Обречени на безсмъртие

17.

Седяхме един срещу друг на малка масичка в ресторант, подобен на пещера. Около нас трепкаха пламъчетата на десетки свещи. Краката ни се бяха преплели под масата, моите между неговите. Усещах, че кръвта ми кипи още от мига, в който седнахме.

Опитвах се да отблъсна мисълта, че двамата с Венсан сме вече двойка. Това бе първата ни истинска среща и освен невероятните приказки, които Венсан ми наговори за себе си, аз не знаех нищо за него. Не беше дошъл моментът да свалям гарда. Затова реших да го давам по-леко.

— Цял следобед говорим на английски, а ти не направи нито една грешка — похвалих го аз, докато чакахме да ни сервират храната.

— Ако и ти спеше толкова малко, колкото нас, щеше да разполагаш с предостатъчно време за книги и филми. Предпочитам да чета в оригинал и да гледам филмите без субтитри. Затова научих любимите си езици — английски, италиански и някои от скандинавските.

— Започвам да се смачквам.

— Сигурен съм, че ако имаше на разположение достатъчно десетилетия, щеше да ме надминеш — отвърна той с блеснали на светлината на свещите очи.

Сервитьорът донесе поръчката.

— Bon appetit12 — каза Венсан и изчака да си взема вилицата и ножа, преди да посегне към своите.

— Значи ядеш нормална храна — отбелязах аз, докато го наблюдавах как отрязва хапка magret de canard13.

— Ти да не би да очакваше, че ще поръчам суров мозък? Мислех, че тази вечер няма да засягаме подобни зловещи теми — ухили се той.

— Не ми се случва всяка вечер да седя на една маса с безсмъртен — пошегувах се аз. — Хайде, разкажи ми.

— Храним се с нормални неща. Пием нормални напитки. Не спим, освен когато сме в латентно състояние, което не се брои за сън. Всичко останало си е същото… — Той присви безочливо очи и се усмихна сексапилно. — Поне така съм чувал.

Изчервих се и наведох очи.

— Кейт?

— Ммм?

— Какво е цялото ти име?

Срещнах погледа му.

— Кейт Бомонт Мерсие. Бомонт е моминското име на мама.

— Името е френско.

— Да. Имам френски корени и по майчина, и по бащина линия. А да дадеш моминското си име на децата е южняшка традиция. Мама е израснала в южните щати. В Джорджия.

— Всичко си дойде на мястото — усмихна се Венсан.

— Ами ти?

— Венсан-Пиер-Анри Дьолакроа. Във Франция имаме по две средни имена. Пиер е името на татко, а дядо е бил Анри.

— Звучи много аристократично.

— Може и да е било в миналото — разсмя се той. — Само че семейството ми не е било като на Жан-Батист. — Веднага личи от какъв род е.

— Жан-Батист — прошепнах аз — май едва ме понася.

Лицето на Венсан помрачня.

— Държа да знаеш, че макар Жан-Батист да ми е като семейство, мнението му за теб никак не ме интересува. Ако искаш да те харесва, уверявам те, че и това ще стане с течение на времето. Трябва да спечелиш доверието му… а той не се доверява лесно. Дотогава си с мен. Той пък ще уважава избора ми и от сега нататък ще се държи любезно.

Забеляза съмнението, изписало се на лицето ми, и побърза да уточни:

— Това е в случай, че продължим да се виждаме. Наистина се надявам да продължим.

Кимнах, за да покажа, че разбирам, а Венсан ми се стори облекчен, че не съм избягала след откровените му думи, и побърза да смени темата:

— Значи двете със сестра ти сте много близки.

— Да, разликата ни е по-малко от две години, затова винаги се шегуваме, че сме близначки. Но пък сме съвършено различни.

— В какво отношение?

Лапнах поредната хапка и се замислих как да опиша сестра си, социалната пеперуда, без да я представя като глупачка.

— Джорджия е много общителна и отворена. Не че аз съм кой знае колко срамежлива, но нямам нищо против да прекарвам известно време сама, докато сестра ми трябва да бъде сред хора по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Не знам дали имаше човек в Ню Йорк, който да не я познава. Винаги откриваше най-интересните партита и винаги беше заобиколена от антураж — момчета от музикални банди, диджеи, актьори.

— Докато ти, ако правилно съм разбрал, си прекалено заета да четеш и да обикаляш музеите.

Разсмях се, когато видях усмивката на Венсан.

— Не, понякога ходех с нея. Само че аз не бях в светлината на прожекторите. Бях малката сестра на Джорджия, която вървеше в комплект с нея. Тя се грижеше за мен. Винаги поръчваше на някого от компанията да се грижи да прекарам забавно.

Не обясних как ми избираше „гадже“ — някой готин, който за мое най-голямо удивление с огромно удоволствие приемаше предизвикателството да забавлява сестрата на Джорджия. Няколко от тези „поръчки“ бяха прераснали в нещо повече. Не кой знае колко повече, но ако някое от тези момчета се окажеше на парти, на което бяхме и ние с Джорджия, знаех, че ще има с кого да танцувам, до кого да седна и може би да целуна в някое тъмно ъгълче на стаята късно вечерта. Джорджия ги наричаше „свалките ми за парти“.

Сега, докато Венсан седеше срещу мен, съвсем истински, имах чувството, че онези момчета са просто призраци. Бяха сенки в сравнение с него.

— Притеснявах се как ще се почувства, след като слезе от трона си на кралица, когато се преместим — продължих аз, — но очевидно съм я подценила. Тя е на път да постигне същото и тук.

— Уж градът е различен, а положението си е същото.

— Тя излиза всяка вечер, освен когато баба и деди я накарат да си остане вкъщи. За разлика от Ню Йорк аз не ходя с нея.

— Знам — призна той, набоде картофче, след това бързо вдигна поглед, за да провери дали съм забелязала, че се е изпуснал.

— Какво? — попитах изненадано аз и неочаквано си припомних думите на Амброуз: „Вече я проверихме и тя определено не е шпионин“. — Следите ли ни? — Почувствах се едновременно поласкана и ужасена, отдръпнах краката си от неговите и се свих в моята половина на масата.

— Никой не следи Джорджия, само теб. И не съм бил аз. Не и след срещата ни в музея „Пикасо“. След нея прецених, че трябва да ти осигуря усамотение. Виновни са Амброуз и Жул. След като разбраха, че… че се интересувам от теб, настояха да проверят, че не си заплаха за нас. Аз обаче никога не съм се съмнявал. Честна дума.

— Опасност ли? — попитах аз. Бях напълно слисана.

Венсан въздъхна.

— Имаме врагове.

— Какви врагове?

— Предлагам да сменим темата — настоя той. — Нямам никакво желание да те намесвам в нещо, което може да те застраши.

— Ти в опасност ли си? — попитах аз.

— Рядко се натъкваме на тях. Но когато се случи, всяка една от двете страни се опитва да унищожи другата. Тъй като ме помоли да бъда откровен с теб, отговорът е „да“. Само че имам зад гърба си десетилетия опит и знам как да се защитавам. Не се тревожи.

Неочаквано си припомних среднощната разходка с Джорджия на кея.

— Онази нощ, когато се хвърли в Сена след момичето. Под моста имаше хора, които се биеха с мечове.

— Значи вече си ги виждала. Това са нума.

Самата дума ми се стори зловеща. Потръпнах.

— Те какво представляват?

— Същите са като нас, но наобратно. И те са ревенанти, но съдбата им не е да спасяват хора, а да ги тласкат към смъртта.

— Нищо не разбирам.

— Ние ставаме безсмъртни, когато умрем, докато спасяваме чужд живот. Те извоюват безсмъртието си, като отнемат човешки живот. Изглежда, вселената обича баланса — усмихна се горчиво той.

— Искаш да кажеш, че са възродени убийци ли? — Усетих как леденостудените пръсти на паниката пълзят от стомаха към сърцето ми.

— Не са просто убийци. Предали са някого и това е станало причина за смъртта му.

Поех си дълбоко въздух.

— Какво? Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че който умре, след като е предал някого и е причинил смъртта му, се преражда в безсмъртен гадняр?

— Нещо подобно. Само някои от тях. Както при нас е. Не всички, които загиват, докато спасяват някого, възкръсват. Ще ти обясня някой друг път, защото това вече е по-сложно. Важното сега е, че нума са лоши. Опасни са. Те не умират, защото продължават да убиват. За тях е лесно. Повечето са известни мафиоти, които се занимават с проституция, наркотици и за да превърнат бизнеса си в законен, притежават барове и клубове. Няма нищо чудно, че в техния свят смъртта и предателството са нещо често срещано.

— Те ли бяха… те ли се биеха под моста онази нощ?

Венсан кимна.

— Момичето, което скочи, се беше забъркало с тях. Бяха го докарали до самоубийство и го бяха последвали, за да се уверят, че е изпълнило намерението си.

— Но тя ми се стори съвсем млада. На колко беше?

— На четиринайсет.

Трепнах.

— А вие защо бяхте там?

— Шарл и Шарлот се разхождали, докато Жул спял. Жул видял какво ще се случи и се втурна при нас с Амброуз. Когато пристигнахме, близнаците бяха задържали част от бандата на нума под моста, докато момичето… е, ти нали видя какво стана? Стигнах при нея, преди да скочи.

— А лошите… спипахте ли ги? — Не исках да изрека думата, защото ме притесняваше.

— Двама, да. Други двама успяха да избягат.

— Значи не просто спасявате хора. Случва се и да убивате хора.

— Нума не са хора. Когато имаме шанс да заличим злите нума, не се колебаем. Хората винаги могат да се променят. Затова се въздържаме да ги убиваме, когато можем. В бъдеще те имат възможност за изкупление. При нума не е така. Техният път е предопределен още докато са били хора. Щом се превърнат в ревенанти, надежда за спасение няма.

Значи Венсан беше и убиец. Терминатор на лоши, въпреки това си оставаше убиец. Не бях сигурна какво да мисля.

— Ами момичето, което скочи от моста?

— Добре е.

— Следиш ли го?

Венсан се разсмя.

— След като разбрах, че е добре, вече не. — Привлече краката ми към своите и част от топлината се върна. — Просто имам късмет, че ревенантите не могат да четат мислите си, защото Жан-Батист ще ме убие, ако разбере, че съм ти разказал за нума.

— Пробив в сигурността ли? — разсмях се аз.

Той се усмихна.

— Да, но аз ти имам доверие, Кейт.

— Няма проблем в това отношение — отвърнах. — Шпионската ти мрежа сигурно вече ти е донесла, че няма на кого да кажа дори да исках. Нямам тълпи приятели, които с нетърпение чакат да чуят клюките ми.

Венсан се разсмя.

— Не, но имаш мен.

— Ще бъда особено внимателна да не дрънкам за чудовища пред теб.

— Как стана така, че говорим от цели два часа, а аз все още не знам нищо за теб? — оплаках се аз, докато излизахме от ресторанта.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, докато палеше скутера. — Разказах ти какво ли не за нас.

— Да, за вас като група, но за себе си като човек не си обелил и дума — опитах се да надвикам шума на мотора. — Не ме остави да ти задам нито един въпрос. Така съм в неизгодно положение.

— Качвай се — подкани ме той през смях. Седнах зад него, обгърнах го с ръце и ми се стори, че се пренасям в рая.

Пресякохме реката и поехме към нашата част от града. Вятърът рошеше косата ми, която се подаваше изпод каската, бях се притиснала до топлото тяло на… потенциалното си гадже и ми се прииска да се возим така чак до Атлантическия океан, на повече от четири часа път. Когато видяхме Лувъра от другата страна на Сена, Венсан намали и спря край реката. Изключи двигателя и заключи скутера за едно колче, стисна ме за ръка и ме поведе към реката.

— Добре, попитай ме каквото искаш.

— Къде ме водиш?

Венсан се разсмя.

— Имаш право на един въпрос и ме питаш това? Добре, Кейт. Тъй като си толкова търпелива, ще ти отговоря.

Качихме се на Пон дез Ар14 — дървен, пешеходен мост над реката, и тръгнахме към другия бряг.

Градът искреше като коледна елха, мостовете бяха очертани от светлини, които им придаваха величествен, неземен вид. Айфеловата кула блестеше в далечината, а луната се отразяваше в тихите води под нас.

Стигнахме по средата на моста. Венсан ме поведе към парапета, застана зад мен, прегърна ме и ме притисна до себе си. Затворих очи и поех дълбоко въздух, изпълних дробовете си с морски мирис, който с течение на годините ми бе донасял успокоение. Сърцето ми биеше по-бавно, но когато усетих как Венсан обхваща раменете ми, ритъмът му се ускори.

Няколко минути останахме загледани в „Града на светлината“ и в един великолепен момент той наведе глава, за да зашепне:

— Отговорът на въпроса ти къде те водя е… на най-красивото място в Париж. Исках да съм тук с най-красивото момиче, което съм срещал, с което отчаяно се надявам да се видя отново. При това колкото е възможно по-скоро.

Погледнах през рамо към искреното му лице. Той ме обърна бавно към себе си. Наблюдава ме цяла минута с големите си тъмни очи, сякаш се опитваше да запомни всяка черта от лицето ми.

След това вдигна ръка, за да приглади кичур коса, прибра го зад ухото ми и спусна устни над моите.

Устните ни едва се докоснаха. Колебаеше се, сякаш знаеше какво иска, но се страхуваше да не ме уплаши. Щом усетих ласката, ми се стори, че чувам музика, че тялото ми потръпва в такт с нея. Вдигнах бавно ръце и го прегърнах през врата. Страхувах се, че всяко внезапно движение ще разсее магията. Когато устните му се притиснаха към моите по-силно, магията стана по-наситена, а музиката зазвуча по-убедително и заличи всички останали звуци.

Париж изчезна. И вълните под нас, и далечното жужене на автомобилите от двете страни на реката, и шепотът на двойките, които минаваха по моста, хванати за ръце… всичко това изчезна и двамата с Венсан останахме единствените хора на света.