Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

ПрологУбежище

Буенос Айрес, Сан Франциско

Когато беше отегчена, Тори Нън неизменно се озоваваше в Буенос Айрес. Отчасти защото никога не беше работила там и съответно никой не я познаваше, отчасти защото само в този град, седнала под шарената сянка на якарандите1, тя беше в състояние да забрави болката от загубата на Грег. Но този разхвърлян и сякаш недовършен Буенос Айрес я привличаше най-вече със странния начин, по който й помагаше да се самоопредели, да намери себе си…

Коренните жители бяха известни с прозвището „портеньос“ — пристанищни хамали, над тях властваха членовете на „алта сосиедад“ — букет от физически красиви хора с чувствителни души, които се гордееха и едновременно с това се срамуваха от факта, че са се родили южноамериканци… Подобно на изключени гимназисти, те се притесняваха както от себе си, така и от своето място в света… Вероятно по тази причина, вземайки самолета за Ню Йорк, те неизменно уточняваха, че заминават за Северна Америка…

Тори беше дълбоко заинтригувана от „портеньос“, от начина, по който тези хора прикриваха вътрешната си болка с културното наследство — така, както костенурките се затварят в корубата си. Съдържателите на „Кафе ла Биела“ и „Кафе дьо ла Пе“ бяха сред най-типичните представители на „портеньос“. От тях се излъчваше аромат на вносно плажно масло, използваха най-скъпите парфюми на „Калвин Клайн“ и „Жан Пату“, но под всичко това се долавяше характерната за този град миризма на пури и евтин марципан — неразделна част от букета на Буенос Айрес, сред който доминираше възгорчивият аромат на „мате“ — местния билков чай…

Такава беше тяхната история, описана от Хорхе Луис Боргес, така бяха живели техните деди… Сред ароматния дим на навитите тютюневи листа, достатъчно плътен да скрие настоящето и да ги върне в миналото… В годините след Втората световна война бащите на тези изтънчени „портеньос“ трупат огромни състояния от продажбата на говеждо месо в гладна Европа, но благоденствието не трае дълго. През петдесетте години кормилото на страната се поема от фамилията Перон, която с лека ръка пропилява всичко. Буенос Айрес потъва в хаос, с него и цяла Аржентина. Страната се разкъсва от жесток терор на десни и леви екстремисти, това води до установяването на военна диктатура.

Поредица от хунти си предават властта, терорът продължава в течение на десетилетия. Най-накрая управлението на страната се поема от цивилно правителство, главно поради натиск отвън. Светът научава за изстъпленията на военните режими и настоява за демократични реформи.

Но бедите на Аржентина не свършват. Страната е обхваната от хиперинфлация, която достига чудовищните стойности от 12 000 процента годишно. Това сваля поредица от цивилни правителства, народът е отчаян. Най-сетне, само преди няколко месеца, властта се поема от коалиция под ръководството на „Лас Динамикас“ — двете най-влиятелни жени в аржентинската политика. Тяхната партия се нарича Съюз на демократичния център, програмата й е прагматична и ясна: да се прекрати авторитарното управление, да се осъществят решителни реформи във всички сфери на стопанския живот, да се прекрати държавното регулиране на частния бизнес. Печелившият предизборен лозунг на СДЦ е кратък, но категоричен: „СВОБОДНАТА ПАЗАРНА ИКОНОМИКА ЩЕ СЛОЖИ КРАЙ НА ХИПЕРИНФЛАЦИЯТА.“ Първата практическа стъпка за изпълнението на поставената цел е обвързването на националната валута с щатския долар. Ефектът е бърз, инфлацията веднага е поставена под контрол…

„Портеньос“ не само оцеляват сред бурното и често кърваво развитие на събитията от съвременната история, част от тях дори забогатяват. Това до голяма степен се дължи на поверието, че аржентинското сърце винаги е намирало утеха в мита и фантазията, особено в тежки времена…

Но митовете често се оказват илюзия, зад блестящата им обвивка няма нищо… „Портеньос“ добре знаят това и имат сили да го преодолеят…

Тори беше наясно с тези настроения, може би защото отлично познаваше „портеньос“, по-добре дори от тях самите… Именно по тази причина се чувстваше удобно в този град, разхождаше се по широките му булеварди, приличаше се на слънце по километричните му плажове, заобиколена от бронзови тела, вдъхваше с пълни гърди примирението и чувството за провал, което се излъчваше от тези стилни и горди хора.

Харесваше ги, защото и те като нея криеха болката дълбоко в душите си; харесваше ги дори и затова, че понякога отчаянието им проличаваше през дебелите пластове на разкоша, с който се заобикаляха.

Вдигна ръка и си поръча още един горещ шоколад, най-гъстия и най-ароматичния на света… Предварително знаеше, че ще й го поднесат на сребърен поднос, заедно с чинийка дребни сладкиши… Те бяха изключително вкусни, в различни цветове — блестящи като погледите на „шантас“ от съседните маси, които обичаха да показват любовниците си из централните кафенета на града, преди да скочат в леглото с тях.

Лек ветрец разклати дългите клони на якарандата над главата на Тори, ситни водни капчици от това вечно жадно дърво поръсиха раменете й. В ноздрите й нахлу особеният, сладникаво-горчив аромат на града.

Интересът й към „шантас“ — свободните и обикновено богати дилъри на Буенос Айрес, беше неподправено дълбок… На един-двама от тях дори беше позволила да я прелъстят, но в крайна сметка им идваше твърде много. Особено ги дразнеше любопитството, с което ги наблюдаваше дори в най-интимните мигове на сексуалния контакт.

— Но какво правиш?! — възмущаваха се те. — Сега не е време за наблюдения, а за пълно отпускане!

Нямаше как да им обясни, че прави секс с тях само с една цел: да проникне през луксозните им черупки, да опипа срама и притеснението им, да ги сравни със своите… Нямаше как да сподели, че най-сладкото нещо на света е именно любопитството, което ги притеснява; че ароматът му е несравним — като този на горещия шоколад, който сервираха в „Кафе ла Биела“…

Но тази нейна „странност“ не беше единствената причина да изпитват страхопочитание към нея. Повечето от тях бяха чували как Тори е изкачила с боси крака гигантските скали на водопада Игуазу, намиращ се на около хиляда километра североизточно от столицата. При това не само го изкачила, но и се връщала да помага на мъжете от компанията, много от които закъсали по време на катеренето. Бяха чували, че е смела и решителна — качествата, които на практика ги караха да я свалят.

В нейната странност, в загадъчната за жена комбинация от груба сила и непреклонен дух „шантас“ очевидно търсеха отговор на въпросите, които ги измъчват от деня на раждането им: кои са те, откъде са се появили, защо са провалили живота си.

Тори отпи глътка шоколад и пъхна един цял сладкиш в устата си. Невидим акордеон някъде нагоре по авенида Куинтана изпълваше въздуха с ритмите на типичното аржентинско танго, натежали от тръпчив копнеж, отхвърлена любов и желание за кърваво отмъщение.

Задръстена от лениви „портеньос“ и пъргави тълпи японски туристи, авенида Куинтана беше една от главните улици на оживения квартал Реколета. На практика това беше един отделен град, издигнат в края на миналия век. Аристокрацията се беше преместила тук принудително, тъй като в старите южни квартали беше избухнала епидемия от жълта треска. Преда това Реколета е бил кварталът на кланиците, в дъждовно време по улиците течала кървава вода. Днес обаче зимата, носеше единствено меланхолия и чувство за изоставеност. Което означаваше, че Буенос Айрес трябва да се отбягва…

Тори довърши втората чаша горещ шоколад и реши, че е време да става. Слънцето увисна ниско над хоризонта, около белите правоъгълници на небостъргачите в Реколета се появи оранжево сияние. Върху асфалта легнаха синкави сенки, извикващи в душата нежелания спомен за „безследно изчезналите“ — стотици и хиляди млади хора, ликвидирани от военната хунта като радикални терористи. В началото на 70-те години всеки учител, интелектуалец или просто синдикален активист живееше под заплахата да бъде привлечен под отговорност от военен трибунал, да бъде осъден без съдебен състав и юридическа защита, а след това да попълни списъка на „безследно изчезналите“…

Насочила мислите си към по-непосредствени неща, Тори вдигна чантичката и пазарската торба от съседния стол и се приготви да става. Но в същия момент зърна Естильо. Той беше типичен аристократ от старата гвардия, в жилите му течеше немска кръв. Един от малцината, които търсеха приятелството й, а не леглото. Различаваше се от обикновените „шантас“ и по друго — беше мъж, прехвърлил четиридесетте, с квадратна челюст и гъста посребрена коса, тънки мустачки и типично германска самоувереност. Поведението му често беше рязко, обичаше да казва истината право в очите. Именно това караше Тори да му прощава дребните недостатъци.

Естильо си пробиваше път към масичката й, на лицето му грееше усмивка. След него крачеше млад мъж с широки рамене, тесни бедра и загоряло обветрено лице на „естансиеро“ — така наричаха местните фермери. Беше на около тридесет и пет години, приблизително на възрастта на Тори. Широкият панталон и ризата с отворена яка бяха от фина коприна, спортното сако — от тънък лен. Имаше гъста черна коса и очи с тежки клепачи — типичен представител на „портеньос“.

— Мила Тори! — извика Естильо, пристъпи напред и я сграбчи в прегръдката си. — Защо не се обади? Щях да ти направя разкошно посрещане!

— До последния момент не знаех, че ще пътувам — отвърна тя. — Знаеш как живея…

— Прекалено хаотично за млад пенсионер — огледа я с престорена строгост Естильо и цъкна с език. — Колко пъти ти казвам да си намериш подходяща работа… — широката усмивка разкри два реда равни, потъмнели от никотина зъби. — А ако не успееш, имаш постоянно открита оферта да се включиш в моя бизнес.

— А какъв по-точно е твоят бизнес?

Естильо отметна глава и гръмогласно се разсмя. После дръпна спътника си за ръкава, принуждавайки го да седне на един от столовете.

— Тори Нън, запознай се с приятеля ми Ариел Соларес. Той е от Северна Америка, но основната част от времето си прекарва тук. Най-съкровеното му желание е да стане „портеньо“… Нали така, Ариел?

— Приятелят ми както обикновено преувеличава — усмихна се Ариел Соларес. — Всъщност аз искам да разбера психологията на портеньос и посещавам Буенос Айрес, за да се потопя в митичната атмосфера на миналото — напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна. — Не я ли усещате? Ароматът й е силен като на градинска роза — замълча за момент, после сви рамене. — Идвам в Буенос Айрес с надеждата да усетя докосването му, да се променя… Защото животът ми е прекалено сив и прозаичен.

— Глупости! — поклати глава Естильо. — Идваш тук за бизнес.

Но Тори забеляза, че думите на непознатия му бяха направили впечатление. Подобно на всички портеньос, Естильо също изпитваше непреодолима страст към всичко митично и тайнствено. Хора като него твърде вярваха, че боговете обитават влажната джунгла и пампасите, просто защото така пишеше в приказките. А родният му град приютява духовете, висящи като скулптурни украшения от фронтоните на модерните сгради… Такава беше силата на мистичността, която запълваше душите на тези хора.

— Говорите за Буенос Айрес така, сякаш е Лурд — отбеляза Тори, изпитала внезапното желание да си направи ясна преценка за този човек. — Сякаш този град притежава тайнствена лечебна сила. — Даде си сметка, че за нея това е истина, защо да не бъде и за него?

— Признавам, че не съм мислил върху това — наклони глава Ариел Соларес. — Но виждам, че в думите ви се съдържа много истина… Не зная дали „лечебна сила“ е най-точният израз в случая, тъй като аз не съм болен, а просто отегчен.

— Отегчението също е болест, приятелю — намеси се Естильо, местейки поглед от Ариел към Тори и обратно. — Хората се нуждаят от цел, иначе животът губи смисъл… Това от своя страна води до други, вече по-сериозни болести.

Тори си даде сметка, че думите на Естильо са предназначени за нея и бавно отмести очи. Мелодията на акордеона стана още по-горчива, наситена с чувство на гняв, което всеки миг можеше да избухне…

— Аз пък съм съвсем наред — рече тя, без да се обръща, конкретно към някого, насочила психиката си към тъжното танго.

— Разбира се, мила — усмихна се Естильо и потупа ръката й. Дланите му бяха огромни, с дълги и силни пръсти. — Нямах намерение да ти внушавам обратното! — „Точно такова намерение имаше“, въздъхна в себе си Тори. — Просто прецених, че е време да прогоним скуката от душата ти. Затова довечера те каня на гости у дома — мустачките му се извиха в дяволита усмивка. — Скромно събиране, на най-близки хор. Ако не си ми приятелка, не идвай! — помълча за миг, после добави: — И Ариел ще бъде там…

Тори извърна глава към новия си познат, очите й пробягаха по загорялата кожа на лицето му. Представи си как язди през безкрайната пампа или, леко приведен напред и с разрешена от вятъра коса, размахва стик за поло в Палермо Фиелдс… Но в този човек имаше нещо друго, по-особено. Не приличаше на портеньо, въпреки очевидните му опити да изглежда такъв. Това я заинтригува.

— Добре, ще дойда — рече на глас тя.

— Чудесно! — скочи на крака Естильо и лицето му светна. — Значи ще се видим довечера!

Ариел се задържа на стола в продължение на една безкрайно дълга секунда, очите му с цвят на препечено кафе потънаха дълбоко в нейните. После се надигна, целуна й ръка и последва Естильо, който вече нетърпеливо бързаше напред.

Тори остана в кафенето и си поръча коняк. В представите й конякът беше питието на меланхолията, пробуждащо спомени за неспазени обещания, забравени сънища и изпепелени желания…

Когато най-сетне стана и се приготви да тръгва, мелодията на тъжното танго отдавна се беше стопила в грохота на уличното движение.

Естильо живееше в просторен апартамент, заемащ целия последен етаж на един с нищо незабележителен небостъргач в Реколета. Намираше се само на няколко пресечки от градското гробище — факт, който обяснява на чужденеца всичко, което е необходимо да се знае за портеньос. Тези хора могат да живеят единствено когато мъртвите са близо до тях, невидимото присъствие на техните покойници сякаш им дава сили, прави ги по-различни и по-живи…

Апартаментът гледаше на изток и югозапад, беше огромен. Обзавеждането беше последна дума на италианската мода и говореше за две неща: изискан вкус и много пари. Във всяка мебел се долавяше елегантното присъствие на „Унгаро“ и „Мисони“, аранжирането беше дело на Адона — последната любовница на Естильо. Тя беше изключително красива аржентинка с тъмни коси, типична представителка на висшето общество. Тори я харесваше, главно защото в много отношения двете си приличаха. Адона не се задоволяваше с ролята на обикновена любовница, искаше връзката й с Естильо да е далеч по-пълна. В тази светлина настояваше той да я взема със себе си при всяко пътуване до затънтените джунгли на Южна Америка, където се осъществяваше основната част на опасния му бизнес. Там тя проявяваше две от своите наистина забележителни способности: да разпръсква недоверието между партньорите и да обезоръжава враговете на Естильо.

А тук, в този снобски град, тя проявяваше и друго забележително качество: да бъде безупречна и гостоприемна домакиня, да задоволява и най-дребното желание на хората, които ги посещаваха. Вършеше го с лекота, просто защото обичаше тези хора. Двете с Тори топло се прегърнаха, като сестри след дълга раздяла.

Адона веднага я дръпна настрана, в коридора към кухнята. Вътре беше пълно с униформени лакеи, които поемаха огромни купи и сребърни подноси, отрупани с храна.

— Изглеждаш ми уморена, Тори — загрижено рече домакинята, без да обръща внимание на суматохата около себе си.

— Може би — отвърна Тори. — Но това със сигурност се дължи на бездействието.

— Така е — кимна Адона. — Познавам те достатъчно добре. Ти имаш нужда от страст. Но не страстта на насилието — онази, която те тласка към ръба на пропастта… Имаш нужда от човешка страст и топлота, като тази, която съществува между Естильо и мен… — в очите й се появи загриженост. — Другото просто не е здравословно…

— Горе-долу същото каза и Естильо днес следобед — отвърна с усмивка Тори.

— Той много те обича — кимна Адона, после приятният й смях огласи тясното помещение. — Знаеш ли, че в началото го ревнувах от теб?

— Не би трябвало — сви рамене Тори.

— Как така не би трябвало? — вдигна вежди красивата брюнетка — Да не би да е ангел? Да не би ние с теб да сме ангели?

— Не сме — отвърна с въздишка Тори. В съзнанието й изведнъж изплува Грег, понесъл се като истински ангел над атмосферата на планетата. Виждаше го увиснал от борда на космическия кораб, сърцето й се сви. Нещо пронизва скафандъра му, кислородът светкавично излита… Всичко свършва за броени секунди… Напуска рая и се стрелва към ада под равнодушната синкава светлина на звездите… „Смъртта е настъпила от задушаване“… Така пишеше в заключението на патологическия екип. Хладно и клинично, без никакви подробности. Пропуснато беше описанието на вкочаненото от космическия студ тяло, обезобразено до неузнаваемост от вакуума…

— Тори! — стисна ръката й Адона. — Ето, пийни малко коняк… Изведнъж стана бяла като платно!

— Нищо ми няма — отвърна Тори, но с благодарност опразни чашата, която Адона тикна в ръката й.

Домакинята продължително я изгледа, после поклати глава:

— Едно време страшно завиждах на живота, който водиш. Виждах се въоръжена до зъби като теб, скрита в засада, очаквайки врага… Това ме караше да се чувствам някак по-жива — взе празната чаша от ръката на Тори. — Но времената се менят, аз също се промених… Някога изпитвах сигурност само с МАК-10 в ръцете и дълъг нож на колана. Бях убедена, че не отстъпвам по нищо на мъжете. Извън секса и емоциите, разбира се… Мъжът е в състояние да убива, аз също… Мъжете ме уважаваха, на моменти дори се страхуваха от мен… Това премахваше различията, знаеш…

— А какво се промени? — вдигна глава Тори.

— Земята се върти — сви рамене Адона. — Сезоните следват един след друг, денят отстъпва място на нощта… Кой може да бъде сигурен какво се е променило в живота, му? Лично за себе си мога да кажа само едно — на даден етап започнах да осъзнавам, че това, към което се стремя, просто не съществува, че е една огромна илюзия… Желанието да се издигна до мъжките стандарти постепенно ме обезличи, започнах да се превръщам в безлична точка, една от милионите… Открих, че това никак не ми харесва.

— А какво казва Естильо? Той те срещна в джунглата, именно там се влюбихте…

— Естильо не знае нищо.

— Тогава трябва да му кажеш — погледна я Тори. — Той те обича и иска да си щастлива.

— Наистина ме обича — отвърна Адона и закова блестящите си кафяви очи в лицето на Тори. — Но щастието е нещо по-различно… Естильо е бизнесмен до мозъка на костите. Преживява всяка сделка, няма значение каква и с кого… Всичките са изпипани и точни, също като живота му. Дълго време се борих да стана част от този живот и сега, особено от негова гледна точка, всичко е наред. Никога няма да се раздели с мен, просто защото ролята ми в този живот има точно определено място. Ако изведнъж изчезна, на това място ще зейне празна дупка — нещо, което той не може да понесе…

— Наистина ли искаш да го напуснеш?

На лицето на Адона се появи тъжна усмивка, потрепна като пламъчето на свещ, после изчезна.

— Не зная — прошепна тя.

— Не го напускай — поклати глава Тори. — Той е добър човек.

— Вярно е — въздъхна Адона, наведе се и я целуна по бузата. — Върви да се забавляваш. Тъжните приказки отварят рана в душата…

Тори стисна ръката й и я остави да наблюдава работата на прислугата.

Просторният апартамент гъмжеше от хора — каймака на висшето общество. Художници, топмодели, „шантас“ от най-различен калибър. Естильо моментално я засече сред гъмжилото, тикна кристална чаша в ръката й и прошепна няколко комплимента на немски. Рядко използваше този език — само в случаите, когато беше леко пийнал и винаги в дискретна компания. В крайна сметка той беше аржентинец като всички останали и имаше нужда от свой собствен мит…

— В моменти като този страшно много ми липсва Мюнхен — хвана ръцете й той. Тори знаеше, че Естильо пътува до Германия по няколко пъти в годината. — Отбивала ли си се да хапнеш в „Аубергин“?

— Никога не съм ходила в Мюнхен — отвърна с лека досада Тори. Този разговор бяха водили безброй пъти.

— О, ако знаеш какво удоволствие е да гледаш Максимилианплац и да се наслаждаваш на великолепната храна! — главата на Естильо бавно се поклати. — Но Буенос Айрес е моят дом… Един град, който е далеч по-тайнствен от Мюнхен. А германците… Те никога не се променят и мнозина мислят, че в това се крие силата им… Аз обаче не мога да изпитвам възхищение от камъни и бетон.

Поведе я към терасата, от която се разкриваше великолепна гледка към града. Беше насочена на запад и това позволяваше да се видят външните граници на града, очертани от гирляндите на уличното осветление. Зад тях тъмнееха великите пампаси — люлката на този народ, огромната гола прерия, която му даваше препитание.

— Там съм роден, скъпа — въздъхна Естильо и махна с ръка към мрака. — А не в Германия като баща ми… Той се оженил за дъщерята на фермер, а аз винаги съм мислил, че съм се родил на кон… — засмя се и поклати глава. — Естествено, това е само поредният мит… Моята психоаналитичка казва, че обръщам прекалено голямо внимание на митовете… Но тя нищо не разбира… Аз съм наполовина германец и имам нужда от митовете, за да намеря себе си… Не зная какво е вършил баща ми по време на войната и Бог ми е свидетел, че не искам да зная. Мога ли да споделя с аналитичката си всичко това? — сви рамене и с лека въздишка добави: — Всъщност това няма значение… Признавам, че предпочитам да я вкарам в леглото, вместо да разговарям с нея — очите му се плъзнаха по лицето на Тори. — А ти, скъпа? Какво ще кажеш за себе си?

— Май забравяш, че имаме споразумение — отвърна тя.

— О, да. Не задавай въпроси, за да не чуваш лъжи… Нали така беше? Помагали сме си, без да обясняваме кой с какво се занимава — в очите му се появи печал. — Но това съвсем не означава, че не знаем, а понякога ти направо ме тревожиш… Никога не съм искал да имам деца, просто съм прекалено голям егоист за родител. Но теб често те чувствам като родна дъщеря и изпитвам желанието да те закрилям… Въпреки ясното съзнание, че това е последното нещо на света, което би поискала от някого…

Тори изведнъж усети, че Естильо се страхува да не я обиди. Душата й се изпълни с топло чувство, гърлото й се сви. Неволно помисли за Грег, чието единствено желание на този свят беше да я закриля… Потъна в контролираното състояние на духа, известно като „прана“. Започна да диша дълбоко и равно, изпращайки кислород до най-скритите кътчета на тялото си.

— Много си мил — въздъхна най-сетне тя, отправила поглед към ниско надвисналите облаци, които отразяваха светлините на града. Въздухът натежа от влага, скоро щеше да завали. На устните й заигра лека усмивка. — Обичам те, макар че и ти, като всички портеньос, много си падаш по психоанализите…

— Ако съм разбрал нещо от живота, то е едно… — въздъхна Естильо. — Всеки от нас, независимо от характер и възпитание, от време на време има полза да се вглежда в себе си. Ти си невероятно същество, Тори. Но не правиш изключение от това правило.

Тори се усмихна, прегърна го и топло го целуна по бузата.

— Благодаря, татенце — каза на немски тя.

Естильо надникна в очите й, а тя изведнъж си спомни за погледа на Ариел в кафенето. И двамата искаха да я разберат, но по коренно различен начин.

— Ариел те търси навсякъде — сякаш прочете мислите й по-възрастният мъж. — Мисля, че си му взела ума…

— Много е симпатичен — призна Тори.

— Освен това може да ти помогне в някои отношения, особено при сегашното ти състояние…

— Приличаш на заклинател — засмя се Тори. — С какво се занимава той?

— Мисля, че работата му зависи от обстоятелствата — отвърна Естильо. — По принцип търгува с говеждо, но съм го чувал да твърди, че това е страшно досаден бизнес… Напълно законен, разбира се, всичко му е наред. Според мен обаче присъствието му тук се дължи на безследно изчезналите. Имам чувството, че провежда тайно разследване на всички жестокости в тази страна, сторени в името на „правосъдието и справедливостта“.

— Това звучи интересно.

— Бях сигурен, че ще отговориш по подобен начин — усмихна се той, обърна се и я побутна към оживената тълпа. — Хайде, иди да го намериш, преди да се е пръснал от притеснение! — последните думи изкрещя, за да надвика оглушителната музика и шумната какофония на стотици човешки гласове.

Ариел беше облечен в черно. Тори го засече сред тълпата и изпита странното чувство, че това е ангелът, който често й се присънваше в миналото. Но около главата му нямаше ореол, а широката усмивка, с която я посрещна, бързо стопи илюзията. Зъбите му бяха бели и равни. Ангелите никога не се усмихват — кой знае защо Тори беше абсолютно убедена в това.

— Реших, че сте променили решението си и няма да дойдете — пристъпи към нея той.

— Да не би да сте ходил на врачка? — иронично го изгледа тя.

— Ще ви кажа нещо под секрет — наведе се над нея той. — Пет пари не давам за врачки и гадатели, но не казвайте това на моите приятели портеньос… Никога няма да повярват! — На лицето му отново се появи широката усмивка. — Тук врачките и психоаналитиците са свещени като кравите в Индия!

Тори се засмя и с известно учудване установи, че й е приятно в компанията на този мъж. Един факт, в който се криеше съвсем определена опасност по отношение на доброволната й отчужденост към всичко и всички. Може би в думите ма Естильо има известна доза истина, призна в себе си тя. Може би наистина е болна, а болестта й е нова и непозната, дори без име. Дали ще се намери лек за нея?

Ариел говореше нещо, но тя не успя да долови думите му и околната глъч. Сви рамене и посочи ухото си.

Той се наведе и извика:

— Да идем някъде другаде!

Десет минути по-късно вече влизаха в гробището на Реколета, където сред цветни лехи и мраморни паметници лежаха достойните прародители на съвременните аржентински благородници. Това беше истински град на мъртвите, бароков некропол на всички митове и поверия. Пътят към живота започва от смъртта… Поетично внушение, особено за сантименталните аржентинци…

От листата на якарандите капеше влага, всеки момент щеше да завали. Блесна светкавица, грохотът на гръмотевицата увисна в неподвижния въздух.

Ариел уверено вървеше напред и сякаш отлично се ориентираше в обстановката. Непрогледният мрак бавно отстъпи, мястото му зае меко сияние, появило се Бог знае откъде сред хладния мрамор на надгробните плочи, оформени според изискванията на френския и италианския Ренесанс.

Скоро се озоваха пред фамилна гробница, отрупана с букети все още неувяхнали цветя. От двете й страни се издигаха вековни дървета, гъстите им листа предлагаха надеждна защита от дъжда на стотиците запалени свещи, набучени направо в земята. Над вратата на гробницата беше издълбано само едно име: ЕВА ДУАРТЕ.

— Ето го мита… — тихо прошепна Ариел и махна с ръка към вечното жилище на Ева Перон. — За тази жена са се изписали реки от мастило, но твърде малко истини… Светица ли е била тя? Или демон?

— Може би нито едното; нито другото — отвърна Тори. — Може би е била просто жена…

— Не казвайте това пред „босяците“ — поклати плава той. С това прозвище в Аржентина наричаха хората на наемния труд, най-вече промишлените работници, които сляпо вярваха в Перон. — Няма да ви разберат, защото човек трудно се разделя с последната си надежда в живота…

Заваля, тежките капки забарабаниха по листата на дърветата, в съзнанието на Тори изплува представата за летище и раздяла…

— Отнели са дори децата им — прошепна тя. — Бъдещето им…

— Наистина е така. Никой не знае нищо за онези, които са изчезнали в нощите на терора… Незнайни мъченици, неми свидетели на най-новата аржентинска история. Това са те… Жертви на брутално насилие… — Ариел замълча, очите му се плъзнаха над морето от паметници и надгробни плочи. — Тъжно…

Намираха се в обкръжението на каменни ангели, крилата им бяха сиви от градския смог. Дъждовните капки се търкаляха по лицата им като сълзи, сякаш все още не бяха прежалили покойниците. Полираният мрамор на некропола мътно проблясваше на светлината на свещите.

— Означава ли всичко това, че перонизмът е жив след толкова много години? — вдигна глава Тори.

— В известен смисъл да — отвърна Ариел. — Това е една мечта, един сън, който отказва да се стопи… Босяците продължават да таят надежди, но новите лидери на Перонисткото движение непрекъснато сменят своите политически платформи и отказват да признаят една тъжна истина: идеите на неронизма са мъртви, отдавна превърнати в исторически анахронизъм…

Тори насочи поглед към бледите пламъчета на свещите и тихо промълви:

— Тук децата плащат греховете на своите родители… Къде е справедливостта?

— Намираме се в Аржентина — напомни й Ариел. — Страна, в която справедливостта е грешно тълкувано понятие.

Дъждът методично гасеше свещите, тъмнината бавно се завръщаше в мъртвия град. Тори изведнъж изпита чувството, че и двамата знаят тежестта на проблема на тази страна: тук справедливостта се използва като оръжие за унищожение, а и като щит за прикриване на несправедливостта…

Ариел потръпна, сякаш невидим дух беше докоснал кожата му.

— Може би не трябваше да идваме — глухо промълви той.

— Тук или на купона у Естильо? — погледна го Тори.

На лицето му се появи усмивка, а тя изведнъж си даде сметка, че харесва това лице. От него се излъчваше сила и решителност, които трудно се връзваха с твърдението му, че е просто един отегчен бизнесмен. Всичко това изчезваше в мига, в който се усмихнеше, и той изведнъж започваше да прилича на безгрижен хлапак. Привличаше я…

Неволно потръпна и се замисли върху това. Отдавна не й се беше случвало да изпитва влечение към определен мъж.

— Имате необикновени очи — вдигна глава той. — Днес следобед бях сигурен, че цветът им е наситенозелен, но сега виждам, че са като кобалт…

— Татко ме наричаше „Ангелски очи“ — усмихна се Тори. Брат ми имаше същите…

— Имаше? — погледна я внимателно Ариел.

— Брат ми умря — сведе глава тя.

— Съжалявам.

— Беше чудесен — въздъхна тя. — Благословен от Бога… Летеше като ангел в небесата, цялата планета беше пред очите му… — Ариел въпросително я погледна, на лицето й се появи тъжна усмивка. — Брат ми беше астронавт…

— Нън? — щракна с пръсти Ариел. — Разбира се, Грег Нън! Американецът, който загина по време на съвместния съветско-американски полет до Марс… Кога беше това, миналата година?

— Точно преди осемнадесет месеца.

— Грег Нън е бил ваш брат, така ли?

— Да.

Ариел моментално долови тъжната нотка в гласа й и реши да смени темата.

— Естильо спомена, че сте в пенсия — подхвърли той. — От какъв бизнес?

Как се отговаря на подобен въпрос, запита се Тори.

— Семеен — отвърна на глас тя. Това не беше чиста лъжа, но не беше и истина.

— И моят е такъв — въздъхна той. — Но с тази разлика, че не мога да го зарежа… — Закрачиха един до друг по пясъчната алея. — Някога, когато нещата се движеха от баща ми, този бизнес беше удоволствие. В общи линии вършех само това, което ми се искаше. До смъртта на татко нямах никаква представа колко е скучно да търгуваш с месо. Удоволствието се стопи в момента, в който поех отговорността…

Напуснаха гробището през сводестия портал, Тори изпита чувството, че от плещите й се смъква тежък товар. Там, сред мраморните паметници, въздухът беше тежък и лепкав, сякаш обременен от душите на мъртвите. Обърна се за последен път към тъжните ангели от камък, стори й се, че чува как крилата им шумолят в дъждовната нощ.

— Означава ли това, че се нуждаете от странични занимания? — въпросът й беше зададен небрежно, но съвсем целенасочено. Спомни си какво беше казал Естильо за присъствието на този мъж в Буенос Айрес.

— Нямам настроение да се връщам на купона — рече той, като с нищо не показа, че е чул въпроса й. — Времето не е особено подходящо за веселба…

Тори се запита дали под „време“ има предвид дъжда или вътрешното състояние на духа си. Но това беше без значение, тъй като и на нея не й се връщаше в шумния и задимен апартамент.

Той я заведе в кафе „Тортони“, един от известните джаз-клубове на Буенос Айрес, намиращо се на булевард „Де Майо“.

— Често ли будувате до късно през нощта? — попита Тори.

— Само когато пътувам — отвърна той и леко сви рамене. — Не зная дали е случайно, но всичките ми делови партньори са любители на нощния живот…

В два периода от живота си Тори също беше проявявала влечение към нощното будуване. Като тийнейджър в Лос Анжелис, благодарение на красотата си лесно проникваше в най-опасните нощни дупки на града… А после, години по-късно, срещаше друг вид опасност в нелегалните нощни клубове на Токио. Но тогава вече беше съвсем друг човек…

Поръчаха си ром от захарна тръстика и се заслушаха в звуците, които идваха откъм подиума. Там се бяха настанили черен саксофонист, индианец барабанист и рус мъжага с пъргави пръсти, който подръпваше струните на контрабаса. Това, което правеха, едва ли можеше да се нарече музика, но посетителите изглеждаха доволни.

Съставът най-сетне приключи с дългата композиция, Ариел бегло погледна часовника си:

— Минава полунощ, може би сте уморена…

Тори само поклати глава.

— Добре — рече той, плати сметката и я поведе към изхода. Навън спря едно такси и нареди на шофьора: — Карай в „Ла Манцана де Лас Лучес“.

Онзи само сви рамене, направи маневра и потегли на юг, към центъра на града.

Площадът на просветлението се намираше между булевардите „Перу“ и „Боливар“, съвсем близо до авенида Хулио Рока. Там сред изобилие от паметници на културата бяха разположени канторите на известни фирми и редакциите на централните вестници. Тори напрегна паметта си, но успя да си спомни само един от тях — „Ла Пренса“, най-големия ежедневник в Аржентина.

Таксито ги стовари на ъгъла на „Перу“, Ариел направи няколко крачки и спря пред номер 222. Фасадата на сградата беше типична за италианските къщи от края на миналия век, но той каза, че тази къща е поне със сто години по-стара.

— Собственици са били последователно два вестника, после я поема университетът — поясни той. — Строили са я йезуитите, но през 1767 година кралят на Испания ги прогонва. Преди това обаче тук са ставали доста любопитни неща…

— Какви? — вдигна глава Тори.

— Елате, ще ви покажа…

Насочиха се към тясната, зле осветена алея, минаваща край стената на сградата. Пред тях се появиха стари каменни стъпала, изтъркани от дългогодишна употреба. Водеха надолу, към подземията в основите. Тори отбеляза с каква лекота се спуска Ариел, въпреки лошото осветление.

Миг по-късно до слуха й достигна скърцането на ключ в стара ключалка. Масивната дървена врата се отвори с тихо проскърцване, посрещна ги непрогледен мрак.

— Редно ли е да правим това? — попита Тори.

— Обичате ли да рискувате? — отвърна с въпрос Ариел, после, без да дочака отговор, хвана ръката й. — Внимавайте къде стъпвате…

Вървяха в абсолютен мрак. Проскърца врата, Ариел едва чуто прошепна:

— Пазете главата си.

Слязоха по нови каменни стъпала, в хладния въздух се появи миризма на гниещи мъхове. Стъпалата бяха тесни и изключително стръмни, миризмата на пръст и влажен гранит стана още по-силна. „Сякаш съм в собствения си гроб“, помисли Тори и усети как косъмчетата по врата и леко настръхват.

— Тези тунели са прокопани през XVIII век — поясни той, а тя се запита защо продължава да шепне. Кой, по дяволите, би ги чул тук, в недрата на старата сграда?

— Днес ги считат за нещо като туристическа атракция — добави той и устните му почти докоснаха ухото й. — На любопитните обясняват, че тунелите са прокопани за защита на града по време на война. Но истината е друга — йезуитите са ги създали заради контрабандата. Според действащия в онези години кралски декрет, всички колонии, включително и Буенос Айрес, трябвало да търгуват само с Испания. Но хитрите йезуити поддържали търговски връзки с много страни, чуждите кораби акостирали в пристанището уж за ремонт, а стоката в трюмовете им била прекарвана нелегално в страната и стигала дотук именно през тези тунели…

В ръката на Ариел блесна фенерче, лъчът пробяга по свода на тунела. По стените бяха окачени съвсем съвременни електрически крушки, скрити зад метални решетки. Подът беше гладък, очевидно наскоро замазан с цимент.

Свърнаха зад ъгъла и влязоха в тясно помещение, краката им поеха по нова стълба, която беше още по-тясна и по-стръмна от предишната. Тунелите на долното ниво изглеждаха по-схлупени, вероятно защото не бяха ремонтирани. Въздухът беше спарен и неподвижен, електричество и бетон липсваха. Под краката им се появиха заоблени, хлъзгави от влага камъни.

Ариел стисна ръката й, лъчът на фенерчето пробяга по нещо бяло. Тори с потръпване установи, че стоят пред човешки скелет.

— Ето какво е останало от безследно изчезналите — прошепна той. — Повечето от тях са били захвърлени тук, под града… Умирали са на броени метри от домовете си…

— Но какво…

Ръката му покри устата й, фенерчето угасна. До слуха им достигнаха тихи и неясни звуци. Ариел стоеше като вкопан, дори дишането му престана да се чува.

Звуците бързо се приближаваха. Скоро стана ясно, че това са мъжки гласове, започнаха да различават и думите. Господи, те говорят на японски, удиви се Тори.

— Може би Рега още щеше да ни бъде от полза — каза един глас.

— Нищо подобно — отвърна втори. — При първа възможност щеше да ни предаде… — разнесе се смях, после същият глас добави: — Освен това беше толкова приятно да притисна дулото до тила му и да натисна спусъка! Бум! Сякаш гасиш свещ в църква, сякаш си Бог, който раздава правосъдие!…

— Аз съм шинтоист — каза първият глас. — За мен няма бог, няма дявол… Те са просто илюзия.

— Аз пък съм католик и затова разбирам смисъла на наказанието… Също и на прегрешението.

— Не разбирам… Как е възможно да бъдеш католик и едновременно с това грешник?

— Трябва да си грешник, за да бъдеш опростен — засмя се отново вторият. — Затова напоследък правя всичко възможно да нарушавам законите… Вероятно подозираш, че това ми носи и известна доза удоволствие.

— Хайде да приключваме — каза нетърпеливо първият глас.

Не беше възможно да се определи разстоянието. Японците можеха да са зад ъгъла, но можеха и да са само на няколко метра напред. Акустиката в тунелите е нещо измамно…

Тори усети, че и мъжът до нея мисли по същия начин. Вероятно иска да се махнат, но се страхува да не ги усетят.

Разнесе се рязко изщракване, двамата попаднаха в светлината на мощен прожектор. Тори по-скоро усети, отколкото видя двете тъмни фигури, които рязко тръгнаха напред.

— Хей, я виж!

— Какво, по дяволите…

В здрача мътно проблеснаха дулата на автомати.

— Света майко! — пое си въздух Ариел и рязко я дръпна встрани от светлия кръг. Обърнаха се и хукнаха обратно през тунела. Лъчът на прожектора ги последва, сенките им се замятаха по стените, зад гърба им се разнесе тежък тропот.

— Гонят ни! — извика полугласно Тори.

Ариел не каза нищо и мълчаливо я дръпна зад поредния завой. Пред краката им се появиха стръмни стъпала. Хукнаха надолу, Тори замаяно се запита в какво я забърква този мъж.

— По-бързо! — дрезгаво извика Ариел. — Настигнат ли ни, ще ни убият!

Не можем да им избягаме, помисли си Тори, докато преминаваха под нещо, което наподобяваше арка. Импулсивно протегна ръка, сграбчи дрехата на Ариел и го принуди да спре.

— Какво, за бога…

— Насам! — прошепна в ухото му тя и го дръпна към непрогледната тъмнина зад тежък портал.

Лъхна ги миризма на застояло, до слуха им достигна странен звук, сякаш невидими нокти драскаха по камък. Ариел вдигна ръце й започна да опипва стените.

Зад гърба им блесна светлина, двамата замръзнаха на място. После светлината се стопи и те предпазливо тръгнаха напред. Прекосиха второ, значително по-малко помещение, после се озоваха в трето, миниатюрно като килия.

За пръв път Тори не успя да долови никакво течение, сърцето й тревожно се сви. Вероятно бяха попаднали в затворено помещение, от което нямаше изход. В замяна на това успяха да се изплъзнат от преследвачите.

Във външния коридор отново се появи светлина, до слуха им достигнаха гласовете на японците. Светлината се приближаваше, лъчите на фенерчето пробягаха по стените, зад които се криеха Тори и Ариел.

Тори използва момента и се огледа. Предчувствието й се оказа точно, наистина се намираха в стая без друг изход. Пътят към свободата се преграждаше от японците. Мярна й се нещо неясно до стената в дъното. Пусна ръката на Ариел и отиде да го огледа. Оказа се друг човешки скелет, под него имаше още… Сред белите кости блеснаха няколко чифта червени очички, примигнаха и се стопиха в мрака.

Безследно изчезналите… Повече, отколкото беше в състояние да преброи.

Светлината се усили, гласовете замлъкнаха. Сигурен признак, че японците надушват плячката.

Тори тръсна глава, сграбчи ръката на Ариел и го дръпна по посока на купчината кости:

— Бързо!

Натикаха се сред скелетите, посрещнати с недоволен писък от невидимите плъхове. Вонята на гнило стана трудно поносима. Сякаш влизаха в ковчег, а пръстта от лопатите на гробарите тропа върху капака…

Най-сетне се добра до каменната стена, спря и се сви на топка. Ариел стори същото. Гората на мъртъвците ги заобикалеше отвсякъде със стърчащи ръце и крака, назъбени гръбначни стълбове и озъбени черепи. Затаили дъх, двамата бегълци обърнаха глави към арката, под която всеки момент щяха да се появят преследвачите. Тори усещаше топлината на тялото му, притиснато в нейното. Бяха като двама обречени влюбени, вдишващи миризмата на Смъртта, потръпващи в очакване на неизбежния край…

Лъчът на прожектора пробяга по каменните стени и се спря на купчината скелети. Светлината прониза лабиринта от бели кости и блесна в очите на Тори. Тя бързо спусна клепачи, надявайки се и Ариел да стори същото. Едновременно с това отправи безгласна молитва към Бога. Не знаеше доколко са успели да се маскират сред мъртъвците, нито пък можеше да прецени качествата на онези, които ги преследваха… Почувства как се слива с душите на тези нещастници, безгласно им се помоли да ги предпазят, да ги спасят.

Започна да диша дълбоко и равно, затвори съзнанието си и угаси блясъка на „ва“ — онази вътрешна сила, която ръководи действията на всеки жив човек. Опасяваше се, че ако японците притежават дори част от специалната й подготовка, лесно ще усетят присъствието й…

Ариел не помръдваше, сякаш беше умрял. Очевидно и той знаеше какво трябва да прави.

— Уф! Тук има само кости! — обади се единият от японците.

— И душите на мъртвите — добави другият. — Неми свидетели. Да вървим.

Но никой от двамата не помръдна.

— Видяха ни и трябва да ги пипнем — промърмори първият глас.

— И аз мисля така — съгласи се вторият. — Но тук ги няма…

Все още не помръдваха, лъчът на фенерчето продължаваше да играе върху купчината кости. Изведнъж яркостта му нарасна, гласът на японеца прозвуча на някакви нищожни сантиметри от главите им и Тори замръзна от ужас:

— Чувам дишане… Може да е твоето или моето… Но дали наистина сме сами тук?

Струйка студена пот се плъзна по гърба на Тори. Това беше гласът на онзи маниак, който се похвали, че изпитва удоволствие от екзекуциите. Той беше далеч по-опасен от съучастника си, въображението му работеше на високи обороти.

Разнесе се остро металическо изщракване, стаята отвърна със звънко ехо. А тя си представи автоматите в ръцете им.

— Сега ще разберем — изръмжа маниакът. — Мисля да пусна един пълнител в тази купчина кости!

Сърцето на Тори блъскаше лудо и сякаш всеки миг щеше да изскочи през гърлото й.

По каменния под проскърцаха гумени подметки, после се разнесе гласът на другия:

— Да не си полудял? Това тук е гробница!

— Какво ми пука? — изръмжа, маниакът.

— Умрелите тук не са погребани, духовете им нямат покой… Не бива да ги тревожим, подобен грях дори ти не можеш да си позволиш! — Тишина, после гласът отново се обади: — Защо не се примирим с факта, че ги изпуснахме? Тези подземия са истински лабиринт, могат да бъдат къде ли не… Нямаме време да прострелваме всички дупки, освен това могат да ни чуят… Хайде, да вървим! Иначе рискуваме да изпуснем нашия човек. Не зная какво мислиш ти, но аз предпочитам да се махна от тази преизподня!

— Но ония двамата…

— Какво ония двамата? Видяха ли нещо, разбраха ли какво ще правим? Вероятно са тъпи туристи, тръгнали да търсят силни усещания… И сега треперят някъде, напълнили гащите…

— Мамка им!

Лъчът на фенерчето най-сетне се отмести. Светлината се превърна в здрач, който бързо се стопяваше. Тори и Ариел търпеливо чакаха.

Така изтекоха няколко минути. Ариел се размърда, но Тори опря пръст в устните му.

Едър плъх се появи на пода, очичките му злобно проблеснаха. Ако започне да цвърчи, нещата могат да се преобърнат фатално, помисли си Тори. Особено ако японците се спотайват навън и чакат с пръст на спусъка. Усетят ли, че не са сами, нищо няма да ги спре, дори душите на мъртвите… И тогава ще настъпи краят…

Очите й не изпускаха плъха, който си пробиваше път сред костите с плавни, кръгообразни движения. Беше ясно, че гадината ги е надушила, отдалеч личеше, че е гладна…

Тори търпеливо чакаше, дясната й ръка лежеше отпусната до бедрото на Ариел. Плъхът продължаваше да се приближава. Ръката й се стрелна напред с мълниеносна бързина, останалата част от тялото й дори не помръдна.

Пръстите й се сключиха около врата на гадината и пречупиха прешлените. Разнесе се тихо, едва доловимо изпукване и това беше всичко.

Времето сякаш беше спряло. Двамата лежаха, без да помръдват, Тори се унесе. Полузаспала, но с напрегнати до крайност сетива. Най-сетне търпението им беше възнаградено. Тихо поскърцване на гума върху камък доказа правотата на подозренията й. Японците вдигнаха засадата и очевидно се връщаха обратно към познатите им тунели.

Устните на Тори леко докоснаха шията на Ариел, той леко се размърда. После, вкопчени един в друг, те бавно се измъкнаха от страховитата гробница.

Ариел и Тори се бяха изправили на една от покритите с теракота тераси във величествената му къща, издигаща се в подножието на Рашън хил в Сан Франциско. Над тях все още личаха останките от някогашната каубойска кръчма, в която преди сто години се бяха събирали на сладки приказки титаните на американската литература Амброуз Биърс, Брет Харт и Марк Твен…

От инцидента в йезуитските тунели на Буенос Айрес бяха изминали едва четиридесет и осем часа. Ариел я покани да му погостува и тя прие, усетила, че губи вкус както към атмосферата на Буенос Айрес, така и към самотата… Естествено, имаше и друга причина за това. Ариел я интригуваше и тя беше принудена да се примири с този факт. Стори го неохотно, защото той влизаше в противоречие с твърдото й решение да избягва всякакви наченки на интимни контакти с когото и да било. Но любопитството й се събуди от инцидента в онези подземия. Искаше да разбере как са се озовали там двамата убийци от Якудза и от къде на къде Ариел — човекът, който се представя за отегчен търговец на месо, е имал информация, че те ще бъдат там…

Погледът й се зарея в далечината. Градът се разстилаше в краката им като замръзнали океански вълни, гледката беше великолепна. Виждаше се чак крайбрежната Хайд стрийт, оловните води на залива отвъд белите парапети, корабите, хвърлили котва в него… Втората тераса на къщата беше от фугата страна, от нея се разкриваше главозамайваща гледка към извиващата се като змия Ломбард Стрийт, стигаща чак до Норт бийч…

Просторната дневна на Ариел беше задръстена от антични предмети, повечето от които бяха свързани с историята на древните цивилизации, населявали Южна Америка: изрисувани на ръка глинени съдове, каменни статуетки на жени и животни, примитивни дървени лъкове с обжарени на огън стрели, чиито метални върхове индианците са топили в силна отрова.

— В течение на хилядолетия човекът е градил свои представи за пространството, което населява — тихо промълви Ариел Соларес. — Провинции и кралства, планини и заливи, острови и реки, кораби, къщи, сечива, домашни животни… — цитираше част от известно произведение на Хорхе Луис Боргес, което Тори познаваше почти наизуст.

— Този дом е най-доброто място, което съм виждала — промълви тя. — Далеч от всички, високо над сивото ежедневие.

— Единственото нещо, за което съжалявам, е, че не мога да бъда тук толкова, колкото би ми се искало — въздъхна, той и допълни чашата й с шампанско. — Познавате ли Сан Франциско?

— Не много добре — отвърна Тори и отпи малка глътка от високата кристална чаша. — Страхувам се, че изпитвам инстинктивна неприязън към този град — едно съвсем естествено чувство в душата на всеки, който се е родил в Лос Анджелис.

— Тук е поносимо, поне в сравнение с останалите американски градове — рече Ариел. — Лично аз бих предпочел да живея в Париж, но трябва и да се работи…

— Нима французите не ядат телешко?

— Ядат — усмихна се той. — Но далеч по-малко от нас, американците. Освен това са адски подозрителни по отношение на вносното месо. Дори японците са цвете в сравнение с тях — засмя се, после потръпна. Слънцето залезе преди броени минути, но въздухът вече беше доста хладен. — Защо не влезем вътре?

Сан Франциско не беше сред любимите градове на Тори, но къщата на Ариел й хареса много. За пръв път се изкачваше на Рашън хил, просторът и гледката й допадаха, тук имаше нещо от величественото спокойствие на Роял Майл в Единбург…

Той влезе пръв, обърна се да я погледне и потечи да каже нещо. Пурпурният залез се отрази в очите му.

— Какво има? — долови колебанието му Тори.

Той помълча, притеснението му видимо се засилваше. Беше облечен в бяла риза и тъмен панталон, сакото от тънка коприна беше небрежно наметнато върху раменете му. Вдигна глава да я погледне, на устните му се появи смутена усмивка:

— Иска ми се да спя с вас, но едновременно с това не мога да го кажа по най-подходящия начин…

— Нова линия на поведение, а? — засмя се Тори.

— Не — поклати глава той. — Честно казано, дори не съм си го помислял… — смущението му беше съвсем неподправено и Тори реши, че ще е най-добре да изяснят отношенията си веднага. После й хрумна, че той все някога ще трябва да си получи урока и е по-добре да го стори тя, вместо някоя друга.

— Виж какво, усетихме взаимно привличане още в момента, в който се видяхме — започна тя, най-сетне решила да изостави официалния тон. — Оценявам твоята откровеност, но нали съм тук? Нещата са ясни, не разбирам само на какво се дължи твоето колебание…

— Няма да повярваш, ако… — той млъкна, на лицето му се появи руменина. — Хайде да забравим всичко, а?

— Няма да стане — поклати глава Тори и пристъпи към него. — По-добре се научи да контролираш думите си, преди да ги кажеш. Защото след това вече не знаеш в каква беда можеш да попаднеш.

— Достатъчна е и тази, в която съм изпаднал в момента — промърмори той.

— Така ли? — продължаваше да настъпва тя и гърдите й почти опряха в неговите. — И каква е тя?

— Знаеш каква — въздъхна той. — Обикновено съм добър лъжец, но ти, за добро или лошо, твърде леко стигна до скритите в душата ми чувства…

— Бедният Ариел — прошепна Тори и вдигна глава да го погледне. Устните й тъкмо започнаха да се разтварят, когато бяха смазани от пламенната му целувка.

Въпреки високите бариери, предназначени да пазят чувствата й. Тори усети как тялото й пламва. Непосредствена опасност, изискваща незабавни мерки… Откъсна се от него с цената на доста усилия и се изправи пред библиотеката. Очите й пробягаха по кориците на книги с непонятни заглавия, кръвта лудо препускаше във вените й.

— Защо правиш това? — попита Ариел.

— Не ме доближавай — прошепна, без да се обръща, Тори. Даваше си съвсем ясна сметка, че нещата трябва да спрат до тук. Иначе рискуваше да изгуби контрол над ситуацията. Този мъж я излъга. Вкара я в подземията на Буенос Айрес с точно определена цел, сега не й оставаше нищо друго, освен да разбере каква е била тя…

Но трезвите мисли не успяха да обуздаят тялото й. Температурата му продължаваше да се покачва, дори върховете на пръстите й пламнаха. „Стига, заповяда си тя. Концентрирай се върху това, което трябва да сториш!“

Обърна се, очите й се заковаха върху лицето му:

— Защо живееш тук, а не във Вирджиния? Нима Слейд се е отказал от личните контакти?

В стаята се възцари напрегната тишина. После Ариел се обърна и отиде до стереоуредбата, миг по-късно Мелиса Етъридж запя „Сърце, покрито с хром“… Тори отново се извърна с лице към библиотеката и остана така. Стъпките му бяха тихи, но отчетливи, гласът в ухото й също:

— Как разбра, че работя за „Алеята“?

— Не беше особено трудно — въздъхна тя и неволно затвори очи — Първо от японците, на които се натъкнахме в онези подземия… „Пипнат ли ни, ще ни убият“… Това бяха твоите думи, нали? А преди малко спомена, че би предпочел да работиш с японци… Какво знаеш за японците, откъде ги познаваш? Все пак не това беше основната ти грешка… Допусна я там, в дупката, като не прояви достатъчно изненада от моите действия: търсенето на скривалище, начина, по който се справих с плъха и те накарах да изчакаме да се вдигне засадата… — обърна се и впи очи в лицето му. — Мисля, че вече е време да свалиш картите си на масата!

— По-късно — поклати глава Ариел. — Ще имаме много време за това. — Устните му отново се впиха в нейните и тя осъзна, че този път няма да има сили да се отдръпне.

Силните му ръце се увиха около тялото й. Стана й приятно, като в топла хралупа. После в душата й се появи огнен вихър, разумът изчезна. Смътно си даваше сметка, че преградите падат, че светът се разтапя и остава само той, Ариел…

Притисна се в него, зърната на гърдите й щръкнаха, приятна топлина натежа в ханша й. Цялото й тяло тръпнеше в прегръдката му, особено след като силните му ръце я отлепиха от пода.

В устата й се появи влудяващият вкус на страстта, тялото й се разтърси от могъщите тръпки на желанието, разумът се сви и изчезна, сякаш завинаги…

Изпита чувство на остър глад, слабините й плачеха за запълване, сърцето й също… Искаше да тръпне от сладостно желание, да тупти за любим човек, да лудува с него, да се превърне в пълноводен поток…

Той покри с целувки гърдите й, корема й. Устните му се плъзнаха надолу, към пламналата, й женственост. От устата й излетя сподавен стон, очите й се овлажниха. Промърмори нещо неразбрано, после го пое в уста и усети рязкото му набъбване. Обзе я опияняващо чувство на възторг, което почти я задави…

После той проникна дълбоко в нея, тялото й се сгърчи, от устата й излетя сподавен вик, ноктите й потънаха в гърба му. Краката й се вдигнаха високо нагоре и се сключиха около кръста му, гърдите му смазаха щръкналите й зърна. Дъхът им се смеси, той я целуваше като луд. По устата и носа, по ушите и нежната като на бебе кожица около клепачите… Езикът му се плъзна в трапчинката на шията й, после слезе надолу, към натежалите зърна…

Беше прекрасно. Не толкова заради удоволствието, което си създаваха взаимно, колкото заради опияняващото чувство на свобода, изпълнило душите им… Сърцето на Тори запя, в душата й отекна гръмотевицата на екстаза, сладката колизия на плът и емоции беше наистина невероятна…

После дишането му се учести, тялото му започна да се гърчи. Тя го усети дълбоко в себе си, сякаш в самата сърцевина на душата си. Възприятията и се пръснаха на хиляди късчета като счупено огледало. А след това изведнъж се появиха отново — в друга реалност, на друга планета, за чието съществуване човек само може да мечтае…

— О, Господи!

Тялото й най-сетне излезе от божественото вцепенение, бедрата й се раздвижиха, гърдите й се притиснаха в неговите, сърцата им влязоха във влудяващия ритъм на пълноценното сливане. Усещането беше толкова невероятно, че очите й отново овлажняха. Какво удоволствие е пак да се чувствам жена, Господи! Слаба и беззащитна, нежна и уязвима… Просто жена! В продължение на години я бяха обучавали да се държи като мъж — да бъде твърда, непоколебима, безкомпромисна. Да замества чувствата с логическо мислене, да забрави за всичко лично, всичко интимно… Да бъде нов човек, да живее като робот — с пестеливи движения, още по-пестеливи реплики и ясна, хладна като хирургически скалпел мисъл…

Връх на тази роботизация беше визитата в Япония, усвояването на една колкото сложна, толкова и чужда на предишния й живот философия. Стори го с желание, беше абсолютно убедена, че именно тази философия ще пречисти душата й от токсините на съвременната цивилизация. Но в този миг на екстаз почувства как всичко се променя…

Изведнъж видя и обратната страна на медала… Видя как закаляването на духа и тялото я бяха лишили от всички онези неща — добри и лоши, които чувства и преживява обикновеният човек… В душата й нахлу огромна благодарност към Ариел Соларес — мъжа, който й върна тези неща в най-подходящия миг. Нещата, без които никой не може да живее…

Искаше й се отново да се любят. Сега, веднага — преди завръщането на разума в опиянената й душа. Но мехурът й заплашваше да се пръсне всеки миг… Стана от мекия диван, олюля се и зашляпа с боси крака към банята.

Грохотът се появи в момента, в който престана да плиска студена вода върху лицето си. По-скоро го почувства, отколкото чу… Първата й мисъл беше за земетресение. Олюля се, ръцете й се вкопчиха в хладния ръб на умивалника. Четката за зъби на Ариел заподскача в поставката си, шишенце одеколон се пръсна на хиляди блестящи късчета върху плочките.

Главата й се завъртя. Като след ударна вълна на мощен взрив. Прескочи стъклата, отвори вратата на банята и се втурна към хола с опънати до крайност сетива.

Блъсна я тежък въздух, запълнен с прах, мазилка и огнени пламъци. Гърлото й се сви, ноздрите й безпогрешно уловиха характерната миризма на пластичен експлозив.

— Ариел! — дрезгаво изкрещя тя.

Откри го сгърчен в другия край на помещението. Диванът, на който допреди малко се любиха, беше превърнат в купчина тлеещи отломки. Прозорците се бяха пръснали навън, острите им краища хладно проблясваха на светлините на града. На мястото на вратата зееше огромна дупка, през нея злобно фучеше нощният бриз на Сан Франциско, пердетата мрачно плющяха…

Тори се хвърли към сгърченото на пода тяло. Лежеше по очи, от гърдите му излитаха сподавени стенания, целият беше в кръв. Тя направи опит да го вдигне, но той я отблъсна, пръстите му отчаяно търсеха да се заловят за нещо… В крайна сметка напипаха вратичката на малко шкафче, направиха опит да я отворят, но силите му стигнаха до тук… Раменете тежко легнаха на килима, главата клюмна…

Тори го обърна по гръб и с мъка сподави писъка на ужас, който се надигна в гърлото й. В гърдите му зееше огромна рана. Просто не беше за вярване, че този човек все още диша, да не говорим за опита му да отвори шкафчето…

Умът й блокира, сякаш потънал в лепкав катран. Какво стана? Как е възможно този ужас да се случи точно в онези няколко минута, през които не беше в стаята?

Ариел Соларес умираше, но помътеното му съзнание очевидно беше заето с нещо друго. Тялото му се напрегна в прегръдката й, ръката му отново се насочи към шкафчето… Вратичката отскочи, пръстите му конвулсивно се свиха около кутийка от тиково дърво и я измъкнаха навън.

Притисна кутийката в ръката й, устните му се раздвижиха, очите му потърсиха нейните. Тори бързо се наведе и отчаяно проплака:

— Господи, Ариел! Какво стана?

Устата му изведнъж се напълни с кръв, в ъглите й се появиха розови мехурчета. Тори не можеше да стори нищо друго, освен да го стиска в прегръдката си. Гледаше го в очите, искаше да усети присъствието й, искреността на току-що зародилите се чувства в душата й…

После в съзнанието й бавно изплува втората част на мислите на Боргес, които й беше цитирал Ариел: „Малко преди смъртта си човек открива, че сложния лабиринт на целия живот зад гърба му е точно копие на линиите, набраздили собственото му лице…“