Окото на Бога (Песни от космическите друми — 2)

Епилог

Когато пишеш книга за търсене на съкровища, най-добре е да спреш там, където съкровището е намерено, мисля аз. Какъв смисъл има да се разказва как Кели е платил регистрацията си за планетата, как е превърнал града в археологически резерват и как… Просто това е част от съвсем друга история.

Така че тази книга би трябвало да свърши до тук… Но има нещо, което продължава да ме притеснява дори и сега, когато ръкописът е готов за печат.

Преди няколко седмици седяхме с Кели в „Жонгльорите“… О, забравих да спомена, че първото нещо, което той направи, бе да изпълни договора си с кораба. Кели бе на мнение — и Елинър Куин се съгласи с него — че Ратала е изключително приятна планета, така че с помощта на три килограма аурит корабът бе закаран там и флиперяните най-сетне достигнаха крайната си цел.

Та, седяхме в „Жонгльорите“ — барът на Дансе Феб Флипер — и обсъждахме настоящата книга. Кели внезапно каза:

— Знаеш ли, в склада с аурита намерих и още нещо…

— Какво? — вдигнах вежди аз.

— Там имаше един холопроектор и съобщение от капитан Морган…

— Поздравява те за добре свършената работа?

— Не точно… Ще ти го пусна, става ли? Дансе, ще минем отзад…

— Моят бар е и твой! — засмя се Дансе.

В празната задна стаичка Кели ми демонстрира записа.

Усмихнат до уши, капитан Морган говореше от екрана:

— Е, момче, радвам се, че си успял! Има само още едно нещо, което трябва да научиш… Това, което ти току-що откри, не е истинският Благородник. Още след като опаднах там бях наясно какво ще се случи, когато донеса аурита в Цивилизованата зона. Ето защо напълних трюма с кристалите и ги пренесох тук, а Ратала маскирах най-старателно… Вярвам, че това количество аурит ще ти бъде достатъчно да се погрижиш за флиперяните и да живееш в доволство до края на живота си. А ако някой ден решиш да потърсиш Благородника…

Не ми оставаше нищо друго, освен да се засмея и да почерпя Кели още едно питие. Но…