Опасна е нощта

ГЛАВА 11

Същата сутрин Оливър яздеше в парка Сейнт Джеймс, а двете кучета, Джона и Джокаста, подтичваха след него. След като получи злокобната бележка, реши да се държи така, все едно, че нищо не се бе случило.

Инстинктът му подсказваше, че някой го дебне и е готов да убие всяка жена, която той обикне. Искаше това да не е вярно, искаше да води нормален живот с Вивиан, но, уви, това беше невъзможно.

Сетивата му бяха изострени до краен предел. Всеки висок, силен мъж, които срещаше в парка, му се струваше подозрителен. Единственият, за когото беше сигурен, че няма нищо общо с това, беше Филип.

Беше сравнил двата почерка. Почеркът на Филип беше по-мъжки, буквите бяха по-големи, изписани с уверена ръка. Навяващата страх поема беше написана от нежна ръка и Оливър за пръв път си помисли, че убиецът може в действителност да е някоя луда жена.

Но това предположение не беше разумно. Едва ли една жена, независимо колко е силна и разярена, би могла да нанесе такъв удар с кама.

Той се чудеше дали убиецът не е накарал някоя жена да напише бележката. В това подозрение имаше известен смисъл. Но що за жена е била тази, която съзнателно се е съгласила да бъде замесена в подобна история.

Може би човекът, които искаше да го накаже, беше някоя жена, която си мислеше, че той я оскърбил и е постъпил несправедливо към нея? Може би тя е платила на някой здравеняк да извърши тези ужасни дела?

Но според Оливър в тази теория нямаше много логика, защото той беше пуснал слух из бедните лондонски квартали, че ще даде щедра награда на този, който знае нещо за убийствата на двете жени. Нито един наемен убиец не можеше да устои на такава сума и би издал своя работодател.

Трябваше да намери някакво разрешение на въпроса, защото времето летеше.

Действията на Вивиан го плашеха, но той не можеше да не признае, че темпераментът й му допадаше и го забавляваше. Но в същото време това я излагаше на опасност всеки път, когато прекрачеше прага на къщата му.

Ако водеше един по-нормален живот, тя би могла да се задоволи и да чака търпеливо, докато той залови този побъркан човек и спре веднъж завинаги пъклената му игра.

Вивиан се беше грижила сама за себе си твърде дълго време. Тази нейна съдба я беше променила. Беше я калила. Тя мислеше за себе си по начин, по който повечето жени не мислеха.

Оливър знаеше, че не може да я промени. Разбираше го с цялото си сърце.

Единствената възможност, която му оставаше, беше да намери мъжа, който искаше да я убие. А за да направи това и за да е сигурен, че Вивиан щеше да остане жива, той трябваше да измисли начин как да заблуди жестокия ловец, отклонявайки го от вярната следа.

— Нека аз да се погрижа за това — каза Сюзън, която лежеше на сламеника до огъня.

— Стой там, където си — отговори Вивиан, която подреждаше обяда на Хилда върху подноса. — Ти цяла нощ се грижи за нея.

Мери влезе бързо в кухнята, носейки в ръце една скъсана бална рокля.

— Искат да се качиш при тях, Вивиан. Миранда отново се оплаква. Каза, че е нещо във връзка с Розалинд, но не можах да разбера какво точно.

— Ще занеса подноса на Хилда и ще отида при тях.

Тя забърза нагоре по стълбите, чудейки се какво ли искат да й кажат доведените й сестри. Те нито бяха привързани, нито бяха обичали своята по-малка сестра.

Вивиан харесваше покойната Розалинд. Беше се опитвала дори да я закали и да я направи недосегаема за хорските обиди. Но когато разбра, че това е невъзможно, тя просто й показа няколко местенца в градината, където можеше да се скрие с някоя хубава книга в ръка.

Вивиан застана пред вратата на стаята на двете момичета и почука.

— Влез!

Дороти седеше пред малката маса до прозореца и се тъпчеше с пасти. Розовият й копринен пеньоар едва прикриваше пълните й, подобни на буре форми.

Миранда разрязваше безмилостно разни бални рокли. В стаята цареше пълна бъркотия. Върху двете легла, по столовете и върху пода се търкаляха купища рокли.

— Майка ми е сложила всичко това в шкафа ми, но искам ти да имаш грижата за него — посочи тя с ръка една голяма кошница, а Вивиан се наведе и я вдигна.

Тя знаеше от опит, че не бива да задава въпроси за това, което сестрите й искаха.

Показвайки привидно фалшиво раболепие, Вивиан тръгна с кошницата към вратата.

— Кажи на Мери да дойде, защото намерих още една рокля, която има нужда от поправка, а една друга трябва да се изглади.

Вивиан кимна леко с глава и излезе от стаята. Когато влезе в кухнята, тя сложи кошницата на масата и предаде поръчката на изморената до смърт Мери. После взе един стол и го сложи близо до сламеника на Сюзън.

— Ще ти сипя една купа от бульона — предложи тя. Сюзън лежеше притихнала. Очите й бяха затворени, но Вивиан знаеше, че възрастната жена не спи.

— Питаха ли те за кучето?

— Те дори не забелязаха, че го няма.

— Хм. Покажи ми какво има в кошницата.

— Добре, но искам да не ставаш. Утре е денят, определен за пране, и затова трябва да си починеш хубаво.

— Донеси кошницата тук — измърмори Сюзън. Вивиан се подчини и двете жени я отвориха.

— Розалинд! — затаи дъх Вивиан.

Нещата в кошницата бяха на младото момиче. Вивиан позна белите дантелени ръкавици, позлатения медальон, окачен на синджир, няколко ценни книги, подвързаната й Библия и една кърпа, бродирана с различни мотиви.

Имаше също и няколко писма. Вивиан разпозна едно по характерния печат, който носеше. Върху восъка беше отпечатана драконова глава. Тя бе гравирана на пръстена на Оливър, който той винаги носеше на безименния пръст на дясната си ръка. Беше го купил при едно от пътуванията си из Ориента и сега подпечатваше всички свои писма с този отличителен герб.

Вивиан взе писмото, разбирайки, че то е същото, което Оливър й беше писал и което тя не бе получила. В него се указваше мястото, където трябваше да го чака, за да избягат и да започнат заедно своя брачен живот. Ръката на Сюзън я спря, но Вивиан я отмести и като извади единствения лист от плика, прочете съдържанието.

Когато свърши, тя сгъна внимателно листа и го сложи в плика. После постави писмото в една от книгите на Розалинд.

— Не мога да се разпореждам с нейните неща — каза тя на Сюзън. — Това е всичко, което остана от нея.

Сюзън лежеше мълчалива. Ръката й едва докосваше кошницата. И двете си спомниха жаждата за обич, която Розалинд бе изпитвала и която не беше намерила.

— Тях това не ги интересува. Те искат да имат повече място за роклите си.

— Ще сложим кошницата в килера — каза накрая Сюзън. — Там, където държим книгите с билковите рецепти на майка ти. Това е най-малкото, което можем да направим в нейна памет, а сестрите й никога няма да разберат, че кошницата е там.

Загадъчната Аврора беше основната тема за разговор в средите на аристокрацията. Мълвата за възхитителната жена, която се беше появила така мистериозно на маскарада, беше плъзнала из цял Лондон. Разправяха, че била окичена само с обикновени цветя, втъкнати в косата й. Притежавала неоценимо остроумие и била отвлечена от Краля на пиратите.

Оливър беше ужасно отегчен от закачките на своите приятели, тъй като повечето от тях знаеха кой беше пиратът, който придружи тази загадъчна жена в стаите на горния етаж. Те искаха да знаят докъде беше стигнал флиртът му с нея и дали е било само флирт. Всички негови приятели присъстваха в клуба тази вечер и както обикновено играеха комар. Залаганията пак бяха ниски и по тази причина Бърт Хейли не беше щастлив.

Вниманието, което Вивиан беше предизвикала с появяването си на маскарада, тревожеше Оливър. Той не желаеше по никакъв начин името й да бъде свързвано с неговото. За да бъде Вивиан вън от опасност, той беше решил да накара мъжете, които седяха около него, да повярват, че тя не значи нищо за него.

Единственото предимство, което имаше, бе това, че никой не я познаваше, тъй като Вивиан живееше скрита от погледите на лондонската аристокрация. Никога не биха му повярвали, ако им кажеше, че тяхната богиня беше проста слугиня, която застанала на колене скубеше плевелите в градината или търкаше мръсните тенджери.

Откакто получи бележката, той не мислеше за нищо друго освен за това, как да я предпази. Реши да направи всичко, за да постигне целта си.

— Някои жени дори си оцветяват косите, за да приличат повече на нея — отбеляза Филип, като разглеждаше картите си без видим интерес. Беше загрижен за Бърт, който беше съвсем пиян тази вечер.

— Глупави момичета! — измърмори Ашли и изтегли една карта. — Като че ли цветът на косата може да даде на жената нещо повече от това, което Бог й е отредил да има. Тази малка богиня трябва да е едно прелестно създание, а, Оливър?

Обикновено обсъждането на любовните му приключения беше нещо, което той ненавиждаше от цялата си душа, но тъй като знаеше че наоколо има много хора, които бяха наострили уши, за да го чуят, а и защото искаше да изглежда така, сякаш за него Вивиан беше само една от многото, той отговори:

— Бива си я. Много навито момиче.

— Имаше ли много подплънки под костюма си? — попита друг. — Или тези чудни извивки си бяха нейни?

— Чаровете й са истински. Тя ми достави голямо удоволствие, но не беше по-различна от която и да е друга въртиопашка — каза Оливър и се прозя. После изчисти една карта и взе друга. — Твърде дълго живях във въздържание. Този спорт е от първостепенно значение за здравето на мъжа, така че ще потърся същия вид забавление в най-скоро време.

— В такъв случай ще дойдеш ли с нас в дома на мадам Авайс тази нощ? — попита Бърт. Очите му се бяха зачервили, а погледът, който отправи към Оливър, съвсем не беше добронамерен.

При нормални обстоятелства Оливър никога не би помислил, че ще посети публичния дом. Но сега усещаше, че приятелят му иска да го предизвика. Нормалният стил на поведение не струваше пукната пара, ако животът на Вивиан беше застрашен.

Не можеше да откаже. Ако искаше да спаси Вивиан, трябваше да приеме.

— Струва ми се, че да.

Този негодник не можеше да убие всички жени в Лондон. Оливър щеше да вземе три или четири от момичетата на мадам Авайс и да ги заведе горе в най-скъпите стаи. Така щеше да разсее всички подозрения, че сърцето му е обречено само на една жена.

— Кога смятате да тръгнем? — попита Бърт. Оливър се държеше така, сякаш цялото това приключение нямаше особено значение за него.

— След около час. Това удовлетворява ли те?

Бърт изгледа без особен интерес останалите мъже, които седяха около масата.

— Ще дойда с теб, Оливър. Любопитен съм да видя колко покварен можеш да бъдеш — каза той и погледна към Филип, като се усмихна с една тънка, изкривена усмивка. — Той винаги се е показвал пред другите като образец на добродетелност, както знаете.

— Бърт, недей — измърмори Филип, като явно се срамуваше заради поведението на приятеля си.

— А ти ще дойдеш ли с нас? — попита го Бърт. Имаше нещо противно в държанието му тази вечер и Оливър знаеше, че той няма да остави на мира приятеля му.

Филип се колебаеше, тъй като не знаеше какво да каже, и Оливър реши да му се притече на помощ, като смени темата на разговора.

— Сестра ти е болна, нали, Филип? — попита той, давайки възможност на приятеля си да се измъкне от неудобното положение. — Чичо ми има няколко приятели лекари, които са много добри в професията, и ако искаш, може да ти препоръча някой.

Филип беше благодарен, че се намери начин да се измъкне от неловкото положение. Всички знаеха, че той боготвореше най-малката си сестра, която беше болнава от рождение.

— Ще ме насочиш ли към някого, на когото имаш доверие? — попита той Оливър.

— Утре сутринта ще изпратя някой да ти донесе бележка с името и адреса на един известен лекар — отговори Оливър, като не пропусна да види злобния поглед, който Бърт му хвърли.

— Пред вратата има някаква циганка, мамо — каза Дейвид, когато влезе в кухнята и събу калните си ботуши.

— Какво иска? — попита Сюзън и вдигна погледа си от голямата тенджера, в която къкреше задушено овнешко.

Въпреки че Вивиан я увещаваше да си легне по-рано, Сюзън започна да готви обяда за следващия ден. Тя предпочиташе да свърши тази работа в хладината на нощта, когато топлината, която се излъчваше от огромното огнище, беше по-поносима.

— Гладна е. Има и три малки циганчета с нея.

Сюзън мислеше бързо. Толкова много храна се прахосваше в тази къща, че нямаше да е голяма загуба, ако нахранят четири гладни гърла. Тя отиде до бюфета и извади един голям самун хляб. После взе черпака, сипа от вареното овнешко в една дървена паница и я подаде на сина си.

— Занеси й го. После се върни, за да ти дам да занесеш малко мляко за децата й.

Дейвид изпълни това, което му се каза. По-късно, когато той, Вивиан и Сюзън седяха около кухненската маса до огъня, се чу леко почукване на задната врата.

Сюзън погледна сина си.

— Казах й, че могат да преспят в конюшнята, но утре рано сутринта трябва да си тръгнат.

Сюзън обмисли това.

— Вероятно сме в безопасност, защото циганите обикновено не крадат от този, който ги е нахранил. А Хилда не е достатъчно добре, за да излиза от къщи.

Чукането се повтори и Дейвид отиде да отвори вратата.

Циганката се оказа по-млада, отколкото предполагаха. Смолистата й коса падаше на вълни и стигаше до кръста, а черните й очи бяха ясни и блестящи.

— Искам да ви благодаря — каза тя и подаде на Дейвид празната посуда.

— Мама е тази, която ви нахрани — отговори Дейвид и посочи към Сюзън, която седеше до огъня.

— Тогава ми позволете да ви предложа моите услуги, за да се отблагодаря за добрината ви — каза циганката. Тя влезе в кухнята и преди някой да успее да каже дума, седна до Сюзън и взе ръката й.

Задържа я известно време, като се взираше в широката, мазолеста длан, а после вдигна погледа си и огледа просторната кухня.

— В тази къща се е вселил дяволът — пошепна тя.

— Нямам нужда от циганка-гадателка, за да знам това — спокойно отговори Сюзън.

— Има също… чувствам печал и скръб. Усещам присъствието на един дух, който отказва да напусне къщата.

Сюзън кимна с глава, а Вивиан се приближи по-близо до циганката.

— Вярно е.

Циганката разглеждаше внимателно ръката й, всяка линия, всеки мазол. Накрая започна да говори.

— Сърцето ти е голямо и щедро, но не е силно. Пази се и не се претоварвай с работа.

Тази жена наистина имаше дарба.

— Продължавай — каза Сюзън.

— Имала си съпруг и си живяла щастливо дълги години с него.

— Да.

— Много деца.

— Единайсет.

— Ще се омъжиш отново и то скоро.

— Наистина ли? — очите на Сюзън светнаха и тя погледна дяволито Вивиан — Нещо друго, което да очаквам, ако сърцето ми не спре дотогава?

— За Бога, мамо, не се шегувай!

— Той ти е любимецът — циганката се усмихна на Дейвид, показвайки един ред поразително бели зъби. — Не е нужно да гледам дланта ти, за да разбера това — каза тя и отново погледна към мазолестата длан на Сюзън.

— Ако си въздържана във всичко, което вършиш и си по-предпазлива и внимателна, ти ще напуснеш тази къща, защото ще намериш един мъж, който ще направи щастливи многото години, които ти предстоят занапред. Няма да имаш деца, разбира се.

— И благодаря на Бога за това!

Циганката стана и се накани да си тръгне, когато Сюзън я сграбчи за полата.

— Ще погледнеш ли и нейната ръка? — попита тя, като посочи Вивиан.

— Разбира се.

Циганката пое ръката на Вивиан и тя усети как пръстите й изтръпнаха леко, а после и цялата й ръка. Момичето мълчеше, а циганката разглеждаше изящната й ръка.

— Виждам, че някой се крие.

— Аз? — попита Вивиан.

— Може би. Но има още някой, който се крие.

Тя остана мълчалива, докато продължаваше да разглежда дланта, извивайки я насам-натам, движейки пръсти, за да види по-добре различните линии.

— Има един мъж, когото ти обичаш. Голяма любов. Единствената ти любов. Срещнала си го преди няколко месеца.

Вивиан усети как косите й настръхнаха.

Откъде можеше да знае тази жена това?

— Ще се борите и ще се загубите един друг.

Тя се помъчи да издърпа ръката си.

— Не!

— Не, не. Не е лошо. Ще се разделите и това ще му причини болка. Но вие ще се намерите отново, точно когато нещата ще изглеждат най-зле.

Вивиан погледна към Сюзън, която слушаше съсредоточено.

— Има един друг, който иска да те убие.

Очите на Дейвид станаха огромни и той погледна към майка си.

— Знам — затаи дъх Вивиан.

— Но този мъж има някаква болест вътре в себе си, която не може да контролира. В неговите чувства е замесен твоят любим, а не ти.

Вивиан усети погледа на Дейвид върху себе си, но се съсредоточи върху ясните, черни очи на циганката.

— Ще открадне душата на любимия ти, ако той не внимава.

Всички страхове, които Вивиан изпитваше за Оливър, изкристализираха в това единствено изречение.

— Твоят любим ти изменя, докато говорим сега. Но този, който вижда със сърцето си, знае, че той прави това само заради теб. За твоята сигурност и безопасност.

— Знам — пошепна Вивиан. Циганката остана мълчалива почти минута. Разглеждаше внимателно ръката й. После каза:

— Ако стоиш настрана от изгубени кучета и пълни луни, всичко ще бъде добре.

— Деца? — попита Вивиан.

— Виждам три момичета и той ще ги обича толкова силно, колкото и синовете си. Но четвъртото ще бъде момче, което той тайно е желаел. И петото също ще бъде момче.

— Няма да те остави да скучаеш, Вивиан — пошегува се Дейвид и Сюзън го стрелна с поглед, а после си пое дълбоко въздух.

— Ще се махне ли от тази къща? — попита Сюзън циганката.

— Да. Тя наистина трябва да се махне, защото дяволът витае във въздуха на тази къща.

Сюзън въздъхна с облекчение, а Вивиан попита:

— Но тя ще дойде ли с мен?

— Ако се погрижи за сърцето си — каза циганката и погледна в разтворената длан на Вивиан. — Твоят живот е вече здраво свързан с този мъж. Не се опитвай да се бориш с него. Опитай се да му помогнеш.

— Трябва ли да стоя затворена вкъщи? Да се крия?

Циганката разгледа ръката й.

— Не можеш да го направиш. Мога да ти кажа, че трябва да си стоиш вкъщи, но ти не можеш. Характерът ти не е такъв, нито съдбата ти. За теб светилото на благоразумието се пали от огъня на страстта.

Когато циганката се върна в обора, тримата седнаха около масата. Пиеха бира и разговаряха. Тъй като повече не беше възможно да крият от Дейвид, Сюзън му каза за мъжа, който дебнеше Оливър и който, както смятаха те, беше убил Розалинд.

— Знаех, че има някаква причина, за да не ти се обади толкова време — каза Дейвид. — Знаех, че не може просто да те изостави по този начин.

Скоро след това си легнаха. Дейвид отиде в конюшнята. Вивиан легна на другия сламеник до огнището. Дълго време лежа будна, заслушана в неравномерното дишане на Сюзън. Пророчеството на циганката не излизаше от мислите й.

Мадам Авайс седеше в отдалечения край на салона, а нейните момичета се движеха нагоре-надолу, облечени само в тънките си копринени халати. От време на време те ги разгръщаха, за да възбудят страстта на клиентите. Устните им, които обещаваха всички плътски грехове, които човек можеше да си представи, бяха сочни, а формата им беше подчертана с кармин.

Мадам само ги наблюдаваше, като не пропускаше нищо от това, което ставаше в гостната стая. Беше облечена в тъмносиня широка копринена рокля, а дългата й черна коса беше прибрана назад, сплетена на дебела плитка, която стигаше под раменете й, подчертавайки екзотичните й черти.

Ръцете й бяха отрупани с пръстени със скъпоценни камъни, които блестяха на меката светлина на запалените свещи, докато тя галеше главата на любимия си котарак Фест.

Мадам Авайс осигуряваше на аристокрацията всякакви плътски наслади. Всичко, което беше възможно между мъжа и жената, можеше да стане зад стените на пищния й дом.

Нейните момичета бяха добре обучени във всички сфери на сексуалното изкуство, като се започнеше от най-нежното и изтънчено и се стигнеше до бичуването. Те бяха повече от готови да имитират всяка поза, нарисувана върху порнографски щампи, някои от които Мадам беше поставила в рамки и окачила по стените в стаите на горния етаж.

Времето, което момичетата отделяха, за да се докарат и усъвършенстват сексуалната си красота, не беше малко, тъй като Мадам настояваше те да бъдат истински професионалистки в бранша. Дори къдрите на онова интимно място между бедрата им бяха подредени и оформени така, че да радват мъжкото око.

Те показваха голотата си само за кратки, точно пресметнати мигове пред клиентите, които седяха в салона. Копринените халати се отваряха и затваряха, предлагайки на мъжките апетити надежди за онова, което ги очакваше горе.

Многото стаи бяха снабдени с всевъзможни атрибути, които можеха да увеличат сетивната възбуда. Имаше и брезови пръчки, които караха нежната кожа да се обагри в червено. Мъжете можеха да поискат предпазители, така че да могат да се забавляват с момичетата, без последните да зачеват незаконни деца, а също така и да се предпазят от френската болест.

Полови сношения, онанизъм, групов секс и още много други — всичко се практикуваше в частния публичен дом на Мадам. Нямаше удоволствие, което да не се упражни с готовност, нямаше каквото и да е неестествено положение, което да не бъде изпробвано, щом клиентът го желаеше.

Оливър, седнал на удобния диван между Ашли Флеминг и Бърт Хейли, се съсредоточаваше върху задачата, която му предстоеше. Ако една нощ на правене на любов с някои от най-красивите проститутки в Лондон щеше да отклони вниманието на тайния му враг от Вивиан, то тогава той щеше да вземе участие в нощната оргия на приятелите си.

Приятелите му щяха да се смеят, ако можеха да прочетат мислите му. Заобиколен от най-желаните проститутки в целия град, неговите мисли витаеха все още около Вивиан.

— Тази е хубава — каза навъсено Бърт, когато погледът му се спря върху русо момиче с черен халат. Тя му хвърли един безразличен поглед, после отметна коприната настрани и разкри красотите си. Бърт я гледаше втренчено, но беше ясно, че той все още е в лошо настроение. Ефектът от питиетата, които беше консумирал в клуба, беше такъв, че го правеше още по-гневен и сърдит.

Оливър разгледа дискретно приятелите си. Ашли беше по-улегнал и по-разсъдлив от Бърт. Беше от този тип хора, които често оставаха незабелязани. Беше наследил едрата кокалеста фигура на майка си, но с напредването на възрастта нито фигурата му, нито лицето му печелеха. Лицето му вече се беше отпуснало и напълняло от удоволствието, което изпитваше от хубавата храна и питиетата.

Бърт беше по-буен и в момента с огромните дългове, натрупани от играта на комар, той имаше много повече за губене, отколкото всеки един от тях.

Мадам Авайс стана от огромния си, подобен на трон стол, и се понесе към тях. Вървеше грациозно, без да бърза. Пропорциите й бяха богати, а лицето й беше гладко и незасегнато от шарката. Тя излъчваше сила и увереност. Беше създала своя изключителен бизнес и го ръководеше успешно през всичките тези години.

— Какво ще желаят господата тази нощ? — попита тя.

Оливър, който беше решил още от самото начало да приеме тази измама, щом като се налагаше, заговори първи:

— Бих искал три от момичетата и една от големите стаи на горния етаж.

Той беше мислил за това, което трябваше да направи, и беше решил, че не може да рискува, като избере само едно момиче. Оливър считаше, че нямаше да може да понесе факта да стане причина за още едно жестоко убийство, и затова, за по-голяма безопасност, избра няколко момичета.

Тъмните очи на Мадам светнаха при възможността да спечели толкова много нари.

— Както желаете — пошепна тя и плесна с ръце, при което се появиха още няколко момичета.

Оливър нарочно не избра нито една, която имаше огнени коси.

— Тази е хубава. И тази с русата коса, в бялото. И тази — облегна се на дивана той, преструвайки се, че е доволен. Беше идвал в този дом често в годините на своята младост и знаеше реда.

Избраните жени щяха да се качат горе и да се приготвят. Той щеше да плати на Мадам цялата сума, преди да се качи при тях. Благодарение на парите щеше да има възможността да прекара цялата нощ в сладострастната компания на момичетата.

Ашли избра една слаба жена със златистокафява коса, а Бърт остана тих и мрачен, пиейки второто питие, което чернокожото момиче на Мадам му беше донесло.

Говореха за незначителни неща, докато Мадам дойде при тях и докосна леко Оливър по рамото.

— Момичетата са готови. Аз ще ви заведа горе.

Оливър отвори вратата, без да се колебае.

Трите жени, които беше избрал, се бяха изтегнали на огромното балдахинено легло. Бяха напълно голи. Зад тях завесите на балдахина бяха спуснати, а в мраморната камина гореше хубав огън. Бяха положили големи усилия да създадат тази жива картина специално за него и той оцени тяхното усърдие.

Сега, след като нямаше какво друго да прави, той реши, че трябва да прекарат една приятна вечер.

— Какви сладки малки съблазнителки сте вие — каза тихо той, като отиде до леглото и седна на ръба му. Понечи да си събуе ботушите, но една от жените, хубавичка брюнетка, коленичи между краката му и започна да ги събува.

— В шкафа има коняк — предложи друга стройна блондинка.

— Тогава нека всички се насладим на глътка коняк — отговори той.

Въпреки че по природа беше много сексуална натура, сега с готовност би заменил и трите жени само за една, която не можеше да има.

Русокосата наля от хубавия френски коняк в четири чаши и подаде първата на Оливър. Той я вдигна като за наздравица, изчака трите да вземат своите чаши и се усмихна на всяка една поотделно. После той предложи на едно от момичетата да постави паравана пред огъня, а другото духна свещите. Стаята потъна в мрак и техните плътски удоволствия започнаха.

Мъжът, който стоеше до шпионката, стисна зъби от яд. Той наблюдаваше какво става в стаята на Оливър до мига, в който тъмнината вътре направи невъзможно да продължи това му занимание. След като не можеше да вижда нищо, той се махна от шпионката и заслиза безшумно по стълбите.

Мадам седеше на своя стол в празния салон, а котаракът лежеше в скута й. Тя галеше козината му и изглеждаше унесена в мисли.

Той стоеше мълчалив, докато накрая тя го видя.

— Нима всичко свърши толкова бързо? — попита тя. Той се опита да си придаде спокойно изражение, но гневът бушуваше в него.

— Той загаси свещите и в стаята не беше достатъчно светло, за да мога да виждам.

— Има и други стаи, които могат да бъдат наблюдавани…

— Не. Искам да гледам него.

През всичките тези години, които имаше зад гърба си като сводница, мадам Авайс никога не беше изпитвала страх. Тя отдавна беше разбрала, че англичаните са хора напълно неразбираеми за една французойка, каквато беше тя. Тя никога не би могла да направи тези пари във Франция, защото англичаните ревниво пазеха своите пороци, както и най-тъмните си, най-тайните си удоволствия, докато французите бяха много по-открити за тези неща.

Тя никога не се беше страхувала от клиент. До тази нощ.

Имаше нещо в очите му, което издаваше напрежението, завладяло съществото му, когато говореше за Оливър. Тя мислеше, че желанието му да гледа през шпионката не беше само една еротична мания, а нещо далеч по-лошо.

Никога не беше виждала такава явна, неподправена омраза.

Тя примигна с очи, чудейки се дали няма халюцинации, но Фест стоеше нащрек в ръцете й. Малкото му телце, което обикновено беше отпуснато, сега беше настръхнало.

Не, това не беше плод на въображението й. Тя беше жена, която изкарваше прехраната си и успя да оцелее, защото се осланяше изцяло на своя ум и на усета си. Сега, същият този инстинкт й казваше да даде на този мъж това, което той искаше, и да го изпрати по пътя.

— Ще искате ли да ви върна парите, или ще се възползвате от услугите на някое от моите момичета?

— Дайте ми парите.

Тя се помъчи да остане спокойна, докато броеше банкнотите, въпреки че много й се искаше просто да ги хвърли в лицето му и да го блъсне през вратата. Гледаше го, докато той вървеше към изхода, и се опитваше да успокои своята нервна животинка.

Само в едно нещо бе сигурна — тя нямаше да насърчава за в бъдеще неговото присъствие в тази къща. Това никога вече нямаше да се повтори.