Карл Май Олд Файерхенд

Дните на моята пролет превалиха,

аз зная причината много добре.

Устните, които ме целуваха,

студени и неми останаха те.

Звуците се понесоха по равнината и Суолоу[1], моят храбър мустанг, наостри малките си уши, изпръхтя радостно и повдигна грациозно за менует изящните копита.

Защо точно тази песен, която преди три месеца бях чул последно в Синсинати от една компания тиролци, прозвуча на устните ми, не знаех. Уста още не беше ме целувала и пролетта ми можеше значи тепърва да започне, а не да е свършила, но животът ми досега не беше нищо друго освен борба с препятствия и трудности. Бях вървял самотен по пътя си, оставен без внимание, неразбран и необичан и при тази вътрешна уединеност в мен се бе развила своего рода мирова скръб, към която тъжното съдържание на тази строфа добре подхождаше.

Слънцето вече клонеше към онази част на Роки Маунтайнс[2], образуваща границата между Небраска и Орегон, а все още не се виждаше никаква падина на осеяната с хелиантуси (слънчогледи) равнина. Конят се нуждаеше от почивка, аз самият бях уморен и ето как отдавна копнеех по Ню Венанго. Там се канех в продължение на цял ден добре да си почина от дългото странстване и да допълня доста понамалелите муниции.

Внезапно Суолоу изви малката си глава и издаде с изпускащ пара дъх онзи особен звук, с който истинският прериен кон сигнализира за близостта на живо същество.

С леко дръпване го спрях и се обърнах на гърба му, за да огледам хоризонта.

Ето, странично от моя наблюдателен пункт, приближаваше един ездач. Идваше право към мен и караше коня си в галоп. Понеже разстоянието беше твърде голямо, за да мога точно да го различа, посегнах към далекогледа и за свое немалко удивление установих, че ездачът не бе мъж, а жена.

— Всички дяволи, една дама във Фар Уест[3], посред прерията, че даже с рокля за езда и развян воал! — изплъзна се от устните ми и изпълнен с очакване, наместих отново револвера и боуи найфа[4], крито предпазливо бях разхлабил. Или пък това е Флетс Гоутс, Духа на равнината, дето летял на огнен жребец по Уудлендс[5], прогонвайки белите хора от ловните полета на техните «червени братя»?

С известни опасения огледах външността си, която действително не изглеждаше като за отбрано общество. Мокасините с времето бяха зяпнали чистосърдечно, легинсите лъщяха от мазнина, понеже на «трапезата» имах навика да ги ползвам за салфетка, чувалоподобната кожена риза ми придаваше достолепния вид на малтретирано от ветрове и пек бостанско плашило, а бобровата шапка, покриваща главата ми, беше изгубила по-голямата част от космите си и явно бе завързала, в свой ущърб, интимно запознанство с разните там лагерни огньове.

Но пък в крайна сметка не се намирах на паркета на някоя опера, а между Блек Хилс и Скалистите планини. Впрочем не ми остана и време да се кося, защото още не бях свършил със своя самоанализ и ездачката спря пред мен, вдигна дръжката на камшика за поздрав и извика с дълбок, чист, сонорен глас:

— Good day, sir![6] Какво смятате да намерите, че толкова сте се заоглеждали?

— Your servant, mistress![7] Закопчавам си ризницата, за да не би нещо да пострадам под изпитателния поглед на красивите ви очи.

— Нима човек няма право да ви гледа?

— Напротив, напротив, стига да ми дадете разрешение за ответен оглед.

— Ще го имате.

— Благодаря. Тогава нека се разгледаме според сърдечното си желание, при което аз ще се отърва с по-малко от вас. — И завъртайки мустанга си на задните крака, прибавих: — Тъй, ето, че ме имате на кон и в естествена големина! Как ви харесвам?

— Почакайте малко и първо огледайте и вие мен! — отговори тя засмяно, вдигна кобилата на задните крака и ми се представи с дръзко обръщане по същия начин, по който го бях сторил и аз. — Сега представянето е пълно и кажете първо вие как ви харесвам.

— Хм-м, нелошо, най-малкото ми изглеждате достатъчно добре за това място. А аз?

— Горе-долу бива! От всичко най-добър е конят.

— Вие сте дама, следователно имате право. И изобщо вашето присъствие посред прерията така ме обърква, че не намирам необходимите думи да ви внуша по-добро понятие за моята красота.

— Посред прерията? Значи не сте тукашен?

— Какъв въпрос… в пущинака!

— Ако ме последвате, ще видите колко голям е този пущинак.

Обърна коня си в посоката, която бях следвал, и го накара да мине от бавни крачки през всички видове ход до кариер. Суолоу я следваше с лекота, макар да бяхме на път от ранни зори. Да, доблестното животно сякаш разбра, че става въпрос за малка проверка, и препускаше съвсем доброволно по такъв начин, че скоро ездачката вече не бе в състояние да поддържа темпото и обузда животното си с възглас на удивление.

— Имате изключително добър кон, сър. За продан ли ви е жребецът?

— На никаква цена, мистрес.

— Я зарежете това «мистрес»!

— Тогава «мис», ако ви е удобно. Конят ме е отнасял от някоя и друга опасност, така че му дължа повече от един път живота си и не ми е възможно да го продам.

— Той има индианска дресура — каза тя е острия поглед на познавач. — Откъде го имате?

— Получих го подарък от Винету, един апахски[8] вожд, с когото се събрах за кратко при Рио Суанка.

— От Винету? Та това е най-прочутият и опасен индианец между Сонора и Калъмбия! Вие нямате вид на човек, който е бил познат с него, сър!

— Защо, мис? — попитах с открита усмивка.

— Аз ви считам за сървейър[9] или нещо от тоя род, а тези хора често са добри стрелци, наистина, ама да се осмелят да навлязат сред апахи, нихораси и навахоси… за тая работа се иска малко повече. Вашите излъскани револвери, красивият нож там в колана и коледната карабина до седловия ремък, да не говорим за парадната ви стойка върху коня… тези неща малко се съгласуват с всичко онова, което човек обикновено забелязва по един истински трапер или скватер.

— Отново имате право и аз откровено признавам, че съм само един янлъш ловец, но оръжията не са съвсем лоши. Купих ги от Фронт Стрийт в Сейнт Луис и ако в това поле сте си като у дома, както изглежда, би трябвало да знаете, че там за добри пари човек получава и добра стока.

— Само че тази стока показва своята годност единствено при правилна употреба. Какво ще кажете за тоя пищов?

При тези думи тя измъкна от кобура на седлото един стар, заръждавял стрелящ инструмент и ми го поднесе за оглед.

— Хм-м, тая вещ сигурно произхожда още от времето на Ано Покахонтас, но може и да е добра. Често съм виждал индианци да боравят удивително добре с най-мизерни пукала.

— А съумявали ли са да постигнат и подобно нещо?

Извърна рязко коня настрани, описа в бърз тръс един кръг около мен, вдигна ръка и гръмна по мен, преди да съм добил и най-малката представа за нейното намерение.

Почувствах лек тласък по покривалото на главата си и по същото време видях да падат пред мен цветовете от хелиантус, които бях забучил там. Имах чувството, че сигурният стрелец иска да се информира какво да мисли за моя янлъш авджилък, и ето защо отговорих хладнокръвно на зададения въпрос:

— Подобно нещо може да направи всеки, но аз ви моля най-учтиво, мис, отсега нататък да оставите на мира шапката, нахлупена случайно на главата ми.

Тя се засмя и се пристрои отново до мен. Цялата среща ми се струваше като сън и ако бях чел нещо такова в някой роман, определено щях да заподозра автора в стремеж да представи невъзможното за възможно. Във всеки случай беше ясно, че наблизо трябваше да има поселище, и понеже от дълго време бойната пътека не бе водила някое от дивите племена из тези райони, то дори и една дама можеше да се осмели да излезе на езда донейде в прерията.

Не така ясни ми бяха нещата с моята спътница. Цялата й външност показваше изисканост, но, от друга страна, тя издаваше познания за Запада и проявяваше необходимите тук умения, което навяваше заключения за друг начин на живот. Ето защо никак не бе за чудене, че очите ми се спираха на нея с най-голям интерес.

Сега яздеше половин конска дължина напред и златистите слънчеви лъчи заливаха нейната съвършена, безупречна фигура. «Мургав и красен на лице», както говори Библията за Давид. Въпреки момичешката си мекота своеобразните й черти показваха твърд израз, който говореше за духовна извисеност и енергия на волята, и цялото държане, всяко отделно движение на очарователното същество излъчваше самостоятелност и увереност, изискващи наред с неволното възхищение безусловно уважение.

Открито признавам, че никога не бях виждал момиче с такава красота, и се удивлявах на самия себе си, дето, при моята обичайна свенливост в общуването с другия пол, можех да бъда при днешната среща толкова… толкова несмутим. Вярно, нейните маниери помагаха тази свенливост да не се появи, но при едно по-обстойно вглеждане разбирах, че все пак не мога да овладея една лека потиснатост.

Често бях слушал за въздействието, което тембърът на един женски глас е в състояние да упражни върху някой иначе затворен мъж, ала аз самият нямах опит в това отношение. Сега обаче отведнъж го почувствах това въздействие и усетих, че нещо сякаш проникна в моето самотно сърце, изпълни неговата пустота и празнота и бе в състояние да ме помири с цялото минало.

Внезапно тя дръпна юздите.

— Немец ли сте?

— Да. С толкова лош акцент ли говоря английски, та така точно определихте произхода ми?

— Не, сър. Английският ви е безукорен, но държането ви е чисто немско. Първо шумно, ведро и непринудено, а сега тихо, вглъбено и замислено. Ако желаете, можем да си служим с нашия матерен език.

— Как? Вие имате същата родина?

— Татко е немец, аз съм родена край Куикърт. Майка ми беше индианка от племето асинибоини. Някоя американка сигурно щеше да ви срещне по друг начин.

Сега ми беше ясно своеобразното очертание на нейното лице и наситеният тен. Значи майка й беше мъртва, а баща й — жив. Във всеки случай тук се натъквах на необичайна ситуация и сега изпитвах към нея нещо повече от голо любопитство.

— Погледнете там отсреща! — подкани ме тя с вдигната ръка. — Виждате ли пушека, дето се издига от земята?

— Аха, това ще е блафът[10], който отдавна търся и в чиято падина се намира Ню Венанго. Познавате ли Еймъри Форстер, Краля на петрола?

— Малко. Той е бащата на жената на моя брат — тя живее с мъжа си в Омаха. Аз дойдох от там да видя татко и се настаних тук. Някаква работа ли имате с Форстър, сър?

— Не, имам работа в стора[11]. Трябва да се снабдя с някои неща и попитах за Форстър само защото е известен като един от най-големите петролни крале.

— Вие не бихте и могли да му се препоръчате особено много. Знаете какви са тези хора. Но нека побързаме, свечерява се.

Скоро спряхме при ръба на едно дефиле и погледнахме към малкото заселище, чийто брой на къщите си бях представял малко по-висок. Намиращата се пред нас долина образуваше нещо като тава, обградена от стръмно изкачващи се скали. По средата й протичаше представителна река, която си търсеше изход долу между близко пристъпилите канари.

Целият терен под нас беше покрит с инсталации, постройки и съоръжения, каквито се изискват за извличането на петрола. Горе, съвсем близо до водата, видях една сонда да работи с пълен ход, край средното течение, малко пред същинския промишлен терен, се издигаше една въпреки временното положение внушителна жилищна постройка, а докъдето окото стигаше, се виждаха дъги, дъна и готови бурета, отчасти празни, но повечето пълни с така търсеното гориво.

— Там отсреща виждате стора, сър, който е същевременно и ресторант, и какво ли още не. Пътят, водещ оттук надолу, е малко стръмен, така че ще трябва да слезем, но ще се разминем все пак без опасност за живота. Ще дойдете ли с мен?

Изстрелях се пъргаво от седлото, за да й помогна при слизането. Но позакъснях. Тя вече стоеше пред мен с приповдигната рокля и ми викна със сребрист смях:

— Благодаря! Тук нямаме навика да претендираме за подобно внимание. Хванете животното си.

— Суолоу сам ще ме следва, мис. Позволете да се заема с вашето.

Взех поводите на кобилата и докато моят мустанг ни последва без специална подкана, имах възможност и да се възхищавам на ловкостта и сигурността на стъпките на вървящото пред мен момиче. Този тренинг определено не можеше да се придобие в института и моят интерес към удивителното същество растеше от минута на минута.

Стигнали дъното на долината, ние възседнахме отново конете и се насочихме с бързо темпо към стора.

— Форстър стои на вратата, сигурно няма да ме пусне.

Въпросният мъж имаше дълга мършава фигура и физиономия на чист янки.

— Стоп, Елън, тук ще слезеш! В каква компания си попаднала, а?

Тонът на думите му не съдържаше и най-малка учтивост към мен и също така малко го беше грижа за момичето. Той веднага пристъпи към коня ми.

— Хм… хм… още отдалеч си личи… хм… хм… трябва да купя животното… Какво ще речеш, Фендърс?

Заговореният беше мъж с пиянски черти и много вероятно ирландец. Предположих, че е съдържателят, но без да обръщам внимание на двамата, тръгнах след момичето, което беше отишло в бара. То ме посрещна с думите:

— Ако наистина продавате коня, дайте го на мен, ще ви платя същото като Форстър.

— Какъв кон? — обадиха се неколцината, застанали до плота, след което хвърлиха един поглед през прозореца и излязоха.

После вън бяха разменени няколко оживени реплики и Форстър понечи да яхне коня за проба. Аз отворих прозореца.

— Суолоу!

Послушното животно отърси натрапника с рязък страничен скок и приближи. Вързах повода за кръстачката на прозореца.

— Да не мислиш, че искам да ти открадна коня, мастър? — озъби ми се хвърленият. — Аз ще го купя и следователно мога първо веднъж да го яхна. Давай го!

— Не помня да съм ти го предложил, сър. Жребецът е уморен, остави го на мира!

— Охо! Ти си май доста сърцат младеж. Ще трябва хубавичко да те поогледаме!

Насочи се към вратата и влезе в салона начело на другите. След един кратък поглед към мен каза с презрително поклащане на глава:

— Щеше да създаваш по-добро впечатление, ако беше по-угледен. Струва ми се, че едно хубаво капаро ще ти бъде от полза.

— Това не е твоя, а моя работа, човече. С моите неща аз сам си се оправям!

— Good luck[12], звучи надуто! Но аз ще проявя разбиране и ще ти предложа сто и петдесет долара.

— Конят не ми е за продан.

— Сто седемдесет и пет!

— Не е за продан!

— Двеста, но нито цент повече.

— Не го продавам и за три пъти повече, а сега ме остави на мира!

— Ти си един грубиян, който трябва да е радостен, че един джентълмен му помага да стане нещо. Знаеш ли го?

— Ха!

Задоволих се само с този звук, макар че някой друг сигурно щеше да посегне към оръжието.

Моето мнение за дуел, оскърбление и удовлетворение не е общоприетото. А и който има у дома си бедни, стари родители, залагащи своята надежда единствено на него, той рискува живота си само когато се касае за нещо по-достойно от юмручната учтивост на един американски пионер. Вярно, това самообладание щеше да ме постави под подозрение, че съм страхливец, ала оценката на тези хора можеше да ми е напълно безразлична.

Имаше действително едно същество, към чието мнение не бях безчувствен, и това бе Елън, както я нарече Форстър. Тя беше следила с напрегнато внимание нашата кратка размяна на реплики и сигурно беше очаквала, че ще избухна. И понеже това не се случи, видях по красивото й лице да минава сянка на разочарование. В погледа й се четеше видимо съгласие, когато Форстър каза, свивайки презрително рамене:

— Койот, нищо повече. Зарежете го, хора!

Въпреки това ново и по-голямо оскърбление аз се въздържах и сега момичето се обърна наистина с най-ясно изразеното презрение и каза на роднината си, че си тръгва.

Очите ми я проследиха, докато последната дипла от роклята й изчезна, и сега ме обхвана горчивина, каквато не бях изпитвал през целия си живот. Съвсем сигурно беше, че сам си бях виновен за сполетялата ме неправда, ама такъв си бях — благоразумен и разсъдлив! Едно малко избухване, едно малко лекомислие най-често не си е на мястото.

Така си мислех в своето възмущение и накрая се надигнах, та дано го забравя в пазаруването.

След като се бях снабдил с необходимото и платил на съдържателя поисканата сума, той попита:

— Няма ли да останеш тая нощ тук? При мен хората биват добре обслужвани!

— Благодаря, не съм заприритал за дупката ти.

— Все пак би могъл да поостанеш, човече, не само днес, а утре, вдругиден и за постоянно. Имам нужда от баркийпър[13], който не скача веднага, ако получи ритник-два. В нашия занаят честолюбието често е излишен и много вреден артикул. Та, както казах, можеш да останеш. Мисля, че си най-подходящият човек за тая работа.

Всъщност би трябвало да дам на остроумния лендлорд[14] per figuram[15] да разбере, че много се заблуждаваше в мен, но офертата си беше повече за смях, отколкото за ядосване. Оставих го и излязох на открито, където Суолоу все още ме чакаше.

Вечерта междувременно бе заметнала плащеницата си над долината и бе станало доста тъмно. Беше ми минало желанието и първоначалното намерение да остана, да се задържа. Кон и ездач си бяха починали и ето как можех още днес да навляза донякъде в откритата прерия, където във всеки случай щеше да се спи по-приятно отколкото в миришещата на петрол долина. Но преди това нещо ме подтикна да измина късото разстояние надолу до жилищната постройка, която бях видял следобеда от височината.

Пътят водеше покрай реката и онова, което преди туй не бях забелязал, понеже вниманието ми бе ангажирано от красивата спътница, сега веднага ми направи впечатление. В близост до водата петролната миризма се усили, значи реката носеше доста голямо количество от горивото.

Комплексът от постройки лежеше напълно черен пред мен, но когато оставих зад себе си един лек завой на пътя и можех да поема към господарската къща отпред, от верандата падна ярка светлина и аз видях, че там се беше събрала малка компания. Скочих от коня, вързах го за един прът от оградата и се промъкнах тихо по тъмните места на предната площадка до ниския зид, в който бяха вградени трегерите на лекия навес.

Никога през живота си не бях се наемал с ролята на подслушвач, но сега нещо неопределено и непознато ме тласкаше да предприема непозволеното наблюдение и аз със задоволство установих присъствието на търсената личност — лежеше на един от хамаците, обгърната от лека домашна рокля. Тъкмо се канеше да направи някакво обяснение на седящия в нейна близост Форстър.

— Това е едно безполезно и порочно начинание, dear uncle[16], и ти навярно не си разчел правилно нещата.

— Я не ни учи на калкулации, момиче. Цените са толкова занижени само защото изворите дават твърде голям дебит. Ако всички ние оставим маслото да си изтича ей така в продължение на месец, то отново ще поскъпне и ние ще направим добра далавера, казвам ти. И ще го врътнем тоя ку[17], решено е и всеки ще си сдържи обещанието.

— Вие, мисля, сте изоставили изворите там в старите земи и освен това по други места още осем. Вашето поведение веднага ще пришпори до крайност тамошната конкуренция, така че сами ще дадете оръжие в ръката на дремещия засега още противник. А и впрочем струпаните тук в щата запаси са толкова големи, че ще стигнат за доста дълъг период.

— Ти не познаваш нуждите и следователно нямаш правилна преценка. Вие жените и бездруго изобщо не можете да мислите. Колчем го направите, все на погрешни пътища попадате.

— Би трябвало да го докажеш и си мисля…

— Доказателството ни е подръка — прекъсна я той. — Не призна ли преди малко, че си се заблудила в уудсмана[18] или какъвто е там оня тип? Никога не съм си представял, че подобна компания може да ти хареса!

Видях как тя силно се изчерви, но бързо отговори:

— Не става дума за заблуда, защото аз само казах, че първоначално ми се стори друг, а аз обикновено правя разлика между привидност и доказана действителност.

Форстър поиска да отвърне нещо, но не стигна до там, защото в същия миг се разнесе такъв гръмотевичен грохот, сякаш земята под нас се разцепи на две. Почвата потрепери и когато отправих стреснато очи настрани, видях в горната част на долината, където би трябвало да работи сондата, да се извисява един огнен гейзер на може би петдесет стъпки височина. Високо горе се разстилаше нашироко, спускаше се пак на земята и с бясна бързина заливаше стръмния терен. Същевременно една остра, задушаваща миризма на газ проникна в дихателните органи и въздухът сякаш се изпълни с етеричен огън.

Познавах този страховит феномен, защото го бях виждал в долината Кънеую в цялата му ужасия. С един-единствен скок се озовах сред вцепенената от смъртен страх компания.

— Гасете светлините, гасете светлините! Сондата се е натъкнала на петрол и при издигането на струята наблизо е имало огън. Гасете светлините, иначе до две минути цялата долина ще пламне!

Хукнах от един светилник към друг, но горе в стаята лампите също горяха, а и отсреща в стора видях проблясъци на светлина. При това потокът на високо бликащото масло, разпространяващо се с невероятна бързина по цялата долина, достигна реката и сега нещата опираха само до спасяване на голия живот.

— Спасявайте се, тичайте, за Бога! Опитайте да се доберете до височините!

Без да се грижа повече за никого, вдигнах рязко Елън на ръце и в следващия миг седях с нея на седлото. Момичето, несъзнаващо големината на опасността, се противеше с всички сили на прегръдката, но както човек в такива мигове притежава исполинска сила, така и се изгуби тя под мощта, с която я държах. Суолоу, чийто инстинкт правеше излишна употребата на юздите и шпорите, се носеше в бесен бяг надолу по течението на реката.

Планинската пътека, която ни бе довела до Ню Венанго, бе затворена за нас, тъй като огненият поток вече бе потекъл край нея. Можехме да намерим спасение само надолу, но през деня не бях забелязал нищо подобно на път. Само разпенената река диреше там изход.

— Кажете, мис — извиках с тревожна припряност, — има ли някакъв път, излизащ тук долу от долината?

— Не, не! — простена тя под спазматичните усилия да се отскубне от мен. — Пуснете ме да си вървя, казвам ви, пуснете ме!

Аз естествено не се вслушах в думите й, а заоглеждах внимателно близо пристъпилия хоризонт, формиран от двете рязко извисяващи се вериги хълмове. В този миг почувствах един натиск в областта на пояса и същевременно момичето извика:

— Пуснете ме! Освободете ме или ще ви забия в тялото собствения ви нож!

Беше измъкнала боуи найфа. Нямах време за дълги разправии. Стегнах с бърза хватка двете й китки с дясната ръка, а с лявата я обгръщах още по-здраво.

Опасността нарастваше с всяка секунда. Пламтящата река беше достигнала складовите площи и буретата излитаха с топовен грохот, изливайки съдържанието си, което тутакси лумваше в ярки пламъци, във все по-разрастващото се и все по-бързо напредващо огнено море. Атмосферата беше гореща до задушаване. Имах чувството, че се варя в някое гърне с кипяща вода, а зноят и сухотата растяха с такава светкавична бързина, та си мислех, че и отвътре гори. Съзнанието ми се канеше аха-аха да изчезне, но тук се касаеше не само за моя живот, ами за този на безценния ми товар. В тези ужасни мигове се чувствах, все едно съм отмъкнал най-ценното благо на целия необятен всемир, най-голямото съкровище на небето и земята на пламтящия Оркус[19] и трябва сега да крия и закрилям великолепната си плячка от сподирящия ме със светкавици, искри и зной Подземен свят. Макар че едва ли бях способен за някаква мисъл, все пак ме прониза създанието за първата, всемогъща любов и трябваше да намеря за нея спасение, спасение, та дори да се наложеше сам аз десет, не, хиляда пъти да загина!

— Суолоу, напред, напред, Суо…!

Не можах да продължа, а пък и храброто животно и бездруго се носеше с почти невъзможна бързина. Доколкото виждах, от тази страна на реката нямаше изход. Пламъците осветяваха скалистите стени достатъчно ярко, за да установя, че бяха неизкатерими. Затова във водата… отвъд, от другата страна!

Един лек натиск на бедрата… скок на послушния мустанг и вълните се затвориха високо над нас. Получих нови сили, нов живот запулсира в артериите ми, ала конят беше изчезнал под мен. Но това сега нямаше значение, само отвъд… отвъд! Плувах както никога, никога през живота си… със страх, толкова уплашен… толкова уплашен, не за мен, а за нея… нея… нея… Зад мен шумно се изпръхтя…

— Суолоу, верни, храбри, ти ли си?

Ето брега… Отново на коня… напред… напред! Така продължавах. В полусъзнание от възбуда и пренапрежение яздех, скачах, тичах и се катерех, без вече да знам какво върша, но най-сетне… най-сетне — стигнах и се свлякох с товара си на земята.

След няколко мига на принудително възстановяване аз я отнесох няколкостотин крачки навътре в сигурната нощ. Небето пламтеше кървавочервено, а дъхът на разюзданите стихии се кълбеше над огнището на опустошението в гъсти, черни бали, пронизани от пурпурни зари.

Но аз нямах време за оглед, защото момичето лежеше пред мен, все още стискайки конвулсивно ножа, толкова бледо, студено и вцепенено, че го сметнах за мъртво, удавено във водата, докато съм се старал да го изтръгна от пламъците.

Леката дреха беше прогизнала и плътно обхващаше нейната чудно красива фигура. По лицето играеха сърдитите отражения на стрелкащите се с рой искри над периферията на равнината огнени лъчи. Устата, която толкова сърдечно се бе смяла през деня, беше затворена. Очите, чийто поглед беше проникнал толкова дълбоко в душата ми, бяха скрити зад спуснатите клепки. Чистият, благозвучен глас… но не, и отново не! — тя не биваше, не можеше да е умряла! Взех я в обятията си, отмахнах дългите, гъсти, разпуснати коси от челото, разтрих нежните слепоочия, прилепих уста върху устните й, за да върна дъха на неподвижните гърди, зовях я с най-нежните имена, които някога бях чувал, и… ето, един трепет мина по нейното тяло, първо лек, после все по-осезаем. Почувствах туптенето на нейното сърце, пиех лъха на диханието й, видях дългите копринени мигли да се отварят… тя беше жива, пробуждаше се, беше се изплъзнала от смъртта!

Притиснах я до сърцето и зацелувах с безкрайна, блажена радост все повече и повече затоплящите се устни. Отведнъж тя отвори широко, широко очи и се взря в лицето ми с неописуем израз. После възвърналият се поглед се оживи и със силен крясък тя се изтръгна от мен и скочи.

— Къде съм? Кой сте вие? Какво ми се е случило?

— Вие сте спасена, мис, от жаравата там долу.

При прозвучаването на гласа ми и гледката на все още високо пламтящия, пожар съзнанието й се възвърна.

— Мистър, аз ви презирам!

Не можах веднага да намеря отговор, толкова неочаквано ми дойдоха тези думи, и едва след известно забавяне отвърнах:

— Не ви разбирам!

— Това е понятно. За един човек без чест съображенията никога не са разбираеми. И не е само това, ами вие сте на всичкото отгоре и страхливец!

— Това го разбирам още по-малко!

— Нима не е страхливост една беззащитна…

Запъна. Наситена червенина покри лицето й до шията. И с израз на възмущение, от който едва не се отдръпнах, пристъпи непосредствено до мен и извика:

— Ако бяхте мъж, щях да ви поискам удовлетворение, кърваво удовлетворение, но вие се боите от разприте като някой ученик, така че можете да си вървите. Само внимавайте да не застанете някой ден пред дулото на пушката ми, защото тогава ще ви сметна за онова, което Форстър заяви, че сте — койот!… Боже мой, Форстър… а аз стоя тук!

Едва сега споменът й се възвърна напълно и с вик на болка се спусна към скалистата урва. С няколко бързи скока я настигнах и хванах двете й ръце.

— Останете, мис, в името на всичко свято за вас! Вие сте изгубена, ако дръзнете да приближите това огнено море!

— Пуснете ме, окаянико! Вие сте съзнавали опасността, можели сте да спасите всички, всички, но не сте го сторил. Оставете ме да си вървя, или ще опитате собствената си стомана!

Ножът беше все още в ръката й. Тя го забеляза едва когато й стиснах ръцете и употреби цялата си сила да се освободи. Ако не исках да й счупя ръката, трябваше да отстъпя. Добивайки свободата на десницата, тя изтръгна от хватката ми и лявата си ръка и аз почувствах между пръстите си някакъв малък предмет. Тя не забеляза загубата и се затича по хребета на хълма.

Вече се канех да я последвам, когато от известно разстояние се донесе лек тропот от копита. Спрях и се заслушах.

— Суолоу!

Едно силно, радостно цвилене ми отговори и в следващия миг верният кон стоеше пред мен, потърквайки гальовно глава по рамото ми.

— Суолоу, мой скъпи, скъпи Суолоу — извиках аз, прегръщайки от радост животното, — и ти ли се спаси? Ти се върна, макар да те изоставих в миг на опасност, а тази, за която сторих нещо почти извън човешките възможности, ме заплаши с оръжие и избяга като от някой мръсен ямбарико! И все пак нека запазим пръстена, Суолоу, който изхлузих от пръста й не по своя воля. Ще я намерим и тогава може би ще се реши дали господаря ти не е нищо повече от един презрян… койот!


* * *

— Уф! — обади се моят спътник. — Белият ми брат е прав. Тук е яздил червеният мъж. Нека видим какво е търсил насам.

— Винету, големият вожд — отвърнах аз, — е мъдър и има очите на Великия дух. Той много добре вижда какво е търсил тук неговият зъл брат, но иска да ме изпита.

По остро изрязаното лице на индианеца плъзна бегла усмивка, когато отговори, все още наведен над дирята:

— И какво мисли моят бял приятел за тази следа?

— Мъжът, яздил тук, е търсил своите спътници. На всеки хълм е спирал коня си и се е оглеждал за тях и ние следователно трябва да бъдем предпазливи, ако не искаме да загубим скалповете си.

Винету — защото това бе този, от когото бях получил Суолоу — се изправи и ме измери с дълъг учуден поглед.

— Моят бледолик брат ме познава. Той е замятал заедно с мен ласото върху рогата на бизона и е убивал мечката на планините в бърлогата й, стоял е до мен срещу числения превес на арапахосите и е виждал манданите да лежат в кръв пред нозете ми, броил е скалповете по стените на моя вигвам и сега вижда кичурите на враговете ми да висят от моя пояс. Винету напусна своето племе, за да види големите колиби на белите, техните огнени коне и парни канута, за които му е разправял неговият приятел, но неговата глава от нож няма да бъде докосната!

— Великият вожд на апахите има право — кимнах аз и продължих, посочвайки следите: — А забеляза ли той още, че този кон е бил уморен?

Вместо какъвто и да е отговор, той последва дирята, водейки животното си с ласото, и спря после, като показа земята.

— Тук той се е отморил — и прибави с напрегната физиономия: — Вижда ли брат ми на каква пътека се намира?

Прегледах грижливо земята. Конят е бил вързан за колче и беше опоскал снопчетата полуизсъхнала прерийна трева. Ездачът е лежал на земята и си е играл с колчана. При това занимание беше строшил стеблото и на една стрела и противно на обичайната за индианците предпазливост беше оставил двете отчупени парчета да лежат тук.

Вдигнах ги да ги разгледам. Стрелата не беше ловна, а бойна.

— Той се намира на бойната пътека, но е още млад и неопитен, защото иначе щеше да скрие издайническите парчета, а и следата на неговите крака не е тази на зрял мъж.

Винету оповести с одобрителен звук своето задоволство. При нашата първа среща той ми беше, така да се каже, учител и ме беше свикнал да обръщам внимание и на най-незначителната дреболия, тъй като това бе неизбежна необходимост при многообразните опасности на прерията. Сега използваше всяка възможност да разбере дали неговите уроци са били резултатни.

Един поглед към продължаващите отпечатъци бе достатъчен да ни покаже, че мъжът съвсем наскоро е напуснал мястото — ръбовете на следите бяха още остри, а повалените и смачкани стръкове още не бяха се изправили напълно. Винету върза коня си, просна одеялото и се изпъна.

Аз последвах примера му и извадих две пури от страничния джоб на ловната си риза. Бяха последните от дузините, които преди няколко седмици бях взел от Проуво. Бях ги скътал за някой по-специален случай, но тъй като нищо подобно не се очертаваше, можеха да бъдат изпушени също така добре и сега. Индианецът посегна с видима жадност, когато му подадох едната пура. Който познава въздържаността, която Запада налага, ще разбере с какво блаженство се отдавахме на рядката наслада. Аз издухвах с неподправено задоволство своите колелца, а Винету първо поемаше пушека по индиански маниер и после го издишваше през носа си.

Мина известно време, през което, не беше разменена нито дума. Мълчаливостта дори сред спътници принадлежи към основните добродетели и аз в никой случай не възнамерявах с ненавременна разговорливост да загубя приятелството и уважението на моя придружител.

Най-сетне, след като пурата отдавна беше изпушена и угарката изчезнала зад устните на индианеца, той се надигна и след късо време отново яздехме един до друг, силно привели тела и отправили изпитателно очи към земята.

Сенките ни ставаха по-дълги и по-дълги, започна да се мръква и сега трябваше да слезем, ако не искахме да загубим дирите. Но преди да сляза от коня, аз посегнах към далекогледа, за да обследвам още веднъж равнината.

Спряхме точно на едно от многобройните възвишения, които в тази част на прерията се редуваха като вълните на някакво застинало море, и поради това имах доста свободен изглед.

Едва бях приближил стъклото до окото и ми направи впечатление една дълга права линия, протегляща се по северния хоризонт от изток до най-отдалечената западна точка.

Изпълнен с радост, подадох тръбата на Винету и му показах посоката, към която да я насочи. След като бе гледал известно време през нея, той я свали с едно изразяващо любопитство «Уф!» и ме погледна с въпросителен израз.

— Знае ли моят брат каква е тази пътека? Това не е пътят на бъфало[20], нито пък я е отъпкал кракът на червения мъж.

— Знам я. Никой бизон не може да изтърчи разстоянието, което тази пътека изминава, и никой индсман не е в състояние да я прокара през прерията. Това е пътеката на Огнения кон, когото брат ми ще види още днес.

Той вдигна рязко отново тръбата и заоглежда с жив интерес приближения от лещите релсов път. Внезапно обаче видях по обветреното му лице да преминава израз на изненада и в следващия миг беше скочил от коня, теглейки го с бърз бяг надолу към падината между «вълните».

Тази постъпка естествено трябваше да си има своята уважителна причина и ето защо аз имитирах действията му без забавяне!

— Там отсреща при пътеката на Огнения кон лежат червените мъже — извика той. — Крият се зад ръба на възвишението, но аз видях един от конете им!

Добре беше постъпил, като напусна нашия издигнат наблюдателен пункт, тъй като там лесно можехме да бъдем забелязани. Вярно, разстоянието беше твърде голямо дори за острото око на индианеца, но по време на моите скитания аз на няколко пъти бях виждал далекогледи в ръцете на тези хора. Културата крачи неудържимо напред и докато изтласква дивака все повече и повече, тя му предлага същевременно и средства да се отбранява до последния човек срещу нейната мощ.

— Какво ще каже моят приятел за намерението на тези хора? — попитах.

Той премълча. Очевидно му беше трудно да си обясни тяхното поведение. Те се намираха на бойната пътека, а пък не бяха разставили стражи. Следователно трябваше да знаят, че в една доста обширна околност няма налице никакъв враг, и понеже при своя явно неголям брой не можеха да замислят далечен поход, той не знаеше какъв отговор да ми даде. За мен, напротив, не бе трудно да отгатна тяхното намерение. Вземайки тръбата от ръката му, аз го приканих да ме чака тук и се запромъквах предпазливо напред.

Макар да бях почти убеден, че те си нямат представа за нашата близост, опитвах по възможност да се придържам към прикрития и така достигнах толкова близо до тях, че можех да ги преброя и наблюдавам, проснат на земята.

Бяха шейсет и трима, всички изрисувани с бойни краски и въоръжени както със стрели, така и с огнестрелни оръжия. Броят на вързаните за колчета коне беше значително по-голям и това обстоятелство потвърди моето предположение.

В този миг чух зад себе си леко дишане. Рязко измъквайки ножа, се обърнах. Беше Винету, когото не беше го стърпяло при конете.

— Уф! — прозвуча от устните му. — Моят брат е много дързък, като е отишъл толкова напред. Това са оглала, най-неустрашимото племе на сиу, а там лежи Парано, Белия вожд.

Погледнах го удивено.

— Белия вожд?

— Моят приятел нищо ли не е чувал за Парано, свирепия вожд на атъбаските? Никой не знае откъде е дошъл, но той е силен воин и е бил приет сред червените мъже от съвета на племето. Когато всички сиви глави отишли при Маниту, Великия дух, той получил калюмета и събрал много скалпове. Но ето че бил заслепен от Злия дух, започнал да смята своите воини за нигърси и трябвало да бяга. Сега живее в съвета на оглаласите и ги води към велики дела.

— Познава ли моят брат лицето му?

— Винету е премервал своята томахавка с него, но белият е изпълнен с коварство, не се бие честно.

— Той е един изменник, това виждам аз. Иска да спре Огнения кон и да избие и ограби братята ми.

— Белите мъже? — попита вождът учудено. — Та нали той носи техния цвят! Може ли да спре коня?

— Не и дори да събере всички индсмани, които умеят да въртят ласо, пак не би могъл да забави неговия бяг. Но ако разруши неговата пътека, той ще трябва да спре и ще умъртви собствените си ездачи.

Удивлението на вожда нарастваше. Той си нямаше и представа за същината на локомотива и следователно не можеше да схване думите ми. След известно време на мълчание, през което не преставахме да наблюдаваме зорко бивакуващите пред нас воини, той попита:

— Какво ще прави моят приятел?

— Ще чака и ще следи дали Парано ще разруши пътеката на Железния кон, а после ще язди срещу своите братя, за да ги предупреди.

Той кимна.

— Винету ще му помогне. Колко мъже ще седят на коня?

— Не зная.

— Ще бъдат ли приятелски настроени към бащата на апахите?

— Те ще стиснат ръцете на моя приятел, ще изпушат с него голямата лула и ще му дадат барут, олово и тютюн колкото иска.

Лицето му просия от радост и с едно пренебрежително тръсване на глава каза:

— Ако братята на приятеля ми са наполовина колкото тези лапачи на кучета, ние ще ги пратим във Вечните ловни полета.

Мракът на вечерта се спускаше все по-ниско и ставаше все по-мъчно да държим под око вражите фигури. Трябваше да бъда точно осведомен за действията на индианците и помолих Винету да се върне при конете и да ме чака там. Той не можеше да ми бъде полезен с нищо, тъй като не познаваше естеството на железницата, и се подчини на искането ми, макар и против волята си.

— Ако брат ми се озове в опасност, нека нададе кряка на прерийната кокошка. Аз ще дойда да му помогна.

Започна да се придвижва назад, а аз поех, пълзейки по земята и внимателно съблюдавайки всеки шум, косо към железопътното платно. Мина доста време, докато го достигна. После го прехвърлих пълзешком и си насочих от другата страна с удвоена предпазливост към мястото, на което бях видял оглаласите.

Ето че до ушите ми достигна тихо звънтене. Ослушах се. Беше звук от равномерно стоварващи се удари и когато изпълзях на насипа и сложих ухо на една от релсите, толкова ясно чух удрянето на чук, че не остана никакво съмнение.

Нямаше време за губене и след като бях пропълзял едно късо разстояние назад, аз се изправих и се затичах обратно по пътя, по който бях дошъл. Не познавах железопътния участък, при който се намирахме, и също така малко знаех времето, в което трябваше да мине влакът. Това можеше да се случи всеки миг, а за предупреждението беше необходима значителна преднина. Намирах се в немалка възбуда и едва не бях взет за друг и намушкан от Винету, върху когото кажи-речи връхлетях.

След няколко думи на разяснение и съвещание седнахме на конете и поехме в бърз тръс покрай релсите на изток. Малко лунна светлина щеше да ни е добре дошла, но и ярките блясъци на звездите бяха все пак достатъчни да различаваме трасето.

Мина четвърт час и още толкова. Опасност за приближаващия влак следователно вече нямаше, стига само да ни забележеха. Още по-добре щеше да е, разбира се, ако това можеше да стане без знанието на индианците, но при равния терен пронизващата светлина на американските машини се забелязваше от няколко мили.

Подтикнахме конете към по-бърз ход и изминахме, яздейки мълчешком един до друг, още едно значително разстояние.

Според мен времето беше настъпило. Спрях и скочих от коня. Винету стори същото. След като вързахме добре конете, аз събрах купчина суха трева и я усуках до нещо като факел. С помощта на малко поръсен барут лесно щях да го запаля и сега можехме спокойно да изчакаме събитията.

Изтегнати върху одеялата си, ние се ослушвахме в нощта и почти не отделяхме очи от посоката, от която следваше да се очаква влакът. Винету не обелваше дума, той малко или никак не разбираше намерението ми и ме оставяше да действам, без да се намесва. Освен шума, причиняван от пасящите коне, можеше да се чуе най-много само лекото шумолене на някоя излязла на лов буболечка. И минутите се разтегляха все по-мъчително.

И ето, след една малка вечност, далеч, далеч проблесна светлина, първо малка и едва забележима, но полека-лека все по-нарастваща.

— Великият вожд на апахите сега ще види Огнения кон. Той идва.

Винету се надигна. Нито звук от устата му не издаде напрежението, в което се намираше. Взех фитила в ръка и го посипах с барут.

Сега приближаването на вагоните стана доловимо от засилващото се тракане, което постепенно прерасна в шум, напомнящ тътена на далечна гръмотевица.

— Огнения кон има зъл глас — обади се Винету. — Какви ли са неговите мисли за племето на апахите?

Значи все пак изпитваше някаква угриженост за своята сигурност. Пред един враг, дори превъзхождащ, не би го споходила ни най-малка боязън, но непознатата, по толкова плашещ начин оповестяваща своята мощ пара, смущаваше неговото душевно спокойствие.

— Това не е гласът на Огнения кон, а тропотът от колелата, върху които лети.

— Тогава цвиленето на неговата уста трябва да е още по-страховито. Моят брат няма да изостави Винету!

Успях да изрека само една кратка дума за успокоение, защото мигът беше дошъл. Хвърляйки заслепяващ светлинен клип, влакът приближаваше с громолене.

Измъкнах револвера и натиснах спусъка. В миг барутът пламна и разпали сухата трева. Размахвайки фитила, аз го разгорях в ярък пламък и дадох с другата ръка знак за спиране.

Машинистът трябва веднага да бе забелязал сигнала през ветроупорното стъкло, защото още след първите размахвания на факела прозвуча пронизително и бързо повторено изсвирване, почти в същия миг спирачките бяха дръпнати и влаковата композиция прелетя край нас с гръмовит тътен.

— Уф, уф, уф! — извика изпълнен с уплаха Винету, ала аз нямах време да обръщам внимание на тревожното му удивление, а само му дадох знак да ме следва и затичах след видимо намаляващия скоростта си влак.

Най-сетне той спря. Без да зачета навелите се от своите издигнати места служители, притичах покрай вагоните до локомотива и хвърлих върху рефлектора одеялото, което предвидливо бях грабнал от земята. Същевременно викнах с възможно по-силен глас:

— Изгасете светлините!

Фенерите веднага изчезнаха. Служителите на Юниън Пасифик бяха хора с присъствие на духа и бързи реакции.

— S’death![21] — извика някой от машината. — Защо покрихте прожектора, човече? Надявам се, там отпред не се е случило нещо!

— Трябва да останем в мрак, сър — отговорих. — Пред нас има индианци и имам основание да мисля, че са извадили релсите!

— Всички дяволи! Ако това е така, вие сте най-почтеният тип, спъвал се някога в тая проклета страна.

И скачайки на земята, така ми стисна ръката, че ми идеше да изкрещя.

След няколко мига бяхме обградени от любопитни и аз се удивих на значителния брой хора, измъкнали се от вагоните.

— Какво става, какво има, защо спряхме? — завикаха наоколо в кръга.

С кратки думи обясних ситуацията и предизвиках немалко вълнение сред мъжете.

— Добре, много добре! — извика инженерът. — Вярно, това ще ни пообърка нещата, но то не е нищо пред великолепната възможност малко да поопърлим кожата на червените нехранимайковци. Това е третият път в последно време, когато се осмеляват да нападат и ограбват влакове, ама днес са се излъгали и веднага ще си получат благодарността в брой. Във всеки случаи са мислили, че влакът кара товар и разполага с обичайните пет-шест човека. Но за щастие ние сме качили няколкостотин работници и тъй като всички тези хора са въоръжени, работата само ще ни достави удоволствие! Ама що за човек стои там отсреща? За Бога, червенокож!

Посегна към колана и поиска да се втурне към Винету, който ме бе последвал и сега бе застанал в изправена, очаквателна поза странично в мрака.

— Остани си спокойно на мястото, сър! Това е моят ловен другар, който ще се радва да се запознае с дръзките ездачи на Огнения кон.

— Това е друго нещо. Повикай човека!

Махнах на вожда и той приближи с бавни крачки, но отскочи с тревожен възглас, тъй като инженерът се бе качил да изпусне парата, която излезе с пронизително съскане от вентилите и обгърна машината с бял облак.

— Уф, уф! Защо брат ми вика Винету, след като конят е сърдит?

— Винету? — извика някой отзад и един мъж чевръсто си проби път през околностоящите. — Винету, великият вожд на апахите, е тук?

Беше мъж с исполински форми, както можах да различа в тъмнината, а и ми се видя, че носи не облеклото на бързо правещите му място работници, а дрехите на прериен ловец. Застана пред вожда и попита с доловимо радостен тон:

— Да не би Винету да е забравил фигурата и гласа на своя приятел?

— Уф! — отговори със също такава радост запитаният. — Как може Винету да забрави Олд Файерхенд, най-великия от всички бели ловци, макар да не го е виждал от много лета!

— Вярвам, вярвам, стари скалпировачо, нали и аз се чувствам като теб, но…

— Олд Файерхенд? — извикаха, прекъсвайки го, в кръга и присъстващите почтително отстъпиха на крачка от споменатия.

На мен също ми беше познато името на този най-прочут сред враговете на индианците мъж, с чиято личност се свързваха разкази за почти невероятна дързост, така че суеверието на прерийните ловци го обгръщаше с един растящ от все нови и нови добавящи се истории нимб.

— Олд Файерхенд? — възкликна и инженерът. — Защо не ми назовахте истинското си име, когато се качихме, човече? Щях да ви предоставя по-добро място от на всеки друг, на когото правим услугата да го закараме донейде в Запада!

— Благодаря, сър, то си беше достатъчно добро! А сега нека не губим скъпоценното време за празни приказки, а да се посъветваме какво ще предприемем срещу индсманите.

Веднага всички се групираха около него, сякаш се разбираше от само себе си, че неговото мнение ще бъде най-доброто, и сега трябваше да повторя доклада си в по-големи подробности.

— Значи сте приятел на Винету? — попита той, когато свърших. — Аз не приемам току-тъй хората, но онзи, на когото той оказва уважение, може да разчита и на мен. Ето ръката ми! А сега нека ви кажа мнението си, хора! Ще сформираме две отделения, които ще се промъкнат към индианците от двете страни на линията. Имаме си двама водачи, така че не можем да се заблудим. Докато едното отделение обхване предпазливо в полукръг индсманите и ги подкара към линията, другото ще ги посреща. Врагът ще се озове по средата и ще бъде напълно изтребен. Но внимавайте да не бъдем преждевременно забелязани. Влакът естествено ще остане тук и комуто не стиска да дойде, нека остане при него.

— Well, сър, аз съм съгласен! — обади се инженерът. — И макар всъщност да не бива да напуснем поста си, не ми се ще да притежавам чифт здрави юмруци само за тоя, що духа. Не бих могъл да издържа в старата печка, слушайки как пукат пушкалата ви, така че идвам с вас. — И обръщайки се към персонала, продължи: — Вие ще останете по вагоните и ще внимавате. Човек понякога не знае какво може да се случи… Том!

— Сър! — отговори огнярят.

— Ти доста добре умееш да се оправяш с машината. За да не се налага после пак да се връщаме, ще ни последваш с вагоните; веднага щом видиш сигнален огън. Но бавно, възможно по-бавно. Сигурно ще се наложи да поправяме трасето.

Не след дълго дълбока тишина полегна върху околността и най-малкият шум не издаваше, че царящият по ширната равнина мир криеше приготовленията на кървава драма.

Изпървом изминахме едно значително разстояние в изправено положение, но когато стигнахме близостта на предполагаемия боен плац, залегнахме и запълзяхме един след друг покрай насипа. Луната междувременно беше изгряла и хвърляше спокойна, бистра светлина над местността, така че можеше да се вижда на доста обширно разстояние. Тази светлина затрудняваше, наистина, промъкването, но в друго отношение отново бе в предимство за нас. При еднообразието на издиганията и сниженията на земята иначе нямаше да ни е лесно в мрака да определим точно мястото, на което бяхме видели оглаласите, и като едното нищо можехме из един път да им наскочим. От това сега нямаше защо да се страхуваме.

Спирайки от време на време при придвижването за миг, аз се надигах и хвърлях изпитателен поглед през дигата. Ето че сега съгледах на едно издигащо се встрани възвишение една фигура, открояваща се отчетливо на хоризонта. Значи индианците сега бяха поставили страж и ако мъжът не насочваше вниманието си само към очаквания в далечината враг, а и към близката околност, непременно трябваше да забележи отделението, придвижващо се от другата страна на релсовия път. Но аз се доверявах на разсъдливостта на апахския вожд, който често бе показвал пред мен едно направо достойно за удивление майсторство в промъкването.

След броени минути можехме да видим останалите, лежащи неподвижно на земята. На късо разстояние зад тях стояха вързаните за колчета коне — обстоятелство, усложняващо внезапното нападение, тъй като животните лесно можеха да станат издайници. По същото време видях съоръжението, което индианците бяха стъкмили за спирането на влака. Те бяха изкъртили няколко релси и ги сложили заедно с извадените траверси върху коловоза. С тръпка на ужас помислих за съдбата, която щеше да сполети пътниците, ако не бяхме забелязали намерението на диваците.

Продължихме да се придвижваме, докато се намерихме точно срещу отряда. Сега спряхме и останахме да лежим, изпълнени с очакване и държейки оръжията в готовност за незабавна употреба.

По-добре щеше да бъде нападението да се предприемеше от наша страна, но диспозицията беше вече решена, така че сега трябваше само да си траем. Главната задача на нашите съюзници беше най-напред да обезвредят поста — начинание, за което считах способен единствено Винету. При тази силна лунна светлина мъжът можеше да различава точно и най-дребните неща в близката околност и да долавя и най-лекия шум при владеещата наоколо тишина. А и дори да им се удадеше да го изненадат, за да го обезвредят с един добре премерен удар с нож, трябваше да скочат, при което веднага щяха да бъдат видени от другите.

Питайки се как може да се премахне тази злина, видях как той внезапно изчезна сякаш в земята, но в следващия миг вече стоеше отново изправен в прежното си положение. Цялото това движение бе станало със светкавична бързина, но аз знаех какво означаваше. Сегашният страж вече не беше оглала, а Винету. Той се беше промъкнал с още някой непосредствено до поста и в мига, в който онзи бе дръпнал стража за краката и го бе направил неспособен да издаде звук, той бе изникнал прав като свещ.

Това бе отново един от неговите достойни за възхищение индиански номера, при който можеше да му е помагал само Олд Файерхенд. Никой друг от нас не бе забелязал събитието и тъй като враговете упорито оставаха неподвижни, трябваше и на тях да се е изплъзнало. С това най-трудното беше благополучно преодоляно и сега можехме да очакваме нападението в най-кратко време.

И действително малко по-късно съгледах една редица от тъмни точки, които се придвижваха на известно разстояние зад конете все по-напред и се стремяха да се стеснят в полукръг. Незабелязано от индианците приближаваха все повече и повече и вече ми се струваше, че изненадващото нападение е съвсем сигурно, когато… отсреща проблесна пламък… последва силен пукот… беше гръмнала пушка.

Оглаласите незабавно скочиха на крака и едва бях забелязал втурналите се към тях фигури, те се озоваха с бързината на мисълта върху седлата, извъртяха рязко конете и се понесоха в галоп към дигата на линията.

Не бяха очаквали нападението и следователно не бяха уговорили мерки на поведение за подобен случай. Ето защо, виждайки числения превес на белите, опитваха най-напред да се махнат по-далече, за да вземат решение от по-сигурна позиция. Не можеха да видят, че от другата страна на дигата лежи засада, и сега се касаеше да бъде спряно тяхното бягство.

— Have care![22] — извиках аз, когато бяха отдалечени само на няколко конски дължини от нас. — Целете се по конете и после върху тях!

Имах карабина «Хенри» с двайсет и пет куршума в приклада — едно опасно оръжие срещу ездачи, което употребявах с пълна сила. Още при първия ни залп индсманите образуваха кълбо, към което всички се втурнаха. Аз засега запазих позицията си, изпращайки куршум след куршум от сигурната цев.

Битката вилнееше със смъртоносна неумолимост. Вярно, на един малък брой се бе удало да пробие нашата линия и да офейка в далечината, но повечето бяха или хвърлени от ранените коне, или нашето надмощие им бе попречило да избягат. И макар да се биеха като дяволи, беше очевидно, че са обречени на загиване.

Първоначалната бъркотия на ръкопашния бой постепенно се разпадна в отделни, по-добре видими двубои. Неучастващият зрител имаше възможност да наблюдава дела, за които едва ли имаше място на цивилизованата земя. Дружината на железопътните работници се състоеше, както лесно можеше да се разбере, от хора, закалили силите си в бурите на живота, но за начина на битка на индианците май никой не беше подготвен. И където не стояха по неколцина срещу един индсман, определено той вземаше връх и арената се покриваше с все повече паднали под мощните удари на томахоука.

Само трима от нас — Олд Файерхенд, Винету и аз, бяхме снабдени с тези оръжия и в действителност се оказа, че при еднакви оръжия по-интелигентният европеец има предимство. Аз отдавна бях оставил пушката и участвах в ръкопашния бой. Колкото по-малък ставаше броят на враговете, толкова повече работниците мислеха, че са си изпълнили дълга и отстъпваха встрани, за да се възстановят. Но толкова повече се натоварвахме ние, другите, и имахме предостатъчно работа по сразяване остатъка от враговете.

Винету познавах достатъчно и следователно можех да не го наблюдавам. Напротив, нещо сякаш със сила ме привличаше към Олд Файерхенд, чийто вид ми напомняше за онези древни бранници, за които толкова много и с такова възхищение бях чел като момче. Беше застанал с разкрачени крака и поемаше изтласкваните към него индианци с бойната секира, която, размахвана от неговата исполинска ръка, се стоварваше със съкрушителна мощ върху главата на врага. Дългите, бели, подобни на грива коси се развяваха около откритата му глава, а по ярко осветеното от луната лице бе изписано чувство на блаженство, което придаваше на чертите му странен израз.

Странично от него и мен се биеше един индианец, който отваряше много работа на своите противници, и в крайна сметка сигурно щеше да му се удаде да си пробие път и да избегне съдбата на другите. Тъкмо отблъсна последния от стоящите на пътя му и се канеше да потърси далечината, когато съвсем неочаквано насреща му застана нов враг. Беше Винету, който, при виждането на дивака, притича още преди аз да съм осъществил същото намерение.

— Парано! — извика, макар иначе по индиански обичай да не бе отварял уста по време на битката. — Кучето на атъбаските иска да избяга от Винету, вожда на апахите? Устата на земята ще изпие неговата кръв и ноктите на лешояда ще разкъсат тялото на предателя, но скалпът му ще краси пояса на апаха!

Захвърли томахавката далеч от себе си, измъкна ножа, от украсения скоси колан и сграбчи Белия вожд за гърлото.

Когато противно на привичката си се бе втурнал с висок вик към оглала, Олд Файерхенд хвърли един бърз поглед насам и той се плъзна по лицето на врага. Но въпреки мимолетността на този поглед той видя една физиономия, която мразеше с всяка фибра на своята душевност, която дълги, дълги години със страхотно напрежение, но напразно, бе дирил, и която сега толкова неочаквано се появи на това място пред очите му.

— Тим Финети! — изкрещя, разбута с ръце индианците като стръкове трева и се впусна през тях към Винету, хващайки вдигнатата му за удар ръка. — Стой, братко, този човек ми принадлежи!

Парано застина от ужас, като чу да се извиква истинското му име, но едва бе хвърлил поглед в лицето на Олд Файерхенд, той се отскубна от ръката на раздвоилия вниманието си Винету и се понесе като изстрелян от тетива. В миг се освободих и аз от индианеца, с когото по време на тази сцена водех битка, и се втурнах да гоня беглеца. Вярно, аз нямах никаква сметка за уреждане с него, но дори и да не си бе заслужил правото на куршум като същинския подбудител на планираното нападение, знаех, че е смъртен враг на Винету, а сега научих, че и Олд Файерхенд много държи на неговата особа.

Двамата също така на мига се бяха заели с преследването, ала аз знаех, че няма да намалят преднината, която имах пред тях, и по същото време установих, че си имам работа с изключителен бегач. Макар според чутото Олд Файерхенд да бе майстор във всички умения, изисквани от живота в Запада, той отдавна вече не бе в годините, които биха улеснили едно надбягване на живот и смърт, а Винету често бе признавал, че не е в състояние да ме настигне.

За свое задоволство забелязах, че Парано вършете грешката да търчи презглава все направо, без да жали сили, и в объркването си не следваше обичайната тактика на индианците да бяга в зигзаг. Аз се опитвах да пестя дъха и с пълно отчитане на силите и възможната издръжливост прехвърлях ритмично напрежението при бягането от единия на другия крак — предпазливост, която винаги ми е била от предимство.

Другите двама оставаха все по-назад, така че вече не долавях шума от дишането им, което първо бях слушал непосредствено зад мен. И сега от доста голямо разстояние, прозвуча гласът на Винету:

— Нека Олд Файерхенд спре! Моят млад брат ще залови и умъртви жабата на атъбаските. Той има краката на вятъра и никой не може да му се изплъзне.

Този ласкаво прозвучал вик се отнасяше за мен, но аз не можех да се огледам, за да видя дали разгневеният ловец откликна на призива. Луната грееше, наистина, ала при нейната измамна здрачина трябваше непрекъснато да държа беглеца под око.

До момента не бях го доближил и с крачка, но сега забелязах, че бързината му започна да намалява, и засилих темпото. След късо време вече летях толкова близо зад него, че долових запъхтяното му дишане. Нямах в себе си друго оръжие освен двата изстреляни револвера и боуи найфа, който сега изтеглих. Секирата ми беше пречила при бягането и я бях захвърлил още при първите крачки.

Внезапно оня отскочи настрани, за да се стрелна покрай него в пълен бяг и да се озове зад мен, но аз естествено бях подготвен за този маньовър и свърнах встрани в същия миг, така че се сблъскахме с пълна мощ и ножът ми потъна до дръжката в тялото му.

Сблъсъкът беше толкова силен, че и двамата се стоварихме на земята. Той не се изправи, а аз мигновено скочих, тъй като не можех да знам дали е смъртоносно улучен. Но той не помръдваше крайник и, поемайки си дълбоко дъх, измъкнах ножа.

Това не беше първият враг, когото повалях, и тялото ми носеше някои спомени от невинаги благополучно състояли се схватки с опитните в боя обитатели на американските степи, но пред мен лежеше бял и аз не можех да се преборя с едно потискащо чувство. Ала той при всички случаи си бе заслужил смъртта и следователно не бе достоен за съжаление.

Още не бях решил какъв трофей от победата да си взема, когато чух зад себе си бързия бяг на някакъв човек. Хвърлих се рязко на земята, но нямаше от какво да се опасявам — беше Винету, който от приятелска загриженост все пак ме беше последвал и сега спря до мен.

— Моят брат е бърз като стрелата на апаха, а ножът му улучва сигурно целта.

— Къде е Олд Файерхенд?

— Той е силен като мечка по времето на снеговалежа, ала ръката на времето задържа неговите нозе. Не иска ли брат ми да се украси със скалповия кичур на атъбаска?

— Подарявам го на моя червен приятел!

С три среза косата бе отделена от черепа на мъртвия. За да не бъда засегнат от тази процедура, аз се бях извърнал и сега ми се стори, че няколко тъмни точки се движат бавно към нас.

— Нека Винету залегне, защото ще трябва да брани скалпа на Белия вожд!

Идващите приближаваха с видима предпазливост. Бяха към половин дузина оглаласи, очевидно от онези, които ни се бяха изплъзнали и сега се връщаха, за да разузнаят нещата и потърсят евентуално разпръснати съплеменници.

Апахът запълзя, плътно притиснат към земята, настрани и аз го последвах, отгатвайки намерението му. Олд Файерхенд отдавна вече трябваше да е при нас, но след като бе изгубил Винету от очи, вероятно беше поел в погрешна посока. Сега забелязахме, че приближаващите имаха коне, които водеха след себе си за юздите. По този начин бяха готови във всеки момент за бързо бягство, но за нас това обстоятелство можеше да стане опасно. Ето защо трябваше да завладеем животните. Описахме една дъга, която трябваше да ни отведе зад гърба им между тях и конете.

На такава отдалеченост от бойната арена те естествено не бяха очаквали да видят мъртвец и издадоха едно удивено «Хух!», когато съгледаха пред себе си едно неподвижно човешко тяло. Ако знаеха, че е бил намушкан тук, сигурно щяха да се отправят с по-малка бързина към него. Предполагайки, че се е довлякъл дотук ранен от ръкопашния бой, те се наведоха без бавене към него и като го разпознаха и видяха как е обезобразен, нададоха приглушени яростни възгласи. Това беше подходящият миг за нас. В миг уловихме ремъците на всички коне, които те в уплахата си бяха пуснали, възседнахме и препуснахме в галоп към нашите. Една битка нямаше да ни допринесе никаква полза. Достатъчно беше, че се изплъзнахме кажи-речи невъоръжени на трикратно превъзхождащ ни противник и освен това бяхме смъкнали скалпа на вражеския предводител и задигнали няколко коня.

С напълно извинимо удоволствие си представях обърканите физиономии, които бяха направили подире ни измамените индианци, и дори толкова сериозният Винету не съумя да потисне едно изречено с усмивка «Уф!» Но същевременно имахме немалка грижа за Олд Файерхенд, който също като нас можеше да срещне група разбити врагове.

И тази тревога се оказа основателна, защото при връщането си на мястото на нападението не го намерихме, макар от отдалечаването ни да бе минало доста време.

Битката беше приключила, хората се бяха заели с превързване на ранените и отнасяне на мъртъвците. Близо до мястото, където лежаха изтръгнатите релси, горяха два високи огъня. Те разпространяваха необходимата светлина и същевременно служеха като сигнал за влаковия персонал.

— Ето че сте отново тук! — викна насреща ни инженерът. Носеше кърпа на едната ръка, подаде ни непострадалата десница и заговори на Винету: — Храбро се държа, старо, не очаквах такова нещо от един индсман, но ще съумея да го докладвам! Накъде води пътеката ти?

— Винету отива да види могъщия народ на бледоликите — отвърна запитаният.

— В такъв случай не забравяй да идеш в Уошингтън, града на Великия баща, на когото аз ще пиша за храбрия и добър вожд на апахите.

— Винету ще го види и ще му предаде желанията на червените мъже.

— Той ще изслуша думите на нашия брат и ще отговори с мъдрост и доброта. Но къде е Олд Файерхенд, когото видях да се носи след вас?

— Моят бял брат е изгубил дирята на червения мъж и се е натъкнал на нов враг. Апахът ще отиде да го потърси със своя млад приятел.

Аз също хранех такова намерение, тъй като ако не му се беше случило нещо, той отдавна трябваше да е тук. Без да губя време в излишни приказки, се присъединих към индианеца. След като си прибрахме, оръжията и ги приведохме в надлежно състояние, отведохме конете на сигурно място и закрачихме към посоката, от която току-що бяхме дошли. Луната хвърляше своята бледа, несигурна светлина върху просналата се пред нас шир. Зад нас пламтяха двата огнени езика, а в източната част на кръгозора се появи Силната светлина на приближаващата машина. Възелът, свързал ни за кратко време с цивилизацията, беше халтаво вързан. Може би се развързваше още в настоящия миг, който ни водеше в незнайната и пълна с опасности нощ.


* * *

Бяха изминали ред дни. Бяхме благополучно преодолели пътя посред територията на враждебни племена и сега, когато грозящите опасности бяха останали зад нас, можехме да се посветим на себе си и да си отпочиваме колкото душа иска.

— Пушките ни в последните дни бяха оставали неми, за да не привлекат с пукота си вниманието на червенокожите, но въпреки това не бяхме чувствали лишения. От заселището на железопътните работници се бяхме снабдили богато с провизии и някои други неща. Тъкмо сега Олд Файерхенд изсипа съдържанието на последното шише ром в горещата вода и с видимо удоволствие вкуси това толкова рядко по тези райони питие.

Винету беше поел стражата и сега пристъпи към огъня, връщайки се от една от своите обиколки. Олд Файерхенд му предложи изпускащото пара канче.

— Няма ли брат ми да седне при огъня? Пътеката на арапахо не води до това място.

— Окото на апаха стои винаги отворено, той не вярва на нощта, защото е жена.

След като бе сръбнал дълга глътка, той закрачи обратно в тъмнината.

— Той мрази жените — подхвърлих аз, поставяйки началото на един от онези задушевни разговори, които, водени под спокойно проблясващите звезди, остават в спомените за дълги години.

Олд Файерхенд отвърза висящия на врата си калъф, извади грижливо съхраняваната в него къса лула, натъпка я без бързане и я запали.

— Така ли мислиш? Може би не е тъй.

— От неговите думи май така излиза.

— Излиза — кимна старият ловец, — ама не е така. Някога имаше една, за чието притежание той щеше да се бие и с човек, и с дявол, но от онези дни думата «скуоу» се е изгубила от паметта му.

— Защо не я е отвел в колибата си?

— Тя обичаше друг.

— За тези неща индианецът обикновено не пита.

— Само че този друг беше негов приятел.

— И името на този приятел?

— Е, сега е Олд Файерхенд.

Вдигнах изненадано поглед. Тук се натъквах на една от онези драми, с които Запада изобилства и които придават на неговите, образи и събития силен и отличителен характер. Естествено нямах право да разпитвам повече, но желанието да науча нещо по-подробно трябва ясно да се бе изразило на физиономията ми, защото след известна пауза той продължи:

— Остави миналото на спокойствие, човече. Ако исках да говоря за него, ти щеше въпреки младостта си да си единственият, наистина, пред когото щях да го сторя, защото те обикнах за краткото време, през което сме заедно.

— Благодаря, сър! Мога открито да ти кажа, че аз също не съм безчувствен.

— Зная, зная, та нали предостатъчно го доказа. Без твоята помощ онази нощ щях да бъда изгубен. В изблика на гняв, до който ме доведе физиономията на Тим Финети, изгубих от очи следата ви. Наскоро една стрела бе пронизала крака ми и не можех достатъчно бързо да ви следвам. Въоръжен само с нож, попаднах на група прокрадващи се наоколо оглаласи, към които сетне се присъединиха и онези, на които бяхте отмъкнали конете. Бях в дяволски тежко състояние и кървях като прострелян на много места бизон, когато вие най-сетне пристигнахте.

— Това говори много, сър. Синът на някоя друга майка щеше в твоето положение да си плюе на петите само за да има честта да офейка жив.

— Я стига, още никой червенокож не може да каже, че е видял гърба на Олд Файерхенд. За ядосване си беше само, че не можах лично да си уредя сметката с Тим Финети и бих дал начаса ръката си, само и само да ми беше позволено аз да бях дал на негодяя да вкуси желязото ми.

При тези думи по иначе толкова спокойното и открито лице на говорещия премина сянка на стаено ожесточение. И както лежеше сега срещу мен с яростно святкащи очи и стиснати пестници, не бе трудно да си представя, че споменатата сметка с оня Парано, или Финети трябва да е била от изключително естество.

Признавам, че любопитството ми ставаше все по-голямо, и така щеше да е с всеки друг на мое място. Но трябваше да го сдържа, което никак не бе трудно, тъй като със сигурност можех да очаквам разяснение от бъдещето.

Когато тръгнахме да го търсим с Винету в нощта на нападението, намерихме го в битка с превъзхождащ брой индсмани и при липсата на професионални грижи в прерията получените рани скоро-скоро щяха да му докарат смъртта. За щастие наличният влак ни предложи спасителното средство и ние с радост приехме поканата на инженера да пътуваме до най-близката и същевременно най-далеч изнесената по това време административна точка на все още намиращата се в процес на строеж железопътна линия и там да дочакаме оздравяването на ранения.

Това оздравяване бе преминало по-бързо, отколкото бяхме очаквали, и ето как след сравнително кратко време бяхме продължили прекъснатия си път. Трябваше най-напред да минем през земите на арапахите и поуните и да стигнем до Манкисита. При нейния бряг се намираше «крепостта» на Олд Файерхенд, както той я нарече. Може би в скоро време щяхме да я достигнем, тъй като преди ден бяхме преплували Киъй Паха.

Там възнамерявахме да си починем няколко дена и после през Дакота и Кучешката прерия да се опитаме да стигнем до езерата. По време на този престой се надявах да ми се удаде възможност да хвърля един поглед в миналото на Олд Файерхенд и ето защо сега запазих мълчаливо неподвижното си положение, като от време на време го променях само за да подбутна огъня и добавя нови съчки.

При едно от тези движения надянатият на пръста ми пръстен проблесна на светлината на пламъците. Въпреки бързината на това просветване острото око на Олд Файерхенд бе съгледало добре малкия златен предмет и със смаяна физиономия той скочи от удобната си поза.

— Какъв пръстен носиш, сър?

— Той е спомен за един от най-ужасните часове в моя живот.

— Би ли ми го дал за малко да го разгледам?

Изпълних желанието му. С видима припряност посегна той към пръстена и едва му бе хвърлил един по-обстоен поглед, прозвуча въпросът:

— От кого го имаш?

Беше го овладяло неописуемо вълнение, докато аз отговорих спокойно:

— Получих го от една млада дама в Ню Венанго.

Той изговори с усилие:

— В Ню Венанго? При Форстър ли си бил? Видял си Елън? Говориш за ужасни часове, за нещастие!

— Едно приключение, при което бях подхвърлен заедно с моя храбър Суолоу на опасността да бъда жив опечен — отвърнах, протягайки ръка към пръстена.

— Почакай! — отклони той. — Трябва да знам как тази халка се е озовала в твое притежание. Аз имам свещено право над нея, по-свещено и по-голямо от който и да е друг!

— Седни си спокойно, сър. Ако някой друг бе отказал да ми я върне, щях да съумея да го принудя. На теб обаче ще разкажа подробно нещата, а после навярно и ти ще можеш да ми докажеш своето право.

— Говори, но знай, че този пръстен в ръката на друг човек, комуто имам по-малко доверие, отколкото на теб, много лесно би могъл да се превърне в неговата смъртна присъда. Хайде разказвай, разказвай!

Той познаваше Елън, познаваше и Форстър и възбудата, в която се намираше, свидетелстваше за големия интерес, който проявяваше към тези лица. Имах стотици въпроси на езика, но ги преглътнах и започнах разказа си за срещата с чудното и загадъчно момите, чийто образ се бе впечатил така трайно в паметта ми, че само за кратки прекъсвания можех да отклоня мисълта си от него.

Той лежеше подпрян на лакът срещу мен зад огъня и във всяка отделна черта от лицето му се четеше напрежението, с което следеше моя разказ. С всяка дума вниманието му растеше и когато стигнах до мига, в който я бях метнал пред мен на коня, скочи и извика:

— Човече, единствено по този начин си могъл да я спасиш! Аз треперя за живота й, бързо, бързо говори нататък!

Преживявайки наново онази ужасна възбуда, аз също се бях надигнал и продължих описанието. Той пристъпваше все по-близо и по-близо, устните му се отваряха, сякаш искаше да попие всяка отделна дума, широко отворените очи бяха приковани в устата ми и тялото му се изви в поза, сякаш, самият седеше на стремглаво носещия се Суолоу. Заедно с мен скочи във високо разпенените талази на реката и изкатери в ужасен страх за прелестното същество стръмната, зъбата скална стена. Отдавна бе сграбчил ръката ми и неосъзнато стискаше с такава сила, че едва не стиснах зъби. Дъхът му излизаше с шумни изпъшквания от стегнатите от страх и угриженост гърди.

— Heavens![23] — извика с дълбока, дълбока въздишка, когато се бях добрал с нея до края на клисурата и значи я бях отвел на сигурност. — Беше ужасно, ужасно! Изживявах страх, сякаш собственото ми тяло беше в пламъците, макар да знаех, че си успял да я спасиш, защото иначе нямаше да ти даде пръстена.

— Тя не го и стори. Аз го изхлузих неволно от пръста й и тя изобщо не забеляза загубата.

— В такъв случай е трябвало непременно да върнеш чуждата собственост на притежателката й.

— Поисках, но тя избяга. Вярно, последвах я, но я видях едва на утрото в компанията на едно семейство. То беше избегнало смъртта, понеже жилището им се намираше в най-горния край на долината, а пожарът бе взел посока надолу.

— И тогава й заговори за пръстена?

— Не, тя въобще не ме прие и аз после естествено продължих да яздя по пътя си.

— Такава си е тя, такава си е! Не мрази нищо повече от страхливостта и те е смятала за бъзливец. Какво стана с Форстър?

— Чух, че единствено онова семейство се спасило. Огненото море, изпълнило котловината, беше погълнало всичко, което се бе намирало в неговия обсег.

— Това е едно ужасно наказание за действително безполезното и смехотворно намерение да се остави маслото да изтича, за да му се вдигне цената!

— И него ли познаваше, сър? — попитах сега.

— Бил съм няколко пъти при него в Ню Венанго. Беше надменен парвеню и имаше основание поне с мен да се отнася с малко по-добри маниери.

— И Елън си видял при него?

— Елън? — каза със странна усмивка на сега отново спокойното лице. — Да, при него и в Омаха, където тя има брат… може би и другаде.

— Навярно би могъл да ми разкажеш нещо за момичето!

— Възможно, но не сега, не сега! Твоят разказ така ме завладя, че не мога истински да се съсредоточа за един такъв разговор, но в подходящо време ще научиш повече за нея, сиреч колкото знам самият аз. Тя не ти ли каза какво е правила в Ню Венанго?

— О, да! Искаше да види баща си и там само се бе настанила на квартира!

— Тъй, тъй, тя все така прави през всичките години. Та ти твърдиш, значи, че наистина и със сигурност е избегнала опасността?

— Съвсем определено.

— И си я видял също как стреля?

— Превъзходно, както вече ти казах. Трябва да се е радвала на изключително добри уроци.

— Така е. Нейният баща е стар скалпировач и сред излетите от него куршуми няма и един, който да не е намерил пътя си между известните две индиански ребра. От него е научила как да се цели и ако си мислиш, че в даденото време и място няма да съумее да го приложи, страшно се лъжеш.

— Къде е този баща?

— Намира се ту тук, ту там и мога да ти кажа, че доста добре се познаваме. Възможно е да ти помогна някой път да го видиш.

— Де да можеше, сър! — извиках аз, скачайки.

— Ще го видиш, човече, дъщерята заслужава баща й да ти каже благодаря.

— О, не това имах предвид!

— Разбира се, разбира се, достатъчно добре те познавам. Но ето ти пръстена. Едва по-късно ще съзнаеш какво означава това, че ти го връщам. А сега ще ти пратя апаха, неговата стража свърши. Легни си по ухо, та на сутринта да си бодър. Утре ще поизпитаме нашите жребци, като ги накараме да вземат два дни път.

— Два? Нямаше ли утре да яздим само до Грийн парк?

— Дойде ми друг ум. Good night![24]

— Good guard![25] Не забравяй да ме събудиш, когато дойде ред да те сменя!

— Ти си спи! Направи достатъчно за мен, така че и аз мога малко да си подържа отворени очите за теб!

Чувствах се много странно. Не знаех какво да мисля за този разговор и когато си легнах сега сам, хиляди предположения ми минаха през главата, от които нито едно не намерих за състоятелно. Дълго след като Винету се бе върнал и увил в одеялото си, се мятах в безсъница от едната страна на другата. Разказът ме бе възбудил, онази ужасна вечер отново и отново преминаваше през душата ми с всичките си подробности, сред нейните страховити картини отново и отново изплуваше Олд Файерхенд и до последните битки между будуване и сън прозвучаваха в ушите ми думите: «Ти си спи! Направи достатъчно за мен!»

Когато на утрото се събудих, бях сам край огъня, но другите двама не можеха да бъдат далеч, тъй като малкото тенекиено котле висеше с вряща вода над пламъците, а до парчето мечи език, останало от снощи, лежеше отворената торбичка брашно.

Отгърнах одеялото и тръгнах към водата да се измия. Там стояха спътниците, заети в усърден разговор, и техните движения, когато ме съгледаха, ми казаха, че аз съм бил предметът на този разговор.

Малко по-късно бяхме готови за потегляне и поехме в посока, успоредна на Мисури и на разстояние двайсетина мили от реката, която щеше да ни отведе до долината на Манкисита.

Денят беше хладен. Имахме добри коне и, тъй като през последния преход ги бяхме щадили и винаги се грижехме добре за тях, полека-лека оставихме един порядъчен участък от зелената земя зад нас.

Странна беше промяната, която забелязах в държането на двамата спътници към мен. Досега те се бяха поставяли като стари, опитни доброжелатели и към един образован, наистина, но не особено вещ в тукашните неща повереник. Сега обаче в поведението им бе залегнало едно ясно доловимо внимание, бих казал уважение, и ми се струваше, че в погледа, който единият или другият плъзгаше от време на време към мен, се съдържаше нещо като стаена нежност.

Освен това правеше впечатление какво любвеобилно внимание и преданост тези двама души проявяваха един към друг. Двама братя, свързани с връзката на кръвта и всяка фибра на своята душевност, едва ли щяха да бъдат по-загрижени един за друг. И сега ми се струваше, че тази взаимна загриженост се простира и върху моя милост.

Когато по обяд спряхме и Олд Файерхенд се отдалечи да разузнае околността на бивака, Винету се изпъна до мен, докато вадех провизиите, и рече:

— Моят брат е дързък като голямата котка в гората и ням като устата на скалите.

Премълчах при това странно въведение.

— Той е изтръгнал Цветето на саваната от огъня и нищо не е казал на своя приятел Винету.

— Езикът на мъжа — отговорих аз — е като ножът в канията. Той е остър и островръх и не става за игра.

— Брат ми е мъдър и има право, но Винету е тъжен, когато сърцето на неговия млад приятел е затворено като камъка, в чиято утроба лежат скрити зрънцата на златото.

— Сърцето на Винету отворено ли е било за ухото на неговия приятел?

— Не му ли каза той всички тайни на прерията? Не го ли научи да вижда следите, да хвърля ласото, да отделя скалпа и да прави всичко онова, което един голям воин трябва да умее?

— Винету го стори, но говори ли той за Олд Файерхенд, който притежава неговата душа, и за жената, чийто спомен още не е умрял в неговото сърце?

— Винету я обичаше, а любовта не живее в неговата уста.

— Сега апахът знае защо неговият брат не спомена за девойката, която той нарече Цветето на саваната!

— Той дарил ли й е своята любов?

— Винету го каза.

— Те са достойни да живеят заедно във вигвама и апахът ще им даде една голяма медицина[26], която ще ги направи щастливи и ще ги закриля срещу всяка опасност и вмешателство от страна на Злия дух.

— Моят брат виждал ли е Цветето?

— Той го е носил на ръцете си, показвал му е цветята в полето, дърветата в гората, рибите във водата и звездите на небето. Учил го е да изстрелва стрелата от лъка и да възсяда дивия кон, подарил му е езика на червените мъже и му даде накрая огнестрелното оръжие, чийто куршум уби Рибана, дъщерята на асинибоините.

Погледнах го удивено. Едно подозрение проблесна в мен, на което не се осмелих да дам думи, и все пак може би щях да го сторя, ако точно сега не се бе върнал Олд Файерхенд и не бе насочил вниманието ни към обяда. По време на яденето непрекъснато мислех за думите на Винету, от които, свързани с казаното от Елън, почти излизаше, че Олд Файерхенд й е баща. Неговото поведение по време на разказа ми предната вечер действително се съгласуваше с това предположение, но той говореше за баща й в трето лице и не каза нищо, което да превърне предположението ми в твърдо убеждение.

След няколко часа почивка потеглихме отново. Знаейки сякаш, че пред тях се намира място на няколкодневно възстановяване, животните поеха бодро в тръс. Бяхме изминали значително разстояние, когато планинската верига, зад която се намираше долината на Манкисита, пристъпи толкова близо до нас, че теренът започна да се изкачва. Навлязохме в една теснина, която според мен трябваше да ни отведе перпендикулярно до коритото на реката.

— Стой! — отекна внезапно от растящите встрани памукови храсти и същевременно между клоните се появи цевта на една отправена към нас пушка. — Как гласи думата?

— Храбър!

— И?

— Потаен — поде паролата Олд Файерхенд, опитвайки с остър поглед да прониже храста.

При последната дума той се раздели и пропусна един мъж, при чийто вид не успях да прикрия усмивката си.

Изпод печално увисналата периферия на една филцова шапка, чиято възраст би причинила главоблъскане и на най-проницателния мислител, надничаше между гора от чорлави сиво-черни косми един нос с направо плашещи размери, който спокойно можеше да служи за колче на който и да е слънчев часовник. Поради гъстата растителност, освен този така прахоснически създаден обонятелен орган, от останалата част на лицето можеха да се забележат само двете малки умни очички. Те, изглежда, бяха надарени с изключителна подвижност и скачаха по трима ни с израз на закачливо лукавство.

Тази горна част почиваше на тяло, оставащо до коленете напълно невидимо за нас. Беше вмъкнато в стара ловна шуба от кожата на някой пръч, която очевидно е била изготвена за значително по-едра персона и придаваше на дребното човече вида на дете, напъхано се за майтап в домашния халат на дядо си. От тази прекомерно дълга дреха се подаваха две сухи, криви като сърп крачета, намъкнати в изръфани легинси с такава дълбока старост, че сигурно му бяха окъсели още преди десетилетие и предлагаха по този начин един обхватен поглед върху чифт индиански ботуши, в които притежателят можеше в случай на беда да намери място за цялата си особа.

В ръката си човечето носеше стара «Райфъл», която бих докоснал само с най-голяма предпазливост. И както се движеше то сега към нас с осъзнато достойнство, не можех да си представя по-голяма карикатура на прериен ловец.

— Сам Хокинс! — извика Олд Файерхенд. — Толкова пи са ослепели очичките ти, та ми искаш парола?

— Не мисля, сър! Но смятам, че постовият трябва сегиз-тогиз да показва, че не я е забравил. Добре дошли в нашия баиу[27], мешърз! Каква радост ще падне, голяма радост.

— Кой от мъжете е тук? — попита нашият предводител, като му разтърси ръката от коня.

— Всички, освен Бил Балчър, Дик Стоун и Харис, мисля, които тръгнаха да «правят месо». Малката лейди също пристигна и ако право съм видял, станала е малко по-голяма.

— Зная, зная, че е тук. Иначе как мина? Имаше ли червенокожи?

— Благодаря, благодаря, сър, не мога да се сетя да съм мяркал такива, макар че — прибави, посочвайки стрелящия си инструмент — Лиди има сватбени мисли.

— А капаните?

— Имахме добър улов, много добър, ако не се лъжа. Сам ще можеш да видиш, сър. При портата ще намерите малко вода, мисля.

Обърна се и закрачи обратно към скривалището си, а ние продължихме ездата.

Малката сцена ми подсказа, че сме стигнали в близост до «крепостта», защото Сам Хокинс при всички случаи стоеше като верен страж недалеч от входа, и с внимание се взирах в околността да го открия.

Сега вляво се откри един тесен пролом, образуван от толкова близо пристъпващи едни към други и покрити горе с къпинови ластари канари, че човек можеше да достигне с разперени ръце двете странични стени. Цялата ширина на дъното бе заета от един поток, чието твърдо, скалисто корито не приемаше и най-малката следа от крак. То водеше бистрите му прозрачни води към рекичката, покрай която бяхме яздили нагоре в теснината. Олд Файерхенд свърна тук и ние го последвахме, яздейки бавно срещу течението на водата. Сега разбрах думите на поста, че ще намерим малко вода при портата.

Само кратко време, след като бяхме поели в тази посока, скалите съвсем се събраха и пристъпиха към нас в толкова плътна маса, че пътят сякаш свършваше дотук. Но за мое удивление Олд Файерхенд продължи да си язди и аз го видях да изчезва посред стената. Винету го последва и, когато стигнах загадъчното място, забелязах всъщност, че спускащите се отгоре гъсти ластари на дивия бръшлян не обличаха камъка, а образуваха завеса, отворът, зад която продължаваше под формата на тунел и водеше в непроницаем мрак.

Дълго, дълго време следвах в различни извивки през тъмнилката яздещите отпред, докато най-сетне пред мен отново се появи мъждива дневна светлина и стигнахме до един пролом, подобен на този, през който завихме преди малко.

Когато той се разтвори, спрях изненадан и чух Винету също да възкликва удивено с едно «Уф!».

Намирахме се при входа на една огромна, ширнала се надалеч котловина, обградена наоколо от непристъпни скални стени. Един пояс от гъсти шубраци обрамчваше покрита с вълниста трева площ с почти кръгова форма, по която пасяха няколко групи коне и мулета. Между тях се скитаха безчет кучета, част от които бяха от онази вълча порода, служещи на индианците за стражеви и товарни животни, а другата — малките, бързо угояващи се мелези, чието месо, след това на пантерата, се смята за най-голям деликатес.

— Ето ви моя замък — обърна се Олд Файерхенд към нас, — в който се живее по-сигурно отколкото в Лоното Авраамово.

— Има ли някаква междина там в планините? — попитах аз.

— Даже и скункс не може да се промуши, а отвън е почти невъзможно да се изкатерят височините. Някои червенокожи може и да са се промъквали вече там отвън, без да подозират, че тези стръмни зъбери не образуват компактна маса, а обграждат една толкова приятна долина.

— И как откри това прелестно кътче?

— Преследвах един ракун[28] в цепнатината, която по онова време не беше закрита от бръшлян, и естествено веднага влязох във владение на мястото.

— Сам?

— Първоначално да, и сто пъти съм избягвал смъртта, намирайки тук сигурно и безпогрешно скривалище. По-късно доведох моите момчета и сега можем да събираме кожите си въпреки страхотиите на зимата.

По време на последните думи пронизително изсвирване се разнесе надалеч по зелената морава и едва бе отзвучало, храстите се разтвориха на различни места и от тях се измъкнаха на бял свят известен брой фигури, чието право на гражданство за Запада си личеше от повече от хиляда крачки.

Насочихме се в тръс към средата на мястото и скоро бяхме обградени от хората, които оповестиха радостта си от пристигането на Олд Файерхенд с най-крепки изрази.

Докато траеше тази олелия, която можеше да бъде допусната само в това напълно изолирано място, видях Винету да се занимава с разседлаването на коня си. Когато това стана, той с един лек удар даде наставление на животното да се погрижи за вечерята си, взе седлото, юздите и одеялото на рамо и се отдалечи, без да удостои с поглед околностоящите.

Тъй като нашият водач сега бе твърде ангажиран, за да може да ни обръща внимание, аз последвах примера му, освободих напълно храбрия Суолоу и предприех, отървавайки се набързо от любопитните, едно изследване на мястото.

Като някой исполински сапунен мехур са били повдигнати каменните маси при образуването на планините от плутоническите сили и при разпукването са оставили куха, отгоре открита и отвън непристъпна полусфера, наподобяваща хлътналия кратер на огромен вулкан. Въздух и светлина, вятър и пек после са се заели да разложат твърдото дъно и го направят достъпно за растителността. А събраните води полека-лека са пробили едната страна на скалната стена и са образували потока, който днес бе наш водач.

Избрах за моята разходка периферията на долината и закрачих между храсталака и отвесно изкачващата се, на места дори надвиснала, скална стена. В нея забелязах множество закрити с животински кожи отверстия, водещи най-вероятно към жилищата и складовите помещения, от които колонията ловци се нуждаеше.

Тя сигурно се състоеше от повече хора, отколкото се бяха появили за посрещането ни — можех да го заключа от броя на скуоу, които съгледах по време на обиколката — но мнозина вероятно бяха на ловни походи и щяха да се върнат едва при започването на зимата, чието идване не след дълго можеше да се очаква.

Докато се размайвах така, видях върху една от непристъпните наглед скали малка колиба, направена от възлести клони. От нея можеше да се обхване с поглед цялата долина с всичките й подробности и аз реших да се изкача. Пътека не намерих, но открих следи от стъпки, катерещи се нагоре, и ги последвах.

Бях изминал късо разстояние, когато, видях от тясната и ниска врата да се измъква един мъж. Той едва ли бе обезпокоен от идването ми, защото изобщо не ме забеляза. Пристъпи, обърнат с гръб към мен, досами ръба на скалите и хвърли поглед надолу, засенчвайки с ръка очите си.

Носеше пъстра ловна риза от здрав плат, легинси, украсени по външния ръб от кръста до глезените с ресни, а малките мокасини бяха гарнирани с мъниста и иглички от бодливо свинче. Около главата беше увил като тюрбан червена кърпа и един също така оцветен шарф заемаше мястото на обикновения колан.

Когато поставих крак на малката площадка, той долови шума от стъпките ми и бързо се обърна. Истина ли бе това, или измама? Пред мен стоеше образът на моите сънища, постоянният предмет на моето съзнание и мислене, целта на всички мои въжделения и надежди и аз в силното си, откровено ликуване извиках:

— Елън, възможно ли е? — и пристъпих с бързо движение към нея.

Сериозно и студено гледаха нейните очи, гордо й неподвижно стоеше нейната фигура с явно не непривичното за нея мъжко облекло и нито една черта от тъмното, загоряло лице не издаваше и най-лекото душевно вълнение от моето идване.

— Ако не беше възможно, нямаше да ме срещнете тук, сър. Но аз имам по-голямо основание от вас на този въпрос. Каква причина ви даде разрешение да нарочите пътя си към нашия бивак?

Като поток леденостудена вода върху разгорещено тяло въздействаха тези думи върху моя прехлас от срещата с прекрасното момиче и по-студено и отмервано отвърнах единствено с думата:

— Pashaw! — и обръщайки й гръб, повлякох предпазливо крака отново надолу.

В изненадата си бях разголил най-чистото и свято чувство на моето сърце и бях претърпял унижение, което ме засегна по-дълбоко, отколкото би могла да го стори стрелата, на някой индианец. И сегашната горчивина беше коренно различна от изпитаната в онази нощ, когато ме отблъсна толкова енергично.

Значи тя беше, както предполагах, дъщерята на Олд Файерхенд и сега и другото ми беше почти ясно. Никога не бях считал възможно, че една жена, едно толкова нежно и красиво създание като нея, което със сигурност не е останало чуждо на насладите и предимствата на цивилизования живот, може да замени този живот с опасностите и лишенията на пущинака. Че това се бе случило, трябваше да си има някаква особена причина и не ми беше трудно от отделните парчета да сглобя цялото.

По-трудно ми беше да разбера антипатията, която тя проявяваше към мен — съвсем противоположно на отношението от първите мигове на нашето запознанство. Твърдението на Олд Файерхенд, че ме смятала за страхливец, се съгласуваше с тогавашното й изявление, но на мен ми беше абсолютно невъзможно да кажа в какво всъщност се състоеше тази страхливост. Един по-добър познавач на човешката душа щеше без съмнение да търси мотивите на съвсем друго място, но аз твърде малко бях запознат с неподдаващото се на измерване женско сърце, за да нацеля вярното.


* * *

Беше станало вечер. В средата на котловината един огън виеше високи езици, около който се бяха събрали всички присъстващи обитатели на бивака. Елън — равноправна на мъжете във всяко отношение, както скоро забелязах — беше заела място сред ловците, но ми се стори, че всичките приключения, разказани в бърза последователност, малко я заинтересуваха. Очите й търсеха мечтателно далечината, а когато се връщаха, погледът им се спираше с особен израз на моето лице, така че моите също отново и отново биваха привличани от нея.

Аз също слушах с половин ухо разказвачите. Не можех да се освободя от усещането, че съм героят на някоя от онези фантастични приказки, които вземат своите образи от силата на въображението на автора и са толкова по-интересни, колкото по-невъзможни изглеждат разказваните събития. Като някоя омагьосана принцеса, която, преследвана от зла фея, се е спуснала от бляскави висини, за да чака в невзрачна фигура спасителя, лежеше тя пред мен. И в този миг чувствах, че съм способен на всяко напрежение и всичко, всичко, което един мъж може да направи за жената, на която се е посветил с всеки удар на своето сърце.

Но какво помагаше тази любов спрямо същество, което проявяваше такова биещо на очи неблагоразположение към мен? Станах и закрачих в тъмата, над която се ширеше ясното звездно небе.

Тихо радостно изцвилване откъм обточващия потока храсталак ме повика при Суолоу. Той ме беше разпознал и сега нежно потърка глава по рамото ми. Беше ми станал двойно по-мил, откакто я бе пренесъл през огън и пламък, и аз гальовно притиснах буза към неговата мека, грациозна шия.

Късо пръхтене от ноздрите му, което ми бе известно като предупредителен знак, ме накара да погледна настрани. Една мъжка фигура крачеше към нас и аз видях да се появява крайчецът на увитата около главата кърпа. Беше Елън.

— Прощавайте, ако ви смущавам — прозвуча нейният дълбок, малко неуверен глас. — Сетих се за вашия Суолоу, на когото дължа живота си, и ми се прииска да поздравя храброто животно.

— Ето го, мис. Няма да накърнявам с присъствието си сърдечността на този поздрав. Good night!

Обърнах се да си вървя, но едва бях извървял дванайсетина крачки, долових полугласния й вик:

— Сър!

Спрях. Тя ме последва с колеблива стъпка и странното вибриране на нейния глас издаде смущението, което не можеше така бързо да преодолее.

— Аз ви оскърбих!

— Оскърбили сте ме? — отвърнах хладно и спокойно. — Заблуждавате се, мис. Мъжът може да изпитва снизхождение към една дама, но никога чувство за оскърбление.

Мина цяла минута, преди да намери отговор на тези може би неочаквани думи.

— В такъв случай простете заблудата ми.

— С удоволствие, свикнал съм.

— Навярно няма да проявя нови претенции към вашето снизхождение.

— Въпреки това то винаги ще бъде на ваше разположение.

Вече поисках отново да се извърна, когато тя пристъпи с бърза крачка близо до мен и сложи ръка върху моята.

— Нека засега не засягаме личността. Вие с най-голяма опасност за собствения си живот за една вечер на два пъти сте съхранили този на моя баща. Ще ви благодаря дори и да изречете два пъти по-лоши и отблъскващи думи.

Топлите й, меки пръсти бяха обгърнали ръката ми и лъхът на нейния дъх докосваше моето лице. Големите открити очи се взираха изучаващо в моите. Колкото по-дълго този магичен поглед почиваше върху мен, толкова по-дълго той ме привличаше към нея и аз трябваше да се заставя да не я обгърна с ръце и да извърша същата грешка, с която я бях подплашил в Ню Венанго.

— Всеки уестман би сторил същото, а се случиха и някои съвсем други неща. Онова, което един прави за друг, на него може би вече десетократно се е случвало и не си заслужава да се говори. Не бива да съдите според мерилото на дъщерната си обич.

— Първо аз, а сега вие сам сте несправедлив към себе си. И спрямо мен ли ще бъдете такъв?

— Не!

Само тази дума успях да изрека, толкова изпълнена беше моята душевност от въздействието на този глас, чиято модулация ме караше да потръпвам. Колко остро и отблъскващо бе звучал той там горе при къщичката на скалите и с какво пленяващо благозвучие слагаше сега мек и успокояващ балсам върху горчилката, която преди туй бе натрупал в сърцето ми!

— Тогава мога ли да изкажа една молба?

— Говорете, мис!

— Сърдете ми се, сър, бъдете лош, колкото можете, когато не постъпвам правилно, но не говорете вече за снизхождение. Искате ли?

— Да!

— Благодаря. А сега да се върнем при огъня да кажем «лека нощ» на другите. Ще ви покажа спалното ви помещение и ще трябва скоро да потърсим почивката, тъй като утре ще потеглим още рано-рано.

— По каква причина?

— Имам заложени капани по Бийфорк и вие ще доихте с мен да видим улова.

Няколко минути по-късно стояхме пред една от кожените врати. Тя я отметна и ме въведе в едно тъмно помещение, което скоро освети, запалвайки с помощта на пункса[29] една свещ от еленова лой.

— Ето ви вашата бедрум[30], сър. Хората обикновено се оттеглят в тези помещения, когато се опасяват от пристъпи на ревматизъм под открито небе.

— И вие си мислите, че тази неприятна компания не ми е непозната?

— Бих ви желала обратното, но долината е влажна, понеже околните планини задържат вятъра, а предпазливостта навсякъде помага, както казват в родината. Спете спокойно!

Подаде ми ръка и излезе с дружеско кимване.

Когато останах сам, аз се огледах в малката «постница». Пещерата не беше естествена, а издълбана в камъка от човешка ръка. Скалният под беше застлан с щавени кожи. С такива бяха покрити и стените, а отзад бе стъкмен от черешови стебла един креват, върху който беше нахвърлян дебел слой юта и върху него предостатъчен брой навахски одеяла.

Няколко забити в цепнатините дървени колчета носеха предмети от изключително женски тоалет и един по-грижлив оглед ме убеди, че Елън ми е отстъпила собствения си «кабинет».

Единствено и само това обстоятелство можеше да ме задържи в тясното затворено пространство, защото който е свикнал да прекарва нощите си в безпределността на откритата прерия, много трудно може да се реши да се възползва от онзи затвор, който цивилизованият човек нарича «жилище».

Но никога не си бях лягал с по-голямо удоволствие от тази вечер. Нейното възбунтуване срещу моята «снизходителност» отново оправи всичко, а и, строго погледнато, единствено аз носех вината за пукнатината между нас.

Уединеността на моя «будоар» може би бе виновна, че сънят ме държа в обятията си малко по-здраво от обикновено, защото още не бях станал, когато ме, разбуди бодър глас:

— Pooh![31] Има си хас, човече, още да не си приключил с меренето на одеялата! Изпъни се още малко, ама не по дължина, а по височина. Това ще бъде добре, както ми се струва!

Скочих и погледнах нарушителя на спокойствието ми, който стоеше на отметнатата врата. Беше Сам Хокинс. Докато вчера бе въоръжен само с «Райфъл», сега го видях в пълно траперско снаряжение — доказателство, че щеше да ни придружава.

— Ей сега ще бъда готов, човече.

— Така се надявам, сър. Малката мис вече стои, мисля, при хоула[32].

— Ти с нас ли ще идваш?

— Така изглежда, ако не се лъжа. Малката мис — а тя като едното нищо може да се справи с цяла тълпа — та малката мис, исках да кажа, няма да вземе да ти носи всичките такъми, а ти — малките му очички проблеснаха крайно почтително от чорлавата брада, — е-е, мисля, че ти също не си бил поглъщан от лешояд, сър!

— Възможно, но ще го науча.

— Добре, надявам се. Иначе не ми мязаш на чак толкова нескопосан грийнхорн. Вече съм учил някой и друг новак да държи райфъла! Е, ето, че си готов, мисля. Хайде!

Вътрешно бях развеселен от мнението, което старата миеща мечка имаше за мен. Вярно, моята външност не беше точно тази на обруления от ветровете планинец и грижливо поддържаните, излъскани оръжия може би създаваха впечатление за играчки, но аз толкова често се бях сблъсквал с това мнение, че бях свикнал, и то не можеше да ме оскърби.

Излизайки пред вратата, забелязах Елън, която ни чакаше при входа на пролома. Сам вдигна няколко свързани наедно капана, метна ги на рамото и закрачи към нея, без да се убеди дали го следвам.

— Конете тук ли ще ги оставим?

— Не мисля, че твоето животно е научено да поставя както му е редът железата или да измъква от дъното на реката някой дебелоопашатко[33]. Трябва да си поразмърдаме краката, ако искаме да свършим навреме. Така че тръгвай!

— Първо трябва да погледна коня, старо!

— Не е необходимо, сър! Малката мис, вече го стори, ако не се лъжа!

Без да знае, с последните думи ми каза нещо твърде радостно. Тя значи още в сипващия се ден се бе погрижила за Суолоу — знак, че бе мислила и за неговия господар. Много вероятно нейният баща й е говорил за мен и й е дал импулс за промяна на мнението й за мен. Тъкмо се чудех, че той, бдителният, още никакъв не се вижда и ето че прегази потока заедно с Винету и един от ловците.

— Good morning, sir![34] — поздрави, подавайки ми ръка. — Поогледах се навън и смених стражата. Ходил ли си някога за бобри?

— Не.

— Тъй, значи все пак ще има нещо ново за теб. Но няма да бъдеш без учител, блицмедел[35] знае как да прочиства бентовете.

За първи път той употреби пред мен немска дума. Значи Елън му бе обърнала внимание върху моята националност.

Винету също ме поздрави по своя маниер с едно приятелско «Хау!» и направи после на Елън своя индиански комплимент.

— Дъщерята на Рибана е красива като почервенелите планини и силна като воините от брега на Хила. Нейните очи ще видят много бобри, а ръката й няма да може да носи големия брой кожи. — И забелязвайки погледа, с който потърсих Суолоу в долината, каза успокоително: — Моят добър брат може да върви, неговият приятел ще се погрижи за коня, който притежава и любовта на апаха.

След като минахме теснината, ние се отправихме наляво, противоположно на посоката, от която дойдохме вчера, и се заспускахме по течението на рекичката, докато стигнахме мястото, при което тя се вливаше в Манкисита.

Гъст, почти непроходим храсталак растеше по брега на реката и ластарите на дивата лоза се катереха по издигащите се един до друг стволове, преминаваха от клон на клон, спускаха се здраво вплетени едни в други, изкачваха се отново по следващото дърво и образуваха такава плетеница, в която човек можеше да си проправи проход само с помощта на ножа.

Дребосъкът Сам все още вървеше пред нас и неговата хубавичко натоварена фигура живо ми напомняше за словашките продавачи на капани за мишки, които от време на време се появяваха в моето приветливо родно градче. Макар в близост да не се предполагаше враже същество, неговите обути в големи чизми крака избягваха с достойна за възхищение бързина и ловкост всяко място, което можеше да задържи следа от неговата лека стъпка. А малките му очички се плъзгаха с непрекъсната подвижност ту надясно, ту наляво по гъстата растителност, която въпреки късното годишно време можеше да се мери с пищността на девствения ботъм[36] на мисисипската долина.

Сега той повдигна няколко вейки и пропълзя приведен под тях.

— Елате, сър — подкани ме, следвайки го, Елън. — Тук се отклонява нашата боброва пътека.

Наистина, зад зелената завеса се проточваше през гъсталака една открита линия и ние доста време се провирахме все успоредно на реката през лабиринт от дървета и храсти, докато откъм водата се донесе полуръмжащ-полусвирещ звук. Сам спря и се обърна към нас, слагайки предупредително ръка на устата си.

— На мястото сме — прошепна Елън — и стражата нещо се е усъмнила.

След известно време, през което наоколо цареше дълбока тишина, отново се запромъквахме напред и достигнахме един завой на реката, където ни се предостави възможност да наблюдаваме една значителна боброва колония.

Един широк, достъпен за предпазливия човешки крак, бент бе построен далеч навътре във водата и неговите четириноги обитатели бяха усърдно заети да го укрепват и уголемяват. На отсрещния бряг видях известен брой от трудолюбивите животни да се стараят така да прогризат с острите си зъби тънки дълги стебла, че да паднат във водата. Други имаха задача да ги транспортират, бутайки ги с плуване пред себе си. Трети пък заздравяваха градежа с глина, която носеха от брега и обмазваха с крака и широката като мистрия опашка по съоръжението от дървета и храсти.

С жив интерес наблюдавах шетнята на пъргавия народ и отделях особено внимание на един необикновено голям екземпляр, който седеше в бдителна поза на дигата и по всяка вероятност изпълняваше функцията на осигурителен пост. Внезапно дебелакът наостри късите си уши, направи полуобръщане около собствената си ос, издаде споменатия предупредителен звук и в следващия миг бе изчезнал под водата.

Другите моменталното последваха и бе крайно забавно да се гледа как при потопяването изхвърлят нагоре задница и нанасят с плоската опашка удар по водната повърхност, който отекваше надалеч и предизвикваше високи пръски.

Но не беше време да се отдаваме на хумористични наблюдения, защото това неочаквано смущение можеше да бъде предизвикано само от приближаването на някое враже същество, а най-големият враг на това миролюбиво и толкова търсено животно бе… човекът.

Ето защо последният от бобрите още не беше изчезнал под водната повърхност и ние вече лежахме с оръжие в ръка под надвисналите клони на няколко пинии, очаквайки с напрежение появата на нежелания гост. Не мина много, върховете на папурището в един участък нагоре по течението се раздвижиха и само броени мигове по-късно видяхме двама индианци да се спускат по брега с прокрадващи се стъпки. Единият беше провесил на рамото си няколко капана, а другият носеше известен брой кожи! Но двамата бяха напълно въоръжени, а от стойката им се виждаше, че имат сведения за вражеска близост.

— Zounds! — процеди Сам. — Нехранимайковците са попаднали на нашите капани и са жънали там, където не са сели, ако не се лъжа. Почакайте, негодяи, моята Лиди ще ви покаже на кого принадлежат железата и кожите!

Вдигна бавно пушката и се приготви за стрелба. Аз смятах стария мъж годен само за някой донейде сносен изстрел, а и бях дотолкова убеден от необходимостта двамата червенокожи да бъдат очистени тихомълком, че улових ръката на трапера. От пръв поглед бях забелязал, че бяха оглала, а черната цапотия по лицата им ми гарантираше, че не се намират на ловен поход, а на бойната пътека.

Следователно не бяха сами и всеки изстрел можеше да им докара тук помощници или поне отмъстители.

— Не стреляй, старо! Вземи ножа. Те са изровили бойната секира и значи не са само двама.

Дребният, жаден за стрелба мъж ме погледна с особена, неуверена физиономия и отвърна:

— Виждам го естествено, би трябвало да се досетя и действително е по-добре да бъдат очистени мълчешката. Но моят найф[37] е твърде намалял от точене, за да може да се провре през двама такива типа.

— Я стига! Ти ще вземеш единия, аз другия, come on[38]!

— Хм-м! Четири от нашите най-добри капани, всеки струва три долара и половина. Ще се радвам, ако към задигнатите кожи прибавят и собствените си, мис. Ама ако някой от техните ножове ти прониже душата, значи си изял последната си бодан[39], ако не се лъжа.

— Напред, човече, преди да е станало твърде късно!

Двамата индианци тъкмо сега се бяха извърнали пред нас и се оглеждаха по земята за следи от крака. Заприбутвах се тихо, тихо напред, оставил пушката, с нож в зъбите. Тогава досами ухото ми се прошепна тревожно:

— Останете, сър! Аз ще го сторя вместо вас.

— Благодаря, мис Елън! Това не е женска работа.

— Тогава да се върнем в бивака и…

Не чух по-нататъшните думи, защото вече бях достигнал края на храсталака. Скочих и в следващия миг бях пипнал по-близкия до мен индианец с лявата ръка врата, а с дясната му забих ножа между лопатките. Той се срина беззвучно. Рязко се обърнах с изтегленото острие, за да се заема в случай на нужда и с другия, но той също лежеше на земята, а Сам стоеше разкрачен над него. Беше увил дългия скалпов кичур около лявата и ръка и сега отдели отрязаната кожа от черепа.

Загрузка...