32. Тревоги

Въпреки че круизната компания бе наела чартърни полети, които да откарат учениците във Филаделфия, все още съществуваше проблемът с прибирането на багажа на всички от кораба. В седем сутринта той акостира в пристанището на Хамилтън и на всички бе отпуснат един час, за да си опаковат нещата. Ариа и Ноъл се изкачиха по рампата, надникнаха в концертната зала, която все още беше украсена в очакване за конкурса. Видът на веселите балони, гирляндите и фестивалните лампи донякъде навяваше тъга. Дори храната все още беше по масите, макар около нея да жужаха гладни мухи.

Ноъл посочи веспата, която беше паркирана до сцената.

— Чудя се кой ли ще прибере това?

— Никой, предполагам — промърмори Ариа.

Той навъсено поклати глава.

— Вчера беше ужасно. — Той хвана Ариа за ръката. — Просто не мога да повярвам, че си се навила да отидеш със Спенсър да търсите някакво глупаво бижу. Можеше да умреш.

Ариа сведе поглед.

— Не мислех, че ще стане чак такъв проблем. Не сме планирали да спукаме лодката. Това си беше чиста случайност.

— Но трябваше да я предвидите. — Ноъл взе лицето на Ариа в шепите си. — Когато Наоми ми каза, че сте отплавали към залеза и още не сте се върнали, сърцето ми направо спря. Не знам какво щях да правя без теб.

— Не изпадай в мелодраматизъм — промърмори Ариа, но в очите й се насълзиха. Споменът за онези ужасни мигове във водата беше все още твърде пресен в съзнанието й. Също така все още не можеше да възприеме мисълта, че Наоми не е А. — и че това може да е само и единствено Греъм. Той ги беше наблюдавал, беше се промъквал в сенките без всякакви усилия. Той беше убил Гейл и едва не бе убил и тях.

Колкото повече навлизаха в кораба, толкова по-силна ставаше миризмата на пушек. Ноъл сбърчи нос.

— Гадно.

Когато подминаха казиното, той погледна към поставената най-отпред маса, върху която все още стоеше табелата за търсенето на съкровища.

— Разговаря ли с Греъм след евакуацията? — попита той, мръщейки се — Изненадан съм, че той не пожела да те спасява.

Ариа преглътна тежко, припомняйки си ужасните моменти в котелното. Спенсър й беше казала, че са успели да спасят една от охранителните камери, но тя се двоумеше дали е доволна от това, което може да бъде разкрито на нея. От една страна, щеше да е хубаво Греъм да бъде идентифициран и заловен. От друга страна, тя беше втората фигура на записа. Ноъл сигурно щеше да се побърка, когато откриеше, че едва не е била взривена на парченца.

Ариа избърса очите си и огледа момчетата, които отиваха към каютите си. Стаята на Греъм се намираше на този етаж, но тя не го забеляза сред останалите. Всъщност изобщо не го беше видяла никъде. Беше огледала тълпата във фоайето на хотела, ресторантите, терена отвън, но той не се виждаше никъде. Но пък все пак той беше А., а онова, в което бе най-добър, бе да се скатава.

Но скоро това нямаше да има никакво значение. Щом си признаеха за Табита, Греъм нямаше да може да ги измъчва повече. Щяха да бъдат свободни.

— Земята вика Ариа?

Тя подскочи. Ноъл я гледаше.

— Добре ли си? — попита той.

Ариа се опита да се усмихне, но устата й отказваше да й се подчини. Действителността я поля като кофа ледена вода. Щяха да си признаят. Ноъл не заслужаваше ли да узнае пръв? Ариа не искаше той да научи всичко от новините в шест часа.

— Аз… — започна тя, но гласът й секна.

Ноъл я погледна разтревожено.

— Какво има? — попита нежно той.

— Н-направих нещо ужасно — прошепна Ариа.

— Какво? — Ноъл се приближи към нея. Не беше ясно дали не бе успял да разбере какво му е казала и или я подканя да продължи да говори.

Някаква врата се затръшна силно. Друг от корабите в пристанището наду сирената си. Истината пулсираше на върха на езика й, очаквайки да бъде освободена.

— Аз…

Внезапно от високоговорителите се разнесе гласът на Джереми.

— Остават четирийсет и пет минути! Моля, побързайте!

Ноъл се обърна към Ариа. Погледна я очаквателно. Ариа се извърна.

— Няма значение — каза тя. В никакъв случай нямаше да му го каже точно сега.

Той я прегърна силно, после се отдръпна и докосна ключицата й.

— Къде ти е огърлицата?

Ариа се замисли трескаво за извинение.

— Сигурно съм я изгубила във водата. — Надяваше се да е прозвучала убедително. — Предполагам, че просто е пожелала да се върне в морето.

Ноъл бавно кимна; не изглеждаше кой знае колко разочарован.

— Предполагам, че е по-добре да изгубя нея, отколкото теб.

Той я прегърна за последно и тръгна към стаята си. Ариа се насочи към асансьора — нейната каюта се намираше два етажа над тази на Ноъл. Всеки мускул в тялото й пулсираше напрегнато. Може би това беше последната им прегръдка. Дали изобщо щеше да й проговори, след като научи, че е убийца?

Внезапно, точно когато вратите се затваряха, един мъж в полицейска униформа се приближи към асансьора, вперил поглед право напред. Ариа натисна бутона за отваряне на вратата и отново излезе в коридора на Ноъл. Ченгето отиде до края му и влезе през отворената врата на стаята вляво. Ариа беше почти сигурна, че това е каютата на Греъм. Спомняше си къде се намира от деня, в който беше отишла да го вземе за миниголфа. Струваше й се, че това се беше случило ужасно отдавна.

Видя как Ноъл се приближава до стаята си, пъха картата си в ключалката и влиза вътре. Ариа си пое дълбоко дъх и също тръгна по коридора. Подмина вратата на Ноъл и продължи към вратата на стаята, в която беше влязъл полицаят. Това определено беше каютата на Греъм — Ариа разпозна стикера на рицар върху дъската за обявления.

Тя надникна вътре, подготвяйки се да види Греъм, но вместо това вътре бяха само ченгето и Джереми. Бяха доближили глави и разговаряха тихо.

— От колко време е в безсъзнание? — попита полицаят, сложил ръце на кръста.

— От началото на евакуацията — промърмори Джереми. — Не съм сигурен колко сериозни са нараняванията му — лекарите не ми казват. Семейството му скоро ще долети.

Ариа примигна. Греъм в болницата ли беше?

Полицаят се намръщи.

— Оставането в безсъзнание е лесен начин да не говори, а? Записите от охранителната камера разкриват двама души, единият от които е той. — Ченгето погледна телефона си. — Има доста неща, от които трябва да се притеснява.

— Идентифицирахте ли втория човек? — попита Джереми.

Ариа затаи дъх. Но ченгето само пристъпи от крак на крак и отговори:

— Все още не разполагаме с достатъчно лицеви характеристики на втория човек. Но според нас е мъж.

Ариа се намръщи, объркана. Тя прокара пръсти през дългата си коса, после погледна женствените си, слаби пръсти и ноктите, лакирани с блестящ коралов цвят. През годините я бяха обърквали доста пъти, но никога, никога с мъж.

Внезапно двамата вдигнаха глави и я видяха. Очите на Джереми се разшириха. Ченгето като че ли се ядоса.

— Да? — излая той.

— Аз, ъ-ъ-ъ, търся Греъм? — каза тя, изненадана колко спокойно бе прозвучал гласът й. — Знаете ли къде е той?

През лицето на Джереми премина неясно изражение, но след миг то изчезна.

— Трябва да си прибираш багажа.

В главата й зазвучаха предупредителни камбанки.

— Греъм… добре ли е? — попита тя с изтънял глас.

Джереми се намръщи и пристъпи към нея.

— Сериозно говоря. Ако не прибереш всичко от стаята си в следващия половин час, повече няма да ти позволим да се върнеш за вещите си.

Чертите на лицето му се изостриха и той започна да изглежда по-възрастен и по-злобен. Ариа се обърна и тръгна бързо към асансьора с усещането, че току-що е видяла и чула нещо, което не е трябвало. Изпълни я безпокойство, но преди да успее да размисли върху случилото се, тя ускори крачка с желанието да се отдалечи колкото се може по-бързо от стаята, която вероятно принадлежеше на А.

Загрузка...