Обикновен човек (Драма в четири действия)

Четвърто действие

Същата стая, както в III действие. Стаменка, с очила, седнала на миндеря, окърпва пране. Боров се разхожда назад-напред из стаята, поспирва се до отворения прозорец, поглежда навън и пак ходи.

БОРОВ. Мъчно било да се стои на чуждо място. Не мога да свикна. Аз мислех, че ще бъде за ден — за два, ще си взема момичето и ще си ида, а то — стана вече три седмици.

СТАМЕНКА. Какво има от дните? Дните минават.

БОРОВ. А Аничка да не беше се разболявала. А тя, дето се казва, лежи десет деня.

СТАМЕНКА. Как не ще се разболее Аничка, когато в един и същи ден й се насъбра толкоз много: пренесе се у нас, онзи Струмски дохожда да се разправя и го хванаха, вий додохте, Борис си доде.

БОРОВ. Да, да, да… И Струмски и той си отиде, дето се казва, за нищо. Той не бил умрял от раната си, както чухме, а от бягането, дето се изпотил, настинал и го хванала пневмония.

СТАМЕНКА. Не знам. Рашко беше чел във вестника, но съм забравила.

БОРОВ. Не ми се стои тука, не мога да стоя празен. Да бях у дома си, щях да съм на лозето сега. Научил съм се, всеки ден съм там. Ей тъй — като видя череша, клей, листа, — светва ми. Добре ми е. И туй похванеш, онуй похванеш — работата на лозето не се свършва. А след като съм се блъскал цял ден и си дода, на което ухо заспя, на него се събуждам. А-а-а, не мога, не мога. Окото ми е все към дома…

СТАМЕНКА. Да не мислите да си ходите?

БОРОВ. На мене да остане, още утре да си замина, но Аничка ме бави. Тя все се надява, че ще намери работа. Аз й казвам: не можеш намери работа ти, я колко свят стои без работа!

СТАМЕНКА. Сега мъчно се намира работа.

БОРОВ. И да намери. Да речем, че намери — нали опита веднъж, нали си изпати! Не! — да си бъде тя у нас, да е без работа, но да е пред очите ми.

СТАМЕНКА. Остана й на Аничка някаква болка. Не е, както преди. Таи нещо.

БОРОВ (някак несъзнателно). Таи нещо.

СТАМЕНКА. Защо ходи толкоз често тук насреща, у Николови? У предишната си хазайка?

БОРОВ. Младата жена с двете деца ли?

СТАМЕНКА. Да. Не сте ли забелязали? Тичешката отива Аничка там и тичешката се връща. И друго е лицето й, когато отива, друго — кога се връща. Весела е, кога се връща.

БОРОВ. Аз не съм забелязал. Тя казва, че били добри хора. Услужвали й нещо. (След късо мълчание.) Кога ще си доде майстор Рашко?

СТАМЕНКА. Трябва да си доде вече. Рашко отиде на Соколовец. Отиде да види фабриката на Бориса. Какво не чуваме за тая фабрика! Щото познати имаме — всички постъпват на работа там. Борис ги прие. Отиде Рашко да види с очите си.

БОРОВ. Брава на туй момче, на Бориса. Напредна, богат човек стана. И богати хора много, но той е добър. Аз още като се запознах с него — тогаз той още тичаше с една чанта насам-нататък и нищо нямаше, — още тогаз разбрах, че е добър: като че си бил и пребил с него, с открито сърце… добър…

СТАМЕНКА. Защо Аничка не се ожени за него?

БОРОВ. Не знам… не знам. Не ми е казвала!

СТАМЕНКА. Де по-добър мъж от Бориса?

БОРОВ. Не знам… не знам… Това не знам…

Г-ЖА АНТОНИНА (влиза). Какво правите? Отворили сте прозореца. И вечер ли го държите отворен? Затваряйте го, че оная вечер в кооперацията влязъл един апаш у Недялкови. Недялкова и Цанка пак се караха. В тая кооперация все се карат. А на Динолова син й, онзи префърцуне-ния, контето, го съкратили. Сестрите му по два пъти на ден му гладеха панталоните. Ютията все в ръцете им. Сега да го видя…

СТАМЕНКА. Ще гладува сега, и той, и сестрите му.

Г-ЖА АНТОНИНА. Рашко не си ли е дошел?

СТАМЕНКА. Чакам го да си доде.

Г-ЖА АНТОНИНА. И аз го чакам, та да разправи какво е видял на Соколовец. Интересувам се. А знайте ли що? Павлина и Пончев и те отиват в Соколовец. И щели да се женят. Павлина ми разправи.

СТАМЕНКА. Не, сега годеж ще правят.

Г-ЖА АНТОНИНА. И Пончев щял бил да се остави от пиянството. Да се остави ли? Мене не ми се вярва. Дето ме назначиха, рекъл, имам го от Бориса.

СТАМЕНКА. Разбира се, Борис го назначи.

Г-ЖА АНТОНИНА. А дето се оставям от пиенето, имам го от Аничка.

СТАМЕНКА. От Аничка ли?

БОРОВ (иззад вестника, който чете). Защо от Аничка?

Г-ЖА АНТОНИНА. Аничка го убедила да се остави от туй пусто пиене. Че защо? — На Аничка й приляга. Те ще додат тук, Павлина и Пончев! Отидоха да купуват нещо, ще додат.

СТАМЕНКА. То се знай, че ще додат. Годежа тук ще го правим.

БОРОВ. Нека да се вземат, нека. И да не пие, каква полза, като ще пие… (Чука се.)

БОРИС (влиза; изглежда разсеян и зам ислен).

СТАМЕНКА. А, г-н Борисе! Заповядайте!

БОРИС. Няма да сядам, бързам. Седете си, г-н Боров, седете си! Не се безпокойте! (На Стаменка.) Няма да сядам, бързам. Какво стана майстор Рашко?

СТАМЕНКА. Рашко доде при вас.

БОРИС. Видях го. Аз исках да го взема при себе си в колата, но той не рачи: имал да гледа още. Ще си доде с влака. (Гледа часовника си.) Наближава време.

Г-ЖА АНТОНИНА. Г-н Борисе, ще имаме сватба.

СТАМЕНКА. Не сватба — годеж. Павлина и Пончев.

БОРИС. Да, зная, Павлина и Пончев. Да, казаха ми. Аничка не е ли тука?

СТАМЕНКА. Аничка е в града.

БОРОВ (става). И аз я чакам да си доде. Защо се бави? Ако искате, да я потърся. Може тук да е, насреща…

БОРИС. Не, оставете, г-н Боров, не трябва, аз пак ще дода… (Гледа часовника си.) Аз имам малко работа с бай Николачка. С бай Николачка ний гласим нещо. Ще ида да се срещна с него и след туй ще дода пак. Аничка дотогаз може да си доде.

БОРОВ. Ще си доде, ще си доде. Вий елате.

Г-ЖА АНТОНИНА. Г-н Борисе, да ви говоря ли още веднъж за моя син? Вий ми обещахте.

БОРИС. Син ви? (Не може да си спомни.) Какъв е той?…

Г-ЖА АНТОНИНА. Техник. Аз ви говорих. Той сега се връща от странство.

БОРИС. А, да, зная. Веднага ще го приема на работа. Техник, нали? Ще го приема веднага. От такива работници аз имам нужда. Вий не се безпокойте. (Тръгва да излезе.)

СТАМЕНКА. Г-н Борисе, ще ви чакаме.

БОРИС. Ей сега! Ей сега! (Излиза.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Ох, олекна ми, да ви кажа. Най-голямата ми грижа беше за момчето. За Кичка не мисля. Кичка може да намери работа, може и да седи при мене в къщи. Първом мъжът да е на работа. Борис ще си сдържи думата. Ще го вземе при себе си.

СТАМЕНКА. Колко хора е настанил Борис на работа! Г-жа Антонина, помните ли оная хубавичката г-ца, Малчева? С Аничка бяха наедно при Струмски, писарка беше?

Г-ЖА АНТОНИНА. Знам я. Е?

СТАМЕНКА. Борис и нея назначил. Писарка е при Бориса. И тя била в Соколовец.

Г-ЖА АНТОНИНА. Нека, нека. И тя е бедно момиче. Ти, като си доде Рашко, повикай ме. Искам да чуя от устата му какво е видял в тоя Соколовец. То е важно, трябва да го зная. Ти за къде се стягаш?

СТАМЕНКА. Ще ида при Любена. Любен е самичък.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ето я Аничка. Де ходиш, Аничке? Борис пита за тебе.

АНИЧКА (живо). Борис ли? Де е той? Де отиде?

БОРОВ. Той ще доде пак. Той ще доде пак.

Г-ЖА АНТОНИНА. Отиде до Николачка. Аз да си вървя. (Излиза.)

СТАМЕНКА. Аничке, ще вардиш къщата, аз отивам при Любена.

АНИЧКА. Аз ще бъда тук. (Стаменка влиза в работилницата.) Тате, ти не си ли излизал?

БОРОВ. Не. Чаках да си додеш. Де ходиш? Борис пита за тебе.

АНИЧКА (живо). Нали ще доде пак? Колко съжалявам, че не бях тук. Как е Борис? Как изглежда? Не е ли отслабнал? Напоследък с тия строежи… Не се ли оплаква?

БОРОВ. Нищо не каза.

АНИЧКА. Да знаях, щях да си до да по-рано. Много исках да го видя. Всички говорят за неговата фабрика. Всички отиват в Соколовец. (Пауза.) О, там ще е хубаво! Нали ще доде пак Борис? (На себе си.) Аз искам да поговоря с него.

БОРОВ. Добре, добре… Добре. Така трябва. Туй го одобрявам.

АНИЧКА. Какво, тате?

БОРОВ. Виждам, че се имате с Бориса. Приятели сте. То е добро…

АНИЧКА (радостно). Борис! Тате, ти не познаваш Бориса, тъй както го познавам аз. Борис е чудесен човек! Какво сърце! В това жестоко време само той… той е един от ония, които имат милост за човека. О Борис… Борис…

БОРОВ. И аз виждам. Колко хора е настанил на работа Борис! Ти, Аничке, право казваш за него. Но защо тогаз… аз ще ти кажа направо… Туй говорихме с хазяйката ти.

АНИЧКА. Какво сте говорили?

БОРОВ. Борис… (Решително.) Борис ти е направил предложение, защо си отказала?

АНИЧКА (мълчи).

БОРОВ. Ти сама казваш, че Борис е добър. Добър е, и аз виждам. Да оставим настрана, че е богат. А да си обезпечен материално на това време — то е най-важното. Какво има да мислиш тук? Защо не си се съгласила?

АНИЧКА (мълчи).

БОРОВ. Кажи. На баща си трябва да кажеш.

АНИЧКА (с болка). Не мога… Тате, има причини. Не мога да приема предложението на Бориса! О, не, не! Борис сам не би се съгласил, ако… Тате, не настоявай! Аз сама ще ти обясня всичко. Сега не мога да ти кажа.

БОРОВ. Не можеш?

АНИЧКА. Не, тате.

БОРОВ (разхожда се; мълчи). Добре, добре… Добре. Аз не ти се бъркам. Ти знаеш, че още от малка не съм ти се бъркал. Оставял съм те да си решаваш сама. Прави, както искаш. Сама трябва да знаеш, че не сме добре. Аз съм стар. Пенсията не стига. А дето станах поръчител на братовчеда ти, на Асена, да видим дали няма да ни вземат къщата. Това момче ме съсипа! Отиде всичко, що бях скътал, що бях спестил. А сега и къщата. Че може и лозето да вземат.

АНИЧКА. Зная това, тате.

БОРОВ. Оставам на пътя. Аз може да затворя очи, да си отида. Тогаз, ти оставаш в къщи, Аничке. Ти за баща… ти за майка. Едно братче и едно сестриче имаш, образование трябва да им се даде. Деца на учител са… Майка ти и тя… покойната… Майка ти… (Просълзява се и си бърше очите.)

АНИЧКА. Тате!… Кажи какво искаш да направя. Каквото искаш, ще го направя.

БОРОВ. Как си с Бориса? Аз съм баща, аз трябва да зная. Отказа ли му окончателно?

АНИЧКА. Не, тате.

БОРОВ. Но не си се и съгласила.

АНИЧКА. Да.

БОРОВ. Значи, не е всичко изгубено. Добре, добре… Добре. Борис иска да говори с тебе, тей каза. Тоя път помисли добре, Аничке. Помисли за себе си… за брата си… за сестричката си… За мене може да не мислиш…

АНИЧКА (почти отчаяно). Тате, ако Борис ми заговори тоя път, аз ще бъда искрена с него… Ще му кажа всичко… Няма да скрия нищо… Той сам настоява. (След кратко колебание.) Не! Не! Не! Не мога! Не искай това от мене! Не ме принуждавай, тате. Не мога! По-добре да умра! (Пауза. Закрива очи.)

БОРОВ (гледа я учуден).

АНИЧКА. Не, тате, прости ми. Всичко ще направя. Ще те послушам. Но повече не ми говори за това.

БОРОВ. Добре, добре… Добре. Както искаш, Аничке… Аз не те принуждавам. Направи, както искаш. Виж сама как ще решиш. А сега аз ще изляза. Ще изляза да се разходя малко и пак ще си дода. (Излиза, но веднага се връща.) Аничке, една госпожа пита за тебе, да влезе ли?

АНИЧКА. Коя е тя? Нека влезе. (Боров излиза.)

Г-ЖА ЖЕНИ (влиза, облечена е в траур).

АНИЧКА. А, г-жа Жени!

Г-ЖА ЖЕНИ. Вий не ме очаквахте, нали? Но аз искам да ви говоря нещо.

АНИЧКА. Седнете, г-жа Жени.

Г-ЖА ЖЕНИ. Тоя, стария човек, баща ви ли е? Симпатичен старец. (Помълчава.) За съжаление аз не нося нищо радостно. Струмски… Саша… го няма вече… (Бърше очите си.) Аз бях при него при последния му час. С голяма мъка ме пуснаха в болницата. На два-три пъти той произнесе името ви… Аничке! — извика — Аничке!

АНИЧКА (мълчи известно време, след туй закрива очи).

Г-ЖА ЖЕНИ. Вий го обичахте?

АНИЧКА. Не! Но той ми причини големи страдания.

Г-ЖА ЖЕНИ. Аз тъй си и мислех. Собствено, вие го обичахте в началото, после — не. Вие сте с характер. А аз не можах, аз винаги съм го обичала. Следях го, вървях по стъпките му, правех му сцени, предавах го на властта — но правех това от ревност. Да, от глупава, осъдителна ревност. Сега… можеше да бъде жив. Аз го предавах на властта — истина е, — но аз след туй внасях гаранцията му и го освобождавах. Исках да го запазя за себе си. Не успях… Не ме послуша, отиде си… (Заплаква.)

АНИЧКА. Г-жа Жени! Моля ви се.

Г-ЖА ЖЕНИ. Да, не трябва да плача. По-рано се сдържах, сега не мога. (Бърше си очите.) Г-це Аничке, аз съм дошла по работа. Кажете ми, моля… Саша не ви ли е давал пари?

АНИЧКА. Пари? Какви пари?

Г-ЖА ЖЕНИ. Той разполагаше с големи суми. Аз нищо не му отказвах. Да ви е дал например някоя голяма сума?

АНИЧКА. Какво говорите? Пари? Вие ме оскърбявате.

Г-ЖА ЖЕНИ. Но казвам да ви е дал пари… да ги пазите.

АНИЧКА. Как можете да помислите подобно нещо?

Г-ЖА ЖЕНИ. Аз съм наблюдателна, имам око. Вие много често ходите тук насреща, в една къща. Една млада жена с две деца.

АНИЧКА. Да. Какво от това?

Г-ЖА ЖЕНИ. Когато излизате оттам, излизате весела? Вие сте си оставили парите там?

АНИЧКА. О, госпожо! Съвсем не е тъй. (Със смях.) Какво предположение! Аз действително излизам оттам весела, но то е за друго.

Г-ЖА ЖЕНИ. Какво друго?

АНИЧКА. Не мога да кажа. Това е моя тайна.

Г-ЖА ЖЕНИ. Разбирам, разбирам. Извинете ме, Аничке, от скръб съм станала такава една… И аз виждам, че съмненията ми са… смешни, неоснователни. Какво да правя? Богата бях, сега оставам без средства, тъй… без нищо почти. Извинете, Аничке.

АНИЧКА. Моля, г-жа Жени.

Г-ЖА ЖЕНИ. Аз съм се объркала от… скръб. Бедния Саша, аз ще се погрижа за него и сега. Каквото трябва да се направи за гроба му — камък, ограда, — ще го направя.

ПАВЛИНА (влиза). Аничке! Ти… не си сама.

Г-ЖА ЖЕНИ. Довиждане, Аничке…

АНИЧКА. Довиждане, г-жа Жени.

ПАВЛИНА. Нали таз гледаше (показва с ръка) с лорнет? (Весело.) Ах, Аничке, добре, че те намерих. Каня те на чаша вино.

АНИЧКА. Аз не пия вино. Нищо не пия.

ПАВЛИНА. Нищо. По случай годежа ни с Пончев, каня те. Всичките ни познати ще бъдат. Тук ще го направим, у бай Рашко.

АНИЧКА. Добре, аз съм тук.

Г-жа Антонина, Николачко и Пончев влизат. Пончев остава на вратата. Николачко все пише нещо в тефтерчето си.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ето я невестата.

ПАВЛИНА. Няма невеста. Има една бедна вдовица, какво се подигравате?

Г-ЖА АНТОНИНА. Кой се подиграва? А? Пончев? Вярно ли е? Влизай де! От кого се срамуваш?

ПОНЧЕВ (влиза). От г-ца Аничка се срамувам. Обещах й да не пия, а пак се напих. Но туй за последен път. За последен път е, г-це Аничке.

Г-ЖА АНТОНИНА. И утре като се напиеш, пак ще бъде за последен път. (Смее се.)

АНИЧКА. Пончев няма да се напие. Аз зная.

ПОНЧЕВ. Вярно. Така. (Към Антонина.) Какво се смейте? Вий човеци ли сте? Не сте човеци. Тя е човек. (Показва Аничка.) Когато ми говори да не пия, заплака — сълза проля за мене, за пияния Пончев. Кой е плакал за мене? Никой не е плакал за мене. А тя заплака. Затуй ще я слушам и ще й се покорявам. Г-це Аничке, няма да пия вече. Обещавам ви!

АНИЧКА. Добре, добре. Аз вярвам. (Става.)

ПАВЛИНА. Къде, Аничке? Нали ще додеш?

АНИЧКА. Ще дода, ще дода. Сега ще се върна. (Излиза.)

ПОНЧЕВ. Аз на Аничка й благодаря.

СТАМЕНКА (която досега е шетала настрана). Благодарете на Аничка, но благодарете и на Бориса.

ПАВЛИНА. Разбира се, Борис най-много ни помогна. Прие ни и двамата на работа.

ПОНЧЕВ. Борис! Борис българина! Борис героя! Той е гений… Аз му се прекланям.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ще му се прекланяш, разбира се. (Като се оглежда.) Къде отиде Аничка?

ПАВЛИНА. Излезе. Къде ще иде Аничка? Отишла е насреща. У дърводелката, с близначетата.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не са близначета те. Едното дете е чуждо, взето е да го отглеждат. Аз зная. Аз чух.

ПАВЛИНА. Г-жа Антонина, какво приказвате, може ли?

Г-ЖА АНТОНИНА. Може, може. (На Николачка.) Николачко, стига си писал. Откато изгуби 15-те хиляди лева в банката на Струмски, все пишеш. Стига. Като те гледам, че пишеш, като че ли пресмяташ колко ми остава да живея. Или смяташ колко пари ще вземеш? Какво мълчиш? Продал си празното място на Бориса. Аз зная.

НИКОЛАЧКО. Има таквоз нещо.

ПАВЛИНА. Бай Николачко, ще черпиш.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ще си изкараш ти загубите от банката. Знаеш какво правиш. Добре си ти!

НИКОЛАЧКО. Добре сме всички.

ПАВЛИНА. Право каза.

ПОНЧЕВ. Право, право. Ура!

Г-ЖА АНТОНИНА. Остави тогаз сметките.

ПАВЛИНА. Бай Николачко, че послушай пък.

ПОНЧЕВ (заканително). Един капиталист ще го изхвърля аз оттук…

НИКОЛАЧКО. Добре де, да ги оставя. (Затваря тефтерчето.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Разбира се. Дошли сме да се повеселим.

ПАВЛИНА. Няма музика.

ПОНЧЕВ. Музика… да! Музиканти! Свирете! Павлинке, гълъбче, изпей нещо…

Г-ЖА АНТОНИНА. Защо не турите грамофона? Стаменке, я турете грамофона!

СТАМЕНКА. Наистина. (На Любена, който доста отрано е влязъл и стои до вратата на работилницата.) Любене, я тури грамофона! (Любен отива в кухнята.)

ПАВЛИНА. Любчо, някой валс!

ПОНЧЕВ. Павлинке, гълъбче, попей нещо.

ПАВЛИНА. Какво ме заставяш да пея, не мога да пея. Ако можех да пея, щях да стана певачка като Кичка на г-жа Антонина. И щях да бъда в Египет.

ПОНЧЕВ. В Египет? Защо в Египет? (Грамофонът засвирва валс. Пончев се покланя на Павлина, прегръща я и започват да танцуват, Стаменка и г-жа Антонина се смеят.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Какъв кавалер!

ПАВЛИНА. Настъпи ме! Не внимаваш! (Иска да се пусне, но Пончев не я оставя. Пак танцуват. Пончев се полюлява и криви. Смях. Рашко се показва на вратата. Зад него и Боров. Павлина и Пончев се пущат. Млъкна грамофонът.)

ПАВЛИНА. О, бай Рашко! Бай Рашко!

ПОНЧЕВ. Кръстник! Добре дошел!

РАШКО. А-а-а… Вий сте захванали сватбата.

ПАВЛИНА. Не сме, не сме. Без кръстника не може.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ела, Рашко, ела. Тебе чакаме.

РАШКО (съблича палтото си, снема връзката и яката си). Вземи, Стаменке, тез неща… Ще помислят хората, че съм станал чиновник… Дай ми ти мене престилката… Дай, както съм научен. (Туря си обущарската престилка, запретва ръкавите си.) Така… Така ми е добре мене… Питайте ме сега де съм бил. Питайте ме какво съм видял. Чудеса! Чудеса!

Г-ЖА АНТОНИНА. Де? В Соколовец?

ПАВЛИНА. В Соколовец ли, бай Рашко?

РАШКО. В Соколовец. Във фабриките на Бориса.

Г-ЖА АНТОНИНА. Фабрики ли? Колко фабрики? Я разправи, разправи?!

ПАВЛИНА. Разправи, бай Рашко!

РАШКО. Чудеса! Чудеса! Ходих, гледах, чудих се, радвах се. Браво на нашия Борис. Ей таквиз хора ни трябват нам. Не е работа да си учен, да си доктор и не знам що. А да можеш да направиш нещо, да спечелиш, че покрай тебе и бедни хора да намерят хляб. Туй разбирам човек!

Г-ЖА АНТОНИНА. Кажи, кажи какво видя.

ПАВЛИНА. Кажи, бай Рашко. Какви фабрики?

РАШКО. Първо, една мелница. Нея Борис я купил готова, „оказион“, тя работи. Голяма мелница — бучи, трещи, брашното тече ей тъй е — като чешма. Хубава мелница, що свят се трупа около нея. А сега Борис прави и друга фабрика — фабрика за амбалаж и за фурнир. Разбираш ли? Сега копаят основите, голяма работа…

Г-ЖА АНТОНИНА. Значи, две фабрики.

ПАВЛИНА. Една мелница и една фабрика.

РАШКО. Фабрика за фурнир, разбираш ли? — За фурнир. Видях и де ще бъдат къщичките за работниците, те не са готови, но ми разправиха: по две, по две ще бъдат, под един покрив, опрени гърбом една на друга, всяка със свой вход, със свой двор и градинка отпред.

ПАВЛИНА. Ах, че хубаво!

ПОНЧЕВ. И аз тъй обичам: със свой вход.

РАШКО. И чист въздух, река минава, насреща — гора. Ще има и собствено стопанство: крави, кокошки, зеленчукова градина. На кооперативни начала, разбираш ли? — Кооперация един вид. Продуктите ще се дават на работниците на сметка, евтино… Мляко, яйца…

Г-ЖА АНТОНИНА. Тъй е добре. Тъй е хубаво.

ПАВЛИНА. Ах боже! Боже!

РАШКО. Че какво ви разправям аз! Там да живееш, там да работиш! Бани ще има, читалище, кино. В случай на лошо време — гимнастически салон. Казвам ви: други свят! Друго царство!

ПАВЛИНА. Утре заминаваме? Утре!

Г-ЖА АНТОНИНА. Хубаво. Много хубаво.

РАШКО. И кого не видях там! Току-речи, целия наш квартал: Христо, Коцето, двамата братя Радуловите, на Динолова син й, дето го съкратиха…

СТАМЕНКА. И Малчева била там.

РАШКО. И Малчева е там. Видях я.

Г-ЖА АНТОНИНА. Е, то голяма работа.

ПАВЛИНА. Утре заминаваме! Утре!

РАШКО (ходи). А ний искахме да ставаме банкерски чиновници, с шмекерии да печелим, да обираме хората. Не тъй, не, а работа трябва. Труд! Труд! Труд! Там е спасението! (Дохожда до прозореца и поглежда навън.) Ето Борис иде…

ПАВЛИНА. Той е поканен…

РАШКО. Борис… Нашия Борис… Славния ни Борис…

БОРИС. О, вий сте се събрали! Но защо ставате? Седнете, седнете! (Всички чакат почтително, докато седне Борис, след това сядат и те.) Бай Рашко, ти нещо говореше… Какво разправяш?

РАШКО. Разправям за Соколовец, разправям за фабриките. Очите ми са още пълни. Чудеса! Чудеса!

БОРИС. О, толкоз не е, но работата върви. Напредва.

РАШКО. Всичко видях аз. И знаеш ли какво съм решил аз, Борисе, господарю…

БОРИС. Какъв господар? Аз не съм ви господар.

РАШКО. Не, господар си ни ти.

ВСИЧКИ. Вярно! Вярно! Ти си наш господар!

БОРИС. Добре. Нека да е тъй.

РАШКО. Решил съм да те помоля да ме приемеш и мене там. Късно е вече да променям занаята си. Но дай ми едно ъгълче, да си отворя една обу-щарничка — да кърпя обущата на работниците. Туй ми стига.

БОРИС. Съгласен съм. Съгласен съм.

РАШКО. Стаменке, ти какво ще кажеш?

СТАМЕНКА. Щом всички отиват там… Какво ще правим, нямаме деца. Ще идем и ний.

РАШКО. Ще додем.

ПАВЛИНА. Наедно ще сме. Утре заминаваме!

Г-ЖА АНТОНИНА. Е, то всички…

БОРИС. Добре, добре. Нека бъдем свои. С познати хора по-добре се работи. (Гледа часовника си.) Но аз не разполагам с много време. Ще ходя и в града…

ПАВЛИНА. Сега, сега. Како Стаменке, де да турим масата? Тук ли, или в градината?

СТАМЕНКА. За годежа ли? В градината!

Г-ЖА АНТОНИНА. Там е хубаво. В градината е хладно.

РАШКО. Елате с мене! Елате всички! Борисе…

БОРИС. Идете вий, идете. Аз ще дода. (Излизат всички.)

ПАВЛИНА. Да вървим! Елате! (Остават само Борис и Боров.)

БОРИС. Де е Аничка? Не я виждам.

БОРОВ. Тук беше. Тя ще доде. Поседнете, г-н Борисе. Хубави работи разправя майстора.

БОРИС. За фабриката ли?

БОРОВ. Хубави, много хубави. Тя Аничка трябва да е прибягнала насреща до старите си хазяи.

БОРИС (поглежда го, но не отговаря).

БОРОВ. Тя ще доде. Кога мислите да свършите със сградите, г-н Борисе?

БОРИС. Има време. Сега почваме. После ще додат машините, ще се монтират. Дали ще доде скоро Аничка?

БОРОВ. Сега, сега. Тя ми каза, че иска да говори с вас. Вие ще се разберете.

БОРИС. Тя ли каза тъй? Аничка ли каза, че ще се разберем?

БОРОВ. Не, но… т.е. каза, каза…

БОРИС. Днес аз заминавам за Соколовец. Там ще живея вече.

БОРОВ. Е, ще си починете.

БОРИС. Какво говорите? Може ли да се мисли за почивка? Работа ме чака там. Отсега нататък почва истинската работа. Но аз трябва да поговоря с Аничка. (Навън се чува гласът на Аничка.) Ето я! Иде Аничка.

БОРОВ. Иде Аничка!

АНИЧКА (влиза бързо, развълнувана, заморена). Ах! Борьо!

БОРОВ. Аз да ида в градината. Те почнаха. (Излиза.)

АНИЧКА. Да седна… Уморена съм… Тате каза, че си искал да говориш с мене.

БОРИС (гърбом към нея). Исках да се обясним. Исках да ми кажеш истината. Но няма нужда. Ето, ти се връщаш радостна, развълнувана. Аз зная всичко.

АНИЧКА (учудено). Какво знаеш?

БОРИС. Ти ходиш тук насреща в една къща.

АНИЧКА. Да.

БОРИС. Ходиш много често.

АНИЧКА. Да.

БОРИС. И се връщаш ето как: със светнали очи, развълнувана, щастлива. Ти обичаш друг и се срещаш с него там.

АНИЧКА. Борьо, ти искаш да знаеш всичко.

БОРИС. Искам да зная всичко.

АНИЧКА. Вярно е, аз се връщам оттам щастлива. Очите ми радостно светят, нали? Аз не мога да скрия тая радост… Но мислиш, че се срещам с някого там? Не! Аз не обичам никого другиго освен тебе!

БОРИС. Но как?

АНИЧКА. Аз срещам там някого, истина е, но то е… — ще го кажа, няма да скрия от тебе нищо… то е моето дете… моя син… Него отивам аз да видя. От това е тая радост в очите ми, от това ми бие сърцето… Не се свеня да изповядам греха си… Колко много страдах… Престъпница ли бях? Не! Обичах, чисто, искрено… А се озовах в калта, измамена, оскърбена, смазана от срам. Отвърнах очи от живота и чаках смъртта. И ето доде то — детето ми… щастието ми… слънцето ми… Чрез него аз възкръснах. Когато срещнах светлината на очичките му, устремени в мене, а ръчицата му докосна гръдта ми, аз почувствувах, че се връщам към живота. Отде се взеха тия сили в мене? Нямаше опасност, срещу която да не застана смело, зарад него, нямаше страдание, което да не понеса… зарад него… Моето слънце… Моето щастие… Ето истината. Аз ти я казах.

Без да продума, като зашеметен, полюлявайки се, Борис излиза. Аничка остава на мястото си.

БОРОВ (влиза). Каква стана? Разбрахте ли се?

АНИЧКА. Той си отиде.

БОРОВ. Отиде ли си? Как така си отиде? Не каза ли, че ще доде пак? Аничке, да не си го обидила нещо?

АНИЧКА (с бавен, външно спокоен и равен, но изпълнен с мъка глас). Аз му казах всичко… Таквиз са мъжете: ревниви са и към миналото, и към хора, които не познават… Искат да знаят истината, а когато я узнаят, сърцето им се заключва и нямат сили да простят… Самолюбието надделява и над обичта им…

БОРОВ. Но какво каза той? Какво му каза ти, защо си отиде? Аз не разбирам…

АНИЧКА. Аз исках да ме оставят сама на себе си… Да се боря сама, да страдам сама… Моя път в живота е начертан вече от участта ми… Имам една цел, една радост, като звездица свети за мене. Тя ми стига. И всички жертви, и сълзите, и труда си аз ще отдавам на друго сърце за тая утеха…

БОРОВ. Какво говориш ти? Нищо не разбирам.

АНИЧКА. И кой знай? Може би тъй бих била по-щастлива. (Борис влиза.) Как? Ти се връщаш?

БОРОВ. А! Г-н Борис! Елате, елате. Аз ще изляза. Елате вие. (Излиза.)

БОРИС (като унесен). Аз ходих там, насреща… Видях ги… И двете си лежаха едно до друго, като близначета… Видях го. Жената каза: защото по-често дохождат да го гледат, свикнало е и се смее… Усмихна ми се… Простря и двете си ръчички… Мънички ръчички… (Поглежда Аничка.) Аничке, ти не си виновна за мене… Ще идем ли и ние в Соколовец? Тримата? Съгласна ли си?

АНИЧКА. Борьо!

БОРИС. Аничке! (Прегръщат се.)

АНИЧКА (върху гърдите на Бориса). Нали ще сме щастливи? О колко си добър! Колко си добър!…

Завеса