Книга третаПовърхностно напрежение

Пролог

Д-р Шатвикс дълго стоя над микроскопа, поради което Ла Вентура нямаше какво друго да прави, освен да съзерцава мъртвата панорама на Хайдрот. „Водорама“, помисли си той, би било по-точна дума. От Космоса бяха видели новия свят само като малък триъгълен континент, разположен сред безкраен океан, а дори и континентът в по-голямата си част представляваше мочурища.

Останките от разбилия се заселнически космически кораб се търкаляха разхвърляни по единствената истинска издадена скала, която, изглежда, имаше на Хайдрот, извисяваща се величествено на двадесет и една стъпки над морското равнище. От това възвишение Ла Вентура виждаше на разстояние четиридесет мили, чак до хоризонта, до края на един равен пласт кал. Червената светлина на Тау от съзвездието Кит45, която блещукаше над хиляди езерца, вирове, блата и локви, придаваше на водната равнина вид на мозайка от оникс и рубин.

— Ако бях религиозен — внезапно рече пилотът, — щях да нарека това отявлен случай на божие наказание.

Шатвикс измънка:

— Хм?

— Сякаш бяхме повалени заради нашето… високомерие ли е думата? Може би горделивост или самонадеяност?

Високомерие — каза Шатвикс, като най-после вдигна поглед. — Хайде де, нима? В момента не се чувствам надут от гордост. А ти?

— И аз не бих казал, че се гордея с пилотирането си — призна Ла Вентура. — Но не това имам предвид. Мислех защо изобщо дойдохме тук. Трябва да си много самонадеян, за да мислиш, че можеш да разпръснеш хора или пък много близки техни подобия из цялата Галактика. А още по-голяма горделивост е нужна, за да вършиш това да натовариш всичките съоръжения, да пътуваш от планета на планета и всъщност да създаваш хора, да ги правиш годни за всяко място, на което кацнеш.

— Сигурно е така — отвърна Шатвикс. — Но ние сме само един от стотиците заселнически кораби в тази част на Галактиката, така че се съмнявам боговете да са избрали нас като особено грешни. — Той се усмихна. — Ако са го направили, навярно щяха да оставят цял ултрафона ни, така че Колонизационният съвет да научи как сме се сгромолясали. При това, Пол, ние не правим хора. Адаптираме ги; адаптираме ги към сходни на Земята планети, нищо повече. Достатъчно сме разумни или смирени, ако това понятие повече ти харесва, за да знаем, че не е по силите ни да аклиматизираме хора към планета като Юпитер или към повърхността на едно слънце като Тау от Кит.

— Във всеки случай ние сме тук — мрачно рече Ла Вентура. — И без изгледи да се измъкнем. Фил казва, че вече е свършено и с банката зародишни клетки, така че не можем да заселим това място по обичайния начин. Захвърлени сме в един мъртъв свят и дръзваме да се адаптираме към него. Какво ли ще направят пантропистите с непокорените ни тела, дали ще ни присадят перки?

— Не — спокойно отвърна Шатвикс. — Ти, аз и всички останали ще умрем, Пол. Техниката на пантропията не може да се прилага върху тялото; то за цял живот е било фиксирано при зачатието. Всеки опит за преустройство ще доведе само до осакатяване. Пантропията въздействува единствено върху гените, върху факторите, определящи наследствеността. Извън възможностите ни е да вградим перки в тялото ти, така както не можем да ти дадем нов комплект мозък. Вярвам, че ще успеем да заселим този свят с хора, но ние няма да доживеем да го видим.

Пилотът помисли върху тези думи, а стомахът му постепенно се сви и стана като буца лед.

— Колко ни остава? — най-накрая запита той.

— Кой знае? Може би месец.

Преградата, отделяща разрушената част на кораба, бе закрепена на мястото си и през нея минаваше солен задушен въздух, тежък от въглеродния двуокис. Влезе радистът Филип Страсвогъл, оставяйки подире си кални стъпки. И той като Ла Вентура сега бе останал без работа и това явно го дразнеше. Не беше добре подготвен за самоанализ, а както ултрафонът му бе напълно разбит и не реагираше на бързите непрекъснати движения на ръцете му, оставаше му единствено да се самовглъбява, но възможностите на съзнанието му бяха малки. Само поръченията, които Шатвикс му възлагаше, му бяха попречили да изпадне в постоянно мрачно настроение като желиращ колоид.

Той откопча от кръста си един брезентов колан, в чиито гайки като патрони бяха пъхнати пластмасови шишенца.

— Още проби, докторе — каза той. — Навсякъде е едно и също: вода, много мокро. Имам и малко плаващ пясък в единия си ботуш. Открихте ли нещо?

— Доста работи, Фил. Благодаря. Останалите наблизо ли са?

Страсвогъл подаде глава навън и подвикна. Други гласове прокънтяха над калното мочурище. След няколко минути останалите оцелели от катастрофата вече се тълпяха в лабораторията. Солтънстол, главен помощник на Шатвикс — винаги жизнерадостен, с вечно млад дух лаборант, който искаше да опита от всичко по веднъж, включително и от смъртта; Юнис Уагнър, зад чието спокойно лице си почиваше мозъкът на единствения останал еколог в експедицията; Елефтериос Венецуелос, винаги мълчаливият делегат на Колонизационния съвет; и Джоан Хийт, помощник-пилот, чиито задължения, както и тези на Ла Вентура и Фил, сега бяха без значение, но чиято светлокоса глава и дълго, привидно лениво тяло, изглеждаха в очите на Пол по-ярки от Тау от Кит, а след катастрофата — по-ярки и от родното слънце.

Петима мъже и две жени, дошли да заселят една планета, на която „да стоиш“, означаваше да газиш вода.

Те влязоха тихо и се разположиха из кабинета по местата за сядане или за отдих, по масите, в ъглите. Джоан Хийт отиде до Ла Вентура. Те не се погледнаха, но на него му стигаше топлината от рамото й. Нещата не бяха толкова лоши, както изглеждаха. Венецуелос запита:

— Какво е заключението, д-р Шатвикс?

— Това място не е мъртво — отвърна Шатвикс. — Живот има и в морето, и в прясната вода. Еволюцията на изследваните животни сякаш е спряла до ракообразните; най-развитата форма, която открих в една от местните рекички, е раче, което, струва ми се, не е много разпространено. В езерцата и вировете има доста дребни метазои от по-низш разред, та чак до ротаторията — в това число и строящи крепости низши рачета, подобни на земните флоскуларии. Нещо повече, съществува удивително пъстър свят от първаци, като доминира ресничестият тип, много сходен с чехълчетата, както и различни саркодини46, обичайното количество фитокамшичести и даже един фосфоресциращ вид, който не бих очаквал да срещна другаде, освен в солена вода. Що се отнася до растенията, те преминават в бърза последователност от простото синьо-зелено водорасло до доста напредналите в развитието си талофити47 — въпреки че никое от тях, разбира се, не може да вирее извън водата.

— В морето е почти същото — каза Юнис. — Намерих някои от по-големите прости метазои, медузи и тем подобни, а също и раци, големи почти колкото омари. Но естествено е да се установи, че соленоводните видове са по-едри от сладководните. Наблюдават се и характерните организми за планктонни и микропланктонни среди.

— Накратко — обобщи Шатвикс, — ще се спасим, ако се борим.

— Чакай малко! — намеси се Ла Вентура. — Ти току-що твърдеше, че няма да оцелеем. И говореше за нас седмината, които сме тук, не за човешкия род изобщо, защото вече не разполагаме с банките със зародишни клетки. Какво…

— Не разполагаме с банките, вярно, но ние самите можем да станем източници на зародишни клетки, Пол. След малко ще го обясня. — Шатвикс се обърна към Солтънстол. — Мартин, какво би казал да влезем в морето? Някога, много отдавна, сме излезли от него, може отново да излезем от него тук, на Хайдрот.

— Безполезно е — веднага отвърна Солтънстол. — Идеята ми харесва, но не мисля, че на тази планета някога са чували за Суинбърн или Омир. Ако разглеждаме това само като проблем на колонизирането, като че самите ние не сме намесени в него, не бих дал дори последния си грош за „епи ойнопа понтон“48. Еволюционното напрежение там е твърде високо, конкуренцията от другите видове ще възпира развитието; заселването на морето трябва да е последното нещо, което да опитаме, не първото. Преди заселниците да успеят да научат нещичко, те ще бъдат излапани.

— Защо? — попита Ла Вентура. Отново му беше трудно да успокои чувството за смърт в стомаха си.

— Юнис, сред твоите морски мешести има ли такива, които приличат на португалски боен кораб? — попита Солтънстол.

Екологът кимна утвърдително.

— Това е отговорът на твоя въпрос, Пол — обърна се Солтънстол към Ла Вентура. — Морето се изключва. Ще стане в сладка вода, където съперничещите си същества не са толкова ужасни и има повече места за криене.

— Няма да можем да си съперничим с медузите, така ли? — попита Ла Вентура и преглътна.

— Не, Пол — отвърна Шатвикс. — Поне не с толкова опасни екземпляри. С пантропията се създават изменени видове, а не богове. Взимат се човешки ембрионални клетки (в този случай ще бъдат от нас, след като банката ни е унищожена при катастрофата) и се ориентират генетично към такива организми, които са в състояние да живеят в дадена сносна среда. Резултатът ще бъде човекоподобно създание, при това интелигентно. Обикновено то повтаря и особеностите от личността на дарителя, понеже често пъти измененията се извършват повече във формата и строежа, отколкото в съзнанието на новополучения индивид.

Но памет не може да се предава по наследство. В новото обкръжение адаптираният човек е по-безпомощен от дете. Той няма история, техника, прецеденти, няма дори език. Обикновено в проектите за колонизиране, както стана на Телура, заселващите екипи повече или по-малко му дават някои елементарни познания, преди да му оставят планетата на разположение, но ние няма да живеем толкова дълго, че да дадем подобни указания. Ще се наложи да подготвим за нашите потомци многобройни вградени защити и да ги поставим във възможно най-благоприятната среда, така че поне някои от тях да оцелеят, като се учат само от опита си.

Пилотът помисли върху казаното, но не му хрумна нищо, от което бедствието да не продължаваше да му изглежда все по-реално и по-близко с всяка измината секунда. Джоан Хийт леко се премести към него.

— Едно от новите същества може да наследи модела на личността ми, но няма да може да запомни, че това съм аз. Така ли?

— Да. При сегашното положение вероятно ще направим колонистите хаплоидни49, така че някои от тях, навярно мнозина, ще имат наследственост, чието начало си единствено ти. Може да останат нищожни следи от личността. Пантропията ни е дала някои данни в подкрепа на древната идея на Юнг50 за родовата памет. Пол, всички ще умрем на Хайдрот, но ще умрем като съзнателни личности. Това е неизбежно. Някъде след себе си ще оставим хора, които ще постъпват, мислят и чувствуват като нас, но които няма да помнят Ла Вентура, д-р Шатвикс или Джоан Хийт, нито пък Земята.

Летецът не каза нищо повече. В устата му имаше неприятен вкус.

— Солтънстол, ти каква форма би препоръчал?

Пантропистът подръпваше носа си, размишлявайки.

— Ципести крайници, естествено, с тежки и наподобяващи шипове палци, с които съществото да се защищава, докато натрупа опит. По-малки външни уши, а тъпанчето — по-развито и по-близко до външния край на ушния канал. Мисля, че ще трябва да преустроим системата за запазване на водата; кълбовидният бъбрек е напълно подходящ за сладки басейни, но за едно същество със сол в организма, което живее потопено изцяло във вода, вътрешното осмотично налягане ще бъде по-високо, отколкото външното, така че всъщност бъбреците ще трябва да помпат непрекъснато. При тези обстоятелства най-добре ще е да засилим отделянето на урина, а това означава, че по практически съображения ще се наложи да се премахне изцяло антидиуретичната функция на хипофизата.

— А дишането?

— Хм — позамисли се Солтънстол, — предполагам — трахейни бели дробове, каквито имат някои паякообразни. Могат да бъдат снабдени с междуребрени дихателни отвори. Ще притежават способността постепенно да привикват към атмосферен въздух, ако решат някога да излязат от водата. За да се подсигури тази вероятност, бих предложил носът да се остави, за да запази носната кухина като част от носоглътката, но и да се раздели от ларинкса с клетъчна мембрана, която се снабдява с кислород по-скоро чрез пряко оросяване, отколкото чрез кръвообращението. Такава мембрана не би съществувала много поколения, щом организмът започне да прекарва дори част от времето си извън водата; ще живеят две-три поколения като земноводни, а после един ден внезапно ще открият, че отново дишат през ларинкса.

— Находчиво! — възкликна Шатвикс.

— Освен това, д-р Шатвикс, предлагам да се размножават със спори. Като воден обитател, нашият Адаптиран човек ще има неопределена продължителност на живота си, но ще трябва да му осигурим един размножителен цикъл от около шест седмици, за да запази числеността си в периода, когато трупа опит, така че ще се наложи известно прекъсване за определен интервал през активната му година. В противен случай той ще се сблъска с останалите организми, преди да знае достатъчно, за да се справя с тях.

— И ще е най-добре, ако нашите заселници прекарват зимата в хубава, здрава раковина — съответно добави Юнис Уагнър. — Така че отговорът очевидно е размножаването със спори. То е характерно за много други микроскопични създания.

— Микроскопични ли? — изумено запита Фил.

— Разбира се — отвърна развеселен Шатвикс. — Не е съвсем лесно да натъпчеш човек, висок шест стъпки, в локва, дълбока две стъпки. Но това води до друг въпрос. Ще имаме сериозна конкуренция от страна на ротаториите, а множество техни представители не са, точно казано, микроскопични; а има и първаци, които могат да се видят с просто око, поне очертанията им си личат на осветен фон. Мисля, че вашият заселник не бива да е много по-малък от 250 микрона, Солтънстол. Дайте им възможност да спечелят борбата.

— Смятах да ги направим два пъти по-големи.

— Тогава те ще бъдат най-грамадните твари в своята среда — заяви Юнис Уагнър — и изобщо няма да развият някакви умения. Освен това, ако ги направите големи приблизително колкото ротатория, това би ги подтикнало да изгонят строящите къщички организми и да заемат техните убежища, за да ги използуват като жилища.

Шатвикс кимна.

— Добре, да започваме. Докато пантропистите се уточняват, не е зле ние, останалите, да измислим как да оставим някакъв писмен документ на тези хора. Ще издълбаем микроскопичния запис върху устойчиви на корозия метални пластинки с такива размери, че нашите колонисти лесно да боравят с тях. Можем да им обясним съвсем просто какво се е случило и между другото да подметнем, че Вселената е нещо повече от това, което представляват техните локви. Един ден те може да го разгадаят.

— Имам въпрос — обади се Юнис Уагнър. — Ще ги осведомим ли, че са микроскопични? Аз съм против. Това би обременило цялата им ранна история с митология за богове и демони, без която ще бъдат по-добре.

— Да, ще ги осведомим — отвърна Шатвикс. И от промяната на тона му Ла Вентура заключи, че в този момент той говори като старши на тяхната експедиция. — Тези хора ще принадлежат към човешката раса, Юнис. Ние искаме от тях да си пробият път и да се върнат в обществото на хората. Те не са играчки, та вечно да бъдат предпазвани от истината в една сладководна утроба.

— Пък и през целия период на ранната си история те няма да успеят да преведат документа — забеляза Солтънстол. — Ще трябва да създадат собствена писменост, а ние няма да можем да им оставим някакъв Розетски камък51 или какъвто и да било ключ. Докато настъпи времето, когато ще могат да дешифрират истината, те сигурно ще бъдат подготвени за нея.

— Ще запиша това официално — неочаквано се обади Венецуелос. И с това приключиха обсъждането.

А после в общи линии всичко приключи. Дадоха клетките, които щяха да са необходими на пантропистите. Ла Вентура и Джоан Хийт тайно отидоха при Шатвикс и помолиха да участвуват заедно, но ученият каза, че микроскопичните хора ще бъдат хаплоидни, а за да се постигне клетъчна микроструктура с ядра, дребни колкото на Земните рикетсии52, всеки трябва да даде зародишни клетки самостоятелно, няма да има нужда от зиготи. Така че дори тази утеха им бе отказана — и в смъртта нямаше да имат деца; всеки щеше да остане сам както преди.

Помогнаха, доколкото можаха, да се състави текстът на посланието, което трябваше да бъде нанесено върху металните листове. Записаха моделите на всяка личност. Направиха и това усилие… Вече започнаха да огладняват; морските раци, единствените животни на Хайдрот, достатъчно големи, за да стават за ядене, живееха във вода, прекалено дълбока и студена, и нямаше как да се препитават с тях.

След като Ла Вентура бе включил контролното си табло (безполезен жест, превърнал се обаче в навик, който той бе научен да уважава и който по необясним начин правеше нещата малко по-поносими), той излезе от играта. Седна сам в отдалечения край на скалната издатина, гледаше как огнената Тау от Кит залязва и хвърляше камъчета в близкото езерце.

След миг Джоан Хийт тихо пристъпи зад него и също приседна. Той хвана ръката й. Силният блясък на огненото слънце сега бе почти угаснал; двамата го гледаха как изчезва, докато Ла Вентура мрачно се питаше кое ли безименно езерце щеше да бъде неговата Лета53.

Естествено, той никога не узна това. Не го узна никой от тях.

Цикъл първи

В едно забравено кътче на Галактиката водният свят на Хайдрот безкрайно лети около червената звезда Тау от Кит. Месеци наред неговият единствен малък континент е бил засипан със сняг, а и многобройните вирове и езера, пръснати по континента, са били сковани от лед. Сега обаче червеното слънце се премества в небето на Хайдрот все по-близо и по-близо до зенита, снегът се втурва като стремителен порой към вечния океан, а ледът се оттегля към бреговете на езерата и мочурите…

1.

Първото нещо, което достигна съзнанието на спящия Лавън, бе един слаб, пресеклив и скърцащ звук. Той бе последван от чувство на тревога в тялото му, сякаш светът, а с него и Лавън, се люлееха напред-назад. Той се размърда неспокойно, без да отваря очи. Неговата безкрайно забавена обмяна на веществата го караше да се чувствува вял и отпаднал, а и клатушкането не го ободряваше. Въпреки това, щом се помръдна, и звукът, и движението станаха по-осезаеми.

Изглежда, трябваше да минат няколко дни, за да изчезне замайването от мозъка му, но каквато и да бе причината за този смут, тя не му даваше покой. Лавън изстена, с мъка отвори клепачите си и замахна рязко с едната си ципеста ръка. На фосфоресценцията, която се получи от движението на пръстите му, той видя, че гладките кехлибарени стени на кълбовидната му черупка бяха здрави. Опита се да погледне през тях, но можа да види само тъмнината навън. Е, това беше естествено — светлина се образуваше от околоплодната течност в спората, но не и от обикновената вода, независимо колко силно се раздвижва.

Това, което поклащаше кълбото отвън, пак беше там — чуваше се същото шушнене от търкането му в черупката. „Вероятно някой любопитен диатом54 — сънен помисли Лавън — се опитва да си пробие път през преградата, понеже не му стига умът да я заобиколи. Или подранил ловец, копнеещ да опита късчето месо вътре в спората.“ Е, нека се мъчи — Лавън все още нямаше намерение да чупи черупката. Течността, в която бе спал толкова месеци, бе възпирала процесите в тялото му и бе забавила реакциите му. Излезеше ли във водата, той отново трябваше да диша и да търси храна, а от монотонния мрак там му ставаше ясно, че навън още беше съвсем ранна пролет, за да започва да мисли за това.

Лавън препъваше пръстите си назад в несъгласувано движение от кутрето до палеца — нещо, което, за разлика от човека, никое животно не умее да възпроизведе — и наблюдаваше как разширяващите се кръгове зеленикава светлина отскачат като уголемени дъги от извитите стени на спората. Стоеше си съвсем удобно, свит на кълбо в малка кехлибарена топка, където можеше да остане дори когато дълбочините погълнеха топлина и светлина. Засега вероятно в небето все още се бе задържал лед и положително нямаше да се намери кой знае какво за препитание. Не че някога бе съществувало изобилие, като се има предвид, че хищните ротатории също се събуждаха с първия изблик на топла вода…

Ротаториите! За тях ставаше въпрос. Имаше в действие план да бъдат прогонени. Паметта се завръщаше нежелано стремително. Като че да й помогне, спората отново се разклати. Това бе навярно някоя прото55, която се опитваше да го събуди — нямаше човекоядно, което да стига толкова рано на Дъното. Той бе отправил покана към пара56 да го потърсят и сега времето бе дошло — така студено, рано и тъмно, както той бе смятал, че иска да бъде.

Лавън с неохота се опъна, забил дълбоко ципестите пръсти на краката си и силно извил гръбнак, като се опря с цяло тяло в кехлибарения си затвор. С насочено и рязко пращене полупрозрачната черупка бързо се покриваше с мрежа от пукнатини.

След това стената на спората се пръсна на хиляди крехки парченца, а Лавън силно се разтрепери от яростната атака на ледената вода. По-топлата течност на зимната му клетка се разпиля безшумно, като леко светеща мъгла. В краткотрайния проблясък Лавън видя позната форма недалече: прозрачен, пълен с мехури цилиндър — безцветно пихтиесто чехълче със спираловидни издатини, почти толкова широко, колкото дълго. Повърхността му бе покрита с леко трептящи тънки ресни, удебелени в основата.

Светлината угасна. Протозоата не каза нищо — тя чакаше, докато Лавън се дави и кашля, изхвърляйки последните остатъци околоплодна течност от трахейните си бели дробове, за да всмуче чистата, леденостудена вода.

— Пара? — най-накрая продума Лавън. — Време ли е?

— Време е. — Невидимите реснички потрепваха в равномерен, спокоен ритъм. Всеки отделен микроскопичен процес бръмчеше със собствена променлива скорост — последвалите звукови вълни се разпростираха във водата, като се смесваха и се усилваха или унищожаваха. Докато достигнеше човешкото ухо, съвкупният вълнови фронт се превръщаше в твърде странна, но все пак разбираема членоразделна реч.

— Времето настъпи, Лавън.

— Тъкмо подходящото време — обади се нечий глас от падналия мрак, — ако искаме да изгоним флоските57 от техните крепости.

— Кой се обажда? — запита Лавън, като напразно се обърна по посока на новия глас. — Аз съм също пара, Лавън. Откакто се събудихме, станахме шестнадесет. Ако вие можехте да се размножавате бързо като нас…

— Разумът е по-важен от числеността — прекъсна го Лавън, — факт, който гладниците много скоро ще установят.

— Какво да правим, Лавън?

Човекът сви краката си в колената и потъна в студената тиня на Дъното, за да размишлява. Нещо се плъзна под задните му части и една мъничка спирила58, която се усещаше само при допир, побягна, криволичейки. Той я остави да мине — още не беше гладен, а трябваше и да мисли за гладниците — за ротаториите. Не след дълго горните слоеве на небето щяха да гъмжат от ротатории, които поглъщат всичко, дори хора, а от време на време и естествените си врагове, първаците, успеят ли да ги хванат. А дали първаците можеха да бъдат организирани да се сражават с тях, или не, бе въпрос, който тепърва щеше да бъде поставен на изпитание.

Разумът е по-важен от числеността… Дори това твърдение все още предстоеше да бъде проверено. В края на краищата първаците бяха разумни по своему и за разлика от хората познаваха света си. Лавън и досега помнеше колко трудно му беше да заучи правилно различните родове на създанията в този свят и да се оправи с обърканите им имена. Учителят му Шар безпощадно му ги беше повтарял, докато накрая започна да схваща.

Думата „хора“ предполагаше същества, които си приличат. Бактериите бяха три вида: пръчици, кълба и спирали, но до една мънички и годни за ядене, затова той бързо се бе научил да ги познава. Когато се стигнеше до първаците, определянето им се превръщаше в истински проблем. Въпросният пара също беше първак, но безспорно изглеждаше много по-различен от всеки стент59, а семейството на дидин60 не приличаше нито на едните, нито на другите. Оказа се, че всичко, което не е зелено и има видимо ядро, е първак, независимо от причудливостта на формата си. Множеството гладници също без изключение се различаваха, а някои от тях бяха красиви като отрупаните с плод корони на водните растения, но всички те носеха смърт и всички имаха въртящ се шеметно ресничест венец, с който можеха в миг да те засмучат в непрекъснато мелещата хранителна вакуола. Всичко, зелено на цвят, с издатини по стъкловидната черупка, Шар наричаше диатоми — измъкна и тази странна дума, както измъкваше всички останали, някъде от Дъното на своя череп, а дотам никой от останалите не можеше да се добере и дори Шар не бе в състояние да го обясни.

Лавън бързо се надигна.

— Нужен ни е Шар — каза той. — Къде е спората му?

— Върху едно клонче, далече горе, близо до небето.

Идиот! Старецът никога не мисли за безопасността си. Да спи близо до небето, където може да бъде грабнат и отнесен от всеки гладник, мярнал се там в мига на събуждането му, докато е още отпаднал от дългия зимен сън! Как е възможно един мъдрец; да бъде толкова безразсъден?

— Ще трябва да побързаме. Водете ме.

— След малко. Почакайте! — каза един пара. — Вие не виждате. Ноктата61 се навърта тъдява. — Цилиндърът светкавично полетя надалече и плътният мрак леко се раздвижи.

— Защо ни е нужен Шар? — запита другото чехълче.

— Заради ума му, пара. Той е мислител.

— Но мислите му са вода. Откакто научи първаците на човешкия език, той забрави да мисли за гладниците. Непрекъснато умува над загадката как човекът е дошъл тук. Това е загадка, дори гладниците не са като хората; но и да я проумее, няма да ни стане по-лесно да живеем.

Лавън се обърна към създанието, без да го вижда:

— Пара, искам да зная едно нещо. Защо първаците са винаги с нас? С човека, имам предвид. Защо сме ви потребни? Гладниците се боят от вас.

Последва кратка пауза. Когато пара отново заговори, трептенията в гласа му бяха по-приглушени от преди, по-плавни, още повече лишени от някакво разбираемо чувство.

— Ние обитаваме този свят — каза пара. — Част от него сме. Властвуваме в него. Стигнахме до това положение много преди идването на хората, след дълга война с гладниците. Но ние разсъждаваме като гладниците, не правим планове; само споделяме познанията си и така съществуваме. Хората правят планове; те са водачи; различават се един от друг; искат да преустроят света. И мразят гладниците също като нас. Ще им помагаме.

— И ще престанете да властвувате?

— Ще се откажем от това, ако излезе, че господството на хората е по-добро за нас. Това е основателна причина. Сега можем да вървим; ноктата се връща със светлина.

Лавън вдигна поглед. Наистина, далече горе за миг проблесна студена светлина, угасна и отново блесна. След малко кълбестият първак се появи, а тялото му светеше синьо-зелено и равномерно трептеше. До него се стрелна вторият пара.

— Ноктата ни носи вести — каза той. — Чехълчетата са общо двадесет и четири. Сингените62 са се събудили и по небето има хиляди. Ноктата разговаря с една тяхна колония, но те не искат да ни помогнат; смятат, че ще умрат, преди гладниците да са се събудили.

— Прави са — каза първият пара. — Така става винаги. Сингените са растения; защо да помагат на първаците?

— Запитай ноктата дали ще ни заведе при Шар — нетърпеливо се обади Лавън.

Ноктата помръдна с единственото си късо, дебело пипало. Някакво чехълче се обади:

— Затова е тук.

— Тогава да вървим. Доста чакахме.

Разнородната четворка се издигна от Дъното нагоре през течния мрак.


— Не! — рязко се обади Лавън. — Нито секунда повече. Сингените са будни, а гладникът Нотолка се буди веднага след тях. Ти знаеш това не по-зле от мене, Шар. Ставай!

— Добре, добре — отвърна капризно старецът, протегна се и се прозя. — Винаги бързаш, Лавън. Къде е Фил? Беше образувал спората си близо до моята. — Шар посочи към едно още неразчупено кехлибарено кълбо, закрепено към листа на водното растение малко по-долу. — По-добре го избутайте. На Дъното ще бъде в по-голяма безопасност.

— Никога не би достигнал Дъното — заяви единият пара. — Термоклинът63 се е образувал. Шар изглеждаше учуден.

— Вече? Нима е толкова късно? Изчакайте, докато си събера записите.

Той започна да тършува по листа сред отломките от спората си. Лавън нетърпеливо се огледа наоколо, намери стръкче харово64 водорасло и го запрати с тежкия край напред към мехурчето, образувано от клетката на Фил, точно под него. Спората начаса се разтроши и едрият млад човек се претърколи навън, посинял от страх при сблъсъка със студената вода.

— Охо! — извика той. — Спокойно, Лавън! — и вдигна поглед нагоре. — Станал ли е старецът? Чудесно. Той настояваше да прекара зимата тук горе, така че, естествено, и аз трябваше да остана.

— Аха! — възкликна Шар и вдигна дебела метална плочка, дълга приблизително колкото ръката му от лакътя до китката и широка на половината от нея.

— Ето едната. Ох, само да не съм забутал другата…

Фил изрита надалече цял куп бактерии:

— Ето я. Най-хубаво ще е да ги дадеш и двете на някой пара, за да не ти тежат. Къде отиваме оттук, Лавън? Опасно е да се изкачваме толкова високо. Толкова се радвам, че още не се е показал някой дикран.

— Аз тук! — бръмна нещо точно над тях.

Мигновено, без да вдига очи, Лавън стремително отскочи надолу, към дълбокото, като обърна глава да погледне през рамо едва когато вече се потапяше толкова бързо, колкото можеше. Шар и Фил очевидно бяха побягнали в същия момент. На съседната клонка до мястото, където Шар бе презимувал, се виждаше бронираното тромпетовидно тяло на ротаторията дикрания, готова да скочи след тях.

Отнякъде, криволичейки, изникнаха и двата първака. Междувременно дикранията изпъна свитото си скъсено тяло, прегънато в бронята, и като се потопи, ги приближи. Чу се леко „пляс!“ и мятащият се Лавън се озова оплетен в тънка мрежа, гъста и непроходима като корени на лишей. Втори подобен звук бе съпроводен от проклятие, което Фил промърмори под нос. Лавън ожесточено се мъчеше да се измъкне, но само се гърчеше в прегръдките на здравата прозрачна материя.

— Не мърдай — затрептя зад него някакъв глас, който той позна, че е на едното чехълче.

Лавън успя да извие главата си, а след това наум се наруга, че не е схванал веднага какво се бе случило. Чехълчетата бяха спукали трихоцистите65 си, разположени като мънички патрони над ципите им; всяка от тях изхвърли струя, която застиваше при допир с водата като дълъг, тънък конец. Това бе обичайният им начин на отбрана.

По-надолу Шар и Фил се носеха заедно с второто чехълче във вихъра на някаква бяла мараня като отдавна плесенясали същества. Дикранията кривна, за да я избегне, но явно не беше в състояние да се откаже; тя се извиваше и стрелкаше край тях с дрезгаво бръмчащ венец, забравила и малкото, което знаеше от човешкия език. Гледано отдалече, въртенето на венеца изглеждаше като видение, създадено от ритмично пулсиращите реснички, но що се отнася до Навън, работата имаше чисто технически характер и разстоянието бе прекалено малко. През полупрозрачната броня той също така виждаше как голямата хранителна вакуола на дикранията машинално дъвчеше парченцата, които се изсипваха в непретенциозната й уста.

Високо над всички тях нерешително кръжеше ноктата, като озаряваше цялата група с бързи нервни припламвания синя светлина. Тя бе камшичесто и не притежаваше естествени оръжия за борба с ротаторията — Лавън нямаше представа защо се навърта наоколо и привлича вниманието върху себе си.

След това внезапно осъзна причината: видя бъчвообразно създание, голямо почти колкото нокта, обкръжено с две редици реснички и с предна част като таран.

— Дидин66! — извика той, без да има нужда. — Насам!

Първакът грациозно се заклати към тях, сякаш ги оглеждаше, въпреки че бе трудно да се каже как ги вижда без очи. В същото време дикранията го съзря и полека взе да отстъпва, а жуженето му прерасна в грубо ръмжене. Върна се на растението и се притаи.

За миг Лавън помисли, че ротаторията се кани да капитулира, но от опит би трябвало да знае, че й липсва разум да го стори. Неочаквано гъвкавото присвито тяло отново направи скок, този път право към дидина. Лавън изкрещя нещо несвързано, за да го предупреди.

Първакът нямаше нужда от това. Бавно плаващото буре се устреми на една страна, а след това напред с удивителна скорост. Само да можеше да забие острата си отровна предна част в някое слабо място в бронята на ротаторията…

Ноктата се издигна по-високо, за да не се пречка на двамата бойци, и в увеличилата се в резултат на това тъмнина Лавън не виждаше какво става, въпреки че водата все така яростно се пенеше, а дикранията продължаваше да съска.

Малко по-късно шумът като че започна да отслабва. Лавън се сви в мрежата на чехълчетата и напрегна слух в тъмнината. Най-накрая всичко утихна.

— Какво се случи? — възбудено прошепна той.

— Дидинът не казва.

Измина цяла вечност. След това ноктата предпазливо се спусна при тях и тъмнината поизбледня.

— Нокта, къде отидоха?

Ноктата даде знак с пипалото си и се завъртя към чехълчето, което обясни:

— Казва, че ги е изгубила от поглед. Чакайте! Чувам дидина.

Лавън не чуваше нищо. Това, което чехълчето „чуваше“, беше някой от полутелепатичните импулси, съставляващи езика на първаците.

— Казва, че дикранията е мъртва.

— Добре! Помоли я да донесе тялото пак тук.

Настъпи кратка пауза.

— Казва, че ще го донесе. Каква полза от една мъртва ротатория, Лавън?

— Ще видиш — отвърна Лавън.

Той търпеливо наблюдаваше, докато дидинът се появи, плаващ заднишком в осветената площ, а отровният му връх бе дълбоко забит в отпуснатото тяло на ротаторията, която поради деликатното устройство на своя вид вече започваше да се разлага.

— Освободи ме от тази мрежа, чехълче.

Първакът рязко изви дългото си тяло, като разкъса нишките в основата. Движението трябваше да бъде извършено с голяма точност, иначе нежната му ципа също щеше да се спука. Пихтиестата маса леко се понесе по течението и се отмести към дълбините.

Лавън заплува нататък и като сграбчи един шип от бронята на дикранията, откъсна от него огромно парче. Ръцете му потънаха във вече почти безформеното тяло и пак се показаха с два тъмни сфероида: яйцата.

— Унищожи ги, дидин! — нареди той.

Протото услужливо ги разцепи.

— Отсега нататък — каза Лавън — това трябва да се превърне в общоприета процедура при убиването на всеки гладник.

— С изключение на мъжките — заяви едно чехълче.

— Пара, нямаш чувство за хумор. Добре, без мъжките, но тях така и така никой не ги убива, безвредни са. — Той погледна навъсено мъртвата маса. — Запомнете, унищожавайте яйцата. Да се убиват зверовете, не е достатъчно. Целта ни е напълно да заличим расата.

— Ние никога не забравяме — безстрастно отвърна чехълчето.

2.

Групата, състояща се от над двеста човешки същества, начело с Лавън, Шар и едно чехълче, плуваше бързо през топлите светли води на горния пласт. Всеки бе сграбчил като тояга някоя клонка или парче варовик, отчупен от харово водорасло, и двеста погледа бдително се стрелкаха от една страна на друга. Съпровождаше ги ескадрон от двадесет дидини, а срещнеха ли ротатория, тя само ги поглеждаше свирепо с червеното си очно петно и не предприемаше никаква атака. Над главите им близо до небето слънчевата светлина се процеждаше през плътен слой от живи твари, които се бореха, хранеха и размножаваха, от което дълбочините се обагряха в наситено зелено. По-голяма част от този гъсто населен пласт се състоеше от водорасли и диатоми и гладниците се угощаваха, несмущавани от нищо. Случваше се някой умиращ диатом бавно да потъне надолу покрай армията.

Пролетта бе доста напреднала. „Двестате — помисли си Лавън — сигурно са всички хора, преживели зимата.“ Поне други не успяха да намерят. Останалите — никой нямаше да узнае точния им брой — или се бяха събудили твърде късно през сезона, или бяха образували спорите си на открити места, а ротаториите ги бяха грабнали. В групата повече от една трета бяха жени. Това означаваше, че ако не ги безпокояха, след още четиридесет дни щяха да удвоят числеността на армията.

„Ако не ги обезпокояваха…“ Лавън се усмихна и изблъска от пътя си една развълнувана колония еудорини67. Този израз му напомни едно предположение, което Шар бе изложил миналата година: ако не безпокояха чехълчетата, бе казало старчето, те можеха да се размножат толкова бързо, че още преди да свърши сезонът, да напълнят цялата Вселена с компактната си маса. Разбира се, в този свят никой никога не оставаше необезпокояван, но въпреки това Лавън смяташе да увеличи шансовете на хората значително над всичко, което досега бе приемано за естествено.

Ръката му се мярна във въздуха и пак се отпусна. Стремителните ескадрони се хвърлиха след него. Светлината в небето бързо изчезна и след малко Лавън почувствува лек хлад. Той повторно даде сигнал. Двестате разлюляха снага като танцьори в нещо подобно на полет и се гмурнаха — този път с краката напред, към Дъното. Ако попаднеха на термоклина в това положение, би се ускорило преминаването им през него, извеждайки ги от горното равнище, където всяка минута, макар че бяха съпроводени от първаците, ставаше все по-опасно.

Краката на Лавън попаднаха на мека повърхност и той се озова потопен в ледена вода. После внезапно изскочи нагоре. Ледената преграда стигаше до раменете му. По целия термоклин се чуваха плясъци от сблъсъка му с армията, въпреки че, понеже и отгоре, и отдолу имаше вода, Лавън не виждаше точно как се удряха.

Сега трябваше да изчакат, докато телата им се охладят. От тази разделителна линия на Вселената нататък топлата вода свършваше и температурата рязко се понижаваше, така че водата в дълбините бе много по-плътна и ги издигаше нагоре. Не толкова силният студ достигаше свободно Дъното — място, където ротаториите, които не бяха много умни, рядко сполучваха да влязат.

Един умиращ диатом падна надолу покрай Лавън — зеленикаво-жълтият цвят на тялото му преминаваше в нездраво оранжево, а красиво нашарената му продълговата обвивка, наподобяваща кутийка за хапчета, гъмжеше от лакоми бактерии. Диатомът бе дошъл да си почине на термоклина, а полупрозрачният пихтиест пашкул, който го опасваше, едва се движеше, като напразно се опитваше да получи тяга в плъзгащия се воден вътрешен слой. Лавън протегна ципеста ръка и отхвърли топка пелте от вибриращи пръчици, която почти си бе пробила път в обвивката му през едно междуребрено отверстие.

— Благодаря — каза диатомът с неясен, шушнещ глас. И отново: — Благодаря… Ди… — Задавеният шепот заглъхна. Пихтиестият пашкул помръдна, след това застина неподвижно.

— Така му се пада — рече едно чехълче. — Защо се занимавате с тези твари? Те са глупави. Нищо не може да бъде направено за тях.

Лавън не се постара да обясни. Той усети, че потъва бавно, водата около туловището и краката му вече не му се струваше ледовита, само освежително хладка след душната горещина на това, което вдишваше. В миг спокойните, замрели глъбини се затвориха над главата му. Той се повъртя наоколо, докато благоразумно се увери, че всички останали от армията му бяха преминали невредими, и с това дългото и мъчително издирване на оцелелите в горния пласт наистина приключи. Сетне той се изви и като светкавица се отправи към Дъното заедно с Фил и чехълчето, а Шар пухтеше редом с челния отряд.

Показа се един камък. Лавън го разгледа внимателно в полумрака. Почти веднага той забеляза това, което бе очаквал да види: изграденото от пясък жилище на една ручейникова ларва68, прилепена към стръмните стени на скалата. Лавън даде знак на малката група да се приближи, и го посочи.

Мъжете предпазливо се разпръснаха във формата на подкова около камъка, а отвореният край на подковата сочеше натам, накъдето гледаше отворът на слепената тръбица на ларвата. Една нокта ги последва, летейки като осветителен снаряд над върха. Пара приближи входната врата на ларвата с предизвикателно жужене. Под прикритието на тази заплаха хората в извитата част на „подковата“ се разположиха върху канарата и запълзяха напред. Къщичката бе три пъти по-висока от тях. Слузестите черни пясъчни зрънца, от които беше построена, имаха размерите на главите им.

Вътре настъпи раздвижване и миг по-късно грозната глава на ларвата надникна, като се поклащаше несигурно срещу бръмчащото чехълче, което я бе обезпокоило. Чехълчето се отдръпна и ларвата тръгна след него, сякаш сляпо обзета от невъздържан глад. Както внезапно се хвърли напред, почти наполовина излезе от тръбицата си.

Лавън извика. Ларвата тутакси бе заобиколена от ревяща орда двукраки демони, които я удряха и мушкаха безмилостно с юмруци и тояги. Тя взе да издава някакъв звук, като че изкрещя — толкова невероятен, колкото и цвъртежа на рибите, — и започна да се плъзга заднишком към къщичката си, но тиловата стража вече се бе вмъкнала там и тя отново подскочи напред, като при всеки удар се мяташе насам-натам.

Сега голямата ларва можеше да тръгне само в една посока и заобиколилите я демони я заставиха да върви тъкмо натам. Измъкната от тръбицата, тя падаше гола и тромава надолу към Дъното покрай скалата, като поклащаше безоката си грозна глава и врещеше.

Лавън изпрати след нея пет дидина. Не можеха да я убият, тъй като тя бе грамадна и нямаше да умре от отровата им, но стигаше, че я ужилиха така, че я накараха да продължи пътуването си. Иначе положително щеше да се върне на скалата и да си построи нова къща.

Лавън се закрепи неподвижно и със задоволство огледа наградата си. Тя прекрасно стигаше да побере цялото му племе — голямо тръбовидно помещение, лесно охраняемо, щом веднъж зазидат дупката в задната стена — и при това отдалечено от обичайните свърталища на гладниците. Щеше да се наложи да разчистят мръсотията, която ларвата бе оставила след себе си, да сложат стража и да направят отдушници, за да поддържат в движение и вътре бедната на кислород вода от бездните. Беше много неприятно, че няма начин да възложат на амебите да сложат мястото в ред, но Лавън предпочиташе да не им нарежда. Не можеше да се иска от „бащите“ на първаците да вършат полезна работа — това бе станало съвсем ясно.

Той огледа армията си. Бяха го наобиколили и благоговейно мълчаха, като съзерцаваха плячката си от нападението над най-голямото същество в света. Според Лавън те никога вече нямаше да се чувстват плахи пред гладниците. Той бързо се изправи и извика:

— Какво зяпате? Ваша е цялата. Залавяйте се за работа.

Старият Шар се бе разположил на едно камъче, в средата издълбано и запълнено с меки стебла от спирогира69. Лавън беше наблизо — до вратата — и наблюдаваше маневрите на легионите си. Сега те наброяваха над триста души благодарение на относително спокойния месец, на който се бяха наслаждавали в голямата зала и множеството им добре се справяше с водното упражнение, което Лавън бе измислил за тях. Спускаха се и завиваха над скалата, като се разпръсваха и отново се подреждаха, сякаш повели битка с невидими противници, чиято външност бяха запомнили веднъж завинаги.

— Ноктата казва, че гладниците се карат за какво ли не, обади се Шар. — Отначало те не повярваха, че сме се съюзили с първаците, а после не повярваха, че всички сме работили задружно, за да завладеем къщата на ларвата. И нашето масово нападение миналата седмица ги изплаши. Никога дотогава не им се бе случвало нещо подобно и знаеха, че то няма да се провали. А сега се препират защо е станало така. Сътрудничеството е нещо ново за този свят, Лавън; сега то поставя началото на своята история.

— История ли? — въпросително повтори Лавън, като продължаваше да държи под око упражненията на ескадроните си. — Какво е то?

— Ето това.

Старият човек се наведе над единия край на камъка и докосна металните пластинки, които винаги носеше със себе си. Лавън с безразличие се обърна да проследи жеста. Пластинките му бяха добре познати — чистият, недокоснат от ръждата блясък и гравираните дълбоко от двете страни знаци, които никой, даже — Лавън не можеше да разгадае. Първаците наричаха плочките „ненищо“ — нито дърво, нито плът, нито камък.

— За какво ни са? Не мога да ги прочета. Нито пък ти.

— Аз поставих началото, Лавън. Убеден съм, че върху пластинките е писано на нашия език. Погледни първата дума: точно определения брой знаци за „история“. Не може да бъде съвпадение. А следващото буквосъчетание трябва да е „на“. Оттук нататък, като използвам само знаците, които вече са ми известни…

Шар се наведе и начерта с една пръчка върху пясъка друга група букви: м.ждузв.зд.ата.к.п.диция.

— Това пък какво е?

— Началото, Лавън. Само началото. Някой ден ще научим повече.

Лавън сви рамене.

— Възможно е, но когато бъдем в по-голяма безопасност. Сега не можем да си позволим да се мъчим с подобно нещо. От Първото пробуждане досега за пръв път преживяваме такива времена.

Старецът свъси вежди пред знаците на земята.

— Първото пробуждане… Защо като че всичко свършва там? Спомням си с най-малки подробности почти всичко, което се е случило оттогава насам. А какво с станало с нашето детство, Лавън? Като че ли никой от нас, оцелелите след Първото пробуждане, не е има детство. Кои са били родителите ни? Защо нямах никаква представа за света, при все че всички ние бях: възрастни мъже и жени?

— И отговорът е в плочите?

— Надявам се — отвърна Шар. — Вярвам, че е така. Но не съм сигурен. При Първото пробуждане пластинките бяха до мен в спората. Нищо повече не знам за тях, освен че на света няма нищо, с което да се сравнят. Останалото са умозаключения и не съм стигнал много далече с тях. Някой ден… Някой ден…

— И аз се надявам — въздържано каза Лавън. — Нямам намерение да се подигравам, Шар, нито да бъда нетърпелив. Аз също имам въпроси; всички имаме. Но за известно време се налага да ги оставим настрана. Ами ако въобще не открием докрай отговора им?

— Тогава това ще направят нашите деца.

— Но точно тук е същността на проблема, Шар: трябва да оцелеем, за да имаме деца. И да изградим такъв свят, в който те да разполагате време за учене. В противен случай…

Лавън прекъсна изречението, тъй като една фигура се стрелна между караула на входа на залата и като се завъртя, спря.

— Какво ново, Фил?

— Все същото — отговори Фил, като сви цялото си тяло заедно с раменете. Краката му докоснаха пода. — Крепостите на флоските са по продължение на цялата крайбрежна ивица; скоро ще ги завършат и тогава няма да посмеем да ги приближим. Още ли мислиш, че могат да бъдат прогонени?

Лавън кимна утвърдително.

— Но защо?

— Първо, за да направи впечатление. Досега винаги сме били в отбранителна позиция, въпреки че сме се справяли. Ако искаме да държим гладниците в смут, ще трябва да последва атака от наша страна. Второ, крепостите, които флоските изграждат, до една са тунели, изходи и входове — много по-подходящи за нас от къщите на ларвите. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако гладниците се бяха сетили да ни обсадят вътре в тази зала. И освен това, Фил, имаме нужда от предна стража в една неприятелска страна, където гладниците трябва да бъдат убити.

— И тук е неприятелска страна — каза Фил. — На Дъното живее един стефаност70.

— Но той само залага капани, а не ловува. Решим ли да го убием, ще го намерим точно където сме го оставили последния път. А тези, които незабавно трябва да унищожим докрай, са скачащите, като дикраниите и нотхолките, плуващите, като ротарите и създателите на колонии, като флоските.

— Тогава най-добре да започваме веднага, Лавън. Завършат ли веднъж крепостите…

— Да. Събери взводовете си, Фил. Шар, хайде. Напускаме залата.

— За да нападнем крепостите?

— Разбира се.

Шар събра плочите си.

— По-добре ги остави тук, ще ти пречат в сражението — каза Лавън.

— Не! — решително отсече Шар. — Не искам да ги губя от погледа си. Ще ги взема.

3.

Смътни предчувствия, още по-обезпокоителни, (защото за пръв път имаше точно такова усещане), преминаха като облаци от рядка тиня през съзнанието на Лавън, докато армията очисти помещението на Дъното и започна да се издига към термоклина. Доколкото виждаше, всичко като че вървеше така, както го беше планирал. С придвижването на войската числеността й нарасна от многобройните първаци, които се вляха в редиците й от всички страни. Дисциплината бе добра; всеки човек бе въоръжен с дълга изсъхнала пръчка и от всеки колан, на ремък, прекаран през дупка, която Шар беше научил всички да пробиват, висеше ръчна брадва, направена от стъбло на харово водорасло. Навярно още преди да угасне светлината на този ден, там щеше да има много мъртви, но смъртта бе нещо обичайно за който и да е ден, а в случая щеше да се отрази зле най-вече на гладниците.

Над глъбините цареше хлад, който не се нравеше на Лавън, а във водата се усещаше и някакво течение, което не бе естествено под термоклина. Събирането на армията от завербувани измежду скитниците войници и укрепяването на залата отне твърде много дни. Последвалият интензивен размножителен период и обучението на новородените и новобранците бяха продължили още по-дълго — все крайно наложителни, но и фатални неща. Ако студът и течението бяха първите признаци на есента…

Ако беше така, нямаше какво да се направи. Признаците не можеха да се отложат, както настъпването на деня или нощта. Той даде знак на най-близкостоящото чехълче.

Блестящата торпила възви към него. Лавън посочи нагоре.

— Ето го термоклина, пара. Правилно ли сме се насочили?

— Да, Лавън. Натам е мястото, където Дъното се издига към небето. Крепостите на флоските са от другата страна, а там те няма да ни забележат.

— Пясъчната ивица, която започва от север… Така. Става по-топло. Да тръгваме.

Лавън внезапно почувствува, че плува по-бързо, като че бе изстрелян като семенце от някакви невидими пръсти. Той погледна през рамо да види как останалите преминават през температурната бариера и видяното го развълнува силно, като всяко пробуждане. Досега Лавън не бе имал ясна представа за големината на войската, нито за триизмерната красота на тяхната динамична, подвижна организация. Дори първаците си бяха намерили място във взводовете — мощните им редици една след друга се издигаха подир Лавън от Дъното: най-отпред бързо плаваше една нокта, която като фар осветяваше пътя на останалите, следвана от конусовидно подредения ударен отряд на дидините, чиято задача бе да дебнат дали отделни гладници нямаше да побягнат и да обявят тревога; подир тях идваха хората и първаците, съставляващи главната сила, в стегнати формирования — наредени красиво като фигурите от елементарната геометрия, които Шар бе взел за образец.

Пред тях се издигаше пясъчната ивица — огромна като всяка планинска верига. Лавън рязко се изви нагоре и преобърнатите остри камъни — пясъчните зрънца — като разлят скален поток бързо минаха покрай него и потънаха. Далече отвъд хребета, извисяващ се в небето през яркозеления сумрак, се намираха разклонените стъбла на растителната джунгла, която бе тяхната цел. Поради твърде голямото разстояние Лавън още не можеше да види прилепените крепости на флоските, но разбираше, че най-дългата част от похода е приключена. Той присви очи и проряза обляната от слънцето вода със силни, бързи удари на ципестите си ръце и крака. Подредени, нашествениците като порой се изсипаха подире му през билото на пясъчната ивица.

Лавън размаха ръката си в кръг. Флотилията, която го следваше, безмълвно и плавно образува голям параболоид с ос, насочена към джунглата. Крепостите вече се виждаха. Преди сформирането на армията те представляваха единствените плодове на тясно сътрудничество, известни в този свят. Бяха изградени от единични кафяви тръбици с тясна основа, прикрепени безразборно една към друга в изящно съчетание, като разклоняващ се корал. В отвора на всяка тръбица имаше по един флоск — ротатория, която се различаваше от останалите гладници по четирилистната детелина на венеца си и по единствения хващателен пръст, който стърчеше от края на гърба й — с него тя непрестанно мачкаше кафявата си слюнка и старателно и здраво залепваше получените твърди топчета към ръба на тръбицата.

Както винаги, при вида на крепостите Лавън бе обзет от съмнение, което охлади мускулите му. Те бяха съвършени — вечните каменни цветя на лятото, съществуващи много преди Първото пробуждане или появата на хора. И сигурно нещо не бе наред с водата в горния пласт; тя бе топла, замряла. Главите на флоските бръмчаха доволно в отворите на тръбите им; всичко бе така, както би трябвало да бъде и както винаги е било; войската бе видение, атаката — провал, преди още да е започнало…

След това ги усетиха.

Флоските моментално изчезнаха, като бързо свиха телата си в тръбиците. Кроткото жужене от непрекъснатото им хранене с всичко, което минава край тях, постепенно заглъхна; оцелели късчета се носеха на светлината около крепостта.

Лавън усети, че се усмихва. Доскоро флоските просто щяха да изчакат хората да се приближат достатъчно, за да ги погълнат само след няколко сражения тук-там и с няколко паузи в жуженето, докато необичайно големите хапки биваха обхванати и вкарани в мелниците им. Вместо това, сега те се скриха — бояха се.

— Напред! — изкрещя Лавън колкото му глас държеше. — Убивайте ги! Убивайте ги докато не са се съвзели!

Армията зад него полетя подире му с потресаващ, дружен вик.

Тактиката пропадна. Един венец разтвори листенцата си в лицето на Лавън и бучащият водовъртеж го запрати към мрачните дълбини. Лавън бясно шибаше с бодливата си пръчка. Острият край се вряза дълбоко в ресничестите издатъци. Ротаторията изрева като сирена и се сгърчи в тръбата си, скривайки нараненото си лице. Лавън неумолимо я последва.

В крепостта бе тъмно като в рог и бушуващите потоци от болка, които шуртяха край него, го хвърляха от една каменна стена към друга. Той стисна зъби и започна да мушка с пръчката. Тя тутакси се заби в някаква мека повърхност и ушите му прокънтяха от нов рев, примесен с изопачени откъслеци от думи на Лавъновия собствен език, безсмислени и ужасяващи поради агонията. Той ги посичаше и продължаваше да сече до мига, когато можа да овладее паниката си.

Веднага щом се съвзе, Лавън претърси пипнешком разкъсания труп, за да унищожи яйцата. Върхът на пръчката откри къде са и ги прободе. Треперещ, той се върна към отвора на тръбата и без да се замисли, се отблъсна към първия гладник, който мина оттам.

Това бе една дикрания. Тя злобно зави към него. Дори гладниците бяха научили нещо за сътрудничеството — дикраниите воюваха добре в открити води. Те бяха най-силните подкрепления, които флоските можеха да извикат.

Острието на Лавъновата пръчка се плъзна по бронята на дикранията. Обезумял, Лавън мушкаше с надеждата да улучи някоя става, но пъргавото създание не му даде време да се прицели. То го нападна неудържимо и бръмчащият му венец се уви около главата му, притисна ръцете му към тялото…

Гладникът се сгърчи, дигна се и се отпусна. Лавън си проби път, като ту режеше, ту разкъсваше. Един дидин се оттегляше, измъквайки заострената си предна част. Тялото потъна надолу.

— Благодаря! — задъхано продума Лавън.

Протото се стрелна нататък, без да отвърне нищо — липсваха му достатъчно реснички, за да подражава на човешка реч. Вероятно му липсваше и такова желание — дидините не бяха общителни.

Някакъв стремителен водовъртеж отново изникна около Лавън и той сгъна дясната си ръка. Последваха пет минути като на сън, в които Лавън обмисли техниката за разправа с прилепения смучещ флоск. Вместо да се бори с течението и да върти пръчката напред-назад срещу врага, Лавън се остави на вихрушката и се носеше, стиснал пръчката между краката си надолу с острието. Резултатите бяха даже по-окуражаващи, отколкото се бе надявал. Върхът, забит с пълна сила от собствения капан на флоска, потъна наполовина в меката като на червей плът, докато в това време флоскът бе зинал да налапа плячката. След всяка среща Лавън упорито извършваше неприятния ритуал за унищожаване на яйцата.

Най-накрая, когато се показваше от една тръба, Лавън установи, че битката се е отдалечила от него. Спря се на ръба да си поеме дъх и прилепен до облите прозрачни блокчета, наблюдаваше сражението. Трудно беше да се направи заключение как върви ръкопашният бой, но доколкото можеше да прецени, ротаториите губеха. Те недоумяваха как да посрещнат едно толкова старателно подготвено настъпление, а и не притежаваха разум в истинския смисъл на думата.

Дидините обикаляха от единия до другия край на фронта в две стегнати, ожесточени, работоспособни групи, които обкръжаваха и изтребваха наведнъж цели стада плаващи вън от крепостите ротатории. Лавън видя не по-малко от половин дузина гладници, впримчени от дружните чехълчета — те две по две безмилостно влачеха оплетената в трихоцистната им мрежа съпротивляваща се жертва към Дъното, където тя неизбежно щеше да се задуши. Той се удиви, като съзря, че една от малцината нокти, които бяха придружили войската му, удря с иначе безвредното си пипало някакъв раболепен ротар — гладникът бе прекомерно изумен, за да й се противопостави, и Лавън за пръв път разбра как се чувствува ротарът.

Отдолу се зададе една фигура, която бавно и умерено доплува до него. Беше старият Шар, силно запъхтян. Лавън се пресегна и го изтеглило ръба на тръбата. Лицето на човека носеше печат на уплаха — полушок, полускръб.

— Няма ги вече, Лавън — каза той. — Край. Загубени са.

— Какво? Кое го няма? Какво е станало?

— Плочата. Ти беше прав. Трябваше да предположа. — Той се разтърси от ридания.

— Каква плоча? Успокой се. Какво се е случило? Загубил си едната от историческите пластини, или и двете?

Лека-полека учителят му като че отново си възвръщаше способността да диша равномерно.

— Едната — жално каза той. — Изпуснах я в схватката. Другата скрих в празната тръба на флоските. Но изтървах първата — точно тази, която бях започнал да разчитам. Тя падна чак на Дъното, а аз не можех да се освободя, за да я догоня, можех единствено да гледам как се носи надолу към мрака. Нищо чудно цял живот да пресяваме тинята и пак да не я намерим.

Той зарови лице в ръцете си. Застанал на ръба на кафявата тръба, в зеления отблясък на водите Шар изглеждаше и покъртително, и нелепо. Лавън не знаеше какво да отговори — той също съзнаваше, че загубата е огромна и вероятно невъзвратима и че ужасната празнота в паметта им до Първото пробуждане навярно вече никога няма да бъде запълнена. Но съвсем смътно долавяше какво означаваше това за Шар.

Друг човешки силует се спусна към него и се обърна.

— Лавън! — чу той да го вика гласът на Фил. — Успех! Успех! Плувците, поне малкото, които са останали, бягат. В крепостите някъде има още флоски, но те се крият в тъмнината. Ако само сполучим да ги прилъжем вън, на открито…

Върнат с трясък към настоящето, Лавън бързо премисли какви възможности имаха. Още съществуваше опасност да се провали цялото нападение, ако флоските се укрепяха добре. В края на краищата голямото изтребление не бе едничката им цел — те бяха тръгнали да завладеят крепостите.

— Шар, свързани ли са тези тръби по някакъв начин?

— Да — отвърна старецът без интерес. — Системата е непрекъсната.

Лавън скочи във водата.

— Хайде, Фил. Ще ги нападнем в тил.

Той зави и се втурна в отверстието на тръбата, а Фил го следваше по петите.

Тук бе много тъмно, а водата беше наситена със зловонието на последния обитател, но след като опипва един миг, Лавън откри отвора, който водеше към другата тръба. Лесно можеше да се досети накъде е изходът поради височината на стените: всичко, което флоските строяха, завършваше с конусовидна дупка и тръбите се различаваха само по размерите си. Лавън решително си проправяше път към главната част, като непрекъснато се движеше надолу и навътре.

Веднъж те минаха под някакъв отвор, над който водата бурно клокочеше; оттам се чуваха приглушени викове и предизвикателно бръмчене. Лавън спря и мушна с „меча“ си в дупката. Стреснатата ротатория изпищя пронизително и рязко сви нагоре ранената си задна част, като неволно разхлаби смукалата, залепени за стените на тръбата Лавън продължи пътя си усмихнат — хората горе щяха да довършат останалото.

Добрали се най-после до главната тръба, Лавън и Фил методично тръгнаха от разклонение на разклонение, като или промушваха с копие изотзад изненаданите гладници, или ги откъсваха от местата им, така че хората отвън можеха да ги хванат още щом се понасяха нагоре, тласкани от тягата на собствените си венци. Тромпетовидната форма на тръбите пречеше на гладниците да се обърнат назад и да се бият или да преследват нападателите си из крепостта и да ги изненадват в гръб — всеки флоск стоеше само в „стаята“ си, която никога не напускаше.

Разрушаването на крепостите едва ли отне повече от петнадесет минути. Денят току-що бе започнал да преваля, когато Лавън се появи с Фил на една тръбеста кула и двамата погледнаха надолу към Първото човешко селище.


Той лежеше в тъмнината, с чело, притиснато към коленете, неподвижен като мъртвец. Водата бе застояла и студена, мракът — пълен. Заобикаляха го стените на тръбовидната крепост на флоските, а над него едно чехълче добави поредното пясъчно зрънце върху новия купол на покрива. Останалите бойци си отдъхваха също в тръби, покрити с други видове нови каменни капаци, но не се чуваше никакъв шум от движение и гласове. Бе тихо като в гробница.

Мислите на Лавън бяха бавни, горчиви като сироп с успокоително. Оказа се, че е бил прав за преминаването на сезоните. Времето едва му бе стигнало да доведе всичките си хора от залата в крепостите преди ежегодното наводнение на настъпващата есен. Тогава водите на Вселената се завъртаха веднъж, приближавайки небесата до Дъното и Дъното до небесата, след което двете се смесваха. Термоклинът се разрушаваше и оставаше така, докато идването на следващата пролет не го възстановяваше.

И неизбежно рязката промяна в температурата и кислородното съдържание отново бе подействувала на спорообразуващите жлези. Сферичната кехлибарена черупка вече се надигаше около Лавън и той с нищо не можеше да се противопостави. Това бе рефлексен процес, без връзка с волята, като туптенето на сърцето му. Скоро луминисциращите масти, които пълнеха спората, щяха да се излеят навън, заменяйки студената замърсена вода, и тогава щеше да дойде сънят…

И всичко се случваше точно когато бяха направили едно истинско завоевание, бяха се установили във вражеската страна и бяха изправени пред възможността да изтребят гладниците поголовно и завинаги. Яйцата на гладниците бяха вече снесени и догодина щеше да се наложи да повторят всичко отначало, но имаше и друго — загубата на плочата; Лавън съвсем отскоро бе започнал да разсъждава какво може да означава това за бъдещето.

Чу се леко „туп“, когато последното пясъчно зрънце падна на мястото си върху покрива. Звукът не беше окончателният завършек на пристъпа на отчаяние, срещу който той предварително се бе борил. Напротив, той като че последва един прилив на необяснимо задоволство, с което разсъдъкът му започна все по-бързо и по-бързо да се унася в сън. В края на краищата те се намираха в безопасност. Не можеха да ги прогонят от крепостта. А на другата година щеше да има по-малко гладници, защото бяха унищожили много яйца, а тези, които ги снасяха… Все пак едната пластинка беше останала… Тихо и студено; мрак и безмълвие.


В едно забравено кътче на Галактиката водният свят на Хайдрот безкрайно лети около червената звезда Тау от съзвездието Кит. Месеци наред живот бе кипял е езерата и вировете му, но сега слънцето се оттегляше от зенита, падна сняг и ледът настъпваше откъм вечния океан. Животът отново потъваше в сън, наподобяваш смърт, а битките, страстите, стремежите и пораженията на хиляди милиони микроскопични същества се потапяха в забрава, в която такива неща нямат никакво значение.

Да, такива неща изобщо нямат значение, когато зимата властва на Хайдрот — но тя не царува вечно.

Цикъл втори

1.

Най-после старият Шар остави дебелия, нащърбен метален лист и се загледа през прозореца на крепостта — явно блещукащият златистозелен мрак на летните води отморяваше очите му. На меката флуоресценция, която треперливо го осветяваше, изпращана от една нокта, невъзмутимо дремеща под кръстовидния свод в помещението, Лавън виждаше, че Шар всъщност е млад. Лицето му беше така изящно изваяно, като че да подскаже, че не бяха минали много сезони, откакто за пръв път бе излязъл от спората си.

Разбира се, Лавън нямаше никаква истинска причина да очаква да види старец. По традиция наричаха всеки Шар „Стария Шар“. Причината за това, както и за всичко останало, бе забравена, но обичаят се бе запазил. Прилагателното поне придаваше тежест и достойнство на длъжността — да съсредоточаваш човешката мъдрост, както всеки Лавън съсредоточаваше властта.

Сегашният Шар принадлежеше към шестнайсетото поколение и следователно сигурно беше поне два сезона по-млад от самия Лавън. Стар беше само по отношение на опита.

— Лавън, ще трябва да ти отговоря честно — каза най-накрая Шар, все още загледан през високия несиметричен отвор. — Също както предшествениците ти са идвали при моите, ти идваш при мен, узрял за тайните на металната плоча. Мога да ти разкрия някои от тях, но и аз не зная какво е значението на повечето неща.

— След толкова много поколения?! — учуди се Лавън. — Не направи ли Шар III първия пълен превод? Това беше твърде отдавна.

Младият човек се обърна и погледна Лавън с очи, потъмнели и разширени от глъбините, в които се бяха взирали.

— Мога да прочета написаното на плочата, но по-голямата част от него като че няма никакъв смисъл. Най-лошото е, че ръкописът е недовършен. Не знаеше ли това? Така е. Една от пластините била загубена в сражение с гладниците през Първата война, докато тези крепости още били в техни ръце.

— За какво съм дошъл тогава? — каза Лавън. — Няма ли нищо ценно върху запазената плоча? Наистина ли в плочите е била събрана мъдростта на Създателите, или става дума за друг мит?

— Не. Не, вярно е — бавно отвърна Шар, — поне дотолкова се разбира.

Той млъкна и двамата мъже се обърнаха и се втренчиха в призрачната сянка, която внезапно се бе появила пред прозореца. Тогава Шар тежко изрече.

— Влез, пара.

Чехлоподобният организъм, почти прозрачен, като се изключат хилядите сребристочерни зрънца и пенестите мехурчета, струпани във вътрешността му, се плъзна в стаята и застина във водата, а ресничките му глухо бръмчаха. Помълча за миг, докато говореше телепатично с ноктата по тържествения начин, характерен за всички първаци. Нито един човек никога не бе прекъсвал тези беседи, но нямаше съмнение, че те наистина съществуваха — поколения наред хората ги бяха използували като съобщително средство при дълги разстояния.

После ресничките на чехълчето отново затрептяха:

— Шар и Лавън, ние пристигнахме, според обичая.

— Добре дошли тогава! — каза Шар. — Лавън, да оставим за малко въпроса за пластинките, докато чуеш какво има да каже чехълчето — то е част от знанията, които всеки Лавън трябва да има, когато встъпва в длъжност, така че то е първо на дневен ред. Аз мога донякъде да ти загатна за това, което сме. Но се налага най-напред чехълчето да ти разкаже нещо за това, което не сме.

Лавън кимна с готовност и проследи първака, който внимателно се настани върху дяланата маса, където седеше Шар. От целия вид на съществото се излъчваше такова съвършенство и пестеливост в устройството, такава грация и сигурност в движенията, че той трудно можеше да повярва в собствената си скоро достигната зрелост. Чехълчетата и всички първаци го караха да се чувствува ако не лошо замислен, то поне несъвършен.

— Известно ни е, че в тази вселена не е логично да има хора — рязко бръмчеше блещукащият, сега инертен цилиндър върху масата. — Нашата памет е обща собственост на всичките ни раси без изключение. Тя стига назад до време, когато тук не е имало създания като хората, нито дори далечни техни подобия. Според нея един ден тук неочаквано се появила доста голяма група хора. Спорите им се разпилели по Дъното — ние ги открихме скоро след сезонното ни пробуждане и видяхме вътре очертанията на спящи хора. След това хората разчупиха спорите си и се показаха. Отначало изглеждаха безпомощни и гладниците поглъщаха десетки от тях, както по онова време поглъщаха всичко, което се движи. Но това скоро свърши. Човеците бяха интелигентни, предприемчиви. И надарени със специфична черта — характер, който не притежаваше нито едно друго създание в този свят, дори и свирепите гладници. Хората ни организираха да избием хищниците и именно в това се състоеше разликата. Хората бяха инициативни. Сега ние имаме думата, която вие ни дадохте, и я използваме, но все още не знаем точно на какво е белег тя.

— Вие се бихте рамо до рамо с нас — каза Лавън.

— При това с удоволствие. Никога нямаше да се сетим сами за тази война, но тя бе успешна и донесе добрини. Въпреки всичко, ние се чудехме. Виждахме, че хората плуват лошо, ходят лошо, лошо се катерят и лошо пълзят. Разбирахме, че те са създадени, за да изработват сечива и да си служат с тях — идея, която още не ни е ясна, защото една такава прекрасна дарба направо се прахосва в тази вселена, а друга няма. Има ли полза от някои крайници, каквито са ръцете на хората, да си служат със сечива? Не знаем. Според нас е ясно, че такова радикално нещо би трябвало да доведе до много по-голямо Господство над света, отколкото се оказа възможно за хората. Главата на Лавън се замая.

— Пара, нямах понятие, че вие, първаците, сте философи.

— Първаците са древен народ — намеси се Шар. Той отново се бе обърнал да погледне през прозореца, сключил ръце зад гърба си. — Те не са философи, Лавън, но са безжалостно логични. Послушай това чехълче!

— За тези разсъждения би могло да има едно-единствено заключение — продължи чехълчето. — Нашият необикновен съюзник, Човекът, не прилича на нищо друго в тази вселена. Той бе и си остава негоден за нея. Мястото му не е тук; бил е… адаптиран. Това ни навежда на мисълта, че има други вселени освен нашата, но не можем да си представим къде се намират те и какви са особеностите им. Както е известно на хората, ние нямаме въображение.

Иронични ли бяха думите на това създание? Лавън не можеше да прецени. Той бавно каза:

— Други вселени ли? Как може това да е истина?

— Не знаем — бръмна монотонният глас на първака.

Лавън изчака, но чехълчето явно нямаше какво повече да каже.

Шар отново се бе разположил върху перваза на прозореца, обгърнал с ръце коленете си, и наблюдаваше приближаването и отдалечаването на неопределени очертания в осветения залив.

— Истина е — рече той. — Написаното върху плочата го изяснява. А сега нека ти разкажа какво гласи тя… Ние сме били направени, Лавън. Направили са ни хора — не като нас, но все пак наши прародители. Сполетяла ги е някаква беда, затова са ни създали и са ни сложили тук, в нашата вселена — така че, въпреки че е трябвало да загинат, човешкият род да продължи да съществува.

Лавън се надигна от изтъканата от спирогири рогозка, върху която седеше.

— Сигурно ме мислите за глупак! — рязко каза той.

— Не, ти си нашият Лавън; ти имаш право да научиш истината. Разбирай я както си искаш. — И Шар прехвърли ципестите си крака обратно в стаята. — Това, което ти казах, може да е трудно за вярване, но изглежда, че е така. Думите на чехълчето го потвърждават. Нашата непригодност да населяваме това място е очевидна. Ще ти дам няколко примера… Четиримата предишни Шар установиха, че няма да отидем по-далеч в проучванията си, докато не открием как да регулираме топлината. Получихме достатъчно топлина по химичен път, за да докажем, че дори водата около нас се променя, щом температурата се повиши или понижи забележимо; това разбрахме от самото начало. Но спряхме дотам.

— Защо?

— Защото топлина, получена в открити води, изчезва така бързо, както и се получава. Веднъж се опитахме да затворим тази топлина и вдигнахме във въздуха цяла тръба от крепостта, унищожавайки всичко наоколо; сътресението бе ужасно. Измерихме наляганията, получени при взрива, и установихме, че никой от познатите ни материали не би устоял. На теория има някои по-издръжливи вещества — но за получаването им се нуждаем от топлина! Вземи нашия химичен състав. Живеем във вода. До някаква степен всичко, изглежда, е разтворимо. Как изолираме една химична проба в съда, в който я поставяме? Как поддържаме един разтвор еднакво наситен? Не зная. Всички пътища ме извеждат до една и съща каменна врата. Ние сме мислещи същества Лавън, но има нещо крайно погрешно в начина, по който възприемаме вселената, където живеем. На практика излиза, че не постигаме нищо.

Лавън безпричинно отметна развяната си коса назад и каза:

— Може би имаш предвид грешките ни. Справяли сме се добре с войните, с реколтите и с други подобни практически въпроси. Ако не успеем да създадем голямо количество топлина… е, повечето от нас няма да забележат липсата й; стига ни и тази, която имаме. Как се предполага, че е изглеждала другата галактика, онази, в която са живели предците ни? Дали е била поне малко по-добра от нашата?

— Не зная — призна Шар. — Тя толкова се е различавала от сегашната, че е трудно да ги сравняваме. Металната плоча разказва някаква история за хора, които странствали от едно място на друго в самоходен затворен съд. Единственият аналогичен случай, който ми идва на ум, са лодчиците от обвивките на диатоми, които използуват нашите младежи, за да се пързалят по термонаклона, но явно в дадения случай става въпрос за нещо с много по-големи размери.

Представям си огромна лодка, затворена отвсякъде, достатъчно голяма, за да побере много хора — навярно двадесет или тридесет. Трябвало е да пътува поколения наред в някаква среда, където не е имало каквато и да е вода за дишане, така че хората били принудени да си носят лични запаси и непрекъснато да ги подновяват. Нямало годишни времена, никакъв лед не се образувал върху небосклона, защото за една затворена лодка няма небе, затова не е имало и спорообразуване.

После лодката претърпяла някаква авария. Хората в нея знаели, че ще умрат. Те ни създали и ни оставили тук като свои деца. Тъй като били обречени на гибел, записали историята си върху металните листове, за да ни разкажат какво се е случило. Предполагам, че щеше да ни стане по-ясно, ако разполагахме с плочата, която Шар I загубил през войната, но нея я няма.

— Това звучи като притча — каза Лавън, свивайки рамене. — Или като песен. Разбирам защо не ви е ясно. Но не разбирам защо се мъчите да си го изясните.

— Заради плочата — отвърна Шар. — Ти вече я държа в ръце и сам разбираш, че нямаме нищо друго, подобно на нея. Нашите метали са непречистени и съдържат примеси; изкованото от тях издържа известно време и после се разпада. А тази пластина блести все по един и същ начин, поколение след поколение. Не се променя; нашите чукове и шила се чупят в нея: малкото топлина, която успяваме да получим, не й действува. Плочата не е била направена в нашата вселена; и само това обстоятелство стига, за да гледам сериозно на всяка дума, изписана върху нея. Някой се е постарал много, за да направи тези пластини неразрушими и да ни ги остави. Някой, за когото думата „звезди“ е била толкова важна, че я повторил четиринадесет пъти, въпреки че тази дума като че ли няма смисъл. Склонен съм да мисля, че ако нашите създатели споменат една дума дори два пъти в запис, който е направен сякаш за да остане завинаги, за нас е важно да разберем значението й.

Лавън отново се изправи.

— Всички тези галактики извън нашата, огромни лодки и безсмислени думи… не мога да кажа, че не съществуват, но не виждам с какво променят нещата — заяви той. — Последните няколко поколения Шар са посвещавали целия си живот да отглеждат по-добри водораслови култури за нас и да ни показват как да ги обработваме, вместо да разчитаме на случая да се храним с бактерии. Още по-отдавна Шар изобретили военни машини и разработили планове. Всичко това си е струвало труда. В онези дни, Лавън, очевидно са се справяли без металната плоча и загадките й; и са гледали и с Шар да бъде така. Е, що се отнася до мен, с радост ти оставям плочата, щом я предпочиташ пред подобряването на реколтата, но съм убеден, че тя трябва да бъде захвърлена.

— Добре — промърмори Шар, като сви рамене. — Щом не я искаш, значи обичайният разговор е приключил. Ще си вървим по…

От повърхността на масата се чу усилващо се бръмчене. Чехълчето се надигаше, а вълните от движението преминаваха по ресничките му подобно на вълните, безшумно поклащащи узрелите стъбла в полетата с нежни плесени, посадени по Дъното. То бе стояло така тихо, че Лавън го бе забравил; от начина, по който Шар се сепна, можеше да заключи, че същото бе станало и с мъдреца.

— Това е голямо решение — трептеше звукът, който бликаше като струя от съществото. — Всички първаци го чуха и са съгласни с него. От дълго време се страхуваме от този метален лист; страхуваме се, че хората ще се научат да го разбират, ще отидат, както е написано, в някое тайно място и ще изоставят първаците. Днес вече не се плашим.

— Не е имало от какво да се страхувате — прекалено снизходително отвърна Лавън.

— Ти си първият Лавън, който го казва — промълви чехълчето. — Радваме се. Ще изхвърлим плочата според нарежданията на Лавън.

С тези думи блещукащото създание се спусна към отвора. То вдигна оцелялата пластина, върху която бе стояло на масата, като внимателно я закачи на своите закривени в края еластични коремни ресни. Вътре в прозрачното му тяло вакуолите набъбнаха, за да увеличат водоизместимостта му и да му помогнат да носи тежкия товар.

Шар изкрещя и се хвърли през водата към прозореца.

— Спри, чехълче!

Но чехълчето вече бе изчезнало — така светкавично, че дори не чу, че го викат. Шар изви тялото си и опря едното си рамо на стената на кулата. Не каза нищо. Достатъчно бе да се види лицето му. Лавън не издържа да го гледа повече от миг.

Сенките на двамата мъже започнаха бавно да се движат по неравния каменен под. Ноктата се спусна към тях откъм свода — пипалцето й разбъркваше водата, а вътрешната й светлина неравномерно пламваше и замираше. Тя също се понесе през прозореца след братовчеда си и бавно потъна към Дъното. Постепенно живото й огънче избледня, трепна в глъбините и угасна.

2.

Дълго време Лавън успяваше да си наложи да не мисли много за загубата. Винаги имаше много работа за вършене, да се поддържат крепостите, бе постоянно задължение. Хилядата разклоняващи се на две пристройки с годините се рушаха, особено в основите си, където се захващаха една за друга, и никой Шар досега не бе предложил спойка, по-добра от слюнката на ротаторията, която някога ги бе слепила. При това пробиването на прозорци и изграждането на стаи в началото бе извършвано безразборно и често пъти набързо. Архитектурният инстинкт на гладниците в края на краищата не беше имал за цел да посреща нуждите на човешки наематели.

И освен това — посевите. Хората вече не зависеха от случайните бактерии, изядени набързо; сега на Дъното имаше плаващи килимчета от особени водни плесени, водорасли и гъби — изобилни и хранителни, отглеждани от пет поколения Шар. Те изискваха непрекъснати грижи, за да се запазят чисти видовете и да не се разрешава на по-старите и по-малко интелигентни видове първаци да ги използуват за пасбище. Естествено, в последната задача обединиха усилията си най-сложно устроените и далновидни представители на първаците, но бяха необходими хора, които да ги надзирават.

След войната с гладниците имаше период, когато беше нещо обикновено да ловят тромаво движещите се и глупави диатоми, чиито нежни и крехки стъкловидни черупки бяха толкова чупливи и които не можаха да се научат, че дори ако гласът е приятелски, не е сигурно, че е на приятел. Все още се намираха хора, които счупваха някой диатом, ако никой не ги гледаше, но за учудване на първаците, тях ги смятаха за варвари. Неясната и простодушна реч на великолепно изваяните растения ги бе поставила в категорията на обществени любимци — понятие, което първаците изобщо не можеха да проумеят, особено след като хората признаваха, че диатомите върху половин черупка са много вкусни.

Лавън бе принуден да се съгласи твърде рано, че отликата е минимална. В крайна сметка нали хората се хранеха с десмиди71, които се разграничаваха от диатомите само по три особености: обвивките им бяха гъвкави, не се движеха (всъщност движеха се само няколко групи диатоми) и не говореха. И въпреки всичко Лавън, както и повечето хора, изглежда, наистина намираха някаква разлика, независимо дали първаците я забелязваха, или не — толкова! При тези обстоятелства той смяташе, че част от дълга му като потомствен вожд на хората е да опазва диатомите от случайните бракониери, които ги пасяха, нарушавайки обичая, във високите пластове на сгряното от слънце небе.

Но все пак за Лавън се оказа непосилно да си създава толкова работа, че да забрави мига, в който последните указания за произхода и предназначението на Човека бяха грабнати в резултат на лекомисленото му преувеличение и отнесени в мъглявината.

Сигурно бе възможно да поиска от чехълчетата да върнат металния лист, като обясни, че е станала грешка. Първаците бяха същества с неумолима логика, но те уважаваха хората, бяха привикнали с тяхната непоследователност и имаше вероятност да променят решението си, ако ги заставеха…

Съжаляваме. Плочата бе пренесена над крайбрежната ивица и бе пусната в залива. Ще претърсим Дъното там, но…

С чувство на тъга, което не успяваше да подтисне, Лавън съзнаваше, че щеше да получи или този, или много сходен отговор. Когато първаците решаваха, че нещо е ненужно, те не го скриваха в някоя стая като стари жени. Изхвърляха го своевременно.

Но при все че съвестта го мъчеше, Лавън бе почти убеден, че плочата е изгубена за добро. Какво въобще бе направила тя за хората, освен че осигуряваше на всички Шар безполезни въпроси, над които да размишляват в късните години на живота си? Това, което самите Шар бяха извършили за благото на Човека, тук, във водата, в света, във Вселената, бе осъществено чрез пряко експериментиране. От плочите не бе идвало никога нито частичка ценно знание. Във втората пластина изобщо нямаше нищо друго освен неща, за които бе най-добре да не се разсъждава. Първаците бяха прави.

Лавън промени положението си върху клончето, където седеше, за да наглежда прибирането на пробната реколта от синьо-зелени маслодайни водорасли, които се носеха като пихтиеста маса близо до горната част на небето, и леко потъркваше гръб в грапавия ствол. Всъщност първаците рядко грешаха. Липсата на творческо начало и неспособността им да измислят някоя оригинална идея бе колкото недостатък, толкова и дарба. Това им даваше възможност винаги да виждат и усещат нещата такива, каквито са, а не каквито очакваха да бъдат, тъй като те не притежаваха и умението да се надяват.

— Ла-вън! Ла-въ-н!

Проточеният вик изплава от сънните глъбини. Като се опираше с една ръка на върха на клонката, Лавън се наведе и погледна надолу. Един от жътварите бе извърнал очи към него, отпуснал теслата, с която откъсваше от преплетения килим слепените в четворки водорасли.

— Тук съм, горе. Какво има?

— Отрязахме узрялата част. Да я издърпаме ли навън?

— Издърпайте я — отвърна Лавън с ленив жест и отново се облегна назад. В същия миг над него избухна блестящо червеникаво сияние и се хвърли надолу към дълбочините като много тънка верига от ковано злато. Ярката светлина, която денем се намираше над небето и се засилваше или отслабваше според някакъв закон, който досега нито един Шар не бе успял да разбере, отново засияваше.

Малцина бяха тези, които, попаднали в топлия отблясък на тази светлина, устояваха да не вдигнат взор към нея, особено когато най-горната част на самото небе се смръщваше и усмихваше толкова наблизо, че човек можеше да се изкачи или доплува до нея. Но както винаги досега, вглъбеният поглед на Лавън му даде в замяна само собственото му изкривено отражение и отражението на растението, върху което седеше.

Тук бе горната граница, третата от трите повърхности на Вселената. Първата от тях бе Дъното, където водата свършваше.

Втората повърхност бе термоклинът, достатъчно изразен през лятото, за да се пързалят по него, но където лесно се проникваше, стига да знаеш как.

Третата повърхност бе небето. През нея можеше да се премине толкова, колкото и през Дъното, а и нямаше някаква основателна причина да опитат. Там завършваше Вселената. Светлината, която всекидневно играеше над нея, като изгряваше и залязваше както си иска, изглежда, бе едно от свойствата й.

Към края на сезона водата постепенно ставаше по-студена и се дишаше по-трудно, а в същото време светлината отслабваше и интервалите между настъпленията на мрака се скъсяваха. Започваха да се движат бавни течения. Покачилата се вода ставаше мразовита и спадаше. Тинята от Дъното се размътваше и се понасяше заедно със спорите от полята с плесени. Термоклинът се разклащаше, накъсваше се и се разнасяше. Небето постепенно се замъгляваше от частици мек нанос, вдигнали се от Дъното, от стените и от ъглите на Вселената. Някога много отдавна, целият свят е бил студен, неприветлив, гъмжащ от пожълтяващи умиращи твари. Светът загивал до мига, когато първият поток топла вода боязливо нарушил зимната тишина.

Така било по времето, когато изчезнала втората повърхност. Ако и небето се стопеше…

— Лавън!

Непосредствено след продължителния вик едно блестящо балонче се издигна край Лавън. Той протегна ръка и го мушна, но то отскочи от островърхия му палец. Мехурчетата с газ, които извираха от Дъното късно през лятото, бяха почти неуязвими, а когато се случеше да ги удариш много силно или да ги пробиеш, те се разделяха на по-малки мехурчета, които нищо не можеше да засегне, като оставяха след себе си изключително неприятна миризма.

Газ. Вътре в балончетата нямаше вода. Ако човек влезеше в някое от тях, не би имал какво да диша.

Но, разбира се, не беше възможно да се влезе в мехурчетата. Повърхностното напрежение бе твърде високо. Бяха здрави като металната плоча на Шар. Като най-горната част на небето.

Като най-горната част на небето… А над него? Дали светът на пукнатото мехурче бе от газ, а не от вода? Дали всички светове не представляваха водни балончета, плаващи в газ?

Ако бе така, не можеше и дума да става за пътуване между тях — тъй като преди всичко нямаше начин да се пробие небето. А и ранната космография не осигуряваше с нищо Дъната на световете.

И при все това някои от местните обитатели буквално се зариха в Дъното, доста навътре, като търсеха нещо недостижимо за Човека в тези глъбини. Дори горният пласт на талога в разгара на лятото гъмжеше от миниатюрни същества, за които тинята бе естествена среда. И въпреки че много от създанията, с които хората живееха, не можеха да преминават свободно от двете водни области, разделени от термоклина, хората можеха и го правеха.

Ако новата Вселена, за която бе говорил Шар, изобщо съществуваше, тя трябваше да се намира отвъд небето, където бе светлината. Защо пък да не можеше да се прекоси небето? Обстоятелството, че мехурчетата понякога се пръсваха, показваше, че на повърхността между водата и газа имаше обвивка, която не бе напълно устойчива. Въобще някой беше ли правил такъв опит? Лавън смяташе, че е еднакво невъзможно човек да си пробие път през най-горната част на небето и да се зарови в Дъното, но сигурно имаше някакви начини да се избегне тази трудност. Тук, зад гърба му, например, вирееше едно растение, което най-вероятно продължаваше и отвъд небето — горните му клони изглеждаха пречупени и извити назад само защото погледът се лъжеше по отражението.

Винаги бяха смятали, че растенията загиват, когато стигнат до небето. С повечето от тях наистина ставаше така — често мъртвият клон се виждаше размекнат и пожълтял, а кутийките на съставните му клетки бяха празни и се носеха потопени в съвършената огледална повърхност. Но някои просто бяха отсечени, подобно на това, което сега го приютяваше. Вероятно само изглеждаха така, а всъщност се извисяваха безкрайно далече в друго място — място, където навярно се бяха родили хората и може би още живееха там…

Двете плочи бяха изчезнали. Оставаше само един начин да се провери.

Лавън решително започна да се катери към трептящото огледало на небето. Нозете му с шиповидни палци тъпчеха разсеяно струпаните обвивки на крехките шарени диатоми. Камбановидните глави на вортицелите72 — кротките и тихи братовчеди на чехълчетата — се свиваха стреснато на извитите си стъбълца, за да му дадат път и глупаво да клюкарстват зад гърба му.

Лавън не ги чуваше. Той продължаваше да се катери упорито към светлината, вкопчвайки пръстите на ръцете и краката си в ствола на растението.

— Лавън! Къде отиваш, Лавън?

Той се наведе и погледна надолу. Човекът с теслата — фигура, подобна на кукла, — му махаше от едно синьозелено петно, наведено над някаква виолетова пропаст. Почувствувал световъртеж, Лавън отвърна очи, като хвана здраво ствола: за пръв път се намираше толкова високо. Разбира се, нямаше защо да се бои дори ако паднеше, но страхът му бе вроден. След малко той продължи да се катери.

Още миг — и докосна с ръка небето. Спря да си поеме дъх. Около основата на палеца му, където се размиваше кръвта от малка раничка, пръсналите се при движението му любопитни бактерии заизвиваха безмозъчните си тела обратно към тъмната червена примамка.

Той почака, докато си отдъхне, и пак започна да се катери. Небето натискаше темето, тила и раменете му. Като че то леко поддаваше с жилава еластичност, без триене. Водата тук прекомерно блестеше и бе напълно безцветна. Лавън пристъпи още крачка нагоре, като блъсна с плещите си огромната тежест.

Оказа се безполезно. Все едно да се опиташе да влезе в скала.

Отново му се наложи да си почине. Докато пъхтеше, той направи интересно откритие. Навсякъде около стеблото на водното растение стоманената повърхност на небесата се извиваше нагоре и образуваше нещо, подобно на калъф. Лавън установи, че може да пъхне ръка в него; като че имаше достатъчно място да се побере и главата му. Прилепил се плътно към ствола, той вдигна поглед, за да види калъфа отвътре и го опипа с ранената си ръка. Блясъкът бе ослепителен.

Последва особена беззвучна експлозия. Цялата му китка веднага бе обкръжена от някаква силна хватка, която като че я разрязваше на две. Заслепен от удивление, Лавън се втурна нагоре.

С височината обръчът на болката се премести плавно надолу по вдигнатата му ръка, но неочаквано опаса раменете и гръдния му кош. Още един тласък…

Имаше нещо ужасно не наред. Той се притисна до стеблото и се помъчи да си поеме въздух, но… нямаше какво да диша.

Вода шуртеше от тялото му, от устата, ноздрите и хълбоците му, лееше се на плътни струи. Силен изгарящ сърбеж пропълзя по кожата му. Всяка конвулсия го пробождаше като дълъг нож и някъде много отдалече чуваше как от белите му дробове излизаше още вода с отвратително пенесто съскане. В главата му някакъв огнен език започна да разяжда основата на носната му кухина.

Лавън потъваше.

С последен гърч той ритна, отблъсна се от трошливия ствол и падна. Разтърси го мощен удар, а след това водата, която го бе държала така здраво, когато за пръв път се опита да я напусне, го прие обратно със студена ярост.

С разперени ръце и крака, като се премяташе нелепо, той се понесе надолу, надолу и все по-надолу — към Дъното.

3.

Много дни наред Лавън лежа безчувствен, свит на кълбо в спората си, като в зимен сън. Сътресението от студа, което бе изпитал при завръщането в родната си вселена, бе възприето от тялото му като признак за наближаващата зима; така възприе и кислородния глад през краткия си престой над небето. Спорообразуващите жлези моментално бяха заработили.

Ако не бе станало така, Лавън сигурно щеше да умре. Опасността от удавяне изчезна още докато падаше, с излизането на мехурите въздух от белите му дробове, отново поели животворната вода. Но за рязко обезводняване и слънчево изгаряне трета степен потопената вселена не знаеше лек. След като прозрачното кехлибарено кълбо го обгърна, оздравителната околоплодна течност, произвеждана от спорообразуващите жлези, предоставяше единствената възможност за Лавън.

Кафявото кълбо, неподвижно във вечната зима на Дъното, бе намерено подир няколко дни от една скитаща амеба. Долу температурата бе винаги четири градуса, независимо от сезона, но никой не бе чувал там да е откривана спора, докато слоят вода над термоклина още бе топъл и богат на кислород.

Само след час спората бе заобиколена от десетки учудени първаци, които се бутаха един в друг, за да докоснат черупката с тъпите си, безоки муцуни. След още час цял взвод загрижени мъже от крепостите се гмурнаха от горе, от високото, за да опрат собствените си носове в прозрачната стена. После бяха дадени бързи разпореждания.

Четири чехълчета се групираха около кехлибареното кълбо — последва приглушена експлозия от спукването на трихоцистите им. Те изпуснаха реснички и тръгнаха нагоре, като теглеха с големи усилия.

Спората на Лавън леко се залюля в тинята и след това бавно се издигна, заплетена в тънката мрежа. Наблизо една нокта изпращаше студена трептяща светлина към мястото на действието, за да помогне на скупчилите се хора. Фигурата на спящия Лавън — с наведена глава и колене, притиснати до гърдите — се търкаляше с нелепа тържественост вътре в обвивката, докато я придвижваха.

— Заведете го при Шар, чехълчета.


Като си гледаше работата, младият Шар оправдаваше традиционната мъдрост, с която го бе надарила предаваната по наследство длъжност. Той веднага прецени, че каквото и да направеше за обвития в пашкул Лавън, то щеше да бъде третирано като излишно вмешателство.

Затова нареди да оставят спората в една стая на високата кула на крепостта му, където имаше изобилие от светлина и водата беше топла, което трябваше да подскаже на изпадналото в летаргия същество, че пролетта пак наближава. След това той просто седна и зачака, без да споделя размишленията си.

Вътре в спората тялото на Лавън като че бързо смъкваше кожата си на дълги ленти и парцалчета. Постепенно чудноватата му сбръчканост изчезна. Изсъхналите му ръце, краката и хлътналият корем отново се наляха.

Дните минаваха, а Шар продължаваше да наблюдава. Накрая, когато той не бе вече в състояние да открие повече промени, взе спората на гръб и я занесе до най-високата крепостна стена, на пряка дневна светлина.

След час Лавън се раздвижи в кехлибарения си затвор.

Той се изпъна и се протегна, като обърна празния си поглед нагоре към лъчите. Изражението му беше като на човек, който още не се е пробудил от страхотен кошмар. Цялата му външност блестеше с необикновена розова младост.

Шар леко почука по стените на спората. Лавън извърна сляпото си лице към звука и в очите му се появи живот. Той се усмихна нерешително и натисна с крайниците си черупката отвътре.

Кълбото неочаквано се пръсна на парчета с остро пращене. Околоплодната течност се разсипа около него и Шар, отнасяйки характерната миризма на една свирепа борба със смъртта.

Лавън се изправи между отломките и безмълвно загледа Шар. Най-накрая продума:

— Шар… аз бях над небето.

— Зная — кротко отвърна Шар.

Лавън замълча. Шар каза:

— Недей да скромничиш, Лавън. Ти извърши дело от епохално значение. То едва не ти струва живота. Останалото трябва да ми разкажеш сам; всичко, без изключение.

— Останалото?

— Научих от теб много неща, докато спеше. Или все още си противник на „безполезните“ сведения?

Лавън не можа да каже нищо. Вече не съумяваше да разграничи това, което знаеше, от онова, което искаше да узнае. Имаше желание да зададе още само един въпрос, но не можеше да го изрече. Можеше само нямо да се взира в изтънчената физиономия на Шар.

— Ти вече ми отговори — каза Шар още по-кротко от преди. — Ела, приятелю, седни до мене на масата. Ще съставим план за нашето пътешествие към звездите.

Около голямата маса на Шар имаше петима души: самият Шар, Лавън и тримата помощници от семействата на Тан, Танъл и Стравъл, по традиция прикрепени към Шар. Задълженията на тази тройка мъже или понякога жени — при много от предшествуващите Шар са били елементарни и тежки: да реализират в хранителните култури на полето генетичните промени, разработени от самия Шар в малък мащаб, в лабораторни съдинки и петриеви стъкла. При други Шар, с по-големи интереси в металургията или химията, бе имало черноработници — копачи, разбивачи на канари, майстори на калъпи и чистачи на апаратура.

При шестнайсетия Шар обаче тримата асистенти бяха много повече от обичайното обект на завист всред Лавъновите хора, тъй като изглеждаше, че те вършеха много малко работа от каквото и да е естество. Всеки ден те прекарваха дълги часове, беседвайки с Шар в покоите му, като размишляваха над летописи, пишеха миниатюрни драскулки върху плоча или просто гледаха съсредоточено обикновени неща, около които нямаше никаква видима тайна. Понякога те действително се трудеха с Шар в лабораторията му, но повечето време просто седяха.

Шестнайсетият Шар всъщност бе открил някои основни правила на изследване, които, както той обясни на Лавън, бе признал за средства с огромна сила. Да ги предаде на бъдещите труженици, го привличаше повече от съблазните на какъвто и да е специфичен експеримент, с изключение може би на пътуването към звездите. В главите на Тан, Танъл и Стравъл от неговото поколение набиваха научния метод — процедура, която според техните твърдения понякога била по-полезна от повдигането на тонове скала.

Следователно бе неизбежно те да бъдат първите от хората на Лавън, натоварени със задачата да построят космически кораб. Резултатите лежаха на масата: три модела, изработени от диатомно стъкло, водораслови нишки, гъвкави парченца целулоза, люспи от харови водорасли, дървени тресчици и органични лепила, извлечени от секретите на двадесет различни растения и животни.

Лавън взе най-близкия — крехка сферична конструкция, вътре в която топченца тъмнокафява лава (фактически, „тухли“ от слюнка на ротатории, трудно откъртени от стената на една неизползвана крепост) се движеха свободно напред-назад в своеобразно надбягване.

— А този чий е? — запита той, като любопитно обръщаше кълбото насам-натам.

— Мой — обади се Танъл. — Честно казано, мисля, че той далеч не удовлетворява изискванията. Просто можах да стигна единствено до този проект, защото смятам, че само той може да се осъществи с материалите и знанията, с които разполагаме сега.

— Но как функционира?

— Подай ми го за малко, Лавън. Този мехур, който виждате вътре в средата, с кухите спирогирови стъбла, водещи от него до обвивката на кораба, е плавателен резервоар. Идеята е да уловим голям балон, пълен с газ, когато се издига от дъното, и да го поставим в резервоара. Вероятно ще трябва да го направим постепенно. След това корабът ще се издигне към небето, благодарение способността на мехура да изплава. Малките гребла — ей тук край тези две ленти от външната страна — се въртят, докато екипажът — това са тухлите, които чувате да подскачат вътре — задвижи с ходенето си механизъм, който минава по цялото продължение на корпуса; и така ни закарват с гребане до ръба на небето. Заимствах тази хитрост от начина, по който плават дидините. След това издърпваме веслата, те се сгъват в жлебове, ето така — и въпреки това поради преместването на тежестта към периферията, ние с търкаляне се изкачваме по склона, докато излезем в космоса. Щом стигнем друг свят и отново влезем във водата, бавно изпускаме газа от резервоара навън през ауспуховите тръби от този вид сламки, и потъваме надолу с определена скорост, докато кацнем.

— Много остроумно! — каза замислено Шар. — Но отсега виждам известни затруднения. Първо: на модела липсва устойчивост.

— Да, така е — съгласи се Танъл. — И за да се поддържа в движение, сигурно ще са необходими много манипулации с краката. Но ако закачим един свободно преместващ се товар в центъра на тежестта на самия механизъм, ще успеем да го стабилизираме поне отчасти. В цялото пътуване най-много енергия ще се изразходи преди всичко за издигане на машината към небето, а това е предвидено в този модел; всъщност, след като инсталираме балона, ще бъдем принудени да държим кораба вързан, докато се приготвим за излитане.

Танъл се намръщи.

— Нямам представа. Не забравяйте, че в истинския кораб тръбите ще бъдат огромни, не само сламки, както са в модела.

— По-големи от човешкото тяло? — възкликна Тан.

— Не, едва ли. Вероятно най-много с размера на човешка глава.

— Абсурд! — отсече Тан. — Опитах. Не е възможно да прекараш мехур през толкова малка цев. Както казва Лавън, той се държи здраво за вътрешността на тръбата и е немислимо да го помръднеш, ако не създадеш налягане зад него, и то значително налягане. Ако построим този кораб, ще трябва просто да го изоставим, щом достигнем нашия нов свят — никъде не ще сполучим да го спуснем надолу.

— За това не може и дума да става! — незабавно отговори Лавън. — Дори ако засега оставим настрана напразните усилия, които вложихме, допустимо е спешно да ни се наложи да използуваме повторно кораба. Кой знае какъв ще бъде новият свят. Ние сме длъжни да бъдем готови отново да го напуснем, ако животът ни там се окаже непоносим.

— Твоят модел кой е, Тан? — запита Шар.

— Този. С моя проект ще извършим пътешествието по труден начин. Ще пълзим по Дъното дотам, където то се среща с небето, ще пълзим, докато стигнем следващия свят, ще пълзим и в него, където и да отиваме. Никаква водна акробатика. Механизмът се задвижва така, както и Танъловия, но не непременно с човешка сила; разсъждавал съм как да вкараме в работа някои от движещите се диатоми. Моят модел се управлява, като се променя мощността в едната или в другата страна. За прецизно насочване може също така да вържем двойка ремъци в противоположните краища на задната ос и да го завъртаме насам-натам.

Шар внимателно разглеждаше тръбообразния модел и за проба го тласна да повърви по масата.

— Този ми харесва — веднага каза той. — Стои неподвижно, когато искаш. С кълбовидния кораб на Тан ще зависим от милосърдието на всяко случайно течение у дома или в новия свят — и доколкото съм осведомен, в космоса също не е изключено да има някакви течения, навярно от газ. Какво е твоето мнение, Лавън?

— Как бихме го построили? — учуди се Лавън. — Той има кръгло напречно сечение. Това върви за модел, но как да се направи една наистина голяма тръба с такава форма, която да не се срути от тежестта си?

— Погледни вътре през предния прозорец — каза Тан. — Ще видиш греди, които се пресичат в центъра под прави ъгли с дългата ос. Те подпират стените.

— Това заема много място — възрази Стравъл. Най-тихият и най-вглъбеният от тримата помощници, досега той не бе продумал от началото на съвещанието. — Трябва да се върви свободно напред-назад из кораба. Как ще поддържаме апаратурата в действие, ако непрекъснато трябва да лазим покрай греди?

— Добре, представи нещо по-добро — вдигна рамене Тан.

— Много просто. Ще превием обръчи.

— Обръчи?! — удиви се Танъл. — При такива размери? Ще е необходимо да киснеш дървото в тинята една година, докато стане достатъчно гъвкаво, а тогава пък няма да има здравината, която ще ти е нужна.

— Не, това няма да се наложи! — отсече Стравъл. — Аз не изработих модел на кораб, направих само чертежи и корабът ми далеч не е така сполучлив като този на Тан. Но моят проект също е тръбовиден, затова и конструирах макет на машина за огъване на обръчи — този, който е върху масата. Затваряш единия край на гредата в тежка преса, ето така, като оставяш другата й част да стърчи от противоположната страна. След това връзваш втория край с дебело въже около тази вдлъбнатина. Тогава прекарваш въжето през макара и петима-шестима мъже издигат този скрипец ей по такъв начин. Той тегли надолу свободния край на гредата, докато вдлъбнатината съвпадне с жлеба, който предварително сте издълбали в отсрещния край. После отвъртате менгемето и там е вашият обръч; за безопасност не е лошо да забиете кука в сглобката, която да предпазва устройството от внезапно разтваряне.

— Няма ли дървото, което сте използвали, да се счупи, след като се е препънало до известен предел? — запита Лавън.

— С обикновения материал непременно би се случило така — заяви Стравъл. — Но за тази хитрост се взема младо, неизсушено дърво. В противен случай ще трябва да размекнеш гредата до неизползваемост, както твърди Танъл. А живото дърво ще се превие достатъчно, за да стане хубав, здрав, монолитен обръч, или ако това не се осъществи, Шар, значи, че малките формули, на които ни учиш, в действителност са празни приказки.

Шар се усмихна.

— Много лесно можете да допуснете грешка, като боравите с цифри — предупреди той.

— Проверих всичко.

— В това не се съмнявам. И считам, че си струва да го изпитаме. Нещо друго да предложиш?

— Ами — поколеба се Стравъл… — Имам предвид една жива вентилационна система, която съм убеден, че ще върши работа. Иначе, както казах, корабът на Тан ми се харесва, такъв тип трябва да построим; моят е безнадеждно тромав.

— Принуден съм да се съглася — каза Танъл със съжаление. — Но ми се иска някога да се опитам да сглобя кораб, по-лек от водата, вероятно само за близко пътуване. Ако новият свят е по-голям от нашия, сигурно няма да бъде възможно да плаваме навсякъде, където пожелаем да отидем.

— Това никога не ми е дошло на ум! — възкликна Лавън. — Ами ако непознатият свят е два, три, осем пъти по-обширен от нашия? Шар, съществува ли някаква причина да не е така?

— Доколкото зная, никаква. Историческата плоча, изглежда, приема всички огромни пространства за нещо съвсем естествено. Добре, нека обединим това, с което разполагаме, в общ проект. Танъл, ти си най-добрият чертожник между нас. Хайде ти го направи. Лавън, какво смяташ за работната ръка?

— Вече съм изготвил план — отвърна Лавън. — Както разбирам, хората, които работят върху кораба, ще трябва да бъдат заети непрестанно. Построяването му няма да стане за една нощ; няма да го свършим дори за един сезон, така че не можем да разчитаме на последователно сменящи се строители. Освен това операциите са технически: щом човек веднъж научи как да се справя с определена задача, ще бъде разточителство да го връщаме да отглежда плесени просто защото някой друг има излишно свободно време.

— Така че аз създадох един основен отряд, включващ двама или трима най-интелигентни физически работници от всяка различна професия. Мога да оттегля тези лица от редовните им задължения, без да разстроя стереотипа на всекидневния ни живот или без да увелича видимо натоварването на другите в дадената област. Те ще изпълняват висококвалифициран труд и ще останат при кораба до завършването му. Някои от тях ще бъдат включени и в екипажа. За тежки немеханизирани служби няма да е трудно да вземем сезонни общи работници, без да нарушаваме обичайния ритъм на живота си.

— Хубаво! — одобри Шар. Той се наведе напред и опря сключени ръце на ръба на масата, при все че поради ципата между пръстите си бе в състояние да съедини само връхчетата им. — Ние всъщност напреднахме забележително. Не се надявах, че в днешната ни среща ще придвижим проблема и на една десета от това, което достигнахме. Но не е изключено да съм изпуснал нещо важно. Има ли някой още предложения или въпроси?

— Аз имам въпрос — тихо продума Стравъл.

— Добре, да го чуем.

Къде отиваме?

Последва доста продължително мълчание. Най-накрая Шар отвърна:

— Стравъл, на това в момента не ми е възможно да ти дам отговор. Бих могъл да кажа, че отиваме към звездите, но понеже ни е непонятно какво представлява една звезда, такъв отговор няма да ти е от полза. Възнамеряваме да направим това пътуване, защото установихме, че някои от фантастичните неща, записани на историческата плоча, действително са истина. Сега за нас не е тайна, че небето може да се прекоси и че отвъд него се намира пространство, където няма вода за дишане, пространството, което нашите прадеди нарекли „космос“. И двете схващания всякога са изглеждали против здравия разум, но независимо от това ние открихме, че са верни.

В историческата плоча се казва също, че съществуват светове освен нашия и фактически това предположение е по-лесно да се приеме, щом веднъж си приел другите две. Що се отнася до звездите… е, ние просто още не знаем за тази загадка, изобщо нямаме никаква информация, която да ни позволи да прочетем древния надпис с нови очи, затова е излишно да правим произволни догадки, ако не умеем да ги проверим. Звездите са в космоса и предполагам, че веднага щом излезем там, ще ги съзрем и значението на думата ще се изясни. Поне уверено можем да разчитаме, че ще се натъкнем на известни следи — погледнете многобройните сведения, получени от пътуването на Лавън над небето, продължило само няколко секунди! Но междувременно няма смисъл да размишляваме, затворени в един мехур. Считаме, че някъде има други светове, и ние изобретяваме средства, за да извършим пътешествието. Останалите въпроси, висящите, просто засега трябва да се оставят настрана. Рано или късно ще отговорим и на тях; ни най-малко не се съмнявам в това. Но навярно ще е нужно много време.

Стравъл мрачно се усмихна:

— Не очаквах нещо повече. В известно отношение смятам целия проект за безумие. Но въпреки това ще участвам в него от началото до края.

Шар и Лавън се засмяха. Треската ги бе обхванала до един и Лавън подозираше, че всички в техния затворен свят не след дълго щяха да споделят състоянието им. Той каза:

— Тогава да не губим и минута. Все още твърде много подробности изискват уточняване, а дори и след това тежката работа едва ще е започнала. Да действаме!

Петимата мъже се изправиха и се спогледаха. Израженията им се различаваха, но в очите на всички без изключение се четеше като допълнение една и съща смесица от трепет и устременост — съчетание от образа на корабостроителя и астронавта.

Тогава излязоха един по един, за да поемат отново своите задължения.


Два зимни съня след злополучното изкачване на Лавън отвъд небето цялата работа по космическия кораб спря. По това време Лавън вече знаеше, че е укрепнал и се е закалил през временната неопределена възраст, в която човек встъпва, след като току-що е достигнал разцвета си: знаеше също, че челото му е прорязано от бръчки, които щяха да останат и да се задълбочават.

И старият Шар се бе променил — с навлизането му в зрелостта чертите му бяха загубили малко от изящността си. Макар че заострената кокалеста структура на лицето щеше да му придава отшелнически и поетичен вид докато е жив, участието му в плана бе поставило върху изражението му своеобразен властен отпечатък, който в най-добрия случай го караше да добие привидна суровост, а в най-лошия някак си го загрубяваше.

Но въпреки отлетелите години космическият кораб все още бе само тромава черупка. Стоеше на една площадка, изградена над катурнатите едри валчести камъни от пясъчното крайбрежие, което се простираше от едната страна на света. Той представляваше гигантски корпус от сглобени дървени части, равномерно прекъсван от празни места, през които можеха да се видят необработени греди на скелета му.

Първоначално работата по него бе напредвала доста бързо, тъй като не беше трудно човек да си представи какво трябва да бъде едно превозно средство, което да пълзи през празното пространство, без да губи водата си. Тан и колегите му бяха осъществили това дело добре. Те бяха убедени също така, че дори само размерът на машината щеше да наложи продължително строителство, вероятно два пълни сезона, но нито Шар и помощниците му, нито Лавън биха предвиждали някаква сериозна, непредвидена пречка.

При все че корабът изглеждаше незавършен, това бе отчасти илюзия. Около една трета от него щеше да бъде оборудвана с живи създания и не можеше да се очаква те да заемат местата си много преди момента на излитането.

Въпреки всичко отново и отново работата по кораба трябваше да бъде спирана за дълги периоди. Няколко пъти бе потребно да отпаднат цели готови участъци, понеже все повече и повече се изясняваше, че към проблема за пътуване в космоса едва ли е възможно да се подходи само с едно нормално, разбираемо понятие.

Липсата на историческата плоча, която чехълчетата упорито отказваха да предадат, беше двойна спънка. Веднага след загубата й Шар се бе заел да я възстанови по памет, но за разлика от по-религиозните си предшественици той никога не я бе считал за свето писание и следователно никога не си бе поставял за цел да я запомни дума по дума. Още преди кражбата той беше събрал куп преведени варианти на пасажи, спиращи се на специфични проблеми при експериментирането, които бяха струпани в библиотеката му, изрязани върху дърво. Повечето от тези преводи обаче имаха тенденция да си противоречат и нито един от тях не се отнасяше до строежа на космически кораби, по който въпрос и оригиналът, във всеки случай, бе неясен.

Изобщо не бяха изработени никакви дубликати на загадъчните знаци по простата причина, че в потопената вселена нямаше нещо, което да е в състояние да унищожи оригинала, нито точно да възпроизведе очевидната му непроменлива вечност. Шар твърде късно обърна внимание, че просто от предвидливост е трябвало временно да направят известен брой дословни преписи, но когато в цели генерации цари зеленозлатист мир, обикновената предвидливост вече не стига, за да се застраховаш против евентуална катастрофа. (Пък и култура, която е принудена да издълбава всяка буква от елементарната си азбука в меко, напоено с вода дърво с парче от харово водорасло, не насърчава съхраняването на хроники в три екземпляра.)

В резултат на това непълно запомненото от Шар съдържание на историческата плоча плюс непрекъснатите и хилядолетни съмнения в точността на различните преводи в крайна сметка се оказаха най-непреодолимата пречка за довършването на космическия кораб.

— Хората трябва да се научат да гребат, а после да плуват — със закъснение отбеляза Лавън и Шар бе принуден да се съгласи с него.

Явно, че каквото и да са разбирали древните от строежа на космически кораби, много малко от тези сведения бяха от полза за народ, който все още се опитваше да построи първия си кораб, като почне от А, Б. Погледнато ретроспективно, не беше чудно, че две поколения след като бяха сглобили плоското му дъно, огромният корпус стоеше незавършен върху площадката си над пясъчните камъни, като издаваше застояла миризма на дърво, което непрекъснато губеше здравината си.

Дебелобузестият млад човек, оглавяващ стачната делегация пред покоите на Шар, бе Фил Двайсети, човек с две поколения по-млад от Шар и с четири — от Лавън. В ъглите на очите му имаше мрежа от бръчици, които го правеха да прилича както на свадлив старец, така и на пеленаче, разглезено в спората.

— Настояваме да бъде спрян този безумен проект — рязко каза той. — Заробихме в него младостта си, но сега, когато сами сме си господари, край, това е всичко. Точка…

— Никой не ви е принуждавал — ядосано отвърна Лавън.

— Обществото и родителите ни го правят — сопна се един измършавял член от делегацията. — Но вече ще започнем живот в истинския свят. На всеки днес е известно, че не съществува друг свят, освен нашия. Вие, старците, можете да останете в плен на предразсъдъците си, щом ви харесва. Ние нямаме такова намерение.

Объркан, Лавън хвърли поглед към Шар. Ученият се усмихна и промълви:

— Остави ги да си вървят, Лавън. Малодушни хора не ни трябват.

Младежът с пълното лице се изчерви.

— Не сте способни да ни обидите така, че да се върнем на работа. Ние сме дотук. Постройте си вашия кораб, без да знаете къде отивате.

— Добре — с равен глас каза Лавън. — Хайде, махайте се! Стига сте стояли и сте дрънкали. Взели сте своето решение, а нас не ни интересува как се оправдавате пред себе си. Сбогом!

Фил Двайсети очевидно не беше изразходвал целия си героизъм, за да драматизира нещата, но бе прекъснат от лаконичното отпращане на Лавън. Вглеждайки се в каменното лице на Лавън обаче, Фил сякаш схвана, че се налагаше да приеме победата си такава, каквато е. И заедно с придружаващите го се помъкна безславно навън от свода.

— А сега какво? — запита Лавън, когато те си отидоха. — Трябва да ти призная, Шар, че аз бих се постарал да ги увещая. В края на краищата имаме нужда от работниците.

— Те имат по-голяма нужда от нас — спокойно изрече Шар. — Познати са ми младите хора. Мисля, че ще бъдат удивени от нищожните добиви, които ще получат от нивите си следващия сезон, понеже ще отглеждат посевите без моя помощ. Кажи, с колко доброволци разполагате за екипаж на кораба?

— Със стотици. Всеки младеж от поколението след Фил иска да дойде с нас. Фил греши поне за част от народа. Проектът силно въздейства върху въображението на най-младите.

— Насърчихте ли ги?

— Разбира се — отвърна Лавън. — Казах им, че ще ги потърсим, ако бъдат избрани. Но нима ти възприе това сериозно? Ще сбъркаме, ако заменим подготвената група специалисти с младежи, които притежават ентусиазъм и нищо повече.

— Не това имах предвид, Лавън. Не видях ли някъде из тези зали една нокта? О, ето я, заспала в купола. Ей, нокта!

Съществото раздвижи лениво пипалцето си.

— Нокта, изготвил съм едно послание — извика Шар. — Чехълчетата трябва да кажат на всички хора, че тези, които желаят да заминат за новия свят с космическия кораб, трябва да се явят на площадката със скелето веднага. Предай, че не можем да обещаем, че ще вземем всички, но че ще имаме предвид само онези, които ни помагат да направим кораба.

Ноктата пак сви пипалото си и сякаш отново заспа.

4.

Лавън се отвърна от таблото с тръбни високоговорители, където беше неговият контролен пост, и погледна чехълчето.

— За последен път! — каза той. — Ще ни върнете ли историческата плоча?

— Не, Лавън. Никога досега не сме ти отказвали нищо. Но този път няма как.

— Все пак ти идваш с нас, пара. В случай че не ни върнеш знанията, които ни трябват, ако ние умрем, и ти ще се простиш с живота си.

— Какво е едно чехълче? — изрече създанието. — Ние всички си приличаме. Моята клетка ще загине, но първаците трябва да знаят как върви пътуването. Според нас трябва да го извършите без плочата, защото само по този начин ще успеем да преценим дали плочата наистина е важна.

— Значи признавате, че плочата е още при вас. Ами ако не можеш да се свържеш с другарите си чак от космоса? Откъде знаете, че водата не е задължително условие за телепатията ви?

Чехълчето замълча. Лавън го изгледа втренчено, след това преднамерено пак се обърна към тръбните високоговорители.

— Всички да се държат здраво! — разпореди той. — Усети, че се разтреперва. — След малко потегляме. Стравъл, корабът затворен ли е отвсякъде?

— Доколкото зная, да, Лавън.

Лавън се премести на друг високоговорител. Пое си дълбоко дъх. Въпреки че водата вече му се струваше задушлива, корабът още не се бе помръднал.

— Готови с една четвърт мощност… Едно, две, три, старт!

Целият кораб подскочи и падна отново на същото място. Колонията диатоми в долната част на корпуса се разположи в нишите си, а пихтиестите им „крака“ натискаха широките безкрайни ремъци от необработена кожа на ручейникова ларва. Изскърцаха дървените механизми, увеличаващи малката енергия на тварите, като я предаваха на шестнадесетте колесни вала.

Корабът се олюля и бавно се затъркаля по пясъчната ивица. Лавън се вгледа напрегнато през слюдения люк. Светът мъчително течеше покрай него. Корабът се наклони и се заизкачва по склона. Зад гърба си Лавън усещаше наелектризираната тишина — Шар, чехълчето и двамата редуващи се пилоти Тан и Стравъл сякаш бяха вторачили взор, който направо пронизваше тялото му и излизаше през люка. Светът изглеждаше различен сега, когато го напускаха. Как не бе забелязвал цялата тази красота преди?

Плясъкът от безбройните ремъци, скрибуцането и ревът на зъбчатите колела и осите се засилваха, колкото по-стръмен ставаше склонът. Корабът продължаваше да се катери нагоре, залитайки. Около него ескадра от хора и първаци се гмуркаше и кръжеше, като го изпращаше към небето.

Постепенно небето се сниши и се притисна към горната част на кораба.

— Засили работата от диатомите си, Танъл! — извика Лавън. — Пред нас има валчест камък! — Корабът изви тромаво. — Добре! Накарай ги пак да работят бавно! Дай един тласък откъм твоята страна, Тол… не, този е прекалено голям… да, точно така. Върни в нормално положение, престани да ни завърташ. Танъл, блъсни ни, за да се изправим. Стига. Добре. Равномерен тласък от всички страни. Сигурно вече не остава много.

— Как можеш да мислиш така объркано? — учуди се стоящото зад него чехълче.

— Мога — и толкова. Така мислят всички хора. Наблюдатели, малко повече напрежение. Наклонът става по-стръмен.

Предавателният механизъм изпъшка. Корабът се издигна. Небето блесна в очите на Лавън. Пряко волята си той започна да се плаши. Дробовете му сякаш горяха, а в съзнанието си усещаше дългото падане през небитието до студения плясък на водата, като че го изживяваше за пръв път. Кожата му го сърбеше и пареше. Възможно ли бе отново да отиде там, горе? Горе, в огнената празнота, в необятната давеща агония, където нямаше място за никакъв живот?

Пясъчната ивица взе да се заравнява и движението се поулесни. Тук, на високото, небето бе толкова близко, че тежкото и шумно местене на огромния кораб нарушаваше покоя му. Сенки на вълнички бързо преминаваха по пясъка. Дебелите ленти на синьо-зелените водорасли тихо всмукваха влага на светлината и я превръщаха в кислород, като се извиваха в своя муден безмозъчен танц точно под дългия слюден прозорец отгоре по продължение на целия кораб. В трюма, под дървените решетки на коридора и каютите, пърхащи вортицели поддържаха в движение водата на кораба, а за гориво им служеха плаващите край тях органични частици.

Една по една фигурите, които се въртяха отвън край кораба, махваха с ръце или ресни, падаха назад и се спускаха надолу по стръмния склон на пясъчната ивица към познатия свят, като се смаляваха и изчезваха. Най-накрая остана само една-единствена еуглена — полурастителната братовчедка на първаците, която се движеше редом с космическия кораб през тинята на плитчините. Еуглената обичаше светлината, но най-после и тя бе отнесена в по-дълбоки, по-хладни води, а камшичестото й пипалце се полюляваше спокойно по пътя. Еуглените не бяха много умни, но Лавън се почувствува изоставен, когато и тази си тръгна.

Там, където отиваха обаче, никой не можеше да ги последва.

Сега небето беше само тънка устойчива ципа вода, покриваща горната част на кораба. Ходът намаля и когато Лавън извика да увеличат мощността, корабът започна да рие в песъчинките и валчестите камъни.

— Така няма да може — възбудено каза Шар. — Смятам, че е по-добре да намалим оборотите, Лавън, за да имаш възможност да приложиш натиска постепенно.

— Добре! — съгласи се Лавън. — Стоп машини! Шар, моля те, наглеждай предавката.

Невъобразимо яркото празно пространство блесна право в лицето на Лавън през големия слюден люк отпред. Беше влудяващо да бъдеш принуден да спреш тук, на прага на безкрайността; беше и опасно. Лавън почти усещаше как в него се заражда старият страх от откритото пространство. По нарастващия хлад в стомаха той разбра, че само още няколко мига бездействие — и нямаше да бъде по силите му да се справи.

Той си помисли, че сигурно съществува и по-добър начин за намаляване на оборотите от обичайния, който предполагаше да се разглоби почти цялата предавателна кутия. Защо да не може известен брой предавки с различни размери да се сложат на един и същи вал, без непременно да работят едновременно, а всяка да изчаква реда си просто като се изтласква оста назад и напред в гнездото й? И това щеше да бъде нещо недодялано, но можеше да се задвижва по заповед от командния пункт и нямаше да става нужда да спират цялата машина и неопитният пилот да посинява от страх.

Шар се промъкна през отвора на пода и се доближи с плуване.

— Всичко е наред — каза той, — но големите редукционни предавки не приемат натоварването особено добре.

— Опасност от разцепване ли?

— Да. Аз бих опитал отначало бавно.

Лавън кимна в отговор. Без да си позволи да се спре дори за момент, за да прецени последствията от думите си, той извика:

— Половин мощност!

Корабът отново потъна надолу и започна да се придвижва, много бавно наистина, но по-гладко от преди. Над тях небето изтъня и стана напълно прозрачно.

Ярката светлина сякаш избухваше, като ги осветяваше. Зад Лавън настъпи тревожно раздвижване. Белотата пред носовите люкове нарасна.

Корабът отново забави ход, като се напрягаше да преодолее заслепяващото препятствие. Лавън преглътна и извика да увеличат мощността. Моторът изрева като живо същество, което умира. Почти бе изпаднал в безизходно положение.

— Увеличете мощността! — процеди през зъби Лавън.

Безкрайно бавно корабът отново започна да се премества и леко вдигна нагоре предната си част.

След това подскочи напред и всяка дъска и греда в него застена.

— Лавън! Лавън!

Викът сепна Лавън. Гласът стигаше до него по един от високоговорителите — този, свързан с люка в задната част на кораба.

— Лавън!

— Какво има? Престанете с проклетите си крясъци!

— Виждам върха на небето! Откъм другата страна, отгоре! То прилича на голям и плосък метален лист. Сега се отдалечаваме от него. Ние сме над небето, Лавън, ние сме над небето!

Нов силен тласък завъртя Лавън към предния люк. От външната страна на слюдата водата се изпаряваше изумително бързо, като отнасяше със себе си причудливи криволици и рисунки, сътворени с цветна дъга.

Лавън видя космоса.


Отначало приличаше на опустяло и безмилостно сухо подобие на Дъното. Имаше огромни валчести камъни, големи канари, катурнати, натрошени, разцепени, назъбени скали, които се издигаха нагоре и се простираха във всички посоки, като че случайно разпилени от някой великан.

Но и космосът си имаше свое небе — тъмносин и толкова далечен свод, че човек не можеше да повярва в съществуването му, камо ли да прецени докъде се простира. И в този свод се намираше една червеникаво-бяла огнена топка, която обгаряше Лавъновите очи.

Каменната пустиня още бе твърде далеч от кораба, който сега сякаш се опираше върху една хоризонтална блестяща плоскост. Под горния лъскав пласт равнината изглеждаше съставена от пясък, нищо друго освен познатия пясък, същата материя, която се бе натрупвала и образувала ивица в света на Лавън — ивицата, по която корабът се бе изкачил. Но стъклената колоритна обвивка над него…

Внезапно до ушите на Лавън долетя нов вик по високоговорителите. Той тръсна глава свирепо и запита:

— Сега пък какво има?

— Лавън, аз съм, Тол. В какво ни забърка? Ремъците блокираха. Диатомите не могат да ги помръднат. Те не се преструват; ние чукахме по черупките им достатъчно силно, за да ги накараме да помислят, че искаме да ги счупим, но въпреки това не могат да ни дадат повече мощност.

— Оставете ги на мира! — сопна се Лавън. — Те не умеят да се преструват, не са достатъчно умни за това. Щом казват, че не могат да дадат повече мощност, значи — не могат.

— Добре, тогава ни измъквай от това!

Шар се приближи и застана до лакътя на Лавън.

— Движим се всред космична вода, където повърхностното напрежение е много високо — меко рече той. — Ако сега наредиш да вдигнат колелата, сигурен съм, че известно време ще се движим по-лесно по корем.

— Доста добро предложение — с облекчение каза Лавън. — Хей, вие долу, изтеглете колелата!

— Дълго време — започна Шар — все не сполучвах да разбера какво точно означаваше споменатият в историческата плоча „сгъваем механизъм за приземяване“, но най-сетне ми хрумна, че напрежението по една тинеста повърхност ще задържа здраво всеки обемист предмет. Затова настоявах да построим кораба така, че да можем да прибираме колелата.

— Значи, очевидно древните хора са си знаели работата, Шар.

Доста по-късно (тъй като прехвърлянето на мощност към основата на корпуса предполагаше отново да се нагласи предавателната кутия) корабът пълзеше по брега към катурнатата скала. Загрижен, Лавън старателно огледа назъбената, застрашителна стена, за да намери пролука. Някъде далече вляво течеше поточе — по което вероятно, но не съвсем сигурно, можеха да минат към следващия свят. След като помисли, Лавън даде заповед корабът да се насочи натам.

— Смяташ ли, че това нещо в небето е „звезда“? — запита той. — Предполагаше се обаче, че има много такива. Горе се вижда само една, но и една ми стига.

— Не зная — призна Шар. — Но започвам да си изграждам представа за начина, по който е устроена Вселената. Явно нашият свят е нещо като чаша в Дъното на тази огромна вселена, която си има свое небе и навярно също е само чаша в Дъното на още по-голяма вселена; и така нататък и така нататък, без край. Признавам, че такова схващане се възприема трудно. Може би е по-разумно да допуснем, че всички светове са чаши в тази обща повърхност и че голямата светлина ги огрява еднакво и безпристрастно.

— Тогава какво я кара да угасва всяка нощ и да отслабва дори през деня зимно време? — упорствуваше Лавън.

— Не е изключено тя да се движи в кръг, първо над един свят, след това над друг. Сега още не бих могъл да зная.

— Е, ако си прав, значи на нас ни остава само да пълзим тук известно време, докато стигнем до върха на небето в някой друг свят — каза Лавън. — После се гмурваме в него. Някак ми се струва твърде просто, след толкова приготовления.

Шар се изсмя, но по гласа му си личеше, че не е открил нищо смешно.

— Просто? Още ли не си забелязал горещината?

Лавън я бе забелязал само подсъзнателно, но при думите на Шар усети, че постепенно се задушава. За щастие кислородното съдържание на водата бе същото, но температурата напомняше плитчините в последната и най-лоша част на есента. Все едно да се опитваш да дишаш супа.

— Тан, накарай вортицелите да поработят — нареди Лавън. — Ще стане непоносимо, ако водата не се раздвижи.

Тан отговори нещо, но то стигна до ушите на Лавън само като мънкане. Сега единственото, което можеше да прави, бе да се съсредоточи върху задачата да управлява кораба.

Прорезът или дефилето в разпръснатите, остри като бръснач скали се бе доближил, но като че оставаше да изминат още много мили през камениста пустиня. След малко корабът започна да се тътри мъчително бавно. Подскачаше и залиташе по-малко от преди, но пък и по-слабо напредваше. Сега при плъзгането под него се чуваше стържещ звук от триенето на самия корпус, сякаш корабът монотонно вървеше по някаква груба смазка, съставена от частици, всяка от които — с размери на човешка глава.

Най-накрая Шар продума:

— Лавън, трябва пак да спрем. Пясъкът на тази височина е сух и ние губим енергия, като се влачим по корем.

— Сигурен ли си, че ще издържим? — запита Лавън, като трудно си поемаше дъх. — Сега поне се движим. Ако спрем, спуснем колелата и отново сменим предавките, ще се сварим.

— Ще се сварим, ако не го направим — спокойно каза Шар. — Някои от водораслите ни вече умряха, а останалите вехнат. Това е достатъчно ясен знак, че няма да издържим още дълго. Не вярвам, че ще се доберем до сянката, освен ако не сменим посоката и не увеличим скоростта.

Последва задавената реч на един от механиците:

— Трябва да се върнем обратно — дрезгаво изрече той. — Първо на първо, никога не се е предвиждало да излезем чак тук. Създадени сме за вода, не за този ад.

— Ще спрем — обяви Лавън, — но няма да се връщаме. Решението е окончателно.

Думите бяха произнесени дръзко, но техникът бе разстроил Лавън повече, отколкото той се осмеляваше да признае и пред себе си.

— Шар — провикна се той, — нали ще побързаш?

Ученият кимна и се гмурна надолу.

Минутите се проточиха. Огромната златисточервена топка в небето все така пламтеше. Беше се преместила надолу, много надолу, така че светлината се сипеше върху кораба право в лицето на Лавън, като осветяваше всяко плаващо парченце с лъчите си, приличащи на дълги плътни стълбчета. Водата, която преминаваше покрай бузата на Лавън, бе почти гореща.

Как се осмеляваха да влязат право в този пъкъл? Земята точно под „звездата“ навярно бе още по-гореща, отколкото тук.

— Лавън! Погледни пара!

Лавън се насили да се обърне и погледна своя съюзник първака. Големият чехъл се бе настанил на палубата — лежеше и ресничките му едва пулсираха. Вътре в него вакуолите бяха започнали да се уголемяват и да се раздуват в крушовидни мехури, които се събираха в зърнестата цитоплазма и притискаха тъмните ядра…

— Той… умира ли?

— Тази клетка умира — отвърна чехълчето студено, както винаги. — Но вие продължавайте, продължавайте. Има много неща за учене, може да останете живи, макар ние да умрем. Продължавайте.

— Вие… сега сте с нас? — прошепна Лавън.

— Винаги сме били с вас. Доведете безразсъдството си до последна степен. В крайна сметка ние ще имаме полза от това, а също и Човекът.

Шепотът заглъхна. Лавън пак повика създанието, но то не се обади.

Долу се чу глух трясък и след това от един високоговорител долетя с тенекиен звук гласът на Шар:

— Лавън, продължавай! Диатомите също загиват и ще останем без мощност. Направи го възможно най-бързо, и без отклонения.

С мрачно изражение Лавън се наведе напред.

— „Звездата“ е точно над сушата, към която приближаваме.

— Така ли? Може да слезе още по-ниско и сенките ще се удължат. Може това да е единствената ни надежда.

Лавън не бе мислил по този въпрос. Той рязко заговори по сложените в редица високоговорители. Корабът отново започна да се движи — сега малко по-бързо, но изглеждаше, че все така пълзи. Тридесет и двете колела боботеха.

Стана още по-горещо.

Равномерно, с видимо движение „звездата“ се спускаше надолу пред лицето на Лавън. Внезапно го порази нов ужас. Ами ако тя продължаваше да пада, докато изчезне напълно? Макар че дяволски ги измъчваше, тя сега беше единственият източник на топлина. Дали космосът още в същия миг нямаше да стане страшно студен и корабът да се превърне в разширяващ се леден блок, който щеше да се пръсне?

Сенките заплашително се удължаваха, като се прехвърляха през пустинята към търкалящия се напред кораб. В кабината никой не приказваше — чуваше се само шумът от пресекливо дишане и от скърцането на механизмите.

После нарязаният хоризонт сякаш се спусна върху им. Каменни зъби се впиха в по-долния ръб на огнената топка и светкавично я разкъсаха. Тя изчезна.

Бяха стигнали прикритието на канарите. Лавън даде нареждане да се извърти корабът, за да застане успоредно на скалната линия; корабът се подчини тежко и мудно. Високо над тях небето непрекъснато потъмняваше — от синьо стана виолетово.

Шар тихо се качи горе през люка, застана до Лавън и започна да изучава този сгъстяващ се цвят и удължаването на сенките надолу по брега към собствения им свят. Не каза нищо, но Лавън бе сигурен, че и в неговия ум витаеше мисълта за студа.

— Лавън…

Лавън подскочи. В гласа на Шар имаше железни нотки.

— Да?

— Ще трябва да продължим да се движим. Трябва да стигнем до следващия свят, където и да се намира той, и то много скоро.

— Как ще се решим да се движим, когато не сме в състояние да видим къде отиваме? Защо да не пренощуваме тук, ако издържим на студа?

— Ще издържим — каза Шар. — Не е възможно тук горе да става опасно студено. Иначе небето — или онова, което някога мислехме за небе — щеше да замръзва всяка нощ, даже и през лятото. Но аз си мисля за водата. Растенията сега ще заспят. В нашия свят това нямаше да бъде от значение: притокът на кислород там стига за цялата нощ. Но в това ограничено пространство, с толкова много създания в него и без никакъв запас от прясна вода, навярно ще се задушим.

Шар имаше вид едва ли не на изобщо незаинтересован — говореше предимно с гласа на неумолимите физични закони:

— Освен това — продължи той, като се взираше втренчено в суровия пейзаж, без да вижда нещо диатомите също са растения. С други думи, трябва да се движим, докато още имаме кислород и енергия: и да молим да успеем.

— Шар, едно време на борда имахме не малко първаци. И чехълчето още не е издъхнало. Ако беше мъртво, в каютата щеше да стане нетърпимо. Корабът е почти стерилен по отношение на бактериите, защото първаците се хранеха с тях, което се разбира от само себе си, а нямаше как да влизат нови отвън. Но въпреки всичко трябваше да се появи гниене.

Шар се наведе и мушна с пръст ципата на неподвижния пара.

— Прав си. Чехълчето още е живо. Какво доказва това?

— И вортицелите са живи: усещам, че водата се раздвижва. Това доказва, че не горещината е навредила на чехълчето._ Сторила го е светлината._ Спомни си колко зле бе засегната кожата ми, когато се катерих отвъд небето. Пряката звездна светлина е убийствена. Трябва да прибавим и това към сведенията на плочата.

— Все още не схващам какво следва от всичко това.

— Ето какво: долу под нас има три-четири нокти. Те бяха заслонени от светлината, следователно вероятно още са живи. Ако ги сложим в нишите на глупавите диатоми, те ще мислят, че денят не е свършил, и няма да спират да работят. А може да ги сложим и горе, по дължината на кораба, при което водораслите ще продължат да отделят кислород. Та това е въпросът: от какво се нуждаем повече, от кислород или от мощност? Или възможно ли е да разделим разликата, т.е. да получим по малко от едното и другото?

Шар буквално се засмя от радост.

— Прекрасен начин на разсъждение. Нищо чудно някой ден да направим от тебе Шар, Лавън. Не, според мене не можем да вземем по малко от едното и другото. Светлината на ноктите не е достатъчно силна, за да кара растенията да изработват кислород. Опитвал съм го и кислородът се увеличи толкова малко, че не беше от значение. Явно растенията използват светлината като енергия. Затова ще трябва да се спрем на диатомите като източник на движеща сила.

— Добре. Така го направи, Шар.

Лавън изведе кораба от каменистия заслон на канарата върху по-гладкия пясък. Сега нямаше и следа от пряка светлина, въпреки че цялото небе продължаваше меко да сияе.

— Виж какво — замислено каза Шар, — допускам, че оттатък в каньона ще открием вода, стига да се доберем до нея. Ще сляза пак долу и ще наглася…

Лавън зяпна.

— Какво става? — попита Шар.

С разтуптяно сърце Лавън безмълвно посочи навън.

Целият виолетово-син свод над тях бе осеян с невъобразимо ярки светлинки. Бяха стотици и със сгъстяването на мрака все повече и повече от тях се забелязваха. А някъде далече, отвъд последния ръб на скалите надничаше мътно червено кълбо, отгоре с призрачно сребрист сърп. Близо до зенита имаше друго такова тяло, но много по-малко и цялото сребристо.

Под двете луни на Хайдрот и под вечните звезди двуинчовият дървен космически кораб и микроскопичният му товар се придвижваха с мъка надолу по склона към пресъхващото късо поточе.

5.

През останалата част на нощта корабът почиваше върху Дъното на каньона. Големите квадратни врати бяха разхерметизирани и широко отворени, за да влиза отвън чистата, блестяща и животворна вода заедно с гърчещите се бактерии, които бяха прясна храна.

Докато спяха, никакви други същества не ги приближиха — нито любопитни, нито ловуващи, въпреки че Лавън за всеки случай бе поставил пазачи на входовете… Явно дори тук горе, в самото подножие на космоса, сложно устроените същества притихваха нощем.

Но още щом светлината нахлу и се процеди през водата, заплашваше ги беда.

Най-напред се появи едно чудовище с изпъкнали очи. То бе зелено, с чифт грабливи лапи, всяка от които би могла да пречупи кораба на две като стъбълце от спирогира. Очите му, черни и кълбовидни, бяха разположени в края на къси стълбчета, а дългите му мустачки бяха по-дебели от ствола на растение. То обаче мина понесено като от вихър, без изобщо да забележи кораба.

— Дали това е… образец от животинските видове, които обитават тези места? — прошепна Лавън. — Всички ли са така грамадни?

Никой не отговори поради съвсем основателната причина, че никой не знаеше.

След малко Лавън рискува и насочи кораба напред срещу течението, което бе бавно, но силно. Огромни извиващи се червеи профучаваха покрай тях. Един нанесе на корпуса тежък удар, а след това отмина, мятайки се разсеяно.

— Не ни забелязват — каза Шар. — Твърде дребни сме. Лавън, древните хора са ни предупредили за необятността на космоса, но дори като го видиш, изключено е да го възприемеш. И всички тези звезди… възможно ли е да означават това, което аз предполагам? То е немислимо, невероятно.

— На Дъното има наклон — промълви Лавън, като гледаше съсредоточено напред. — Стените на каньона остават назад и водата е доста размътена. Нека звездите почакат, Шар. Ние сме пред прага на новия си свят.

Шар замълча мрачно. Видът на космоса явно го бе разтревожил, може би сериозно. Той почти не забелязваше великото нещо, което се извършваше — вместо това бе потънал в безпокойството на собствените си множащи се размишления. Лавън почувствува как за пореден път старата пропаст между техните умове се задълбочава.

Дъното пред кораба отново се издигна нагоре. Лавън не бе се срещал с речни образувания, тъй като нито едно поточе не изтичаше от неговия свят, и това явление го разтревожи. Но тревогите му изчезнаха при учудването, което изпита, когато корабът се изкачи по възвишението и го прехвърли.

В далечината Дъното пред тях отново се снижаваше към блещукащи глъбини. Над главите им пак имаше истинско небе и Лавън различаваше малките салове на планктона, носещи се спокойно под него. Почти веднага той съзря и представители на по-дребните първаци, някои от които вече приближаваха кораба…

След това от дълбочините изплува момичето. Разстоянието и ужасът замъгляваха и разкривяваха чертите му. Отначало, изглежда, то въобще не видя кораба. Появи се, като се въртеше и преобръщаше гъвкаво във водата, явно с единственото намерение да се хвърли през възвишението на устието и оттам — в свирепото поточе отвъд.

Лавън бе смаян. Не защото тук имаше хора — той се бе надявал на това, даже някак предварително знаеше, че хората са навсякъде във вселената — а от упорития стремеж на момичето към самоубийство.

— Какво…

Тогава в ушите му се засили шумът от някакво неясно бръмчене и Лавън разбра.

— Шар! Тан! Стравъл! — изкрещя той. — Измъквайте арбалети и копия! Избийте всички прозорци!

Той вдигна крак и ритна люка пред себе си. Някой пъхна в ръката му огромен арбалет.

— Какво…? — заекна Шар. — Какво има? Какво става?

— Гладници!

Викът премина през плавателния съд като електрическа искра. Ротаториите в Лавъновия роден свят на практика бяха изтребени, но всеки знаеше с подробности мрачната история на дългата борба, която Човекът и първаците бяха водили срещу тях.

Девойката внезапно забеляза кораба и спря, явно обзета от отчаяние при вида на това ново чудовище. Тя се остави да бъде носена от водата, докато очите й ту се взираха в кораба, ту отскачаха назад през рамото й към мястото, където глъчката бучеше все по-високо и по-високо в полумрака.

— Не спирай! — извика Лавън. — Насам, насам! Ние сме приятели! Ще ти помогнем!

Три големи полупрозрачни тръби от гладка плът се прехвърлиха през възвишението, а многобройните гъсти ресни на ненаситните им венци се извиваха. Докато дикраниите се придвижваха, високомерни в гъвкавата си броня, те непрекъснато се караха помежду си, използвайки малкото неясни и почти символични звуци, от които се състоеше езикът им.

Лавън зареди арбалета внимателно, опря го на рамото си и стреля. Тетивата изсвистя през водата. Тя бързо намали скоростта си и бе подхваната от едно случайно течение, което я доближи повече до момичето, отколкото до гладника, в който Лавън се целеше.

Лавън прехапа устни, наведе оръжието и пак го зареди. Нямаше смисъл да подценява разстоянието; трябваше да изчака. Друга стрела, прорязала водата от един страничен люк, го накара да даде нареждания за прекратяване на огъня, „докато — прибави той — бъдете в състояние да различите пигментните им петна“.

Нашествието на ротаториите принуди момичето да вземе решение. Неподвижното дървено чудовище естествено бе странно за него, но досега не го бе заплашило с нищо, а то сигурно знаеше какво значи да се скупчат над тебе три дикрании, всяка от които се мъчи да грабне от другата най-големия къс. Момичето се хвърли към люка. Трите ненаситни гладника изпищяха от ярост и се втурнаха подире му.

То сигурно нямаше да успее, ако поради лошото си зрение водещата дикрания не бе различила очертанията на дървения кораб в последния момент. Гладникът отстъпи назад с бръмчене, а другите два се дръпнаха встрани, за да не се сблъскат с него.

После ротаториите отново се спречкаха, въпреки че трудно биха могли да определят точно за какво се караха: не бяха способни да разменят мисъл, много по-сложна от равнозначното на „да“, „умри“ и „враг си“.

Докато продължаваха да се разправят, Лавън прониза най-близката с арбалетна стрела, която мина през цялото й тяло. Оцелелите две веднага се сбиха на живот и смърт за трупа й.

— Тан, вземи една група и излезте да пронижете двата гладника, докато се бият! — нареди Лавън. — Не забравяйте да унищожите и яйцата им. Виждам, че този свят има нужда да бъде поукротен.

Девойката се стрелна през люка, разтреперана от ужас, и се спря чак когато стигна далечната стена на каютата. Лавън се опита да я доближи, но тя извади отнякъде парче харово водорасло с опасен остър връх. Тъй като беше гола, бе трудно да се каже къде го бе крила, но тя очевидно знаеше да си служи с него и смяташе да го направи. Лавън отстъпи назад и седна на столчето пред пулта за управление, изчаквайки, докато тя свикне с кабината, с него, с Шар, с няколкото пилоти и с изнемощялото чехълче.

Най-сетне момичето запита:

— Вие… ли… сте… боговете… дошли отвъд небето?

— Да, оттам идваме — отвърна Лавън. — Но не сме богове. Човешки същества като тебе сме. Има ли много хора тук?

Момичето, изглежда, много бързо схвана положението, въпреки че бе дивачка. Лавън изпита странното и невероятно чувство, че би трябвало да я познава: висока, привидно отпусната мургава жена, всъщност не съвсем като тази… една жена от друг свят, разбира се, но все пак…

Тя пъхна „ножа“ си обратно в светлата си сплъстена коса и тръсна глава. „Аха — помисли си Лавън смутено — ето една хитрост, която си струва да запомня, за да се възползувам от нея в случай на нужда“.

— Малко сме. Гладниците са навсякъде. Скоро ще ни довършат.

Отчаянието й бе така пълно, че в действителност изглеждаше съвсем безразлична.

— И вие никога ли не сте се съюзявали срещу тях? Нито сте се обръщали към първаците за помощ?

— Към първаците ли? — Тя сви рамене. — Повечето от тях също като нас са безсилни пред гладниците. Нямаме оръжия, които убиват от разстояние, като вашите. А вече и оръжията не биха свършили работа. Ние сме твърде малко, а гладниците твърде много.

Лавън поклати глава.

— Поначало вие сте имали оръжието, което е от значение. Изправени срещу него, цифрите нямат никаква стойност. Ще ви покажем как го използвахме ние. Възможно е да успеете да го употребите дори по-добре от нас, стига да опитате.

Момичето отново сви рамене.

— Мечтаехме за такова оръжие, но никога не го открихме. Истината ли казвате? Какво е това оръжие?

— Разумът, разбира се — отвърна Лавън. — Не само един разум, а цяло множество. Работещи заедно. Съвместно.

— Лавън казва истината — обади се един слаб глас от палубата.

Пара леко се помръдна. Момичето го наблюдаваше с разширени очи. Звукът на човешката реч, с която чехълчето си служеше, сякаш много по-силно я впечатли, отколкото самият кораб и всичко останало в него.

— Гладниците могат да бъдат покорени! — изрече слабият дрезгав глас. — Първаците ще ви помогнат, както помогнаха в света, от който идваме. Те се бореха против този полет в космоса и лишиха Човека от летописите му, но Той направи пътешествието и без тях. Първаците никога вече няма да се противопоставят на Хората. Ние говорихме с първаците от вашия свят и им казахме, че Хората осъществяват мечтите си. Независимо дали първаците го желаят, или не. Шар, твоята метална плоча е тук. Скрита е на кораба. Братята ми ще те заведат при нея. Този организъм сега умира. Той умира спокоен, защото притежава знания, умира както всяко разумно същество. Човекът ни научи на това. Няма нищо… което… не може да се постигне… със знания… С тях… хората… прекосиха… прекосиха… космоса…

Шепнещият глас заглъхна. Блестящият чехъл не се промени, но нещо си бе отишло от него. Лавън погледна момичето; очите им се срещнаха. Той изпита необяснима топлота.

— Прекосихме космоса — тихо повтори Лавън. Думите на Шар долетяха до него от огромно разстояние. Младият старец прошепна:

— Но… сторили ли сме го наистина? Лавън гледаше момичето. Не можеше да отговори на въпроса на Шар. Не това му се струваше важно сега.

Загрузка...