Особняк

„О, не — помисли си тя. — Да не започваме отново. В момента не мога да поема повече. Битката свърши, той спечели. Свивам знамената. Сега искам само да лежа така, с крака върху коленете му и глава на рамото му. Това ми вдъхва сигурност.“

— Недейте — каза Шийла.

— О, така ли? Изтощена ли сте?

— Какво ти изтощена. — Аз просто не съм на себе си. Ще тлея дни наред като вашите казарми в Арма. — За сведение, по потекло принадлежа към протестантския Север. Дядо ми е роден там.

— Наистина ли? Това обяснява всичко. Значи нас ни свързват едновременно и любов, и омраза. Винаги е така с хора, разделени от обща граница. Смесица от взаимно привличане и антагонизъм. Получава се много особено.

— Мисля, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Когато пострадах с окото си при катастрофата, получих десетки съчувствени писма от хора, живеещи отвъд границата, а те в много случаи биха изпитали удоволствие да ме видят мъртъв.

— Колко дълго бяхте в болница?

— Шест седмици. Достатъчно време, за да поразмисля. Да си изработя план.

„Сега — каза си тя. — Сега е моментът. Предпазливо, внимателно.“

— Онази снимка — започна Шийла, — онази снимка на бюрото. Монтаж е, нали?

Той се изсмя.

— Е наистина, само една актриса би могла да забележи измамата. Тя ме връща към времето, когато си правех шегички. Усмихвам се всеки път, когато я погледна, затова я държа на бюрото си. Никога не съм се женил, набързо съчиних историята заради вас.

— А всъщност какво?

Той се намести тъй, че да е по-удобно и на двамата.

— Истинският младоженец е Джак Мъни, мой близък приятел. Прочетох, че е починал онзи ден, много ми е мъчно. Не поддържахме връзка години наред. Както и да е, аз му бях кум. Когато след време получих сватбената снимка, размених главите и пратих новия вариант на Джак. Той много се смял, но Пам, жена му, решила, че шегата не е забавна. Направо побесняла. Той после ми каза, че накъсала снимката и я хвърлила в кошчето.

„Разбира се — помисли си Шийла, — че тя какво друго може да измисли. Готова съм да се обзаложа, че дори не се е усмихнала.“

— Не и останах длъжен — продължи Ник, като махна един от хлябовете изпод главата си. — Веднъж се отбих неочаквано у тях. Джак го нямаше, бил отишъл на някаква официална вечеря. Пам ме прие доста нелюбезно, пък аз взех, че приготвих две чаши мартини, доста силнички ги направих, и я понатиснах и туй-онуй на канапето. Отначало тя се кикотеше, после заспа като пън. Разбутах всички мебели, да си помислят, че през къщата е минал циклон, пренесох я горе в спалнята, тръснах я в леглото и я оставих. Сама, бих искал да добавя. На другата сутрин не помнеше нищо.

Шийла седеше облегната на рамото му и гледаше втренчено в тавана на пикапа.

— Знаех си — отбеляза тя.

— Знаели сте какво?

— Че вашето поколение е вършило ужасно гадни неща. Много по-гадни от нас. В дома на най-добрия си приятел. Повдига ми се, като си помисля.

— Какво необикновено изявление — изненада се той. — Хората винаги са си били едни и същи, така че какво, по дяволите? Аз бях привързан към Джак Мъни, макар че скоро след тази случка той провали шансовете ми за повишение, но по съвсем друга причина. Просто постъпи според разбиранията си. Допускаше, предполагам, че мога да сложа пръст в проскърцващото колело на военноморското разузнаване, а и беше прав, по дяволите.

„Сега не мога да му кажа. Просто няма как. Или се връщам в Англия разгромена и победена, или въобще не заминавам. Той е измамил баща ми, измамил е майка ми (така и се пада), измамил е тази Англия, за която е воювал толкова много години, опетнил е униформата си, осквернил е чина си, сега се забавлява, всъщност от цели двайсет години се забавлява с опити да разедини още повече родината си, а ето че на мене ми е все едно. Да се борят там. Да се взривяват. Ако ще и целият свят да изчезне в пушеците. Ще му напиша от Лондон едно порядъчно писъмце. «Благодаря за разходката» — и ще се подпиша Шийла Мъни. Или пък… или пък ще лазя на четири крака като кученцето, което върви по петите му и скача в скута му, и ще го моля да остана при него завинаги.“

— След няколко дни започвам да репетирам Виола — каза Шийла. — „Единствената дъщеря, която баща ми имаше, обикна страстно.“

— Ще изиграете ролята много добре. Особено Цезарио. „Тя крие докрай дълбокото си чувство и тайната, подобно таен червей в млада пъпка, бавно и подточи руменината. Тъй си тя остана, с усмивка тъжна, меланхолично бледа…“

Мърфи направи отново пълен завой и хлябовете изтрополиха. Колко ли още оставаше до Лох Тора? Не биваше да свършва.

— Белята е в това — рече тя, — че не искам да се върна вкъщи. Там вече няма да се чувствувам у дома. Нито пък ме е грижа за театралната трупа или за „Дванайсета нощ“, за нищо не ме е грижа. Ето, можете да вземете Цезарио.

— Това и сега няма да ме затрудни.

— Не… Искам да кажа, че съм готова да зарежа сцената, да стана ирландка, да пратя по дяволите всичко, свързано с миналото, и заедно с вас да хвърлям бомби тук.

— Какво, да заживеете като отшелничка?

— Моля ви се, нека да остана.

— Глупости. След пет дни ще се побъркате от скука.

— Няма… Знам, че няма да е тъй…

— Помислете за аплодисментите, които ви очакват. Виола-Цезарио, най-чудесната роля. Вижте какво, за премиерата няма да ви изпратя цветя, а тази превръзка от окото. Можете да я окачите в гримьорната си да ви носи късмет.

„Искам твърде много — помисли си Шийла. — Искам всичко. Искам ден и нощ, стрели и Азенкур, сън и събуждане, един свят без край. Веднъж и казах, че да признаеш любовта си пред един мъж, е фатално. Веднага ще те изрита от кревата.“ Може би Ник щеше да я изрита от пикапа на Мърфи.

— Това, което всъщност искам дълбоко в себе си — каза тя, — е покой, сигурност. Чувството, че винаги ще бъдете до мен. Обичам ви. Мисля, че цял живот съм ви обичала, без да го знам.

— Хубава работа! — възкликна той. — Я да видим кой ридае сега?

Пикапът забави ход и спря. Ник пропълзя напред и отвори вратата. Мърфи се появи — набръчканото му лице сияеше в усмивка.

— Надявам се, че не съм ви раздрусал много. Капитанът знае, страничните-пътища не са от най-равните. Главното е младата дама да е доволна от излета.

Ник скочи на пътя. Мърфи протегна ръка и помогна на Шийла да слезе.

— Заповядайте пак — рече той. — Елате, когато пожелаете. Казвам го на всички английски туристи. Тук е много по-приятно, отколкото на другия бряг.

Шийла се огледа в очакване да види езерото и неравната пътека до тръстиките, където бяха оставили Майкъл с лодката. Но вместо това се оказа, че се намират на главната улица на Балифейн. Пикапът бе паркирал пред „Килмор Армс“. Мърфи чукаше на вратата на хотела.

— Пътувахме двайсет минути повече, но си заслужаваше — отбеляза Ник. — Поне за мен, а надявам се, и за вас. Сбогуванията трябва да бъдат кратки и сладки, не сте ли съгласна? Ето, Доуърти е на вратата, така че — хайде. Трябва да се връщам в базата.

Обзе я отчаяние. Той сигурно се шегуваше. Не можеше да се сбогува с нея тъй насред улицата пред очите на Мърфи и сина му. Собственикът също стоеше на входа.

— Ами нещата ми — каза тя, — куфарът ми? Те са там на острова, в спалнята.

— Нищо подобно. Операция В ги е върнала в „Килмор Армс“, докато ние се забавлявахме на границата.

Шийла отчаяно се опитваше да спечели време. От гордостта и не бе останала и следа.

— Защо? — попита го. — Защо?

— Защото е така, Цезарио. „Аз ще пожертвувам агнеца си мил, но ще се гърчи от дълбока рана сърцето ми на врана.“ Доколкото си спомням, така беше в текста…

Той я побутна напред към вратата на хотела.

— Грижи се за мис Блеър. Тим. Учението мина добре във всяко едно отношение. Само мис Блеър малко пострада.

Отиде си, вратата се затвори зад него. Мистър Доуърти я гледаше съчувствено.

— Капитанът умее да действува бързо. Винаги е тъй. Знам какво е да си в неговата компания, просто не се спира. Сложих термос с горещо мляко до леглото ви.

Той закуцука по стълбите пред Шийла и отвори вратата на спалнята, която тя бе напуснала преди две нощи. Куфарът и беше върху стола. Чантата и картите — на тоалетката. Все едно, че никога не бе излизала оттук.

— Колата ви е измита и резервоарът е пълен — продължи мистър Доуърти. — Оставихме я в гаража на един мой приятел. Ще я докара сутринта. И сметката ви е уредена. Капитанът се е погрижил за всичко. Легнете си сега и поспете. Лека нощ.

Каква ти лека нощ… Очакваше я дълга тъжна нощ. „Ах, ела, ах, ела, смърт, загърни ме в мрачен покров.“ Тя отвори прозореца и погледна на улицата. Спуснати завеси и щори, капаци по прозорците. Котката на черни и бели петна мяукаше от отсрещната канавка. Нямаше го езерото, нямаше я лунната светлина.

„Лошото при тебе, Джини, е, че не искаш да пораснеш. Живееш в свой си въображаем свят. Именно затова избра и сцената.“ — Сякаш чуваше гласа на баща си, снизходителен, но твърд. — „Някой ден внезапно ще се събудиш от този сън и ще се стъписаш.“

На сутринта валеше, беше мъгливо, сиво. „Може би така е по-добре — помисли си тя, — а не като вчера — слънчево, обляно от златиста светлина. Ще тръгна с взетата под наем кола, пред мен чистачките ритмично ще се движат, пък може и да ми провърви, може да се занеса някъде по пътя и да катастрофирам. Тогава ще ме закарат в болница, ще бълнувам, ще стена, че искам да го видя. А Ник, коленичил до леглото, ще държи ръката ми и ще каже: «Аз съм виновен за всичко, не биваше да те пращам да си вървиш.»“

Младата прислужничка я чакаше в трапезарията. Пържени яйца с бекон. Каничка с чай. Котката се бе прибрала и мъркаше в краката и. Може би телефонът ей сега ще звънне и ще и предадат съобщение от острова. „Започва Операция Г. Лодката ви чака.“ Може би ако се позабави във фоайето, нещо ще се случи. Ще се появи Мърфи с пикапа или началникът на пощата О’Райли с няколко думи, написани набързо на лист хартия. Но багажът и бе вече долу и колата я чакаше на улицата. Мистър Доуърти протягаше ръка да се сбогува.

— Надявам се, че ще имам удоволствието да ви посрещна отново в Балифейн. Риболовът ще ви хареса.

Когато стигна до табелата, която сочеше към Лох Тора, тя спря колата и тръгна под проливния дъжд по разкаляната пътека. Знае ли, може би лодката бе там. Стигна до края на пътеката и постоя за миг, вперила взор в езерото. Мъглата плътно го покриваше. Очертанията на острова едва се виждаха. Една чапла се размърда в тръстиките и запляска с крила над водата. „Бих могла да се съблека и да доплувам дотам — помисли си Шийла. — Ще се добера до острова със сетни сили, изтощена, почти като удавник, ще се довлека до къщата през гората и ще падна в краката му на верандата. «Боб, ела бързо. Това е мис Блеър. Мисля, че умира…»“

Тя се обърна, закрачи нагоре по пътеката и се качи в колата. Запали мотора и чистачките се замятаха яростно наляво-надясно.

Човек, когато е момче, хей-хо, пълзят мъгли, мъгли, играта само го влече, а пък дъждът вали, вали.

Когато пристигна на летището в Дъблин, все още валеше. Най-напред трябваше да върне колата, после да си вземе билет за първия възможен самолет до Лондон. Не се налагаше да чака дълго — имаше полет след половин час. Седна във фоайето и впери очи във вратата. Дори и сега можеше да се случи чудо — да се появи там една слаба фигура, един мъж без шапка, с черна превръзка върху лявото око. Ще разбута служителите и ще дойде право при нея. „Край на шегичките. Тази беше последната. А сега върни се с мен на остров Лам.“

Обявиха нейния полет. Шийла се надигна неохотно и тръгна с останалите пътници, като оглеждаше внимателно всеки един от тях. На няколко крачки от самолета тя се обърна и впери поглед в изпращачите, които махаха за довиждане. Висок мъж с мушама държеше кърпичка в ръката си. Не беше той — човекът се наведе и вдигна едно дете… Вътре мъже, с палта сваляха шапките си, слагаха чанти на мястото за ръчен багаж над главите си. Всеки от тях би могъл да се окаже Ник, но не, бяха други хора. Ами ако докато закопчава колана си, една ръка се протегне от седалката пред нея, откъм пътеката, и тя познае пръстена с герба на малкия му пръст? Ако мъжът, свит на най-предната седалка — тя виждаше само леко оплешивялото му теме, — се обърне изведнъж и черната превръзка върху окото му лъсне? Ще я потърси с поглед и след това ще се усмихне…

— Извинете.

Един закъснял пътник се намърда на мястото до нея и без да иска, я настъпи. Очите и светкавично отбелязаха: мека черна шапка с широка периферия, бледо, пъпчиво лице, догаряща пура между устните. Някъде някоя жена вероятно обичаше или щеше да обича този противен охтичав грубиян. Взе да и се повдига. Той разгърна широко вестник, като бутна лакътя и. Заглавията привлякоха погледа и:

„Експлозии отвъд границата. Да очакваме ли още?“

Обля я приятна топлина, тайничко изпита задоволство. „Още много, разбира се — рече си тя, — и надявам се, успешни. Аз ги видях, бях там, участвах. Този идиот до мен обаче не знае.“

Лондонското летище. Митническа проверка. „На почивка ли бяхте, за колко време?“ Въобрази ли си, или митничарят наистина я изгледа изпитателно? Сложи знак на куфара и и се обърна към следващия пътник.

Автобусът умело си проправяше път в движението. Профучаваха коли, над главата и бучаха самолети, пълни с хора, които отлитаха надалеч, махаха се от тази лудница тук. Мъже и жени с посивели, изморени лица чакаха по тротоарите зеления светофар. Шийла бе обзета от негодувание, като едно време, когато се връщаше в училище. Само дето сега нямаше да застане сред момичетата, които се кикотят, скупчени пред дъската за съобщения в студения неприветлив салон, а щеше да се спре пред друга дъска, съвсем подобна, окачена на една стена до сцената. Нямаше да каже: „Ама наистина ли са ме сложили в една стая с Кати Матюс този срок? Кошмар!“ А после с лицемерна усмивка: „Здравей, Кати, прекрасна стаичка, направо бомба!“ Вместо това щеше да се завре в онази мизерна дупка, наречена гримьорна, до стълбата, за да налети на досадницата Олга Брет, която цапоти огледалото, награбила собственото и червило или нечие друго, и се лигави, като говори. „Здравей, скъпа, ти май закъсня за репетиция. Адам си скубе косите, още малко ще оплешивее. Буквално един косъм…“

Нямаше смисъл да звъни вкъщи и да моли мисис Уордън, жената на градинаря, да и приготви леглото. Без баща и домът бе неуютен, празен. А и духът му сигурно още витаеше там — никой не бе прибрал нещата му, книгите му стояха на нощното шкафче. Споменът, сянката бяха там, но не и той самият. По-добре да отиде направо в апартамента, подобно на куче, което се завръща в колибата си, защото там мирише само на неговата слама, недокосната от ръцете на господаря.

Шийла не закъсня за първата репетиция в понеделник сутринта, а отиде по-рано.

— Някакви писма за мен?

— Да, мис Блеър, една картичка.

Само картичка? Тя я грабна. Беше от майка и, от Кап д’ Ай. „Времето е прекрасно. Чувствувам се много по-добре, наистина отпочинала. Надявам се, и ти, скъпа. Пътуването с колата навярно е било приятно, където и да си се разходила. Не се изтощавай на репетициите. Леля Бела сърдечно те поздравява, също и Реджи и Мей Хилсбъро, които са с яхтата си в Моите Карло. С обич, мама“. (Реджи беше петият виконт Хилсбъро.)

Шийла хвърли картичката в едно кошче за отпадъци и слезе на сцената да се види с колегите си.

Заточиха се седмица, десет дни, половин месец — никаква вест. Вече не се и надяваше. Той никога нямаше да и се обади. Сега театърът трябваше да стане всичко за нея — да утолява глада, жаждата, любовния копнеж, да и даде всичко най-насъщно. Тя вече не бе нито Шийла, нито Джини, а Виола-Цезарио и бе длъжна да се движи, мисли и мечтае като в пиесата. Това бе единственият лек, трябваше да зачеркне всичко останало. Опита се да хване Радио Ерин, но не успя. Надяваше се, че гласът на говорителя би могъл да и напомни за Майкъл, за Мърфи, да запълни поне малко тази празнота. Ясно, че трябваше да продължава с проклетата шутовщина и тъй да дави отчаянието.

Оливия: Цезарио, къде?

Виола: След тоз, когото със страст, като зеница на окото обичам.

Адам Вейн, свит като черна котка отстрани на сцената, закрепил очилата си с кокалени рамки над челото, върху несресаната си коса:

— Тук няма пауза, скъпа. Нататък. Много добре, чудесно.

В деня на генералната репетиция Шийла излезе навреме и по пътя към театъра взе такси. На ъгъла на Белгрейв Скуеър бе станало задръстване, свиреха клаксони, на тротоара се бяха струпали хора, имаше конна полиция. Шийла отвори прозорчето към шофьора.

— Какво става? — попита го. — Аз бързам. Не бива да закъснявам.

Той се усмихна през рамо.

— Демонстрация пред, ирландското посолство. Не чухте ли новините в един часа? Нови експлозии по границата. Имам чувството, че всички ирландци в Лондон са се изсипали тук. Сигурно хвърлят камъни по прозорците на посолството.

… „Глупаци — помисли си Шийла. — Губят си времето. Добре ще е конната полиция да им смачка фасона.“ Тя никога не слушаше новините в един часа, пък и не бе погледнала сутрешния вестник. Представи си експлозии на границата, Ник в апаратната, младежа със слушалките, Мърфи с пикапа, а тя се вози на такси, на път за своя собствен спектакъл, своя фойерверк. и когато свърши, приятелите ще я наобиколят и ще кажат: „Чудесно, скъпа, направо чудесно!“

Задръстването я забави. Атмосферата, която свари в театъра, бе смесица от възбуда, объркване и паника — последни минути. Нищо, ще се справи. Щом свърши втората сцена, тя се втурна в гримьорната — Виола трябваше да се облече като Цезарио. „Не можеш ли да излезеш? Искам да бъда сама.“ „Виж, така е по-добре — помисли си, — нали и без това от мен зависи всичко. Сега аз съм шефът тук, или поне много скоро ще бъда.“ Бързо!. Трябваше да свали перуката на Виола, да пооправи собствената си къса коса. Сетне бричовете, чорапите. Пелерината на раменете. Кинжала в колана. На вратата се почука. Какво, по дяволите, точно сега?

— Пакетче за вас, мис Блеър. Бърза поща.

— Метнете го някъде тук.

Минутите са броени. Да поправи грима на очите. Само още един поглед, крачка назад, малко по-отдалеч — ето, че се получи, не може да не се получи. Утре вечер всички ще крещят от възторг. Тя премести поглед и съзря пакетчето на масата. Имаше квадратна форма. От Ейре. Сърцето и подскочи. Секунда-две остана неподвижна, с пакетчето в ръце, сетне разкъса опаковката. Изпадна писмо, а вътре имаше и нещо твърдо, сложено между картони. Най-напред грабна писмото.

„Скъпа Джини,

Утре сутрин заминавам за САЩ. Имам среща с един издател, който най-сетне прояви интерес към моите научни писания за каменните гробници, крепостите, ранния бронзов век в Ирландия… мисля да не изброявам, тъй като се боя да не ви отегча. Вероятно ще отсъствам няколко месеца и в тукашните лъскави списания ще можете да прочетете за един бивш отшелник, който със страст излага тезите си пред американската университетска младеж. Впрочем за мен е добре дошло известно време да съм извън страната — имам предвид едно-друго, сигурно се досещате.

Преди да тръгна, се заех да изгоря някои лични документи и открих приложената снимка — сред куп боклуци в най-долното чекмедже на бюрото си. Сметнах, че може би ще ви се стори забавна. Навярно си спомняте — първата вечер ви казах, че ми напомняте на някого. Сега виждам, че това съм бил аз самият. «Дванайсета нощ» е ключът на загадката. Успех, Цезарио, и щастливо скалпиране.

С обич, Ник“

Америка… От нейна гледна точка това бе все едно Марс. Шийла извади снимката от картоните, погледна я и се намръщи. Отново шегичка? Че тя никога не се бе снимала като Виола-Цезарио, как е могъл да направи монтажа? Дали не я бе щракнал, без тя да разбере, после е сложил главата на други рамене? Невъзможно. Обърна снимката. Отзад пишеше: „Ник Бари като Цезарио в «Дванайсета нощ». Дартмът. 1929“.

Шийла погледна отново снимката. Нейният нос, нейната брадичка, дръзкото изражение, главата, вдигната нагоре. Че дори и позата с ръката на хълбока. Гъстата, късо подстригана коса. Внезапно гримьорната изчезна — тя бе в спалнята на баща си, стоеше до прозореца, чу го, че се движи, и се обърна. Погледът му — на лицето му бяха изписани ужас и неверие. Не обвинение е трябвало да прочете тя в този поглед, а внезапно осъзнаване на истината. Той се бе пробудил не от кошмар, а от сън, продължил двадесет години. Умирайки, бе открил измамата.

Отново почукаха на вратата и.

— След четири минути се вдига завесата за трета сцена, мис Блеър.

Тя лежеше в пикапа, ръцете му я бяха обгърнали. „Отначало Пам се кикотеше, после заспа като пън… На другата сутрин не помнеше нищо.“

Шийла вдигна очи от снимката, която държеше, и се взря в огледалото.

— Не, не… — възкликна тя. — Ник… О, боже! Извади кинжала от колана си, промуши лицето на момчето и съдра снимката, сетне хвърли парчетата в кошчето. А когато застана отново на сцената, вече не си представяше двореца на княза на Илирия, не се движеше сред декори, не стъпваше по боядисани дъски, а се намираше навън на улицата, някаква улица, където можеше да чупи прозорци и да подпалва къщи, да подава камъни, тухли и бензин, където имаше причини да изпитва ненавист, имаше мъже, които да мрази, защото само чрез омразата човек може да заличи любовта, само със сабя и огън.