Офицер и пешка

Епилог

Стоя в семейния дом на Кинг и в мрачното фоайе гледам втренчено към Бенджамин Фостър. Току-що сме приключили разговора си за случилото се преди 18 години. Посочвам с пръст пистолета, пъхнат в колана му.

— Защо не дръпна спусъка тогава?

— А ти защо не разказа на света онова, което знаеше?

— След като не чух нищо за смъртта ти, отидох отново в Орландо. Казаха ми, че си подал оставка като пастор и си напуснал града. Къде отиде?

— В Калифорния, Аризона, Ню Мексико. Ти не ми отговори. Защо не разказа?

— Реших да уважа желанието на Кинг и да си замълча, докато не минат петдесет години.

Фостър сочи с ръка конзолната масичка.

— Това са касетата и двете ролки. А какво има на флашката?

— Пресниманите страници на Валдес бяха започнали да избледняват. През шейсетте качеството на фотографията не е било както сега. Преди да се загубят напълно, прехвърлих всичко на електронен носител. Те са на тази флашка.

— Не е същото.

— Това е, с което разполагаме. Оригиналите избледняха.

— Като моя живот. Все още ми липсва Колийн. Всеки ден.

Аз също си мисля за нея и Нейт. И двамата дадоха живота си за каузата. Две жертви, паднали в социалната революция, започнала през април 1865 г. и продължаваща до ден-днешен.

— Накрая се върнах у дома, във Флорида — казва Фостър. — Църквата ми прояви разбиране. Назначиха ме отново. Оттогава съм неотлъчно с тях.

— Моят живот също се промени. Когато ти изчезна, Стефани Нел ми възложи да те открия. Но аз я убедих да се откаже. Казах й, че папките най-вероятно са върнати в Куба и ти нямаш какво да добавиш. Не знам дали ми повярва, но наистина се отказа.

Той не отговаря.

Домът на Кинг е тих като гробище, нощта отвън е спокойна. Утре целият Мартин Лутър Кинг Сентър ще кипи от оживление. Бившите президенти Барак Обама и Дани Даниълс ще говорят от амвона на баптистката църква. Очаква се голямо присъствие на хора, дошли да почетат паметта на Кинг. Но сега, в малките часове на новия ден, сме само аз и Фостър.

— Стефани дойде да ме види отново около месец след като я бях убедил да се откаже от разследването — казвам аз. — Заради безобразията на Оливър и Джансън във ФБР се изви буря. Последва голяма чистка и там, и в Министерството на правосъдието. Всички протежета на Хувър бяха изметени. Най-после петното бе измито. После създадоха ново звено към министерството, което да се занимава с такива деликатни проблеми. Впоследствие то се разви и обхвана целия свят. Аз бях първият му служител. Отряд „Магелан“.

— Чух за него от един приятел, държавен служител. Така те открих в Копенхаген.

— Ако ти не ме беше открил, аз щях да дойда при теб. Днес е важен ден.

Поглеждам часовника си. 0:30. Четвърти април беше настъпил.

— Мартин стимулираше надежда и любопитство — казва Фостър. — Историята показва, че паметта за него е жива. Толкова много хора скърбяха след смъртта му. Сякаш бяха умрели заедно с него.

— Бил си прав в онова, което си казал на Джансън. Имаше бунтове и размирици от океан до океан.

— Известно време ни се струваше, сякаш с Мартин са умрели надеждата, напредъкът, справедливостта. Но, както беше предвидил той, ние надживяхме това. Духовете се успокоиха и борбата продължи, но вече не навън, по улиците, а в политиката. В Ню Джързи и Индиана бяха избрани чернокожи кметове. Анди Йънг стана първият чернокож от Джорджия още от времето на Реконструкцията, избран в Конгреса. Последваха още много изборни победи. Най-после чернокож стана президент. Мартин би се радвал да види това.

Аз питам за нещо, което държа да знам.

— Какво смяташ, време ли е светът да научи?

— Последните години все за това си мисля. Движението ни отвори много врати, това е истина. Врати, които преди дори не съществуваха. Но това се отнася главно за черния елит и средната класа. Законите за гражданските права, за правото на глас и за правото на жилище при справедливи условия породиха цяла редица от нови свободи, от които тези категории успяха да се възползват.

— А бедните?

— Именно. Бедните. Гетата. Хората в неравностойно положение. За тях на практика нищо не се е променило. По-конкретно, те сякаш са обект на демонизиране. Лесно е да си го изкараш на бедните, а това става и от двете страни на политическата разделителна линия.

Виж само какво направи Клинтън през деветдесетте! Отстъпи пред републиканския Конгрес и подписа закона за социалната реформа, от който не произлезе нищо освен още бедни. Бедните вече нямат своя застъпник. Без работни места, с още по-малко възможности. Не е трудно да се види защо се избиват помежду си. Насилието на черни срещу черни е прераснало в епидемия. За мен няма съмнение, че мечтата на Мартин остава неизпълнена.

Аз също бях размишлявал по въпроса по време на полета от Дания със съзнанието, че това е причината да бъда повикан. Осемнайсет години бях пазил тайната; лъгал бях Стефани, като така и не й разкрих с какво разполагам и какво съм научил. И ето че се бях озовал в дома от детските години на Мартин Лутър Кинг, изправен пред дилема.

— Всички ние допуснахме сериозна грешка — казва Фостър. — Включително и аз. След като Мартин умря, го възвеличахме, изкарахме го безгрешен. Той никога не бе очаквал такова нещо. Обичта и уважението на хората към него ги подлъгваха да го идеализират. Сега във всяко градче на тази страна има улица или булевард, носещи неговото име. Рожденият му ден е официален празник. Да го критикуваш вече се смята за предателство към черната раса. Което е странно, като се има предвид, че приживе той беше много повече критикуван, отколкото хвален. Забравяхме за слабостите му, а той ги имаше в изобилие, но те просто доказваха, че е човек. Имаше същите недостатъци като всички нас. Светец не беше. Но умееше да оцелява.

— Защо сме тук? — питам аз.

— Петдесет години живея с болката от смъртта на моя приятел и близо двайсет с тази от загубата на дъщеря ми. Не желая повече да понасям и двете. Когато си тръгна от дома ми, аз не дръпнах спусъка, защото бях дал обет пред Мартин. Той пожертва живота си и поиска от мен да пожертвам своя, но по различен начин. Държеше да доживея до този ден. Е, добре. Аз изпълних обета си. А след като нищо не се разкри публично, си казах, че и ти си изпълнил своя.

Известно време стоим мълчаливо един срещу друг.

— Дъщеря ми не можа да изживее пълноценно живота си — промърморва той. — Тя така и не разбра какво е да отглеждаш свое дете и всичко това стана по моя вина. Ако бях сключил сделка с Валдес, ако бях разменил монетата за папките му и след това ги бях изгорил, нищо от това нямаше да се случи. Но аз си бях наумил, че мога да контролирам събитията. Мислех си, че от мен зависи. Казвах си, че е достатъчно да откажа. Колко съм бил глупав!

Вече разбирам накъде бие. Моментът отдавна е назрял.

— Мартин беше прав за мен. Аз не съм роден за капитан.

— Не. Ти си генерал. Той ти е гласувал доверие за най-важното решение, което е вземал през живота си. Избрал е теб, за да му помогнеш да го осъществи. И ти не си го разочаровал. Изпълнил си точно онова, което е искал. И виж какво си станал. Съпруг, баща, уважаван проповедник. Той наистина не се е излъгал в теб. Познавал те е по-добре, отколкото сам си познавал себе си.

— Част от мен желае никога да не го бях срещал.

Усещам пораженството в гласа му и разбирам, че всичко е свършило.

— Готов ли си да си тръгна?

— Да. Благодаря ти, че ми разправи за случилото се. Исках да знам. Радвам се, че дойде. Вземи записите и флашката и реши как да постъпиш на тази петдесетгодишнина. До момента се справяш добре. Разчитам на теб да вземеш вярното решение.

Няма смисъл да споря, затова вземам четирите предмета от масичката и тръгвам към вратата. Стъпките ми глъхнат в тънкия килим, постлан върху дъсчения под.

— Пази се — казва Фостър.

Аз се спирам, обръщам се и отговарям:

— И ти.

След което си тръгвам, като затварям вратата след себе си. На няколко километра от там осветените кули на Атланта се очертават на фона на нощното небе. Наоколо Обърн тъне в тишина. Слизам по няколкото стъпала от верандата и на тротоара завивам наляво по Обърн Авеню. Няколко коли ме подминават.

Чувам изстрел. Приглушен от дървените ламперии.

Спирам се и гледам към дома на Кинг.

Бенджамин Фостър вече го няма.

Доколкото ми е известно, аз съм единственият, който знае нещо. Брус Лейл изчезна без следа. Дали е жив? Никой не знае. В ръката си държа касетата, двете ролки и флашката.

Разчитам на теб да вземеш вярното решение.

Продължавам да крача напред, пресичам близката пряка и навлизам в парка около Кинг Сентър. Завивам наляво и следвам бетонната алея към задния вход. Голям осветен фонтан разделя сградите една от друга. В едната се намират библиотеката и архивите — най-голямото хранилище на оригинални документи за живота на Мартин Лутър Кинг и американското движение за граждански права в света. Тук са всички книжа на Кинг, както и тези на „Християнски лидери“ и на останалите по-важни организации за граждански права. Съхранени за вечни времена. Много хора са се опитвали да заглушат тези гласове от миналото, но всичките безуспешно.

Не спирам да крача, в този ранен час наоколо няма жива душа, и стигам до другия край на фонтана. След смъртта си Кинг бил откаран с обикновена фермерска каруца, теглена от мулета, до едно местно гробище в Атланта. След време останките му били преместени тук, в института, носещ неговото име, и положени до тези на съпругата му Корета. Надгробната им плоча е от мрамор, добит от Джорджия, и се намира в центъра на фонтана, като непреходно напомняне за неговите корени. Спирам се и я гледам; белият мрамор е осветен през нощта, надписът се вижда ясно:

Да, наистина, оттогава има голям напредък в междурасовите отношения. Премахването на законите за расовата сегрегация и на „разделени, но равни“; интеграцията на училищата, справедливата жилищна политика, равните права на трудова заетост. Историята показва, че след Ейбрахам Линкълн Мартин Лутър Кинг е човекът, направил най-много за постигане на социална промяна в Америка. Неговите мотиви, макар и спорни приживе, стават ясни след смъртта му. Без съмнение Кинг е поддържал деликатен баланс между морал и политика. Но като цяло е успял да запази репутацията си неопетнена. Неговото наследство е точно такова, както го бе описал Фостър. Надежда и любопитство. Чел съм много книги за живота и делото му, като между другото попаднах на една негова мисъл, която изглежда особено актуална в днешно време: „Нация или цивилизация, която продължава да произвежда мекушави и манипулируеми хора, купува собствената си духовна смърт на изплащане“.

Бенджамин Фостър не беше нито мекушав, нито лесно манипулируем. Той се бе нагърбил с чудовищна отговорност, вменена против волята му от човек, на когото не би могъл да откаже.

Запитах се: а какво ли би си помислил Кинг за нас днес?

Безработицата при малцинствата се колебае около стойности, три пъти по-високи от тези при белите. Личното богатство на средния афроамериканец възлиза на около 6000 долара в сравнение със 110 000 за средния бял. Усредненият годишен доход на едно черно домакинство е с около 55 000 долара по-нисък, отколкото на бяло. Епидемията от шокиращи смъртни случаи сред чернокожи роди „Черният живот има значение“ — масово движение, което напомня нещо, създадено от самия Мартин Лутър Кинг. Бедността остава вездесъща и почти нищо не се прави за премахването й — факт, който Кинг със сигурност би сметнал за ужасно разочароващ.

И това не е само в Америка. А в целия свят.

В бедността няма нищо ново. Новото е, че вече разполагаме с ресурсите за нейното премахване.

Това са думи на Кинг. Мъдри и тогава, и сега.

Гледам надгробния камък и търся отговори. Каква би била ползата, ако се разкрие онова, което знам? Противниците на Кинг ще си останат такива, докато поддръжниците му ще видят вярата си в него разклатена. Дали ще се почувстват манипулирани? Използвани? Дали ще осъзнаят саможертвата, която е направил? Защото е било именно това. Върховната саможертва.

Кинг е дал живота си, за да остане посланието му безсмъртно. Както е и станало.

Всяко движение си иска своя герой. Независимо колко е неочакван или принуден от обстоятелствата.

Обръщам се към вечния огън, който гори зад гърба ми. Пристъпвам към него и прочитам надписа върху плочата в основата му.

Така е. Много хора биха се съгласили, че историята е важно нещо. Също и истината. Но понякога е по-добре някои неща да останат недоизказани. Ако разкрия онова, което знам, ще пусна гъст облак дим около горящия бездруго огън, с който ще прикрия самите пламъци.

А този пламък не може да бъде скрит.

Струва ми се безсмислено да отвличам общественото внимание от наследството на Кинг. Защо да наливам вода в мелницата на критиците му? Делото трябва да продължи. Да, спечелени са някои битки, но войната не е приключила. Кинг е предоставил единствено на Фостър избора как да постъпи след изтичането на петдесетте години.

Сега този дълг се прехвърли на мен.

Аз хвърлям четирите предмета в ръката си в пламъците на Вечния огън.

Двете стари магнетофонни ленти изгарят мигновено, докато за касетата и флашката е нужно малко повече време. Но скоро и от тях остава само разтопена овъглена пластмаса. Неразпознаваема. Безполезна.

Преди да се отдалеча, аз шепна на Кинг и Фостър, и на всичките неспокойни духове, които със сигурност бродят около това свято място.

Три думи. Които може би все още значат нещо.

„Най-после свободен.“