Олд Шуърхенд I

3. глава В клопката на кактусите

Горещият пустинен вятър беше утихнал, а на слънцето му оставаше последната осмина от неговия небесен път. Във въздуха не летеше вече пясък и можехме да наблюдаваме как малко преди залез ослепителният диск привидно нарасна. Какви ли сцени щяха да осветяват лъчите му по същото време на следващия ден? Такива въпроси си задаваха повечето от нас в минутите, когато останахме да седим смълчани по местата си. Защото, колкото и малко да се страхувахме от команчите, всеки знаеше, че дори най-добрият и внимателно скроен човешки план може да стане на пух и прах от някаква неочаквано изникнала случайност.

Съвсем естествено беше най-напред да разкажа на Винету преживелиците си откакто не се бяхме виждали. И тъй като в разказа ми бяха включени и приключенията на моите спътници, представата, която придоби апачът, бе толкова пълна, че нямаше нужда да ми задава въпроси и за тях. Щом свърших, той обобщи чутото със следните думи:

— Сега засега трябва да мислим само за онова, което засяга мястото, където се намираме. Всичко останало можем да обсъдим и по-късно. Значи край Саскуан-куи Вупа-Умуги е събрал сто и петдесет воини, така ли?

— Бяха сто петдесет и четири. От тях отпадат шестимата команчи, с които се справихме при Алчесе-чи.

— Нале-Масиув се кани да се присъедини към него със сто души, нали?

— От тях мнозина са паднали убити или са ранени в сражението с войската, но той е изпратил вестоносци да доведат от селата им още сто воини.

— А колко бойци води Шиба-бигк?

— Двайсет.

— Тогава срещу нас ще застанат около триста неприятели. Моят брат има също толкова апачи пред кактусовото поле. Следователно можем да си премерим силите с тях.

— Да си премерим силите ли? Само да ги премерим? — намеси се Олд Уобъл. — Мисля, че дори ги превъзхождаме, далеч ги превъзхождаме! Видях колко добре са въоръжени воините на апачите, колко са дисциплинирани! Двеста от тях ще победят триста команчи. А освен това тук сме и ние, белите. Винету, Поразяващата ръка и Сигурната ръка ще се справят сами със сума ти врагове. Да не говоря за себе си, Фокс, Паркър и Холи. Нека само дойдат онези негодници! Всичките ще ги изтрепем, давам ви дума, и никой от тях няма да се завърне във вигвама си!

Лицето на Винету стана съвсем сериозно. Той му отговори:

— Известно ми е, че моят по-стар брат е непримирим враг на всички червенокожи мъже. Той ги смята за крадци, разбойници и убийци, без да размисли, че са грабнали оръжието само за да защитят законната си собственост или да отмъстят за причинените им злини и неправди. Никога досега Олд Уобъл не е проявил милост към който и да било червенокож мъж, попаднал в ръцете му. По цялата савана той е известен като Изтребителя на индианци. Но щом се намира при Поразяващата ръка и Винету, ще трябва да промени тези свои възгледи, в противен случай ще бъдем принудени да се разделим. Ние сме приятели на всички червенокожи и бели мъже, а когато сме изправени пред неприятел, независимо дали е бял, или червенокож, стига да е възможно, го побеждаваме, без да проливаме кръвта му. Олд Уобъл нарича себе си християнин, а Винету ще нарече езичник. Но защо става тъй, че християнинът толкова обича да пролива кръв, а езичникът се стреми да избегне това?

Фактът, че иначе толкова мълчаливият апач се впусна в такава дълга реч, бе доказателство за далеч по-големите му симпатии към Стария, отколкото всъщност човек можеше да предположи, съдейки по думите му. Олд Уобъл сведе глава, но след малко я вдигна и направи опит да се защити:

— Всички индианци, които съм срещал досега, до един са били негодници.

— Съмнявам се. Но дори и да приемем, че е истина, кой ги е направил негодници?

— Не и аз!

— Ти не, така ли?

— Не.

— По вина на бледоликите са станали такива. Нима Олд Уобъл не е бледолик?

— Да, такъв съм. И ми се струва дори, че съм човек, който няма от какво да се срамува.

— А Винету мисли, че червенокожите, за които говориш, би трябвало да се срамуват задето са те срещнали! Казваш, че всички команчи щели да бъдат избити, а аз пък ти казвам, че ако е възможно, няма да убием нито един от тях. Моят брат Шетърхенд съгласен ли е с мен?

— Напълно — отвърнах му аз. — Знаеш, че този въпрос е излишен.

Стария Уобъл направи много смутена физиономия, но пак опита да се оправдае:

— Ама нали искат да нападнат Блъди Фокс, на когото трябва да помагаме! Ще защитаваме и себе си и него, а това може да стане само чрез въоръжена съпротива, това е ясно!

— Има различни видове съпротива, мистър Кътър — намесих се аз. — Остави Винету да говори и ще чуеш, че има и други начини да попречим на команчите да осъществят кроежите си. Избиването им не е единственият изход.

— Да, сигурно пак имаш предвид твоята прочута хитрост!

Тези думи бяха изречени с тон, който не ми хареса. Но не се наложи аз да го поставям на мястото му, защото това стори Паркър, като се намеси:

— Стари Уобъл, няма ли да е по-добре, ако си траеш? Виждаш, че и аз си мълча. Когато мистър Шетърхенд и Винету разговарят, не е необходимо други да изказват мнението си, без някой да ги е попитал. Повече от десет пъти обеща да не вършиш нищо против волята на мистър Шетърхенд. Ако нямаш намерение да спазваш обещанието си, ще направим онова, за което вече често сме говорили — ще си тръгнем и ще те зарежем!

Това «зарязване», един-единствен път споменато от мен, се бе превърнало в пословична фраза, която страшно разгневяваше Олд Уобъл. И този път той изфуча:

— Я си затваряй човката! Кой те е питал за мнението ти! Щом аз не бива да се обаждам, ти пък съвсем трябва да мълчиш! Как може да ме изкарваш опак човек? Всеки да си гледа собствените работи! Никога не съм позволявал на когото и да било да ми подарява лос и после да се хваля, че съм го бил застрелял!

— А аз пък никога не съм говорил големи приказки, нито същевременно съм вършил такива глупости като теб например край Саскуан-куи, където…

— Мълчете! — намесих се аз. — Имаме по-важна работа от подобни безсмислени словесни двубои. Преди малко бяхме прекъснати при думите, че разполагаме точно с толкова воини, колкото команчите и следователно можем да си премерим силите с тях. С удоволствие признавам, че Олд Уобъл има право, като твърди, че не само можем да се мерим с тях, но ги и превъзхождаме. Разбира се, далеч съм от мисълта да се обосновавам по неговия начин, че сме големи и непобедими герои, а в сравнение с нас червенокожият воин е кръгла нула. Много повече разчитам на обстоятелството, че нашите триста апачи са събрани на едно място, докато команчите ще дойдат разделени на няколко отряда и освен това срещу тях ще се изправи и кавалерията.

— Както винаги моят брат има право — съгласи се с мен Винету. — Най-напред ще пристигне Шиба-бигк със своите хора, за да нападнат къщата и обитателите й и да забият коловете в пясъка на пустинята. След него ще последва Вупа-Умуги, за да размести коловете в погрешна посока и да обрече белите войници на мъчителна смърт. Зад белите ездачи ще бъде вождът Нале-Масиув с воините си, за да отреже пътя за отстъпление на бледоликите и напълно да ги обгради. Това са три различни отряда, които ще нападнем поотделно и може би ще ги победим, без да пролеем капка кръв. Поразяващата ръка сигурно ще се съгласи с думите ми.

— Разбира се — обадих се аз. — Не ми се вярва Шиба-бигк, който ще се появи пръв, да води повече от петдесетина воини. Обградим ли ги с нашите триста апачи, ще разберат, че най-доброто за тях ще е да се предадат без съпротива.

Въпреки че преди малко беше смъмрен, Олд Уобъл не се сдържа:

— Дали наистина ще дойде само с петдесет души след като ние имаме триста?

— Забравяш едно нещо: команчите не знаят, че сме тук. Мислят, че ще си имат работа само с обитателите на оазиса.

— Хм-м, да, възможно е! Но обграждането им няма да е толкоз лесна работа, колкото си мислите.

— В този случай е дори много лесно. Необходимо е само да ги притиснем към някое кактусово поле. Тогава няма да е нужно да образуваме цял кръг около тях, а само полукръг. Зад гърба им ще са непроходимите кактуси, а пред тях триста неприятели. При това положение петдесетте ще трябва да не са с всичкия си, ако си въобразят, че ще си пробият път здрави и читави.

— Но ако въпреки всичко мислят така?

— Тогава ще говорим с тях.

— Ще говорим ли? Хм-м! А дали ще искат да се вслушат в думите ни?

— Що се отнася до това, сред тях има един човек, който сигурно ще се вслуша.

— Кой е той, сър?

— Шиба-бигк, младият вожд. Той ни дължи живота си, беше тук гост на нашия приятел Фокс и на времето ни даде дума, че няма да издаде тайната на оазиса. Това е повече от достатъчно, за да се отнесе благосклонно към онова, което ще му кажа.

— Любопитен съм да разбера дали не се лъжеш. Нали виждаш колко държи на думата си! Обещава да не издава оазиса, а ето че домъква тук цели триста команчи! Дано не чакаме много дълго пристигането му.

— Утре вечер ще бъде тук.

— Тук в оазиса?

— Да. Мисля, че изчисленията ми са верни.

— И тогава ще го обградим?

— Да.

— През нощта ли?

— Възможно е и още през деня. Колкото по-рано дойде, толкова по-рано ще попадне в клопката.

— Но в такъв случай трябва да знаем кога ще се появи. Следователно е необходимо да изпратим насреща му съгледвачи.

— И ще извършим голяма грешка.

— Защо?

— Защото ще открие следите на съгледвачите и у него ще се породи подозрение.

— Хм-м! Значи без съгледвачи! Е как тогава ще разберем дали и как тези…

— Моят по-стар брат може да бъде спокоен, Поразяващата ръка знае какво говори и какво върши — сряза го Винету. Команчите ще видят дирите на съгледвачите, ето защо не бива да изпращаме воини на разузнаване. Шиба-бигк е бил тук и оттук е тръгнал право към Гутеснонтин-кхаи, където се намира в момента, за да отрежат хората му пръти. Ще се завърне по същия път. Ще го пресрещнем, като яздим отстрани, успоредно на този път, и ще го видим, когато идва, без той да ни забележи. Щом ни отмине, ще тръгнем подир него и ще го притиснем към някое от кактусовите полета, през което той и отрядът му няма да могат да яздят, тогава ще е в ръцете ни. Досещам се, че моят брат Шетърхенд искаше да каже същото, нали?

— Да, точно такива са намеренията ми и планът ми — отговорих на моя толкова проницателен приятел.

В този момент за пръв път думата взе Блъди Фокс, който досега беше мълчал, макар че естествено цялата работа засягаше най-много самия него.

— Нека моят прочут брат Винету ми разреши един въпрос. Шиба-бигк сигурно ще се приближи много внимателно, за да не бъде забелязан преждевременно. А застанем ли нейде отстрани да го чакаме, не бива да се приближаваме до пътя му толкова, че да ни види. В такъв случай не съществува ли възможност той да премине, без погледите ни да открият неговите команчи?

— Не.

— Не бива да се оспорва онова, което казва Винету, великият вожд на апачите, но в пустинята няма път, който да се вижда. Има само определена посока, от която човек лесно може да се отклони наляво или надясно. Тогава не е ли възможно и Шиба-бигк да се отклони и така да налети право върху нас?

— Не. Нека моят брат Фокс се обърне към Олд Шетърхенд, за да разбере защо казвам «не»!

Тъй като след тези думи Фокс, а и останалите ме погледнаха въпросително, обясних:

— Някой бял може да се отклони от избраната посока, но червенокожият — никога. Индианецът има непогрешимото чувство за ориентиране на птиците, които прелитат много мили право към гнездото си, макар че във въздуха, както и тук в пясъка, няма никакви очертани пътища. Освен това трябва да имаме предвид, че първият отряд на команчите е натоварен със задачата да обозначи пътя до оазиса с прътове. Забиването на прътовете е работа, която толкова ясно ще ни покаже приближаването на Шиба-бигк, че е изключено да го пропуснем. Непременно ще ни падне в ръцете. Но после няма да го доведем с воините му тук, защото не бива да види новия път през кактусите, а с вързани ръце и крака ще го пазим на някое място в пустинята, докато всичко свърши.

— А какво ще стане с прътите? Нали преди се каза, че ще ги преместим в друга, лъжлива посока?

— Така и ще направим за да заблудим Вупа-Умуги и хората му.

— А накъде ще ги подмамим?

— Хм-м! Някъде, където лесно ще ги обградим и пленим. Откакто бях тук за последен път, кактусовите полета така са се променили, че не ми е възможно предварително да го уточня.

— Мога ли да направя едно предложение?

— Защо не?

— На един ден езда оттук в югоизточна посока се простира изключително голяма кактусова пустош, в която навлиза една постепенно стесняваща се пясъчна ивица.

— Докъде достига?

— Яздиш ли бавно, ще изминат почти два часа, преди да достигнеш края на пясъчната ивица.

Кактусите стари ли са, или нови?

— Смесени са всякакви кактуси и растат много нагъсто.

— Тогава наистина не можем да си пожелаем по-удобно място за нашата цел. Моят брат Винету също ли мисли, че този избор е подходящ?

Вождът на апачите кимна в знак на съгласие и по своя спокоен категоричен начин каза:

— Там ще вкараме команчите.

— Тогава сме готови с обсъждането на нещата за днес и утре. Всичко останало ще зависи от развоя на събитията. Слънцето допря вече хоризонта. Нека хора и животни си отпочинат. Това им е необходимо, за да бъдат утре силни и издръжливи.

Всички се съгласиха с мен. Конете получиха онова, което предлагаше оазисът, а Винету отиде при своите апачи, за да им даде нарежданията си за лагеруване и да им покаже пътя през кактусите до оазиса, защото трябваше да напоят конете, а и самите те да се запасят с вода. После налягахме върху постелите от царевична шума, които междувременно ни беше приготвила майка Сана.

Но повечето от нас не можаха веднага да заспят. Аз лежах до Винету, който тихо ми разказваше преживяванията си от деня на нашата раздяла. В същото време чувах как доста продължително и на тих глас Олд Уобъл и Паркър спореха за нещо. През отворения прозорец долавяхме гласовете на негъра и майка му, които бяха безкрайно щастливи, че пак са заедно, а откъм брега на езерото още дълги часове се разнасяха стъпките на апачите и техните коне. Подобна вечер има особено очарование, познато само на онзи, който лично го е изживявал.

Когато на сутринта се събудих, Винету стоеше вече на брега на езерото и с голяма кратуна поливаше с вода тялото си до кръста. Сана залисано тичаше насам-натам и се грижеше за хубавата и изобилна закуска на гостите. Другите все още спяха, но скоро и те се събудиха. После апачите отново пристигнаха с конете си, за да ги напоят за през целия ден. Лекият дим, който забелязахме в далечината пред кактусово-то поле, ни издаваше, че с помощта на сухи кактуси индианците са запалили няколко огъня, за да си приготвят яденето. След като закусихме, отидохме при тях. Те също се бяха вече нахранили и бяха готови за път. Един отряд остана при Блъди Фокс, за да охранява оазиса. След това потеглихме.

Предния ден бяхме пристигнали от югозапад, а сега трябваше да яздим в западна посока, защото там се намираше Гутеснонтин-кхаи. Разбира се, само мислено си представяхме линията, по която щяха да яздят команчите. Започнахме да се движим успоредно с нея, и то така, че отначало тя оставаше на около половин английска миля от нас, тъй като по това време все още не можехме да очакваме появяването на неприятеля. По-късно от предпазливост щеше да ни се наложи да се отдалечим още повече от нея, и то ако въздухът останеше все тъй чист и прозрачен, както бе в момента. Видимостта бе изключително добра. Въпреки всичко имахме предимство пред команчите, защото и аз и Винету притежавахме далекогледи.

Който си мисли, че сме се движили групово, се лъже много. Това би било най-голямата грешка, която човек може да си представи. Споменатата линия минаваше на север от нас, с други думи — от дясната ни страна. Имаше голяма доза истина в казаното предната вечер от Блъди Фокс, че команчите случайно могат да се отклонят от тази линия, пък макар и съвсем малко. Ето защо след като предиобедът почти измина, се видях принуден да накарам отряда ни да свърне още по на юг, докато само неколцина от най-опитните хора продължиха да яздят по-вдясно. Най-близо намиращите се до онази мислена линия хора бяха Винету, Олд Шуърхенд и аз, но и ние не яздехме заедно, а доста отдалечени един от друг, колкото да можем да чуваме подвикванията си. Всичко това имаше за цел да не позволи на команчите да ни забележат, освен ако не се случеше твърде невероятното — да се отклонят от пътя си силно на юг. Но дори и тогава ни оставаше надеждата да ги обкръжим и да не дадем възможност на нито един от тях да се измъкне. А във всички случаи последното бе най-важното, защото успееше ли макар един-единствен индианец да офейка, естествено първото нещо, което щеше да направи, бе да се върне при Вупа-Умуги, Големия гръм, за да му съобщи, че се намираме тук.

Стана обед, а все още нищо не бяхме забелязали. Но ето че, когато наближи един часът, Винету, който в този момент бе взел далекогледа си в ръка, нададе силен вик и направи знак на Олд Шуърхенд и на мен да се приближим. Когато се озовахме при него, той протегна ръка на север и каза:

— На самия хоризонт се появи ездач, който не се вижда с просто око.

— Индианец ли е? — попита Олд Шуърхенд.

— Не може да се различи. Нека моят брат вземе далекогледа и погледне натам, накъдето соча.

Той му подаде бинокъла. Аз също взех моя, за да го насоча в указаната посока.

— Да, има един ездач — потвърди Сигурната ръка, — но все още не личи дали е индианец, или бял.

— Индианец е — подхвърлих аз.

— По какво разбра, сър? В такъв случай имаш по-добър далекоглед от Винету.

— Не мога да разгледам фигурата му, но въпреки това твърдя дори, че е команч.

— Уф — възкликна учудено Винету, който отново бе взел бинокъла си и гледаше натам.

— И то е от команчите на Шиба-бигк, а може би е самият той.

— Уф, уф! Защо моят брат мисли така?

— Той не е сам. Нека моят брат Винету насочи бинокъла си натам, откъдето без съмнение идва този ездач — малко по-наляво. На това място се виждат и други конници, а има и по-малки точки, което ще рече мъже, слезли от конете си.

— У ф, уф, вярно! Виждам по-големи точки, това са ездачи и по-малки, които сноват насам-натам, а те са спешени конници.

— Знае ли моят червенокож брат защо по-малките точки не се движат право напред, а ту насам, ту натам?

— Е, след като моят брат Шетърхенд ми обърна внимание върху тях, вече знам. Това са хората, които имат задача да забиват колчетата. Ето защо са слезли от конете си.

— Точно така! Мистър Шуърхенд, нали знаеш, че сред тях има само един човек, който е запознат с пътя?

— Да, това е Шиба-бигк — отвърна ловецът.

— Значи той е не само техен предводител, а и изобщо водач. А обикновено къде е мястото на водача, сър, отзад или отпред?

— Разбира се, че винаги е начело.

— Well! Ето защо предполагам, че първият, когото видяхме и който е начело на другите, е младият вожд Шиба-бигк. Той язди пред всички и от време на време спира, докато забият поредния кол. Ето виж! Винету сигурно ще забележи с далекогледа си, че в момента пешеходците отново възсядат конете си. Забили са кола и продължават ездата.

Всичко бе тъй, както го описах. Видяхме как от мястото, където се намираха до този момент, команчите препуснаха в галоп и се отдалечиха. Смаляваха се все повече и повече, докато накрая изчезнаха точно в посоката на оазиса.

— Успя ли да ги преброиш, сър? — попита ме Сигурната ръка.

— Не съвсем точно, но ми се струва, че вчера съм имал право. Несъмнено не са повече от петдесет.

— Какво ще правим сега?

— За да сме по-сигурни, ще продължим още малко в същата посока. После ще свърнем на север, за да попаднем на следите им. Натъкнем ли се на тях, значи ще бъдем зад гърба им и ще ги следваме, докато ни се предложи удобно място или случаи да ги обкръжим.

Така и постъпихме. Присъединихме се към нашия отряд, казахме, на хората, че сме видели команчите и продължихме още няколко минути в досегашната посока. После се отклонихме вдясно и след десетина минути се натъкнахме на дирята на Шиба-бигк и хората му. Тя беше много ясна и се състоеше не само от отпечатъци на конски копита и човешки крака, но и от множество черти и резки, които се проточваха дълбоко врязани в пясъка. Прътите, носени от тях, са били вързани за единия си край отстрани на седлата, а другият им край се е влачел по пясъка. По същия начин индианците имаха навик да пренасят от едно място на друго прътите за своите вигвами. Ето как се бяха появили чертите и резките в дълбокия мек пясък на пустинята. Тъй като те се смесваха едни с други, не бе възможно да се определи броят им, но си личеше, че индианците мъкнеха голямо количество върлини.

Бързо следвахме дирята дотогава, докато с помощта на биноклите можехме да наблюдаваме команчите. След това, за да не бъдем забелязани, бяхме принудени да забавим хода на конете. Поддържайки непрестанно една и съща дистанция помежду ни, не ни беше трудно да разберем с каква бързина се движеха напред и колко време щеше да им е необходимо, за да се появят в непосредствена близост с оазиса. Разстоянието от един кол до друг възлизаше може би на километър и ако индианците продължаваха работата си по същия начин, сигурно до вечерта почти щяха да достигнат целта си. Никак не беше изключено Шиба-бигк да има намерение през нощта да нападне обитателите на оазиса. Несъмнено в сметките му влизаше и възможността да се натъкне на Блъди Фокс още през деня, ала това едва ли го смущаваше, защото сигурно вярваше, че на самотния бледолик ще бъде съвсем невъзможно да се противопостави на петдесет червенокожи воини.

Докато следвахме дирята, яздех между Винету и Олд Шуърхенд. И двамата мълчаха. Но затова пък толкова по-шумно бе зад нас, където Олд Уобъл яздеше между Паркър и Холи. Старият каубой направо не можеше да остане и секунда спокоен в подобно положение. Впускаше се в какви ли не сметки и предположения, оспорвани от другите двама. Но на него и през ум не му минаваше да признае възраженията им за основателни.

— Можете да ми разправяте каквото си щете — чух го да казва, — но аз оставам на мнение, че ако не подхванем работата по-умната, може би изобщо няма да заловим тези негодници.

— Защо бе, старче Уобъл? — обади се Паркър. — Струва ми се, че тримата пред нас знаят много добре какво правят.

— Тъй ли мислиш? Наистина ли? А защо се мотаем тъй бавно по петите на червенокожите, без да ги нападаме?

— Защото най-вероятно тези джентълмени искат да изчакат, докато се свечери.

— Още по-зле! Сега индианците не ни виждат, а след като се свечери, ние няма да ги виждаме. Тогава навярно никога няма да се срещнем очи в очи.

— Слушай, мистър У объл, предводителите ни не са деца, а мъже, които много добре знаят как трябва да постъпят!

— О-о! Хм-м! Ако аз яздех ей там отпред като предводител и думата ми се чуваше, щях да направя нещо по-добро.

— Какво?

— Нямаше да се церемоня много-много.

— Какво искаш да кажеш?

— Щях да заповядам да отпуснат юздите на конете и просто да прегазят червенокожите.

— Старче Уобъл, навярно това щеше да е най-голямата глупост, която можеш да наредиш да се извърши.

— Дрън-дрън! Защо?

— Защото, разбира се, команчите ще ни чуят и видят и бързо ще си плюят на петите.

— Какво от това? Ще ги догоним и пленим.

— Лесно е да се каже. Ако по време на бягството си се пръснат в различни посоки, не е трудно някой от тях да ни се изплъзне. А туй не бива да става. Не съм ли прав, мистър Шетърхенд?

Обърнах се към тях и отговорих:

— Да. Остави мистър Кътър да си говори! Той не знае плана на Винету и не можем да му се сърдим, че тълкува грешно поведението ни.

Стария ме погледна въпросително. Сигурно много му се искаше да научи какво имам предвид, но не се осмеляваше да попита. Ето защо му обясних:

— Винету знае, че на около час езда пред нас се намира една падина, а пътят към оазиса на Блъди Фокс води право през нея. Тя е дълга и дълбока, тъй че онзи, който попадне в нея, не вижда какво става наоколо из пустинята. Ще оставим команчите да достигнат тази падина, но не и по-надалеч.

В този момент апачът се намеси:

— Моят брат ме хвали незаслужено, защото този план е негов. Още снощи, преди да заспим, той говори за него.

— Не, ти го спомена — отвърнах му.

— Канех се, обаче ти ме изпревари.

— Значи и в този случай е станало както винаги досега — моят брат Винету е мислил точно като мен.

— Да, мислите ми са също като твоите и твоите са като моите, защото взаимно изпихме по няколко капки от кръвта си и имаме не две, а едно-единствено сърце. Ще стане така, както мислим и двамата! След един час ще пленим команчите в пясъчната падина.

— Без преди това някой от нас да говори с тях?

При тези думи Винету ме погледна въпросително, но само за кратък миг. После ме попита:

— Моят брат иска да разпита младия вожд, нали?

— Да.

— Мислиш ли, че ще ти каже онова, което искаш да научиш?

— Да. Вярно, че Шиба-бигк е млад, но въпреки това е умен.

— Знам, че Поразяващата ръка умее да подрежда думите си и да задава въпроси така, че да измъкне някои сведения дори и от много хитри хора. Но Шиба-бигк също го знае и ще мълчи.

— Ще говори, защото няма да разбере, че идвам при него като противник. Ще си помисли, че се срещаме съвсем случайно. Няма да продължа да яздя подир тях, а ще се отделя от вас и ще опиша дъга, тъй че ще достигна пясъчната падина не от тази страна, а от срещуположната. Така той сигурно ще предположи, че идвам откъм оазиса, от Блъди Фокс, че не съм видял следите му и нямам представа за намеренията му. Ще бъде сигурен, че лесно може да ме плени и ще ме сметне за безопасен. Ако това не му отвори устата, то поне ще отслаби бдителността му и той няма чак толкова да обръща внимание на думите, с които ще се опитам да измъкна от него каквото ми е необходимо. Разбира ли моят червенокож брат намеренията ми?

— Разбирам ги. Но защо искаш да се изложиш на опасност само за да научиш днес нещо, което утре без какъвто и да било риск ще чуеш или разкриеш?

— Защото предполагам, че днес ще ми бъде от по-голяма полза, отколкото утре. А колкото до опасността, Винету знае, че преди да се изложа на опасност, винаги съвсем точно преценявам положението.

— Хау! А помисли ли, че ако ни видят, команчите ще гледат на теб като на заложник?

— И това ми мина през ума. Знам един щит, с който ще се защитя от всеки куршум и всеки удар с хладно оръжие.

— Кой е този щит?

— Шиба-бигк.

— Уф, уф! Виждам, че е излишно да предупреждавам моя бял брат. Нека спокойно извърши онова, което е замислил.

— Тогава остава само още да кажем по какъв начин вие ще се приближите. Пясъчната низина е разположена от запад на изток. Ще образувате четири отряда, които ще се разделят щом видят, че команчите изчезнат в началото на низината. Заедно с една четвърт от твоите воини в галоп ще опишеш дъга до източния изход на низината. С втората четвъртина Олд Шуърхенд ще отиде до южната й страна, а Енчар-Ко с третата четвъртина — до северната. И ако Олд Уобъл продължи пътя си с останалите хора и спре пред входа на низината, в която ще се намират неприятелите ни, те ще бъдат обградени от всички страни. Разбира се, не бива да допускате да ви видят или чуят. Знам, че силният гръм на моя мечкоубиец ще проехти из цялата низина и ще бъде чут от всички. Щом дам този изстрел, ще се втурнете от всички страни и съм убеден, че няма да ни избяга нито един команч. Моят червенокож брат одобрява ли плана ми?

— Да — отвърна кратко Винету.

Но Олд Шуърхенд не искаше тъй бързо да се съгласи. Той каза:

— Моите уважения за плана ти, сър, но ми се струва, че е доста рискован!

— Съвсем не е!

— О, разбира се, че е! Какво може да направи и най-храбрият човек срещу изстреляния куршум?

— Да го избегне.

— Сър, на думи е лесно. Повярвай ми, не се съмнявам, че можеш да се оправиш с всяка трудност, но толкова се привързах към теб, че не знам какво бих правил, ако…

В този момент апачът бързо го прекъсна:

— Винету е привързан към него далеч по-силно и въпреки това не се противопоставя на намерението му. Следователно моят брат Шуърхенд няма защо да се тревожи. Два чифта зорки очи ще бдят над Олд Шетърхенд. Моите и твоите.

— Също и моите! — бързо добави Олд Уобъл и се изпъчи. — Той ми повери командването на един отряд и ще види, че не се е излъгал в мен. Тежко и горко на червенокожия подлец, който се осмели да го докосне. Куршумът ми незабавно ще го изяде! Това е ясно!

Необходимо беше малко да се поохлади ентусиазмът му.

Затова го предупредих:

— По-кротко, мистър Кътър! Ако отново проявявам към теб доверие, правя го само за да разбера дали ще продължаваш да вършиш всичко на своя глава, или си и в състояние точно да изпълняваш дадените указания. Случи ли се пак старата история, можеш да бъдеш сигурен, че никога повече няма да ти възлагам каквото и да било. Най-спокойно ще продължиш да яздиш с твоя отряд, докато достигнеш падината. Там ще се скриете и единствената ви работа ще е да чакате изстрела. Чуете ли го, навлизате с галоп в падината и спирате конете си пред команчите. Това е всичко, което се иска от теб!

— Well! Съвсем ясно! Ще проведа упражнението точно по указанията ти! Не искам пак да се каже, че Олд Уобъл е вършил момчешки щуротии.

— Само Така! А сега трябва вече да тръгвам, ако искам навреме да се добера до отвъдния край на пясъчната падина. Гледайте добре да си свършите работата!

Последните ми думи, разбира се, се отнасяха само до Стария. Подобно напомняне бе излишно за другите трима. Отбих се вдясно от дирите, които следвахме и, препускайки в галоп, започнах да описвам дъга, чиято хорда бе следата, като се придържах на такова разстояние от тази линия, че да не могат да ме забележат команчите. Когато след около половин час обърнах коня, видях пред себе си източния край на пясъчната падина. Тогава продължих да яздя през нея на запад, докато команчите, а зад тях и нашите апачи се приближаваха срещу мен, напредвайки на изток.

Не мога да кажа, че бях обзет от безпокойство. Изпитвах само любопитство и нетърпение да видя как ще реагира Шиба-бигк при появяването ми. Оказа се, че добре бях изчислил времето, защото съзрях команчите след като изминах около половината от падината. Тя не бе дълбока и двете й стени бяха доста полегати, но въпреки това от мястото, където се намирах, не можеше да се види какво става в равнината на Ляно.

Индианците не бяха сметнали за необходимо да забиват колове тук в падината. Ето защо, без да се бавят, яздеха в бърз тръс срещу мен. Как се стъписаха само, щом ме видяха! Естествено спрях коня си, сякаш срещата ни бе съвсем неочаквана за мен и взех карабината в ръка. Те също грабнаха оръжията си и се наканиха да ме обградят. Но аз вдигнах пушката в положение за стрелба и ги заплаших:

— Стойте! Който се опита да мине зад гърба ми, ще получи куршум! Кои червенокожи воини са…

Не се доизказах и оставайки верен на ролята си, учудено втренчих поглед във вожда.

— Уф, уф! Поразяващата ръка! — изненадано възкликна той и рязко спря коня си.

— Възможно ли е? — обадих се аз. — Шиба-бигк, младият храбър вожд на команчите!

— Аз съм — отвърна той. — Нима духът на саваната е пренесъл Поразяващата ръка по въздуха чак до тази местност? Воините на команчите мислеха, че се намира далеч на запад.

По израза му разбрах, че не знаеше как да разговаря с мен. Бяхме се разделили като приятели. Имах пълното право и сега да се позова на приятелството ни, но обстоятелствата го принуждаваха да се изправи срещу мен като враг.

— Кой каза на моя млад червенокож брат, че съм някъде на запад? — попитах аз.

Той отвори уста, вероятно за да ми обясни, че го е научил от Вупа-Умуги, но в последния момент промени намерението си и отговори:

— Каза ми го някакъв бял ловец, който твърдеше, че е срещнал Олд Шетърхенд в земите, зад които залязва слънцето.

Това беше лъжа. Воините му ме гледаха мрачно и враждебно. Престорих се, сякаш не забелязвам това и като че никого от тях не бях виждал край Синята вода, скочих привидно безгрижно от коня, седнах на земята и казах:

— Аз пуших с Шиба-бигк, младия вожд на команчите, лулата на мира и приятелството. Сърцето ми ликува тъй неочаквано да го види след толкова дълго време. Когато се срещнат приятели и братя, те се поздравяват според обичая, от който няма право да се отказва никой воин. Нека моят млад брат слезе от коня и седне при мен, за да мога да разговарям с него!

Погледите на воините му станаха още по-заплашителни. Бяха готови да се нахвърлят върху мен, но той ги възпря с повелителен жест. По лицето му прочетох, че у него несъмнено се е зародила същата мисъл, с която и аз бях дошъл тук. Казах му, че искам да разговаряме и той с готовност се съгласи, за да може да научи нещо от мен. Следователно тайно преследваше същата цел, която си бях поставил и аз.

— Олд Шетърхенд е прав — каза той. — На вождовете подобава да се поздравяват като прочути воини.

С тези думи той слезе от коня и седна срещу мен. Щом хората му видяха какво прави, също скочиха на земята и се наканиха да образуват кръг около нас. В такъв случай доста от тях щяха да се озоват зад гърба ми, нещо, което трябваше да предотвратя. Ето защо, за да ме чуят всички, с висок глас казах:

— Нима сред синовете на команчите има толкова малодушни хора, че се боят да гледат Олд Шетърхенд в очите? Не ми се вярва. А и аз не обичам да проявявам неучтивост и да седя с гръб към който е да било храбър воин.

Това оказа своето въздействие. Индианците насядаха така, че можех да ги държа под око всичките. Отказаха се от незабавно нападение, защото мислеха, че съм сам и следователно им бях в ръцете. Отвързах лулата на мира от шнура на врата си, сякаш се канех да я натъпча, и казах:

— Нека моят млад брат Шиба-бигк изпуши с мен поздрава на калюмета, за да разбере, че Поразяващата ръка все още е негов приятел.

При тези думи той направи възпиращо движение с ръка и отговори:

— Някога Шиба-бигк се гордееше, че има толкова прочут брат, ала сега иска да разбере дали Поразяващата ръка наистина му е все още приятел.

— Съмняваш ли се? — попитах го привидно учуден.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото научих, че Олд Шетърхенд е станал враг на команчите.

— Който го е казал, е бил или лъжец или заблуден човек!

— Онзи, който го каза, ни даде доказателства, на които нямаше как да не повярвам!

— Ще ми каже ли моят млад брат какви са тези доказателства?

— Ще ти кажа. Нима Олд Шетърхенд не е бил край езерото, наричано Саскуан-куи?

— Бях.

— Какво търсеше там?

— Нищо. Пътят ми минаваше оттам. Исках да лагерувам и на сутринта да продължа.

— Значи нищо не си правил там, така ли?

— Напротив.

— Какво прави?

— Видях червенокожи мъже, които бяха пленили един бял воин. Освободих го.

— Какви бяха тези воини?

— По-късно научих от бледоликия, че са били команчи от племето наиини.

— С какво право си освободил бледоликия?

— Не беше причинил на команчите никакво зло. Също така бих освободил и някой команч, ако невинен попадне в ръцете на бледоликите. Олд Шетърхенд е приятел на всички добри хора и враг на всички злодеи. Той не пита какъв е цветът на кожата на изпадналите в беда.

— Така си си навлякъл враждата и отмъщението на команчите!

— Не е вярно!

— Вярно е!

— Не е, защото на следващото утро разговарях с техния вожд Вупа-Умуги и с него сключихме съюз. Той беше мой пленник, но аз го освободих.

— Ти знаеше ли какви са намеренията на команчите край Саскуан-куи?

— Как можех да ги знам! Не съм ги питал. Били са там вероятно, за да ловят риба.

— Знаеш ли къде са в момента?

— Предполагам.

— Къде?

— Сигурно са потеглили на запад към Мистейк каньон, за да помогнат на тамошните команчи, които, както чувам, са застрашени от конницата на белите.

— Уф! — възкликна той и по лицето му се плъзна усмивка на превъзходство. Хората му си размениха погледи, които ми издадоха, че според тях в този момент нямах право да си въобразявам, че съм кой знае колко умен. След това вождът продължи: — Имаше ли с теб и други мъже?

— Няколко бледолики.

— В каква посока тръгнахте от Саскуан-куи?

— На запад.

— И въпреки това сега си толкова далеч на изток от Синята вода! Как стана така?

— Чух за враждата между белите войници и воините на команчите. Като бял би трябвало да помогна на войниците, но понеже съм приятел на червенокожите мъже, опитах се да избегна това сложно положение, отправяйки се на изток.

— Пак към Синята вода ли?

Естествено за него бе много важно да разбере дали отново съм бил на онова място. Отвърнах му:

— Защо пак да се връщам там? Тръгнах към Ляно, за да посетя моя млад брат Блъди Фокс, когото и ти познаваш. На времето и ти му беше гост и пуши с него лулата на мира и приятелството.

— А ти заведе ли при него бледоликите, които са били с теб?

— Как можеш да питаш за това точно ти, та нали знаеш, че обещахме на Блъди Фокс да не издаваме тайната му? Мога ли тогава да водя при него други мъже?

— Къде са те сега?

— Когато се разделях с тях, се канеха да тръгнат към голямата река и Ел Пасо.

— Видя ли се с Блъди Фокс?

— Да.

— Къде е той?

— У дома си.

— Много бързо си го напуснал. Не пожела ли той прочутият му брат Олд Шетърхенд да остане при него по-дълго?

— Пожела. Пак ще се върна.

— Защо сте се разделили днес? Накъде яздиш сега?

— Нима и това трябва да ти казвам? Забрави ли, че той си е поставил задача да освободи Ляно от Лешоядите?

— И ти му помагаш?

— Да, помагам му както и навремето, когато и ти беше с нас. Но ето че отговорих на всички твои въпроси и ти научи каквото искаше да знаеш. Нека оставим сега калюметът да говори!

— Почакай!

Привидно се бях оставил да ме разпита като някой хлапак. От победоносните погледи, които хвърляше към своите хора, си личеше колко много се гордее, че е измъкнал такива сведения от мен. Вероятно в момента наистина си мислеше, че е по силите му да се справи с мен, защото неговото «Почакай!» прозвуча извънредно заповеднически. Тайно в себе си се развеселих от чувството на превъзходство в тона, с който продължи:

— Откакто на времето се разделихме, изминаха много слънца и луни, а хората се променят за толкова дълго време. Умните се вдетиняват, а децата стават силни и помъдряват. Олд Шетърхенд също се е вдетинил.

— Аз ли? Защо?

— Остави се да те разпитвам като хлапак, който няма мозък в главата, или като стара жена, на която мозъкът й се е изсушил. Пред очите ти се е спуснал мрак, а ушите ти не чуват. Нямаш никаква представа кои сме и какво искаме.

— Уф, уф! Нима тези думи подобават на един млад мъж, с когото някога съм пушил лулата на мира?

— Това са думи на млад мъж, който е станал велик и прославен воин. Калюметът е изгубил значението си, защото ти вече не си ми приятел, а враг, когото трябва да убия.

— Докажи ми, че съм станал твой враг!

— Освободил си нашия пленник!

— Твой ли беше пленникът?

— Да.

— Не беше твой. Освободих го от ръцете на команчите наиини, а ти си от друго племе.

— Наиините са мои братя. Техните врагове са и мои врагове. Не познаваш ли мъжете, които седят тук пред теб?

— Тези воини не са ли от твоето племе?

— Само двайсет от тях. Другите трийсет са наиини, които си видял при Синята вода. Ние изровихме секирата на войната срещу бледоликите, а ти си бледолик. Знаеш ли какво те очаква?

— Знам.

— Е, кажи го тогава!

— Вероятно отново ще се метна на коня си и спокойно ще си продължа пътя.

— Уф! Олд Шетърхенд наистина се е вдетинил. Ти ще бъдеш наш пленник и ще умреш на кола на мъченията.

— Нито ще бъда ваш пленник, нито ще умра когато и както ви се иска на вас, а по волята на великия Маниту.

Спокойствието и непринудеността, с които изрекох тези думи, бяха необясними и за него, и за хората му. Не се помръднах. Не направих никакъв опит нито за бягство, нито за защита. Това ги възпря да посегнат към оръжията си. Разбира се, те не забелязваха, че внимателно държа всеки от тях под око.

Вождът се усмихна почти пренебрежително, ако не и съжалително, докато ми задаваше въпроса:

— Ти да не мислиш да се опълчиш срещу нас?

— Да, тъй мисля.

— Уф! Наистина си си загубил ума! Нима не виждаш, че срещу теб са застанали пет пъти по десет храбри воини?

— Броил ли е някога Олд Шетърхенд неприятелите си?

— Значи разчиташ на своята омагьосана пушка, нали? Светкавично грабнах карабината «Хенри» в ръка, скочих на крака, застанах зад коня си, който скриваше тялото ми, и извиках:

— Да, на нея разчитам! Който от вас посегне към каквото и да било оръжие, мигновено ще получи куршум! Знаете, че с тази пушка мога да стрелям непрекъснато!

Всичко това стана толкова бързо, че след тези думи те все още седяха по местата си. Един от тях се присегна с ръка зад гърба си, където беше пушката му, но щом видя, че незабавно насочих дулото на карабината си към него, прибра обратно ръката си. Страхът им от «омагьосаната пушка» бе все така силен, както и преди. Знаех какво щеше да последва, а именно нападение. На първо време все още словесно. А точно това бе моята цел, защото така се надявах да чуя онова, което исках да науча. Нито един от команчите не се осмеляваше пръв да посегне към оръжието си и затова можеше да се очаква, че с думи и заплахи щяха да се опитат да ме накарат доброволно да се предам.

Нека никой не си мисли, че за моето поведение се изискваше кой знае каква смелост. Познавах червенокожите, знаех страха им от моята карабина и разбира се, незабелязано от тях огледах отсрещния горен край на недълбоката пясъчна падина, където бях изпратил Сигурната ръка с неговите апачи. Оттам, застрашително насочени надолу, надничаха над седемдесет дула на пушки, но те бяха видими само за мен, защото знаех, че се намират там. Собствениците на пушките лежаха дълбоко заровени в пясъка и не можеха да бъдат забелязани. Горе на склона зад гърба ми сигурно беше отрядът на Енчар-Ко, също в пълна бойна готовност. Вляво по-назад чакаше Винету, а при първия изстрел отдясно трябваше да се появи Олд Уобъл. При това положение никак не беше трудно да проявя такава увереност.

Стана каквото очаквах. Младият вожд се опита най-напред да ме придума:

— Pshaw! — възкликна той и се засмя, макар и малко принудено. — Знаем, че карабината ти стреля непрекъснато, но не можеш наведнъж да стреляш петдесет пъти. Ще улучиш двама, трима или четирима. После ще те заловим.

— Опитайте се!

— Не е необходимо. Ние сме далеч по-силни и по-многобройни, отколкото си мислиш.

— Pshaw! — усмихнах се подигравателно, за да го подлъжа да каже нещо важно за мен. — Не ме е страх от твоите петдесет воини! Хайде елате насам!

— Ние можем да чакаме. Но стреляш ли, веднага ще започнем да се отбраняваме.

Аха, значи вече не ставаше дума за нападение, а само за отбрана!

— Ако си тръгна и стрелям по всеки, който се опита да ме последва, никой от вас няма да се осмели да ме задържи!

— Въпреки това не можеш да избягаш. Ние не сме сами, а сме само предният отряд на цяла войска.

— Pshaw! Това е лъжа!

— Не е лъжа, а истина! — увери ме той припряно. — Накъде мислиш да бягаш?

— При Блъди Фокс.

— Та ние се каним да го нападнем. Пак ще те заловим!

— Тогава ще тръгна на запад!

— Натам води само един път. Би трябвало да бягаш към Сукс-ма-лестави.

— Така и ще направя.

— Тогава ще се натъкнеш на Вупа-Умуги.

— Знам. Но той ще бъде там едва след три дни.

— Нищо не знаеш! Още утре вечер ще пристигне там.

— Но ще бъде тъмно и лесно ще се промъкна покрай воините му.

— Тогава ще те залови Нале-Масиув, който ще се появи само половин ден по-късно.

— Pshaw!

— Няма защо да се смееш! Отвъд пустинята също има обширна равнина, където ще те забележат. Нима е възможно да се изплъзнеш от толкова много воини? Ако все още не си изгубил разсъдъка си, веднага ще се предадеш.

— Олд Шетърхенд да се предаде? На кого? На едно хлапе като теб? А ти изобщо хлапе ли си? Не си ли малко ревливо момиченце, чието място все още е върху гърба на майка му, но не и сред истинските мъже, които имат правото да се назовават воини?

Да наречеш някой индианец стара жена е много голяма обида, но още по-обидно е, ако му кажеш, че е малко момиченце. Побеснял от гняв, Шиба-бигк скочи на крака и без да посегне към пушката или ножа си, закрещя срещу мен:

— Куче, да те убия ли? Необходимо е да кажа само една дума и петдесет воини ще се нахвърлят върху теб!

— А пък аз направя ли само един знак и за минута-две всички ще сте мъртви, ако откажете да се предадете! При тези думи вдигнах ударника на мечкоубиеца.

— Е, дай го този знак де! — подигра ми се той.

— Не го казвай още веднъж, защото наистина ще го направя!

— Хайде, хайде де! Искаме да видим кой ли ще ти се притече на помощ, за да ни избиеш или плениш!

— Веднага ще видиш! Внимавай!

Изстрелът ми проехтя. Ето че от срещуположната височина с бързи скокове и бойни викове се спуснаха над седемдесет апачи. Бяха оставили конете си горе в пустинята. Зад гърба ми други отговориха на техния рев, отляво се появи Винету със своя отряд, а отдясно Олд Уобъл с хората си. Команчите стояха като вкаменени от уплаха.

— Обезоръжете ги, вържете ги! — извика Винету. Преди да помислят за съпротива, те лежаха вече на земята, всеки от тях притиснат от пет-шест апачи, докато бъде вързан. Не изминаха и две минути от последната подигравателна подкана на Шиба-бигк, когато всички команчи бяха вързани, без никой от апачите да получи и най-малката рана. После, разбира се, започнаха да викат и да се мъчат да се освободят от неразкъсваемите ремъци. Всичко бе напразно.

— Е, сър, добре ли се справих — попита ме Олд Уобъл, като се приближи до мен.

— Да — отвърнах му. — Но не бива да си въобразяваш кой знае какво, защото всичко бе съвсем лесно.

— Е да, веднъж ако си на мнение, че съм действал безпогрешно, тогава цялата работа изведнъж се оказва съвсем лесна. Това е ясно!

Той ми обърна гръб, изпаднал в кисело настроение. Падината се изпълни с коне и хора. Животните бяха завързани за забити в пясъка колчета, а хората се разположиха да бивакуват. Пленниците бяха събрани на едно място така, че лежаха тясно притиснати един до друг. Накарах да отдалечат техния млад вожд на такова разстояние, че да не чуват разговора ни с него. Направих го заради него, защото не желаех да го злепоставям. Достигнеха ли до слуха на воините му униженията, които го очакваха, той щеше да е принуден завинаги да се прости с достойнството си на вожд. Знаех, че дори да не му се случеше повече нищо лошо, сегашното му поражение и бездруго щеше да има тежки последствия.

Наистина според съществуващите правила за поведение между «джентълмени» нямаше да е никак благородно да му върна всички обиди. Би трябвало с гордост да ги премълча. Но този случай бе по-особен. Ставаше въпрос да насоча развитието на младия и толкова обещаващ индианец в такава насока, която щеше да му даде възможност да бъде за подчинените си нещо повече и по-добро от суров и кръвожаден военновременен вожд. Седнах до него и направих знак на другите да се отдалечат. Смятах, че е по-уместно да остана с него насаме. Той отвърна глава от мен и затвори очи.

— Е — попитах аз, — продължава ли моят млад брат да твърди, че е велик и прославен воин?

Той не отговори, но, изглежда, не бе очаквал благия тон, с който го заговорих, защото мрачният израз на лицето му малко се просветли.

— Или Шиба-бигк е все още на мнение, че Олд Шетърхенд трябва да се причислява към старите жени?

Той нито се помръдна, нито продума. Продължих:

— Бащата на моя млад приятел се казваше Тевуа-Шохе, което означава Огнена звезда. Бях негов приятел и брат. Той бе единственият воин на команчите, когото обичах.

При тези думи Шиба-бигк поотвори очи и ми хвърли изпитателен поглед, но все още нищо не каза.

— Огнената звезда умря от ръката на бели убийци и когато чух това, сърцето ми се поболя. Ние отмъстихме на убийците му, а приятелството, което хранех към него, премина върху сина му.

Той широко отвори очи, обърна глава към мен и впи поглед в лицето ми, но все още упорито мълчеше. Продължих да говоря:

— Олд Шетърхенд имаше вече име, което се чуваше край всички лагерни огньове, докато Шиба-бигк бе още момче, което никой не познаваше. Въпреки това аз се заех с него, защото исках младият син на команчите да стане мъж като баща си, с милостиво и вярно сърце, с остър и бистър ум и силна десница. Навремето те придружавах през безжизнената Ляно Естакадо, помагах ти срещу твоите врагове. Заведох те до дома на Блъди Фокс и бях твой учител през цялото време, което прекарахме там. Когато ти говорех, на теб ти се струваше, че гласът ми е гласът на мъртвия ти баща, а когато вземах ръката ти в моята длан, лицето ти засияваше от щастие, сякаш това бе ръката на твоята майка. По онова време аз означавах нещо за теб.

— Уф, уф! — обади се тихо той, а очите му се навлажниха.

— И ето че натъпках калюмета с тютюн и изпуших с теб лулата на мира и приятелството. Аз бях по-възрастният, а ти по-младият брат, защото двамата имахме един баща, добрия Маниту, за когото ти разказах. Позволих ти да надникнеш в сърцето ми и в моята вяра и се надявах, че съм хвърлил в твоето сърце такова зърно, което постепенно ще даде голяма, богата жътва, защото в сърцето ти имаше благодатна почва и обещаваше да роди хилядократно по-богати плодове.

— Уф, уф, уф! — повтори младежът пак тихо и сподавено, като че полагаше усилия да преглътне сълзите си.

— Какво стана от това зърно? Не намери там роса и слънце и мизерно изсъхна и загина.

— Ага, ага! Не, не! — възкликна той, произнасяйки най-сетне една дума, при което било нечистата съвест, било срамът го наказаха отново да извърне глава.

— Уве, уве! Да, да! — потвърдих аз. — Така е както казвам! Какво стана от моя млад приятел и брат? Неблагодарен противник и враг, който се гаври с мен и иска да ме убие. Това е тъжно, много тъжно за един млад воин, познаващ само суровия закон на прерията. Но още по-тъжно е, когато става въпрос за младеж, който е бил брат на един християнин, с чиято помощ е научил много за великия добър Маниту. Когато преди малко ругаеше Олд Шетърхенд и му се присмиваше, ти не можеше да ме обидиш, но сърцето много ме заболя, защото си забравил поучителните ми думи и си станал такъв човек, на когото никога не ще мога пак да подам ръка. Кой е виновен за това.

— Нале-Масиув и другите вождове — отговори той и отново обърна към мен глава. — Разказах им всичко, каквото бях чул от теб. Тогава те ми се изсмяха и рекоха, че Поразяващата ръка си е изгубил ума и е станал priest[33].

— Мой млади братко, би ми се искало да съм priest, и то да мога да бъда твой проповедник! Значи си се срамувал от Поразяващата ръка, така ли?

— Уве, уве! Да, да! — каза той.

— Ами тогава сега аз би трябвало да се срамувам от теб, но не е така, а само ми е мъчно за теб. Вашите вождове и жреци, от една страна, и от друга, онези, които постъпват според волята на великия добър Маниту, могат да се разпознаят и различат по извършваните от тях дела. Какво щяхте да направите с мен, ако ви бях паднал в ръцете?

— Щяхме да те вържем на кола на мъченията.

— Макар че не съм ви сторил никакво зло. Нещо повече, вие искахте да посегнете на живота ми. Каква съдба мислиш очаква теб и другите команчи след като ви заловихме?

Той рязко изпъна ремъците си, погледна ме втренчено в очите и припряно рече:

— Е, кажи самият ти как ще си отмъстите!

— Да си отмъстим ли? Никога не си отмъщавам, защото знам, че великият и справедлив Маниту ще възнагради или накаже всички хора според това, какво са заслужили с делата си. Ти ще останеш няколко дни наш пленник, а после ще ти върнем свободата.

— Няма да ме убиете, няма да ме измъчвате преди това?

— Няма.

— Ще остана здрав и читав?

— Да. Прощаваме ти.

С една проточена въздишка той се отпусна, но веднага след това със святкащи очи бързо попита:

— Да не би Олд Шетърхенд да си помисли, че попитах от страх пред мъченията и болките?

— Не, знам, че няма да обърнеш внимание на болките, които ще причиним на тялото ти. Болките, които изпитва душата ти, те накараха да зададеш този въпрос. Така ли е или не?

— Олд Шетърхенд е прав.

— И още нещо искам да кажа на моя млад брат, но не знам дали ще ме разбере. Преди малко си мислеше, че си ме разпитал много умело, ала аз вече знаех всичко, защото подслушах наиините край Синята вода и команчите на Нале-Масиув, а в отговорите ми имаше скрити въпроси, на които ти, без да подозираш, неусетно отговори. Не ти разпита мен, а аз теб. Ти бе толкова горд и сигурен в успеха си, но въпреки това ми издаде, че утре вечер Вупа-Умуги ще пристигне при Сукс-ма-лестави, последван половин ден по-късно от Нале-Масиув. Как си го обясняваш?

— Не знам. Не съм искал нищо да издам.

— И нищо не си издал. Аз знаех всичко предварително. Бях се скрил близо до съвещателния огън, когато Вупа-Умуги и старите воини обсъждаха нападението над Блъди Фокс и присъствах, когато дойдоха двама пратеници на Нале-Масиув и повериха своето известие на постовете при реката. Подслушах и съгледвачите, изпратени от Вупа-Умуги до Малката гора. Да, а Винету отдавна знаеше, че ще нападнете Блъди Фокс, и колкото можеше по-бързо се отправи към Ляно, за да му помогне.

— Уф, уф, Винету! Затова го виждам тук с толкова много воини на апачите!

— За да не се упрекваш сам, ще ти доверя дори и че знаем за белите войници, които трябва да бъдат подмамени в Ляно и, с помощта на коловете, забити днес от вас, да бъдат отведени право в ръцете на смъртта. Ти имаше задачата да забиеш коловете. После ще дойде Вупа-Умуги със своите сто и петдесет воини. Подир него ще следват войниците, а най-накрая ще се появи Нале-Масиув, изпратил да доведат от неговите вигвами още сто души. Но ние ще пленим всички воини на команчите.

— Вярвам го, вярвам го! Личи си по гласа ти! Какво ще правите с толкова много пленници?

— Ще ги предупредим да не вършат злодеяния и ще ги освободим.

— Въпреки че са ваши врагове?

— Аз нямам врагове, а вместо да си отмъщавам, прощавам.

Той завъртя глава насам-натам, сякаш нещо го измъчваше и, като дишаше дълбоко и тежко, каза:

— Така можеш да постъпваш само ти. Червенокожият воин не бива да е такъв!

— Лъжеш се. Тъкмо най-храбрият и прославен мъж сред червенокожите воини мисли и постъпва също като мен.

— Кого имаш предвид?

— Кого другиго освен Винету?

— Вожда на най-върлите ни неприятели апачите!

— Защо ги наричате неприятели? Нима те ви нападнаха или вие изровихте секирата на войната? Всеки път вие първи започвате враждебните действия и въпреки това снощи Винету каза, че ако е възможно, няма да бъде проляна кръвта на нито един команч! Червенокожите мъже и племена ще загинат, ако не престанат взаимно да се разкъсват. Техният Маниту е Маниту на кръвопролитията и отмъщението, който дори във Вечните ловни полета не им предлага мир, а непрестанни битки и сражения. А нашият Маниту ни е оставил една велика повеля, която ще направи щастливи още тук на земята всички вярващи в него хора.

— Ще ми каже ли Олд Шетърхенд тази повеля?

— Тя гласи: да обичаме всички хора като самите себе си, независимо дали са наши приятели, или врагове.

— И нашите врагове ли? — попита ме той и ме погледна с широко отворени, учудени очи.

— Да, и враговете.

— Като самите нас?

— Като самите нас.

— Значи аз би трябвало да обичам всеки апач, който иска да ми отнеме живота, така, както обичах баща си или както обичам себе си?

— Да.

— Това е невъзможно за един червенокож воин.

— Помисли за Винету! Ние бяхме смъртни врагове, а станахме братя, които по всяко време са готови да пожертват живота си един за друг. Вие сте негови врагове и въпреки това той ви прощава, че искате да убиете и него и хората му. На вас, на най-лютите си врагове, той връща свободата, макар да знае, че така няма да го мразите по-малко. Колко често съм присъствал, когато е побеждавал неприятели, поискали да го убият. Животът им е бил в неговите ръце. Можел е да им го отнеме, ала винаги им го е подарявал. Затова е почитан и прославен навсякъде, където знаят името му, и затова имам право да твърдя, че и за някой червенокож воин е напълно възможно да прощава на враговете си и да им отвръща с добро и любов. Иска ми се и моят млад брат да може да е като Винету!

Той притисна чело с вързаните си ръце, помълча известно време, а после ме помоли:

— Нека Олд Шетърхенд се отдалечи и ме остави сам! Ще разговарям със себе си. Ще се попитам дали мога и аз да бъда като Винету, великия вожд на апачите.

Изпълних желанието му и си тръгнах, съзнавайки много добре, че го оставям в големи душевни терзания.

Видях, че Винету и Енчар-Ко са седнали заедно с белите да се съвещават и отидох при тях. Винету все още мълчеше, защото, когато бяхме заедно, той не обичаше пред други хора да ми излага мнението си.

— Добре, че идваш, мистър Шетърхенд — каза Олд Уобъл. — Трябва да обсъдим какво ще правим.

— Още ли не сте го обсъдили, сър? — попитах аз.

— Е, поприказвахме за туй, за онуй, ама не можем да се споразумеем.

— Странно! След всичко, което знаем, няма никакво съмнение как трябва да постъпим.

— Тъй ли? Интересно, че за теб никога няма съмнение. Дали Винету е съгласен с теб?

Тогава по познатия си вече маниер апачът заяви:

— Планът на моя брат Шетърхенд е добър. Ще го проведем.

— Хубаво! Но най-напред трябва да го чуем, защото как можеш да знаеш нещо, което никой не ти казва? Това е ясно! И тъй, говори, мистър Шетърхенд! Кога ще тръгнем оттук?

— Веднага — отговорих му.

— В каква посока? Към оазиса ли?

— Да, но не всички. Ще се разделим.

— Ха! Защо?

— Налага се колкото може по-бързо да махнем поставените вече колове, които издават истинския път до оазиса, и да ги забием в посоката, спомената от Блъди Фокс.

— Кой ще свърши тази работа? Ще ми се да участвам.

— Няма как. Разбира се, могат да го направят само индианци.

— Защо? Не виждам никакво основание.

— Не е и необходимо, сър, стига аз да го виждам. Хората, които ще се нагърбят с тази задача, естествено ще оставят многобройни следи, а следите не бива да са никакви други освен индиански. Така Вупа-Умуги ще помисли, че са направени от неговите команчи.

— А-а, превъзходно! Разбрах.

— Хората не бива да са нито повече, нито по-малко от пленените тук команчи. Ето защо Винету и петдесетина апачи ще вземат колкото са останали колове и незабавно ще се отправят към Гутеснонтин-кхаи, за да свършат тази работа.

Едва изрекох тези думи, когато Винету се изправи на крака и ме попита:

— Има ли моят брат да ми казва още нещо? Ще тръгвам.

— Само една забележка. Тъй като не познаваш кактусовото поле, където искаме да подмамим команчите, ще трябва да забиваш коловете в югоизточна посока. После ще ти изпратя Блъди Фокс, за да ти покаже съвсем точно пътя. Това е всичко, което имам да ти казвам.

Между двама ни не бе необходимо по-продължително обсъждане на нещата. Само след пет минути заедно с петдесет апачи той излезе от падината и препусна в галоп към Стоте дървета.

— Това се казва мъж! — рече старият Уобъл с възхищение. — Не му трябват безкрайни инструкции, за да разбере как да подхване някоя работа! А какви указания ще дадеш на нас, мистър Шетърхенд?

— Никакви. Ще яздим право към оазиса.

— А после?

— После ще пазите там пленниците дотогава, докато получите известие от мен.

— От тебе ли? Значи ти няма да останеш?

— Не. Аз също трябва да отида при Стоте дървета, за да наблюдавам пристигането на команчите.

— Сам ли ще тръгнеш?

— Мистър Шуърхенд ще ме придружи.

— Не мога ли да дойда и аз? Обещавам ти твърдо да не правя никакви гафове!

Не ми се искаше да го вземам с мен заради всеизвестната му прибързаност, но той настоятелно ме моли, докато най-сетне склоних:

— Е добре, ще дойдеш с нас! Обаче извършиш ли една-единствена грешка, всеки хваща по своя път. А какво ще правиш с огромните си мексикански шпори?

— С моите шпори ли? Сър, да не би да трябва да ги махна?

— Да.

— Защо?

— Защото и ние трябва да оставим индиански отпечатъци, за да не събудим подозрението на команчите. Ще сменим ботушите си с мокасини.

— Откъде ще ги вземем?

— От пленниците. Ще имат добрината да ни помогнат.

— Хм-м! Трудна работа! Да, ти с твоите малки крака сигурно ще намериш подходящи мокасини, ами я погледни моите джонгали!

Той наистина имаше стъпала, които бяха твърде големи дори и за неговия много висок ръст. Огромните му ботуши неволно ме караха да си спомня за великаните от приказките. Дойде време за тръгване. Накарахме команчите да яхнат конете си и ги вързахме за тях с ремъци. Те не оказаха никаква съпротива, понеже разбираха, че това ще е най-голямата глупост. Не исках да се отнеса по същия начин с техния млад предводител и затова му казах:

— Обикнах моя червенокож брат Шиба-бигк и сърцето ще ме заболи, ако го вържа като неговите хора. Ако му разреша да язди с нас като свободен човек, ще се опита ли да избяга?

— Аз съм в твоя власт — отвърна той.

— Това не е отговорът, който искам да чуя.

— Не е ли достатъчно, щом казвам, че съм в твоя власт?

— Не. И без да го изразяваш с думи, знам, че си мой пленник. Искам да разбера дали, ако наредя да не те връзват, ще направиш опит да избягаш от плен.

— Много ми е трудно да отговоря на такъв въпрос.

— Знам.

— Ще заловите всички воини на команчите, но успея ли да се измъкна и да ги предупредя, нито един от тях няма да ви падне в ръцете.

— Тъй мислиш ти, но не и аз.

— Мой дълг е да се опитам да избягам.

— Тези думи ме убеждават, че си не само храбър воин, но и искрен, почтен човек. Въпреки отговора ти няма да те измъчвам с ремъци.

— Уф! — възкликна той учудено. — Тогава ще избягам.

— Pshaw! Дори да бяхме само двамата сами, пак нямаше да се изплъзнеш. А виждаш колко ездачи има с мен. Впрочем ще приложа едно средство, което ще те задържи при нас по-здраво от каквито и да било ремъци.

— Кое е то?

— Ще ти взема амулета.

— Уф, уф! — извика той.

— Да, тъй ще стане. Направиш ли опит за бягство, веднага всички пушки ще се насочат към теб и дори ако стане невъзможното, да не те улучи нито един куршум, още в следващия миг по петите ти ще има над двеста преследвачи. А ако никой от тях не те залови, което също е немислимо, ще унищожа амулета ти, а с него и твоята душа.

Той сведе глава и изпусна едно примирително «уф!». Не направи никакъв опит да ми попречи, когато му взех амулета и го окачих на врата си. Полагаше най-големи усилия да не издаде мислите си, но не успя да ме заблуди. За един кратък миг в очите му припламнаха особени искрици, от които разбрах, че ще рискува всичко, дори и да загуби амулета си, само и само да си възвърне свободата. Следователно имах достатъчно основание да накарам да го вържат, но не го сторих, понеже исках да разбера защо противно на всички индиански възгледи той се отказваше дори от амулета си, за да бъде свободен. Нима думите ми бяха проникнали толкова дълбоко в сърцето и душата му, че бяха съумели да разколебаят вярата му във Вечните ловни полета? Защото, щом амулетът бе изгубил за него значението си, не бе възможно повече да вярва в подобно продължение на живота след смъртта. Това бе съвсем сигурно. И тъй, не наредих да го вържат, за да го изпитам, но взех всички мерки да осуетя бягството му.

Най-добрият начин да попречиш на нещо, което другите се канят да направят, е сам да го предизвикаш. Тогава развитието на събитията е в ръцете ти и съвсем навреме можеш да вземеш контрамерки. И тъй, за да бъда сигурен в младия вожд, трябваше в определен момент да направя бягството му колкото е възможно по-лесно. Хванеше ли се на този номер, можех бързо да го заловя, тъй като котка улавя мишката, с която си играе.

Когато тръгнахме, отначало яздех най-отзад, за да не забележи вождът как преметнах през рамо навитото на руло ласо, та да ми е подръка, готово за хвърляне и само с едно бързо посягане да мога да го използвам. После излязох начело като водач и го извиках до мене. Взех да разговарям с него, сякаш нямах никакво намерение да го надзиравам, а когато започна да се смрачава, двамата постепенно изостанахме чак накрая на колоната. Сумракът бързо премина в тъмнина. Шиба-бигк яздеше от дясната ми страна. Престорих се, че нещо по седлото ми се е разхлабило, спрях коня и без да слизам от него, се наведох към лявата му страна. Двамата бяхме останали последни. Бях му обърнал гръб. Ако не избягаше в този момент, значи изобщо нямаше вече подобно намерение. Обзет от напрежение, посегнах с десницата си към ласото. Не се бях излъгал! Пясъкът изскърца като под копитата на кон, който, вдигнат на задните си крака, светкавично се обръща в противоположна посока. Бързо се изправих на седлото и се огледах. Зад гърба ми команчът летеше в кариер обратно по пътя, по който бяхме дошли, но още в същия миг и аз извъртях коня си и се понесох след него. Моят вран жребец не без основание бе кръстен Хататитла, което означава «светкавица». Той далеч превъзхождаше коня на Шиба-бигк. Не бе изминала дори една минута, когато бях вече толкова близо зад беглеца, че ласото ми сигурно щеше да го достигне.

— Спри! — извиках му.

— Уф, уф! — отвърна той с пронизителен глас, което би трябвало да се тълкува като «не, нямам такова намерение!».

Тогава примката на ласото ми излетя напред, после падна върху него и обхващайки го през двете му ръце, ги стегна към тялото. Спрях моя жребец и силното дръпване на ласото накара индианеца да изхвръкне от седлото. Скочих на земята и коленичих до него. Лежеше неподвижно.

— Жив ли е моят млад брат? — попитах аз, защото никак не беше изключено да си е счупил врата. При залавяне с ласо подобни нещастни случаи стават често.

Той остана безмълвен.

— Не проговори ли Шиба-бигк, ще го вържа на коня като труп. И ако тогава тялото и крайниците му го заболят, сам ще си е виновен — предупредих го аз. Едва след тези думи той каза:

— Жив съм.

— Нарани ли се?

— Не.

— Тогава повикай коня си!

След като Шиба-бигк излетя от седлото, животното продължи да тича още стотина метра. Вождът остро изсвири и то се върна.

— Сега ще вържа ръцете на моя млад брат. Сам си е виновен.

Той все още лежеше на земята. Примката на ласото здраво пристягаше ръцете му към тялото. Помогнах му да се изправи, вързах му китките и му наредих да се качи на коня. След това стегнах с ремък глезените на краката му под корема на коня и завързах неговите юзди с моите. Така конят му бе в моя власт, а той самият не можеше да слезе от него. След като отново преметнах през рамо навитото на руло ласо, възседнах жребеца си и заедно с пленника препуснах в галоп обратно подир нашия отряд.

Хората бяха спрели, защото забелязали, че двамата липсваме. Сигурната ръка, Уобъл, Паркър, Холи и Енчар-Ко ни пресрещнаха.

— Слава Богу, ето те и теб! — извика старият Крал на каубоите. — Къде се дянахте, мистър Шетърхенд?

— Малко се поразходихме в обратна посока — отвърнах му.

— Червенокожият искаше да избяга, нали?

— Да.

— Ето ти на! Не ти ли казах, че всички тези типове пет пари не струват? С такива негодници човек не бива много да се церемони за разлика от твоя навик. Надявам се, че си го вързал здраво, а?

— Съвсем според желанието ти, мистър Кътър.

— Защо го казваш с такъв ироничен тон?

— Защото той и преди беше вързан.

— Това е ново за мен. Не видях подобно нещо.

— Дали ще е вързан с ремъци, или ще го надзирават очите ми е все едно.

— Тъй ли? Е, щом очите ти са ремъци, тогава внимавай да не провиснат твърде много надолу. Конете могат да ги стъпчат и скъсат. Това е ясно!

Спокойно можех да остана да яздя в края на колоната, защото повторен опит за бягство бе напълно изключен, но въпреки това отново застанах начело, тъй като, ако не ги водех, другите щяха да сбъркат пътя. Дори и да не ни беше паднал в ръцете, Шиба-бигк нямаше да успее да нападне оазиса, защото нямаше да намери новия път сред кактусите. Той знаеше само стария, а вече споменах, че предишният проход бе засаден и затворен от Блъди Фокс.

След шест часа се стъмни. Около час и половина по-късно се добрахме до бивака на апачите, където беше Лисицата. Естествено той бе страшно нетърпелив да узнае дали сме имали успех, но веднага след като зададе въпроса, сам си отговори:

— Уф! Виждам, че не е необходимо да разпитвам. Водите със себе си много команчи. Значи сте ги срещнали и сте ги помолили да ви придружат. Шиба-бигк с тях ли е?

— Йес — отвърна Олд Уобъл. — Няма да доведем червенокожите без предводителя им я!

— Има ли убити и ранени? Оказаха ли съпротива?

— И през ум не им мина. Никой не получи дори и драскотина. Всичко мина тъй тихо и мирно като на неделна литургия. Ще ти разкажа всичко, щом ти прави удоволствие, но преди това трябва да отидем до водата, за да напоим конете. Той имаше право. Скочих от седлото и развързах Шиба-бигк.

— Ако моят червенокож брат си е въобразявал, че може да нападне Блъди Фокс, той много се е заблуждавал. Местността се е променила, сега изглежда съвсем иначе. Не бива да видиш истинския път, защото подозираме, че имаш намерение да избягаш.

Свалих го от коня, превързах му очите и го хванах за ръка, за да го преведа през кактусите до блокхауса. Белите и Енчар-Ко ни последваха. Бяхме предали пленниците на апачите да ги пазят. Конете им също бяха заведени на водопой.

Всъщност бях имал намерение да не допускам до оазиса не само враждебно настроените команчи, но и апачите, защото все пак беше най-разумно това място да не се издава никому. Ала неизбежният водопой на конете показа несъстоятелността на подобна мярка. Щом се налагаше да се снабдяват с вода над триста коня, а и също толкова хора, невъзможно бе езерото да остане в тайна.

Докато другите насядаха навън на масите, аз заведох Шиба-бигк в къщата, където го вързах.

— Моят брат сам си е виновен — казах аз. — Ако ми беше обещал да не бяга, сега щеше свободно да се разхожда наоколо.

— Нямам право да ти давам такова обещание — отвърна той. — Аз съм вожд на команчите и тъй като воините ни се намират в опасност, дългът ми повелява да избягам при първа възможност.

— Няма да ти се предложи такава възможност.

— Преди я имаше.

— Не!

— Ако конят на моя бял брат не е по-бърз от моя, щях да се изплъзна.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Смятах те за по-проницателен, отколкото си всъщност. Отначало бяхме начело на колоната. Защо после изостанахме?

— Защото вярваше, че съм ти в ръцете.

— Не, напротив, защото знаех, че искаш да избягаш. А защо спрях да огледам седлото и ремъците му?

— Защото нещо се беше скъсало или разместило.

— И това не е така, а за да ти дам възможност да избягаш.

— Уф! — възкликна смаяно той. — Поразяващата ръка е искал да попречи на бягството ми, но въпреки това ми е дал такава възможност!

— Не го проумяваш, нали?

— Та кой ли ще го проумее?

— Всеки, който се е научил да разсъждава. Именно защото исках да попреча на бягството ти, аз ти дадох възможност да избягаш. Ако беше избягал в момент, когато не бях подготвен, въпреки бързината на коня ми може би щеше да се измъкнеш, понеже беше тъмно. Следователно трябваше да бъда подготвен, а това можеше да стане единствено ако сам съумеех да създам подобен благоприятен момент. В такъв случай толкова по-бързо щях да бъда по петите ти.

— Уф, уф!

— Сега разбираш ли как стоят нещата?

— Разбирам, че е истина онова, което знаят всички червенокожи и бели воини — Поразяващата ръка не може да бъде надхитрен, а той надхитрява всички.

— Хм-м, не беше кой знае колко трудно да те надхитря. Ти си вожд, но все още си почти юноша. Ако поне малко се вслушаш в съветите ми, ще имаш само полза. Радвай се, че конят ми е по-бърз от твоя и благодарение на това използвах само ласото си! Не те ли бях догонил тъй бързо, щях да се видя принуден да те застрелям.

— Шиба-бигк не се страхува от смъртта.

— Известно ми е. Но с бягството си целеше да предупредиш команчите. Щеше ли да имаш тази възможност, ако те бях застрелял.

— Уф, не!

— Тогава сигурно разбираш, че и в това отношение си постъпил необмислено. А забрави ли, че амулетът ти е в мен?

— Не съм забравил.

— И въпреки това искаше да офейкаш? Странно! Дали бягството ти щеше да завърши успешно, или не, все едно, с душата ти завинаги щеше да е загубена.

— Не е вярно!

— Вярно е! Който изгуби амулета си, може да си потърси друг и така да си спаси душата. Но който позволи да му отнемат амулета и да го унищожат, неговата душа също ще бъде унищожена и никога няма да отиде във Вечните ловни полета.

— Поразяващата ръка говори неща, в които сам не вярва.

Въпреки слабата светлина от саморъчно направената лоена свещ, горяща в стаята, видях, че лицето му придоби самоуверен израз, дори може да се каже и израз на превъзходство. Навярно някой европеец би изразил завладелите го в момента мисли с думите: «Сега сложих Поразяващата ръка в джоба си!» Отговорих му:

— Дали го вярвам, или не, е без значение, но вие го вярвате. Щом някой враг отнеме на червенокожия воин амулета и го запази за себе си, той ще бъде обслужван от душата му във Вечните ловни полета, освен ако Великият дух не просветли клетия воин и не му посочи път да се сдобие с нов амулет. Но ако амулетът не бъде запазен, а бъде унищожен, заедно с него за вечни времена се унищожава и душата. Такава е вашата вяра!

— Но не и моята!

— Така ли? — попитах привидно изненадан.

— Да. И аз вярвах в това, но само дотогава, докато моят прочут брат Олд Шетърхенд ми разказа за великия Маниту, създал всички хора, който еднакво ги обича и при когото ще се върнат всички души. Никой човек не може да вземе душата на друг. След смъртта няма господари и слуги, нито победители и победени. Всички души са еднакви пред трона на великия добър Маниту. Там цари вечна любов и вечен мир, няма нито битки и лов, нито кръвопролития. Е, къде са тогава Ловните полета, за които говорят нашите жреци?

Всичко това той изрече с разпаленост, която нарастваше от дума на дума. Сърдечно се радвах да чуя подобно нещо. Точно това ми се бе искало да разбера! Зърното, което на времето бях посял в сърцето му, все пак бе покълнало и под твърдата кора бе пуснало здрави корени.

— Е, щом мислиш така, тогава за теб амулетът няма стойност — казах аз уж най-непреднамерено.

— Той е само знак, че съм воин, нищо повече.

— Тогава няма смисъл да го задържам у мен. Ето, връщам ти го.

Свалих амулета от врата си и му го подадох. Шиба-бигк си го окачи и каза:

— Той няма нищо общо с душата ми, но е знак за достойнството ми на воин и затова ти благодаря, че ми го върна!

— Ти разговарял ли си вече с други червенокожи воини за това, че душата и амулетът са две неща, които нямат нищо общо помежду си?

— Не.

— Защо не?

— Защото няма да повярват.

— Но ти повярва на думите ми.

— Моята уста не е като твоята и ако кажа същото, което си казал ти, то няма да е същото. Поразяващата ръка тук ли ще остане днес?

Не биваше да му давам никакви сведения и затова, без да му отговоря на въпроса, рекох:

— И да съм тук и да не съм, на теб няма да ти липсва нищо. Тъй като искаш да бягаш, съм принуден да гледам на теб като на враг. Но поне между тези четири стени ще можеш свободно да се движиш.

— Значи ще ме развържеш?

— Негърът Боб ще свърши по-късно тази работа.

— Онзи нигър? Нима ще ме докосва нигър? Не знаеш ли, че никой червенокож воин не обича да има каквото и да било общо с нигър?

— А ти не знаеш ли, че великият Маниту е създал всички хора и обича всички еднакво, независимо дали цветът на кожата им е черен, червен или бял?

Той смутено втренчи поглед пред себе си.

— Какво имаш против нашия Боб? — продължих аз. — Той беше заедно с нас по времето, когато те спасихме. Задължен си му не по-малко, отколкото на нас. Той е по-добър човек от теб. Никога и никому не е обещавал лъжливо приятелство. А ти дължиш живота си на Блъди Фокс, изпуши с него лулата на мира и приятелството и въпреки всичко си дошъл да го прогониш от дома му и да го убиеш. Е, я ми кажи тогава искрено кой стои по-високо, Боб или ти?

Шиба-бигк не отговори.

— Мълчиш, това е достатъчно. Размисли за себе си! Сега си отивам, за да размислиш на спокойствие.

Може би думите ми звучаха сурово, но имах най-добри намерения и се надявах, че казаното щеше да му направи впечатлението, което целях. Познавах Боб и знаех, че той ще съумее да се справи със задачата си. Само трябваше правилно да му разясня цялата работа. Налагаше се пленникът да бъде строго охраняван, но без да бъде измъчван.

— Боб, я ела — обърнах се към него. — Имам да ти казвам нещо.

— Това хубав! Масса Шетърхенд кажат нещо на масър Боб.

— Много е важно!

— Важно? О-о! Масър Боб съм много голям джентълмен, щом му казват толкоз важни неща!

— Знам, че си много силен и храбър мъж. Нали, добри ми Боб?

— О, да, о! Боб съм много силен и храбър!

— Но дали си и хитър?

— Много хитър, много! Хитър като… като… като… — Той се замисли. Изглежда, не му идваше наум достатъчно убедителен пример за хитрост. Но после радостно плесна с ръце, защото бе намерил такъв пример, и продължи: — Хитър като муха, точно като муха!

— Като муха ли? Нима мислиш мухата за толкова изключително хитро създание?

— Йес! О-о, муха много хитра! Все кацат само на връх носа.

— И това ли наричаш хитрост?

— Съвсем много хитрост, защото връх на нос съм най-отпред и оттам муха може незабавно бързо отлети!

— Е хубаво, това наистина е интересно. И тъй, нуждая се от твоята сила, храброст и смелост. Видя ли, че отведох Шиба-бигк в къщата?

— Йес, масър Боб надничат през врата и видят как млад вожд лежат на под и са здраво вързан с ремък.

— Точно така! Той иска да бяга и трябва да бъде строго охраняван. Това ще е твоята работа.

— Well! Масър Боб седят при него цяла нощ и цял ден и не изпускат от всички две очи.

— Е, чак толкова няма да е необходимо. След като тръгна на път, ще го развържеш, за да, може свободно да се разхожда из стаята. Но не бива да излиза навън.

— О, не, навън не бива! Ами ако все пак поиска излезе, какво тогава правят масър Боб?

— В никакъв случай, няма да го пускаш.

— Няма, съвсем никак! Щом подаде нос навън, масър Боб го цапардосат.

— Не бива да постъпваш така. Удариш ли някой червенокож воин, това е най-голямата обида за него.

Негърът смутено започна да се чеше зад ухото и накрая каза:

— О, хм-м, о! Това лош, много лош! Масър Боб не пускат него навън, а не бива го бият! Масър Боб трябва развържат него и все пак задържат в стая!

— Да — усмихнах се аз, — тази работа никак не е лесна, но ти си тъкмо човекът, който ще се справи. Ти си по-хитър и по-находчив от лисицата, ти си хитър като мухата, кацнала на върха на някой нос и няма да допуснеш грешка. На теб поверявам този важен пленник. Ще го развържеш, ще му дадете да яде и пие, но не бива да прекрачва прага, нито, да речем, да се измъкне през някой от прозорците. Не бива и да го удряш.

— Нито да го застреля?

— Това пък още по-малко! Ще трябва изцяло да разчиташ на твоята всепризната хитрост.

Той поразмисли и след малко с безкрайно щастлива усмивка отвърна на ласкателството ми следното:

— О, а, о, масър Боб сме хитри! Сега Боб знаят какво правят. Да ти каже ли?

— Не, не е необходимо да го знам. Убеден съм, че когато се върна, ще остана доволен от теб.

— Доволен, много доволен! Масър Боб имат идея, коя хитра, много хитра! Шиба-бигк останат вътре, Боб го развържат, но няма може излязат навън. Няма го бият, нито застрелят. Масър Боб направят всичко съвсем остроумно. Масса Шетърхенд ще видят!

— Добре, драги Боб! Когато се върна, ще се радвам, ако мога да те похваля.

Отлично знаех защо предавам тъкмо на него надзираването на пленника. Не ми се щеше да го поверя на апачите. А не по-зле знаех и защо не пожелах да чуя идеята, хрумнала на негъра. Не ми се искаше да поемам каквато и да било отговорност, която според схващанията на белите изобщо може и да не съществуваше, но според индианските понятия беше твърде голяма. Ако без знанието ми чернокожият направеше с Шиба-бигк нещо, с което да засегне чувството му за чест, индианецът нямаше да преценява по същия начин, както в случай че това станеше с одобрението ми или дори по мое поръчение.

Най-напред отидох при Блъди Фокс да поговорим за неговата задача. Той беше заедно с Олд Шуърхенд и ме посрещна с думите:

— Чух, че трябвало да отида при Винету, за да покажа на него и на апачите му вярната посока. Кога да тръгна?

— Още тази вечер, колкото може по-скоро.

— И къде ще се срещна с него?

— Не мога съвсем точно да ти кажа, но е възможно приблизително да се изчисли. Той пое обратно по следите на Шиба-бигк, които водят към Стоте дървета право на запад. Тъй като хората му ще вадят от земята и ще мъкнат със себе си коловете, с които младият вожд обозначи пътя до тук, Винету ще се нуждае от повече време, отколкото при обикновена езда.

— Той може да върши тази работа и през по-голямата част от нощта, понеже след малко лунният сърп ще изгрее — прекъсна ме Фокс.

— Така е и ето защо мисля, че вероятно към обед ще стигне до Стоте дървета.

— Там ще трябва да напоят конете и поне малко да ги оставят да си отдъхнат.

— Точно така. Всъщност кой знае колко дълго Винету няма да се бави там. Познавам го. Най-важното е конете да получат вода. Що се отнася до умората им, той по-малко ще се съобразява с нея, защото знае, че после пътем ще може да ги щади, тъй като само от него зависи дали ще спрат да почиват и ще останат колкото той сметне за необходимо. Казах му от Стоте дървета нататък да се придържа право на югоизток. Ако приемем, че ще забива по един кол горе-долу на всеки километър и с тази работа няма да бърза кой знае колко, не е трудно да се пресметне къде ще можеш да се срещнеш с него.

— Well, вече съм наясно. Имаш ли още нещо да ми кажеш, мистър Шетърхенд?

— Да. Вупа-Умуги ще върви по петите му и не бива да се натъква на никакви други следи освен на индиански.

— Тогава ще трябва да си сменя ботушите с мокасини. Тук винаги имам повече чифтове, защото в тази уединеност съм принуден да се запасявам с всичко.

— Ех, да можех да получа и аз един чифт!

— И аз също — намеси се Сигурната ръка. — Иначе ще се наложи да вземем от пленените команчи. А каквото те са носили на краката си… хм-м!

— В такъв случай вероятно ще мога да ви помогна, тъй като имам различни големини. Често Боб също обува мокасини. Почакайте малко! Ще ги донеса.

Той влезе в къщата и скоро се върна с индианските обувки. След една проба стана ясно, че и за Сигурната ръка, и за мен се намират подходящи мокасини. Обухме ги, а ботушите си дадохме на Боб да ги пази, докато се върнем.

Друго беше положението с Олд Уобъл, за чиито крачища Фокс не намери никакви обувки, които да стават. Заедно с Енчар-Ко го изпратихме при команчите. Може би сред тях щеше да се намери някой с подобни крачища.

— А по отношение на Винету да не забравим най-важното — той трябва да разполага с вода — продължих прекъснатия ни разговор. — За щастие тук има мехове.

— Да — кимна Фокс. — Веднага ще ги напълня. Но сам не мога да ги мъкна, да взема ли няколко апачи?

— Разбира се! Но да не са много, иначе Вупа-Умуги ще забележи, че върви подир по-многоброен конен отряд, отколкото са ездачите на Шиба-бигк. Във връзка с това ми идва една мисъл, която много вероятно ще ни предпази от грешка или поне ще ни улесни при залавянето на команчите. Първоначално исках да тръгна с теб, мистър Шуърхенд, и с Олд Уобъл, но сега си мисля, че ще е по-добре, ако вземем с нас петдесет-шестдесет апачи.

— За разузнаване? — попита Сигурната ръка. — Но нали в подобен случай обикновено отиват колкото е възможно по-малко хора!

— Така е, но може би от предвиденото разузнаване ще излезе нещо съвсем друго. Доколкото са ни известни намеренията на команчите, Вупа-Умуги и неговият отряд първи ще достигнат Стоте дървета. Когато ги подслушвах, разбрах, че това ще стане утре вечер. Той ще пренощува там и после ще продължи да язди по коловете. Ще подмами кавалерията по следите си. Не знаем кога ще се появи тя, но това може горе-долу да се предположи, тъй като от Шиба-бигк научих, че Нале-Масиув ще дойде половин ден по-късно от Вупа-Умуги, а нали белите трябва да се очакват преди Нале-Масиув, който има задачата да ги следва по петите и да прегражда пътя им за отстъпление.

— Следователно най-вероятно войниците ще пристигнат при Стоте дървета вдругиден предобед.

— И аз мисля така. А тръгнат ли после тези бели подир Вупа-Умуги, тогава ще пристигне и Нале-Масиув и ще ги последва. Досега имахме намерение да пропуснем тези отделни отряди да минат и да ги обкръжим в поставената им клопка…

— И това е най-доброто, дори единственото, което можем да направим — обади се Блъди Фокс.

— За съжаление не е така. В момента съм много учуден, че на никой от нас не му направи впечатление каква голяма грешка щяхме да допуснем.

— Грешка ли? Защо?

— Ами размисли, та ние се каним да обградим сред кактусите два различни индиански отряда!

— Е? Какво има толкова да размислям?

— Че белите ще се намират между тях!

— А! Хм-м!

— Сега ясно ли е какво имам предвид?

— Well, наистина! — възкликна Олд Шуърхенд. — Това е толкова голяма грешка в плана ни, че просто не проумявам как не сме я забелязали!

— Щяхме да обградим индианците заедно с белите!

— И така да изгубим играта!

— Може би и не, мистър Шуърхенд, но щеше да ни бъде далеч по-трудно да я спечелим. Команчите щяха да пленят кавалерията и щяха да се сдобият със силен коз, който нямаше да бъде бит толкова лесно. Ето защо ние тримата няма да яздим сами, а ще вземем и един отряд от нашите апачи. Ще отгатнете каква е целта ми.

— Много лесно. Става въпрос за Нале-Масиув, нали?

— Да. Изобщо няма да го оставяме да влезе в клопката, а ще го пленим още при Стоте дървета.

— Великолепна идея, сър!

— Да, великолепна, наистина великолепна, стига да не беше прекалено дръзка — забеляза Блъди Фокс.

— Прекалено дръзка ли? В какъв смисъл? — попитах аз.

— Преди малко не спомена ли да вземеш само петдесет-шестдесет апачи?

— Да.

— Дали ще са достатъчни?

— Струва ми се, да.

— А аз се съмнявам. Извинявай, че съм тъй искрен да ти го кажа!

— Pshaw! Та нали, направо казано, дори е нужно всеки откровено да споделя мнението си!

— Тогава си позволявам да напомня, че вероятно Нале-Масиув ще води със себе си над сто и петдесет воини.

— Наистина така предполагаме.

— Е, как ще ги пленим с петдесет-шестдесет апачи?

— Действително ще е нещо повече от дръзко начинание, ще е направо смешна, изключително лекомислена постъпка. Но аз ще разполагам с далеч повече хора.

— Ами откъде ще ги вземеш?

— Фокс, Фокс! Нима е толкова трудно да се досети човек?

— Хм-м! Помогни ми малко, сър! Наистина не знам, откъде ще вземеш други сили!

— А кавалерията?

Той ме погледна изненадано, плесна се с ръка по челото и извика:

— Ама че съм глупак! Това се казва направо да не виждаш очевидното! Разбира се, че кавалерията ще те подкрепи, съвсем естествено! Никога не съм бил толкова глупав!

— Остава ти утехата, че и на мен тази мисъл ми хрумна едва преди няколко минути. А това е толкова близко до ума, че сигурно всяко дете щеше да се досети. Ще кажа на Енчар-Ко, че… А, ето го и него!

Вторият вожд на апачите се върна заедно с Олд Уобъл. Пак го накарах да отиде при индианския отряд, за да избере воините, които щяха да ни придружават. Старият Крал на каубоите застана пред нас в такава странна стойка, че неволно го попитах:

— Какво ти е, сър? Зле ли ти е?

— Йес, изключително много ми е зле! — кимна той.

— Къде те боли?

— Долу, съвсем долу! — посочи той с пръст към нозете си.

— Аха! Навярно краката?

— Йес.

— Мокасините…?

— Дяволите да ги вземат! — избухна гневно той.

— Намери ли си?

— И то какви!

— Достатъчно големи?

— И то колко! Толкова са големи, че човек направо би трябвало да се срамува да ги обуе! Индианецът, от когото ги взехме, няма човешки крака, а истински мечешки лапи!

— Е, и какво?

— Какво ли? И още питаш?

— Естествено!

— Хич нищо естествено няма! Бесен съм!

— Защо си бесен?

— Гръм и мълния, наистина ли не проумяваш? Бесен съм и съм извън себе си от яд, защото въпреки всичко тези чудовищни обувки не ми стават. Малки са ми.

— Наистина много неприятно!

— Не за теб, а за мен, сър! — сряза ме гневно той.

— Не се и съмнявам, мистър Кътър — рекох аз и се засмях.

— Да, смей се! Ако имаше отвратителното чувство, което изпитвам аз, нямаше да се смееш!

— Наистина ли? Да не би да си и чувствителен?

— И то как! Нима не виждаш каква печална и сгърчена стойка съм заел? Пръстите на краката ми тъй са се извили, че някой може да ги вземе за нули.

— Ами че изправи ги!

— Не става! Мокасините са твърде къси. Ти да не би да знаеш някакво средство, което да помогне срещу мъките ми?

— Да, знам.

— Какво ли е то? Та нали не мога да удължа обувките?

— Срежи ги отпред!

— Блестяща мисъл, направо блестяща! Олд Шетърхенд е най-големият хитрец, който някога е съществувал! Да ги срежа! Веднага ще го направя, незабавно! Е, пръстите ми ще надничат навън, ама туй не вреди. С удоволствие ще им доставя радостта веднъж и те да погледат Божия свят на дневна светлина.

Той извади ножа си и седна на земята, за да извърши незабавно предложената му операция.

Когато се сбогувахме с Фокс, Паркър и Холи и достигнахме с конете си лагера на апачите, шестдесет воини бяха вече готови да ни придружат.

— Има ли моят бял брат още някаква заповед за мен? — попита ме Енчар-Ко.

— Ще се погрижиш по пътя за оазиса винаги да има няколко поста. Поверих Шиба-бигк на негъра Боб, който няма да му позволява да излиза навън от къщата. Команчът мисли за бягство. Чернокожият няма да го изпуска от очи. Младият вожд в никакъв случай не може да избяга през гъстите кактуси. Ще бъде принуден да избере единствения път, който минава сред тях и така ще се натъкне на постовете.

— Какво да правим, ако се появи?

— Ще го задържите.

— Искам да кажа, ако се съпротивлява?

— Разбира се, че ще употребите сила. Искам да го пощадим, доколкото е възможно, но в никакъв случай не бива да избяга. Ако няма друг изход, ще се прости с живота си. Също така ще трябва много да внимаваш да не ни се изплъзне някой от неговите команчи.

Вече нямаше какво да си кажем и ние потеглихме тъкмо когато тънкият лунен сърп изплува над хоризонта.

Нощна езда през ширналата се под лунната светлина пустиня! С какво удоволствие бих дарил моите скъпи читатели с възможността да изпитат чувствата, които все повече и повече изпълват гърдите и карат сърцето да прелива от радост! Накратко — потънах в размисъл, почувствувах се насаме с моя Творец и като в някакъв унес продължих да яздя в нощта, докато, е да, докато Олд Уобъл ме изтръгна от мислите ми и то по такъв начин, който няма да забравя до края на живота си. Той сигурно бе разбрал какво ме вълнуваше тази нощ в този час. С язвителния си език ме накара да почувствам колко презира вярата ми в Бога и че пет пари не дава за всемогъществото на Твореца. А с какви безкрайно безсрамни и груби изрази си послужи и как ме засегна!

И колко различно бе поведението на Сигурната ръка, който след известно време се присъедини към мен и продължи да язди редом с моя жребец сред окъпаната в сребриста лунна светлина нощ. Той също бе изгубил вярата си в Бога. Но той беше търсещ дух, беше белязан от съдбата (все още не знаех как), и аз се опитах да му помогна, да го утеша, опитах се да му предам моята вяра. Колко се зарадвах, когато го чух накрая да казва:

— Ти запали за мен една светлинка, която засега виждам нейде в далечината, но имам крепката надежда, че все повече и повече ще се приближава към мен.

Думите му ме направиха щастлив. Дали наистина ми бе писано да преживея радостта да видя как една душа намира правия път благодарение на моите думи? И то душата на един мъж като Олд Шуърхенд! Обстоятелствата, отнели му вярата, сигурно са били съвсем необичайни и много трагични. Но той ги държеше в тайна и никога не говореше за тях. Тази мълчаливост не бе резултат от някакво недоверие към мен. Той просто не искаше да слага пръст в раната, която вероятно и до ден-днешен все още кървеше. Де да беше проговорил! Разбира се, без да знам или поне да подозирам, бях в състояние да сваля тежък камък от сърцето му, можех да го наведа на следата, която от дълго време напразно търсеше.

Ездата ни премина толкова спокойно и без каквито и да било произшествия, че просто няма какво да се спомене. Призори спряхме да дадем на конете си почивка, а късно следобед вляво от нас се появи първият кол и се натъкнахме на следите на Винету и неговите апачи, към които Блъди Фокс сигурно вече се бе присъединил. На около километър от това място бе забит друг кол и така, следвайки коловете, много скоро достигнахме целта си.

Както вече споменах, апачите наричаха онова място Гутеснонтин-кхаи, а команчите — Сукс-малестави. И двете имена означават Стоте дървета. Тази местност се намираше в края на пустинята и ето какво представляваше: границата между Ляно и разположената на запад зелена равнина не образуваше права линия. На места тя бе ясно изразена, другаде едва различима, като навлизаше ту в пустинята, ту в равнината, образувайки «заливи» и «носове», къде с по-големи, къде с по-малки размери. В случая ставаше въпрос за един такъв малък «залив». Той имаше формата на подкова, от чийто доста висок горен край надолу се спускаше полегат склон. В самото дъно на подковата извираше вода, която отначало се събираше в малко езерце с диаметър от около двайсетина стъпки, после изтичаше в източна посока и постепенно се губеше в пясъка. Благодарение на влагата тук имаше сочна трева, а тя бе добре дошла за конете ни. Подковообразната форма изпъкваше силно на фона на околността, защото споменатият склон бе обрасъл чак догоре с доста гъсти храсталаци, над които стърчаха тънките високи върлинести дървеса. Те бяха дали материала за коловете, с които Шиба-бигк, макар и напразно, се беше старал да обозначи за движещите се след него команчи пътя до оазиса. Ясно се виждаше откъде бяха отрязани прътите, навсякъде по земята имаше по-големи и по-малки клони, паднали под ножовете на индианците.

При извора слязохме от конете, за да пием вода, а после да оставим и конете да утолят жаждата си. Те се напиха с големи глътки, след което им дадохме възможност да пасат. Ние се разположихме край водата и за по-голяма сигурност изпратих горе на височината един апач да наблюдава местността на запад, за да не бъдем изненадани от Вупа-Умуги.

Тук искахме само да си отдъхнем за няколко часа. По-дълго не биваше да оставаме. Щом това време измина, отново напоихме конете, а после ги възседнахме, за да се отправим към мястото, където смятахме да нощуваме.

Въпросното място се намираше на около две английски мили на север от Стоте дървета и сред самата равнина образуваше долинка, която приличаше на пясъчната падина, където пленихме Шиба-бигк заедно с неговите хора.

Там имаше само пясък и нищо друго освен пясък, не се виждаше нито стръкче трева и макар само заради това на команчите едва ли щеше да им мине мисълта, че някому би хрумнало да прекара там една нощ или още по-дълго. А долчинката предлагаше сигурно скривалище и поради следната причина: ако неприятелят не се приближеше до самия й край, никога нямаше да разбере, че там има хора. Изобщо команчите нямаха никакъв повод да дойдат насам. Щом достигнахме падината, завързахме конете за забити колчета и налягахме в мекия дълбок пясък. Разбира се, оставихме един пост, легнал горе на най-високото място, за да следи кога ще пристигне Вупа-Умуги със своя отряд.

Според онова, което бях чул от Шиба-бигк, идването на индианците трябваше да се очаква тази вечер. Много ми се искаше да не закъсняват, защото престоят в нашия безводен тъжен бивак никак не беше приятен.

За щастие желанието ми се изпълни по-скоро, отколкото си мислех, понеже слънцето все още далеч не беше докоснало хоризонта, когато споменатият пост ни извика отгоре:

— Уф! Наиини пенийл! Команчите са тук!

Взех далекогледа си и заедно с Олд Шуърхенд се изкачихме горе. Макар че разстоянието бе достатъчно голямо, за да не ни забележат, наблюдавахме ги не прави, а легнали. Да, те идваха, и то по начин, който ни издаваше, че се чувстват в пълна безопасност, защото не яздеха както обикновено, когато са на бойната пътека, в тъй наречената индианска нишка, а се движеха или един до друг, или на отделни групи.

— Мислят си, че пътят им е свободен и са убедени, че пред тях няма никакъв враг. Дори не са изпратили напред съгледвачи — каза Сигурната ръка. — Всъщност това е много непредпазливо от тяхна страна.

— И аз мисля така — обадих се аз. — Ако бях на мястото на Вупа-Умуги, щях да изпратя напред разузнавачи, за да огледат местността около Стоте дървета.

— Добре, че не е постъпил така, защото тези съгледвачи вероятно щяха да открият следите ни, които водят дотук.

— Наистина! Просто разчитах на неговата безгрижност, иначе нямаше да дойдем така направо тук.

— Оттук не може да се види всичко съвсем ясно, но се надявам да не се отклонят от посоката, водеща, към Стоте дървета. Не е необходимо да се отбият кой знае колко по на север, за да ни открият.

— Сигурно няма да го направят.

— Все пак не е изключено.

— Едва ли.

— Ти мислиш, че те все още виждат дирите на Шиба-бигк и ги следват?

— Не. Сега навярно виждат храсталака и дърветата на хоризонта. А дори и да не е така, те ще разчитат на конете си, които са надушили вече водата на Стоте дървета и по това се ориентират.

Червенокожите ездачи пред нас изглеждаха големи колкото кутрета. Движеха се на изток, ставаха все по-малки и по-малки, докато накрая изчезнаха от погледа ни, без да променят посоката.

За нас бе изключително важно дали щяха да открият следите ни. Всъщност те неизбежно щяха да ги видят, само ставаше въпрос дали ще им обърнат внимание. В този случай предполагах, че щяха да ги вземат за дирите, оставени от Шиба-бигк, нали именно заради това бяхме сменили ботушите си с индиански мокасини.

Събудеха ли се в тях подозрения, сигурно незабавно щяха да се отправят към нас. И тъй с голямо нетърпение вперихме погледи на юг, откъдето трябваше да се появят в този случай. Но измина цял час, започна да тече и вторият, а не се мяркаше жива душа. Когато слънцето залезе и настъпи краткотрайният здрач, вече можеше да се каже, че няма защо да се опасяваме, че ще ни открият. Напуснахме високия край на падината и се спуснахме при нашите спътници. Олд Уобъл ни посрещна с думите:

— Значи дойдоха. Всъщност човек би трябвало да си направи удоволствието да ги изненада през нощта и да ги избие до крак.

— И това наричаш удоволствие? — попитах го аз.

— Защо не? Да не би да смяташ победата над врага за нещо трагично?

— Не, но съвсем не съм на мнение, че да отнемеш живота на сто и петдесет човека е удоволствие. Нали знаеш какво мисля по този въпрос! Както се уговорихме, ще ги оставим спокойно да продължат пътя си, а после ще ги обградим. Така, без да проливаме и капка кръв, ще ни паднат в ръцете.

— Да продължат пътя си ли, да! Ами ако утре сутринта не си тръгнат, а през целия ден останат там? Откъде ще вземем вода за нас и за конете?

— Няма да останат, можеш да бъдеш сигурен. И през ум няма да им мине да изгубят цял ден. А дори и подобна загуба на време да им е безразлична, още в ранни зори ще трябва да изоставят Стоте дървета, за да направят място на кавалерията.

— Дали тя наистина ще дойде?

— Съвсем скоро ще разберем.

— От кого?

— От команчите.

— Ще ги подслушаш ли?

— Да.

— Чудесно! Чудесно! И аз ще дойда!

— Не е необходимо!

— И да не е необходимо, пак ще дойда!

— В положение като нашето се върши само най-необходимото, всичко останало отпада. В противен случай ще се изложим на опасности, които иначе лесно могат да се избегнат.

— А безопасно ли е да подслушваш индианците?

— При определени обстоятелства, да.

— А не е ли уместно да вземеш някой, който да ти помага?

— Да ми помага? Хм-м! Да не би ти да искаш да ми помагаш?

— Йес.

— Благодаря! Къде-къде предпочитам да разчитам на себе си, отколкото на теб, мистър Кътър.

— Значи наистина искаш да тръгнеш сам?

— Не. Мистър Шуърхенд ще ме придружи.

— Защо не аз?

— Защото тъй искам. Нека с това приключим въпроса.

— Значи в него имаш по-голямо доверие, отколкото в мен?

— Дали е така, или не, е все едно. Ще взема него, а ти оставаш тук!

По лицето му личеше, че на езика му бе някакъв гневен отговор, но се овладя и замълча. Поради неговата непредпазливост той щеше да е последният човек, когото бих взел със себе си, за да подслушвам команчите!

Тъй като мислех, че индианците ще тръгнат още в ранни зори, можеше да се предположи, че щяха да легнат да спят рано. Следователно, ако исках да ги подслушам и действително да чуя нещо важно, не биваше да изчаквам твърде дълго. Ето защо след като се стъмни, останах в падината не повече от час и тогава заедно с Олд Шуърхенд поехме на път. По-късно, когато изгрееше луната, щеше да е по-трудно да се скрием от очите на стражите.

Тръгнахме по собствените си следи и щом достигнахме Стоте дървета, най-напред се насочихме към гребена на подковообразния «залив» както ни повеляваше предпазливостта, за да разузнаем дали там има разположени постове. Измина доста време, докато претърсим целия полукръг, без да открием никакъв команч. Вупа-Умуги не беше оставил горе нито един страж. Сигурно бе изключително самоуверен.

Долу край езерцето горяха няколко малки огъня, поддържани с отрязаните клони, които бяхме видели пръснати наоколо. Изглежда, при извора бе седнал вождът с най-знатните си воини. Другите се бяха разположили от двете страни на поточето, но докъде, не можехме да видим. Не се виждаха и конете, твърде тъмно беше, за да открием къде стоят. А дали по-надолу в посока към Ляно бяха разположени постове, това също оставаше неясно, но ни беше и безразлично, защото нямахме намерение да отиваме в онази посока.

Задачата ни беше да се доближим до вожда колкото е възможно повече, та в най-благоприятния случай да чуем какво говори. И така започнахме да се промъкваме навътре в гъсталака, спускайки се между храстите надолу по склона. Олд Шуърхенд ме следваше по петите. Не ни беше лесно, защото всеки миг изпод краката ни можеше да се свлече част от извънредно ронливата и песъчлива почва, а шумът щеше да ни издаде. Индианците бяха така притихнали, че подобен шум непременно щеше да стигне до слуха им. При всяка крачка първо внимателно протягах крак напред, за да проуча предварително съответното място. Придвижвахме се бавно, много бавно, и за това спускане сигурно изгубихме цял час, но най-сетне се озовахме зад един гъст храст, който се намираше толкова близо до извора, че можехме да чуваме разговора на лагеруващите край него индианци… стига изобщо да разговаряха.

Ала те мълчаха. Безмълвно и неподвижно седяха един до друг, загледани в трептящите пламъци на огъня, а миризмата издаваше, че неотдавна бяха пекли месо. Почакахме четвърт час, а после още толкова, но никой не наруши тишината и ако от време на време някой от индианците не размърдваше ръка, за да сложи малък клон в огъня, човек можеше да си помисли, че има пред себе си някакви статуи. Ето че тъкмо когато Олд Шуърхенд ме побутна с мълчаливия, но осезаем въпрос дали няма да е по-добре да се връщаме, изведнъж нейде по-надалеч извън бивака проехтя силен вик, последван и от други викове. Значи там имаше постове и те, изглежда, бяха забелязали нещо необикновено, защото виковете, зачестиха и станаха толкова настоятелни, че вдигнаха на крак целия лагер. Вупа-Умуги светкавично се изправи. Другите край него също наскачаха. Шумът ставаше все по-силен, а виковете се чуваха ту от една, ту от друга страна. Звучаха точно така, сякаш гонеха някого, за да го заловят. Обзе ме безпокойство, от което не можех да се отърся въпреки голямото си желание.

— Какво ли е това? — попита ме тихо Сигурната ръка.

— Сякаш гонят насам-натам някакъв човек — отвърнах му аз също шепнешком.

— Да, там има някой, когото искат да заловят. Не е лъжа. Ясно може да се долови. Кой ли ще е той? Да не би…? — Той не доизрече въпроса си.

— Какво искаше да кажеш? — попитах го.

— Нищо, сър! Би било наистина голямо безумие от негова страна!

— От чия страна?

— От… но не, не е, възможно!

— Възможно е. Знам за кого мислиш.

— Е? За кого?

— За Олд Уобъл.

— Мътните го взели! И ти ли така мислиш?

— Може да се очаква от него.

— Да, направо се е побъркал тайно да се промъква до неприятеля и понеже толкова много искаше да дойде с нас… Я слушай!

Отляво, нейде извън лагера, се разнесе вик:

— Сус така! Един мъж!

И веднага след това отдясно, от другата страна на храсталаците, чухме някой да вика:

— Сус кава! Един кон!

После стана тихо, но повече със слуха си, отколкото със зрението доловихме някакво раздвижване, което все повече се приближаваше. Отляво, а след това и отдясно докараха някого или домъкнаха нещо. Кой ли или какво ли можеше да е то?

Не бе необходимо дълго да чакаме, за да разберем. За наш ужас опасенията, които изказахме, се сбъднаха. Неколцина от команчите доведоха… Олд Уобъл. Беше обезоръжен и целият овързан с ремъци. А само секунди след това докараха и коня му. Значи ни беше последвал и то на кон. Каква щуротия! От опит знаех, че от него може да се очакват подобни своеволия, но да се реши да се промъква към индианците на кон, все пак не го смятах за способен чак на такава глупост.

Със своята нелепа постъпка той не само ни поставяше в голямо затруднение, но ни излагаше и на съвсем явна опасност. Команчите веднага щяха да си кажат, че не е сам и че с него има и други спътници. Всъщност тревогата за самите нас повеляваше незабавно да се отдалечим, но имахме ли това право? Не трябваше ли да направим тъкмо обратното, да останем, за да видим какво щеше да се случи? Въпреки голямата си непредпазливост Стария все пак беше хитрец. Може би щеше да му хрумне някакво оправдание, тъй че да разсее подозренията на индианците.

— Уф! Олд Уобъл — възкликна Вупа-Умуги, щом съзря Стария. — Къде го заловихте?

Команчът, към когото бе отправен въпросът, отговори:

— Лежеше по корем в тревата и се промъкваше насам като койот, отиващ да търси плячка. Конете ни станаха неспокойни, защото надушиха неговия жребец, който той беше вързал отвъд нашите постове.

— Оказа ли съпротива?

— Pshaw! Искаше да избяга и ние го погнахме насам-натам като краставо куче, но щом го заловихме, не посмя да се отбранява.

— Забелязахте ли и други бели?

— Не.

— Тогава вървете и потърсете следите им! Този стар бледолик едва ли е сам тук в началото на пустинята.

Воинът се оттегли, а вождът заедно със своите хора пак седна на земята толкова спокойно, сякаш абсолютно нищо не се бе случило. Отправи заплашителен поглед към Олд Уобъл, който, подкрепян от двама команчи, стоеше изправен пред него, после заби ножа си в земята и каза:

— Ето къде е ножът на разпита. Той може да те убие, но може и да ти подари живота. От теб зависи. Ако ни кажеш истината, ще се спасиш.

Краля на каубоите извърна очи към храсталаците в посока към нас, като явно ни търсеше, но за щастие това бе само съвсем кратък поглед. Ако не се беше овладял навреме, много лесно можеше да ни издаде.

— Къде са спътниците ти? — попита вождът.

— Нямам спътници — отвърна Стария.

— Сам ли си?

— Да.

— Това е лъжа!

— Истина е!

— Ще ги търсим и ще ги намерим.

— Жив човек няма да намерите.

— Ако се окаже, че лъжеш, ти ще си виновен за ужасната смърт, от която ще умрете.

— Тогава нареди на хората си да търсят. Нямам нищо против.

— Какво правиш тук, където започва пустинята? Нима ще се опиташ да се оправдаеш, че си дошъл да ловуваш?

— Не, Олд Уобъл не е толкова глупав. И все пак наистина бих казал, че съм дошъл на лов.

— Ами какво искаш да ловуваш? Та тук няма никакъв дивеч.

— Намира се и то доста.

— От кой вид? — Вупа-Умуги презрително се изсмя.

— Червен дивеч[34].

— Уф!

— Да, червен дивеч, което ще рече индианци. Дойдох тук на лов за индианци.

Той беше много смел. Вероятно разчиташе на нас. Изглежда, беше убеден, че се крием нейде наблизо и го чуваме. И много вероятно смяташе за съвсем естествено, че няма да го изоставим в незавидното му положение. Но, разбира се, лесно може да се предположи, че този път се лъжеше. Щом с неблагоразумието си сам се беше насадил на пачи яйца, нека сега сам се оправя. Преди всичко трябваше да се погрижим за себе си и да внимаваме да не заловят и нас. Нямахме право да рискуваме живота си, за да го освободим, при което щяхме да заложим на карта успеха на целия си хубав план тъй лекомислено, както и той бе постъпил.

Смелият отговор на Стария бе слисал вожда. Просто си личеше по израза на лицето му. Той мрачно смръщи вежди и със заплашителен тон каза:

— Нека Олд Уобъл внимава да не предизвика гнева ми!

— Защо е тази заплаха? Нали рече да ти кажа истината!

— Да, но не я казваш!

— Докажи го!

— Куче, как можеш ти, който си наш пленник, да искаш от мен доказателства! Собствените ти думи са доказателство, което те уличава в лъжа. Ти каза, че си бил тук на лов за команчи. Нима е възможно един-единствен човек да тръгне на лов за десет пъти по петнайсет червенокожи воини?

— Не е.

— И все пак твърдиш, че си сам!

— Така е. Но тук съм само като разузнавач. Другите ме следват. И ви предупреждавам! Направите ли ми нещо лошо, те жестоко ще ви отмъстят за мен.

— Pshaw! Кои са хората, с които се осмеляваш да ни заплашваш?

— Всъщност не би трябвало да ви казвам, защото изобщо не подозирате, че са по петите ви. Но ми доставя удоволствие още отнася да ви отворя очите, което не е никаква грешка, тъй като е невъзможно да им се изплъзнете.

Стария изкриви покритото си с бръчки лице в победоносна гримаса и продължи:

— Познаваш ли вожда Нале-Масиув?

— Разбира се, че го познавам.

— Той се осмели да нападне бели ездачи и те го разгромиха.

— Уф! — беше единственият отговор на Вупа-Умуги.

— После прояви непредпазливостта да изпрати до вас вестоносци. Кавалерията откри дирите им и ги проследи.

— Уф!

— Дирите отведоха войниците при Синята вода, където сте били на бивак. Но вие вече го бяхте напуснали. Тогава те продължиха да ви преследват и ме изпратиха напред като съгледвач, за да открия къде ще лагерувате днес. Вярно, че ме пленихте, но ще се видите принудени да ме освободите, защото те са по петите ми и ще ви избият до крак!

«Слава Богу!» — рекох си мислено, защото това беше най-доброто, та дори единственото, което можеше да измисли. Само така бе възможно да се разсеят подозренията им и да ги накара да повярват, че действително е сам. Да, той си оставаше стар хитрец, но това ни най-малко не смекчи яда ми към него.

Вупа-Умуги направи презрително движение с ръка и рече:

— Нека Олд Уобъл не тържествува предварително! Него го наричат Изтребителя на индианци и ние всички знаем много добре, че куршумите и ножът му никога не са проявили милост към някой червенокож воин. Много се радваме, че го спипахме и нямаме намерение да го освобождаваме. Напротив, той ще умре на кола на мъченията и с най-големите и отбрани изтезания и болки ще изкупи всички убийства, извършени от него!

— Така говориш сега, но ще стане съвсем иначе — отвърна му Кътър с тон на превъзходство.

— Куче, не бъди толкова дързък! — сряза го вождът. — Наистина ли мислиш, че си ни казал нещо ново? Отдавна знаем, че белите войници са се били с Нале-Масиув. Те са го победили, но само временно, защото той е изпратил до селото си вестоносци, за да доведат други сто воини.

— Ах, тъй ли? — възкликна Олд Уобъл, като се престори на разочарован.

— Да — продължи вождът, като сега вече неговият тон стана тържествуващ. — Ние също знаем не по-зле, че тези бели кучета са по петите ни. Самите ние искахме тъй да стане, подмамихме ги подир нас, за да ги унищожим.

— Отворил си една уста и ми разправяш всичко това само за да ме сплашиш, което, разбира се, няма да ти се удаде.

— Мълчи! Каквото казвам, е истина! Искате да ни погубите, но самите вие ще бъдете избити до последния човек!

— Pshaw!

— Мълчи! Аз ти казвам, че ви поставихме клопка, от която няма измъкване.

— Да, може би, ако сме толкова глупави да влезем в нея.

— Та ти вече влезе, вече си в нея!

— Толкоз по-внимателни и предпазливи ще бъдат белите войници.

— Те също ще влязат в нея, нищо друго не им остава.

— Охо!

Това пренебрежително възклицание на съмнение още повече вбеси вожда. Той грубо се сопна на Стария:

— Ако кажеш само още една такава дума, ще наредя да ти запушат устата! Ние дойдохме от Синята вода до тук само за да ни последват войниците. Ще изоставим и този лагер, за да ги подмамим в пустинята, където ги чака окаяна смърт.

— Смърт ли? Те ще се бият с вас и ще ви победят!

— Няма да има никаква битка. Ще ги подлъжем да навлязат далеч навътре в пясъците, където няма вода. Там ще загинат от жажда, без да имат някаква полза от оръжията си.

— Едва ли ще се оставят да ги подмамите.

— Ще се оставят. Сигурен съм. Мислиш ли, че нямаме очи и уши? Тази нощ войниците ще бивакуват само на няколко часа езда зад нас и сутринта по някое време ще бъдат тук, но тогава нас няма да ни има и те ще продължат по петите ни. Ала след тях идва Нале-Масиув с много повече от сто воини. Така те ще попаднат между него и нас, между глада, жаждата и нашите пушки и ще измрат като псета.

— Мътните го взели! — извика Олд Уобъл с такъв глас, сякаш бе силно изплашен.

— Да, ужасът те сковава вече, нали! — изсмя се злобно вождът. — Най-после ще проумееш, че сте загубени. Но и за нещо друго искам да си поговорим. Къде са бледоликите, които бяха заедно с теб при Синята вода?

— Бледолики ли? Кого имаш предвид?

— Поразяващата ръка.

— А, него значи!

— Да, него. И Сигурната ръка, когото ни отмъкнахте, както и всички останали.

— Не знам къде са.

— Не лъжи!

— Не лъжа. Как мога да знам къде са сега?

— Нали бяхте заедно!

— Да, но само през оня ден, после се разделихме.

— Не ти вярвам. Решил си да не казваш, че са при войниците!

— При войниците ли? И през ум няма да им мине подобно нещо. Поразяващата ръка не е човекът, който ще се присъедини към такива хора, та да изгуби самостоятелността си. Или може би си мислиш, че той ще се унижи да стане техен шпионин?

— Олд Шетърхенд е горд — призна вождът.

— Не е само това. Той е приятел както на белите, тъй и на червенокожите. Е, нима тогава ще се намеси в избухналата между вас война?

— Уф, звучи правдоподобно.

— А нима не сключи с теб мир при Синята вода?

— И това е вярно. Но къде е сега?

— Тръгна надолу по течението на Рио Пекос, за да се срещне с Винету във вигвамите на апачите мескалеро.

— Сам ли препусна на коня си?

— Не, другите останаха с него.

— А защо не го придружи и ти?

— Защото исках да се присъединя към войниците, чийто скаут съм в момента.

— Нима наистина си тръгнал съвсем сам? Не ти вярвам. Последните ти думи отново събуждат подозренията ми. Поразяващата ръка е при вас!

— Не е!

— Убеден съм в това!

— Смятах Вупа-Умуги за далеч по-умен човек, отколкото се показва. Та нима не проумява, че с тези съмнения се злепоставя?

— Не. Защо?

— Жалко. А нима Поразяващата ръка по време на боен поход не струва повече от сто воини? Нима в това отношение Сигурната ръка не му е равностоен? Ако при нас се намираха толкова прочути мъже, нямаше ли да ти кажа, за да те сплаша, та да не посягаш на живота ми?

— Уф! — кимна вождът в знак на съгласие.

— Ако можех да те заплаша с тези двама бледолики, това щеше да бъде за мен голямо предимство. А щом не го правя, трябва да разбереш, че наистина не са при нас.

— Уф! — прозвуча отново потвърдително.

— И така, ако исках да измисля някоя лъжа, щях да предпочета да кажа, че двамата са нейде наблизо и ще ме спасят, а нямаше да го отричам. Ако Вупа-Умуги не го разбира, тогава не е много добре с ума!

— Куче, какво те интересува моят ум! Сега знам как стоят нещата и всичко ще зависи от това, дали воините ми, пръснали се из цялата околност, за да я претърсят за твои спътници, ще намерят някого, или не. Но във всички случаи си загубен. Не мисли, че ще те убием незабавно! Няма да направим толкова лека участта на Изтребителя на индианци. Ще те вземем с нас, за да може цялото ни племе да види как умираш и да ликува над мъките ти. А трябва да си с нас и за да се убедиш със собствените си очи, че казвам истината, като твърдя, че бледоликите войници ще загинат в пустинята като псета. Е, какво има, какво ще ми съобщиш?

Този въпрос бе отправен към един индианец, който се приближи на кон и скочи на земята. Той му отговори:

— Обиколихме и претърсихме цялата околност, но нищо не открихме. Явно този бледолик е дръзнал да се приближи до нас съвсем сам.

— Ще заплати тази дързост със живота си. Вържете му и краката и го стегнете целия с ремъци така, че да не може да се помръдне! Нека го пазят петима воини, които ще отговарят за него с главите си. Изпратете постове по горния край на падината, за да не може никой да ни обвини в непредпазливост!

Разбира се, той бе допуснал вече тази непредпазливост и така значително ни беше улеснил тайно да се промъкнем до лагера им. Сега най-важното беше бързо да се отдалечим, а не да чакаме, докато горе поставят стражи, в противен случай се излагахме на опасността да бъдем открити от тях. И тъй възможно най-бързо, но и най-безшумно запълзяхме обратно нагоре по склона, при което, разбира се, не се забавихме толкова много, както при спускането.

Щом се озовахме горе, най-напред побързахме да се отдалечим на достатъчно разстояние, за да не могат да ни видят или чуят. После позабавихме крачка.

— Е, сър, какво ще кажеш сега? — попита ме Сигурната ръка.

— Неприятно, да, много повече от неприятно! — отвърнах му аз.

— Стария пак ни изигра лош номер.

— За щастие е по-лош за него, отколкото за нас.

— Да. Но след като забърка кашата, той съвсем не се държа лошо.

— Жалко, страшно жалко за него! Иначе е мъжага и половина и, ако нямаше навика да постъпва толкова безразсъдно и на своя глава, щеше да има голяма полза от него. Ала както стоят нещата, човек трябва да внимава с него повече, отколкото с някой грийнхорн. Той е такъв тип, който е най-добре да бъде сам, защото иначе става опасен за всички хора, към които се присъедини.

— Естествено се надява на помощта ни.

— Разбира се. Ще го измъкнем от плен.

— Дали ще е възможно?

— Да. Не бива да го изоставяме.

— Значи искаш да го освободим още тази нощ?

— Не, няма как.

— Хм-м, мисля, че това няма да те затрудни.

— Благодаря ти за доверието! Ако казах, че не е възможно, нямах предвид самото му освобождаване. Защо да не го освободим ние двамата още тази нощ? Струва ми се, че сме вършили и далеч по-трудни неща. Вярно, че ще рискуваме живота си, но съм убеден, че ще успеем, обаче индианците ще узнаят, че сме тук, а точно това не бива да става. Нима ще поставим под въпрос целия си хубав, тъй добре обмислен план заради един човек, който непрекъснато го заплашва с провал, като върши все нови и нови щуротии?

— Не, няма.

— В момента животът му не е застрашен, нали го чухме. Е, вярно, положението му не е розово, но сам си е виновен и нека това му бъде заслуженото наказание. Команчите ще го вземат със себе си, нищо не можем да направим сега. Но по-късно, когато влязат в клопката, ще се видят принудени да го освободят.

— Ако не го използват като заложник.

— Pshaw! Естествено няма да се съгласяваме с подобни условия.

— За мен си остава съвършено необяснимо как човек и то на неговата възраст, може непрестанно да върши подобни номера. Вече получи достатъчно добри уроци.

— Не му помагат, защото на него му е направо невъзможно да се подчинява на други хора.

— Да вземе да тръгне подир нас и той да се промъква до индианския лагер! И на всичко отгоре на кон! Човек не може да нарече това другояче освен лудост! Не си ли на същото мнение, сър?

— Да, но както се казва, всяко зло за добро. Можем само да се радваме, че е взел и коня си.

— Защо? — Защото команчите сигурно щяха да го търсят и нямаше да мирясат, докато не разберат къде е.

— Аха! И щяха да ни открият!

— Разбира се. Колкото и да е невероятно, че на някой може да му дойде откачената мисъл да вземе тайно да се приближава към индиански лагер на кон, все пак съм доволен, че е станало така. Вождът се успокои и воините му няма да претърсват повече околността.

— Хм-м! Да се надяваме!

— Убеден съм в това. Дори отново да го обземат подозрения, той вече няма да има време да предприеме продължително издирване. Нали чухме, че кавалерията скоро ще бъде тук. Дотогава той трябва да е изчезнал.

— За щастие е така и можем да кажем, че поне ние двамата постигнахме целта си. Отначало нямаше никакви изгледи да чуем и научим нещо, и едва появяването на стария Уобъл развърза езика на вожда. Значи благодарение на Кътър успяхме да подслушаме нещичко. Можем да му го зачетем като смекчаващо вината обстоятелство, ако се окажем склонни да му простим.

— Благодаря за предложението! Достатъчно често му прощавах, сега вече край! В случая не може да има смекчаващи вината обстоятелства. Там, където непрестанно става въпрос за свободата и живота ти, би било чисто самоубийство, ако не се защитиш срещу подобен род опасности. А единственият вид защита в случая се състои в това, да направиш невъзможно повтарянето на такива номера.

— Как?

— Като се разделим със стария Уобъл. Аз се отказвам от компанията му. Щом го освободим, нека върви където си иска. Вярно, отначало се радвах, че се запознах с него, но той ми отрови радостта. Вече наистина не е никакво удоволствие да си заедно с него и да го гледаш как непрекъснато върши глупости. В такъв случай предпочитам да съм с най-неопитния новак. Грийнхорнът се подчинява и следва съветите на опитния уестман, понеже съзнава собствената си неопитност, а тук си имаме работа с един стар horseman[35], който се гордее, че някога са го наричали Краля на каубоите и в гордостта си смята, че е под достойнството му да се подчинява на чужда воля. Добрият каубой може да е отличен пастир и ездач, а може би и сносен стрелец. Но за да бъдеш свестен уестман, са необходими много повече качества!

Бях се разпалил и навярно щях да продължа да мърморя, ако не бяхме достигнали нашия бивак.

Щом апачите научиха, че Олд Уобъл е пленен от команчите, най-възрастният от тях, онзи, който имаше правото да говори и от името на останалите, каза:

— Старата бяла коса възседна коня си и се отдалечи, без да ни пита. Трябваше ли да се опитаме да го спрем?

— Не — отговорих му. — В никакъв случай нямаше да се вслуша в думите ви. Но защо се е качил на коня си, вместо да тръгне пеша? Знаете ли причината?

— Знаем я, защото ни я каза. Това бе единственото нещо, което ни каза. Взе коня, понеже бързаше. Искаше да стигне до лагера на команчите преди вас, а после да ви изпревари и на връщане.

— За да се бие после пред нас в гърдите! Е, вече има всички основания да разтръби навсякъде «славата» си. Погрижи се бдителността на постовете да не отслабва! А сега да лягаме да спим, защото при изгрев слънце трябва да сме на крак.

Но не можах да спя добре, тъй като ядът ми, предизвикан от Кътър, дълго държа очите ми отворени и когато при изгрев слънце ме събудиха, не си бях отспал.

За нас бе важно да наблюдаваме потеглянето на команчите. Вярно, виждахме тъмната ивица, образувана на южния хоризонт от Стоте дървета, но самите индианци не ни бе възможно да различим. Ето защо взех далекогледа и заедно с Олд Шуърхенд напуснахме нашия лагер, за да скъсим разстоянието до тях. Нейде по средата на пътя седнахме на земята и зачакахме. Не измина много време и противниците ни започнаха да излизат от храсталаците. Отдалечавайки се, те яздеха също както на идване, не в индианска нишка. Това те правеха с цел да оставят широка, ясно видима диря и така да улеснят кавалерията в преследването. Както и бяхме предвидили, за пътепоказатели използваха коловете, за които мислеха, че са поставени от Шиба-бигк. Нямаха никаква представа, че междувременно те бяха разместени.

След като изчезнаха в далечината на югоизток, ние зачакахме в най-голямо напрежение повече от час. И ето че по едно време откъм запад изникнаха шест конници, чийто път явно водеше към Стоте дървета.

— Това са драгуните — обади се Сигурната ръка.

— Да — потвърдих аз. — Тези са съгледвачите, изпратени напред от командира, за да открият команчите.

— Тогава той е по-предпазлив от Вупа-Умуги, който се появи направо с целия си отряд, без да изпрати разузнавачи.

— Вупа-Умуги беше съвсем уверен в безопасността си, докато командирът не знае дали команчите са все още тук, или не са. Впрочем изпращането на разузнавачи толкова строго се спазва във войската, че този офицер би се провинил в непростима грешка, ако пропусне да вземе подобна предохранителна мярка.

— Какво ще правим сега? Ще отидем ли при тях?

— Не.

— Защо? Най-бързият начин да свършим тази работа ще е да кажем на разузнавачите им, че индианците са си тръгнали. Тогава няма да е необходимо да си губят времето в търсене.

— Прав си, но много ми се иска да си направя една шега.

— Каква шега?

— Когато пристигнах в лагера им отвъд Мистейк каньон, техният командир не се отнесе много сериозно към мен и се държа с мен като с новак.

— Глупак!

— Хм-м! Едва ли можеше да постъпи иначе, защото се представих за търсач на гробове.

— Търсач на гробове ли? Това пък какво е, сър?

— Метнах ги, че изследвам произхода на индианците, а за такъв учен са особено важни разкопките, и то на старите гробове.

— Аха, тъй значи! И той ти повярва?

— Да.

— Тогава е точно това, което вече казах, а именно глупак!

— Възможно е. Но дори Паркър и мъжете, които бяха заедно с него, ми повярваха и допуснаха да ги заблудя.

— Невероятно! Който те види, който огледа цялата ти външност и прецени твоя нрав и характер, непременно ще забележи, че не си нищо друго освен…

— Освен уестман ли? — прекъснах го аз.

— Йес.

— Тогава се преструвах, а и облеклото ми изглеждаше съвсем иначе. Наистина не бе кой знае колко трудно да ме вземат за грийнхорн. Много ми беше забавно, че стана така, и сега страшно ми се иска да видя физиономията на командира, когато се срещнем тъй неочаквано в лишената от живот пустиня Ляно Естакадо.

— Значи ще има малко театър, така ли?

— Да.

— Тогава ще искаш отначало да отидеш при него без нашите апачи?

— Да.

— И без мен ли?

— Ти можеш да дойдеш.

— Чудесно! Много ми се ще да чуя какво ще каже, като разбере, че мнимият изследовател на гробове не е някой друг, а Поразяващата ръка. Сигурно ще направи страшно умна физиономия.

С помощта на бинокъла забелязахме, че шестимата ездачи се разпръснаха и така достигнаха Стоте дървета. Постъпиха много хитро, но, разбира се, не знаеха, че е излишно, понеже команчите си бяха отишли.

След като изчезнаха от очите ни, изминаха не повече от десетина минути и ето че отново видяхме един от тях, който се връщаше в пълен галоп, за да доложи на командира си, че може да продължи ездата, защото врагът бе напуснал Стоте дървета. Не бе изминал и час, когато видяхме драгуните. Върнахме се в нашия лагер, за да си вземем конете и да дадем на апачите указанието да ни последват след един час.

Отначало яздехме бързо, но когато вече бе възможно да ни видят от Стоте дървета, забавихме ход, повлякохме се като хора, които разполагат с много време, защото нямат никаква важна работа. Щом се приближихме на около хиляда крачки от храсталаците, забелязахме, че там има няколко поста. Не можахме да видим останалите, защото те бивакуваха във вътрешността на «залива». Постовете ни забелязаха и доложиха за нас. Ето че иззад храстите се появиха няколко войници, за да ни огледат. Тъй като бяхме само двама и то бели, спокойно изчакаха да се приближим.

— Стой! — подвикна ни най-предният пост. — Откъде идвате?

— Оттам — отвърнах му, като посочих зад гърба си.

— А накъде сте тръгнали?

— Натам! — при което посочих към лагера.

— Какво ще правите там?

— Ще поотдъхнем.

— Кои сте вие?

— Засега не те засяга, това е работа само на твоя офицер!

— Охо! Мое задължение е да ви разпитам, а вие трябва да ми отговаряте!

— Ако ни се иска, да, но тъй като не ни се иска, няма да отговаряме!

— Тогава ще стрелям!

— Опитай де! Преди да вдигнеш пушкалото си, ще бъдеш вече труп!

При тези думи насочих карабината «Хенри» към него и продължих:

— Тук и ние и вие имаме еднакви права. Ние също можем да питаме: «Кои сте? Откъде идвате? Какво търсите тук? Кой е офицерът, който ви командва?»

— Какво? Заплашваш военен пост с пушка?

— Ами да. Нали виждаш!

— А знаеш ли, че в такъв случай можеш да се простиш с живота си?

— Глупости! Куршумите ни улучват също тъй безпогрешно, както и вашите. А сега ни остави на спокойствие! Искаме да отидем при езерото.

Заобиколихме храсталака и се насочихме към извора, край който вече бе издигната офицерската палатка. Постът не ни попречи, но войниците, които бяха чули отговора ми, изтичаха напред, за да кажат на командира как сме се държали, и що за опърничави типове сме ние двамата. Застанал пред палатката, командирът изслуша доклада им и сбърчил заплашително чело, зачака появяването ни. Но щом се приближихме достатъчно, той ме позна и извика:

— Good luck! Та това е гроботърсачът! Е, от него могат да се очакват такива щуротии. Представа си няма от подобни неща. Какво ли знае за военно положение и за задълженията на поста, когато някой откаже да му се подчини!

Докато говореше, ние се приближихме до него и скочихме от конете.

— Good morning, sir! — поздравих непринудено. — Разреши ни да се настаним тук! Имаме нужда от вода и ние, и конете ни.

Той гръмко се разсмя и се обърна към офицерите, които се присъединиха към кикота му:

— Вижте този човек, мешърс! Вероятно си го спомняте. Този тип е оригинал и половина, а главата му е пълна с най-чудновати приумици. Разбира се, няма дори и представа, че всъщност нашите постове е трябвало да го застрелят. Срещу подобна глуповатост и боговете са безсилни. И тъй, да му подарим животеца, дето още мъждука в него. Намерил си е и другар, който вероятно му е лика-прилика. Такива хора спокойно можем да приемем в лагера си, без да се боим, че с нещо ще ни напакостят.

После той отново обърна глава към нас и продължи:

— Да, можете да останете тук и да пиете колкото си искате вода. Знам, че ви е страшно необходима, тъй като твърде вероятно вашите мозъци не съдържат нищо друго освен вода.

Пуснахме конете си на свобода и седнахме до извора. Взех кожената чаша за пиене от пояса си, внимателно гребнах вода, изпих я много бавно и едва тогава отвърнах:

— Мозъците ни съдържали вода? Хм-м! А ти, сър, нима не пи също?

— Разбира се, че пих. Какво искаш да кажеш?

— Че и на теб водата ти е била необходима.

— И…?

— И от това за мозъка ти може да се направи същия извод, както и за нашите.

— Мътните го взели! Искаш да ме обидиш, така ли?

— Не.

— Но това беше обида!

— Хайде де! Само си помислих, че трябва да бъда към теб точно толкова учтив, колкото и ти към нас.

— Ето ти на! Този човек не знае какво говори. Скита се из страната и разкопава стари гробове, за да търси изгнили кости. Как да не си наясно тогава, че не бива да обръщаш внимание на онова, което казва.

За да илюстрира по-добре думите си, той се почука по челото с върха на показалеца си, а после ме попита:

— Сър, откри ли много такива гробове?

— Нито един — отвърнах му.

— Не е трудно човек да се досети. Който иска да намери индиански гробове, не бива да се отправя към дивата Ляно Естакадо.

— Ляно Естакадо ли? — попитах аз привидно слисан.

— Да!

— Ами къде се намира тя?

— Не знаеш ли?

— Знам само, че била някаква много печална местност.

— О, sancta simplicitas[36]! Значи не знаеш къде се намираш?

— В прерията, тук край това хубаво езерце.

— И накъде се каниш да продължиш?

— Натам — посочих на изток.

— Натам ли? Тогава ще навлезеш в Ляно Естакадо!

— Наистина ли?

— Да. Можеш да благодариш на Бога, че ни срещна. Та ти нямаш никаква, представа, че се намираш в окрайнините на пустинята! Продължиш ли да яздиш в тази посока, очаква те окаяна гибел!

— Хм-м! Тогава ще се върнем.

— Да, трябва да се върнеш, сър, иначе ще те изгълтат лешоядите.

— И вероятно няма да се натъкнем в Ляно на никакви гробове?

— Поне не на такива, каквито търсиш. Пишеш се за учен, а не знаеш, че всичките ти издирвания са напразни!

— Напразни ли са? Защо?

— Нали ни каза, че искаш да изкопаеш стари останки, за да разбереш по тях откъде произхождат червенокожите?

— Да, разбира се.

— Значи можеш да имаш полза само от стари, прастари гробове, така ли?

— Да.

— А ето че се скиташ из прерията и изобщо в Далечния запад, където наистина има гробове, ала те са нови!

— Хм-м! — промърморих замислено.

— Трябва да копаеш там, където са живели измрелите преди много време индиански племена. Не съм ли прав?

— Всъщност, да.

— Тогава напусни Запада! Гробовете, които търсиш, не се намират западно от Мисисипи, а източно. Този добър съвет мога да ти дам. Виждаш докъде се простира твоята ученост, щом други хора трябва да ти посочват правия път!

— Well! Тогава пак ще се прехвърля отвъд Мисисипи.

— Тъй те съветвам. А там ги няма и многобройните опасности, на които си изложен тук.

— Опасности ли? Хайде де!

— Какво? Не знаеш, че съществуват опасности ли?

— Откъде може да го знае човек като мен?

— Ами индианците!

— О, те няма да ми сторят никакво зло!

— Никакво зло? Какво лекомислие! Или каква неосведоменост! Изглежда, нямаш представа, че тъкмо сега команчите са изровили бойната секира. Избиват всичко живо — и червенокожи и бели!

— Но не и нас!

— Защо пък тъкмо вас няма да убият?

— Защото не сме им направили нищо лошо.

— Слушай, наивността ти наистина е прекалена! Тези индианци нямат милост към никого!

Поклатих невярващо глава. Тогава той гневно ми се тросна:

— Така е както ти казвам! И трябва да си ми благодарен, че те предупреждавам, сър. А всъщност накъде се отправихте след като напуснахте бивака ни отвъд каньона?

— Все на изток.

— А после?

— После стигнахме до езерото, наречено от индианците Синята вода.

— Синята вода? — извика той учудено, кажи-речи, изплашено. — Точно там се бе разположил на лагер един доста голям отряд на команчите!

— Ами? — възкликнах аз, преструвайки се, че нищо не знам.

— Ами-и-и? — имитира ме той. — Та нима не ви видяха и спипаха?

— Да са ни видели? Може би? Да са ни спипали? Не! Дори си направихме удоволствието да поплуваме в езерото.

— И не ви заловиха, така ли?

— Не. Като се поразмисля, ми се струва, че ако ни бяха заловили, сега нямаше да седим тук.

Тогава той отново се разсмя и извика:

— Наистина правилен извод, съвършено правилен! Щяха да ви убият и скалпират!

— Сър, тая работа не става тъй лесно, както, изглежда, си мислиш!

— Какво искаш да кажеш?

— Щяхме да се отбраняваме.

— Срещу сто и петдесет команчи?

— Да.

— С тези сачмалийки, дето ги имате?

— Да.

Отговарях му с такава сериозност и убеденост, че пак избухна бурен смях. Сигурната ръка полагаше големи усилия да овладее израза на лицето си. Въпреки всичко си личеше колко много го развеселява този разговор. Когато смехът поутихна, командирът продължи:

— И тая не е малка! Значи щяхте да се отбранявате? Наистина ли?

— Разбира се!

— Тогава ще ви кажа, че тази мисъл е чисто безумие. Повече от сто куршума незабавно щяха да ви направят на решето.

— Охо! Хм-м!

— Ако щеш вярвай, ако щеш недей! Всичко, каквото ти казвам, е истина. Всъщност колко време останахте край Синята вода?

— Един ден!

— А после накъде тръгнахте?

— Все на изток.

— Значи през равнината?

— Да.

— Право насам?

— Да.

— Наистина е цяло чудо, небивало чудо! Но нали виждам, че сте пристигнали здрави и читави!

— Да, цели-целенички сме. Та какво би могло да ни има?

— Какво би могло да ви има ли? Нечувано, наистина нечувано! Ами команчите също са яздили от Синята вода право насам.

— Тъй ли?

— Да, тъй! — отвърна той, кажи-речи, докаран до бяс от моето непринудено поведение. — Нима тези мерзавци не ви видяха?

— Не знам, те си знаят.

— Да, те сигурно знаят! — изсмя се злобно той. — И аз го знам. Не са ви видели, иначе нямаше да сте живи. Наистина, просто да не повярваш. Тия двамата яздят винаги натам, където са и команчите. Мотаят им се по пътя и пред очите им и все пак индианците не ги залавят. Подобно нещо не може да се случи на никой свестен уестман или войник. Какъв късмет! А на всичко отгоре тези хорица дори не подозират в каква опасност са се намирали. Все пак истина е каквото казва старата поговорка: «На глупците винаги им работи късметът!»

— Слушай, сър, не ни наричай глупци! В моята родина има друга поговорка, която означава горе-долу същото, но звучи далеч по-благоприлично.

— Коя е тя?

— Хората обичат да казват: «Роди ме майко с късмет, пък ме хвърли на смет.»

Спокойната усмивка, с която изрекох тези думи, изглежда, най-после му направи впечатление. Той ме огледа продължително с изпитателен поглед и после каза:

— Слушай, да не би да искаш да се пишеш голям хитрец? Не си въобразявайте, че сте по-умни от нас!

— Бъди спокоен, сър! Изобщо нямаме намерение да се сравняваме с вас. Би било глупаво.

— И аз тъй мисля! — кимна той със задоволство, без да схване истинския смисъл на думите ми. — Не е необходимо да бъда откровен с вас, но глупащината ви ме кара толкова да ви съжалявам, че ще ви кажа как стоят нещата. Ние нападнахме команчите и ги победихме. Те побягнаха от нас към Синята вода, а ние ги погнахме по петите. Оттам те пак избягаха, насочвайки се насам и сега ще ги подгоним и ще ги вкараме в Ляно Естакадо, където или ще умрат от жажда, или куршумите ни ще ги унищожат, освен ако не се предадат. Това е, което исках да ви кажа и за което нямахте никаква представа.

— Никаква представа ли? Нима наистина мислиш, че ние хич нищо не знаем? — попитах го вече със съвсем друг тон.

— Та какво ли можете да знаете! — отвърна ми той презрително — Най-напред знаем, че ако всичко се развие точно според плана ти, никога няма да заловиш команчите.

— Тъй ли? — попита той иронично.

— Да! Дори ще добавя, че не тях, а вас очаква тежката участ да умрете от жажда в пустинята.

— Наистина ли? Я виж колко умен стана изведнъж, сър! И защо ние ще умрем от жажда?

— Има ли в Ляно вода?

— Не.

— Разполагате ли с мехове?

— Не.

— Е, тогава можете ли да вземете със себе си вода?

— Не, по дяволите! Не задавай такива глупави въпроси!

— Въпросът ми не е глупав! В пустинята човек се нуждае от вода, а малкото вода, която има в мозъка си, както ти се изрази преди малко, няма да стигне, за да се спасят от смърт коне и ездачи. Знаеш ли докъде ще трябва да навлезете в пустинята, за да се срещнете с команчите? Знаеш ли докога конете ви ще издържат без вода на този пек в Ляно?

— Знам, че няма да се наложи да навлизаме кой знае колко навътре в пустинята, защото и червенокожите нямат вода.

— Убеден ли си в това?

— Напълно!

— Тогава на мен също тъй ми е жал за теб, както преди малко моята глупащина предизвика състраданието ти, защото команчите знаят едно място в Ляно Естакадо, където има достатъчно вода.

— Ха! Има ли такова място?

— Да.

— Невъзможно!

— Защо да е невъзможно? Никога ли не си чувал, че в пустините има оазиси?

— Но не и в Ляно Естакадо.

— Тъкмо тук има езеро, което и хиляда коня не могат да пият!

— Дрън-дрън! Ти дори не подозираше, че се намираш в окрайнините на Ляно, от къде на къде ще знаеш за това езеро!

— Остави какво не съм подозирал и какво знам! Ти самият нямаш никаква представа какво знаем ние двамата, аз и приятелят ми.

— Та какво ще знаят двама гроботърсачи, а?

— Че с всичките си мисли и намерения се намирате в страшна заблуда и щяхте да тръгнете право към сигурната си гибел, ако ги нямаше неколцината мъже, поставили си за цел да ви спасят.

— Към сигурна гибел ли? Фантасмагории! Но от теб, сър, може да се очакват такива приказки. И кои са тия благородни мъже?

— Трима са, а именно Винету, Сигурната ръка и Поразяващата ръка.

При тези думи командирът учудено вдигна вежди и попита:

— Винету, вождът на апачите ли?

— Да.

— Поразяващата ръка, белият ловец, неговият приятел?

— Да.

— И Сигурната ръка, за когото толкова често говорят?

— Да, тези тримата.

— И желаят да ни помогнат?

— Налага се, ако не искат спокойно да гледат как влизате в клопката, поставена ви от команчите.

— Клопка ли? Поставена на нас? Да нямаш температура?

— Сър, главата ми е съвсем в ред.

— Изглежда, не е така. Напротив, струва ми се, че страдаш от халюцинации.

— Ако има някой с разстроени сетива, това сте вие. Познавате ли предводителя на команчите, с които сте се сражавали?

— Не знаем как се казва. Нямаме скаут, който да може да го научи.

— Този вожд е Нале-Масиув, Четирите пръста. А как се казва вождът на команчите, които лагеруваха край Синята вода?

— Същият този Нале-Масиув, ако не се лъжеш в името му.

— Не, той беше Вупа-Умуги, Големия гръм.

— Значи друг вожд?

— Да.

— Не може да е друг, сигурно е бил същият, защото го гонихме чак до Синята вода, сър.

— А-а! Туй ще са халюцинациите, за които спомена! Ти беше тъй любезен преди малко да ни обясниш как стоят нещата и то без да е необходимо. В замяна на това сега ние ще ти кажем какво е истинското положение, макар да не е необходимо. Нале-Масиув се е съюзил с Вупа-Умуги да ви погуби. Той не е тръгнал за Синята вода, а е изпратил хора до своето село, за да му доведат бързо още стотина воини. Докато сте мислили, че го преследвате, той е останал зад гърба ви и ви следва по петите. Подмамил ви към Синята вода, където ви е очаквал Вупа-Умуги, а щом сте се приближили, веднага се е оттеглил, за да ви освободи мястото. Вупа-Умуги, вождът на наиините, се е отправил насам към местността, където се намираме в момента, наричана от команчите Сукс-ма-лестави, Стоте дървета. Той пристигна тук снощи. Вие сте яздили по петите му. Преди да се появите, той навлезе в пустинята, за да ви подмами подир себе си. Докато си мислите, че го преследвате и ще можете да го разгромите, той ви подлъгва да влезете в клопка. Язди напред с наиините си, а по петите ви следва Нале-Масиув с много повече от сто воини. Намирате се между тези два отряда. Това е истинското положение на нещата, сър.

Въпросителните погледи на офицерите му непрестанно шареха между мен и него. Самият той смаяно бе втренчил очи в мен, сякаш бях някакво необяснимо явление. Накрая ме попита:

— Сър, що за измишльотини са това?

— Ни най-малко не измислям. Това, което говоря, е самата истина.

— Откъде знаеш всички тези имена?

— Говоря езика на команчите.

— Ти, гроботърсачът?

— Гроботърсач, pshaw! Все още ли не можеш да проумееш, че и що се отнася до мен, също се намираш в голяма заблуда?

— Заблуда ли? А не си ли човекът, за когото те мислех, сър?

— Не.

— Ами кой си?

— Сега става ясно кой има вода в мозъка — ти или аз. Нима наистина мислеше за възможно, че един учен, следователно човек с университетско образование, ще вземе да се скита като последния глупак из Дивия запад само за да търси гробове?

— All devils!

— И че непрестанно ще се мотае из краката на индианците, без те да го забележат?

— Учуден съм, сър!

— Учудвай се на себе си, а не на мен! Преди малко ти назовах имената на трима мъже, за които навярно често си чувал да се говори. Случайно да ти е известно какъв кон язди Винету?.

— Вран жребец, който се казвал Вятър.

— Да. Вятър. На езика на апачите името му е Илчи. А чувал ли си и за коня на Поразяващата ръка?

— Да, и той е вран жребец. Наричат го Светкавица.

— Вярно! На езика на апачите Хататитла. А сега погледни внимателно коня ми!

Моят вран жребец пасеше на около седемдесет-осемдесет крачки от нас. Обърнах се към него и извиках името му: «Хататитла!» — Той веднага дотича и гальовно започна да потрива муцуната си в рамото ми.

— Zounds! — извика командирът. — Да не би…?

— Да, да не би…! — засмях се аз. — Ти си кавалерист и вече си виждал този кон. Тогава го взе за гальотаджийска кранта. Огледай го по-внимателно. Виждал ли си някога толкова благороден жребец? Нима някой «гроботърсач» може да притежава такова безценно животно?

Офицерът преглъщаше и се мъчеше да отговори нещо, но от смущение това дълго не му се удаде. Най-сетне възкликна:

— Къде са ми били очите!

— Да, къде ли са били! Знаеш ли как е въоръжен Винету?

— С прочутата си Сребърна карабина.

— А Поразяващата ръка?

— С мечкоубиеца и карабината «Хенри».

— А не забеляза ли още във вашия бивак отвъд Мистейк каньон, че имам две пушки?

— Забелязах, но едната от тях беше в калъф.

— Е, сега не са скрити в нищо. Ето, погледни ги!

Показах му ги отблизо. И другите офицери заоглеждаха пушките с най-голямо любопитство.

— Мътните го взели, сър — продума с мъка той, — да не би тази здрава тежка «Райфъл» да е мечкоубиецът?

— Той е.

— А тази пушка със странния затвор?

— Карабината «Хенри». Да, тя е.

— Тогава…тогава ти…си… — взе да заеква той от смущение и не довърши мисълта си.

— Олд Шетърхенд ли искаш да кажеш? — намесих се. — Да, това съм аз.

— А твоят спътник?

— Олд Шуърхенд е името му.

Безкрайно изненадани, офицерите взеха да повтарят двете имена, които мигновено се разнесоха из целия лагер от уста на уста. Командирът скочи на крака, погледът му зашари между нас двамата и с такъв тон, сякаш бе в някакъв унес, той попита:

— Олд Шетърхенд и Олд Шуърхенд! Нима е възможно!

— Не вярваш ли? — попитахте.

— О, вярвам, но… но…

Той бе прекъснат, защото от мястото, където се намираха постовете, проехтя силен вик:

— Индианци! Идват индианци!

— Откъде? — провикна се командирът.

— Ей оттам, от север — гласеше отговорът, при което постовите показаха към споменатата посока. Офицерът се накани да издаде заповед за тревога. Попречих му.

— Бъди спокоен, сър! Няма нищо страшно. Ако все още не вярваш, че сме хората, за които се представихме, ей сега ще дойдат свидетели, които ще потвърдят, че говорим истината.

— Червенокожите ли имаш предвид?

— Да.

— Но това са неприятели! Трябва веднага да…

— Нищо не трябва, нищо! Те са приятели, дори са ваши спасители. Апачи са и ги доведох, за да ви помогнат срещу команчите.

— Апачи? Сър, поставяш ме в такова положение, което е изключително опасно за мен. Червенокожите са си червенокожи. Никому не можеш да имаш доверие, а и все още не знам дали наистина си Олд Шетърхенд.

— Well, тогава вземи всички мерки, които сметнеш за необходими. Само се въздържай от враждебни действия. Ще ти обясня как стоят нещата, но преди това ще дам на апачите указания да не се приближават до лагера на пушечен изстрел, докато не спечеля доверието ти.

— Ще отида да им кажа — предложи услугите си Олд Шуърхенд.

— Добре, сър! Кажи им и неколцина от тях да отидат на пост горе на обраслата с храсти и дървета височина.

— Горе ли? Защо? — попита командирът, все още обзет от подозрения. — Защо са тези постове зад гърба ми?

— За да се оглеждат за Нале-Масиув. Нали ти казах, че е по петите ви. Всеки миг може да се появи.

— Но можех да изпратя на пост от моите хора!

— Апачите имат по-добро зрение.

— Мътните го взели! Ами ако сте… ако сте…

— Изплюй камъчето, сър! Искаш да кажеш: «Ами ако сте врагове и измамници?»

— Така е — призна си той.

— Наистина ли мислиш, че двама бели могат да бъдат толкова дръзки и същевременно толкова пропаднали, та да таят подобни намерения?

— Хм-м! Не знам дали индианците, дето идват, наистина са апачи.

— Значи не умееш да различаваш апачи от команчи, така ли?

— Не.

— И въпреки това воюваш с индианци? В такъв случай можеш да извършиш невероятно големи грешки! Впрочем погледни, ей ги къде се приближават! Петдесет души са. По моя преценка имаш около стотина добре обучени кавалеристи. Нима се страхуваш от индианците?

— Не. Ще ти се доверя, сър. Само че нека не се приближават до лагера, докато не им разреша. Дългът ми повелява да поставя това искане.

— Разбирам. Ето сега виждаш, че можеш да си спокоен. Мистър Шуърхенд е вече при тях. Те спират и слизат от конете. Само трима продължават нагоре към височината. Това са постовете, които ще се грижат за безопасността ни.

— Добре, доволен съм, сър! Въпреки това не бива да пропусна да взема мерките, които са наложителни за гарантиране на нашата сигурност.

Той даде няколко заповеди, в резултат на които войниците му с готови за стрелба пушки заеха такива позиции, че лесно да могат да отблъснат нападението на апачите, в случай че те изобщо имаха подобно намерение.

— Това не бива да те ядосва — извини се той.

— И през ум не ми минава да ти се сърдя! — отвърнах му. — Ако ме беше изслушал докрай, щеше да ми имаш по-голямо доверие. Ето мистър Шуърхенд се връща. Да седнем пак заедно! Ще ти разкажа някои неща и ще ти дам доказателства, че преди малко ти казах истината и без нас щяхте да загинете.

Отново се настанихме един до друг край езерото така, както бяхме седели преди и му съобщих каквото трябваше да знае. В наш личен интерес беше да пропусна онова, което не бе важно за него. Разказът ми направи силно впечатление както на командира, тъй и на другите офицери. Лицето му ставаше все по-сериозно, изразът му все по-разтревожен, а когато свърших, той остана известно време неподвижен, без да пророни нито дума, замислен над чутото. Неговите офицери вече също бяха убедени, че без помощта ни щяха да попаднат в клопка. Най-сетне той вдигна поглед към мен и каза:

— Мистър Шетърхенд, преди всичко един въпрос: ще ми простиш ли, че…че…се отнесох тъй с теб?

— С удоволствие! Значи вече вярваш, че съм Олд Шетърхенд?

— Би трябвало да съм идиот, за да не го вярвам!

— А също тъй можеш да си убеден, сър, че положението ви е точно такова, каквото ви го описах.

— Вече не е необходимо подобно уверение. Все пак уестман като теб превъзхожда дори и най-способния офицер! И при най-голямо желание, с всичката си хитрост и храброст не сме в състояние нищо да направим, ако не разполагаме с водачи, които много добре да са запознати не само с местностите, но и с езика и обичаите на индианците. Ти си подслушал команчите и така си узнал всичките им планове. По силите ли ни е това?

— Не.

— Не, не ни е по силите и без да подозираме каквото и да било, щяхме да попаднем в такава мелница, която навярно всички ни щеше да смели. Но затова онези кучета команчите ще трябва скъпо и прескъпо да ни платят. Никой от тях няма да се измъкне жив от кръстосания ни огън!

— Чакай, сър! Това е един въпрос, по който трябва да постигнем съгласие, преди твърдо да съм ти обещал споменатата вече помощ.

— За какво става дума?

— Аз не съм убиец!

— И аз не съм!

— Но се каниш да убиваш!

— Да убивам ли? Не. Изпратиха ме да воювам срещу индианците, докато ги победя или докато се предадат.

— А ако се предадат без бой?

— И тогава трябва да бъдат наказани.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще заповядам да разстрелят всеки десети или двайсети човек, или от мен да мине, може и всеки трийсети.

— Тогава виж там как сам ще се оправиш! Но в такъв случай ще трябва да се откажеш от помощта ни.

— Какво те прихваща? Съвсем не мога да се лиша от помощта ви. И преди всичко имам нужда от теб!

— И на мен така ми се струва и затова мисля, че съдбата на индианците ще се решава не от вас, а от нас.

— От вас ли?

— Да.

— Едва ли, мистър Шетърхенд!

— Така ще бъде!

— Няма да е така. Аз съм достатъчно справедлив да призная всичко, което си направил и се каниш да направиш, но навярно и аз мога да претендирам ти също да признаеш моите права.

— Разбира се, стига да имаш такива. Ще ми кажеш ли за какви права става дума?

— Ние двамата сме съюзници срещу команчите. Победим ли ги, ще имаме еднакви права да решим каква ще е съдбата на червенокожите. Ще признаеш, че не бива да се отърват безнаказано!

— Не, не го признавам.

— Тогава сме просто на различно мнение, но се надявам, че ще се споразумеем. Ако ти малко отстъпиш, ако поотстъпя и аз, ще се срещнем нейде по средата и всеки ще може да каже, че горе-долу нещата са се развили според волята му.

— В случая за мен няма среда. Ако команчите ни окажат съпротива, естествено ще използваме оръжията си, но предадат ли се, никому не бива косъм да падне от главата. Такова е моето мнение и от него няма да отстъпя каквото и да става.

— Сър, трябва да има наказание!

— За какво?

— За това, че са се разбунтували.

— Какво наричаш бунт? Това, че някой защитава законните си права? Че индианците не са съгласни насилствено да бъдат прогонени от местата, където живеят? Че настояват правителството да спазва обещанията си, с които безсъвестно са били изиграни?

— Хм-м! Мистър Шетърхенд, убеждавам се, че е вярно онова, което разправят за теб.

— Какво е то?

— Че винаги държиш повече страната на червенокожите, отколкото на белите.

— Държа страната на всеки свестен човек и съм противник на всички лоши хора.

— Индианците да не би да са свестни?

— Pshaw! Да не спорим по този въпрос! Ти си янки и освен това офицер. Няма да мога да те убедя да възприемеш мнението ми. Но в случая дори не става дума за моето становище, а за едно съвсем друго мнение, което е много погрешно.

— Навярно говориш за някое мое схващане, така ли?

— Да.

— Кое е то?

— Че ако команчите се предадат, ще участваш в решаването на участта им.

— И това мнение е погрешно, така ли?

— Да, съвсем погрешно.

— Защо?

— Защото ти няма да си победител.

— Ха! Няма ли? Ами кой тогава?

— Ние.

— Мътните го взели! Пак не те разбирам.

— А нещата са толкова ясни! Нали призна, че всички сте щели да влезете в поставената ви коварна клопка.

— И сега го признавам.

— А също и че ви спасихме?

— Да.

— Добре! С това отношенията ни са съвсем ясно очертани, няма какво да се добави. Избавихме ви от смърт и ни дължите благодарност.

— Да, по дяволите, дължим ви благодарност! И какво общо има това с наказанието на команчите?

— Че то не ви засяга.

— Ще ми обясниш ли какво искаш да кажеш?

— Всъщност не е необходимо никакво обяснение. Ние сме неколцина бели ловци, които могат да се разправят с цял отряд команчи, а освен това с нас са и триста апачи, дисциплинирани и въоръжени по-добре от команчите. Ще добавя, че особеностите на пустинята са в наша полза, да не говорим за другите предимства. Мислиш ли, че ще успеем да победим команчите?

— Да.

— И без вашата помощ?

— Е, хм-м… хм-м! — Той поклати замислено глава.

— Кажи спокойно да! Наистина не сте ни необходими. Давам ти думата си, че няма да ни се изплъзне нито един команч, дори и ако изцяло се откажем от помощта ви. И затова мисля, че съдбата на победените зависи единствено от нашата воля и ни най-малко от вашата.

— Да не би да искаш да кажеш, че нямате нужда от нас?

— Та аз вече го казах!

— Мътните го взели! Откровен си, сър, много си откровен!

— Откровеността е добродетел, която трябва да притежава всеки джентълмен.

— Значи се отказваш от помощта ни? Отпращаш ни да си ходим.

— Не. Вярно, казах, че не се нуждаем от вас, но признавам, че провеждането на плана ни ще бъде улеснено, ако можем да разчитаме на съдействието ви.

— Добре, но който помага, той участва и във взимането на всички решения!

— Много благодаря, не! Ако ни помогнете, нека това стане не с намерението да се извърши безсмислено клане! Нямаме време, команчите ще се появят всеки момент. Решавай, сър! Да или не!

— Какво ще стане, в случай че кажа да?

— Тогава ще се оттеглим оттук, за да направим място на команчите и щом се настанят на лагер, ще ги обкръжим.

— И ти мислиш, че ще се предадат?

— Да.

— Без съпротива?

— Да.

— Невъзможно.

— Остави това на мен! Ще ги пленим и после ще тръгнем по петите на Вупа-Умуги, за да затворим клопката зад гърба му.

— Well! A какво ще стане, ако кажа не?

— Тогава ще те помоля още сега бързо да напуснете лагера и да се отдалечите, докато Нале-Масиув мине оттук и продължи подир вожда Вупа-Умуги.

— След това пак можем да се върнем тук, така ли?

— Да.

— И оставаме с пръст в устата?

— Тъй излиза.

— Слушай, мистър Шетърхенд, ти си странен човек. Поставяш условията си тъй сбито, ясно и категорично, че човек, кажи-речи, започва да си мисли, че е някое хлапе от отделенията, което няма нито собствено мнение, нито собствена воля!

— Наистина нямам основание да бъда многословен. Ние ви спасихме от смърт и се каним да пленим триста команчи. Ще се справим и без чужда помощ, но ако от благодарност искате да ни съдействате, ще приемем, ала само в случай че не ни поставяте никакви условия.

— Ами дългът ни! Нали трябва да накажем разбунтувалите се команчи!

— Сторете го друг път, но не и в този случай! Тези команчи са наши, а не ваши. Ако не бяхме ние, щяхте да им паднете в ръцете!

— Но помагам ли при пленяването им, как мога да поема отговорността, ако после ги пуснем да си ходят без никакво наказание?

— Много лесно можеш да поемеш тази отговорност пред човечеството, пред моето и своето сърце. А други инстанции не ме интересуват. Впрочем на нито един от вас и косъм не е паднал от главата и съм убеден, че никой от твоите началници няма да иска от теб да устроиш клане. И тъй, решавай!

— Хм-м! Човек наистина не може да ти се наложи! Дай ми пет минути, за да поговоря с моите офицери!

— Имаш ги, но не повече. С твоето колебание залагаме всичко на карта.

Станах и се отдалечих за уговореното кратко време. Когато се върнах, той ме уведоми:

— Какво да се прави, сър? Нека бъде както искаш! От наша страна ще бъде направо подло, ако си отидем и не ви подкрепим след като ни спасихте живота.

— Участта на команчите ще решаваме ние, нали?

— Йес.

— Тогава се споразумяхме и аз се радвам, че в твое лице намерих толкова свестен и хуманен съюзник.

— Well! A сега ни кажи какво ще правим!

— Нека конете ви здравата се напият с вода и си прибери палатката! После тръгвате подир Вупа-Умуги. Коловете ще ви показват пътя.

— Ти тук ли оставаш?

— Само докато видя, че команчите идват.

— А докъде трябва да се отдалечим?

— Докъдето няма да ви забележат оттук, не по-далеч. Щом тези храсти и дървета изчезнат от погледа ви, ще спрете. Ние бързо ще ви последваме.

— Защо не тръгнеш с нас?

— Защото искам да наблюдавам пристигането на Нале-Масиув, а и защото нашите апачи също трябва да отидат с конете си до водата, преди да навлязат в безводната пустиня.

— Well, тогава да се хващаме на работа! Той даде необходимите заповеди и след половин час потегли с драгуните си. Нашите апачи вече можеха да се приближат до извора, за да напоят конете си и да напълнят меховете с вода. Междувременно аз се изкачих на височината, за да наблюдавам с бинокъла кога ще се зададе неприятелят. Тъй като команчите несъмнено яздеха по следите на драгуните, знаех съвсем точно в коя точка от хоризонта трябваше да се появят. При това бях убеден, че нямаше да ги чакам дълго, защото те сигурно предполагаха, че войниците не ще се бавят при Стоте дървета и бързо ще продължат по дирите на Вупа-Умуги, за да бъдат съвсем по петите му.

Предположението ми се оказа правилно, тъй като заедно със Сигурната ръка бях прекарал съвсем кратко време на поста си, когато на западния хоризонт забелязах някаква черна точка, която привидно много бавно се приближаваше към нас.

— Идват — казах на Сигурната ръка.

— Вече?

— Нима ги очакваше по-късно?

— Не. Я ми подай далекогледа си!

Дадох му го. След като внимателно се взира няколко секунди, той попита:

— Имаш предвид тъмната точка право на запад от нас?

— Да.

— В момента се разпада на повече части.

— Тъй ли?

— Да. Образуваха се шест… седем… осем по-малки точки, които се подреждат в полукръг и все повече се отдалечават една от друга.

— Значи са разузнавачи.

— Сигурно! Разбира се, те не могат да се приближат по права линия, защото, в случай че войниците все още са тук, ще бъдат забелязани. Не си ли на същото мнение?

— Разбира се, че е така. Индианците се разделят, нали?

— Да, тъй изглежда. Четирима се отправят надясно, а другите четирима наляво.

— Ще заобиколят Стоте дървета, за да се приближат не отзад, а от двете страни и достигнат ли равнината, да могат да погледнат иззад храсталаците. Това е единственият начин да разберат дали драгуните са все още тук, без самите те да се изложат на опасността да бъдат разкрити. Я ми подай бинокъла!

Когато отново погледнах, забелязах двете групи на разузнавачите. Несъмнено имаха намеренията, за които вече споменах. Бяха толкова далече, че само с помощта на далекогледа можех да ги различа. Не биваше да изчакваме да се доближат дотолкова, че да ни видят. И тъй, бързо се спуснахме при извора и наредих на апачите да потеглят. Само след минута се понесохме по голямата диря, водеща покрай забитите колове в югоизточна посока. След не повече от десетина минути догонихме драгуните, които бяха насядали до конете си и ни чакаха.

От мястото, където се намирахме в момента, Стоте дървета не се виждаха с просто око. Но един опит ме убеди, че с далекогледа това можеше да стане, тъй че сигурно щях да забележа команчите, щом пристигнеха там.

Не стана нужда да чакам дълго и съзрях разузнавачите, които бавно и извънредно предпазливо се приближаваха към извора от две страни. Щом разбраха, че там няма жив човек, те пришпориха конете. Претърсиха храсталаците и след като не намериха никакъв неприятел, седмината се разположиха на лагер, а осмият препусна обратно. Той имаше задачата да докладва на Нале-Масиув, че може да продължи пътя си.

От този момент нататък измина цял час, докато забележа, че мястото отново се оживява. Команчите бяха пристигнали. Когато го съобщих на Олд Шуърхенд, той каза:

— Е, сега започва първото действие от драмата, която ще изиграем — пленяването на Нале-Масиув. Струва ми се, че не бива да чакаме твърде дълго. Ти как мислиш?

— Също като теб. Несъмнено те ще останат тук само толкова, колкото е необходимо, за да могат и хората, и животните да се напият с вода. И тъй, да тръгваме!

— Всички наведнъж ли?

— Не. Трябва да ги обградим и то първо отдалече, без да ни забележат. После внезапно и бързо ще свием силно кръга. Онези от нас, които ги очаква най-дългия път, трябва да тръгнат оттук, разбира се, преди другите.

— А кои ще са те?

— Ти, мистър Шуърхенд, заедно с апачите, които поставям под твоите заповеди.

— Страшно се радвам, сър! Благодаря.

— Ще заобиколите Стоте дървета на такова разстояние, от което няма да ви забележат, и ще заемете височината в самия край на храсталака по такъв начин, че с петдесетте апачи да образувате полукръг. Нека хората ти слязат от конете и налягат между храстите, така че да могат да обстрелват намиращия се долу край извора бивак.

— Ще стреляме ли?

— Само ако команчите се съпротивляват или със сила се опитат да си пробият път между вас. Как мислиш, колко време ще ти е необходимо да се озовеш зад гърба им?

— Искаш да знаеш възможно най-точно кога ще сме там, за да се съобразиш с мен, нали?

— Естествено.

— Тогава смятам, че трябва да тръгнете оттук точно след половин час. Имаш ли още някакви указания за нашето поведение?

— Налага се да разчитам на твоята съобразителност и мога само най-общо да кажа, че ще прибегнем до оръжията само в случай на необходимост. Ще яздя с драгуните така, че да образуваме дъга, чиито краища да затворят вашия полукръг. Тогава команчите ще попаднат помежду ни. Отначало те ще забележат само нас и ще се опитат да избягат назад, където ще бъдеш ти. За да им покажеш, че са обградени и от онази страна, накарай твоите апачи да подемат бойния си вик веднага щом затворим кръга около неприятеля.

— И после да чакаме, така ли?

— Да.

— Какво?

— Резултата от разговора ми с Нале-Масиув.

— А-а! Искаш да преговаряш с него?

— Разбира се! Как иначе бих могъл да го накарам доброволно да се предаде?

— Поемаш голям риск, сър!

— Не се страхувай за мен!

— Нале-Масиув е известен като хитър и коварен човек. Мистър Шетърхенд, не му се доверявай прекалено много!

— С коварство няма да постигне при мен нищо, а само ще си навреди. Можеш да разчиташ на това.

— Добре! Значи се започва. Остани със здраве.

Той отиде при апачите, даде им няколко кратки указания и после пришпориха конете си. Аз се обърнах към командира и го попитах:

— Кой ще командва хората ти, сър? Танцът започва.

— Естествено аз!

— Добре, но гледай да не сгафиш нещо!

— Вярно, че се оставих индианците да ме надхитрят, но можеш да бъдеш уверен, че вече няма да има никакви гафове.

— Тогава слушай какво ще ти кажа! Ще препуснем в галоп право към Стоте дървета, тъй че краищата на образувания още оттук полукръг да достигнат от двете страни на най-външните храсталаци.

— Разбирам. Зад тези храсти ще бъдат скрити апачите, нали?

— Да. От ляво и от дясно хората ти трябва да се съединят с тях.

— А после?

— Първата ни работа е да обградим команчите. Какво ще става след това, зависи от поведението им. Ако стрелят, ще стреляме и ние. Държат ли се изчаквателно, няма да използваме оръжията. В такъв случай ще гледам да започна с вожда им разговор, от чийто резултат зависят по-нататъшните ни действия.

— Ще присъствам ли на разговора?

— Не.

— Защо не?

— Няма никакво основание.

— Основания колкото искаш! Като командир на наличната военна част навярно аз съм човекът, в чиито думи Нале-Масиув ще трябва да се вслуша.

— Изобщо няма да се вслуша в теб.

— Ами в кого?

— В мен.

— Хм-м! Знам, че си мъж на място, мистър Шетърхенд, но в случая не се ли лъжеш?

— Не.

— Не забравяй разликата!

— Каква разлика?

— Ти разполагаш само с петдесет апачи, а аз със сто драгуни!

— В сражение с индианци петдесет апачи струват поне сто войници.

— Щом ти го казваш, навярно е така, но при подобни преговори най-важното е да се направи впечатление!

— Това е вярно!

— Е, ти си само един уестман, а аз командвам войници, мистър Шетърхенд!

— Ах, тъй ли! — изсмях се дружелюбно в лицето му.

— Да. Още самата униформа прави впечатление.

— Самата униформа? И какво друго?

— Тонът, с който хора като нас са свикнали да разговарят.

— Ти искаш да говориш с Нале-Масиув?

— Да.

— Знаеш ли езика на команчите?

— Не.

— Как мислиш да се разбереш с него?

— Чрез тебе като преводач.

— Тъй! Значи ти си командирът, който заповядва, а аз съм само твоят инструмент, твоят преводач! Слушай, многоуважаеми господине, много погрешно преценяваш Поразяващата ръка. Ако като преводач ще трябва аз да говоря с Нале-Масиув, тогава за какво си ми ти? Какво ще ти помогне твоят «тон», щом ще трябва да превеждам думите ти? А и униформата? Казвам ти, че Нале-Масиув ще има сто пъти по-голям респект пред моите кожени ловни дрехи и пред моята карабина «Хенри», отколкото пред твоята униформа и сабя. Да не спорим за разликата в ранга! Казвам ти какво трябва да се направи и ти ще ръководиш подчинените си, съобразявайки се с указанията ми. Но аз не съм под твоите заповеди. А помисли ли за опасността, на която ще се изложиш, ако решиш да преговаряш с команчите?

— Опасност ли?

— Да.

— Каква опасност може да има? Личността на парламентьора се смята за неприкосновена!

— Това не важи за този индианец. Той е много коварен човек.

— С такива хора само трябва да внимаваш и няма нищо страшно.

— Как си го представяш?

— Хм-м!

— Той се появява, появяваш се и ти. И двамата сте без оръжие. Сядате един срещу друг и започвате да преговаряте. Внезапно онзи тип измъква скрит нож и те пронизва.

— Няма право.

— Той няма да пита има ли, няма ли право! Ще иска да убие предводителя, а после да се нахвърли върху объркания противник.

— Благодаря, много благодаря!

— Сър, все още ли искаш да разговаряш с Нале-Масиув?

— Имам това желание, но не ми се ще да ти се бъркам. Прав си. Тъй като не знам езика им, само ще затрудня споразумяването помежду ни. Следователно ще е по-добре, ако предоставя нещата в твои ръце.

— Похвално! И тъй, да тръгваме!

— Веднага, искам само да уведомя моите офицери.

Командирът наистина си въобразяваше, че с униформата си ще направи впечатление на команчите. Да не говорим за «тона»! Нямаше никаква представа за тона, с който човек трябва да разговаря с враждебно настроени индианци. Онзи, който по време на такива важни преговори се кани да «хока» вожд като Нале-Масиув, сякаш е някой новобранец, е загубен. За щастие думите ми за коварството на индианеца не останаха без въздействие. На офицерът никак не му се искаше подло да бъде наръган с нож и затова призна, че е по-добре аз да водя преговорите.

Вече бе крайно време да тръгваме, защото Сигурната ръка и апачите бяха изчезнали от погледа ни. Драгуните образуваха една линия, която по време на ездата трябваше да се оформи в полукръг. Застанах начело и се понесохме в галоп обратно към Стоте дървета, следвайки голямата отъпкана диря.

Трябваше да бъдем толкова бързи, че напълно да изненадаме червенокожите и да не им оставим време да размислят. Препускахме като вихрушка през равнината, безмълвно и тихо, чуваше се само конският тропот. Земята просто летеше под нас. Линията ни започна да се огъва. В двата й края хората галопираха по-бързо, отколкото в средата. С шеметна бързина се приближавахме към индианския бивак. Оттам ни забелязаха, но отначало не успяха да разберат кои сме. А когато команчите видяха, че си имат работа с бледолики, нададоха разкъсващ нервите рев, грабнаха оръжията си и се втурнаха към конете… но твърде късно, защото вече бяхме образували нашия полукръг. Тогава те се наканиха да хукнат назад, но над целия лагер и далеч навътре в пустинята се разнесе бойният вик на апачите. Той звучи като проточено; «хи-и-и-и-и», извикано с най-висок фалцет, при което с отворена длан се нанасят леки бързи удари по устата. Щом команчите чуха този вик, отстъпиха бързо от храстите, защото разбраха, че са обградени и от тази страна.

Спряхме на повече от изстрел разстояние и наблюдавахме обзелото ги объркване. Те тичаха насам-натам, ехтяха силни викове, но тъй като видяха, че от никоя страна срещу тях не се предприемаше нищо, станаха по-спокойни и се събраха в гъста тълпа край извора. Тогава слязох от коня и се отправих към лагера им. Те ме забелязаха и сигурно бяха много любопитни да научат намеренията ми. Приближих се на около двеста крачки от тях и им извиках:

— Нека воините на команчите ме чуят! Тук е Поразяващата ръка, белият ловец, който иска да говори с Нале-Масиув. Ако вождът на команчите има достатъчно смелост, нека се покаже!

Сред тях веднага настъпи раздвижване и въпреки значителното разстояние и макар че разговаряха тихо, ми се стори, сякаш долових полугласни възгласи на уплаха. След минута-две измежду тях напред излезе един индианец, който имаше в косата си няколко пера. Той размаха томахока си и ми подвикна:

— Тук е Нале-Масиув, вождът на команчите. Нека Поразяващата ръка дойде, щом иска да ми даде скалпа си! Ще го взема!

— Нима това са думи на един храбър вожд? — отвърнах му. — Нима Нале-Масиув е толкова страхлив, че скалпът, който иска да притежава, трябва да му бъде поднесен наготово? Който има смелост, ще си го вземе сам!

— Тогава нека Поразяваща ръка дойде, за да види дали може да вземе моя скалп!

— Поразяващата ръка не ходи на лов за скалпове. Той е приятел на червенокожите мъже и иска да ги предпази от смъртта. Воините на команчите са обградени отвсякъде. Животът им е като семето на дивата лоза, което може да бъде отнесено от най-лекия полъх на вятъра. Но Поразяващата ръка иска да ги спаси. Нека Нале-Масиув се приближи, за да се съвещаваме двамата.

— Нале-Масиув няма време! — дойде в отговор.

— Щом няма време за съвещание, тогава сигурно ще намери време да умре. Давам му срок от пет минути. Ако дотогава все още не се е съгласил, ще заговорят пушките ни. Хау!

С тази индианска дума на категорично потвърждение исках да изразя както твърдото си решение да изпълня своята заплаха, тъй и увереността, че нищо не може да попречи на намерението ми. Вождът се върна при хората си и започна да се съвещава с тях. Когато петте минути изминаха, аз им извиках:

— Срокът изтече. Какво реши Нале-Масиув?

Той отново пристъпи няколко крачки напред и попита:

— Смята ли Поразяващата ръка да води тези преговори честно?

— Поразяващата ръка постъпва винаги честно!

— Къде ще разговаряме?

— В средата между нас и вас.

— Кой ще участва в преговорите?

— Само ти и аз.

— И всеки ще може свободно да се завърне при своите?

— Да.

— Докато се върнем обратно, никой воин от двете страни не бива да започва враждебни действия, нали?!

— Това се разбира от само себе си.

— И няма да носим оръжия.

— Няма!

— Тогава нека Поразяващата ръка отиде да остави всичките си оръжия. Аз ей сега ще дойда.

Върнах се при нашата линия и сложих всичките си оръжия на земята до моя кон. Когато се обърнах, видях Нале-Масиув вече да се задава, но ми направи впечатление, че крачките му са големи и бързи, а съвсем не бавни и излъчващи достойнство, както подобава на един вожд. Очевидно се стремеше да пристигне на уреченото място преди мен. Защо? Това непременно имаше някаква причина. Докато с отмерени стъпки вървях срещу него, внимателно го наблюдавах. На едно място, което можеше да се вземе за уговорената среда, той се спря и седна. При това задържа дясната ръка зад гърба си по-продължително, отколкото му бе необходимо, за да се подпре, докато се настаняваше на земята. Дали това имаше някаква причина? И ако имаше, каква ли можеше да бъде? Дали бе сложил зад гърба си нещо, което не биваше да видя?

Не беше ли дошъл тъй бързо преди мен само за да скрие този предмет? Ако единственият отговор на този въпрос беше «да», тогава предметът не бе нищо друго освен оръжие.

Ето че вече стигнах само на три крачки от него. Дали не трябваше да измина и тези три крачки, за да видя какво има зад него? Не, това не би било достойно за Олд Шетърхенд. Бавно седнах на земята. Погледите ни буквално се впиха един в друг. Всеки искаше да прецени противника си и то правилно да го прецени.

Нале-Масиув бе около петдесетгодишен, висок и слаб, но едрококалест, як и жилав мъж. Скулите му бяха силно изпъкнали, а острият му орлов нос, тънките здраво стиснати устни и малките, останали без мигли очи издаваха силна воля, енергичност, притворство и коварен нрав. Бавно ме огледа от глава до пети, после разкопча колана, разтвори ловната си риза и каза:

— Нека Поразяващата ръка погледне тук!

— Защо? — попитах аз.

— За да се увери, че не нося оръжие. Сега вече бях напълно убеден, че зад гърба си криеше нож или нещо подобно. Или го беше оставил ей така, или го бе забил в земята.

— Защо Нале-Масиув ми казва това? — попитах го. — Излишно е.

— Не е. Трябва да видиш, че съм честен.

— Нале-Масиув е вожд на команчите, а Олд Шетърхенд е не само бял ловец, но беше обявен за вожд на апачите мескалеро. Думите на вождовете трябва да имат стойността на клетва. Обещах да дойда невъоръжен и наистина не нося никакво оръжие. Не е необходимо тепърва да ти показвам и доказвам, че е така.

Докато говорех, подвих десния си крак, като подпъхнах стъпалото му под левия, за да мога бързо да се изправя. Нале-Масиув не обърна внимание на това. Той добре почувства хапливия намек, който вложих в думите си, и ми отвърна:

— Поразяващата ръка говори много гордо. Ще дойде време, когато ще започне да приказва по-смирено!

— Кога ще стане това?

— Когато го пленим.

— Тогава Нале-Масиув ще има да чака, докато умре. Ти ще бъдеш мой пленник, а не аз твой.

— Уф! Как ли може Нале-Масиув да бъде пленен?

— Та ти си пленен вече!

— Сега ли?

— Да.

— Поразяващата ръка твърди нещо, за което няма доказателства.

— Доказателствата са пред очите ти! Огледай се наоколо!

— Pshaw! Виждам бледолики! — рече той с неизказано презрително движение на ръката.

— Тези бледолики са добре обучени войници, на които твоите воини няма да устоят!

— Те са кучета, чиято кожа ще одерем на живо. Никой от тези бледолики не е в състояние да се справи с един червенокож.

— Апачите червенокожи воини ли са или не?

— Червенокожи са.

— Тогава знай, че задната страна на лагера ви е обградена от апачи.

— Олд Шетърхенд лъже.

— Никога не лъжа и на теб добре ти е известно, че и сега казвам истината. Или ще вземеш да твърдиш, че не си чул бойния вик на апачите? Да не си глух?

— Колко са?

Разбира се, искреността ми не стигна дотам да му кажа, че са само петдесет. Отговорих:

— Толкова много, че са достатъчни без подкрепата на другите да ви унищожат.

— Нека се покажат!

— Ще ги видиш, когато аз поискам.

— От кое племе са?

— От племето на мескалеросите, към които принадлежим и аз и Винету.

При това име той бързо вдигна глава и попита:

— Къде е Винету?

— В Ляно Естакадо.

— Нека се покаже да го видя, ако искаш да ти повярвам!

— Ще го видиш. Заедно с петдесет апачи той язди пред Вупа-Умуги.

— Уф, Уф!

— За да забива коловете, които водят към гибел.

— Уф, уф! — отново възкликна той.

— Винету се е заел с тази работа вместо младия вожд Шиба-бигк, който не е в състояние да я свърши, защото го пленихме. Сега Винету ще заблуди с тези колове команчите така, както Шиба-бигк се канеше да изпрати белите конници в ръцете на жадната смърт.

Всяка моя дума беше нов удар за Нале-Масиув. Той направи опит да се овладее, но не успя съвсем да скрие обзелата го възбуда. Гласът му потреперваше, когато с привидно безгрижен тон каза:

— Не разбирам за какво приказва Поразяващата ръка. Нека говори по-ясно!

— Много добре знаеш какво искам да кажа!

— Не знам.

— Не лъжи! Нима мислиш, че можеш да заблудиш Поразяващата ръка? Не би ти се удало, дори и ако в главата ти се беше вселила мъдростта на всички вождове на команчите, което пак нямаше да бъде кой знае колко много! Нали планът, който се каните да осъществите, е твой?

— Какъв план?

— Да заблудите белите ездачи, като разместите коловете в погрешна посока.

— Изглежда, Поразяващата ръка сънува!

— Лъжеш, а аз ти говоря съвсем откровено. След като си загубил битката, си наредил да повикат други сто воини от твоите вигвами. Същевременно си изпратил двама вестоносци при Вупа-Умуги край Синята вода, за да му съобщят твоя план. Подслушах ги, преди да се прехвърлят през Рио Пекос.

— Уф! Ще ги изгоня от редиците на воините!

— Направи го! Толкова непредпазливи и бъбриви хора не са достойни да бъдат наричани воини. Подслушах дори и самия Вупа-Умуги и научих всичко, без той да заподозре каквото и да било.

Нале-Масиув не обели нито дума, но пронизващият му поглед остана изпитателно впит в мен. При това в очите му сякаш пробягна израз на потискан страх. Продължих:

— Подслушах и шестте съгледвачи, изпратени от Вупа-Умуги на изток. Те трябваше да умрат при Алчесе-чи.

— Уф! Затова не са се върнали и затова не ги заварихме тук!

— Ще проумееш и някои други неща. Винету тръгна веднага и възможно най-бързо към Ляно Естакадо, за да предупреди Блъди Фокс, а преди това изпрати хора да доведат толкова много воини на апачите, колкото са необходими, за да осуетят вашите кроежи. С тези апачи избързах напред и плених Шиба-бигк с неговите петдесет воини тъкмо когато забиваха коловете, по които Вупа-Умуги щеше да го последва.

— Истината ли казваш? — с мъка процеди той.

— Да. После ние разместихме коловете в погрешна посока за вас, така както вие искахте да постъпите с белите ездачи. Извърши го Винету с петдесет апачи, чиито следи Вупа-Умуги ще вземе за дирята, оставена от команчите на Шиба-бигк.

— Уф! Внушил ви го е злият Маниту!

— Добрият Маниту. Злият е ваш съветник, а не наш. Сега Вупа-Умуги язди подир апачите и мисли, че пред него е Шиба-бигк. Той ще попадне в безводна пустиня и ще бъде обграден сред кактусите тъй, че ще е принуден да се предаде, ако не иска да загине от жажда.

— Олд Шетърхенд е най-злият, най-проклетият бледолик! — каза той побеснял от гняв.

— И самият ти не го вярваш. Знаеш, че мисля доброто на всички червенокожи мъже. И сега ще изведа всичко до добър край и ще ви накарам да сключите мир с вашите неприятели!

— Не искаме мир!

— Тогава ще пожънете смърт — както искате! Когато пристигнаха белите ездачи, аз ги предупредих и им казах, че ги следваш по петите с воините си. Тогава те се присъединиха към моите апачи и тук ви издебнаха. Така сте обградени, че никой от вас не може да ни се изплъзне.

— Ще се бием!

— Опитайте!

— Не може да става въпрос за опит, успехът ни е сигурен!

— Pshaw! Сто изстрела от бледоликите, които виждаш тук, а към тях да прибавим и моята омагьосана карабина, както и пушката на Олд Шуърхенд, който никога не пропуска целта!

— Олд Шуърхенд е тук?

— Да.

— Къде е?

— Горе при апачите, чиито куршуми също ще ви покосят. Невъзможно е да се измъкнете.

— Мамиш ме, за да ме принудиш да се предам!

— Казвам ти истината.

— Шиба-бигк не е пленен!

— Пленен е. Ще ти го докажа, като спомена, че заедно с него имаше трийсет наиини и двайсет команчи от неговото племе.

— И Вупа-Умуги няма да се остави да го заблудите!

— Той е на път за клопката, в която ще го пленим. Ще ти кажа дори и това, че докато той лагеруваше край Синята вода, аз отидох до Каам-кулано, където живее племето му. Оттам взех всичките му амулети.

— Уф! Открадна ли ги?

— Свалих ги от копията, забити пред неговата шатра.

— Тогава той е загубен!

— Да, така е, освен ако не сключи мир. И той ще го стори, макар и само за да си възвърне амулетите, да не говорим за мъчителната смърт от жажда.

Нале-Масиув сведе глава и нищо не каза.

— Сигурно вече разбираш — продължих аз, — че не можеш да разчиташ нито на Шиба-бигк, нито на Вупа-Умуги. Не ти остава нищо друго, освен да се предадеш.

Той дълго мълча. Какво ли си мислеше? Какво ли ставаше в душата му? Изглеждаше толкова сломен. Но именно защото го показваше тъй явно, не ми вдъхваше никакво доверие. Ето че той пак вдигна, поглед и попита:

— Какво ще стане с Шиба-бигк и неговите хора?

— Ще им върнем свободата, защото между нас все още не е пролята кръв.

— Какво ще правите с Вупа-Умуги?

— И него ще освободим заедно с воините му, ако бъде тъй умен да не оказва съпротива.

— А какво мога да очаквам аз, ако се предам с моите воини?

— Също свобода.

— Кога?

— Веднага щом се реши на нашия съвет.

— Ами плячката?

— Ние белите не ламтим за плячка. Но апачите сигурно ще поискат конете ви.

— Ще им ги дадеш ли?

— Да.

— Но те са наша собственост!

— Вие започнахте враждебните действия и ще трябва да си носите последствията. Справедливостта изисква някакво обезщетение за апачите, които нападнахте и искахте да избиете. Радвайте се, ако запазите живота си!

— Конете ни трябват!

— Да, за разбойнически походи! Ако нямате коне, ще сте принудени да мирувате.

— Винаги сме били приятели на спокойствието и мира!

— Не говори смешни неща! Винаги команчите са били онези, които са сеели вражди и раздори и са започвали война. Знаеш го не по-зле от мен.

— Ще ни оставите ли оръжията? — продължи да ме разпитва.

— Не знам.

— Трябва да го знаеш!

При тези думи в очите му за миг проблеснаха светкавици и с дясната ръка той бавно посегна зад гърба си. Знаех, че сега вероятно щеше да ме нападне, но въпреки това му отговорих спокойно и невъзмутимо:

— Все още не знам, защото по този въпрос ще трябва първо да се съвещавам с Винету и Олд Шуърхенд.

— Ще предложиш ли да ги задържим, или не?

— Можете да задържите стрелите, лъковете и ножовете, а също и томахоките. Те ви трябват за лов, от който се прехранвате.

— А пушките?

— Навярно ще ви ги вземем, защото без тях няма да можете да водите война. Останете ли без пушки, най-сетне ще спазвате мира.

Можех да му отговоря другояче, да му обещая каквото очакваше, тогава може би щеше да се откаже от коварното нападение. Но от една страна никак не ми беше приятно да правя на този човек каквито и да било отстъпки, а от друга ми се струваше, че именно чрез коварството си щеше толкова по-лесно и по-бързо да ми падне в ръцете.

— Да спазваме мира ли? — попита той. — Но ние не искаме. Искаме битка! Ето я, започва!

Той изрече последните думи с по-висок глас. Очите му пламнаха. Тялото му светкавично се наведе към мен, а в десницата му проблесна нож. Странно! Нож! Значи точно така, както бях казал на командира! Но аз бях нащрек. Ако той ме нападна бързо, то аз реагирах още по-бързо. С мигновено движение на лявата си ръка улових десницата му, която държеше ножа. После, докато се изправях, го ударих два пъти с десния си юмрук по слепоочието така, че рухна на земята като пън.

С нож в ръката бързо се изправих в целия си ръст и извиках към команчите, които ни наблюдаваха напрегнато:

— Това е вероломна постъпка! Нале-Масиув искаше да ме прониже с нож. Ето ви оръжието му!.

Хвърлих ножа далеч към тях. После хванах зашеметения вожд за пояса, вдигнах го, метнах го на рамо и се затичах към нашите позиции.

То беше такъв рев и вой зад мен! Команчите се втурнаха по петите ми, за да ме догонят. Тогава горе откъм височината се разнесоха няколко предупредителни изстрела във въздуха. Сигурната ръка бе дал тази заповед, за да изплаши команчите. И постигна целта си. Те се отказаха да ме преследват, но техните крясъци и вопли продължиха.

Вързахме вожда. После взех в ръка карабината «Хенри» и отново се запътих към извора. Щом стигнах на разстояние, от което можеха да ме чуват, направих знак на команчите да млъкнат. След като ми се подчиниха, им извиках:

— Нека воините на команчите внимателно слушат какво ще им каже Поразяващата ръка! Те знаят, че вождът дойде с нож да преговаря с мен, макар че беше уговорено да се срещнем невъоръжени. Нале-Масиув искаше да ме убие, след което хората му щяха да се нахвърлят срещу нас. Бях нащрек и успях да му попреча. Юмрукът на Поразяващата ръка го просна на земята. Но той не е мъртъв, а е само в безсъзнание. Щом дойде на себе си, ще продължа да разговарям с него. Ако се държите спокойно, няма да ви се случи нищо лошо. Но опитате ли се да бягате, или чуем ли от вас макар един-единствен изстрел, незабавно ще ви обсипят стотици куршуми. Аз казах. Хау!

Заплахата ми предизвика желаното въздействие. Команчите образуваха гъста и оживена тълпа, но иначе останаха спокойни. Когато се върнах и коленичих до Нале-Масиув, за да го прегледам, командирът ми каза:

— Наистина ли искаше да те наръга с нож?

— Да.

— И ти му имаше доверие!

— Не. Веднага заподозрях, че зад гърба си крие нож.

— Колко добре стана, че не отидох вместо теб!

— И аз тъй мисля.

— Нямам твоя проницателен поглед. Мен най-вероятно щеше да ме наръга.

— Хм-м! Кой знае дали щеше да сметне, че си заслужава труда, сър.

— Дали си заслужава труда? Да не би думите ти да означават, че не си струва да бъда наръган с нож или да се хаби барут заради мен?

— Исках само да кажа, че индианецът предприема подобна дръзка и рискована стъпка само тогава, когато става въпрос да отстрани от пътя си някой човек, който е изключително опасен за него.

— Ах, това било значи! Какво ще правим с този вероломен негодник? Предлагам да… хм-м… хм-м!

— Какво?

— Да го обесим най-позорно. Такъв мерзавец, дето по време на преговори нарушава даденото обещание, трябва да увисне на въжето, непременно да увисне!

— И да не се стигне чак дотам, няма много да се церемоня с него. Добре, че не остави амулета си в лагера, а го носи на врата си.

— Защо?

— Това ще го направи по-отстъпчив. Нека почакаме докато дойде на себе си. Няма да трае никак дълго.

— Хм-м! Тогава междувременно мога да те попитам нещо.

— Какво?

— Докато преговаряше с този тип, отново добре премислих всичко, за което разговаряхме.

— И взе друго решение; така ли?

— Да.

— Какво е то?

— Да победиш тези червенокожи негодяи, без да ги накажеш, противоречи на всички военни традиции и обичаи. Действително ли смяташ, че ще можеш да се справиш с команчите и без мен?

— Да, нямам нужда от помощта ти.

— Тогава предпочитам да не навлизам с вас в Ляно. Докъде ще ти се наложи да стигнеш?

— На два дни път оттук.

— По дяволите! Далече е. Ние не носим толкова много провизии. Ще ми се сърдиш ли, ако…

Донякъде го беше срам да довърши въпроса си. Но откровено казано, на мен нямаше да ми е неприятно, ако се отървях от него и от хората му. Защо ли трябваше да научат за оазиса, както и някои други тайни! Ето защо с готовност отвърнах:

— Ако се върнеш обратно ли? О, нямам нищо против.

— Наистина ли?

— Не, ни най-малко.

— Драго ми е, много ми е драго. Оставих се да ме подмамят чак до Ляно. Моята истинска задача ме зове в равнините отвъд Мистейк каньон. С Нале-Масиув се счепкахме само защото той ми се изпречи на пътя. Ще се върна обратно, а тук ще остана само докато се справиш с тези команчи.

— Тогава няма да се върнеш с празни ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще имате плячка. Какво ще ги правя тези червенокожи? Да не би да взема да ги мъкна със себе си из Ляно, да ги поя и храня, да ги държа в плен и охранявам? Мога да си улесня работата. Предоставям ги на теб.

— На мен ли? О-о!

— Да. Ще трябва само да ми обещаеш, че няма да посягаш на живота им.

— Дадено! Обещавам ти. Ето и ръката ми!

— Well! Тогава вземи тези приятелчета с вас, докато се прехвърлите отвъд Рио Пекос, за да не се върнат пак тук и да направят някоя глупост. Там ще им прибереш конете и оръжията и ще ги пуснеш да си вървят.

— И каквото им отнемем, остава за нас, сър, така ли?

— Естествено.

— Тогава ще ги взема с нас, та да не ти пречат тук. Нали и бездруго са от областите, далеч отвъд каньона?

— Да. Значи се споразумяхме?

— Напълно. Отново ти обещавам, че няма да им сторя нищо лошо, няма да посегна на живота им. Сега доволен ли си?

— Изцяло.

— И аз също. Но я виж, този тип се размърда! Отваря очи. Ама това беше удар, какъвто само Поразяващата ръка може да нанесе. Не ми се ще да го опитам!

Вождът дойде на себе си. Отначало, изглежда, не можеше да разбере какво се е случило с него, но бързо си спомни.

— Виждаш ли, че удържах на думата си? — казах му аз. — Сега си мой пленник.

При тези думи свалих амулета от врата му и извадих от джоба си клечка кибрит. Той извика изплашено:

— Какво ще правиш с амулета ми?

— Ще го изгоря.

— Уф, уф! Нима ще изгубя душата си?

— Да, заслужаваш го. Ти престъпи думата си и искаше да ме убиеш. Затова ще получиш тройно наказание. Ще бъдеш обесен, ще ти сваля скалпа и ще изгоря амулета ти.

За индианците обесването е най-позорният начин да умрат. Те предпочитат бавната, болезнена, но славна смърт чрез мъчения. А другите ми две заплахи бяха най-големите, каквито изобщо съществуват. Вземат ли му скалпа, без който не може да живее в отвъдния свят, и изгорят ли му амулета, с това индианецът и душата му са унищожени веднъж завинаги и во веки веков! Нале-Масиув се опита да разкъса ремъците и обзет от страх, закрещя:

— Няма да го направиш, ти няма да го направиш!

— Като нищо!

Драснах кибритената клечка и приближих малкото пламъче до торбичката с амулета, която веднага взе да дими.

— Чакай, чакай! — изрева вождът. — Пощади ме! Вземи ми живота, само ми остави душата! Какво трябва да направя? Какво трябва да направя, за да те накарам да изпълниш молбата ми?

Хвърлих кибритената клечка и отговорих:

— Има само един начин да спасиш себе си и своята душа, един-единствен начин.

— Какъв е той? Бързо казвай!

От страх и ужас очите му се изцъклиха, защото в ръката си държах вече втора кибритена клечка.

— Заповядай на хората си да предадат всичките си оръжия и доброволно да се оставят да ги пленим!

— Нямам това право!

— Тогава умри и бъди унищожен!

Клечката пламна и торбичката отново започна да дими. В същия миг вождът закрещя така, че гласът му проехтя надалеч:

— Стой, спри! Ще го направя! Ще дам тази заповед!

— Добре! Но не се опитвай да спечелиш време или да ме измамиш! Имаш твърдата ми ненарушима дума, че ако, макар само за миг, се възпротивиш да дадеш заповедта, няма да се вслушвам повече в никакви твои молби, а ще изгоря амулета. Казах го и ще удържа думата си.

— Съвсем сигурно ще я дам. Нека цялото племе попадне в плен, но амулетът ми трябва да бъде спасен! Какво ще стане с пленниците?

— Ще бъдат пуснати на свобода. И ти също.

— И ще задържим амулетите си?

— Да.

— Тогава нека Сенанда-кхаси, Медноглавата змия, вторият вожд, дойде тук! Ще му дам тази заповед и той ще я изпълни.

— Сигурен ли си?

— Да, той ще ми се подчини.

Отново се приближих до индианския лагер на разстояние, от което можеха да ме чуват, и извиках:

— Вождът Нале-Масиув иска вторият вожд Сенанда-кхаси да отиде при него!

Върнах се. Когато видяхме, че повиканият индианец се отправя към нас, командирът ми каза:

— Сър, какво влияние имаш над тези хора! На мен никога нямаше да ми хрумне да запаля амулета.

— Ами нали тъкмо това ти казах — човек трябва да е запознат с нравите, обичаите и схващанията на червенокожите. Тогава ще се предпази от много неща, докато непосветеният остава беззащитен и е обречен на опасности и неприятности.

Без да ни погледне, Сенанда-кхаси отиде при вожда и седна до него. Поведоха разговора си съвсем тихо, но забелязахме, че са извънредно възбудени. После вторият вожд се изправи, обърна се към мен и каза:

— Този път Поразяващата ръка ни победи всички с един-единствен удар на юмрука си, както и със своята хитрост. Но ще дойде някой по-добър ден, когато великият Маниту ще бъде по-благосклонен към нас. Готови сме да предадем оръжията и да станем ваши пленници. Къде да ги оставим?

— Нека команчите идват на групи от по десет души и слагат оръжията си ей тук до вожда. Но запомни! Онзи, който се опита да скрие макар и едно-единствено оръжие, ще бъде застрелян!

Той се отдалечи и скоро след това индианците започнаха да пристигат на отделни групи по десет души и с мрачни лица оставяха на земята пушки, ножове, томахоки, стрели, лъкове, копия, барут и куршуми. Когато тази работа свърши, аз се обърнах към командира:

— Предавам ти пленниците. Оттук нататък, ще е твоя грижата да ги опазиш. Не позволявай на нито един да ти се изплъзне!

— Не се тревожи, сър! Радвам се, че са в ръцете ми. Ще ги обградим от всички страни и ще ги вържем със собствените им ремъци.

Докато по негова заповед тази работа се извършваше от войниците, аз изминах известно разстояние в посока към извора, сложих длани около устата си и извиках на Олд Шуърхенд:

— Сис инте пенийл! Нека апачите дойдат!

Думите ми бяха чути и след няколко минути ловецът се спусна в галоп начело на мескалеросите. Скочи от коня си и се обърна към мен:

— Видяхме, че вождът се опита да те наръга с нож. Но ти хубаво му даде да се разбере. Какъв е резултатът? Ей ги на земята всичките им оръжия, а команчите са обградени от драгуните! Предадоха ли се?

— Да.

— Сър, как го постигна?

— Заплаших Нале-Масиув, че ще изгоря амулета му.

— Само така! Глупци такива, ама че суеверие! Какво ще ги правим? Толкова ще е неудобно да ги мъкнем с нас! А ще видят и оазиса.

— Няма. На командира му хрумна хубавата мисъл да не идва с нас, а да се върне. Предадох му пленниците. За труда си ще получи конете и оръжията им. Ще ги пусне на свобода едва отвъд Рио Пекос.

— Well! Това е най-доброто, което можеше да стане. Значи ще продължим да яздим подир Вупа-Умуги без драгуните, така ли?

— Да.

— А кога?

— Тук няма какво да правим повече. Конете ни се напиха с вода, меховете са пълни. Можем незабавно да потеглим на път.

— Тогава няма защо да се бавим. Колкото по-скоро тръгнем по петите на наиините, толкова по-добре.

— Да. Нека само преди това се сбогуваме най-любезно с милия командир!

Възседнах коня и заедно с Олд Шуърхенд отидохме при него.

— Ще тръгвате ли вече, мешърс? — попита той. — Наистина съжалявам, че не можем по-дълго да останем заедно.

— Ние също съжаляваме — отвърнах аз. — С удоволствие бихме ти дали допълнителна възможност още по-добре да опознаеш толкова «глупавите» гроботърсачи.

— О-о… а-а! — възкликна смутено той.

— Може би вече знаеш коя дреха струва повече — ловната риза на уестмана или куртката на кавалерийския офицер. Запиши си го някъде и сбогом!

— Сбо… сбогом! — отвърна той като ехо още по-смутено.

— Застанахме начело на нашите апачи и потеглихме. Когато само след броени минути се извърнахме, Стоте дървета не се виждаха вече. Яздехме от кол до кол, следвайки широката и дълбока диря на команчите наиини. Колкото по-нататък препускахме, толкова по-сигурно и по-тясно се затваряше клопката в кактусите, към която ги бяхме подгонили.