Опитвай докато стане

Глава 8

По време на закуската, сервирана в стаята им, Лу Брейди обясни на Маги какво иска от нея. Той седеше на един стол, а Маги, легнала на леглото, дъвчеше хрупкава кифличка, цялата покрита с черешово сладко.

— По някое време тази сутрин, очаквам да пристигнат едни хора — каза Брейди. — Не знам точно кога, но ще е сутринта. Имам работа с тях. Не искам ти да си тук, докато съм с тях. Искам да проведа разговор в тази стая. Следиш ли мисълта ми, миличка?

Маги посегна за още една кифличка и започна да я маже с масло.

— Искаш да не ти се пречкам, нали така?

— Да. Първо, искам да приготвиш багажа. После, искам да извадиш всичко от козметичното куфарче. То ми трябва празно. Следиш ли какво ти казвам?

Маги намаза цял пласт черешово сладко върху кифличката, а хубавото й лице беше леко изкривено от концентрацията върху това, което прави.

— А какво да правя с нещата ми от козметичното куфарче?

Брейди въздъхна.

— Сложи ги в един от куфарите си.

Маги кимна и лицето й се отпусна. Пак започна да дъвче.

— Обожавам този конфитюр! — възкликна тя с пълна уста. — Знам, че не трябва да ям тези кифли. Ще напълнея.

Брейди отново въздъхна.

— Яж си спокойно, миличка, и слушай.

— Следя мисълта ти, мили. Изпразвам куфарчето, опаковам си нещата и… какво друго?

— Щом опаковаш багажа си, вземаш асансьора до сутерена, минаваш през тунела и отиваш до плувния басейн.

— Но аз ще съм си опаковала бански костюм, или няма ли да съм го опаковала?

Брейди прекара пръсти през косата си.

— Забрави за банския си костюм. Ти няма да плуваш. Ще седнеш до басейна на слънце и ще ме чакаш докато дойда. Разбра ли?

— Просто си седя и те чакам?

— Ще ти взема една книга. Точно е излязла една на Харолд Робинз. Нали търсиш неговите книги?

Лицето на Маги засия.

— Обожавам ги! Местата за секс ме възбуждат.

— О’кей. Значи, седиш си до басейна и си четеш, а аз ще дойда при теб, веднага щом мога. Нали така?

Маги довърши кифличката си, наля още кафе и кимна.

— Щом така искаш, миличък.

Брейди въздъхна с облекчение.

— Чудесно. След моя служебен разговор, ще тръгвам. Слушай сега, Маги, много е важно да те намеря до басейна. Нямам време да те търся, ако тръгнеш нанякъде. Искам да тръгна веднага щом като приключа служебния си разговор. Разбрано ли е?

— Аз просто ще си седя до басейна и ще си чета Харолд Робинс, нали?

— Точно това ще направиш. Сега, ако си свършила закуската, моля те започвай да си приготвяш багажа.

Маги огледа подноса със закуската, изненада се, че няма повече кифлички, въздъхна и неохотно стана от леглото.

Часът беше 9.15.

Брейди я остави и взе асансьора до рецепцията.

Сергас Холц седеше във фоайето, откъдето имаше възможност ясно да вижда рецепцията. Тъй като беше сигурен, че портиера от салона ще се зачуди защо непрекъснато седи във фоайето и не излиза навън, Холц предпазливо беше обяснил на него и на администратора, че чака важен телефонен разговор и трябва да седи там докато му се обадят. Това обяснение задоволи любопитството на персонала на хотела.

Видя как Лу Брейди плати сметката. Отиде до гишето на рецепцията и започна да разглежда туристическите брошури, като слушаше.

— Скоро ще си тръгна — казваше Брейди на администратора. — Г-н Уилис ще пристигне около 2 часа. Изпратете някой да вземе багажа ми след около половин час.

— Разбира се, сър.

Брейди излезе от хотела и забърза към една книжарница нагоре по улицата, и купи новия роман на Робинс. Върна се в хотела и се качи в стаята си. Маги си беше взела душ и сега бавно се обличаше.

— Размърдай се, пиленце! — В гласа му имаше раздразнение. — След половин час ще дойдат да вземат багажа.

Това веднага хвърли Маги в паника. Започна трескаво да тъпче в куфарите, всичко, до което се допираха ръцете й.

— Остави проклетите хавлии! — изкрещя й Брейди. — О, за бога! Обличай се! Аз ще свърша тази работа!

Когато носачът почука на вратата, Брейди беше вече изпразнил козметичното куфарче, опаковал багажа в куфарите и беше скрил куфарчето. Маги, цялата пламнала, беше вече облечена. Каза на носача да сложи куфарите в колата му.

— А сега, миличка — твърдо каза той, — ето ти книгата. Иди до плувния басейн и чакай. Нали така?

Маги кимна.

— Ти нали наистина ще дойдеш да ме вземеш, мили? Нали наистина ще се оженим?

— Просто чакай. — Търпението на Брейди беше почти изчерпано. — Ще дойда за теб и ще се оженим.

Когато тя си тръгна, след като го целуна, Брейди написа бележка, постави я в плик и го адресира за г-н Пиер Дювин. После свали плика на рецепцията.

— Моля ви, предайте това на г-н Дювин когато дойде.

— Разбира се, сър.

Все още наблюдаван от Сергас Холц, Брейди се върна в стаята си, взе един стол и го отнесе на терасата, откъдето можеше да наблюдава кой пристига и седна да чака.

Две камериерки влязоха в стаята. Каза им да си вършат работата като им обясни, че чака приятели. Те оправиха леглата и почистиха банята за пристигането на г-н Джон Уилис този следобед.

В 11.15 часа Брейди видя, че Дювинови и Лепски пристигат. Влезе в стаята, запали цигара и започна да крачи нагоре-надолу из стаята. В бележката, която му беше оставил на рецепцията, той му съобщаваше номера на стаята си и настояваше веднага да се качи при него.

Сергас Холц гледаше как двете семейства Дювин и Лепски се регистрират. Видя как носачът постави четири куфара и синьо козметично куфарче върху количката за багаж и ги забута нататък. Видя как Дювинови и Лепски, заедно с администратора, се качиха в асансьора. Кимна сам на себе си. Сега вече много скоро, дългото му отегчително чакане ще свърши, ще има действие.

Вече пред тяхната врата, Дювин каза:

— Какво ще кажете да се срещнем долу в салона след половин час, Том? Ще поразгледаме града.

— Става — каза Лепски. — Ама това не е какъв да е хотел. Каква ли е храната?

— Няма да умреш от глад — каза му Дювин, побутна Клодет в стаята им, и затвори вратата. — Брейди е тук. Иска да ме види веднага. Стаята му е точно до нашата.

— Бъди внимателен, съкровище — загрижено каза Клодет. — Лу много умее да прави номера.

Дювин я целуна.

— Да, но и аз умея. Ще се върна веднага.

Брейди спря да крачи когато чу почукване на вратата. Отиде и отвори.

— Пиер! — възкликна той. — Чудесно е, че те виждам! — и той грабна Дювин за ръката и го придърпа вътре. — Изглеждаш страхотно!

За да не изостане по-назад, Дювин енергично раздруса ръката на Брейди и възкликна:

— Не си остарял и с един ден! Господи! Колко е хубаво пак да те видя.

И двамата бяха мошеници от класа. Сега се правеха, че преливат от приятелски чувства и удоволствие, че се срещат пак.

— Казвай — Брейди още държеше ръката на Дювин. — Не ме дръж в напрежение. Някакви проблеми?

— Никакви, ако не се смята, че Лепски ни подлудяват.

— Митницата?

— Мина като по вода.

Брейди засия.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Сега размяната.

— Да. — Дювин направи малка гримаса. — Това иска фино пипане, но мога да го направя. У теб ли е копието?

— Разбира се — Брейди извади козметичното куфарче. — Празно е, Пиер. Няма да ти отнеме повече от няколко минути да прехвърлиш боклуците на г-жа Лепски, после да дойдеш в хотел „Идън“, Цюрих, където ще те чакам с двадесет хиляди красиви швейцарски франка за тебе.

Дювин потри ръце.

— Прекрасно!

— Как ще се отървете от Лепски?

— Ще им кажа, че майка ми е болна и трябва да се приберем в Париж. Остави това на мене. Господи! Как ще се радваме да им видим гърбовете!

— Добре. Аз ще трябва да тръгвам — Брейди се усмихна с широката си фалшива усмивка. — Ти свърши прекрасна работа. Ще настоявам Ед да ти плати още десет хиляди.

— О, благодаря ти, Лу! — Това е страхотно!

Двамата мъже се ръкуваха.

— Ще се видим в Цюрих… може би след два дни?

— Веднага щом направя размяната, ще дойда при тебе. Зависи от Лепски. Залепили са се за мене като таксови марки. Да, два дни, а може и три. Ще ти се обадя в хотел „Идън“.

— Прекрасно. На слука, Пиер — и с още ръкостискане, и с още приятелски усмивки, Брейди се запъти към асансьора за да открие Маги.

Дювин взе козметичното куфарче, огледа се да види дали в коридора няма някой и бързо влезе в стаята си. Когато видя куфарчето, лицето на Клодет светна.

— Наред ли е всичко, съкровище?

— Няма проблеми. Дори обеща да ни даде още десет хиляди — Дювин се разсмя от сърце. — Той няма и най-малка представа, че се готвим да го измамим. Представи си! Някакви нещастни тридесет хиляди швейцарски франка, когато можем да вземем поне четири милиона долара.

Клодет се хвърли в обятията му и те започнаха да се въртят с валсова стъпка из стаята.

Брейди намери Маги, седнала в шезлонг, вглъбена в романа на Робинс.

— Хайде, пиленце. Тръгваме си.

За Маги светът наоколо не съществуваше, а очите й щяха да изхвръкнат докато четеше. Брейди грабна книгата от ръцете й.

— Хайде!

Тя премигна насреща му.

— О, Лу, моля те остави ме да си дочета какво става. Той я сложи на леглото, и…

— Няма значение! Тръгваме!

Той я побутваше докато пресекат улицата до колата.

Докато караше из Вилиньов, той още веднъж й повтори как да излезе на аутобана за Цюрих, повтори й името на хотела и това, че трябва да го чака.

Тя се раздели с него със сълзи на очи когато пристигнаха във Вилньов, но толкова се чувстваше щастлива с новия си часовник, и с парите, които й беше дал и с мисълта, че ще си дочете романа на Робинз, че овладя чувствата си. Най-накрая тя тръгна към аутобана за Цюрих, след като Брейди я беше уверил, че ще дойде при нея след не повече от седмица.

Брейди вече беше уредил да наеме един Фолксваген-Голф от местния гараж. Отиде да го вземе, после пое към един обществен плувен басейн, където нае кабина. Басейнът беше доста пълен с млади хора, дошли тук за последните дни от ваканцията. Никой не му обърна внимание. Той занесе куфара си в кабината, заключи вратата и се захвана да преобрази себе си в съсухрен, елегантно облечен старец, който можеше да мине за пенсиониран банкер или адвокат. Върна се в хотел „Палас“ в Монтрьо чак в 1.30 часа и се регистрира като г-н Джон Уилис.

Сергас Холц, който още седеше във фоайето, щеше да бъде напълно измамен — така съвършено се бе дегизирал Брейди — ако Брейди не бе допуснал грешката да използва същия куфар, с който беше когато се регистрира под името Люиз Шулц. Холц, трениран да бъде наблюдателен, разпозна куфара, когато носачът го отнасяше към асансьора, последван от Брейди. Холц си спомни, че чичо му го предупреди, че Брейди е майстор на дегизирането. Холц самодоволно кимна на себе си. Сега вече по всяко време можеше да започне действието. Беше видял Дювинови и Лепски да излизат от хотела. Отиде в бара да хапне набързо.

Горе в стаята си Брейди разопакова багажа си. Извади един пистолет „Смит & Уесън“, 38-калибров.

Следвайки нареждането на Ед Хадън, той бе спрял в Женева и бе отишъл с колата до адреса, който му бе дал Хадън.

Висок, пълен мъж, малко над тридесетте, и очевидно силно окосмен — космите започваха от лицето му, като гнездо на оси и се подаваха от яката на ризата му — с готовност му продаде оръжието, веднага след като Брейди спомена името на Хадън.

Брейди ненавиждаше огнестрелното оръжие. Ненавиждаше всяка форма на насилие. Той подчерта, че пистолетът не трябва да е зареден и гледаше как високият, пълен мъж изпразва цилиндрите. Удовлетворен от това, че оръжието не е смъртоносно, Брейди го постави в джоба си и плати.

Сега, той седна на леглото и с неудобство заразглежда пистолета. Надяваше се, че няма да му се наложи да заплаши Дювин. Ако ще трябва да го направи, то едва ли ще е много убедителен. Дювин му се бе видял толкова дружелюбен. Трудно бе да си представи, че може да се замисля измама. Хадън си беше подозрителен към всички, но все пак Брейди реши, че не бива да рискува с Дювин. Един милион долара са си един милион долара. След това се сети за Маги. Може би бе малко прибързано обещанието му да се ожени за нея. Той въздъхна. Не можеше да види себе си задомен и свил гнездо с Маги за дълги години напред. Тя беше от този тип, които рано загубват свежестта на младостта. Е, имаше време. Първо, трябваше да вземе иконата. Върна пистолета в куфара и тъй като се почувства гладен, слезе да обядва.

Монтрьо не получи одобрението на Лепски. Признаваше, че гледката към езерото и отвъд към параходчето, беше много приятна, но самият град му се струваше толкова мъртъв, колкото и Джордж Вашингтон. И Карол беше малко разочарована, но й харесаха магазините за часовници и все се мотаеше пред тях да позяпа, докато Лепски нетърпеливо подсвиркваше.

Дювинови бяха почти на края на търпението си. Непрекъснато си разменяха погледи, като се насърчаваха взаимно, че това изпитание не можеше да продължи още много дълго.

— А какво се яде тук? — попита Лепски. — Как са им пържолите?

— Никога не си вземай пържола тук — побърза да отговори Дювин. — Не са от твоята класа. Нека да отидем в една пицария. Просто за разнообразие за вас. — Той беше твърдо решил повече да не им предлага изискана кухня и макар че знаеше, че набеждава швейцарците като казваше, че пържолите не им са от класа, той просто нямаше да може да издържи пак да гледа Лепски как пили още една пържола, като мърмори през това време. За негова изненада и Карол, и Лепски харесаха голямата пица, поставена пред тях.

— Е, това аз наричам ядене! — сияеше Лепски. — Като у дома.

Знаейки, че Клодет вече беше посяла семето за идеята Лепски да посетят Гщаад, Дювин — сега, докато се хранеха — повдигна въпроса за майка си.

— Честно казано, много се безпокоя — каза той. — Не беше много добре когато тръгнахме от Париж. Обадих се от Монако и разбрах, че горката старица се е залежала.

— Господи! Съжалявам — каза Лепски със загриженост в гласа. — Аз загубих моята старица преди четири години и още ми липсва.

Дювин повдигна рамене.

— Може всичко да се е оправило. Тази вечер ще позвъня, но ако тя не е добре, мислим с Клодет, че ние ще трябва да се върнем.

— Трябва да се върнете? — каза Карол. — Страшно съжалявам.

— Може да имам и добри новини — усмихна се Дювин. — Както и да е, ако наистина се налага ние да се върнем, това не означава, че и вие непременно трябва да се върнете. Трябва да видите Гщаад. Ще бъдете очаровани.

— Вие двамата бяхте чудесни с нас — възкликна Карол. — Ако вие трябва да се върнете, защо всички да не се върнем?

Дювин успя някакси да задържи усмивката на лицето си.

— Говориш така, защото не познаваш Гщаад. Слушайте, това наистина е изключително място! Лиз Тейлър има вила там, а тя не би живяла на място, където не е наистина хубаво. Искате нощен живот? Има го там — стриптийз, разкошни момичета, десетки нощни барове. Пържоли? Нека ви кажа, че истински пържоли Кобе всеки ден се докарват със самолет от Япония — дебели и сочни, най-добрите пържоли в света! После, величествените планини, снега, разходки с шейни, теглени от коне, а пък магазините! Никога не сте виждали такива магазини каквито има в Гщаад!

Клодет, която беше ходила в Гщаад и мислеше, че е някаква скучна дупка, много се надяваше, че Бог ще прости на съпруга й за тези безобразни лъжи, но си даваше сметка, че е страшно важно сега да се отърват от Лепски.

Лепски слушаше, и очите му светнаха.

— Стриптийз? Разкошни момичета? Сочни пържоли?

— Запитай се защо Лиз Тейлър би живяла там, ако мястото не беше модно.

— Изглежда, че е супер!

— Ще ми е много, много мъчно, ако вие двамата, дошли чак дотук, пропуснете Гщаад. — Дювин погледна Клодет умолително.

— Те просто трябва да отидат на всяка цена — твърдо каза тя. — Това е преживяване, което се случва веднъж в живота.

— О’кей, тогава ще отидем — съгласи се Лепски. — Но вие двамата ще ни липсвате.

— И вие на нас ще ни липсвате — излъга Дювин и махна за сметката. — Но това може и да не се случи. Надявам се да чуя добри новини за майка ми довечера. Аз самият жадувам отново да видя Гщаад. Сега ще ви закарам във Вевей, да видите известните лебеди. — Той се усмихна на Карол. — Можеш да направиш чудесни снимки. После, довечера ще се качим на параходче. На палубата му има музика и танци и можем да вечеряме там. Страшно ще ви хареса.

И така, те отидоха във Вевей и Карол — заинтригувана от лебедите — изразходва две филмчета да прави снимки, докато Лепски въздържаше нетърпението си. Той си помисли: по дяволите, ако си видял един лебед, значи си видял и всичките. Шепа лебеди, дето изглеждаха и доста мръсни, не можеше да го впечатли.

После се върнаха в хотел „Палас“; разбраха се да се срещнат в бара в 20.00 часа, за да отидат до кея с корабчетата. Никой от тях не забеляза един съсухрен, възрастен мъж, който седеше във фоайето и ги наблюдаваше как влизат в асансьора.

Когато бяха вече в тяхната стая, Дювин се обърна към Клодет.

— Повече не издържам! Тия двамата ме подлудяват! Още тази нощ ще взема козметичното куфарче! Слушай сега, скъпа, ще се срещнем с тях в бара и аз ще им кажа, че съм получил телеграма от брат ми за състоянието на майка ми. Той ще ми позвъни в девет и половина, така че аз трябва да остана да чакам обаждането му. Ти ще ги заведеш на корабчето. Ще се върнете към единадесет. Аз ще съм във фоайето и ще им кажа, че трябва да тръгваме незабавно, защото майка ми си отива. Ей сега веднага ще си оправим багажа. Щом като ти тръгнеш с тях, ще разменя куфарчетата и ще сложа нашия багаж и козметичното куфарче на Лепски в Мерцедеса. Ще кажа на Лепски, че ще е по-бързо да се върнем в Париж с колата, тъй като има мъгла в Женева. Ще им кажа да помолят портиера да им поръча кола от „Херц“, с която да отидат в Гщаад.

Клодет обмисли всичко това.

— Не мислиш ли, че ще искат да дойдат с нас?

— Не и след като им изградих такава представа за Гщаад. Видя ли погледа в очите на Том, като споменах пържолите от Кобе и разкошните момичета?

Клодет потуши напиращия смях.

— Какъв шок ще получи като стигне там!

— За по-сигурно, ще му кажа, че съм им запазил стая в най-добрия хотел, „Гщаад Палас“.

— Но, съкровище, „Палас“ не го отварят чак до декември.

— Той няма да разбере това докато не пристигнат там. Хайде, захарче, да опаковаме багажа.

В 20.00 часа Дювинови влязоха в бара, а на лицата им стоеше безпокойство. Лепски бяха вече там, и той се беше посветил изцяло на едно двойно уиски, а Карол се запознаваше с двойно сухо мартини.

Като видя израза на лицата им, Лепски попита:

— Неприятности?

— Надявам се, че не — Дювин седна, след като придърпа стол за Клодет. — Получих телеграма от брат ми. Казва, че майка ми е доста зле и ще ми телефонира довечера, за да ми каже дали да се връщаме или не.

— Колко жалко! — възкликна Карол. — Толкова съжалявам.

— Да, и аз също — обади се Лепски. Той направи знак на сервитьора. — Може и да не е чак толкова зле. Какво ще пиете?

— Уиски за мен и мартини за Клодет, ако обичаш. Да, както казваш, може и всичко да е наред. — Почака докато им сервират напитките. — Макар, че трябва да кажа тук, Том, вие тримата трябва да отидете на разходката с параход. Когато се върнете, аз мога да имам и добри новини.

— О, не! — възкликна Карол. — Не можем да тръгнем и да те оставим тук да седиш и да се безпокоиш. О, не!

— Тя е права — потвърди Лепски. — Нека да седим тук и да чакаме. Можем да вечеряме в хотела.

За момент, Дювин се почувства натясно, но после плодовитият му мошенически ум задействува.

— Това не се налага, Том, но оценявам вашата загриженост. И двамата сте истински приятели, но моля ви, направете това за мен. Клодет никога не е била на разходка с параходчето през нощта. Тя чакаше това с нетърпение. — Той не поглеждаше към Клодет, която с усилие успяваше да контролира израза на учудване. — Ще заведеш ли момичетата, Том? На Карол също много ще й хареса. Няма никакъв смисъл всички да изпуснем такава разходка. Моля ви, бъдете добри да доставите на Клодет това удоволствие.

Поставено по този начин, Лепски нямаше как да откаже.

— Ами, да, разбира се. Остави на мен. Ще осигуря на момичетата истинско забавление.

След като беше прекарал една вечер на швейцарско корабче — където един акордеон и една цигулка издаваха звуци, които само швейцарците обичаха и където възрастни, дебели хора подскачаха нагоре-надолу и имаше свински пържоли за вечеря — Дювин силно се съмняваше, че ще имат истинско забавление. Той разчиташе на Клодет — да се преструва, че й харесва.

— Благодаря ти. — Той погледна часовника си. — Параходчето тръгва в девет часа, така че вие може би трябва да помислите да се приготвите за тръгване.

Като привърши набързо питието си, Лепски се изправи.

— О’кей, момичета. Да вървим.

Възрастният мъж със съсухрен вид, който четеше вестник докато си отпиваше от уискито с лед, видя как компанията излезе от бара. И той стана, отиде в салона на рецепцията и видя как Лепски отведе Карол и Клодет към въртящата се врата.

И Дювин ги проследи с поглед, след което отиде до асансьора. Възрастният мъж също влезе с него в асансьора и тръгна по дългия коридор, последван от Дювин.

В стаята си, Дювин почака няколко минути, после внимателно отвори вратата и огледа дългия, празен коридор.

Лу Брейди беше отворил вратата си докрай и остана да чака като много добре виждаше вратата на Лепски. Не се наложи да чака дълго. Видя Дювин в ръка с куфарчето, което самият той му беше дал, да се придвижва безшумно към стаята на Лепски, видя как спря съвсем за малко докато се оправяше с ключалката, след което отвори и влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Брейди с неудобство попипваше пистолета в джоба на сакото си. Чакаше. Минутите отлитаха една след друга. Той знаеше, че Дювин ще трябва да прехвърли нещата на Карол от едното куфарче в другото. Знаеше, че Брейди работи бързо и умело, но чакането го караше да се поти.

Тогава чу гласове и видя една млада двойка да излизат от стаята си. Личеше им колко са влюбени. Като тръгнаха към неговата стая, той се отдръпна назад и затвори вратата. После я отвори отново и ги видя да се целуват пред стаята на Лепски. В този момент Дювин, с куфарчето на Карол в ръка, излезе в коридора.

Младите се отдръпнаха един от друг, разсмяха се високо и бързо тръгнаха по коридора.

Дювин спря за малко, за да заключи отново стаята на Лепски, после бързо тръгна към своята стая. В това време Брейди се показа в коридора.

— Извинете, господине — извика към него Брейди.

Дювин се спря и погледна този възрастен, съсухрен господин. Намръщи се.

— Да?

Брейди тръгна към него.

— Само минутка, сър.

— Съжалявам, но бързам.

Но Брейди беше достигнал вече до Дювин.

— Това беше много добре направено, Пиер. Знаех, че мога да разчитам на тебе.

Дювин усети как кръвта му кипна и се устреми към главата му. Пристъпи назад в стаята си, а Брейди го последва плътно до него.

— Ти? — успя да каже Дювин. — Лу?

— Разбира се — Брейди се засмя пресилено. — Промених решението си, Пиер. Аз ще занеса куфарчето в Цюрих. — Той затвори вратата. — Няма смисъл да биеш път до Цюрих. Ед желае нещата да станат така.

Държейки все още куфарчето в ръце, Дювин рязко се отпусна на леглото, разтърсен от случилото се.

— Говорих с Ед — продължи Брейди. — Той се съгласи, че си свършил много добра работа. Мога да ти платя тридесет хиляди швейцарски франка. Парите са у мен.

Острият ум на Дювин започна да функционира. Първата му мисъл бе да свали Брейди с един удар в безсъзнание и да изчезне, но не можеше да тръгне без Клодет, а тя нямаше да се прибере още два часа. Не, каза си той, тази ситуация изискваше дипломатичност.

— Прекрасно си се дегизирал — каза той. — Седни за минутка. Нека поговорим.

Брейди се поколеба, после седна, настрани от Дювин.

— Какво ще приказваме, Пиер? Искам да тръгна за Цюрих тази вечер. Ед ме очаква.

— Знам какво има тук вътре — каза Дювин, като потупваше козметичното куфарче. — Иконата на Екатерина Велика.

Брейди кимна. Пъхна изпотената си ръка в джоба на сакото и опипа пистолета. Това никак не му даде самочувствие.

— Иконата струва поне десет милиона долара-обади се Дювин, като отблизо наблюдаваше Брейди.

— Може би, ако се намери купувач — предпазливо подхвърли Брейди.

— Ед не би организирал кражбата ако не беше намерил купувач. Знам кой е купувачът… Херман Радниц.

Брейди притеснено се размърда. Излиза, че Хадьн е бил прав. Тази сцена подсказваше измама. Погледна мощната фигура на Дювин. Един негов удар, мислеше си Брейди, а потта избиваше на челото му, може да бъде смъртоносен.

— Правиш прибързани заключения, Пиер Както и да е, не е твоя работа какво има в куфарчето. Ти беше нает да откраднеш куфарчето и се справи отлично. Щедро ти се плаща. Няма какво повече да разискваме. Дай ми куфарчето, а аз ще ти дам тридесет хиляди швейцарски франка.

Дювин поклати глава. Виждаше, че Брейди е уплашен и стегна яките си мускули.

— Има какво да разискваме, Лу. Нека бъдем реалисти.

— Не те разбирам — Брейди се насили да се усмихне, но усмивката му беше трепереща. — От години двамата работим прекрасно заедно. Аз все още мога да ти предлагам много доходна работа. Какво искаш да кажеш… реалисти?

— Хайде, хайде, Лу — Дювин се навъси свирепо и Брейди се отдръпна назад в стола си. — Ето моето предложение: изоставяме Хадън от тази сделка и си разделяме печалбата помежду си. Всеки от нас ще вземе три, та дори и четири милиона. Какво ще кажеш?

— Какво ще кажа ли? — Гласът на Брейди се извиси с един тон. — Ще кажа, че не мога да повярвам, че това си ти, Пиер, да говориш така! Изненадан съм, и съм шокиран. Аз не играя двойна игра с приятелите си. Ед ми е приятел. Мислех, че и ти си ми приятел. Дай ми куфарчето, аз ще ти дам парите и ще забравим за този разговор.

Дювин го изгледа и поклати глава.

— Не. Или ще приемеш моята сделка, или няма да вземеш нищо, при мен дойде всичко. Свързал съм се с Радниц. Той ще купи от мене. Той не гледа на тебе, или на който и да е друг като на приятел. И ти няма какво да направиш, Лу. Ще тръгнеш ли с мен, или предпочиташ да си губещ?

Хадън беше предвидил тази двойна игра, мислеше си Брейди. Хадън винаги предвиждаше неприятности, и винаги беше подготвен за тях. Той поклати глава.

— Не си премислил това добре, Пиер. Радниц няма да се занимава с тебе. Той дори няма да се занимава с мене. Аз ще се срещна с неговия агент, а ти дори не знаеш кой е неговият агент. Хайде сега да спрем тези глупости. И друго нещо — Хадън може да ти почерни живота в бъдеще. Давам ти честната си дума, че няма да му казвам за това. Дай ми куфарчето, аз ще ти дам парите, и ще продължим да работим заедно както до сега.

Дювин се поколеба, но после си помисли какво ли ще е да имаш пет милиона долара. Помисли си също и за Клодет, която имаше толкова вяра в него.

— Не! Беше ти даден шанс. Аз ще запазя куфарчето, а ти нищо не можеш да ми направиш.

Брейди остана неподвижен дълго време, опипвайки пистолета в джоба си. Сега вече беше отчаян. Ако заплаши Дювин с незаредения пистолет, дали той няма да скочи върху него и да го нарани?

Като събра целия си кураж, той каза:

— Да, обаче мога. — И Брейди извади пистолета и го насочи към Дювин. — Съжалявам, Пиер, но ти си го търсеше.

Дювин зяпна в пистолета и усети как студени тръпки полазиха надолу по гърба му. И той, както Брейди, изпитваше ужас от насилието. Никога по-рано не му бяха насочвали пистолет и видът на малкото, черно опасно нещо в ръката на Брейди го превърна в бледо, треперещо подобие на самоуверения мъж, какъвто той обикновено беше.

— Ти… ти няма да посмееш да стреляш! — задъхано рече той.

Брейди, изненадан, че стои пред човек, който е по-страхлив и от него самия, изведнъж усети прилив на кураж. Наведе се напред, размаха пистолета и процеди:

— Няма да те убия, а само ще те осакатя! Ще ти пръсна капачката на коляното, ако не ми дадеш това куфарче веднага!

Дювин потръпна. С трепереща ръка, той постави куфарчето на пода и с крак го бутна към Брейди.

— Престани да държиш насочен този пистолет към мене! — гласът му беше съвсем разтреперан. — Може… може да гръмне.

Брейди грабна куфарчето, изправи се, и заднешком се оттегли към вратата.

— Ти си глупак, Пиер! Повече няма да получиш работа от нас и не забравяй — Ед никога не прощава на измамници.

Той отвори вратата, излезе в коридора и бързо се отправи към стаята си.

След десет минути той вече караше бързо към Цюрих, а куфарчето на Карол беше на седалката до него.

„Ла Сюис“, ярко осветено, пътуваше към кея в Монтрьо. От него излитаха ридаещите звуци на цигулка и акордеон.

Пиер Дювин наблюдаваше приближаването на параходчето. Вече час чакаше и вече бе успял до някаква степен да дойде на себе си от смазващия удар, който Брейди му беше нанесъл. Все още се чувстваше безкрайно подтиснат. Не само, че нямаше да има никакви милиони, но и никакви пари от Брейди. Беше като в треска от тревогата, която изпитваше. Даваше си сметка, че няма бъдеще в контрабандата с антики. Знаеше, че Хадън ще пусне мълвата и никой няма да се докосне до него. Магазинът му в Довил без нови, крадени стоки, ще трябва да се затвори. Червената лампичка му беше светнала когато загуби на рулетка. Късметът му беше свършил! Беше рискувал и заложил на трите милиона долара и беше проиграл шансът. Имаше само толкова швейцарски франкове, колкото да си купи бензин за пътуването обратно до Париж; а там, отсега си знаеше, ще го чака съобщението за наема, наред с други сметки. Е, добре, казваше си той, ще мина пак на джебчийство. Сезонът в Париж точно започваше. Градът ще е пълен с богати туристи, които размахват портмонетата си. Мразеше риска в тази работа, но се налагаше да се изправи с лице пред факта, че това беше единственият начин да стои настрана от опашката с безработни, чакащи помощи. Помисли си за Клодет. Тя беше единственото му утешение. Тя щеше да приеме, без да се оплаква, неизбежното. Тя ще разбере, че той не е могъл да направи нищо, когато в лицето бе насочен пистолет. Усети как у него се надига вълна от обич. Беше божия благословия, че бе срещнал Клодет!

„Ла Сюис“ се приближи до кея и хората започнаха да слизат по мостчето. Дювин видя Клодет и двамата Лепски и им махна.

Лепски с благодарност слезе от корабчето. За него, тази нощна разходка се бе оказала най-голямата досада, която бе изпитвал. Звуците на цигулката и акордеона бяха разтреперали нервите му. Гледката на пълните, възрастни двойки, танцуващи с удоволствие, го караше да издава звуци, сякаш някой се опитва да запали двигателя с изтощения акумулатор на колата си. Челюстите го боляха от свинските пържоли, сервирани за вечеря. Карол, като виждаше как Клодет се вълнува от всичко, което наблюдава, се опитваше колкото може да озапти Лепски, но и тя беше благодарна, че можеха да слязат от корабчето.

Със застинала усмивка на устните, Клодет се питаше как ли се справя Пиер. Чувстваше се като развалина, след като толкова дълго трябваше насила да показва колко е весела, опитвайки се да развесели и Карол, и Том и молейки се на Бога такова нещо да не й се случва пак.

Един поглед към бледото, напрегнато лице на Дювин и подсказа, че е станала голяма беда.

— Пиер? — Тя изтича към него.

— Трябва да тръгнем незабавно! Тя умира. — Той се обърна към Лепски. — Съжалявам. Знам, че ще проявите разбиране. Трябва да тръгнем с колата за Париж. Летището на Женева е затворено поради мъгла. Не трябва да губим и минута. — Той грабна ръката на Лепски. — Скъпи приятелю, моля да не ни задържате и да ни извините. Трябваше да сме на път още преди час. Запазил съм ви стая в хотел „Палас“ в Гщаад. Портиерът в нашия хотел ще ви поръча кола под наем, и ще ви покаже как да стигнете до Гщаад. — Сега се обърна към Карол. — Ще пишем веднага щом пристигнем в Париж. Толкова съжалявам за това. Беше чудесно, че ви срещнахме.

Докато Лепски и Карол се опитваха да изразят съчувствието си, Дювин даде знак на Клодет да влезе в колата. Тя тъжно им помаха, докато Дювин се пъхна под кормилото.

Зашеметени от ненадейното протичане на събитията, Лепски и Карол можаха само да помахат когато колата излетя светкавично. Като се отправи към аутобана, Дювин разказа на Клодет какво се беше случило.

— Не знам какво ще правим! — отчаяно рече той. — Ние сме почти без пари. Като си помисли човек — този дявол Брейди да има пистолет!

Клодет го потупа по ръката.

— Нищо няма значение, съкровище, щом сме заедно.

Това бяха най-успокоителните думи, които Дювин бе някога чувал.

Лепски гледаше вторачено след задните светлини на отдалечаващата се кола, после се обърна към Карол.

— Абе, дявол да го вземе! Ужасно бързо беше, нали?

— Той, горкичкият, загубва майка си, Том. — В гласа на Карол се усещаха сълзи. — Ти какво очакваш?

— Да-а, така е. Ще ни липсват. — Лепски тръгна да пресича към хотела. — Ама че вечер! И тая музика! И това ядене! Мислех, че ще полудея!

— Винаги мърмориш! — раздразнено рече Карол. — Това е швейцарски начин на живот. Трябва да си благодарен, че можеш да видиш как другите народи се забавляват.

Лепски издаде звук, наподобяващ пърпоренето на трактор. Минаващата наблизо възрастна двойка спряха и го загледаха с учудване.

— Лепски! — сряза го Карол. — Ставаш за посмешище!

Лепски изгледа възрастната двойка и влезе във фоайето на хотела.

— Я по-добре уреди да наемем кола за утре — прикани го Карол.

Лепски изсумтя и се отправи към гишето на портиера.

— Искам да наема една кола за утре сутринта. Приятелите ми трябваше спешно да си тръгнат с колата, която общо ползвахме. Жалко, че летището е затворено.

Портиерът повдигна вежди.

— Летището на Женева е отворено, сър. Няма мъгла.

Полицейският ум на Лепски отново застана нащрек.

— Това сигурно ли е?

— Разбира се, сър. Каква кола бихте желали да наемете?

— Един момент — спря го Лепски. — Имаме намерение да отидем с колата до Гщаад. Имаме резервация за хотел „Палас“ там.

— Хотел „Палас“ не е отворен, сър. Сезонът в Гщаад започва чак на първи декември.

Лепски отхлаби вратовръзката си — това винаги беше знак, че започва да се разгорещява.

— Кажи ми, приятелю. Разбирам, че Гщаад е известен с пържолите от Кобе, сервирани там. Вярно ли е?

— Ами, не, сър. Искате да кажете японските пържоли, които се сервират навсякъде в Хонг Конг? Не ги внасят в Швейцария.

Лепски задърпа вратовръзката си.

— Казаха ми също, че има стрийптиз шоу, с цял куп разкошни момичета.

— Може би в сезона. Около Коледа, сър.

Карол приближи до Лепски.

— Не мисля, че ще ходим в Гщаад — процеди през зъби той.

— Какво искаш да кажеш? — нетърпеливо попита Карол.

— Тихо! — сряза я Лепски. — Подушвам неприятности. — Той отиде до рецепцията. — Утре си тръгваме. Моля ви, пригответе ми сметката.

— Г-н Лепски? Стая 245?

— Да.

Администраторът извади подробна сметка.

— Разбира се, сър — каза той с широка усмивка, — тук е включена и сметката на г-н и г-жа Дювин. Г-н Дювин бързаше. Каза ми, че майка му е на смъртно легло. Каза ми, че вие ще се погрижите за сметката. — Той изпитателно погледна Лепски, чието лице се беше вкаменило.

— Да-а. Ще я разгледам — и като пое сметката, тръгна към Карол. — Искам да пия нещо.

— Не можеш ли да мислиш…?

— Тихо! — изръмжа Лепски и Карол, виждайки сигнала за опасност, го последва в бара, който беше почти празен. Лепски седна и започна да разучава отделните точки в сметката. Погледна общата сума и изсвири продължително и тихо.

Барманът дойде при тях.

— Тройно шотландско уиски с лед. Ти искаш ли нещо? — Попита той Карол.

— Не! Пиеш прекалено много! Какво има? Трябва ли да изглеждаш като някой, излязъл от филм на ужасите?

Лепски не каза нищо. Почака питието си, изгълта половината и чак тогава погледна към Карол.

— Старата чудачка Бесинджър беше права. Тя ни предупреди за опасни хора. През цялото време ти казвах, че Дювин е мошеник, но ти не слушаш!

— Не започвай пак за това! За какво говориш?

— Вързаха ни тенекия. Готов съм да се обзаложа и за последния си долар, че този кучи син никога не е имал майка!

— Лепски! Какви ги приказваш?

— Това е най-старият мошенически трик в света! И ние хлътнахме! И ни натресоха хотелската сметка, напитките им, храната им, и едно-две неща, дето той е купувал за тази очарователна кучка, жена му. — Лепски беше бесен. — И не стига това, ами… и Лепски й обясни, че сезонът в Гщаад не е започнал — няма хотел, няма пържоли Кобе, няма разкошни момичета — няма нищо!

— Не мога да повярвам! — извика Карол, но като видя израза на лицето на Лепски докато гледаше сметката, тя осъзна, че това, което той казва ще трябва да е вярно и изведнъж побесня.

— Трябва да кажем на полицията! — изсъска тя. — Никой не може да си позволи да ни взема на подбив! Никой!

— Нищо подобно няма да направим — каза Лепски тихо и твърдо. — Ако някога изобщо се разчуе, че един американски полицай е бил минат така от някакъв проклет, хитър измамник — няма да го преживея! Там, у дома, момчетата ще се пръснат от смях! Предупреждавах те, но ти не искаше и да чуеш. Твои са си парите. — И той пусна сметката в скута й. — Нека това да ти е обеца на ухото и от сега нататък, не се доверявай на никого!

Накрая погледна сумата, която трябваше да плати и изписка, с което накара бармана да погледне остро към нея.

— О, Том!

— Баща ми казваше, че човек си плаща за уроците от живота — каза Лепски. — В бъдеще, слушай какво ти говоря.

Карол кимна.

— Сега, искам да те попитам нещо — продължи той. — Достави ли ти наистина удоволствие това твое пътуване?

Карол се поколеба.

— Ами, наистина малко съм разочарована, но това тук сега съвсем оплеска нещата, нали?

— Да-а. Утре си отиваме у дома. Наситих се на Европа. Щяхме да сме по-умни ако бяхме сложили всичките тези пари в банката. Остана ли нещо от тях?

Карол направи гримаса.

— По-малко от пет хиляди.

Лепски я потупа.

— Това ще ни стигне, за да покрием дълговете си. — Той допи уискито си и изведнъж трепна. — Господи! Забравих за съседите! Слушай сега, трябва да им кажеш — както и аз ще кажа на момчетата, че сме прекарали прекрасно. Нито дума за тая проклета кухня. Нали си спомняш тия яденета-фантазе, дето трябваше да ядем? О’кей, накарай приятелките ти да позеленеят ат яд. Кажи им за оная патица, която изядохме. Запуши им устата с нея. Покажи им снимките на лебедите, на планините, на Айфеловата кула. Нито един човек… повтарям, нито един… не трябва и да си помисли, че не сме се забавлявали. Нали така?

Лицето на Карол светна. Тя си представяше как ще държи приятелките си омаяни и с широко отворени очи. Може пък това, че ще е в центъра на вниманието за следващите няколко месеца, ще си струва това пътуване.

Тя се изправи, преплете ръката си в ръката на Лепски и му се усмихна с най-предизвикателната си усмивка.

— Хайде да си лягаме, Том.

Тъй като добре познаваше тази усмивка, Том нямаше търпение да я заведе бързо в асансьора.

Лу Брейди паркира колата си пред хотел „Идън“ в Цюрих, взе синьото козметично куфарче и пътната си чанта, и влезе вътре.

Беше 1.15 часа през нощта. Нощният портиер го посрещна.

— Само за тази нощ — каза Брейди. — Надявам се, че при вас е отседнал един господин на име Клод Кендрик.

— Да, господине. Чака ви в бара.

— Само занесете пътната ми чанта горе в стаята ми. Не, не, ще задържа куфарчето. Подарък е за дъщерята на г-н Кендрик.

С куфарчето в ръка, Брейди влезе в бара. Той триумфираше. Въпреки поведението на Дювин, и благодарение на Ед Хадън, той беше изпълнил своята задача. След ден-два ще притежава един милион долара.

Намери Кендрик в празния бар, а на масичка до него имаше бутилка шампанско в кофичка с лед. Кендрик вдигна очи в очакване, но като видя този възрастен, съсухрен мъж — направи гримаса. Но тогава съзря синьото куфарче и скочи на крака.

— Лу, момчето ми! Какво маскиране! Нали си Лу?

Брейди радостно се разсмя.

— Да, аз съм. — Той размаха куфарчето. — Успех!

— Мили мой, обичен мой! — възкликна Кендрик. — Знаех си, че можеш да го направиш! Това е прекрасно!

— Когато ме помолят да свърша нещо, аз го свършвам. — Брейди постави куфарчето на масата, наля шампанско в чашата на Кендрик и отпи. — Но имаше неприятности.

— Лоши ли?

— Няма значение. Справих се. Дювин се опита да играе двойна игра.

— Ах, колко ужасно!

— Аз го сложих на място. Това е последната работа, която получава от нас. Нека се качим горе, Клод, и да отворим куфарчето. Кога ще вземеш парите?

— Утре. Имам уговорена среща с Радниц. Казах му, че ще пристигнеш. Той каза, че ще приготви парите.

— Прекрасно. Да отидем в твоята стая.

Докато отиваха към асансьора, Кендрик каза:

— Донесъл съм необходимите инструменти за отварянето на куфарчето. Не трябва да повредим иконата.

— По-добре ми дай аз да го направя — каза Брейди. — Аз знам как.

Вече горе, в стаята на Кендрик — на затворена и заключена врата — Кендрик даде на Брейди комплект инструменти и седна да гледа.

Докато работеше Брейди му разказа набързо как е успял да изиграе Дювин. Докато слушаше Кендрик издаваше звуци и току оставаше с отворена уста.

— Кой би повярвал? — каза той, докато Брейди разглобяваше страните на куфарчето с помощта на инструмент, който използваше като лост. — Моля те внимавай, шери. Ще бъде нещо ужасно даже само драскотина да има на такова скъпоценно нещо.

— Ето я. — Брейди лекичко повдигна една дървена плоча от фалшивото дъно на куфарчето. — Всичките тези хубавички милиони.

После и двамата мъже замряха и се взряха в парчето чамово дърво. Сърцето на Кендрик прескочи един удар. Той грабна дървената плоча от ръцете на Брейди.

— Това не е иконата! Това е просто парче дърво! — каза Кендрик с дрезгав глас.

Шокът беше прекалено голям за Брейди. Грабна парчето дърво от ръцете на Кендрик с разширени очи се взря в него, после го запрати на пода.

Дювин го беше надхитрил! Някакси беше успял да подмени куфарчето, но как? Веднага след като този кучи син бе откраднал куфарчето на Лепски, непрекъснато беше под неговото наблюдение.

Кендрик внезапно се изправи.

— Ти, измамнико! — разкрещя се той. — Дай ми иконата. Аз…

— Затвори си устата! — изръмжа Брейди. — Дювин е свършил това! Вероятно точно сега е при Радниц и му я предлага на половин цена!

Кендрик затвори очи. Знаеше, че Радниц няма да се поколебае да направи сделка с Дювин. Мислеше си за парите, които бе похарчил, за да организира тази изложба. Мислеше си за Луис дьо Марни, който чакаше своя дал. Знаеше, че няма какво друго да направи, освен да се върне в галерията си.

Вяло махна с ръка към вратата.

— Върви си. И нека никога повече не видя ужасното ти лице — и като извади носната си кърпа, се разрида.

Предишната вечер Сергас Холц беше влязъл в кабинета на Херман Радниц и бе поставил синьото козметично куфарче на бюрото му.

— Вашите разпореждания, сър, бяха изпълнени.

Радниц се усмихна.

— Отлично! Разкажи ми как стана.

Холц имаше отегчен вид.

— Нямаше проблеми, сър. Лепски и жена му, заедно с техните приятели отидоха да обядват. Брейди също отиде в ресторанта да обядва. Използвах тази възможност и размених куфарчетата.

— Разпореди се да отворят куфарчето, искам да видя иконата.

Холц взе куфарчето и излезе от стаята. Подаде куфарчето на Митен.

— Има един предмет, скрит на дъното на това куфарче. Г-н Радниц иска да го види — каза той и си тръгна.

След половин час, Митен влезе в кабинета на Радниц и благоговейно постави иконата на Екатерина Велика на бюрото пред Радниц.

— Великолепно произведение на изкуството, сър, ако ми бъде разрешено да кажа това — рече той.

Радниц вдигна иконата, а жабешкото му лице светна от удоволствие.

— Прав си, Митен. Една от най-големите скъпоценности в света. Виж дали можеш да се свържеш с Василий Вреншчов. Кажи му да дойде щом може.

Чак на следващия ден, когато Пиер и Клодет Дювин планираха как да се отърват от Лепски и Карол, а Брейди се дегизираше като Джон Уилис, Фолксвагенът на Вреншчов приближи и спря пред вилата на Радниц. Бавно се изкачи по мраморните стъпала с тежката стъпка на един стар човек.

Митен отвори входната врата, погледна изненадано към Вреншчов и попита:

— Изглеждате зле, господин Вреншчов. Вие не сте добре?

— Не. Няма да остана за обяд — отговори му Вреншчов, а пълното му лице беше самата тъга.

— Няма да останете за обяд? Това е много жалко. Главният готвач е приготвил специалитет с фазан за вас. Сигурен ли сте?

Вреншчов лекичко изстена.

— Няма да остана за обяд.

— Това е много жалко, сър. Моля, последвайте ме.

Радниц беше видял пристигането на очукания Фолксваген. Беше поставил иконата на бюрото си. Облегна се назад в стола, сплете пръстите на пълните си ръце, и се отпусна напълно. И в единия, и в другия случай, той нямаше да загуби — мислеше си той. Ако съветското правителство не му даде договора за язовира, поне ще вземе осем милиона долара за връщането на иконата; но разбира се, да получи договора за язовира беше много по-важно.

Когато Вреншчов влезе с тежка стъпка в кабинета, Радниц веднага разбра, че контрактът с язовира няма да е за него. Е, добре, у него беше иконата. Не е асото, но поне е попът.

— Влез, Василий — покани го той, но в гласа му имаше раздразнение. — Какви са новините?

— За съжаление, г-н Радниц, моите хора са решили да отложат за няколко години построяването на язовира Те приемат вашата предварителна оценка, но поради икономическата криза, поради недостига на зърно, смятат, че не бива да се дават пари за язовира сега.

— Но може би след кризата? — попита Радниц, а жабешката му усмивка застина на лицето му.

— Можем само да се надяваме.

— Поне са приели оценката ми?

Вреншчов кимна. А Радниц посочи иконата.

— Виждаш ли, Василий, у мен е това ценно произведение на изкуството. Какво казват твоите господари? Готови ли са да ми платят осем милиона долара за връщането на това прекрасно съкровище?

Вреншчов имаше вид на човек малко преди смъртта му.

— Страхувам се, че не са, г-н Радниц.

Радниц трепна. Впери поглед във Вреншчов.

— Какво казваш? Тази икона е едно от най-старите ценности, които Русия притежава! Струва двадесет, ако не и повече, милиона долара! Причини объркването на Президента на Съединените щати. Какво ще ми дадат за нея?

Вреншчов мачкаше между пръстите си мазната си шапка.

— Страхувам се, че нищо няма да дадат, г-н Радниц.

Радниц се дръпна назад.

— Н-и-щ-о?

— Говорих с Министъра на културата — каза Вреншчов. — Той е голям ваш почитател, г-н Радниц. Той ми нареди да ви доверя една държавна тайна, все поради факта, че сте толкова добър приятел на нашата страна. Преди тридесет години, когато ни управляваше Сталин, иконата на Екатерина Велика е била открадната. Никой не знае кой я е откраднал. Тогавашният министър на културата е знаел, че ще го изправят до стената и ще го застрелят, ако новината се разчуе. Той поръчал да направят много сполучливо копие и това копие е било показано на изложбата на Ермитажа и е било откраднато от Вашингтон. — Той с треперещ пръст посочи иконата на бюрото на Радниц. — Това, сър, е копието. Министърът на културата ми каза да ви помоля да я приемете като сувенир, заради вашия постоянен интерес към Съветския съюз.

Той се обърна и фактически избяга от стаята, като остави Радниц да се взира с пуст поглед в иконата.