Обладателят — този, който взема

14.

Бостън, 1817 година

Пътуването на юг с каруцата на магазинера продължи две седмици. Минахме по източната граница на Великия северен лес, достатъчно далеч от планината Катадин, за да не видим покритите със сняг върхове; след това поехме покрай река Кенебек и я следвахме чак до Камдън. Придвижваното през тази част на щата навяваше самота. Не беше много заселена, на практика беше почти пуста. Разминавахме се с трапери и от време на време лагерувахме заедно с тях през нощта. Конярите копнееха да споделят с някого бутилка уиски. Траперите, които срещахме, бяха най-често от Френска Канада, странни и стоически понасящи несгодите. Този вид занаят подхождаше на отшелници и независими духове. Някои от тях ми се сториха направо луди — говореха си неразбираемо под носа доста обезпокоително — докато чистеха и смазваха инструментите си, преди да се заемат дивеча, който бяха уловили. Слагаха замръзналите животни край огъня, докато се разтопят и отпуснат, а след това взимаха ножовете с тънки остриета и започваха да ги дерат. Докато гледах как мъжете свличат кожата и откриват влажните кървави тела, ми се повдигаше и се чувствах неспокойна. Нямах никакво желание да общувам с тях, затова се оттеглях заедно с Тайтъс край каруците и оставях конярите и траперите да си подават бутилката в топлия обсег на лагерния огън.

Макар да бях нещастна заради заточението, винаги ми се бе искал да видя света извън родния си град. Сейнт Андрю може и да не беше много изискан, но предполагах, че е цивилизован в сравнение с повечето места в този район, които в голямата си част пустееха. По целия път до Камдън срещахме почти само трапери.

Местните жители, индианците, се бяха изнесли преди години, макар някои от тях все още да живееха в селищата на белите или да се прехранваха като трапери. Носеха се легенди, че някои заселници възприемали техния бит, напускали градовете и правели индиански лагери, но те също не бяха много и обикновено се отказваха след първата зима.

Пътуването през Великия северен лес обещаваше да бъде мрачно и мистериозно. Пастор Гилбърт ни бе предупредил за зли духове, които дебнели странниците. Дървосекачите се кълняха, че били виждали тролове и гоблини, което не беше чудно, защото повечето от тях бяха скандинавци и тези същества бяха част от техния фолклор.

Великият северен лес бе онази част от дивата природа, която не се бе поддала на човешка намеса. Влизането там криеше рискове, гората можеше да ни погълне и да предизвика дивака, който все още живееше във всеки от нас. Повечето от хората в Сейнт Андрю не биха си позволили да говорят за това, но рядко някой се осмеляваше да влезе сред дърветата сам посред нощ.

Някои от конярите се опитваха да се плашат един друг, като си разказваха истории край лагерния огън — как срещнали призраци в гробища или демони в горите, докато карали каруците. Гледах да не им обръщам внимание, но често нямаше как да ги избегна, защото имахме само един огън и всички бяха жадни за забавление. Страшните истории означаваха, че конярите бяха или много смели, или големи лъжци, защото въпреки ужасиите, които си разказваха, все още имаха желание да пътуват през огромните пусти пространства.

Повечето от разказите бяха за призраци и докато ги слушах, ми направи впечатление, че тези същества имаха нещо общо: те притесняваха живите, защото имаха несвършена работа на земята.

След като са били убити или сами са отнели живота си, призраците отказваха да продължат към отвъдното, защото чувстваха, че все още принадлежат на този свят, а не на другия. Дали защото искаха отмъщение за човека, отговорен за смъртта им, или защото не можеха да се разделят с някого, когото обичаха, те оставаха близо до хората от последните си дни. Естествено, че си мислех за София. Ако някой имаше право да се върне като призрак, това беше тя. Дали щеше да се разгневи, когато види, че виновната за нейното самоубийство е напуснала града? Дали щеше да ме последва? Може би ме бе проклела от гроба и на нея дължах сегашното си нещастие.

Историите на конярите само усилваха вярата ми, че съм прокълната за злините си. Затова се разведрих и почувствах облекчение, когато започнахме все по-често да минаваме покрай малки селища. Това означаваше, че наближаваме по-населената южна част на територията и аз вече не зависех толкова много от милостта на конярите.

И наистина, няколко дни след като тръгнахме покрай река Кенебек, пристигнахме в Камдън — голям крайбрежен град. Тогава за първи път видях океана.

Оставиха ни с Тайтъс на пристанището, защото такова бе споразумението с баща ми. Изтичах по най-дългия кей, застанах на края му и дълго се взирах в зелената вода. Какъв странен мирис — солен, мръсен, тежък. Вятърът беше студен и силен, толкова силен, че едва си поемах дъх. Блъскаше лицето ми и заплиташе косите ми, сякаш за да ме дразни. Океанът беше напълно различен от всичко в живота ми до този момент. Не че не бях виждала вода — бях, но само в река Олагаш. И колкото и да бе широка, другият й бряг винаги се виждаше заедно с дърветата по него. А този безкраен хоризонт, тази ширнала се вода наистина приличаше на края на света.

— Знаете ли, първите пътешественици, които тръгнали към Америка, се бояли да не изпаднат от ръба на света — каза ми Тайтъс и ми даде да разбера, че е до мен.

Люшкащите се зелени вълни ми се сториха страшни, но също така и хипнотизиращи. Не можех да откъсна очи от тях дори когато усетих, че студът ме пронизва до мозъка на костите.

Учителят ме придружи до управата на пристанището, където намерихме старец с плашещо груба кожа. Той ме упъти до малък кораб, който щеше да ме закара до Бостън, но ме предупреди, че тръгва в полунощ, когато започва отливът. Не бях добре дошла на борда, преди да стане време за отплаване. Предложи ми да прекарам времето в някоя странноприемница, да хапна нещо и дори може би да убедя собственика да ме пусне да подремна на някое празно легло. Дори ме упъти към една таверна близо до пристанището, сигурно защото ме съжали — едва ми се разбираше какво казвам от притеснение и невежество. Щом Камдън беше толкова голям и плашещ, как ли щях да се оправя в Бостън?

— Госпожице Макилврий, не съм съгласен. Не можете да отидете без придружител в странноприемница, нито да вървите сама по улиците на Камдън, след като се стъмни — каза Тайтъс. — Но ме очакват в дома на братовчед ми и не мога да остана с вас през целия ден.

— И какъв избор имам? — попитах. — Ако това ще успокои съвестта ви, изпратете ме до странноприемницата и сам се уверете, че всичко там е почтено, а след това вървете, където трябва. Така няма да се чувствате, все едно сте предали доверието на баща ми.

Единствената странноприемница, която бях виждала дотогава, беше на Дотъри в Сейнт Андрю, а тази в Камдън я правеше да изглежда миниатюрна. Имаше две барманки и дълги маси с пейки край тях. В нея продаваха топла храна. Бирата също беше по-вкусна и аз с болка осъзнах от колко много неща бяха лишени хората в родния ми град. Тази несправедливост ме порази, макар да не се чувствах привилегирована, че се запознавам с новостите. Преди всичко изпитвах носталгия и самосъжаление, но го криех от Тайтъс, който нямаше търпение да продължи по пътя си и затова се съгласи, че мястото не е долнопробно, и ме остави на грижите на съдържателя.

След като хапнах и бях разгледана с любопитство от всички непознати в кръчмата, приех поканата на съдържателя да подремна на кушетка в склада, докато ме пуснат на борда на кораба ми. Очевидно за тази странноприемница това бе обичайна практика и той беше свикнал да предлага подобна услуга. Обеща да ме събули след залез-слънце, за да имам достатъчно време да стигна до пристанището.

Легнах на кушетката в помещението без прозорци и се замислих над положението си. И точно тогава, свита в тъмното и обгърнала се с ръце, осъзнах колко съм сама. Вях израснала на място, където всички ме познаваха, нямаше съмнение към кое семейство точно принадлежа и кой ще се погрижи за мен. Никой тук или в Бостън не ме знаеше, нито пък искаше да ме знае. Тежки сълзи на самосъжаление се отрониха от очите ми. По онова време си мислех, че татко ми е наложил възможно най-жестокото наказание.

Събудих се, когато съдържателят почука на вратата.

— Време е да ставате извика от той от другата страна, — иначе ще си изпуснете кораба.

Платих му с няколко монети, които измъкнах от подгъва на наметалото си, приех поканата му да ме изпрати до пристанището и тръгнах по брега към кея.

С падането на мрака и температурата се бе понижила, от океана беше излязла мъгла. По улиците почти нямаше хора, а тези, които бяха окъснели, бързаха към домовете си, за да се скрият от студа и влагата. Общо взето, атмосферата бе зловеща, като в призрачен град. Съдържателят бе дружелюбен въпреки късния час и под звука на вълните двамата стигнахме до пристанището.

През мъглата видях кораба, който щеше да ме откара до Бостън. Палубата му бе осеяна с фенери, които осветяваха подготовката за отплаването: моряците се катереха по мачтите и разгъваха платната; търкаляха бурета по подвижни мостчета към трюмовете, а съдът леко потъваше под увеличаващата се тежест.

Сега вече знам, че беше незабележителен, малък, най-обикновен товарен кораб, но тогава ми се струваше екзотичен и огромен като британски ветроход или арабска багала. Това беше първият морски плавателен съд, който виждах отблизо. В гърлото ми се надигнаха страх и вълнение, които вече бяха постоянните ми спътници — страх от неизвестното и неутолимо желание за приключение. Пристъпих по подвижния мост, отдалечих се с още една крачка от всичко, което познавах и обичах, и се приближих към тайнствения си нов живот.

15.

След няколко дни корабът приближи бостънското пристанище. Акостирахме следобед, но аз изчаках на палубата да падне мрак. Беше тихо, останалите пътници бяха слезли веднага щом доближихме сушата, а по всичко личеше, че и повече то от товарите са вече на брега. Моряците, или поне тези, които помнех по физиономия, не се виждаха никъде, сигурно вече преоткриваха благините на живота на твърда земя в някоя от близките до пристанището кръчми. Ако съдех по броя им, те бяха неотделима част от корабния бизнес, дори по-важна от дърводобива и производството на платна.

Бяхме пристигнали много по-рано, отколкото се очакваше по график, но беше въпрос на време да уведомят манастира и да пратят някой да ме вземе. Всъщност капитанът ме изгледа няколко пъти с любопитство, когато ме видя да се разхождам по палубата, сигурно се е зачудил защо още не съм слязла. Дори предложи да ми намери транспорт, ако не съм сигурна къде точно отивам.

Не исках да ходя в манастира. Представях си го като нещо средно между работилница и затвор. Той беше моето наказание, мястото, на което трябваше да се „поправя“ с всички възможни средства, да се излекувам от любовта си към Джонатан. Как бих могла да позволя подобно нещо? Освен това се боях да тръгна сама.

В Бостън се чувствах сто пъти по-несигурна, отколкото в Камдън. Градът ми изглеждаше огромен и претъпкан. Как щях да се оправя? Към кого да се обърна за помощ, за подслон, особено пък в моето положение? Изведнъж се почувствах като невежо селско момиче от дивата гора, извадено от естествената си среда.

Страхът и нерешителността ме спираха да напусна кораба, но накрая мисълта, че мога да загубя детето си, ме накара да сляза. Предпочитах да спя по мръсните улици и да си изкарвам прехраната, като мия подове, отколкото да оставя някой да ми вземе бебето.

Като насън тръгнах през Бостън само с малката си торбичка на рамо и изоставих куфара на пристанището. Надявах се да си го взема после, когато намеря къде да живея. И то ако от манастира не го приберяха от мое име, когато откриеха, че съм изчезнала.

Макар че изчаках да мръкне, преди да се измъкна от кораба, пак бях изненадана и уплашена от стълпотворението. Хората излизаха от кръчмите, тълпяха се по тротоарите или пътуваха с файтони. Каруци, натоварени с бурета и кутии колкото ковчези, се движеха по оживените улици. Разминавах се с други пешеходци и коли и не можех да проумея разположението на града. След петнайсет минути вече не бях способна да кажа в каква посока се намира пристанището.

Бостън вече ми се струваше безрадостно и сурово място: стотици хора минаваха покрай мен в онази нощ, но никой не забеляза ужасеното ми изражение, изгубения поглед и безцелното ми мотаене. Никой не ме попита дали имам нужда от помощ.

Мракът се сгъсти до пълна тъмнина. Уличните лампи грейнаха. Движението понамаля и хората се забързаха към домовете си, а магазинерите започнаха да пускат пердетата на витрините и да заключват вратите. В гърдите ми отново избуя паника: къде щях да спя тази вечер? А и следващата, и по-следващата?

Не, казах си, не бива да мисля толкова напред, иначе ще изпадна в отчаяние. Достатъчно бе да се съсредоточа върху първата нощ. Трябваше ми добър план, иначе щях да започна да съжалявам, че не съм отишла в манастира. Отговорът беше странноприемница или хан. Възможно най-евтините, помислих си аз, докато премятах в ръцете си останалите ми монети. Изглежда, че се бях озовала в жилищен квартал. Опитах се да си спомня къде беше последната обществена сграда, покрай която бях минала. Дали не беше по-близо до пристанището?

Може и така да беше, но не се осмелявах да се върна назад, защото само щях да потвърдя опасенията си, че не знам какво правя и сама съм се поставила във възможно най-лошото положение. Не бях сигурна откъде бях дошла. Психологически бе най-добре да продължа напред.

Бях толкова объркана, че стоях насред улицата и обмислях следващия си ход. Ако бях в някоя по-оживена част на града, движението щеше да ме смаже. Трябваше ми минута, за да осъзная, че до мен е спрял файтон и кочияшът ми маха да се отстраня.

— Госпожице! Ей, госпожице! — чух глас отвътре. А и файтонът си го биваше, много по-изискан от всички груби селски каруци, които бях виждала. Тъмното му дърво светеше и всички детайли бяха много умело и фино изработени. Теглеха го два едри жребеца, нагласени като циркови коне. Хамутите им обаче бяха черни като на погребален впряг.

— Говорите ли английски?

На прозореца на файтона се появи мъж с модна тривърха шапка, украсена с алени пера. Беше блед и рус, с издължено аристократично лице, но устните му бяха нацупени, сякаш беше вечно недоволен. Вдигнах поглед към него и се изненадах, че такъв красив непознат се обръща към мен.

— О, нека опитам аз — каза женски глас от файтона. Той се отдръпна и на прозореца се появи дама. Ако мъжът с шапката беше блед, то нейната кожа бе направо прозрачна. Носеше светлокафява рокля от копринена тафта и сигурно заради контраста с нея лицето й изглеждаше толкова безкръвно. Беше красива, но плашеща, с остри зъби зад разтегнатите в неискрена усмивка устни. Очите й бяха много бледосини. Тя също носеше шапка с украса, килната дръзко, а под нея се виждаше пригладена по черепа коса с цвят на лютиче.

— Не се страхувай — каза ми тя, преди дори аз да си дам сметка, че съм уплашена. Отстъпих, когато дамата отвори вратата и слезе на улицата. Богатата й пола от твърда материя шумолеше, когато се движеше. Носеше най-красивата рокля, която някога бях виждала — украсена с миниатюрни воланчета и панделки плътно прилепнала по тънката й като на оса талия. На ръце си имаше черни ръкавици. Пресегна се бавно към мен, сякаш за да прогони уплашено куче. До мъжа с шапката се появи друг господин, който се надвеси през прозореца на файтона.

— Добре ли сте? На мен и приятелите ми ни се стори, че сте се изгубили.

Усмивката й стана малко по-топла.

— Аз… ами… — заекнах, засрамена, че някой ме с разкрил, но в същото време отчаяно копнееща за помощ и човешка топлота.

— Нова ли сте в Бостън? — попита ме вторият мъж във файтона, без да слиза. Той изглеждаше много по-мил от първия, беше смугъл, с изключително топли очи и излъчваше дружелюбност, която будеше доверие.

Кимнах.

— И няма къде да отседнете? Простете любопитството ми, но ми приличате на сираче. Бездомно, без приятели.

Жената ме погали по ръката, докато той произнасяше тези думи.

— Благодаря за загрижеността. Може би ще ме упътите към най-близката странноприемница — започнах аз, като премята торбичката си в ръце.

Тогава високият надменен мъж слезе от файтона и взе багажа ми.

— Ще направим нещо по-добро. Ще ви подслоним. За тази вечер.

Жената ме хвана за ръката и ме поведе към колата.

— Отиваме на празненство. Обичате празненствата, нали?

— Аз… ами не знам — заекнах пак. Всичките ми сетива ме предупреждаваха да внимавам. Как бе възможно трима богаташи да се появят отникъде и да ме спасят? Изглеждаше ми съвсем нормално, дори добродетелно да съм скептична.

— Стига глупости. Как може да не знаете дали обичате празненствата? Всички обичат празненствата. Ще има храна, много пиене, забавления. И накрая ще ви чака топло легло.

Надменният мъж качи торбата ми във файтона.

— Освен това имате ли по-добро предложение? Да не би да предпочитате да спите на улицата? Не ми се вярва.

Беше прав и като пренебрегнах интуицията си, реших, че нямам друг избор, освен да им се подчиня. Дори убедих сама себе си, че случайната ни среща е истински късмет. Тя реши проблема с всичките ми нужди, поне за този момент.

И тримата бяха скъпо облечени и от това логично следваше, че са богати. Едва ли смятаха да ме оберат. Не ми приличаха и на убийци. Ала защо с такава готовност водеха непозната на празненство това за мен беше пълна мистерия. Но ми се стори рисковано да подлагам на прекалено съмнение късмета си.

Пътувахме в напрегнато мълчание няколко минути. Седях между жената и дружелюбния тъмнокос мъж и се опитвах да не забелязвам как русият ме обхожда с поглед. Когато вече не успях да сдържа любопитството си, попитах:

— Извинете, но защо поискахте да присъствам на празненството? Домакинът няма ли да се подразни заради неочаквана гостенка?

Жената и надменният господин изсумтяха, сякаш току-що бях казала някаква шега.

— О, не се тревожете за това. Домакинът е наш приятел и сме сигурни, че се радва, когато посреща красиви млади жени — каза русият и пак изсумтя. Дамата удари ветрилото си върху опакото на дланта си.

— Не обръщайте внимание на тези двамата — каза тъмнокосият. — Забавляват се за ваша сметка. Имате думата ми, че сте напълно добре дошла. Както вече казах, нуждаете се от подслон за тази нощ и предполагам, че искате да забравите грижите си поне за една вечер. Може би там ще намерите и още нещо, което ви е необходимо — каза той толкова мило, че аз омекнах. Бяха ми необходими много неща, но най-вече имах нужда да му се доверя, че знае кое е най-добро за мен, когато аз самата не знаех.

Продължихме по улиците в тъмното. Аз непрекъснато надничах през прозореца и се опитвах да запомня маршрута. Бях като приказна героиня, на която може да й се наложи да намери обратния път към дома. Чиста загуба на време. Нямаше никаква надежда да се върна там, откъдето бяхме тръгнали, не и в състоянието, в което бях.

Накрая файтонът спря пред огромен палат от тухла и камък, осветен като за празненство. Беше толкова величествен, че дъхът ми спря. Но очевидно гостите още не бяха пристигнали. Вътре не се забелязваше никакво движение, нямаше мъже и жени във вечерни облекла, нито други файтони, спрели на улицата.

Лакеите отвориха вратите на палата и жената ни поведе, все едно беше стопанка на дома, като през това време си свали ръкавиците, издърпвайки ги пръст по пръст.

— Къде е той? — сопна се тя на иконома в ливрея.

Той извъртя очи към тавана.

— Горе, госпожо.

Докато се качвахме по стълбите, притеснението ми започна да расте. Ето ме тук, облечена във вехта, ушита у дома рокля. Смърдях на кораб и морска вода, а косата ми бе рошава и солена. Погледнах към краката си и простите си селски обувки, изцапани с кал от улиците, които бяха започнали да се разпадат от носене.

Докоснах жената по ръката.

— Не биваше да идвам. Не съм във вид за празненство. Дори не ставам за кухнята на такава изискана къща. Ще си тръгвам…

— Ще останеш, докато не ти разрешим да си ходиш — обърна се тя и заби нокти в ръката ми, а аз затаих дъх от болка. — Престани да се държиш като лигла и върви с нас. Гарантирам ти, че тази вечер добре ще се забавляваш.

Тонът й ми подсказа, че моето забавление е последното, за което я е грижа. Четиримата влязохме през двойна врата в спалня, голяма колкото цялата ни къща в Сейнт Андрю.

Жената ни поведе право към гардеробната, където видях мъж, застанал с гръб към нас. Той очевидно беше господарят на къщата — до него имаше камериер, който му прислужваше. Господарят бе облечен в яркосини кадифени панталони и бели копринени чорапи, на краката му имаше изискани пантофи. Носеше риза, обточена с дантела, и жилетка в тон с панталоните. Не си беше сложил сакото, затова видях ясно истинското му телосложение, без триковете на шивачите, които водеха до зрителни измами. Не беше толкова висок и атлетичен като Джонатан — моят идеал за мъж — но въпреки това имаше великолепна физика. Широк гръб и широки рамене като на дървосекачите в Сейнт Андрю, беше мощен и мускулест. След това се извърна, а аз се опитах да прикрия изненадата си.

Беше много по-млад, отколкото бях очаквала, вероятно малко над двайсет, само с няколко години по-възрастен от мен. И беше красив по непознат за мен начин, имаше леко диво излъчване. Кожата му бе смугла, каквато не бях виждала никога в градчето ни, населено с потомци на шотландци и скандинавци.

Тъмните му мустаци и брада покриваха широка челюст и по всичко личеше, че не растяха там отдавна. Но най-странни бяха очите му — черни като маслини, със сиви и златисти точици. Бяха красиви като два скъпоценни камъка, но пък погледът им беше хипнотизиращ като на вълк.

— Доведохме ти още едно забавление за празненството — съобщи му жената.

Усетих очите му физически върху себе си, все едно бяха ръце. Сякаш само след един негов поглед вече нямах никакви тайни от него. Гърлото ми пресъхна и коленете ми омекнаха.

— Това е нашият домакин — долетя през рамото ми гласът на жената. — Направи реверанс, глупачко. Стоиш пред кралска особа. Това е граф Сел.

— Казвам се Адаир — протегна ми той ръка, сякаш за да ме спре да се поклоня. — В Америка сме, Тилде. Доколкото знам, американците не искат кралски особи в страната си и не правят реверанси пред никого. Не бива да очакваме да ни се покланят.

— Току-що сте пристигнали в Америка? — незнайно как намерих кураж да го заговоря.

— Преди две седмици.

Пусна ръката ми и се обърна към камериера си.

— От Унгария — добави ниският тъмен мъж. — Знаете ли къде е?

Главата ми се завъртя.

— Не, боя се, че не знам.

Още сумтене и смях отекнаха зад гърба ми.

— Не е важно — сопна се Адаир, господарят на къщата, на по-нискостоящите. — Не можем да очакваме всички да знаят къде е родината ни. А домът ни всъщност е по-далеч от милите по вода и земя, които оставихме зад гърба си. Той е в друг свят. Затова дойдох тук — тук е нов свят.

Той направи жест с ръка към мен.

— Имате ли си име?

— Ланор.

— Оттук ли сте?

— От Бостън ли? Не, пристигнах днес. Семейството ми… — млъкнах, защото усетих буца в гърлото си — … живее в Мейн, на север. Чували ли сте за тази територия?

— Не — отвърна той.

— Значи сме квит.

Нямам представа откъде намерих смелост да се пошегувам.

— Сигурно е така.

Той остави камериера да нагласи вратовръзката му, като ме изгледа с любопитство, преди да се обърне към другите трима.

— Не стойте така — каза. — Пригответе се за празненството.

Заведоха ме в друга стая, която бе пълна с куфари. Отвориха капаците им и започнаха да ровят, докато намериха подходящи за мен дрехи — хубава червена памучна рокля и чифт копринени пантофки. Не си отиваха много, но въпреки това бяха най-изящните дрехи и обувки, които някога бях носила. Поръчаха на слуга веднага да приготви вана и ми наредиха да се измия старателно, но бързо.

— Ще изгорим това — каза русият и кимна към домашно шитите ми дрехи, които лежаха захвърлени на пода.

Преди да ме оставят да се изкъпя, зловещата руса жена пъхна в ръката ми бокал, в който се плискаше ароматно червено вино.

— Изпий го — каза тя. — Сигурно си жадна.

Пресуших чашата на две глътки.

Когато излизах от банята, вече знаех, че във виното е имало опиати. Подът и стените сякаш се местеха и трябваше да мобилизирам всичките си сили, за да стигна до залата. Гостите вече бяха започнали да пристигат, бяха предимно добре облечени мъже с перуки и маски, които закриваха лицата им. Тримата бяха изчезнали и ме бяха оставили сама.

Бях напълно зашеметена, бродех от стая в стая и се опитвах да разбера какво става, а около мен се вихреше разюздана вакханалия. Спомням си, че мярнах хора, играещи карти в огромна стая. Покрай масите бяха насядали по четирима-петима мъже и се смееха или проклинаха на висок глас, докато хвърляха монети по плотовете. Продължих да обикалям, влизах хаотично от стая в стая. Всеки път, когато влизах, олюлявайки се, в някое помещение, непознат се опитваше да ме хване за ръката, а аз се дърпах и бягах с всички сили, макар да бях напълно дезориентирана.

Започнах да халюцинирам. Бях убедена, че сънувам и че в съня си се виждам в лабиринт. Никой не разбираше какво му говоря. От устата ми излизаха непонятни думи, а и никой не искаше да ме слуша. Нямаше измъкване от зловещото празненство, не виждах как да изляза на относително по-безопасната улица. Усетих как до лакътя ми се допря длан и припаднах.

Когато се събудих, лежах на някакво легло по гръб и почти се задушавах от тежестта на мъжа върху мен. Лицето му бе неестествено близо до моето, топлият му дъх изгаряше лицето ми. Потръпнах, но той продължаваше упорито да се блъска в мен. Чух се как стена и викам от болка, но болката сякаш бе извън тялото ми, притъпена от опиатите. Инстинктивно знаех обаче, че по-късно ще я изпитам с пълната й сила. Опитах се да извикам за помощ и потна ръка покри устата ми. Солените й пръсти се пъхната между устните ми.

— Тихо, кукло — изръмжа човекът върху мен с полузатворени очи. През рамото му видях, че ни наблюдават. Маскирани мъже седяха на столове, придърпани към леглото. Държаха чаши, смееха се и насърчаваха този върху мен. В средата на групата, преметнал крак връз крак, седеше домакинът. Графът. Адаир.

Стреснах се и се събудих. Бях върху голямо легло в тъмна и тиха стая. Минималното движение, с което излязох от унеса, разтърси от болка цялото ми тяло. Чувствах се изкормена, разчекната, ранена до кръв и схваната навсякъде. Бях безчувствена от кръста надолу. Стомахът ми гореше, препълнен с отрова. Лицето и устата ми бяха подпухнали, устните сухи и напукани. Знаех какво се бе случило с мен, болката бе доказателството, от което имах нужда. Сега само трябваше да оцелея.

Тогава го видях да лежи до мен в леглото. Адаир. Лицето му беше почти блажено в съня. Доколкото виждах, беше гол и покрит от кръста надолу с чаршаф. Гърбът му бе обърнат към мен и по него имаше стари белези, които говореха за ужасен побой преди време.

Наведох се през ръба на леглото, стиснах дюшека и повърнах на пода. Напъните ми събудиха домакина. Той простена, имаше махмурлук, поне така ми се стори. Вдигна ръка към слепоочието си. Златистозелените му очи примигнаха несигурно.

— Мили боже, все още си тук — каза ми той.

Хвърлих се гневна към него и вдигнах юмрук, за да го ударя, но той ме бутна лениво със силната си ръка.

— Не ставай глупава — предупреди ме, — иначе ще те скърша като съчка.

Спомних си задругите млади мъже и жени, които бях видяла предната вечер.

— Къде са? Къде са останалите? — попитах аз.

— Взели са си парите и са си тръгнали, предполагам — промърмори Адаир и прокара пръсти през рошавата си коса. Сбърчи нос, когато надуши повърнатото. — Доведи някой да почисти това — каза той, докато ставаше от леглото.

— Не съм ти слугиня. И не съм… — търсех дума, която не знаех, че съществува.

— Не си проститутка?

Той взе одеяло от леглото и го уви около тялото си.

— Но не си и девица.

— Това не означава, че искам да бъда упоявана и похищавана от група мъже.

Адаир не каза нищо. Придържайки одеялото около себе си, тръгна към вратата и извика на слугите. След това се обърна с лице към мен.

— Значи мислиш, че съм се отнесъл зле с теб? И какво смяташ да направиш? Можеш да разкажеш на някой полицай и той ще те затвори за проституция. Затова ти предлагам да си вземеш заплащането, да се наядеш при готвача и да си тръгнеш.

Наклони глава и ме огледа още веднъж.

— Ти си онази, която Тилде намери на улицата, която няма къде да отиде. Е… никой не може да каже, че не съм щедър. Можеш да останеш няколко дни при нас. Почини си и се ориентирай какво да правиш, ако искаш.

— И няма да се наложи да си заработя вечерята като предната вечер? — политах язвително.

— Не е ли много нагло да ми говориш така? Съвсем сама на този свят, никой не знае, че си тук, мога да те изям като малко зайче, сготвено на яхния. Това не те ли плаши поне малко?

Той ми се ухили, но в усмивката му личеше одобрение.

— Ще видим какво ще ни хрумне.

Потъна в един диван и се уви с одеялото. Макар да беше аристократ, имаше обноски на грубиян.

Опитах се да стана и да си потърся дрехите, но ми прилоша и стаята се завъртя. Паднах обратно на леглото. Тогава дойде слуга с парцали и кофа. Не ми обърна никакво внимание, а коленичи и започна да чисти повръщаното. Чак тогава усетих болезнено пулсиране в корема си, просто още един щрих към океана от болка, в който плувах. От главата до петите бях издрана, насинена и разранена. Болката вътре в мен без съмнение бе причинена по същия начин като болката на повърхността — от ръцете на дивак.

Смятах да избягам от палата, дори ако трябваше да се влача на четири крака. Но не успях дори да се отдалеча от леглото. Строполих се от изтощение.

Щяха да минат месеци, преди да напусна тази къща.

16.

Окръг Арустук, днешно време

Изгревите по това време от годината имаха характерен цвят — мътножълт със сивкави нюанси, като жълтък на сварено яйце. Люк можеше да се закълне, че слънцето висеше над хоризонта като отровен облак или като призрачно проклятие, но знаеше, че това е просто зрителна измама, предизвикана от лъчите, които преминаваха през водните молекули в атмосферата. Независимо дали беше игра на светлината или древна прокоба, зората изглеждаше странно: ниско надвиснало жълто облачно небе, на чийто фон стърчаха кафяви и сиви оголени дървета.

Още щом зърна полицейската кола в огледалото за обратно виждане, Люк разбра, че не могат да преминат канадската граница с колата му. Прекалено се набиваше в очи заради лекарския регистрационен номер и лепенката на калника от бившето училище на Джолийн, на която пишеше, че детето на шофьора е почетна ученичка в „Олагаш Ривър“. (Когато Триша настоя да сложат лепенката на пикапа му, Люк се бе зачудил откога в основните училища имат почетни ученици.) Затова през последния половин час се връщаха обратно към Сейнт Андрю по еднолентови пътища, искаха да стигнат до дома на някого, на когото Люк има доверие. Първо се обади по мобилния си, за да провери от кого може да вземе назаем кола, но повече искаше да разбере дали полицията вече е започнала да разпитва за него.

Спря пред огромна преустроена ферма в покрайнините на Сейнт Андрю. Къщата беше красива, една от най-големите и най-добре поддържаните. Верандата, която ограждаше цялата сграда, бе украсена с елементи, приличащи на венчета от козя върба. Покрай алеята бяха окачени фенери, захранвани със слънчеви батерии. Домът беше на нов лекар в болницата, анестезиолог на име Питър. Беше се преместил от големия град, за да отгледа децата си в провинцията, където смяташе, че няма престъпност и наркотици. Беше патологично мил, дори към Люк, който бе раздразнителен, все още тъжеше за всички свои скорошни загуби и се беше отдръпнал от всички през последните месеци.

Люк почука на вратата, отвори му Питър по халат и чехли. Изражението му беше сериозно. Очевидно го бяха изкарали от леглото и Люк се почувства неудобно заради това.

Питър го хвана за ръката. Двамата постояха така на прага.

— Всичко наред ли е?

— Извинявай, знам, че молбата ми е странна — каза Люк и пристъпи от крак на крак с наведена глава. Беше репетирал тази лъжа наум през последните десет минути. — Работата е там… че дъщерята на моя братовчедка е отседнала при мен за няколко дни, а аз обещах на майка й да я прибера навреме за училищната екскурзия. Само че пикапът нещо не е наред и се боя, че няма да успея да стигна с него и да се върна…

Тонът на Люк беше точната комбинация от неуместност и извинение, която да обезоръжи приятел, представяйки объркване, добронамереност и злочестие, на които само безсърдечен човек би отказал.

Питър погледна през рамото на Люк към паркирания в края на дългата алея пикап, където видя застаналата до вратата Лани с куфар в краката. Беше прекалено далеч и не можеше да я разгледа добре, което беше добре, ако по-късно полицаите дойдат да му задават въпроси. Тя махна с ръка.

— Ти не приключи ли току-що дежурството си? — върна Питър погледа си на Люк. Беше толкова близо, че можеше да го прегледа за бълхи. — Не си ли уморен?

— Да, но съм добре. Беше спокойна нощ. Поспах малко — излъга той. — Ще внимавам по пътя.

Питър извади ключовете от джоба си и ги пусна в дланта му. Когато Люк се опита да му даде ключовете от пикапа като гаранция, той отказа.

— Няма нужда да ми оставяш твоите ключове… нали няма да се бавиш?

Люк сви рамене и се опита да демонстрира спокойствие.

— За всеки случай, ако ти се наложи да отидеш някъде. Никога не се знае.

Вратата на триместния гараж бавно се вдигна и Люк провери емблемата на ключовете, за да се увери, че Питър му поверява чисто нов лъскав джип металик. Нагряващи се кожени седалки и дивиди плейър отзад, за да държи децата мирни на дълги пътувания. Спомни си как колегите в болницата се подиграваха на Питър първия ден, когато дойде с тази кола, защото тя никак не се вписваше в пейзажа. Бронята й щеше да бъде проядена от солта до края на третата зима.

Люк изкара колата на заден от гаража и изчака на края на алеята Лани да се качи на предната дясна седалка.

— Хубава кола — каза тя, когато се пресегна за предпазния колан. — Бива те в размените.

Започна да си тананика, когато Люк подкара автомобила по шосето и пое отново към канадската граница. Този път бяха по-добре скрити зад матираните стъкла на прозорците. Той се почувства виновен за това, което беше направил. Не можеше да си обясни защо, но подозираше, че няма да обърне веднага щом пресекат границата, и затова остави ключовете на стария си очукан пикап на своя приятел. Не, че Питър имаше нужда от него. Очевидно разполагаше и с други коли, ако му се наложеше да отиде някъде. Въпреки това Люк се чувстваше по-добре задето бе оставил гаранция или просто знак за добра воля, тъй като знаеше, че скоро Питър ще промени мнението си за него към по-лошо.

Лани срещна погледа му, когато спряха на празно кръстовище.

— Благодаря — каза тя искрено. — Изглеждаш човек, който не обича да моли за услуги, затова… Искам да знаеш, че оценявам това, което правиш за мен.

Люк само кимна и се почуди колко далеч би отишъл и на каква цена, за да й помогне да избяга.

17.

Бостън, 1817 година

Събудих се в друго легло и в друга стая. Тъмнокосият мъж от файтона седеше до мен с купа вода и студен компрес за челото ми.

— А, ти се върна сред живите — каза той, щом отворих очи. Вдигна компреса от главата ми и го пусна в купата, за да се накисне.

През прозореца зад него струеше студена светлина, затова разбрах, че е ден, но кой ден? Повдигнах завивките и видях, че съм облечена в проста нощница. Бяха ми дали самостоятелна стая, очевидно предназначена за по-висшите членове на персонала. Беше малка и добре подредена.

— Защо съм все още тук? — попитах аз изтощена.

Той не отговори на въпроса ми.

— Как се чувстваш?

Болката в корема ми беше тъпа, мъчителна и пареща.

— Все едно съм наръгана с ръждив нож.

Той леко се намръщи, после се пресегна към чиния със супа, оставена на пода.

— Най-добре си почини, отпусни се напълно. Вероятно някъде вътре имаш разкъсване — и той посочи корема ми — и трябва да се възстановиш възможно най-бързо, преди да развиеш инфекция. Виждал съм го и преди. Може да стане сериозно.

Бебето. Успях да се изправя до седнало положение.

— Искам да отида при лекар. Или акушерка.

Той пъхна лъжицата в бистрата супа, металът се удари в порцелана.

— Прекалено е рано за това. Засега ние ще те наблюдаваме да не се влошиш.

Докато сменяше компресите на челото ми и ме хранеше със супа, той отговори на въпросите ми. Първо ми разказа за себе си. Името му бе Алехандро, беше най-младият син на видно испанско семейство от Толедо. Тъй като бил роден последен, нямало никаква надежда да наследи фамилното богатство. Вторият брат станал капитан на испански галеон с жесток екипаж. Третият бил в двора на испанския крал и скоро щял да бъде пратен като емисар в чужда страна. Така семейството изпълнило задълженията си към краля и родината. Алехандро бил свободен да реши какво да прави с живота си и след много случайности и поврати на съдбата най-накрая се озовал при Адаир.

Обясни ми, че Адаир бил наистина кралска особа от Стария свят, богат като принц. Наследил състояние, което принадлежало на рода му от векове. Уморен от Стария свят; дошъл в Бостън да търси нови забавления, защото чул интересни истории и искал да се увери лично как изглежда Новият свят. Алехандро и останалите двама от файтона Тилде, жената, и Донатело, русият мъж — били от свитата на Адаир.

— Всяка кралска особа си има придворни — каза Алехандро и ми даде първата от много важни информации. — Трябва да бъде обграден от образовани хора от сой, които да се грижат за всичките му нужди. Ние сме буферът между него и света.

Донатело, продължи той, бил от Италия, където се подвизавал като помощник и вдъхновение на велик художник, чието име не бях чувала. А произходът на Тилде бил истинска мистерия, призна Алехандро. Единственото, което знаел, било, че идвала от северна страна, в която имало толкова сняг и било толкова студено, колкото и в моето родно място. Тилде вече била част от свитата на Адаир, когато Алехандро се присъединил към нея.

— Адаир я слуша, а нравът й може да бъде ужасен, затова внимавай винаги с нея — предупреди ме той и загреба още супа.

— Няма да остана и минута повече, отколкото се налага — отвърнах аз и поех лъжицата с уста. — Ще си тръгна веднага щом се почувствам по-добре.

Алехандро не коментира, съсредоточен върху подаването на следващата лъжица със супа в отворената ми уста.

— Има още един член на свитата на Адаир — каза той и побърза да добави: — Но ти сигурно няма да се срещнеш с нея. Тя е… саможива. Само не се изненадвай, ако ти се стори, че наоколо витае призрак.

— Призрак?

Косъмчетата на гърба и тила ми настръхнаха, спомних си историите на конярите за тъжните мъртъвци, които търсели своите любими хора.

— Не е истински призрак продължи той. — Макар много да прилича. Страни от всички и единственият начин да я видиш, е да се натъкнеш на нея случайно като на сърна в гората. Не й говори, няма да ти обърне никакво внимание, ако се опиташ да я заговориш. Казва се Узра.

Макар да бях благодарна на Алехандро, че сподели всичко това с мен, всяка негова информация ме караше да се чувствам зле, защото само потвърждаваше невежеството и ограниченото ми възпитание. Никой никога не ми беше говорил за тези чужди земи, не знаех името на нито един известен художник.

А най-обезпокоителното беше Узра — не исках да се срещам с жена, която се е превърнала в призрак. И какво й бе сторил Адаир, че отказваше да говори? Не се съмнявах, че е достатъчно жесток, за да извърши нещо подобно.

— Не знам защо си правиш труда да ми разказваш всички тези неща — казах аз. — Няма да остана дълго.

Алехандро ме гледаше с херувимска усмивка и блеснали очи.

— О, просто убивам времето. Да ти донеса ли още супа?

Същата вечер, когато чух Адаир и свитата му да слизат в коридора и да се приготвят за излизане, аз станах с мъка от леглото си и се надвесих над парапета на стълбището, за да ги погледам. Бяха много красиви, облечени в кадифе и брокат, напудрени и фризирани от слугите, които се бяха суетили около тях с часове. В русата коса на Тилде бяха затъкнати скъпоценни камъни, устните й бяха начервени; Дона носеше безупречна бяла вратовръзка, която подчертаваше аристократичната му шия и едрата челюст; Алехандро беше с дълъг черен фрак и обичайното си тъжно изражение. Те си разменяха остроумни шеги и пърхаха като богато украсени пауни.

Но най-вече не можех да откъсна очи от Адаир, беше наистина хипнотизиращ. Дивак, облечен като изискан джентълмен. И тогава осъзнах, че той е вълк в овча кожа, който излиза със своята глутница през нощта да преследва жертвите си. Те ловуваха за забавление, така бяха хванали и мен. Той беше вълкът, а аз зайчето с крехко пухкаво вратле, скършено с лекота от безмилостната му паст.

Камериерът постави наметалото върху раменете на Адаир и той тръгна към изхода. Но тогава вдигна очи към мен, сякаш знаеше, че през цялото време съм стояла там. Изгледа ме леко усмихнат и аз отскочих назад. Трябваше да се боя от него — и аз наистина се боях — но въпреки това бях като в транс. Част от мен искаше да съм една от тях, да държа под ръка Адаир, докато той и свитата му се забавляват, да бъда ухажвана също като тях.

Пробудих се през нощта, когато те се прибраха, и не се изненадах, когато Адаир дойде в стаята ми и ме отнесе в леглото си. Въпреки неразположението ми, той ме облада и аз му позволих, предадох се на тръпката да усещам тежестта му върху себе си, твърдостта му вътре в мен и устните му по кожата си. Той шепнеше в ухото ми, докато се любехме, повече стенеше, отколкото говореше, а аз не можех да разбера какво казва, различавах само думите „не можеш да ме отречеш“ и „моя“, сякаш заявяваше собствеността си над мен. След това лежах до него и треперех, докато робството му ме поглъщаше.

Когато се събудих на следващата сутрин в тихата си малка стая, болката в корема ми осезаемо се бе засилила. Опитах се да стана, но с всяка крачка усещах силно пробождане, от мен течаха кръв и изпражнения. Не можех да си представя да стигна до вратата, нито да потърся подслон. До вечерта получих треска и през следващите няколко дни ту изпадах в безсъзнание, ту идвах на себе си и с всяко свестяване се чувствах все по-слаба. Кожата ми стана бледа и чувствителна, очите ми кървясаха. Раните и синините ми не зарастваха. Алехандро, единствения човек, който дойде да ме види, ми сложи диагноза, като поклати глава.

— Перфорация на червата.

— Но се лекува, нали?

— Не и ако получиш сепсис.

Не разбирах нищо от анатомия, но ако болката беше индикатор за сериозността на проблема, то бебето ми беше в истинска опасност.

— Лекар — молех аз и стисках ръката му.

— Ще говоря с Адаир — обеща той.

След няколко часа Адаир влетя в стаята. По нищо не личеше, че си спомня за удоволствието, което бяхме споделили предната нощ. Придърпа табуретка до леглото ми и започна да ме преглежда. Притискаше пръсти в челото и бузите ми, за да прецени температурата.

— Алехандро, каза, че не се подобряваш.

— Моля ви, повикайте лекар. Ще ви върна парите някой ден, веднага щом мога…

Той цъкна с език, сякаш за да каже, че цената няма значение. Вдигна единия ми клепач, след това ме пипна под брадичката. Като приключи, стана от табуретката.

— Ще се върна след малко — каза и излетя от стаята.

Вече бях оклюмала, когато се върна със стара халба в ръка. Вдигна ме до седнало положение и ми подаде чашата. Съдържанието й миришеше на кал и билки, сварени в топла вода, и миришеше на блато.

— Изпий го — каза той.

— Какво е това?

— Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Лекар ли си?

Адаир ме изгледа малко гнусливо.

— Не от тези, които ти познаваш. Но съм изучавал традиционна медицина. Ако това беше повряло още малко, щеше да е по-приятно, но нямаше време за това — добави той, сякаш да ме убеди да не съдя по лекарството му само по вкуса.

— Значи си нещо като акушер?

Няма нужда да казвам, че акушерките, макар да бяха единствените лечители в селата, нямаха никакво образование, тъй като на жените не им бе позволено да учат медицина. Обучаваха ги как се раждат деца и как помагат билките, като чиракуваха най-често при майките си или при други роднини.

— Не точно — каза той сърдито. Очевидно приемаше точно толкова несериозно акушерките, колкото и лекарите. — А сега го изпий.

Направих каквото ми нареди, защото си мислех, че няма да се съгласи да извика лекар, ако го ядосам, като откажа лекарството му. Стори ми се, че ще повърна пред него. Отварата беше много стипчива и горчива, в устата ми остана утайка, която не можех да преглътна.

— А сега си почини, после ще видим какво ще правим — каза той и посегна към халбата.

Хванах го за китката.

— Кажи ми, Адаир…

Не знаех как да продължа.

— Какво да ти кажа?

— Не знам как да разбирам поведението ти спрямо мен… Снощи…

Красивата му уста се изви в жестока усмивка.

— Толкова ли е трудно да разбереш? — помогна ми да легна обратно на възглавниците, след това ме зави дои брадичката. Приглади одеялото по гърдите ми и леко докосна косата ми. Подигравателното му изражение се смекчи и за миг видях нещо момчешко в лицето му, зърнах доброта в зелените му очи. — Да не мислиш, че изобщо не съм се привързал към теб, Ланор? Ти се оказа малка изненада, не просто някаква дрипла, която Тилде е довлякла от улицата. Усещам нещо в теб… ти си сродна душа по начин, който още не съм успял да проумея докрай. Но и това ще стане. Първо трябва да оздравееш. Да видим дали еликсирът ще ти помогне. А сега се опитай да си починеш. По-късно някой ще мине да те нагледа.

Бях изненадана от признанието му. Само от една нощ бе преценил, че това между нас е взаимно привличане. Или иначе казано — страст. От една страна се ласкаех, че благородник с богатство и титла се интересува от мен, но от друга, знаех, че е садист и егоист. Въпреки предупредителните знаци приех привързаността на Адаир, макар и като заместител на обичта, която бях желала от друг мъж.

Стомахът ми се успокои, вкусът на горчивия еликсир бе забравен. Сега си имах нова загадка, над която да си блъскам ума. Любопитството ми обаче не можеше да се бори с лекарството на Адаир и не след дълго заспах спокоен сън.

Минаха още една нощ и още един ден, но лекар не дойде да ме прегледа, а аз започнах да се чудя каква игра играе Адаир. Не беше идвал да ме види, откакто призна, че се интересува от мен; пращаше слуги до стаята ми с още дози от еликсира, но никакъв лекар не се появи на вратата ми. След трийсет и шест часа отново станах подозрителна към мотивите му.

Трябваше да се махна от къщата. Ако останех, щях да умра в това легло, а заедно с мен — и бебето. Трябваше да се опитам да намеря лекар или някой, който да ми върне здравето или поне да ме запази жива, докато родя. Детето бе единственото доказателство за любовта на Джонатан към мен и аз бях твърдо решена, че то трябва да оцелее, дори аз да загина.

Станах с мъка от леглото, за да си потърся торбата, но докато опипвах пода под леглото и поглеждах в шкафа, усетих как между краката ми се стича ледена влага. Вяха махнали чаршафите ми и ме бяха увили в просто платно заради това, което изтичаше от мен. Платът беше изцапан и миришеше лошо. Нямаше начин да изляза така на улицата, без да ме вземат за лунатичка и да ме затворят в лудница. Трябваха ми дрехи и наметало, но те ми бяха взели всичко.

Аз, разбира се, знаех къде да намеря нещо за обличане. Стаята с куфарите, където ме бяха отвели в онази първа фатална вечер.

Пред спалнята ми беше тихо, чуваше се само тихият шепот на двама слуги изпод стълбището. Коридорът бе празен. Тръгнах, олюлявайки се, към стълбите, но бях толкова слаба и трескава, че трябваше да лазя до следващия етаж. Когато най-накрая успях да се изкача, се облегнах на стената, за да успокоя дъха си и да се ориентирам. Кой коридор водеше към стаята с куфарите? Всички ми изглеждаха еднакви, а имаше и толкова много врати… Нямах нито сили, нито време да пробвам една по една…

Докато стоях там почти разплакана от объркване и болка и се борех да запазя решителността си бягство, я видях. Видях призрака.

С крайчеца на окото си долових движение. Предположих, че е някое от момичетата от кухнята, което отива в отделението за персонала в мансардата, но силуетът на стълбищната площадка не бе на обикновена слугиня.

Беше много дребничка. Ако не бяха едрата гръд и заобленият ханш, можеше да я объркам с дете. Женствените й форми бяха облечени в екзотичен костюм от много тънка коприна — набрани панталони, туника без ръкави, прекалено малка, за да прикрие целите й гърди. А наистина имаше разкошен бюст, кръгъл, стегнат и висок. Личеше си и колко е тежък, от онзи тип, от който на всеки мъж биха му потекли лигите.

Освен апетитно тяло тя имаше и красиво лице. Бадемовите й очи изглеждаха още по-големи заради черния грим около тях. В косите й имаше множество нюанси на медночервено, кестеняво и златно, а непокорните й къдрици стигаха до кръста. Алехандро много правилно бе описал цвета на кожата й: тя беше канелена, очевидно покрита с брокат, за да блести. Жената сякаш беше направена от скъпоценни камъни. От онзи момент досега съм я виждала много пъти и вече знам, че е от плът и кръв, но тогава наистина ми се стори като привидение, като оживялата идеална мъжка сексуална фантазия. Гледката беше стряскаща, спираше дъха. Боях се, че ако помръдна, ще я подплаша. Тя се взря предпазливо в мен, аз също се взирах в нея.

— Моля ви, не отминавайте. Имам нужда от помощта ви.

Уморих се да стоя права и се облегнах на перилото. Тя отстъпи една крачка, босите й крака се движеха безшумно по килима.

— Не, не, моля ви, не ме оставяйте. Болна съм и трябва да изляза от къщата. Моля ви, трябва да ми помогнете, иначе няма да оживея. Казвате се Узра, нали?

Като чу името си, тя отстъпи още няколко крачки, обърна се и изчезна в мрака на върха на стълбите към мансардата. Не знам дали, когато тя избяга, силите ме напуснаха, или решителността ми се сломи, но се свлякох на пода. Таванът над мен се завъртя като откъснат от връвчицата си фенер: първо в една посока, след това в срещуположната. После всичко притъмня. Чух шепот и усетих докосване на пръсти.

— Тя защо не е в стаята си?

Беше гласът на Адаир, дрезгав и нисък.

— Каза, че няма сили да стане от леглото.

— Очевидно е по-силна, отколкото изглежда — прошепна му Алехандро.

Някой ме вдигна, почувствах се в безтегловност, плаваща.

— Върни я и този път заключи вратата. Няма да напуска тази къща.

Гласът на Адаир долиташе отдалеч.

— Ще умре ли?

— Откъде, по дяволите, да знам? — промърмори Алехандро под носа си, а след това каза по-силно, за да го чуе Адаир. — Предполагам, че това зависи от теб.

Зависи от него, почудих се аз, макар вече да изпадах в безсъзнание. Как така дали ще живея или ще умра зависи от него? Нямах време за повече разсъждения върху този объркваш разговор, защото потънах в черна и тиха забрава.

18.

— Тя умира. Няма да изкара до края на деня.

Беше гласът на Алехандро. Предполагаше се, че не би трябвало да го чуя. Клепачите ми потрепнаха. Двамата с Адаир стояха край леглото ми. Бяха скръстили примирено ръце на гърдите си и гледаха мрачно.

Това беше абсолютният край, а аз все още нямах представа какво искаха да правят с мен, защо Адаир ме бе подвел със заявка за привързаност и ми беше дал лечебната отвара, но отказваше да повика лекар. В този миг обаче странното му поведение нямаше значение — аз умирах. Ако им трябваше тялото ми — за медицинска дисекция, експерименти или пък за сатанински ритуали никой не можеше да ги спре. В края на краищата, аз бях просто бедна скитница без никакви приятели. Дори не им бях слугиня; стоях много по-ниско — жена, която позволява на непознати да правят каквото искат с нея срещу подслон и храна. Бих се разплакала от мъка в какво съм се превърнала, но треската ме бе изсушила напълно и не ми беше оставила сълзи.

Нямаше как да не се съглася със заключението на Алехандро — сигурно умирах. Не може някой да се чувства толкова зле и да оцелее. Изгарях отвътре, всеки мускул ме болеше. С всяко вдишване ребрата ми пукаха като ръждясали. Ако не съжалявах, че ще взема със себе си и детето на Джонатан, и ако не се страхувах толкова от тежките грехове, заради които щях да бъда съдена, бих се помолила на Бог милостиво да ме остави да умра.

Беше ми мъчно само за едно — че никога повече няма да видя Джонатан. Толкова силно вярвах, че сме предопределени един за друг, че ми се струваше немислимо да ни разделят, да умра, без да мога да се протегна и да докосна лицето му, че той няма да държи ръката ми, докато поемам последния си дъх. В този миг осъзнах сериозността на положението си: краят ми наближаваше, нищо не можех да направя и колкото и да се молех на Господ, това нямаше да се промени. А най-много от всичко на света исках да видя Джонатан.

— Решението е твое — каза Алехандро на Адаир, който не бе проронил и дума. — Ако те задоволява, Дона и Тилде дадоха ясно да се разбере какво им е мнението…

— Не подлежи на гласуване — изръмжа той. — Никой от вас няма думата кой да се присъедини към домакинството ни. Всички вие продължавате да съществувате по моя воля.

Правилно ли го бях чула? Думите му се размазваха и сливаха в ума ми: „продължавате да съществувате по моя воля“.

Адаир се приближи до мен и прокара длан по потното ми чело.

— Виждаш ли изражението й, Алехандро? Знае, че умира, и се бори. Виждал съм същото изражение и на твоето лице, и на Тилде… винаги е едно и също.

Той обгърна бузите ми.

— Чуй ме, Ланор. Каня се да ти дам рядък дар. Разбираш ли? Ако не се намеся, ще умреш. Та ето каква е нашата сделка… Готов съм да те хвана, когато умираш, и да върна душата ти обратно на този свят. Но това означава, че ще ми принадлежиш вечно, и то не само тялом. Да притежавам тялото ти е нищо работа, мога го и сега. Но искам повече от теб. Искам огнения ти дух. Съгласна ли си? — попита той и се вгледа в очите ми за реакция.

— Приготви се — добави. Нямах представа за какво говори.

Наведе се по-близо, като свещеник, който се кани да чуе изповедта ми. Извади сребърна ампула, тънка като човката на колибри, и свали капачката, която приличаше на игла.

— Отвори си устата — нареди, но аз бях замръзнала от страх. — Отвори си устата — повтори той, — или ще ти разчекна челюстта.

Бях толкова объркана, че си помислих, че ми дава последно причастие — все пак бях от католическо семейство — но езикът ми веднага изтръпна, щом почувства най-отвратителния вкус на земята. Устата ми се напълни със слюнка и започнах да се гърча. Адаир затвори устата ми и задържа челюстта ми, като ме притисна към леглото, докато се разтърсвах от конвулсии. В устата ми нахлу кръв, горчива и кисела от отварата, която бе изсипал на езика ми.

Дали не ме беше отровил, за да ускори смъртта ми? Давех се от собствената си кръв, не чувствах нищо. С периферията на съзнанието си долових, че Адаир си мърмори нещо под носа думи, които не значеха нищо за мен. Но паниката бе овладяла цялото ми същество и беше прогонила логиката напълно. Не ме интересуваше какво става и защо прави това, бях в пълен шок.

Гърдите ми се стегнаха, болката и паниката се превърнаха в агония. Белите ми дробове вече не работеха, бяха като пробити мехове. Не можех да дишам. Сега вече знам, че сърцето ми беше спряло и не можеше да накара дробовете ми да работят. Мозъкът ми отказа. Умирах, не само аз. Ръцете ми инстинктивно се стрелнаха към корема и покриха малката подутина, която напоследък бе започнала ясно да личи.

Адаир замръзна и на лицето му се изписа прозрение.

— Боже мой, тя е бременна. Някой знаеше ли, че носи дете? — изрева той, извърна се и замахна към Алехандро. Тялото ми се изключваше орган по орган, душата ми бе ужасена и се чудеше накъде да отлети. И тогава всичко свърши.

Събудих се.

Разбира се, първото, което си помислих, беше, че това е било ужасен сън, че най-лошото от болестта ми е преминало и вече се възстановявам. Тези обяснения ме успокоиха, но не можех да отрека, че нещо страшно и необратимо се бе случило с мен. Съсредоточих се и в ума ми изплуваха размазани видения: как ме притискат към дюшека, как някой носи голям меден леген, пълен с гъста воняща кръв.

Събудих се в малкото си легло в бедняшката си стая, но там беше зловещо студено, огънят отдавна бе догорял. Пердетата върху единствения прозорец бяха спуснати, но в процепа между тях се виждаше парченце облачно небе. Беше притъмняло както винаги през есента в Нова Англия, но дори слабата светлина ми се струваше ярка и ослепителна и очите ме боляха от нея.

Гърлото ми гореше, все едно съм била принудена да пия киселина. Реших да потърся течаща вода, но когато седнах, стаята се завъртя и бях принудена веднага да си легна. Светлината, загубата на равновесие; бях изключително чувствителна към всичко, като инвалид, променен от дълга болест.

С изключение на парещото гърло и пламналата глава, останалите части от тялото ми бяха студени. Мускулите ми вече горяха. Движех се забавено, сякаш бях оставена дни наред да плувам в ледена вода. Нещо много важно се бе променило и нямаше нужда никой да ми казва какво е то: вече не носех детето. То беше изчезнало.

Трябваше ми половин час, за да изляза от стаята. Бавно свиквах да стоя права, след това да пристъпвам. Докато крачех с мъка по коридора към спалните на придворните, чувах съвсем ясно, с животинска острота, обичайните звуци от къщата: шепота на любовници в леглото; хъркането на главния иконом, който подремваше в склада за спално бельо; шума на водата от огромния казан, с която сигурно щеше да се приготви нечия вана.

Спрях пред вратата на Алехандро, олюлях се, но се овладях и се насилих да вляза, за да поискам обяснение за случилото се с мен и нероденото ми дете. Вдигнах ръка да почукам, но се спрях.

Каквото и да бе станало с мен, то беше сериозно и необратимо. Знаех кой има всички отговори и реших да отида право при извора: при този, който постави отрова върху езика ми, изрече магически думи и промени всичко. Този, който по всяка вероятност ми бе отнел и детето. Заради изгубеното си бебе трябваше да съм силна.

Обърнах се и тръгнах към края на коридора. Вдигнах ръка да почукам, но пак размислих. Няма да отида при Адаир като слугиня и да искам разрешение да говоря с него.

Вратата се отвори след едно бутване. Познавах стаята и навиците на обитателя й и отидох право при купчината възглавници, върху която спеше. Той лежеше под завивка от самур неподвижен като труп. Очите му бяха широко отворени и се взираха в тавана.

— Ти се върна при нас — каза. Беше по-скоро декларация, отколкото наблюдение. — Върна се сред живите.

Страхувах се от него. Не можех да си обясня какво бе сторил с мен и защо не бях избягала след поканата на Тилде да се кача във файтона, нито защо бях позволила всичко това да се случи.

Но моментът да застана лице в лице с него беше дошъл.

— Какво ми направи? И какво се случи с бебето ми?

Очите му се обърнаха към мен, бяха зли като на вълк.

— Умираше от инфекция и реших, че не искам да те оставя да си отидеш, все още не. А и ти не искаше да умреш. Познах по погледа ти. А що се отнася до бебето не знаехме, че си бременна. След като ти дадохме мирото, вече нищо не можеше да се направи за детето.

Очите ми се наляха със сълзи. След изгонването ми от Сейнт Андрю и оцеляването от адската инфекция все пак ми бяха взели бебето, и то по такъв глупав начин.

— Какво направи… Как ме спаси от смъртта? Каза, че не си лекар…

Той стана от леглото и си облече копринен халат. Хвана ме за китката и преди да се усетя какво се случва, ме изведе от стаята и ме бутна надолу по стълбите.

— Това, което се случи с теб, не може да се обясни. Може само да се покаже.

Помъкна ме към дъното на къщата. Когато се разминахме с Дона в коридора, Адаир му щракна с пръсти.

— Ела с нас.

Заведе ме в стаята зад кухнята, където имаше огромни казани, и които готвеха за гостите на празненствата. Там пазеха и други кухненски принадлежности: скари за риба с формата на риба; тави за торти; половин варел с вода, изтеглена от цистерната за домакински нужди. Водата блестеше, беше черна и студена.

Адаир ме бутна в ръцете на Дона и направи жест с глава към варела. Дона извъртя с досада очи и запретна ръкава на едната си ръка, а после сръчно като домакиня, която хваща пиле за семейната вечеря, ме сграбчи за шията и потопи главата ми във водата. Нямах време да се подготвя и веднага погълнах вода. От силата на хватката му ми стана ясно, че няма намерение да ме пусне. Оставаше ми само да се мятам и да се боря с надеждата, че ще съборя варела и той ще ме съжали. Защо Адаир ме спаси от инфекцията и треската, а сега се канеше да ме удави?

Той ми изкрещя. Чух гласа му през плискащата се вода, но не разбрах какво казва. Стори ми се, че мина доста време, но знаех, че това трябва да е илюзия. Казват, че заради паниката умиращите преживяват всяка от последните си секунди ясно и отчетливо. Но аз бях напълнила дробовете си с вода, със сигурност смъртта щеше да дойде всеки миг.

Стоях така във водата, притисната от ръката на Дона, вледенена от страх и студ, и чаках края си. Исках да отида при изгубеното си дете и след всичко, което ми се случи, да се откажа да се боря. Да получа покой.

Дона издърпа главата ми от варела и водата се стече по косата, лицето и раменете ми и се разля по пода. Той ме задържа, за да не падна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Адаир.

— Ти току-що се опита да ме убиеш!

— Но ти не се удави, нали?

Подаде на Дона кърпа, с която той презрително избърса мократа си ръка.

— Дона те държа под вода цели пет минути и ето те тук, жива. Водата не те уби. И защо според теб?

Примигнах, за да отърся ледената вода от очите си.

— Ами… не знам.

Той се ухили зловещо.

— Защото си безсмъртна. Не можеш да умреш.

Клекнах край огъня в спалнята на Адаир. Той ми даде чаша и бутилка бренди и легна на леглото, а аз продължих да се взирам в пламъците. Не исках успокоението на алкохола. Не исках да повярвам на Адаир, не исках нищо, което той ми е дал. Щом не можех да го убия, задето ми отне детето, щях да избягам от него и от тази къща. Но пък не можех да се движа и да мисля ясно от страх и последните остатъци от здравия ми разум ме предупредиха, че не бива да го правя. Трябваше да го изслушам.

До леглото имаше странен инструмент от метал и стъкло — тръби и някакъв съд. Сега знам, че се нарича наргиле, но тогава ми се струваше екзотична дрънкулка, от която излиза сладък дим. Адаир си дърпаше от тръбата и издишаше към тавана, докато очите му не се изцъклиха и крайниците му не омекнаха.

— Сега разбираш ли? — попита той. — Вече не си смъртна. Ти си отвъд живота и смъртта. Не можеш да умреш.

Предложи ми мундщука на наргилето, но аз отказах и той си го прибра.

— Няма значение как някой се опитва да те убие — с лък или с пушка, нож или отрова, огън или вода. Дали ще те заровят дълбоко в пръстта, дали ще хванеш болест, или ще гладуваш.

— Как е възможно?

Той дръпна дълбоко от наргилето и задържа упойващия му дим за миг, преди да го изпусне в гъст облак.

— Не мога да ти кажа как става. Анализирам го, моля се да го проумея, опитвам се да го извикам в представите си с всякакви опиати. Но засега нямам отговор. Не мога да го обясня и вече спрях да се опитвам.

— Да не ми казваш, че не можеш да умреш?

— Казвам ти, че съм жив от стотици години.

— Кой в божията вселена е безсмъртен? — запитах се аз. — Ангелите.

Адаир изсумтя.

— Все тези ангели, все този Бог. Защо, когато някой чуе глас, все си мисли, че Господ му говори?

— Да не би да твърдиш, че това е дяволско дело?

Той се почеса по плоския корем.

— Твърдя, че търсих отговори, но никакви гласове не ми проговориха. Нито Бог, нито Сатаната си направиха труда да ми обяснят как това чудо се вписва в техните планове. Никой не ми е потърсил сметка. От това мога само да заключа, че не съм подчинен на никого от тях. Нямам господар. Ние всички сме безсмъртни Алехандро, Узра и останалите. Аз ги и направих такива, разбираш ли?

Отново вдиша дълбоко дим от наргилето, водата в камера му закъркори, а Адаир снижи глас.

— Ти победи смъртта.

— Престани да го повтаряш, плашиш ме.

— Ще свикнеш и не след дълго завинаги ще престанеш да се страхуваш. Няма да има от какво да се боиш. Има едно-единствено правило, което трябва да следваш — да се подчиняваш само на един човек и този човек съм аз. Защото сега притежавам душата ти, Ланор. Душата ти и живота ти.

— Трябва да ти се подчинявам? Това да не би да значи, че си Бог? — изсумтях аз. Струваше ми се, че мога да си позволя да бъда толкова рязка с него.

— Богът, който си възпитана да почиташ, се отказа от теб. Помниш ли какво ти казах, преди да получиш дара? От този миг ти завинаги ставаш моя собственост. Аз съм твоят Бог и ако не ми вярваш и смяташ да подложиш думите ми на проверка, те призовавам да се опиташ да ми се опълчиш.

Вече се бях оставила да ме заведе до леглото и не протестирах, когато легна до мен. Даде ми наргилето и ме погали по мократа коса, докато си дърпах от тежкия дим. Опиатът ме обгърна и ме приласка, страхът ми се срина като уплашено дете. Когато се отпуснах и ме се приспа, Адаир стана почти нежен.

— Нямам обяснение за теб, Ланор, но имам история — моята. Ще ти я разкажа. Ще ти обясня как се случи всичко с мен и може би тогава ще разбереш.

19.

Унгарските земи, 1349 година след Христа

Веднага щом Адаир видя странника, през него премина ледено предчувствие, че старецът е дошъл за него.

В края на деня номадите, с които семейството на Адаир пътуваше, обикновено празнуваха. Щом се спуснеше мрак, палеха огромни лагерни огньове и се наслаждаваха на единствената част от денонощието, която можеха да отделят за себе си. Дългите часове работа по полята бяха свършили и те се събираха да хапнат, да пийнат и да се забавляват. Преди да се напие съвсем, чичо му свиреше народни мелодии на цигулка и акомпанираше на майката на Адаир и другите жени, които пееха. Някой изваждаше дайре, друг — балалайка. Адаир седеше при семейството си — петимата си братя, двете си сестри и съпругите на по-големите братя. Щастието му онази вечер бе пълно, когато видя Катарина да се приближава към тях заедно със своето семейство.

Адаир и роднините му бяха скитници, също както рода на Катарина и всички от кервана. Преди време били крепостни селяни на унгарски благородник, но той ги изоставил на произвола на бандитите. Те избягали от селото и оттогава живееха в каруците си. Отиваха там, където имаше селскостопанска работа. Копаеха канавки, грижеха се за посевите, вършеха всичко, което успееха да намерят. Унгарското и румънското кралство се биеха помежду си по онова време и по тези земи имаше твърде малко унгарски благородници, които да ги пазят от престъпници, а и тези, които бяха останали, не го правеха с огромен ентусиазъм.

От толкова отдавна бяха принудени да напуснат дома си, че Адаир вече не помнеше какво е да спиш на закрито нощем, да имаш дори най-малка сигурност. Братята му Ищван и Раду бяха бебета, когато семейството трябваше да тръгне на път, и нямаха никакви спомени от предишния по-щастлив живот. Адаир страдаше, че по-малките му братя не познават онези времена, но пък те изглеждаха по-щастливи по свой си начин от останалите и се чудеха на меланхолията на по-големите.

Странникът се появи изневиделица в периферията на сборището. Първото нещо, което Адаир забеляза, беше, че е много стар, жив труп, подпиращ се на бастуна си. Когато се приближи, му се стори дори още по-стар. Кожата му бе прозрачна и сбръчкана като презряла кайсия и осеяна с петна. Очите му бяха мътни, но въпреки това погледът му бе проницателен. Имаше дълга, гъста снежнобяла коса, вързана на плитка на гърба. Но най-впечатляващи бяха дрехите му — ушити по румънска мода и от скъп плат.

Който и да бе той, беше богат и макар и стар, не се боеше да влезе в цигански катун сам посред нощ.

Пресече кръга от хора и застана в центъра на сборището до огъня. Погледът му се плъзна по тълпата и кръвта на Адаир замръзна във вените му. Адаир не беше по-различен от другите момчета в кервана: необразован, мръсен, недохранен. Знаеше, че няма причина старецът да го отдели от останалите, но предчувствието му бе толкова силно, че щеше да скочи и да избяга, ако глупавата му младежка гордост не го беше възпряла. Не беше сторил нищо на стареца, защо да бяга от него?

Старецът оглежда мълчаливо известно време лицата на хората, огрени от меката светлина на огъня, а после се усмихна зловещо, вдигна ръка и посочи право към Адаир. След това се обърна към групата на по-възрастните. Всички вече се бяха укротили, не се чуваше музика и смях. Очите на цялото сборище бяха впити в странника, а след това се преместиха върху Адаир.

Баща му наруши тишината. Премина покрай братята и сестрите му, хвана Адаир за ръката и почти я измъкна от ключицата.

— Какво си направил, момче? — изсъска той с беззъбата си уста. — Не стой така, ела е мен! — и вдигна сина си на крака. — А вие, останалите, какво зяпате? Продължавайте да си разказвате истории и да си пеете глупавите песни!

И повлече Адаир настрани. Момчето усещаше как погледите на роднините му и на Катарина се впиват в гърба му.

Двамата се отдалечиха в тъмното и застанаха под едно дърво, където не можеха да ги чуят. Странникът ги последва.

Адаир се опита да се защити от бедата, която го бе сполетяла.

— Не знам кого търсите, но се кълна, че не съм аз. Сигурно ме бъркате с някого.

Баща му го зашлеви.

— Какво си направил? Да не си откраднал кокошка? Или картофи и лук от полето?

— Кълна се — повтори Адаир, притисна горящата си буза и посочи към стареца. — Не го познавам.

— Не оставяй виновната ти съвест да те подведе. Не обвинявам в нищо момчето — каза старецът на бащата на Адаир. Изгледа и двамата с презрение, все едно бяха просяци или крадци.

— Избрах сина ти да дойде да работи за мен.

Бащата на Адаир прие предложението с подозрение.

— И за какво ви е? Той не умее нищо. Работил е само по полята.

— Имам нужда от слуга. От момче със здрав гръб и яки крака.

Адаир усети, че животът му прави рязък и неприятен обрат.

— Никога не съм бил домашен прислужник. Няма да знам какво да правя…

Прекъсна го втори шамар от баща му.

— Не се представяй за по-безполезен, отколкото си — сопна се той. — Ще се научиш, дори ученето да не е сред силните ти страни.

— Сигурен съм, че ще се справи — започна странникът да обикаля бавно Адаир и да го преценява като кон за продажба на пазара на крадени коне. От него се носеше дъх на пушек, като от тамян. — Не ми трябва умник, а някой, който да помага на немощен старец да се справя с битието. Но… присви очи и лицето му отново стана зло. — Живея далеч и няма да повторя това пътуване. Ако синът ти иска работата, трябва да тръгне с мен тази вечер.

— Тази вечер? — сви се гърлото на Адаир.

— Готов съм да платя на семейството ви обезщетение, задето ви го отнемам — каза странникът на баща му. След тези думи Адаир разбра, че с него е свършено, защото баща му никога не отказваше пари. Към тях вече се приближаваше и майка му, криеше се в сянката на дървото и мачкаше полата си с ръце. Остана при Адаир, докато баща му и странникът се пазаряха за цената. След като уточниха сумата, старецът отиде да приготви коня си, а майката на Адаир изтича при съпруга си.

— Какво правиш? — извика тя, макар да знаеше, че той няма да промени решението си. С него не можеше да се спори.

Но Адаир бранеше по-голям залог, а и вече нямаше какво да губи, затова се обърна към баща си.

— Какво стори с мен? Идва някакъв непознат в лагера и ти му продаваш едно от децата си! Какво знаеш за него?

— Как си позволяваш да подлагаш на съмнение решението ми! — извика баща му, замахна и го бутна на земята. Останалите от семейството се бяха отделили от огъня и стояха на разстояние, на което бащата не можеше да ги достигне. Не за първи път го виждаха да бие някое от децата си, но въпреки това бяха разстроени. — Прекалено глупав си, за да различиш добрата възможност. Очевидно този човек е богат. Ще бъдеш слуга на богаташ. Ще живееш в къща, не в каруца, и няма да се налага да работиш на полето. Ако мислех, че този непознат ще се съгласи, щях да му предложа някой от другите си синове. Може би Раду, той не е толкова сляп, че да не оцени късмета, ако чу се изсипе в ръцете.

Адаир стана от земята, изглеждаше засрамен. Баща му го перна още веднъж по тила, за всеки случай.

— А сега си събери нещата и се сбогувай. Не карай човека да те чака.

Майка му се взря в лицето на съпруга си.

— Ференц, какво знаеш за този мъж, на когото поверяваш сина ни? Какво ти каза той за себе си?

— Знам достатъчно. Той е лекар на граф. Живее в къща в имението на графа. Адаир ще му прислужва седем години. Когато това време мине, ще може да реши дали да си тръгне, или да остане при него на работа.

Адаир започна да смята наум. След седем години щеше да е на двайсет и една, щеше да е преполовил живота си. А сега тъкмо навлизаше във възрастта за женитба и нямаше търпение да последва примера на по-големите си братя и да си вземе невеста, да има деца, да стане уважаван мъж. Като прислужник няма да може да се ожени, нито ще му позволят да има деца. Животът му щеше да спре в най-важния момент. Когато се освободи, ще бъде прекалено стар. Коя жена ще го вземе тогава? Ами семейството му? Къде ще е то след седем години? Бяха селскостопански работници, които се местят непрекъснато, за да намират работа и подслон, да избягат от лошото време. Никой от тях не можеше да чете и пише. Никога нямаше да ги намери отново. Струваше му се немислимо да ги загуби. Те бяха най-ниският слой на обществото, навсякъде бяха нежелани. Когато приключи с работата си при стареца, как ще оцелее без тях?

От гърлото на майка му се изтръгна вик. И тя като Адаир знаеше какво означава това. Но баща му бе непреклонен.

— За добро е! Знаеш, че е така. Погледни ни едва успяваме да нахраним децата си. Най-добре Адаир сам да поеме това бреме за себе си.

— Искаш да кажеш, че всички ние сме ти бреме! — извика Раду. Беше с две години по-малък от Адаир и бе чувствителният в семейството. Изтича при брат си, прегърна го през кръста и избърса сълзите си в ризата му.

— Адаир вече е мъж и може сам да се оправя — каза баща им на Раду, а после се обърна и към останалите. — Стига истерии. Той трябва да си събере багажа.

Същата вечер Адаир вече яздеше зад стареца, както му наредиха. Беше изненадан колко прекрасен е конят му достоен за рицар, толкова силен, че от тропота на копитата му земята трепереше. Знаеше, че пътуват на запад и навлизат дълбоко в румънска територия. На сутринта минаха покрай замъка на графа, чийто лекар бе старецът. Нямаше нищо романтично в него. Бе построен така, че да издържа на обсади — солиден, непревземаем, четвъртит, обграден от хаотично пръснати жилищни сгради и обори за овце и крави. Във всички посоки от него се простираха обработваеми земи.

Двамата яздиха още двайсет минути през гъста гора и стигнаха до малка каменна къща, почти скрита в дърветата. Беше усойна, обрасла с мъх, който заради липсата на слънчева светлина бе изключително буен. На Адаир му заприлича повече на затвор, отколкото на дом, отпред не се виждаше дори врата.

Старецът нареди на момчето да се погрижи за коня, а след това да влезе при него вътре. Адаир се забави възможно най-дълго при едрото животно, свали седлото и юздите, донесе му вода, разтри потния му гръб със суха слама. Когато вече нямаше как да отложи прибирането, взе седлото и се отправи към къщата.

Вътре беше прекалено задимено и не се виждаше почти нищо. В огнището гореше слаб огън, а димът излизаше само през едно малко прозорче. Адаир се огледа и видя, че жилището представлява една голямо кръгло помещение. До вратата върху сламеник спеше жена, десетина години по-възрастна от него. Приличаше на матрона, имаше големи отекли ръце и почти безполови черти. Виждаха се и домакински принадлежности: купи и дървени лъжици, тенджери и кофи: груба, протрита и омазнена дървена маса; купища дървени подложки, които служеха за чинии: кани с вино и бира. Гирлянди от чушки и чесън видяха от куки в каменната стена заедно с наденици и торби с ръжени сухари.

В далечния край на стаята имаше бюро, покрито с бутилки и бурканчета, купища хартия, мастилница и пера, както и предмети, които Адаир никога не бе виждал преди: книги с дървени подвързии. Край бюрото бяха наредени кошници с най-различни странни неща, събрани в гората: прашни изсушени корени, шишарки, коприва и всякакви други треволяци. Зад писалището Адаир забеляза стълбище, което вероятно водеше в избата.

Изведнъж старецът се озова до селското момче и го погледна с интерес.

— Предполагам, че искаш да знаеш как се казвам. Аз съм Ивор сел Рау, но ти ще ме наричаш „господарю“.

След като свали наметалото си и стопли ръцете си на огъня, той обясни, че е потомък на румънски благородници земевладелци и последният останал мъж в семейството. Макар да знаел, че някой ден ще наследи семейния замък и имуществото, когато бил млад, решил да преследва кариера и отишъл във Венеция да учи медицина. През следващите десетилетия работил като лекар за няколко графове и дори крале. Сега бил в края на дългата си кариера и бил нает от граф Сел Батрин, румънски благородник, собственик на замъка, покрай който бяха минали. Лекарят обясни, че не е взел Адаир, за да го обучи в изкуството на лечителството, но очаква той да му помага, като събира билки и други съставки за отварите и еликсирите, да върши домакинска работа и да помага на икономката Маргерит.

Старецът порови в един отворен сандък и намери там старо дрипаво одеяло от груба вълна.

— Направи си легло от слама край огъня. Когато Маргерит се събуди, ще ти даде храна и нареждания за деня. Опитай се да си починеш, защото искам да си готов довечера, когато аз се събудя. О, и не се изненадвай, че Маргерит не ти обръща внимание и не ти говори — тя е глухоняма по рождение.

И старецът взе свещта, която гореше на кухненската маса и тръгна към тъмното стълбище. Адаир направи както му казаха и се сви край огъня. Заспа, преди светлинката от свещта на лекаря да се скрие надолу по стълбите.

Събуди се от тропането на икономката. Тя спря работата си и се взря в Адаир, докато той ставаше от пода. Будна му се стори дори още по-голямо разочарование: не беше дори невзрачна, а направо грозна, с мъжко лице и едро тяло на селскостопанска работничка. Даде му студена овесена каша и вода и когато той приключи с яденето, го заведе до кладенеца, връчи му едно ведро и му изигра с ръце какво трябва да направи. Така го накара и да нацепи дърва, да налее вода за кухнята и за животните.

По-късно, когато тя отиде да пере в голямото дървено корито, Адаир се опита да подремне, защото си спомни предупреждението на стареца.

Събуди се, когато Маргерит го разтресе за раменете и му посочи към стълбището. Вече се беше стъмнило и старецът ставаше в стаята си долу. Икономката палеше свещи в голямото помещение. Старецът бавно и тихо се изкачи по стълбите със свещта, която бе занесъл долу сутринта.

— Станал си, добре — каза лекарят, когато премина покрай Адаир. Отиде право при писалището си и запрехвърля листовете с неразбираеми писания. — Стъкни огъня — нареди той — и вземи един котел. Тази нощ трябва да приготвя отвара и ти ще ми помогнеш.

И без да обръща внимание на новия си слуга, той започна да рови из редиците е бурканчета, затворени с восъчна хартия и канапче. Вадеше ги, за да прочете етикетите им на светлината на огъня, после отдели няколко настрани. След като закачи котела над огнището да се загрява. Адаир помогна на стареца да занесе бурканчетата до огъня. Разпозна някои от растенията и билките, които бяха изсушени и стрити на прах, но други се оказаха по-мистериозни. Лапа от прилеп или пък беше от мишка? Гребен от петел? Три черни пера, но от каква птица? От един здраво затворен буркан лекарят наля лепкав тъмен сироп, от който се носеше ужасна смрад. Накрая изля и една кана вода, а след това се обърна към Адаир.

— Гледай внимателно. Нека кипне, а после направи огъня по-слаб и се погрижи отварата да не се пресече. Трябва да е гъст като смола. Разбра ли?

Адаир кимна.

— Може ли да попитам за какво е тази отвара?

— Не, не може — отговори старецът, но после като че ли размисли. — С времето ще научиш, но подобно знание трябва да се заслужи. А сега излизам. И внимавай с котела, прави каквото ти наредих. Не излизай от къщата и не заспивай.

Адаир видя как стареца взима наметалото си от закачалката и излиза навън.

Направи каквото му каза, седна близо до огъня и вдъхна отровните пари от врящата течност. Къщата беше тиха, ако се изключи хъркането на Маргерит. Адаир я погледа известно време. Големият й корем се повдигаше и спускаше под одеялото, сламата пукаше, щом тя се обърнеше в съня си. Когато се измори от това нищожно забавление, той отиде до писалището на лекаря и разгледа изписаните страници. Щеше му се да може да ги прочете. Реши да се опита да накара стареца да го научи да чете; вероятно щеше да му се стори полезно слугата му да добие това умение.

От време на време Адаир разбъркваше съдържанието на котела с дървена лъжица и проверяваше консистенцията му. Когато му се стори, че е станала каквато трябва, взе ръжена и избута горящите главни по краищата на огнището и под котела останаха само тлеещи въглени. Тогава му се стори, че може да си почине, затова се зави с раздърпаното одеяло и се облегна на стената. Сънят затваряше очите му. Преди това бе опитал от вкусната бира, но знаеше, че не може да си позволи да пие повече. Опита всичко, за което се сети, за да остане буден: разхожда се из стаята, пи студена вода, изправи се на ръце.

След час подобни упражнения беше по-изтощен от всякога и всеки миг щеше да се свлече на пода, когато изведнъж вратата се отвори рязко и старецът влезе. Изглеждаше разведрен от разходката, мътните му очи направо грееха.

Надникна в котела.

— Много добре. Отварата изглежда прекрасно. Свали котела и го остави да се охлади. Сутринта ще налееш течността в тази урна и ще я покриеш с хартия. А сега можеш да си починеш. Почти съмна.

Така изминаха няколко седмици. Адаир бе доволен, че заетостта му го отвличаше от мислите за загубата на семейството и хубавата Катарина. Сутрин помагаше на Маргерит, а следобед си почиваше. Вечер приготвяше отвари или старецът го обучаваше как да различава и събира съставките. Водеше го в гората да търсят определени растения и семена на лунна светлина. Понякога момчето подреждаше събраното да се суши на полици покрай огнището. Почти всяка вечер лекарят излизаше за няколко часа и винаги се връщаше преди изгрев-слънце, а след това веднага се оттегляше в покоите си под земята.

След месец-два старецът започна да праща Адаир в селото край стените на замъка да разменя мехлеми за храна, платове, железария или грънци. Момчето вече бе закопняло за контакти с хора, дори просто да чуе собствения си глас. Но селяните винаги се отдръпваха, щом разберяха, че работи за лекаря. Дори да виждаха, че е самотен и отчаян да намери компания и да чуе няколко мили думи, те не се трогваха и приключваха сделките набързо и недружелюбно.

Горе-долу по това време за негов срам се случи нещо между него и Маргерит. Един следобед, когато се бе събудил от дрямката и бе започнал да се облича, тя се приближи до леглото му и го докосна. Без да чака да я подканят, го бутна по гръб върху сламата и опипа гърдите му под ризата, след това бръкна в панталоните му и затърси неговата мъжественост. Когато го възбуди достатъчно, вдигна прашната си пола клекна върху него. Нямаше нежност в движенията й, нито в тези на Адаир, никой не се преструваше, че това е нещо повече от утолявано на физическа нужда и за двамата. Докато опипваше плътта й, Адаир си мислеше за Катарина, и нямаше как да се заблуди, че тази огромна като мечка жена, е неговата тъмноока нежна любов. Когато всичко приключи, Маргерит издаде гърлен звук и стана от него. Оправи си полата и се зае с обичайната си работа.

Той остана да лежи на сламеното си легло и да се взира тавана. Чудеше се дали лекарят ги е чул и ако е така, какво трябва да направи. Може би и той се задоволяваше с Маргерит — не, това му се струваше невъзможно. Адаир реши, че старецът посещава някоя девойка в селото по време на нощните си разходки, за да утоли страстта си.

Може би след време и той ще може да прави същото. Животът му дотук изглеждаше странен, но не беше тежък като работата на полето, а и имаше вероятност да се подобри, ако успее да убеди стареца да го обучи за лечител. Макар че семейството още ужасно му липсваше, той се утешаваше с тези мисли и реши да остане и да види какво му готви съдбата.

20.

Изминаха месеци на работа при лекаря, в които Адаир имаш съвсем бегли контакти с други хора, освен стареца и Маргерит. Докато не дойде вечерта, когато за първи път посети замъка. Не че толкова искаше да влезе в леговището на румънски благородник. Изпитваше само омраза към злодеите, които нападаха унгарските села, рушаха домовете и завладяваха земите им. Но го глождеше любопитство; никога не бе влизал в жилището на богат човек, никога не се бе озовавал зад стените на замък, беше работил само по полята. Реши, че ще го понесе, ако си представи, че собственикът на замъка е унгарец, а не румънец. Тогава щеше да се полюбува на величествените зали и изяществото.

Работата му тази вечер бе да занесе голям буркан с отвара, която бяха приготвили предния ден. Както обикновено, лечебното действие на течността бе запазено в тайна от него. Адаир изчака до вратата, докато лекарят се суетеше около външния си вид, но накрая реши да облече красива бродирана туника със златни нишки и полирани скъпоценни камъни, което означаваше, че случаят е специален.

Старецът яздеше коня си, а Адаир вървеше след него с товара на гръб. Влачеше се като стара баба, която вече не може да върви изправена. Подвижният мост над рова бе спуснат заради тях и изглеждаше зловещ и тържествен. Войниците на графа ги придружиха до голямата зала, покрай стените, на която бяха наредени пазачи.

Пирът беше в разгара си. Лекарят седна при графа на главната маса, а Адаир клекна в дъното на стаята до стената и прегърна буркана. Позна някои от гербовете по щитовете, които украсяваха стените: бяха от имения, в които бе работил. Диалектът на графа му звучеше познато, но не разбираше за какво си говорят, защото използваха много румънски думи.

Дори просто момче като него можеше да отгатне какво означава тази комбинация от факти: графът е унгарец, но се е съюзил с румънските потисници, за да спаси кожата и богатството си. Сигурно затова селяните страняха от него, предполагаха, че Адаир също симпатизира на румънците.

Точно когато му хрумна това, старецът го повика при себе си със съда. После го отпрати го с едно махване на ръка и Адаир се върна на мястото си до стената. Лекарят махна пропития с восък плат, за да може графът да разгледа съдържанието. Благородникът затвори очи и вдъхна дълбоко, сякаш вонящото вещество вътре миришеше сладко като поляна с диви цветя. Свитата му се засмя, изпълнена с добро предчувствие, като че ли знаеше, че нещо вълнуващо предстои да се случи. Адаир бе затаил дъх в очакване да научи предназначението на поне една от мистичните отвари на лекаря. Тогава острият поглед на стареца се спря върху него.

— На това момче не му е тук мястото според мен — каза той и махна към един от пазачите. — Запълнете му времето с нещо по-добро, научете го на някое и друго военно умение. Може някой ден да ви помогне да защитавате замъка или поне да спаси моя безсмислен живот.

Изведоха Адаир сред подигравателни смехове към двора, където си почиваха няколко други войници. Не бяха рицари, нито дори професионални воини, просто най-обикновени охранители, макар и доста по-опитни от Адаир със сабята и копието. Под предлог, че го обучават, те се забавляваха цели два часа, като брутално го унижаваха, докато той се опитваше да се защити с непознатите му оръжия. Когато му позволиха да се върне в голямата зала, ръката го болеше от размахването на най-тежкия меч, който пазачите успяха да намерят, беше изпорязан и насинен.

Сцената в голямата зала го изненада. Графът и васалите му изглеждаха опиянени, бяха оклюмали на столовете си или паднали на пода, очите им бяха затворени, детински усмивки се виждаха по лицата им, а здравите им мускули бяха отпуснати. Не обърнаха никакво внимание на лекаря, докато той се сбогуваше с тях. След това старецът поведе Адаир през двора. Малко преди изгрев-слънце те поеха по подвижния мост и после през гората. Адаир крачеше след коня на господаря си и тъй като бе изтощен, беше благодарен, че не носи нищо този път.

Мистериите около живота на лекаря започнаха бавно да се сглобяват в ума на Адаир. От една страна, момчето бе благодарно, че е на топло и сухо място и не работи до изтощение на полето, докато тежкият труд не го вкара без време в гроба. За разлика от семейството си ядеше по три пъти на ден колкото си иска: яхния, яйца, по някое парче печено месо от време на време. Имаше и секс, за да не полудее от незадоволени желания. Но от друга страна, си мислеше, че това е сделка с дявола, макар и направена против волята му: относително лесният живот си имаше цена и той усещаше, че скоро ще му представят сметката.

И първият намек, че ще трябва да си плати, дойде една вечер, когато лекарят го заведе заедно с Маргерит в гората. Вървяха дълго време и тъй като бяха ангажирани само с това да местят краката си, Адаир видя възможност да зададе няколко въпроси на стареца.

— Може ли да ви попитам, господарю, защо вършите всичката си работа през нощта? — попита той, като внимаваше да звучи възможно най-кротко и добронамерено.

От начало старецът само изсумтя, сякаш не смяташе да го удостои с отговор. Но пък кой не обича да говори за себе си, без значение колко банални въпроси му задават. Затова след малко се покашля и отвърна:

— По навик, предполагам… Тази работа се върши най-добре далеч от любопитни погледи.

Задиша тежко, докато се изкачваха по един лек наклон, и чак когато стигнаха до равна пътека, продължи:

— Работата е там, Адаир, че тази работа се върши най-добре през нощта, защото в тъмнината има сила. Тези отвари черпят мощта си от мрака.

Каза го толкова делово, че на Адаир му се стори, че само ще се изложи с невежеството си, ако го помоли да му обясни. Затова продължи да мълчи.

Накрая стигнаха до забутано и обрасло място, в което сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Около корените на тополите и листвениците растеше странно растение. Широките му листа, които приличаха на ветрила, висяха от тънки стъбла над земята и махаха на тримата посетители в нощта.

Лекарят кимна на Маргерит да го последва. Заведе я до едно растение, уви ръцете й около него и й даде знак да почака. След това се отдалечи и повика Адаир да отиде при него. Двамата вървяха, докато икономката почти изчезна от погледа им в мрака, само бялата й рокля блестеше под лунните лъчи.

— Покрий си ушите и го направи много добре, иначе ще пострадаш — нареди той на Адаир. След това направи знак на Маргерит да дърпа, което тя направи с цялата си тежест.

Макар дланите му да бяха силно притиснати към ушите, Адаир можеше да се закълне, че чу приглушен звук да излиза от растението, когато бе изтръгнато от земята. Погледна към лекаря и пусна ръцете си надолу, чувстваше се неловко.

Маргарит отиде при тях като куче, следващо господаря си, с растението в ръце. Старецът го взе и избърса пръстта от корените му.

— Знаеш ли какво е това? — попита той Адаир, докато разглеждаше дебелия корен, който бе по-дълъг от човешка педя. — Корен от мандрагора. Виждаш ли, има формата на човек? Това са ръцете, краката и главата. Чу ли го как изпищя, когато го издърпаха от земята? Звукът може да убие този, който го чуе — размаха лекарят корена пред Адаир. Наистина приличаше на нисък, дебел и деформиран човек. — Ето това трябва да правиш, когато събираш корени от мандрагора, запомни го добре, когато пак те изпратя за още. Някои лекари ползват чисто черни кучета да издърпват растенията, но те умират, както би станало и с всеки човек. Само че на нас не ни се налага да убиваме кучета, след като си имаме Маргерит, нали?

На Адаир не му хареса, че лекарят включи и него в коментара си за Маргерит. Почуди се засрамен дали старецът знае за забежките им и не се опитва да го оневини за небрежното му отношение към нея. Може би го оприличаваше на собственото си пренебрежение към икономката — ползваше я като впрегатен вол да тегли дънери от полето, очевидно не я третираше като човешко същество и за него нямаше значение дали ще умре или ще оживее, докато изтръгва корена от земята. Разбира се, беше напълно възможно писъкът на мандрагората да не убива и старецът да му бе разказал тази история, за да го уплаши. Но Адаир складира това парче информация в ума си при другата мъдрост, която бе получил от лекаря, защото можеше някой ден да му потрябва.

И малкото удоволствие, което получаваше от новия си живот, започна да се топи и той ставаше все по-нещастен в това скучно и самотно битие. Досадата отстъпи пред любопитството. Той прегледа всички шишенца и бурканчета край писалището на лекаря, след това проучи голямата стая, докато накрая бе опознал всеки сантиметър от горния етаж на къщата. Но бе запазил достатъчно здрав разум, за да не се осмелява да припари до подземието.

Без да иска разрешение от господаря си, Адаир започна да излиза следобед на езда с коня му, за да опознае околността. Оправдаваше се пред себе си, че за коня е добре да се раздвижва — лекарят го ползваше нередовно. Но понякога, когато между него и малкия му затвор се проточеше по-дълго разстояние, един глас го изкушаваше да избяга, да продължи да язди и никога да не се върне. Как щеше старецът да го намери без кон? Но Адаир знаеше, че след всичкото това време не би могъл да намери семейството си, и тъй като нямаше къде да се върне, нямаше и смисъл да бяга.

Тук имаше храна и подслон. Ако избяга, няма да има нищо и за времето, което дължеше на лекаря според уговорката с баща му, щеше да бъде беглец. След като много пъти обмисля дали да не поеме надалеч от затвора си, той винаги с неохота обръщаше коня и се връщаше в къщата.

С времето му се стори, че лекарят започва да става по-сърдечен с него. Нощем, когато приготвяха някоя отвара, той улавяше стареца да го гледа не толкова строго като преди. Започна да му разказва по малко за съдържанието на бурканчетата, докато стриваше сушени семена или сортираше билки. Споделяше имената на странни растения, тяхното действие. Предстоеше и ново посещение в замъка, за което старецът бе особено ентусиазиран, крачеше напред-назад и потриваше ръце.

— Имаме нова поръчка от графа, за която ще започнем подготовка тази вечер — каза той, докато Адаир закачаше наметалото му на закачалката до вратата.

— Какво ще започнем, господарю? — попита момчето.

— Специалната поръчка на графа. Много трудна задача, но и преди съм я изпълнявал.

Защура се из стаята, започна да събира бурканчета със съставки на работната маса.

— Вземи големия котел и разпали огъня, почти е угаснал.

Адаир го наблюдаваше от огнището. Най-напред лекарят взе един лист от ръчно написаните рецепти, прочете го набързо и го подпря на един буркан. Хвърляше поглед към него от време на време, докато мереше съставките. Взимаше разни неща от полиците, които никога преди това не го бе виждал да пипа: мистериозни части от животни зурли, парчета кожа, мумифицирани късове месо. Прахове, лъскави бели и медни кристали. Наля точното количество вода и накара Адаир да закачи тежкия котел над огъня. Течността завря, лекарят взе шепа жълт прах от една стъкленица и я хвърли в огъня. Избухна дим, който отчетливо миришеше на сяра.

— Никога не съм виждал тази смес преди, нали, господарю? — попита Адаир.

— Не, не си.

Млъкна.

— Това е отвара, която те прави невидим, след като я изпиеш.

Вгледа се в лицето на Адаир за реакция.

— Какво ще кажеш, момче? Вярваш ли, че това наистина може да се случи?

— Никога не съм чувал за подобно нещо — отвърна Адаир. Знаеше, че не бива да противоречи на стареца.

— Може би ще го видиш със собствени те си очи. Графът ще накара някои от най-верните си хора да изпият отварата и те ще станат невидими за през нощта. Можеш ли да си представиш на какво е способна армия, която никой не вижда?

— Да, господарю — отвърна Адаир и от този миг нататък вече гледаше със съвсем други очи на магиите и отварите на лекаря.

— А сега трябва да наглеждаш котела и да оставиш водата да изври, както си правил и преди. Когато това стане, ще свалиш съда от огъня и ще го оставиш да се охлади. После можеш да поспиш, но не и преди това. Тези съставки са редки, а някои от тях са ми последни, затова не можем да си позволим да провалим задачата. Наглеждай внимателно котела — каза старият през рамо, докато слизаше по стълбите. — Ще видя как си справил довечера, след като се стъмни.

Адаир нямаше проблем да остане буден. Седна на пода и се облегна на твърдата каменна стена. Даде си сметка, че старецът беше излъгал и него, и баща му. Той не беше лекар, а алхимик, може би дори магьосник. Нищо чудно, че хората в селото го избягваха. Не беше само заради продажния благородник. Те се бояха от стареца, и то не без основание: той най-вероятно бе от свитата на дявола. Бог знае в какво подозираха и Адаир.

Тази отвара не беше като предишните, трябваше й цяла вечност, за да изври. Започна да се разсъмва, а водата още не се бе изпарила. Но през последните часове на нощта, докато наблюдаваше как парата бавно напуска дълбините на котела, Адаир все по-често взе да се обръща към купчината ръчно изписани листове на писалището. Със сигурност по тях имаше рецепти, които бяха по-интересни и по-доходоносни от това да направиш няколко мъже невидими за една нощ. Старецът вероятно знаеше как да забърква безотказни любовни отвари, да прави талисмани, които носят богатство и власт. И със сигурност всеки алхимик можеше да превърне обикновен метал в злато. Макар Адаир да не бе в състояние да прочете рецептите, той не се съмняваше, че би могъл да намери някого, който да го направи срещу част от печалбата.

Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-неспокоен ставаше. Можеше да скрие листовете в ръкава на туниката си и да се измъкне покрай Маргерит, която щеше да стане всяка минута. След това да върви цял ден и да се отдалечи възможно най-много от къщата. Помисли дали да не вземе коня, но не му стигна куражът. За кражба на нещо толкова ценно като кон се полагаше смъртна присъда. Старецът съвсем оправдано можеше да му поиска живота. Но рецептите… дори да успее да го намери, старият със сигурност нямаше да се осмели да го заведе при графа. Нямаше да иска селяните да разберат колко е силен и действителност, нито че мистичните му познания са записани ма хартия и могат да бъдат откраднати или унищожени.

Сърцето на Адаир биеше силно, докато накрая вече не можеше да понася това мъчение. Почувства облекчение, когато се поддаде на желанието си.

Уви старателно листовете, които му стискаше да вземе наведнъж, и ги пъхна в ръкава си точно когато Маргерит започна до се размърдва. Преди да излезе, свали котела от огъня и го остави да се охлажда. После тръгна по пътеката, която познаваше и която щеше да го отведе на унгарска територия, където румънските поддръжници щяха да се поколебаят да влязат. Вървя часове наред, като проклинаше импулсивността си, заради която не се беше сетил да си вземе провизии. Когато започна да му се вие свят и слънцето тръгна да залязва зад хоризонта, реши, че се е отдалечил достатъчно, и се подслони в един хамбар насред полето. Наоколо нямаше нищо, дори добитък, затова на Адаир му се стори, че вече е на сигурно място и никой няма да го търси тук. Заспа в сламата като свободен човек.

Събуди се от ръка на гърлото си, която го накара да стане на крака, а след това необяснимо как го вдигна във въздуха. Отначало Адаир не видя кой го е хванал, защото още бе тъмно, но когато очите му свикнаха с мрака, отказа да им повярва. Човекът, който го държеше, беше дребен… сбръчкан… и за по-малко от минута Адаир осъзна, че това е старецът. Позна го по миризмата — вонеше на сяра и разложение.

— Крадец! Значи така ми се отблагодаряваш за покровителството и доверието! — изрева побеснял лекарят и го хвърли ни земята с такава мощ, че той се изтърколи чак до дъното на хамбара. Преди да успее да си поеме дъх, старецът отново се озова над него, хвана го за рамото и пак го вдигна във въздуха. Адаир пламна от болка и объркване: лекарят беше много стар, как можеше един немощен дъртак да го повдига с такава лекота? Сигурно бе илюзия или фантазия, предизвикана от удара по главата.

Имаше само миг да поразсъждава върху това, преди старецът отново да го хвърли на земята и да започне да го рита и удря. Юмруците му бяха ужасно тежки. Главата на Адаир писна от болка и той беше сигурен, че ще загуби съзнание. Почувства, че го вдигат и го носят, усещаше движението на въздуха около себе си. Движеха се с огромна скорост на кон, но не му се вярваше животното да е способно да препуска толкова бързо. Със сигурност халюцинирам, каза си той, вероятно старецът ми бе дал да пия нещо, докато съм спял. Беше прекалено мистично и плашещо, за да е вярно.

Все още в ступор, Адаир усети как вятърът около него утихна, телата им отново придобиха нормалната си тежест. След това до носа му долетя мирисът на застояла влага от къщата, примесен с вонята на билки и сяра. Почувства, че се вледенява от страх. Когато го пуснаха на пода, отвори леко очи и бе съкрушен да установи, че отново се е върнал в своя затвор.

Старецът тръгна към него. Беше се променил. Може би беше зрителна измама, но му изглеждаше висок и заплашителен, изобщо не беше предишният стар лекар. Ръката му се стрелна към ръжена, а след това се наведе над дрипавото одеяло от сламеното легло на Адаир. Бавно и целенасочено уви одеялото около ръжена, докато се приближаваше към момчето. Адаир видя как ръката му се вдига, но извърна очи, когато ръженът тръгна надолу. Одеялото омекоти удара и не позволи на желязото да му счупи костите. Но никога преди това не бе изпитвал такава болка, дори и когато баща му го биеше; беше по-силно и от шибането с върбови клонки и кожен колан. Желязната пръчка смачкваше мускула, докато не достигнеше до костта. Стоварваше се отново и отново по гърба, раменете и гръбнака му. Той се търкаляше, за да я избегне, но тя винаги го настигаше, забиваше се в ребрата, стомаха, краката му. Скоро Адаир вече беше изтръпнал от болка, не можеше да помръдне, а ръженът продължаваше да го удря. Дори дишането вече беше агония, всеки дъх разкъсваше гърдите му, вътрешностите му се давеха в кръв. Той умираше. Старецът щеше да го пребие до смърт.

— Мога да ти отрежа ръката, знаеш ли? Това е наказанието за крадците. Но за какво ще си ми само с една ръка? — изправи се лекарят и захвърли ръжена на пода. — Може би ще ти я отрежа, когато службата ти при мен приключи. Или пък ще останеш още седем години като наказание за престъплението си. Как можа изобщо да си помислиш да бягаш от мен и да крадеш мои неща?

Думите му нямаха никакво значение. Той се заблуждаваше, че Адаир ще оцелее. Нямаше да изкара и до сутринта, а какво остава за седем години. Кръвта, която давеше органите му, изригна през гърлото към устата му. Изля се през устните му на дървения под и потече към краката на стареца на тъмна струйка. Всяко отверстие по тялото му кървеше. Адаир примигна. Старецът беше млъкнал и се взираше внимателно в него. Запълзя ниско до пода към момчето като змия или гущер и когато се озова много близо до него, езикът му се стрелна напред. Протегна кокалестия си пръст и го потопи в кръвта, която се лееше от устата на Адаир. Тя се размаза по ръката му, когато я приближи към лицето си и я обърса в езика си. Върна езика си обратно в устата и от устните му се изтръгна кратка развълнувана въздишка. В този миг Адаир с облекчение изпадна в несвяст. Но последното нещо, което забеляза, когато съзнанието го напускаше за последен път — както си мислеше тогава — беше как старецът го гали по лицето и прокарва пръсти през подгизналата му от пот коса.

21.

На сутринта Маргерит намери Адаир в ужасно състояние.

Тялото му гаснеше, вътрешностите му бяха смазани, кръвта бе попила в дрехите му и след като беше изсъхнала, го бе залепила за пода, та икономката трябваше да избърше мястото с парцал, напоен в топла вода, за да го премести.

Той лежа в безсъзнание на сламеното си легло няколко дни. Когато дойде на себе си, откри, че е покрит с черни и виолетови синини, жълти и зелени по краищата. Кожата му пареше и го болеше при докосване. Но някак си Маргерит бе успяла да почисти всичката кръв от него и го бе преоблякла в чиста ленена нощница.

Адаир ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, мислите му бяха объркани и се блъскаха хаотично в главата му.

В тежките мигове по здрач си въобразяваше, че някой го докосва, че по лицето и устните му се плъзгат пръсти. Друг път пък му се струваше, че го обръщат по корем и го събличат. Последното можете да се обясни с това, че Маргерит милостиво го почиства, защото той не можеше да стигне до гърнето. Беше неспособен да направи каквото и да било, не можеше да помръдне, нито да се съпротивлява, оставаше му само да приеме това вмешателство, независимо дали то бе истинско или въображаемо.

Обонянието беше първото сетиво, което се върна, и Адаир започна да разпознава миризмите във въздуха, които бяха примесени с вкуса на желязо от кръвта по езика му и на говежда лой. След като отвори и очи, му трябваха няколко секунди, за да може погледът му да дойде на фокус и да се увери, че не е загубил зрението си. Обстановката край нето отново стана реална и болката се върна. Болеше го гръдният кош, повдигаше му се и с всеки дъх усещаше, че ребрата му са счупени. С болката се върна и гласът му. Заопипва одеялото и безуспешно се опита да стане. Маргерит бързо отиде при него и пипна челото му. Размърда ръцете и краката му, търсеше признаци на счупено, искаше да знае дали може да ги движи сам, или е загубил контрол над крайниците си. За какво им беше работник, който не може да ползва ръцете и краката си?

Занесе му супа, а след това до вечерта не му обърна никакво внимание, гледаше си домакинската работа. Той нямаше избор, освен да се взира в тавана и да гледа как движението на квадратчето светлина от прозореца по стената отбелязва хода на времето. Броеше часовете до вечерта, когато старецът щеше да се събуди. Адаир го очакваше, изпълнен със страх. По-добре да беше умрял през деня, отколкото да се събуди в капана на смазаното си тяло. Колко ли време ще му трябва да се възстанови, чудеше се той. Ще бъде ли пак като преди, след като костите му зараснат? Дали счупеното щеше да заздравее правилно? Ще куца ли, ще има ли гърбица? Поне лицето му не бе обезобразено. Старецът не го бе удрял по главата, ако беше стоварил ръжена върху нея, черепът му щеше да се разцепи на две.

Когато квадратчето светлина изчезна и така оповести края на деня, Адаир усети, че времето му изтича. Реши да се прави на заспал. Маргерит също предчувстваше приближаването на сблъсъка и се опита бързо да си оправи леглото, когато чу стареца да се изкачва по стълбите. Но лекарят я прекъсна, хвана я за ръката и посочи въпросително към леглото на Адаир. Тя видя как момчето бе затворило очи, за да се престори, че е в безсъзнание, затова само поклати глава, оттегли се в постелята си и се зави през глава.

Старецът отиде при Адаир и клекна. Момчето се опита да диша равномерно и спокойно и да се овладее, за да не трепери. Чакаше да види какво ще направи господарят. Не му се наложи да чака дълго. Усети хладното кокалесто докосване по лицето си, след това по адамовата си ябълка. Накрая ръката на стареца се плъзна по гърдите му и докосна за миг плоския му корем. Съвсем леко докосна ранените места, но това беше достатъчно Адаир да се свие от болка.

Ръката не спря, а продължи да се плъзга надолу, подмина корема и шокът почти накара Адаир да извика. Но стоически продължаваше да лежи неподвижно, когато пръстите на стареца намериха това, което търсеха, и започнаха да го галят, масажират, подръпват. Но преди мъжествеността на Адаир да реагира, пръстите се отдръпнаха, старецът се обърна, излезе през вратата и изчезна в нощта.

Паниката на Адаир беше толкова голяма, че едва не скочи от леглото въпреки състоянието си. Бе обзет от желание да избяга, а не можеше. Едва контролираше ръцете си, а краката изобщо не се подчиняваха на волята му.

Старецът беше значително по-силен, отколкото изглеждаше. Адаир беше беззащитен пред него в добро здраве, да не говорим за сегашното му положение. Дори не можеше да изпълзи през стаята и да намери оръжие, с което да се защити. Нещастен и отчаян, той осъзна, че в момента не може да направи нищо за себе си. Можеше само да понася това, което му причинява лекарят.

По цели дни мислеше за работата, която бе вършил за стареца, за еликсирите и отварите, които бе правил. Чудеше се дали може да използва нещо от тези знания в своя защита. Тези мисли му навяваха безнадеждност, макар да опресняваха паметта му за съставките в онези силни смески — както и за пропорциите, миризмите и консистенцията им. Но все още нямаше никаква представа за какво служат, освен онази, която правеше хората невидими.

Успя да заблуди стареца още два дни, преди той да се усети, че Адаир е излязъл от безсъзнание. Провери крайниците и ставите му, както беше направила Маргерит, и приготви еликсир, който изля в гърлото му. Точно тази отвара го издаде, защото пареше и накара цялото му тяло да се свие от конвулсии.

— Надявам се, че си научи урока, така че от цялата ти измама може да излезе и нещо добро — изръмжа му лекарят, докато обикаляше около писалище то. — А урокът е, че не можеш да избягаш от мен. Ще те намеря, където и да отидеш. Не можеш да заминеш толкова далеч, нито да се скриеш толкова дълбоко, че да ме заблудиш. Следващия път, когато се опиташ да ме измамиш, да не изпълниш задълженията си, за които съм платил, или да откраднеш нещо от мен, този малък епизод ще ти се стори като леко наказание. Само да се усъмня, че не си ми лоялен, ще те вържа с верига за стената на тази къща и никога повече няма да видиш дневна светлина. Разбра ли?

Старецът не беше ни най-малко притеснен от омразата, с които го изгледа Адаир.

След няколко седмици младежът вече ставаше от леглото и куцукаше из стаята с помощта на бастун. Ребрата му още пукаха и го боляха всеки път, когато си вдигнеше ръцете, затова бе безполезен за Маргерит, ала можеше вече да помага на лекаря вечер. Но всички разговори между тях секнаха. Старецът му изръмжаваше заповедите си и Адаир се скриваше от погледа му веднага щом ги изпълнеше.

След два месеца, през които приемаше редовни дози от парещия еликсир. Адаир оздравя до степен да може да носи вода и да цепи дърва. Беше в състояние и да тича, но не дълго, и бе сигурен, че може и да язди, ако се наложи. Понякога, когато събираше билки в подножието на хълма, се заглеждаше в широкото зелено поле и си мислеше за бягство. Страстно желаеше да се освободи от стареца, но… Призляваше му от мисълта за наказанието и почти решен на самоубийство, се връщаше в къщата.

— Утре ще отидеш до селото и ще намериш малко момиченце. Трябва да е девственица. Не бива да задаваш въпроси и да привличаш вниманието върху себе си, по какъвто и да е начин. Просто намери детето, върни се и ми кажи къде живее.

Паника стисна Адаир за гърлото.

— Как да разбера дали детето е непорочно? Да го прегледам ли…

— Очевидно трябва да намериш много малко момиче. А що се отнася до прегледа — остави това на мен — каза старецът със смразяващ кръвта глас.

Той не му обясни нищо повече, но нямаше и нужда. Адаир вече знаеше, че всяка заповед на лекаря е дяволска, и въпреки това не можеше да му откаже.

Обикновено ходенето до селото беше радост за него, но този път посещението му не предвещаваше нищо добро. Когато стигна, се помота край къщите. Стараеше се да наблюдава селяните, без да привлича вниманието им, но селото беше малко, а и те вече го познаваха. Когато минеше покрай деца, които си играеха или вършеха домашна работа, родителите им веднага ги прибираха или му хвърляха заплашителни погледи.

Малко уплашен как ще реагира лекарят, Адаир се върна по непозната пътека с надеждата тя да му донесе късмет. Стигни до полянка, на която за своя изненада откри множество покрити каруци, подобни на тази, в която живееше семейството му. В селото бяха пристигнали цигани и сърцето на Адаир се изпълни с надежда, че близките му са дошли да го търсят. Огледа пришълците, но скоро осъзна, че не познава никого от тях. Обаче те имаха деца на всякакви възрасти, розовобузести момченца и сладки момиченца. И тъй като беше със същия произход, той се движеше свободно сред тях, макар да им беше непознат.

Способен ли бе да извърши нещо толкова зло, запита се Адаир. Сърцето му биеше силно, докато обикаляше и разглеждаше лицата им. Как би могъл да избере кое от децата да бъде предадено в ръцете на онова чудовище? Тъкмо се канеше да избяга, обладан от презрение към себе си, когато се натъкна на малко момиченце, което му напомни за неговата Катарина, такава, каквато беше като малка. Същата гладка бяла кожа, същите пронизващи черни очи, същата жизнерадостна усмивка. Сякаш съдбата избра вместо него. Чувството за самосъхранение победи.

Лекарят остана доволен от новината и нареди на Адаир, да отиде до циганския катун през нощта, когато всички спят, иди му доведе момиченцето.

— Подходящо е, нали? — попита старецът, като си мислеше сигурно, че това, което се кани да каже, ще накара Адаир да се почувства по-добре. — Твоите хора те изоставиха, продадоха те, без да се замислят. Сега е време за отмъщение.

Но вместо да убеди момчето, че има право да открадне детето, това го накара да настръхне.

— Защо ти е това момиче? Какво ще му направиш?

— Нямаш право да разсъждаваш, просто изпълнявай заповедите — изръмжа му старецът. — Точно започна да се възстановяваш. Ще е жалко пак да ти изпотроша костите.

Адаир се почуди дали да не помоли Бог да се намеси, но молитвите му щяха да се окажат напразни. Имаше всички основания да смята, че с момиченцето са обречени и нищо няма да ги спаси. Затова късно през нощта се върна в катуна. Мина покрай всички каруци и надникна през отворите на платнищата им, докато намери момичето. То спеше свито като коте върху одеяло. Затаи дъх, бръкна вътре и грабна детето. Искаше му се то да се разплаче и да събуди майка си и баща си, дори ако това означаваше да го хванат. Но то спеше в ръцете му като омагьосано.

Адаир не чу никакъв звук зад себе си, когато побягна. Никакъв издайнически шум от каруцата на родителите, нито вик от някой друг обитател на катуна. Детето стана неспокойно и се размърда, а той не знаеше какво да прави, само го притисна още по-здраво към силно биещото си сърце с надеждата да го успокои. Щеше му се да има кураж да не се подчини на зловещата заповед на стареца. Плака през цялото време, докато тичаше през гората.

Но когато наближи къщата, го обзе отчаяна смелост. Просто не можеше да изпълни това нареждане на лекаря, каквото и да му костваше това. Забави крачка и след това се обърна. Когато стигна до полянката, момиченцето вече се бе събудило, но беше тихо и като че ли му имаше доверие. Постави го изправено на земята и коленичи до него.

— Върни се при родителите си. Кажи им, че трябва веднага да се махнат от това село. Тук живее огромно зло и то може да им донесе нещастие, ако не се вслушат в предупреждението — каза той на момиченцето.

Детето посегна към лицето му и докосна мокрите му от сълзи бузи.

— И кой им праща това послание?

— Името ми няма значение — каза Адаир. Знаеше, че дори циганите да знаят името и да тръгнат да го търсят, за да го накажат за кражбата на детето, докато го намерят, той вече ще е мъртъв.

Остана така на колене в тревата, загледан след тичащото към каруците момиченце. Щеше му се и той да побегне през гората и да не спира, но знаете, че е безсмислено. Най-добре беше да се върне в къщата и да понесе наказанието си.

Когато отвори вратата, старецът седеше на писалището. Лекото нетърпение, изписано на лицето му, бързо се смени с познатото презрение и погнуса, когато видя, че Адаир се връща сам.

Стана и изведнъж се оказа много висок, като огромно дърво.

— Ти ме разочарова. И не мога да кажа, че съм изненадан.

— Може да съм ти роб, но не си в състояние да ме принудиш да стана убиец. Няма да го направя!

— Все още си слаб, фатално слаб. И страхлив. Трябваш ми по-силен. Ако смятах, че не си способен да станеш такъв, тази вечер щях да те убия. Но не съм убеден, все още не… затова няма да те убия, само ще те накажа.

И лекарят удари слугата си толкова силно, че той падна на пода и изгуби съзнание. Когато се свести, осъзна, че старецът държи главата му и поднася бокал към устните му.

— Изпий това.

— Какво е? Отрова? С нея ли смяташ да ме убиеш?

— Казах, че няма да те убия тази вечер. Това не означава, че нямам други планове. Изпий го — каза той. Очите му светеха безмилостно, докато Адаир надничаше в чашата. — Изпий го и няма да чувстваш болка.

В този миг отровата щеше да му дойде като спасение, затова преглътна съдържанието, което лекарят наливаше в устата му. Бързо го обзе странно чувство, но не беше като ступора, в който го бяха вкарали оздравителните еликсири. Започна се с изтръпване и гъделичкане в крайниците, след това усещането се разнесе по цялото му тяло. Не можеше да контролира мускулите си, почувства се омаломощен, клепачите му се отпуснаха, все едно бе парализиран, дишането му стана трудно. Когато гъделичкането стигна до основата на черепа, силно бучене в ушите му подсказа, че ще се случи нещо необикновено.

Старецът стоеше пред слугата си и го гледаше хладно. В изражението му имаше нещо много притеснително. Адаир усети как го вдигат и го носят, почувства как с всяка крачка олеква все повече. Спускаше се надолу по стълбите към подземието, в което никога не бе стъпвал, покоите на стареца. Обзе го паника. Вътре беше влажно и задушно, истински зандан. Цареше ужасна мръсотия. В ъглите пълзяха плъхове. Старецът го остави върху легло с вонящ стар мухлясал дюшек.

Адаир искаше да изпълзи оттам, но бе в капана на парализираното си тяло. Старецът невъзмутимо се качи на леглото и започна да съблича пленника си. Издърпа туниката през главата му, разкопча колана му.

— Тази вечер ти премина последната граница, която можех да ти отпусна. От сега нататък мога да те карам да правиш всичко. Затова ще ми се отдадеш и не си прави никакви глупави илюзии.

Смъкна панталоните на младежа и посегна към тънкия плат, покриваш слабините му. Адаир затвори очи, когато пръстите на стареца се заровиха в космите му. Полагаше всички усилия да не се възбуди, докато господарят му си играе с пениса му. След известно време, което му се стори много дълго, старецът пусна играчката си, но плъзна ръце към лицето на Адаир. Пръстите му се притиснаха в скулите, след това в ямките под очите. Младежът се опита да се измъкне от ужасното посегателство, но беше упоен.

— Виж какво, глупаво момче, ще те удуша, ако не ми се подчиняваш. Трябва да дишаш, нали? — старецът стисна носа му и спря достъпа му до въздуха. Адаир издържа колкото можа. Беше дезориентиран, чудеше се дали ще умре, или просто ще изпадне в безсъзнание… Но накрая инстинктът победи и той отвори уста. Тогава старецът проникна през отпуснатите му челюсти. Опиатът милостиво бе започнал да замъглява ужаса и унижението на младежа. Последното, което помнеше, беше как старецът каза, че знае за забежките му с Маргерит и че те трябва да спрат. Не му позволяваше да пилее енергията и семето си за друг.

22.

На сутринта Адаир се събуди на горния етаж върху купчината си слама, дрехите му бяха в безпорядък. Гадеше му се, още чувстваше влиянието на опиатите. Спомни си предупреждението на стареца, но нямаше представа какво си бе позволил да направи с него. Обзе го желание да изтича на долния стаж и да убие господаря си, докато спи. Идеята подпали ума му за цяла секунда. Обаче знаеше, че тук има нещо тайнствено и свръхестествено. Силата и уменията на възрастния мъж бяха необясними, той нямаше да позволи да бъде убит в собственото си леговище.

Цял ден Адаир се опитваше да събере кураж да избяга. Но страхът го бе приковал на място, болката в потрошените кости му напомняше каква е цената за неподчинението. Затова когато слънцето измина целия си път по небето и започна да припада мрак, той седна в ъгъла и закова в поглед в горната част на стълбището.

Старецът не се изненада, когато откри, че слугата му още е в къщата. На лицето му се появи злобна усмивка, но той изобщо не се доближи до Адаир. Захвана се с работа както обикновено. Взе наметалото си от закачалката.

— Тази нощ отивам в замъка на специално събитие. Ако си знаеш интереса, ще си тук, когато се върна.

И излезе, а Адаир се свлече до огъня и му се прииска да има смелостта да се хвърли в него.

Животът продължи така безброй месеци. Побоищата станаха обичайни, макар старецът вече да не използваше ръжена. Адаир бързо разбра, че за тях няма причина; беше станал толкова покорен, че не даваше поводи да бъде пребиван. Боят служеше само за да го държи в подчинение и напрежение. Лекарят караше Маргерит да слага опиати в храната и напитките на младежа, за да му е по-лесно да го бие, докато Адаир не се усети и не започна да отказва да яде. Тогава старецът го биеше, за да го принуди да преглътне опиатите, докато не го приведеше в безпомощно състояние.

Ставаше все по-жесток. Може би бе отприщил някакъв бент в себе си, наслаждаваше се на низостите си и нищо не можеше да го спре. Или пък винаги е бил такъв. Адаир се чудеше дали не е убил предишния си слуга и не е започнал същия смъртоносен цикъл и с него.

Графът изпращаше от време на време някоя девойка за забавление на стареца, някоя нещастна млада жена, отвлечена от хората му при нападенията им на унгарска земя. Водеха я в покоите на лекаря и я връзваха с вериги за леглото. Писъците й се носеха на горния етаж през целия ден, измъчваха Адаир и го наказваха, задето не слиза долу в леговището, за да й помогне да избяга. Понякога, след като старецът излезеше на нощните си разходки, Маргерит пращаше Адаир долу да занесе храна на бедната затворничка.

Той си спомняше първия път, когато с неохота влезе в покоите на господаря си и завари горката девойка гола под завивките, трепереща от ужас и шок и неспособна дори да забележи присъствието му. Тази първа жена не молеше младия мъж да я пусне. Беше парализирана от страх и дори не погледна храната. Адаир се засрами, когато усети, че се възбужда, докато гледаше стройното й женствено тяло, очертано под одеялото, плоския й корем, който се вдигаше и спускаше с всеки уплашен дъх. Съчувствието му към съдбата й и собствените му ужасни спомени за случилото се с него в това легло не успяха да го предпазят от плътското желание. Не посмя да я насили, защото беше собственост на стареца, и се качи нагоре по стълбите, разтреперан от страст.

Девойките обикновено умираха до три дни и лекарят караше Адаир да се отървава от тях, да изнася студените им трупове от леглото и да ги носи в гората. Те лежаха на земята като съборени статуи, докато той копаеше гробовете им. След това ги полагаше в тях, поръсваше ги с вар и ги покриваше с пръст. Смъртта на първата жена до такава степен го изпълни със срам, самопрезрение и отчаяние, че не можеше да я погледне, докато тя очакваше анонимното си погребение.

Но след първата, третата, четвъртата Адаир откри, че нещо в него и в копнежите му вече не е същото. Знаеше, че промяната е отвратителна. Той вече не се страхуваше да прекрачва границата на немислимото. Ръцете му трепереха, когато се поддаваше на желанието си да докосва гордите им — вече вкочанени от смъртта, да прокарва ръце по извивките на телата им. Всеки път, когато ги полагаше в земята, се отъркваше в тях и се радваше на твърдостта си. Но никога не отиде по-далеч, не извърши акта, който смяташе по-скоро за противен, отколкото за привлекателен, така че на труповете бяха спестени по-големи гаври.

Така изминаха няколко години. Побоищата и изнасилванията се разредиха, може би защото Адаир беше станал по-едър и силен. Или пък защото вече не беше момче и не бе толкова привлекателен за стареца.

След една особено сурова и студена зима господарят обяви, че ще пътуват до Румъния, за да нагледат имението му. На васала, който се грижеше за него, бе изпратено предварително известие да сложи в ред сметките и да приготви всичко да бъде прегледано от собственика.

Графът разреши отпуск, купиха и втори кон за Адаир, с който той щеше да тръгне на пътешествието. Когато настъпи часът на заминаването, взеха съвсем оскъдни провизии, не много дрехи и два малки заключени сандъка.

Тръгнаха след залез-слънце, яздеха на изток през нощта. След седем нощи път вече бяха навлезли дълбоко в румънска територия. Преминаха покрай подножието на Карпатите и пристигнаха в имението на стареца.

— Пътуването ни свърши — каза той на Адаир и кимна към слабата светлинка от замъка в далечината. Крепостта беше квадратна, в четирите й ъгъла имаше високи кули. Зловещият й силует едва се виждаше на лунната светлина. Последният отрязък от пътя мина през плодородни полета, лозя в подножието на планината, заспал по пасбищата добитък. Огромните порти се отвориха, когато наближиха. В двора ги чакаше свита от слуги, вдигнали високо факли. Начело на групата стоеше възрастен мъж и държеше кожено палто, което метна на раменете на лекаря веднага щом той слезе от коня си.

— Надявам се, че Ваше Благородие е пътувал добре — каза той кротко като свещеник и последва стареца по широкото каменно стълбище.

— Нали съм вече тук? — сопна му се господарят.

Адаир попиваше всички подробности, когато влязоха. Замъкът беше масивен и стар, но добре поддържан. Младежът забеляза, че по лицата на слугите се чете същият ужас, който сигурно беше изписан и на неговата физиономия. Един от местните прислужници го хвана за ръката и го отведе в кухнята, където му дадоха да яде хубави печени меса и птици. След това го отведоха в малка стая. Той легна в истинско пухено легло и се зави с кожена завивка.

На Адаир пътуването му хареса, прекарваше си по-добре, отколкото някога си бе представял, че е възможно, особено за селско момче като него. Беше свободен от режима в къщата, прекарваше повечето дни в скитане из замъка, тъй като лекарят бе потънал в грижи по имението и загуби интерес към него.

Управителят Лакту хареса момчето. Той беше любезен човек и като че ли прозря какво скрито бреме носи то. Говореше унгарски и Адаир можеше да проведе истински разговор за първи път през всичките тези години, в които бе говорил само с лекаря. Лакту произлизаше от род на прислужници, които бяха работили за едни и същи господари поколения наред. Обясни му, че не е странно, дето собственикът е далеч през повечето време: владетелите на това имение все отсъствали, по традиция приемали служби в двора на румънския крал. От опит знаеше, че и сегашният господар се връщал веднъж на седем години, за да нагледа как вървят нещата.

Чрез управителя Адаир получи достъп до всички специални помещения в замъка. Влезе в стаята, където прибрани в ракли, се пазеха церемониалните облекла на стареца. Надникна и във винарната, пълна с вино, произведено в имението. Но най-впечатляваща беше съкровищницата, в която държаха пая на рода Сел Рау от завоеванията: корони, скиптри, украшения със скъпоценни камъни, чуждоземни монети. При гледката на толкова много богатство Адаир се сети за алхимичните рецепти. Огромният замък в далечната земя му се струваше огромно разхищение. Бе направо престъпно да имаш толкова много и да не го употребиш за нещо добро.

Седмици наред Адаир рядко виждаше лекаря, но една нощ господарят поръча да повикат слугата му за церемония в главната зала. Младежът гледаше как старецът подписва декларации, с които заробваше всички, живеещи в имението. До дясната му ръка имаше тежък печат. Лакту внасяше всеки документ, четеше го на глас и после поставяше листа пред лекари, за да го подпише. Сетне управителят капеше обилно чернен восък под подписа, в който възрастният мъж притискаше печата с родовия герб — дракон с меч. По-късно Лакту обясни на Адаир, че това е печатът, с който членовете на семейството се легитимират. Тъй като господарите често умирали далеч от имението, а наследниците не можели да бъдат представени навреме на румънските власти и дори на управителя, подписите били безсмислени. Който държал печата, бил признаван за владетел на замъка.

Седмиците се превърнаха в месеци. Адаир би се радвал никога да не се върне в Унгария. Харесваше му двойната облага хем да го третират като любим син, хем да е далеч от лекаря. В свободното си време се упражняваше да се бие с меч със стражите и яздеше през селцата, за да опознае живота в околността. Обсъждаше всичко видяно с управителя, задълбочаваше познанията си за имението във всичките му аспекти — отглеждане на реколтата, производство на вино, грижи за добитъка. Струваше му се, че Лакту започва да го уважава, но не смееше да сподели с него нищо за живота си в къщата. Връщаше му топлите чувства, но се боеше да не си помисли нещо лошо за него, ако разбере какво е изстрадал или как е помагал на стареца да практикува черното си изкуство. Копнееше да разкаже на Лакту за злата природа на техния господар, но не можеше да измисли как да го направи, без да уличи и себе си, а не искаше да загуби благоразположението на управителя.

Една нощ Адаир се събуди, усетил чуждо присъствие в стаята си. Докато палеше свещта, знаеше, че не е сам, но въпреки това се стресна, когато видя лекаря да стои до леглото му.

Сърцето му заби силно, когато си припомни на какви ужасии е способен този човек.

— Господарю, изненадахте ме. Имате ли нужда от моите услуги?

— Не съм те виждал отдавна, Адаир. Исках да те проверя, но се кълна, че едва те познах — каза онзи с дрезгавия си глас. — Животът тук ти се отразява добре. Пораснал си. Станал си по-висок и по-силен.

В очите му проблесна старото изкушение, което Адаир не искаше да вижда.

— Научих много, откакто съм тук — отвърна младежът. Искаше да покаже на лекаря, че не е мързелувал, докато е бил далеч от погледа му. — Имението ви е великолепно. Не разбирам как понасяте да сте далеч от него.

— Животът тук е прекалено спокоен за моя вкус. Мисля, че е времето сам ще се увериш. Но дойдох тук тази вечер, за да ти кажа, че няма да останем още много дълго. Лятото наближава бързо и аз трябва да се върна в Унгария.

Думите на стареца разтревожиха Адаир. Знаеше, че това време ще свърши, но си бе позволил да помечтае, че може да продължи вечно. Опита се да скрие паниката си.

Междувременно старецът се приближи още повече до леглото и се взря в лицето му. Пресегна се, отметна одеялото и откри гърдите и корема на Адаир. Младежът събра сили, за да понесе докосването му, но то не идваше. Старецът само гледаше младия мъж, желанието му бе доловимо, но изглеждаше доволен само да попива с очи тялото му. Или може би зрелостта на Адаир го отблъскваше, защото след минута се обърна и излезе от стаята.

23.

Адаир очакваше, че след завръщането им в къщата на лекаря животът ще продължи както преди, но това се оказа невъзможно. Прекалено много неща му се бяха случили. Той бе завладян от идея, която не можеше да прогони от главата си, особено през деня, когато старецът не беше наоколо и не заемаше цялото му внимание. Младежът не можеше да забрави видяното в имението на възрастния мъж: масивната крепост, изобилните поля, съкровищата, слугите, крепостните селяни… Липсваше само господар, а на пътя му имаше единствено две прости пречки: печатът, скрит вече някъде в къщата, и смъртта на стареца.

С малко постоянство печатът можеше да се намери. Но убийството на стареца беше друга работа. Адаир го бе обмислял толкова много пъти през годините на затворничеството си, беше го преобръщал в ума си и анализирал всяка подробност, но накрая винаги го отхвърляше като налудничава мечта. Когато господарят му посягаше от гняв или от лъст, слугата потискаше унижение го си, като се кълнеше, че някой ден ще го накара да си плати. Но споменът от жестокия побой с ръжена и месеците възстановяване след него го възпираше да действа.

От онзи бой обаче минаха години и Адаир значително порасна. Лекарят вече не вдигаше толкова често ръка и макар да продължи да гледа момчето с желание, задоволяваше похотта си много по-рядко и премерено. А то от толкова отдавна таеше омраза към стареца, че за него тя вече бе станала естествена като дишането. Мисълта му беше вече по-остра, а нуждата от отмъщение — по-силна и категорична.

Не осъзнаваше колко много се е променил до вечерта, в която трябваше да погребе още една мъртва девойка. Погледна красивото й тяло и си даде сметка, че и последното табу е паднало. С лекота можеше да похити безжизнения труп, но това, което всъщност искаше, бе да опустоши мъртвото тяло на лекаря, преди да го зарови в пръстта. И още нещо — щеше да го направи с удоволствие. Не изпитваше страх или отвращение. Беше се разделил и с последната си частица човечност. Всичките му скрупули бяха обелени от него пласт по пласт, като кожа на дивеч от методичен ловец. Превърнал се беше в достоен съперник на стареца и тази мисъл го направи щастлив за първи път от години.

Първата стъпка беше да си осигури помощ. Имаше нужда от съюзници, от селяните, които вече мразеха лекаря, който бе на страната румънския потисник. Трябваше да намери тези от тях, които бяха събрали достатъчно злоба в себе си, за да обедини гнева им срещу своя господар, който бе по-лесна мишена от графа. Ако успееше да докаже, че лекарят е извършил престъпления срещу селяните, които графът да не може да отрече, тогава благородникът щеше да бъде принуден да си затвори очите, ако отмъщението им се стовари под формата на убийство. Трябваше само да намери правилните хора, да избере точните престъпления и да представи необходимите доказателства.

Един ден Адаир отиде до селото, за да потърси религиозните авторитети, които му бяха нужни. В абатството откри млад монах, пощаден от полската работа. Беше розов като новородено бебе. Божият човек изглеждаше изненадан да види слугата на злия лекар на прага си, но когато Адаир падна в краката му и го помоли за съвет, младият монах не намери сили да му откаже. Седнаха един до друг в усамотеното абатство и той изслуша обясненията на Адаир как е бил принуден да служи против волята си. Без да се спира подробно на конкретни подробности, младежът изрази отвращението си, че трябва да работи за такъв зъл и безмилостен деспот. Когато монахът започна да му вдъхва увереност — отначало колебливо, но след това доста по-спокойно — Адаир разбра, че е намерил съюзника, когото бе търсил. Накрая младежът намекна за черните грехове, които графът и лекарят бяха извършили. Монахът го увери, че може да идва винаги и по всяко време, за да разтоварва душата си.

Адаир направи точно така. Втория път, когато го посети, той му разказа как е бил пратен от лекаря да отвлече дете. Лицето на монаха пребледня, той отскочи назад като ухапан от змия, когато младежът започна да му описва местонахождението на циганския катун, и потвърди, че циганите са си тръгнали без никакво обяснение.

— Предполагам, че е искал да използва детето за приготвянето на някоя от дяволските си отвари, но за какво, по каква причина — не мога да кажа. Това е работа на Сатаната, щом се изисква човешка жертва, нали? — попита Адаир с невярващ глас, като се постара да изглежда възможно най-невинен и разкаян.

В този миг монахът го помоли да спре, защото не вярвал на ушите си.

— Кълна се, че е истина — каза Адаир и падна на колене. — Мога да донеса доказателства. Свитъците, на които са описани магиите, достатъчни ли ще са?

Поразеният монах успя само да кимне с глава.

Адаир знаеше, че няма да е никак трудно да вземе книжата от къщата през деня, докато лекарят спи, но на следващия ден, когато отиде да събере уликите, ръцете му трепереха, когато се протегна към писалището. „Не ставай глупав — вдъхна си той кураж. — Минаха години. Ти мъж ли си, или си още уплашено момче?“ Уморен от страха и унижението, грабна решително книжата, нави ги на руло и ги пъхна в ръкава си. Без да каже и дума на Маргерит, тръгна към абатството.

Очите на младия монах светнаха, когато прочете избелелите ръкописи. Извини се на Адаир, че се е усъмнил в него, върна му листовете и му нареди да ги занесе бързо обратно в къщата. Както и да го уведоми, ако лекарят започне да планира друго чудовищно престъпление. Обаче имал нужда да измисли план как да залови еретика, който все пак бил близък на техния господар. Решителността на монаха обаче бе разколебана; очевидно не можеше да събере смелост за дръзка постъпка като тази да се противопостави на графа. За да му вдъхне сили, Адаир обеща да се върне с още доказателства за вещерство.

Същата вечер присъствието на лекаря се оказа истинска агония за младежа. Той подскачаше всеки път, когато старецът го погледнеше накриво. Беше сигурен, че е усетил, че безценните му ръкописи са пипани. Старецът затърси в книжата си рецептата на магията, която му трябваше, а момчето се засуети, уплашено, че ще забележи някаква издайническа следа: подгънат ъгъл, петно, мирис на лавандула и тамян от абатството. Но господарят му просто спокойно продължи да си върши работата.

Малко след полунощ старецът вдигна глава от писалището си.

— Още ли искаш да се научиш да четеш, момче? — попита той доста мило. На Адаир му се стори странно, че повдига въпроса така внезапно. Но ако отговореше отрицателно, онзи веднага щеше да заподозре, че нещо не е наред.

— Да, разбира се.

— Днес е добра вечер да започнем. Ела тук и ще те науча да разпознаваш някои букви на тази страница — посочи с извития си пръст. Със стегнати гърди Адаир стана от пода и отиде при стареца, който изгледа малкото разстояние между тях. — По-близо, момче, няма да виждаш нищо на листа от тук.

Посочи пода до себе си. По челото на Адаир изби пот, докато се приближаваше. Когато застана до него, старецът се пресегна и го сграбчи за гърлото с желязна ръка. Стисна трахеята му и той усети, че не може да диша.

— Тази вечер е много специална за теб, Адаир, прекрасното ми момче. Много важна — каза старецът, стана от мястото си и повдигна младежа във въздуха. — Не вярвах, че ще те задържа на служба при мен толкова дълго. Бях планирал да те убия отдавна. Но въпреки сериозните ти недостатъци, се привързах към теб. Винаги си притежавал особена, дива красота, но ми беше и по-лоялен, отколкото вярвах, че е възможно. Да, справи се по-добре, отколкото подозирах в първата вечер, когато те видях. Затова реших да те запазя за прислужник завинаги.

Запрати Адаир към каменната стена, все едно бе парцалена кукла. Главата му се удари в твърдата повърхност. Силите напуснаха тялото му. Старецът го вдигна и го занесе на долния етаж, в усамотените си подземни покои.

Адаир ту идваше в съзнание, ту отново припадаше. Лежеше на леглото и усещаше ръцете на стареца по лицето си.

— Ще дам на бунтовното ми селянче безценен дар. Да не мислиш, че не съм познал по очите ти? Разбира се, че знаех…

Адаир изпадна в паника от думите на стареца, притесни се, че ще прочете мислите му и ще разбере за уговорката му с монаха. — Но след като получиш този дар, няма да можеш вече никога нищо да ми отказваш. Той ще ни обвърже завинаги, ще видиш…

Старецът се приближи съвсем близо и разгледа прислужника си с такъв ужасен поглед, че него го побиха тръпки. Чак тогава Адаир забеляза амулета, който висеше на кожена връвчица на шията на лекаря. Старецът го дръпна, скъса връвчицата и го скри в двете си длани от погледа на момчето. Но то бе успяло да го зърне под слабата светлина на свещта: беше малък сребрист мускал с миниатюрна капачка. Лекарят успя някак си да я махне с кокалестите си пръсти. За нея бе прикачена фина дълга игла. На края на иглата имаше голяма капка течност с неприятен меден цвят.

— Отвори си устата — нареди лекарят и надвеси иглата над устните му. — Сега ще получиш безценния подарък. Повече хора биха убили за този дар или биха платили огромни суми пари. А аз сега ще го дам просто ей така на глупак като теб. Прави каквото ти казвам, неблагодарно псе, докато не съм размислил.

Нямаше нужда да се съпротивлява. Иглата беше достатъчно тънка, за да се мушне между устните на Адаир, колкото и силна да бяха стиснати. Старецът натисна и я заби в езика му.

Не толкова болката, колкото шокът накараха Адаир да скочи срещу лекаря — шокът от странното изтръпване на цялото му тяло. Сърцето на младежа замръзна от ужас и той веднага осъзна, че е подвластен на някаква демонична сила.

Когато напрежението и тялото му се уталожи, сърцето му започна да бие все по-бързо, отчаяно изпомпваше кръв към обезкървените крайници и към мозъка. През цялото време старецът го притискаше надолу, тежък като воденичен камък, мърмореше някакви неразбираеми думи със сигурност на езика на Дявола. После извърши нещо също толкова странно, този път с игла и мастило. Адаир се опита да го отблъсне, но не успя, а след минута дори вече нямаше сили да опитва. Белите му дробове отказаха, не можеше да си поеме дъх. Започна да се гърчи, да се дави, изпадна в предсмъртна агония, обзе го леден студ… Чувстваше се жив погребан, заключен в тяло, което спираше да работи.

Но в него се надигна силна воля да се съпротивлява на смъртта. Ако умреше, старецът никога нямаше да бъде наказан, а Адаир желаеше този ден да дойде повече от всичко на света.

Лекарят огледа лицето на младежа, сгърчено от предсмъртна агония.

— Колко си силен. Имаш голяма воля за живот, това е добре. Гориш от омраза към мен. Очаквах го, Адаир. Тялото ти ще премине през последните етапи на умирането, това ще задържи вниманието ти за известно време. Трябва да лежиш неподвижен.

Когато организмът му вече не можеше да си помогне сам, той започна да умира. Вкочани се и затвори като в капан съзнанието си. През цялото време лекарят разказваше как бил привлечен от алхимията. Не очакваше селянин като него да разбере очарованието на тази наука. Обясни, че обучението му по медицина отворило тази врата. Но чрез алхимията отишъл още по-далеч и бил един от малкото, от най-проницателните, които преминали отвъд тайните на естествения свят и навлезли в свръхестествената реалност. Превръщането на обикновен метал в злато било алегория. Дали Адаир разбират това? Истинските магове не търсели начини да превръщат даровете на земята в по-изискани неща, а се опитвали да променят самата природа на човека! Чрез духовно пречистване и пълно посвещаване на алхимията лекарят се бил присъединил към редиците на най-вещите и най-силните хора на земята.

— Владея водата, огъня, земята и вятъра. Виждал си го, знаеш, че е вярно — похвали се той. — Мога да правя хората невидими. Силен съм като на младини — това те изненада, нали? Всъщност съм много по-силен от преди. Дарът, който ти дадох — на лицето му се изписа зловещо превъзходство и самодоволство, — е безсмъртието. Ти, мой почти съвършен прислужнико, никога няма да ме напуснеш. Никога няма да ме предадеш. Никога няма да умреш.

Адаир чу думите, докато умираше, и се надяваше да не е разбрал правилно. Да служи на лекаря завинаги! Молеше се смъртта да го спаси. Изпадна в паника и спря да чува какво му говори старецът, а и не го интересуваше.

Малко преди мракът да го погълне, чу само още едно последно изречение. Лекарят му каза, че има само един начин да се избяга от вечността.

Имало само един начин да загине — от ръката на този, който го е променил. От ръката на създателя си — стареца.

24.

Адаир се събуди и откри, че още е в леглото на стареца, който лежеше до него заспал като мъртвец. Седна. Чувстваше се странно. Сякаш всичко се бе променило по време на съня, макар още да не можеше да каже как точно. Някои новости бяха очевидни: например зрението му. Можеше да вижда в тъмното. Видя плъховете в ъглите на стаята, които се катереха един връз друг или тичаха покрай стените. Чуваше всеки звук така, сякаш се намираше съвсем близо до източника му — ясно и отчетливо. Но най-впечатляващо бе обонянието му. Миризмите се биеха за вниманието му, а най-усърдно му се натрапваше някакъв приятен и богат аромат с метална нотка на мед. Не го разпознаваше, колкото и да се изкушаваше от него.

След няколко минути и лекарят се размърда, после рязко се събуди. Видя окаменелия Адаир и се засмя.

— Това е част от дара. Прекрасно е, нали? Имаш сетива на животно.

— Какъв е този мирис? Усещам го отвсякъде — погледна ръцете си Адаир, после завивките.

— Това е кръв. Плъховете са пълни с нея и са навсякъде около теб. Маргерит, която спи горе. Освен това можеш да надушваш минералите в камъните от стените. Сладката пръст, бистрата вода — всичко е по-хубаво и по-ясно. Това е дар. Той те издига над останалите хора.

Адаир падна на колене на пода.

— Ами вие? Като мен ли сте? Оттам ли е силата ви? Всичко ли виждате?

Старецът се усмихна загадъчно.

— Дали съм като теб? Не, Адаир, аз не съм се подложил на трансформацията, през която премина ти.

— Защо? Не искате ли да живеете вечно?

Онзи поклати глава, сякаш говореше на малоумен.

— Не е толкова просто. Най-вероятно няма да го разбереш. Във всеки случай аз съм старец и страдам от затрудненията на възрастта. Не искам да остана цяла вечност в тази форма.

— Ако е така, тогава как смяташ да ме задържиш от тук нататък, старче? Ти ме направи силен и вече не можеш да ме биеш. Бог ми е свидетел, че повече няма да ми посягаш. Как се надяваш да ме спреш да си тръгна?

Възрастният мъж закрачи към стълбището и го изгледа през рамо.

— Нищо не се е променило между нас, Адаир. Мислиш ли, че бих ти дал сили, които да те направят свободен? Все още съм по-силен. Мога да угася живота ти като пламъчето на свещ. Аз съм единственият, който може да те убие. Запомни това.

И изчезна в мрака.

Адаир остана на колене. Целият трепереше и не знаеше дали да вярва на думите на стареца, защото усещаше странна сила да се разлива по крайници те му. Погледна към онова място на ръката си, което бе видял лекарят да обработва с мастило и игли. Съмняваше се, че може да му се е присънило, но не — там имаше странна фигура: два преплетени кръга. Беше му позната, но не се сещаше къде я бе виждал преди.

Може пък старецът да е прав: сигурно Адаир бе прекалено глупав, за да проумее нещо толкова сложно. Но вечният живот беше последното, което искаше в този момент. Не му пукаше дали ще живее, или ще умре. Желаеше само да убеди монаха да приведе плана си в действие и не го интересуваше дали ще загине, докато го изпълнява.

Откри монаха да се моли край свещите в параклиса. Застана на прага и се почуди дали свръхестественото състояние, в което се намира, ще му попречи да влезе в осветено място. Ако се опита да пристъпи вътре, дали ангелите няма да го изхвърлят и да му откажат достъп? Пое си дълбоко дъх и прехвърли крак през дъбовия праг без никакви лоши последствия. Очевидно Бог нямаше никаква власт над съществото, в което се бе превърнал.

Монахът видя Адаир и се втурна към него, хвана го за ръката и го повлече към един тъмен ъгъл.

— Стой далеч от вратите, където могат да ни видят заедно каза той. Какво има? Изглеждаш разтревожен.

— Така е. Научих нещо по-ужасяващо от това, което вече ти разказах, нещо за лекаря, което предната вечер не знаех.

Адаир се почуди дали не си играе с огъня. Все пак си мислеше, че може да победи стареца, без да се разкрива.

— По-лошо от това, че е последовател на Сатаната?

— Той… не е човек. Вече е едно от съществата на Сатаната. Разкри ми се в цялата си порочност. Ти си обучен от Църквата, че има неща, които не принадлежат на този свят — зли същества, хвърлени от Сатаната да тормозят простосмъртните за негово забавление. Кое е най-лошото, което можеш да си представиш, отче?

За свое облекчение Адаир не видя скептицизъм по лицето на монаха. Божият служител пребледня и затаи дъх от страх, вероятно си спомни ужасните истории, които бе чувал през годините, необяснимите смърти, изчезналите деца.

— Той се е превърнал в демон, отче. Не можеш да си представиш какво е да стоиш толкова близо до такова зло, то да те държи за гърлото и да усещаш вонята на ада в дъха му. Силата на Луцифер в ръцете му.

Монахът вдигна пръст, за да го накара да млъкне.

— Демон! Чувал съм за демони, които живеят между хората и приемат различни форми. Но никой никога не е оцелявал, след като се е опълчвал на такова същество, за да разкаже какво е.

Монахът изцъкли очи, пребледня и се отдръпна от Адаир.

— А ето те тук, жив. По какво чудо?

— Каза, че не е готов да ме убие. Че все още има нужда от мен като прислужник, също както от Маргерит. Предупреди ме да не бягам, че ако се опитам, ще има жестоки наказания, каквито не мога да си представя…

Нямаше нужда Адаир да се преструва, че не се бои.

— Дявол!

— Да. Той може да е самият Дявол.

— Трябва веднага да изведем теб и Маргерит от тази къща! Душите ви са в опасност, да не говорим за живота ви.

— Не можем да рискуваме, не и преди да измислим план. Маргерит засега е в безопасност. Не съм го виждал да вдига ръка срещу нея. А що се отнася до мен — не останаха много неща, които да не ми е причинил вече.

Монахът въздъхна.

— Сине мой, той може да ти отнеме живота.

— И ще съм един от многото.

— Би ли рискувал живота си, за да спасиш селото от този демон? — попита монахът.

Адаир пламна от омраза.

— С радост.

Очите на монаха се насълзиха.

— Много добре, синко, ще действаме. Ще говоря със селяните дискретно, уверявам те — и ще видя на какво можем да разчитаме в действията си срещу лекаря. Стана, за да придружи Адаир до вратата. — Наблюдавай тази сграда. Когато сме готови да действаме, ще завържа бяло платно на стълба за фенери. Бъди търпелив дотогава. И силен.

Мина седмица, после втора. Понякога Адаир се чудеше дали монахът не се е уплашил и не е избягал от селото, дали не му липсва кураж да се изправи пред графа. Използваше всяка свободна минута да претърсва къщата за печата, с който старецът бе подпечатвал документи в имението си. След церемонията в замъка той сякаш изчезна, но Адаир знаеше, че лекарят няма да рискува да го остави далеч от себе си и да не може да го ползва, когато му потрябва. Вечерта, когато Маргерит заспа, а господарят им излезе на нощната си разходка, младежът прерови всяка кутия, кошница и ракла, но не намери тежкия златен печат, завързан с тънка връвчица. И точно когато си мислеше, че вече няма сили да сдържа нетърпението си, дойде нощта, в която бялото платно се развя от стълба за фенери на църквата.

Монахът стоеше на входа на абатството и стискаше като оръжие един свещник. Беше страдал, откакто се видяха за последно с Адаир, и вече не изглеждаше безпомощен. Бузите му, някога издути като на бобър, сега бяха хлътнали. При първите им срещи очите му бяха ясни и наивни, а сега бяха помрачени и тъжни от знанието, което бе придобил.

— Говорих с хора от селото и те са с нас — каза той, хвана затворнически Адаир за ръката и го издърпа в сенките на преддверието.

Адаир се опита да скрие доволството си.

— Какъв е планът?

— Ще се съберем утре в полунощ и ще тръгнем към къщата.

— Не, не в полунощ — прекъсна го Адаир и също го хвана за ръката. — Ако искате да изненадате лекаря, най-добре елате по пладне. Като всеки демон и той будува през нощта и спи през деня. Най-добре тръгнете по светло.

Монахът кимна, макар че новината го разтревожи.

— Да, разбирам. Ами хората на графа? Дали не рискуваме да ни хванат посред бял ден?

— Те никога не се приближават до къщата. Освен ако не се вдигне тревога, не бива да се боите от войниците на графа.

Това не беше съвсем вярно. Стражите бяха посещавали къщата през деня няколко пъти, по само по една причина — да доставят момиче на стареца. Тези доставки обаче не бяха редовни. Графът от доста време не бе пращал нова девойка, така вероятността беше голяма, но… Адаир прецени, че едва ли е вероятно това да стане на следващия ден, и не си струваше да го споменава пред монаха, който можеше да го използва като претекст за отказ.

— Да, да… — кимна монахът със стъклен поглед.

„Той ми се изплъзва“ — помисли си Адаир.

— И какво смятате да правите със стареца, след като го плените?

Божият служи тел изглеждате изненадан.

— Не аз решавам бъдещето му…

— Да, отче, това е твой дълг като божи представител. Спомни си какво казва Господ за вещиците и вещерите: не бива да живеят.

Докато говореше, Адаир стискаше здраво ръката му, сякаш за да влее кураж във вените му.

След дълго мълчание монахът сведе очи.

— Тълпата… не мога да гарантирам, че ще успея да контролирам гнева й. Те таят много омраза към стария лекар… — каза той с решителен глас.

— Точно така — кимна насърчително Адаир. — Не носиш отговорност за това, което ще се случи. Такава е божията воля.

Трябваше да потисне надигащия се в него див кикот. Омразният старец най-накрая щеше да си получи заслуженото! Може и да не бе по силите на Адаир да победи човек, който беше спечелил дявола на своя страна, но със сигурност лекарят нямаше да се справи с половината село.

— Ще ми трябва още един ден, за да уведомя хората за промяната в плана — че ще трябва да действаме по светло каза монахът.

Адаир кимна.

— Тогава вдругиден, по пладне.

Свещеникът преглътна и се прекръсти.

Един ден. Адаир имаше един ден да открие печата, иначе рискуваше селяните да го намерят и да го вземат. Върна се в къщата, като се опиташе да потисне паниката си. Къде може да е? Претърсил бе всяка полица, всяко чекмедже, разгледал беше всяка дреха на лекаря, дори разгъна всяко парче плат в раклите, за да е сигурен, че печатът не е скрит между тях. Неуспехът го хвърли в отчаяние, виждаше как плановете му се разпадат един по един: никога няма да избяга от стареца, никога няма да живее в далечния замък, никога няма да види семейството си и любимата Катарина. По-добре тогава да умре. Толкова беше нещастен, че като нищо щеше да поиска от господаря си да го убие от съжаление, ако омразата му към него не бе толкова силна.

Старецът седеше на бюрото си, когато Адаир се върна от тайната си среща. Вдигна очи, когато прислужникът влезе в стаята.

— Утре ще трябва да отида до селото, за да взема фураж за конете — каза младежът и веднага му хрумна една идея, видя възможност.

Лекарят забарабани по писалището.

— Ще трябва да почакаш един ден. Ще направя лапа, която да размениш за овес с интенданта…

— Моите извинения, но заради небрежността ми запасите ни са намалели. Няма фураж за няколко дни, а тревата е малко и конете няма да издържат дълго само на нея. Това не може да чака. С ваше разрешение ще купя съвсем малко количество, достатъчно за тази седмица, а следващата ще се видя с интенданта, за да ви дам време да приготвите лапата.

Адаир затаи дъх, чакаше реакцията на стареца, защото ако онзи откажеше, едва ли щеше да намери друго време, в което да го принуди с хитрост да покаже къде държи парите и ценните си вещи. Старецът поклати глава заради пропуска на слугата си, после стана и тръгна надолу по стълбите. Адаир не го последва, но се заслуша внимателно и започна да анализира всеки звук, всеки знак. Въпреки дебелия дървен под го чу да копае, а след това да премества нещо тежко. Звън на монети, след това пак преместване. Накрая старецът се изкачи обратно по стълбите и хвърли малка кесия от еленова кожа на масата.

— Достатъчно е за седмицата. И гледай да направиш добра сделка — изръмжа му той предупредително.

Когато вечерта лекарят излезе, Адаир се втурна към подземието. Мръсният под изглеждаше недокоснат и само след внимателно проучване младежът намери следи — до стената, на влажно и мухлясало място, покрито с изпражнения от плъхове. Прахта от една от каменните плочи бе избърсана.

Адаир коленичи, хвана камъка по краищата и го отдалечи от стената. В малката дупка намери вързоп, който извади и разви. Вътре имаше нещо, увито в квадратно парче кадифе — печатът на кралството и неговите мечти.

Адаир го взе и върна камъка на мястото му. Триумфираше, чувстваше се щастлив, че е постигнал победа над потисника след всичките несправедливости, на които го беше подложил.

Би трябвало да убие баща си, а не да го оставя да пребива майка му, братята му, сестрите му. Не биваше да му позволява да го продаде в робство. Трябваше да се възползва от всяка възможност да избяга и никога да не се отказва. Трябваше да убие злия граф. Той заслужаваше да умре, защото беше враг на унгарския народ, еретик, влязъл в съюз с емисар на Сатаната. Трябваше да помогне на Маргерит да избяга, да я предаде на някое добро семейство или в манастир, да намери кой да се грижи за нея.

Според Адаир това не беше кражба. Лекарят му дължеше своето кралство. И или щеше да му го предаде, или ще умре.

В уречения ден младежът наблюдаваше движещото се по небето слънце внимателно и съсредоточено, като ястреб мишка на полето. Монахът и хората му щяха да дойдат до час-два. Питаше се дали да остане в къщата и да стане свидетел на гибелта на стареца.

Перспективата беше ужасно изкусителна. Да гледа как селяните измъкват лекаря от мръсното му легло на слънце, как лицето му се изкривява от страх и изненада. Да слуша виковете му, когато го повалят на земята, започват да го налагат с тояги и го нарязват на парчета с косите си. Да ги насърчава, докато опустошават къщата, грабят каквото има в раклите, чупят шишетата и бурканчетата с безценните съставки и стъпкват съдържанието им, а след това сриват нечестивата крепост.

Макар вече да бе докопал печата, Адаир не можеше да поеме към имението, преди да е сигурен, че лекарят няма да го последва. Но имаше една основателна причина да изчезне, преди да дойде тълпата — а ако старецът някак си оцелее? Ако на хората не им стигне куражът или той вече е станал безсмъртен (възможно беше, не беше казал, че не го е направил, не и в прав текст), ако посочат младежа като виновник за нападението? След това нямаше как да се защити, ако заговорът му беше разкрит. Може би по-разумно бе да послуша съмненията си.

Отиде при Маргерит, която белеше картофи в една кофа, накара я да ги остави и я поведе към вратата. Тя се дърпаше неохотно, но Адаир я надви и я принуди да стои до него, докато той оседлаваше стария кон на господаря. Щеше да я заведе на сигурно място в селото, за да не присъства на мелето. Така ще е най-добре. А той ще се върне да види крайния резултат.

Слънцето вече залязваше, когато Адаир се върна при къщата. Забави се достатъчно, остави коня с отпусната юзда да се скита по непознати пътеки през гората. Нямаше желание да срещне селяните по пътя им обратно, все още превъзбудени и кръвожадни.

Забеляза черния дим на хоризонта, но докато приближи до къщата, той се бе разнесъл. Подкара коня и стигна до познатата полянка пред жилището. Вратата беше изкъртена, земята отпред страховито изровена. Оборът за животните бе разрушен и втория кон липсваше. Адаир слезе от жребеца и внимателно се доближи до сградата. Мястото, където някога беше вратата, зееше зловещо като очна ямка на череп.

По стените вътре се виждаха линии от сажди, сякаш някой бе драскал, за да избяга. Разрушението беше точно такова, каквото очакваше: стъпкани стъкла и парчета от грънци; преобърнати котли, офи и тенджери; писалището бе разбито на трески. И всички рецепти бяха изчезнали заедно със стареца. Освен ако… Кръвта във вените на Адаир изстина на секундата при мисълта, че тълпата може да не е успяла.

Започна да рови в боклука, да преобръща мебелите и да претърсва дрехите, нахвърляни по пода, както и тези, които бяха оставени по разбърканите ракли. Но не намери никакви остатъци от стареца, дори ухо. Ако селяните бяха успели да го убият, трябваше да има някакви следи — кост, обгорен череп. Хрумнаха му и други, още по-ужасни възможности: може би лекарят е успял да избяга в гората или да се скрие някъде в самата къща. Щом имаше малко скривалище за ценностите си, защо да няма и по-голямо, за себе си? Или пък което беше още по-опасно — се бе пренесъл някъде с магия. Може дори самият господар на мрака да се е намесил и да е спасил верния си слуга.

В гърлото на Адаир се надигна паника, докато тичаше надолу по стълбите към покоите на стареца. Гледката долу бе дори по-ужасяваща, отколкото на горния етаж. Тук все още се стелеше гъст дим — очевидно пожарът бе тръгнал от подземието. Стаята бе напълно опразнена, с изключение на овъгленото легло. Но Адаир помириса смъртта в пушека, отиде до черната купчина, клекна и зарови пръсти в нея. Намери парчета кост, трески и разтопен метал, които още пареха. И накрая — по-голямата част от черепа с полепнала по него обгорена плът и дълги косми.

Стана и избърса саждите от ръцете си, доколкото можа. Преди да си тръгне, хвърли последен поглед към къщата, в която бе прекарал пет нещастни години. Жалко, че каменните стени не можеха да изгорят.

Не взе нищо, освен дрехите на гърба си, печата и кесия с монети. Накрая излезе през дупката на вратата, дръпна юздите на жребеца и пое на изток, към Румъния.

Адаир живя много години в имението на лекаря, макар то да не стана веднага негова собственост, както се беше надявал. Когато пристигна сам, без господаря си, той представи печата на управителя Лакту и му каза, че старецът е починал. Обясни, че историите за съпруга и син са измислица, за да осигурят прикритие за истинските причини за безбрачието му — нестандартните му наклонности. И тъй като нямал наследник, оставил имението на верния си прислужник и компаньон. След като свърши с разказа си, Адаир показа на управителя печата.

По лицето на Лакту се изписа неприкрито съмнение и той заяви, че Адаир трябва да предяви претенциите си пред краля на Румъния. Щом не е кръвен роднина на лекаря, кралят има право да реши дали да не му отнеме собствеността. Минаха години, преди владетелят да се произнесе, но накрая отсъди в полза на Адаир. Разрешиха му да остане в имението и да запази титлата, ала кралят му отне земите.

Но настъпи ден, в който вече не можеше да остане в замъка. Лакту и всички останали от персонала остаряха, а Адаир си оставаше все същият, откакто се бе върнал без стареца. За да не събужда подозрения, се наложи да изчезне за известно време, да се покрие за няколко десетилетия, а след това да се върне със златния печат и да заяви, че е собственият си син.

Реши да отиде в Унгария, защото натам го водеше сърцето. Искаше да издири семейството си. Копнееше да ги види — не и баща си, разбира се, който след лекаря бе най-омразният му човек. Майка му вече трябваше да е стара и да живее с най-големия си син — Пету. Останалите са пораснали и сигурно имат собствени деца. Изгаряше от желание да ги зърне и да разбере какво се е случило с тях.

Отне му две години да ги намери. Започна от имението, в което ги беше оставил. Внимателно проучи маршрута им по сведения на някогашни съседи и работодатели. Накрая, в началото на втората зима, стигна до едно село край езерото Балатон. Яздеше по улиците и търсеше лица, които да приличат на него.

Натъкна се на група малки къщички в покрайнините и в него се загнезди предчувствие, че наблизо има познати хора. Слезе от коня, приближи се и надникна през прозорците. Залепи око на една пролука в капандурите и под слабата светлина на свещта видя няколко познати лица.

Макар и да се бяха променили от възрастта, бяха станали по-закръглени, сбръчкани и уморени, той позна тези лица. Братята му се бяха събрали около огнището, пиеха вино и свиреха на цигулка и балалайка. С тях имаше непознати жени, Адаир предположи, че са съпругите им, но ни следа от майка им. Накрая зърна и Раду, беше пораснал, възмъжал и висок… Така му се прииска да се втурне в къщата, да прегърне Раду и да благодари на Бога, че е още жив, че му е бил спестен целият ад и всички мъчения, през които той самият трябвате да премине. Но тогава му направи впечатление, че братята му изглеждат по-възрастни от него. После видя към Раду да се приближава жена и да му се усмихва, а той да я прегръща през раменете и да я придърпва към себе си. Беше Катарина, вече пораснала и много красива, влюбена в брат му, който приличаше толкова много на него. Само че беше по-стар.

Докато стоеше на тъмно и студено, Адаир изгаряше от желание да се срещне със семейството си, да ги прегърне, да си поговори с тях, да им каже, че не е загинал в ръцете на лекаря, но тогава осъзна с пълна сила ужасната истина — виждаше ги за последен път. Как да им обясни какво се бе случило с него и какво го очаква? Защо никога няма да остарее. Че вече не е смъртен като тях. Че се е превърнал в нещо, което не може да обясни.

Отиде пред къщата, извади кесия с монети от джоба си и ги остави до вратата. Парите бяха достатъчно, за да сложат край на скитането им. Щеше да им е нужно малко време, но накрая щяха да приемат късмета си и да благодарят на Бог за щедростта и милостта. А дотогава Адаир вече щеше да е на няколко дни път на север, сред тълпите на Буда и Сентендре, и да се мъчи да се справи със собствената си съдба.

В края на историята аз се отдръпнах от прегръдките на Адаир. Опиатът вече не ми действаше. Не знаех дали да му се възхищавам, или да се страхувам от него.

— Защо ми разказа тази история? — попитах го и се отдръпнах от него.

— Смятай я за предупреждение — отвърна той загадъчно.

25.

Границата на Мейн, днешно време

Люк отби от магистралата по малък черен път и пусна джипа по издълбаните коловози. Когато стигнаха до завой, паркира до аварийната лента, но остави двигателя включен. Гледката пред тях беше чиста, защото по зимните дървета нямаше листа. И той, и спътничката му виждаха пропускателния пункт на американско-канадската граница в далечината. Изглеждаше като построен от блокчета „Лего“: огромно количество временни постройки с много камиони и коли сред тях, натежал от изгорели тазове въздух.

— Ето там отиваме — каза той и посочи към предното стъкло.

— Огромен е — отвърна момичето. — Мислех, че отиваме към някой забутан пункт с двама граничари и едно куче, които проверяват колите с фенерче.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Има и други начини да стигнем до Канада — каза Люк, макар да не беше сигурен, че трябва да я насърчава да нарушава закона повече, отколкото досега.

Погледът, който тя му хвърли, го прониза в сърцето. Беше като дете, които търси одобрение от родител.

— Не, ти ме докара чак до тук. Имам ти доверие да ме преведеш и през границата.

Когато приближиха пропускателния пункт, нервите на Люк се изопнаха. Движението не бе натоварено в този ден, но въпреки това перспективата да прекарат цял час на опашката му се стори неприятна. Полицията сигурно вече беше пуснала съобщение, че ги издирва; избягала заподозряна в убийство и лекар съучастник… Замалко да излезе от колоната, но се спря. Ръцете му трепереха върху волана.

Момичето го погледна тревожно.

— Добре ли си?

— Прекалено се бавим… — промърмори той. Потеше се, въпреки че навън бе студено.

— Всичко е наред — отвърна му тя напевно.

Изведнъж над кабината в съседната лента светна зелето. С изненадваща скорост Люк изви волана и натисна газта. Колата подскочи към граничаря, който милостиво махаше на колите да минават. Засече един автомобил пред тях на опашката и жената зад кормилото му показа среден пръст, но на Люк не му пукаше. Удари рязко спирачки пред граничаря.

— Май бързате, а? — попита служителят, като маскира интереса си с привидна небрежност, докато посягаше към документите на лекаря. — Когато отворим нова лента, обикновено пускаме през нея следващия, който чака в предишната.

— Извинявайте — отвърна веднага Люк. — Не знаех…

— Следващия път внимавайте — каза граничарят дружелюбно, без дори да вдига поглед от шофьорската книжка и паспорта на Лани. Беше на средна възраст, в тъмносиня униформа, в чиито джобове бяха напъхани радиостанция, химикалки и какви ли не още дреболии. В ръцете си държеше клипборд и електронно устройство, което приличаше на скенер. Партньорката му бе по-млада от него и обикаляше колата с огледало, закачено за дълъг лост. Проверяваше джипа за бомба под шасито. Люк я наблюдаваше в страничното огледало и започна отново да се изнервя, този път без никаква причина.

Тогава му хрумна, че ако поискат документите на колата, ще се окаже в беда. Защото не бе регистрирана на негово име. Не сте ли собственик на автомобила? — ще попита граничарят. Хората си дават коли назаем всеки ден, успокояваше се Люк. Нищо нередно няма в това. Ще трябва да я пусна през системата, за да съм сигурен, че не е открадната… Не искай документите на колата, не искай документите на колата, повтаряше си той наум, насочваше мисълта си към граничаря и се опитваше да му я предаде по телепатия. Ако името на Люк бе отбелязано в някоя база данни — търсен за разпит — шансовете за бягство намаляваха.

Този пропуск в плана го изнерви още повече. Никога не беше имал проблеми със закона, дори като хлапе, беше възможно най-неподходящият човек, стане ли въпрос за заблуда на властите. Страхуваше се, че ще се изчерви, ще започне да се поти, ще изглежда прекалено тревожен и…

— Значи сте лекар? — попита граничарят през прозореца и стресна Люк.

— Да. Хирург.

„Глупак — скара си се той, — не му пука каква ти е специалността“. Просто лекарската му суета надигна глава като уморено разглезено дете, жадно за внимание.

— Причини да посетите Канада?

Преди Люк да успее да отговори, Лани се наведе напред и се показа на граничаря.

— Всъщност прави ми услуга. Бях отседнала при него, а сега дойде време да поживея на гърба на друг роднина. И вместо да ме качи на автобуса, той благородно настоя да ме закара сам.

— О, така ли? И къде е следващият братовчед? — попита служителят с лек сарказъм в гласа.

— В Бейкър Лейк — отвърна спокойно момичето. — Е, поне ще се срещнем в Бейкър Лейк. Всъщност той живее по-близо до Квебек.

Тя знаеше името на близък град, на Люк това му се стори истинско чудо. Поотпусна се малко.

Граничарят влезе в кабината. Люк го наблюдаваше през плексигласовия прозорец как се навежда над един компютър и без съмнение попълва базата данни. Едва се сдържаше да не настъпи газта. Нищо не можеше да го спре, нямаше бариера, нито метални шипове, които да спукат гумите и да блокират бягството. Но изведнъж служителят се появи на прозореца и му подаде шофьорската книжка и паспорта.

— Заповядайте… приятен ден — каза той, махна им да потеглят и се насочи към следващата кола на опашката.

Люк не си пое дъх, докато граничният пункт не се смали съвсем в огледалото за обратно виждане.

— Защо беше толкова притеснен? — засмя се Лани и погледна през рамо. — Не сме терористи, нито се опитваме да изнесем контрабандни цигари. Ние сме просто приятни американски граждани, които отиват в Канада да обядват.

— Не, не сме — отвърна Люк и също се засмя, вече с облекчение. — Извинявай, не съм свикнал с такива бандитски изпълнения.

— Не, ти извинявай. Не исках да ти се смея. Знам, че не си свикнал. Справи се страхотно — и стисна ръката му.

Спряха в мотел в покрайнините на Бейкър Лейк, неугледно място, което не беше част от верига. Люк остана в колата, а Лани отиде на регистратурата. Видя я как заговори възрастния господин зад щанда, как той се размърда бавно и се възползва от единствения си шанс тази сутрин да поприказва с хубаво младо момиче. Лани се върна в джипа и двамата тръгнаха към бунгало в дъното, което гледаше към малка горичка и края на бейзболно игрище. Колата им беше единствената на паркинга.

След като влязоха в стаята си, тя се засуети — започна да разопакова багажа си, провери банята, оплака се от качеството на хавлиените кърпи. Люк седна на леглото и изведнъж се почувства прекалено уморен. Легна върху полиестерната кувертюра и се загледа в тавана. Всичко му се въртеше като карнавално шествие.

— Какво има? — седна Лани до него на ръба на леглото и го докосна по челото.

— Изтощен съм, предполагам. След нощна смяна обикновено веднага щом се прибера у дома, си лягам.

— Тогава дремни.

Свали му обувките, без да развързва връзките им.

— Не, трябва да се връщам. Само на половин час път съм — каза той, но не помръдна. — Трябва да върна колата…

— Глупости. Само ще събудиш подозрения на граничния пункт, ако обърнеш веднага и тръгнеш обратно.

Зави го с одеяло и извади найлоново пликче с най-примамливата марихуана, която Люк беше виждал. Набързо сви умело една цигара, запали и дръпна жадно. Затвори очи, когато издиша дима, и на лицето й се изписа задоволство. Люк си помисли, че би искал някой ден да предизвика подобно изражение на лицето на тази жена.

Лани му подаде джойнта. Люк се поколеба, но го взе и го доближи до устните си. Дръпна и задържа дима, почувства как се разстила из мозъка му, а ушите му писват и заглъхват. Мили боже, доста е силна. И действа бързо.

Закашля се и върна цигарата на Лани.

— Не съм пушил отдавна. Откъде взе марихуана?

— От града. Сейнт Андрю.

Отговорът й леко го разтревожи, но едновременно с това го изненада, защото му напомни, че под носа му сигурно има и други скрити светове. Но се радваше, че не е знаел за тревата, когато минаваха границата, защото щеше да се изнерви още повече.

— Често ли пушиш? — кимна той към джойнта.

— Не мога без трева. Не знаеш какви спомени нося в главата си… Много животи, изпълнени с неща, за които съжалявам… неща, които съм виждала другите да вършат. И не мога да избягам от тях без това.

Тя погледна фаса в ръката си.

— Понякога ми се иска да се отрежа, да кажем, за десетилетие. Да заспя и всичко да спре. Няма как да изтрия лошите спомени. Не самите дела са тежки, а да живея с това, което съм извършила.

— Като мъжа от моргата…

Тя притисна пръст върху устните на Люк, за да го накара да млъкне. Щяха да имат достатъчно време да говорят после, помисли си той. Всъщност тя има безкрайно много време пред себе си, за да осъзнае колко необратимо е това, което е сторила с голямата си любов, да осмисли всяка минута и всеки ден. Няма толкова трева на света, за да замъгли този спомен. Това е истинският ад на земята. Лошите неща, които той беше правил, му се сториха нищожни в сравнение с нейните. Тя пак се пресегна към джойнта.

— Ще тръгвам обратно — каза той, сякаш се налагаше да я убеждава. — Веднага щом подремна. Ще е по-безопасно да шофирам след малко сън. Но трябва да се върна… имам да върша разни неща, които чакат мен… да върна колата на Питър…

— Разбира се — каза тя.

Когато се събуди, мотелската стая беше мрачна. Слънцето залязваше, но лампите не бяха светнати. Люк лежеше неподвижно и се опитваше да се ориентира, без да вдига глава. Една дълга минута главата му бе като натъпкана с памук, който не му позволи да си спомни нито къде е, нито защо всичко наоколо му е непознато. Изпотил се беше под дебелото одеяло и се чувстваше като жертва на отвличане, изведена от кола със завързани очи и вкарана в хотелска стая без никаква идея къде точно се намира.

Стаята бавно дойде на фокус. Жената седеше напълно неподвижна на един от твърдите дървени столове край масата и гледаше през прозореца.

— Хей — каза Люк, за да й даде знак, че се е събудил. Тя се обърна и леко се усмихна.

— По-добре ли се чувстваш? Ще ти донеса чаша вода.

Стана от стола и влезе в кухненския бокс.

— Има само чешмяна. Сложих малко в хладилника да се изстудява.

— Колко дълго съм спал? — протегна се Люк за чашата. Тя беше приятно студена и той се изкуши да я притисне до челото си. Целият гореше.

— Четири-пет часа.

— О, боже, най-добре да тръгвам. Ще ме търсят, ако вече не са започнали.

Отметна одеялото и седна на ръба на леглото.

— Закъде си се разбързал? Каза, че няма кой да те чака у дома — отвърна момичето. — Освен това не изглеждаш добре. Май тревата ти е дошла в повече. Силна е. Може би трябва да полежиш още малко.

Лани взе лаптопа си от очукания лакиран шкаф и отиде при него.

— Свалих ги от фотоапарата, докато ти спеше. Помислих си, че ще искаш да го видиш. Тоест знам, че си го видял, но само трупа му, може пък въпреки това да ти е интересно…

Люк примигна след зловещия й монолог, никак не му бе приятно да му припомнят за тяло го в моргата и връзката му с Лани, но взе лаптопа, който тя му подаде. Яркият екран се открои в мрака на стаята. На него видя мъжа от чувала, но и дума не можеше да става за сравнение. Беше толкова пълен с живот, толкова ярък. Очите и лицето му грееха. И беше толкова красив, че Люк незнайно защо се натъжи.

Първата снимка сигурно беше правена в кола със свален прозорец. Дългата черна коса на мъжа се вееше около главата му, а очите му бяха присвити насмешливо към фотографката. Сигурно се беше засмял на нещо, което Лани бе казала или направила. На следващата беше в леглото, сигурно онова, което са делили при Дънрати. Главата му беше върху възглавница с бяла калъфка, косата отново падаше върху лицето му, миглите докосваха бузите, скулите му бяха в идеалния нюанс на розовото. В кадъра влизаха малко от шията и ключицата му на фона на белия чаршаф.

След като разглежда снимки около минута, на Люк му хрумна, че най-красивото у мъжа на снимките не бяха правилните му черти. Не беше физическата му хубост. Имаше нещо в изражението, в блясъка в очите, в усмивката му. Изглеждаше щастлив, че е с човека, който държи фотоапарата и го снима. В гърлото на Люк заседна буца и той върна лаптопа на Лани. Не искаше да гледа повече.

— Знам — каза момичето, също задавено и разплакано. — Боли ме ужасно, като си помисля, че вече го няма. Завинаги. Усещам липсата му като дупка в гърдите си. Чувство, което носех у себе си двеста година, е изтръгнато. Не знам как ще продължа напред. Затова те моля… остани с мен още малко. Не мога да остана сама. Ще се побъркам.

Остави лаптопа на пода, после посегна към ръката на Люк. Дланта й бе малка и топла. Люк усети и влага, но не можа да определи дали от него или от нея.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което стори за мен — каза тя и се взря през очите му в самото му същество, сякаш виждаше какво има в най-скритите кътчета на съзнанието му. Аз… никога… искам да кажа, никой никога не е бил толкова добър с мен. Да поеме такъв риск, за да ми помогне.

Изведнъж устните й се озоваха върху неговите. Той затвори очи и сякаш целият потъна в топлата й влажна уста. Падна по гръб върху леглото, от което току-що беше станал, а тя се хвърли отгоре му. Люк се разкъсваше, от една страна се ужасяваше от това, което прави, но пък от друга — беше го пожелал от първия миг, в който я видя. Няма да се върне в Сейнт Андрю, поне засега. Ще я последва. Как би могъл да си тръгне? Нуждата й от него се заби като кука в гърдите му и го влачеше без усилие, а и той не се съпротивляваше. Беше като да скочи от скала в черна вода — не виждаше какво го очаква долу, но знаеше, че няма сила на света, която да го спре.

26.

Бостън, 1817 година

След като изслушах историята на Адаир, се оттеглих в стаята см уплашена и изпълнена със самосъжаление. Пропълзях в леглото и се свих, подпряла брада на коленете си. Боях се да си спомня какво ми бе казал и се опитвах да го прогоня от мислите си. Алехандро почука и като не получи отговор, бутна вратата и пъхна през пролуката табла с чай и бисквити. Запали няколко свещи.

— Не може да стоиш на тъмно, Ланор, това е просташко.

След това остави тихо чашата и чинийката до лакътя ми, но вниманието му изобщо не ме трогна. Престорих се, че гледам през прозореца към тихата бостънска улица, но истината беше, че не виждах нищо, бях все още заслепена от гняв и отчаяние.

— О, скъпа моя, не бъди тъжна. Знам, че е плашещо. И аз изпитвах страх, когато ми се случи, защото ми бе непознато. Мистерия, дълбока черна дупка.

— Какви сме ние, Алех? — попитах го аз и притиснах възглавницата към гърдите си.

— Ти си си ти, Ланор. Не си част от някакъв омагьосан свят. Не можеш да минаваш през стени като призрак или да отидеш на гости на Бог в небесата. Ние спим и будуваме, ядем и пием, живеем като всички останали. Единствената разлика е, че другите хора от време на време се замислят кога ще настъпи краят им. А нашите дни с теб никога няма да свършат. Ние оставаме и сме свидетели на всичко около себе си.

Каза всичко това безстрастно, сякаш безкрайната поредица от дни бе изсмукала от него всякакво вълнение.

— Когато Адаир ми обясни какво с направил с мен, исках да се самоубия. Исках да избягам от това ужасно, неизвестно бъдеще, дори с цената на самоубийство — единственото, което не мога да направя. Но отгоре на това да загубиш и бебето си… ужасно е. Бедната Ланор. Тъгата ти ще премине, да знаеш — продължи Алехандро на напевния си английски, в който още се долавяше испански акцент. Отпи от чая и ме погледна през парата, издигаща се от чашата. — С всеки изминал ден миналото ти ще се отдалечава и все повече ще опознаваш живота с Адаир. Ще станеш част от това семейство. Но в някой миг ще си спомниш нещо от предишния си живот — брат или сестра, празник, родната си къща, любима играчка и ще осъзнаеш, че вече не тъгуваш за загубата. Това ще е просто нещо, което ти се е случило отдавна и вече почти няма връзка с теб. Тогава ще разбереш, че промяната е завършила.

Погледнах го през рамо.

— Колко време минава, преди болката да спре?

Алехандро взе бучка захар от захарницата с малка пинцета и я пусна в чая си.

— Зависи колко си сантиментална. Аз съм с много нежно сърце. Обичах семейството си и то ми липсва дълго след промяната. Но Дона например сигурно никога не се е обръщал назад. За него в миналото няма нищо ценно. Семейството му го е изоставило като малък, защото е обратен — снижи глас Алехандро и прошепна последните няколко думи, макар всички в тази къща да бяхме прелюбодейци, та и по-лошо. — Животът му е бил пълен с лишения и несигурност. Бой. Глад. Затвор. Не, не мога да си представя, че съжалява за нещо.

— Не мисля, че болката ми някога ще отмине. Загубих детето си! Искам си го обратно. Искам си обратно стария живот.

— Не можеш да си върнеш детето, знаеш го — каза той мило и се пресегна, за да ме погали по ръката. — Но защо, скъпа моя, си искаш обратно стария живот? От това, което си ми разказвала, разбирам, че няма къде да се върнеш: семейството ти те е с прогонило, изоставило те е в беда и нужда. Не виждам нещо, за което да съжаляваш — впи той добродушните си черни очи в мен, сякаш се опитваше да изтръгне отговора от сърцето ми. — Когато сме в беда, често искаме да се върнем при това, което ни с познато. Ще премине.

— Има и още нещо… — промълвих аз.

Той се наведе напред, нетърпелив да чуе изповедта ми.

— Приятел. Липсва ми един определен приятел.

Както вече сам отбеляза, Алехандро бе нежна душа, която обичаше носталгията. Стисна очи като котка, която се прилича на слънце върху перваза, готов да изпие историята ми до капка.

— Винаги най-много ни липсват хората. Разкажи ми за приятеля си.

Откакто бях напуснала Сейнт Андрю, се опитвах с всички сили да не мисля за Джонатан. Но разбира се, не можех напълно да го забравя, затова си позволявах да се сещам за него по няколко сладки минути на денонощие, преди да заспя. Тогава си припомнях топлината му, докосването на бузата му до моята, как изтръпвах, когато ме прегръщаше през кръста и казваше, че съм негова. Трудно ми бе да контролирам емоциите си дори когато Джонатан беше само призрак в паметта ми. А да го извикам така направо в съзнанието си щеше да е агония.

— Не мога. Липсва ми прекалено много — казах на Алехандро.

Той се наведе напред.

— Този приятел означава всичко за теб, нали? Той е любовта на живота ти. И е баща на детето ти.

— Да — отвърнах. Любовта на живота ми.

Алехандро ме изчака да продължа, мълчанието му беше като връвчица, с която ме подръпваше, докато най-накрая се предадох.

— Казва се Джонатан. Влюбена съм в него от дете. Повечето хора биха казали, че е прекалено добър за мен. Семейството му притежава града, в който живеех. Градчето не е голямо и богато, но всички там зависят от родителите на Джонатан. А и е много красив — изчервих се. — Сигурно ме мислиш за ужасно повърхностна…

— Никак даже! — каза той дружелюбно. — Никой не е имунизиран срещу въздействието на красотата. Но сериозно, Ланор, колко може да е красив този мъж? Виж например Дона. Толкова е поразителен, че е вдъхновил един от най-великите художници на Италия. По-красив ли е от Дона?

— Ако видиш Джонатан, ще ме разбереш. До него Донатело ще изглежда като трол.

Това накара Алехандро да се засмее. Никой от нас не харесваше особено Дона — беше толкова суетен, че направо не се търпеше.

— Не казвай това пред него! Много добре. Ами Адаир? Той също е красив, нали? Виждала ли си някога такива очи? Като на вълк…

— Адаир си има своя чар.

Животински чар, помислих си аз, но не го изрекох на глас.

— Но и сравнение не може да става, Алех. Повярвай ми. Ала това няма значение. Никога повече няма да го видя.

Алехандро ме потупа по ръката.

— Не говори така. Никога не се знае. Може и да го видиш пак.

— Не мога да си представя да се прибера у дома, вече не. Нали и Адаир ми каза същото за себе си. Как ще им обясня? — троснах му се аз.

— Има начини… Повече не можеш да живееш сред тях. Не, това е изключено, но кратки посещения… малки престои…

Той захапа замислено долната си устна.

— Не ми вдъхвай напразни надежди. Това е толкова жестоко.

В очите ми избиха сълзи.

— Моля те, Алехандро, трябва да си почина. Имам ужасно главоболие.

Той ме пипна по челото.

— Нямаш треска… Кажи ми, това главоболие като постоянно пробождане в задната част на мозъка ли с?

Кимнах.

— Да? Е, скъпа моя, свиквай с него. Това не е главоболие, а част от дара ти. Вече си свързана с Адаир.

— Свързана с Адаир? — повторих аз като ехо.

Той се наведе заговорнически към мен.

— Помниш ли, като ти казах, че само едно нещо се е променило в теб, че не си омагьосана? Е, малко сме омагьосани, съвсем леко. Понякога си мисля, че сме като животни. Сигурно си забелязала как всичко започна да ти се струва по-ярко, как чуваш и най-тихите звуци, как всеки мирис настоятелно прониква в носа ти? Това с част от дара: трансформацията те прави по-добър. Ние сме подобрени. Ще чуваш гласове от много далече и ще знаеш кой идва на гости, ще подушиш миризмата на восъчен печат и ще разбереш, че някой е скрил писмо у себе си. С времето ще спреш да обръщаш внимание на тези си способности, но на другите ще им се струва, че четеш мисли и че имаш магически сили.

Второто нещо, което трябва да знаеш, е, че повече няма да изпитваш болка. Това според мен е свързано с безсмъртието. Няма да чувстваш остър глад и силна жажда. Е, рефлексът за ядене и пиене остава още известно време… Но ще можеш да гладуваш седмици наред, без да ти се прияде и без да се почувстваш слаба и отпаднала. Може да те прегази препускаш жребец, тогава ще усетиш лек дискомфорт, ако имаш счупена кост, но болката ще отмине за минути и костта сама ще зарасне. Все едно си направена от кал и можеш да се поправиш, когато си поискаш.

Думите ме накараха да потръпна.

— А тази връзка с Адаир, пробождането в мозъка, е напомняме за твоята сила, защото само той може да те превърне отново в смъртна. Само от неговата ръка ще изпитваш болка. Но всяко поражение ще е временно, освен ако той не реши нещо друго. Може да ти причини болка, обезобразяване, смърт. От неговата ръка и по негова воля. Това са думите от заклинанието му. И с тях те обвързва със себе си.

Поставих ръка върху корема си. Беше прав за болката. Приглушените пулсации в опразнената ми утроба бяха изчезнали напълно.

— Но сигурно той вече ти го е казал. Повярвай му. Сега той е твоят бог. Живееш или умираш според неговите капризи. И… — изражението му се смекчи, сякаш за миг свали някакъв ши — … внимавай с Адаир. Той ти даде всичко, което един смъртен би могъл да поиска, но ще го имаш, докато имаш и благоволението му. Няма да се поколебае да ти вземе всичко, ако го ядосаш. Никога не забравяй това.

Бързо разбрах, че независимо дали го искам или не, бях станала част от това странно семейство и щеше да ми бъде от полза да намеря мястото си в него. Животът ми се бе променил необратимо и не бях сигурна как щях да оцелявам от тук нататък. Адаир обаче имаше стотици години опит. Другите, които беше избрал, до един бяха останали при него и вероятно с основание.

Реших и да се опитам да забравя Джонатан. Вярвах, че никога повече няма да го видя, въпреки това, което ми каза Алехандро. Старият ми живот си бе заминал напълно: Бостън се различаваше от Сейнт Андрю като маслото от водата. Вече не бях бедно селско момиче с ужасно бъдеще. Бях загубила бебето си, единствената ми връзка с Джонатан. По-добре да загърбя всичко начаса.

За няколко дни осъзнах, че ритъмът на къщата се различаваше много от това, което познавах в малкия ми отруден пуритански град. Първо, никой, освен слугите не ставаше от сън преди обед. Дори и след това членовете на свитата и техните гости оставаха по стаите си докъм два-три часа следобед, а през вратите се чуваха тихи звуци — шепот, смях, стържене на стол по пода. Алехандро ми обясни, че това бил европейски маниер. Вечерта, най-важната част от денонощието, била запазена за общуване вечери, балове, игри. А през деня всички се приготвяли, за да са изрядни — косите им да са коафирани и да са с най-хубавите си дрехи. Бяха довели със себе си от Европа няколко важни слуги, които умееха да правят прически и да поддържат гардероб. Смятах този начин на живот за упадъчен, но Алехандро ме увери, че това е защото съм заблудена американска пуританка. Имало причина пуританите да напуснат Англия и да се заселят в Новия свят, отбеляза той.

Което ми напомня за второто странно нещо в дома на Адаир: никой нямаше цел в живота. Никога пред мен не се обсъждаха делови или финансови проблеми. Не се споменаваха родните страни, не се разказваха спомени за миналия живот. (Както казваше Алехандро: „Оставили сме мъртвите да почиват в мир“.) Не пристигаха писма, само визитки от бостънското общество, което нямаше търпение да се запознае с тайнствения европейски благородник. Таблата в коридора бе отрупана с покани за празненства, пиене на чай и танци.

Единствената тема на разговор за Адаир и антуража му, единственото, на което гледаха сериозно и правеха по цели дни, беше сексът. Всеки член на свитата му си имаше другарчета за игри, понякога за една вечер, понякога за седмица. Янки, които са срещнали на соаре, или прилично изглеждащ лакей, когото са прибрали за през нощта. През къщата преминаваше пълноводен поток от жени — от изпаднали проститутки до дръзки богаташки дъщери. Никой в това домакинство никога не спеше сам. Но нито Алехандро, нито Донатело се интересуваха от мен. Когато попитах Алех дали ме намира за привлекателна, той се засмя и ми каза да не ставам глупава.

Семейството бе отдадено на търсене и получаване на удоволствия, само това. Всичко около мен беше пълно отрицание на възпитанието, което ми бяха дали отрудените шотландски и скандинавски имигранти в суровата безмилостна пустош. С течение на времето мързелът им започна да ме отвращава, но в началото бях съблазнена от лукса, за който не бях подозирала, че съществува. Сейнт Андрю бе градът на ръчно тъканите ленени дрехи и грубите чамови мебели. А сега живеех сред изисканост и обградена от все по-големи изкушения. Ядях и пиех неща, за които не бях чувала, носех дрехи от екзотични европейски материи, изработени от професионални шивачи. Научих се да танцувам и да играя карти, дадоха ми да чета романи, които ме запознаха с още нови светове.

Адаир обичаше празненствата и тъй като все още беше сензация в Бостън, ходехме да се веселим почти всяка вечер. Той водеше антуража си навсякъде и оставяше Алехандро, Дона и Тилде да очароват местните със своите европейски маниери, прекрасни дрехи от Париж, Виена и Лондон и разказите за декадентската аристокрация на Стария континент.

Но бостънските богаташи бяха наистина поразени, когато Адаир успееше да накара Узра да ни придружи. Тя излизаше увита в ивица ален плат, който я покриваше от главата до петите. След като пристигнехме на празненството, опаковката й падаше на пода и се появяваше един от разкошните и костюми прилепнала по тялото блуза от органза, пола от воали. Очите й бяха силно гримирани, имаше метални украшения на голата си талия, гривни на китките и глезените. Пъстрите й копринени одежди бяха красиви, но оскъдни; тя беше практически гола в сравнение с останалите жени, които бяха покрити с пластове фусти, корсети и чорапи.

Узра тихичко подрънкваше с бижутата си, докато вървеше със сведени очи. Знаеше, че я зяпат като животно на карнавал. Шокираните жени покриваха отворените си усти с длани, а мъжете… Въздухът се сгъстяваше от мускуса на желанието им и те бързо затваряха саката си, за да покрият ерекцията си. Адаир се смееше след това на предложенията, които получаваше. Мъжете му предлагаха големи суми пари за час с одалиската. Бяха готови да си продадат душите, ако им се удаде шанс, казваше Адаир, след като се бяхме прибрали след празненството и седяхме около масата в кухнята до топлото огнище, подавайки си бутилка.

— И ти можеш да правиш същото — каза ми той на четири очи, когато тръгнахме по стълбите към спалните си. Гласът му беше мек като кадифе. — Мъжкото желание е нещо много мощно. Може да превърне и най-силния мъж в нищожество. Когато види жена, която му харесва, ще се откаже от всичко заради нея. Запомни това, Ланор: от всичко.

— Да се откаже от всичко заради мен? Ти си луд. Никой мъж никога не се е отказвал от нищо, за да е с мен — отвърнах му аз, като си спомних как Джонатан отказа да ми се отдаде напълно. Бях потънала в самосъжаление и не бях честна с него, знам, но се бях опарила с неверния си любовник и ме болеше.

Адаир ме погледна крадешком със симпатия и каза нещо, което никога не ми беше хрумвало:

— Натъжавам се, като го чуя, за която и да е жена, но особено жалко е, когато се отнася до теб. Може би защото никога не си искала нищо в замяна на вниманието си. Не си знаеш цената, Ланор.

— Моята цена? Знам я много добре, аз съм обикновено момиче от бедно семейство.

Той ме хвана за ръката.

— Никак не си обикновена. Ти се харесваш на определен тип мъже, които ценят дискретната свежест и ненавиждат вулгарната демонстрация на женски прелести. Гърди, преливащи от корсета, прекалено суетни и пищни жени — разбираш ли?

Не го разбирах. От опит знаех, че мъжете се омагьосват именно от такива прелести, и фактът, че не ги притежавам, според мен предопределяше целия ми живот.

— Твоето описание на „вулгарни“ женски прелести ми звучи като описание на Узра, а тя винаги успява да накара мъжете да изцъклят очи. Двете с нея сме пълни противоположности — казах аз, за да подразня Адаир.

— Няма само една мярка за красотата, Ланор. Всички обожават червените рози, но те са твърде обикновени. А ти си като златна роза, рядък цвят, но и красив — каза той с намерение да ми направи комплимент, но аз замалко да се разсмея с глас на опита му. Бях кльощава като момче и почти толкова плоска в гърдите. Къдравата ми руса коса беше неуправляема. Реших, че ме ласкае с някаква скрита цел, но въпреки това неговите думи ми се сториха приятни.

— Довери ми се… остави ме да те водя… Ще те науча как да упражняваш власт над обикновените мъже. Също както Тилде, Алех и Дона — каза той и ме погали по ръката. Може би точно това беше целта в живота им и начинът им да изкарват пари. Изглеждаха способни да накарат повечето хора — най-вече мъже и то мъжете с власт — да правят каквото те пожелаят, успяваха да ги контролират, а това беше добро умение.

— Не е достатъчно да завладяваш враговете си; за да ги управляваш, трябва да можеш и да ги прелъстяваш.

— Смятай ме за своя ученичка — казах аз и го оставих да ме отведе в спалнята си.

— Няма да съжаляваш — обеща ми той.

27.

И така започна моето обучение в съблазняването. В началото бяха нощите в леглото на Адаир. След онази нощ, в която той ми отвори очите, изглеждаше решен да ми докаже, че съм достойна за мъжкото внимание, включително и за неговото. Продължихме да ходим по празненства, на които очаровахме бостънските граждани, но той винаги се връщаше с мен под ръка. Всяка вечер ме водеше в леглото си. Глезеше ме и ми даваше всичко, което поисках. Ушиха ми красиво бельо, корсети (макар че почти нямах нужда от тях да държат скромните ми гърди), фусти от цветна коприна, поръбени с панделки. Жартиери, украсени с миниатюрни копринени рози. Радост за очите на Адаир, след като ми свали дрехите. Посветих се изцяло на това да се превърна в неговата златна роза.

Ще излъжа, ако кажа, че през това време не мислех за Джонатан. Той беше първият ми мъж все пак. Но се опитвах да убия любовта си към него, като си припомнях лошите моменти, когато ме бе наранявал. Слуховете, че ходи все с нови момичета. Онзи път, когато стоеше до мен на хълма, наблюдавахме погребението на София, а аз знаех, че мисли за нея. Как целуна Еванджелин пред цялото паство само минути след като му казах, че съм бременна. Опитах се да гледам на обичта си към него като на болест, като на треска, която изгаря сърцето и мозъка ми, а тези мъчителни моменти бяха лекарството.

Вниманието на новия ми любовник беше моето възстановяване. Когато сравнявах преживяванията си с двамата мъже, ми се струваше, че близостта с Джонатан ме изпълваше с такова щастие, та ми се струваше, че ще умра. Тогава почти не познавах тялото си, можех да полетя в ръцете му. Беше сюблимно изживяване. А с Адаир беше чувствено, жажда на плътта и възможност да я утолиш. Не се боях от тази новооткрита страст, която той запали в мен. Радвах й се, а вместо да ме сметне за развратна и разглезена, Адаир беше доволен, че я е открил в мен.

Потвърди го една нощ в леглото, когато след акробатичните упражнения запали наргилето.

— Смятам, че имаш естествено предразположение към удоволствието — каза той и се ухили мръснишки. — Ще се осмеля да кажа, че се наслаждаваш на приключенията в спалнята. Направи всичко, за което те помолих. Нещо от това, което върша аз, не те ли плаши?

Аз поклатих леко глава, а той продължи:

— Тогава е време да разширим опита ти, защото в изкуството на любовта колкото повече опитни любовници имаш, толкова по-добър ставаш. Разбираш ли ме?

Намръщих се на това изказване, защото усетих, че нещо не е наред. Да не би да се бе отегчил вече от мен? Нима връзката, която се бе появила между нас, беше илюзия?

— Не се сърди — каза той, целуна ме и издиша упойващ дим в устата ми. — Накарах те да ревнуваш, нали? Трябва да се бориш с такива чувства, Ланор. Те са под нивото ти. Новият ти живот е пред теб, той ще бъде изпълнен с богатства и интересни преживявания, но само ако не се страхуваш.

Не беше склонен да ми обясни повече, но аз разбрах какво има предвид, когато следващата нощ Дона се вмъкна в спалнята при нас. И Тилде на по-следващата. Протестирах, че се срамувам да се отпусна пред други хора, и те ми вързаха очите. На следващата сутрин, когато погледнах свенливо Тилде, докато се разминавахме по стълбите, все още зашеметена от удоволствието, което ми беше доставила в леглото, тя ми се озъби:

— Това беше само представление, глупачке — каза и отмина, като разсея всичките ми съмнения, че е било нещо повече. Бях наивна, насладите на плътта бяха нови за мен и усещането беше помитащо. След време щях да стана безчувствена към всичко това и към пораженията, които то нанасяше върху душата ми.

Скоро след това се случи нещо забележително, макар по онова време да не разбирах значението му. Всичко започна с лекция по астрономия и навигационни умения, която посетихме в колежа Харвард. Науката тогава бе модна и колежите често организираха публични лекции. Те бяха привлекателни като празненствата, а присъствието на тях беше начин да покажеш, че макар да се забавляваш, не си лишен от мозък, затова Адаир реши да отидем. Лекцията в онзи ден изобщо не ми бе интересна, затова седнах до него и взех театралния му бинокъл, за да разгледам публиката. Много от лицата бях виждала и преди, макар да не помнех имената им. И точно когато си мислех, че всичко това е губене на време, забелязах как Тилде се заговори с някакъв мъж и другия край на аудиторията. Виждах само четвърт от профила му, най-вече гърба му. Но веднага забелязах, че има забележителна физика.

Подадох бинокъла на Адаир.

— Май Тилде си намери нов мъж — прошепнах аз и кимнах към нея.

— Хм, изглежда си права отвърна той и погледна през бинокъла. — Тази Тилда, роден ловец.

Беше обичайно слушателите да се срещат след лекциите в близката кръчма. Този следобед Адаир нямаше нерви за безсмислени разговори на кафе и затова гледаше вратата. Скоро влезе и Тилде под ръка с мъжа, когото бе заговорила в колежа. Той беше наистина поразителен, с красиво лице (малко прекалено нежно за мъж), остър малък нос, трапчинка на брадичката и разкошни руси къдрици. Изглеждаше по-млад до изисканата Тилде и макар дамата му да не можеше да мине за негова майка, разликата във възрастта беше ясно доловима.

Седнаха при нас и Адаир започна да го обсипва с въпроси. Да не би да е студент в Харвард? Да? Семейството му в Бостън ли живее? Не, бил дошъл от Филаделфия, и нямал роднини наблизо. Какво учи? Имал страст към естествените науки, но родителите му искали да продължи семейния бизнес, който бил право. На колко години е? Двайсет. След последния отговор Адаир се намръщи, сякаш остана недоволен от казаното от младежа. Странна реакция на такъв обикновен отговор. След това покани младия мъж на вечеря с нас в къщата.

Ще бъда директна: готвачът може да бе сервирал агнешко онази вечер, но беше ясно, че основното блюдо е русокосият младеж. Адаир продължи да му задава всякакви лични въпроси (Има ли близки приятели в колежа? А годеница?) и когато момчето взе да се озадачава, Алехандро се намеси и започна да забавлява всички със самоиронични шеги и истории. Изля се повече вино от обикновено, особено в чашата на младия мъж, а след вечеря господата получиха коняк и всички се оттеглихме в залата за игри. В края на една игра на фаро, Адаир заяви, че не можем да пуснем момчето да се върне в такова състояние в общежитието си, защото ако го хванат, ще го порицаят за пиянство. Настоя то да остане при нас през нощта. Младият студент вече не можеше да се държи на краката си без чужда помощ, затова нямаше как да откаже.

Адаир нареди на прислужника да му помогне по стълбите, а ние се събрахме пред спалнята на домакина като чакали прели да разкъсат новата си плячка. Накрая Адаир реши, че двамата с него ще се насладим на новия ни познат, и разпусна останалите. Тъй като беше пиян, младежът веднага се съблече и ме последва в леглото. И сега идва любопитната част: когато той си свали дрехите, Адаир го разгледа внимателно, но не с желание (както очаквах), а цинично и аналитично.

Чак тогава разбрахме, че младежът има вродена деформация на стъпалото. Не беше много голяма, а и обувките му бяха специални и му помагаха да върви, без да куца забележимо. Но си беше деформация и когато я забеляза, Адаир очевидно се ядоса. Седна на един стол и започна да наблюдава как студентът прави секс с мен. През рамото на момчето видях разочарованието, изписано на лицето му, както и отвращението му от госта ни, което се опитваше да преодолее. Накрая си свали дрехите и дойде при нас. Младежът се изненада от вниманието му, но въпреки това го прие (поне не се съпротивлява, макар да простена леко, когато Адаир стана по-груб с него). Тримата заспахме заедно, гостът ни остана в долната част на леглото, победен от алкохола и обичайната умора след любовните упражнения.

На следващата сутрин, след като младежът беше откаран с файтона, Адаир и Тилде си размениха реплики на висок тон зад затворени врати. Двамата с Алехандро седяхме в трапезарията и слушахме — или поне се опитвахме — докато си пиехме чая.

— Какво става? — попитах аз и кимнах в посоката, от която долиташе приглушеният спор.

— Адаир ни е дал инструкции да се оглеждаме за привлекателни мъже, но само за най-привлекателните. Трябва да му ги водим. Какво да ти кажа, обича хубавците. Но се интересува само от съвършенството, разбираш ли? А доколкото разбрах, мъжът, който му доведе Тилде, не е бил перфектен.

— Имаше деформация на стъпалото.

Не виждах какво значение има това. Все пак лицето му бе изключително.

Алехандро сви рамене.

— А, това било значи.

Той млъкна и започна да маже масло на филията си. Остави ме да си разбърквам чая и да се чудя на странните фикс идеи на Адаир. Работата беше там, че бе обладал момчето така, все едно го наказваше, задето го е разочаровало по някакъв начин. Това ме плашеше.

Наведох се през масата и хванах ръката на Алехандро.

— Помниш ли разговора ни отпреди няколко седмици за моя приятел? Моят красив приятел? Обещай ми, Алехандро, че няма да казваш на Адаир за него.

— Мислиш ли, че бих ти го причинил? — каза той наранен. Сега вече знам, че обидата му беше престорена. Алехандро беше добър актьор.

От всички ни се изискваше да сме около Адаир, но ролята на Алехандро бе да омайва притеснените и несигурните, да успокоява жертвата, за да не може тя да види задаващия се удар. Но тогава си мислех, че той е добър, а Тилде и Дона са зли и кисели измамници. Сега си давам сметка, че всеки си е имал роля.

Но по онова време му вярвах.

28.

Ставах все по-любопитна към съквартирантите си. Бях започнала да ги приемам като глутница, действаща заедно, всеки със своята си задача или роля, която изпълняваше с лекота след многото повторения. Набелязването на жертва, отвличането на вниманието й, притискането й до земята — независимо дали ставаше въпрос за младеж с деформиран крак или за лесна мишена по време на игра на карти. Тримата бяха като хрътки, държани ма къс повод. Адаир трябваше само да ги пусне и те се втурваха, напълно наясно какво трябва да направят. Аз бях четвъртата хрътка, нова в глутницата и несигурна в своята роля. И тъй като бяха добре сработен организъм, не искаха да ми направят място, защото смятаха, че ще им преча и ще разваля хладната им елегантност и ефективност. Аз изпитвах подобни чувства: нямах желание да се присъединя към тях. Очаквах отпор заради привързаността на Адаир към мен и се изненадах, че няма такъв. Все пак най-вероятно бях изместила някого от тях като фаворит и доверител. Но никой не изглеждаше разстроен. Нямаше и капка ревност. Освен Алехандро никой друг не общуваше с мен. А сега и тримата стояха на дистанция, но без злоба. Страняха от мен и Адаир, освен докато пътувахме към празненствата и обратно, когато в атмосферата като дим се стелеше пресилена веселост. Например ако погледите ни с Тилде се срещнеха, понякога забелязвах, че устата й е леко изкривена, а на челото й се появява бръчка, но като че ли не от ревност.

Тримата се носеха из къщата като призраци, умислени и безсилни. Една нощ реших да говоря за това с Адаир. Беше по-вероятно той да ми каже истината, отколкото те. Изчаках го да намери бутилка бренди и чаши, които да занесем в спалнята, а през това време слугите ми помогнаха да си сваля дрехите и да разпусна косата си. Когато Адаир наля питиета, аз казах:

— Мисля си нещо, което бих искала да споделя с теб…

Той отпи голяма глътка и чак след това ми подаде чашата.

— Очаквах го. Напоследък си разсеяна.

— За… другите — започнах аз, но не бях сигурна как да продължа.

— Не ме карай да ги отпращам. Няма да го направя. Може да искаш да прекарваме нашето време само двамата, но не искам да ги пускам да си ходят. И освен това е важно да останем заедно. Никога не се знае кога ще си потрябваме, кога ще имаме нужда от помощ от човек, който ни разбира. Някой ден ще го проумееш — побърза да каже той.

— Не искам да ги отпращаш. Просто се чудя, Адаир, чие сърце е разбито, след като ти прекарваш толкова време с мен? Кой от тях най-силно преживява загубата на вниманието ти? Гледам ги и ми е мъчно… Защо се смееш? Нямах намерение да те разсмивам.

Очаквах да се усмихне на въпроса ми, да ме подразни заради глупавата ми чувствителност и да ме увери, че никой не ме мрази, че другите вече са му били фаворити и знаят, че това не продължава вечно, че хармонията на дома не е нарушена. Но не такава реакция получих. Смехът му не беше одобрителен, а подигравателен.

— Загубата на вниманието ми? Да не мислиш, че плачат всяка нощ, преди да заспят, защото вече не са светлината на очите ми? Нека ти кажа нещо за хората, с които делиш този дом. Имаш право да го знаеш, след като си свързана с тях за вечни времена. По-добре бъди нащрек, скъпа моя. Те никога няма да се погрижат за твоя интерес. Нямаш никаква представа какви са, нали?

— Алех ми разказа някои неща — промълвих аз с наведени очи.

— Обзалагам се, че не ти е казал нищо съществено и със сигурност се е постарал да не си съставиш лошо мнение за него. Какво ти разказа за себе си?

Започвах да съжалявам, че бях повдигнала въпроса.

— Само, че е от добро семейство от Испания…

— Много добро семейство. Пинейро. Направо страхотно семейство, но няма да откриеш ни един Пинейро в Толедо днес. Знаеш ли защо? Чувала ли си за Инквизицията? Алехандро и семейството му били арестувани от Инквизицията, от самия велик инквизитор Томазо де Торквемада. Майка му, баща му, баба му и малката му сестра всички били хвърлени в затвора. Дали им да избират: да признаят греховете си и да приемат католицизма или да останат в затвора, където най-вероятно щели да умрат.

— А той защо не е приел? — извиках аз. — Толкова ли е ужасно, щом това ще му спаси живота?

— Напротив, приел е.

Адаир си наля още бренди и застана пред огъня, чиито отблясъци затанцуваха по лицето му.

— Направил каквото поискали от него. Би бил пълен глупак да откаже при тези обстоятелства. Инквизицията била горда със способността си да пречупва хората — тя превърнала това в наука. Държали го в толкова малка килия, че трябвало да се свие на топка, за да се побере в нея, и да слуша писъците и молитвите на останалите затворници чак до изгрев-слънце. Кой не би полудял в тези условия? Кой не би направил всичко, което поискат от него, за да се спаси?

За миг в стаята се чуваше само пукането на огъня и биенето на моето сърце. Молех се Адаир да не продължи. Исках в съзнанието ми да остане онзи Алехандро, когото познавах — мил и загрижен — и да не научавам никога на какво е способен.

Адаир изпи последната си глътка и се взря в пламъците.

— Той им дал сестра си. Искали да накажат някого за назидание. Да го превърнат в символ на злото. Да получат причина да отърват страната от евреите. И той им казал, че сестра му е вещица и не се разкайва за това. А след като им предал четиринайсетгодишната си сестра, свещениците го пуснали. И тогава го намерих. Говореше несвързано като идиот за стореното.

— Това е ужасно — потръпнах и придърпах самурената завивка около раменете си.

— Дона предал господаря си на властите, когато бил арестуван за содомия. Човекът, който го прибрал от улицата, хранел го, обличал го, рисувал го по стенописите на Флоренция. Който го обожавал, наистина го обожавал. А Дона го предал, без да се колебае. Бих бил глупак да очаквам по-добро държание от него. А Тилде с най-опасната от всички. Тя е родена много на север, когато през зимата слънцето изгрява само за няколко часа през деня. Попаднах на нея в една мразовита нощ на пътя. Беше полята с вода и оставена на студа от собствените си близки. Била си харесала богат мъж от съседното село. Но имало една малка пречка вече била омъжена. И как решила проблема? Като убила съпруга си и двете си деца. Отровила ги, като си мислела, че никой няма да разбере какво е сторила. Само че хората в селото се досетили и я осъдили на смърт. Оставили я да измръзне и когато я намерих, това почти беше станало. Косата й бе заледена, миглите и кожата — заскрежени. Умираше и въпреки това успя да ме изгледа кръвнишки с чиста омраза в очите.

— Спри — проплаках аз и се скрих цялата под тежката завивка. — Не искам да знам повече.

— Човек се познава истински, когато е близо до смъртта.

В гласа му имаше подигравка.

— Не е честно. Всеки има право да опита всичко, за да оцелее.

— Всичко? — вдигна той вежда и изсумтя. — Във всеки случай, реших, че трябва да знаеш как напразно си пилееш симпатиите за тях. Под красотата и изисканите си обноски те са чудовища. Има причина да избера всеки от тях. Те са част от плана ми… но никой от тях не е способен на любов, освен към себе си. Те не биха се замислили да те предадат, ако ще спечелят нещо от това. Дори може да пренебрегнат задълженията си към мен, ако са сигурни, че предателството ще им се размине.

Той се пъхна до мен в леглото и притисна тялото си към моето, а аз усетих странна, отчаяна нужда в докосването му.

— Ето това ми харесва у теб, Ланор. Ти се нуждаеш от любов и можеш да обичаш. Копнееш да отдадеш сърцето си на някого и когато го правиш, си вярна до лудост и безкрайно лоялна. Мисля, че би направила всичко за мъжа, когото обичаш. Този, който един ден ще спечели сърцето ти, ще е голям късметлия. Дори ми се ще да мисля, че може и да съм аз.

Той ме гали по косата известно време, а после се унесе и ме остави да се чудя колко знае за Джонатан, доколко бе прочел мислите ми. От целия този разговор ме побиха тръпки. Не виждах смисъл да се дарява вечен живот на такива недостойни хора.

Не разбирах защо се е обградил за вечни времена със страхливци и убийци, особено след като търси лоялност. Планът му — бях сигурна, че има такъв ми убягваше. А най-лошият въпрос, от който се боях най-много, бе: защо ме беше избрал да стана част от това перверзно семейство. Може би бе видял нещо в мен, което му е подсказало, че съм същата като останалите. Вероятно бе разгадал душата ми и е разбрал, че съм достатъчно себична, за да накарам една жена да посегне на живота си, за да спечеля мъжа, когото тя обича.

А що се отнася до поканата му да го обичам не мислех, че човек като Адаир изпитва нужда от любов… или пък че аз съм способна да обичам чудовище. Цяла нощ лежах разтреперана в прегръдките му, докато той спеше дълбоко.

Ами Узра? Не беше нужен много ум, за да се сетиш, че тя не се вписва сред останалите в домакинството. Не че бяха забравили за нея, но никога не я обсъждаха. Не се очакваше да идва при нас, когато се събирахме да пием до среднощ и да си говорим, никога не сядаше край масата за вечеря. Но чувахме тихите й като на мишка стъпки от горния етаж.

От време на време Адаир я викаше в спалнята си и тя се присъединяваше към това, което правехме. Правеше го със стиснати устни и наведени очи, предаваше се, но не участваше наистина. Но ме търсеше, когато бях сама, оставяше ме да я реша и да й чета, което беше нейният начин да ми покаже, че не ме смята за отговорна за това, което ставаше в леглото на Адаир, или че поне ми прощава за лоялността ми към него.

Веднъж я оставих да ме гримира като себе си — с черен грим около очите, който отиваше чак към слепоочията. Тя ме уви в едно от дългите си парчета плат, докато само очите ми останаха непокрити. Трябва да призная, че изглеждах доста екзотично.

Понякога ми хвърляше странни погледи, сякаш се опитваше да влезе във връзка с душата ми, да намери начин да ми предаде послание. Или предупреждение. Не мисля, че се налагаше да ме предупреждава. Знаех, че Адаир е опасен и че рискувам сериозни поражения върху духа и здравия си разум, като се доближавам толкова до него. Мислех, че знам къде е границата и че мога да се спра навреме. Колко съм била глупава.

Понякога Узра идваше в стаята ми и ме прегръщаше, сякаш за да ме успокои. На няколко пъти ме измъкна от леглото и настоя да я последвам до едно от скривалищата й. Сега разбирам, че го е правила, за да ми покаже къде да отида, ако се наложи да се крия от Адаир.

Тилде от своя страна без никакво предупреждение ме хвана един следобед за ръката, въздъхна раздразнено и без да обръща внимание на въпросите ми, ме поведе към една рядко използвана стая. Там, на малка масичка край огнището, имаше шишенце мастило, множество игли, подредени като ветрило и една мръсна стара кърпа. Тилде се настани на стола, затъкна немирните кичури зад ушите си, без да ме поглежда нито за миг.

— Свали си горната дреха — каза тя много делово.

— Какво става? — попитах аз.

— Не те моля, глупачке — отвърна тя, махна капачката на шишенцето с мастило и си избърса пръстите. — Това е по заповед на Адаир. Оголи си ръката и ми я подай.

Стиснах зъби и направих каквото ми каза. Знаех, че Тилде обича да ме тормози. Седнах на табуретката срещу нея. Тя сграбчи дясната ми китка и стисна ръката ми като с менгеме между коленете си. Наблюдавах подозрително как избира игла, потапя я в мастилото и я забива в нежната ми бяла кожа от вътрешната страна на ръката. Подскочих, макар да не изпитвах никаква болка.

— Какво правиш?

— Казах ти, по заповед на Адаир е — изръмжа тя. — Правя знак на кожата ти. Нарича се татуировка. Обзалагам се, че никога не си виждала нещо подобно.

Взрях се в черните точки — първо три, после четири. Тилде работеше бързо. Приличаха на изкуствени бенки, мастилото се разливаше под убоденото. След около час Тилде бе завършила очертанията на полумесец колкото монета от един долар и започваше да рисува някаква животинска фигура нещо като змия, но доста по-фантасмагорично. След минута осъзнах, че е дракон. И точно тогава влезе Адаир. Приведе глава, за да разгледа работата на Тилде. Избърса кървавата татуировка с пръст, за да види по-добре.

— Знаеш ли какво е това? — попита ме той с гордост. Поклатих глава. — Гербът на моето семейство. Или по-скоро на рода, който ме осинови — поправи се той. — Изображението на печата, за който ти разказах.

— Защо го правиш? Какво означава? — попитах.

Той извади носната си кърпа, избърса татуировката и започна да й се любува.

— Ти какво мислиш, че означава? Белязвам те като моя.

— Необходимо ли е? — поинтересувах се, като се опитвах да освободя ръката си, но Тилде леко ме плесна да спра. — Предполагам, че го правиш с всичките си хора. Ами твоята, Тилде? Може ли да я видя, за да знам как ще изглежда, когато…

— Нямам татуировка — прекъсна ме рязко тя, без да вдига очи от работата си.

— Така ли? — обърнах се към Адаир. — Защо аз?

— Това е нещо специално, което реших да ти дам. Означава, че си моя завинаги.

Не ми хареса собственическият блясък в очите му.

— Има и други начини да кажеш това на едно момиче. Пръстен, огърлица, някакъв по-традиционен знак на обвързаност — казах разстроено. Но раздразнеността ми като че ли му доставяше удоволствие.

— Това са тривиални и преходни знаци. Пръстена можеш да свалиш. Но това няма да можеш.

Взрях се в това, което правеше Тилде.

— Какво искаш да кажеш… че кожата ми ще остане изрисувана завинаги?

Тогава той ми се усмихна странно, както правеше винаги, когато се канеше да стори нещо болезнено. Издърпа ръката ми от дланите на Тилде, стисна я здраво, взе една от иглите и я заби внимателно точно средата на татуировката. Изведнъж ме проряза остра болка и предишните ужилвания също оживяха.

— От моята ръка и по моята воля — издекламира той. Заболя ме така силно, все едно бяха втрили сол в откритата рана. Той изви отново ръката ми, за да огледа още веднъж татуировката, и примигна от болка, преди да ме пусне.

— Ти ме изненадваш, Ланор — рече малко театрално. — Мислех, че ще ти хареса, задето те ценя толкова високо, та да те бележа завинаги.

Всъщност беше прав. Наистина перверзната ми половина искаше някой мъж да ме желае толкова силно, че да прогори името си в кожата ми. Макар да не бях чак толкова заблудена и да се тревожех, че ме дамгосват като добитък.

Така минаха седмици, през които бях доволна от Адаир. Той беше внимателен, мил и щедър. Правехме непрекъснато любов. Но понякога се държеше жестоко без причина, просто за забавление. Тогава Алехандро, Тилде, Дона и аз се превръщахме в кралски шутове, които се опитваха да успокоят разярения тиранин и да го извадят от ужасното му настроение или поне да не стават мишени на жестокостта му. В такива мигове се чувствах като затворена в лудница и отчаяно исках да избягам, но не вярвах, че това е възможно. Всички останали все още бяха с Адаир, дори след десетилетия унизително отношение. Казаха ми, че Узра се опитвала да избяга безброй пъти. Ако имаше начин за бягство, досега всички да се бяха възползвали.

Освен това въпреки връзката ми с Адаир Джонатан продължаваше да се връща в мислите ми отново и отново. Отначало беше заради вината, че в живота ми има друг мъж — сякаш имах избор! Но колкото и да се опитвах да се обоснова логически, както и да си припомнях безчувственото му отношение към мен, Джонатан ми липсваше и ми се струваше, че му изневерявам. Нямаше значение, че се бе врекъл на друга жена и ме беше отхвърлил — да спя с един мъж, а да обичам друг: това ми се струваше грешно.

И наистина все още обичах Джонатан. Разрових дълбоко в сърцето си и го разбрах. Колкото и да бях поласкана от вниманието на Адаир, колкото и да бях доволна, че човек, обиколил целия свят, ме смята за завладяваща, знаех, че ако Джонатан пристигне утре в града, ще напусна Адаир, без дори да се сбогувам. А сега просто оцелявах. Единствената надежда, която ме крепеше, беше, че някой ден ще видя Джонатан отново.

29.

Времето се точеше покрай мен, без да го забелязвам. Колко дълго бях с Адаир — шест седмици, шест месеца? Бях изгубило представа и бях убедена, че няма значение. В новия ми живот вече не се налагаше да измервам времето. То бе отворено пред мен в цялата си безкрайност, като океана, когато го видях за първи път — прекалено огромно, за да го проумея.

В един слънчев ясен летен следобед на пътната врата се почука. И тъй като бях наблизо, а наоколо не се виждаха прислужници (сигурно си отспиваха в килера след прекаляване с откраднатото бордо), отворих, като си мислех, че е търговец или някой, който търси Адаир. Но вместо това с торба в ръка на прага бе застанал харизматичният проповедник с огнения поглед от Сако.

Долната му челюст увисна, когато ме видя, и хитрото лице грейна от удоволствие.

— Познаваме се, госпожице, помните ли? Разпознах хубавото ви лице, защото то трудно се забравя — каза той и се втурна в коридора без покана. Закачи ме с прашното си наметало, когато мина покрай мен, и свали триъгълната си шапка.

— Така е, познаваме се, господине — отвърнах аз ужасена. Отстъпих назад, не можех да си представя какво търси този човек тук.

— Е, тогава не ме дръжте в напрежение. Как се казвате и къде се запознахме? — попита той. Усмивката му прикриваше мислите, които бяха избуяли в главата му, опитваше се да си припомни къде сме се срещнали и при какви обстоятелства.

Но вместо да го осветля, аз попитах:

— Защо сте тук? Познавате ли Адаир?

Моята предпазливост го забавляваше.

— Разбира се, че го познавам. Защо иначе ще идвам в дома му? Познавам го по същия начин, по който и вие, бих казал.

Значи беше вярно, сега всички бяхме еднакви. Творения на Адаир. И тогава той си спомни и лицето му грейна от порочно доволство.

— О, сетих се! Малкото градче в Мейн недалеч от франкоакадийското поселище! Там се запознахме! Но без дрипавата кафява рокля, в тази синя копринена френска дантела едва ви познах! Впечатляващо преобразяване, честна дума. Зарязахте пуританите без никакви съжаления, а? Винаги тихите води се оказват най-опасни — каза той и присви очи похотливо, може би пресмяташе какви са шансовете да се озовем заедно в леглото. Трябваше само да помоли господаря и най-вероятно нямаше да получи отказ. В този момент ни прекъсна силния глас на Адаир от стълбищната площадка над нас:

— Виж кой е дошъл! Джуд, дошъл си да си починеш от скитанията си? Заповядай, заповядай, отдавна не съм те виждал — каза той, докато тичаше надолу по стълбите. Прегърна Джуд сърдечно, забеляза, че той ме гледа сластно, и попита:

— Какво има? Двамата да не се познавате?

— Всъщност, да — отвърна Джуд, започна да ме обикаля и демонстративно да ме оглежда. — Писах ти за тази млада жена преди време. Спомняш ли си писмото ми за обещаващата красавица с див нрав?

Аз се изправих и вирнах брадичка.

— Какво искате да кажете с това?

Но Адаир само се засмя и ме погали по бузата, за да ме успокои.

— Хайде, скъпа. Мисля, че е напълно ясен, и ти нямаше да си тук до мен, ако не беше прав.

Погледът на нежелания гост пълзеше по мен като пръстите на домакиня по плод, който проверява за годност.

— Е, предполагам, че вече не е непорочна. Превърнал си този малък вулкан в своя духовна съпруга, нали? — попита подигравателно Джуд и след това се обърна към мен. — Сигурно съдбата ти е била да се озовеш тук, скъпа моя, не мислиш ли? А ти си извадил късмет, Адаир, че не ти се е наложило да пътуваш надалеч, за да я вземеш. Повярвай ми, това пътуване не е никак приятно. Тя ми създаде малко проблеми, когато бях там. Не искаше да ме запознае с младежа, за когото ти писах.

Сигурно имаше предвид Джонатан. Аз мълчах.

— По-добре се въздържай от тези глупости за духовното съпружество, поне докато си около мен. Не понасям религиозни простотии — каза Адаир, прегърна Джуд през раменете и го поведе към всекидневната, където гостът ни се зае веднага със стъклениците с вино.

— И за какъв младеж ми говориш? Кой е той?

Проповедникът си наля пълна чаша и отпи, преди да отговори. Изглеждаше ожаднял от пътя.

— Не четеш ли писмата ми? Защо ме караш да ти описвам наблюденията си, щом не им обръщаш внимание? Беше в един от докладите ми до теб, че съм намерил забравено от бога малко градче на север. Последното ти завоевание — и той кимна към мен, докато отпиваше нова глътка вино — ми попречи да се запозная със забележителен младеж. Пазеше го ревниво. Той е точно това, което търсиш, ако историите, които чух за него, са верни.

Настръхнах. Нещо никак не беше наред. Бях парализирана от лошо предчувствие. Адаир си наля вино, но не предложи на мен.

— Вярно ли е, Ланор?

Не знаех как да му отговоря, а и здравият разум ме бе напуснал.

— От мълчанието ти разбирам, че е вярно. Кога смяташе да ми кажеш за него? — попита той.

— Шпионинът ти не е разбрал правилно. Този младеж не заслужава вниманието ти — казах аз. Никога не бях предполагала, че ще произнеса такива думи за Джонатан. — Просто приятел от родния ми град.

— О, не бих го нарекъл недостоен за внимание. Говорим за Джонатан, мъжа, за когото си се похвалила на Алех. Не бъди толкова изненадана, разбира се, че Алехандро ми каза. Той знае, че не бива да пази тайни от мен. Е, за да сме наясно, този Джонатан, този образец на красотата, е мъжът, в когото си влюбена, нали? Разочарован съм, Ланор, че толкова лесно се подвеждаш по едно красиво лице…

— Ти ли ще ме съдиш? — отвърнах аз гневно. — И като ще си говорим за любов към красотата, кой събира привлекателни хора като колекционер? Ако да обичаш красотата значи да си повърхностен, ти си много по-виновен от мен…

— О, не се обиждай толкова лесно. Просто те дразня. Фактът, че този Джонатан е мъжът, когото си мислиш, че обичаш, е достатъчен, за да искам да се запозная с него.

Джуд вдигна вежди.

— Ако не те познавах, Адаир, щях да кажа, че малко ревнуваш.

Изпаднах в паника и направих последен опит да променя решението на Адаир.

— Остави Джонатан на мира. Той има семейство, което разчита на него. Не искам да го въвличаш в това. А що се отнася до любовта ми към него… прав си, но той вече не е част от моя живот. Обичах го някога, но вече не е така.

Адаир наклони глава и се вгледа в мен.

— О, скъпа моя, лъжеш ме. Ако беше така, нямаше да го защитаваш. Още го обичаш, усещам го — каза той и докосна гърдите ми над сърцето. Блесналите му очи, в които се четеше и малко болка, ме пронизаха. — Доведете ми го. Искам да се запозная с този неземен красавец, който така е очаровал нашата Ланор.

— Ако искаш да го вкараш в леглото си, няма да стане. Той не е… като Алехандро и Дона.

Джуд се изсмя грубо, после бързо покри устата си с длан, защото Адаир така кипна от гняв, че изглеждаше, сякаш че всеки миг ще го удари.

— Мислиш, че се интересувам от този мъж само защото искам да спя с него? Че само това искам от твоя Джонатан? Не, Ланор, искам да се запозная с него. Да видя с какво толкова е заслужил любовта ти. Може би с него сме сродни души. Ще се радвам на нов приятел. Писна ми да съм заобиколен от похотливи лицемери. Вие сте съвсем малко над прислугата — предатели и разглезени заговорници. Повръща ми се от вас.

Адаир пристъпи напред и стовари празната си чаша върху плота.

— Освен това какви оплаквания имаш за живота си тук? Прекарваш дните си в удоволствия и удобство. Дадох ти всичко, което може да искаш, отнасям се с теб като с принцеса. Показах ти света, нали? Освободих съзнанието ти от ограниченията, които ти бяха наложили невежите свещеници, и те въведох в тайните, на които образовани хора посвещават живота си. И получи всичко това безплатно, скъпа моя. Честно казано, неблагодарността ти ме обижда.

Прехапах си езика, защото знаех, че няма смисъл да изтъквам на какво ме беше подложил. Само наведох глава и промълвих:

— Извинявай, Адаир.

Скулите му потрепваха. Беше се подпрял на масата и мълчаливо ми показваше, че гневът му преминава.

— Ако този Джонатан наистина ти е приятел, сигурно ще искаш да споделиш късмета си с него.

Адаир може и така да виждаше живота ми сега, но това само показваше до каква степен бе заблуден. Истината беше по-сложна. Макар да му бях благодарна, аз, освен така се страхувах от него и се чувствах като затворничка в къщата му. Бях превърната в проститутка и не исках Джонатан да разбере това, нито да го въвличам в собствената си беда. Докато излизаше от стаята, Адаир се обърна и ми се усмихна презрително през рамо.

— И за миг не си помисляй, че си ме заблудила, Ланор. Може да се съпротивляваш, но дълбоко в сърцето си искаш същото като мен.

Не можех да позволя Джонатан да бъде сполетян от същата съдба като моята.

— Джуд не преувеличава. Джонатан наистина живее далеч, много далеч — продължих, без да обръщам внимание на отношението му. — Трябва да пътуваш три седмици с кораб и файтон и да стигнеш до място, където няма нищо друго, освен гори, поля и бедни фермери.

Адаир се взря за кратко в мен.

— Много добре. Няма да предприемам това пътуване, щом е толкова досадно, колкото казваш. Ти ще отидеш и ще ми го доведеш. Това ще бъде хубав тест за лоялността ти, не мислиш ли?

Сърцето ми се сви.

По време на престоя си в къщата Джуд ходеше с нас по празненства, но след края на вечерните забавления, когато се прибирахме по спалните си, Адаир му препречваше пътя и не му позволяваше да ни последва в леглото. Слагаше ръка на вратата и с хладна, самодоволна усмивка му пожелаваше лека нощ.

Джуд не остана дълго. Прекара един следобед с Адаир зад затворените врати на кабинета му, след това видях нашия домакин да му дава монети — очевидно го компенсираше за нещо.

В деня, в който трябваше да ни напусне, Джуд ме намери, докато седях и шиех в дневната, възползвайки се от ярката светлина. Поклони ми се, все едно бях господарката на къщата, държейки шапката си в ръце.

— Ръкоделие? Изненадан съм, че изобщо пипваш игла и конец, Ланор. Сигурно имаш слуги, които да се погрижат за всичко — каза той. — Но пък е добра идея да поддържаш форма. Животът с Адаир няма да бъде такъв вечно — в голяма къща, със слуги, сред богатство. Ще има и тежки времена, когато ще се налага да се грижиш сама за себе си, ако опитът ми не ме лъже — каза той и се усмихна тъжно.

— Благодаря за съвета — отвърнах аз ледено и му дадох ясно да разбере, че едва понасям присъствието му. — Виждаш, че съм заета. Има ли някаква причина да искаш да говориш с мен?

— Няма да злоупотребявам повече с добрата ти воля, госпожице Ланор — каза той почти угоднически. — Днес си тръгвам.

— Моята добра воля? Моите чувства нямат никакво отношение към това дали си добре дошъл в тази къща или не. Само това, което иска Адаир, има значение.

Тогава проповедникът се засмя и потърка шапката в бедрото си.

— Ланор, знаеш, че Адаир се съобразява с желанията ти в повечето случаи, нали? Той е обсебен от теб. Струва ми се, че си доста специална за него. Ще ти кажа, че никога не съм виждал да се държи така преди… Никога не е бил толкова подвластен на жена.

Трябва да призная, че бях поласкана от думите му, макар продължавах да стоя наведена над ръкоделието си и да се опитвам да не го показвам.

Тогава Джуд се взря настоятелно в мен.

— Дойдох също така да те предупредя. Играеш опасна игра. Има причина останалите от нас да се държат на разстояние Адаир. Научили сме си урока по трудния начин. А сега ти му даряваш любов и той е останал с впечатлението, че заслужава такава отдаденост. Някога давала ли си си сметка, че единственото, което го държи под контрол, е, че знае колко много го ненавиждат? Дори и Дяволът понякога иска съчувствие, но да даваш съчувствие на дявола е като да наливаш масло в огъня. Твоята любов ще му даде дързост и най-вероятно по начин, който ще те накара да се разкайваш.

Предупреждението му ме разтърси и ме изненада. Не го очаквах от него. Но не казах нищо, оставих го да продължи.

— Искам да ти задам един въпрос и се надявам, че ще си честна с мен. Какво вижда момиче като теб в Адаир? Познавам сърцето ти, то е диво и авантюристично. Той те е въвел в света на плътските удоволствия и ти си се омаяла от него, както може да го стори само едно отгледано от пуритани дете. За негова радост, бих добавил. Може би твоят темперамент е само от глупост, Ланор. Замисляла ли си се над това? Отдавай прекрасното си тяло на Адаир, щом така искаш, но защо поднасяш и сърцето си на мъж, който само ще злоупотреби с него? Той не заслужава лоялността и любовта ти. Държиш се безразсъдно със сърцето си, Ланор. Мисля, че си прекалено наивна, за да си любовница на мъж като него. Прости ми, че си излях душата, но го направих за твое добро.

Бях поразена от думите му. Кой бе той, че да ме нарича глупава? Бях в капан като всички останали, принудена да не дразня тиранина, за да оцелея. Не, тогава смятах, че правя най-доброто в тази ужасна ситуация. Но сега, разбира се, знам, че съм била безразсъдна и неспособна да призная истината пред самата себе си.

Трябваше да съм благодарна на Джуд, задето предприе този огромен риск и ме предупреди под носа на Адаир, но бях прекалено подозрителна, за да му се доверя, и вместо това се опитах да го заблудя, че знам какво правя.

— Е, благодаря за съвета. Прости ми, но имам право да реша сама кое е най-добро за мен.

— Така е, но не решаваш само за себе си — отвърна той. — Скоро ще въвлечеш и Джонатан в това, мъжа, когото твърдиш, че обичаш толкова много. Готовността, с която прие предложението на Адаир, ме кара да се чудя дали той няма да се окаже прав. Ти май наистина искаш това, което те кара да направиш. Искаш твоят любим да падне в капана на Адаир, защото тогава ще сте заедно там.

— Ти пък откъде знаеш какво искам? — почти извиках аз, хвърлих ръкоделието и станах на крака. — Не си дошъл да ми даваш съвети. Ти ревнуваш… искаш да доставиш Джонатан на Адаир, но не можеш. Аз ще успея там, където ти се провали…

Бях бясна, не знаех какво говоря. Наистина имах повече влияние над Адаир от Джуд, но за какво? Джуд знаеше, а аз — не.

Той поклати глава и отстъпи назад.

— Старая се хората, които водя на Адаир, да го заслужават по някакъв начин. И да отидат по своя свободна воля. Нещо повече, никога не бих му дал някого, когото твърдя, че обичам. Никога.

Трябваше да го попитам какво има предвид. Но като много млади хора си мислех, че е по-добре да блъфирам, отколкото да покажа, че не знам какво правя. А и му нямах доверие. Той ми показваше съвсем ново лице и аз не знаех как да постъпя. Дали не се надяваше да ме подмами да покажа нелоялност към Адаир, господаря, на когото служеше по-отдавна, отколкото познаваше мен? Може би това бе неговата роля в глутницата — на информатор и шпионин.

Изгледах го злобно, макар цялата да треперех. Джуд ме беше довел до ръба на самообладанието ми.

— Чух достатъчно. Върви си, преди да кажа на Адаир за предателството ти.

Той трепна изненадано, но бе разколебан само за миг. След това раменете му се отпуснаха. Поклони ми се отново, имитирайки уважение, и тръгна да излиза от стаята.

— Виждам, че изцяло съм сбъркал в преценката си за теб, Ланор. Ти далеч не си безразсъдна със сърцето си… Знаеш много добре какво правиш. Надявам се да постигнеш мир с Бог за това, което се каниш да сториш.

Опитах се да успокоя дишането си и препускащото си сърце. Да се убедя, че нито една от думите му не са верни.

— Върви си — повторих и направих крачка към него, сякаш се каня да го изблъскам от къщата. — И се надявам никога повече да не те видя.

— Уви, боя се, че не такава е съдбата ни. Светът е малък, особено във вечността, както и сама ще се убедиш. Искаш или не, пътищата ни отново ще се пресекат — каза той и излезе от стаята.

30.

Подготовката за пътуването започна незабавно. Запазиха ми място на товарен кораб, който тръгваше от Камдън след четири дни. Дона, щастлив, че ще се махна от къщата, ми помогна да си избера два големи куфара от десетките, с които бяха пристигнали от Европа. В единия сложихме най-хубавите ми дрехи, а в другия — подаръци за семейството ми: топ коприна от Китай; яка и маншети от брюкселска дантела, готови за пришиване на рокля; златна огърлица с бледорозови опали. Адаир настоя да взема и примамки за Джонатан, за да му покажа колко добре живеем далеч от Великия северен лес. Обясних му, че приятелят ми има само една слабост — жените, затова Дона порови из кутиите и извади колода карти с неприлично разголени картинки на мястото на обичайните поп, дама и валс. Дама купа бе в особено дръзка поза. Даде ми и книга с порнографски стихове (макар че Джонатан никога не си бе падал по литературата, но ако нещо можеше да го запали по нея, то беше това томче); статуетка от нефрит, за която каза, че е придобита в Далечния изток и която изобразяваше трима души, правещи секс; и накрая облицована с кадифе кутия за бижута, в която вместо гривни или пръстени имаше комплект изкуствени членове от дърво, слонова кост и абанос. Намръщих се на последния подарък.

— Не съм сигурна, че е по негов вкус — казах и вдигнах абаносовия член, най-големия от всичките, за да го разгледам по-добре.

— Не е за него — обясни Дона, взе члена от мен и го върна при останалите в кадифената кутия. — Ти достатъчно ясно ни даде да разберем каква е ориентацията му. Но може да ги използва да задоволява дамите си — разнообразие, с което ще увеличи апетита им и ще ги направи по-игриви. Искаш ли да ти покажа как се използват? — попита той и ме погледна косо. Не му се вярваше колко сексуално невежа съм и сигурно вече се съмняваше, че съм подходяща за задачата.

Докато Дона ровеше в сандъците, решен да намери нещо, което си бе намислил, аз също се забавлявах, като отварях на различни странни кутии и се любувах на богатствата в тях (украсена със скъпоценни камъни музикална кутия във форма на яйце, миниатюрна механична птица, която махаше с метални крила и пееше с металически глас). Накрая в една ракла най-далечния ъгъл открих предмет, от който ме побиха тръпки. Тежък позлатен печат (само че направен от месинг, защото ако беше от злато, при това тегло би струвал цяло състояние), уви в кадифе и поставен в торба от еленова кожа. Дали това не беше печатът на покойния лекар, за когото Адаир ми бе разказал. Може би си го беше запазил за спомен?

— Ето, готово — чух гласа на Дона зад себе си и бързо затворих раклата. Дона бе опаковал подаръците за Джонатан в квадрати парче червена коприна, завързано със златна панделка. Даровете за моето семейство бяха увити в син плат и завързани с бяла панделка. — За да не объркаш двата пакета.

Може би приготовленията бяха успели да ме заблудят и ме направят малко самодоволна. Адаир беше толкова щедър множеството подаръци, с луксозното пътуване, че започнах се чудя дали нямам избор все пак. Дали това не бе моят шанс да се отскубна от лапите му. Вероятно си нямах доверие да храня такива бунтовни мисли в присъствието му, докато лежах до него в леглото, но на стотици мили от него щях да съм безопасност. Разстоянието може би щеше да отслаби връзка между нас.

Тази мисъл ми даваше утеха, дори дързост. Започнах да виждам в пътуването възможност за бягство. Дори мислех да убедя Джонатан да зареже семейството си и да тръгне с мен.

Но това трая до следващия следобед. С Тилде се връщахме от шапкарската работилница с новата й шапка и тогава видяхме момичето. То стоеше на алеята и гледаше преминаващите коли. Беше слабо и безлично като малка сива мишка, облечена и дрипи. Тилде заговаряше момичетата точно както бе направила и с мен. В слабата светлина на мрачния следобед виждах колко жалка е тази девойка. Приличаше на стъпкан и изхвърли парцал, а чувството, че е боклук, се бе отпечатало трайно и погледа й.

— Това е Пейшънс — каза Тилде, стиснала здраво малката й длан. — Тя има нужда от подслон, затова си помислих дали да не я вземем с нас. Да я нахраним и да я приберем за няколко нощи. Нали не смяташ, че Адаир ще има нещо против?

Усмивката й беше хищна и победоносна. Веднага си спомних как тя и останалите ме бяха намерили на улицата преди няколко месеца. Тилде търсеше точно този ефект. Като видя тревогата на лицето ми, ме изгледа пронизително и предупредително и аз разбрах, че не бива да казвам нищо.

Тилде махна на един файтон и помогна на момичето да се качи по стълбите преди нас. Девойката седна на ръба на пейката и се взря в прозореца с широко отворени очи към забързания Бостън. И аз ли бях изглеждала така, нещастна жертва на хищници, която направо си проси да бъде изядена?

— Откъде си, Пейшънс? — попитах аз.

Тя ме погледна предпазливо.

— Избягах.

— От къщи ли?

Тя поклати глава, но не даде повече обяснения.

— На колко си години?

— Четиринайсет.

Не изглеждаше на повече от дванайсет и го знаеше, защото извърна очи от въпросителния ми поглед.

Тилде я заведе в стая на горния етаж веднага щом пристигнахме в къщата.

— Ще пратя прислугата да ти донесе вода, за да можеш да се измиеш — каза тя и накара момичето притеснено да вдигне ръка към мръсната си буза. — Ще наредя да ти дадат и храна. Ще ти намеря и по-топли дрехи. Ланор, защо не дойдеш с мен?

Тя влезе право в стаята ми и започна да рови из дрехите ми, без да поиска разрешение.

— Дадохме ти всички малки дрехи… Със сигурност имаш нещо, което ще стане на момичето…

— Не разбирам…

Застанах пред Тилде и затворих вратата на гардероба.

— Защо я доведе тук? Какво смяташ да правиш с нея?

Тилде се ухили самодоволно.

— Не се прави на глупава, Ланор. Ти най-добре би трябвало да знаеш…

— Та тя е още дете! Не можеш да я подариш на Адаир като играчка.

Познавах Адаир, той никога не посягаше на деца. Не смятах, че ще понеса и това.

Тилде отиде до една ракла.

— Може да е малко млада, но не е невинна. Каза ми, че е избягала от работническо общежитие, в което са я пратили да роди бебето си. На четиринайсет и вече с дете. Не, честна дума! Правим й услуга — каза тя и вдигна една малка рокля с прилични памучни дантели.

Седнах тежко на леглото си.

— Дай й това и я почисти малко — мушна Тилде дрехата в ръцете ми. — Аз ще се погрижа за храната й.

Заварих Пейшънс да стои до прозореца и да гледа надолу към улицата. Отметна мръсните си кестеняви кичури от лицето и погледна с копнеж дрехата в ръцете ми. Аз й я подадох.

— Хайде, облечи я.

Обърнах се с гръб към нея, докато се обличаше.

— Тилде ми каза, че си избягала от работническо общежитие…

— Да, госпожице.

— … където си родила бебе. Кажи ми, какво стана с детето?

Усетих как пулсът ми се качи в гърлото. Едва ли беше избягала и изоставила бебето си.

— Взеха ми го — каза тя отбранително. — Така и не го видях, след като се роди.

— Съжалявам.

— Всичко свърши. Ще ми се…

Млъкна, може би реши, че е споделила прекалено много с тези подозрителни дами, които я бяха забърсали от улицата. Знаех как се чувства.

— Другата жена ми каза, че тук може да има работа за мен, може би в кухнята?

— Искаш ли?

— Но също така каза, че трябва първо да се срещна с господаря на къщата, за да видим дали ще ме одобри.

Тя се взря в лицето ми за някакъв знак, че съм съгласна, че не й играем някакъв номер. Тилде грешеше. Това момиче все още беше много невинно. И тогава в ушите ми прозвучаха думите на Джуд: прекалено наивна е, за да е любовница на мъж като Адаир. Нямаше да позволя да й се случи това, което се бе случило с мен.

Хванах я за ръката.

— Ела с мен. Не казвай и дума, не издавай звук.

Побягнахме надолу по стълбите, които знаех, че Тилде никога не използва, и през кухнята тръгнахме към задния вход. В ъгъла на масата имаше шепа монети за доставчика на храна. Прибрах ги и ги сложих в дланта на Пейшънс.

— Върви. Вземи парите и задръж роклята.

Тя ме погледна, сякаш си бях изгубила ума.

— Но къде да отида? Ще ме накажат, ако се върна в общежитието, а не мога да отида при семейството си…

— Понеси си наказанието или моли семейството си за милост. Макар вече да си видяла доста зло, има и друго, за което не подозираш, Пейшънс. Върви! За твое добро е — казах аз, изблъсках и през вратата и залостих. В този миг влезе една от черноработничките в кухнята и ме изгледа подозрително. Върнах се по стълбите и се прибрах в стаята си.

Започнах да крача нервно напред-назад. Щом изхвърлих момичето в името на собствената му безопасност, какво извинение имах аз да живея тук? Знаех, че това, което правя с Адаир, е грях, че това място е грешно и въпреки всичко… страхът не ми даваше да мръдна. Той ме раздираше и сега. Беше въпрос на минути Тидде да открие, че плячката й е била пусната. А след това двамата с Адаир щяха да ми се нахвърлят като лъвове. Започнах да хвърлям дрехи в една торба, всеки нерв в тялото ми подсказваше да бягам. Иначе трябваше да се изправя пред ужасен гняв.

Изтичах на улицата и се качих в един файтон, без да мисля. Преброих си парите. Не бяха много, но достатъчно, за да се махна от Бостън. Файтонът ме остави пред една пътническа служби и аз си купих билет за следващия дилижанс за Ню Йорк.

— Дилижансът тръгва след час — каза ми служителят. — Има кръчма от другата страна на улицата, можете да изчакате там с останалите — добави той услужливо.

Седнах пред чаша чай и пуснах торбата в краката си. Чак сега имах време да си поема дъх и да помисля. Макар сърцето ми да се разкъсваше от страх, се чувствах странно обнадеждена. Напусках къщата на Адаир. Колко пъти бях мечтала за това, но ми липсваше кураж да го направя? А сега го свърших на пожар и нямаше никакви знаци, че ще успеят да ме намерят. Със сигурност нямаше да ме открият за час, Бостън бе голям град, а след това вече щях да съм на път и следите ми щяха да се изгубят. Обгърнах с длани бялата порцеланова чаша, за да се стопля, и си позволих да въздъхна леко с облекчение.

Може би къщата на Адаир беше само илюзия… кошмар, който ми се е сторил като истина. Може би той нямаше власт да ме нарани, когато съм далеч от него. Може би единственият тест е бил да събера кураж и да прекрача прага. Въпросът беше къде да отида и какво да правя с живота си.

Тогава внезапно усетих присъствието на няколко души край себе си. Адаир, Алехандро, Тидде. Адаир клекна до мен и прошепна в ухото ми.

— Тръгвай с мен, Ланор, и не прави сцени. В торбата ти има бижута и ако извикаш за помощ, ще кажа на полицията, че си ги откраднала от дома ми. А останалите ще го потвърдят под клетва.

Така ме стисна, че замалко да ми счупи лакътя. Вдигна ме на крака. Усетих гнева му, който ме пареше като огън. Във файтона на път към къщата не смеех да погледна никого от тях. Бях се затворила в себе си, устата ми бе пресъхнала от страх. Едва бяхме прекрачили прага, когато той замахна и ме удари силно по бузата, а аз паднах на пода. Алехандро и Тилде бързо преминаха покрай мен и побягнаха по коридора като птици, които отлитат от поле, на което ще се разрази буря.

По погледа на Адаир личеше колко е бесен, искаше да ме разкъса на парчета.

— Какво си мислеше, че правиш? Накъде беше тръгнала?

Мълчах, но и той не искаше отговори. Искаше само да ме удря отново и отново, заслепен от гняв, докато не се превърнах в развалина, която лежеше в краката му и го гледаше през подути клепачи и кървава мъгла. Стана ми ясно, че не му е минало, когато потри юмрука си и започна да крачи напред-назад край мен.

— Така ли ми се отплащаш за щедростта и за доверието? — изрева той. — Прибирам те в дома си, в семейството си, обличам те, пазя те… в някои отношения си ми като дете. Затова е разбираемо, че съм толкова разочарован от теб. Предупредих те, ти си моя, независимо дали го искаш или не. Никога няма да ме напуснеш, не и докато аз не те пусна да си вървиш.

След това ме вдигна и ме отнесе в дъното на къщата, където бе царството на прислугата, а те всички се разбягаха като мишки. Слезе с мен на ръце по някакви стълби към мазето, мина покрай касетки с вино, чували брашно и неизползвани мебели, покрити с платнища, после през един тесен коридор, чиито степи бяха влажни и студени, и накрая стигна до много издраскана стара дъбова врата.

Осветлението в стаята беше слабо. До вратата стоеше Дона, облечен в роба, пристегната на кръста му. Беше се привел, все едно бе болен. Щеше да се случи нещо ужасно, щом Дона, който обикновено се радваше на чуждото нещастие — се страхуваше. Държеше мрежа от кожени каишки, нещо като хамут, какъвто досега не бях виждала.

Адаир ме остави на пода.

— Приготви я — каза той на Дона, който започна да сваля потните ми окървавени дрехи. Адаир зад него също започна да се съблича. Когато останах напълно гола. Дона ми сложи хамута. Беше кошмарно приспособление, което изкриви тялото ми в неестествена поза, в която бях напълно беззащитна. Ръцете ми бяха вързани на гърба, а главата ми извита до такава степен, че вратът ми всеки момент щеше да се счупи. Дона въздъхна, докато закрепяше каишките, но не ги отпусна. Адаир се надвеси над мен заплашително. Намерението му бе ясно.

— Дойде време да те науча на подчинение. Надявах се за твое добро да не се налага. Но се оказа, че съдбата ти била друга…

Той млъкна, после продължи:

— Всеки трябва да бъде наказан веднъж, за да знае какво ще се случи, ако пак се опита да избяга — мушна пръсти в косата ми и приближи лицето си към моето. — И помни това, когато се върнеш в родния си град при семейството си и твоя Джонатан: където и да отидеш, винаги ще те намеря. Не можеш да ми избягаш.

— Момичето… — опитах се да кажа през слепените си от засъхнала кръв устни.

— Това не е заради момичето, Ланор. Макар че трябва да се научиш да приемаш случващото се в къщата ми и да участваш в него. Това е, защото ми обърна гръб и се отказа от мен. Не мога да го позволя. Особено на теб. Не го очаквах точно от теб…

Предпочете да си спести останалите думи, но аз знаех какво има предвид. Не искаше да съжалява, че ми е дал част от сърцето си.

Няма да разказвам какво се случи с мен в тази стая. Нека запазя поне тази тайна и скрия подробностите за унижението ми. Достатъчно е да спомена, че беше най-ужасното изпитание, на което някога съм била подлагана. Не само Адаир ме измъчваше, той включи и Дона, макар да беше ясно, че е против волята на италианеца. Дадоха ми да опитам от дяволските мъки, за които Джуд ме бе предупредил, получих урок, че като изкушаваш Сатаната, се излагаш на огромен риск. Тази любов, ако изобщо може да се нарече така, никога не е сладка. Накрая разбираш какъв е истинският й вкус: сярна киселина, отрова, която изливат в гърлото ти.

Бях почти в безсъзнание, когато приключиха с мен. Отворих леко очи и видях как Адаир вдига дрехите си от земята. Лъщеше от пот, а тъмните му къдрици бяха полепнали по врата. Дона си бе облякъл робата и пълзеше на четири крака, блед и разтреперан, сякаш всеки миг щеше да повърне. Адаир прокара пръсти през мократа си коса, след това кимна към Дона:

— Качете я горе и накарай някой да я измие — каза той, преди да излезе.

Примигнах, когато Дона заразкопчава каишките. Те се бяха врязали в кожата ми и бяха оставили десетки кървави рани, които се отвориха, когато с тях се отлепиха коричките им. Той хвърли ужасното приспособление на пода — то остана там във формата на човешко тяло — и ме взе на ръце. Никога преди не го бях виждала да проявява такава нежност. Занесе ме в стаята с медната вана, където ме чакаше Алехандро с кофи топла вода. Той ме изми внимателно, избърса кръвта и другите течности, но аз едва понасях докосването му и не спирах да плача.

— Аз съм в ада, Алехандро. Как да продължа да живея?

Той хвана ръката ми и я попи с кърпа.

— Нямаш избор. Сигурно е добре да знаеш, че всички сме минали през това, всеки един от нас. Случилото се с теб не е срамно, не и сред нас.

Докато ме миеше, раните ми вече заздравяваха, малките прорези изчезваха и синините пожълтяваха. Той ме подсуши и ме уви в чист халат. Постави ме на леглото и се настани до мен, като не ми позволи да се отдръпна.

— Какво следва? — попитах аз, вплела пръсти в неговите.

— Нищо. Всичко ще продължи постарому. Трябва да се опиташ да забравиш какво се случи днес с теб, но не и поуката от него. Никога не забравяй поуката.

Нощта, преди да тръгна за Бостън, беше ужасна. Исках да остана сама с тревогите си, но Адаир настоя да легна при него. Излишно е да казвам, че вече изпитвах ужас от него, но той не обърна никакво внимание на промяната в поведението ми. Предполагам, че беше свикнал с тези реакции у членовете на свитата си и очакваше, че с времето ще го преодолея. Или не му пукаше, че бе разрушил доверието ми в него. Спомних си съвета на Алехандро и се държах, все едно нищо не се бе случило, опитвах се да бъда същата като преди.

Адаир беше пил много, вероятно за да забрави защо бях станала толкова плаха пред него. Пуши наргиле, докато упойващият дим изпълни цялата стая. Тази нощ аз бях разсеян и отсъстваш партньор в леглото. Мислех само за това, което щях да сторя с Джонатан. Щях да го осъдя да прекара цяла вечност с този побъркан човек. Джонатан не го заслужаваше, но и аз не го бях заслужила с нищо.

Не бях измислила и какво да кажа на семейството си, когато се върна в Сейнт Андрю. Бях изчезнала от живота им, след като избягах от пристанището преди година. Със сигурност бяха питали в манастира и в корабната компания, откъдето са им казали, че съм пристигнала в Бостън и просто съм изчезнала. Дали се надяваха, че съм още жива и съм избягала от срам и за да запазя бебето? Дали са поискали полицията в Бостън да ме търси, но после са се отчаяли, че съм била убита? Дали са ми направили фалшиво погребение в Сейнт Андрю? Не, баща ми не би позволил да се отдадат така на чувствата си. Сигурно майка ми и сестрите ми бяха погребали мъката дълбоко в себе си и я носеха като огромен камък близо до сърцето си. Ами Джонатан? Какво ли си мисли, че се е случило с мен? Сигурно ме смята за мъртва, ако изобщо се сеща за мен. В очите ми нахлуха сълзи. Няма начин да не мисли за мен от време на време. Аз бях жената, която го обичаше най-силно от всички!

Но трябваше да приема, че за всички в Сейнт Андрю съм мъртва. С времето оцелелите се примиряват със смъртта на любимите си хора. Скърбят седмици или месеци, но накрая споменът остава в миналото и те се връщат към него рядко, като към любима играчка от детството, на която попадаш случайно в мансардата. Погалваш я с любов, но след това отново я оставяш.

Събудих се по тъмно сутринта, потна и разрошена от неспокойния сън. Корабът щеше да отплува със сутрешния прилив и трябваше да съм на пристанището преди изгрев-слънце. Когато се наведох, за да си вдигна бельото изпод леглото, видях главата на Адаир върху възглавницата. Май ще се окаже вярно, че дори демоните приличат на ангели, когато спят доволни и неподвижни. Очите му бяха затворени, дългите му мигли стигаха чак до бузите; косата му се спускаше по раменете на тъмни лъскави букли; заради рядката брада приличаше на юноша. Не изглеждаше като човек, способен на нечовешки жестокости.

Главата ме болеше от дима на наргилето. Щом на мен ми бе толкова зле, Адаир сигурно беше почти в кома. Вдигнах ръката му и я пуснах. Падна като отсечена. Нито изсумтя, нито се размърда под завивките.

Тогава ми хрумна нещо извратено. Спомних си малкия сребърен мускал, в който държеше еликсира на живота, магическата капка, която ме бе променила завинаги. +Вземи го+, каза един глас в главата ми, в този мускал се корени силата на Адаир. Това е шансът ти да му върнеш за злините. Открадни му силата и я занеси в Сейнт Андрю.

С тази течност можех да свържа Джонатан с мен така, както аз бях свързана с Адаир. Когато това ми хрумна, усетих, че ми се повръща. Никога не бих могла да го направя, да превърна някого в това, което бях аз.

Вземи отварата, за да си върнеш на Адаир. Това е неговата магическа сила. Представи си в каква паника ще изпадне, когато осъзнае, че я няма!

Исках да му върна за това, което ми стори в мазето. Мразех се, че изпълнявам негова поръчка, че съм принудена да осъдя любимия си на цяла вечност с това чудовище. Най-много от всичко исках да си отмъстя на Адаир.

Предпочитам да смятам, че бях обладана от сила, много по-мощна от здравия ми разум. Станах внимателно от леглото, тръгнах съвсем тихо боса по пода. Облякох един от халатите на Адаир и огледах стаята. Къде би могъл да бъде мускалът? Бях го видяла само в онзи ден и никога след това.

Отидох в гардеробната. Да не би да е в кутията с шивашките принадлежности или при бижутата, скрит сред пръстените и иглите за вратовръзки? Може би пъхнат в пантоф, който Адаир рядко обува? Бях коленичила и опипвах редиците с обувки, когато осъзнах, че той никога не би държал нещо толкова ценно там, където камериерът му може да го намери и прибере. Или винаги го носеше със себе си — а аз го бях виждала много пъти чисто гол без следа от мускала — или го бе оставил на тайно място, където никой не би го търсил. Където никой не би посмял да провери.

Със свещ в ръка се измъкнах от стаята и поех по слугинските стълбища към мазето. Минах през влажните подземни коридори, които миришеха на застояла вода, прокарах длан по дебелите каменни стени. Забавих крачка, когато наближих стаята, в коя го никой не влизаше и от която всички се бояха. Блъснах издрасканата врата и стъпих на мръсния под, на който съвсем скоро бях лежала окървавена.

Затаих дъх, отидох на пръсти до единствения сандък в далечния край и повдигнах капака му. Вътре лежеше омразното приспособление, кошмарният хамут, по който още имаше от моята пот и който още пазеше формата на тялото ми. Замалко да изпусна капака, когато го видях, но потиснах страха си. И тогава забелязах малко вързопче.

Пресегнах се и взех носната кърпа, сгъната като малка възглавничка. Разгънах единия край и открих… мускала. Под светлината на свещта сребърният съд искреше като играчка от коледна елха, със същия приглушен блясък. Светлината сякаш зловещо пулсираше като някакво предупреждение. Но бях стигнала твърде далеч и нямах намерение да отстъпвам. Мускалът беше мой. Стиснах юмрука си около него, притиснах го до сърцето си и се измъкнах от подземието.

31.

Провинция Квебек, днешно време

През прозореца на мотелската стая се виждаше, че небето бе станало синьо-черно като мастило от автоматична химикалка. Бяха оставили щорите вдигнати, когато се пъхнаха заедно в леглото, и сега, когато трескавото опознаване на тялото на другия бе приключило, Лани и Люк лежаха един до друг и се взираха през прозореца в звездите по северния небосклон.

Той прокара пръсти по голата й ръка, очарован от сияйната й кожа — беше идеална, като сметана с пръснати из нея златни лунички. Тялото й бе издължено, гладко и заоблено. Искаше да прокарва ръце по него отново и отново, сякаш така можеше да вземе част от нея завинаги със себе си. Почуди се дали магията вътре в нея не я беше направила по-хубава, не бе увеличила естествената й красота.

Не можеше да повярва на късмета си, че бе спал с нея. Чувстваше се донякъде като похотлив старец, докато я галеше. Не бе прегръщал така силно жена още от времето преди да се ожени, преди да навърши трийсет, но пък тогава сексът не беше толкова добър, защото той и партньорките му още много се притесняваха.

Представяше си какво щяха да кажат бившата му жена и приятелите му, ако видят Лани. Ще помислят, че го е хванала класическа криза на средната възраст, след като помага на едва навършила пълнолетие жена да избяга от полицията срещу секс.

Тя го погледна, на красивото й лице имаше усмивка. Той се почуди какво ли е харесала в него. Винаги се беше смятал за обикновен: среден на ръст, по-скоро слаб, но едва ли във форма, достойна за възхищение; рошава, вълниста руса коса. Пациентите му твърдяха, че прилича на хипитата, които идват с раниците си през лятото в Сейнт Андрю, но Люк смяташе, че са останали с такова впечатление, защото не беше особено подреден, когато около него нямаше някой, който да го дисциплинира. Какво би могла да види жена като нея в мъж като него, чудеше се той.

Преди обаче да успее да попита, нещо привлече вниманието му към прозореца — раздвижване на сенки от другата страна на стъклото; което показваше, че някой крачи по пътеката. Успя да седне, преди на вратата да се почука и един дълбок мъжки глас да каже:

— Отворете! Полиция!

Люк затаи дъх. Не бе способен да мисли, да реагира, да направи каквото и да било. Но Лани стана от леглото с един скок, уви чаршафа около тялото си и стъпи безшумно като котка на пода. Сложи пръст пред устните си, мина покрай малкия кухненски бокс и влезе в банята. Когато изчезна от погледа му, той също стана, увит в одеялото, и отвори вратата.

На прага стояха двама полицаи, които насочиха в лицето му фенерче.

— Обадиха ни се, че тук някакъв мъж прави секс с непълнолетна… Бихте ли светнали лампата, господине? — попита единият. Звучеше раздразнен, сякаш нямаше търпение да притисне Люк към стената и да навре полицейската си палка в гърлото му. Двамата полицаи огледаха голите му гърди и одеялото около кръста му. Люк натисна най-близкия ключ и в стаята светна.

— Къде е момичето, което е регистрирано в тази стая?

— Какво момиче? — едва успя да каже Люк, защото гърлото му бе пресъхнало и горещо като пустиня. — Сигурно има някаква грешка. Стаята е само за мен.

— Значи вие сте регистриран в тази стая?

Люк кимна.

— Не мисля. Рецепционистът ни каза, че само една стая е наета в тази част. От момиче. Казала му, че стаята е за нея и баща й.

Полицаите напираха да влязат.

— Чистачката ни каза, че чула звуци от секс и тъй като според рецепциониста стаята била заета от баща и дъщеря…

Люк бе обзет от паника и се опита да се измъкне от лъжата.

— А, да, точно това имах предвид. Момичето. Да, заедно сме, затова казах, че стаята е моя… Но тя не ми е дъщеря. Не знам защо е казала нещо такова.

— Добре.

Не изглеждаха убедени.

— Имате ли нещо против да огледаме? Искаме да говорим с момичето. Тя тук ли е?

Люк замръзна и се заслуша. Не чуваше нищо, което го накара да си помисли, че тя може би се е измъкнала. В очите на полицаите видя нескрито възмущение; вероятно много им се искаше да го съборят на земята и да го наритат заради всички поругани дъщери, които бяха виждали по време на службата си. Тъкмо се канеше да смотолеви някакво извинение, когато забеляза, че ченгетата се взряха в нещо зад него. Обърна се и завъртя заедно със себе си евтиното бледооранжево одеяло.

Лани стоеше, все още само по чаршаф около голото си тяло, и пиеше от една очукана червена пластмасова чаша. На лицето й се четеше изненада и престорена свенливост.

— О! Стори ми се, че някой почука на вратата. Добър вечер, господа полицаи. Нещо не е наред ли?

Двамата я огледаха от главата до босите крака и след това отговориха:

— Вие ли се регистрирахте в тази стая, госпожице?

Тя кимна.

— А този мъж баща ви ли е?

Тя се смути.

— О, боже! Не… Не знам защо казах това на човека на рецепцията. Сигурно от страх, че няма да ни даде стаята, понеже не сме женени. Той ми се стори… и аз не знам… малко предубеден. Просто не смятах, че това е негова работа.

— Аха. Ще трябва да ни покажете някакви документи.

Опитваха се да се държат безпристрастно и да потиснат гнева си, след като се оказа, че наоколо няма перверзник, на когото да въздадат справедливост.

— Нямате право да ни проверявате. Всичко, което правим, е доброволно — каза Люк, прегърна Лани и я придърпа към себе си. Искаше полицаите да си тръгнат, ако може, веднага. Искаше да загърби този срамен и изнервящ епизод.

— Просто трябва да видим някакво доказателство, че не сте… нали разбирате — каза по-младият от двамата. Наведе глава и направи нетърпелив жест с фенерчето. Нямаха избор, трябваше да им покажат неговата шофьорска книжка и нейния паспорт с надеждата, че ако има пусната заповед за издирване от Сейнт Андрю, тя още не е стигнала до Канада.

Люк скоро осъзна, че няма от какво да се тревожи. Двамата полицаи бяха толкова разочаровани, че прегледаха съвсем бегли документите им, вероятно дори не ги прочетоха докрай, преди да им ги върнат, да смотолевят някакви извинения и да се оттеглят. Веднага щом си тръгнаха, Люк пусна щората на прозореца и погледна през нея към пътеката.

— О, боже — каза Лани, преди да се хвърли на леглото.

— Трябва да се махаме. Трябва да те закарам в града.

— Не мога да те карам да поемаш повече рискове заради мен…

— А аз не мога да те изоставя тук.

Той се облече, докато Лани беше в банята под душа. Прокара длан по бузите си и усети наболата брада. Бяха минати двайсет и четири часа, откакто се бе избръснал за последен път. Реши да види дали паркингът е чист. Погледна през щората. Полицейската кола стоеше до джипа. Пусна щората.

— По дяволите. Още са отвън.

Лани вдигна глава от багажа си.

— Какво?

— Двете ченгета са още тук. Сигурно проверяват регистрационния номер.

— Мислиш ли?

— Може би искат да видят дали имаме досиета.

Потри замислено брадата си. Вероятно няма да получат веднага отговор от САЩ и ще трябва да почакат информацията да премине през някаква система. Значи имаха малко време, преди… Люк се пресегна към Лани.

— Трябва веднага да тръгваме.

— Няма ли да се опитат на си спрат?

— Остави си багажа. Само се облечи.

Излязоха от стаята хванати за ръце и тръгнаха към колата си. И тогава прозорецът на патрулката се отвори.

— Хей — извика полицаят на дясната седалка. — Още не можете да си тръгнете.

Люк пусна ръката на Лани и се приближи сам до полицейската кола.

— Защо да не можем да тръгнем? Не сме направили нищо нередно. Показахме ви документите си. Нямате причина да ни задържате. Това започва да прилича на полицейски произвол.

Двамата настръхнаха, никак не им хареса думата „произвол“.

— Вижте — продължи Люк и разтвори ръце, за да покаже, че са празни. — Просто отиваме на вечеря. Изглеждаме ли ви като хора, които са тръгнали да бягат? Багажът ни е в стаята. Платили сме за цялата нощ. Ако имате други въпроси, когато проверките ни завършат, можете да ни намерите след вечеря. Но ако няма да ни арестувате, ми се струва, че не можете да ни задържате тук.

Люк говореше спокойно и разумно с разтворени ръце, като човек, който се опитва да убеди крадци да не го обират.

Лани се качи на предната седалка на големия джип и изгледа малко враждебно полицаите. Той я последва в колата, запали двигателя и излезе плавно от паркинга, като погледна за последен път в огледалото, за да се увери, че патрулката няма да ги последва.

Чак когато излязоха на шосето, Лани измъкна лаптопа изпод якето си и го сложи в скута си.

— Не можех да го оставя. В него има прекалено много информация, която ме свързва с Джонатан и която могат да използват срещу мен — обясни тя, сякаш се чувстваше виновна, че е рискувала да го вземе. След секунда измъкна и пакетчето трева от джоба си като магьосник, който вади заек от вълшебна шапка. Пулсът на Люк се качи в гърлото му.

— И тревата ли?

— Реших, че когато им стане ясно, че няма да се върнем, със сигурност ще претърсят стаята… А това щеше да им даде основание да ни арестуват…

Върна пакетчето в джоба си и въздъхна тревожно.

— Мислиш ли, че сме в безопасност?

Той погледна отново в огледалото за обратно виждане.

— Не знам… Вече имат номера на колата. Ако си спомнят имената ни, моето име…

Щеше да се наложи да зарежат джипа и тази мисъл накара Люк да се почувства ужасно, че бе взел назаем колата на Питър. Но сега не биваше да се тормози за това.

— Ще му мисля после. Разкажи ми още от твоята история.