерия, в среда, която му изглеждала по-разредена и тиха от обикновен въздух, в главата му се промъкнал споменът за някакъв вход наблизо, на Уиткоум стрийт, където би могъл да сложи незабелязано този злочест товар. Затова закрачил натам и докато вървял, му се струвало, че лети над тротоара. Там, в зейналата паст на входа, заварил един мъж по жилетка с ръкави, който дъвчел замислено сламка. Отминал го и два пъти се завъртял около входа, дебнейки най-малката възможност, но човекът се обърнал към него и продължавал да го наблюдава с любопитство.

Още една надежда била загубена. Макгайр излязъл пак от входа, все тъй следен учудено с очи от човека с жилетката. Погледнал отново часовника си — оставали му само четиринайсет минути. При тази мисъл изведнъж като че приятна топлина обляла мозъка му, за секунда-две видял света кървавочервен, след това напълно се овладял, някаква невероятна веселост го карала да пее и да се смее вървешком. Обаче тази веселост изглеждала сякаш извън него, отвътре като черна, оловнотежка буца усещал тежест на душата си.

За никого не давам пет пари, и никой пет пари за мен не дава — пеел той и се смеел на своя товар, така че минувачите по улицата го заглеждали. А топлината като че ли все се засилвала и ставала все по-приятна. „Какво е животът? — мислел си той. — И какво съм аз, Макгайр? Какво е дори Ирландия, нашата зелена Ирландия?“ Всичко му се струвало толкова неизмеримо нищожно, че като го погледнел се усмихвал. Готов бил да даде години, ако ги имал, за чаша алкохол, но времето летяло и трябвало да се прости с това последно желание.

На ъгъла на Хеймаркет много наперено повикал файтон, скочил в него, заповядал на файтонджията да го закара на някакво място край кея, което назовал, а щом колата потеглила, скрил чантата колкото може по-незабелязано под удобната покривка за краката и отново извадил часовника си. Пътувал така пет безкрайни минути, при всяко подскачане на колата изтръпвал от страх, едва можел да се владее, ала се страхувал да не привлече вниманието на кочияша, ако твърде очебийно промени маршрута си, пък и искал по възможност, с течение на времето, да забрави чантата.

Най-после пред някаква стълба на кея извикал, файтонът спрял и той слязъл — с каква радост в душата! Пъхнал ръка в джоба си. Всичко било свършено вече, спасил живота си и не само това — скроил един изумителен атентат, защото какво по-живописно, какво по-ефектно от взривяването на един файтон, препуснал стремително по улиците на Лондон. Потършувал в единия си джоб, после — в другия. Обзело го смазващо отчаяние и в мъчително безмълвие се вторачил в кочияша. Нямал нито грош.

— Хей — казал файтонджията, — изглежда не ви е добре.

— Загубил съм си парите — отвърнал Макгайр с толкова слаб и странен глас, че сам се учудил.

Човекът надзърнал през вратичката.

— Май — рекъл — сте си забравили чантата.

Макгайр я измъкнал полусъзнателно и щом погледнал черната кутия на един лакът от себе си, се смразил вътрешно и усетил как чертите на лицето му се изопнали като от смъртоносна болест.

— Не е моя — казал той. — Предишният ви клиент трябва да я е забравил. Най-добре я занесете в участъка.

— Вижте какво — възразил файтонджията, — или вие не сте с всичкия си, или аз!

— Е, тогава чуйте какво — възкликнал Макгайр, — задръжте я срещу таксата!

— Така и предполагах — отвърнал коларят. — А нещо друго? Какво има в чантата ви? Отворете я да видя.

— Не, не — възпротивил се Макгайр. — О, не, недейте. То е сюрприз, специално приготвен сюрприз за честни файтонджии.

— Я оставете тази работа — казал човекът, като слязъл от капрата и се приближил съвсем до злочестия патриот. — Или ще ми платите за превоза, или ще се качите отново и ще ви закарам в участъка.

В този злополучен момент Макгайр съзрял снажната фигура на някой си Годол, тютюнопродавец от Рупърт стрийт, който се приближавал по кея. С този човек се познавал, бил купувал от магазина му и чувал да говорят, че е със свободомислещ дух, а опасността била вече толкова близка, че с благодарност се уловил за тази сламка на надеждата.

— Слава богу! — извикал Макгайр. — Ето, иде един мой приятел. Ще взема на заем от него — И се завтекъл да пресрещне търговеца.

— Сър — рекъл, — мистър Годол, аз съм ваш клиент… сигурно ме познавате по физиономия… сполетели са ме беди, за които не съм виновен. О, сър, от любов към правдата, от човечност и заради божията милост, на която се уповавате, заемете ми два шилинга и шест пенса!

— По физиономия не ви познавам — отвърнал мистър Годол, — но си спомням формата на брадата ви, която за съжаление не ми се нрави. Ето ви, сър, една златна лира, която с голямо удоволствие заемам при единственото условие, че ще обръснете брадата си.

Макгайр грабнал монетата, без да каже дума, подхвърлил я на файтонджията, извикал му да задържи остатъка, с няколко скока се спуснал по стъпалата, запокитил чантата далеч на север в реката и се хвърлил с главата надолу подире й. Изглежда, че от водния гроб го е извадил собственоръчно мистър Годол. Точно когато го измъквал мокър на брега, глуха, сподавена експлозия разтърсила здравата зидария на кея, далеч над реката се издигнал за миг фонтан и изчезнал.

ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Продължение)

Напразно се мъчеше Съмърсет да схване смисъла на тези думи. Междувременно той усърдно залягаше над бутилката, съзаклятникът започна да се раздвоява и като че ли се разширяваше и въртеше на мястото си. Със смътното чувство, че преживява някакъв кошмар, младият човек се изправи несигурно на крака и отказвайки предложения му трети грог, заяви твърдо, че е вече късно и трябва непременно да си ляга.

— Ей богу — забеляза Зиро, — виждам, че сте голям въздържател. Но няма да настоявам. Достатъчно е, че вече сме добри приятели, така че, уважаеми хазаине, au revoir. (Довиждане (фр.) — Б. пр.)

Като рече това, съзаклятникът още веднъж му стисна ръката и с най-вежлива церемониалност поведе смутения млад джентълмен към горния етаж, като се наложи и да го напътва.

Точно как се добра до леглото, остана пълна загадка за Съмърсет, но на сутринта, когато изведнъж се събуди и отвори очи, в душата му забушува същински ураган от ужас и изумление. Фактът, че се остави да бъде въвлечен в привидно фамилиарни отношения с човек като неговия противен квартирант, при отрезвяващата дневна светлина му се стори плод на необяснима човешка слабост. Вярно, той бе изпаднал в положение, което би поставило на изпитание дори самоувереността на Талейран. (1757–1838) — френски политически деец, един от най видните представители на буржоазната дипломация. — Б. пр.) Това беше може би временно утешение, но съвсем не го оправдаваше. Защото наистина не можеше да има оправдание за такава пълна измяна на принципите, за такова изпадане в престъпна близост и не виждаше друг изход, освен да прекъсне веднага всякакви връзки.

Щом се облече, Съмърсет се завтече нагоре по стълбите, решен да скъса с този човек. Зиро го посрещна с радушието на стар приятел.

— Влезте, уважаеми мистър Съмърсет! — извика той. — Влезте и седнете, без да се стеснявате, да закусим заедно.

— Сър — каза Съмърсет, — първо ми разрешете да се освободя от всякакви задължения към вас. Снощи неусетно станах нещо като ваш съучастник, ала позволете ми да ви заявя веднъж завинаги, че вие и вашите машинации ме изпълват с искрен ужас и отвращение и ще направя всичко възможно да смажа вашето подло съзаклятие.

— Драги ми приятелю — отвърна Зиро с добродушен вид, — аз съм свикнал на тези човешки слабости. Отвращение ли? Аз сам съм изпитвал такова нещо, но то бързо изчезва. Ала с това не падате в очите ми, напротив, издигате се с тази трогателна откровеност. А какво ще правите междувременно? Ако не греша, сега вие сте почти в положението на Чарлз Втори (може би най-малко поквареният от вашите английски монарси), когато крадецът му се изповядал. Да ме издадете е изключено. Какво друго може да опитате? Не, уважаеми мистър Съмърсет, ръцете ви са вързани, а и вие сам, ако искате да не се покажете като подлец, сте обречен да си останете същия очарователен и умен събеседник, с когото имах удоволствието да разговарям снощи.

— Поне — извика Съмърсет — мога да ви заповядам да напуснете тази къща, и го казвам!

— Аха! — възкликна съзаклятникът. — Само че няма да ви послушам. Ако искате, можете да изиграете ролята на Юда, но ако, както предполагам, сметнете за недостойна такава низост, аз от своя страна съм достатъчно умен да не напусна тази квартира, в която се чувствувам изключително добре и откъдето вие не сте в състояние да ме изгоните. Не, не, уважаеми сър, аз съм тук и тук възнамерявам да остана.

— Повтарям — кресна Съмърсет, който вече не можеше да се владее, тъй като съзнаваше слабостта си, — повтарям предупреждението си. Аз съм господар в тази къща и изрично ви предупреждавам да си излезете.

— Едноседмично предупреждение, а? — рече невъзмутимият конспиратор. — Много добре, след една седмица ще поговорим по тоя въпрос. Разбрано! Междувременно забелязвам, че закуската ми изстива. Благоволете, уважаеми мистър Съмърсет, тъй като нямате друг изход, поне тази седмица да правите компания на една много интересна личност, проявете поне частица от оная непринудена благосклонност, поне частица от оня интерес към тъмните страни на живота, присъщи на истинския човек на изкуството. Утре, ако щете, ме обесете, ала днес покажете, че сте се отърсили от еснафските предразсъдъци и седнете на приятна закуска с мен.

— Човече! — провикна се Съмърсет. — Не разбирате ли чувствата ми?

— Естествено — отговори Зиро, — и дори ги уважавам! Ще се оставите ли да ви надминат в това отношение? Нима единствен вие ще бъдете пристрастен? Не могат ли в този деветнайсети век двама образовани джентълмени да се примирят с политическите си различия? Недейте така, сър, вашите остри думи само ме разсмиват, преценете сам, кой от двама ни е по-умен?

Съмърсет беше млад човек, много търпелив по природа и лесно податлив на софистика. Той вдигна ръце в жест на отчаяние и зае мястото, предложено му любезно от конспиратора. Закуската беше превъзходна, домакинът — не само много вежлив, но и неизчерпаем източник на любопитни сведения. Всъщност приличаше на човек, който, принуден много дълго да пази мъчително мълчание, изпитва наслада да прави най-сензационни разкрития. Той имаше да разправя много интересни неща, при което постепенно разкриваше характера си, и полека-лека Съмърсет не само превъзмогна неудобството от неестественото си положение, но и започна да се отнася към конспиратора с фамилиарност, която граничеше с презрение. Той винаги се чувствуваше странно неспособен да се откопчи от компанията, в която се намираше — макар и противна, тази компания го държеше в плен като намазано с клей врабче, а в случая търпеливо оставяше да тече час след час, лесно бе убеден да седне на масата и дори не се опита да си отиде; чак когато се свечери, Зиро с хиляди извинения освободи госта си. Неговите сподвижници-конспиратори, обясни учтиво атентаторът, не познавали ценните качества на младежа и щели да се обезпокоят, като видят непознато лице.

Щом остана сам, Съмърсет отново изпадна в сутрешното настроение. Мисълта за мекушавостта му го вбесяваше, крачейки назад-напред из столовата, той вземаше най-твърди решения за бъдещето, извиваше ръката, омърсена от докосването на убиец, и сред всички тези мятащи се като вихрушка мисли от време на време проблясваше и дори го смразяваше от страх мисълта за сатанинските средства, с които беше натъпкана къщата. Барутен погреб изглеждаше безопасна пушалня в сравнение с Излишната къща.

Той потърси избавление в бягството, в движението, в преливащата чаша. Докато пивниците бяха отворени, ходеше от една на друга да дири светлина, спокойствие и близостта на човешки лица, а когато и тези средства не помагаха, търсеше пак компанията на среднощните скитници, накрая, продължавайки да броди из улиците, се принуждаваше да се сприятелява с полицаите. Уви, с какво чувство на виновност разговаряше с тези блюстители на законите, с каква радост би плакал на широките им гърди и как напираше тайната на устните му и не смееше да излезе навън! Най-после умората започна да надделява над угризенията и приблизително когато първият млекар тръгваше да обикаля клиентите си, Съмърсет застана отново пред входа на къщата, гледаше я, сякаш очакваше нещо страшно, като че за миг ще лумне в пламъци, извади ключа си и щом кракът му беше вече на стъпалата, пак загуби кураж и побягна да търси покой под мрачния покрив на едно кафене.

Събуди се когато удари дванайсет на обед. Като претършува печално джобовете си, видя, че му е останала само половин крона; (Монета от пет шилинга. — Б. пр.) а след като плати за неудобното си ложе, бе принуден да се върне в Излишната къща. Мушна се тихомълком в хола и се примъкна на пръсти до шкафа, където си държеше парите. Още половин минута, рече си той, и ще бъде избавен от своя натрапчив наемател и ще може да решава какво да прави. Но съдбата бе решила другояче — на вратата се почука и влезе Зиро.

— Хванах ли ви? — извика той с незлобива веселост. — Драги приятелю, вече съвсем губех търпение — И малко безстрастното лице на говорещия се озари от искрена симпатия. — Толкова отдавна съм отвикнал да имам приятел — продължи той, — че започвам да се боя да не стана ревнив — И стисна силно ръката на своя хазаин.

От всички хора на тоя свят Съмърсет беше най-малко способен да отвърне на подобен поздрав. Да отхвърли такива любезни аванси бе пряко силите му. А още повече го измъчваше мисълта, че не може да отговори на сърдечността със сърдечност. Това несъответствие между любезностите, което като че ли винаги буди у благородните души някакво чувство за виновност, просто го смазваше и той измънка няколко неясни и неискрени думи.

— Достатъчно — извика Зиро, — така и трябва да бъде… нищо повече не казвайте! Изпитвах някаква смътна тревога, страхувах се, че сте ме напуснали, но сега трябва да призная, че този страх е бил неоснователен, и се извинявам. Да се усъмня във вашата прошка значеше да повторя предишната си грешка. Затуй елате, обедът ни чака, ще ми бъдете пак сътрапезник и ще ми разкажете снощните си приключения.

От учтивост Съмърсет и този път не посмя да отвори уста и повторно седна покорно на трапезата със своя добродушен и престъпен познайник. Съзаклятникът отново се впусна в инкриминиращи разкрития — ту името и биографията на някакъв индивид, ту адреса на някой важен център, който като че ли случайно се изплъзваше от устата му, и всяка негова дума сякаш още повече затягаше примката около шията на нещастния му гост. Накрая увлекателният монолог на Зиро стигна до младата дама от преди два дни — оная млада дама, която се бе мярнала на Съмърсет толкова за кратко, ала го бе завладяла с чара си и чиято пленителна грациозност, красноречив поглед и прелъстително развяваща се пола бяха оставили незаличим отпечатък в паметта му.

— Видяхте ли я? — каза Зиро. — Красива, нали? Тя също е от нашите — истинска ентусиастка, може би неспокойна в присъствието на химикали, но в съзаклятническата дейност е живо олицетворение на ловкост и смелост. Лейк, Фонбланк, дьо Марли, Валдевиа — тези са само някои от имената, с които си служи, истинското й име… но тук май отивам твърде далеч. Достатъчно е да ви кажа, че на нея дължа сегашната си квартира и, драги Съмърсет, удоволствието да ви познавам. Изглежда, че къщата й е била известна. Както виждате, скъпи приятелю, не крия нищо — казвам ви откровено всичко, което би ви интересувало.

— За бога — извика злочестият Съмърсет, — дръжте си езика! Не можете да си представите колко ме измъчвате!

По простодушното лице на Зиро премина сянка на сериозно безпокойство.

— Има моменти — рече той, — когато започвам да мисля, че не ви се нравя. Защо, драги Съмърсет, защо е тази студенина? Аз съм подтиснат, решителният миг в живота ми наближава и ако се проваля — той поклати мрачно глава, — ще падна, скъпи момко, от висотата на амбициозните си планове до положението на презрян човек. Това са сериозни мисли и можете да разберете колко ми е нужна вашата приятна компания, Незлобиви бърборко, вие облекчавате бремето на грижите ми. И все пак… и все пак… — Говорещият отмести чинията си и стана от масата. — Елате с мен — каза той, — последвайте ме. Възбуден съм, имам нужда от въздух, искам да видя бойното поле.

Като рече това, съзаклятникът го поведе бързо към горния етаж на къщата, а оттам през стълба и тавански капак — на някаква покрита с ламарина платформа, заслонена от единия край от високи комини и заемаща фактически върха на покрива. От двете страни нямаше нито парапет, нито ограда, а само наклонен плочест покрив и най-вече в северна посока се откриваше широк изглед към покривите на останалите къщи и издигащите се над дима далечни шпили на църквите.

— Оттук — извика Зиро. — виждате този необятен град, богат, многолюден, веселящ се с плячка от цели континенти, ала скоро, много скоро, той ще рухне! Някой ден, някоя нощ може би от това удобно за наблюдение място ще ви сепне гърмежът на оръдието на страшния съд — не пронизителен и безвреден като пукот на топ, а мощен и елейно тържествен. Моментално след него ще видите как ще лумнат пламъците. Да — провикна се той, протягайки ръка напред, — да, това ще бъде денят на възмездието. Тогава пребледнелият полицай ще бяга рамо до рамо с разобличения крадец. Пламти! — възкликна той. — Пламти, презрян град! Падни, надменна монархио, падни като Дагон! (Бог на древните филистимци. — Б. пр.)

При тези думи кракът му се подхлъзна по ламарината и ако Съмърсет не бе го уловил бързо, щеше мигновено да полети надолу. Младежът го издърпа за ръката от ръба на бездната бял като платно и отпуснат като носна кърпа, помогна му, или по-право пренесе го надолу по стъпалата и го сложи на безопасно място на таванската стълбищна площадка. Тук конспираторът започна да се съвзема, обърса челото си и накрая, като стисна в дланите си ръката на Съмърсет, взе да му изказва благодарността си.

— Това запечатва окончателно нашата дружба — рече той. — При нас животът и смъртта са неразделни. Вие ме измъкнахте от ноктите на смъртта и ако преди ме привличаше вашият характер, можете да си представите сега каква е моята пламенна благодарност и симпатия към вас! Но усещам, че още не мога да дойда на себе си. Подайте ми, умолявам ви, подайте ми ръка и ми помогнете да стигна стаята си.

Глътка алкохол възвърна почти напълно обичайното самообладание на съзаклятника и когато се изправи с чаша в ръка, весел и бодър, изведнъж забеляза унинието на нещастния младеж.

— За бога, скъпи Съмърсет — извика той, — какво ви става? Позволете ми да ви дам да си сръбнете малко.

Ала Съмърсет беше вече в такова състояние, че тази веществена подкрепа не можеше да му помогне.

— Оставете ме — каза той. — Аз съм пропаднал, вие сте ме оплели в мрежата си. Цял живот досега съм живял най-безразсъдно, най-наивно вършех каквото си исках. А сега… какво съм аз? Толкова ли сте сляп и безчувствен, та не виждате отвращението, което ми вдъхвате? Как може дори да предположите, че съм готов да продължавам да живея при такива условия? Да си мислите — извика той, — че един млад човек, който няма друг грях на земята освен услужливостта, може да се замеси в такава гнусна каша! — И като закри очите си с ръка, Съмърсет се тръшна на канапето.

— Боже мой — възкликна Зиро, — възможно ли е това? А аз изпитвах такива симпатии и влечение към вас! Възможно ли е, скъпи Съмърсет, да се поддавате на тези отживели предразсъдъци, да съдите за един патриот по нравствените принципи на религията? А аз ви мислех за убеден агностик.

— Мистър Джонс — каза Съмърсет, — няма смисъл да спорим. Аз се гордея, че съм абсолютно неверующ не само по отношение на официалната религия, но и спрямо данните, методите и изводите на цялата етика. Та какъв смисъл, какво значение има обратът на речта? За мен вие сте влечуго, което с удоволствие… което жадувам да стъпча с петата си. Искате да вдигнете във въздуха другите? Е, тогава разберете — въпреки позора и мъките, които би ми донесло това, ще ми се вас да вдигна във въздуха!

— Съмърсет, Съмърсет! — произнесе Зиро, като пребледня силно. — Вие грешите, много грешите. Вие ми причинявате болка, наранявате ме, Съмърсет.

— Дайте ми клечка кибрит! — кресна Съмърсет обезумял. — Да подпаля това безподобно чудовище! Да загина ведно с него!

— За бога — извика Зиро, вкопчвайки се в младежа, — за бога, опомнете се! Ние стоим на ръба на пропастта, смъртта ни дебне отвред, един човек… чужденец в тази чужда страна… когото нарекохте свой приятел…

— Мълчете! — викна Съмърсет. — Вие не сте никакъв приятел, никакъв мой приятел. Отвращавате ме като жаба, кожата ми настръхва от погнуса, душата ми се потриса като ви гледам.

Зиро избухна в сълзи.

— Уви! — изхълца той. — Така вие скъсвате последната нишка, която ме свързва с човечеството. Приятелят ми се отрича от мен… Оскърбява ме. Аз действително съм прокълнат.

Съмърсет остана за миг поразен от този внезапен поврат. След това с жест на отчаяние избяга от стаята и от къщата. В първоначалния си устрем той измина почти половината път до най-близката поща, но скоро започна да забавя стъпка и преди да стигне този дом, откъдето можеше да действува в рамките на закона, отново го обзеха съмнения. Агностик ли е наистина? Има ли право да постъпи така? Стига тия глупости, Зиро трябва да загине! — мислеше си той. А после пак — нали бе обещал, нали се бе ръкувал и ял с този човек, и то напълно съзнателно? Как може тогава да действува, без да погази честта си? Чест ли?… Какво е чест? Плод на въображението, който, преследвайки ожесточено престъплението, е длъжен да захвърли. Ами престъплението? Също плод на въображението, който освободеният му ум отхвърляше. Цял ден Съмърсет скита из парковете, гонен от неспокойни мисли, цяла нощ обикаля града, на разсъмване седна край пътя около Пекъм и горчиво се разплака. Боговете му бяха рухнали. Той, избирал широките, ярко осветени и безлюдни пътеки на всеобщия скептицизъм, продължаваше да бъде роб на честта. Той, който гледаше на живота от висотата на хищния орел, макар и без умисъл да плячкосва, той, който ясно бе осъзнал общите нравствени подбуди на войната, на търговската конкуренция и на престъпността, той, който беше готов да помогне на избягалия убиец или да прегърне непокаялия се крадец, виждаше, че в разрез с всякаква логика е против употребата на динамит. Зората се промъкваше между спящите вили и над бездимните простори на града, а нещастният скептик все тъй оплакваше своята безпринципност.

Най-после се изправи и призова изгряващото слънце за свидетел.

— Истината е безспорна — провикна се той, — право и криво са само плод на въображението и празни думи, но все пак има известни неща, които не мога да сторя, и други, които не мога да търпя.

Ето защо реши да се върне, за да направи последно усилие да убеди Зиро, и ако не успее да го придума да се откаже от сатанинската си професия, да изостави всякаква деликатност, да определи на съзаклятника един час срок и да го издаде на полицията. Колкото и бързо да вървеше, защото това решение му даваше крила, вече се беше съвсем съмнало, когато съзря Излишната къща. С лека походка по стъпалата слизаше младата дама с различните имена и Съмърсет се учуди, като забеляза на лицето й следи от гняв и тревога.

— Мадам — заговори той несъзнателно, без сам да бъде наясно какво ще добави.

Но като чу гласа му, тя като че ли се разтърси от страх и ужас, стъписа се, с рязко движение спусна воала си и побягна от площада, без да се обръща.

Тук ще се отклоним за малко от по-нататъшните патила на Съмърсет, за да опишем странния и романтичен епизод с Кафявия сандък.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ДЕЗБЪРАКАФЯВИЯТ САНДЪК

Мистър Хари Дезбъра живееше в хубавия и солиден стар квартал Блумзбъри, от всички страни на който, шумяха мощните талази на Лондон, но той се радваше на романтична тишина и градски покой. Мистър Дезбъра се бе настанил на Куийн скуер в съседство с Детската болница, отляво, ако вървите на север; Куийн скуер — светилище на хуманитарните науки, на което къщите дължаха хубостта си, където бедните се учеха, където гъмжеше от шумни врабци и където групи търпеливи малчугани висяха по цял ден пред болницата с надежда да им се удаде случай да целунат ръката или да кажат някоя и друга дума през прозореца на болното си братче. Стаята на Дезбъра беше на първия етаж и гледаше към площада, освен това обаче той имаше право, от което често се възползуваше, да седи и да пуши на терасата отзад, от която се виждаше цяла прекрасна гора от вътрешни градини, а до нея бяха прозорците на една празна стая.

Един топъл ден следобед Дезбъра се разхождаше по тази тераса, почти загубил надежда и кураж, понеже от няколко седмици напразно търсеше работа и беше готов да се отдаде на тъжни мисли и тютюн. Тук, си рече той, ще бъда сам, защото и той като повечето младежи, които не са нито богати, нито духовити, нито късметлии, предпочиташе не да търси, а да отбягва общуването с други хора. Тъкмо му дойде тази мисъл, очите му се спряха на прозореца на стаята, която гледаше към терасата, и учуден и ядосан забеляза, че там е спуснато копринено перде. Като късмета ми, помисли си Дезбъра; усамотението му беше нарушено, не можеше вече да размишлява и въздиша незабелязан, не можеше вече да търси отдушник на отчаянието си в думи или да се успокоява със сантиментално подсвиркване и в раздразнението си чукна с лулата по парапета прекомерно силно. Тази стара, сладка лула, излъскана и потъмняла от употреба и с основание скъпа на сърцето му, беше направена от кален корен на изтравниче. Ето защо, какво бе огорчението му, когато гърнето се отчупи от мундщука, подскочи грациозно във въздуха, падна и изчезна между люляците в градината!

Дезбъра се тръшна ядно на шезлонга, извади вестника с разкази, който бе взел за четене, откъсна парче от последния лист, където се поместват само отговори на писма, и се залови да си свива цигара. Той не беше майстор в това изкуство, хартийката все се късаше между пръстите му и тютюнът се разсипваше на земята; тъкмо се канеше вече ядосан да се откаже, когато прозорецът бавно се отвори навътре, коприненото перде се дръпна настрана и на терасата изскочи една малко странно пременена дама.

— Сеньорите ((исп.) — млад господин. — Б. пр.) — проговори тя и гласът й трептеше плътно, като звук на орган, — сеньорите, вие сте затруднен. Позволете ми да ви се притека на помощ.

С тези думи тя издърпа хартийката и тютюна от покорните му ръце и с леснота, която на Дезбъра се стори магическа, сви и му подаде цигара. Той я взе, все тъй без да става и без да пророни дума, вторачен всецяло в това видение. Лицето й беше румено и свежо на цвят, по форма — островърх триъгълник, така невинно лукаво, така дръзко привлекателно, толкова рядко за нашите по-северни ширини; очите й — големи, лъчезарни, от време на време искрящи от менящи се светлинки; косата й — отчасти покрита с дантелена мантиля, ((исп.) — дантелена бяла или черна женска наметка, която покрива главата и горната част на тялото. — Б. пр.) през която ръцете, голи до рамената, светеха от белота; снагата й, налята и нежна във всичките си женствени форми, беше още жива и енергична, преливаща от жизненост и стройна в божествената си хармоничност.

— Не харесвате ли моята сигарито, сеньор? — запита тя. — Все пак е направена по-добре от вашата — При тези думи се засмя и гласът й звънтеше в ушите му като музика, но след миг лицето й помрачня. — Аха, виждам — извика тя. — Моето държане ви отблъсква. Много съм скована, прекалено студена. Аз — добави тя кокетно — не съм проста англичанка, каквато изглеждам.

— Охо! — промърмори Хари, изпълнен с неизразими мисли.

— В скъпата ми родина — продължи дамата — редът е друг. Там, трябва да призная, младата жена е скована от множество строги ограничения, малко й е позволено, свиква да бъде сдържана, свиква да изглежда неприветлива. Ала тук, в свободна Англия — о, славна свобода! — възкликна тя и вдигна ръце към небесата с неподражаемо грациозен жест, — тук няма окови, тук жената може да си позволи да бъде изцяло каквато е, а мъжете са истински рицари — нали на самия ви национален герб е написано honni soit? (фр.)-Позор на оня, който си помисли нещо лошо — девиз, написан на Ордена на жартиерата, най-стария и най-висш английски орден, учреден от крал Едуард III около 1346 г. На един бал се откопчала жартиерата на дамата, с която танцувал кралят. Монархът най-галантно я закопчал отново, като произнесъл горните думи, с които украсил създадения след това орден във вид на жартиера. — Б. пр.)

— Ах, колко ми е трудно да се уча, колко ми е трудно да бъда самата аз. Не бива да съдите за мен отсега, накрая ще превъзмогна тази скованост, накрая ще стана като англичанките. Добре ли говоря езика ви?

— Перфектно… о, перфектно! — каза Хари с пламенна убеденост, подходяща за по-сериозна тема.

— Аха — рече тя, — тогава бързо ще се науча, в жилите на баща ми течеше английска кръв и имам това предимство, че съм учила донякъде вашия изразителен език. Ако говоря вече без акцент, при напълно английската ми външност не ми остава нищо друго, освен да променя обноските си.

— О, не — отвърна Дезбъра. — О, моля ви, недейте!… Аз… мадам…

— Казвам се сеньорита Тереса Валдевиа — прекъсна го дамата. — Вечерният въздух застудява. Adios, Senorito (Сбогом, млади господине (исп.) — Б. пр.)

И преди Хари да успее да пророни дума, изчезна в стаята си.

Той стоеше вцепенен, с все още незапалена цигара в ръка. Мислите му се носеха далеч от тютюна, представяха си образа на новата му познайница още по-красив. Гласът й ехтеше в паметта му, очите й, чийто цвят не можеше да си спомни, пронизваха душата му. При идването й облаците се бяха разпръснали и Дезбъра виждаше нов свят. Каква беше тя нямаше представа, ала я обожаваше. Годините й не смееше да определи, тъй като го беше страх да не излезе по-възрастна от него и смяташе за светотатство да свързва тази красота с мисълта за промените, които търпи всеки смъртен. Колкото до нейния характер, хубостта у младите е винаги олицетворение на доброто. Тъй че горкият момък остана до късно на терасата, хвърляше крадешком плахи погледи към прозореца със спуснатото перде, с въздишка гледаше разцъфналия „златен дъжд“, потънал в царството на мечтите, а когато най-после си влезе и седна да вечеря със студено варено овнешко и половница бира, сякаш пируваше с храната на боговете.

Изскачайки на другия ден отново на терасата, Хари видя прозореца леко открехнат и с удоволствие зърна рамото на дамата, седнала да шие търпеливо и неподозираща присъствието му. На следващия ден, едва Дезбъра се появи, прозорецът се отвори и сеньоритата излезе с лека походка на слънце, в утринно безредие, нежна и стройна, но някак чужда, тропична и странна. В едната си ръка държеше пакет.

— Ще опитате ли — рече тя — от тютюна на моя баща — от скъпата ми Куба? Там — предполагам, знаете — всички пушат, и жени, и мъже. Тъй че няма защо да се боите, че може да ми бъде неприятно. Ароматът му ще ми напомни за родината. Моята родина, сеньор, се намира сред морето — И докато произнасяше тези няколко думи, Дезбъра за пръв път в живота си почувствува поезията на морската шир. — И наяве, и насън все я виждам — скъпата родина, милата Куба!

— Ала някой ден — каза Дезбъра с вътрешна болка, — някой ден ще се върнете там.

— Никога! — извика тя. — О, бог ми е свидетел, никога!

— Значи до края на живота си ще останете да живеете в Англия? — полюбопитствува той и някак му олекна на душата.

— Вие разпитвате прекалено много, питате нещо, което и аз самата не зная — отвърна тя тъжно, а после, отново развеселена, каза: — Но не сте опитали моя кубински тютюн.

— Сеньорита — отговори Хари, смутен от малко кокетното й държане, — каквото и да ми се случи… вие… искам да кажа — завърши той, като се изчерви силно, — ни най-малко не се съмнявам, че тютюнът ви е превъзходен.

— Ах, сеньор — рече дамата с почти печална сериозност, — вие ми се сторихте толкова скромен и добър, а вече се опитвате да ми правите комплименти… и при това — додаде тя с усмивка — така неумело! Чувала съм, че англичаните могат да бъдат верни приятели, почтителни, коректни приятели, да бъдат кавалери, утешители, ако стане нужда, или защитници, но никога да не злоупотребяват. Не се мъчете да ме спечелите като подражавате салонните маниери на моите сънародници. Бъдете такъв, какъвто сте — искрен, учтив, почтен английски джентълмен, за каквито съм чувала от детинство и мечтаех да срещна.

Хари, който се смути много, а никак не беше наясно какви са маниерите на кубинците, категорично отрече всякакъв помисъл да им подражава.

— На вас, сеньор — каза дамата, — най ви подхожда присъщото на вашата нация сериозно държане. Вижте — тя отбеляза черта с обутото в пантоф изящно краче, — дотук ще бъде обща територия, там, от перваза на прозореца ми, започва официалната граница. Ако решите, можете да ме отблъснете до укрепленията ми, но ако, от друга страна, искате да бъдем истински приятели по английски, когато ми е много мъчно, мога да идвам тук, при вас, или, когато съм в по-добро настроение, можете да дръпвате стола си до прозореца ми и докато работя да ме учите на английски обноски. Ще видите, че съм прилежна ученичка, защото това ми допада — Дамата сложи леко ръка на лакътя на Хари и го погледна в очите. — Знаете ли — рече тя, — смея да вярвам, че вече съм усвоила донякъде вашата английска самоувереност. Не забелязвате ли промяната, сеньор? Може би малка, но все пак промяна? Не се ли държа по-непринудено, по-свободно, повече като мила „английска мис“, отколкото първия път, когато ме видяхте? — Тя го дари с лъчезарна усмивка, дръпна ръката си от лакътя му и преди младият човек да успее да изрази с думи красноречивите чувства, които бушуваха в сърцето му, с „Adios, senor, лека нощ, мой английски приятелю“ изчезна зад пердето.

На другия ден Хари изпуши напусто цяла унция (Мярка за тегло 28,3 г. — Б. пр.) тютюн на неутралната тераса, без да бъде възнаграден нито с поглед, нито със звук и най-после дванайсетте удара на часовника го подканиха да напусне сцената на своето разочарование. Следващия ден валеше дъжд, но нищо — нито работа, нито време, нито бъдещата нищета, нито сегашните несгоди не можеха вече да попречат на младежа да бъде верен слуга на своята дама и загърнат с дълъг и широк балтон, с вдигната яка застана на пост до балюстрадата и зачака щастието си — външно образ на униние и мъка, ала вътрешно озарен от нежни и красиви чувства. Скоро прозорецът се отвори и прекрасната кубинка със зле прикрита усмивка се показа на перваза.

— Елате тук — каза тя, — тук, до прозореца ми. На малката веранда е по завет — И грациозно му подаде сгъваем стол.

Когато седна, очевидно почервенял от срам и радост, някаква издутина в джоба му напомни, че не е дошъл с празни ръце.

— Позволих си — рече той — да ви донеса една книжка. Сетих се за вас, когато я забелязах в книжарницата, понеже видях, че е на испански. Книжарят ме увери, че е от един от най-добрите ви писатели и съвсем прилична — Докато говореше, пъхна малкото томче в ръката й. Прелиствайки го, тя сведе очи, на бузите й бликна руменина и пак изчезна, гъста и едновременно мимолетна.

— Вие ми се сърдите — извика той с мъка. — Аз ви обидих.

— Не, сеньор, не е затова — отвърна дамата. — Аз — и челото й отново се обля с руменина, — … аз съм смутена и засрамена, понеже ви заблудих. Испански — започна тя и млъкна, — … испански е, разбира се, родният ми език — продължи дамата, сякаш изведнъж окуражена, — така че вашият сполучлив подарък безспорно е много ценен за мен, но уви, сър, за какво може да ми послужи той? И как да ви призная истината — срамната истина, — че не мога да чета?

Когато очите на Хари срещнаха нейните с неприкрито изумление, прекрасната кубинка като че ли се сви под погледа му.

— Не можете да четете? — повтори Хари. — Вие! С широк, великодушен жест дамата разтвори още по-широко прозореца.

— Влезте, сеньор — рече тя. — Дойде моментът, който отдавна чакам не без известна тревога, когато или ще трябва да се страхувам да не загубя приятелството ви, или ще се наложи да ви разкажа историята на моя живот, без да скрия нищо.

С чувство, граничещо с благоговение, Хари прекрачи прозореца. В подчертаното безредие на стаята, в която се озова, се долавяше някакво полудивашко очарование във форми и цветове. Тя беше пълна с великолепни тъкани, кожи, килими и шарфове с ярки багри и изящни, интересни дреболии — ветрила на полицата на камината, старинна лампа с подложка, а на масата — посребрена чаша от кокосов орех, пълна почти до половина с немонтирани скъпоценни камъни. Прекрасната кубинка, самата тя пъстроцветна скъпоценност и достоен шедьовър за тази разкошна рамка, даде знак на Хари да седне и като се отпусна на друго кресло, започна историята си така.

РАЗКАЗ НА ПРЕКРАСНАТА КУБИНКА

Аз не съм такава, каквато изглеждам. Баща ми водеше потеклото си, от една страна, от испански благородници, а от друга, по майчина линия, от патриота Брюс. Майка ми също бе потомка на кралски род, но уви, тези крале бяха африканци! Тя беше красива като зората — по-красива от мен, защото аз съм наследила по-тъмна кръв от жилите на моя европейски баща, — с благородна душа, с изтънчени обноски на кралица, и като виждах, че стои по-високо от заобикалящите я, обкръжена от най-нежно внимание и почит, от малка я обожавах, а когато дойде време, приех последната й въздишка с устните си, без още да зная, че е робиня и, уви, държанка на баща ми! Смъртта й, която ме сполетя на шестнайсетгодишна възраст, беше първата мъка, която изпитах; така нашият дом загуби своята привлекателност, тъга засенчи моята младост, а у баща ми настъпи трагична и трайна промяна. Минаваха месеци, благодарение на младостта си възвърнах донякъде простодушната веселост, с която се отличавах преди, плантацията се усмихваше с новите си посеви, негрите от имението бяха вече забравили майка ми и прехвърлили простодушната си покорност върху мен, ала все още облак помрачаваше челото на сеньор Валдевиа. И по-рано той често липсваше от къщи, защото търгуваше със скъпоценни камъни в град Хавана, ала сега отсъствията му станаха почти непрекъснати и когато се върнеше, оставаше само за една нощ и се държеше като човек, смазан от злочеста съдба.

Родното ми място, където прекарвах дните си, бе малко островче в Карибско море, на около половин час път с лодка от бреговете на Куба. То беше стръмно, скалисто и като се изключи семейството и плантацията на баща ми, ненаселено и предоставено на природата. Къщата ни, ниска постройка, заобиколена с просторни веранди, се издигаше на едно възвишение и от нея през морето се виждаше Куба. Наоколо духаха освежителни ветрове, които ни облъхваха, когато лежахме в копринените си хамаци и се люлеехме, и поклащаха клонките и цветовете на магнолиите. Вляво, зад нея се намираха жилищата на негрите и полюшващите се ниви на плантацията, които заемаха една осма от повърхността на острова. Отдясно, точно до границата на градината, се простираше обширно и смъртоносно мочурище, обрасло с гъста гора, излъчващо треска, осеяно с дълбоки ями и населявано от отровни миди, човекоядни раци, змии, алигатори и противни риби. В дебрите на тази джунгла не можеше да проникне никой, освен хора с африканско потекло; невидим, непобедим враг дебнеше там европейците, а въздухът беше смъртоносен.

Една сутрин (от нея именно трябва да броя началото на злочестата си участ) излязох от стаята си малко след разсъмване, защото при този топъл климат всички са ранобудни, но не намерих слугиня, която да се погрижи за мен. Обиколих къщата, продължавайки да викам и учудването ми се превърна почти в тревога, когато, изскачайки най-после на един просторен двор с веранда, се озовах сред гъмжило от негри. Дори тогава, когато бях между тях, никой не ме погледна и не обърна ни най-малко внимание на появяването ми. Очите и ушите им бяха насочени към една-единствена личност — някаква жена, разкошно и с вкус облечена, с изящна фигура и благозвучна реч, не толкова стара на години, колкото повяхнала и погрозняла от порочен живот, все още привлекателното й лице носеше отпечатъка на най-жестоки страсти, очите й горяха от жажда да причинява зло. Мисля, че не външността й, а нещо, което се излъчваше от душата й, ме накара да се стъписам, готова да припадна от ужас; както чуваме, че имало растения, които тровят, и змии, които обайват, така и тази жена ме потресе и уплаши. Но аз бях смела по природа, подтиснах слабостта си и като се промъкнах между робите, които смутени се отдръпваха да ми сторят път, сякаш имаха пред себе си господарки съпернички, запитах с властен глас:

— Коя е тази особа?

Една млада робиня, към която бях благосклонна, ми прошепна на ухото да внимавам, защото това е мадам Мендисабал, но това име не ми беше познато. В тоя момент жената приближи до очите си лорнет и с дръзка взискателност ме изгледа от глава до пети.

— Момиче — проговори тя най-после, — много съм патила от непокорни слугини и се гордея със способността си да ги усмирявам. Откровено казано, ти ми се нравиш и ако не бях заета с други по-важни работи, непременно щях да те купя, когато баща ти устрои разпродажба.

— Мадам… — подзех аз, ала гласът ми секна.

— Нима не знаеш положението си? — отвърна жената с противен смях. — Колко смешно! Непременно трябва да я купя. Навярно има добро възпитание? — добави тя, обръщайки се към слугите.

Неколцина я увериха, че младата господарка е възпитана като истинска дама — поне така им се струвало на тях, неуките.

— Тъкмо е за кантората ми в Хавана — каза сеньора Мендисабал, като ме огледа още веднъж през лорнета. — Ще ми бъде много приятно — продължи тя, обръщайки се по-пряко към мен, — да те запозная с камшика — И ми се усмихна, а на лицето й беше изписана силна жажда за жестокост.

Тези думи ми възвърнаха способността да говоря. Викайки по име на слугите, аз им заповядах да прогонят тази жена от къщата, да я качат на лодката и да я върнат на големия остров. Но те единодушно заявиха, че не смеят да ме послушат, наобиколиха ме и взеха да ме увещават и умоляват да бъда по-благоразумна, а когато настоях, разпалвайки се още повече и изричайки за тая гадна пришълка заслужени думи, те се отдръпваха от мен, като че богохулствувах. Чужденката явно беше обкръжена със суеверна почит, познах това по промененото им държане и по бледостта, която бе взела връх над естествения цвят на лицата им, и може би страхът им се предаде на мен. Погледнах пак мадам Мендисабал. Тя стоеше съвсем спокойна и с презрителна усмивка наблюдаваше лицето ми през лорнета, а като виждах, че въпреки всичките ми заплахи оставаше уверена в превъзходството си над мен, от устата ми се изтръгна вик, вик на гняв, страх и отчаяние и побягнах от верандата и от къщата.

Не знаех накъде бягам, ала краката ме носеха към брега. Докато тичах, Чувствувах, че ми се вие свят, толкова необикновени, толкова неочаквани бяха тези събития и обиди. Коя беше тази жена? О, боже, каква власт имаше тя над моите покорни негри? Защо ме нарече робиня? Защо говореше за някаква разпродажба, уреждана от баща ми? На никой от тези трескави въпроси не можех да намеря отговор и във вихрушката, която бушуваше в главата ми, всичко беше мътно, само омразният, злобно ухилен образ на жената се открояваше ясно.

Още продължавах да бягам, обезумяла от страх и гняв, когато съзрях баща си, идващ насреща ми от пристана, и с писък, от който сърцето ми като че щеше да се пръсне, се хвърлих в обятията му и се разхълцах и разплаках на гърдите му. Той ме сложи да седна под една висока палма, която растеше недалеч от нас, и се залови да ме утешава, но с някак разсеян глас, а щом се поуспокоих, ме запита малко грубо защо съм така огорчена. Тонът му ме учуди и отрезви още повече и с твърд, но още прекъсван от хълцания глас, му казах, че на острова има чужденка (стори ми се, че при тези думи той трепна и пребледня), че слугите не ме слушат, че чужденката се казва мадам Мендисабал (това като че ли го развълнува и едновременно успокои), че тя ме е оскърбила, нарекла ме е робиня (тук баща ми се навъси), заплашила е да ме купи на някаква си разпродажба и пред очите ми е разпитвала моите слуги, и че накрая, виждайки се съвсем безпомощна и изложена на тези нетърпими своеволия, съм побягнала от къщи ужасена, възмутена и поразена.

— Тереса — заговори баща ми със странно сериозен глас, — днес се налага да искам от теб смелост, много имам да ти говоря, големи усилия трябва да положиш, за да ми помогнеш, дъщеря ми трябва да докаже, че е храбро момиче. Колкото до тази Мендисабал, какво да ти кажа? И как да ти обясня коя е? Преди двайсет години тя беше най-красивата робиня, днес е такава, каквато я виждаш — преждевременно състарена, омърсена от всевъзможни пороци и престъпления, ала свободна, богата, омъжена, както казват, за почтен човек — бог да му е на помощ! — и упражняваща над някогашните си другари по съдба — кубинските роби — влияние, колкото безгранично, толкова и необяснимо. Говори се, че властта й се крепи на страшни обреди — обредите на вудуизма. (Вудуизъм, или вуду — мистичен религиозен култ, разпространен сред негрите и метисите из островите в Карибско море и в южната част на Съединените щати. Обредите му са свързани с боготворене на змията и в крайни случаи с човешки жертвоприношения и канибалски церемонии. — Б. пр.) Дори и да е така, моля те да прогониш от мислите си тази безподобна вещица, опасността, която ни застрашава, не идва от нея и тържествено ти обещавам никога да не попаднеш в ръцете й.

— Татко! — провикнах се аз. — Да попадна ли казваш? Значи има нещо вярно в думите й? Нима съм… О, татко, говори ми откровено, всичко друго бих изтърпяла, но не и тази неизвестност.

— Ще ти кажа — отвърна той, мъчейки се да смекчи жестокостта на думите си. — Твоята майка беше робиня, бях намислил, щом натрупам достатъчно спестявания, да се преселя в свободната страна Англия, където ще имам законно право да се оженя за нея, но изпълнението на плана ми твърде много се забави, а в последния момент се намеси смъртта. Сега разбираш колко много ми тежи споменът за майка ти.

Извиках сърцераздирателно от мъка за родителите си и в усилието да утеша живия, забравих себе си.

— Но няма значение — подзе отново баща ми. — Недовършеното не може никога да се поправи и трябва да понеса наказанието си — да ме измъчва съвестта. Но, Тереса, след като така болезнено ми напомни какви злини причини мудността ми, залавям се веднага да направя това, което е все още възможно — да ти даря свободата.

Започнах да го обсипвам с благодарности, но той ме прекъсна с мрачна рязкост.

— Заболяването на твоята майка — продължи той — ми отнемаше твърде много време, работата ми в града бе предоставена доста дълго в ръцете на некадърни заместници; моят ум, вкус, несравнимата ми способност да познавам най-добрите скъпоценни камъни, това изкуство, благодарение на което мога дори в най-тъмна нощ да различа сапфир от рубин и от един поглед да кажа от кое кътче на земята е изкопан скъпоценният камък — всички тези неща прекалено дълго липсваха в работата ми. Тереса, аз съм разорен.

— Какво значение има това? — извиках. — Какво значение има бедността, щом сме заедно с обичта и светите си спомени?

— Ти не разбираш — каза той навъсено. — Робиня, каквато си, млада — уви! — почти дете! — с добро възпитание, красива, надарена с най-трогателна хубост, невинна като ангел — всички тези качества, които биха обезоръжили дори вълците и крокодилите, в очите на хората, на които съм задължен, са стока, която се купува и продава. Ти си движимо имущество, пазарна вещ, която струва — о, боже, нямам сили да произнеса тези думи! — струва пари. Започваш ли да разбираш най-после? Ако ти даря свободата, ще отнема на кредиторите си нещо, което им принадлежи, грамотата за освобождаването ти положително ще бъде анулирана, ти ще си останеш робиня, а аз ще бъда престъпник.

Улових ръката му, целунах я и заохках от жал за себе си, от съчувствие към баща си.

— Какво ли не правих — продължи той, — как ли не се мъчих и напрягах да наваксам загубите си — бог ми е свидетел и ще помни това. Той не благослови усилията ми или просто — както си мисля често — се колебаеше да осени с благоволението си дъщеря ми. Накрая загубих всякаква надежда, бях безвъзвратно разорен, тежък дълг обременяваше утрешния ден, който не можех да изплатя; ще ме обявят за банкрутирал и стоката, земите, скъпоценностите ми, които толкова обичах, робите ми, към които се отнасях с доброта и правех щастливи, и-о, десетократно по-лошо — ти, моята любима дъщеря, ще бъдете продадени и ще минете в ръцете на некадърни и алчни търгаши. Виждах, че много дълго съм се примирявал и възползувал от това голямо престъпление — робовладелството, но нима моята дъщеря, моята невинна, неопетнена дъщеря, нима т я трябва да плаща за това? Извиках: „Не!“ Призовах бога за свидетел на изкушението ми, грабнах тази торбичка и побягнах. Преследвачите са по дирите ми, може би тази нощ, може би утре те ще слязат на този остров, свят за паметта на скъпата душа, която те е родила, за да обрекат баща ти на позорен затвор, а теб — на робия и безчестие. Нямаме много време. Край северния бряг на нашия остров по странно благоволение на съдбата от няколко дни кръстосва английска яхта. Тя е собственост на сър Джордж Гревил, когото слабо познавам, но комуто по-рано съм правил големи услуги и затова няма да откаже да ни помогне да избягаме. Ако ли пък откаже, ако се прояви като неблагодарник, имам възможност да го принудя насила. Защото какъв е той, чедо мое — какъв е този англичанин, дето от години се върти около бреговете на Куба и всеки път се връща с нова партида скъпоценни камъни?

— Може да е открил мина — подхвърлих аз.

— Така казва и той — отвърна баща ми, — но благодарение на необикновената дарба, която съм получил от природата, лесно развенчах тази басня. Той ми носеше само диаманти, които отначало купувах на доверие, като се вгледах по-добре обаче, се сепнах, защото някои от тези камъни, чедо мое, произхождаха от Африка, други — от Бразилия, ала трети, съдейки по тяхната особена прозрачност и груба обработка, бяха откраднати от древни храмове. След като подуших каква е работата, направих справки. О, колко хитър е той, но аз го надхитрих. Узнах, че обикалял всички бижутери в града, при един дошъл с рубини, при друг — със смарагди, при трети — със скъпоценен берил, и на всички разправял все тази история с мината. Но в коя мина, в кой богат слой от земната повърхност са струпани рубини от Исфахан, перли от Коромандел и диаманти от Голконда? Не, чедо, този човек въпреки яхтата и титлата си, този човек трябва да се бои от мен и да ми се подчинява. Така че тази вечер, щом се мръкне, трябва да поемем през тресавището по пътека, която след малко ще ти покажа, по-нататък през планинските местности на острова има маркиран път, който ще ни изведе до залива на север, а там наблизо кръстосва яхтата. Ако преследвачите пристигнат дори по-рано, отколкото ги очаквам, пак ще са закъснели — доверен човек чака на Куба и щом се появят, ако е тъмно, ще забележим на отсрещния нос червен огън, а ако е светло — димен стълб, и предупредени по този начин, ще имаме време да потърсим спасение зад мочурището. А дотогава ще скрия тази торбичка, така че най-напред ще ме видят да пристигам в къщи с празни ръце, иначе някой роб може да се разбъбри и да ни издаде. Защото, гледай! — прибави той и вдигайки торбичката, която вече ми бе показал, изсипа в шепата ми цял поток от необработени скъпоценни камъни, по-ярки от цветя, от всички размери и цветове, които при падането си улавяха в безбройните си изящни фасетки жарките лъчи на слънцето.

Не се сдържах и извиках от възхищение.

— Дори в твоите невежи очи — продължи баща ми — вдъхват уважение. Но какво са те, освен камъчета, равнодушни пред резеца, студени като смъртта? О, свещена простота! — извика той. — Всяко от тях — чудо на търпението на природата, създадено от праха в резултат от многовековна микроскопична дейност, всяко едно от тях значи за теб и за мен цяла година живот, свобода и взаимна обич. Как да не ги ценя тогава! И защо да не побързам да станат недосегаеми за чужди ръце! Тереса, ела с мен.

Той се изправи на крака и ме поведе към границата на голямата джунгла, там, където тя бе надвиснала като стена от отровен, тъмен листак над склона на хълма, на който стоеше бащината ми къща. Известно време обикаля и оглежда внимателно края на гъсталака. После, види се, разпозна някакъв белег, защото лицето му изведнъж просветля, сякаш бе паднал камък от сърцето му, спря се и се обърна към мен.

— Оттук — рече — започва тайната пътечка, за която споменах, и тук ще ме чакаш. Аз ще навляза само на няколко стотин ярда в тресавището да заровя скромното си съкровище; щом го скътам на сигурно място, ще се върна.

Напразно се мъчех да го разубедя, сочейки му опасностите, които криеше това място, напразно умолявах да ми позволи да го придружа, позовавайки се на черната кръв, която вече знаех, че тече в жилите ми — той беше глух към всички мои молби и като отмахна част от зелената завеса, изчезна в злотворната тишина на мочурището.

Чак след един час храстите отново се разтвориха и от гъсталака изскочи баща ми, спря се и почти се олюля, зашеметен от първоначалния досег с ослепителната слънчева светлина. Лицето му беше покрито с особена гъста червенина, ала въпреки жегата на тропическото пладне не изглеждаше запотен.

— Ти си уморен — Извиках, скачайки да го посрещна. — Не ти е добре.

— Уморен съм — отвърна той, — въздухът в тази джунгла е задушлив, пък и очите ми свикнаха на нейния мрак, а силното слънце ги прорязва като с нож. Момент, Тереса, остави ме само за момент. Всичко пак ще се оправи. Аз зарових имането под един кипарис, точно зад речния ръкав, от лявата страна на пътеката; тези красиви, лъскави нещица сега лежат покрити с тиня, ще ги намериш там, ако стане нужда. Но ела да влезем в къщи, време е да хапнем, защото ни предстои да пътуваме нощем, да хапнем, а после да поспим, моя бедна Тереса, да поспим после — И ме изгледа с кръвясали очи, клатейки глава сякаш от съжаление.

Крачехме бързо, защото баща ми непрекъснато мърмореше, че отсъствувал дълго време и че слугите може да се усъмнят в нещо, минахме, през просторната, проветрива веранда и най-после влязохме в приятната полусянка под спуснатите капаци на къщата. Трапезата беше наредена, домашните слуги, вече уведомени от лодкарите за завръщането на господаря, бяха всички на поста си и, както забелязвах, не смееха да ме погледнат. Тъй като баща ми продължаваше с уморена и трескава настойчивост да мърмори, че закъсняваме, побързах да заема мястото си на масата, но едва пуснах десницата му, той се спря и разпери двете си ръце напред някак странно, като че опипваше.

— Какво става? — изкрещя той с пронизителен, нечовешки глас. — Нима съм сляп?

Притичах до него и се опитах да го заведа до масата, но той се задърпа и като се закова на място, ту разтваряше, ту затваряше челюстите си, сякаш се мъчеше с усилие да си поеме дъх. После изведнъж вдигна ръцете си към слепоочията, извика: „Главата ми, главата ми!“, политна и се строполи до стената.

Много добре разбирах какво става. Обърнах се и помолих слугите да му помогнат. Но те единодушно заявиха, че всичко е безполезно — щом господарят е ходил из тресавището, рекоха те, ще трябва да умре, всякаква помощ е излишна. Защо да ви описвам подробно страданията си? Пренесох го до леглото и застанах да бдя над него. Той лежеше неподвижно, от време на време скърцаше със зъби, говореше нещо неразбрано, до ушите ми стигаше ясно една-единствена-дума — бързо, бързо, което показваше, че дори в последната борба със силите на смъртта все още го измъчваше мисълта за опасността, надвиснала над дъщеря му. Слънцето бе вече залязло и настъпил мрак, когато разбрах, че съм сам-самичка на тази нещастна земя. Можех ли да мисля за борба, за спасение, за неизбежните опасности, които ме дебнеха? Тук, до тялото на последния си близък, бях забравила всичко, освен естествената мъка от безвъзвратната загуба.

Бяха минали около четири часа, откакто слънцето се бе издигнало над хоризонта на изток, когато робинята, за която вече споменах, влезе и ме върна отново в суровата земна действителност. Бедната душица наистина беше силно привързана към мен и със сълзи на очи ми обясни причината за идването си. Още с първите лъчи на зората на пристана спряла някаква лодка и свалила на брега на нашия остров (досега толкова щастлив) група полицаи, които носели заповед за арестуването на баща ми, и един едър човек с груби обноски, който заявил, че занапред островът, плантацията и всички роби в нея стават негова собственост.

— Предполагам — рече робинята, — че е политик или някакъв много силен магьосник, защото щом ги видя да идват, мадам Мендисабал хвана гората.

— Колко си глупава! — отвърнах аз. — Тя се е страхувала от полицаите. И защо изобщо тази вещица продължава да осквернява острова с присъствието си? О, Кора — възкликнах, спомняйки си за своята скръб, — какво значение имат всъщност всички тези неприятности за едно сираче?

— Господарко — каза тя, — искам да ви напомня две неща. Никога не говорете така за мадам Мендисабал, поне пред цветнокож, защото тя е най-силната жена на тоя свят и истинското й име, ако някой се престраши да го произнесе, е способно с магическата си сила, дори да възкреси мъртвите. И в никой случай не говорете вече за нея пред вашата злочеста Кора, защото при все че може действително да я е страх от полицията (а както чух, изглежда, че наистина се крие от нея) и зная, че ще ми се смеете и няма да ми повярвате, все пак е доказана и всеизвестна истина, че тя чува всяка думица, произнасяна от хората по целия този широк свят, а вашата бедна Кора е вече вписана в черния й тефтер. Когато ме гледа, господарко, кръвта ми се смразява. Това е първото, което исках да ви кажа, а сега второто — за бога, умолявам ви, имайте предвид, че занапред не сте дъщеря на клетия сеньор. Него вече го няма, милият господин, тъй че сега и вие като мен сте обикновена робиня. Човекът, комуто принадлежите, е дошъл за вас, о, скъпа господарке, вървете веднага при него! Ако бъдете мила и послушна, с вашата младост и хубост все още можете да си осигурите охолен живот.

За миг изгледах това същество с възмущение, което лесно можете да си обясните, ала след малко то се изпари — момичето бе говорило просто по своему, както птичката пее или кравата мучи.

— Върви — казах аз. — Върви, Кора. Благодаря за благородните ти помисли. Остави ме за малко сама с мъртвия ми баща и кажи на този човек, че ще дойда веднага.

Тя тръгна, а аз, обръщайки се към смъртното ложе, произнесох в тези глухи уши последната молба и защита на моята застрашена невинност.

— Татко — рекох, — последната ти мисъл дори в твоята предсмъртна агония беше дъщеря ти да се спаси от позор. Тук, пред теб се заклевам, че твоето желание ще бъде изпълнено, по какъв начин, не зная, ако е нужно — с престъпление и бог да прости на теб, на мен и на нашите тирани, бог да ме подкрепи в моята безпомощност!

Тези думи ми придадоха сили, като след дълъг сън пристъпих към огледалото — да, дори в тази стая на смъртта, — бързо оправих косата си, поосвежих подутите си от сълзи очи, прошушнах тихо „сбогом“ на създателя на моя живот и причинителя на мъките ми и като изобразих на лицето си усмивка, тръгнах да посрещна своя господар.

Той беше пълен, жизнерадостен човек на средна възраст, похотлив, грубоват шегобиец и ако не грешах в преценката си, добродушен по природа. Трескаво, забързано оглеждаше къщата, която някога беше наша, но сега ставаше негова и пламъчето, което светна в очите му, когато ме видя да влизам, показа, че мога да очаквам най-лошото.

— Тази ли е бившата ви господарка? — запита новодошлият робите и когато потвърдиха това, веднага им заповяда да излязат. — И тъй, скъпа — каза той, — аз съм прост човек, не като вашите проклети испанци, а истински, принципен, трудолюбив, честен англичанин. Казвам се Колдър.

— Благодаря ви, сър — рекох и направих почтителен поклон, както бях виждала от слугите.

— Я гледай — възкликна той, — да се не надяваш. Ако бъдеш послушна там, където бог е благоволил да те призове, ще видиш, че съм много добър човек. Твоята външност ми харесва — добави господарят ми, наричайки ме по име, което изопачи отвратително. — Естествена ли е косата ти? — запита той малко рязко и като се приближи до мен, сякаш бях кон, с груб жест сам се увери в истината. Бях пламнала цялата от глава до пети, ала сдържах справедливия си гняв и се оставих да ме докосва. — Много хубаво — продължи той, като ме погъделичка добродушно под брадичката. — Няма да съжаляваш, че си дошла при стария Колдър, нали? Но това е между другото. По-важно е следното: твоят предишен господар беше много безчестен мошеник и отмъкна ценна стока, която по право принадлежеше на мен. И тъй като ми е известно, че си му роднина, предполагам, че ти най-добре знаеш какво е станало с нея, но преди да отговориш те предупреждавам, че бъдещото ми благоразположение ще зависи изцяло от твоята почтеност. Аз самият съм почтен човек и очаквам същото от слугите си.

— Скъпоценностите ли имате предвид? — попитах, снишавайки глас до шепот.

— Точно това имам предвид — каза той ухилен. — Мълчете! — рекох.

— Да мълча ли? — повтори той. — Че защо да мълча? Трябва да знаете, че съм вече на мой имот и заобиколен от слуги, които ми принадлежат.

— Заминаха ли си полицаите? — запитах. О, какви надежди възлагах на отговора!

— Заминаха си — отговори той, гледайки ме малко объркано. — Защо се интересуваш?

— Трябваше да ги задържите — отвърнах сериозно, макар че в същия миг сърцето ми подскочи от радост. — Господарю, не мога да скрия истината от вас. Слугите в това имение са много наежени, отдавна назрява бунт.

— Какво? — извика той. — Че аз никога в живота си не съм виждал толкова хрисими на вид негри — Но все пак леко пребледня.

— Не са ли ви казали — продължих аз, — че на острова се намира мадам Мендисабал? Че откакто е дошла, слушат само нея? Че ако тази сутрин ви посрещнаха горе-долу прилично, то е единствено по нейно нареждане — с какви подбуди, предоставям на вас да прецените.

— Мадам Хесебел ли? — запита той. — Тя наистина е опасна дяволица, на всичко отгоре полицията я търси за цяла редица убийства. Но в края на краищата това няма значение. Вярно, тя има голямо влияние сред вас, цветнокожите. Но какво търси тук, дявол да я вземе?

— Скъпоценностите — отговорих аз. — Ах, сър, ако бяхте видели това съкровище — сапфирите, смарагдите, опалите, златните топази и рубините, червени като залеза — това неизчислимо богатство, тази невиждана от очите красота — ако бяхте го видели като мен и, уви, като н е я — щяхте да разберете опасността и да потреперите.

— Значи и тя ги е видяла! — провикна се той и по лицето му познах, че смелият ми ход е успял. Улових го за ръката.

— Господарю — рекох, — сега съм ваша, мой дълг е, ще ми бъде приятно да браня вашите интереси и живота ви. Затова чуйте съвета ми и, заклевам ви, бъдете благоразумен като мене. Елате скришом с мен, нека никой да не види къде отиваме, ще ви заведа на мястото, където е заровено съкровището, щом го изровим, трябва да отидем право на лодката, да избягаме в Куба и да не се връщаме вече на този опасен остров без закрилата на войници.

Кой свободен човек в свободна страна би повярвал на такава неочаквана преданост? Ала този тиранин с помощта на самите хитрости и коварни похвати, с които си бе служил, за да укроти своята бунтуваща се съвест и да се убеди, че робовладелството е нещо естествено, се хвана като дете в капана, който му поставих. Той ме похвали и ми благодари, каза ми, че притежавам всички качества, които ценял у слугите, и когато ме заразпитва по-подробно за естеството и стойността на съкровището, а аз пак изкусно разпалих алчността му, заповяда незабавно да пристъпя към изпълнението на плана ми за действие.

От един сайвант в градината взех кирка и лопата, а оттам по лъкатушним пътеки между магнолиите поведох господаря си към мястото, отдето се влизаше в тресавището. Аз вървях отпред, носех, както е редно, инструментите и непрекъснато поглеждах назад, да не би да ни забележат и проследят. Когато стигнахме началото на пътеката, изведнъж се сетих, че съм забравила да взема храна, и като оставих мистър Колдър под сянката на едно дърво, се върнах сама в къщи за кошница с провизии. „Нима за него?“ — запитах се аз. А един вътрешен глас ми отговори: „Не“. Докато бяхме един срещу друг, докато още виждах пред очите си човека, комуто принадлежах, както ръката принадлежи на тялото, възмущението ми придаваше сили да се държа. Но сега, щом останах сама, почувствувах отвращение от себе си и от кроежите си, които ми бяха противни, жадувах страстно да се хвърля в нозете му, да призная, че го мамя, и да го предупредя да не навлиза в това гибелно тресавище, към което го увличах, за да умре, ала клетвата ми пред моя мъртъв баща, дългът ми към моята невинна младост надделяха над тези колебания и макар че лицето ми беше бледо и навярно отразяваше ужаса, подтиснал душата, с твърда стъпка се върнах на границата на тресавището и с усмивка на уста му казах да стане и да ме последва.

Пътеката, по която поехме сега, беше изсечена като тунел през живата джунгла. От двете страни над главите ни зеленият листак се преплиташе като непроходима стена, дневната светлина едва се процеждаше през надвисналия горски гъсталак, а въздухът беше горещ като пара, просмукан с упойващи растителни миризми, притискащ като тежест гърдите и мозъка. Краката ни газеха безшумно по дебел пласт хумус, от двете страни непрекъсната върволица мимози колкото човешки бой докосваха полата ми и тутакси със съскане се отдръпваха да ми сторят път, с изключение на тези чувствителни на досег растения всичко останало в тази отровна бърлога беше неподвижно и безшумно.

Преди още да бяхме навлезли много навътре на мистър Колдър изведнъж започна да му се повдига и трябваше да седне за малко на пътеката.

Сърцето ми се късаше като го гледах и настойчиво замолих този обречен простосмъртен да се върне обратно, „Какво представляват някакви си скъпоценности на везните на живота?“ — питах аз. О, не, отговаряше той, тази вещица мадам Хесебел ще ги намери; той е честен човек и няма да позволи да му отнемат полагаемото му се с измама, и тъй нататък, а дишаше тежко като болно куче. Скоро пак беше на крака, уверявайки, че неразположението му е минало, но когато поехме отново напред, на промененото му лице долових първите признаци на смъртта.

— Господарю — рекох, — изглеждате блед, смъртно блед, бледостта ви ме плаши. Очите ви са кръвясали — червени като рубините, които търсим.

— Хлапачке — кресна той, — я гледай пред себе си, внимавай къде стъпваш. Заклевам се пред бога, че ако още веднъж ме ядосаш, като се озърташ назад, ще те накарам да разбереш новото си положение.

Малко след това забелязах на земята някакъв червей и предупредих шепнешком, че докосването му е смъртоносно. Скоро една голяма змия, яркозелена като пролетна трева, се заизвива бързо през пътечката и пак се спрях и погледнах назад към спътника си с ужас в очите.

— Змията-ковчег — казах, — змията, която гони жертвата си като хрътка.

Но той оставаше непреклонен.

— Аз съм свикнал да пътувам — рече. — Тази джунгла е наистина противна, но скоро ще стигнем края.

— Да — отвърнах, поглеждайки го със загадъчна усмивка, — но какъв край?

Тук той прихна да се смее, но смехът му не беше съвсем искрен. После, като забеляза, че пътеката започва да става по-широка и по-стръмна, извика:

— Ето на! Нали ти казах? Минахме най-лошото.

Действително бяхме стигнали вече блатистия речен ръкав, който на това място беше много тесен и препречен от паднал дънер, но видяхме, че от двете страни постепенно се разширяваше и минаваше под свод от големи дървесни клони и надвиснали увивни растения, течеше бавно, лъхаше на ужасна, гадна миризма, по повърхността му плуваха плоски глави на алигатори, а бреговете гъмжаха от аленочервени раци.

— Ако паднем от този неустойчив мост — рекох, — гледайте, кайманът дебне, готов да ни нагълта! Ако се отклоним и най-малко от пътеката, ще затънем в тинята, а вижте как по края на гъсталака пъплят безброй червени гадини. Щом се окажем безпомощни, тутакси ще се нахвърлят като паплач върху нас! Какво може да стори човек? Срещу хиляди такива бронирани нападатели? А каква смърт ще бъде да загинеш жив от техните щипки!

— Момиче, ти луда ли си? — извика той. — Заповядвам ти да мълчиш и да ме водиш нататък.

Погледнах го отново, готова да отстъпя, а като забеляза това, господарят ми вдигна бастуна в ръката си и ме удари жестоко по лицето.

— Води нататък! — кресна той отново. — Нима цял ден трябва да кисна сред това противно блато накрая да загина заради една бъбрива робиня?

Приех удара мълчаливо, приех го с усмивка, ала кръвта закипя в сърцето ми. В този момент нещо — не зная какво — падна с глух плясък във водите на лагуната и си рекох: „Състраданието ми се удави там!“

От другата страна, до която сега бързахме да се доберем пълзешком, гората не беше толкова гъста, завесата от увивни растения — не толкова плътна. Тук-там се забелязваха по-светли слънчеви петънца или между по-рядката плетеница от паразитни растения се различаваха очертанията на някое високо дърво. Отляво, на края на едно такова сечище много ясно се открояваше кипарисът, на това място пътеката доста се разширяваше и имаше малко открито пространство, осеяно със страшни мравуняци, по които пъплеха техните строители. Сложих инструментите и кошницата до дънера на кипариса, където те моментално почерняха от пълзящите мравки, и отново погледнах лицето на моята неподозираща жертва. Помежду ни се изпречваше такъв гъст облак комари и гадни мухи, че замъгляваше чертите на англичанина, а шумът от крилете им беше като въртене на мощно колело.

— Тук — казах — е мястото. Аз не мога да копая, понеже не съм свикнала да си служа с такива инструменти, но заради вашата собствена безопасност ви умолявам да свършите по-скоро работата си.

Англичанинът пак се бе отпуснал на земята, задъхан като риба на сухо, а на лицето му видях същата гъста червенина, която бе обляла лицето на баща ми.

— Чувствувам се зле — изпъшка той, — страшно зле, тресавището се върти около мен, бръмченето на тези отвратителни мухи ме влудява. Нямаш ли вино?

Дадох му една чаша и той я изпи жадно.

— Сам ще си бъдете виновен — рекох, — ако продължавате така. Блатото има лоша слава — При тези думи поклатих зловещо глава.

— Подай ми кирката — заповяда той. Къде са заровени скъпоценностите?

Казах му горе-долу и сред убийствената жега, задухата и полумрака на джунглата той заработи с кирката, размахвайки я над главата си с енергичността на здрав човек. Отначало го обля обилна пот, от която лицето му лъсна, а хищните насекоми се полепиха нагъсто по него.

— Не бива да се потите на такова място! — възкликнах. — О, господарю, как може да постъпвате така неблагоразумно? Треската се просмуква през отворените пори.

— Какво целиш с това? — кресна той, като се спря със забита в земята кирка. — Да не искаш да ме подлудиш? Мислиш ли, че не разбирам на каква опасност се излагам?

— Това именно е целта и желанието ми — да побързате — отговорих. И тогава, пренасяйки се мислено на смъртното ложе на баща си, взех да повтарям без връзка, почти шепнешком, една и съща дума: — Бързо, бързо, бързо.

Изведнъж за мое учудване търсачът на съкровището се вслуша в тази дума и продължавайки да размахва кирката, но вече неуверено, и като се олюляваше, заповтаря на себе си като припев: „Бързо, бързо, бързо“. А след това — пак: „Нямаме време за губене, блатото има лоша слава, лоша слава“, и после отново: „Бързо, бързо, бързо“ — с ужасяваща машиналност, забързано, но някак морно, като болен, който се мята на възглавницата. Потта бе изчезнала, сега беше сух, но виждах все тази тъмнокеремидена червенина. След малко кирката му изрови торбичката със скъпоценностите, но той не я забеляза, а продължаваше да копае.

— Господарю — рекох, — ето съкровището. Като че ли се пробуди от сън.

— Къде? — извика, а после, като го видя пред очите си, добави: — Как е възможно? Трябва да съм побъркан. Момиче — кресна той внезапно със същия писклив глас, който бях забелязала и преди, — какво става? Прокълнато ли е това тресавище?

— То е гроб — отвърнах аз. — Няма да се измъкнете жив, а колкото до мен, животът ми е в ръцете божии.

Господарят ми се строполи на земята като ударен, но дали в резултат от думите ми, или от внезапен пристъп на болестта — не мога да кажа. След малко вдигна глава.

— Ти ме доведе тук, за да умра — каза той; — с риск за собствения си живот ме обрече на смърт. Защо?

— За да спася честта си — отговорих. — Не забравяйте, че ви предупредих. Не съм виновна аз, погуби ви алчността по тези камъчета. Той извади револвера си и ми го подаде.

— Виждаш ли — рече, — можех отдавна да те убия. Но както казваш, аз умирам, нищо не е в състояние да ме спаси, а имам да изкупвам толкова много грехове. О, боже мой, боже мой — възкликна той, взирайки се в лицето ми с любопитен, учуден и жален поглед, като несхватливо дете в училище, — ако има страшен съд на оня свят, колко грехове ми тежат на душата!

Накрая аз се разплаках, запълзях в нозете му, зацелувах ръцете му, умолявах го да ми прости, пъхнах пистолета обратно в ръката му и замолих да отмъсти за смъртта си, защото дори и да можех с цената на живота си да откупя неговия, пак оставах длъжница. Но той, горкият, искаше да ме накара още по-горчиво да съжалявам за постъпката си.

— Нямам какво да ти прощавам — рече. — О, боже, как сглупих на стари години! Честна дума, въобразих си, че ме харесваш.

В същия миг му се зави свят, започна страшно да се олюлява, вкопчи се за мен като дете и зовеше по име някаква жена. Скоро тези гърчове, които гледах задавена от сълзи, отслабнаха и замряха и пак дойде на себе си.

— Трябва да напиша завещанието си — каза той. — Извади бележника ми.

Когато изпълних желанието му, задраска бързо с молив на една страница.

— Нека моят син да не узнае — каза умиращият. — Кръвожадно куче е той, моят син Филип, нека да не узнае как си ме наказала. — После изведнъж извика: — О, господи, аз съм сляп — и притисна с длани очите си, после пак зашепна, пъшкайки: — Не ме оставяй на раците!

Заклех се, че ще му бъда вярна, докато сърцето му бие, и удържах на обещанието си. Седнах да бдя над него, както бдях над баща си, но с колко по-други, по-ужасни мисли! През целия тоя дълъг следобед силите му все повече западаха. И през всичкото това време водех непосилна борба да го предпазя от пълчищата мравки и ятата комари — пленница на собственото си престъпление. Щом се смрачи, бръмченето на насекомите под тъмните сводове на тресавището тутакси се засили, а още не бях уверена издъхнал ли е. Най-после плътта на ръката му, която продължавах да държа, охладня между пръстите ми и разбрах, че съм свободна.

Взех бележника и револвера му, защото бях решила по-скоро да умра, отколкото да ме уловят, и като се натоварих още с кошницата и торбичката скъпоценности, поех на север. В този нощен час тресавището беше изпълнено с непрестанен шум, предизвикван от всевъзможни животни и насекоми, все опасни за живота. Ала вървях сред този хаос от звуци като с вързани очи и не виждах нищо. Хлъзгавата земя се огъваше под нозете ми и жвакаше противно, сякаш тъпчех жаби, от досега на плътната стена от листа, която ми беше единственият пътеводител, потръпвах сякаш от допир на змии, тъмнината затрудняваше като запушалка дишането ми, откровено казано, никога не съм изпитвала такъв ужасен страх, както през този нощен поход, и никога не съм чувствувала такава радост, както в момента, когато усетих, че пътеката започва да се изкачва, да става по-устойчива под краката ми и видях, макар и все още далеч пред мен, сребристата светлина на луната.

След малко прекосих границата на джунглата и тръгнах сред благородни величествени лесове, чисти скали, чист, сух прах, сред ароматния дъх на планински цветя, цял ден огрени от слънце, сред омайната тишина на нощта. Благодарение на негърската си кръв минах невредима зловонното и опасно мочурище, по някакво чудо се бях спасила от пълзящите и жилещи гадини, от които гъмжеше там; сега ми предстоеше по-леката част от пътя — да пресека острова, да стигна залива и да бъда приета на английската яхта. Нощем беше невъзможно да налучкам посочения от баща ми път и тъкмо се мъчех да се ориентирам и в невежеството си напразно се вглеждах в разположението на звездите, когато някъде отдалеч до ушите ми стигнаха човешки гласове, които пееха в бързо темпо.

Не знаех къде се намирам, ала поех по посока на тези гласове и след като вървях четвърт час, стигнах незабелязано края на една открита горска поляна. Тя беше ярко осветена от луната и от пламъците на огън. В средата се издигаше малка, ниска и груба постройка, над която стърчеше кръст — спомних си, бях чувала, че това е параклис, отдавна осквернен от устройваните тук обреди на вудуистите. Точно до стъпалата на входа някаква черна грамада непрекъснато се движеше и поклащаше насам-натам като жива, ала безмълвна маса; скоро разбрах, че това е купчина петли, зайци, кучета и други птици и животни, които продължаваха да се дърпат безпомощно, вързани и нахвърляни жестоко едно върху друго. Около огъня и параклиса бяха коленичили в кръг африканци, мъже и жени. Те ту вдигаха полустиснати длани към небето в някакъв странен страстно-умолителен жест, ту навеждаха глави и просваха ръце на земята пред себе си. Докато целият кръг изпълняваше многократно това двойно упражнение, главите непрекъснато се повдигаха и снишаваха като морски вълни, а бързото песнопение продължаваше сякаш в такт с тези движения. Стоях като омагьосана, съзнавайки, че животът ми виси на косъм, че съм попаднала на вудуистки обред.

Изведнъж вратата на параклиса се отвори и оттам излезе висок негър, съвсем гол, с жертвен нож в ръка. Последва го още по-странно и потресаващо видение — мадам Мендисабал, също гола, която държеше в ръце на височината на лицето си отворена плетена кошница. Тя беше пълна с извиващи се змии, които, докато жената стоеше с вдигнатата кошница, се провираха през върбовите пръчки и се увиваха около ръцете й. При тази гледка тълпата като че ли изведнъж още повече се разпали, пеенето стана по-пронизително, по-нестройно по темпо и акцент. После високият негър, който стоеше неподвижен и усмихнат под светлината на луната и огъня, даде знак, пеенето замря и започна втората част на това варварско и кърваво празненство. Тук-там от човешкия кръг някой мъж или жена притичваше до средата, навеждаше се пред жрицата и нейните змии, вдигаше по същия начин ръка и като произнасяше различни заклинания, изричаше гласно най-пъклените желания на сърцето си. Обикновено пожелаваха смърт или болест — смърт или заболяване на врагове или съперници; други призоваваха тези бедствия да сполетят най-близки техни роднини, а един, към когото, трябва да призная, и аз не съм бивала по-милостива, ги стоварваше върху моята глава. При всяка клетва високият негър, все тъй с усмивка, вземаше някоя птица или животно от движещата се купчина от лявата му страна, заколваше го с ножа и захвърляше тялото на земята. Най-после като че ли дойде редът на върховната жрица. Тя сложи кошницата на стъпалата, застана в центъра на кръга, търколи се в прахта пред влечугите и продължавайки все тъй да се търкаля, извиси глас така, че звучеше едновременно като реч и песен, и то с такава силна, безумна възбуда, че ужас смрази кръвта ми.

— О, сила, чието име не смеем да произнесем — подзе тя, — о, сила, нито добра, нито зла, а някъде под двете, по-могъща от доброто, по-велика от злото — цял живот съм те боготворяла и съм ти служила. Кой проливаше кръв на твоя олтар? Чий глас е пресипнал от песни в твоя възхвала? Чии нозе са преждевременно изнемощели да скачат на твоите празненства? Кой уби детето в утробата си? Аз — провикна се тя, — аз, Метамнбогу! Аз изричам истинското си име. Разкъсвам булото. Желанията ми ще се изпълнят, иначе ще умра. Чуй ме, тиньо на дълбокото тресавище, злокобна гръмотевице, отрово на змийската жлъчка — чуй ме или ме убий! Желая две неща, о, безплътна, о, ужас на пустотата — две неща, иначе ще умра! Кръвта на моя белолик съпруг, о, дай ми я! Той е враг на вуду, дай ми неговата кръв! И още нещо, о, гонителю на слепите ветрове, о, създателю сред развалините на смъртта, о, корен на живота, корен на гнилотата! Аз остарявам, погрознявам, знаят каква съм и ме гонят, за да ми отнемат живота, затова нека твоята слугиня се избави от това грохнало тяло, нека твоята главна жрица се върне пак в разцвета на младостта си, да стане отново девойка, желана като някога от всички мъже! Нима, о, господарю и повелителю, когато искам тук чудо, каквото не е ставало, откакто сме откъснати от някогашното отечество, нима не подготвих жертвата, за която душата ти жадува — яре без рога?

Докато произнасяше тези думи, по кръга от поклонници премина радостен шепот, който ту се надигаше, ту заглъхваше, ту пак се надигаше и най-после премина в екстаз, когато високият негър, който за миг се бе пъхнал в параклиса, се появи отново на вратата, носейки на ръце тялото на робинята Кора. Не зная дали видях какво стана след това. Когато съзнанието ми наново се проясни, Кора беше сложена на стъпалата пред змиите, негърът с ножа се бе надвесил над нея, ножът се вдигна и в тоя момент изпищях от неописуем ужас, умолявайки в името божие да спрат.

Над тълпата канибали се възцари тишина. Още миг и щяха да се отърсят от вцепенението, а тогава щях неминуемо да загина. Но провидението бе решило да ме спаси. Тези изверги още мълчаха, когато сред тихата нощ се надигна рев, по-силен от воя на европейска буря, по-бърз от крилатия източен вятър. Черен мрак забули всичко наоколо — мрак, пронизван отвред от лъкатушни и ослепителни светкавици. Почти в същия миг, с един скок, който сякаш погълна света, ядрото на урагана стигна поляната. Чух страшен трясък и съзнанието ми угасна.

Когато се свестих, беше ден. Бях жива и здрава, дърветата около мен не бяха загубили нито вейка и първоначално помислих, че ураганът е бил просто съновидение. Ала нищо подобно, защото щом се огледах, видях, че едва съм се спасила от унищожение. През гората, която покриваше хълмове и долове, бурята бе разорала огромна разрушителна бразда. Дърветата от двете страни се поклащаха невредими от утринния ветрец, ала по правия път на урагана не бе останало нищо. Всичко в тази ивица — дърво, човек или животно, оскверненият параклис и поклонниците-вудуисти — бе повалено и унищожено в този кратък гневен изблик на въздушните стихии. Всичко останало само на един-два ярда (Мярка за дължина — 91,4 см. — Б. пр.) от пътя му — скромно цвете, високо дърво и клетото безпомощно момиче, което в момента бе коленичило да поблагодари на небето — се събуди невредимо сред кристалната чистота и безметежност на новия ден.

Човек не можеше да се движи по пътя на урагана, такъв хаос от изпочупени мощни дървета бе натрупал той в мимолетната си ярост. Но въпреки всичко го прекосих — с толкова труд и търпение, с толкова чести и опасни подхлъзвания и падания, че когато стигнах другата страна, не бяха ми останали вече нито физически, нито душевни сили. Там седнах за малко да се съвзема и докато похапвах (колко много дължах на божията милост!) погледът ми, подскачайки тук-там между високите дървета от двете страни, се спря на един дънер с маркировка. Да, ръката на провидението ме бе напътила — пред мен се намираше пътеката, по която трябваше да вървя. С колко олекнало сърце поех напред и с каква радостна стъпка крачех през възвишенията на острова!

Наближаваше пладне, когато, изподрана и изнурена, стигнах върха на една стръмна скала и видях под себе си морето. Прибоят, разбунен от снощния ураган, блъскаше брега открай докрай с особена ярост, поръбвайки го със снежнобяла пяна. Точно под нозете си съзрях заливче, разположено между отвесни, увенчани с палми скали. Точно пред него върху вълните се полюшваше кораб с такива стройни мачти, така ярко боядисан, толкова изящно и прецизно изпипан във всяко отношение, че плени сърцето ми. От върха на мачтата му се развяваше английското знаме, а от височината, на която стоях, от време на време, когато го поклащаше водата, виждах снежнобялата дървена обшивка и отблясъците на слънцето от месинговите части на палубната мобилировка. Значи този беше корабът, който щеше да ме приюти, и от всички трудности ми оставаше само една — да се кача на борда му.

След половин час най-после се измъкнах от гъстия лес на края на скалистото заливче, между чиито челюсти се вмъкваха сини вълни, мятаха се и се разбиваха в брега му с оглушителен грохот. Един горист нос закриваше яхтата и бях изминала известно разстояние покрай брега сред наглед девствена самота, когато забелязах една лодка, прикътана в естествено пристанище, където спокойно се поклащаше върху вълните, но без жива душа в нея. Потърсих с очи лодкарите и след малко, точно в началото на гората, съзрях червената жарава на огън и спящи моряци, проснати в различни пози около него. Приближих се до тях, повечето бяха чернокожи, само неколцина — бели, ала всички облечени с очебийната спретнатост на моряци от яхта, а по фуражката с козирка и лъскавите копчета на единия правилно познах, че е от командния състав. Затова него именно докоснах по рамото. Той скочи, с рязкото си движение събуди и останалите, и всички се вторачиха изумено в мене.

— Какво искаш? — попита офицерът.

— Да се кача на яхтата — отговорих. Тези думи явно смаяха всички, а офицерът малко строго ме попита коя съм. Бях решила до срещата със сър Джордж да крия името си и сега първото име, което ми дойде на устата, беше това на сеньора Мендисабал. Щом го произнесох, сякаш гръм удари малката група моряци — негрите ме гледаха вторачено, с неописуема жадност, белите — с нещо като уплаха и учудване едновременно, и моментално някакъв зъл дух ме подтикна да до бавя: „Пък ако не сте чували това име, наричайте ме Метамнбогу.“

Думите ми подействуваха с магическа сиЛа. Негрите разпериха нагоре ръце досущ като вудуистите около лагерния огън предната нощ; първо един, а после друг се завтече към мен, коленичи и целуна крайчеца на скъсаната ми рокля, а когато белият офицер почна да ругае и да им крещи:

„Да не сте полудели!“, един от цветнокожите моряци го улови за раменете, дръпна го настрана, така че никой да не ги чува, след което с причудливи мимики и жестове оживено му заобяснява нещо. Офицерът явно се съпротивляваше ожесточено, кикотеше се високо, видях го как маха с ръце в знак на несъгласие и протест, но накрая — дали убеден, или просто безсилен да се противи повече — отстъпи, приближи се много почтително до мен, но все пак някак подсмихвайки се под мустак, и като докосна фуражката си, рече:

— Милейди, ако действително сте тая, за която се представяте, корабът е готов да ви приеме.

На борда на „Немороза“ (така се казваше яхтата) ме посрещнаха по същия странен начин. Едва наближихме този голям и изящен кораб, който се полюшваше чак до планшира във водата и покриваше синьото море със снежнобяла пяна, и над фалшбордите се подаде цяла върволица глави на моряци — чернокожи, бели и жълти, и започнаха да си подвикват с малцината, които караха лодката, нещо на някакъв lingua franca (Лингва франка (лат.) — буквално: език на франките; в преносен смисъл — говорим език, обикновено хибриден, употребяван за ограничено общуване между народи с взаимно неразбираеми езици. — Б. пр.) неразбираем за мен. Очите на всички бяха устремени към пътничката и отново видях как негрите вдигаха ръце към небето, но този път някак със страстен унес и екстаз.

В началото на мостика ме посрещна друг офицер, човек с благородна осанка и гъсти руси бакенбарди, към когото се обърнах с молба да се срещна със сър Джордж.

— Но това не е… — извика той и се спря.

— Зная — отвърна другият офицер, който ме бе докарал от брега. — Но какво да правим, дявол да го вземе? Виж тия негри!

Проследих с очи посоката на ръката му и щом погледът ми се спреше на някой от клетите невежи африканци, той тутакси се навеждаше с дълбок поклон и вдигаше ръце във въздуха, сякаш пред него се намираше някакво полубожество. Очевидно офицерът с бакенбардите моментално се убеди, че подчиненият му е прав, защото сега се обърна към мен с явно уважение.

— Сър Джордж, милейди, е на острова, към който с позволението на ваше благородие веднага ще отплавам — каза той. — Каютите са готови. Стюарде, заведи лейди Гревил долу.

Така под това ново име и толкова слисана, че не можех да мисля, нито да говоря, бях въведена в една просторна и прохладна каюта, по чиито стени бяха накачени оръжия, а по края им наредени дивани. Стюардът ме попита какво ще пожелая, но тъй като в това време бях толкова уморена, смаяна и объркана, имах сили само да му махна с ръка да ме остави сама и се тръшнах на куп възглавници. Скоро по движението на кораба познах, че сме на път, ала мислите ми не само не се избистриха, но и ставаха още по-разсеяни и объркани, в тях започнаха да се примесват кошмарни съновидения, накрая неусетно потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, денят и нощта бяха минали и беше пак утро. Светът, който видях, щом отворих отново очи, някак особено се полюшваше нагоре-надолу, скъпоценностите в торбичката, сложена до мен, непрестанно звънтяха, стенният часовник и барометърът се поклащаха като махала, а над главата ми моряците работеха в такт със своята песен, по палубата стържеха и трополяха намотани на кълбо въжета. Ала мина доста време, докато съобразя, че съм на море, докато си спомня едно след друго трагичните, загадъчни и необясними събития, които ме бяха довели тук.

Тогава пъхнах скъпоценностите — с учудване забелязах, че те не са побутнати — в деколтето на роклята си и като видях на една близка маса сребърно звънче, го разклатих силно. Моментално се яви стюардът, помолих го да ми донесе закуска, той се залови да подрежда масата, като от време на време ме попоглеждаше със смущаващо, дръзко любопитство. За да превъзмогна стеснението си, запитах, стараейки се да се показвам колкото мога по-спокойна, редно ли е яхтите да имат толкова многоброен екипаж?

— Мадам — отговори той, — не знам коя сте, нито каква неразумна прищявка ви е накарала да си присвоите чуждо име и да се обречете на такава страшна участ. Предупреждавам ви най-чистосърдечно. Щом пристигнете на острова…

В този момент го прекъсна офицерът с бакенбардите, който се бе промъкнал неусетно отзад и сложи ръка на рамото му. Внезапната бледост, смъртният, мъчителен страх, отпечатани на лицето на стюарда, бяха красноречива добавка към думите му.

— Паркър! — произнесе офицерът и посочи вратата.

— Слушам, мистър Кентиш — отвърна стюардът. — За бога, мистър Кентиш! — И изчезна от каютата с пребеляло лице.

Тогава офицерът ми даде знак да седна, започна да ми сервира закуската и също седна да похапне.

— Ще напълня чашата на ваша светлост — каза и ми подаде стакан с чист ром.

— Сър — извиках, — нима мислите, че ще изпия това? Той се засмя от все сърце и рече:

— Ваша светлост толкова се е променила, че не зная вече какво да очаквам.

Веднага след това в каютата влезе един бял моряк, козирува на мистър Кентиш и на мен и уведоми офицера, че се вижда платноход, който ще мине съвсем близо до нас, и че мистър Харланд не може да разпознае знамето му.

— И то толкова близо до острова? — попита мистър Кентиш.

— Точно това казва и мистър Харланд, сър — отвърна морякът, като се поклони неловко.

— Според мен по-добре да не ги закачаме — каза мистър Кентиш. — Предайте поздрав на мистър Харланд от мен. Ако се окаже бърз кораб, вдигнете американското знаме, ако ли пък е някаква таратайка, лесно ще можем да я изпреварим и да развеем черното. То служи винаги за знак на неучтивост по море, тъй че можем да не обърнем внимание на сигнала им за помощ, без да направим впечатление.

Когато морякът излезе на палубата, аз се извърнах учудена към офицера.

— Мистър Кентиш, ако това е действителното ви име — рекох, — как не ви е срам от вашето знаме?

— Ваша светлост сигурно има предвид Веселия Роджър? (Така се нарича на моряшки жаргон пиратското знаме. — Б. пр.) — запита той с мрачна сериозност и веднага прихна да се смее. — Ще прощавате — додаде офицерът, — ала за пръв път виждам ваша светлост разсърдена.

Но колкото и да го молех, не можах да го накарам да ми обясни тази загадка, само заобикаляше въпроса с мазни, банални думи.

Докато разговаряхме така, „Немороза“ постепенно престана да се клатушка толкова силно, забави ход и скоро след това котвата бавно се гмурна в морето. Кентиш веднага стана, подаде ми ръка и ме изведе на палубата. Оттам видях, че сме спрели на рейд между многобройни ниски и скалисти островчета, над които се рееше гъст облак морски птици. Точно пред нас се намираше едно по-голямо островче със зелени дървета и няколко ниски постройки, до които се стигаше по пристан в твърде разнебитено състояние, а малко по-навътре от нас, до брега беше закотвен по-малък кораб.

Едва сварих да се огледам и спуснаха лодка. Качиха ме на нея, Кентиш седна до мен и се понесохме бързо към пристана. Тълпа въоръжени безделници със зверски физиономии — черни и бели, следеше слизането ни на брега, между негрите отново се разнесе мълва и пак ме посрещнаха с поклони и с вдигнати нагоре ръце. Като гледах външността на тези хора и това опасано от морето място, където нямаше закон, смелостта започна постепенно да ме напуща и като се вкопчих за ръката на мистър Кентиш, замолих да ми обясни какво значи всичко това.

— О, мадам, — отвърна той, — та вие знаете.

И като ме прекара бързо през тълпата, която продължаваше да върви по петите ни на значително разстояние и към която от време на време попоглеждаше, струва ми се, с боязън, ме заведе до една ниска къщурка, усамотена в задръстен от какво ли не двор, отвори вратата и ме покани да вляза.

— Но защо? — учудих се. — Аз искам да се срещна със сър Джордж.

— Мадам — отвърна мистър Кентиш, поглеждайки ме изведнъж мрачно като буреносен облак, — ще ви кажа откровено — аз не зная нито коя сте, нито каква сте, зная само, че не сте особата, чието име си присвоявате. Но каквато и да сте — шпионка, привидение, дяволица или безразсъдна шегобийка, ако не влезете незабавно в тази къща, зле ще си изпатите.

Ала докато говореше, погледна неспокойно назад към навалицата от чернокожи, която вървеше подире ни.

Не чаках втора заплаха, с разтуптяно сърце се подчиних веднага и в следващия миг вратата се заключи отвън и ключът бе издърпан. Вътре помещението беше продълговато, с нисък таван и без никаква мобилировка, ала натъпкано почти от единия до другия край със захарна тръстика, варели с катран, вехти насмолени въжета и други неуместни, силно възпламеними предмети и не стига, че вратата беше заключена, но и единственият прозорец имаше желязна решетка.

В този момент бях толкова объркана и уплашена, че бих дала години от живота си, само и само да бъда пак робиня на мистър Колдър. Продължавах да стоя права със сключени ръце, жива картина на отчаянието, като ту оглеждах вехториите из стаята около мен, ту вдигах очи към небето, когато отвън, през прозоречната решетка се показа лицето на един много чер негър, който ми даде властно знак да се приближа. Подчиних се, а той моментално се обърна към мен с дълга и пламенна реч на някакъв непознат, дивашки език.

— Уверявам те, не разбирам нито сричка — извиках аз, като се улових за челото.

— Така ли? — каза той на испански. — Велики, велики са силите на вуду! Даже съзнанието й се е променило! Но, о, върховна жрице, защо позволи да те затворят в тази клетка? Защо не повика веднага робите си да те защитят? Не виждаш ли, че всичко е подготвено, за да те убият? Само от една искра тази паянтова къща ще пламне и уви, коя ще бъде тогава върховна жрица? Каква ще бъде ползата от твоите чудни дарби?

— Боже мой! — възкликнах. — Нима не мога да се срещна със сър Джордж? Аз трябва, трябва да говоря с него. О, заведи ме при сър Джордж! — Ужасът ми надделя над смелостта, паднах на колене и отправих молитва към всички светии.

— Господи! — извика негърът. — Ето, идват! — И мигновено черната му глава се отдръпна от прозореца.

— Никога в живота си не съм чувал такава глупост — възкликна нечий глас.

— Да, така мислим всички, сър Джордж — отговори гласът на мистър Кентиш. — Но поставете се на наше място. Негрите ни превъзхождаха кажи-речи две към едно. И ще ме извините, сър, но като се знае какво са си втълпили, честна дума, всички имаме голям късмет, че се случи такава грешка.

— Не става дума за късмет, сър — възрази сър Джордж. — Става дума за моите разпореждания и трябва да ви заявя, Кентиш, че или Харланд, или вас, или Паркър, или, дявол да ви вземе и тримата! — ще ви обеся за тази работа. Така мисля аз. Дайте ми ключа и се омитайте.

Веднага след това ключът се превъртя в ключалката и на прага се показа един джентълмен между четиридесет и петдесет години с много добродушно лице и снажна, красива фигура.

— Уважаема млада лейди — каза той, — коя сте, дявол да го вземе? С няколко думи му разправих цялата си история. Отначало ме слушаше с учудване, което едва ли можете да си представите, ала когато стигнах до гибелта на сеньора Мендисабал от смерча, просто подскочи от мястото си.

— Мило дете — извика той, като ме прегърна, — прости на човека, който би могъл да ти бъде баща! Това е най-приятната вест, която съм чувал, откакто съм се родил, защото тази вещица-мулатка беше моя жена. И приседна на един варел с катран, сякаш не можеше да се държи на краката си от радост. — О, боже — каза англичанинът, — това ще ме накара да повярвам в провидението. А с какво мога да бъда полезен на вас? — добави той.

— Сър Джордж — рекох, — аз съм вече богата, искам от вас само закрила.

— Разберете едно — заяви той разпалено: — аз никога вече няма да се женя.

— Не съм и помисляла да предлагам такова нещо — възкликнах, неспособна да сдържам смеха си, — желая само да ме заведете в Англия, естествено убежище за една избягала робиня.

— Добре — отговори сър Джордж, — откровено казано, аз съм ви задължен за тази весела новина, освен това вашият баща ми е вършил много услуги. И тъй като съм натрупал вече малко състояние от мина за скъпоценни камъни, от нещо като корабоплавателна фирма и тъй нататък, решил съм да разпусна хората си, да се оттегля в своето имение в Девъншир и да прекарам спокойно старините си като ерген. Доброто се отплаща с добро — ако се закълнете да не говорите за този остров, за тази малка подготовка за пожар и за цялата история с моя злополучен брак, обещавам да ви отведа в родината си с „Немороза“.

С охота приех всичките му условия.

— Има още нещо — рече той. — Покойната ми жена беше един вид магьосница сред черните и всички те са убедени, че е възкръснала във вашата прекрасна особа. Тъй че, моля ви, бъдете добра да поддържате тази илюзия и да им се закълнете в името на вуду или как се казва там, че от този момент нататък и аз съм свещена личност.

— Заклевам се — казах — в паметта на баща си и никога няма да престъпя клетвата си.

— Има нещо, което ви обвързва по-силно от всякаква клетва — отвърна сър Джордж с лукава усмивка, — вие сте не само избягала робиня, но и притежавате, според собствените ви думи, откраднато имущество на значителна сума.

Онемях; знаех, че е така, моментално разбрах, че тези скъпоценности вече не са мои, и също тъй моментално реших да си ги възвърна, дори и с цената на свободата, която току-що си бях извоювала. Забравила всичко друго, забравила сър Джордж, който седеше и ме наблюдаваше с усмивка, аз извадих бележника на мистър Колдър и обърнах на страницата, на която умиращият бе надраскал завещанието си. Как да опиша с каква мъка, угризение и едновременно радост го четях! Защото човекът, който бе станал моя жертва, не само ми даряваше свободата, но и ми завещаваше торбичката със скъпоценностите.

Изповедта ми е към края си. Сър Джордж и аз в качеството си на негова подмладена съпруга се явихме уловени под ръка пред негрите, които ни изпратиха с акламации до пристана. Там сър Джордж се обърна към старите си другари с реч, с която достойно им изказа своята благодарност, сбогува се с тях и към края си послужи с изрази, които още помня.

— Ако някой от вас, господа, загуби парите си — рече той, — да не посмее да идва при мен, защото, първо, ще направя всичко възможно, за да го убия, а ако не успея, ще го предам на властите. С изнуда няма да постигнете нищо. По-скоро бих рискувал с един замах всичко, отколкото да ме ръфате къс по къс. По-добре да ме хванат и обесят, отколкото да дам грош на негодници като вас.

Същата нощ отплавахме и когато стигнахме пристанището на Нови Орлеан, пратих на сина на мистър Колдър бележника на баща му като свещена реликва. След една седмица екипажът получи заплатите си и бе освободен, наеха нов екипаж и „Немороза“ вдигна котва на път за стара Англия.

Едва ли можете да си представите по-приятно пътуване. Сър Джордж, разбира се, беше безскрупулен човек, но иначе непринуден и весел по характер, поради което естествено се нравеше на младите, пък и интересно беше да слушаш плановете му за бъдещето — възнамерявал да стане отново депутат в парламента и да постави на разположение на родината опита си като моряк. Запитах го мисли ли, че е редно да се върши пиратство с частна яхта. А той ми отговори: „Да“.

— Яхтата, мис Валдевиа — забеляза той, — е наемен кораб, който създава само главоболия. Кой върши контрабанда? Кой ограбва сьомгата от реките на Западна Шотландия? Кой пребива жестоко пазачите, ако дръзнат да се намесят? Екипажите и собствениците на яхти. Аз само поразширих обсега на действие и ако искате да чуете безпристрастното ми мнение, мисля, че съвсем не съм единственият.

С една дума, бяхме най-добри приятели и живеехме като баща й дъщеря, макар че, разбира се, все още се въздържах да проявявам към него онова уважение, което човек може да изпитва само към нравствено чисти хора.

Оставаха ни още няколко дни до Англия, когато сър Джордж се сдоби от един пътуващ в обратна посока кораб с връзка вестници и от този съдбоносен час започнаха моите нещастия. Същата вечер той седна в каютата да прочете новините, при което подхвърляше жлъчни забележки за упадъка на Англия и жалкото състояние на нейния флот. Изведнъж забелязах, че изражението на лицето му се промени.

— Охо! — възкликна той. — Лошо, много лошо, мис Валдевиа. Не ме послушахте, като ви казвах да не пращате оня бележник на сина на тоя Колдър.

— Сър Джордж — отвърнах, — дългът ми го изискваше.

— Във всеки случай солено ще ви излезе това — рече той — и за голямо съжаление и аз съм „вътре“. Този тип Колдър иска да бъдете предадена на съдебните органи.

— Но — възразих — нали всяка робиня е извън всякаква опасност в Англия.

— Така е, дявол да го вземе! — отвърна баронът. — Но той не повдига въпрос за робиня, мис Валдевиа, а за крадла. Тихомълком е унищожил завещанието и сега ви обвинява, че сте откраднали от фалиралата фирма на баща му скъпоценности на стойност сто хиляди лири стерлинги.

Това гнусно обвинение така ме възмути и разтревожи, че добродушният баронет побърза да ме успокои.

— Не се отчайвайте — рече той. — Разбира се, аз вдигам ръце от вас. Човек с моето положение — баронет, от стара фамилия и тъй нататък — трябва да внимава с какви хора има вземане-даване. Но, позволете ми да ви заявя, аз съм много добродушен старец, когато ме слушат, и ще направя всичко възможно да възстановите правата си. Ще ви заема малко от наличните си средства, ще ви дам адреса на един отличен адвокат в Лондон и ще се постарая някак да ви сваля на брега незабелязано.

Той удържа на думата си. Четири дни по-късно „Немороза“ под прикритието на тъмната нощ се промъкна в едно заливче край английския бряг и лодка с увити в брезент гребла ме свали на сушата, на хвърлей камък от най-близката железопътна гара. Водейки се по напътствията на сър Джордж, по обиколен път стигнах дотам, намерих на перона пейка и седнах, загърната в мъжки кожен балтон, да чакам настъпването на деня. Беше още тъмно, когато зад един от прозорците на гаровата сграда някой драсна кибрит и преди изтокът да запламти с топлите багри на зората, от вратата излезе с фенер в ръка прислужник от спален вагон и се озова лице срещу лице с нещастната Тереса. Той оглеждаше навред — в сивкавия здрач на зората заливчето изглеждаше пусто, а яхтата отдавна бе изчезнала.

— Коя сте вие? — извика прислужникът.

— Пътничка — казах аз.

— А отде идвате? — запита.

— Заминавам с първия влак за Лондон — отвърнах. Ето тъй, като призрак или някакво ново създание, Тереса бе стоварена с торбичката скъпоценности на бреговете на Англия и така, тихомълком, без минало и име, зае мястото си между милионите жители на тази нова за нея страна.

Оттогава живея на разноски на моя адвокат, спотайвам се в тихи квартири, следена от шпионите на Куба, и не зная кой час може да загубя свободата и честта си.

КАФЯВИЯТ САНДЪК (Край)

Този разказ веднага подействува на Хари Дезбъра с убедителната си сила. По-рано прекрасната кубинка му се бе виждала н ай-очарователната жена, сега тя бе станала за него най-романтичната, най-невинната и най-нещастната представителка на своя пол. Нямаше думи да изкаже чувствата си — съжалението, възхищението, завистта, че още толкова млада бе имала такъв бурен, изпълнен с приключения живот.

— О, мадам! — подзе той, но като не намери подходящи думи, с които да съпроводи това възклицание, улови ръката й и я стисна. — Можете да се осланяте на мен — додаде Хари със свенлива пламенност, а когато се измъкна, без сам да знае как, от стаята и от обкръжението на тази блестяща чародейка, се озова навън в някаква чужда за него обстановка, загледан учудено в баналните къщи и баналните минувачи като ангел, паднал от небето. На излизане тя му се бе усмихнала, и то с каква многозначителна, колко красива усмивка! — Този спомен още тлееше в сърцето му и когато влезе в един ресторант, където свиреше музика, флейти съпровождаха яденето му като в някакъв рай. Струнните инструменти сякаш свиреха мелодията на тази прощална усмивка, като я парафразираха и изглаждаха според вкуса му, и за пръв път в еднообразния си и донякъде скучен живот почувствува, че има усет към музиката.

И на следващия ден, и на по-следващия мислите му се огласяха все от тези прекрасни звуци. Ту я виждаше и тя се отнасяше внимателно към него, ту изобщо не я виждаше, а друг път, когато я видеше, тя го отбягваше. От стъпките й по стълбата изпадаше в захлас, книгите, които търсеше и четеше, бяха все книги за Куба, говорещи му косвено за нея, дори веднъж в гостната на хазайката завари някаква жена, която разправи точно за такъв ураган и до най-малката подробност потвърди достоверността на нейния разказ. Скоро започна да изпада в онова приятно настроение на млад влюбен, когато любещият се упреква за своята самонадеяност. Как можеше той, невзрачният, обикновеният безработен, човек без никакви преживявания, поквареният, лъжовният да желае такова същество, сътворено от огън и въздух, осветено и украсено от такъв неповторим живот? Какво да направи, за да бъде по-достоен за нея? С каква благородна постъпка да насочи вниманието на тези очи към земно същество като него?

С тия мисли се отправи към площада, от който лъхаше някаква провинциална интимност. Като момък с добро сърце си бе създал между скромните му обитатели кръг от познати — полудивите котки и посетителите, които висяха под прозорците на детската болница. Разхождайки се там, Хари си мислеше колко ниско стои със своите недостатъци и колко възвисена е тя с несравнимото си съвършенство; ту слизаше на земята да каже ласкава дума на братчето на някое болно дете, ту с дълбока въздишка потъваше в спомена за най-прекрасната от жените, слънцето на неговия живот.

Какво да прави? Бе забелязал, че Тереса има навика да излиза от къщи към обед, можеше да се случи така, че някой кубински агент да я издебне, а тогава присъствието на приятел щеше да наклони везните в нейна полза, тъй че защо да не тръгне подире й? Да предложи да я придружава би било натрапничество, да върви открито по петите й — явна наглост; виждаше, че не му остава нищо друго, освен да се примири с някаква по-безшумна роля, която, макар и да му беше в някои отношения противна, несъмнено би могъл да изпълнява с умението на детектив.

На другия ден се залови да приведе плана си в действие. Обаче на ъгъла на Тотенъм Корт Роуд сеньоритата изведнъж се обърна и се озова лице срещу лице с него, а на лицето й беше изписано явно задоволство и смайване.

— Ах, сеньор, какъв късмет имам понякога! — възкликна тя. — Тъкмо търсех човек да предаде нещо — и с най-сладка усмивка го прати на някакъв адрес в източния край на Лондон, който не можа да намери. Това беше горчив хап за странствуващия рицар, но когато вечерта се прибра капнал от безполезно лутане и отчаян от неуспеха си, дамата го посрещна дружелюбно и весело, успокоявайки го, че няма нищо лошо, тъй като отдавна се е отказала от поръчката.

На следващия ден Хари поднови усилията си, сияещ от благородни пориви и смелост, решен да защити Тереса с цената на живота си. Но го чакаше горчиво разочарование. В тясната и тиха Хенуей стрийт тя внезапно се обърна и му заговори с такъв тон и с такъв пламък в очите, каквито младежът нито бе чувал, нито бе виждал дотогава.

— Нима ме следите, сеньор? — кресна тя. — Така ли трябва да се държи един английски джентълмен?

Хари се заплете в най-унизителни извинения и молби за прошка, закле се да не постъпва повече така и накрая дамата го остави с тъжно наведена глава и натежало сърце. Не можеше повече да продължава така, той се отказа от този начин да бъде полезен на дамата си и започна пак да се върти около площада или да стои на терасата, преливащ от угризения и любов, възхитителен и смешен едновременно, достоен за презрението и завистта на по-старите мъже. През тези безплодни часове, докато чакаше да го озари щастието да зърне своята любима, естествено имаше възможност да наблюдава поведението и външността на хората, които влизаха и излизаха от къщата. Един-единствен човек навестяваше от време на време младата дама — доста висок мъж, който се отличаваше само с не твърде подхождащата му къса брадичка на американски църковен настоятел. Нещо във външността му дразнеше Хари, с течение на времето това неприятно впечатление се засили, а когато накрая се престраши да запита прекрасната кубинка кой е тоя човек, отговорът й още веднъж го смая.

— Този господин — смотолеви тя, мъчейки се да се усмихне, — този господин, няма да се опитвам да крия от вас, иска ръката ми и ме преследва с най-почтителна страст. Уви, какво да му отговоря? Мога ли аз, клетата Тереса, да отхвърля или да приема такива предложения?

Хари не посмя да каже нито дума повече, прониза го страшна болка на ревност и едва имаше душевни сили да се оттегли благоприлично. Когато се усамоти в стаята си, изпадна в дълбоко отчаяние. Той страстно обожаваше сеньоритата, ала душата му страдаше не само от мисълта, че може да сключи брак с друг, но и от твърдото убеждение, че кандидатът й не е достоен за нея. На дук, епископ, генерал-победител и всеки друг, надарен с несъмнени качества, би я отстъпил с нещо като горчива радост; представяше си как върви отдалеч подир сватбената процесия, представяше си как се връща в бедната къща, лишена от своето украшение и макар да би плакал от отчаяние, чувствуваше, че може с достойнство да изтърпи този удар. Ала тук случаят му се виждаше съвсем друг. Човекът явно не беше джентълмен, държеше се някак плахо, потайно, гузно, ноктите му бяха черни, очите му — бегливи, любовта му беше може би само повод, под тази дълбока маскировка може би се криеше кубински агент! Заклевайки се да разбере основателни ли са съмненията му, на другата вечер, когато наближи часът на обичайното посещение, Хари застана на място, отдето можеше да следи трите изхода към площада.

След малко пред вратата изтрополя файтон, от него слезе човекът с брадичката, разплати се с файтонджията и Хари го видя да влиза в къщата с кафяв сандък на гръб. Половин час по-късно излезе пак, но без сандъка, и пое бързо в източна посока, а Дезбъра със същата ловкост и предпазливост, с която бе следил Тереса, тръгна по стъпките на нейния обожател. Човекът започна да се поспира тук-там, да оглежда с привиден интерес стоката на някой дребен продавач на плодове или на тютюневи изделия, на два пъти бързо се повърна обратно, а след това, сякаш изведнъж превъзмогнал моменталното си колебание, отново поемаше с решителни и енергични крачки по посока на хотел „Линкълн“. Най-после в една пуста странична уличка се извърна и заставайки пред Хари с лице, което като че ли се бе състарило и пребледняло, запита малко рязко дали не е имал удоволствието да види господина и друг път.

— Вярно, сър — отвърна Хари, който леко се сконфузи, но въпреки това се стараеше да се покаже невъзмутим. — И не отричам, че умишлено ви следях. Сигурно се сещате за причината — добави той, защото смяташе, че мислите на всички мъже непременно са насочени към Тереса.

При тези думи човекът с брадичката цял се разтрепера. Няколко секунди, въпреки усилията си, като че от страх не можеше да продума, после рязко обърна гръб и побягна презглава.

Отначало Хари бе така поразен, че дори не му минаваше през ум да го последва, а когато се съвзе и затича с всички сили подире му, можа само за миг да зърне как мъжът с брадичката се качи на някаква двуколка, която незабавно след това изчезна сред навалицата по Холборн.

Озадачен и потресен от това необикновено държане, Хари се върна в къщата на Куийн скуер и за пръв път се осмели да почука на вратата на прекрасната кубинка. Тя го покани да влезе и той я завари коленичила с някак унил вид до еДин кафяв дървен сандък.

— Сеньорита — възкликна той, — съмнявам се дали този човек е такъв, за какъвто ви се представя. Когато усети, а аз фактически му признах, че го следя, той постъпи така, както не би се държал никой почтен човек.

— Ох! — извика тя, вдигайки отчаяно ръце. — Дон Кихоте, Дон Кихоте, пак ли си щурмувал вятърните мелници? — А после, като се засмя, добави:

— Горкият! Колко ли сте го уплашили! Защото трябва да знаете, че тук има кубински агенти, които скоро може да тръгнат по следите на вашата клета Тереса. Дори този скромен писар в кантората на адвоката ми може всеки момент да стане жертва на въоръжени шпиони.

— Скромен писар, а! — възкликна Хари. — А сама ми казахте, че искал да се жени за вас!

— Мислех, че като англичанин разбирате от шеги — отвърна дамата спокойно. — Той действително е писар на моя адвокат и дойде тази вечер тук да ми съобщи потресаваща вест. Положението ми е безнадеждно, сеньор Хари. Ще ми помогнете ли?

При тези толкова дългоочаквани думи сърцето на младежа подскочи от радост и изпълнен с надежда, гордост и самолюбие, разпалени от самата мисъл, че може да й бъде полезен, дори забрави шегата на дамата.

— Иска ли питане? — възкликна той. — Само ми кажете какво мога да направя за вас.

С явно непресторено вълнение прекрасната кубинка сложи ръка върху сандъка.

— В този сандък — рече тя — са моите скъпоценности, документи и дрехи — с една дума, всичко, което все още ме свързва с Куба и с моето ужасно минало. Сега те трябва да бъдат измъкнати тайно от Англия, иначе, според мнението на адвоката ми, съм безвъзвратно загубена. Утре на пощенския параход за Ирландия доверен човек ще чака този сандък, остава да се намери кой да го пренесе до Холихед, да го качи на парахода и незабавно да се върне в града. Ще свършите ли вие тази работа? Ще трябва да заминете утре с първия влак, да спазвате точно разпорежданията ми, да не забравяте, че сте заобиколен от кубински шпиони, и без да поглеждате назад и с най-малкото движение да покажете любопитство, да оставите сандъка където трябва и веднага да слезете на брега. Ще направите ли това, за да спасите вашата приятелка?

— Не ми е съвсем ясно… — подхвана Хари.

— Ина мен също — прекъсна го кубинката. — Ала не е нужно да ни бъде ясно, щом изпълняваме нарежданията на адвоката.

— Сеньорита — отвърна Хари сериозно, — разбира се, услугата, която ви правя, според мен е несравнимо малка, като имате предвид, че съм готов на всичко. Но позволете ми да кажа още нещо. Ако действително в Лондон има опасност за вашите съкровища, скоро тук ще стане опасно и за вас, тъй че, ако разбирам правилно плана на вашия адвокат, боя се, че когато се върна, няма вече да ви заваря, защото ще сте избягала. Не се смятам за много умен, ще ви кажа само каквото ми е на сърцето — аз ви обичам и не мога да се примиря с мисълта да не чуя повече нищо за вас. Единствената ми надежда е да бъда ваш слуга, единствената ми молба е да имам вест от вас. О, обещайте ми поне това!

— Така да бъде — рече девойката, като помълча. — Обещавам да ви се обадя — Но макар и да говореше искрено, по лицето й личеше силно смущение и душевна борба.

— Искам да ви кажа — продължи Дезбъра, — че ако се случи нещо лошо…

— Лошо ли! — извика тя. — Но защо говорите така?

— И аз не зная — каза той, — може да заминете, преди да се върна и дълго време да не се видим. Затова искам да знаете следното: от деня, когато ми дадохте цигара, никога, нито веднъж не ме е напускала мисълта за вас и ако с това мога да ви бъда полезен, смачкайте ме като хартийка и ме хвърлете в огъня. С удоволствие бих умрял за вас.

— Вървете! — заповяда тя. — Тръгвайте веднага. Вие ми се свят. Почти не съзнавам какво говорим. Вървете и лека нощ… и дано се върнете жив и здрав!

Когато младият човек се озова отново в стаята си, обзе го лудешка радост, а като си спомни как лицето й внезапно пребледня й едва произнесе на пресекулки последните думи, сърцето му пак — възликува и се изпълни едновременно с лоши предчувствия. Любовта наистина му се бе показала с трагична маска, ала какво значение имаше това, щом беше любов… щом и тя се вълнуваше от раздялата им? С тези смесени мисли той си легна, цяла нощ сънува ту едно, ту друго, продължаваше да го преследва пребледнялото лице на Тереса, сгърчено от неизказани мисли, и в сивкавата зора скочи изведнъж от леглото, обзет от необясним ужас. Време беше вече да става. Облече се, закуси от студената вечеря, останала от снощи, и слезе за сандъка в стаята на своя кумир. Вратата беше отворена, вътре цареше странно безредие, мебелите бяха дръпнати настрана и в средата на стаята не бе останало нищо, сякаш да има къде да броди измъчена душа. Обаче там стоеше сандъкът, а на капака му — листче със следните думи: „Хари, надявам се да се върна преди да тръгнеш. Тереса.“

Той седна да чака, като сложи часовника пред себе си на масата. Бе го нарекла Хари, а това е достатъчно, мислеше си той, за да изпълни целия ден със слънце, ала кой знае защо, като гледаше безпорядъка в тази стая, радостта му помръкна. Вратата на спалнята зееше широко отворена и макар че извръщаше очи, сякаш да не я оскверни, не можеше да не забележи, че никой не е спал в леглото. Още размишляваше какво значи това, още се мъчеше да се убеди, че няма нищо лошо, когато движещата се стрелка на часовника го подкани да тръгва незабавно. Преди всичко той беше човек, който държи на думата си, тъй че като притича до Саутхемптън Роу, намери кола, качи сандъка на предната седалка и се понесе към гарата.

Улиците още не се бяха съвсем пробудили, нямаше почти нищо привлекателно за окото, затова младият човек насочи вниманието си към своя спътник. От едната страна беше забодено картонче с надпис: „Мис ДУЛЪН) пътничка за Дъблин. Внимание — чупливо!“. Със смущение и едновременно разнеженост си помисли, че прекрасният кумир на сърцето му може би е бил принуден да си сложи името Дулън, ала докато още разглеждаше картончето, усети как някаква смътна, мрачна тревога постепенно скова сърцето му. Напразно се бореше с това чувство, напразно се мъчеше да се ободри, да си подсвирква — все не можеше да се отърси от предчувствието за някаква неминуема беда. Погледна навън — каретата продължаваше пътя си по дългите, пусти улици, нямаше и следа от преследвач. Наостри уши и сред тропота на колелата по шосето долови някакъв отмерен, тих звук, който като че ли идеше от сандъка. Прилепи ухо до капака, за миг му се стори, че чува нежно тиктакане, в следващия миг звукът изчезна и колкото и внимателно да се ослушваше, не можа да го долови повторно. Засмя се на себе си, ала потиснатостта не го напущаше и когато каретата спря пред гарата, скочи от нея с неизразимо облекчение, че най-после е пристигнал.

Сигурно Тереса нарочно му бе казала да се яви тук тридесет минути по-рано, отколкото беше нужно. След като предаде сандъка на хамалин, който го настани на една открита товарна платформа, Хари закрачи бързо назад-напред по перона. След малко отвориха щанда за книги и докато младежът ги разглеждаше, изведнъж някой го улови за ръката. Обърна се и въпреки гъстия воал, тутакси позна прекрасната кубинка.

— Къде е той? — запита тя и тонът й го учуди.

— Той ли? Кой?

— Сандъкът. Качете го незабавно на някоя кола. Страшно бързам. Той побърза да изпълни желанието й. Тези промени в разпорежданията го учудваха, но не смееше да й досажда с въпроси и когато колата се приближи и качиха сандъка на предната седалка, девойката се отдръпна малко настрана на тротоара и му даде знак да я последва.

— А сега — каза тя все с тоя машинален и приглушен тон, който още отначало му бе направил впечатление, — трябва да продължите сам до Холихед, да се качите на парахода и ако видите човек с кариран вълнен панталон и розово шалче, кажете му, че всичко е отменено, ала и да не го видите — додаде тя с ридаеща въздишка, — няма значение. И тъй, сбогом.

— Тереса — рече Хари, — настанете се в колата си, а аз ще дойда с вас. Застрашава ви някаква беда, може би опасност, и докато не узная цялата истина, дори вие не сте в състояние да ме пропъдите.

— Така ли? — запита тя. — О, Хари, по-добре ме послушайте!

— Няма да ви оставя — заяви Хари решително.

За миг девойката го погледна през воала си, изведнъж го улови рязко за ръката, но като че ли по-скоро от страх, отколкото от нежност, и без да го изпуска, пристъпи към вратичката на каретата.

— Накъде ще караме? — попита Хари.

— Към къщи, и то колкото може по-бързо — отговори тя, — двойна такса! — Щом и двамата заеха местата си, колата препусна лудо от гарата.

Тереса се сгуши в един ъгъл. През целия път Хари виждаше как под воала й текат сълзи, но тя не благоволи да му даде никакво обяснение. Пред вратата на къщата на Куийн скуер и двамата слязоха, а коларят свали сандъка, който Хари в желанието си да покаже колко е силен пое на своите плещи.

— Оставете човека да го носи — прошушна тя. — Оставете човека да го носи.

— Няма да допусна такова нещо — отвърна Хари весело и като се разплати с файтонджията, последва Тереса през вратата, която тя вече бе отворила с ключа си. Хазайката и прислужничката бяха излезли по сутрешната си работа, къщата беше пуста и тиха и докато трополенето на файтона замираше по Глостър стрийт и Хари продължаваше да изкачва стълбата със своя товар, чу наблизо, над плещите си, същото слабо и приглушено тиктакане, както преди. Дамата, която все тъй вървеше пред него, отвори вратата на стаята си и му помогна да свали внимателно сандъка в ъгъла до прозореца.

— А сега — рече Хари, — кажете ми, какво има?

— Но няма ли да се махате най-после? — кресна тя с внезапно променен глас, като пляскаше ръце от гневно нетърпение. — О, Хари, вървете си! О, идете си и ме оставете на участта, която заслужавам!

— Участ ли? — повтори Хари. — Какво значи това?

— Участ ли казах? — продължи тя. — И аз не зная какво говоря. Но искам да бъда сама. Тази вечер можете пак да дойдете, Хари, елате пак, когато пожелаете, но сега ме оставете, поне сега ме оставете! — А после внезапно възкликна: — Имам една поръчка, не бива да ми отказвате!

— Не — отвърна Хари, — нямате никаква поръчка. Вие сте в беда или в опасност. Вдигнете си воала и ми кажете всичко.

— Тогава — произнесе девойката с неочаквано спокойствие — ми остава само един изход — И като повдигна воала, откри лице, от което бе изчезнала всякаква следа от руменина, очи, подпухнали от плач, и чело, на което решителността бе надвила страха. — Хари — подзе тя, — аз не съм такава, каквато изглеждам.

— И по-рано сте ми казвали това — рече Хари, — няколко пъти вече.

— О, Хари, Хари — извика тя, — как се срамувам от вас! Но заклевам се пред бога, това е чистата истина. Аз съм опасно и злосторно момиче. Името ми е Клара Лъксмор. Никога не съм стигала до Куба по-близо от Пензанс. (Пристанище в Югозападна Англия. — Б. пр.) От начало до край ви мамех и си играех с вас. А каква съм, не смея да ви кажа дори с думи. Всъщност до днес, до вчерашната безсънна нощ не съзнавах колко голямо и гнусно е моето престъпление.

Младежът я гледаше ужасен. После почувствува в жилите си някаква великодушна топлота.

— Все едно — рече той. — Дори и да сте такава, както заявявате, толкова по-голяма нужда имате от мен.

— Нима усилията ми са били напразни? — възкликна тя. — И нищо ли не е в състояние да ви прогони от тази къща на смъртта?

— На смъртта ли? — повтори Хари.

— Смъртта! — кресна тя. — Смъртта! В този сандък, който мъкнехте из Лондон и пренесохте на беззащитните си рамене, спи рушителната сила на динамита, която всеки миг може да се пробуди.

— Боже мой! — възкликна Хари.

— Аха — продължи тя като обезумяла, — ще бягате ли най-после? Всеки миг може да чуете изщракването, което ще бъде знак за гибелта на тази сграда. Мислех, че Макгайр греши; тая сутрин, преди да съмне, притичах при Зиро, той потвърди опасенията ми, разбрах, че вие, мой любими Хари, ще станете жертва на моите машинации. Тогава почувствувах, че ви обичам… Е, ще си отидете ли сега, Хари? Ще ми спестите ли това неволно престъпление?

Хари стоеше безмълвен, вторачил очи в сандъка, най-после се обърна към девойката.

— Това — попита той прегракнало — адска машина ли е?

Устните й изобразиха думичката „не“, която гласът й отказваше да произнесе.

С боязливо любопитство Хари пристъпи и се надвеси над сандъка, в тихата стая тиктакането се чуваше отчетливо, а от този отмерен звук сърцето му се разтупа.

— За кого е предназначена? — запита той.

— Няма значение — извика девойката, улавяйки го за ръката. — Щом още можете да се спасите, има ли полза от въпроси?

— О, боже небесни! — провикна се Хари. — Ами детската болница! Този проклет уред трябва на всяка цена да бъде спрян!

— Невъзможно е — изпъшка тя. — Няма човешка сила, способна да предотврати експлозията. Ала вие, Хари… вие, любими мой… все още можете…

Но в тоя миг от сандъка, който си лежеше така кротичко в ъгъла, внезапно се чу изщракване, както изщраква часовник преди да забие. Една секунда двамата се гледаха с повдигнати вежди и втрещени очи. После Хари, като закри лицето си с една ръка, а с другата притисна девойката до гърдите си, с олюляване се прилепи до стената.

Страшен, глух тътен отекна из стаята, очите им замигаха срещу настъпващия ужас и все още вкопчени един за друг като удавници, двамата се строполиха на пода. Сетне сякаш от змийска дупка се чу продължително и остро съскане, противна миризма ги стисна за гърлата, стаята се изпълни с гъст задушлив дим.

Скоро пушекът започна лека-полека да се разсейва, а когато най-после се изправиха, отмалели и разтърсени, първото нещо, което видяха, беше сандъкът, който си лежеше невредим в ъгъла, ала все още през капака му се процеждаха леки вълма пара.

— Ох, горкият Зиро! — извика девойката със странно ридаещ смях. — Уви, горкият Зиро! Това ще разбие сърцето му!

ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Край)

Съмърсет тичаше по стълбата право нагоре. За разлика от друг път вратата на гостната не беше заключена и като се втурна вътре, младежът завари Зиро седнал на едно канапе в поза на крайно отчаяние. До него стоеше непобутнат грог — белег, че не му е било до пиене. Освен това в стаята цареше безредие — тук-там се търкаляха преобърнати сандъци, подът беше осеян с ключове и други прибори, а сред този безпорядък се въргаляше женска ръкавица.

— Дойдох да сложа край на това — извика Съмърсет. — Или моментално отменете всичките си планове, или (каквото и да рискувам) ще ви издам на полицията.

— Ех — отвърна Зиро, клатейки бавно глава, — закъснял сте, драги приятелю! Всичките ми надежди вече рухнаха и станах за посмешище и подигравка. Не съм чел много романи — додаде той с кротка тъга, — но си спомням един израз, който изобразява точно сегашното ми състояние: седя тук пред вас „като спукан тъпан“.

— Какво ви се е случило? — възкликна Съмърсет.

— Последната ми партида — отговори съзаклятникът уморено, — както всички други, е направо подигравка и боклук. Напразно комбинирам елементите, напразно нагласям пружините и вече съм стигнал до такова отчаяние, че не мога да позная никого, когото видя (с изключение на вас, драги приятелю). Дори подчинените ми са против мен. Какви думи чух днес, какви гнусни чувства, какви остри изрази! Тя идва веднъж, тогава можех да й простя, защото беше развълнувана, но дойде повторно, дойде повторно да ми съобщи за този съкрушителен провал и, Съмърсет, много жестока беше. Да, драги приятелю, горчива чаша изпих аз, езикът на жените се отличава с… но да оставим това! Издайте ме, ако искате, само че ще издадете мъртвец. Аз вече не съществувам. Интересно как в този съдбоносен момент от живота ми непрекъснато ме преследват цитати от разни произведения, твърде неточни и дори нереални, но — додаде той — ето например един от тях: „Отело вече няма какво да прави.“ Да, скъпи Съмърсет, няма; аз не съм вече атентатор, ала, питам ви, след като съм вкусил от тези наслади, как да се примиря с такъв безславен живот?

— Не можете да си представите какъв камък смъквате от сърцето ми — отвърна Съмърсет, като седна на един от няколкото сандъка, дръпнат в средата на стаята. — Търпях ви просто от съжаление, а освен туй никак не обичам да съм задължен някому, та по тези две причини тази новина ме радва много. Но — добави той — в този сандък май ми се счува някакъв звук като тракане.

— Да — отговори Зиро със същия бавен, морен глас. — Заредил съм няколко такива.

— Боже мой! — извика Съмърсет, като скочи на крака. — Машини ли?

— Машини! — потвърди съзаклятникът с горчивина. — Да, машини! Срам ме е да кажа, че съм техен създател. Уви! — промълви той, като закри лицето си с ръце. — Защо съм жив още, за да ви кажа това!

— Безумецо! — извика Съмърсет, друсайки го за ръката. — Как да разбирам думите ви? Наистина ли сте задействували тези сатанински машинарии? И нима трябва да чакаме тук да ни вдигнат във въздуха?

— „Попаднал в собствената си клопка“, а? — отвърна заговорникът замислено. — Още един интересен цитат! Но мозъкът ми, наистина е скован. Да, драги момко, както казвате, задействувал съм машинарията си. Тази, на която седите, нагласих да избухне след половин час. Онази там…

— Половин час! — повтори Съмърсет, тресейки се от страх. — Милостиви небеса, след половин час?

— Защо се вълнувате толкова, драги мой? — запита Зиро. — Динамитът ми е безвреден като карамелче, да имах дори едно-единствено дете, щях да му го дам да си играе. Виждате ли това блокче? — продължи той, вдигайки от лабораторната маса къс от адското вещество. — Само от едно докосване може да експлодира и то с такава съкрушителна сила, че ще осее целия площад с развалини. Ето, гледайте! Хвърлям го на пода.

Съмърсет скочи напред и със силата, която му придаде изпитваният ужас, изтръгна блокчето от ръцете му.

— Господи! — извика той, бършейки челото си, а после дори по-внимателно, отколкото майка се докосва до първородната си рожба, пренесе експлозива в другия край на стаята. Съзаклятникът го следеше печално, отново отпуснал ръце встрани.

— Беше абсолютно безвредно — въздъхна той. — Казват, че горяло като тютюн.

— О, боже мой — възкликна Съмърсет, — какво съм ви направил, какво става с вас, та с такова упорство продължавате да се държите така, като луд? Ако не заради вас, то поне заради мен да се махнем от тази прокълната къща, където, откровено казано, нямам сърце да ви оставя, а после, ако послушате съвета ми и държите на думата си, незабавно ще напуснете този град, в който никаква работа вече не ви задържа.

— Такова е, драги приятелю, и моето намерение-отговори съзаклятникът — Както казвате, аз нямам вече работа тук и щом стегна едно малко куфарче, ще ви помоля да похапнете скромно с мен, да ме придружите до гарата и да изпратите един човек с разбито сърце. Но — додаде той, поглеждайки сандъците все още със съжаление, — искам да бъда напълно сигурен. Подозирам подчинените си, че не са си вършили работата добре; може да ви се вижда глупаво, но не мога да се отърся от тази мисъл, може дори да е слабост от страна на учен, но — провикна се той, разпалил се изведнъж, — въпреки всичко никога не бих повярвал, че моят нещастен динамит е бил използуван както трябва!

— Пет минути! — произнесе Съмърсет, поглеждайки с ужас часовника. — Ако не побързате да приготвите куфарчето си, напущам ви.

— Няколко необходими неща — отвърна Зиро, — само няколко необходими неща, драги Съмърсет, и съм готов.

Той мина в спалнята и след време, което се стори на нещастния му приятел цяла вечност, се върна, носейки в ръка отворено куфарче. Движенията му бяха все тъй ужасно бавни и докато сновеше насам-нататък из гостната и събираше разни дребнички предмети, сегиз-тогиз очите му се спираха злорадо върху скъпите му сандъци. Най-сетне вдигна едно от динамитните блокчета.

— Сложете го обратно! — кресна Съмърсет. — Ако действително говорите истината, не е нужно да се обременявате с такава ужасна контрабанда.

— Просто като рядкост, мило момче — каза той убедително и пъхна блокчето в куфарчето си, — просто като спомен от миналото — ах, щастливо, бляскаво минало! Ще сръбнете ли нещо? Не? Виждам, че сте голям въздържател. И тъй — додаде той, — ако действително не любопитствувате да изчакате събитието…

— Аз ли?! — извика Съмърсет. — Та аз горя от нетърпение час по-скоро да се махна оттук.

— В такъв случай — каза Зиро — готов съм. Не мога да кажа, че с охота излизам оттук, но да напусна така сцената на най-възвишените ми пориви…

Без повече разправии Съмърсет го улови за ръката и го помъкна надолу по стълбата, вратата на преддверието се затвори с трясък, къщата опустя, и като продължаваше да дърпа своя неохотно влачещ се спътник, младият човек забърза през площада по посока на Оксфорд стрийт. Не бяха минали още ъгъла на градината и ги прикова на място глух тътен с необикновена сила, съпроводен и последван от трясък на срутване. Съмърсет се обърна тъкмо навреме, за да види как къщата се разцепи на две, избълва пламъци и дим и мигновено рухна върху избите си. В същия миг бе повален на земята. Най-напред потърси с очи Зиро. Съзаклятникът просто се бе търколил до градинската ограда, сега той стоеше там, притиснал куфарчето здраво до сърцето си, цялото му лице сияеше от радост и блаженство и младежът го чу да си мърмори: Nunc dimittis servum tuum, Domine. ((лат.) — Сега отпусни твоя слуга, Владико — думи, произнесени от набожния старец Симеон, след като видял Христос; в преносен смисъл: Сега вече мога да умра, след като мечтата ми се е сбъднала. — Б. пр.)

Населението бе изпаднало в неописуема паника — целият Голдън скуер гъмжеше от мъже, жени и деца, които тичаха безумно насам-нататък и като зайци в зайчарник ту се пъхаха, ту изскачаха от вратите на къщите. Възползувайки се от тази суматоха, Съмърсет се постара да отмъкне по-надалеч съзаклятника, който все още се маеше.

— Беше великолепно — продължаваше да си мърмори той, — неописуемо великолепно. Ах, зелена Ирландийо, зелена Ирландийо, какъв славен ден! О, мой обруган динамит, как триумфално възтържествува ти!

Изведнъж по лицето му премина сянка и като се спря насред тротоара, погледна циферблата на часовника си.

— Милостиви боже! — провикна се той. — Какъв позор! Седем минути преждевременно! Динамитът надмина очакванията ми, ала часовниковият механизъм, капризният часовников механизъм отново ми изневери. Уви, може ли да има успех без несполука? Нима дори и този щастлив ден трябваше да бъде помрачен?

— Безподобен глупак! — изруга Съмърсет. — Какво направихте? Вдигнахте във въздуха къщата на една безобидна старица и цялото земно състояние на единствения човек, който има глупостта да се сприятели с вас!

— Вие не разбирате тези работи — отвърна Зиро с много надменен вид. — Това ще разтърси издъно Англия. Гладстон, коравосърдечният старец, ще се свие от страх пред отмъстителната ръка. А сега, когато динамитът ми се оказа резултатен…

— О, боже, добре, че ми напомнихте! — възкликна Съмърсет. — Трябва незабавно да се отървем от онова блокче в куфарчето ви. Но как? Ако можем да го хвърлим в реката…

— Торпила — извика Зиро сияещ, — торпила в Темза! Великолепно, скъпи приятелю! Трябва да призная, че сте изпечен анархист.

— Вярно — отвърна Съмърсет. — Но няма да го бъде и не остава нищо друго освен да си го отнесете. И тъй, да вървим да ви кача веднага на някой влак.

— Не, не, мили момко — запротестира Зиро. — Сега няма нужда да заминавам. Репутацията ми е възстановена, славата ми изгрява отново, това е най-голямото мое дело и оттук виждам какви овации очакват автора на атентата на Голдън скуер.

— Млади приятелю — отвърна другият, — предлагам ви да избирате: или да ви кача благополучно на влака, или да ви закарам благополучно в затвора.

— Съмърсет, не очаквах това от вас! — каза химикът. — Вие ме изненадвате, Съмърсет.

— Ще ви изненадам още повече в близкия полицейски участък — отговори Съмърсет, почти излязъл от кожата си. — Защото съм взел твърдо решение: или ще ви експедирам в Америка с блокчето ви и всичко останало, или ще вечеряте в затвора.

— Изглежда забравяте едно — отвърна невъзмутимият Зиро, — като човек с жизнен опит не виждам по какъв начин можете да ме принудите насила. Волята, драги ми приятелю…

— Вижте какво — прекъсна го Съмърсет, — Вие си знаете само науката, която за мен не е истинско знание, аз, сър, съм изучавал живота и позволете ми да ви заявя, че достатъчно е да вдигна ръка и да викна — тук, на улицата — и тълпата…

— Недейте, Съмърсет — извика Зиро, като се закова на място, пребледнял като смъртник, — недейте, какви са тези приказки? О, дори на шега, дори на шега не бива да си служите с тях! Жестоката тълпа, дивите страсти… Съмърсет, за бога, заведете ме в някоя пивница!

Съмърсет го изгледа с наново пробудено любопитство.

— Много интересно — рече той. — Значи се страхувате от такава смърт?

— Кой не би се страхувал? — запита съзаклятникът.

— И да бъдете вдигнат във въздуха с динамит — каза младежът — сигурно за вас е нещо като безболезнено самоубийство на неизлечимо болен?

— Простете ми — отвърна Зиро, — признавам, защото ежедневно в работата си съм се излагал на подобна опасност, признавам го дори с гордост — такава смърт е противна на всеки човек.

— Още един въпрос — каза Съмърсет, — вие сте против закона на Линча? Защо?

— Защото това значи убийство — произнесе съзаклятникът спокойно, но с леко повдигнати вежди, сякаш въпросът го учудваше.

— Дайте си ръката — извика Съмърсет. — Слава богу, сега вече не изпитвам лоши чувства към вас и макар че горя от невъобразимо желание да ви видя на бесилката, с голямо удоволствие ще ви помогна да заминете по-скоро оттук.

— Не ми е съвсем ясно какво целите — каза Зиро, — но виждам, че се водите от благородни чувства. Колкото до заминаването ми, трябва да имате предвид още една трудност. Пропуснах да си набавя средства, малкото ми състояние загина в онова събитие, което историята със задоволство ще отбележи като „Атентата на Голдън скуер“, а както много добре знаете, без това, което грубо, но настойчиво наричате „мангизи“, не мога да мина океана.

— За мен — рече Съмърсет — вие вече не съществувате като човек. За мен вие не сте нищо повече от обикновена изтривалка за крака, ала трогателният ви душевен смут ме обезоръжава и не ми позволява да стигнем до крайности. До днес глупостта винаги ми се виждаше смешна, сега вече мисля другояче и като гледам идиотското ви лице, в мен се надига смях като смъртоносна болест, а в очите ми бликват сълзи, горчиви като кръв. Какво значи това? Започвам да се съмнявам, губя вяра в скептицизма. Възможно ли е — извика той, сякаш ужасен от себе си, — допустимо ли е да вярвам в доброто и злото? С невероятно изумление разбрах, че съм станал жертва на предвзето чувство за лична чест. Но трябва ли този поврат да продължава? Нима ми отнехте младостта? Нима в разцвета на силите си трябва да бъда сведен до положението на обикновен обирач на банки? Ала какъв е смисълът да говоря на дървена глава? Това е достатъчно. Нямам право да ви оставям сред жени и деца, липсва ми смелост да ви издам, мъча се по възможност да го избегна. Нямате пари, е, тогава вземете моите и се махайте и ако занапред видя пак физиономията ви, тоя ден ще бъде последният в живота ви.

— При това положение — отвърна Зиро — няма как, принуден съм да приема предложението ви. Колкото и да ме боли от вашите изрази, те не ме изненадват. Съзнавам, че за да мисли човек като нас, му трябва известна закалка, известна нравствена хигиена, ако може да се изразя така. Но една от чертите на характера ви, която винаги ме е възхищавала, е тази очарователна откровеност. Колкото до малкия заем, ще ви се издължа, като ви преведа сумата от Филаделфия.

— Няма нужда — каза Съмърсет.

— Драги приятелю, не ме разбирате — възрази съзаклятникът. — Сега по-вишестоящите от мен ще ме посрещнат с възвърнато доверие и опитите ми няма вече да бъдат възпрепятствувани от липса на средства.

— Това, което върша сега, сър, е престъпление — отвърна Съмърсет — и дори да тънете в богатство като Вандербилт, не бих желал да ми връщате пари, които хвърлям за такива гадни цели. Вземете ги и си ги задръжте. Уверявам ви, сър, за три дена, откакто съм с вас, полудях.

Като каза това, Съмърсет спря един минаващ файтон, който ги понесе бързо към железопътната гара. Там съзаклятникът взе парите, след като тържествено обеща да не ги връща.

— Така — рече Съмърсет — с последните пари, които притежавам, откупих отново честта си. И макар да не ме очаква нищо друго освен глад, трябва да благодаря на бога, че съм свободен от всякакъв ангажимент към мистър Зиро Пъмпърникъл Джонс.

— Глад ли? — извика Зиро. — Драги мой, не мога да допусна това.

— Купете си билет! — отвърна Съмърсет.

— Изглежда се дразните — каза Зиро.

— Купете си билет! — повтори младежът.

— Я гледай — рече съзаклятникът, когато се върна с билет в ръка, — държането ви е тъй странно и обидно, че се колебая дали да ви помоля да се ръкувате с мен.

— Като с човек, не — отговори Съмърсет, — но нямам нищо против да се ръкувам с вас, както бих се ръкувал със змия, която бълва отрова или адски огън.

— Много студена раздяла — въздъхна атентаторът и все още следван по петите от Съмърсет, премина на перона. Сега там гъмжеше от пътници — влакът за Ливърпул се готвеше да тръгва, друг току-що бе пристигнал, и двойният поток затрудняваше движението. Ала когато стигнаха щанда за книги, двамата излязоха на открито пространство, Където вниманието на съзаклятника бе привлечено от афиш на „Стандарт“ с думите: „Второ издание: Експлозия на Голдън скуер“. Очите му светнаха, докато ровеше в джоба си да намери нужната монета, политна напред, куфарчето му се чукна рязко в ъгъла на щанда и мигновено със страшен гръм динамитът експлодира. Когато димът се разпръсна, видяха, че будката е почти разрушена, а книжарят бяга ужасен от развалините, ала не намериха никакви различими останки нито от ирландския патриот, нито от неговото куфарче.

В първоначалната суматоха Съмърсет успя да избяга и излезе на Юстън роуд замаян, премалял от глад и без грош в джоба. Ала когато продължи по тротоара, с учудване усети в сърцето си някаква кротка радост, огромно задоволство, сякаш провидението бдеше над него и съдбата го бе пощадила, тъй че би могъл да си каже: дори и да му се случи най-лошото, сега вече може да гладува, спокоен, че Зиро е унищожен.

Вечерта се озова пред вратата на магазина на мистър Годол и тъй като дългият пост не му бе оставил сили и почти не съзнаваше какво върши, отвори стъклената врата и влезе.

— Охо! — провикна се мистър Годол. — Мистър Съмърсет! Е, случи ли ви се някакво приключение? Има ли какво да разкажете, както обещахте? Седнете, ако обичате, позволете ми да ви избера пура от специалната ми марка и бъдете тъй добър да започнете повествованието си във вашия изящен стил.

— Не искам пура — каза Съмърсет.

— Така ли! — учуди се мистър Годол. — Но чакайте да ви огледам по-внимателно, защото ми се виждате променен. Горкото ми момче, нали няма нищо лошо?

Съмърсет се разплака.

ЕПИЛОГ НА „ТЮТЮНОПРОДАВНИЦАТА“

Един ден през декември миналата година, между девет и десет часа сутринта, когато валеше проливен дъжд, мистър Едуард Челънър с чадър в ръка застана пред входа на тютюнопродавницата на Рупърт стрийт. Той само веднъж бе идвал тук и споменът за последиците от това посещение и страхът от Съмърсет го бяха възпирали да дойде повторно. Дори сега, преди да влезе, надникна вътре, ала в магазина нямаше клиенти.

Младият човек зад тезгяха беше така погълнат с писане в някаква малка тетрадка, че не обърна никакво внимание на пристигането на Челънър. Обаче вглеждайки се по-добре, Челънър като че ли го позна.

„Дявол да го вземе — помисли си той, — няма съмнение, това е Съмърсет!“

И макар че именно него се бе старал толкова да избягва, необяснимото му присъствие зад тезгяха като продавач превърна неприязънта на Челънър в любопитство.

— „Или разкошни ротонди, извисени към небето“ — мърмореше си продавачът, сякаш съчиняваше стих. — Май не е правилно да се каже „оротонди“, но колко красиво би било така! „Или разкошни оротонди, извисени към небето“. Ала това е мъчнотията на изкуството — намериш нещо ефектно и някакъв безсмислен принцип, че трябвало да има смисъл, непрекъснато ти пречи.

— Съмърсет, скъпи приятелю — проговори Челънър, — маскарад ли е това?

— Какво? Челънър! — провикна се продавачът. — Много се радвам, че те виждам. Момент да довърша октавата на моя сонет, само октавата — И като махна приветливо с ръка, отново се отдаде на музите. — Я гледай — рече той след малко, като вдигна глава, — виждаш ми се в отлично състояние. Какво стана със стоте лири?

— Получих скромно наследство от една леля в Уелс — отговори Челънър скромно.

— Аха — промърмори Съмърсет. — Много се съмнявам в законността на наследството. Според мене държавата трябва да го конфискува. Сега съм прегърнал социализма и поезията — додаде той някак оправдателно, като човек, който разправя, че се лекува на минерални бани.

— Ти ли си наистина съдържателят на това… заведение? — полюбопитствува Челънър, умело избягвайки думата „магазинче“.

— Продавач, сър, продавач — отвърна другият, като скри поезията си в джоба. — Помагам на славния старец. Може ли да ти предложа една пура?

— Само че не ми харесва… — подзе Челънър.

— Глупости, драги мой — извика продавачът. — Ние много се гордеем с работата си и позволи ми да те осведомя, че старият е не само най-благородният човек от етична гледна точка, но и буквално изскочил от кралска утроба. De Godall je suis le fervent (Годол ми е любимец (фр.) — Б. пр.)

— Като Годол няма втори на света… Впрочем — додаде той, докато Челънър палеше пурата си, — как вървеше детективският занаят?

— Не съм и опитвал — отговори Челънър рязко.

— А пък аз опитах — каза Съмърсет — и се забърках в такава каша, че не мога да ти я опиша — загубих всичките си пари и съвсем се орезилих. В тази работа тук, Челънър, има повече бъдеще, отколкото си мислиш; така е фактически с всяка търговия. Трябва или да й вярваш, или да се откажеш от всякаква вяра. Затова — добави той — никой не уважава водопроводчиците, защото никой не им вярва.

— Тъкмо се сетих. Занимаваш ли се още с живопис? — попита Челънър.

— Вече не — отговори Пол, — но мисля да се отдам на цигулката. Погледът на Челънър, който бе станал малко неспокоен, когато се спомена за детективската професия, сега изведнъж се спря за миг върху колоните на утринния вестник, разгърнат на тезгяха.

— Дявол да го вземе — възкликна той, — интересно!

— Кое е интересното? — запита Пол.

— О, нищо — отвърна другият, — само че веднъж се запознах с един човек на име Макгайр.

— И аз! — възкликна Съмърсет. — Нещо за него ли има?

Челънър прочете следното:

„Загадъчна смърт в Степни. Вчера е направена аутопсия върху трупа на Патрик Макгайр, според сведенията — дърводелец. Доктор Дъвъринг заяви, че от известно време лекувал покойника безплатно против безсъние, загубване на апетита и нервна депресия. Причината за смъртта не е установена. Според доктора починалият е угаснал от само себе си. Покойният обичал да пие, което несъмнено е ускорило смъртта му. Оплаквал се от периодична малария, но лекарят не е откривал определена болест. Не знаел дали има семейство. За него той бил човек с нездрав разсъдък, който се смятал за член и жертва на някаква тайна организация. Според личното му мнение покойникът е умрял от страх.“

— Докторът е прав — извика Съмърсет — и толкова ми олекна на сърцето, драги ми Челънър, като узнавам за смъртта му, че ще… Хм, в края на краищата — додаде той, — така му се пада на този нещастник.

В този момент вратата се отвори и на прага застана Дезбъра. Той беше загърнат с дълга мушама, на която липсваха няколко копчета, ботушите му бяха прогизнали от вода, шапката му — омазнена от употреба, ала иначе имаше вид на човек, напълно доволен от живота. Двамата му приятели го посрещнаха с приветствени възгласи и възклицания на изненада.

— А ти опита ли детективския занаят? — полюбопитствува Пол.

— Не — отвърна Хари. — Всъщност, да, опитах-дваж, ала и двата пъти загазих. Само че мислех да заваря моята жена тук — добави той смутено с някак горда стеснителност.

— Какво? Да не си се оженил? — възкликна Съмърсет.

— О, да — каза Хари, — доста отдавна, най-малко един месец оттогава.

— А как си с парите? — запита Челънър.

— Там сме най-зле — призна Дезбъра. — Нямаме пукнат грош. Но прин… мистър Годол ще ни помогне. Затова и идваме тук.

— Коя е настоящата мисис Дезбъра? — попита Челънър с тон на светски човек.

— Бившата мис Лъксмор — отвърна Хари. — Положително ще ви хареса, момчета, защото е далеч по-умна от мен. Пък и умее да разказва чудесно, по-увлекателно и от книга.

Точно в тоя миг вратата се отвори и влезе мисис Дезбъра. Съмърсет извика, защото позна младата дама от Излишната къща, а Челънър се дръпна една крачка назад и изпусна пурата си, като видя чародейката от Челси.

— Какво! — провикна се Хари. — Нима вие и двамата познавате жена ми?

— Струва ми се, че съм я виждал — отговори Съмърсет малко сконфузен.

— Мисля, че съм срещала господина — произнесе мисис Дезбъра кокетно, — но не си спомням къде.

— О, не — извика Съмърсет разпален, — нямам представа… не мога да проумея… къде може да е станало. Всъщност — продължи той, като натъртваше на думите си, — според мен по всяка вероятност тук има грешка.

— Ти, Челънър — каза Хари, — изглежда май също я познаваш?

— И двамата ли са твои приятели, Хари? — запита дамата. — Предполагам, че им е много приятно. Но не си спомням да съм срещала мистър Челънър.

Търсейки пипнешком пурата си, Челънър беше целият почервенял.

— И аз също не си спомням да съм имал това удоволствие — отговори той дрезгаво.

— А къде е мистър Годол? — попита мисис Дезбъра.

— Да не би вие да сте дамата, която има среща със стареца… — подхвана Съмърсет, но се спря изнервен. — Защото в такъв случай — продължи той — трябва веднага да доложа, че сте тук.

И като повдигна една завеса, продавачът отвори някаква врата и влезе в малък павилион, пристроен към задната част на сградата. Дъждът чукаше звънко по покрива. По стените бяха накачени карти, репродукции и няколко справочника. На една маса имаше голяма карта на Египет и Судан, а също и друга, на Тонкин, на която с помощта на цветни карфици ежедневно е бил следен ходът на различните военни кампании. Из въздуха се носеше леко, приятно ухание на най-фин тютюн, а върху сребърната скара на камината пращеше огън не от зловонни въглища, а от смолисти цепеници, които изпускаха чист пламък. В тази изящна и скромна стая, загледан спокойно в огъня и заслушан в тропота на дъжда по покрива, седеше потънал в утринно размишление мистър Годол.

— Охо, мой скъпи мистър Съмърсет — каза той, — да не би от снощи да сте прегърнали някакво ново политическо верую?

— От днес, сър — отговори Съмърсет и пак се изчерви.

— Предполагам, че сте я виждали? — рече мистър Годол и когато Съмърсет отговори утвърдително, продължи: — Моля да ме извините, уважаеми сър, но ще ви дам един съвет. Според мен тази дама едва ли желае да забрави напълно миналото. Между мъже повече думи са излишни.

След малко той посрещна мисис Дезбъра със сериозна и трогателна вежливост, която толкова му подхождаше.

— Радвам се, мадам, че ви посрещам в моя скромен дом — каза той. — И още повече ще се радвам, ако обикновената учтивост и личното ми удоволствие се окажат от съществена полза за вас и за мистър Дезбъра.

— Ваше височество — отвърна Клара, — най-напред трябва да ви благодаря; след всичко, което съм чувала за вас, не ме учудва, че поемате така под своя закрила нещастниците, а колкото до моя Хари, той е напълно достоен за вашата помощ — И млъкна.

— А вие? — подхвърли мистър Годол. — Струва ми се, че тъкмо за това искахте да продължите.

— Вие вземате думите от устата ми — каза тя. — С мен е друго.

— Не съм дошъл тук да съдя мъжете — отвърна принцът, — а още по-малко жените. Сега съм частно лице като вас и милиони други, но човек, който продължава да се бори с мирни средства. И тъй, мадам, вие по-добре от мен знаете, а бог-по-добре от вас, какво сте причинили на хората в миналото, не искам да ви разпитвам, за мен е важно бъдещето, искам то да бъде осигурено. Не бих пъхнал спокойно оръжие в ръцете на нечестен борец и не желая да обезпечавам материално едно от оръдията на такава потайна и варварска война. Говоря малко строго, ала добре обмислям думите си. Не забравям, че сте жена, но един глас непрекъснато ми напомня за децата, чийто живот и здраве сте заплашвали. Жена… — повтори той сериозно — и деца. Може би когато сама станете майка, мадам, ще почувствувате иронията на тази антитеза, може би когато коленичите нощем до люлката, ще ви обземе страх, по-силен от всякакъв срам, а когато детето ви лежи болно, с опасност за живота му, няма да посмеете да коленичите пред вашия Създател.

— Вие виждате грешката — каза тя, — а не причината. Никога ли не е трепвало сърцето ви пред някаква неправда? Но не, уви, защото сте роден на трон.

— Роден съм от жена — отвърна принцът, — плод съм на мъката на майка ми, безпомощен като птиче, като всяко новородено. Вие сте забравили това, ала аз продължавам да го помня. Нали един от вашите английски поети, като огледал земята и видял големите укрепления, безбройните маневриращи войски, военните кораби по моретата и огромните облаци дим от битките по суша и потърсил загрижено с поглед причината за толкова много непосилни приготовления, най-после посред всичко това съзрял майка с детенце. Ето, мадам, такива са моите политически възгледи. А стиховете, които са от мистър Ковънтри Петмор, наредих да преведат на бохемски език. Да, такова е политическото ми верую — да променим каквото можем, да подобрим каквото можем, но все пак да не забравяме, че човек е дявол, когото едва възпират някакви си благородни чувства и принципи, и че никакви думи, колкото и възвишено да звучат, и никаква кауза, колкото и справедлива и благочестива да е, не бива да отслабват тази задръжка.

Настъпи кратко мълчание.

— Боя се, мадам — подхвана отново принцът, — че само ви отегчавам. Възгледите ми са маловажни като самия мен и като мен започват също да остаряват. Но колкото и да ви е неприятно, очаквам отговор от вас.

— Мога да кажа само едно — отвърна мисис Дезбъра: — аз обичам съпруга си.

— Добър отговор — рече принцът, — а това показва, че сте под благотворно влияние, което за жалост ви е липсвало досега.

— Няма да се показвам високомерна пред човек като вас — отговори тя. — Какво искате от мен? Сигурно не тържествени уверения. Какво да кажа? Извършила съм много неща, които не съм в състояние да оправдая и не бих повторила. Ще позволите ли да добавя нещо? Да, мога да кажа следното: никога не съм се подлъгвала по измамни политически химери. Във всеки случай бях готова да срещна противодействие. Когато се впуснах сама във война, или, ако предпочитате по-ясната дума, когато се впуснах в убийства, аз никога не обвинявах противниците си в същото. Никога не съм изпитвала справедливо или престорено възмущение, когато тези, които нападах, оценяваха главата ми. Никога не съм наричала полицая продажник. С една дума, може да съм била престъпничка, но не и глупачка.

— Достатъчно, мадам — каза принцът, — предостатъчно! Вашите думи много ме радват, защото в тази епоха, когато дори убиецът е сантименталист, за мен няма по-голяма добродетел от трезвия ум. Така че позволете ми да се оттегля, защото звънецът известява, че е дошла моята стара приятелка — вашата майка. Обещавам ви да направя каквото мога за вас пред нея.

И докато мисис Дезбъра се върна в тютюнопродавницата, принцът отвори вратата от другата страна и пусна мисис Лъксмор.

— Мадам, моя добра приятелко — заговори той, — толкова ли се е променило лицето ми, че вече не познавате в мистър Годол принц Флоризел?

— Наистина! — възкликна тя, като го погледна през лорнета си. — За мен ваше височество винаги е бил съвършен човек, а при новото ви положение, за което вече научих с дълбоко съжаление, мога да ви уверя, че уважението ми към вас не само не е намаляло, но даже нараснало.

— Така заявяват всички мои познати — отвърна принцът. — Но, моля ви, мадам, седнете. Въпросът ми е от деликатно естество и засяга вашата дъщеря.

— В такъв случай — каза мисис Лъксмор — можете да си спестите труда да говорите, защото съм твърдо решила да нямам нищо общо с нея. Не искам да чувам нито дума в нейна защита, но тъй като никаква друга, добродетел не ценя така, както справедливостта, смятам за свой дълг да ви обясня причините за моето недоволство. Тя напусна мен, нейната естествена закрилница, от години дружи с най-непочтени хора и на всичко отгоре неотдавна се е омъжила. Не искам да виждам нито нея, нито човека, с когото се е свързала. Винаги съм й предлагала сто и двайсет лири стерлинги годишно, предлагам й ги и сега. С толкова разполагах и аз на нейната възраст.

— Много добре, мадам — рече принцът, — така да бъде! Но искам да зачекна още един въпрос: какъв беше доходът на преподобния Бърнард Феншо?

— На моя баща ли? — запита сърцатата стара дама. — Мисля, че седемстотин лири стерлинги годишно.

— Предполагам, освен вас е имал и други деца? — продължи принцът.

— Общо четири — бе отговорът. — Бяхме четири дъщери, и колкото да ми е неприятно, трябва да ви призная, едва ли може да се намери по-противно семейство в Англия.

— Я гледай! — възкликна принцът. — А вие, мадам, имате осем хиляди доход.

— Не повече от пет — отвърна старата дама, — но какво целите с този въпрос, дявол да го вземе?

— Да отпуснете хиляда лири стерлинги годишна издръжка — отговори Флоризел с усмивка. — Защото не искам да вземате за пример баща си. Той е бил беден, а вие сте богата. Бедността му е причинявала много затруднения, вашето богатство — никакви. И фактически, мадам, ако ми позволите да зачекна този щекотлив въпрос, вие си приличате само по едно — че и двамата имате дъщеря, която е изпълнявала по-скоро прищевките си, отколкото синовния си дълг.

— В тази къща се опитват да ме вкарат в клопка — каза старата дама, като стана. — Но няма да успеят. Ако ще и всички тютюнопродавци в Европа…

— Ах, мадам — прекъсна я Флоризел, — преди моето така наречено падение не си служехте с такъв език! И щом като толкова ненавиждате скромната професия, с която се препитавам, позволете ми да ви направя едно приятелско предложение. Ако не сте съгласна да издържате дъщеря си, ще бъда принуден да настаня тази девойка зад тезгяха си, където тя несъмнено ще привлича много клиенти, а вашият зет ще облече ливрея и ще стане куриер. С прилив на такава млада кръв доходите ми може да се удвоят и да се наложи като най-обикновена признателност да сложа името Лъксмор до името Годол.

— Ваше височество — отвърна старата дама, — аз бях много груба, а вие — много хитър. Предполагам, че тази хубостница е някъде тук. Доведете я.

— По-добре да ги наблюдаваме незабелязано — предложи принцът и като стана, тихомълком дръпна завесата.

Мисис Дезбъра седеше на един стол гърбом към тях, Съмърсет и Хари я слушаха с необикновен интерес, а Челънър, оправдавайки се с някаква работа, отдавна се бе оттеглил от омразната компания на чародейката.

— Точно в тоя момент — разправяше мисис Дезбъра — мистър Гладстон видял лицето на подлия си нападател. Устата му надала вик — вик на плахо тържество…

— Ето го мистър Съмърсет! — прекъсна я сърцатата стара дама с най-високия тон на своя регистър. — Ах, мистър Съмърсет, какво направихте с моята къща!

— Мадам — намеси се принцът, — позволете ми да дам обяснение, а междувременно кажете на дъщеря си „добре дошла“.

— Е, Клара, здравей — рече мисис Лъксмор. — Май ще ти отпусна издръжка. От това ти печелиш. Що се отнася до мистър Съмърсет, готова съм да изслушам обясненията му, защото макар и да ми струваше скъпо, цялата тази работа беше безспорно комична. Във всеки случай — добави тя, кимайки на Пол, — този млад джентълмен ми е много симпатичен, но не съм виждала по-смешни картини от неговите.

— Поръчах лека закуска — каза принцът. — Мистър Съмърсет, тъй като всички тук са ви приятели, моля, ако обичате, да заповядате на трапезата с тях. Аз ще ви заместя зад тезгяха.