Обичай ближния си

Глава първа

Керн трепна, събуди се в непрогледния мрак и се ослуша. Като всички преследвани същества, и той се събуждаше изведнъж, готов да бяга. Докато седеше на леглото с наведено напред слабо тяло, той обмисляше как ще избяга, ако стълбището е вече заето.

Стаята беше на четвъртия етаж. Към двора имаше прозорец без балкон или корниз, откъдето да стигне до водосточните тръби. Бягството в тази посока беше немислимо. Оставаше само една възможност: по коридора към тавана, а оттам по покрива към съседната къща.

Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше пет. В стаята беше почти тъмно. Чаршафите на другите две легла сивееха едва доловимо. Полякът спеше до стената, хъркаше.

Керн се смъкна предпазливо от леглото и пропълзя до вратата. В същия миг и спящият в средното легло се размърда и прошепна:

— Какво има?

Керн не отговори, долепил ухо до вратата.

Другият седна и почна да се рови из вещите си, разхвърляни върху желязното легло. Светна джобно електрическо фенерче, в чийто несигурен блед кръг се мярна част от изтърканата кафява врата и фигурата на Керн с разчорлени коси, измачкано бельо, по чорапи, с долепено до ключалката ухо.

— Какво има, да го вземат дяволите? — изсъска човекът от леглото.

Керн се изправи.

— Не зная. Чух някакъв шум, който ме събуди.

— Някакъв шум ли? Какъв шум, глупако?

— Чух нещо долу. Нещо като гласове или стъпки.

Другият стана и отиде до вратата. Беше в жълта риза, изпод която се подаваха два космати мускулести крака. И той се ослуша, после запита:

— Откога си тук?

— От два месеца.

— Имало ли е проверка през това време?

Керн поклати отрицателно глава.

— Аха! Счуло ти се е. Когато си заспал, и кихането понякога трещи като гръмотевица.

Той освети лицето на Керн.

— Така, така! Нямаш и двайсет! Бежанец ли си?

— Разбира се.

— Йезус Кристус, цо ше стало… — промълви внезапно полякът в ъгъла. Мъжът по риза освети последователно стаята. И насочи светлината към отсрещния ъгъл.

От тъмнината се появи една разчорлена черна брада, голяма зинала уста и две дълбоки, втренчено гледащи очи изпод гъсти вежди.

— Не викай Исуса Христа, поляко! — изръмжа мъжът с фенерчето. — Няма го вече. Умря като доброволец при Сома.

— Цо?

— Ето! Ето пак! — Керн изтича към леглото си. — Качват се! Трябва да избягаме през покрива.

Другият се завъртя като пумпал. Чу се затваряне на вратата и шепнещи гласове.

— По дяволите! Да вървим! Тичай, Полски! Полиция!

Той сграбчи вещите от леглото си и попита Керн:

— Знаеш ли пътя?

— Да. По коридора вдясно и нагоре по стълбите зад умивалника.

Мъжът по риза затвори безшумно вратата.

— Матко Боска! — промълви полякът.

— Млъквай! Не им казвай нищо.

Мъжът затвори вратата. И се втурна с Керн по чист коридор. Тичаха така безшумно, че можеха да чуят как капките на недобре затворената чешма се отцеждат в мивката.

— Насам — прошепна Керн, сви в ъгъла и се сблъска с нещо. Политна, зърна униформа и се опита да се върне. В същия миг някой го удари по ръката.

— Мирно! Горе ръцете! — заповяда глас в тъмнината. Керн изпусна нещата си на пода. Лявата му ръка изтръпна от удара в лакътя. Другарят му се огледа, сякаш готов да се хвърли по посока на гласа в тъмнината. Но зърна внезапно дулото на револвер, насочено срещу гърдите му от втори полицай. И вдигна бавно ръце.

— Кръгом! — заповяда гласът. — До прозореца!

И двамата се подчиниха.

— Виж какво има там — каза полицаят с револвера.

Вторият полицай потърси падналите на пода дрехи.

— Трийсет и пет шилинга… Една батерия… една лула… джобно ножче… гребен… и нищо друго…

— Никакви книжа?

— Две писма.

— Паспорти?

— Никакви.

— Къде са паспортите ви? — запита полицаят с револвера.

— Нямам — каза Керн.

— Разбира се! — Полицаят опря револвера си в ребрата на мъжа по риза. — Ами ти? Отделно ли трябва да те разпитвам, кучи сине? — попита той.

— Какво значи „кучи син“? — запита бавно мъжът. Полицаите се спогледаха. Този, който беше без револвер, се изсмя. Другият облиза устни.

— Я гледай — каза бавно той, — какъв изискан господин! Негово превъзходителство генерал Смрадлю! — Вдигна внезапно ръка и го удари по брадичката. — Горе ръцете! — изрева той на политащия мъж.

Удареният го погледна. На Керн му се стори, че никога не е виждал такъв поглед.

— На теб говоря, копеле — каза полицаят. — Ще кажеш ли най-после? Или искаш пак да ти разтърся мозъка?

— Нямам паспорт — каза мъжът.

— „Нямам паспорт“ — повтори подигравателно полицаят. — Господин кучият син няма паспорт, разбира се. Така си и мислех. Хайде, обличайте се! Бързо!

Група полицаи дотичаха в коридора, разтваряйки широко вратите. Един от тях, с нашивки на рамото, се приближи.

— Какво хванахте?

— Две птички, които се готвеха да хвръкнат през покрива.

Старшият ги погледна. Беше млад, с тясно, бледо лице и грижливо подстригани черни мустачки, които миришеха на тоалетна вода. Керн я позна, одеколон 4711. Баща му беше собственик на фабрика за парфюми: затова познаваше тези неща.

— Трябва да ги пазим особено внимателно — каза старият. — Сложете им белезници.

— Позволено ли е на виенската полиция да бие при арестуване? — запита мъжът по риза.

Старият вдигна глава.

— Как ти е името?

— Щайнер. Йозеф Щайнер.

— Няма паспорт и ни заплаши — обясни полицаят с револвера.

— Позволено е и много-много повече, отколкото предполагаш — каза рязко старшият. — Заведете ги долу!

Задържаните се облякоха, а полицаите извадиха белезници.

— Хайде, пилета! Ето, сега изглеждате по-хубави. Прилягат ви, като че са правени по мярка.

Керн усети до китките си студената стомана. За пръв път в живота му слагаха белезници. Стоманените гривни не му пречеха много при движение. Но му се стори, че стягат не само ръцете му.

Навън се бе зазорило. Пред къщата имаше две полицейски коли. Щайнер се намръщи.

— Първокласно погребение. Чудесно нали, момко?

Керн не отговори. Мъчеше се да скрие белезниците под палтото си. Няколко млекари бяха застанали на улицата и наблюдаваха внимателно. В отсрещните къщи отвориха прозорци. В тъмните отвори светнаха лица като бяло тесто. Една жена се ухили.

Трийсетина арестувани щяха да бъдат натоварени в открити коли. Между задържаните беше и съдържателката на заведението — дебела и руса петдесетгодишна жена. Само тя роптаеше сърдито. Преди няколко месеца бе наредила колкото е възможно по-евтино два етажа от разграбената си къща като пансион. Скоро се разчу, че там може да се нощува без съобщение в полицията. Тази жена имаше само четирима официално записани наематели с паспорти — Един амбулантен продавач, един доставчик на мишеморка и две проститутки. Другите се промъкваха, след като се стъмни. Почти всички бяха емигранти и бежанци от Германия, Полша, Русия и Италия.

— Влизай, влизай — каза старшият на съдържателката. — Ще обясниш всичко в участъка. Там ще имаш достатъчно време за това.

— Протестирам! — пищеше жената.

— Протестирай колкото си искаш! Но сега ще дойдеш с нас!

Двама полицаи я хванаха под мишниците и я качиха в колата.

Старшият се обърна към Керн и Щайнер.

— А към тези особено внимание.

— Благодаря — каза Щайнер, като се качи. Керн го последва.

Колите потеглиха.

— Приятно прекарване! — изпищя женски глас от прозореца.

— Пребийте тези бежанци! — изрева някакъв мъж след тях. — Ще спестите малко храна по този начин. Хайл Хитлер!

Улиците още бяха почти празни и полицейските коли се движеха доста бързо. Небето се отдалечаваше зад къщите — ставаше все по-светло, по-просторно, прозрачносиньо. Но задържаните се бяха свили на тъмни групи в колите като върби в есенен дъжд. Двама полицаи ядяха сандвичи и ги поливаха с кафе от плоскодънни тенекиени канчета.

Камион със зеленчук пресече улицата недалеч от моста „Франц Йосиф“. Полицейските коли подскочиха при спирането и потеглиха отново. В същия миг един от задържаните се покатери по стената на втората кола и скочи. Падна диагонално през калника, омота се в палтото си и се стовари върху настилката със звук на пречупен клон.

— Спри! Назад! — извика водачът. — Стреляй, ако мърда.

Колата подскочи и спря. Полицаите слязоха, изтичаха до падналия. Водачът се огледа. Когато видя, че той не се опитва да избяга, подкара бавно назад.

Арестуваният лежеше неподвижно. Ударил бе темето си в настилката. Прострян с разкопчана горна дреха, разкрачени крака и разперени ръце, той приличаше на огромен смазан прилеп.

— Донесете го в колата! — извика старшият.

Полицаите се наведоха. След това единият се изправи.

— Трябва да си е счупил нещо. Не може да се изправи.

— Няма да може да се изправи, разбира се. Вдигнете го!

— Ритнете го здраво. Веднага ще скочи — обади се равнодушно полицаят, който беше ударил Щайнер.

Падналият изохка.

— Наистина не може да стане — съобщи другият полицай. — От главата му струи кръв.

— Проклятие! — Водачът слезе. — Никой да не мърда! — извика той на арестуваните. — Проклета олелия! Само неприятности.

Колата сега беше съвсем близо до падналия. Керн можа да го види ясно отгоре. Позна го. Беше мършав рус евреин с рядка сива брада. Понякога Керн беше спал в една стая с него. Спомняше си ядосано как старецът заставаше сутрин пред прозореца, олюлявайки се бавно назад-напред в своята молитва. Той беше продавач на конци и връзки за обуща и бе изгонен три пъти от Австрия.

— Хайде, ставай! — заповяда старшият. — Защо скачаш от колата! За много работи има да отговаряш сигурно, а? За кражби и бог знае още за какво!

Старецът помръдна устни. Втренченият му поглед не се отделяше от старшия.

— Какво? — попита го той. — Каза ли нещо?

— Каза, че се хвърлил, защото се страхува — обясни коленичилият полицай.

— Страхува ли се? Ще се страхува, разбира се. Щом нарушава закона. Какво разправя сега?

— Казва, че не е направил нищо лошо.

— Всички говорят така. Но какво ще правим с него? Какво му е?

— Някой трябва да доведе лекар — обади се Щайнер от мястото си.

— Млъквай! — излая гневно старшият. — Къде ще намерим доктор по това време. А не можем да го оставим на улицата. Ще кажат, че ние сме го хвърлили. За всяко нещо е виновна все полицията.

— Трябва да го заведете в болница — каза Щайнер. — Още сега.

Старшият се обърка. Разбра, че падналият е сериозно ранен, затова забрави да се скара на Щайнер.

— В болница няма да го приемат така. Трябва удостоверение. А аз не мога да уредя сам тази работа. Най-напред трябва да докладвам случая.

— Закарайте го в еврейска болница — каза Щайнер. — Там ще го приемат без удостоверение и доклад. И без пари дори.

Старшият го погледна втренчено.

— Ти пък откъде знаеш толкова?

— Трябва да го заведем в диспансера — предложи един от полицаите. — Там винаги има някой лекар или дежурен стажант. Те ще разберат какво му е, а пък ние ще се отървем от него.

Началникът бе решил вече.

— Добре. Вдигнете го! Ще минем покрай диспансера. Един от вас ще остане с него. Проклета разправия!

Полицаите вдигнаха стареца. Той изохка и пребледня. Сложиха го на пода на колата. Той потрепери и отвори очи, които светнаха с неестествен блясък на слабото му лице. Старшият прехапа устни.

— Що за глупост. Да скача от камион на тези години! Карай, но по-полека!

Под главата на ранения постепенно се образува локвичка кръв. Свитите му пръсти дращеха пода на камиона.

Устните му се разтеглиха бавно, откривайки зъбите. Като че някой друг се надсмиваше безгласно и презрително зад помрачения от смъртта измъчен образ.

— Какво казва? — попита старшият.

Полицаят коленичи пак и закрепи главата на стареца, за да не се удря толкова от подскачането на камиона.

Казва, че иска да отиде при децата си — съобщи той. — Защото щели да умрат от глад.

— Глупости! Няма да умрат. Къде са?

Полицаят се наведе пак.

— Не иска да каже, защото ще ги изгонят. Никой от семейството му нямал разрешение за престой.

— Нови глупости. Какво казва сега?

— Казва, че моли да му простите.

— Какво? — попита учудено старшият.

— Казва, че ви моли да му простите за създадената неприятност.

— Да му простя ли? Какво иска да каже? — Старшият поклати глава и погледна втренчено стареца на пода.

Колата спря пред диспансера.

— Внесете го — заповяда старшият. — Полека! А ти, Рьоде, ще останеш с него, докато ти телефонирам.

Вдигнаха ранения. Щайнер се наведе над него.

— Ще намерим децата ти и ще се погрижим за тях — каза той. — Разбра ли, приятелю?

Евреинът затвори очи, после ги отвори пак.

Трима полицаи го внесоха в сградата. Отпуснатите му ръце се влачеха безпомощно по настилката, като че беше вече мъртъв. Двамата полицаи излязоха след малко и се качиха пак.

— Каза ли нещо друго? — попита старшият.

— Не. Лицето му позеленя. Няма да издържи дълго, ако е пречупил гръбнака си.

— Един евреин по-малко — каза полицаят, който бе ударил Щайнер.

— Да му простя! — промълви старшият. — Каква приказка! Смешно човече…

— Особено в днешно време — каза Щайнер.

Старшият се изправи.

— Млъквай ти там, болшевико! — изрева той. — Ще те науча как да се държиш!

Задържаните бяха отведени в участъка на „Елизабетенщрасе“. Свалиха белезниците на Щайнер и Керн и ги оставиха заедно с другите в голяма полутъмна стая.

Повечето мълчаха. Свикнали бяха да чакат. Само дебелата руса хазайка продължаваше да се оплаква.

Към девет часа започнаха да ги викат един по един горе.

Керн бе въведен в стая с двама униформени полицаи, един цивилен писар, старшия и полицейски началник на средна възраст. Началникът седеше на въртящо се столче и пушеше цигара.

— Попълни формуляра! — каза той на писаря.

Писарят беше сух и кисел мъж, напомнящ чироз.

— Име? — запита той със странно плътен глас.

— Лудвиг Керн.

— Дата на раждане?

— 30 ноември 1916, Дрезден.

— Значи германец…

— Не. Нямам поданство. Отнето ми е.

Началникът вдигна глава.

— На двайсет и една години? По какъв повод?

— По никакъв. Отнето бе поданството на баща ми. А понеже бях малолетен, и на мен.

— Какво е извършил баща ти?

Керн помълча. Едногодишният бежански опит го бе научил да внимава за всяка дума, казана пред властта.

— Набедили го бяха, че е политически неблагонадежден — каза най-после той.

— Евреин ли си?

— Баща ми е евреин… Майка ми не е.

— Аха…

Началникът изтърси на пода пепелта от цигарата си.

— Защо не си остана в Германия?

— Взеха ни паспортите и ни заповядаха да напуснем страната. Щяха да ни затворят, ако останем: а ако трябва да бъдем затворени на всяка цена, предпочетохме да е другаде, не в Германия.

— Разбирам — изсмя се сухо началникът. — Как минахте границата без паспорт?

— По онова време за кратко отиване в Чехословакия се искаше само лична карта. Ние имахме лични карти и можехме да прекараме три дни в Чехословакия.

— След това?

— След това ни разрешиха да останем три месеца. След този престой трябваше да напуснем страната.

— Откога си в Австрия?

— От три месеца.

— Защо не си се явил в полицията?

— Защото щяха да ми заповядат да напусна незабавно.

— Нима? — Началникът погали с длан облегалото на стола си. — Откъде знаеш това?

Керн не спомена, че се е явявал с родителите си в полицията при първото идване в Австрия. Изгонили ги бяха още същия ден. Затова не отидоха в полицията, когато минаха повторно границата.

— Не е ли така? — запита той.

— Не е твоя работа да разпитваш тук. Само ще отговаряш! — каза рязко писарят.

— Къде са сега родителите ти? — попита началникът.

— Майка ми е в Унгария. Разрешиха й да остане там, защото е унгарка. Баща ми е бил арестуван и изгонен от хотела в мое отсъствие. Не зная къде е сега.

— С какво се занимаваш?

— Бях студент.

— От какво живееше?

— Имах малко пари.

— Колко?

— Имах дванайсет шилинга, след това ме поддържаха приятели.

Керн нямаше нищо, освен дванайсетте шилинга. Спечелил ги бе, продавайки сапун, парфюм и одеколон. Но признаеше ли това, би си навлякъл допълнително наказание за упражняване на занаят без разрешително.

Началникът стана и се прозина.

— Свършихме ли?

— Остана още един — каза писарят.

— Все същата история ще е! Много стригане, малко вълна. — Той погледна намръщено старшия. — Само нелегални пришълци. Не прилича много на комунистически заговор, а? Кой е направил донесението?

— Сигурно някой, който живее в същото помещение, само че са го яли дървеници — каза писарят. — Професионална завист, по всяка вероятност.

Началникът се изсмя. После забеляза, че Керн още е в стаята.

— Заведете го долу. Знаеш наказанието. Две седмици затвор, след това изгонване. — Той се прозина отново. — Сега отивам на гулаш и бира.

Керн бе заведен в по-малка килия. Там имаше още петима души, между които и полякът от неговата стая в хотела.

След четвърт час въведоха и Щайнер. Той седна до Керн.

— За пръв път ли попадаш зад решетките, момко?

Керн кимна утвърдително.

— Чувстваш се като убиец, нали?

Керн се намръщи.

— Какво да ти кажа? Още не мога да се отърва от някогашната си представа за затвора.

— Това не е затвор — обясни Щайнер, — а само арест. Затворът идва после.

— Ти бил ли си в затвор?

— Да — усмихна се Щайнер. — Ще ти се хареса, момко! Първия път ще се почувстваш обиден, но после вече не. Особено зиме. Човек поне е спокоен в затвора. Щом нямаш паспорт, все едно че си труп. Остава ти само да се самоубиеш.

— А ако имаш паспорт? Ще ти дадат ли разрешително да работиш?

— Не, разбира се. Имаш право само да умреш спокойно от глад, без да бягаш. И това не е малко.

Керн погледна втренчено пред себе си. Щайнер го потупа по рамото.

— Горе главата, синко! В замяна на тези несгоди имаш щастието да живееш в двайсетия век, века на културата, прогреса и човечността.

— Няма ли нещо за ядене тук? — запита едно дребно плешиво човече, седнало на нар в ъгъла. — Или поне кафе.

— Трябва само да позвъниш за оберкелнера — отговори Щайнер. — Кажи му да донесе листата. Може да си избереш едно от четирите менюта. Има и хайвер, ако искаш, разбира се.

— Храна много лоша тук — каза полякът.

— Я гледай, и нашия Исус Христос бил тук! — Щайнер го погледна с любопитство. — Редовен посетител ли си на това заведение?

— Много лошо — повтори полякът. — И много малко…

— О, господи! — каза мъжът в ъгъла, — а аз имам печено пиле в куфара си! Кога ли ще ни пуснат оттук?

— След две седмици — отговори Щайнер. — Това е обичайното наказание за липса на документи, нали, Исусе Христе? Обзалагам се, че знаеш това.

— Две седмици — потвърди полякът. — Понякога и повече. Много малко храна. И много лоша. Постна чорба.

— По дяволите! Пилето ми ще се развали дотогава — изохка плешивият. — Първото пиле от две години насам. Пестих стотинка по стотинка за него. И смятах да си го изям днес.

— Отложи жалбите си до довечера — каза Щайнер. — Тогава може да си въобразиш, че си го изял вече, и ще ти е по-леко.

— Какви глупости приказваш! — отговори плешивият, като погледна възмутено Щайнер. — Да не мислиш да ме убедиш, че ще ми е все едно, бъбривецо, след като не съм хапнал нищо? Освен това бях отделил едно краче от пилето за утре…

— Почакай тогава до утре на обяд.

— Това не е лошо за мен — намеси се полякът, — аз не ям пилета.

— За теб няма защо да е лошо, ти нямаш печено пиле в куфара — изръмжа мъжът от ъгъла.

— И да имах пиле, пак няма да е лошо. Аз не ям пиле. Не понасям пиле. Повръщам после. — Полякът поглади самодоволно брадата си. — Това пиле не загуба за мен.

— Никой не се интересува от теб, глупако! — извика сърдито плешивият.

— И да има пиле тук, аз пак не ям — съобщи тържествуващо полякът.

— Господи! Чувал ли е някой и друг път такова мрънкане?

Собственикът на пилето в куфара притисна отчаяно с ръце главата си.

— Ясно е, че ти не можеш да загубиш печено пиле — каза Щайнер. — Нашият Исус Христос е имунизиран срещу такава загуба. Нещо като Диоген между печени пилета. А какво ще кажеш, ако са варени?

— Сигурно не — отговори твърдо полякът.

— Ами пиле паприкаш?

— Никакво пиле — сияеше полякът.

— Ще полудея! — изрева измъченият собственик на пилето.

— Ами яйца, Исусе Христе? — обърна се Щайнер. — Ядеш ли пилешки яйца?

Усмивката на поляка изчезна.

— Яйчица… обичам яйчица. — Копнеж разтърси рошавата му брада. — Много обичам.

— Слава богу! Намерихме слабата страна и на това съвършенство.

— Много обичам яйчица — настоя полякът. — Четири яйца, шест яйца, дванайсет яйца, шест варени, други шест пържени. С картофки. Пържени картофки с бекон.

— Не мога да слушам вече! Разпнете го този лаком Исус Христос! — ревеше Пилето в куфара.

— Господа — обади се приятен бас с руски акцент, — защо е това напразно вълнение? Аз успях да вмъкна една бутилка водка. Мога ли да ви предложа малко? Водката стопля сърцето и успокоява душата.

Руснакът извади тапата, пийна и подаде шишето на Щайнер, който също отпи, а след това го подаде на Керн. Младежът поклати глава.

— Пий, синко! — каза Щайнер. — Пиенето е част от програмата. Ще трябва да се научиш.

— Водка много хубаво — съгласи се полякът.

Керн отпи съвсем малко и подаде бутилката на поляка, който я вдигна изискано до устните си.

— Този приятел на яйцата изпи всичко — изръмжа собственикът на пилето, като дръпна бутилката. — Не остана много нещо — каза той със съжаление на руснака, след като пийна.

— Няма значение — махна с ръка онзи, — ще ме пуснат най-късно тази вечер.

— Сигурен ли си? — попита Щайнер.

— Да. Бих казал дори „за жалост“ — отговори руснакът с лек поклон. — Аз имам Нансенов паспорт.

— Нансенов паспорт! — повтори възхитено Пилето. — Вие тогава сте аристократ сред безотечествениците.

— Съжалявам, че и вие нямате същото предимство — каза учтиво руснакът.

— Изпреварихте ни — добави Щайнер. — Бяхте първи. И взехте лъвския дял от световното съчувствие. За нас останаха само огризките. Хората ни съжаляват, но сме неприятни и нежелани.

Руснакът вдигна рамене. После подаде бутилката на последния затворник в килията, който не бе проговорил досега.

— Пийнете и вие, моля.

— Не, благодаря — отвърна рязко поканеният. — Аз не съм от вашата пасмина.

Всички го погледнаха.

— Аз имам паспорт, отечество, разрешително за престой и работа.

Всички замълчаха. Най-после руснакът запита колебливо:

— Извинете за въпроса, но защо тогава сте тук?

— Заради занаята си — отговори надменно другият. — Не съм беглец без документи. Аз съм изпечен джебчия и професионален картоиграч с всички граждански права.

На обяд им донесоха фасулена чорба без фасул. Вечерта им донесоха същото, наречено този път кафе и придружено с парче хляб.

В седем часа вратата тропна. Руснакът бе освободен, както бе предсказал. Той се сбогува с всички като със стари приятели.

— След две седмици ще намина в кафене „Шперлер“ — каза той на Щайнер, — дотогава ще ви освободят, и може да бъда в състояние да сторя нещо за вас. Сбогом.

Към осем часа първокласният гражданин и картоиграч бе готов да капитулира. Той извади пакет цигари и ги раздаде. Всички запушиха. Полумракът и светещите цигари придадоха на килията почти домашен изглед. Джебчията обясни, че полицията го задържала, за да види дали може да му припише някоя кражба от последните шест месеца. Той не смяташе, че ще успее. След това предложи да поиграят на карти и извади една колода от палтото си.

Стъмнило се бе, а електрическата лампа не беше запалена. Но картоиграчът можеше да се справи с всичко. Той отново протегна ръка и извади свещ и кибрит. Свещта бе закрепена в малка ниша в стената, откъдето засвети с мигаща светлина.

Пилето, полякът и Щайнер се наредиха.

— Няма да играем на пари, нали? — попита Пилето.

— Не, разбира се. — Картоиграчът се усмихна.

— Няма ли да дойдеш тук? — обърна се Щайнер към Керн.

— Не зная да играя на карти.

— Трябва да се научиш. Какво ще правиш вечер?

— Днес не искам. Утре.

Щайнер се обърна. Светлината издълба дълбоки бръчки в лицето му.

— Какво ти е?

— Нищо — поклати глава Керн. — Чувствам се само малко уморен. Ще полежа на нара.

Картоиграчът вече разбъркваше картите. Вършеше го с изискани и бързи движения.

— Кой ще раздава картите? — попита Пилето.

Първокачественият гражданин ги раздаде. Полякът получи деветка, Пилето дама, а Щайнер и картоиграчът — по едно асо.

Картоиграчът вдигна бързо глава.

— Равно!

Той изтегли ново асо, усмихна се и подаде колодата на Щайнер, който изтегли равнодушно най-долната карта от колодата — асо спатия.

— Какво съвпадение! — изсмя се Пилето.

Картоиграчът не се засмя.

— Откъде сте научили този фокус? — попита той учудено Щайнер. — От занаята ли сте?

— Не. Любител съм. Затова се радвам много на признанието на експерт като вас.

— Нищо подобно! — Картоиграчът го погледна. — Този фокус е измислен всъщност от мен.

— Наистина ли? — Щайнер угаси цигарата си. — Научих го в Будапеща. В затвора, преди да ме изгонят. От някой си Качер.

— Качер! Сега разбирам. — Картоиграчът въздъхна с облекчение. — Ето откъде е било! Качер е мой ученик. Добре сте научили фокуса. — Картоиграчът му подаде картите и погледна внимателно свещта. — Светлината е лоша, но ние играем само за развлечение, господа, нали? Честно и почтено.

Керн легна на нара и затвори очи. Изпълнен бе с неизразима сива мъка. Откакто бе чул тропането тази сутрин, той непрекъснато мислеше за родителите си. За пръв път от доста време насам. Видя баща си, какъвто изглеждаше след връщането си от участъка.

Един конкурент го бе наклеветил, че говори против държавата, за да провали малката му работилница за медицински сапун, парфюми и тоалетна вода и да я купи на безценица. Планът бе успял, както хиляди други по същото време. След месец и половина затвор бащата на Керн се бе върнал напълно смазан. Той не спомена нищо за преживените дни, но продаде работилницата на конкурента си за смешна цена. Скоро след това дойде и заповедта да напусне страната, а с нея и началото на безкрайното бягство. От Дрезден в Прага; от Прага в Бърно; оттам през нощта в Австрия; на другия ден през полицията пак в Чехословакия; след два дни — тайно прехвърляне на границата за Виена… Приготвяне на импровизирана шина от клони за счупената през нощта ръка на майка му: от Виена за Унгария: две седмици у майчините роднини: пак полиция; сбогуване с майката му, на която бе позволено да остане; понеже беше от унгарски произход; пак граница: пак Виена: продаване на сапун, тоалетна вода и връзки за обуща, постоянен страх от издайничество и залавяне; нощта, в която баща му не се върна; месеци самотен живот, прекаран в промъкване от едно скривалище в друго.

Керн се обърна и неволно блъсна някого при това движение. На нара лежеше нещо, прилично на вързоп — обитател на килията, петдесетинагодишен мъж, който не бе мръднал почти през целия ден.

— Прощавай — каза Керн. — Не те видях…

Другият не отговори. Керн забеляза, че е с отворени очи. Той познаваше това състояние: често го бе срещал по пътищата. Най-добре беше да остави съседа си на мира.

— Проклятие! — извика ненадейно Пилето откъм ъгъла на картоиграчите. — Какъв глупак съм! Какъв невъзможен глупак!

— Защо? — запита спокойно Щайнер. — Дама купа беше най-подходящата карта.

— Не мисля за картите, а за това, че руснакът можеше да ни изпрати пилето. Какъв презрян глупак съм, велики Боже! Жалък слабоумен идиот!

Той се огледа така, като че е настъпил краят на света.

Изведнъж Керн почувства, че се смее. Не искаше да се смее. Но не можеше повече да се сдържа. Смя се, докато цялото му тяло почна да се тресе, без да знае сам защо се смее. Нещо се смееше в него и захвърляше безредно всичко — скръбта, миналото и всички спомени.

— Какво има, синко? — попита Щайнер, като вдигна глава.

— Не зная. Смях ме е.

— Смехът винаги е добро нещо. — Щайнер хвърли поп пика, като измъкна очакваната карта от безмълвния поляк.

Керн потърси цигара. Всичко му се стори много просто. Реши, че утре ще се научи да играе карти. И изпита странното чувство, че това решение променя целия му живот.

Глава втора

Картоиграчът бе освободен след пет дни. Не бяха успели да съберат никакви доказателства срещу него.

Той се раздели приятелски с Щайнер, с когото убиваше времето си, усъвършенствайки образованието му в методите на ученика си Качер. На раздяла му подари колодата карти и Щайнер започна на свой ред да обучава Керн. Научи го да играе скат, жас, тарок и покер. Скат за емигранти; жас — за Швейцария: тарок — за Австрия; покер — за всички останали случаи.

След две седмици Керн бе повикан горе. Един старши го въведе в стая при мъж на средна възраст. Стаята изглеждаше огромна и така ярко осветена, че Керн почна да мига. Свикнал бе на полумрака в килията.

— Ти си Лудвиг Керн, студент, без поданство, роден на 30 ноември 1916 година в Дрезден, нали? — попита равнодушно мъжът, като погледна някакъв документ.

Керн кимна. Почувства, че гърлото му пресъхна изведнъж и не може да говори. Другият го погледна.

— Да — каза най-после дрезгаво Керн.

— Живял си в Австрия, без да се явиш в полицията…

Мъжът препрочиташе набързо доклада.

— Осъден си бил на четиринайсет дни задържане и си ги излежал. Ще те изгонят от Австрия. Забранено ти е да се върнеш под страх от затвор. Ето ти официалната заповед за изгонването. Ще се разпишеш тук за доказателство, че знаеш за тази заповед и разбираш, че връщането ти тук влече наказание. Подпиши долу вдясно.

Мъжът запали цигара. Керн гледаше като замаян грубата ръка с изпъкнали жили, която държеше кибрита. След два часа този човек ще затвори бюрото си и ще отиде да вечеря. После ще играе може би карти и ще изпие няколко чаши вино. Към Единайсет часа ще се прозине, ще плати сметката си и ще каже: „Уморих се, отивам си вкъщи да спя“. Вкъщи, да спя. В същото време горите край границата ще са потънали в мрак, отчужденост и страх; в тях — самотна, залутана, залитаща и уморена, жадуваща да види хора и страхуваща се от тях, ще скита мигащата искрица живот, носеща името Лудвиг Керн. Причината за тази разлика е хартийката, наречена паспорт, която го отличава от отегчения чиновник пред писалището. Кръвта им има еднаква температура, очите — еднаква структура, нервите реагират на едни и същи дразнения, мислите им минават по един и същ път, и все пак ги разделя бездна, нищо не е еднакво за тях; задоволството за единия е мъчение за другия, те са грабител и ограбен, а бездната помежду им е само една хартийка с някакво име и дати без значение…

— Тук, вдясно — каза чиновникът, — двете имена.

Керн се опомни и подписа.

— До коя граница искаш да те отведат? — запита чиновникът.

— До чешката.

— Добре. Ще тръгнеш след час. Ще те изпратят дотам.

— Имам някои вещи в досегашното си жилище. Мога ли да си ги взема?

— Какви са?

— Чанта с ризи и други такива неща.

— Добре. Кажи на полицая, който ще те придружи до границата. Може да се отбиете на отиване.

Старшият заведе Керн долу и се върна горе с Щайнер.

— Какво стана? — запита живо Пилето.

— Ще ни пуснат след един час.

— Исусе Христе — каза полякът. — И гонитбата ще започне отново.

— Предпочиташ да останеш тук ли? — запита Пилето.

— Да беше по-добро яденето и да имах длъжност пазач, с радост бих останал.

Керн извади носна кърпа и се постара да почисти костюма си. Ризата му беше много мръсна след две седмици носене. Той обърна маншетите, които бе запазил грижливо. Полякът го погледна.

— След една-две години всичко това няма да има значение — предсказа той.

— Къде ще отидеш? — попита Пилето.

— В Чехословакия. А ти? В Унгария ли?

— В Швейцария. Обмислих. Ела с мен. Оттам ще наредим да ни изгонят във Франция.

Керн поклати отрицателно глава.

— Не. Ще се опитам да стигна до Прага.

След няколко минути доведоха Щайнер.

— Знаеш ли името на полицая, който ме удари в лицето при арестуването ми? — обърна се той към Керн. — Леополд Шефер. Живее на „Траутенау Алее“ 27. Прочетоха ми това като част от доклада. Не е казано, разбира се, че ме е ударил. А само че аз съм го заплашил. — Той погледна Керн. — Мислиш ли, че някога ще забравя името и адреса му?

— Не — каза Керн. — Сигурно не.

— Така мисля и аз.

Щайнер и Керн бяха изведени от един цивилен полицай от криминалната служба. Керн бе развълнуван. Той спря неволно, щом излязоха от сградата. Гледката му се стори успокоителна като южен ветрец. Небето беше синьо, едва доловимо помрачено над къщите.

Островръхите покриви поглъщаха последните червеникави лъчи на слънцето, Дунавът блестеше, лъскави автобуси се промъкваха сред поток от пешеходци, които се прибираха вкъщи или се разхождаха по улиците. Група девойки в светли дрехи минаха със смях край тях. На Керн му се стори, че никога не е виждал толкова хубава гледка.

— Да вървим — каза чиновникът.

Керн примигна. Забеляза, че един минувач го гледа втренчено, и сам той се погледна засрамен.

Тръгнаха по улицата от двете страни на цивилния полицай. Пред кафенетата бяха изнесени маси и столове, навред седяха и разговаряха весели хора. Керн наведе глава и ускори ход. Щайнер го погледна с добродушна насмешка.

— Тези работи не са за нас, момко, нали?

— Не — отговори Керн и стисна устни.

Съдържателката на пансиона ги посрещна със смесица от досада и съчувствие. Даде им веднага вещите, нищо не беше откраднато. Керн бе решил в килията да си облече веднага чиста риза, но сега промени решението си. Взе под мишница вехтия си куфар и благодари на съдържателката.

— Съжалявам, че ви създадохме толкова неприятности — каза й.

Съдържателката махна с ръка.

— Пазете си здравето — каза тя. — И вие също, хер Щайнер. Накъде сега?

Щайнер махна неопределено с ръка.

— По обичайния път на пограничните буболечки — от един шумак в друг.

Хазайката се поколеба за миг, после отиде бързо към ореховия бюфет във форма на средновековен замък.

— Пийнете нещо — на добър час.

Тя донесе три чаши и бутилка.

— Сливовица ли? — попита Щайнер.

Тя кимна утвърдително, като подаде една чашка и на полицая. Той изтри мустаците си и обясни:

— И ние просто изпълняваме службата си.

— Разбира се. — Хазяйката му наля още една чашка. — Защо не пиете? — обърна се тя към Керн.

— Не мога на празен стомах.

— Така ли! — Хазяйката го изгледа внимателно. Обичайно студеното й, намръщено лице се разнежи ненадейно.

— Господи! Та той е още дете! — промълви тя. После извика: — Франц, един сандвич!

— Благодаря, не трябва — изчерви се Керн. — Не съм гладен.

Келнерът донесе дебел сандвич с шунка.

— Без преструвки — каза хазяйката, — яжте!

— Не искаш ли половината? — обърна се Керн към Щайнер. — Много е за мен.

— Не приказвай, ами яж — каза Щайнер.

Керн изяде сандвича и изпи чаша ракия; след това се сбогуваха. Напуснаха града с тролейбус. Керн изведнъж се почувства много уморен. Люшкането на колата го приспа. Той видя като насън летящите къщи, фабрики, улици, гостилнички с високи орехи, ливади, полета, които се разстилаха безкрайно в мекия синкав мрак на вечерта. Беше почти упоен от яденето. Мислите му се замъглиха и се превърнаха в сън — той видя бяла къща сред цъфнали кестени, група господа в жакети с тържествени изражения, които му поднасяха диплом за почетно гражданство и един диктатор във военна униформа, коленичил за прошка пред него.

Беше се стъмнило вече, когато стигнаха до митницата. Чиновникът от криминалната служба ги предаде на митничарите и си тръгна обратно в модрия полумрак.

— Много е рано още — каза един чиновник, който спираше и преглеждаше колите. — Най-удобното време е към девет и половина.

Керн и Щайнер седнаха на една пейка срещу вратата и почнаха да наблюдават пристигащите коли. След малко дойде втори митничар. Той ги отведе по една пътечка вдясно от митницата. Тръгнаха през ухаеща на росна пръст поляна, покрай няколко къщи с осветени прозорци и през малка горичка.

Митничарят най-после спря.

— Продължавате оттук. Вървете все наляво, за да се криете в храстите, докато стигнете Морава. Тя не е дълбока сега. Лесно ще я прегазите.

Двамата бежанци тръгнаха. Беше съвсем тихо. Керн се огледа след известно време. Сянката на митничаря се открояваше като черна фигура върху небето. Той ги наблюдаваше. Продължиха пътя си.

На брега на Морава се съблякоха и прибраха във вързопчета дрехите и вещите си. Водата беше мътна, тъмнокафява. Луната просветваше от време на време измежду пръснатите облаци в звездното небе.

— Аз ще вървя напред — каза Щайнер. — По-висок съм от теб.

Нагазиха в реката. Керн почувства как студената вода пълзи нагоре по тялото му, като че няма да го пусне никога. Щайнер пристъпваше бавно и предпазливо пред него. Вдигнал бе раницата и дрехите на главата си. Луната осветяваше широките му плещи. Когато стигна до средата, той спря и се огледа. Керн беше непосредствено зад него. Щайнер се усмихна и му кимна.

Покатериха се по отсрещния бряг и се изтриха набързо с носните си кърпи. После се облякоха и тръгнаха отново. След малко Щайнер спря.

— Минахме вече границата — каза той. Очите му бяха светли, почти прозрачни в процеждащата се светлина между дърветата. Той погледна Керн. — Има ли някаква разлика в тукашните дървета? Или в миризмата на вятъра? Не виждаме ли все същите звезди? Другояче ли умират хората тук?

— Не — каза Керн. — Всичко е еднакво, но аз се чувствам другояче.

Заслониха се под един стар дъб, дето нямаше да ги видят. Пред тях се спускаше тучна ливада. В далечината мигаха светлинките на словашкото село. Щайнер отвори раницата си и потърси цигари. После погледна куфара на Керн.

— Реших, че раницата е по-практична от куфар или чанта. Не прави впечатление. Хората те смятат за безобиден скитник.

— Следят и скитниците — каза Керн. — Всеки бедняк привлича вниманието им. Най-добре е да се пътува с кола.

Запалиха по цигара.

— Ще се върна след час — каза Щайнер. — А ти?

— Ще се опитам да се промъкна до Прага. Полицията там не е толкова лоша. Лесно се получава позволение за няколкодневен престой. После ще видя. Може би ще намеря баща си и той ще ми помогне. Чувах, че бил там.

— Знаеш ли къде живее?

— Не.

— Колко пари имаш?

— Дванайсет шилинга.

Щайнер потърси из джобовете си.

— Ето още малко. Дано ти стигнат до Прага.

Керн вдигна бързо глава.

— Хайде, вземи ги! — каза Щайнер. — Има и за мен. Той показа две банкноти. Керн не можа да види в тъмнината какви са. Поколеба се малко. После взе парите.

— Благодаря — каза той.

Щайнер не отговори. Пушеше и променливата светлина на цигарата разделяше лицето му на осветена и тъмна част.

— Защо те гонят? — запита колебливо Керн. — Ти не си евреин.

Щайнер помълча. Най-после каза:

— Да, не съм евреин.

Нещо зашумя сред дърветата зад тях. Керн скочи.

— Заек или катерица — каза Щайнер. После се обърна към него: — Ще ти кажа нещо, което трябва да си спомниш, синко, в минута на униние. Ти си вън от родината си. Но и майка ти и баща ти са вън. И аз съм вън, само че жена ми е в Германия. И не зная какво става с нея.

Шумоленето зад тях се повтори. Щайнер загаси цигарата и се облегна на дънера на цера. Полъхна ветрец. Луната се бе издигнала над кръгозора мраморнобяла и безмилостна както никога. В онази последна вечер.

След бягството си от концентрационния лагер Щайнер се бе крил една седмица в къщата на свой приятел. Стоеше заключен в таванска стая, готов да избяга през покрива при първия подозрителен шум. Щом се стъмни, приятелят му донасяше хляб, консерви и две шишета вода. Втората вечер му донесе и малко книги. Щайнер ги прочете трескаво, четеше и препрочиташе цял ден, за да не мисли. Не смееше да драсне кибрит или да запуши. Естествените си нужди облекчаваше в един съд, скрит в картонена кутия. Приятелят му я изнасяше, щом се стъмни, и я донасяше отново. Трябваше да са толкова предпазливи, че не смееха и да си прошепнат.

Слугините, които спяха наблизо, можеха да ги чуят и издадат.

— Знае ли Мария, че съм избягал? — бе попитал Щайнер още първата вечер.

— Не. Къщата е под наблюдение.

— Случило ли й се е нещо?

Приятелят му поклати отрицателно глава и си отиде.

Щайнер повтаряше всяка вечер този въпрос. На четвъртата вечер приятелят му най-после дойде с вестта, че я е видял. Тя знаеше вече къде е съпругът й. Приятелят му бе успял да й прошепне тази вест; на другия ден щеше да я види пак сред множеството на пазара. Щайнер прекара целия ден в писане на писмо, което приятелят му трябваше да й предаде тайно. Вечерта го скъса.

Може би я следяха. По същата причина помоли приятеля си да не се среща вече с нея. Той прекара още три нощи в тази стая. Най-после приятелят му дойде с пари, билет и дрехи. Щайнер се подстрига и изруси косата си с кислородна вода. После обръсна мустаците си. На сутринта напусна сградата, облечен като работник, с кутия инструменти в ръка. Смяташе да замине веднага, но не намери сили да го стори. От две години не бе виждал жена си. Отиде на пазара. След час дойде и тя. Той потрепери. Тя мина край него, без да го забележи. Той я проследи, настигна я и каза:

— Не се обръщай. Аз съм. Продължавай.

Раменете й потрепнаха, тя извърна глава и продължи пътя си. Слушаше го с всяка фибра на душата си.

— Случи ли ти се нещо? — попита гласът зад нея.

Тя поклати отрицателно глава.

— Следят ли те?

Тя кимна.

— И сега ли?

Тя се поколеба, след това поклати отрицателно глава.

— Аз ще замина незабавно. Ще се опитам да се прехвърля през границата. Не мога да ти пиша. Ще бъде много опасно за теб.

Тя кимна.

— Трябва да поискаш развод.

Жената се поспря за миг, после продължи.

— Трябва да поискаш развод. Трябва да кажеш още утре, че искаш развод заради политическите ми убеждения. Ще кажеш, че не си знаела по-рано. Разбра ли?

Жена му не мръдна глава. Вървеше право пред себе си, като вдървена.

— Трябва да ме разбереш — шепнеше Щайнер. — Това е само за твое добро. За да си в безопасност. Ще полудея, ако ти се случи нещо. Трябва да поискаш развод, за да те оставят на мира.

Жена му не отговори.

— Обичам те, Мария — каза през зъби Щайнер с развълнуван поглед. — Обичам те и няма да замина, ако не ми обещаеш. Ще се върна в лагера, ако не ми обещаеш. Разбираш ли?

След цяла вечност му се стори, че съзира кимване.

— Обещаваш ли?

Жена му кимна бавно. Раменете й се отпуснаха.

— Сега ще се обърна и ще тръгна по дясната алея. Ти тръгни наляво, за да се срещнем. Не продумвай, не прави никакъв знак — искам само да те видя още веднъж. После ще си отида. Ако не получиш никаква вест, значи съм се прехвърлил зад граница.

Жена му кимна и тръгна по-бързо.

Щайнер се обърна и тръгна по алеята вдясно.

По нея бяха наредени месарски сергии. Жени с кошници пазаруваха. Окървавеното месо блестеше на слънцето. Миризмата беше непоносима. Месарите викаха. Но всичко това изчезна внезапно. Ударите на брадвичките по дъските за разсичане на месо се превърнаха в далечно свистене на сърпове. Походката и лицето на любимата му припомниха познати гледки, ливада, нива, брези, свобода и вятър. Погледите им се потърсиха и не искаха да се разделят. В тях имаше мъка, щастие, любов и раздяла, същността на цялостния, сладостен, безумен живот и предпазливост, издигната като преграда от хиляди блестящи ножове. Те се движеха и спряха едновременно, после продължиха несъзнателно пътя си. Очите на Щайнер като че ослепяха внезапно; едва след известно време той можа да различи отново багрите на калейдоскопа, който течеше безсмислено пред него, без да достига съзнанието му.

Продължи неуверено напред, по-бързо, доколкото беше възможно да бърза, без да привлече вниманието. Блъсна един свински бут на масата на месаря и чу ругатните му, които напомняха биенето на барабан. Сви почти тичешком в друга алея и спря.

Видя, че жена му си тръгва от пазара. Тя вървеше много бавно. На ъгъла спря и се обърна. Дълго стоя така с наведена глава и широко разтворени очи. Вятърът развяваше дрехите й и ги обвиваше по-плътно около тялото й. Щайнер не знаеше дали го вижда. Не смееше да й направи знак, защото се боеше, че ще дотича при него. След известно време тя вдигна ръце и ги притисна до гърдите си. Погледна към него в измъчена, празна и сляпа прегръдка, с отворена уста и затворени очи. После се обърна бавно и потъна в сенчестата част на улицата.

След три дни Щайнер мина границата. Нощта беше ясна, ветровита, в небето плуваше мраморнобяла луна. Щайнер беше корав човек, но щом мина границата, се обърна, все още облян в студена пот, и прошепна като безумец името на жена си.

Той извади нова цигара. Керн му я запали.

— На колко си години? — попита Щайнер.

— Двайсет и една. Почти двайсет и две.

— Така! Почти двайсет и две. Не е шега, синко, нали?

Керн поклати отрицателно глава.

Щайнер помълча. После каза:

— На двайсет и една година аз воювах. Във Фландрия. И там не беше шега. Сегашното е сто пъти по-добро, разбираш ли?

— Да — обърна се Керн към него. — По-добре е от смъртта. Зная и това.

— Много нещо знаеш тогава! Малцина знаеха толкова преди войната.

— Преди войната! Преди столетие!

— Преди хилядолетие! — изсмя се Щайнер. — На двайсет и две години лежах във военна болница. Там научих нещо. Интересува ли те какво?

— Да.

— Добре. — Щайнер изпусна няколко кълба дим. — Не бях ранен тежко. Не много болезнена мускулна рана. Но до мен лежеше приятелят ми. Не кой да е приятел — моят приятел. Парче от шрапнел бе разкъсало корема му. Той лежеше и пищеше. Никакъв морфин, разбираш ли? Нямаше достатъчно и за офицерите дори. На втория ден беше така прегракнал, че можеше само да хърка. Молеше ме да го довърша. Бих изпълнил молбата му, ако знаех как да го сторя. На третия ден ни донесоха за обяд грахова чорба. Гъста чорба с бекон, каквато ядяхме преди войната. Дотогава ни бяха давали само някаква помия. Изядохме я. Бях-ме ужасно гладни. Докато сърбах сладко чорбата си като прегладнял вол, видях зад ръба на чинията лицето на приятеля ми със зяпнали устни, в предсмъртни мъки; след два часа умря. А аз ядях в това време и като че никога не бях вкусвал нещо по-вкусно.

Той помълча.

— Бил си ужасно гладен — каза Керн.

— Не, не е там работата! Въпросът е, че някой може да издъхва до теб, а ти не чувстваш това. Може да изпитваш състрадание, но мъката му не споделяш. Коремът ти е здрав и това е важно за теб. На половин метър от теб за някого светът свършва в предсмъртно хъркане, а ти не усещаш нищо. Това е световното нещастие. Запомни го, синко! Затова напредъкът е толкова бавен и всичко се връща толкова бързо назад. Смяташ ли, че е така?

— Не — каза Керн.

— Добре — изсмя се Щайнер. — Но помисли все пак понякога и по този въпрос. Може би ще е от полза.

Той се изправи.

— А сега тръгвам. Назад. Митничарят няма да ме очаква вече. Наблюдавал е първите трийсет минути. Утре рано ще поднови наблюдението. Но няма да му мине през ум, че ще пропълзя назад толкова скоро. Такава е психиката на митничаря. Жертвата обикновено е по-хитра от ловеца. Знаеш ли защо?

— Не.

— Защото залага много повече. — Той потупа Керн по рамото. — Затова и евреите са станали най-хитрият народ в света. Първият закон на живота е, че опасностите изострят ума.

Той подаде ръка на Керн. Голяма, суха и топла ръка.

— Късмет! Може да се срещнем пак. Вечер често ходя в кафене „Шперлер“. Потърси ме там.

Керн кимна.

— Пази се. И не забравяй колодата карти. Те развличат и прогонват мислите. А това е много важно за бездомника. Не играеш лошо жас и тарок, но на покер трябва да блъфираш повече.

— Добре — засмя се Керн. — Ще се науча да блъфирам. Благодаря за всичко.

— Трябва да отвикнеш да благодариш. Или не, недей. Може би ще ти е от полза. Не искам да кажа от полза пред другите, а за самия теб. Признателността стопля сърцето, което може да я чувства. И помни винаги: всяко нещо на този свят е по-добро от войната.

— И от смъртта.

— Не зная какво е смъртта, но сигурно е по-добра от умирането. Довиждане, синко.

— Довиждане, Щайнер.

Керн остана известно време на същото място. Небето беше светло, пейзажът спокоен: не се мяркаха никакви хора. Керн седеше тихо под цера. Прозрачната зеленина на листата над него приличаше на зелено платно, което отнася земния кораб с лъха на лек ветрец в синята безкрайност. Край звездните фарове и спасителния светлинен сигнал на луната.

Керн реши да се опита да стигне тази нощ до Братислава, а оттам до Прага. Човек се чувства винаги по-безопасно в голям град. Той отвори куфара си и извади чиста риза и чорапи… Знаеше, че е от значение да бъде спретнат, ако срещне някого по пътя. Освен това преобличането щеше да му помогне да се отърве от спомена за затвора.

Изпита странно чувство, когато застана гол в лунната светлина. Като загубено дете. Бързо взе от тревата чистата риза и я облече. Синя риза — която се цапаше по-трудно. На лунната светлина изглеждаше сиво-виолетова. Той реши да не губи смелост.

Глава трета

Керн пристигна в Прага следобед. Остави куфара си на гарата и веднага отиде в полицията. Не държеше да се представи; просто искаше малко спокойствие, за да обмисли какво ще прави по-нататък. Участъкът беше най-доброто място за тази цел. Там нямаше полицаи, които да се въртят и да питат за документи.

Той седна на пейка в коридора. Насреща беше канцеларията, където разпитваха чужденците.

— Тук ли е още чиновникът с острата брадичка? — запита Керн седналия до него човек.

— Не зная. Този, когото видях, беше без брада.

— Може да е преместен. Как вървят работите тук?

— Не са зле — каза другият. — Лесно може да получиш разрешение за няколко дни. Но после е мъчното. Много са тук.

Керн обмисли. Ако успее да получи разрешение за няколко дни, ще може, както бе научил от по-раншния си опит, да получи от бежанския комитет карти за храна и нощуване за цяла седмица. Ако не му дадат разрешение, излагаше се на опасност да го затворят и да го изгонят отново зад граница.

— Твой ред е — каза седналият до него. — Керн вдигна глава.

— Не искаш ли да влезеш пръв? Аз не бързам.

— И аз.

Другият стана и влезе. Керн предпочете да го изчака да излезе, преди да реши дали да влезе. Разхождаше се неспокойно по коридора. Другият излезе най-после. Керн изтича към него.

— Как мина? — попита той.

— Десет дни — каза човекът със светнало лице. — Какво щастие! Без да се помоля дори. Беше в добро настроение. Или пък защото няма голям наплив днес. Миналия път ми дадоха само пет дни.

Керн се съвзе.

— И аз ще опитам тогава.

Чиновникът нямаше остра брадичка. При все това Керн мислеше, че го е виждал и по-рано. Може би я беше избръснал междувременно. Играеше си с хубаво седефено ножче.

— Беглец ли? — попита той, като вдигна към Керн уморените си рибешки очи.

— Да.

— От Германия ли?

— Да. Днес пристигнах.

— Документи?

— Никакви.

Чиновникът кимна. Затвори ножчето и отвори тирбушона. Керн забеляза, че седефената дръжка има и пиличка за нокти. Чиновникът започна да изглажда внимателно с нея нокътя на палеца си. Керн зачака. Струваше му се, че нокътят на този уморен мъж пред него е най-важното нещо в света. Не смееше дори да си поеме дъх, за да не обезпокои и разсърди чиновника. Само скръсти незабелязано ръце зад гърба си.

Нокътят най-после бе изгладен. Чиновникът го прегледа самодоволно и вдигна глава.

— Десет дни — каза той. — Може да останеш десет дни, след това трябва да напуснеш страната.

Керн почувства, че напрежението отмина. Стори му се, че ще падне; в действителност само въздъхна дълбоко. Съвзе се бързо. Научил бе вече да се ползва от щастливия случай.

— Бих ви бил много признателен — каза той, — ако ми дадете две седмици.

— Не може. Защо?

— Очаквам да ми изпратят документите и се нуждая от постоянен адрес. След това искам да отида в Австрия.

Керн се боеше, че е провалил всичко в последната минута, но не можеше да се спре, след като бе започнал. Лъжеше ловко и бързо. Със същото удоволствие би казал и истината, но знаеше, че трябва да излъже. Чиновникът, от друга страна, знаеше, че трябва да повярва на тези лъжи, защото нямаше възможност да ги провери. Така и двамата бяха почти убедени, че говорят истината.

Чиновникът затвори шумно тирбушона и каза:

— Добре. Давам две седмици по изключение. Но след това няма да има никакво продължение.

Той взе един формуляр и започна да го попълва. Керн го гледаше като че ли е пишещ архангел. Просто не можеше да повярва на очите си. До последната минута очакваше, че чиновникът ще погледне в азбучника и ще открие, че Керн е бил вече два пъти в Прага. За да избегне тази опасност, той даде друго малко име и рождена дата. По този начин би могъл да поддържа винаги, че другият е брат му.

Но чиновникът беше толкова уморен, че не погледна нищо. Той бутна формуляра към Керн.

— Ето. Има ли още много отвън?

— Не, струва ми се. Когато дойдох нямаше никого.

— Чудесно.

Чиновникът извади кърпичката си и започна да лъска грижливо седефената дръжка на ножчето. Едва ли забеляза, когато Керн му благодари и се втурна навън, сякаш се боеше да не му отнемат разрешителното.

Едва след като излезе от сградата, той спря и се огледа. „Прекрасни небеса — помисли си развълнувано. — Прекрасни сини небеса! Върнах се, не ме затвориха, няма защо да се страхувам четиринайсет дни — цели четиринайсет дни и нощи, цяла вечност! Бог да благослови чиновника със седефеното ножче! Пожелавам му да си намери скоро друго, със скрит часовник и златни ножички.“

Пред входа до него стоеше полицай. Керн пипна разрешителното в джоба си, след това се приближи решително към полицая.

— Колко е часът? — попита той.

Имаше часовник, но за него беше рядко удоволствие да може да се приближи без страх до полицай.

— Седем — изръмжа униформеният.

— Благодаря. — Керн тръгна бавно по стълбите. Искаше му се да тича. Едва сега повярва, че всичко е истина.

Голямата чакалня на Комитета за подпомагане на бежанците беше препълнена. Но колкото и да е странно, изглеждаше празна. Посетителите седяха или стояха прави в полумрака като призраци. Почти никой не говореше.

Всеки бе разказал и повторил стотина пъти историята си. Сега оставаше само едно — да се чака. Това беше последната преграда срещу отчаянието.

Повече от половината бяха евреи. До Керн седеше блед мъж с крушовидна глава и кутия за цигулка на коленете. От другата му страна бе клекнало старче с белег на изпъкналото чело. То непрестанно сключваше и разделяше ръце. До него се бяха свили рус младеж и мургава девойка. Държаха се здраво за ръка, сякаш се страхуваха, че ако вниманието им отслабне и за миг дори, може да ги разделят един от друг. Те не се поглеждаха: очите им бяха зареяни някъде в пространството или в миналото, а и не изразяваха никакво вълнение. Зад тях седеше дебела жена, която плачеше безгласно. Сълзите се търкаляха по бузите и брадичката й върху роклята; тя не им обръщаше внимание и не правеше опит да ги спре. Ръцете й бяха отпуснати в скута.

В тази обстановка на мълчаливо примирение и мъка играеше дете. Шестгодишно момиченце с черна коса и блестящи очи. То подскачаше нетърпеливо и пъргаво из стаята. Най-после спря пред мъжа с крушовидната глава. Погледна го, после посочи сложената на коленете му кутия.

— Има ли цигулка вътре? — запита храбро с пискливото си гласче.

Мъжът погледна така, сякаш не беше разбрал, но после кимна.

— Покажи ми я — каза момиченцето.

— Защо?

— Искам да я видя.

Цигуларят се поколеба за миг, после отвори кутията, извади цигулката, увита във виолетова копринена кърпа, и я отви внимателно.

Момиченцето дълго я гледа, сетне вдигна предпазливо ръка и докосна струните.

— Защо не свириш? — попита то.

Цигуларят не отговори.

— Хайде, изсвири нещо! — повтори девойчето.

— Мириам! — извика с плътен и повелителен глас една жена с кърмаче, седнала в другия край на стаята. — Ела при мен, Мириам!

Момиченцето не й обърна внимание. Продължаваше да гледа цигуларя.

— Не можеш ли да свириш?

— Мога.

— Защо не свириш тогава?

Цигуларят се огледа стеснително. Голямата му красиво очертана ръка бе прегърнала цигулката. Привлечени от разговора, някои от съседите му се обърнаха към него. Той не знаеше накъде да погледне. Най-после каза:

— Не мога да свиря тук.

— Защо да не можеш? — попита момиченцето. — Посвири! Толкова е скучно!

— Мириам! — извика майката.

— Детето има право — каза старецът с белега на челото, седнал до цигуларя. — Посвири! Ще ни позабавляваш; мисля, че не е забранено.

Цигуларят продължаваше да се колебае. После извади лъка от кутията, взе го в ръка и опря цигулката в рамото си. В стаята се понесоха първите ясни ноти.

На Керн му се стори, че почувства милувка, като че нечия ръка изхвърли нещо от него. Той се опита да й се противопостави, но не можа. Отначало потрепери, после почувства ободрителна топлота.

Вратата на канцеларията се отвори и се показа главата на секретаря. Той влезе при другите, оставяйки вратата отворена. Канцеларията беше осветена и ниската му прегърбена фигура се очерта рязко на прага. Понечи да каже нещо, но само отпусна глава и се заслуша. Вратата се затвори бавно и безшумно зад него, побутната сякаш от невидима ръка.

Сега в стаята съществуваше само цигулката. Тя изпълни тежкия задушен въздух, преобрази всичко, сля безгласната самота на тези създания, сгушени в сянката на стените, и я обедини в един общ, безкраен стон на копнеж.

Керн обгърна с ръце коленете си. Отпусна глава и се остави да бъде отнесен от пороя. Струваше му се, че той го води далеч, в някаква чужда за самия него и за всички страна. Малкото чернокосо девойче клекна на пода до цигуларя. Седеше безмълвно и неподвижно и го гледаше.

Цигулката млъкна.

Керн, който свиреше малко на пиано, разбираше достатъчно от музика, за да може да прецени, че цигуларят свири великолепно.

— Шуман? — запита старецът до цигуларя.

Цигуларят кимна.

— Посвири още — каза девойчето. — Посвири нещо, за да ни разсмееш!

— Мириам! — извика майката.

— Добре — каза цигуларят и вдигна отново лъка.

Керн се огледа и видя наведени глави или вдигнати пребледнели лица, видя мъка, отчаяние и нежно преобразяване, предизвикано за миг от песента на цигулката. Видя ги и си припомни много подобни стаи, пълни с изгнаници, чиято единствена вина беше, че са се родили и живеят. Тази неправда съществуваше, а същевременно съществуваше и тази музика! Това беше неразбираемо. То беше едновременно безсмъртна утеха и отвратителна насмешка. Керн видя, че цигуларят облегна глава на цигулката, сякаш я скланя на рамото на любимата си. „Няма да се отчая — помисли си Керн, докато полумракът се сгъстяваше в голямата зала. — Няма да се отчая! Животът е прекрасен и чудноват, а аз не го познавам още; той е песен, вик, зов от далечни гори, от незнайни кръгозори, в непознати нощи… Няма да се отчая.“ Мина доста време, преди да забележи, че музиката е спряла.

— Какво беше това? — попита момиченцето.

— Германски танци от Франц Шуберт — каза мрачно цигуларят.

Старецът до него се засмя.

— Германски танци! — Той потърка белега на челото си и повтори: — Германски танци!

Секретарят завъртя електрическия ключ до вратата и каза:

— Следващият!

На Керн дадоха бележка за нощуване в хотел „Бристол“ и десет купона за хранене в трапезарията на площад „Вацлав“. Щом взе в ръка купоните, той изведнъж почувства, че е ужасно гладен, и хукна по улиците от страх да не закъснее.

Не беше закъснял, но всички места бяха заети и трябваше да чака. Между тези, които се хранеха, видя един от бившите си професори в университета. Прииска му се да отиде да го поздрави, но след като размисли, реши да не го прави. Знаеше, че много емигранти не обичат да им припомнят миналия живот.

По някое време в трапезарията влезе цигуларят, който се заоглежда учудено. Керн му направи знак, цигуларят се изненада, но все пак тръгна бавно към него.

Керн се смути. Виждайки отново този човек, отначало помисли, че са стари познати; а сега изведнъж разбра, че още не са си продумали.

— Извинете — каза той, като се изчерви, — но преди малко ви чух като свирехте, а сега си помислих, че може би не познавате тукашната обстановка.

— Не я познавам наистина. Вие познавате ли я?

— Да. Бил съм вече два пъти.

— Дълго ли сте отсъствали от Чехия?

— Две седмици. Днес пристигнах.

Керн забеляза, че професорът и друг мъж до него стават.

— Освободиха се две места — каза бързо той. — Елате.

Те тръгнаха между масите. Професорът вървеше към тях по тясната пътечка. Той погледна неуверено Керн и спря.

— Не ви ли познавам?

— Бях ваш студент — каза Керн.

— Да, разбира се. — Професорът кимна. — Кажете ми, познавате ли някого, който би желал да купи една прахосмукачка? Десет на сто намаление и на изплащане или радио с грамофон?

Керн се смая. Професорът беше прочут изследовател на рака.

— Не, не познавам, за съжаление — каза съчувствено той. Знаеше какво значи да се продават прахосмукачки и грамофони.

— Така и предполагах — каза професорът с разсеян поглед. — Извинете — добави той, като че говореше на съвсем друг човек, и продължи пътя си.

Имаше ечемичена супа и варено говеждо. Керн омете лакомо чинията си. Когато вдигна глава, видя че цигуларят седи до него със сложени до масата ръце и непокътнато блюдо.

— Няма ли да ядете? — попита учудено Керн.

— Не мога.

— Болен ли сте?

Крушовидната глава на цигуларя беше болезнено жълта под тебеширената светлина на голите електрически лампи от тавана.

— Не.

— Трябва да ядете — каза Керн.

Цигуларят не отговори. Запали цигара и започна да пуши бързо. После бутна чинията настрана и каза:

— Не може да се живее така.

— Нямате ли паспорт? — попита Керн, като го погледна.

— Да, имам, но… — Цигуларят загаси нервно цигарата си. — Пак не е възможно да се живее така. С лишения, без почва под краката.

— Господи — каза Керн, — имате паспорт и цигулка…

Цигуларят вдигна глава.

— Но това е съвсем друго — каза раздразнено той. — Не разбирате ли?

— Не, не мога да ви разбера.

Керн беше ужасно разочарован. Смяташе, че всеки, който може да свири така, е необикновена личност. Човек, от когото може да се поучи… А видя сега пред себе си един огорчен мъж, петнайсет години по-възрастен от него самия и безпомощен като галено дете.

„Първата фаза от емигрантския живот — помисли си Керн. — Скоро ще се успокои.“

— Наистина ли няма да изядете супата си? — попита.

— Няма.

— Дайте ми я тогава. Аз съм още гладен.

Цигуларят бутна чинията към него. Керн бавно изяде супата. Всяка лъжичка съдържаше сила за посрещане на страданията и той не искаше да загуби ни една от тях. После стана.

— Благодаря ви за супата. Щеше да е по-добре, ако я бяхте изяли сам.

Цигуларят го погледна с обезобразено от намръщена гримаса лице.

— Много сте млад още, за да разберете тези неща — каза той, като че се извиняваше.

— Разбирането е по-лесно, отколкото смятате — отговори Керн. — Вие сте нещастен и нищо повече.

— Какво искате да кажете с това „нищо повече“?

— Че не е кой знае какво. Отначало мислите, че е нещо особено. Но като поскитате повечко, откривате, че нещастието е най-обикновеното състояние.

Керн излезе. И видя с изненада, че професорът се разхожда нагоре-надолу по отсрещния тротоар. Стойката му — със сключени на гърба ръце и леко наведено напред тяло — беше същата, каквато имаше, когато се разхождаше по подиума, представяйки някое сложно ново откритие в изследванията върху рака. Само че сега мислеше навярно за прахосмукачки и грамофони.

Керн се поколеба за миг. Никога досега не бе спирал професор. Но след опита с цигуларя тръгна към него.

— Извинете, че ви заговорвам, господин професоре — каза той. — Никога не бих повярвал, че аз ще мога да ви дам съвет. Но сега желая да опитам.

Професорът се спря и каза разсеяно:

— Кажете, моля! Ще ви бъда признателен. Как се казвахте?

— Керн. Лудвиг Керн.

— Ще ви бъда признателен, господин Керн. Необикновено признателен, наистина.

— Това, което ще ви кажа, едва ли е съвет. То е само поука от опита. Вие се опитвате да продадете прахосмукачка и грамофон. Откажете се от това намерение. То е само губене на време. Стотици емигранти правят същите опити. Безнадеждно е, все едно да накарате някого да сключи застраховка за живот.

— Това беше следващото ми намерение — прекъсна го възбудено професорът. — Някой ми каза, че е много лесно и може да се спечелят добри пари.

— Той ви предложи комисиона за всяка сключена застраховка, нали?

— Да, разбира се. Добра комисиона.

— Нищо друго? Никакви пари за разноски или заплата?

— Не, нищо подобно.

— И аз мога да ви направя такова предложение, то не значи нищо. Продали ли сте поне една прахосмукачка, господин професоре? Или поне един грамофон?

Професорът го погледна безпомощно и каза, странно смутен:

— Не, но се надявам скоро…

— Откажете се — отговори Керн, — това е моят съвет. Купете няколко чифта връзки и боя за обувки или няколко пакета безопасни игли. Дреболии, които са потребни всекиму. Продавайте ги на ръка. Няма да спечелите много, но все ще продадете нещо от време на време. Стотина емигранти се занимават и с това, разбира се. Но хората купуват по-често безопасни игли, отколкото прахосмукачки.

— Не беше ми хрумвало — каза професорът, като го погледна замислено.

— Предполагам — усмихна се стеснително Керн. — Но помислете. От опит зная, че е по-добре. И аз се опитвах някога да продавам прахосмукачки.

— Може би сте прав. — Професорът подаде ръка. — Благодаря ви. Много сте любезен.

Гласът му внезапно стана странно тих и покорен, като на студент, който се явява неподготвен на изпит.

Керн прехапа устни.

— Аз посещавах всичките ви лекции — каза той.

— Да, да… — Професорът махна разсеяно с ръка. — Благодаря ви, господин… господин…

— Керн. Няма значение.

— Напротив, хер Керн! Извинете, паметта ми не е много добра напоследък. Много ви благодаря. Ще направя опит, господин Керн.

Хотел „Бристол“ беше разнебитена сграда, наета от Комитета за подпомагане на бежанците. На Керн дадоха легло в стая с още двама души. След вечерята много му се спеше и си легна веднага. Другарите му не бяха в стаята. Не ги чу кога са дошли.

Посред нощ го събудиха писъци. Той скочи мигом от леглото, грабна, без да мисли, куфарчето и дрехите си и хукна по коридора. Навън беше тихо. Пред стълбите спря, остави куфара и се ослуша… После потърка очи със сключени пестници. Къде е? Какво става? Къде е полицията?

Постепенно се опомни. Огледа се и се усмихна с облекчение. Беше в Прага, в хотел „Бристол“, с разрешително за четиринайсет дни. Глупост беше да се плаши така! Сигурно е сънувал. Той се обърна и си помисли: „Това не трябва да се повтаря. Всичко е загубено, ако започна да се стряскам така“. Отвори вратата и затърси в тъмнината леглото си. То беше вдясно, до стената. Остави тихо куфара и метна дрехите си на леглото. После потърси одеялото. Изведнъж, тъкмо когато се готвеше да легне, ръката му докосна нещо меко, топло и туптящо. Той подскочи.

— Кой е? — запита сънливо гласът на девойка.

Керн притаи дъх. Влязъл беше в друга стая.

— Кой е? — повтори гласът.

Керн не помръдна. Чувстваше, че го облива пот. След известно време се чу въздишка и шум от обръщането на девойката. Почака няколко минути. Не чуваше вече никакъв шум, освен по-дълбоко дишане в тъмнината.

Той прибра тихо вещите си и се измъкна предпазливо от стаята.

В коридора срещу стаята на Керн бе застанал мъж по риза и с очила. Той го видя как изнася вещите си от съседната стая. Самият Керн беше толкова смутен, че не можеше да обясни нищо. Влезе мълчаливо през отворената врата край мъжа, който не му направи път, прибра вещите си и легна. Но преди да легне, провери внимателно леглото. Никой не спеше под одеялото.

Мъжът постоя още малко на прага; слабата светлина от коридора се отразяваше в очилата му. После влезе и блъсна вратата. В същия миг се чу нов писък.

Сега Керн разбра.

— Не ме бий, не ме бий. Не ме бий, за бога! Моля ти се, моля ти се! Оох…

Писъкът се превърна в хъркане, от което биха могли да ти настръхнат косите, и заглъхна. Керн седна в леглото си.

— Какво става? — попита той в тъмнината.

Щракна електрическия ключ и в стаята светна.

Мъжът с очилата стана и отиде до третото легло, където лежеше облян в пот мъж с безумен поглед и зинала уста. Взе чаша вода и я поднесе до устата му.

— Пий! Сънуваш! В безопасност си.

Мъжът започна да пие жадно, а адамовата ябълка се движеше нагоре-надолу в мършавата му шия. После се отпусна изтощен, затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Какво има? — попита пак Керн.

Мъжът с очилата отиде до леглото му.

— Какво има ли? Сънувал е лош сън. И вика. Освободен е преди две седмици от концентрационен лагер. Нерви, нали знаеш.

— Да — каза Керн.

— От тази стая ли си? — попита мъжът с очилата.

Керн кимна утвърдително.

— И мен ме хванаха нервите. Щом чух първия писък, изскочих навън. Помислих, че полицаите идват за проверка. После влязох в друга стая.

— Така било, значи!

— Извинете ме, моля ви — обади се третият. — Ще стоя буден вече. Извинете.

— О, глупости! — каза мъжът с очилата, като се върна към леглото си. — Вашите кошмари не ни тревожат ни най-малко. Нали, момко?

— Ни най-малко — повтори Керн.

Ключът щракна отново и стаята потъна в мрак.

Керн легна, но дълго не можа да заспи. Странна бе онази случка в съседната стая. С меката гръд под тънката завивка. Още я чувстваше и му се стори, че ръката му не е вече същата.

След това чу, че онзи, който бе викал насън, става от леглото си и сяда до прозореца. Наведената му глава се очерта в настъпващата светлина на зората като тъмната статуя на покланящ се роб. Керн го наблюдава известно време. После заспа.

Йозеф Щайнер мина без неприятности границата. Познаваше добре местността, а опитът му от военните патрули му бе много полезен. Той беше ротен командир и през 1915 година бе получил Железния кръст за едно опасно разузнаване, при което бе заловил пленник.

За около час излезе от опасната зона. Взе тролея за Виена. Вътре нямаше много хора. Кондукторът го позна.

— Връщаш ли се вече?

— Второкласен билет до Виена — отвърна Щайнер.

— Бързо се справи — каза кондукторът.

Щайнер го погледна.

— Разбирам ги тези работи — продължи кондукторът. — Всеки ден изпращат под стража хора до границата; човек запомня полицая. Неприятна работа! Ти замина със същата кола, но не си я спомняш.

— Не разбирам какво говориш.

Кондукторът се изсмя.

— Ще си спомниш. Слушай, застани на задната платформа. Ако видиш контрольор, скачай, но това е малко вероятно в този час. Ще спестиш парите за билет.

— Благодаря.

Щайнер стана и отиде на задната платформа. Полъхна го ветрец и той се загледа в малките лозарски селца, които летяха покрай тролея. Вдишваше дълбоко свежия въздух, радвайки се на най-силното от всички опиянения — опиянението от свободата. Кръвта му кипеше, той чувстваше силата на мускулите си. Беше жив. Не бяха успели да го заловят, беше жив и свободен.

— Вземи една цигара, братле — каза той на кондуктора, който бе отишъл при него на задната платформа.

— Добре. Но не мога да пуша сега. Благодаря.

— А пък аз мога да изпуша моята.

— Да — засмя се добродушно кондукторът. — Ето в кое ме превъзхождаш.

— Да — каза Щайнер като пое дълбоко ароматния дим, — ето в кое те превъзхождам.

Той отиде в пансиона, където го бяха заловили. Съдържателката още беше в канцеларията си. Тя трепна, като го видя, и каза бързо:

— Не може да останете тук.

— Мога, разбира се — каза Щайнер и свали раницата.

— И дума да не става, хер Щайнер. Полицаите може да дойдат пак всеки момент. И ще затворят пансиона ми.

— Мила Луиза — каза равнодушно Щайнер. — Най-сигурното място през време на войната беше някоя прясна яма от граната. Едва ли се случва втора да падне на същото място. Затова твоят бълхарник засега е най-сигурното място във Виена.

Съдържателката прокара разсеяно ръка през косите си. И заяви драматично:

— Вие ще ме съсипете!

— Прекрасно! Това съм желал винаги — да съсипя някого. Вие сте романтично създание, Луиза. — Щайнер се огледа. — Има ли още кафе и нещо за пиене?

— Кафе и нещо за пиене ли?

— Да, мила Луиза. Зная, че ще ме разберете. Вие сте прекрасна жена. В бюфета ли е още шишето със сливовицата?

Съдържателката го погледна безпомощно. Най-после каза:

— Да, разбира се.

— Точно това ми трябваше. — Щайнер донесе шишето и две чаши. — Ще пиете една, нали?

— Аз ли?

— Да, вие. Кой друг?

— Не.

— О, хайде, Луиза. Изпийте една чашка от уважение към мен. Много е неприятно да пиеш сам… — Той наля една чашка и й я подаде.

Съдържателката се поколеба, после взе чашата.

— Добре. Но няма да останете тук, нали?

— Ще остана само няколко дни — каза помирително Щайнер. — Само няколко дни. Вие ми носите щастие. А аз имам планове. — Той се усмихна. — Сега да видим кафето, мила Луиза.

— Кафе ли? Нямам кафе тук.

— Имате, мила. Ей там, вдясно. Обзалагам се, че е чудесно.

Съдържателката се засмя отчаяно.

— Какъв сте! Не знаете дори, че името ми не е Луиза, а Тереза.

— Тереза, вие сте истински блян!

Съдържателката му донесе кафе.

— Вещите на стария Зелигман още са тук — каза тя, като посочи една чанта. — Какво да ги правя?

— Онзи евреин със сивата брада ли?

Съдържателката кимна.

— Умрял. Само чух за него…

— Това е достатъчно. Не знаете ли къде са децата му?

— Откъде да зная? Не мога да се занимавам с такива неща.

— Вярно. — Щайнер дръпна чантата и я отвори. Оттам изпаднаха няколко кълбета разноцветни конци.

Под тях имаше грижливо прибрана кутия с връзки за обувки. След това един костюм, дрехи, чифт обувки, една еврейска книга, няколко ризи, два картона с рогови копчета, малко кожено портмоне с няколко монети по един шилинг и една бяла дреха за молитва, загъната в хартия. — Не е много за цял живот нали, Тереза?

— Мнозина нямат и толкова.

— И това е вярно. — Щайнер прегледа еврейската книга и намери една хартийка под обвивката на корицата. Извади я грижливо. На хартийката беше написан с мастило някакъв адрес. — Аха! Ще потърсим на този адрес. — Той стана. — Благодаря за кафето и ракията, Тереза. Ще закъснея тази вечер. Ще ме приютите в стая в партера към двора, за да мога да се измъкна по-бързо.

Съдържателката се готвеше да каже нещо, но Щайнер вдигна ръка.

— Не, не, Тереза! Ако намеря вратата заключена при връщането си, ще дойда с цялата Виенска полиция. Сигурен съм, че няма да бъде заключена. Да приютиш бездомния е една от Божиите заповеди. Ще получите хиляда години блаженство в рая за това дело. Ще оставя раницата си тук.

Той излезе. Знаеше, че е безсмислено да продължава разговора, и разбираше необикновената убедителност на оставените лични вещи у хора, които водят редовен живот. Раницата му щеше да му намери много по-лесно квартира, отколкото всяко друго увещание. Безгласното й присъствие беше достатъчно да преодолее и последните възражения на съдържателката.

Щайнер отиде в кафене „Шперлер“. Искаше да намери руснака Черников. По време на задържането се бяха уговорили да се чакат в това кафене след полунощ в първия и втория ден след освобождаването на Щайнер. Руснаците имаха петнайсетгодишен опит на безотечественици и Черников му бе обещал да се погрижи за фалшив паспорт във Виена. Щайнер седна на една маса в ъгъла. Смяташе да си поръча нещо за пиене, но келнерите не му обръщаха внимание. Посетителите в „Шперлер“ не бяха длъжни да поръчват, защото повечето от тях нямаха пари.

Заведението беше типично емигрантско свърталище. Беше препълнено. Мнозина посетители спяха по пейките и столовете. Други лежаха на пода, облегнати на стените. Използваха времето до затварянето на кафенето, за да поспят безплатно. От пет часа сутринта до обяд те скитаха навън, очаквайки да отворят. Повечето от тези хора бяха интелектуалци, те свикваха най-мъчно с новото си положение.

Мъж в пъстър костюм, с кръгло като пълна луна лице седна до Щайнер и го гледа известно време с живите си черни очи.

— Нещо за продан? — попита най-после той. — Скъпоценности? Стари накити дори? Плащам в брой.

Щайнер поклати отрицателно глава.

— Костюми? Ризи? Обувки? — Човекът го погледна изпитателно. — Венчална халка може би?

— Махни се, граблива птицо! — изкряска Щайнер. Той ненавиждаше тези амбулантни търговци, които се опитваха да изтръгнат за няколко гроша и последните притежания на замаяните емигранти. — Ей, ти — обърна се той към минаващия келнер. — Един коняк!

Келнерът го погледна учудено и се приближи.

— Адвокат ли търсите? Има двама. В ъгъла е адвокатът Зилбер от берлинския апелативен съд; по един шилинг за съвет. На кръглата маса до вратата е съдията Епщайн от мюнхенския околийски съд — петдесет гроша за съвет. Между нас казано, Зилбер е по-добър.

— Не искам адвокат, а коняк — каза Щайнер.

Келнерът сложи ръка на ухото си.

— Правилно ли ви чух? Коняк ли искате?

— Да. Едно питие, което има по-добър вкус, ако не е в съвсем малки чаши.

— Много добре. Извинявам се, защото малко недочувам. Освен това съм отвикнал вече от тази дума. Тук не поръчват нищо друго, освен кафе.

— Добре. Донеси ми коняка в кафена чашка.

Келнерът донесе коняка и застана до масата.

— Какво има? — запита Щайнер. — Искаш да видиш как ще го изпия ли?

— Трябва да платите предварително. Такъв е редът тук. Иначе ще фалираме.

— Щом е такъв редът, заповядай. — Щайнер плати.

— Много пари давате — каза келнерът.

— Рестото е за теб, да се почерпиш.

— Почерпка ли? — Келнерът провлече думата. — Господи! — каза развълнувано той. — Това е първата ми почерпка от години насам. Благодаря ви, господине. Почувствах се отново като човек.

След няколко минути влезе руснакът. Той веднага видя Щайнер и седна при него.

— Започвах да мисля, че си напуснал Виена, Черников.

Руснакът се изсмя.

— В нашия живот най-вероятно е винаги невероятното. Намерих всичко, което те интересува.

Щайнер изпразни чашата си.

— Успя да ми намериш документи?

— Да. И то много добри дори. Най-добрата фалшификация, която съм виждал от година насам.

— Трябва да напусна Австрия — каза Щайнер. — Нужни са ми документи. Предпочитам да ме затворят за фалшив паспорт, вместо да търпя непрекъснатите притеснения и пътувания до участъка. Какво си намерил?

— Бях в кафене „Хелебарде“. Там се сключват сега сделките. Същите, каквито бяха и преди седем години. Хората заслужават достатъчно доверие. Разбира се, най-евтините документи струват четиристотин шилинга.

— Какво може да се получи за тази цена?

— Паспортът на някой умрял австриец, валиден за цяла година.

— Една година. После?

Черников го погледна.

— В чужбина може да бъде продължен или пък нечия изкусна ръка да промени датата.

Щайнер кимна.

— Освен това има два паспорта на германски бежанци, но те струват по осемстотин шилинга всеки. Изцяло подправени могат да се намерят за не по-малко от хиляда и петстотин. Не ти ги препоръчвам, във всеки случай.

Черников изтърси пепелта от цигарата си.

— Засега не можете да очаквате нищо от Обществото на народите. Нищо не може да се направи за тези, които са влезли в страната нелегално без паспорт. Нансен умря. Само той успя да ни издейства паспорти.

— Четиристотин шилинга ли? — каза Щайнер. — Аз имам двайсет и пет.

— Предполагам, че ще успееш да се спазариш до триста и петдесет, да речем.

— Като го сравниш с двайсет и пет, изглежда все същото. Но това няма значение, ще се погрижа да намеря пари. Къде е „Хелебарде“?

Руснакът извади една хартийка от джоба си.

— Ето ти адреса. Както и името на келнера, който е посредник в случая. Повиква хората, когато му кажеш да ги повика. Получава пет шилинга за тази услуга.

— Чудесно. Ще видя как ще я наредя. — Щайнер прибра грижливо листчето. — Хиляди благодарности за грижите ти, Черников.

— За нищо — махна с ръка руснакът. — Човек върши каквото може и ако има случай. Никой не знае кога ще попадне в същата каша.

— Да. — Щайнер стана. — Ще намина пак да ти кажа какво съм направил.

— Чудесно. Често съм тук по това време. Играя на шах с шампиона на Южна Германия. Онзи човек там, с капачетата на ушите. Никога не ми е минавало през ум, че ще мога да играя с такъв познавач. — Черников се усмихна — Шахът е една от слабостите ми.

Щайнер кимна. После, прескачайки няколко младежи, заспали с отворена уста покрай стената, той тръгна към вратата. На масата на околийския съдия Епщайн седеше дебела еврейка. Епщайн й обясняваше нещо надълго и нашироко, а тя стоеше със скръстени ръце и го гледаше втренчено като незаслужаващо вяра божество. На масата бяха оставени петдесет гроша. Косматата лява ръка на Епщайн лежеше недалеч от тях като голям дебнещ паяк.

Щом излезе навън, Щайнер си пое дълбоко дъх. Свежият нощен въздух му се стори като вино след вонящия дим и сивата нищета в кафенето. „Трябва да се махна — помисли той. — Трябва да се махна на всяка цена.“ Погледна часовника си. При все че беше късно, реши да потърси картоиграча.

Малкият бар, който картоиграчът му бе посочил за свое свърталище, беше почти празен. Само две предизвикателно облечени момичета бяха кацнали като папагали на високите столове, опрели крака в никеловия парапет на бара.

— Идвал ли е Фред? — обърна се Щайнер към бармана.

— Фред ли? — погледна го изпитателно барманът. — Защо ви е Фред?

— Искам да повторя „Отче наш“ с него, братко. Ти какво си помисли?

— Отиде си преди час.

— Ще се върне ли?

— Не мога да ви кажа.

— Добре, ще почакам тогава. Дай ми една водка.

Щайнер чака почти цял час. Размисли какво би могъл да превърне в пари. Но не можа да пресметне повече от седемдесет шилинга. Момичетата му обърнаха повърхностно внимание. Поседяха още малко и си излязоха.

Барманът започна да хвърля сам зарове.

— Да изкараме ли една игра? — попита Щайнер.

— Добре.

Хвърлиха зарове. Играха и Щайнер спечели. Продължиха да играят. Щайнер хвърли два пъти подред епиек.

— Върви ми на епиек — каза той.

— Върви ви — отговори барманът. — Коя зодия сте?

— Не зная.

— Изглежда сте Лъв. Или поне слънцето е било в съзвездието на Лъва. Разбирам малко от астрология. Последна игра, нали? Фред няма да се върне. Никога не идва толкова късно. Нуждае се от сън и от здрави ръце.

Играха още една игра. Щайнер пак спечели.

— Виждате ли — каза самодоволно барманът, като бутна петте шилинга. — Положително сте Лъв, и то пред Нептун, предполагам. През кой месец сте роден?

— През август.

— Тогава сте същински лъв. Тази година ще се радвате на истинско щастие.

— Докато го постигна, има да се разправям с цяла джунгла лъвове. — Щайнер изпразни чашата си. — Кажи на Фред, че съм идвал. Кажи му, че го е търсил Щайнер. Ще намина утре към осем.

— Добре.

Щайнер се върна в пансиона. Дотам беше далече, улиците бяха празни. Над него сияеше звездното небе, а откъм зидовете полъхваше от време на време силното ухание на цъфнал люляк. „Господи, Мария — помисли си той. — Това не може да продължава вечно“.

Глава четвърта

Керн бе застанал пред една дрогерия на площад „Вацлав“. Гледаше във витрината две флакончета с тоалетна вода с етикета на бащината му лаборатория.

— Тоалетна вода „Фар“. — Керн погали флакончето, което дрогеристът извади от витрината. — Откъде я намерихте?

Дрогеристът вдигна рамене.

— Не си спомням вече. От Германия идва. Отдавна я имаме. Искате ли да купите това флаконче?

— Не само това. А шест…

— Шест ли?

— Да. Шест засега. По-нататък ще взема още. Продавам ги. Трябва да ми направите отстъпка, разбира се.

Дрогеристът го погледна:

— Емигрант ли сте?

Керн сложи флакончето на масичката.

— Знаете ли, че този въпрос вече започва да ми досажда — каза ядосано той, — когато не ми го задава полицай? Особено когато имам разрешително в джоба си. Трябва да ми кажете само каква отстъпка ще ми направите?

— Десет на сто.

— Това е смешно. Как мога да спечеля нещо по такъв начин!

— Може да вземете това флаконче с двайсет и пет на сто отстъпка — каза собственикът на магазина, излизайки от задната стаичка. — И трийсет на сто, ако вземете десет флакончета. С радост ще се отървем от тази стара стока.

— Стара стока ли? — Керн погледна собственика. — Не знаете ли, че това е чудесна тоалетна вода?

— Възможно е — каза собственикът, като почна да си чисти равнодушно ухото с малкия си пръст. — В такъв случай, разбира се, ще се задоволите с двайсет на сто.

— Трийсет на сто е минималната отстъпка. Тя няма нищо общо с качеството. И на най-хубавата тоалетна вода може да се направи трийсет на сто отстъпка.

Дрогеристът се намръщи.

— Всички тоалетни води са еднакви. Само рекламата прави едните по-добри от другите. В това е цялата тайна.

Керн го погледна.

— Съвсем сигурно е, че тази няма да се рекламира вече. Затова според вас ще бъде много лоша. В такъв случай е редно да ми направите трийсет и пет на сто отстъпка.

— Трийсет — каза собственикът. — Търсят я от време на време.

— Мисля, хер Буреш — каза продавачът, — че може да му направим трийсет и пет на сто отстъпка, ако вземе цяла дузина. Този, който я търси от време на време, е само един. И той не купува, а иска само да ни продаде рецептата й.

— Рецептата ли? Мили боже, като че си нямаме достатъчно разправии! — Буреш вдигна отчаяно ръце.

— Рецептата ли? — наостри уши Керн. — Кой иска да ви продаде рецептата?

Продавачът се изсмя.

— Някой си. Твърди, че бил бивш собственик на тази лаборатория. Лъжа, разбира се. Какво ли не измислят тези емигранти!

Керн не можеше да си поеме дъх. И запита веднага:

— Знаете ли къде живее този човек?

Дрогеристът вдигна рамене.

— Струва ми се, че имаме някъде адреса му. Много пъти ни го е давал.

— Предполагам, че е баща ми.

И двамата го погледнаха втренчено.

— Нима? — каза дрогеристът.

— Да. Мисля, че трябва да е той. Отдавна го търся.

— Берта! — извика възбудено собственикът на една жена, която пишеше в задната стаичка. — Имаме ли още адреса на човека, който искаше да ни продаде рецептата за тоалетната вода?

— Хер Стран ли? Или онзи стар ветрогон, който се навърташе тук? — извика жената.

— По дяволите! — Собственикът погледна неловко Керн. — Извинете. — Той влезе бързо в задната стаичка.

— Само това може да се случи, като спиш с помощничката си — забеляза презрително дрогеристът зад гърба му.

Собственикът се върна след малко, като пухтеше и държеше в ръка една хартийка.

— Ето адреса. Хер Зигмунд Керн.

— Баща ми.

— Наистина ли? — Той подаде хартийката на Керн. — Ето адреса. Той идва за последен път тук преди три седмици приблизително. Разбирате, то се знае…

— О, няма значение! Бих искал да отида още сега. После ще се върна за тоалетната вода.

— Разбира се. Има време.

Къщата, към която се отправи Керн, се намираше на ул. „Тузарова“, близо до покрития пазар. Беше тъмна, мухлясала, миришеше на влажни стени и варено зеле.

Керн се изкачи бавно по стълбите. Може да изглежда странно, но той се боеше малко да види след толкова време баща си — от опит знаеше, че нещата никога не вървят към подобрение.

Позвъни на третия етаж. След известно време зад вратата се чуха провлечени стъпки и едно картонче бе отместено от кръглата шпионка. Керн забеляза черно око, което го гледаше внимателно.

— Кой е? — запита сърдит женски глас.

— Искам да видя един човек, който живее тук — каза той.

— Никой не живее тук.

— Не е вярно. Вие живеете тук, нали? — Керн погледна името на вратата. — Госпожа Мелания Ековска. Но аз не искам да говоря с вас.

— Тогава?

— Искам да говоря с господина, който живее тук.

— Тук не живее никакъв господин.

Керн погледна кръглото черно око. Може би беше вярно, че баща му бе напуснал отдавна. Изведнъж той се почувства самотен и обезсърчен.

— Как се казва този господин? — попита жената.

Керн вдигна глава с отново пробудена надежда.

— Нямам намерение да го разгласявам в цялата къща. Ще ви кажа, ако отворите.

Окото изчезна от шпионката. Тракна верижка. „Истинска крепост“ — помисли си Керн. Вече беше сигурен, че баща му още живее тук, иначе жената не би го разпитвала.

Вратата се отвори. Едра чехкиня с широко лице и румени бузи изгледа Керн от глава по пети.

— Искам да говоря с господин Керн.

— Керн ли? Не познавам такъв човек. Той не живее тук.

— Господин Зигмунд Керн. Аз съм Лудвиг Керн.

— О! — Жената го погледна подозрително. — Всеки може да каже това.

Керн извади разрешителното от джоба си.

— Ето, погледнете този документ! Умишлено промених малкото си име: но виждате презимето.

Жената прочете бавно целия документ. Това й отне много време. После го върна.

— Роднина ли сте?

— Да. — Нещо го възпираше да й каже повече. Сега беше напълно убеден, че баща му живее именно тук.

Жената бе решила вече.

— Не живее тук — заяви кратко тя.

— Добре — кимна Керн, — тогава ще ви кажа къде живея аз. В хотел „Бристол“. Ще бъда още два дни тук и бих искал да видя господин Зигмунд Керн, преди да замина. Няма да му бъда в тежест. Трябва да му дам нещо — добави той, като погледна жената.

— Нима?

— Да. Хотел „Бристол“. Лудвиг Керн. Сбогом.

Той слезе, мислейки си: „Какъв хубавичък цербер го пази! И все пак… по-добре е да го пази, отколкото да го издаде“.

Върна се в дрогерията. Собственикът го посрещна нетърпеливо.

— Намерихте ли баща си? — Лицето му бе изпълнено с любопитството на човек, чийто живот е напълно лишен от вълнения.

— Не още — каза с внезапно недоволство Керн. — Но там живее. Нямаше го вкъщи.

— Я гледай! Каква щастлива случайност, нали?

Собственикът скръсти ръце на масата и се впусна в размишления за странните съвпадения в живота.

— За нас не е така — каза Керн. — За нас е странно съвпадение работите да се развиват без проблеми. А какво става с тоалетната вода? Сега мога да взема само шест флакончета. Нямам пари за повече. С каква отстъпка ще ми ги дадете?

Собственикът размисли. После съобщи великодушно:

— Трийсет и пет на сто. Такива работи не се случват всеки ден.

— Добре.

Керн плати и дрогеристът му приготви пакета.

Берта бе дошла междувременно от стаичката си, за да погледне момъка, който бе намерил баща си. Тя дъвчеше развълнувано нещо.

— Слушайте — каза собственикът. — Исках да ви кажа… че тоалетната вода е много хубава. Наистина много хубава.

— Благодаря. — Керн взе пакетчето. — В такъв случай, надявам се, че ще мога да дойда и за останалата.

Керн се върна в хотела. Възнамеряваше да купи няколко сапуна и няколко флакончета парфюм, а след това да се опита да ги продаде в града. Освободеният от концентрационния лагер, който бе викал през нощта, му бе заел пари, за да си купи стока.

Когато влезе в коридора, видя, че някой излиза от съседната стая. Беше девойка със среден ръст, със светла рокля и две книги под мишница. Отначало Керн не й обърна внимание. Беше зает да пресмята цената на тоалетната вода. Но изведнъж се сети, че тя излезе от стаята, в която бе влязъл по погрешка миналата нощ, и се спря смутено. Като че ли би могла да го познае.

Девойката заслиза бързо по стълбите, без да поглежда наоколо си. Керн почака още малко, после слезе бързо след нея. Изпита внезапно любопитство да види лицето й.

Слезе по стълбите и се огледа, но тя не се виждаше никъде. Отиде до вратата и погледна и в двете посоки на улицата. Тя беше съвсем празна в слънчевия следобед. Само две полицейски кучета се гонеха по тротоара. Керн се върна в хотела.

— Кой излезе преди малко? — обърна се той към портиера, който беше същевременно келнер и момче за всичко.

— Само вие! — Портиерът го погледна втренчено, очаквайки, че Керн ще се изсмее на тази шега. Но Керн не се засмя.

— Искам да кажа коя госпожица — каза той.

— Никакви госпожици не живеят тук — отговори сърдито портиерът. Беше оскърбен, че не оцениха духовитостта му. — Тук има само жени.

— Никоя ли не излезе?

— Защо са тези въпроси? От полицията ли си? — Той беше вече явно враждебен.

Керн го погледна учудено. Не можеше да разбере какво е прихванало този човек. Не бе доловил шегата.

Извади от джоба си пакет цигари и му подаде една.

— Благодаря — каза ледено портиерът. — Аз пуша по-добро качество.

— Сигурно е така.

Керн прибра цигарата. Постоя замислено, девойката сигурно беше още в хотела. Може би в салона. Той се върна.

Салонът беше продълговата зала, откъдето се излизаше на циментова тераса, а тя водеше в затворена градина с няколко люлякови дървета.

Керн погледна през стъклената врата. Девойката седеше до една маса. Облакътила се бе и четеше. В стаята нямаше никого, освен нея. Привлечен непреодолимо натам, Керн отвори вратата и влезе.

Девойката вдигна глава при отварянето на вратата. Керн се смути.

— Добър ден — каза неуверено той.

Тя го погледна, после кимна и продължи да чете.

Керн седна в един ъгъл. След малко стана и взе два вестника. Изведнъж се почувства смешен в собствените си очи и му се поиска да се махне. Но беше почти невъзможно да стане пак толкова скоро и да излезе.

Той разгърна вестниците и започна да чете. След малко видя, че девойката отвори чантата си, извади сребърна табакера и я отвори. После я затвори, без да извади цигара, и я прибра в чантата.

Керн остави бързо вестника и стана.

— Виждам, че сте си забравили цигарите — каза той. — Мога ли да ви предложа от моите?

Той извади кутията си. Много нещо би дал, за да има табакера. Кутията беше смачкана и скъсана в ъглите.

Поднесе я на девойката.

— Не зная дали ще ви харесат, разбира се. Портиерът току-що ми ги отказа. Намери ги за прости.

Девойката погледна надписа.

— Същите пуша и аз — каза тя.

— Те са най-евтините — изсмя се Керн. — С тях човек почти разбива здравето си.

Девойката го погледна.

— Струва ми се, че самият хотел го разбива предостатъчно.

— Вярно е.

Керн драсна кибрит и й запали цигарата. Бледочервеникавата светлина освети тясното й, обгорено от слънцето лице с добре очертани тъмни вежди. Очите й бяха светли, големи, устните плътни и меки. Керн не би могъл да каже дали девойката е хубава и дали я харесва, но изпитваше странното чувство на спокойна и далечна близост с нея — защото ръката му бе докоснала гръдта й още преди да я познава. Макар и да чувстваше, че е глупаво, той скри ръката в джоба си.

— Отдавна ли сте в чужбина? — попита.

— От два месеца.

— Не е много.

— Цяла вечност.

Керн вдигна изненадано глава. После каза:

— Права сте. Две години не са много. Но два месеца са цяла вечност. Този живот има все пак предимството, че колкото повече продължава, толкова по-кратки стават месеците.

— Мислите ли, че ще продължи много? — попита девойката.

— Не зная. Не мисля вече по този въпрос.

— А аз мисля постоянно.

— Така правех и аз през първите два месеца.

Девойката замълча. Навела бе замислено глава и пушеше бавно, поглъщайки дълбоко дима. Керн погледна тежките, вълнисти черни коси, които ограждаха лицето й. Би желал да каже нещо поразително, блестящо, но нищо не му идваше на ум. Опитваше се да си спомни как се държат в подобен случай светските герои от книгите, които бе чел, но паметта му бе пресъхнала, а пък и героите сигурно не бяха попадали никога в бежански хотел в Прага.

— Не е ли много тъмно за четене? — попита най-после той.

Девойката трепна, като че мислите й бяха съвсем на друго място. После затвори книгата, сложена на масата пред нея.

— Не. Но няма да чета все пак, няма смисъл да се чете.

— Четенето понякога е развлечение — каза Керн. — Когато ми попадне някой детективски роман, го прочитам на един дъх.

Девойката се усмихна уморено.

— Това не е детективки роман, а учебник по органична химия.

— Нима? Ученичка ли сте?

— Бях. Във Вюрцбург.

— Аз пък в Лайпциг. Отначало и аз носех учебниците си. Не исках да забравя нищо. Но по-късно ги продадох. Бяха много тежки за разнасяне. А с парите от продажбата купих тоалетна вода и сапун, за да има с какво да търгувам. Така изкарвам сега прехраната си.

Девойката го погледна.

— Не е много насърчително.

— Не искам да ви обезсърча — каза бързо Керн. — Моят случай е съвсем различен. Аз нямах никакви документи, а вие навярно имате паспорт.

Девойката кимна.

— Имам паспорт, чийто срок изтича след шест седмици.

— Няма значение. Ще можете да го продължите.

— Не вярвам.

Девойката стана.

— Не искате ли още една цигара? — попита Керн.

— Не, благодаря. Пуша прекалено много.

— Някой ми каза, че понякога една цигара струва повече, отколкото всички идеали.

— Вярно е. — Девойката се усмихна и на Керн изведнъж му се видя много хубава. Би дал много, за да продължи разговора си с нея, но не знаеше как да я задържи.

— Бих се радвал, ако мога да ви бъда полезен с нещо — каза бързо той. — Вече познавам Прага. Бил съм два пъти досега тук. Казвам се Лудвиг Керн и живея в стаята отдясно на вашата.

Девойката му хвърли бърз поглед. Керн помисли, че се е издал, но тя му подаде равнодушно ръка. Той почувства силното й ръкостискане.

— С удоволствие ще се обърна към вас, ако не зная нещо — каза тя. — Много ви благодаря.

Взе книгите си от масата и тръгна по стълбите.

Керн остана още малко в салона. Изведнъж му дойдоха на ум всички неща, които би трябвало да каже.

— Опитай пак, Щайнер — каза картоиграчът. — Бог ми е свидетел, че съм много по-неспокоен за дебюта си в онова разбойническо свърталище, отколкото ако ми предстоеше да играя в жокей клуб.

Те седяха в бара и Фред даваше на Щайнер последни наставления, преди да го пусне за пръв път срещу двама по-незначителни комарджии в един съседен вертеп.

Само по този начин Щайнер се надяваше да спечели малко пари — като се изключи, разбира се, кражбата и явното разбойничество по пътищата.

Упражняваха почти половин час фокуса с асовете. Джебчията най-после остана доволен и стана. Беше в смокинг.

— Трябва да вървя вече в операта. Има премиерна навалица. Ще пее Лоте Леман. Ние винаги печелим добре, когато има истински първокласни концерти: тогава хората стават ужасно разсеяни, разбираш ли? — Той се ръкува с Щайнер. — Още нещо се сетих. Колко пари имаш?

— Трийсет и два шилинга.

— Не стигат. Момчетата ще искат да видят повече пари, преди да захапят въдицата. — Той бръкна в джоба си и извади една банкнота от сто шилинга. — Ето, ще платиш с тези пари кафето си; тогава един от двамата ще побърза да дойде на масата ти. Ще предадеш парите ми на съдържателя — той ме познава. А сега — играй бързо и внимавай, ако ти се паднат четири дами. Те са най-опасни тогава.

Щайнер взе банкнотата.

— Ако загубя тези пари, няма да мога да ти се издължа.

Джебчията вдигна рамене.

— Тогава ще ги загубя и нищо повече. Такъв ще е късметът ми. Но няма да ги загубиш. Аз познавам онези приятели. Могат да измамят само простаци. Не са от класа. Неспокоен ли си?

— Мисля, че не съм.

— Дори да си неспокоен, пак имаш добри изгледи. Онези там не подозират, че знаеш фокусите им. Ще се хванат, преди да разберат, и не ще могат да сторят нищо особено после. Довиждане, значи.

— Довиждане.

Щайнер отиде във вертепа. По пътя се размисли колко е странно, че никой друг на света не би му заел и четвърт от сумата, която картоиграчът му беше дал без колебание. „Другарството на безпътните, помисли той. Неизменно, слава богу.“

В предното помещение на вертепа две групи играеха тарок. Щайнер седна до прозореца и си поръча бренди. Извади претенциозно портфейла, напълнен с хартийки, за да изглежда по-дебел, и плати със стошилинговата банкнота. След минута мършав мъж дойде и го покани да бъде четвърти на покер. Щайнер отказа отегчено. Другият настоя.

— Нямам време — обясни Щайнер. — Свободен съм само половин час, а това не стига за една игра.

— О, глупости, глупости! — каза мършавият, показвайки редица развалени зъби. — Много хора са спечелвали цяло богатство за половин час, съседе.

Щайнер видя още двама други на съседната маса. Единият беше дебел, с плешиво теме, а другият — мургав, с гъсти коси и голям нос. И двамата го наблюдаваха с престорено равнодушие.

— Ако е само за половин час — каза с привидно колебание Щайнер, — бих могъл да си пробвам късмета.

— Разбира се, разбира се — отговори сърдечно слабото човече.

— Мога ли да прекратя, щом пожелая?

— Разбира се, съседе, щом пожелаете.

— Дори ако печеля?

Дебелият мъж на масата сви устните си и погледна към мургавия; решиха, че са уловили истински глупак.

— Тогава е точно време за прекратяване на играта — изблея весело мършавото човече.

— Добре тогава.

Щайнер седна на масата. Дебелият размеси картите. Щайнер спечели няколко шилинга. Когато дойде ред да раздава, той опипа ръбовете на картите, размеси ги, разсече колодата там, където почувства някакъв белег, поръча за пиене и се възползва от случая, за да погледне белязаната карта. Видя, че са прегънати поповете. Разбърка отново картите и ги раздаде. След четвърт час бе спечелил трийсетина шилинга.

— Чудесно, чудесно! — блееше дребното човече. — Да увеличим ли малко залога?

Щайнер кимна. Спечели и следващите игри с по-висок залог. Сетне започна да раздава дебелият. Пълните му червени ръце бяха твърде малки, за да се справят с картите. Но Щайнер видя, че въпреки това дебелият е много изкусен. Когато вдигна ръка, видя, че има три дами.

— Колко? — запита дебелият като дъвчеше крайчеца на пурата си.

— Четири — каза Щайнер. И забеляза, че дебелият трепна. Щайнер би трябвало да поиска само две карти.

Дебелият му бутна четири. Щайнер видя, че първата карта е четвърта дама. Той не можеше да направи никакво вземане и хвърли картите си, като извика:

— Проклятие! Що за съвпадение!

Тримата играчи се спогледаха и обявиха също пас.

Щайнер разбра, че няма да успее да спечели нещо, освен когато сам раздава картите. Така че изгледите му бяха едно към три. Джебчията беше прав. Трябваше да действа бързо, преди другите да разберат. Той опита фокуса с асовете в най-простия му вид. Дебелият игра против него и загуби. Щайнер погледна часовника си.

— Трябва да вървя: последна игра.

— Хайде, хайде, съседе — изблея слабият мъж. Другите двама не продумаха.

При следващото раздаване Щайнер получи още в началото четири дами. Поиска още една карта. Деветка. Косматият мургав мъж изтегли две карти. Щайнер видя, че слабият му ги измъкна от долния край на колодата. Той разбра какво става, но продължи да наддава до десет шилинга, след това обяви пас. Мургавият го стрелна с поглед и събра банката.

— Какви карти имахте? — извика мършавото човече, като дръпна ръката на Щайнер. — Четири дами и пасувахте, глупчо! Ами че вие можехте да ограбите всички пари с тези карти… А вие какво имахте? — обърна се той към мургавия.

— Три попа — отвърна намръщено последният.

— Така! Виждате ли? Щяхте да спечелите, съседе… Докъде бихте стигнали с трите попа?

— С три попа бих стигнал до луната — отговори сърдито мургавият.

— Сбърках — каза Щайнер. — Помислих, че имам само три дами. Четвъртата сметнах погрешно за вале.

— Каква игра!

Сега раздаваше мургавият. Щайнер получи попа и изтегли четвъртия. Заложи петнайсет шилинга, след това обяви, че пасува. Дебелият си пое шумно дъх.

Щайнер бе спечелил около деветдесет шилинга, а оставаха още два рунда.

— Какво имате този път, съседе? — Мършавият се опита набързо да погледне картите на Щайнер, който чукна ръката му.

— Такъв ли е тукашният обичай? — запита той.

— О, извинете! Но човек става любопитен, нали знаете.

При следващото раздаване Щайнер загуби осем шилинга. Той не искаше да залага вече. После взе картите и ги разбърка. Разбъркваше ги много внимателно и постави трите попа под колодата, за да може да ги даде на дебелия. Фокусът сполучи. Мургавият играеше само привидно. Дебелият изтегли една карта. Щайнер му даде последния поп. Дебелият преглътна и се спогледа с другите. Щайнер използва тази минутка за фокуса с асовете. Хвърли три от картите си и взе последните два аса, оставени на горния край на колодата.

Дебелият почна да залага. Щайнер сложи картите си и продължи колебливо играта с него. Мургавият дублира. Когато стигнаха до сто шилинга, той се отказа от играта. Дебелият повиши залога до сто и петдесет.

Щайнер не го последва. Не беше напълно сигурен в положението си. Знаеше, че дебелият има четири попа, но не знаеше каква е петата му карта. Ако е най-високата, Щайнер беше загубен. Мършавият почна да се върти на стола си.

— Мога ли да погледна? — запита той, като простря ръка към картите на Щайнер.

— Не. — Щайнер сложи ръка на картите си. Учудваше го това явно безсрамие. Слабият щеше да претелеграфира веднага на дебелия с крака си какви карти има Щайнер.

Дебелият почна да става неуверен. Щайнер беше толкова предпазлив досега, че сигурно имаше силни карти. Забелязвайки колебанието, Щайнер увеличи залога. Дебелият спря на сто и осемдесет. И сложи на масата четирите попа. Щайнер въздъхна с облекчение и обърна четирите аса.

Слабият свирна през зъби. После загледа мълчаливо как Щайнер прибира парите.

— Ще изиграем още един рунд — обади се внезапно и рязко мургавият.

— Съжалявам — каза Щайнер.

— Ще изиграем още един рунд — повтори мургавият, като издаде напред брадичката си.

Щайнер стана.

— Друг път.

Той отиде да плати на касата. След това бутна на съдържателя една сгъната стошилингова банкнота.

— Предайте ги на Фред, моля ви.

Съдържателят вдигна учудено вежди.

— На Фред ли?

— Да.

— Добре. — Съдържателят се ухили. — Момчетата си го заслужават! Тръгнаха на лов за скумрия, а срещнаха акула.

Тримата бяха застанали до вратата.

— Ще изиграем още един рунд — каза мургавият, преграждайки изхода. Щайнер го погледна.

— Не можете да се измъкнете така, съседе — изблея мършавото човече. — Невъзможно, господине.

— Да не се вдетиняваме — каза Щайнер. — Войната си е война. Всеки губи понякога.

— Но не и ние — каза мургавият. — Ще изиграем още един рунд.

— Или ще ни върнете каквото сте спечелили — добави дебелият.

Щайнер поклати глава.

— Играхме честно — каза той с насмешлива усмивка. — И вие знаехте какво искате, и аз знаех какво искам. Лека нощ.

Той се опита да си проправи път покрай мургавия и при този опит усети силата на мускулите му. В същия миг пристигна и съдържателят.

— Никакви разправии в моето заведение, господа!

— Това именно се опитвам да предотвратя — каза Щайнер. — Искам да си отида.

— И ние ще дойдем с вас — каза мургавият.

Слабият и мургавият излязоха първи. След тях вървеше Щайнер, а зад него дебелият. Щайнер разбираше, че само мургавият е опасен. Той бе сбъркал, тръгвайки напред. Когато излизаше през вратата, Щайнер вдигна крак и ритна в стомаха дебелия. В същото време удари като с чук мургавия в тила, така че той почна да се търкаля по стълбите и повали слабия. Щайнер излезе с един скок и затича по улицата, преди другите да успеят да се вдигнат. Той знаеше, че това е единствената му възможност, защото на улицата не би могъл да се справи сам срещу трима. Чу викове и се огледа, като продължаваше да тича, но никой не го преследваше.

Тримата приятели бяха съвсем замаяни.

Тръгна по-бавно и постепенно навлезе в по-многолюдни улици. Спря пред едно огледало във витрината на магазин за дрехи и се огледа. „Картоиграч и измамник, помисли той. Но… половин паспорт.“ Кимна при тази мисъл и продължи пътя си.

Глава пета

Керн седеше на оградата на старите еврейски гробища и броеше парите си под осветлението на една улична лампа. Цял ден бе продавал в околността на планината Светия кръст. Кварталът беше беден, но Керн знаеше, че бедността внушава на хората милосърдие, а не желание да повикат полицията. Спечелил бе трийсет и осем крони, денят беше добър.

Той прибра парите в джоба си и се опита да разчете имената по изтърканите от времето надгробни паметници, като се облегна равнодушно до стената.

— Равин Израел Льов — каза гласно той, — умрял преди много години, сигурно учен мъж навремето си, а сега само шепа пръст и кости тук. Какво мислиш, че би трябвало да сторя? Да се прибера вкъщи доволен или да продължа работа и да се опитам да увелича печалбата си до петдесет крони? — Той извади една монета от пет крони. — Не те ли интересува, старче? Добре, тогава! Да зададем въпроса на емигрантската богиня — случайността. Ези ще значи да бъда доволен, а тура — да продължа да продавам. — Той хвърли монетата във въздуха и се опита да я улови. Но тя се изплъзна от ръката му и падна на гроба. Керн се покатери по стената и я прибра внимателно. — Тура, и то върху гроба ти! Ти ми даваш личния си съвет, рави! Да вървим!

Приближи се до най-близката къща, сякаш се готвеше да щурмува крепост.

На партера не се обади никой. Керн почака малко, после се изкачи по стълбите. На втория етаж едно хубаво слугинче отвори вратата, надзърна в пощенската кутия, намръщи се и затвори, без да продума.

Керн продължи до третия етаж. След повторното позвъняване вратата бе отворена от мъж с разкопчано сако. Керн още не бе заговорил, когато мъжът го прекъсна възмутено:

— Тоалетна вода ли? Парфюми? Какво безобразие! Не можеш ли да четеш, човече! На мен ли, околийския представител на тоалетните артикули „Лео“, ще се опитваш да продаваш глупостите си? Махай се!

Той блъсна вратата. Керн драсна кибрит и погледна месинговата плочка на вратата. Вярно беше: Йозеф Шимек беше търговец на едро на парфюми, тоалетни води и сапуни.

Керн поклати глава.

— Рави Израел Льов — промълви той, — какво значи това? Възможно ли е да не сме се разбрали?

Той позвъни отново на четвъртия етаж. Отвори му любезна пълничка жена.

— Влизайте — каза тя, щом го видя. — Германец сте, нали? Бежанец? Влизайте!

Керн я последва в кухнята.

— Седнете — каза жената. — Сигурна съм, че сте уморен.

— Не много.

За пръв път, откакто бе дошъл в Прага, му предлагаха да седне. Той се възползва веднага от редкия случай и седна. „Извинявай, рави — каза си той, — избързах. Извинявай, рави Израел, млад съм.“ След това изложи стоката си.

Дебелата жена беше седнала удобно срещу него със скръстени на стомаха ръце и го наблюдаваше.

— Парфюм ли е това? — попита тя, като посочи едно малко флаконче.

— Да. — Керн всъщност очакваше, че тя ще се заинтересува от сапуна. Той вдигна флакончето като скъпоценен накит. — Това е прочутият парфюм „Фар“. Производство на дружество „Керн“. Нещо съвсем необикновено. Не като водата на дружество „Лео“, чийто представител е хер Шимек.

— Добре, добре…

Керн отвори флакончето и й го подаде да го помирише. След това извади стъклената игла и я потърка на ръката й.

— Опитайте сама.

Жената помириса ръката си и кимна.

— Хубаво мирише. Но нямате ли нещо друго, освен тези малки флакончета?

— Имам по-голямо. И още по-големи. Ето го. Но то струва четиресет крони.

— Няма значение. Искам най-голямото. Него ще взема.

Керн не можеше да повярва на ушите си. Това значеше осемнайсет крони печалба.

— Щом вземате голямото, ще ви дам безплатно един бадемов сапун — съобщи радостно той.

— Чудесно! Сапунът е винаги потребен.

Жената взе флакона и сапуна и отиде в съседната стая. Керн започна да прибира нещата си. През полуотворената врата миришеше на готвено месо. Той реши да си подари първокласна вечеря. Чорбата в трапезарията на площад „Венцел“ не засищаше.

Жената се върна.

— Много ви благодаря. И довиждане — каза сърдечно тя. — Ето ви и един сандвич.

— Благодаря. — Керн продължаваше да стои.

— Има ли още нещо? — попита жената.

— Да — засмя се Керн. — Не сте ми дали парите.

— Парите ли? Какви пари?

— Четиресетте крони — каза учудено Керн.

— О, така ли? Антон! — извика жената към съседната стая. — Ела, моля ти се. Един човек иска пари.

От съседната стая дойде мъж по тиранти и изцапана от пот риза. Той триеше мустаците си и дъвчеше. Керн видя по панталоните му някакви кантове и в съзнанието му се пробуди страшно подозрение.

— Пари ли? — попита дрезгаво мъжът, като чистеше с пръст ухото си.

— Четиресет крони — отговори Керн. — Но ако ви се вижда скъпо, може да ми върнете флакончето и да задържите сапуна.

— Добре, добре! — Мъжът се приближи. Миришеше на спарена пот и пресен свински бъбрек. — Ела с мен, момко! — Той отиде до вратата на съседната стая и я разтвори. — Знаеш ли какво е това? — попита, като посочи сложената на стол куртка. — Искаш ли да я облека и да отидем заедно в участъка?

Керн направи стъпка назад. Вече се виждаше в затвора, осъден на две седмици за незаконна търговия.

— Имам разрешително за престой — каза той колкото е възможно по-равнодушно. — Мога да ви го покажа.

— По-добре ще е да ми покажеш разрешителното за работа — каза мъжът, като го погледна втренчено.

— То е в хотела.

— Тогава можем да отидем право в хотела. Или може би ще предпочетеш да кажеш, че флаконът е подарък, а?

— О, добре! — Керн тръгна към вратата.

— Не си забравяйте сандвича — каза жената, като се усмихна добродушно.

— Благодаря. Не го искам. — Керн отвори вратата.

— Я го гледай! И неблагодарен още!

Керн затвори вратата зад себе си и заслиза бързо по стълбите. Не чу гръмкия смях, последвал бягството му.

— Великолепно, Антон! — каза жената. — Видя ли как избяга? Още по-бързо от стария евреин днес следобед. Обзалагам се, че те помисли за полицейски началник и се видя вече в карцера.

Антон се ухили.

— Те се страхуват от всякаква униформа. Дори на пощенски раздавач. Толкова по-добре за нас. Не я караме зле с тези емигранти, нали? — Той прегърна жена си.

— Парфюмът е много хубав. — Тя се притисна до него.

— Много по-хубав от този, който взехме днес от стария евреин.

Антон подръпна панталоните си.

— Намажи се с него, за да спя тази нощ с графиня. Има ли още свинско в тенджерата?

Щом излезе на улицата, Керн се спря.

— Рави Израел Льов — каза жално той, поглеждайки към гробищата, — хубава шега ми изигра! Четиресет крони! Четиресет и три всъщност, като броим и сапуна. Двайсет и четири крони чиста загуба.

Той се върна в хотела си. И попита портиера:

— Търсил ли ме е някой?

— Никой — поклати глава портиерът.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. И президентът на Чехословакия дори не те е търсил.

Той се качи горе. Странно, че баща му не се бе обадил. Може би наистина не е бил в онази къща; или е бил заловен междувременно от полицията. Той реши да почака още няколко дни и след това да отиде пак при фрау Ековска.

В стаята си намери Рабе, който бе викал през нощта.

Рабе се събличаше.

— Толкова рано ли си лягаш? — попита Керн. — Преди девет часа?

Рабе кимна.

— Това е най-доброто, което мога да сторя. Така ще мога да поспя до полунощ, когато идват нервните пристъпи. Обикновено по това време идваха да ни извеждат от бункера. Като поспя до полунощ, ще поседя един-два часа до прозореца, после ще взема лекарство за сън и ще прекарам добре нощта. — Той сложи чаша вода до леглото си. — Знаеш ли какво ме успокоява най-много, когато седя нощем до прозореца? Декламирането на стихове. Стари стихове от ученическите ми дни.

— Стихове ли? — попита учудено Керн.

— Да. Простички стихове. Например тези, които пеят вечер на децата:

Той стоеше по бели долни дрехи като уморен благосклонен дух в полутъмната стая, повтаряйки бавно и монотонно стиховете на люлчината песен, втренчил в нощта зад прозореца безжизнените си очи.

— Това ме успокоява — повтори, като се усмихна. — Не зная защо, но ме утешава.

— Наистина ли? — попита Керн.

— Може да звучи смешно, но ме успокоява. Започвам да се чувствам спокоен, почти като у дома си.

Керн се почувства неудобно. Настръхна.

— Аз не зная наизуст никакви стихове — каза той. — Забравил съм всичко. Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто съм бил ученик.

— И аз ги бях забравил, но си ги спомних ненадейно.

Керн кимна и стана. Искаше да излезе от стаята. Рабе ще заспи и няма защо да мисли за него.

— Да знаехме какво да правим вечер — каза Керн. — Вечерите са най-лошото време. Отдавна нямам нищо за четене. А да седя и да разисквам за стотен път какво е било някога в Германия и кога положението ще се поправи отново, е нещо непоносимо за мен.

Рабе седна на леглото си.

— Иди на кино. Това е най-добрият начин за убиване на времето. Когато излезеш, няма да знаеш какво си гледал, но докато си вътре, няма да мислиш за нищо.

Той събу чорапите си. Керн го наблюдаваше замислено.

— На кино… — каза той. Мина му през ум, че би могъл да покани и девойката от съседната стая. — Познаваш ли хората в този хотел? — попита накрая.

Рабе остави чорапите си на стол и почеса босите си крака.

— Познавам някои. Защо? — Той погледна пръстите на краката си, сякаш не беше ги виждал никога досега.

— Познаваш ли тези, които са в съседната стая?

Рабе помисли.

— Там живее старата Шимановска. Била е прочута артистка преди войната.

— Нямам предвид нея.

— Имаш предвид хубавичката Рут Холанд — каза мъжът с очилата, третият обитател на стаята. Той бе застанал от известно време на прага и слушаше разговора. Казваше се Марил и беше бивш депутат от Райхстага. — Така е, нали, стари донжуане Керн?

Керн се изчерви.

— Странно — продължи Марил, — как хората се изчервяват по най-обикновен повод. Но никога и заради недостойна постъпка. Как върви днес търговията, Керн?

— Пълна катастрофа. Загубих пари.

— Похарчи още малко тогава. Това е най-добрият начин да не станеш маниак.

— Това смятах да сторя — каза Керн. — Възнамерявам да отида на кино.

— Браво! С Рут Холанд, предполагам, като съдя по предпазливия ти разпит.

— Не знам. Не я познавам.

— Не познаваш много хора. Трябва да започнеш някак. Давай, Керн. Смелостта е най-добрата украса на младостта.

— Мислите ли, че тя ще излезе с мен?

— Разбира се. Това е едно от предимствата на мръсния ни живот. Страхувайки се от скуката, всеки е благодарен, ако може да получи някакво развлечение. Така че без лъжлива скромност, тръгвай и забрави студените си крака!

— Иди в „Риалто“ — каза Рабе от леглото. — Там дават „Мароко“. Намирам, че чуждите страни са най-интересни за развлечение.

— „Мароко“ е чудесен — забеляза Марил, — дори за девойки.

Рабе въздъхна и се зави.

— Понякога ми се иска да спя десет години.

— Искаш да остарееш с десет години, значи? — попита Марил.

Рабе го погледна.

— Не — каза той, — децата ми ще са с десет години по-големи тогава.

Керн почука на вратата на съседната стая. Един глас отвътре отговори неясно. Той отвори вратата и замръзна. Озовал се бе пред Шимановска.

Лицето й напомняше хамбургски бухал. Тежките гънки тлъстина бяха покрити с дебел пласт бяла пудра и напомняха снежен планински склон. Черните й очи бяха дълбоки и тя погледна Керн така, сякаш всеки миг ще го сграбчи с ноктите си. Плетеше яркочервен шал. Лицето й се изкриви внезапно и Керн помисли, че ще скочи върху него. Но чертите й светнаха в нещо като усмивка.

— Какво желаете, млади приятелю? — запита тя със звучен, затрогващ драматичен глас.

— Бих желал да поговоря с фройлайн Холанд.

Усмивката изчезна като че бе заличена от властна ръка.

— Нима?

Шимановска погледна презрително Керн, после затрака с иглите за плетене.

Рут Холанд се беше свила на леглото си и четеше. Керн забеляза, че леглото е същото, пред което бе застанал миналата нощ, и почувства, че се изчервява. После каза:

— Бих желал да ви попитам нещо.

Девойката стана и излезе с него в коридора. Последва ги сумтенето на Шимановска, напомнящо пръхтенето на ранен кон.

— Исках да ви попитам дали бихте желали да дойдете на кино с мен — каза Керн, когато излязоха. — Имам два билета — излъга той.

Рут Холанд го погледна.

— Може би сте заета вече?

Тя поклати глава.

— Не. Не съм заета.

— Елате тогава. Защо да стоите цяла вечер в тази стая?

— О, свикнала съм.

— Нима? След две минути, прекарани тук, аз се зарадвах, че мога да изляза. Мислех, че жив ще ме изядат вътре.

Девойката се изсмя. И заприлича изведнъж на малко дете.

— Шимановска винаги има такова изражение. Но е с много добро сърце.

— Може би. Но то не личи, като я погледнеш. Филмът започва след петнайсет минути. Да вървим ли?

— Добре — каза Рут Холанд, като че взе внезапно решение.

Керн избърза към касата, щом стигнаха до кино „Риалто“.

— Извинете за минутка да взема билетите. Запазил ги бях предварително.

Той купи два билета с надеждата, че тя няма да го забележи. Но след миг всичко това нямаше значение. Важното беше, че е седнала до него. Загасиха лампите. На екрана се появи кварталът на местните в Маракеш. Обляната в слънчева светлина пустиня сияеше с екзотичния си блясък, а по горещата африканска пустиня се носеше монотонното вълнуващо бумтене на тамбури и флейти…

Рут Холанд се облегна на стола си. Музиката я обля като топъл порой… топъл монотонен порой, пробудил мъчителни спомени…

Тя бе застанала край крепостния ров в Нюрнберг. Беше през април. Срещу нея в тъмнината стоеше студентът Херберт Биндинг със смачкан вестник в ръка.

— Разбираш ли какво искам да кажа, Рут?

— Разбирам, Херберт. Лесно е за разбиране.

Биндинг нервно сгъна броя на „Щурмер“.

— Името ми е напечатано във вестника, защото дружа с еврейка. Защото скверня расата си. Това значи провал, разбираш ли?

— Да, Херберт. И моето име е напечатано във вестника.

— Това е съвсем друго. То не може да те засегне. И без това не можеш да постъпиш в университета.

— Имаш право, Херберт.

— Значи — край, нали? Разделяме се и нямаме вече нищо общо един с друг.

— Нищо общо. Сбогом.

Тя се обърна и си тръгна.

— Почакай… Рут… Послушай.

Тя спря и той я настигна. Лицето му беше толкова близко до нейното в тъмнината, че можеше да почувства дъха му.

— Слушай — каза той, — къде отиваш?

— Вкъщи.

— Няма защо да си тръгваш веднага… — Дишането му стана по-тежко. — Разбрахме се, нали? Нищо няма да се промени. Но все пак можеш… Бихме могли… Тази вечер у нас няма никого, разбираш ли, и няма да ни видят. — Той потърси ръката й. — Няма защо да се разделяме така, искам да кажа така официално; можем още веднъж…

— Махай се — каза тя. — Веднага!

— Бъди разумна, Рут. — Той обгърна с ръка раменете й. Тя погледна отново прекрасното лице, сините очи, вълнистите руси коси — лицето, което бе обичала и на което бе вярвала безусловно. И изведнъж го удари.

— Махай се! — изпищя и сълзи потекоха от очите й. — Махай се!

Биндинг се опомни.

— Какво? Ще ме биеш ли? Ти, мръсна еврейско? Ще ме биеш?

Той сякаш се готвеше да се нахвърли върху й.

— Махай се! — изписка остро тя.

Той се огледа. И изсъска:

— Млъквай! Или искаш да довлечеш цялата махала да ме види? Може би това е намерението ти. Отивам си, наистина. Отървах се от теб, слава богу!

„Quand l’amour neurt…“ пееше актрисата на екрана и плътният й глас се извисяваше сред шума и пушека на мароканското кафене. Рут потърка с ръка челото си. В сравнение с това, всичко останало беше незначително — тревогите на роднините, при които живееше; настоятелният съвет на вуйчо й да замине, за да не пострада и той: анонимното писмо, което й съобщаваше, че ако не изчезне в тридневен срок, ще острижат косите й и ще я влачат по улиците в количка с надписи на гърдите и гърба, че е осквернителка на расата; посещението на майчиния гроб; влажното утро, когато бе застанала пред паметника, откъдето името на баща й, убит през 1916 г. във Фландрия, беше изтрито, понеже бил евреин; бързото самотно пътешествие през границата до Прага с малкото накити на майка й…

Флейтите и тамбурите се чуха отново откъм екрана. Над тях ехтеше маршът на Чуждестранния легион — бързият, вълнуващ зов на тръбите, предвождащ бездомни и безотечествени бойци, тръгнали към незнайни пустини.

Керн се наведе към Рут Холанд.

— Харесва ли ви?

— Да.

Той извади от джоба си малко флаконче и й го подаде.

— Одеколон — прошепна. — Горещо е. Може би ще ви освежи.

— Благодаря. — Рут сипа няколко капки на ръката си. Керн не видя, че в очите й блеснаха сълзи. — Благодаря — повтори тя.

Щайнер бе дошъл повторно в кафене „Хелебарде“. Подаде петшилингова банкнота на келнера и поръча кафе.

— Искате да телефонирам ли? — попита келнерът.

Щайнер кимна, играл бе още няколко пъти на карти в други заведения с различен успех, и имаше вече около петстотин шилинга.

Келнерът му донесе няколко вестника и се отдалечи.

Щайнер взе един, започна да чете, но скоро го остави; не се интересуваше много от това, което става по света. За този, който плува под водата, важи само едно: да се издигне отново до повърхността; той не се интересува от цвета на рибите.

Келнерът му донесе чаша кафе и вода.

— Господата ще дойдат след един час.

Остана до масата и след известно време отбеляза:

— Хубаво време, нали?

Щайнер кимна и погледна към стената, където бе окачена реклама, която уверяваше, че ще живеете дълго, ако пиете малцова бира.

Келнерът се върна до масата си. Но скоро дойде с поднос с втора чаша кафе.

— Не искам вода — каза Щайнер. — Донеси ми нещо силно.

— Да, господине, веднага.

— Сипи и на себе си.

— Благодаря, господине — поклони се келнерът. — Вие не сте безучастен към хора като нас, а това е рядкост в днешно време.

— Глупости — каза Щайнер. — Просто скучая. Нищо повече.

— Срещал съм хора, на които хрумват много по-лоши неща, когато скучаят — каза келнерът.

Той глътна алкохола и почеса гърлото си.

— Зная защо сте дошли, господине — призна той. — И ако ми позволите да ви дам съвет, бих ви препоръчал някой умрял австриец. Има умрели румънци, които са по-евтини — но кой би могъл да говори румънски?

Щайнер го погледна по-внимателно.

Келнерът престана да си чеше гърлото и започна да си търка врата. А същевременно дращеше с крак по пода като куче.

— Най-добре ще е, разбира се, някой англичанин или американец — каза замислено той. — Но случва ли се американец да умре в Австрия? А дори и да се случи при някоя автомобилна злополука например, как може да му пипнете паспорта?

— Мисля, че германски паспорт е по-добре, отколкото австрийски — каза Щайнер. — По-мъчно се проверява.

— Вярно е. Но с него може да получите само разрешително за престой, не и за работа. А ако вземете паспорта на умрял австриец, ще можете да работите навред в страната.

— Докато ме уловят.

— Разбира се, но кого са уловили в Австрия? Само тези, които не трябва…

Щайнер не можа да не се изсмее.

— Може да се окаже, че именно аз съм този, когото не трябва да уловят. Опасно е все пак.

— Колкото за опасностите, господине — каза келнерът, — казват, че е опасно да ощипете и носа си дори.

— Да. Само че за това няма да влезеш в затвора.

Келнерът започна да търка предпазливо носа си, без да го щипе.

— Казах ви това само за ваше добро, господине — каза той. — Имам голям опит. И зная, че е най-добре да се купи умрял австриец.

Двамата търговци на паспорти дойдоха към десет часа. Разговорът се водеше само от единия, подвижен господин с птиче лице. Другият, едър и тромав, седеше, без да продумва.

Продавачът показа един германски паспорт.

— Разговаряхме със съдружниците си. Може да напишем вашето име. Отличителните белези ще бъдат заличени и ще напишем вашите. С изключение на месторождението, разбира се. Ще приемете Аугсбург за родно място, защото печатът е оттам. Всичко това ще струва двеста шилинга повече, то се знае. Нали разбирате — прецизна работа!

— Нямам толкова пари — каза Щайнер. — Освен това не отдавам никакво значение на името си.

— Вземете го тогава, както е. Ще сменим само снимката и ще ви подарим надписа по ръба й.

— Невъзможно. Искам да работя, а с този паспорт няма да получа разрешително.

Продавачът вдигна рамене.

— В такъв случай остава само австрийски паспорт. Само с него може да работите.

— Ами ако някой направи справка в учреждението, което го е издало?

— Кой ще се сети? Освен ако не ви се случат непредвидени неприятности.

— Триста шилинга — каза Щайнер.

Продавачът трепна.

— Имаме определена цена — каза обидено той. — Петстотин, нито грош по-малко.

Щайнер замълча.

— Ако беше за германски паспорт, бихме могли да се спазарим. Те се срещат по-често. Но австрийски паспорт е рядкост. Кога се нуждае австриец от паспорт? Не и в родината си, разбира се. Кога пътува в чужбина? Особено сега, при забраната да се изнася валута. За петстотин е направо без пари.

— Триста и петдесет.

Продавачът се оживи.

— Аз сам платих триста и петдесет на семейството на покойника. Нямате представа какви усилия се полагат в такива случаи! Комисиони! Разноски! Съвестта се купува много скъпо, приятелю. За да измъкнеш нещо подобно направо от гроба, трябва да броиш суха пара, и то не малко. Само парите пресушават сълзите и усмиряват мъката. Можем да ви го дадем за четиристотин и петдесет. На загуба. Но ви харесахме.

Спазариха се за четиристотин шилинга. Щайнер извади моментална снимка, за която бе платил един шилинг. Двамата приятели я взеха и се върнаха след час с подправения паспорт. Щайнер им плати и го прибра в джоба си.

— Късмет — каза говорителят. — Позволете ми сега да ви дам един съвет. Когато му изтече срокът, има само една възможност да го продължите: да заличите датата и да я промените. Единствената мъчнотия са визите. Колкото по-дълго можете да минете без тях, толкова по-добре — може да продължавате съответно срока.

— Бихме могли да го сторим още сега — каза Щайнер.

Продавачът поклати глава.

— По-добре е да го задържите така. Имате истински паспорт, който може да мине и за намерен. Смяната на снимката не е такова тежко престъпление, както подправянето. Освен това имате цяла година време. А в една година може да се случи много.

— Да се надяваме.

— Ще си мълчите, нали? Това е от полза и за вас, и за нас. Ако някой има нужда от паспорт, разбира се, знаете как може да ни намерите. А сега, лека нощ.

— Лека нощ.

— Strzecz miecze — проговори този, който бе мълчал досега.

— Той не знае немски — каза другият, като се засмя на изражението на Щайнер. — Но е незаменим за печати. Помнете — само сериозни купувачи!

Щайнер отиде на гарата. Оставил бе раницата си на гардероба. Миналия ден беше напуснал пансиона и бе нощувал на пейка в парка. На сутринта избръсна мустаците си в тоалетната на гарата, след това се снима. Изпълваше го буйна радост. Сега беше Йохан Хубер, работник от Грац.

Изведнъж спря. Оставаше му да уреди още една сметка от времето, когато беше Щайнер. Той влезе в телефонна кабина и потърси някакъв номер.

— Леополд Шефер — промълви. — „Траутенау Алее“ 27. — Името се бе запечатало в паметта му. Намери номера и позвъни.

Обади се жена.

— Вкъщи ли е господин Шефер? — попита той.

— Да. Ще го повикам веднага.

— Няма нужда — отговори бързо Щайнер. — Тук е полицейският участък на „Елизабетенпроменаде“. В дванайсет часа се очакват безредици. Шефер трябва да се яви в дванайсет и четвърт на доклад. Разбрахте ли?

— Да. В дванайсет и четвърт.

— Добре. — Щайнер закачи слушалката.

„Траутенау Алее“ беше тясна, тиха уличка, със сиви бедни къщурки. Щайнер разгледа внимателно номер двайсет и седем. Нищо не отличаваше тази къща от останалите; но тя му се стори особено отвратителна. Той я отмина и зачака.

Шефер излезе важно от къщи. Щайнер се приближи към него така, че да се срещнат на тъмно. След това го блъсна с рамото си. Шефер се отдръпна и изрева:

— Пиян ли си, ей ти? Не виждаш ли, че пред теб стои полицай?

— Не — отговори Щайнер. — Виждам само един прокълнат от Бога кучи син! Разбираш ли? Кучи син!

Шефер онемя за миг. После каза тихо:

— Трябва да си полудял, човече! Но ще си платиш за това. Хайде, тръгвай към участъка!

Той се опита да измъкне револвера си. Щайнер го удари по ръката, пристъпи бързо и нанесе най-тежката обида, която един мъж може да нанесе на друг: удари по една гръмка плесница на Шефер и по двете бузи.

Полицаят изрева и скочи към него. Щайнер отскочи встрани и заби левия си юмрук в носа на Шефер. Бликна кръв.

— Кучи син! — изрева той. — Жалък скот! Страхлива мърша!

Заби десния юмрук в устата му и усети, че му счупи зъбите. Шефер отстъпи.

— Помощ! — извика той с гръмлив и плътен глас.

— Затваряй си муцуната — изсъска Щайнер и отново го удари с десния си юмрук по брадичката, а с левия почти едновременно под лъжичката. Шефер изхълца като жаба и падна като стълб на земята.

Няколко прозореца светнаха.

— Какво става пак? — извика някои.

— Нищо — отговори Щайнер от тъмнината, — разправям се с един пиян.

— По дяволите тези бъчви! — извика сърдито гласът.

— Закарай го в участъка!

— Там отива!

— Напляскай здраво пияната му муцуна!

Прозорецът се затвори шумно. Щайнер се ухили и изчезна зад най-близкия ъгъл. Сигурен беше, че Шефер не е познал преобразеното му лице. Пресече още няколко улици, докато стигна до по-многолюден квартал и тръгна по-бавно.

„Великолепно, и все пак да се пукнеш от яд — помисли си той. — Такова жалко отмъщение! Но все пак е отплата за години, прекарани в бягство и покорство. Човек не трябва да пропуска възможностите.“ Спря под една улична лампа и извади паспорта си. „Йохан Хубер, работник. Ти си мъртъв и гниеш някъде в гробищата на Грац, но паспортът ти е още жив и валиден в очите на властта. Аз, Йозеф Щайнер, съм жив, но без паспорт съм мъртъв в очите на властта. — Той се засмя на глас. — Да се сменим, Йохан Хубер. Дай ми книжния си живот, а вземи безкнижната ми смърт. Ако живите не ни помагат, мъртвите ще го направят.“

Глава шеста

Когато се върна в хотела в неделя вечерта, Керн завари в стаята Марил, който беше необикновено възбуден.

— Най-после да дойде някой! — извика той. — По дяволите този кокошарник! Жива душа няма тук, и то именно днес! Всички са излезли. И съдържателят дори!

— Какво има? — попита Керн.

— Знаеш ли къде може да намерим акушерка или изобщо лекар гинеколог?

— Не.

— Не, разбира се! — Марил го погледна втренчено. — Ти си разумно момче. Ела с мен, някой трябва да остане при жената. Аз ще изляза да потърся акушерка. Можеш ли да свършиш тази работа?

— Коя работа?

— Да се грижиш да не мърда много. Да я ободряваш. Изобщо да стоиш при нея.

Той задърпа Керн, който нямаше понятие какво става, повлече го към долния етаж и отвори вратата на стая само с едно легло. На него охкаше жена.

— В седмия месец. Помятане или нещо подобно. Успокой я, ако можеш, а аз ще доведа лекар.

Той изхвърча от стаята, преди Керн да успее да отговори.

Жената охкаше. Керн се приближи на пръсти.

— Искате ли да ви донеса нещо? — прошепна той.

Жената продължаваше да охка. Избледнелите й руси коси бяха овлажнели от пот, а по посивялото й лице имаше тъмни петна. Очите й бяха потънали под полупритворените клепки, откъдето се виждаше само бялото на окото. Тънките й устни бяха опънати, зъбите стиснати. Те се белееха ярко в полумрака.

— Искате ли да ви донеса нещо? — повтори Керн.

Той се огледа. На стола бе захвърлено тъничко, евтино палто. До леглото имаше чифт износени обувки.

Жената лежеше облечена, като че се бе хвърлила внезапно на леглото. На масата имаше бутилка с вода, а до мивката бе оставен куфар.

Жената охкаше. Керн не знаеше какво да прави. Жената започна да се върти. Той си припомни думите на Марил и това, което бе научил при едногодишното си следване в университета, и се опита да успокои жената, като я улови за раменете. Но все едно се бе опитал да улови змия. Тя се изплъзна и го отблъсна, после внезапно вдигна ръце и впи с все сила ноктите си в едната му ръка.

Той остана като закован на мястото си. Никога не би предположил, че у нея може да има такава сила. Тя изви бавно глава като на въртележка и изохка така ужасно, сякаш гласът й идваше изпод земята.

Тялото й подскочи и под одеялото, което бе бутнала настрана, Керн видя тъмночервено петно, което пропълзя по чаршафа, увеличавайки се непрестанно. Той опита да се освободи, но жената го държеше като с железни щипци. Гледаше като омагьосан кървавото петно, което се превърна в широка ивица, стигна до края на чаршафа и закапа надолу, образувайки постепенно тъмна локвичка на пода.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — Керн не смееше да дръпне рязко ръката си от страх да не навреди някак на жената. — Пуснете ме! — изохка той. — Пуснете ме!

Тялото на жената се отпусна изведнъж. Тя пусна ръката му и падна върху възглавниците. Керн грабна одеялото и го вдигна. Цяла вълна кръв бликна и се изля на пода. Той подскочи ужасѐн и изтича инстинктивно към стаята на Рут Холанд.

Тя беше сама и седеше пред отворените си книги.

— Елате! — извика Керн. — Една жена долу има ужасен кръвоизлив.

Слязоха тичешком. В стаята беше вече по-тъмно. В прозореца блестяха последните лъчи на залеза, осветяващи призрачно пода и масата. Един отразен лъч искреше като рубин в шишето за вода. Жената лежеше неподвижно. Вече сякаш не дишаше.

Рут Холанд дръпна одеялото. Жената плуваше в кръв.

— Запалете лампата! — извика девойката.

Керн изтича до ключа. Светлината на слабата електрическа лампа се сля мрачно с червеникавия блясък на залеза. Жената лежеше в леглото, обляна в това жълто-червеникаво сияние. Сега тя беше само един безформен корем с раздърпани, окървавени дрехи, от които се подаваха изцапани с кръв бели крака. Черните й чорапи се бяха смъкнали, а краката й изглеждаха странно извити и безжизнени.

— Дайте ми кърпата за лице! Трябва да спрем кръвоизлива. Може би ще намерите още нещо!

Керн видя, че Рут запретна ръкави и започна да разкопчава жената. Той й подаде кърпата за лице от умивалника.

— Докторът ще дойде сигурно скоро. Марил отиде да го доведе.

Търсейки нещо за превръзка, той изпразни набързо куфара.

— Дайте каквото и да е — извика Рут.

На пода бяха разхвърляни цял куп детски дрешки — ризки, повои, пеленки, няколко плетени палтенца от розова и светлосиня вълна, украсена с панделки. Едно от тях беше още недовършено, нанизано на игли за плетене. Кълбо мека синя вълна падна и се търкулна безшумно на пода.

— Дайте ми нещо! — Рут захвърли окървавената кърпа за лице. Керн й подаде повоите и пелените. В същия миг чуха стъпки по стълбите. Почти веднага Марил блъсна вратата и влезе с доктора.

— Какво става тук? — Докторът влезе с един скок, бутна настрана Рут Холанд и се наведе над жената. Почти веднага се обърна към Марил. — Потърсете номер 2167. Браун да дойде веднага с всичко необходимо за упойка и бракстон-тиксова операция, разбрахте ли? Освен това да донесе и всичко необходимо против силен кръвоизлив.

— Разбрах.

Лекарят се огледа.

— Можете да си тръгнете — каза той на Керн. — Госпожицата по-добре да остане. Донесете топла вода и ми дайте чантата.

След десет минути пристигна вторият лекар. С помощта на Керн и още няколко души, които се бяха прибрали междувременно, съседната стая бе превърната набързо в операционна. Леглата бяха бутнати настрана, няколко маси бяха съединени и инструментите наредени. Съдържателят замени лампите с най-силните, които имаше в хотела.

— По-бързо, по-бързо! — Първият лекар полудяваше от нетърпение. Той навлече бялата си престилка и накара Рут Холанд да я закопчае. — Облечете една и вие! — Той й хвърли една престилка. — Може би ще ни потрябвате. Можете ли да гледате кръв? Не ви ли става лошо?

— Не — каза Рут.

— Браво! Чудесна девойка!

— Аз бих могъл да ви помогна — каза Керн. — Следвал съм два семестъра медицина.

— Засега не. — Докторът погледна инструментите си. — Да започваме ли?

Светлината озари плешивото му теме. Вратата на стаята бе откачена. Четирима души изнесоха леглото със стенещата жена в коридора, оттам я внесоха в другата стая. Очите й бяха широко разтворени, пребледнелите й устни мърдаха.

— Дръж по-здраво — викаше докторът. — Вдигнете по-високо! Внимателно, да ви вземат дяволите, внимателно!

Жената беше много тежка. По челото на Керн лъснаха капки пот. Погледът му срещна този на Рут. Тя беше бледа, но спокойна и толкова преобразена, че едва можеше да я познае. Мислите й бяха изцяло при болната жена.

— Хайде! Всеки, който няма работа — вън! — извика плешивият доктор. Той хвана ръката на болната. — Няма да ви боли. Много е леко! — Гласът му внезапно бе придобил майчинска нежност.

— Детето ми трябва да оживее — прошепна жената.

— И двамата ще живеете… и двамата — отговори кротко докторът.

— Детето ми…

— Само ще го извием малко, за да не се появи с рамото напред. И всичко ще свърши много бързо. Бъдете спокойна само, съвсем спокойна. Упойка!

Керн бе останал с Марил и неколцина други в стаята, откъдето бяха изнесли жената. Очакваха с нещо да бъдат полезни. От съседната стая се чуваше глухият шепот на лекарите. По пода лежаха разхвърляните розови и сини палтенца.

— Раждане — обърна се Марил към Керн. — Ето как идваме в света: сред писъци и кръв. Разбираш ли, Керн?

— Да.

— Не — каза Марил. — Не разбираш; и аз не разбирам. Само жена може да разбере. Не се ли чувстваш като свиня?

— Не — отговори Керн.

— Не? Е, добре, аз се чувствам като свиня. — Марил изтри очилата си и погледна Керн. — Не си ли имал никога жена? Не! Иначе и ти би се чувствал като мен. Няма ли възможност да се пийне нещо тук?

От един ъгъл на стаята се показа келнерът.

— Донеси половин бутилка коняк — каза Марил. — Да, да, имам пари да го платя. Върви го донеси.

Келнерът изчезна, а заедно с него излязоха съдържателят и още двама души. Керн и Марил останаха сами.

— Да седнем до прозореца — каза Марил и посочи залеза. — Красиво, нали?

Керн кимна.

— Да — каза Марил. — Какви ли не противоречия се случват едновременно! Онова в градината е люляк, нали?

— Да.

— Люляци и етер. Кръв и коняк. Хайде наздраве.

— Донесох четири чаши, хер Марил — каза келнерът, като сложи един поднос на масата. — Помислих, че… може би… — Той посочи с глава към съседната стая.

— Добре.

Марил наля две чаши.

— Пиеш ли, Керн?

— Рядко.

— Въздържанието е еврейски грях. Вие, от друга страна, познавате повече жените. Но те не се интересуват от това. Наздраве.

— Наздраве.

Керн изпразни чашата си. Почувства се по-добре.

— Само помятане ли е — попита той, — или нещо друго?

— Да. С четири седмици по-рано. От преумора. Пътуване, смяна на влакове, тревоги, скитане и така нататък. Всичко, което жена в нейното положение не е трябвало да прави.

— А защо…

Марил наля отново чашите.

— Защо… — каза той. — Защото е искала детето й да има чешко поданство, защото не е искала да го плюят в училище и да го наричат „вонящ евреин“.

— Разбирам — каза Керн. — А съпругът й не е ли дошъл с нея?

— Съпругът е бил затворен преди две седмици. Защо? Защото е търговец и бил по-предприемчив и работлив от конкурента си на отсрещния ъгъл. Какво ще направиш, ако си на мястото на този конкурент? Ще го обвиниш в предателски приказки, в ругатни срещу правителството, в разпространяване на комунистически учения. В каквото и да е. Ще го затворят. И неговите клиенти ще дойдат при теб. Разбираш ли?

— Наблюдавал съм такива неща — каза Керн.

Марил изпразни чашата си.

— Сурови времена. Мирът се осигурява с оръдия и бомбардировачи. Човечността — с концентрационни лагери и погроми. Живеем в дни, когато всички понятия са обърнати с главата надолу, Керн. Нападателят се самообявява днес за пазител на мира, а битите и преследваните са подпалвачи на световни войни. Има дори цели раси, които вярват в това.

След половин час от съседната стая се дочу слабо, пискливо гласче.

— Направиха фокуса, да ги вземат дяволите! — каза Марил. — Още един чех на света, да пием за здравето му, Керн! Да пием за най-великото тайнство на този свят, раждането. Знаеш ли защо е тайнство? Защото по-късно умираме. Наздраве!

Вратата се отвори и вторият лекар влезе в стаята. Беше изпръскан с кръв и запотен. В ръцете си държеше някакво пискливо същество, червено като рак. Пипаше го по гърба и изръмжа:

— Живо е! Има ли нещо… — Той потърси пелени. — Тези ще станат, госпожице.

Той подаде детето и пелените на Рут.

— Изкъпете го и го повийте, но не много стегнато. Старата съдържателка знае как… но го дръжте далеч от етера. Оставете го в банята…

Рут взе детето. На Керн му се стори, че очите й са два пъти по-големи. Лекарят седна до масата.

— Коняк ли е това?

Марил му наля една чаша.

— Как се чувстват лекарите — попита той, — когато виждат всеки ден да се правят нови бомбардировачи и оръдия, но не и нови болници? Единствената цел на първите е да пълнят вторите.

Лекарят вдигна глава.

— Като нацвъкани — каза той. — Така се чувстваме. Много приятно! Зашиваме ги с най-добрата модерна техника, за да могат да ги разкъсат отново с най-първобитна диващина. Защо направо не убиват децата? Така е по-просто.

— Драги приятелю — отговори бившият депутат Марил, — убиването на деца е престъпление. Убиването на възрастни е въпрос на национална чест.

— В следващата война ще избият предостатъчно жени и деца — промълви докторът. — Ние се борим с холерата… А тя е една съвсем безопасна болест в сравнение с войната.

— Браун! — извика лекарят от съседната стая. — Бързо!

— Идвам.

— Проклятие! Работите не вървят добре, както изглежда — каза Марил.

Браун се върна след малко. Изглеждаше много уморен и разтревожен.

— Разкъсана е стената на матката — каза той. — Нищо не може да се направи. Жената умира от кръвоизлив.

— Нищо ли не може да са направи?

— Нищо. Опитахме всичко. Кръвоизливът не спира.

— Не може ли да опитате кръвопреливане? — попита Рут, застанала на прага. — Може да използвате моята кръв.

— Безполезно е, дете — поклати глава лекарят. — Ако кръвоизливът не спре…

Той се върна в операционната, като остави вратата отворена. Правоъгълникът ярка светлина имаше призрачен вид. Другите трима продължаваха да мълчат.

Келнерът дойде на пръсти.

— Да прибера ли?

— Не.

— Искате ли да пийнете нещо? — обърна се Марил към Рут.

Тя поклати отрицателно глава.

— Пийнете. Ще се почувствате по-добре. — Той й наля половин чашка.

Беше се стъмнило. Последните зеленикавооранжеви лъчи гаснеха постепенно на хоризонта. В сиянието им плуваше бледата луна, изпъстрена с тъмни петна — като стара медна монета. Откъм улицата се чуваха гръмки, самодоволни и неразбрани гласове. Керн си спомни изведнъж думите на Щайнер… Някой може да умира до теб, но ти не чувстваш това. Там именно е нещастието на света… Съчувствието не е страдание, съчувствието е само прикрита радост… Въздишка на облекчение, че злото не е засегнало теб или някого, когото обичаш. Той погледна Рут. Не можеше да види вече лицето й.

— Какво е това? — запита Марил, като се ослуша.

В припадащата нощ се разнесе продължителен, властен глас на цигулка. Той заглъхна, чу се отново, извиси се все по-гръмко и по-гръмко, победоносен и дързък, последван от цял низ шепнещи нежни нотки, и в тъмнината прозвуча тиха песен, проста и тъжна като угасваща светлина.

— В хотела се свири — каза Марил и надникна през прозореца, — на четвъртия етаж над нас.

— Мисля, че го познавам — отговори Керн. — Чувах вече веднъж този цигулар, но не знаех, че живее тук.

— Не е обикновен цигулар, а нещо много по-голямо.

— Да се кача ли, за да го помоля да спре?

— Защо?

Керн посочи с глава съседната стая. Очилата на Марил светнаха.

— Не. Защо ще правиш това? Човек винаги може да е тъжен. А и смърт има навсякъде. Тези неща вървят ръка за ръка.

Седнаха и заслушаха. След доста дълго време Браун дойде от съседната стая.

— Свърши се — каза той. — Без много страдания. Знаеше, че детето й е живо. Успяхме да й кажем това. — И тримата станаха. — Да я внесем пак тук — каза Браун. — Другата стая е заета.

Бледата, вече изтъняла жена, лежеше сред разхвърляни окървавени покривки, легени, кани и купища кървави памуци. Тя имаше отчуждено, строго изражение и вече нищо не я вълнуваше. Плешивият лекар още се занимаваше с нея. Имаше нещо възмутително и противоречиво в този контраст между пълнокръвния, радостен, силен и неспокоен живот и спокойствието на неговия финал.

— Оставете я покрита — каза лекарят. — По-добре да не я виждате вече. И така, немалко преживяхте, нали, госпожице?

Рут поклати глава.

— Вие се държахте като войник. Никакво кръшкане. Знаете ли какво бих искал да сторя сега? Да отида да се обеся. Просто да отида до най-близкия прозорец и да се обеся.

— Вие спасихте детето, а това е успех.

— Да, да се обеся! Виждате ли, зная, че направихме всичко възможно; ние сме безпомощни в такова положение. И все пак бих могъл да се обеся. — Пълното му лице се зачерви от яд над яката на окървавената престилка. — От двайсет години вече върша това. И всякога, когато някоя пациентка се изплъзне от ръцете ми, изпитвам желание да се обеся. Глупаво, нали? — Той се обърна към Керн. — Извадете цигари от левия джоб на палтото ми и сложете една в устата ми. Да, госпожице, зная какво мислите: разправям всичко това, а искам да пуша. Отивам да се измия.

Той погледна гумените си ръкавици като че те бяха виновни за всичко, и тръгна тромаво към банята.

Изнесоха леглото с мъртвата в коридора, а оттам го върнаха в стаята й. Навън имаше няколко души — обитателите на голямата стая.

— Не можеше ли да я заведат в болницата? — попита една мършава жена с врат като на пуйка.

— Не — каза Марил. — Иначе биха го сторили.

— И ще остане тук през цялата нощ ли? Кой ще може да заспи, като знае, че в съседната стая има мъртвец?

— Тогава ще стоиш будна, бабо — отговори Марил.

— Не съм баба — прекъсна го троснато жената.

— То си личи.

Жената го погледна.

— А кой ще изчисти стаята? Няма да се отървем от миризмата. Биха могли да я оперират и в десети номер, отсреща.

— Виждате ли — обърна се Марил към Рут, — онази хубава жена умря. Детето, а вероятно и съпругът й се нуждаят от нея. Но тази ялова дъска за гладене е още жива. И сигурно ще доживее до дълбока старост, за да измъчва ближните си. Ето една гатанка, която никой не може да разреши.

— Злото е по-силно и издържа повече — отвърна мрачно Рут.

Марил я погледна.

— Как сте открили това?

— Трудно е да не го забележите днес.

Марил не отговори, само я загледа замислено. Двамата лекари влязоха.

— Съдържателката взе детето — каза плешивият. — Ще изпратя да го приберат. Още сега ще телефонирам. Ще съобщя и за жената. Познавахте ли я добре?

Марил поклати глава.

— Тя пристигна преди няколко дни. Само веднъж съм говорил с нея.

— Може би има някакви документи. Властите ще ги поискат.

— Ще прегледам.

Лекарите си отидоха. Марил претърси куфара на покойницата. В него нямаше нищо друго, освен детски дрешки, една синя рокля и малко бельо. Той прибра отново всичко.

— Странно как тези неща също изглеждат мъртви.

В ръчната й чанта намери паспорт и удостоверение от франкфуртската полиция. Той ги приближи към светлината.

— Катарина Хиршфелд, родена Бринкман, от Мунстер. Родена на 17 март 1901 г.

Той се изправи и погледна покойницата. Взря се в русите й коси и тясното, сурово вестфалско лице.

— Катарина Бринкман, омъжена за Хиршфелд. — След това погледна отново паспорта. — Валиден за още три години — прошепна той. — Три години. Три години за някоя друга. Удостоверението от полицията е достатъчно за погребението й.

Той прибра документите в джоба си.

— Аз ще се погрижа за тези неща — каза той на Керн. — Ще донеса и свещ. Не зная защо, но чувствам, че някой трябва да постои при нея. Безполезно е, разбира се, но имам смешното чувство, че някой трябва да постои при нея.

— Аз ще остана — каза Рут.

— И аз — обади се Керн.

— Много добре. Ще ви сменя по-късно.

Луната беше станала по-кръгла. Нощта бе погълнала тъмносиньото безкрайно небе. Повеят й нахлу в стаята, изпълнен с ухание на пръст и цветя.

Керн застана с Рут до прозореца. Стори му се, че е бил някъде далеч и се е върнал у дома. Дълбоко в него продължаваше да се таи ужасът от писъците на жената и от окървавеното й, сгърчено от болка тяло. Той чуваше тихото дишане на девойката до себе си и погледна нежните мили устни. Разбра изведнъж, че и тя принадлежи към това мрачно тайнство, което обгражда любовта с обръч от ужас; почувства, че и нощта е част от него, като цветята, тежкото ухание на пръстта и нежните акорди на цигулката над покривите; знаеше, че ако се обърне, бледата маска на смъртта ще го погледне втренчено в мигащата светлина на свещта; а същевременно, и именно затова, чувстваше много по-властно топлотата под кожата си, от която потръпваше и която го караше да търси пак топлота, само топлота и нищо друго, освен топлота.

Една чужда ръка взе неговата и я сложи около гладките си млади рамене.

Глава седма

Марил седеше на циментовата тераса в хотела и си вееше с вестник. Пред него имаше няколко книги.

— Ела, Керн — извика той. — Наближава вечер, тоест време, когато зверовете търсят самота, а хората — другари. Как я караш с разрешителното?

— Валидно е за още една седмица. — Керн седна до него.

— Една седмица в затвор е дълго време. Но една седмица на свобода е много кратко. — Марил потупа книгите, които бе сложил пред себе си. — Изгнанието е нещо много добро. Аз на моите години уча френски и английски.

— Понякога не понасям думата изгнание — каза мрачно Керн.

— Глупости! — изсмя се Марил. — Като изгнаник ти си в отлично общество. Данте е бил изгнаник. Шилер е трябвало да напусне родината си; Хайне и Виктор Юго — също. Споменах малцина. Погледни бледата ни сестра луната — изгнаница от нашата земя; а самата майка земя е стара изгнаница от слънцето. — Той го погледна с крайчеца на окото си. — По-добре щеше да е, разбира се, това преселение да не се е състояло и ние да продължаваме да шумим като пламтящи огньове. Или като слънчеви петна. Не си ли съгласен?

— Не — каза Керн.

— Правилно. — Марил продължи да си вее с вестник. — Знаеш ли какво чета?

— Че евреите са виновни, задето не е валяло дъжд.

— Не.

— Че къс граната в корема е единственото истинско щастие за мъжа.

— И това не е.

— Че евреите са болшевики, защото се стремят към все повече и повече богатства.

— Това не беше лошо. Продължавай.

— Че Христос е ариец. Незаконен син на германски легионер…

Марил се изсмя.

— Не, никога няма да отгатнеш. Четях обяви за женитба. Послушай. „Къде е милият, симпатичен мъж, който ще ме направи щастлива? Една дълбоко чувствителна девойка с изтънчен и благороден нрав, обичаща всичко добро и прекрасно, с първокласни познания в хотелския бранш, търси душа със сходни вкусове, между трийсет и пет и четиресет години, с добра работа…“ Той вдигна глава. — Между трийсет и пет и четиресет! Четиресет и една година — и вече те отблъскват; това е признание, нали? Или пък: „Къде ще намеря подходящ другар? Дама, добра домакиня, добросърдечна и любознателна, жизнерадостна, незасегната от всекидневната рутина на живота, с духовна красота и дарба за приятелство, обичаща изкуството и спорта, търси господин с подходящ доход, обичащ изкуството и спорта, който може да бъде същевременно добър другар…“ Великолепно, нали? Да прочетем и това: „Самотен петдесетгодишен мъж, чувствителен и младолик, сирак…“ — Марил спря да чете. — Сирак! — каза той. — На петдесет години! Какво трогателно създание е този петдесетгодишен безпомощник! Ето, моето момче! — Той подаде вестника на Керн. — Две страници. Всяка седмица има по цели две страници, и то само в този вестник. Погледни заглавията — отвсякъде надничат души, доброта, другарство, обич и приятелство! Истински рай. Райска градина сред политическата пустиня. Насърчително и окуражително. Дава ти възможност да видиш, че в тези жалки времена все още съществуват добри хора. Такова нещо винаги ободрява…

Той остави вестника.

— Защо да няма и такова обявление например: „Началник на концентрационен лагер, добродушен и чувствителен…“.

— Той непременно ще се смята за такъв — каза Керн.

— Безусловно. Колкото по-първобитен е един човек, за толкова по-съвършен се смята. Може да разбереш това от тези обяви. Сляпата увереност — ухили се Марил, — това именно дава подтик на човека. Съмнението и търпимостта са отлики на културния човек, те го рушат постепенно. Такъв е смисълът на старата приказка за Сизиф — един от най-дълбоките човешки символи.

Прислужник на хотела се появи внезапно и съобщи възбудено:

— Господин Керн, един господин ви търси. Не прилича на полицай.

— Идвам — каза Керн и побърза да стане.

Керн не позна изведнъж бедния възрастен мъж. Стори му се, че гледа мъглив образ на фотографско стъкло, в което постепенно започва да различава отделни черти.

— Татко! — извика той, дълбоко развълнуван.

— Да, Лудвиг! — Старият Керн изтри потта от челото си. — Горещо — каза уморено той.

— Да, много е горещо. Ела в стаята с пианото. Там е хладно.

Седнаха. Но Керн стана почти веднага, за да донесе лимонада на баща си. Беше много развълнуван.

— Отдавна не сме се виждали, татко — каза предпазливо той, след като се върна.

Старият Керн кимна.

— Ще можеш ли да останеш тук, Лудвиг?

— Не вярвам. Знаеш какви са тукашните. Много предпазливи. Разрешително за две седмици. Може би още два-три дни след това, но нищо повече.

— Мислиш ли да останеш нелегално?

— Не, татко. Тук има премного емигранти. Не знаех това. Ще се опитам да се върна във Виена. Там е по-лесно да си изкараш прехраната. Кажи ми сега ти какво правиш.

— Боледувах, Лудвиг. От грип. Едва преди няколко дни станах.

— Така било, значи! — Керн задиша по-свободно. — Болен си бил. Добре ли си сега?

— Да. Както виждаш…

— Какво правиш сега, татко?

— Намерих си място.

— Много добре те пазят — каза усмихнато Керн.

Старецът го погледна с такова измъчено и смутено изражение, че синът замълча изненадано, преди да запита:

— Не вървят ли добре работите ти, татко?

— Ех, Лудвиг, какво значи думата „добре“ за хора като нас? Малко покой е вече много нещо. Имам работа: счетоводство. Не е нещо особено, но все е занимание. Счетоводство у един търговец на въглища.

— Чудесно. Колко ти плаща?

— Почти нищо. Само за джобни. Но имам храна и квартира.

— Това е предостатъчно. Ще дойда да те видя утре, татко.

— Да… да… Или пък аз ще дойда тук.

— Защо ще се изморяваш? Аз ще дойда.

— Лудвиг… — Старият Керн преглътна. — Предпочитам да дойда аз.

Керн го погледна учудено и внезапно разбра всичко.

Онази грамадна жена на вратата… Сърцето му заудря като чук в ребрата му. Искаше му се да скочи, да сграбчи баща си и да го отведе; той си спомни като в унес майка си, Дрезден, спокойните утринни разходки в неделен ден… След това погледна унилия мъж пред себе си, който го наблюдаваше унизено, и си помисли: „Свършено е с него“. Напрежението изчезна и той почувства само безкрайно съжаление.

— Два пъти ме изгониха, Лудвиг. Ако бях останал още един ден, щяха да ме намерят. Не са лоши хора. Но не могат да ни държат тук всички, нали знаеш? Аз се разболях; през цялото време валяха дъждове. Пневмония с повторение. Тази жена се грижеше за мен. Иначе бих умрял, Лудвиг. Тя не е лоша…

— Сигурен съм, татко — каза спокойно Керн.

— И аз работя. Изкарвам си прехраната. Не е… нали знаеш… не е както беше. Но не мога да спя все по пейки и да треперя постоянно, Лудвиг…

— Разбирам, татко.

Старецът загледа право пред себе си.

— Понякога мисля, че майка ти трябва да поиска развод. Тогава ще може да се върне в Германия.

— Това ли искаш?

— Не за себе си, а за нея. Защото аз съм виновен за всичко. Ако не беше омъжена за мен, би могла да се върне. И за твоето положение съм виновен аз. Заради мен нямаш вече родина.

Керн се чувстваше ужасно. Този човек вече не беше жизнерадостният му, мил и весел баща от Дрезден. Пред него сега стоеше нещастен, безпомощен старец, сродник, който вече не може да се справя с живота. Той стана замаяно и направи нещо, което не бе вършил никога досега. Прегърна тесните приведени рамене на баща си и го целуна.

— Разбираш ли ме, Лудвиг? — прошепна Зигмунд Керн.

— Да, татко. Всичко това няма значение. Абсолютно никакво значение.

Той потупа нежно с ръка мършавия гръб на баща си и погледна през рамото му към една картина на пианото.

— А сега да си вървя…

— Да, татко.

— Искам да платя лимонадата. Донесох ти и пакет цигари. Ти си пораснал, Лудвиг. Станал си голям и силен.

„Да, а ти си остарял и отслабнал — помисли си Керн. — Ако можех да пипна някого от онези отвъд границата, някого от хората, които те докараха дотук… Да бих намерил поне един от тях, за да смажа глупавото му, затлъстяло, самодоволно лице.“

— И ти изглеждаш много добре, татко — каза той. — Лимонадата е платена вече. И аз печеля нещичко сега. Знаеш ли как? От някогашната ни стока. От бадемовия крем и твоята тоалетна вода „Фар“. Намерих малко у един дрогерист, оттам ги купувам.

Погледът на Зигмунд Керн просветна малко. Той се усмихна тъжно.

— Трябва да обикаляш, значи, и да ги продаваш. Прощавай, Лудвиг.

— О, глупости! — Камък заседна в гърлото на Керн и той преглътна бързо. — Този живот е най-доброто училище, татко. Животът се научава по-добре от низините. И хората също. След това не ще има възможност за големи разочарования.

— Само да не се разболееш.

— Няма. Много добре съм се калил вече.

Излязоха.

— Виждам, че имаш много надежди, Лудвиг.

„Господи! — помисли си Керн, — той нарича това надежда! Надежда!“

— Всичко ще се оправи отново — каза на глас. — Не може да продължава така.

— Да… — Старецът погледна пред себе си. — Лудвиг — каза тихо той, — когато се съберем пак… с майка ти… — той махна с ръка, като че искаше да прогони нещо, — ще забравим всичко това… Няма и да мислим дори за него, нали?

Той говореше тихо, с почти детинска доверчивост и с глас, напомнящ чуруликането на уморено птиче.

— Само заради мен не можеш да продължиш следването си, Лудвиг — каза тъжно и почти несъзнателно, като човек, който е размишлявал толкова дълго за вината си, че я изказва почти като автомат.

— Без теб не бих съществувал — отговори Керн.

— Бъди здрав, Лудвиг. Не искаш ли да вземеш цигарите? Аз съм ти баща в края на краищата и бих искал да сторя нещо за теб.

— Добре, татко, ще ги взема.

— Не ме забравяй съвсем — каза старецът и устните му затрепериха. — Намеренията ми винаги са били добри, Лудвиг. — Той повтори неколкократно името му, като че не искаше да се отдели от него. — При все че не успях, Лудвиг. Аз исках да се грижа за всички ви, Лудвиг.

— И се грижеше за всички ни, докато можеше.

— Да си вървя вече. Всичко добро, моето дете.

„Дете, помисли Керн… кой от двамата е дете?“ Той погледна как баща му тръгва по улицата. Обещал бе да му пише и да го види пак. Но знаеше, че го вижда за последен път. И го гледаше с широко отворени очи, докато старецът се загуби от погледа му. Чувство на неизмерима пустота изпълни душата му.

Той се върна в хотела. Марил беше все още на терасата и четеше с ненавист и презрение вестника. „Странно — помисли си Керн, — колко бързо понякога може да рухне всичко… само за времето, прекарано от някого в спокойно четене на вестник. Петдесетгодишен сирак…“

Лицето му се изкриви в горчива насмешка. Сирак… Сякаш човек не може да е сирак и при живи майка и баща.

След три дни Рут Холанд замина за Виена. Тя бе получила телеграма от една приятелка, при която можеше да отседне. Смяташе да си потърси работа и да се запише в университета.

В навечерието на заминаването си отиде с Керн в ресторант „Черното прасе“. И двамата се хранеха досега в евтини закусвални, но Керн бе предложил да отпразнуват последната си вечеря.

„Черното прасе“ беше задимено заведение с евтина, но много вкусна храна. Керн бе научил за него от Марил.

Марил го бе запознал с цените и бе препоръчал специалитета на заведението — телешкия гулаш. Керн преброи парите си и реши, че ще могат да си поръчат и баница със сирене за десерт. Рут му бе казала някога, че я обича.

При пристигането им ги посрещна неприятна изненада. Гулаш вече нямаше; бяха закъснели. Керн прегледа изплашено менюто. Повечето ястия бяха много по-скъпи. Застаналият до масата келнер изреждаше напевно ястията.

— Пушено месо с кисело зеле, свински пържоли със салата, пиле паприкаш, пресен пастет от черен дроб…

„Пастет от черен дроб — помисли си Керн, — този глупак смята, че сме мултимилионери.“ Той подаде менюто на Рут и я запита:

— Какво бихте искали вместо гулаш? — А същевременно пресметна, че ако поръчат свински пържоли, и дума не може да става за баница.

Рут едва хвърли поглед към листата.

— Кренвирши и салата от картофи — каза тя. Това беше най-евтиното ястие.

— Глупости — протестира Керн, — това не е меню за прощална вечеря.

— Аз ги обичам много. След храната в народните кухни това е истинско пиршество.

— А какво ще кажете за свински пържоли?

— Много са скъпи.

— Келнер — повика Керн, — две свински пържоли, и то по-големи.

— Всички са еднакви — отговори равнодушно келнерът. — Какво искате преди тях? Супа, ордьоври?

— Нищо — каза Рут още преди Керн да я запита.

Поръчаха си бутилка евтино вино и келнерът се отдалечи презрително — сякаш знаеше по интуиция, че Керн е похарчил вече половин крона от парите, определени за почерпката му.

Заведението беше почти празно. Само един посетител заемаше маса в ъгъла. Той имаше широко, румено лице с белези от дуел и монокъл. Седеше с чаша бира пред себе си и наблюдаваше Керн и Рут.

— Много неприятно, че онзи приятел е седнал там — каза Керн.

Рут кимна.

— Поне да беше някой друг. Но той… напомня…

— Да. Можем да сме сигурни, че не е изгнаник — каза Керн. — Най-вероятно е да е тъкмо обратното.

— Просто няма да гледаме в тази посока.

Но Керн не можеше да се сдържи. Забеляза, че мъжът ги наблюдава упорито.

— Не мога да разбера какво иска — каза сърдито той. — Продължава да ни гледа.

— Може би е някой агент на Гестапо. Чувала съм, че този град гъмжи от шпиони.

— Да отида ли да го попитам какво иска?

— Не! — Рут сложи изплашено ръка върху ръката на Керн.

Донесоха пържолите. Бяха крехки и сочни. Поднесени бяха с прясна салата. Но Рут и Керн не можеха да им се насладят както се бяха надявали; и двамата бяха много неспокойни.

— Не може да е дошъл за нас — каза Керн. — Никой не знаеше, че ще дойдем тук.

— Не може да е дошъл за нас — съгласи се Рут. — Може би е съвсем случайно тук. Но несъмнено е все пак, че ни наблюдава.

Келнерът отнесе чиниите. Керн го погледна безутешно. Той възнамеряваше с тази вечеря да достави радост на Рут, а онзи приятел с монокъла я бе провалил. Керн стана ядосано.

Решил беше вече.

— Една минутка, Рут…

— Какво ще правите? — попита тревожно тя. — Стойте си тук!

— Не, това няма нищо общо с онзи човек. Отивам да поприказвам със съдържателя.

Преди да напусне хотела, той беше сложил за всеки случай две флакончета парфюм в джоба си. Сега искаше да види дали не ще може да даде едно от тях на съдържателя срещу две парчета баница. Те струваха много повече, но това нямаше значение. След провала на пържолите Рут трябваше да хапне поне любимия си десерт. А може би ще успее да уреди и кафе.

Той излезе и направи предложението си на съдържателя, който пламна веднага.

— Аха! Опитваш се да избягаш, без да си платиш сметката! Мислиш, че можеш да се нахраниш и да не платиш нищо, нали? Слушай, приятелю, теб ще те оправи само полицията.

— Мога да платя това, което сме изяли. — Керн хвърли сърдито парите на масата.

— Преброй ги внимателно — каза съдържателят на келнера. После се обърна троснато към Керн. — Събирай си партакешите! Какво смяташ да измъкнеш по този начин? Посетител ли си или продавач?

— Засега съм посетител — заяви яростно Керн, — а вие сте…

— Една минута — каза един глас зад него.

Керн се обърна. Непознатият с монокъла бе застанал точно зад него.

— Може ли да ви задам един въпрос?

Той се отдалечи на няколко стъпки от касата. Керн го погледна с разтуптяно сърце.

— Вие сте германски бежанци, нали? — попита непознатият.

Керн го погледна втренчено.

— Какво ви интересува?

— Нищо — отговори спокойно другият. — Само че чух случайно разговора ви. Искате ли да ми продадете парфюма?

Керн реши, че намеренията на непознатия са му ясни. Ако му продаде парфюма, ще бъде виновен в търговия без разрешително и може да бъде незабавно арестуван и изгонен.

— Не — каза той.

— Защо?

— Защото нямам нищо за продан. Аз не съм продавач.

— Добре, да направим замяна тогава. Аз ще ви дам това, което съдържателят отказа да ви даде — пасти и кафе.

— Не разбирам какво желаете — каза Керн.

— Зная, че сте много мнителен — усмихна се непознатият. — Но ще ви обясня. Аз живея в Берлин и след един час се връщам там. А вие не можете да се върнете.

— Не — каза Керн.

Непознатият го погледна.

— Затова именно стоя тук и затова бих се радвал да ви направя тази малка услуга. Бях ротен командир през войната. Един от най-добрите ми войници беше евреин. Ще ми дадете ли сега флакончето?

Керн му го подаде.

— Моля да ме извините — каза той. — Имах съвсем друго мнение за вас.

— Предполагам — изсмя се непознатият. — А сега не трябва да оставяте госпожицата по-дълго сама. Навярно вече е достатъчно изплашена. Желая ви всичко добро. — Той стисна ръката на Керн.

— Благодаря. Много благодаря.

Керн се върна замаян.

— Рут — каза той, — това е или дядо Коледа, или аз съм полудял.

Келнерът дойде веднага. Носеше поднос с кафе и сребърна табличка с три отделения, пълни с пасти.

— Какво е това? — запита учудено Рут.

— Чудесата на Керновия парфюм „Фар“.

Керн сияеше и наля кафе.

— Сега всеки от нас има право да си избере пасти.

— Какво бихте искали?

— Парче баница със сирене.

— Ето ви. Аз ще си взема кифли с шоколаден крем.

— Да опаковам ли останалите? — попита келнерът.

— Какво искате да кажете?

Келнерът посочи с ръка трите отделения.

— Всичко това е поръчано за вас.

Керн го гледаше съвсем смаян.

— За нас ли? Къде е… Няма ли да дойде господинът?

— Той си отиде преди малко. Уреди всичко. Така че…

— Почакайте — каза набързо Керн. — Почакайте, за бога. Искате ли един еклер, Рут? Или от тези крем-пити? Или анасонов кекс?

Той напълни чинията й и взе още няколко пасти за себе си.

— А сега — каза със самодоволна въздишка — свийте останалите в два пакета. Единия ще вземете със себе си, Рут. Колко е приятно, че мога да сторя нещо за вас!

— Шампанското е вече в леда — каза келнерът, като прибра сребърната фруктиера.

— Шампанско ли? Хубава шега! — изсмя се Керн.

— Никаква шега. — Келнерът посочи към вратата, откъдето се появи самият съдържател с напълнена с лед купа, от която се подаваше гърлото на бутилка шампанско.

— Надявам се, че не ми се сърдите — усмихна се любезно съдържателят. — Аз се шегувах само, разбира се…

Керн се облегна на стола си с широко разтворени очи. Келнерът кимна.

— Всичко е платено.

— Сънувам — каза Керн като потърка очи. — Пили ли сте някога шампанско, Рут?

— Не. Досега съм го виждала само на кино.

Керн с мъка си възвърна самообладанието.

— Драги приятелю — обърна се той важно към съдържателя. — Виждате ли какво ви предлагах: едно флаконче от световноизвестния парфюм на Керн срещу две смешни банички. А видяхте ли сега какво плати за този флакон познавачът?

— Човек не може да знае всичко — извини се съдържателят. — Моята специалност са по-скоро напитките.

— Рут — каза Керн, — отсега нататък вярвам в чудеса. Не бих се изненадал, ако през прозореца долети бял гълъб и ни донесе два паспорта с петгодишен срок или безсрочно разрешително за работа.

Изпразниха бутилката. Струваше им се грешно да оставят и капка дори. Шампанското не им хареса много. Но продължиха да пият, като ставаха все по-весели и по-весели, докато накрая и двамата бяха леко пияни.

Тогава решиха да си тръгнат. Керн взе пакетчетата с пастите и понечи да даде бакшиш на келнера. Но човекът отказа.

— И това е платено.

— Рут — започна замаяно Керн, — животът ни замайва. Още един такъв ден и ще стана романтик.

Съдържателят го спря.

— Имате ли още малко от този парфюм? Помислих, че жена ми може би…

Керн се опомни изведнъж.

— Случайно имам още едно флаконче, последното. — Той извади второто шишенце от джоба си. — Но условията не са вече същите, приятелю. Пропуснахте случая. Цената е двайсет крони… — той притаи дъх, — и то само за вас.

Съдържателят пресметна набързо. Той бе надвзел на капитана трийсет крони за шампанското и пастите, така че пак щяха да му останат десет крони печалба.

— Петнайсет — предложи.

— Двайсет. — Керн се приготви да прибере отново флакона в джоба си.

— Добре.

Съдържателят извади една скъсана банкнота от джоба си. Реши да каже на любимата си весела Барбара, че флакончето струва петдесет крони. По този начин щеше да се отърве от купуването на шапката, за която тя го молеше от една седмица насам и която струваше четиресет и осем крони. С един куршум два заека.

Керн и Рут отидоха в хотела. Взеха пътническата чанта на Рут и тръгнаха за гарата. Рут се беше умълчала.

— Не тъгувайте — каза Керн. — Скоро ще ви последвам. След една седмица най-късно ще трябва да напусна. Уверен съм в това. И ще дойда във Виена.

— Елате. Но само ако ще е по-добре за вас.

— Защо не казахте просто: елате.

Тя го погледна малко виновно.

— Нима казаното от мен не значи повече?

— Не зная. Стори ми се много предпазливо.

— Да. — Тя изведнъж се натъжи. — Така беше наистина — предпазливо.

— Не тъгувайте — каза Керн. — Толкова весела бяхте преди малко!

Тя го погледна безпомощно и промълви:

— Не ми обръщайте внимание. Понякога не зная какво правя. Може би е от виното. Да приемем, че е от виното. Елате. Имаме още няколко минути.

Отидоха в парка, седнаха на една пейка и Керн обгърна с ръка раменете й.

— Радвайте се, Рут. Другото е лошо. Знам, че говоря глупости, но за нас това не е глупост. Ние, особено ние, се нуждаем от всяка малка радост.

Тя гледаше право пред себе си.

— Бих искала да съм весела, Лудвиг. Предполагам, че по природа съм сериозна. Така ми се иска да приемам нещата по-леко и да правя другите щастливи! Но всичко, което казвам, излиза някак странно, тежко. — Тя изрече сърдито тази дума. И Керн изведнъж забеляза, че по бузите й се леят сълзи. Тя плачеше безгласно, сърдита и безпомощна. — Не зная защо плача. Не ме гледайте! Не ме гледайте!

— Недейте, мила! — каза Керн.

Тя се наведе напред и сложи ръце на раменете му.

Той я притегли към себе си и я целуна. Очите й бяха затворени, устните упорито и здраво стиснати, като че не искаха целувката му.

— О… — Тя се поуспокои. — Знаете ли… — отпусна глава на рамото му, все още със затворени очи, — знаете ли…

Отвори уста и устните й станаха меки като плод.

Продължиха по пътя си. На гарата Керн изчезна и й купи букет рози, благославяйки безгласно господина с монокъла и съдържателя на „Черното прасе“.

Рут се смути, когато й поднесе цветята. Изчерви се и тъгата изчезна от лицето й.

— Цветя! — каза тя. — И то рози! Изпращане като на кинозвезда.

— Изпращане, каквото би имала съпругата на някой богат търговец — заяви гордо Керн.

— Търговците не поднасят цветя, Лудвиг.

— Поднасят. Младото поколение поднови този обичай.

Той сложи чантата и пакетчето с пастите в мрежата за багажа. Рут излезе с него. На перона взе главата му в двете си ръце и го погледна втренчено.

— Много благодаря, че бяхте тук! — Тя го целуна. — А сега си вървете, докато аз се връщам във влака. Не искам да ме видите, че плача пак. Ще помислите, че не мога да върша нищо друго. Вървете си…

Той не тръгна.

— Не се страхувам от сбогувания — каза той. — Много сбогувания е имало в живота ми. А това не е сбогуване.

Влакът потегли. Рут махна с ръка. Керн остана на мястото си докато последният вагон се изгуби от погледа му.

После си тръгна. Струваше му се, че целият град е умрял.

Пред входа на хотела срещна Рабе.

— Добър вечер — каза Керн, извади кутията с цигарите и му я подаде. Рабе отстъпи и вдигна ръка, сякаш искаше да отклони удар. Керн го погледна смаяно.

— Извинете — каза смутено Рабе. — Това е само… неволна реакция…

И взе цигара.

От две седмици Щайнер беше келнер в кръчмата „Зеленото дърво“. Беше късно през нощта. Съдържателят си бе легнал преди два часа.

Щайнер спусна капаците.

— Затваряме — каза той.

— Да пийнем още по една, Йохан — помоли един от посетителите, дърводелец с лице като краставица.

— Добре — отговори Щайнер. — Палинка ли?

— Не. Стига вече унгарска ракия! Да почнем с една хубава сливовица.

Щайнер донесе бутилка и чаши.

— Изпий и ти една — покани го дърводелецът.

— Не искам повече тази вечер. Или трябва да престана да пия още сега, или да се напия.

— Напий се. — Дърводелецът потърка пъпчивото си лице. — И аз ще се напия. Представи си само: трета дъщеря! Влиза тази сутрин акушерката и казва: „Моите поздравления, хер Блау, за хубавичката ви трета дъщеря!“. А аз мислех, че този път непременно ще е момче. Три момичета и никакъв наследник! Не е ли достатъчно, за да полудееш, Йохан? И ти си човек най-после и разбираш как се чувствам.

— И още как! — каза Щайнер. — Да налея ли по-големи чаши?

— Прав си, да те вземат дяволите! — извика дърводелецът и удари с пестник по масата. — Това трябва! По-големи чаши! Това ни трябва! Да не ми дойде на ум!

Взеха по-големи чаши и пиха цял час. Дърводелецът се напи и продължаваше да се окайва, че жена му не е родила трима синове. Преброи несръчно парите и излезе със залитане с пияните си другари.

Щайнер разчисти масата.

След това си наля още една ракия и я изпи. Главата му бучеше. Той седна на масата и се унесе. После стана и отиде в стаята си. Прерови вещите, извади снимката на жена си и дълго я гледа. Не бе получавал никаква вест от нея. Нито й бе писал. Защото предполагаше, че ще отварят пощата й. Смяташе, че вече е получила развод.

— По дяволите! — Той се изправи. — Тя може би живее от месеци с другиго и ме е забравила напълно! — Скъса снимката на две и хвърли късчетата на пода. — Трябва да изляза! Ако не изляза, това ще ме подлуди. Аз живея съвсем сам. Именувам се Йохан Хубер. Не съм вече Щайнер. С всичко онова е свършено.

Изпи още една чаша, после затвори заведението и излезе на улицата. Едно момиче го спря недалеч от Ринга.

— Ще дойдеш ли с мен, миличък?

— Ще дойда.

Докато вървяха заедно, момичето го гледаше любопитно.

— Ти не ме погледна нито веднъж.

— Погледнах те — отговори Щайнер, без да вдигне глава.

— Не мисля, че си ме погледнал. Харесваш ли ме?

— Харесвам те.

— Знаеш какво искаш, нали?

— Да — каза той. — Зная какво искам.

Тя го улови под ръка.

— Какво ще ми дадеш, скъпи?

— Не зная. Колко искаш?

— Цяла нощ ли ще стоиш?

— Не.

— Какво ще кажеш за двайсет шилинга?

— Десет. Аз съм келнер. Не печеля много.

— Не приличаш на келнер.

— Има хора, които не приличат на президенти на република и все пак са.

Момичето се засмя.

— Ти си забавен, а аз обичам забавните хора. — Добре. Да кажем, десет. Имам чудесна стая. Почакай малко само! Ще те направя щастлив.

— Нима? — каза Щайнер.

Стаята беше кутийка, цялата в червено кадифе, гипсови статуи и малки плетени покривчици по масата и столовете. На дивана имаше палячовци, мечета и маймунки. Над тях бе окачена увеличена снимка на един фелдфебел с изпъкнали очи, с парадна униформа и напомадени мустаци.

— Съпругът ти ли е? — попита Щайнер.

— Не, бившият любим на хазайката.

— Трябва да е доволна, че се е отървала от него, а?

— Нямаш представа! — Момичето събличаше блузата си. — Още реве по него. Бил чудесен мъж. Искам да кажа, много способен.

— Защо е окачила тогава портрета му в твоята стая?

— Тя има друг в нейната. По-голям и по-светъл. Само униформата е по-светла, разбира се. Ела да ме разкопчееш на гърба!

Щайнер почувства твърдите й рамене. Изненада се. Помнеше още от времето на военната си служба, че плътта на проститутките е прекалено мека и сива.

Момичето хвърли блузата си на дивана. Имаше твърда гръд, подхождаща на раменете и шията.

— Сядай, мили, и се чувствай като у дома си — каза тя. — Келнерите и наша милост са винаги с уморени крака.

Измъкна роклята през главата си.

— Но ти си много хубава! — каза Щайнер.

— Мнозина са ми го казвали — каза момичето, като сгъваше грижливо роклята си. — Да не те притеснява…

— Напротив, притеснява ме. Много ме притеснява.

Тя се обърна.

— Ти постоянно се шегуваш. Много си забавен.

Щайнер я погледна.

— Защо ме гледаш така? — попита момичето. — Лесно можеш да уплашиш някого. Господи, истински обесник! Отдавна не си виждал жена, нали?

— Как ти е името? — попита Щайнер.

— Ще се смееш — Елвира! Хрумнало на майка ми. Все се напъваше да бъде изискана. Хайде да лягаме.

— Не. Да пием нещо — каза Щайнер.

— Имаш ли пари? — попита бързо момичето.

Щайнер кимна. Елвира отиде, без да се смущава, до вратата.

— Фрау Пошниг! — извика тя. — Нещо за пиене!

Хазяйката се появи така бързо, сякаш бе подслушвала зад вратата. Беше възпълна жена, стегната в черно кадифе. Имаше румени страни, а очите й блестяха като мрамор.

— Можем да ви дадем шампанско — каза ентусиазирано тя. — Сладко като захар.

— Ракия — каза Щайнер. — Сливовица, крушова, каквато имате.

Жените се спогледаха.

— Крушова — каза Елвира. — От онази на най-горната лавица. Струва десет шилинга, скъпи.

Щайнер й даде пари.

— Откъде си се уредила с тази кожа? — попита той.

— Ни една пъпчица, нали? — завъртя се Елвира пред него. — Само червенокосите жени имат такава кожа.

— О, да! — каза Щайнер. — Не бях забелязал досега, че си червенокоса.

— Защото бях с шапка, скъпи.

Елвира взе шишето от хазяйката.

— Искате ли да пийнете една чаша с нас, фрау Пошниг?

— Ако позволите. — Хазайката седна. — Ти си щастлива, фройлайн Елвира — въздъхна тя. — Погледнете мен, нещастната вдовица… Все сама… — Нещастната вдовица гаврътна чашката и веднага си наля втора. — За ваше здраве, драги господине.

Тя стана и погледна кокетно Щайнер.

— Много ви благодаря. Приятно развлечение.

— Смятам, че човек може да се разбере с нея, скъпи — забеляза Елвира.

— Дай ми този напръстник — каза Щайнер. Наля чашката и я изпи.

— Боже! — погледна го тревожно Елвира. — Да не почнеш да чупиш каквото ти попадне, мили? Тези мебели са скъпи. Струват много пари.

— Седни тук — каза Щайнер, — до мен.

— Може би ще е по-добре да отидем някъде. В Пратера или в гората.

Щайнер вдигна глава. Почувства, че ракията тупти зад челото и зад зениците му и попита:

— В гората ли?

— Да. В гората. Или в някоя нива. Лято е.

— В нивата ли… Лято ли е? Как се сети за нива?

— Както би се сетил всеки — каза бързо и неспокойно Елвира. — Сетих се, понеже е лято, скъпи, тогава именно се ходи по нивите.

— Не крий шишето! Няма да ти съсипя стаята! На нива ли каза? Лято ли?

— Да, лято, разбира се, скъпи. През зимата е много студено.

Щайнер наля чашата си.

— Как миришеш, да те вземат дяволите…

— Всички червенокоси имат еднаква миризма, скъпи.

Туптенето се усили. Стаята почна да се отдалечава.

— Нива… — каза бавно и завалено Щайнер, — нощен ветрец…

— Хайде да си легнем, скъпи. Съблечи се…

— Отвори прозореца.

— Прозорецът е отворен, скъпи. Ела, ще те направя щастлив.

Щайнер изпи чашата си.

— Била ли си някога щастлива? — попита той, втренчен в масата.

— Да, разбира се.

— Млъквай! И загаси лампата!

— Съблечи се най-напред.

— Загаси лампата!

Елвира го послуша. В стаята настъпи мрак.

— Легни си, скъпи.

— Не. Не искам да си легна. Не искам да легна, да ме вземат дяволите!

Щайнер пак си наля ракия с трепереща ръка. Главата му бучеше. Момичето пресече стаята, отиде до прозореца и се загледа навън. Бледото отражение на уличните лампи освети тъмните й рамене. Около главата й се виждаше нощното небе. Тя вдигна ръка към косите си.

— Ела — каза дрезгаво Щайнер.

Тя се обърна и тръгна тихо и безмълвно към него.

Беше като зряла нива, тъмна и неизповедима, с уханието и кожата на хиляди жени и на една-единствена.

— Мария — прошепна Щайнер.

Момичето се засмя тихо и нежно.

— Виждаш ли колко си пиян, скъпи… Аз се казвам Елвира…

Глава осма

Керн успя да продължи с пет дни разрешителното си; след това му заповядаха да напусне страната. Дадоха му билет за влак до границата и той отиде в митницата.

— Никакви документи? — попита чиновникът.

— Никакви.

— Влез тогава. Вътре има още няколко души. Най-добре ще е да преминете границата след два часа.

Керн влезе в сградата на митницата. Намери трима души — блед мъж, придружаван от жена, и стар евреин.

— Добър вечер — каза Керн.

Другите измърмориха неясен отговор.

Той остави куфара си и седна. Затвори уморено очи. Знаеше, че по-нататъшното пътуване ще бъде дълго и искаше да поспи.

— Ще минем отвъд — промълви бледият мъж. — Ще видиш Анна. И всичко ще се оправи.

Жената не продума.

— Положително ще минем отвъд — каза пак мъжът. — Без никакво съмнение! Защо да не ни пуснат?

— Защото не ни искат — каза жената.

— Но и ние сме хора…

„Нещастен глупак“, помисли си Керн. След това чу отново неясния шепот на мъжа и заспа. Пробуди се едва когато митничарят дойде да ги отведе. Минаха през ниви и стигнаха до гъста гора, която се тъмнееше пред тях в мрака като голям черен блок.

Чиновникът спря.

— Вървете все надясно по тази пътечка. Щом излезете на шосето, тръгнете наляво. На добър час. — И изчезна в нощта.

Четиримата застинаха колебливо.

— Какво ще правим сега? — попита жената. — Знае ли някой пътя?

— Аз ще тръгна напред — каза Керн. — Бил съм вече тук преди година.

Тръгнаха напосоки в тъмнината. Луната още не беше изгряла. Тревата беше мокра и те чувстваха странния й невидим допир по глезените си. След това стигнаха до гората, която ги погълна в шепнещия си мрак.

Дълго вървяха. Керн чуваше другите зад себе си.

Изведнъж светна електрическо фенерче и един груб глас извика:

— Стой!

Керн отскочи настрани и потъна в мрака. Блъскаше се в дърветата и търсеше опипом пътя си: нахълта в гъсталак от боровинки и захвърли куфара си в него. Чу зад себе си бързи стъпки. Обърна се и видя жената.

— Скрийте се — прошепна той. — Аз ще се покатеря на това дърво.

— Мъжът ми… Ох, този…

Керн се покатери на първото дърво, сви се в едно разклонение и почувства меките, шумолящи листа. Жената седеше неподвижна долу; не можеше да я види, само чувстваше присъствието й. Някъде отдалеч се чу гласът на стария евреин.

— Глупости! — отговори грубият глас. — Не можеш да минеш без паспорт. И толкоз!

Керн напрегна слух. След известно време долови тихия глас на другия мъж, който отговаряше на стражаря. И двамата бяха заловени значи. В същия миг нещо изшумоля под него. Жената тръгна обратно, като мърмореше.

Настъпи временно затишие. Сетне светлината на фенерчето зашари между дърветата. Чуха се стъпки. Керн се притисна към дънера.

Беше добре закрит от дебелите листа под него. Но изведнъж чу пронизителния, истеричен глас на жената:

— Тук трябва да е. Покатери се на едно дърво, тук…

Светлината бе насочена нагоре.

— Слизай! — извика грубият глас. — Иначе ще стрелям.

Керн обмисли положението. Не можеше да стори нищо. И скочи. Ослепителната светлина бе насочена към лицето му.

— Паспорт?

— Ако имах паспорт, нямаше да се катеря по дървото.

Керн погледна жената, която го беше издала. Беше разчорлена и почти обезумяла.

— Много щеше да ти е приятно, нали? — изсъска тя. — Да избягаш и да ни оставиш. Всички ще останем! — изпищя тя. — Всички!

— Млъквай! — изрева стражарят. — Застанете заедно! Трябва да ви пратим в затвора, всъщност сами знаете това! Влизане в страната без разрешение! Но какъв смисъл има да ви храним? Кръгом! И назад в Чехословакия! Помнете само, че следващия път ще стреляме, щом ви видим.

Керн взе куфара си от храсталака. Четиримата тръгнаха безмълвно един след друг, последвани от стражарите с електрическите фенерчета; можеха да видят само белите им лъчи. Изпитваха странното чувство, че са били заловени само от гласове и светлина, които ги връщаха назад.

Светлините най-после спряха на едно място.

— Вървете право напред! — заповяда грубият глас. — Всеки, който се опита да се върне, ще бъде застрелян.

Четиримата продължиха пътя си, докато престанаха да виждат светлините зад дърветата.

Керн чу зад себе си кроткия глас на човека, чиято съпруга го бе издала.

— Трябва да й простите… Беше обезумяла… Простете й! Сигурен съм, че съжалява сега…

— Все ми е едно — каза Керн през рамо.

— Но трябва да разберете — шепнеше мъжът. — Вълнението, страхът…

— Сигурно разбирам! — обърна се Керн. — Но да простиш, е мъчна работа. По-скоро ще забравя.

Той спря. Бяха на малка поляна. И другите спряха.

Керн легна на тревата и сложи куфара под главата си.

Другите започнаха да разговарят шепнешком. След това жената се приближи към Керн.

— Анна! — повика я съпругът й.

Жената застана пред Керн.

— Няма ли да ни покажете пътя назад? — запита рязко.

— Не — отговори Керн.

— По ваша вина ни уловиха. Въшливец!

— Анна! — повика съпругът й.

— Оставете я — каза Керн. — Човек изпитва облекчение, като се изкаже.

— Станете! — изпищя жената.

— Аз ще си остана тук. Вие правете каквото искате. Право напред, а като излезете от гората, тръгнете вдясно; така ще стигнете до чешката митница.

— Еврейска въшка! — изпищя жената.

— Очаквах това — засмя се Керн.

Той се загледа в бледия мъж, който шепнеше нещо на истеричната си съпруга и я молеше да си тръгнат.

— Той смята да се върне — плачеше тя. — Зная, че смята да се върне! И ще мине оттатък! Но трябва да вземе и нас. Длъжен е!

Мъжът я отведе бавно към гората. Керн търсеше цигара, когато нещо тъмно изскочи на няколко метра от него като изникнал от земята призрак. Беше старият евреин, който също се бе прострял на тревата. Той се поизправи и заклати глава.

— Тези християни!

Керн не отговори. Запали цигара.

— Цяла нощ ли ще стоим тук? — запита тихо старецът.

— Докъм три часа. Това е най-удобното време. Сега все още слухтят. Но ако никой не се върне, ще им дотегне да чакат.

— И аз умея да чакам — каза самодоволно старият евреин.

— Пътят е дълъг, а голяма част от него трябва да изминем пълзешком — каза Керн.

— Няма значение. На стари години ще се превърна в израилтянин индианец.

Замълчаха. Звездите заблещукаха между облаците. Керн откри Голямата мечка и Полярната звезда.

— Трябва да отида във Виена — обади се най-после старецът.

— Аз изобщо не зная къде трябва да отида — отговори Керн.

— И това се случва понякога. — Старецът задъвка стръкче трева. — Докато се появи някое място, където трябва да отидеш. Така става. Трябва само да се чака.

— Да — каза Керн. — Това ни остава. Но какво чакаме?

— Нищо всъщност — отговори спокойно старият. — Когато го дочакаш, виждаш, че е нищо. И започваш да чакаш нещо друго.

— Може би. — Керн легна пак. Почувства куфара под главата си. Приятно беше да го чувства там.

— Аз съм Мориц Розентал от Годесберг ам Райн — каза след малко старецът. Той извади от раницата си тъничък сив шал и го наметна на плещите си. Така заприлича още повече на призрак. — Понякога е смешно да имаш име, нали? Особено нощем…

Керн погледна тъмното небе.

— И когато нямаш паспорт. Името трябва да бъде записано, иначе не ти принадлежи.

По върховете на дърветата задуха ветрец; шепотът му можеше да ги заблуди, че зад гората шуми океан.

— Мислиш ли, че онези приятели там ще стрелят наистина? — попита Мориц Розентал.

— Не зная. Вероятно не.

Старецът поклати глава.

— Предимство е все пак да си шейсет и пет годишен, не ти остава много живот за рискуване…

Щайнер откри най-после децата на стария Зелигман.

Адресът, намерен под обвивката на еврейския молитвеник, се оказа точен, само че децата междувременно бяха преместени някъде другаде. Много време мина, докато открие къде; всеки го смяташе за полицай и не искаше да му съобщи.

Той взе куфарчето от пансиона и тръгна. Къщата се намираше в източния край на Виена. Пътят дотам бе почти цял час. Щайнер се заизкачва по стълбището. На всеки етаж имаше по три апартамента. Драскаше кибрит, за да прочете имената. Най-после на петия етаж намери овална месингова плочка с надпис: Самуел Бернщайн, часовникар. Потропа.

Зад вратата се чу шум от бързи стъпки и разместване на мебели. Предпазлив глас попита:

— Кой е?

— Идвам да предам едно куфарче — каза Щайнер.

Почувства внезапно, че го наблюдават, и бързо се обърна.

Вратата на жилището зад него се бе отворила безшумно. Мършав мъж по риза бе застанал на прага. Щайнер остави куфарчето.

— Кого търсите? — попита мъжът. Щайнер го погледна. — Бернщайн не е тук — добави мъжът.

— Нося вещите на стария Зелигман — каза Щайнер. — Предполагам, че тук мога да намеря децата му. Аз присъствах на неговия край.

Мъжът го изгледа. След това извика:

— Можеш да го пуснеш Мориц!

Чу се дрънкане на верига, един ключ щракна в ключалката и вратата на Бернщайновото жилище се отвори.

Щайнер напрегна зрението си в полумрака.

— Но как… — каза той. — Невъзможно! Той е, разбира се, дядо Мориц!

На прага бе застанал Мориц Розентал. Държеше в едната си ръка дървена лъжица. Около раменете му бе наметнат шал.

— Аз съм — отговори той. — Но кой си ти? Щайнер ли? — каза внезапно той с радостна изненада. — Трябваше да предположа. Зрението ми положително отслабва. Знаех, че си във Виена. Кога се видяхме за последен път?

— Преди една година приблизително, дядо Мориц.

— В Прага ли?

— В Цюрих.

— Вярно, в затвора в Цюрих! Добри хора бяха там! Напоследък се обърках малко. Преди шест месеца бях в Швейцария. В Базел. Храната беше отлична; за нещастие нямаше цигари като в държавния затвор в Аскарно. В килията там имаше дори една камелия. Просто ми беше жал да си тръгна. Милано е нищо в сравнение с Локарно. — Той млъкна. — Влез, Щайнер! Спрели сме се като стари престъпници, които си разправят спомени в коридора.

Щайнер влезе. Жилището се състоеше от стая и кухня. Имаше два стола, една маса и два дюшека с одеяла.

По масата бяха разхвърляни разни инструменти. Между тях имаше няколко евтини часовника и една боядисана кутия с барокови ангели, които поддържаха старинен часовник със стрелка, върху която миниатюрна фигурка на Смъртта с коса в ръка се движеше насам-натам. На извита кука над огнището висеше кухненската лампа с оръфан бледозелен фитил. Голяма тенджера димеше върху желязното колело на примус.

— Тъкмо готвех нещо за децата — каза Мориц Розентал. — Намерих ги като мишки в капан. Бернщайн е в болница.

Трите деца на покойния Зелигман се бяха свили до огнището. Те не поглеждаха Щайнер, а гледаха към тенджерата. Най-голямото беше четиринайсетгодишно момче, най-малкото — седем-осемгодишно. Щайнер остави куфарчето.

— Ето куфара на татко ви — каза той.

Трите деца го погледнаха едновременно почти без да мръднат, едва обърнаха глави.

— Аз го видях — каза Щайнер. — Той говореше за вас…

Децата го гледаха, без да говорят. Очите им блестяха като лъскави кръгли черни камъни. Пламъкът на примуса светеше. Щайнер се чувстваше неудобно. Разбираше, че трябва да каже нещо любезно и човечно, но всичко, което му идваше на ум, изглеждаше изтъркано и фалшиво пред нещастието на трите мълчаливи деца.

— Какво има в куфара? — най-после попита най-голямото. Гласът му беше слаб, говореше бавно, студено и предпазливо.

— Не си спомням точно. Вещи на баща ви. И малко пари.

— Наши ли са сега тези неща?

— Разбира се. Затова ви ги донесох.

— Може ли да ги взема?

— То се знае — каза изненадано Щайнер.

Момчето се изправи. Беше слабо, мургаво, високо. То се приближи бавно към куфарчето, без да отделя поглед от Щайнер. Сграбчи го с бързо животинско движение и подскочи назад, сякаш се страхуваше, че Щайнер ще му отнеме плячката. Завлече веднага куфара в другата стая. Другите две деца го последваха, блъскайки се като едри черни котета.

Щайнер погледна дядо Мориц.

— Да — каза с облекчение той, — те знаят от известно време какво се е случило…

Мориц Розентал разбърка супата.

— Но това не ги трогва много. Видели са смъртта на майка си и на двама братя. Затова не се развълнуваха много сега. Нещо, което се повтаря често, не наранява толкова дълбоко.

— Или може би още по-дълбоко — каза Щайнер.

Мориц Розентал го погледна втренчено с потъналите си в бръчки очи.

— Не наранява, ако си много млад. Нито когато остарееш. Средната възраст е най-лоша.

— Да — каза Щайнер. — Тези проклети петдесет години между детинството и старостта са най-лоши.

Мориц Розентал кимна безстрастно.

— За мен те вече минаха. — Той захлупи тенджерата. — Намерихме им места — продължи той. — Майер ще вземе едно със себе си в Румъния. Второто ще отиде в сиропиталище в Локарно. Един мой познат оттук ще плаща за него. Най-голямото ще остане при Бернщайн…

— Знаят ли, че ще се разделят?

— Да. Но и това не ги тревожи много. Напротив. Дори се радват. — Розентал се обърна. — Щайнер — каза той, — аз го познавах от двайсет години. Как загина? Скочи ли?

— Да.

— Не го ли хвърлиха?

— Не. Аз бях очевидец.

— Научих за смъртта му в Прага. Там казваха, че го бутнали. Затова дойдох тук, да се погрижа за децата. Обещал му бях едно време, че ще се погрижа за тях. Млад беше още. Не повече от шейсет години. Не съм мислил, че ще има такъв край. При все че се бе побъркал малко след смъртта на Рашел. — Мориц Розентал погледна Щайнер. — Имаше много деца. Обичайно у евреите. Те обичат големи семейства, но сега не трябва да имат никакви.

Той се зави по-плътно с шала, сякаш му бе студено, и изведнъж доби много уморен и състарен израз. Щайнер извади кутия цигари.

— Откога си тук, дядо Мориц? — попита той.

— От три дни. Заловиха ме вече един път на границата. Прехвърлих я с твой познат. Той ми говори за теб. Казва се Керн.

— Керн ли? Познавам го. Къде е той?

— Някъде във Виена. Не зная точно къде.

Щайнер стана.

— Тръгвам да го търся. Довиждане, дядо Мориц, стари скитнико, бог знае кога ще се срещнем пак.

Той отиде в спалнята, за да се сбогува с децата. Те бяха седнали на единия дюшек, разхвърляли пред себе си съдържанието на куфарчето. Кълбетата бяха грижливо наредени в малка купчина, зад тях бяха връзките за обувки, портмонето с шилингите и няколко кутийки с ибришими. Ризите, обувките, костюмът и другите вещи на стария Зелигман още бяха в куфарчето. Най-голямото момче вдигна глава при влизането на Щайнер и Мориц Розентал. То скри инстинктивно с ръка пръснатите по дюшека предмети. Щайнер спря.

Момчето погледна Мориц Розентал. Бузите му пламтяха. Очите блестяха.

— Ако ги продадем — каза възбудено то, посочвайки вещите в куфара, — ще спечелим още трийсетина шилинга. Тогава можем да вложим всичките пари в материали — памучно рипсено кадифе, шведска кожа или чорапи. От тях се печели повече. Ще започна още утре. Ще започна в седем часа сутринта.

— Чудесно! — Мориц Розентал го погали по главата. — Започни утре в седем часа!

— Тогава няма защо Валтер да ходи в Румъния — каза момчето — и ще може да ми помага. Ние ще се оправяме с него. Само Макс ще трябва да замине.

Трите деца погледнаха Мориц Розентал; Макс, най-малкият, кимна. Това решение му се стори справедливо.

— Ще видим. Пак ще поприказваме по този въпрос.

Мориц Розентал придружи Щайнер до вратата.

— Нямат време за страдание — каза той. — Премного нищета, Щайнер.

Щайнер кимна.

— Надявам се, че няма да заловят веднага момчето.

Мориц Розентал поклати отрицателно глава.

— То ще се пази. Научило е вече много нещо. От малки се учим.

Щайнер отиде в кафене „Шперлер“. Отдавна не бе ходил там. Откакто имаше фалшив паспорт, отбягваше да посещава заведения, където го познаваха от по-рано. Керн седеше на стол до стената. Сложил бе крака върху куфарчето си, облегнал бе глава назад и бе заспал.

Щайнер седна предпазливо до него. Не искаше да го буди.

„Изглежда малко по-възрастен — помисли си той. — По-възрастен и по-зрял…“

Огледа заведението. До вратата се бе настанил околийският съдия Епщайн с две книги и бутилка вода на масата пред него. Седеше сам, недоволен; пред него нямаше неспокоен клиент с петдесет гроша в ръката.

Щайнер се огледа; клиентелата на Епщайн навярно беше отнета от съперника му, адвоката Зилбер. Но Зилбер не беше тук.

Келнерът дойде, без да е повикан. Лицето му сияеше.

— Пак ли дойдохте? — попита приятелски той.

— Помниш ли ме?

— Разбира се. Много се безпокоях за вас. Полицията стана по-ловка. Коняк ли ще искате пак, господине?

— Да. Какво стана с адвокат Зилбер?

— Отсъства, господине. Арестуваха го и го изгониха.

— Аха! Идвал ли е господин Черников напоследък?

— Не е идвал тази седмица.

Келнерът донесе коняка и сложи подноса на масата.

В същия миг Керн отвори очи. Примигна, после скочи.

— Щайнер!

— Ето! — отвърна Щайнер равнодушно. — Изпий този коняк; няма нищо по-освежително от алкохола, когато се пробуждаш от сън.

Керн изпи коняка.

— Два пъти вече идвах да те търся — каза той.

Щайнер се усмихна.

— Търсиш ме с крака върху куфара! Сигурно няма къде да нощуваш, нали?

— Вярно е.

— Можеш да дойдеш при мен.

— Наистина ли? Това е чудесно! Досега имах стая при едно еврейско семейство, но днес трябва да напусна. Страхуват се да задържат някого за повече от два дни.

— У мен няма да се страхуваш. Аз живея извън града. Може да тръгнем веднага. Изглежда, че ти се спи.

— Да — каза Керн. — Уморен съм. Сам не зная от какво.

Щайнер повика келнера, който изтича като стар и опитен боен кон при звука на тръбата.

— Благодаря — каза той още преди Щайнер да плати. — Хиляди благодарности, господине.

После погледна бакшиша. Смаяно замънка:

— Целувам ви ръка с най-смирени благодарности, господин графе.

— Трябва да отидем в Пратера — каза Щайнер, когато излязоха.

— Готов съм да отида където кажеш — отговори Керн. — Чувствам се чудесно.

— Ще вземем тролея. По-добре ще е, защото си с куфар. Пак тоалетна вода и сапун ли?

Керн кимна.

— Аз междувременно си промених името, но ти можеш да ме наричаш Щайнер. Запазвам го като артистично име. И винаги мога да кажа, че ми е псевдоним. Или пък че другото е псевдоним. Според случая.

— Какъв си сега?

Щайнер се изсмя.

— Бях заместник-келнер за известно време. Но когато истинският келнер си дойде от болницата, трябваше да напусна. Сега съм помощник в увеселителното предприятие на Поцлох. Управител на спортно стрелбище и гадател. Какви са твоите планове?

— Никакви.

— Ще се опитам да ти намеря работа при нас. От време на време трябват помощници. Ще поприказвам утре със стария Поцлох. Предимството е, че полицията не се занимава с хората в Пратера. Не си длъжен да се регистрираш.

— Господи! — каза Керн. — Това е чудесно! Бих искал да остана известно време във Виена.

— Нима? — Щайнер го погледна косо. — Наистина ли?

— Да.

Излязоха и тръгнаха през тъмния Пратер. Щайнер спря пред един цигански фургон, малко настрана от другите шатри. Отключи вратата и запали лампата.

— Ето ни, момко! Сега ни остава да ти приготвим легло.

Той измъкна от ъгъла две одеяла и вехт дюшек и ги постла на пода до своето легло.

— Обзалагам се, че си гладен, а?

— И аз не знам.

— В малката кухня има хляб, масло и салам. Приготви един сандвич и за мен.

Някой почука тихо на вратата. Керн остави ножчето си и се ослуша, втренчил поглед в прозореца. Щайнер се изсмя.

— Старият страх, а, синко? Болест, от която няма да се отървем. Влез, Лило — каза той.

Влезе стройна жена и се спря до вратата.

— Имам гост — каза Щайнер. — Лудвиг Керн, млад, но вече опитен изгнаник. Ще остане тук. Ще ни свариш ли кафе, Лило?

— Да.

Жената извади спиртник, запали го, сложи кафениче с вода и започна да мели кафе. Вършеше всичко това с внимание, безшумно, с бавни и изискани движения.

— Мислех, че отдавна си заспала, Лило — каза Щайнер.

— Не мога да спя.

Жената имаше дълбок, тъжен глас. Лицето й беше с правилни черти, а черната й коса бе вчесана на път. Приличаше на италианка, но говореше немски с подчертано славянско произношение.

Керн беше седнал на счупен плетен стол. Беше уморен, унесен, така не се бе чувствал отдавна. Чувстваше се защитен.

— Възглавница — каза Щайнер. — Трябва ни само една възглавница.

— Няма значение — каза Керн. — Мога да сгъна палтото си или да извадя малко бельо от куфара.

— Аз имам възглавница — каза жената.

Тя остави кафето да възври, после стана и излезе все така безшумно като призрак.

— Ела да хапнеш — каза Щайнер, като наля кафето в две сини чаши без дръжка.

Започнаха да ядат хляб и салам. Жената се върна с възглавница. Остави я на леглото на Керн и седна до масата.

— Не искаш ли кафе, Лило? — попита Щайнер.

Тя поклати глава. Наблюдаваше мълчаливо как двамата мъже ядат и пият. Щайнер стана.

— Време е за спане. Уморен си, синко, нали?

— Да, пак ми се приспа.

Щайнер погали косите на жената.

— Иди да спиш и ти, Лило…

— Да. — Тя стана послушно. — Лека нощ.

Керн и Щайнер си легнаха. Щайнер загаси лампата.

— Знаеш ли — каза най-после той в топлия мрак, — човек трябва да живее така, сякаш никога няма да се върне.

— Да — отговори Керн. — Това никак не ми е трудно.

Щайнер запали цигара и запуши бавно. Червеникавата точица светлина проблясваше все по-ярко при всяко ново вдишване на дима.

— Искаш ли и ти една цигара? — попита той. — Имат съвършено друг вкус в тъмнината.

— Да. — Керн напипа ръката на Щайнер, която му подаваше кутията с цигари и кибрита.

— Как прекара в Прага? — попита Щайнер.

— Добре. — Керн помълча малко, като пушеше. Най-после каза: — Там срещнах интересна жена.

— Това ли те накара да се върнеш във Виена?

— Не съвсем. Но и тя е във Виена.

Щайнер се усмихна в тъмнината.

— Помни, че си скитник, момко! Скитниците не трябва да имат приключения, които ще разбият сърцата им, когато им се наложи да заминат.

Керн не отговори.

— Не казвам нищо против приключенията — добави Щайнер. — Нито против сърцето. А още по-малко казвам нещо против тези, които ни подаряват мъничко топлота по пътя. Говоря против самите нас може би. Защото вземаме… А не сме в състояние да дадем кой знае какво в замяна.

— Смятам, че изобщо не мога да дам нещо в замяна. — Керн изведнъж се почувства страшно обезсърчен. Какво имаше той всъщност? И какво би могъл да даде на Рут? Само чувствата си, а това му се струваше почти нищо. Той беше млад невежа и нищо повече.

— Нищо е по-добро от малко, момко — каза успокоително Щайнер. — Защото е почти всичко.

— Зависи за кого…

Щайнер се усмихна.

— Не се тревожи, момко! Щом сърцето ти казва нещо, значи е истинско. Хвърляй се в него! Но не наполовина.

Той угаси цигарата си.

— Лека нощ. Утре ще отидем да видим Поцлох…

— Благодаря. Сигурен съм, че ще спя добре тук.

Керн загаси цигарата и зарови глава във възглавницата на непознатата жена. Все още беше обезсърчен, но почти щастлив едновременно.

Глава девета

Директорът Поцлох беше пъргаво човече с раздърпани мустаци, огромен нос и очила, които се смъкваха постоянно. Той бързаше винаги, особено когато нямаше никаква работа.

— По-бързо, какво има? — попита, когато Щайнер влезе при него с Керн.

— Трябва ни още един помощник. Да чисти през деня и да ми помага при телепатичните сеанси вечер. Ето го. — Той посочи Керн.

— Бива ли го?

— Тъкмо какъвто ни трябва.

— Сигурно някой ваш приятел? — намигна Поцлох. — Какво иска?

— Храна, квартира и трийсет шилинга засега.

— Цяло богатство! — изпищя директорът Поцлох. — Заплата на кинозвезда. Искаш да ме разориш ли, Щайнер? Толкова се плаща и на надничар, регистриран в полицията — добави малко по-спокойно той.

— Готов съм да остана и без заплата — отговори бързо Керн.

— Браво, момко! Така се става милионер! Само безкористните преуспяват в живота. — Поцлох изсумтя, ухили се и намести бързо плъзгащите се очила. — Но ти не познаваш Леополд Поцлох, последния останал филантроп! Ще получиш петнайсет шилинга месечна заплата. Казвам заплата, драги приятелю! Заплата, а не надница! Отсега нататък ставаш артист. Петнайсет шилинга заплата са повече от хиляда шилинга надница. Имаш ли някакви особени дарби?

— Мога да свиря малко на пиано — каза Керн.

Поцлох бутна бързо очилата на носа си.

— Можеш ли да свириш тихо — за акомпанимент?

— Тихо свиря дори по-добре.

— Хубаво. — Поцлох веднага се преобрази във фелдмаршал. — Дай му да упражнява някаква египетска музика! Може да я използваме в сцената, в която разрязват на късове мумията, и в другата, с жената без крака.

Той излезе. Щайнер погледна Керн и поклати глава.

— Ти потвърждаваш теорията ми — каза той. — Винаги съм смятал евреите за най-глупавия и сляпо доверчив народ в света. Лесно бихме могли да му измъкнем трийсет шилинга.

Керн се усмихна.

— А ти забравяш едно — ужаса, вкоренен у нас от хилядолетия погроми и живот в гето. Като отчетеш това, евреите са дори смели хора. А и аз съм само един жалък половин евреин.

Щайнер се засмя.

— Добре, добре. Ела сега да ядем. Ще честваме празника на скинията. Лило е чудесна готвачка.

Забавленията при Поцлох се състояха от три части: люлки, спортно стрелбище и панорама на чудесата на света. Щайнер подготви още същата сутрин Керн за първите му задължения. Той трябваше да измете люлките и да лъсне месинговите хамути на внушителните коне. Керн се залови за работа. Лъсна не само конете, но и елените, които летяха с музиката, както и лебедите и слоновете. Беше толкова унесен в работа, че не чу приближаването на Щайнер.

— Ела да обядваме, синко.

— Какво, пак ли ще ядем?

Щайнер кимна.

— Да, пак. Отвикнал си да ядеш, нали? Но сега си между артисти. А те имат ужасно буржоазни навици. Следобед дори поднасят кафе и кекс.

— Това е истинско чудо! — Керн се измъкна от една гондола, в която беше впрегнат кит. — Господи, Щайнер — каза той, — всичко е така хубаво напоследък, че започвам да се безпокоя. Най-напред в Прага, а сега и тук. Вчера нямах понятие къде ще спя, а днес имам работа, жилище и някой идва да ме вика за обяд! Още не мога да повярвам във всичко това.

— Трябва да повярваш — отговори Щайнер. — Не мисли, а приемай нещата както дойдат. Това е класически съвет за пътниците.

— Надявам се, че ще продължи повечко.

— Цял живот — каза Щайнер. — Най-много три месеца, докато времето се застуди.

Лило бе наредила обеда на една плетена маса върху тревата пред циганския фургон. Тя донесе голяма паница борш и седна с Щайнер и Керн на трапезата. Времето беше ясно, но преждевременно напомняше за есента. На полянката беше простряно пране, по което прехвръкваха жълто-зеленикави пеперуди.

Щайнер простря ръце.

— Здравословен живот! А сега да вървим на стрелбището.

Той показа на Керн пушките и как да ги пълни.

— Има два вида стрелци — обясни той. — Едните са амбициозни, другите — алчни.

— Точно както е и в живота — обади се директорът Поцлох, който минаваше случайно.

— Амбициозните се опитват да правят фокуси — продължи обяснението си Щайнер. — Те не са опасни. Алчните се опитват да спечелят нещо. — Той посочи няколко лавици в дъното на бараката, където бяха наредени мечета, кукли, пепелници, бутилки вино, бронзови статуйки, домашни потреби и така нататък. — И им се дава възможност да спечелят нещо. Нещо от по-долните лавици всъщност. Но ако някой спечели петдесет и повече точки, има право на предмет от горните лавици, където наградите струват до десет шилинга. В такъв случай поставяш в пушката един от магическите патрони на директора Поцлох. Те досущ приличат на другите. Държим ги ето тук, настрана. Стрелецът ще се изненада, когато направи внезапно удар от две или три точки. В патрона просто има по-малко барут. Разбра ли?

— Разбрах.

— И най-важното, никога не сменяй пушката — предупреди директорът Поцлох, който се бе озовал внезапно зад тях. — Момчетата се съмняват винаги в пушката. Не и в патроните, трябва да имаш усет за баланс. Хората трябва да печелят, но и ние трябва да печелим: трябва да уравновесяваш тези две необходимости. Ако успееш да балансираш сполучливо, значи си артист в живота. На мъдрия няма какво да се обяснява. Всеки, който честичко идва да стреля, има право, разбира се, на награда от третата лавица.

— Всеки, който изстрелва барут за пет шилинга, има право да спечели една бронзова богиня — каза Щайнер, — която струва един шилинг.

— Слушай, момко — каза изведнъж Поцлох настойчиво, — привличам вниманието ти главно върху едно — първата награда! Тя никога не трябва да се спечели, разбираш ли? Донесена е от дома ми само за показ. — Той посочи една фруктиера от ковано сребро с дванайсет сребърни чинии и ножчета. — По-скоро ще умреш, отколкото да позволиш някому да удари шейсет точки! Обещай ми!

Керн обеща. Поцлох изтри потта от челото си и бутна очилата си.

— Изтръпвам при мисълта, че може да се случи! — каза той. — Жена ми е в състояние да ме убие. Това е наследствен сервиз, момко! — извика той. — Наследствен сервиз в този век без традиции! Знаеш ли, какво значи наследство? Няма значение! Не би разбрал…

Той се отдалечи бързо. Керн го погледна.

— Положението не е толкова лошо — каза Щайнер. — Пушките ни са от времето на обсадата на Троя. А и Лило ще ти помогне, ако работите се объркат.

Отидоха в павилиона на чудесата на света. Той беше покрит с цветни афиши, а пред него имаше малко помещение за продажба на билети, построено във формата на китайска пагода — едно от хрумванията на Леополд Поцлох. Щайнер посочи афиш, представящ мъж, от чиито очи изскачаха светкавици.

— Алваро, чудото на телепатията, тоест самият аз, синко, а ти ще бъдеш мой помощник. — Влязоха в полутъмното и влажно павилионче. Няколкото редици разбъркани столове изглеждаха като седнали призраци. Щайнер се качи на подиума. — Внимавай сега! Някой от присъстващите ще скрие нещо у друг зрител; обикновено е табакера, кутия кибрит, пудриера или карфица. Хората винаги са в състояние да подадат карфица. Аз трябва да открия скритата вещ. Поканвам някой зрител на подиума, улавям го за ръката и започвам работа. Ако ти си този зрител, ще ме водиш право към мястото и колкото повече стискаш ръката ми, толкова по-близо, значи, се намирам до скритата вещ. Леко потупване със средния пръст означава, че съм стигнал вече до този, у когото е. Много е лесно. Търся, докато ме потупаш. А ще ми покажеш дали да отида по-нагоре или по-надолу, като вдигаш или спускаш ръката си.

Директорът Поцлох се втурна вътре развълнувано.

— Схваща ли?

— Правим репетиция — каза Щайнер. — Седнете, директоре, и скрийте нещо. Имате ли случайно някоя карфица?

— Разбира се. — Поцлох обърна ревера на сакото си.

— Има карфица, то се знае. — Щайнер обърна гръб. — Скрийте я. А вие, Керн, елате и ме поведете.

Леополд Поцлох взе карфицата с лукаво изражение и я забоде в подметката на обувката си.

— Хайде, Керн! — каза той.

Керн отиде на естрадата и хвана Щайнер за ръката.

След това го заведе до Поцлох и Щайнер започна да търси.

— Гъдел ме е, Щайнер — изсумтя Поцлох и започна да се смее.

След няколко минути Щайнер намери карфицата.

Повториха опита с кутия кибрит. Керн научи сигналите и времето, потребно на Щайнер да открие кутията с кибрита, ставаше все по-кратко и по-кратко.

— Много добре — каза Поцлох. — Упражнете се още следобед. Но има нещо много важно. Когато отивате към някой зрител, трябва да вървите колебливо, разбирате ли? Иначе публиката ще подуши, че има измама. Затова трябва да вървите колебливо. Хайде, Щайнер! Аз ще му покажа.

Той седна на стол до Керн. Щайнер се качи на естрадата.

— А сега, дами и господа, каня някого от вас да дойде на подиума — прогърмя гласът му в празната зала. — Предаването на мисълта ще се извърши само чрез докосване с ръка. Няма да бъде произнесена нито една дума, но скритата вещ все пак ще бъде намерена.

Директорът Поцлох се наведе напред, като че се готвеше да стане и да каже нещо. После се поколеба. Започна да се върти на стола си, поправи очилата си и погледна стеснително наоколо си. След това се усмихна виновно, привдигна се наполовина, ухили се, седна отново, най-после се изправи и тръгна внезапно, тържествено, стеснително, любопитно и колебливо към Щайнер, който се превиваше от смях.

Когато отиде до сцената, Поцлох се обърна.

— Повтори го, момко! — каза той насърчително на Керн и се усмихна самодоволно.

— Това беше неповторимо! — извика Щайнер.

Поцлох засия от похвалата.

— Стеснителността се играе трудно. Зная това като стар актьор. Имам предвид искрената стеснителност.

— Този приятел е стеснителен по рождение — обясни Щайнер. — Затова няма да му е трудно.

— Чудесно! А сега трябва да отида при люлките.

Поцлох изскочи от павилиона.

— Вулканичен темперамент — забеляза възхитено Щайнер. — Над шейсетгодишен е. А сега ще ти покажа какво трябва да сториш, когато нямаш възможност за колебание — защото някой друг те е изпреварил. Тук има десет реда столове. Най-напред ще прокараш ръка в косата си, за да ми покажеш на кой ред е предметът; просто ще вдигнеш толкова пръста. Втория път ще си почешеш главата, за да ми покажеш по същия начин кой стол отляво. След това ще се пипнеш, без да те забележат, на същото място, където е скрит предметът. По този начин ще мога да го намеря.

— Само това ли ти е потребно?

— Само това. Хората са поразително лишени от въображение в това отношение.

— Струва ми се много просто.

— Фокусите трябва да бъдат прости. Сложните хитрувания пропадат почти винаги. Днес следобед ще повторим опита. И Лило ни помага. А сега ще ти покажа ложата за оркестъра. Музейна рядкост. Ще видиш едно от първите пиана.

— Мисля, че не свиря добре.

— Глупости! Ще научиш само няколко приятни акорда. При сцената с разсечената мумия ще ги свириш пианисимо, а за дамата без крака — весело стакато. Никой не слуша музиката впрочем.

— Добре. Ще се поупражня малко, а след това ще посвиря пред теб.

Керн се покатери в килийката зад сцената, откъдето пианото му се хилеше с жълтите си зъби. След като помисли, той избра за мумията Марша на смъртта от „Аида“, а за дамата без крака — една неизвестна пиеса, наречена „Юнебургсовия брачен съюз“. Той засвири на пианото, мислейки за Рут, за Щайнер, за спокойните бъдещи седмици, за вечерята и му се стори, че никога в живота си не е бил по-добре.

След една седмица в Пратера пристигна Рут. Тя дойде точно преди началото на вечерното представление за чудесата на света. Керн й намери място на първия ред. След това си тръгна възбудено, за да заеме мястото си при пианото. В чест на нейната поява промени програмата си. При сцената с мумията изсвири „Японска факелна серенада“, а за дамата без крака — „Свети, свети, светулчице“. Те имаха голям успех. По-късно за австралийския дивак Монго той добави по своя инициатива пролога от „Палячи“, най-доброто му постижение, което даваше отлична възможност за трилери и акорди.

Леополд Поцлох го спря навън.

— Великолепно! — каза възхитено той. — Много повече плам от друг път. Пил ли си?

— Не — отговори Керн. — Просто настроение…

— Момко — Поцлох намести очилата си, — ясно е, че си ме мамил досега. Би трябвало да поискам да ми върнеш заплатата. Отсега нататък си длъжен винаги да си в подходящо настроение. Артистът може да постигне това, разбираш ли?

— Да.

— А като компенсация, отсега нататък ще акомпанираш и при представлението с опитомените тюлени. Нещо класическо, нали знаеш?

— Добре — каза Керн. — Зная една част от Деветата симфония. Тя ще е подходяща.

Той влезе в залата и седна на последния ред.

Далече напред, между шапка с перо и плешиво мъжко теме, той забеляза главата на Рут сред мъглата на тютюневия дим. Изведнъж му се стори, че това е най-прелестната главица на света. Тя изчезваше от време на време, когато зрителите започваха да се превиват от смях, сетне се появяваше отново като неясно далечно видение и за Керн беше трудно да повярва, че принадлежи на същество, с което той ще заговори и ще си тръгне след малко.

На сцената застана Щайнер. Беше с черен жакет, по който бяха изрисувани астрологически знаци. Някаква дебела жена скри червилото си в горното джобче на един младеж и Щайнер покани някой да отиде на сцената. Керн започна да се колебае. Колеба се наистина много изкусно; дори когато бе на половината път до сцената, изглеждаше, че ще се върне на мястото си. Поцлох му хвърли одобрителен поглед — напълно погрешно, защото постъпката на Керн се дължеше не на безукорно изкуство, а просто на внезапното му чувство, че не би могъл да мине покрай Рут.

Но след това всичко мина гладко и леко.

След представлението Поцлох повика Керн при себе си.

— Какво става днес с теб, момко? — попита той. — Колебанието ти беше първокласно. Видях дори капки пот по челото ти. От опит зная, че е мъчно да се изпотиш нарочно. Как успя да го постигнеш? Престанал беше да дишаш ли?

— Струва ми се, че беше дебютантски страх.

— Дебютантски страх ли? — засия Поцлох. — Най-после! Искрено вълнение на истински артист преди излизане на сцената. Трябва да ти кажа още нещо: отсега нататък ти ще свириш акомпанимента за тюлените и за онзи дивак от кьолнските предградия, за което ще получиш пет шилинга увеличение. Съгласен ли си?

— Съгласен — каза Керн. — И десет шилинга аванс.

Поцлох го погледна втренчено.

— Научил си, значи, и думата „аванс“ вече? — Той извади една десетшилингова банкнота от джоба си. — Не може да има никакво съмнение, че си истински артист.

— Добре, деца — каза Щайнер. — Бягайте! Но елате за вечеря в девет часа. Ще има топли пирожки, народното ядене на светата Рус. Нали, Лило?

Лило кимна, Керн и Рут тръгнаха по полянката покрай спортното стрелбище към гъмжилото на кончетата и люлките. Светлините и музиката ги посрещнаха като ярка, искряща вълна и се разбиха над тях в пяната на безгрижно веселие.

— Рут. — Керн я улови за ръката. — Тази вечер ще похарча най-малко петдесет шилинга за вас.

— Нищо подобно! — Рут спря.

— Напротив! Ще похарча петдесет шилинга за вас. И то точно така, както прави и Германският райх: без да ги притежавам. Ще видите. Елате!

Отидоха в Гротенбана, огромен лабиринт с релси, които се издигаха високо във въздуха и по които летяха малки вагончета, огласяни от смях и писъци. Пред входа се тълпеше народ. Керн си проправи път, като държеше Рут зад себе си. Човекът пред гишето за билети го зърна.

— Здравей, Георг — каза той. — Пак ли дойде? Влизай направо!

Керн отвори вратата на едно ниско вагонче.

— Влезте!

Рут го погледна учудено.

Керн се засмя.

— Така стават тези работи. Истинска магия. Няма да плащаме.

Полетяха веднага. Колата тръгна по стръмен наклон, след това се спусна в тъмен тунел. Едно чудовище във вериги се появи с крясък пред тях и се опита да сграбчи Рут. Тя изпищя и се притисна до Керн. В следващия миг се разтвори гроб и няколко скелета затракаха с костите си мрачен марш на смъртта. Колата изскочи от тунела, направи остър завой и се втурна в нова шахта. Оттам летеше друга кола с двама пътници, притиснати плътно един до друг и втренчили ужасените си очи в тях; сблъсъкът изглеждаше неизбежен. В последния момент колата направи завой. Огледалното отражение изчезна и те влетяха в някакъв задушен ад, където лепливи ръце опипваха лицата им.

— Много весело, нали? — извика Керн.

— Никак! — отвърна Рут, като затвори очи.

Срещнаха един стенещ старец, след това излязоха отново на светло и колата спря. Слязоха. Рут потърка очи.

— Колко прекрасно ти се струва изведнъж всичко това — каза тя и се усмихна. — Светлината, въздухът, ветрецът, самият факт, че можеш да се движиш и да дишаш.

— Били ли сте някога в цирк с коне? — попита Керн.

— Не.

— Елате тогава!

— Добър вечер, Чарли — каза жената на пропуска. — Свободен ли си днес? Влизай направо. На сцената е Александър II.

Керн погледна самодоволно Рут.

— Пак не плащаме нищо — обясни той. — Елате.

Александър II беше едър червеникав кон, който се явяваше за пръв път сам пред публиката. Треньорът му беше малко нервен. Александър II бе участвал досега само като ляв кон в открит кабриолет и имаше буен и необуздан нрав. Зрителите, пет души, включително Рут и Керн, го наблюдаваха внимателно. Но Александър II игра безукорно. Той препусна, покатери се, залюля се в трапеца и достигна върха на постижението си, пазейки равновесие, ходейки по дъска, без да погледне встрани.

— Браво, Алфонс! — каза Керн и стисна изпохапаната ръка на треньора.

— Благодаря. Хареса ли ви, мадам?

— Чудесно беше. — И Рут се ръкува с него. — Не разбирам как сте го постигнали.

— Много просто! С обучение и търпение. Някой ми беше казал едно време, че можете да обучите и камък, стига да имате достатъчно търпение. — Треньорът се ухили лукаво. — Знаеш ли, Чарли, че аз изиграх Александър II. Накарах го да влачи оръдие в продължение на половин час преди представлението. Това го умори. А умората замества послушанието.

— Оръдие! — каза Рут. — Нима конете теглят и днес оръдия?

— Дори тежка полска артилерия. — Треньорът позволи на Александър II да захапе за награда ръката му. — Това е най-популярният ни номер, мадам. А популярността носи пари.

— Само че те не се обстрелват — каза Керн. — Не се избиват едни други — в това отношение са по-прости от нас.

Влязоха при количките.

— Здравей, Пеперл! — извика пазачът пред входа, като се опитваше да надвика металическия трясък. — Вземи номер седем, тя подскача най-добре.

— Не ви ли се струва, че съм кмет на Виена? — обърна се Керн към Рут.

— Много повече, струва ми се, че Пратерът е ваш!

Те излетяха с трясък, сблъскаха се с други коли и се понесоха скоро в общата вихрушка. Керн се засмя и изпусна кормилото. Рут се опита да води колата, като се намръщи и съсредоточи поглед. Най-после се отказа. Обърна се към Керн, като че искаше да се извини, и се усмихна — с рядката усмивка, която озаряваше цялото й лице и му придаваше детинска нежност. Сега изпъкваха не тържествените вежди, а плътните червени устни.

Обиколиха половин дузина палатки и представления — от премятащите се тюлени до индийския гадател; и никъде не платиха за вход.

— Виждате ли — каза гордо Керн, — още не ми знаят името, а навсякъде влизаме свободно. Това е най-висшата форма на обикновената учтивост.

— Ще ни пуснат ли да се повозим безплатно и на виенското колело? — попита Рут.

— Разбира се. Като артисти от заведението на директора Поцлох. Ще ни посрещнат като почетни гости. Елате. Сега ще отидем там.

— Здравейте, Шани — каза мъжът зад гишето за билети, — довели сте годеницата си, както виждам.

Керн кимна и се изчерви, отбягвайки погледа на Рут.

Касиерът взе от една купчинка две цветни картички и ги подаде на Рут. Бяха снимки на колелото с изглед от Виена.

— За спомен, фройлайн.

— Много ви благодаря.

Влязоха в един вагон и седнаха до прозореца.

— Не опровергах предположението му, че сте ми годеница — каза Керн. — Защото би ми отнело много време да обясня.

— Като резултат ни удостоиха със специална чест — цветните картички — изсмя се Рут. — Единствената неприятност е, че никой от нас няма кому да ги изпрати.

— Не — каза Керн. — Аз не познавам никого. А тези, които познавам, нямат адрес.

Вагонът се издигаше бавно нагоре и Виена се разгъваше постепенно под тях като огромно ветрило. Най-напред Пратерът със своя низ от осветени алеи, като двойна бисерна огърлица върху тъмната шия на гората; сетне като исполинска украса от изумруди и рубини призрачните светлини на увеселителния парк и най-после — безбройните светлини на самия град, а зад тях тъмният силует на планината. Те бяха сами в кабинката, която се извисяваше в лек завой, а после се плъзна успоредно със земята. Изведнъж им се стори, че вече не са част от тази земя, а в безшумен самолет, под който тя се върти бавно; че не са вече част от тази земя, а се намират в призрачен въздушен кораб, за който няма летище; под тях се плъзгаха хиляди домове, хиляди осветени къщи и стаи, гостоприемни вечерни светлини, които се простираха до хоризонта, жилища с приютяващи покриви, които призоваваха и мамеха, но нито едно от тези жилища не беше тяхно. Те висяха в мрака на изгнанието и единствената им светлина беше нерадостният плам на копнежа…

Прозорците на циганския фургон бяха отворени. Беше задушно и много тихо. Лило бе покрила леглото със светла покривка, а върху дюшека на Керн беше метнала вехта кадифена завеса от стрелбището. На прозорците бяха окачени два китайски лампиона.

— Венецианска нощ за съвременните скитници — каза Щайнер. — Бяхте ли в малкия концентрационен лагер?

— Какво имаш предвид?

Щайнер се изсмя.

— Бункери, крепостни кули, вериги, кръв и сълзи — стана изведнъж много модерен, нали, Рутхен? — Той стана. — Да пийнем малко водка. — Взе шишето от масата. — Искаш ли една чаша, Рут?

— Да, и то голяма.

— А ти, Керн?

— Двойна.

— Напредвате, деца!

— Аз пия просто от добро настроение — обясни Керн.

— Дайте една чашка и на мен — каза Лило, която влезе с чиния тъмни пирожки. Щайнер й наля. После се засмя и вдигна своята чаша.

— Да живее меланхолията, мрачната майка на жизнерадостта!

Лило остави чинията, за да донесе делвичка с туршия. И чиния черен руски хляб. После взе чашата си и бавно я изпразни. Светлината на лампите се отразяваше в прозрачната течност; изглеждаше, че Лило пие от розов елмаз.

— Ще ми дадете още една чашка — обърна се тя към Щайнер.

— Колкото искаш, тъжно дете на степите. А ти, скъпа Рут?

— И аз искам още една.

— И на мен — каза Керн. — Днес получих повишение.

Започнаха да ядат топли пирожки с месо и зеле. След това Щайнер седна по турски на леглото си и запуши.

Керн и Рут се настаниха на дюшека на пода. Лило се движеше насам-натам, раздигайки вечерята. Огромната й сянка се люлееше по стените на колата.

— Изпей нещо, Лило — каза най-после Щайнер.

Тя кимна и взе китарата си, окачена в един ъгъл.

Гласът й беше дрезгав, когато говореше, но при пеене беше дълбок и ясен. Тя седна в полумрака. Обикновено безстрастното й лице се оживи, очите й добиха дълбок и тъжен блясък. Изпя няколко руски народни и цигански приспивни песни. След малко спря и погледна Щайнер. Очите й искряха.

— Продължавай, Лило — каза Щайнер.

Тя кимна и взе няколко акорда на китарата. Започна да тананика монотонни песнички, чиито слова от време на време излитаха като птички от тъмнината на просторните степи, скитнически песни, песни за кратък покой в шатрите; и в неспокойната светлина на лампите можеше да ти се стори, че и фургонът се е превърнал в шатра, разгъната набързо през нощта, а утре всички ще трябва да се пръснат пак.

Рут седеше пред Керн и се бе облегнала на него; раменете й докосваха коленете му и той чувстваше топлината на гладкия й гръб. Тя облегна глава в ръцете му. Топлината премина през тях в кръвта му и го превърна в безпомощен пленник на непознати желания.

Някаква тъмна сила се вълнуваше в него и го обсаждаше отвън. Тя беше в дълбокия и страстен глас на Лило, в полъха на нощта, в обърканата вихрушка на мислите му, в светлия прилив, който го издигна внезапно и го отнесе. Той обгърна с ръце като с шал тъничката шия, която се белееше пред него и се сгуши доверчиво в нея.

Когато Керн и Рут излязоха, навън беше съвсем тихо. Палатките бяха спуснали вече сивите си брезенти, шумът бе стихнал и след трясъка и виковете, след пушечните изстрели и острите провиквания, гората бе завладяла отново всичко, поглъщайки в своя мрак сивите палатки.

— Сигурно не искате да се приберете още вкъщи, нали? — попита Керн.

— Не зная. Не, не искам.

— Да постоим тук тогава. Може да се поразходим. Не бих желал никога да съмне.

— Аз също. Утрешният ден винаги означава страх и несигурност. Колко е хубаво тук!

Тръгнаха в тъмнината. Над тях се издигаха неподвижни дървета, потънали в тишината като в невидим мек памук. Ни едно листо не помръдваше.

— Ние сме може би единствените още будни хора.

— Съмнявам се. Полицията е винаги будна.

— Тук няма полиция. Никакъв полицай. Тук е гора. Колко е приятно да се ходи! И стъпките ни са безшумни дори.

— Да, не се чува нищо.

— Аз пък чувам нещо. Чувам вас. Или може би себе си. Не мога да си представя вече какво беше без вас.

Продължиха пътя си. Беше толкова тихо, че тишината сякаш шепнеше, сякаш очакваше запъхтяно някакво странно чудовище от далечината.

— Дайте ми ръката си — каза Керн. — Боя се, че можете да изчезнете внезапно.

Рут се облегна до него. Той почувства косите й до лицето си.

— Рут — каза Керн, — зная, че това е само едно кратко чувство сред бягството и самотата, но за нас то има много по-голямо значение от онова, което има по-гръмко име…

Тя кимна и склони глава на рамото му. Постояха така известно време.

— Лудвиг — каза Рут, — понякога не искам да отида никъде. Иска ми се просто да се простра на земята и да престана да съществувам.

— Уморена ли сте?

— Не, не съм уморена. Не съм уморена. Мога вечно да вървя така. Толкова е приятно! Като че се носиш във въздуха!

Полъхна ветрец. Листата над тях зашумяха. Керн почувства топла капка на ръката си. Друга лизна лицето му. Той вдигна глава.

— Заваля, Рут.

— Не.

Капките се засилиха и зачестиха.

— Вземете палтото ми — каза Керн. — Не ми трябва. Аз съм свикнал.

Наметна палтото си върху раменете на Рут. Тя усети топлината, съхранена в дрехата, и внезапно почувства странна закрила.

Ветрецът спря. Гората сякаш притаи дъх. Безшумна светкавица разсече тъмнината; гръмотевицата последва веднага и дъждът започна да се лее като из ведро, сякаш светкавицата бе разкъсала небето.

— Елате по-бързо! — извика Керн.

Изтичаха към въртележката, която се издигаше неясно пред тях в нощта под сивото си покривало като сгушената кула на някой разбойник. Керн вдигна крайчеца на покривалото. Вмъкнаха се вътре, притаиха дъх, сякаш намериха внезапна закрила под огромен тъмен барабан, по който чукаше дъждът.

Керн хвана Рут за ръката и я дръпна към себе си. Очите им свикнаха скоро с тъмнината. Очертанията на конете се издигаха като призраци; елените изглеждаха вкаменени във вечно призрачно бягство: лебедите бяха разперили крила, изпълнени с тайнствени сенки: а спокойните, масивни гърбове на слоновете бяха по-черни от самия мрак.

— Елате! — Керн поведе Рут към една гондола, събра копринените възглавници от пейките и ги сложи върху пода на гондолата. След това дръпна извезаното със сърца покривало на един слон. — Елате! Сега имате княжески заслон.

Отвън се чуваше продължителният грохот на гръмотевица. Светкавиците озаряваха с бледа безцветна светлина топлия мрак в палатката и при всяко просветване животните изникваха като далечни видения от омагьосан рай, с изрисувани рога и хамути, сякаш минаваха безшумно в нескончаемо шествие.

Керн видя бледото лице на Рут и тъмните й очи, а когато я покриваше, докосна неволно гръдта й — непозната, странна и вълнуваща, както в онази първа нощ в хотел „Бристол“ в Прага.

Бурята връхлетя бързо. Тътенът на гръмотевиците заглуши чукането на дъжда по изпънатия платнен покрив, откъдето започна да се лее пороен дъжд; подът се люшкаше от гръмотевиците, а в тишината, последвала едно особено тежко сътресение, въртележката се откачи и бавно се завъртя. Много по-бавно, отколкото денем, почти неохотно, като че под влиянието на незнайна магия, тя се завъртя само наполовина, пробудена сякаш за миг в съня си, после спря, музиката замря в прекъснат акорд и в нощта остана да се чува само шепотът на дъжда — най-старата люлчина песен на света.