Офир

Хората на площад „Св. Марко“ дори не се обръщаха, когато стражарите водеха старчето при дожа1. Старецът беше твърде изпаднал и мръсен, човек би казал, че е някакъв пристанищен джебчия.

— Тоя човек — доложи podestá vicergerente2 пред трона на дожа — твърди, че се нарича Джовани Фиало, търговец от Лисабон. Уверява, че е собственик на кораб и че бил пленен от алжирски пирати заедно с целия екипаж и с всичката си стока; казва, че успял да избяга от една галера и че е в състояние да окаже голяма услуга на Венецианската република — каква, това можел да повери само лично на негова милост дожа.

Старият дож внимателно гледаше с птичите си очи рошавия старец.

— Ти казваш значи — продума най-после той, — че си работил на някаква галера?

Вместо отговор доведеният човек оголи мръсните си глезени; бяха подути и ожулени от веригите.

— А гърбът ми — добави той — е покрит с рани, ваша милост. Ще заповядате ли да ви ги покажа…

— Не, не — побърза да каже дожът. — Не е нужно. Какво си искал да ни съобщиш?

Измършавялото старче вдигна глава.

— Дайте ми кораби, ваша милост — каза той определено. — Ще ги заведа в Офир, страната на златото.

— В Офир — измънка дожът. — Ти си намерил Офир?

— Намерих го — каза старецът — и стоях там девет месеца, тъй като се наложи да поправяме кораба.

Дожът размени бърз поглед със своя съветник, Порденонския епископ.

Къде се намира Офир? — попита той стария търговец.

— На три месеца път оттук — каза мореплавателят. — Трябва да се заобиколи цяла Африка и след това да се плава отново на север.

Порденонският епископ се наведе, слушайки внимателно.

— Офир на морския бряг ли е?

— Не е. Той се намира на девет дни път от крайбрежието и е разположен около едно голямо езеро, синьо като сапфир.

Порденонският епископ леко кимна с глава.

— А как попадна във вътрешността на страната? — попита дожът. — Казват, че Офир бил отделен от морето с непроходими планини и пустини.

— Да — каза мореплавателят Фиало, — за Офир не води никакъв път. Пустинята гъмжи от лъвове, а планините са стъклени и гладки като муранско стъкло.

— И въпреки това ти се озова отвъд тях? — не се сдържа дожът.

— Да. Докато поправяхме кораба, който беше тежко повреден от бурите, на брега дойдоха хора, облечени в бели одежди с пурпурни кантове, и ни дадоха знак.

— Негри? — попита епископът.

— Не, монсиньор. Бели като англичани, а косите им бяха дълги, посипани със златен прах. Бяха твърде красиви.

— Ами бяха ли въоръжени? — подпитваше дожът.

— Имаха златни копия. Наредиха ни да вземем всички железни предмети и да ги разменим в Офир срещу злато. Защото в Офир няма желязо. Самите те следяха да не оставим нещо желязно: взехме и котвите, и веригите, оръжията, дори гвоздеите, с които беше скован корабът ни.

— По-нататък? — попита дожът.

— На брега ни очакваше стадо от крилати магарета, около шейсет на брой. Крилата им бяха като лебеди. Казват ги пегаси.

— Пегас — каза ученият епископ замислено, — за него има запазени сведения още от древните елини. Изглежда, значи, че елините наистина са познавали Офир.

— Всъщност в Офир говорят на гръцки — заяви старият търговец. — Аз зная малко гръцки, тъй като във всяко пристанище винаги ще се намери някой крадец от Крит или Смирна3.

— Интересни вести — мърмореше епископът. — Ами населението на Офир християнско ли е?

— Прости ми, боже — каза Фиало, — но те са неверници, същински езичници, монсиньор. Почитат някакъв си там Аполон, така, струва ми се, го наричаха.

Порденонският епископ поклати глава.

— Точно така. Те навярно са потомци на онези гърци, които са били отнесени там от морската буря след превземането на Троя. А след това?

— След това ли? — каза Джовани Фиало. — Ами натоварихме желязото на крилатите магарета. Трима души, с други думи, аз, един на име Чико от Кадис4 и Маноло Перейра от Коимбра5, получихме крилати коне и предвождани от офирските мъже, полетяхме право на изток. Пътят ни продължи девет дни. Всяка нощ ние слизахме, за да могат пегасите да се нахранят и напоят. Хранят се само с асфодели6 и нарциси.

— Ясно е, че са от гръцки произход — мърмореше епископът.

— На деветия ден ние видяхме езеро, синьо като сапфир — продължаваше старият търговец. — Слязохме на брега му. В него има сребърни риби с рубинени очи. А вместо пясък, ваша милост, в езерото има само перли, на големина колкото малки камъчета. Маноло падна на колене и започна да рови с ръце из перлите; и тогава един от нашите водачи ни каза, че този пясък бил отличен и че от него в Офир правели вар.

Дожът облещи очи.

— Вар от перли! Изумително!

— След това ни заведоха в царския дворец. Целият е от алабастър, само покривът му е от злато и блести като слънце. Там ни прие царицата на Офир, която седеше на кристален трон.

— Нима Офир се управлява от жена? — учуди се епископът.

— Да, монсиньор. Жена с ослепителна красота, подобна на някаква богиня.

— Очевидно една от амазонките — замислено изказа мнението си епископът.

— Ами другите жени — не се сдържа дожът, — разбираш ли, имам предвид жените изобщо, има ли там хубави жени?

Мореплавателят молитвено събра ръце.

— Ах, ваша милост, такива жени не съм виждал дори в Лисабон по време на моята младост.

Дожът пренебрежително махна с ръка.

— Хайде, приказки! В Лисабон, разправят, жените били черни като мачки. Но във Венеция, драги мой във Венеция преди някакви си трийсет години, знаеш ли ти какви жени имаше тук! Като че ли Тициан7 ги бе писал! Е хайде, кажи за офирските жени, разправяй!

— Аз съм стар, ваша милост — каза Фиало, — но Маноло, той какви работи можеше да разкаже, ако не го бяха убили тия мюсюлмани, които ни плениха при Балеарските острови8.

— Много ли би могъл да разказва? — продължаваше дожът да разпитва с интерес.

— Пресвета Богородице — извика старият мореплавател, — не бихте му повярвал дори, ваша милост. Да ви кажа, след като стояхме две седмици, Маноло стана на вейка, да го духнеш, ще полети, толкова олекна.

— Ами царицата?

— Царицата носи железен колан и железни накити. „Съобщиха ми, че си имал желязо,“ — каза тя, — „на нас от време на време ни доставят желязо арабските търговци.“

— Арабските търговци! — извика дожът и удари с юмрук по ръчката на трона си. — Видиш ли ги какви са, от всички пазари ни изместват тия разбойници! Ние няма да търпим това, тук се касае за върховните интереси на Венецианската република. С Офир ще търгуваме ние и баста! Ще ти дам три кораба, Джовани, три кораба, пълни с желязо…

Епископът вдигна ръка.

— Ами по-нататък, Джовани?

— Срещу всичкото желязо царицата ми предложи злато, равно по тегло на желязото.

— И ти прие, разбира се, мошеник с мошеник!

— Не приех, монсиньор. Казах, че не продавам желязото на тегло, а на обем.

— Правилно — каза епископът. — Златото е по-тежко.

— Особено офирското злато, монсиньор. То е три пъти по-тежко от обикновеното злато и е червено като огън. Царицата, значи, нареди да изковат от злато същата котва, същите гвоздеи, същите вериги и същите мечове, каквито бяха нашите, железните. Ето защо трябваше да останем там някоя и друга седмица.

— Че за какво им е желязото? — учуди се дожът.

— Търсят го, защото е рядко, ваша милост — каза старият търговец. — От него правят накити и пари. Железните гвоздеи ги съхраняват в раклите си като най-скъпоценни съкровища. Казват, че желязото било по-хубаво от златото.

Дожът склопи клепачите си, подобни на пуякови.

— Изумително — мърмореше той. — Това, Джовани, е извънредно интересно. И какво стана по-нататък?

— След това ние натоварихме всичкото злато на крилатите мулета и по същия път се върнахме на морския бряг. Там ние отново сковахме кораба си със златните гвоздеи, златната котва я окачихме на златната верига. Изпокъсаните въжа и платна заменихме с копринени и потеглихме с попътния вятър към родината си.

— Ами перлите — попита дожът, — никакви перли ли не взехте със себе си?

— Не взехме — каза Фиало. — Извинявайте, ама те бяха колкото пясъка в морето. Само няколко перли бяха останали в обувките ни, но и тях ни взеха тия неверници, алжирците, когато ни нападнаха при Балеарските острови.

— Намирам — мърмореше дожът, — че това описание е доста правдоподобно.

Епископът като че ли се съгласи с него.

— Ами животните — сети се той, — има ли там, в Офир, кентаври9.

— Не съм чувал, монсиньор — почтително каза мореплавателят. — Но има фламинго.

Епископът изпръхтя с нос.

— Трябва да имаш грешка. Фламинго се срещат в Египет — известно е, че те имат само по един крак.

— Има диви магарета — добави мореплавателят — на черни и бели ивици, също като тигрите.

Епископът подозрително вдигна поглед.

— Слушай, ти да не искаш да ни баламосваш? Не съм чувал досега за магарета на черни и бели ивици. Но едно нещо ми се вижда странно, Джовани. Ти твърдиш, че сте прелетели офирските планини на крилатите мулета.

— Да, монсиньор.

— Хм, виж ти каква работа. Според арабските източници, в офирските планини живее птицата Ног, която, както е известно, има железен клюн, железни нокти и бронзови пера. Нищо ли не си чул там за нея?

— Не съм чувал, монсиньор — запъна се мореплавателят.

Порденонският епископ озадачено поклати глава.

— През тия планини нищо не може да прехвръкне, драги, ти недей ги разправя тия; доказано е, че там живее птицата Ног. Това просто технически е невъзможно: птицата Ног ще изкълве пегасите до един, също както лястовицата гълта мухите. Ти недей приказва, нас ти не можеш ни измами. Ами какви дървета растат там, я кажи, шмекер такъв?

— Ами какви дървета — с мъка изрече клетникът, — известно е какви дървета. Палми, монсиньор.

— Видя ли, че лъжеш — победоносно каза епископът. — Според Бубон от Бискра, най-големият авторитет по тези въпроси, в Офир растат нарове, в които вместо зърна има карбункули10. Преглупава история си измислил ти, братко.

Джовани Фиало падна на колене.

— Бог ми е свидетел, монсиньор, как би могъл необразован търговец като мене да измисли Офир?

— На мене ще ги разправяш тия — гълчеше го ученият епископ, — аз по-добре от тебе зная, че съществува Офир, страната на златото; а колкото се касае до тебе, ти си един лъжец и мошеник. Това, което разказваш, противоречи на достоверните сведения от източниците и следователно е лъжа. Ваша милост, този човек е измамник.

— Още един ли — въздъхна старият дож, примигвайки загрижен. — Ужасно, колко авантюристи се навъдиха в последно време. Изведете го! — Podestá vicergerente погледна въпросително.

— Както обикновено, както обикновено — прозя се дожът. — Нека полежи, докато почернее, а след това го продайте на някоя галера. Жалко — промърмори, — че се оказа мошеник, имаше и по нещо вярно в разказа му… Трябва да го е чул от арабите.