Огненият престол

2.Как опитомихме едно тритонно колибри

Допреди няколко месеца всичко щеше да е различно. Сейди щеше да изрече една-едничка дума, с която да предизвика страхотен взрив. Аз щях да се защитя, като се обгърна с вълшебен боен аватар, и едва ли щеше да има нещо, което да е в състояние да ме срази.

Но това беше възможно само когато се бяхме слели изцяло с боговете: аз с Хор, а сестра ми — с Изида. Отказахме се от тази сила просто защото тя бе твърде опасна. Докато не овладеехме собствените си способности, можехме да полудеем или просто да изгорим само защото в нас са се вселили египетски богове.

Сега не разполагахме с друго освен с ограничените си магически способности. Така по-трудно постигахме някои важни неща — например да се спасим, когато някое чудовище оживее и реши да ни убие.

Грифонът изникна пред нас в цялата си прелест. Беше два пъти по-голям от обикновен лъв, а червеникавозлатистата му козина беше поръсена с прах от варовика, в който бе стоял досега. По опашката му стърчаха пера, които изглеждаха твърди и остри като кинжали. Звярът само я помръдна и направи на сол доскорошния си дом. Разпери настръхнали криле и те запърхаха толкова бързо, че се превърнаха в размазано петно — сякаш стояхме пред най-голямото и най-кръвожадно колибри на света.

Грифонът впери стръвни очи в Сейди. Ръката й и свитъкът още бяха обвити от бели пламъци и той явно го изтълкува като предизвикателство. Чувал съм много писъци на соколи — то оставаше да не съм чувал, нали и аз съм бил един-два пъти сокол, — но когато тази твар тук разтвори човка, от нея се разнесе врясък, от който прозорците се разтресоха, а аз настръхнах.

— Хвърли свитъка, Сейди — просъсках.

— Моля? Лепнал ми се е за ръката — тросна ми се тя. — И горя! Не ти ли споменах?

Сега вече из цялата зала се виждаха огнища на призрачния огън. Свитъкът явно беше отворил всички хранилища на египетска магия в залата и аз бях почти сигурен, че това не е на добре. Уолт и Джаз се стъписаха толкова, че стояха като заковани. Едва ли можех да ги виня. Това им беше първото истинско чудовище.

Грифонът пристъпи към сестра ми.

Стоях рамо до рамо с нея и призовах единствената магия, която още беше по силите ми. Бръкнах в Дуат и извадих сякаш отдън земя меча си — египетския khopesh с извито като кука зловещо острие.

Сейди изглеждаше доста смешно с пламтящия свитък на дланта си — приличаше на прекалено въодушевена Статуя на свободата, но със свободната си ръка успя да призове основното си оръжие за нападение: жезъл с дължина метър и половина, по който бяха изсечени йероглифи.

После попита:

— Знае ли някой как да се сражаваме с грифони?

— Избягвай острите части — предположих аз.

— Страхотно. Благодаря.

— Уолт — извиках. — Провери онези прозорци там. Виж дали можеш да ги отвориш.

— Н-но те са прокълнати…

— Да — потвърдих. — Но ако се опитаме да се измъкнем през балната зала, грифонът ще ни излапа още преди да сме стигнали до нея.

— Ще проверя прозорците.

— Помогни му, Джаз — подканих.

— Знаците по стъклото — промърмори момичето. — В-виждала съм ги и друг път…

— Прави каквото ти казах! — натъртих аз.

Грифонът се спусна напред с криле, които бръмчаха като електрически трион. Сейди метна жезъла и във въздуха той се преобрази на тигър, който се блъсна с извадени нокти в грифона.

Това не направи особено впечатление на чудовището. То метна встрани тигъра, после се втурна с неестествена бързина към него и отвори невъзможно широко клюна си. ЩРАК. Преглътна и се оригна, а от тигъра вече нямаше и следа.

— Това беше любимият ми жезъл! — викна Сейди.

Грифонът се втренчи в мен.

Стиснах здраво меча. Острието засия. Съжалих, че вече не чувам в главата си гласа на Хор, който да ме направлява. Ако си имаш личен бог-воин, е по-лесно да проявяваш глупава храброст.

— Уолт! — извиках аз. — Какво става с прозореца?

— Точно опитвам — отвърна той.

— Ч-чакай — изписка притеснена Джаз. — Това са символите на Сехмет. Спри, Уолт!

Точно тогава едновременно се случиха много неща. Уолт отвори прозореца и оттам с рев се пронесе вълна бял огън, която го повали на пода.

Джаз се втурна към него. Грифонът тутакси изгуби интерес към мен. Като всеки истински хищник, той насочи вниманието си към движещата се мишена — Джаз — и се метна към нея.

Аз се завтекох след звяра. Но вместо да изгълта приятелите ни, той се извиси над тях и се блъсна в прозореца. Джаз издърпа Уолт настрани точно в мига, когато побеснелият грифон започна да блъска и да хапе белите пламъци.

Опитваше се да нападне огъня. Щракна с клюн, все едно искаше да захапе въздуха. Завъртя се и се блъсна във витрина с shabti. Направи на парчета с опашката си един саркофаг.

И аз не знам какво ме прихвана, но изкрещях:

— Спри!

Грифонът замръзна на място. Извърна се към мен и изграчи подразнено. Белият огън изтече като струя към ъгъла на помещението, сякаш се прегрупираше. После видях как и други огньове се събират и се превръщат в горящи силуети — като на хора. Един погледна право към мен и аз долових безпогрешно, че излъчва злост.

— Отклонявай вниманието му, Картър — извика Сейди, която очевидно не беше забелязала огнените силуети. Беше се вторачила в грифона и вадеше от джоба си вълшебна връв. — Стига да успея да се приближа…

— Чакай, Сейди!

Опитвах се да разбера какво точно става. Уолтър лежеше разтреперан по гръб. Очите му пламтяха, сякаш белият огън беше проникнал вътре в него. Джаз се беше надвесила отгоре му и шепнешком повтаряше изцеряващи заклинания.

— КРОААА! — изграчи жално грифонът, като че ли искаше разрешение: сякаш се подчиняваше на заповедта ми да спре, макар това да не му харесваше.

Огнените силуети станаха по-ярки и плътни. Преброих седем пламтящи фигури, които малко по малко добиваха все по-ясни очертания.

Седем фигури… Джаз беше споменала символите на Сехмет. Обзе ме страх: проумях какво проклятие пази музея. Грифонът бе освободен по една случайност. Не той ни застрашаваше.

Сейди метна връвта.

— Чакай! — креснах, но вече беше късно.

Вълшебната връв изплющя във въздуха, удължи се като въже и се понесе шеметно към грифона.

Възмутен, той изписка и се хвърли да гони огнените силуети. Пламтящите твари се пръснаха коя накъдето види. Писнаха алармите на обикновените простосмъртни. Креснах на грифона да спре, този път обаче той не ме послуша.

С крайчеца на окото си видях как Джаз се свлича на пода, може би от напрежението на изцеряващата магия, която беше направила.

— Сейди! — извиках. — Помогни й!

Сестра ми притича при нея. А аз се спуснах да гоня грифона. Сигурно съм изглеждал пълен глупак, докато се препъвах с черната пижама и блесналия меч из натрошените експонати и крещях заповеди след великанското коткоколибри.

Тъкмо си мислех, че от това по-страшно — здраве му кажи, когато иззад ъгъла се показаха петима-шестима сватбари, дошли да видят каква е тази олелия. Зяпнаха ни с отворени уста. Една жена в прасковена рокля се разпищя.

Седемте твари от бял огън се стрелнаха право през сватбарите, които тутакси се строполиха. Огньовете продължиха нататък и завиха рязко към балната зала. Грифонът се юрна след тях.

Обърнах се да погледна Сейди, която беше приклекнала и се беше надвесила над Джаз и Уолт.

— Как са?

— Уолт идва на себе си — отвърна тя, — но Джаз лежи като труп.

— Когато имаш възможност, ме последвай. Мисля, че ще успея да озаптя грифона.

— Ти да не си полудял, Картър? Приятелите ни са ранени и за ръката ми се е лепнал горящ свитък. Прозорецът е отворен. Помогни ми да изнесем оттук Джаз и Уолт!

Беше права. Това вероятно беше единствената ни възможност да измъкнем приятелите си живи оттук. Сега обаче вече знаех и какво представляват онези седем огъня, знаех, че ако не тръгна да ги гоня, ще пострадат много невинни хора.

Казах тихо едно египетско проклятие — по-скоро ругатня, отколкото магия — и хукнах към сватбарите.

В централната бална зала цареше пълен хаос. Гостите бягаха с писъци и преобръщаха масите. Някакъв мъж в смокинг се беше свлякъл върху тортата и пълзеше през нея, а на гърба му се бяха лепнали захарните фигурки на невястата и младоженеца. Един музикант се опитваше да тича с крак, върху който се беше надянало малко барабанче.

Белите огньове вече бяха доста плътни и аз различавах формите им: нещо средно между псе и човек с издължени ръце и криви крака. Пламтяха като нажежен газ, докато се носеха из балната зала и заобикаляха колоните около дансинга. Един мина право през някаква жена — шаферка. Очите й станаха млечнобели и след като се просна на пода, тя затрепери и се закашля.

Идеше ми и аз да се свия на кълбо. Не знаех заклинания, с които да се изправя срещу тези чудесии, и ако някоя ме докоснеше…

Най-неочаквано грифонът изникна отнякъде като гръм от ясно небе, следван по петите от вълшебното въже на Сейди, което още се мъчеше да го върже. Грифонът лапна една от огнените твари и я глътна наведнъж, сетне продължи да си лети. От ноздрите му на струйки се виеше дим, но иначе белият огън, който Звярът беше погълнал, явно изобщо не го смущаваше.

— Ей! — креснах аз.

Когато осъзнах грешката си, вече беше твърде късно.

Грифонът се извърна към мен и това го забави достатъчно, та вълшебното въже на сестра ми да се омотае около задните му крака.

ТРЯЯЯЯС — блъсна се той в една отрупана с какви ли не ястия маса. Въжето се удължи и се загъна така, че овърза цялото туловище на чудовището, а високоскоростните му криле задялкаха като излязла от строя електрическа пила масата, пода и чиниите.

Сватбарите започнаха да се изнасят от балната зала. Повечето се втурнаха към асансьорите, но десетки бяха припаднали или, забелили очи, се тресяха и гърчеха. Други бяха затрупани под купчини отломъци. Пищяха аларми, а белите огньове — вече само шест на брой — още се вихреха необуздано.

Изтичах при грифона, който се търкаляше и се опитваше безуспешно да прегризе въжето.

— Успокой се — извиках. — Дай да ти помогна, глупчо такъв.

ПЪЗЗЗ! Опашката на звяра изсвистя над мен и за малко да ме обезглави.

Поех си дълбоко въздух. Държах се почти като магьосник воин. Никога не съм бил добър в заклинанията с йероглифи, но въпреки това насочих към чудовището вълшебната пръчка и казах:

— Ha-tep.

Във въздуха, точно на върха на меча, блесна зелен йероглиф, който означаваше „спокойно“.

Грифонът спря да се бори. Бръмченето на крилете му стана по-бавно. В балната зала още цареше бъркотия и се чуваха писъци, но докато се приближавах към чудовището, аз се постарах да не губя самообладание.

— Позна ме, нали? — протегнах ръка и над дланта ми блесна друг символ, който можех винаги да повикам — Окото на Хор:

— Ти си свещеното животно на Хор, нали? И заради това ми се подчиняваш.

Грифонът примига срещу знака на бога. Перата по врата му настръхнаха и той изписка жално, като се гърчеше под въжето, което малко по малко пристягаше туловището му.

— Да, знам — казах. — Сестра ми е голяма смотанячка. Просто изчакай. Ще те развържа.

Някъде зад мен Сейди извика:

— Картър!

Обърнах се и видях, че двамата с Уолт вървят с усилие към мен и почти влачат Джаз. Сестра ми и досега приличаше на Статуята на свободата с подпаления свитък в едната си ръка. Уолт се беше изправил и очите му вече не светеха, но Джаз се беше отпуснала, сякаш всички кости в тялото й бяха станали на пихтия.

Заобиколиха един огнен дух и неколцина побъркани от страх сватбари и прекосиха някак балната зала.

Уолт погледна грифона.

— Как го укроти?

— Грифоните са слуги на Хор — обясних аз. — По време на битки са теглели колесницата му. Според мен този тук усети, че съм свързан с Хор.

Грифонът изписка нетърпеливо и заблъска с опашка, с която преобърна една каменна колона.

— Не е от най-спокойните — отбеляза Сейди. Тя погледна стъкления купол на дванайсет метра над нас, където мъничкият силует на Хуфу ни махаше трескаво с ръка. — Трябва незабавно да изнесем оттук Джаз — каза тя.

— Добре съм — пророни Джаз.

— Не, не си добре — възрази Уолт. — Тя, Картър, извади от мен онзи дух, но той за малко да я погуби. Явно е демон на болестите…

— Bau — поясних. — Зъл дух. Седемте огъня се наричат…

— Стрелите на Сехмет — довърши вместо мен Джаз, с което потвърди страховете ми. — Духове на напастите, родени от богинята. Мога да ги спра.

— Можеш да си починеш — натърти сестра ми.

— Точно така — съгласих се аз. — Сейди, развържи грифона и…

— Няма време — изтъкна Джаз.

Bau ставаха все по-големи и ярки. Докато духовете се носеха безпрепятствено из залата, още и още сватбари падаха на пода.

— Ще загинат, ако не спра Bau — каза Джаз. — Мога да насоча силата на Сехмет и да ги принудя да се върнат в Дуат. Обучена съм да го правя.

Поколебах се. Джаз не беше опитвала никога такава силна магия. Вече бе омаломощена от това, че е изцерила Уолт. Но наистина беше обучена за това. Сигурно изглежда странно, че целителите изучават пътя на Сехмет, но тъй като тя бе богиня на разрушението, на напастите и глада, бе съвсем логично те да се учат как да направляват подвластните й сили, включително Bau.

Пък и да освободях грифона, не бях сигурен на сто процента, че ще успея да го укротя. Нищо чудно той да се превъзбудеше и да изгълташе нас, а не духовете.

Полицейските сирени навън пищяха все по-силно. Времето ни притискаше.

— Нямаме друг шанс — настоя Джаз.

Тя извади вълшебната си пръчка и за ужас на сестра ми целуна по бузата Уолт.

— Всичко ще бъде наред, Уолт. Не се предавай. — Момичето взе още нещо от вълшебната си чанта: восъчна фигурка, която сложи в свободната длан на сестра ми. — Скоро ще ти трябва. Съжалявам, че не мога да ти помогна повече. Когато му дойде времето, ще разбереш какво да правиш.

Не помня да съм виждал някога Сейди толкова объркана — сякаш беше изгубила дар слово.

Джаз изтича в средата на балната зала и докосна с вълшебната пръчка пода, като нарисува около краката си защитен кръг. Извади от чантата статуетка на Сехмет — нейната богиня покровителка, и я вдигна високо.

Започна да пее. Около нея засия червена светлина. От кръга се устремиха струи енергия и изпълниха помещението като клоните на дърво. Струите закръжиха — в началото бавно, после все по-бързо, докато накрая вълшебното течение не понесе Bau и не ги принуди да полетят в същата посока, запращайки ги към средата. Духовете ревнаха и се опитаха да се противопоставят на магията. Джаз залитна, но продължи да пее, а по лицето й бяха избили капчици пот.

— Не можем ли да й помогнем? — попита Уолт.

— ПЪЗЗЗЗ! — разфуча се грифонът, което вероятно означаваше: „Ехо! Аз съм още тук!“.

От воя на сирените се разбираше, че те вече са пред сградата. По-нататък по коридора, при асансьорите, някой крещеше през мегафон и приканваше последната вълна сватбари да напуснат музея — сякаш те се нуждаеха от насърчаване! Бяха дошли полицаите и ако ни задържаха, направо не знам какво щяхме да обясняваме.

— Сейди — казах аз, — приготви се да махнеш въжето около грифона. Уолт, у теб ли е още амулетът с лодката?

— Амулетът с… Да. Но няма вода.

— Ти само призови лодката!

Бръкнах в джобовете си и намерих вълшебната връв. Изрекох заклинание и най-неочаквано в ръцете ми се появи въже с дължина около шест метра. Направих в средата хлабава примка — като на огромна вратовръзка, — и се приближих предпазливо до грифона.

— Само ще ти я сложа на врата — обясних. — Няма страшно.

— ПЪЗЗЗ! — отвърна той.

Приближих се още малко — знаех, че стига да поиска, клюнът можеше да ме клъвне много бързо, но успях да надяна примката около врата на грифона.

После нещо се обърка. Времето започна да тече по-бавно. Нагънатите на спирали червени струи от магията на Джаз се задвижиха по-вяло, сякаш въздухът беше станал на сироп. Писъците и сирените отстъпиха и се превърнаха в далечен тътен.

„Няма да успееш“, изсъска някакъв глас.

Обърнах се и видях, че стоя лице в лице с един Bau.

Той се рееше само на няколко сантиметра от мен и аз различих смътно огнено белите му черти. Духът като че ли се усмихваше и бях готов да се закълна, че и друг път съм виждал това лице.

„Хаосът е прекалено могъщ — рече духът. — Светът се върти така, че е извън твоята власт. Откажи се да търсиш!“

— Млъквай — промърморих, но сърцето ми биеше като обезумяло.

„Никога няма да я намериш — заяде се духът. — Тя спи в Мястото с червените пясъци, но ако не се откажеш от безсмисленото търсене, ще умре там.“

Изпитах чувството, че по гърба ми лази тарантула. Духът говореше за Зия Рашид, истинската Зия, която издирвах от Коледа.

— Не — отсякох. — Ти си зъл дух, измамник.

„Знаеш, че не е точно така, момчето ми. Срещали сме се и друг път.“

— Млъквай!

Призовах Окото на Хор и духът изсъска. Времето отново започна да се изнизва шеметно. Червените струи от магията на Джаз се усукаха около bau и го затеглиха към вихрушката.

Явно никой от останалите не бе забелязал какво се е случило току-що.

Сейди се беше впуснала да се отбранява и всеки път, щом bau се приближаха до нея, ги разгонваше с пламтящия свитък. Уолт остави амулета във вид на лодка на земята и изрече една дума. Точно като онези налудничави играчки, които нарастват, щом ги потопиш във вода, амулетът за броени секунди се превърна в съвсем истинска египетска лодка от тръстика, изникнала върху остатъците от празничната вечеря.

Хванах с разтреперани ръце двата края на новата вратовръзка на грифона и завързах единия за носа на лодката, а другия — за кърмата.

— Виж, виж, Картър! — извика Сейди.

Обърнах се точно навреме, за да зърна блесналата ослепителна червена светлина. Вихрушката се стесни и се смали навътре, всмуквайки в кръга на Джаз шестте bau. Светлината угасна. Джаз припадна, а вълшебната пръчка и статуетката на Сехмет се превърнаха на прах в ръцете й.

Завтекохме се към нея. От дрехите й се издигаше пара. Не можех да разбера дали диша.

— Качете я на лодката! — подканих. — И да се махаме оттук!

Чух отгоре тихо сумтене. Хуфу беше отворил купола. Над него блеснаха лъчите на прожектори и той ни подкани с ръка да побързаме. Музеят сигурно беше обкръжен от полицейски автомобили и линейки.

Пострадалите сватбари, повалени навсякъде из залата, започнаха един по един да идват на себе си. Джаз ги беше спасила, но на каква цена? Занесохме я на лодката и се качихме.

— Дръжте се здраво — предупредих аз. — Не е много устойчива. Ако се преобърне…

— Ей! — ревна с плътен глас някой зад нас. — Какво правите?… Ей! Стой, не мърдай!

— Сейди, въжето, незабавно! — подканих.

Тя щракна с пръсти и въжето, с което беше омотан грифонът, се разпадна.

— ТРЪГВАЙ! — извиках. — НАГОРЕ!

— ИХУУУУ! — разпери криле грифонът.

Извисихме се: лодката се разклати като обезумяла и се устреми право към отворения купол. Грифонът почти и не забеляза допълнителната тежест. Издигаше се толкова бързо, че се наложи Хуфу да подскочи във въздуха, за да се качи при нас. Изтеглих го в лодката и всички се вкопчихме отчаяно в опит да не се преобърнем.

— Хрр! — започна да недоволства Хуфу.

— Да — съгласих се аз. — А уж щяхме да се справим лесно.

Но не току-така сме от рода Кейн. Това бе най-лекият ден, който щяхме да имаме за доста време напред.

Нашият грифон знаеше накъде да лети. Изписка победоносно и се издигна в студената дъждовна нощ. Докато летяхме към дома, свитъкът на Сейди се разгоря по-ярко. Погледнах надолу и що да видя: по всички покриви в Бруклин пламтяха призрачни бели огньове.

Започнах да се питам какво точно сме откраднали, дали онова, което ни трябва, или нещо, от което ще си утежним още повече положението. Имах чувството, че наистина си играем с огъня.