Огнярят

Шестнайсетгодишният Карл Росман, пратен от бедните си родители в Америка, защото една прислужница го бе прелъстила и бе добила от него дете, пристигна в нюйоркското пристанище с вече бавно плаващия параход и тогава видя наблюдаваната отдавна Статуя на свободата сякаш внезапно озарена от по-ярка слънчева светлина. Ръката й с меча като че наново се издигна, а около фигурата й повяваха волни ветрове.

„Колко е висока“ — рече си той и понеже не му идваше наум да слиза, нарастващата тълпа носачи, които се точеха покрай него, постепенно го изтласка до бордовите перила.

Един млад мъж, с когото се беше запознал бегло по време на пътуването, го задмина и подвикна:

— Какво, не ви ли се тръгва още?

— А, вече съм готов — отвърна Карл, засмя се насреща му и понеже беше яко момче, дръзко и самоуверено метна куфара си на рамо. Но като погледна към познатия си, който леко поклащаше своя бастун и вече се отдалечаваше с другите, с изумление забеляза, че е забравил долу в кораба собствения си чадър. Бързо помоли познатия, който не изглеждаше много зарадван, да прояви любезност и да постои за миг при куфара му, после още веднъж огледа местоположението, за да се оправи на връщане, и хукна. За свое съжаление обаче долу той за първи път намери преграден един проход, който значително би съкратил пътя му — това навярно бе направено във връзка с напускането на кораба от всички пътници — и трябваше с усилие да дири път през безброй малки помещения, къси стълби, следващи непрекъснато една след друга, постоянно завиващи коридори и през една празна каюта с изоставено писалище в нея, докато накрая, понеже оттук бе минавал само един-два пъти, и то винаги заедно с много други хора, той наистина окончателно се загуби. В своята безпомощност и понеже не срещаше жив човек, а само чуваше над главата си неспирния тропот на хилядите човешки нозе и долавяше отдалеч, като полъх, сетното боботене на вече спрените машини, той, без да разсъждава, захлопа по малката врата, пред която бе застанал в своето лутане.

— Не е заключено — чу се отвътре глас.

Карл облекчено въздъхна и открехна вратата.

— Защо хлопате като смахнат? — запита един грамаден мъж, като едва погледна към Карл.

През някакъв люк на тавана проникваше дрезгава, веднъж вече използвана горе в кораба светлина, и изпълваше жалката каюта, където като натъпкани в склад стояха плътно един до друг креват, шкаф, стол и накрая мъжът.

— Загубих се — каза Карл, — докато пътувахме, съвсем не бях забелязал, че корабът е тъй страшно голям.

— Да, имате право — с известна гордост отвърна мъжът, като не преставаше да човърка ключалката на един малък куфар, отново и отново го притискаше с две ръце, за да чуе щракването на езичето, после добави: — Но влезте де! Няма да стоите вън!

— Не преча ли? — попита Карл.

— Ах, отде-накъде пък да пречите!

— Вие немец ли сте? — поиска, да се увери Карл, защото бе слушал много за опасностите, с които особено ирландците застрашават пришълците в Америка.

— Тъй, тъй — рече мъжът.

Карл още се колебаеше. Тогава мъжът ненадейно улови дръжката на вратата, бързо я затвори и заедно с нея привлече към себе си Карл.

— Не понасям някой да ми наднича от коридора — каза мъжът и отново зачовърка куфара си. — Всеки, който мине, наднича, малцина ще издържат!

— Но коридорът е съвсем безлюден — отвърна Карл, който бе застанал, неприятно притиснат до крака на леглото.

— Сега да — рече мъжът.

„Та нали засега става дума — помисли си Карл, — трудно се разговаря с този човек.“

— Че разположете се на леглото, там ще имате повече място — каза мъжът.

Карл се вмъкна в леглото, доколкото можа, и гласно се разсмя поради първия си несполучлив опит да се метне отгоре му. Но едва се озова в леглото и извика:

— За бога, съвсем забравих куфара си!

— Та къде е той?

— Горе на палубата, един познат ми го пази. Как ли му беше името? — И от един таен джоб, който майка му бе пришила за пътя в подплатата на сакото, той измъкна визитна картичка. — Бутербаум, Франц Бутербаум.

— Много ли ви е нужен куфарът?

— Естествено.

— А защо тогава сте го дали на чужд човек?

— Забравил бях долу чадъра си и изтичах да го прибера, но не ми се мъкнеше и куфара. А после се загубих.

— Пътувате сам? Без придружител?

— Да, сам.

„Може би трябва да се опра на този човек — мина му през ума на Карл, — къде ще намеря в момента по-добър приятел?“

— А сега изгубихте и куфара. За чадъра изобщо не приказвам. И мъжът се настани на стола, сякаш сега работите на Карл започваха донякъде да го интересуват.

— Но вярвам, куфарът още не е изгубен.

— Блажени са верующите — отвърна мъжът и здравата се почеса в тъмната си къса и гъста коса. — На кораба нравите се менят с пристанищата. В Хамбург вашият Бутербаум може би щеше да пази куфара, но тук по всяка вероятност и от него, и от куфара вече няма помен.

— В такъв случай обаче трябва веднага да хвърля един поглед горе — каза Карл и се заозърта как да се измъкне.

— Стойте де! — рече мъжът и направо грубо го тласна с длан в гърдите, тъй че той се озова обратно в леглото.

— Но защо? — запита Карл гневно.

— Защото няма смисъл — отвърна мъжът. — Подир мъничко тръгвам и аз, тогава ще идем заедно. Куфарът ви или е откраднат и вече нищо не може да го спаси, или познатият ви все още го пази и значи е глупак, тъй че нека продължи да охранява, или пък е само честен човек и е оставил куфара — в такъв случай още по-лесно ще го открием, когато корабът напълно се опразни. А също и чадъра ви.

— Познавате ли кораба? — недоверчиво попита Карл, понеже му се стори, че иначе убедителната мисъл, дето в празния кораб вещите му биха се намерили най-лесно, крие някаква тайна уловка.

— Та аз съм корабният огняр — отвърна мъжът.

— Вие сте корабният огняр! — възкликна Карл радостно, сякаш това надвишаваше всички очаквания, опрян на лакти, разгледа мъжа по-добре. — Точно пред каютата, където спях със словаците, имаше монтиран един люк, през който можеше да се погледне в машинното отделение.

— Е, аз там работех — каза огнярят.

— Винаги много съм се интересувал от техника — рече Карл, спрял се на определена мисъл — и сигурно някой ден щях да стана инженер, ако не бе трябвало да замина за Америка.

— Но защо е трябвало да заминете?

— Ах, оставете! — рече Карл и махна с ръка, сякаш да отхвърли цялата история. При това погледна огняря с усмивка, като че го молеше да прояви снизхождение дори към неизреченото.

— Сигурно е имало причина — каза огнярят, като не можа да се разбере добре дали с това иска да насърчи, или отклони разказа за причината.

— Сега и аз бих могъл да стана огняр — продължи Карл. — На родителите ми сега е напълно все едно какъв ще стана.

— Мястото ми се освобождава — рече огнярят, а в знак, че изцяло съзнава какво говори, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и за да се поизпъне, метна върху леглото краката си, обути в смачкани панталони от стоманеносива кожеста тъкан.

Карл трябваше да се отдръпне още към стената.

— Напускате кораба?

— Точно така, утре си вдигаме шапката.

— Но защо? Не ви ли харесва тук?

— Е, това е положението, не винаги има значение дали ти харесва, или не. Впрочем прав сте, тук не ми харесва. Навярно не мислите сериозно да ставате огняр, но точно тъй най-лесно се става. Затова искам категорично да ви разубедя. Щом сте имали желание да следвате в Европа, защо не сторите това тук? Та американските университети са несравнимо по-добри от европейските.

— Възможно е — отвърна Карл, — но аз почти не разполагам с пари, за да следвам. Наистина, четох за някакъв човек, който денем работел в една фирма, а нощем учел и така станал доктор, а, струва ми се, дори и кмет, но за това е нужна голяма издръжливост, нали? Боя се, че тя ще ми липсва. На всичко отгоре не бях много добър ученик, раздялата с училището наистина не ми тежеше. А навярно учебните заведения тук са още по-строги. Английски почти не владея. Изобщо тук са изпълнени с предубеждения към чужденците, струва ми се.

— И това ли вече сте узнали? Е, добре тогава. Значи вие сте мой човек. Вижте, ние сме на немски кораб, собственост на компанията „Хамбург — Америка“, а защо тук не сме само немци? Защо главният машинист е румънец? Името му е Шубал. Просто да не повярваш. И този мерзавец смъква кожите на нас, немците, върху немски кораб! Не мислете, че … — тук дъхът му пресекна и той размаха ръка, — … че само се оплаквам. Зная, че не сте влиятелен човек и самият сте злочест клетник. Но ми дойде до гуша!

И той няколко пъти удари с юмрук по масата и докато удряше, не откъсваше очи от юмрука си.

— На толкова кораби вече съм служил — викна той и назова двадесетина имена едно след друго, сякаш бяха една дума, тъй че на Карл свят му се зави — и съм се отличавал, получавал съм похвали, бил съм труженик по вкуса на моите капитани, дори изкарах няколко години на един и същи търговски платноход… — той се изправи, сякаш с това бе достигнал върха в живота си, — а тук, на това старо корито, където всичко е наредено по конец и не се изисква никакъв ум, тук аз не чиня пукната пара, тук постоянно съм трън в очите на този Шубал, бил съм мързеливец, заслужавал съм да ме изхвърлят и съм получавал заплатата си даром. Можете ли да го проумеете? Аз — не!

— Не бива да търпите това — възкликна Карл развълнувано. Той почти бе загубил усещането, че стои върху несигурния под на кораб, край брега на непознат континент, тъй уютно се чувствуваше тук, в леглото на огняря. — Ходихте ли вече при капитана? Подирихте ли правото си при него?

— Ах, вървете си, по-добре си вървете! Не ви искам тук! Не слушате какво говоря, а ще ми давате съвети! Та как да ида при капитана!?

И огнярят уморено седна пак и обхвана лице с двете си длани.

„По-добър съвет не мога да му дам“ — рече си Карл. И въобще реши, че е по-правилно да намери куфара вместо да дава тук съвети, които при това смятат за глупави. Когато бащата му връчваше куфара завинаги, беше го запитал на шега: „Докога ли ще го притежаваш?“ И ето че този скъп куфар сега навярно вече сериозно бе изгубен. Единствената утеха бе, че бащата едва ли можеше да узнае за сегашното му положение дори да направеше проучвания. Параходната компания бе в състояние само да му съобщи, че е пристигнал в Ню Йорк. Но Карл съжаляваше, понеже още почти не бе използвал нещата в куфара, макар че например отдавна вече се налагаше да си сложи чиста риза. Ето че бе пестил не на място; сега, когато именно в началото на своето поприще щеше да му е нужно да бъде спретнато облечен, той ще трябва да се появи с мръсна риза. Иначе загубата на куфара съвсем нямаше да е толкова голяма, защото костюмът, който носеше на гърба си, беше дори по-хубав от онзи в куфара — той беше всъщност само резервен костюм, който майка му трябваше да закърпи току преди заминаването. Сега той си спомни също, че в куфара имаше и парче веронски салам, който майка му бе загънала като специален дар; от него той бе успял да хапне съвсем малко, понеже по време на пътуването изобщо нямаше апетит и му бе напълно достатъчна супата, която раздаваха на междинната палуба. Сега обаче му се искаше да разполага със салама, за да го подари на огняря. Защото такива хора се спечелват лесно, щом им мушнеш някоя дреболия — това Карл знаеше още от баща си, който раздаваше пури и с това спечелваше всички низши служители, имащи с него търговски отношения. Сега Карл можеше да даде като подарък само парите си, но тъй като навярно вече бе изгубил куфара, на първо време не искаше да ги пипа. Мислите му постоянно се връщаха към куфара и той наистина не проумяваше защо през време на пътуването тъй зорко го бе охранявал, та пазенето почти му струваше съня, щом сега бе позволил толкова леко да му отнемат същия този куфар. Припомни си петте нощи, през които неизменно бе подозирал един дребен словак, чието място беше през две легла вляво, че е хвърлил око на куфара му. Този словак само чакаше най-после, повален от слабост, Карл да оброни за миг глава, за да може с един дълъг прът, с който в течение на деня постоянно си играеше или се упражняваше, да примъкне куфара при себе си. Денем този словак изглеждаше доста безобиден, но едва настъпила нощта, той от време на време се надигаше от постелята си и хвърляше тъжни погледи към куфара на Карл. Това Карл можеше да види съвсем ясно, защото винаги тук или там имаше някой измъчван от преселническа тревога, който палеше свещица; макар според корабния правилник това да беше забранено, и се мъчеше да разчете неразбираеми рекламни брошури на емигрантските агенции. Ако такава свещ гореше наблизо, Карл можеше да подремне, но ако беше далеч или пък бе тъмно, трябваше да си отваря очите. Това усилие здравата го беше изтощило, а ето че сега може би се оказваше напълно излишно. Ах, този Бутербаум, само да му паднеше някъде!

В този миг сред царящата досега пълна тишина прозвучаха вън от много далеч слаби отривисти тупкания като от детски нозе, те приближаваха и ехтяха все по-силно, накрая се превърнаха в спокоен мъжки вървеж. Хората очевидно се движеха в колона по един, което бе естествено при тесния коридор, чуваше се дрънкане като от оръжия. Карл тъкмо се канеше да се изтегне в леглото за един сън, освободен от всякакви мисли за куфари и словаци, но сега се сепна уплашено и побутна огняря, за да му обърне най-сетне внимание, защото предната част на колоната, изглежда, вече бе стигнала до вратата.

— Това е корабният оркестър — каза огнярят. — Свирили са горе и сега се прибират, за да си стегнат багажа. Ето че всичко е готово и можем да тръгнем. Хайде, елате!

Той хвана Карл за ръката, в последния миг сне от стената над леглото една сложена в рамка икона на Богородица, напъха я във вътрешния си джоб, вдигна куфара си и заедно с Карл бързо напусна каютата.

— Сега ще ида в канцеларията и ще кажа на господата какво мисля. Вече няма никакъв пътник, не е нужно човек да се съобразява.

Това огнярят повтори по различни начини и докато вървяха, се опита да ритне и смаже с крак един изпречил се на пътя им плъх, но само го напъха по-бързо в дупката, която плъхът навреме достигна. Изобщо беше муден в движенията си, защото макар че имаше дълги нозе, те бяха доста тежки.

Двамата прекосиха едно отделение на кухнята, дето няколко момичета с мръсни престилки — нарочно ги заливаха с помия — плакнеха съдове в големи чебъри. Огнярят повика при себе си някоя си Лине, обхвана с ръка хълбоците й и така повървя малко с нея, а тя през всичкото време кокетно се притискаше в дланта му.

— Сега ще се разплащаме, ще дойдеш ли с мене — попита той.

— Защо да си правя такъв труд, по-добре ти ми донеси парите — отговори тя, измъкна се изпод ръката му и побягна. — Къде си набутал това хубаво момче? — извика тя в добавка, но без да очаква отговор. Разнесе се смехът на всички момичета, които бяха прекъснали работата си.

Двамата обаче продължиха нататък и стигнаха до една врата, над която изпъкваше малък фронтон, носен от дребни, позлатени кариатиди. За една корабна обстановка това изглеждаше доста разточително. Карл установи, че никога не бе идвал на това място, което по време на пътуването навярно бе запазено за пътниците от първа и втора класа, сега обаче преди голямото почистване на кораба бяха махнати преградните врати. Действително вече бяха се натъкнали на неколцина мъже с метли на рамо, които поздравиха огняря. Карл се чудеше на голямото съоръжение; на своята междинна палуба той, естествено, бе видял твърде малко. По протежение на коридорите преминаваха електропроводници, а някаква малка камбана звънтеше непрекъснато.

Огнярят почтително потропа на вратата и когато отвътре се чу „Влез!“, той с жест подкани Карл да влезе без страх. Карл така и направи, но застана до вратата. Под трите прозореца на помещението се плискаха морските вълни и при вида на веселото им движение сърцето му заби, сякаш в течение на пет дълги дни не бе съзерцавал непрекъснато океана. Големи кораби кръстосваха пътищата си и устояваха на вълнението само доколкото им позволяваше техният тонаж. Присвиеше ли човек очи, тези кораби изглеждаха сякаш се клатят само поради тежестта си. По мачтите им бяха окачени тесни и дълги флагове, които макар че се изпъваха поради пътуването, все пак трепкаха насам-натам. Навярно от военните кораби се разнасяха топовни салюти; оръдейните цеви на един преминаващ недалеч такъв кораб блестяха с отраженията по стоманения им корпус и сякаш се унасяха от ласките на увереното, плавно и все пак не съвсем водоравно движение. Поне от вратата можеше да се види как малките корабчета и лодки в далечината на ята се втурват в пристанището през пролуките между големите кораби. Зад всички тях обаче се извисяваше Ню Йорк и гледаше към Карл със стотиците хиляди прозорци на своите небостъргачи. Да, в това помещение човек разбираше къде се намира.

До една кръгла маса седяха трима господа, единият — корабен офицер в синя морска униформа, другите двама — чиновници от пристанищното управление в черни американски униформи. На масата лежаха един върху друг разни документи — първо офицерът ги прелисти бегло с перо в ръка и сетне ги подаде на другите двама, те ту четяха, ту си вземаха бележки или ги слагаха в чантите си, стига единият от тях, който почти непрекъснато издаваше слаб шум със зъбите си, да не диктуваше нещо на своя колега и той го вписваше в един протокол.

Зад едно писалище до прозореца седеше с гръб към вратата един дребен господин и се ровеше в обемисти книги, наредени една до друга върху здрава лавица пред него на височината на очите му. Наблизо се издигаше разтворена и поне на пръв поглед празна каса.

Вторият прозорец бе незает и предлагаше най-добър изглед. Близо до третия обаче стояха двама господа и полугласно разговаряха. Единият се бе облегнал до прозореца, той също носеше морска униформа и играеше с дръжката на сабята си. Събеседникът му бе извърнат към прозореца и при движенията си откриваше част от редицата ордени върху гърдите на другия. Той бе в цивилни дрехи и държеше тънко бамбуково бастунче, а понеже бе опрял ръце на хълбоците си, то също стърчеше като сабя.

Карл нямаше много време да разгледа всичко, защото към тях скоро се приближи един слуга и попита огняря какво иска с такъв поглед, сякаш мястото му не бе тук. Тъй тихо, както го запитаха, огнярят отвърна, че искал да поговори с господин главния касиер. Слугата на свой ред с жест отхвърли тази молба, но все пак на пръсти заобиколи в голяма дъга кръглата маса и отиде при господина с обемистите книги. Този господин — ясно се видя — направо се вцепени от думите на слугата, но накрая се извърна към човека, пожелал да говори с него, и гневно заръкомаха срещу огняря, а за по-сигурно и срещу слугата. Тогава слугата се върна при огняря и с тон, сякаш му доверяваше нещо каза:

— Незабавно напуснете помещението!

След този отговор огнярят сведе очи към Карл, сякаш той бе негов душеспасител, на когото безмълвно изплакваше неволята си. Без да разсъждава повече, Карл тръгна от мястото си, прекоси помещението и дори леко досегна стола на офицера, а слугата се втурна подире му приведен и с разперени ръце, сякаш искаше да улови насекомо, но Карл достигна пръв масата на главния касиер и се хвана здраво о нея за в случай, че слугата се опита да го отдръпне.

Естествено, цялото помещение веднага се оживи. Корабният офицер до масата бе скочил на крака, господата от пристанищното управление наблюдаваха спокойно, ала внимателно, двамата господа до прозореца бяха застанали един до друг, а слугата, сметнал, че вече е излишен там, където високопоставените господа проявяват интерес, се оттегли. Огнярят до вратата напрегнато очакваше мига, когато ще стане нужна помощта му. Най-после с широко движение надясно главният касиер се извърна в креслото си с високо облегало.

От тайния си джоб, без да съобразява, че го открива за погледите на тези хора, Карл измъкна пътническия си паспорт и вместо друго представяне, го положи разтворен на масата. Главният касиер, изглежда, не отдаде голямо значение на този паспорт, защото го хвана с два пръста и го подметна встрани, а Карл, сякаш доволен от така уредената формалност, пъхна паспорта обратно в джоба си.

— Позволявам си да заявя — после започна той, — че според мене спрямо господин огняря е извършена несправедливост. Тук има един на име Шубал, който го тормози. Самият той е служил напълно задоволително вече на много кораби, които може до един да ви назове, прилежен е, гледа си добре работата и наистина е непонятно защо тъкмо на този кораб, където службата все пак не е тъй прекомерно тежка, както например на търговските платноходи, той не отговаря на изискванията. Ето защо издигането му тук се възпира единствено от клевета, тя го лишава от признанието, което иначе съвсем положително не би му липсвало. Аз изразих само общите съображения по този въпрос, своите конкретни оплаквания той ще ви изложи лично.

Карл отправи тази реч към всички господа, защото в действителност всички го слушаха внимателно, а и далеч по-вероятно бе да се намери справедлив човек сред мнозината, вместо да се очаква тъкмо от главния касиер да прояви справедливост. Освен това Карл хитро премълча, че познава огняря от толкова кратко време. Впрочем би говорил много по-добре, ако не го смущаваше почервенялото лице на господина с бамбуковото бастунче — това лице той зърна за първи път от сегашното си място.

— Всяка думица е самата истина — рече огнярят, преди още някой да го е попитал, преди изобщо да са го удостоили с поглед.

Тази прибързаност щеше да е голяма грешка, ако господинът с ордените, който във всеки случай бе капитанът, както сега проблясна на Карл, не беше взел очевидно вече решение да изслуша огняря. Защото той вдигна ръка и с твърд глас, който сякаш чук не би могъл да пречупи, извика към огняря:

— Елате тук!

Сега всичко зависеше от поведението на огняря, защото в справедливостта на искането му Карл не се съмняваше.

За щастие при този случай се видя, че огнярят е пообиколил свят. С образцово спокойствие той сръчно извади от куфарчето си връзка книжа, а също един бележник, и с тях в ръка, сякаш това се разбираше от само себе си, под пълното пренебрежение на главния касиер се отправи към капитана и върху подпрозоречната дъска разстла писмените си доказателства. Главният касиер нямаше какво да прави, освен да си даде труд сам да се приближи.

— Това лице е известен мърморко — каза той за обяснение, — престоява повече време в касата, отколкото в машинното отделение. Докарал е Шубал, един тих човек, до пълно отчаяние. Чуйте най-после! — обърна се той към огняря. — Наистина вече прекалявате с вашето нахалство. Колко пъти вече са ви изхвърляли от касовите помещения, както напълно и заслужавате с тези ваши без изключение неоснователни искания! Колко пъти оттам сте тичали в главната каса! Колко пъти са ви казвали с добро, че Шубал е прекият ви началник, с когото единствено можете като на подчинен да се обяснявате! А сега идвате дори тук, в присъствието на господин капитана, не се свените и на него да досаждате, даже сте се одързостили да доведете като подучен глашатай на нелепите си обвинения този малчуган, когото изобщо за пръв път виждам на кораба!

Карл едва се сдържа да не скочи. Но сега се намеси капитанът, като каза:

— Все пак да изслушаме човека. Този Шубал и без това вече започва твърде много да си позволява, с което обаче не казвам нищо във ваша полза.

Последните думи се отнасяха за огняря, съвсем естествено капитанът не можеше веднага да се застъпи за него, но всичко изглеждаше на прав път. Огнярят започна обясненията си и още в началото надви себе си и титулува Шубал с „господин“. Как се радваше Карл край празното писалище на главния касиер и просто от удоволствие постоянно натискаше там една пощенска везна.

— Господин Шубал бил несправедлив! Господин Шубал облагодетелствал чужденците! Господин Шубал изпъдил огняря от машинното отделение и му наредил да чисти клозетите, а това съвсем не било работа на огняря! — Ето че бе подхвърлена на съмнение дори кадърността на господин Шубал, която се оказваше по-скоро привидна, отколкото действителна. Тук Карл с най-голяма настойчивост впери в капитана съучастнически поглед, сякаш му бе колега, само и само той да не се повлияе от малко непохватния стил на огняря в негова вреда. И все пак от многото приказки не се разбра нищо съществено; макар че капитанът все още се взираше пред себе си, а в очите му се четеше решимост да изслуша огняря този път докрай, останалите господа губеха търпение и скоро гласът на огняря вече не кънтеше с неограничена власт в помещението — за това се появиха някои признаци. Най-напред господинът в цивилни дрехи пусна в ход бамбуковото си бастунче и макар и слабо, затропа по паркета. Другите, естествено, поглеждаха сегиз-тогиз натам, господата от пристанищното управление, които очевидно бързаха, се заеха отново с документите и макар все още малко разсеяно, започнаха да ги преглеждат, корабният офицер отново седна по-близо до масата си, а главният касиер вече вярваше, че е спечелил играта и изпускаше дълбоки иронични въздишки. От разпростиращото се всеобщо невнимание не бе засегнат, изглежда, единствено слугата — той споделяше донякъде страданията на клетия човек, притиснат от големците, и със сериозно изражение кимаше на Карл, сякаш с това искаше да заяви нещо.

Междувременно под прозорците продължаваше да кипи животът в пристанището: един плитък шлеп, натоварен с цяла планина от бъчви, които, изглежда, бяха чудесно подредени, та не се търкаляха, премина наблизо и почти затъмни помещението; малки моторници, които Карл, стига да разполагаше с време, би могъл добре да разгледа, летяха шумно право напред, подчинени на най-слабия тласък от ръцете на изправения зад кормилото мъж; странни плаващи тела сегиз-тогиз самостоятелно изскачаха от развълнуваната вода, но веднага биваха отново заливани и потъваха пред изумения поглед; лодки на океанските параходи се носеха към брега, движени от здравите мишци на сгорещените моряци, а пътниците седяха безмълвни и изпълнени с надежди, както ги бяха натъпкали, и все пак някои не можеха да се сдържат и извръщаха глави към менящата се гледка. Безкрайно движение, вълнение, преминаващо от неспокойната стихия върху безпомощните хора и техните дела!

Но всичко подканяше към стремителност, яснота, съвсем точна обрисовка, а какво вършеше огнярят! Приказваше безспир, плувнал в пот, отдавна вече не можеше да задържи с треперящите си ръце книжата на прозореца, от всички небесни посоки черпеше оплаквания срещу Шубал, всяко едно от които по негово мнение би било напълно достатъчно да закопае този Шубал, но на капитана той не предлагаше нищо друго, освен една тъжна неразбория от жалби. Отдавна вече господинът с бамбуковото бастунче си подсвиркваше тихо към тавана, господата от пристанищното управление вече държаха здраво офицера на масата си и не даваха вид, че някога ще го пуснат, главният касиер явно бе възпиран само от спокойствието на капитана да се намеси рязко, а слугата стоеше нащрек и очакваше своя капитан всеки миг да му даде някаква заповед, отнасяща се до огняря.

Тъй че Карл не можеше да стои повече безучастен. Затова той бавно се запъти към групата и докато вървеше, трескаво обмисляше как да подхване нещата възможно най-умело. Наистина крайно време беше, още миг и двамата можеха като нищо да изхвръкнат от канцеларията. Капитанът навярно бе добър човек и при това тъкмо сега, както се струваше на Карл, той имаше някаква особена причина да се прояви като справедлив началник, но най-сетне той не бе инструмент, на който можеш да свириш, както си искаш — а тъкмо така се отнасяше с него огнярят, макар че всичко напираше от глъбините на безкрайно възмутената му душа.

Ето защо Карл се обърна към огняря:

— Трябва да разказвате по-просто, по-ясно, господин капитанът не може да го оцени, както му го излагате. Нима познава той всички машинисти и куриери по фамилно, та и по малко име, за да може да разбере за кого става дума, когато назовете някого? Та подредете си оплакванията, изкажете първо най-важните и степенувайте останалите, тогава може би изобщо вече няма да е нужно да споменавате повечето от тях. Та пред мене винаги сте описвали всичко толкова ясно!

„Щом в Америка крадат куфари, значи може човек и да поизлъже“ — помисли си той за свое извинение.

Само някак да можеше да помогне! Но дали не бе вече твърде късно? Наистина, когато чу познатия глас, огнярят веднага млъкна, но с очите си, съвсем замъглени от сълзи поради наранена мъжка чест, ужасни спомени и крайна настояща неволя, той дори вече не бе в състояние да различи Карл. И как, сега — Карл безмълвно разбираше вече безмълвния човек пред себе си, — как сега изведнъж да смени тона, когато му се струваше, че е изрекъл всичко, което е имал да каже, без да срещне и най-слабо одобрение, а, от друга страна, сякаш още нищо не е изговорил, но не можеше да изисква от господина да изслуша всичко още веднъж. И точно в такъв момент се появява Карл; единственият му привърженик, иска да го напъти, но вместо това му дава да разбере, че всичко, всичко е изгубено.

„Да бях дошъл по-рано, вместо да зяпам през прозореца“ — рече си Карл, сведе очи пред огняря и опъна ръце по шевовете на панталона си в знак, че няма вече никаква надежда.

Но огнярят го разбра погрешно, навярно долови в държането на Карл някакви тайни упреци срещу себе си и с най-доброто намерение да ги опровергае, сега като връх на всичко захвана да спори с Карл. Сега, когато господата до кръглата маса отдавна негодуваха от безполезната врява, която смущаваше важните им дела, когато главният касиер постепенно вече не проумяваше търпението на капитана и всеки миг можеше да избухне, когато слугата, застанал отново изцяло на страната на своите господари, измерваше огняря с гневни погледи, и когато в последна сметка господинът с бамбуковото бастунче, към когото дори капитанът от време на време поглеждаше дружески, вече бе напълно безучастен към огняря, направо отвратен от него, тъй че извади един малък бележник и явно зает със съвсем други неща, местеше поглед напред-назад между бележника и Карл.

— Зная, зная — рече Карл, като се мъчеше да отбие насочения сега към него словесен порой на огняря, но докато траеше спорът, продължаваше да му отправя приятелска усмивка. — Прав сте, напълно сте прав, никога не съм се и съмнявал в това.

От страх да не се стигне до бой му се искаше да хване размахващите се ръце на огняря, но всъщност още повече желаеше да го привлече в някой ъгъл и да му прошепне няколко тихи, успокоителни думи, които никой друг да не чуе. Ала огнярят бе извън себе си. Сега Карл дори започна да черпи нещо като утеха от мисълта, че в краен случай огнярят би могъл да срази присъствуващите седем мъже с мощта на отчаянието си. Впрочем върху писалището, както установи само с един поглед, имаше табло с множество копчета от електрическата мрежа и бе достатъчно просто да ги натисне с длан, за да разбуни целия кораб с всичките му коридори, изпълнени от враждебни хора.

Тогава тъй безучастният господин с бамбуковото бастунче пристъпи към Карл и не много силно, но отчетливо сред виковете на огняря, го запита:

— Всъщност как ви е името?

В този миг, сякаш някой бе чакал зад вратата това изявление на господина, се потропа. Слугата погледна към капитана и той кимна. Тогава слугата отиде до вратата и я отвори. Вън стоеше мъж, среден на ръст, облечен в стар мундир от императорската гвардия, по своя вид не особено подходящ за работа край машините и въпреки всичко — това беше Шубал. Ако Карл не беше го разбрал по всички погледи, изразяващи известно задоволство, което личеше дори у капитана, щеше за свой ужас да го установи по държането на огняря — той така стисна юмруци и изопна ръце, сякаш юмруците бяха най-важното нещо у него, за което бе готов да пожертва живота си. В тях бе вложена цялата му сила, също и тази, която изобщо го държеше на крака.

Ето го, значи, врага, волен и спретнат в официална дреха — под мишница носи някаква служебна книга, навярно ведомостите за заплатите и работните отчети на огняря; без никаква боязън той се взря поред в очите на всекиго, признавайки с това, че преди всичко иска да установи какво е настроението. А седмината мъже сега бяха до един негови приятели, защото макар капитанът по-рано да бе имал срещу него известни възражения или пък да ги бе използвал само като претекст, след причинените му от огняря главоболия навярно вече не намираше и най-малък недостатък у Шубал. Спрямо човек като огняря трябваше да се постъпва с най-голяма строгост и ако можеше да се упрекне за нещо Шубал, то бе, че с време не е успял да пречупи непокорството на огняря докрай, та днес той се осмеляваше да застане пред капитана.

А може би тъкмо сега трябваше да се допусне, че изправянето на огняря и Шубал един срещу друг ще произведе и пред хората такъв ефект, както пред една по-висша инстанция, защото макар че Шубал умееше добре да се преструва, сигурно не би издържал изпитанието до края. Само едно кратко проблясване на неговата низост щеше да е достатъчно, за да отвори очите на господата — а за това Карл щеше да има грижата. Нали вече познаваше донякъде остроумието, слабостите и прищевките на отделните господа и от тази гледна точка прекараното тук време не беше напразно. Само огнярят да бе в по-добра форма, но той изглеждаше напълно небоеспособен. Ако му предоставеха този Шубал, сигурно би смазал с юмруци омразния му череп. Но дори няколкото крачки до него той навярно не бе в състояние да измине. Но защо Карл не предвиди тъй лесно предвидимото — че в последна сметка Шубал трябваше да се появи — ако не по своя воля, то по нареждане на капитана. Защо докато идваха насам с огняря, не обсъдиха точен план за бойни действия, а в действителност стана така, че ужасно неподготвени просто влязоха през изпречилата им се врата? В състояние ли беше огнярят изобщо да приказва, да отговаря с „да“ и „не“ при кръстосания разпит, който впрочем можеше да се очаква само в най-добрия случай? Той стоеше там с раздалечени нозе, коленете му се огъваха, главата му бе повдигната, а въздухът влизаше и излизаше през отворената му уста, сякаш в него вече нямаше дробове, които да го преработват.

Впрочем Карл се чувствуваше сега тъй силен и разсъдлив, както навярно никога по-рано у дома. Да можеха родителите му да го зърнат как в една чужда страна, пред видни личности, той отстоява доброто, и макар че още не бе извоювал победа, все пак бе напълно готов за сетния бой! Дали щяха тогава да променят мнението си за него? Щяха ли да го сложат помежду си и да го похвалят? Да погледнат веднъж, поне веднъж в неговите тъй предани очи? Колебливи въпроси, зададени в най-неподходящ момент!

— Идвам, понеже ми се струва, че огнярят ме обвинява в някаква непочтеност. Едно момиче от кухнята ми съобщи, че го видяло да върви насам. Господин капитане, и всички вие, уважаеми господа, готов съм да опровергая всяко обвинение въз основа на моите документи, а при нужда и с показания на непредубедени и неповлияни свидетели, които чакат вън пред вратата.

Тъй рече Шубал. Това във всеки случай бяха ясни думи на истински мъж и по изменените лица на присъствуващите би могло да се заключи, че след дълго време те за първи път отново слушаха човешка реч. Разбира се, никой не забелязваше, че дори в това красиво слово има пролуки. Защо първата съществена дума, дошла му на ум, бе „непочтеност“? Може би обвинението трябваше да започне оттук, а не от националните му пристрастия? Някакво момиче от кухнята видяло огняря да върви към канцеларията и Шубал начаса се досетил? А може би тъкмо гузната съвест изострила прозорливостта му? И веднага довел свидетели, като при това дори ги нарече „непредубедени“ и „неповлияни“? Мошеничество, чисто мошеничество! А господата търпяха това и даже го приемаха за правилно държане? Защо бе чакал да изтече несъмнено твърде дълго време между съобщението на кухненското момиче и появата му тук? С единствената цел огнярят да измори господата дотолкова, че те постепенно да изгубят способността си за съждение, от която Шубал трябваше най-много да се бои. След като сигурно дълго е стоял зад вратата, нима не бе потропал едва в мига, когато маловажният въпрос на онзи господин е можел да му вдъхне надежда, че огнярят вече е сразен?

Всичко беше ясно като бял ден и самият Шубал против волята си го разкри така, но господата имаха нужда да им се поднесе другояче, още по-убедително. Трябваше да бъдат разтърсени. Хайде, Карл, побързай, сега поне използвай времето, преди да се появят свидетелите и всичко да разводнят!

В този миг обаче капитанът отпрати с ръка Шубал, който незабавно — защото делата му изглеждаха отложени за известно време — се оттегли встрани и с присъединилия се веднага към него слуга подхвана тих разговор, при което не липсваха коси погледи към огняря или Карл и най-убедени ръкомахания. Така сякаш Шубал подготвяше следващата си голяма реч.

— Като че искахте да попитате нещо младия човек, господин Якоб? — обърна се капитанът към господина с бамбуковото бастунче сред възцарилата се тишина.

— Наистина — отвърна той и с кратък поклон благодари за вниманието. После повторно запита Карл:

— Всъщност как ви е името?

Карл сметна, че е в интерес на голямото главно дело да се приключи час по-скоро с това упорито разпитване и затова не се представи по навик чрез показване на паспорта, който тепърва трябваше да дири, а кратко отговори:

— Карл Росман.

— Виж ти — рече така назованият Якоб и отначало почти недоверчиво усмихнат, направи крачка назад.

Също и капитанът, главният касиер, корабният офицер, та дори и слугата бяха явно извънредно учудени от името на Карл. Единствено господата от пристанищното управление и Шубал останаха равнодушни.

— Виж ти — повтори господин Якоб и с малко тромави крачки пристъпи към Карл, — тогава, значи, аз съм твоят чичо Якоб, а ти моят скъп племенник. Предчувствах го през цялото време!

Последните думи той изрече към капитана, а сетне прегърна и целуна Карл, който безмълвно изтърпя всичко.

— Как ви е името? — попита Карл, след като се поосвободи от прегръдката; каза това наистина много учтиво, но напълно безучастно и напрегна ума си да предвиди какви последици би имало за огняря това ново събитие. Засега нищо не подсказваше, че Шубал би могъл да се възползва от положението.

— Та проумейте, млади момко, сполуката си! — каза капитанът, като реши, че въпросът на Карл накърнява личното достойнство на господин Якоб.

А този се бе извърнал към прозореца, очевидно за да скрие от другите вълнението по лицето си, като при това го потупваше с носна кърпа.

— Това е сенаторът Едуард Якоб и той ви даде да разберете, че е ваш чичо — продължи капитанът. — Занапред, навярно за разлика от досегашните ви упования, ви очаква бляскаво бъдеще. Помъчете се да схванете, колкото и да е трудно в първия миг, и се опомнете!

— Наистина имам един чичо Якоб в Америка — рече Карл, извърнат към капитана, — но ако съм разбрал правилно, Якоб е само презимето на господин сенатора.

— Точно така — отвърна капитанът, изпълнен с очакване.

— Е, но моят чичо Якоб, брат на майка ми, се казва Якоб по кръщелно име, а презимето му, естествено, би трябвало да гласи като това на майка ми, която по баща е Бенделмайер.

— Господа! — извика сенаторът в отговор на Карловото изявление, ободрен от отдиха си край прозореца.

Всички, с изключение на пристанищните чиновници избухнаха в смях, едни сякаш от умиление, други необяснимо защо.

„Но това, което казах, съвсем не бе толкова смешно“ — помисли си Карл.

— Господа! — повтори сенаторът. — Пряко моята и вашата воля взимате участие в малка семейна сцена, ето защо не мога да не ви дам някои обяснения, тъй като, струва ми се, единствено господин капитанът — това упоменаване предизвика взаимни поклони — е изцяло посветен в нещата.

„Сега обаче наистина трябва да следя всяка дума“ — рече си Карл и се зарадва, когато при едно поглеждане встрани забеляза, че осанката на огняря започва отново да се изпълва с живот.

— През всичките дълги години на престоя си в Америка — впрочем думата „престой“ едва ли подхожда за един американски гражданин, а такъв съм с цялата си душа — и тъй, през всичките тези дълги години аз живея напълно откъснат от европейските си роднини по причини, които, първо, не смятам за уместно да разисквам тук, и, второ, тяхното излагане наистина твърде много би ме измъчило. Дори се боя от мига, когато навярно ще се видя принуден да ги споделя с моя скъп племенник, а при това за жалост не ще могат да се избегнат някои откровени думи за неговите родители и техните близки.

„Това е чичо ми, няма съмнение — каза си Карл и наостри уши, — вероятно е променил името си.“

— Ето че сега родителите на моя скъп племенник — нека изречем думите, обозначаващи действителното положение — просто са го изпъдили, както се изхвърля през вратата котка, която прави бели. Съвсем не искам да омаловажа постъпката на моя племенник, донесла му това наказание, но провинението му е такова, че самото му назоваване вече крие достатъчно извинение.

„Това си струва да се чуе — помисли си Карл, — но не ми се иска да го разкаже пред всички. Впрочем той не може да го знае. Та откъде?“

— И така, той е бил… — продължи чичото, като се полюляваше на опряното отпреде си бамбуково бастунче и тъй наистина успя да отнеме от случая ненужната тържественост, каквато иначе безусловно би придобил — … и така, той е бил прелъстен от една прислужница на име Йохана Брумер, особа на около тридесет и пет години. С думата „прелъстен“ съвсем не искам да засегна моя племенник, но ми е трудно да намеря друга подобна подходяща дума.

Карл, който вече бе пристъпил доста близо до чичото, сега се извърна, за да прочете по лицата на присъстващите впечатлението от разказа. Никой не се смееше, всички слушаха внимателно, търпеливо и сериозно. В последна сметка човек и не се смее над племенника на един сенатор при първия предоставил се случай. По-скоро можеше да се каже, че макар и съвсем слабо, на Карл се усмихваше огнярят, но, първо, като нов признак на живот това бе радващо, и, второ, бе извинимо, понеже тази ставаща сега публично достояние история Карл бе поискал в каютата да запази като особена тайна.

— Но ето че тази Брумер — продължи чичото — добила от моя племенник дете, здраво момченце, и то било кръстено с името Якоб, несъмнено в чест на моя милост, чието споменаване от моя племенник, навярно дори само мимоходом, сигурно е направило дълбоко впечатление на момичето. За щастие, бих казал аз. Защото родителите, за да избягнат плащането на издръжка или други неприятности, включително засягащ и тях самите скандал — трябва да подчертая, че не съм запознат нито с тамошните закони, нито с положението на родителите, — и тъй, за да избягнат плащането на издръжка и скандала, те пращат сина си, моят скъп племенник, в Америка с безотговорно оскъдна екипировка, както се вижда, така че момчето, предоставено само на себе си, без подкрепата на още живите тъкмо в Америка знамения и чудеса, навярно бездруго щеше да пропадне в някоя уличка край нюйоркското пристанище, ако онази прислужница не бе отправила до мене писмо, което след дълги странствания завчера ме намери, и не ми бе разказала цялата история, придружена с описание на отличителните белези на моя племенник и наименованието на кораба. Ако целта ми беше да ви занимавам, уважаеми господа, навярно бих могъл тук да ви прочета — той измъкна от джоба си два огромни, ситно изписани листа и ги размаха — някои пасажи от това писмо. То сигурно ще произведе ефект понеже е написано с малко простовато, макар винаги добронамерено лукавство и с много любов към бащата на детето. Ала нямам желание нито да ви занимавам повече, отколкото е необходимо за добиването на яснота, нито пък още с посрещането да накърнявам навярно все тъй съществуващите чувства у моя племенник, който, ако иска, може за своя поука да прочете писмото сред покоя на вече очакващата го стая.

Карл обаче не изпитваше никакви чувства към онова момиче. Сред наплива от спомени за едно оставащо все по-далеч минало, тя седеше в своята кухня до бюфета, опряла лакти на плота му. Когато сегиз-тогиз той влизаше в кухнята, за да занесе чаша вода на баща си или да изпълни някаква поръчка на майка си, тя го гледаше. Понякога, седнала в неудобно положение странично на бюфета, тя пишеше писмо и черпеше вдъхновение от лицето на Карл. Понякога притискаше очи с длан и тогава никакви изречени думи не стигаха до нея. Понякога коленичеше в тясната си стаичка до кухнята и се молеше пред един дървен кръст; тогава Карл, минавайки оттам, я наблюдаваше винаги плахо през пролуката на полуотворената врата. Понякога тя сновеше диво из кухнята и със смях на вещица отскачаше назад, щом Карл се изпречеше на пътя й. Понякога затваряше вратата на кухнята, когато Карл влезеше и стискаше дръжката в ръка дотогава, докато той настоеше да си тръгне. Понякога донасяше неща, които той изобщо не бе поискал, и мълчаливо му ги тикаше в ръцете. Един ден обаче тя каза „Карл“ и докато той още се чудеше на неочакваното обръщение, правеше гримаси и въздишаше, тя го отведе в стаичката си и я заключи. Обви ръце около врата му, сякаш искаше да го удуши, и докато го молеше да я съблече, тя наистина го разсъблече и го сложи в леглото си, като че възнамеряваше отсега нататък да не го дава на никой друг, да го милва и гледа до края на света. „Карл, о, мой Карл“ — викаше тя, сякаш го виждаше и си потвърждаваше притежанието му, докато той не виждаше нищо и се чувствуваше неловко сред многото топли завивки, които тя, изглежда, бе натрупала специално за него. Накрая и тя легна и пожела да узнае от него някои тайни, но той нямаше какво да й каже, а тя на шега или сериозно се ядоса, раздруса го, преслуша сърцето му, предложи му гръдта си, за да я преслуша и той, ала не успя да склони Карл, после притисна голия си корем о тялото му, тъй противно, че Карл заизмъква глава и врат от възглавниците, след това блъсна няколко пъти корема си срещу него, стори му се, сякаш тя е част от самия него и може би по тази причина го обзе ужасна безпомощност. Най-сетне след много пожелания за нови срещи от нейна страна той с плач се прибра в леглото си. Това беше всичко, но ето че чичото съумя да направи от него голяма история. А значи готвачката е мислела за него и е уведомила чичото за пристигането му. Бе постъпила хубаво и той навярно щеше да може някога да й се отплати.

— А сега — извика сенаторът — искам да чуя открито от тебе твой чичо ли съм или не.

— Ти си моят чичо — отвърна Карл, целуна му ръката, а за това получи целувка по челото. — Много се радвам, че те срещнах, но ти се лъжеш, ако мислиш, че родителите ми говорят само лошо за тебе. А независимо от това, речта ти съдържаше някои грешки, тоест искам да кажа, че в действителност не всичко е протекло така. Но оттук ти наистина, не можеш да съдиш за нещата съвсем добре, а освен това мисля, че няма да навреди особено, ако в някои подробности по един въпрос, който действително не може да бъде от голямо значение, господата са били информирани малко погрешно.

— Добре казано — рече сенаторът, заведе Карл при явно споделящия радостта им капитан и попита: — Нали имам чудесен племенник?

— Щастлив съм — отвърна капитанът с поклон, какъвто са в състояние да направят само военно школувани хора, — че се запознах, господин сенатор, с вашия племенник. За моя кораб е особена чест, че стана място за подобна среща. Но пътуването на междинната палуба навярно е било доста неприятно; та откъде да знаем кого превозваме. Е, правим всичко възможно максимално да облекчим пътуването на хората от междинната палуба, много повече например от американските компании, но да превърнем едно такова пътуване в удоволствие, наистина все още не ни се е удало.

— Това не ми навреди — каза Карл.

— Това не му е навредило — повтори сенаторът, като звучно се разсмя.

— Боя се само, че загубих куфара си …

И с това той си спомни за всичко, което се бе случило и което оставаше още да се направи, огледа се и видя, че всички присъствуващи стояха на предишните си места, онемели от почит и удивление, вперили очи в него. Само пристанищните чиновници, доколкото можеше да се надникне в строгите им, самодоволни лица бяха изпълнени от съжаление, че са дошли в толкова неудобно време и сега сложеният отпреде им джобен часовник вероятно бе за тях по-важен от всичко, което ставаше в помещението или тепърва щеше да се случи.

Първият, който след капитана изрази благопожеланията си, бе за учудване огнярят.

— От сърце ви честитя — каза той и раздруса ръката на Карл, с което искаше да покаже нещо като одобрение.

Когато след това пожела със същите думи да се обърне към сенатора, той отстъпи крачка назад, сякаш по този начин огнярят превишаваше правата си: и огнярят веднага се отдръпна.

Но сега другите разбраха какво трябва да направят и начаса се струпаха в безпорядък около Карл и сенатора. Стана така, че Карл получи и прие поздравления дори от Шубал, като благодари за тях. Последни се приближиха сред отново възцарилата се тишина пристанищните чиновници и казаха две английски фрази, които направиха смешно впечатление.

Сенаторът бе в отлично настроение и желаеше да се наслади докрай на удоволствието да припомни на себе си и на другите някои по-маловажни моменти, което всички, естествено, не само изтърпяха, но и приеха с интерес. Така той обърна внимание, че е нахвърлил в бележника си най-отличителните черти на Карл, упоменати в писмото на готвачката, за да може при нужда начаса да му послужат. И ето че по време на непоносимия брътвеж на огняря с единствената цел да се поразвлече той извадил бележника и на шега се опитал да установи някаква връзка между, естествено, не съвсем по детективски точните наблюдения на готвачката и външността на Карл.

— И тъй човек открива своя племенник! — заключи той с тон, сякаш очакваше нови поздравления.

— Какво ще стане сега с огняря? — попита Карл покрай последния разказ на чичото. Вярваше, че в новото си положение може да изрече всичко, каквото мисли.

— С огняря ще стане това, каквото е заслужил — каза сенаторът — и каквото господин капитанът намери за добре. Смятам, че се наситихме и преситихме на огняря, с което сигурно ще се съгласи всеки от присъствуващите господа.

— Та това няма значение, щом става въпрос за справедливост — рече Карл. Той стоеше между чичото и капитана и вярваше, може би повлиян от това разположение, че решението зависи от него.

И въпреки това огнярят, изглежда, вече не хранеше никаква надежда за себе си. Бе пъхнал длани дополовина в колана на панталоните си, който поради възбудените му движения се бе показал заедно с крайчеца на една шарена риза. Но това никак не го безпокоеше, той бе излял цялата си мъка, сега нека видеха и няколкото парцала, които имаше на гърба си, а после можеха да го отнесат. Представяше си как слугата и Шубал, двамата най-нископоставени тук, ще му окажат тази последна любезност. Подир това Шубал щеше да намери покой и вече нямаше да стига до отчаяние, както се бе изразил главният касиер. Капитанът щеше да назначи само румънци, навред щеше да се говори румънски и може би тогава наистина всичко щеше да тръгне по-добре. Вече никакъв огняр нямаше да дърдори в главната каса, само последното му бръщолевене щеше да остави доста приятен спомен, защото, сенаторът изрично заяви, то бе станало косвена причина за откриването на племенника. Впрочем този племенник по-рано неведнъж се бе опитал да му бъде полезен, тъй че отдавна преди това му се бе отблагодарил повече от достатъчно за неговата услуга при разпознаването; на огняря и през ум не минаваше да иска още нещо от него. Всъщност искаше му се и той да е племенник на сенатора, далеч още не беше капитан, но в последна сметка от устата на капитана щяха да излязат гибелните думи. — В съответствие с разбирането си огнярят не се и опитваше да поглежда към Карл, но за жалост в това помещение, пълно с врагове, за очите му не оставаше друго място за отдих.

— Не схващай положението погрешно — рече сенаторът на Карл, — може би става въпрос за справедливост, но в същото време става въпрос за дисциплина. Двете, а особено последното, подлежат на преценката на господин капитана.

— Така е — промърмори огнярят.

Който го чу и разбра, се усмихна озадачено.

— А освен това ние вече тъй много попречихме на господин капитана при изпълнението на служебните дела, които тъкмо при пристигането в Ню Йорк сигурно невероятно се натрупват, че за нас е крайно време да напуснем кораба, за да не би на това отгоре чрез някое напълно ненужно вмешателство да превърнем тази незначителна свада между двама машинисти в произшествие. Впрочем отлично разбирам, скъпи племеннико, поведението ти, но точно това ми дава правото бързо да те отведа оттук.

— Веднага ще наредя да спуснат лодка за вас — каза капитанът и за учудване на Карл, не възрази ни най-малко срещу думите на чичото, които все пак можеха да се приемат като проява на самоунижение от негова страна.

Главният касиер се втурна към писалището и по телефона предаде на боцмана заповедта на капитана.

„Времето не чака — рече си Карл, — но каквото и да направя, ще обидя всички. Все пак сега не мога да изоставя чичо, след като едва ме е намерил. Наистина капитанът е вежлив, но това е всичко. Вежливостта му свършва при дисциплината и чичо сигурно изрази напълно мислите и чувствата му. С Шубал не желая да разговарям, дори съжалявам, че му подадох ръка. А всички други хора тук са измет.“

И обзет от такива мисли, той бавно пристъпи до огняря, изтегли дясната му длан от колана и леко я задържа с две ръце.

— Но защо не казваш нищо? — попита той. — Защо търпиш всичко?

Огнярят само сбърчи чело, сякаш търсеше думи за това, което искаше да каже. Иначе бе свел поглед към дланта си в ръцете на Карл.

— Та спрямо теб е извършена несправедливост, както спрямо никого на кораба, зная това съвсем сигурно.

И Карл задвижи пръстите си напред-назад между пръстите на огняря, а той с блестящи очи се озърташе наоколо, сякаш го изпълваше блаженство, за което обаче никой не биваше да го вини.

— Но ти трябва да се отбраняваш, да отговаряш с „да“ и „не“, иначе хората няма да имат и понятие за истината. Трябва да ми обещаеш, че ще ме послушаш, защото самият аз, боя се, по много причини вече изобщо не ще мога да ти помогна.

И сега Карл се разплака, целуна ръка на огняря, вдигна напуканата, почти безжизнена длан и я притисна до бузите си като съкровище, от което човек трябва да се откаже. Но ето че до него вече бе чичото сенатор и макар и с най-леко насилие, го отдръпна.

— Изглежда, огнярят те е омагьосал — рече той и с дълбоко разбиране погледна капитана. — Чувствувал си се самотен, тогава си попаднал на огняря и сега си му благодарен, та това е съвсем похвално. Но вече заради мене, не отивай прекалено далеч и проумей положението си.

Зад вратата се вдигна врява, чуха се викове и дори сякаш някой брутално бе тласнат във вратата. Влезе един моряк с доста разпуснат вид, а на кръста му бе вързана женска престилка.

— Вън има хора — извика той и ръгна с лакът веднъж около себе си, като че още бе в навалицата. Най-сетне се окопити и понечи да козирува пред капитана, тогава забеляза женската престилка, смъкна я, запрати я на пода и изрева: — Това е отвратително! Вързали са ми женска престилка! — Но после тракна и козирува.

Някой направи опит да се разсмее, но капитанът строго каза:

— Това се вика добро настроение! Кой е вън?

— Моите свидетели — обади се Шубал и излезе напред. — Покорно моля за извинение заради неподобаващото им държане. Но завърши ли едно пътуване, хората са понякога като луди.

— Веднага ги въведете! — заповяда капитанът и като се обърна начаса към сенатора, любезно, но бързо каза: — Имайте сега добрината, уважаеми господин сенатор, заедно с господин племенника ви да последвате този моряк, който ще ви настани в лодката. Навярно не е нужно тепърва да заявявам какво удоволствие и каква чест представляваха за мене личното запознанство с вас, господин сенатор. Само си пожелавам да ни се удаде скоро случай да възобновим с вас, господин сенатор, прекъснатия си разговор върху положението в американската флота и той може би наново да бъде прекъснат по такъв приятен начин, както днес.

— На първо време ми е достатъчен този племенник — каза чичото през смях. — А сега приемете големите ми благодарности за вашата любезност и останете със здраве! Впрочем напълно възможно е ние — той сърдечно притисна Карл до себе си — да се видим отново с вас навярно за по-дълго при първото ни пътуване за Европа.

— Много ще се радвам — отвърна капитанът.

Двамата господа си стиснаха ръце, а Карл успя само набързо и мълчаливо да подаде ръка на капитана, щото той вече бе зает с може би петнайсетина души, които под ръководството на Шубал, макар и малко смутени, но все пак доста шумни нахлуха в помещението. Морякът помоли сенатора да мине напред и след това проправи път през тълпата за него и Карл и двамата преминаха лесно помежду покланящите им се хора. Изглежда, тези иначе добродушни люде схващаха спора между Шубал и огняря като някаква шега, чиято смеховитост не изчезваше дори пред лицето на капитана.

Сред тях Карл забеляза и кухненското момиче Лине, което весело му намигна и си завърза хвърлената от моряка престилка, защото бе нейната.

Като вървяха подир моряка, те напуснаха канцеларията и свиха в един малък коридор, който след няколко крачки ги отведе до една вратичка, а оттам къса стълбичка се спускаше в приготвената за тях лодка. Водачът на лодката се озова в нея с един единствен скок, а чакащите моряци се изправиха и козируваха. Сенаторът тъкмо предупреди Карл да внимава при слизането, когато той още на горното стъпало избухна в горък плач. Сенаторът прекара дясната си длан под брадичката на Карл, притисна го здраво до себе си и го замилва с лявата си ръка. Тъй те, стъпало по стъпало, бавно заслизаха и плътно прилепнали се спуснаха в лодката, където сенаторът намери за Карл хубаво място точно срещу себе си. По знак на сенатора моряците я отблъснаха от кораба и начаса се заловиха здраво за работа. Едва се отдалечиха на няколко метра от кораба, и Карл направи неочакваното откритие, че се намират тъкмо от тази страна, накъдето гледаха прозорците на главната каса. И трите прозореца бяха заети от свидетели на Шубал, които най-приятелски поздравяваха и махаха, дори чичото благодари, а един моряк се изхитри, всъщност без да прекъсва равномерното гребане, да им изпрати въздушна целувка. Действително всичко изглеждаше така, сякаш вече не съществуваше никакъв огняр. Карл се вгледа по-добре в чичото, с чиито колена неговите почти се допираха, и го обзеха съмнения дали някога този човек ще може да му замени огняря. А и чичото отбягваше погледа му и съзерцаваше вълните, които се плискаха около лодката им.