Огненият херцог

Глава 1 Фехтовчици

Много преди да отбият по шосе 1–29 при Томпсън, Тори изключи касетофона. Беше се наслушал на Ван Хейлън. По пода на колата се търкаляха опаковки от Макдоналдс, осеяни с мазни лепкави петна, празни смачкани кутии кока-кола, дори пликове от прясната зеленчукова салата, която Маги настоя да купят в „Супер цена“ край Минеаполис.

Тори Торсен смяташе, че за вегетарианка тя не е съвсем смахната. От друга страна, лошите навици на Иън успяваха да прикрият чудатостите и на двамата му спътници. Иън Силвърстайн не бе точно мърляв, по-скоро бе разхвърлян. Той никога не окачваше на място влажните използвани хавлиени кърпи, нито пък ги просваше над мивката, след като бе по-лесно да ги пусне или на някой стол, или просто на пода.

— Амиии… има една бензиностанция… по дяволите, това е сервиз… в Хътън — каза Тори и свали прозореца на стария рамблър, за да си подпре левия лакът. — Защо не спрем да почистим малко? Поне ще изхвърлим боклуците от колата.

Мериан Кристенсен прикри усмивката си с длан, но Иън се разкиска на висок глас.

— Да не би мамчето да не може да търпи мръсни коли? — изгъргори насмешливо Иън.

— Я млъквай — каза Тори, въпреки че не очакваше Иън да престане.

С удоволствие и изненада откри, че греши.

— Мир — предложи Иън. — Не исках да те обидя.

Тори вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза, че Иън е вдигнал ръка.

— Но честно да ви кажа — призна Иън, — все така става. И при теб, Маги. Имаш си собствен живот в училище, но щом потеглиш с колата…

— Аз нямам кола — прекъсна го Маги.

— … щом се запътиш към къщи, се превръщаш в момиченцето на Бък и Марта…

— Родителите ми се казват Албърт и Рейчъл.

— … момиченцето на Албърт и Рейчъл. Хващаш правия път и полагаш специални усилия, за да си миеш и врата… — Иън се почеса там, където рядката брада се триеше в яката. — Бас държа, че и леглото си оправяш.

Маги повдигна едната си вежда.

— Ти не го ли оправяш?

Не, не го оправяше. Случаите, когато тя оставаше в стаята на Тори и изритваха Иън, Тори оправяше леглото на съквартиранта си. Така изглеждаше по-спретнато и приятно.

Иън сви рамене.

— Абе, честно да ви кажа… струва ми се, че след като ще си лягам пак след шестнайсет часа, то какъв е смисълът?

— Тоест?

— Какъв смисъл има да го оправям, Мериан?

— Никакъв — тросна се намръщеното момиче.

Кой знае защо, Маги ненавиждаше истинското си име и не одобряваше нито едно от обичайните умалителни. Когато Иън й се ядосаше, изглежда все забравяше, а това много я дразнеше.

Тези неща никак не притесняваха Тори. Връзката му с Маги бе временна и нямаше нужда Иън да се намесва. Не че приятелят му би се намесил умишлено. Една постоянна приятелка щеше да го разсейва прекалено много и в работата, и в ученето. Що се отнася до Иън, Тори се съмняваше дали много го е грижа за колежа, въпреки че влагаше повече усилия и енергия, отколкото за тренировките по фехтовка.

Иън най-сетне се усети и се извини.

— Съжалявам, исках да кажа — какъв смисъл има, Маги? Така по-добре ли е?

— И още как. — Намръщеното лице се стопи и отстъпи на истинска усмивка. — Пак ще ти кажа: никакъв. Абсолютно никакъв. Наистина няма смисъл, като изключим, че е хубаво да е спретнато и не е зле да полагаш някакво усилие, за да изглежда приятно и прибрано. Затова си оправям леглото.

Тя тръсна презрително глава, гарвановочерната й коса се люшна, а тя скръсти ръце на бежовия пуловер и се облегна на възглавницата, подпряна на вратата. Момичето бе в период на късата коса и сигурно щеше да е все така чак до лятото. Нямаше нищо против да си връзва косата на опашка през часовете за фехтовка и твърдеше, че ненавижда лентите през челото.

Тори не можеше да прецени дали я предпочита с къса или с дълга коса. По принцип предпочиташе дълги коси, но нещо в почти момчешката подстрижка на Маги подчертаваше малкото копчесто носле и инатливата брадичка.

Не че имаше значение какво предпочита Тори. Маги може и да склоняваше от време на време да споделят леглото, но едва ли би поискала позволение от него, преди да се подстриже или да си купи някоя дреха.

Тори нямаше нищо против. Не би и помислил, че съчетанието от обемист бежов пуловер с едра плетка и черен клин е секси, но се оказваше, че е така. Клин ли? Не, той бе казал клин, а се оказа, че е грешка. Било ластичен панталон, настояла бе Маги. Ластичен панталон или просто панталон, никакъв клин. Това беше проблемът с дамските дрехи — изчанчените имена. Ризата била или блуза, или бюстие, никаква риза. Клинът бил ластичен панталон. Може пък невежеството да е сила!

— Защо се усмихваш? — попита момичето.

— А, нищо — отвърна Тори.

Може би ластичният панталон подчертаваше краката доста добре, а пуловерът само загатваше останалата част от тялото й. Или пък, мислеше Тори, бяха минали цели три седмици, откакто двамата с Маги отпразнуваха отлично изкарания изпит на шпаги с две изстудени бутилки шардоне „Колумбия Крееш“, не че той имаше представа, че хубавото вино е по 6,95 бутилката, с четвърт пресни ягоди и най-необичайното, с четири презерватива. Сега обаче бе станал раздразнителен и без причина се сопваше на хората.

— Иън — каза Тори, — може би е крайно време да се заемеш да оправяш леглата.

— Тая работа носи ли пари?

— Не, но може да скрие факта, че сменяш чаршафите веднъж на семестър.

— Точно така. Започва да те сърби, ако не го направиш. — Той демонстративно се почеса между краката! — Е, поне намирам време да си сменя бельото веднъж в седмицата. Честно! Абе, ти не смяташ ли, че караш бързо?

— Ако смятах, че карам бързо — отвърна Тори, — щях да намаля.

Беше ред на Маги да се разкиска. След малко се разсмя и Иън.

Тори се отпусна. Харесваше Иън. Иън Силвърстайн имаше бърз ум за майтапи и смешки, а напористото му отношение към ученето бе положителен пример за Тори, който имаше склонност да зареже учебниците и да прекара прекалено много време в тренировъчната зала. И въпреки това имаше нещо у приятеля му, което все притесняваше Тори. Понякога Иън работеше прекалено упорито. Беше необичайно един младеж с толкова ентусиазъм и плам да се захваща с рапирата, най-малко агресивния вид фехтовка, но това бе типично за Иън.

Тори се намести на седалката. Нарочно настоя да кара той през последната отсечка. Бедата бе, че човек възприема за нормални нещата, с които е свикнал и израснал. Гражданите нямаха понятие как да карат тук.

Полегатите хълмове около Минеаполис бяха отстъпили място на равнините на Източна Дакота и пътят се простираше прав и безкраен. Въпреки че във всяка посока имаше само по една лента, нищо не можеше да спре Тори да не наруши ограничението от деветдесет километра с цели петдесет. Просто насочваш колата напред, настъпваш газта, докато моторът започне да се задъхва, и едва тогава отпускаш малко.

Не беше случайно, че пътните знаци в провинцията бяха по-големи отколкото в града, и внушителният октагон се виждаше от цял километър. С кръстовищата също нямаше проблем. Беше безсмислено да намаляваш, след като ясно се виждаше, че нищо не наближава.

Рядко се случваше някоя кола да профучи в обратна посока, а още по-рядко, някой пикап да те застигне и тогава Тори с мъка удържаше волана, докато завихрянето, причинено от отминаващия, се опитваше да ги изтласка от правия път. Иначе, да шофираш тук, беше лесно.

Поне сега не бе проблем. В снежна буря да караш с такава скорост, би било истинско самоубийство. Тогава, дори и при разумна скорост, човек можеше да се озове в канавката, а снегът набързо ще затрупа колата. Беше се случвало няколко пъти на мама, а дори веднъж и на татко.

Случило се бе през зимата. Сега бе пролет, а синьото небе бе покрито с огромни пухкави облаци и Тори караше с максималната безопасна скорост, без да бъде неразумен, а единствената беда бе, че…

Прозвуча острият вой на сирена, а след това три приглушени сигнала. Тори забеляза включените светлини върху колата зад тях. Кой знае как не я бе забелязал. Сега не бе моментът да прави номера.

— Е, сега вече я загазихме — изсъска Иън. — По дяволите, Тори, нали ти казах…

— Шшт. — Тори отпусна газта и насочи колата настрани, за да отбие, но не много настрани, заради канавката. — Направи ми услуга.

— Кажи — облегна се на седалката Маги. — Да не би да искаш да си разкопчея блузката и да говоря задъхано и сластно?

— Нищо подобно. Първо, облякла си пуловер. Не смяташ ли, че ще е малко трудно да ти разкопчеят ризката, а?

— Точно така.

— Това, за което исках да ви помоля и двамата — продължи Тори, — е да ми кажете честно дали не носите нещо, което… което може да създаде проблеми.

Иън вече бе отворил кутия пепси.

— Само една цигарка с трева — каза той и я показа. — Все си мислех, че…

— Хич недей да мислиш. Млъквай и я разкарай. Ако не си забелязал, цялата страна е тръгнала на лов за наркотизирани вещици и нямам никакво намерение да ме сложат на кладата. — Тори спусна прозореца. — Ако не ти е известно, по закон имат право да конфискуват колата.

— И аз така знам — каза Иън, докато гълташе натрошената цигара. — Сигурно си се изръсил с осемдесетачка, а?

— Махай я!

— Гълтам, гълтам.

— Здрасти, Тори! — Гласът на ченгето прозвуча познато, но Тори не успя да се сети веднага кой е човекът. След това отвори вратата със замах и изскочи от колата.

— Майка ти никога ли не ти е казвала да не караш като луд? — Ченгето скръсти ръце на едрите си гърди и се опита да си придаде строг вид, но усмивката, която се плъзна по лицето му, развали всичко.

Ченгето бе само няколко години по-възрастен от Тори и широкото скандинавско лице, скрито под гъсто избуяла, пясъчно руса коса, бе добре познато на младежа. Тори не можа да се сдържи и също се засмя.

— Джеф Скапаняков Бйерке — произнесе той името с типичното норвежко произношение и възходяща интонация на последната сричка. Семейство Бйерке се бяха заселили в Северна Дакота още през седемдесетте години на деветнайсети век и само най-старите помнеха по някоя и друга дума на норвежки, но също както повечето хора в тази част на щата, си бяха запазили стария акцент единствено като израз на гордост. — Как си?

Лицето на Джеф се озари от широка усмивка.

— Само ако знаех, че си ти — отвърна той, — щях…

— Щеше да ме пуснеш да мина между капките, нали?

— Да, бе. Щях да ти прострелям гумата и да видя какво ще направиш, като се завъртиш. — Джеф подръпна колана си, модел „Сам Браун“. — Честно казано, аз лично пет пари не давам, но сто и трийсет е малко множко за тази отсечка. — Той се приближи към колата и надникна в купето. — Няма ли да ме представиш на приятелите си? Или след две години в колежа вече се смяташ за прекалено голям баровец, та не желаеш да имаш нищо общо с плебеите?

Тори не се сдържа и се разсмя.

— Ако не ме лъже паметта, ти май завърши Северозападния неотдавна. Не бях разбрал, че си поел работата на стария Джон Хонистед.

— Времената са трудни, работата си е работа, а Джон се пенсионира през февруари — обясни Джеф и протегна ръка на Маги през прозореца. — Джеф Бйерке — каза той. — Едно време смилах от бой приятеля ви, докато беше по-малък, но после той се заигра със заострените пръчици.

— Все още си играе с тях и е станал доста добър — засмя се Маги. — И на мен ми е приятно да се запознаем. Аз съм Маги Кристенсен.

— Иън Силвърстайн — обади се Иън от задната седалка. Гласът му бе все още малко странен. — Приятно ми е да се запознаем.

Джеф се ухили, докато се здрависваше с Иън.

— Амиии, то… следващия път просто провесете цигарката през прозореца и я натрошете между пръстите. Ще ви бъде по-лесно. — Изкиска се на пребледнелия Иън, пусна ръката му, изправи се и стисна здраво рамото на Тори. — Цялата пролетна ваканция ли ще си тук, или ще отлетиш на юг?

— Все тук — отвърна Тори. — Миналия път пробвах Орландо.

— Чудесно. Значи ще се видим. Амиии… във „Взрив-о-вкусно“ тази вечер всяко питие е по долар. — Вдигнатата му вежда подсказа на Тори, че това е въпрос, а стиснатите устни разкриха, че въпросът е зададен сериозно.

— Може — отвърна Тори и погледна Иън. Приятелят му сви рамене и кимна, а смръщеното чело на Маги можеше да означава както безразличие, така и несъгласие. — Ще видя какво ще кажат моите хора — добави Тори.

Джеф кимна и стисна силно рамото му.

— Бре да му се не види, приятелю, колко време мина. Радвам се, че се видяхме. Специални поздрави и на майка ти, и на баща ти, и на Хоузи. — Той се обърна и се отправи към патрулната кола и докато Тори запали стария рамблър, Джеф вече бе направил завой и се насочваше в обратната посока.

— Приятен е — каза Маги, когато изхабеният мотор нададе вой, преди колата да благоволи да запали.

Тори хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане и кривна на пътя. Кимна на думите на Маги.

— Да — отвърна с усмивка той. — Не съм много сигурен, че сърните ще подкрепят мнението ти.

— Какво?

— Двамата с баща му, моят баща и чичо ми Хоузи ходят на лов за сърни всяка есен и винаги донасят трофеи. — Това по-скоро се дължеше на преследваческите умения на чичо Хоузи, но сега не му беше времето да се впуска в подробности. Понякога търпението, както се оказваше доста често, служеше не по-зле от следотърсаческите уменията на чичо му. Ловът не научи Тори на търпение, но го научи да изчаква.

— Значи си в състояние да убиеш Бамби? — попита Маги, а иззад шеговития глас прозвуча непозната нотка.

Гражданчета.

— Ходил съм няколко пъти на лов. — Всеки сезон, откакто навърши четиринайсет, с изключение на миналата година, когато се прибра вкъщи болен от грип.

Превит на задната седалка, Иън тихичко се кикотеше.

— Да не би ловът да е нещо смешно? — попита Маги, присвила нацупено устни.

— Не — отвърна Иън, без да спира да се киска. — Не е това. Спряха ни, защото Тори караше бързо, и кой отнесе наказанието? Аз трябваше да изям цигара с трева.

Тори се засмя.

— Няма справедливост, нали?

— Да, животът изобщо не е справедлив. На мен лично никога не ми се е случвало да ме спрат за превишена скорост и да не отнеса някоя глоба.

От уважение към Джеф, Тори закова километража на максималната допустима скорост, а след това погледна Иън в огледалото за обратно виждане.

— Това е, защото ти си гражданче, а тук сме в провинцията. Да се разбираш със съседите, е много по-важно тук, отколкото в града. Сега, ако Джеф ме спипа пиян или пък надрусан, приятелството щеше да отлети през прозореца. Но едно превишаване на скоростта? И то на път, прав, широк и открит като този? Абе, дори и да сгафя нещо, най-много да паднем в канавката, а и никой няма да пострада. Не. Той не иска да се дразним, нито пък да се заяжда с мама, татко или чичо Хоузи, нищо подобно.

Тори се усмихна при тази мисъл, която му се стори толкова забавна, че се разсея и за малко не изпусна отбивката по един прашен път, маркиран единствено от стар бряст в самия край на полето.

— Освен това — продължи той, — в Северна Дакота, след като навършиш двайсет и една, можеш да пиеш, а ако Джеф реши да се придържа към всички формалности, няма да успеем да изясним нещата и до следващата година.

Маги се засмя.

— Значи, както разбирам, няма да се притесняваме, че могат да ни поискат документите за проверка, ако отидем довечера в това „Взрив-о-вкусно“, боже какво ужасно име.

Тори също се усмихна.

— Зависи. Ако има някой непознат, Уле ще предположи, че е от Държавната комисия по алкохола, и тогава задължително ще ни поиска личните карти, при това така, че всички да видят, и то ако сглупим дотолкова, че решим да си поръчаме бира, което, естествено, ние няма да направим. Обаче, ако Орфи Селмо е там и си надига ежеседмичната халба бира, Уле няма да си прави труда да ни иска документи. Направо ще ни сервира тъмно пиво в чаши от кола и ще пъхне по една сламка. Старият Уле е страхотен досадник и ще ме предаде на властите и при най-малкия намек, само дето хич недовижда, а не обича и да носи очила и не е много наблюдателен.

— Всички сме част от системата.

— Както вече ви казах, да се разбираш със съседите в малките градчета, е много по-важно от всички формалности.

Колата се друсаше по пътя към незасенчена от дърветата алея напред.

— Можехме да минем и през града — каза Тори — и да завием от задната страна. Къщата е в източния край, а и като време е почти същото.

— Обаче — каза Иън — тук е по-прашно и по-автентично…

— Автентично? — вдигна вежда Маги.

— … и следователно по-весело — продължи Иън.

— Да бе.

Къщата бе точно отвъд пояса дървета, една от най-гъстите горички наоколо, разпростряла се почти на цял един километър.

Всъщност, мислеше си Тори поне за стотен път, тя не беше кой знае каква. Просто една огромна стара къща, издигната в традициите на прерийното строителство. Имаше два цели етажа и таван, ограден от едната страна и частично от други две от остъклена веранда, която не позволяваше на насекомите да нахлуват вътре през лятото и която мама използваше вместо фризер през по-голямата част от зимата. Цялата къща бе бяла, въпреки че никой не я бе пребоядисвал наскоро. Мама и татко можеха да си позволят да се заемат с нея, когато им се иска, но не обичаха да се надуват и перчат.

Зад къщата се гушеше старият хамбар в убит ръждив цвят. Огромната му врата бе открехната, за да пропуска светлина и въздух през деня. Той вече бе прясно боядисан и така подсказваше на всички, че семейство Торсен се грижат за животните си, което не бе изненада за никого.

Един ръждясал стар студбейкър бе покачен на трупчета в предния двор, малко по-високо от нормално. Тори се усмихна широко. Чичо Хоузи си имаше нова играчка. За човек, който ненавиждаше да се вози в автомобил, старият имаше страхотен усет да ги поправя.

Не че Тори бе учуден. Чичо Хоузи си беше чичо Хоузи, също както татко си беше татко, а мама — мама и нещата, които другите намираха за необичайни у тях, бяха толкова естествени за Тори, както и ширналите се равнини наоколо.

Паркира колата на тревата до страничната врата и изключи мотора. Напълно умишлено остави ключовете на таблото, а вратите отключени, въпреки че това му се стори необичайно. Последния път, когато се прибра, мама дълго се надсмива над градските му навици.

Маги вдигна едната си вежда.

— Минаваме през входа за прислугата?

— Тук в провинцията няма такова понятие като прислуга. Това си е страничната врата и е най-близо до стаите ни.

Верандата пред страничния вход бе просто един задигнат циментов блок, а стъпалата отвеждаха направо на тревата. Нямаше достатъчно място и не можеха да оставят много неща, без да пречат на вратата да се отваря свободно.

Тори се качи по стълбите и отвори мрежестата врата, задържа я открехната, а след това завъртя топката на дървената врата, малко хлабава, но със здрава брава.

Както бе обичаят в провинцията, предната врата на къщата никога не се заключваше. Ами ако някой искаше да влезе? Странното бе, че и страничната, и задната врата често беше залостена.

Разбира се, както чичо Хоузи би обяснил, има заключени и заключени врати.

Тори стовари юмрук върху месинговата плочка, поставена на касата на вратата, монтирана върху решетка, която чичо Хоузи бе свалил от изоставена кола, а след това я изтъни и вгради в издълбаната на касата ниша. Така ударът по металната плочка отекваше из цялата къща. Не че чичо Хоузи имаше нещо против звънците, но плочката се получи много елегантна. Тя привличаше вниманието на всички на долния етаж, но не ехтеше чак така, че да стресне заспалите на горния.

Тори пак почука и отново никой не отвори.

Младежът затвори очи за секунда и подпря коляно на вратата, за да я намести. След това се облегна и с рамо, за да има необходимата тежест, докато усети леко поддаване. Внимателно насили топката на бравата и леко я завъртя наляво. Усещането винаги си бе същото — гладко, без да е смазано, както става при прецизно изработени части, напаснати съвършено точно.

Резето се приплъзна с леко щракване, което човек по-скоро усещаше, вместо да чуе, вратата се открехна с познатото скърцане и Тори си отдъхна.

Първия път, когато се прибра от училище, не успя да се справи както трябва и на чичо Хоузи му се наложи не само да прекара почти цялата вечер да оправя скритите части на бравата, но и тримата възрастни не престанаха да го вземат на подбив дни наред.

— Проблеми ли ти създава тази врата? — попита Иън, вече стоварил саковете на верандата, докато Маги държеше по един комплект екипировка във всяка ръка, а ефесът на една от евтините рапири за упражнения стърчеше промъкнала се през скъсания цип.

— Неее — отвърна Тори. — Само малко заяжда. — По-особените начини за влизане в къщата бяха семейна тайна, а ЧОВЕК НИКОГА НЕ ОБСЪЖДА СЕМЕЙНИ ТАЙНИ, ПРЕД КОГОТО И ДА Е, независимо дали ставаше въпрос за добри приятели, гаджета или който и да е.

Той вмъкна глава през процепа и викна високо:

— Пристигнахме! — за да го чуят родителите му, ако не бяха обърнали внимание на почукването. Не беше много редно да нахълтат просто така и да се натъкнат на тях. Майка му и баща му се стряскаха лесно, затова синът им се съобразяваше с това или ако случайно забравеше, се правеше, че не забелязва.

— Хайде, влизайте!

Не се притесняваше, че ще изненада чичо Хоузи. Него никой не можеше да го стресне и изненада. Сигурно вече бе чул прещракването на бравата или поне проскърцването на вратата. Дяволите да го вземат, Тори никак нямаше да се изненада, ако чичо му бе доловил шума от мотора на рамблъра още от цяла миля. Но това щеше да се случи, ако чичо си бе у дома, което вече му се струваше малко вероятно. Също и татко, а може би…

— Ториии! — чу се от горния етаж, последвано от топуркане по коридора и надолу по стълбите.

— Здрасти, мамо — каза Тори, когато тя го прегърна и целуна по двете бузи. Нямаше начин човек да спре майка му, затова бе най-добре да я остави да прави каквото иска.

Голяма част от хладнокръвната норвежка непоколебимост се бе запазила у Карин Рьолке Торсен, което си бе много хубаво, защото Тори харесваше майка си тъкмо каквато е.

Беше облечена в обичайните си работни дрехи — старите, кърпени на безкрайно много места, дънки „Левис“ и карирана мъжка риза с навити ръкави. Господи, все едно че идваше от шейсетте години. Русата й коса бе опъната на нещо като кок, който в съчетание с очилата й придаваше строг вид, но мама си беше просто мама, която бе успяла да мацне малко руж на бузите си.

— Здравей, миличък — каза тя и се отдръпна от него, за да погледне Маги и Иън. Движенията й бяха леки, грациозни, по-скоро като на танцьорка, отколкото като на борсов инвеститор. Изящна ръка се протегна и свали очилата, а другата посегна към тила и освободи малкото махагоново гребенче, за да разтърси дългата златна коса.

— Аз съм Карин Торсен — каза тя и протегна длан първо към Иън, който я задържа секунда по-дълго от необходимото, преди да я пусне. Тори просто бе забравил колко добре изглежда мама… за жена на нейната възраст, разбира се.

Не му хареса особено начинът, по който мама и Маги се изгледаха: мама — с усмивка, от която лъхаше подозрителност, а Маги — с разбиране за близостта между Тори и мама.

Почувствал се неловко, той пристъпи половин крачка към приятелката си и погледна и двете с полуусмивка.

— А това, мамо, е Маги.

Усмивката на майка му стана широка.

— Много ми е приятно, че дойде, Маги — каза тя любезно, но не фамилиарно. — Много бих искала да се опознаем по-добре. — Тя отново се извърна към Тори. — Очаквах те по-късно, иначе щях да приключа с работата за днес… мислех, че ще пристигнеш чак в късния следобед.

— Имахме попътен вятър — обясни той. Мама все още не се бе научила как трябва да се държи пред хората, а Тори отдавна се бе отказал да й набива в главата, че не бива да правиш забележки на сина си пред приятелите му: Тя не искаше да каже нищо лошо и обикновено това бе достатъчно, но дори и да негодуваше, нещата нямаше да се променят.

— И баща ти, и Хоузи отидоха у семейство Хансен, за да оправят трактора на Свен. Трябваше да се върнат на обяд, но нали знаеш какво става, щом подушат печените пилета на Санди. Сигурно ще си седят там и ще се потупват по шкембетата, докато решат, че трябва вече да си пристигнал. — Тя се намръщи за миг.

Тук нещо не се връзваше. Защо ли се притесняваше мама, че татко и чичо Хоузи са във фермата на семейство Хансен? Да, наистина, случвало се е хората да се нараняват, докато поправят трактори, но това никога не би сполетяло татко. Той имаше прекалено консервативно отношение към машините и им нямаше много доверие, нито пък чичо Хоузи.

Тя долови изражението му.

— Тук има един дребен… проблем. Снощи някакъв вълк е отвлякъл едно от телетата на Хансен. Но те отидоха, за да оправят трактора.

Тори кимна, веднага разбрал защо не й се иска да разисква въпроса, поне не и пред непознати, и затова измисли историята с трактора.

Вълците бяха защитен вид, а фермерите ги търпяха и ако някой отклонил се хищник предпочиташе да напада добитъка, вместо да отиде да си хване я диви зайци, я лалугери, единственият изход бе фермерите да се примирят с нарастващите загуби, нещо, което не можеха да преглътнат, и да се обадят в Министерството на горите и околната среда, за да заловят и преместят звяра, което, ако изобщо направеха нещо, ставаше безкрайно мудно и бавно, или пък да действат сами, на своя отговорност, от което поне имаше някакъв смисъл.

Затова значи татко и чичо Хоузи са там. Татко обожаваше печените пилета на Санди Хансен, също и Тори, само като си помислеше, му се прияждаше и никога нямаше да забрави случая, когато Свен дойде в онази страшна снежна виелица, за да изтегли колата на мама, затънала в канавката. Татко обичаше да прави услуги на съседите, но семейство Хансен бяха нещо специално.

Тори потръпна. Никак не обичаше вълците. Те бяха прекалено жива част от приказките и разказите на чичо Хоузи.

— Мамо, наистина няма нищо страшно. Сега ще си оставим багажа, ще си вземем по един душ, а аз ще поразведа Иън и Маги.

— Чудесно. — Тя погледна часовника си и направи крачка към стълбите. — Точно сега съпоставях едни срочни сделки и трябва на всяка цена да ги хвана, иначе ще се наложи да започна отначало със сутрешните квоти. Може ли да ме извините, че съм такава небрежна домакиня? Тори ще ви настани — обърна се бегло тя към Маги и Иън. — Обещавам по-късно да ви обърна внимание и да се опознаем, не съм аз тази от семейството, която гледа да не дава обещания, но днес си е работен ден за мен и…

— Мамо, наистина няма проблем.

— По-късно е чудесно — обади се Маги.

— Няма проблем, госпожо Торсен — усмихна се Иън.

Мама се обърна и се заизкачва бавно по стълбите, за да не им се стори, че бяга, а Тори нарочно се направи, че не забелязва как Иън оглежда тесните й дънки. Имаше нещо неприлично в това.

Тя затвори вратата на кабинета и Тори пое нагоре по стълбите, следван от приятелите си.

Третото стъпало проскърца както обикновено. Стъпка наляво, след това бързо отпускане на лявата страна на четвъртото стъпало, така че то се извиваше нагоре и разкриваше още една от измишльотините на чичо Хоузи, която криеше военен „Колт“ 38-и калибър и ролка тоалетна хартия.

И двете неща бяха глупави. Мама и татко бяха винаги добре заредени с основните неща, не че се държаха като глезени граждани или нещо такова. На Тори никога не му се бе налагало да прибягва до резервната ролка тоалетна хартия, а още по-малко до 38-ия калибър, но когато стана на петнайсет и баща му прецени, че вече е мъж, чичо Хоузи му показа къде се съхраняват семейните оръжия, а татко го научи как да ги използва, и не миряса, докато не остана доволен от резултатите.

Е, чичо Хоузи твърдеше, че му е показал всички скривалища, но човек въобще не можеше да бъде напълно сигурен, защото Хоузи никога не казваше всичко.

Маги си прочисти гърлото.

— И сега?

— Ами… о, извинявай. Не те чух. Какво каза?

— Казах… искам да кажа, попитах тя това ли работи. Тук? На това затънтено място? — Момичето се усмихна. — Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Но, да, тук.

— И какво искаше да каже с това, че не обича да дава обещания?

Тори стисна устни. Нямаше нищо лошо да им каже.

— Става въпрос за чичо Хоузи. Той не обича да обещава. Сто на сто ще направи това, което е казал, че ще направи, но никога няма да го чуеш да обещае. — Той сви рамене. — Просто си е такъв.

От дясната страна, в края на коридора, където бе кабинетът, се чуваше как пръстите на мама барабаняха по клавиатурата. Тори поведе приятелите си към лявата страна, покрай затворените врати на стаята на Хоузи и неговата.

— Маги, ти ще си в стаята за гости — каза той и пусна сака й вътре. Говореше тихо, за да не смущава майка си, въпреки че това едва ли бе необходимо. Когато тя се съсредоточеше над някоя колона цифри, нямаше начин един разговор да я притесни.

— Иън, ти отиваш в шивачницата — каза той и отвори широко вратата в самия край на коридора. — Имаш чудесно южно изложение. — Винаги й казваха шивачницата, въпреки че това бе просто стая за гости, малко по-малка от официалната, но също много приятна. Стените бяха боядисани в бяло с нюанс на прасковено, което придаваше уют; дървеният под бе в топло светлокафяво, покрит с любимия на чичо Хоузи гладък мокет.

Старият дъбов гардероб и тоалетката от същия материал бяха на мама още от момичешките й години и плачеха за пребоядисване и лакиране, но все още си бяха добри.

Иън попипа зелената карирана покривка на леглото.

— Майка ти ли я е правила?

Тори поклати глава.

— В интерес на истината, не. Баба ми… леглото ще ти е много удобно. Матракът поема формата на тялото. Банята е в края на коридора, а другата е точно срещу кабинета на мама. В шкафа отвън има достатъчно кърпи, вземете си.

Стаите бяха готови за гости. През зимата, когато имаше опасност да се извият снежни виелици и бе рисковано децата да се прибират с рейс от училище, къщата на семейство Торсен можеше да поеме без проблем по шестима гости. Тогава винаги ставаше весело, защото половината нощ оставаха будни с децата на семейство Томпсън и на Гиселкуист, докато слушаха разказите на чичо Хоузи за вестрите и аезирците, а малкият Тоби Томпсън питаше и молеше по сто пъти да чуе отново как Тор се е срещнал с пазителя Локи, или пък за бягството на Хонир.

— Един душ ще ми дойде добре — протегна се Иън. — След като проспахме половината път, май наистина имам нужда от душ, а може и да подремна пак.

— А после можеш и да поспиш, и да похъркаш.

Иън се ухили.

— Да, а после може да си поотпочина и да направя една сиеста. Ще съм готов за отмаряне веднага след вечеря, още преди да дойде време да си лягаме.

Тори също се ухили.

— Идеята е страхотна. — Беше му приятно, че Иън се е поотпуснал. Той имаше огромна нужда от ваканция. Приятелят му бе напрегнат до краен предел през повечето време.

Иън вдигна вежда.

— Ами то… ако ми доскучае, вашата зала за фехтовки в приземието приема ли обикновени хора?

Тори си наложи да не се мръщи и се усмихна. Кратката почивка вече намирисваше на тренировка.

— Разбира се. Слизаш по стълбите от кухнята, лампите се палят най-горе на стълбите, отляво. Когато искаш, иди.

— Първо банята и малка дрямка. Всеки трябва да си знае приоритетите. — Той вече откопчаваше ризата си.

Тори се усмихваше, когато затвори вратата и се насочи надолу по стълбите. Иън веднага бе степенувал времето на ваканцията по важност.

Тори качи още багаж по стълбите и стовари раницата си пред своята врата, а след това занесе малкия сак на Маги в гостната. Остави го на пода до старото бюро с подвижен капак.

— Тук ще ти е удобно — каза тихо той. — Това е едно от любимите ми места.

Тори обичаше тази стая. Като дете, когато собствената му стая ставаше прекалено разхвърляна, за да може да остава там, често си пренасяше по някоя книга и се изтягаше на двойното легло, за да почете. Беше така, докато татко не го спипа и не го накара да си подреди и почисти стаята и го наказа да не мърда, докато леговището му не придобие вид. Тогава татко заключи гостната, въпреки че нямаше понятие кога чичо Хоузи му е показал тайния вход зад бюрото, който отвеждаше в стаята на Тори през гардероба на гостната. Тори скришом измъкваше една извита тел, скътана върху неговия гардероб, и започваше да ръчка през почти невидимата дупчица, която дори и при внимателен оглед приличаше на луфт между дървените панели. След това отваряше вратата и изместваше бюрото, за да не му пречи, минаваше оттатък и си допиташе книгата, преди да се заеме с подреждането и чистенето.

— Много е хубаво — каза тя и се облегна на вратата. Усмивката й бе малко пресилена. — Не си ми казвал, че майка ти прилича на едно от момичетата на Плейбой — каза тя. — И моментът с очилата и кока. Сигурно трябваше да я помисля за съвсем обикновена, така както си бе вдигнала косата.

Той не се стърпя и се усмихна.

— Тя е борсов инвеститор.

Маги докосна ъгълчето на устата си с език.

— Баща ми има борсов агент. Едно дребно плешиво човече с шкембе и вечно оплакващ се от лошото си храносмилане.

Тори поклати глава.

— Не става въпрос за борсов агент или брокер. Брокерите купуват акции от името на други, опитват се да обърнат ценните книжа възможно най-бързо, също като дилърите на блекджек, които те карат да играеш на шест ръце едновременно. — Той се наведе, за да вдигне раницата си и сака на Маги. — Тя е инвеститор. Мама сама си подбира акциите и влага свои пари. Е, парите, които имат с татко.

— Тя изкарва ли нещо от това, или баща ти удържа фронта с фермата?

Тори наведе глава на една страна.

— Ако решиш, че искаш да прегледаш данъчните декларации, мисля, че всичките са комплектувани в кабинета й. — Беше по-добре да отговори така, отколкото да й отговори с да или пък да й каже, че от земите, които притежаваха, всичко бе дадено под наем, освен двайсетте декара семейна градина.

Но това си беше семеен въпрос, частен, нищо че не бе тайна. Произходът на странните златни монети, източник на семейното богатство, беше забулен в тайна и Тори често се бе питал откъде са. Щеше да разбере всичко, когато му дойде времето. Така казваше мама, така твърдеше и татко, същото обясняваше и самият чичо Хоузи. Тори им вярваше.

Междувременно…

Тори прокара ръка по гърба на Маги и подръпна ръба на пуловера й. Тя вдигна глава и той я целуна — отначало лекичко, после задълбочи ласката и усети топлия й мокър език в устата си. Ръката му повдигна пуловера и се плъзна под сутиена, обхващайки гърдата. Зърното й се втвърди под дланта му, докато пръстите й си играеха с катарамата на колана. Неочаквано, но много внимателно, тя го отблъсна.

— Тори, майка ти е в съседната стая, а баща ти и чичо ти всеки момент ще се появят.

Ръката му си остана на гърдата й.

— Нищо няма да чуе, докато работи, а щом те са закъснели толкова време, няма да се върнат чак до късния следобед. И ти щеше да знаеш, ако беше пробвала печените пилета на Санди Хансен или поне ако беше видяла как ги подрежда.

А дори и мама да чуе нещо, ще се направи, че не е чула нищо.

Той я притисна към вратата, целуна я по ухото и отстрани на врата. Миришеше на лимонов сапун и той долови слабия мирис на пот.

Пъхна пръст в колана й.

— Аз съм много разбрано момче и ще приема не за отговор, ако и ти приемеш не за отговор.

— Мисълта да го направиш, докато майка ти е на две крачки, те възбужда толкова много, че ми се струва, че баща ми, като клиничен психолог, няма да го сметне за много нормално — каза тя, все едно че не го бе чула.

— Ти не ми каза не.

Тя ровеше в задния джоб на дънките му.

— Доколкото разбирам, няма да ни се налага да си търсим презерватив.

— Бил съм Скаут.

Тя се усмихна, докато не откопча колана му.

— Този път ти скъсай обвивката със зъби.

— Което си е справедливо, си е справедливо — съгласи се Тори. Това определено бе по-добре, отколкото да чуе „Беше вече крайно време“.

Глава 2 Ториан и Хоузи

Иън Силвърстайн си бе сложил само предпазен набедреник, памучни къси панталонки и избеляла тениска с надпис „Дартмут“, спечелена при някакъв бас. Усети хладната рогозка под окосмените си бедра, преви се почти на две, докато му се стори, че подколенните сухожилия ще се скъсат. Трябваше да разгрее добре.

Разгряването бе една от тайните, ако не искаш да се нараниш или да скъсаш някой мускул или сухожилие. Като изключим славата, която се носеше за фехтовката, и то сред хора, които знаеха само да зяпат, седнали лениво пред телевизора, взрели се в Базил Ратбоун, който се преструваше, че губи схватката от Ерол Флин1 (Ратбоун бе фехтовчик от олимпийска класа, а Флин, дори и в моментите, когато бе трезвен, не можеше да вдигне шпага, за да се защити, дори от това да зависеше животът му), този спорт бе не по-опасен от шаха и значително по-безобиден от бейзбола и баскетбола. Един бейзболист можеше да улови фаулово подаване, баскетболистът можеше да се сблъска с друг играч или след отскок да стъпи накриво. Ами то и плувецът имаше опасност да се блъсне в стената на басейна, а всички онези малоумници на футболното игрище си заслужаваха това, което ги сполиташе.

Човек трябва да знае какво иска, особено ако разчитате единствено на себе си. Истинските опасности при фехтуването бяха скъсването на мускул или сухожилие, и то само ако не си разгрял както трябва. Иън Силвърстайн не можеше да си позволи здравна осигуровка извън студентската лечебница, нито пък да изгуби цяла седмица, за да се възстанови след дребна контузия, още по-малко да пропилее година, ако му се случи нещо сериозно. Затова разтягаше мускулите си, докато се почувства като Рийд Ричардс, и едва след това отвори сака с екипировката.

Иън не бе допускал, че Тори лъже за приземната salle d’armes2, поне не много, но бе приятно изненадан, че приятелят му изобщо не бе преувеличил. Вместо с обичайния циментов под, приземието бе с дървен под, отлично осветено с флуоресцентни панели и великолепно оборудвано, като се започнеше от лентата за загряване, до стойките с рапири, шпаги, саби и няколко странни меча за упражнения, каквито Иън не бе виждал, до електронните таймери, които му се сториха малко по-малки и доста по-точни от тези в колежа.

Колко ли е хубаво да имаш пари?

Още само три години, малкия, и ще открием сами. Не, май ще бъдат три и половина. Първо трябва да се приключи с бакалавърската степен, следва още едно лято преподаване на средно напредналите в Д’Арно, където дават тлъст бонус от десет процента ако някой се класира пръв на градско, двайсет процента — за регионално първенство, а после три години в Правния факултет и чак тогава идват парите.

Ще ставаш адвокат като татенцето, а?

Майка му стара, няма да е баш така.

Нямаше никакво желание да се сеща, но го очакваха десетки хиляди долари студентски заеми за изплащане. Имаше си план, който не само щеше да му помогне да върне парите, но и да останат за него.

Иън коленичи на лентата. Хубаво дърво, равномерно и гладко лакирано, със същата маркировка като на баскетболно игрище: плътна зелена линия очертаваше центъра на лентата, а две по-тънки отбелязваха ангард линията. Имаше и две червени, плюс трета, за която Иън се зачуди каква е, които служеха за предупредителни линии първо при шпагите, а после при рапирите. Зоната за отстъпление отвъд линиите бе в по-тъмно дърво и младежът реши, че разликата е минимална и едва ли някой ще успее да се възползва от нея, но когато стъпи там, установи, че при всяка крачка и всяко преместване дървото проскърцва и стърже, все едно че някой драска с тебешир по дъска. Така всеки би имал достатъчно време да забави крачка, преди да се блъсне в някоя от стените.

Иън не посегна към подредените рапири. По-скоро би взел чужда четка за зъби. Отвори ципа на сака, извади гуменки и любимата си рапира за упражнения.

Тя не бе чак толкова специална като електронния му меч, но захватът бе същият, а просъскването на острието бе истинско удоволствие. Освен това бе и значително по-евтина, ако я повредеше.

Остави си маската, панталоните и пластрона върху сака, но задържа ръкавицата. Нямаше нужда да се обременява с всички тези неща, след като нямаше никого срещу себе си.

Нахлузи ръкавицата, хвана леко дръжката, след това се съсредоточи: прибра пети, дясното стъпало — насочено към лентата за фехтовка, лявото — под прав ъгъл, дланите — извити навън. Стойката е безкрайно важна при фехтовката. Научиш ли се да държиш тялото си правилно, бързината и контролът остават за по-късно и тогава всичко си идва на място от само себе си.

Изпъна гръб, рапирата бе в положение сиксте, отпусна цялата си тежест на стъпалото под пръстите, готов да се втурне напред при най-малко…

Оттласна се с левия крак, петата му усети твърдостта на пода, след това направи дълга стъпка напред с десния и пълно разтягане; китката му бе вдигната така, че да задържи върха на оръжието на една линия с рамото, а самото оръжие насочи точно към мястото, където би се намирала подмишничната ямка на въображаемия опонент.

Идеалната линия. Беше чудесно да се докоснеш до нещо съвършено.

— Отлично, господине — прозвуча глас зад него.

Само преди година Иън сигурно щеше да се стресне при звука, но по време на турнирите имаше какви ли не неочаквани звуци и човек трябваше да се научи да ги пренебрегва, иначе щеше веднага да се разсее от затръшването на някоя врата и някой не чак толкова придирчив веднага щеше да отбележи точка, а за Иън щеше да остане нищо, една голяма нула, никой нямаше да му подари точки, затова трябваше да се бори за тях.

Свали острието и се извърна бавно и елегантно.

Не беше трудно да се разбере, че петдесетинагодишният мъж е бащата на Тори. Имаше същото телосложение, дребен, малко над среден ръст, със същата буйна светлокестенява, към руса коса, обрамчила лице, почти толкова квадратно като носовете на ботушите. Силно развитите мускули на бедрата изпъкваха под стегнатите дънки. Бе облякъл бял плетен пуловер с яка, който сякаш бе купен от селото Стърбридж, въпреки че Иън бе виждал каталога „Дива“, от който ги поръчваха, защото и пуловерите на Тори бяха от него.

Никой не би ги сбъркал за братя. Годините, прекарани на слънце и вятър, бяха прорязали бръчки по мургавото лице, а на някога правия му нос сега се виждаше леко изкривяване, сякаш е бил чупен. Едната страна на лицето му бе пресечена от белег, който приличаше на Хайделбергския белег3, който бившите нацисти, тренирали отбора от Дартмут, сигурно са дооформяли с червен грим.

Като се изключи това, че Хайделбергският белег бе тънка побеляла линия, изключително внимателно оставена да заздравее, без следи от шевове, този на бащата на Тори приличаше на дълга бяла гъсеница, закачила се за бузата му.

Той придаваше заплашителен вид на усмивката му.

— Ти сигурно си Иън Силвърстоун? — попита той. Гласът му бе дълбок, но много по-тих, отколкото Иън си представяше.

— Да, господине — каза Иън и пъхна рапирата под мишница, за да си свали ръкавицата. — Иън Силвърстайн, господине. Тори каза, че няма да има проблем да използвам тази зала — посочи той лентата за фехтовка.

— Аз съм Ториан Торсен — отвърна по-възрастният мъж и пое ръката на младежа. — Съжалявам, че ти сбърках името. Все превеждам имената. Разбира се, че можеш да използваш залата, когато пожелаеш. Ти си гост в дома ни. — Дланта му бе здрава, мазолеста и мускулеста. Стисна силно ръката на Иън, но без да го кара да се чувства като на състезание по канадска борба.

Иън одобри този подход.

Торсен наклони глава на една страна.

— Предимно с рапири ли се занимаваш? Или ми се стори, че има и елементи от меча, когато се отдръпваш?

Иън се усмихна.

— Надявам се да не е така. Няколко месеца се занимавах със саби, но май съм по-добър с рапира — каза той и вдигна ръка, за да подчертае негодуванието си. — А с нея съм много по-добър, отколкото с шпага и значително по-добър, отколкото в онази дивотия в свободен стил, дето Тори си пада по нея.

Дали не долови едва забележима сянка на неодобрение у Торсен? Я да върви по дяволите.

„Когато така нареченият ми баща ме изхвърли от къщи, единственият начин, по който можех да се издържам, бе онова, което Бенджамин Силвърстайн наричаше «ония робинхудовски простотии», и затова се налагаше да съм добър. Наистина съм добър с рапира и, като изключим гнусната пролетна ваканция, когато залата е затворена, винаги има начинаещи, които искат да започнат уроци с рапира, а пък аз нямам време за играчки и забавления.“

Фехтовката може и да е спорт, хоби за някои, но Иън не можеше да си позволи да има хобита. Цели и хобита бяха напълно несъвместими. Иън се бе заемал с покер, с катерене, а след това и с фехтовка поради една-единствена причина — за да се издържа. Изостави това, което му допадаше най-много, катеренето, веднага щом стана ясно, че то отнема прекалено много време и пари, докато станеш достатъчно добър, за да преподаваш или да те поканят за гид. Зае се с фехтовката и напредна бързо, а всеки глупак, който не зависеше от картите, можеше да изкара пари на покер, ако играеше разумно и предвидливо.

Просто трябваше да си познаваш играта.

— Не ти ли харесва свободният стил? — попита Торсен.

— Не че не ми харесва, господине — поклати глава Иън. „Може да си мисля точно това, но няма да ти го кажа.“ — Не че не ми харесва. Просто рефлексите ми са най-подходящи за рапира и някак не ми се удава да ги променя така, че да стават за шпага, нито пък похватите, нито пък нагласата за времето. — Май не се получи много добре. Самата мисъл, че фехтовчиците, които не ползваха рапири — фехтовчици с тежки оръжия, както се наричаха често с презрително сумтене — имаха различна нагласа за времето от фехтовчиците с рапира, не му допадаше особено.

Може пък и да бяха прави.

Той опита друг подход.

— А освен това, може и да съм побеждавал Тори на два пъти от дванайсет, но ми се струва, че това е един доста потискащ резултат. — Това беше твърде преувеличено, но не чак толкова, колкото на него му се искаше. Тори бе страхотен фехтовчик. А когато се съобразяваше с правилата на свободния стил, където целта е да докоснеш противника без значение къде — независимо дали с острието или с цялата дължина на оръжието, той бе във вихъра си.

— Сигурно е така. — Торсен пропука с кокалчетата си. — Рапирите са приятни. Искаш ли да направим един спаринг за няколко минути? Аз май… ами от доста време не съм държал рапира.

Той вече се бе отправил към металносивия шкаф в другия край на залата, когато Иън кимна.

След като бе чул как Тори говори за някои от странностите на родителите си, и особено след като бе забелязал как Тори избягва дори да споменава някои от странностите на родителите си, Иън нямаше да се учуди, ако Торсен извадеше ризница и шлем от някой шкаф. Само че единственото, което той извади, бе изключително обикновен комплект за фехтуване със стара, но очевидно удобна горна част и ръкавица от по-тънка кожа, отколкото ги произвеждат напоследък, но без да е нещо изключително.

Торсен си свали пуловера и Иън веднага оцени едрите изпъкнали гръдни и раменни мускули, въпреки че ония яките, които непрекъснато помпаха във фитнеса, досега щяха да са обръснали всичко, което стърчеше по гърдите и раменете на Торсен.

А и познатите на Иън, които се занимаваха с бодибилдинг, не бяха петдесетинагодишни. Не беше справедливо да оценява Торсен по стандартите на младеж, няколко поколения по-млад, а освен това той бе фермер, а не бодибилдър.

Иън посегна към сака.

Торсен може да се бе занимавал с това доста отдавна, но съвсем не бе забравил как трябва да се облича. За броени минути си обу подходящи обувки и сложи пластрон, без да се занимава да събува дънките, за да ги смени с по-удобни панталони специално за тренировка.

Избра си рапира от стойката, внимателно проследи дължината и подръпна тъпия край, след това проряза въздуха с няколко замаха и я вдигна, за да поздрави противника, преди да спусне маската над лицето си.

Иън се стегна, поздрави на свой ред, дръпна и своята маска и отстъпи назад.

— Да започваме — каза Торсен, присви небрежно колене с ниско насочено острие.

Иън зае отбранително положение. Ако Торсен се биеше като Тори, щеше да се окаже труден противник. Въпреки че едва ли щеше да е като начинаещите, у него нямаше неумели движения.

Торсен го блокира веднага, острието на сиксте. Иън се опита да парира, но Торсен отби и щеше да спечели точка, ако Иън не бе отбил, докато отстъпваше. Иън нанесе секонд, любимия си удар, но Торсен се измъкна и вдигна острието на Иън нагоре, приведе се напред за нисък допир от страна на Иън, а рапирата му разряза въздуха, сякаш тежестта й не съществуваше, сякаш бе холограма на рапира.

По дяволите, по-възрастният човек имаше яка китка.

— Браво — каза Иън. Не виждаше лицето на Торсен иззад решетъчната маска, но усещаше, че той се усмихва.

Нека се усмихва. Сега идваше ред на Иън.

Заеха позиция отново, но този път, още с първия удар, Иън бе готов за удара по острието. Свали върха и го отпусна, така че противниковото острие да увисне във въздуха. Веднага проби защитата на Торсен, сякаш тя не съществуваше, и отбеляза точка с докосване по външната страна на бедрото.

— Браво, и това беше много добре — каза Торсен с тихо ръмжене и отдръпна острието си, което бе на сантиметри от гърдите на Иън. — Печелиш точка.

След няколко подготвителни подвеждащи удара и париране, Иън отбеляза втората си точка с измамно замахване, което започна високо, но свърши ниско, докосвайки по-възрастния си опонент отстрани, на талията. Следващия път Торсен предвиди замаха на Иън и с великолепна преценка за времето отклони острието на младежа, докосвайки го с върха по гърдите. Когато се опита да приложи същото движение върху Иън, той сякаш го очакваше и докато отбиваше удара, успя да го докосне по рамото секунда преди Торсен да го е закачил.

По същия начин протичаха и нещата с Тори. Торсен успяваше да мисли предварително и предвидливо, но рефлексите му го предаваха. Тялото му не приемаше заострения връх на оръжието като определен момент, който поставя край на нещата с първото докосване, след като същият този връх можеше да го докосне и след това. Този проблем бе често срещан сред почитателите на шпагите, когато им се наложеше да разчитат на рапири. Фехтовката бе предназначена за смъртоносни дуели, където единият от противниците трябва да убие опонента си или поне да го рани смъртоносно с един удар. Печелеха се точки, ако уцелиш триъгълника, очертан от раменете и слабините.

Ако се биеш наистина, всяка рана в тази област ще бъде много сериозна, а през вековете, когато медицината не е била особено напреднала, най-вероятно — смъртоносна.

Шпагата бе измислена именно с тази цел по време, когато повечето дуели са се водили до проливането на първа кръв, където каквато и да е рана, без значение колко е незначителна, прекратяваше дуела. Цялото тяло бе цел, а повечето от върховете на шпагите отбелязваха точка при докосването на ръка или крак.

Торсен се опита, но не можеше да не се противопостави на стила с шпагите. Когато атакуваше, той проявяваше тенденция веднага след успешно париране да нанесе незабавен рипост. Избягваше устремните нападения и рискованите маневри, при които острието щеше да има значително ускорение пред това на противника. Той се биеше срещу рапирата, не срещу фехтовчика.

И въпреки всичко, възрастният човек бе страшно добър, не можеше да му се отрече, а Иън направи всичко по силите си, за да спечели пет на три.

— Добър тур — каза Торсен и вдигна маската. Лицето му бе разтегнато в широка усмивка. — Тори каза, че си добър с рапира, но не ме бе предупредил, че си чак толкова добър. Така, това достатъчно ли е, или да продължим в свободен стил?

Предложението бе така направено, че Иън нямаше как да откаже. Той отново спусна маската.

— Дадено, господине! — отвърна.

Това, което Тори наричаше свободен стил — Иън никога преди не бе чувал този термин да се употребява при фехтуването — си беше чист бой с шпаги с леки изменения. Тук двубоят не приключваше с едно докосване, въпреки че този, който бележеше точка, нямаше как да отбележи нова поне две секунди след първата. Три докосвания до ръката прекратяваха двубоя.

Този стил се бе разпространил в клуба по фехтовка в университета, особено сред новаците, които се опитваха да достигнат нивото на средно напредналите. Беше забавен стил, който поощряваше доста удари на остриетата, включваше много подскоци, отстъпване и ненадейни движения, също както по филмите.

Този стил, освен всичко друго, противоречеше на почти всички рефлекси, важни за добрия фехтовчик. След началния сблъсък, съсредоточен почти изцяло във върховете на оръжията, Торсен остави незащитена страна, през която се оказа, че не може да се проникне, отвърна на ударите с елегантно кроазе, което веднага отклони острието на Иън все по-навън и го докосна в средата на корема, а след това без всякакъв проблем парира свободната атака на младежа. Иън бе научил от Тори колко е важна атаката след докосване, особено през първите пет секунди.

Докосване по ръката, докосване по голото коляно на Иън, ново докосване по ръката и финално кроазе, с което турът по свободен стил приключи с убедителна победа.

Всичко стана бързо, но не достатъчно бързо. Тениската на Иън бе мокра, очите му толкова силно пареха от стеклите се капки пот, че му се прииска да си сложи лента на челото.

„Боже мои, господине, какъв ли сте били преди двайсет години? — мислеше си Иън. — Ако на това му казвате, че не сте във форма и сте позабравили, когато сте на петдесет, какъв ли фехтовчик сте били на двайсет? Сигурно на олимпийско ниво.“ Иън бе сигурен, че в нито един американски олимпийски отбор не е бил включен Ториан Торсен. Именно затова той бе така скептично настроен към твърденията на Тори за баща му.

Но това не бе най-важното. Дълбоко в себе си, Иън не вярваше да има баща, който не се напива до смърт и да не те пребива, когато някое дело се скапе или пък когато някоя тръба се спука, или когато е махмурлия. Като че ли Иън бе виновен за тези неща. Като че ли бе негова вината, че мама почина от рак.

Но кой е казал, че животът е справедлив? Това бяха едни от любимите думи на баща му, а и той ги повтаряше толкова често, че ти се набиваха в главата.

Торсен се усмихваше, но вече не толкова широко. Свали маската и ръкавицата и протегна ръка.

— Така — каза той. — Приятно е да видиш, че не си забравил съвсем как се използва меч. По-късно трябва отново да ми дадеш шанс.

На Иън му трябваше един миг, за да си поеме дъх.

— С удоволствие, господине — рече задъхано той.

Торсен кимна.

— Много си добър с рапира и изключително обещаващ.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Иън.

Усмивката на Торсен се стопи и с нея сякаш изчезна и топлината в залата.

— Не. Просто съм искрен — каза той, поклати глава и вдигна ръка. — Не исках да те обидя и се извинявам, ако неволно съм те засегнал. — Усмивката отново се появи. — Наскоро да си похапвал?

— Не съм, господине. А и наскоро не съм изпивал пет литра студена вода наведнъж. Щом си взема още един душ и се приведа във вид, приличен за пред други хора, веднага бих потърсил храна.

Торсен се разсмя.

— Жена ми е виждала достатъчно потни мъже в спортни гащета. Я първо да те напоим и нахраним. Освен това — добави той, — все още не си се запознал с Хоузи.

Останалите се бяха събрали около кухненската маса. Тори и Маги избягваха да се поглеждат, което веднага подсказа на Иън, че са били заедно, въпреки че къде ли? Точно срещу кабинета на Карин Торсен?

Торсен погледна Карин — Иън не можеше да се сдържи да не мисли за нея като за Карин — тя бе прелестна — а след това Карин погледна Торсен.

Хайде, стига, стига, сгълча се сам той, Зайда Сол нямаше да погледне с добро око на това, че имаш нечисти помисли за домакинята.

Това, разбира се, не беше истина, не съвсем. А дори и да беше така, защо да му пука. Отдавна починалият му дядо винаги подчертаваше, че нещата, които са ти в главата, са си само твоя работа, стига да си останат там, и че това, което става в дома ти, пак си е твоя работа.

От този съвет до момента, в който вече нямаше никакво значение, че пребиваш от бой собствения си син, когато се напиеш, стига никой да не разбере, имаше една-единствена крачка.

— Заповядай, седни. Хоузи ще дойде всеки момент — каза тя и се наведе, за да налее димящо кафе в две от старите китайски чашки с чинийки. Много изискано, реши Иън.

— Кафе? — попита тя. — Или — бърз поглед към часовника — нещо по-силно? Имаме…

Тори поклати глава.

— Иън не пие.

Тя повдигна едната си вежда, а Иън се насили да се усмихне.

— Затова съм толкова популярен — обясни той. — Иън „Назначен на длъжността шофьор“ Силвърстайн. Така ми казват.

Усмивката й озари цялата стая.

— Така звучиш като евреин мафиоз.

Той отвърна на усмивката и се опита да се държи непринудено. Само че беше притеснен и никога не успяваше да се държи непринудено, когато бе притеснен.

Не бива да пиеш никакъв алкохол, дори и този, който се съдържа в сиропите за кашлица, защото ако не пиеш, няма и да се напиеш.

Не вдигай ръка на хората, които обичаш, защото така никога няма да ги удариш.

Никога не се оплаквай, защото на никого не му пука.

И никога, ама абсолютно никога, не преставай да търсиш начин да си го върнеш.

Не му беше приятно, че ще практикува право, вместо да се занимава с нещо полезно. Щеше да извърта и манипулира правилата, прокарани от група законодатели по време на кратките почивки, докато не вземаха подкупи и не се чукаха със секретарките си. Ето, това беше правото.

Но дори и оръдието да бе корумпирано, то си оставаше оръдие. След няколко години щеше да има нова правна специалност, която според Иън щеше да е добре платена. Малтретиране на деца.

Какъв неподходящ термин за страха, с който живееш, че си казал нещо накриво, че си направил нещо лошо, за да се отървеш от мръсника. Но това нямаше да е за децата на бедните. Иън Силвърстайн бе живият свидетел.

Щеше да е трудно, но той смяташе да го направи, да вземе деца от домовете за сираци, също като Бенджамин Силвърстайн, и да накара копелетата, виновни за положението им, да платят, като ги изложи публично, но не и преди да им е прибрал паричките.

След десет години, най-много двайсет, думите Иън Силвърстайн слуша щяха да карат ония гнусни копелетата да се напикават от страх.

Дори и това да означаваше, че на Иън Силвърстайн му се налага да учи право години наред и че му предстоят още толкова години, в които да изплаща заеми, значи така ще бъде.

— Заповядай, сядай. Тори каза, че го предпочиташ черно — каза тя и го върна към настоящето, докато сервираше чиния със сладки пред незаетия стол.

Иън се намести на стола и се почувства така, все едно току-що е излязъл от обора и е седнал сред изкъпани чисти хора. По дяволите, та косите на Тори и Маги още бяха мокри. Да не би да са се къпали заедно!

Отпи кафе. Беше черно, но слабо, точно както Тори го бе предупредил.

Иън прецени, че за тях така е добре. Ако изпиваш безбройни чаши кафе през деня, по-добре да е слабо, колкото и типично по норвежки флегматичен да си. Иън предпочиташе да изпие една чаша кафе, силно, точно както трябва, но не можеше да свали маската и да обиди домакинята, като й го каже.

Тя седна точно срещу него, между съпруга и сина, въпреки че за момент на Иън му се стори, че ще се настани до него.

— Значи — каза тя — вие тримата имате ли някакви планове за следващата седмица?

Тори сви рамене.

— Мислех да се помотаем. Ще потренираме фехтовка, ще пояздим, ще посетим този-онзи, ще покажа на Иън и Маги една истинска ферма в Северна Дакота. Мислех да поработим над оградата на ринга за яздене, но виждам, че чичо Хоузи ме е изпреварил.

— И сигурно е свършил по-добра работа от теб — каза лениво баща му.

Иън се напрегна. Веднага усети този тон, тази едва доловима заплаха, обещанието за…

Не. Тори изобщо не се стегна. Само се намръщи точно както когато изразяваш несъгласие с някого, а не като в моментите, когато се чудиш кога ще изядеш следващия шамар.

Иън отпусна ръце под масата и ги стисна.

„Спокойно, малкия — каза си той. — При тях не е така.“

— Щом казваш — отвърна Тори, а гласът му смъкна осезаемо температурата в стаята.

Торсен вдигна недоволно ръка.

— Извинявай. Съвсем друго имах предвид. — Той се ухили. — Все пак едва ли има по-сръчен от Хоузи.

Тори го погледна равнодушно.

— Няма проблем, татко. А и ти си прав. Аз ще се заема да изрина оборите, а пък на Иън ще оставя да издои бика. — Той хвърли поглед към Иън. — Нали каза, че нямаш нищо против да поработиш малко.

— Абсолютно нищо. Само че това последното нещо много не го разбрах — засмя се Иън. — Не съм наясно с работата във фермите, но не вярвам да имате бик, а дори и да имате, съм дяволски сигурен, че не ми се ще да пробвам как се дои.

Всички се разсмяха при тези думи и не спряха дори когато вратата зад Иън проскърца.

— Хоузи! — Тори вече бе скочил от стола.

Иън се извърна и едва не подскочи.

Имаше нещо, което Тори бе пропуснал да му каже за чичо си Хоузи. Всъщност имаше доста неща, които Тори не му бе казал за чичо Хоузи, но първите две, които му минаха през ума, бяха, че той е доста над един и осемдесет и пет, а кожата му е тъмна като махагон.

— Ториан — каза той и подмина протегнатата длан, за да обвие дългите си ръце около Тори. — Радвам се, че си добре. — Имаше нещо необичайно в гласа му, една нотка на изтъняване, която странно защо напомни на Иън за бухането на бухал, въпреки че нямаше никакво обяснение. Освен това говореше леко завалено, но не като пияница, а говорът му не предизвика никакъв страх у младежа.

Хоузи бе висок и строен, все едно че мъж със среден ръст се бе разтегнал с около трийсет сантиметра повече отколкото трябва и същото това усещане се долавяше и в издълженото му лице с високи скули и дълга заострена брадичка.

Усмивката му не бе широка, но много истинска, а зъбите — снежнобели — бяха скрити зад много по-тънки устни, отколкото Иън би предположил. Носеше обичайните за района дрехи карирана риза и дънки. Крачолите на панталона му бяха напъхани в износени, но чисти работни ботуши. Неясно защо всичко му стоеше така, сякаш бе облякъл костюм.

Тори се обърна към Иън и Маги.

— Това е чичо Хоузи.

Иън се подразни. Тори можеше да каже нещо предварително. Семейство Торсен имаха пари и нямаше нищо лошо в това, че държат слуга, както нямаше нищо лошо в това, че семейният слуга е черен, ама скапаният Тори поне да беше благоволил да каже нещо.

Докато Иън се надигаше от стола, Маги вече бе скочила и поела ръката му.

— Аз съм Маги — каза тя.

— Хоузи Линкълн — представи се той и направи неуверена крачка напред.

— Иън Силвърстайн — протегна на свой ред ръка Иън. Пръстите на Хоузи бяха дълги и фини, каквито имат пианистите, и въпреки че ръкостискането му не бе стегнато, човек оставаше с впечатление за нещо крепко. Лявата му ръка, отпусната до тялото, бе присвита доста странно.

Завален говор, без да е пиян, отпусната лява ръка — на Иън му трябваше известно време, за да се сети. Някога Хоузи бе получил сериозно увреждане на дясната страна на мозъка и затова лявата му страна бе частично парализирана.

— Шалом, Иън — каза Хоузи с изключително чист акцент. — Nairn meod; ma shlom-cha?

Иън изобщо не бе очаквал да го поздравят на великолепен иврит. Остана онемял за момент, но след това изрови една дежурна фраза, станала в главата му.

— Ani lo midaber ivrit tov. — Което беше истина, защото той не говореше добре иврит.

Тори се хилеше.

— Значи и иврит, а?

— И иврит. — Усмивката на високия бе едва доловима, когато се извърна към Иън.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Хоузи, а думите прозвучаха напълно искрено, независимо че произнасяше всяка дума отчетливо и внимателно.

Карин бе на мивката и остави водата да се изтече, преди да напълни високата чаша. Постави я пред Хоузи, а той отпи внимателно една глътка, след това още една, и едва тогава пресуши половината и едва я остави. Имаше нещо странно в ръката му, но Иън не можеше да долови какво точно, а мъжът ги сви длани в скута си с жест, който бе напълно обичаен за него.

— Оборите са почистени, конете са добре, въпреки че по моя преценка Джеси не се движи достатъчно напоследък — каза Хоузи, а крайчетата на устата му едва мърдаха.

Лицето на Карин се изопна, въпреки че очите й грееха.

— Май ще трябва да я пояздиш, Тори, а ако накараш и приятелите ти да помогнат, значи това е цената, която се налага да платите.

Тори се разсмя.

— Ще го преживеем. Все още не съм я виждал. — Той стана. — Какво ще кажете да пообиколим плевнята, а после града…

— Вечерята е в шест.

— … и да се видим с Джеф във „Взрив-о-вкусно“, да кажем малко по-късно, след вечеря?

Тя се намръщи на тези думи.

— Доста дълго ще ви се наложи да вървите.

— Не е чак толкова дълго, само че ние ще сме с кола.

— И ще помолите Уле да ви докара, когато барът затвори?

— Няма да има нужда. Забрави ли, че Иън не пие?

Иън повдигна чашата си.

— Как да не пия. Поглъщам цели литри кафе.

— Като истински норвежец.

Иън се засмя и кимна с благодарност, когато тя предложи да му долее от слабото кафе.

В този момент се усети. Дланите на Хоузи не розовееха, нито бяха по-светли от кафеения цвят на лицето и останалата част от кожата му. Доколкото Иън виждаше, той бе еднакво черен навсякъде.

Не че това имаше значение, но бе необичайно. Цялото семейство бе необичайно: от майката, която инвестираше акции на три хиляди километра от Уол Стрийт, до бащата — невероятно умел фехтовчик, на когото му оставаше достатъчно време, за да проследява набезите на вълци, до високия, черен така наречен чичо.

„Не се прави на глупак — каза си той. — Ти просто не си свикнал със сплотено задружно семейство.“

Глава 3 Вълци

Джеф Бйерке седеше на маса в ъгъла и отпиваше от бирата си. Дори представителят на закона имаше право на една бира, стига да я пиеше бавно и да не си позволяваше подобна волност твърде често, за да развърже езиците на хората. На бара, точно под табелата Милър, с липсващо „л“, както често напоследък, течеше оживен разговор за вълците.

„Взрив-о-вкусно“ не се бе променил никак от детските му години, когато след училище се отбиваше, за да си купи близалка. Масите в очуканите сепарета, подредени край едната стена, все още бяха покрити със същия шарен линолеум, малкото прозорче на единствената врата към кухнята бе толкова мръсно, че човек не можеше да разбере дали вътре е светло.

По дяволите, дори двамата мъже на бара и самият барман не се бяха променили. Е, да, Арни бе по-плешив отпреди, а Орфи бе качил и на шкембе, и на диоптри, а пък зад бара високият кльощав Уле Хонистед вече не се движеше толкова бързо както някога. Джеф бе влизал тук хиляди пъти през последните двайсет години и погледът му попадаше на същата репродукция — Трите грации спорят как да прекарат времето.

— Ами той, Гунар, каза, че са отмъкнали десет от кравите му — заяви Арни Селмо и побутна шапката назад, за да му е по-удобно да надигне бирата, а веднага след това със същото отработено движение я намести напред, сякаш тя щеше да успее да скрие плешивината. — И на мен не ми се струва да е един-единствен вълк.

Иън скри усмивката си. Всички си имаха тайни, а на него рядко му влизаше в работата да ги издава и онези случаи не му доставяха никакво удоволствие. Това бе част от наследството на Джон Хонистед — освен поста бе поел и отговорността. Значката, патрулната кола, офисът и малкото помещение за задържани в приземието на кметството бяха само оръжията му, не същността на работата.

Джеф бе по-скоро като едно малко министерство на правосъдието, не толкова градският полицай. Ченгетата съблюдаваха спазването на правилата, докато правосъдието си имаше свои задължения.

Като например: остави хората намира!

Не всички обаче мислеха така. Повечето бяха доволни. Достатъчно от тях бяха доволни. Което си беше много добре. Преди около десет години, едно кльощаво, дребно дванайсетгодишно момиченце, което не пожела да се представи с друго име, освен Кейти, избягало от невероятната жестокост на втория си баща, се появи в града и семейство Орстед го приеха у тях. Тогава всички във фермата казваха, че няма проблем да изхранят още едно гърло.

В града се носеше слух, че била далечна братовчедка на Боб, която ще живее при тях, но тя изобщо не приличаше на семейство Орстед и сигурно затова никой не вярваше, въпреки че нито един не изказа съмненията си. Не се случваше за пръв път беглец да открие убежище в града, а и нямаше да е за последен. Просто всеки разчиташе, че хората като Боб Орстед или доктор Шърв, или Мини Хансен и Майкъл Бйерке постъпват правилно.

По-бъбривите домакини разнасяха слухове, но Орстед заведе Кейти на дискретен преглед при доктор Шърв, след което докторът си поговори с бъбривците и повече и дума не се чу. Никой не смееше да се противопоставя на доктор Шърв, както и на Боб Орстед.

Боб Орстед невинаги бе приятен на Джеф, но пък кой е казал, че трябва да си харесваш тъста?

Орфи Селмо, далечен роднина на Арни, въпреки че бе трудно да проследиш тези объркани роднински връзки, а и в тънкия телефонен указател на местността имаше толкова много с фамилия Селмо, колкото и Улсен, измърмори и отпусна лявата си ръка на тирантите, въпреки че това не бе в състояние да спре треперенето на ръката.

— Абсолютно сигурно е, че са десет — каза той. — Гунар няма да тръгне да използва вълците за извинение, че е заклал толкова много и ги е продал на оня швед в Гранд Форкс, за да вземе пари в брой. Разбира се, че няма да направи такова нещо.

Арни се облегна напред и си взе шепа фъстъци.

— А и защо да го прави? През последните пет години Гунар няма никаква печалба. След като не си изкарал нищо, данъчните няма как да те облагат. — Той изви глава към прозореца и пикапа на Селмо, спрян от другата страна на улицата. — Слушайте какво ви говоря.

Орфи само изсумтя.

— Добре де, щом си толкова сляп, та не виждаш сам, няма аз да ти отварям очите.

Що за метафори, успя да се въздържи Джеф. Беше достатъчно трудно да си завършил колеж и да се върнеш в малкото фермерско градче и нямаше никакъв смисъл да си усложнява живота още повече, като се обажда.

Арни се разхили.

— Напоследък много се приказва за вълци. Видях една книга в бакалията, направо не е за вярване.

— За вълци ли?

— Може и за вълци да е била, ама едва ли. — Той поклати глава. — На корицата имаше една девойка в кожена дреха, коленичила пред вълк, а вълкът се изправил на задните си крака, като че ли тя се готвеше да го… ама…

— Какво?

— Ами онова, за което вече не си спомням откога не съм плащал на курвите в Уиджонгбу, когато ходех там, но така и не успях да убедя Ефи, че не е грях. — Той въздъхна и отпи бира. — Въпреки че дъртофелата ми липсва от време на време.

Джеф си отбеляза наум да поговори с Нийл Петерсен. Не че се вълнуваше какви книги Петерсен продава на щанда за лекарства, въпреки че много добре знаеше за процъфтяващата, макар и тайна, търговия със заглавия, за които преподобният Опегорд би изнесъл проповед, ако предполагаше, че съществуват. Но тази търговия трябваше да си остане под щанда.

Арни вдигна чаша.

— За Кучешкия взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия (без коне).

— Айде пак разказите за Корея — изсумтя Орфи.

Зад бара Уле лъскаше една чаша с кърпа, като дете, което не спираше да търка лицето си с одеялцето за защита4.

— Ех, Орфи, поне половин милион пъти сме слушали за Бастон…

— И бас държа, че знаете, че бях в третия проклет танк зад самия Крейгтън Ейбръмс… — продължи Арни, имитирайки силния акцент на Орфи.

— … а когато и младият Дейв е тук, ще чуем какво точно се е случило при нападението край Дак То. Ще трябва да изслушаме любезно и за това, как е било в Корея. — Той кимна с брадичка към чашата на Орфи. — Готов ли си да поръчаме по още едно?

— Че защо не.

За няколко секунди в бара настана мълчание, а Джеф погледна часовника си и реши, че ще се откаже да чака Тори и приятелите му, но след това реши да им даде още петнайсет минути. Кейти сигурно все още беше при семейство Орстед, а той никак не обичаше да се прибира, когато къщата е празна и смълчана. Беше вече време да си родят едно-две деца, стига да успееше да убеди Кейти.

Ама, я по дяволите…

Вратата се отвори със замах и Тори, и двамата му приятели влязоха. Изглеждаха приятни. Неговата Маги беше сладка, кльощава, типично момиче от източния бряг. Усмивката на високия евреин, дето пушеше трева, му се стори много приятна, макар и донякъде грозновата. Имаше нещо общо с младия Ейбрахам Линкълн, преди още да си пусне брада. Този тук спокойно можеше да се замисли за едни мустаци.

— Амиии, две безалкохолни бири и един севънъп — поръча Тори и се настани в сепарето до Маги, докато високият, Иън, седна до Джеф.

— Севънъп ли? — смръщи чело Уле.

— И две безалкохолни бири.

Уле намигна хитро.

— Веднага.

Орфи бе така погълнат от разказа си за освобождаването на Бастон, че дори не забеляза как Уле налива безалкохолната бира от крана на Грейн Белт.

Тори отдавна не си бе идвал и вече бе придобил навици на гражданин. Трябваше му цяла минута, за да се сети сам да си пренесе таблата с напитките.

Известно време отпиваха смълчани, докато Джеф разказваше на Тори последните местни клюки, поне тези, които бяха достояние на всички. Банка „Гранд Форкс“ най-сетне бе обявила ипотеката на Джонсън за просрочена, а търгът щеше да се проведе следващата събота. Доктор Шърв най-сетне се бе сдобил с помощник, някакъв млад лекар, и отново се готвеше да се пенсионира. Казвал, че ще тръгне за Флорида.

И така, докато разговорът на Трите грации отново се завъртя около вълците.

— Снабдил съм се с нов окуляр на Краут за стария ми модел 70.

— А, да. Модел 70 на „Уинчестър“ отпреди 64-та. Знаем, Арни, това е добра пушка.

— Да. Защитен вид или не, вече почти съм решил някоя нощ да ги поопукам сам — каза Арни. — То си е нищо работа…

— Да бе — прекъсна го Орфи и изсумтя. — На тебе мозъка ти почти го няма. Едно е да ходиш да стреляш по вредните животни…

Маги се приведе към Тори.

— Лов на вредни животни ли? — прошепна тя. — Също като в песента „грабвай оръжието, вредителю“?

Тя се разсмя. Приятен, ненатрапчив, звучен смях. Джеф завидя на Тори. Кейти никога не се смееше така.

— На вредни хищни животни — каза Тори. — Обикновено става въпрос за прерийни кучета, но тук при нас ходят за мармоти. Причиняват много вреди на посевите и фермерите гледат да се отърват от тях. Стингерите 22-ри калибър са идеални за тях, но някои, като стария Арни, са превърнали това занимание в хоби. Снабдяват се с пушки, които са супер за дълги разстояния, и им монтират скъпи мерници.

— Доста кръвожадна ми се струва тази работа.

Тори сви рамене.

— Нали и теб съм те виждал как стъпкваш хлебарките, а те искат само да си гризнат нещо.

Иън близна показалеца си и го прокара във въздуха пред приятеля си.

— Точка за Тори. Маги губи.

Орфи все още не даваше думата на никой друг.

— … ще застреляш вълк с една от онези 22-калибрени детски играчки? Да, съгласен съм, че един мармот ще го гътне на място, но са малки за сърните, а пък аз няма да тръгна след вълци с нещо, което не става дори и за сърни.

— Значи ще вземе един 30–06.

— Значи ще си вземеш на главата само неприятности — каза Уле и поклати глава. — Ами ако се натъкнеш на още някого, дето му е хрумнало същото?

— Аз да не би да ти приличам на вълк?

— Според мен и юницата, дето я удари долу на юг миналия сезон, не приличаше много на сърна — обади се високо Джеф.

Ушите на Арни поаленяха.

— Че то беше такава адска мъгла, ама кълна се…

Джеф вдигна ръка, а Уле го последва със същия жест, за да накарат Арни да замълчи.

— Знам. Беше случайно, на всеки можеше да се случи. Стават и такива работи — продължи Джеф. — А пък на мен никак не ми се ще някой да пострада. Да не говорим, че е и незаконно. Просто зарежи тази работа, Арни — каза той и нарочно се обърна към Тори, — пък да видим какво ще излезе.

Тори само кимна и отново се върна към бирата си.

— Точно така. Ако е единак, той просто ще отмине.

Орфи изсумтя.

Джеф се усмихна.

Тори кимна отново.

Ториан дел Ториан се събуди от лекото докосване и посегна към…

Не. Нямаше опасност. Тъмната сянка, надвесена над леглото в тъмното, бе просто Орфиндел. Нямаше нужда от 9-милиметровия пистолет „Таурус“, който държеше на нощното шкафче. След всичките тези години огнестрелните оръжия му бяха станали втора природа, както и неподозирано острият нож в сребърен обков, скрит на таблата зад главата му. Това беше само Орфиндел.

Само Орфиндел, помисли си той и се засмя беззвучно. Просто Орфиндел, съвсем просто казано, един Старей, сигурно Старей на много години, който беше влязъл в стаята му, за да го събуди, сякаш Орфиндел бе просто прислужник от селски произход, който внимаваше за всяка негова дума.

Усети топлото тяло на Карин, отпуснато до него, излъчващо спокойствие и сила. Неговата съпруга бе в състояние да запали светлината в тъмна стая, да прогони нощните демони, които нахлуваха в сънищата му. Докосна два пръста до устните си, а след това много нежно и грижовно ги притисна към заобленото бедро под чаршафа.

— Да — прошепна той. — Какво има?

— Младият Ториан току-що се прибра с приятелите си — каза Орфиндел; гласът му бе приглушен, за да не събуди Карин. — Иска да поговори с теб.

— Добре, Хоузи. Благодаря ти. След малко идвам. — Това беше необходимо. Още преди години се разбраха, че Ториан ще се отнася към Орфиндел като към подчинен и ще се обръща към него с името, което Стареят сам си бе избрал, но тогава нищо не бе споменато за мислите му и въпреки че почти цялата му чест вече бе унищожена и непрекъснато усещаше нужда да я компенсира с нещо, Ториан дел Ториан все още успяваше да спази уговорката, без да плаща допълнителен дан.

Облече се бързо, целуна бегло спящата си жена и излезе в коридора. Тя помръдна едва-едва. Едно от многобройните качества на Карин бе, че спи изключително дълбоко.

Тори и двамата му приятели бяха в кабинета. Изглеждаха приятни, макар и малко изнежени гражданчета. Ториан потисна усмивката си. За двайсетте години, откакто двамата с Орфиндел бяха успели да избягат през Скритите Проходи в Следващия Свят, Ториан успя да се превърне в истински селянин. Поне осемнайсет поколения от семейството му бяха живели в Средните Владения и нито един от тях не бе стъпвал обут по нивята, камо ли пък бос.

Но това бе толкова отдавна, толкова далече оттук.

Тори бе много сериозен и Ториан веднага позна защо. Заради вълците.

Той погледна към Орфиндел. Това бяха само вълци, нали така?

Орфиндел не умееше да чете мисли, но понякога това нямаше никакво значение. Той кимна, но в отпуснатите му рамене личеше някаква резервираност, сякаш казваше: „Не съм много сигурен, но почти“.

— Тази вечер говорих с Джеф Бйерке — каза Тори. — Вълците го притесняват.

Ториан кимна.

— И не само него. Свен е бил на пост снощи и му се е наложило да стреля. Днес ми показа следите.

Следите водели на юг, което по всяка вероятност беше чисто съвпадение.

По същия начин говореше и доктор Шърв, когато ставаше въпрос за някоя диагноза.

— Когато чуеш звука от копитата на кон, трябва да си мислиш за коне, не за зебри.

Фермерите навсякъде си имат проблеми с вълците. Цяла една поредица от необичайни, но показателни случки би предшествала евентуалната поява на Чедата на Фенрис.

— Да, но… — Тори не довърши мисълта си.

Това беше глупаво, макар и лесно обяснимо.

Ториан се усмихна.

— Ако човек има доверие на приятелите си, най-добре е да си каже всичко. Той иска двамата с Хоузи да тръгнем след тях.

Тори кимна.

— Да. Не му се искаше да го каже направо, но…

Орфиндел също се усмихна.

— На него просто не му се иска да си слага главата в торбата, Тори. Ако после попитат Джеф или в съда, или някъде другаде, дали ни е дал одобрение да застреляме защитено животно, той с чиста съвест ще отговори, че такова нещо няма. — Орфиндел вече намъкваше дебело пухено яке. — А пък ако не ни спипат, все едно че нищо не се е случило.

Най-добре беше да се действа веднага. Имаше пълнолуние, а Орфиндел бе в състояние да следи дирята дори и в най-тъмните нощи: умение, което Стареят все още притежаваше, въпреки че очите на Ториан си бяха напълно човешки. Както и очите на сина му, а също и на госта на сина му.

Ториан си помисли дали да не вземе от комплекта, предвиден за критични моменти, чифт очила за нощно виждане, но се отказа. Всъщност трябваше да си купи друг чифт за ежедневна употреба, но никак не му се искаше.

Все пак в тъмното Ториан спокойно можеше да гледа през окуляра, а това би трябвало да му е напълно достатъчно.

Дали да покани и госта? Местните обичаи не даваха ясна представа по този въпрос, а според него това, което не бе забранено, си оставаше позволено.

— Ториан, Иън… вие искате ли да дойдете?

Тори кимна.

— Да, господине.

По-високото момче замълча, преди да отговори.

— Ами да. Да, разбира се. Ако няма да ви се пречкаме, господине.

— Нали сте наясно, че пристъпваме закона? Съмнявам се, че има опасност да ни арестуват и да се изложим, но не е срамно, ако прецените и откажете.

Момичето се намръщи, сякаш и тя очакваше да бъде поканена. Тя нямаше място там, въпреки че американка от двайсети век едва ли би разбрала подобно нещо.

Не беше работа на Ториан да й обяснява всичко това. Затова остави проблема на сина си.

Иън се усмихна:

— Не забелязах много, които да се съобразяват със закона наоколо. Май… ами… то да се разбираме, е много по-важно от формалностите.

Ториан изобщо не бе изненадан, че Тори си е подбрал умни приятели. Той бе добър син и изборът му бе правилен. Както се оказваше, това момче, Иън, имаше добър захват в бой и умна глава на раменете.

— Ние ще отидем да съберем необходимото и да подготвим пикапа. Ще се видим навън след десет минути — каза Ториан.

Тръгна надолу към склада и извади две кутии с амуниции от високия заключен шкаф. Отвори кутиите и се вгледа в дългите изтънени патрони 30–06.

Странно, по местните стандарти, старите оръжия бяха високо ценени. Ториан някога се бе упражнявал със саби, значително по-стари от това тук.

Ръчното зареждане се бе превърнало в негово хоби, едно от многото неща, които научи от стария Том Рьолке.

Никога нямаше да си признае, дори и пред Орфиндел, но семейство Рьолке му липсваха също толкова, колкото и родната му земя. Само че Том и Ева сега живееха в старчески дом някъде близо до Сан Диего, благодарение на златото на Торсен. Ториан не съжаляваше за нито едно похарчено пени, не и за тези, които похарчи за мъжа и жената, които бяха прибрали двамата с Орфиндел, когато имаха най-голяма нужда, без да знаят нищичко за тях, освен че са в беда. Свято да е окото на Один, но по онова време Ториан дори не говореше езика, никой от двама им не го говореше. Добре че я имаше Дарбата за Езици на Орфиндел.

Очите му се спряха на сребърните главички на патроните. Да, беше почти сигурно, че имат насреща си вълци, не Чеда. Но и един вълк би загинал също толкова лесно от сребърен куршум.

Замисли се за момент дали да не остави бележка на Карин, но никога не успя да се научи да пише много добре, а и освен това, тя го познаваше достатъчно и знаеше, че той ще се върне. Това съвсем не бе първият път, когато се измъкваше посред нощ, а и едва ли щеше да е последният.

Другите го чакаха горе.

— Ще се забавим — каза Тори на момичето. — Няма смисъл да ни чакаш.

Маги Кристенсен чу зад себе си тихото пошляпване на боси крака, докато си наливаше нова чаша кафе. Беше бясна, въпреки че не го показваше.

Нямало било смисъл да чака значи, а? Щом е така, значи ще чака.

Винаги се получаваше по този начин, откакто се помнеше.

Сигурно трябваше да благодари на татко. В семейството се разправяше като истинска легенда, че когато е била на около четири, още по времето, когато все още я наричаха Мериан, се возела в колата с леля си Маги, сестрата на мама, която по това време живеела при тях, и заявила:

— Когато порасна, искам да бъда леля Маги.

Леля Маги се разсмяла и й обяснила, че първо трябва да убеди мама и татко да си родят още едно дете, а след това да убеди детето да порасне и също да има деца и едва тогава щяла да стане леля Мериан, а не леля Маги.

— Татко ми — казала тя и демонстративно изсумтяла — казва, че когато порасна, ще бъда каквато си поискам.

От този ден насетне, тя настоявала всички да я наричат Маги.

Не една и две учителки забравяха, но им се напомняше, докато накрая те се отказвали да спорят, а пък понякога, на детската площадка, когато момчетата я викаха на истинското й име, тя се преструваше, че не ги чува. Всичко това, разбира се, се промени в девети клас, когато неусетно, поне така беше в спомените й, шината на зъбите изчезна, кожата й се избистри, а гърдите и бедрата й се наляха и добиха женствени форми, които нямаха нищо общо с момичешката слабост, след което започнаха да се извръщат погледи и да се чуват подвиквания.

Тя нямаше абсолютно нищо против.

Маги не искаше кой знае какво. Единственото й желание бе нещата да стават както пожелае тя, което съвсем не означаваше „без всякакви усилия“. Нямаше нищо против да се залавя за работа, както нямаше значение на каква цена ще получи това, което си бе наумила, дори и целта да бе да накара оня смотан професор по английски да й пише шестица, защото още една петица би смъкнала общия й успех на 3,5; или пък да обиколи десет магазина, за да открие точния червен нюанс, който да подчертае блясъка на косата й, без да личи, че е боядисана; или пък да прекара десетки часове в салона с останалите новаци от клуба по фехтовка, когато стана ясно, че това е единственият начин да раздели Тори с тогавашната му приятелка; или пък да прекара още десетки часове в залата не заради Тори, нито пък защото бе открила, че е добра, а защото, за нейна изненада, разбра, че това много й харесва.

— Здравей! — чу тя зад себе си. — Виждам, че оставаш будна до късно.

Тя се обърна, без да се изненадва, че Карин Торсен се е появила в къс халат, който определено бе от Виктория Сикрет, с дантелено черно боди, което се подаваше отдолу. Тя наистина изглеждаше страхотно за жена на нейната възраст, но все пак!

— Надявам се да не съм те събудила аз — каза Маги.

Карин поклати глава и разтърси златистите си коси, за да отмахне един кичур от очите си. По дяволите, косата й наистина бе златна, не просто руса.

— Не — отвърна с усмивка тя. — Вкъщи се шегуват, че се будя само когато аз реша. — Изведнъж усмивката й стана някак далечна и замислена. — Налагаше се Ториан да ме буди, докато кърмех Тори — разказваше тя. — Дори плачът на бебето не можеше да ме накара да трепна. — Погледна Маги за миг, след това поклати глава, за да се отърве от мисълта, която й мина през ума. — Но ето че понякога се будя и сама. Виждам, че Ториан и Хоузи са излезли, а и Тори не си е в… и Тори е с тях.

„А пък леглото на Тори хич не е било пипвано. А пък ти сигурно се чудиш дали бебчето ти не се е гушкало в моето легло, а, има ли такова нещо?“ — мислеше си тя.

— Иън също е с тях. Докато бяхме в бара…

— Във „Взрив-о-вкусно“ ли?

— Да. Джеф Бърк…

— Бйерке.

— Да, той разказа, че някакъв вълк удушил пилета или нещо подобно и че би било доста хубаво, ако можеше нещо да му се случи на този звяр. „Кой ще ме отърве от този разбеснял се вълк?“ — каза тя по-скоро за да провери дали Карин ще познае цитата.

— От Джеф ще излезе прекрасен крал — усмихна се широко Карин. — Та значи, Тори се прибра и събуди Хоузи, а той събуди Ториан, а той веднага хукна да види дали не може да направи нещо, дори и посред нощ, така ли?

Маги не се сдържа и също се усмихна.

— Нещо такова. — Взе кафеварката. — Искаш ли да ти предложа чаша от твоето кафе?

Карин се замисли за миг.

— Да, благодаря. Обаче, ако ще чакаме мъжете, тогава ще се кача, за да си сложа нещо по-удобно, за да седна и да си поприказваме.

„И с което няма да си полугола пред друга жена.“

Карин се обърна и излезе, а в походката й я нямаше обичайната плавност.

Маги се усмихна.

На момичето не му отне дълго да намери сметаната, наполовина изразходван пакет, който успешно премина проверката с душенето, който не би си позволила да направи пред Карин. Захарта обаче беше по-трудна за откриване. Кристалната захарница при чашите беше празна, а докато открие шкафа, където я държаха, и отвори пластмасовата кутия, за да топне пръст и да се увери, че не е попаднала на огромно количество сол, и докато пресипе в кристалната купа, Карин се върна, облечена в обемиста копринена пижама в черно и жълто, която би изглеждала подходяща както за мъж, така и за жена, или просто безформена, ако не бе силно пристегната на талията с копринен шнур, който не беше в същия нюанс на жълтото.

Тя пое чашата от Маги, седна на масата и забарабани лениво с късия си изгризан нокът.

— Тори не говори много за училище, когато се прибере.

— Нито пък за вкъщи, когато е в училище. — Маги се настани от другата страна на масата срещу нея. — Понякога споменава по нещо дребно.

— Той си е такъв — усмихна се широко Карин. — Това май е част от норвежкия стоицизъм. Чудех се вие двамата от колко време…

В хола се посипаха счупени стъкла и на пода се чу нещо, което наподобяваше десетки стъпки, придружени от страховито ръмжене.

Маги замръзна на мястото си от уплаха и изненада, но Карин Торсен вече бе скочила от масата. Движеше се като танцьорка, която е упражнявала прилежно всяка стъпка не само за да я изпълни безупречно, но и грациозно. С две крачки се озова до мивката, след това вдигна лявата си ръка и изтегли огромния месарски нож от поставката над плота, а с дясната ръка сякаш погали и плесна шкафа над чешмата. Скритите в страницата на шкафа пружини се отместиха и откриха пистолет от неръждаема стомана, закачен на три кукички. Карин го свали с едно движение.

Понечи да побегне, но ужасяващата космата топка отскочи през вратата на кухнята и я събори назад.

Тя насочи пистолета и стреля.

Далечният изстрел изтръгна Арни Селмо от първия дълбок сън, на който се радваше от седмица насам.

След като бе женен четирийсет и две години все за една жена, с която спеше все в едно легло, му трябваха повече от една година, шест месеца и два дни, за да свикне да спи сам и да върши всичко сам.

Ходенето в бакалията бе трудна работа. Докато Ефи бе жива, Арни нямаше нищо против да пазарува. Обичаше да ходи с нея в Гранд Форкс на всеки две седмици, за да заредят с всичко, което им е необходимо. А ето че сега пазаруването никак не му се нравеше. Нямаше с кого да обсъжда глуповатите нови продукти, които все лансираха, сякаш на някого му трябваше таблетка, която да оцветява водата в тоалетната в синьо, или пък алое, каквото и да беше това, с което напояваха кърпите за почистване на бебешките дупета. Вече никой до него не въздишаше над цената на ребрата, нямаше кой да кудкудяка и непрекъснато да повтаря: „Ами че то само веднъж живеем“ и да се протегне да вземе малко ребра.

Пазаруването беше досадно, чистенето бе досадно, всяко прашно петно му напомняше за Ефи, но когато си легнеше, ставаше най-зле. Много лесно можеше да посегне към бутилката „Четири рози“, която винаги стоеше на нощното шкафче, но това в никакъв случай не беше начинът. Арни Селмо предпочиташе да пийне чаша преди лягане, както правеше открай време, но, Бог да му е на помощ, нямаше да се напие до несвяст в леглото на Ефи.

Сънищата бяха най-лошото. Всяка нощ го спохождаше все един и същи сън. Ефи спи до него, почива си, удобно отпусната, няма я разкъсващата болка, която превърна последните й дни в истински ад, от който се избави с помощта на Арни и доктор Шърв. Арни се събуждаше всяка сутрин, все още полузамаян от съня, отваряше вратата на банята и наблюдаваше как слънчевите лъчи нахлуват и се разполагат по старинните шестоъгълни плочки, и зачакваше Ефи да излезе, загърната със стария пухкав син хавлиен халат, и едва тогава започваше да осъзнава, че всъщност отново е в плен на съня, че се събужда пред прага на още един ден без нея.

Затова той се изтръгна от съня почти със задоволство.

Проехтя нов изстрел в нощта, и веднага след него писък.

Арни бе слушал разни градски легенди. Не беше много сигурен дали да им вярва, но знаеше за някакъв изрод, дето наръгал жена си до смърт, и то насред улица, а стотици минувачи чули писъците й, но никой не сторил нищо. Разказаха му, че на убиеца му били необходими повече от десет минути, за да завърши деянието си. Това сигурно бяха гнусни измислици, въпреки че така му бяха представили нещата.

Наполовина буден, Арни вече се бе упътил към шкафа с оръжията в гостната. Извади пушката си с една ръка, а с другата посегна към кутията с муниции. Пушките не гърмят посред нощ току-така. Не и без причина. Нощем не се разнасят писъци, без да има причина.

За всяко нещо си имаше причина.

Пъхна крака в ботушите без дори да си прави труда да обува чорапи, остави пушката и мунициите, за да завърже връзките, нямаше да се остави някой да го спъне в тъмното, след това грабна пушката и патроните и навлече едно дълго палто.

Изскочи в нощта без дори да си прави труд да затвори вратата.

Нов изстрел, който май идваше от къщата на семейство Торсен. Те може и да бяха странни, но изобщо не бяха хората, които ще гърмят по нощите.

Отсреща, у Дейви Хансен, светеше, когато вратата се отвори. Гърдите на Дейви бяха голи в хладната нощ. Беше успял да нахлузи единствено дънки и някакви работни ботуши, сякаш само това бе успял да докопа, след като бе скочил от леглото.

Дейви закуцука към Арни. Лявото му стъпало и по-голямата част от крака под коляното бяха останали в някакво оризище във Виетнам. Държеше пушката с цевта нагоре и Арни едва след секунда разбра защо това го изпълваше със завист. Дейви стискаше ARI5, цивилната версия на пушката, която Дейви бе носил по време на войната. Арни го сърбяха ръцете за стария „Гаранд“, а ловджийската пушка нямаше да излекува желанието.

— Къде? — извика Дейви.

— У Торсен — каза Арни и затича леко, за да не изостава прекалено много по-младият мъж, докато тъпчеше патроните в цевта.

Къщата на семейство Торсен бе построена на самия край на града, в гъста горичка. Така тя бе заслонена от три страни, а четвъртата бе извърната към града. Непавираната пътека минаваше зад имота на семейство Бьорнсен, който граничеше с ливада.

Тревите го перваха през ръцете и очите, но Арни продължаваше напред, там, откъдето долитаха виковете и писъците.

И ръмжене.

Той разтвори тревата и се закова на място.

На входа, Карин Торсен, облечена в съдрана пижама в жълто и черно, стиснала дълъг кървав нож в ръка, се бореше с най-големия вълк, който Арни бе виждал през живота си, докато още три или дори четири също толкова огромни вълци се бяха скупчили наоколо и я хапеха. На верандата лежеше пистолет. Арни го забеляза, когато лапата на един от вълците попадна върху него и пистолетът отскочи към ливадата.

Огромният прозорец на верандата, издаден напред, бе разбит и още два вълка теглеха полуголо момиче през него, а стърчащите стъкла разкъсваха краката й. Момичето, изглежда, не забелязваше това. И тя като Карин стискаше нож и не спираше да замахва с него, но усилията й бяха толкова напразни, колкото и тези на по-възрастната жена.

Арни не можеше да стреля по посока на жените, не и със своята ловджийска пушка. Със стария „Гаранд“ можеше да уцели каквото трябва, но сега от лявата страна на верандата имаше още два вълка, които изчакваха да се включат в битката. Той постави патрон в цевта, вдигна пушката на рамо и стреля.

Оръжието ритна силно, оттласна го назад и едва не го събори.

Трябваше му цял един миг, за да прецени, че това не е резултат от остаряването, а че сигурно е посегнал към кутията, където държеше различни патрони: от сачми за птици, до едрокалибрените патрони, които използваше за сърни. Сигурно бе взел от онези за сърни.

Не се бе прицелил достатъчно внимателно, колкото ако знаеше, че не стреля със сачми, но въпреки това един от вълците се прекатури. Прозвуча нов изстрел, а след него и още един с високия напев на пушката на Дейви, която звучеше като тенор в сравнение с баса на ловджийската пушка на Арни.

Тук нещо не се връзваше. Карин бе нападната от три вълка, но истината бе, че те я принуждаваха да слезе от верандата на ливадата. Само един от тях би могъл да я разкъса, докато Арни кихне. Ножът й не преставаше да нанася удари, а освен писъците и изстрелите, той долови характерното хрущене, когато ножът се забиваше в нечия плът. Въпреки че кръвта блестеше със сатенена лъскавина в нощта, нито един от вълците не падаше, нито пък се чуваше скимтене от болка.

Арни зареди отново и се прицели в друг вълк, който бе на самия край на глутницата. Стреля, този път готов за отката на високо калибрения патрон.

Усети удара право в прояденото си от артрита рамо. Намръщи се от болка и зареди отново.

„Стар съм вече за такива неща — помисли си той. — Мили боже, върни ми младостта само за пет минути.“

Повече не му и трябваше, след това добрият господ можеше да го отведе, след само пет минути със силата и очите на млад човек.

Две глутници вълци отнасяха нанякъде жените, а той не бе в състояние да направи нищо. Поне можеше да убие някой и друг вълк и така да улесни тези, които щяха да свършат важната работа. Арни не се гордееше с постижението си.

Но… нали стреля два пъти, а Дейви даде поне дванайсет изстрела. Къде бяха мъртвите вълци?

Арни бе сигурен, че уцели първия право в гърдите, но не го видя проснат никъде по земята. Беше се изправил и вървеше наежен към него, със схванати крака, раззината челюст, в която стърчаха грозни зъби.

Той спокойно зареди отново, прицели се и нежно дръпна спусъка, толкова нежно, че някъде дълбоко в съзнанието си видя как старият му сержант, който ги обучаваше, се усмихва доволно, защото сержант Хоумър Абърнейти не би се усмихнал и на собствената си майка, дори и копелето гадно да имаше майка.

Пушката го отхвърли назад, този път доста по-силно, и куршумът събори вълка. Петдесеткалибров куршум за елени би трябвало поне да счупи някоя кост и да разкъса достатъчно плът, за да не може тази твар да се надигне отново. Ето че звярът бавно се изправи на крака и се понесе към него.

Някъде от дясната му страна, нов писклив екот му показа, че още някой стреля, последва двоен басов гърмеж, според който братята Ларсен също се бяха включили в играта, а това вече бе добре. Може пък да извадят повече късмет от него.

Вълкът свиваше и отпускаше крака в почти комичен танц, след това задните бутове се отпуснаха неподвижно на земята, изтласкаха се нагоре, насочвайки тежкото тяло в скок право към Арни, с широко раззината паст, готов да захапва, да разкъсва, да убива.

Не му оставаше време да зареди наново, а и нямаше никакъв смисъл.

По дяволите тогава. Арни отпусна пушката от едната страна. Ръката му попипа за миг мястото, където преди почти половин век се намираше щикът, но пръстите му не напипаха нищо.

По дяволите и с него тогава. По дяволите с всичко.

Ефрейтор Арнолд Дж. Селмо, Кучешки взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия, се изправи. Един ефрейтор от Кучешкия взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия не се нуждаеше от кон. Първа Кавалерия бе заминала за Корея като пехотна част. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от пушка. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от щик. Щяха да му свършат работа и голите ръце, и шията на противника, а Бог бе свидетел, че ръцете му си бяха на място.

Арни Селмо протегна ръце и отправи молитва да не изпусне вълка, а да успее поне за момент да сключи пръсти около шията му.

А ако не успееше да се добере с пръстите си, то, свети Боже, нека поне да бъде със зъби.

Глава 4 Скритите проходи

Иън стискаше предпазния колан с побелели кокалчета, за да не изпадне, докато фордът „Бронко“ се клатушкаше по неравния път към къщата на семейство Торсен. Не беше сам и въпреки че Тори бе на задната седалка, усещаше и неговия страх. Боже, направо можеше да го помирише.

Торсен караше като луд, или по-скоро като човек, решил, че ако натисне газта до дупка или пък върти кормилото по-рязко, отколкото е необходимо, колата ще върви по-бързо.

Единственият сред тях, съумял да запази спокойствие, бе Хоузи, който си седеше кротко на предната седалка и нито трепваше, нито се безпокоеше.

Завиха по пътя към къщата.

Торсен наби спирачки и колата поднесе, а фаровете разкриха истинско кръвопролитие.

Под силните лампи, навсякъде, бяха пръснати тела. Тревата наоколо лъщеше от кръв, парчета кости се белееха с призрачен блясък, жълти на цвят вътрешности бяха разпилени като червеи.

Щеше да е по-добре, ако всички бяха мъртви, но двама все още стенеха.

Мъж с черна брада, доста едър в талията, в дебело палто, се бе привел над единия ранен. Отворената до него чанта, оставена направо на земята, показваше, че е лекар.

Джеф Бйерке застана до вратата още щом я отвориха. Дясната му ръка висеше отстрани, сякаш не можеше да я използва, и изглежда дори не забелязваше, че стиска пистолет.

— Доктор Шърв казва, че Арни ще оживее, но Уле Хансен е мъртъв, и братята Ларсен — каза той с необичайно спокоен глас, напълно неестествен за сълзите, които се стичаха по бузите му и попиваха в брадата. — Дейви Хансен тръгна да преследва вълците. Отправиха се на юг. Казах му да не ходи, но нали знаете, че на Дейви никой нищо не може да му каже. Взе и една ролка от жълтата ми ограничителна лента, за да отбележи пътя и да можем да го последваме.

Той стисна рамото на Торсен.

— Бих се почувствал адски глупаво, ако трябваше да го кажа на някой друг, но ми се струва, че ти вече знаеш, че вълците завлякоха жена ти… и приятелката на сина ти. И сигурно знаеш, че куршумите дори не са в състояние да ги забавят.

Торсен пристъпи към мястото, където работеше докторът, и се надвеси над стареца, който Иън реши, че е Арни Селмо.

— Не — каза Бйерке. — Няма време. Щатските шерифи ще пристигнат до час. Ако има нещо, което смяташ да правиш, давай по-бързичко. Двамата с доктора ще те покрием, но…

— Трябва да говоря с…

Бйерке сграбчи Торсен за рамото и го завъртя, вдигна пистолета си и го насочи към лицето на по-възрастния мъж, кокалчетата му бяха побелели също като лицето.

— Само да си посмял — изсъска той. — Дори не си го и помисляй! Ще се оправяш с гузната си съвест някой друг път, господин Торсен, изповядай се пред свещеника или пък удави всичко с бутилка уиски. Само че ще стане някой друг път. Точно сега не бива да забравяш, че съседите ти загинаха, докато се опитваха да ги спасят. Няма да позволя да попилееш усилията им, мухльо такъв. — Всяка дума бе изречена с неестествено спокоен глас. После отпусна ръце.

За момент Торсен не каза нищо.

— Има много неща, за които нямаш представа.

— Вероятно знам много повече, отколкото собственият ти син. Да не би да си въобразяваш, че Джон Хонистед ми е предал само значката? — Джеф Бйерке задържа погледа на Ториан. — Мърдай! — Той се отдалечи, раздавайки команди на всички с носилки.

— Добре. — Торсен се обърна към Хоузи. — Знам какво искат. Трябва да дойдеш с мен.

Хоузи бавно поклати глава.

— Не и по този начин, Ториан. Има един друг път…

— Нали си наясно какво ще направят, ако не ги последваме? — попита примирено той.

— Не, не знам какво ще направят. Знам, че действията им… са заплаха, да, заплаха. Не всички си спазват обещанията, независимо дали са изречени пред хора или тайно.

— Не. Ако не ги последваме заедно… аз ще ги последвам, дори и ти да не искаш.

Хоузи потри носа си с два пръста.

— Тогава постъпи, както прецениш, както смятам да сторя и аз.

Без да губи повече време в приказки, Ториан се обърна и се затича към къщата.

Иън застана пред Тори.

— Ще ми кажеш ли какво става тук?

Тори поклати глава.

— Аз… ами не знам. — Изражението му не се виждаше ясно в мрака, единствено на светлината, която се процеждаше от отворената врата на къщата.

Гласът на Хоузи бе изтънял повече от обикновено.

— Напротив, знаеш, млади Ториан. Чувал си разказите, поне някои от тях. А голямата част от тях не са просто разкази.

— Искаш да кажеш, че някои от тях са били истина? За войните между Аезир и Ванир? Двалин и Среброчел? За вестрите и Туата? За Туарин? Всичко това?

— Самата истина, макар и останала доста назад в миналото. Малцина аезирци са останали, а ванирците сигурно вече ги няма. Аезирците бяха готови да се бият с всеки, когато бяха по-млади.

— Ами Туата?

— Каквото е останало от тях — кимна високият мъж. — И за тях е истина.

— А Брисингамен…

— Счупен и разпръснат, а съкровищата — скрити. — Хоузи почука с дългия си пръст по слепоочието. — Дори и за мен.

— Ами Неумелите?

— И за тях е истина, и за Проходите между тях, наклонени на деветдесет градуса извън пространството. Да, истина е. — Хоузи посочи на юг. — Двамата с баща ти преминахме преди години на няколко километра по този път, попаднахме на място, което племето лакота е тачило като свещено. Следвахме галерия, която не съществува тук. Трябва да се отвори от Новия свят и тя сигурно е отворена, за да послужи като капан. В този капан искат най-сетне да го хванат него. — Усмивката му бе някак далечна. — Не че това би спряло баща ти, нали?

— Не. — Тори затвори очи за момент. — Чедата са безпощадни и жестоки, защото ако примамката не успее да привлече плячката, тогава те няма да има защо да изяждат примамката. — Той отвори очи. — Дааа — продължи. — Нищо не може да ни спре, нито него, нито мен. „Кръвта на героите“, така ли излиза?

Хоузи бавно кимна.

— О, Тори, винаги си го знаел, нали?

— Ториан — извика бащата от входната врата. Тори улови първата от подхвърлените кожени раници и я метна в колата, а след нея полетя и втората.

— Само момент. — Торсен отново хлътна в къщата.

Едва сега Иън осъзна, че на кръста на Торсен бе окачен меч. Макар че бе с дънки и карирана риза, на него оръжието седеше напълно естествено.

Тори бе пребледнял, когато се обърна към Иън.

— Съжалявам, че стана така, но… — той сви рамене. — Няма време за обяснения… татко ще тръгне без мен, ако не съм готов. Аз… ако нещата се получат и ако имаш как, кажи на Маги, че съжалявам… това е… ако аз не успея. Дори не бях и помислял… — той замълча.

— Ториан — повика го тихо Хоузи. — Помни всичко, на което съм те учил. Някои от нещата ще са ти от голяма помощ. — Той докосна с два дълги пръста челото на Тори, задържа ги за момент, а след това неуверено пристъпи, за да прегърне момчето. — А някои дори няма да ти потрябват. Пази се.

Торсен се появи на вратата, стиснал под мишница две пушки, а в другата носеше две саби в ножници.

— Пак те моля, Хоузи — каза той. — Придружи ме. Нося още една сабя, за теб.

Хоузи поклати глава и пусна Тори.

— Не мога. Не само че е опасно, Ториан, но е безсмислено.

Без да каже дума, Торсен; се обърна и тръгна към колата.

Тори бързо стисна ръката на Иън и хукна след баща си. Едва успя да отвори вратата на колата и да се метне на предната седалка, когато баща му запали и потегли с пълна газ.

Двамата заминаха.

Иън беше напълно слисан. Тук на нищо не можеше да му хване края. Нито касапницата на ливадата, нещо, на което не бе и предполагал, че ще стане свидетел, дори и след лятото, което прекара в спешното отделение като санитар, за да смогне с таксите. Не разбираше как така вълците са отнесли Карин и Маги, не, наистина недоумяваше.

Хоузи го наблюдаваше.

— Ела да влезем вътре — каза той и дългите му пръсти лекичко подръпнаха ризата на Иън. Младежът го последва и двамата се спуснаха по стълбите към приземния етаж, а стъпките им отекнаха в тишината.

Хоузи се протегна и издърпа някакъв шнур. От вградения таван блесна флуоресцентна светлина. Той кръстоса тънките си ръце на гърдите и се облегна на шведската стена.

— Младежът беше абсолютно прав. Ще се окаже капан. Не атакуваха, докато аз бях тук, защото Чедата нямат никаква власт над мен. Затова искат да ме примамят там, където са решили.

— Нищо не разбирам.

Хоузи кимна.

— Така е. Напълно прав си, приятелю Иън, но не му е дошло времето. Само едно трябва да знаеш. Ако ни излезе късметът, ще успеем да спасим приятелите ти, нашите приятели, за няколко часа и ще се върнем живи и здрави. Може и да успеем да им помогнем, въпреки че пътят ще бъде по-дълъг и много по-труден.

Пръстите му попипаха някакъв чвор на ламперията и един квадратен панел изскочи напред, разкривайки кожена раница и купчина кафяв плат, които Иън помисли за одеяло. Когато Хоузи го извади, той разбра, че това е някаква пелерина.

Мъжът я остави на пода и се зае с друг чвор на ламперията и този път се показаха два силно извити лъка и колчан стрели. Той извади една и острието, наточено като бръснач, проблесна сребристо на флуоресцентната светлина.

— Чедата се пазят от среброто като от огън — обясни той. — Някои от другите пък не понасят стоманата. — За момент стисна устни. — А това, което е обработено както трябва, може да убие всички.

Иън наведе глава на една страна.

— Защо не сребърни куршуми?

Но това бе истинска лудост. Каква му беше работата да задава въпроси, все едно че възрастният човек пред него беше нормален. Това, което трябваше да направи, бе да се насочи към вратата и да се махне от този луд негър и от всичките му приятели. Нека властите да се оправят.

Мъжът посочи към другия край на тренировъчната зала, където една преса бе завита с найлон.

— Сигурно Ториан ги е взел със себе си. Сами сме ги правили, стоманата е в сребърен обков. Ще са му от полза, ако успее да пипне Чедата, преди да са си върнали вековния Облик. Но не и в Тир На Ног. Там пушките не могат да стрелят или поне не много добре.

— Да не би да искаш да тръгна с теб да ловя вълци само с един лък?

— Не. — Хоузи пристъпи към стената и изтегли една сабя от стойката. — Каня те… да ме придружиш и да ги отпъждаш от мен, докато аз ги преследвам. Ако, разбира се, имаме късмет да ги открием бързо.

Подаде му я с ефеса напред. Технически погледнато, сабята бе със сферичен ефес, сребристото острие бе изострено и от цвете страни до самия връх, сякаш целта му бе и да пронизва, и да реже, но бе гъвкава и лека като рапира. Острието бе право, по повърхността нямаше нито надписи, нито орнаменти, а главата на ефеса, макар и сребърна, бе съвсем семпла, просто една сребърна капачка, функционална, без украса.

Това бе оръжие за бой, не някоя сабя за тренировка, с гъвкав връх, с която да бележиш точки. Не бе и кавалерийска сабя. Щеше да се използва срещу друг, също въоръжен с такова оръжие, а не срещу селяни или индианци, които да бъдат покосени с един замах от гърба на коня.

Иън разряза въздуха с нея няколко пъти. Движеше се стегната като шпага, не притежаваше лекотата на рапирата. Ефесът бе прикачен с корда към някакъв материал с изключително подходяща гъвкавост, който сякаш обхващаше и задържаше ръката на Иън.

Колкото и невероятно да беше, оръжието сякаш бе тъкмо където трябва, докато го стискаше в ръката си.

— А ако нямаме? — полюбопитства той. — Ами ако откажа да те придружа?

— Не знам. Ще ги търся, въпреки това ще видя какво мога да направя. — Хоузи поклати глава. — Но изходът от всичко това е един за всички: и за късметлиите, и за губещите, и за бързите, и за бавните.

— И ти искаш от мен да тръгна с теб още сега? Как? Къде? С какво?

Последва дълго мълчание.

— Или ще имаме предостатъчно време на разположение, или пък прекалено недостатъчно. — Хоузи коленичи на лентата за фехтовка, притисна длан към нея, а след това постави събраните върхове на пръстите си на повърхността, сякаш издърпваше невидима топка на врата.

Цялата страна на лентата за фехтовка се заметна, сякаш на пода се отвори някаква неестествено дълга врата, и остана така прихлупена на една страна.

Отдолу имаше главно прах и мръсотия и нещо, което на пръв поглед приличаше на дупка.

Само че не беше. Една дупка не би могла да бъде все едно изрязана от тъма, която не отразява и не пропуска дори искрица светлина.

Хоузи се изправи, взе една четка за рисуване от близката маса и се наведе отново, за да пъхне върха й в черния кръг.

Издърпа пръчката. Туфата косми на края липсваха, изрязани удивително прецизно.

— Внимавай да не пипнеш, освен ако не си решил да преминаваш — предупреди го Хоузи, докато връзваше края на едно кълбо намотана нишка за куката от долната страна на лентата за фехтовка. — Щом влезеш тук, излизане няма.

Малък сребрист нож, какъвто Иън не бе виждал никога преди, се появи в ръцете на Хоузи. Той отряза парче нишка, прекара единия й край през малко отвърстие над тях и завърза двата края. Порови в една кутия върху работната маса, пълна с мускал чета, и измъкна стъклена бутилка със стъклена запушалка. Много внимателно извади запушалката и я докосна до нишката, там, където преминаваше през отвърстието. От нишката веднага се вдигна дим.

Хоузи се намръщи, докосна я отново, очевидно доволен, когато димът стана по-плътен.

— Това би трябвало да е достатъчно — каза той и отново върна стъклената тапа на място, а след това прибра бутилката. — Това ще ти осигури няколко мига, преди да се затвори отново — каза той. — Ще намериш още една раница, колан и ножница за меча в килера зад вратата — обясни той. — Ако прецениш, можеш да дойдеш с мен. Няма нищо срамно, ако решиш, че не искаш. Не си давал обещания, не си обвързан с младия Ториан. — Усмивката му стана по-широка и той пристъпи към ръба.

— Трябва да решиш бързо. — Думите му увиснаха в ъгъла.

Хоузи изчезна в тъмата и Иън остана сам.

Иън знаеше какво би казал Бенджамин Силвърстайн, какво би искал Иън да отговори.

Да тръгнеш да спасяваш някого, стиснал сребърна сабя в ръце?

„Я не изглупявай, бе, момче! Това са тъпотии като тези на Ерол Флин, не ти ли е време да пораснеш? Завърши колежа, влез в правния факултет и стани адвокат като баща си. Това е то, аз плащам, но не искам да чувам глупостите ти да станеш защитник на някаква сбирщина подрастващи гадчета. Избери си да правиш нещо смислено.“

„Не. Не. Ще направя каквото преценя аз. Не искам да ставам корпоративен юрист. Искам да помагам на малтретираните деца, искам да завлека родителите им в съда и да ги накарам да отговарят за деянията си, нека мръсниците да си платят.“

Искаше му се да добави: „Както сам аз години наред се молих някой да те подреди, гад мръсен, но кълна се в бога, че ако пак ми вдигнеш ръка, ще те смачкам!“

Не го бе направил.

Но и не беше казал не на Бенджамин Силвърстайн. Само че когато същият този Бенджамин Силвърстайн пристъпи, за да те вкара с нов шамар в правия път, ти не опря шпагата в гърдите му, не направи нищо, което вече можеше да приложиш на практика, а не само на теория.

Пръстите на Иън се свиха около ефеса на сребърната сабя, сякаш тя беше рапирата, която стискаше по-рано този ден. Бенджамин Силвърстайн — едър грубиян, силен като бик. Но всичко бе приключило. Той вече нямаше да посегне да бие Иън.

„Разкарай се — беше му казал Бенджамин Силвърстайн._ — Събирай си парцалите в раницата и се разкарай. Преди цял месец навърши осемнайсет и вече нямам желание да търпя простотиите ти, момче. Ако до пет минути не си ми напуснал къщата, ще викна ченгетата.“_

Бенджамин Силвърстайн определено нямаше да одобри. „Не се прави на глупак, момче — би казал той. — Пак ли тези робинхудовски тъпотии?“

Тези последни думи от анализа на Иън бяха достатъчни. Дори повече от достатъчни. Взе раницата от килера и нагласи презрамките. На рафта по-горе видя друга пелерина и също я метна през рамо. Закопча ножницата на кръста, но не прибра меча в нея. Беше му приятно да го усеща в ръката си.

— Майната ти, татко — каза той.

Иън прекрачи в тъмата с усмивка.