II

Ден. Нови болки. Още схващания.

Някой ми бе оставил нов плащ, кафяв на цвят, което реших, че е добре. Особено ако понапълнеех и Ганелон помнеше моите цветове. Не си обръснах брадата, защото той ме бе познавал в по-малко обрасъл вид. Правех всичко възможно да променям гласа си, когато беше наоколо. Скрих Грейсуондир под леглото си.

През цялата последвала седмица се натоварвах безмилостно. Работех, потях се и тренирах, докато болките намаляха и мускулите ми отново придобиха твърдост. Вероятно за тази седмица качих седем, осем килограма. Бавно, съвсем бавно, започвах да възвръщам старата си форма.

Страната се наричаше Лорейн, както се казваше и тя. Ако бях в настроение да съчинявам лъжи, щях да кажа, че сме се срещнали на ливадата зад замъка, където девойката е беряла цветя, а аз съм се разхождал на чист въздух. Глупости.

Предполагам, че учтивият израз за такива като нея е приятелка на войниците. Срещнах я в края на усилен работен ден, прекаран главно с меч и копие в ръка. Когато я зърнах за първи път, тя стоеше встрани и чакаше поредния мъж, който й бе определил среща. Усмихна ми се и аз й се усмихнах в отговор, кимнах, намигнах и я отминах. На следващия ден пак я видях и този път й казах: „Здравей“, като минавах край нея. Това беше всичко.

И така продължих да се натъквам на нея. Към края на втората ми седмица в крепостта, когато болките ми бяха изчезнали и бях станал към деветдесет килограма, в мен започна да се събужда желание. Уредих да бъда с нея една вечер. Дотогава бях научил каква е и, що се отнасяше до мен, това ме устройваше. Но тази нощ ние не проведохме обичайните занимания. Не.

Вместо това разговаряхме и тогава се случи нещо друго.

Косата й беше ръждива на цвят, тук-там с бели косми. Предполагах, че няма и трийсет, обаче. Очите й, съвсем сини. Леко заострена брадичка. Чисти, равни зъби в уста, която често ми се усмихваше. Гласът й беше малко носов, косата — прекалено дълга, гримът й — положен прекалено щедро върху твърде силна умора, имаше прекалено много лунички и се обличаше в прекалено ярки и прилепнали дрехи. Но тя ми харесваше. Не смятам, че бях изпитвал точно такива чувства, когато я поканих да прекара с мен тази нощ, защото, както вече споменах, това което имах наум не беше да я харесвам.

Нямаше къде другаде да отидем, освен в моята стая, затова се озовахме там. Бях станал капитан и сега се възползвах от ранга си, като накарах да ни донесат вечерята там, както и да добавят бутилка вино.

— Войниците се страхуват от теб — каза тя. — Твърдят, че никога не се уморяваш.

— Уморявам се — възразих аз. — Повярвай ми.

— Разбира се — съгласи се Лорейн. — С всички ни е така.

— Права си — отвърнах.

— На колко си години?

— На колко години си ти?

— Галантният мъж никога не би задал този въпрос.

— Както и една дама.

— Когато се появи тук, мислеха, че си над петдесет.

— Е?

— А сега не знаят какво да мислят. Четирийсет и пет? Четирийсет?

— Не — поклатих глава.

— И аз така смятам. Но брадата ти заблуди всички.

— Често се случва с брадите.

— С всеки изминал ден изглеждаш по-добре. По-едър…

— Благодаря. И се чувствам по-добре, отколкото когато пристигнах.

— Сър Кори от Кабра — изрече замислено тя. — Къде се намира Кабра? Какво е Кабра? Ще ме отведеш ли с теб там, ако много мило те помоля?

— Бих могъл да ти обещая, но ще те излъжа.

— Знам. Но ще ми е приятно да го чуя.

— Добре. Ще те отведа със себе си там. Кабра е отвратително място.

— Наистина ли си толкова добър, колкото разправят?

— Опасявам се, че не. А ти?

— Сигурно не. Искаш ли вече да си лягаме?

— Не. Предпочитам да си говорим. Изпий чаша вино.

— Благодаря… За твое здраве.

— И за твое.

— Как си се научил да се биеш толкова хубаво?

— Дарба и добри учители.

— …А си пренесъл и Ланс на цялото това разстояние. Убил си и онези зверове…

— Слуховете преувеличават.

— Но аз те наблюдавах. Ти наистина си по-добър от останалите. Затова и Ганелон сключи това споразумение с теб. Той знае как да различава хубавите неща. Имала съм много приятели, които умеят да се бият с меч и съм ги гледала да се упражняват. Ти можеш да ги насечеш на малки парченца. Войниците говорят, че си добър учител. Харесват те, макар че ги плашиш.

— Защо се страхуват от мен? Защото съм силен ли? По света има много силни мъже. Или заради моята издръжливост в тренировките?

— Смятат, че в теб има нещо свръхестествено.

Разсмях се.

— Не, аз съм просто вторият по сръчност в света. Извинявай… може би, третият. Но се старая да напредна.

— Кой е по-добър от теб?

— Ерик от Амбър, вероятно.

— Кой е той?

— Свръхестествено същество.

— Той най-добрият ли е?

— Не.

— А кой е?

— Бенедикт от Амбър.

— И той ли е свръхестествен?

— Ако е още жив, да.

— И ти си много странен. Защо? Кажи ми, ти свръхестествено същество ли си?

— Хайде да пийнем по още една чаша вино.

— Ще ме хване.

— Чудесно.

Напълних чашите.

— Всички ще умрем — заяви Лорейн.

— Някой ден.

— Искам да кажа тук и то скоро, в битката с това нещо.

— Защо смяташ така?

— То е прекалено силно.

— Тогава защо стоиш тук?

— Няма къде другаде да отида. Затова и те разпитвах за Кабра.

— И затова дойде при мен тази вечер?

— Не. Исках да разбера що за човек си.

— Просто спортист, който дълго не е тренирал. В този край ли си родена?

— Да. Сред гората.

— Защо си се хванала с тези момчета?

— А защо не? По-добре е, отколкото да гния в мизерия.

— Никога ли не си имала свой мъж? Постоянен, искам да кажа?

— Имах. Мъртъв е. Той беше човекът, който намери… Омагьосания кръг.

— Съжалявам.

— А аз не. Джарл имаше навика да се напива винаги, когато успееше да вземе назаем или открадне достатъчно, за да си го позволи. А после се прибираше вкъщи и ме биеше. Радвам се, че срещнах Ганелон.

— Значи смяташ, че онова нещо е страшно силно и няма да можем да го победим?

— Да.

— Нищо чудно и да си права. Но аз мисля, че грешиш.

Лорейн вдигна рамене.

— Ще се биеш ли заедно с нас?

— Страхувам се, че да.

— Никой не го знаеше със сигурност или поне не искаше да го каже. Може да стане интересно. Бих искала да те видя как се биеш с човека-козел.

— Защо?

— Изглежда той им е тарторът. Ако го убиеш, ще имаме по-голям шанс. А ти може и да успееш.

— Трябва да го направя — рекох аз.

— Някаква специална причина ли имаш?

— Да.

— Твоя лична?

— Да.

— Пожелавам ти успех.

— Благодаря.

Тя си довърши виното и пак й напълних чашата.

— Знам, че той е свръхестествено същество.

— Хайде да сменим темата.

— Добре. Но ще направиш ли нещо за мен?

— Кажи.

— Облечи си утре доспехи, вземи едно копие, намери си кон и натрий носа на онзи здравеняк, офицера от кавалерията Харалд.

— Защо?

— Миналата седмица ме наби, също като Джарл едно време. Ще можеш ли?

— Да.

— А ще го направиш ли?

— Защо не? Смятай, че вече съм му го натрил.

Лорейн се наведе и се притисна към мен.

— Обичам те — каза тя.

— Глупости.

— Добре. Какво ще кажеш тогава за: „Харесвам те“?

— Става. Аз…

И в този момент по гърба ми полази усещане за студ. Вцепених се и се приготвих да устоя на това, което предстоеше, като оставих съзнанието си съвършено празно.

Някой ме търсеше. Несъмнено беше човек от моето семейство и явно използваше Фигурата ми или нещо много подобно на нея. Усещането не можеше да се сбърка. Ако беше Ерик, значи бе по-смел, отколкото го мислех, тъй като последния път, когато имахме контакт, едва не му бях изгорил мозъка. Не можеше да е Рандъм, освен ако бе излязъл от затвора, в което се съмнявах. Ако бяха Джулиан или Кейн, и двамата можеха да вървят по дяволите. Блийс вероятно беше мъртъв. А сигурно и Бенедикт. Оставаха Жерар, Бранд и сестрите ни. От всички им, само Жерар би могъл да ми мисли доброто. Затова отказах да се разкрия, успешно. Отне ми около пет минути и когато всичко свърши, бях потен и разтреперан, а Лорейн ме наблюдаваше със странен поглед.

— Какво стана? — попита тя. — Ти още не си пиян, както и аз.

— Просто получавам такива пристъпи от време на време — отговорих аз. — Болест, която хванах на островите.

— Видях едно лице — промълви Лорейн. — Като че ли беше на пода, а може да е било и в главата ми. На възрастен човек. Яката на дрехата му беше зелена и много приличаше на теб, само дето брадата му бе сива.

Тогава я зашлевих.

— Лъжеш! Не е възможно да…

— Само ти казвам какво видях! Не ме удряй! Не знам какво означава това! Кой беше той?

— Мисля, че е бил баща ми. Господи, странно…

— Какво стана? — настоя тя.

— Пристъп — повторих аз. — Получавам ги понякога и хората мислят, че са видели баща ми върху стената или пода. Не се безпокой. Не е заразно.

— Глупости — рече Лорейн. — Нарочно ме лъжеш.

— Така е. Но, моля те, забрави цялата история.

— Защо да го правя?

— Защото ме харесваш, забрави ли? И защото утре ще натрия носа на Харалд заради теб.

— Вярно — съгласи се тя, а аз пак започнах да треперя. Лорейн ми донесе одеало от леглото и го уви около раменете ми.

После ми подаде виното и аз го изпих. Лорейн седна до мен и положи глава на рамото ми. Прегърнах я. Отвън завилня дяволски вятър, а към неговия вой се прибави и бързото трополене на дъждовни капки. За миг ми се стори, че нещо блъска по капаците. Лорейн тихо изхлипа.

— Не ми харесва какво става тази нощ.

— И на мен. Иди да залостиш вратата. Сега е само заключена.

Докато тя се занимаваше с това, аз преместих столовете ни така, че да гледат към единствения прозорец. Измъкнах Грейсуондир изпод леглото и го извадих от ножницата. После изгасих всички светлини в стаята, освен една свещ на масата вдясно от мен.

Седнах отново и сложих меча върху коленете си.

— Какво ще правим? — попита Лорейн, като дойде и се настани от лявата ми страна.

— Ще чакаме — казах аз.

— Какво?

— Не съм сигурен, но тази нощ определено е много подходяща.

Тя потрепера и се притисна към мен.

— Знаеш ли, може би е по-добре да си отидеш — предложих аз.

— Знам. Но ме е страх да изляза. Ако остана тук, ще можеш да ме защитиш, нали?

Поклатих глава.

— Не зная дали ще успея да защитя дори себе си.

Тя докосна Грейсуондир.

— Какъв красив меч! Никога не съм виждала друг като него.

— Няма друг като него — отвърнах и всеки път като го помръднех, светлината падаше по-различен начин върху острието, така че в един момент то изглеждаше сякаш е покрито с нечовешка кръв в оранжев оттенък, а в следващия лежеше студено и бяло като сняг или женски гърди, потрепвайки в ръката ми, когато ме пронижеше студ.

Зачудих се как Лорейн бе успяла да види нещо, което аз не видях по време на опита за контакт. Не би могла просто да си го е въобразила, защото описанието й беше много точно.

— Има нещо странно в теб — рекох аз.

Тя помълча, докато свещта трепна четири, пет пъти, а после каза:

— Притежавам слаба ясновидска дарба. Майка ми я имаше в по-силна степен. Хората разправят, че баба ми е била магьосница. Аз, обаче, нищо не разбирам от тези работи. Е, поне не много. Не съм имала видение от години. А и винаги се оказва, че губя повече, отколкото печеля.

След това Лорейн пак замълча и аз я попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Използвах магия, за да спечеля първия си мъж и виждаш какво излезе. Ако не го бях направила, щях да съм къде по-добре. Исках и хубава дъщеря, затова се постарах да я имам…

Тя рязко спря и изведнъж осъзнах, че плаче.

— Какво има? Не разбирам…

— Мислех, че знаеш.

— Не, страхувам се, че не знам.

— Тя беше малкото момиченце в Омагьосания кръг. Мислех, че знаеш…

— Съжалявам.

— По-добре да нямах тази дарба. Никога вече няма да я използвам. Но тя не ме оставя на мира. Непрекъснато сънувам разни неща и поличби и те са все такива, дето нищо не може да се направи. Така ми се иска тези способности да ме напуснат и да идат да тормозят някой друг!

— Желанието ти няма да може да се изпълни, Лорейн. Опасявам се, че отърваване няма.

— Откъде знаеш?

— Срещал съм и други като теб преди, това е всичко.

— И ти самият имаш подобна дарба, нали?

— Да.

— Значи усещаш, че сега отвън има нещо, нали?

— Да.

— И аз. Знаеш ли какво прави?

— Търси ме.

— Да, и аз имам такова чувство. Защо?

— Вероятно, за да изпита силата ми. То знае, че съм тук. Ако аз съм нов съюзник на Ганелон, сигурно се пита какво представлявам, кой съм…

— Дали е самото същество с рогата?

— Не знам. Но предполагам, че не е.

— Защо?

— Ако аз наистина съм този, който ще го унищожи, би било глупаво да ме търси тук, в крепостта на своя враг, когато съм обграден от сила. По-скоро бих казал, че то е пратило някой от своите приближени. Може би затова духът на баща ми… не знам. Ако този слуга успее да ме намери и да разбере кой съм, съществото ще знае какви предпазни мерки да вземе. Ако пък като ме намери, вземе и да ме унищожи, тогава проблемът ще е разрешен. В случай, че аз унищожа слугата, то ще знае много повече за силата, която притежавам. Каквото и да стане, онова с рогата ще спечели. Защо тогава да рискува собствената си бодлива глава в този етап на играта?

Зачакахме сред потъналата в сенки стая, докато свещта изгаряше минутите.

Лорейн ме попита:

— Какво имаше предвид, когато каза, ако те намери и разбере кой си? Кой може да разбере, че си?

— Този, който за малко нямаше да дойде тук.

— Смяташ, че то те познава отнякъде, по някакъв начин?

— Не е изключено.

Тогава тя се отдръпна от мен.

— Не се страхувай — успокоих я аз. — Няма да ти навредя.

— Страхувам се и ти ще ми навредиш! Знам това! Но искам да бъда с теб. Защо го искам?

— Не знам.

— Там отвън сега има нещо! — извика Лорейн, малко истерично. — Близо е! Съвсем близо! Слушай! Чуй го!

— Млъкни! — креснах аз, когато някакво студено, предизвикващо иглички чувство полази по гърба ми и се нави около гърлото ми. — Иди в отсрещния край на стаята и се скрий зад леглото!

— Страх ме е от тъмното.

— Направи го или ще те зашеметя и ще те отнеса там. Тук ще ми се пречкаш на пътя.

През шума от бурята долових тежко биене на криле и драскане на нокти по каменната стена на крепостта, докато Лорейн отиваше да изпълни нарежданията ми.

А после се озовах срещу две пламтящи червени очи, втренчени в моите. Бързо сведох поглед. Съществото стоеше отвън, върху корниза на прозореца и ме наблюдаваше.

То надхвърляше два метра, а от челото му излизаха големи, разклонени рога. Кожата му беше гола и имаше равномерен пепелявосив цвят. Изглеждаше безполово, от гърба му далеч назад стърчаха сиви, покрити с кожа крила, които се сливаха с нощта. В дясната си ръка държеше къс тежък меч от тъмен метал и по цялото му острие бяха гравирани рунически символи. Лявата му ръка беше вкопчена в рамката на прозореца.

— Влез на собствена отговорност — високо му казах аз и насочих върха на Грейсуондир към гърдите му.

То се закикоти. Просто стоеше там, гледаше ме и се кикотеше. Още веднъж се опита да срещне погледа ми, но аз не му позволих. Ако се вгледаше в очите ми задълго, щеше да ме познае, както бе станало с дяволската котка.

Когато заговори, звучеше като фагот, който произнася думи.

— Не си онзи човек — каза то. — Ти си по-дребен и по-стар. И все пак… този меч… може и да е негов. Кой си ти?

— А ти кой си? — попитах аз.

— Моето име е Стриголдуир. Не си прави шеги с него, за да не ти изям сърцето и черния дроб.

— Да си правя шеги с него ли? Та аз не мога дори да го произнеса, а пък и от моята цироза ще получиш стомашно разстройство. Махай се.

— Кой си ти? — повтори то.

— Мисъли, гами градил, Стриголдуир — изговорих аз и то подскочи, като че ли някой го беше ритнал.

— Искаш да ме предизвикаш с такова просто заклинание? — присмя се, когато отново се успокои. — Аз не съм някое от низшите същества.

— Но изглежда те накара да изпиташ известно неудобство.

— Кой си ти?

— Не е твоя работа, Чарли. Птиченце, птиченце, отлитай у дома…

— Четири пъти трябва да ти задам този въпрос и четири пъти да не получа отговор, преди да вляза и да те убия. Кой си ти?

— Не — изправих се аз. — Ела тук да изгориш!

Тогава то изтръгна рамката на прозореца и вятърът, който нахлу заедно с него в стаята, изгаси свещта.

Хвърлих се напред и между нас се разхвърчаха искри, когато Грейсуондир се сблъска с тъмния рунически меч. Разменихме няколко удара и аз отскочих назад. Очите ми се бяха приспособили към полумрака, така че загубата на светлината не ме ослепи. Съществото също виждаше достатъчно добре. То беше по-силно от човек, но това важеше и за мен. Въртяхме се в кръг из стаята. Около нас вееше вледеняващ вятър, а когато отново минахме покрай прозореца, студени капки опръскаха лицето ми. Първия път, щом нанесох рана на съществото — дълъг разрез през гърдите — то остана безмълвно, макар че по ръбовете на раната му затанцуваха малки пламъчета. При второто нараняване — високо в горната част на ръката — изкрещя и започна да сипе заплахи.

— Тази нощ ще изсмуча мозъка от костите ти! После ще ги изсуша и ще измайсторя от тях музикален инструмент! Като свиря на него, душата ти ще се мята в безтелесна агония.

— Хубаво гориш — отбелязах аз.

Движенията му се забавиха само за част от секундата и аз веднага се възползвах от възможността.

Отбих черния меч и нападнах безпогрешно. Имах за цел центъра на гърдите му. Пронизах ги от край до край.

Тогава то извика, ала не падна. Грейсуондир бе изтръгнат от ръката ми и около раната лумнаха пламъци. Съществото започна да ги гаси. Направи крачка към мен, а аз вдигнах едно столче и го задържах между нас.

— Моето сърце не е там, където е при хората — заяви Стриголдуир.

После се втурна напред, но аз отбих меча със стола и засегнах дясното му око с единия крак. Тогава захвърлих стола настрани, приближих се, сграбчих дясната китка на съществото и я извих. С ръба на дланта си го ударих по лакътя с колкото сила имах и чух остро изхрущяване. Руническия меч издрънча на пода. То ме удари с лявата си ръка по главата и аз паднах.

Хвърлих се към меча си, вкопчих се в глезена на демона и дръпнах.

Той падна на пода. Скочих върху него и го сграбчих за гърлото. Скрих глава в свивката на рамото си, притиснал брада към гърдите, а съществото задраска с нокти към лицето ми с лявата си ръка.

Докато хватката ми се стягаше, то търсеше погледа ми с очите си и този път не ги избягнах. В дълбините на съзнанието си усетих шока му, когато ме позна и видя, че съм разбрал това.

— Ти! — успя да изхъхри то, преди да съм стегнал силно пръсти и животът да напусне тези червени, червени очи.

Станах, затиснах с крак гръдния му кош и дръпнах Грейсуондир.

Демонът избухна в пламъци, когато измъкнах меча и скоро от него не остана нищо друго, освен обгоряло петно върху пода.

Тогава Лорейн се приближи, прегърнах я и тя ме помоли да я отведа до стаята й, за да си легне. Послушах я, но не правихме нищо — само лежахме един до друг, докато тя се наплака и заспа. Така срещнах Лорейн.

Ланс, Ганелон и аз спряхме конете си на върха на високия хълм, почти обедното слънце печеше в гърбовете ни, а ние загледахме Кръга в ниското. Неговият вид потвърди опасенията ми.

Пострадалата гора изглеждаше точно като онази в долината на юг от Амбър.

О, татко мой! Какво съм направил? извиках в сърцето си, но единственият отговор беше Черния кръг, който лежеше пред мен и се простираше, докъдето поглед стигаше.

През забралото на шлема си наблюдавах гледката — овъглена на вид, запустяла, миришеща на разложение местност. Напоследък изобщо не свалях шлема си. Околните приемаха това за превземка, но рангът ми позволяваше да се държа ексцентрично. Вече го носех повече от две седмици, откакто бях убил Стриголдуир. Сложил си го бях на другата сутрин, преди да се заема с Харалд, за да изпълня обещанието си към Лорейн и тогава бях решил, че след като стабилно си възвръщах формата, нямаше да е зле да държа лицето си скрито.

Тежах около деветдесет килограма и се чувствах отново както едно време. Ако можех да помогна в разчистването на тази бъркотия в страната, наречена Лорейн, знаех, че ще получа възможност поне да опитам онова, което най-силно желаех. И може би щях да успея.

— Значи това е то — обадих се аз. — Не виждам да се събират никакви войски.

— Предполагам, че трябва да отидем на север — каза Ланс, — а и сигурно ще можем да ги видим чак като се стъмни.

— Колко далече на север?

— Петнайсет, двайсет километра. Те се местят по малко.

Два дни бяхме яздили, за да стигнем до Кръга. Тази сутрин ни бе срещнал патрул, от който научихме, че войските продължават да се събират всяка нощ. Занимават се с различни упражнения и после изчезват — някъде по-дълбоко навътре — с настъпването на утрото. Както разбрах, над Кръга постоянно висели буреносни облаци, макар че буря никога не се развихряла.

— Какво ще кажете да хапнем тук, а после да продължим на север? — попитах аз.

— Защо не? — съгласи се Ганелон. — Умирам от глад, пък и имаме време.

Така че слязохме от конете, нахранихме се със сушено месо и се напихме от манерките си.

— Все още не мога да разбера онази бележка — рече Ганелон, след като се оригна, потупа се по корема и си запали лулата. — Дали ще застане на наша страна в последната битка или не? И къде е сега, ако смята да помогне? Денят на сблъсъка идва все по-близо.

— Престани да мислиш за него — посъветвах го аз. — Това сигурно беше шега.

— Не мога, дявол да го вземе! — възкликна той. — В цялата работа има нещо извънредно странно!

— За какво става дума? — попита Ланс и аз за първи път осъзнах, че Ганелон не му е казал нищо.

— Моят предишен крал, Коруин, по една птица-куриер изпрати странно съобщение, в което твърдеше, че идва. Смятах го за мъртъв, но той прати тази бележка — обясни Ганелон. — И все още не знам как да я разбирам.

— Коруин ли? — попита Ланс и аз затаих дъх. — Коруин от Амбър?

— Да, от Амбър и Авалон.

— Забрави за неговата бележка.

— Защо?

— Той е човек без чувство за чест и обещанието му нищо не означава.

— Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Много отдавна е бил владетел на тези земи. Спомняш ли си легендите за краля-демон. Точно за него се отнасят. Това е бил Коруин, по времето, когато още не съм бил роден. Най-хубавото, което е направил, е било, че е абдикирал и избягал, когато съпротивата срещу него е станала твърде силна.

Нищо подобно!

Или грешах?

Амбър хвърля безкраен брой сенки, а и моят Авалон бе хвърлил много свои сенки, поради присъствието ми там. Аз може да съм известен на много места, където кракът ми никога не е стъпвал, защото мои сенки са живели там, имитирайки несъвършено делата и мислите ми.

— Не — възпротиви се Ганелон. — Никога не вярвам на легенди. Чудя се дали може да е бил същия човек, който е управлявал тук. Това е интересно.

— Много — съгласих се аз. — Но ако е бил крал толкова отдавна, досега със сигурност трябва да е умрял или да е грохнал старец.

— Той е бил магьосник — заяви Ланс.

— Този, когото аз познавам, несъмнено беше магьосник, защото ме прогони от страна, която сега не може да бъде открита по никакъв начин.

— Никога преди не си споменавал за това — учуди се Ланс. — Какво е станало?

— Не е твоя работа — сопна се Ганелон и Ланс отново потъна в мълчание.

Измъкнах собствената си лула — бях се сдобил с нея преди ден, два — и Ланс направи същото. Лулите бяха глинени и добре поддържаха огъня. Запалихме и тримата само седяхме и пушехме.

— Е, постъпил е разумно — обади се накрая Ганелон. — Хайде вече да забравим за него.

Никой от нас не го направи, разбира се. Но след това всички избягвахме тази тема.

Ако не беше тъмната местност зад нас, щеше да бъде много приятно просто да си седим там, отпуснати. Изведнъж ги почувствах и двамата много близки. Исках да им кажа нещо, но не можах да измисля какво.

Ганелон разреши проблема като отново повдигна въпроса за настоящия ход на събитията.

— Значи искаш да ги нападнем, преди те да са го направили?

— Точно така — отвърнах аз. — Да проведем битката на тяхна територия.

— Трудността е, че това наистина е тяхна територия. Те я познават по-добре от нас, а и кой знае какви сили могат да призоват там?

— Ако убием онзи с рогата, ще ги победим.

— Вероятно. А може и да не успеем. Сигурно ти би се справил с него — погледна ме Ганелон. — За себе си не знам дали ще мога, ако не извадя късмет. Той е прекалено коварен, за да бъде убит току-така. Макар да си мисля, че ме бива не по-малко, отколкото преди няколко години, нищо чудно и да се заблуждавам. Възможно е да съм станал по-слаб. Никога не съм я искал тази проклета работа, която ме кара да стоя все затворен в замъка!

— Знам — успокоих го аз.

— Знам — потвърди и Ланс.

— Ланс — обърна се към него Ганелон, — дали да не послушаме нашия приятел? Да нападнем ли?

Той можеше да вдигне рамене и да се измъкне. Но не го направи.

— Да — рече Ланс. — Те едва не ни довършиха последния път. Бяхме на косъм от поражението в нощта, когато загина крал Утър. Ако не ги нападнем, имам чувството, че следващия път ще ни надвият. О, няма да им е лесно и ние ще им причиним големи загуби. Но смятам, че ще са способни да ни победят. Нека огледаме сега всичко, което успеем да видим, а после да се оттеглим, за да планираме нападението си.

— Добре — съгласи се Ганелон. — И на мен ми дойде до гуша да чакам. Ако не си промените мнението, докато се върнем, смятайте, че съм съгласен.

Този следобед яздихме на север, после се скрихме сред хълмовете и загледахме надолу към Кръга. Вътре те се молиха, по своя си начин, а после проведоха военно учение. По моя преценка имаше около четири хиляди войници. Ние разполагахме с близо две хиляди и петстотин. Сред тях забелязахме и странни летящи, скачащи и пълзящи същества, които издаваха разни звуци в нощта. А в нас биеха храбри сърца. Да.

Трябваха ми само няколко минути с техния предводител и всичко щеше да бъде решено, по един или по друг начин. Всичко. Не можех да кажа това на придружителите си, но беше точно така.

Нали разбирате, аз бях този, който бе отговорен за цялата паплач там долу. Аз я бях създал и аз трябваше да я унищожа, ако можех.

Опасявах се, че няма да мога.

В изблик на чувства, смесица от ярост, ужас и болка, бях освободил това нещо и то се бе отразило навсякъде, по всички съществуващи земи. Такова е кръвното проклятие на един принц на Амбър.

Наблюдавахме ги цяла нощ, Пазителите на Кръга, а на сутринта си тръгнахме.

Решението беше взето: нападаме!

Така че изминахме обратния път без никой да ни последва и щом стигнахме крепостта на Ганелон, се заехме да правим планове. Войниците ни бяха готови — преготови, може би — и постигнахме съгласие да атакуваме до две седмици.

Докато лежах с Лорейн, разказах й за тези неща. Защото чувствах, че тя трябва да знае. Разполагах с възможността да я скрия далеч сред Сенките — още същата нощ, ако се съгласеше. Но тя не пожела.

— Ще остана с теб.

— Добре.

Не й казах за увереността си, че всичко е в моите ръце, ала имах чувството, че тя го знае и по някаква причина ми вярва. Аз не бих го направил, но това си беше нейна работа.

— Знаеш как могат да се развият събитията — предупредих.

— Знам — отвърна тя и разбрах, че наистина знае.

Вниманието ни бе отвлечено от други занимания, а после заспахме.

Тя бе сънувала нещо.

На сутринта се обърна към мен:

— Сънувах нещо.

— Какво? — попитах аз.

— Предстоящата битка — каза ми тя. — Видях те да се биеш на живот и смърт с онзи, рогатия.

— Кой победи?

— Не знам. Но докато ти спеше, направих нещо, което може да ти помогне.

— Бих предпочел да не го беше правила. Мога и сам да се грижа за себе си.

— После сънувах собствената си смърт, по същото време.

— Позволи ми да те отведа на едно място, което знам.

— Не, моето място е тук — заяви Лорейн.

— Не предявявам никакви права над теб, но бих могъл да те спася от това, което си сънувала. Съвсем по силите ми е да го направя, повярвай ми.

— Вярвам ти, но няма да отида.

— Ти си една проклета глупачка.

— Позволи ми да остана.

— Както искаш… Слушай, мога да те изпратя дори в Кабра…

— Не.

— Проклета глупачка.

— Знам. Обичам те.

— …и забравяш, при това. Думата е „харесвам“. Запомни ли?

— Ти използвай тази дума.

— Върви по дяволите.

После тя тихо се разплака и аз пак се заех да я утешавам.

Това представляваше Лорейн.