Ограбен копнеж

7

Към обед небето се оцвети в тъмно, застрашително сиво. Бурните пориви на вятъра бяха като огромни ръце, които блъскаха Серенити ту насам, ту натам. Корабът се носеше през разбунтуваното море като камък, хвърлен от дете, който докосва само повърхността. Всеки път, когато носът улучваше поредната огромна вълна, Серенити усещаше разтърсването му до мозъка на костите си.

— Хайде, момчета! — Морган успя да надвика ревящия вятър. — Затворете всички люкове! — Капитанът пристъпи към гостенката си и извика: — Това важи и за вас, мис Джеймс. Искам веднага да слезете долу, защото вятърът ей сега ще ви издуха през борда.

Серенити погледна над релинга към бушуващите вълни, високи почти колкото кораба.

— След като сезонът за къпане още не е открит, съм склонна да се съглася с вас — отговори тя.

Морган я преведе през палубата. Силната му, твърда ръка през цялото време подкрепяше гърба й. От разговорите си с членовете на екипажа бе узнала какво са правили Морган и Джейк през цялата сутрин — обсъждали надигащата се буря и се съветвали как най-добре да се справят с нея.

Само след минути стигнаха в каютата на капитана.

— Корабът ще издържи ли на бурята? — попита Серенити и сама се учуди на нервността си.

Морган кимна, но и в неговите очи светеше загриженост.

— Всичко е наред. Виждал съм и по-страшни бури.

Серенити си каза, че трябва да бъде силна. Знаеше, че се налага да издържи, но внезапното прозрение какво може да ги сполети я улучи с огромна сила.

— Миналата година „Уилоуд“ потъна точно по това време — прошепна с пресекващ глас. — Беше само на няколко мили от брега на Савана, когато се изви ураган и корабът не издържа. Части от спасителните лодки бяха изхвърлени на сушата, но не намериха нито един оцелял, нито един труп… — Тя преглътна мъчително. — Никога.

Морган улови ръката й и я стисна утешително.

— Не палете светлина. Останете в койката. Обещавам ви, че всичко ще завърши добре.

Серенити направи опит да се засмее.

— Винаги ли давате обещания, които не можете да изпълните?

Въпреки че разумът му нашепваше да не го прави, Морган я прегърна и силно я притисна до себе си. Тя се разтрепери и той също, колкото и да не му се искаше да го признае. Ала причината тялото му да се разтърси не беше страх. Обзе го настойчиво желание, топлината и близостта й го развълнуваха силно. „Ще те накарам да забравиш страха…“

Само да можеше.

— Повярвайте, Серенити, ако има нещо, в което да съм специалист, то е в умението да оцелявам.

— Тогава ще ви се доверя, капитан Дрейк. Трябва да призная, че ще остана дълбоко разочарована, ако не се окажете прав.

Морган се засмя изненадано. Това момиче се шегуваше въпреки обстоятелствата.

— Веднага щом успея да се освободя за малко, ще дойда да ви видя.

Серенити го пусна колебливо и го проследи с поглед, докато излезе. Пое дълбоко въздух, за да си вдъхне кураж, и се огледа.

„Кого искаш да излъжеш? — запита се горчиво. — Не ти ли е ясно, че си луда от страх?“

Кой на нейно място не би реагирал по същия начин?

Нервите й бяха опънати до скъсване, зъбите й тракаха от напрежение. Отиде до койката и се настани колкото можеше по-удобно. След малко вратата се открехна, Барни провря голата си глава през отвора и се ухили.

— Страх ли ви е, мис?

— Умирам от страх — призна без колебание тя.

— Капитанът каза, че сте сама долу, и аз реших двамата с Писти да ви посетим и да видим дали можем да ви помогнем с нещо.

Барни влезе в каютата. На рамото му беше кацнала… да, птица, но изглеждаше като оскубана и готова за готвене. Бяха й останали само няколко стърчащи перца. Бедничката!

— Предполагам, че Писти е вашата птица? — попита предпазливо Серенити.

— Точно така. Имам я от… — Барни смръщи чело и поглади брадичката си, сякаш се опитваше да си спомни точната година. — Ами… от доста години. Вероятно е било преди да се родите. Като си помисля… Тогава бях на „Мери Тайд“, карахме в Англия всевъзможни екзотични птици, бяха много на мода сред богаташите. Купуваха ги като топъл хляб.

Барни дръпна един стол и се настани до койката. Писти удари с крилца и изкрещя сърдито:

— Орехи, орехи!

— Шт! — изсъска Барни и нежно го поглади по главичката. — Сега ще разкажа на момичето една история.

Птицата отново разпери криле.

— История, история! Морска история!

Серенити извърна глава, за да скрие усмивката си. Птицата се държеше като господар. Барни се усмихна нежно.

— Правилно отгатнахте. Писти ме държи здраво.

— Здраво, здраво! Тръгвай направо! — Писти замята глава. — Здраво, здраво!

— Хубаво е, че сте успели да я задържите — отбеляза Серенити.

— О, не ми разрешаваха — обясни Барни. — Птицата се разболя и капитанът ми заповяда да я убия. Изглеждаше толкова безпомощна, че сърцето не ми позволи да го направя. Вместо това я прибрах в каютата си, на сигурно място, и оттогава не се е отделяла от мен.

По небето се стрелна светкавица и освети каютата. Серенити извика уплашено.

— Няма нищо, момиче — успокои я Барни.

Заваля силен дъжд. Капките забарабаниха по стъклата. Лампите се люлееха застрашително, корабът се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Един стол се хлъзна по пода и се удари в отсрещната стена.

— Номерът е да не мислиш за бурята — обясни Барни.

Серенити преглътна и се опита да не мисли колко са далече от сушата и че не може да плува.

— А в-вие к-как успявате?

— Аз ли? — попита Барни и изпъчи гърди. — Аз пея. За съжаление песните, които знам, не са предназначени за ушите на млада дама. Но вие сигурно също можете да пеете.

Корабът отново се разлюля. Стомахът й се преобърна.

— Зле ми е!

— Ау, не бива да ви става лошо в леглото на капитана! — извика Барни и скочи. — Това няма да му хареса. — Прекоси помещението и грабна легена от масичката за миене. — Ако ви се повръща, използвайте легена.

Серенити кимна и протегна ръце.

— Здрасти, приятел! — извика весело Писти.

Силен тласък едва не я изхвърли от койката. Барни сякаш изобщо не усещаше силното люлеене. Хвана ръката й и я сложи върху малка издатина точно над койката.

— Тук можете да се хванете здраво. Не се пускайте и няма да паднете.

— Благодаря ви — прошепна тя, стараейки се да пренебрегне спазмите в стомаха си. Никога в живота си не беше изпитвала такъв страх.

Част от нея искаше да избяга, да се скрие в най-тъмното ъгълче на кораба — на сигурно място, където нищо не може да й се случи. Но това беше безсмислено и тя го знаеше. В морето нямаше сигурно местенце. Единственото, което я пазеше от страшна смърт, бяха няколко тънки дъски, които всеки момент можеха да се счупят и да я пратят на дъното на морето!

Серенити навлажни с език сухите си устни.

— Как се запознахте с капитан Дрейк? — попита тя с надеждата да изслуша дълга история, която да отклони вниманието й.

— Когато видях Морган за първи път, той беше още момче — започна Барни. — Мисля, че не е бил на повече от тринайсет години. — На устните му заигра меланхолична усмивка и Серенити неволно го оприличи на баща, който мисли за любимия си син. — Едър, силен, честен… Добро момче, наистина добро.

— Защо е отишъл във флота?

Усмивката угасна, сбръчканото лице се разкриви от гняв.

— Не отиде доброволно. Принудиха го. Виновен е онзи мръсник Исая Уинстън. Той продаде бедното момче на британските военни. Аз също бях принуден да им служа. Плавах вече от около година. Тогава не го съзнавах, разбирате ли? Винаги съм искал да стана моряк и ми беше безразлично на какъв кораб служа. Но за Морган не беше все едно.

Серенити дишаше дълбоко, за да успокои стомаха си.

— Кой е човекът, който го е продал на британците? Баща му ли?

— Не, момиче. Уинстън не му беше баща, той беше гаден, подъл мръсник. Черно лице, черно сърце. Той беше делови партньор на бащата на Морган. Когато бащата починал, Уинстън не пожелал да поеме отговорност за момчето и го продал. За него най-важна била печалбата. Не го било грижа за съдбата на едно дете.

Серенити познаваше много такива хора и се отвращаваше от тях.

— Значи сте помогнали на Морган да свикне с живота в морето? — предположи тя, сменяйки темата, преди Барни да се ядоса още повече и може би да си отиде.

— Ами да — отговори старият морят със смутена усмивка. — Опитах се, но трябва да знаете, че Морган носи умна глава на раменете и е много своенравен. Има свой начин да урежда нещата, разбирате ли. Има определена представа за живота и ако някой се държи другояче, той побеснява. Британците, естествено, не се придържаха към неговите правила. Морган винаги е бил борец — понякога повече, отколкото беше добре за него. Когато е убеден, че е прав, може да се сбие с цяла глутница вълци и ще спре едва когато го убият Или когато ги изтръшка всичките.

Барни помълча малко, клатейки глава.

— А най-лошото в цялата работа беше, че Морган живееше в постоянен страх за сестра си.

— Морган има сестра?

— Имаше — поправи я мрачно Барни. — Казваше се Пенелопе. Дребничка такава, хубавичка. Кротка като сърна.

— Какво стана с нея?

Блясъкът в очите му угасна.

— Умря. Преди пет-шест години. — Барни помилва главичката на папагала. — Когато баща им умря, Пенелопе беше само на дванайсет години. Морган подозираше, че Уинстън иска да я прелъсти… или направо да я продаде в бордей. — Барни се покашля и смутено сведе глава. — Това е място, за което младите дами не бива да знаят.

Серенити слушаше с нарастващ ужас.

— Къде е била майка им?

— Отдавна вече в рая на морските русалки.

— Рая на морските русалки? — повтори слисано Серенити.

— Тя е починала преди бащата, момиче — обясни търпеливо Варни. — Умряла от треска, когато Морган бил на осем.

Серенити беше готова да се разплаче от съчувствие. Какъв ужас са изживели Морган и сестричката му — още деца да останат без родители. Смъртта на майка й бе най-тежкото преживяване в живота й. Оттогава бяха минали почти девет години, а усещаше болезнено липсата й.

Какво ли беше да загубиш цялото си семейство?

Дори не можеше да си го представи.

— Бедният Морган…

— Ами да — кимна мрачно Барни. — Момчето изкара тежки години. Докато бяхме на кораба, не знаеше къде е сестра му, как живее…

— Не са ли имали роднини, които да им помогнат? — попита Серенити.

Барни поклати глава.

— Бащата на Морган беше британски лорд, загубил титлата си и принуден да емигрира в Америка, за да оцелее. Единствените му роднини са в Англия. Кой ги знае живи ли са… Уинстън се заклел на бащата на Морган, че ако с него се случи нещо, ще отведе децата в Англия и ще ги предаде на роднините им.

— Вместо това ги изоставил.

— О, дори по-лошо. — Лицето на Барни помрачня още повече и в очите му светна жажда за убийство. — Бях заедно с Морган в деня, когато узна, че баща му не е загинал при злополука, както твърдеше Уинстън. Онзи мръсник… — Барни отново се покашля смутено. — Уинстън убил бащата на Морган.

Серенити зяпна смаяно. Бащата на Морган е бил убит?

— Защо, за бога?

— От алчност. Уинстън искал корабната компания само за себе си. Бащата на Морган не му позволявал да търгува с роби. Веднъж се скарали жестоко и Уинстън го пронизал с камата си.

Серенити не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли имаше такива хора? Жестоки, безчовечни…

— Какво направи Морган, когато откри истината? — попита тихо тя.

— Закле се да изтръгне черното сърце на Уинстън и да го хвърли в морето.

Серенити шумно пое въздух. И тя би направила същото, ако някой беше убил баща й. Тази мисъл я успокои.

— И направи ли го?

Барни замислено милваше главичката на Писти.

— Знаете ли, понякога съдбата си играе с нас. Не ни позволява да направим онова, което най-силно искаме. Минаха цели три години, докато Морган успее да избяга от британския кораб и да тръгне да търси Уинстън и Пенелопе.

Серенити се наведе към него с нарастващ интерес. Морган е избягал от британския военен флот? Също като нейния измислен герой.

— Какво точно е направил? Как е успял да избяга?

Барни се намести неспокойно на стола си и хвърли бърз поглед към вратата, сякаш се страхуваше, че Морган ще се появи внезапно и ще му се скара.

— Една нощ, когато бяхме хвърлили котва на Ямайка, се възползва от мрака, напусна кораба и изчезна.

— Къде отиде?

Барни вдигна рамене.

— Откъде да знам? Искаше да тръгна с него, но мен ме беше страх, че ще ме хванат и обесят. Затова тръгна сам. Видях го отново след… май че беше след шест години. Вече беше капитан и гонеше корабите на Уинстън. Каза ми, че иска да накаже стария мръсник… да улучи своя враг там, където най-много ще го заболи — да изпразни кесията му. А когато не преследваше Уинстън, гонеше британците.

— Какво стана с Пенелопе? — попита със страх Серенити.

Барни сведе глава.

— Мина много време, преди Морган да я намери.

Серенити прочете по лицето му какво се е случило.

— Значи Уинстън наистина я е продал в бардак?

Барни я изгледа унищожително.

— Не е прилично за една млада дама да употребява такива думи! Достатъчно лошо е, че знаете какво означава!

Серенити не се разсърди. Съзнаваше, че укорът е справедлив. Даже прошепна тихо извинение.

Барни я погледна бащински и продължи:

— Даже не искам да си представям как се е чувствал Морган, като я е открил. Не съм бил с него, но знам какво означаваше тя за капитана. Хубаво е, че не е намерил Уинстън, защото съм сигурен, че е щял да го удуши с голи ръце.

Серенити трепереше от гняв. На мястото на Морган и тя щеше да удуши негодника! Или да го налага с камшик, докато има сили.

— Къде е бил Уинстън?

— Орехи, орехи! — изкряка птицата.

— Шт — сгълча я Барни. — Ще ти дам орехи, няма да забравя. — Сложи папагала на рамото си и продължи: — Уинстън разбрал, че Морган го преследва, и се скрил. Никой не знаеше къде е отишъл. Морган взе сестра си и я отведе на един далечен остров, за да се възстанови. Само че тя умря.

— А Уинстън?

— Около година след смъртта й най-сетне го намери. Уинстън беше разорен, но Морган гореше от желание да го убие.

— Нима не го направи? — попита невярващо Серенити.

— Щеше да му нанесе последния удар, но тогава се сети, че е по-добре да го даде в ръцете на кредиторите му. Обърна се и си тръгна, но Уинстън се нахвърли върху него като побеснял. Пак се сбиха и Уинстън бе убит.

Серенити не намери какво да каже. Барни също замълча. Всеки беше потънал в собствените си мисли, докато навън вятърът виеше и корабът се люлееше. По небето проблясваха светкавици. Писти отново си поиска орехи.

Серенити вдигна глава към тавана и се запита къде ли е сега Морган. Имал е тежък живот, с всичко е трябвало да се справя сам. Наистина беше ужасно, че толкова мил и благороден човек като него си нямаше ни една близка душа.

Неизбежно в сърцето й изникна следващият въпрос: дали мъж, загубил всичко скъпо на този свят, някога ще може да обича отново?

Джейк и Морган стояха на кормилото и се опитваха да държат курса въпреки тежката буря. Звездите бяха скрити зад черни облаци, корабът се клатушкаше застрашително, но двамата не се предаваха.

— Защо не слезеш да си починеш? — попита по едно време Джейк. — Аз ще поема първата вахта.

— Аз съм капитанът, не ти! Аз трябва да поема първата вахта.

Джейк избухна в смях.

— Екипажът няма полза от капитан, който е паднал през борда. Освен това, Морган, ти не искаш да ме оставиш сам на кораба си, нали? Защото знаеш какво ще направя с нея.

Въпреки сериозността на положението Морган се усмихна.

— Добре, добре. След час ще се върна да те сменя.

— И донеси бутилка ром.

Морган кимна и се запъти към каютата си. Ушите му бучаха от вятъра, беше измръзнал до кости.

Когато отвори вратата на каютата си, крайниците му тежаха като олово.

Серенити вдигна глава и едва не извика. Барни прекъсна историята си. Морган застана на прага. От косата и дрехите му капеше вода. Стискаше зъби и тя веднага разбра, че му е страшно студено.

Без да помисли, тя грабна завивката от леглото и я метна на раменете му.

— Хайде, момиче, погрижете се за него — каза Барни и стана. — А аз ще ида да донеса нещо за ядене и пиене.

— Велики боже, капитане — прошепна страхопочтително Серенити, — изглеждате така, сякаш сте водили битка лично срещу Посейдон.

Морган не издаде нито звук. Тя го хвана за ръка и го отведе до стола, на който беше седял Барни.

— Правилно, не се опитвайте да говорите — продължи Серенити, вдигна капака на раклата и зарови вътре. — Ще ви донеса сухи дрехи и след минута всичко ще бъде наред.

Извади от раклата сух панталон, риза и жакет. Когато застана пред него, той вече търкаше косата си с края на одеялото, за да я изсуши.

— Наистина се чувствам като след битка с Посейдон — прошепна дрезгаво.

С тази дълга, влажна, разрошена коса приличаше на хлапак. Само бръчиците по лицето и погледът бяха на мъж, преживял в живота си страшни неща.

— Веднага свалете мокрите дрехи, защото ще настинете. — Серенити му помогна да свали жакета и едва когато той изхлузи мократа си риза през главата, осъзна, че помагаше на един мъж да се съблече.

Великолепен мъж.

Под влажната бронзова кожа играеха силни мускули. Тяло на млад, гъвкав хищник, което привличаше погледа й като с магия и я караше да се задъхва.

Устата й изведнъж пресъхна и тя не беше в състояние да отдели поглед от него.

Морган посегна към сухата риза в ръката й и направи грешката да я погледне в лицето. В сините дълбини на очите й светеше неприкрито, скандално желание.

Въпреки студа, тялото му веднага се събуди за живот и си спомни вкуса на устните й, мекотата и топлината на тялото й. Усещането за ръцете си върху гърба му…

Без да помисли какво прави, той посегна към нея.

— Нося ви ядене. — Гласът на Барни прекъсна магията. Вратата се отвори с трясък.

Серенити примигна и бузите й се обляха в червенина. По дяволите, какво щеше да се случи?

Дали щеше да позволи на един полугол мъж да я целуне?

О, да, разбира се.

А след целувката щеше да му позволи да продължи и… Не смей — скара се на себе си тя. — Ти си почтена млада жена. Не бива дори да си мислиш такива неща. Наистина ли беше почтена млада жена? С лудо биещо сърце тя подаде дрехите на Морган и заяви:

— Аз ще чакам отвън.

Морган се обърна и едва задържа напиращото на устните му проклятие. Стисна зъби и хвърли одеялото на пода.

— Знаеш ли, Барни, има моменти, когато ужасно съжалявам, че не съм те оставил на „Джемини Блу“.

Барни се ококори.

„Появи се в най-неподходящия момент и прекъсна нещо, което щеше да се превърне в невероятно изживяване.“

Морган въздъхна примирено и набързо навлече сухите дрехи.

— Нищо не си направил. Проклятие! Би трябвало да съм ти благодарен.

— За храната ли?

„Не, по дяволите, за това, че ме спря да извърша най-голямата грешка в живота си.“

— Да, Барни, за нея.

Барни смръщи чело и се почеса по главата.

Щом се облече, Морган отвори вратата. Серенити стоеше с пепелявосиво лице в другия край на тесния коридор и се държеше за парапета. Морган веднага усети паниката й и с три скока се озова до нея.

— Всичко е наред, Серенити. Най-лошото вече отмина.

— Сигурен ли сте?

Морган я дари с топла, успокояваща усмивка.

— След двайсет години в морето съм се научил да преценявам бурите.

Серенити кимна. Вратата на капитанската каюта се отвори.

— Ако вече не се нуждаете от мен, капитане, ще отида в кухнята.

— Орехи, орехи! — изкряка Писти.

— Да, Барни, върви да нахраниш птицата.

Морган застана съвсем близо до Серенити, за да пропусне Барни. Толкова близо, че тя усети горещината на тялото и дъха му върху кожата си. Влажната му коса докосна рамото й и тя си пожела да има малко повече смелост и да я докосне. Какви ли бяха на пипане къдриците му?

Близостта на телата им беше невероятно вълнуваща. Той миришеше на мъж и на море и това беше замайващо.

Целуни ме, помоли безмълвно тя. Копнееше да усети устните му върху своите, да потъне в силната прегръдка на ръцете му.

Морган се покашля.

— Ако нямате нищо против, мис Джеймс, ноктите ви скоро ще пробият дупки в ръката ми.

Едва сега Серенити забеляза, че се е хванала за него и стиска рамото му. Гореща червенина обля бузите й и тя веднага го пусна.

— Ужасно съжалявам. Не исках да…

„Целуни ме, Морски вълко! Целуни ме сега, веднага!“

Поиска да изкрещи, но устата й беше толкова суха, че не можеше да говори.

В живота си Морган беше виждал много подканващи погледи, но не и от толкова невинно лице.

Беше толкова просто да я грабне и да я отнесе в леглото си. Да смъкне роклята от гърба й и да вкуси всеки сантиметър от тялото й, докато вкусът й се запечата завинаги в паметта му.

Тя беше невинна. Колкото и да я желаеше, той нямаше право да отнеме невинността й. Не можеше да го направи, не и след като един зъл човек бе постъпил по същия начин със сестра му.

Някога британците и Уинстън бяха убили невинността му с бой. Но той не можеше да направи същото. Те се бяха възползвали от него, но той нямаше да причини това на други хора.

Той можеше да се владее.

Беше свикнал с разочарованията. Много пъти беше вземал това горчиво лекарство. Този път беше по-горчиво от предишните, но пак щеше да го глътне.

После можеше да го изплакне с цяла бъчва силен ром.

— Моля да ме извините, мис Джеймс, но трябва да се върна на палубата.

Серенити смръщи чело.

— Нали искахте да ядете? Имате нужда от почивка, капитане! Само облякохте сухи дрехи.

Морган изпухтя сърдито и промърмори на себе си:

— Права си, малката, но чувствам потребност от още един студен душ.

Серенити седеше сама в каютата. Морган се оказа прав — най-страшното беше отминало, бурята бе отслабнала, но корабът продължаваше да скърца и охка и да се люлее по разбуненото море. Тя не знаеше колко време е минало, откакто Морган я остави, но небето бързо потъмняваше.

Страхуваше се, скучаеше и копнееше да говори с някого. Най-сетне на вратата се почука.

— Влез! — извика Серенити.

Появи се Морган, следван по петите от Корт, сина на готвача. Момчето сложи на масата табла, покрита с кърпа, и побърза да напусне каютата.

— Как става така, че винаги сте мокър, когато влезете в каютата ми, капитане?

Морган промърмори нещо за нея и за своето състояние, но тя не можа да чуе добре думите му. Докато сваляше жакета си, той рече с почти нормален глас:

— Готвачът не посмя да запали огън, затова ще хапнем нещо студено.

Серенити беше толкова гладна, че изпита благодарност и за студеното ядене. Вдигна бързо кърпата и се намръщи. Нещото в чинията приличаше на подметка от обувка — суха кафява буца, дошла кой знае откъде.

— Ммм — извика саркастично, — твърдо сварено дърво, любимото ми ядене!

— По-точно сушено говеждо с лук — изръмжа Морган. — Уверявам ви, ще ви хареса. Бързо ще свикнете с нашата моряшка храна.

Капитанът извади от раклата сухи дрехи и излезе навън. След няколко минути се появи в нов тоалет.

— Окачете мокрите дрехи тук — посъветва го Серенити и посочи въжето, което беше опънала от койката до прозореца. Бе намерила в скрина кълбо здрав канап и се беше сетила да окачи другите му дрехи да съхнат.

Тя не знаеше какво мисли той за хрумването й. Морган умееше да пази мнението си за себе си. И сега мълчаливо прекоси помещението и добави своя мокър вързоп към разнообразната й сбирка.

Докато оглеждаше отделните части от облекло, окачени да съхнат, Морган изкриви лице. Серенити беше окачила не само неговите, но и своите дрехи. Погледът му веднага бе привлечен от финото бельо, което висеше на въжето. Копринени нещица, украсени с рюшове и дантела, които веднага събудиха в сърцето му желание да узнае какви тайни радости крият.

— Нима сте успяла да ги изперете? — попита той и гласът му прозвуча необичайно дрезгаво.

— Нали казахте, че на борда няма достатъчно прясна вода. Затова побързах да се възползвам от дъжда.

Ръката му се плъзна по меката памучна ризка и тялото му веднага реагира. Извъртя очи и с мъка потисна порива отново да избяга на палубата под дъжда. Ако за трети път се намокри до кости, със сигурност ще се разболее.

Ако преди това не падне замаян от близостта на бельото й.

Мъжът стисна зъби, обърна се и си забрани да поглежда повече съхнещите дрехи. Серенити беше изчеткала косата си и я бе разпуснала свободно по раменете. Светлината на свещите се пречупваше в кестенявите вълни и образуваше червеникави и златни точили.

Тя нареди чиниите и яденето на масата като за истинска вечеря. Обзе го странно чувство. Опита се да го разтълкува, но не успя. Знаеше, че никога не е преживявал подобно нещо. Усещаше го едва ли не като копнеж. Но дори тази дума не беше в състояние да обясни какво изпитваше.

Просто беше различно.

Тя наля на него и на себе си по чаша мляко и той се учуди, че не каза нищо. Даже Барни не се удържаше и го подиграваше.

Тя беше различна.

— Откъде вземате млякото?

Морган се покашля и намести стола й.

— Имаме крава на борда.

— Не мога да повярвам! — извика смаяно Серенити.

— Наистина е необичайно, но готвачът настоя. Твърди, че момчето му расте и има нужда от прясно мляко.

Усмивката й беше омайна.

— И къде я държите? Под палубата? Разхожда се свободно заедно с другите животни?

Тя взе чашата с две ръце, отпи малка глътка и я остави настрана.

— Аз във всеки случай се радвам, че готвачът ви е поискал крава на борда. Много обичам прясно мляко. — Избърса капчиците от устните си и посегна към приборите.

Морган се настани срещу нея и двамата започнаха да се хранят. Той я наблюдаваше как с мъка отряза малко парченце от месото и се възхити на решителните и действия.

Това момиче го привличаше неустоимо. Елегантната извивка на китката, когато с грациозно движение поднесе вилицата към устата си, го замая. Бели, съвършено оформени зъби блеснаха за миг, когато устните й се отвориха и месото бавно се плъзна в устата й. Връхчето на езика се показа за миг и облиза капчица студен сос от печеното от горната устна.

Досега Морган не беше забелязвал колко еротично може да бъде храненето. Ала при всяко грациозно движение на тялото й, при всяко блясване на зъбите трябваше да търпи адски мъки.

— Съжалявам, че няма нищо по-вкусно — отбеляза той с дрезгав глас.

— О, не, добро е. Във всеки случай много по-добро от яденето, което сготви Хонър, когато първата ни готвачка напусна. Направи нещо като кюфтета, но лукът стърчеше от тях като бодли. Още си спомням… — Тя вдигна глава и забеляза погледа му. — Какво има?

„Ако още веднъж си оближеш устните, не отговарям…“

— Нищо — изръмжа той. — Какво да има?

— Сигурен ли сте, капитане? Изглеждате, сякаш…

— Казах ви, че няма нищо — прекъсна я той по-грубо, отколкото възнамеряваше.

Лицето й се опъна и той се почувства като негодник.

— Извинете. Денят беше дълъг и… — Какво глупаво извинение.

Въпреки това тя го прие.

— Знаете ли, тази сутрин си мислех, че нямам право да заема каютата ви за толкова дълго време. Знам какви са мъжете, когато пазят територията си и…

Морган избухна в смях.

— Какво пазят?

— Територията си. — Серенити вдигна рамене. — Татко и брат ми всеки път полудяват, когато някой проникне в личната им светая светих. Вероятно и вие гледате на тази каюта като на свое собствено кътче и не ви е приятно, че сега аз живея тук.

Морган се местеше неспокойно на стола си. Това момиче не си подбираше думите. Част от анатомията му реагираше на всяка нейна забележка.

— И къде, според вас, трябва да ви настаня? — попита сърдито.

— Помислих и за това. Може би бихме могли да окачим хамак пред онзи прозорец…

— Спали ли сте някога в хамак, мис Джеймс?

— Не, не съм, но съм убедена, че не е много твърдо.

„О, твърдо е, по-твърдо от всякога“ — каза си той и отново се раздвижи неспокойно.

— Хамакът не е място за спане на жена.

Серенити се изправи като свещ. Подобни думи винаги разпалваха в тялото й огъня на гнева.

— И защо, ако мога да попитам, капитан Дрейк? Защо хамакът да е добър за мъж, но не и за жена?

По лицето му пролича, че не желае да обяснява. Отговорът, който чу и напомни за думите на баща й: „Защото аз ти казвам и докато живееш под моя покрив…“

— Просто не е прилично.

Тя остави вилицата и го погледна втренчено.

— Кой казва това?

— Всички.

— Всички ли? — повтори тя и отвори очи още по-широко. — Аз със сигурност не го казвам, а смятам, че моето мнение все пак има някакво значение.

На лицето му се появи същият израз, който се появяваше на лицето на баща й, когато тя възразяваше на смешните му възгледи. За бога, защо това момиче не разбира…

— Откъде се взе това ваше мнение? — попита Морган след кратко мълчание.

— Това си е мое лично мнение, капитан Дрейк.

Морган изпухтя раздразнено.

— Е, това ме успокоява. Би било ужасно, ако подобни възгледи се разпространят сред жените.

Серенити се обиди още повече и го изгледа унищожително.

— Аз не съм единствената жена, която застъпва подобни становища. Познавате ли писанията на Мери Астел?

— Никога не съм чувал за нея.

— А за лейди Мери Уортли Монтегю?

Морган познаваше това име — изисканото общество беше ужасено от приключенията на дамата.

— Какво за нея?

Лицето й грейна.

— Значи знаете какви са нейните възгледи за жените? Тя смята, че ние не сме глупави гъски, чието единствено предназначение е…

— Какво, какво?

— Ние не сме глупави гъски — повтори убедено Серенити. — Жените имат важно значение на този свят, капитан Дрейк. И ще го докажат!

— Ако все още не сте забелязали, мис Джеймс, живеем в мъжки свят. Жените имат нужда от закрила.

Серенити скочи. От очите й бликаше възмущение.

— Аз ще ви кажа от кого трябва да бъдем закриляни. От хора като вас, от мъже, които си мислят, че жената е само красива добавка към мъжкия живот или трофей за победителя.

Тя опря ръце на хълбоците и продължи с нарастваща възбуда:

— Ще дойде денят, когато жените ще заемат полагащото им се място в обществото. И ви уверявам, че това място не са светските салони.

Смехът му отекна в помещението.

— Браво, мис Джеймс — похвали я той и дори изръкопляска. — Я ми кажете — колко време упражнявахте тази реч?

Серенити побесня. Но той следеше само реакцията й и не забелязваше, че прави нещата още по-лоши.

— Кой ви е напълнил главата с тези безумни идеи?

— Нима намеквате, че не мога да имам собствени мисли?

Все пак бе чувствителен човек и почувства леко смущение.

— Разбира се, че не намеквам нищо такова. Но хайде да погледнем фактите в очите. Вашите идеи са необичайни. Не вярвам да ви е хрумнало сама да вдигнете бунт.

— Бунт ли?

— Ами да, бунт. Заставате пред мен с ръце на хълбоците и се противопоставяте на всички традиционни представи за живота. Ако жените бяха определени да бъдат равностойни на мъжете, защото тогава мъжете господстват над жените от деня, когато Господ дал Ева за жена на Адам?

Серенити се приближи още малко до него. Пръстите я сърбяха да налее малко разум в мъжкия му мозък.

— Трябва ли да ви напомня, капитане, че Господ не е създал Ева, за да може Адам да я тъпче и мачка? Създал я е от реброто му, за да живее равноправно редом с него.

Морган скръсти ръце под гърдите и я измери с изпитателен поглед.

— Тогава защо природата — или Господ — е създала жените по-слаби и нежни? Та те припадат дори при най-малката уплаха!

О, с какво удоволствие би изтрила от лицето му това проклето мъжко самодоволство! Той явно се гордееше с аргумента си — е, тя имаше по-добър.

— При най-малкия ужас ли, капитане? Уверявам ви, че съм виждала жени, които дни наред страдат от адски болки, докато родят децата си. При това нито една жена не припада, да го знаете! Можете ли да ми покажете поне един мъж, който доброволно ще страда часове или дни, без да се разплаче и да повика майка си? Наистина ли искате да знаете защо жените могат да понасят много повече болка от вас, капитане? Ще ви кажа — за да могат изобщо да ви понасят!

Морган избухна в смях.

По дяволите, нахалството му не знаеше граници! Наистина отметна глава назад и й се надсмя!

— Не разбирам какво толкова смешно има, капитане.

— Права сте. — Морган стана отново сериозен — макар че ъгълчетата на устните му потрепваха издайнически. — Наистина не разбирате.

Той се опитваше да потисне усмивката си, но тя стоеше пред него толкова горда и изпълнена с мрачна решителност, че не успяваше да се сдържи. Тази жена беше неповторима.

Никога досега не беше срещал жена, която да се бори за възгледите си с такава решителност — и да е толкова забавна. Наистина познаваше мъже, които се бяха държали по начина, по който казваше — ранени матроси, които се превиваха от болка и викаха майките си.

— Аргументът ви е убедителен, мис Джеймс, но той не променя нищо.

Имитирайки позата му, Серенити скръсти ръце под гърдите и извърна поглед.

— Мъже! Никога ли няма да се научат да гледат по-далече от носа си?

Внезапно Морган застана пред нея и повдигна брадичката й с един пръст, за да го погледне в очите. Тя нямаше избор и вдигна глава. В тъмните дълбини на очите му горяха страст и жажда.

Палецът му се плъзна по меката кожа на брадичката. Кожата й беше толкова гладка, толкова топла. Тази малка жена притежаваше смелост, която по нищо не отстъпваше на мъжката. Сигурно й беше трудно да понася насмешките на мъже и жени и да не се предава. Това беше достойно за възхищение.

Морган се закле, че никога вече няма да й се присмива — даже ако му каже, че един ден Англия ще има жена министър-председател.

— Аз не искам да се боря с вас, Серенити — изрече тихо.

— А какво искате?

„Искам да те любя.“

Морган стисна зъби. Знаеше, че не би могъл да изрече тези думи. Затова смени темата. Избра нещо безобидно, но и достатъчно спешно, преди тя да открие какъв е бил някога.

— Искам да забравите статията, която пишете в момента. Оставете хората ми на мира, те си имат достатъчно работа.

Гняв блесна в очите й и ги направи яркосини.

— Защо?

— Защото всеки на този кораб има определени задачи. Моята е да командвам плаването, Барни се грижи за мира на кораба, а вашата задача е да не се пречкате.

Серенити отблъсна ръката му.

— Не бях забелязала, че ви се пречкам. Нито на някого от другите мъже.

Морган затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Това не е игра, Серенити. Би трябвало да…

— Да бродирам, да чета красиви стихове, да се грижа за прането.

— Точно така.

Ако погледите можеха да убиват, сега щяха да съм размазан по стената, каза развеселено Морган.

— Добре тогава — изрече тя с леден глас. Отиде до импровизираното въже, свали все още капещия му жакет и го хвърли в ръцете му. — След като моята задача е да седя тук и да не се пречкам, а вашата да командвате кораба, предлагам ви да изпълнявате задълженията си.

— Но аз…

— Без но, капитане! Не смятате ли, че е престъпно да оставите кормилото за повече от минута? Кой знае какво може да се случи. Зевс може да изпрати светкавица и да подпали кораба. Някое морско чудовище може да се надигне от вълните и да натроши палубата на трески. Или тежестта на мъжкото самочувствие може да стане толкова непоносима, че да пробие дупка в средата на палубата. Корабът ще се напълни с вода и ще потънем!

Преди да е успял да протестира, Морган се озова в коридора и вратата се затръшна зад него.

Как съумяваше това момиче винаги да има последната дума!

Тъкмо се обърна, за да й даде да разбере, и вратата се отвори отново. Серенити бутна в ръката му чинията с месо и рече:

— Каквото и да се опитвате да направите, не забравяйте подметката си!

Вратата отново се затръшна под носа му.

— Серенити! — изрева Морган и удари с юмрук по вратата. — Отворете веднага!

— Вървете по дяволите, капитан Дрейк!

Извън себе си от гняв, той изръмжа:

— Това не са думи на дама!

Вратата се отвори и Серенити застана пред него с издути ноздри и пламтящи очи.

— Тогава чуйте още нещо: да се продъните в пъкъла дано… и да изгниете там!

Преди да е успял да се помръдне, Морган се озова отново пред затворена врата.

— Серенити!

— О, простете ми, капитане! — изплака тя с най-безпомощния глас, който някога беше чувал. — Но не мога да отворя сама тази огромна, тежка врата! Ами ако в нежните ми пръсти се забие тресчица? Трябва ми силен, здрав мъж, за да ме измъкне от това непоносимо положение!

Вайкането завърши с тъжна, мелодраматична въздишка.

Морган осъзна, че е по-добре тя да не отваря вратата. Защото с мокрия жакет, който капеше по сухите му дрехи, с чинията в ръка и с разтърсеното си из основи мъжко его сигурно ще я удуши.

Рано или късно ще й се наложи да излезе и тогава…