Обещанието

— Сбогом, доктор Лохер — каза Матей.

Доклад за този разговор получих от Лохер. Както обикновено, неговият микроскопичен, сякаш гравиран немски почерк едва се четеше. Извиках Хенци, който също трябваше да проучи документа. Той каза, че лекарят сам пишел, че смята всичко за несъстоятелни хипотези. Аз не бях толкова сигурен, струваше ми се, че лекарят се страхува от собствения си кураж. Сега все пак се усъмних. Ние бяхме изтръгнали от амбулантния търговец всъщност само най-общо, а не пълно признание, което бихме могли да проверим. При това инструментът на убийството още не беше намерен, по нито един от намиращите се в кошницата бръсначи не бяха открити следи от кръв. Това отново ме накара да се замисля. Разбира се, всичко това не снемаше вината от фон Гунтен, подозренията бяха все още сериозни, но аз бях обезпокоен. И поведението на Матей ми ставаше по-ясно, отколкото исках да призная. Напук на прокурора аз отидох толкова далеко, че наредих да претърсят още веднъж гората край Мегендорф, но това пак не даде какъвто и да било резултат. Инструментът на убийството беше изчезнал безследно. Навярно той все пак беше някъде в дефилето, както смяташе Хенци.

— Е — каза той и взе от кутията една от своите отвратителни парфюмирани цигари, — наистина не можем да направим нищо повече. Сега трябва да решим кой е луд — Матей или ние.

Аз посочих снимките, които бях наредил да донесат. Трите убити момичета си приличаха.

— Това отново навежда на мисълта за великана с таралежите.

— Защо? — отговори Хенци невъзмутимо. — Момичетата чисто и просто отговарят на типа на амбулантния търговец. — Той се засмя. — Питам се само какво ще предприеме Матей. Не бих искал да съм на неговото място.

— Не го подценявайте — измърморих аз. — Той е способен на всичко.

— Дори да намери убиец, който изобщо не съществува ли, господин комендант?

— Може би — отговорих аз и отново сложих трите снимки към делото. — Знам само, че Матей не се предава лесно.

И излязох прав. Първата новина дойде от шефа на градската полиция. След едно заседание, на което — за кой ли път — трябваше да решаваме някакъв спор за компетентност, вече на сбогуване този нещастник заговори за Матей. Явно, за да ме ядоса. Каза, че често го виждали в зоологическата градина; освен това, че си купил от един гараж на площад „Ешер-Вис“ един стар автомобил марка „Наш“. Скоро след това получих ново съобщение. То ме слиса напълно. Беше една събота вечер в „Кроненхале“ — спомням си го още точно. Около мен седяха всички ползуващи се с известност, име и апетит цюрихчани. Между масите сновяха келнерки, от количката за сервиране се вдигаше пара, а откъм улицата долиташе шумът на движението. Тъкмо ядях супа топчета от дроб под картината на Миро и нямах никакво лошо предчувствие, когато ме заговори представителят на една от големите петролни фирми и без да чака покана, седна на моята маса. Беше леко пийнал и се държеше безцеремонно, поръча коняк и ми разказа, смеейки се, че моят бивш старши лейтенант бил сменил професията си и държал сега в Граубюнден — близо до Хур, една бензиностанция, от която фирмата искала вече да се откаже, понеже била съвсем нерентабилна.

Отначало не исках да повярвам на тази новина. Стори ми се нелепа, безсмислена, абсурдна.

Представителят на фирмата настояваше. Похвали Матей, че и в новата професия се оказал на висота. Бензиностанцията процъфтявала. Матей имал много клиенти. Почти изключително такива, с които бил имал работа навремето, макар и по друг начин. Трябва да се било разчуло, че Матей Страшилището се е издигнал дотам да държи бензиностанция и сега „бившите“ се стичали тук с моторните си превозни средства от всички страни. От допотопни таратайки до най-скъпия „Мерцедес“ — всякакви спирали при него. Бензиностанцията на Матей била станала един вид място за поклонение на престъпния свят от цяла Източна Швейцария. Продажбата на бензин растяла неимоверно. Току-що фирмата му монтирала втора бензинова колона за супер. Тя му предложила също да построи модерна сграда на мястото на старата къща, в която сега живеел. Той благодарил, но отказал и не пожелал също да си вземе помощник. Колите и мотоциклетите често стояли на опашка, но никой не проявявал нетърпение. Всички явно считат за голяма чест да бъдат обслужени от един бивш старши лейтенант от кантоналната полиция.

Не знаех какво да отговоря. Представителят на фирмата се сбогува, но когато количката се приближи, вдигайки пара, нямах вече истински апетит, ядох само малко и си поръчах бира. По-късно, както обикновено, дойде Хенци със своята Хотингер. Беше мрачен, защото някакво гласуване не бе минало както той бил искал. Когато чу новината, заяви, че Матей наистина се е побъркал, както той винаги бил предсказвал; изведнъж изпадна в прекрасно настроение и изяде две пържоли, докато жена му непрекъснато разказваше за театъра. Познавала там някои хора.

Няколко дни по-късно иззвъня телефонът. По време на едно заседание. Разбира се, пак от градската полиция. Звънеше директорката на едно сиропиталище. Старата госпожица ми разказа възбудено, че Матей се явил при нея официално облечен, целият в черно, очевидно за да й направи сериозно впечатление, и я попитал може ли да вземе от нейните питомци, както тя се изрази, едно определено момиче. Интересувало го само това дете. Открай време желаел да има дете и сега, когато държал сам един гараж в Граубюнден, бил в състояние да го възпитава. Разбира се, тя отхвърлила молбата му учтиво, позовавайки се на статута на сиропиталището. Но моят бивш старши лейтенант й бил направил толкова странно впечатление, че тя сметнала за свой дълг да ме уведоми за това. След тези думи тя затвори телефона. Това беше вече наистина странно. Смукнах слисан от пурата си. Но държането на Матей стана съвсем непоносимо, за нас на „Казерненщрасе“ едва с една друга афера. Бяхме повикали един крайно съмнителен тип — неофициален сводник и официален дамски фризьор, който се беше настанил извънредно уютно в прекрасна вила в едно възпято от много поети село над езерото. Във всеки случай движението на таксита и частни коли за там беше повече от оживено. Едва бях почнал разпита и той хвърли своя коз, сияещ от радост, че може да ни натрие носовете със своята новина. Матей живеел в своята бензиностанция с госпожа Хелер. Веднага се обадих по телефона в Хур, след това в съответния полицейски участък. Новината се оказа вярна. Онемях, просто ми се схвана езикът от вълнение. Дамският фризьор седеше тържествуващ пред бюрото ми и дъвчеше дъвката си. Аз капитулирах и наредих да пуснат стария грешник в името на бога. Той ни беше надиграл.

Фактът беше тревожен. Аз бях смаян, Хенци възмутен, прокурорът отвратен, а за регирунгсрата, до чиито уши новината също беше стигнала, това беше позор. Госпожа Хелер ни беше гостувала веднъж на „Казерненщрасе“. Една нейна колежка — точно така, една доста известна в града дама — беше убита; подозирахме, че госпожа Хелер знае повече, отколкото ни разказа, и по-късно тя бе изгонена на бърза ръка от кантона Цюрих, въпреки че, ако не се смята нейната професия, всъщност нямаше никакви улики против нея. Но какво да се прави, в управлението винаги има хора, които си имат определени предразсъдъци. Реших да се намеся, да замина за там. Чувствувах, че поведението на Матей има връзка с Гритли Мозер, но не разбирах каква. Обстоятелството, че не знаех, ме ядосваше и правеше несигурен, към това се прибавяше и професионалното любопитство. Като човек на реда, исках да узная каква е работата.

Тръгнах. С моята кола, сам. Беше пак неделя и като поглеждам сега назад, ми се струва, като че ли изобщо много важни неща в тази история ставаха в неделен ден. Навсякъде камбанен звън, сякаш цялата страна звънеше и ечеше; на всичко отгоре някъде в кантона Швиц попаднах сред някаква процесия. По-късно във всяко село стрелба, пукотевица, трясък и грохот на стрелбищата. Навсякъде цареше чудовищно, безсмислено вълнение, сякаш цяла Източна Швейцария беше в движение; на едно място имаше автомобилно рали, освен това маса автомобили от Западна Швейцария — идваха цели семейства, цели родове и когато най-после стигнах бензиностанцията, която и вие вече също познавате, бях изтощен от целия този оглушителен божи мир. Огледах се. Тогава бензиностанцията не изглеждаше толкова занемарена като днес. Беше по-скоро приветлива, всичко беше чисто, а по прозорците имаше мушкато. Кръчмата също не съществуваше. Всичко беше някак сериозно и дребнобуржоазно, може би защото покрай шосето и навсякъде се виждаха предмети, които говореха за присъствието на дете — люлка, голяма куклена къща на една пейка, количка за кукли, дървено конче. Самият Матей обслужваше в момента един клиент, който бързо отпраши със своя „Фолксваген“, когато аз слязох от моя „Опел“. До Матей стоеше едно седем- или осемгодишно момиченце с кукла в ръка. Имаше руси плитки и червена рокличка. Детето ми се стори познато, но не знаех защо, тъй като всъщност никак не приличаше на госпожа Хелер.

— Това беше червеният Майер, нали? — казах аз и посочих „Фолксвагена“, който се отдалечаваше. — Дето го пуснаха едва преди една година?

— Бензин ли? — попита Матей равнодушно. Беше облечен в син комбинезон.

— Супер.

Матей напълни резервоара и избърса стъклото.

— Четиринайсет и трийсет.

Дадох му петнайсет.

— Няма нужда — казах аз, когато той поиска да ми върне, но веднага се изчервих. — Прощавайте, Матей, казах го просто машинално.

— Моля, моля, свикнал съм вече — отговори той и прибра парите.

Не знаех какво да кажа и пак погледнах момичето.

— Мило дете — казах аз.

— Желая ви добър път.

— Е, добре, всъщност аз исках да поговоря с вас — промърморих аз. — По дяволите, Матей, какво значи всичко това?

— Аз обещах да не ви досаждам повече със случая Гритли Мозер, господин комендант. Отговорете ми със същото и вие и не ми досаждайте — отговори той и ми обърна гръб.

— Матей — отговорих аз, — да оставим тези детинщини!

Той мълчеше. Изведнъж започна да се гърми и трещи. И тук трябва да имаше наблизо някакво стрелбище. Наближаваше единайсет часът. Наблюдавах го как обслужва една „Алфа Ромео“.

— Този също лежа навремето три години и половина — забелязах аз, когато колата се отдалечи. — Няма ли да влезем вътре? Тази пукотевица ми действува на нервите, не мога да я понасям.

Той ме въведе в къщата. В коридора срещнахме госпожа Хелер, която изнасяше картофи от зимника. Тя все още беше хубава жена и като криминален служител аз бях малко смутен, чувствувах се гузен. Тя ни изгледа въпросително, за момент малко обезпокоена, както ми се стори, но след това ме поздрави любезно и изобщо ми направи добро впечатление.

— Детето нейно ли е? — попитах аз, след като жената изчезна в кухнята.

Матей кимна.

— А къде изнамерихте госпожа Хелер? — попитах аз.

— Тук наблизо. Работеше в тухларната фабрика.

— А защо тя е тук?

— Какво да ви кажа — отговори Матей, — в края на краищата някой трябва да се грижи за домакинството ми.

Аз поклатих глава.

— Искам да поговоря с вас насаме — казах аз.

— Анемари, иди в кухнята — нареди Матей.

Момичето излезе.

Стаята беше бедна, но чиста. Седнахме на една маса до прозореца. Навън се гърмеше ужасно. Залп след залп.

— Матей, какво значи всичко това? — попитах аз отново.

— Много просто, господин комендант — отвърна моят бивш комисар, — ловя риба.

— Какво искате да кажете?

— Върша криминалистка работа, господин комендант.

Запалих ядосан една пура.

— Аз не съм новак, но наистина не разбирам нищо.

— Дайте и на мен една.

— Моля — казах аз и му подадох табакерата. Матей поднесе вишновка. Седяхме на слънце. Прозорецът беше полуотворен, отвън пред мушкатото — приятен юнски ден и пукотевица. Когато спираше кола, което сега се случваше по-рядко, тъй като наближаваше обед, обслужваше госпожа Хелер.

— Лохер ви е осведомил за нашия разговор — каза Матей, след като запали грижливо пурата си.

— Това с нищо не ни помогна.

— На мен обаче ми помогна.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Детската рисунка отговаря на истината.

— Така значи. А какво означават таралежите?

— Това още не знам — отговори Матей, — но открих какво представлява животното със странните рога.

— Е?

— Козел — каза Матей спокойно, смукна от пурата и издуха дима в стаята.

— Затова ли сте ходили в зоологическата градина?

— Дни наред — отговори той. — Карах също така деца да ми рисуват козли. Това, което те рисуваха, приличаше на животното на Гритли Мозер.

Аз разбрах.

— Козелът е животното в герба на Граубюнден — казах аз. — Гербът на тази област.

Матей кимна.

— Гербът на номера на колата е направил впечатление на Гритли.

Изводът беше прост.

— За това можехме да се сетим веднага — промърморих аз.

Матей наблюдаваше пурата си, нарастването на пепелта, лекия дим.

— Вие, Хенци и аз — каза той спокойно — сгрешихме, когато предположихме, че убиецът действува от Цюрих. В действителност той идва от Граубюнден. Аз проверих местата и на другите убийства, всички те се намират по линията Граубюнден-Цюрих.

Премислях.

— Матей, в това може би се крие нещо — трябваше да призная аз.

— Това още не е всичко.

— Е, и?

— Срещах се с младежи, които ловяха риба.

— Младежи, които ловяха риба ли?

— Да, точно така.

Аз се втренчих учуден в него.

— Видите ли — почна да разказва той, — след моето откритие заминах първо за кантона Граубюнден. Това беше логично. Но скоро ми стана ясно колко безсмислено е моето начинание. Кантонът Граубюнден е толкова голям, че е мъчно да намериш там човек, за когото не знаеш нищо друго, освен че трябва да е едър и че кара стара черна американска кола. Над седем хиляди квадратни километра и над сто и тридесет хиляди население, разпръснато в безброй долини — невъзможна работа. Един студен ден седях на брега на Ин, в Енгадин, не знаейки какво да правя, и гледах някакви момчета, които се занимаваха с нещо на брега на реката. Вече се канех да си тръгна, когато забелязах, че бях привлякъл вниманието на момчетата. Изглеждаха изплашени и стояха смутено по местата си. Едно от тях държеше в ръка собственоръчно направена въдица. „Продължавай да ловиш“ — казах аз. Момчетата ме погледнаха недоверчиво. „От полицията ли сте?“ — попита едно червенокосо луничаво момче на около дванадесет години. „Така ли изглеждам?“ — отговорих аз. „Е, не знам“ — отговори момчето. „Не съм от полицията“ — заявих аз и почнах да гледам как хвърлят стръвта във водата. Бяха пет момчета, всички погълнати от своето занимание. „Не кълве“ — каза след малко момчето с луничките примирено, покатери се на брега и дойде при мен. „Да имате случайно една цигара?“ — попита то. „Я го виж ти — казах аз, — на тая възраст.“ „Но вие имате вид на човек, който ще ми даде една“ — каза момчето. „Тогава сигурно ще трябва да ти дам“ — отговорих аз и му подадох моя пакет цигари. „Благодаря — каза луничавото, — огън си имам.“ След това изкара дима през носа си. „Действува добре след пълната несполука в риболова“ — заяви то важно. „Е — казах аз, — твоите другари, изглежда, са по-постоянни от тебе. Те продължават да ловят и сигурно скоро ще хванат нещо.“ „Нищо няма да хванат — увери ме момчето, — най-много някое кленче.“ „Ти сигурно искаш да хванеш щука?“ — подразних го аз. „Щуки не ме интересуват — отговори момчето, — а пъстърви. Но това е въпрос на пари.“ „Как така? — учудих се аз. — Като дете съм ги хващал с ръка.“ Той поклати пренебрежително глава. „Те са били млади. Я се опитайте да хванете някой стар хищник с ръка! Пъстървите са хищни риби като щуките, но се хващат по-трудно. Пък и трябва да имаш билет, а това струва пари“ — прибави момчето. „Е, вие го правите без пари“ — засмях се аз. „Лошото е само това — каза момчето, — че не можем да отидем на истинските места. Там именно седят тия с билетите.“ „Какво разбираш под истинско място?“ — попитах аз. „Вие явно не разбирате нищо от риболов“ — констатира момчето. „И аз се убеждавам в това“ — съгласих се аз. Бяхме седнали двамата на полегатия бряг. „Вие, изглежда, си мислите, че въдицата трябва да се хвърли просто някъде във водата“ — каза то. Аз се учудих малко и попитах какво грешно има в това. „Така мислят всички начинаещи — отвърна луничавото и отново изкара дима през носа си, — за да лови риба, човек трябва да знае преди всичко две неща: мястото и стръвта.“ Аз го слушах внимателно. „Да речем, че искате да хванете пъстърва, стар хищник — продължи момчето. — Трябва първо да помислите къде рибата обича да се навърта най-много. Разбира се, на такова място, където е защитена от течението, и, второ, където течението е по-силно, защото тук минава много повече риба, значи, някъде надолу по реката, зад някой голям камък или още по-добре: надолу по реката зад устоите на някой мост. Тези места, разбира се, са заети за съжаление от риболовците с билет.“ „Значи, трябва да се прекъсне течението“ — повторих аз. „Схванахте“ — кимна момчето гордо. „А стръвта?“ — попитах аз. „Зависи какво искате да уловите, дали хищник или пък кленче или змиорка, които са вегетарианци — беше неговият отговор. — Змиорка например можете да хванете с череша. Ала хищник — значи, пъстърва или костур — се лови с жива примамка. С комар, с червей или с дребна риба.“ „С жива примамка — повторих аз замислено и се изправих. — Вземи — казах аз и дадох на момчето целия пакет цигари, — заслужи си ги. Сега знам как трябва да уловя моята риба. Първо трябва да потърся мястото, а след това стръвта.“

Матей млъкна. Аз дълго не казах нищо, пиех си вишновката, гледах хубавия ден на ранното лято с пукотевицата пред прозореца и запалих отново угасналата си пура.

— Матей — започнах аз най-после, — сега разбирам също какво искахте да кажете преди малко, като ми разправяхте, че ловите риба. Тук, при бензиностанцията, е благоприятното място, а шосето е реката, нали?

Мускул не трепна по лицето на Матей.

— Който иска да отиде от Граубюнден в Цюрих, трябва да мине по него, ако не иска да заобиколи през прохода Обералп — отговори той спокойно.

— А момиченцето е стръвта? — казах аз и се уплаших.

— То се казва Анемари — отговори Матей.

— Сега знам и на кого прилича — казах аз. — На убитата Гритли Мозер.

Двамата отново замълчахме. Вън беше станало по-топло, планините трептяха леко забулени, а стрелбата продължаваше — явно някакво стрелково празненство.

— Не сте ли намислили нещо дяволски рисковано? — попитах аз най-после колебливо.

— Възможно е — отговори той.

— И сега ще чакате тук, докато убиецът мине, види Анемари и попадне в клопката, която сте му поставили? — попитах аз загрижено.

— Убиецът трябва да мине оттук — отговори той.

— Добре — казах аз, след като помислих, — да приемем, че сте прав. Че този убиец съществува. Не е изключено наистина да е така. В нашата професия всичко е възможно. Но не смятате ли, че вашият метод е прекалено рискован?

— Няма друг метод — каза той и хвърли угарката през прозореца. — Аз не знам нищо за убиеца. Не мога да го търся. Значи, трябваше да потърся следващата му жертва, някакво момиченце, и трябва да поставя детето като стръв.

— Добре — казах аз, — но вие сте заимствували вашия метод от начина, по който се лови риба, а едното не се покрива с другото. Не можете да държите винаги едно момиче като стръв близо до шосето, нали то трябва да ходи на училище, нали ще поиска и да се отдалечи от вашето проклето шосе!

— Скоро започва голямата ваканция — отвърна Матей упорито.

Аз поклатих глава.

— Страхувам се, че сте обладан от натрапчива идея — отговорих аз. — Не можете да останете тук, докато се случи нещо, което може би изобщо няма да се случи. Да допуснем, че убиецът по всяка вероятност мине оттук, но това още не значи, че ще се хване на вашата стръв, за да продължим да си служим с това сравнение. И тогава вие ще чакате и ще чакате...

— При риболова също трябва да се чака — продължаваше да упорствува Матей.

Аз гледах през прозореца и видях, че жената обслужваше Оберхолцер — общо шест години в Регенсдорфския затвор.

— Знае ли госпожа Хелер защо сте тук?

— Не — отговори той. — Казах й просто, че имам нужда от домакиня.

Чувствувах се зле. Този човек наистина ми вдъхваше уважение, неговият метод беше необикновен, в него имаше нещо грандиозно. Изведнъж почнах да се възхищавам от него, желаех му успех, макар и може би само за да унижа противния Хенци, и все пак смятах неговото начинание за безнадеждно, риска за прекалено голям, а шансовете за успех — за прекалено малки.

— Матей — опитах се да го вразумя, — все още има време да приемете поста в Йордания, иначе от Берн ще пратят Шафрот.

— Нека върви.

Аз все още не се отказвах.

— Не бихте ли желали да постъпите пак при нас?

— Не.

— На първо време ще ви назначим във вътрешната служба, при старите условия.

— Не ми се ще.

— Можете да преминете и в градската полиция. По това би трябвало да помислите все пак от чисто финансово гледище.

— Като съдържател на бензиностанция сега аз печеля може би повече, отколкото печелех на държавна служба — отговори Матей. — Но ето че идва един клиент, а госпожа Хелер ще трябва да се занимае с печеното.

Той стана и излезе. Веднага след това трябваше да обслужи друг клиент. Красивия Лео. Когато свърши работата си, аз вече седях в моята кола.

— Матей — казах аз на прощаване, — с вас наистина не може да се излезе наглава.

— Какво да се прави, така е — отговори той и ми даде знак, че шосето е свободно.

До него стоеше момиченце в червена рокличка, а на вратата госпожа Хелер с вързана престилка, отново изпълнена с недоверие, както разбрах по погледа й. Потеглих, обратно.

И така, той чакаше. Неумолимо, упорито, страстно. Обслужваше своите клиенти, вършеше работата си, наливаше бензин, доливаше масло и вода, бършеше стъклата — все същите механически действия. Когато се върнеше от училище със ситни стъпки, подскачайки, учудвайки се и говорейки си нещо, детето се въртеше около него или край куклената къща, или се люлееше, пеейки, на люлката с развяващи се плитки и червена рокличка. Той чакаше и чакаше. Автомобилите минаваха край него — коли във всички цветове и от всички видове, стари коли, нови коли. Той чакаше. Записваше си номерата на превозните средства от кантона Граубюнден, търсеше в указателя имената на техните собственици, осведомяваше се за тях по телефона в общинските канцеларии. Госпожа Хелер работеше в една малка фабрика при селото по посока на планините и се връщаше само вечер през малкото възвишение зад къщата с чантата за покупки и мрежата, пълна с хляб, а нощем понякога някои обикаляха около къщата и тихо подсвирваха, но тя не отваряше. Дойде лятото — горещо, безкрайно, ослепително, потискащо, често със силни бури, и така настъпи голямата ваканция. Беше дошъл часът на Матей. Сега Анемари беше винаги при него, край шосето, пред очите на всеки, който минаваше. Той чакаше и чакаше. Играеше с момичето, разказваше му приказки, целия Грим, целия Андерсен, „Хиляда и една нощ“, сам измисляше нови, правеше отчаяно всичко, за да държи момичето до себе си, близо до шосето, където то му беше необходимо. И то не се отдалечаваше, доволно от разказите и приказките. Автомобилистите наблюдаваха двойката учудено или трогнато, като идилия на баща и дете, подаряваха на момичето шоколад, бъбреха с него, подслушвани от Матей. Дали този едър тежък мъж не е сексуалният убиец? Колата му идва от Граубюнден. Или онзи дългият, мършавият, който говори сега с момичето? Съдържател на сладкарница в Дизентис, както Матей отдавна вече беше установил. „Маслото в ред ли е? Моля. Ще долея още половин литър. Двадесет и три и десет. Добър път на господина.“ Той чакаше и чакаше. Анемари го обичаше, беше доволна от него, а той имаше само едно в ума си — появяването на убиеца. За него не съществуваше нищо друго освен тази вяра в неговото появяване, нищо освен тази надежда, че ще се сбъдне страстното му желание. Той си представяше как този тип ще дойде, огромен, непохватен, инфантилен, изпълнен с доверчивост и жаден за кръв, как ще почне да се появява все по-често при бензиностанцията, приветливо ухилен и празнично облечен, може би пенсиониран железничар или изслужил митнически чиновник; как детето ще се остави постепенно да бъде подмамено, как той, приведен, ще проследи крадешком двамата в гората зад бензиностанцията, как в решителния момент ще се втурне напред и как тогава ще се стигне до яростна кървава борба гърди срещу гърди, до развръзката, до избавлението и как тогава убиецът ще лежи в краката му победен, хленчещ и признаващ вината си. Но след това той отново си казваше, че всичко това е невъзможно, защото той прекалено явно пазеше детето, че ако иска да постигне някакъв резултат, би трябвало да дава по-голяма свобода на детето. И той разреши на Анемари да се отдалечава от шосето, но тайно я следеше, зарязвайки бензиностанцията, пред която колите ядосано надуваха клаксоните. Понякога момичето отиваше, подскачайки, в селото, на половин час път, играеше си с децата около селските къщи или в края на гората, но винаги скоро се връщаше. Беше свикнало със самотата и беше диво, а и другите деца страняха от него. След известно време той отново променяше тактиката, измисляше нови игри и нови приказки, за да привлече Анемари отново към себе си. И чакаше, и чакаше. Непоколебимо, неотстъпно. Без да дава обяснения. Защото на госпожа Хелер отдавна вече беше направило впечатление вниманието, с което той обграждаше детето. Тя никога не си беше въобразявала, че Матей я беше взел за домакиня просто от добродушие. Чувствуваше, че той крои нещо, но при него тя може би за пръв път в живота си имаше убежище и затова престана да мисли. Може би таеше и някакви надежди — можеш ли да знаеш какво става в главата на една бедна жена? Във всеки случай с течение на времето тя приписа интереса, който Матей проявяваше към нейното дете, на истинска привързаност, макар и понякога отново да се проявяваха старото й недоверие и старото чувство за реалност.

— Господин Матей — каза тя веднъж, — това наистина не ме засяга, но заради мене ли идва тук комендантът на кантоналната полиция?

— Не, разбира се — отговори Матей, — защо пък заради вас?

— В селото говорят за нас.

— Това съвсем не е важно.

— Господин Матей — започна тя отново, — има ли вашият престой тук нещо общо с Анемари?

— Глупости — изсмя се той. — Аз просто обичам детето, това е всичко, госпожо Хелер.

— Вие сте добър към мен и Анемари — отговори тя. — Само да знаех защо.

Голямата ваканция свърши, дойде есента. Пейзажът — червено и жълто — беше прекалено ясен, сякаш гледан под огромно увеличително стъкло. Матей имаше чувството, че бе пропусната една голяма възможност, и все пак продължаваше да чака. Упорито и ожесточено. Детето ходеше на училище пеша, обед и вечер той обикновено отиваше да го посрещне и го докарваше с колата си. Планът му изглеждаше все по-безсмислен, по-неосъществим, шансовете за успех — все по-нищожни, той знаеше това много добре. Колко пъти трябва да е минал вече убиецът покрай бензиностанцията, мислеше си той, може би минава всеки ден, сигурно всяка седмица и все още нищо не беше станало, той все още се луташе на тъмно, все още нямаше никаква опорна точка, дори и сянка от подозрение, само автомобилисти, които идваха и си отиваха и понякога бъбреха с момичето безобидно, случайно, без той да може да прозре нещо. Кой от тях беше търсеният, беше ли изобщо някой от тях? Може би неуспехът му се дължеше само на това, че старата му професия беше известна на мнозина. Това той не можеше, а и не бе разчитал да избегне. И все пак Матей упорствуваше, чакаше и чакаше. Нямаше вече връщане назад; чакането беше единственият метод, макар да го изтощаваше, макар понякога да му идваше да си стегне куфарите и да замине нанякъде, да избяга, па ако ще и за Йордания, макар понякога да се страхуваше, че ще се побърка. Имаше часове и дни, когато ставаше безразличен, апатичен, циничен, махаше с ръка на всичко, седеше на пейката пред бензиностанцията, пиеше ракия след ракия със зареян в пространството поглед, а земята около него беше осеяна с угарки от пури. След това отново се съвземаше, но все повече и повече затъваше в своето полусънно безразличие, прекарваше дни и седмици наред в абсурдно, жестоко чакане. Загубен, измъчен, без надежда и все пак изпълнен с надежда. Но един ден, както седеше небръснат, уморен и изцапан с масло, той изведнъж се сепна. В съзнанието му изплува, че Анемари не се беше върнала още от училище. Тръгна да я посрещне пеша. Неасфалтираното прашно шосе зад къщата се издигаше леко нагоре, след това се спускаше към една изсъхнала поляна и пресичаше гората, от чийто край отдалеч се виждаше селото — стари къщи, сгушени около черква, синкав дим над комините. Оттук се виждаше и пътят, по който трябваше да си дойде Анемари, но от нея нямаше и следа. Матей отново сви към гората, изведнъж заинтригуван, напрегнат. Ниски ели, храсталаци, червена и кафява шумоляща шума по земята, чукане на кълвач някъде в далечината, където небето бе закрито от високи ели, между които проникваха полегатите лъчи на слънцето. Матей изостави пътя и почна да се провира през тръни и храсталаци. Клони го шибаха в лицето. Стигна до една полянка и се огледа учудено — досега никога не беше я забелязал. От другия край на гората тук излизаше широк път, по който, изглежда, докарваха сметта от селото, защото на полянката се беше натрупала планина от пепел. Около нея бяха разхвърляни консервни кутии, ръждиви телове и най-различни боклуци и тази купчина смет се свличаше към едно поточе, което ромолеше сред поляната. Едва тогава Матей съзря момичето. То седеше на брега на сребристото поточе, сложило до себе си куклата и училищната чанта.

— Анемари — повика я Матей.

— Идвам — отговори момичето, но не се помръдна от мястото си.

Матей се прехвърли внимателно през купа от смет и се спря при детето.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Чакам.

— Кого?

— Магьосника.

Главата на момичето беше пълна само с приказки. Като подигравка с неговото собствено чакане, то очакваше ту някаква фея, ту някакъв магьосник. Отново го обзе отчаянието, съзнанието за безполезността на неговите усилия и парализиращото убеждение, че въпреки всичко трябва да чака, защото не може вече да прави нищо друго, освен да чака и да чака.

— Да вървим — каза той равнодушно, хвана детето за ръка и се запъти с него през гората към къщи, седна отново на пейката и отново се втренчи в пространството.

Смрачи се, настъпи нощта. Всичко му беше станало безразлично. Той седеше, пушеше, чакаше и чакаше механично, упорито, неумолимо и само понякога шепнеше, заклинаше, без да си дава сметка за това. „Ела, де, ела, ела, ела.“ Седя така неподвижно в бялата лунна светлина, след това внезапно заспа, събуди се в утринния здрач вкочанясал от студ и се замъкна в леглото си.

Но на другия ден Анемари се върна от училище малко по-рано от обикновено. Матей току-що бе станал от своята пейка, за да отиде да я посрещне, когато тя се зададе с училищната чанта на гръб, пеейки си тихичко и подскачайки от крак на крак. Куклата висеше от отпуснатата й ръка, малките крачета се тътрузеха по земята.

— Имаш ли домашни? — попита Матей.

Анемари поклати глава, продължавайки да пее: „Мария седи на камък“, и влезе в къщи. Той не я спря — беше прекалено отчаян, прекалено безпомощен, прекалено уморен, за да й разказва нови приказки, да я примамва с нови игри.

Но когато госпожа Хелер се върна в къщи, тя попита:

— Анемари послушна ли беше?

— Но тя беше на училище — отговори Матей.

Госпожа Хелер го погледна учудено.

— На училище ли? Та Анемари нямаше днес училище, имало учителска конференция или нещо такова.

Матей наостри уши. Разочарованието от последната седмица изведнъж се изпари. Той усети, че наближава осъществяването на неговите надежди, на неговото безумно чакане. Овладя се с мъка. Не попита нищо повече госпожа Хелер. Не се опита да измъкне нещо повече и от момичето. Но следващия следобед отиде в селото и остави колата в една странична уличка. Искаше тайно да наблюдава момичето. Наближаваше четири часът. От прозорците се чуваше пеене, след това викове, появиха се учениците, залудуваха, момчетата се биеха, захвърчаха камъни, момичетата вървяха, хванати за ръка, но Анемари не беше между тях. Зададе се учителката, сдържана, огледа Матей строго и му каза, че Анемари не била на училище, дали не е болна, завчера следобед също не била, а и извинение не донесла. Матей отговори, че детето било действително болно, сбогува се и като луд потегли обратно към гората. Втурна се към поляната, не намери никого. Изтощен, дишайки тежко, изподран до кръв от тръните, той се върна при колата и потегли към бензиностанцията, но преди да я стигне, видя момичето пред себе си, подскачащо покрай шосето. Спря колата.

— Качвай се, Анемари — каза той приветливо, след като отвори вратата.

Матей подаде ръка на момичето и то се качи в колата. Той се смая. Ръчичката на момичето беше лепкава. И когато погледна собствената си ръка, видя по нея следи от шоколад.

— Кой ти даде шоколад? — попита той.

— Едно момиче — отговори Анемари.

— В училище ли?

Анемари кимна. Матей не каза нищо. Спря колата пред къщата, Анемари слезе и седна на пейката пред бензиностанцията. Матей я наблюдаваше скришом. Детето пъхна нещо в устата си и задъвка. Той се приближи бавно до него.

— Я да видя — каза той и внимателно разтвори свитата на юмруче ръчичка на момичето. В нея лежеше една нахапана бодлива шоколадена топка. Таралежка.

— Имаш ли още такива? — попита Матей.

Момичето поклати глава.

Комисарят бръкна в джоба на поличката й, извади носната кърпичка и я разгъна — в нея бяха увити две други таралежки.

Момичето мълчеше.

Комисарят също не каза нито дума. Беше го обзело огромно щастие. Седна на пейката до детето.

— Анемари — започна той най-после с треперещ глас, държейки грижливо в ръката си двете бодливи шоколадени топки, — магьосникът ти ги даде, нали?

Момичето мълчеше.

— Той ти е забранил да разказваш за вас двамата, нали? — попита Матей.

Никакъв отговор.

— И не трябва — каза Матей приветливо. — Той е добър магьосник. Утре пак иди при него.

Момичето изведнъж засия като от огромна радост, прегърна Матей, пламнало от щастие, и след това изтича в своята стая.

На следващата сутрин в осем часа, току-що бях пристигнал в кабинета си, Матей постави таралежките върху бюрото ми; едва поздрави от вълнение. Беше в някогашния си костюм, но без връзка и небръснат. Взе си една пура от кутията, която бутнах към него, и запуши:

— За какво ми е тоя шоколад? — попитах аз, недоумявайки.

— Таралежите — отговори Матей.

Аз го изгледах изненадан, въртейки в ръка малките шоколадени топки.

— Откъде накъде?

— Много просто — обясни той, — убиецът е дал на Гритли Мозер таралежки и тя е направила от тях таралежи. Детската рисунка е разгадана.

Аз се засмях:

— Как ще го докажете?

— Ами същото се случи с Анемари — отговори Матей и заразказва.

Разказът му ме убеди веднага. Повиках Хенци, Фелер и четирима полицаи, дадох нареждания и уведомих прокурора. След това потеглихме. В бензиностанцията нямаше жива душа. Госпожа Хелер беше завела детето на училище и оттам беше отишла във фабриката.

— Знае ли госпожа Хелер какво се е случило? — попитах аз. Матей поклати глава.

— Няма понятие.

Отидохме на поляната. Претърсихме я грижливо, но не намерихме нищо. След това се разпределихме. Наближаваше обед; Матей се върна в бензиностанцията, за да не буди подозрение. Денят беше благоприятен — четвъртък, детето нямаше следобед училище. Гритли Мозер също беше убита в четвъртък, мина ми през ума. Беше слънчев, топъл и сух есенен ден, навсякъде бръмчаха пчели, оси и други насекоми, цвъртяха птици, някъде отдалече отекваха удари на брадва. Два часът — ясно се чуха камбаните от селото и скоро се показа момичето, изскочи леко от храсталака срещу мене и подскачайки, изтича с куклата си до поточето, седна и внимателно, напрегнато, с блестящи очи загледа втренчено към гората, явно очаквайки някого, но нас не можеше да види. Бяхме се скрили зад дърветата и храстите. След малко Матей предпазливо се върна и също се облегна на едно дърво близо до мен.

— Мисля, че след половин час ще дойде — прошепна той.

Аз кимнах.

Всичко беше организирано най-педантично. Достъпът от главното шосе към гората се наблюдаваше, там беше поставен дори един предавател. Ние всички бяхме въоръжени с револвери. Детето седеше край поточето почти неподвижно, в трепетно, плахо, щастливо очакване, с гръб към купчината смет, ту на слънце, ту в сянката на една от големите тъмни ели. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на насекомите и чуруликането на птиците. Само от време на време момичето си тананикаше със своя слаб глас: „Мария седи на камък“, повтаряйки непрекъснато все същите думи. А около камъка, на който седеше, бяха разхвърляни ръждясали консервни кутии, тенекиени съдове и телове. От време на време вятърът връхлиташе във внезапни пориви върху поляната, шумата се разхвърчаваше, шумолейки, и отново всичко стихваше. Ние чакахме. За нас не съществуваше нищо друго на света освен тази омагьосана от есента гора с малкото момиче в червена рокличка на поляната. Очаквахме убиеца решени, жадни за справедливост, разплата и наказание. Половината час отдавна вече беше минал; всъщност дори два. Ние чакахме и чакахме, сами чакахме сега така, както Матей беше чакал седмици и месеци. Стана пет; паднаха първите сенки, почна да се смрачава, ярките цветове побледняха и потъмняха. Момичето си тръгна, подскачайки. Никой от нас не каза нито дума, дори и Хенци.

— Ще дойдем утре пак — реших аз. — Ще пренощуваме в Хур. В хотел „Щайнбок“.

Чакахме така и в петък, и в събота. Всъщност трябваше да взема полицаи от Граубюнден. Но това си беше наша работа. Не исках да давам обяснения, не желаех никой да ми се меси. Прокурорът позвъни още в четвъртък вечер, възмущаваше се, протестираше, заплашваше, наричаше всичко глупост, беснееше, настояваше да се върнем. Аз бях непоколебим, наложих да останем и пуснах само един от полицаите да се върне. Ние чакахме и чакахме. Всъщност сега вече ние не мислехме за детето, нито за убиеца, а за Матей, той трябваше да излезе прав, да постигне целта си, иначе щеше да се случи нещастие; чувствувахме го всички, дори Хенци, който се правеше на убеден и в петък вечерта решително заяви, че непознатият убиец ще дойде в събота, имали сме неопровержимо доказателство, именно таралежките, а и детето продължавало да идва, седяло неподвижно на същото място, било явно, че очаква някого. Така ние стояхме неподвижно с часове в нашите скривалища, зад нашите дървета и храсти, гледахме детето, консервните кутии, омотаните телове, планината от пепел, пушехме безмълвно, без да разменяме дума помежду си, без да се движим, слушайки непрекъснато „Мария седи на камък“. В неделя положението стана по-трудно. Времето се бе задържало хубаво и гората внезапно се изпълни с разхождащи се. Някакъв смесен хор с диригента си нахлу на поляната — всички шумни, потни, със запретнати ръкави, и се строи. Екна гръмогласно: „Ходенето е удоволствието на мелничаря, ходенето“. За щастие ние не бяхме в униформи зад нашите храсти и дървета. „Небесата превъзнасят славата на вечния...“, „Но с времето все по-зле сме ние“; по-късно дойде една влюбена двойка, държа се съвсем свободно въпреки присъствието на детето, което вече четвърти следобед седеше тук с непонятно търпение в необяснимо очакване. Ние чакахме и чакахме. Тримата полицаи също се бяха върнали заедно с предавателя; бяхме останали само четирима — освен Матей и мене още само Хенци и Фелер, макар че и това всъщност не беше вече оправдано, но, строго погледнато, бяхме чакали само три следобеда, тъй като в неделя теренът явно беше прекалено несигурен за убиеца. В това Хенци беше прав и така ние чакахме и в понеделник. Във вторник сутринта си замина и Хенци. Все някой трябваше в края на краищата да види как вървят работите по „Казерненщрасе“. Но при заминаването си Хенци все още беше убеден в нашия успех. Ние чакахме и чакахме, и чакахме, дебнехме и дебнехме, сега всеки независимо от другите, тъй като бяхме останали много малко, за да създадем истинска мрежа. Фелер се беше излегнал на сянка зад един храст близо до горския път, дремеше в напомнящата лято есенна горещина и веднъж толкова силно захърка, че вятърът разнесе хъркането му из поляната. Това беше в сряда. Матей стоеше от тази страна на поляната, която се намираше по-близо до бензиностанцията, а аз наблюдавах мястото от другата страна, срещу него. И така ние дебнехме и дебнехме, очаквахме убиеца, великана с таралежите, потрепвахме от шума на всяка кола, която минаваше по шосето, а между нас беше детето, което всеки следобед упорито, занесено, необяснимо седеше до поточето на поляната, пеейки „Мария седи на камък“; започнахме да се отвращаваме от него, да го мразим. Понякога, разбира се, то дълго не идваше, разхождаше се около селото със своята кукла, но не смееше да се приближи много, тъй като бягаше от училище, което също не мина без трудности и ме принуди да говоря на четири очи с учителката, за да не се наложи да го търсят от училище. Аз предпазливо загатнах как стоят нещата, легитимирах се и получих колебливо съгласие. След това детето заобикаляше гората, ние го следяхме с бинокли, но то винаги се връщаше на горската поляна — с изключение на четвъртък, когато за наше отчаяние остана край бензиностанцията. Така, щем не щем, трябваше да се надяваме на петък. Сега аз трябваше да реша; Матей отдавна вече беше престанал да говори, но стоеше зад своето дърво, когато на другия ден детето отново дойде, подскачайки, в своята червена рокличка и със своята кукла, и седна, както в предишните дни. Все още прекрасно есенно време, ярки краски, прозрачна шир, изблик на сили преди упадъка; прокурорът обаче едва издържа половин час. Беше дошъл към пет часа вечерта с кола заедно с Хенци, появи се съвсем ненадейно, просто изникна, застана до мен — бях стоял тук вече от един часа следобед, пристъпвайки от крак на крак, — и се втренчи в детето, почервенял от яд. „Мария седи на камък“ — долетя гласчето до нас; аз отдавна вече не можех да слушам тази песен и отдавна вече не можех да гледам детето, неговата ужасна уста с липсващите зъби, тънките плитки, безвкусната червена рокличка; сега момичето ми се струваше противно, долно, вулгарно, глупаво, идеше ми да го удуша, да го убия, да го разкъсам, само да не чувам повече глупавото „Мария седи на камък“. Това можеше да подлуди човек. Всичко си беше както винаги — глупаво, безсмислено, безнадеждно, само шумата се трупаше на все по-големи купчини, може би напорите на вятъра се увеличаваха и слънцето позлатяваше по-ярко идиотската купчина смет; повече не можеше да се понася и тогава прокурорът изведнъж се устреми напред — беше като някакво избавление, проби си път през храстите и закрачи направо към детето, без да обръща внимание, че целите му обувки затъваха в пепелта, а когато го видяхме да върви към детето, и ние изскочихме иззад дърветата. Време беше да се сложи край на това.

— Кого чакаш? — закрещя прокурорът на момичето, което се втрещи уплашено в него, седнало на камъка и притиснало куклата до гърдите си. — Ще отговориш ли кого чакаш, проклетнице?

Сега ние всички бяхме стигнали и заобиколили момичето, а то ни гледаше, изпълнено със страх, ужас и недоумение.

— Анемари — казах аз и гласът ми трепереше от яд, — преди една седмица някой ти даде шоколад. Сигурно си спомняш добре — шоколад като малки таралежи. Един мъж в черни дрехи ли ти даде този шоколад?

Момичето не отговори, само ме гледаше с изпълнени със сълзи очи.

Тогава Матей коленичи пред детето и обгърна малките рамене.

— Чуй, Анемари — почна той, — ти трябва да ни кажеш кой ти даде шоколада. Трябва да ни разкажеш точно как изглеждаше този човек. Някога познавах едно момиче — продължи той настойчиво, тъй като сега се решаваше всичко, — едно момиче, което също носеше червена рокличка като тебе и на което един голям мъж в черни дрехи също даде шоколад. Същите бодливи топчета, каквито яде ти. А след това момичето отиде с големия мъж в гората и там големият мъж уби момичето с един нож.

Той млъкна. Момичето все още не отговаряше нито дума, гледайки го безмълвно с широко отворени очи.

— Анемари — изкрещя Матей, — ти трябва да ми кажеш истината. Аз искам само да не ти се случи нищо лошо.

— Лъжеш — отговори момичето тихо. — Лъжеш.

Тогава прокурорът за втори път загуби търпение.

— Малка глупачко — извика той, сграбчи детето за рамото и го разтърси, — ще кажеш ли сега каквото знаеш!

Закрещяхме и ние — безсмислено, защото просто бяхме обезумели, ние също разтърсвахме момичето, почнахме да го бием — по всички правила, жестоко, яростно и крещейки, удряхме малкото телце, което лежеше сред консервните кутии в пепелта и червената шума.

Момичето мълчаливо търпя нашето изстъпление, дълго като вечност, макар че всичко трая сигурно само няколко секунди, но след това изведнъж изкрещя с такъв страшен нечовешки глас, че ние се вцепенихме.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш!

Ние го пуснахме ужасени, отрезнели от неговите крясъци, отвратени и засрамени от своята постъпка.

— Ние сме животни, ние сме животни! — изпъшках аз. Детето затича през поляната към края на гората.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! — изкрещя то отново и толкова страхотно, че ние се уплашихме да не е полудяло, но то попадна право в ръцете на госпожа Хелер, която се появи сега на поляната като капак на всичко. Само тя ни липсваше. Беше осведомена за всичко; учителката все пак беше издрънкала всичко, когато жената минала покрай училището. Разбрах това, без да става нужда да задавам въпроси. И сега тази нещастница стоеше пред нас с детето си, което се притискаше, хълцайки, в скута й, и ни гледаше със същия поглед, както преди малко дъщерята. Разбира се, тя познаваше всеки от нас — Фелер, Хенци и за съжаление и прокурора. Положението беше тягостно и гротескно, ние всички бяхме смутени и се чувствувахме смешни в собствените си очи. Всичко се оказа просто една мизерна, жалка комедия.

— Лъже, лъже, лъже — крещеше детето все още извън себе си от гняв, — лъже, лъже, лъже!

Тогава Матей смирено и нерешително се приближи до тях.

— Госпожо Хелер — каза той вежливо, дори покорно, което беше съвсем безсмислено, защото сега оставаше само едно, да се сложи край на цялата тази история, край, край завинаги, да се приключи случаят, да се избият най-после от главата всички тези комбинации, все едно дали убиецът съществуваше, или не, — госпожо Хелер, аз установих, че Анемари е получила шоколад от някакъв непознат. Подозирам, че това трябва да е същият човек, който преди няколко седмици примами с шоколад едно момиче в гората и го уби.

Той говореше отчетливо и с такъв служебен тон, че аз едва не се изсмях. Жената го гледаше спокойно в лицето. След това заговори също така формално и вежливо като Матей.

— Господин доктор Матей — попита тя тихо, — не взехте ли вие Анемари и мен във вашата бензиностанция само за да намерите този човек?

— Нямаше друг начин, госпожо Хелер — отговори комисарят.

— Вие сте свиня! — каза жената спокойно, без мускул да трепне на лицето й, хвана детето си за ръка и тръгна през гората към бензиностанцията.

Ние стояхме на поляната, наполовина вече в сянка, сред старите консервни кутии и омотаните телове, краката ни затъваха в пепел и шума. Всичко се беше свършило, цялото начинание беше станало безсмислено, смешно. Провал, катастрофа. Само Матей се беше овладял. Беше направо изпъчен и достоен в своя син комбинезон. Не повярвах на очите и ушите си, когато се поклони отривисто на прокурора и каза:

— Господин доктор Буркхард, сега ни остава само едно — да продължим да чакаме. Друг изход няма. Да чакаме, да чакаме и още веднъж да чакаме. Ако за тази цел ми оставите на разположение други шест човека и предавателя, това би било достатъчно.

Прокурорът изгледа уплашено моя бивш подчинен. Беше очаквал всичко, само не това. До преди малко той все още възнамеряваше да ни наругае. Сега преглътна няколко пъти конвулсивно, прокара ръка по челото си, след това се обърна внезапно, закрачи с Хенци по шумата към гората и изчезна. По мой знак тръгна и Фелер.

Матей и аз останахме сами.

— Сега ме изслушайте — изкрещях аз, решен да вразумя най-после този човек и ядосан, че сам бях подкрепил и направил възможна тази глупост, — акцията се провали, трябва да признаем това, чакахме повече от седмица и никой не дойде.

Матей не отговори нито дума, само се огледа внимателно и напрегнато. След това отиде до края на гората, заобиколи поляната и се върна. Аз все още стоях върху купчината смет, потънал до глезените в пепел.

— Детето го чакаше — каза той.

Аз поклатих глава и възразих:

— Детето е идвало тук, за да бъде само, да седи край потока, да мечтае с куклата си и да пее: „Мария седи на камък“. Ние изтълкувахме държането му в смисъл, че е очаквало някого.

Матей ме слушаше внимателно.

— Анемари получи таралежките — каза той упорито, все още убеден.

— Анемари е получила шоколад от някого — казах аз, — това е вярно. Кой не може да подари шоколад на едно дете! Но че таралежките са таралежите от детската рисунка, това също е само ваше тълкуване, Матей, и нищо не доказва неговата правота.

Матей и този път не отговори нищо. Отиде отново до края на гората, заобиколи още веднъж поляната, потърси нещо в една купчина шума, след това се отказа и се върна при мен.

— Това е място за убийство — каза той, — това се чувствува, аз ще продължа да чакам.

— Но това е глупост! — отговорих. аз, изпълнен изведнъж с ужас и отвращение, потръпвайки от студ и умора.

— Той ще дойде тук — каза Матей.

— Глупости, дивотия, идиотщина! — закрещях аз извън себе си от яд.

Той, изглежда, изобщо не слушаше.

— Да се върнем в бензиностанцията — каза само. Бях доволен, че мога най-после да напусна това проклето, злощастно място. Слънцето вече залязваше, сенките се бяха удължили неимоверно, просторната долина пламтеше в ярка позлата, над нея се синееше небето; но на мен всичко ми беше омразно, имах чувството, че са ме сложили в някаква огромна безвкусна пощенска картичка. След това се показа кантоналното шосе, по което се носеха автомобили — открити коли с хора в пъстри дрехи; богатство, което профучаваше и изчезваше. Беше абсурдно. Стигнахме бензиностанцията. До бензиновите колони в моята кола чакаше Фелер, отново полузадрямал. На люлката седеше Анемари и си пееше пискливо, макар и подсмърчайки: „Мария седи на камък“, а на вратата се беше облегнал един младеж, навярно работник от тухларната фабрика, с разкопчана риза и космати гърди, с цигара в уста, противно ухилен. Матей не му обърна внимание. Той отиде в малката стая, при масата, до която бяхме седели вече. Аз се влачех след него. Извади ракия и почна да си налива чаша след чаша. Аз не можех да пия, толкова отвратен бях от всичко. Госпожа Хелер не се виждаше никъде.

— Трудно ще е това, което трябва да направя — каза той, — но поляната не е далеко, или смятате, че ще е по-добре да чакам тук, при бензиностанцията?

Не отговорих нищо. Матей крачеше насам-натам, пиеше и не се смущаваше от моето мълчание.

— Глупаво е само, че госпожа Хелер и Анемари вече знаят — каза той, — но това ще се оправи някак си.

Отвън се носеше шумът на шосето, плачливият глас на детето: „Мария седи на камък“.

— Аз си тръгвам вече, Матей — казах аз.

Той продължаваше да пие, дори не ме погледна.

— Ще чакам наполовина тук, наполовина на поляната — реши той.

— Сбогом — казах аз, напуснах стаята, излязох навън, минах покрай младежа, покрай момичето и дадох знак с ръка на Фелер, който се сепна от своята дрямка, приближи се с колата и ми отвори вратата.

— На „Казерненщрасе“ — заповядах аз.

— Това е историята, доколкото моят беден Матей играе съществена роля в нея — продължи разказа си бившият комендант на кантоналната полиция. (Смятам, че тук му е мястото, от една страна, да спомена, че старият и аз, разбира се, отдавна вече бяхме завършили нашето пътуване Хур-Цюрих и сега седяхме в често споменаваното и хвалено в разказа му „Кроненхале“, разбира се, обслужвани от Ема и под картината на Гублер, която бе заместила картината на Миро — всичко по обичая на стария; че освен това бяхме вече обядвали — от количка, варено по милански, което, както е известно, също беше една от неговите традиции — защо да не ги зачета, — наближаваше четири часът и след „кафето партагас“, както комендантът наричаше своята страст да изпушва една хаванска пура с еспресото, той ми предложи за следващата бутилка „Резерв дю патрон“ още едно второ парче ябълкова торта. От друга страна — от писателска честност и в интерес на занаята, — би трябвало да дам и едно чисто техническо обяснение — че аз, разбира се, не винаги съм предавал дословно разказа на словоохотливия старец, при което имам пред вид не толкова обстоятелството, че ние естествено говорехме швейцарски немски, колкото ония места от неговия разказ, които той разказваше не от свое гледище, не като преживени от него, а, тъй да се каже, обективно, като събития сами по себе си, като например сцената, когато Матей дава своето обещание. На такива места трябваше да се намесвам, да преправям, като същевременно извънредно много се стараех да не фалшифицирам събитията, а само да обработвам материала на стария съгласно определени закони на писателствуването, за да го направя годен за печат.)

— Разбира се — продължи той своя разказ, — аз още няколко пъти ходих при Матей и все повече се убеждавах, че той не беше прав, като смяташе амбулантния търговец за невинен, защото и през следващите месеци и години не бе извършено ново убийство. Е, не е необходимо да се впускам в подробности — човекът пропадна, пропи се, затъпя. Не можеше нито да му се помогне, нито нещо да се промени. Момчетиите се навъртаха и подсвиркваха нощем около бензиностанцията не вече напразно — стигна се дотам, че граубюнденската полиция предприе няколко хайки. Трябваше да поговоря откровено с моите колеги в Хур, след което те почнаха да се правят, че не виждат, или съвсем да си затварят очите. Там винаги са били по-разбрани от- нас. И така всичко тръгна по своя фатален път и вие сам видяхте резултата през време на нашето пътуване. Всичко това е много тъжно, особено защото и малката, Анемари, не излезе стока. Може би само защото веднага различни организации се заеха усърдно да я спасяват. Детето беше настанено в приют, но винаги бягаше и се връщаше в бензиностанцията, където госпожа Хелер откри преди две години тази мизерна кръчма. Дявол знае как е успяла да измъкне разрешителното, във всеки случай това окончателно съсипа малката. Тръгна по пътя на майка си. Във всяко отношение. Няма какво да крия, преди четири месеца тя излезе след едногодишен престой от изправителния дом, но не извлече поука от това. Вие можахте сам да се убедите, няма какво да говорим за това. Но вие сигурно отдавна вече се питате какво общо има моята история с критиката, която аз направих на вашия доклад, и защо все пак нарекох Матей гений. Това е понятно. Вие ще възразите, че съвсем не е задължително едно оригинално хрумване да бъде правилно или дори гениално. И това е вярно. Мога дори да си представя какво си въобразявате сега във вашия писателски мозък. Ще си кажете хитро, че е достатъчно само Матей да излезе прав и убиецът да бъде заловен, за да се получи най-хубавият роман или сценарий, защото според вас задачата на писателствуването в края на краищата се състои в това, да се направят нещата с помощта на определен похват прозрачни, за да проблесне и бъде доловена по-висшата идея зад тях, да, с помощта на такъв похват, именно чрез успеха на Матей моят пропаднал детектив, ще стане не само интересен, а направо библейска фигура, един вид модерен Аврам по своята надежда и вяра, а безсмислената история, че някой търси един убиец, който не съществува, защото вярва в невинността на виновния, ще получи дълбок смисъл. Творческият полет на мисълта ще направи виновния амбулантен търговец невинен, несъществуващия убиец — съществуващ, и едно събитие, което се подиграва със силата на човешката вяра и с човешкия разум, ще се превърне в събитие, което по-скоро възвеличава тези сили. Дали нещата стоят действително така, е без значение, главното в края на краищата е, че тази версия на случката също изглежда възможна. Така приблизително си представям хода на вашите мисли и дори мога да предскажа, че този вариант на моята история е толкова вдъхновяващ и положителен, че трябва просто в най-скоро време да се появи на бял свят било като роман, било като филм. Ще разкажете всичко, общо взето, така, както се опитах аз, но несъмнено по-добре. В края на краищата вие сте писател и при вас едва на края ще се появи наистина убиецът, ще се сбъдне надеждата, ще възтържествува вярата, с което разказът ще стане все пак приемлив за християнския свят. Освен това могат да се смекчат още някои неща. Аз предлагам например Матей, още щом открие таралежките и разбере в каква опасност се намира Анемари, да се откаже от своя план да използува детето като стръв — било от истинска човечност, било от бащинска обич към него, след което той би могъл да отведе Анемари и майка й на сигурно място и да постави край поточето една голяма кукла. Към залез слънце от гората би дошъл, огромен и тържествен, убиецът — магьосникът на Анемари, и би се запътил към мнимото дете, обладан от страстно желание да си послужи най-после отново с бръснача. Като разбере, че е попаднал в дяволски капан, той би изпаднал в бяс, в лудост, би последвала борба с Матей и полицаите и тогава може би накрая — простете ми моето съчинителство — един трогателен разговор на ранения комисар с детето, не дълъг, само няколко откъслечни изречения, защо не, момичето просто ще е избягало от майка си, за да се срещне с любимия магьосник, за да се втурне към нечуваното си щастие, и така след всички ужаси би бил възможен дори един проблясък, изпълнен с кротка хуманност и себеотрицателна приказна поезия; но по-вероятно е вие да изфабрикувате нещо съвсем друго; аз все пак ви познавам малко, макар че — искрено казано — Макс Фриш по ми харесва; ще ви привлече именно абсурдността на положението, фактът, че някой вярва в невинността на един виновен и търси убиец, който не би могъл да съществува, както ние твърде сполучливо определихме положението. Но ето че вие ставате по-жесток от реалността, просто за удоволствие и от желание да ни направите съвсем за смях нас, хората от полицията: така Матей действително ще намери един убиец, някой от вашите смешни праведници, например добър по сърце проповедник от някоя секта, който, разбира се, в действителност ще е невинен и просто неспособен да върши зло и тъкмо затова ще привлече благодарение на едно от вашите зли хрумвания всички подозрения върху себе си. Матей ще убие този невинен глупак, всички доказателства ще са неопровержими, след което щастливият детектив, възвеличен и чествуван като гений, отново ще бъде приет при нас. Това също е възможно. Вие виждате, че съм проумял вашите хитрини. Но сега не бива да припишете всичките ми дрънканици само на „Резерв дю патрон“ — наистина ние пием вече втората бутилка, — а сигурно и ще почувствувате, че имам да разкажа още края на историята, макар и неохотно, защото не е нужно да крия от вас, че тази история за съжаление има развръзка, и то доста жалка, както вие се досещате, толкова жалка, че просто не става за свестен роман или филм. Тя е толкова смешна, глупава и тривиална, че направо би трябвало да се пропусне, ако човек седне да напише историята. При това, честно казано, тази развръзка на пръв поглед изцяло говори в полза на Матей, показва го в истинска светлина, като гений, като човек, който е предугаждал скритите фактори на действителността до такава степен, че си е пробил път през хипотезите и предположенията, с които сме обградени, и се е приближил до ония иначе недостъпни за нас закони, които управляват света. Разбира се, само се е приближил. Защото тъкмо поради това, че тази ужасна развръзка е за съжаление нещо непредвидимо, нещо случайно, ако щете, неговата гениалност, неговите планове и действия се довеждат впоследствие още по-мъчително до абсурд, отколкото преди това, когато по мнението на „Казерненщрасе“ той се лъжеше: няма нищо по-жестоко от това един гений да се препъне в нещо идиотско. Но в такъв случай всичко зависи от това, как геният ще се отнесе сега към смешното, в което се е препънал, дали може да го понесе спокойно, или не. Матей не можа да се примири с него. Той искаше неговите сметки да излязат верни и в действителност. Затова трябваше да отрече действителността и да увисне в пустотата. И така моят разказ завършва особено тъжно, всъщност направо с най-баналната от всички възможни „развръзки“. Е, и това става понякога. От време на време се случва и най-лошото. Ние сме мъже, трябва да се съобразяваме с това, трябва да сме готови да го посрещнем и преди всичко да сме наясно, че само тогава няма да претърпим поражение в борбата с абсурдното, което по необходимост се проявява все по-ясно и по-властно, и ще можем да се наредим — повече или по-малко удобно на тази земя, ако държим сметка за него в нашето мислене. Нашият разум осветлява света твърде оскъдно. В мъглявата зона на неговата граница се заселва всичко парадоксално. Да се пазим от това да приемаме тези призраци „като такива“, като съществуващи извън човешкия разум или още по-лошо: да не изпадаме в заблудата да гледаме на тях като на предотвратима грешка, което би могло да ни подведе да съдим света от гледище на някакъв непреклонен морал, ако се опитаме да утвърдим представата за безпогрешен разум, защото именно неговото безпогрешно съвършенство би било негова гибелна лъжа и признак за най-ужасна слепота. А на мен простете, че прекъснах хубавия си разказ с този коментар, който философски не е безупречен — знам това, но бъдете снизходителен към един стар човек като мене и му позволете да мисли върху това, което е преживял, колкото и несъвършени да са неговите мисли. Защото, макар и да съм служил в полицията, в края на краищата аз все пак се старая да бъда човек, а не говедо.

И така, миналата година, разбира се, пак в неделя, след позвъняване по телефона от страна на един католически свещеник, трябваше да посетя кантоналната болница. Беше малко преди да се пенсионирам, през последните дни на моята служба, всъщност моят приемник вече беше постъпил, не Хенци, който за щастие не успя, въпреки своята Хотингер, а един способен и добросъвестен човек, притежаващ гражданска човечност, която можеше да бъде само от полза на този пост. Бяха позвънили в къщи. Отзовах се на поканата само защото се касаело за нещо важно, което една умираща желаела да ми съобщи — случват се такива неща от време на време. Беше слънчев, но студен декемврийски ден. Всичко голо, тъжно, меланхолично. В такива дни нашият град може да те накара да почнеш да виеш. Затова да ме викат да посетя някаква умираща, беше вече прекалено. Ето защо аз обиколих няколко пъти твърде мрачен арфата на Ешбахер в парка, но в края на краищата все пак се запътих към сградата: „Госпожа Шрот, медицинска клиника, частно отделение“. Болничната стая гледаше към парка. Беше пълна с цветя — рози, гладиоли. Пердетата бяха полувдигнати. Полегати слънчеви лъчи падаха на пода. До прозореца седеше огромен свещеник с грубо червено лице и сива неподстригана брада, а в леглото лежеше една женица, стара, със ситно набръчкано лице, с редки и бели като сняг коси, извънредно благовидна, явно много богата, ако се съди по обстановката. До леглото беше поставен сложен апарат, някаква медицинска апаратура, към която водеха различни маркучи, излизащи изпод одеялото. Машината непрекъснато се контролираше от една медицинска сестра. На определени интервали мълчаливо и внимателно сестрата влизаше в болничната стая, поради което разговорът се прекъсваше на почти равномерни интервали — за да спомена това обстоятелство още в началото.

Поздравих. Старата дама ме изгледа внимателно и извънредно спокойно. Лицето й беше восъчно, недействително, но още удивително живо. Макар да държеше в жълтеникавите си набръчкани ръце малка черна книжка със златен образ — явно молитвеник, все пак трудно можеше да се повярва, че тази жена скоро ще умре, толкова жизнена, толкова несломена сила се излъчваше сякаш от нея, въпреки всички маркучи, които изпълзяваха изпод одеялото й. Свещеникът не стана от мястото си. С един колкото величествен, толкова и непохватен жест той ми посочи един стол до леглото.

— Седнете — покани ме той.

Когато седнах, дълбокият му глас отново прозвуча откъм прозореца, пред който той се очертаваше като мощен силует:

— Разкажете на господин коменданта каквото имате да му съобщите, госпожо Шрот. В единадесет часа трябва да направим последното миропомазване.

Госпожа Шрот се усмихна. Съжалявала, че ми създава безпокойство, каза тя очарователно и гласът й, макар и тих, беше извънредно ясен, дори бодър.

Излъгах, че тя никак не ме безпокои, убеден, че бабичката ще ми съобщи, че прави някакво дарение в полза на бедствуващи полицаи или нещо подобно.

Това, което искала да ми разкаже, било само по себе си неважна и безобидна история, продължи старата, произшествие, което навярно се случва във всяко семейство един или повече пъти, и затова го била забравила, но сега, както се полагало, защото скоро щяла да се пресели във вечността, заговорила за това съвсем случайно през време на последната си изповед, защото малко преди това била дошла една внучка на единствения й кръщелник с цветя и при това с червена рокличка, а пастор Бек съвсем се развълнувал и казал, че трябва да разкаже историята на мен; тя наистина не разбирала защо, нали всичко било отдавна минало, но щом негово преподобие смятал...

— Разказвайте, госпожо Шрот — донесе се откъм прозореца дълбокият глас, — разказвайте.

В града черковните камбани почнаха да бият за проповед, отеквайки глухо и далечно. Е, щяла да се опита, отново поде старицата и забърбори. Отдавна вече не била разказвала, само на Емил, на своя син от първия си мъж, но след това Емил умрял от туберкулоза, нищо не можело да му помогне. Сега той щял да бъде колкото мене или по-точно, колкото господин пастора Бек. Но тя щяла да си представи, че аз съм нейният син и господин пасторът Бек също, защото веднага след Емил родила Марк, но той умрял след три дни, преждевременно раждане, появил се на бял свят още след шестия месец и доктор Хоблер казал, че това било най-добре за горкото същество. Несвързаното бръщолевене продължи така известно време.

— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — подкани пасторът със своя бас, седейки неподвижно до прозореца, поглаждайки само от време на време с дясната си ръка като Мойсей своята неподстригана сива брада, разпространявайки също на леки вълни осезателна миризма на чесън. — Скоро ще трябва да пристъпим към последното миропомазване!

Сега тя изведнъж придоби горд и дори аристократичен вид, дори изправи главичката си малко и очичките й блеснаха. Била родена в Щенцли, каза тя, дядо й бил полковник Щенцли, който през войната на Зондербунда [Зондербунд — сепаративен съюз между седем католически швейцарски кантона, сключен в 1843 г. за съпротива срещу прогресивните буржоазни преобразования в Швейцария. — Б. пр.] командувал отстъплението към Ешолцмат, а сестра й се омъжила за полковник Щюси, който през Първата световна война служел в цюрихския генерален щаб, бил интимен приятел на генерал Улрих Виле и лично познавал кайзер Вилхелм, аз сигурно съм знаел това.

— Естествено — отговорих аз отегчено, — разбира се.

„Какво ме интересуват старият Виле и кайзер Вилхелм — мислех си аз. — По-скоро кажи за своето дарение, старо!“ Да можеше поне да се пуши, една малка пура „Суердик“ би била тук на място — да издухаш малко полъх на джунгла в тази болнична атмосфера и в тази миризма на чесън. А пасторът бучеше упорито, неуморно:

— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте.

Трябвало да знам, продължи старата дама и лицето й придоби сега странно озлобен, дори изпълнен с омраза израз, че за всичко била виновна сестра й със своя полковник Щюси. Сестра й била десет години по-стара от нея, сега деветдесет и девет годишна и от близо четиридесет години вдовица, притежавала вила на Цюрихберг, акции от компанията „Браун-Бовери“ и имала пръст в половината „Банхофщрасе“; и изведнъж от устата на умиращата бабичка бликна мътен поток или по-точно мръсен водопад от ругатни, който не смея да предам. Същевременно старата се повдигна малко и заклати живо насам-натам старческата си главичка със снежно белите коси като побъркана от радост и удоволствие от своя изблик на ярост. Скоро обаче тя отново се успокои, защото за щастие сега дойде сестрата.

— Хайде, хайде, госпожо Шрот, не се вълнувайте, трябва да лежите спокойно.

Старицата послуша, леко махна с ръка, когато останахме отново сами.

Всички тези цветя, каза тя, й пращала сестра й само за да я ядосва, сестра й знаела много добре, че тя не можела да понася цветя, изобщо мразела безполезните разходи; но те никога не се били карали, както навярно съм си помислил, били винаги мили и любезни една към друга, разбира се, само от злоба; всички от рода Щенцли били така учтиви, макар и да не можели никога да се понасят, и тяхната учтивост била само начин да се измъчват и изтезават взаимно до кръв, и слава богу, защото иначе щяло да бъде истински ад, ако не били такова дисциплинирано семейство.

— Разказвайте, госпожо Шрот — подкани я отново свещеникът да мине на темата, — закъсняваме за последното миропомазване.

В това време вместо за малка „Суердик“, аз вече мечтаех за една от моите големи „Баианос“.

През деветдесет и пета година тя се омъжила за милия покоен Галузер, продължаваше да шурти безкрайно словесният поток. Той бил доктор по медицина в Хур. Това не се харесало на сестра й с нейния полковник, видяло й се недостатъчно аристократично, тя ясно почувствувала това и когато полковникът починал от грип, скоро след Първата световна война, сестра й ставала все по-непоносима и издигнала своя милитарист в истински култ.

— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — настояваше свещеникът, но в гласа му не се чувствуваше нетърпение, а може би лека тъга от цялата нейна обърканост, докато аз дремех и понякога се стресвах като от сън, — мислете за последното миропомазване, разказвайте, разказвайте.

Нищо не помагаше, старицата продължаваше да бърбори неуморно и нестихващо на смъртното си легло, въпреки своя писклив глас и маркучите под одеялото, скачаше от тема на тема.

Доколкото изобщо можех още да мисля, аз предполагах смътно, че ще разкаже някаква безинтересна история за услужлив полицай, след това ще обяви дарение от няколко хиляди франка, за да ядоса деветдесет и девет годишната си сестра, подготвях моята топла благодарност, потисках решително неосъществените си пушачески желания и за да не се отчая съвсем, мечтаех за обичайния аперитив и традиционния неделен обед с жена ми и дъщеря ми в „Кроненхале“.

След това, продължаваше да бъбри през това време старицата, именно след смъртта на нейния мъж, покойния Галузер, тя се омъжила за също покойния сега Шрот, който работел при тях един вид като шофьор и градинар, изобщо вършел всичко, което в една голяма стара къща се върши най-добре от мъже, като палене на печки, поправяне на прозорци и така нататък, и макар че сестра й не казала нищо по този повод, дори дошла за сватбата в Хур, тя била възмутена от този брак, в това била сигурна, макар и сестрата, именно за да я ядоса, не се издала с нищо. И така тя станала госпожа Шрот.

Тя въздъхна. Навън, някъде в коридора, сестрите пееха коледни песни.

— Да, ние имахме твърде хармоничен брак с милия покойник — продължи бабичката, след като послуша няколко такта от песента, — въпреки че за него беше може би по-трудно, отколкото мога да си представя. Когато се оженихме, покойният Албертхен беше на двадесет и три — роден е точно деветстотната, а аз — вече на петдесет и пет. Но това сигурно беше най-доброто за него, защото той беше сирак. Майката беше — не искам да кажа каква, а бащата никой не познаваше, дори и по име. Първият ми мъж го взе на времето, още шестнадесетгодишен, в училището никак не го биваше, особено му куцаше писането и четенето. Женитбата беше просто най-честното разрешение, една вдовица толкова лесно влиза в устата на хората, макар че аз никога не съм имала нищо с покойния Албертхен, дори и в брака, това е естествено при тази разлика в годините. Но парите ми бяха малко, трябваше да стискам, за да преживявам с наемите от моите къщи в Цюрих и Хур. Но какво можеше да направи покойният Албертхен с ограничените си умствени възможности в жестоката борба за съществуване навън? Би бил загубен, а човек има дълг като християнин. Така ние живеехме с него честно. Той си вършеше работата в къщата и в градината — представителен мъж, трябва да го похваля, едър и здрав, винаги сериозен и официално облечен; нямаше за какво да се срамувам с него, макар че той почти нищо не говореше освен: „Добре, майко, разбира се, майко“, но беше послушен и умерен в пиенето, само обичаше да яде, особено макарони, изобщо всякакви тестени работи и шоколад. Шоколадът беше неговата страст. Но иначе беше честен човек и си остана такъв през целия си живот, далеч по-симпатичен и послушен от шофьора, за когото въпреки нейния полковник сестра ми се омъжи четири години по-късно — и той едва тридесетгодишен.

— Разказвайте, госпожо Шрот — раздаде се равнодушно и неумолимо гласът на свещеника откъм прозореца, когато бабичката помълча известно време, навярно все пак малко уморена, докато аз все още наивно чаках дарението за бедни полицаи.

Госпожа Шрот кимна.

— Видите ли, господин комендант — продължи тя своя разказ, — през четиридесетте години покойният Албертхен почна постепенно да отива на зле, не знам точно какво всъщност му липсваше, но нещо трябва да се беше повредило в главата му; ставаше все по-тъп и по-мълчалив, гледаше вторачено и често дни наред не говореше нищо, само работата си вършеше както трябва, така че не трябваше изрично да му се карам, но обикаляше по цели часове с велосипеда си, може би го объркваше войната или това, че не бяха го взели във войската; знаем ли ние, жените, какво става в душата на един мъж! При това ставаше все по-лаком; за щастие имахме си кокошки и отглеждахме зайци. И тогава именно с покойния Албертхен се случи това, което трябва да ви разкажа — първия път към края на войната.

Тя млъкна, защото в стаята влязоха сестрата и един лекар и се заеха отчасти с апаратурите, отчасти с бабичката. Лекарят беше германец, рус като от детска книжка с картинки, весел, бодър, на визитация в неделното дежурство.

— Как сте, госпожо Шрот, все така юнак, имаме отлични резултати, учудвам се, учудвам се, само не се отпускайте. — След това си отиде, последван от сестрата, а пасторът подкани:

— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте, в единадесет е последното миропомазване.

Тази перспектива, изглежда, ни най-малко не вълнуваше старицата.

— Той трябваше всяка седмица да носи яйца на моята милитаристка сестра в Цюрих — бодро поде тя отново своя разказ, — бедният покоен Албертхен връзваше тогава кошничката отзад на велосипеда и се връщаше привечер, защото тръгваше рано, към шест или пет, облечен винаги официално с черен костюм и с бомбе. Всички го поздравяваха любезно, когато минаваше през Хур и оттам извън градчето, подсвирквайки любимата си песен: „Аз съм момче швейцарче и любя своята родина.“ Този път — беше горещ ден в средата на лятото, два дни след федералния празник — той се върна в къщи след полунощ. Чух го да се върти дълго и да се мие в банята, отидох да погледна какво става и видях, че всичко по покойния Албертхен беше в кръв, също и дрехите. „Господи, Албертхен — попитах аз, — какво ти се е случило?“ Той само се пулеше, след това каза: „Авария, майко, ще се оправя, върви да спиш, майко.“ И аз отидох да спя, макар че бях учудена, защото не бях видяла никакви рани. Но на другата сутрин, когато седяхме на масата и той ядеше своите яйца — винаги четири наведнъж, и своите филии с мармелад, прочетох във вестника, че в кантона Санкт-Гален са убили едно малко момиче, по всяка вероятност с бръснач, и тогава си спомних, че предишната нощ го видях да почиства в банята и бръснача си, макар че се бръснеше винаги сутрин. Тогава изведнъж се сетих, беше като някакво просветление, и станах съвсем сериозна с покойния Албертхен. Казах му: „Албертхен, ти си убил момичето в кантона Санкт-Гален, нали?“ Той престана да яде яйцата, филиите с мармалад и киселите краставички и каза: „Да, майко, така трябваше, това беше глас от небето“ — и след това продължи да яде. Бях съвсем разстроена от това, че е толкова болен; жал ми беше за момичето, дори помислих да позвъня на доктор Зихлер, не на стария, а на сина му, който също е много способен и състрадателен; но тогава си спомних за сестра си, която щеше да ликува, това щеше да бъде най-хубавият й ден и затова се отнесох съвсем строго и решително с покойния Албертхен и изрично му казах, че това не бива никога, никога, никога повече да се повтаря, а той каза: „Добре, майко.“ „А как стана това?“ — попитах аз. „Майко — каза той, — всеки път, когато минавах през Ватвил за Цюрих, срещах едно момиче с червена рокличка и руси плитки. Макар по този път да се заобикаля много, откакто се запознах с момичето, близо до една горичка, трябваше винаги да минавам оттам, това беше гласът от небето, майко, и гласът ми заповяда да играя с детето и след това гласът от небето ми заповяда да му дам от моя шоколад и след това трябваше да убия момичето, все гласът от небето, майко, и след това отидох в близката гора и лежах под един храст, докато стана тъмно, и след това се върнах при тебе, майко.“ „Албертхен — казах аз, — няма вече да ходиш с велосипеда при сестра ми, ще пращаме яйцата по пощата.“ „Добре, майко“ — каза той, намаза си още едно парче хляб с мармалад и излезе на двора. Ще трябва все пак да отида при пастор Бек, помислих си аз, за да поговори много строго с покойния Албертхен, но когато погледнах навън през прозореца и видях колко предано и колко безропотно покойният Албертхен върши своите задължения вън на слънце и изкърпва малко натъжено кафеза на зайците и колко чист е целият двор, аз си помислих: „Станалото, станало. Албертхен е честен човек, всъщност той има добро сърце, а и това няма повече да се повтаря.“

Сестрата отново влезе в стаята, провери апаратурата, оправи маркучите и бабичката сред възглавниците сякаш отново отпадна. Почти не смеех да дишам, пот течеше по лицето ми, без да обръщам внимание на това. Изведнъж ми стана студено и се почувствувах двойно по-смешен, като си помислих, че бях очаквал от старата някакво дарение, а на всичко отгоре огромното количество цветя, всички тези червени и бели рози, пламтящите гладиоли, астри, цинии, карамфили, домъкнати бог знае откъде, цяла ваза орхидеи — безсмислени, надути, слънцето зад завесите, неподвижният едър свещеник, миризмата на чесън. Внезапно ме обзе желание да буйствувам, да арестувам жената, но всичко беше вече безсмислено, предстоеше последното миропомазване, а аз седях тук тържествен и безполезен в празничните си дрехи.

— Разказвайте по-нататък, госпожо Шрот — подкани търпеливо свещеникът, — разказвайте по-нататък.

И тя продължи да разказва.

— И наистина, покойният Албертхен почна да се оправя — нареждаше тя със своя спокоен, кротък глас и сега сякаш действително разправяше на две деца приказка, в която и злото, и абсурдното са също такива чудеса, както и доброто. — Престана да ходи в Цюрих. Но когато свърши Втората световна война, ние отново можехме да използуваме нашата кола, която бях купила в тридесет и осма година, защото колата на покойния Галузер наистина се беше демодирала, и така покойният Албертхен почна отново да ме вози в нашия „Буик“. Веднъж ходихме дори до Аскона и аз си помислих, че щом карането му доставя такова удоволствие, той може отново да почне да ходи в Цюрих, с „Буика“ не е толкова опасно, трябва да внимава, като кара, и не може да чува гласове от небето. И така той почна да ходи отново при сестра ми и занасяше яйцата съвестно и честно както винаги, а понякога и някой заек. Но веднъж неочаквано за съжаление той отново се върна вкъщи едва след полунощ. Отидох веднага в гаража, защото веднага ме беше обзело лошо предчувствие — напоследък внезапно пак беше почнал да взима таралежки от бонбониерата. И наистина намерих покойния Албертхен да чисти вътрешността на колата и всичко беше в кръв. „Пак ли си убил момиче, Албертхен?“ — казах аз и станах съвсем сериозна. „Майко — каза той, — успокой се, не в кантона Санкт-Гален, а в кантона Швиц, така пожела гласът от небето, момичето пак беше облечено с червена рокличка и имаше руси плитки.“ Но аз не се успокоих, бях, по-строга с него, отколкото първия път и почти се разгневих. Не му позволих да кара „Буика“ една седмица, исках също да отида при негово преподобие пастор Бек, бях се решила. Но сестра ми щеше извънредно много да ликува, нямаше как, затова почнах да следя покойния Албертхен още по-строго и две години всичко вървеше добре, докато той го направи още веднъж, защото трябвало да послуша гласа от небето, покойният ми Албертхен; беше съвсем съсипан и плака, но аз веднага разбрах всичко по липсващите таралежки от бонбониерата. Беше някакво момиче в кантона Цюрих, също с червена рокличка и руси плитки, да не повярва човек колко непредпазливо обличат майките своите деца.

— Гритли Мозер ли се казваше момичето? — попитах аз.

— То се казваше Гритли, а предишните се казваха Соня и Евели — отговори старата дама. — Запомнила съм всички имена. Но покойният Албертхен отиваше все по на зле, започна да забравя, трябваше да му казвам всичко по десет пъти, по цял ден да му се карам като на момче. И ето че в четиридесет и девета или петдесета, не помня вече точно, няколко месеца след Гритли, той отново стана неспокоен и разсеян. Дори курника не чистеше и кокошките кудкудякаха като луди, защото и храната не им приготвяше вече както трябва, а непрекъснато обикаляше с нашия „Буик“, по цял следобед, казваше само, че отивал да се поразкара, но изведнъж забелязах, че от бонбониерата отново липсват таралежки. Тогава го издебнах и когато покойният Албертхен се промъкна в дневната, пъхнал бръснача в джобчето на сакото си като автоматична писалка, аз отидох при него и му казах: „Албертхен, ти отново си намерил някое момиче.“ — „Гласът от небето, майко — отговори той, — моля те, остави ме още само този път. Което е заповядано от небето, е заповядано, а то също има червена рокличка и руси плитки.“ — „Албертхен — казах аз строго, — не мога да допусна това, къде е момичето?“ — „Недалеч оттук, при една бензиностанция — каза покойният Албертхен, — моля ти се, моля ти се, майко, позволи ми да послушам гласа от небето.“ Но аз решително се възпротивих. „Това няма да го бъде, Албертхен — казах аз, — ти ми обеща. Изчисти веднага курника и дай на кокошките да ядат както трябва.“ Тогава покойният Албертхен се ядоса, за пръв път в нашия брак, който иначе беше толкова хармоничен, закрещя: „Аз съм само твой слуга“ — толкова болен беше и изтича с таралежките и бръснача към „Буика“, а четвърт час по-късно ми телефонираха, че се блъснал в един камион и умрял. Дойдоха негово преподобие Бек и полицейският вахмистър Бюлер, който беше особено състрадателен, поради което съм завещала на полицията в Хур пет хиляди франка, а други пет хиляди — на цюрихската полиция, защото имам тук къщи на „Фрайещрасе“. Дойде, разбира се, и сестра ми с нейния шофьор, за да ме ядоса, развали ми цялото погребение.

Аз гледах старицата втренчено. Сега беше дошло най-после и дарението, което през всичкото време бях очаквал. Сякаш трябваше да бъда специално подигран.

Но в този момент дойде най-после професорът с един лекар и две сестри. Помолиха ни да излезем и аз се сбогувах с госпожа Шрот.

— Останете със здраве — казах аз смутено и без да мисля, с единственото желание да се измъкна колкото може по-скоро, в отговор на което тя се изкикоти, а професорът ме изгледа особено. Всички се почувствуваха неловко и аз бях щастлив, че мога да се разделя най-после със старицата, със свещеника, с всички тия хора и да се озова в коридора.

Отвсякъде изникнаха посетители с пакети и цветя, миришеше на болница. Забързах се. Изходът беше близко и аз си въобразявах, че съм в парка, когато изведнъж насреща ми се появи едър, облечен официално в черни дрехи мъж с кръгло детско лице и бомбе, който буташе по коридора един стол на колелца, на който седеше сбръчкана, трепереща старица. Прастарата бабка беше във визонено палто и държеше в двете си ръце цветя — огромни букети. Може би това беше деветдесет и девет годишната сестра с нейния шофьор, знам ли, аз гледах ужасен след тях, докато изчезнаха в частното отделение, след това почти изтичах навън, префучах през парка, покрай болни на столове с колелца, покрай оздравяващи и покрай посетители и се успокоих малко едва в „Кроненхале“, при супата топчета от дроб.

От „Кроненхале“ веднага заминах за Хур. За съжаление трябваше да взема със себе си жената и дъщерята, беше неделя й аз им бях обещал да прекараме заедно следобеда, а не исках да давам обяснения. Не продумвах нито дума и карах със забранена скорост, може би все още нещо можеше да се спаси. Не се наложи обаче семейството ми да чака дълго в колата пред бензиностанцията. В кръчмата цареше страшно оживление. Анемари току-що се беше върнала от изправителния дом, заведението гъмжеше от съмнителни типове. Въпреки студа Матей седеше в своя син комбинезон на пейката си. Пушеше и вонеше на абсент. Седнах до него и му разказах накратко всичко. Но нищо не можеше вече да помогне. Той, изглежда, дори не ме слушаше, за момент не знаех какво да правя, след това се върнах при моя „Опел капитен“ и потеглих за Хур. Семейството ми беше гладно и проявяваше нетърпение.

— Това не беше ли Матей? — попита жена ми, която както обикновено за нищо не беше осведомена.

— Той е.

— Но аз мислех, че е в Йордания — каза тя.

— Той не замина, мила моя.

В Хур имахме трудности с паркирането. Сладкарницата беше препълнена, все гости от Цюрих, които си тъпчеха тук стомасите и се потяха, на всичко отгоре деца, които крещяха, но ние все пак намерихме място, поръчахме чай и сладкиши. Жена ми обаче повика келнерката още веднъж.

— Моля, донесете и двеста грама таралежки.

Тя само малко се учуди, когато не поисках да ям от тях. За нищо на света.

А сега, господине, можете да правите с тази история каквото искате. Ема, сметката.