Огненият легион

Действие 0

Да се каже, че Даркин се чувстваше неудобно, беше все едно да не се каже нищо. Преди да стане вампир, още като дете, той беше идвал в столицата, но си спомняше това пътуване съвсем смътно. Семейство Орио се занимаваше с отглеждане и продажба на домашни животни коани. Тези космати животинки, приличащи на кръстоска между лисица и мечка, имаха удивителната способност да променят цвета на козината си в зависимост от настроението на собственика. Заедно с миниатюрните размери тази удивителна способност правеше коаните любимци на столичните дами. Животинките бързо станаха атракция и скоро чакащите за сладките, непретенциозни откъм грижи, но невероятно трудно размножаващи се домашни любимци бяха заели графика за месеци напред. Но това беше после, а тогава баща му заедно с него и брат му пристигна в столицата да подпише много важен договор. Най-яркият детски спомен на Даркин беше площадът на Седемте фонтана — да се гледат причудливите фигури от вода беше просто невероятно, но най-много го заплени възможността да ги управлява. Той си игра с водните струи чак докато баща му не го свали от площадката, за да отстъпи мястото и на други желаещи. В този момент Даркин твърдо реши, че един ден ще стане Майстор. И може би наистина щеше да стане, ако веднъж не беше попаднал в ръцете на един Висш вампир. Даркин не видя лицето му, но много добре си спомняше острата болка в шията, предшествала тъмнината…

След толкова много години Даркин отново стоеше на площада на Седемте фонтана и се любуваше на играта на водните скулптури. Този път той не можеше напълно да се наслади на красотата на фонтаните. Нисшият вампир усещаше гнусливите погледи на хората около него, улавяше с острия си слух изразеното шепнешком недоволство на някои граждани. Доскоро правата на нисшите вампири в столицата са били силно ограничени — на тях им било строго забранено да се движат по улиците през деня и да се появяват в богатите квартали. През нощта градът се охраняваше от безликите същества, които убиваха всеки, който не носеше специален защитен амулет. Това позволявало извършването на твърд контрол над живеещите в столицата нисши вампири и дори да се следи за придвижването им. Но не толкова отдавна Висок дом Никерс настоя за промяна на този закон, премахвайки всички ограничения за вампирите, което предизвика недоволство сред много жители на Лита.

Може би с използването на мехлем за защита на кожата от слънчевите лъчи Даркин щеше да избегне излишното любопитство, но заповедта звучеше съвсем ясно — в столицата униформата на Ордена трябва да се носи навсякъде и по всяко време. При това да се носи с гордост, което за нисшия вампир, отдавна забравил значението на тази дума, беше особено трудно. Разработена от най-добрите дизайнери на Лита, униформата на Огнения орден изглеждаше стилна и провокативна. Черният костюм от скъпа тъкан и тънката елегантна наметка с яркия знак на Ордена беше трудно да се пропусне в тълпата. На врата му висеше амулетът на Ордена с изображение на дракон, който също така беше и елементарен артефакт, позволяващ при необходимост да се издири собственика му. Картината се допълваше от качулка с вложено просто заклинание, перфектно предпазващо лицето на вампира от слънцето, така че най-накрая стана възможно да се отърве от омразната кожена маска.

— Кой е позволил на тези същества да се появяват по улиците посред бял ден?

— … това е нисш вампир!

— … защо стражата бездейства?

— Какво души наоколо?

Даркин хвърли един последен поглед към фонтаните, обърна се и тръгна по посока на бизнес кварталите. Именно там беше разположен новият клон на Ордена, който трябваше да оглави. Трудно беше да се каже от какво се беше ръководила госпожа Елиза, назначавайки на тази длъжност именно Даркин. Още от първия момент тази властна жена хвана изкъсо нисшите вампири, заставяйки ги да изпълняват безпрекословно нейните заповеди. Недоволните и мудните получаваха сурови наказания, и от това най-много от всички страдаше именно Даркин.

„Какво ли е трябвало да изтърпи Зак, щом го е отгледала такава злобарка? — размишляваше вампирът, докато крачеше с бързи крачки по улицата — Мен само за няколко дни едва не ме побърка. Но трябва да призная, че ако не беше тя, Огненият орден едва ли щеше да бъде в сегашния си вид.“

На Даркин направо не му се мислеше какви усилия й е струвало разрешението да открие филиал на Ордена в столицата. А колко пари беше вложила госпожа Елиза в това начинание — страшно е дори да си го помислиш. За много кратко време тази невероятна жена успя да промени съществено положението на нисшите вампири в Империята на елирите и дори да издейства увеличаване на правата им. До този момент многобройните ограничения, свеждащи вампирите до същества аутсайдери, бяха неизменни в продължение на стотици години. Затова пък сега в редиците на Огнения орден имаше около триста нисши вампира, готови на всичко за хората, осигурили им защита и нормална работа. Даркин не си правеше никакви илюзии и ясно осъзнаваше, че госпожа Елиза помага на вампирите съвсем не от добро сърце, а си беше направила много точни сметки, но това изобщо не намаляваше значението на спонтанно създадения Орден. Някои Високи домове покровителстваха Майсторите, други — търговците, трети — стражата, а Дом Никерс стана първият в историята защитник на правата на нисшите вампири.

„Така току виж скоро и бойни отряди ще започнем да формираме — размишляваше вампирът, стараейки се да не обръща внимание на недружелюбните погледи и подмятания на минувачите. — Ако, разбира се, Академията разреши да се използват забранени артефакти. Спомням си, госпожа Елиза накрая заплаши да създаде гилдия на нисши вампири-телохранители…“

Даркин вървеше из града, любувайки се на златни сгради с най-невероятна архитектура и периодично хвърляше по едно око на картата. Той не познаваше града и сериозно се притесняваше да не се загуби, но въпреки това постоянно се зазяпваше, разглеждайки поредното творение на строители и Майстори. Освен това вампирът съжаляваше, че е дошъл твърде късно и не е успял да хване отварянето на многобройните маргаритки за улавяне на енергия, разположени по покривите на къщите. Разбира се, сега те също изглеждаха впечатляващо, но да види как разцъфват, и то по възможност отвисоко — това беше стара негова мечта.

„А ето и новото ми работно място!“ — изведнъж се сепна Даркин.

Купената за нуждите на Ордена сграда коренно се различаваше от пробутаната някога на Зак и компания Прокълната къща. Очевидно госпожа Елиза беше решила, че представителството на Ордена в столицата трябва да изглежда повече от авторитетно. Триетажната сграда може и да не се отличаваше с особени размери, но спокойно можеше да съперничи на жилищата на аристократите. Изящните златни украси и едва доловимите проблясъци на магическата защита се бяха превърнали в прекрасна рамка за знака на Ордена, състоящ се от извиващи се огнени езици.

След като се полюбува на сградата отвън, Даркин реши да продължи запознанството си с новата месторабота отвътре. Вратата сама се отвори пред него, явно не без помощта на някакво заклинание. Обстановката вътре изглеждаше чисто делова — нещо като просторна приемна с удобни дивани, няколко врати, вероятно водещи към кабинети, и мила секретарка, посрещнала Даркин с приветлива зъбата усмивка. Необичайно късо подстриганата кестенява коса обрамчваше красиво личице с остро любопитно носле.

— Здравейте. С какво може да ви помогне нашият Орден?

„Вече «нашият Орден» — възхити се Даркин. — А още няма и месец от неговото създаване.“

— Здравейте — малко смутено се усмихна той и отметна качулката си. — Предполагам, че аз съм вашият шеф.

Момичето го измери с насмешлив поглед, задържайки го малко на двата вечно пресни белега, пресичащи дясната му буза.

— А аз си мислех, че нашият шеф е ето тази дама.

— Каква дама? — не разбра вампирът.

Вратата на един от кабинетите се отвори и пред Даркин се появи госпожа Елиза. Скъпа черна рокля, прилепнала по едрата фигура, висока прическа и строго изражение — самата тя в целия си блясък.

— Най-накрая — раздразнено възкликна жената вместо поздрав. — Къде се губиш толкова време?

Разбира се, Даркин би могъл да й отговори, че е пристигнал в столицата на собствен ход, а това отнема малко повече време, отколкото пътуването с телепорт, но реши да запази мълчание. За краткото време, прекарано под ръководството на главата на Дом Никерс, вампирът вече беше разбрал, че мълчанието се явява най-добрия начин да се избягнат многобройни усложнения.

— Имперските пътища ме подведоха — направи опит да се пошегува той.

Благодарение на заклинанията на Майсторите жителите на Империята никога не бяха се оплаквали от качеството на пътищата и от много други удоволствия в живота, съпътстващи развитието на магическия прогрес.

— Това е Мари — представи усмихнатото момиче госпожа Елиза. — Тя ще ти помага да координираш работата на Ордена в Лита. Мари отлично познава столицата и може да бъде много полезна при решаването на различни въпроси.

— Даркин — представи се вампирът и се обърна към госпожа Елиза: — Простете, но не ми е много ясно с какво точно ще се занимавам.

— Ще разбереш — махна с ръка госпожата. — А аз трябва да отида в Меск Дейн, има проблем с местната стража. Изглежда не са много радостни от появата на Ордена. Оставих ти там едни документи, разучи ги, преди да започнеш работа.

И преди Даркин да успее да формулира поне един от многото си въпроси, госпожа Елиза изчезна зад вратата, водеща към улицата.

— Ъ-ъ-ъ… — успя само да каже Даркин, разпервайки безпомощно ръце. — Тя излезе…

— Не се притеснявай — обади се Мари, виждайки объркването на вампира. — Няма нищо сложно в нашата работа, ще ти помогна да се оправиш със всичко. На втория и третия етаж има жилищни помещения, после можеш да си избереш някое от тях, и ако имаш нужда от нещо, аз веднага ще поръчам.

Даркин още веднъж се огледа.

— Добре, жилище ще си избера малко по-късно. А къде е кабинетът ми? И имам ли изобщо?

— Разбира се — усмихна се вампирката. — Да вървим, всичко ще ти покажа. Ето тук е твоят кабинет, зад тази врата е отделът за намиране на работа, а там е стаята, в която са агентите ни.

Новоизпеченият началник на столичния отдел на Ордена отвори вратата и погледна в своя нов, и по-точно, първи в живота си кабинет. Просторната, светла стая с прозрачна стена, гледаща към малка градинка, изглеждаше много солидно. Оскъдната, но стилна обстановка само подчертаваше сериозността на обитателя на кабинета. И на Даркин му беше много странно да се чувства господар на такъв кабинет.

После той и Мари отидоха в отдела за намиране на работа. Както обясни момичето, работещият тук млад мъж — вампир, разбира се — приемал запитванията на всякакви организации и след това подбирал подходящи работни места за обърналите се към Ордена нисши вампири. Сега този служител отсъствал по някаква причина, и Мари кой знае защо не можа да обясни къде може да е отишъл.

— А всъщност колко вампира работят при нас? — уточни Даркин, когато той и момичето надникнаха в работната стая.

— Заедно с теб сме шест.

— Значи агентите са трима — направи проста аритметична сметка Даркин. — И къде са те?

— Предполагам са излезли по някоя служебна работа — не много уверено отговори Мари, като не забравяше да се усмихва сладко.

„Мисля, че започвам да разбирам в какво ще се заключава моята работа“ — с нотка на задоволство си помисли Даркин.

— А много вампири ли са се обърнали към вас за помощ?

— Ние отворихме само преди няколко дни — припомни Мари.

Вампирът изразително я погледна в очакване на продължението.

— И-и?

— И засега нямаме нито един клиент.

— Тогава по какви служебни работи отсъстват четирима наши служители?

— Кой ги знае — махна с ръка вампирката. — Но това звучи много по-лошо, отколкото: „Те са заети с важна работа“.

„С такава помощница и такива служители се очертават доста весели дни“ — тъжно си помисли Даркин и по навик докосна белега на бузата.

Връщайки се в кабинета си, той се настани в удобното кресло и започна да разпитва помощничката си за ситуацията в столицата и отношението на местните жители към нисшите вампири. Като се има в предвид, че Даркин по принцип никога не беше се интересувал особено от живота в столицата, разговорът се проточи доста дълго. По-голямата част от времето отиде за описание на цялостната политическа ситуация в Лита, работата на местната стража и взаимоотношенията между различните слоеве на обществото. Както вече знаеше Даркин, на нисшите вампири разрешаваха да живеят в Лита, освен това семействата не се опитваха да се отървават от ухапаните, както това се случваше в Пограничните райони. Тук се смяташе за лош тон и не се насърчаваше. За разлика от другите градове в Империята, столичните жители се грижеха много за своята репутация и се държаха много по-коректно. В същото време отношението към нисшите вампири оставаше все така гнусливо, както и в другите градове. В допълнение, на вампирите беше строго забранено да се появяват по улиците през деня без специално разрешение. Освен това, според слуховете, много вампири не оставали при семействата си и не напускали столицата, а предпочитали да живеят в мазетата и канализацията на града. Стражата периодично провеждала хайки, но всъщност никой не забранявал на вампирите да живеят в подземните тунели, стига да не се намесват в живота на хората и да не се показват пред очите им. Освен това често именно вампирите следели за състоянието на канализацията. Не, самият водопровод се защитавал от цял арсенал заклинания, но съпътстващите помещения също изисквали определени грижи.

За канализацията Даркин имаше собствена информация, получена от първа ръка. Преди заминаването за Лита вампирът имаше сериозен разговор с Алиса, която го помоли за лична услуга — да се свърже с вампирите от клана Ноос, живеещи дълбоко навътре в канализацията, и да им предложи сътрудничество с Ордена при най-благоприятни за тях условия.

— Мари, тук някъде няма ли случайно карта на канализацията?

— Какво? — изненада се вампирката. — Доколкото знам, не… Госпожа Елиза ти остави някакви документи на бюрото, като каза да ги прочетеш при първа възможност. Може би там има?

„А, да, документите“ — спомни си Даркин.

Вампирът намери с поглед доста издутата папка.

— Аха, благодаря, сега ще погледна.

След като приключи разговора с Мари, той си поръча храна и започна да изучава документите. Повечето от тях бяха най-различни полезни контакти — всички, чиято помощ би могла да е полезна в работата на Ордена — стражи, търговци, няколко служители на държавни служби и няколко непознати, но явно значещи нещо имена. За немалка изненада на Даркин, наред с другите документи имаше и карти на канализацията. Отне му половин час, за да се ориентира в съответствие с инструкциите, дадени му от Алиса, и да избере най-оптималния път, за да не скита в продължение на часове през подземните канализации. А и изобщо не беше сигурно, че дневните вампири ще го посрещнат с отворени обятия. Вярно, в краен случай ще има с какво да им се противопостави…

Вампирът внимателно докосна пръстена, подарен му от Зак преди заминаването. Разбира се, той знаеше колко опасно беше да се използва този артефакт, но ако възникне наистина опасна ситуация, пръстенът ще бъде последният му шанс.

Мари се втурна в кабинета на Даркин, откъсвайки го от изучаването на канализационните планове.

— Имаме гости!

Вампирът вече беше свикнал с милата усмивка на момичето, затова веднага забеляза драматичната промяна — Мари изглеждаше много уплашена.

— Кой?

— По-добре виж сам.

— Добре — Даркин стана от масата и решително тръгна към приемната. — Да видим кой така те е… впечатлил с появата си.

Влизайки в приемната, вампирът направи още няколко крачки и спря. И не толкова от изненада или страх, а защото просто нямаше къде да отиде. Цялата приемна беше задръстена от огромни каменни тролове.

— Ами… добре дошли — бързо се окопити вампирът. — С какво може да ви помогне Орденът?

Разбира се, Даркин беше чувал много неща за троловете и дори познаваше Гръм — огромният собственик на ресторант, подозрително приличащ на представителите на тази раса. Но такова количество каменни фигури, натъпкани в малка стая, беше наистина изнервящо. Особено в светлината на факта, че Орденът беше създаден да помага единствено на нисши вампири и нямаше никакво отношение към посетителите. Освен това, доколкото знаеше Даркин, троловете не живееха в човешките селища и със сигурност не се появяваха в столицата. Каменните здравеняци не ги харесваха не само заради физическата им мудност, но и заради психическата — те имаха изненадващо уязвимо самолюбие. Ако някой трол по някаква си, известна само на него, причина стигна до заключението, че му се подиграват или се шегуват за негова сметка, той лесно може да изпадне в ярост и да попилее всичко наоколо. Собственикът на ресторанта в Крайдол беше странно изключение и се отличаваше с изненадващо спокоен нрав и нетролско спокойствие. А и честно казано, изглеждаше по-скоро като нормален човек — никаква каменна кожа, само огромни размери и свръхчовешка сила. Никой не знаеше със сигурност дали е трол или не, а да задават подобни въпроси… Нямаше такива глупаци.

Именно мисълта за неочакваните им пристъпи на ярост изплаши Даркин особено много — ако такава тълпа реши да се развихри, от представителството на Ордена ще останат само руини.

— Мари, скрий се в кабинета ми — тихо каза Даркин.

Вампирката с видимо облекчение отстъпи зад гърба му.

— Дойдохме да помолим за малка услуга — каза един от троловете, явно водачът. Той се отличаваше от останалите по смисленото си изражение на каменното лице и наличието на нормални човешки дрехи — панталони и тениска, а не обичайните набедрени препаски.

— Да изискаме! — раздаде се от тълпата.

— Да, да изискаме!

Неподвижните каменни фигури дори вдигаха скандали някак вяло и мудно. Въпреки това, ако Даркин можеше да пребледнее, непременно щеше да го направи. Въображението му вече рисуваше картина на причинения от троловете погром, но вампирът се справи с объркването и отговори честно:

— Орденът е създаден да помага само на нисши вампири. Съжалявам, но едва ли можем да ви помогнем с нещо.

Тролът в дрехи замълча за известно време, с което още повече изнерви Даркин.

— Първо изслушайте молбата ни — реши най-накрая водачът. — Това нали няма да ви затрудни?

На Даркин му се стори, че в гласа на трола се прокраднаха подигравателни нотки. Всъщност, за какво затруднение можеше да става дума, когато за това те молят десетина трола?

— С удоволствие ще ви изслушам — бързо отговори вампирът. — Нека да отидем в кабинета ми… — той погледна със съмнение към вратата, определено по-малка от размера на троловете. — Въпреки че… По-добре да поговорим тук.

— Казвам се Догрон, аз представлявам общността на троловете, живеещи в столицата. По-точно, представлявах я доскоро, тъй като всеки момент тя ще прекрати съществуването си.

— В столицата живеят тролове? — приглушено хлъцна Мари от кабинета.

Даркин също никога не беше чувал за подобно нещо, въпреки че какво ли би могъл да знае за живота в столицата?

— Аз не съм местен — леко виновно каза вампирът. — Бихте ли ми обяснили малко по-подробно що за общност е това? И какво работят… са работили троловете в столицата?

— Както и на нисшите вампири, на нас ни е забранено да се появяваме по улиците през деня. През нощта охраняваме складове, магазини и други подобни обекти в случаите, когато собствениците искат да икономисат от скъпите защитни заклинания. Нашите услуги определено са по-евтини. Макар никой да не афишира, че работи с нас — кой би искал да си признае, че няма средства за нормална охранителна система? Освен това много от нашите клиенти не горят от желание да ползват услугите на Академията за защита на собствеността си.

— Значи, общо взето, работите със съмнителни личности? — предположи Даркин. — Лихвари, крадци и така нататък?

— С какво се занимават тези хора не е наша работа — отвърна тролът. — Ние съвестно изпълнявахме задълженията си, докато не се намеси вашият Орден.

— Какво сме направили? — вдигна вежди Даркин.

— Главата на Дом Никерс е получил разрешително нисшите вампири да работят като охранители.

— Получила — по инерция го поправи вампирът.

„Бързо действа госпожа Елиза — за пореден път се изненада Даркин. — Съвсем наскоро обсъждахме тази възможност, а днес Орденът вече има разрешение да работим като охранители и бодигардове. Не е зле.“

— И какво толкова? Не ви ли харесва здравословната конкуренция?

— Здравословна? — изръмжа гневно тролът — Кой може да се конкурира с Висок дом Никерс? След изтичането на нашите договори никой няма да ги поднови, вместо тролове ще предпочетат вампири, които работят под покровителството на Висок дом.

— Е, просто малко ще намалеят приходите ви — сви рамене Даркин. — Сигурен съм, че много хора по една или друга причина няма да искат да се обвързват с вампири и Висок дом Никерс.

— Отначало и ние така си помислихме — съгласи да тролът. — Само че градската управа толкова увеличи данъците за нечовеци, че парите просто не ни стигат. А не можем да живеем в канализацията като вампирите — по очевидни причини.

— Съжалявам — сви рамене вампирът. — Но с какво мога да ви помогна аз? С парите и самите ние сме зле. Освен това, както разбирам, също ще трябва да плащаме увеличения данък.

— Стига си се подигравал! — ядосано ревна тролът. — Много добре знаеш, че този данък не касае Ордена!

„Можеше и сам да се досетя. Ама че хитруша! — възхити се Даркин. — Всичко е изпипала! Госпожа Елиза е издействала за нисшите вампири разрешително за работа като охрана, което им позволява да заемат нишата на троловете. Сега всички Високи домове ще трябва да прибягнат до услугите на Ордена, а на каменните момчета им остава да се върнат по селата си, забравяйки за работа в столицата. Но изглежда, че те изобщо не искат да го направят.“

— И така, какво всъщност искате? — попита Даркин, макар вече да се досещаше какъв ще е отговорът.

— Искаме да се присъединим към Огнения орден.

— Не съм сигурен, че това е възможно.

Догрон се усмихна криво:

— А ако си помислиш?

— Колкото и да мисля, аз така или иначе не съм упълномощен да вземам такива решения.

— Тогава намери някой, който е упълномощен.

— Това ще отнеме време — предупреди вампирът.

— Ние не бързаме — увери го тролът.

Догрон се отпусна тежко на земята, карайки бедния под да изскърца от напрежение. Останалите тролове веднага последваха примера му, като почти едновременно седнаха на задниците си.

Зад гърба на Даркин Мари тихо ахна.

— Трябва да ви помоля да напуснете — твърдо каза вампирът, окопитвайки се бързо.

— А ако откажем?

— Тогава ще ви принудя да го направите.

Обикновено доста сдържаните по отношение на емоциите тролове посрещнаха самонадеяното изявление на вампира с дружен смях.

— Ще рискуваме — избоботи Догрон.

Даркин прокара ръка по пръстена.

— Последно предупреждение.

Той самият не знаеше как точно действа този артефакт. Зак му каза, че най-важното е правилната настройка. Разбира се, говореше за ярост, гняв и прочие близки за всеки вампир емоции. Даркин не чувстваше нищо подобно към троловете, по-скоро бе леко раздразнен и недоумяващ.

— Давай, дребосък, изгони ни оттук — подигравателно предложи Догрон.

— Няма да си цапам ръцете — сви рамене вампирът. — Просто ще извикам стражата.

Той пристъпи към изхода, възнамерявайки да заобиколи троловете покрай стената, но Догрон изненадващо пъргаво за такава каменна грамада скочи и го сграбчи за ръката.

— Няма да стане.

— Махни си ръката — изсъска Даркин.

Странно, но вампирът едва сега забеляза, че на трола му липсваха два пръста.

— Иначе какво?

— Махни я!

Вампирът дори не забеляза как раздразнението му отстъпи място на гнева. Неочаквано избухналата емоция предизвика болка в ръката и виолетова светлина, излизаща от пръстена-артефакт. Виолетовото сияние се предаде от ръката на вампира към ръката на каменния трол, стигна до рамото му и с ярко избухване я превърна в пясък.

Тролът застина за миг, не можейки да повярва на случващото се, а след това изрева от болка.

— Предупредих те — ядосано извика вампирът. — Вдигайте си каменните задници и изчезвайте оттук!

Троловете започнаха да се изправят с явното намерение да нанесат същия погром, от който се страхуваше Даркин, но загубилият ръката си водач ги спря с вик:

— Спрете!

Изглежда не беше особено притеснен от загубената ръка, а и кръв не се виждаше. Вампирът разсеяно си помисли, че и идея си няма как точно е устроен организмът на покритите с камъни същества. Или не покрити, а състоящи се изцяло от него? Но тогава и мозъкът им би трябвало да е каменен… Глупост някаква.

Междувременно Догрон се взе в ръце, или по-скоро в ръка, така да се каже.

— Добре, да не усложняваме нещата — проговори бавно. — За отговор ще се върнем утре.

Каменоглавите безмълвно напуснаха резиденцията на Ордена, подчинявайки се на предводителя си. Очевидно случилото се беше голям шок за тях, досега се смяташе, че троловете не се влияят пряко от магията. Даркин и сам не можеше да повярва на това, което току-що направи.

— Страхотен си! — възхитено зачурулика Мари. — Толкова уверено говори с тях, а след това — бум! И му откъсна ръката! Страхотно!

— Невероятно — промърмори Даркин, като мислено се опитваше да разбере колко дни, седмици или месеци от живота си загуби за тази малка демонстрация. Зак много подробно му беше обяснил колко опасно е да се използва този артефакт и каква вреда може да нанесе на организма.

Докато Мари тичаше към изхода, за да се увери, че троловете са си отишли, Даркин се върна в кабинета и сериозно се замисли за създалата се ситуация. Какво би казала за това госпожа Елиза? Вампирът познаваше отскоро тази властна жена, но вече можеше да предскаже поведението й и някои нейни постъпки. И на практика не се съмняваше, че в този случай представителката на Висок дом Никерс би направила всичко, за да привлече троловете на своя страна и да ги накара да работят за благото на Империята. За благото на Империята в името на Дом Никерс или обратното… няма значение. Всъщност дори Орденът до този момент да не беше работил с троловете, това можеше да стане наистина изгодно споразумение. Освен това на Даркин много му се искаше да направи нещо полезно за хората, помагащи на нисшите вампири, като внесе своя дан в развитието на Ордена, така да се каже.

Докато размишляваше и бавно подреждаше оставените от госпожа Елиза книжа, неочаквано погледът му попадна на думата „трол“ в един от документите.

— Интересно…

Колкото повече четеше, толкова повече се изумяваше. Изглежда, че госпожа Елиза беше предвидила и появата на троловете в Ордена! Пред Даркин лежаха вече готовите договори за тролове, а също така и документи, разширяващи интересите на Ордена до други раси освен вампирите.

„Колко усложнения можеха да бъдат избягнати, ако бях прегледал всички документи до края — хвана се за главата Даркин. — И защо госпожа Елиза не ме предупреди предварително за идеята си?! Макар че няма какво да се оплаквам, нали тя съвсем ясно ми каза първо внимателно да се запозная с всички документи. Просто троловете дойдоха преди да успея да го направя…“

— Мари! Направи ми чаша као! — извика Даркин и доволно се облегна назад в стола. — И на себе си направи! Ще празнуваме началото на продуктивната съвместна работа!

Действие 1

Следващите няколко дни след завръщането ми от Царството на вампирите минаха в безкрайни ядове. Новината за обявяването на войната с Шатерския халифат, противно на всякаква логика, не предизвика никакви вълнения в Крайдол, но пък на нас ни осигури много главоболия. Първо, неочаквано се установи, че във форт Скол отива не само нашата петорка, а и всички третокурсници. Не знам как, но леля Елиза веднага успя да сключи договор с Империята за подновяване работата на Патрулите от нисши вампири, но вече не като част от програмата на Академията, а като инициатива на Огнения орден. Освен това политиката на Империята спрямо нисшите вампири, не без участието на същата тази леля, значително се смекчи, а на Академията й остана само да си гризе ноктите от яд, че е изтървала толкова изгоден договор. В резултат на това моите приятели трябваше да отделят цялото си свободно време за уреждане на всички проблеми на Ордена и на наново създадените Патрули от вампири. Не че това беше тяхно задължение… просто на моята леля много трудно се отказваше.

Второ, в Крайдол неочаквано пристигна комисия от Академията, чието първо желание бе да ни изгони от Прокълнатата къща. Тъй като тя поначало беше определена като място за настаняване на Патрула, всички разходи по възстановяването на сградата бяха поети от Академията. Разбира се, идеята да се разделим с мястото, където се намираше входа към Великата библиотека и беше разположен Фонтанът на съдбата, на нас съвсем не ни хареса. Така че сигурно щяхме да се разделим със старателно възстановения дом, ако неочаквано не ни се беше притекъл на помощ началникът на стражата Витор, който се оказа стар приятел на леля Елиза. Той заяви, че къщата е била дадена на Академията само за временно ползване, но фактически все още е собственост на града. И тук аз за пореден път се убедих колко е полезно да се поддържат добри отношения с леля — тя някак си успя да купи Прокълнатата къща със задна дата! Наложи се само да покрие разходите на Академията за ремонт и сградата вече беше част от собствеността на Висок дом Никерс. Наред с редица други сгради, купени за откриване на офиси на Ордена във всички градове на Империята. Моята спонтанна идея изведнъж толкова се беше харесала на леля ми, че тя започна наистина колосална дейност. Мисля, че тази властна жена веднага видя всички възможни ползи за Дом Никерс и сега развиваше дейността на Ордена по известен само на нея сценарий. Дори да си представя не можех, че е възможно за толкова кратко време да се променят толкова много от законите на Империята. Непоклатимите закони се пренаписваха буквално в движение в съответствие с плановете на пробивната ми леличка. Ако леля Елиза отговаряше със същото усърдие и на въпросите ми за моето семейство, тогава щастието ми нямаше да има граници. За съжаление, когато се опитвах да говоря за родителите си и за блокирането на способностите ми, леля веднага сменяше темата или изчезваше, оправдавайки се със спешна работа. Историята на семейството ме интересуваше и в светлината на странното послание, получено в замъка на Бойния клан. От него излизаше, че полуделият Майстор, предишният собственик на Прокълнатата къща, е мой роднина, може би дори е самият брат на баща ми, на когото съм кръстен. Тази тайна все още ми предстоеше да разгадая…

И на трето място, моят проблем с внезапната загуба на способностите. Изцяло и безусловно. Велес дни и нощи се рови в библиотеката, опитвайки се да намери някакво решение, но изводът беше един — черепът беше взел своето и нямаше да го върне. От този факт настроението ми изобщо не се подобряваше, особено в светлината на предстоящото заминаване към форт Скол. Много скорошно заминаване…

— Още колко време остана? — попита Чез, протягайки се сладко в креслото.

— Сякаш не знаеш — изсумтя Алиса. — Два часа.

Вампирката се беше разположила удобно на подлакътника на съседното кресло и бавно отпиваше као. Ние с Чез, Алиса и Велхеор почивахме в очакване на братя Викерс, наслаждавайки се на последните мигове свобода и живителни глътки гореща напитка. Едва ли във форта щяха да ни глезят с елитни напитки…

— След два часа вече ще бъдем дребна частица от най-сложното сплитане на магията на кръвта, наречено „война“ — издекламира Велхеор.

Говорейки за нашата петорка, наум добавях и шести участник в предстоящото пътуване — Велхеор. Друго можеше и да пропусне, но война просто нямаше как.

— Не искам да бъда дребна частица — намръщи се Чез.

— Колкото по-дребна частица си от войната, толкова по-добре за теб — уверих приятеля си. — Лично аз бих предпочел изобщо да нямам отношение към нея.

Чез се засмя:

— И това ми го казва повелителят на мъртъвците, разрушил замъка на бойния клан.

— Ох, не ми го напомняй — намръщих се аз. — А и замъкът си беше цял, когато си тръгнахме, не преувеличавай.

Алиса успокоително ме погали по рамото.

— Може пък Велес да намери начин да се отървеш от черепа?

Неволно посегнах към висящия на колана ми артефакт, но веднага отдръпнах ръката си. В последно време имах много трудности с това чудо. Търсенето на информация във Великата библиотека не даде никакъв резултат и се наложи ние да правим собствени опити — опитахме се да унищожим артефакта, за да прекъснем връзката, която ме свързваше с него, или да я прехвърлим на някой друг. Но всичко беше напразно — артефактът се оказа костелив орех, както буквално, така и в преносен смисъл.

— Като стана дума за черепа… — Алиса някак подозрително силно стисна рамото ми. — Ти каза, че черепът отнема най-ценното на един човек в замяна на възможността да ползва силата му, нали?

— Това не го казах аз, а Велес — уточних спокойно. — Черепът на некроманта Не-знам-си-кой незнайно как се е появил при нас от друг свят. В него са концентрирани всички знания и умения на стария некромант. И да, в замяна на тази чудовищна сила артефактът отнема най-ценното. В моя случай това се оказа способността ми към Занаята.

Алиса внимателно ме погледна в очите и тихо попита:

— Значи за теб това е най-ценното?

Чез изразително прекара пръст през гърлото си, намеквайки ми за предстоящите проблеми.

— Е, така е решил артефактът — отговорих неуверено.

— А аз защо си мислех — мно-ого бавно започна вампирката, — че за теб най-ценното съм аз.

„Кхъ, ето какво е имала предвид! — загрях със закъснение. — Ох, тази женска логика…“

— Разбира се, за мен ти си най-ценното нещо на света — казах бързо. — Кой го знае какви съображения си има този артефакт…

— Да бе, измисляй си сега — нацупи се Алиса.

— Ох, Алиса. Искаш да кажеш, че ако артефактът беше взел от мен любовта ми към теб, тогава всичко щеше да е наред? Щеше ли да си доволна?

— Не, но…

— Алиса! — неочаквано рязко извика Велхеор. — Стига си пилила мозъка на момчето!

Вампирката веднага замълча, по-скоро от изненада, отколкото от угризения на съвестта. И аз самият не знаех какво да кажа, поразен от застъпничеството на Велхеор. Впрочем, той бързо се поправи…

— Повярвай ми, Зак мисли само за теб, дори на бившата ми съпруга устоя.

— Какво значи „устоя“? — опасно се намръщи Алиса. — Имаше ли някакви попълзновения от нейна страна?

Когато разказвах на приятелите си за приключенията в земята на вампирите, някак си не споменах за прекомерния интерес на госпожа Итания към моята скромна персона. Затова пък Велхеор не пропусна да го каже на Алиса, при това избра най-подходящото време. Оставаше само да кажа на вампирката за неочакваната нощна целувка, и във форт Скол щяха да ме доставят на части.

— Е, прояви някакъв интерес към мен — признах неохотно.

— И защо разбирам за това чак сега? — бавно произнесе вампирката.

Усетих приближаването на бурята, но тази магия за „време“ още не бях я изучил, така че ми оставаше само да се хвана по-здраво и да опитам да издържа изблика на първичната стихия.

— Отдавна бях забравил — направих последен опит.

— Ах, ти! — изкриви се в презрителна гримаса Алиса. — Забавляваш се и още на следващия ден нищо не помниш? Колко мило.

Изглежда благодарение на Велхеор нашето дългоочаквано помирение отиде на дракона под опашката.

— Нищо не се случи! — проплаках чистосърдечно.

Чез демонстративно завъртя пръст в слепоочието си, облегна се назад в креслото и с ехидна усмивка започна да се наслаждава на кавгата ни.

— Но сигурно ти се е искало — веднага се вкопчи в думите ми вампирката.

„Да бе, направо ме е обсебила“ — помислих саркастично, но не посмях да го кажа на глас. Всъщност предпочетох да се върна в първоначално избраната стратегия на глуха и мълчалива отбрана.

— За какво изобщо ти е дотрябвала тая дърта вещица? С какво съм по-лоша от нея?!

— Ей! — реагира Велхеор. — По-внимателно с определенията, за тази „дърта вещица“ съм се женил четиридесет и седем пъти.

— Колко?! — едновременно подскочиха Чез и Алиса.

Не чак толкова отдавна и аз самият бях шашнат от удивителните брачни игри на висшите вампири.

— Алиса, ако ще правиш подобни сцени, и твоят личен живот също ще се насочи в посока на количеството, а не на качеството — наставнически каза Велхеор. — Ето ти моя отговор: ако Зак имаше нещо с бившата ми жена, сега щеше ли да седи тук жив и здрав?

Погледнах изненадано към вампира:

— В какъв смисъл?

Той ме дари с фирмената си усмивка.

— Сам се сети.

Никога не можех да определя кога Велхеор се шегува и кога говори напълно сериозно. И имах подозрението, че е по-добре да не научавам.

Алиса ме хвана за ухото и ме обърна към себе си.

— Ти нали нищо не си имал… с тази?…

— Нищо, кълна се — отговорих искрено.

— Погледни ме — вече без злоба продължи Алиса, пускайки ухото ми. — Ако разбера за нещо подобно…

— Нещо като срещата с офицер Девлин? — попитах невинно.

— Аз вече ти обясних…

— Така й се пада! — доволно възкликна Чез. — Алиса, ти, разбира се, си страхотно момиче, но понякога се държиш напълно неадекватно. Който е съгласен с мен — да вдигне ръка.

Ние с Велхеор почти едновременно вдигнахме ръце. Миг по-късно вдигнах и втората си ръка, за по-голямо мнозинство.

— Ама че сте — изсумтя Алиса. — Всичко обръщате на шега…

— По-добре да го обръщаме на шега, отколкото на скандал — наставнически каза Велхеор.

Критичният момент отмина и ние отново се върнахме към обсъждане на бъдещите планове. Всичко се свеждаше до факта, че ни предстоеше да се върнем към изучаването на Занаята и тънкостите на войната. Имахме съвсем смътна представа как точно изглеждат мащабни бойни действия с използване на бойни заклинания, но подозирахме, че за това ще се изисква прецизно съгласуване на действията. Не в рамките на петорката, както тренирахме досега, а между десетки и дори стотици групи като нашата. И точно тук започваше интересното, защото по време на практиката нашата петорка неочаквано се превърна в двойка. Към настоящия момент само Чез и Алиса можеха пълноценно да ползват Занаята. Невил „прегоря“, на мен черепът ми взе способностите, а Наив вече почти се беше превърнал в нисш вампир и бъркаше на всяко заклинание. Така че, честно казано, не разбирах особено с какво можем да бъдем полезни на бойното поле. Но заповедта си беше заповед, а и освен това в Академията никой не знаеше за моите и на Наив проблеми. Във форт Скол ще се изненадат, когато се появим в този състав, че и с Велхеор в добавка.

— На теб така или иначе ще ти се наложи да разкажеш на някого за този артефакт — сякаш четеше мислите ми Алиса. — Как иначе можем да обясним внезапната ти загуба на способности?

— Прегорял съм — свих рамене.

— Разбира се, може и да излъжем — съгласи се вампирката, — но може би все пак трябва да кажеш истината на някой? Майсторите много по-добре от нас са запознати с артефактите и кой знае, възможно е да успеят да ти помогнат.

— Съгласен съм — присъедини се Чез. — Само че как да определим на кого можем да се доверим и на кого не можем? Преди бих предложил да кажем всичко на чичо ти, но сега… не знам.

— Какво всички сте се нахвърлили върху Ромиус? — насмешливо попита Велхеор. — Та той е добродушен и отстъпчив, а такива не стават престъпници.

„Да, желязна логика извади нашия престарял вампир“ — не без сарказъм си помислих аз.

— Нали ти казах какво е видял и чул Кейтен…

— Младежът сигурно грешно е разбрал — сви рамене вампирът. — А може и самият той да е заговорник. Млад, амбициозен — такива често се включват в съмнителни мероприятия — той ме погледна многозначително. — Точно на вас ли да го казвам?

Аз засрамено замълчах. Все пак идеята ми с Ордена наистина изглеждаше много съмнително, особено като се има предвид явното негативно отношение на Империята и Академията към нисшите вампири. На практика новата политика на нашия Дом стана предизвикателство за обществото.

— Тоест ти смяташ, че на чичо ми може да се вярва?

— Смятам, че първо трябва да си поговориш с него.

Подозрителното добродушие на Велхеор смути не само мен.

— А ако той все пак е заговорник? — обади се Чез.

— Тогава Зак трябва да го убие — сви рамене вампирът.

— Защо пък аз?

— Това е семейна работа — основателно отвърна вампирът.

„Какво пък, може и да е прав — бях принуден да призная аз. — Разбира се, не за убийството. Но с чичо наистина трябва да поговорим, току-виж Кейтен наистина е сгрешил.“

Скоро към нас се присъединиха Невил и Наив. Двамата братя буквално грееха от щастие, въпреки загубените способности. Невил най-накрая намери общ език с друидката, а Наив толкова беше влюбен в спасеното от нас момиче, че приемаше преобръщането в нисш вампир като логично продължение на връзката. Дори загубата на способностите към Занаята не го притесняваше особено, всъщност Наив изобщо не обръщаше внимание на това.

— Как върви? — полюбопитства Невил.

— Супер — ухили се Чез. — Тъкмо гледахме поредната театрална постановка „Зак и Алиса: трудностите на семейния живот“. А иначе нищо ново.

— И какво постоянно се карате? — с обезоръжаваща прямота попита Наив и, без да дочака отговор, продължи: — Ето ние с Ленис никога не се караме.

— Ние с Натали също — не пропусна да налее масло в огъня червенокосият ми приятел.

— Вие просто нямате време за това — озъбих се аз. — Виждали сте се само няколко пъти.

— Не, просто имаме мозък — не остана по-назад Чез.

Алиса изсумтя, изразявайки силно съмнение в думите му.

— Момчета, успокойте се — с усмивка помоли Невил. — Кавгите и недоразуменията са естествени спътници във всяка започваща връзка.

Ние с Чез веднага се обърнахме към него.

— А ти защо си толкова щастлив? Не само, че загуби способности, но и днес тръгваш за форт Скол, оставяйки Мелисия с онзи подозрителен „стар приятел“.

— Аз й вярвам — още по-широко се усмихна Невил.

„О, да! — едва не избухнах в смях аз, но запазих мислите за себе си. — А кой последните две седмици полудя от ревност и почти се премести да живее в квартала на друидите? Не на мене тази доверчивост…“

— Освен това Херион замина за Древната гора, а аз оставам тук — продължи Викерс старши.

— Наистина ли?! — подскочихме всички.

Той се усмихна извинително.

— Способности така или иначе нямам. Деканът реши, че тук ще съм по-полезен.

Това обясняваше защо беше толкова щастлив — съперникът му, стар приятел на Мелисия, си заминава, а Невил остава с любимата си. Какво по-хубаво?

— Деканът тук ли е? — заинтересува се Алиса.

— Да, срещнахме се до управлението на стражите. Мисля, че Шинс скоро ще бъде тук и сам ще ви обясни всичко.

— Шинс да не се сблъска с Стил, както се разхожда из града? — притеснено попитах аз.

След като ние с Алиса върнахме разума на младежа, бяхме изправени пред ново предизвикателство — да му намерим място в живота. Да го върнем в Академията или в дома му не можехме, тъй като той се водеше шпионин на Шатерския халифат. Да го посветим в нашите тайни и да го скрием в Библиотеката също не смеехме — не се знаеше какво му се беше случило в онзи свят и доколко можеше да му се има доверие. В крайна сметка се договорихме с Мелисия, посветена в историята на нашия приятел, да го настани в квартала на друидите, където младежът можеше да се чувства сигурен и дори да се занимава със Занаята под ръководството на друидите. Освен това Мелисия обеща да се грижи за нашия приятел и незабелязано да проведе върху него някои изследвания. Друидите със своите заклинания вече бяха помогнали на Стил да му израсте дълга коса и спретната остра брадичка, така че сега не беше лесно да го познае човек, но не си струваше да се рискува с декана. Човек, който беше виждал Стил в продължение на седмици на своите занятия, лесно можеше да го разпознае дори и в този необичаен вид.

Чез погледна подозрително към ухиления до уши Наив.

— А ти какво се радваш?

— Ами щом няма да вземат Невил в армията, сигурно и мен ще оставят — сви рамене Викерс младши. — Аз също загубих способности.

Между другото, такова бързо превръщане по никакъв начин не беше случайно.

Наив сам беше решил да започне да използва човешка кръв веднага след ухапването от приятелката си. Не знам откъде си я намираше, но се чудех на друго — ами ако те с това момиче по една или друга причина се разделят? Не, в никакъв случай не им го пожелавах, но ако все пак се случи? Любовта я няма, а да си вампир — това е завинаги. Проблем с тези влюбени…

— Отлично! — плесна с ръце Чез, като едва не изпусна чашата. — Дай да оставим тук и Зак, накрая ние двамата с Алиса ще отговаряме за всичко.

— Тримата — веднага напомни за себе си Велхеор. — Да, ние там такова…

На входната врата учтиво се почука и на прага се появи самият Шинесимус Стидвел.

— Здравейте всички — поздрави нашият декан и се огледа с любопитство. — Така, ето каква е, значи, тази ваша… Прокълната къща.

Според мен изглеждаше леко по-отслабнал от последната ни среща в Академията. Във всеки случай, поне не изглеждаше така, сякаш опасно опънатата по корема му червена ливрея всеки момент ще се пръсне.

— Здравейте — в хор поздравихме ние.

— Здрасти — отдели се Велхеор.

Впрочем, трихилядолетният вампир явно можеше да си позволи фамилиарно обръщение към всеки, дори и най-стария човек. Какво са жалките няколко века в сравнение с неговата възраст? За него всички ние сме като малки деца, направо пеленачета.

— Велхеор — направи къс поклон Шинс. — Признавам, че винаги е интересно да се общува с вас… по някои професионални теми.

— Винаги съм готов — откликна вампирът. — Виното е от вас.

— Съгласен — усмихна се в брадата си Майсторът. — И може би най-накрая ще ми кажете какво наистина се е случило в онази пещера.

Ако се съди по тона на Шинс, ставаше дума за някаква особена пещера, но той не навлезе в подробности, а ние нямахме време да разпитваме.

— Е, момчета, готови ли сте за новото назначение? — внимателно ни огледа деканът.

— Винаги сме готови — отговори за всички Чез.

— Готови, но неподготвени — въздъхна Шинс. — До мен достигнаха слухове, че ти, Зак, си загубил способности?

Погледнах многозначително към братя Викерс, явно оказали се прекалено приказливи, и те смутено сведоха погледи, потвърждавайки подозренията ми.

— Добре, да вървим към телепортите, ще говорим по пътя — нареди деканът.

Взехме си багажа и го последвахме към изхода.

Докато бавно крачехме през града, трябваше набързо да разкажа на Шинс за пътуването ни с Велхеор в земите на вампирите и активирания за моя сметка артефакт. Както обикновено, деканът не се заинтересува особено от нашите приключения, но черепът… Той не се успокои, докато не измъкна всичко, което знаех за възможностите на артефакта. Шинс толкова дълго разпитва за вградените в черепа сплитания, че едва не закъсняхме за телепортацията. Направо щяхме да я пропуснем, ако не се бяхме опомнили. Наложи се почти със сила да измъкна артефакта от ръцете на Шинс, а след това вече по пътя към телепортите да питам за предстоящото назначение.

— И с какво ще се занимаваме във форт Скол? — най-накрая успях да вмъкна аз, надявайки се да прекъсна безкрайния поток от въпроси.

— А…? — на Шинс му трябваше известно време да разбере за какво става дума. — Ами, ще се обучавате.

„Това обяснява всичко — намръщих се аз. — Нито дума повече няма да измъкне от мен, докато не каже всичко за това какво ни чака.“

— А по-подробно не може ли? — изпревари ме Чез.

— Бойните действия изискват друго ниво на създаване на заклинания. При тях личните умения и способности не са толкова важни, определящо е прецизната и добре координирана съвместна работа. Заклинанието се разбива на отделни фрагменти, всеки от които се създава от отделна петорка и едва след това се съединява от Великите Майстори.

„Горе-долу и аз така си го представях — си помислих със задоволство. — Но подробностите, подробностите къде са?!“

— Каква ли сила би трябвало да има в заклинание, създадено от десетки Майстори? — очаровано попита Наив.

— Да ни си мислеше, че Прокълнатите земи са се образували просто така? — усмихна се Шинс. — Дори дребните стълкновения по границата водят до чудовищни последствия, да не говорим за бъдещата война…

„Уау — възхитих се аз. — Ако Майсторите действат с толкова мощни заклинания, как ли им се противопоставят шатерци? По принцип нали са против използването на магията. Нима Шатерския халифат, въпреки че отрича магията, е достигнал магическо ниво на развитие, подобно на това в Академията?“

— Имам един въпрос — привлякох към себе си вниманието на учителя. — Ако заклинанията се създават по петорки, за какво сме им нужни там ние? Способности към Занаята останаха само в двама от нас.

— Ти си нужен в лабораторията — твърдо потвърди Шинс това, което вече знаех.

— А аз? — веднага попита Наив. — Мога ли да остана в Крайдол заедно с брат си? Вече почти съм се превърнал във вампир.

— Не, конкретно за теб дойдоха точни инструкции. Теб, както и Зак, те очакват с нетърпение в изследователския център. За проучването на артефактите им трябва нисш вампир, който да може да управлява енергията и да създава заклинания. А и вече в светлината на това, което разказа Зак… С кой, ако не с теб, трябва да изследваме новия вид енергия?

Наив се намръщи.

— А аз се надявах…

— Хайде, хайде, не кръшкай от училище — сръга го с лакът Чез. — Надявал се бил.

Наив никога не беше използвал пръстена на нисшите вампири за създаване на заклинание. Чудех се доколко ли са напреднали онези, които изучават артефактите? Самият аз след завръщането си от земята на вампирите бързичко се отървах от пръстена, като искрено се надявах, че той не е успял сериозно да увреди здравето ми. За съжаление, многото задачи не ми позволиха да отида до нормален друид-лечител, за да провери физическото ми състояние, но като цяло се чувствах доста сносно. Ако, разбира се, не вземам под внимание загубата на способностите.

— Нямате избор — припомни Шинс. — Така че вие със Зак отивате в лабораторията, а Алиса и Чез най-вероятно ще допълнят някои непълни петорки.

Велхеор смешно заподскача от крак на крак.

— А аз?! А аз?!

— Ти прави каквото искаш — сви рамене Шинс. — Не си поданик на Империята и не могат просто да те назначат — ще си избереш нещо от каквото ти предложат. Мисля, че знанията и уменията на Висш вампир могат да бъдат полезни в най-различни области.

Относно знанията не можех да кажа нищо, но с уменията определено можеше да възникне проблем, нали загуби способности към Изкуството.

Алиса успокоително потупа Наив по рамото и му намигна заговорнически.

— А ти помоли Велхеор да ухапе Чез. Нека рижия да отиде да се поти вместо теб.

— Ей! — веднага настръхна Чез. — Що за шегички?

— Какви шегички? — изобщо не се смути вампирката. — Напълно сериозна съм.

— Няма проблем — веднага се ухили Велхеор. — Един ухапан повече, един по-малко… Ще станеш мой роднина — той се замисли. — Хмм… и роднина на Алиса… и на Даркин…

Ние изненадано погледнахме вампира.

— Даркин пък защо?

— Ами навремето и него също го ухапах.

— Какво?!

Не знам кой от нас издаде това възклицание, най-вероятно всички заедно.

— Знаеш ли колко е мечтал Даркин да постъпи в Академията? — извика Алиса. — Ти си съсипал живота му и си унищожил мечтите му, а сега говориш толкова спокойно за това?

Отдавна бях забелязал, че нашият декан демонстративно игнорира всичко, което не се отнася до Занаята и учебния процес. Ето и сега, веднага щом темата на разговора се измести в друга посока, Шинс мигновено загуби интерес към него и започна бавно да се оглежда наоколо.

— Помисли — сви рамене Велхеор. — Даркин напразно се нервира. Е, не е станал Майстор, но какво от това? Вие сами знаете много добре, че проблемите от обучението в Академията са сто пъти повече, отколкото ползите.

Не бих разделял така понятията полза и проблем. Мисля, че те са неразделими, в крайна сметка ползата не се появява ей така от нищото, а в резултат на решаване на проблем — елементарно.

— А ти сигурен ли си, че си ухапал точно Даркин? — попитах предпазливо.

— Много хора съм ухапал през живота си… Но имам отлична памет — увери ме Велхеор. — Вампирите нищо не забравят.

— Аз пък забравих за това — признах си. — Но нисшите също чувстват връзка с ухапалия ги вампир, нали така?

— По принцип — да — съгласи се Велхеор. — Но на мен изобщо не ми трябват „деца“, тичащи след мен в търсене на защита, помощ, или, колкото и да е глупаво, отмъщение. Така че премахнах тази връзка.

— Само не казвай на Даркин за това, че ще полудее — помоли Алиса.

Велхеор се замисли.

— Ще е забавно да се види…

— Не е необходимо — повтори вампирката със стоманен глас, подражавайки на леля ми.

Този навик го придоби наскоро, след посещението на леля Елиза в Крайдол. Първо Чез започна да възприема навиците на Велхеор, а сега пък Алиса избра в качеството си на пример за подражание моята деятелна леля. Изглежда приятелите ми имаха сериозни проблеми със самоопределението — не можеха ли да си намерят по-добри идоли?!

— Е, момчета, тук ще се сбогувам с вас — спря пред къщата с телепортите Шинс. — Аз ще се поразходя още малко из града, ще надникна в работилниците на техномаговете, казват, че тукашните са усвоили някои интересни заклинания. А на вас успех на новото място. При пристигането ви ще ви посрещнат, настанят и ще ви запознаят със задълженията ви. Имайте предвид, че по-късно ще получа информация за всички ваши… успехи.

Само ми се стори или наистина „успехи“ прозвуча с ехидна интонация, обикновено несвойствена за Шинс? Нима общуването с нас е развалило дори това мило, обсебено от магията старче?

След като се простихме с Шинс, се отправихме право към телепортите, където вече ни чакаше офицер Девлин. Дарявайки вампирката с лъчезарна усмивка, която тя напълно игнорира, стражът ни намигна:

— Е, на война ли отивате?

— Аха — без особен оптимизъм отвърна Чез. — А ти на какво толкова се радваш?

— Нали си остава вкъщи — изсумтях аз.

От известно време насам отношенията ми с Девлин се бяха изместили от „този с белозъбата усмивка малко ме дразни“ към „как само ме вбесяваш! Дори не поглеждай в нейна посока!“.

— Ако се наложи, и на война бих отишъл — веднага стана сериозен стражникът. — А настроението ми е добро, защото в града най-накрая ще стане по-спокойно. От момента на появата ви в Крайдол се случваше дракон знае какво, и сега най-накрая отново ще можем да заживеем спокойно.

— Аха, намери си виновни — изсумтя Алиса. — Ако не бяхме ние…

— Остави го — спрях вампирката и демонстративно я прегърнах през кръста. — По-добре да не протакаме телепортацията, във форта вече ни чакат. Не е добре да закъсняваме за новото назначение.

— Напълно съм съгласна.

Алиса тръгна към телепорта, но Девлин я спря.

— Един момент, Зак трябва да мине първи.

— Защо? — учуди се вампирката.

— Ами имат си тук един критерий — разбиращо се усмихна Чез. — Най-полезните минават първи през телепорта. Ако нас ни разложат при телепортиране, ще е жалко, разбира се, но не и критично. Но ако пострада Зак… Това ще е катастрофа от световен мащаб!

Вампирката сви рамене.

— Има логика. Хайде, Зак, тръгвай.

— И си съгласна с тази безочлива дискриминация? — задъха се от възмущение Чез.

— Повярвай ми, не знаеш какво е истинска дискриминация — увери го Алиса. — Това са само обичайни мерки за сигурност. Може би малко прекалено рационални…

Не чух по-нататъшните препирни, защото стъпих на платформата за телепортиране. Миг преди проблясването си спомних последното прехвърляне към Лита, когато вместо в столицата се озовах в Коридора на съдбата. Този път искрено се надявах да мина без подобни изненади. Все пак нямах никакво доверие в блуждаещия по Коридора вампир със странно име, а ако станеше нещо, без способности към Занаята дори не можех да се отбранявам. Ще попитате как успях само за една секунда да си помисля толкова много неща? Много просто — секундата на прехода се разтегли много повече от обичайното. Разбира се, субективността си е субективност, но всичко си има граници! Увиснах в странно светещо нищо, сякаш заседнах в телепорта, а той изобщо не смяташе да ме пуска. За щастие, преди да успея истински да се изплаша, отпред проблесна тъмната точка на надеждата. В яркото сияние на окръжаващото ме пространство точно така изглеждаше реалния свят. Той стремително се приближаваше към мен и аз дори успях да се зарадвам, докато не видях къде точно възнамеряваше да ме изхвърли телепорта. Трудно беше да не разпозная добре познатите ми стени на Коридора на съдбата.

— А, не — запънах се аз. — Не трябва да съм тук сега!

Входът към Коридора замръзна буквално на една ръка разстояние от мен.

— Трябва да се върна обратно!

Невероятно, но, както беше обещал и вампирът, Коридорът на съдбата ме послуша. Само дето трябваше да съм по-точен в желанията си, защото вместо да попадна във форт Скол, се озовах обратно в същото помещение.

— Опа! Какво правиш?!

Ние с Чез буквално сблъскахме чела пред телепорта.

— Зак, не можеш просто така да влизаш и излизаш от телепорта! — изръмжа офицер Девлин. — Всеки такъв преход гълта много енергия и струва баснословни пари!

— Извинявай — успях само да кажа. — Забравих да се сбогувам.

Съдейки по отсъствието на Алиса, тя беше влязла в телепорта веднага след мен. Аз заседнах някъде между двете точки на телепортация, а след това се върнах в Крайдол. Алиса доста ще се изненада, когато изляза от телепорта след нея.

— Пак се мъчи с телепортите — измърмори Чез, разтривайки насиненото си чело. — Поне да беше предупредил…

Аз го сръгах в ребрата, поглеждайки изразително към Девлин.

— После ще ти разкажа.

— И на мен разкажи — веднага се включи Велхеор.

Игнорирайки вампира с надеждата, че при пристигането ни няма да тръгне да ме тормози с въпросите си, аз отново прекрачих в телепорта. В главата ми имаше само една мисъл — не искам в Коридора на съдбата!

Действие 2

Този път мина без ексцесии, макар че форт Скол успя да ме учуди малко. Излизайки от телепорта, се оказах не в специално оборудвано помещение, както обикновено, а директно на улицата. Десетки кръгли платформи стояха в самия център на огромен, павиран с камъни площад, обкръжен от многоетажни тухлени сгради. В столицата много-много не обичаха постройки, по-високи от Двореца на Императора, макар че пряка забрана за строежа им никога не е съществувала. А форт Скол ни посрещна с непривичните за погледа осеметажни сгради, явно разчетени за не особено комфортно настаняване на цял взвод, а защо не — и на цял легион Майстори. А, да — относно легиона. Точно пред нас маршируваха, набивайки крак, дружни редици от ученици на Академията и Майстори, облечени в нещо като ливреи с допълнителни жилетки от гъвкав тъмен метал. На пояса на всеки висеше или меч, или малък магически жезъл.

— Как стана това? — озадачено попита Алиса. — Нали влезе в телепорта преди мен. Или ти пак…

— Пак, пак — припряно казах аз и с жест показах на вампирката да замълчи, защото от телепорта вече излизаше Велхеор. — После ще говорим.

— Ама че тълпа — поразено изтърси Наив.

— Красота — възхити се Велхеор. — Ох, отдавна не съм участвал във война… със сигурност ще е интересно. Мирис на бойни заклинания и кръв рано сутрин… мм…

— Вижте колко телепорта има тук! — със закъснение забеляза Алиса.

Наистина, броят на платформите беше поразителен — тук имаше поне трийсет, ако не и четирийсет от тях.

— Интересно, накъде ли водят?

— Към всички градове на Империята, разбира се — поясни Велхеор. — Това осигурява мобилност на армията, защото Майсторите могат за броени минути да се пренесат практически на всяко място, за да дадат отпор на агресорите. Някога сериозно изучавах този въпрос и мога да кажа, че системата за ранно предупреждение и мрежата от телепорти работят като по часовник. Освен основните телепорти има и второстепенни, скрити в мазето на една от сградите.

— Защо си изучавал отбранителните способности на Империята? — подозрително попитах аз.

— Нали съм любопитен — уклончиво отвърна вампирът и веднага смени темата: — А защо висим тук?

Всички маршируващи по площада хора ни поглеждаха с интерес, а един особено любопитен дори обърка ритъма и едва не се просна върху каменната настилка. Сигурно наистина изглеждахме странно: два вампира със скрити от качулките лица, красиво момиче с червени очи, младеж с череп на колана и изглеждащият някак не на място в нашата странна компания Чез.

— Нали не знаем къде да отидем — отвърнах аз, оглеждайки се наоколо с интерес. — И къде е нашият посрещач? Уж обещаха да ни посрещнат…

— Дракон го взел — махна с ръка Велхеор. — Сякаш не можем да се справим сами! Или да попитаме тези, маршируващите. А още по-добре — да отидем в онази висока сграда с острия връх, там сигурно се намира някакъв щаб.

„Сякаш ще те пуснат в щаба с тази зъбата физиономия“ — помислих си аз, но благоразумно премълчах.

Продължавайки да се оглеждаме с интерес, ние пресякохме площада на зиг-заг, за да не пречим на маршируващите воини. Опитах се да пресметна приблизително колко ученици и Майстори има тук, но бързо се обърках.

— Защо се въртят в кръг? — заинтересовано попита Наив. — Това някаква игра ли е?

— Всъщност това се нарича „да ходиш в строй“ — поясни Велхеор. — Смята се, че подобни упражнения учат на съвместни действия и дисциплина. Но откъде можете да го знаете вие, аристократчетата? Определено не се занимавате с такива глупости.

— Глупост някаква — не се съгласи Чез. — Не вярвам, че тази групово ходене ще им помогне по-добре да създават съвместни заклинания в бъдеще.

В този случай бях склонен да се съглася с приятеля си, но предпочетох да не влизам в спорове, размишлявайки за нашето бъдеще. Нима и моите приятели скоро ще замаршируват по площада, а аз… ще работя в лабораторията? Или ще бъда там в качеството си на обект за изследване? Надявам се, че няма да ме сложат в клетка, като Съществото в съня ми. А ако ме сложат, поне ще има с кой да си говоря — сигурно Наив ще бъде в съседната клетка.

— Във всеки случай, когато се стигне до действия, няма да си пречат един друг — отбеляза Алиса. — Нали така, Зак?

— А? — с леко закъснение реагирах аз. — Да, сигурно…

— За какво мислиш? — моментално забеляза моето състояние вампирката.

— Малко ме плаши тази лаборатория — признах аз. — Какво ще правят там с мен? И какво могат да открият, ако започнат сериозно да изследват тленното ми тяло?

— Ще провеждат опити върху теб — зловещо проточи Чез. — Ще ти отрежат нещо не много ценно, главата например…

— Стига! — не издържа Наив, приемайки шегата и за своя сметка. — Само си измисляш.

— Между другото, и теб те чака същото — ехидно продължи Чез. — Ще помагаш в изучаването на онези смъртно опасни артефакти на нисшите вампири. Ох, изобщо не ви завиждам, момчета.

Дори не се обидих на приятеля си. Подобна язвителност винаги беше причинена от вълнение. Предполагам, че според него шегите на тази тема разреждат напрежението, макар че всъщност нещата стояха малко по-различно.

— Нищо страшно няма да правят с вас — изненадващо уверено каза Алиса.

Погледнах учудено вампирката.

— А ти откъде знаеш?

— В Академията бях длъжна да минавам на прегледи на всеки няколко дена. Нищо страшно няма, дори кръв не взимаха, просто обикаляха около мен с всякакви артефакти.

— Защо са го правили? — подозрително попитах аз.

— Аз съм първият вампир, който има способности към Занаята и се обучава в Академията. Как мислиш, защо са го правили?

М-да, глупав въпрос.

— Защо никога не си ни разказвала за това?

— Ами то няма за какво да се разказва — сви рамене вампирката. — Процедурите продължаваха само петнайсет минути.

— И какво разбраха? — заинтересовано попита Чез.

— Наистина ли смяташ, че са споделили с мен подобна информация?

— Всъщност едва ли — призна моят приятел.

По пътя към сградата с острия връх ни пресрещна висок мустакат мъж в униформа. Червените цветове на Майстор частично се скриваха зад стоманената броня, а на дясното му рамо имаше някакви знаци, очевидно индикация за военно звание. В ръцете си държеше малка папка с релефна буква „З“ във формата на дракон — знакът на Академията.

— Ей, накъде сте тръгнали?!

— Натам — невъзмутимо кимна към сградата Велхеор. — Що?

Военният застина за миг, явно възнамерявайки да го накаже за подобна наглост, но по външния вид на Велхеор интуитивно се досети, че е по-добре да не прекалява с рязкостта. Дисциплината си е дисциплина, но не всеки би искал да ядоса Висш вампир. Макар че ако умножим мазохизма по липсата на инстинкт за самосъхранение, всичко беше възможно…

— Влизането в щаба е разрешено само за командния състав — процеди най-накрая той и ни огледа внимателно. — Вие ли сте новите от Крайдол?

— Тъй вярно! — неочаквано услужливо потвърди Велхеор.

— Трябваше да ме чакате при телепорта — твърдо отсече военният. — Аз съм сержант Торн. Последвайте ме, ще ви заведа до казармите и ще ви запозная с местните порядки.

Странно, но нито Чез, нито Велхеор дори не му намекнаха, че просто е трябвало да дойде навреме — графикът за преход през телепортите е пресметнат по минути. Нима бяха толкова впечатлени от сериозността на положението?

Признавам, че наивно очаквах нещо като екскурзия из форта, но вместо това ние последвахме сержанта право към една от високите сгради. Странно, но улиците на форта бяха подозрително празни — не срещнахме нито един човек, който да се размотава насам-натам. Само пред казармата видяхме двама ученици, но и те бързаха нанякъде и се забавиха само секунда — за къс поклон към сержант Торн.

— Тук ще живеете следващите няколко месеца.

— Месеца?! — дружно се ужасиха Наив и Чез.

Сержантът ги погледна неодобрително, но отново не каза нищо.

Минахме по коридора и спряхме пред една от многобройните врати с номер, кой би се съмнявал, петстотин и тринайсет.

— Стаите ни са за по пет човека — започна обясненията си сержантът. — Опитваме се да не разделяме петорките, това има благоприятен ефект върху съвместната работа. И макар че във вашия случай — в гласа му се вмъкнаха гнусливи нотки — не може да става и дума за съвместна работа, ще се наложи да живеете тук и петимата. И имайте предвид, че нашите условия не са особено подходящи за вампири…

Той отвори вратата и ние надникнахме с интерес.

— Интересно, за кого ли изобщо са подходящи тези условия? — недоволно се намръщи Чез.

Наистина, на фона на стаите ни в Академията тези изглеждаха доста съмнително, единствено по размер си приличаха. Само че преди толкова място се отделяше за сам човек, а сега се налагаше да се поберем тук цялата петорка. Пет скромни кревата с малки шкафчета до стената и малко свободно пространство в средата — това беше цялата обстановка. Вратата в ъгъла очевидно водеше към тоалетната и банята.

— Ще живеем всички заедно?! — попита Алиса. — В тази кутийка?!

— Ах, извинете! — окончателно се вбеси военният. — Империята е на прага на война, а ние не сме ви осигурили достатъчно комфортни жилища! Я се стройте!

Признавам, че не съобразих веднага какво иска от нас този странен мъж. А и останалите се поколебаха за момент, опитвайки се да вникнат в смисъла на заповедта. После ни беше нужно още малко време, за да се поблъскаме един в друг, опитвайки се да формираме някакво подобие на строй.

— С такива попълнения със сигурност ще спечелим войната — вече по-спокойно измърмори сержантът. — Сега да видим кого са ни изпратили.

Той мина покрай нашия не особено правилен строй, прелиствайки папката с документите, и спря пред явно смутения от случващото се Наив.

— Наив Викерс? — попита той и получавайки в отговор неуверено кимване, продължи: — Наскоро обърнат нисш вампир. Способностите към Занаята намаляват бързо, според прогнозите на специалистите ще изчезнат напълно в рамките на една седмица — той неочаквано остро погледна към Наив. — Безполезен.

Всички погледнахме учудено към мъжа, но той продължи спокойно:

— Закери Никерс. Видоизменени способности към Занаята, ограничени до вдигане на мъртъвци… Наистина?!

— Да, това е дълга история… — започнах аз, трескаво размишлявайки откъде в папката му са се появили тези материали за мен и Викерс младши. И как е успял да узнае всичко това за толкова кратко време?!

— Не разговаряй в строя — веднага ме прекъсна сержантът. — Ще отваряш уста само с мое разрешение.

От тази наглост за момент загубих дар слово. Никой никога не си беше позволявал да разговаря с такъв тон с представител на Висок дом. Дори учителите в Академията винаги се държаха прилично, без да забравят добрите маниери.

— Колко мъртви можеш да вдигнеш наведнъж?

Първоначално ми се прииска да отвърна с ехидния въпрос „А колко трябва?“, но после реших да не предизвиквам поредната грубост.

— Мисля, че до няколко хиляди, но от тях воини не стават — предупредих аз.

— Колко?! — задави се сержант Торн. — Най-добрите специалисти по некромантия могат да удържат максимум трима-четирима мъртъвци.

Със закъснение разбрах, че явно съм изтърсил нещо, което не трябва, но неволно се зарадвах — все пак не знаят всичко за мен.

— Е, може би малко преувеличих…

— В лабораторията ще установят какви са способностите ти и как най-добре да ги използваш — обеща сержантът. — Имам ясни указания: веднага след пристигането ви да те изпратя в изследователския център — той отново погледна към Наив. — Между другото, това се отнася и за теб.

Ох, сбъдваха се всичките ми кошмари: току-що пристигнах — и хоп, веднага ме пращат за опити.

— А сега да продължим… — сержантът премести погледа си на Велхеор. — Велхеор. Висш вампир. Е, поне от някой ще има полза!

— Не бих се надявал толкова — измърмори вампирът. — Временно съм извън играта, способностите ми към Изкуството са в плачевно състояние.

— Досадно — въздъхна сержант Торн, но в тона му се усещаше недоверие. — Следващият — Чез Лейдон. Средни способности в стихията на огъня и посредствени — във въздушната. Е, поне не си инвалид като останалите.

Чез явно очакваше по-ласкава характеристика и затова изглеждаше сериозно обиден, но реши да не се заяжда.

Военният погледна бегло към вампирката.

— Алиса. Средни способности в стихията на огъня и некромантията — мъжът направи кратка пауза и процеди: — Жена.

Този път мина без коментари, очевидно смятайки половата принадлежност за напълно достатъчна характеристика, при това — очевидно отрицателна.

— Невил Викерс. Прегорял. Прогнози за връщане на способностите няма. Както и него самия, доколкото разбирам? — той ни погледна въпросително. — Къде е Невил Викерс?

— Остана в Крайдол — предпазливо поясних аз.

— И правилно — кимна мъжът, без дори да обърне внимание на това, че заговорих без разрешение. — Само не разбирам защо и останалите не останахте там. Вие сте най-безполезната петорка от всички, постъпвали някога във форт Скол.

Неизвестно защо Велхеор радостно се усмихна, сякаш не влизаше в нашата петорка на неудачници.

— Не мога да ви изпратя на обучение в основните полкове. Там, както и в Академията, се практикува работа по петорки, а при вас само… — той отново погледна недоволно към Алиса — двама могат да работят нормално. Така че ще се наложи да изпратим четиримата мъже при скаутите.

— Скаути? — повтори въпросително Велхеор. — Звучи интересно.

— И още как — криво се усмихна сержантът. — В момента там има недостиг на хора, четирима са извън строя.

— Тежки рани ли?

И с невъоръжено око се видя, че Чез леко потръпна.

— Ъхъ, несъвместими с живота — кимна сержантът.

Тук вече потръпнах и аз.

— Ами друидите? — стъписах се аз. — Та те могат да излекуват на практика всичко.

— Само да съживяват пепел още не са се научили — избухна в смях сержант Торн. — Може би ще помогнеш с твоята некромантия? Не? Тогава стига сте хленчили.

Алиса се прокашля нерешително, привличайки вниманието към себе си.

— А аз?

— Ти ли? — сержантът огледа преценяващо вампирката и произнесе присъдата: — В кухнята.

— Какво?! — задъха се от възмущение Алиса. — И аз искам при скаутите! Това е дискриминация по полов признак!

— При скаутите контингентът вече е запълнен — търпеливо поясни сержантът. — Като погре… т.е. като вкарат в болница някой от приятелите ти, тогава ще заемеш мястото му.

Двамата с Чез се спогледахме подозрително, отлично проумявайки смисъла на неволно изтърваната дума. Изглежда работата на скаутите не беше чак толкова безопасна, да не кажем и нещо по-силно. Впрочем на нас винаги ни вървеше в това отношение, така че нямаше на какво да се учудваме.

— Не, искам при скаутите! — заинати се вампирката.

От такава наглост военният за момент изгуби дар слово.

— Сержант Торн — намеси се Велхеор, вперил червените си очи в сержанта, — аз искам племенницата ми да служи заедно с мен, защото само така мога да бъда напълно уверен в нейната безопасност. И, както сигурно се досещате, нямам никакво намерение да работя в кухнята.

Възнамеряващият да смъмри самозабравилото се момиче сержант само неохотно махна с ръка.

— Е, добре. И теб ще зачислим в отряда на скаутите.

Алиса радостно се усмихна.

— А за спор с по-старши по звание — три извънредни наряда. Ще започнеш утре сутринта в кухня номер три — зловещо произнесе Торн.

Вампирката просто сви рамене, не виждайки нищо страшно в работата в кухня номер три. Но мен ме смути тонът на сержанта, от който се подразбираше, че наказанието е наистина сериозно. Освен това забелязах, че колкото и да се правеше на смел, наказание за спора получи само Алиса, а Велхеор някак се размина с тази участ.

— Сега ще нанеса на ръцете ви печати, това са опознавателните знаци във форта. Не могат да се измият, но ще се наложи да изтърпите малко болка. Рижият, ела тук.

Сержант Торн извади от вътрешния джоб на ливреята си малък артефакт с формата на палачинка, направи някакви настройки и го допря до рамото на Чез. Младежът изкриви лице от болка, но не пророни нито звук, а когато махнаха артефакта, на ръката му се виждаше малък син печат.

— Печатът трябва да се показва при поискване от патрулите и при влизане в някои сгради.

Когато дойде моят ред, аз също бях подложен на действието на артефакта, усещайки леко убождане по кожата, и получих своя печат. Той изглеждаше като непонятно, дори бих казал хаотично преплитане на линии.

— Закари, Наив, давам ви петнайсет минути за подготовка и ви чакам при входа на казармата — изкомандва военният, след като постави печат на ръката на Наив. — Останалите могат да си почиват и да се запознават с форта до утре сутринта. Ще ви изпратя някой, който да ви организира кратка екскурзия, а утре ще ви предам в ръцете на командира на скаутите.

Сержантът си тръгна, оставяйки ни да се настаним на новото място.

— И как можем да се поберем тук? — възмутено попита Алиса.

— Нормално — увери я вечно бодрият Чез. — Виж, най-отдалечените от прозорците легла ще са за Велхеор и Наив, това ще е за мен, а двете легла до прозореца ще ги съберем за вас.

— Мило — изсумтя Велхеор. — А през нощта всички ще се преструваме, че спим и нищо не виждаме или чуваме.

— Ама че сте! — моментално се смути вампирката.

— Наив, а вярно ли е, че през нощта виждаш също толкова добре, колкото и през деня? — попита с интерес Чез, хвърляйки вещите си на леглото.

— Почти — леко смутено отвърна Викерс младши. — Казват, че тези способности ще се подобряват.

— Ох, късметлия — завистливо въздъхна Чез и му намигна. — Палавник.

— Е, вие се забавлявайте — припряно казах аз, — а ние с Наив ще прескочим до тази тяхна лаборатория.

— Късмет! Там ви чакат с отворени обятия и наточени ножове — ободри ни Велхеор.

— Наистина ли?! — ужаси се Наив.

— Шегува се — побърза да го успокои вампирката.

— Ами да, помисли сам — защо са им на Майсторите ножове — вмъкна тежкото си мнение Чез. — Те само със заклинания ще ти отрежат каквото поискаш.

Да, тези двамата явно бяха влезли в синхрон.

Наложи се бързо да издърпам Наив, докато не са го наплашили съвсем, и да се отправим към лабораторията. Сержант Торн ни поведе към виждащите се в далечината стени на форта. Каменното заграждение от дагор явно беше предвидено за сериозно противодействие на всякакви заклинания и физически атаки. И съдейки по това, че непосредствено зад него започваха Прокълнатите земи, подложени на пагубното въздействие на огромно количество заклинания, имаше от кого да се защитаваме, дори да не броим шатерските агресори. Бях натрупал много въпроси, но, признавам, страхувах се да досаждам на Торн, за да не си изработя присъда или наказание за излишни приказки. Затова се наложи да въртя мълчаливо глава наляво и надясно, опитвайки се да проумея видяното. С маршируващите Майстори и ученици всичко беше ясно — това е за повдигане на духа, дисциплината и за съгласуване на действията. Нормалните хора обикновено си организират общо напиване, а Майсторите маршируват на чист въздух. Между другото, дали в отрядите на тези скаути ще трябва да маршируваме? Та ние дори няма да работим като петорка. И още — можеше да минем и без общо настаняване, тъй като нашата група няма шанс за отборна работа.

Хвърлих поглед към набиващия крак сержант.

Не, от този няма да получа отговори на въпросите си — поне не без изтезания. Може би в този изследователски център хората ще са по-дружелюбни? Тоест, първо ще ни разкажат за какво става въпрос и едва тогава ще започнат да ни режат…

Изследователският център представляваше сграда, висока колкото казармите и различаваща се от тях само по пълната липса на прозорци. Входът се охраняваше от двама Майстори с кръстосани жезли, което говореше за важността и сериозността на обекта — до този момент не бях видял нито една охранявана врата във форта.

— Майстор Ревел очаква тези двамата — каза сержантът на охраната.

Майстор Ревел?! А пък аз си мислех, че е в Академията. Точно с него определено бих предпочел да не общувам — началникът на службата за сигурност на Академията беше много опасен тип, поне според слуховете. В негово присъствие по гърба често ме полазваха цяло стадо мравки, макар че до момента Великият Майстор винаги беше общувал дружески с мен.

— Приличат на описанието — потвърди един от охранителите. — Ще ви заведа до Майстор Ревел, последвайте ме.

Сержантът остана отвън, а ние с Наив последвахме охранителя в недрата на изследователския център. Признавам — новината, че началникът на службата за сигурност е тук, дори ме успокои — репутацията си е репутация, но все пак има поне едно познато лице.

— Надявам се, че няма да ни режат още днес — прошепна ми Наив, докато вървяхме по тъмния коридор. — Освен това не искам да пропусна вечерята, много ми е любопитно с какво ще ни хранят тук.

— Оптимист — изсумтях аз. — Значи утре вече могат да те режат?

— Не, разбира се — навъси се Наив. — Но до утре има още време, а днес е сега…

Желязна логика, не можеш да възразиш.

Едва осветените коридори навеждаха на мисълта за икономии, а мълчаливият охранител предизвикваше смътни подозрения за не особено приятната участ на опитните образци. А липсата на прозорци и внимателно охраняваните врати говореха за сериозната опасност да останем тук против желанието си.

Дългият коридор завърши в огромна зала, затрупана от всевъзможни техномагически артефакти и неразбираеми стъклени конструкции. Сред цялото това очарователно многообразие на странни форми сновяха хора в бели престилки и постоянно извършваха някакви измервания, записваха нещо в бележниците си и се занимаваха с очевидно важни неща. Един от хората в бели престилки беше добре познатият ми плешив Майстор. И — което беше по-изненадващо — той не беше единственият, когото познавах.

— Здравейте, момчета!

Двамата с Наив замръзнахме, гледайки учудено стария ни познат — третокурсника Ник.

— Здравей! А ти защо си тук? — подозрително попитах аз.

— Ами аз работя в лабораторията. Скоро защитих дисертация по конструиране на артефакти и затова ме изпратиха тук, да помагам в изследването на артефактите на нисшите вампири.

„Колко радост има в гласа му — недоволно помислих аз. — Добре е, когато работиш в лабораторията, а не те изследват в нея.“

— О, ето ги и нашите главни действащи лица — приближи се към нас Майстор Ревел.

Разбира се, какви ти експерименти без онези, върху които да ги провеждаш. Оставаше ми само да се надявам, че Майсторите ще ми помогнат да се справя с този проклет артефакт и да си върна способностите, че в момента се чувствах като последния инвалид.

— Така — Майстор Ревел хвана Наив за раменете и го побутна към Ник. — Ти и този млад човек веднага отивате в другия отдел, където се занимават с изследване на артефактите на нисшите вампири. А ти — той премести погледа си върху мен — идваш с мен.

Независимо от добродушния тон на Майстора, по гърба ми пробяга цял табун от добрите стари мравчици. Въпреки това аз послушно последвах шефа на службата за сигурност на Академията — така или иначе нямаше къде да се дяна.

— Как мина пътешествието ви? — попита ме Майстор Ревел, когато излязохме от залата.

— Пътешествие? — въпросително повторих аз, правейки се на глупак.

— В земите на вампирите. Доколкото разбрах, все пак си убил ухапалия те вампир?

Откъде такава осведоменост?! Единственият, на когото разказахме за нашето пътешествие, освен близките ми приятели, беше Шинс, но той просто не би успял да предаде цялата информация. Значи някой от нашите се е разприказвал. Само не е ясно кой и на кого.

— Не съм убиец — неохотно отвърнах аз. — Велхеор го уби.

Минахме по коридора и се озовахме в малък кабинет — точно копие на онзи, в който разговаряхме в Академията. За момент дори ми се стори, че по някакъв начин сме се пренесли там, твърде невероятна беше тяхната прилика — същата маса, същите рафтове, дори купчината документи на масата изглеждаха много познато.

— А какво стана после? — попита Майстор Ревел, след като седна зад бюрото си и любезно ми кимна към стола пред него. — Способностите към Занаята така и не се върнаха?

Хм, ако възнамерявах да не му разказвам за артефакта, такова обяснение би било приемливо, но удивително осведоменият Майстор сигурно вече беше чул за новите ми способности към некромантията. Оставаше само да му разкажа откъде са се появили.

— Не напълно. В земите на вампирите в ръцете ми попадна един древен артефакт. Череп — поставих на бюрото причината за моите беди. — Той има удивителни способности за съживяване на мъртъвци, само че взема и съответната цена…

Разказах на Майстора всичко, което знаех за артефакта. За източник на информацията за черепа решихме да набедим Велхеор. На вампира сигурно му е все едно, а бих предпочел да запазя в тайна съществуването на Великата библиотека.

— И ти си сигурен, че най-скъпото в живота ти е именно способността ти към Занаята?

— Ако трябва да съм честен, не напълно — признах аз. — Но нямам други идеи. Не разбираме толкова добре древните артефакти.

Майстор Ревел дълго въртя в ръцете си червения череп, очевидно извършвайки над него някакви манипулации с помощта на енергията. За съжаление не бях взел „пелена“ със себе си, а да събера дори зрънце енергия, нужна ми за прилагане на Истинското зрение, не можех. Усещането беше такова, сякаш ми бяха отрязали някаква важна част от тялото и все още не можех да свикна с отсъствието й.

— Добре, ще изследваме този артефакт. Той е много интересен обект и съдържащите се в него знания могат да са полезни за Академията, все пак некромантията си остава слабо развита наука.

— Мислех, че тя е почти изцяло забранена.

— Разбира се. Именно затова е и слабо развита — потвърди Майсторът. — Изследванията в тази област са забранени, но ако успеем да разгадаем генерираните от артефакта заклинания, никой няма да откаже тези знания. Днес няма да успеем да се заемем с практически изследвания, но до утре ще сме подготвили лаборатория, материал и ще подберем специалисти.

Материал — това по всяка вероятност са трупове? Ох, нещо нямах особено желание да пристъпвам към практика.

Майстор Ревел най-накрая остави черепа настрана.

— Като гледам, ти направо си носител на забранени знания.

Изглежда ще стане въпрос за магията на драконите. Само ако знаех какво представлява тя. Тоест ясно е, че трябва да благодаря на нея за сънищата си и за пътешествията между световете. Но нищо от гореизброеното не можех да управлявам сам, а и нямах представа как изобщо може да се използва това. Някой да вземе да организира курсове за начинаещи ли, що ли?

— Така се получава — свих рамене аз, стягайки се вътрешно.

— Сякаш привличаш неприятностите — продължаваше да намеква нещо Майстора. — Нали?

Премълчах, решавайки да не отговарям на провокативния въпрос. В края на краищата, ако някой иска нещо от мен, да не говори с намеци, а да го каже директно.

— Днес ще предам артефакта в лабораторията, но исках да поговоря с теб на друга тема. Какво можеш да ми кажеш за магията на драконите?

— Само легенди — предпазливо отвърнах аз. — Според слуховете, макар Занаятът да е бил подарък от драконите към хората, всъщност не е истинската им магия. Драконите са мистични същества, живеещи отчасти в реалния свят, отчасти в света на сънищата. Именно затова истинската магия на драконите е свързана със сънищата и пътешествията между световете.

Майсторът мълчаливо кимаше в такт с думите ми и учудено ме погледна, когато замълчах.

— Това ли е всичко?

— Май да.

Не знам какво още очакваше да чуе от мен. Подробен разказ за пътешествията ми по Коридора на съдбата? Как не. Интересно, доколко ли беше информиран Майсторът и знаеше ли изобщо за тези възможности?

— Общо взето, си прав — поощрително кимна Майстор Ревел. — Но това изобщо не са всички възможности, придобити от драконовата кръв. Веднага уточнявам, че драконите не са съвсем материални същества, макар че прекарват много време в това си състояние. Затова и кръвта им не е някаква си там течност, а някаква енергетична съставка. Именно нея драконът е споделил с човека.

Трябваше ми известно време, за да осмисля казаното от Майстора.

— Тоест… във всички, които имат способност към Занаята, тече кръвта на дракона?

За мое огромно учудване Майстор Ревел поклати отрицателно глава.

— Не. Кръвта на дракона тече във всички жители на Империята.

— Как така? — не разбрах аз.

— Способностите към Занаята у всеки човек са вродени и по никакъв начин не са свързани с кръвта на дракона. Но човешкото тяло не е създадено за работа с чиста енергия и затова бързо се разрушава под пагубното й въздействие. Именно това беше причината за появата на обезумели магове — при експериментите с енергия пръв се поврежда мозъка. Когато драконът споделил кръвта си със заблудилия се в пещерата му човек, той вече можел с лекота и без последствия да използва способностите си и след много години създал основите на Занаята.

— Но защо не са ни учили на това в Академията? — стъписано попитах аз.

— Защото нашата политика изначално отхвърля всякаква връзка с обезумелите магове. Даже и от историята за възникване на Занаята направиха приказка за деца. И между другото, сега виждаш ли цялата глупост на сектата „Деца на дракона“? Всъщност деца на дракона са всички жители на Империята, без изключения.

— Всички жители… — проточих аз, преценявайки наум приблизителния брой на населението. — Но как един човек е успял толкова бързо… ами… да разпространи кръвта на дракона…

— Работил е неуморно ден и нощ — усмихна се с крайчеца на устата си плешивия Майстор. — Шегувам се, естествено. Нали ти казах, че това не е обикновена кръв, тя се разпространява по друг начин… при докосване, може би, или по въздуха. Посветих много време за изучаване на този въпрос, но така и не стигнах до конкретен резултат. Затова пък със сигурност знаем, че тази кръв не само е дала възможност хората да използват енергията за сплитане на заклинания, но е осигурила и други способности. Например възможността да сънуваме.

— Да сънуваме?!

— Ако не знаеш, никой, освен хората, не сънува: нито троловете, нито друидите, а още по-малко вампирите. Мисля, че по някакъв начин чрез тях се проявява способността да се свързваме с други светове. При това, както и в случая със Занаята, хората различно взаимодействат с кръвта на дракона и получават различни способности. Някои просто виждат неосъзнати сънища, някои пътешестват из различни светове… а някои са имали късмета да овладеят магията на драконите — научили са се да проникват в чужди сънища и да пътешестват между световете, когато са будни.

Седях и осмислях получената информация, макар че не виждах никаква практическа полза от нея. Затова пък научих историята за възникване на Занаята и се приближих към разбирането на забранената магия. Странно е само, че Майсторът толкова охотно сподели знанията си, макар че всъщност трябваше да ги извлича от мен.

— Изумително — успях само да кажа.

— Ако трябва да съм честен, планирах сериозно да се заема с изследването на способностите ти към Занаята и магията на драконите. За съжаление това сега е невъзможно, значи ще се наложи първо да решим проблема ти. Как стоят нещата при теб с разходките в сънищата?

— Няколко пъти сънувах полезни сънища, даващи ми подсказки и съвети… — замислих се за момент. — Но откакто се върнах от земята на вампирите, не ми се е случвало.

— Тоест не си запознат с осъзнатите сънища?

— С какво, с какво? — искрено се учудих аз.

Не, интуитивно можех да се досетя за какво става въпрос, но да се похваля с някакви особени знания или умения в тази област — уви, не можех. А и да можех, със сигурност не бих.

— Ясно — каза Майсторът, явно решил този път да мине без лекции. — Добре. Със сънищата ще се занимаваме друг път. Засега се настанявай във форта. Между другото, погрижих се теб и Наив да не ви товарят много, така че след обяда и двамата трябва да сте тук.

С труд сдържах облекчената си въздишка.

Това ли е всичко? Толкова се страхувах от това място, мислех, че ще ме измъчат до смърт. А в крайна сметка ми обещаха помощ, съобщиха ми и много полезна информация. Това те настройва на позитивна нотка.

— Дай си ръката.

Майсторът извади от чекмеджето вече познатият ми артефакт и нанесе на рамото ми нова татуировка — върху вече съществуващата.

— Това е пропуск за тази сграда. Сега можеш да си тръгваш, утре ще те чакам.

Казах си „довиждане“ с плешивия Майстор, срещнах Наив и двамата напуснахме изследователския център. През целия път Викерс младши радостно разказваше за нещата, които са му обещали в лабораторията. Според думите на местните специалисти те вече бяха постигнали успех в изучаването принципа на работа на артефактите и сега трябва само да се справят със страничните ефекти. Дреболия някаква си — да спасят от смърт онези, които ще използват артефактите. Надявах се, че при тези експерименти учените все пак ще пазят здравето на Наив, защото съдейки по щастливия блясък в очите на младежа, той беше готов още сега да се потопи в работата, пренебрегвайки своята безопасност. Макар че, честно казано, самият аз бях съгласен да вися по цял ден в този център, само и само да ми върнат способностите към Занаята и да ме избавят от трижди проклетия артефакт.

Вече мръкваше, когато стигнахме жилищните корпуси. За разлика от дневното безлюдие, сега между сградите едва ли не на разстояние, на което можеха да се виждат, непрекъснато минаваха многобройни патрули. Двамата с Наив ни спираха няколко пъти и проверяваха пропуските ни с помощта на някакви стъклени артефакти. Но най-силно ни поразиха ярките трептящи светлини по стените на форта. Най-вероятно светлината беше външното проявление на защитните заклинания, защото според мен подобно осветяване на външните стени нямаше никакъв практически смисъл. Освен ако някой не е решил да организира празничен фойерверк по случай началото на войната.

— Зак, виж — докосна ме по рамото Наив.

„И все пак наистина ми върви — помислих си аз, гледайки в указаната от Викерс младши посока. — Не знам дали съм Човек на съдбата, но виж, Човек на неприятностите — със сигурност. Иначе как да си обясня факта, че в огромния форт, сред множество казарми, точно до нашата се сблъскахме с Ейнджъл Митис и компания?“

Нещо повече — те живееха именно в тази казарма, макар че разбрахме за това малко по-късно.

— Охо, кого виждам! — приветства ни Ейнджъл. — Не знаех, че нещата в Империята са толкова зле, щом набираме дори инвалиди.

„Минали са само няколко дена, а за моята загуба на способностите вече знае всеки — раздразнено си помислих аз. — Откъде?! Може би всичките ми недоброжелатели си имат своя система за бързо оповестяване? Или в Империята излиза специален информационен бюлетин: «Всичко, което сте искали да знаете за Зак, но не сте намерили кого да попитате»?“

— С такива бойци като вас всеки инвалид в Империята е полезен — не му останах длъжен аз.

Наив изсумтя в съгласие зад гърба ми, но, както обикновено, предпочете да не се включва в заяжданията. Алик, Стори и Нивел също мълчаха, само ме гледаха с насмешка. Неизвестно защо в главата ми изскочи сравнение с хиените, но аз бързо го прогоних — от съжаление към бедните животни.

— Е, може би искаш да провериш нашата боеспособност? — моментално предложи красавецът Ленс.

Интересно, дали биха били толкова смели, ако още притежавах способностите си?

— Вече ги проверихме — ехидно напомних аз. — И ги признахме за неудовлетворителни. Между другото, не те ли боли задника?

Ленс тръгна напред, явно възнамерявайки да направи някаква глупост, но Ейнджъл го спря.

— Просто ви провървя. Искаш ли да опиташ още веднъж?

При последната ни среща в столицата си устроихме двубой направо на улицата. След това Ейнджъл и Ленс попаднаха в болницата, а ние с Чез — в затвора. Но очевидно животът така и не ги беше научил на нищо.

— Това вие го искате — невъзмутимо отвърнах аз, прекрасно знаейки, че нищо не вбесява повече хора като тях от пълното спокойствие. — А аз не възнамерявам да си цапам ръцете за втори път.

Усещах, че по-нататъшният ни разговор неминуемо щеше да доведе до бой, ако не ни бяха прекъснали.

— Ей, вие! Какво се мотаете? Нямате работа ли? Веднага ще ви намеря!

Сержант Торн се появи до нас буквално от нищото.

— Връщаме се от изследователския център — бързо рапортувах аз, вече знаейки, че на сержанта трябва да се отговаря незабавно.

— Ами тогава се прибирайте в стаята си. Скоро е вечерята и след това — отбой. А вие четиримата — след мен, тъкмо трябва да обновим защитните заклинания от първо ниво на северната стена.

„Водните“ послушно тръгнаха след сержанта, изпращайки ни с лоши погледи. Това и заслужават, всъщност. Само е странно, че сержант Торн пусна мен и Наив без наказание.

— Те са глупаци — уверено заяви Наив.

— Факт — усмихнах се аз.

Приятелите ни посрещнаха с гръмогласно „ура“, тъй като само нашето отсъствие стоеше между тях и вечерята. Впрочем, както стана ясно много скоро, оскъдната трапеза не заслужаваше подобно очакване: нещо като спагети със странен синкав оттенък, месни кюфтета с горчив привкус и напълно безвкусно вариво, напомнящо най-отвратителните експерименти на Чез по създаване на као. Общо взето, не получихме никакво удоволствие, но поне напълнихме стомасите. Най-приятното започна при връщането ни в казармата, когато стана ясно, че предвидливия Чез беше взел със себе си резервен запас от вкусно као, а Наив — цяла торба от любимите му кифлички. В крайна сметка вечерта на нашата весела компания мина позитивно — с отпразнуване пристигането ни във форта и началото на военната ни кариера. Благодарение предвидливостта на Наив късната ни вечеря изобилстваше с вкуснотии от любимата ни сергия с пирожки, а съвместните усилия на Чез и Алиса ни скриха от любопитните погледи и уши: все пак гърмящата музика, веселият смях и светлината в прозорците едва ли се вписваха в правилата на форта. Съдейки по това, че в стаята липсваха привичните за Академията датчици за използване на заклинания, подобна магическа самодейност явно не беше забранена.

— Всичко това е хубаво, разбира се, но след няколко часа трябва да съм в кухнята и да отработвам някакви си наряди — прекъсна веселието ни вампирката. — Честно казано, не разбрах какво е това наряд и защо за тях се редят на опашка?

— Това е военна терминология — поясни Велхеор. — Не знам лингвистичните корени на тази фраза, но тя означава нещо от рода на задължение или наказание.

— Интуитивно се досетих — изсумтя Алиса. — Така че хайде да приключваме с веселбата.

— Добре, мамо — престори се на послушен Чез и преди някой да успее да реагира, изключи музиката и светлината.

— Хей, не всички можем да виждаме на тъмно — раздразнено напомних аз. — Нищо, че сега сме малцинство…

А аз не можех да създам дори най-елементарно осветително заклинание. Преди сработваха поне някои от сплитанията, а сега имах усещането, че съм напълно безпомощен. Не вървеше да вдигам мъртвец, за да отиде за факел. А и как да го вдигна, след като артефактът остана в лабораторията? От друга страна може и да беше по-добре, че Чез изключи светлината, на нас с Алиса ни предстоеше да се настаняваме в ложето от любезно събраните в мое отсъствие легла.

Свалих ливреята, сложих кукрито на нощното шкафче и внимателно легнах на самия край на кревата. Всички дружно започнаха да се приготвят за лягане, включително и Алиса. Леко привикналите ми към тъмнината очи започнаха да различават силуета й и почувствах как тя легна до мен.

— На всички — лека нощ! — пожела Наив.

— Лека нощ — отзоваха се като ехо останалите.

— А на Зак и Алиса — неспокойна! — не пропусна да ни подразни Чез.

— Я върви… — моментално реагирах аз.

Алиса отвърна на нашия ехиден приятел с точно хвърлена възглавница. Независимо от силата на удара, Чез доволно се изхили в отговор:

— О, сега имам две възглавници!

— Да се задавиш с тях! — измърмори Алиса и легна до мен, но се беше притеснила да свали ливреята.

Известно време лежахме неподвижно.

— Ей, Велхеор, какво става там? — зашепна любопитният Чез.

— Лежат като малки деца — с ръце, прибрани до тялото — с готовност доложи вампирът.

Опомних се със закъснение и дадох на Алиса своята възглавница, след което, без да се уговаряме, се престорихме, че вече спим. Исках да я прегърна, но така и не се осмелих, чувствайки върху себе си любопитните погледи на приятелите ни и леко страхувайки се от реакцията на вампирката. Затова се наложи да заспиваме на двата края на леглото…

Действие 3

Събуждайки се, аз не веднага осъзнах къде се намирам, затова пък веднага усетих, че не лежа сам. Внимателно обърнах глава и с примряло сърце видях спокойно спящата на рамото ми Алиса. Вампирката изглеждаше толкова мила и беззащитна, че веднага ми се прииска да я прегърна нежно и да я целуна, но се сдържах. В просъница така ще ме прасне по зъбите, а може и нещо по-лошо…

— Стани! — неочаквано изрева Велхеор, като едва не ме направи пелтек за цял живот.

Вампирът се появи изпод леглото, очевидно беше прекарал нощта там. Така беше постъпил и Наив, криейки се от сутрешното слънце.

— Какво става? — сънено попита Чез.

— Не, ти си спи — успокои го вампирът. — Но за Алиса е време да отработи наказанието си в кухнята. Долу вече я чака сержант Торн. Ето кой изобщо не спи — суровият мъжага.

— Тогава за какъв дракон крещиш така?! — избухна Чез. — Не можеше ли да събудиш само Алиса?

— Можех — лаконично отговори Велхеор.

„Но явно не пропуска възможността да ни извърти някой номер“ — помислих си аз.

Показателно, но вампирката продължаваше спокойно да спи, отпусната на рамото ми, и изобщо не мислеше да отива където и да е. Впрочем Велхеор не се ограничи само с думи и изникна до леглото ни още преди да успея да реагирам и да се престоря, че спя.

— Ах, колко мило — насмешливо провлачи вампирът. — Направо не ми се иска да ви будя… — после приближи лице до ухото на Алиса и изрева: — Стани!

Вампирката подскочи с цяло тяло, забивайки лакът в челюстта ми.

— А?! Какво?!

— Време е за работа! — бодро съобщи Велхеор.

— А, да, вече ставам — бързо дойде на себе си вампирката, протегна тяло и ме погледна подозрително. — А ти защо не спиш?

В отговор само измучах нещо нечленоразделно, опитвайки се да върна на мястото й пострадалата челюст.

— Че как изобщо се спи с вас?! — отвърна вместо мен Чез. — Не може ли някак по-тихо да се будите? Още щях да си спя и да си спя!

— Така ти се пада! — отговори вампирката, скочи от леглото и веднага получи възглавница в лицето.

Оказа се, че дори и вампир може да бъде изненадан, особено ако го направиш рано сутрин при ставане.

— Ах, ти…

За щастие до бой не се стигна, тъй като Велхеор хвана яростно ругаещата Алиса за яката и я повлече към изхода.

— Ей, а няма ли да се измия, да взема душ?! — безпомощно размаха ръце вампирката.

— Ще се измиеш в кухнята.

— И душ ще вземеш там! — извика след нея Чез.

Велхеор тресна вратата толкова силно, че сигурно събуди и съседите.

— И как да спя след това?! — възкликна Чез.

Отговори му само лекото похъркване на Наив, донасящо се изпод леглото му. Изглежда сънят на нашето Огнено момче не можеше да бъде смутен и от края на света. Всъщност какво ти Огнено момче е сега, след като загуби способност към Занаята? В Зъбато ли да го преименуваме, що ли…

Впрочем, въпреки заявлението на Чез, ние чудесно си поспахме още няколко часа, преди Велхеор отново да ни организира масово събуждане, вдигайки ни с ритници от леглата. Този път и Наив се събуди, но не се разстрои кой знае колко, особено като чу от устата на вампира вълшебната думичка „закуска“. Честно казано, не разбирах оптимизма му — стомахът ми все още ругаеше вчерашната вечеря, а закуската обещаваше да бъде не по-добра. Между другото, така се и оказа.

— Ех, ще изпосталеем от такава храна — въздъхна Чез, пъхайки вяло лъжица в чинията с овесена каша. — Аз лично се отказвам да ям тази гадост.

— Значи няма да ядеш кашата? — веднага наостри уши Наив.

— Не, не! — сграбчи чинията Чез. — Казах го метафорично, не буквално.

Наив демонстративно облиза устни.

— Е, ако не друго, мога да я изям вместо теб. Ако щеш, метафорично, ако щеш…

— Ти защо изобщо гледаш към нашата храна? — опомни се Чез. — Вампирите би трябвало да пият кръв!

— В качеството й на едно от необходимите вещества — уточних аз. — Това не им пречи да се наслаждават на храната.

През последните седмици научих за вампирите повече, отколкото за целия си досегашен живот. За висшите — от общуването с Велхеор, за нисшите — от Даркин и останалите работещи в Патрулите. А и на себе си успях да изпитам много неща.

— Да, знам — раздразнено измърмори Чез. — Но как успява да получи удоволствие от такава храна, за мен си остава загадка.

Приключвайки с яденето, ние някак неочаквано се оказахме без ангажименти. Сержант Торн се появи само за миг, колкото да ни каже, че ще ни чака след час до входа на казармата.

— Какво ще правим? — полюбопитства Чез.

— Аз си имам своя работа — неочаквано заяви Велхеор. — Така че ще се видим по-късно.

— Що за работа може да има във форта? — попитах озадачено Чез, гледайки отдалечаващия се вампир.

— Кой го знае. Може да отива в местната зала за мъчения да ги обучава в майсторски клас?

— Гнусливи нотки ли долавям? — попитах насмешливо. — Нали ти съвсем доскоро се опитваше да му подражаваш?

Чез изсумтя:

— Да му подражавам? Как пък не. Просто ми харесва подхода му за решаване на някои от проблемите. Но всичко си има граници.

— Да бе, да — не му повярвах особено аз. — Хайде да отидем да видим Алиса, нали след час трябва да идва с нас за новото назначение.

— Вече се затъжи? — подкачи ме Чез. — Добре, да я видим как слугува в кухнята.

Трета кухня открихме доста лесно — просто трябваше да следваме противната миризма и отвратителните писъци. Майсторът, дал ни това съмнително упътване, още дълго се смя след нас, като едва не хълцаше от удоволствие.

— Съдейки по миризмата, вече сме близо — намръщи се Чез. — Бр-р-р… толкова ли е трудно да почистят въздуха или да поставят филтър около кухнята? Но поне ми стана ясно защо е в периферията на форта.

Ние вече решихме, че упътилият ни Майстор се е пошегувал. Не можеше тази ужасна смрад да идва от кухня. Но за голяма наша изненада над входа на самотната каменна сграда се кипреше табела „Щабна кухня номер три“, а отдолу и обясняващото всичко „Всяко използване на заклинания е строго забранено“.

— Брей, пък аз тъкмо се канех да направя Въздушен щит с филтриране на въздуха — намръщи се Чез. — Значи ще се наложи още да търпим… Нима Алиса цяла сутрин е дишала тази гадост? И що за готвене без използване на заклинания?

— Да, странно — съгласих се аз. — Тя и да готви не може… предполагам.

— Между другото, може пък Алиса да ни подхвърли нещо вкусничко — замечтано въздъхна Наив, с което веднага заслужи възхитените ни погледи.

Ето кого няма да смутиш с някакви си там лоши миризми.

— Е, какво пък, да видим какво готвят тук.

Влизайки в кухнята, аз за известно време загубих дар слово — просто се страхувах да си отворя устата.

Алиса, с кърпа на уста и в някога бяла, а сега покрита с яркозелени петна престилка, стоеше пред огромна стоманена маса и се бореше с виолетова топка пипала с размерите на малко куче. Странното създание пищеше ужасно пронизително и гърчеше всичките си крайници в старанието си да избегне ножа.

— Какво е това? — изненадано се облещи Чез.

Предпазливо заобиколих масата, опитвайки се да разгледам по-добре съществото, но така и не видях нищо друго, освен пипала.

— Това е стоножка — раздразнено обясни Алиса и мушна с ножа точно в центъра на горкото животно.

Гадинката веднага млъкна и безсилно отпусна пипала.

— Пфу — изкоментира Чез.

Алиса дръпна превръзката под брадичката си, избърса потта от челото си и се усмихна.

— Помните ли, вчера ядохме спагети?

— От тези?! — ужасих се аз.

Нима съм ял тази мазна виолетова гадост?!

— Не само — изкикоти се Алиса. — Но останалите съставки изглеждат още по-зле.

Наив пребледня.

— Мисля, че току-що минах на диета…

От съседното помещение надникна едра тъмнокоса жена в мръсна престилка.

— Ей, какво правите тук? Хайде марш от кухнята! Сигурно сте пълни с остатъчни следи от заклинания!

Жената ни размаха юмрук с размерите на човешка глава, сякаш намекваше, че е по-добре да не спорим с нея.

— Това е главният готвач, Емилия — снижавайки глас, съобщи Алиса. — Честно казано, малко ме плаши. Изчакайте отвън, аз ей сега ще свърша с това, ще взема душ и излизам.

Нямаше нужда да ни уговаря — на улицата ужасната воня се усещаше съвсем не толкова силно, колкото вътре. Скоро към нас се присъедини и Алиса, най-накрая освободена от отработване на наказанието. До следващата сутрин.

— Преди да започнем работа със стоножките, минаваме старателно почистване от всякакви магически излъчвания — веднага започва да обяснява вампирката. — В началния стадий на подготовка тези същества мигновено се развалят от всякакви форми на магията. След обработка с тях може да се прави каквото си искаш, но преди това — никакви заклинания в радиус десет метра от кухнята, в противен случай месото им става негодно за консумация.

— А защо изобщо готвят тази гадост? Така ли няма нещо по-добро?

— Месото на стоножките има някои специфични свойства, едното от които — развива имунитета към повечето отрови от магически произход. С други думи, ако искаш да оцелееш в Прокълнатите земи, най-добре е да ги ядеш по-често. И ги готвят някак по-особено, за да им придадат необходимите свойства.

— Виждам, че добре си оползотворила сутринта — отбелязах аз.

— Оползотворила ли?! — раздразнено реагира Алиса. — Да беше прекарал ти няколко часа, затънал в тази мръсотия.

Наив дръпна вампирката за ръкава.

— Ъ-ъ… Алиса, а те наистина ли имат сто пипала?

— Не съм ги броила — изсумтя вампирката. — А вие как прекарахте сутринта?

Чез широко се ухили.

— О-о, беше незабравимо.

— Наистина? — заинтересува се Алиса.

— Разбира се — увери я Чез. — Спахме като трупове чак до закуска. Какво би могло да бъде по-прекрасно? Май само мисълта, че ти си станала няколко часа преди нас, за да приготвиш същата тази закуска.

Моят приятел благоразумно се беше отдалечил от Алиса, така че с лекота успя да избегне гневната й реакция.

— Сержант Торн ни очаква в казармата, за да ни представи на новите ни командири — напомних аз в желанието си да пресека зараждащата се кавга.

— Първи ден в отряда на скаутите — потри ръце Чез. — О, това би трябвало да е интересно!

— Гледай да не развалиш първото впечатление — отмъстително го заяде Алиса.

— Както направи ти при срещата със сержант Торн?

— Та той е сексист и женомразец! — яростно избухна вампирката. — Мястото на жената било в кухнята, виждате ли! Такива като него ги…

— Млъкни, ето го на входа — изсъсках аз, прегръщайки успокояващо вампирката. — Да не искаш цялата си служба да прекараш в кухнята?

Алиса осъзна целия ужас на ситуацията и млъкна веднага, като същевременно продължи яростно да пухти в знак на протест.

— Закъснявате — посрещна ни вместо с поздрав мустакатия Майстор.

— Добро утро и на вас — учтиво поздравихме ние.

— Да, добро утро — включи се и изникналият от нищото Велхеор.

Странно, само преди секунда изобщо го нямаше до нас, после изведнъж хоп — и вече беше тук. Щом можеше да прави такива работи без способностите си, направо изтръпвам при мисълта какви са истинските му възможности.

— Последвайте ме. Ще ви заведа в отделението на скаутите, където ще продължите по-нататъшното си обучение и ще започнете своята служба.

Тръгнахме след сержанта със смесица от страх и любопитство. В края на краищата до този момент все още не бяха ни обяснили с какво точно се занимават скаутите. От оскъдните фрази на Торн можеше да се направи само един извод — че това е много опасна работа: военните действия още не бяха започнали, а вече имаше загуби сред скаутите. Макар че с моя късмет аз друго и не очаквах, но някак си не се вързваше особено с твърдението на Майстор Ревел, че нас с Наив няма да ни излагат на опасност.

Търсената сграда се оказа до самата стена, защитаваща форта от Прокълнатите зами. Каменната кула се извисяваше над всички сгради във форта и явно се използваше като средство за ранно откриване на опасности. Разбира се, в допълнение към всевъзможните заклинания, с които най-вероятно беше окичен всеки метър от стената.

— За тук сме — кратко каза сержантът и бутна вратата.

Последвахме го вкупом и минавайки през тясната врата, попаднахме в неголяма зала. Няколко очукани маси, окачени по стените хладни оръжия, мръсни петна по пода — всичко това не се вързваше особено с образа на Майсторите, също както и мъжът, намиращ се в стаята.

— Ей, Торн, какъв вятър те довя в нашата дупка? — попита якичкия блондин, проснал се на един стол и с вдигнати на масата крака.

Непринудена поза, облекло, нямащо нищо общо с униформата на Майсторите — той беше своеобразно предизвикателство за местните нрави. Образът се допълваше от още една немаловажна подробност — липсата на лявата ръка от китката надолу.

— Доведох попълнение.

— Нев-вероятно — провлачи русият. — Цяла петорка? А и момиче изпратили на заколение? Садисти.

Новото място за провеждане на практиката ни посрещна много оптимистично, за пълното щастие липсваше само предварителна резервация на място в гробището.

— Затова пък сред тях има Висш вампир — не без гордост произнесе сержант Торн.

— Това вече е добра новина — искрено се зарадва блондинът. — Заповядайте, настанявайте се. Аз се казвам Ленди — той стана от масата. — Торн, донесе ли папките с досиетата?

— Заповядайте, капитане — с готовност му подаде документите сержантът. — Предавам ги под ваша отговорност. Грижете се добре за тях, две от момчетата са много важни за Майстор Ревел.

— Кои? — веднага уточни русият.

Торн посочи с пръст към мен и Наив.

— За тези двамата ще ви откъснат главата.

— Добре, тях ще ги пазим — кимна русият.

— А останалите?! — не се сдържа Чез. — Кой ще се грижи за нас?!

Ленди го погледна насмешливо.

— А собствената ти глава за какво е?

— Оправяйте се сами — обобщи сержант Торн. — Успех със службата.

И сержантът се скри зад вратата, а ние останахме в компанията на новия си приятел.

Ленди се надигна от масата.

— Е, сигурно вече имате много въпроси?

— Какво е станало с ръката ти? — веднага попита Велхеор, чужд на всяко приличие.

— Сам си я отрязах — изобщо не се смути Ленди. — Наложи се, за да оцелея. И ако не слушате внимателно наставленията ни, и вие може да загубите не само ръцете, но и живота си. Така че ви съветвам да питате за наистина важните неща.

Ние запристъпвахме нерешително от крак на крак, без да знаем откъде да започнем. А и нямаше къде да седнем — да заемаме места на чужди маси никой не рискуваше. Е, с изключение на Велхеор, който спокойно се качи на масата точно пред капитана.

— А имаш ли стоманена кука? — продължи да го разпитва вампирът.

— Каква кука? — не разбра Ленди, докато прелистваше папките с подвизите ни, получени от Торн.

— Ами на мястото на загубената ръка.

— За какво? — окончателно се обърка Майсторът.

— Знам ли — сви рамене Велхеор. — Но ще изглежда много яко.

— Обикновено нося магическа протеза, щом толкова те интересува. Външно почти не се различава от истинска ръка. Но съвсем наскоро се върнахме от Прокълнатите земи, затова още не съм си върнал нормалния вид.

Чез чинно вдигна ръка, за да зададе въпрос.

— Кажи!

— А защо изобщо са нужни скаути?

— Ние сме най-добрите, или по-точно, единствените специалисти по Прокълнатите земи. Разбира се, нашите лабораторни плъхове постоянно нещо изучават, но практически знания имаме само ние.

— Значи обикаляте из Прокълнатите земи с някаква цел? — уточни Наив.

— Вече не „вие“, а „ние“ — поправи го Ленди.

Наив смутено замълча.

— Но за какво е всичко това? — озадачено продължи Чез. — Какво значение има какво се случва в тези земи и какви същества живеят там, нали, доколкото разбрах, всички битки се провеждат във въздуха?

„Кога е успял да разбере как се провеждат битките?“ — помислих учудено, но веднага се фокусирах върху думите на Ленди.

— Първо, в Прокълнатите земи отиват много изследователски експедиции, а ние им осигуряваме безопасност. И второ, постоянно разузнаваме около форта. Не бива да забравяме и това, че партизанските удари от територията на Прокълнатите земи може съществено да променят картината на боя.

— Толкова ли са важни тези ваши Прокълнати земи? Защо не може просто да се прочистят? — попитах озадачено.

— За това ще разберете от кратката уводна лекция… — Ленди замълча и се ослуша — която с радост ще ви прочете Майстор, по-точно, капитан Шорт! Моля, изслушайте го внимателно!

Входната врата изскърца и в стаята влезе едър брадат мъж в очукана стоманена броня.

— Каква е тази детска градина? — прогърмя той вместо поздрав.

За разлика от Ленди Майстор Шорт изглеждаше така, сякаш току-що се връща от бойното поле — целият в прах, с изподраскано лице. Дишаше тежко и въздухът излизаше от устата му на облачета пара. И това въпреки факта, че температурата отиваше от „доста задушно“ към „хайде да се попечем“.

— Торн ги доведе — охотно поясни Ленди. — Казва, че може да има полза от тях. Тук имаме нисш, Висш и дневен вампир, некромант и… един най-обикновен ученик.

Чез за пореден път почервеня от това съмнително представяне, но благоразумно премълча.

— По-добри, разбира се, не се намериха? — попита Майсторът, оглеждайки нашата компания със суров поглед. — Това е риторичен въпрос, между другото. Е, какво пък, тъй като сте съвсем нови в нашия малък отряд от смъртници…

— Смъртници?!

Това пък защо! Според мен домакините още не можеха да решат дали да ни унижат или да ни изплашат до смърт.

— Шегува се — побърза да ни успокои Ленди. — За смъртници могат да се считат само тези скаути, на които не им стига мозъка и не са достатъчно предпазливи. А останалите, подобно на нас с Шорт, са напълно способни да изкарат цялата си служба и да останат сравнително невредими.

— Тоест да загубиш ръката си не е толкова сериозно? — уточни Наив.

— При завръщането в столицата ще му посадят нова — усмихна се Чез. — Така че не е голяма загуба.

— Няма да ми посадят — въздъхна Ленди. — Поставих си ръката в Сенчест капан. Ужасен екземпляр: особена форма на живот. Нещо като безликите, които живеят в столицата и охраняват улиците през нощта, само че Сенчестите капани са опасни и през деня. Друидите още не са се научили как да лекуват раните, оставени от тях, така че още дълго време ще ходя без ръка, а може и цял живот.

Ама че късмет!

— И много ли такива гадости като Сенчестия капан има в Прокълнатите земи?

— Слабо казано много — мрачно отвърна Шорт. — Предлагам като първо опознавателно занятие да отидем в местния зоопарк. Там ще можете да се полюбувате на някои от обитателите на Прокълнатите земи, макар и далеч не на всички. Част от гадините просто е невъзможно да се хванат, а други е по-добре и да не опитваш. Оттам ще започнем вашето теоретично обучение.

— Както се казва, по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш — увери ни Ленди. — Там има такива същества, каквито дори не можете да си представите.

Ние се спогледахме.

— Е, в момента доста можем да си представим — с нервна усмивка изразих общото мнение.

— Между другото, в стаичката зад мен има стандартни брони, изберете си подходящ размер — игнорирайки моята реплика, продължи Шорт. — А оръжие може да си изберете направо от стената.

Изборът наистина не беше лош — всевъзможни мечове, брадви, тояги, копия, арбалети. Ние с Алиса и Велхеор предпочетохме да запазим своите кукри, но Чез и Наив не можаха да устоят и си избраха впечатляващи мечове. Викерс младши първо се насочи към огромна двуръка брадва, но Ленди го увери, че в Прокълнатите земи с подобни оръжия нищо не можеш да направиш — само ще хабиш сили да мъкнеш такава тежест, а все пак трябва и тайно да се промъкваш през гората с надеждата, че никоя местна гадинка няма да се заинтересува от теб.

Надниквайки в стаичката с разпределени по рафтовете стоманени ризници, ми се прииска да се пошегувам по повод тежестите, които трябва да мъкнем със себе си, но си прехапах езика още щом взех оборудването в ръце. Изненадващо, но изглеждащата масивна и тежка броня се оказа доста лека и, както се установи в последствие, изобщо не пречеше на движенията.

Накрая, въоръжени и снабдени с подходящи брони, ние дружно напуснахме кулата на скаутите.

— Нека да започнем нашата екскурзия с поглед към Прокълнатите земи — жизнерадостно предложи Ленди. — Да се качим на стената и да огледаме.

На стената стояха на пост няколко Майстора в стоманени ризници, които изобщо не ни обърнаха внимание.

— Ето това са прочутите Прокълнати земи — с нотка на гордост каза Ленди, правейки широк жест с ръка.

От стената се откриваше чудесна гледка към гората. Най-обикновена, широколистна, простираща се на километри във всички посоки. Изглеждаше съвсем спокойна, само тук-там се забелязваха отделни голи петна, явно оставени от бойни заклинания. Фортът беше отделен от гората с доста широка ивица изгорена до черно земя.

— Не изглежда чак толкова страшно — изрази на глас мислите ми Алиса.

— Така ли мислите? — усмихна се Ленди. — Гледайте тогава.

После създаде светеща топка с размер на човешка глава и я насочи към гората. Заклинанието преодоля ивицата изгорена земя, движейки се ниско над нея, и приближи до дърветата. А после от едно от тях изведнъж се появи някакъв облак мушици и за миг погълна топката.

— Звезден прах — кратко каза Шорт.

Явно този Майстор не се отличаваше с особена приказливост, затова пък Ленди се стараеше и за двамата:

— Дребни създания, подобни на мухи. Прозрачният им хитин блести на слънцето, оттам идва и името им. Хранят се с всякакъв вид енергия, включително и жизнена. Напълно изсмукват човек за около двадесет секунди, но за наше щастие не понасят студа и лесно се унищожават с минимално снижаване на температурата. Главното е навреме да ги забележиш.

— Красиво — неочаквано каза Наив.

— И смъртоносно — допълни Чез.

Велхеор кръвожадно облиза устни.

— Интересно.

— Това е само един от стотиците видове обитатели на Прокълнатите земи — продължи поясненията Ленди. — Оттук изглежда, че гората е плътна, но в действителност там има поляни, блата, просеки и така до самата река Дракха. Най-интересното е, че колкото и да се опитвахме да направим карта, така и не успяхме — местността постоянно се променя.

Полюбувахме се още известно време на гледката, откриваща се от стената, а после скаутите ни поведоха по самата периферия на форта, в посока печално познатата на Алиса кухня номер три. Колкото повече се отдалечавахме от площада, толкова по-малко хора се срещаха по пътя и толкова по-силна ставаше отвратителната миризма.

— А колко ще продължи нашето обучение? — попита Чез, прикривайки носа си с ръкав.

— Не можем да ви пуснем в Прокълнатите земи без необходимата подготовка — сериозно отговори Шорт. — Прекалено опасно е. Така че ще минете пълен курс под ръководството на Ленди и за това ще ви трябват… пет дни, може би седмица.

— Цяла седмица подготовка?! — иронично възкликнах аз. — А защо не пет минути?

— Да, кой ще успее да се научи за седмица? — подхвана Чез.

— Ако искаш да живееш, ще се научиш — засмя се Ленди. — Така, ето го и нашият зоопарк.

Огромното здание на зоопарка беше разположено на известно разстояние от основния комплекс сгради на форта и дори от многострадалната кухня, затова пък заемаше много повече пространство от която и да е от казармите. По форма напомняше огромен кръг или овал и, съдейки по всичко, беше построен изцяло от дагор. Очевидно този нереагиращ на магията камък перфектно задържаше в плен случайно създадените на бойното поле магически създания от Прокълнатите земи.

— Не е особено многолюдно — отбеляза Чез.

— Е, имахме няколко инцидента с избягали животни — уклончиво отвърна Ленди, — а и тази миризма, носеща се от кухнята… като цяло тази част на форта не се ползва с особена популярност.

— Страхотно. Бих се заселил тук. Къщичката е много сладка, със сигурност има и пълна звукоизолация — замечтано въздъхна Велхеор. — Случайно не ви ли трябва надзирател или пазач за вашия зоопарк?

Да нарече „къщичка“ каменната грамада без прозорци и врати можеше само Велхеор. А какви мисли са му минали през главата, докато споменаваше пълната звукоизолация, по-добре изобщо да не знам.

— Надзирател вече има, при това не е само един, но от помощ не биха се отказали — съвсем сериозно отвърна Майстор Шорт. — В крайна сметка всички тези същества трябва да се хранят…

— С човешка плът? — с надежда в гласа попита вампирът.

— С говежда — усмихна се Ленди. — А някои — с магически еманации. Пускаш в такава твар Огнена топка, а тя, вместо да изгори, се засища за седмица напред. Между другото, една от причините в Прокълнатите земи практически да не се използва магия е, че тя е почти безполезна срещу местните създания, затова пък определено привлича вниманието им.

Хм… подобни свойства, помня, имаха скелетите от Великото гробище — изсмукваха „маг“ буквално отвсякъде. Може би имат нещо общо със създанията от Прокълнатите земи?

Пристъпвайки към масивната каменна стена, Шорт почука някак странно по нея и пред нас веднага се появи проход. Камъкът буквално се разтвори, макар до този момент да мислех, че дагорът не се поддава на магия.

— Невероятно — възхити се Чез. — Изобщо не разбрах как го направихте.

— Да! — присъедини се и Алиса. — Та това е дагор!

— Новобранци — подсмихна се Ленди. — Имате още много да учите. Минавайте и не се задържайте на входа, скоро ще се затвори.

Ние бързо пристъпихме в прохода и след няколко крачки се озовахме в огромна зала. Изглежда тя заемаше цялото пространство на сградата и малко напомняше на музея в Академията. Само дето вместо множество рафтове и постаменти с различни експонати цялата зала се оказа заета от най-различни клетки и солидни сандъци. Стоманени, дървени, каменни, стъклени… И в повечето от клетките се наблюдаваше някакво движение, а в залата се разнасяха странни звуци. Миризмата също не беше особено приятна, но след посещението в кухня номер три изглеждаше съвсем поносима.

— Колко от тези същества има тук? — отчасти възхитено, отчасти изненадано попита Чез.

— Мисля, че има към няколко стотин — с готовност отговори Ленди. — Точен списък водят работниците в зоопарка. За съжаление, не всички същества могат да се хванат и още повече — да се задържат.

— А къде са самите работници? — попитах аз, оглеждайки се наоколо. — Да не би случайно някой да ги е изял?

— Напълно е възможно — усмихна се Ленди. — Но е по-вероятно просто още да не са се върнали от обяд.

— Ние ще отидем за учебните материали, а вие засега може да разгледате — каза Шорт и заедно с Ленди се отправиха някъде навътре в залата.

И ние с удоволствие пристъпихме към разглеждане на удивителната менажерия. Какво ли нямаше тук! Голяма част от съществата, по мое мнение, нямаха нищо общо с нормалните животни. Първата клетка ни порази със своя обитател — огромно зъбато създание с… всъщност, това беше всичко. То цялото се състоеше от безкраен брой усти и зъби. Една такава голяма зъбата топка, дори очи не се виждаха.

— Да, такова не можеш изхрани — сръга ме с лакът Чез. — Мисля, че този звяр ще надяде дори нашия Наив.

— Аха, че и него ще хапне в добавка — потвърди Велхеор.

— Вижте какво седи тук! — извика ни Алиса.

„Седи“ не беше особено подходяща дума за описание на странната субстанция, стичаща се по стъклото на покрития басейн. Съществото изглеждаше като голямо, виолетово, постоянно променящо формата си петно с множество израстъци.

После се полюбувахме на някакво подобие на огромна змия с три глави, гигантски зъбати цветя, хлебарки с големината на куче и много други незнайни твари. Ако всички тези същества живеят в Прокълнатите земи, аз определено не проумявах как изобщо успяват да оцелеят скаутите там. Особено без използването на магия.

— О, а тук има празна клетка, вратата е отворена! — извика Наив, прекъсвайки мислите ми. — Интересно, кой ли е бил вътре?

— Какво значи празна?! — попитах аз, усещайки как косата ми се изправя. — Нали казаха, че в зоопарка няма свободни места.

— И споменаха още, че периодично бягат животни — напомни Чез.

— Тук определено няма никой — увери ни Наив.

Ние с Алиса бързо се приближихме и се уверихме, че не греши.

— Велхео-ор — бавно каза Алиса.

— Нищо не съм пипал! — вдигна ръце в защитен жест вампирът и малко обидено добави под нос: — Просто не успях…

Докато Алиса оглеждаше самата клетка, аз приклекнах, привлечен от едва видим проблясък на пода. Няколко капки странна отровно зелена течност. Предполагам, слюнка или кръв, е, в краен случай друг отпадъчен продукт от обитателя на клетката. Само че къде е самият той, това беше въпросът.

Чез се приближи и седна до мен.

— Мислиш, че наистина нещо е избягало?

— По закона на гадостите — със сигурност — въздъхнах аз. — На туй отгоре Шорт и Ленди се запиляха някъде. Бих искал да знам що за същество е стояло вътре…

— Като го намерим — ще разберем — философски сви рамене Алиса. — Какъв е планът за действие?

Разбира се, всички, в това число и Велхеор, ме погледнаха въпросително.

— Не можем да използваме търсещи заклинания, така че ще трябва лично да огледаме. Ще обиколим навсякъде.

— Гениален план — изкоментира Алиса.

— Не, гениалното е да се възползваме от вашите вампирски способности — посочих на Велхеор петното непозната течност до клетката. — Ще можеш ли да го намериш по миризмата?

Признавам, това беше един от редките случаи, когато най-кървавият вампир на хилядолетието не намери веднага отговор.

— Да не би да намекваш, че искаш да ме използваш като куче? — бавно каза той накрая, присвивайки заплашително очи.

Интуицията така ме изрита в задника, че веднага се скрих зад Алиса.

— Ами обонянието ви е много по-добро от това на хората — напомних предпазливо. — Ще се разделим на две групи, в едната ще бъдат Алиса и Наив, а в другата — ти.

— Добре — изненадващо лесно се съгласи вампирът, — но тогава ти ще дойдеш с мен.

Въпреки добродушния тон на Велхеор останах с неприятно усещане.

— Ъ-ъ… ами добре — бях принуден да се съглася, вече предчувствайки, че в случай на нужда не трябва да се надявам на помощ от вампира. Пак ще ме остави да се оправям сам, като коментира случващото се от безопасно разстояние.

Съдейки от факта, че клетката не беше осветена, явно живеещото в нея същество предпочиташе нощния начин на живот, което значително усложняваше търсенето. Главно моето и на Чез. Другите трима прекрасно се ориентираха в тъмното.

За щастие, залата на зоопарка не беше чак толкова голяма, че да се загубим в нея. Ако някой се натъкнеше на беглеца, другите бързо можеха да му се притекат на помощ. Макар като се сетя, че тук не можем да използваме магия, не бях много сигурен как ще се противопоставим на създанието. От разходката из зоопарка едно нещо научихме със сигурност — далеч не всеки обитател на Прокълнатите земи можеше да бъде неутрализиран с хладно оръжие.

— Виж какво, това същество сигурно е ценно, така че гледай да го хванеш живо — предупреди ме Велхеор. — Опитай да му подсечеш крачетата, ако го догониш.

— Крачетата? Ти да не би да го виждаш?

— Разбира се. Този паяк вече пет минути пълзи по стената редом с нас, чудейки се от коя страна да те ухапе.

— Какво?! — подскочих аз и рязко отскочих от стената. — Сериозно?!

— Шегувам се — врътна се Велхеор. — Откъде да знам защо се е лепнал за нас.

Дали защото вампирът се шегуваше или защото съществото добре се прикриваше в тъмното, но не можах да видя нищо. Не разчитах особено на услужливостта на Велхеор, затова побързах да се приближа до една от клетките, оборудвани с осветление. Тук поне можех да не се боя от внезапно нападение.

— По-добре реши какво искаш. Търсим ли създанието или бягаме от него? — насмешливо попита вампирът.

— Тогава ти го залови — озъбих се аз.

— А, не, аз съм тук в качеството си на куче-търсач, сам го каза. За залавяне не е ставало въпрос. Мога само да посоча с пръст къде стои.

— И къде е сега?

— Точно на рамото ти.

— Шегаджия.

— Струваше си да опитам — отвърна вампирът, без изобщо да се смути.

И тогава аз все пак видях избягалото от клетката си същество. Големият паяк изпълзя предпазливо в осветеното петно. Какво ти голям — направо огромен! Мисля, че масата на покритото с хитин тяло изобщо не отстъпваше на моята и на Велхеор, взети заедно.

Стиснах още по-силно кукрито в ръката си.

— Имам чувството, че няма да можем просто да я смачкаме тази буболечка. Някакви идеи, Велхеор? Ъ-ъ, Велхеор?…

Вампирът отдавна се беше изпарил. Затова пък паякът реши да прояви активност и да ме опознае по-отблизо. Не знам дали се хранеше с плът или енергия, но определено не възнамерявах да споделям с него нито едното, нито другото. Отскочих близо до клетката, вдигнах кукрито пред себе си и започнах да оглеждам хитиновия гръб, чудейки се къде е най-добре да го пробода.

— Велхеор — за всеки случай още веднъж просъсках аз.

Вампирът сигурно ме чуваше прекрасно, наблюдавайки някъде от тъмното, но не бързаше да помогне. Жалко само, че предварително не помислих какво ще правя, когато все пак намеря беглеца. И сега, ето го пред мен, но нещо никакви умни идеи не ми минаваха през главата.

— Хайде да не правим сцени и тихо и мирно да те върнем обратно в клетката — бавно казах аз.

Казват, че човешката реч успокоява животните. Интересно, а дали важеше и за паякообразните?

Уви, не важеше. Като по някакво чудо успях да се изплъзна, но по бързина паякът явно не отстъпваше на вампирите. В момента, когато той се метна към мен, аз отскочих встрани, пропускайки покрай себе си свитото на топка тяло на паяка, и дори успях да посегна с кукри. Разбира се, щеше да бъде прекалено хубаво, ако бях успял — ножът се плъзна безсилно по хитиновата черупка, без да причини никаква вреда на съществото. Но силата на удара леко промени траекторията на неговия скок и, както се оказа, ме спаси от плен. Дебелата лепкава струя, изстреляна от паяка, мина точно пред носа ми, облъхвайки ме с кисела миризма и пръски зелена течност.

За миг ми мина мисълта, че съвсем погрешно приехме зелената течност за кръвта на избягалото създание, после бързо се скрих зад най-близката клетка. Залавянето на паяка се оказа доста по-сложно, отколкото можех да си представя в началото. Ако изобщо си бях представял нещо, разбира се, а не самоуверено да хукна да го търся.

— Хора! Намерих го! — извиках аз, осъзнавайки пределно ясно, че с гадината сам просто няма как да се справя.

А всичко можеше да е много по-лесно, ако не бях загубил способности към Занаята. Макар че, от друга страна, не можех да ги използвам тук — не се знае как ще реагират на това многочислените пленници.

Следях внимателно паяка през решетките на клетката, очаквайки следващите му действия. За щастие обитателят й, гигантски двуглав вълк с кожа от камък, не проявяваше интерес към мен, любезно позволявайки ми да използвам дома му като прикритие.

Паякът отново скочи и изстреля паяжина. Отместих се встрани, оставяйки клетката с невъзмутимия обитател между нас, и неволно се възхитих на заинтересоваността на паяка към моята персона. Опасността си е опасност, но да ме гонят като плячка из целия зоопарк изобщо не ми харесваше. Честно казано, дори не можех да кажа, че съм уплашен, това по-скоро беше тонизиращо вдигане на адреналина, нищо повече. Предполагам, че след приключенията в Крайдол и земите на вампирите беше доста трудно да ме изплаши каквото и да било. Затова действах с ясното съзнание, че с достатъчна предпазливост ще мога да се справя със ситуацията.

— Зак, къде си?! — раздаде се викът на Чез.

— Тук! — извиках в отговор и размахах ръце с надеждата, че сега вече ще ме види.

— Що за гадост е това? — чух до ухото си гласа на Алиса.

— Паяк… очевидно — подскочих стреснато. — Не бива да се прокрадваш така.

— А ти внимавай повече — изсумтя право в ухото ми вампирката. — Как ще го върнем обратно в клетката?

— Сложен въпрос — отговорих честно, обърнах се и буквално допряхме носове с Алиса. — Бих го зашеметил, но не знам къде му е мозъкът, за да го ударя там. И те имат ли изобщо мозък?

Алиса ме хвана нежно за брадичката, целуна ме по устните и обърна поглед обратно към паяка.

— Като заговори за липса на мозък…

Целувката беше толкова неочаквана и приятна, че в първия момент не разбрах за какво говори. А ето какво се случи — неочаквано за мен, а по мое мнение и дори за много добре ориентиращият се в тъмното паяк, в светлото петно изскочи Чез с меч в ръка. Той никога не беше обичал да се затормозява с тактика, но този път надмина себе си. Няколкото мълниеносни удара достигнаха целта си, но уви, не причиниха никаква вреда на паяка. Затова пък паякът най-накрая намери удобна цел да стреля.

— Пази се! — със закъснение извиках аз.

Чез не успя да избегне паяжината и за миг се оказа не само със залепнали ръце и крака, но и плътно прикован към пода. Сега не можеше да се движи, но пък ругаеше за трима.

— Трябва да го спасяваме — въздъхна Алиса. — Нали му казах да не си търси белята.

„Интересно, а къде ли е Наив?“ — едва успях да помисля, когато до Чез се появи и втора покрита с паяжина фигура. Бедният Викерс младши изобщо не нападна, само се опита да освободи рижия герой от лепкавата зелена субстанция. Паякът напълно забрави за нас, увлечен да превръща моите приятели в два безформени крещящи пашкула.

Нямахме време за съставяне на планове — не знаехме как тази паешка течност влияе на кожата, освен това приятелите ни можеха просто да се задушат без нашата помощ. Споглеждайки се бързо, ние с Алиса изскочихме от укритието си и се втурнахме към паяка. Той светкавично прехвърли вниманието си към нас, изстрелвайки няколко лепкави топки, но ние с лекота ги избягнахме и едновременно го нападнахме. Ударът ми с кукри отново не направи дори и драскотина на създанието, затова пък Алиса успя да отреже три от общо осемте му крака.

Оказа се, че паяците могат доста добре да пищят. А и да бягат много бързо на пет крака. Преди да успеем да направим каквото и да било, паякът изчезна в тъмнината. Впрочем, така стана по-добре, защото трябваше спешно да спасяваме приятелите си. Да ги измъкнем от паяжината обаче не се оказа толкова лесно — гадната субстанция изобщо не приличаше на конец или въже, а по-скоро на лепкаво желе. С използване на Занаята почистването можеше да приключи за няколко минути, а така трябваше да изстъргваме тази гадост слой по слой с помощта на ножовете си.

— С какъв акъл изскочи така? — мърморех на Чез, докато работех усърдно с ножа. — Първо трябваше да поогледаш. Ами ако паякът използваше киселина вместо тази слузеста гадост?

— Е, той и без това не може да се нарече красавец — ехидно отбеляза Алиса. — Така че нямаше кой знае колко да се промени. Но виж, за Наив щеше да е жалко, все пак в Крайдол го чака момиче.

— Чака ме — веднага глупаво се ухили Наив.

— Ей, мен също ме чака момиче! — обиди се Чез.

— Аха, в мечтите ти — продължи да се присмива вампирката. — На коя би й притрябвал такъв безмозъчен.

Освободихме приятелите си и горе-долу ги изчистихме от лепкавата слуз, след което се върнахме към проблема с намирането на избягалото животно.

— Предлагам да не правим повече глупости и да изчакаме завръщането на Ленди и Шорт — каза Алиса. — Те вероятно знаят всичко за всяко от съществата тук и лесно ще уловят паячето.

— Но това е… скучно — възмутено заяви Чез.

— Остава още и за ловен дух да заговориш — започнах да се ядосвам аз. — Позабавлявахме се, стига толкова. Ще чакаме завръщането на Майсторите, точка.

Наив озадачено се почеса по изцапания си с паяжина врат.

— Нещо много дълго се забавиха, между другото.

— Да, подозрително е вече — съгласи се Чез. — Може нещо да се е случило с тях? И Велхеор изчезна някъде…

— Тук съм! — раздаде се от тъмното гласът на вампира.

Велхеор се появи в осветеното място, но не сам, а с трупа на избягалия паяк. Вампирът носеше създанието пред себе си с изпънати ръце, заливайки пода със зелена слуз, без да се притеснява нито от размера му, нито от немалката му тежест.

— Това ли търсите?

Той хвърли трупа в краката ни, принуждавайки ни да отстъпим няколко крачки.

— Браво! — неочаквано се раздаде силен глас някъде отгоре.

По протежението на стените на зоопарка, на височина десетина метра, започнаха да светват лампи и неочаквано се оказа, че, меко казано, не сме сами. Цялата зала беше опасана от нещо като остъклен балкон, зад който се тълпяха десетки души и с весело любопитство се пулеха срещу нас.

— Това пък как да го разбирам? — с искрен интерес попита Велхеор, забелязвайки сред зрителите Шорт и Ленди.

— Просто малка традиция, своеобразно изпитание при постъпване в редиците на скаутите. Поздравления, не го издържахте.

— Изглеждаше ми подозрително, че всички са отишли да обядват и никой не е останал в зоопарка — проговорих аз, оглеждайки събралите се на балкона хора. — Съществата се нуждаят от постоянни грижи, а заклинания или артефакти явно не могат да се използват.

Алиса срита останките на паяка.

— И много ли са успявали да го минат?

— Е, вие сте първите, които подлагаме на това — каза Ленди с ехидна усмивка. — Решихме да започнем традицията с вас. Никой не можеше да си представи, че ще е толкова смешно.

— Ние просто не бяхме готови за такова… — опитах да се оправдая. — Необичайни условия, забрана за използване на магии…

— Учили са ви да работите в екип, минали сте практика, а в крайна сметка направихте някакъв цирк! — прекъсна ме Шорт. — Направо не мога да си представя как ще работим с вас. Да се надяваме, че Висшият вампир ще успее да ви подсигурява и четиримата, защото в противен случай няма да издържите в Прокълнатите земи повече от няколко минути.

Изглежда наистина разстроихме брадатия Майстор, защото изглеждаше доста вбесен.

— Шорт малко преувеличава — успокои ни Ленди. — Но ви съветвам да си вземете бележка за в бъдеще и да поработите над грешките. Особено рижия и дебелия, тия двамата са направо тежък случай.

— Да, всички сте „юнаци“ — малко по-спокойно каза Шорт. — Качете се по стълбите отдясно да отидем в кабинета ми, ще ви дам учебни пособия.

Странно, мислех си, че кабинетът му е в онази очукана кула при стената. Представете си изненадата ни, когато брадатият ни въведе в прилична по размери зала с величествени колони, множество рафтове с книги, няколко бюра и елегантни, меки дори на вид кресла.

— Някои от предимствата на работата в зоопарка — поясни Ленди. — А кулата до стената — тя е само една дежурна стая. Дръжте се добре и ще ви отделим ъгълче тук. Мъ-ъничко ъгълче. В килерчето.

На дългия бар вече ни очакваше купчина книги с червени корици.

— Отсега нататък това ще бъде вашата библия — съобщи капитан Шорт и ни раздаде по една огромна книга. — Молете се на нея и я пазете като най-голямата ценност след живота ви. Всъщност, именно тя ще ви спасява живота. При това повече от веднъж.

„Това вече съм го чувал някъде“ — помислих си, докато въртях книгата в ръце.

„Откриване и избягване пагубното въздействие на остатъците от магически заклинания“ — гласеше надписът на корицата. Отваряйки книгата някъде по средата, аз с изненада видях изображението на нашия многокрак познайник. „Глава 13. Паяци и други членестоноги същества“.

„Иска ли питане. Разбира се, че глава тринайсет“ — усмихнах се аз.

— Какво внушително название за всички тези отвратителни същества — коментира книгата Алиса. — Остатъци от магически заклинания.

— Ама че „остатъци“! — удивено извика Чез. — Вижте на осемдесета страница! Добре, че тези шегаджии не се сетиха да пуснат нещо подобно срещу нас!

Това, което беше изобразено на споменатата от Чез илюстрация, преди всичко напомняше на огромна яма със зъби. „Скокливко“ — гласеше надписът към рисунката.

— Как изобщо скача това нещо? — не схванах аз.

Следващата страница отговаряше на въпроса ми с плашеща яснота: „Скокливкото е един от най-лесно откриваемите хищници в Прокълнатите земи. Главното е да го забележите преди групата да се приближи в обхвата на скока му, който е около десетина крачки. Радиусът на устата на възрастен Скокливко достига до четири крачки, а броят на зъбите му — до шест хиляди. Регистрирани са случаи, когато тези същества са изяждали наведнъж по няколко невнимателни пътника“.

— Знаете ли, започвам да подозирам, че сержант Торн не е чак такъв сексист — замислено каза Чез. — Може би се е опитвал да защити Алиса от попадане в този отряд на смъртници? Кухня номер три вече не ми изглежда чак толкова ужасно място.

— Защо тогава не поработиш малко вместо мен? — веднага реагира Алиса.

— Да бе, да — ухили се Чез. — Къде по-добре е да спя няколко часа повече, а след това да те тормозя. За нищо на света няма да се откажа от такова удоволствие!

Бързо се намесих в словесната им престрелка, преди да се е превърнала в поредната юмручна свада:

— С твоя характер максимум до два дни ще се озовеш в кухнята.

— И аз забелязах, че Чез не му харесва — съгласи се с мен Наив.

— Мисля, че всички ние не му харесваме — в тон с мен каза Алиса. — Е, освен Велхеор.

— Да — включи се Велхеор. — Добър си е, разбира ги тия работи.

— Много командва — изрази авторитетно мнение Наив.

— Всички тук са странни — тихо се обади Чез, хвърляйки поглед към проснатия в креслото блондин. — Торн поне е разбираем, а от нашия еднорък Ленди наистина настръхвам. Необичайно е да видиш човек с парче дърво вместо ръка… Нали друидите отдавна могат да лекуват всичко, освен смъртта, а това тук… А и този Шорт, и той като Торн — същата гадина.

На мен Шорт не ми изглеждаше чак такава гадина, но и добродушен беше трудно да го наречеш. Е, както и да е, ще поживеем — ще видим.

Действие 4

Същата вечер след вечеря всички се заехме с внимателно изучаване на ръководството. Книгата се оказа нещо средно между учебник по биология и книга на ужасите. Точните описания и схематичните рисунки се редуваха с нечетливи драсканици, написани сякаш от ръката на някое невръстно дете, и ужасни страшилища. Имената на създанията скаутите също бяха подбрали много поетично — „Златна камбанка“, „Мълчаливата“, „Мъглата на войната“, „Черната вдовица“. Всяко същество си имаше свои собствени особености и слаби места, а единственото, което ги обединяваше, беше горещата любов към човешката плът.

Сънищата след подобно четиво би трябвало да са изключително кошмарни, но присъствието на тихо спящата до мен Алиса спаси нервите ми. На втората нощ смущението беше отстъпило място на предпазлива нежност и ние заспахме прегърнати. На следващата сутрин вампирката я нямаше — този път беше успяла да се събуди и да отиде в столовата, без да пречи на останалите. Велхеор също беше изчезнал някъде — мястото под леглото му беше празно. Затова пък Наив спеше така, че леглото му буквално подскачаше, потропвайки равномерно по пода със стоманените си крака.

Чез се събуди едновременно с мен и веднага се втурна да буди Наив с крясъци, при което той подскочи от изненада и удари главата си отдолу в леглото. Като цяло, събуждането мина весело.

А веднага след закуската, по време на която на нашето трио му хвърляха подозрителни погледи почти всички присъстващи в трапезарията Майстори и ученици, започна обучението ни. Проведе се в едно от помещенията в зоопарка, оборудвано като малка класна стая. Именно там към нас се присъединиха незнайно къде изчезналия Велхеор и отработващата наказанието си Алиса.

През целия ден Ленди ни чете лекции за обитателите на Прокълнатите земи и начини за оцеляване в това недружелюбно място. И колкото повече напредваше обучението, толкова по-малко ми се искаше да изляза извън стените на форта.

— Имайте предвид, че колкото по-красиво е цветето, толкова е по-опасно — говореше Ленди. — Разбира се, освен ако не е най-обикновено цвете.

— А ако е най-обикновено?

— Тогава е още по-опасно — с крива усмивка каза Майсторът. — По принцип, всички растения в Прокълнатите земи са потенциално опасни. Ако отворите страница четиридесет и осем, ще видите един типичен представител на красивите и опасни цветя, изяждащи жертвата си.

На качествената илюстрация беше изобразено красиво червено цвете с широко разперени назъбени листа, апетитно поглъщащо гигантски орел.

— Жалко за птицата — въздъхна Чез.

— Е, ако това ще те успокои, умряла е от удоволствие. Това цвете, които ние обикновено наричаме „Ароматът на смъртта“, изпуска приятен аромат, чието вдишване води до тиха и спокойна, дори бих казал, нежна смърт.

— Има ли изобщо някъде в Прокълнатите земи място, където да може да се диша спокойно?

— Между другото, въздухът на някои места също е вреден.

Да, и ние така разбрахме. Опасни са всички растения, животни, дори земята сама по себе си може да носи смърт. Съдейки по всичко, когато все пак ни изпратят там, по-лесно ще е да се самоубием, отдалечавайки се само няколко крачки от стената. За да не се мъчим.

— Че това проблем ли е? — сви рамене Чез. — Ще използваме щитове с въздушни филтри и готово.

— Не може — Ленди се почука по слепоочието. — Всички магически създания ще бъдат привлечени от енергията. Ако създадеш дори и най-малкото заклинание, веднага към него ще се втурнат всички същества от околността. А ако решиш да направиш нещо по-сериозно, половината Прокълнати земи ще се събере да гледа и участва.

Май започнах да разбирам защо Шорт не се разстрои особено от новината, че двама от нас нямат способности към Занаята. Просто скаутите могат да минат и без тях. Макар че щом още от самото начало смятаха да ни вкарат в този отряд на смъртници, за мен и досега си остава загадка защо оставиха Викерс старши в Крайдол?

Велхеор се облегна назад в стола и демонстративно се прозя.

— Не е чак толкова опасно там, в тези ваши Прокълнати земи. Сладкодумци.

— Какво?! — хорово попитахме ние и Ленди. — Бил си там?!

— Разбира се. Още първата нощ.

Ококорихме се.

— Нали спахме в една стая. Кога се успял да излезеш от стаята и да се върнеш сутринта, за да ни събудиш всички? — подозрително попита Алиса.

— Спяхте толкова дълбоко, че можех да танцувам и да пея песни.

— Аз спя много леко — наежи се вампирката, при което ние с Чез се засмяхме.

— Да, никой няма толкова лек сън — не се сдържах аз и веднага си заработих лакът в ребрата от Алиса.

Ленди озадачено се почеса по главата с единствената си цяла ръка, разглеждайки внимателно Велхеор.

— Бих искал да знам как се преодолял защитата на форта на връщане?

— А аз бих искал да знам как може да се пътува между световете — насмешливо отвърна вампирът, гледайки кой знае защо в моята посока. — Но вашите желания, за разлика от моите, може и да не се сбъднат.

Ох, Велхеор просто не може да миряса, надявайки се да разбере как така се пренесохме от Царството на вампирите в Крайдол. Всъщност, може би вече е време да му разкрия тази тайна, все пак всички живеехме в една стая и да се промъкваме във Великата библиотека, оставяйки Велхеор в неведение… това беше практически невъзможно. С неговия слух и реакции. Направо не знам той спи ли изобщо?

Велхеор така и не се предаде, отказвайки да говори за това как е излязъл от форта и какво е правил в Прокълнатите земи. Останалата част от занятието премина доста спокойно, а веднага след обяда ние с Наив отново се отправихме към изследователския център, за да се заемем с проучването на самите себе си. Не знам как се развличаше нашия новоизпечен вампир, но аз отново и отново се опитвах да мина изпитанието за проверка способността към Занаята и не можех да видя уж висящата във въздуха пред мен топка енергия.

През следващите няколко дни ми направиха един куп анализи, пробваха да ми въздействат с хипноза, с различни заклинания и дори с друидски отвари. Единствената добра новина беше, че вече се оказах напълно неподатлив на хипноза. Не знам на какво точно се дължеше, нали като дете с лекота съм бил обработван от хипнотизатор, но сега това беше станало абсолютно невъзможно. След като достатъчно издевателстваха над мен, учените решиха да продължат с онази „практика“, за която се опитвах да не мисля през целия ден. Това беше първият път след завръщането ми от Царството на вампирите, когато използвах артефакта за вдигане на мъртъвци, или по-скоро, неживи. Заведоха ме в неголямо помещение, в което кротко чакаха съживяване два не особено добре запазени трупа. Съдейки по останките от дрехите, това някога са били ученици от Академията, а може би и Майстори — различаваха се очертания на ливреи, но не беше възможно да се определи цвета.

— Извадиха ги от корема на питон — поясни плачевното състояние на телата Майстор Ревел. — Нямаха късмет момчетата, натъкнали се на гадината пред самата стена. Докато вдигнат тревога, змията успяла да глътне двама, но с пълен стомах не е стигнала далече.

— Можеше да минем и без подробности — намръщих се аз.

— Свиквай. Ако от теб ще има повече полза като некромант, с труповете ще си на „ти“.

В помещението се втурна странен Майстор с леко разрошена сива коса и абсолютно неадекватен поглед. Може би ако ми бяха казали предварително, че този човек ще ме изследва, аз и за секунда не бих се поколебал да офейкам в Прокълнатите земи. В ръцете си този не внушаващ доверие субект носеше моя артефакт.

— Да, да, искам най-накрая да видя как работи това удивително нещо! — бързо проговори Майсторът, подмятайки щастливо черепа от едната си ръка в другата.

Гласът му се оказа дрезгав, неприятен, сякаш с усилие излизаше от гърлото му.

— Това е Майстор Некор, нашият специалист по некромантия — представи лудия плешивия Майстор.

Признавам, не така си представях некромантите. Може би по-бледи, или по-високи, а и определено по-адекватни. Този изглеждаше така, сякаш вчера са го пуснали от психиатрия. При това не от столичната, а от намираща се в най-затънтения град в Пограничните райони. Стъпвал съм служебно в подобно място в Крайдол — запомних най-вече не миризмата и мръсотията, а усещането за потискаща и безпределна лудост. Нещо такова се излъчваше и от този разчорлен Майстор.

— Започвай — кимна ми Майстор Ревел. — Ние ще засечем времето.

Погледах още веднъж към подозрителния специалист по некромантия и послушно пристъпих към работа. Сега не можех да усетя как артефактът изсмукваше енергия от окръжаващото пространство или да наблюдавам процеса на наслагване на заклинанията, но той все още изпълняваше мислените ми команди. Съвсем наскоро проверих действието му в Крайдол върху трупове на плъхове и черепът сработи почти мигновено. Този път процесът се забави дотолкова, че в един момент дори си помислих, сякаш заедно със способностите си съм загубил и възможността да ползвам артефакта.

„Вдигни тези двамата“ — обърнах се мислено към артефакта.

Няколко минути нищо не се случи. Вече започнах да нервнича, когато с труповете започна да се случва нещо странно — останките от месо и тъкан започнаха да димят, а след това избухнаха в ярко червени пламъци.

Ние едновременно се отдръпнахме от изненада.

— Интересно! Винаги ли така става? — с нездрав блясък в очите попита ученият.

— Не, преди нищо подобно не се е случвало, те просто ставаха — и това е.

Сякаш чули думите ми, горящите неживи неуверено, все едно събуждайки се от дълъг сън, се претърколиха и започнаха непохватно да се изправят на крака. Застанаха мирно и продължиха да горят, докато накрая не се превърнаха в абсолютно чисти и гладки скелети. Само дето костите вместо бели бяха станали кърваво червени.

— Невероятно — възхитено заподскача около скелетите ученият. — Това няма нищо общо със съвременната некромантия. Съвсем различни принципи на изграждане на заклинанията.

„Нищо невероятно, ако знаеш, че този артефакт не е от нашия свят. Разбира се, нямам намерение да говоря за това, така че нека си блъска главата над произхода на черепа колкото си иска“ — малко злорадо си помислих аз.

— А как изпълняват заповедите ти, когато се стигне до бойни действия?

— Ами никак. Единственият път, когато създадох армия от неживи, аз просто им заповядах да атакуват замъка, като използват всичките си умения. Съдейки по това, което видях, те доста добре размахваха оръжие.

— Явно заклинанията влагат в тях някакви умения — ентусиазирано започна да размишлява на глас Майсторът. — Разбира се, ние също правим нещо подобно, само че за създаване на сплитане от такова ниво ще загубим наистина много време.

После ученият заповяда на помощниците си да донесат два меча и ме помоли да накарам скелетите да се бият един срещу друг. Очаквахме да видим нещо като куклен театър с нелепо размахване на оръжия, но се оказа много по-интересно — мечовете буквално засвистяха във въздуха. Черепът беше направил от скелетите доста добри фехтовачи, да не кажа и нещо повече. За мен всичко изглеждаше още по-странно, защото много добре помнех как се сражаваха неживите по стените на Сеон, и показаното тогава дори не се доближаваше до двубоя пред очите ни. В крайна сметка единият от скелетите беше буквално накълцан на малки парченца. Странният, но много наблюдателен учен, който за разлика от мен можеше да вижда сплитанията на заклинанията, веднага отбеляза, че заклинанието, вдигнало неживите, е разпределено равномерно по всички кости и отслабва постепенно с отделянето им една от друга. С други думи, като отделиш на неживия ръцете, краката и главата, може наистина да го убиеш. Между другото, точно това и направи единият от скелетите с другия.

— Интересно. Но защо единият скелет се оказа по-силен от другия?

— Наистина странно, нали на теория заклинанието би трябвало да влага еднакви способности във всеки мъртвец — съгласи се Майстор Ревел. — Кое даде предимство на този нежив?

— А може би отговорът е в това какъв е бил преди смъртта си? — предположих аз.

Ученият ме погледна така, сякаш съм идиот, което в негово изпълнение изглеждаше особено оскърбително.

— Млади човече, вие очевидно изобщо не разбирате от некромантия, в противен случай никога нямаше да задавате толкова глупав въпрос. Разберете, че това е само физическо тяло и нищо повече. Душата се е отправила в своето пътешествие към ново прераждане или в каквото там е вярвал умрелия, а тялото е останало тук.

Замълчах обидено, решавайки повече да не се позоря с глупави въпроси. А те сигурно бяха глупави, защото в некромантията бях не просто нула, а дори по-скоро отрицателна величина.

— Всъщност вътре в мозъка остават информационни полета и информация — замислено каза Майстор Ревел. — А фактът, че ние не сме в състояние да прочетем по-дълбоката информация, освен най-простите предсмъртни спомени, не означава, че това е невъзможно.

Ученият изсумтя сърдито, почовърка с пръст в ухото и с нежелание се съгласи:

— Добре, по-късно ще проверя досиетата на мъртвите…

В крайна сметка се наложи да заповядам на скелета да се подчинява на командите на учения, оставяйки го насаме с костите и артефакта. Накрая Майстор Ревел ме покани в кабинета си да пийнем малко као и да поговорим. Да поговорим, как не. На практика трябваше да отговарям цял час на настоятелните въпроси на шефа на службата за сигурност на Академията. Страхувам се, че от мен никога няма да стане добър лъжец, защото колкото и да се стараех, постепенно започнах да се оплитам в собствените си истории. Не е лесно да запомниш всички лъжи и премълчани неща, казани под пронизващия поглед на Майстора. Той не се опита открито да ме хване в лъжа, но неговите многозначителни „ясно“ и „така значи“ направо ме изваждаха от равновесие, карайки ме да се изнервям все по-силно и по-силно. В края на нашия мил разговор главата така ме цепеше, сякаш са ме изтезавали няколко денонощия без спиране. Макар че можеше да се дължи и на това, че ми бяха взели прекалено много кръв за изследвания…

Поредната вечеря преминах като в мъгла. Наив възхитено разказваше за това какви успехи са постигнали с пръстените и използването на новия вид енергия, Чез и Алиса ентусиазирано обсъждаха лекцията на Ленди, а аз седях и гледах в една точка. Смътно си спомням, че Велхеор, както обикновено, пропусна вечерята и се появи едва в стаята.

— Пак ли пропусна вечерята? — вяло попитах аз.

— Вечерях друго.

Вампирът се просна на пода с разперени ръце и впери замислен поглед в тавана.

— Надявам се, че никого не си убил? — разтревожено попита Чез.

— Може би само малко го осакатих. Възможно е и още няколко души да се събудят на сутринта и да открият по вратовете си незнайно откъде появили се следи от нечии зъби. Не знам чии, честна дума.

— Само си приказва — Алиса лекичко срита вампира, така че да се отдръпне и да я пусне към нашето легло. — Търси роднината на Келнмиир, убил сестра му. Наблюдава Майстор Ревел, прави справки…

Велхеор с едно гъвкаво движение се изправи на крака.

— По-тихо, за бога, по-тихо, и стените имат уши. Вие си имате свои работи, а аз — мои.

— И как върви?

— Кръвното отмъщение не е някаква си игра на война по границата, то изисква задълбочена, внимателна подготовка и творчески подход — уклончиво отговори вампирът.

— Тоест нищо не е научил — поясни Алиса. — Опитах се да му помогна, като разпитах работещите в кухнята, но никой не беше чувал за вампир, работещ за Майстор Ревел. Ако си имат някакви свои далавери, правят ги тайно.

Чез със скок се пльосна на леглото си и въздъхна с облекчение.

— О-о-о, какво блаженство, най-накрая да си почина. Ама че ден се оказа.

— На мен ли го казваш? — раздразнено реагира Алиса. — Всяка сутрин се блъскам в кухнята, докато вие тук спите като трупове!

— Повярвай ми, по-добре в кухнята, отколкото общуване с Майстор Ревел — въздъхнах уморено и разтърках слепоочията си. — Днес ме разтърси из дъно. Да не говорим за безкрайния маратон анализи.

Алиса седна до мен на леглото, прегърна ме и ме целуна по бузата. Животът веднага стана по-хубав.

— Бедничкият ми той. Може пък Велес да има някакъв напредък във Великата библиотека? — предположи тя. — Струва си да отскочим дотам.

— Къде, къде да отскочим? — с интерес повтори Велхеор.

Всъщност и аз самият вече бях мислил за това. Да държим вампира в неведение ставаше твърде проблематично, а и безсмислено.

— Ще видиш — отвърнах злорадо.

Най-сетне и аз да имам възможност да поиздевателствам малко над вампира. Предполагам, че за единствено слабо място на Велхеор можеше да се счита ужасяващото му, довеждащо го до лудост любопитство.

— Искаш да попаднеш там през тази врата? — с любопитство попита Чез. — А какво ще стане, ако някой се опита да влезе при нас, докато си в библиотеката?

— Нямам представа — отговорих честно. — Опитвам се да не мисля за това. Така че задръжте вратата отворена, докато съм на гости на Велес.

— Аз идвам с теб — сграбчи ръката ми Алиса.

— Не се и съмнявам — усмихнах се аз. — Велхеор, ще дойдеш ли с нас?

Вампирът ни изгледа подозрително.

— Разбира се, че ще дойда. Макар че още не съм разбрал къде. За всеки случай ви напомням, че зад тази врата има коридор, а не някаква си библиотека.

Приближих с тайнствен вид вратата, пъхнах ключа в ключалката и дръпнах дръжката.

— Отваря се навън — веднага отбеляза вампирът.

Да, спомням си, някога аз също се чудех на това.

Преди ние с Алиса да успеем да влезем в библиотеката, Велхеор се шмугна покрай нас и така си и застина, със зяпнала от възторг уста.

— Уау — прошепна накрая.

Велес вече достатъчно беше свикнал с библиотеката, така че веднага почувства появата ни. Нямаше нужда да го викам, Пазителят сам се появи насреща ни.

— Привет, момчета.

— Здравейте — учтиво поздравихме ние.

Историята на нашето познанство с този мил старец беше доста интересна. Бившият библиотекар се беше опитал да ме обере в Крайдол, и, разбира се, не успя. По време на разпита се изясни, че е останал без работа след опожаряването на местната библиотека. Решавайки някак си да му помогнем, ние го уредихме като готвач в ресторанта на наш познат. Благодарение на фотографската си памет, съхраняваща хиляди рецепти от готварски книги, той бързо направи ресторанта най-популярното място в града, но в душата си все още тъгуваше за старата си работа. И така се стекоха нещата, че успях да го направя библиотекар на най-голямата библиотека във вселената. Е, или поне една от най-големите.

— Аз те познавам — каза Велхеор, продължавайки да се оглежда наоколо. — Ти си готвач в „Мечта“. Тук да няма и кухня?

— Какво ли няма тук — усмихна се Пазителят на библиотеката. — Е, Зак, имаш ли успех с артефакта?

След завръщането от земята на вампирите нямах възможност и време да поговоря с библиотекаря за каквото и да е друго освен черепа. Ние с всички сили се опитвахме да се отървем от проклетия артефакт, отнел ми всички способности към Занаята, надявайки се да решим проблема преди заминаването за форт Скол. За съжаление, така и нищо не се получи, и сега проблемът ми стана достояние на лабораторията на Майсторите.

— Не, никакъв. Вече започвам да губя надежда.

Изпроводих с поглед вампира, който без да пита тръгна да се разхожда между рафтовете с книги.

— Логично, все пак този артефакт е от друг свят — съчувствено поклати глава Велес, но виждайки лицето ми, веднага се поправи: — Макар че, разбира се, не бива да губиш надежда.

Аз и без него знаех, че сегашните Майстори все още не могат да разберат принципите на действие на древните артефакти, съхранявани в музея на Академията. Какво да кажем за магия от други светове. Но надеждата, както е известно, умира последна. А ако тя все пак умре, аз като новоизпечен некромант ще я съживя отново.

— За съжаление, аз също не успях да намеря нещо, което да ти помогне по някакъв начин.

Какво пък, аз на това вече и не разчитах особено.

— Добре, този проблем засега ще го отложим. Но имам още няколко въпроса, до които досега не бяхме стигнали. Помниш ли, навремето те питах за предишния собственик на Прокълнатата къща?

— Да, но освен, че е бил Майстор, не можах нищо друго да си спомня.

— От непроверен и много подозрителен източник научих, че този Майстор може да е мой роднина.

— Е, за това не трябва да питаш мен — отбеляза Велес. — Проучи родословното си дърво, поговори с леля си…

— Не иска да говори за това — казах раздразнено. — Аз знам учудващо малко за семейството си. Родителите ми са напуснали Лита веднага след моето раждане, награждавайки ме с блокиране на способностите към Занаята. Леля е обсебена от властта и въздигането на Дом Никерс, а нейният брат Ромиус се оказа едва ли не заговорник. Леля Елиза намекна, че баща ми е имал брат, на когото са ме кръстили, но за него също не знам нищо. Може отдавна да е умрял или да е отишъл на Шарените острови заедно с родителите ми…

— А може точно той да е полуделият Майстор — предположи Алиса.

— Възможно е — съгласих се аз. — По принцип цялото ми семейство е тайна, обгърната в мрак.

Велес въздъхна.

— Съчувствам ти, но тук с нищо не мога да ти помогна, в библиотеката е събрана малко по-друга литература. Истории, легенди, автобиографии и твърде малка част от тях се отнасят за нашия свят. Би трябвало да се поровиш в семейните хроники или да разпиташ роднините си.

— Бих искал, но леля ми отказва да говори по тази тема, а вторият ми роднина е Ромиус и той… не само че не знам къде е, но и също така е заподозрян едва ли не в измяна към Империята.

Алиса успокоително ме потупа по гърба.

— Това още не е доказано.

— Но доверието вече е подкопано — издишах бавно и направих опит да се усмихна. — Да не говорим за лошото. Трябва ми също така каквато и да е информация за Храма на Пазителите. Не знам що за място е това, но най-вероятно има нещо общо с Коридора на съдбата.

Разбира се, аз бях разказал на Алиса за намерената в справочника със заклинания бележка и тя отлично знаеше причините за моя интерес, а Велес имаше прекрасния навик да не задава излишни въпроси.

— Ще направя каквото мога. Всъщност ми е много мъчно, че за пореден път не мога с нищо да ти помогна. На мое разположение е сигурно най-голямата библиотека във вселената, но да се намери в нея необходимата информация е наистина трудно. Освен това все още имам много да уча, за момента не съм пълноценен Пазител на това място.

— Всяка помощ е по-добре от нищо — успокоих аз библиотекаря. — Освен това може пък този път да имаме късмет. Все пак Храмът на Пазителите явно е свързан не само с нашия свят.

— Ти не си Човек на съдбата, а Човек на загадките — усмихна се Велес. — Около теб гъмжи от тайни.

— Повече ни харесва да го наричаме Човек на неприятностите — не се удържа да се пошегува Алиса. — Велес, а къде изчезна Велхеор? Проблем ли е, че той с обичайната си безпардонност и наглост се шляе из библиотеката?

— Всичко е наред, мога да почувствам всичко, което става тук — успокои я Велес. — В момента разглежда книгите през няколко реда оттук. Изненадан съм, че толкова дълго време не му казвахте за съществуването на това място.

През прага надникна Чез.

— Ей, докога ще стоите тук? — той застина и се обърна. — Уау, значи в момента главата ми е в един свят, а задника — в друг? Яко.

— Върни главата си обратно… при тялото, не изкушавай съдбата — посъветвах го аз. — Скоро ще се върнем.

— Как вървят нещата във форта? — попита Велес.

— По-скоро добре. Учим по малко, ние с Наив работим в изследователски център, Алиса работи допълнително в кухнята… — аз едва избягнах сръгването в ребрата и продължих: — Надявам се скоро графикът ни да се разреди и да можем да се срещнем с Невил тук. Между другото, той не е ли минавал насам?

— Засега не, но само да се обади, ще му предам, че при вас всичко е наред.

Поговорихме още малко за това и онова и решихме да отиваме да спим. Но тук се изправихме пред неочакван проблем — Велхеор просто отказа да напусне библиотеката.

— Ние сме на служба — опитах се да вразумя вампира.

— Вие сте на служба — уточни Велхеор. — А аз съм напълно свободен. И в живота си никога не съм виждал толкова много интересни и напълно неразбираеми книги!

Той размаха ръце и се завъртя на място.

— Та това е рай!

Алиса завъртя пръст в слепоочието си.

— Това е една прашна библиотека. Ако толкова ти се иска да вземеш нещо за четене, мисля, че Велес с радост ще ти заеме няколко книги…

— Всъщност тези книги не могат да съществуват извън библиотеката — извинително поясни Велес. — Могат да се четат само тук.

Ами да. Ние се сблъскахме с това, когато Чез реши тихомълком да открадне книга с не съвсем прилични картинки. Еротичната бумага пламна направо в пазвата му, още щом той напусна библиотеката, и по чудо не го обгори.

— Това е! — Велхеор се пльосна в креслото и взе книга от масата. — А на вас успех в учението и се постарайте да не загинете в Прокълнатите земи.

Точно, Прокълнати земи!

— Велхеор, нима не ти е интересно да изучиш по-подробно добродушните и мили обитатели на Прокълнатите земи? — попитах лукаво. — Едва ли само за една нощ си успял да видиш всичко там. Скоро ще минем основния курс на обучение и ще можем да се разходим както трябва по тези прекрасни места.

Вампирът дори не ме погледна.

— Промъквах се в Прокълнатите земи не само нощем, но и през деня. И видях достатъчно.

„Затова постоянно изчезва някъде, само да се обърнем — със закъснение осъзнах аз. — Сигурно вече знае за тези същества не по-малко от най-добрите скаути.“

— Но скоро започва война, а ти обичаш войната.

— О, вие, хората, постоянно с някого воювате.

— А какво ще кажеш за отмъщението към убиеца на сестра ти? — направи последен опит Алиса.

Вампирът демонстративно бавно прелисти книгата.

— Отмъщението е нещо важно. Но ние, вампирите, умеем да чакаме. Канмиир няма къде да ми избяга, а тази ваша библиотека както се появи, така може и да изчезне. Не-е — не мърдам оттук.

„Е, какво пък, със сила не можем да го накараме да тръгне, да го убедим с думи също едва ли ще успеем — помислих обречено. — Изглежда ще се наложи да се примирим.“

— Само не се опитвай да излезеш оттук към Крайдол — помолих вампира вече при напускане на библиотеката. — Ако те видят тамошните Майстори, може да възникнат много неудобни въпроси.

— Да, мамче — игнорира ме Велхеор.

Очевидно зад вратата Чез и Наив бяха чули нашия разговор, защото отсъствието на Велхеор изобщо не ги изненада.

— Утре Шорт много ще се зарадва — вместо „лека нощ“ каза Чез. — Нали говореше, че се примирява със съществуването на нашата петорка само заради присъствието на Висш вампир.

— Е, едва ли ще ни изгонят. В краен случай всички ще ни засилят в кухнята — неуверено проговори Алиса, скачайки на нашето легло.

Не можах да устоя и бавно повторих наум: „Нашето легло. И добре звучи, дракон да ме вземе! Така… какво каза тя? Забравих вече.“

Вече легнал в леглото и изгасил лампата, тъкмо се канех да заспя, когато от пода се разнесе тихия глас на Наив:

— Зак, а ще може ли да се виждам с Ленис? Можем да я поканим в библиотеката, или да се преместя в Крайдол и…

Ох, знаех си, че рано или късно ще повдигне този въпрос. Според мен и така твърде много хора знаеха тайните ми и да разширявам този и без това не малък кръг изобщо не ми се искаше. Особено когато става дума за почти непознато момиче, при това обърнала Наив във вампир. Случайно ли е станало или не, но благодаря, точно за библиотеката няма да й казвам.

— Съжалявам, Наив, но това е прекалено опасно. Ако някой те види на улицата, може да се появят подозрения. А да разкриваме тайната на библиотеката на външни е още по-рисковано…

— Тя не е външна — обидено отвърна Наив.

Ох, неподходящо се изразих.

— Е, разбра какво имах предвид — без особена увереност казах аз. — Лека нощ.

И самият аз не знаех какво имам предвид. Тоест тайните са си тайни, но как да очертаеш кръга на доверие? И в този ред на мисли какъв ще е този, на когото се доверяваш по-малко, отколкото на психясал Висш вампир?

— Лека нощ, Зак — неочаквано прошепна в ухото ми Алиса, облъхвайки ме с горещо дихание.

Тръпки разтърсиха цялото ми тяло, карайки сърцето да бие по-бързо. После тя леко докосна с устни шията ми, прегърна ме през кръста и заспа. Мигновено. Нищо чудно, при толкова наситен ден, а нали и щеше да става по-рано от нас.

Ох, но защо трябва така да издевателства над мен? Сега със сигурност няма да заспя. А бях уморен като… като…

Действие 5

Заспах почти моментално. Наистина, сънувах такива неща, че така и не успях да се наспя. Ще кажа само, че в сънищата ми активно… много активно участваше Алиса. Разбира се, когато се събудих, от нея нямаше и следа — наказанието в кухнята не беше отменено. От шкафчето липсваше моята музикалка, значи на вампирката поне не й е скучно.

— Събуди се и пей! — весело ме поздрави Чез, скачайки на кревата до мен. — Време е да закусваме. Стига си спал!

— Теб трябва да тормозят половин ден в лабораторията — вяло се съпротивих аз. — Да ти източват кръвта с литри, да ти надуват главата, а на всичкото отгоре пропуснах и лекцията. Сега няма да знам за някой опасен вид трева, ще я настъпя и ще умра от туберкулоза.

— Или диария — изхили се Чез. — Трябва по-внимателно да изучим справочника, за да вземем малко такава трева за нашите приятели от водния факултет.

Надигнах се със стон и навлякох ливреята.

— Наив вече ти се е оплакал?

— Не само. Вчера ги срещнах във входа, оказа се, че живеят на съседния етаж.

— Много приятна изненада — тежко въздъхнах аз. — Надявам се, че ги товарят достатъчно, за да нямат сили за глупости.

— Е, тук вече прекали — възмути се Чез. — Винаги има сили за глупости!

— Не всички са като теб — без особена надежда казах аз.

— Добро утро на всички — чу се гласът на Наив изпод леглото. — Бихте ли затворили щорите по-плътно?

Изглежда нашият новоизпечен вампир ставаше все по-чувствителен към светлината. Само преди няколко дена той спокойно понасяше непреките слънчеви лъчи, а сега се страхуваше да си подаде носа навън без нахлупена до брадата качулка. Впрочем, това беше логично — та той беше решил да се промени и още отначало започна да приема малки порции кръв, което аз, разбира се, не правех.

— Отиваме ли да закусваме? — моментално попита Наив, веднага след като стана.

— Как можем да минем без местната отвратителна храна — съгласи се Чез. — Напразно ли се труди Алиса сутрин в кухнята? Трябва да уважаваме труда й.

Всъщност това би звучало много мило, ако не беше пропито с толкова ехидство.

Само след няколко минути вече бързахме към столовата, водени от Викерс младши. При това Наив ни водеше толкова енергично, че докато слизахме по стълбите, успяхме да бутнем идващите ни насреща хора. И разбира се, по закона на гадостите това се оказаха нашите „добри“ приятели — Ленс, Ейнджъл и Стори.

— Гледай къде вървиш! — изръмжа здравеняка Ленс, небрежно блъскайки Наив така, че той се удари в стената.

— Ти гледай! — моментално реагира Чез, защитавайки приятеля ни, и бутна в отговор Ленс.

В разправията мигновено се включи и Ейнджъл, като естествено избра мен за своя цел. Не е толкова лесно да покажеш чудеса в реакциите сутрин, когато току-що си се събудил, така че получих неприятен удар с лакът в стомаха. Добре поне, че Стори предпочете да не се намесва, иначе боят би бил неизбежен.

— Спокойно! — злобно изсъсках аз, прекратявайки веселия обмен на „побутвания“. — Долу ръцете!

— Кой се е разкомандвал тук?! — моментално се наежи Енджъл. — Опитната мишка?

„Ама откъде всички знаят, а?“ — за пореден път се възмутих аз.

— Внимавай с езика — вече по-спокойно процедих аз.

— Иначе какво? — нагло се усмихна той в отговор. — Ти не можеш нищо, инвалид такъв.

Признавам, всъщност исках да избегна конфликта. Ръката ми тръгна рефлекторно. Ударът се получи не особено силен, но колко е нужно, за да счупиш нечий нос? А колко ли го е заболяло Ейнджъл, когато на същото място получи и втори удар. Разбира се, също напълно случаен. Уви, след това Наив и Чез ме откъснаха от плюещия кръв „воден“.

— Е, кой тук е инвалида? — злобно попитах аз, намирайки се в надеждните ръце на приятелите си.

Странно, но независимо от силната злоба, контролирах всичките си действия. Това изобщо не напомняше на скорошните пристъпи на ярост, свързани с превръщането ми в нисш вампир, но все пак получих удоволствие от причинената болка на Ейнджъл.

— Хайде, да се махаме оттук — припряно нареди Чез и бързо измъкна мен и Наив на улицата.

По пътя към столовата двамата с Чез много емоционално обсъдихме станалото и стигнахме до извода, че аз съм герой, но със сигурност ще си имаме неприятности. А сега до нас го нямаше Велхеор, за да ни помогне, ако се наложи.

След като изчакахме с подносите опашката за храна, ние седнахме на най-отдалечената маса, за да не ни пречи никой, и продължихме обсъжданията.

— Ох, колко неудачно се получи всичко — оплакваше се Наив. — Аз съм виновен, не гледах къде тичах.

— Стига, стига — успокояваше го Чез. — Този конфликт рано или късно щеше да възникне — ако не сега, то по-късно.

— И най-интересното сигурно тепърва предстои — въздъхнах аз, вече съжалявайки за стореното.

Какво ми пречеше да се въздържа? Като че ли от Ейнджъл може да се очаква нещо различно. Със сигурност нямаше да се държи любезно. Между другото, относно сдържаността… Интересно, защо Наив се държи толкова спокойно, както и преди?

— Наив, а ти не изпитваше ли желание да удариш Ленс? — озадачено попитах аз. — В смисъл, че вече трябваше да се проявят някакви изменения в психиката?

— Не-е — измуча с пълна уста Викерс младши. — В лабо… торията… та… ми дават.

— Хапчета ли? — учудено повторих аз.

Наив потвърди с кимване.

„Брей, и за това ли вече са измислили лекарство? — шокирах се аз. — Изглежда Майсторите разбират от физиологията на нисшите вампири много повече, отколкото предполагах.“

— Успокоителни ли? — разсмя се Чез. — На теб?! Та ти ако станеш само още малко по-спокоен, ще изпаднеш в кома.

— Ти просто не знаеш какви пристъпи на злоба се появяват по време и след преобръщането — въздъхнах аз. — Голямо удоволствие. И непрекъснато те влече към подвизи.

— Между другото, трябва да си изпия хапчетата след ядене — опомни се Наив, след като сдъвка хапката си. — Бяха някъде тук…

Чез с подозрително хитро присвити очи следеше как Викерс младши вади от джоба си зелени топчета.

— Виж какво, защо днес не пропуснеш вземането на хапчетата?

— Как така? — не разбра Наив.

— Ами така — широко се ухили Чез. — Нима не искаш да те влече към подвизи?

Викерс младши с копнеж погледна чинията на Чез.

— Всъщност ме влече към е-ей онова парче месо. Наяде ли се вече?

— Ще съм се наял, ако ти сега изхвърлиш тези хапчета — намигна моят приятел. — Всъщност тогава така ще съм се наял, че ще ти дам половината от обяда и вечерята.

Знаеше как да го изкуши. Наив известно време гледаше хапчетата, разкъсвайки се между здравия разум и любовта си към храната.

— Добре — най-накрая реши той. — Но само днес, иначе в лабораторията със сигурност ще забележат нещо.

— Заповядай — радостно побутна към него чинията си Чез. — А успокоителните ми ги дай на мен, нека стоят в моя джоб.

— Вземай ги — с лекота се съгласи Викерс младши.

— А колко пъти на ден ги пиеш? — реших да уточня аз, с надеждата поне да оценя мащабите на предстоящото бедствие.

Наив демонстративно изяде храната на Чез и едва тогава отговори:

— Три пъти на ден след хранене.

„Значи скоро ще можем да наблюдаваме леки промени“ — разбрах аз.

Не че одобрявах идеята на Чез, но Наив си струваше да бъде поразтърсен — понякога нечовешкото му спокойствие беше ужасно дразнещо.

— Казах ли ви, че вече изучаваме бойни заклинания? — за пореден път попита Наив, демонстрирайки ни пръстена си — точно копие на онзи, който подарих на Даркин.

Сякаш не знаехме. Още вчера ни наду главите как е победил в двубой специално поканен първокурсник от въздушния факултет. При това му е било достатъчно да използва само едно заклинание — аналог на огнената топка, създадена с помощта на новия вид енергия. Наистина, това му е бил първият и последен двубой, защото по-нататъшните изпитания се провеждали само върху манекени. Наив ударил бедния първокурсник твърде силно.

— Чухме вече — изсумтях аз, опитвайки се да скрия леката си тъга. — Сега ще има кой да ме пази от „водните“, ако се наложи.

— А те няма ли да се оплачат от нас? — притеснено попита Наив.

— Шегуваш ли се? — прихна Чез. — Гордостта няма да им позволи. Ще кажат на друидите, че Ейнджъл се е спънал по стълбите. Но виж, Зак вече не бива да се разхожда сам из форта — със сигурност ще го дебнат.

За това беше прав, разбира се. На тясната стълбищна площадка никой не успя да използва заклинания, а и всичко стана твърде бързо. Но виж, на открито място не мога да им противопоставя нищо, дори черепът все още е в лабораторията. А и да беше с мен, едва ли можеше да ме защити от неочаквано нападение.

— А на всичкото отгоре живеем в една казарма — намръщих се аз. — Върви ми, няма що.

— Както винаги — доволно се ухили Чез. — Стига сме нажежавали обстановката, да вървим на занятия. Днес Ленди обеща да разкаже нещо интересно.

Та той всеки ден разказваше сума ти интересни неща. Само че този път беше един от редките случаи, в които бих предпочел да послушам скучни лекции за нещо обичайно. След подробното описание на поредната твар от Прокълнатите земи животът на скаутите ни изглеждаше все по-мрачен. Ако не се уморявах толкова много през деня и не заспивах до най-прекрасното момиче на света, сигурно щях да сънувам безкрайни кошмари. А сега… сънищата ми определено не можеха да се нарекат кошмари.

Пред входа на зоопарка срещнахме Алиса и аз моментално забравих за лошото си настроение. Как можеш да мислиш за глупави заплахи, когато до теб стои такава красавица? Правилно, никак. Ако, разбира се, за това услужливо не напомни най-добрият ти приятел.

— Алиска, привет! — преувеличено радостно я поздрави Чез, съумявайки да мине пред мен. — Представяш ли си, днес Зак счупи носа на Ейнджъл!

— Кога успя? — измърка Алиса, заобиколи Чез и скочи в обятията ми. — И не ми позволи да се насладя на този чуден момент? Не те е срам!

— Два момента — поправих вампирката аз. — Бяха два удара.

— Още по-добре — възхити се Алиса и сочно ме млясна по устните. — Моят герой.

Виж, за такава награда бях готов да чупя носа на Ейнджъл всеки ден. А още по-добре — всеки час.

— Сега твоят герой трябва да бъде охраняван по-добре — отбеляза Чез. — „Водните“ няма да го оставят току-така.

— Аз ще те охранявам — обеща ми Алиса.

— Е, с теб не се страхувам от никого — усмихнах се аз, прегръщайки я през кръста.

Трябва ли да казвам, че заниманията започнаха в приповдигнато настроение. На всичкото отгоре Ленди ни устрои малка изненада и в началото на урока ни почерпи с нормално као, а не с онази помия, която сервират в столовата. После направи малко отклонение от вече привичния план на занятията и ни разказа какво ни очаква по време на бойните действия. Странно, но едва след няколко дни ние най-накрая узнахме от достоверен източник как ще протече всичко. Тоест, ясно е, че маговете ще си разменят заклинания над Прокълнатите земи и така нататък, но тактическата схема ни беше обяснена едва днес.

— Настанявайте се, деца. Днес ще говорим не за оцеляването, а за тактиката на бойните действия на нашата армия. Едва ли ще участваме в нещо подобно, но винаги трябва да знаем какво става над главите ни.

— Нали ви казвах, че всички битки се провеждат във въздуха! — зарадвано извика Чез.

— Може ли още сега да попитам нещо? — вдигна ръка Алиса.

— Разбира се — разреши Ленди.

— Сега ще говорите за тактика. А на мен ми е интересно защо бойните действия се провеждат именно тук и именно по този начин — попита вампирката и поясни: — Тоест, защо не се опитаме да нападнем Халифата по море, например? А те защо не направят опит да преминат през земите на вампирите и не нападнат Крайдол?

Сега, когато Алиса заговори за това, и аз самият забелязах несъответствието.

— Никой няма да ги пусне да минат през земите на вампирите — усмихна се Ленди. — Шатерци знаят, че е достатъчно да унищожат само Майсторите, за да могат на практика безкръвно да завладеят цялата Империя. Разбира се, те биха могли да предизвикват страх в Империята, извършвайки терористични актове в различни градове, но това би ни развързало ръцете. Смятайте го за негласна уговорка, един вид правило за водене на война.

— Не го очаквах — честно признах аз.

— Това е само една от причините. По време на скорошните сблъсъци неочаквано стана ясно, че те са доста силни в екипните действия. Очевидно, докато Академията е хвърляла силите си за подобряване жизнените условия на столичната аристокрация, шатерци усилено са усъвършенствали бойните си умения. Така че за тях е изгодно да нападат с всичките си сили именно тук и да водят бойните действия по удобен за тях начин.

— Ето какво било… — проточи Чез, очевидно без да се вслушва в думите на Майстора. — А какво казвахте за бойните действия във въздуха?

Моят риж приятел винаги е мечтал за полети, но, независимо от добрите си способности към стихията на въздуха, пълноценната левитация все още не му се отдаваше. Даже аз, със своя многократно нараснал потенциал едва ли бих могъл сериозно да се заема с полети, най-много да успея да правя огромни скокове. Разбира се, това беше преди окончателно да загубя способностите си към Занаята.

— Над Прокълнатите земи се създават площадки от уплътнен въздух, на които се разполагат групи от Майстори. А после започва тактика, стратегия и постоянна смяна на атакуващи и защитни заклинания. Основната част от защитата се поддържа от ученици, защото тези заклинания не изискват такава скорост и точност като атакуващите. Всъщност именно учениците поддържат площадката и защитните полета, а в това време Майсторите, в петорки или самостоятелно, се опитват да пробият защитата на противника. Между другото, Върховните Майстори най-често предпочитат да използват левитация и да се придвижват независимо от платформите.

— И все пак — защо не на земята? — зададе общо взето глупавия си въпрос Наив.

— Защото заклинанията и такова скупчване на хора ще привлече всички твари от Прокълнатите земи. Накратко, ако някой падне от площадката на земята, може вече да се счита за мъртъв.

— Каква прелест! — изсумтя Алиса. — Всъщност почти се радвам, че няма да участваме в това.

— Да, това не е работа на скаутите — съгласи се Ленди. — Нашата работа е да извършваме спасителни операции в случай, че някой падне или се загуби в Прокълнатите земи. И повярвайте ми, понякога това е далеч по-опасно, отколкото битката с шатерци.

Какво пък, отдавна разбрахме, че скаутите не напразно ги наричаха „смъртници“.

— Между другото, кога ще е първото ни излизане в Прокълнатите земи? — нетърпеливо попита Чез. — Вече сума ти дни зубрим справочника със създанията и размахваме мечове, а до момента не сме излизали дори на обикновен патрул.

— Още не сте готови — рязко отвърна Майсторът. — Особено ти, Чез.

— Защо пък аз? — обиди се рижият ми приятел.

От нас четиримата единствено той можеше да се счита за пълноценен човек-Майстор, но военните постоянно се заяждаха с него, сякаш се бяха наговорили.

— Защото при всяка опасност само ти от петимата рефлекторно използваш заклинания.

— Естествено! Нали точно това ни учеха в Академията през цялото време! Не съм аз виновен…

— А кой говори за вина? — Ленди добродушно потупа Чез по рамото. — Просто продължавай да работиш над себе си и когато видя, че всички сте достатъчно подготвени, ще започнете да излизате извън форта. Повярвайте ми, ще си спомняте с тъга времената, когато не сте обикаляли из Прокълнатите земи, подскачайки от всеки шум.

Лично аз с тъга си спомнях времената, когато можех да реша всеки проблем с помощта на справочника със заклинания. Или поне да се опитам да го реша. От друга страна, през това време отношенията ми с Алиса бяха много далеч от идеалните. Всъщност нямахме никакви отношения, само караници…

— Та ние вече сме готови! — неочаквано се обади Наив. — В лабораторията, изследваща способностите на нисшите вампири, твърдят, че новият вид енергия е вреден за всички твари от Прокълнатите земи. Аз сам ще разгоня всичките.

Защо нашето приятелче изведнъж реши да прояви войнствени наклонности? Нима отказът от хапчетата вече дава резултат?

— Чух за тази нова тема на нашите умници — без особен интерес каза Майсторът. — Тези техни смели изявления тепърва трябва да се проверят — той присви очи. — Макар че можем да проведем експериментите и с твоя помощ.

— Ами аз съм готов! — радостно отвърна Наив.

Алиса погледна озадачено към новоизпечения вампир, но не каза нищо.

— Ще поговоря с Шорт — замислено отвърна Ленди. — Може би ако нещата действително са такива, си заслужава да опитаме. Като начало ще ви изпратя да патрулирате подстъпите към форта, там рядко се случват инциденти, а при нужда може да се избяга.

Само ми се струва или наистина наскоро превръщах в неживи именно двойка такива инциденти? При това те бяха пълноценни Майстори, а не недоучили хлапета като нас.

— Аз, разбира се, не искам да омаловажавам вашите преподавателски способности — предпазливо започнах аз. — Но сигурен ли сте, че вече сме готови?

— Не, разбира се — призна Майсторът. — Но ако Велхеор е с вас, шансовете ви за оцеляване със сигурност ще са над нулата. Между другото, къде е той? Обикновено не пропуска занятия.

Ох, настъпи и този момент.

— Ами всъщност… — предпазливо започнах аз. — Той временно напусна редиците ни.

— Как така?! — стъписа се Ленди.

— Моят чичо е толкова непредсказуем — притече ми се на помощ Алиса. — Каза, че вашите Прокълнати земи са ужасно скучни и изчезна в неизвестна посока.

Ленди се хвана за главата.

— Ама че късмет! Единственият заслужаващ си кадър изчезна!

— Е, и ние струваме нещичко — не се стърпях аз. — Не само Велхеор!

Даже на мен ми писна от тяхното пренебрежение. Докога ще го търпим?! Разбира се, той не знае за подвизите ни в Крайдол и моите лични постижения, но все пак трябва да има поне някакво уважение.

— Колко струвате, ще разберем по-късно — твърдо каза Ленди. — Дори ако Шорт ви разреши да излезете извън периметъра, за целта ще е нужна известна подготовка. Поне можете ли да използвате Истинското Зрение?

— Можем, разбира се — радостно отвърна Чез.

Наистина, по време на моето отсъствие приятелите ми бяха успели да уговорят Ник да им даде няколко урока и сега всички отлично владееха това полезно заклинание. За разлика от мен.

— Сега ще ви науча да използвате подобно заклинание за нощно виждане. Разбира се, с това заклинание няма дори да се приближите до способностите на вампирите, но поне няма да се блъскате в дърветата.

— А нима използването на заклинания в Прокълнатите земи няма да привлече вниманието на всевъзможни твари? — озадачено попитах аз.

— Това е много слабо заклинание и едва ли някой може да го засече. Значи така…

Той огледа нашата компания: двата вампира, Чез и мен.

— Мда-а, нещо се увлякох. Чез, нека поне теб науча.

— А аз какво да правя? — с лека тъга попитах аз.

— Ще призовеш скелет да носи факел пред теб — изсумтя приятелят ми.

— Ще те водя за ръка — предложи Алиса.

— За теб ще измолим артефакт — очила за нощно виждане — успокои ме Майсторът. — За всеки случай. А по принцип приятелите ти ще поставят заклинанието върху теб преди всяко дежурство. Ако изобщо някога има такова.

Какво пък, макар че не убедихме Ленди в своята пригодност като скаути, останалата част от занятието премина именно в подготовка за излизане извън територията на форта. За известно време не зубрехме имената и способностите на всякакви твари, а упражнявахме съвместни действия без използване на заклинания. Аз и Алиса работехме с кукритата си, а Чез и Наив — с мечовете си. В една от залите на зоопарка местните работници пускаха различни твари, а ние, под щателното ръководство на Ленди, се опитвахме да се справим с тях за минимално време. На нас това много ни приличаше на учебните двубои в Академията, само че вместо други ученици срещу нас бяха всякакви паяци, вълци и скачащи усти. Подозирам, че скаутите и работниците в зоопарка моментално са организирали залагания за минималното време, което ще ни трябва, за да се справим с поредното изпитание. Твърде емоционално реагираха на нашите успехи.

Колкото и да е странно, това бяха именно успехи — ние доста бързо свикнахме с екипните действия и вече не приличахме на група безмозъчни новобранци. Особено удачно действаше Наив: благодарение на подобрената си реакция той доста добре работеше с меча и изобщо — държеше се учудващо уверено и смело. Всички показвахме най-доброто от себе си, опитвайки се да докажем на скаутите и на нас самите, че струваме нещичко дори и без Велхеор.

По време на почивката между „гладиаторските боеве“ Викерс младши неочаквано даде идея:

— А аз мисля, че трябва да проверим въздействието на енергията „вамп“ — така наричат в лабораторията новия вид енергия — върху същества от Прокълнатите земи! Разбира се, в изследователския център скоро ще се заемат с това, но в момента още тестват хапчетата, притеснявайки се за здравето ни.

— Между другото, какво е положението там? — загрижено попитах аз.

Помня, че доскоро при използването на тези артефакти вампирите умираха за седмица-две. Наив ни уверяваше, че Майсторите са успели напълно да се избавят от отрицателните ефекти, но са били нужни още внимателни и задълбочени изпитания.

— Вече ме пита — махна с ръка Наив. — От вчера нищо не се е променило. Изпитанията продължават.

— Ако с теб се случи нещо, брат ти ще държи отговорни нас — напомних му аз. — Така че може би трябва да… почакаме малко със самодейността?

— Ще хвърля само едно-две сплитания — уверено отвърна новоизпеченият вампир, демонстрирайки ни за пореден път пръстена си. — Ленди сигурно няма да има нищо против.

Увереността на Наив в силите му беше толкова непривична, че ние неволно се поддадохме на авантюрата. А нашите скаути не се наложи да ги убеждаваме — дори капитан Шорт с радост се съгласи да изпитаме възможностите на нисшия вампир.

За проверка въздействието на заклинанията „вамп“ върху обитателите на Прокълнатите земи беше решено да използваме така наречения Сенчест капан — разноцветно нещо, използващо мимикрия, за да се слее с околната среда. На мен най-много ми приличаше на подвижна локва, която променя цвета си. Най-характерното за тази гадост беше, че попиваше в себе си всички заклинания без каквито и да са последствия, а да режеш локва с меч беше абсолютно безполезно, затова единственото спасение за скаута беше предпазливостта в комбинация с пъргавината. Обикновено Сенчестият капан се криеше в сенките на дърветата, където беше практически незабележим — оттук и характерното му име. Впрочем, той все пак можеше да бъде различен сред тревата, ако не си твърде увлечен в съзерцание на местния пейзаж. Затова пък ако нещастният минувач все пак настъпи „капката“, тази субстанция обвиваше крайника и източваше цялата жизнена енергия от тялото. Можеше да се махне единствено заедно с крака. Между другото, точно по този начин Ленди бе загубил ръката си — по време на сблъсък с иглени вълци успял да падне и ръката му попаднала в Сенчест капан. Наложило се моментално, без дори да се замисля, да си отреже китката. Признавам — не съм сигурен, че бих се решил на нещо подобно дори в такава екстрена ситуация.

Един от работниците в зоопарка донесе прозрачен контейнер с безформено същество в средата на залата, постави го на пода и предпазливо отвори капака. За щастие, слабото място на тази твар беше нейната скорост, затова тази „капка“ не представляваше никаква опасност за нас. Бавно преливайки през ръба на квадратния контейнер, тя потече по пода към нас, почувствала любимото си лакомство — жизнена енергия.

Всички скаути и местни работници се бяха събрали да погледат проверката на възможностите на Наив — горният етаж беше пълен до дупка. Впрочем, горе-долу същото количество зрители наблюдаваше и нашите „гладиаторски боеве“.

Наив се приближи, прицели се и изстреля виолетова топка енергия директно в „капката“. Раздаде се висок противен писък, тварта почерня, сгърчи се и, съдейки по всичко, благополучно умря.

— Без никакви усилия — доволно се ухили Наив.

— Какво му става днес? — прошепна ми Алиса. — Не прилича на себе си.

— Дълга история — изсумтях аз. — Оказва се, че в лабораторията са го тъпчели с успокоителни, та неговата вампирска същност да не се проявява твърде активно. Чрез подкуп и шантаж Чез го уговори да спре хапчетата за един ден.

— Както е тръгнало, скоро ще се превърне в пълно копие на Велхеор.

През това време Наив се разхождаше около убитата „капка“ и се покланяше на публиката.

— Край, сега бързо ще прочистим Прокълнатите земи! — уверяваше публиката Викерс младши, размахвайки юмруци. — Ще размажа всички тези твари!

— Брей-й — проточи приближилия се към нас Чез. — Нима всичко това е само заради едно пропуснато хапче? Та той се държи като пиян.

— Тогава му върни хапчетата, докато не е хукнал сам да превзема Шатерския халифат — сопнах се аз.

— Не, нека днес да го оставим така — заинати се Чез. — А ние ще го наглеждаме да не сътвори някоя глупост и ще се посмеем…

За щастие Наив скоро се успокои — веднага след като изпя две жизнеутвърждаващи песнички и изтанцува нелицеприятен танц върху остатъците от съществото. За наш късмет местните работници бяха толкова радостни, че най-накрая се е намерило средство срещу опасната твар, че не обърнаха голямо внимание на странното поведение на приятеля ни.

— Това е просто великолепно — съобщи ни Ленди, усмихвайки се радостно. — Ако на онова паметно излизане в Прокълнатите земи с нас имаше нисш вампир с такива способности, щях да запазя ръката си! Още днес ще отида в изследователския център и ще поискам да отделят на този въпрос колкото се може повече внимание. А и Шорт обеща да поговори с началника на гарнизона да изпратят още нисши вампири във форта.

„Така-а, значи ще им трябват нисши вампири? — моментално отбелязах аз. — А в момента всички отношения с тях се извършват единствено през Огнения орден. Мисля, че леля ще се зарадва на нов договор с Академията, трябва непременно да поговоря за това с Майстор Ревел.“

— Между другото, Зак, не е ли време да отиваме в изследователския център? — весело попита Наив.

Чак подскочих.

— Определено!

Изглежда така се бяхме увлекли от битката, че напълно забравихме задълженията си. А трябваше да съм в лабораторията с Майстор Некор още преди два часа. Ох, лошо ми се пишеше…

Действие 6

Мъмренето, разбира се, си го получих. Майстор Ревел не беше от хората, който прощават дори и минутно закъснение, а тук ставаше дума за цели два часа. Конското, което ми чете, беше забележително. А после и Майстор Некор дълго ми надува главата, говорейки колко са важни нашите изследвания за него лично, за форта, за науката и за света като цяло. При това именно в този ред на важност.

След заслуженото конско отново се залових с некромантията, като многократно съживявах скелети. По опитен път установихме, че за пълното унищожаване на вграденото в костите сплитане беше достатъчно скелетът да се раздели на четири части. Тоест след като му отсечем главата, ръката и разполовим туловището, можехме да гарантираме унищожаването на заклинанието. Ако само главата или ръцете му са отрязани, неживият продължаваше да бяга и да се бие, все едно нищо не се е случило. Изяснихме също така, че ако костите не са прекалено пострадали при разфасоването на скелета на части, той може лесно да се съживи отново, с влагане на ново заклинание в него чрез артефакта.

Също така Майстор Некор беше изготвил цял списък с команди, които искаше да изпитаме на неживите. Оказа се, че въпреки заповедта ми да изпълняват всички команди на Майстора, скелетите го слушаха далеч не във всичко. Сякаш имаше някакво ограничение за прехвърляне на контрола на друго лице, което не е свързано с артефакта. Например Майстор Некор не можа да накара скелетите да ме нападнат. Е, това поне беше логично, но защо отказваха да напуснат пределите на лабораторията си остана загадка. Но най-интересното откритие направихме съвсем случайно, когато току-що съживен скелет на командата „атакувай мишената“ отговори със съвсем истинско Огнено кълбо. Стана ясно, че по неизвестен засега критерий артефактът подбира неживи, на които дава способност да създават прости атакуващи заклинания. Тук се предаде дори и Майстор Некор, тъй като черепът остави няколко мъртви Майстора без подобна способност, а един съживен плъх метна Огнено кълбо толкова неочаквано, че подпали част от разрошената му коса.

— Интересно — възхитено мърмореше Майсторът, въртейки се около плъха с някакъв изследователски артефакт.

А след това трябваше старателно да вграждам в скелетите заклинания, така че да могат поне малко да респектират вампирите. Колко ли полезен можеше да се окаже този артефакт? И между другото, той наистина може да се пригоди към нас на новото ни назначение.

— Това, което наистина би било интересно да се разбере, е как неживите ще си взаимодействат със създанията от Прокълнатите земи — подхвърлих идея на учения.

Някой би казал, че в мен е заговорила завистта от успехите на Наив, но аз го наричам здравословно любопитство.

— Ами да! — откликна той, без дори да поглежда към мен. — Планирал съм го за утре. Тук това не е толкова просто…

Както тъжно ми сподели Майсторът, предстоеше му да попълни множество заявки, за да получи мъртви и живи същества от зоопарка. И ако с мъртвите не би трябвало да възникнат проблеми, малко ли избихме днес, то с живите скаутите се разделяха много неохотно. Направо ума ми не го побираше как са хващали всички тези чудовища практически с голи ръце, без използване на магия. За мен това беше чисто самоубийствено развлечение — за хора и вампири с нездрава психика, като Велхеор или Наив, когато не си е взел хапчетата.

Увлечен от мъртвите мишки-чудо със способности към Занаята, Майстор Некор най-накрая ме освободи. Заради закъснението трябваше да работя до късно през нощта и естествено изтървах вечерята, така че сега мислех само за това как по-бързо да сложа нещо в уста, да се просна в леглото и да откъртя.

Днешният ден се оказа толкова натоварен, че закрачих към казармата едва влачейки крака. Много удачно на изхода от изследователския център под краката ми в буквалния и преносен смисъл попадна Наив, който любезно ми поднесе рамото си — аз наистина се олюлявах силно и краката ми можеха да откажат във всеки един момент.

— Нещо не изглеждаш много добре — дразнещо жизнерадостно отбеляза той.

— Скапаха ме днес — признах си честно. — На туй отгоре и без вечеря ме оставиха, изроди. Като гледам, и теб също, а?

— Не, нахраниха ме добри хора в лабораторията — похвали се Наив. — Всъщност аз буквално съм пълен с енергия! А и реших повече да не вземам тези глупави техни хапчета, така съм много по-добре.

Хвърлих поглед към доволната му, дори сякаш хищнически изострена физиономия.

— Е, личи ти, разбира се. Главното е да се владееш, че да не те изпратят в кухнята при Алиса.

— Кухнята не е най-лошия вариант — оптимистично отговори Наив. — Основното нещо е да научиш как ги приготвят тези стоножки и да си запушваш носа…

— Разни хора, разни идеали… — усмихнах се аз.

Вечер във форта ставаше безлюдно, ако не броим постоянно обикалящите по улиците патрули. По правилник след вечеря започваше тайнственият „отбой“, след който на улицата можеше да се излиза само със специално разрешение, удостоверено със съответстващ печат на ръката. За щастие ние с Наив имахме такива печати и трябваше да ги показваме на цели три патрула, срещнали ни по пътя до казармата. Впрочем, въпреки принудителните спирания и умората, до нашето здание стигнах доста бързо — много исках да хапна нещо. И точно затова дори не се замислих за своята безопасност в светлината на сутрешния си сблъсък с „водните“, а трябваше.

Вече после, след случилото се, аз дълго се упреквах за това, че не предвидих подобно развитие на събитията. А беше логично и предсказуемо: Ейнджъл и компания не можеха да ми устроят бой на улицата, патрулите веднага щяха да засекат използването на бойни заклинания. Затова пък да ме сгащят при завръщането ми в казармата на стълбите, точно там, където се сблъскахме днес — елементарно.

Ние с Наив приближихме входа на казармата и почти веднага се раздаде лек пукот, изолирал ни от всички външни шумове. След няколко секунди осъзнах, че точно такъв е ефектът от Поединичния купол, скрил ни от външния свят.

— Е, ще поговорим ли? — раздаде се отгоре гласът на Ейнджъл.

По стълбите срещу нас се спускаха той, Ленс и Стори. Лицето на сина на съветник Митис, разбира се, беше излекувано, но наранената му гордост определено искаше отмъщение. И колко не навреме — не само, че нямах с какво да им се противопоставя, но и едва стоях на краката си.

— Нямаме за какво да говорим — банално отговорих аз.

Наистина нямаше за какво.

— Зависи как ще го погледнеш — доволно ухилен, каза Ленс. — За инвалид се държиш твърде нагло. Трябва да ти се напомни къде ти е мястото.

А си мислех, че аз съм банален. Но как добре са го измислили гадовете! Останалите двама от петорката сигурно сега поддържат Поединичния купол или нещо подобно, за да не избягаме, а пък отвън никой не може да засече използването на бойни заклинания. Куполът от своя страна го прикриваше защитата на самата сграда.

— Моето място е в топлото легло — отвърнах спокойно. — И вие сега стоите на пътя ми.

Странно, но спокойствието ми се отдаде лесно. Изглежда на фона на последните приключения и предстоящата работа в Прокълнатите земи техните заплахи изглеждаха малко далечни.

— Тогава опитай да минеш покрай мен — ухили се Ланс.

Във въздуха пред тях се появи неголяма Огнена топка.

Изглежда „водните“ бяха решили да се разправят показно с нас със собствените ни оръжия — магии от сферата на огъня. Тоест, с нашите бивши оръжия. Очевидно се бяха подготвили добре и премислили всичко, така че аз дори не се опитах да избягам, желаейки да запазя поне достойнството си в толкова неизгодна ситуация.

— Ще мина — все така спокойно обещах аз.

„Водните“ неуверено се спогледаха. Разбира се, те очакваха по-друга реакция, а аз се държах така, сякаш имам асо в ръкава си, макар че на практика цялата ми увереност беше въздух под налягане.

— Този път приятелчетата ти няма да ти помогнат — заплаши Ейнджъл.

„Сякаш досега някой ми е помагал — с лека изненада си помислих аз. — Кога е било такова нещо?“

— Ей, изроди, не забравихте ли някого? — неочаквано се намеси Наив.

През цялото време той слушаше мълчаливо обмяната на любезности, и аз в един момент забравих, че той сега е в леко нестабилно състояние. Подозирам, че с неговите превъзбудени емоции не му беше лесно да си мълчи и да не се нахвърли на „водните“ още в първата секунда.

— О, я виж кой тук проговори? — удиви се Ейнджъл. — Свалям шапка на местните учени, нима са ти присадили мозък?

— Разбира се — изобщо не се смути Наив. — Обади им се и ще ти намерят подходящ. Мисля, че мишият ще ти пасне идеално.

Признавам, че дори аз бях малко изненадан от подобна рязкост от страна на Наив, а „водните“ направо загубиха дар слово.

— Ах, ти, мазен изрод! — най-накрая реагира Ейнджъл.

Той и Ленс едновременно ни нападнаха, използвайки прости, но ефективни заклинания от сферата на водата и огъня. Най-неприятното беше, че нямаше къде да се маневрира — ширината на прохода беше само няколко метра. Добре поне, че не използваха сериозни заклинания от страх случайно да не убият двама инвалиди, неспособни да направят дори най-просто сплитане. А още по-добре беше, че имах неголяма, остро заточена изненада в ножницата на колана си.

Измъквайки кукри, аз с лекота разсякох летящата към мен Огнена топка и се обърнах да помагам на Наив, но той без замисляне се хвърли срещу неголямото Ледено копие и просто го разби с юмрука си.

Осъзнавайки, че няма толкова лесно да ни победят, Ленс, Ейнджъл и присъединилият се към тях Стори ни обсипаха с не много силни, но неприятни сплитания. Част от тях успях да отбия с ножа си, но няколко заклинания достигнаха целта си и веднага обгориха дланта, с която прикрих лицето си, и надупчиха с ледени късчета ливреята ми. За наше щастие броните надеждно защитаваха телата ни от всякакви удари, но ръцете, краката и главата трябваше да си ги пазим сами.

Дракон да ги вземе, от доста време не ме бяха удряли със заклинания!

Докато аз отделях цялото си внимание на защитата, Наив успя с един скок да прибяга нагоре по стълбите, без да обръща никакво внимание на достигналите до него заклинания, и да нападне „водните“. Ударът с юмрук накара Ленс да полети до най-близката стена, но след това Ейнджъл и Стори буквално изхвърлиха Наив обратно долу, като забиха и Ледено копие в незащитената му ръка. Падайки на пода, той веднага бе прикован към него с Ледени окови за ръцете и краката. Трябваше спешно да заставам между напразно опитващия се да стане приятел и „водните“, за да се опитам да го защитя, впрочем, без особена надежда за успех.

Докато Стори помагаше на Ленс да се изправи, аз се оказах сам срещу Ейнджъл.

— Е, сега ще си платиш за всичко — злорадо се ухили той.

И едва сега със закъснение осъзнах, че той може просто да ме убие. Дали случайно, дали нарочно — кой знае какво му е в главата? Въпреки че до този момент „водните“ се стараеха да използват слаби заклинания, но срещайки отпор, можеха просто да загубят контрол.

— Зак, лягай! — неочаквано извика от пода Наив.

Аз послушно рухнах на пода, без изобщо да се замисля от какво е обусловен викът му. Над мен прелетя топка виолетова енергия, мина благополучно покрай ловко отскочилия Ейнджъл и удари в едва забележимо трептящия Поединичен купол. Разнесе се силен трясък и заклинанието изчезна.

Стори сграбчи Ейнджъл за рамото, като така не му позволи да завърши ответното атакуващо заклинание.

— Да изчезваме, патрулът ей сега ще дойде!

Ейнджъл ме прониза със злобен поглед, но послушно тръгна заедно с Ленс нагоре по стълбите след Стори.

— Къде тръгнахте?! — извиках ядосано. — Още не сме приключили!

След като се уверих, че вече ги няма, аз веднага се заех да освободя Наив от пода, като внимателно започнах да троша леда с помощта на кукри.

— Как си, добре ли си? — попитах, без да спирам да работя с ножа.

— Доб… — започна Наив, но по-нататък се разнесе само сподавено бълбукане.

Вдигайки поглед към лицето му, аз с ужас видях, че от устата му тече кръв. Очите на Наив бяха затворени, и, както изглежда, беше загубил съзнание.

„Странно, той като че ли не получи сериозни наранявания! — слисано помислих аз, губейки за момент самообладание. — И къде са тези тъпи патрули, когато най ти трябват?!“

Особеността на ледената магия с вода беше, че след сформиране на заклинанието цялата магия излизаше от леда. Тоест всички изразходвани „маги“ отиваха за кондензация на влагата от въздуха и заледяването й, след което се появяваше най-обикновен, макар и невероятно здрав лед. Именно благодарение на това свойство на магията на водата аз можах да използвам Леден меч в битката си с неживите във Великото гробище и именно затова сега с толкова труд къртех ледените окови на Наив. Кукри с лекота поглъщаше сплитанията на заклинанията, но се оказа не особено подходящ за къртене на лед.

„Драконовски гадини! Как успяха толкова силно да наранят Наив?! — мислех си ядосано. — Нали само по рамото го удариха… а и този драконовски кукри… кой му е измислил такава неудобна форма?!“

Гневът, раздразнението и страхът за приятеля накараха мускулите ми да потръпват странно. Цялото ми доскорошно спокойствие изведнъж се изпари, остана само изгаряща ярост, която неочаквано се превъплъти във вече познатата ми форма на Огнена топка. От изненада не завърших сплитането, и вместо огнено кълбо от ръцете ми просто се изля малък огнен поток. Бързо го насочих към остатъците от леда и той веднага се втечни, като незабавно освободи ръцете на Наив. Без да имам време да се порадвам на новооткритите си способности, аз подхванах приятеля си и изскочих на улицата. На входа се сблъсках с военен патрул, който изобщо не бързаше към мястото на сблъсъка с „водните“. Явно от последната ни среща Ейнджъл и компания доста бяха напреднали в създаването на Поединичен купол, така и никой не беше забелязал използването на бойни заклинания.

— Помогнете, на човека му е зле! — извиках аз, огъвайки се под солидната тежест на Викерс младши.

Единият Майстор, отличаващ се от върлинестия си колега с по-масивното си телосложение, веднага скочи към мен, поемайки част от тежестта на Наив, а другият внимателно се вторачи в лицето му.

— Той вампир ли е?

— Нисш — нервно потвърдих аз. — Може би трябва при друидите да го…

— Какво е станало с него?

— Не знам — почти искрено отговорих аз. — Намерих го на стълбите в това състояние. Сигурно е изгубил съзнание и е паднал.

Нищо по-правдоподобно не успях да измисля.

— А защо ливреята му е разкъсана… и рамото е в кръв?

— Хайде стига — прекъсна го вторият патрулен. — Казано ни е, че ако на някой от нисшите вампири му прилошее, веднага да го водим в изследователския център.

Дългучът явно имаше още въпроси, но се сдържа и кимна неохотно.

— Добре, да вървим.

По пътя към изследователския център озадачено си повтарях думите на патрулния, напразно опитвайки се да разбера какво точно е имал предвид. Нима в лабораторията нещата са толкова зле, че не са сигурни в безопасността на магията „вамп“ и очакват негативни последици? И може би точно това се е случило с Наив, нали цял ден правеше заклинания наляво и надясно?

Смътно си спомням как още щом дотичахме до изследователския център, Наив веднага го грабнаха някакви Майстори, оставяйки ме с патрула в коридора. Впрочем и те бързо си тръгнаха, за да продължат обхода на района си.

Приклекнах, тъй като нямаше никакви пейки за чакащи, облегнах се на стената и затворих очи. Адреналинът все още бушуваше в кръвта ми, но приливът на енергия намаля и ме обхвана лека апатия, а заедно с нея и закъсняло чувство на болка в обгорената ръка. Драскотините от парчетата лед почти не се усещаха, но обещаваха да ми осигурят още немалко неприятни моменти. Сблъсъкът този път явно не мина в наша полза, макар че и за победа на „водните“ не би трябвало да се брои. Все пак бяха петима срещу нас двамата, макар и двама от тях да не участваха пряко, защото поддържаха Поединичния купол. Добре се бяха изучили, защото при последната ни среща не бяха способни да създадат подобни заклинания. И между другото, като споменах за способности, аз някак си успях да създам заклинание! Сега отново не можех да усещам потока енергия, но тогава, за един кратък миг… Това беше странно, защото аз наистина мислех, че артефактът е отнел всичките ми способности. Може би нещата не бяха чак толкова зле и имаше шанс да си ги върна? Само дано с Наив всичко да е наред…

Не забелязах кога съм задрямал, но според мен не бяха минали повече от няколко минути, преди да подскоча от нагъл шут в задника.

— Какво?! — не на място извиках аз, подскачайки с цяло тяло.

— Къде беше?! — яростно изкрещя в лицето ми Алиса и веднага се хвърли на врата ми. — Едва не полудях от тревога, а той тук си спи!

Не се задържах на крака и рухнах на пода, повличайки със себе си и вампирката.

— Е, не тук де, засрамете се — вяло се пошегува Чез и разтревожено попита: — Наистина, къде изчезнахте? Дори вечерята пропуснахте. Взехме ви храна от столовата, а вас все ви няма и няма.

Надигнах се с усилие от пода, опитвайки се напразно да раздвижа схванатите си крака под зорките погледи на приятелите си.

— Първо нас с Наив ни задържаха в лабораторията заради закъснението, а после попаднахме на „водните“.

— Нали ти казах! — злобно каза Чез. — Ами че изроди. Какво са направили на Наив?!

— Възможно е и нищо — въздъхнах аз и накратко разказах за нашата среща с Ейнджъл и компания и за това, което чух от патрула.

— Надявам се, че с него всичко ще е наред — Алиса внимателно ме прегърна през кръста. — А ти как си? Пострада ли?

— Основно пострада само гордостта ми — отговорих честно. — Хей, а как ме намерихте тук?

Чез и Алиса се спогледаха.

— Ами първо доста ви чакахме, после решихме да отидем до изследователския център, за да разберем какво става. Но когато излязохме от стаята, видяхме на стълбите в казармата мокри следи и вдлъбнатина в стената, и това, меко казано, ни разтревожи. На улицата още първият патрул искаше да ни върне обратно в казармата, но ние им казахме за забавилите се някъде приятели и те ни доведоха тук.

— По думите им единият от вас едва ли не умира и ние много се уплашихме — добави Алиса.

— Откога дремя? — притесних се аз. — Друидите вече би трябвало да са разбрали какво се е случило с Наив.

И сякаш чул моите думи, от кабинета излезе Майстор, познат ми смътно покрай някакви изследвания на тялото ми.

— Е, как е той? — веднага се втурнахме ние срещу Майстора.

— Ще живее — потърка носа си мъжът. — Вие приятели ли сте му?

— Да! — отговорихме вкупом.

— Може би тогава вие ще ми обясните защо в кръвта му няма следи от лекарствата, които би трябвало да взема по няколко пъти на ден? Той нищо ли не ви е казвал за хапчетата, които му даваме?

— Ъ-ъ-ъ… май спомена — внимателно потвърди Чез. — Каза, че това е успокоително и днес е решил да не го приема. Един вид като експеримент.

— Експеримент?! — рязко повтори Майсторът. — Приятелят ви е идиот! Заради този експеримент едва не се е вкарал в гроба. Не знам как е слушал наставленията на Майстор Орион, наистина хапчетата притежават „в това число и успокояващ ефект“, но най-важното — неутрализират въздействието на артефакта върху организма при преобразуването на енергията! Това е експериментално лекарство!

Уау… Значи излиза, че Чез ей така на шега е убедил Наив да не взема противоотровата?! Ама че идиот!

Поглеждайки приятеля си, видях в очите му ужаса от осъзнаването на този факт и реших да задържа злобния си коментар. Кой знае защо и самият аз не направих връзката между приема на тези хапчета и артефактите на нисшите вампири, макар че беше логично.

— Но ние не знаехме… — тихо се обади Чез.

— Знаехте — не знаехте, сега вашето приятелче ще трябва дълго да си почива — отсече Майсторът. — Никога не трябва да се пренебрегват указанията на лекуващия друид. А вие вървете да спите, тук нямате работа. Утре ще го прехвърлят в сградата на болницата, там ще може да го посещавате, ако всичко е наред.

Майсторът си отиде, а ние останахме да стърчим в коридора, асимилирайки чутото.

— Какво означава това „Ако всичко е наред“? — най-накрая казах аз. — Нали каза, че всичко е добре.

— Той каза „Ще живее“ — с унил глас ме поправи вампирката. — А това далеч не е „добре“. Да тръгваме.

Излязохме от изследователския център и веднага се натъкнахме на поредния патрул, който любезно предложи да ни съпроводи до казармата. Целият път изминахме в мълчание. Тъжно въздишащата Алиса нежно стискаше ръката ми, галейки с пръсти дланта ми, и от нея по цялото ми тяло се разливаше успокояваща топлина. Не знаех какво да кажа на Чез и как да го успокоя, затова само въздишах в синхрон с вампирката.

На стената на стълбището между първия и втория етаж наистина имаше прилична вдлъбнатина — следа, оставена от заклинанието на Наив, но виж, локвите разтопен лед някой вече беше избърсал.

— Хайде, Чез — сложих ръка на рамото на приятеля си, игнорирайки болката в изгорената длан. — Ние не знаехме що за хапчета са това. Наив, както обикновено, е пропуснал половината указания покрай ушите си и ни убеди, че това е само успокоително.

— Няма значение, виновен съм — мрачно отвърна Чез.

— Виновен е, разбира се — безжалостно потвърди Алиса.

Опитах със знаци да намекна на вампирката, че в дадения случай е по-добре да си мълчи, но тя направи вид, сякаш нищо не е видяла.

— Може би сега най-после ще си направиш някакви изводи — тя ме погледна много сериозно. — Зак, теб това също те касае. Няма смисъл да подкрепяш глупавите идеи на безмозъчния си приятел.

С тези думи тя мина пред нас и влезе първа в стаята. Ние с Чез се спогледахме, въздъхнахме и послушно я последвахме.

За щастие, на Алиса бързо й мина и все пак благоволи да ме нахрани преди лягане с остатъци от вечерята в столовата. Въпреки че е възможно, като е чула как къркори празният ми стомах, просто да е решила, че няма да може да заспи при толкова силен шум. Освен това трябваше да се обработват ожулванията и изгарянията ми, а тя просто не можеше да се сърди на ранен.

Настроението на всички беше ужасно. Едва дойдохме във форта, а вече две легла в стаята ни опустяха — не особено приятно начало на обучението на новото място. В началото исках да разкажа на приятелите си за добрата новина — способностите ми към Занаята се върнаха за няколко мига, но после реших да отложа новината за утре. Прекалено егоистично би прозвучала моята радост на фона на нещастието, сполетяло Наив. Именно с такова тъжно настроение легнахме да спим.

Действие 7

На сутринта Алиса отново беше тръгнала преди да се събудя. Най-удивителното беше, че и Чез беше изчезнал някъде, въпреки че досега никога не беше го правил. За тези няколко дни във форт Скол бях успял да отвикна да съм сам и сега се чувствах малко неуютно. В главата ми постоянно се въртяха мисли за Наив, многократно си припомнях сблъсъка с „водните“, чудейки се кое по-точно направих не както трябва.

„Всичко — мислех си ядосано, — всичко направих не както трябва. И как стана така, че способностите ми към Занаята се върнаха за малко? Мистерия!“

До закуска оставаше около половин час и реших, докато все още има свободно време, да отскоча до библиотеката да си побъбря с Велес.

Поставяйки ключа в ключалката, аз дръпнах вратата към себе си и за пореден път се оказах в царството на книгите.

— Зак — изскочи насреща ми Велес. — Добре, че си решил да дойдеш днес, изясних някои работи!

— За артефакта или за Пазителите? — попитах веднага.

— Съжалявам, но само за Пазителите. Затова пък информацията не е просто море, а цял океан! Представи си: така наречените пазители под един или друг вид се споменават практически във всеки свят. Между другото, както и Хората на съдбата.

— Това вече е интересно — зарадвах се аз. — А къде е Велхеор? Може и той да иска да чуе.

— Безполезно е — махна с ръка Велес. — Дори не е ял, откакто е дошъл тук. Обикаля из рафтовете, посветени на нашия свят и няколко други, избрани по известен само на него критерий.

Може пък да е за добро. Въпреки че Велхеор винаги е бил на наша страна, никога не му се доверявах напълно. Интуицията ми буквално крещеше, че в главата на вампира винаги е каша и самият той отдавна не е наясно какво точно иска.

— Да седнем на масата, разговорът ще е дълъг — покани ме библиотекарят.

Съдейки от моите наблюдения, мебелите се появяваха на кое да е място в библиотеката в зависимост от желанието на Велес и всеки път изглеждаха по различен начин. Днес бяха солидна широка маса с не по-малко солидни столове. Точно това, което беше нужно за един сериозен разговор.

— Ще започна малко по-отдалече — предупреди Велес, въртейки се нервно на твърдия стол. — Както вече знаем, във вселената съществуват множество светове. Хора и прочие същества, често само външно приличащи на хора, са се научили да пътуват между световете, но този процес се явява противоестествен за вселената. Всеки свят усеща пришълците и с всички сили се старае да се защити от тях. Ти вече си успял да го усетиш това на гърба си, когато си използвал Фонтана на съдбата. С всеки изминал миг светът става все по-враждебен към новодошлите, опитвайки се да ги убие, смачка, унищожи. В същото време са се появили Хората на съдбата, способни след определено време да приучат чуждия свят към своето присъствие. На тях им било необходимо просто да издържат известно време и светът ги приемал.

Пред очите ми веднага се появиха световете, които посетихме с Алиса. Да, това си беше пътешествие, и то какво. Не знам колко време е необходимо на света да признае Човека на съдбата, но аз не бих издържал толкова дълго.

— Нищо ново не ми казваш — обадих се нетърпеливо. — За съжаление, не разполагам с много свободно време…

— Просто ти припомнях, считай го за предисловие — усмихна се Велес. — Така че, когато Хората на съдбата станали повече, отколкото са звездите в небето, възникнал сериозен проблем — те скитали между световете, правели каквото си искат, и за тях нямало никакъв контрол. Във Вселената има множество светове, всеки се е развивал по различен начин, и често пришълците от единия свят се оказвали богове в другия. И мнозина са използвали своите знания и способности съвсем не за добро. Историята мълчи по въпроса на кого му е хрумнало да създаде общество, което да защитава спокойствието на световете. Мисля, че подобна идея може да се е родила в много глави едновременно. Постепенно тези общества се разраствали и обединявали, обхващайки все повече и повече светове. Наричали се по различен начин, но постепенно се оформило едно наименование — Пазителите. Те защитавали спокойствието на световете, като не позволявали на Хората на съдбата да правят всичко, което си намислят. Разбира се, гръбнакът на обществото бил от също такива Хора на съдбата.

Предполагах нещо подобно. Все пак някой би трябвало да следи за реда в различните светове. А на библиотекаря браво, явно не само периодично цитира книги дума по дума, а и чете директно от тях — кой знае колко дълбока е станала връзката му с това място.

— А нещо за Храма на Пазителите?

— С това е по-сложно. Той, както и библиотеката, е разположен между световете. Сам разбираш, че в нито една книга няма да има точни инструкции как да попаднеш в толкова важно място. Това е старателно пазена тайна. Мисля, че единственият шанс да попаднеш там е да намериш Пазител, който да те отведе там.

За момент се замислих.

— Хей, а дали в нашия свят също има Пазител? Интересно, кой ли е той?

— Това вече не знам — сви рамене Велес. — Може да се окаже всеки — и император, и работещ на полето селянин. Още един интересен факт: Пазителите много старателно крият истинските си имена, предпочитайки да се наричат с имената на световете, от който произхождат. Или по длъжността, заемана в тяхното общество, а може и по някое качество.

— Как така? — не разбрах аз.

— В летописите има много примери: Пазителят на скръбта, Пазителят на Земята, Пазителят на Седемте океана. Забележи, думата „свят“ отсъства, изглежда, че те си имат някакви свои кодови думи както за имената на световете, така и за длъжностите в Храма.

— Да, добре са се прикрили — признах аз. — Е, как тогава да ги намеря?

— Ще се изненадаш, но за идентифициране използват пръстени, подобни на тези, които при нас се използват за развиване на магическите способности на децата. Само изглеждат малко по-различно, приличат на зелено стилизирано човешко око.

Наистина, при нас в училищата използваха нещо подобно. Така наречените ученически пръстени, между другото, измислени от същите тези побъркани Майстори. Вярно, бяха червени на цвят, тъй като работеха с елемента огън — най-емоционалният и от всички най-лесно проявяващият се. А и окото на ученическите пръстени не приличаше на човешко. Любопитно, от какво ли се е ръководил Майсторът преди четиристотин години, когато е разработвал външния вид на тези артефакти?

— Е, все е нещо — въздъхнах аз. — Има от какво да започнем.

— Засега това е всичко. Да продължавам ли търсенето на Храма?

— Да — потвърдих аз. — И също така опитай да събереш повече информация за Коридора на съдбата. Чувствам, че ми предстоят доста посещения там.

Станах от стола, но на половината път до вратата внезапно се сетих:

— Между другото, Невил идвал ли е?

— Не, все още не се е появявал — загрижено отвърна библиотекарят. — Това вече става странно.

— Наистина — съгласих се аз. — Мислех, че всеки ден ще се интересува за здравето на брат си. Може да се е случило нещо?

Спомняйки си за състоянието на Наив, неволно се натъжих. Може пък да е по-добре, че Невил не е тук — не се налага да му съобщавам лоши новини.

— Добре, ще мина малко по-късно. Много са ни натоварени дните във форта…

Пазителят кимна разбиращо.

— Разбира се. Да предам ли нещо на Велхеор?

— Няма да го разсейваме — усмихнах се аз. — Колкото е по-зает, толкова по-малко проблеми от него.

Едва затворих вратата на библиотеката и тя веднага се отвори отново, но този път навън — към коридора на казармата.

— Какво си се заключил?! — извика Чез, втурвайки се в стаята, като едва не ме събори на земята.

— Ходих в библиотеката — отговорих спокойно. — А ти къде беше? Измъкна се някъде.

— Изтичах да разбера как е Наив.

Браво на Чез!

— И как е той? — попитах обезпокоено.

— Засега е в безсъзнание, но друидът ме увери, че всичко ще е наред. Просто е приспан, за да се ускори процесът на възстановяване. Знаеш, че друидите почти не могат да лекуват нисши вампири, така че основната надежда е в собствената им регенерация. Между другото, тези проклети хапчета са създадени точно с цел да усилят този процес.

— Успокои ме — въздъхнах с облекчение.

— Затова и бягах — ухили се Чез. — Между другото, сега вече знаем какво се случва с вратата, когато отваряш прохода към библиотеката. Беше здраво блокирана, дори се опитах тихичко да я разбия.

Не си представях как може „тихичко“ да се разбива врата, но фактът, констатиран от Чез, безусловно беше интересен.

— Да вървим да закусим — реших аз. — Много съм прегладнял. По пътя ще ти разкажа какво научих в библиотеката.

По закона за всемирната гадост в трапезарията за първи път се засякохме с Ейнджъл и неговите приятелчета. Преди нашата компания идваше на закуска съвсем рано заради вечно гладния Наив, а „водните“ очевидно предпочитаха да поспят половин час повече.

— Ама че нагли копелета — прошепна Чез, когато седнахме на масата си. — И се осмеляват да ни се мяркат пред очите.

Цялата петорка ме гледаха предпазливо, нямаше и помен от каквато и да е наглост и увереност. Нищо чудно, защото ако разкажех за нападението, нямаше да ги спаси дори покровителството на бащата на Ейнджъл — щяха да ги изритат от Академията без изобщо да гледат какви са. Шега ли е — нападение над ученици с използване на бойни заклинания. Но, разбира се, аз никога нямаше да ги докладвам. Винаги предпочитах да решавам проблемите си сам. А че ще се появи възможност да си разчистя сметките с тях, в това изобщо не се съмнявах.

— Не си мисли да правиш търкал сега — казах за всеки случай на приятеля си. — Към тази работа трябва да се подходи по-обмислено. За да запомнят отмъщението ни за цял живот.

— О, ще го запомнят — навъсено кимна Чез.

Едва започнахме с вече станалата ни обичайна, но от това съвсем не и по-вкусна закуска, когато в трапезарията се появи сержант Торн и тръгна право към нашата маса.

— Закари Никерс — рязко каза той, заставайки над нас. — Майстор Ревел иска да те види.

— След закуска? — попитах с надежда.

— Веднага! — излая сержантът така, че подскочих не само аз, но и седящите на съседните маси ученици.

Както не без злорадство забелязах, особено се стреснаха Ейнджъл и компания. Всъщност за какво друго, освен за вчерашния сблъсък, биха ме викали при шефа на службата за сигурност на Академията? Сигурно е чул нещо за вчерашния инцидент и е решил да разбере подробности. Макар че Майстор Ревел можеше да е решил да ме види и по други причини. Например, че в лабораторията най-накрая са успели да се справят с моя артефакт.

— Слушам! — отговорих кратко и скачайки от масата, последвах сержанта.

— Ще се видим на занятията! — извика след мен Чез.

Минавайки покрай настръхналите „водни“, не можах да устоя и им намигнах. Нека се поизнервят още малко.

Сержант Торн ме придружи до изследователския център, сякаш можех да избягам някъде, и ме предаде в ръцете на охраната. И те като никой път досега не останаха на поста си, а тръгнаха с мен през всички коридори чак до кабинета на Майстор Ревел. Създаваше се впечатлението, че съм арестуван или нещо подобно.

— А, Зак, влизай — посрещна ме плешивият Майстор.

Аз послушно влязох в кабинета и седнах срещу него.

— Добро утро, Майстор Ревел.

— Също така добро като вчерашното ли? — присви очи Майсторът.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Това ти ми го кажи, какво е станало снощи при входа на казармата и защо твоят приятел се оказа в болницата.

Какво пък, това беше съвсем логично. Все пак той е шеф на службата за сигурност, не е кой да е. Въпреки че ако наистина беше добър, нямаше да задава въпроси, а щеше да знае всичко. Че дори и да го предотврати. Странно, че във форта нямаше заклинания-датчици за засичане използването на магия, както в Академията.

— Нападнаха ли ви? — продължи Майстор Ревел. — Открихме следи от използване на заклинания.

— Може и така да се каже… — бавно произнесох аз.

Дракон да ме отнесе, не исках да говоря за случилото се. Нека моите проблеми си останат само мои.

— Да ви убият ли се опитаха или да ви отвлекат?

— Не, това не беше покушение, както при последното ми идване в Академията. Просто… наши вътрешни проблеми…

— Сериозни са ви проблемите, ако се съди по следата на стената — отбеляза Майсторът. — Може би щях да си затворя очите, ако нямаше пострадали участващи във важни експерименти.

Уж правилни неща говореше, но пак звучеше гадно. Отново се почувствах като опитно зайче, а не като жив човек.

— Просто решавахме вътрешни разногласия — упорито повторих аз.

— За първокурсници двубоите са забранени — напомни Майсторът и за известно време се замисли. — Какво пък, досещам се с кого може да сте имали проблеми, и бих могъл да накажа всички участници в боя, за да не се повтарят подобни инциденти.

— А има ли начин да не се стига до това? — попитах предпазливо.

— Само ако ми разкажеш за случилото се без да криеш абсолютно нищо. Трябва да знам всички подробности.

Не знам за какво му беше нужно това, но аз все едно се канех да му кажа за появилите се за кратко способности към Занаята. Така че защо не.

И аз послушно му описах всичко, което се беше случило, избягвайки единствено да споменавам имената на „водните“. Просто за всеки случай. С особена радост споменах за изненадващо направеното заклинание, с най-големи подробности описах усещанията си и буквално преживях този момент наново.

— Да, по мое време разногласията се решаваха с юмруци или официални двубои — въздъхна Майсторът и очите му леко се премрежиха. — Вярвахме, че всеки спор трябва да се решава пред публика, така че всички да знаят кой е по-силният. Биехме се не до смърт, а за уважение. Самата победа не беше достатъчна, трябваше да е красива и честна. И със сигурност не така, тихомълком.

— Омразата няма нужда от зрители — свих рамене аз. — Това е друго.

— Да ти поставя охрана, за съжаление, не мога. Майстори, ходещи по петите на ученици, ще изглежда прекалено нелепо. Но и повторение на подобни инциденти не ми трябва. Ето защо ти предлагам за в бъдеще да вземаш от лабораторията артефакта и няколко скелета. Нека навсякъде ходят с теб. Ще наречем това тренировка на уменията на некроманта.

Признавам, че не очаквах подобно нещо.

— Тоест ще мога да се разхождам из форта с двама неживи като телохранители? — уточних за всеки случай аз.

Какво пък, нелоша картинка ще се получи! Само не ми беше ясно защо Майсторът реши, че крачещите из форта неживи ще изглеждат по-малко нелепо, отколкото Майсторите-телохранители?

— Точно така. На всички въпроси можеш смело да отговаряш, че тренираш неочаквано появилите се способности към некромантията. На теб така или иначе ще ти се наложи да използваш артефакта по време на патрулирането из Прокълнатите земи, значи можеш да започнеш тренировки с него под ръководството на капитан Шорт в зоопарка. Е, и в лабораторията също, разбира се.

„Значи сега ще мога да спра да се чувствам като безполезен баласт на тренировките — мислено потрих ръце аз. — Със скелетите е-хе-е, колко неща ще можем да правим.“

— А днес имам специални планове за теб — продължи Майстор Ревел. — В светлината на това, че способностите ти са се върнали за момент, ще пробваме някои нови неща.

„Само не поредните изследвания! — помислих си уморено. — В мен сигурно вече и кръв не остана. А и настроението ми е отвратително, честно казано — след безсънната нощ и общото напрежение от последните дни.“

— Какви? — попитах аз, стараейки се да скрия лекото си раздразнение.

— Може би нашето лечение не дава резултати, защото от самото начало тръгнахме по грешен път. Признавам, че тук аз съм виновен — подведох се от увереността ти в силата на тайнствения артефакт на некромантите, който уж отнемал „най-ценното“. Но дори той наистина да прави нещо подобно, то едва ли това ще е способността към Занаята. Има и къде по-ценни неща — животът на близките ти, разумът ти, здравето или душата, например.

— Не съм сигурен, че това звучи успокояващо — намръщих се аз.

— А аз не съм тук, за да те успокоявам — без намек за усмивка каза Майсторът. — Искам само да те излекувам, за да получа възможност да изследвам магията на драконите.

Е, поне беше честен.

— И какво ще правим днес?

— Реших да погледна на проблема от друг ъгъл. Нека забравим за малко за артефакта и да предположим, че за всичко е виновно ухапването на вампира.

— Но аз… ние го убихме — напомних за всеки случай. — И не се превърнах във вампир.

— Да, не страдам от склероза — спокойно отвърна Майстор Ревел. — Но измененията може да са отишли достатъчно далеч и да са станали необратими.

— Необратими?!

— Необратими, ако не се активират с допълнителна намеса — поправи се Майсторът. — Тоест преобразуването е спряно, но възстановяването не е завършено изцяло.

Признавам, че не бях разглеждал проблема от тази гледна точка. Както правилно отбеляза Майсторът, прекалено бях обсебен от артефакта от чуждия свят. Но Майстор Ревел и тук успя да ми развали настроението: лично аз виждах огромна разлика между изразите „необратимо“ и „не е завършено изцяло“.

— Имаме отличен специалист с многовековен опит, знаещ на практика всичко за нисшите вампири — продължи плешивият Майстор. — Мисля днес да те дам на него.

Щял да ме даде, виждате ли. Звучеше не особено приятно, сякаш не бях човек, а някаква вещ. Едно беше хубаво — този негов специалист по нисши вампири със сигурност имаше отношение към създаването на хапчетата, а резултатът от тяхното действие вече бях наблюдавал от първа ръка. По-точно, видях как се държеше Наив, когато спря да ги приема, и до какво го доведе това. Очевидно беше, че разработилият лекарството друид наистина е най-добрият в тази област.

Мислите ми сами се върнаха назад към Викерс младши. Как ли е сега?! Трябва да намеря свободна минута и да разбера как се чувства.

— И така, какво ме заплашва днес в светлината на новата диагноза, поредните кръвни проби ли? — уточних все пак аз. — Дотук поне два литра са ми източили.

— Тук кръвта няма нищо общо. Ще се наложи да подходим малко по-другояче. Между другото, помниш ли нашия разговор за кръвта на дракона?

Кимнах утвърдително.

— Значи, именно от нейната концентрация зависи процесът на превръщане във вампир. При всеки човек преминава с различна скорост. Предполагам, че в твоя случай преобразуването е било донякъде забавено?

— Да, но най-вече благодарение на някакво чудодейно средство на Велхеор.

— Той ли ти каза така? — усмихна се Майсторът.

— Ъ-ъ-ъ… ами, да — отговорих озадачено. — Как иначе щях да стигна до земите на вампирите, без да се превърна във вампир? Ето Наив загуби способностите си още на втория ден, а аз дори се бих по пътя. А и кой би разбирал по-добре от вампирясване, ако не древен вампир?

— Не се съмнявам в знанията му — успокои ме Майстор Ревел. — Но пък в постъпките му… Много е вероятно ти да си най-забележителният носител на драконова кръв за последните десет века.

— Да бе, велик съм — усмихнах се аз. — Само дето сега по незнайна причина съм инвалид без способности.

— Не се подценявай — намръщи се Майсторът. — Така, за какво ти разказвах всичко това. Имахме случай, когато човек с много по-ниска концентрация на драконова кръв издържа почти седмица.

— До преобразуването? — уточних предпазливо.

— До началото на проблемите със създаване на заклинания.

— Как така?! — изненадах се аз. — Но в Академията друидът ми каза, че обикновено хората се обръщат дори по-бързо, отколкото аз.

— Обикновените хора — поправи ме Майстор Ревел. — Имай предвид, че малцина знаят истината за кръвта на дракона. А пък специалистите на практика може да се преброят на пръстите на едната ръка.

Майсторът се изправи, взе една от папките и пристъпи към мен.

— Да вървим. Може би ще научим много интересни неща, след като нашият Орион направи пълни изследвания.

Когато се засегне темата за лечението и прозвучи изразът „многовековен опит“, обикновено става дума за друид. Съдейки по името, точно така и ще бъде, защото нали именно горските обитатели харесваха подобни окончания: „ион“, „ия“, „оин“. Усещането беше, сякаш те буквално не можеха да живеят без буквата „и“ в името си.

По каменните коридори Майсторът ме заведе в поредната лаборатория. В това крило още не бях идвал. Изглежда именно тук прекарваше по-голямата част от времето си Наив, обучавайки се в използването на артефактите на нисшите вампири. Как се досетих? Просто минахме през полигон за изпитание на заклинания и успяхме да се насладим на гледката на весело разлетелите се от виолетовите кълба енергия щитове. Аз всъщност видях само визуалната част от заклинанието, но и така беше впечатляващо. Наив си почиваше в болницата и сега имаше само три вампира, отработващи най-прости бойни заклинания.

Признавам, че леко се натъжих — всичко това за пореден път ми припомни колко ми липсваше усещането, възникващо в момента, когато създаденото от теб сплитане набира сила.

— Виждам, че изследванията на получените от нас артефакти вървят направо великолепно — казах раздразнено.

Да, исках да напомня благодарение на кого Майсторът има такива прекрасни артефакти. Във форта с всеки изминал ден се чувствах все по-безполезен, сякаш не ние отблъснахме нападението на Съществото и не ние заловихме разбунтувалите се нисши вампири. А и ми беше малко обидно, че с изследванията в тази област всичко е наред, докато с черепа изобщо не можеха да се справят.

— Тези артефакти не са от вас — поправи ме Майстор Ревел. — Леля ти ни принуди да върнем на Ордена всеки получен от вас артефакт по списък.

Ах, да, леля! И откъде ли си е доставила списък? Сигурно Алиса е успяла да го нахвърли преди заминаването.

— Между другото, г-жа Елиза е една невероятна жена. Само да можеше да използва енергията си за мирни цели…

— Според мен, войната е при нас — усмихнах се аз.

Интересно, как ли вървят нещата при нея? И как е там Даркин в столицата, справя ли се?

— Ох, не си виждал ти още война — поклати глава плешивият Майстор.

Разбира се. Напоследък освен лабораторията, столовата и зоопарка, нищо друго не виждах.

И така, вкараха ме в поредното помещение, затрупано с всевъзможно непонятно оборудване. Вярно, в допълнение към това в средата на залата растеше невисоко разлистено дръвче. Друидите бяха любители на подобни украшения, видимо тъгуващи за родната гора. Именно такъв „тъгуващ“ друид седеше в голямо плетено кресло, между другото растящо направо от камъка, и четеше дебела оръфана книга. Дълга коса, сива брада, тъмнозелени очи — класика.

— Кой още е тук? — сухо ни посрещна той, без да откъсва поглед от книгата.

— Не си спомням да си имал проблеми със зрението — насмешливо каза Майстор Ревел.

— За малкия питам. Виждам го за първи път.

Пак това високомерие на дълголетниците. Виждали сме го това. И как изобщо ме видя, интересно, като и за миг не се откъсна от книгата?

— Това е Закари Никерс. Неотдавна го ухапал вампир. Той успял да убие гадината преди да се преобразува, но способностите му към Занаята така и не се върнали.

— Нормално.

Да, разбира се! Всеки ден хора се промъкват в замъка на бойния клан и убиват ухапалия ги вампир! Напоследък всички се опитват да смачкат самочувствието ми.

Майстор Ревел хвърли на масата папката с досието ми.

— Направи всички необходими тестове, включително и за драконова кръв.

— Както кажеш.

Прошумоля обърната страница, но друидът така и не вдигна поглед към нас.

— Зак, оставаш на негово разпореждане. Веднага след излизане на всички резултати се връщаш при мен — нареди Майстор Ревел. — Късмет.

„Какво общо имат тук късметът и даването на най-обикновени изследвания?“ — помислих озадачено, докато гледах излизащия от кабинета Майстор.

За цялото време на краткия разговор друидът дори вежда не повдигна. Признавам, че след като останах насаме с него, се почувствах, меко казано, неуютно.

— Сядай — нареди друидът и едва забележимо кимна към стола до стената.

Аз послушно седнах и зачаках. Неприветливият обитател на кабинета прочете още няколко страници и едва тогава благоволи да обърне погледа си към мен.

— Имаш пресни рани — не разбрах дали ме пита или констатира той.

— Дреболия — отвърнах предпазливо.

— Добре — отново неопределено каза друидът.

Стана от креслото, пристъпи към мен и започна да прекарва ръце около тялото ми. Стандартно действие — всички друиди извършваха първоначалната диагностика по подобен начин.

— Ясно — замислено произнесе друидът, а в гласа му се прокрадна лека заинтересованост.

След това последваха тестове с използването на артефакти, вземане на кръв, слюнка и убождания с игла на най-неочаквани места. Нищо необичайно, като цяло. След приключване на изследванията той седна обратно в креслото, взе книгата и отново потъна в четене.

Съвсем съвестно се опитах да седя спокойно и да чакам, но издържах не повече от няколко минути.

— А дълго ли ще чакаме?

— Ще ти съобщя.

Да, ето я разликата между заинтересованите от резултата учени и учени, изпълняващи рутинна задача. Некор е готов да се грижи и прашинка да не падне върху мен, само и само да съм още половин час в лабораторията му, а този дори и присъствието ми не забелязва. Ех, само ако знаех, че са толкова напреднали в изучаването на последствията от вампирско ухапване, нямаше за всичко да разчитам на Велхеор. Кой го знае с какво ме е тъпкал, уж за да забави процеса на трансформация.

Може би ако не беше силният глад, който изпитвах, дори щях да задремя — настроението ми би могло да се подобри. А така се налагаше да седя, гледайки в една точка, и да размишлявам за непостоянството на живота. Час и половина.

Най-накрая друидът все така бавно остави книгата настрана, стана от креслото и пристъпи към апаратурата. Оказа се, че прекалено рано се радвам — още половин час той прекара в изучаване на артефактите и съдържанието на колбите. Приключвайки с това, той отново се върна на креслото, но този път не взе книгата, а се зае с попълване на дадената му от Майстор Ревел папка.

— Закари Никерс, казваш?

— Аха — предпазливо потвърдих аз.

— Ти си един много интересен случай.

Направо прекрасно. Бих предпочел да съм най-скучният и обикновен случай в историята на Академията. Здрав, силен и нормален.

— И разбрахте ли какво ми е? — попитах с надежда.

— Разбира се — отговори друидът.

И отново мълчание.

— И-и?

— И сега можеш да отнесеш въпроса си към Майстор Ревел.

— Кажете поне нещо! — проплаках аз.

— Е, добре — изненадващо лесно се съгласи друидът. — При теб се наблюдава изключително висока концентрация на драконова кръв. По-висока, отколкото при всички изучавани от мен хора.

— А много ли сте изучавали?

— Достатъчно.

Да, приказлив тип.

— А за моите способности?

— Ами ако не беше пил човешка кръв, изобщо нямаше да ги загубиш.

— Аз не съм пил човешка кръв!

— Пил си. В противен случай процесът изобщо нямаше да стигне толкова далече. И това е направено още в самото начало, почти веднага след заразяването.

— Разбирам…

Значи Велхеор изобщо не ме е лекувал, а ме е тровил?! И ако се бях обърнал за помощ към Майсторите, те щяха да ме излекуват без каквито и да са походи в земите на вампирите? Ах, това драконово изчадие!

— Закари Никерс, добре ли си? — прояви вяла загриженост друидът. — Нещо пребледня.

Предполагам, че това беше професионален рефлекс, а не истинска загриженост за здравето ми.

— Всичко е наред — процедих през зъби. — Всичко е наред.

— Тогава слушай нататък. Ако се съди по съдържанието на драконова кръв в теб, има много висока степен на вероятност с течение на времето ти сам да се възстановиш. Въпреки че нямам спомен за такива случаи, но конкретно при теб е напълно възможно да го предположим.

Тоест, ако бях изчаках малко, без да предприемам нищо, щях сам да се излекувам?! Ах, дракон да го разкъса на малки парченца! Велхеор, разбира се, не друида. Ще се върна, ще го изхвърля от Великата библиотека в Крайдол, и нека се маха където му видят очите!

— И сега какво ще стане с моите способности? — попитах друида, опитвайки се да оставя настрана мислите си за предстоящото отмъщение, което се оказа не толкова лесно.

— С времето ще се върнат — уверено отвърна Майстор Орион. — Не мога да кажа кога по-точно, нито да повлияя на този процес. Всички наши изследвания на драконова кръв са само наблюдателни, до момента все още не са открити физически, химически или дори магически начини на въздействие върху нея.

— Разбирам… — проточих аз.

Това би могло да се счита за добра новина. Способностите ми към Занаята скоро ще се върнат! Сега оставаше само един въпрос: колко скоро?

— Между другото, в допълнение към пресните рани по гърдите и изгарянето на ръката забелязах и нарушения във функционирането на черния дроб — неочаквано каза друидът, като внимателно ме погледна. — Да не злоупотребяваш?

Аз примигах изненадано, взирайки се в друида.

— С какво?

— С алкохол.

— Пих няколко пъти през последните три месеца — отговорих смутено.

— Да не са няколкостотин пъти? — подозрително уточни той.

— Не, разбира се! — дори се обидих аз.

— Странно — измърмори друидът. — А черният ти дроб изглежда така, сякаш не изтрезняваш.

Не знам защо изобщо е гледал черния ми дроб, но от здравето си никога не съм се оплаквал. Дори изгарянето на ръката вече не ме болеше, въпреки че по принцип отказах да я лекуват.

— Всъщност, през последните няколко дни постоянно ме изследваха — напомних аз. — Би трябвало отдавна да са забелязали такова нещо.

— Точно така — съгласи се Майстор Орион. — Днес ще поговоря с хората от другия отдел — и той някак подозрително ме измери с поглед. — Ще проведа лечение, но ти престани да пиеш.

— Не съм пил!

Друидът само махна с ръка, сложи ме на леглото и започна лечението. Колко време отнема на престарял друид да възстанови болен черен дроб? Не много, повярвайте ми.

— А сега вземай отчета за изследванията и бегом при Майстор Ревел — каза друидът, приключвайки с лечението, — сигурно вече те чака.

— Както кажете — отвърнах и взех папката от ръцете му.

— И затвори вратата след себе си — сухо намекна Орион.

— Благодаря ви — благодарих искрено на друида.

Едва затворил вратата след себе си, аз изведнъж осъзнах, че нямам никакво желание да чакам вечерта. Исках незабавно да кажа на Велхеор всичко, което мислех за него. Всъщност ако можех, бих го натупал както се полага, но не бях сигурен, че ще се справя с него, дори ако способностите ми към Занаята се бяха върнали.

Без да му мисля много, реших да отскоча до библиотеката направо оттук. Трябваше само да намеря подходящо място — нещо от рода на малка стая с една врата. За това идеално подхождаше тоалетната. След като се уверих, че освен мен в нея няма никой, аз използвах ключа и отворих вратата…

Действие 8

Втурнах се в библиотеката и като не видях библиотекаря, който обикновено ме посрещаше, закрещях с пълен глас:

— Велхеор!

Тишина. Горейки от праведен гняв, просто не можех да чакам появяването на Велхеор или Велес при входа и се втурнах да ги търся, впрочем — без да влизам много навътре сред библиотечните рафтове. Няма нищо по-лесно от това да се загубиш тук, след като направиш един-два завоя и изпуснеш от поглед входната врата.

Минаха цели пет минути, преди Велес да изскочи иззад поредния стелаж.

— Къде е той?! — моментално се нахвърлих върху него.

— Кой? — озадачено попита библиотекарят, сякаш освен Велхеор имаше и други гости.

— Онзи трижди проклет вампир!

— Няма да повярваш — смутено отвърна Велес. — Избяга.

— Как така „избяга“? — не разбрах аз. — Къде?!

— В Крайдол.

— Защо?! Аз си мислех, че вече няма да успеем да го откъснем от книгите.

Велес озадачено се почеса по темето.

— И аз така мислех. Но той неочаквано хукна из библиотеката с викове „Той е жив! Той е жив! Не са го изяли!“ А после се втурна през вратата към Крайдол и повече не съм го виждал.

Надявах се, че никой не го е видял там. Макар че едва ли някой ще се учуди на появяването му, все пак вампирите са доста непредсказуеми същества. Виж, ако аз или Наив се появим в Крайдол, това би изглеждало наистина подозрително.

— Жалко — едва успях да кажа аз. — Ние с него трябваше да си поговорим задушевно… ако, разбира се, тези твари имат душа.

— Охо, какъв сериозен тон — учуди се библиотекарят. — С удоволствие бих погледал такъв разговор.

Всъщност сега, когато малко се поуспокоих, вече не бях толкова уверен в силите си. Дори със способностите си към Занаята едва ли щях да съм му сериозен противник.

— Добре де, няма значение — намръщих се аз. — Невил да е идвал?

— Уви.

Както обикновено се случва с мен, в същия момент из библиотеката се разнесе гласът на Невил.

— Ей, Велес, къде си?!

Въздъхнах дълбоко, събирайки сили за предстоящия разговор.

— Изглежда, че исках да чета конско на вампира, а сега ще трябва сам да изтърпя такова — съобщих на Велес.

— В смисъл?

— Сега ще разбереш.

Излязох да посрещна приятеля си и спрях стъписано, като видях в какъв вид беше той. Целият измачкан, в разкъсани и обгорели дрехи, с огромна синина по половината му лице.

— Какво е станало?!

— Зак! — Невил радостно се усмихна, но веднага се намръщи от болка. — Ох. Добре, че те заварих тук. При мен възникнаха някои дребни проблеми…

Той говореше накъсано и изобщо не можеше да си поеме дъх.

Стиснах юмруци.

— Кой те е подредил така?!

Невил предпазливо докосна лицето си и отново се намръщи.

— Точно това не е свързано с нашите проблеми. В Крайдол се появиха твоят чичо и Кейтен.

— Ъ-ъ-ъ… заедно ли? — стъписах се аз.

— Да. Но нещата се оказаха не такива, каквито си мислехме. Майстор Ромиус изобщо не е от лошите. Кейтен е грешал, той сам го призна!

„Брей! — учудено помислих аз. — Първо Кейтен нарича чичо ми предател, после сам опровергава обвиненията си. Направо не знаеш какво да мислиш.“

— И кой от тях те нареди така? — намеси се Велес в разговора.

— Не са те — махна с ръка Невил. — Точно обратното, Ромиус ни помогна, а Кейтен само минаваше оттук, веднага се върна в столицата. Между другото, за връщащите се. Представяш ли си, Стил се побърка!

— Как така се побърка?!

А пък аз наивно си мислех, че животът ни във форта е преситен от събития…

— Първо започна с нещо като раздвоение на личността. Мислехме, че ще му мине, но вчера през нощта нападна пазачите в квартала на друидите и избяга. Наложи се да го гоним из целия град, при това нашият приятел се съпротивляваше яростно — с използване на бойни заклинания и подръчни средства…

— Значи той те е наредил така? — едва ли не в един глас попитахме двамата с Велес.

— Не! — раздразнено отвърна Невил. — Защо само ме прекъсвате? С помощта на Патрулите заловихме Стил и го приспахме. Мелисия казва, че физически той е напълно здрав, но какво става в главата му — това е пълна загадка. Дори не се сещам кой може да му помогне сега. Най-обидното е, че до предишния ден той се държеше напълно нормално, веселеше се в компанията на млади друидки.

Излиза, че двама с Алиса напразно сме рискували живота си и сме обикаляли из световете в търсене на лекарство за него? Едната от двете личности на Стил изобщо не е останала в света на огледалата, а се е скрила някъде и е изчаквала. Значи Фонтанът на съдбата не е помогнал? Или ние сме направили нещо не както трябва. Ох, толкова много въпроси и нито един отговор. Та като стана дума за въпросите…

— И кой те подреди така?!

— Какво все ми досаждаш с тази дреболия?! — избухна обикновено спокойният Невил. — Прокълнатата къща е в обсада!

— Как така в обсада?!

Не, съдейки по всичко, във форт Скол направо си бяхме на почивка. Какво всъщност ставаше тук?!

— Ако не ме прекъсвахте, отдавна щях да съм ви разказал всичко. Стил, докато бягаше от нас из целия град, успял по някакъв начин да се свърже със своите, тоест с шатерци. Първо нападнаха квартала на друидите, където държахме хванатия Стил, но друидите с лекота отблъснаха атаката. После, за да ги отклоним от следата, пренесохме Стил тук.

В този момент наистина започнах да нервнича. Нали смятахме да пазим излекуването на Стил в тайна от всички представители на Академията.

— Ромиус знае ли за Стил?

— Наложи се да му разкажем, имахме нужда от помощта му. Шатерските разузнавачи успяха да ни проследят. Никога не бих си помислил, че в Крайдол има толкова много техни шпиони: граждани, селяни, мъже, жени. Там отвън Ромиус и вампирите от патрула се защитават от трийсет, а може би и от четирийсет души, въоръжени с бойни артефакти.

— Ами стражата?

— Какво могат да направят срещу такава сила? — сви рамене Невил. — Освен това, според Майстор Ромиус, шатерци използват някакъв артефакт, който отклонява вниманието от Прокълнатата къща. Наистина са силни.

— Тогава защо стоим?! — извиках аз, хвърляйки към Велес папката с резултатите от моите анализи. — Да тръгваме веднага!

Ех, жалко, че не успях да взема от Майстор Некор своя артефакт и мъртъвците. Тук щяха да са наистина полезни!

— Извън библиотеката не мога да ви помогна с нищо — обади се зад гърбовете ни Велес. — Единственото, което мога да направя, е да не пускам никого тук. Ако нещата се влошат, връщайте се тук заедно с приятелите си!

Признавам си, мислех да използвам библиотеката за пренос на хора от форта, но не исках да избързвам с разкриването на тайната. Първо трябваше да огледам тук, да разбера какво всъщност става и доколко сериозни са нещата.

Едва минах през вратата, водеща към Прокълнатата къща, и ме блъсна грохота и ехтежа от използваните заклинания, досега надеждно заглушавани от прохода към света на библиотеката. Боят вървеше с пълна сила.

Точно пред нас нисш вампир с униформа на Патрула се биеше с мъж в обикновени градски дрехи. И което беше най-чудно — вампирът очевидно му отстъпваше по скорост! За щастие, шатерецът беше с гръб към нас и затова не успя да избегне хвърленото в гърба му кукри. Странно, но не се замислих нито за секунда — никаква нерешителност, само някакво далечно „минус един“ в ума ми.

— Благодаря, Закари — вежливо се поклони вампирът и хукна надолу по стълбите към шума на битката.

Очевидно леля ми е успяла добре да ги дресира, независимо от твърде краткото време, през което беше тук. Е, и Алиса доста се постара. Явно тайно от мен, а може би и от себе си, се възхищаваше на леля Елиза.

Приближих се до лежащото на пода тяло (най-вероятно мъртво, но нямах време да проверявам) и извадих кукрито от гърба му.

— Имаш ли оръжие? — попитах Невил, забелязвайки, че ръцете му са празни.

— А как иначе.

Невил извади от джоба си къса пръчка и преди да успея да се пошегувам на тази тема, тя за миг се превърна в тояга с дължина човешки бой.

— Подарък от Мелисия — гордо поясни той.

Тъкмо слизахме към залата след вампира, когато на Невил му се наложи да демонстрира уменията си с новия подарък. Срещу нас по стълбите тичаше още един шатерец. Как се досетих, че е такъв ли? Ами кой друг би ни нападал мълчаливо, размахвайки Леден меч? За щастие Невил успя да реагира и блокира атаката с тоягата, а в следващия момент аз се гмурнах под ръката му и замахнах с кукрито към корема му. Само че този път ножът безсилно отскочи от едва забележимото защитно поле, очевидно създадено от някакъв артефакт. От изненадата се поколебах и моментално получих силен удар с крак, който ме отхвърли настрана. Невил напълно успешно се отбраняваше срещу атаките на Ледения меч, тъй като тоягата се оказа по-здрава, отколкото изглеждаше — дървото с лекота устояваше на ударите.

Известно време гледах двубоя им, не знаейки как да се намеся, без да получа тояга или меч по врата. Най-накрая успях да улуча момента и да се престоря, че атакувам с ножа, въпреки че стоях твърде далеч, за да представлявам реална заплаха. Въпреки това шатерецът се разсея и това позволи на Невил да направи добър удар и да запрати противника си в дълъг полет надолу по стълбите.

— В екип, както преди — намигна ми Невил. — Ще ги оправим!

Със закъснение си помислих, че съм екипиран по-добре от приятеля си — все пак още носех металната броня. Добра, лоша — все пак е защита.

— Тръгвам първи! — предупредих Викерс старши. — Ако стане нещо, поне имам броня.

Изтичахме по стълбата, възнамерявайки да се включим в битката, но неволно замръзнахме по средата на пътя, гледайки ставащото в центъра на залата. Силуетът на Ромиус беше едва различим иззад множеството щитове — въздухът около него преливаше от потоци енергия, видими дори с невъоръжено око. Шестима нисши вампири се отбраняваха от десетина души, прикривайки с телата си спящия Стил, здраво овързан със зелена лиана. А около Ромиус стояха шестима шатерци с дълги жезли, изцяло покрити с непонятни руни. Всеки жезъл излъчваше непрекъснат тесен бял лъч в защитния екран на Ромиус. Съдейки по всичко, атакуващите и чичо ми бяха в патова ситуация, но това беше само на пръв поглед.

Изглежда двамата с Невил пристигнахме за финала на това противопоставяне. Все пак приятелят ми бе надценил силата на шатерци — те очевидно отстъпваха на Ромиус независимо от всичките си артефакти. Признавам, за пръв път виждах Върховен Майстор в истински бой и определено си заслужаваше.

Сигурно Ромиус беше поддържал защитата си, докато подготви необходимите заклинания, или артефактите на шатерци бяха започнали да губят сила. Във всеки случай, в момента на появяването ни чичо ми започна да действа: един от лъчите неочаквано се отрази от защитното поле и се върна към шатереца, пронизвайки го целия. Трупът още не беше успял да падне на пода, когато следващият шатерец извика и буквално се разлетя на парчета. Когато останаха четирима, единия се опита да вдигне от пода падналия жезъл, но вместо това за миг отклони лъча от защитното поле и от Ромиус моментално удари силова вълна. Останалите носители на жезли се разлетяха на всички страни.

И аз не бях пощаден. Вълната ме блъсна толкова силно, че прелетях три метра и ударих гърба си в стената. А когато успях да фокусирам погледа си и отново се изправих на крака, всичко беше свършило. Ромиус се справи не само със своите противници, но и с всички останали. Все пак беше Върховен Майстор, а не на дракон сянката.

Нисшите вампири моментално се заеха с преместването на живите и относително живите тела, а аз се отправих към седящия на останките от мебели чичо.

— Привет, Зак — уморено се усмихна той. — Мислех, че си във форт Скол.

— Неправилно са те информирали — изсумтях аз. — А аз мислех… че ти, как да кажа…

— Чух вече за какъв сте ме смятали — Ромиус изтри потта от челото си и се изправи. — Кейтен е прибързал с изводите. Той сам би ти разказал всичко, но се появиха спешни задачи в Лита, които, между другото, засягат и теб. Хайде да поседнем някъде на спокойствие и да поговорим.

— Всъщност не разполагам с кой знае колко свободно време… — поколебах се. — Трябва да се връщам във форта…

Ако Кейтен бе потвърдил думите на Ромиус, тогава сигурно нещата са точно такива. Жалко, че не го направи лично, тогава би ми било далеч по-лесно отново да повярвам на чичо си. Признавам, искаше ми се да вярвам, че не е предател, но през изминалото време успях да свикна с тази мисъл. Трудно ми бе отново да започна да му се доверявам и още повече — да му разкрия тайната на моите придвижвания…

Ромиус се разходи покрай нисшите вампири, раздавайки нареждания:

— Вържете ги до идването на стражите. Пренесете Стил в някоя от стаите горе и извикайте друид от селото да го наглежда… И вземете разчистете къщата!

Не знам защо, но много се засегнах от факта, че чичо ми толкова спокойно командва вампирите от Патрула.

Улавяйки недоволния ми поглед, Ромиус поясни:

— В момента не съм представител на Академията, а на Велик дом Никерс. Елиза ме помоли да контролирам работата на Ордена, докато е заета в Меск-Дейн.

— Мило — недоволно измърморих аз.

Откъдето и да го погледнеш, неприятно е да видиш как някой командва нашите момчета, дори това да е родният ми чичо. Моят все още намиращ се под подозрение чичо, ако трябва да съм точен.

Невил остана да помага на вампирите, а ние с Ромиус се качихме в моята бивша стая. Макар че защо „бивша“? След като заминахме за форта тя си остана моя, както и цялата тази къща, между другото. Е, Прокълнатата къща не беше точно моя, по-скоро принадлежеше на целия Дом Никерс, но нали аз бях неотменна част от него.

— Отдавна не сме се виждали, Зак — усмихна се в брадата си чичо ми. — Мисля, че си натрупал доста въпроси.

Кимнах мълчаливо.

— Ще започна отдалеч. Както ти навярно вече си чул от Кейтен, именно аз бях този, който управляваше „Децата на Дракона“. Разбира се, това не беше просто прищявка, и не се занимавах сам с това. Тайното общество в Академията изпълняваше едновременно няколко функции, една от които беше изучаване на забранената магия. Ние наистина привличахме в тайното общество хора, имащи повишена концентрация на драконова кръв, но не приемахме всички. Втората функция на това общество беше да отделим недоволните от политиката на Академията, така беше по-лесно да ги следим и да насочваме енергията им в мирна посока.

— Заедно с Майстор Ревел ли работихте? — за всеки случай уточних аз, макар че и така беше напълно ясно.

— Разбира се. Нищо в Академията не се случва без негово знание. Или по-точно — почти нищо. Асамблеята решава повечето въпроси, но всъщност всичко се управлява от Ревел. В повечето случаи това е полезно за Академията, но понякога той предпочита твърде крайни решения, концентрирайки се единствено на резултата. Много целеустремен човек.

А аз мисля, че това не е лошо качество. Във всеки случай, леля ми ме е учила именно така, а тя разбира от тези неща. Но дори тя не смяташе, че целта оправдава всички средства.

— И когато този невероятно целеустремен човек нареди да убиеш Кейтен, ти побърза да изпълниш нареждането му — мрачно напомних аз.

— Престорих се, че ще изпълня нареждането му — поправи ме чичо. — Всъщност, ако не бях аз, Кейтен вече щеше да е мъртъв.

— Той не спомена нищо за това.

— Кейтен, като повечето млади хора, бе надценил възможностите си. Без чужда помощ той никога нямаше да може да се измъкне от тъмницата. За съжаление бях принуден да се преструвам, че подкрепям Ревел във всичко и да заглаждам ръбовете, където това е възможно.

— Лично на мен Майстор Ревел не ми е направил нищо лошо — отбелязах аз. — Напротив, той всячески ми помага да възстановя способностите си.

— Ще ти помага, и още как! Ти си един от тримата известни до момента хора с толкова високи способности към забранената магия. Сигурно не дава и прашинка да падне върху теб!

— А кои са другите двама?

— Самият Ревел и съветник Митис.

— Съветник Митис? — учудено повторих аз. — Но нали до скоро випускниците на Академията не можеха да заемат придворни длъжности?

— Ами той не е завършвал Академията. При нас, както знаеш, не обучават на забранена магия. Той е природен талант, като теб, и на всичко се учи сам.

Е, не бих казал, че изобщо се уча на нещо. Сънищата се появяваха от само себе си, а Коридорът на съдбата ми остана в наследство от побъркания стопанин на Прокълнатата къща. Между другото, много ми е интересно — дали Ревел и Митис са посещавали други светове?

— Имай предвид, че съветник Митис представлява по-голяма опасност за теб от Ревел — предупреди ме чичо. — Съветникът вече дълги години търси възможност да отслаби Академията и изучава всичко, които в последствие може да се противопостави на Занаята. Оттук и интересът му към забранената магия, между другото. И още — според сведенията ни именно той стои зад появяването на артефактите за нисшите вампири, обтегнатите ни отношения с Шатерския Халифат и дори смъртта на Императора.

Отлично помнех как насън станах свидетел на разговора между Майстора и аристократа. А и въобще, съдейки по фактите, Ревел и Митис работеха заедно. За което не пропуснах да съобщя на чичо ми.

— Знаеш какво казват: дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо. Те си сътрудничат по някои въпроси, но през повечето време се следят един друг и водят тайна битка за всичко, което ще им помогне да придобият знания и сила.

— Например, за мен — с разбиране въздъхнах аз.

— И за Фонтана на съдбата. Този артефакт е много ценен за тях, но сега Прокълнатата къща принадлежи на семейство Никерс. А и този толкова удачно създаден от теб Орден, взел под крилото си нисшите вампири, на които Митис възлагаше сериозни надежди. Общо взето, вие сериозно му попречихте и сега семейство Никерс е под прицел. Не знам какво е замислил, но Кейтен спешно замина за столицата, за да се опита да предотврати възможните неприятности.

— А Майстор Ревел?

— Както вече забеляза, той предпочете тактиката на печелене на доверие. За теб това дори е добре; важното е навреме да забележиш кога ще дойде краят на дружелюбността и ще настъпи времето на ултиматумите. Между другото, ти няма ли да разкажеш нещо? Как напредваш с възстановяването на способностите?

— Ох, това е дълга история — отклоних темата аз. — Боя се, че сега не е времето за това. Дойдох тук с помощта на… да кажем, забранена магия, директно от изследователския център на форт Скол. Подозирам, че гореспоменатият Майстор Ревел отдавна ме чака…

— Не виждам никакви проблеми с това — отвърна чичо, решавайки да не разпитва за моето придвижване. — И аз възнамерявах да отида във форта веднага след като предадем шатерци на стражата. А и ще е интересно представител на Академията да изучи техните артефакти.

— М-да-а… като спомена Академията… Какво би казал за това, че намерихме и спасихме Стил?

— Помня, че много се притесняваше за него, затова не съм учуден, че това е станало възможно.

— Но… нали няма да предадеш Стил, за да му изтрият отново паметта?

— Разбира се, че не. И защо реши, че са му изтривали нещо?

Аз изумено примигнах:

— Ъ-ъ-ъ… но когато го намерихме, той беше като зеленчук.

— Това — да — съгласи се чичо ми. — Но това не е наказание, никой не му е изтривал паметта. Нашите специалисти се опитваха да разберат методите на шатерци за внедряване на личност, но не се справиха със задачата. За съжаление той просто стана жертва на неуспешен експеримент.

Ох, колко гадно звучи! Особено като се има предвид, че сега и върху мен провеждат експерименти и често се чувствам като нещастна жертва.

— Във всеки случай, официално той просто е изчезнал — продължи чичо ми. — Стил може да остане в квартала на друидите, докато не измислите как да му помогнете. Можете да не се притеснявате за неговата безопасност. Предполагам, че за това нападение шатерци са използвали буквално всичките си агенти.

И те не бяха малко, трябва да отбележа. Интересно, кои бяха всички тези хора? Също такива изменени личности, какъвто някога е бил Стил? И идея си нямах как може да му се помогне сега, след като дори Фонтанът на съдбата пасува.

— Мисля, че трябва да се върнеш във форта — напомни ми чичо. — Можем да продължим разговора тази вечер.

Наистина, нещо се увлякох, а времето си течеше. А и трябва да успокоя Велес, сигурно се притеснява там, в библиотеката.

— Ще сляза долу да проверя как напредват вампирите — деликатно каза чичо и се запъти към вратата на стаята.

Ох, между другото — за вампирите!

— Докато не си тръгнал, още един въпрос… Случайно Велхеор да се е мяркал тук?

— Мислех, че е с вас във форт Скол — озадачено отговори чичо ми, обръщайки се. — Не съм чувал да се е появявал в Крайдол.

— А… е, добре. Тогава довиждане.

Признавам, че нарочно не слязох в залата, за да се сбогувам с Невил. Сега, когато опасността премина, той със сигурност ще попита за брат си, а на мен изобщо не ми се искаше да отговарям на този въпрос. Не сега. По-добре при следващата среща, когато със сигурност ще знам, че с него всичко е наред.

Почаках, докато Ромиус слезе при вампирите, и се шмугнах в скритата врата. Велес ме чакаше, разхождайки се напред-назад.

— Е, какво?! Всичко наред ли е?!

— Отлично — отвърнах аз. — Невил е подценил възможностите на чичо ми; той разхвърля шатерските шпиони като мръсни котета. Макар че — не, лош пример. Жал ми е за котетата. Къде е папката ми?

— Дръж.

Не успях да видя откъде я взе Велес. Според мен тя се появи направо от въздуха.

— Довиждане, Велес. Когато Невил се появи, кажи му, че ще се срещнем с него тук утре вечерта.

— Успех, Закари.

Ох, усещам, че на Майстор Ревел му е писнало да ме чака. Е, добре де — ще измисля нещо, да не ми е за първи път.

Появявайки се в тоалетната на изследователския център, погледнах мимоходом в огледалото и се ужасих: бях целият измачкан, с драскотини по лицето и скъсани ръкави. Изглеждах така, сякаш друидът не е вземал проби от мен, а най-малкото ме е измъчвал. Но времето не чакаше и аз, измивайки се надве-натри, хукнах за срещата с Майстор Ревел.

Отваряйки вратата на тоалетната, с изненада видях десетина души в бели халати. Съдейки по разярените им погледи, чакаха от доста време. Впрочем, след като забелязаха външния ми вид, те моментално смениха злобата с учудване.

— Уф, едва не ме засмука — смутено се усмихнах аз и побързах да се отдалеча колкото се може по-бързо.

Странно, но по пътя към кабинета на плешивия Майстор не мислех за това, че също като мен Майстор Ревел притежава способности към магията на драконите. И дори не за скорошното връщане на способностите ми. Неизвестно защо много силно ме вълнуваше въпросът: и кой все пак е подредил Невил така? Следващият път непременно трябва да го попитам, иначе просто ще умра от любопитство.