Огнената наследница

36

– Готов ли си за срещата с капитан Уестфол тази вечер?

Едион можеше да се закълне, че Рен Олсбрук настръхна, като произнесе името. Седнал до младия благородник на ръба на покрива на склада, генералът се замисли за тона му и реши, че не си струва вербалния шамар, затова кимна и продължи да почиства ноктите си с един от ловните ножове.

Рен се възстановяваше вече няколко дни, след като капитанът го бе настанил в гостната на апартамента. Старецът бе отказал да използва главната спалня и бе рекъл, че предпочита дивана. Едион обаче се питаше какво ли бе видял Муртауг, когато пристигнаха там. Дори да подозираше кой е собственикът – Селена, Елин или и двете, – не каза нищо.

Едион не бе виждал Рен от срещата им в опиумната бърлога и не беше съвсем сигурен защо си е направил труда да дойде тази вечер.

– Изградил си цяла мрежа – каза той, – но тя няма много общо с високите кули на замъка Олсбрук.

Рен стисна зъби.

– И твоята работа е далечко от белите кули на Оринт. Всички сме пропаднали. – Вятърът развя рошавата му коса. – Благодаря, че ми помогна онази нощ.

– Няма за какво – отвърна хладно Едион и се усмихна лениво.

– Уби за мен, а после ме прикри. Определено има за какво. Длъжник съм ти.

Едион бе свикнал да получава благодарности от хората си, но това...

– Трябваше да ми кажеш – рече той и усмивката му угасна, докато гледаше златните светлинки на града, – че с дядо ти нямате дом.

Или пари. Нищо чудно, че дрехите на Рен бяха толкова мърляви. Срамът, който Едион бе изпитал онази нощ, почти го погълна и го бе преследвал през последните няколко дни, като притъпи темперамента му и едва не го погълна. Опита да се разсее със стражите на замъка, но тренирането с хората, които пазеха краля, само усили болката.

– Не виждам какво значение има това – отвърна рязко Рен.

Едион разбираше гордостта. За Рен бе трудно да признае, че е уязвим, така както за него бе трудно да приеме благодарността му.

– Ако разбереш как може да отключиш магията, ще го направиш ли? – попита Рен.

– Да. Това ще има значение за предстоящите битки.

– Преди десет години нямаше. – Лицето на Рен стана ледена маска и Едион си спомни. Рен не притежаваше почти никаква магия. Двете му големи сестри обаче имаха. Момичетата се намираха в планинското училище за вълшебници, когато всичко отиде по дяволите.

Все едно прочел мислите му и все едно това ти отделяше от града под тях, Рен продължи:

– Когато войниците ни понесоха към палачите, не спираха да се подиграват на родителите ми за магията. Защото дори и с предпазните си заклинания, училището на сестра ми се бе оказало беззащитно. Не бяха могли да сторят нищо на десет хиляди войници.

– Съжалявам – отвърна Едион. Не знаеше какво друго да каже до завръщането на Елин.

Рен погледна право към него.

– Ще е трудно да се върнем в Терасен. За мен и дядо ми.

Изглеждаше, сякаш се бори с думите и със самата идея да разкрие нещо на някого. Едион обаче му остави цялото време, от което се нуждаеше.

– Не съм сигурен, че вече мога да бъда благородник – продължи най-накрая Рен. – Дали съм достатъчно цивилизован. Дали хората ще ме искат. Дядо е по-достоен, но той е Олсбрук по брак и освен това няма намерение да управлява.

Ха. Едион се замисли. С една погрешна дума или дори реакция можеше да накара Рен да млъкне завинаги. Не би трябвало да го е грижа, а го беше. Затова рече:

– Последните десет години животът ми бе само война и смърт. Следващите едва ли ще са по-различни. Но ако има ден, в който намерим мира... – Богове, тази дума. Толкова красива. – Ще е странно за всички ни. Аз лично не виждам защо хората на Олсбрук не биха приели благородник, прекарал години в битка с властта на Адарлан. Благородник, живял в нищета заради свободата.

– Вършил съм разни неща – каза Рен, – лоши неща.

Едион подозираше това от момента, в който Рен им даде адреса на опиумната бърлога.

– Кой не е? – отвърна той. И самата Елин... трябваше да го каже, но все още не желаеше Рен, Муртауг или който и да било да знаят нещо за нея. Това бе нейна история за разказване.

Едион разбра, че разговорът ще тръгне в лоша посока, когато Рен се напрегна и попита шепнешком:

– Какво смяташ да правиш с капитан Уестфол?

– В момента капитан Уестфол е полезен за мен и нашата кралица.

– А после...

– Когато времето настъпи, аз ще реша дали е безопасно да го оставим жив. – Рен отвори уста, ала Едион добави: – Така трябва да бъде. Така работя аз.

Дори и след като Каол бе спасил живота на Рен и му бе дал дом.

– Чудя се какво ли би казала кралицата за начина, по който работиш.

Едион му хвърли поглед, от който мнозина други биха побягнали. Но знаеше, че Рен не се страхува особено много от него, не и след всичко, което бе преживял и видял. Не и след като Едион бе убивал за него.

– Ако е умна, ще ме остави да свърша каквото трябва – каза Едион. – Ще ме използва като оръжието, което съм.

– Ако поиска да е твоя приятелка? И това ли ще ù откажеш?

– Нищо не бих ù отказал.

– Ако поиска да си неин крал?

– Достатъчно – оголи зъби Едион.

– Искаш ли да бъдеш крал?

Едион качи крака на покрива и се изправи.

– Искам единствено – изръмжа той – да видя народа си свободен и кралицата на трона ù.

– Те изгориха Еленорогия трон, Едион. Той вече не съществува.

– Тогава ще съградя нов от костите на враговете ни!

Рен направи гримаса, докато се изправяше. Раните несъмнено му пречеха. Остана на разстояние – може и да не се страхуваше, но не бе глупак.

– Отговори ми. Искаш ли да си крал?

– Ако поиска, няма да откажа. – Самата истина.

– Това не е отговор.

Знаеше защо Рен го пита. Дори Едион бе наясно, че може да стане крал. С легиона и с принадлежността си към рода Ашривер, той щеше да е добър вариант. Един крал воин би разколебал всеки враг. Дори преди кралството им да падне, бе чувал слухове...

– Искам единствено – изръмжа Едион в лицето на Рен – да я видя отново. Само веднъж, ако боговете разрешат. Ако ми дадат повече, ще им благодаря през всеки ден от проклетия си живот! Засега обаче искам само да я видя, да се уверя, че е истинска, че е жива. Другото не ти влиза в работата.

Усети погледа на Рен, когато мина през вратата към апартамента отдолу.

Кръчмата бе пълна с войници, които се връщаха у дома в Адарлан. Жегата и миризмата на тела накара Каол да съжали, че Едион не е свършил това сам. Сега нямаше как да скрие, че двамата пият като приятели, а генералът се развика така, че всички войници да го чуят.

– По-добре да се крием под носа на всички, отколкото да се преструваме – промърмори Едион на Каол, когато още една безплатна напитка бе поставена на тяхната покрита с петна подгизнала маса, от войник, който се бе поклонил – наистина се бе поклонил – на Едион.

– За Вълка – каза белязаният мургав мъж, преди да се върне на масата при другарите си.

Едион вдигна чаша да поздрави мъжа и си спечели аплодисменти в отговор. В свирепата му усмивка нямаше преструвка. Не бе отнело дълго време на Едион да намери войниците, които Муртауг смяташе, че трябва да разпитат – войници, разположени на мястото, откъдето предполагаха, че е тръгнало заклинанието. Докато Едион търсеше точните хора, Каол се бе погрижил за собствените си задължения, които сега включваха и намирането на кандидат, който да го замести, както и опаковането на багажа за Аниел. Бе дошъл в Рифтхолд днес с извинението, че търси кой да пренесе първия му сандък с лични вещи – задача, която всъщност вече бе изпълнил. Не искаше да мисли какво щеше да каже майка му, когато сандъкът с книги пристигнеше в крепостта.

Каол не се престори, че му е приятно.

– Давай по същество – каза той.

Едион се изправи и вдигна чашата си. Помещението притихна, все едно всички ги бяха наблюдавали.

– Войници – каза той тихо и меко, с глас гробовен и благоговеен едновременно. Завъртя, все още вдигнал чашата. – За вашата кръв, за вашите белези, за всяка пукнатина в щита и драскотина по меча, за всеки приятел и всеки враг, загинал до вас... – Чашата се издигна по-високо, а Едион склони глава. Русата му коса блесна на слънцето. – За това, което сте дали и което предстои да дадете. Наздраве.

За един миг стаята прогърмя от викове и Каол разбра какво превръщаше Едион в заплаха, защо бе бог за тези хора и защо кралят търпеше дързостта му, със или без пръстен.

Едион не бе като благородниците, които си пиеха виното по замъците. Той целият бе метал и пот, седеше в тази воняща кръчма и пиеше бирата на войниците. Независимо дали бе истина, или не, те вярваха, че него го е грижа за тях, че се вслушва в тях. Пъчеха се от това, че е запомнил имената им, имената на техните съпруги и сестри, заспиваха уверени, че ги възприема като братя. Едион ги караше да вярват, че той би се бил и умрял за тях. Затова и те бяха готови да се бият и да умрат за него.

И Каол се уплаши, макар и не за себе си.

Уплаши се какво ще стане, когато Едион и Елин се съберат отново. Бе видял в нея същата жар, който караше хората да слушат него. Бе я видял как бе нахлула на среща на Съвета с главата на съветник Мълисън в ръце и се бе усмихнала на краля на Адарлан. Всички в залата бяха смаяни и ужасени от черния вихър, който представляваше тя. Двамата с Едион заедно, смъртоносни и работещи, за да съберат армия, да запалят пламъка в хората...

Уплаши се какво може да стане с кралството му.

Защото това все още бе неговото кралство. Работеше за Дориан, а не за Елин или Едион. Не знаеше къде го поставя това.

– Състезание! – извика Едион, седнал на пейката. Каол не бе мръднал по време на дългия час, в който генералът бе чукал халбата си с тези на половината мъже в стаята, като всеки бе имал времето да му разкаже историята си.

Когато на Едион му омръзна да бъде хвален от враговете си, а Ашриверските му очи пламнаха с блясък, който подсказа на Каол, че той мрази всички присъстващи, които ядяха хляб си от ръката му, генералът извика, че обявява състезание.

Имаше няколко предложения за надпиване, но Едион отново надигна чашата си и настъпи тишина.

– Този, който служи най-далеч, пие безплатно.

Чуха се викове от Банджали, Оринт, Мелисанде, Аниел, Ендовиер, но тогава...

– Я тихо! – Един стар и посивял войник се изправи. – Бия всички ви. – Той вдигна чашата си към генерала и извади пергамент от жилетката си. Документи за освобождаване. – Изкарах пет години в Нолл.

Право в десетката. Едион посочи празното място на масата си.

– Значи ще пиеш с нас, приятелю.

Помещението отново се изпълни с викове.

Нолл. Това бе петънце на картата в най-далечния край на Пустинния полуостров.

Мъжът седна. Преди Едион да може да вдигне и пръст към бармана, пред странника се появи нова чаша.

– Нолл, а? – попита Едион.

– Командир Йенсен от Двайсет и четвърти легион, сър.

– Колко хора бяха на служба при теб, командире?

– Две хиляди. Всичките се върнаха миналия месец. – Йенсен отпи от чашата си. – Пет години и всичко свърши просто така. – Той щракна с белязаните си дебели пръсти.

– Имате предвид, че Негово Величество не ви е предупредил предварително по никакъв начин?

– При цялото ми уважение, генерале... думичка не ни каза. Чух, че се местим, защото идват нови сили и вече не им трябваме.

Каол остана млъкнал и заслушан, както го бе инструктирал Едион.

– И защо така? Към друг легион ли ви причислява?

– Нямаме представа. Дори не каза кой заема мястото ни.

– Поне вече не си в Нолл – ухили се Едион.

Йенсен се загледа в питието си, но не и преди Каол да зърне сянката в очите му.

– Какво беше там? Неофициално, разбира се – попита Едион.

Усмивката на Йенсен бе угаснала. Когато вдигна очи, в погледа му нямаше светлина.

– Вулканите бяха активни и през цялото време бе тъмно заради пепелищата, които изпълваха въздуха. От пушеците постоянно ни болеше глава. Няколко души полудяха. Течеше ни кръв от носа. Получавахме храната си веднъж на месец, понякога по-рядко, в зависимост от сезона и това дали корабите са донесли доставките. Местните не можеха да прекосяват пустинята, все едно колко ги заплашвахме или подкупвахме.

– Мързеше ли ги?

– В Нолл няма нищо. Само кулата и градеца, който построихме около нея. Но вулканите са свещени. Преди десетина години, може би малко повече, ние явно..., е, не ние с хората ми, понеже не бях още там, но според слуховете кралят отвел легион във вулканите и осквернил храма. – Йенсен поклати глава. – Местните ни заплюваха заради това – дори хората, които не сме били там. По-късно сме построили кулата на Нолл. Местните проклели и нея. Винаги бяхме сами.

– Кула? – прошепна Каол и Едион му се намръщи. Йенсен отпи голяма глътка.

– Не че ни пускаха вътре...

– Хората, които полудяха – попита Едион с полуусмивка. – Какво точно стана с тях?

Сенките се върнаха и Йенсен се огледа около себе си. Не за да види кой слуша, а все едно търсеше изход от този разговор. После обаче погледна към генерала и каза:

– Според докладите, генерале, сме ги убили със стрела в гърлото. Чисто и ясно. Но всъщност...

– От тази маса няма да излезе и дума – приведе се Едион.

Йенсен кимна разсеяно.

– Истината е, че докато приготвяхме стрелците, лудите разбиваха собствените си черепи. Всеки път. Все едно не можеха да се отърват от болката.

Селена твърдеше, че Калтейн и Роланд са се оплаквали от главоболия, плод на магията, която кралят бе упражнил върху тях, на неговата ужасна сила. Самата тя му бе казала, че е получила ужасно главоболие, когато открила тайните килии под замъка. Подземия, които водеха до...

– Кулата. Казваш, че никога не са ви пускали в нея? – попита Каол, като пренебрегна предупредителния поглед на Едион.

– Нямаше врата. Изглеждаше декоративна. Ала аз я мразех. Всички я мразехме. Беше просто един ужасен черен камънак!

Като часовниковата кула в стъкления замък. Построена по същото време, ако не и няколко години по-рано.

– Какво ли са правели? – провлачено каза Едион. – За мен е излишен разход на ресурси.

В очите на човека имаше толкова много сенки, пълни с неразказани истории, за които Каол не смееше да пита. Командирът изпи чашата си и се изправи.

– Не знам какво са правели – нито в Нолл, нито в Амарот. Понякога пращахме хора по Западното море със съобщения между кулите и знаехме, че тяхната е подобна. Нямахме представа дори самите ние какво, по дяволите, правехме там. Нямаше с кого да се бием.

Амарот. Другата крепост и другият възможен източник за заклинанието според Муртауг. На север от Нолл. Но на същото разстояние от Рифтхолд. Три кули от черен камък. Образуващи екваториален триъгълник. Това явно бе част от магията.

Каол проследи ръба на чашата си. Беше се заклел да държи Дориан настрани от това. Да го остави на мира.

Нямаше как да провери теорията и не искаше да приближава и на три метра черната кула. Може би обаче можеше да направи проверката в малък мащаб. За да види дали е прав за това, което кралят е сторил. Но това значеше...

Че Дориан му трябва.

37

Бяха минали две седмици на тренировки за Манон и Тринадесетте. Две седмици, в които се събуждаха преди изгрева, за да прелетят през каньона като едно цяло. Две седмици на драскотини и контузии, на близки срещи със смъртта заради предотвратени в последния момент падания, заради битки между уивърните или най-обикновени грешни преценки.

Бавно и полека обаче си изградиха инстинкти. Не само като бойци, но и като ездачи и зверове. Манон не харесваше това, че зверовете ядат отвратителното месо от планината, затова два пъти на ден ловуваше диви кози. Не след дълго вещиците започнаха също да ядат козите, като наклаждаха огньове в планинските проходи, за да изпичат закуските и вечерите си.

Манон не искаше никой от тях – било ездачка или звяр – да яде от храната на кралските хора или самите кралски хора. Щом миришеше на лошо, нещо не бе наред.

Не знаеше дали заради допълнителните уроци, или прясното месо, но Тринадесетте се оказаха по-бързи от всички останали сборища. Докато се стигна до там, че Манон им нареди да крият темпото си винаги щом Жълтоногите дойдеха да наблюдават тренировките им.

Абраксос оставаше проблемен. Тя не смееше да мине през Прохода с него, тъй като крилете му, макар и малко по-силни, не се бяха подобрили много – недостатъчно за стремителното спускане през тесния проход.

Манон премисляше това всяка нощ, когато Тринадесетте се събираха в стаята ù, за да си сверяват отново впечатленията от летенето. Железните им нокти блестяха, докато демонстрираха начините, по които са научили уивърните си да кацат, да излитат или да правят изкусни маневри.

При цялото им вълнение обаче бяха изтощени. Дори уравновесените Синьокръвни бяха на нокти, а Манон досега бе викана дузина пъти да предотвратява кавги.

Използваше свободното си време, за да вижда Абраксос – да проверява железните му нокти и зъби, да го води на допълнителна езда, когато всички бяха като припаднали в леглата си. Трябваха му колкото се може повече тренировки, а и тя харесваше тишината на нощта с посребрените планински върхове и реката звезди над тях, макар на следващите утрини да се събуждаше трудно.

Така, с риск да си навлече гнева на баба си, Манон си спечели два дни почивка за Черноклюните, като я увери, че ако не си починат, ще настъпи война в столовата и кралят няма да има въздушна кавалерия, която да поведе уивърните в битка.

Два дни спаха, ядоха и задоволиха нуждите си с мъжете от планината. Поне така направиха част от Тринадесетте – тя видя Веста, Лин, Астерин и близначките демони да дебнат по моста.

Но Манон нямаше да си отспива. Нямаше да яде. Нито да спи с мъже.

Щеше да отведе Абраксос до планините Рюн.

Звярът вече беше оседлан. Докато се качваше на него, Манон провери дали Ветросеч е вързан здраво за гърба ù. Дисагите тежаха неочаквано много зад нея. Напомни си, че трябва да обучи Тринадесетте и останалите сборища с тях. Щом бяха армия, щеше да се наложи да носят припасите си, както правеха повечето войници. А и тренировките с дисаги щяха да ги направят по-бързи, когато имаха възможност да летят без тях.

– Сигурна ли си, че не мога да те убедя да не ходиш? – попита надзирателят, когато тя спря пред задните порти. – Знаеш легендите не по-зле от мен. Това си има цена.

– Крилете му са слаби. Всичко, което пробвахме досега, се провали – каза тя. – Това може да е едничкият материал, способен да ги заздрави така, че да устоят на ветровете. А пазари наблизо не виждам, затова ще отида при самия извор.

Надзирателят се намръщи към синьото небе.

– Денят не е подходящ за летене. Идва буря.

– Нямам друг ден. – Докато го изричаше, съжали, че не може да отведе Тринадесетте в небесата, когато бурята удари. Да ги обучи и за това.

– Пази се и внимавай с цената, която ти поискат.

– Ако исках съвета ти, щях да те попитам, смъртни човече – сряза го тя, макар да беше прав.

Въпреки това Манон изведе Абраксос към обичайното им място за излитане. Предстоеше им дълъг ден на летене – а след него още един. По целия път към планините Рюн.

За да намери паешка коприна от легендарните стикски паяци, големи като коне и по-смъртоносни от отровата, с която я предяха...

Бурята връхлетя веднага щом Манон и Абраксос прелетяха над западните части на планините Рюн. Макар леденият дъжд да обрули лицето ù и да я намокри до кости, тя успя да види назъбения лабиринт под нея през мъглата, надвиснала над планината.

Заради надигащите се ветрове и мълниите, които бучаха около тях, Манон свали Абраксос до единственото открито парче земя, което успя да забележи. Бе готова да изчака бурята да премине и след това да полети към небесата и да огледа околността, докато намерят паяците или поне някакви знаци къде може да се намират. Подозираше, че ще са основно кости.

Бурята обаче продължи и макар двамата с Абраксос да се притискаха до скалите, нямаше как да се прикрият. Би предпочела и сняг пред ледения дъжд, който брулеше с такава сила, че нямаше как да се напали огън.

Нощта се спусна бързо заради бурята, а Манон трябваше да прибере железните си зъби, за да не тракат през нощта и да разкъсват устните ù. Качулката ù бе напълно безполезна и подгизнала, а водата капеше в очите ù. Дори Абраксос се беше свил на колкото се може по-плътно кълбо.

Каква глупава идея! Извади един кози крак от торбата и го подхвърли на Абраксос, който се разви, колкото да го изяде, а после отново се върна в предишната си поза, за да се скрие от бурята. Манон се прокле, задето е била такава глупачка, изяде собствената си вечеря, състояща се от подгизнал хляб и замръзнала ябълка, а след това хапна и малко сирене.

Струваше си. За да спечели победа за Тринадесетте, за да бъде Водачка на Крилото. Една нощ в бурята не бе нищо – бе преживявала много по-лоши неща. Загубена в снежни планински проходи с леки дрехи, без изход и храна. Бе оцелявала през бури, от които другите вещици не се събуждаха.

И все пак би предпочела снега.

Манон огледа каменния лабиринт около тях. Усещаше, че навсякъде има очи, които я наблюдават. Нищо обаче не приближи – нищо не дръзна да го стори. Затова след време се сви досущ като Абраксос, с глава и гърди към скалите и прибрала ръце под мишниците.

За радост през нощта спря да вали – или поне ъгълът на вятъра се смени и вече не падаше директно върху тях. От този момент Манон спа по-добре, но трепереше от студ, макар да ù стана малко по-топло. Докато потъваше в сън, осъзна, че именно намекът за топлина и суша ù попречиха да се разболее или да умре от треперенето. Събуди се от сивата зора.

Когато отвори очи, видя, че е на сянка, но суха и топла заради огромното крило, което я бе скрило от стихиите, и заради топлия дъх на Абраксос, който изпълваше пространството като малка пещ. Той все още спеше дълбоко. Трябваше да почисти ледените кристалчета от крилото му, преди да се е събудил.

Бурята прочисти небето до ясносиньо – достатъчно ясно, че да им се наложи да прелетят само още веднъж над западните хълмове на планините Рюн, преди Манон да намери това, което търсеше. Не просто кости, а дървета, покрити с дебели сиви паяжини като тъгуващи вдовици. Когато Абраксос снижи, тя видя, че това не е паешка коприна, а най-обикновени паяжини.

Ако можеш да кажеш, че е нещо обикновено да опашеш цяла планинска гора в паяжини.

Абраксос ръмжеше почти непрестанно на нещо под тях – сенки и шепоти, които вещицата не можеше да долови. Забеляза обаче пълзящите по клоните паяци – във всякакви форми и размери, все едно бяха призовани тук да живеят под закрилата на гигантските си събратя.

Отне ù половината сутрин да намери пепелявите пещери над оплетената дъбрава, където земята бе осеяна с кости. Направи няколко кръга, а после насочи Абраксос надолу към една оголена скала пред пещерите. Зад тях имаше пропаст, спускаща се право към изсъхналата клисура.

Абраксос обиколи като планинска котка и замята опашка, докато гледаше пещерата.

Тя посочи ръба на скалата.

– Достатъчно. Сядай и спри да мърдаш. Знаеш защо сме тук, не разваляй момента.

Той изсумтя, но седна, като вдигна облак сива прах във въздуха. Отпусна сивата си опашка от ръба на скалата, като така вдигна физическа бариера между Манон и пропастта. Манон погледна надолу преди нечовешки женски смях да се разнесе от пещерата.

– Е, това е звяр, който не сме виждали от векове.

Манон запази безизразно изражение на лицето си. Светлината бе достатъчно ярка, за да разкрие няколко древни безмилостни очи, които се издигаха от входа на пещерата. Три огромни сенки дебнеха зад тях. Гласът приближи и изрече:

– Векове минаха и от последния път, когато се разправяхме с вещица, носеща железни зъби. – Към думите се присъедини и тракането на щипци, напомнящи барабан.

Манон не посмя да докосне Ветросеч, а само отвърна:

– Светът се променя, сестро.

– Сестро – засмя се паякът. – Е, може би двете с теб сме сестри. Две лица на една и съща черна монета, направена от един и същи черен господар. Сестри по дух, макар и не по тяло.

Женският паяк се появи на бледата светлина, а мъглата мина по него като сборище изгубени души. Бе сивочерна и огромната ù маса накара устата на Манон да пресъхне. Въпреки размерите си бе елегантна, с дълги и гладки крака и лъскаво издължено тяло. Величествена.

Абраксос тихо изръмжа, но Манон вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

– Вече виждам – каза тихо вещицата – защо Синьокръвните ми сестри продължават да те обожествяват.

– Така ли правят? – остана неподвижен паякът. Трима други обаче приближиха тихи и взиращи се в нея с многобройни тъмни очи. – Не помня кога за последно жрица от Синята кръв ни направи жертвоприношение в хълмовете. Липсват ни.

– Мога да изпратя няколко – усмихна се напрегнато Манон.

– Несъмнено си Черноклюна – изсмя се паякът. Огромните очи сякаш я погълнаха. – Косата ти напомня за коприната ни.

– Предполагам, че трябва да съм поласкана.

– Кажи името си, Черноклюна!

– Името ми няма значение – отвърна Манон. – Дошла съм да направим сделка.

– За какво ù е притрябвала на една Черноклюна нашата ценна коприна?

Тя се обърна и разкри напрегнатия Абраксос. Погледът му бе насочен към огромния паяк. Бе настръхнал от върха на носа до крайчеца на опашката си.

– Крилете му трябва да бъдат подсилени. Чух легендите и се запитах дали коприната може да помогне?

– Давали сме от коприната си на търговци, крадци и крале за хубави рокли, за скъпи воали, дори за корабни платна. Ала за криле? Никога.

– Искам девет метра, вплетени на платна, ако може.

Паякът се приведе към нея.

– Някои са давали живота си само за един.

– Назови цената си.

– Девет метра... – Тя се обърна към трите паяка зад нея. Слуги или стражи, Манон не знаеше. – Донесете преждата. Трябва да я оценя, преди да назова цената.

Хубаво. Нещата вървяха добре. Когато трите паяка се прибраха в пещерата, настъпи тишина. Манон се опита да не рита мъничките паячета по ботушите си. И да не гледа към очите, които я наблюдаваха втренчено от пещерите наоколо.

– Кажи ми, Черноклюна – рече паякът, – как намери зверчето си?

– Подарък ми е от краля на Адарлан. Ние сме част от войската му. Когато свършим служба, ще отидем към дома, в Пустошта, за да възвърнем кралството си.

– Охо. Проклятието развалено ли е?

– Още не. Но когато намерим крочанка, която да съумее да го развали...

Щеше да се наслади на кръвопролитието.

– Гадничко проклятие беше. Завзехте земята, само за да бъде прокълната от лукавите крочанки. Виждала ли си Пустошта напоследък?

– Не – отвърна Манон. – Досега не съм била в нашия дом.

– Преди няколко години оттук мина търговец. Рече ми, че смъртен крал се е качил на трона там. Ала по вятъра се носят и други слухове. Че кралят бил свален от млада жена с виненочервена коса. Наричала се Върховната кралица.

Манон настръхна. Върховната кралица на Пустошта! Нея щеше да убие първа, когато върнеше земите си и когато най-после ги видеше със собствените си очи, вдишаше миризмата им, насладеше се на красотата им.

– Шантаво място е тая Пустош – продължи паякът. – Търговецът идеше оттам. Някогашен превъплъщенец. Изгубил дарбите си, точно както всички вие смъртните. Все пак е имал късмета да заседне в човешкото си тяло, но не осъзна, че когато ми продаде двайсет години от живота си, част от дарбите му останаха в мен. Не мога да ги използвам, разбира се, ала се чудя какво ли би било да видя света през хубавите ти очи. Да докосна мъж...

Косъмчетата по тила на Манон настръхнаха.

– Ето ни и нас – рече друг паяк, когато трите пристигнаха с кълбо паешка коприна. То се люлееше между тях във феерия от цветове. Дъхът на Манон спря.

– Мигар не е забележително? Една от най-добрите, които сме запридали.

– Величествено е – призна Манон. – Назови цената си.

Паякът се загледа в нея.

– Каква цена да поискам от една дълголетна вещица? Двайсетина години за теб са нищо, макар магията да те състарява като нормална жена. А мечтите ти... те сигурно са лоши и ужасни, Черноклюна. Не искам да ги ям. Не и твоите. – Паякът я приближи. – Ала лицето ти? Ако ти взема красотата?

– Едва ли ще мога да си тръгна без лице.

Паякът се разсмя.

– О, нямах предвид буквалното ти лице. Цветът на кожата, блясъкът на златистите ти очи. Начинът, по който слънцето се отразява в косите ти като лунна светлина по снега. Тези неща мога да взема. С тази хубост можеш да си спечелиш сърцето на крал. Или, ако магията се върне, мога да ги използвам за моето женско тяло. Защо да не спечеля крал за себе си?

Манон не я бе особено грижа за красотата ù, макар тя да бе полезно оръжие. Не смяташе обаче да разкрива това без пазарлък.

– Да видя коприната първо.

– Срежете мостра – нареди паякът на трите, които внимателно оставиха коприната и една отряза перфектния квадрат. Мъже бяха убивали и за по-малко, а тук го режеха като обикновена вълна. Манон се опита да не мисли за щипците, протегнати към нея. Отиде до ръба на скалата и прескочи опашката на Абраксос, като вдигна коприната на слънчевата светлина.

Тя проблесна, тъмата да я вземеше! Дръпна я. Еластична, ала здрава. Невероятно лека. Но...

– Тук нещо не е наред. Нима и остатъкът ще е така развален?

Паякът изсъска. Земята се разтърси, когато приближи. Абраксос я спря с предупредително ръмжене, което накара останалите три да дойдат зад нея. Значи бяха стражи. Ала Манон вдигна мострата на светлината.

– Виж – каза Манон и посочи една шарка, минаваща по него.

– Това не е дефект! – сопна се паякът. Опашката на Абраксос се уви около Манон и я приближи към тялото си.

Вещицата я вдигна по-високо, към слънцето.

– Виж на по-ясна светлина? Нима смяташ, че ще дам хубостта си за второкласна прежда?

– Второкласна? – побесня паякът. Опашката на Абраксос се сви.

– Не, сякаш бъркам. – Манон свали ръце и се усмихна. – Май не ми се пазари днес.

Паяците стояха на ръба на скалата и дори нямаха време да мръднат, като опашката на Абраксос се разви и ги удари.

Полетяха към клисурата с писъци. Без да губи и секунда, Манон натика останалата коприна в празните дисаги и яхна Абраксос. Двамата скочиха във въздуха от ръба на пропастта, който бе перфектно място за излитане.

Съвършеният капан за тези глупави древни същества.

38

След като надзирателят внимателно втри паешката коприна в крилете на Абраксос, Манон му остави половин метър. Остана ù много, в случай че се износеше, и сега бе скрита в двойното дъно на един сандък. Не каза никому къде е била, нито защо крилете на Абраксос сега блестят на определена светлина. Астерин щеше да я убие, ако узнаеше колко е рискувала, а баба ù щеше да заколи Астерин, задето не е била с нея. Манон не бе в настроение да сменя Втората в командата си и да търси нова вещица за Тринадесетте.

След като Абраксос се излекува, Манон го отведе на входа на Северен зъб, за да опитат да минат през Прохода. Преди крилете му бяха твърде слаби за скока, но с копринената подплата имаше много по-голям шанс.

Рискът обаче оставаше, затова Астерин и Сорел чакаха зад нея, яхнали животните си. Ако нещо се объркаше, ако Абраксос не успееше или ако коприната се скъсаше, тя трябваше да скочи настрани от него и да го остави да умре, докато някоя от двете я хванеше със зъбите на уивърна си.

Манон не харесваше плана особено, но това бе едничкият начин Астерин и Сорел да я оставят да го пробва. Тя наистина бе наследница на Черноклюните, но по-скоро щяха да я затворят в кочините на уивърните, отколкото да я оставят да мине пред Прохода без предпазни мерки. Може и да ги наричаше мекосърдечни и да ги шамаросваше, когато се налага, но това бе умната постъпка. Напрежението можеше да се реже с нож, а Жълтоногите можеха да опитат да подплашат Абраксос по време на минаването през Прохода.

Манон кимна на Втората и Третата в знак, че е готова, преди да приближи звяра си. Малцина се бяха събрали, но Искра бе на наблюдателната платформа, леко усмихната. Манон провери стремената, седлото и юздите. Абраксос бе напрегнат и ръмжеше.

– Да вървим – рече му тя и подръпна юздите, за да го отведе по-напред, така че да го яхне. Той все още имаше място да се затича преди спускането, а с новите си крале щеше да е наред. Бяха се спускали надълбоко и нависоко и преди. Абраксос обаче не мръдна.

– Веднага – скара му се тя и дръпна юздите.

Абраксос се обърна към нея и изръмжа. Тя го удари леко по кожестата буза.

– Хайде де!

Той заора с крака в земята и сви крилете си.

– Абраксос.

Погледна към Прохода, а после обратно към нея. Ококорен. Беше се уплашил. Бе вкаменен от ужас. Безполезно, глупаво, страхливо животно!

– Стига – каза тя и го приближи, за да се качи на седлото. – Крилете ти вече са наред.

Посегна към стремето, но той се отдръпна. Земята се разтърси, когато се удари в нея. Зад нея Астерин и Сорел казаха нещо на животните си, които също се бяха отдръпнали и щракаха със зъби както към Абраксос, така и едно към друго.

От наблюдателницата се чу тих смях и зъбите на Манон изскочиха.

– Хайде, Абраксос! – Отново посегна към седлото.

Той отскочи настрани, удари се в стената и заотстъпва. Един от мъжете донесе камшик, ала тя вдигна ръка.

– Нито крачка – скара му се и извади ноктите си. Камшиците само правеха Абраксос още по-неконтролируем. Тя се обърна към звяра си. – Пъзльо нещастен – изсъска и посочи Прохода. – Да се връщаш на мястото си.

Абраксос срещна погледа ù. Отказваше да отстъпи.

– На място, Абраксос!

– Не може да те разбере – прошепна Астерин.

– О, може... – Манон млъкна. Не им бе казала теорията си. Все още не. Отново се обърна към уивърна. – Ако не ме пуснеш на седлото и не скочиш, ще те затворя в най-малката клетка на проклетата пещера.

Той оголи зъби. Тя своите – също.

Играта на вълчи погледи продължи цяла минута. Унизителна, вбесяваща минута.

– Хубаво – плю тя и обърна гръб на звяра. Губеше си времето. – Заключете го там, където ще му е най-неприятно – нареди на надзирателя. – Няма да излезе, докато не е готов за Прохода.

Надзирателят ахна, а Манон щракна с пръсти на Астерин и Сорел да слязат от уивърните. Нямаше да спрат да ù трият сол за това. Нито баба ù, нито Жълтоногите, нито Искра, която вече се тътреше по пода на ямата.

– Защо не останеш, Манон? – попита Искра. – Мога да покажа на уивърна ти как се прави.

– Не спирай да вървиш – промърмори Сорел на Манон, но на нея не ù трябваше да ù напомнят.

– Казват, че проблемът не е в зверовете, а в ездачите – продължи Искра, достатъчно шумно, че да я чуят всички. Манон не се обърна.

Не искаше да гледа как завличат Абраксос през портата към каквато дупка намереха. Глупаво, безполезно животно.

– Макар че – продължи Искра замислена – животинката ти може би се нуждае от малко повече дисциплина.

– Да вървим – подкани я Сорел и я побутна. Астерин бе на крачка зад нея и пазеше гърба ù.

– Дайте го на мен – излая Искра. – Просто му трябва подканяне.

Изплющя камшик и се чу рев на страх и болка.

Манон спря на място.

Абраксос се бе свил до стената.

Искра бе застанала пред него. Камшикът бе окървавен от мястото, където го бе ударила по лицето. Едва не бе извадила окото му. Железните ù зъби светеха ярко. Искра се ухили на Манон, когато отново вдигна камшика си и удари. Абраксос изквича.

Астерин и Сорел не бяха достатъчно бързи, за да я спрат, когато се хвърли към Искра.

Двете се затъркаляха по прашния под, нападайки със зъби и нокти. Манон ревеше толкова силно, че залата сякаш се разтърси. Крака блъснаха стомаха ù и ритникът на Искра ù изкара въздуха.

Манон падна на земята, плю шепа синя кръв и се изправи за част от секундата. Жълтоногата наследница замахна с железни нокти, удар, който можеше да реже кости. Манон се изплъзна от атаката ù и я хвърли на грубия камък.

Искра изпъшка, а вещиците, придошли наоколо, се развикаха. Манон стовари юмрука си в лицето ù.

Кокалчетата ù изпукаха от удара, но тя виждаше само камшика и болката и страха в очите на Абраксос. Искра замахна към лицето ù в опит да се освободи от тежестта ù. Манон се отдръпна и ноктите одраха врата ù. Не усети болката или топлата струйка кръв. Само пак стовари юмрука си и притисна с коляно гърдите на Искра. И удари. Отново. И отново.

Повдигна пак болящия я юмрук, но някой я хвана за китката и я издърпа. Манон започна да се гърчи и изпищя. Звукът бе без думи и без край.

– Манон! – изрева Сорел в ухото ù. Нокти се забиха в рамото ù, без да я наранят, но колкото да я спрат, да я накарат да осъзнае, че наоколо има вещици със зейнали уста, в ямата и на наблюдателната платформа.

Астерин стоеше с вдигнат меч между нея и...

Искра, която бе на земята с окървавено и подуто лице. Нейната Втора също бе изтеглила меча си, готова да срещне този на Астерин.

– Добре е – каза Сорел и я стисна по-силно. – Абраксос е добре, Манон. Погледни го. Погледни го и ще видиш, че е добре.

Манон се подчини, докато дишаше през уста заради окървавения си нос. Видя го приклекнал, ококорил очи. Раната му вече се бе съсирила.

Искра не бе мръднала и на сантиметър от мястото, където Манон я бе хвърлила на пода. Астерин и другата Втора обаче ръмжаха, готови за нова битка, която можеше да разцепи планината на две.

Достатъчно.

Манон се измъкна от здравата хватка на Сорел. Всички притихнаха, когато тя обърса с опакото на ръкава си окървавените си нос и уста. Искра изръмжа от пода. Кръв капеше от счупения ù нос по сцепената устна.

– Докосни го отново – рече Манон – и ще изпия мозъка от костите ти.

Жълтоногата наследница отнесе нов пердах от майка си в столовата, плюс два удара с камшик в замяна на тези, които бе дала на Абраксос. Предложи ги на Манон, но тя отказа, като се престори, че не се интересува.

Всъщност ръката я болеше прекалено много, за да използва камшика ефективно.

На следващия ден Манон влезе в клетката на Абраксос, следвана от Астерин по петите. Тогава се появи Синьокръвната наследница, следвана от своята червенокоса Втора. Манон, все още с подуто лице и красиво насинено око, кимна сдържано на другата вещица. Тук долу в кочините рядко попадаше на други и никога на наследница.

Петра обаче се спря пред решетките. Тогава Манон забеляза козия крак в ръцете на Втората.

– Чух, че битката е била забележителна – рече Петра, като остана на почтително разстояние от Манон и отворената врата на кочината. – Ала Искра изглежда по-зле.

Манон вдигна вежди, макар лицето да я заболя от движението.

Петра вдигна ръка към Втората. Вещицата ù подаде месото.

– Чух още, че Тринадесетте и животните им ядат само месото, което си уловят. Моята Кийли хвана това животно при сутрешния си полет. Тя иска да го сподели с Абраксос.

– Не вземам месо от съпернически кланове.

– Мигар ние сме съпернички? – попита Петра. – А мислех, че кралят на Адарлан ни е сбрал да летим под едно знаме, както едно време.

– Какво искаш? – въздъхна Манон. – Тренировките започват след десет минути.

Втората на Петра настръхна, но наследницата се усмихна.

– Казах вече. Моята Кийли иска да му даде месото.

– Охо. Тя ли ти го каза? – изсъска Манон.

– Нима твоят уивърн не ти приказва? – наклони глава Петра.

Абраксос гледаше толкова внимателно, колкото и другите вещици.

– Те не приказват.

Петра сви рамене и постави ръка над сърцето си.

– Тъй ли?

Остави козия крак и потъна в плътния здрач на кочините.

Манон изхвърли месото.

39

– Кажи ми как се научи да татуираш.

– Няма.

Приведена над дървената маса в стаята на Роуан след срещата им с чудовището от езерото, Селена вдигна очи от китката му, над която държеше костената игла.

– Ако не отговаряш на въпросите ми, може да направя грешка и тогава...

Доближи иглата за татуиране до смуглата му мускулеста ръка, за да подчертае заплахата. За нейна изненада Роуан нададе приглушен звук, който може би беше смях.

Бе решила, че молбата му да очертае тези части от ръката му, които не можеше да стигне сам, е добър знак. Татуировката му трябваше да бъде изписана отново сега, след като раните от изгарянията бяха избледнели.

– Учил ли си се от някого? Имало ли е учител и ученик?

Той я погледна скептично.

– Естествено. Във военните лагери имахме командир, който татуираше броя на убитите врагове по кожата си. Понякога разказваше цели битки. Всички млади войници бяхме очаровани. Убедих го да ме научи.

– С легендарния си чар, предполагам.

Това ù спечели полуусмивка.

– Просто попълни местата, в които... – изсъска, когато тя взе иглата и малкото чукче, за да изпише още една тъмна кървава руна по него. – Добре. Това е правилната дълбочина.

С това безсмъртно и бързо регенериращо тяло, мастилото на Роуан бе смесено със сол и желязо на прах, което пречеше на магията да изличи татуировката.

Тази сутрин тя се бе събудила... по-ведра. Тъгата и скръбта бяха там и се гърчеха в нея, но за пръв път от много време чувстваше, че диша.

Съсредоточи се върху това да стабилизира ръката си и изписа още един дребен символ, след това още един.

– Разкажи ми за семейството си.

– Кажи нещо за твоето и аз ще разкажа за моето – отвърна той през зъби, докато тя работеше. Бе ù обяснил точно какво да прави, преди да я остави да боде с иглите по кожата му.

– Хубаво. Родителите ти живи ли са? – Глупав и опасен въпрос, предвид станалото с вречената, но когато той поклати глава, на лицето му нямаше изписана печал.

– Родителите ми бяха много възрастни, когато ме заченаха.

Знаеше, че не го има предвид в човешкия смисъл на думата.

– Бях единственото им дете за цялото им хилядолетие заедно. Малко преди да стигна второто десетилетие от живота си, те избледняха в отвъдното...

Преди тя да успее да измисли по-добър начин, по който да опише смъртта, Роуан рече:

– Ти нямаш братя и сестри.

Тя се съсредоточи върху работата си и отпусна тъничък слой от спомените.

– Благодарение на елфическата си кръв, мама забременяла трудно. По време на раждането спряла да диша. Казват, че само волята на татко я задържала в нашия свят. Не знам дори дали е можела да забременее след това. Така че не, нямам братя и сестри. Но... – Богове, трябваше да си затвори устата. – Имах братовчед. Той бе с пет години по-голям от мен. Обичахме се и се борехме като брат и сестра.

Едион. Не бе изговаряла името му вече десет години. Но го бе чувала, бе го виждала в писма. Трябваше да остави иглата и чукчето, за да размърда пръсти.

– Не знам какво е станало, но започнаха да говорят, че е умел генерал в армията на краля.

Самата тя бе провалила Едион толкова непростимо, че не можеше да го обвинява или презира за това, в което се е превърнал. Не искаше да чува детайли за стореното от него на север през всички тези години. Като дете Едион бе истински верен на Терасен. Не искаше да разбира какво са го принуждавали да прави, какво му се бе случило, за да промени това. Дали заради късмет, съдба или нещо друго, но той не бе в стъкления замък, когато тя бе на служба там. Не само щеше да я разпознае, но и ако научеше какво е правила... омразата му щеше да накара Роуан да изглежда дружелюбен.

На лицето на елфа се изписа маска на съсредоточеност, когато тя каза:

– Мисля, че да срещна братовчед си след всичко станало ще бъде много тежко. Дори повече от срещата със самия крал.

Нямаше какво да каже, за да изкупи греха си за това каква е станала, докато кралството им погиваше, а хората им биваха заробвани или избивани.

– Не спирай да работиш – каза Роуан и посочи с брадичката към приборите в скута ù. Тя се подчини и той изсъска при първото убождане. – Смяташ ли – попита след миг, – че братовчед ти ще те убие, или че ще помогне? Армия като неговата може да промени хода на всяка война.

Тръпки я полазиха, когато чу думата война.

– Не зная какво би помислил за мен, не съм сигурна кому е верен. Предпочитам да не узнавам. Никога.

Макар очите им да бяха еднакви, родовете им бяха достатъчно отдалечени и тя бе чувала как слугите и придворните обсъждат колко полезен би бил съюзът между една Галантиус и един Ашривер. Идеята и сега ù се стори комична, също както и преди десет години.

– Ти имаш ли братовчеди? – попита тя.

– Прекалено много. Родът на Мора винаги е бил най-многоброен, а моите досадни и бъбриви братовчеди правят посещенията ми в Доранел... досадни.

Тя се усмихна при мисълта.

– Сигурно ще се разбереш с братовчедите ми – рече той. – Особено по въпроса с вренето на нос в чужди работи.

Тя спря да татуира и стисна ръката му достатъчно силно, че би причинила болка на всеки... който не е безсмъртен.

– И имаш нахалството да приказваш, принце. Аз не съм била разпитвана толкова за живота си.

Това не бе съвсем вярно, но и не бе голямо преувеличение. Никой не ù бе задавал тези въпроси. И не бе казвала на никого отговорите. Той оголи зъби, макар тя да знаеше, че не е насериозно, и се загледа в китката си.

– Побързай, принцесо. Искам да си легна преди настъпването на зората.

Тя използва свободната си ръка, за да му отправи особено неприличен жест, но той я хвана с неговата, все още оголил зъби.

– Това не е никак кралско.

– Значи не ставам за кралица, така ли?

Той обаче не пусна ръката ù.

– Заклела си се да освободиш кралството на приятелката си и да спасиш света, ала не мислиш за собствените си земи. Какво те плаши в рожденото ти право? Кралят? Остатъкът от двора? – Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя видя кафявите петънца в зелените му очи. – Дай ми поне една причина, поради която отказваш да вземеш трона си обратно. И повече няма да повдигам темата.

Тя прецени погледа и дишането му, след което отвърна:

– Ако освободя Ейлве и унищожа краля като Селена, мога да ида където си искам след това. Короната е просто друг вид окови.

Това бе себично и ужасно, но бе вярно. Някога самата Нехемия бе казала същото – че най-егоистичното ù и искрено желание е да бъде обикновена, да не носи тежестта на короната. Знаела ли бе приятелката ù колко силно ще отекнат тези думи в нея?

Изчака да ù се скарат, видя гнева в очите на Роуан. След което обаче той попита:

– Какво искаш да кажеш с това „друг вид окови“?

Отхлаби хватката си, за да види двете ивици белези по китките ù. Сви устни и тя дръпна ръката си достатъчно силно, че да я пусне.

– Нищо – каза тя. – Моят учител Аробин ги използваше по време на тренировките.

Аробин я бе оковавал, за да я научи как се освобождава. Ала оковите на Ендовиер бяха създадени за хора като нея. Измъкна се от тях чак когато Каол ги махна.

Не искаше Роуан да узнава това. Гневът и омразата можеше да преглътне, ала съжалението... Не трябваше да говори и за Каол как бе съградил сърцето ù отново, само за да го разбие. Не искаше да споменава Ендовиер. Не и без да обясни, че някой ден, колкото и далечен да е той, ще се върне там и ще освободи всички. Всеки роб, до последния. Дори ако трябваше лично да сваля оковите им.

Селена се върна към работата си, но лицето на Роуан остана напрегнато, все едно надушваше полуистината.

– Защо остана с Аробин?

– Знам, че исках две неща. Първо, да се измъкна от света и враговете си, второ... – Бе ù трудно да го погледне в очите. – Да се скрия и от самата себе си. Бях се убедила, че искам да изчезна, понеже второто нещо, което исках, бе някой ден... да мога да нараня хората, които раниха мен. Оказа се, че ме бива в това. И то много. Ако той ме бе изхвърлил, или щях да умра, или да свърша с бунтовниците. Ако бях израсла с тях, кралят вероятно щеше да ме намери и убие. Или щях да се изпълня с такава омраза, че да избивам адарлански войници от малка.

Веждите му се повдигнаха и тя изцъка с език:

– Мислиш, че просто бих ти разказала цялата си история в момента, в който те срещна? Сигурна съм, че ти имаш още повече неща за разправяне от мен, така че стига си се правил на изненадан. Може би трябва отново да започнем да се бием.

Очите му светнаха хищнически.

– Никакъв шанс, принцесо. Можеш да ми кажеш каквото и когато поискаш, но няма как да се върнем назад.

Тя отново повдигна инструментите си.

– Сигурна съм, че приятелите ти обожават, когато си наоколо.

Той се усмихна злокобно и я хвана за брадичката. Не толкова силно, че да я заболи, но колкото да го погледне.

– Първо – изсъска той, – не сме приятели. Аз съм учителят, което означава, че ще ме слушаш. – Явно видя обидата, понеже приближи и стисна челюстите ù по-силно. – Второ, къде сме, какво става? И аз не знам. Така, че ако искаш да ти остава място, за да намериш себе си, остави такова и на мен!

Тя го погледна за миг и дъхът им се смеси.

– Дадено – отвърна.

40

– Кажи ми най-голямото си желание – прошепна Дориан в косата на Сорша, докато преплиташе пръсти с нейните и се възхищаваше на нежната ù кожа, опираща се в собствените му мазоли. Такива хубави ръце, като натъжени гълъби.

– Нямам такова – усмихна се тя в гърдите му.

– Лъжкиня – целуна я той по косата. – Ти си най-лошата лъжкиня на света.

Тя се завъртя към прозореца на стаята му. Утринната светлина накара тъмната ù коса да заблести. Бяха минали две седмици от нощта, в която го бе целунала. Две седмици, откакто започна да се промъква тук, докато замъкът спи. Споделяха леглото, макар и не по начина, по който той копнееше. А и презираше промъкването и криенето.

Но ако я разкриеха, щеше да изгуби работата си. Предвид кой беше той... можеше да си спечели много неприятности само от това, че я свързват с него. Майка му например можеше да намери начин да я пратят някъде надалече.

– Кажи ми – повтори той и се приведе за целувка. – Кажи ми и ще го сторя.

Винаги бе бил щедър с любовниците си. Понякога им оставаше подаръци, за да не се оплакват, когато изгубеше интерес. Този път обаче наистина искаше да ù подари нещо. Бе опитал с дрехи и бижута, но тя ги бе отказала. Сега реши да ù подари редки книги, билки и инструменти за работата ù. Тя се опита да откаже и тях, но той бързо бе преодолял протестите ù. Най-често с целувки.

– Ако поискам луната на въже?

– Тогава ще започна да се моля на Деанна.

Тя се усмихна, ала лицето на Дориан помръкна. Деанна, богинята на лова. Обикновено се мъчеше да не мисли за Селена, Елин или която беше. Да не мисли за лъжите на Каол, за измяната на Едион. Не искаше да има нищо общо с тях, не и сега, когато Сорша бе с него. Някога бе глупак. Бе смятал, че ще разцепи света заради Селена. Момче с любов, изгаряща го като горски пожар. Или поне така бе смятал тогава.

– Дориан? – Сорша се отдръпна, за да види лицето му. Погледна го по начина, по който бе виждал Селена да гледа към Каол.

Той я целуна отново, нежно, но продължително. Тялото ù се разтопи в неговото. Той се наслади на мекотата на кожата ù, като прокара длан по ръката ù. Тя се отдръпна.

– Трябва да вървя. Закъснявам.

Той изпъшка. Наистина бе време за закуска, а щяха да забележат, ако я няма. Тя се измъкна от прегръдката му, а той ù помогна да облече роклята си. Винаги се криеха. Това живот ли беше? Не само с жените, които обичаше, но криеше и магията, истинските си помисли...

Сорша го целуна и застана на вратата с ръка на бравата.

– Най-голямото ми желание – усмихна се тя – е някоя сутрин да не се налага да излизам призори.

Преди да може да ù отговори нещо, тя излезе.

Но той не знаеше какво може да каже или направи, за да изпълни желанието ù. Сорша имаше своите задължения, а той – неговите си.

Ако напуснеше с нея, ако се изправеше срещу баща си, ако откриеха магията му... малкият му брат щеше да стане наследник. При мисълта Холин да вземе короната един ден му прилоша. Какво ли щеше да направи на света, особено със силата на баща им? Не, Дориан не можеше да си позволи да избира. Нямаше избор. Бе прикован към короната си и така щеше да остане до смъртта.

Някой похлопа на вратата. Дориан се усмихна при мисълта, че Сорша може да се е върнала. Но когато вратата се отвори, усмивката му угасна.

– Трябва да поговорим – каза Каол от прага. Дориан не го бе виждал седмици наред, но приятелят му изглеждаше остарял. Изтощен.

– Няма да си губиш времето с любезности, а? – изтегна се на дивана Дориан.

– Щеше да разбереш, че са такива. – Каол затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея.

– Опитай.

– Съжалявам, Дориан – каза тихо той. – Повече, отколкото си мислиш.

– За това, което ми причиниха лъжите ти? За това, което причиниха на нея? Щеше ли да съжаляваш, ако не те бяха хванали?

Каол стисна челюсти. Може би Дориан не беше честен. Не му пукаше.

– За всичко – каза Каол. – Но се опитвам да поправя нещата.

– Ами Селена? Дали работата с Едион помага на нея? Или на мен?

– И на двамата.

– Обичаш ли я още?

Не знаеше защо го интересува още, но бе важно.

Каол притвори очи.

– Част от мен винаги ще я обича. Но трябваше да я изведа от замъка. Бе прекалено опасно за това... в което се превръщаше.

– Не се превръщаше в нищо различно от това, което е. Което винаги е можела да бъде. Просто ти видя всичко. И когато зърна другото ù лице... – Чак сега, когато Сорша бе влязла в живота му, Дориан прозря истината. – Не можеш да избираш каква част от нея да обичаш. – Той съжаляваше Каол. Осъзна, че сърцето го боли за приятеля му, за всичко, което той вероятно бе осъзнал последните няколко месеца. – Не можеш и да избираш с коя част от мен да си приятел.

– Аз не...

– Напротив. Каквото е сторено, вече е сторено Каол. Няма връщане назад, колкото и да опитваш да промениш нещата. Харесва ли ти, или не, но ти игра важна роля, за да стигнем до тук. Прати я по онзи път, да разбере коя е и каква е и да реши какво ще прави отсега нататък.

– Смяташ, че съм искал да стане така? – разпери ръце Каол. – Да можех, щях да върна нещата както преди. Да можех, тя нямаше да е кралица, а ти – магьосник.

– О, разбира се. За теб магията е проблем. За теб това, което е тя, е проблем. Но ти не се боиш от самите неща, нали? А от това, което представляват – промяната. Нека ти кажа нещо. – Дориан си пое дълбоко въздух. Магията проблесна и изчезна с лека болка. – Нещата вече се промениха. И то заради теб. Имам магия и няма как да се отърва от нея. А що се отнася до Селена... – Той потисна силата, когато си представи, когато за пръв път осъзна какво е да си на нейно място. – Що се отнася до Селена – повтори той, – нямаш право да желаеш къде да е и къде да не е. Можеш само да решиш дали си неин приятел, или враг.

Не знаеше цялата ù история, не знаеше къде свършва истината и къде започва лъжата, какво е да си в Ендовиер до сънародниците си или да се кланяш на мъжа, убил семейството ти. Но бе видял късчета от личността ù, независимо от името или титлата ù.

И дълбоко в себе си знаеше, че тя не се бе отдръпнала от магията му. Бе разбрала тегобата и страха. Не бе избягала и не бе поискала от него да е нещо друго. Бе обещала да се върне за него.

Затова погледна приятеля си и макар Каол му да изглеждаше наранен каза:

– Взел съм решението си за нея. Когато времето настъпи, независимо дали си тук, или в Аниел, се надявам изборът ти да бъде същият.

Едион не искаше да си го признава, но самоконтролът на капитана, докато чакаха Муртауг в скрития апартамент, се оказа забележителен. Рен, който не можеше да остане на задника си повече от минутка, макар да бе все още с неизлекувани рани, обикаляше из хола като вълк в клетка. Каол обаче си седеше до огъня, не казваше почти нищо, но винаги гледаше и слушаше.

Тази нощ капитанът изглеждаше различен. По-напрегнат, по-внимателен. След всички срещи, в които бе наблюдавал всяко негово движение, вдишване и мигване, Едион веднага забеляза разликата. Дали не бе научил нещо ново? Дали не бе имало някакво развитие?

Тази вечер Муртауг се завръщаше след няколко седмици в Залива на Черепа. Бе отхвърлил предложението на Рен да иде с него и бе казал на внука си да почива. Което остави младия благородник изнервен и агресивен, макар да се мъчеше да го скрие. Едион бе искрено изненадан, че апартаментът не е станал на парчета. В своя военен лагер Едион щеше да изведе Рен на тепиха и да го остави да излее енергията си. Или да го прати на някаква мисия. Или най-малкото – да го накара да сече дърва.

– Значи ще чакаме цяла нощ? – каза накрая Рен, като спря пред масата и ги изгледа.

Капитанът кимна уморено, но Едион скръсти ръце и се ухили лениво.

– По-добра идея ли имаш, Рен? Да не прекъсваме някое посещение за опиум?

Това беше удар под кръста, но не и нещо, което капитанът да не знае за Рен. А ако Рен имаше такъв навик, Едион нямаше да го пусне и на двеста километра от Елин.

Младежът поклати глава и отвърна:

– Тия дни само чакаме. Чакаме Елин да даде някакъв знак, чакаме едно голямо нищо. Дядо също няма да каже нищо. Изненадан съм, че още не сме умрели. Че онези не са ме намерили. – Загледа се в огъня. Светлината на пламъците подчертаваше белега му. – Разполагам с един човек, който... – Рен млъкна за момент и прикова Каол с поглед. – Може да разбере нещо повече за краля.

– Нямам вяра на източниците ти, особено след срещата с онези хора – отвърна Каол.

Оказа се, че един от информаторите – хванат и измъчван – бе издал местонахождението им. И макар това да бе станало под натиск, не се нравеше на Едион. Той го заяви и Рен се напрегна. Отвори уста, несъмнено за да каже нещо глупаво и прибързано, но тройно подсвирване ги прекъсна.

Капитанът подсвирна в отговор и Рен застана на вратата, като я отвори, колкото да пусне Муртауг си вътре. Дори по гърба му Едион разпозна какво облекчение изпитва младежът, докато се здрависваше с дядо си след седмици чакане. Муртауг не бе млад. Когато отметна качулката си, лицето му бе бледо и мрачно.

– На бюфета има бренди – каза Каол. Едион отново се възхити на зоркото око на капитана, макар че никога нямаше да му го признае. Старецът кимна в знак на благодарност и дори не свали наметалото си, докато си наливаше чашка.

– Дядо – остана на вратата Рен.

– Отговори ми честно, момче – обърна се Муртауг към Едион. – Чувал ли си за генерал Нарок?

Едион се изправи с едно движение. Рен тръгна към тях, но Муртауг не отстъпи, когато генералът отиде до бюфета и умишлено бавно си сипа чаша бренди.

– Наречи ме момче отново – каза Едион със смъртоносно спокойствие, загледан в стареца – и ще се намериш обратно в каналите.

– Когато станеш на моята възраст, Едион... – вдигна ръце старецът.

– Не се хаби – спря го той и се върна на стола си. – За последно Нарок бе на юг. Чух, че събира армада към Мъртвите острови. – Територията на пиратите. – Това обаче беше преди месеци. Не ни казват много. Научих за Мъртвите острови, понеже някои от корабите на Господаря на пиратите отплували на север в търсене на неприятности. Чухме за това, след като опитали да се измъкнат от флотата на Нарок.

Пиратите всъщност се бяха разпръснали. Господарят на пиратите Ролф бе едни отвел на юг, други бяха заминали на изток, а неколцина бяха направили смъртоносната грешка да отидат до северния бряг на Терасен.

Муртауг се подпря на бюфета.

– Капитане?

– Опасявам се, че знам по-малко и от Едион – отвърна Каол.

Муртауг потърка очи, а Рен взе за дядо си стол от масата. Старецът се отпусна на него със стон. Бе цяло чудо, че още диша. Едион потисна порива на съжаление. Бе възпитан по-добре от това да се държи като надменна гад. Рои щеше да бъде засрамен от него, че се е обърнал така към възрастен човек.

Ала Рои беше мъртъв. Всички воини, които бе обичал преди десет години, бяха мъртви, а светът бе станал много по-лошо място. Самият Едион бе станал по-лош човек.

– Пътувах насам колкото се може по-бързо – въздъхна Муртауг. – През миналата седмица не съм почивал повече от няколко часа. Флота на Нарок го няма. Капитан Ролф отново е Господар на пиратите в Залива на Черепа, но нищо повече. Хората му не ходят до източните Мъртви острови.

Въпреки срама Едион изскърца със зъби от това, че Муртауг не говори по същество.

– Защо? – попита той.

Бръчките по лицето на Муртауг сякаш станаха по-дълбоки на светлината на пламъка.

– Защото тези, които отиват на изток, не се връщат. Във ветровитите нощи дори Ролф се кълне, че чува ревове от островите. На хора... ала не съвсем. Екипажът, крил се на островите по време на окупацията на Нарок, твърди, че тогава всичко притихнало, сякаш той бил отнесъл източника на звука със себе си. А Ролф... – Муртауг се почеса по носа. – Каза ми, че в нощта, когато се върнали на островите, видели нещо, застанало на ръба на скалите, на един от източните острови. Нещо като блед мъж... но не точно. Ролф може и да е влюбен в себе си, ала не е лъжец. Каза, че който и да е бил това, не е изглеждал правилно. Все едно имало яма от тишина около него, различна от ревовете, които обичайно се чували. Само ги гледал как минават покрай него. На следващия ден, когато се върнали на същото място, от него нямало и следа.

– Винаги е имало легенди за странни същества в моретата – каза Каол.

– Ролф и хората му се кълнат, че това не е легенда. Казват, че това същество е било направено.

– И откъде знаят? – попита Едион, загледан в капитана, чието лице бе бледо като тебешир.

– Носело черен нашийник като домашен любимец. Направило крачка към тях, все едно смятало да влезе в морето и да тръгне подире им, но след това невидима ръка го дръпнала, сякаш било на каишка.

Рен повдигна белязаната си вежда.

– Господарят на пиратите мисли, че в Мъртвите острови има чудовища?

– Мисли и вярва, че са били създадени там, а Нарок е взел няколко със себе си.

– И накъде е тръгнал Нарок сега? – попита Каол.

– Към Вендлин – отвърна Муртауг. Сърцето на Едион прескочи един удар. – Смята да отведе флота до Вендлин за изненадващо нападение.

– Невъзможно! – скочи на крака капитанът – Защо? Защо сега?

– Защото някой – отвърна старецът по-остро, отколкото Едион го бе чувал да говори някога – е убедил краля да изпрати шампиона си, който да убие тамошното кралско семейство. Какво по-добро време да изпита чудовищата от това, когато страната е потънала в хаос?

Каол стисна облегалката на стола.

– Но тя няма наистина да убие кралския род. Никога не би могла. Това... е измама.

Едион предполагаше, че това е всичко, което може да бъде казано на семейство Олсбрук и че няма нужда да узнават повече в момента. Пренебрегна предупредителния поглед, който Рен му хвърли. Не се и съмняваше как бе приел новината, че роднините на рода Ашривер са мишени. Те обаче бяха мъртви за него от десет години – от мига, в който бяха отказали да изпратят помощ на Терасен. Боговете да им бяха на помощ, ако стъпеше в кралството им. Запита се какво ли мисли Елин за тях. Дали смяташе, че Вендлин може да им стане съюзник, особено сега, когато Адарлан подготвяше нашествие към границите им? А може би щеше да ги остави да изгорят – така, както бяха изгорели хората от Терасен.

На него не му беше все едно.

– Няма значение дали ще бъдат убити, или не – отвърна Муртауг. – Когато онези създания пристигнат там, мисля, че светът ще разбере с какво се бори кралицата ни.

– Не можем ли да изпратим предупреждение? – настоя Рен. – Не може ли Ролф да прати вест до Вендлин?

– Ролф не иска да се замесва. Обещах му злато и земи, когато кралицата се завърне, но нищо не можа да го убеди. Получил си е територията и не иска да рискува хората си отново.

– Трябва да има начин да минем през блокадата, да изпратим съобщение – продължи Рен. Едион се запита дали да не му напомни, че Вендлин не е помогнал на Терасен, но осъзна, че не му се влиза в етичен спор.

– Пратих няколко души – каза Муртауг, – но им нямам вяра. Докато пристигнат, ще е късно.

– Какво можем да направим? – настоя отново Рен.

Муртауг отпи от брендито си.

– Ще търсим начини да помогнем от тук. Изобщо не вярвам, че изненадите на Негово Величество се крият само по Мъртвите острови.

Това вече беше интересно. Едион също отпи от брендито, но после го остави. Алкохолът нямаше да му помогне да подреди мислите си. Затова се заслуша в останалите и потъна в спокойния ритъм, в който преценяваше всичките си битки и военни кампании.

Каол наблюдаваше как Едион крачи из апартамента. Рен и Муртауг бяха излезли по свои задачи.

– Да ти кажа ли как изглеждаш, когато предстои да повърнеш? – попита Едион.

– Знаеш всичко, което знам аз, и не е трудно да се сетиш защо – отвърна със стиснати зъби Каол от стола си. Спорът му с Дориан го бе накарал да не бърза към замъка, макар принцът да му бе нужен, за да изпита теорията си за заклинанието. Дориан бе прав за Селена – за това, че Каол негодува срещу тъмнината ù, уменията ù и истинската ù личност... но това не променяше чувствата му.

– Аз още не разбирам твоята роля във всичко това, капитане – отвърна Едион. – Не се бориш за Елин, нито за Терасен. За какво тогава? За висшето благо? За принца? На чия страна си всъщност? Предател ли си? Бунтовник?

– Не. – Кръвта на Каол се смрази при тази мисъл. – На ничия страна не съм. Искам да помогна на приятеля си, преди да се върна в Аниел.

– Може би това ти е проблемът – оголи зъби Едион. – Че не вземаш страна. Може би трябва да кажеш на баща си, че ще нарушиш думата си.

– Няма да обърна гръб на моето кралство или на моя принц – сопна се Каол. – Няма да се бия в твоята армия. Няма да избивам моя народ. Няма да изменя на думата, която дадох на баща си.

В крайна сметка, бе му останала само честта.

– Ами ако принцът избере да се бие с нас?

– Тогава ще се бия рамо до рамо с него, доколкото ми е възможно. Дори от Аниел.

– Значи ще се биеш рамо до рамо с него, но не за правдата. Нямаш ли свободна воля, желания?

– Желанията ми не ти влизат в работата. – А тези желания... – А и каквото и решение да вземе Дориан, той няма да одобри избиването на невинни.

– Няма вкус за кръвта, а? – подигра се Едион.

Каол не смяташе да му доставя удоволствие, като се поддаде на закачката. Вместо това посегна към гърлото си и каза:

– Мисля, че твоята кралица ще те осъди и за една капка невинна кръв. Ще те заплюе в лицето. В това кралство има добри хора и те заслужават да ги имаш предвид, независимо какво действие решите да предприемете.

Очите на Едион се стрелнаха към бузата на Каол.

– Както е осъдила теб за смъртта на приятелката си?

Едион се усмихна бавно и заканително, а после, толкова бързо, че Каол почти не видя как го прави, се озова пред него, опрял ръце на дръжките на стола.

Запита се дали Едион ще го удари или убие. Лицето му изглеждаше по-вълче отвсякога, с изкривен нос и оголени зъби.

– Когато народът ти умира около теб, когато видиш жените си обезчестени, когато наблюдаваш глутници бездомни деца да гинат от глад по улиците, тогава ще ми говориш за това кой е невинен. До този момент фактът е, капитане, че не избираш страна, защото си момченце и те е страх. Не за невинните животи, а за мечтата, в която си се вкопчил. Принцът порасна, кралицата порасна. Само ти – не. Накрая това ще ти излезе през носа.

Каол не отговори нищо и бързо напусна апартамента. Почти не спа. Не прави нищо, освен да гледа към меча, оставен на бюрото му. Когато слънцето изгря, отиде при краля и му разкри плановете си да се върне в Аниел.

41

Следващите две седмици минаха по определен ритъм. До такава степен, че Селена започна да намира успокоение в него. Нямаше неочаквани залитания, падания или завои, убийства, предателства или кошмари, придобили плът и кръв. Сутрин и вечер го играеше слугиня. През деня тренираше с Роуан, като бавно и болезнено изследваше кладенеца с магия в себе си. За свой ужас не намери дъно.

Малките неща – да пали свещи, да пали камината, да заплита дантела от пламък между пръстите – си оставаха най-трудни. Роуан обаче я притискаше, водеше я от руини към руини – единствените безопасни места, в които бе безопасно да губи контрол. Поне носеше храна със себе си, тъй като постоянно бе гладна и не можеше да изкара и час, без да хапне нещо. Магията изсмукваше енергията ù и тя ядеше два пъти, дори три пъти повече отпреди.

Понякога разговаряха. Поне тя го караше да говори, тъй като след като му разказа за Едион и собствените си егоистични желания за свободата, бе решила, че е хубаво да приказват. Дори да не можеше да разкрие всичко за Роуан, харесваше гласа му, когато заговореше. Успя да го накара да ù разкаже за различните походи и приключения, всяко от които – по-жестоко и ужасно от предишните. На изток и на юг от Вендлин съществуваше огромен свят – кралства и империи, за които само бе чувала, без да знае нищо. Роуан бе истински воин, минал през бойни полета, повеждал хора към ада, плавал през бурни морета към далечни и странни земи.

Макар да завиждаше на дългия му живот – и на идващия с него дар да вижда света, – чувстваше таящите се зад всеки разказ гняв и болка. Загубата на неговата вречена го следваше независимо колко надалече отплаваше или отлетеше. Говореше много малко за приятелите си, които понякога го придружаваха по време на пътуванията му. Селена не му завиждаше за битките, през които бе минал, за войните в далечни земи или за кървавите години, изкарани в обсади около градове от пясък и камък.

Но не му каза това, разбира се. Само слушаше как той разказва, докато я обучава. И колкото повече слушаше, толкова повече намразваше леля си Майев до мозъка на костите си. Този гняв я караше да иска всяка вечер да слуша легенди за нея от Емрис. Роуан никога не ù се караше, когато питаше за такива истории, никога не показваше, че е обезпокоен.

Изненада се, когато един ден Емрис обяви, че Белтейн е след два дни и трябва да започнат да се приготвят за пиршествата и празниците. Белтейн вече бе настъпил, а според Роуан тя все още далеч не бе готова да поеме към Доранел, макар да бе овладяла изкуството на превъплъщаването. На родния ù континент пролетта вече бе настъпила. Щяха да се вият венци, да се украсяват храсти... и толкова. Кралят нямаше да разреши повече. Нямаше да има малки подаръчета за дребния народ по кръстопътищата. Кралят позволяваше да се оставят само кости, а фокусът бе върху боговете и засяването на реколтата. И дума не се казваше за магията.

Клади щяха да се вдигнат, а неколцина смелчаци щяха да ги прескочат за късмет, срещу зли очи или за добра сеитба – на каквото се надяваха. Като дете бе тичала свободно пред полетата на Оринт, а хиляда клади горяха като светлините на армията от нашественици, която не след дълго щеше да обкръжи белия град. Това бе нейната нощ, казваше майка ù, нощта, в която детето на огъня не трябваше да се бои от нищо, в която нямаше да се налага да крие силите си. „Елин Огненото сърце“ – шепнеха хората, когато минаваше покрай тях, а от косите ù капеха въглени като панделки. Едион и неколцина още по-смъртоносни придворни вървяха около нея като най-вярна стража. „Елин, повелителката на Дивия огън.“

След като прекара дни наред, помагайки на Емрис с храната (от която изяде доста, докато готвачът не гледаше), се надяваше да има шанс да си почине на Белтейн. Роуан обаче я изведе на едно планинско плато.

Селена отхапа ябълката, която бе извадила от джоба си, и повдигна вежди към него. Той стоеше пред огромна купчина дърва за клада. Два по-малки огъня пукаха от двете им страни. Между тях няколко полуелфи носеха дърва и съчки, а други редяха по масите храната, върху която Емрис се бе трудил неуморно.

Дузини полуелфи бяха пристигнали от различните си постове без много фанфари, но с много прегръдки и шеги. Между работата с Емрис и тренировките с Роуан Селена нямаше време да ги разгледа – макар една проклета част от нея да бе донякъде доволна от одобрителните погледи, които ù хвърлиха придошлите мъже.

Не пропусна обаче да види колко бързо поглеждаха настрани, когато забележеха застаналия край нея Роуан. Но видя, че и няколко женски го заглеждат. Прииска ù се да им издере очите.

Захрупа ябълката, докато го наблюдаваше. Бе облечен с типичната си светлосива туника и широк колан, отметнал качулка. Кожената броня по ръцете му блестеше на следобедното слънце. Богове, нямаше никакъв физически интерес към него и бе сигурна, че той също не желае да я приюти в леглото си. Може би изпитваше такова чувство за собственост заради прекараното време с него в елфическото си тяло... Може би затова бе сърдита и груба. Миналата нощ бе изръмжала на една жена в кухнята, която не бе спряла да го зяпа и дори го бе поздравила.

Селена поклати глава, за да се прочисти от инстинктите, които я караха да вижда пламъци във всички часове от деня.

– Предполагам, че си ме довел тук, за да тренираме.

Тя хвърли остатъка от ябълката на полето и потърка рамото си. Миналата вечер бе получила мускулна треска заради целия следобед тренировки с Роуан и тази сутрин се събуди изморена.

– Запали огньовете и ги задръж под контрол през цялата нощ.

– И трите? – Това не беше въпрос.

– Крайните да са ниски, за да не опърлиш скачачите. Средният трябва да достига облаците.

Съжали, че е изяла ябълката.

– Тази игра лесно може да стане смъртоносна.

Той вдигна ръка и вятърът задуха около нея.

– Ще съм насреща – каза простичко. Очите му пламнаха с арогантността, която си бе заслужил с вековете живот.

– А ако успея да превърна някого в жива факла?

– В такъв случай ще се радваме, че и лечителите са дошли да празнуват.

Тя го погледна лошо и разкърши рамене.

– Кога започваме?

– Сега – отвърна той.

Стомахът ù се сви.

Вътрешно изгаряше, но остана спокойна, дори когато слънцето залезе и полето се изпълни с гости. Музикантите заеха местата си близо до гората и светът се изпълни със звука от техните цигулки, флейти и барабани. Разнесе се толкова красива древна музика, че пламъците се размърдаха с нея, като се превърнаха в рубини, цитрини[2], тигрови очи и сапфири. Магията ù вече не се проявяваше само в син див огън. През последните няколко седмици се променяше бавно и нарастваше. Никой не забеляза Селена, застанала в края на светлината от пламъците, макар неколцина да се възхитиха на огъня, който пламтеше, без да изгаря дърветата.

Пот капеше от всяка нейна пора. Най-вече заради ужаса за хората, които скачаха над ниските клади. Роуан обаче остана до нея, като ù шепнеше, все едно тя бе нервен кон. Искаше да му каже да си върви да се занимава с някоя от зяпналите го жени, които го канеха безгласно на танц. Вместо това обаче се съсредоточи върху пламъците и запазването на контрола, макар кръвта ù да започна да кипи. Възел се сви в долната част на гърба ù. Тя се размърда. Бе плувнала в пот. Всяка частица от нея бе влажна.

– Спокойно – каза Роуан, когато пламъците се издигнаха малко по-високо.

– Знам – процеди тя. Музиката бе толкова подканяща, танцът около огъня – толкова весел, храната по масите ухаеше тъй изкусително... а тя стоеше далеч от всичко това и просто си гореше. Стомахът ù запротестира. – Кога мога да спра?

Отново се размърда. Най-голямата клада се изви – пламъкът се движеше с тялото ù. Никой не забеляза.

– Когато ти кажа – отвърна Роуан. Тя знаеше, че той използва хората около тях и страха ù за безопасността им, за да я научи на самоконтрол, но все пак...

– Чувствам се потна и гладна. Искам почивка.

– Почна ли да мрънкаш вече? – Но хладен вятър повя по врата ù. Тя затвори очи и простена. Чувстваше как я гледа. След миг каза: – Само още малко.

Почти падна от облекчение, но отвори очи и се съсредоточи. Можеше да издържи. След това щеше да отиде да яде, да яде и отново да яде. Можеше и да потанцува. Толкова време не беше танцувала. Защо да не опита тук, в сенките? Да види дали в тялото ù има място за радост, макар в момента да ù бе толкова горещо и да я болеше толкова много, че да бе готова да заложи пари, че в мига, в който спре, ще падне и ще спи.

Музиката обаче бе завладяваща, а танцьорите се превърнаха в сенки, въртящи се наоколо. За разлика от Адарлан, тук нямаше стражи, които бдят над тържествата, селяни, които дебнат кой ще пресече границата на измяната, за да спечелят някоя монета, като го предадат. Имаше само музика, танци, храна и пламъци. Нейните пламъци.

Потропа с крак, наклони глава и се съсредоточи върху трите огъня без дим и силуетите, които танцуваха наоколо. Толкова ù се танцуваше! Не от радост, а защото почувства как огънят и музиката се смесват в пулс около костите ù. Музиката бе като гоблен, изваян от светлина, тъмнина и цветове, построили деликатни брънки във верига, която закачи сърцето ù и се пръсна към света, приковавайки я към него и свързвайки я с всичко.

Разбираше ги. Знаците на Уирда бяха начин за овладяване на тези нишки, за заплитане и запечатване на есенцията на нещата. Магията можеше да прави същото, а от нейната сила, от нейното въображение и нейната воля можеше да създава и извайва.

– Полека – повтори Роуан, след което добави изненадан: – Музика. Онзи ден на леда тананикаше. – Отново усети хладен вятър по врата си, но кожата ù вече пулсираше в ритъм с барабаните. – Остави музиката да те успокои.

Богове, да бъдеш толкова свободен... Пламъците преливаха вълнообразно с мелодията.

– Полека. – Едвам го чуваше над вълната звук, която я изпълни и я накара да се почувства напълно свързана с всяка нишка от земята. За миг сърцето ù на превъплъщаваща се пожела да излезе от кожата и да се извае в нещо друго, в музика или вятър, носещи се над света. Очите ù засмъдяха. Погледът ù се замъгли от толкова взиране в пламъците, а един мускул на гърба ù изтръпна.

– Успокой се. – Не знаеше за какво говори. Пламъците бяха спокойни, прекрасни. Какво ли щеше да стане, ако минеше между тях? Пулсирането в главата сякаш ù нашепна: „Направи го, стори го“.

– Достатъчно. – Роуан я хвана за ръка, но изсъска и я пусна. – Стига толкова!

Твърде бавно тя погледна към него. Очите му бяха ококорени, светлината на пламъците ги караше да блестят. На нейните пламъци. Тя се обърна към огъня и му се предаде. Музиката и танците продължиха, светли и весели.

– Погледни ме – каза Роуан, ала не я докосна. – Погледни ме.

Тя едвам го чуваше, все едно се намираше под вода. Нещо туптеше в нея, обзето от болка. Нож, който разкъсваше ума и тялото ù с всеки удар на сърцето. Не можеше да го погледне. Не смееше да отклони очи от пламъците.

– Нека огньовете си догорят сами – заповяда Роуан. Можеше да се закълне, че долавя страх в гласа му. С огромно усилие на волята и въпреки болката в сухожилията на врата си, тя се обърна към него. – Елин, спри. Веднага.

Опита да отговори, но гърлото ù бе сухо и гореше. Не можеше да мръдне.

– Пусни ги.

Опита се да му каже, че не може, ала я болеше. Бе като наковалня, а болката – като чук, който я удряше отново и отново.

– Ако не я пуснеш, ще изгориш напълно.

Така ли щеше да свърши магията ù? След няколко часа поддържане на огън? Какво облекчение – благословия. Стига да беше вярно.

– На ръба си да се изпечеш жива. Отвътре! – изръмжа Роуан.

Тя премигна. Очите я заболяха, все едно в тях имаше пясък. Агония се плъзна надолу по гръбнака ù, толкова силна, че тя падна на тревата. Блеснаха светлини – не от нея или Роуан, а от пламъците, които се издигнаха нагоре. Хората се развикаха, музиката замлъкна. Тревата изсъска под дланите ù и започна да пуши. Селена простена, като търсеше в себе си трите връзки с огъня. Но тя бе лабиринт, а в лабиринтите всичко бе оплетено....

– Съжалявам – изсъска Роуан и прокле отново. Въздухът изчезна. Тя опита да простене или да помръдне, но не ù достигна въздух. Нямаше въздух за вътрешния огън. Спусна се тъмнина.

И забрава.

След това се намери стенеща на тревата. Огньовете пукаха нормално, а Роуан надвисна над нея.

– Дишай. Дишай.

Бе прекъснал връзката ù с огъня, но тя продължаваше да гори. Не отвън – дори тревата бе спряла да пуши. Отвътре. С всяка глътка въздух изпращаше пламък към дробовете и вените си. Дори не можеше да говори.

Бе минала някаква граница – не бе чула предупрежденията да се върне обратно – и изгаряше жива под кожата си.

Разтърси се от паникьосани хлипове без сълзи. Болката бе безкрайна, вечна. В нея нямаше тъмнина, в която да се скрие от пламъците. Смъртта щеше да бъде милостиня – студена, черна утеха.

Не знаеше, че Роуан си е тръгнал, докато не се върна на бегом с две жени подире си.

– Можеш ли да я носиш? – попита едната от тях. – Тук няма повелители на водата, трябва да я хвърлим в студена вода. Веднага.

Не чу какво друго каза. Чуваше само ковачницата под кожата си. Долови стон и изохкване, озова се в ръцете на Роуан и се заклати пред гърдите му, когато той се затича към дърветата. Всяка крачка я изпълваше с нажежена болка. Ръцете му бяха леденостудени и вятър вееше към нея, ала въпреки това бе изгубена в огнено море.

Адът. Това бе отвъдното на черен бог. Това я очакваше, след като поемеше сетния си дъх.

Този ужас я накара да се съсредоточи върху това, което можеше да долови – а именно уханието на борове и сняг, идващо от Роуан. Вдиша от тази миризма, сподави я навътре и се хвана за нея все едно бе спасително въже, хвърлено в бурно море. Не знаеше колко време е отнело, но хватката му около нея отслабваше с всеки пулс на огнената болка. После обаче стана по-тъмно, отколкото в гората, звуците започнаха да отекват по-високо, поеха по стълби, а след това...

– Хвърли я във водата.

Приведоха я над водата в каменната вана, а парата удари лицето ù. Някой изруга.

– Замрази го, принце – нареди втори глас, – веднага.

Изпита миг блажен хлад, но после...

– Извади я! – Силни ръце я сграбчиха. Имаше чувството, че чува бълбукане.

Бе накарала водата да кипне. Едва не се бе сварила. Хвърлиха я в друга вана. Отново се сформира лед, който после се стопи. Стопи се и...

– Дишай – прошепна ù на ухо Роуан, коленичил до ваната. – Пусни го. Цялото.

Издигна се пара, но тя си пое въздух.

– Хубаво – изпъшка Роуан. Отново се образува лед. Стопи се.

Потеше се. Горещината пулсираше по кожата ù като барабан. Не искаше да умира така. Отново си пое въздух.

Като приливи и отливи банята замръзваше и се стапяше, замръзваше и се стапяше, но всеки път – по-бавно от предишния. Студът малко по-малко се просмука в нея, притъпи сетивата ù, подкани тялото ù да се отпусне.

Огън и лед, скреж и жарава, сключени в битка, всеки – теглещ към себе си. Под всичко това можеше почти да вкуси стоманената воля на Роуан, която се сблъскваше с магията ù. Воля, която отказваше да позволи на огъня да я изпепели. Тялото я болеше, но сега болката бе тленна. Бузите ù все още пламтяха, но водата стана студена, сетне – хладка, сетне – топла и... си остана топла. Не гореща.

– Трябва да свалим тези дрехи от нея – каза една от жените.

Селена изгуби представа за времето, когато два чифта малки ръце вдигнаха нежно главата и свалиха подгизналите ù дрехи. Без тях бе почти толкова лека, колкото и водата. Не ù пукаше какво вижда Роуан. Не смяташе, че има част от женското тяло, което да не е изследвал. Остана със затворени очи и лице към тавана.

След време Роуан рече:

– Отговаряй само с да или не. Това е всичко, което трябва да направиш.

Тя кимна немощно, макар болката да пролази във врата и раменете ù.

– Има ли опасност да пламнеш отново?

Дишаше колкото се може по-равномерно. Горещината отекваше в бузите, краката и душата ù, но вече отстъпваше.

– Не – изхриптя тя. Топъл въздух се вдигна от езика ù.

– Боли ли те?

Във въпроса нямаше съчувствие. Това бе гласът на командир, който проверява как е войникът му, за да прецени какво да прави.

– Да – просъска пара.

– Ще подготвим отвара – прозвуча женски глас. – Дръж я охладена.

Меки стъпки прозвучаха по каменните плочи по пътя навън, след това вратата на банята се затвори. Чу се шумът от вода в кофа, а след това...

Селена въздъхна или поне опита да го стори, когато поставиха леденостудена кърпа на челото ù. Чу се още вода, а после още една кърпа бе поставена на косата и врата ù.

– Трябваше да ми кажеш, че си на лимита си – прошепна Роуан.

Трудно бе да говори, но тя отвори очи и го намери взрян във ваната. До него имаше кофа с вода, а в ръцете му – кърпа. Той избърса отново челото ù. Водата бе толкова приятна, че щеше да простене. Банята се охлади още малко, но все още бе топла, прекалено топла.

– Още малко и щеше да изгориш. Трябва да се научиш да разпознаваш знаците – а също и как да се отдръпваш, преди да е станало твърде късно. – Това бе заповед, а не съобщаване на факт. – Ще те разкъса отвътре. Ще накара това... – Той поклати глава. – ... да изглежда като нищо. Няма да докосваш магията си, докато не си починеш. Ясно?

Тя повдигна глава. Искаше още студена вода по лицето, но той отказа да изстиска кърпата, докато тя не кимна в знак на съгласие. Охлади я още малко, след което остави парцала до кофата и се изправи.

– Ще проверя отварата. Скоро ще се върна.

Остави я веднага, след като тя отново кимна. Ако не го познаваше добре, щеше да реши, че се притеснява. Наистина. Не бе била достатъчно голяма в Терасен, че да я обучат за смъртоносната страна на силата ù. Никой не ù я бе обяснил в толкова ограничените ù уроци. Не бе усетила, че изгаря. Бе се случило толкова бързо. Може би толкова ù бе магията. Може би не бе така дълбока, както си мислеха останалите. Щеше да е голямо облекчение, ако това бе истина.

Размърда крака със стон от болката в мускулите си и се приведе, за да потърка коленете си. Над ръба на ваната имаше няколко свещи, горящи на камъните. Тя се загледа в пламъчетата. Мразеше ги. Макар че предполагаше, че светлината наистина ù е нужна.

Опря чело в белязаните си колене. Кожата ù бе почти напукана. Притвори очи и събра съзнанието си.

Вратата се отвори. Роуан. Тя остана в хладната тъмнина, наслаждаваше се на все по-хладната вода, на тихия пулс под кожата си. Роуан прозвуча все едно говореше от другия край на стаята, когато стъпките му спряха.

Дъхът му секна, достатъчно рязко, че тя погледна през рамо. Той обаче не гледаше към нея или към водата.

А към гърба ù.

Свита с колене до тялото, тя бе разкрила цялата си съсипана плът, всички белези от камшиците.

– Кой ти е сторил това?

Бе лесно да излъже, но тя бе толкова уморена, а и той бе спасил безполезната ù кожа. Затова каза:

– Много хора. Изкарах известно време в солните мини на Ендовиер.

Той бе толкова неподвижен, че тя се запита дали не е спрял да диша.

– Колко време? – попита след миг. Подготви се за съжалението, но лицето му бе неутрално.

О, не. Не неутрално. Спокойно. Застинало в хладна ярост.

– Година. Бях там година преди... дълга история.

Бе прекалено изтощена, а гърлото ù – прекалено пресъхнало, че да разказва. Забеляза, че ръцете му са превързани, че още превръзки опасват широките му гърди под ризата. Пак го бе обгорила. Но той не я бе оставил. Бе минал целия път до тук, без да я остави.

– Била си робиня.

Тя кимна бавно. Той отвори уста, но я затвори и преглътна. Смъртоносната ярост угасна. Все едно си спомни с кого разговаря и че това е най-малкото наказание, което тя заслужава. Завъртя се и затвори вратата зад себе си. Щеше ù се да я бе затръшнал. Тя обаче се затвори тихо, а Роуан не се върна.

42

Гърбът ù.

Роуан летеше в небето и се носеше по ветровете, за да стига по-бързо и по-напред. Воят им не можеше да се мери с бученето в главата му. Гледаше околния свят по инстинкт, а не от интерес. Очите му бяха обърнати навътре – към съсипаната плът, която бе видял на светлината на свещите.

Боговете бяха свидетели, бе виждал страховити наранявания. Бе ги нанасял както на врагове, така и на приятели. В крайна сметка гърбът ù не можеше да се мери с онези рани. Ала когато го видя, сърцето му спря за миг, а след това в ума му настъпи тишина.

Почувства магията и инстинктите му на воин да се сливат в едно, колкото повече ги гледаше. Искаше да разкъса с голи ръце хората, направили това. И просто излезе. Едвам изчака да напусне баните, преди да се превъплъти и да полети в нощта.

Майев бе излъгала или просто не му бе разкрила истината, ала знаеше през какво е минало момичето. Че е била робиня. А онзи ден в началото той бе заплашил, че ще я бичува. Богове! Тя бе изпуснала нервите си. Той бе горделив глупак, задето бе сметнал, че тя напада от детинщина. Трябваше да се сети, че реакцията е заради стара рана. Какви още неща ù бе наговарял!

Почти бе стигнал извисяващата се стена на Камбрийските планини. Едва бе станала жена, когато я бяха ранили така. Защо не му бе казала? Защо Майев не му бе казала?

Ястребът нададе пронизителен писък, който отекна в тъмносивите скали на планината пред него. Хор от неземни гласове се надигна в отговор. Дивите вълци на Майев, които охраняваха проходите. Дори да прелетеше по целия път обратно до Доранел, за да срещне кралицата си и да поиска отговори от нея... тя нямаше да му ги даде. А заради кръвната му клетва можеше да му забрани да се връща в Мъглив рид.

Овладя ветровете с магията си и задуши течението. Елин... Елин не му бе вярвала. Не бе искала да знае. И едва не бе изгоряла цялата, боговете да го ударят дано. Бе станала съвършено безпомощна. Първичният гняв накара стомаха му да се свие. Собственически инстинкт, не за нея, а за собствената му закрила. Дългът на един мъж – да пази и защитава. Не бе приел новините както трябва.

Щом не бе искала да му каже, че е била робиня, вероятно мислеше най-лоши неща за него – както вероятно сега мислеше най-лоши неща и за напускането му. Това го изнерви. Отлетя на север и овладя магията си така, че да насочи ветровете в себе си и да стигне крепостта.

Скоро щеше да получи отговори от кралицата си.

Лечителите ù дадоха отвара. Когато Селена ги увери, че няма да се изпепели, остана във ваната, докато зъбите ù не затракаха. Отне ù три пъти по-дълго време от нормалното, за стигне стаята си. Бе толкова премръзнала и уморена, че дори не се преоблече, преди да се срине в леглото.

Не искаше да мисли за това какво означава напускането на Роуан, но когато го стори, зажадня за магията си. Потъна в неспокоен сън. Студът бе толкова силен, че не можеше да каже дали е заради температурата наоколо, или пък е последица от магията ù. По някое време се пробуди от смеховете и пеенето на завърналите се гуляйджии.

След малко дори най-пияните глупаци намериха леглата си – техните или на някой друг. Почти заспа отново с тракащи зъби, когато стъклото ù изскърца от вятъра. Бе ù прекалено студено и всичко я болеше твърде много, че да стане. Чу се пърхане на криле и блесна светлина. Преди да може да се завърти, той я хвана барабар със завивката.

Да имаше енергия, щеше да възрази. Той обаче я отнесе по стълбищата, надолу по коридора, а после...

Към пукащ огън, топли завивки и мек креват. И тежък юрган, който заметна над нея с изненадваща нежност. Огънят се разлюля от призрачен вятър и матракът се размърда.

В трепкащия мрак той каза с прегракнал глас.

– Вече ще стоиш при мен.

Усети как ляга колкото се може по-далеч от нея, без да пада от матрака.

– Леглото е за днес. Утре ще получиш свое. Ще чистиш след себе си или ще се върнеш в стаята си.

Тя се сви във възглавницата си.

– Много добре. – Пламъкът избледня, но стаята остана топла. Това бе първото топло легло, на което бе лягала от месеци. Тя обаче каза: – Не искам съжалението ти.

– Това не е съжаление. Майев реши да не ми споделя какво е станало с теб. Трябва да знаеш, че не съм и предполагал, че ти... че...

Тя прокара ръка по леглото, за да хване неговата. Знаеше, че ако иска, може да го нарани така жестоко, че никога да не се възстанови.

– Зная. В началото се боях, че ще ми се подиграваш, ако ти кажа, а щях да те убия. После не исках да ме съжаляваш. Не исках и да мислиш, че имам извинения.

– Като добър войник – каза той. Трябваше да отклони глава за миг, за да не му позволи да види какво означава това за нея. Той си пое дълбоко въздух и гръдният му кош се разшири. – Кажи ми как те изпратиха там. Как се измъкна.

Бе уморена до смърт, но събра енергия за последно и му разказа за годините в Рифтхолд, за откраднатите астерионски коне, за препускането през пустинята, за танците до изгрев с куртизанки, крадци и всички красиви и грешни същества на света. После му разказа как е загубила Сам, как са я бичували за пръв път в Ендовиер, как бе плюла кръв в лицето на главния надзирател, какво бе видяла и преживяла през следващата година. Разказа му за деня, в който бе откачила и бе тичала към собствената си смърт. Сърцето ù натежа, когато стигна до вечерта, в която капитанът на кралската стража бе нахлул в живота ù, а синът на тиранина ù бе предложил шанс за свобода. Описа му съревнованието и как го бе спечелила, докато не започна да заваля думите и клепачите ù не натежаха.

Щеше да има време да му разкаже и какво е станало след това – за Ключовете на Уирда, за Нехемия и Елена, за това защо се е пречупила и е станала безполезна. Прозя се, а Роуан разтърка очи. Все още стояха хванати за ръка и той не я пусна. Когато се събуди призори отпочинала на топло и сигурно, Роуан все още държеше ръката ù, притисната до гърдите му.

Нещо топло се разля през нея и нахлу във всяка пукнатина, все още останала отворена. Но не за да я нарани или бележи. А за да я изцери.

И да изкове нещо ново.

43

На следващия ден Роуан не я пусна от леглото. Донесе поднос с храна и дори се погрижи тя да изяде цялото говеждо, половин хрупкав хляб, купа пролетни боровинки, а също и да изпие купа чай от джинджифил. Не му трябваше да я убеждава много, тя умираше от глад. Но ако не го познаваше, щеше да реши, че се притеснява за нея. Емрис и Лука я посетиха, за да видят дали е жива, погледнаха към каменното лице на Роуан и като чуха ръмженето му, си излязоха с думите, че тя е в компетентни ръце и с обещанието, че ще се върнат, когато е по-добре.

– Знаеш ли – каза Селена, свита в кревата с четвъртата си чаша чай за деня, – съмнявам се, че сега ще има кой да ме нападне, след като са свикнали с глупостите ми вече толкова време.

Роуан, който отново гледаше картата с намерените тела, дори не вдигна очи от бюрото.

– Няма да правя компромиси.

Може би щеше да се разсмее, ако пронизваща болка не бе плъзнала по тялото ù. Преодоля я, като стисна купата и се съсредоточи върху дишането си. Затова му позволяваше да се вайка около нея – от магическия провал снощи цялото тяло я болеше. Постоянните болки и смъдежи, размазаното периферно зрение... дори от огледа на стаята получаваше гадене.

– Значи искаш да ми кажеш, че когато някоя жена почти изгори с магията си, не само трябва да премине през цялата тази мъка, но и мъжките я пазят като квачки?

Той свали писалката си и се обърна да я погледне.

– Няма нищо общо с квачките. Ти поне си способна да се защитиш с физически средства, когато не можеш да използваш магията си. Другите елфи, дори да имат оръжия и да са обучени, без магията си са раними, особено когато са изтощени или ги боли. Това кара останалите – и да, обикновено мъжете – да настръхват. Други убиват, без да мислят има ли реална заплаха, или не.

– Каква заплаха? Земите на Майев са мирни.

Тя се приведе над чая си, но той вече се придвижваше, толкова бързо, че хвана купата, преди тя да докосне масата. Взе я от нея с изненадваща нежност и когато видя, че чаят е свършил, ù наля още.

– Всякакви заплахи. Мъже, жени, същества... Няма как да спориш срещу това. Дори да не бе част от културата ни, пак остава инстинктът да пазим беззащитните, все едно дали са мъже или жени, млади или стари. – Той се протегна към филията хляб и купата супа с говеждо. – Изяж това.

– Невероятно е, че го казвам, но още една хапка и ще повърна.

О, той май наистина се притесняваше и макар това да сгряваше изтормозеното ù сърце, започна да става досадно.

Мръсникът потопи хляба в бульона и ù го подаде.

– Трябва да си върнеш силите. Приближи опасно изгарянето, защото не се беше нахранила както трябва.

Хубаво. И без това бе прекалено вкусно, за да му устои. Взе хляба и бульона. Докато се хранеше, провери дали стаята отговаря на проверка – огънят гореше силно (задушаващо горещо от сутринта заради студените вълни, които я обливаха), един прозорец бе открехнат само колкото да влиза въздух (за горещите ù вълни), вратата бе затворена плътно (и заключена), а я очакваше и още един чайник (в момента разположен на бюрото му). Когато се увери, че е подсигурил всичко и че в сенките не са се спотаили врагове, той я огледа преценяващо – кожата (бледа и бляскава от горещината вчера), устните (побелели и напукани), стойката (отпусната и ленива), очите (замъглени от болка и все по-раздразнени). Роуан отново се намръщи.

След като му подаде празната купа, тя разтри веждите си, за да облекчи пронизващото я главоболие.

– Та значи когато магията свърши – каза тя, – това е – или спираш, или изгаряш?

– Е – облегна се Роуан на стола си, – има го и каранам.

Древният език бе толкова красив. Ако имаше право на последно желание, Селена щеше да го помоли да говори на него, за да се наслади на изтънчените звуци.

– Трудно е да се обясни – продължи Роуан. – Виждал съм го използвано само на бойното поле, и то рядко. Когато си изтощен, твоят каранам може да ти предаде от силата си, стига да сте съвместими и да имате кръвно родство.

Тя наклони глава.

– Ако с теб сме каранам и аз ти дам от силата си, ще продължиш ли да използваш само вятър и лед, не и огън?

Той кимна мрачно.

– Как разбираш дали си пасваш с някого?

– Не може да разбереш, докато не опиташ. Връзката е толкова рядка, че повечето елфи така и не намират някой, който им пасва или на когото да могат да се доверят. Винаги има опасност другият да вземе прекалено много и ако е неопитен, може да погуби разсъдъка ти. А може да изгорите и двамата!

Интересно.

– А можеш ли да крадеш магия?

– По-неблагонадеждни елфи са опитвали да го правят, за да печелят битки и да добавят чужда сила към своята. Ала никога не се е получавало. А ако е станело, е било защото заложникът случайно е пасвал на похитителя си. Майев е забранила принудителните връзки много преди да се родя, но... бил съм изпращан няколко пъти на лов за покварени елфи, които държат своите каранами като роби. Обикновено няма как да възстановиш пречупените роби. Най-милостиво е да отнемеш живота им.

Лицето и гласът му не се промениха, ала тя каза тихо:

– Сигурно това е по-трудно от всичките войни и обсади, в които си участвал.

Сянка мина по изсеченото му лице.

– Безсмъртието не е чак такъв дар, за какъвто го смятат смъртните. То ражда чудовища, които биха погнусили дори и теб. Представи си садистите, които си срещала, но с хилядолетие, през което да усъвършенстват уменията си и да потънат в още по-дълбока перверзия.

Селена потръпна.

– Разговорът е прекалено ужасен за след ядене – каза тя и се отпусна на възглавниците. – Кажи кой от приятелите ти е най-хубав и дали би ме харесал.

Роуан се задави.

– Кръвта ми изстива само при мисълта да си с някой от другарите ми.

– Толкова ли са ужасни? Котанчо изглеждаше свестен.

– Не мисля, че „Котанчо“ ще знае какво да прави с теб. Нито някой от останалите. Ще се стигне до битка.

Тя се ухили и той кръстоса ръце.

– Вероятно не биха се интересували от теб, тъй като скоро ще бъдеш стара и грохнала. Усилията да те спечелят не биха си стрували.

– Ех, че си лош – завъртя очи тя.

Настъпи тишина. Той я погледна отново – преценяващо, макар вече уморено и раздразнено. Не се изненада, когато спря очите си на оголените ù китки – една от малкото части от плътта ù, която се виждаше въпреки завивките, които бе струпал върху нея миналата вечер. Тогава не го бяха обсъдили, но тя знаеше, че той се готви за това.

В погледа му нямаше обвинение, когато каза:

– Умел лечител би могъл да те отърве от белезите. Поне от тези по китките и от повечето на гърба ти.

Тя стисна зъби, но след миг въздъхна. Знаеше, че няма да разбере без допълнителни обяснения и каза:

– В недрата на мините имаше килии, в които наказваха робите. Толкова тъмни, че ако се пробудиш в тях, ще решиш, че си ослепен. Понякога ме заключваха там. Веднъж – за три седмици. Единственото нещо, което ме съхрани, бе че си повтарях името си. Отново и отново. Аз съм Селена Сардотиен.

Лицето на Роуан се изопна, но тя продължи:

– Когато ме пуснаха, толкова голяма част от ума ми беше помръкнала, че помнех само името си – Селена. Селена Сардотиен, надменната, умелата, храбрата, тази Селена, която бе оръжие на смъртта. – Тя прокара трепереща ръка през косата си. – Обикновено не си позволявам да мисля за тази част от престоя си в Ендовиер – призна тя. – След като се измъкнах, имаше нощи, в които се събуждах с мисълта, че отново съм в килиите. Палех всяка свещ в стаята си, за да докажа, че не съм. В Ендовиер не просто те убиват. Пречупват те. Там има хиляди роби, мнозина от Терасен. Независимо от това какво ще правя с рождените си права, някой ден ще намеря начин да ги освободя. Всичките. Също и робите в Калакула. Белезите ми напомнят за това.

Досега не го беше изричала, но сега изплю камъчето. Справеше ли се с краля на Адарлан, щеше да се погрижи и за трудовите лагери, ако те не изчезнеха с него. Ако трябваше, щеше лично да ги разгради, камък по камък.

– Какво се е случило преди десет години, Елин? – попита Роуан.

– Няма да говоря за това.

– Вземеш ли короната си, може да освободиш Ендовиер много по-лесно, отколкото, ако...

– Не мога да говоря за това.

– Защо?

В спомените ù имаше яма. Ако паднеше в нея, нямаше да може да се изкатери обратно. Не ставаше дума за смъртта на родителите ù. Бе способна да разказва смътни подробности на останалите. Болката все още бе смазваща и не я оставяше на мира. Но не пробуждането между труповете им бе това, което разби всичко, което Елин Галантиус бе и можеше да бъде. В спомените на съзнанието си чу гласа на друга жена, любвеобилен и безумен, друга жена, която...

Тя отново потърка вежди.

– Този гняв – каза прегракнало тя. – Има отчаяние, омраза и гняв, които живеят и дишат вътре в мен. В тях няма разум или нежност. Това е чудовище, което дебне под кожата ми. Последните десет години работех всеки ден и час, за да държа това чудовище заключено. В мига, в който заговоря за тези два дни, за това какво е станало тогава, чудовището ще се измъкне. Не знам какво мога да направя.

Така бях способна да се изправя срещу краля на Адарлан, да се сприятеля със сина и капитана му, да живея в двореца. Понеже не се поддадох на този гняв, на спомените, нито на милиметър. Сега гледам инструментите, способни да унищожат врага ми, ала не мога да пусна чудовището, тъй като то ще ме накара да използвам оръжията срещу краля, а не ги ли оставя там, където им е мястото – мога да унищожа света от злоба. Затова трябва да бъда Селена, а не Елин. Тъй като Елин означава да срещна онези неща, да пусна чудовището. Разбираш ли ме?

– Не мисля, че би унищожила света от злоба – втвърди тона си той. – Мисля обаче, че ти харесва да страдаш. Събираш белезите си, понеже искаш доказателство, че изплащаш греховете, които си извършила. Знам това, защото правя същото нещо през последните двеста години. Кажи ми, считаш ли, че ще отидеш след смъртта си в благословена отвъдна земя или напротив, че ще гориш в ада? Според мен се надяваш на ада. Как би ги срещнала в отвъдното? По-добре да страдаш. Да си прокълната навеки. Да...

– Достатъчно – прошепна тя. Явно прозвуча толкова нещастна и мъничка, колкото се чувстваше, тъй като той се обърна към бюрото. Селена притвори очи, но сърцето ù продължи да тупка бясно.

Не знаеше колко време е минало. Не след дълго матракът се размърда и изскърца, а едно топло тяло се притисна до нейното. Не я държеше, просто лежеше до нея. Не отвори очи, но вдиша аромата му на борове и сняг. Болката ù поутихна.

– Ако отидеш в ада – каза той и гърдите му се размърдаха до нея, – ще сме там заедно.

– Горкият бог на мрака.

Той я погали с голямата си ръка по косата, а тя почти измърка. Не бе осъзнавала колко ù липсва да бъде докосвана, от който и да е – приятел или враг.

– Когато оздравея, ще ми викаш ли, задето едва не изгорях?

Той се изсмя леко, но продължи да я гали.

– Представа си нямаш как.

Тя се усмихна във възглавницата, а ръката му замръзна за миг, след което отново я погали. Не след дълго промърмори:

– Не се съмнявам, че един ден ще успееш да освободиш робите от лагерите. Все едно кое име използваш.

Очите ù запариха под клепачите, но тя се облегна в него и стигна дотам, че постави ръка на широките му гърди, наслаждавайки се на спокойния сърдечен ритъм под пръстите ù.

– Благодаря ти, че се грижиш за мен – каза тя.

Той изсумтя. Не разбра дали приема, или отказва благодарността. Сънят я споходи и тя потъна в него.

Роуан я задържа в стаята си още няколко дни и дори след като тя му каза, че се чувства добре, я накара да остане на легло половин ден допълнително. Предполагаше, че е хубаво да има някой, дори да е свиреп и ръмжащ елфически воин, който да го е грижа дали тя ще живее, или ще умре.

Рожденият ù ден настъпи – деветнайсет ù се стори глупава възраст, – а едничкият ù подарък бе това, че Роуан я остави сама за няколко часа. Върна се с вестта за трупа на още един полуелф, намерен край брега. Помоли го да ù позволи да го види, ала той ù отказа с нещо подобно на лай. След това рече, че е проверил лично и методът бил същият. Засъхнала кръв по носа, тяло, изцедено до черупка и хвърлено напосоки. Бе отишъл отново в онзи град и там му се бяха зарадвали, тъй като носеше злато и сребро.

След това се върна при Селена с шоколади и каза, че е обиден, задето е възприела отсъствието му като подарък за рождения си ден. Тя опита да го прегърне, но той не искаше. Дори ù го каза. Въпреки това следващият път, когато използваше банята, се промъкна зад стола му и го целуна звучно по бузата. Той ù махна да се разкара и изръмжа, но подозираше, че я е пуснал да мине през защитите му.

Така допусна грешката да реши, че следващият път, когато са навън, ще ù е приятно.

Селена стоеше със свити колене и стиснати юмруци на покритата с мъх поляна. На другия ù край бе Роуан. Той не ù бе казал нищо, но тя зае защитна позиция още щом видя блясъка в очите му. Изглеждаше така само когато решеше да превърне живота ù в ад. И понеже не бяха минали покрай руините от храма, предполагаше, че е овладяла поне един елемент от силите си въпреки събитията от Белтейн. Това означаваше, че предстои следващият.

– Магията ти няма форма – каза накрая Роуан, застанал толкова неподвижен, че тя му завидя. – Поради това имаш малък контрол. При нападение огнената топка и вълната от пламък могат да бъдат полезни, да. Но ако искаш да владееш силата си срещу опитен боец, трябва да се научиш да я използваш.

Тя простена.

– Но – добави силно той – ти имаш едно предимство, което мнозина магьосници нямат. Умееш да се биеш с оръжия.

– Първо ми донесе шоколад за рождения ден, а сега ми отправяш комплимент?

Присви очи и двамата отново потънаха в един от безгласните си разговори. „Колкото повече говориш, толкова повече ще съжаляваш.“

Тя се усмихна леко.

„Извинявай, учителю. На твое разположение съм.“

„Глезла.“

Той я посочи с брадичка.

– Пламъкът може да поеме каквато форма си поискаш. Единственото ограничение е въображението ти. Предвид това откъде идваш, ако се наложи да нападаш...

– Искаш да направя огнен меч?

– Или стрели. Или кинжали. Силата е твоя. Визуализирай я и я използвай, както би използвала оръжието на смъртна.

Тя преглътна. Той се усмихна.

„Страх ли те е да играеш с огъня, принцесо?“

„Няма да ти хареса, ако ти опърля веждите!“

„Пробвай!“

– Какво бе първото нещо, което научи като асасин?

– Как да се защитавам.

Разбра защо е изглеждал толкова доволен последните минути, щом рече:

– Чудесно!

Оказа се неприятно да я целят с ледени кинжали. Роуан запращаше по нея кинжал подир кинжала и всеки път, когато опиташе (и не успееше) да си представи огнен щит, не постигаше нищо. Дори да се появеше, оставаше или твърде наляво, или прекалено надясно.

Роуан не искаше стена от пламъци. Искаше малък овладян щит. Нямаше значение колко пъти я ощипа по ръцете или лицето. Нито че по бузите ù имаше засъхнала кръв. Трябваше да създаде просто един малък щит и той щеше да престане.

Задъхана и изпотена, Селена започна да се чуди дали не трябва да застане на пътя на следващия кинжал и да сложи край на мъките си, когато Роуан изръмжа:

– Старай се повече.

– Старая се – сопна се тя и се преметна на земята, когато той изстреля два ледени кинжала към главата ù.

– Държиш се все едно всеки миг ще изгориш.

– Може и така да стане.

– Ако вярваш, че си на ръба след час тренировки...

– На Белтейн стана много бързо.

– Това не бе краят на силите ти. – Следващият леден кинжал застина във въздуха над главата ù. – Просто се остави магията да те омае и да направи това, което иска. Да те погълне. Ако мислеше, можеше да поддържаш тези пламъци седмици или дори месеци.

– Не! – Не знаеше какво друго да отговори.

– Знаех си – разшири ноздри той. – Искаш силата ти да е малка. Почувства се облекчена, че това е всичко, което имаш.

Без предупреждение запрати кинжал по нея, а после още един и още един. Тя вдигна лявата си ръка, все едно, за да вдигне щит, и си представи пламъка, който обкръжава ръката ù, блокира кинжалите и ги унищожава. Но...

Изпсува така гръмко, че птичките наоколо спряха да пеят. Стисна ръката си, а кръвта потече към туниката ù.

– Стига си ме блъскал! Схващам!

Но към нея полетя друг кинжал. А после още един.

Тя се извиваше и избягваше остриетата, като отново и отново вдигаше окървавена ръка, скърцаше със зъби и го заливаше с псувни. Той запрати кинжал, който се завъртя със смъртоносна ефективност – движеше се толкова бързо, че Селена не избегна леката драскотина по бузата. Изсъска.

Той беше прав, както винаги, а тя го мразеше заради това. Почти толкова, колкото мразеше и силата, която я изпълваше и правеше каквото си иска. Тя трябваше да ù заповядва, а не обратното. Не бе робиня. Никога повече. А ако Роуан отново хвърлеше проклет кинжал към лицето ù...

Направи точно това.

Леденият кинжал не мина през ръката ù, тъй като се разпадна в облак пара. Селена се загледа в треперещия ръб на малкия червен пламък пред ръката си. Оформен като щит.

– Стига ти толкова за днес. Върви да ядеш.

Кръглият щит не я изгаряше, макар пламъците му да съскаха и да се въртяха. Както искаше. Бе... станало.

Вдигна очи към Роуан.

– Как пък не. Дай пак.

След седмица, в която правеше щитове с различни размери и температура, Селена успя да изгради разнообразни магични защити, които горяха наведнъж и обкръжаваха цялата долчинка като преграда от околния свят. Когато една сутрин се събуди призори, без да разбира защо и какво прави, се измъкна от стаята, която споделяше с Роуан, и слезе до предпазните камъни.

Потръпна от нещо повече от утринен хлад, когато силата на извитите портални камъни полази по кожата ù, докато преминаваше през тях. Но никой от стражите на бойниците не я спря, когато вървеше покрай извисяващите се скали, за да намери равна земя и да започне да се упражнява.

44

Като една летяха Тринадесетте, като една водеха останалите Черноклюни сборища в небесата. Полет след полет, на дъжд, на слънце и на вятър, докато всички не се покриха с тен и лунички. Абраксос все още не бе минал през Прохода, но паешката коприна по крилете му сериозно бе подобрила летенето му.

Всичко вървеше прекрасно. Абраксос се бе сбил за надмощие с мъжкия на Лин и бе спечелил. След това никой от нейното или което и да е друго сборище не бе посмял да го предизвика. Военните игри бързо приближаваха и макар Искра да не бе създавала проблеми от нощта, в която Манон едва не я бе убила, всички пазеха гърбовете си. В баните, по ъглите, проверяваха всяка юзда и всяко стреме, докато оседлаваха уивърните си.

И все пак всичко вървеше прекрасно, докато Манон не бе извикана в стаята на баба си.

– Защо – каза баба ù вместо поздрав, докато обикаляше стаята с разкрити зъби – трябва да научавам от проклетата Кресеида, че твоят безполезен смотан уивърн не е минал през Прохода? Защо по средата на среща, в която планирам игрите така, че ти да ги спечелиш, другите матрони ми казват, че не можеш да участваш, тъй като на животното ти няма да успее да направи преминаването и следователно не му се разрешава да лети?

Манон видя блясъка на ноктите, преди да одерат бузата ù. Не достатъчно дълбоко за белег, но колкото да я разкървавят.

– Ти и твоето животно сте огромно разочарование – изсъска баба ù и изщрака със зъби в лицето ù. – Искам само да спечелиш тези игри, за да заемеш полагащото ти се място на кралица, не просто на Върховна вещица. Кралица на Пустошта, Манон. А ти правиш всичко, което е по силите ти, за да съсипеш плана ми.

Манон задържа погледа си сведен към земята. Баба ù заби нокът в гърдите ù, разкъса червеното наметало и прониза плътта над сърцето ù.

– Да не би сърцето ти да се е стопило?

– Не.

– Не, естествено – изсмя се баба ù, – не може да се стопи. Защото ти нямаш сърце, Манон. Раждаме се без такива и се радваме от това. – Тя посочи каменния под. – Защо ми се съобщава, че Искра е хванала противна крочанка, която ни шпионира? Защо научавам последна, че тя е в тъмниците и я разпитват вече два дни?

Манон премигна, но не показа изненадата си по друг начин. Ако крочанките ги шпионираха... нова порция драскотини се появи на другата ù буза.

– Утре ще минеш през Прохода, Манон. И не ме интересува дали ще се размажеш на скалите в опита си. Ако оцелееш, моли се на Мрака да спечелиш игрите. Защото ако загубиш...

Баба ù поряза гърлото ù. Колкото да ù пусне кръв.

И да ù даде обещание.

Този път всички дойдоха да наблюдават Прохода. Абраксос бе оседлан и концентриран върху входа на пещерата, отворена към нощта отвън. Астерин и Сорел бяха зад Манон – но до зверовете си, а не върху тях. Баба ù знаеше как смятат да я спасят и го бе забранила. Бе казала, че Манон трябва да плати за гордостта и глупостта си.

Вещиците се бяха скупчили на наблюдателната площадка. Върховните и техните наследници гледаха от малък балкон. Шумът бе оглушителен. Манон се обърна към Астерин и Сорел и видя, че я гледат с ледени, но напрегнати изражения.

– Дръжте се до стените, за да не се уплашат уивърните ви – каза тя. Те кимнаха мрачно.

След като бе втъкала паешката коприна в крилете на Абраксос, Манон внимаваше да не го притиска прекалено, докато изцеряването му не завърши. Но минаването през Прохода, с това спускане и ветровете... Ако коприната не издържеше, крилете му можеха да се разкъсат за секунди.

– Чакаме, Манон – излая баба ù от балкона. Махна с ръка към пещерата. – Но все пак, подготви се спокойно.

Оглушителен кикот отекна от Жълтоноги, Черноклюни... от всички. Само Петра не се усмихваше. Петра и Тринадесетте, събрани на наблюдателницата.

Манон се обърна към Абраксос и го погледна в очите.

– Да вървим. – И дръпна юздите.

Той обаче отказа да мръдне. Не от страх или ужас. Килна глава, загледан към мястото, където седеше баба ù, и нададе предупредително ръмжене. Заплаха.

Манон знаеше, че трябва да му се скара за неуважението, но фактът, че разбираше какво става в залата... трябваше да е невъзможно.

– Нощта си отминава – обади се баба ù, без да знае за звяра, който я гледаше с такъв бяс в очите.

Сорел и Астерин се спогледаха. Можеше да се закълне, че ръката на Втората се стрелва към дръжката на меча. Не за да нарани Абраксос, но... Всяка от Тринадесетте посягаше към оръжията си. Да си прокарат път навън. В случай, че баба ù наредеше да убият Манон и Абраксос. Бяха чули предизвикателството в ръмженето на Абраксос. Бяха разбрали, че звярът е начертал граница.

Раждаха се без сърца, казваше баба ù. Всичките. Подчинение, дисциплина и жестокост – това бяха нещата, които трябваше да питаят.

Очите на Астерин светеха неестествено ярко. Тя кимна на Манон.

Беше я обзело същото чувство, както когато Искра изплющя с камшика върху Абраксос. Нещо, което не можеше да опише, но я заслепяваше.

Манон сграбчи муцуната на Абраксос и го принуди да свали поглед от баба ù.

– Само веднъж – прошепна тя. – Трябва да направиш скока само веднъж, Абраксос, и те ще замълчат завинаги.

В следващия момент от дълбините прозвуча мощен тътен. Плющенето на окованите като примамки зверове, които теглеха огромни машини. Като туптящо сърце или биещи криле.

Плющенето се усили, все едно уивърните долу знаеха какво се случва. Усили се до такава степен, че стигна пещерата. Астерин посегна към щита си и се присъедини към него. А после всичките Тринадесет последваха примера ù.

– Чуваш ли? Това е за теб.

За миг, докато ритъмът отекваше около нея като криле на самата планина, Манон реши, че няма да е толкова лошо да умре – стига да е с него. Стига да не е сама.

– Ти си от Тринадесетте – каза му тя, – докато Мракът ни раздели. Ти си мой и аз съм твоя. Нека им покажем защо.

Той изпръхтя в дланите ù, сякаш за да ù каже, че вече знае всичко това и си хаби времето. Тя се усмихна леко, въпреки че Абраксос отново погледна предизвикателно към баба ù. Уивърнът се приведе до земята и позволи на Манон да се покатери върху него.

Разстоянието до изхода изглеждаше много по-късо на седлото, отколкото пеша, но тя не си позволи да се съмнява в него, когато спусна тънката си ципа и прибра зъбите си. Паешката коприна щеше да издържи. Не можеше да мисли за алтернативата.

– Лети, Абраксос! – каза му тя и го пришпори.

Като ревяща звезда той се спусна надолу, а Манон се носеше с него, с всяка стъпка на мощното му тяло, с всяко изплющяване на крилете на уивърните от недрата на планината. Абраксос размаха собствените си криле, веднъж, дваж, набра скорост, безстрашен, безмилостен и готов.

Ала плющенето не спря, нито от уивърните, нито от Тринадесетте или от Черноклюните, които го подеха с крака и ръкопляскания. Нито от Синьокръвната наследница, която удряше меча в кинжала си, или от вещиците от нейния клан, които я последваха. Цялата планина се разтърси.

Все по-бързо и по-бързо Абраксос се насочи към ръба, а Манон остана хваната здраво за него. Отворът на пещерата зейна. Абраксос прибра криле и използва движението, за да изстреля тялото си през ръба. Заедно с Манон се спуснаха надолу.

Понесоха се към дъното на Падината, бързи като мълния, прорязваща небето.

Манон се изправи на седлото, стиснала здраво юздите. Плитката ù се развърза, след това самата ù коса се разпусна и заигра весело подире ù. Очите ù започнаха да сълзят въпреки ципата. Падаше надолу и надолу. Крилете на уивърна бяха прибрани, а опашката – изправена и балансирана.

Надолу към ада, към вечността, към този свят, в който за миг можеше да се закълне, че нещо в гърдите ù се е стегнало. Не затвори очи, дори когато осветените от луната камъни на Падината приближиха. Не ù трябваше да го прави.

Като платната на мощен кораб крилете на Абраксос се разпериха и изплющяха. Той се извиси нагоре и започна да тегли срещу смъртта, която се опитваше да ги привлече надолу.

Тези криле, покрити със сияйната паешка коприна, останаха силни и сигурни, за да ги изстрелят над Омега, към покритото със звезди небе.

45

Стражите не подскочиха, когато Роуан се превъплъти до тях на стената на укреплението, и това ги издигна в очите му. Очите им бяха достатъчно зорки, за да забележат пристигането му още при кацането. Излъчваха слаб аромат на страх, но това бе очаквано, макар да го смущаваше повече, отколкото преди. Размърдаха се леко, когато ги заговори:

– От колко време е там?

– От цял час, принце – отвърна един от тях, наблюдавайки пламъците долу.

– Колко сутрини поред?

– Тази е четвъртата, принце – отвърна същият страж.

Първите три дни се бе измъквала от леглото преди настъпването на зората. Бе предположил, че помага в кухните. Но когато бяха тренирали вчера... се бе подобрила с неочаквано високо темпо като за една нощ.

Не можеше да не се възхити на изобретателността ù.

Момичето стоеше извън защитните камъни и се бореше със себе си. Огненият кинжал излиташе от ръката ù към невидимата бариера между двата камъка, отново и отново, все едно търсеше главата на враг. Удари магията с взрив от светлина и се върна назад, отразен в защитното заклинание на крепостта. А когато я достигна, тя се защити – бърза и сигурна. Като воин на бойното поле.

– Не съм виждал някой да се бие така – каза стражът.

Това бе въпрос, но Роуан не си направи труда да отговори. Не бе тяхна работа. Не бе сигурен дали кралицата ще е доволна, ако полуелфите се научат да използват силите си по този начин. Макар да възнамеряваше да каже на Лоркан, командира му и единствения мъж с по-висок ранг от него в Доранел, само за да види дали няма да го използват в тренировките.

Момичето премина от мятане на оръжия в ръкопашен бой. Вълшебен юмрук, огнен ритник. Пламъците ù бяха станали невероятно разнообразни – златисти, червеникави, оранжеви. А техниката ù – не магията, а начинът, по който се движеше.... Учителят ù бе чудовище, нямаше съмнение. Но я бе обучил както трябва. Тя се приведе и извъртя, безмилостна, гневна и...

Изпсува по нейния си начин, когато стената върна рубинения пламък към нея. Успя да се прикрие, но все пак падна по задник. Никой от стражите обаче не се изсмя. Роуан не знаеше дали е заради присъствието му, или заради нея самата.

Получи отговор едно мигване по-късно, когато я изчака да извика, да изпищи или да си тръгне. Принцесата обаче бавно се изправи на крака и без да си прави труда да чисти прахта и листата от себе си, продължи да се упражнява.

Следващият труп се появи след седмица и вгорчи и без това мразовитата сутрин, в която Селена и Роуан тичаха към мястото.

Бяха изкарали последната седмица в битка, защита и управляване на магията ù, прекъсвани само от неприятните посещения на някой елфически благородник, минаващ през местността. Заради тях Селена не бързаше да стигне Доранел. За щастие гостите оставаха за по една нощ и почти не прекъсваха уроците ù.

Работеха само с пламък, като пренебрегваха малката дарба за вода, която имаше. Отново и отново опитваше да призове водата, докато пиеше, докато беше в банята, докато валеше дъжд. Но без успех. Значи ù оставаше огънят. Макар Селена да знаеше, че Роуан е наясно с утринните ù упражнения, той така и не намали натоварването по време на тренировките, макар понякога да можеше да се закълне, че магията им... играе заедно. Огънят ù дразнеше леда му, вятърът му танцуваше около жаравата ù. Всяка сутрин обаче се появяваше нещо ново, по-трудно и по-ужасно. Богове, беше брилянтен. Коварен, лукав и брилянтен.

Дори когато я биеше. Ден след ден. Всеки ден.

Не от злоба, както преди, а за да ù покаже нещо – че враговете няма да отстъпват. Че ако спре да си почине, че ако силата ù изневери, ще умре.

Затова я събаряше в калта или в потоците, или в тревата с полъх на вятъра и леда. Затова тя се изправяше отново и отново, гладна, уморена и подгизнала от дъжд, мъгла и пот. Докато защитата не се превърна в инстинкт, докато не успя да започне да мята стрели и кинжали от пламък едновременно, докато не го събори по задник. Винаги имаше какво да научи. Живееше, дишаше и мечтаеше за огъня.

Но понякога в сънищата я навестяваше мъж с кафяви очи от империята отвъд морето. Понякога се будеше и се протягаше към топлото мъжко тяло до себе си, само за да осъзнае, че това не е капитанът и че тя никога няма да легне повече до Каол, не и след всичко случило се. Когато си спомнеше това, понякога ù бе трудно да диша.

В това, че споделя леглото си с Роуан, нямаше нищо романтично. А в трупа, до който стигнаха и на който свали ризата, пък вече съвсем. Облечена без връхна дреха, кожата на Селена изтръпваше от морския въздух по най-приятен начин. Дори Роуан разкопча тежкото си яке, докато приближаваше координатите.

– Този път го надушвам – процеди Селена. Бяха стигнали мястото за по-малко от три часа, ако съдеше по слънцето. Това бе по-бързо от когато и да било, благодарение на елфическото тяло, в което тренираше.

– Този труп е гнил по-дълго, отколкото предишните полуелфи.

Тя преглътна отговора си. Бяха намерили още един мъртъв полуелф, но Роуан не ù бе позволил да го види. Бе я принудил да тренира цял ден, докато летеше към мястото. Но тази сутрин, когато видя огъня в очите ù, отстъпи.

Селена пристъпи внимателно по килима от борови иглички. Оглеждаше се за следи от битка или от нападателя. Земята бе опърлена и въпреки потока мухите кръжаха близко до това, което приличаше на купчина дрехи, подаващи се иззад малка скала.

Роуан прокле тихо и свирепо. Дори вдигна ръка да прикрие носа си, когато видя останалата черупка от полуелфа, изкривил уста в ужас. Селена щеше да направи същото, ако...

Втората миризма също бе тук. Не така силна, както при първото място, но натрапчива. Сподави спомена, който се надигаше с нея и който я бе погълнал в онзи ден при могилите.

– Знае, че е привлякло вниманието ни – каза тя. – Избира полуелфи или за да ни каже нещо, или защото... му харесва вкуса им. Но... – Тя си представи картата в стаята на Роуан, която покриваше широкия диапазон, в който намираха телата, и направи гримаса. – Ами ако е повече от едно?

Роуан я погледна с вдигнати вежди. Тя не каза нищо, докато не отиде на мястото, където той стоеше до тялото. Внимаваше да не заличава улики. Стомахът ù се преобърна. Догади ù се, но сподави ужаса със стена от лед, която дори огънят не можеше да стопи.

– Ти си стар колкото света – каза тя. – Не може да не си помислил, че са повече от едно, предвид огромната територия. Ами ако онова в могилите дори не е създанието, отговорно за труповете?

Той присви очи, но кимна. Огледа изсмуканото лице, разкъсаните дрехи.

Имаше и малки драскотини в дланите – все едно човекът бе забил собствените си нокти в тях. Другите почти не бяха докоснати, но това...

– Роуан. – Тя разкара мухите, като махна с ръка. – Кажи ми, че виждаш каквото и аз.

Още едно проклятие. Той се приведе и използва върха на кинжала, за да избута част от дрехата, разкъсана в яката.

– Този мъж...

– Се е борил. Срещу него. Никой от останалите не го е правил, поне според докладите.

Вонята на трупа бе толкова силна, че Селена почти падна на колене. Вместо това обаче взе разложената ръка, свила се и изгнила отвътре навън. Махна с ръка за кинжала на Роуан, тъй като все още не притежаваше своите. Той се поколеба и тя го погледна.

„Само днес“ – сякаш изръмжа той, когато постави дръжката в разтворената ù длан.

Тя взе кинжала. „Зная, зная. Не съм си заслужила оръжията, не се притеснявай.“

Обърна се към корубата и прекрати безгласния им разговор. Получи изръмжаване в отговор. Да се карат с Роуан бе най-малката ù грижа, макар да бе забавно.

Имаше нещо познато в това, помисли тя внимателно, когато с цялото уважение, на което бе способна, прокара кинжала по напуканите и мръсни нокти на мъжа, а след това пусна събраното в ръката си. Прах и чернилка. Чернилка...

– Какво, по дяволите, е това? – попита Роуан и коленичи зад нея, като подуши протегнатата ù ръка. След това отстъпи назад с ръмжене. – Не е прах!

Наистина не беше. Бе по-черно от нощта и вонеше толкова лошо, колкото и първият път, когато го бе надушила в катакомбите под библиотеката в обсидиановочерната локва мазна кръв. Малко по-различна от смрадта, която се носеше из това отвратително място, но подобна. Толкова подобна...

– Невъзможно – каза тя и скочи на крака. – Това... това... – Продължи да крачи напред-назад, за да не се разтрепери. – Греша. Дано да греша.

Имаше толкова много клетки в забравените тъмници под библиотеката и черната кула на Уирда, която кралят бе издигнал. Съществото, което бе срещнала, бе имало човешко сърце. Бе останало, подозираше тя, понеже бе дефектно. Ами ако... ами ако усъвършенстваните се бяха преместили на друго място. Ами ако бяха... готови?

– Кажи ми – изръмжа Роуан. Думите му бяха почти неразбираеми, сякаш се бореше да обуздае порива си да убива, порив, породен от заплахата, която дебнеше нейде из тези гори.

Селена вдигна ръка да разтърка очи, но осъзна какво има по пръстите ù и понечи да ги избърше в ризата си. Тогава си спомни, че носи само мека бяла лента около гърдите си и че е премръзнала до кости. Изтича до близкия поток, за да отмие засъхналата черна кръв. Мразеше дори следата, която ще остави във водата и в самия свят. Бързо разказа на Роуан за създанието в библиотеката, за Ключовете на Уирда, за информацията, която Майев пазеше за това как може да унищожат тази сила. Сила, която бе използвана от краля, за да създава чудовища и да намира хора с магия в кръвта им, които да използва за целта.

Топлият вятър се уви около нея, загря костите и кръвта ù и я успокои.

– Как е стигнало до тук? – попита Роуан. На лицето му бе изписано смъртоносно спокойствие.

– Не зная. Дано да греша. Но тази миризма... няма да я забравя, докато съм жива. Все едно е изгнило отвътре навън. Все едно самата му същност е повредена.

– Но е запазило нещо от разума си. Щом изхвърля телата...

Опита се да преглътне, ала устата ù бе пресъхнала.

– Полуелфите... те биха били съвършените гостоприемници, защото притежават магия, ала на никого във Вендлин и Доранел не му пука дали ще живеят, или ще умрат. Но ако е искало да ги отвлече, защо ги е убило?

– Не са били съвместими – каза Роуан. – Ако не са били съвместими, какво повече да направи, освен да ги изсмуче?

– Но защо оставя труповете така, че да ги намерим? Да ни уплаши ли иска?

Роуан стисна зъби и огледа местността – земята, дърветата и скалите.

– Изгори тялото, Елин. – Той свали колана и канията, която бе приютявала все още намиращия се в нейната ръка кинжал, и ù ги подхвърли. Тя ги улови със свободната си ръка. – Отиваме на лов.

Не намериха нищо, дори когато Роуан летя високо наоколо в другата си форма. Когато светлината избледня, се изкатериха до най-гъстата гора на местността. Заедно се прилепиха до един масивен клон и Роуан не ù позволи да призове нито искрица пламък.

Когато се оплака от условията, той ù напомни, че тази нощ няма луна, а в гората крачат по-лоши неща и от кожоходите. Това я накара да млъкне, докато той не поиска да му разкаже повече за съществото в библиотеката, да му опише всеки детайл, всяка негова сила и слабост.

Когато Селена завърши, той извади един от дългите си ножове – само част от богатия асортимент, който носеше – и започна да го чисти. С изострените си сетива тя успя да зърне достатъчно на звездната светлина, за да различи стоманата, ръцете му, мускулите, които се движеха по раменете му, докато почистваше острието. Самият той бе едно красиво оръжие, изваяно във векове тренировки и войни.

– Мислиш ли, че греша? – попита тя, когато той остави ножа настрана и посегна към останалите, скрити в дрехите му. Както и първият път, никой от тях не бе мръсен, но тя не му го напомни. – За съществото, имам предвид.

Роуан метна ризата над главата си, за да вземе оръжията под нея, и разкри широкия си гръб, мускулест, белязан и величествен. Прекрасен – една женска част в нея оцени това. Не ù пречеше, че е полугол. Той вече бе видял всеки сантиметър от нея. Предполагаше, че няма част в него, която да я изненада, най-вече заради Каол. Но сега нямаше да мисли за Каол. Не и когато се чувстваше уравновесена и с прояснен ум.

– Имаме си работа с коварен смъртоносен хищник, независимо откъде иде и дали е един, или са мнозина – каза той и изчисти малкия кинжал, който носеше над гърдите си. Тя проследи пътя на татуировката по лицето, врата, раменете и ръката. Какво брутално белязване. Дали белезите по лицето на Каол щяха да се излекуват, или щяха да му напомнят вечно за това, което му бе сторила? – Ако грешиш, за мен ще е благословия.

Тя се облегна на дървото. За втори път се замисляше за Каол. Явно бе наистина изтощена. Другият вариант бе да иска да се чувства нещастна.

Не искаше да знае какво е правил Каол през всичките тези месеци – дали е мислил за нея, дали е разкрил информацията за миналото ù на краля, дали кралят е изпратил тези същества тук, за да я уловят. А Дориан... богове, бе толкова изгубена в собственото си нещастие, че рядко се сещаше за него. Дали бе запазил тайната на магията си? Молеше се да е добре.

Страдаше в собствените си мисли, докато Роуан не привърши с оръжията, не взе меха с вода и не изми ръцете, гърдите и врата си. Гледаше как водата блести по кожата му на светлината на звездите. Бе хубаво, че елфът не се интересува от нея, понеже тя се познаваше. Бе достатъчно глупава и безотговорна, за да отвърне на физическото привличане и така да потисне проблема с Каол.

Но в гърдите ù продължаваше да има празнина, която ставаше все по-голяма, а не по-малка. Никой не можеше да я запълни, дори ако легнеше с Роуан. Имаше дни, в които считаше аметистовия пръстен за най-ценното си притежание – и други, в които едвам се сдържаше да не го разтопи с пламъците си. Вероятно бе глупава да обича мъж, служещ на краля. Каол обаче бе това, от което се нуждаеше, след като изгуби Сам и оцеля в мините.

Но напоследък не знаеше какво иска и от какво се нуждае. Бе готова да го признае, но вече не знаеше коя, по дяволите, е. Знаеше само, че всеки, излязъл от бездната на отчаянието и скръбта, не е същият човек, паднал вътре. Това може би не бе лошо.

Роуан облече отново дрехите си и се облегна на ствола. Тя усети тялото му топло и силно до нейното. Останаха в тъмното, докато тя не се обади:

– Веднъж ми каза, че като намериш вречения си, не можеш дори да помислиш да го раниш. След като се слеете в едно, по-скоро би наранил себе си.

– Да, така е. Защо?

– Опитах да го убия. Одрах лицето му, вдигнах кинжал над сърцето му. Тогава смятах, че е виновен за смъртта на Нехемия. Щях да го направя, ако някой не ме беше спрял. Ако Каол наистина е моят вречен, не би трябвало да мога да правя това.

Той помълча известно време.

– Не си била в елфическото си тяло цели десет години. Възможно е инстинктите ти да не са могли да се задействат. Понякога вречените могат да бъдат заедно интимно и преди самата връзка да се формира.

– Това звучи като безполезна надежда.

– Истината ли искаш да чуеш?

Тя притисна брадичка в туниката си и притвори очи.

– Не и тази вечер.

46

Селена прикри очи от блясъка и огледа скалите и плажа отдолу. Бе горещо и почти не подухваше вятър, но Роуан остана със светлосивата си жилетка, широкия колан и бронята на ръцете. Тази сутрин бе склонил да ù даде няколко от оръжията си – за всеки случай.

Призори се върнаха на мястото на последното тяло – и тъкмо там Селена намери следата. Забеляза капка тъмна кръв на един близък камък, откъдето Роуан последва миризмата в посока към скалите. Тя погледна надолу към плажа и към естествено образуваните арки на пещерите край него. Там обаче нямаше нищо, а следата, заради морето и вятъра, бе изстинала. Изкараха на това място следващия половин час, като търсеха други следи, но не намериха нищо. Освен...

Там. Хлътнала извивка на ръба на скалата, сякаш много чифтове обувки бяха износили камъка, докато внимателно са се плъзвали по ръба. Роуан стисна ръката ù и се приведе, за да разгледа порутените скрити стълби. Тя го погледна, но той не я пусна.

– Опитвам се да не се обидя – каза тя. – Виж!

Тук вече нямаше стъпала – само скала, пясък и шубраци. Водата отвъд плажа бе толкова бистра и спокойна, че можеше да се види всяка пукнатина в рифа, който като бариера ограждаше бреговете.

Това бе един от малкото начини да пуснеш котва тук, без да се разбиеш – бе широко само колкото да пропусне малка лодка. Бойни или търговски кораби не можеха да влязат. Това несъмнено бе една от причините, поради които районът бе останал недоразвит. Но бе също така идеалното място да влезеш в страната и да останеш незабелязан. Тя нарисува на пясъчната земя дълга дебела линия, а след това и точки.

– Телата са захвърлени в реки и потоци – каза тя.

– И никога далеч от морето – коленичи той до нея. – Можели са да ги изхвърлят тук, но...

– Но тогава телата биха изплували обратно до брега и хората биха претърсили плажа. Виж това – каза тя и посочи бреговата ивица, която бе нарисувала. – В тази част на брега има безброй пещери. – Тя показа къде пещерите свършват към рифа и малкото спокойно пространство между тях. – Лесно може да влезеш от...

Прокле. Не искаше да го казва. Тук нямаше кораби, но това не означаваше, че един-два не могат да дойдат от Адарлан, да се промъкнат през нощта и да докарат смъртоносния си товар в малки лодки.

– Тръгваме – изправи се Роуан. – Веднага.

– Не мислиш ли, че щяха да ни нападнат, ако са ни видели?

Роуан посочи към слънцето. Ако смяташе да ù казва, че една кралица не трябва да рискува живота си, можеше...

– Ако ще изследваме, трябва да го направим, когато падне мрак. Затова ще се върнем при потока и ще намерим нещо за ядене. А после, принцесо... – каза той с дивашка усмивка. – После ще се позабавляваме!

Някой от боговете явно се бе смилил над тях, понеже дъждът започна точно след залез. Буреносните облаци се струпаха с такъв гняв, че прикриха всеки техен звук, когато двамата се върнаха на плажа и започнаха да претърсват пещерите.

Боговете обаче спряха до тук с услугите, тъй като това, което намериха, докато лежаха по корем на тясната скала над пустия плаж, бе далеч по-лошо от всичко, което бяха очаквали. Намериха нещо повече от чудовища на краля.

Цяла армия войници.

Няколко души излязоха от входа на масивна пещера, скрита сред камъните и пясъка. Щяха да ги пропуснат, ако не бе острото обоняние на Роуан. Той нямаше думи да опише каква е миризмата. Ала тя знаеше.

Устата на Селена пресъхна, а стомахът ù стана на възел, когато тъмните фигури излязоха от пещерата с дисциплинирани и сдържани движения, които предполагаха, че войниците са отлично обучени. Това не бяха полудиви зверове като онова в библиотеката, нито пък студено съвършено създание като появилото се в могилите, а смъртни войници. Безмилостни и дисциплинирани.

– Онзи ловец на раци – промърмори Селена на Роуан – в селцето. Каза, че е намерил оръжия в мрежите си. Явно са ползвали кораби, за да се приближат, а после са преплували през рифа, без да привличат внимание. Трябва да видим по-отблизо. – Повдигна вежди към Роуан, който ù се усмихна като ловец. – Знаех си, че все някога ще си полезен.

Роуан само изсумтя и се превъплъти в блясък светлина, за който тя се надяваше да е останал прикрит от бурята. Прелетя над ръба на скалите и се спусна към водата. Хищник, търсещ плячка, нищо повече. След това описа друг кръг и кацна на една скала отвъд вълните. Селена го наблюдаваше как ловува и приближава пещерата като животно, търсещо подслон от дъжда. А после, без да изостава от високия таван, се промъкна вътре.

Не посмя да си поеме дъх през цялото време, през което той бе извън полезрението ù. Засече времето между гръмотевицата и мълнията. Пръстите я сърбяха да хване дръжката на меча си.

Роуан обаче най-после излезе от пещерата в спокоен полет. Прелетя до нея, след което продължи нататък към дърветата. Съобщение, че трябва да го последва. Тя внимателно се приплъзна през праха, калта и скалите, докато не стигна достатъчно далеч, за да се промъкне между дърветата. Последва Роуан във все по-сгъстяващата се гора. Дъждът прикри всички звуци.

Намери го със скръстени ръце до един изкривен бор.

– В пещерите има двеста смъртни войници и три от онези същества. Има и скрита мрежа от тях по целия бряг.

Гърлото ù се сви. Наложи си да изчака той да продължи.

– Командва ги някой си генерал Нарок. Войниците изглеждат добре обучени, но стоят настрана от трите същества. – Роуан издуха носа си. На светлината на мълнията видя кръв. – Беше права. Тези три създания приличат на мъже, ала не са. Това, което живее в тях е... отвратително не е точната дума. Магията и кръвта ми бяха отблъснати от тях. – Той огледа кръвта по пръстите си. – Всички те чакаха нещо.

Трима. Само един едва не я бе убил.

– Какво чакаха?

– Ти ми кажи – светнаха животинските очи на Роуан към нея.

– Кралят не ми е казвал нищо за това. Той... той...

Нима нещо се бе объркало в Адарлан? Дали Каол не му бе издал коя е? Дали кралят не бе пратил тези мъже, за да...

Не, докарването на съществата тук трябваше да е отнело седмици, дори месеци.

– Прати съобщение до силите на Вендлин. Да бъдат готови.

– Дори ако стигнат Варес утре, ще им отнеме седмица да пристигнат тук пеш. Повечето войници са разположени на север.

– Трябва да ги предупредим, че са в опасност!

– Мисли. По западния бряг има безброй пещери и скривалища. Но те избраха точно това място.

Тя си представи картата на местността.

– Планинският път ще ги изведе до крепостта. – Кръвта ù се смрази. Дори магията, която опита да я успокои, не я сгря. – Те искат полуелфите.

Роуан кимна мрачно.

– Тези тела са експерименти. Търсели са силите и слабостите на полуелфите, за да разберат кои са... съвместими с това, което използват за изкривяване на съществата. Мисля, че са изпратили войниците или да пленят и използват полуелфите, или да елиминират възможната заплаха.

Защото ако не можеха да бъдат поробени от Адарлан, полуелфите можеха да бъдат убедени да се бият за Вендлин в една война. Можеха да бъдат най-силните воини в армията на Вендлин и да създадат допълнителни неприятности за Адарлан.

Тя вирна брадичка и каза:

– Тогава ще отидем до онзи плаж и ще отприщим магията си върху тях. Докато спят. – Завъртя се, макар късче от душата ù да се разбунтува от тази мисъл.

Роуан я хвана за лакътя.

– Да имаше начин, щях да ги издуша до крак. Ала не можем. Не и без да застрашим други в процеса.

– Мога и ще го направя, повярвай ми.

Това бяха войници на Адарлан, касапи, извършили повече зло, отколкото бе способна да преглътне. Можеше и щеше да го направи.

– Не. Не можеш да ги нараниш, Елин. Не и сега. Те знаят достатъчно за Знаците на Уирда и са защитили целия си проклет лагер. Имат предпазни камъни, хем като тези около нашата крепост, хем различни. Носят желязо навсякъде, където могат – в оръжията си, в броните си. Познават врага си. Добри сме, но не можем да ги нападнем сами и да се измъкнем живи от пещерите.

Селена започна да върви напред-назад и прокара длани през мократа си коса. Осъзна, че той не е завършил.

– Кажи го – настоя тя.

– Нарок е в края на пещерите, в самостоятелна зала. Той е като тях. Изчадие, скрило се под кожата на човек. Той праща трите си чудовища да му намират полуелфи и те му ги носят в пещерата за експерименти.

Разбра защо Роуан е отишъл в гората, надалече от плажа. Не за да намери безопасно място, а понеже там имаше полуелф. Сега.

– Опитах да ù взема въздуха. Да я избавя от мъките – каза Роуан, – но те носят прекалено много желязо... няма да издържи нощта, дори да отидем там. Вече беше черупка. Едвам дишаше. Не може да се възстанови от това, което са ù направили. Те изсмукват самия живот, пленяват я в ума ù, карат я да преживее най-големите си ужаси.

Дори огънят в кръвта ù замръзна.

– Значи наистина се е хранело с мен в могилите – прошепна Селена. – Ако не бях успяла да избягам, щеше да ме изцеди като тях.

Роуан изръмжа ниско в знак на съгласие. На нея ù се догади. Избърса лицето си и отново обърна глава към дъжда, който капеше от листата над нея. След което си пое дълбоко въздух и погледна към Роуан.

– Не можем да ги убием с магията си, докато сме в лагера. Силите на Вендлин са прекалено далеч. Нарок ще тръгне подир полуелфите с трите си чудовища и двеста войници. – Просто мислеше на глас, но Роуан кимна. – Колко от стражите на Мъглив рид са влизали в битка?

– Не повече от трийсет. Някои от тях, като Малакай, са прекалено стари. Но ще се бият отново. И ще умрат.

Роуан навлезе по-навътре сред дърветата. Тя го последва, макар и само защото знаеше, че ако приближи плажа, ще отиде да спаси жената. По напрежението в раменете на Роуан разбра, че той се чувства по същия начин.

Дъждът спря да вали. Селена отметна качулката си назад, за да позволи на мъгливия въздух да попие в прекалено сгорещеното ù лице. Тази област бе пълна с овчари, земеделци и рибари. Освен полуелфите, нямаше кой да се изправи срещу тези същества. Нямаха предимство, освен това, че познават територията по-добре от врага си. Щяха да изпратят вест до Вендлин и може би, но не сигурно, щеше да пристигне помощ.

След седмица.

Роуан сви юмруци. Тя спря, когато той огледа дърветата зад нея. Тих като сянка, извади единия от кинжалите си.

Вонята я блъсна след миг. Вонята на нещото, което тези същества носеха под човешките си кожи.

– Само един. – Бе толкова тих, че едвам го чу дори с елфическите си уши.

– Това не ме успокоява – каза тя също толкова тихо и изтегли собствения си кинжал.

– Идва право към нас – посочи Роуан. – Върви надясно на двайсет метра, аз ще ида наляво. Когато е между нас, изчакай сигнала ми и нападай. Без магия. Ще привлече вниманието на другите две, ако са наблизо. Бъди бърза, тиха и смъртоносна.

– Роуан, това нещо...

– Бърза, тиха и смъртоносна!

Зелените му очи блеснаха, но тя отвърна на погледа му.

„То се хранеше с мен. Щеше да ме остави като бездушна черупка – бе негласното ù послание. – Може и двамата да ни сполети същото.“

„Не беше готова – ù отвърна той. – И аз не бях с теб.“

„Това е лудост. Изправих се срещу едно от дефектните и то едва не ме уби.“

„Страх ли те е, принцесо?“

„Да, защото имам акъл в главата!“

Ала той беше прав. Това бяха техните гори, а те бяха воини. Този път щеше да е различно. Затова кимна като войник, приел заповеди, и дори не се сбогува, преди да се скрие зад едно от дърветата. Продължи да крачи тихо, като пресмяташе разстоянието, заслушана в гората около тях. Мъчеше се да диша спокойно.

Мина покрай едно обрасло с мъхове дърво и извади другия си кинжал. Миризмата се превърна в смрад, от която ù се замая главата. Когато облаците над нея се разпръснаха още малко, светлината на звездите освети ниската мъгла наоколо.

Нищо.

Чудеше се дали Роуан не се е объркал, когато създанието изникна от дърветата пред нея. По-близо, отколкото бе очаквала.

Много по-близо.

Първо го почувства – облак мрак, тишина, която го обгръщаше като второ наметало. Дори мъглата се раздели пред него.

Под качулката видя само бледа кожа и чувствени устни. Не носеше оръжия. Ноктите му обаче накараха дъха ù да спре. Дълги и остри. Помнеше ги много добре от библиотеката, когато се бяха опитали да я разкъсат.

За разлика от онези, тези бяха здрави, полирани и блестящи. Кожата по пръстите бе бяла като кост и прекалено гладка, за да е естествена. Дори видя тъмни блестящи вени, пародия на кръвта, която някога бе текла там.

Селена не посмя да отклони поглед, когато нещото извърна закачулената си глава към нея. Роуан все още не бе дал знак. Не разбираше ли колко близо е?

Топла струйка потече от едната ù ноздра към устните. Напрегна се и се запита колко ли е бързо, колко ли дълбоко трябва да го прониже с ножовете си. Щеше да извади меча накрая, понеже беше по-тромав. Макар че с ножовете трябваше да приближи повече.

Той огледа дърветата и Селена се притисна до своето. Създанието от библиотеката бе разкъсало металните порти като завеси. Ако знаеше как да ползва Знаците на Уирда...

Тя вдигна очи, за да види как върви към дървото ù. Движенията му бяха смъртоносно елегантни и обещаваха мъчителен край. Умът на този мъж не бе пречупен. Още можеше да мисли и да пресмята. Тези изчадия бяха добри в работата си, изглежда, кралят смяташе, че и само три ще му свършат работа. Колко ли други бяха скрити на континента?

Гората бе останала толкова неподвижна, че чу сумтене. Той я душеше. Магията ù просветна, но тя я сподави. Не искаше нейната магия да докосва това чудо, със или без заповедта на Роуан. Създанието подуши отново и направи още една стъпка към Селена. Както онзи ден в могилите, въздухът започна да се стеснява около нея, запулсира в ушите ù. Другата ù ноздра също започна да кърви.

По дяволите.

Тогава я връхлетя мисълта, от която светът се срина.

Ами ако вече бе намерило Роуан? Погледна отново към дървото.

Създанието го нямаше.

47

Селена тихо изруга и огледа дърветата. Къде, по дяволите, бе отишло това същество? Дъждът заваля отново, но миризмата на смърт все още бе всепоглъщаща. Тя извади дългия си кинжал, за да го насочи по посока на Роуан, да му даде знак да покаже дали диша. Трябваше да е жив. Нямаше да приеме алтернативата. Острието бе толкова чисто, че видя в него лицето си, дърветата, небето и...

Съществото, застанало зад нея.

Селена се завъртя и замахна към незащитената му страна. Единият ù кинжал бе насочен към ребрата му, а другият – към гърлото. Това бе движение, което бе практикувала години наред, лесно като дишането.

Но черните му бездънни очи я срещнаха и Селена замръзна, телом и духом. Магията ù изпука и угасна. Едвам чу влажното тупване на оръжията ù, когато удариха земята. Дъждът, капещ по лицето ù, бе съвсем далечно усещане.

Около тях се простря тъмнина, приветстваща, прегръщаща. Готова да я успокои. Създанието свали качулката на наметалото си.

Лицето му бе на млад мъж, неестествено съвършено. На врата си носеше тъмен камък – камък на Уирда, спомни си смътно тя, – блестящ на дъжда. Това бе превъплъщение на бога на смъртта. Нито изражението на лицето му, нито гласът му бяха на смъртен, когато се усмихна и каза:

– Ти си била...

Не можеше да отклони поглед. В тъмнината се чуха писъци. Писъците, които бе заглушавала години наред. Но сега те я викаха.

Усмивката му се разшири и разкри прекалено бели зъби. Той посегна с ръка към гърлото ù.

Ледените му пръсти бяха толкова нежни. Погали с палец врата ù, след което наклони главата ù, за да я погледне в очите.

– Агонията ти бе сладка като вино – промърмори той и се втренчи в душата ù.

Вятър забрули лицето ù, ръцете ù, тялото ù започна да вие името ù. Но в тези очи имаше спокойствие и вечност, обещание за толкова сладък мрак. Тя не можеше да отклони поглед. Щеше да е такова облекчение да се остави на мрака. Трябваше просто да се предаде, както той искаше. „Вземи ме – искаше, опитваше да каже тя. – Вземи всичко.“

Блясък на сребро и стомана разбиха мастилената завеса и още едно същество – от вятър, гняв и омраза – се появи там, за да я отнесе. Тя замахна към него, но усети лед, усети... Роуан.

Роуан искаше да я отведе надалече, викаше името ù, но тя не можеше да го стигне, не можеше да спре порива към другото същество.

Зъби пронизаха кожата ù между врата и рамото, тя подскочи към болката все едно бе въже, което да я измъкне от морето на ступора, докато...

Роуан не я притисна към себе си, като я прегърна с една ръка. Мечът му бе в другата, а кръв течеше по брадичката му, когато заотстъпва от създанието, дебнещо до дървото. Болка. Ето защо трупът от тази сутрин бе така белязан. Полуелфът бе опитал да си причини физическа болка, за да се освободи от тези твари, за да напомни на тялото си кое е истина и кое не е.

Съществото сподави смеха си. Богове, бе я хипнотизирало. Така бързо, така лесно. Не бе имала шанс, а в момента Роуан не нападаше, защото...

В тъмното, с ограничени оръжия срещу враг, който не се нуждаеше от меч, за да ги убие, дори Роуан нямаше шанс. Истинският воин знаеше кога трябва да отстъпи от битка.

– Трябва да бягаме – каза той.

Съществото отново се изсмя и пристъпи към тях. Роуан я издърпа назад.

– Може да опитате – каза то с глас от друг свят.

Това бе всичко, което Селена искаше да чуе. Тя вдигна стена от пламък и двамата с Роуан побягнаха. Вложи цялата си воля, ужас и срам в щита, без да я е грижа за последствията. Създанието изсъска. Нямаше представа дали светлината пречи на очите му, или просто е подразнено.

Не я интересуваше. Стената им спечели време – цяла минута, в която тичаха нагоре през дърветата. Тогава зад гърба им се чу трещене, а смрадта се разпростря наоколо като паяжина.

Роуан познаваше гората, знаеше как да прикрива следите им. Това им спечели още време и разстояние. Но съществото ги преследваше, макар той да използваше вятъра, за да разпръсва миризмата им.

Тичаха километър след километър, докато не започна да усеща дъха в дробовете си като натрошено стъкло. Дори Роуан изглеждаше изморен. Не се придвижваха към крепостта – нямаше да отведат това нещо дори на двайсет километра от нея. Бяха се насочили към Камбрийските планини. Въздухът ставаше все по-студен, а хълмовете – по-стръмни.

Ала съществото ги следваше непреклонно.

– Той няма да спре – изпъшка Селена, когато се изкатериха почти на четири крака по един стръмен наклон. Сподави подтика да падне на колене и да повърне. – Следва миризмата като хрътка.

Нейната миризма. Далеч зад тях съществото продължаваше подире ù.

Роуан оголи зъби. Дъждът течеше по лицето му.

– Тогава ще бягаме, докато пукне!

Мълния освети една козя пътека, водеща нагоре по хълма.

– Роуан – изрече задъхано Селена, – имам идея.

Селена се запита дали просто не си проси смъртта.

А може би богът на смъртта просто обичаше да си играе с нея.

Беше поредното мъчително придвижване нагоре сред дървета, чиято кора бе одрана. След това си направи весел огън и запали факла до един забравен път. Светлината освети оголените дървета.

Молеше се останалият далеч зад нея Роуан да привлича вниманието на създанието така, както му бе казала – като го води в кръг с миризма от туниката ù.

Прокара кинжала си по една голяма скала и се чу скърцане. Въпреки непрестанното си треперене, докато го точеше, тананикаше откъс от симфонията, която бе ходила да слуша в Рифтхолд всяка година, преди да стане робиня. Контролираше дишането си и се съсредоточи да брои минутите. Чудеше се колко ли време може да остане така, преди да намери друг начин.

Скръц. Вонята на гнилоч я блъсна в носа, а притихналата гора стана дори още по-тиха.

Скръц. Не нейното острие се точеше, а нечие чуждо, почти като отговор на нейното.

Тя въздъхна от облекчение и прокара кинжала още веднъж по влажния камък, преди да се изправи. Вложи сила в коленете си. Не си позволи да затрепери, когато видя петима от тях, застанали зад голите дървета. Високи, мършави, носещи зловещите си сечива. „Бягай“ – изкрещя тялото ù, но тя остана на място. Вирна брадичка и се усмихна в тъмното.

– Радвам се, че получихте поканата ми.

Не се чу звук, не се видя движение.

– Четирима от приятелите ви дойдоха неканени последния път, когато напалих огън тук. Не им се отрази добре. Вие обаче вече знаете това.

Още един наточи остриетата си. Светлината на огъня се пречупи в назъбения метал.

– Елфическа кучка. Добре ще се позабавляваме с теб.

Тя се поклони, макар стомахът ù да се обръщаше от вонята на мърша, и размаха факла все едно да ги покани към това, което чакаше долу.

– Надявам се – каза тя.

Хукна да бяга, преди да я обкръжат.

Селена разбра, че са недалеч, не по стъпканите храсти или свиренето на остриетата във въздуха, а по вонята, която сграбчи със стоманени пръсти сетивата ù. Стиснала факлата в една ръка, тя използва другата, за да остане изправена, докато тичаше надолу по стръмния път, като избягваше скали, къпинаци и разхлабени камъни.

Измина километър, докато стигне мястото, където бе казала на Роуан да отведе съществото. Безумен бяг в мрака. Коленете и лактите ù протестираха, но тя продължи да тича, а кожоходите съкращаваха разстоянието около нея като вълци край елен.

Ключът бе да не се паникьосва. Паниката те прави глупав. Паниката убива. Чу писък на ястреб. Роуан бе точно там, където бяха планирали, а съществото на краля тъпчеше храстите на минута зад него. Точно край рекичката, където бе хвърлила факлата. Точно където пътят се изкривяваше покрай една скала.

Древният път продължаваше в една посока, но тя отиде в другата. Вятърът профуча покрай нея, но към пътя. Скри се зад едно дърво и постави ръка на устата си, за да заглуши накъсаното си дишане. Вятърът отвя миризмата ù.

След миг твърдо тяло обкръжи защитно нейното. А после петте чифта боси крака минаха по пътя, след миризмата, която бе полетяла към създанието, тичащо след тях.

Притисна лице в гърдите на Роуан. Ръцете му бяха здрави като стени, а оръжията по тях – успокоителни.

Най-сетне той я дръпна за ръкава, за да я накара да се покатери. С няколко движения тя се изтегли до върха на дървото и се качи на един широк клон в подножието му. Миг по-късно Роуан приседна зад нея. Той я притисна до себе си, а тя опря гръб в гърдите му, когато я прегърна, за да скрие миризмата ù от беснеещите чудовища отдолу.

Мина минута, преди писъците да започнат – блеещи крясъци, викове и ревове от два различни вида чудовища, които знаеха, че смъртта идва за тях и лицето ù не е приятно.

Изчадията се биха повече от час в дъжда, докато един от писъците не се извиси победно и неземните ревове не заглъхнаха.

Селена и Роуан се притиснаха един до друг и не мигнаха цяла нощ.

48

Нямаше викове или истерии, когато разкриха в крепостта какво са намерили. Малакай веднага изпрати вестоносци към краля на Вендлин за помощ, към останалите укрепления на полуелфите с указания, че онези, които не могат да се бият, трябва да бягат, и към лечителите с упътване да помогнат на всеки пациент, който не е на легло, да се евакуира.

Кралят върна вестоносци с обещание за толкова хора, колкото могат да бъдат отделени. Селена си помисли, че това е облекчение, но и малко ужасяващо. Ако Галан или който и да е неин роднина по майчина линия се появеше... Нямаше да ù пука. Имаха да се справят с по-важни неща. Помоли се да пристигнат по-бързо и започна да подготвя останалите обитатели на крепостта. Щяха да посрещнат опасността лице в лице, като започнеха с двестате смъртни войници, които придружаваха Нарок и трите му същества, веднага щом напуснеха защитените си пещери.

Роуан без много шум пое контрола на крепостта. Останалите всъщност бяха благодарни. Дори Малакай благодари на принца, когато той започна да организира смените, пратениците и плановете за оцеляването им. Имаха няколко дни, докато подкрепленията пристигнеха и можеха да нападнат, но ако врагът им дойдеше по-скоро, Роуан държеше да го забавят, доколкото могат, до идването на помощта. Полуелфите не бяха армия и нямаха ресурсите на истинска крепост. Роуан обяви, че трябва да се справят с това, с което разполагат – ум, решителност, познание за околността. Според чутото кожоходите бяха успели да унищожат едно от създанията, което означаваше, че не са непобедими – но понеже не бяха намерили тяло на следващата сутрин, не знаеха как е било убито.

Роуан и Селена излязоха заедно с малките групи, които подготвяха гората за битката. Ако силите на Нарок се канеха да поемат по горския път, за да нападнат крепостта, щяха да се окажат в местност, осеяна с капани – долини, пълни с отровни създания, прикрити ями с шипове, примки на всеки завой. Те можеха и да не ги убият, но щяха да ги забавят достатъчно, че да спечелят време на помощта да дойде.

А ако полуелфите се озовяха под обсада, в крепостта имаше таен тунел, който отвеждаше навън. Той бе толкова стар и изоставен толкова отдавна, че повечето обитатели на крепостта дори не знаеха за него, докато Малакай не го спомена. Пак бе по-добре от нищо.

Няколко дни по-късно Роуан събра малка група капитани около масата в столовата.

– Разузнавачите докладваха, че съществата, изглежда, се подготвят за тръгване след няколко дни – каза той и посочи картата. – Първите три километра капани готови ли са?

Капитаните отговориха утвърдително.

– Добре. Утре искам да подготвите следващите няколко километра.

Застанала зад Роуан, Селена гледаше как той ръководи срещата и следи различните етапи от плана. Бе запомнил имената на всички капитани, войниците им, кой за какво отговаря. Остана спокоен, дори вдъхновен, въпреки ада, който предстоеше да се изсипе на главите им.

Докато гледаше към събраните полуелфи, никой от които не изпускаше от очи Роуан, Селена видя, че те разчитат на това вдъхновение, на хладната решителност, на бистрия му ум и вековния му опит. Завидя им за това. Тя усети голяма тежест, която не можеше да контролира и която се надяваше, че е оставила в стария континент. Не можеше да се оправи сама.

– Поспи малко. Не ми вършиш работа замаяна.

Тя премигна. Беше го зяпнала. Срещата бе завършила, а капитаните вече тръгваха на път, за да изпълнят различните задачи.

– Прощавай – потърка очи тя. Бяха на крака от зори, проверяваха последните няколко километра от маршрута за това дали капаните са заложени както трябва. Бе толкова лесно да работи с него. Не я съдеше, нямаше нужда да се обяснява. Знаеше, че няма кой да замени Нехемия и не би искала това от никого, ала Роуан я караше да се чувства... сигурна. Все едно можеше да диша след месеци на задушаване. Ала сега...

Той продължаваше да я наблюдава намръщен.

– Изплюй камъчето.

Тя огледа картата на масата пред тях.

– Ще се справим със смъртните войници, но онези същества и Нарок... да имахме елфически воини като спътника ти, който дойде да получи татуировката си... – Не мислеше, че ако отново нарече приятеля на Роуан „Котанчо“, това ще ù помогне. – ... Или пък всичките петима твои воини, това можеше да обърне хода на битката. – Тя проследи с пръст планините, които отделяха тези земи от безсмъртните владения отвъд тях. – Ти обаче не си ги извикал. Защо?

– Знаеш защо.

– Нима Майев ще ти нареди да си идеш у дома напук на полуелфите?

– И не само – стисна челюсти той.

– И ти си избрал да служиш на такова създание?

– Знаех какво правя, когато пих от кръвта ù, за да скрепя обета.

– Да се надяваме тогава, че подкрепленията от Вендлин ще пристигнат скоро.

Тя сви устни и се обърна, за да тръгне към стаята им. Той обаче я хвана за китката.

– Не го прави. – Едно мускулче потрепна по челюстта му. – Не ме гледай така.

– Как?

– С такова... отвращение.

– Не те гледам... – Той я погледна остро. Селена въздъхна. – Това.... Роуан, всичко това... – Тя махна с ръка към картата, към вратите, през които бяха излезли полуелфите, към звуците от хората, които подготвяха запасите и защитите на двора. – Всичко това доказва, че тя не те заслужава. Мисля, че и ти го знаеш.

– Това не е твоя грижа – отклони поглед той.

– Знам. Но мисля, че трябваше да го чуеш.

Той не отговори, дори не срещна очите ù, затова тя излезе. Погледна през рамо веднъж и го завари все още прегърбен над масата, опрял ръце на плота ù. Мощните мускули на гърба му прозираха през ризата. Знаеше, че всъщност не гледа към картата.

Но да му каже, че иска той да може да се върне с нея в Адарлан и Терасен бе безсмислено. Нямаше как да наруши обета си към Майев, а и тя нямаше с какво да го изкуши. Не беше кралица. Не възнамеряваше да стане такава, дори ако имаше кралство, което да му даде, ако беше свободен... Нямаше смисъл да му казва всичко това.

Затова остави Роуан в залата. Което обаче не попречи на желанието ù да го задържи.

Следващият следобед, след като изми лицето си и превърза едно изгаряне на рамото си, Селена слезе да помогне с подготовката да вечерята. Повече почувства, отколкото чу тишината над крепостта, по-дълбока и тежка от нервното очаквате, което бе надвиснало последните дни наоколо.

Не бе усещала такова напрежение в крепостта от първата си нощ, когато Майев бе тук.

Но бе прекалено рано за леля ù да идва – все още нямаше какво да ù покаже, освен няколко полезни трика и разнообразните си щитове.

Вземаше по две стъпала наведнъж, докато не стигна кухнята. Ако Майев бе научила за нашествието и бе наредила на Роуан да се прибере...

Да диша, да мисли. Само така можеше да преживее тази среща.

Горещината и миризмата на мая я удариха, когато слезе по последните стъпала и забави ход, вдигнала брадичка, макар да се съмняваше, че леля ù би се унизила да я чака именно в кухнята. Освен ако не искаше да я разстрои. Но...

Майев не бе тук.

Там с гръб към нея беше Роуан. Стоеше в другия край заедно с Емрис, Малакай и Лука. Говореха тихо. Селена спря на място, когато видя пребледнялото лице на Емрис. Ръката му стискаше тази на Малакай.

Когато Роуан се извърна към нея, свил устни и ококорил очи от шок, ужас и болка – светът също замръзна.

Ръцете на Роуан увиснаха, а пръстите му започнаха да се свиват и отпускат в юмруци. За миг се запита дали ако се върне в стаята, това няма да превърне думите му в неистина.

Той направи крачка към нея. Само една и това бе преди да поклати глава, преди да вдигне ръце, за да го отблъсне.

– Моля те – каза тя и гласът ù потрепери. – Моля те.

Роуан продължи да приближава, носител на някаква загадъчна гибел. Знаеше, че не може да отбегне, че не може да падне на колене и да се помоли за милост.

Роуан спря на ръка разстояние, но не я докосна. Лицето му се изопна, но не от жестокост. Знаеше, осъзна тя, че някой от тях трябва да остане спокоен.

Роуан преглътна.

– В лагера в Калакула... е имало бунт – каза той. Сърцето ù прескочи един удар. – След смъртта на принцеса Нехемия едно момиче убило надзирателя си и започнало бунт. Робите завладели лагера. – Той си пое рязко въздух. – Кралят на Адарлан изпратил два легиона. Те избили всички.

– Робите са убили легионерите? – Тя си пое дълбок въздух. В Калакула имаше хиляди роби. Всички заедно бяха опасна сила, дори за два адарлански легиона.

С ужасяваща нежност Роуан стисна ръката ù.

– Не. Войниците избили всички роби в Калакула.

Светът се напука. В нея като вълна се надигна вопъл.

– В Калакула имаше хиляди хора.

Спокойствието на Роуан се пропука и той кимна. А когато отвори и затвори устата си, Селена осъзна, че не е свършило. Успя само да прошепне:

– Ендовиер?

Молбата на една глупачка.

Роуан бавно поклати глава.

– Щом узнал за бунта в Ейлве, кралят на Адарлан изпратил два легиона и на север. Не пощадил нито човек в Ендовиер.

Не можеше да види лицето му, когато той стисна ръцете ù, все едно можеше да ù попречи да пропадне в бездната. Виждаше единствено робите, които бе изоставила, планините от пепел и масовите гробове, които изкопаваха там всеки ден. Лицата на хората, работили с нея, хората, които бе оставила зад себе си. Които си бе позволила да забрави. Които бе оставила да страдат. Които се бяха молили за спасение с надеждата, че някой ще си спомни за тях.

Тя ги бе изоставила.

И бе закъсняла.

Народът на Нехемия. Народите от останалите кралства. Нейният народ. Народът на Терасен. Народът, който родителите и придворните ù бяха обичали толкова много. Това бяха бунтовниците в Ендовиер – бунтовници, които се бяха борели за кралството, докато тя... докато тя бе...

В Ендовиер бе имало деца. Както и в Калакула.

Тя не бе успяла да ги защити.

Стените на кухнята сякаш тръгнаха към нея, за да я смажат. Въздухът изтъня и стана прекалено спарен. Лицето на Роуан се размаза, а тя започна да диша по-дълбоко и по-хрипливо...

Той прошепна името ù прекалено тихо, за да могат другите да го чуят.

От звука му – на името, което някога бе служило за обещание на света, името, на което тя бе плюла и което бе осквернила, името, което не заслужаваше...

Тя се измъкна от хватката му, след което излезе от кухнята, мина през двора и защитните камъни и тръгна по невидимата граница, докато не намери едно място извън крепостта.

Светът бе пълен с викове и вопли, толкова силни, че тя се удави в тях.

Селена не промълви и дума, когато отприщи магията си към бариерата. Удар, който разтърси дърветата и накара земята да потрепери. Заблъска със силата си по невидимата стена. Умоляваше древните камъни да я вземат и използват. Пазителите сякаш усетиха желанието ù и изсмукаха и последното късче жарава, докато не потръпнаха, гладни за още.

А тя продължи да гори.

49

Вече от седмици Каол не бе имал никакъв контакт с който и да е от приятелите си – или съюзници, каквито и да бяха. Затова отново се върна към ритъма на старите си задължения. Макар да му бе по-трудно отвсякога да наблюдава официалните обеди на краля и да бе усилие да му докладва, го правеше. Не чу нищо нито от Едион, нито от Рен и все още не бе накарал Дориан да използва магията си, за да провери теорията му за заклинанието. Започна да се чуди дали не и изиграл ролята си в нарастващия бунт на Елин.

Бе събрал достатъчно информация, бе пресякъл достатъчно граници. Може би бе време да провери какво можеше да се свърши от Аниел. Щеше да е по-близо до Морат и може би щеше да разбере какво мъти кралят там. Владетелят бе приел плановете му да се върне като наследник в Аниел почти без възражения. Скоро щеше да представи и вариантите си за заместник.

Каол в момента стоеше на пост на официален обяд в голямата зала, на който присъстваха както Едион, така и Дориан. Вратите бяха отворени, за да влиза пролетен въздух, а хората на Каол стояха на всяка от тях, приготвили оръжия.

Всичко беше нормално, всичко вървеше както трябва, докато кралят не се изправи. Черният му пръстен сякаш погълна светлината на обедното слънце, промъкваща се през високите прозорци. Вдигна бокала и стаята притихна – но не както ставаше, когато заговореше Едион. Каол не можеше да спре да мисли за думите на генерала – да избере страна, нито пък за обвинението на Дориан – че отказва да приеме Селена и принца такива, каквито са. Разсъждаваше върху това отново и отново.

Нищо обаче не можа да подготви нито Каол, нито някой друг в тихата зала за усмивката, с която кралят дари присъстващите на масите под подиума му.

– Нося ви добри вести от Ейлве и от Севера. Справихме се с бунта в Калакула.

Не бяха чули нищо за такъв. Каол искаше да запуши ушите си, когато кралят добави:

– Ще трябва да работим здравата, за да напълним отново мините там и в Ендовиер, където също изличихме бунтовническата сган.

Каол бе щастлив, че се е облегнал на един стълб, но Дориан бе този, който се обади, пребледнял като смъртник.

– За какво говориш?

– Простете – усмихна се баща му, – изглежда, робите в Калакула са си наумили да започнат бунт след злощастната смърт на принцеса Нехемия. Ние не можехме да позволим този или други бунтове. За жалост нямахме и ресурсите да разпитаме всеки роб поотделно...

Каол разбра, че на Дориан му струва огромно усилие да не се разтрепери от ужас, докато пресмята наум колко хора са избити.

– Генерал Ашривер – рече кралят. Едион остана неподвижен. – С Гибелния легион ще сте радостни да научите, че след чистката в Ендовиер мнозина от бунтовниците на ваша територия повече няма... да ви безпокоят. Изглежда, не желаят да ги сполети съдбата на приятелите им в мините.

Каол нямаше представа откъде Едион намери сила и воля само да се усмихне и да сведе глава.

– Благодаря ви, Ваше Величество.

Дориан нахлу в кабинета на Сорша. Тя скочи с ръка на гърдите от мястото си на масата

– Чу ли? – попита той и затвори вратата зад себе си.

Очите ù бяха достатъчно червени, за да му подскажат, че да. Той се хвана за главата и притисна чело в нейното. Имаше нужда от тази хладна сила. Не знаеше как се е сдържал да не се разплаче, да не повърне или да не убие баща си на място. Но когато я погледна и вдиша от аромата ù – на розмарин и мента, – узна защо.

– Искам да избягаш от замъка – каза той. – Ще ти дам пари, но искам да си тръгнеш веднага, щом намериш начин да го сториш, без да предизвикваш подозрения.

Тя се измъкна от хватката му.

– Да не си полудял?

Напротив, никога не бе виждал света по-ясен.

– Ако останеш и те хванат... Ще ти дам колкото пари трябва.

– Няма толкова пари, с които да ме убедиш да си тръгна.

– Ще те вържа за кон, ако е необходимо. Ще те измъкна оттук!

– И кой ще се грижи за теб? Кой ще ти прави отварите? Ти вече не говориш дори с капитана си! Как мога да те оставя сега?

Той я хвана за раменете. Сорша трябваше да разбере. Трябваше да я накара да разбере. Верността ù бе едно от нещата, които обожаваше в нея, но сега... само щеше да я убие.

– Той е убил хиляди с едно решение. Представи си какво ще направи, ако разбере, че ми помагаш. Има и по-лоши неща от смъртта, Сорша. Моля те, напусни.

Пръстите ù се вплетоха в неговите.

– Ела с мен.

– Не мога. Тръгна ли си, ще стане по-лошо. Брат ми ще бъде обявен за наследник. Мисля... че има хора, които ще искат да го спрат. Ако съм тук, може би ще успея да им помогна.

О, Каол!

Вече разбираше защо е изпратил Селена във Вендлин и защо се връща в Аниел. Каол се бе продал, за да може тя да е в безопасност.

– Щом ти оставаш, аз също ще остана – отсече Сорша. – Не можеш да ме убедиш в противното.

– Моля те – каза той, понеже нямаше сили да вика, не и след смъртта на всички тези хора, надвиснала около него. – Моля те.

Но тя само прокара палец по бузата му.

– Заедно. Ще се справим с това заедно.

Постъпваше егоистично и ужасно, но повече не възрази.

~

Каол слезе в гробницата, за да остане сам, да скърби, да крещи. Ала там вече имаше някого.

Едион седеше на стъпалата на витото стълбище. Бе подпрял ръце на коленете си. Не се извърна, когато Каол остави свещта и седна до него.

– Какво, предполагаш – въздъхна Едион, загледан в тъмното, – мислят за нас хората на другите континенти, отвъд тези морета? Дали ни мразят, или им е жал за това, което си причиняваме? А може би и там е толкова зле. Може даже да е по-зле. Аз обаче знам в какво трябва да вярвам. Че някъде е по-добре оттук...

Каол не знаеше какво да отговори.

– Бил съм... – Зъбите на Едион просветнаха в тъмното. – Принуждавали са ме да правя много неща. Извратени и отвратителни. Нищо обаче не ме е карало да се чувствам по-противен от днес. Да благодаря на човека, изклал народа ми.

Не знаеше как да го утеши, какво да му обещае. Затова Каол остави Едион да се взира в мрака.

В кралския театър тази вечер нямаше и едно празно място. Всяка ложа, всеки балкон бе изпълнен с благородници, с търговци, с всеки, който можеше да си позволи билета. Бижута и коприна блестяха на светлината на стъклените полилеи. Богатствата на една триумфираща империя.

Новината за кланетата на роби бе пристигнала днес и плъзна от град на град като вълна от слухове, подир които оставаше само тишина. Балконите на театъра бяха необичайно тихи, все едно публиката бе дошла да я успокоят, да остави музиката да отмие петното.

Но по ложите се приказваше. За това какво означават новините за седналите в меките червени столове от кадифе – откъде могат да се намерят нови роби, за да не спира работата, как да се отнасят със собствените си роби.

Въпреки камбаните и подрънкването на полилеите, ложите притихнаха много по-бавно от обикновено.

Все още говореха, когато червените завеси се отдръпнаха, за да разкрият оркестъра. Бе чудо, че изобщо изръкопляскаха на диригента, който се яви на сцената.

Тогава забелязаха, че всички музиканти на сцената са облечени в черно. Затова и млъкнаха. А когато диригентът вдигна ръка, не симфония изпълни пространството.

А химнът на Ейлве.

После този на Фенхароу. На Мелисанде. И на Терасен. Всяка нация, която имаше хора в трудовите лагери.

И накрая, не за да триумфират, а за да оплачат това, в което са се превърнали, изпълниха химна на Адарлан.

Когато последната нота бе изсвирена, диригентът се обърна към тълпата, а музикантите се изправиха с него. Като един погледнаха към балконите, където бижута блестяха с кръвта на цял континент. И без да изричат дума, без да се покланят или без какъвто и да било жест, си излязоха.

Следващата сутрин театърът бе затворен с кралски декрет, а никой повече не видя нито музикантите, нито диригента.

50

Хладен вятър целуна врата на Селена. Гората бе притихнала, все едно птиците и насекомите бяха замлъкнали след атаката ù срещу невидимата стена. Бариерата бе поела всяка искрица магия, която бе хвърлила към нея, и сега сякаш бръмчеше със свежа сила.

Обгърна я уханието на бор и сняг. Тя се завъртя и намери Роуан, застанал до близкото дърво. Той бе там вече доста време. Бе я оставил да се изтощи.

Ала тя не бе изтощена. Не бе и завършила. В нея имаше още пламък, който плющеше и се гърчеше. Тя го остави да се сподави заедно със скръбта и ужаса.

– От Вендлин пристигнаха новини – каза Роуан. – Няма да пратят подкрепления.

– Не пратиха и преди десет години – каза тя. Гласът ù бе прегракнал, макар да не бе говорила от часове. Ледено спокойствие изпълни вените ù. – Защо им е да идват сега?

– Елин – помръкна погледът му. Когато тя остана вторачена в притъмнелия лес, внезапно каза: – Няма нужда да оставаш. Можем да идем в Доранел още тази нощ и да вземеш знанието, което ти трябва от Майев. Имаш благословията ми.

– Обиждаш ме, като ме караш да напусна. Аз съм боец. Нехемия би останала. Родителите ми също.

– Те имаха лукса да знаят, че родът им не завършва с тях.

Тя изскърца със зъби.

– Имаш опит, който ще е полезен тук. Ти си единственият шанс на полуелфите да оцелеят. Вярват ти и те уважават. Затова оставам. Защото се нуждаят от теб и защото бих те следвала до края, какъвто и да е той.

А ако съществата успееха да погълнат тялото и душата ù, нямаше да има нищо против. Беше си го заслужила.

За известно време той не отговори нищо. След това се намръщи.

– До края, какъвто и да е той?

Тя кимна. Нямаше нужда да споменава кланетата или да се опитва да я утеши. Той знаеше – знаеше, без да се налага да му казва нищо – за какво става дума.

Магията зажужа в кръвта ù. Искаше да излезе. Искаше още. Но щеше да изчака, докато настъпи времето ù. Докато Нарок и изчадията му не се появяха пред очите ù.

Осъзна, че Роуан е прочел мислите ù. Нещо повече, той бръкна под туниката си и извади кинжал. Нейният кинжал. Подаде ù го. Дългото острие блестеше, все едно през всичките тези месеци тайно го бе точил и полирал.

Когато сграбчи кинжала, ù се стори по-лек отвсякога. Роуан я погледна в очите, в самата ù душа, след което изрече:

– Огнено сърце.

Подкрепления от Вендлин нямаше да дойдат. Не напук, а защото легион от Адарлан бе нападнал северната граница. Три хиляди воини в кораби бяха предприели директна атака. Вендлин бе изпратил всичките си войници на север. Там и щяха да останат. Полуелфите трябваше да се изправят срещу силите на Нарок сами. Роуан внимателно окуражи онези, които не могат да се бият, да бягат.

Ала никой не го стори. Дори Емрис отказа, а Малакай просто каза, че там където е вреченият му, е и той самият.

С часове променяха плановете си според липсата на подкрепления. Накрая се оказа, че няма толкова много за променяне. Селена помогна с каквото можеше за организацията и остави Роуан да раздава заповедите и да премисля стратегията с брилянтния си ум. Опита да не мисли за Ендовиер и Калакула, но знанието все още я изгаряше, дори в дългите часове, които разговаряха.

Приготвяха плановете си чак докато Емрис не вдигна една тенджера от кухнята и не започна да я удря с лъжица, като им заповяда да излязат. Зората щеше да дойде твърде скоро.

Минута след като се прибра в стаята си, Селена се съблече и се просна в леглото. Роуан обаче се забави, докато сваляше ризата си и вървеше към мивката.

– Добре ми помогна с плановете тази вечер.

Тя погледна първо лицето, а после и врата му.

– Звучиш изненадан.

Той избърса лицето си с кърпа, след което се подпря на скрина с ръце от двете му страни. Дървото изскърца, ала изражението му остана неподвижно.

„Огнено сърце“ – я бе нарекъл той. Знаеше ли какво означава това име за нея? Искаше да го попита, имаше толкова много въпроси към него, но в момента, след всички новини от деня, трябваше просто да поспи.

– Извиках... – каза Роуан, след като се отблъсна от скрина и приближи леглото. Бе оставила меча от планинската пещера до него. Червеният рубин проблесна на бледата светлина, когато той прокара пръсти по златната дръжка. – ... хората си, както ги наричаш.

– Кога? – подпря се на лакти тя.

– Преди няколко дни. Не знам къде са и дали ще пристигнат навреме. Майев може да не ги пусне. Мнозина може и да не я помолят да дойдат. Непредвидими са. А може и да ми нареди да се върна в Доранел и...

– Всъщност си извикал помощ?

Той присви очи. „Точно това казах.“

Тя се изправи и той направи крачка назад.

„Какво промени мнението ти?“

„Някои неща си струват риска.“

Той не отстъпи, когато тя приближи и каза с последната искрица, останала в сърцето ù:

– Приемам те, Роуан от рода на Белия трън. Не ме интересува какво ще кажеш и колко ще възразяваш. Приемам те за свой приятел.

Той просто се обърна отново към мивката, но тя долови неизречените думи, като разчете изражението му.

„Няма значение. Стигнем ли Доранел, ти ще напуснеш кралството на Майев сама.“

На следващата сутрин заедно с другите полуелфи в Мъглив рид, които не бяха натоварени със съобщения, Емрис се присъедини към тях по пътя към селището на лечителите, за да помогнат на болните да стигнат до безопасно място. Всеки, който не можеше да се бие, остана да наглежда болните и ранените. Емрис обяви, че ще бъде там до края. Така го оставиха заедно с малък контингент стражи в случай, че нещата наистина се объркат. Мнозина не се сбогуваха – звучеше като покана за смърт. Селена бе напълно сигурна, че боговете няма да са милостиви към нея.

Тази нощ се събуди от голяма мазолеста ръка на рамото, която я разтърсваше. Изглежда, смъртта вече ги очакваше.

51

– Вземай меча и оръжията. Побързай! – каза Роуан на Селена. Тя веднага скочи на крака и посегна към кинжала под леглото.

Той вече бе прекосил половината стая, като се обличаше и въоръжаваше със смъртоносна скорост. Реши да не го занимава с въпроси. Щеше да ù каже каквото е необходимо. Напъха се в панталоните и ботушите си.

– Мисля, че са ни предали – каза Роуан. Пръстите ù хванаха дръжката на меча, докато се обръщаше към прозореца. Тишина. Цареше пълна тишина.

На края на хоризонта имаше нарастващ облак мрак.

– Идват тази нощ – пое си въздух тя.

– Огледах периметъра – отвърна Роуан, докато поставяше нож в ботуша си. – Изглежда, сякаш някой им е казал къде са всички капани и предупредителни звънци. Ще пристигнат тук до час.

– Работят ли предпазните камъни? – попита тя, докато сплиташе косата си и постави меча на гърба си.

– Да, здрави са. Вдигнах тревога. Малакай и останалите подготвят защитите на стените.

Малка част от нея помисли какво ли му е било на Малакай да завари полуголия Роуан да крещи заповеди в стаята му.

– Кой може да ни е предал? – попита тя.

– Не зная, но намеря ли го, ще го размажа в стената. Сега обаче си имаме по-сериозни проблеми.

Тъмнината на хоризонта се разпростря, като погълна звездите, дърветата, цялата светлина.

– Какво е това?

– По-сериозните проблеми – сви устни Роуан.

Защитните камъни бяха последната преграда пред крепостта. Ако Нарок смяташе да обсади Мъглив рид, не можеха да издържат завинаги. Но се надяваше бариерата да умори създанията и да отслаби силите им. На бойните кули и в двора бяха застанали полуелфите. Стрелците щяха да вземат живота на колкото се може повече хора, щом бариерата паднеше. Щяха да използват дъбовите врати като гърло на бутилка към двора.

Оставаха обаче съществата и Нарок, заедно с мрака, който носеха със себе си. Покрай крепостта профучаха птици и животни – бягство на пърхащи криле, тупащи лапи и нокти, драскащи се у камък. Животните бяха водени от Малките хора, от които се виждаше само блясъка на всевиждащите очи. Каквато и тъмнина да носеше Нарок, никой, оказал се в нея, не излизаше.

Стоеше с Роуан малко оттатък портите. Тревистата земя между крепостта и предпазните камъни внезапно ù се стори прекалено малка. Преди малко животните и Малките хора бяха спрели да се появяват и дори вятърът бе заглъхнал.

– В мига, в който бариерата падне, искам да пронижеш очите им със стрелите си – каза ù Роуан и опъна лъка си. – Не им давай шанс да хипнотизират теб или когото и да е. Остави войниците на останалите.

Не бяха чули или видели другите двеста мъже, но тя кимна и стисна собствения си лък.

– А магията?

– Използвай я умерено, но ако смяташ, че можеш да ги унищожиш с нея, не се колебай. И не се увличай. Унищожи ги на всяка цена.

Каква ледена преценка. Истински чистокръвен воин. Почти усещаше агресията, която струеше от него.

Смрад се надигна иззад бариерата. Няколко от стражите в двора започнаха да мърморят. Това бе воня от друг свят, излъчвана от адското създание, скрило се в плътта на смъртен. Няколко от скритите животни се изстреляха от дърветата с пяна на уста. Тъмнината зад тях се сгъсти.

– Роуан – каза тя. Не ги виждаше, а ги усещаше. – Те са тук.

В началото на гората, на по-малко от пет метра от камъните, се появиха създанията.

Селена зяпна. Бяха три.

Трима, а не две.

– Но нали кожоходите...

Не можа да довърши изречението, докато тримата мъже оглеждаха крепостта. Бяха облечени в абсолютно черно. Туниките им бяха разтворени, за да разкрият нашийниците на Уирда. Кожоходите не бяха убили прекрасния мъж, който я гледаше с широка усмивка, все едно вече може да я вкуси.

Един заек изскочи от храстите и се затича към камъните. Тъмнината зад съществата се протегна като огромна лапа и замахна към бягащото животинче.

Заекът падна, козината му потъмня, а костите се изписаха под нея, все едно животът му бе изсмукан. Стражите по стените и кулите се размърдаха, мнозина почнаха да ругаят. Бе имала шанса да се измъкне от едното от тези същества. Но тримата заедно бяха нещо друго, нещо далеч по-могъщо.

– Бариерата не бива да пада – каза ù Роуан. – Тази тъмнина убива всичко, което докосне.

Докато говореше, тъмнината се разля около крепостта. Хвана ги в капан. Бариерата избръмча и тътенът отекна в петите на ботушите ù.

Селена се превърна в елфа и направи гримаса от болка. Имаше нужда от по-острия слух, от силата и бързото заздравяване. Трите създания останаха в началото на гората, а тъмнината около тях се разширяваше. От двестате войници нямаше и следа.

Като един тримата се извърнаха към сенките и отстъпиха със сведени глави. А от дърветата се появи Нарок.

За разлика от останалите, той не бе красив. Бе едър и с белези, въоръжен до зъби. Но и неговата кожа бе осеяна с черни вени, а на врата си носеше нашийник от обсидиан. Селена долови гладната празнота в погледа му дори от това разстояние – плъзна към нея като кръв в река.

Изчака го да каже нещо, да преговаря, да им предложи да се покорят на силата на краля, да изнесе реч, с която да разколебае морала им. Нарок обаче огледа Мъглив рид бавно и почти доволен поклати глава, след което изтегли железния си меч и посочи портите от защитен камък.

Селена и Роуан не можаха да направят нищо, когато тъмнината изплющя като камшик и удари невидимата бариера. Въздухът потръпна, камъните изскърцаха.

Роуан вече вървеше към дъбовите врати и раздаваше заповеди към стрелците да се подготвят и да използват каквато магия имат срещу идващия мрак. Селена остана на мястото си.

Втори удар. Бариерата потрепери.

– Елин! – скара ù се Роуан и тя го погледна през рамо. – Прибирай се зад портите!

Тя обаче постави лъка на рамо и вдигна ръка, която гореше в пламъци.

– Онази нощ в гората отстъпи пред огъня.

– За да го използваш, трябва да минеш през бариерата, или пламъците ще отскочат от нея.

– Зная – отвърна тихо тя.

– Последният път погледна към онова нещо и веднага бе омагьосана.

Тъмнината удари отново.

– Сега няма да стане като последния път – каза тя, без да изпуска от поглед Нарок и трите му същества. Не и когато имаше да си връща. Кръвта ù пламна, но тя каза само: – Не знам какво друго да направя.

Ако тъмнината ги стигнеше, мечовете и стрелите нямаше да помогнат. Нямаше да могат дори да атакуват.

Някой извика зад тях, последван от друг:

– Тунелът! Пуснали са ги през тунела!

Чу се удар на метал в метал. За миг Селена остана неподвижна и премигваща. Тунелът за бягство. Наистина ги бяха предали. Сега разбра къде са войниците – промъкваха се през подземната мрежа, пуснати може би заради предпазните камъни, чието странно съзнание бе прекалено заето от заплахата горе, за да долови тази отдолу.

Виковете и шумът от битката се усилиха. Роуан бе оставил най-слабите бойци на входа на тунела. Това щеше да се превърне в клане.

– Роуан.

Тъмнината заудря бариерата отново и отново. Тръгна към камъните, а Роуан изръмжа:

– Да не си направила и крачка...

Но тя продължи. В крепостта се разнесоха писъци – на болка, смърт и ужас. Всяка крачка я измъчваше, но тя продължи към камъните и мегалитните порти. Роуан я хвана за лакътя.

– Това беше заповед!

Тя отблъсна ръката му.

– Трябваш им вътре. Остави бариерата на мен.

– Не знаеш дали ще стане!

– Ще стане – изръмжа тя. – Роуан, аз съм заменяемата!

– Ти си наследница на трона...

– В момента съм жена, чиято сила може да спаси животи. Остави ме да го направя! Помогни на останалите!

Роуан погледна към защитните камъни, крепостта и стражите, които тичаха да помогнат надолу. Най-накрая каза:

– Не се бий с тях. Съсредоточи се върху тъмнината и ги дръж настрана от бариерата. Това е всичко. Остани на пост, Елин!

Но тя не искаше да стои на пост. Не и след като врагът бе толкова близо. Не и след като душите от Калакула и Ендовиер я притискаха и пищяха като войниците в крепостта. Тя ги бе провалила. Бе закъсняла. Това бе достатъчно. Но кимна и като добрия войник, който Роуан вярваше, че е, каза:

– Разбрано.

– Ще нападнат веднага щом излезеш от бариерата – каза той и пусна ръката ù. Магията започна да кипи в кръвта ù. – Подготви щита си.

– Знам – каза само тя, когато приближи бариерата и виещата се тъмнина отвъд нея. Камъните на портала надвиснаха над нея и тя изтегли меча от гърба си с дясната си ръка, докато поддържаше лявата увита в пламък.

Народът на Нехемия – изклан. Нейният – също. Нейният.

Селена застана под портала камъни, с жужащата магия, целуваща кожата ù. Още няколко крачки и щеше да излезе отвъд бариерата. Усети, че Роуан е останал, за да види дали ще оцелее първите няколко мига. Щеше. Щеше да превърне тези същества в пепел.

Това бе последното нещо, което можеше да стори за хората, убити в Ендовиер и Калакула. Най-малкото, което можеше – да се превърне в чудовище, което да унищожи другите чудовища.

Пламъците в лявата ù ръка лумнаха и Селена излезе от прага, за да потъне в бездната пред себе си.

52

Тъмнината се изстреля към Селена в момента, в който тя прекрачи невидимата бариера.

Стената от пламък разкъса копието на мрака и, както предполагаше, чернотата отстъпи. Но само за да удари отново, бърза като стършел.

Посрещна удара с удар, поиска огънят да се разпръсне, стена от червено и златно да обкръжи бариерата зад нея. Пренебрегна вонята на съществата, пукота в ушите си, засилващото се главоболие, влошило се без защитата на камъните особено сега, когато съществата се бяха събрали. Но не отстъпи и на милиметър, макар от носа ù да потече кръв.

Тъмнината се спусна към нея, като едновременно нападна стената и прониза пламъците ù. Тя ги закърпи по инстинкт и остави силата да прави каквото си иска, но със заповедта да пази бариерата вдигната. Направи още една крачка отвъд каменния портал.

Нарок не се виждаше никакъв, ала трите същества я очакваха.

За разлика от онази нощ в гората, бяха въоръжени с дълги и тънки мечове, които извадиха с неестествена грация. А после нападнаха.

Не се прицели в очите им, нито обърна внимание на бученето в ушите си. Просто призова щит от пламък в лявата си ръка и развъртя древния меч.

Дали Роуан гледаше това първо изпитание и последвалите го, тя не знаеше. Трите същества продължиха да я нападат, бързи и уверени, все едно бяха практикували боя с меч хилядолетия наред, все едно имаха един ум и едно тяло. Отблъснеше ли една атака, следваше друга, когато удареше със стомана и пламък към един, друг се опитваше да я сграбчи. А тя не можеше да се остави нито да я докоснат, нито дори да срещне погледа им.

Зад гърба ù щитът около бариерата се нагорещи. Мракът на съществата го хапеше, но той не падна. Не бе излъгала Роуан, че ще пази стената.

Едното същество замахна с меч към нея. Не за да я убие – за да я осакати. Но по инстинкт пламъците плъзнаха по острието ù, а тя отвърна на удара, като сля огъня и меча в едно. Когато острието срещна черното желязо на създанието, изхвръкнаха сини искри, толкова ярки, че тя дръзна да погледне към лицето на съществото. И видя изненада. Ужас. Гняв.

Дръжката на меча бе топла и успокояваща в ръката ù, а рубинът блестеше като със собствен пламък.

Трите създания спряха едновременно, а чувствените им устни се разтеглиха, за да разкрият прекалено белите зъби. Онова в центъра, което бе вкусило от нея и преди, изсъска към меча.

– Голдрин.

Тъмнината застина и тя използва разсейването, за да закърпи щитовете си. Тръпки полазиха гърба ù, въпреки че пламъците я стоплиха. Тя вдигна меча по-високо и направи крачка напред.

– Ала ти не си Атрил, възлюбения на тъмната кралица – каза единият.

– Не си и Бранън Дивия огън – обади се вторият.

– Откъде... – Но думите заседнаха в гърлото ù, когато в съзнанието ù изплува споменът от преди няколко месеца – сякаш отпреди цял един живот. За свят между световете, за съществото, което живееше в Каин, и за това, което бе говорило... на нея и Елена. Елена, дъщерята на Бранън. „Бяхте доведени тук – бе казало то. – Всички играчи в една недовършена игра.“

Игра, започнала в зората на времето, когато раса демони бе изковала Ключовете на Уирда и ги бе използвала, за да нахлуе в техния свят. А Майев бе използвала силите си, за да ги прогони. Някои демони обаче бяха останали в Ерилея и бяха започнали втора война векове по-късно. Тогава Елена се бе изправила срещу тях. Кой още бе върнат в кралството им? Ами ако кралят на Адарлан, научил за Ключовете, бе узнал и къде са демоните? Как да ги... обуздае?

Богове.

– Вие сте Валгите – издиша тя.

Трите същества в смъртни тела се усмихнаха.

– Ние сме принцовете на нашия свят.

– И какъв свят е това? – Тя вля магията си в щита зад гърба си.

Принцът Валг в центъра се протегна към нея, без дори да помръдне. Тя запрати пламък към него и той отстъпи назад.

– Светът на вечния мрак, на дълбокия лед и на виещия вятър – отвърна той. – Толкова дълго време чакахме да вкусим отново от слънчевата светлина.

Кралят на Адарлан или бе по-могъщ, отколкото тя можеше да си представи, или бе най-глупавият човек на тази земя, щом мислеше, че може да обуздае тези принцове демони.

Кръв покапа по туниката от носа ù. След това водачът измърка:

– Пуснеш ли ме в себе си, момиче, нивга не ще усетиш повече болка, ни кръв ще рукне от раните ти.

Тя вдигна втора огнена стена – между себе си и тях.

– Бранън и останалите ви изпратиха в забрава веднъж – каза тя, макар дробовете ù да горяха. – Ще го направим отново.

Гърлен смях.

– Не са ни изпращали никъде. Само ни задържаха. Докле не се появи смъртен човек тъй глупав, че да ни покани отново в тези великолепни тела.

Дали хората бяха все още вътре? Дали ако отрежеше главите им и разбиеше обсидиановите нашийници на Уирда, съществата щяха да изчезнат? Или пък щяха да се отприщят в още по-смъртоносна форма?

Това бе много по-лошо, отколкото бе очаквала.

– Да – каза водачът и пристъпи с усмивка към нея, – редно е да се боиш от нас. И да ни приемеш.

– Приеми това – изръмжа тя и запрати скрития в ръката си кинжал към главата му.

Той бе толкова бърз, че острието само одраска бузата му, вместо да се забие между очите. Черна кръв покапа от лицето. Той вдигна бялата си като луната ръка, за да я разгледа.

– С радост ще те погълна отвътре навън – рече той и мракът отново се спусна към нея.

Битката в крепостта все още бушуваше, което не беше лошо. Значи не всички бяха мъртви. Селена все още въртеше Голдрин срещу тримата принцове на Валгите – макар мечът да натежаваше с всеки изминал миг, а щитът зад нея да започваше да избледнява. Не бе имала време да влезе навътре в силата си и да пресметне как трябва да я разпредели.

Мракът, който Валгите носеха със себе си, продължи да блъска по стената, и така Селена трябваше да вдига щит след щит. Огънят изгаряше кръвта, дъха и ума ù. Отприщи магията си с едничкото желание да задържи щита дотолкова, че да остане жива. Магията пое контрол и изсмука резервите ù.

Роуан не се върна да помогне. Но тя си каза, че ще дойде и ще го стори, тъй като не бе слабост да признае, че има нужда от него, от помощта му и от...

Остра болка прониза кръста ù. Отне ù върховно усилие да не изпусне легендарния меч, когато водачът на Валгите замахна към врата ù. Не.

Мускул близо до гръбнака ù се размърда и тя трябваше да сподави вика си, когато отблъсна удара. Не можеше да догаря. Не толкова скоро, не и след толкова тренировки. Не и когато...

Дупка разкъса щита зад нея и мракът се удари в бариерата, като накара магията да потрепери и да изпищи. Тя я закърпи с мисълта си, но кръвта ù се качи в ушите. Принцовете отново приближаваха. Тя изръмжа и запрати стена от бял пламък по тях, като ги накара да отстъпят, за да може да си поеме въздух.

Но вместо това закашля кръв.

Ако се скриеше зад портите, колко ли време щеше да отнеме на щита да падне пред принцовете и тяхната древна магия? Колко щяха да издържат онези вътре? Не посмя да погледне назад, за да види кой е спечелил битката вътре.

Нещата не вървяха добре. Не се чуваха победни викове, само крясъци на страх и болка. Коленете ù се огънаха, но тя преглътна кръвта в устата си и пое нова глътка въздух.

Не си бе представяла, че ще загине така. Може би не заслужаваше нищо друго, след като бе обърнала гръб на кралството си.

Един от принцовете на Валгите замахна с ръка към стената от пламък, която ги разделяше. Тъмнината предпази ръката му от това да се стопи. Селена се готвеше да запрати нов залп по него, когато движение по дърветата хвана окото ù.

Далеч нагоре на хълма, сякаш бяха препускали през планините, без да спират за храна, вода или сън, се издигаха огромен мъж, гигантска птица и трима от най-големите хищници, които бе виждала някога.

Общо петима. Отвърнали на отчаяния призив на приятеля си.

Профучаваха между дървета и над камъни – два вълка, единият черен, а другият бял като луната, огромен мъж, кръжаща над тях птица и познатата пума. Насочили се към мрака, надвиснал между тях и крепостта.

Когато приближиха тъмнината, черният вълк спря, като че ли усещаше какво трябва да стори. Писъците в крепостта нараснаха. Ако новодошлите можеха да унищожат войниците, оцелелите трябваше да поемат по тунела и да избягат, преди мракът да е погълнал всичко.

Пот закапа по очите на Селена. Прониза я толкова дълбока болка, че се уплаши дали не се е наранила завинаги. Но не бе излъгала, когато каза на Роуан, че иска да спаси животи.

Не се спря да помисли, когато с остатъците от силата си прокара мост от пламък, който раздели мрака пред приятелите на Роуан и им освободи пътя към портите.

Приятелите на Роуан не се поколебаха и се затичаха натам. Вълците водеха, следвани от птицата – орел рибар. Селена вля силата си в моста и стисна зъби срещу агонията, когато петимата минаха покрай нея, без дори да я погледнат. Но златната пума забави препускането си към портите зад нея. Гърдите я притиснаха и тя се закашля. Светла кръв обагри тревата.

– Той е вътре – задави се тя. – Помогни му.

Пумата се спря и я погледна преценяващо. После – и стената и принцовете, борещи се с пламъците.

– Върви – изхриптя Селена. Мостът през тъмнината се срина и тя се олюля крачка назад. Черната сила удари нея, щита и света.

Кръвта забуча толкова силно в ушите ù, че почти не чу как пумата тича към крепостта. Приятелите на Роуан бяха дошли. Чудесно. Нямаше да е сам, имаше си някого на тоя свят.

Отново закашля кръв и я пръсна по земята, в краката на принца Валг.

Едва бе помръднала, когато той я блъсна в собствените ù пламъци. Тя удари магическата преграда зад себе си, твърда и безмилостна като направена от камък. Единственият път към крепостта бе през защитните порти. Тя замахна с Голдрин, но ударът бе немощен. Срещу Валга, срещу тази ужасна сила, която кралят на Адарлан притежаваше, срещу армията му – всичко това беше безполезно. Беше безполезна и клетвата, която бе дала на гроба на Нехемия. Беше безполезно и това, че е наследница на прекършен трон и носителка на забравено име.

Магията сваряваше кръвта ù. Мракът щеше да е облекчение след ада, който гореше във вените ù. Принцът на Валгите пристъпи напред и част от нея запищя. Да се изправи, да се бори, да протестира срещу този ужасен край. Но да помръдне крайниците си, дори да диша се бе превърнало във върховно усилие.

Бе толкова уморена.

Крепостта се бе превърнала в пъкъл от крясъците, битките и пролятата кръв. Роуан обаче продължи да върти мечовете, без да отстъпва от позицията си на тунела, докато войник след войник влизаха навътре. Лука му каза, че водачът на следотърсачите Бас ги бе пуснал. Другите полуелфи, заговорничели с Бас, бяха искали силата, която създанията им предложили – искали да имат място в света. От празния поглед на окървавеното момче Роуан разбра, че Бас вече е намерил края си. Надяваше се не Лука да е отнел живота му.

Войниците продължаваха да нахлуват – обучени мъже, които не се бояха нито от полуелфите, нито от дребната магия, която владееха. Бяха въоръжени с желязо и не правеха разлика между млади и стари, мъже и жени, просто вървяха и посичаха наред.

Роуан не бе изтощен, напротив. Беше се борил по-дълго и в по-лоши условия. Другите обаче се огъваха, особено предвид това, че враговете продължаваха да прииждат към крепостта. Роуан измъкна меча си от корема на падащ противник, а кинжалът му вече прерязваше гърлото на следващия. В този миг ръмжене разтърси крепостта. Няколко от полуелфите замръзнаха, но Роуан почти се разтрепери от облекчение, когато вълците близнаци слязоха по стълбите и сключиха челюсти около шиите на двама адарлански войници.

Мощни криле изплющяха във въздуха и в следващия миг пред него се появи сияен тъмноок мъж, размахал меч, по-древен от обитателите на Мъглив рид. Вохан само му кимна и зае позиция. Не бе от приказливите.

Вълците зад него бяха смъртоносни. Те не си направиха труда да се превъплътят в елфи, а просто поваляха войник след войника, като оставяха онези, които продължаваха напред, на огромния мъж зад себе си.

Това бе всичко, което Роуан видя, преди да се затича по стълбите, като избягваше замаяните и окървавени полуелфи.

Мракът не се бе спуснал, което означаваше, че тя все още диша на поста си, но...

Пумата скочи на стълбите и се превъплъти. Роуан погледна жълтеникавокафявите очи на Гавриел и попита:

– Къде е тя?

Гавриел вдигна ръка, сякаш за да го спре.

– Не е добре, Роуан. Мисля, че...

Роуан се затича, изблъска най-стария си приятел и профуча покрай огромния мъж, който се бе появил. Лоркан. Дори Лоркан бе отвърнал на призива му. После щеше да им благодари. Тъмнокосият полуелф не каза нищо, когато Роуан изтича до портите на крепостта. Ала това, което видя, едва не го накара да падне на колене.

Стената от пламъци бе станала на парцали, ала още пазеше бариерата. Трите същества обаче...

Елин бе застанала пред тях, прегърбена и задъхана с меч в ръка. Те напредваха. Слаб син пламък тлееше пред тях. Те го избутаха, махайки с ръце. Нов пламък изскочи, ала коленете ù се огънаха.

Огненият щит се издигна и отстъпи, пулсирайки като светлина около тялото ù. Изгаряше. Защо не бе отстъпила?

Още една крачка и съществата казаха нещо, което я накара да вдигне глава. Роуан знаеше, че не може да я достигне, но дори нямаше въздух да извика, когато Елин се взря в лицето на съществото пред себе си.

Тя го бе излъгала. Искаше да спаси живота на останалите, да. Но не и своя.

Пое си рязко въздух – да изтича, да изреве, да призове силите си, – ала тогава го удари стена от мускули. Макар да се бореше срещу Гавриел, Роуан не можа да направи нищо срещу четирите века тренировки и котешки инстинкт, които го притиснаха към земята и му попречиха да изтича през портите към тъмнината, която рушеше светове.

Съществото хвана лицето на Елин в ръце, а мечът ù падна забравен на земята.

Роуан изпищя, когато създанието я притисна към себе си. Тя спря да се бие. Пламъците угаснаха.

А мракът я погълна.

53

Навсякъде имаше кръв.

Както и преди, Селена стоеше между двете окървавени легла. Вонящият дъх галеше ухото, врата и гърба ù. Чувстваше как принцовете на Валгите кръжат около нея като хищници и поглъщат болката и отчаянието ù, като се наслаждават на всяка глътка.

Нямаше измъкване. Не можеше да помръдне – само местеше поглед от едното легло към другото.

Трупът на Нехемия, изкривен и обезобразен. Защото бе закъсняла и защото бе страхливка.

Родителите ù, с гърла, прерязани от ухо до ухо, сиви и безжизнени. Мъртви от атака, която трябваше да предугадят. Която тя трябваше да предугади. А може би го бе сторила и затова се бе свила тази нощ. Но пак бе закъсняла.

Две легла. Две пукнатини в душата ù, цепнатини, през които бездната се бе процедила много преди принцовете на Валгите да я хванат. Нокът погали врата ù и тя отскочи настрани. Падна в труповете на родителите си.

В този момент мракът я погълна и угаси изтощения ù пламък, като започна да се храни с безразсъдната ярост, накарала я да излезе от бариерата. Тук, в мрака, тишината бе абсолютна и вечна. Можеше да почувства как Валгите кръжат около нея, гладни и пълни със студена и древна злоба. Очакваше да изсмучат живота ù мигновено, но те само си стояха в тъмното, търкаха се в нея като котки и така, докато не се образува слаба светлина и тя не се озова между двете легла. Не можеше да отклони поглед, не чувстваше нищо, освен гадене и паника, които се надигнаха в нея. А сега... сега...

Макар тялото ù да стоеше неподвижно в леглото, гласът на Нехемия прошепна:

– Страхливка.

Селена повърна. Дрезгав смях прозвуча около нея. Тя се изправи и се отдалечи от леглото на Нехемия. Тогава се озова в море от червено... червено, бяло и сиво, и...

Оказа се като призрак в кревата на родителите си, където бе и преди десет години, събудила се между труповете, докато слугинята крещеше. Чуваше крясъците ù и сега. Пронизителни. Безкрайни.

– Страхливка.

Селена падна на пода, истински, гладък и студен, точно както го помнеше. Нямаше къде другаде да иде. Това бе спомен, а не истински неща.

Опря длани в дървото и сподави писъка си.

– Страхливка.

Гласът на Нехемия отново изпълни стаята. Селена стисна очи и каза на стената:

– Зная. Зная.

Не се възпротиви, когато студените завършващи с нокти пръсти я погалиха по бузата, по челото и раменете. Един от ноктите сряза плитката ù и я накара да се обърне. Не се възпротиви, когато мракът я погълна в дълбокото.

Мракът нямаше начало и край.

Това бе бездната, която я преследваше от десет години, и тя бе пропаднала в нея, бе я приела.

Нямаше звук, само смътно усещане, че напредва към дъно, което може би не съществува или означава окончателния ù край. Може би принцовете на Валгите я бяха погълнали и я бяха превърнали в черупка. Може би душата ù бе пленена тук завинаги, във вечния мрак.

Може би това беше адът.

Чернотата започна да се вълнува, пълна със звуци и цветове, покрай които премина. Преживя всеки образ, всеки спомен бе по-лош от предишния. Ужасеното лице на Каол, когато разбра каква е, обезобразеното тяло на Нехемия, последният разговор с приятелката ù и ужасните неща, които ù бе наговорила.

„Когато видиш труповете на хората си около теб, не идвай да ми ревеш на рамото.“

Предсказанието ù се бе сбъднало – хиляди роби на Ейлве бяха заплатили с живота си за храбростта да се разбунтуват.

Потъна във вихър от моменти, които доказваха, че приятелката ù е права. Съществуванието ù бе безсмислено, петно върху света. Не заслужаваше изобщо да се ражда.

Това бе адът и изглеждаше като такъв. Видя кървавата баня, която бе създала, когато се бе развилняла в Ендовиер. Писъците на умиращите – мъжете, които бе съсякла – я разкъсаха като невидими ръце.

Заслужаваше точно това.

През първия ден в Ендовиер бе полудяла.

Полудя, когато спускането спря и се оказа съблечена и вързана между два окървавени кола. Студеният въздух ощипа голите ù гърди, но това не можеше да се сравнява с ужаса и агонията на изплющелия камшик...

Тя започна да се гърчи срещу въжетата, които я приковаваха. Нямаше време да си поеме въздух, преди камшикът да изплющи отново и да разцепи света като светкавица.

– Страхливка – изсъска Нехемия зад нея, докато камшикът плющеше. – Страхливка. – Болката я ослепи. – Погледни ме. – Не можеше да завърти главата си, нито да избяга. – Погледни ме.

Тя опъна въжетата, но успя да погледне през рамо.

Нехемия бе цяла, красива и недокосната, а очите ù пламтяха от омраза. Зад нея се появи Сам, висок и красив. Смъртта му бе подобна на тази на Нехемия, ала много по-лоша, проточена с часове. И него не бе успяла да спаси. Когато принцесата положи железния камшик в ръцете му, той я заобиколи и остави камшика да се развие до каменистата земя. Селена се изсмя тихо.

Приветства болката с разтворени обятия, когато той си пое въздух, дрехите му се размърдаха и изплющя с камшика. Железният връх я разкъса и я повали.

– Отново – изграчи думата Селена. – Отново.

Сам се подчини. Чуваше се само ударът на кожа в мокра плът, докато Сам и Нехемия се редуваха. Зад тях се появи колона хора, които чакаха разплата за това, което не бе успяла да направи. Толкова много хора, чиито животи бе отнела или не бе успяла да спаси.

Отново.

Отново.

Отново.

Не бе излязла през бариерата с очакването да победи принцовете на Валгите.

Бе излязла по същата причина, заради която се бе прекършила в Ендовиер.

Ала принцовете още не я бяха убили.

Бе почувствала удоволствието им, докато молеше да я бичуват. Това бе същността им. Смъртната ù плът не означаваше нищо за тях – агонията бе това, което си струваше. Щяха да измъкват това от нея завинаги, да си я пазят като домашен любимец.

Нямаше кой да я спаси, никой, който да навлезе в тъмнината им и да оцелее.

Един по един преровиха спомените ù. Тя ги нахрани, даде им всичко, което искаха, и нещо повече. Ровеха по-назад и по-назад в годините и потънаха с нея в мрака. Не ù пукаше.

Не бе погледнала принца в очите с очакване да види изгрева отново.

Не знаеше колко дълго време е пропадала с тях.

Но внезапно чу рев под себе си – ледена река. Шепоти и мъгли се надигнаха, за да ги посрещнат.

Не, не се надигаха. Това бе дъното. Краят на бездната. А може би и нейният. Най-после.

Не знаеше дали Валгите съскат от гняв, или от удоволствие, когато бяха блъснати в ледената река на дъното на душата ù.

54

Пристигането му бе отбелязано с тромпети. Последвани от тишина, когато хората на Оринт изпълниха улиците, водещи до белия дворец. Това бе първият слънчев ден от няколко седмици. Снегът по калдъръмените улици се бе стопил, макар във вятъра да се носеше още слаб полъх на зима, достатъчен, че кралят на Адарлан и цялата му огромна група да са облечени в кожи, покриващи броните им.

Знамената им в златно и алено обаче се вееха на силния вятър, а златните им дръжки сияеха ярко като броните на носещите ги, които вървяха в края на групата. Тя гледаше как приближават от един балконите на тронната зала. Едион бе до нея и не спираше да обсъжда конете, броните, оръжията, както и самия крал на Адарлан, който яздеше най-отпред на огромен боен кон. Зад него имаше пони, яздено от по-малка фигура.

– Сополивият му син – каза ù Едион.

Целият замък бе притихнал. Всички се суетяха нервно наоколо. Баща ù бе изключително нервен на закуска, майка ù – разсеяна, а целият двор – настръхнал и много по въоръжен от нормалното. Само вуйчо ù си бе същият – Орлон ù се бе усмихнал днес, бе казал, че изглежда много добре в синята си рокля и със златната корона и бе подръпнал една от скоро оформените ù къдрици. Никой не ù бе казал защо е нужно това посещение, но тя знаеше, че е важно, понеже дори Едион бе облечен с чисти дрехи, носеше корона и имаше нов кинжал, който подхвърляше във въздуха.

– Едион, Елин – изсъска някой от вътрешността на стаята. Това бе лейди Мериън, най-добрата приятелка и прислужница на майка ù. – Елате на подиума.

Зад симпатичната жена надничаше чернокосата глава на дъщеря ù Елида. Момичето бе прекалено тихо и крехко, та Елин да се занимава с нея. А бавачката ù лейди Мериън непрестанно гушкаше дъщеря си.

– Миши топки – изпсува Едион. Мериън пламна от гняв, ала не го смъмри. Това бе доказателство, че днешният ден е различен, дори опасен.

Стомахът ù се сви. Накрая обаче последва лейди Мериън и кацна до малкия си трон, разположен до този на баща ù. Едион я следваше по петите и застана до нея, изпънал рамене и вдигнал глава. Вече неин защитник и воин.

Целият Оринт притихна, когато кралят на Адарлан влезе в планинския дом.

Тя мразеше краля на Адарлан.

Той не се усмихна. Нито когато влезе в тронната зала, за да поздрави родителите и чичо ù, нито когато представи големия си син, престолонаследника Дориан Хавилиард, нито даже когато влязоха в голямата зала за най-огромния пир, който бе виждала. Бе я погледнал само два пъти досега – първият път, когато се запознаваха и задържа погледа си върху нея толкова дълго, че баща ù бе настоял да разбере какво толкова интересно има в дъщеря му и целият двор се бе напрегнал. Това обаче не го бе накарало да сведе поглед. Мразеше белязаното му жестоко лице и козината, с която се бе наметнал, мразеше начина, по който пренебрегваше тъмнокосия си син, застанал като красива кукличка до него с маниери толкова елегантни и изящни, че движенията на бледите му ръце напомняха летенето на малки птички.

Кралят я бе погледнал втори път, когато тя застана на масата, на няколко стола от него, обкръжена от лейди Мериън и Едион. Под роклята на лейди Мериън имаше кинжали – знаеше го, защото непрекъснато се удряше в тях. Лорд Кал, съпругът на лейди Мериън, седеше зад съпругата си, целият напрегнат.

Елида, заедно с останалите си деца, бе изпроводена по стълбите. Само Елин, Едион и принц Дориан бяха допуснати тук. Едион се пъчеше от гордост и едвам сдържа яда си, когато кралят на Адарлан я погледна отново, все едно можеше да види костите ù.

След това кралят потъна в разговор с родителите и чичо ù, а също и с останалите благородници в двора, които бяха насядали около кралското семейство.

Знаеше, че придворните не поемат никакви рискове, когато тя, родителите или чичо ù са наоколо. Дори сега видя как по време на разговорите очите на най-близките приятели на баща ù шарят към прозорците и вратите.

Останалата част от залата бе пълна с гости от Адарлан и другите от двора на Орлон, заедно с някои богати търговци от градове, които искаха да имат контакти с новата империя. Вниманието ù обаче бе привлечено от принца, който изглеждаше напълно пренебрегнат от краля и собствените си придворни, натикан в ъгъла близо до нея и Едион.

„Храни се толкова красиво“ – помисли си тя, докато го наблюдаваше как реже печеното си пиле. И парченце не падаше настрани, и троха не се търкулваше по пода. Тя имаше добри маниери, за разлика от Едион, който беше безнадежден случай. Чинията му бе пълна с кокали и навсякъде около него имаше трохи, дори по нейната рокля. Тя го бе изритала заради това, но вниманието му бе изцяло привлечено от кралското семейство на масата.

Затова и тя, и престолонаследникът бяха пренебрегнати. Отново погледна към момчето, което май беше на нейната възраст. Кожата му бе бяла, а черната коса – грижливо сресана. Сапфирените му очи се вдигнаха от чинията, за да срещнат нейните.

– Храниш се като изискана дама – каза му тя.

Той сви устни и бузите му пламнаха. Куин, капитанът на стражата на вуйчо ù, се задави, докато отпиваше от водата си.

Принцът погледна към баща си – който все още разговаряше с вуйчо ù, – преди да отговори. Не търсеше одобрението му. Беше го страх.

– Храня се като принц – отвърна тихо.

– Няма нужда да режеш хляба си с нож и вилица – заяви тя. Главата леко я заболя, след което усети прилив на топлина. Не обърна внимание. Залата бе гореща, тъй като по някаква причина бяха затворили прозорците.

– Тук на север – продължи тя, когато ножът и вилицата на принца останаха на мястото си върху покривката – няма нужда да си толкова официален. Нямаме обичай да се правим на важни.

Хен, един от хората на Куин, се закашля нарочно на няколко метра от нея. Сякаш можеше да го чуе как казва „според накъдрената госпожичка, която заплашва, че ще ни одере живи, ако ù оцапаме рокличката“.

Тя хвърли сърдит поглед към Хен, след което върна вниманието си на чуждоземния принц. Той отново се бе съсредоточил в храната, все едно очакваше да го пренебрегнат и в останалата част от вечерта. Изглеждаше ù толкова самотен, че каза:

– Ако искаш, мога да стана твоя приятелка.

Никой от мъжете около тях нито се изкашля, нито каза нещо.

– Имам си приятел – вирна брадичка Дориан. – Един ден той ще е лорд на Аниел. Той е най-добрият воин на света!

Тя се съмняваше, че това твърдение ще хареса на Едион, но братовчед ù остана съсредоточен в яденето си. Съжали, че си е отворила устата. Дори безполезният чужд принц си имаше приятели. Главоболието ù се усили. Тя отпи от водата си. Водата винаги охлаждаше пламъците в нея.

Главоболието ù обаче се усили рязко, докато протягаше ръце към чашата си.

– Принцесо? – каза Куин. Той винаги забелязваше пръв тези неща.

Тя премигна. Черни петна избиха пред очите ù. Ала болката спря.

Не, не спря. Само направи пауза. След която... удари право между очите ù и стегна главата ù, сякаш се опитва да влезе вътре. Елин потърка чело. Гърлото ù се стегна. Тя се протегна към водата, сещайки се за успокоителния ù хлад, точно както я бяха учили придворните и учителите ù. Но магията бушуваше в стомаха ù. Пламтеше. Всеки пулс на болка я правеше по-лоша.

– Принцесо! – повтори Куин.

Тя се изправи на крака и коленете ù се огънаха. Чернотата в погледа ù се усили с всеки удар на болката и тя се олюля. Отдалече, все едно се намираше под вода, чу как лейди Мериън вика името ù. Прислужницата се протегна към нея, ала тя искаше хладния допир на майка си.

Майка ù се обърна от мястото си с изопнато лице. Златните обеци отразиха светлината. Тя протегна ръка и я извика при себе си:

– Какво има, Огнено сърце?

– Лошо ми е – отвърна тя. Едвам изговори думите. Стисна облечената в кадифе ръка на майка си, за да се успокои и за да не поддадат краката ù.

– Какво не е наред? – попита майка ù и постави ръка на челото ù. Изкриви лице от тревога, след което погледна към баща ù, който наблюдаваше от стола си до краля на Адарлан.

– Гори цялата – прошепна тя. Внезапно лейди Мериън се появи зад нея. Майка ù вдигна очи. – Нека лечителят отиде в стаята ù.

Мериън веднага излезе с бързане през страничната врата.

Не ù трябваше лечител. Тя стисна ръката на майка си, за да ù каже това. Но магията се надигна и тя не можа да продума. Майка ù изсъска, след което отстъпи назад. От мястото, където бе стиснала роклята ù, се издигаше пушек.

– Елин...

Главата я заболя още по-силно. А после...

Нещо в мозъка ù се завъртя. Червей на мрака, търсещ път навън. Магията ù започна да бушува в опитите си да излезе, да гори, да спаси и двете, но...

– Елин....

– Излез – изграчи тя, хванала се за слепоочията, докато отстъпваше от масата. Двама от чуждестранните лордове хванаха Дориан и го изведоха от стаята.

Магията ù се надигна като жребец, когато червеят увеличи натиска.

– Елин! – Баща ù вече бе на крака и с изваден меч. Половината от останалите също се бяха изправили, но тя вдигна ръка да ги спре. Да ги предупреди.

Изригнаха сини пламъци. Двама души се приведоха навреме, за да ги избегнат, всички други скочиха на крака, а опразнените им столове се подпалиха.

Червеят щеше да се слее с ума ù и никога да не я пусне. Тя се хвана за главата, а магията ù запищя, толкова шумно, че можеше да разруши света. След това самата тя пламна, жива колона от тюркоазен огън. Зарида, а тъмният червей продължи да дълбае стените на ума ù.

Над собствения си глас, над виковете в залата чу как баща ù извиква заповед към майка ù, която бе на колене, протегнала ръце към нея:

– Направи го, Евалин!

Колоната пламък се нажежи до такава степен, че хората започнаха да бягат. Очите на майка ù срещнаха нейните, пълни с отчаяние и болка.

След това я заля стена от вода. Прикова я към камъните, нахлу в гърлото и очите ù, задави я. Вече нямаше въздух за пламъка, само вода и ледена прегръдка.

Кралят на Адарлан я погледна за трети път.

И се усмихна.

Принцовете на Валгите изпитваха удоволствие от този спомен, от ужаса и болката ù. Докато се спряха да му се насладят, Селена разбра истината. Онази вечер кралят на Адарлан бе използвал силата си срещу нея. Родителите ù нямаше как да знаят кой е отговорен за тъмния червей, който бе изчезнал веднага щом тя бе изгубила съзнание. Нямаше как да знаят, че червеят е човекът, седнал до тях.

Четвъртият принц, живеещ в Нарок, се появи, за да каже:

– Войниците почти превзеха тунела. Бъдете готови да се придвижите скоро. – Почувства как той надвисва над нея и я наблюдава. – Намерихте ми награда, която ще заинтересува господаря ми. Не я похабявайте. Само си хапнете от нея.

Тя се опита да се ужаси – да изпита нещо, каквото и да е, при мисълта за това къде ще я отведат, но не почувства нищо, когато принцовете измърмориха съгласието си. Споменът продължи.

Майка ù смяташе, че това е нападение от Майев, грубо напомняне за дълга, който имаше към нея. Трябваше да я накара да се почувства уязвима. В часовете след това Елин се отпусна в ледената баня до спалнята си и използва елфическите си уши, за да подслуша родителите си и придворните им, които разговаряха в гостната на имението.

Трябваше да е Майев. Нямаше кой друг да направи подобно нещо или да знае колко пагубна ще е такава демонстрация пред краля на Адарлан, който и без това ненавиждаше магията.

Не искаше да приказва, дори след като се възстанови дотолкова, че да може да ходи, говори и да се държи като принцеса. Настоявайки, че нормалността ще помогне, следващия следобед майка ù я накара отиде на чай с принц Дориан. Внимателно я наблюдаваха и пазеха, а Едион стоеше между тях. Когато съвършените маниери на Дориан му изневериха и той разля чай върху новата ù рокля, тя се наслади на добро шоу, докато Едион го заплашваше, че ще го набие.

На нея обаче не ù пукаше за принца, за чая или за роклята. Едвам стигна спалнята си, а през нощта сънува червея, нахлул в ума ù. Събуди се с писъци и пламъци в устата.

Призори родителите ù я изведоха от замъка и се насочиха към имението им на два дни разстояние оттам. Лечителят каза, че чуждестранните им гости вероятно ù бяха причинили твърде голям стрес. Той предложи на лейди Мериън да я отведе, но родителите ù настояха те да го сторят. Вуйчо ù одобри това. Кралят на Адарлан явно нямаше желание да остане в замъка, ако магията ù вилнееше неконтролирана.

Едион остана в Оринт, а родителите ù обещаха, че той ще се върне, когато тя отново е добре. Елин знаеше, че е заради неговата безопасност. Лейди Мериън отиде с тях и остави съпруга си и Елида в двореца. Пак за тяхна безопасност.

Тя бе едно малко чудовище. Което трябваше да удържат и наблюдават.

Родителите ù спореха първите две нощи в имението, а лейди Мериън остана да ù прави компания. Четеше ù приказки, решеше косата ù, разказваше ù за дома си в Перант. Мериън бе работила като перачка в двореца от дете. Но когато Евалин пристигнала, бяха станали приятелки, най-вече защото принцесата бе изцапала любимата риза на новия си съпруг с мастило и искала да го изчисти, преди той да забележи.

Евалин скоро направи Мериън своя придворна, а после лорд Локан се върна от патрула си на южната граница. Красивият Кал Локан, който някак бе станал най-мърлявият човек в замъка и постоянно се нуждаеше от съветите на Мериън как да махне различни петна. Който един ден поиска слугинята, едно незаконнородено дете, да стане негова съпруга и господарка на Перант, второто по големина господарство в Терасен. Две години по-късно тя го дари с Елида, наследница на Перант.

Елин обожаваше историите на Мериън. Те я крепяха през следващите няколко дни, когато зимата бе сковала света и караше имението да скърца.

През онази нощ, когато майка ù влезе в спалнята, къщата отново скърцаше от вятъра. Стаята далеч не бе така величествена както тази в двореца, но си я биваше. Прекарваха тук само лятото, тъй като стените на къщата бяха прекалено тънки за зимата, а пък пътищата – прекалено опасни. Това, че бяха дошли...

– Още ли не си заспала? – попита майка ù.

Лейди Мериън стана от леглото. Каза няколко топли думи и излезе, като се усмихна и на двете. Майка ù седна до нея на матрака и прошепна над главата ù:

– Съжалявам. – За кошмарите, в които се бе давила, потъвайки в ледената вода. – Толкова съжалявам, Огнено сърце.

Тя притисна глава в гърдите на майка си и се наслади на топлината.

– Още ли те е страх да заспиваш?

Тя кимна и се притисна по-силно.

– В такъв случай имам подарък за теб. – Когато не помръдна, майка ù попита: – Не искаш ли да го видиш?

Тя поклати глава. Не искаше подаръци.

– Но той ще те пази от злото. Винаги.

Тя вдигна глава и видя как майка ù се усмихва и вади тежка златна верижка с кръгъл медальон изпод нощницата си, за да ù го подаде.

Елин погледна към Амулета, а после, ококорила очи, и към майка си.

Амулетът на Оринт. Най-ценното притежание на дома им. Кръглият му диск бе с размера на дланта ù, а на небесносинята повърхност бе изобразен бял елен от рог, дар от Господаря на гората. Между извитите му рога имаше пламтяща корона от злато, безсмъртна звезда, която бдеше над тях и сочеше пътя към Терасен. Познаваше всеки сантиметър от амулета, бе прокарвала пръсти по него безброй пъти и бе запомнила формата на символите, нарисувани на гърба му. Символи на странен език, който никой не можеше да си спомни.

– Когато беше във Вендлин, татко даде това за теб. Да те пази. – Усмивката остана. – А преди това вуйчо му го даде на него, когато навърши пълнолетие. Това е дар, който се дава на членове от семейството, които се нуждаят от напътствията му.

Бе твърде смаяна, за да възрази, когато майка ù ù постави амулета. Той увисна почти до пъпа ù. Топла и приятна тежест.

– Не го сваляй никога. Не го губи. – Целуна я по челото. – Носи го и знай, че си обичана, Огнено сърце, че си в безопасност, че ето тази сила...

Тя постави ръка на сърцето ù. – ... Само тя има значение. Където и да идеш, Елин – прошепна, – колкото и далеч да е, сърцето ти ще те отведе до дома.

Бе изгубила Амулета на Оринт. Същата тази нощ. Не можеше да го понесе. Опита се да помоли принцовете на Валгите да я отърват от мъките ù, като я изсмучат цялата, ала тук нямаше глас.

Часове след като получи Амулета на Оринт от майка си, бурята връхлетя.

Това бе буря на неестествена чернота. Почувства я като ужасяващо чудовище, което натиска ума ù. Родителите ù останаха в несвяст заедно с всички останали в имението, макар въздухът да се изпълни от странна миризма.

Притисна Амулета до гърдите си, когато се събуди в пълен мрак. Гръмотевици отекваха навън. Помоли се на който бог чуваше. Амулетът обаче не ù даде сила или кураж. Остана си свита в стаята на родителите ù, черна като собствената ù, освен прозореца, който хлопаше на плющящия дъжд и вятър.

Дъждът се бе просмукал навсякъде, но те бяха уморени от грижите за нея и от тревожността, която се мъчеха да прикрият. Затова затвори прозореца вместо тях и се сви във влажното им легло, така че да не ги събуди. Те не се протегнаха към нея, не попитаха какво не е наред. Леглото бе толкова студено – повече от нейното. Смърдеше на мед и желязо. Вонята не ù хареса.

Когато се събуди от писъка на слугинята, миризмата бе навсякъде.

Лейди Мериън бе влязла с очи, ококорени, но ясни. Не погледна към мъртвите си приятели, а отиде право до леглото и се приведе през трупа на Евалин. Придворната бе малка и с нежни кости, но някак я вдигна от родителите ù, притисна я силно и я изведе от стаята. Малкото слуги в имението бяха изпаднали в паника и търсеха помощ, която бе на поне ден от тях. Неколцина избягаха. Лейди Мериън остана.

Остана и я изкъпа, като ù помогна да свали студената окървавена нощница. Не разговаряха. Дори не опитаха. Лейди Мериън я изкъпа, а когато бе суха и чиста я отнесе в студената кухня. Остави я на дългата маса, напъха я под една завивка и запали огнището.

Този ден Елин не проговори. Нямаше какво да каже. Дори да простене.

Един от малцината останали слуги нахлу, за да извика в празната къща, че Орлон също е загинал. Убит в леглото си по същия начин. Лейди Мериън излезе от кухнята с оголени зъби, преди мъжът да успее да влезе. Не слушаше, докато жената не му удари един шамар и не го изпрати да потърси помощ – истинска, а не под формата на безполезни новини.

Семейството ù бе избито. Нямаше връщане от смъртта, а родителите ù... Какво бяха направили слугите с техните... техните...

Трепереше толкова силно, че завивката падна. Не можеше да спре зъбите си да тракат. Бе чудо, че остана на стола. Това не можеше да бъде истина. Бе нов кошмар. Щеше да се събуди, баща ù щеше да я погали по косата, майка ù щеше да я чака усмихната. Щеше да се събуди в Оринт и...

Топлата завивка се уви отново около нея, а лейди Мериън я прибра в скута си и я разлюля.

– Зная. Няма да си тръгна. Ще остана с теб, докато пристигне помощ. Утре ще са тук. Лорд Локан, капитан Куин, твоят Едион... всички ще са тук още утре. Може би дори на сутринта. – Ала лейди Мериън също трепереше. – Зная – повтаряше тя отново и отново, – зная.

Огънят угасна заедно с риданията на Мериън. Зачакаха прегърнати на онзи кухненски стол зората и другите, които може би щяха да помогнат.

Отвън се чу тропане на копита. Леко, но светът бе така притихнал, че успяха да чуят самотния кон. Все още бе тъмно. Лейди Мериън огледа кухненските прозорци и се заслуша в коня, който бавно стъпваше наоколо, докато...

Скриха се под масата, а Мериън я притисна до замръзналия под и я покри с деликатното си тяло. Конят се отправи към притъмнелия вход на къщата.

Входът, защото... кухненската светлина подсказваше, че вътре има някого. Входът бе по-добър за промъкване... за да довършат започнатото от миналата нощ.

– Елин – прошепна Мериън. Малките ù силни ръце намериха лицето ù, принудиха я да погледне към пребледнелите като сняг черти, към кървавочервените устни. – Чуй ме, Елин. – Мериън се бе задъхала, ала гласът ù някак остана равен. – Ще бягаш към реката. Помниш ли пътя до моста?

Тесният въжен мост над клисурата над бушуващата река Флорин. Тя кимна.

– Браво на момичето ми. Прекоси моста. Помниш ли празната ферма надолу по пътя? Скрий се там. Не излизай. Не оставяй да те види непознат. Дори ако кажат, че са ти приятели. Чакай придворните. Те ще те намерят.

Тя отново трепереше. Мериън обаче стисна раменете ù.

– Ще ти спечеля колкото време мога, Елин. Каквото и да чуеш, каквото и да видиш, не поглеждай назад. Не спирай, докато не си намериш скривалище.

Тя поклати глава. Плачеше беззвучно. Предната врата изскърца и някой бързо влезе вътре.

Лейди Мериън измъкна кинжала от ботуша си. Той светна на бледата светлина.

– Кажа ли ти да бягаш, бягай, Елин! Разбираш ли ме?

Не я разбираше и не искаше да я разбира, но кимна.

Лейди Мериън я целуна по челото.

– Кажи на моята Елида – изхлипа, – кажи ù, че я обичам много.

Меки стъпки долетяха от предната част на къщата.

– А сега бягай – избута я Мериън в нощта.

Вратата зад нея се затвори. Тя остана сама в студения тъмен въздух и близо до дърветата, които водеха към моста. Затича се. Краката ù бяха като от олово, голите ù нозе се одраха. Но стигна дърветата, когато от къщата се чу трясък. Хвана се за едно дърво, коленете ù се подгънаха. Видя лейди Мериън на отворения прозорец, застанала пред огромен закачулен мъж. Бе извадила кинжали, ала ръцете ù трепереха.

– Няма да я намериш тук.

Мъжът отвърна нещо, което накара Мериън да отстъпи към вратата. Не за да бяга, а за да я препречи.

Бе толкова мъничка, особено срещу него.

– Тя е едно дете! – изкрещя Мериън. Никога не бе чувала такъв вик. Пълен с гняв, отвращение и отчаяние. Мериън вдигна кинжалите си, точно както нейният съпруг ù бе показвал отново и отново.

Трябваше да помогне, не да се крие сред дърветата. Бе се научила да държи нож, а също и малък меч. Трябваше да помогне.

Мъжът се стрелна към Мериън, но тя отскочи, а после нападна, като размахваше кинжалите и хапеше.

Тогава обаче нещо се счупи – по такъв начин, че тя разбра, че няма връщане назад нито за нея, нито за лейди Мериън. Мъжът сграбчи придворната и я хвърли към масата. Чу се пукот на кости, а после мечът му се спусна към главата ù. Пръсна кръв.

Знаеше достатъчно за смъртта. Разбираше, че ако ти отрежат главата, всичко свършва. Знаеше, че лейди Мериън, която бе обичала съпруга и дъщеричката си толкова много, си бе отишла. Това се наричаше саможертва.

Тя побягна. Сред голите дървета, през храсталаците, които разкъсваха дрехите и косите ù. Мъжът дори не прикри звука от стъпките си, а отвори вратата на кухнята, яхна коня си и препусна подире ù. Тропотът на копитата бе толкова силен, че отекна в цялата гора. Все едно конят бе чудовище.

Спъна се в един корен и падна на земята. Реката, придошла от топящите се снегове, ревеше в далечината. Бе толкова близо, но... глезенът ù поддаде – бе се оплел. Дръпна коренищата, които я бяха хванали. Покапа кръв. Когато нищо не стана, тя заби нокти в калната земя. Пръстите ù пламнаха.

Чу се изтегляне на меч от ножница. Земята се разтърси от тропота на копитата на коня.

По-близо.

И още по-близо.

Саможертвата бе била напразна.

Това мразеше повече от самата смърт. Че саможертвата на лейди Мериън беше станала напразна. Тя задраска по земята и задърпа коренищата, а после...

Мънички очи блеснаха в тъмното, малки пръстчета разплетоха корените. Кракът ù се измъкна и тя се изправи. Нямаше възможност да благодари на Малките хора, които вече бяха изчезнали. Можеше само да бяга, макар и на куц крак. Мъжът бе толкова близо. Орловата папрат шумолеше в краката ù, ала тя знаеше пътя. Бе идвала тук толкова много пъти, че мракът не бе пречка.

Само трябваше да стигне моста. Конят му не можеше да пресече, а тя бе достатъчно бърза, за да го надбяга. Малките хора можеха да ù помогнат отново. Само трябваше да стигне моста.

Дърветата свършиха, ревът на реката стана оглушителен. Бе толкова близо. Повече чу и усети, отколкото видя как конят му излиза от дърветата зад нея, а мечът му изсвистява, за да отсече главата ù.

Двете перила на моста сияеха в безлунната нощ. Мостът. Бе стигнала. Деляха я метри. Няколко крачки...

Топлият дъх на коня облиза врата ù, когато тя се метна напред и падна на дървените дъски.

Падна.

Не бе пропуснала.

Той бе срязал моста.

Това бе последната ù мисъл, докато се носеше надолу толкова бързо, че дори не можа да извика, преди да се озове в ледената вода.

Точно както в кошмарите си.

Моментът.

Този момент, в който лейди Мериън бе избрала последната надежда на кралството пред себе си и пред съпруга си и дъщеря си, които напразно щяха да я чакат да се завърне.

Този момент бе прекършил всичко, което Елин Галантиус бе и можеше да бъде.

Селена лежеше на земята – на дъното на света, на дъното на ада. Това бе моментът, срещу който не можеше да се изправи. Срещу който не бе дръзвала да се изправи.

Дори тогава бе разбрала на каква саможертва е свидетел.

След като падна във водата, имаше и още. Но тези спомени бяха неясни, смес от лед, черна вода и странни светлини, а после не помнеше нищо, докато Аробин не се бе привел над нея на обраслия с тръстики бряг, някъде далеч. Събуди се в странно легло в студен замък. Амулетът на Оринт бе потънал в реката. Каквато и магия да бе притежавал, каквато и защита да ù бе давал, с нея бе свършено през онази нощ.

Следваше процеса на извайването на страха, гнева и отчаянието в нещо друго. После бе омразата – омразата, която я бе съградила, която я бе движила, която бе потиснала спомените в гроб, който никога не бе посмявала да отвори. Бе използвала саможертвата на лейди Мериън, за да се превърне в чудовище, почти толкова лошо, като онова, убило самата лейди Мериън и собственото ù семейство.

Затова не смееше да се върне у дома. Затова не можеше да го стори.

Не бе проверявала кой е загинал през онези седмици на кланета или през годините след това. Знаеше, че лорд Локан е екзекутиран. Куин и хората му – също. И толкова много от онези деца... светлинки, които бе трябвало да опази. Тя ги бе провалила.

Селена се притисна в земята.

Това не бе успяла да каже на Каол, на Дориан или на Елена. И когато Нехемия уреди собствената си смърт, за да я накара да действа... това бе поредната безсмислена саможертва.

Оказа се, че не може да потъне в земята. Под нея нямаше нищо. Нямаше къде да се скрие от тази истина.

Не знаеше колко дълго е лежала на дъното, но най-накрая принцовете на Валгите започнаха отново, сенки на омраза, които вървяха от спомен на спомен, все едно обираха огризките от пир. Тук хапнат, там пийнат. Дори не я поглеждаха. Бяха спечелили. Бе доволна от това – нека вземеха каквото искат. Нека Нарок я отведеше в Адарлан. Нека я хвърлеше в краката на краля.

Но тогава чу шумолене на крака и малка и гладка ръка посегна към нея. Това не бе ръката на Каол, на Сам или дори на Нехемия. Не техни бяха и тъжните тюркоазени очи.

Опряла буза в мъха, младата принцеса от миналото ù – Елин Галантиус – протягаше ръка.

– Ставай – каза тихо тя.

Селена поклати глава.

Елин се протегна към нея, за да прекоси границата в основата на света.

– Ставай.

Това бе обещание за по-добър живот, по-добър свят.

Принцовете на Валгите се сепнаха.

Бе пропиляла живота си, както и саможертвата на Мериън. Онези изклани роби го доказваха. Тя не бе отишла там навреме.

– Ставай – каза някой зад младата принцеса. Сам. Стоеше точно така, че да може да го види, и се усмихваше леко.

– Ставай – обади се гласът на жена. Нехемия.

– Ставай. – Два гласа едновременно. Родителите ù. Лицата им бяха сериозни, ала очите им светеха. С тях бе и чичо ù, сложил короната на Терасен върху сребристата си коса.

– Ставай – каза ù нежно той.

Един по един, те изникнаха от мъглата като сенки. Лицата на хората, които бе обичала с огненото си сърце. Накрая дойде лейди Мериън, усмихната зад съпруга си.

– Ставай – прошепна тя. Гласът ù бе пълен с цялата надежда на света, за дъщерята, която никога повече нямаше да види.

Мракът потрепери.

Елин застана до нея с протегната ръка. Принцовете на Валгите се обърнаха. Докато демоните се движеха, майка ù пристъпи напред. С лице, коса и тяло, толкова подобни на нейните.

– Ти си едно разочарование – изсъска тя.

– Ти си всичко, което мразих на света – скръсти ръце баща ù.

Чичо ù, все още с еленовата корона, отдавна станала на пепел:

– По-добре да беше умряла, вместо да позориш паметта ни и да предадеш народа си.

Гласовете се сляха в едно.

– Предателка. Убийца. Лъжкиня. Крадла. Страхливка.

Отново и отново се гънеха, досущ както червея на краля на Адарлан.

Кралят не го бе сторил само с цел да се предизвика суматоха и да я нарани. Искаше да раздели семейството им, да ги изведе от замъка, да снеме обвиненията от Адарлан, да направи нещата да изглеждат като друг вид атака.

Тя се бе обвинявала, че ги е отвела до имението, за да ги убият. Но кралят бе планирал всичко, всеки дребен детайл. Освен това, че тя ще оцелее. Може би защото силата на Амулета наистина я бе спасила.

– Ела с нас – прошепна семейството ù, – ела с нас във вечния мрак.

Те се протегнаха към нея с разкривени и потънали в сенките лица. И все пак дори изкривените от омраза лица... тя продължаваше да обича. Нищо, че я презираха, макар да я болеше от това. Обичаше ги толкова, че съскането заглъхна и те изчезнаха като дим и оставиха само Елин, легнала до нея както през цялото време.

Погледна към лицето на Елин, което някога бе носила, към протегнатата ù ръка, малка и без белези. Тъмнината на Валгите потръпна.

Под нея имаше здрава земя, мъх и трева. Това не бе адът, а земя. Земята на нейното кралство, зелена, планинска, непоклатима като народа ù. Нейният народ.

Народът, който чакаше десет години. Можеше да види покритите със снегове Еленови рога, плетеницата на Оуквалдския лес и... Оринт, града на знанията и светлината, някога колона на силата, неин дом.

Отново щеше да стане такъв. Нямаше да допусне тази светлина да угасне.

Щеше да изпълни света с нея, с тази светлина и с дарбата си. Щеше да освети мрака така ярко, че всички, които са ранени, изгубени или пречупени, да намерят пътя. Фар за всички, потънали в бездната. Чудовище не можеше да победи друго чудовище, а само да го замени. Светлината единствена можеше да прогони мрака.

Не се страхуваше.

Щеше да претвори света наново, за тях, за тези, които обичаше с това славно горящо сърце – свят така брилянтен и цветущ, че когато отново ги срещне в отвъдното, да не се срамува. Щеше да го построи за своя народ, за всички, които бяха оцелели и които нямаше да изостави. Щеше да им създаде кралство, каквото никога не бе имало, дори това да отнемеше живота ù.

Тя бе тяхната кралица. Не можеше да им даде нещо по-малко.

Елин Галантиус ù се усмихна, все още с протегната ръка.

– Изправи се – рече принцесата.

Селена се протегна през земята между тях и докосна с пръсти ръката на Елин.

И се изправи.

55

Бариерата падна.

Тъмнината обаче не мина през граничните камъни, а Роуан, удържан от Гавриел и Лоркан на тревата пред крепостта, разбра защо.

Съществата и Нарок бяха уловили много по-ценна плячка от полуелфите. Удоволствието от това да се хранят с нея бе нещо, на което смятаха да се наслаждават много дълго време. Всичко останало отиваше на втори план. Сякаш бяха забравили да продължат, хванати в опиянението на пиршеството.

Зад Роуан битката не спираше вече двайсет минути. Вятърът и ледът не можеха да помогнат срещу тъмнината, макар Роуан да бе хвърлил и двете към нея веднага щом бариерата бе паднала. Отново и отново, само и само да разкъса вечния мрак и да види какво е останало от принцесата. Дори когато чу топъл и мек женски глас, който го вика в тъмното. Гласът, който се мъчеше да забрави вече векове наред, а сега го разкъса.

– Роуан – промърмори Гавриел и стисна ръката му. Започна да вали. – Нужни сме на полуелфите вътре.

– Не – изръмжа той. Знаеше, че Елин е жива, понеже през всички тези седмици бяха дишали ароматите си, бяха се свързали. Тя бе жива, но може би я измъчваха или се разлагаше. Затова Гавриел и Лоркан го държаха. Иначе щеше да хукне към мрака, където го викаше Лирия.

Заради Елин обаче трябваше да се измъкне.

– Роуан, останалите?

– Не.

Лоркан изруга на плющенето на проливния дъжд.

– Глупако, тя или е мъртва, или ще умре скоро. Но може да спасиш други животи.

Изправиха го на крака и започнаха да го дърпат надалече от нея.

– Ако не ме пуснеш, ще ти откъсна главата – изръмжа той на Лоркан, командира, който му бе предложил група воини за другари тогава, когато си нямаше нищо и никого.

Гавриел отмести поглед към Лоркан в някакъв тих разговор. Роуан се напрегна и се приготви да ги прогони. Те щяха по-скоро да го повалят в несвяст, отколкото да го пуснат сам в мрака, където виковете на Лирия се бяха превърнали в писъци за милост. Това не беше истина.

Елин обаче бе истинска, а животът ù биваше изсмукван през всеки миг, в който го държаха тук. Всичко, което му трябваше, за да ги повали в несвяст, бе Гавриел да свали вълшебния щит, който беше вдигнал срещу силата на Роуан в мига, в който го бе съборил. Трябваше да влезе в тъмното и да я намери.

– Пуснете ме – изръмжа отново.

Тътен разтърси земята и те замръзнаха. Под тях се надигаше някаква огромна сила, бегемот от дълбините. Обърнаха се към тъмнината. Роуан можеше да се закълне, че вижда златисто сияние в нея, което после изчезва.

– Невъзможно! – пое си рязко въздух Гавриел. – Тя изгоря!

Роуан не смееше да мигне. Изгарянията ù винаги бяха причинени от самата нея, вътрешна бариера, породена от страх и желание за нормалност, която ù пречеше да приеме истинската дълбочина на силата си. Създанията се хранеха от болка, ужас и отчаяние. Ами ако... ами ако жертвата се освободеше от тези чувства? Ако ги прегърнеше?

Вместо отговор от стената тъмнина изригна пламък. Огънят се развихри, изпълни дъждовната нощ, ярък като червен опал. Лоркан прокле, а Гавриел вдигна допълнителни щитове от собствената си магия. Роуан не си направи труда.

Не се възпротивиха, когато той се измъкна от хватката им и стана на крака. Пламъкът дори не докосна косата или главата му. Мина над него, славен, безсмъртен и неразрушим.

А там, отвъд камъните, застанала между две от създанията, бе Елин, със странен символ на челото. Косата ù се вееше около нея, вече по-къса и ярка като огъня ù. Златните ù очи светеха като сияен пламък.

Двете същества се стрелнаха към нея, а мракът около тях се завъртя.

Роуан направи цяла една крачка, преди тя да протегне ръце и да хване създанията за съвършените лица. Дланите ù запушиха отворените им усти и тя рязко издиша.

Все едно вля огън в ядрата им. Пламъците изригнаха от очите, ушите и пръстите им. Създанията дори не можаха да изпищят, докато се превръщаха в пепел.

Свали ръце. Магията ù грееше толкова силно, че дъждът ставаше на пара, преди да я докосне. Като оръжие, току-що излязло от наковалнята.

Роуан забрави за Гавриел и Лоркан и се стрелна към нея. Златните, червените и сините пламъци извираха от тялото ù, от тази огнена наследница. Най-накрая тя го забеляза и се усмихна леко. Като кралица.

Ала в тази усмивка имаше умора. Светлата ù магия потръпна. Зад нея Нарок и оцелялото създание – това, което ги бе срещнало в горите – прибираха тъмнината в себе си, като че се готвеха за атака. Тя се обърна към тях и се олюля. Кожата ù бе пребледняла. Те се бяха наяли от нея, а тя бе изцедена от разкъсването на братята им. Този път наистина щеше да изгори, окончателно и безвъзвратно.

Стената от чернота се наду за последен удар, който да я размаже. Тя обаче остана права – златиста светлина в мрака. Роуан разбра какво трябва да стори. Вятърът и ледът нямаше да помогнат, но имаше и друг начин.

Роуан извади кинжала, поряза дланта си и изтича през порталните камъни.

Тъмнината укрепна. Тя знаеше, че ще я нарани. Че ще убие и нея, и Роуан, когато се спуснеше над тях. Но отказа да избяга от нея.

Роуан я стигна, окървавен и задъхан. Тя не го оскърби с молбата да бяга, а той протегна кървавата си длан. Предложи си силата си сега, когато тя наистина бе напълно изчерпана. Тя знаеше, че ще стане. Подозираше го от известно време. Те бяха каранам.

Бе дошъл за нея. Задържа погледа му, когато сграбчи собствения си кинжал и сряза дланта си точно над белега, който си бе оставила на гроба на Нехемия. И макар да знаеше, че той може да разчете думите на лицето ù, го попита:

– До края?

Той кимна и тя сля ръката си с неговата. Кръв до кръвта, душа до душата. Другата му ръка я обгърна плътно. Стиснаха ръце, а той прошепна в ухото ù:

– Ти също си моя, Елин Галантиус.

Вълната мрак се спусна към тях с рев, за да ги погълне.

Ала това не бе краят. Поне не и нейният. Бе оцеляла след загубата, болката и мъчението, бе преживяла робията, омразата и отчаянието. Щеше да премине и през това. Нейната история не бе история на тъмнина. Не се боеше от спускащия се мрак, не и с такъв воин до себе си, не и след храбростта, която този истински приятел ù вдъхваше. Приятел, който ù показа, че животът в крайна сметка не е толкова ужасен, не и когато е с него.

Магията на Роуан се вля в нея, стара, странна и тъй мощна, че коленете ù омекнаха. Ала той я задържа с непоколебимата си сила, а тя обузда дивата му енергия, когато той свали най-скришните си бариери и се сля с нея.

Черната вълна не бе паднала дори наполовина, когато те я разбиха със златната светлина и оставиха Нарок и оцелелия принц зяпнали.

Тя не им позволи отново да призоват тъмнината. Призова силата от бездънния кладенец на Роуан, издърпа пламъка и светлината, жаравата и топлината, сиянието на хиляда изгрева и залеза.

Валгът искаше слънчевата светлина на Ерилея, нея щеше и да си получи.

Нарок и принцът запищяха. Валгът не искаше да си отива, те не искаха всичко да приключи, след като толкова години бяха чакали да се върнат на този свят. Ала тя натъпка светлината в гърлата им и изгори черната им кръв.

Хвана се за Роуан и скръцна със зъби срещу звуците. Настъпи рязка тишина и тя погледна към Нарок, който беше останал неподвижен и я наблюдаваше. Черно копие се стрелна към главата ù – за миг ù предложи още едно видение. Не спомен, а поглед към бъдещето. Звуците, миризмите и образите бяха тъй истински, че само ръката на Роуан я задържа в този свят. След това видението си отиде, а светлината продължи да свети и да ги обгръща.

Накрая светлината стана непоносима и тя я наложи над двамата Валги, които паднаха на колене. Вкара я във всяко тяхно тъмно ъгълче. Можеше да се закълне, че чернотата в погледа на Нарок отстъпва, за да разкрие човешки кафяви очи, пълни с благодарност, пък макар и светнали само за миг, преди демонът и Нарок да изгорят.

Оцелелият принц на Валгите отстъпи само с две крачки, преди да го последва. Отиде си с беззвучен писък на съвършеното лице, когато бе изпепелен.

Щом светлината и пламъците отстъпиха, от Нарок и Валгите останаха само четири нашийника от Камъни на Уирда, които изпускаха пара на влажната трева.

56

Няколко дни след непростимото зверско клане на роби Сорша завършваше писмото до приятелката си, когато някой почука на вратата на кабинета ù. Тя подскочи и надраска центъра на страницата.

Дориан подаде глава ухилен, но усмивката му угасна, щом видя писмото.

– Дано не те прекъсвам – каза той и затвори вратата. Когато се обърна, тя смачка съсипаната хартия и я изхвърли в коша за боклук.

– Съвсем не – каза тя и сви пръсти, когато той зарови лице във врата ù и я прегърна през кръста. – Някой може да ни види!

Той я пусна, но очите му светнаха по начин, който ù каза, че когато останат сами тази нощ, може и да не е толкова лесен за убеждаване. Тя се усмихна.

– Направи го отново – изпъшка той.

Сорша пак се усмихна и направо се разсмя. Изглеждаше учуден, когато тя попита:

– Какво?

– Това е най-красивото нещо, което съм виждал – отвърна той.

Трябваше да сведе поглед, да намери какво да прави с ръцете си. Работеха заедно в тишина, както имаха навика да правят сега, когато Дориан бе научил пътя към работния ù кабинет. Харесваше му да ù помага с отварите на другите пациенти.

Някой се изкашля от прага и те се изправиха. Сърцето на Сорша скочи в гърлото. Не бе забелязала как вратата се отваря, нито пък капитана на стражата, който сега стоеше на нея.

Капитанът влезе вътре, а Дориан се напрегна зад Сорша.

– Капитане – попита тя, – трябва ли ви помощта ми?

Дориан не каза нищо. Лицето му бе необичайно мрачно. Красивите му очи бяха напрегнати и натежали. Прокара топла ръка през кръста ù и я отпусна върху гърба ù. Капитанът тихо затвори вратата и се заслуша в коридора отвън, преди да заговори.

Изглеждаше дори по-мрачен от принца. Широките му рамене бяха сякаш изгърбени под невидима тежест. Златистокафявите му очи обаче бяха ясни, когато срещнаха тези на Дориан.

– Беше прав.

Каол предполагаше, че е цяло чудо, че Дориан се съгласи на това. Скръбта на лицето му тази сутрин му бе подсказала, че може да попита и че той ще се съгласи.

Дориан накара Каол да обясни всичко и на двамата. Това бе цената му. Дължаха му истината. Дължаха го на жената, която заслужаваше да разбере какво рискува.

Каол тихо обясни всичко – магията, Знаците на Уирда, трите кули. Сорша не се усъмни в думите му. Запита се дали тя се ядосва, че не ù е казал по-рано. Не разкри нищо, не и при лечителското си обучение за самоконтрол. Принцът обаче я наблюдаваше и разбра. Целуна Сорша, преди да си тръгне, и промърмори нещо в ухото ù, което я накара да се усмихне. Каол не очакваше да намери Дориан така щастлив с лечителката. Сорша. Бе срамота, че научава името ù чак днес. От начина, по който Дориан я погледна, по който тя го погледна... зарадва се за приятеля си, че я е намерил.

Когато Дориан излезе, Сорша остана усмихната въпреки това, което беше научила. Усмивката ù наистина бе невероятна. Озаряваше цялото ù лице.

– Смятам – каза Каол и Сорша се обърна с вдигнати вежди и готова за работа. – Смятам – повтори той и се усмихна леко, – че кралството има нужда от лечителка за кралица.

Тя не му се усмихна, както се бе надявал. Вместо това стана необяснимо тъжна, когато се върна към заниманията си. Каол напусна, без да продумва за експеримента с Дориан – единствения човек в замъка, а може би и в света, който можеше да му помогне. Който можеше да помогне на всички.

Селена бе казала, че Дориан има груба сила, сила, която можеше да се оформи така, както той пожелае. Това бе едничкото нещо, подобно на силите на Ключовете – нито добро, нито зло. А кристалите, за които Каол веднъж бе чел в книгата за магии на Селена, бяха добри проводници за магия. Не бе трудно да купи няколко от пазара. Всеки – дълъг колкото пръста му, бял като току-що навалял сняг.

Всичко бе почти готово, когато Дориан най-после пристигна в един от тайните тунели и седна на земята. Свещи горяха около тях. Каол обясни плана си, докато изсипваше последната редица червен пясък – от Червената пустош, твърдеше търговецът – между трите кристала. Стоящи на равно разстояние един от друг, те оформяха фигурата, която Муртауг бе нарисувал на картата на континента. В центъра на триъгълника имаше малка купа вода.

Дориан го прикова с поглед.

– Не ме обвинявай, ако се счупят.

– Имам и други.

Не бе излъгал. Наистина бе закупил няколко кристала.

Дориан се загледа в първия.

– Значи искаш просто да... фокусирам силата си върху него.

– След това нарисувай линия до следващия кристал, после към следващия. Представи си, че целта ти е да замразиш водата в купата. Това е всичко.

– Това дори не е заклинание – повдигна вежда принцът.

– Направи го за мое удоволствие – отвърна Каол. – Нямаше да те моля, ако това не бе единственият начин. – Той потопи пръст в купата вода и я накара да забълбука. Нещо в стомаха му нашепна, че заклинанието не се нуждае от нищо повече, освен сила и воля.

Въздишката на принца изпълни коридора, като отекна в камъните и сводестия таван. Дориан погледна към първия кристал, който грубо представяше Рифтхолд. Минути не изпита нищо. Но после се изпоти и преглътна няколко пъти.

– Ти...

– Добре съм – изпъшка Дориан. Първият кристал засия в бяло. Светлината стана по-ярка. Дориан се изпоти и започна да стене, сякаш изпитваше силна болка. Каол щеше да го накара да спре, когато към следващия кристал светна лъч – толкова бързо, че почти не се усети, освен по помръдването на пясъка. Кристалът светна отново и се появи втора линия, водеща на юг. Пясъкът отново се размърда от вълната.

Водата остана течна. Третият кристал засия и последната редица завърши триъгълника, като накара и трите кристала да светнат за миг. А после – бавно и с тихо пукане водата замръзна. Каол отстъпи назад от ужас. Контролът на Дориан бе нараснал.

Кожата на принца бе бледа и потна.

– Така го е направил, нали?

– Преди десет години – кимна Каол – с тези три кули. Били са построени години по-рано, така че това да се случи точно когато нашественическите армии са готови, никой да не отвърне на удара. Заклинанието на баща ти трябва да е много по-сложно, за да замрази магията напълно, но на принципно ниво е сходно с това.

– Искам да видя къде са кулите. – Каол поклати глава, но Дориан го сряза: – Вече ми каза всичко останало. Покажи ми проклетата карта.

С едно махване на ръката – като бог, който разрушава свят, – Дориан събори кристала и освободи силата му. Ледът се стопи, а водата се размърда с пляскане в купата. Просто така. Каол премигна.

Ако успееха да съборят дори една от кулите... Бе голям риск. Трябваше да са сигурни, преди да действат. Каол извади картата, по която Муртауг бе рисувал. Картата, която не смееше да остави никъде.

– Тук, тук и тук – посочи той към Рифтхолд, Амарот и Нолл. – Това са местата, на които са построени кули. Наблюдателни кули, но еднакви – от черен камък, с гаргойли...

– Искаш да ми кажеш, че часовниковата кула в градината е от тях?

– Така мисля – отвърна Каол, без да обръща внимание на невярващия смях на приятеля си.

Принцът се приведе над картата и постави ръка на пода. Прокара линия от Рифтхолд до Амарот, а после от Рифтхолд към Нолл.

– Северната линия минава през Ферианската падина, южната минава право през Морат. Казал си на Едион, че според теб баща ми е изпратил Роланд и Калтейн към Морат заедно с други благородници, които притежават магия в кръвта си. Какъв е шансът това да е просто съвпадение?

– Ферианската падина... – преглътна Каол. – Селена ми каза, че имало плющене на криле в Падината. Нехемия ù разкрила, че разузнавачите ù не се връщали, сякаш нещо се мъти там.

– Две места, където кралят отглежда армиите си, каквито и да са те. Вероятно точи от тази сила, за да поддържа връзка между тях.

– Три. – Каол посочи към Мъртвите острови. – Имаме доклад, че нещо странно се е мътило там... и е било изпратено във Вендлин.

– Но баща ми изпрати Селена... – Принцът изруга. – Няма ли начин да ги предупредим?

– Вече опитахме.

– Значи работиш с тях – изтри потта от челото си Дориан – и си на тяхна страна.

– Не. Не зная. Просто споделяме информация. Но това е информация, която помага на нас. И на теб.

Очите на Дориан изстинаха. Каол направи гримаса от хладния вятър.

– Та какво смяташ да направиш? – попита Дориан. – Да събориш часовниковата кула?

Да съборят кулата бе началото на военни действия. Щяха да застрашат живота на прекалено много хора и нямаше да има връщане назад. Не искаше да споделя наученото дори с Едион и Рен, от страх какво могат да направят. Нямаше да се поколебаят да я изпепелят и може би да убият всички в замъка.

– Не зная. Не зная какво да направя. Прав беше за това.

Искаше да каже нещо повече на Дориан, но дори дребните разговори го измъчваха. Бе близо до намирането на кандидат, който да го замести като капитан на стражата, и всяка седмица изпращаше още куфари към Аниел. Едвам гледаше към хората си. Що се отнася до Дориан... много неща имаше между тях.

– Сега не му е времето – прошепна Дориан, все едно прочел мислите му.

Каол преглътна.

– Искам да ти благодаря. Знам какво рискуваш...

– Всички рискуваме по нещо.

Малко бе останало от приятеля, с когото бе израснал. Принцът погледна към джобния си часовник.

– Трябва да вървя. – Дориан се отправи по стълбите. По лицето му не бе изписан страх или съмнение, когато каза: – Днес ми каза истината, затова и аз ще го сторя. Дори отново да сме приятели, не бих искал да се върна към състоянието отпреди. Към човека, който бях преди. А това... – Той посочи с брадичка пръснатите кристали и купата вода. – То е промяна за добро. Не се бой.

Излезе, а Каол остана със зяпнала уста, без да може да каже каквото и да е. Бе прекалено смаян. Думите на Дориан не бяха на принц.

А на крал.

57

Селена спа два дни.

Почти не помнеше какво се е случило, след като бе изпепелила Нарок и принцовете на Валгите, макар да имаше смътното усещане, че хората на Роуан и останалите са опазили крепостта. Бяха загубили само петнайсет души, тъй като войниците не бяха искали да избият полуелфите, а да ги оставят на Валгите, които щяха да ги отвлекат в Адарлан. Няколко часа след като затвориха победените войници в тъмниците, установиха, че те всички са мъртви. Бяха си носили отрова – и явно не желаеха да бъдат разпитвани.

Селена се бе проснала окървавена в леглото, като се бе намръщила на косата си, достигаща сега само до раменете заради острите нокти на принцовете. След това заспа дълбоко. Когато се събуди, кръвта бе почистена, войниците – погребани, а Роуан бе скрил четирите нашийника от Камъни на Уирда някъде в гората. Щеше да ги отнесе и изхвърли в морето, ала тя знаеше, че бе останал да се грижи за нея – а и не вярваше приятелите му да направят нещо различно от това да ги предадат на Майев.

Когато тя най-накрая се събуди, другарите на Роуан си тръгваха. Бяха останали да помагат за ранените, ала само Гавриел си направи труда да ù благодари. Тя и Роуан излязоха на разходка в гората (едвам го принуди да я пусне от леглото), когато минаха покрай русокосия мъж, мотаещ се около черната порта.

Роуан се напрегна. Бе я попитал директно какво е станало, след като приятелите му са пристигнали, дали някой от тях се бе опитал да помогне. Опита се да избегне въпроса, но той настояваше. Накрая му каза, че само Гавриел бе показал такава склонност. Тя не обвиняваше мъжете – те не я познаваха и не ù дължаха нищо, а и Роуан бе вътре, подложен на риск. Не знаеше защо това има такова значение за него. Той ù каза, че не е нейна работа.

Гавриел обаче ги очакваше на черната порта. Предвид каменното лице на Роуан, тя се усмихна и за двама им, когато приближиха.

– Мислех, че вече ще си си тръгнал – каза Роуан.

Жълтеникавокафявите очи на Гавриел блеснаха.

– Близнаците и Вонан тръгнаха преди час, а Лоркан още призори. Прати ти много поздрави.

Роуан кимна по начин, който подсказваше, че е наясно с факта, че Лоркан не е направил нищо такова.

– Какво искаш?

Не бе сигурна дали двамата имат едно и също разбиране за значението на думата приятел. Гавриел обаче я огледа от глава до пети, а после се обърна към Роуан и каза:

– Внимавай, като срещнеш Майев. Дотогава ще сме пратили докладите.

Изражението на Роуан не се подобри.

– Лек път – каза той и продължи по пътя си.

Селена остана да огледа елфическия воин. В златистите му очи се четеше тъга. Той бе роб на Майев също като Роуан. И все пак ги бе предупредил. Заради кръвната клетва Майев можеше да го принуди да разкрие всеки детайл, включително този момент, и да го накаже заради него.

Ала за приятеля си...

– Благодаря – каза тя на златокосия воин. Той премигна и Роуан замръзна. Ръцете я боляха отвътре навън, а раните по порязаната ù ръка бяха превързани и все още чувствителни, ала тя все пак я протегна към него. – За предупреждението. И че се поколеба онзи ден.

Гавриел погледна ръката ù за миг, преди да я стисне с изненадваща нежност.

– На колко години си? – попита той.

– На деветнайсет – отвърна тя и той въздъхна с тъга, облекчение или по малко от двете. Каза ù, че това прави магията ù дори по-впечатляваща. Тя се запита дали да му сподели прякора, с който го наричаше, но вместо това му намигна. Роуан се мръщеше, когато го настигна, ала не каза нищо.

Когато се отдалечи, Гавриел промърмори:

– Късмет, Роуан.

Роуан я отведе до горско езеро, което не бе виждала досега. Бистрата вода се пълнеше от прекрасен водопад, който сякаш танцуваше на слънчевата светлина. Селена седна на една широка, огряна от слънцето скала, свали ботушите си и нави крачоли, за да натопи крака във водата. Направи гримаса от болката в мускулите и костите си. Роуан се намръщи, ала тя го изгледа кръвнишки, за да не ù каже да се връща в леглото.

Когато краката ù докоснаха езерото и музиката на гората потъна в двамата, Роуан заговори:

– Това, което се случи с Нарок, не може да остане скрито. Щом светът узнае, че Елин Галантиус се е изправила срещу Адарлан, те ще разберат, че си жива. Кралят ще узнае, че си жива и къде си. Че не смяташ да се криеш. Ще те преследва до края на дните ти.

– Приех това от мига, в който излязох от бариерата – каза тихо тя и ритна във водата. Мехурчетата се разпростряха по повърхността ù. Движението предизвика болка в опустошеното ù от магията тяло и тя изсъска.

Роуан ù подаде меха си, който носеше, но не бе докоснал. Тя отпи малко и установи, че в него има от обезболяващата отвара, с която се наливаше от сутринта.

– Късмет, Роуан – бе казал Гавриел на приятеля си. Идваше денят, в който и тя щеше да се сбогува с него. Какви ли щяха да са думите ù на раздяла? Дали щеше просто да му пожелае късмет? Искаше ù се да може да му даде нещо повече – защита срещу кралицата, която го държеше на къса каишка. Окото на Елена бе с Каол, а Амулетът на Оринт – би му го предложила, ако не го беше изгубила. Наследница или не, щеше да e по-спокойна, ако знаеше, че е защитен.

Амулетът, украсен със свещения елен от едната страна... и знак на Уирда от другата.

Селена спря да диша. Спря да вижда принца до себе си, чу как гората около нея пее. Терасен имаше най-славния двор на света. Никога не бяха нападани, никога не бяха завладявани, бяха станали тъй могъщи, че всяко кралство знаеше каква грешка ще е да ги предизвикат. Владетелите им бяха неподкупни. Знанията на цяла Ерилея се намираха във великата им библиотека. Те бяха фар, който събираше най-смелите и дръзките при себе си.

И така разбра къде е бил третият и финален Ключ на Уирда. Бе висял на врата ù през нощта, в която падна в реката. Бе висял на врата на всеки неин предшественик, като започнеше от самия Бранън, който бе спрял в храма на богинята слънце, за да вземе медальона от Върховната жрица на Мала, а после бе унищожил мястото, за да попречи на останалите да проследят стъпките му.

Небесносиният медальон със златния слънчев елен, коронован с безсмъртен пламък. Еленът на Мала, носителката на огъня. След като напуснал бреговете на Вендлин, Бранън бе откраднал същите елени от Терасен и ги бе отнесъл в Оуквалд. Бе поставил третата част от Ключа на Уирда в Амулета и така и не бе казал никому какво е сторил с него.

Ключовете на Уирда сами по себе си не бяха добри или лоши – зависеше как ги използват носителите им. На вратовете на кралете и кралиците на Терасен един от тях бе ползван за добро хилядолетия наред, макар това да не се знаеше.

През нощта, в която падна в реката, я бе защитил. Неговите знаци бяха блестели в ледените дълбини, все едно ги бе призовала с виковете за помощ. Ала тя бе изгубила Амулета на Оринт. Той бе паднал в реката. Или...

Не.

Не бе паднал, иначе тя нямаше да стигне брега. Нямаше да оцелее в часовете след това. Студът щеше да я довърши. Знаеше, че е бил с нея, когато...

Аробин Хамел ù го бе взел. Бе го крил през всички тези години. Награда, за чиято сила не бе и подозирал.

Трябваше да си го върне. Да му го вземе и да направи така, че никой да не узнае какво има вътре. Ако успееше да го вземе... Не смееше да мисли толкова надалече.

Трябваше да побърза към Майев, да научи каквото може и да се върне у дома. Не в Терасен, а в Рифтхолд. Трябваше да се изправи срещу човека, превърнал я в оръжие, унищожил част от живота ù и доказал, че е най-голямата заплаха за нея.

– Какво има? – попита Роуан.

– Третият Ключ. – Тя изруга. Не биваше да казва никому. Ако някой узнаеше... щяха да идат право в Рифтхолд и в Асасинската крепост.

– Елин. – Болка ли имаше в очите му, страх ли, или и двете? – Кажи ми какво си научила.

– Не ù докато си заклет в нея.

– Това е завинаги.

– Знам.

Роуан бе роб на Майев, даже по-лошо. Трябваше да се подчинява на всяка нейна заповед, колкото и лоша да е.

Той се приведе напред и потопи ръка във водата.

– Права си. Не ми казвай нищо.

– Мразя това – въздъхна тя. – Мразя и нея.

Тя отклони поглед към Голдрин, изоставен на скалата зад тях. Бе му разказала историята на оръжието тази сутрин, докато яде като за трима елфи. Роуан не изглеждаше много впечатлен и когато му показа златния пръстен, който бе намерила в ножницата, той каза само:

– Дано ти влезе в употреба.

Дано наистина. Тишината, която се издигаше между тях обаче, бе непоносима. Тя се прокашля. Може би не можеше да му каже истината за третия Ключ, но щеше да му каже нещо друго.

Истината за нея самата. Цялата. След всичко, което бяха преживели, искаше само...

Подготви се.

– Не съм разказвала никому за това. Никой в света не го знае. Но е част от мен. – Тя премигна, за да прогони паренето в очите си. – Време е да го разкажа.

Роуан се облегна на скалата.

– Едно време – каза тя на него, на света и на себе си, – дълго преди земята да стане на пепел, имало принцеса, която обичала кралството си. Много.

И тъй тя му разказа за принцесата с огнено сърце, за великото кралство на Севера, за падението му и за саможертвата на лейди Мериън. Това бе дълга история, Селена понякога млъкваше и плачеше. Тогава той се привеждаше да избърше сълзите ù.

Когато приключи, Роуан просто ù даде още от отварата. Тя му се усмихна, а той остана загледан за дълго в нея, преди също да се усмихне, по начин, по който досега не го бе правил.

Дълго време останаха притихнали. Тя не знаеше защо го прави, ала задържа ръка пред себе си с длан, насочена към водата.

Бавно и с люшкане капка с размера на топче за игра се издигна към дланта ù.

– Неслучайно ти липсва инстинкт за самосъхранение, ако това е цялата ти водна дарба. – Но Роуан я перна по брадичката и тя разбра, че е наясно какво означава, че е призовала дори една капка в ръката си. Почувства как майка ù се усмихва от небето.

Ухили се на Роуан през сълзи и запрати капката към лицето му.

А той я хвърли в езерото. Миг по-късно я последва вътре със смях.

След седмица за възвръщане на силите, тя и останалите ранени полуелфи се възстановиха достатъчно, за да посетят празненството, организирано от Емрис и Лука. Преди да слязат към него с Роуан, Селена погледна към огледалото... и спря на място.

По-късата коса бе най-малката промяна в нея.

Сега имаше цвят, очите ù бяха ясни и ярки и макар да бе възстановила теглото си, изгубено през зимата, лицето ù бе по-слабо. В отражението се усмихваше жена, красива заради белезите и несъвършенствата, показващи, че е оцеляла, красива заради това, че усмивката е истинска. Усети как отдавна забравена радост припламва в сърцето ù.

Тази нощ танцува, а на следващата сутрин разбра, че моментът е настъпил.

Когато двамата с Роуан се сбогуваха с останалите, тя спря в началото на гората и огледа порутената каменна крепост. Емрис и Лука ги чакаха пред дърветата с бледи на утринната светлина лица. Старецът вече бе натъпкал чантите им с припаси, но въпреки това даде топъл хляб на Селена и я погледна в лицето.

– Ще отнеме време – каза тя, – но ако... когато върна кралството си, полуелфите винаги ще имат дом там. А вие двамата, както и Малакай, ще имате място в моя дом, стига да искате. Като мои приятели.

Очите на Емрис светнаха, той кимна и стисна ръката на Лука. Младежът, избрал да запази спечеления в битка белег на лицето си, я зяпна ококорен. Част от сърцето ù се сви заради сянката в погледа му. Селена знаеше, че измяната на Бас ще го преследва дълго време. Ала тя му се усмихна, разроши косата му и се накани да тръгва.

– Майка ти щеше да се гордее с теб – рече Емрис.

Селена постави ръка на сърцето си и се поклони в благодарност.

Роуан се прокашля и тя ги дари с последна усмивка за сбогом, преди да последва принца в гората, по пътя към Доранел и кралица Майев.

58

– Бъди готов да тръгнеш за Сурия след два дни – нареди Едион на Рен, когато се събраха в полунощ в апартамента, в който Рен и Муртауг бяха останали. Все още не подозираха чий е. – Излез през южната порта. В този час е най-малко проверяваната.

Бяха минали седмици от последната им среща и три дни от неясното писмо, което бе пристигнало за Муртауг от Сол от Сурия – покана от стар приятел за посещение. Думите бяха толкова прости, че разбраха как младият лорд намеква за интерес към „възможността“, спомената от Муртауг в предишното писмо. Оттогава Едион бе разучил всеки път на север, като изчисляваше местонахождението и движенията на всеки легион и гарнизон. След още два дни дворът може би щеше да започне отново да се събира.

– Защо тогава чувството е все едно бягаме? – попита Рен, като спря обичайното си крачене напред-назад. Младият лорд на Олсбрук се бе излекувал и бе превърнал част от хола в свое лично помещение за тренировки, в което да възстанови силите си. Едион се питаше колко ли очарована ще е кралицата от това.

– Ами, защото бягаш – измърка Едион и отхапа от една от ябълките, които бе взел на пазара за Рен и стареца. – Колкото по-дълго останеш тук, толкова по-голям риск има да те намерят и всичко да се провали. Прекалено си разпознаваем, повече работа ще свършиш в Терасен. Няма да се пазаря, тъй че не си прави труда да отговаряш.

– Ами ти? – попита Рен капитана, който бе седнал на обичайния си стол.

Каол се намръщи и отговори тихо:

– След няколко дни се връщам в Аниел.

За да изпълни сделката, в която бе продал свободата си, за да изведе Елин във Вендлин. Ако Едион се оставеше да мисли прекалено дълго за това, щеше да се почувства зле. Не че харесваше капитана. Дори не го уважаваше. Всъщност съжаляваше, че Каол го е видял на онова стълбище да страда за смъртта на народа си в трудовите лагери. Но ето че бяха тук. Нямаше връщане назад.

– Като наш шпионин? – спря Рен, за да погледне капитана.

– Ще ви трябва вътрешен човек, все едно дали съм в Рифтхолд, или Аниел.

– Имам си вътрешни хора – отвърна Рен.

– Не ме интересува, Рен – махна с ръка Едион. – Просто се подготви да вървиш и спри да ме тормозиш с безкрайните си въпроси. – Ако трябваше, щеше да го върже за коня.

Едион се канеше да се извърне, когато по стълбите отекнаха стъпки. Всички извадиха мечове, вратата се отвори и Муртауг се появи задъхан на прага. Очите на стареца бяха ококорени, а устата му се отваряше и затваряше. Зад него не се виждаше заплаха по стълбите, не изглеждаше като да го преследват. Едион обаче остана с изваден мач и се премести за по-добра позиция.

Рен изтича до Муртауг и го прегърна през рамо. Старецът обаче заби пети в килима.

– Тя е жива – каза той на Рен, на Едион и на себе си. – Наистина.

Сърцето на Едион прескочи един удар. После пак запулсира и пак спря. Той бавно прибра меча и си наложи да се успокои, преди да каже:

– Изплю камъчето, старче.

Муртауг премигна и се разсмя задавено.

– Жива е! Във Вендлин!

Капитанът приближи. Едион щеше да го последва, ако краката му не бяха омекнали. Щом Муртауг бе научил за нея...

– Кажи ми всичко – нареди капитанът.

– Целият град говори за това – поклати глава той, – хората са излезли по улиците.

– Давай по същество – сопна се Едион.

– Легионът на генерал Нарок наистина е стигнал Вендлин – рече Муртауг. – Никой не знае как или защо, но Елин е била там, в Камбрийските планини, и го посрещнала в бой. Казват, че през цялото това време се е крила в Доранел.

„Жива – повтори си Едион. – Жива, а не мъртва след битката, дори ако Муртауг бърка детайлите.“

Старецът се бе ухилил.

– Убила е Нарок и хората му. Спасила мнозина с магията си. Казват, че владеела огъня със сила, невиждана от времената на самия Бранън.

Сърцето на Едион се сви до такава степен, че го заболя. Капитанът просто гледаше към стареца.

Това бе послание за целия свят. Елин бе воин, способна да се бие както с меч, така и с магия. Бе спряла да се крие.

– Тръгвам на север още днес. Това не може да чака – обърна се Муртауг към вратата. – Преди кралят да попречи на новините да се разпространят. Трябва да съобщя вестите в Терасен.

Последваха го по стълбите, към склада отдолу. Дори отвътре елфическият слух на Едион долови нарастващото напрежение по улиците. В мига, в който влезнеха в двореца, щеше да трябва да преценяват всяка своя стъпка, всяка своя дума. Отсега нататък много хора щяха да го държат под око.

Елин, неговата кралица. Едион бавно се усмихна. Кралят никога нямаше да разбере кой всъщност я е изпратил във Вендлин. Че неговият собствен шампион е унищожил Нарок. Малцина знаеха за недоверието, което семейство Галантиус изпитваше към Майев, затова Доранел беше в очите им добро скривалище да отгледаш млада кралица през всичките тези години.

– Изляза ли от града – рече Муртауг, докато вървеше към коня в склада, – ще пратя ездачи към всичките ни контакти във Фенхароу и Мелисанде. Рен, ти остани тук. Аз ще се справя със Сурия.

Едион стисна рамото на стареца.

– Кажи на Гибелния легион да се крие, докато се върна, но нека връзката за припаси с бунтовниците остане отворена. На всяка цена!

Не пусна Муртауг, докато възрастният човек не кимна.

– Дядо – каза Рен и помогна на мъжа да се качи на седлото, – нека аз ида.

– Тук ще стоиш – нареди Едион и Рен настръхна.

– Събери каквато информация можеш и после ще дойдеш при мен, когато съм готов – промърмори старецът в съгласие.

Едион не даде време на Рен да откаже, а отвори вратата на склада за Муртауг. Студен нощен въздух влезе вътре и се смеси с шумотевицата от града. Елин го бе сторила, Елин бе предизвикала това вълнение. Жребецът удари с копито и изпръхтя. Муртауг щеше да се отдалечи в галоп, ако капитанът не бе скочил да хване юздите му.

– Ейлве – прошепна Каол. – Кажи и на хората от Ейлве. Да не се предават. Да са готови. – Може би от светлината, а може би и от студа, но Едион можеше да се закълне, че в очите на капитана плуват сълзи. – Кажи им, че е време да отвърнат на удара.

Муртауг Олсбрук и ездачите му разпространиха новините като пожар. По всеки път, по всяка река, на север, юг и запад, през сняг, дъжд и мъгла, копитата на конете им отекнаха във всяко кралство. И от всеки град, от всеки хан, след всяка среща, тръгваха нови ездачи.

И така, докато не остана непокрит път, докато не остана човек, който да не знае, че Елин Галантиус е жива и готова да се изправи срещу Адарлан.

През Планините на Белия зъб и Рюн, по пътя към Западната пустош и червенокосата кралица, която управляваше от рушащия се замък. Към Пустинната земя и крепостта в оазиса на Тихите асасини. Конски тропот отекна по пътищата на целия континент, та чак до Банджали и речния дворец на краля и кралицата на Ейлве, все още носещи траурни дрехи.

„Не се предавайте“ – казаха ездачите на света.

Не се предавайте.

Дориан никога не бе виждал баща си толкова ядосан. Тази сутрин двама министри бяха екзекутирани. Единственото им прегрешение беше, че бяха опитали да го успокоят. Цял ден след новините за стореното от Елин във Вендлин баща ù все още кипеше от гняв и търсеше отговори.

На Дориан щеше да му е смешно – бе в стила на Селена да се завърне по такъв начин, – ако не бе толкова ужасен. Бе начертала граница. Нещо повече, бе победила един от най-смъртоносните генерали на краля.

Никой, правил това, не бе оцелявал. Никога.

Някъде във Вендлин приятелката му променяше света, изпълняваше обещанието, което му бе дала. Не го бе забравила, нито него, нито останалите тук.

Когато намереха начин да унищожат кулата и да освободят магията от игото на баща му, тя щеше да разбере, че и те не са я забравили. Че той не я е забравил.

Затова Дориан остави баща си да беснее. Стоеше на съвещанията и потисна ужаса и погнусата си, когато кралят прати трети министър на гилотината. Заради Сорша, заради обещанието да я опази в безопасност и заради това, че някой ден нямаше да има нужда да крие кой е и какъв е. Запази маската си, предлагаше банални съвети какво да правят с Елин и се преструваше. За последно.

Когато Селена се върнеше, както се бе заклела...

Щяха да променят света заедно.

59

На Селена и Роуан им отне цяла седмица да стигнат до Доранел. Пътуваха през сурови и неприветливи планини, където дивите вълци на Майев ги наблюдаваха денем и нощем, а после слязоха в тучната долина през гори и поля. Въздухът ухаеше на подправки и на магия.

Колкото по юг пътуваха, толкова повече се вдигаше температурата, но ветровете пречеха да стане неприятно горещо. След време видяха в далечината красиви каменни селища. Роуан обаче продължи да я води право напред и така докато не изкачиха един скалист хълм и Доранел не се ширна пред тях.

Дъхът ù секна. Дори Оринт не можеше да се сравнява с него. Неслучайно бе наречен Градът на реките – бе построен от бели камъни върху огромен остров в центъра на още няколко реки. Там, където притоците на околните хълмове и планини се смесваха, водата беснееше. В северния край на острова реките преминаваха в могъщ водопад, а основата му бе така голяма, че мъглата се сливаше с ясния ден и караше куполите, перлените кули и сините покриви да блестят. В началото на града нямаше закотвени лодки, макар два елегантни каменни моста да прекосяваха реката. И двата бяха строго охранявани. По тях се движеха елфи с каруци, натоварени с всевъзможни стоки – зеленчуци, сено, вино. Някъде трябваше да има полета, ферми и градове, които да ги снабдяват. Подозираше обаче, че Майев има и много резерви.

– Предполагам, че обикновено прелиташ отгоре и не си правиш труда да ползваш мостовете – каза Селена на Роуан, който се мръщеше на града и не приличаше на воин, който се прибира у дома.

Той кимна разсеяно. През последния ден бе тих. Не бе груб, но бе станал мълчалив и разсеян, все едно издига отново стената между тях. Тази сутрин, когато се бе събудила в бивака им на хълма, го завари загледан в изгрева, сякаш разговаряше със света. Не бе имала смелостта да го попита дали се моли на Мала, носителката на огъня, и дали изобщо разговаря със слънчевата богиня. Но усети странно позната топлина в лагера. Можеше да се закълне, че магията ù скача весело в отговор. Не си позволи да обмисля това, понеже последният ден и тя бе потънала в себе си. Събираше сили, проясняваше мислите си. Не бе имала възможност да говори много и дори сега ù бе трудно да се съсредоточи върху настоящето.

– Е – каза тя и въздъхна престорено тежко, като потупа дръжката на Голдрин, – нека видим обичната ми леля. Не бих искала да я карам да чака.

Стигнаха моста през нощта. Селена беше доволна от това – по-малко елфи видяха пристигането им, въпреки че криволичещите красиви улици бяха пълни с музиканти, танцьори и амбулантни търговци, които продаваха топла храна и напитки. В Адарлан също имаше такива, ала тук липсваха натискът на империята, мракът, студът и отчаянието. Майев не бе изпратила помощ преди десет години и докато елфите танцуваха и пиеха греяно вино, хората на Селена биваха избивани и изгаряни на клада. Знаеше, че вината не е тяхна, но докато вървеше през града към северната част на водопада, не можа да си наложи да се усмихне на веселието.

Напомни си, че и тя бе танцувала и пила скрита, докато хората ù бяха страдали десет години. Не бе в позицията да се сърди на елфите или на когото и да е, освен на кралицата, която управляваше града.

Никой от стражите не ги спря, макар тя да забеляза сенките им по улиците и покривите, както и няколко лешояди, които кръжаха над тях. Роуан не им обърна внимание, макар тя да видя блясъка на зъбите му на златистата светлина от лампите. Явно и принцът не бе доволен от този ескорт. Колко ли от тях познаваше лично? С колко ли се бе бил рамо до рамо, колко ли бе водил в непознати земи? Нямаше и следа от приятелите му. Той не бе казал дали очаква да ги види, или не. Макар погледът му да сочеше право напред, тя разбра, че е наясно със стражите, които ги наблюдава, че чува всеки техен дъх.

Но в нея нямаше място за съмнение или страх. Докато вървяха, играеше с пръстена в джоба си, като го въртеше отново и отново. Напомни си за плана и за това, което трябваше да постигне, преди да напусне града. Тя бе толкова кралица, колкото и Майев. Суверен на горди хора и могъщо кралство. Тя бе наследница от пепел и огън. Нямаше да се кланя на никого.

Бяха ескортирани до сияен дворец от бял камък, със сини завеси и подове от изящни мозайки, изобразяващи различни картини – от танцуващи девици до нощно небе. Реката течеше на малки поточета през сградата и понякога се събираше в басейни с цъфтящи през нощта лилии. Жасмин се увиваше около огромните колони, а от извитите тавани висяха лампи от разноцветно стъкло.

Достатъчно голяма част от двореца бе отворена за природните стихии, за да подскаже, че тук времето винаги е меко. Музика свиреше от далечни зали, ала бе лека и спокойна, в сравнение с тътена от звук и цветове в града отвъд гигантските стени на мраморния дворец.

Навсякъде имаше стражи. Криеха се от погледа им, ала тя ги надушваше с елфическите си сетива – стоманата и острия аромат на сапуна, който ползваха в казармите. Не бе толкова различно от стъкления дворец. Крепостта на Майев обаче бе изкована от камък. Навсякъде блед, полиран, блестящ. Знаеше, че Роуан има лични покои в двореца, както и че рода на Белия трън има няколко жилища в Доранел, ала не срещнаха негови роднини. По време на пътуването ù бе казал, че в семейството му има още няколко принцове, а братът на баща му ги управлява. За щастие на Роуан, чичо му имаше трима синове, което освобождаваше него от тегобата на наследството. Макар те да се бяха опитвали да използват позицията на Роуан, когато се пазаряха за власт с Майев. Интриги, според Селена не много различни от тези на кралските родове на Адарлан.

След дълго ходене в тишина Роуан я отведе на широка веранда, гледаща към реката. Бе достатъчно напрегнат, за да предположи, че чува и надушва неща, скрити за нея, ала не ù каза нищо. Водопадът отвъд двореца бучеше, макар и не толкова, че да удави разговора им.

В другия край на верандата върху каменен трон седеше Майев.

От двете ù страни бяха вълците близнаци, единият – бял, а другият – черен. Наблюдаваха пристигането им с лукавите си златни очи. Други нямаше. Не надушваше останалите приятели на Роуан, когато минаха по покрития с плочки под. Съжали, че Роуан не я е оставил да се освежи в покоите му, но предполагаше, че срещата не е от този тип.

Докато вървяха към малкия подиум пред резбованите перила, Роуан бе редом с нея. Когато спряха, той падна на колене и сведе глава.

– Ваше Величество – прошепна.

Леля му дори не го погледна и не му позволи да се изправи. Остави го коленичил, насочи виолетовите си подобни на звезди очи към Селена и се ухили като паяк.

– Явно си изпълнила задачата си, Елин Галантиус.

Това бе поредният тест да види каква реакция ще предизвика името ù.

– Наистина – усмихна се тя в отговор.

Роуан остана със сведена глава, загледан в пода. Майев можеше да го остави коленичил и сто години, стигаше само да го поиска. Вълците до трона не мръднаха и на сантиметър.

Майев си позволи да погледне към Роуан и след това отново се усмихна на Селена.

– Признавам си, изненадана съм, че си спечелила одобрението му така бързо. Та – отпусна се Майев на трона, – покажи ми какво си научила през тези месеци.

Селена стисна пръстена в джоба си, без да свежда глава и на милиметър.

– Бих предпочела първо да науча какво си пазела в тайна досега.

– Не ми ли вярваш? – изцъка с език Майев.

– Не може да очакваш да ти дам всичко, което поискаш, просто тъй, без да знам, че ще изпълниш своята част от договорката.

Раменете на Роуан се напрегнаха, ала главата му остана сведена надолу.

– Ключовете на Уирда – присви очи Майев.

– Как могат да бъдат унищожени, къде се намират и какво още знаеш за тях.

– Не могат да бъдат унищожени. Може само да ги върнеш в портата.

Стомахът на Селена се сви. Тя вече знаеше това, но ù бе трудно да чуе потвърждението.

– Как да ги върна в портата?

– Не смяташ ли, че ако някой знаеше, вече щяха да са там?

– Каза, че знаеш за тях.

Тя се усмихна като пепелянка.

– Знам. Знам, че могат да се използват да твориш, да рушиш, да отваряш разломи между световете. Ала не и как да ги върна. Никога не научих как. Когато Бранън ги отнесе отвъд морето, не ги видях повече.

– Как изглеждаха? Какво бе усещането около тях?

Майев разтвори длан и се загледа в нея, сякаш можеше да види Ключовете там.

– Черни и лъщящи парчета, като от камък. Ала не са каменни. Не са от материал, идващ от тази земя или която и да е друга. Чувството е сякаш държиш живата плът на бог, диханието на всяко живо същество от всички светове наведнъж. Лудост и радост, ужас и отчаяние. Вечност.

При мисълта, че Майев е държала и трите Ключа макар и за кратко, Селена се ужаси до такава степен, че не си позволи да го осмисли, а просто попита:

– Какво още може да ми кажеш?

– Уви, помня само това. – Майев се облегна в трона си.

Трябваше да има някакъв начин. Не бе възможно да е изкарала всички тези месеци за едното нищо. Да я измамят така... Ала ако Майев не знаеше това, имаше други неща, които можеше да научи, нямаше да си тръгне с празни ръце.

– Какво можеш да ми кажеш за принцовете на Валгите?

За няколко мига Майев остана мълчалива, все едно мислеше дали има смисъл да казва повече, отколкото е обещала. Селена не знаеше дали иска да разбере защо кралицата отсъди в нейна полза.

– Ами да, шпионите ми ме информираха за присъствието им. – Майев замълча за момент. Несъмнено търсеше знанието в древните си спомени. – Има много и различни раси във Валг. Създания, които биха подплашили и най-лошите ти кошмари. Управляват ги принцове, изтъкани от сянка, отчаяние и омраза. Те си нямат тела, освен на тези, които са обсебили, и са малцина. Ала веднъж видях цял легион елфи погълнат за часове само от шестима.

Тръпки полазиха по гърба ù и дори вълците настръхнаха.

– Ала аз ги убих с огъня и светлината...

– Защо, мислиш, Бранън си спечели такава слава и цяло кралство? Той бе никой. Син, нежелан и от двамата си родители. Мала обаче го обичаше искрено и пламъците му понякога бяха достатъчно силни, че да държат Валгите настрана, докато успеем да призовем сила, която да ги отблъсне.

Селена отвори уста да попита още нещо, ала се спря. Майев не бе от онези, които даваха информация просто така.

– Нима Бранън не е крал по рождение?

– Нима никой не ти е казвал какво означава белега на челото ти? – килна глава Майев.

– Чух, че е свещен знак.

– Само заради основателя на кралството ви – светнаха весело очите на Майев. – Ала преди това беше едно нищо. Бранън бе роден със знака на копелето, който всяко нежелано и неприпознато дете притежаваше. То те прави нежелан и безименен. Всички наследници на Бранън, при все славния си род, се раждат с него. Знакът на безименния.

Той бе пламнал по време на дуела ù с Каин, пред самия крал на Адарлан. Цялата потрепери.

– Но защо засия, когато се бих с Каин и когато се изправих срещу принцовете на Валгите?

Беше сигурна, че Майев знае за сенчестото създание, загнездило се в Каин. Може би не бе принц на Валгите, а нещо достатъчно малко, че пръстенът на Уирда, който носеше той вместо нашийник, да го удържи. Бе разпознало Елена. „Бяхте доведени тук – всички вие. Всички играчи в една недовършена игра.“

– Може би кръвта ти е разпознала присъствието на Валга и е искала да ти подскаже нещо. А може да не означава и нищо.

Тя не мислеше така. Не и предвид вонята на Валга, проникнала в спалнята на родителите ù сутринта, когато бяха убити. Или асасинът беше бил обсебен, или бе знаел как да използва силите на Валгите, за да задържи родителите ù в несвяст, докато ги убива. Цялата тази информация трябваше да бъде подредена по-късно, когато Селена щеше да е далеч от Майев. Стига да я пуснеха да си тръгне.

– Само огънят и светлината ли могат да убият принцовете на Валгите?

– Те са корави създания, ала не непобедими – призна Майев. – Начинът, по който кралят на Адарлан ги е подчинил с тези нашийници, върши работа. Върнеш ли се във владенията му, се опасявам, че това ще е едничкият начин.

Понеже в Адарлан магията все още бе блокирана от краля. Изправеше ли се срещу някой от принцовете отново, щеше да се наложи да го убие с меч или с ума си.

– Ако кралят наистина призовава Валги в армиите си, какво може да сторим, за да ги спрем?

– Кралят на Адарлан явно прави това, което аз никога не посмях, докато притежавах Ключовете. Без да държи и трите, той има ограничени възможности. Може да отваря за кратко портали между световете, колкото да пусне един принц да обсеби подготвеното тяло. Ала с трите ще може да отвори огромен портал, да призове всичките армии на Валгите и да поведе техните обсебващи принцове към смъртни тела... – Майев изглеждаше повече любопитна, отколкото ужасена. – Ако има трите Ключа, може и да не му трябват гостоприемници. Сред Валгите има безброй по-низши духове, които жадуват да се промъкнат в нашия свят.

– Значи ще му трябват безброй много нашийници.

– Няма, не и с трите Ключа. Контролът му ще е абсолютен. Не ще има нужда и от живи гостоприемници, само от тела.

Сърцето на Селена прескочи един удар, а Роуан се напрегна от мястото си на земята.

– Ще може да призове армия живи мъртъвци, обсебени от Валгите. Армия, която няма да има нужда да яде, спи или диша и ще плъзне като чума из твоя, а после и из други континенти. Може би и в други светове.

Затова обаче му трябваха и трите Ключа. Сърцето ù се сви, все едно въздухът, дворецът, реката и звездите се опитваха да я смачкат. Нямаше армия, която да спре такова нещо. Без магията бяха изгубени. Тя бе изгубена. Тя...

Спокойна топлина се уви около нея, все едно някой я бе прегърнал. Женствена, щастлива и безкрайно могъща.

„Гибелта още не е настъпила – сякаш ù прошепна присъствието. – Има още време. Не се поддавай на отчаянието.“

Майев я наблюдаваше с котешки интерес и Селена се запита дали тъмната кралица е усетила успокоителното древно присъствие. Селена обаче отново бе стоплена, а паниката си отиде. Макар прегръдката да изчезна, тя бе сигурна, че присъствието не е далеч. Имаше време. Кралят все още не притежаваше и трите Ключа.

Бранън ги бе притежавал, ала бе избрал да ги скрие, а не да ги държи заедно. Това се превърна в най-важния въпрос. Защо?

– Що се отнася до местонахождението на трите Ключа – добави Майев, – не зная къде са. Отнесоха ги отвъд морето, а през последните десет години не съм и чувала за тях. Кралят има поне един, може би и два. Третият обаче... – Тя я погледна отвисоко, ала Селена отказа да потрепери. – Ти имаш представа къде е, нали?

Тя отвори уста, ала пръстите на Майев стиснаха облегалката на трона, което накара Селена да погледне към камъка. Тук имаше толкова много камък – в двореца, в града... Думата, която Майев бе използвала по-рано...

– Нали? – настоя Майев.

Само камъни, нито следа от дърво, освен растенията и мебелите.

– Не – отвърна Селена.

– Кажи ми истината, Роуан – наклони глава Майев.

Ръцете му се свиха в юмруци, но той се изправи пред кралицата си и преглътна. Два пъти.

– Тя е открила загадката и знае, че кралят на Адарлан притежава поне единият от Ключовете, без да има представа къде го държи. Също така знае какво е сторил Бранън с третия и къде се намира той. Но не поиска да ми каже. – В очите му имаше ужас, а юмруците трепереха, сякаш невидима сила го бе принудила да изрече това.

Вълците само го наблюдаваха.

– Тайни ли пазиш, Елин? – изцъка Майев. – От собствената си леля?

– За нищо на света няма да ти кажа къде е третият Ключ.

– О, знам – измърка Майев и щракна с пръсти. Вълците се изправиха и се превъплътиха в най-красивите мъже, които Селена бе виждала. Воини със смъртоносна грация, единият светъл, а другият тъмен, и двамата съвършени.

Селена посегна към Голдрин, ала близнаците отидоха при Роуан, който не стори нищо и не се възпротиви, когато го хванаха за ръцете и го събориха на колене. Още двамина се появиха от сенките. Гавриел, чиито пъстри очи бяха съвсем празни, и Лоркан, който бе с каменно изражение на лицето. А в ръцете им...

При вида на обкованите с желязо камшици, които носеха, Селена забрави да диша. Лоркан не се поколеба да разкъса жилетката на Роуан, а след това туниката и ризата.

– Докато не ми отговори – каза Майев, все едно бе поръчала чаша чай.

Лоркан разви камшика, а железният му край изтрака по камъните. След това вдигна ръка. Грубото му лице бе безмилостно, капчица състрадание нямаше към приятеля в краката му.

– Моля ви – прошепна Селена.

Камшикът изпука и светът се разпадна на части, когато елфът се приведе под удара в гърба му. Изскърца със зъби, ала не извика.

– Моля ви – повтори Селена.

Гавриел удари тъй бързо, че Роуан имаше време само колкото да си поеме дъх. Нямаше жалост и по красивото лице на русокосия – следа не бе останала от мъжа, благодарил ù преди седмици.

– От теб зависи колко ще продължи това, племеннице – каза Майев.

Селена не посмя да отклони поглед от Роуан, който понесе бичуването както бе правил и преди – все едно знаеше колко болка може да очаква и си я разпределяше. Очите на приятелите му бяха мъртви, все едно и те бяха понасяли същото наказание.

Майев бе била Роуан и преди. Колко от белезите му бяха нейно дело?

– Спри! – изръмжа Селена.

– За нищо на света ли каза, Елин? Дори не и за принц Роуан?

Последва нов удар. Кръв плисна по камъните. А звукът от камшика... отекваше в кошмарите ù, смразяваше кръвта ù.

– Кажи къде е третият Ключ, Елин?

Удар. Роуан потръпна в желязната хватка на близнаците. Затуй ли се бе молил на Мала тази сутрин? Това ли очакваше от Майев?

Отвори уста, ала Роуан вдигна глава и оголи зъби. Лицето му бе изкривено от болка и гняв. Знаеше, че тя разчита думата в очите му, но въпреки това я изрече:

– Недей.

Това непокорство наруши собствените ù забрани през последния ден – юздите, които бе сложила на собствените си сили. Плъзна се към ядрото на магията си и издърпа колкото може повече.

Горещината бликна от нея и загря камъните така бързо, че кръвта на Роуан стана на червена пара. Спътниците му изругаха и почти невидими щитове се вдигнаха около тях и господарката им.

Разбра, че златистото в очите ù е станало на жарава, понеже лицето на Майев бе пребледняло от погледа ù.

И тогава Селена подпали света.

60

Майев не гореше, нито пък Роуан и приятелите му, чиито щитове Селена разкъса с лекота. От реката около тях обаче излизаше пара, а из двореца и от града се разнесоха викове. Навсякъде имаше пламъци, които не горяха и не нараняваха никого, ала обгръщаха всичко. Целият остров бе увит в огън.

Майев се изправи и слезе от трона. Селена позволи малко повече горещина да се процеди през контрола ù върху пламъка, за да загрее кожата на леля ù. Изправи се срещу нея. Роуан висеше ококорен от ръцете на приятелите си, а кръвта му капеше по камъните.

– Нали искаше демонстрация? – каза тихо Селена. Пот потече по гърба ù, ала тя стисна магията с цялата си сила. – Само да поискам и градът ти ще изгори.

– Той е от камък – сопна се Майев.

– Ала народът му не е – усмихна се Селена.

– Невинни ли би избила, Елин? – разшириха се ноздрите на Майев. – Като нищо. С това се препитаваше, нали?

Усмивката на Селена не угасна.

– Опитай да ме притиснеш, лельо, и виж какво ще излезе. Но не желаеше ли именно това? Не да овладея магията си, а да видиш колко съм силна. Не колко от кръвта на сестра ти тече във вените ми – от самото начало знаеше, че имам малко от силите на Маб. Трябваше ти да знаеш какво съм наследила от Бранън!

Пламъците се издигнаха, а с тях и виковете. На ужас, а не на болка. Пламъците нямаше да ранят никого, освен ако не пожелаеше. Усети, че чужда магия се надига срещу нейната и пробива силата ù, но огънят около верандата остана силен.

– Никога не си давала Ключовете на Бранън и не си пътувала с него и Атрил да ги вземеш от Валгите – продължи Селена и образува огнена корона около главата си. – Откраднала си ги. Искала си да ги задържиш. Веднага щом Бранън и Атрил узнали това, се изправили срещу теб. А Атрил... – Селена изтегли Голдрин, а дръжката му пламна в кървавочервено. – Любимият ти Атрил, най-добрият приятел на Бранън... ти си го убила, когато се изправил срещу теб. Ти, а не Валгите. Толкова си била посрамена и опечалена, че точно Бранън ти е взел Ключовете. Не вражеска сила е унищожила храма на богинята слънце, а самият Бранън. Изгорил всяка своя следа, за да не можеш ти да го намериш. Оставил само меча в памет на приятеля си – в пещерата, в която самият Атрил извадил окото на онова нещастно езерно създание – и така и не ти казал. След като отплавал от тези брегове, не си посмяла да го последваш заради Ключовете, но и заради тъй силната му магия – моята магия.

Затова Бранън бе скрил Ключа в медальона на рода им. Да им даде допълнителна сила, не срещу обикновени врагове, а срещу Майев, ако тя решеше да дойде за тях. Може би не бе върнал Ключа в Портите, понеже искаше да може да призове силите им в случай, че Майев решеше да стане господарка на целия свят.

– Затова изостави земята си отвъд хълмовете да гние. Затова построи каменен град, обкръжен от вода. За да не могат наследниците на Бранън да се върнат и да те опекат жива. Затова искаше да ме видиш, затова се пазари с майка ми. Да разбереш доколко съм опасна за теб. И какво ще стане, ако кръвта на Бранън се смеси с тази на Маб. – Селена разпери ръце, а Голдрин засия в едната от тях. – Ами, виж силата ми, Майев. Виж с какво сразих дълбокия мрак, виж какво бушува под кожата ми.

Селена въздъхна и угаси всички пламъци в града.

Силата не бе в могъществото или умението, а в контрола. В това да владее самата себе си. Знаеше отдавна колко мощен е пламъкът ù. Преди няколко месеца бе готова да убие и пожертва всичко и всички, за да изпълни клетвата си. Ала онова не бе сила. Бе гневът и болката на едно пречупено момиче. Сега разбра какво имаше предвид майка ù, когато я бе погалила в нощта, когато ù бе дала Амулета.

Когато светлините в Доранел угаснаха и светът потъна в мрак, Селена отиде до Роуан. Близнаците го пуснаха само като ги изгледа с оголени зъби. Гавриел и Лоркан не сториха нищо, а останаха с окървавени камшици, а Роуан се отпусна в нея, шепнейки името ù.

Светлините пламнаха. Майев остана на място. Роклята ù бе покрита със сажди, а лицето – мокро от пот.

– Ела тук, Роуан.

Роуан се напрегна и изпъшка от болка, ала тръгна с олюляване към подиума. Кръв прокапа от ужасните рани на гърба му. Селена щеше да повърне, ала продължи да се взира в кралицата. Майев даже не я погледна, когато изсъска:

– Дай ми този меч и се махай.

– Не мисля – поклати глава Селена. – Бранън го е оставил в онази пещера за този, който го намери. По правото на кръвта, огъня и мрака е мой. – Тя прибра Голдрин в ножницата. – Не е приятно, когато не ти дават това, което искаш, нали?

Роуан просто стоеше там с лице с наложена маска на спокойствие при все раните, ала очите му бяха пълни с печал. Приятелите му гледаха притихнали, готови да нападнат, стига Майев да им нареди. Нека се пробват.

– Горко ще съжаляваш за това – сви устни Майев.

Селена обаче отново тръгна към нея, хвана я за ръката и каза:

– Не мисля.

След това разкри ума си на кралицата.

Е, поне част от ума си – видение, което Нарок ù даде, докато го изгаряше. Той бе знаел. По някакъв начин бе видял потенциала ù, може би докато принцовете на Валгите ровеха из спомените ù. Не бе бъдеще, издялано в камък, но тя не позволи на леля си да разбере това. Представи ù спомена като истина, като част от план.

Ревът на тълпата отекваше оглушително по белите каменни коридори на кралския замък в Оринт. Повтаряха името ù, почти го виеха. Елин. Тътен отекваше с всяка крачка, която правеше в потъмнялото стълбище. Голдрин тежеше на гърба ù, а светлината на рубина му сияеше. Туниката ù бе красива, ала проста, а металните ръкавици, въоръжени със скрити ножове, служеха колкото за украса, толкова и за смърт.

Стигна долния етаж и мина по него покрай високите мускулести воини, които дебнеха в сенките край портала. Те бяха нейните воини, нейните придворни – Едион и още неколцина, чиито лица бяха скрити в сенките. Зъбите им блеснаха, когато ù се усмихнаха зверски. Този двор щеше да промени света.

Виковете се усилиха, а Амулетът подскачаше между гърдите ù при всяка крачка. Продължи да гледа напред с полуусмивка на лицето, преди да излезе на балкона. Виковете на тълпата пред двореца станаха неистови. Хиляди се бяха събрали по улиците и крещяха името ù. Младите жрици на Мала танцуваха на двора с тътена на името ù, потънали във фанатичен транс.

Със силата на Ключовете, които си бе спечелила, бе създала армии, с които да прогони враговете си. Посевите бяха порасли, сенките бяха изчезнали. Бе вършила чудеса. Тя не бе човек, дори не и просто кралица.

Елин.

Възлюбена. Безсмъртна. Благословена.

Елин.

Елин Дивия огън. Елин Огненото сърце. Елин Носителката на светлината.

Елин.

Вдигна ръце и лице към слънчевите лъчи, а писъците им накараха Белия дворец да потрепери. На челото ù свещеният знак на Бранън засия в синьо. Тя се усмихна на своя народ и на своя свят, който щеше да завладее.

Селена се отдръпна от Майев. Лицето на кралицата бе пребледняло. Беше се хванала на лъжата и не бе прозряла, че видението е дадено на Селена като предупреждение за това в какво може да се превърне, ако намери Ключовете и ги задържи за себе си. Това бе последният дар от човека, който някога бе Нарок.

– Предлагам – каза тя на кралицата – да помислиш хубавичко преди да заплашваш мен или близките ми. Или преди да нараняваш Роуан отново.

– Роуан принадлежи на мен – изсъска Майев. – Ще правя с него каквото поискам.

Селена погледна към принца, който стоеше неподвижен. Очите му бяха помътнели от болка. Не от раните на гърба, а от раздялата, която приближаваше и двамата с всяка тяхна стъпка по пътя към Доранел.

Селена бавно измъкна пръстена от джоба си.

Не пръстена на Каол бе стискала през последните няколко дни, а простичкото украшение, останало в ножницата на Голдрин. Бе го крила през всичките тези седмици, бе карала Емрис да разказва приказка подир приказка за Майев, докато внимателно бе сглобила истината за леля си, само за този момент.

Когато Селена вдигна пръстена между пръстите си, Майев замръзна като мъртва.

– Мисля, че отдавна търсиш това – рече Селена.

– То не ти принадлежи.

– Нима? В крайна сметка аз го намерих. В ножницата на Голдрин, където Бранън го е оставил, след като го е взел от трупа на Атрил. Семейният пръстен, който той е щял да ти даде някой ден. Хиляди години са минали оттогава, а ти така и не си го намерила. Мисля, че се полага на мен. – Селена сви пръсти около украшението. – Но кой би повярвал, че си сантиментална?

Устните на Майев изтъняха.

– Дай ми го!

– Нищо няма да ти дам – изсмя се Селена.

Но усмивката ù помръкна. Лицето на Роуан зад трона на Майев остана неразгадаемо, когато се извърна към водопада.

Всичко това бе заради него. За Роуан, който знаеше кой меч е взела онзи ден в планинската пещера, който ù го бе дал в леда, за да се пазари за в бъдеще – едничката ù защита срещу Майев, стига да бе достатъчно умна, за да се сети. Осъзна какво е сторил – че е знаел за това винаги, – когато ù спомена пръстена преди седмици и ù разказа, че се надява тя да му намери приложение. Роуан не разбираше, че тя не иска да се пазари за власт, сигурност или бъдещ съюз.

Селена каза:

– Ала съм готова да сключа сделка. – Майев се намръщи и тя вирна брадичка. – Пръстенът на любимия ти. В замяна на свободата на Роуан.

Роуан се напрегна. Приятелите му насочиха погледи към нея.

– Кръвната клетва е вечна – каза Майев нервно. Селена не мислеше, че в този момент приятелите му дишат.

– Не ми пука. Освободи го. – Тя отново вдигна пръстена. – Или ще стопя този пръстен още сега.

Това бе голям риск. Седмици наред кроежи и тайна надежда. Дори сега Роуан не се извърна.

Очите на Майев останаха приковани в пръстена. Селена знаеше защо. Затова бе и дръзнала да рискува. След дълго мълчание роклята на Майев изшумоля, когато кралицата се изправи с пребледняло и изопнато лице.

– Много добре. И без това последните десетилетия компанията му ме отегчава.

Роуан се извърна към нея – бавно, като че не вярваше какво чува. Срещна погледа на Селена, а не на Майев. Очите му засияха.

– В името на кръвта ми, която тече в теб – рече Майев, – и не заради безчестие или измяна, те освобождавам, Роуан от рода на Белия трън. Кръвната ти клетва към мен вече не важи.

Роуан просто я зяпна, а Селена не чу останалото, което Майев изговори на Древния език. Роуан обаче измъкна кинжал и проля от кръвта си по камъните, каквото и да означаваше това. Не бе чувала кръвна клетва да се нарушава, но бе рискувала. Може би за пръв път в историята на света някоя се нарушаваше с такава чест. Приятелите му го гледаха изцъклени и притихнали.

– Освободен си от моята воля, принц Роуан от Белия трън – завърши Майев.

На Селена ù трябваше да чуе само това, за да подхвърли пръстена на кралицата. Роуан изтича към нея и постави ръце на бузите ù, след което опря чело в нейното.

– Елин – промълви той, не за да ù се скара или да благодари, а... да ù се помоли. – Елин – прошепна той отново и я целуна по челото, преди да коленичи пред нея.

Когато понечи да хване китката ù, тя се отдръпна назад.

– Свободен си. Вече си свободен.

Застанала зад тях, Майев ги наблюдаваше с вдигнати вежди. Но Селена не можеше да приеме, да се съгласи на това.

Кръвният обет водеше до пълно подчинение. Щеше да ù даде всичко. Животът, собствеността си, свободната си воля. Но лицето на Роуан бе спокойно, уверено. „Довери ми се.“

„Не искам да си мой роб. Не съм такава кралица.“

„Нямаш си придворни. В момента си сама, без земи и съюзници. Може и да те пусне да си тръгнеш днес, ала утре вече ще е подире ти. Знае колко могъща си станала. И колко могъщи сме заедно. Това ще я разколебае.“

„Не го прави. Всичко друго, но не и това.“

„Ти си моя, Елин. До края.“

Щеше да продължи да спори с него, ала странната женствена топлина, която бе усетила тази сутрин край лагерния огън, я прегърна, все едно да я увери, че е нормално да иска това толкова силно, че да я боли, да ù каже, че може да се довери на принца и – дори повече – на самата себе си. Затова, когато Роуан посегна към китката ù, не се възпротиви.

– Ще се измъкнем от това заедно, Огнено сърце – каза той и дръпна ръкава си, – заедно. – След това вдигна поглед от китката си. – Двор, който да промени света – обеща.

Тя закима и се усмихна, когато той извади кинжала от ботуша си и ù го предложи.

– Кажи го, Елин!

Без да смее да остави ръцете си да потреперят пред Майев и смаяните приятели на Роуан, тя взе кинжала и го вдигна над собствената си оголена китка.

– Роуан от рода на Белия трън, обещаваш ли да служиш в моя двор от този ден до деня на смъртта ти?

Не знаеше точните думи на Древния език, ала кръвната клетва не се даваше със засукани фрази.

– Заклевам се. До сетния си дъх и на оня свят. До край!

Щеше да спре, да го попита дали наистина иска това, ала Майев бе още там, като сянка, таяща се зад тях. Затова го бе сторил сега, за да не може Селена да възрази, да го разубеди.

Типично за Роуан. Тя се ухили, когато прокара кинжал по китката си и остави капка кръв по пода. След това му подаде ръка.

С изненадваща нежност, той взе китката ù в ръце и сведе уста до кожата ù.

За миг нещо ярко като светкавица мина между тях, а после се успокои – нишка, която се сплиташе все по-здраво с всяка глътка кръв, изпита от Роуан. Когато той вдигна глава с устни, блестящи от кръвта ù, погледът му бе светнал и твърд като стомана.

Нямаше думи, които да опишат това, което мина през тях в този миг.

Майев обаче ги освободи от задължението да си спомнят как се говори, като изсъска:

– След като успяхте да ме обидите още повече, сте свободни. Излизайте! Всичките!

Приятелите му изчезнаха за миг и потънаха в сенките, като отнесоха със себе си и проклетите камшици.

Селена помогна на Роуан да се изправи на крака и му позволи да изцери раната на китката ù, докато тези по неговия гръб се затваряха. Застанали рамо до рамо, те погледнаха отново към кралицата на елфите.

Ала видяха само как една бяла сова отлита в нощта.

Бързо излязоха от Доранел и не спряха, докато не намериха тих хан в малко полузабравено градче на няколко километра. Роуан не посмя дори да се върне в дома си, за да си събере вещите, а ù каза, че няма какво толкова ценно да взема. Приятелите му не дойдоха при тях, не опитаха да се сбогуват, когато двамата минаха по моста и изчезнаха в скритите от нощта земи отвъд. След часове на бягство Селена падна в леглото си и спа като заклана. Но призори помоли Роуан да извади иглите и мастилото от чантата си.

Изкъпа се, докато той приготвяше всичко, което му бе необходимо, и се изтърка с едра сол, докато кожата ù не започна да лъщи. Роуан не каза нищо, когато тя се върна в спалнята и само я погледна, когато свали роклята си и легна по корем гола до кръста на работната маса, която бе поръчал. Иглите и мастилото вече бяха на масата. Бе навил ръкави до лактите, а косата му бе вързана назад. Така елегантните линии на татуировката му ставаха още по-видими.

– Поеми си дълбоко въздух – каза той. Тя се подчини и подпря ръце под брадичката си, докато играеше с огъня, завихряйки собствените си пламъци в жаравата. – Нахрани ли се добре, пи ли достатъчно вода?

Тя кимна. Бе погълнала цялата закуска, преди да иде в банята.

– Кажи ми, ако имаш нужда да станеш – каза той, след което я уважи, като не я предупреди за болката и не я попита дали е сигурна в решението си. Вместо това погали със сигурна ръка белязания ù гръб – като художник, който наблюдава платното. Прокара силните си белязани пръсти по всеки белег, а кожата ù настръхна.

След това започна да скицира знаците и така часове наред. След закуска бе подготвил няколко дизайна, които тя да одобри. Бяха толкова съвършени, все едно ги бе извадил от душата ù. Не се изненада.

След като свърши основата, остави я да иде до тоалетна, и скоро тя се върна по корем на масата, подпряла брадичка с ръце.

– Сега не мърдай повече. Започвам.

Тя изсумтя в знак на съгласие и се загледа в огъня, в жаравата, докато топлината на тялото му приближи нейното. Чу как си поема рязко дъх, а после...

Първата игла заболя. Мили богове, с желязо и сол здравата си болеше. Стисна зъби, овладя и прие болката. За такава татуировка се слагаше сол, бе ù казал Роуан – да напомня на носителката ù за болката. „Хубаво – успя само да помисли тя, когато болката плъзна в гърба ù. – Много добре.“

Когато Роуан направи следващата татуировка, тя отвори уста и започна своите молитви.

Бяха молитви, които трябваше да изрече преди десет години – поток от думи на Древния език, който разказваше на боговете за смъртта на родителите ù, на чичо ù, на лейди Мериън. Четири живота, изгубени за два дни. С всяко убождане от иглата на Роуан тя молеше безликите безсмъртни да отнесат душите на близките ù в техния рай и да бдят над тях. Разказа им, че го заслужават заради добрите дела, топлите думи и смелите подвизи, които бяха извършили.

Спираше само колкото да си поеме дъх и продължаваше да изрича молитвите, които дължеше като дъщеря, приятелка и наследница.

Роуан се трудеше с часове, движенията му потънаха в ритъма на думите ù. А тя пееше и се молеше. Той не проговори нищо, иглите и чукчето му бяха барабан за нейните молитви и сплитаха труда му. Не я оскърби с предложение за вода, когато гласът ù прегракна до степен, че трябваше да шепти. В Терасен се пееше от изгрев до залез, с колене в чакъла, без храна, вода или почивка. Тук щеше да пее, докато татуирането завърши, а агонията в гърба ù бе нейната жертва към боговете.

Когато всичко приключи, гърбът ù болеше като одран. С мъка стана от масата. Роуан я последва до близкото нощно поле и коленичи с нея на тревата. Тя вдигна очи към луната и изпя последната свещена за дома ù песен – риданието на елф, закъсняло с десет години.

Роуан дори не продума, докато тя пееше с дрезгав глас. Остана на полето с нея до зори, постоянен спътник като татуировката на гърба ù. Три редици текст минаваха по най-големите ù белези – историята на любовта и загубата ù, изписани върху нея. Един ред за родителите и чичо ù, втори – за лейди Мериън, трети – за придворните и народа ù.

На по-малките белези бе изписала съдбите на Нехемия и Сам, обичните ù мъртви. Вече нямаше да ги държи заключени в сърцето си.

Вече нямаше да се срамува.

61

Военните игри започнаха.

На всички кланове на Железните зъби бе дадена почивка предишния ден, ала никой не се възползва от нея. Вместо това тренираха спускания за последно или преговаряха плановете и стратегиите си.

Официални лица и съветниците от Адарлан пристигаха вече дни наред, за да наблюдават игрите от върха на Северен зъб. Щяха да докладват на краля на Адарлан какви са вещиците и уивърните им, а също и кой е спечелил.

Когато преди седмица Абраксос мина през Прохода, Манон бе посрещната в Омега с усмивки и аплодисменти. Баба ù не се виждаше никаква, но това не бе изненада. Манон не бе постигнала нищо особено, а само това, което се очакваше от нея.

Нито видя, нито чу нещо за крочанската пленница в търбуха на Омега. Явно никой друг не знаеше нищо за нея. Изкуши се да попипа баба си, ала матроната не я бе извикала при себе си, а на Манон не ù се ядеше още бой.

Последните дни нервите ù бяха опънати. Клановете се бяха затворили в отделните си помещения и почти не си говореха. Каквото и единство да бяха показали в нощта, в която Абраксос премина изпитанието си, когато военните игри започнаха, бяха останали само вековното съперничество и кръвната вражда.

Игрите трябваше да се проведат във и около два високи върха, видими от Северен зъб, включително и в най-близкия каньон. Всеки от трите клана щеше да си има собствено гнездо на някой от близките планински върхове – истинско гнездо от съчки и клони. И в центъра на всяко имаше стъклено яйце.

Яйцата щяха да им донесат победа или поражение. Всеки клан трябваше да плени тези на двата вражески отбора, но и да остави защитнички на собственото си яйце. Печелеше кланът, взел две други яйца от гнездата на съперниците, където не можеха да ги нападат нито защитничките, нито останалите вражески сили. Ако някое яйце се пръснеше, това означаваше незабавна дисквалификация за тази, в чиито ръце е било.

Манон постави леката си броня и кожите за летене. Имаше метал по китките, раменете и бедрата си – местата, където можеше да я удари стрела или меч, или да бъде ухапана от уивърн. Бе свикнала с тежестта и ограничените движения – Абраксос също, благодарение на тренировките, през които бяха минали Черноклюните през последните няколко седмици.

Имаха строги заповеди да не убиват или раняват останалите. Бе им разрешено да носят по две оръжия, затова Манон взе Ветросеч и най-острия си кинжал. Сенките, Астерин, Лин и двете близначки нарамиха лъкове. Вече можеха да стрелят от уивърните си, след упражнения, в които улучваха мишените право в десетката, докато летяха в каньоните. Астерин бе минала самодоволно през столовата тази сутрин, наясно с това, че е смъртоносна като дявол.

Всеки клан носеше ивици боядисана кожа на челото си – в черно, синьо и жълто. Уивърните бяха украсени по същия начин по опашките, шиите и страните. Когато сборищата полетяха, се събраха в небесата и се представиха заедно на малките смъртни в планините под тях. Тринайсетте летяха начело на Черноклюните в перфектна формация.

– Бедни смъртни глупци – промърмори Астерин, а вятърът донесе думите ù на Манон. – Не знаят какво отприщват.

Манон изсъска в знак на съгласие.

Летяха в отличен ред – Манон най-отпред, Астерин и Веста от двете страни зад нея, после в редици по три – Имоген, обградена от зеленооките демони, Гислейн, прикривана от Кая и Тея, двете Сенки и Лин, а най-отзад – Сорел. Таран, балансиран и безжалостен, способен да съкруши вражеските редици.

Ако Манон не ги повалеше, щяха да ги стигнат тежките мечове на Астерин и Веста. Ако и това не ги спреше, шестте по средата бяха смъртоносен капан. Повечето нямаше дори да доближат Сенките и Лин, които щяха да наблюдават със зорките си очи околностите. Или пък Сорел, която бе най-отзад.

Щяха да повалят враговете един по един, с ръце, крака и лакти там, където обикновено оръжията щяха да свършат работа. Целта бе да си вземат яйцата, а не да убият останалите, напомняше тя отново и отново на Тринадесетте.

Игрите започнаха със звъна на мощна камбана някъде в Омега. Миг по-късно небесата избухнаха от криле, нокти и писъци.

Най-напред тръгнаха подир яйцето на Синьокръвните. Манон знаеше, че Жълтоногите ще тръгнат най-напред към гнездото на Черноклюните. Така и направиха. Манон даде знак на вещиците си и една трета от силите ù се върнаха назад зад бойните редици и вдигнаха стена от зъби и криле, в която Жълтоногите да се разбият.

Синьокръвните, които най-вероятно бяха планирали най-малко за сметка на различните си ритуали и молитви, също изпратиха силите си срещу Черноклюните, за да проверят дали с допълнителен натиск няма да пробият желязната им защита.

Още една грешка.

След десет минути Манон и Тринадесетте обградиха гнездото на Синьокръвните и стражата, която пазеше съкровището в него.

Чуха се викове, ала не от Тринадесетте, които напредваха с каменни лица и блеснали очи, а от другите Черноклюни. Последната трета от тях се отскубна, направи кръг наоколо и се присъедини към Манон и връщащата се сила, за да разбият Синьокръвните и Жълтоногите, намиращи се между тях.

Вещиците и уивърните се спускаха и издигаха, но това бе колкото за показ, толкова и за победа. Манон не отстъпи и милиметър, докато нападаха отпред и отзад – въздушна маневра, която почти накара уивърните да хвърлят ездачите си от страх.

Бе създадена за това. Дори битките от метлите не бяха тъй бързи, брилянтни и смъртоносни. Щом се изправеха срещу враговете си с оръжия...

Манон се ухили, когато постави Синьокръвното яйце в гнездото на Черноклюните на плоския планински връх.

Няколко мига по-късно с Абраксос се плъзгаха обратно към боя, а Тринадесетте зад тях се прегрупираха. Астерин, която единствена бе останала наблизо през цялото време, се хилеше като луда. И когато братовчедка ù и уивърнът прелетяха покрай Северен зъб и наблюдателите, златокосата вещица се изправи на седлото и скочи от крилото на звяра.

Жълтоногата вещица на уивърна отдолу не видя Астерин, докато тя не се присъедини към нея с ръка на гърлото ù там, където би притиснала кинжал. Дори Манон ахна от удоволствие, когато Жълтоногата вдигна ръце в знак, че се предава.

Астерин я пусна и също вдигна ръце, за да бъде хваната от ноктите на собствения си уивърн. След подхвърляне и ужасяващо падане Астерин се върна на седлото си и се спусна до Манон и Абраксос. Той игриво замахна към синия уивърн на Астерин с крило – жест на флирт, който накара женския уивърн да изцвърчи от удоволствие.

Манон повдигна вежди към Втората.

– Обучавала си се, като гледам.

– Не съм станала Втора, седейки си на задника! – ухили се в отговор Астерин.

След това отново се спусна, но в рамките на формацията, на един мах на криле разстояние. Абраксос изрева и Тринадесетте се събраха около Манон. Следваха ги четири сборища. Трябваше да вземат яйцето на Жълтоногите и да го сложат в гнездото на Черноклюните. И всичко щеше да свърши.

Заобикаляха биещите се вещици и когато стигнаха редиците на Жълтоногите, Тринадесетте се отдръпнаха и изпратиха останалите четири сборища зад тях напред като стрели. Така те пробиха бариерата и тогава Тринадесетте минаха напред.

Гнездото на Жълтоногите бе най-близо до Северен зъб. Пазеха го не три, а четири сборища. Голяма част от тях бяха останали назад. Вдигнаха се от гнездото – не поотделно, а заедно. Манон се ухили на себе си.

Тръгнаха към тях. Жълтоногите не отстъпиха...

Манон подсвирна. Двете със Сорел размениха позиции и сборището ù се раздели на три, както се бяха обучавали. Удариха редиците на Жълтоногите като едно същество, като всяко сборище се оказа смесено с непознати и уивърни, с които не бяха летели преди. Объркването се влоши, когато Тринадесетте се пръснаха сред тях. Раздадоха се заповеди, извикаха се имена, но въпреки това се възцари пълен хаос.

Приближиха гнездото, когато четири Синьокръвни сборища се появиха от нищото. Водеше ги Петра, яхнала звяра си Кийли. Почти падаше към гнездото, оставено открито, докато Черноклюните и Жълтоногите се бореха помежду си. Бе чакала за това като лисица в бърлогата си.

Влезе вътре, а Манон я последва със звучна ругатня. Блесна жълто и се чу писък на гняв. Манон и Абраксос отстъпиха, когато Искра профуча през гнездото и се блъсна право в Петра.

Двете наследници и техните уивърни сключиха нокти и започнаха да се носят надолу във въздуха, като се деряха и хапеха. От планината и от летящите вещици се разнесоха викове.

Манон се задъха, запази равновесие върху Абраксос и се спусна към гнездото, за да подпечата победата си. Бе готова да го пришпори за гмуркане, когато Петра изпищя. Не от гняв, а от болка.

Агонизираща болка, каквато Манон не бе чувала. Уивърнът на Искра бе сключил челюсти около врата на Кийли. Искра нададе триумфален вой, а мъжкарят ù разтърси Кийли. Петра се бе хванала отчаяно за седлото.

Сега бе моментът да сграбчи яйцето. Подкани Абраксос.

– Давай – изсъска тя и се приготви за спускането.

Абраксос не мръдна, а се снижи, загледан в това как Кийли се бори без резултат. Крилете ù едва плющяха, а Петра отново извика. Молеше Искра да спре.

– Сега, Абраксос! – пришпори го тя. Но той отново отказа да помръдне.

Искра излая заповед към уивърна си.

Звярът ù пусна Кийли.

Втори писък разтърси планината. Той идеше от Синьокръвната матрона, която извика, когато дъщеря ù започна да пада към скалите надолу. Другите Синьокръвни се завъртяха, ала бяха твърде далеч. Уивърните им не можеха да спрат фаталното спускане.

Абраксос обаче можеше.

Манон не знаеше дали е дала заповед, или си го е помислила, ала този писък, този майчин писък, какъвто не бе чувала никога, я накара да се приведе напред. Абраксос се спусна като падаща звезда с бляскавите си криле към прекършения уивърн и все още живата вещица на гърба му.

Вятърът брулеше лицето и дрехите на Манон. Когато приближи, тя осъзна, че Кийли също все още диша. И все още се опитва да спаси вещицата на гърба си. Не себе си – знаеше, че всеки миг ще загине.

Петра бе припаднала, оплетена в седлото си, от налягането или от загубата на въздух. Висеше несигурно, въпреки опитите на Кийли с последните удари на сърцето си да направи кацането гладко и бавно. Крилете на уивърна се изкривиха. Изпищя от болка.

Абраксос профуча и разпери криле, като направи първо един, а после и втори преход. Каньонът приближаваше със страшна сила. Когато приключи второто спускане, толкова близо, че можеше да докосне кървавите люспи, Манон разбра.

Не можеше да спаси Кийли. Тя бе прекалено тежка, а той – твърде малък. Можеше обаче да спаси Петра. И той бе видял как Астерин прави скока. Манон трябваше да измъкне изпадналата в несвяст вещица от седлото.

Абраксос изрева на Кийли. Манон можеше да се закълне, че двата уивърна говорят на непознат език. Ревеше някаква заповед. Кийли направи последно усилие за ездачката си и се уравновеси във въздуха като площадка за кацане.

„Моята Кийли“ – бе казала Петра. С усмивка.

Манон си внуши, че прави това заради бъдещия съюз. И за шоуто.

Но всичко, което можеше да види, докато разкопчаваше хамутите, за да се изправи от седлото и да скочи от Абраксос, бе безкрайната любов в очите на умиращия уивърн.

62

Манон удари Кийли и звярът изпищя, но се задържа, когато вещицата балансираше срещу напора на вятъра на седлото, където висеше Петра. Ръцете ù бяха изтръпнали, а ръкавиците ги правеха дори по-непохватни, когато разсече с острие една след друга кожите. Абраксос изрева предупредително. Каньонът приближаваше.

Дано Тъмнината бъдеше милостива...

Манон освободи Петра. Синьокръвната наследница увисна като труп в ръцете ù, а косата ù я шибна през лицето като хиляда малки ножа. Уви парче кожа около себе си и Петра – веднъж, втори път. Върза го и прокара ръце между тези на Петра. Кийли остана стабилна. Каньонът се затвори около тях, всичко потъна в сянка. Манон изрева от тежестта, когато изтръгна вещицата от седлото и стремената. Скалите профучаха между тях, но сянка затъмни слънцето – Абраксос, който се бе спуснал към нея, малък и пъргав. Бе единственият уивърн, спускал се с такава скорост в каньона някога.

– Благодаря – каза тя на Кийли и изстреля себе си и Петра във въздуха.

Падаха около миг, прекалено бързо, но после Абраксос се появи с разперени нокти. Грабна ги и ги отнесе над ръба на каньона, високо във въздуха, в безопасност.

Кийли удари дъното на каньона с тътен, който отекна в планините, и не се изправи повече.

Черноклюните спечелиха военните игри, а Манон бе коронована за Водачка на крилото пред всичките натруфени и потни мъже на Адарлан. Тя обаче бе видяла лицето на баба си, когато свали Петра на наблюдателната площадка – видя отвращението, изписано върху него.

Манон пренебрегна Синьокръвната матрона, която бе паднала на колене от благодарност. Дори не видя Петра, докато се измъкваше. На следващия ден се разнесе мълва, че Петра не може да стане от леглото си. Нещо в душата ù се прекършило със смъртта на Кийли.

Злощастен инцидент, причинен от неконтролируемите уивърни, бе казала матроната на Жълтоногите, а Искра ù пригласяше. Манон обаче бе чула заповедта ù за убийство.

Бе готова да я предизвика, но и Петра бе чула заповедта. Отмъщението се полагаше на нея.

Трябваше да остави вещицата да умре, ù бе креснала баба ù онази нощ и я бе зашлевявала отново и отново заради липсата на дисциплина, подчинение и жестокост.

Ала Манон не се извини. Не можеше да заглуши звука от удара на Кийли в земята. Малка част от нея, може би слаба и недисциплинирана, се зарадва, че животното не бе умряло напразно.

Манон получи похвала от всички останали и прие похвалите на всички прокълнати от боговете сборища, все едно от чия кръв бяха.

Водачка на Крилото. Повтори си го тихо, когато двете с Астерин, следвани от половината от останалите Тринадесет, приближиха столовата, където трябваше да се състоят празненствата.

Другата половина вече бяха там и търсеха възможни заплахи или клопки. Вече бе Водачка на Крилото и бе унизила Искра. Останалите щяха да са още по-свирепи. Щяха да искат да я победят и да вземат поста ù.

Тълпата бе весела, навсякъде блестяха железни зъби, а в чашите се лееше истинска прясна бира, донесена от отвратителните мъже от Адарлан. Манон получи една, а Астерин ù я взе, отпи малко и изчака за миг, преди да ù я върне.

– Биха те отровили – рече Втората и ù намигна, докато крачеха към предната част на залата, където я чакаха трите матрони. На игрите мъжете бяха направили малка церемония, ала тази бе за вещиците. За Манон.

Скри усмивката си, когато тълпата се раздели, за да я пусне.

Трите Върховни вещици седяха на импровизирани тронове, подобни на богато украсените столове, които бяха намерили. Когато Манон притисна два пръста в челото си, Синьокръвната матрона се усмихна. Жълтоногата не направи нищо, а баба ù, която седеше в центъра, се усмихна съвсем леко.

Като змия.

– Добре дошла, Водачко – рече баба ù. Вещиците се развикаха, с изключение на Тринадесетте, които останаха сдържани и спокойни. Нямаше нужда да крещят. Те бяха безсмъртни, вечни и напълно смъртоносни.

– Какъв дар бих могла да ти дам, каква корона да положа на челото ти, та да почета това, което ще сториш за всички нас? – запита се баба ù. – Имаш хубав меч, вярна дружина... – Тринадесетте си позволиха да се усмихнат. – Какво да ти дам, което още нямаш?

Манон сведе глава.

– Нищо не искам, освен честта, която вече си ми дала.

– А ново наметало? – изсмя се баба ù.

Манон се изпъна. Не можеше да откаже, ала... това бе нейното наметало. Винаги бе било.

– Твоето е доста опърпано – продължи баба ù, след което махна на някой в тълпата. – Ето го дара ни за Водачката на Крилото. Ново наметало.

Чуха се стенания и ругатни, ала тълпата ахна жадно и нетърпеливо, когато окована вещица с кафява коса бе замъкната от три Жълтоноги бабички и поставена на колене пред Манон. Ако съсипаните ръце, изпочупените пръсти, раните и изгарянията не подсказваха каква е, то кървавочервеното наметало го правеше.

Крочанската вещица вдигна очи, имащи цвета на току-що разорана земя, към Манон. Как можеше погледът ù да блести така след ужасите по тялото ù и как не се молеше за милост, Манон нямаше представа.

– Дар – каза баба ù и протегна обкованата си в желязо ръка към крочанката, – достоен за внучката ми. Убий я и вземи наметалото.

Манон веднага разбра предизвикателството. И все пак изтегли кинжала. Астерин се приближи, без да изпуска от очи крочанката.

За миг Манон се загледа във вещицата, в своя смъртен враг. Крочанките ги бяха проклели. Бяха ги направили вечни изгнаници. Заслужаваха да умрат до последната.

Но не нейният глас изричаше тези думи в ума ù. А този на баба ù.

– Наслади се на момента, Манон – изгука баба ù.

Крочанската вещица отново погледна към Манон и се изсмя задавено, въпреки напуканите си устни.

– Манон Черноклюна – прошепна тя по начин, който щеше да бъде мъркащ, ако зъбите ù не бяха изпочупени, а гърлото – ранено. – Познавам те.

– Убий кучката! – извика вещица от дъното на залата. Манон погледна към лицето на врага си и повдигна вежди.

– Знаеш ли как те наричаме? – Кръв покапа от устните на крочанката, когато те се разтеглиха в усмивка. Присви очи, сякаш се наслаждаваше. – Наричаме те Белия демон. В списъка си. Списъкът на чудовищата, които бихме убили на място, ако намерим. И ти... – Тя отвори очи и се усмихна триумфираща, непримирима, гневна. – Ти си на първото място в списъка. Заради всичко, което си извършила.

– Това е чест – отвърна Манон на крочанката и се ухили така, че да разкрие железните си зъби.

– Отрежи ù езика! – извика някой.

– Довърши я – изсъска Астерин.

Манон завъртя кинжала и го наклони така, че да прониже сърцето на крочанката.

Вещицата се изсмя, но звукът се превърна в кашлица, когато по пода пръсна синя кръв. Сълзи потекоха от очите ù и Манон видя дълбоките инфектирани рани на гърдите ù. Когато вдигна глава с кръв, оцапала краищата на устата ù, тя се усмихна отново.

– Гледай колкото искаш. Виж какво ми сториха сестрите ти. Сигурно им е голяма болка, че не успяха да ме пречупят до края.

Манон загледа съсипаното ù тяло.

– Знаеш ли какво е това, Манон Черноклюна? – попита крочанката. – Аз знам. Чух какво говорят за стореното от теб по време на игрите.

Манон не бе сигурна защо позволява на вещицата да говори, но и да искаше, не можеше да мръдне.

– Това – каза крочанката – е напомняне. Смъртта ми, убийството ми от ваша страна е да напомни. Не на тях... – Тя си пое дълбоко въздух и прикова Манон с очите си в цвят на почва. – А на теб. Напомняне за какво си направена. Те са те направили такава.

– Знаеш ли каква е голямата крочанска тайна? – продължи тя. – Голямата истина, която пазим от вас с цената на живота си? Не е къде се крием, нито пък как да развалите проклятието. Вие знаете как да го сторите – знаете го пет столетия. Спасението ви е във вашите собствени ръце. Голямата ни тайна е, че ни е жал за вас.

Вече никой не говореше.

Крочанката обаче не сведе поглед от този на Манон, а Манон не удари с кинжала.

– Мъчно ни е за всяка от вас. За това, което правите с децата си. Те не са родени зли, ала вие ги карате да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук тази вечер, Манон. Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съюзничката си. – Тя опита да поеме въздух, а сълзите ù рукнаха, когато оголи зъби. – Превърнали са ви в чудовища. Превърнали, Манон! И на нас ни е жал за вас!

– Достатъчно – излая матроната зад нея. Ала цялата зала бе притихнала и Манон бавно вдигна очи към баба си.

В тях видя обещание за насилие и болка, които ще последват неподчинението ù. А зад това грееше само удовлетворение. Все едно Черноклюната знаеше, че крочанката говори истината.

А очите на крочанката блестяха с дързост, която Манон не можеше да проумее.

– Направи го – прошепна крочанката. Манон се запита дали някой друг разбира, че това не е предизвикателство, а молба.

Отново наклони кинжала, като го въртеше в ръката си. Не погледна към крочанката или към баба си, или към когото и да е, когато стисна вещицата за косата и издърпа главата ù назад.

А след това ù преряза гърлото.

Манон бе седнала на едно плато в планините Рюн, а краката ù висяха от ръба на скалата. Абраксос се бе отпуснал на една страна и душеше цветята, цъфнали през нощта на пролетната ливада.

Нямаше друг избор, освен да вземе наметалото на крочанката и да постави старото си върху тялото, което падна, за да бъде разкъсано от насъбралите се вещици.

„Превърнали са ви в чудовища.“

Манон погледна към уивърна. Върхът на опашката му шаваше като на котка. Никой не бе забелязал, когато тя напусна празненствата. Дори Астерин пи от кръвта на крочанката и не видя как Манон изчезва в тълпата. Каза на Сорел, че ще види Абраксос. А третата по някакъв начин я остави да си тръгне сама.

Летяха, докато луната не се извиси и вече не можеше да чуе виковете и кикота на вещиците в Омега. Заедно седнаха на последната от планините Рюн. Тя се загледа в безкрайните поля между върховете и западното море. Нейде там, зад хоризонта, бе домът, който не познаваше.

Крочанките бяха лъжкини и обичаха да поучават. Вещицата вероятно бе харесала малката си реч. Последен подвиг.

„Жал ни е за вас.“

Манон потърка очи, опря лакти на коленете си и надникна в пропастта долу.

Не трябваше да обръща внимание на това. И нямаше, ако не бе погледът на Кийли, докато падаше, докато се бореше с последни сили да спаси своята Петра. Ако не бе крилото на Абраксос, пазило Манон от ледения дъжд.

Уивърните бяха създадени да убиват, да всяват ужас в сърца на враговете си, да разкъсват. И все пак...

И все пак. Манон погледна към обсипания със звезди хоризонт и остави лицето си на топлия пролетен вятър, доволна от спокойния силен спътник, застанал до нея. Бе странно. Да е благодарна, че някой друг го има.

А имаше и още едно странно чувство, което я притискаше, караше я да си повтаря сцените от столовата отново и отново. Не познаваше съжалението. Не и наистина.

Ала съжаляваше, че не знае името на крочанката. Че не знае кому е принадлежало новото наметало върху раменете ù, откъде е дошла носителката му, как е живяла...

И макар вечният живот да си бе отишъл още преди десет години, тази мисъл я накара да се почувства невероятно тленна.

63

Едион подсвирна тихо и предложи на Каол да си разделят бутилка вино на покрива на апартамента на Селена. Каол, на който не му бе до пиене, поклати глава.

– Съжалявам, че не съм бил там да го видя с очите си – усмихна се генералът като вълк – и съм изненадан, че не ме осъждаш за това, че го казвам.

– Каквито и същества да е пратил кралят с Нарок, не смятам, че са били невинни хора – отвърна Каол. – Не съм сигурен дали изобщо са били хора.

Бе го сторила. Бе направила такова изявление, че дни по-късно Едион продължаваше да празнува. Тихо, разбира се.

Тази вечер Каол бе дошъл с идеята да каже на Едион и Рен какво знае за заклинанието, което кралят бе използвал и как могат да го унищожат. Но още не го бе направил. Чудеше се какво би сторил Едион с това знание, особено след три дни, когато Каол заминеше за Аниел.

– Когато тя се върне у дома, ще трябва да се криеш в Аниел – рече Едион и отпи от бутилката. – Щом се разбере коя е била през всичките тези години.

Каол знаеше и вече се готвеше да изведе и Дориан и Сорша от замъка. Не бяха сторили нищо лошо, но бяха негови приятели. Ако кралят узнаеше, че Селена е Елин, щеше да е точно толкова смъртоносно, колкото и ако разбереше, че Дориан е магьосник. Когато тя се върнеше, всичко щеше да се промени.

А Елин щеше да се върне. Макар и не при Каол. Щеше да се върне в Терасен, при Едион, Рен и придворните, които се събираха в нейно име. Щеше да си отиде у дома, за да се вдигне на война, натоварена с отговорност за предстоящите кланета.

Част от него все още не можеше да осъзнае какво е сторила с Нарок. Това бе нейният боен вик, отекнал през морето. Не можеше да приеме, че в нея има такава кръвожадност и непоклатимост. Дори като Селена на моменти му бе трудно да я преглътне и бе отклонявал поглед, ала като Елин... От мига, в който осъзна коя е, бе наясно, че Селена винаги би избирала него, Елин обаче – не.

И не Селена Сардотиен щеше да се върне на континента. Щеше да отнеме време, знаеше той – да спре да го боли, да я забрави. Но болката нямаше да е завинаги.

– Има ли нещо... – Едион стисна челюсти, все едно се чудеше дали да зададе останалата част от въпроса си, – което искаш да ù кажа или да ù дам?

Във всеки момент и по всяко време Едион можеше да избяга към Терасен и към кралицата си. Окото на Елена грееше на врата му Каол. Той почти се протегна към него. Ала не можеше да събере сили да ù предаде това послание, нито да се откаже окончателно от нея. Още не. Така и не можа да се реши да каже ли на Едион за часовниковата кула.

– Кажи ù – прошепна Каол, – че нямам нищо общо с теб, че почти не сме говорили. Нито пък с Дориан. Кажи ù, че ми е добре в Аниел. Че всички сме в безопасност.

Едион остана смълчан и Каол стана да си върви. Тогава обаче генералът попита:

– Какво би дал само да я видиш отново?

Каол дори не се обърна.

– Вече няма значение.

Сорша подпря глава на мекото място между рамото и гърдите на Дориан и вдиша от аромата му. Той вече бе заспал дълбоко. Почти бяха избягали още тази нощ, ала тя се бе поколебала. Когато той попита дали е готова, глупашкото съмнение се появи отново. Искаше да каже „да“, но отвърна с „не“.

Лежеше будна, със свит стомах и напрегнат ум. Толкова много неща искаше да види и да направи заедно с него. Ала можеше да усети как светът се променя, как вятърът вее в друга посока. Елин Галантиус бе жива. Сорша бе готова да даде всичко на Дориан, но идващите седмици и месеци щяха да са достатъчно трудни за него и без да има да се притеснява за нея.

Ако капитанът и принцът вземеха решение да действат със знанието, което бяха придобили, и магията бъдеше отприщена... щеше да настане пълен хаос. След внезапното ù завръщане хората можеха да полудеят, както бе станало при изчезването ù. Не искаше да мисли какво би сторил кралят.

Ала каквото и да станеше утре, след седмица или догодина, тя бе благодарна. На боговете и на съдбата, че бе дръзнала да го целуне онази нощ. За малкото време, което ù бяха дали с него.

Все още мислеше за думите, които капитанът каза преди толкова седмици – че Адарлан има нужда от кралица като нея.

На Дориан обаче му трябваше истинска кралица, за да преживее това. Някой ден може би щеше да се изправи пред избора да го остави в името на висшето благо. Тя бе малка и страхлива. Не можеше да се опълчи дори на Амити. Как би могла да се бори за страната си? Не, не я биваше за кралица. Храбростта ù бе ограничена. Не можеше да предложи много.

Ала сега... е, имаше още малко време, в което да е егоистка.

Два дни Каол изготвяше плана за бягство, който трябваше да спаси Сорша и Дориан, а Едион му помагаше. Не бяха възразили, когато им обясниха. Даже в погледа на принца се прочете облекчение. Всички щяха да тръгнат утре, когато Каол се отправеше към Аниел. Това бе съвършеното оправдание да ги изведе от замъка – щяха да искат да придружат приятеля си за ден или два, преди да се сбогуват с него. Знаеше, че Дориан ще се опита да се върне в Рифтхолд – щеше да му се наложи да се пребори с него по този въпрос, ала и двамата бяха съгласни, че Сорша трябва да избяга. Някои от притежанията на Едион вече бяха в апартамента, където Рен продължаваше да събира припаси за всички им.

Просто за всеки случай. Каол бе предал официалните си предложения за свой заместник на краля. Решението щеше да бъде обявено официално на следващата сутрин. След всички тези години, след всички планове и надежди, при цялата работа, която бе свършил, бе време да напусне. Не бе успял да остави меча на заместника си, както бе редно. Утре. Трябваше да преживее още само ден.

Нищо обаче не подготви Каол за призовката, която получи от краля на Адарлан. Трябваше да се срещне с него в личните му покои. Когато пристигна, Едион вече бе вътре, обграден от петнадесет стражи, които Каол не разпозна. Всички те носеха туниките с кралския уивърн на черен фон.

Не се мина много време и Дориан разбра, че Едион и Каол са извикани в личните покои на краля. Веднага щом чу, се затича. Ала не към Каол, а към Сорша.

Почти припадна, когато я намери в кабинета ù. Наложи си да остане силен, когато премина стаята и я хвана за ръката.

– Тръгваме веднага. Ще напуснеш замъка сега, Сорша.

– Какво е станало? – дръпна се тя назад. – Кажи ми какво...

– Тръгваме веднага! – изпъшка той.

– О, не мисля така – измърка някой от отворената врата. Той се обърна и видя старата лечителка Амити, кръстосала ръце и усмихната като змия. Не можа да стори нищо, когато половин дузина непознати стражи се появиха зад нея. – Кралят държи да види и двама ви в покоите си. Незабавно.

64

Едион вече си бе отбелязал всички изходи на съвещателната зала, разположена в един от високите етажи на стъкления замък. В момента се чудеше кои мебели може да използва за защита. Бяха му взели меча, когато дойдоха за него в покоите му, ала не го бяха оковали. Фатална грешка. Капитанът също не бе окован, глупаците даже го бяха оставили въоръжен. Той правеше всичко възможно да изглежда леко объркан, докато кралят го наблюдаваше от стъкления си трон.

– Каква интересна нощ. Шпионите ми съобщиха много любопитни неща – рече кралят, като местеше поглед от Едион към Каол, Дориан и жена му. – Нашият най-талантлив генерал е намерен да се промъква край Рифтхолд посред нощ, след като е изхарчил толкова много от златото ми за празненства, на които дори не присъства. И въпреки годините взаимна неприязън се е сдружил с моя капитан на стражата. В същото време синът ми... – Едион не завидя на престолонаследника за усмивката, която кралят му хвърли: – ... отново се занимава с простолюдието.

– Мери си приказките, татко – изръмжа Дориан и си спечели уважението на генерала.

– Моля? – повдигна кралят дебелата си белязана вежда. – Научих, че с лечителката ти смятате да бягате от града. Защо ви е да правите нещо подобно?

Принцът преглътна, ала остана с високо вдигната глава.

– Понеже не мога да преживея и една минута повече в помийната яма, която наричаш двор.

Едион му се възхити пряко волята си. Не издаде нищо, след като кралят бе разкрил картите си. Умен, смел мъж. Но вероятно нямаше да успее да ги измъкне живи.

– Хубаво – отвърна кралят, – и аз така.

Махна с ръка и преди Едион да успее да извика предупреждение, стражите разделиха принца и момичето. Четирима хванаха Дориан, още двама принудиха с ритник в коленете Сорша да коленичи.

Тя изпищя, когато се удари в мраморния под, но после притихна – заедно с всички останали в стаята, – когато трети страж измъкна меч и го постави на нежния ù врат.

– Да не си посмял – изръмжа Дориан.

Едион погледна към Каол, ала капитанът бе замръзнал. Тези хора не бяха от неговите стражи. Униформите им бяха като на мъжете, преследвали Рен. Имаха същите мъртвешки очи и същата злоба, която го караше да съжалява, задето не е избил другарите им в онази уличка. Бе победил шестима без наранявания. Колко ли можеше да надвие сега? Погледът му се срещна с този на капитана, а Каол насочи своя към стража, хванал меча на Едион. Това трябваше да е от първите ходове – да намери на Едион меч, с който той да се бие.

Защото щеше да се стигне до бой. Или щяха да се измъкнат оттук със сила, или щяха да умрат.

– Бих подбирал следващите си думи внимателно, принце – рече кралят на Дориан.

Но Каол не смееше да започне битката, не и с този меч на врата на Сорша. Това бе първата цел – да измъкне момичето живо. После Едион. Кралят нямаше да убие Дориан, не и тук, не и по този начин. Едион и Сорша обаче трябваше да се измъкнат. Това не можеше да стане, докато кралят не изтеглеше стражата си.

– Пусни я и ще ти кажа нещо. – Дориан пристъпи към баща си с вдигнати длани. – Тя няма нищо общо с това, което мислиш, че е станало.

– А ти имаш ли? – продължи да се усмихва кралят. На малката масичка до него имаше кръг от познатия черен камък. От това разстояние Каол не можеше да го види ясно, ала въпреки това стомахът му се сви.

– Кажи ми, синко, защо генерал Ашривер и капитан Уестфол се срещат вече месеци наред?

– Не знам.

Кралят изцъка с език. Стражът надигна меча си да удари. Каол се стрелна напред, а Сорша си пое рязко въздух.

– Не, спри! – вдигна ръка Дориан.

– Отговори ми тогава.

– Това и правя, копеле скапано! Не знам защо се срещат!

Мечът на стража остана вдигнат, готов да се спусне, преди Каол да може и да мръдне.

– Знаеш ли, че вече няколко месеца в замъка ми има шпионин, принце? Някой, който снася информация на враговете ми и заговорничи с известен водач на бунтовниците?

По дяволите. Трябваше да има предвид Рен. Кралят знаеше кой е той. Лично бе изпратил онези хора да го заловят.

– Кажи ми кой е, Дориан, и ще те оставя да правиш каквото искаш с приятелката си.

Значи кралят не знаеше – дали той, Едион или и двамата се срещат с Рен. Нямаше представа колко много знаят за плановете му, за контрола му върху магията. Едион си стоеше със затворена уста, но изглеждаше готов за битка. Той, който бе живял толкова дълго без надежда, пазейки кралството си както може... точно той да не види кралицата, която толкова обичаше. Заслужаваше го, а тя заслужаваше да го има за придворен.

Каол си пое въздух, за да изрече думите, които ще го обрекат.

Ала Едион го изпревари.

– Предател ли искаш? Шпионин? – изръмжа генералът и хвърли фалшивия си пръстен на пода. – Аз съм! Искаш да знаеш защо сме се срещали с капитана? Понеже глупавото момче, което си сложил на поста капитан, разбра, че работя с един от бунтовниците! И с месеци ме изнудваше за информация, която да снесе на татко си, за да може владетелят на Аниел да я размени с теб за услуга. И знаеш ли какво? – Едион се ухили, въплъщение на Северния вълк. Кралят не показа с нищо, че е изненадан от хвърлянето на пръстена. – Чудовищата ти ще горят в ада. Кралицата ми идва и тя ще набучи главата ти на кол пред този проклет от боговете замък. Нямам търпение да ù помогна да те заколи като шопар, какъвто си всъщност.

Сетне плю в краката на краля, точно върху фалшивия пръстен, който спря да се търкаля.

Безупречно изпълнение. Гневът, арогантността, триумфът. Но когато ги погледна, сърцето на Каол се сви.

Защото в мига, в който тюркоазените очи срещнаха неговите, в тях нямаше и следа от този гняв и триумф. Само съобщение за кралицата, която Едион никога нямаше да види. И нямаше думи, с които да опише това – любовта, надеждата, гордостта. Тъгата от това, че никога няма да се запознае с жената, в която се е превърнала. Подаръкът на Едион за нея бе именно, че спасяваше живота на Каол.

Каол кимна леко, понеже разбра, че не може да помогне. Не и докато проклетият меч висеше над шията на Сорша. После можеше да се бори, дори да им помогне да се измъкнат.

Едион не се възпротиви, когато стражите поставиха окови на китките и коленете му.

– Знаеш ли, винаги съм се чудил за този пръстен – рече кралят. – Разстоянието ли ми пречеше, или някаква сила на духа, която те защитава от изкушенията му? Ала все пак се радвам, че призна измяната си, Едион. – Кралят се усмихна и погледна към фалшивия черен пръстен. – Сега ще почакам. Месец-два, в случай че някои закъснели гости решат да дойдат за екзекуцията ти. В случай че в нечия красива женска глава влезе мисълта да те спаси.

Едион изръмжа. Каол сподави собствената си реакция. Може би кралят не бе имал доказателства срещу тях. Може би това бе капан, който да принуди Едион да си признае, понеже владетелят го познаваше достатъчно, за да разбере, че той ще жертва своя живот, а няма да остави невинен да умре. Кралят се наслаждаваше на капана, който бе поставил за Елин, макар това да му костваше ценен генерал. Щом тя узнаеше, че Едион е пленен и разбереше датата на екзекуцията... Щеше да се върне в Рифтхолд.

– Когато дойде за теб – обеща Едион на краля, – ще изстъргват останките ти от стената.

Кралят само се усмихна. След това погледна към Дориан и Сорша, които, изглежда, едва дишаха. Лечителката бе на пода и не смееше да вдигне глава, когато кралят постави огромните си ръце на коленете си и запита:

– Ами ти, девойче?

Тя потрепери и поклати глава.

– Достатъчно – ядоса се Дориан. Пот лъсна по челото му. Принцът направи гримаса от болка, когато желязото в кръвта му потисна магията. – Едион вече призна, сега вече можеш да я пуснеш.

– Да пусна истинския предател в замъка?

Сорша се разтрепери от думите на краля. След всичките години, в които бе останала невидима, след цялото обучение, първо от бунтовниците във Фенхароу, а после връзките, с които бяха изпратили семейството ù в Рифтхолд... Всичко отиде по дяволите.

– Тя изпрати много интересни писма на приятеля ви. Аз дори нямаше да ги прочета – продължи кралят, – ако не бе оставила едничко в кошчето за боклук, където го намери наставницата ù. Виждаш ли, момичето ми, тъй както бунтовниците имате свои шпиони, аз имам мои. Веднага щом реши да използваш собствения ми син... – Тя можеше да усети как кралят ù се хили. – Колко от делата му предаде на бунтовните си приятели? Какви ли тайни си издавала през всичките тези години?

– Остави я на мира – изръмжа Дориан. И тя се разплака. Той все още я считаше за невинна.

Може би щеше да успее да се измъкне от това, ако истината го ужасеше, ако кралят видеше шока и погнусата в сина си. Затова Сорша надигна глава и, макар устните ù да трепереха, а очите ù да пареха, погледна краля на Адарлан.

– Ти съсипа всичко, което имах. Заслужаваш това, което се задава – каза тя. След това погледна към Дориан, който наистина се бе ококорил с пребледняло лице. – Не трябваше да се влюбвам в теб. Ала го направих. Обичам те. Толкова много неща исках... да видим и да направим заедно.

Принцът просто се втренчи в нея, сетне стигна подиума и падна на колене.

– Назови цената си – каза той на баща си. – Ще сторя всичко, което изискаш от мен. Ала я пусни. Прати я в изгнание. Каквото и да е. Всичко. Ще го направя.

Тя започна да клати глава, опита се да намери думи, с които да му каже, че не го е предала, не и нейния принц. Кралят – да. От години докладваше какво прави, във всяко грижливо написано писмо към „приятеля“ ù. Ала не и Дориан.

Кралят се взря в сина си за дълго време. След това погледна към капитана и Едион, висок и притихнал. Два стълба на надеждата в бъдещето им.

След това отново погледна към сина си, коленичил пред трона заради нея, и отвърна:

– Не.

Не. На Каол му се стори, че не е чул думата, която разсече въздуха миг преди мечът на стража също да го направи. Само един удар. Толкова трябваше да отсекат главата на Сорша.

Викът на Дориан бе най-ужасният звук, който Каол бе чувал в живота си. Дори по-лош от тежкото влажно тупване на главата ù, паднала на червения мрамор.

Едион започне да реве и да ругае към краля, мъчеше се да се измъкне от оковите си, ала стражите го отведоха настрани, а Каол бе твърде смаян, за да стори каквото и да е, когато тялото на Сорша падна на земята. А после Дориан, който не спираше да крещи, започна да лази в кръвта, за да стигне главата ù, все едно можеше да я постави обратно на мястото ù.

Все едно можеше да я събере.

65

Каол не успя да мръдне и мускул от мига, в който стража отряза главата на Сорша до този, в който Дориан, все още коленичил в локва от кръвта ù, спря да крещи.

– Това чака изменниците – рече кралят в притихналата зала. Каол погледна владетеля, а после съсипания си приятел.

След което изтегли меча си.

– Стига, капитане – завъртя очи кралят. – Слабо ме вълнува благородството ти. Утре ще си вървиш у дома. Не напускай замъка обезчестен.

– Няма да си вървя в Аниел – остана с изваден меч Каол – и няма да Ви служа нито миг повече. В тази зала има само един истински крал. Винаги е било така. Но не той седи на трона.

Дориан замръзна.

Каол обаче продължи.

– На север има кралица. Тя Ви победи веднъж. Ще го направи отново. И отново. Понеже нещото, което тя и синът Ви въплъщават, е това, от което се боите най-много – надеждата. Нея няма да угасите, колкото и хора да убиете.

– Може би – сви рамене кралят, – но може да опитам, като започна от теб. – Той щракна с пръсти към стражите. – Убийте и него!

Каол се завъртя към стражите зад себе си и се приведе, готов да проправи кървава просека за себе си и Дориан. Тогава изщрака арбалет. Той осъзна, че в стаята има и други – скрити в невъзможно плътните сенки. Успя само да се завърти и да види как стрелата лети към него със смъртоносна точност.

И също как очите на Дориан се разширяват. Цялата стая потъна в лед.

Стрелата замръзна във въздуха и падна на пода, за да се разбие на стотина парчета.

Каол погледна с ням ужас към Дориан, когато очите на приятеля му засияха с плътен син блясък.

– Не го докосвай – изръмжа принцът.

Ледът плъзна по стаята, към краката на изненаданите стражи, над кръвта на Сорша. Дориан се изправи и вдигна ръце. Светлина лумна между пръстите му, хладен вятър развя косите му.

– Знаех какво притежаваш, момчето ми... – отвори уста кралят и се изправи. Дориан обаче махна с ръка и леден порив издуха владетеля. Прозорецът зад него се пръсна. Ураган зафуча из помещението и удави всеки друг звук.

Освен думите на Дориан, който се обърна към Каол с ръце и дрехи, подгизнали от кръвта на Сорша.

– Бягай. И когато се върнеш...

Кралят се изправи на крака, ала Дориан отново го повали с магията си. Сълзи капеха по окървавените му бузи.

– Когато се върнеш – каза принцът, – изгори това място.

Стена от мрак се стрелна към тях. Идваше иззад трона.

– Върви! – нареди Дориан и се обърна срещу силата на баща си.

Светлината изригна от Дориан и блокира вълната мрак. Целият замък потрепери.

Хората запищяха, а коленете на Каол се подгънаха. За миг се запита дали да не остане на място с приятелите си. Знаеше обаче, че това е поредният капан. Един за Едион и Елин, втори за Сорша. Този бе, за да извади силата на Дориан наяве.

Принцът го бе знаел. И въпреки това бе влязъл в него, за да може Каол да избяга – да намери Елин и да ù каже какво е станало днес тук. Някой трябваше да узнае. Някой трябваше да оцелее.

Той погледна към приятеля си, може би за последно, и каза това, което винаги бе знаел, от мига, в който срещна принца и узна, че той му е брат по душа:

– Обичам те.

Дориан просто кимна със светнали очи и за пореден път вдигна ръце към баща си. Брат. Приятел. Крал.

Нова вълна от силите на краля заля стаята, а Каол избута все още замръзналите стражи и избяга.

Едион узна, че всичко е отишло по дяволите, още щом замъкът се разтърси. Той обаче вървеше към тъмниците, окован от глава до пети. Изборът бе лесен. Когато се подготви да поеме вината и за двамата, той бе мислил само за Елин и това какво ще стане с нея, ако любимият ù умре. Дори да не го видеше, бе по-добре за него да загине, отколкото да трябва да ù обяснява защо нейния капитан го няма.

По звука изглеждаше, че принцът е обърнал вниманието на краля към себе си, за да може капитанът да избяга. Понеже нямаше начин да остави баща си ненаказан за смъртта на жената.

Затова Едион Ашривер се остави да бъде отведен в мрака. Не се помоли нито за себе си, нито за капитана. Боговете не им бяха помагали вече десет години. Нямаше да го сторят и сега.

Не го беше грижа, че ще умре.

Само му бе жал, че не я е видял. Поне веднъж.

Дориан се удари в мраморния под, където кръвта на Сорша вече се бе стопила.

Баща му бе изпратил цяла вълна ослепителен мрак в него. Тъмнината бе изпълнила устата и вените му, но дори докато крещеше, виждаше само как мечът разсича кожата, мускулите и костите ù. Ококорените ù очи, сияйната коса, блеснала на светлината, докато падаше заедно с главата.

Трябваше да я спаси. Но всичко бе станало прекалено бързо. Когато обаче стрелата полетя към Каол... тази смърт нямаше да може да понесе. Каол бе начертал границата. И Дориан реши да застане до него. Каол го бе нарекъл свой крал.

Затова не се уплаши да разкрие силата си пред баща си. Смъртта не го плашеше, стига да може да спаси приятеля си.

Силата се отдръпна и Дориан остана на камъните, повален и задъхан. Нищичко не му бе останало.

Каол си бе отишъл. Това бе достатъчно.

Протегна ръка към тялото на Сорша. Ръката му гореше. Може би я бе счупил, а може би силата на баща му го бе дамгосала. Въпреки това се протегна към нея.

Когато баща му се издигна над него, бе успял да придвижи ръката си на няколко сантиметра.

– Давай – простена Дориан. Давеше се в собствената си кръв и в боговете знаеха още какво.

– Не, не мисля – отвърна баща му и заби коляно в гърдите му. – Не такава е съдбата ти, сине мой. Талантите ти могат да ми бъдат доста полезни.

Нещо черно блесна в ръцете на баща му.

Дориан започна да се мята като дявол в ръцете на стражите, които вече го държаха, опита се да призове остатъка от силите си, когато баща му затегна нашийника на Уирда около врата му. Същият нашийник, който носеха съществата от Мъртвите острови, за които му бе разказал Каол.

Не.

НЕ!

Вече пищеше. Бе видял създанието в катакомбите. Знаеше какво е сторено на Роланд и Калтейн. Бе видял какво може да направи един най-обикновен пръстен. Цял нашийник обаче, без видима ключалка...

– Дръжте го здраво – излая баща му и го притисна по-силно с коляното си. Дъхът излезе от гърдите му, ребрата му пламнаха в агония. Дориан обаче не можеше да стори нищо. Замахна с ръка към единия от стражите, измъкна я и се протегна с рев.

Успя да докосне мъртвата ръка на Сорша точно когато хладният камък изщрака с леко съскане около врата му.

А после се разтвори в мрака.

Каол не спря да тича. Нямаше време да вземе каквото и да е, освен това, което вече носеше, когато влетя в покоите на Дориан. Лапичка го чакаше вече цяла нощ. Той я взе на рамо и мина през стаята на Селена към тайния проход. Слязоха надолу и надолу, а кучето бе необичайно покорно.

Три тътена разтърсиха замъка, от камъните над главата му се посипа прах. Не спря да тича. Знаеше, че всеки удар означава, че Дориан все още е жив. Боеше се от неизбежната тишина.

Надежда. Това носеше със себе си. Надеждата за по-добрия свят, за който Едион, Сорша и Дориан се бяха жертвали.

Направи още една крачка, все още нарамил Лапичка.

Помоли се тихо на боговете за прошка, след което влезе в гробницата и взе Дамарис. Затъкна свещения меч в колана си и напъха няколко шепи злато в джобовете на наметалото си. И макар черепът на вратата да не мръдна, каза на Морт къде ще бъде.

– В случай че се върне. В случай че не знае.

Морт остана смълчан, но Каол имаше чувството, че слуша внимателно. Взе торбата с магическите книги на Дориан и Селена и излезе през тунела, който щеше да го отведе до канала. Няколко минути след това вдигна тежката желязна решетка. Светът навън бе тъмен и смълчан.

Отново взе Лапичка на ръце, след което прехвърли нея и себе си над стената в потока отдолу. Замъкът остана притихнал. Чуваха се писъци, ала зад тях дебнеше тишината. Не искаше да знае дали Дориан е жив, или мъртъв.

Дори не можеше да реши кое е за предпочитане.

Когато стигна до скрития апартамент, Рен крачеше напред-назад.

– Къде е...

Каол осъзна, че има кръв по себе си. Пръснала се от раната на Сорша. Не знаеше как намери думите, но разказа на Рен какво е станало.

– Значи оставаме само двамата? – попита тихо Рен. Каол кимна. Лапичка душеше апартамента. След кратка проверка реши, че не си струва да яде Рен, дори когато той предупреди, че кучето може да привлече нежелано внимание. Щеше да остане. Това не бе под въпрос.

По челюстта на Рен потрепна мускулче.

– Трябва да намерим начин да измъкнем Едион. Колкото се може по-скоро. Ние двамата. Ти познаваш замъка, аз имам връзките, ще намерим начин. – След това прошепна: – Каза, че момичето на Дориан е била лечителка?

Когато Каол кимна, Рен изглеждаше сякаш ще повърне, но попита:

– Сорша ли се казваше?

– Ти си приятелят, на когото е писала – въздъхна Каол.

– Исках все повече и повече информация. – Рен скри лицето си и захлипа. Когато очите му най-после срещнаха Каол, бяха светнали от мъка. Рен бавно подаде ръка. – Двамата ще намерим начин да ги измъкнем. Както Едион, така и принца.

Каол не се поколеба и стисна ръката на бунтовника.

66

– Морат – повтори Манон. Чудеше се дали е чула правилно. – За битка?

Баба ù се обърна от бюрото си и очите ù засияха.

– Служим на херцога, както нареди кралят. Той иска Водачката на Крилото с половината вещици там незабавно. Останалите ще останат под командването на Искра да наблюдават севера.

– А къде...Къде ще си ти?

Баба ù изсъска и се изправи.

– Много въпроси имаш, откакто стана Водачка на Крилото.

Манон сведе глава. Не бяха говорили за крочанката, ала тя разбра. Следващият път в краката ù щеше да е една от Тринадесетте. Затова с поглед, сведен към земята, отвърна:

– Питам само защото не искам да се отделям от теб, бабо.

– Лъжкиня. При това жалка. – Баба ù се обърна към бюрото. – Тук ще си остана, но лятото ще дойда при теб в Морат. Имаме работа за вършене.

Манон вирна брадичка, а новото ù червено наметало увисна около нея. Тя попита:

– Кога летим за Морат?

– Утре – усмихна се баба ù, а железните ù зъби блеснаха.

Дори скрит от покривалото на мрака, топлият вятър донесе мирис на свежа трева и разтопи реките, а единственото нещо, което го заглушаваше, бе плющенето на тежки криле, когато Манон поведе вещиците по склоновете на Северен зъб.

Останаха в сенките на планините, като разменяха местата си и се скриваха от поглед, за да попречат на възможните наблюдатели да установят колко точно на брой са. Манон въздъхна, а вятърът заглуши звука и развя дългото червено наметало на гърба ù.

От двете ù страни бяха Астерин и Сорел, притихнали като останалите в дългите часове, през които бяха летели надолу по планините. Щяха да пресекат Оуквалдския лес там, където планините на Морат бяха най-близо, след което за остатъка от пътуването щяха да се издигнат над облаците. Невидяни и нечути – тъй бе повелил кралят да пристигнат в планинската крепост на херцога. Летяха цяла нощ над склоновете, бързи и гъвкави като сенки. Земята под тях потрепери.

Сорел наблюдаваше с каменно лице небесата около тях, ала Астерин се бе усмихнала леко – не с лудешката гримаса, обещаваща смърт, а спокойно. Да лети във въздуха – там бе мястото на всяка Черноклюна, там бе мястото и на Манон.

Астерин улови погледа ù и се усмихна дори по-широко, все едно зад тях нямаше сборище вещици, а на пътя им не ги чакаше Морат. Братовчедка ù обърна лице към вятъра и вдиша развълнувана.

Манон не допусна да се наслади на красивия вятър и на удоволствието, което той носеше. Имаше работа, както и всички останали. Манон не бе родена със сърце или душа, каквото и да твърдеше крочанката. Нито пък имаше нужда от такива.

След като свършеха работата си за краля и враговете му бъдеха повалени в кръв, щяха да се върнат и да завладеят разбитото си кралство.

И тя най-после щеше да си отиде у дома.

67

Изгревът обагри река Ейвъри в златно, докато качулатият мъж се спускаше в плетеницата от пристанища, водеща към бордеите. Рибарите вече излизаха на работа, гуляйджии се прибираха от поредната дива нощ, а Рифтхолд все още спеше, без да е наясно със станалото през нощта.

Мъжът изтегли красивото острие, а орловата дръжка блесна на светлината на зората. За един дълъг миг остана загледан в меча, замислен за това, което някога бе символизирал. Ала сега носеше друг меч, на древен крал, от времена, в които смели мъже бяха служили на благородни властелини, а светът бе процъфтявал.

Щеше да види как светът се преражда, дори да отнемеше последния му дъх. Макар вече да нямаше друго име, позиция или титла освен клетвопрестъпник, изменник и лъжец.

Никой не забеляза как мечът прелита над реката. Дръжката му хвана лъчите на слънцето и блесна като златен огън, преди да потъне в тъмните води завинаги.

68

Оказа се, че Роуан има много свободно тълкувание на подчинението, което изискваше от него кръвната клетва. По време на двете седмици пътуване до най-близкото пристанище на Вендлин той командваше Селена дори по-дръзко отпреди. Вярваше, че сега, когато е сред придворните ù, това му дава ненарушими права да се грижи за безопасността ù, сред които влизаше и това да е напълно информиран за всички нейни планове и движения.

Докато приближаваха края на калдъръмената улица и пристанището, тя се запита дали не бе направила грешка, че го върза за себе си. През последните три дни спореха какво да предприемат по-нататък – преди да се качи на борда на кораба, който бе наела да я върне в Адарлан.

– Този план е абсурден – каза Роуан за стотен път, като спря в сенките на кръчмата край пристанището. Морският въздух бе свеж, но хладен. – Самоубийство е да се върнеш там.

– Първо, ще се върна като Селена, не като Елин...

– Същата Селена, която не е свършила работата на краля и сега ще преследват.

– Кралят и кралицата на Ейлве вече трябва да са получили предупреждението.

Тя го бе пратила още първия ден в града, когато разследваше убийствата на онези нещастни хора. Бе почти невъзможно да изпратят писма до империята, но Вендлин си имаше начини. Що се отнася до Каол... това бе другата причина да е тук, на пристанището, готова да се качи на кораба.

Тази сутрин, когато се събуди, свали аметистовия пръстен от ръката си. Почувства се освободена, като последна сянка, вдигната от сърцето ù. Но между тях бяха останали неизречени думи. Трябваше да е сигурна, че той е в безопасност. И че ще остане така.

– Значи ще вземеш Ключа от стария си учител и ще намериш капитана. А после?

Какво покорство само!

– После отивам на север.

– И от мен се очаква да си седя на задника през следващите боговете знаят колко месеци?

– Трудно може да останеш незабелязан, Роуан – завъртя очи тя. – Татуировките ти привличат внимание, косата, ушите, зъбите...

– Имам и друга форма.

– И, както вече казах, магията не работи там. Ще си пленен в нея. Чувала съм, че плъховете в Рифтхолд са вкусни и охранени, но готов ли си да изкараш четири месеца само на тях?

Той я изгледа кръвнишки, след което започна да изучава кораба, макар да бе сигурна, че снощи се е измъкнал от стаята им, за да свърши тази работа предварително.

– Заедно сме по-силни, отколкото разделени.

– Ако знаех, че ще си такъв трън в задника, нямаше да те оставя да дадеш тази клетва.

– Елин! – Поне не беше започнал да я нарича „Ваше Величество“. – Все едно дали си себе си, или Селена, те ще опитат да те намерят и убият. Вероятно вече са по петите ти. Трябва да стигнем Варес сега и да намерим роднините ти по майчина линия, рода Ашривер. Те сигурно имат план.

– Мога да взема Ключа на Уирда от Рифтхолд само с уменията на Селена.

– Моля те! – настоя той.

Ала тя вирна брадичка.

– Отивам, Роуан. Ще събера останалите си придворни – нашите придворни, – а после ще вдигна най-великата армия в историята на този свят. Ще поискам да ми върнат всяка услуга, която дължат на Селена Сардотиен, на родителите и на рода ми. А после... – Погледна през морето към дома. – После ще разтърся звездите. – Тя го прегърна, за да обещае. – Скоро ще те извикам. Времето не е далеч. Дотогава се постарай да бъдеш полезен.

Той поклати глава, но също я прегърна – толкова силно, че костите ù изпращяха.

След това се отдръпна, за да я погледне.

– Може да ида и да помогна във възстановяването на Мъглив рид.

– Така и не ми каза – кимна тя – за какво се помоли на Мала в сутринта преди да влезем в Доранел.

За миг изглеждаше, че няма да ù каже. Ала после го стори.

– За две неща. Да преживееш срещата с Майев и да ти даде силата, от която се нуждаеш.

Ето откъде идеше странната утешителна топлина, присъствието, което я бе успокоило... слънцето, което я бе целунало по бузите, за да потвърди всичко. Цялата потръпна.

– Второто?

– Себична молитва на глупак.

Тя прочете останалото в очите му. Беше се сбъднала.

– Не е ли опасно за един леден принц да се моли на носителката на пламъците?

Роуан сви рамене и се усмихна хитро, докато избърсваше сълзата, прокапала по бузата ù.

– По някаква причина Мала си ме харесва. Смята, че двамата с теб сме опасна двойка.

Тя обаче не искаше да знае и да мисли за слънчевата богиня и нейните планове. Хвърли се към Роуан, вдиша от аромата му, запамети усещането за него. Първият ù придворен. От двора, който щеше да промени света, да го претвори наново. Заедно.

Когато нощта се спусна, се качи в камбуза на кораба заедно с останалите пътници. Това бе, за да не узнаят маршрута през рифовете. Отплаваха колкото се може по-тихо, а когато най-после я пуснаха от камбуза, тя се появи на палубата и погледна открития океан. Белоопашат ястреб летеше над главата ù и се сведе достатъчно ниско, за да я погали със звезднобялото си крило за сбогом, преди да се обърне с крясък към града.

Тя проследи белега на дланта си, символ на обета, който бе дала на Нехемия, сама в безлунната нощ.

Щеше да вземе първия Ключ от Аробин и да открие останалите, а после да ги върне в Портата. Щеше да освободи магията, да унищожи краля и да спаси народа си. Все едно колко невъзможно звучеше и колко време щеше да отнеме. Все едно колко далеч трябваше да стигне.

Вдигна лице към звездите. Тя бе Елин Ашривер Галантиус, наследница на два могъщи рода, защитница на славен народ и кралица на Терасен.

Тя бе Елин Ашривер Галантиус. И нямаше да се страхува.

БЛАГОДАРНОСТИ

Тази книга нямаше да съществува без приятелите ми. Особено без най-добрата ми приятелка, каранам и съюзник, Сюзан Денард. На нея съм най-голяма длъжница. За това, че с дни ме съветваше как да разкажа историята, че ме държеше за ръката, докато крачех из тъмните коридори на книгата, че ми казваше да не се предавам. Няма друг, на който тази книга да бъде посветена толкова силно, никой, който да ме вдъхновява и предизвиква по такъв начин. Благодаря ти, Сузи, че си приятелката, каквато мислех, че не може да има на този свят. Обичам те!

Огромни благодарности дължа на брилянтния и невероятно талантлив Алекс Брейкън, който ми даде ценна информация в милиарди мейли и ме подкрепяше по невероятен начин. Не мога да опиша колко съм благодарна за това, че пътищата ни се срещнаха преди всички тези години. Бе лудешко пътешествие.

Нищо от това нямаше да е факт без подкрепата на страхотния ми агент Тамар Риджински, който бе с мен от самото начало. Тази поредица е факт заради неуморната му работа. Горда съм, че мога да те нарека свой агент и още повече, че мога да те нарека мой приятел.

Благодаря на страхотния световен екип на „Блумсбъри“ – как бих могла да опиша какво удоволствие е да работя с вас? Благодаря ви за всичко, което направихте за мен и „Стъкленият трон“. На редакторката ми Маргарет Милър – книгата щеше да е пълна каша без теб. На Кет Ондър, Синди Ло, Ребека Макнаейи – вие сте най-добрите. На Ерика Бармаш, Холи Баумщайн, Емма Брадшоу, Кейтлин Фарар, Кристина Гилбър, Кортни Грифин, Алис Григ, Натали Хамилтън, Бриджит Хартслър, Чарли Хейнс, Ема Хопкин, Линет Ким, Лизи Мейсън, Джена Поушъс, Емили Ритер, Аманда Шип, Грейс Уули и Брет Райт – благодаря ви от все сърце за здравата работа, за ентусиазма и отдадеността.

На отбора от „Аудибъл“ и разказвача на аудиокнигата „Стъкленият трон“ Елизабет Евънс – благодаря ти, че накара света на Селена да оживее по нов начин, че ù даде глас. Благодаря и на Джанет Кадсауън, чиито изящни бижута по „Стъкленият трон“ спират дъха ми.

На прекрасната Ерин „Дерс“ Бауман, че не спираше да ме подкрепя и окуражава, за видеочатовете и епичните почивки, нямащи нищо общо с писането. Истинска героиня!

На Манди Хъбард, Дан Крокос, Биляна Ликич, Кат Занг и отбора на „Пъблишинг Кроул“ – че бяхте светлини в живота ми.

На родителите ми – моите първи фенове – за многото приключения, които често служеха за вдъхновение на тази книга. Благодаря ви за семейството, за любовта и подкрепата, за това, че препоръчват тази поредица на приятели и читателски клубове. Обичам ви. На прекрасната баба Кони – липсваш ми. Съжалявам, че не си с нас, за да прочетеш това.

На читателите, които взеха тази книга и подкрепиха поредицата. Нямам думи да изразя благодарността си. Благословена съм, че ви имам за фенове. Заради вас тежката работа си струва.

На кучето ми Ани – ти не можеш да четеш, макар че няма да се изненадам, ако всъщност можеш, но искам да напиша – за цяла вечност, – че си най-страхотното куче, което някой може да има. Благодаря за гушкането, за това, че сядаш в скута ми, когато се опитвам да пиша, и че имам с кого да си говоря цял ден. Съжалявам, че пускам музиката толкова шумно, когато се опитваш да спиш. Обичам си те и винаги ще си те обичам.

И на съпруга ми Джош. Споменавам те накрая, но защото си на първо място в сърцето ми. Винаги ще съм благодарна, че споделих това пътуване с теб.

БЕЛЕЖКИ

[1] Мегалит – огромен камък, използван за изграждане на съоръжения или монументи, сам или заедно с други камъни. – Бел. ред.

[2] Цитринът е кристал, чието име описва цвета му. То произхожда от латинската дума citrus – лимоненожълт. – Бел. ред.

B

A