Обетована земя

27

Още валеше, когато се върнахме с колата в моя апартамент да приберем нещата на Пам. Продължаваше да вали и когато тръгнахме към Хайанис в осем и половина. Има една радиостанция в Бостън, която пуска джаз от 6 сутринта до 11. Обърнах на тази станция. Пееше Кармен Макрий.

Дъждът се беше усилил и така се удряше в предното стъкло, като че ли смяташе да остане там. Покривът ми пропускаше в единия ъгъл и на задната седалка капеше.

Пам Шепърд седеше тихо и гледаше навън през страничното стъкло на колата. Записът на Кармен Макрий беше последван от албум на Лий Уайли, който пееше в съпровод на корнета на Боби Хакет и пианото на Джо Бушкин „Сладката птица на младостта“. Движението по шосе № 3 не беше голямо. Нямаше много желаещи да посетят носа в една дъждовна сутрин в средата на седмицата.

— Когато бях малък — казах аз, — обичах да пътувам с кола в дъжда. Винаги изглеждаше толкова независимо от външния свят, толкова интимно.

Седяхме в топлата кола и музиката свиреше, а останалата част от света беше навън, в дъжда. Мокра и зъзнеща.

— Всъщност още ми харесва — казах аз.

Пам Шепърд продължаваше да гледа навън през страничното стъкло.

— Как мислиш, дали всичко свърши? — попита тя.

— Кое?

— Всичко. Банковият обир, неприятностите на Харви, необходимостта да се крия, страхът? Ужасният начин, по който се чувствам?

— Мисля, че да — казах аз.

— Какво ще стане с Харви и с мен?

— Зависи. Мисля, че двамата с него можете да направите така, че нещата да тръгнат по-добре, отколкото са били досега.

— Защо?

— Любов. Във вашата връзка има любов.

— Лайняна работа — каза тя.

— Не е лайняна работа. Любовта не решава всичко и не е единственото важно нещо, но тя дава голям начален тласък на всичко останало. Ако има любов, тогава има и основа да се започне нещо.

— Това са романтични сантименталности — рече Пам Шепърд. — Повярвай ми, Харви ми е проповядвал евангелието на любовта кажи-речи цели двайсет години. Това са глупости. Повярвай ми, така е.

— Не, не е така. Ти си имала лоши преживявания и поради това си мислиш, че това е единственото, което можеш да преживееш. И ти, и Харви еднакво грешите. Това, че не се е получило, не значи, че няма да се получи. Ти си интелигентна и с характер. Можеш да се подложиш на терапия. Може би ще успееш да накараш и Харви да го направи. Възможно е, след като разговаряш за своите неща с някой интелигентен човек, да решиш все пак да разкараш Харв. Но тогава ще знаеш истинските причини, поради които го правиш, не защото мислиш, че си фригидна, нито защото той мисли, че си фригидна. И ако решиш да разкараш Харв, ще имаш някакви други възможности, освен да се чукаш с потни пияници в евтини долнопробни хотели или да живееш във феминистка комуна с две кукувици.

— Толкова грозно ли е?

— Разбира се, че е толкова грозно. Човек не се чука, за да доказва разни неща. Чука се, защото му харесва чукането, или този, с когото го прави, или и двете. За предпочитане е последното. Някои хора дори наричат това правене на любов.

— Знам — рече тя. — Знам.

— Или двете глупави патки, с които си се сближила. Те са дървени философки. Те нямат почти нищо общо с живота. Имат незначително отношение към фалическата власт и моделите на господство или ликвидирането на старци в името на неща от този род.

Тя престана да гледа през прозореца и се обърна към мене.

— Защо се гневиш толкова? — попита тя.

— Не знам точно. Торо казва на едно място нещо за преценяването на стойността на нещата, според това колко живот е трябвало да изразходва, за да получи дадено нещо. Ти и Харв не си знаете истинската цена. Пестеливост, предполагам. Това оскърбява моето чувство за пестеливост.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Бога ми, харесваш ми — рече тя. — Много ми харесваш.

— Беше само въпрос на време — отвърнах.

Тя се загледа отново навън през прозореца и през по-голямата останала част от пътя ние мълчахме. Не го бях казал както трябва. Може би Сюзън би могла. Може би никой не би могъл. Може би приказките, така или иначе, нямат особен ефект.

Пристигнахме в мотела малко след десет часа и заварихме Сюзън в барчето да пие кафе и да чете „Ню Йорк таймс“.

— Добре ли мина? — попита Сюзън.

— Да, точно така, както трябваше.

— Той предупреди един от тях — рече Пам Шепърд, — и онзи избяга.

Сюзън повдигна веждите си към мен.

— Хок — казах аз.

— Ти разбираш ли това? — попита Пам Шепърд.

— Може би — отвърна Сюзън.

— Аз не.

— И мога да се обзаложа, че не ти е дал подходящо обяснение, нали? — рече Сюзън.

— Ни най-малко — рече Пам.

— Всичко останало обаче мина добре? — попита Сюзън.

Аз кимнах.

— Ще се върнеш ли вкъщи, Пам? — попита Сюзън.

— Мисля, че да. Не съм мислила истински за това, дори докато пътувахме насам. Но ето ме тук, на по-малко от километър от къщи. Мисля, че ще се върна там.

— Хубаво.

— Ще телефонирам на Харви — казах аз. — Какво ще кажете да го помоля да дойде, така ще можем да поговорим за всичко и може би Сюзън би могла да каже нещо.

— Да — рече Пам. — Страхувам се да го видя отново. Бих искала да го видя тук заедно с вас и без децата.

Върнах се в стаята, телефонирах на Шепърд и му казах какво беше станало, трябваха му десет минути, за да пристигне. Аз го посрещнах във фоайето.

— Пауърс в затвора ли е? — каза той.

Погледнах часовника си.

— Не, вероятно не е. Трябва вече да са го зарегистрирали и адвокатът му е там, уреждайки пускането му под гаранция, а Кинг седи отпред в приемната и чака да си тръгне за вкъщи.

— Боже господи — рече Шепърд. — Искаш да кажеш, че той ще бъде пуснат на свобода, знаейки че ние сме го накиснали?

— Животът е тежък понякога — рекох.

— Но, за бога, няма ли той да дойде да ни потърси? Ти не ми каза, че ще го пуснат под гаранция. Той ще тръгне да ни търси. Той ще знае, че сме го предали. Непременно ще дойде.

— Ако ти бях казал, нямаше да го направиш. Няма да тръгне да те търси.

— По дяволите, какво им е станало, та го пускат на свобода под гаранция. Нямаш никакво право да си играеш така с живота ми.

— Той няма да тръгне да те търси, Шепърд. Жена ти те очаква в барчето.

— Господи, как е тя?

— Добре е.

— Не, искам да кажа, в какво настроение е? Имам предвид, какво казва за мен? Каза ли, че възнамерява да се върне?

— Тя е в барчето с приятелката ми, Сюзън Силвърман. Иска да те види и иска това да стане в наше присъствие, а какво ще прави е нещо, което ще решите ти и тя. Засега, струва ми се, възнамерява да остане. Гледай да не изпортиш нещо.

Шепърд пое дълбоко дъх и го изпусна навън през носа си. Влязохме в барчето, Сюзън и Пам Шепърд седяха една срещу друга в едно сепаре. Аз се промъкнах и седнах до Сюзън. Шепърд остана прав и погледна надолу към Пам Шепърд. Тя погледна нагоре към него и рече:

— Здравей, Харв.

— Здравей, Пам.

— Сядай, Харв — рече тя.

Той седна до нея.

— Как си? — попита тя.

Той кимна с глава. Гледаше ръцете си, които бе сложил близо една до друга на масата пред себе си.

— Децата добре ли са?

Той кимна отново, протегна дясната си ръка и я сложи на гърба й с разтворени пръсти. Лицето му беше мокро.

— Всичко, каквото поискаш — каза той със сподавен глас. — Всичко, каквото поискаш. Ще ти дам всичко, което поискаш, можем да започнем отново и за теб ще бъда отново на върха само след година. Всичко. Всичко, каквото поискаш.

— Това, което искам, не е да сме на върха, Харви. — Чувствах се като воайор. — Става, става дума за нещо друго. Те смятат, че ние имаме нужда от психиатрична помощ — тя кимна към мен и Сюзън.

— Какво знаят те за това или за нас и изобщо за каквото и да било?

— Аз няма да остана, ако не получим помощ, Харви. Ние не сме просто нещастни. Ние сме болни. Имаме нужда от лечение.

— При кого ще отидем? Та аз не познавам никакви психиатри?

— Сюзън ще ни каже — рече Пам. — Тя е запозната с тези неща.

— Ако това ще те върне, ще го направя. — Гласът му се бе поотпуснал малко, но сълзите все още се стичаха по лицето му. Той продължаваше да гали гърба й с малки кръгови движения. — Каквото поискаш.

Аз станах.

— Вие тук ще се разберете. А докато вие се разбирате, аз ще ида да набера един телефон.

Те не ми обърнаха почти никакво внимание и аз се почувствах безполезен като кран за вода върху часовник. От стаята си позвъних в Съфолкската окръжна прокуратура на Кленси.

— Спенсър е — казах, когато ме свързаха. — Пауърс излезе ли вече от кафеза?

— Чакай да проверя.

В течение на близо три минути слушах слабите звуци, които издава телефон, оставен отворен. След това Кленси отново се появи.

— Да — рече той.

— Конте — казах аз.

— Ти знаеше, че ще го пуснат — рече Кленси. — Известно ти е истинското състояние на нещата.

— Да, благодаря — затворих аз.

Когато се върнах в барчето, Пам казваше:

— Прекалено тежко е. Прекалено тежко е да носиш бремето да си център на живота на всички.

Келнерката ми донесе нова чаша кафе.

— Е, какво да правим тогава — рече Харв. — Да не те обичаме ли? Да кажа на децата: стига толкова обич. Прекалено много й идва на майка ви! Това ли да направим?

Пам Шепърд поклати глава.

— Става дума за… не, разбира се. Аз искам да бъда обичана, но когато съм единственото нещо, което обичаш, и децата, усещането, че си някакъв център, чувството за цялата тази… Знам ли… отговорност, може би. Иска ми се да закрещя и да побягна.

— Боже мой — Харв поклати глава, — ще ми се аз да имах този проблем — някой, който ме обича прекалено много. Веднага бих се сменил с теб.

— Не, не би го направил.

— Добре де, във всеки случай, аз не бих те напуснал. Та аз не знам дори къде си била. Ти знаеш къде съм бил аз.

— Както и какво си правил — рече тя. — Проклет глупако.

Харв погледна към мен.

— Спенсър, копеле, ти си й казал.

— Трябваше — рекох.

— Добре, правех го заради теб и децата. Искам да кажа, що за мъж щях да бъда, ако бях оставил всичко да изтече без остатък и за теб и децата да не остане нищо. Що за мъж бих бил?

— Виждаш ли — рече Пам. — Виждаш ли, винаги аз, отговорността е винаги моя. Всичко, което правиш ти, е за мен.

— Глупости. Правя това, което би трябвало да прави един мъж. Няма нищо особено в един мъж, който се грижи за семейството. Посвещавайки живота си на семейството. В това няма нищо особено. Така трябва да бъде.

— Потискането на собственото его до такава степен е необичайно — рече Сюзън.

— Какво искате да кажете?

Гласът на Шепърд вече не звучеше сподавено и бе придобил някакъв тенекиен оттенък. Той говореше прекалено високо за помещението.

— Недей да крещиш на Сюз, Харв — казах аз.

— Аз не крещя, а искам да кажа, господи, Спенсър, тя ми казва, че всеотдайността и саможертвата са признак на болест.

— Не, Харв, не ти казва това. Тя иска да си помислиш защо не можеш да направиш нещо за свой собствен интерес. Защо трябва да мислиш за всичко това като за някакъв вид саможертва?

— Аз, аз не мисля… Искам да кажа, мога да направя нещо, което искам… за себе си.

— Какво например? — попитах.

— Ами, по дяволите. Аз… Ами, аз също искам да имам пари и хубави неща за семейството… и… о, по дяволите. Ти на чия страна си в тая работа?

Пам Шепърд сложи ръце на лицето си.

— О, господи — рече тя. — О, господи, Исусе Христе проклети.