Огненият факултет

Действие 0

Тази Асамблея на Майсторите беше по-различна от другите. Преди всичко с това, че този път тя беше напълно и изцяло посветена на новото поколение Майстори. Точно на това съвещание се обсъждаше програмата за обучение и всички останали организационни въпроси, свързани с новите ученици. На всеки трийсет и три години програмата за обучение претърпяваше съществени промени, тъй като науката не стоеше на едно място и понякога променяше обичайните представи, като ги доуточняваше или усложняваше. Освен това, след първата седмица на обучението се правеха някои изводи и прогнози за бъдещето.

Огромната Заседателна зала по нищо не се различаваше от останалите зали в Академията. Едната страна на залата опираше в стената на кулата и по тази причина представляваше полукръг, а другата й страна беше образувана от две стени, които се срещаха под прав ъгъл. Това беше оптималната форма, която позволяваше на един етаж да бъдат разположени от три до няколко десетки зали с различни размери.

Цялата полукръгла стена беше запълнена от многобройни амфитеатрални банки чак до тавана. Това позволяваше на всички присъстващи да наблюдават и чуват всичко, което ставаше на катедрата. Днес Заседателната зала беше препълнена до пръсване. В началото тя не беше предвидена за такова количество хора, но в последните сто години, откакто Академията съществуваше, броят им нарасна изключително много. Главната причина за тази суматоха беше желанието на всеки нов випуск Майстори да има свои представители в Асамблеята. Естествено, старшите членове на Асамблеята на Майсторите имаха далеч по-големи права и тяхното влияние, както в Залата на Асамблеята, така и извън нея, беше значително по-силно. По-младите поколения Майстори обаче бяха по-малко закостенели и по-активни и в някои неща превъзхождаха старите. Младото поколение преуспяваше особено силно в интригите…

— Майстори Занаятчии, обявявам нашето събрание, посветено на новия набор ученици, за открито.

С тези думи по регламент започваше всяко заседание на Асамблеята. Но днес, обичайното начало на заседанието беше прекъснато по най-безобразен начин.

От един от горните редове скочи един млад Майстор.

— Преди началото на основната част бих искал да направя кратко, но много важно изявление! Разполагам с много важна информация!

— Един такъв като него вече си го отнесе — тихо измърмори негов съсед от по-горния ред.

Председателят на съвета — възрастен човек, с прошарена коса, от по-старото поколение, който беше на този пост повече от сто години, почука с дървеното чукче по катедрата.

— Млади човече, ще ви помоля за малко търпение.

— Но моето съобщение наистина е много важно! — настоя младият Майстор.

— Още една дума и ще направите съобщението си в коридора — тихо предупреди Председателят и върна събранието в обичайното му русло.

— И така, нека започнем с едно наистина — председателят наблегна на тази дума — важно съобщение. Каня тук многоуважавания Майстор Ревел Пирет.

Един доста пълен и плешив Майстор стана и се понесе към катедрата. Пътьом той огледа с тъмнокафявите си очи цялата зала, сякаш се стараеше да надникне в душата на всеки от присъстващите. Много от тези, върху които попадаше погледът на този, наглед добродушен човек, се чувстваха, меко казано, неуютно. В това нямаше нищо чудно, защото Майстор Ревел ръководеше Службата по безопасност на Академията. Влиянието на този човек беше огромно и не се ограничаваше нито от стените на Академията, нито от пределите на златния град Лита. Много хора смятаха, че той знае абсолютно всичко за всеки що-годе известен човек на континента.

— Добър ден, уважаеми колеги — с много мек глас започна Майстор Ревел. — Предлагам да си спестим встъпленията. Смятам да говоря направо. Ако си припомните моето съобщение от миналото заседание, в което споменавах за някои намеци на мои приятели от Шатер, няма да бъдете изненадани и от сегашната ми информация. И така, мога да ви зарадвам — в Академията ни е проникнал шпионин на Шатерската инквизиция!

В залата се вдигна шум.

— Сигурен ли сте?

— Старият Ревел май се е преуморил…

— Как е успял да се вмъкне?

— През нашата свръхсложна защита никой не може да мине!

— Господа, успокойте се — почука по катедрата Председателят.

Майстор Ревел кимна с благодарност.

— Никой не е пробил вашата уникална свръхсекретна система за защита. Шпионинът се е промъкнал в качеството си на ученик.

— Не може да бъде — викна някой от залата. — Проверихме всички ученици, един по един… и не само това — преровихме личните досиета на всичките им роднини до десето коляно!

Естествено, виковете се носеха от горните редове, където седяха най-младите Майстори. Останалите търпеливо чакаха реда си.

— Ако чуя още един вик от залата, този, който нарушава реда, ще бъде изгонен — все така тихо изрече Председателят и така тресна с чукчето по масата, че горката маса обидено изскърца и поддаде под удара на немладия, но все още много силен Председател.

В залата най-сетне настъпи тишина.

— Няма нищо — Майстор Ревел топло се усмихваше. — Нека младежите си излеят емоциите… Кои са там? Натан, Рик, Джери, Дарек? Нали не пропуснах някого?

След тази фраза, до края на заседанието на Асамблеята в залата цареше относителен ред. Майстор Ревел беше от хората, от които никой не се притесняваше, че се страхува.

— С удоволствие ще отговоря на последния ви въпрос. Шатер умее да си подбира кадрите не по-зле от нас, а в изследването на хипнотичните техники са дори по-напред от нас. Още преди четиридесет години разконспирирахме един от приближените на Императора, който техните специалисти бяха хипнотизирали. Лесно ли беше да го прихванем? Колко време ни отне? Три години! И до ден днешен, не знаем за какво е бил програмиран и кога е бил обработен. Оттогава мина много време и те със сигурност са напреднали още повече.

Един Майстор, който седеше на първия ред, вдигна ръка, за да поиска думата.

— Слушаме ви, Майстор Литок — произнесе Председателят, давайки му думата. — За тези, които не знаят, ще кажа, че Майстор Литок, вече трийсет години работи в областта на хипнозата. През всичкото това време той работеше в тесен контакт с вампирите и изучаваше техните методи на хипнотизиране.

— Благодаря ви, Майстор Конор — Майсторът се надигна от мястото си. — Майстор Ревел, макар че не успяхме да разберем за какво е бил програмиран този агент, ние все пак го разконспирирахме. И сега, при наличието на достатъчно време и с подходящи средства, бихме могли да разкрием всеки хипнотизиран агент.

— А как стои въпросът с давността на хипнозата? — поинтересува се Майстор Ревел.

— Действително, след увеличаването на срока на давността, може да се каже, че следите от обработката ще бъдат по-бледи. Но теоретично, бихме могли да извадим и най-бледите, и най-старите следи.

— Извинете, но… по-продължителните изследвания… те колко биха траяли? — попита Майстор Ревел, знаейки предварително отговора.

Майстор Литок леко се смути.

— Ами… теоретично… няколко седмици може би ще стигнат…

— Много интересно — възхити се Майстор Ревел. — И как смятате да го осъществите?

— Можем да проверяваме учениците един по един и…

Майстор Литок се смути.

— Ето на — Майстор Ревел поклати глава. — Виждате, че работата не е лесна. Не бива да плашим шпионина. Това, преди всичко, може да накара нашите приятели в Шатер да застанат нащрек. Ако техният диверсант разбере, че сме го засекли, може да сътвори много глупости, а на нас не ни трябват излишни жертви. Могат да пострадат околните, самият шпионин също може да пострада, ако го извадим от хипнозата. Не, трябва да работим много тихо — това първо, и второ — трябва да използваме подходящия момент.

Майстор Литок седна на мястото си.

— Да използваме подходящия момент ли? — попита Председателят.

— Именно — вдигна показалец Майстор Ревел. — Можем да използваме този агент за дезинформация на колегите от Шатер.

— Тоест?… — Председателят изглежда беше забравил за регламента.

— Както знаете, те създадоха свой Магически орден като противовес на нашата Академия. И сега най-сетне ще могат да получат достъп до тайните ни! Нима не можем да се възползваме от ситуацията и да им издадем някоя и друга „тайна“, от която да им запищят ушите?

— Какво предлагате? — за пръв път прозвуча глас от първия ред, където седяха най-уважаваните Майстори.

— Предлагам да им покажем Академията, която готви ново поколение бойци. Да променим програмата си, слагайки акцент върху двубоите с пълен контакт!

— Да, но контактните двубои започват в трети курс и дори второкурсниците не са подготвени за такива натоварвания — възразиха от залата.

Всички забравиха за регламента, в това число и Председателят.

— Точно така! От това трябва да се възползваме! Както би потвърдил всеки специалист по хипноза, силното психическо напрежение и травмите често водят след себе си до срив в хипнопрограмата. Нека си пишат, че качествената хипнопрограма не може да бъде пробита. Не зная какво ще ни каже Майстор Литок по темата, но аз съм убеден, че няма непреодолими хипнопрограми, има слаб стрес и слаби травми! — Майстор Ревел хладно се усмихна.

— И вие сте готов да подлагате безразборно на стрес всички ученици? — попита Председателят.

Погледът на Майстор Ревел стана суров.

— Щом се налага, готов съм да подложа на стрес цялата Академия! При това на стрес какъвто никой не е виждал!

Цялата зала притихна.

— Добре, нека допуснем, че ще променим програмите — след пауза каза Председателят. — Ще бъдат ли обаче обикновените двубои достатъчен стрес, който да може да свали хипнозата?

— Може би не — отвърна Ревел. — Но не забравяйте, че те ще се осъществяват при пълен контакт! Да ви припомням ли колко травми получават третокурсниците при контактните двубои? Това е в трети курс! А и Наблюдателите не дремят и се стараят да предотвратяват всяка травма! А сега си представете, че в двубоите участват първокурсници, а Наблюдаващата страна се представлява само от един Майстор и той предотвратява само травмите с опасност за живота.

— Така до края на курса нито един ученик може да не доживее! — ужаси се Председателят.

— Нищо подобно — разсмя се Майстор Ревел. — Уговорих се с друидите и те обещаха да ни предоставят най-добрите си лечители. Техните лечители могат да съживят когото поискате за няколко часа!

— Забележително — раздаде се глас от залата. — Първо допускаме в Академията вампири, после — друиди… По-нататък какво може да последва? Може би ще наемем тролове да ни сервират в столовата?

— Ако трябва, ще наемем и тролове — усмихна се Майстор Ревел, — но нека се върнем към двубоите. Може контактните двубои да не могат да свалят хипнопрограмата, но със сигурност могат да накарат шпионина да нервничи и да прави необмислени постъпки. Освен това, ще изберем най-подозрителните хора, на които максимално да усложним живота.

— Знаете ли? — Майстор Ромиус произнесе тихо тази фраза, но всички я чуха. — Вашата идея да усложните нечий живот много ми напомня философията на вампирите. Не се ли притеснявате да не заприличате на тях?

— Ни най-малко — усмихна се Майстор Ревел. — Вампирите в много отношения са достойни за уважение. Например, в умението да постигат целите си на всяка цена. И между другото, Майстор Ромиус, точно вие ли ще ми говорите за прилика с вампирите? Та нали тъкмо вие, единствен за цялата история на Академията, доведохте тук вампир, макар и под предлог, че ще изследвате връзките им с другия свят… как го наричате?

— Земя — с досада изрече Ромиус.

Той не обичаше да закача тази тема, защото изследванията му от няколко месеца насам не бяха мръднали ни на йота.

— Аха! — Майстор Ревел лукаво погледна към Ромиус. — Между другото, вашият приятел, вампирът, все още ли не се чувства добре? Нали той, „кървавият“ Велхеор, е един от най-древните вампири и със сигурност може да разбие за няколко минути всяка хипнопрограма. Не е ли така?

— Така е, по принцип — уклончиво отвърна Ромиус. — Но не и в сегашното му състояние.

— И дълго ли ще пребивава в това състояние? — поинтересува се Майстор Ревел.

— Може би ден, може би година… — повдигна рамене Ромиус. — Как бих могъл да съм категоричен за феномен, с който съм се сблъскал съвсем наскоро? Нужни са години…

— Добре, добре — прекъсна го Майстор Ревел. — Сега не става дума за това. Макар че аз бих взел вашия гост като „консултант“ по въпросите за „усложняването на живота“. Мисля, че той ще е доволен от моето предложение, а и ще получи истинско удоволствие от нашето сътрудничество.

Майстор Ромиус не реагира на казаното от шефа на службата по безопасност, вземайки го за шега. Самият Майстор Ревел никак не се шегуваше и възнамеряваше съвсем сериозно да пообщува с вампира по темите, които го интересуваха. Още повече че тъкмо навреме се появи подходящ повод.

— Извинете — обади се от горните редове младият човек, който в началото на заседанието напираше да направи важно съобщение. — Щом като вие самите пренебрегнахте регламента, аз все пак държа да кажа това, което исках.

— Добре, млади човече, кажете каквото имате да казвате, но по-бързо! — въздъхна Председателят.

— В деня на приема, аз бях дежурен и по време на това дежурство се случи нещо. Първо, вампирката закъсня с няколко минути и както ми се стори, прескочи стената. Смятам, че това е твърде подозрително.

Майстор Ревел вдигна очи към тавана.

— Знам, че е закъсняла. Но заради това не можем да я изгоним. В правилника е казано само, че всички ученици трябва да се явят в Академията до изгрев слънце. Който закъснее, просто не може да мине през преградата, която се спуска след това. А че тя е успяла да прескочи петметровата стена е… забавно според мен…

— Все пак, не е ли подозрително? — удиви се младият Майстор.

— Подозрително ли? — Майстор Ревел внимателно погледна към младия човек. — Вие сте Натан, ако не греша? Не ви ли е известно, че нито един вампир не може да бъде хипнотизиран? Те имат вграден имунитет към подобни фокуси. Освен това, няма вампир, който би тръгнал доброволно да помага на Шатер. — Майстор Ревел се почеса по главата и си призна. — Впрочем, ние разработваме и такава версия, но не си струва да зацикляме върху тази тема!

— Добре — съгласи се Натан. — Но не е е само това. Освен вампирката, която закъсня, аз видях и още нещо, по-точно, видях още някого.

— Друго? — Майстор Ревел едва потисна прозявката си.

— Върху този някого имаше видими следи от хипноза.

— И ти мълчиш толкова време?! — изрева Майстор Ревел. — Разказвай всичко подред и гледай да не изпуснеш нито една подробност.

Действие 1

— Пази се!

Едва избягнах огромното огнено кълбо, което почти докосна рамото ми.

— Ти се пази! — отвърнах и изстрелях своя фаербол. Не толкова голям, но достатъчен, за да ти подпали косата.

— Пазя се — отговори Невил и направи едно елегантно задно салто.

Моята огнена топка, макар и по-малка, прелетя над него, жужейки и пръскайки искри.

Добре! Сега какво още? Дали да не му изпратя прословутата огнена птица?

Не, вече е късно.

Невил направи едно характерно движение с дланите на ръцете си, сякаш изобразяваше птичка… и пред него се появи имитация на огнена птица. Честно казано, тази фигура можеше да бъде наречена „птица“ само с много фантазия, а всъщност представляваше нещо като триъгълник с потрепващи краища.

— Опа! — успях да изрека аз, преди това чудо да се отправи към мен.

„Птицата“ обаче не е като фаерболите, от нея трудно ще се измъкна. Тя няма да се успокои, докато не ми подпали гащите… трябва ми нещо кардинално, простите акробатични упражнения няма да ме спасят. И сега, докато Невил се възстановяваше след „птицата“, за мен се появи реален шанс да спечеля тренировъчния двубой… впрочем, за пръв път, откакто бях в Академията, а вече минаха два месеца.

Много бързо пуснах едно огнено кълбо срещу птицата, но това я задържа само за част от секундата. Кълбото беше слабовато за… за всичко беше слабо! Нищо не можех да направя — енергийното ми равнище беше много ниско!

А птицата се приближаваше. Моят арсенал беше почти изчерпан. Оставаше ми да се надявам на енергийния щит. Само че колко щеше да издържи?

Щит!

Огнената птица се удари в него и се разлетя на малки искри, без да ме нарани. Невил обаче вече се беше възстановил, а аз бях изцеден след усилието над щита и… майко мила!

Фаербол със средни (слава богу) размери се удари в гърдите ми и яко ме отхвърли на няколко метра назад. Край на битката!

Енергийният купол, който охраняваше двубоя, се разтвори и до нас достигнаха вече познатите ми насмешливи възклицания.

— И така, всички видяхме как не трябва да се води битка — току-що Зак нагледно ни показа това, видяхме и как трябва да се изгражда и води точна стратегия — това ни демонстрира Наив.

Шинс пак издевателства. Така е в края на всяка битка. Според него, аз винаги избирам грешната тактика, невярно построявам стратегията на двубоя и, изобщо, за нищо не ставам. Нищо подобно обаче! Как да избереш печелившата тактика, когато силите ти са толкова малко! Печелившата тактика е вярната тактика, така поне ни учеше нашият учител по тактика. Напълно съм съгласен с това, но никога не успявам да спечеля. Никога! И това го зная от съвсем сигурен източник — от Чез.

Той стигна до този тъжен извод, след като си загуби немалка част от времето си с мен в Залата на Малката сила. С него водихме люти битки под зоркото око на опитен специалист от горните курсове, (който спа през цялото време). И въобще, ако не беше прословутата огнеупорна ливрея, досега поне триста пъти от мен да беше останала купчинка пепел. А останалите хиляда пъти, сигурно щях да съм се отървал с тежки изгаряния.

Просто съм ужасно слаб за Майстор! Нищо не може да се направи! Дори Върховният майстор Ромиус е вдигнал ръце.

— Какви грешки допусна нашият приятел Зак? — попита Шинс.

Е, благодаря! За мен ще е голямо удоволствие да чуя от устата на съкурсниците си как съм се издънил. Чуден метод за обучение!

— Не трябваше да използва акробатични номера — предположи един въздебел ученик.

Разбира се. Естествено, че не трябваше. Нормален човек би поставил щит пред себе си, след което би пуснал „птичката“. Повтарям — нормален! Но със сили като моите можеш само да се измъкваш или да подскачаш като луд. И впрочем, Невил ме надмина в акробатиката, а нещо случи ли му се? Не, спечели!

— Трябваше да използва „огледален щит“ — каза едно симпатично момиче.

Ех, моето момиче, представа си нямаш колко пот трябва да пролея, докато направя „огледалния щит“! А като го поставя, само след една секунда ще падне. Освен това, не трябва да се забравя, че той отразява само заклинанията, за които е използвана по-малко енергия, отколкото за неговото създаване. Така че ако по моя щит тресне фаербола на Невил, щитът ще бъде съборен на секундата, преди да мигна с очи.

— Точно така — съгласи се Шинс. — А коя беше главната му грешка?

— Че не се предаде веднага? — изказа предположение някакъв шегаджия.

— Не атакува достатъчно.

— Не вложи нужната сила в заклинанията си.

— Не, не и не — поклати глава Шинс и произнесе почти сричка по сричка. — Твърде много мислеше!

Когато най сетне излязохме от Залата на Малката сила, беше настъпила вечер. Вечер по нашия вътрешен часовник. А зад прозорците на Академията, вече половин месец цареше нощ. Нощ, която траеше няколко седмици. Дали някой беше наясно колко потискащо влияеше тази тъмница върху мен, а и върху останалите. Събуждаш се сутрин — навън пълен мрак, обядваш — пак пълен мрак, лягаш да спиш — мрак и нищо друго! Но да си призная, слънцето, което светеше денонощно в продължение на месец и половина, ни измъчи не по-малко…

И така, по разписание сега трябваше да се проведе вечерната медитация и никой не възнамеряваше да я пренебрегва. Най-малко аз.

— Като изстискан лимон съм — оплака се Чез, звучно се прозина и само по чудо не успя да си строши челюстта.

— Аха… — съгласи се Наив. — Сега да можех да му дръпна един сън, десетина часа поне…

— На теб само ти дай да спиш и да ядеш! — подхвана Невил брат си. — Днес пропусна сутрешната медитация.

Наив виновно разпери ръце.

Ако трябва да съм честен, ние не го събудихме, така че нападките на брат му бяха абсолютно безпочвени.

— Аз не нарочно…

— Няма как да е нарочно — ръгна го в ребрата Чез. — Иначе брат ти досега да ти е набил канчето! Мен само ме е страх, че ако още малко оглупееш, от теб нищо няма да остане.

Викерс-младши обидено подсмръкна, но премълча. Дори той беше разбрал, че с Чез е по-добре да не се спори. За да пощадиш себе си.

— Днес Шинс как те заяде… — обади се вампирката, която до този момент си беше мълчала.

— Не ми говори — уморено отвърнах. — Досега и през ум не ми е минавало, че някой може ми каже, че много мисля!

— Знаеш ли? — проникновено изрече Чез. — Напълно съм съгласен с теб.

— Наистина ли мисля прекалено много?! — промърморих тихичко под нос, но Чез успя да ме чуе.

— Знаеш ли? — започна той и ме загледа честно в очите. — Можеш да ми се довериш, като на човек, който отдавна те познава. Мисленето не е за теб.

— Благодаря ти Чез — изръмжах аз и му показах юмрука си. — Ти си истински приятел!

— За теб — винаги! — не обърна никакво внимание на жеста ми Чез.

Веднага попаднахме на етажа, който ни трябваше. Два тура по телепортите и пред нас вече грее познатият надпис — Малка медитативна зала № 13.

— Зак, какво ще правим с нашето „огнено момче“? — прошепна в ухото ми Чез, дръпвайки ме за ръкава. — Рано или късно, то ще ни подпали.

Алиса, която имаше отличен слух, кимна в знак на съгласие и се присъедини към нас. Невил също забави крачка и явно искаше да участва в нашата дискусия, в резултат на което Наив стигна до вратата на медитативната зала в гордо усамотение.

— Момчета, какво има? — с недоумение в гласа попита той.

Мисля, че тук е мястото, където би трябвало да обясня кое будеше нашите опасения. Горе-долу преди месец Наив направи своя пробив — за пръв път успя да запали свещ. Ако си спомняте, запалването на свещ е базово упражнение за концентрация на силата. Именно над това упражнение ние работихме месец и половина, от деня на постъпването си. По-точно, над това упражнение работеше Наив, докато всички останали минавахме върху по-сложни неща, след като бяхме овладели това. Първа запали свещта Алиса, още в първия ден на медитацията, но тя беше изключението на групата. Толкова бърз пробив се случва приблизително веднъж на двеста ученици. (Кой би могъл да предположи, че статистиката е толкова точна наука?!) Нейната свещ се запали със стабилен огън и лицето на нашия преподавател се озари от радостна усмивка. Останалите…

Моята свещ пламна втора, след две седмици. След нея, свещите на Чез и Невил. Последна, (като по това време, Майстор Пирел вече се замисляше над това как със собствени ръце да удуши Викерс-младши) пламна свещта на Наив. Обаче как пламна! Алиса, която случайно се намираше най-близо до свещта, беше хвърлена от вълната горещ въздух на няколко метра, а на мястото на свещта изригна миниатюрен вулкан. През този ден Майстор Тирел не спря да се усмихва. Впрочем, от лицето на вампирката, също цял ден не слезе яростното изражение.

През изтеклия месец и половина, нашите показатели се подобриха. Ние се научихме да сплитаме в причудливи фигури потоци от пламък, да ги управляваме и да пестим енергия. Както казваше Тирел, далеч по-лесно е да изстреляш едно огнено кълбо, отколкото да сътвориш огнена пеперуда, без да изразходваш много енергия. Може би… Умея да правя всякакви, дори най-сложни фигури, но фаербол по-голям от юмрук, за мен беше много трудна задача. Затова моята огнена пеперуда се получаваше почти като истинска, а кълбото ми приличаше по-скоро на хилав врабец. За сравнение, пеперудата на Чез беше широка около метър и половина, а огненото му кълбо беше по-голямо от главата ми. Но с Наив никой от нас не можеше да се сравнява по сила, а мисля, че и в целия факултет нямаше никого, който да може да се мери с него. Даже беше много вероятно по сила Наив да превъзхожда и най-силните Майстори. Обаче, както вече на свой гръб бяхме успели да се убедим, силата далеч не беше всичко. Всеки път, когато Наив се опитваше да сплете фигура — от най-простата до най-сложната, някой от нас получаваше травма. Първия път пострада Алиса, втория, когато Наив се опита да направи пеперуда, пострада самият преподавател — Майстор Тирел. Добре, че успя да опъне енергийния си щит, защото едва ли щеше да му се размине с едно леко изгаряне — метна го през цялата зала, над главите ни и го удари в стената, но защитата все пак издържа. Майстор Тирел руга дълго, а гневът му беше главно затова, че точно на него се беше паднал лошият късмет върху главата му да се стовари цяла група бездарници. Ние, като цяло, бяхме напълно съгласни с него. След тази случка, изплашеният до смърт, но безумно щастлив Наив не спря да се хвали как е успял да направи пеперуда с триметров размах на крилата. Може и така да беше, но ние видяхме само стена от пламък, която се носеше към нас. Хубаво, че в този момент между нас и Наив стоеше Майсторът, който пое целия удар върху себе си.

Най-обидното беше, че Наив действително имаше повод да се гордее. В Академията отдавна не се беше появявал ученик с такава сила. Жалко, че от това засега страдахме само ние.

— Имам предложение — със сериозен вид каза Чез. — Нека отсега нататък да медитираме заедно с Тирел в най-далечния ъгъл на залата и когато Наив изпълни поредния си фокус, да разпънем петслоен щит, току-виж сме оцелели.

— Не — поклати глава Алиса. — Предлагам да изпратим Наив на обмяна на опит при по-горните курсове. Със сигурност след срещата с нашето „огнено момче“ онези майтапчии няма дори да си помислят да се шегуват с нас.

Това е добра идея! Между другото, за два месеца моята коса още не беше пораснала Да можеше да ме види отнякъде леля ми (тя винаги следеше модата)! Точно тази прическа, тип „паница“, едва ли беше „последен писък“.

Наив обидено се извърна и почука на вратата.

— Влезте — чу се гръмовният глас на Майстор Тирел.

Викерс-младши се шмугна вътре, а всички ние си поехме въздух и го последвахме.

— Тази вечер кой е наред да седи до „огненото момче“ — попитах аз.

От момента, в който Наив започна да показва фокусите си, вече никой не се стремеше да заеме почетното място до него. От опит знаехме, че най-безопасното място е зад гърба му. Тирел сядаше отстрани, за да ни вижда, а ние трябваше да седим в редица. Наив го настаниха в най-отдалечения ъгъл.

— Защо питаш? — поинтересува се Невил. — Или ни разпитваш с надеждата, че сме забравили, чий ред е днес?

Хвана ме. Днес наистина беше моят ред. Налагаше се да подложа живота си на смъртна опасност. Ех, ако леля ми научеше… Всъщност, как би могла да научи?… Навън, за цялото време на нашето обучение бяха минали малко повече от дванайсет часа. При нас минава един ден, а навън — само двайсет минути. Как ви се струва?

— Кажи, Зак, пак ли се издъни? — попита Майстор Тирел.

Не, не ми се подиграва. Само системата им е такава — подигравчийска.

— Какво да направя? — въздъхнах аз. — Нали знаете моите възможности…

— Зная ги — съгласи се Майсторът. — Затова мога съвсем отговорно да твърдя, че можеш да спечелиш, стига да се постараеш. Силата не е най-важното нещо. — Тирел погледна многозначително към Наив. — Важно е какво има тук. — И Майсторът почука по главата ми.

Чу се глух звук. Не зная, това добре ли е или е зле…

— Значи няма никаква надежда — приглушено изрече Чез.

Алиса прихна, но в очите й личеше съчувствие.

— Сядайте, господа и вие, госпожице, ей сега започваме — избуча Тирел. — Днес ще оставим обичайната практика настрана и ще минем към противоположните действия.

Бързо седнахме на пода.

— Ако до днес сте учили как да сплитате плетеници, сега ще ви науча как да ги разваляте. По принцип тази техника се изучава във втори курс, но аз смятам, че на вас тя може да ви бъде полезна още сега. Този урок ще бъде особено полезен за теб, Зак.

Кимнах в знак на съгласие, макар че не разбирах за какво точно става дума.

— Да вземем за пример най-простата огнена топка — продължаваше Майсторът. — Чез, направи един фаербол!

Чез послушно сътвори по средата на залата неголяма огнена топка.

— Какво можем да направим за да неутрализираме тази мила топчица? Можем да поставим щит, можем да се измъкнем… Какво още?

Ние мълчахме озадачено.

— Можем да я унищожим — след малка пауза отговори Тирел. При това, не с магията на водата или на въздуха — вие засега не умеете да правите заклинания с тези стихии, а с помощта на магията на огъня. Всяко заклинание си има слабо място. Ето, вижте.

Тирел погледна съсредоточено кълбото, после изпрати към него една малка искричка… и то се разтвори във въздуха, съскайки.

Ние само мигахме учудено.

— И това е възможно с помощта само на една искра? — не вярваше Невил.

— Разбира се — усмихна се Тирел.

— А как може да се уцели това слабо място? — попита практичната Алиса.

— Хубав въпрос — каза Майсторът. — Мястото е строго индивидуална точка за всяко заклинание.

Не можах да сдържа въздишката си на огорчение. Тъкмо си мислех, че ще мога да направя впечатление, но се оказа, че докато намериш точката на кълбото, което лети към теб, то може да те опече като стой, та гледай!

— Как може да бъде открита тази точка? — не се отказваше Алиса.

— Сега ще учим тъкмо това. Днес ще си партнирам с вас, Алиса, а останалите да се разделят по двойки и да започваме.

Докато аз вдяна, Чез и Невил отидоха в другия край на залата и ме оставиха на Наив да ме изяде.

— Първо, единият от вас прави фаербол, след това, другият търси слабата точка. Кълбата трябва да висят във въздуха на не по-малко разстояние от три метра от всеки. Това особено се отнася за теб, Наив. Слабото място можете да различите по леко по-различния цвят на пламъка.

— Страхотно — промърморих под нос. — Наив, ти пръв…

— Много хубаво! — зарадва се Викерс-младши и направи точно пред мен един фаербол.

— … ще търсиш слабото място — довърших и се отдръпнах от пускащото искри двуметрово кълбо. Добре поне че виси на едно място…

Поех няколко пъти въздух за успокоение и внимателно се вгледах във фаербола. Никаква разлика в пламъка не се виждаше. Може пък при нашето момче да няма слаба точка? Възможно ли е?

Така се бях заплеснал по топката, че не забелязах, че тя се приближава към мен.

— Ей! Какво правиш?! — уплаших се не на шега.

— А, извинявай — отвърна Наив. — Нещо се разсеях.

Разсеял се! Между другото, огнената стихия е най-опасна за изучаване! Тя е и най-травматичната! А той се разсейва!

Погледнах гневно към Чез и Невил, които си се занимаваха преспокойно. Предатели! Но и те не бяха успели досега да открият нито една слаба точка. При Алиса нещата също не стояха по най-добрия начин.

Какво пък, няма само аз да съм зле!

По-скоро от безизходица и гняв, отколкото защото си бях направил сметката, пуснах във фаербола на Наив една малка искрица. Със структура, подобна на тази на огненото кълбо, но доста по-опростена.

Пльок!

Огромната двуметрова огнена топка изчезна със странен звук.

— Стана — не много уверено казах аз на Тирел, който се беше доближил до мен.

— Стана, стана. Повтори го!

— Няма проблеми! — махнах с ръка. — Кажете заклинание!

Бях абсолютно уверен, че няма да успея да повторя номера. Така и се случи. Всъщност, до края на занятията, освен мен, никой от останалите не успя нищо да направи. Когато си тръгвахме, Майсторът каза нещо в смисъл, че още ни е рано за този материал. От тази несправедливост чак ми стана обидно.

Беше вече много късно и затова нашата компания хапна набързо и всички тръгнахме да си лягаме. Не изпратих Алиса, защото всеки път, когато си давах този труд, тя изчезваше по много странен начин. Нещо повече — колкото пъти се опитвах да й отида на гости, толкова пъти получавах неизбежен отказ! Това не й пречеше да приема моето ухажване и даже да ме посещава в моята стая… вярно, че никога не оставахме насаме и с нас винаги имаше някого за компания. Кой може да ги разбере тези момичета? Още повече момичетата вампири…

— Не мога да си обясня защо Тирел непрекъснато ни напада! — разсъждаваше Чез на връщане по коридора. — Да не би нещо да сме с две леви ръце?! Ето, Алиса е нашето дете чудо, Наив, може да се каже, че е огненото зловредно момче, а на Тирел все нещо не му достига…

Мълчах известно време, мъчейки се да разбера за какво говори Чез.

— Като цяло е прав — отговорих накрая. — Вие всички сте супер, а аз… През всичкото това време не съм победил в нито една тренировъчна битка.

Чез рязко спря.

— И какво? Да не би това да е главното?! Кой по-добре от теб умее да прави заклинания? Няма значение, че твоята сила е по-малко, затова пък я използваш много по-добре от всички.

— На теб ти е лесно да приказваш, нали всеки път побеждаваш! Да не мислиш, че е много приятно всеки да те бие…

— Сигурно не е — съгласи се Чез. — Но днес ти успя да намериш слабото място във фаербола на Наив. Трябва само още малко да потренираш и всичко ще бъде наред.

— Къде да тренирам?! — почти изкрещях. — Времето в медитативните зали е разписано по минути, а в Залата на Малката сила няма да ни пуснат, защото отдавна сме прехвърлили всичкия си лимит.

Чез кимна в знак на съгласие, но той нямаше да е той, ако не се опиташе да измисли някакъв друг начин.

— Има начин — Чез се огледа, да не би някой да ни подслушва. — Да отидем в твоята стая.

— Защо в моята — възроптах, като се досетих накъде бие.

— Кой от двама ни има нужда от помощ — ти или аз?

— Аз — съгласих се обречено.

Усещах, че можем да си имаме проблеми. Но без постоянна практика със сигурност няма да взема изпитите. И изобщо… само с практика не можеш да се оправиш, в случая трябва да се измисли нещо специално. Ромиус, разбира се, се опитваше да ми помогне, като извика у мен онова състояние, което ме беше обзело по време на изпитите, но всичко беше напразно. Слушах музиката си, медитирах и записвах подробно сънищата си (от тях се интересуваше странният вампир, а не Ромиус), но нищо не помагаше. Добре поне, че онзи вампир с тъпото чувство за хумор разговаря с мен само няколко пъти. Този тип нещо не ми харесваше… А и чичо ми напоследък почти не ме търсеше и непрекъснато изчезваше някъде…

В стаята ми цареше безпорядък.

Чез огледа скептично книгите и дрехите, които се въргаляха навсякъде.

— Трябва да разкараме всичко това по ъглите, да не би нещо да се запали от някоя случайна искра.

Бях съгласен. Никак не ми се искаше да изгори от случайна искра учебникът ми по тактика или по енергетика.

За всеки случай избутахме и леглото в най-отдалечения ъгъл на стаята.

— Значи, аз ще направя една неголяма огнена топка, а ти ще се опиташ да я изгасиш — тържествено оповести Чез.

— Ти забрави ли, че можем да се занимаваме с тези неща само в залите за медитация и в Залата на Малката сила под контрола на Майстор? — попитах не много уверено.

— Я стига — отсече Чез и се приготви да направи огнена топка. — Кой ще разбере? И най-вече как?

— Като че ли няма как — съгласих се аз, но в душата ми се промъкна съмнение.

Чез направи фаербол по средата на стаята, а аз, въздишайки, започнах да го обикалям. Страхувах се от забраната, но ми беше омръзнало да губя. Чез е прав — трябва да прибавя към арсенала си някой нов фокус, със сигурност щеше да ми свърши работа.

Само че не беше лесно да се намери място в огненото кълбо, което да е с по-особен цвят. Толкова различни нюанси на червеното имаше, чак очите ми започнаха да сълзят. И по какво да различа слабото място на заклинанието от което и да било друго?!

От всички възможни методи избрах най-простия. Методът на ненаучното посочване. Методът на посочването е най-верният метод!

Чез седна на леглото ми и отвори учебника по тактика.

— Ти се упражнявай, аз малко ще почета.

— Да, разбира се — с лекота се съгласих.

Да не ви излъжа, но мина повече от час, преди да чуя вече познатия звук и фаерболът да изчезне.

Пльок.

— Най-сетне — вдигна глава от книгата Чез. — Запомни ли мястото на удара?

— Не — честно отговорих аз.

— В такъв случай, ще направиш втори опит — помръдна с рамене Чез и сътвори втори фаербол в средата на стаята. — Ако не възразяваш, аз ще подремна. Когато го унищожиш, ме събуди.

Преди да успея да кажа и дума, той се излегна на леглото ми и заспа.

Да, на това му викат „помощ от приятел“!

Сега трябва да мисля логично. За да уцеля чуждо заклинание, трябва да създам една мъничка искрица, такава, която сама да открие нужното място. Обаче, нали при контакта с кълбото, моето заклинание също ще изчезне… Значи, трябва да създам такава, която да го унищожи, без да го докосва… тоест да го разпознае по някакъв външен белег. По цвета например. Не е било напразно това, че посещавах лекциите на Кейтен по изкуствен интелект в заклинанията.

Фаерболът на Чез висеше във въздуха и осветяваше стаята вместо крушка, а аз започнах да съставям ново заклинание. Какво представлява заклинанието? Това е схема от заплетени енергийни влакна, създадена със спазването на правилата и законите. Което ще рече, че на Майстора му трябва, какво?… Не познахте! Трябват му лист и молив.

Чез се събуди след около три часа. Той потърка учудено очи и ме загледа с кръвясал поглед.

— Още ли не си го угасил това чудо? — попита изненадано той.

— Засега правя теоретични изчисления — отвърнах аз и продължих внимателно да разглеждам съставената лично от мен таблица на цветовата гама на кълбото.

— Толкова ли е сложно да побутнеш голямото кълбо с едно малко и да буташ, докато голямото изчезне? Да ти покажа ли как става?

Чез демонстративно разкърши пръстите си.

— Ще мушкаш чуждото кълбо цели няколко минути по време на двубой? — поинтересувах се аз.

— Глупости! — отряза ме Чез. — Нищо подобно! Просто ще поставя един „щит“ и готово.

— В такъв случай, недей да ми пречиш!

Чез се събуди в неподходящ момент. Тъкмо привършвах пробната схема, с помощта на която щях да откривам по цвета слабите места на фаерболите.

Мислено си представих енергийната форма, която ми трябваше, и тя се откъсна от пръста ми във вид на огнена лента.

— Какво правиш?

Чез наблюдаваше с интерес моето изобретение, което кръжеше около неговия фаербол.

Пльок.

В стаята неочаквано стана тъмно. До този момент аз използвах кълбото на Чез като лампа. Икономия. Щеш-не щеш ще се научиш да икономисваш, когато си принуден да боравиш с такива трохи от енергия.

— Гледай ти! — в гласа на Чез се усещаха нотки на удовлетворение. — Знаех си, че от това занимание ще излезе нещо смислено. Хайде да ме научиш.

Обясних му съвсем почтено схемата си и той даже я разбра, но когато я пробва, нищо не се получи.

— Да ти кажа, тези неща за мен са твърде елементарни — рече накрая Чез. — Само ти можеш да се занимаваш с такива дребни поточета от енергия.

— Така е — бързо се съгласих. — Защото за мен силните потоци са недостъпни.

Честно да си призная, аз ликувах! За пръв път откакто бях тук, се чувствах ученик на Академията. Бях сътворил нещо, за което никой досега не се беше досетил.

— Пусни още няколко фаербола — помолих Чез.

Заради случая, Чез се напъна и направи три броя.

Представих си с лекота схемата на моето творение и от пръста ми изскочиха три огнени змийчета.

Пльок. Пльок. Пльок.

— Браво! — Запляска с ръце Чез. — Но сега наистина е време да поспим. Покрай теб и аз се уморих.

Той се бил уморил! Виж го ти! Хъркаше си най-спокойно, докато аз се потях над гениалната си рожба.

— Абсолютно съм съгласен с теб — казах и се прозинах. — Още повече че до медитацията сутринта ни остават… колко… четири часа.

Чез ме потупа по рамото.

— Утре ще ги сразиш!

Действие 2

Странното пълничко очилато човече, облечено в сив костюм седеше и вглъбено разсъждаваше.

— Тази птица обича да свива гнездо в близост до човека и се храни на негов гръб. Размерът на отделните индивиди е от най-мънички до направо огромни. Птицата има неразпознаваема окраска и широк размах на крилете… и въобще, вие със сигурност сте срещали неведнъж в дома си птицата „обломинго“.

Утрото беше кошмарно! Да ти се съберат само няколко часа сън след такъв убийствен ден си беше истински ад. Даже Чез не изскочи както обикновено от бърлогата си, а изпълзя и видът му беше по-ужасен и от моя. Мен ме държеше моята малка победа — козът ми за днешните практически упражнения.

— Следващия път ще тренираш без мен — избуча вместо поздрав той. — Можеш да поканиш вампирката. Може да й бъде интересно, а и ти няма да скучаеш.

Споменаването на Алиса ме накара да се намръщя. От онзи паметен ден в нейната стая минаха два месеца, а тя и до ден-днешен не ми позволяваше да я изпращам. За мен нейното съгласие се беше превърнало в заветна цел, към която се стремях с всички средства, които притежавах. Ако вампирката ми позволи да я изпратя, значи е мислила по въпроса, тоест за мен има шанс. И ми се струва, че Алиса беше приела играта.

— Хайде да вървим, гений такъв — побутна ме Чез.

Страшен отбор сме — огнено момче, вундеркинд и гений! Още не бях обозначил особеностите (или отклоненията) на Невил и Чез. Макар че за Чез сякаш бях намерил определение — дрънкало, заради езика му, от което най-често си патех аз.

Между другото, за тези два месеца Чез силно се промени. Преди сънуваше Академията, троха по троха събираше всяка информация за нея, а сега?… Сега напълно беше престанал да се интересува от теорията. На всички лекции блееше, а на изпитите преписваше от… мен! От този, който преди да постъпи в Академията не само че не знаеше „теорията за енергийния баланс“, ами и хабер си нямаше дори от устройството на обикновената електрическа крушка! Ако преди време Чез беше за мен моят по-голям брат, то сега се беше превърнал в „малкия ми брат — палячото“. Той и преди си беше шегобиец, но когато беше нужно, беше сериозен и се стараеше да решава проблемите, които сега трябваше да решавам сам.

Пред вратата на Медитативната зала, както обикновено, срещнахме останалите. И както обикновено биваше сутрин, нашето желание за общуване клонеше към нулата.

Мълчаливо си кимнахме и влязохме в залата. Майстор Тирел ни посрещна с кисела усмивка и ухаещ зелен чай. Традиционно. На него също не му се разговаряше.

След чая дойде време за релаксираща медитация. Трябва максимално да увеличаваме обема на енергията, която минава през нас, без да я променяме. Тази медитация е най-безопасната за нас, защото само сега Наив не можеше да ни устрои някой огнен ад. И това не е, защото не сплитахме енергийни плетеници (нещо, което, да си призная, понякога си позволявахме), а защото най-често на сутрешните медитации Наив спеше.

Няма да разказвам за четирите часа, прекарани в медитативната зала. Нито сега, нито по-нататък. Защото няма смисъл да се обясняват усещанията. Те могат само да бъдат почувствани. Как може да се обясни дъгата на този, който не вижда? А ако вижда и знае какво е усещането, тогава защо да му се обяснява?…

След четири часа напуснахме залата съвършено различни. Бяхме се събудили, бяхме се освежили и бяхме препълнени с желание за общуване.

— Кажете ми, какво ще ни правят, ако не издържим тези драконовски изпити? — поинтересува се Чез. — И с каква титла ще напуснем тази сграда в такъв случай?

— С титла — неудачник — на драго сърце отговори Алиса.

За секунда Чез се замисли.

— „Неудачник“ не е титла, а съдба — реагира Чез. — Говоря сериозно. Или, да речем, някой от вас да е виждал тук, в Академията други хора, освен Майсторите и учениците?

— Върховните майстори — светкавично отвърна Невил.

— Други? — не се предаваше Чез.

— Веднъж видях един чистач — обади се Наив.

— Какви ги дрънкаш, какви чистачи? — учудих се аз. — Тук се почиства с помощта на заклинания.

— Сънувал е по време на сутрешната медитация — Невил потупа брат си по гърба.

Наив изсумтя сърдито, но не отговори.

— Освен ученици, Майстори от всички рангове и чистача призрак, други виждали ли сте? — раздразнен продължаваше Чез.

Можех, разбира се, да им кажа, че съм виждал тук вампира от клана Хеор, но се страхувах, че… приятелите ми нямаше, меко казано, да ми повярват.

Всички се бяха замислили.

— Никого не сме виждали — отговорих аз от името на останалите.

— Именно! — извика Чез. — А сега ми кажете колко далеч трябва да бъде запратен човек, за да не се чуе никога нищо за него. Страх ме е да си го представя! В Академията няма никого от незавършилите, навън — също ги няма. Хайде, сега ми кажете къде са предишните, които не са успели да се дипломират!

— Майстор Тирел, още на първата си лекция каза, че ги пращали по най-отдалечените краища на Империята — спомни си Алиса.

— Аха, разказвай, хубаво разказваш! — разсмя се Чез. — Кажи ми, моля ти се, какви са тези „далечни краища“ в нашата Империя? Та нали цялата прехвалена Империя на елирите може да се обиколи на кон за няколко дни! Или неудачниците ги изпращат в пограничните райони? На границата с Шатер? Супер! Но това е максимум на седмица път оттук.

— Накъде биеш? — зарадвах се аз, че Чез отново започва да прилича на себе си.

— Искам да кажа, че дори от най-далечното място, дори от самия Шатер, човек може да драсне два реда на семейството си. Не е ли така?

— Така е — съгласих се аз.

— Тогава ми обяснете защо досега няма никаква вест от тях? Слуховете в нашия град се разнасят моментално, все нещо щяхме да сме чули!

— Да, бе! — намерих аз слабото място в разсъжденията на приятеля си. — Нали, ако вземе някой да изчезне, роднините му ще вдигнат шум до небесата! Тогава със сигурност щеше да се разчуе!

— И ти си прав — призна Чез. — Пак ще помисля… макар че на мен ми идват само страшни неща наум. Може пък да е по-добре да не мисля за това — каза той, резюмирайки.

Да си призная, аз също се страхувах да мисля за тези неща. Особено когато се досетех за успехите си, които не бяха толкова големи, колкото на останалите, а и сигурно в списъка на слабаците аз заемах челно място. Трябва да се опитам да поговоря с Ромиус. Надявах се, че няма да ме излъже в очите… но, кой знае…

Закуската ни премина в приятелска атмосфера, ако не смятаме леките престрелки между Невил и Алиса, но и те вече го правеха по-скоро по навик. За два месеца тяхната неприязън изчезна и на нейно място се появи взаимното уважение.

В нашето разписание следваше лекцията на Шинс. Той водеше и практическите ни занятия. За мен това е най-ужасната част от деня. Обикновено след края на занятията отивам (или ме носят) в здравния пункт, при друидите, за да ми лекуват изгарянията. Не стига че при тренировъчните двубои си го отнасях, но и този учител често показваше върху мен новите заклинания, с което ме довършваше! Представа нямам защо не ме обичаше! Спомням си, че по време на първата ни лекция, нещата вървяха даже много добре… от моя гледна точка.

Лекциите на Шинс посещаваха тези ученици, които изучаваха така наречения „пробив“, тоест, които се учеха да палят свещ в залата за медитация. Шинс ни учеше да сплитаме енергийни плетеници, което ще рече, да правим заклинания. Когато пристигнах в Залата на Малката сила, там вече се упражняваха осем души, в това число и Алиса.

Вампирката ми беше разказвала какво се прави на тези лекции, така че вече имах някаква представа какво ще се изисква от мен. Но тази представа беше доста повърхностна. Или, както се казва — нещо като нищо.

— И така, млади човече, днес ще изучавате най-простото заклинание, което простолюдието нарича „фаербол“.

Кимнах в знак на съгласие.

— За целта трябва да сътворите две енергийни линии. Всяка от тях трябва да представлява затворен кръг, за да не изтича енергията на вашето огнено кълбо.

Пак кимнах.

— След това двата кръга трябва да бъдат така съединени, че да оформят нещо като сфера. Разбрахте ли ме?

Кимнах автоматично.

— Начало! — махна с ръка Шинс, но като видя обърканата ми физиономия, попита раздразнено. — Има ли нещо неясно?

Кимнах.

— Какво по-точно? — още по-раздразнено попита той.

— Какво трябва да направя?

Нещо у мен не му харесваше. От самото начало пълничкият Майстор умираше да ме изкара некадърник и глупак. И което беше най-обидното, може би беше прав… до днешния ден. Днес щях им покажа на всички!

Залата на Малката сила, където преподаваше Шинс, беше по-голяма от обикновените зали за лекции, но беше по-малка от Медитативната. Беше създадена с идеята пред учениците, които седят на банките, да има достатъчно свободно място, за да могат там да се провеждат учебните двубои. В тази зала се провеждаха и двубоите на по-долните курсове.

Всички седнахме по местата си и зачакахме Шинс. Възрастният преподавател обикновено закъсняваше десетина минути, но ние винаги пристигахме навреме. Просто така, за всеки случай.

— Знаете ли — на глас заразсъждава Чез. — Мисля си, че…

С думите „Мисля си, че…“ започваха всички негови „умни“ мисли. Но най-странното беше, че много често безумните му предположения се оказваха много близо до истината.

— Мисля си, защо нашето обучение се състои най-вече от двубои… Не че не разбирам, че нашият факултет е разрушителен, с огъня трудно ще направиш нещо особено полезно. Но когато попитах в другите факултети, разбрах, че тях също ги обучават изключително на това как да водят битки.

Отговорът беше пълна тишина. И то, не защото никой нямаше мнение по въпроса, а защото Шинс се беше появил. Чудо невиждано — той беше дошъл почти навреме!

— Забавлявате ли се, дами и господа? — още от вратата попита той. — Напразно. Защото нощес някой е нарушил правилата на Академията. А това, дами и господа, се наказва строго, много строго!

Двамата с Чез се спогледахме.

Разбрали са. Но как? Уж никой нищо не беше видял. Макар че Майсторите усещат далеч по-незначителни неща.

— Зак и Чез да се явят в кабинета на възпитателя след лекциите.

Другите ни гледаха учудено, но по време на час никой не смееше да проговори.

— Сега, нека си припомним това, което взехме с вас на предишната лекция. Зак и Триз, излезте на полето.

„Поле“ наричахме мястото пред банките, където се провеждаха тренировъчните двубои.

Заедно с Триз — едно от многобройните високомерни парвенюта от Високите домове (ако е за въпрос, моето родословно дърво беше много по-знатно, но кой го е грижа?!) — излязохме на полето, сложихме си качулките и над нас се отвори прозрачен енергиен купол. Прозрачен за тези, които са отвън и абсолютно непроницаем за нас. Това е направено специално, за да не си отвличаме вниманието по време на битка.

Разстоянието между нас беше трийсет метра — класическо разположение. За по-горните курсове, това разстояние се съкращаваше до двайсет метра, а за Майсторите — до десет.

— Пак ли ще губиш? — подсмихна се Триз.

Много си самоуверен. Ще видим кой кого!

За последен път проверих помня ли схемата на огненото змийче. Всичко май беше наред. Трябваше да стане.

— Начало! — даде старт Шинс.

Трябва да отбележа, че при учениците от горните курсове се случват и продължителни битки, но за такива ние просто нямахме сили, нито пък арсеналът ни беше достатъчно разнообразен. Щитове, птички, пеперудки и знаменитите огнени кълба — фаерболите.

Триз, без много-много да му мисли, точно както изискваше Шинс, пусна бързо една огнена птица. Неговата тактика ми беше ясна — да загубя ценни секунди, докато правя щит, а той да ме доубие с един фаербол. Вчера така ме победи Невил, както и всички останали. Но не и днес!

На драго сърце пропилях всичките си сили за един енергиен щит.

Между другото, трябва да се пробвам да измисля змийче против огнена птица. Тогава животът ми ще стане доста по-лесен.

Триз почака десетина секунди, докато се възстановят силите му и изстреля към мен три фаербола. Смяташе, че няма да се измъкна.

Но днес изобщо не беше нужно да се измъквам.

Пуснах три огнени змийчета и на половината разстояние от мен, трите искрящи кълба изчезнаха със звук, който ми беше познат.

Триз погледна смаяно към мястото, където допреди миг бяха неговите огнени топки и понеже беше добра душа, пусна още пет.

Е, дотук бяха възможностите му. Сега, за поне половин минута беше абсолютно безпомощен.

Изпратих му още пет огнени змийчета и веднага след тях — най-големия фаербол, на който бях способен. Цели двайсет сантиметра в диаметър.

Моето фаерболче метна на повече от два метра изумения до немай къде Триз. Разбира се, Шинс отвори щит и спаси лицето на ученика си, както повеляваха правилата. Беше ясно, че само за мен дебеланкото забравяше да постави щит, заради което ми се налагаше да лежа в медицинската служба. Макар че всичко изглеждаше като по правилата — засега случаи с фатален край нямаше. Но винаги имаше първи път и пример за това беше моята победа!

Днес наистина беше един щастлив ден за мен.

Прозрачният енергиен купол изчезна и аз за първи път не чух подмятания, нито видях иронични усмивки по лицата на групата. На лицето на Чез грееше такава усмивка, сякаш не аз, а той беше спечелил двубоя.

— Значи така, а? — мърмореше Шинс. — Хайде, Зак, опитай да направиш същото с това огнено кълъбце.

Пред очите ми се появи малък фаербол. Послушно пратих по него едно огнено змийче и…

— Ехо, събуди се! — някъде отдалече прозвуча гласът на Чез. — Няма сам да ходя при възпитателя да ми чете конско!

Отворих бавно очи.

Да, това е същият бял таван. Значи, пак съм в медицинската служба.

— Защо съм тук? — попитах и в същия момент ми призля от болка. — По лицето ми не беше останала кожа.

Ясно, пак съм обгорял. Не ми е за пръв път, обикновено прекарвам в медицинската служба по два-три часа на ден. Това се случва най-често след лекциите на Шинс, понякога след поредната грешка на нашето огнено момче. Не знам как е в другите факултети, но в Огнения факултет тези неща са ежедневие и не минаваше ден, без да съм получил някое изгаряне. Не мога да се начудя какво ме ощипа да се запиша точно в Огнения факултет!

Във водния факултет например никой не можеше да пострада кой знае колко. Да се понамокриш малко не беше никаква травма. Във факултета на земята пък изобщо нищо не можеше да ти се случи, освен може би да получиш някоя и друга синина. Най-тежката травма във въздушния факултет беше да си строшиш нещо при падане, защото те обичаха да летят където им падне. А ние? Ние трябваше да търпим мъките от изгарянията. Болката е неописуема! И ако не бяха заклинанията на древните друиди (по всичко личеше, че те често оправяха белите на тукашните възпитаници), дори не си представях как биха изглеждали випускниците на Академията, ако изобщо стигнеха до края. Благодарение на друидите, след като полежиш час-два в медицинската служба, от изгарянията не оставаше и следа. Ливреята защитава тялото ти, качулката ти покрива главата и пречи на огъня да те направи завинаги плешив, а за лицето великите Майстори не бяха измислили никаква защита. Много жалко. Наблюдаващата страна невинаги успяваше да разтвори щит пред лицето на участника в дуела тогава, когато върху него попадаше атакуващо заклинание… или невинаги искаше, какъвто беше случаят с Шинс.

— Огненото кълбо, което Шинс така любезно направи точно пред лицето ти, се взриви от твоето змийче. Нещо не си пресметнал, както трябва — обясни ми Чез.

Напротив, всичко беше изчислено съвсем точно. Със сигурност противният учител беше решил да поиздевателства над мен и това кълбо не беше обикновено кълбо.

— От колко време се търкалям тук?

— От около три часа. Отначало тук беше Алиса, но отиде на лекции, а аз помолих да ме освободят, нали освен всичко трябва да се обадим на възпитателя за конското.

За това дори не ми се мислеше. Единственото ми желание в момента беше да се наспя.

— Хайде, ставай — подгони ме Чез. — Ще ни откъснат главите, ако закъснеем за следващата лекция. Мен ме освободиха само от историята.

Ако наистина съм тук от три часа, всичко вече би трябвало да е зараснало. Освен това, щом съм прекарал в медицинската служба три часа, значи е пострадало лицето ми. Този ужасен Шинс! Когато си тръгвам, трябва непременно да благодаря на друидите. Може би трябва да им благодаря и след като (ако) изляза от Академията… Може да посадя дръвче в тяхна чест в Старата гора или да направя някое друго добро дело. Ако не бяха техните чудодейни мехлеми и заклинанията им, щях да ходя със страшните белези до края на живота си.

— Добре, добре, тръгваме, драконите да те вземат — изохках аз. — Само че по-бавно, защото още ми се вие свят.

Чез закима бързо-бързо с глава, но тъкмо излязохме от медицинската служба и той така препусна, че не можех да го догоня.

— Шинс съвсем е превъртял — пътьом разсъждаваше той. — Той пъхна под носа ти този фаербол съвсем умишлено. Ако е знаел, че ще се взриви, щеше да го направи по-далече или поне щеше да разтвори щит пред лицето ти. Защо му е да те осакатява?

Добър въпрос. И аз бих искал да зная отговора. Ако нещата продължаха в този дух, то този отговор ставаше много важен за мен. Защото току-виж учителят Шинс реши да вкара в пътя непослушния ученик и историята завършила с летален край!

— Интересно, какво наказание ни се полага? Като знам какви са порядките в Академията, се страхувам дори да си го представя — веднага смени темата Чез.

— Ще ме накажат да посещавам извънкласни занимания при Шинс и няма да ме видиш повече — промърморих аз.

И за какво ми беше всичко това? Нима не можех да не отида на този проклет прием?! Защо хипнозата на леля ми не сработи, както тя го е планирала? Тогава щях да закъснея и нямаше да попадна в Академията. Започвам да си мисля, че леля е била съвсем права да не иска да постъпвам в това прекрасно заведение.

— Не падай духом — опитваше се да ме ободри Чез. — Нека ти кажа, че нашата вампирка беше силно загрижена за теб. До последния момент не се отдели от леглото ти.

Всъщност, Чез, без да осъзнава, говореше много верни неща! Ако не бях попаднал в Академията, нямаше да познавам Алиса. А сега се виждам с нея всеки ден. Освен това, Чез твърди, че тя се тревожи за мен.

Когато стигнахме до вратата на кабинета на нашия възпитател, Чез ме погледна замислено и се плесна по челото.

— Сега си спомних какво ще е наказанието.

— Какво ще е?

— Ще видиш — отвърна загадъчно той (или поне му се искаше да прозвучи така).

Почуках възпитано, преди Чез да го стори. Защото той имаше навика да рита вратата с крак. Как след това щеше да разговаря с нас възпитателя? Естествено, едва ли щеше да е дружелюбно.

— Влезте — чу се отвътре гласът на Кейтен.

Въпреки младата си възраст, нашият възпитател изобщо не беше захарче. Беше дружелюбен, отлично ни разбираше, но не ни позволяваше да се отпускаме.

— Здравейте — в хор произнесохме ние, влизайки в кабинета му.

До вратата самотно стояха няколко стола, специално поставени за провинилите се ученици и ние на драго сърце приседнахме.

Кейтен седеше зад бюрото си и прелистваше някакви бумаги.

— Какво става, пипнаха ли ви? — попита той, без да ни погледне.

— Пипнаха ни — отговорихме.

— Как успяха? — тихо добави Чез, но Кейтен го чу.

— Във всяка стая е монтирано заклинание датчик. Когато някой започне да прави заклинания, то веднага известява дежурния. А той, от своя страна казва на възпитателя. Така става.

Как не се досетихме! Трябваше да проверим стаята и щяхме да открием заклинанието. И със сигурност щяхме да измислим как да го излъжем.

— Какво по-точно творихте през нощта? — Кейтен вдигна очи и ни погледна. — Толкова ли беше трудно да почакате до сутрешната медитация?

— По време на медитациите не ни е до това — въздъхна Чез.

— Тогава до практическите занятия.

— На практическите само издевателстват над нас — не издържах аз.

— Какво говорите — учуди се Кейтен.

Двамата с Чез разказахме на нашия възпитател с подробности всичко, което се случи днес, и изобщо как Шинс ме тормози през цялото време. С две думи — оплакахме се.

— Интересно — промълви Кейтен, — не бях забелязал Шинс да е толкова кръвожаден. Само с теб ли се отнася така?

Кимнах.

— Ще разбера какво става — замислено изрече Кейтен. — Както и да е, пак ще разговаряме за това. А сега за наказанието ви. В продължение на три седмици ще работите в столовата — сутрин, обед и вечер. Днес след обяда, минете през кухнята, там ще ви обяснят всичко. Това е, свободни сте. Когато ми потрябвате, ще ви извикам.

Ние послушно станахме и тръгнахме към изхода.

— Зак, още нещо…

Обърнах се.

— На занятията на Шинс бъди по-внимателен, а извън клас не се върти много-много покрай него.

Излязохме от кабинета на Кейтен и се спогледахме.

— Ти разбра ли нещо? — попита Чез.

— Нищо — честно отговорих аз. — Освен това, не мога да си обясня защо ни наказаха по този странен начин. Нещо срамно ли има да работиш в столовата?

Чез повдигна рамене.

— Няма нищо срамно, но не ни остава никакво време за почивка. Само си представи — сутрин, обед и вечер да стърчиш в кухнята. Аз поне не виждам нищо приятно в тази работа.

— Аз също — бях принуден да си призная.

— Да вървим, че ще закъснеем — махна с ръка Чез. — А утре сутринта ще разберем за какво става дума.

За лекцията не закъсняхме, пристигнахме в самото начало и не можахме да поговорим с приятелите си. През цялото време усещах върху себе си разтревожения поглед на Алиса. От това животът ми ставаше много по-приятен, независимо от всички перипетии.

След лекцията заедно с Чез отидохме до столовата, за да вземем обяда си и да се качим в стаята, за да обсъдим ситуацията на спокойствие. Уточнихме и в колко часа сутринта да отидем, за да отработваме наказанието си.

Беше ни станало навик да правим събранията си в моята стая. Така беше може би заради факта, че Чез постоянно стърчеше при мен, а останалите току се присламчваха.

— И така — започна Чез, когато всички седнахме и захрупахме вегетарианския си обяд, — обявявам за открито събранието, посветено на проблемите на Зак.

— Аз пък си мислех, че ще обядваме — учуди се Наив.

— Ти яж, яж — нежно го подкани брат му. — Няма да ти пречим.

Викерс-младши кимна радостно и впи зъби в някакъв зеленчук. Вече два месеца ям тези гадости, а още не съм запомнил кое как се казва. Въпрос на принцип. Няма да седна да помня имената на всички зелени гнусотии.

— Да, днес Шинс съвсем озверя — каза Невил. — Да беше видял лицето му, когато унищожи и петте му кълба с едно махване! Хайде, издай тайната!

С готовност му подадох чертежа си.

— Когато те носеха към здравната служба… — Алиса се запъна. — Беше ужасно. Не бива да ходиш повече на неговите лекции. Страх ме е, че следващия път може да стане още по-страшно.

— Колко по-страшно? — въздъхнах аз. — Какво ми предлагаш? Наказанието за отсъствието ми пак ще го измисля Шинс. Нали си представяш какво може да му дойде на ум?

Тръпки ме побиха! Имал съм късмет, че веднага съм изгубил съзнание. На никого не пожелавам да изпита това, което усеща човек с изгорено лице.

— Ние разказахме всичко на възпитателя — каза Чез. — Той обеща да направи, каквото трябва.

— Да, бе — скептично проговори Алиса. — За нас той може да е възпитател, но дори не е Майстор. Какво толкова може да направи?

— Би могъл да предаде Шинс на другите Майстори — за миг откъсна поглед от моя чертеж Невил. — Те едва ли ще одобрят такъв подход към обучението.

Може би. Макар че към останалите Шинс не се държеше по този начин. Защо ли не ме харесваше толкова? Това не е току-така. Довечера трябва да отида при Ромиус. Не е много по мъжки да му се оплаквам, но не ми идваше на ум какво друго да направя.

— Да, между другото, когато те отнесоха, а Алиса и Чез тръгнаха с теб, Шинс ни разясни принципа на действие на твоето огнено змийче — каза Невил и се опита да сътвори във въздуха моето изобретение. — И ни каза как да му противодействаме.

Алиса взе схемата от Невил и започна да я изучава.

— И какво ви каза Шинс? — с лека ревност в гласа попитах аз.

Този дебелак, на всичкото отгоре, ще съобщава на всички тайните на моите гениални изобретения.

— Забележи, че той ни обясни само принципът на действие — подчерта Невил, сякаш беше прочел мислите ми, — а не схемата на заклинанието. Струва ми се, че не я знае.

— Откъде ще я знае старият пън? — съгласи се Чез.

— И какъв е принципът на действие? — с интерес попита Алиса.

Признавам си, на мен също ми стана интересно. Бях създал това заклинание, но така и не разбирах до край принципът му на действие. Не разбирам например защо действа само върху огнените кълбета.

— Помните ли как се прави фаербол? — попита Невил.

— Помним — от името на всички отговори Чез.

— Значи, когато вземем два потока, поставим ги накръст и ги съединим в два пръстена, мястото на съединение на тези пръстени е една точка.

— Слабата точка — спомни си Алиса урока на Тирел.

— Точно така — съгласи се Невил. — Когато заклинанието, което само Зак разбира, намери тази точка, то прекъсва енергийните канали и кълбото се разпада. При това, енергията на двете енергийни линии се унищожава, защото бива изпусната от две противоположни точки.

Как го засука?! Сега стана ясно каква е тази слаба точка. Тогава какво се беше случило, когато моята огнено змийче попадна във фаербола на Шинс?

— А Шинс какво направи? — превари ме Чез.

— Шинс така направи огненото си кълбо, че слабите точки на двата енергийни канала да се намират на две различни места по така наречената сфера. И когато змийчето на Зак прекъсна единия енергиен канал, кълбото не се разпадна. Напротив, енергията, която се освободи от единия канал, подейства на втория и огнената топка се взриви.

— Много яко! — изказа се Наив, откъсвайки се за секунда от обяда си. — Слушай, брат ми, апетитът ми ще загине от твоите учени речи.

— Сега трябва да знаеш, че всеки, който участва в двубой с теб, ще прави точно такива огнени кълба. Така че по-добре е да не рискуваш — продължаваше Невил, без да обръща внимание на по-малкия си брат.

Това и аз го разбирах. Не беше нужно да ме предупреждават. Обидна работа. Тъкмо си мислех, че имам някакъв коз.

— Ами, ако удари по двете точки едновременно? — неочаквано предложи Алиса. — Тогава не би трябвало да избухне взрив.

— Това е добра идея — съгласи се Невил. — Само да не забравяме, че огнено кълбо може да се направи и от повече от два енергийни пръстена. Пример — нашето огнено момче — нанизва ги по десет, когато си няма работа.

Наив кимна, но не прекъсна обяда си заради някакви глупави разговори.

— Значи, трябва да правиш по няколко свързани змийчета — каза Алиса. — Какво ще кажеш?

Всички ме загледаха въпросително.

— Идеята е добра — съгласих се аз. — Само че не знам дали ще има време да я приведем в действие.

— Остави тази работа — усмихна се Чез. — Става за секунда…

— Не! — скочих аз от леглото. — Стигат ми толкова неприятности!

Чез замръзна от изненада, без да завърши заклинанието си, а Наив учудено ококори очи. Алиса веднага го тупна по гърба, колкото сила имаше.

— Кхъ… — пое си въздух нашето огнено момче. — Какво крещиш? Заради теб се задавих.

— Като плюскаш толкова — резонно отбеляза Чез. — Вижте го само, изял е почти половината ни обяд…

— Ако не знаете, да ви кажа — наставнически изрече Наив. — Мозъчната активност силно разпалва апетита.

Чез се разсмя неудържимо.

— Моля ви се… мозъчната му активност! Дръжте ме… Ще падна!

— Значи, с Чез ви наказаха затова, че сте работили в стаята си над заклинанието — замислено произнесе Невил. — Как са могли да научат?

— Много просто — захванах се да обяснявам. — Кейтен ни каза, че във всяка стая има заклинание датчик, което съобщава за всяка магическа дейност. С изключение на запалването на лампата, макар че точно запалването на лампата е класически пример на техномагия.

— Кейтен ли ви го каза? — учуди се Алиса. — И защо му е притрябвало да бъде толкова откровен с вас?

— Вярно — съгласи се Невил. — Той или ни смята за пълни тъпаци, които не могат да намерят заклинанието, или…

— Или иска да ни помогне — оптимистично довърши Чез. — А като се има предвид, че второто предположение за мен е много по-приятно, предлагам да го приемем като факт.

Желязна логика! Как да възразиш?

— Ти какво предлагаш? — попитах, знаейки какво ще чуя.

— Търсим заклинанието! — изкомандва Алиса.

Лесно е да се каже. Как обаче се търси заклинание? Трябва ни… какво ни трябва? Трябва ни детектор за магия.

Наив разбра буквално вампирката и започна в кръг да обикаля стаята ми.

— Нищо не мога да намеря — честно си призна той след няколко минути.

Оставаше и да намери. Силно се съмнявах, че тези заклинания можеха лесно да бъдат открити. Към тази задача трябваше да се пристъпи с ум.

— Стана време за вечерната медитация — забеляза Невил. — Да привършваме с обяда и да тръгваме.

Единствен Наив беше обядвал. Затова пък заради всички накуп.

С неохота се надигнах и последвах останалите. Но Алиса ми прегради пътя.

— Ти накъде? — попита тя.

— На вечерна медитация — честно си признах.

— Никъде няма да ходиш. Почивай си. Днес е по-добре повече да не се напрягаш. Ние ще обясним всичко на Тирел.

Понечих да възразя, но се отказах, защото си спомних, че довечера непременно трябва да поговоря с Ромиус.

— След медитацията ще дойдем да видим как си — обеща ми Чез.

Действие 3

В действителност, аз се радвах, че не се налагаше да ходя на медитация. Сега, с чиста съвест мога да отида на гости на Ромиус. Може да му е дошла в главата някаква нова идея, а и понякога чичо ми ме гощаваше с банички с месо.

След като излязох от стаята си, отидох на етажа, който заемаха кабинетите на Майсторите. И по закона за всемирната подлост, на излизане от телепорта се сблъсках тъкмо с Шинс.

— Накъде сте се запътили, млади момко? — изпълнен с подозрение запита дебелият Майстор.

Вкопах се от изненада и не знаех какво да отвърна.

— Ами…

— По график имате медитация — изрече той, като ме пронизваше с ледените си очички.

Дойдох на себе си.

— Казаха ми, че трябва да посетя кабинета на възпитателя си и съм тръгнал натам — излъгах.

Оставаше ми да се надявам, че Шинс не се е виждал с Кейтен и не знае, че ние с Чез отдавна сме си получили наказанието.

— Тогава защо стоиш като пън? — неочаквано се развика Шинс. — Бегом към възпитателя, а след това на медитация!

Послушно заситних към кабинета на възпитателя, макар че кабинетът на Ромиус се намираше точно в противоположна посока.

След няколко крачки се обърнах с надеждата, че зловредният Шинс си е отишъл, но не би — той стоеше и дебнеше, накъде ще тръгна. Сигурно може да чете мисли или е ходил при Кейтен.

Не ми остана друг изход, освен да посетя пак възпитателя си. Ще трябва да си измисля някакъв правдоподобен предлог, защото иначе, за отсъствие от вечерната медитация, може да ме накажат да работя в кухнята до края на обучението ми. Като не върви, не върви.

Бързо влязох в кабинета на Кейтен и дори забравих да почукам.

— Здравейте — поздравих и едва след това забелязах, че в стаята няма никого. Възпитателят ни го нямаше, вероятно беше отишъл по някаква важна работа. Слава богу. Ще мога спокойно да изчакам тук, докато Шинс се омете. Той може вече да си е отишъл. Как обаче да проверя? Не беше лесно да надникна през вратата.

Ще изчакам десетина минути. Дотогава може Шинс да си отиде, а Кейтен още да не се е върнал.

Естествено, както често се случва с мен, надеждите ми станаха на пух и прах. Не минаха и няколко минути и Кейтен се появи.

— Ти какво правиш тук? — изненада се нашият възпитател. — Нали трябва да си на занятия?

Леко се обърках.

— Майстор Тирел ме освободи — успях да отговоря след пауза. — Още не съм се оправил от травмата.

— Добре тогава — отвърна Кейтен и като мина покрай мен, седна на стола си. — А аз за какво съм ти?

— Ами всъщност — почесах се по тила. — За нищо.

— Тогава, върви да си почиваш — махна с ръка Кейтен.

Тъкмо щях да тръгна и се сетих за Шинс. Не бях сигурен, дали си е отишъл или още ме чака, за да ме изпрати на занятия. Акъл не му пречеше.

— Извинете — отново обърнах глава към Кейтен. — Дали не видяхте случайно…

Възпитателят ме изгледа учудено и неочаквано се разсмя.

— Значи, затова си тук! Криеш се от Шинс!

Кимнах засрамено.

— Мисля, че го видях при телепортите, когато идвах насам — спомни си Кейтен. — Ей сега ще проверим.

Той махна няколко пъти с ръце и вратата неочаквано изчезна.

Зяпнах от изненада и се вторачих в зиналия отвор на мястото на вратата. На двайсетина метра от нас, при телепортите стоеше Шинс и, без да забелязва дупката на мястото на вратата, оглеждаше внимателно коридора.

— Не се притеснявай — успокои ме Кейтен. — Вратата си е на мястото, просто от нашата страна стана прозрачна. Този трик съм го заимствал от един вампир. Апропо, за вампирите, така и така си решил още да не си тръгваш… нали така реши?

Какво друго ми оставаше? Нямах никакво желание да общувам повече с Шинс. Това, което ме изумяваше наистина, беше изключителната способност на нашия възпитател да разбира всичко от половин дума. Това впрочем може би се обясняваше с факта, че още не беше станал Майстор. Старшият ученик по дух е по-близо до нас, отколкото до онези дърти пънове, да ме прощава чичо ми!

— Значи правилно съм те разбрал — изтълкува той моето мълчание като знак на съгласие. — Седни де, няма нужда да стърчиш. Как вървят отношенията ти с твоята съкурсничка Алиса?

Почервенях до уши от този неочакван и безпардонен въпрос.

— Ние нямаме никакви отношения — отвърнах, едва преодолявайки възмущението си. Това са много лични неща! Между мен и Алиса.

— Не те питам за тези отношения — побърза да ме успокои Кейтен. — Просто досега никога, за цялата история на Академията, в нея не са учили вампири. Друиди — да, но те не са бивали чистокръвни, а трето, пето поколение… Съвсем друго нещо са вампирите.

Спомних си един въпрос, който от известно време не ми даваше мира. Като нищо Кейтен може и да знаеше отговора.

— Да си призная, мен също ме интересува едно нещо — замислих се за секунда, събирайки мислите си. — Бях останал с впечатление, че вампирите как да се изразя, пият кръв. Алиса е тук вече два месеца… как преживява без кръв?

Не искам да ме разбирате погрешно, помня много добре, че Алиса ми каза, че те не пият човешка кръв, но все пак, някаква кръв пият, не е ли така?

— Представа нямам — честно отвърна Кейтен. — За дневните кланове никой нищо не знае, те може би изобщо не пият кръв. Знам ли… Защо не я попиташ?

Виж го ти хитреца! Аз да я попитам, а после да му кажа. Иска да му стана шпионин, ама го няма майсторът!

— Тя… нормално ли общува? — продължи да ме разпитва възпитателят.

— Нормално — вдигнах рамене. — Най-обикновено момиче.

— Тъкмо това е странното — тайнствено произнесе Кейтен. — Ти някога имал ли си работа с вампири?

Веднага ми дойде наум онзи странен вампир от кабинета на Ромиус. Или може би не беше странен, а напълно нормален? Всъщност, освен него, друг вампир не познавах. Не, познавам и Алиса, но нали Кейтен не намира нейното поведение за нормално?…

Кейтен отново възприе моето мълчание като знак на съгласие.

— Тогава сигурно ти е ясно, че нейното поведение не е типично за вампир. Всъщност, дневните кланове не отричат, че не са типични. Дори имената им са обикновени и човешки, без приставката за принадлежност към клана, все едно са толкова близо до хората, колкото и до вампирите.

Това са само голи догадки, освен ако Кейтен лично не е общувал на тази тема с дневните вампири.

— Искам добре да ме разбереш — продължи той. — Това не е празно любопитство. Не знам защо, но дневният клан не е съгласен Алиса да учи в Академията. В деня на приема, те бяха изпратили своя делегация и упорито ни убеждаваха, че мястото на Алиса не е тук. Почти всички членове на Асамблеята на Майсторите бяха съгласни с това, но в правилника никъде не е казано, че вампирите нямат право да изучават Занаят. Нашите Майстори от Асамблеята са много консервативни и старомодни. За тях правилата са закон. Затова вампирката беше приета, а ако се съди по успеха й, никой няма дори да си помисли да я гони.

Интересно, защо ми разказва тези работи?

— Сигурно ще попиташ защо ти разказвам всичко това?

Сигурно.

— Защото аз и не само аз, бих искал да зная защо роднините на Алиса толкова упорито не желаят тя да се обучава в Академията. Когато си тръгваха, тези вампири наприказваха куп страхотии и съм любопитен дали наистина биха изпълнили заканите си.

Аха… Значи роднините на Алиса… ще ми се да знам, от тях ли се беше скрила в моята стая. Ако за да се защити от тях, тя носеше със себе си арбалет, за какви роднини ставаше дума?… Страх ме беше дори да си помисля какво би се случило, ако Алиса попаднеше в лапите им!

— Разбира се, бих могъл да я попитам — предпазливо се съгласих. — Но ако ме попита за какво ми е да знам тези неща, ще й разкажа всичко, както си е.

— Ама, моля ти се! — съгласи се Кейтен. — И аз бих могъл да я попитам, но вампирите са толкова недоверчиви и потайни. Мисля си, че ти по-лесно ще я предразположиш.

Само че тя ме държеше на солидно разстояние, точно както и всички останали. За съжаление.

— Виж, Шинс си отива — внезапно произнесе Кейтен.

Обърнах глава към отвора на мястото на вратата и успях да забележа как Шинс изчезва в един от телепортите.

— Можеш да тръгваш — пусна ме Кейтен. — И не забравяй за нашия разговор.

Кимнах утвърдително, макар че не бях спокоен. Дали не се съгласих да стана доносник? Не, първо трябва да разкажа всичко на Алиса, нека тя реши дали изобщо ще ми казва нещо. И какво от това, което ми разкаже, мога да предам на Кейтен.

Казах „довиждане“ на възпитателя си, излязох от кабинета и с изненада установих, че ми е минало желанието да ходя при чичо си. Вече нямах настроение, а и не ми се разхождаше по коридорите на Академията по време на занятия. Току-виж някой ме засякъл, после върви и разправяй, че не си избягал от лекции…

Затова се върнах в стаята си и зачаках приятелите ми да се върнат. Няколко пъти ме споходи желанието да се поупражнявам в магьосничество, но мисълта за проклетия датчик на мига охлаждаше ентусиазма ми. Затова пък ми дойде идея как да го намеря и излъжа.

Първо отделих вероятните места, където би могъл да бъде, а след това пристъпих към теоретичното му издирване. След половин час вече бях изчислил, че с моите способности едва ли ще мога да открия заклинанието, но съществуваше много тъничка нишка, която го свързваше с този този, който го беше поставил.

Идеята ми беше проста — да открия съединителната линия и да я прекъсна. По този начин, до този, който ме следи, няма да стигне сигналът, че се занимавам с магия. Единственото слабо място на моя план беше, че прекъсването можеше да бъде засечено и тогава някой много бързо щеше да пристигне тук, за да разбере какво се е случило. И тогава… какво тогава? Те не могат да докажат, че аз съм прекъснал връзката. Няма как. Във всеки случай, струва си да опитам.

Така, нека помислим логично… Стоп! За какво ми е да търся съединителната линия? Това, което ми трябваше, беше един тънък щит, който да минава плътно покрай стените и да опасва стаята ми. Силите ми сигурно няма да стигнат да удържа такъв щит, но това не е нужно. Трябва само да го направя, макар и за частица от секундата и щеше да е достатъчно, за да се прекъсне нишката към дежурния. Еврика!

Речено — сторено.

Близо десет минути събирах сили и се подготвях за заклинанието. Накрая въздъхнах неуверено (слабостта от травмата още се обаждаше) и създадох в главата си най-простата схема на щит, който да обхваща стаята ми.

Едва когато ми притъмня пред очите, разбрах, че няма да ми стигнат силите.

— Животът е като черно-бяла полоса — замислено рече побелелият старец. — И двата цвята присъстват в еднакво количество…

Чук-чук.

Странно почукване. Някак настойчиво и болезнено, сякаш не чукат по вратата, а по бедната ми глава.

— Няма ме — понечих да извикам, но се чу само тих шепот.

Изглежда някой беше решил да не чака да отворя, а да избие драконовската врата. Този, който беше от другата страна, мислеше правилно — не смятах да ставам и да отварям, но в същото време да се разбива вратата за нищо също не беше редно.

— Зак — чу се развълнуван женски глас.

Женски? Развълнуван? Така кажете!…

С огромно усилие се надигнах от пода (!) и много внимателно, за да не се излее съдържимото на черепа ми през ушите, се доближих до вратата.

Ключалката поддаде от третия опит и вратата се отвори. В стаята влетя Алиса и промърморвайки нещо като „Зтври врт“, хлътна в банята. При тази маневра, без да иска, ме бутна с рамо.

Когато вампирката излезе от банята, продължавах да седя на пода, втренчен в една точка. Вратата, разбира се, си стоеше отворена.

— Какво ти става? — учудено попита тя, страхливо ме заобиколи и затвори вратата.

Какво ми става ли? Да не бяхте ме оставяли сам.

— Нищо ми няма — честно отговорих аз и продължих да гледам в една точка. Нямах сили дори да вдигна поглед.

— С какво се занимаваше досега? — с подозрение ме попита Алиса и като ме вдигна за яката, ме замъкна на дивана.

Сладко се прозинах и се наместих по-удобно.

— Утре ще ти разкажа — измърморих и с крайчеца на съзнанието си забелязах, че лицето на вампирката се опъна от изумление. Или не беше от изумление?…

— Утре теб може и да те няма тук — просъска тя.

— Добре, разкарай се — казах аз, но изведнъж до съзнанието ми достигна смисълът на това, което Алиса ми беше казала. — Какво?!

От изненада скочих от дивана, но тъй като нямах грам сила, рухнах обратно.

— Заради това, което направих с техния датчик ли? — гласът ми леко трепереше.

Знаех си. Не трябваше да правя това глупаво заклинание. Сега току-виж ме изгонили.

— Какъв датчик? — озадачи се вампирката. — Случайно подслушах, че се канят да те изгонят от Академията.

— Чакай — уморено изрекох аз. — Давай поред. Къде, от кого и какво точно си чула?

— Значи — Алиса седна до мен. — Съвсем случайно минавах покрай кабинета на един от Майсторите и чух твоето име. Моят слух е отличен и затова реших да спра и да чуя защо един Майстор ще споменава името на някакъв си първокурсник.

Аха. Да допуснем, че наистина е чула името ми съвсем случайно. Но дали случайно се е намирала на етажа, където са кабинетите на Майсторите? Какво е търсила там?

— Единият от Майсторите беше точно Шинс, а другият — неговият глас ми е познат от деня на приема, той май е декан на един от другите факултети — на водата или на въздуха. Шинс уговаряше другия да ти организират някакъв изпит, след който биха могли с чиста съвест да те изгонят от Академията. Каза, че е сигурен, че няма да го издържиш.

Що за дивотия?! Алиса сигурно се шегува. Какви изпити след два месеца обучение? И защо Шинс така се е заял? Там, на площада, той ми се стори приятен старец. И във всички случаи, по-скоро би могъл да се заяде с Алиса, не с мен. Помня, че той беше против това в Академията да влезе вампир.

Но как само побесня заради моето огнено змийче!… Нищо не разбирах!

Алиса сякаш прочете мислите ми.

— Освен това, знам защо побесня Шинс, когато видя твоята огнено змийче!

— И защо? — поинтересувах се аз.

— Защото реши, че някой от по-горните курсове ти е подсказал това заклинание. Така каза и на другия Майстор, каза, че ти нищо не умееш.

— Моля?! — изумих се аз. — Та тези от горните курсове изобщо не ни забелязват! Пак добре, че не ни ритат!

Вампирката кимна.

— Така е, но го обясни на Шинс.

— Ще му го обясня! — изгледах предизвикателно Алиса. — Мислиш, че няма ли?

— Мисля — Алиса ме чукна по носа, — че трябва да отидеш при чичо си и то възможно най-бързо.

— Какво?! — от изненада за известно време загубих дар слово. — Ти от къде знаеш за чичо ми?

Вампирката оголи кучешките си зъбки в уморена усмивка.

— Не ме разсмивай! Да не би да е трудно да се досетя при кого ходиш на етажа на Майсторите. Мислиш се за голям конспиратор. А още по-лесно беше да прочета на вратата името на Майстора.

Така… А аз си мислех, че никой не забелязва това, че от време на време изчезвам.

— Мислиш, че ще ми помогне ли? — скептично попитах.

— Ами, щом успя да те вкара в Академията…

Не схванах веднага смисъла на думите й. А когато се досетих, се изчервих. При това, без да знам защо. Може би от гняв или от обида.

— Какво намекваш?! — подскочих аз.

— Аз ли? Намеквам ли? — разсмя се Алиса. — Казвам ти го в прав текст. С твоите способности, при всичкото ми — Алиса престана да се смее — уважение към теб, сам ти нямаше да влезеш в Академията.

Драконите да ме вземат, тя всъщност е права. Права е, а това е адски неприятно. Все пак, Ромиус не заради някакъв каприз или моя молба ми помогна да вляза в Академията. Всичко стана заради онзи сензитивен шок… Как обаче да го обясня на Алиса? Как да го обясня и на останалите, защото щом тя се е досетила, на тях също няма да им е трудно да направят връзката. Изглежда предстояха сериозни проблеми…

— Дълго е за разказване — въздъхнах аз. — Но повярвай ми, изобщо не съм се натискал за Академията. И чичо ми ми помогна, защото…

— Това не е важно — прекъсна ме вампирката. — По-нататък ще ми разкажеш, ако искаш. Важното сега е, че Шинс се готви да ти направи някаква мръсотия и ти трябва час по-скоро да отидеш до чичо си.

Кимнах и се опитах да стана от леглото. Но бях твърде слаб и можах да се задържа на краката си само няколко секунди.

— Ти тук с какво се занимаваше? — върна се към първия си въпрос Алиса. — Само не ми разправяй, че си се упражнявал да правиш магии. Сякаш не стига, че си най-слабият ученик в групата, ами си и най-недисциплинираният. При това положение на Шинс няма да му трябва да ти устройва специални капани, защото и без това ще те изгонят.

Трябваше да призная, че в известен смисъл тя беше права. Само че защо беше нужно да ми напомня за пореден път, че съм най-некадърният ученик?

Наложи се да кажа на Алиса за моите догадки и опити.

— Мислиш, че преди теб никой не се е досещал за тези неща? — скептично ме изгледа вампирката.

— Да — честно отговорих аз.

— Не съм убедена — тя поклати глава. — Трябва да знаеш, че при създаването на щита се образува вълна, която може да се е предала на оператора, преди да е била прекъсната линията, но това вече са дреболии — очите й хитро блеснаха. — Да не би да искаш да ми кажеш, че сега тук, в твоята стая може да се упражняваме в магии?

И не само в магии — дощя ми се да отговоря, но благоразумно си замълчах. Оставаше да се надяваме, че всички слухове, че вампирите могат да четат мисли, не отговарят на истината.

— Има само един начин да се провери — каза Алиса и запали насред стаята ми едно огнено кълбо.

— Така е — измънках. — Но пак аз ли ще отговарям?

— Престани — съзаклятнически ми смигна Алиса. — И без това по-зле не може да стане!

— Оптимистка — въздъхнах аз и отново се опитах да стана от леглото.

Този път, почти ми се получи, но след като направих две крачки към вратата, отново рухнах, този път… върху Алиса.

И точно тогава в стаята връхлетя Чез.

— Можеше да се досетя! — провикна се той. — Докато ние се потим при Тирел, те тук се занимават, дракон знае с какво! При това на светлината на фаербол. Страшно романтично!

Чез театрално въздъхна.

— Поне да бяхте заключили.

Алиса ме бутна към другия край на леглото със сила, неприсъща за такова крехко момиче като нея, но пък присъща за вампир, разбира се. Тя стана пъргаво, отиде до Чез и го загледа с такъв поглед, сякаш вече беше решила къде да го ухапе. Чез предвидливо се отдръпна встрани от вампирката.

— Не забравяй какво ти казах — подхвърли тя и гордо се оттегли.

— Само не ми казвай, че съм попречил — наивно произнесе Чез. — Не съм го направил нарочно.

Естествено. Бях убеден, че не е нарочно, но от това не ми ставаше по-добре. Тъкмо бях решил да кажа на Алиса за разговора с възпитателя и Чез развали всичко.

— Какво ти каза Алиса? — поинтересува се той, сякаш между другото. — Само не си мисли…

— Ще се опитам — раздразнено отвърнах аз и за трети път се опитах да стана. — Нали не си забравил, че мисля твърде много?

— Е-е… — проточи Чез, като ме хвана под мишниците, секунда преди да се стоваря на пода. — Ти да не би да си станал кръводарител? Нещо гледам, че все не ти достигат силите. Къде те ухапа тя? По шията ти няма белези.

— Разкарай се! — окончателно освирепях аз. — Какво си се залепил за мен?!

— Край, млъквам — Чез стана сериозен. — Защо едва се държиш на краката си?

За втори път през днешния ден ми се наложи да разказвам за догадката си и за това как се опитах да обезвредя заклинанието датчик.

— Така значи… — усмихна се Чез. — А аз наистина си помислих, че жертваш собствената си кръв заради Алиса. Странно как вече два месеца издържа, без да пие кръв.

Значи не само на мен и на Кейтен ни идват наум такива мисли…

— Следващия път мисли с главата си, а не с онова нещо… — опитах се да си върна за тъпите му шегички.

— Вие правите доста оригинални опити — отбеляза Чез, сякаш нищо не се беше случило. — Ако утре не ни накажат, значи всичко си направил, както трябва. Ами, ако ни накажат?

— Защо в множествено число? — не разбрах аз. — Мен ще ме накажат. Стаята е моя.

Чез ме погледна внимателно.

— И ти ме съветваш да мисля с главата си! Вчера, между другото, също бяхме в твоята стая. Но ни наказаха и двамата! Значи, те могат да следят не само магическите практики, а и кой ги практикува.

По драконите! Той е прав! Значи, при това положение, Алиса също може да пострада, защото за нея нарушаването на правилата е още по-наказуемо. За най-малкото нещо ще я изгонят, а тя тук, в Академията си няма покровители, за разлика от мен. Като стана дума за покровители…

— Чез, можеш ли да ми помогнеш да стигна до етажа на Майсторите?

— При чичо си ли ще ходиш? — поинтересува се Чез.

— Значи и ти знаеш?! — ужасих се аз.

Май цялата Академия знаеше! Интересно, откога?

— Разбира се — прозина се Чез. — Всички знаят.

— Отдавна ли?

— Ами, не много — призна си Чез. — Аз го научих днес.

— От кого? — дори успях да стана.

— Даже не си спомням — вдигна рамене Чез. — Всички говорят.

Прекрасно! Чичо ми няма да ме похвали, макар че аз какво съм виновен? Не съм казвал на никого нищо. Кой тогава?!

— Да те заведа ли? — попита Чез. — Защото искам да си лягам.

— Заведи ме — въздъхнах.

Усещането за слабост беше започнало да ми минава, но не беше излишно Чез да е до мен.

Излязохме от стаята и тръгнахме към телепортите. По пътя му разказах какво беше подслушала Алиса. Чез може да е всякакъв, но му имам абсолютно доверие. Освен това, много се надявах, че ще може да ми обясни какъв изпит ми подготвя Шинс.

— Нямам понятие — честно ми отговори Чез. — Преди да постъпя в Академията си мислех, че знам всичко за нея, но сега мисля, че даже ти знаеш повече от мен. Смятах, че Академията е дом на магията и тук, на всяка крачка се творят магьосничества и се водят битки…

— А всъщност?

— Всъщност, Академията е една стара къща с огромен брой правила, за спазването на които следи една шайка дърти маразматици. Не знам къде се дяват младите Майстори, те би трябвало да бъдат повече от учителите! Къде са? Ти виждал ли си ги? Не си! Къде отиват, след като завършат Академията? И защо изчезват тези, които биват изгонени по една или друга причина оттук? Между другото, от факултета на Земята вече са изгонили един за лош успех. Съвсем възможно е и оттук да изхвърчи някой!

И аз знаех кой ще бъде този „някой“. Аз.

— Извинявай — опомни се Чез, като видя тъжното ми изражение, но продължи: — Освен всичко, тук се кроят някакви странни интриги. Между факултетите, между Майсторите, между учениците… Само отстрани изглежда, че Академията е бастион на честността и постоянството. Спомняш ли си какво ни се втълпяваше още от най-ранно детство? Че Майсторите никога не лъжат. Как не! Друг път!

— Какво предлагаш? — попитах аз с тъжна усмивка. — Да захвърлим всичко и да си ходим вкъщи?

— Щеше да е добре да си отидем вкъщи — Чез удари с юмрук стената с всичка сила. — Не разбра ли — не можеш да се върнеш у дома, без да си завършил Академията. Такъв прецедент от двеста години насам не е известен. Иначе щях да зная. А и след като завършиш, пак няма да останеш задълго в града. Ще те изпратят незнайно къде — да пазиш далечните граници например…

— Ти нали казваше, че нямаме далечни граници — припомних му аз.

— Именно! — извика Чез. — Тирел изобщо не говореше за нашите граници. Ще ни изпратят в друга държава, на друг континент… като наемници.

— Точно ти какво си се затръшкал? Пред теб има сияйно бъдеще. Та ти си един от най-добрите ученици! Теб никой не те гони. Ще завършиш Академията и никой няма да те праща да пазиш чуждите далечни граници като наемник — горчиво се усмихнах аз.

— Ако те изгонят, аз идвам с теб — съвършено сериозно каза Чез. — С теб заедно постъпихме в Академията и заедно ще я завършим. А ако не я завършим, заедно ще напуснем.

Направо не знаех какво да кажа. Всички остроумия излетяха от главата ми.

През това време пристигнахме, аз по-скоро докретах, до етажа на Майсторите.

— По-нататък ще се справиш ли сам? — поинтересува се Чез.

Ясно. Той не искаше да е излишният човек в разговора с чичо ми.

— Не — отвърнах.

След това, което Чез ми каза, да го отпратя да си ходи, щеше да е абсолютна свинщина от моя страна.

— Ти, между другото, вярваш ли на приказките, че чичо ми ми е помогнал да вляза в Академията? — попитах го, докато куцукахме към кабинета на Ромиус.

— На кои приказки? — с преиграно учудване попита Чез и малко по-сериозно добави: — Те просто не знаят какви заклинания сплиташ. Силата далеч не е всичко. Пример — нашето огнено момче.

И двамата се разсмяхме.

Почуках на вратата на кабинета на Ромиус и дръпнах дръжката. Напразно. Вратата беше заключена.

— Чичо ти се разхожда някъде по нощите — констатира Чез.

— Да отидем до Кейтен да го попитаме, той може да знае — предложих аз, изпълнен със съмнение.

— Защо тъкмо него?

— Защото, освен него, друг не познавам — уморено отвърнах.

Кабинетът на нашия възпитател също се оказа заключен.

— Имам странното предчувствие, че утре ще се случи нещо много неприятно — простенах аз. — Да се връщаме.

— Можем да почакаме — неуверено предложи Чез.

— Не — категорично не се съгласих. — Утре денят ще е много тежък и искам да се наспя, за да си възстановя силите.

С Чез закъсняхме малко за вечеря и нашите приятели си бяха отишли. Жалко, сериозният разговор с Алиса пак се отлага.

Настроението ми така се срина, че залък не можех да хапна. Но макар и насила, изядох всичко, което беше на подноса, защото знаех, че утре ще ми трябват всичките ми сили.

Когато влязох в стаята си, огненото кълбо я осветяваше, само малко беше намалило размера си. След няколко часа, щеше да угасне, тъй като Алиса я нямаше да го захранва с „вълшебства“.

Както и да е, сега няма да го гася. А и сили да направя змийче не ми достигаха. Така че нека си свети, няма да ми пречи, даже напротив, поне малко разнообразие, защото тази тъмница зад прозорците ми беше дошла жестоко до гуша! Нека огненото кълбо замести донякъде слънцето…

Какво каза Чез? Утре сутринта в седем, в столовата? В седем, в седем…

Действие 4

Някаква странна жена, облечена в тъмен костюм, с къса прическа и много слабо лице ме гледаше право в очите и декламираше, отчетливо произнасяйки всяка дума:

— Днес ще научим кой пречи на всички да учат, кой пилее на вятъра драгоценното време на учителите, кой не струва пукната пара, кой е позор за цялата Академия, кой е способен във всеки момент да предаде приятелите си…

Имаше още много такива „кой“, но след известно време за мен всичко започна да се слива в един монотонен шум.

Шумът най-сетне заглъхна и жената обобщи:

— И така, кой е най-слабото звено?

Няма да разказвам подробно какво се случи на сутринта, просто не си спомням. Беше чудо, че ние с Чез някак си, подпирайки се един друг, стигнахме до Медитативната зала и даже прекарахме няколко часа, както се полагаше. Това, че бяхме в неадекватно състояние, никой не успя да забележи, защото и без това, на сутрешните медитации никой не можеше да се похвали с добро настроение. От медитацията си тръгнахме един час преди края, за да успеем да стигнем навреме в кухнята, където изтърпявахме наказанието си.

Вяло се придвижихме до столовата, разменихме няколко поздрава, изслушахме нечии указания и абсолютно автоматично се захванахме за работа. Като начало ни накараха да измием едни зеленчуци, след това да ги нарежем, после да ги пренасяме… Окончателно се разбудих едва след около час и половина.

— Това си е чисто издевателство — прозинах се аз. — Поне ще ни дадат ли да закусим?

— Мечтай си — разсмя се яката готвачка с бяла престилка, която минаваше покрай нас. — По време на закуската трябва да сервирате, да раздигнете, да измиете съдовете преди началото на следващата смяна, след което пак да сервирате…

С Чез се спогледахме и в един глас нададохме вой.

— На мен всичко това никак не ми харесва — мърмореше Чез, нарязвайки поредното градинско чудо на природата.

— Тепърва има да видиш — усмихна се накриво един ученик, който работеше заедно с нас. — До довечера остава още много време.

В кухнята бяхме общо осем души провинили се. Както ни беше обяснено, тук пращаха заради едно-единствено провинение — използване на магии извън Медитативните зали или Залите на Силата. Затова много бързо намерихме общ език с останалите, нищо, че трима от тях бяха от Факултета по Водата, а другите трима — от Въздушния.

По време на нашето общуване се разбра, че проблемите ни са сходни. На практика, превес се даваше на двубоите и за заклинанията оставаше малко време. Затова и те, както и ние се бяха опитвали да се упражняват по стаите си. Само един от осемте, беше наказан заради това, че уж на майтап беше полял с вода един ученик в коридора.

Веднага ми дойде на ум онзи, който си направи майтап с мен още първия ден. Дали го бяха наказали? Много ми се искаше! Всъщност, той си беше наказан, нали се запознахме в столовата.

Най-неприятното започна, когато дойде време за закуска. Заради някакво негласно правило, измислено специално заради мен и Чез, провинилите се не можеха да обслужват съкурсниците си. Затова нашите ги обслужваха тези от Водния факултет, а ние обслужвахме техните съкурсници.

След като един час михме съдове, дойде ред да носим чинии. Дори се зарадвахме, защото ни беше писнало от монотонната работа. Радостта ни обаче се оказа напразна.

Отдавна бях забравил за новия приятел на Лиз, затова не забелязах веднага неговата компания. Видях ги едва когато поставих пред тях чиниите със закуската.

— Това келнерче май съм го виждал някъде — подигравателно произнесе русолявият Ланс.

— Наистина си струва труда да влезеш в Академията, за да сервираш в стола — захихика Ейнджъл.

С какъв кеф бих му извил врата на този лигльо!

— Някой трябва да върши и тази работа — включи се и Найджъл. — По всичко личи, че това е истинското му призвание.

Поставих чиниите мълчаливо пред тях и се отдалечих.

— Къде тръгна? — Ланс ме хвана за ръкава. — Може би искаме да ти кажем още някои неща. Почакай малко.

Спокойно. Без нерви. Ако сега не се удържа, със сигурност ще ме изгонят от Академията като стой, та гледай! А аз още не бях решил, това добре ли е или зле.

В пълно мълчание издърпах ръкава си от ръката на натрапника и напуснах зоната на бойните действия.

— Защо ти треперят ръцете? — попита ме Чез, когато се върнах в кухнята.

— Нерви! — избучах и седнах на един стол. — Твой ред е да носиш чинии. Дванадесета маса.

Нашите познати седяха, между другото, на тринайсета маса. И след това нека някой се опита да ми каже нещо за нещастните числа!

След пет минути Чез се върна, червен като домат и с празен поднос.

— Какво ти е? — попитах злорадо.

— Сега ще ги… — бучеше Чез. — Никакви академични правила няма да им помогнат!

— Успокой се — посъветвах го. — Нека ги обслужат момчетата от Земния факултет, а ние после ще им помогнем за масите на „земята“.

— Как не! — побесня Чез. — Заради някакви си малоумници! Ние, ние ще ги обслужим! Да видим кой ще се смее последен!

Толкова бесен не бях виждал приятеля си. Явно го бяха засегнали много зле.

Появи се малка пауза, докато гладните студенти си пълнеха стомасите и аз реших да подремна. Нощният сън се оказа недостатъчен за възстановяване на силите ми и се чувствах като изцеден лимон.

Но едва затворил очи и някой ме бутна по рамото, после друг ме задена с подноса си, трети ме настъпи по крака и аз разбрах, че в кухнята нямаше как да си почина. Нямаше какво друго да правя и затова се присъединих към учениците, които активно обсъждаха живота в Академията. Разбира се, най-активен беше Чез.

— Не ставайте глупаци — вещаеше той. — Неслучайно тук наблягат на двубоите. Със сигурност предстои някаква каша и на тях всеки Майстор боец им е ценен.

— Да — съгласи се един от представителите на факултета по Водата. — Нашият император отдавна не е същият — няма си наследник и не се знае кой ще дойде след него. Напълно възможно е Шатер или някой друг от съседите ни да поиска да се възползва от момента и да завземе Златния град.

Някой от съседите? Ха-ха! Та ние нямаме други съседи на континента. Съмнявам се дали биха могли да се нарекат „съседи“ държавите от другите континенти…

— Това е смешно — не се съгласи с „водния“ един от представителите на въздушната сфера. — Никой няма да рискува да нападне Лита, дори само заради това, че тук е Академията. Само един Майстор струва колкото хиляда войника от Шатер.

Вижте ги, също като Съвета на Върховните майстори! Липсва само представител от факултета по Земята. Провинилите се студенти от първи курс обсъждат съдбините на света — картина, достойна за четката на някой велик художник.

— Те да не са глупаци, да нападат без магическа поддръжка! А между другото, Шатер си има собствена Академия на Занаята. Не толкова яка — Чез се усмихна, без много да си вярва — колкото е нашата, но не е за подценяване.

— Да, да — закима, в знак на съгласие представителят на водната сфера. — И си има много странно име. Ей сега ще си спомня… А! Орден. Магически орден.

— И тях ли ги учат на това, на което и нас? — поинтересувах се аз.

Всички ме зяпнаха като по команда.

— Ние откъде да знаем?

— Ами… всичко е възможно — повдигнах рамене. — Помислих си, че…

— Не му обръщайте внимание — уж на шега каза Чез. — Той е нашият мислител, но все мисли в друга посока.

Всички дружно се разсмяха.

Обидено им обърнах гръб и реших да не участвам в глупавия им разговор. И без това нямах чак такова желание…

За сметка на това се сближих с един ученик от въздушния факултет и дори си разменихме схемите на някои заклинания. Те не изучаваха огнени заклинания, затова схемата на простия фаербол го приведе в луд възторг. Да разказвам ли това, че заклинанието за „въздушен щит“, което получих насреща, предизвика у мен свещен трепет. Разказах на Лот — така се казваше момчето — как съм попаднал в кухнята, а той ми разказа за собственото си провинение. Разбира се, не можеше да се мери с мен и Чез, той само беше направил охладител за въздух в стаята си — било му топло. Заради което получил една седмица поправителен труд. Излиза, че ние с Чез сме късметлии, явно Кейтен се беше смилил над нас като за първи път.

След половин час с Чез отидохме да съберем от масите празните паници. Сякаш напук, а може би тъкмо напук, троицата наши познати седеше все още на тази проклета маса номер тринайсет.

— Да отидем заедно — пошепна ми Чез. — Ако нещо се случи, ще ми пазиш гърба.

Защо да му пазя гърба? Какво ли беше намислил?

Тръгнах да го спирам, но вече беше късно. Чез гордо измарширува до масата и започна да събира чиниите. Заех се със същото на съседната маса.

— След това сигурно дояждате остатъците? — попита гърчавия Ейнджъл — Защо да се похабяват продуктите…

— Разбира се — без да се откъсва от работа, отвърна Чез. — Този принцип сме спазили и когато сме ви сготвили тази чудесна супичка от вчерашните остатъци.

Погледите на тримата обходиха празните чинии от супа и лицата им на мига придобиха зеленикав оттенък.

— А за това, че всеки в кухнята смята за свое задължение да се изплюе в чиниите на глупаци като вас, изобщо няма да разказвам — продължаваше Чез.

Лицето му изразяваше такова задоволство, че по него можеше да се прочете колко пъти се беше изплюл във всяка чиния. Макар че ако трябва да съм честен, Чез нямаше как да го стори, тъй като тогава сервирах аз и до последния момент той не знаеше на кого ги нося. Тримцата обаче не бяха наясно с тези подробности.

Лицата им окончателно позеленяха.

— Не те съветвам… — понечи да изрече една застрашителна фраза Ланс, но нищо не се получи, защото гласът му прозвуча жално.

— Не те съветвам — прекъсна го Чез. — Но вече е късно. Всичко сте излапали. Случайно да ви е попадала една миша опашка? От добро сърце, за да ви подсиля менюто с малко месо, сварих едно мишле. Като за любими клиенти…

Това беше последната капка. Тримата скочиха и на бегом напуснаха столовата.

— Какви доверчиви глупаци — хилеше се Чез. — Как ти хареса моето представление?

— Яко! — отвърнах честно. — Само да не си го отнесем и за това.

— Защо? — учуди се Чез. — Не съм ги пипнал с пръст. Само мило си поговорихме.

— Наистина беше мило — съгласих се аз. — На теб обаче не ти ли е хрумвало, че тези, които работят в кухнята, наистина могат да се изплюят да кажем в твоята супа?

— Ами… — и Чез позеленя. — По-добре да не мисля за това.

— Съгласен съм с теб — кимнах аз и неволно потръпнах.

От столовата успяхме да се измъкнем едва преди началото на лекцията на Шинс. За щастие, през цялото време нямах възможност да се замисля за това, което проклетият учител се готвеше да ми устрои. Дали беше за щастие? Може пък и да можех да измисля нещо… Кого ли заблуждавам? Нищо нямаше да измисля.

Във всеки случай, цялото напрежение, което ми се беше събрало, се стовари върху ми на влизане в Залата на Малката сила.

Спрях нерешително.

— Да вървим — побутна ме Чез. — Ако трябва, ние ще те прикрием.

Чудя се как смяташе да ме прикрие…

В залата се беше събрала цялата ни група. С Чез се промъкнахме до нашите хора.

— Къде бяхте толкова време? — поинтересува се Невил. — Шинс вече беше тук и с изключително щастлива физиономия обяви, че днес ще имаме особен урок. После отиде за някаква комисия. А вие се шляете неизвестно къде…

С Чез и Алиса се спогледахме съучастнически. За другите не знам, но този урок нямаше как да го пропусна. Имах странното усещане, че без моята персона той нямаше да започне.

— Ти отиде ли вчера, където трябваше? — пошепна ми Алиса.

— Не — отговорих й аз шепнешком.

— Ти да не би да откачи?! — с всичка сила викна тя.

Всички ученици се обърнаха към нас.

— Какво зяпате? — изръмжа Алиса и на лицето й отново се появи маската на безразличието.

Шинс, както винаги, закъсня с десет минути, но когато дойде, не беше сам. С него дойдоха двама Майстори с червени ливреи.

— Така… — каза Шинс. — Днес е особен ден. След два месеца обучение, ще отсеем, така да се каже, излишните — тук той погледна изразително към мен — елементи.

— Започна се — прошепна ми Чез.

— Днес ще проведем серия от двубои и ще установим кой от вас е най-слабото звено на групата.

Много странно, това вече бях го чувал.

Комисията, която се състоеше от двама Майстори, седна в двата края на площадката за двубои в две удобни кресла, които кой знае откъде се взеха. Много добре помня, че тук, освен адски неудобните пейки, друго нямаше.

— Сега ще теглим жребий, за да определим двойките, които ще се бият — обяви Шинс. — Жребият ще е според поредните номера от дневника.

Трябва ли да казвам, че моят номер е тринайсети? Мисля, че не.

След жребия започнаха двубоите. Имаше време, докато дойде моят ред и можех да поразмишлявам над схемата, която ми даде момчето от въздушния факултет (ами, ако сработи?) и да погледам битките на моите съкурсници.

Няма да разказвам как завършиха битките си Чез, Алиса и Невил. Само ще спомена стила на Наив. Този, който имаше щастието да попадне под един енергиен купол с него, можеше да се надява единствено на това енергийният купол да поеме по-голямата част от енергията на огненото кълбо, а върху му да се стовари по-малката.

И така как водеше Наив битката си?… Много просто. Хвърляше по противника си едно огнено кълбо, в краен случай — две. Да се опитваш да се измъкнеш от тях беше съвсем безполезно, затова почти никой (всъщност, абсолютно никой) не се съгласяваше да се бие с нашето „огнено момче“. В случая всичко се реши от жребия.

За мое голямо удоволствие, срещу Наив трябваше да застане Триз. Да го кажа направо — моето злорадство беше безгранично!

— Пак ли ще губим? — не пропуснах да го подкача.

Триз погледна мрачно към мен, но реши да се въздържи от отговор.

— Залагам на Наив — пошепна ми Чез.

Естествено.

Момчетата сложиха качулките, енергийният купол се отвори и Наив моментално пусна знаменития си фаербол (той всъщност нищо друго, освен това не умееше). Единственото, което Триз успя да направи, беше щит, след което сложи ръце пред лицето си… а може би е успял да си прочете молитвата…

Огнената топка проби щита, намали размера си четири пъти и се удари в гърдите на Триз. Ударът на фаербола, който беше с размери половин метър в диаметър, запрати Триз в енергийната стена. Наблюдаващата страна, както обикновено, не предприе никаква защита. Чудо голямо, че някакъв ученик получил травма! Ще го излекуват за нула време, тъкмо занапред ще бъде по-внимателен.

Трябва да призная, че Триз беше първият, който успя така ефективно да се защити от кълбото на Наив. Другите си патеха сериозно. Триз може и да е глупак, но от него щеше да излезе добър Майстор.

Занесоха го в здравния пункт и аз за пореден път проклех тази нечовешка система. За какво им бяха всичките тези травми?! Толкова ли не можеха да измислят нещо по-добро, освен тези огнезащитни и водоустойчиви ливреи, та да намалят травматизма? Какво им пречеше да поставят поне един малък щит?! То се виждаше, че губи.

Може да се каже, че на Триз му провървя — лицето му почти не беше засегнато. Огненото кълбо го удари в гърдите и той успя да се закрие с ръце. Ще се отърве с леко мозъчно сътресение и с няколко счупени ребра — работа, която друидите щяха да свършат за двайсетина минути.

След жребия (съмнявам се, че някой би го признал за честен) ми се падна да се бия с най-силния ученик след Наив. Силата, както знаете, не е всичко. Но сила плюс умение, това вече е нещо. Стил притежаваше и двете качества. Освен това, той не беше лош човек, беше ведър и усмихнат. Той беше този, който дойде първия ден с незавързана и незакопчана ливрея. Там, където се мяркаше плешивата му глава, винаги звучеше смях. От такъв човек не ти е жал дори да паднеш.

— Успех — стисна ръката ми Стил. — Нека победи… по-добрият.

Колко елегантно избягна израза „по-силният“! Нищо, че всички във факултета знаеха, че съм най-слабият. Не, този човек, определено ми харесва.

Но преди началото на двубоя трябваше да направя още нещо.

Приближих се към Шинс и с най-невинната физиономия, на която бях способен, го попитах:

— Извинете, дали бихте могли да погледнете моите изчисления за заклинанията?

С тези думи му подадох листчето със схемата на моето огнено змийче. Нека го погледне, та да схване, че всичко сам съм измислил.

И без да чакам отговора на дебеланкото, тръгнах към мястото за двубои.

Тъкмо застанах на мястото си и си сложих качулката, и над нас се разтвори енергийният купол. Не мина и секунда и Стил пусна към мен едно пробно кълбо.

В отговор аз пуснах моето змийче. Както се очакваше, когато се срещнаха, фаерболът експлодира. Всички бяха запомнили урока на Шинс.

Стил виновно разпери ръце — извинявай значи, но няма как.

Ясно беше, че сега ще сътвори омразната ми „огнена птица“. Но аз теоретично бях подготвен за това. В главата ми се въртеше леко променената схема, която в кухнята ми беше дало момчето от въздушния факултет. Щеше ли да проработи?

Мислено възстанових схемата, протегнах ръце и… нищо не произлезе. Никакъв „въздушен щит“, както твърдеше Лот, не се появи. Най-вероятно не биваше да внасям корекции. Вече се бях примирил със загубата, когато „огнената птица“ се опря в някаква невидима преграда на метър от мен и… изчезна.

Разбира се, Стил много се огорчи. След секунда, към мен полетяха две „огнени птици“. Да възпроизведа за втори път това заклинание, а и което и да било друго, беше невъзможно — бях изцеден до капка.

Затова стиснах очи, закрих с ръце лицето си и се приготвих за удара.

Удар не последва. Почаках още малко и боязливо отворих очи. Към мен не летяха никакви огнени птици, в пространството наоколо — също.

Изопнатото от изненада лице на Стил красноречиво говореше, че силовата преграда, която бях поставил, все още действаше.

Той се почеса по бръснатата глава и направи три „пеперудки“. Едва се удържах да не се завра в най-отдалечения ъгъл (макар че откъде ъгъл в кръглия купол) на полето.

Този път дори не понечих да закривам лицето си. Ако защитното поле не работеше и ме уцелеха три „пеперуди“, нямаше как да се спася, а ако работеше, значи нямаше никакъв смисъл да се крия. Затова реших да посрещна опасността с високо вдигната глава, само с леко нахлупена над очите ми качулка.

За моя радост, трите змийчета изчезнаха на няколко метра от мен, леко просветвайки. Добре, че внесох някоя и друга поправка в схемите, иначе друг път щяха да издържат толкова попадения.

Стил реши да действа така, че със сигурност да разбие щита ми и ми прати един двуметров фаербол. Нали ви казах, че Стил не е много по-слаб от Наив.

Не можах да се сдържа. Не ми се искаше да хабя цял щит за едно, макар и голямо огнено кълбо, което бих могъл лесно да взривя с най-малкото си змийче.

Тези мисли минаха за секунди през главата ми, докато от ръката ми изскачаха пет огнени змийчета, едновременно с кълбото на Стил. Четири от петте змийчета изчезнаха в моя щит, но петото, все пак намери пролука и се устреми към огненото кълбо. Стил късно се усети, че предстои среща на змийчето с кълбото и не успя да разтвори щита си.

Огромният фаербол се взриви и го отхвърли чак до купола. Стил се свлече бавно на пода.

Енергийният купол изчезна и за втори път, откакто бях в Академията, залата ме посрещна с пълно мълчание.

Нека позная — сега Шинс ще обясни как много лесно може да бъде унищожен моят щит. Радваше ме само това, че не би могъл да го демонстрира върху мен, тъй като аз едва ли бих могъл повторно да възпроизведа изобретението си.

Бавно се приближих към учителя си, очаквайки най-лошото.

— Много добре — кимна Шинс и ме потупа по рамото.

От изненада не можах нищо да кажа. Точно това беше за мен абсолютно неочаквана реакция. Само не ми казвайте, че Шинс е променил отношението си към мен, защото е прочел записките ми за огнените змийчета — няма да повярвам.

Стил, който вече беше дошъл на себе си (една гореща вълна не е като да те блъсне фаербол по гърдите!), се приближи и ми стисна ръката.

— Много добре — повтори той думите на Шинс. — Най-обидното е, че за тази загуба съм си виновен единствено аз.

В края на изпита се оказа, че нашата петорка е единствената, която е спечелила всичките си битки.

Шинс ни задържа и когато всички, заедно с комисията, напуснаха залата, ни зарадва с добри новини.

— След половин месец ще се проведат двубои между факултетите и по всичко личи, че вашата група ще представи факултета ни в общото състезание.

Трябваха ни няколко минути, за да схванем, за какво става дума.

— Но ние не знаем нищо за тези състезания! — най-сетне възкликна Чез. — Освен това, не знаем никаква друга магия, само огнената.

— И никой не ни е учил как да се бием с другите факултети — продължи Алиса.

— За тези две седмици трябва да усвоите всичко това — твърдо отсече Шинс, след което добави по-меко: — Не е толкова трудно, колкото ви изглежда на пръв поглед.

Аха, значи на втори поглед е по-трудно!

С Чез се спогледахме. Сякаш проблемите ни бяха малко, та сега и това…

Затова пък братята Викерс и Алиса бяха напълно удовлетворени.

Впрочем, може би и ние с Чез, след като се наспим и си починем, ще оценим прелестта и значимостта на оказаното ни доверие. Сега обаче това не беше възможно.

— Между другото — отбеляза Шинс, — днес Зак използва щит от преплетени потоци въздух, а това е заклинание от друг факултет. Тъй че останалите имате какво да научите от него.

След това изявление едва не изпаднах в несвяст. Подобно беше и състоянието на моите приятели. Два пъти за един ден Шинс да ме похвали!… Това е точно два пъти повече, отколкото през всички изминали месеци.

— А сега, бегом на лекции! — кресна Шинс и аз разбрах, че той изобщо не се беше променил. Как съм могъл да си помисля, че би могъл да стане дори и мъничко по-добър?!

Макар че до началото на лекциите оставаше повече от час, ние се престорихме, че бързаме много за любимите ни тактика и енергетика.

— Как ви харесва този обрат на събитията? — попита Чез, веднага щом се скрихме зад първата чупка на коридора.

— Страхотно! Ужас! — в един глас отговорихме с Наив. Досещайте се кой какво каза.

— Най-важното е, че не можа да те изгони — каза Алиса.

— Ако беше изгубил двубоя, непременно щеше да те изгони — отбеляза Чез.

— За какво му е да гони Зак? — учуди се Невил, който не беше в крак с последните събития. — Шинс дори го похвали, нещо, което не очаквах от стария козел.

— Никой не го е очаквал — каза Чез. — И как така изведнъж стана толкова добричък?

Алиса ме загледа с многозначителен поглед, сякаш очакваше от мен някакво обяснение. Аз обаче нямах смислен отговор.

— Какви бяха тези листчета, които му даде преди началото на двубоя? — попита ме тя подозрително.

— Подкуп?! — моментално реагира Чез.

— Не беше подкуп, а схемата на моето змийче — на драго сърце обясних аз. — Защото той беше решил, че съм я преписал от по-големите.

— Трябваше да ме извикаш за свидетел — сериозно каза Чез. — Щях да потвърдя, че си го измислил в мое присъствие.

— Не-е… — не се съгласих. — Това щеше пак да му напомни, че сме наказани.

— Зак, ти забеляза ли, че той не каза нищо за ново наказание? — попита Алиса.

Точно така! Нито дума за това, че отново съм нарушил правилата на Академията. Значи, предположенията ми са били верни. Което ще рече, че вече мога да се упражнявам в стаята си!

— За какво става дума? — попита Невил. — Нещо множко станаха тайните ви.

— Сега ще ти разкажа — предложи услугите си Чез.

Действие 5

Тази вечер решихме да се съберем, за да отпразнуваме победата си. Само дето да се нарече „вечер“ времето, когато се събирахме, беше доста необичайно. Мина обед, мина медитацията, мина и вечерята и едва тогава се събрахме в моята стая.

С Чез едва се държахме на краката си след работата в стола. Дори не съм си представял колко е тежко — цял ден влачиш подноси и миеш съдове! Към края на втората смяна направо падахме. Единственото преимущество от работата в кухнята беше това, че получавахме допълнително. На нашата сбирка домъкнахме толкова плодове, че Наив превъртя от лакомия. Но дори в това състояние не можа да изяде всичко, което бяхме донесли. Затова, за пръв път, откакто бяхме в Академията, трябваше да му помагаме, за да се справи с всичката храна.

— Да ви кажа, това, че ви наказаха, си има и своите предимства — отбеляза Наив, като оглеждаше остатъците от втората си вечеря с доволен, но лаком поглед.

Двамата с Чез въздъхнахме едновременно.

— Точно така — неочаквано подкрепи Алиса по-младия Викерс. — Ако не ви бяха наказали, ти, Зак, нямаше да откриеш и обезвредиш заклинанието датчик.

Сега само аз въздъхнах, но от цялата си душа. Само ако знаеха какво ми струваше!

— Вече ще можем да се упражняваме денонощно! — радостно възкликна Невил.

След думите му, в центъра на стаята се появиха четири огнени кълба.

— Моля ви, само не ми палете стаята — примолих се аз и побързах да събера разпилените по пода учебници.

— Стига, моля ти се! — възкликна Чез. — Днес празнуваме, какво се хвана за учебниците?!

— Ако не си опазя книгите, няма да има откъде да уча! — измърморих аз, но Чез не обърна и грам внимание на моите думи.

Взе в ръката си една ябълка и я вдигна, сякаш вдигаше чаша.

— Искам да вдигна тост с този плод в чест на днешния празник — гръмко произнесе той.

Оценявайки отговорността на момента, ние също взехме по една ябълка.

— Поздравявам всички ви и, разбира се, на първо място, собствената си многоуважавана персона с днешния успех — продължи Чез речта си. — И ви приканвам да опитате тези божествени плодове в чест на нашите бъдещи успехи, които ще пожънем в двубоите между факултетите.

Чукнахме се с ябълките и отхапахме по едно съвсем мъничко парченце. Никой от нас, с изключение на Наив, не можеше и хапка да преглътне.

— Наистина се надявам отсега нататък да можем повече да се упражняваме на Занаят — въздъхна Невил.

— Едни искат да практикуват Занаят, а други — магии — отбеляза Алиса. — Някой от вас знае ли разликата между двете понятия?

— Магията е управление чрез „вълшебства“, а Занаятът е начинът да управляваш — веднага й отвърнах аз.

— Пак разговори за наука! — ядоса се Чез. — Поне веднъж не може ли да мине без това?

— Спокойно, приключваме — успокои го Алиса и ме попита: — Искаш да кажеш, че сме обикновени магьосници ли? Същите тези, които са били преследвани от дванайсети до деветнайсети век?

— Не, не — възразих аз. — Между тях и нас има огромна разлика. Ние не се занимаваме с магия, а със Занаят.

— Да, но каква е разликата между практикуването на магия и практикуването на Занаят? — повтори въпроса си Алиса.

— Честно казано, не знам — бях принуден да призная. — Знам, че съществува, но в какво се проявява… на тази тема не можах да намеря нищо в библиотеките.

— Не си ходил там, където трябва — усмихна се вампирката.

— Ехо — обади се в моя защита Чез. — Зак е ходил в главната библиотека на Лита и ако искате да знаете, той е най-образованият сред нас.

— Така ли? — иронично пропя Алиса. — А защо не знае каква е разликата между магия и Занаят?

— В историческите книги за това не се споменава нищо — настоявах аз. — В библиотеката на Академията може да има нещо по въпроса, но ние нямаме достъп до нищо друго, освен до учебниците.

— А не си ли се опитвал да прочетеш Легендата за възникването на Занаята? — поинтересува се Алиса.

— Легенда ли?… — пренебрежително отвърнах аз. — От легендите няма никаква практическа полза. Предпочитам да работя с факти, не с приказки.

— Тук бъркаш — намеси се Невил. — Легендите не се появяват току-така. Във всяка приказка, освен приказното, има и много истина.

— Не чета приказки — раздразнено изрекох.

Какво са се лепнали за мен?!

— Искаш да кажеш, че не си чел легендата за „даровете на Стария дракон“?! — учуди се Невил.

— Не съм и не ми трябва! — ядосано отвърнах. — Приказките са за децата. За възрастните са историческите хроники.

— Чез — Алиса се обърна към него. — Трябвало е да се погрижиш за културното развитие на приятеля си.

Какво?! Тя за недоразвит ли ме има?! Защото не съм чел приказки?! Имах много по-високо мнение за нея.

— Виновен — съгласи се Чез и делово добави: — Веднага ли да му разкажа легендата или когато го сложа да спи?

— Не, мисля, че тази вечер аз ще му разкажа приказка за лека нощ — усмихна се Алиса.

Сигурно ми се е сторило!

— Ами, тогава да не ви пречим — светкавично реагира Чез. — Ние с братята можем веднага да се преместим в моята стая…

— Няма нужда, няма да ми пречиш — усмихна се Алиса. — И така, Зак, съгласен ли си да ти разкажа приказка?

Тя ме погледна лукаво в очите.

Искаше ми се да й кажа, че съм готов да слушам каквото и да е, стига да чувам нейния глас, но не знам защо, се ограничих само с едно кимване.

— Чудесно! — Алиса се настани удобно на леглото ми. — Моля, изгасете осветлението и оставете само малкия фаербол да свети.

Момчетата послушно изпълниха необходимите действия и насядаха около Алиса, а аз предварително вече се бях настанил до нея. Тук трябва да отбележа, че никой друг не умее да разказва приказки като вампирите. Имат идеална памет…

— Много от вас са чували за времената, когато магьосниците са били преследвани. Но не всеки знае коя точно е причината за гоненията. Разказите за „злите магьосници“ са пълни с такива подробности, че кръвта в жилите дори на най-възрастните и опитни вампири изстива. Само че най-често тези разкази са силно преувеличени.

— Сигурно онези магьосници са били нежни души — подхвърли Чез.

— Мълчи! — сопна му се Невил.

— Преди всичко, магьосниците не са били чак толкова лоши, във всеки случай, не са били по-лоши от хората — продължи Алиса. — Просто, в онези времена магията се е подчинявала на съвсем други закони. По-точно, нямало е точни правила. Тоест, не винаги магьосникът е знаел какво ще се случи след неговото заклинание. Да речем, че магьосникът е искал да сътвори дърво и е произнасял заклинанието си. Дървото се е появявало, но никой не е знаел какви свойства притежава. Могло е да бъде хищно или отровно или обратното — полезно и плодоносно. Било е много трудно да се предположи какво ще последва, когато заклинанието бъде произнесено, затова тогава заниманията с магия са били нещо като теория на вероятностите. Ще стане — няма да стане. Няма нужда да споменавам, че околните са си патили повече от магиите, отколкото самите магьосници. С течение на времето, магьосниците, ако са оживявали, са натрупвали известен обем от заклинания и са се отказвали от опасните опити. Бедата обаче идвала оттам, че те по никакъв начин не желаели да споделят своя събиран с толкова труд опит с останалите представители на професията си. Неохотно приемали и ученици, тъй като учениците също е трябвало да преминават през този пълен с проби и грешки път. Много често краят бил плачевен.

Хората наоколо бързо разбрали, че да се живее в близост до практикуващ магьосник изобщо не е безопасно и започнали да ги прогонват от земите си. Не всички магьосници били толкова благородни и сговорчиви, че да напуснат родните си места, затова все по-чести ставали сблъсъците, в които много магьосници си позволявали да използват разрушителни магии…

За няколкостотин години отношението към тях толкова се влошило, че всички магьосници били изпратени в изгнание. Били издирвани, залавяни и прогонвани, а много често и убивани. Разказва се, че точно по това време е възникнал Орденът на Инквизицията в Шахтерския халифат и че тъкмо Инквизиторите са постигнали съвършенство в преследването и избиването на магьосници.

Магията била забранена. Всички, които се опитвали да се занимават с нея, били принудени да напускат селата и градовете и да се заселват в горите, откъдето също били изгонвани от друидите, или в планините, където изчезвали безследно, най-вероятно завършвайки магьосническата си кариера в стомаха на някой дракон.

Силните вълнения били причината царство Миир много бързо да завладее земите на съседите си. Понякога селищата доброволно се присъединявали към царството, тъй като всички знаели за силата на вампирите и тяхната способност да противостоят на магиите. Никой никога не наричал „магия“ способностите на вампирите. Може би, защото вампирите използвали тези способности, за да овладяват до съвършенство собствените си тела и дух, а магьосниците само правели пакости. И станало обичайно вампирите да организират потери и да ловят магьосници. Струва си да се отбележи, че вампирите смятали хората за домашни животни — те също от време на време се нуждаели от охрана.

По време на една от хайките отряд от двама вампири стигнал чак до Далечните планини. Това е много далече. Магьосникът, когото преследвали, се оказал много упорит и нямал никакво намерение да се предава. Ако само се криел, щяло да е лесно, но той не само бягал, ами правел и магии и така вампирите не можели да го уловят. По всичко личало, че магьосникът е опитен и знаел много заклинания.

Двамата вампири гонили магьосника из Далечните планини в продължение на няколко седмици. Накрая го вкарали в пещерата на един стар дракон. В онези времена болшинството живи дракони вече били много стари, защото младите и неопитни дракони били убивани от ловците или заради тръпката, или заради ценната им люспеста кожа. Стражите на шахтите, където се добивал „далгор“, също не пренебрегвали драконовското месо и с удоволствие преследвали крилатите твари. „Твари“ били само младите дракони до определена възраст. Те стареели много бавно и когато се случвало да достигнат определена възраст, мълвата говори, че ставали, едва ли не, най-умните същества на света. Но това са само слухове, защото независимо от мъдростта и ума си, драконите били големи любители на човешко месце и с удоволствие изяждали редките свидетели на своята мъдрост.

В пещерата на точно такъв мъдър и гладен дракон попаднал и магьосникът. В съответствие със законите на жанра в това време драконът спял. Или поне старателно се преструвал, че спи. Магьосникът не бил глупак, затова бързичко претърсил пещерата за несметното съкровище, което според легендата трябвало да бъде пазено от дракона, но нищо не намерил. Не знаел, че понятието „съкровище“ в случая не означавало материални неща. Драконите, ако не сте забравили, били много мъдри същества и техни съкровища били знанията. Само не ме питайте откъде са вземали знанията, след като са прекарвали живота си в гордо усамотение в пещерите. Нека тази тайна, заедно с тайната на тяхното размножаване, си останат загадка.

В самия разгар на обиска на пещерата влезли вампирите. Въпреки че не били от най-разумните, не тръгнали да будят дракона, а с жестове показали на магьосника, че желаят да осъществят дългоочаквания контакт вън от пещерата, в по-спокойна обстановка. Магьосникът, също с жестове, красноречиво показал на вампирите къде биха могли да си заврат дългоочаквания контакт. След което драконът се събудил и също толкова красноречиво показал на гостите си, че от пещерата няма да излязат, докато той не реши (казано с прости думи, драконът затиснал изхода на пещерата със своя, с извинение, задник).

— Легендата — не издържах аз — е пълна с такива подробности, сякаш разказвачът е бил в пещерата.

— Може би — усмихна се загадъчно Алиса. — Недей да забравяш, че вампирите живеят дълго… И ако още веднъж ме прекъснеш — спирам да разказвам.

Послушно млъкнах, защото разказът ме беше заинтригувал. Историческите факти бяха достоверно подбрани и не се разминаваха с написаното в научните трактати.

— Драконът погледнал гостите си и казал…

— Уха, обяд, че и с доставка!

Вампирите незабавно се залепили за тавана.

— Чевръст обяд — отбелязал драконът.

Магьосникът бързо замърморил нещо под носа си.

— Ще избяга! — извикал единият от вампирите и пикирал върху магьосника.

— Никой няма да избяга оттук! — не се съгласил драконът и с леко движение на двуметровата си лапа отхвърлил вампира в най-далечния ъгъл на пещерата.

В това време въздухът над главата на магьосника започнал да се сгъстява и да хвърля искри.

— Ще избяга! — повторил вампирът, издигайки се бавно над пода.

— Не подскачай, Вел — посъветвал го вампирът от тавана.

— Вярно, не подскачай. — Драконът преместил погледа си върху магьосника. — А ти не се излагай с тези детски магии, току-виж си се наранил…

Над главата на магьосника се взривило едно голямо огнено кълбо. Смаяната му физиономия ясно показвала, че този резултат бил съвършено неочакван.

— Получи ли си го? — драконът въздъхнал съчувствено. — Човечетата магьосници не могат да се мерят с мен, най-изкусните вампири — също. Така че мога само да ви посъветвам да се отпуснете и да се наслаждавате на… общуването.

— На общуването ли? — попитал недоверчиво вампирът от тавана.

— Именно. Между другото, да седиш в пещерата сам в продължение на стотици години е скучна работа, а истински достойни събеседници се появяват изключително рядко.

Магьосникът потръпнал.

— А след като пообщуваме… ще ни пуснете ли?

— Може би — усмихнал се драконът.

Виждали ли сте някога как се усмихват драконите? Нервна тръпка изпитал не само магьосникът, но и врелите и кипели вампири.

— За какво бихте искали си говорим? — бързо се ориентирал вампирът от тавана. — Апропо, нека ви се представя — Кел.

— Декордианис — отвърнал драконът. — Дек, за по-кратко.

— Вел — представил се вторият вампир.

И тримата погледнали към магьосника.

— Леонис — смутено проговорил той.

И едва след като прозвучал гласът на магьосника, вампирите го загледали по-внимателно и видели, че е още много млад. Изпод няколкото слоя мръсотия надничала момчешка външност, а това било много странно, тъй като всички що-годе опитни магьосници били на солидна възраст.

— Сега, след като вече се познаваме, ще ви задам следния въпрос: Какво търси такава странна компания в пещерата ми? — поинтересувал се драконът.

— Играем си на стражари и апаши — пошегувал се Кел. — Сега е наш ред да гоним, а на младия човек — да бяга.

Драконът кимнал.

— Не ме мислете за чак толкова неинформиран, щом живея в пещера. Запознат съм отлично със ситуацията по вашите земи. — Той внимателно изгледал вампирите. — Значи, вие сте ловци на глави, така ли?

Вампирите се усмихнали.

— Не само на глави — казал Кел. — На всякакви телесни части, в комплект, така да се каже.

— Значи ви трябвам жив? — обадил се магьосникът.

— По възможност, да — съгласил се Кел.

— Не е ли малко рано да се пазарите? — разсмял се драконът. — Много е възможно някой от вас да не си тръгне оттук.

Вампирът Вел започнал плавно да минава в бойна трансформация.

— Това като нищо може да си ти, зъбатия — моментално реагирал драконът.

— По-добре сам се погледни — промърморил под нос вампирът.

Но бойният му дух за секунда се изпарил.

— Извинете моя приятел — спокойно произнесъл Кел. — Та за какво искахте да поговорим?

— Защо преследвате магьосника? — попитал драконът.

— Защото ни помолиха жителите от неговото село — мръднал с рамене Кел.

— Защо ви помолиха?

— Защото им вредеше.

— Как им вредеше?

— Занимаваше се с магии…

— Алиса — прекъснах вампирката, едва сдържайки прозявката си. — Дълго ли продължават тези глупави разговори?

— Ами… в легендата се разказва, че те прекарали в пещерата няколко дни — недоволно отвърна Алиса.

— Извинявай, че те прекъснах — извиних се аз. — Но не виждам къде е смисълът на тази легенда. Само безполезни приказки…

— Ето че ме ядоса! — нервира се вампирката. — Повече нищо няма да разказвам.

— Млъквам — побързах да отговоря.

— Късно е — каза вампирката. — Можеш да мълчиш колкото си искаш, но няма да чуеш и дума повече.

— Няма пък нужда — обидих се аз. — После Чез ще ми разкаже какво е станало.

Чез се стресна. Гледай го ти, нахалника! Накара ме насила да слушам някаква легенда, а той самият спи!

— А? Какво?

— Нищо — окончателно се обиди вампирката. — Гледайте си работата, аз отивам да спя.

— А продължението на легендата?! — възмути се Невил. — Тези подробности даже не съм ги чувал. При нас я разказват много по-кратко.

— Друг път ще ви я разкажа — Алиса стана от леглото.

— Да те изпратя ли? — предложих вяло аз.

Алиса се замисли.

— Може — неочаквано се съгласи тя.

Не включих веднага.

— Какво каза? — попитах за всеки случай.

— Може да ме изпратиш — повтори Алиса. — До телепортите.

Ако ще да е до съседната врата!

Веднага скочих от леглото, за да не изпусна момента.

— Винаги на твое разположение!

Излетях от стаята, почти настъпвайки Алиса по петите. Само че този път тя нямаше намерение да изчезва.

— Останах с впечатлението, че искаш нещо да ми кажеш — каза Алиса, веднага, щом затворих вратата след нас. — Така ли е?

О, да. Имах да й казвам много неща.

— Преди известно време разговарях с възпитателя Кейтен и той ми каза, че в деня на постъпването ни в Академията, при него са идвали твои роднини и са го заплашвали…

Боже мили, какви ги дрънкам!

— И какво от това? — учуди се вампирката.

— Кейтен ме помоли да те попитам, дали трябва да се страхува от тези заплахи и освен това, да ти задам няколко въпроса…

Алиса се спря.

— Какво става — намръщи се тя. — Да не си се цанил за осведомител?

— Не, моля ти се — бързо отговорих. — Просто си спомних, че той питаше…

Напразно го започнах този разговор. Ще си помисли, че нямам какво друго да й кажа.

— Може да му предадеш, че няма от какво да се страхува. Моите роднини и без него си имат достатъчно проблеми.

Стигнахме до телепортите.

— Алиса… — започнах аз.

— Лека нощ — бързо отвърна тя и изчезна в светкавицата на телепорта.

Да, наистина изобщо не умея да общувам с момичета. Какво значение има какво е казал Кейтен?! Когато те е страх да кажеш това, което мислиш, ръсиш глупости!

Бавно стигнах до стаята си, ругаейки себе си с най-долни думи.

— Много бързо се върна — каза Чез веднага, щом затворих вратата.

— Остави ме — едва проговорих.

Чез веднага усети, че в момента е по-добре никой да не ме закача.

— Момчета, тръгваме си — прозина се той. — Наив, марш да нанкаш! Така и така яденето свърши.

— Жалко, че не можахме да чуем легендата докрай — оплака се Невил.

— Ами да — опомних се аз. — Какво се е случило всъщност?

— Какво ли? Нищо особено. Поприказвали си за това-онова и драконът решил да помогне на магьосника. Пуснал вампирите да си ходят, след като му обещали да не преследват повече магьосници, а момчето оставил при себе си, в пещерата за няколко години. И драконът научил младежа на това, което ние сега наричаме Занаят. Точно този дракон е изобразен върху символа на Занаята…

— Секунда — прекъснах аз Невил. — Къде тогава е разликата между Занаята и магията от онези времена?

— Учуден съм, че не знаеш — усмихна се Невил. — Тогава магията е била непредсказуема, тъй като е използвала изключително словесни формули. Съгласи се, че е доста трудно да изразиш с няколко думи всичко, което съдържа едно заклинание. Драконът научил първия Майстор да сплита енергийни формули с обикновено усилие на волята, тоест да работи пряко с енергията.

— Само толкова ли? — учудих се аз. — И заради тази проста история ли се канеше Алиса да ми разкаже толкова дълга легенда.

— Знаеш ли, Зак? — погледна ме Чез. — Понякога ме изумяваш. Чудя се как човек като теб, който е толкова нечувствителен към Изкуството, пише такива хубави песни?

В последно време за мен това беше болна тема. Откакто Ромиус ми обясни произхода на моята музика, не се доближавах до никакви музикални инструменти. Бях забутал под леглото си своята любима „музикалка“ и нямах никакво желание да я извадя оттам.

— Забрави! — ядосано отвърнах. — Лека нощ!

Изпратих момчетата до вратата и със стон се тръшнах на леглото си.

Какъв е този живот?! Това, което единствено ме вълнуваше преди — музиката, сега престана да има значение за мен. Единствено важни бяха отношенията ми с Алиса… и Занаятът. Колкото и да изглежда странно, тази драконова (в буквален смисъл драконова) магия, започваше да ме завладява…

Тази нощ не можах да заспя. Дълго време се въртях в леглото и се опитвах да се отпусна, но нищо не се получаваше. Главата ми беше пълна със странни мисли, образи и размишления. Накрая станах от леглото и отидох до прозореца.

Нощта покриваше света вече цяла седмица. Цяла седмица на небето светеха огромни звезди, цяла седмица не бях виждал слънцето. Но сега и според моя биологичен часовник, нощта беше в законните си владения.

С благоговение загледах небето и почувствах невероятен прилив на сила.

Каква красота!

Неочаквано, няколко звезди изчезнаха от небето. В началото си помислих, че ми се е сторило, но след това видях, че някаква сянка ги скрива.

Дръпнах се неволно от прозореца.

На всички е известно, че вампирите обичат да летят нощем. Заради което изобщо не им трябва да се превръщат в прилепи. Всъщност, те не могат да се превръщат в прилепи… Просто, ако ги гледа човек от земята, наметнати с любимите си плащове, те наистина приличат на големи черни прилепи. Истината е, че можеш да ги сбъркаш с всяка нощна птица.

Вампир да лети около Академията? Странно! Само не ме убеждавайте, че около кулата няма защитни екрани. Във всеки случай, аз няма от какво да се страхувам. Нали така?

Някой почука леко по прозореца.

— Може ли да вляза? — внимателно попита един глас и аз направих още няколко крачки назад.

Вземайки мълчанието ми за съгласие, вампирът, а това наистина беше вампир, леко открехна прозореца и с меко движение, стъпи на пода.

— Угасете играчката си. — В светлината на огненото кълбо присмехулно проблеснаха вампирските му зъби.

Дори не бях усетил кога съм направил кълбо. Развивам се! Уроците на Шинс се оказват полезни — на всеки шум реагирам като на потенциална опасност, а на вампир…

— Може и да не искам — с леко треперещ глас отвърнах аз.

Фаерболът веднага угасна.

— Тогава, ще ви помогна, ако не възразявате — рече вампирът. — Току-виж сте се наранили.

В стаята от само себе си се включи осветлението.

Оказа се, че познавам този вампир. Бих го познал само по гласа, но страхът ме беше сковал така, че изобщо не ми беше до това. Пред мен седеше в едно кресло (в моята стая нямаше такива неща, той и кресло ли влачеше със себе си?!) Велхеор. Честно казано, така и не ми стана ясно какво правеше в Академията, но че беше приятел на Ромиус (доколкото вампирите изобщо могат да бъдат приятели) бях почти сигурен. Значи, по принцип, нищо не би трябвало да ме заплашва. Макар че никой не може да знае какво се върти в главата на един вампир.

— Какво ви води тук? — вече по-уверено попитах аз.

— Единствено любопитството — отговори вампирът.

Бих го нарекъл „изключително любопитство“, присъщо единствено на вампирите.

— Само, моля ви, по-кратко, защото утре, тоест вече днес, трябва да ставам рано.

— Зная — кимна Велхеор.

Знаел! Какво тогава търси тук по нощите?

Седнах на леглото и се приготвих за дълъг разговор.

— Е, как е? — попита вампирът.

— Нормално — учуден отвърнах аз.

Заради това ли беше долетял посред нощ? Не може да бъде!

— Ами, добре.

Велхеор стана и креслото изчезна.

— Ъ…

— Аз отлитам — рече вампирът и скочи през прозореца.

— Ама че работа! — измърморих аз и затворих прозореца.

Значи, не е лъжа, че всички вампири не са в ред. Нормален чо… вампир не се държи така. Може би… Със сигурност обаче Алиса не е такава, което не може да не ме радва. И изобщо, време е да си лягам.

Действие 6

Следващите две седмици просто физически не мога да опиша. Повече от половината време, през което бях буден (а това, между другото са осемдесет процента от общото време), прекарах като в мъгла. Уж разбирах всичко, което се случва, а сякаш наблюдавах нещата отстрани и нито можех да се зарадвам, нито да се натъжа.

Във всички неприятности и изпитания приятелите ми бяха до мен. С Чез работехме в столовата три пъти на ден, превръщайки се в същински зомбита, а Невил, по време на двубоите между факултетите, винаги ме покриваше със собственото си тяло. Дори нещо повече — всеки ден по някой от нашата петорка ми правеше компания в здравния пункт. Така беше, защото Шинс не само че не ослаби, ами усили натиска си върху нас. Да, именно върху нас. Сега цялата ни група стана негова мишена. Неведнъж ни минаваше през ум, че зловредният учител просто искаше нашата група да не доживее до състезанията. Лично мен, нервното напрежение ме докара дотам, че нощем сънувах как изгарям жив, как насреща ми се носят хиляди огнени кълбета, как ме гони „огнена птица“… въобще, нервният срив ме преследваше със страшна сила.

Откакто Алиса и Невил разбраха, че в моята стая е възможно без всякакъв риск да се правят магии, единствените ми свободни часове се превърнаха в продължение на нощните ми кошмари. Често ми се случваше да заспя под грохота на взривен фаербол или да се събудя от свистенето на „огнен смерч“. От многобройните експерименти стените на стаята ми се покриха с дебел слой сажди, което влошаваше положението и по никакъв начин не помагаше на моя кратък сън. Оставаше ми само надеждата, че скоро ще ни преподадат няколко подходящи заклинания от арсенала на водната сфера и това ще почисти малко моята бърлога. Сега за чистене нямахме нито сили, нито време. Тренировки, тренировки и пак тренировки. Кой твърдеше, че Върховните майстори могат да направят каквото си поискат с едно движение на ръката? Зад всичко това стояха толкова схеми на енергийни потоци… свят да ти се завие! На мен, със сигурност, вече ми се виеше свят. Докарах я дотам, че на вечерната медитация, без да се усетя, се бях вдигнал на няколко сантиметра над земята. Нямах намерение да го правя, а и не умеех, но се бях замислил и хоп!… Оттогава Чез само повтаряше, че летя на сън, значи пораствам. Завижда. Защото той самият още не може да лети.

Тъй че всичкото това време мина продуктивно, но изключително монотонно. Може да ми вярвате, повече нямам какво да ви разкажа.

Един мек глас произнесе убедително:

— Вашата победа е нашата награда…

А може би е имал предвид:

— Вашата победа, нашата награда…

Какво значение има какво е имал предвид?! Странни сънища сънувам напоследък и всички са свързани с бъдещето ми, а може би това са моите предчувствия…

— Още дълго ли смяташ да ни баламосваш?! — извика Чез.

— Какво?!

Мъчех се да надвикам рева на огнения стълб, който се беше образувал по средата на стаята ми.

— Алиса, загаси това чудо! — Чез викаше с всичка сила.

— Това не е „чудо“ — обиди се Алиса. — Това е „огнен стълб“!

Огненият стълб послушно угасна под погледа на зачервените очи на Алиса.

— Мен ако питаш, това си е най-обикновена лампа, макар че на тази светлина не бих рискувал да чета — продължи да разсъждава по темата Чез. — Може да мине и за печка.

— Гледай си работата — беззлобно му отвърна Алиса.

Въздъхнах с облекчение. Сега Чез ще започне един безсмислен спор и ще ме остави на мира поне за известно време.

— Не съм те забравил — обърна се Чез към мен. — По-добре, разкажи всичко, както си беше. Признай си и ще те разберем, а може и да ти простим. Ако имаме настроение.

— Да, аз го направих! И какво от това? — не издържах и аз. — Завиждаш ли ми?

— Завиждам ти — потвърди Чез. — Може ли да разкажеш малко по-подробно?

Наложи се да му разкажа за шегобиеца, който преди два месеца ми развали прическата. Признавам си, гордея се с това, което направих и нямам нищо против провеждането на още един-два такива възпитателни сеанси с още няколко такива веселяци, от водния факултет например. Бях се готвил за тази операция цяла седмица, а идеята ми даде един колега от факултета по земята и, колкото и да е странно, един вампир, който неотдавна ме беше посетил.

В Академията беше забранено използването на магии и във всяко друго помещение, освен в моята стая, можех да бъда засечен. Но извън стените на Академията предполагам, че някое и друго мъничко заклинанийце можеше да се използва. Бях установил, че по време на „консервацията“ (това е, когато времето в Академията тече другояче, не както в целия свят) цялото здание се захлупва със силов похлупак и нищо не можеше да изтече през него. Обаче! Този похлупак се намираше на около пет метра от стените. Именно там тогава летеше вампирът и от това пространство бих могъл да се възползвам, ако исках да отида на някой от другите етажи. И аз се възползвах.

Помогна ми едно заклинание — за бърз растеж, с което омагьосах една лиана. Нея също аз я бях създал. За няколко часа тя порасна цели три етажа нагоре и това ми помогна да стигна до стаята на шегобиеца, който живееше точно над мен. Докато той хъркаше и нищо не подозираше, аз успях да обръсна главата му. Като се върнах в стаята си, подпалих лианата, без да оставям и прашинка от нея и преспокойно легнах да спя. Каква олелия само се вдигна на другата сутрин!…

Шегаджията се оплака на всички, на които можеше да се оплаче, в това число и на любимия ни преподавател Шинс. Даже беше съставена комисия, която обаче не откри в стаята ми следи от магии. Няма как да откриеш това, което не съществува.

Любителят на шегите се досещаше, разбира се, кой му отмъщава, защото ми хвърляше враждебни погледи, колчем ме срещнеше, но не можеше нищо да докаже. Тъй че сега аз се разхождах из коридорите на Академията и тайнствено (поне така си мислех) се усмихвах.

Честно да си призная, реших се на тази стъпка не толкова защото съм злопаметен, а заради Алиса. Добре си спомнях думите й, че тези, които умеят да си отмъщават, заслужават уважение.

— Браво! — коментира разказа ми Алиса. — Макар че има една подробност…

— Каква подробност? — обидих се аз.

— Наистина ли си мислиш, че Майсторите са толкова глупави, че да не се досещат как си влязъл в тази стая.

Над това не бях се замислял. Може и да не са се досетили. Случват се и такива неща.

— Просто и този път те е отървал чичо ти — констатира Алиса.

— Ти откъде знаеш? — намръщих се аз.

— Чух — вдигна рамене вампирката.

— Аха — зарадвах се. — Пак си подслушвала. Я ми кажи… — направих пауза. — Наистина ли вярваш, че Майсторите са толкова завеяни, та да не забележат, че ти се въртиш непрекъснато на техния етаж и подслушваш?

По озадаченото лице на вампирката разбрах, че съм улучил в десетката. Не се беше замисляла над това.

— Апропо — Чез застана на моя страна. — Я кажи, за кого слухтиш и шпионираш? Да не би да го правиш за роднините си — вампирите? Те сигурно готвят нападение над Академията?

Двамата с Чез се разсмяхме. Нищо по-глупаво не може да се измисли! Кой ще тръгне да напада Академията? Ха-ха…

— Дотрябвала ни е вашата Академия! — изръмжа Алиса. — Нямаме си други грижи…

— Тогава защо? — насмешливо попита Чез, но очите му подозрително се присвиха.

— За нищо — промърмори вампирката. — Няма такива работи, никого не шпионирам! Само си измисляте.

С Чез се спогледахме и решихме да не продължаваме тази деликатна тема.

— Хайде, че е време да ходим в кухнята — припомни Чез.

— Каква тъпотия! — недоволно изрече Алиса. — Дори в деня на състезанията да не ви освободят.

— Е, голяма работа — махнахме с ръце. — Човек на всичко привиква. Ще си отработим и веднага отиваме на съзтезанията.

Излязохме от стаята и се запътихме към телепортите. Удобно нещо е това — телепортът. Независимо на какъв принцип работи. Представям си каква мъка би било, ако трябва да лазим по стълбите от четиридесетия етаж до седемдесетия и обратно. И така по десет пъти на ден. Ужас!

— Да не закъснеете за състезанието — напътстваше ни вампирката, докато влизаше в своя телепорт.

— Аз бих закъснял — замислено каза Чез. — Но не искам да радвам хипотетичните си противници.

— След няколко часа, нашите хипотетични противници ще се превърнат в реални — напомних му аз.

— Още една причина да не искам да ги зарадвам.

Днес столовата беше по-пълна от всякога. Изглежда бяха решили да съберат тук всички курсове преди състезанието. Пред входа на столовата се сблъсках с позната двойка от последния курс на нашия факултет.

— Хей, друже — засмя се момчето. — Теб те познавам.

Как ли се казваше това момче? Забравил съм…

— Серж, закъсняваме — побутна го момичето, после погледна към мен. — А, ти ли си? Здравей, Зак!

Аха, Серж. Така се казваше. А момичето… Анна, мисля.

— Здравей — стиснах протегнатата ръка.

Чез изгледа познатите ми, после погледна към мен, махна с ръка… и изчезна към кухнята.

— Как върви учението?

— Нормално — казах аз. — Извинете ме, но закъснявам за сервирането на храната.

— Охо! Виждам, че вече си успял да се изявиш — забеляза Анна.

Направих кисела физиономия.

— Не се притеснявай. — Серж сложи ръка на рамото ми. — Всички сме минали през кухнята, това е нещо като посвещение.

— Ъхъ, посвещение в келнерския занаят — съгласих се аз.

— Е, хайде, надявам се пак да се видим — каза Анна. — Да не закъснеем за подготовката за състезанието.

— Там ще се видим — отвърнах радостно. — Ние сме в отбора на нашия факултет.

— Това вече си е цяло постижение — отбеляза Серж. — Успех.

— До скоро — кимнах аз.

— Ще викаме за вас — обеща Анна.

Когато влязох в кухнята, Чез вече беше облякъл бялата престилка и вдигаше един поднос.

— Какво си зяпнал? Хайде на работа!

В Главната зала се беше събрала почти цялата Академия. Така поне ми се стори. Разбира се, може и да грешах, тъй като нямах дори приблизителна представа в този момент (както и във всеки друг) колко души се намираха на територията на Академията.

Помня, че Залата на Средната сила беше пълна, когато там се събираше целият ни курс, но Главната зала беше десет пъти по-голяма. А тук, яйце да хвърлиш, щеше да уцели нечия глава. Веднага ставаше ясно колко бяха важни тези състезания — Майсторите, които присъстваха, бяха почти колкото учениците.

— Виж, там са нашите приятели — Чез ми посочи трима наши общи познати от факултета по водата.

— Виждам — кимнах аз. — Сигурно също ще участват в отборните състезания.

— Добре би било — мечтателно вдигна поглед към тавана Чез. — Така ще ги подпалим…

— Само те да не ни изстудят — охладих аз ентусиазма му.

Чез като никога реши да си премълчи. Изглежда и на него му се отразяваше напрежението преди състезанието.

На нас, между другото, ни провървя. Моето мнение е, че отборните състезания не са толкова сложни от психологическа гледна точка, колкото индивидуалните. Когато си в отбора, имаш приятел до себе си и си много по-уверен, отколкото когато стоиш лице в лице с противника си. Макар че самата битка е по-сложна, защото никога не знаеш кой от петимата срещу теб кога ще те атакува. В нашия отбор за защитата отговарям аз. Моят невидим щит досега си остава най-ефективното защитно заклинание в целия факултет. Ромиус веднъж ми каза под секрет, че схемата на моето заклинание е на нивото на трети курс. Самият той с лекота повтори моята плетеница и даже леко я подобри. А приятелите ми не успяха да повторят и половината от схемата — казаха, че за тях енергийните потоци били твърде фини. Толкова тънки енергийни нишки само аз можех да сплитам. Така че нас петимата ни пазеха моят щит и моите змийчета, които пукаха не само фаерболите, но и простите заклинания от другите сфери като „въздушния юмрук“, „зеления шип“ и „ледената стрела“.

Разбира се, нашата ударна сила беше Наив, като с него работеше и брат му, а Чез и Алиса бяха тези, които отвличаха вниманието на съперника, тъй като бяха най-бързи, най-ловки и най-издръжливи. По принцип, тази тактика би трябвало да изберат и другите школи, но дали беше така, тепърва предстоеше да разберем.

Чез прекъсна размислите ми, като ме изръга в ребрата.

— Внимавай, сега ще кажат нещо важно.

Погледнах към площадката и забелязах известно оживление.

В средата на площадката излезе един Върховен майстор, когото не познавах, и заговори:

— Здравейте, уважаеми Майстори и вие, които предстои да станете такива.

— Да, бе — пошепна ми Чез. — Интересно, кой от тях чак толкова ни уважава! Нещо съм пропуснал…

— Ш-шт… — изшътка му един ученик, който седеше до нас. Веднага си личеше, че не е от нашия факултет. Ако беше от нашия, щеше да знае, че с Чез не си струва да се заяждаш.

— Да не би да ти е много интересно да слушаш тези глупости? — веднага се поинтересува Чез.

— … Първо ще минат индивидуалните двубои между най-добрите ученици от всеки факултет…

— За много умен ли се мислиш?

— … След това са двубоите между най-добрите петорки…

— Да излезем да си поговорим, искаш ли?

— … Обявявам състезанието…

— Край, изпроси си го!

— … за открито!

— Уплаши ме!

— Първи на терена да излязат представителите на сферите на земята и на водата за индивидуален двубой!

Момчето, с което Чез си разменяше любезности, заряза кавгата и побърза към площадката за двубоите.

— Изплаши се — не много уверено констатира Чез.

— Мечтай си — не се съгласих аз, наблюдавайки момчето, което си проправяше път през тълпата. — Струва ми се, че ти току-що се изпокара с най-добрия ученик от факултета по водата… или по земята.

Предпазният енергиен купол се затвори и битката започна.

— По водата — мрачно уточни Чез, след като учениците си размениха първите заклинания.

— Започнаха ли? Пропуснахме ли нещо? — възвестиха своето пристигане братята Викерс.

— Нищо особено — отвърнах аз и не можах да се въздържа да не пусна една стрела по адрес на приятеля си. — А Чез, буквално преди минута, извика на дуел най-добрия ученик от водния факултет. Гледам, че — погледнах към площадката — това момче току-що много ловко спечели битката.

— На нас все още са ни забранени битките с другите факултети — отбеляза Невил.

— След две седмици и един ден, вече ще са ни разрешени — напомних аз. — И първият двубой на Чез ще бъде с този мил момък.

Чез леко пребледня.

Така му се пада. Следващия път да мисли какви ги върши.

— Да сте виждали Алиса? — сетих се аз. — Сутринта се разделихме при телепортите, а в столовата май не я видях.

— И ние не сме я виждали — отговориха братята. — Мислехме, че е с вас, както винаги.

— Това не ми харесва! — отсече Чез. — Тя така може да ни провали на състезанието.

— Трябва да я потърсим — предложи Невил. — На кого да възложим тази отговорна мисия?

И тримата погледнаха към мен.

— Какво сте ме зяпнали? — възмутих се аз, но бързо омекнах. — Добре де, отивам.

— Така, така — подхвърли Чез след мен. — И по-бързо!

Да бе, лесно е да се каже. Ако Алиса я няма в стаята й, ще трябва да я търся из цялата Академия, а това може да отнеме няколко дни.

Алиса, Алиса… Постъпих много глупаво, когато я изпращах първата вечер… Сякаш дракон ме дръпна да й разказвам, от какво се интересува Кейтен! Тогава ми се стори, че тя направи крачката към мен, а аз я спрях… Такива ми ти работи. Не е чудно, че е станала още по-мнителна. Стига тъжни мисли! Сега по-важното е да я намеря преди състезанието.

Коридорите на Академията бяха необичайно празни. Нямаше ги учениците, тичащи насам-натам, нямаше ги и важните Майстори, никого нямаше. Правилно бях предположил, че всички са се събрали в Главната зала. Като се замисля, хората в Академията бяха всъщност много малко на брой, щом се побираха в една, макар и голяма зала.

Както очаквах, не открих Алиса в стаята й на етажа на момичетата. Оставаше ми само надеждата, че сме се разминали и тя вече е отишла на състезанията. Нямаше никаква логика в това просто така да не дойде. Нещо се е случило.

Реших за всеки случай на връщане да мина през етажа на Майсторите. Току-виж съм я открил там. Шансът не е голям, но си струва да се провери.

Още когато слязох от телепорта, усетих, че неслучайно бях решил да надзърна тук. Етажът беше празен, но до телепортите лежеше Алиса.

Втурнах се към нея, обмисляйки в движение дали се опипва пулс при вампирите. Сигурно, но дали ще има някакъв резултат? И може ли да му се има доверие?

Пулс се напипваше, видими поражения нямаше, значи всичко би трябвало да бъде наред.

Неочаквано усетих зад гърба си някакво движение. Наученото от Изкуството сработи и аз отскочих рязко встрани. Там, където преди малко беше шията ми, проблесна нож.

Човек, загърнат в жълта ученическа ливрея хлътна в телепорта, преди да успея да се надигна. Понечих да тръгна след него, но се досетих, че не бива да оставям Алиса да лежи на пода.

Направих опит да укротя бесния пулс на сърцето си.

Ама че работа! В Академията стават странни неща. Меко казано…

Надявах се, поне с Алиса всичко да бъде наред.

Реших да я плесна по бузата да дойде на себе си.

Пляс!

— Ох!

Опомни се. Браво на нея, но защо й трябва да се бие? И да ме събаря на пода?

— Какво търсиш тук? — попита Алиса и мълниеносно стана.

— Аз ли?! А ти какво правиш на пода? — възмутих се, отбелязвайки за себе си факта, че в момента аз седях на пода. — Състезанието започна, а без теб отборът ни е непълен.

Изглежда Алиса едва сега започна да осъзнава, че не се намира в стаята си, а в коридора.

— Как се озовах тук? — попита тя озадачено. — Всъщност, това го помня — през телепорта. Но защо на пода? Помня, че бях тръгнала за… — тя са запъна, — … бях тръгнала по работа и изведнъж се събудих от това, че някой ме удря по бузите.

— Не те удря, а те пошляпва лекичко — поправих я аз.

— Пошляпва ме лекичко — съгласи се Алиса. — Тогава и аз лекичко го бутнах.

— Не си ме бутнала лекичко, ами ми изкара въздуха.

— Е, да — не пожела да спори вампирката. — И изобщо, стига си се търкалял! Състезанието започна!

— Нямаше защо да ме събаряш — изръмжах аз и станах от пода. — Хайде, по-бързо!

Пристигнахме точно за последния двубой между най-добрия ни ученик — Стил, който вече беше спечелил предишната битка с представителя на въздушния факултет и току-що се беше върнал от здравния пункт, и същото момче, с което Чез се беше заял.

Открихме приятелите си в тълпата по бурните викове на Чез.

— Хайде! Подпали го!

— Не те чуват — напомних му аз, потупах го по рамото и седнах до него.

— Вярно, не ме чуват — съгласи се Чез. — Това обаче не ми пречи да си викам за удоволствие. Тресни го с фаербола! Подпали го!

Виковете „Подпали го!“, след Чез, подхвана и целият ни факултет. По всичко личеше, че факултетът ни се е сдобил с нов девиз.

Чез забеляза Алиса едва когато гласът му съвсем пресипна.

— Къде се загуби?

— Спах — отвърна тя, като ми хвърли предупредителен поглед.

Няма как, щом иска да мълча, ще мълча. Реших да не казвам и това, че бях нападнат от някакъв непознат с нож. Не бях го разказвал и на Алиса… засега.

През това време двубоят беше започнал.

Не се учудвайте, че не ви разказвам за двубоите на другите. Те така ми бяха писнали, че думи нямам. Най-важното беше, че в тях не можеше да се види нищо ново. Знаех вече наизуст всичките им заклинания, лошо ми ставаше от всичките „щитове“, „фаерболи“, „юмруци“… Ужас! Поне веднъж да бяха показали двубой между истински Майстори или поне между ученици от горните курсове. За тези два и половина месеца между големите ученици се беше състоял само един двубой, който не успях да видя, защото през това време бях на лекции при Шинс.

Стил изгуби битката. Не знам сега какво ще го прави Шинс (за нашия учител тези битки бяха изключително важни), но момчето положи всички усилия. Двубоят беше много напрегнат, двете момчета често се озоваваха на пода, под окото на Стил имаше огромна синина, а лицето на другото момче беше с изгаряния от един фаербол, пробил водните му щитове. Но въпреки изгарянията, противникът на Стил успя да го помете с един „воден стълб“. След този удар нашият най-добър ученик беше отнесен с носилка направо в здравния пункт. Впрочем, след него натам се отправи и победителят, макар и на собствените си два крака.

И така, според временните резултати излизаше, че нашият факултет се намира на второ място. Ако спечелим останалите две отборни битки, ще станем първи. Ако спечелим…

— Наближава нашият ред — засуети се Чез. — Помнят ли всички какво трябва да правят?

— Да победят! — подсказа Наив.

Чез изгледа Викерс-младши все едно му беше личен враг, но успя да се справи със себе си и премълча.

— Да отидем по-близо до площадката — предложи Невил. — Тъкмо ще видим кой ще ни се падне.

Действие 7

— По-добре ще е да са от „земята“ — мечтателно изрече практичната Алиса, докато се промъквахме към площадката.

Принципно съм абсолютно съгласен с нея. Главното ни предимство пред магията на „земята“ е това, че огънят най-добре от всичко се справя с всякаква растителност. Другият плюс е, че на растителността й трябва време, за да израсте. Дори и при тази скорост, с която растат магическите растения, на тях им трябват от десет секунди до няколко минути, за да пораснат За толкова време може да се направи много. Впрочем, тези приятели не се ограничаваха само с растенията, те можеха да предизвикват земетресения, да издигат каменни стени и още маса работи. Но на полето на битката, освен под и стени, които не беше разрешено да се рушат, нямаше нито земя, нито камъни. За щастие. Аз и без това се стряскам всеки път, когато видя колко радостно избуяват върху каменния под техните зелени растения.

— Предпочитам водата — не беше съгласен Невил.

Този път прекали. Водата е главният враг на огъня и битките с тези противници биваха особено тежки и напрегнати. Това, на което Невил разчиташе, бяха наклонностите към водните магии, които притежаваше. Много рядко, да не кажа никога, се случваше някой човек да има наклонност едновременно към две противоположни стихии. Затова Невил не се притесняваше. Освен това, мисля, че искаше просто да изпробва възможностите си.

Промъкнахме се през тълпата и попаднахме на групичка Майстори, които преподаваха на първите курсове. В момента те водеха някакъв разгорещен спор, но когато стигнахме до тях и Шинс ни видя, веднага млъкнаха.

— Позволете да ви представя — нашият учител се усмихна широко — моята най-добра петорка — Закари, Чезис, Алиса, Невил и Наив.

Тримата Майстори ни кимнаха, но погледите им се спряха върху усмихващата се Алиса — защо ли се усмихваше? — и там си останаха.

— Кхъ… — изкашля се единият. — Знаем за вас, чували сме…

— Само хубави неща, нали? — уточни Шинс.

Да не повярваш! Шинс и хубави неща… Чудо на чудесата!

— Ето я и моята петорка — радостно изрече брадатият Майстор, който стоеше да Шинс.

Обърнахме се и онемяхме. По-точно, всички се обърнахме, а онемяхме само двамата с Чез. Заради всички накуп.

— Запознайте се — Ланс, Ейнджъл, Нивел и Стори… Алик в момента го няма, в здравния пункт е. Възстановява се, след като само преди няколко минути победи представителя на Огнения факултет, похвали се брадатия с лукава усмивка, изпълнена с превъзходство. — След около час ще бъде тук.

Прекрасно. Оказва се, че техният най-добър ученик ще участва и отборно. Просто великолепно!

— Приятно ни е да се запознаем — възможно най-ехидно изрекохме ние с Чез, като се стараехме да скрием тревогата в гласа си.

— Да не би днес столовата да не работи? — иронично попита Ланс.

— Супичка ли ти се прияде? — учуди се Чез.

Алиса поклати глава.

— Струва ми се, че вече се познавате.

За щастие, Майсторите не обърнаха никакво внимание на нашата малка престрелка.

— Щом чак след час ще можете да участвате в състезанието, значи в тегленето на жребия за първия двубой ще участват само три отбора — каза Шинс. — И така…

Стана ми интересно как ще теглят жребия.

Тримата Майстори протегнаха ръце… и започнаха да тресат юмруците си.

— Камък, ножица, хартия!

Спогледахме се учудено. На лицата на представителите на водния факултет беше застинало същото глупаво изражение като на нашите. Това шега ли беше? Майсторите теглят жребий с помощта на проста детска игра?!

След няколко тегления, участниците бяха определени. Ние и въздушния факултет. Знаех си, че ще се случи нещо гадно. Въздухът беше най-неудобният противник не само за нас, но и за останалите, ако трябва да сме честни. Забележете, неудобен, не опасен. Защо точно неудобен ли? Защото възпитаниците на този факултет са едни такива, леки и неуловими, а тактиката им е най-вредната и подлата. Представете си, че към вас лети „въздушен юмрук“, който между другото не е толкова лесен за откриване (само по въздушните вибрации), и в най-неподходящия момент ви слагат „спънка“. „Въздушна спънка“. За секунда въздухът пред вас се сгъстява и се врязвате в това нещо с пълна сила. Неприятно, нали? Това не е точното определение. А ако ви заварят неподготвен, по време на акробатичен номер… тогава ви остава само да се надявате, че Наблюдаващата страна ще се смили над вас и няма да позволи да си счупите врата. В този случай никаква медицина няма да може да ви помогне. И макар че досега такива случаи не е имало — по-точно, още не са ни казвали за тях, — аз, ако става дума лично за мен, на такава статистика не бих разчитал. Затова, никаква акробатика! И останалите го разбират, все пак сме се готвили, макар и не особено задълбочено за такива ситуации.

— Изглежда възникнаха малки затруднения — реши да уточни Наив, когато се отдалечихме от Майсторите, за да си направим кратко съвещание.

— Изглежда ли?! — изрева Чез. — Всичките ни предимства отидоха по драконите!

Прав е за някои неща, разбира се, но не всичко е толкова зле. Трябва да се знае, че за да създаде така наречената „въздушна подложка“, противникът трябва да се доближи на пет–шест метра разстояние от теб. Защо толкова близко ли? Ние не създаваме огнените си кълбета под носа на противниците, нали така? Създаваме структурата на заклинанието на няколко метра от нас самите, а след това подаваме импулс, за да го придвижим в необходимата посока. И това е така, защото енергийните потоци могат да се сплитат само в непосредствена близост пред нас, на разстояние до няколко метра. Това е.

— А имахме ли някакви предимства? — наивно попита Наив.

Чез бавно почервеня.

— Ти… да мълчиш! — просъска той. — Ходи да си общуваш с твоя чистач призрак.

Сега беше ред на Наив да се обиди.

— Наистина съм го виждал — захленчи Викерс-младши. — Веднъж на нашия етаж и веднъж на етажа на Медитативните зали.

— Вярвам ти, вярвам ти — насмешливо проточи Чез. — Аз пък вчера наблюдавах през прозореца си любовните игри на драконите.

— Извращенец — измърмори Алиса. — Воайор…

А така! Момичето не си поплюва… при удобен случай трябва да я попитам какво означава тази дума. Наистина тази вампирка не престава да ме изненадва.

— Хайде, стига сме хабили сили да се препираме — не издържах аз. — Трябва да се съсредоточим върху състезанието и да се настроим за победа.

— Хубава мисъл! — чу се зад гърба ми гласът на Шинс.

Той се приближи, огледа ни внимателно и произнесе кратка и сърдечна напътствена реч.

— Приятели, от вас зависи всичко. Трябва да победите, при това, да победите безусловно. Трябва да разбиете противниците си на пух и прах! Разбрахте ли ме?

— Ъхъ… — дълбокомислено отговорихме ние.

— Правете му сметката, ако ме подведете! — изражението на Майстора даваше съвсем ясна представа какво ни очакваше, ако не победим.

— Разбрано! — отсякох аз.

— Няма пр-роблеми! — оптимистично заяви Чез.

Останалите решиха да замълчат.

— А сега, марш на площадката и дайте всичко от себе си! — изкомандва учителят.

И ние послушно поехме натам, където учителят ни ни изпрати.

— Щом като ни молят така коленопреклонно — въздъхна Чез, — защо да не изпълним тази мъ-ъничка молба…

— Такава нагласа ми допада повече — усмихнах се аз.

Битката започна по всички правила. Излязохме на площадката и се построихме в две линии, едни срещу други. Веднага видях, че познавам единия от противниците си — мой добър стар познайник от столовата. Заедно бяхме измили поне сто–двеста чинии. Той също ме позна. Кимнахме си и си пожелахме успех.

Всички нахлупиха качулките и ги пристегнаха със специална закопчалка. И ние, и нашите противници бяхме облечени в еднакви жълти ученически ливреи и само цветът на качулките (нашият — червен, а на отбора на въздушния факултет — син) показваше кой от кой факултет е.

След секунда се разтвори енергийният защитен купол и целият свят за мен се смали и побра в една площадка за двубои.

Трудно е да се следят действията на всички противници, а е направо невъзможно в същия момент да гледаш какво правят и съотборниците. Впрочем, мен тутакси престанаха да ме интересуват моите съотборници, защото противниците ни веднага започнаха да действат. Бяха взели едно умно решение и сега се стараеха да отстранят Наив, което беше логичен ход, тъй като слуховете за неговата сила се бяха разнесли из цялата Академия. Ние обаче бяхме предвидили най-напред този техен ход.

Затова, когато срещу Викерс-младши се устремиха пет „въздушни юмрука“, пред тях вече стоеше универсална „стена“. Ние също не им оставахме длъжни и се опитвахме да отстраним единия от играчите им. Този, който беше в центъра. Огромният фаербол на Наив мина над стената, а ние четиримата пуснахме по една „птица“. Номерът не мина.

— Сега ще ви опечем! — извика Чез и се скри зад едва видимата „стена“.

Отвърнаха му с три „въздушни юмрука“. Стената не издържа третия „юмрук“ и Чез беше хвърлен на няколко метра.

— Ще видим кой кого! — отвърнаха му от другия отбор.

Чез бавно стана от пода.

— Подпали ги! — изрева той новия ни боен вик и тук свършиха дружеските закачки.

Започна истинската битка.

„Въздушните“ рязко скъсиха дистанцията. Тръгнаха напред и изминаха двайсет метра само за няколко секунди, преодолявайки без проблем нашите фаерболи. Бяха истински акробати — тичаха по въздуха, като създаваха под себе си въздушни стъпала и от време на време дори си помагаха с левитация. Бяха просто неуловими. А ние… ние бяхме принудени да се движим със скоростта на костенурки и да отбиваме техните удари.

Вляво от мен Алиса се помъчи да скочи встрани от „въздушния юмрук“, но кракът й се натъкна на невидима преграда. Тя падна, опита се да мине с претъркаляне, но отново попадна на стена. Измъкнах се успешно от поредната атака, след като по чудо не се пребих, спъвайки се в някакво невидимо стъпало и забелязах веселяка, който причиняваше толкова неприятности на Алиса.

Това не можеше да мине току-така. Имах си резерва точно за такива случаи. Пет неголеми (по-точно, съвсем малки) „огнени пеперудки“ се устремиха от пет посоки към момъка и достигнаха целта си, като заобиколиха ловко и двата щита. Моите заклинания бяха много малки, но много точни.

През това време Невил затрудни акробатичните етюди на противниците, превръщайки цялата площадка в пързалка. Един от „въздушниците“ тъкмо завършваше салтото си и порядъчно се подреди. Тук се включи и Наив, който тресна враговете с коронното си кълбо. Наблюдателите смекчиха удара, жертвата се отърва със силен уплах и демонстративна загуба на съзнание.

Резултатът беше пет на четири в наша полза.

Рано беше да се радвам. За секунда се отплеснах и получих удар в челюстта от един „въздушен юмрук“.

Подът се претърколи около мен, всъщност аз се търкулнах по пода. Този лед, който Невил създаде, не беше много добра идея. Много е твърд и трудно се става от него…

Отстрани ме блъсна още един „въздушен юмрук“ и се завъртях около себе си. Главата ми се удари в нещо твърдо.

Човекът, облечен в странни зелени одежди говореше, натъртвайки на всяка дума:

— Ще нападнем изневиделица. Врагът ще бъде изненадан.

Когато след няколко секунди пред очите ми просветна, с учудване забелязах, че боят продължава. Събитията се развиваха без моето участие, при това по всичко личеше, че падаме. Когато се понадигнах, видях, че резултатът вече е три на три. Наив и Чез бяха елиминирани. И двамата лежаха в безсъзнание на няколко метра от мен.

Трима от Въздушния притискаха Невил и Алиса и бяха застанали много удобно, с гръб към мен. Не можех да изпусна такъв шанс и като събрах всичките си сили, пуснах три малки фаербола. Един от съперниците ни съвсем случайно се дръпна встрани и се спаси, но другите си го отнесоха. Не много силно, но достатъчно, за да ги задържа за известно време.

Това време стигна на Алиса да направи под краката на противниците си „печка“, както Чез наричаше това творение. Момчето беше метнато до самия купол, удари се и падна на земята в безсъзнание.

Невил използва една не много удачна хватка и съперникът му успя да направи щит. Щастливецът, който се спаси така успешно от моето огнено кълбо, не си губеше времето и удари Алиса и Невил с една „въздушна вълна“. „Въздушните“ използваха много рядко това заклинание, изглежда схемата му беше много сложна. Никак не беше чудно. Огромната вълна от движещ се, сякаш подгрят въздух буквално помете Алиса и Невил. Оставаше само надеждата, че Наблюдателите са смекчили удара.

Така останах сам срещу двама представители на Въздушния факултет.

Спряхме за малко, за да си поемем въздух и се огледахме от главата до петите.

Очевидно те останаха доволни от вида ми. Имаше защо. Падна им се доста слабичък противник. Нямаше смисъл да хабят време за изграждане на сложна стратегия — можеха с един удар да ме доубият, докато още не бях дошъл на себе си.

Така и постъпиха.

Бавно и мълчаливо (може би защото си нямаха собствен възглас, при това, толкова звучен като нашия) те тръгнаха към мен.

Първият вървеше точно насреща ми и ме гледаше право в очите, за да превари всяка моя атака. При това, той не се приплъзваше по леда, най-вероятно си беше направил „въздушни подметки“.

Вторият използваше същите тези подметки, за да ме нападне от въздуха. Още не се бяха научили да летят (благодарях за това) и затова момъкът използваше въздушни стъпала, с помощта на които се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре към купола.

Какво можех да сторя с двама противници? Нищо. Само да вляза в схватка с единия, та другият да не може да ме нападне отгоре.

Нямаше смисъл повече да чакам.

— Подпали го! — закрещях отчаяно аз и побягнах срещу „въздушника“, чието лице беше скрито под качулката.

И ето че ми провървя.

Несъгласуваните действия на противника бяха в моя полза. В момента, в който преодолявах половината дистанция, върху мен се стовари още една „въздушна вълна“. Не бих могъл да се скрия от нея, тъй като противникът ми беше само на няколко метра над мен, но в случая помощта дойде от другия „въздушник“. Той изглежда не видя вълната и беше решил да се разправи сам с мен, като ми направи спънка и да ме довърши, след като падна. Но именно заради неговата спънка, паднах с лице към ледения под, разкървавих си носа и… се плъзнах, отдалечавайки се от границата на вълната. Инерцията ме блъсна в краката на първия противник.

Страхувайки се, да не ме халосат по главата от въздуха, започнах да се мятам и се хванах за противника си с намерението да го използвам като жив щит. Той някак подозрително не се съпротивляваше. Продължавах да се държа за него и го загледах по-внимателно. А! Та той е в безсъзнание! Сигурно яко се беше фраснал в леда. Резултат — един на един.

Паниката благоволи да ме пусне от яките си лапи и мозъкът ми си върна способността да предвижда евентуалното развитие на ситуацията.

По всичко изглеждаше, че е време да се измъквам изпод противника си. Едно е да използваш някого за прикритие по време на битката, съвсем друго — да се криеш под човек, който е в безсъзнание. Това е недопустимо и подло…

Издигнах над себе си „стена“ (за това ми бяха останали някакви сили) и полека се освободих от тялото на момчето.

Бях благодарен на своята съобразителност, защото стената, която бях направил, тутакси потрепери от удара на един „въздушен юмрук“. По-точно, потрепери пространството под нея — стената би издържала много повече. Нека съперникът ми изгуби още малко сили, опитвайки се да пробие дупка. През това време аз ще му подготвя малка изненада…

Знаех, че за нещо голямо няма да ми стигнат силите, все пак временната загуба на съзнание напомняше за себе си. За нещо средно голямо също нямаше да имам сили. Но за нещо мъничко и подличко… какво си мислите… общуването с вампирката да не е напразна загуба на време?

— Подпали го! — викнах аз за всеки случай, изпълзявайки изпод „стената“.

Тутакси към мен полетя един „въздушен юмрук“, но успях да се измъкна от него без проблеми. Дойде моят ред да атакувам. Единственото нещо, за което ми бяха останали сили, беше един малък фаербол, който противникът ми би елиминирал с лекота… ако притежаваше железни нерви. Защото миг преди това бях пуснал едно огнено змийче, което разруши „стъпалото“, където на височина от пет метра беше стъпил „въздушникът“.

И тогава той полетя към фаербола. Някъде по средата на пътя те се срещнаха… а ефектът беше неописуем! Този беше дотук…

Днес ни откараха в един необичаен здравен пункт. Преди всичко, той се намираше до Главната зала. Вероятно за всеки случай. Там имаше много място, само в нашата стая имаше поне двадесет легла! За сравнение — в „огнения“ здравен пункт имаше само три стаички с по две легла.

Само белият цвят на стените беше един и същ…

В болничната стая бяхме дванадесет души: всички от Въздушния, които участваха в отборното състезание, ние и още две момчета, в които скоро разпознахме нашия Стил и момчето от Водния, което беше спечелило двубоя.

Може да изглежда странно, но атмосферата беше много приятелска, никой не се сърдеше, никой не се караше… напротив, всички обсъждахме подробностите от двубоя и нетърпеливо се прекъсвахме. От време на време избухваше весел смях.

— Ама как ви треснах с „вълната“! Готвих се дълго за този момент, капка енергия не съм похабил.

— Да, много качествено ни подреди — съгласи се Невил. — По едно време ми изкара въздуха.

Само Алиса, както винаги, подозрително мълчеше. И колегата от Водния беше притихнал в ъгъла. Него никой не го закачаше.

— Алиса как си? — попитах аз и за секунда се откъснах от разговора.

— Прекрасно — хладно отвърна вампирката.

— Нещо случило ли се е? — изненадах се аз.

Мислех си, че общо-взето сме се помирили. Във всеки случай, тя досега не беше се дразнила така открито от мен. Да не би пак да съм направил нещо не както трябва?

— Ние с Невил положихме толкова усилия, толкова дълго се упражнявахме, а ти сам победи и тримата! Не е честно! — с неочаквана злоба просъска Алиса.

Добре де, какво да направя? Да преиграя всичко отначало ли? А дори и да можех, ако бяхме загубили, по-добре ли щеше да е?

Естествено, нищо от това не изрекох на глас.

— Я стига! — опитах се да успокоя вампирката. — Чиста случайност беше! Просто ми провървя.

— Знам, че просто ти провървя — омекна Алиса, — но ме е яд. Излиза, че колкото и старание и труд да положиш, всичко се решава от случайността и не зависи от уменията ти.

Тук Алиса прекали. Ако не бяха ежедневните и ежечасни тренировки, нямаше да издържим и една минута. А в случая, както разказват очевидците, битката е траяла около десет минути. За начинаещи, това е много време. Затова сега на всички ни се налага да се възстановяваме под денонощния контрол на… именно, на неговия контрол.

В стаята, без да бърза, влезе белокос възрастен човек. Най-типичният друид от всички, които някога бях виждал. Признавам си, този беше първият, когото виждах в живота си. Но е толкова типичен…

— Как е младежта? — попита друидът. — Ще се лекуваме ли?

— Ще се лекуваме — съгласихме се ние.

Той се доближи до „водния“ и прекара ръка над него.

— Мина ли замайването?

— Мина — кимна „водният“.

— Полежи тогава още десетина минути и после върви в Главната зала. След малко там започва втората отборна битка. Доколкото разбирам — друидът се усмихна в брадата си, — добре е ти да не закъсняваш за нея.

След като прегледа „водния“, друидът премести поглед върху нас.

— Вие засега лежете и си почивайте. Имате на разположение още цял час.

— А може ли да тръгнем по-рано? — поинтересува се един от „въздушниците“.

— Вие може — кимна на „въздушниците“ друидът. — А вие — той погледна към нас. — Вие ще лежите до началото на последния двубой. Почивайте си, докато можете.

В действителност, нищо друго не ни оставаше. Нито един от участниците в битката нямаше сериозни травми. Само драскотини и синини. Просто да не повярваш! Наблюдаващите ни пазеха като собствени деца. В момента, в който някой от нас трябваше да понесе твърде мощен удар, Майсторите, които бяха Наблюдаваща страна, на секундата пресмятаха евентуалния риск и ако беше твърде висок, поставяха защита, която поглъщаше почти целия удар. Остатъкът от удара не беше опасен, той само даваше откат, а участниците губеха съзнание заради въздействието на Наблюдаващите. Биваха елиминирани просто за да не пречат на останалите да завършат битката. Чудно защо по време на тренировъчните двубои Наблюдаващите не се стараеха толкова? Ако се стараеха, нямаше да прекарвам толкова време в здравния пункт и да лекувам травми.

Сега обаче благодарение на добрата защита на Наблюдаващата страна, това, което единствено трябваше да правим тук, беше да възстановяваме силите си. Трябва да отбележа, че заклинанията, които друидите бяха направили на всяко отделно легло, действаха безотказно. В момента се чувствах по-добре от когато и да било през тези два месеца, които бяха минали. Усещах, че след час ще мога дори сам да се изправя пред целия отбор на „водните“.

Друидът излезе, без да бърза, така, както беше влязъл. След него остана да се носи лек аромат на свеж горски въздух. Интересно! Къде беше успял да намери гора в кулата, висока осемдесет и осем етажа?

— За пръв път виждам друид — възхитено изрече Алиса.

— Наивно вампирско момиче — усмихна се от съседното легло Чез.

Алиса възвърна на мига отчужденото си изражение и разбрах, че сега е безполезно да я заговарям.

Оставаше ми само да изгледам „благодарно“ Чез, но той не забеляза погледа ми.

През това време „водният“ тихо си събра нещата и напусна болничната стая. Мисля, че освен мен, никой не забеляза маневрата му. Това момче не ми се стори чак такъв изрод като до болка познатата тройка. Затова аз лично бих му пожелал успех. И изобщо, би било хубаво да победят „водните“. Ще ми бъде приятно да пусна в лицето на русолявия Ланс няколко фаербола.

След малко си тръгнаха и „водните“, които не искаха да пропускат двубоя между „земята“ и „водата“. Стил тръгна с тях, той и без това беше силно огорчен, че пропусна нашия двубой.

Ние продължихме още малко да обсъждаме миналата битка, а след това нахвърляхме идеи за бъдещия сблъсък с „въздушните“.

— Момчета! — изведнъж завика Наив, колкото му глас държи. — Хайде набързо да изтичаме до столовата!

— Какво?! — всички останахме като треснати.

— Защо не, вече, ако искате да знаете, е време за обяд.

— Съмнявам се столовата да е отворена — усмихна се Невил. — Целият персонал се намира в момента в Главната зала. Тъй че ще трябва да почакаш до довечера.

Наив се нацупи и замълча, но само след секунда лицето му се озари.

— Сетих се! Имам нещичко, което съм отделил за зор заман. Няколко ябълки, круши, домати, зеленила…

Всички се облещихме от учудване. На това „нещичко“ ли му викат?!

— Разбрахме, че си скътал съвсем малко „нещичко“ — прекъсна Чез мечтите Наив. — Но наистина ли не можеш да почакаш до вечерята?

— Не мога!

— Дракон те взел! — въздъхна Невил. — Ще дойда с теб.

— Тогава да вървим всички — не се съгласи Чез. — Току-виж някой пак се загубил точно преди двубоя.

Алиса се направи, че не забелязва изразителния поглед, който й хвърли моят най-добър приятел.

— Ста-ани! — изрева Чез и хвърли една възглавница по Невил.

Той се извърна и възглавницата уцели Наив.

— Ама какво? — обидено изхленчи Наив. — Хайде по-бързо да отиваме на обяд. Че то докато обядваме, докато храната се смели…

В следващия миг го тупнаха три точно прицелени възглавници.

Облякохме се набързо — връзките на ливреята ги завързвахме вече само за една-две минути. Опит, все пак…

Първо се обличаха момчетата, след това — момичетата. Ако трябва да съм точен, момчетата бяхме изгонени полуголи от стаята. Такава справедлива и мила вампирка си имахме…

От болничната стая попаднахме направо в коридора. Там нямаше никого. Много добре, защото нямаше да е лесно да обясним на друида защо се изписваме толкова бързо.

Вампирката излезе от стаята.

— Какво стърчите? — попита тя.

— Теб чакаме — отговори Чез.

— Стига сте се мотали, искам да ям! — зави Наив.

Наложи се да го съжалим и да побързаме към телепортите.

Наив пръв влетя в телепорта, а след него влязохме и ние, без да бързаме.

На нашия етаж нямаше никого.

Двубоят трябваше да е в разгара си. Малко късно ми дойде на ум, че щеше да бъде полезно да видим битката на нашите бъдещи противници — „водните“.

И точно тогава се случи! Някъде към средата на пътя ни кулата се заклати. Не като дръвче под струята на лек ветрец, а направо се разклати!

Изпопадахме на пода.

— Нападнаха Академията! — зарева с неузнаваем глас Чез. — Това със сигурност са шахтерските нашественици!