Оникс

Глава 27

Обичах Коледата, докато татко беше жив. И двамата бяхме от хората, които години наред можеха да говорят за утрото на Коледа. Щом пукнеше зората, аз изтичвах надолу по стълбите, сядах сама пред елхата и прекарвах ранните часове на коледния ден в очакване родителите ми да се събудят. Но със смъртта на баща ми този обред се наруши.

През последните три години аз винаги сама приготвях канелените сладки, чийто сладък аромат изпълваше въздуха, а когато майка ми се прибираше от работа, си разменяхме подаръците.

Тази година всичко беше различно.

Когато се събудих, ароматът на канела вече бе превзел къщата, а на долния етаж Уил, по кариран халат, пиеше кафе с майка ми. Беше изкарал нощта у дома. Отново. Щом ме видя, че стоя на вратата, той стана и ме прегърна.

Замръзнах, а ръцете ми увиснаха отстрани непохватно.

— Честита Коледа — рече той и ме потупа по гърба. Измърморих същото в отговор и забелязах как сияеше майка ми на дивана. Отворихме подаръците както правехме някога с татко. Може би това бе причината за странното настроение, което не ме напусна цяла сутрин, а ме следваше на всяка крачка, решено на всяка цена да съсипе празника.

Майка бе наредила с Уил да се заемем с вечерята, а тя се бе качила да си вземе душ. Той извади от фурната желирания бут. Не обръщах внимание на повечето от опитите му да завържем разговор, докато не засегна онази тема.

— Имала ли си нови среднощни посещения? — попита той с лукава, заговорническа усмивка. Взех по-силно да мачкам картофеното пюре и се запитах дали Уил се старае да играе доброто ченге, за да не въстана срещу него пред майка ми.

— Не.

— Пък и ти сигурно не би споделила с мен, нали? — Той захвърли домакинските ръкавици на шкафа и се обърна към мен.

Не бях виждала Деймън от събота сутринта — два дни и ни вест, ни кост от него.

— Вижда ми се добро момче — продължи Уил и извади един от ножовете, които Блейк бе хвърлил по главата ми. — Но е малко емоционален. — Мъжът замълча, вдигна ножа, а веждите му се повдигнаха нагоре. — Също като брат му.

Едва не изпуснах бъркалката.

— Говориш за Доусън?

Уил кимна.

— Той бе по-общителният от двамата, но точно толкова емоционален. Държеше се така, сякаш всеки миг щеше да настъпи краят на света и смяташе, че всяка секунда трябваше да се живее пълноценно. Деймън никога не е оставял подобно впечатление у мен. Той е по-сдържан, нали?

Сдържан? Отначало понечих да отрека, но Деймън винаги бе… резервиран. Сякаш криеше най-съкровената част от себе си.

Уил разряза димящия бут и се засмя.

— Те всичките са доста затворени. Сигурно причината е, че са тризнаци. Както и децата на Томпсънови.

Сърцето ми заблъска бясно без никаква причина. Отново се заех с пюрето.

— Говориш така, сякаш добре ги познаваш.

Той сви рамене и сложи няколко дебели парчета в една чиния от изящния порцеланов сервиз на майка ми, който от години не бе виждал дневна светлина.

— Градчето е малко. Познавам почти всички в околността.

— Никой от тях не е споменавал нищо за теб. — Оставих купата на шкафа и взех млякото.

— Не виждам защо да го правят. — Той се извърна към мен и се усмихна. — Те дори не знаят, че Бетани ми беше племенница.

Кутията с мляко се изплъзна от ръцете ми, отскочи от шкафа и се пльосна на пода. Разпенената бяла течност се разля по плочките. Но въпреки това аз стоях неподвижно. Бетани е племенница на Уил?

Той остави ножа и взе няколко салфетки.

— Хлъзгав гад, а?

Излязох от вцепенението си, наведох се и вдигнах кутията.

— Бетани е била твоя племенница?

— Да, тъжна история, сигурен съм, че си я чувала.

— Да, чувала съм я. — Оставих млякото на шкафа и му помогнах да почисти разлятото. — Съжалявам за… случилото се.

— Аз също. — Той хвърли салфетките в кофата. — Смъртта й съсипа сестра ми и съпруга й. Те се преместиха преди около месец. Повече не можеха да понесат живота тук — всичко им напомняше за нея. А сега и момчето на Кътърс изчезна, точно като Бетани и Доусън. Срамота е, че толкова млади хора изчезват.

Никога не бях чувала Деймън и Ди да споменават, че Уил е чичо на Бетани, но и те рядко говореха за нея. Разтревожих се от близката връзка между Уил и Бетани и от споменаването на Саймън и довърших пюрето в мълчание. Уил го харесваше по селски — с обелките. Гадост.

— Кейти, има нещо, което искам да разбереш. — Мъжът разпери пръсти пред себе си. — Аз не се опитвам да заема мястото на баща ти.

Изненадана от този обрат в разговора, аз се вгледах в него. Той отвърна на погледа ми, а светлите му очи се взираха в мен неподвижно.

— Знам, че е трудно, когато майка ти реши да продължи напред с живота си, но аз не съм тук, за да заменя баща ти.

Преди да смогна да отвърна, той ме потупа по рамото и излезе от кухнята. Бутът на шкафа беше изстинал. Картофеното пюре беше готово, а също и солените макарони на фурна. До преди малко умирах от глад, но след като Уил отвори дума за баща ми целият ми апетит се изпари.

Дълбоко в себе си знаех, че Уил не се опитва да заеме неговото място. Никой не можеше да заеме мястото на баща ми, но две едри сълзи се търкулнаха по бузите ми. Бях плакала само на първата Коледа без него, но не и на миналите две. Може би сега плачех, защото това беше първата истинска Коледа с майка ми, на която присъстваше друг човек, а не баща ми.

Обърнах се, закачих с лакът ръба на купата и тя се завъртя към края на шкафа. Без да се замислям, накарах пюрето да замръзне, за да не свърши упоритият ми труд на пода. Взех купата от въздуха и я сложих обратно на шкафа. Когато се обърнах, съзрях една сянка в коридора, точно пред вратата на кухнята. Дъхът ми секна, а в това време две крачки по-тежки от тези на майка ми прекосиха коридора и се заизкачваха по стълбите. Уил.

Дали бе видял какво стана?

И ако беше видял, защо не влетя в кухнята да ми поиска обяснение как така съм успяла да задържа купата във въздуха?

Когато се събудих в деня след Коледа, Уил вече бе развалил елхата. Само това стигаше да му спечели сериозни черни точки. Това не беше неговото дърво, че да го разваля. А и аз исках да запазя онази зелена топка, а сега всичко беше опаковано по кашоните и качено на тавана, където не бих се осмелила да се кача. Като прибавим към това и растящата ми неприязън към мъжа, в бъдеще предричах, че ще имаме сериозни търкания.

Дали ме бе видял как задържах купата във въздуха? Не знаех. Дали беше съвпадение това, че чичото на мутиралото като мен момиче сега се опитваше да съблазни майка ми? Малко вероятно. Но нямах доказателства, пък и към кого ли можех да се обърна за помощ? Добре де, имаше един човек.

Майка ми отдавна беше тръгнала за работа и аз тъкмо се канех да се кача на горния етаж, когато усетих топлите тръпки по врата ми. Спрях в коридора и зачаках със стаен дъх.

На вратата се почука.

Деймън чакаше на верандата, мушнал ръце в джобовете и нахлупил ниско черна бейзболна шапка, която скриваше горната част на лицето му. Това подчертаваше чувствените му устни, които сега се извиха нагоре в дяволита усмивка.

— Имаш ли работа?

Поклатих отрицателно глава.

— Искаш ли да се поразходим с колата?

— Дадено. Само да си облека нещо по-дебело. — Намерих набързо къде бях оставила горнището с качулката и ботушите си и излязох навън при Деймън. — Вон ли отиваме да следим?

— Не. Открих нещо. — Той ме поведе към джипа си, изчака и двамата да се качим и чак тогава продължи. — Но първо кажи как мина Коледата? Аз щях да се отбия, но видях, че майка ти е у вас.

— Добре мина. Уил прекара деня с нас. Беше странно. Ами ти?

— Ди едва не подпали къщата, докато се мъчеше да опече пуйката, но иначе не беше много забавно. — Той потегли. — Е, много ли неприятности ти навлякох след съботата?

Изчервих се и благодарих на тъмнината.

— Четоха ми конско за това, че не бива да правя майка ми баба. — Деймън се засмя и аз въздъхнах. — Сега трябва да спазвам някои правила, но не е нищо сериозно.

— Съжалявам за това. — Той се усмихна и ми хвърли кос поглед. — Не съм искал да заспивам.

— Няма нищо. Е, къде отиваме? Какво си открил?

— В неделя вечер Вон се прибра за десетина минути. Проследих го до един склад малко извън Питърсбърг в индустриален парк, който от години пустее. Забави се там около час, а после си тръгна, но двама други офицери останаха там. — Една сърна се стрелна през магистралата и Деймън намали. — Крият нещо там.

Вълнението зажужа в тялото ми.

— Мислиш ли, че държат там Бетани… или Доусън?

Той ме погледна, свил устни в строга линия.

— Не знам, но трябва да вляза вътре, а в това време някой трябва да наглежда отвън.

Кимнах — чувствах се полезна.

— Ами ако пазачите продължават да стоят на стража?

— Те не правеха нищо преди Вон да се появи. А той в момента си е у дома. С Нанси. — Деймън изви устни. — Между тях като че ли има нещо.

Отвратително. Също като Уил и майка ми. Тази мисъл ми напомни, че исках да го питам нещо.

— Знаеш ли, че приятелят на майка ми бил чичо на Бетани?

— Не. — Той сви вежди и се концентрира върху пътя. — Аз така и не направих опит да я опозная. Никога не съм правил опит да опозная някое момиче, което не е от нашата раса.

В стомаха ми настъпи странно вълнение.

— Значи никога… не си излизал на среща с друго момиче?

— На среща? Не. — Той хвърли поглед към мен, сякаш се опитваше да реши как да продължи. — Дали съм излизал? Да.

Вълнението се превърна в огненочервена змия, която се уви около сърцето ми. Излизал? Както всички мислеха за мен и Блейк? Исках да ударя нещо.

— Както и да е, не знаех, че са роднини.

Отблъснах ревността. Сега не й беше времето.

— Не ти ли се струва, че това е странно? Той е чичо на Бетани, а тя е била в същото положение като мен в момента, и сега той има връзка с майка ми. А ние знаем, че все някой трябва да е предал Доусън и Бетани.

— Странно е, но как е могъл да разбере какво се е случило? Трябва предварително да е бил запознат с целия процес на лечението, за да знае какво да търси. Трябвало е да има предварителна информация.

— Ами ако е бил внедрен?

Деймън ме изгледа остро, но не каза нищо. Тази възможност бе обезпокоителна. Уил може би използваше майка ми, за да ме държи под око. Стремеше да спечели доверието й, спеше в леглото й… Ще го убия.

След малко Деймън се покашля.

— Мислех си за онова, което Матю ни каза — за сливането на ДНК-тата.

Всеки мускул на тялото ми се изопна и аз се загледах право напред.

— Да…?

— Говорих с него наскоро и го питах за връзката — дали може да накара другия да изпита нещо. Той отрече. Но аз вече знаех. Просто реших, че трябва и ти да знаеш.

Затворих очи и кимнах. Разбира се, аз вече знаех. Стиснах здраво ръцете си в юмруци. Бях на път да му кажа, че знам, но трябваше да спомена и Блейк, а това щеше да помрачи мига.

— Ами другата работа — умреш ли ти, умирам и аз?

— Какво за нея? — отвърна той, без да откъсва очи от пътя. — Няма какво да направим по този въпрос, освен да гледаме да не ни убиват.

— Не е само това — казах аз, докато гледах побелелите върхове на възвишенията, които нижеха край нас. — Ние сме свързани един с друг. Завинаги…

— Знам — тихо каза той.

Нямаше какво повече да добавя.

Към полунощ пристигнахме в изоставения индустриален парк, но първо го подминахме, за да се уверим, че наоколо няма други коли и тогава се върнахме. Той се състоеше от три сгради, сгушени една до друга в близост до побелялото поле. Едната беше тумбеста едноетажна тухлена постройка, а тази в средата беше висока няколко етажа и можеше да побере голям пътнически самолет.

Деймън зави зад една от сградите и паркира джипа с лице към единствения изход между два големи навеса. Угаси двигателя и се обърна към мен.

— Трябва да се вмъкна в ей онази сграда. — Той посочи високата постройка. — В това време ти ще останеш в колата. Искам да наблюдаваш пътя, защото не знам какво ме чака вътре.

Страхът сви стомаха ми.

— Ами ако вътре има някой? Искам да дойда с теб.

— Аз мога да се погрижа за себе си. Трябва да останеш тук, където е безопасно.

— Но…

— Не. Кейти, оставаш тук. Прати ми съобщение, ако някой влезе. — Той хвана дръжката на вратата. — Моля те.

Нямах друг избор и останах, а в това време Деймън се измъкна от колата. Извърнах се на седалката и го видях как се скрива зад ъгъла на сградата. Въздъхнах, без да съзнавам, че бях затаила дъх. Обърнах се напред и заковах очи върху главния път.

Ами ако Бетани се намираше вътре? Или пък Доусън? Умът ми не можеше да побере какво би означавало това. Всичко щеше да се промени. Потърках ръце, приведох се напред и продължих да наблюдавам пътя. Мислите ми все се връщаха към Уил. Ако той беше агент под прикритие, тогава заминавах. Той вероятно ме бе видял да използвам способностите си, но пък ако беше вграден човек на МО, тогава защо не ги повика незабавно?

Нещо в теорията ми куцаше.

Купето на джипа бързо изстиваше и скоро дъхът ми почна да образува малки бели кълба. Само десет минути бяха минали, а на мен ми се струваше цяла вечност. Какво правеше вътре Деймън? Разглеждаше забележителности ли?

Раздвижих се, за да се стопля. В далечината два фара пронизаха мрака. Дъхът ми секна.

Моля те върви си по пътя. Моля те върви си по пътя.

Колата наближи входа към индустриалния парк и намали. Сърцето ми заби лудо и аз видях, че е черен Експедишън.

— По дяволите. — Извадих телефона от джоба си и пратих съобщение на Деймън. Имаме си компания.

Когато той не отговори, а и аз не го видях да излиза от склада, взех да се тревожа. Експедишънът бе изчезнал от погледа ми — най-вероятно паркираше отпред. Завъртях се на седалката и стиснах кожата, додето пръстите ме заболяха.

Ни следа от Деймън.

Нямаше да позволя нито на страха, нито на Деймън и неговия заблуден опит да ме държи в безопасност, да ми попречат да му помогна. Поех студена глътка въздух, отворих вратата и тихичко я затворих след мен. Тръгнах по сенките покрай множество врати, заключени с катинари, прокраднах се до ъгъла на сградата. Прозорци нямаше, само една стоманена врата, но след като опитах дръжката, изгубих надежда, че ще мога да я отворя. Над вратата в тухлите бе вградено нещо кръгло, което лъщеше на лунната светлина, но беше прекалено тъмно, за да различа цвета му. Хвърлих поглед към другите врати, които бяха идеални за стоварване на стоки, и видях, че над всяка врата имаше по един такъв кръгъл предмет.

На ъгъла на сградата приклекнах и проточих врат, за да огледам от другата страна. Пътеката беше чиста. С известно безпокойство продължих напред, като се държах близо до сградата. Малко по-напред видях друга врата. Дали от тук ли беше минал Деймън? Прехапах устни и се примъкнах по-близо до входа.

С крайчеца на окото си засякох някакво движение. Затаих дъх, залепих се плътно за стената, а в това време двама мъже, облечени в черно се появиха отпред, като си говореха тихичко. В тъмното припламна оранжевата светлинна на цигара, сетне полетя във въздуха и изгасна там, където се удари в земята.

Бях в капан.

Сковаващ ужас рязко изтръгна въздуха от дробовете ми и аз усетих замайване. Мускулите ми се сковаха, докато извъртах глава настрани. По-високият мъж — пушачът — вдигна глава. Разбрах, че ме бе видял.

— Хей! — изрева Пушача. — Стой на място!

Как ли пък не. Отблъснах се от стената и побягнах. Едва направих две-три крачки и той отново извика:

— Спри! Или ще стрелям!

Спрях и вдигнах ръце. Всеки дъх, който си поемах, болезнено прорязваше дробовете ми. По дяволите. По дяволите. По дяволите.

— Дръж ръцете горе и се обърни — заповяда Пушача. — Сега.

Изпълних заповедта и се завъртях на място. Мъжете стояха на няколко крачки с извадени лъскави пистолети, насочени право в мен. Бяха облечени като паравоенни в пълно бойно снаряжение. Исусе, на какво се бе натъкнал Деймън?

— Остани на място, не мърдай — рече по-ниският и се приближи предпазливо. — Какво правиш тук?

Стиснах здраво уста и усетих как провокиран от страха, замайващият прилив на Извора изпълва вените ми. Статичното електричество под дрехите ми се увеличи и надигна косъмчетата по тялото ми. Изворът ме зовеше, настояваше да го използвам. Но ако се домогнех до него, това щеше да ме издаде прекомерно много.

— Какво правиш тук? — отново попита по-ниският, който беше почти до мен.

— Аз… изгубих се. Търсех междущатския път.

Пушача хвърли поглед на по-ниския офицер.

— Глупости.

Сърцето ми блъскаше толкова тежко, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми, но продължавах да държа Извора заключен вътре в мен.

— Говоря сериозно. Надявах се, че това е нещо като информационен център. Слязох от магистралата на грешното място.

Онзи, който стоеше по-близо, сведе пистолета си с една стотна от сантиметъра.

— Магистралата се намира на няколко мили от тук. Явно далеч си слязла от нея.

Кимнах енергично.

— Не съм тукашна, а всички пътища и знаци ми се струват едни и същи. И имената на градовете звучат еднакво — продължих да дрънкам аз, като се правех на глупачка. — Искам да стигна в Мурфилд.

— Лъже — изплю Пушача.

Всяка искра на надеждата угасна в мен с огнен трясък. Пушача се приближи още, като все така ме държеше на мушка. Протегна едната си ръка и допря дланта си в бузата ми. Ръката му мирише на цигари и дезинфектант.

— Видя ли — обади се по-ниският и взе да прибира пистолета обратно в кобура на бедрото му. — Момичето просто се е изгубило. Ставаш параноичен. Тръгвай, малката, махай се оттук.

Пушача изръмжа и без да обръща внимание на партньора си, ме стисна за другата буза. В ръката му имаше нещо топло и остро. От страх пулсът ми се покачи. Дали беше нож?

— Изгубих се. Кълна се…

Огненочервена пронизваща болка раздра бузата ми, преряза врата ми и рамото ми. Отворих уста да изпищя, но не издадох ни звук.

Болката прииждаше на вълни. Причерня ми пред очите и се превих на две, прекъсвайки контакта с онова, което мъжът държеше в ръката си.

— Христе — обади се по-ниският. — Прав си бил. Тя е една от тях.

Паднах на колене, болката се оттегляше на вълни, като пулсираше тъпо дълбоко в кожата ми. Докато поглъщах жадно въздуха, допрях ръка в бузата ми, като очаквах да открия тънък разрез, но тя само пареше.

— Казах ти. — Пушача ме улови за ръката и ме дръпна напред. Повдигнах глава и той опря пистолет между очите ми. — Това вътре в дулото е много по-лошо, затова мисли внимателно, преди да отговориш на следващия ми въпрос. Коя си ти?

Стоях безмълвна, парализирана от страх.

Мъжът ме разтърси.

— Отговаряй!

— Аз… аз…

— Какво става тук? — попита нов глас, който идваше иззад двамата мъже.

Пушача отстъпи встрани и сърцето ми слезе в петите. Беше Вон.

— Спипахме я да дебне наоколо — отвърна той с глас, сякаш току-що бе уловил най-голямата акула на всички времена. — Тя е една от тях.

Намръщен, Вон се приближи, а рунтавите му мустаци се развяха от тежкото му дишане.

— Добра работа. Ще взема момичето с мен.

Не можех да си поема дъх. Вон дойде от вътре, където бе влязъл Деймън. Дали го бе заловил? Дали му бе сторил нещо? Ако бях права, то тогава вината за това бе изцяло моя. Аз бях започнала всичко, като му казах, че съм видяла Бетани. Може би нямах контрол над пътя, по който се търкаляше скалата, но аз я бях бутнала надолу по хълма.

— Сигурен ли сте? — попита по-ниският офицер.

Вон кимна, хвана ме за другата ръка и ме изправи на крака.

— От известно време я следя.

— Клетките трябва да са готови — рече Пушача и неохотно пусна другата ми ръка. — Върху нея не проработи от първия път. Може би ще поискате да удвоите силата.

Клетки? Устата ми пресъхна. По-ниският офицер погледна към мен с присвити очи.

— Няма ли да получим награда, щом сме я заловили?

— Награда? — попита Вон с тих глас.

Пушача се разсмя:

— Да, както с другата. Каква награда само беше. Хъшър обеща да си мълчи, стига да не я замесваме.

Преди да проумея какво говори мъжът, Вон ме изблъска грубо настрани така, че залитнах и паднах на земята. Той вдигна ръка. Около ръката му припука светкавица и лумна в червено-бяло, докато обгърна тялото му и той се превърна единствено в светлина.

Ахнах и осъзнах, че Вон беше… Деймън.

— По дяволите! — извика Пушача и посегна към пистолета си. — Това е номер!

Пулсиращ със светлина и мощ, Деймън освободи енергията. Тя удари първо Пушача, запращайки го няколко стъпки назад. Светлината се изви и блъсна по-ниския офицер. Той също полетя и се удари в сградата. Чу се ужасно хрущене и той падна на земята, а от дрехите и кожата му взе да излиза дим. Мъжът потръпна веднъж, а сетне лицето му се превърна в… пепел.

— О, мили боже — прошепнах аз.

Лек бриз пробяга край сградата и раздвижи падналия мъж. Пепелта от тялото му политна във въздуха, понесе се надалеч, докато скоро не остана нищо. На мястото, където бе паднал Пушача също нямаше следа — нищо не бе останало и от него.

Светлината на Деймън избледня и когато погледнах към него, той отново бе заел човешкото си тяло. Очаквах да избухне защо не съм останала в колата, но той само взе ръката ми и нежно ме вдигна на крака. Бейзболната шапка скриваше очите му, но устните му бяха стиснати в онази твърда, непреклонна линия.

— Да се махаме от тук — рече той.

Съгласих се.