Няма втори шанс

ГЛАВА 31

Стивън Бакард остави телефонната слушалка.

Ето как човек се подхлъзва по наклонената плоскост, помисли си той. Пресичаш чертата само веднъж. После се връщаш обратно. Чувстваш се невредим. Уж го правиш, за да промениш нещата към по-добро. Чертата все още си стои на мястото. Непокътната. Е, може малко да се е поразмазала, но още я виждаш ясно. При следващото й пресичане чертата се размива малко повече. Но ти имаш своите ориентири. Независимо какво се случва с чертата, помниш къде е. Нали?

Над добре заредения мокър бар в офиса на Стивън Бакард имаше огледало. Неговият вътрешен дизайнер бе настоявал, че хората с престиж трябва да имат място, където да вдигат тост за своя успех. И той си отреди такова място. А дори не пиеше. Стивън Бакард се вглеждаше в отражението си и не за пръв път в своя живот си помисли: средна хубост. Винаги е бил средна хубост. Беше среден ученик, изкара средни оценки на приемните изпити за колежа и юридическия университет, където също бе среден по успех, а изпитите за адвокатура взе от трето явяване. Ако животът бе кикбол11, където трябва да се избират два противникови отбора, той щеше да попадне по средата — след по-добрите играчи и преди най-лошите, — в кюпа, който не оставя следа.

Бакард стана адвокат, защото смяташе, че тази професия ще му донесе определено ниво на престиж. Само че не стана така. Никой не го нае. Отвори собствена жалка канторка в близост до съда в Патерсън, която делеше с адвокат, практикуващ освобождаване на лица под гаранция. Захващаше се с всичко, но не успяваше да се открои дори и като член на тази дребна глутница. Успя да се ожени малко над своето положение, макар че съпругата му го напомняше при всеки удобен случай.

В едно нещо обаче Бакард беше под средното равнище, много под средното — качеството на спермата му. Колкото и да се опитваше — а на Дон, съпругата му, тези опити й бяха неприятни, — не успяваше да забремени жена си. След четири години се решиха на осиновяване. И тук Стивън Бакард отново попадна в списъка на великите неудачници — оказа се почти невъзможно. Той и Дон пътуваха чак до Румъния, но единствените налични деца бяха или твърде големи, или увредени от наркотици.

Но именно там, отвъд океана, в онова забравено от Бога място, Стивън Бакард бе осенен от идея, която след трийсет и осем години го издигна над тълпата.

— Проблем ли има, Стивън?

Гласът го стресна. Той извърна поглед от отражението си. Лидия бе застанала в полумрака.

— Гледах те как не откъсваш очи от огледалото — подхвърли Лидия, добавяйки „ц-ц-ц“ накрая. — Да не е някаква нарцистична забежка?

Бакард не можа да се удържи. Целият се разтрепери. Не беше само заради Лидия, макар че тя често имаше подобно въздействие върху него. Телефонният разговор го хвърли в треска. А появата на Лидия в гръб го довърши. Нямаше представа как бе влязла вътре, нито колко време бе стояла там. Искаше да попита какво се беше случило тази нощ. Жадуваше за подробности. Само че нямаше време.

— Наистина имаме проблем — издума Бакард.

— Кажи ми.

От очите й го побиваха тръпки. Бяха големи, блестящи и красиви, но не излъчваха нищо — само празнота, като прозорци на отдавна изоставена къща. Онова, което Бакард бе открил при посещението си в Румъния, — което накрая му помогна да се издигне, над масата, — беше начинът да надхитри системата. Неочаквано, за пръв път в живота му, на Бакард му провървя. Престана да гони дребните дела. Хората взеха да се съобразяват с него. Започнаха да го канят по инициативи за набиране на средства. Стана търсен говорител. Съпругата му Дон взе отново да му се усмихва и да се интересува как е минал денят му. Даже се появи по кабелния телевизионен канал „Нюз 12“ в Ню Джърси, когато им дотрябва юридически специалист. Той обаче се спря, когато един задграничен колега му напомни за опасността от прекалената публичност. Освен това вече не му бе нужно да привлича клиенти. Те сами го намираха — родители, които се надяваха на чудо. Отчаяните винаги правят това, подобно на растения, които се протягат в мрака към сноп светлина. А той, Стивън Бакард, беше светлината.

Стивън посочи телефона.

— Току-що получих обаждане.

— И?

— В парите за откупа е имало скрито проследяващо устройство — осведоми я той.

— Ние разменихме саковете.

— Не става въпрос за саковете. Има някакво устройство в самите пари. Между банкнотите или нещо такова.

Тя се навъси.

— Твоят източник не е ли знаел за това преди?

— Моят източник не знаеше нищо допреди малко.

— Значи искаш да ми кажеш — изрече тя бавно, — че докато ние стоим тук, полицията знае точните ни координати?

— Не полицията — уточни той. — Устройството не е поставено от полицаите, нито от федералните.

Това видимо я изненада. Сетне Лидия кимна.

— Доктор Сейдман.

— Не точно той. С него има една жена на име Рейчъл Милс, която му помага. Била е федерален агент.

Лидия се усмихна, сякаш това обясняваше нещо.

— И тази Рейчъл Милс, бившата федерална агентка, е поставила устройството в парите?

— Да.

— В момента по следите ни ли е?

— Никой не знае къде е — отвърна Бакард. — Никой не знае и къде е Сейдман.

— Хм — процеди тя.

— Полицията смята тази Рейчъл за съучастничка.

Лидия повдигна брадичка.

— Съучастничка в първоначалното отвличане?

— И в убийството на Моника Сейдман.

Това й хареса. Тя се усмихна и Бакард почувства как по гърба му отново полазват тръпки.

— Тя ли е била, Стивън?

Той изпелтечи:

— Откъде да знам.

— Блажено невежество, тъй ли?

Бакард предпочете да замълчи.

Лидия продължи:

— У теб ли е пистолетът?

Той се вцепени.

— Какво?

— Пистолетът на Сейдман. У теб ли е?

Това никак не се хареса на Бакард. Имаше чувството, че пропада. Помисли си дали да не излъже, но отново зърна онези нейни очи.

— Да.

— Дай го — нареди тя. — Ами Павел? Чу ли се с него?

— Много е недоволен. Иска да знае какво става.

— Ще му се обадим в колата.

— Ние?

— Да. Да побързаме, Стивън.

— Аз идвам с теб?

— Точно така.

— Какво си намислила?

Лидия сложи пръст на устните си.

— Шт — каза тя. — Имам план.

Рейчъл съобщи:

— Отново са на път.

— За колко време бяха спрели? — попитах.

— Може би пет минути. Сигурно са имали среща с някого и са прехвърлили парите. Или просто са зареждали бензин. Тук завий надясно.

Подкарахме по „Сентуро Роуд“, който излизаше от магистрала номер три. В далечината се извисяваше „Джаянтс Стейдиъм“. На около миля нагоре Рейчъл посочи през прозореца.

— Бяха някъде тук.

На пътния знак пишеше „МЕТРОВИСТА“, а паркингът се бе ширнал сякаш без край и се губеше в далечния заблатен терен. „Метровиста“ беше класически бизнес комплекс за Ню Джърси, строен по време на голямото разширение през осемдесетте години — стотици офиси, до един студени и безлични, лъскави и бездушни, с прекалено много цветни стъкла, които не пропускаха достатъчно светлина. Светлинните реклами бръмчаха, все едно долавяш жужене на рояци пчели.

— Не са спирали за презареждане — промърмори Рейчъл.

— В такъв случай какво правим?

— Единственото, което ни остава — да следваме парите.

Хеши и Лидия се насочиха на запад по широкия булевард „Гардън Стейт“. Стивън Бакард караше плътно зад тях. Лидия късаше бандеролите на пачките с пари. Отне й десетина минути да открие проследяващото устройство. Извади го от цепнатината между банкнотите.

Вдигна го нагоре, за да го види Хеши.

— Хитро — възхити се тя.

— Или се подхлъзваме.

— Никога не сме били безгрешни, Мечо Пух.

Хеши не отвърна. Лидия отвори прозореца на колата. Протегна ръка навън и сигнализира на Бакард да ги следва. Той й махна в знак, че е разбрал. Когато намалиха скорост пред таксовата бариера, Лидия целуна бързо бузата на Хеши и излезе от колата. Взе парите със себе си. Хеши остана сам, само с проследяващото устройство у себе си. Ако онази жена Рейчъл още шаваше, или ако полицията е надушила какво става, щяха да спрат колата на Хеши. Той ще метне проследяващото устройство на пътя. Те със сигурност щяха да го открият, но няма как да докажат, че е изхвърлено от неговата кола. Но дори и да успееха, какво от това? Щяха да претърсят Хеши и колата му, без да открият нищо. Никакво дете, никакво писмо за откуп, никакви пари от откуп. Оставаше си чист.

Лидия изтича към колата на Стивън Бакард и се вмъкна на мястото до шофьора.

— Набра ли номера на Павел? — попита го тя.

— Да.

Тя грабна мобифона. Павел се разкрещя на какъвто и по дяволите бе родният му език. Тя изчака и след това му съобщи мястото на срещата. Когато Бакард чу адреса, рязко извърна глава към нея. Тя се усмихна. Павел, естествено, не разбираше значението на мястото, но пък и защо му трябваше да го разбира? Той вдигна още малко пушилка, но накрая се усмири и обеща да бъде там. Тя затвори телефона.

— Не говориш сериозно — възкликна Бакард.

— Шшшшт.

Планът й беше съвсем прост. Лидия и Бакард щяха да карат първи към мястото на срещата, а Хеши, у когото бе проследяващото устройство, щеше да изчака. Когато Лидия бъдеше напълно готова, щеше да се обади на Хеши по мобилния. Едва тогава той щеше да тръгне към мястото за срещата. Проследяващото устройство щеше да е у него. Надяваше се, че жената, онази Рейчъл Милс, ще го последва.

Тя и Бакард пристигнаха за двайсет минути. Лидия забеляза кола, паркирана в пряката. Предположи, че е на Павел. Открадната тойота селика. Това не й се хареса. Необичайни коли, паркирани на улица като тази, биеха на очи. Тя хвърли поглед към Стивън Бакард. Лицето му беше бледо като месечина. Сякаш бе отделено от тялото и се рееше във въздуха. От него на талази струеше мирис на страх. Пръстите му стискаха напрегнато волана. Той нямаше куража за тая работа. Което бе тежест.

— Можеш просто да ме хвърлиш там — обади се тя.

— Искам да знам — започна той — какво се каниш да правиш. — Тя само го изгледа. — Боже Господи!

— Спести ми възмущението си.

— Никой не трябваше да пострада.

— Като например Моника Сейдман?

— Ние нямахме нищо общо с това.

Лидия поклати глава.

— Ами сестрата, как й беше името, Стейси Сейдман?

Бакард отвори уста да възрази. Сетне наведе глава.

Ясно й беше какво се канеше да каже. Стейси Сейдман беше наркоманка. Можеше да бъде пожертвана. Беше боклук, опасна, с единия крак в гроба, или каквото друго оправдание му дойдеше наум. Мъже като Бакард се нуждаеха от оправдание. Беше вътрешно убеден, че не продава бебета. Всъщност вярваше, че помага. А ако от това печелеше пари, и то големи, и нарушаваше закона, е, нали все пак поемаше огромен риск, правейки живота на другите щастлив? Нима не му се полагаше компенсация?

Но Лидия нямаше интерес да се рови в психиката му, нито да се конфронтира с нея. Тя бе преброила парите в колата. Беше наета от него. Нейният дял бе един милион долара. Бакард вземаше другия милион. Тя нарами сака със своите пари, които бяха и на Хеши, и излезе от колата. Стивън Бакард гледаше право напред. Той не отказа парите, не я повика обратно да й каже, че иска да измие ръцете си от тази история. На седалката до него се мъдреха един милион долара. Искаше ги. Семейството му вече имаше голяма къща в Алпайн. Децата му посещаваха частно училище. Не, Бакард не се отказваше от тях.

Щом той отпраши, Лидия повика Павел по двустранната радиостанция на клетъчния си телефон. Павел се криеше в някакви шубраци нагоре по улицата. Все още беше по фланелата. Походката му бе тежка и тромава. Зъбите му бяха развалени от продължително пушене и лоша хигиена. Имаше сплескан от твърде много побоища нос. Тъмен балкански субект. Бе видял какво ли не през живота си.

Не че имаше значение.

— Ти — изплю той думата — не казва мен.

Прав беше. Тя не казва него. С други думи той не знаеше нищо. Английският му беше повече от развален, поради което бе идеалният фронтмен за операцията. Беше пристигнал от Косово преди две години с бременна жена. При първото предаване на откупа Павел получи специални инструкции. Наредиха му да чака спирането на определена кола в паркинга, да се приближи до колата, без да разговаря с мъжа, да вземе от него сака и да го отнесе във вана. О, и за да се объркат още малко нещата, казаха на Павел да държи пред устата си мобифон и да се преструва, че говори по него.

Толкоз.

Павел нямаше представа кой е Марк Сейдман. Нямаше представа нито какво съдържа сакът, нито знаеше нещо за отвличането. Не носеше ръкавици — пръстовите му отпечатъци не бяха картотекирани в Съединените щати, — нито документ за самоличност.

Платиха му две хиляди долара и го изпратиха да се върне в Косово. На базата на доста точното описание, дадено от Сейдман, полицията разпространи портрет на мъж, който по една или друга причина бе неоткриваем. Когато решиха да повторят операцията с откупа, съвсем естествено беше да се обърнат отново към Павел. Щеше да е облечен по същия начин, да има същата външност, да се опре на Сейдман, ако този път онзи окажеше отпор.

Все пак Павел беше реалист. Лесно се приспособяваше. Имаше опит с трафика на жени в Косово. Белите робини, които работеха под маската на стриптизьорки в подобни клубове, тук се радваха на богат пазар, въпреки че Бакард бе измислил друг начин да печели от тези жени. Павел, който бе на „ти“ с внезапните промени, щеше да направи каквото се налага. Опита да се опъне на Лидия, но когато тя му връчи пачката банкноти, които този път скочиха на пет хилядарки, си затвори устата. Желанието му да се противопоставя се изпари. Въпросът се сведе до това „как?“

Тя му даде пистолет. Той знаеше как се борави с него.

Павел зае позиция до алеята. Държеше двупосочния радиоканал включен. Лидия се обади на Хеши и му каза, че са готови. Петнайсет минути по-късно Хеши ги подмина с колата. Той метна проследяващото устройство през прозореца. Лидия го улови и му върна въздушна целувка. Хеши продължи напред. Лидия отнесе устройството в задния двор. Извади пистолета си и зачака.

Нощният въздух постепенно отстъпваше на утринната роса. Тя долови приятния гъдел, който възпламеняваше кръвта й. Знаеше, че Хеши е някъде наблизо. Той пожела да се включи, но играта беше нейна. Улицата бе притихнала. Беше четири часът сутринта.

След пет минути чу колата да спира.