Освободителят

АРЕСТЪТ

Контролно-пропускателният пункт на Киевското танкотехническо училище

— Наборе!

— Какво, бе?

— Такова! Ставай.

Затуляйки се от заслепяващото слънце, аз се стараех да отсроча момента на събуждането.

— Цяла нощ съм бил на пост, по устав ми се полагат три часа сън.

— Полага ти се грездей. Ставай, ти казвам. Всички сме арестувани.

Съобщението за арестуването не ми направи абсолютно никакво впечатление, само ясно осъзнах, че цели час и половина от компенсацията за безсънната нощ за мен са безвъзвратно загубени. Седнах на твърдата кушетка. Разтърках челото и очите си с юмрук. Главата ми се цепеше от недоспиване.

Прозинах се, протегнах се до изпукване на ставите, въздъхнах дълбоко, за да пропъдя окончателно съня, и както въртях глава, за да си раздвижа врата, попитах:

— Колко ни лепнаха?

— На теб пет.

— Късметлия си ти, Витя.

— Пък нас със Сашко с по десет денонощия ни одрусаха, а Андрюша, сержанта, с цели петнайсет.

— Шибано е да си сержант във военно училище: пет рубли повече получаваш, а те чукат за двайсет и пет.

— Хей, чакай, а къде ми е автоматът? — сепнах се аз.

— Всичко вече е в ротата: и автоматите, и паласките, и щиковете. Сега старшината ще донесе вещевите и продоволствените книжа, ще ни изкъпят, ще ни острижат нула номер и -напред!

В основната стая на контролно-пропускателния пункт спешно викнатите от занятия първокурсници приемаха документацията, брояха папките с инструкции. Техният сержант делово и съчувствено слушаше нашия, кимайки съжалително с глава.

— Не откъсвах очи от него и командата изревах колкото ми глас държи, и момчетата чевръсто отвориха портата, и го гледаха вторачено като лъвове. Ама на, за едното нищо ми лепна петнайсет денонощия, а на юнаците по десет. Нейсе, Коля, служи!

Нашите момчета от караула дойдоха да ни вземат и под конвой ни поведоха да се острижем и — към студената баня.

В „приемната“ на киевския гарнизонен арест чистотата беше ослепителна. Извикваха ни по списък, в който аз бях се случил пръв.

— Другарю младши лейтенант, гвардейски курсант Суворов се явява за излежаване на наказание в гарнизонния арест!

— Колко?

— Пет денонощия арест!

— За какво?

„Тю, да му се не види!“ — мина ми през ум. И наистина, за какво ме наказват?

Младши лейтенантът с необикновено широко лице и учудващо къси крака нетърпеливо ме пронизваше с оловните си очички.

— За какво? — повтори той.

— Съвсем не знам!

— А кой те арестува?

— Съвсем не знам!

— С моя помощ ще научиш — благо ми обеща младши лейтенантът.

— Следващият! Влезе моят сержант.

— Другарю младши лейтенант, гвардейски сержант Макеев за излежаване...

— Колко? — попита го суратестият.

— Петнайсет денонощия арест!

— Кой ги наложи?

— Заместник-командващият окръга генерал-полковник Чиж.

— За какво?

— Охранявахме контролно-пропускателния пункт на училището.

— Аа... — с разбиране се усмихна младши лейтенантът.

Той много добре знаеше, а и трите армии в окръга знаеха табиета на генерал-полковник Чиж да арестува наряда на КПП. Казват, че арестувал само нарядите на КПП, но ги арестувал винаги, при всяко посещение на което и да е училище, полк, батальон, дивизия, на всеки полигон, стрелбище, склад — на каквото и да било; навсякъде, където минавал през контролно-пропускателен пункт, задължително арестувал целия наряд. И определял стандартни срокове: на началника на смяната петнайсет денонощия арест, на бодърстващата смяна — по десет, на спящите — по пет. Това продължаваше от години. И трите армии, и многобройните самостоятелни части, подразделения, военни учреждения и организации подозираха, че заместник-командващият мечтае за някаква непредвидена от устава церемония на посрещане, но какво точно му се иска, никой не можа да се досети през всичките години на неговото пребиваване на този висок пост.

На прага на приемната се появиха двама звероподобни ефрейтори и приемането започна.

— Десет секунди... Съблечи се!

Ботушите, коланите, калпаците, шинелите — всичко мигновено полетя към пода. И ето че застанахме както майка ни е родила пред суратестия.

— Кръгом! Наведи се! Разтвори! — Младши лейтенантът от Съветската армия изследва задниците ни. В ареста не бива да се пуши и заклетите пушачи понякога увиваха половинка от цигара в хартия и се изтарикатяваха да я вкарат в ареста в задниците си. Тази хитрост отдавна е известна на арестантското ръководство и се пресича незабавно и безмилостно.

Звероподобните ефрейтори междувременно привършиха краткия, но извънредно старателен оглед на хвърлените ни на пода дрехи и ботуши.

— Петнайсет секунди... Обличай се!

Ако са те арестували не в града, а в част или в училище и имаш стандартната подготовка: продоволствените и вещевите книжа, стригането, банята — намери пет минути, за да си смениш ботушите с по-големи. Тъй като знае какво те чака, всеки ще ти даде своите. Като вземе твоите, по-малките, той ще страда може би не по-малко от теб, търпеливо очаквайки завръщането ти. Но големите ботуши са спасение в ареста. Ако с мъка нахлузваш ботушите си, няма как да сколасаш през ония секунди: Облечи се!!! Съблечи се!!! И петте денонощия арест могат да се превърнат в десет, та дори и в петнайсет. Това явление е съвсем нормално и се нарича „допълнителна дажба“, или ДД — за по-кратко.

— Документите — на масата!

— Ефрейтор, съберете коланите!

В ареста всички живеят без колани, за да не се обесят. Вярно, историята на киевския арест знае един много предприемчив, изобретателен човек, който в единична килия, където няма нищо освен завинтен за пода стол, отпрал подгъва на гимнастьорката си и измайсторил късо и тънко, но много здраво въженце. Всичко това той извършвал много предпазливо, почти под постоянното наблюдение на извеждачите, които денонощно патрулират в коридора. След това направил примчица, чийто край вързал за крака на стола. Десетина минути се търкалял по пода, за да затегне примката. И все пак се обесил!

— Пари, часовник?

Не, такива неща в ареста не вземаме, часовника все едно ще ти го вземат, а после ще ти дадат чужд, повреден. И няма на кого да се оплачеш.

— Значки, отличителни знаци? А бе, мамичката ви, защо сте с гвардейски знаци? Какъв е тоя карнавал?

— Другарю младши лейтенант, курсанти сме от Харковското гвардейско висше танково командно училище.

— А за какъв дявол се мотате из Киев?

— Докарахме техника за Киевското танкотехническо училище. Приемането на техниката се проточи и за да не седим без работа, ни сложиха в наряд: едни в кухнята, други на КТП, а ние се случихме на КПП...

— Ефрейтор Алексеев!

-Аз!

— Най-напред всички тия гвардейци да идат на дръвцата.

— Слушам, другарю младши лейтенант!

По асфалтирания, необикновено чист двор ни заведоха до малко стопанско дворче, заградено с много висока тухлена стена.

Първото, което ме смая, беше ослепителният ред. Нарязаните вече дърва бяха подредени толкова грижливо, че краищата им образуваха почти полирана стена. Всяка цепеница се отрязваше по еталон — 28 сантиметра, и отклонение от 3–4 мили-метра се смяташе за брак, който жестоко се санкционираше. Цепениците, естествено, утре все едно щяха да влязат в печката и тази точност на нарязването им на никого не беше нужна, но редът си е ред.

Дървата, които ни предстоеше да нарежем и наредим със същата точност, бяха докарани преди ден-два, но въпреки това не бяха струпани на камара, а подредени с неописуема любов и дори изкусно, бих казал. Преди всичко бяха сортирани по дебелина: най-дебелите отдолу и след това все по-тънки и по-тънки, най-отгоре — най-тънките. Онези обаче, които ги бяха сортирали, на всичко отгоре явно са притежавали изтънчен художествен вкус, след като бяха взели под внимание и цвета на стволовете: отдясно — най-тъмните, след това постепенен преход наляво до чисто белите. И ето че ни предстоеше да разтурим това произведение на изкуството, да нарежем и нацепим всички дърва според еталоните и пак да ги подредим.

Другото, което биеше на очи, беше едно коренище със съвършено невъобразима форма, проснато насред двора и наподобяващо какво ли не, само не и дърво. Човек не можеше да повярва, че природата е в състояние да създаде такава фантастична плетеница от въжета или маркучи, или нещо друго много гъвкаво. Независимо от цялата сложност, придаваща му вид на кълбо змии, кютюкът в същото време запазваше много висока якост на всичките си елементи. Коренището лежеше там явно от десетилетия, за което говореха хилядите стари и нови следи от зъби на трион.

Всички, които проявяваха опърничавост, неосъзнали докрай къде са се озовали, получаваха задача да осигурят дръвца, тоест да нарежат кютюка. След час някой от ръководството идваше да провери как върви работата, учудваше се, че още нищо не е свършено, и налагаше наказание. На всичко отгоре задачата се възлагаше само на един човек, никога на двама едновременно; и на този един му се връчваше дълъг, гъвкав, но изключително тъп трион, с който могат да работят само двама.

Когато влязохме в двора, някакъв мургав войник напразно се опитваше да направи поне една резка. Прибраха го след двайсетина минути като нежелаещ да работи. В зависимост от настроението на ръководството действията на горкия дървар могат да бъдат квалифицирани по всякакъв начин — от нежелание да работи и пререкания с ръководството (ако се опита да докаже, че това е невъзможно да се направи) до икономически саботаж и категоричен отказ да изпълнява заповедите на командването. След такава формулировка началникът на ареста или заместниците му могат да сторят на клетника каквото им скимне. А на този кютюк му е писан дълъг живот, сигурен съм, че и до днес той си е там и някой несретник напразно се опитва да го нареже. Прехапал е устна, очите му са се налели със сълзи, лицето му е съвсем отнесено... а времето изтича...

Пристъпвайки към рязането на дървата по еталона 28 сантиметра, научихме още една интересна подробност. Бяхме се наканили всичко да нарежем, нацепим и наредим цепениците по дебелина и цветове и чак тогава да изметем всички стърготини.

— Ааа, тая няма да я бъде! Тук важат нашите правила! Винаги трябва да има ред!

И започнахме. Отрежеш една цепеничка — събери стърготините — с ръце. Отрежеш втора — пак събери всичко. А метли нямаше.

А часовият междувременно водеше ли, водеше опърничавите до кютюка един по един: я нарежи дръвца, братле!

Към седем часа дворът започна да се изпълва с глъчка. Взеха да пристигат камионите с арестанти, които през целия ден бяха работили на студа на безбройните обекти; един в танкоремонтния завод е мъкнал вериги, друг е разтоварвал композиции със снаряди. Премръзнали, мокри, гладни, изморени до смърт, всички след пристигането си се строяват, защото след работата предстоят занятия — три часа без почивки. В общия строй натикаха и нас; от този именно момент започва да тече времето за арестанта, целият работен ден преди този момент не е нищо повече от сутрешна гимнастика.

Киевският арест знае само два вида занятия: строева подготовка и тактика. Тук не споменавам политическата подготовка, защото тя не е всеки ден, а само два пъти седмично по два часа, и не вечерта, а сутрин преди работа, но за нея ще стане дума по-нататък. А засега строевата и тактиката.

Час и половина строева е абсолютно изнурително занимание. Близо сто арестанти в колона по един в кръг, по периметъра на двора, не вървят, а дънят със строева стъпка, навирвайки крака до немислима височина. В двора освен арестантите няма никой: нито началници, нито часови. И пак се тресе от мощното им трополене.

Само от време на време някой от щатните звероподобни ефрейтори ще надникне през вратата:

— Ей ти, клепоухият, не ти бе, ти! Гледал ли си филма „Обикновен фашизъм“? Ха тъй. Ама твойта строева стъпка далеч не е като на хората от филма! Я потренирай малко на място.

„Клепоухият“ трябва да отиде в центъра на кръга и да удря крак на място така, че коленете да излитат едва ли не до гърдите му. След такова нареждане всички, които продължават да маршируват по периметъра на вътрешния двор, удвояват старанието си. Работата е там, че в центъра на двора асфалтът е малко по-нисък, отколкото по краищата, това е лична инициатива на другаря Гречко от времето, когато той бил само командващ Киевския окръг. Идеята е проста и гениална — когато вали дъжд или се топи снегът, насред двора винаги има голяма локва. Лятно време, когато няма дъждове, там пущат вода под предлог че поливат двора. Онзи, който се озове в центъра на двора, трябва да марширува насред локвата. А ако в нея се съберат четирима-петима души, тогава те не само прогизват до ушите, но и хубавичко намокрят всички останали, маршируващи наоколо. В ареста няма къде да си изсушиш дрехите и го отопляват само денем, докато арестантите са на работа, а надвечер, когато се прибират в килиите, печките (радиатори там няма) отдавна са студени. „Гречковия басейн“ го изпитах на собствената си кожа през март, когато денем снегът се топеше, а нощем свиваше студ.

Строевата подготовка се провежда всеки ден, без да се прескачат съботите, неделите и празниците, каквото и да е времето и каквато и да е температурата, както впрочем и всички други „мероприятия“. Час и половина строева подготовка при нашето стандартно темпо 60 крачки в минута прави 5400 крачки и всеки от нас се старае максимално да си вдига краката и непоносимо да си изпъва бомбето на ботуша, защото на никого не му се отива в центъра. Заради това строевата подготовка се нарича „индивидуален зачот“. А след него идва ред на „колективния зачот“ — на тактиката.

Тактиката за разлика от строевата подготовка се гради не върху личния страх на всеки, а върху социалистическото съревнование между колективите и затова е значително по-изморителна от строевата.

Цялата тактика се свежда до един тактически навик — до пълзенето под телени заграждения, тоест така, че и главата, и цялото ти тяло да са максимално притиснати до терена, в нашия случай — до асфалта. Ръцете и краката трябва да се движат чевръсто, а цялото тяло да се гърчи като тялото на гущер.

И тъй, пълзене. Всяка килия сега е пехотно отделение.

— Ориентир — брезата. Отделение, към ориентира пълзешком... НАПРЕД!!

Секундомерът се спира, когато допълзи последният от отделението, и ако времето на отделението се окаже незадоволително, последният вечерта ще яде пердах в килията, защото в социалистическия свят биенето, а не битието, определя съзнанието.

— Да, времето не е лошо. — Окаляните, мокри от пот, запъхтени арестанти, изплезили езици, се усмихват. — Но се налага да не зачета времето на отделението: ей онзи хубавец много си виреше задника, все се опитваше да ходи на четири крака.

На хубавеца няма да му се размине нощният пердах, загдето е изложил колектива на килията в социалистическото съревнование.

— Я, отделение, да опитаме още веднъж. На изходния рубеж бегом...МАРШ!!! Ориентир — брезата! Отделение, пълзешком към ориентира... НАПРЕД!!!

Само че този път времето е по-лошо. Няма как, ще потренираме още.

В края на занятията началникът на ареста или заместникът му прави равносметка. На последната в класирането килия най-напред съобщават името на онзи, заради когото тя сега ще си пати, а подир туй следва командата:

— Ориентир — дъбът...

Дъбът — това значи, че ще трябва да пълзят право през центъра на плаца, право по ледената вода, право през водната преграда, изобретена от гениалния пълководец. Добро въображение е имал другарят Гречко!

Войниците от Съветската армия ги хранят по-зле, отколкото всички други войници в света, и първия ден в ареста, след като е изкарал цял ден гладен на студа, след немислимите натоварвания, свикналият с всичко войник все пак не може да надвие отвращението си към онова, което е прието да се нарича вечеря в ареста. Той още не е готов да възприеме факта, че трябва да яде не от отделна, па макар и кучешка паница, а от обща тенджера, където са сипали бъркоч, смътно наподобяващ супа или чорба от кисело зеле. И докато в него се борят гладът и чувството на отвращение, се разнася кратка команда: „Стани!!! Излизай за строяване!!!“ Така подир краткото гнъсно мероприятие, именувано вечеря, идва ред на вечерната проверка.

Под тавана на коридора в студената мъглица мъждукат жълтеникави крушки. Арестантите са строени. Арестантите не се помръдват. Вечерна проверка!!! Арестантите чакат команда! И след бързата проверка командата се раздава:

— Десет секунди... Събличай се!!!

Откъде се взема тая чевръстина?! Смайващо е, но на стотина души напълно им стигат 10 секунди, за да се съблекат чисто голи. Вярно, че всеки арестант дълго и старателно се е подготвял за тази команда. Още по време на вечерята той скришом е разкопчал по едно копче на ръкавите, за да може при командата да разкопчее не две копчета, а едно. Всички копчета на яката на гимнастьорката само изглеждат закопчани, а всъщност ръбчетата на копчетата вече са потънали донякъде в илиците, само да дръпнеш яката и петте копчета се разкопчават едновременно. Голямо нещо е опитът. Всеки войник знае десетки такива хитрости.

— Първата редица, три крачки напред, ходом — МАРШ!!! Втората редица, КРЪГОМ!!

И двете редици са долепили лица до срещуположните стени на коридора. Голи. По бетонния под вятърът разнася редки снежинки.

— Наведи се!!! РАЗТВОРИ!!!

И докато копоите ефрейтори претърсват захвърлените на пода гимнастьорки, клинове и мръсни партенки кажи-речи като на съветска митница, капитан Мартянов, началникът на ареста, или заместникът му младши лейтенант Киричек провежда свещения ритуал на огледа на нашите задници. Операцията е отговорна: ами ако някой по време на работа е вдигнал от пода гвоздей, пренесе го в задника си, а нощес си разреже с него вените на нара, денем постовите непрекъснато го наблюдават, а нощем, макар килиите да са осветени с ослепяваща светлина, колко му е да стане беля; или ако някой си е натикал в задника фас и нощес тайно го запали? Тази операция изисква особена сръчност и ефрейторите до нея явно не ги допущат, нека се ровят из мръсните долни дрехи, тук само офицер от Съветската армия може да се справи!

— Петнайсет секунди... ОБЛИЧАЙ СЕ!!!

Развеждат арестантите по килиите и започва ходенето по нужда.

Арестът не е затвор. Тук не е разрешено да се държи в килията отходна кофа. Тъмничарите разполагат с много време за въздействие върху затворника. А ръководството на ареста е ограничено във времето, затова, естествено, се стреми максимално „да насити програмата“ и да използва всякакви или дори всички естествени човешки потребности с възпитателна цел. Елементарните физиологични нужди са въздигнати в ранг на възпитателно въздействие и задоволяването им се провежда под зоркия надзор на ръководството.

След развода на арестантите по килиите им конвоят и постоянният състав на ареста, понякога включително и лично началникът, заемат постовете си и процедурата започва. Щракайки с ключалките, в килията влизат ефрейтор и двама конвойни. Арестантите са строени и изравнени като на парад. Ефрейторът без желание забива мръсен пръст в гърдите на първия:

-Тръгвай!!!

Арестантът се втурва, търчи по коридорите и стълбищата. Часови има на всички ъгли и завои.

— По-бързо!

— По-бързо!

— По-бързо!

А арестанта няма защо да го подканват, той знае, че всеки миг заради недостатъчната му скорост могат да го върнат обратно, понякога от самата мечтана врата.

— Май нямаш голям зор, миличък, я кръгом, в килията!!!

А насреща ти следващият вече хвърчи по стълбищата, та чак петите му святкат.

След като привърши с една килия, ефрейторът с конвоя заключва вратата и тръгва към следващата килия. Често пъти ефрейторът може да забрави да изпрати в клозета един-двама от килия или да „прескочи“ цяла килия. Но няма на кого да се оплачеш. Защото всичко се извършва без нарушаване на съветските закони. Категорично твърдя, че в съветските арести не се нарушава нито една буква на закона. Нека разгледаме, да речем, изхождането: най-демократичната в света съветска конституция гарантира на всички правото на труд например. Но къде другаде освен в ареста можеш да се насладиш до насита на това право? Или, да речем, правото на образование. Щеш не щеш, но три часа на ден трябва да посветиш на строевата и тактическата подготовка, а освен това два пъти седмично има политическа подготовка. Не е ли образование това? Или, да речем, правото на почивка. Возят те всеки ден до работа или от работа, почивай, кой ти пречи, или нощем на нара си почивай чак до ставане, чак до 5,30, ако, естествено, нощес не те привикат в съответствие с положението за правото на труд. Обаче за естествените нужди в конституцията и във всички други закони абсолютно нищо не пише. Затова не искай нищо свръх конституцията! Или си против нашия съветски ред?

— Конвой, при мен!!!

И най-сетне след изхождането идва онова, за което арестантът мечтае цял ден от първия миг на събуждането си: „Отбой!“

Пак щраква ключалката, отново в килията се появява ефрейторът с конвоя. Килията е строена и старшият по килия докладва на всемогъщия, че сме готови за отбой.

Следва едва доловима команда, само слабо помръдване на устните, разбирай го както знаеш. Но килията го разбира. Зад гърбовете ни на около един метър са дъсчените нарове. По командата, която възприемаме по-скоро с поглед, отколкото със слух, и десетимата, както стоим гърбом към наровете, извършваме умопомрачителен трик: скок заднешком на наровете. Нито да се групираш, нито да замахнеш с ръце нямаш нито време, нито място: всички стоим в строя, притиснати един до Друг. От това именно положение се извършва скокът назад, към неизвестността. Един дявол знае в какво ще си блъснеш главата: в ръба на дъсчения нар при недостатъчен отскок, в тухлената стена, ако се престараеш, в лактите и черепа на ближните при точен скок. При това най-неприятното е, че изобщо нямаш време да се извърнеш с лице към голите дъски, поради което е абсолютно невъзможно да смекчиш удара, който в този случай винаги е внезапен.

Тракане на глави, сподавен писък, но всеки замръзва в позата, в която се е допрял до нара. Жестока болка в рамото и абсолютно непоносима в коляното. Ако не си се забил главешката, пак добре. Глухата тишина внезапно се разкъсва от грохота на тела в дъски, тренират съседната килия: май на ефрейтора техният отбой не им е харесал кой знае колко. А на нас ще ни се размине ли днес?

— Ставай — командата се произнася с пределно тих глас и цялата килия от хоризонтално положение се оказва във вертикално. Дори миг не е отминал — всички стоят изпънати, препасани, подравнени, готови да изпълнят всяка задача на партията и правителството! Явно са ни вдигнали заради онзи дебел войник с авиаторска униформа. Личи си, че е от щабните писари, проклетникът, нощес ние ще го потренираме! Ще го научим да изпълнява команди!

— Отбой.

Пак грохот на тела и сподавени стонове. Пак цялата килия се вцепенява в положението, в което десетте тела са се докоснали до наровете. Тю да му се не види! Тлъстият писар не е долетял! Отскокът му е бил мощен, само че тялото му е твърде тлъсто за войник. Той здравата се е цапардосал с хълбока в ръба на дъските и е замръзнал в тая поза. Ръцете изпънати, трупът на нара, само че краката му висят навън. По лицето му — ужас и страдание. Има да страдаш нощес, шопаре! Да знаеш само какво те чака!

Междувременно краката на дебелия писар малко по малко се свличат надолу, неумолимо се приближават към тухления под. Войникът събира целия остатък от силите си, за да се опита, без да мърда рязко, да прехвърли тежестта на тялото си върху нара. Ефрейторът търпеливо изчаква завършека на това балансиране. Цялата кръв се качва към лицето на дебелия, той изпъва врата си и цялото си тяло, като се старае да издърпа незабележимо краката си. Няколко мига ни се струва, че неговото изпънато като линийка тяло ще изтегли леко сгънатите крака, но в следващия момент краката пак започват да слизат надолу и накрая ходилото му меко докосва пода.

— Ставай... Не ти ли се спи бе, братле? Командва ти се отбой, всички си лягат като хората, а на теб хич не ти се спи. Караш ме да тренирам хората заради теб. Щом е тъй, ела, аз ще те повеселя... отбой.

Командата се подава тихо и внезапно, ефрейторът си мисли, че сме загубили бдителност. Но ние тези номера отдавна ги знаем. Трудно ще ни преметне. Мощен скок на деветте тела, грохот и вцепеняване.

Щраква ключалката и аз мигновено заспивам, долепил буза до нерендосаните дъски, полирани от хилядите тела на моите предшественици.

В ареста няма сънища. Само дълбоко пропадане, само пълно изключване на целия организъм. През цялата нощ в килиите не гасят заслепяващата светлина. Наровете са голи. Пролуките между дъските са широки три пръста. Студено е. Завиваш се само с шинела си, който ти се разрешава да подлагаш и под главата и хълбоците си. Шинелът е мокър. И краката ти са мокри. Не усещаш глада — все пак е изминал само първият ден.

Арестът не е затвор. В затвора има колектив — добър, лош — но колектив. Второ, в затвора държат хора, които поне веднъж са въстанали срещу законите, срещу обществото, срещу режима. В ареста — наплашени войници, измешани с курсанти. А курсантите са хора, които доброволно се готвят да станат най-безправната група в обществото — съветски офицери, с тях могат да правят каквото си щат. Всички, с които съм лежал там и с които съм имал възможност после да обсъдя всичко видяно, единодушно са на мнение, че режимът във всеки от хилядите съветски арести може да бъде затегнат още повече без какъвто и да било риск за съпротива от страна на арестантите. Особено в големите градове, където курсантите са мнозинство.

Събудих се посред нощ, но не от студа и не от страхотната воня на деветте мръсни тела, натикани в съвсем малка, непроветрявана килия. Не, събудих се от нетърпимо желание да посетя клозета. Когато си премръзнал, това е нормално. Половината килия вече не спеше. Подскачат, потропват. Най-големите оптимисти тихо, през шпионката увещават извеждачите да се смилят и да ги заведат до клозета. Извеждачите обаче са неумолими. Защото знаят какво ги чака за излишна либералност. В ареста няма отходни кофи, защото той не е затвор, а военно учреждение. И го посещават висши началства. За да им е приятно на тези началства, отходни кофи не се използват. Теоретично е предвидено, че извеждачът (тъкмо оттам произлиза наименованието му) трябва от време на време да извежда арестантите един по един до клозета. Тази мярка обаче може напълно да подкопае цялото възпитателно въздействие на та кова важно мероприятие като изхождането. Тъкмо затова се пресичат опитите на либералните извеждачи (а те са пак курсанти, сменяни всяко денонощие) да се вслушват в молбите от общите килии. С килиите на следствените, подсъдимите и осъдените работата е друга.

Лежащите в тях ги извеждат при първа молба. С единичните килии нещата са по-зле. Но и оттам понякога извеждат нощем. Сигурно защото в тях държат психари, които са готови на всичко. А с общите, където има здрав колектив, положението е отчайващо. Тях изобщо не ги извеждат нощем, защото стражата знае, че колективът, страхувайки се от общата отговорност, на никого няма да позволи да се изходи в килията.

Напълно съм убеден, че песента

Извеждачо,

заведи ме до кенефа,

хайде, братче!

е родена не в затвор, а в арест. Не е важно в кой — киевски или ленинградски, читински или уланбаторски. Важното е, че тази песен е стара и популярна в цялата Червена армия.

В това време тежкото резе издрънчава, което може да означава или необяснима милост на конвоя, или негов гняв по повод на настойчивите молби. Всички, които преди миг подскачат из килията като котараци, безшумно рипват на наровете си и се спотайват, преструвайки се на заспали. В килията обаче просто напъхват дебелия писар, който почти през цялата нощ бе чистил клозетите след вечерното изхождане, и вратата пак се затръшва. Дебелият писар е направо измъчен, на зачервените му от недоспиване очи личат сълзи, тлъстите му бузи треперят. Той се покатерва с пъшкане на нара и щом докосва с мръсната си буза коравата дъска, мигновено заспива.

Килията в това време отново се разшавва. Аз заедно с всички започвам да танцувам от нетърпение.

— Щабна мърша — ядосва се висок мургав войник от химическите войски, — изпикал се е в кенефа и сега кърти.

На всички, които вече сме се събудили, им се спи дори повече, отколкото им се живее, защото само сънят може да запази остатъка от силите ти. Но един-единствен от нас спеше сега. Затова омразата към него кипва у всички ни едновременно. Високият химик съблича шинела си, мята го върху главата на мигновено заспалия човек и ние се втурваме към него. Аз скачам на нара и го ритам по корема, сякаш е футболна топка. Лишен от възможността да вика, той само скимти. Към вратата на килията ни бавно се приближават стъпките на извеждача, който е дочул някакъв шум. Равнодушното му око съзерцава сцената и стъпките се отдалечават пак така бавно. Извеждачът е свой човек, курсант, сигурно много пъти е лежал тук. Той ни разбира и по въпроса е напълно солидарен с нас. Сигурно му се ще да влезе в килията и да добави един-два тупаника, само че не е редно постовите да посягат. За такова нещо има наказания.

Сега сигурно е пет заранта. До ставане има още трийсетина минути. Най-тежкото време. Ох, няма да се устискам! Май всички килии вече са се събудили. Вероятно във всички килии сега пердашат онези, които са се оказали най-големи калпазани в тактиката или на работа, на вечерната проверка или отбоя.

Първата сутрин в ареста. Колко я чакахме! Така поетите чакат изгрева на слънцето. Само че нашето нетърпение е по-голямо от това на поетите.

Никога през живота си не съм тичал толкова бързо както при първото ми сутрешно изхождане в ареста. Покрай мен профучават стени, подове и стълбища, лица на извеждачи и пазачи. И в главата ми има само една мисъл: „Дано сколасам!“ Нищо не може да ме отвлече от тази мисъл, дори нечие съвсем познато лице и черните танкови пагони, които профучават насреща ми. И чак когато се прибирам в килията и си поемам дъх, се сещам. Този курсант е от новобранците, които ни смениха в КПП-то след нашето арестуване, а това може да значи само едно: Владимир Филипович Чиж, генерал-полковник и заместник-командващ окръга, на влизане в училището арестува нас, а след един час, на излизане от училището, е арестувал онези, които ни смениха.

Суров човек е генерал-полковникът. Жалко само, че освен от това, как му се отдават почести, не се интересува от нищо друго.

Измежду милиардите хора, населяващи нашата грешна земя, аз съм един от малцината озовали се в истинския комунизъм и, слава Богу, завърнали се оттам живи и здрави.

Това стана така.

В ареста по време на сутрешния развод ефрейтор Алексеев, забождайки мръсния си пръст в нашите омазнени гимнастьорки, обяви припряно: „Ти, ти, ти и ти — обект N8.“ Това значи танковият завод, да се товарят износени вериги: съсипваща работа и абсолютно неизпълними норми.

— Ти, ти, ти и ей тия десетимата — обект 27.

Това е гарата, разтоварване на композиции със снаряди май още по-лошо.

Конвоят веднага подбира поверените му арестанти и ги води да се качват на камиона.

— Ти, ти, ти и ей тия — обект 110.

Това вече е съвсем лошо. Нефтобазата. Чистене на огромни резервоари отвътре. Така се омирисваш на бензин, керосин и други гадости, че после не можеш нито да ядеш, нито да спиш и те цепи главата. Други дрехи не ти дават, а в ареста къпане няма. Но днес май ми се размина.

Ефрейторът се приближава. Къде ли ще ни изпрати днес

— Ти, ти и ей тия тримата — обект 12.

Къде ли е това?

Отведоха ни настрана, конвойният си записа нашите имена и ни даде обичайните 10 секунди за качване в колата, а ние като хрътки, леки и пъргави, се метнахме под чергилото на новичката газка. Докато конвойният се разписваше за нашите души, сръгах с лакът един кльощав курсант с артилерийски емблеми, явно най-опитния измежду нас, който, щом чу цифрата 12, доста се оклюма.

— Къде е това?

— В комунизма, при Чорбаджийката — бързо прошепна то и пак шепнешком тегли една солена псувня.

Като го чух, и аз изпсувах, всеки знае, че по-лошо от комунизма на тоя свят няма.

За комунизма бях чувал, за Чорбаджийката също, но просто не знаех, че това се нарича „Обект N12“.

Конвойният издрънча с автомата си, прескочи през капака и нашата газка, след като изкиха бензинов пушек и се пораздруса, пое по гладките предреволюционни павета право към светлото бъдеще.

Комунизмът се намира в северозападните покрайнини на най-древната славянска столица — майката на руските градове, хилядолетния град Киев.

Макар че заема солидно парче от украинската земя, за простосмъртния просто е невъзможно да го види, невъзможно е да види дори четириметровите му бетонни огради. Комунизмът е закътан в гъста борова гора и е отвсякъде заобиколен от военни обекти: бази, складове, хранилища. И само за да зърнеш оградите на комунизма, първо трябва да се промъкнеш във военна база, която се охранява от зорка стража с картечници и свирепи кучета.

След като отмина последните къщи по Брест-Литовското шосе, газката ни чевръсто се шмугна в алея между два зелени стобора със знак „Влизането забранено“ и около пет минути по-късно стигна до сива дъсчена небоядисана порта, която изобщо не приличаше на вход в сияйното утре. Портата се отвори пред нас и щом ни пусна, веднага се затръшна. Озовахме се в капан за мишки: от двете ни страни високи някъде към пет метра стени, отзад дъсчената, но явно яка порта, отпред — метална, още по-яка. Отнякъде изскочиха лейтенант и двама войници с автомати, преброиха ни на бърза ръка, надникнаха в каросерията, в мотора и под колата, провериха документите на шофьора и на конвойния и зелената стоманена стена пред нас потрепна и плавно се плъзна наляво, разкривайки панорамата на борова гора, прорязана от широк и гладък като самолетна писта път. Всичко друго бях готов да видя зад стоманената ограда, само не и гъста гора.

Междувременно газката ни хвърчеше по бетонираното шосе. Отдясно и отляво между боровете се мяркаха грамадните бетонни кутии на хранилища и складове, засипани отгоре с пръст и гъсто обрасли с бодливи храсталаци. След няколко минути заковахме пред невъобразимо висока бетонна ограда. Процедурата се повтори: първата порта, бетонната клопка, проверката на документите, втората порта и пак гладък път през гората, само че складове вече не се виждаха.

Най-сетне се спряхме пред раирана бариера, охранявана от двама часови. В двете посоки от бариерата през гората се отдалечаваше ограда от бодлив тел, покрай която едри сиви кучета опъваха синджирите. Какви ли не кучета съм виждал през живота си, но тези веднага ме смаяха с нещо. Чак по-късно осъзнах, че всяко друго вързано със синджир куче яростно тегли веригата и хърка до прегракване, докато тези свирепи твар бяха безгласни; Те не лаеха, а само съскаха, давейки се от слюнки и люта злоба. Явно такова трябва да е караулното куче — да лае само в случаите, предвидени от инструкцията.

След като преодоля последното препятствие, газката стигна огромно, високо 6–7 метра червено табло, на което със златисти букви, по половин метър всяка, беше изписано:

„ПАРТИЯТА ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВА -ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪВЕТСКИ ХОРА ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ КОМУНИЗМА!“

И малко по-долу в скоби: „Из Програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз, приета от XXII конгрес н КПСС“

Конвойният изрева: „Десет секунди! ЗАД КОЛАТА!!!“ ние изхвръкнахме като сиви врабченца от каросерията, за да се строим до задния капак на камиона. Десет секунди — криво ляво се ядва, нали сме само пет души; да скачаш от камиона е като да се катериш в него през заледения капак, пък и бяхме олекнали през последните дни.

Появи се и високомерен суратест ефрейтор с офицерски ботуши. Личеше си, че е от тукашните, от свитата. Ефрейторът кратко обясни нещо на конвойния, а той се развика: "Ръцете зад гърба! След ефрейтора, в колона по един! Ходом МАРШ! Ние нестройно затрополихме по павираната пътечка, очистена от снега, избиколихме една елова горичка и без всякаква команда всички едновременно се спряхме, смаяни от небивалата гледка.

Из горската поляна, заобиколена от млади елички, в живописно безредие бяха пръснати красиви постройки. Никога дотогава и никога след това, нито във филми, нито на изложби на чуждестранна архитектура, не съм срещал такова удивително съчетание на цветове, природна хубост и изящество на архитектурата.

Не съм писател и не намирам думи, с които да опиша очарованието на мястото, където веднъж ме отведе съдбата.

Не само ние, но и нашият конвоен съзерцаваше небивалото със зяпнала уста. Ефрейторът, явно свикнал с такава реакция на външните лица, подвикна на конвойния, за да го накара да дойде на себе си, оня сащисан оправи ремъка на автомата си, изпсува ни и ние отново затрополихме по павираната със сив гранит пътечка покрай замръзналите водопади и изкуствени езерца, покрай китайските мостчета, извили котешки гърбове над каналите, покрай мраморните беседки и покритите с цветно стъкло басейни.

Така полека-лека отминахме прелестното селище, за да се озовем отново в елова гора. На малка площадка, заобиколена отвсякъде от дървета, ефрейторът се спря и заповяда да разгребем снега, под който се оказа, че имало люк. Петимата повдигнахме чугунения му капак и го изтърколихме настрани.

От земните недра ни лъхна чудовищно зловоние. Ефрейторът си запуши носа и отскочи настрани в снега. Ние, естествено, не го последвахме, защото като нищо можехме да получим къс откос между плешките, ако бяхме проявили същата чевръстина. Само си запушихме носовете и отстъпихме заднешком от канализационната яма.

Ефрейторът пое от чистия горски въздух и ни нареди: „Помпата и таргите са там, а овощната градина — ееей там. До 18,00 ямата да се изпразни, дърветата да се наторят!“ И се оттегли.

Райското място, където бяхме попаднали, се наричаше „Вила за командния състав на Варшавския договор“. Вилата се поддържаше за в случай че командването на Варшавския договор ненадейно бъде обзето от желание да си отпочине в околностите на престолния град Киев. Само че ръководството на Варшавския договор предпочиташе да почива на черноморското крайбрежие на Кавказ. Затова вилата стоеше празна. Ако в Киев пристигнеше министърът на отбраната или началникът на Генералния щаб, те щяха да се настанят в друга вила с официалното наименование „Вила за ръководния състав на Министерството на отбраната“, или „Обект N23“. Тъй като министърът на отбраната и първите му заместници не идват в Киев всяко десетилетие, тази вила също беше празна. За пристигнали в Киев ръководители на партията и съветското правителство имаше безброй „обекти“, стопанисвани от киевските градски комитет и градски изпълком, други, по-солидни, стопанисвани от Киевския областен комитет и областен изпълком, и най-солидни, стопанисвани от ЦК на Украинската комунистическа партия или от Върховния съвет на Украйна. Така че имаше къде да бъдат настанени скъпите гости. Нито командващият Киевския военен окръг, нито заместникът му можеха да използват вила N12 — те имаха право на лични вили. А за да има вила N12 обитаем вид, в нея живееше постоянно жената на командващия, а във вила N23 — единствената дъщеря. Той пък (с проститутките) — в личната си вила. (Организацията, осигуряваща с проститутки ръководния състав, официално се нарича Ансамбъл за песни и танци на Киевския военен окръг. Такива организации са създадени във всички окръзи, флотове, групи войски, а също и към всички вишестоящи инстанции.)

Щатът, отпуснат на жената на армейски генерал Якубовски, който по онова време командваше Киевския военен ок ръг, беше просто огромен. Не се наемам да кажа от колко души общо се е състоял, защото не съм сигурен. Но съм сигурен че на помощ на многобройните готвачи, сервитьори, камериерки, градинари и други всеки ден от ареста докарват по 5 арестанти, а понякога и по 20, за най-черната работа като тая, която щяхме да вършим днес.

Сред арестантите вилата на Варшавския договор беше известна под вдъхващото антипатия име „Комунизмът“. Трудно ми е да кажа защо са я кръстили така, дали заради плаката до портала на вилата, или заради красотата на това място; или поради факта, че приказната красота и прелест, тайнствеността и обаянието тук толкова тясно се преплитаха с ежедневното унижаване на хора поради органичната близост на красотата и лайната.

А лайната бяха доста.

— Дълбока ли е ямата? — заинтересува се узбекът, военен строител.

— Ами до центъра на земята.

— Че не са ли могли да я свържат с градската канализация?

— Тая система са я измислили просто за безопасност. Току виж паднала вътре някоя поверителна хартийка, тогава накъде? Врагът не дреме. Врагът използва всички канали. Затуй тук са измислили такава затворена система, че да няма изтичане на информация!

— Нищо не разбирате, братлета — резюмира кльощавият артилерист, — такава система е измислена просто за да се запазва генералският екскремент, който тук е много калориен, не като нашия. Каквото яденето, такова и срането. Ако на някой Мичурин му дадат толкоз първокачествен екскремент, той ще прослави родината ни във вековете с високи реколти!

— Стига сте си чесали езиците! — прекъсна дискусията конвойният.

Хубаво е, когато те конвоира свой човек танкист. Съвсем другояче се живее. На него, естествено, му е ясно, че стига само някой да забележи толериране на арестантите от страна на конвойния, и току-виж след смяната той заел в ареста място заедно с онези, които току-що е охранявал. И все пак свое момче танкист е значително по-добре, отколкото пехота или авиация. Не е зле също, когато охраната се носи от опитни — трети или четвърти курс — момчета, които, макар и да не са свои хора, са лежали в ареста поне по веднъж и знаят как стоят нещата. Най-зле е обаче, когато те охраняват сополанковци, на всичко отгоре чужди. Новобранците винаги са шантави и свирепи. Те схващат инструкциите дословно. Тъкмо такъв беше ни се паднал днес.

Висок, суратест, по спретнатостта му си личи, че е новобранец, пък и всичко му е новичко: и шинелът, и калпакът, и ботушите. При старослужещ такова нещо не се среща. На него най-много едно ще му е ново: или шинелът, или ботушите, или коланът. Ново ли ти е всичко — значи сукалче си. А емблемите му — на свързочни войски. В Киев това може да означава Киевското висше инженерно радиотехническо училище -КВИРТУ. Или както всички им викат — квиртясали.

Да, ама квиртясалият май започва да се самонавива. Време е значи да се захващаме за работа.

И тъй, започнахме трудовия ден в комунизма. Един изпомпва лайната, останалите четирима мъкнат вонящата каша към генералската градина. На мен за другар ми се падна кльощавият курсант артилерист, най-опитният измежду нас. Работата обаче явно не му беше по силите. И докато мъкнехме натоварената тарга, той целият почервеняваше и пъшкаше — струваше ми се, че всеки миг ще се скапе. С нищо не можех да му помогна, аз също едвам удържах моите ръчки. По-малко не можехме да товарим: втората двойка веднага се развикваше, а конвойният се заканваше, че ще докладва на когото трябва.

Все едно обаче аз трябваше да подкрепя момъка — ако не с дело, то поне с дума. При натоварена тарга това беше абсолютно невъзможно, но на връщане — като нищо. Пък и се отдалечавахме на около триста метра от зловонния люк и от конвойния, така че беше възможно да си приказваме.

— Артилерийо, още колко дена арест ти остават? — започнах аз, като изтръскахме първата тарга под една клонеста ябълка.

— Край, вече съм си излежал всичко — неохотно отговори той, — стига днес да не ни лепнат ДД.

— Късметлия си ти, ех! — искрено му завидях аз. — Абе, бог на войната, а златните пагони още колко има да ги чакаш?

— Край вече.

— Как така край? — не го разбрах аз.

— Ами така, край. Заповедта от три дена е в Москва. Днес, ако я подпише министърът, ей ти ги златните пагони, утре ако я подпише, значи утре ще стана офицер.

Още веднъж искрено му завидях. На мен ми оставаше още цяла година. Цяла година в гвардейското танково училище. Една година е толкова много, че аз за разлика от мнозина мои приятели още не бях започнал да броя часовете и минутите до производството; в момента броях само дните.

— Щастлив човек си ти, артилеристе, от ареста право в банята и на абсолвентския бал. Върви им на някои хора!

— Ако не получим ДД — мрачно ме прекъсна той.

— В такива случаи се полага амнистия.

Той нищо не ми отговори, може би защото наближавахме суратестия конвоен.

Вторият курс за артилериста се оказа значително по-труден от първия. Той едва се дотътри до първите дървета и докато преобръщах таргата, с цялото си тяло се долепи до грапавия ствол.

Трябваше да подкрепя човека. Два коза вече бях изхабил; нито скорошното завършване на училището, нито скорошното освобождаване от ареста ни най-малко не го зарадваха. Оставаше ми само една надежда да повдигна душевното му състояние на нужното равнище. Реших да му подхвърля мисълта за светлото бъдеще, за комунизма!

— Ей, бог на войната.

— Какво искаш?

— Чувай, артилерийо, сега ни е тежко, ама някой ден и ние ще живеем в ей такива райски условия, в комунизма. Туй ще е живот! А?

— Как ще живеем? С тарги в ръцете ли?

— Не бе, за друго става дума — огорчих се аз от черногледството му. — Казвам, че ще дойде време — и ще живеем в ей такива райски градини, в ей такива прекрасни малки селища с басейни, а наоколо столетни борове, а още по-нататък ябълкови градини. Или още по-добре — вишневи. Усещаш ли поезията? Вишнева градина!!! А?

— Глупак си ти — уморено ми отговори той, — танкист, ама глупак.

— Защо да съм глупак? — възмутих се аз. — Чакай, първо ми кажи защо съм глупак.

— Ами кой според теб ще мъкне лайната при комунизма? А сега си затваряй устата, че наближаваме.

Този въпрос, толкова прост и зададен с толкова подигравателен тон, сякаш ме цапардоса по главата. Отначало той не ми се стори неразрешим, но това беше първият в живота ми въпрос за комунизма, на който не можах да измисля веднага какво да отговоря. Досега всичко ми беше абсолютно ясно: всеки работи както иска и колкото иска, според способностите си, а получава каквото и колкото иска, тоест според потребностите си. Беше ми абсолютно ясно, че ако някой, да речем, пожелае да бъде стоманолеяр — е, заповядай, труди се за благото на цялото общество и за свое благо, естествено, защото си равноправен член на това общество. Поискаш да станеш учител -заповядай, у нас всеки труд е на почит! Поискаш да станеш селскостопански работник — има ли нещо по-почетно от това да храниш хората с хляб? Поискаш да станеш дипломат — пътят ти е отворен! Но кой ще се завре в канализацията? Ще се намери ли някой, който ще каже: да, това е призванието ми, тук ми е мястото, за нищо повече не съм способен? На остров Утопия с това се занимавали арестантите, както ние сега. Но при комунизма няма да има нито престъпници, нито затвори, нито арест, нито арестанти, понеже няма защо да се извършват престъпления — всичко е безплатно. Вземай каквото си поискаш — това не е престъпление, а потребност и всички ще вземат според потребностите си — това е основният принцип на комунизма.

Обърнахме третата тарга и аз тържествуващо заявих:

— Всеки ще чисти подире си. А освен туй ще има машини! Той ме изгледа съжалително:

— Чел ли си Маркс?

— Чел съм го — наперено му отговорих аз.

— Спомняш ли си примера с карфиците: ако ги прави един човек, ще произвежда по три парчета на ден, а ако се разпредели работата между трима, единият реже тела, другият ги подостря, третият им слага топчетата, вече ще излизат триста карфици на ден, по сто на човек. Това се нарича разделение на труда. Колкото по-висока е степента на разделение на труда в едно общество, толкова по-висока е производителността му.

Всяка работа трябва да се върши от майстор, от виртуоз, а не от любител, от дилетант, А сега си представи макар и град Киев и как неговите милион и половина обитатели всеки за себе си прокарва канализация и през свободното си от обществена дейност време я чисти и поддържа в добро състояние. А сега за машините. Маркс е пророкувал победата на комунизма в края на XIX век, но тогава такива машини не е имало. Значи и комунизмът по онова време е бил невъзможен, така ли излиза? Сега също няма такива машини и комунизмът е пак невъзможен, така ли е или не? А докато няма такива машини, някой все ще трябва да се ровичка в чуждите лайна, нали? Да, ама да прощаваш, това не е комунизъм. Дори някой ден да направят такива машини, кой ще ги настройва и ремонтира, кой наистина ще изпитва потребност цял живот да се занимава само с това? А ти подкрепяш ли Марксовата теория за разделението на труда, или не си марксист?

— Марксист съм — измънках аз.

— Наближаваме, затуй ще ти дам няколко допълнителни въпроса за самостоятелен размисъл. При комунизма кой ще заравя труповете? Самообслужване ли ще има, или любители ще се занимават с това през свободното си време? И изобщо в обществото има твърде много мръсна работа, не всички могат да станат дипломати и генерали. Кой ще разфасова закланите свине? Ти някой път влизал ли си в рибопреработвателен цех? Рибата се изсипва, трябва бързо да се изкорми и нищо не можеш да механизираш, ха сега де? А кой ще мете улиците и ще извозва боклуците? Още отсега извозването на боклуците изисква квалификация, и то не малка, с дилетанти не можеш да се оправиш. А сервитьори ще има ли при комунизма? Сега това е доходоносна професия, а когато премахнат парите, тогава какво ще стане? И последно: онзи, който сега понятие си няма за почистването на говната, другарят Якубовски например, заинтересован ли е някога да настъпи ден, когато той ще трябва сам да изхвърля собствените си лайна? Хайде, размишлявай и си затваряй устата, наближаваме...

— Много дърдорите, работете!

— Чувай, артилерийо, според теб май никога няма да има комунизъм.

— Няма да има, разбира се!

— Откъде накъде? Недоклан белогвардеец си ти! Антисъветчик! — аз ядосано тръшнах тежката тарга на земята и вонящата златиста течност се разтече по ослепителния бял сняг и по гранитната пътечка.

— Какви ги вършиш, бе?! — плю ядосано артилеристът. -Сега като нищо ще ни друснат по пет денонощия.

— Май никой не видя. Сега ще го засипем със сняг. Чевръсто се заехме да затрупваме със сняг мръсното петно, но конвойният ни вече беше се завтекъл към нас.

— Какви ги вършите бе, мързеливци! Дай ви само да дърдорите! А аз да отговарям за вас! Да знаете, че лошо ви се пише!

— Стига си врякал, сега ще го затрупаме със сняг, няма да се вижда, тежка е проклетата тарга, изплъзна ми се от ръцете. А и за градината ще е добре. След една седмица снегът ще се стопи, всичко ще измие.

Суратестият първокурсник обаче не мирясваше:

— По-добре да не дърдорехте, а да си гледахте работата Но ще си изпатите вие!

Тогава артилеристът смени тона:

— Ти, льохман с льохман, послужи колкото нас, че тогава ни врякай! А ако ни наковладиш, и теб ще те тикнат в ареста, та друг път да си отваряш очите!

Аз го подкрепих:

— Още си малък и глупав и не си срещал големи затруднения в живота. А човекът вече е представен за звание, след два-три дена ще стане офицер. А ти още си сополанко...

— Аз ли съм сополанко? Добре тогаз...

Той насочи автомата си към нас и се развика:

— Я започвайте да работите! Бързо! Ще ви науча аз!

Артилеристът равнодушно погледна към него и ми каза спокойно: „Да тръгваме... Хайде да не се разправяме с тоя овен... Ще го тикнат в ареста днес... Можеш да разчиташ на моя опит...“ Запътихме се, без да бързаме, към канализационния люк.

— Ще ни наковлади! — уверено каза артилеристът.

— Няма — казах аз. — Само ще се порепчи, до довечера ще му мине.

— Ще видиш.

— Не тъгувай, приятел, и не охкай. Хващай живота като кон за юздата! Абе, недоклан белогвардеецо, защо според теб никога няма да има комунизъм?

— Ами няма да има, само недей хвърля таргата... Няма да, има, защото въпросният комунизъм не е нужен на нашата партия и на нейния ленински Централен комитет.

-Лъжеш, мизернико!!!

— Дишай дълбоко, психопат с психопатите. Успокой се, не викай. Докато вървим нататък, с теб не може да се говори. Потрай, сега ще се разтоварим и ще ти преподам.

Изсипахме таргата.

— Представи си, че комунизмът ще настъпи утре заран.

— А, това е невъзможно — прекъснах го аз. — Първо трябва да се построи материално-техническата база.

— А ти си представи, че 1980 година е настъпила и партията, както обеща, е създала въпросната база. Кажи ми сега какво собствено ще има един обикновен наш стандартен секретар на районен комитет от въпросния комунизъм. А? Хайвер до насита? Той и сега го има колкото си ще. Кола? Има две служебни „Волги“ и една частна за всеки случай. Медицинско обслужване? Всичките му лекарства са само вносни. Плюскане? Мацки? Вила? Всичко това той го има. Така че нищо ново той, драгият ни секретар на най-мижав районен комитет, няма да получи от комунизма. А какво ще загуби? Всичко ще загуби! Сега той си пече тумбака на черноморското крайбрежие в най-луксозните курорти, а при комунизма всички ще са равни като в баня, и местата на тоя плаж няма да им стигнат. Или, да речем, изобилието на продукти, вземай в магазина каквото искаш и колкото искаш, хем без опашка, ама пак е главоболно -трябва да идеш и да си вземеш. А за какво му е това, когато неговите мекерета днес му носят всичко на крака; за какво му е такова утре, щом днес му е по-добре? Всичко ще загуби той при комунизма: и вилата, и персоналните лекари, и мекеретата, и гавазина си.

Така че дори на равнище районен комитет те не са заинтересовани комунизмът да настъпи утре, а и вдругиден не им се ще. А на такива като Якубовски и Гречко той още по-малко е нужен. Видя ли как рипнаха срещу Китай, че в Китай имало уравниловка и всички ходели с еднакви гащи? А ние как ще живеем при комунизма? Ще има ли мода, или няма да има? Ако няма мода, всички ли ще ходим със затворнически ватенки? Партията казва: не. А как тогава ще осигурим за всички модни дрехи, щом са безплатни и всеки взема колкото си иска? Откъде ще набавим сребърни лисици за всички женоря? Жената на Якубовски, да речем, всеки ден си сменя хермелиновите манта. А ако утре изведнъж настане комунизъм, можеш ли да докажеш на доячката Маруся, че нейните кълки не струват в сравнение с кълките на тая стара глупачка и че положението й в обществото не е толкова почетно? Маруся е младо женче, на нея също й се иска да има хермелин, да има злато и брилянти. А мислиш ли, че скублата на Якубовски сама ще даде кожените си палта и брилянтите без бой? Тъкмо затуй те не искат комунизмът да настъпи още утре — и толкоз. Затуй е измислен историческият период. Ленин чел ли си го? Кога той ни е обещавал комунизма — след 10–15 години. Така ли е? А Сталин? Също след 10–15, понякога след двайсет. А Никита Сергеевич? След 20. И цялата партия се кле на народа, че този път няма да го излъже. Да не мислиш, че като дойде тая 1980 година, ще има комунизъм? Кур ще има. А мислиш ли, че някой ще потърси сметка на партията за лъжата? Никой няма да й потърси сметка.

А замислял ли си се, драги танкисте, защо всички управници измислят именно 15–20 години? За да може хем той да успее да си поживее охолно, хем народът да не загуби надежда. А освен туй — за да успеят всички тия обещания да се забравят. Сеща ли се сега някой какво е обещавал навремето Ленин? И 1980 година като дойде — абсолютно никой няма да си спомни, че времето е дошло. Че някой трябва да отговаря! За такива неща партията заслужава да я съдят.

— А ти комунист ли си?

— Не комунист, а член на партията. Достатъчно голям си, за да разбереш разликата!

Той млъкна и не си казахме дума чак до вечерта.

Надвечер все пак стигнахме до дъното, изгребахме всичко. Към самия край на работата на пътечката се появи кльощава сбръчкана жена с разкошно кожено палто. Съпровождаше я ефрейторът. Този път изражението му беше не високомерно, а угодническо.

— Внимавай — предупреди ме артилеристът, — ако Чорбаджийката те одруса с няколко денонощия — трай си. Жена е все пак, ще вземе да те даде на военния прокурор.

Ефрейторът хвърли бърз поглед на ямата и градината и Докладва с мазен глас:

— Всичко свършиха, цял ден съм ги контролирал.

Тя се усмихна едва-едва. Отиде до ямата, надникна надолу...

— Добре работиха, аз цял ден... — мазнеше й се ефрейторът.

— Само че изпоцапаха цялата пътечка и я затрупаха със сняг вметна нашият конвоен.

Ефрейторът скришом изгледа кръвнишки конвойния.

— Коя пътечка? — с благ глас полюбопитства кльощавата особа.

— Ами елате, елате, всичко ще ви покажа! — и той тръгна по пътечката с широка крачка. Особата заситни след него.

Мръкваше се. Беше взело да се застудява и конвойният с мъка къртеше с ботуша си буците втвърден сняг.

— Ей тук и със сняг го посипаха, мислеха, че няма да забележа. А аз всичко виждам.

— Кои? — изведнъж викна пискливо бабата.

— Ей тия двамата, приятелчетата... Спотайват се. Мислят, че няма да ги забележим... А ние всичко виждаме...

— По пет денонощия арест на всеки — изсъска бабата. — А вие, Фьодор... А вие, Фьодор... — от лицето й лъхаше злоба. Без да довърши, тя се загърна с коженото си палто и бързо тръгна към прекрасното селище.

Лицето на ефрейтора се изкриви, той се обърна към нашия конвоен, който май не беше разбрал, че неволно е погодил номер на всемогъщия Фьодор.

— Отвеждай сбирщината си! Тъпкано ще ти го върна, гад! Конвойният смаяно се вторачи в ефрейтора: ама аз уж за добро!

— Тръгвай, тръгвай, през носа ще ти излезе!

Затрополихме нестройно с налчетата си покрай дивното селище, което с настъпването на здрача беше станало още по-прелестно.

Някакви деца се плацикаха в басейна, оградени от студа със зеленикава прозрачна стена. Наблюдаваше ги висока жена със строга синя рокля и бяла престилка.

Чакаше ни да се върнем от комунизма заместник-началникът на киевския гарнизонен арест младши лейтенант Киричек, очевидно предупреден за получените ДД.

— Така значи, по пет денонощия на всеки... Тъй и ще го запишем. Пет... денонощия... арест... От командващия окръга... за... на... ру...шава... не... на военната дисциплина. Тю, да му се не види — сепна се той. — Той, командващият, излетя за Москва за конгреса на партията. Как можах?! — Повъртя тетрадката, после изведнъж се досети и с пухтене дописа пред думата „командващ“ едно „зам“. — Е, вече всичко е наред. На теб, Суворов, първите ти пет денонощия са от зам.-командващия и вторите пет са пак от зам.-командващия. А третите от кого ли ще бъдат? — весело се закиска той на собствената си шега.

— Извеждач!

— Аз, другарю младши лейтенант!

— Тия двама юнаци да ги запреш в 26-а. Нека поседят час-два, та занапред да знаят, че ДД не е просто излежаване на нов срок, а е нещо по-сериозно!

26-а килия на киевския арест се именува „Революционна“, защото от нея някога, още преди революцията, забягнал прочутият криминален престъпник Григорий Котовски, който в тази килия чакал да го съдят за изнасилване. По-късно, през 18-а година, Котовски с бандата си ср присъединил към болшевиките и за неоценими услуги от криминален характер по лично указание на Ленин бил преименуван от разбойник в революционер. От него именно започнали несполучливите Ленинови опити за опитомяване на руския престъпен свят.

Опитът на прочутия революционер бил изучен всестранно и след революцията от килията вече никой не можал да избяга. В килията няма нито нарове, нито пейки — само един плювалник в ъгъла. И са го сложили не току-тъй. Той е пълен догоре с хлорна вар! Уж за дезинфекция. Прозорецът, през който се измъкнал героят на революцията, отдавна е зазидан, а килията е толкова малка и хлорната вар е толкова много, че ти се струва невъзможно да изкараш там и пет минути. От очите ти рукват сълзи, дъхът ти секва, устата ти се препълва със слюнка, усещаш непоносими бодежи в гърдите.

Щом ни тикнаха в килията, опитният артилерист, давейки се от кашлица, ме избута по-далечко от вратата. А аз бях се наканил да думкам по нея с ботуша. Доверих се на неговия опит и се отказах от намерението си. Много по-късно научих, че артилеристът е излязъл прав и в този случай: точно срещу 26-а килия се намираше 25-а килия специално за такива, на които не им се седи в 26-а. След 25-а всички се успокоявали и се завръщали в 26-а кротки и търпеливи.

Междувременно при нас натикаха трети квартирант. Пет пари не давах кой е той и не се стараех да го огледам през сълзите си, но опитният артилерист май очакваше появата му. Той ме смушка (абсолютно невъзможно беше да се говори) и ми посочи третия. След като си разтърках очите с юмрук, видях отпреде си нашия конвоен.

Обикновено арестът никога не се почва от 21-ва, 25-а или 26-а килия. Само който получи допълнителна дажба — ДД, минава през една от тях или през две.

Нашият квиртясал новак започна епопеята си от 26-а ки лия: дали всемогъщият ефрейтор беше подшушнал нещо на младши адютанта или на офицера за поръчения на командващия, дали нашият конвоен се е изежил, когато, след като сдал автомата и патроните, научил, че взводът му се завръща в родните стени, а той по неизвестни причини остава за 10 денонощия в ареста. А може би младши лейтенантът за майтап е решил да го вкара при нас, защото предварително е знаел реакцията ни.

Щом се озова в белезникавата мъгла на хлорните изпарения, новият арестант се задави от първия пристъп на кашлица. Очите му се наляха със сълзи. Той безпомощно протягаше напред ръце, опитвайки се да напипа стена.

Ние не бяхме благородни рицари и нямахме ни най-малко желание да му прощаваме. Може да се каже, че да биеш безпомощен, временно ослепял човек не е хубаво, и то в момен когато той не очаква нападение. Може това наистина да не е хубаво за онези, които не са лежали там. Ние обаче преценихме появата на конвойния като подарък на съдбата. Пък и можехме да го бием само докато той беше беззащитен. Във всяка друга обстановка той щеше да ни размята като котараци, твърде суратест беше. Пиша както си беше, в мен нямаше за пет пари благородство и не се каня да си приписвам възвишени душевни пориви. Който е бил там, ще ме разбере, а който не е бил, не може да ми става съдник.

Артилеристът ми посочи с ръка и когато високият електроник се изправи между два пристъпа на кашлицата, аз със замах го изритах с ботуша между краката. Той изви с нечовешки глас и се прегъна. Приклякайки, в този момент артилеристът с все сила го фрасна с ботуша си право по лявото колянно капаче. И когато оня се загърчи на пода, издебна момента на издишване и го изрита два пъти в корема.

От резките движения всички се нагълтахме с хлор. Аз повърнах. Артилеристът се давеше. Конвойният лежеше проснат на пода. Изобщо не се интересувахме от него.

Аз пак се изповръщах и съвсем отчетливо почувствах, че може би няма да ме бъде още дълго на тоя свят. Нищо не ми се искаше, дори чист въздух. Стените на килията трепнаха и се завъртяха наоколо ми. Отдалеч доплава щракането на отключвана брава, но вече ми беше абсолютно все едно.

Свестили са ме вероятно много бързо. Покрай мен повлякоха по коридора конвойния, още не беше се съвзел. И изведнъж непоносимо ми дожаля, че когато се свести на нара, той изобщо няма да проумее какво му се е случило в 26-а. Незабавно реших да коригирам ситуацията и да го допребия, докато не е късно. Изметнах цялото си тяло, опитвайки се да скоча от циментения под, но от това се получи само жалък опит да си помръдна главата.

— Дойде на себе си — каза някой точно над главата ми. -Нека подиша още малко.

Артилеристът вече беше на крака, той повръщаше. Някой досами нас каза:

— Заповед на министъра на отбраната, той вече е офицер.

— Заповедта на министъра се получи днес, а е подписана още вчера — възрази му друг глас. — Значи амнистията се разпростира само върху срока, който е излежавал вчера, А днес, вече след като е станал офицер, той е получил нов срок от заместник-командващия окръга. И амнистията на министъра не е валидна за новия срок.

— Тю, да му се не види. Ами ако запитаме по случая заместник-командващия? Случаят все пак е необикновен.

— А бе заместникът през живота си не е виждал тоя ваш новоизлюпен лейтенант. Съпругата на самия командващ се е разпоредила. А той замина за конгреса на партията. При нея ли ще идете да я молите?

— Няма как! — съгласи се вторият глас.

— А да го пуснем поради амнистията на министъра не можем: ако тя утре довтаса на проверка, на всички ни ще откъсне главите!

— Така си е.

Станало така, че докато нашият артилерист чистеше канализацията, министърът на отбраната подписал заповедта, в съответствие с която той и още двеста щастливци от курсанти се превърнали в лейтенанти. Заповедта на министъра в този случай представлява опрощаване на всички грехове. Но докато заповедта пътувала от Москва, нашият артилерист успял да получи нов срок уж от заместник-командващия Киевски военен окръг. И никой нищо не можеше да направи. Но той вече е офицер и мястото му е в офицерското отделение, изолирано от общото с висока ограда. Прегърнахме се като братя, като много близки хора, които се разделят навеки. Той ми се усмихна тъжно и както си беше оплескан с изпражнения на съпругата на бъдещия главнокомандващ Обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор, маршал на Съветския съюз И. И. Якубовски, вече без конвой тръгна към желязната порта на офицерското отделение.

Същия ден в столицата на нашата родина, града герой Москва, под грохота на овациите на хилядите делегати и на многобройните ни братя, пристигнали от всички краища на земята, в Кремълския дворец започна работата си XXIII конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, конгрес редовен и исторически.

От този ден нататък партията повече нищо не е обещавала тържествено на сегашното поколение съветски хора.

РИСКЪТ

Киевският гарнизонен арест

На пръв поглед политзанятията в ареста са най-хубавото време. Седиш си два часа на столчето, сумтиш си и нищо не правиш. По-добро отпущане, по-добра почивка човек не може да измисли. Но така е само на пръв поглед. Такива мисли мога да споходят само човек, който не е лежал в арест, който не е предупреден овреме как трябва да се държи на въпросните занятия. Цялата тази привидна простота създава на неопитния арестант куп неприятности. Когато попадне за пръв път на политзанятие, арестантът безкрайно се радва на това, но достатъчно е да се разсееш само за миг, достатъчно е само за секунда да забравиш къде, за какво и защо се намираш, — и бедата те връхлита.

Съсипан от безсъницата, от свирепия студ, влагата, глада, от постоянните унижения и оскърбления, а най-важното — от очакването на нещо по-страшно, организмът, щом се успокои и постопли, мигновено се размеква.

И щом отпуснеш малко стоманената пружина, която навиваш в себе си още от първия миг в ареста, тя с чудовищна сила се изскубва от ръцете ти и се развива с пищене. И ти вече нямаш власт над себе си...

Ето че до мен едно войниче се унася, веднага си личи — не е лежало в арест досега, размътват се ясните му очи, клепачите му се слепват, заспива... ей сега ще забие клетата си главица в омърляния превит гръб на едно кльощаво матросче. А матросчето явно е пристигнало в Киев да си изкара отпуска, само че патрулите са го забърсали на гарата. И ти е жал и за войничето, и за матросчето, и за себе си ти е жал... а краката ти започват да се стоплят... усещаш се като подпийнал... зазвъняват звънчета, става ти едно хубавичко... главата ти се отпуща на гърдите... а вратът ти е като от памук, тази тежест той няма да издържи... ще се прекърши, трябва да си освободиш врата...

Ти, братче, си загазил и вместо топлия нар те чака смрадливият кенеф, и кухнята те чака, а там е още по-кофти, и след като си излежиш наказанието, ще получиш още три денонощия ДД, за да мечтаеш не за филийка черен хляб, не за сухи партенки, а за политиката на нашата родна партия, която разкрива пред всички ни нови хоризонти. Такива ми ти работи.

Аз не влизах за пръв път в ареста. Вярно, бях лежал не в киевския, а в харковския. Впрочем отведнъж човек не може да каже къде е за предпочитане. В Харков „комунизмът“, естествено, не е същият, по-скромен е. Само че танковият завод за разлика от киевския е значително по-голям и всеки ден там забърсват половината арест, да ти се доплаче. А тия номера за политзанятията отдавна ги бях усвоил. Няма начин да се дам.

За спане и през ум не ми минаваше — толкова ми се ядеше, но и за ядене не си мислех — прекалено ме заболяваше стомахът от такива мисли. Едно ме тревожеше от самото начало на политзанятията: дали няма начин да си сменя партенките. Моите от шест дена са мокри и колкото да ги пренавиваш — все същото. А навън ту замръзне, ту пак всичко се топи... Студено ми е на краката, мокро... Да можех да си сменя партенките... Стоп! Опасна мисъл! Не бива да си мислиш за сухи партенки! Тази мисъл е провокация!!! Трябва да я отпъждаш. Току-виж си загазил. Започва да ти се струва, че те са съвсем сухи... нали нощес ги сложих на радиатора (макар че в ареста няма радиатори)... през нощта те са изсъхнали, толкова са изсъхнали, че не се огъват... Сега ще ми се стоплят краченцата... СТОЙ!!! Не съм спал!!! Двамата яки ефрейтори разблъскват столчетата и отбутват арестантите право към мен. Мамичката му! Не съм спал, бе!!! Братлета! И аз съм човек! Съветски! Същият като вас! Братлета, ама не съм спал!... Ефрейторът злобно ме отмята настрана и, разблъсквайки заспалите зад мен, продължава по-нататък. Неволно бързо извръщам глава назад подире му и щом усещам колко опасно е това, се обръщам напред. Но само този миг ми е достатъчен, за да видя до едно лицата на всички заспали зад гърба ми. Всичките, всички без изключе ние са лица на смазани от страха хора. Животински ужас и молба се четат в петдесетина чифта очи. Една и съща мисъл е изписана на всички лица: „Само не мен!“ Сигурно такова е било и моето лице преди един миг, когато си мислех, че ефрейторите идват към мен. Божичко, колко лесно е да наплашат всички ни! Колко жалък е наплашеният човек! На каква ли мерзост не е способен той, за да опази кожата си!

А ефрейторите междувременно грабват за ръчичките един нагласил се в самия ъгъл курсант летец. Бъдещият въздушен ас е досущ като тежка дървена кукла с въженца вместо стави Той дори не спи, той е изключил, него изобщо го няма на този свят. Ефрейторите мъкнат защитника на отечеството по пътеката, а главата му се кандилка като висулка. Не е редно това, въздушен ас си, бива ли да губиш контрол над себе си?! Не редно, соколче. Отпуснал си се, а сега ще те тикнат в 26-а революционна стая с хлора, на бърза ръка ще се свестиш, а после 25-а, а чак подир туй ще ти друснат пет денонощия, това е по-лесно, отколкото да си препикаеш двата пръста.

Дявол да го вземе! Докога младши лейтенантът ще дърдори за родната партия? Нямаш часовник, нищо нямаш. Струва ти се, че от пет часа седиш, а той все не може да свърши. Ако имаше чалъм да си сменя партенките, можеше да поседя, а тъй — не се издържа. Няма да изтрая. Главата ми натежава, все едно че в нея са вкарали две тежки чугунени гири. Ама на краката ми им е студено. Да имаше партенки... Или ако ефрейторите по-често изкарваха от салона одряманите... Все пак разнообразяваш се, току-виж си издържал до края. Или да те изкарат на студа сега, в нефтобазата или в танковия завод... Само да имаше партенки...

— Въпроси... НЯМА ЛИ??!

Мощният отговор „Съвсем не!“ изхвърча от стотина гърла. Това е спасението, това е краят на политзанятията! Свършиха се... И то без ДД... за мен.

Сега ще последва командата „Строй се за развод след... минута и половина!“ Това значи, че трябва да драсна с цялата сила на волята и душата си, с цялото си желание да живея право към изхода, право към вратата, задръстена от смърдящите тела на мръсните като мен арестанти и, разблъсквайки ги, да изскоча в коридора. Важното е да не се спънеш — ще те прегазят, на всички им се живее. Прескачайки през седем стъпала, трябва да долетиш до горния етаж и да грабнеш шинела и калпака си. В случая важно е бързо да намериш своя шинел, защото, ако после на някой смотаняк му се падне твоят маломерен и той не е в състояние да се натъпче в него, бързо ще те открият и ще ти друснат допълнителни пет дена за кражба, а дългия смотаняк ще го тикнат в твоята килия заради туткавостта му, та да се разберете помежду си кой е прав, кой е виновен и на кого юмруците му са по-тежки. След като грабнеш шинела и калпака си, тичай надолу, порейки с гърди насрещния поток от арестанти, хукнали нагоре към шинелите си. А пред изходната врата вече е станало задръстване и ефрейторите дебнат последния... Скачай в тълпата. Като ледоразбивач троши, дроби... А оная минута и половина е вече на привършване и ти още не си в строя, още не си се препасал, и червената звездичка още не е над носа ти, и калпакът ти не е на два пръста от веждите... Не е хубаво това...

И тъй, сега ще последва командата: „Строяване за развод след...“ Всички са замръзнали в нечовешко напрежение, готови да се втурнат и, събаряйки другите, да изпълнят заповедта... Но младши лейтенантът нарочно се бави... подлагайки на изпитание стремежа ни след минута и половина да сме в строя... А всички ли са осъзнали важността на момента?... Всички ли са се стегнали?... Всички ли са се напрегнали и са готови да захапят съседа си?... Но погледът на младши лейтенанта се забива някъде в ъгъла и никой не смее да извърне глава и да погледне онова, което в момента е можело да привлече вниманието на заместник-началника на киевския гарнизонен арест. А го е заинтересувала една ръка, мръсна, две седмици чистила кенефите и нито веднъж неизмивана след това.

В момента, когато младши лейтенантът задава традиционния въпрос „Въпроси няма ли?“, на който е редно да изкрещиш колкото ти глас държи „Съвсем не!!!“, тази ръка се е вдигнала в далечния ъгъл. В ареста никой никога не е задавал въпроси: всичко е ясно от първия момент. И не щеш ли... Желае въпрос да зададе!

Младши лейтенантът знае отговорите абсолютно на всички въпроси, които би могъл да зададе животът, освен това е толкова велик и могъщ, че е в състояние да съкруши всеки който би се опитал да наруши по такъв дързък начин спокойствието му. Нали дори след доклада на някой си първи секретар на областен комитет никой не се осмелява да задава никакви въпроси. А тук става дума не за някой си първи секретар, чиято власт, макар и много малко, но е ограничена, тук някакво низше същество се е опитало да обезпокои самия заместник-началник на киевския гарнизонен арест!!!

Подобно явление явно много интересува младши лейтенанта, който вижда, че арестантът не е за първи ден в ареста и че би трябвало достатъчно да му е ясен рискът, на който излага и себе си, и всички намиращи се заедно с него в дранголника.

Младши лейтенантът е психолог и безпогрешно определя защо полуживият, с хлътнали очи курсант електроник поема този риск: явно му остават за излежаване ден-два, но ако го изпратят в танковия завод, той няма да изпълни нормата и ще получи още пет денонощия, които могат да го превърнат за цял живот в смазан, унижен, наплашен полуидиот. Напълно възможно е службата и кариерата му след такъв необратим процес да станат по-успешни, но курсантът не желае това и е готов да рискува, за да не го допусне. Той явно е решил да зададе въпрос, за да се подмаже на младши лейтенанта и по този начин да си спечели своевременното освобождение. Но не е чак толкова лесно да се подмажеш на Всемогъщия!!! И ако подмазването бъде преценено като грубо... Подмазването във форма на въпрос трябва да съдържа нещо оригинално на ръба на допустимото...

И всеки от нас много добре разбира това.

— Какво обичате? — подчертавайки уважението си към проявената храброст, учтиво пита младши лейтенантът.

— Курсант Антонов, арестуван за 15 денонощия, излежал 13 денонощия от наказанието — отчетливо се представя той. Другарю младши лейтенант, имам въпрос!

В салона настъпва страховита тишина. Всички очакваме тъкмо това, но необикновената дързост на замисъла ни смайва И една муха, постоплила се зад печката, прелита с потискаш рев като стратегически бомбардировач под тавана. Всички се свиваме и прибираме глави между раменете си, сякаш се стараем да омекотим удара на гнева, който може да се стовари върху всяка чутура.

— Задайте въпроса си... — и след като помисля малко, младши лейтенантът добавя: — Моля.

— Другарю младши лейтенант, кажете ми, ако обичате, ще има ли арест при комунизма?

Раменете ми се свиват, а главата ми се навежда още по-ниско, както и на всички останали. Впрочем не само аз очаквам, че ще ме цапардосат по тила. Единствен задалият въпроса стои гордо, с навирена глава, разперил хлътналите си гърди и вперил умните си сиви очи право в очите на Всемогъщия.

Той се замисля за миг, след това дебелите му бърни се разтеглят в почти детска усмивка. Въпросът явно му допадна. Закачливи пламъчета светват в очите му и той с пълна убеденост и вяра изрича:

— Арест ще има винаги! — и се засмива радостно. Всемогъщият оглежда още веднъж внимателно електроника и от сърце го похвалва:

— Юнак! А сега... А сега отивай бегом в кенефа и до довечера да светне като оная работа на котарака! Стоте глави изохкват завистливо.

— Слушам! — радостно ревва курсантът. За какво по-хубаво би могъл да мечтае той?! Вярно, след сутрешното свръхскоростно изхождане кенефът е доста изпоцапан, но за два-три часа можеш така да го изближеш, че да ти стане драго! А после, а после цял ден само демонстрирай, че уж подобряваш вече направеното. Това не са ти бездънните смрадливи ями на комунизма! Кенефът е екстра! Нощем не е много приятно да го чистиш, защото е за сметка на съня ти, а денем, на топличко, на уютничко...

— Строяване за развод след минута и половина! С цялото си тяло се устремявам напред, разблъсквайки с лакти също толкова настойчивите си другари.

Това беше чудесен ден. Този ден и на мен ми провървя: с малка група арестанти се озовах в окръжната военна болница да мъкна вързопи с мръсно бельо. А конвойният ни се случи артилерист от четвърти курс, явно влизал доста пъти в ареста.

И когато късно вечерта той ни даде десет минути почивка и насядахме на заледените дърва, долепили гърбове до топлата стена на огнярната, една милозлива сестричка от кожно-венерическото отделение ни донесе цяла щайга огризки от чудесен бял хляб. Дъвчехме го с наслада и нямахме сили да споделяме впечатленията си от този незабравим ден. Но всеки, сигурен съм в това, си мислеше за храбрия курсант, за риска, на който той се е обричал, за точността на психологическата му пресметливост, за това колко безгранични са възможностите на човешкия разум.

ВИНАГИ ГОТОВИ!

Последните дни преди завършване на обучението

в Харковското гвардейско танково

командно училище

Ботушите ни сияят така, че смело можем да ги използваме за огледала, докато се бръснем, а в ръбовете на панталоните ни муха да се блъсне, на две ще се разцепи. Всички застъпваме в градски патрул и външния ни вид проверява лично полковник Еремеев, военният комендант на град Харков. А той не си поплюва! За най-малкото нарушение в униформата — 10 денонощия арест. Това е отдавна известна на всички норма. Сега полковникът привършва инструктажа:

— И в заключение нормите: гарата –150 нарушители, градският парк — 120; аерогарата — 80; на останалите по 60.

Полковникът не казва най-важното, но и не е нужно да го прави — всички знаят, че за неизпълнение на нормата провинилите се не ги сменят в 24,00, както е редно, а ги изпращат на „голяма обиколка“, през цялата нощ, и ако до заранта патрулът не залови още 30 нарушители, влиза в ареста, като вчерашния патрул го слагат в килии, в които лежат жертви тъкмо на този патрул.

— Нормите са научнообосновани и проверени в дългогодишната практика. Е, целите ни са ясни, задачите са определени, на работа, другари!

Патрулът ни се състои от трима души: капитан Задиров и ние, двамата курсанти випускници. Службата ни е 480 минути. Смяната става в 24,00. Планът е 60 нарушители. Това значи едно арестуване на всеки 8 минути. С други думи, всеки военен, когото срещнем, трябва да бъде спрян и обявен за нарушител. Ако за осем часа срещнем само 59 войници, матроси, сержанти, старшини или офицери, „голямата обиколка“ не ни мърда, но нощес къде ще сколасаш да хванеш още 30 души?

Успехът на службата в патрул до голяма степен зависи от характера на началника на патрула. Ако той е умерено свиреп и съобразителен, планът може да се изпълни.

— Другарю сержант, нарушавате формата на облеклото!

— Съвсем не, другарю капитан — по сержанта всичко блести, явно е, че няма за какво да се заяде човек.

— Първо, влизате в пререкания с началника на патрула, а, второ, най-горното копче на мундира ви не гледа към съветската власт. Документите ви!!!

Вярно, излъсканото копче със сърп и чук в петолъчката е пришито малко накриво, а може би копчето не е пришито стегнато, увиснало е и затова чукчето е обърнато не нагоре, както би трябвало да бъде, а малко настрана. С този номер можеш да накиснеш всекиго, включително и министъра на отбраната, толкова ти гледа някой дали всичките му копчета постоянно са обърнати с чукчетата нагоре.

На отпускарската бележка на сержанта капитанът пише с едри букви: „Отпускът е прекъснат в 16,04 заради грубо нарушение на формата на облеклото и пререкание с патрула.“ Аз записвам фамилното име и номера на частта на сержанта и нарушителят, след като изкозирува на капитана, се запътва към частта си. Сега сержантът е съвсем беззащитен, сега отпускарската му бележка вече е невалидна и ако на път за частта му го спре друг патрул, могат да му лепнат самоотлъчка.

И тъй, първия хванахме на четвъртата минута, остават още 476 минути и 59 нарушители.

— Другарю редник, нарушавате формата на облеклото!

— Съвсем не, другарю капитан, не я нарушавам.

— Другарю редник, влизате в пререкания с началника на патрула.

— Съвсем не, другарю капитан, не влизам в пререкания, само исках да кажа, че не нарушавам формата.

— Гвардейски курсант Суворов!

-Аз!

— Викнете дежурната кола — злостен нарушител!

Докато колегата ми записва фамилното име на злостния, а капитанът хваща още един клетник, аз тичам към най-близката телефонна кабина.

Сержантът е по-отракан, още на втората фраза си прехапва езика. А войничето още е зелено. Затуй, драги, сега ще те откарат с почести. Връщам се тичешком от телефона, а до злостния вече стои курсант летец: небрежно отдаване на чест, 16 минути служба — трима нарушители — де да можеше и по-нататък да върви така!

— Другарю старшина, козирката ви не е на два пръста от веждите!

— Съвсем не, другарю капитан, точно на два пръста е.

— Влизате в пререкания. Документите ви!

Нашия капитан си го бива, разбира си от работата. А какво има ей там в храстите? Май кьоркютук пиян защитник на отечеството? Точно така е.

Между улицата и тротоара в хилавите храсталаци се е проснал пияният като крак воин. Мундирът му разкопчан, десният му пагон отпран, гърдите, клинът, ботушите — всичко оповръщано, всичко изкаляно. Фуражката си отдавна е загубил. Обръщаме го по гръб, тю, да му се не види, ударихме на камък! Курсант от нашето родно танково училище. Гвардеец. Своите не закачаме, своят не е нарушител. Защото между всички части от гарнизона се води напрегнато социалистическо съревнование! Не бива да злепоставяме собственото си училище. Но треперете, авиацийо, артилерийо и всички останали! А своите не, просто човекът е попрекалил с пиенето. На всеки може да му се случи. Повиканата от училището кола тихомълком откарва наквасения танкист. В статистиката той, естествено, не влиза, не се брои. Пък и го прибираме, за да не замръзне, току-виж настинал. Земята е студена, не е лято.

— Другарю лейтенант, нарушавате формата на облеклото! Лейтенантът послушно мълчи. Грамотен е.

— Ръкавиците ви са черни, другарю лейтенант, а трябва да са кафяви.

— Тъй вярно, другарю капитан.

— Документите ви.

Ръкавиците на нашия капитан също са черни. А къде да намериш кафяви? На офицера не се дават ръкавици, защото промишлеността не произвежда кафяви. На офицера се отпущат пари за ръкавици — сам да си ги купи. Но откъде? Повтарям, съветската промишленост кафяви не произвежда. Който служи в Германия, той си е набавил двайсет чифта за цял живот. А който не е служил, него го ловят патрулите. Преди застъпването на дежурството полковник Еремеев лично раздаде на всички офицери срещу подпис по един чифт кожени кафяви ръкавици, временно, да ги поносят. Но тези ръкавици са толкова износени, изпокъсани и големи, че е просто неприлично офицер да ходи с тях. Затова нашият капитан веднага ги сваля и старателно ги прибира в джоба си: не дай си, Боже, да ги загуби!

— Та защо нарушавате формата, другарю лейтенант? Или заповедта на министъра на отбраната не важи за вас?

— Виноват.

— Свободен сте!

— Слушам.

Фамилното име на лейтенанта цъфва в нашата статистика. Когато на лейтенанта му дойде време да постъпва в академия, големите началници ще надникнат в досието му — майко мила, 100 пъти само за една година е спиран от патрули и все за едно и също нарушение! Тоя човек е непоправим! Затвор заслужава!!! А вие се каните да го пращате в академията! Ум имате ли?!

— Другарю старши лейтенант, нарушавате формата на облеклото! Ръкавиците ви са черни. Не сте ли чели заповедта на министъра на отбраната? Тогава защо нарушавате? Умишлено ли? Да не би от любов към нарушенията?

Капитанът сваля своята черна ръкавица и записва фамилното име на старши лейтенанта в черния списък.

До края на смяната остават 2 часа и 17 минути. В черния списък фигурират 61 нарушители. В тъмното, без да ни забелязва, тананикайки си нещо, се клатушка явно пийнал артилерист.

А нашият капитан май не го забелязва.

— Ще разрешите ли, другарю капитан, да привикаме тоя бог на войната?

— О не, нека си живее, той е 62-ри. И запомни, Витя, планът винаги трябва да се преизпълни, но с минимално превишение. Това е закон на целия ни живот. Време ти е да разбереш:

„Нормите са научнообосновани и многократно проверени в живота.“ Нали след месец-два пак ще ни пратят да патрулираме, само че ще искат да хванем не 60, а 65 или направо 70. Да те видя как ще ги хванеш. И сегашните норми са такива, защото е имало будали като теб, все са се старали да преизпълняват, а пак тях, будалите, сега патрулите ги ловят из града. Такива ми ти работи.

Късметлията артилерист, без изобщо да ни забележи, се изгубва от погледите ни. Ако всички патрули по маршрута му вече са изпълнили и леко преизпълнили плана, както е пиян, той преспокойно може да прекоси целия град. По всички централни улици, разкопчан, окалян, с нахален пиянски поглед.

Броят на пияните и пийналите войници, курсанти и сержанти междувременно продължава да расте. Повечето от тях отдавна са схванали предимствата на плановата система и са се спотайвали някъде до вечерта, усещайки, че контролът е отслабнал почти едновременно във всички райони на града. Всички патрули са бързали час по-скоро да преизпълнят плана, за да се предпазят от „голямата обиколка“, а сега всичко се е променило. Най-опитните тарикати и пияндета използват „спадането на напрежението“ за далеч не благородни цели. Но след; 24,00 всички те, дори най-пияните, ще подвият опашки, защото знаят, че по маршрута тръгват най-глупавите, най-загубените патрули, на които денят не им е стигнал да наловят кого да е.

Въпреки нарасналия поток от истински нарушители, пияни и кавгаджийски настроени, ние се разсейваме. Седим на една пейка в парка под още голите върби. Капитанът ни дава консултация по тактиката на германските танкови войски. Наближава държавният изпит.

— Тактиката, момчета, е изключително сложна работа. Когато кажеш на нашите генерали, че тактиката е по-сложна от шаха, те се смеят, не вярват. А какво има да се смеят? Шахът е най-груб, най-повърхностен модел на бой между две армии, при това най-примитивни армии. А инак всичко е като на война: царят е безпомощен и непохватен, но загубата му означава пълно поражение. Царят е точно олицетворение на щабовете, те също са тромави и слабоподвижни, унищожиш ли ги, матът е готов. Царицата за мен е разузнаването в цялата широта на това понятие, всемогъщото и всесъкрушаващо разузнаване, способно да действа самостоятелно и светкавично, разрушавайки всички планове на противника. Конят, офицерът и топът не се нуждаят от коментари. Тук приликата е много голяма. Спомнете си Бородинското сражение, рейда на кавалерията на Уваров и Платов в тила на Бонапарт. „Ход с коня“ не само по съдържание, а и по форма, само погледнете картата! И руската кавалерия никого не е сякла, нито гонила, а само се появила в тил и толкоз. Но Бонапарт при появата й се въздържал да вкара в боя гвардията си. Това до голяма степен решило съдбата на сражението и на Русия. Същински ход с коня. Съвременният бой — продължи капитанът — е хиляди пъти по-сложен от шаха. Ако измоделираме на шахматната дъска малка съвременна армия, броят на фигурите с най-разнообразни възможности рязко ще нарасне. С нещо ще трябва да се означат танковете, противотанковите ракети, противотанковата артилерия и артилерията изобщо, изтребителната, щурмовата, бомбардировъчната, стратегическата и транспортната авиация, вертолетите, всичко не може да се изреди... И всичко това се нуждае от единен замисъл, от единна воля, от най-тясно взаимодействие. Нашият недостатък и главната ни разлика от германците е, че сме свикнали да броим офицерите и пионките, без абсолютно да придаваме значение на правилното им използване. А германците започнаха войната срещу нас, разполагайки само с три хиляди танка срещу нашите двайсет и четири хиляди. Сега излагаме какви ли не версии, но не щем да си признаем най-важното — че германската тактика беше значително по-гъвкава. Помнете ми думата — ако стане патаклама в Близкия изток, ще ни опердашат здравата, ония пет пари не дават на количественото и качественото превъзходство. Каква ти е ползата, че имаш три царици, ако не знаеш да играеш шах? А нашите съветници не знаят да играят — това е факт, погледнете, да речем, началника на катедрата полковник Солоухин, той доскоро беше в Сирия...

— На какво се дължи всичко това? — не се сдържах аз.

Капитанът ме изгледа и рече:

— На системата.

Явно не бяхме проумели отговора му и той добави:

— Първо, началниците биват издигани по политически критерий, избират не онези, които знаят да играят или искат да се научат как се играе, а онези, които са идеологически подковани; второ, нашата система се нуждае от отчети, рапорти и постижения. На това се крепим. Рапортите за унищожаване на хиляди германски танкове и самолети през първите дни на войната били толкова фалшиви и неубедителни, че политическото ръководство на страната преминало към териториалните показатели като най-убедителни. Оттам се родили щурмовете на градове и коти. Ама опитайте се в шахматната игра да се стремите не към унищожаване на противниковата армия, а към завземане на неговата територия независимо от загубите. Какво ще произлезе от това? Същото, което постигнахме през войната. Ние победихме само защото не жалехме милионите си пионки. Ако нашият Генерален щаб и военните ни съветници си наумят да превземат територията на Израел, вместо преди това да унищожат армията му, това ще ни струва много скъпо. Евреите, естествено, няма да ни матират, но при такава тактика унищожаването на Израел ще ни излезе солено. А най-лошото ще е, ако, не дай си, Боже, се сблъскаме с Китай, в такъв случай и пионките няма да ни помогнат, техните все едно са повече.

Капитанът плю и ядосано ритна една консервена кутия с бомбето на лачения си ботуш. Тя издрънча по тъмната алея под краката на един доста пийнал сапьор, който пущаше ръце на някакво младо момиченце. Мълчаливата борба в тъмното май подсети капитана, че още сме в патрул, той се прозина и рязко смени темата на разговора:

— Гвардейски курсант Суворов, изводите ви за днешната патрулна служба, само че бързо! Аз се намерих в небрано лозе.

— Един танков командир трябва да оценява обстановката мигновено. Хайде... Изводите!

— Ами... Доста нарушители хванахме... Ами... Повишихме дисциплината... Ами... Благодарение на вас... — несръчно се опитах да му се подмажа аз...

— Нищо не загряваш ти, Витя, бъдещ лейтенанте, или не искаш да загрееш... или хитруваш. Чуй, ама между нас да си остане: в едно изцяло планово стопанство и терорът може да е само планов, тоест напълно идиотски и неефикасен, това — първо. Второ, днес работихме по метода на втората петилетка, тоест по метода на 37-а и 38-а година, само дето не вкарвахме хората в затвора и не ги разстрелвахме. Трето, ако днес ни изкомандват да повторим втората петилетка, не само ДС-то, а и всички хора, на които им казват обикновени съветски, ще се втурнат да изпълняват тази команда, така сме дресирани и винаги сме готови за това. А, четвърто... на нас с теб, Витюха, нищо не ни гарантира, че онези кървави петилетки няма да се повторят...ни Абсолютно нищо... Утре, ако ни изкомандват, всичко ще започне отначало — Бериевците, Ежовците, НКВД и всичко останало... Просто в момента си имаме за генерален секретар един плужек... Засега... А какво ще стане, ако утре го сменят? Хайде, не се вкисвай, да си вървим... за днес службата ни свърши.

— Другарю капитан, дали да не сплашим сапьора, ще вземе да изнасили момичето?

— Утре то ще се оплаче, че е бил военен, на всичко отгоре в участъка, в който сме дежурили — подкрепи ме другарят ми.

— Това вече абсолютно не ни засяга — той се засмя и показа светещия циферблат на часовника си.

Ние също се засмяхме — часовникът показваше 00,04.

ОПЕРАЦИЯ „ДНЕПЪР“

Украйна

На другия ден след абсолвентския бал нас, двестата млади лейтенанти — абсолвенти на Харковското гвардейско висше танково командно училище, ни строиха на плаца и ни прочетоха заповед на министъра на отбраната за провеждане на преподготовка за нова бойна техника.

Обикновено веднага след абсолвентския бал младите офицери получават един месец отпуск и след това заминават за своите дивизии и полкове, пръснати из цял свят, от Хавана до Южносахалинск, на когото където е заповядал министърът.

Сега тази дългогодишна традиция бе нарушена. Това се дължеше на факта, че няколко месеца преди произвеждането ни в офицерски чин на въоръжение в Съветската армия бе приет новият танк Т-64. Преди производството ни не остана време да го изучим най-подробно. Затова било взето решение да се преобучат младите офицери само от едно танково училище, а не от всичките пет, и те да се разпределят не по всичките ни безкрайни простори, а само в онези дивизии или окръзи, чието превъоръжаване ще започне най-напред.

Тук трябва да кажа, че най-новата бойна техника винаги се дава на войските от втория ешелон, а не от първия, тоест Прибалтийския, Белоруския и Прикарпатския военен окръг, а не на Групата съветски войски в Германия и другите войски в чужбина. Там тази техника ще се появи едва след 5–8, та дори и повече години, след като бъде приета на въоръжение от крайграничните окръзи. Нашият Т-64 се появи в Германия точно две години след като започна серийното му производство. В момента, когато на Запад за пръв път го споменаха като нов съветски експериментален танк, серийното му производство отдавна беше прекратено.

Подобна система преследва много цели. Първо, рязко увеличава секретността и в случай на война поставя противника в доста затруднено положение; второ, облекчава продажбата на остаряла техника на съюзниците, от полските до арабските: техниката, с която е въоръжена Групата съветски войски в Германия, в такъв случай може да бъде представяна като най-съвременна.

За изучаване на техниката, оборудването, електрониката и въоръжението на новия танк ни бяха отпуснати четири месеци и половина: от 1 юни до 15 октомври 1967 година. В края на септември трябваше да вземем участие в големи маневри и на практика да затвърдим умението и навиците си.

Вечерта преди да ни натоварят на композицията, пред строя бе прочетена заповед, че по време на преподготовката на всички млади офицери се забранява да носят офицерска униформа, а само танкистки комбинезони. Танкистките комбинезони в нашата армия са стандартни и без никакви отличителни знаци, така че никой не може да различи войник от млад офицер. Сега тази заповед беше съвсем естествена — маскировка. При всяко превъоръжаване се вземат драконови предпазни мерки. Нямаше нищо учудващо в това, че ни преоблякоха като войници. Учудващото започна малко по-късно. Оказа се, че с нас за преподготовка тръгват повече от сто души на свръхсрочна служба, инструктори водачи. За двеста ученици сто инструктори са твърде много. Втората изненада ни очакваше в композицията. След натоварването ни по вагоните бе разгласена заповед за сформирането на 100-тен гвардейски учебен танков полк. Заместник-началникът на училището, който прочете заповедта, ни представи един млад полковник — командира на новосформирания полк. Бе съобщено освен това, че полкът ще има 94 бойни и 19 учебно-бойни танка.

Беше дълбока нощ и композицията равномерно и приспивно тракаше по релсите, но никой не спеше. И имаше защо: за какво са му на учебен полк толкова бойни танкове? 30–40 напълно щяха да стигнат за всички ни, а бойни изобщо не ни трябваха.

Шепнешком се изказваха предположения какво ли би могло да означава всичко това. Някой допусна, че може би ни карат при арабите. През последните дни обстановката там се изостряше със светкавична бързина.

— Не ще е зле, братлета, поне веднъж през живота си да се озовем в чужбина. В Полша или в тоя, как се казваше, Египет.

— Тя Полша е една чужбина... А в ГДР или в Египет наистина е интересно. Само че сега с нашия 64-ти танк години наред има да сънуваме чужбина.

— Може пък наистина да ни карат на помощ на арабите? Ще ни подготвят и ще хвърлят елитен офицерски полк с небивали, невиждани танкове?

— Там и без нашата помощ ще се оправят. Танкове там и бездруго има предостатъчно, пък и по качество те далеч превъзхождат допотопните израелски „Шермани“.

— А и съветниците ни там са хиляди. И плановете за война изцяло са разработени в нашия Генерален щаб.

— Арабците здравата ще натупат еврейците!

— Аз пък съм чувал, че арабците не ги бивало за войници.

— Да не мислиш, че евреите по ги бива? При първите изстрели ще се разбягат.

— В Америка сега май отслужват панихида на Израел.

— Не бързайте да празнувате победа. Ако не бъдат махнати войските на ООН между евреите и арабите, само ще си мечтаем за победа.

— Нашата дипломация все ще измисли нещо.

— Да разкарат час по-скоро тия войски на ООН, та да започне комедията.

Комедията си е комедия, ама кой ще се смее последен?

Следващата нощ се разтоварвахме под проливен дъжд на една малка гаричка в Черниговска област. Чакаше ни колона покрити с брезент камиони. След още три часа в сивата предутринна дрезгавина, в топла мъгла ни стовариха край нашите палатки в една гора.

Майко мила! Толкова палатки на едно място никога не бяхме виждали. Гледката приличаше на ордата на Батий в последния лагер пред портите на престолния град Киев. Докъдето стигаше погледът, покрай горските просеки се бяха сгъчкали сиво-зелени палатки. Мерне се малка горичка и пак безкрайни редици от шатри под маскировъчни мрежи. Палатки, палатки, палатки. Отвъд хоризонта и по-нататък. Във всички посоки островърхо еднообразие. Десетки, а може би и стотици хиляди хора. Артилеристи, ракетчици, зенитчици, сапьори, пехота, десантници.

Дявол да го вземе, къде сме се озовали? Какво е това войнство наоколо, по какъв повод?

До нашите палатки — прави редици от съвсем същите палатки на някакъв мотострелкови полк. Полкът не е обикновен — всички войници разговарят на руски, значи полкът е „придворен“, за парлама. Мутрите на пехотинците са нахални, приказките им — също:

— Чухте ли, момчета, излязъл нов указ, за великия юбилей щели да пуснат нови монети.

— Как да не сме чули?

— Трябва да се запасяваме с тия монети — след новата революция цената им щяла да подскочи.

В пехотинската пушалня се превиват от смях.

В живота си чуваме антисъветски лафове ежедневно и на всяка крачка. Такива приказки обаче на висок глас и сред толкова много чужди хора не ни се беше случвало да чуваме. Пехотинците или не се плашеха от доносници, или доносниците им бяха със свободомислещ уклон.

Както и да е, по време на закуската решаваме да изпратим при пехотинците наша делегация и деликатно да им обясним че не сме обикновени войници, а офицери, ама без отличителни знаци, и по този начин да сложим край на всякакви техни опити за фамилиарничене. Официално на равнище командири на полкове това, естествено, не можеше да стане — секретността пречеше.

В делегацията включиха и мен.

Пехотинците ни посрещнаха с възторжени вопли.

— Пехотински привет за танкистите!

— Бронята е яка, танкът ми е бърз.

— Всяка майка танкист не ражда!

— Дайте пиене на танкистите! — нареди един висок строен войник и трийсетина войнишки манерки, пълни с нещо ароматно и много познато, ни заградиха отвсякъде.

Но ние бяхме сериозни и не приехме поканата. Къде се е видяло офицер да пие с войник, на всичко отгоре с чужд?

— Другари — строго започна лейтенант Охрименко, водачът на нашата делегация, — макар и да нямаме отличителни знаци, ние сме офицери.

Отвърна му задружен кикот.

— И ние, братле, сме офицери, само че с войнишки пагони. От Киевското висше общовойсково командно училище „Фрунзе“. Току-що ни излюпиха, ама не ни дават да се поперчим със златните пагони. Вчера и ние изпратихме делегация при съседите ни десантници. Мислехме да ги вразумим: наша милост сме офицери, а вие сте войници. Но излезе, че и те били офицери. Току-що завършили Рязанското висше десантно училище. А по-нататък са випускниците на Полтавското зенитно-артилерийско училище. Ей там пък са сумските артилеристи. И всичките също с войнишки пагони.

— Щом е тъй, дайте по една манерка. Нека си пийнем. За вашето пехотинско здраве. Пийнахме си.

— Е, какво правите тук, юнаци?

— Официално го наричат преподготовка за нова бойна техника, а неофициално е театро в чест на славния юбилей на родната ни съветска власт.

Пак си пийнахме. Сутрин пиенето не върви кой знае колко. Но потръгна.

Такава, значи, била работата! За великата петдесетгодишнина се подготвя грандиозно представление, а ние сме негови участници. Статисти в масовите сцени.

— Предстои невиждан „балет“. Ще съберат толкова войски, колкото никога не са събирали.

— И ще покажат всичката секретна техника, която дори не бива да се показва.

— На главното направление ще минат две дивизии изцяло от млади офицери и свръхсрочници инструктори, камуфлирани като войничета. На второстепенните направления — дивизии, комплектувани от току-що завършили курсанти, кажи-речи, офицери.

— А на третостепенните направления — „придворните“ дивизии с елитни войници. Те ще вдигат пушилка на хоризонта, ще демонстрират численост и ще разтърсват въздуха със задружни викове.

— А на нас ни казаха, че сме щели да минаваме преподготовка.

— И на нас така ни казаха. В пехотата също се появи приказна машина. БМП-1, чували ли сте за нея?

— Как да не сме чували?!

Настроението ни независимо от изпитата водка се влоши. Много добре знаехме какво значи театро и как трябва да се готвиш за него.

През нощта в лагера ни довтасаха безбройните колони на 120-а гвардейска Рогачовска мотострелкова дивизия — „придворната“ дивизия на командващия Белоруския военен окръг. Във всеки окръг има такава „придворна“ дивизия. В Москва това е 2-ра гвардейска Таманска мотострелкова дивизия „Калинин“. В Прикарпатския окръг — 24-та Желязна Самаро-Уляновска мотострелкова. В Киевския — 41-ва гвардейска танкова. Тези дивизии са създадени за парлама. Паради, демонстрации на мощ, тържествени церемонии, височайши посещения — това им е амплоато. Придворните дивизии в Съветската армия са девет. Те са напълно комплектувани, тоест във всяка има по 12 000 души.

Сега, в навечерието на великия юбилей, бяха сметнали за необходимо да разредят „придворните“ дивизии и с млади офицери, изпълняващи ролята на войници.

На грамадни територии се извършваше преформиране на войските, предназначени за действия в главното направление. Някъде съвсем близо се намираше полевото управление на 38-а армия. През периода, докато се провеждаше операция „Днепър“, в състава на 38-а армия влизаха най-добрите „придворни“ дивизии на Съветската армия: 41-ва гвардейска танкова, 79-а, 120-а и 128-а гвардейска мотострелкова, а освен това N-та ракетна бригада, N-та зенитно-ракетна бригада, 27-а гвардейска оръдейно-артилерийска щурмова бригада, 963-ти изтребително-противотанков артилерийски полк и многобройни части за бойно подсигуряване: армейска подвижна ракетно-техническа база, армейска подвижна зенитно-ракетна база, свързочен полк, понтонно-мостови полк, няколко сапьорни, химически, ремонтни, транспортни, евакуационни и други батальони. 38-а армия имаше в състава си няколко самостоятелни мотострелкови батальона, пряко подчинени на командващия армията. Тези батальони имитираха дисциплинарните пехотински поделения и трябваше да бъдат използвани там, където разузнаването е проспало или артилерията не си е свършила работата..

В съседство с нашата 38-а армия се извършваше преформирането на още три армии, образуващи заедно 1-ви Украински фронт, който представляваше част от силите на „Източните“.

На десния бряг на Днепър се разгръщаха „Западните“. Вярно, те не разполагаха с такава мощ. И като войници използваха обикновени войници.

А войските не преставаха да прииждат. Всеки ден, всяка нощ, всеки час. Докато траеше подготовката за операция „Днепър“, Червената армия беше напълно небоеспособна, защото за комплектуването на „балетните“ дивизии випускниците от военните училища не бяха достатъчно много и затова към парламата бяха привлечени десетки хиляди офицери от Прикарпатския, Киевския, Белоруския и Прибалтийския военен окръг. А окръгът е група армии. Представяте ли си група армии почти без офицери? А войниците къде да се дянат? Нека идат да вадят картофи.

Всяка година Съветската армия хвърля за прибиране на реколтата стотици хиляди войници. През годината на великия юбилей се появи възможност да бъдат хвърлени не стотици хиляди, а милиони войници. И затова тази година на рекорди беше и година на рекордна реколта. Тук му е мястото да кажем, че у нас всяка година реколтите са рекордни. Само че няма кой да ги прибира.

Това фриволно отношение на съветския Генерален щаб към офицерите и войниците от най-мощните военни окръзи, противопоставени на агресивния блок НАТО, още веднъж потвърди идеята, че в Генералния щаб не вярват кой знае колко в агресивността на НАТО.

Знаеш ли как вървят танковете под вода? Ако не знаеш, да ти разкажа. Танкът се херметизира, а на кулата му се слага кюнец. През този кюнец въздухът се всмуква в бойното отделение, а оттам стига до силовото отделение, до двигателя. Отработените газове се изтласкват от двигателя право във водата. Преди да нагази във водата, водачът насочва специалния прибор — жирополукомпас, към който си иска предмет на отсрещния бряг. Стрелката на прибора под водата показва на водача посоката към този ориентир. А на брега освен това се разполага команден пункт, който наблюдава движението на всеки всмукващ кюнец над повърхността на водата. Ако потрябва, командният пункт помага по радиото на водачите точно да спазват посоката на движение под водата: „212-и, по-наляво, още по-наляво... мамка ти.“ Ако двигателят загасне под водата, водолази ще закачат танка със стоманени въжета и влекачи ще го изтеглят обратно на брега. Това е цялата философия. Лошото е, че танкът, колкото и тежък да е, все пак представлява мехур с въздух. И затова сцеплението му с терена под водата е значително по-малко, отколкото на суша. Пък и дъното на реката не е отъпкан път. Затова кормуването под вода изисква голяма практика: натиснеш ли малко по-силно лоста за завиване, танкът веднага започва да танцува под теб, насочва се дявол знае накъде. С танк на бетон стават същите фокуси. Водачът е свикнал да натиска лоста с цялото си тяло. А на бетон съвсем лекичко да го натиснеш — и танкът се катурва в канавката. Само в Чехия що танкове са осеяли крайпътните склонове!

На войника му втълпяват, че под водата е най-добре изобщо да не пипа лостовете. А ако ще ги пипа, то съвсем лекичко. Колкото и да му обясняваш, той все едно натиска с тяло, както е свикнал. В по-късната ми практика едно доста схватливо войниче, което дори знаеше руски, разкарва танка час и десет минути при прекосяването на една рекичка, широка шейсетина метра. Първо насочи танка срещу течението. Командват му наляво, то насочва танка по течението — и се заразхожда насам-натам по реката, без да й застане нито веднъж напряко. Това донякъде се дължи и на скоростта: не бива да намаляваш оборотите — двигателят ще загасне. И момчето сума време се разхожда: по течението, срещу него, докато най-сетне не се измъкна на брега, от който беше нагазило. Докато то „танцуваше“ във водата, две роти от батальона го чакаха, не можеха да влязат във водата, а едната рота, която беше се прехвърлиха преди него, естествено, бе обявена от посредниците за унищожена, тъй като нямаше никаква подкрепа.

На ученията „Днепър“ такива „танци“ бяха недопустими. Затова всички схватливи войничета бяха заменени с офицери и инструктори на свръхсрочна служба.

Но Днепър е голяма украинска река. Не е нито Ворскла, нито Клязма. И предстоеше форсиране на Днепър не от танков батальон, а от четири армии едновременно. По онова време във всяка общовойскова армия се наброяваха по 1285 танка, а във всяка танкова — по 1332. В състава на нашия фронт имаше една танкова и три общовойскови армии, тоест 5187 танка. И цялата тази армада трябваше да прегази Днепър под водата за броени часове. И всичко това пред очите на Политбюро, а най-важното, пред очите на драгите чуждестранни гости, които Политбюро специално беше поканило, за да ги стресне с несъкрушимата мощ на армията освободителка.

Нещо повече, пред самите правителствени трибуни бе решено не просто да се прехвърлят танкове, ами и артилерия да мине по дъното, теглена на буксир от танкове.

Ами ако на някого му прилошее под водата? Ами ако на някой танк му загасне двигателят? Ами ако един-два танка тръгнат по течението? Ами ако започнат да се сблъскват? Ами ако буксираните артилерийски оръдия под водата се закачат едно за друго? Ами тогаз? Какво ще си кажат чуждестранните ни братя за нашата мощ? А, там е работата. Трябва да се позамислим.

Мислиха, мислиха и измислиха. Да павират дъното на реката.

Докато хиляди офицери тренираха, хиляди войници именно павираха дъното на участъците на форсирането. Хиляди тонове стоманена арматура и мрежи бяха настлани под водата. А от двете страни на всяко подводно, невидимо от брега шосе се слагаха бетонни плочи, образуващи бариери, нещо като мантинелите на автострадите. Стоманените решетки по дъното даваха на танковете по-сигурно сцепление, а бетонните бариери не им позволяваха да се отбият от правия път, та по този начин, да возят като по жлеб. Такива жлебове бяха построени поне стотина. Колко стомана, бетон и човешки труд са били хвърлени за това, не знам. Знам само, че по производство на леки коли Съветският съюз все не може да надмине Испания.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че петте хиляди танка, повечето от които теглеха и по едно артилерийско оръдие, тежко понякога до осем тона, прегазиха Днепър без нито едно произшествие, което доста смая чуждестранните ни братя. Нещо повече, съветските маршали на трибуната по време на форсирането не пребледняваха, не почервеняваха, не трепереха за маршалските си звезди и предварително бяха сигурни, че произшествия няма да има и не може да има. Между другото войските на другите настъпващи фронтове прехвърлиха танковете си просто по мостове и със салове. Когато чуждестранните гости не виждат, това се допуща.

На строежа на въпросните подводни тайни пътища срещнах моя приятел Юрка Соловьов, който завърши училището една година преди мен.

— Юрка, ти ли си?

— Витя, магаре такова, здравей!

— Как е животът? Къде те отнесоха мътните?

— Мътните ме отнесоха в Белорусия, в 7-а гвардейска танкова армия. А животът е като генералски пагон.

— Нещо не те разбирам.

— Само ъгли и зигзази и нито една цепнатинка между тях.

— Колко нагоре се издигна?

— До командир на батальон. А Саша Старков помниш ли го?

— Как да не го помня?!

— Той ми е началник-щаб. След производството и двамата получихме роти — поради недостига на офицери. А сега покрай тоя „балет“ изобщо забърсаха всички офицери. В целия батальон само ние двамата останахме от офицерите. Аз командвам, а Сашка управлява щаба. Редник Абдухмаев!

— Аз, другарю лейтенант!

— Доведи началник-щаба при мен.

— Слушам!

— А ти, Витя, докъде стигна в службата?

— Мерач на оръдие в танк! — отчетливо му се представих аз.

Разсмяхме се. Чисто чеховска ситуация. Само че и двамата сме тънки. И не може да се каже кой е по-добре: дали който седи на подполковнишка длъжност и командва батальон, или който на длъжността младши сержант върти ръчките на оръдието. На него са му подчинени стотици хора, отговорността е огромна. А аз нямам никаква отговорност. Но получаваме еднакви заплати: и двамата сме лейтенанти.

Дотича Саша Старков. Прегърнахме се.

— Какво ще кажеш, командире — Саша извади манерката, -да поканим ли оръдейния мерач? Тъкмо ни липсваше трети.

— Наливай!

Пийнахме си. Пак си пийнахме. Пихме за първите ми офицерски звезди. Пихме за бъдещите ни звезди. Пихме за техния батальон. После за моето най-модерно 125-милиметрово оръдие и за новия танк Т-64. Пожелахме му щастие. После пихме ей така, без повод.

— Как се оправяте с цял батальон, братлета? Тая банда не можеш я озапти и когато всички офицери са си на местата. А вие сте само двамцата...

Те се споглеждат хитро. Хилят се.

— Хич не ни е грижа за реда. Вместо нас работи тричленката.

— Нима?

— Така е. Като забърсаха всички офицери — едни при арабите, други за „балета“, трети за реколтата, в дивизиите тутакси въведоха полеви трибунали. Всяка седмица най-малко по един Ахамбек осъждат и го изпращат в дисциплинарния батальон. Порадвай им се...

Наистина, войниците работеха. Не чак пряко сили, но работеха, докато командирите им на пясъчния бряг се черпеха с водчица.

— Отбивай се при нас, Витя. Запасите ни са неизчерпаеми.

— И не се главозамайвай, мерачо, щом свърши „балетът“, и теб ще те сложат да командваш рота. Ще разбереш тогава какво е да си командир.

Из лагера се разпространяват невероятни слухове. Триумфални. Израел е паднал! А радио никой нямаше. Вечерта открихме едно малко фъфлещо транзисторче при пехотните офицери. Отидохме при тях вкупом. Пехотинците се веселят. След изморителния тренировъчен ден те вече са се спретнали. Дори леко са подпили. Откъм тях се разнасят едновремешни, закачливи песни:

Зх, яблочко, куда ть котишься,

В ГубЧК попадешь — не воротишъся...

И стотина гърла запяват припева:

Зх:, яблочко, оловяннья, Советская власть — окояннья.

— Не ви ли е страх?

Очите на пехотното офицерче са добродушни, малко замъглени от водката, закачливи:

-Това е покрай художествената самодейност, наканили сме се да поставяме пиеса за проклетите махновци, пусти да опустеят.

Такава свобода на нравите като в Киевското общовойсково командно училище никъде в Съветската армия не съм срещал. Абсолвентите на това славно заведение държат признато първенство по броя на назначенията на Запад. С тях имахме много сърдечен контакт независимо от цвета на пагоните ни.

— По-тихо, боляри, започва се...

Транзисторът изсъска и започна: „Днес другарят Брежнев се срещна в Кремъл... Новини от колхозните блокове...“

— Помнете ми думата... Нещо сме оплели конците... Нашите съветници са се олели...

— Тихо бе, пророк шибан...

Но транзисторът не бързаше да съобщи за победата в Близкия изток:

„В навечерието на славния юбилей...“

— А аз, боляри, съм готов да си острижа брадата, ако не са ни претаковали.

„Нефтодобивниците в Татария, застъпили на трудова вахта...“

-Ама нима...

„. в чужбина...“

-ТИХО!!!

„... Днес другарят фидел Кастро...“

Този път не издържахме всички и по адрес на рунтавия герой изригна такъв фонтан от пожелания и съвети на най-високото равнище на армейското красноречие, бяха изсипани такива рецепти за абсолютно всички полови извращения, за които фидел Кастро изобщо не би могъл да подозира.

„Към събитията в Близкия изток... ожесточени боеве... мъжествена съпротива,.. Газа... Ел-Ариш... солидарност...“

Кратко и неясно. Нито цифри, нито факти. Най-важното, къде ли се намира тоя Ариш, на чия територия, колко далеч от границата.

— Някой да има карта?

— Дали да не прескочим до селото с един бронетранспортьор? Там в училището трябва да има глобус.

— Хайде.

— Щом казаха „солидарност“, значи край.

— Как така край? Че там има хиляди наши танкове, а съветниците ни са още повече.

— Какво ми приказваш за съветниците? Всичките съветници са като нашия командир на дивизията. За нищо не ги бива. Едно учение не могат да проведат като хората. Стават само за парлама.

Докараха глобус. Съвсем мъничък. Ел-Ариш го нямаше на него. А и Израел едвам го намерихме. Успокоихме се. Даже на глобуса арабското превъзходство беше явно.

Но и на другия ден радиото не донесе радостното съобщение за освобождаването на Тел Авив. В радиосъобщенията се появи тревожна нотка: израелската авиация бомбардира мирни градове и села, училища и болници. Ако по мирни хора се стреля в Будапеща или в Новочеркаск, радиото никога не призовава към солидарност, а сега изведнъж си спомниха за миролюбието на арабите. На какво отгоре? Щом столицата на Израел не е била превзета първия ден, щом не са я превзели и на втория ден, излиза, че в нашето военно планиране нещо куца. За такова планиране нашият началник на Генералния щаб заслужава да бъде съден.

Съобщенията бяха мъгляви и противоречиви. Ясно беше, че арабските войски не само не бяха превзели столицата на Израел, а не бяха стигнали до стените й. Това незабавно щяха да го съобщят. Щом е тъй, тогава къде са арабските войски? Ако са прекосили границата, незабавно е трябвало да се озоват край Тел Авив: държавицата е миниатюрна.

— Ех, да бяха дали на арабите Т-64.

— Глупости приказваш. Щом нашите съветници с Т-55 не могат да се справят с допотопните „Шермани“, нищо няма да помогне. Това е едното. А, второ, Т-64 е шибан танк.

Тази мисъл отдавна беше узряла във всяка глава, само дето никой не искаше не само да говори за това, но и да го признае пред самия себе си.

Запознаването ни с танка Т-64 се състоя непосредствено преди да завършим училището, когато новата машина, увита с брезенти, бе докарана и прибрана в закрит хангар. Макар и мимолетно, то беше достатъчно да обикнеш новата машина от пръв поглед. 125-милиметровото оръдие беше най-мощното в света. Никой танк в света никога не бе имал нищо подобно. Освен дето беше свръхмощно, то имаше и автоматично зареждане. Това също го нямаше нито един танк. Началната скорост на снаряда е чудовищна, а скорострелността на оръдието — невъобразима. Снарядите му откъртваха кулите на танковете мишени и ги запращаха на десетки метри. А танковите кули тежат по 8, та дори и по 12 тона.

Ето че се запознахме с 64-ия по-отблизо и възторзите ни полека-лека угаснаха. Свръхмощното оръдие беше неточно. В стремежа си да повишат началната скорост на снарядите конструкторите бяха го направили не набраздено, а гладкоцевно като на Т-62. Мощта беше постигната за сметка на точността. Имаше защо да псуваме: свръхмощно оръдие, което не улучва целта!

Веригите на танка също бяха принципно нови. На всички досегашни танкове те се сменяха на всеки 2000 км. Сега издържаха 10 000 км. Лошото беше, че тези вериги постоянно падаха. Представете си боксьор, на когото по време на решаващ мач постоянно му се смъкват гащетата.

А двигателят беше съвсем калпав.

За обслужване на нашия танков полк бяха изпратени няколко бригади работници и инженери от харковския завод „Малишев“, който официално произвежда дизелови локомотиви, а неофициално — танкове. Работниците и инженерите работеха по цели нощи, но, естествено, не можеха да премахнат заложените в самата конструкция дефекти, колкото и да се стараеха.

Последните новини на следващия ден сложиха край на всички съмнения. Говорителят бодро съобщи за решителния отпор, оказан на израелския агресор.

Щом наричат Израел агресор, значи боевете се водят на арабски територии. Говорителят кой знае защо забрави да каже, че между Египет и Израел се намираха войски на ООН и че Израел не е можел да ги прескочи, а за изтеглянето им също не бе настоявал. Докато враговете бяха разделени от неутрални сили, пердахът просто не би могъл да започне. Тези сили бяха изтеглени с най-активното участие на СССР. Как тогава Израел е станал агресор?

В подобни случаи нито офицерите, нито генералите, които не са пряко свързани с протичащите събития, не получават никаква допълнителна информация. За войниците, а още повече за населението, не говоря. Слушаш радиото, четеш „Правда“ -стига ти толкоз. След подобни операции не се извършва никакъв разбор на грешките. Само политзанятия, само закрити партийни писма. Ясно е, че политическото ръководство иска да се оправдае. Но ние все пак сме професионалисти. На нас ни трябва не политически, а военен разбор: какво ново е имало в тактиката, как са организирали двете страни управлението на войските, как са се осъществявали планирането и взаимодействието. Как е било постигнато съсредоточаването на сили в решаващите направления, как са работили службите за маскировка и дезинформация, с какви похвати и средства е била постигната внезапността. Нищо такова с нас не се и обсъждаше. Закритото партийно писмо даде ясен отговор на всички въпроси: арабите са кекави войници.

С това интересът към поражението се изчерпа. И никой не се връщаше към въпроса знаел ли е нашият Генерален щаб, че са кекави. Ако е знаел, защо им е давал толкова въоръжения? Защо сме държали там толкова съветници? Щом са кекави, защо е трябвало да разчитаме на тяхната военна мощ? Въпросите можеха да се решат по мирен път и войските на ООН гарантираха мира Щом са кекави, защо е трябвало да бъдат изтегляни войските на ООН? Ами че тия „сини каски“ бранеха кекавите от агресия. А може пък Генералният ни щаб да не е знаел, че са кекави? Държал е там хиляди полковници и не е разбрал, че от това няма да има полза? Пукната пара не струва такъв Генерален щаб.

А може би арабските офицери са завършвали не нашите, а някакви други академии? А може би всички планове за войната са били съставяни не в нашия Генерален щаб? Не. Всичко в арабските армии се правеше по съветски образец, и то доста точно. И натегачеството беше същото. За това впрочем не гарантирам. Надали някой може да надмине непобедимата Съветска армия в тази област.

За нас единствената промяна, настъпила след арабско-израелската война от 1967 година, беше, че ни взеха танковете! Т-64. Получихме нашите любими Т-55. Този скромен труженик на войната нямаше свръхмощно оръдие, но за сметка на това точно пердашеше целите. Кули, вярно, не откъртваше, но убиваше уверено. И гащетата му не се смъкваха.

Решението да не бъде показван Т-64 имаше, естествено, дълбок смисъл. Ако бъде показан, ще излезе, че Т-62 не е най-новият танк на Съветската армия, а великолепният танк Т-55 е направо старец. Това можеше да внуши на арабите, че сме им давали вехтории. Значи не са те виновни за поражението, а остарялата техника. Разбира се, това не беше вярно. В онзи момент Т-55 беше основният съветски танк и арабите разполагаха с него (наистина, с опростения експортен вариант). Т-62 по онова време не надхвърляха 10 процента от общия танков парк на Съветската армия, а Т-64 току-що бе влязъл в серийно производство, но имаше доста недостатъци и още не можеше да се брои за същински боен танк. Както и да е, прибраха го и не го показаха. Между другото произвежданият в доста големи серии Т-64 нито веднъж не се появи на Червения площад. Страхуваха се, че може да стане някоя излагация. И чак създаденият много години по-късно Т-72 — сигурна, страховита и непретенциозна машина, бе показан на Червения площад точно десет години след несъстоялия се дебют на шейсетичетворката.

Като получихме Т-55, изпаднахме в глупаво положение. Теоретично си губехме времето уж за изучаване на новия танк. Затуй ни държат тук, затуй ни дават големи заплати. Но новите танкове ги прибраха. А щом е тъй, за какво ни плащат тогава?

Зададохме този въпрос на командира на полка.

— Не обръщайте внимание на дреболиите, момчета — ни каза той. — Щом ви плащат, хем добри пари, викайте „ура“.

Ние се успокоихме. Но същия въпрос повдигнали и финансистите. Не е редно да се дават пари за нищо. Един офицер трябва или да командва (ние никого не командвахме), или да се намира на преподготовка (на обучение в академия, на курсове и пр.). Този параграф не важеше за нас, откакто получихме Т-55, който бяхме изучавали години наред. Как са уредили въпроса, не знам. Но продължиха да ни плащат. А се водехме в категорията „преподготовка“. Сигурно за натегачеството ни плащаха, за „балета“.

Междувременно интензивността на тренировките нарастваше. Всеки ден, без почивни, без отпуски, на грамадна територия се подготвяше небивал спектакъл. Всеки войник (преоблечен офицер) изучава задачата си: скок от бронетранспортьора край онова храстче, девет крачки напред, автоматен откос, още тринайсет крачки, ето я моята мишена, още един откос, ето я мишената на съседа отдясно, ако той не я е поразил, от това място му помагам, а след туй танкът ще изстреля бронебоен и още един, и още един.

Ученията очевидно бяха готвени с години и когато пристигнахме за подготовка, на всеки бе дадена папка с роля, в която бе описана не само всяка крачка, а и всяко вдишване и издишване: ...седем крачки напред, ще последва експлозия, дишането да се спре, очите да се затворят, да се сложи противогазът, рязко издишване, къс откос с автомата. Така беше в пехотата, така беше и при нас, и при артилеристите, и при десантниците, и при всички останали.

...Танкът излиза от водата, херметизацията на цевта се пробива с бронебоен изстрел, хвърляне на кюнеца, оръдието и кулата се освобождават от ограничителите, оръдието надолу, сега ще се появят четири противникови танка иззад ей оная брезичка; съсредоточен огън на цялата рота, моята цел е най-отляво, след поразяването й да прехвърля огъня на по-дясната, ако и тя е поразена — на следващата вдясно...

Една седмица след пристигането ни в лагера всеки трябваше да издържи устен изпит — да покаже, че е научил ролята си. Всички часове, минути и секунди, кога, къде и каква цел ще се появи, разстоянието до нея, скоростта й и ъгълът й на движение. Всеки от десетките хиляди хора предварително знаеше с абсолютна точност всички действия на противника, състава на силите и средствата му, всичките му хитрости.

След теоретичния изпит започнаха практическите тренировки. Отначало всеки сам изминава цялото поле, отработвайки и най-дребните елементи на своите действия. Всеки танкист в този случай върви само пеш. След това започва сглобяването на отделенията и екипажите.

Ние сме четирима: водач-инструкторът и трима офицери — командир, мерач и зареждач. Пак пеш прекосяваме полето, някъде към 10–12 километра.

Командирът: Тук ще подам команда „Ориентир — 2, ляво 100, танк, да се унищожи“.

Мерачът: Аз викам „Бронебоен“.

Зареждачът: Аз хвърлям снаряда на дотиквача.

Водачът: Аз викам „Пътечка“ -и леко намалявам скоростта

Вляво, вдясно, зад нас хиляди хора вървят на групички всеки по своя маршрут. Всички дуднат задачите си. Разменят тихо по някоя дума, надзъртат в бележките. Засега това е позволено, зад нас е пехотата, отпред — разузнаването, понякога прелитат „самолети“ — летците от въздушната армия на фронта също са тук. Също драпат пеш, също дуднат задачите си.

На другия ден всичко започва отначало, но този път се прави сглобяване на взводовете, вече си говорят не само екипажите вътре в „танковете“, но и „танковете“ помежду си. На другия ден всичко се повтаря: сглобяване на ротите. След това инспекторска проверка за всички. Чак тогава започват тренировките с бойната техника. Един ден ротни учения, всяка рота отделно и без стрелба, след това батальонни учения, после полкови, дивизионни, армейски и най-сетне фронтови. Всички поля грижливо са постлани със стоманени мрежи и арматура -иначе танковете ще изорат всичко с веригите си. Чак непосредствено преди самите учения решетките бяха махнати и за седмица-две тревата поникна: местността е равнинна, почти Полесието.

След отработването на всички задачи в един район се извършва прехвърляне в друг район. Така от околностите на Чернигов в Украйна постепенно се озовахме в Белорусия и стигнахме до Бобруйск, след това се върнахме и повторихме всич ко отначало и пак се върнахме.

Дотогава не само нашият фронт бе изрепетирал задачите си, а и останалите също. И едва тогава бяха проведени целите учения както трябва, в бърз темп и с участието на няколко фронта. Това още не са ученията „Днепър“, а само подготовка за тях, генерална репетиция. И чак след нея ни върнаха в нашите лагери, където се извърши смяната на бойната техника. А десетки хиляди войници вървяха по стъпките ни и унищожаваха следите от тренировките, събираха метала, заравяха снарядните ями, събираха гилзите, търсеха неизбухнали снаряди.

И чак след всичко това...

Колоната на мотострелковия батальон наближаваше през познатите горички водния рубеж. Артилерията и авиацията в това време „подготвяха почвата“ за щурма на първия от батальоните. Задачата му е проста: да форсира Днепър, да завземе плацдарм на десния бряг, за да даде възможност на нашия танков полк и артилерията да се прехвърлят, а после да започне прехвърлянето на три армии наведнъж с едновременно стоварване на тактически вертолетни десанти в тила на противника. След прехвърлянето на първите три армии да се пристъпи към изграждане на железопътни мостове, към прехвърляне на армиите от втория ешелон, стоварване на две въздушнодесантни дивизии в дълбокия тил на противника, прехвърляне на още два фронта и насрещно сражение със „Западните“, но засега мотострелковият батальон...

На батальона е оказана небивала почит, макар че той отсега е отписан изцяло и няма да участва в по-нататъшните учения. Пътят на батальона се разчиства от две артилерийски бригади и осем артилерийски полка. 612 оръдия за подкрепа на един батальон. Освен това непосредствено до брега е изкаран танков полк и той поразява с право мерене цели на отсрещния бряг. 600 оръдия и 100 танка за подкрепа на 300 души! Такова нещо може да се случи само на показни учения в чест на велик юбилей.

Бронетранспортьорите, чупейки крайбрежните храсти и без да намаляват скоростта си, цопнаха във водата, вдигайки стълбове от ситни пръски, и бързо заплаваха към забуления от пушеците на експлозиите противников бряг. Пънове и дънери на дървета, изкоренени от експлозиите, излитат високо в небето. Снарядните парчета се сипят като несекващ дъжд, долитайки понякога до средата на реката.

По план, след като бронетранспортьорите стигнеха до средата на реката артилерията трябваше да пренесе огъня в дълбочина, за да позволи на батальона да преодолее втората половина от пътя и да стовари десанта на брега. Но ето че бронетранспортьорите вече бяха доплавали до средата, а артилерията още не се и канеше да пренася огъня. Наопаки, темпът на огъня нарастваше. Или артилерийските наблюдатели се бяха зазяпали, или батальонът бе нагазил водата с две-три минути по-рано, но така или иначе, по-нататък не можеше да се плава й бронетранспортьорите взеха да се въртят на едно място, борейки се със силното течение на Днепър и блъскайки се един в Друг.

Всичко това ставаше точно пред правителствената трибуна. Генералният секретар изгледа с недоумение министъра на отбраната, а той изрева по микрофона нещо, което е абсолютно невъзможно да се напише черно на бяло, но благодарение на което стрелбата моментално секна. Трийсетина оръдия продължаваха, наистина безредно, да стрелят, но основният хор млъкна. Постепенно и останалите замлъкнаха несигурно и засрамено.

Междувременно пируетите на бронетранспортьорите по водната повърхност не спираха. Командирът на батальона очевидно не се решаваше да даде команда „Напред“, защото, бабината й на артилерията, може да е млъкнала, ама ако вземе изневиделица пак да заговори... Пък и според инструкцията той можеше да прекоси средата на реката едва след като се увери, че артилерията наистина е пренесла огъня си в дълбочина. Но на артилерията й трябват две-три минути за смяна на мерниците и в очакване на това батальонът се кандилкаше в реката. На тренировките всичко мина толкова добре, а сега за проклетия...

Най-сетне артилерията бавно, сякаш неохотно, започна да обстрелва следващите рубежи и батальонът пак пое към брега, но нито един бронетранспортьор не можа да се изкатери на сушата. По-нататък ще ви разкажа за него, за ЕТР-60П, и за капризния му характер, но в случая освен характера му пречеше и друго. Артилерийската подготовка по време на тренировките преминаваше също доста успешно, но сега — или защото мерачите се вълнуваха, или по не знам каква причина, цялата брегова ивица, която би трябвало да остане непокътната, беше разорана и разкопана от снарядни ями. И започна импровизацията. Командирът на батальона заповяда на хората си да се десантират във водата и да стигнат до брега с плуване. На някои места беше вече плитко, но не навсякъде. С отчаяно прегракнало „ура“ пехотата наскача от бронетранспортьорите. Всичко се обърка. Вместо отчетливо разгръщане се получаваше тълпа. По-нататъшното изпълняване на ролите стана невъзможно, защото всичко беше сгрешено...

Положението спаси командирът на батальона подполковник (преоблеченият полковник) Рубанов, който на висок глас изкомандва: „Действай като в бой!!!“ Впоследствие военните кореспонденти се скъсаха да хвалят храбрия командир. Лозунгът на комбата най-допадна на началника на Главното политическо управление армейски генерал Епишев. Само че комбатът не беше се стремил към никакви ефекти. Просто с командата си той заповядваше на преоблечените офицери да забравят парламата, заучените роли, целия този балет и да действат както им подсказват здравият разум и полученият през курсантските години опит. Действай като в бой! Младите офицери разбраха командира си, веригите им се подравниха, ротните и взводните оцениха ситуацията и след една-две минути комбатът от самия бряг вдигна батальона в атака, зарязвайки бронетранспортьорите.

По-нататък всичко тръгна като по ноти, само че стана още една засечка. Бронетранспортьорите изобщо не можаха да излязат от водата и ние, танкистите, сериозно се обезпокоихме някой от тях да не застане напряко на потьомкинската писта -на тайния подводен жлеб. Тогава челният танк ще се забучи в бронетранспортьора, всички след него ще спрат и скандалът няма да се размине.

Но доблестният комбат спаси ситуацията и този път. Той вече бил доста напреднал с пехотата, но след това си спомнил за танковете и изкомандвал по радиото на своите бронетранспортьори, които не можаха да се изкачат на разровения бряг, да се отдалечат надолу по реката, освобождавайки пътя на танковата лавина. По такъв начин всички бронетранспортьори попадаха в ръцете или под огъня на противника, за да сторят път на всички настъпващи войски. Това решение спаси цялото ни театро, но съсипа автора му. След ученията маршал Гречко прецени решението като нецелесъобразно и заповяда да изгонят стария полковник от армията.

Нашите танкове без приключения прегазиха Днепър, издърпвайки под водата няколко хиляди оръдия. Боеприпасите и разчетите бяха прехвърлени на десния бряг със сапьорни транспортьори. След това целият балет отново тръгна по релси и „Западните“, както се очакваше, побягваха панически от нас, щом видеха пушилка на хоризонта, мишените падаха дори ако снарядите не ги улучваха, а най-важното, грохотът беше оглушителен.

Командването на „Източните“ с едноседмично изпреварване разгадаваше коварните планове на „Западните“ и нанасяше съкрушителни удари. С една дума, всичко беше привично, та чак да ти се доплаче.

А после имаше парад. На едно летище край Киев от хоризонта до хоризонта се подредиха танкове. Това беше най-голямото струпване на танкове в историята на човечеството. Тук бяха събрани танковете на четири фронта. По всяка вероятност са били над двайсет хиляди. Армиите на НАТО, дори и ако рискуват някой път да съберат толкова танкове на едно поле, не биха могли да го направят поради простата причина, че всички западни нации, взети заедно, нямат толкова. Страховитата снимка на безкрайния танков океан обаче обиколи всички вестници по света и продължава да се мярка от време на време, както впрочем и други кадри от това небивало дори според нашите мащаби театро. Който ни е враг, би трябвало да се ужаси от такава картина. Който обича нашия народ и се е опитал да пресметне колко пари ни е струвало всичко това, би трябвало да се разплаче. Но строените на летището войски се смееха. Имаше защо...

Защото строените за парада войски очакваха пристигането на високите гости. Чакаха ги и на трибуната. Парадът по традиция трябваше да започне в 10,00. За разлика от стандартните московски паради бе запланирано прелитането на неимоверна маса бойни самолети. Всичко беше пресметнато по секунди. Но Брежнев, Подгорни, Косигин и Шелест се позабавиха. Самолетите се намираха доста далеч от Киев — в Бориспол. Излитането, полетът и преминаването над парадните колони трябваше да са точно съгласувани и спазени. Но ръководството закъсняваше.

Застаналият на трибуната маршал Гречко с тих шепот обсипваше родната партия, съветското правителство и всички членове на Политбюро подред с такива мераклийски псувни, каквито не можеш да чуеш дори от познавачи, ценители и колекционери на този най-популярен вид устно народно творчество. Гречко попържаше Брежнев шепнешком, но сложените на трибуната микрофони бяха включени точно в 10,00 и маршалският шепот се разнасяше на десетина километра над цялата струпана наша несъкрушима мощ. Тъкмо затова киевският парад бе проведен особено наперено и, бих казал, весело.

След половин час, когато войските с тържествен марш преминаваха пред трибуните на ръководителите, по лицата на войниците и офицерите липсваше обичайното изражение на сурова решителност. По всички лица грееха усмивки. Ръководителите също се усмихваха в отговор и ни махаха с пухкавите си ръчички.

ОПЕРАЦИЯ „МОСТ“

— Другари — започна министърът на отбраната, — през Новата 1967 година на Съветската армия й предстои да реши редица извънредно сложни и отговорни задачи и да ознаменува с изпълнението им петдесетата годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция.

Първата и най-сложна задача е окончателното решаване на близкоизточния въпрос. Тази задача изцяло и напълно пада върху съветската армия. Петдесетата година от съществуването на съветската държава ще стане последна година от съществуването на Израел. Готови сме да изпълним тази почетна задача, спира ни само присъствието на войските на ООН между арабските и израелските войски.

След уреждането на близкоизточния въпрос всички сили ще бъдат хвърлени за уреждането на европейските проблеми. Това е задача не само на дипломатите. На Съветската армия и тук й предстои да реши доста проблеми. Съветската армия в съответствие с решението на Политбюро „ще демонстрира озъбване“. Под това разбираме редица мероприятия. Провеждането на небивал в историята въздушен парад в Домодедово. Веднага след победата в Близкия изток ще бъдат проведени грандиозни маневри на флота в Черно, Средиземно, Баренцово, Северно, Норвежко и Балтийско море. След това ще проведем колосалното по размах учение „Днепър“ и ще приключим демонстрациите си на 7 ноември на грандиозен парад на Червения площад. На фона на тази демонстрация и на победите в Близкия изток ние под всякакъв предлог ще поискаме от арабските страни да прекратят за една-две седмици доставките на нефт за Европа и Америка. Смятам — усмихна се министърът, — че Европа след това ще стане по-сговорчива при подписването на документите, които ще й предложим.

— Ще бъдат ли проведени демонстрации в космоса? — запита първият заместник на главнокомандващия Сухопътните войски.

Министърът на отбраната се намръщи.

— За съжаление не. През периода на волунтаризма са били допуснати извънредно груби грешки в тази област. Сега се налага да плащаме за тях. През близките 10, а може би и 15 години не ще можем да направим нищо принципно ново в космоса, това ще е само повторение на старото с малки подобрения.

— Какво ще бъде предприето спрямо Виетнам? — зададе въпрос командващият войските от Далекоизточния военен окръг.

— Ще можем успешно да решаваме европейските проблеми едва през периода, когато американците затънат до уши във Виетнам. Смятам, че не бива да бързаме кой знае колко с победата във Виетнам.

Салонът се оживи, демонстрирайки явно одобрение.

— И, приключвайки с общите въпроси — продължи маршал Гречко, — бих помолил всички ви да се замислите над следното. По време на нашите демонстрации на мощ освен количеството на войските и тяхната подготовка не би било зле да демонстрираме и нещо невиждано досега, смайващо и зашеметяващо. Ако на някого от вас, другари генерали, му хрумне някоя оригинална мисъл, моля незабавно да се обадите на мен или на началника на Генералния щаб. Отсега моля да не предлагате увеличаване на броя на танковете, оръдията и самолетите, те ще бъдат толкова много, че дори не можете да си ги представите — ще съберем всичко, което имаме, и ще го покажем. Не е редно, естествено, да показваме най-новите модели от техниката; всичко, което може — ще го покажем: и БМП, и Т-64, и Миг-23, и Миг-25, и всички експериментални машини; това, наистина, е опасно, но се налага да го показваме. Повтарям: трябва ни оригинална идея за нещо необикновено.

Всички изтълкуваха последните думи на министъра на отбраната като обещаване на висока награда за оригинална идея. Ама какво друго да измисли човек освен количеството и качеството?

И все пак оригиналната идея бе намерена. Тя принадлежеше на генерал-полковник Огарков, бивш офицер от сапьорните войски.

Огарков предлагаше не само да демонстрираме мощта на армията, а и да покажем, че тази мощ твърдо стои на гранитната основа на също толкова мощни тил и военна промишленост. Той, естествено, не се канеше да разкрива цялата система за снабдяване. За да убеди гостите си колко е богат, стопанинът не трябва непременно да демонстрира всичките си съкровища, достатъчно е да покаже една оригинална картина от Рембранд.

Огарков също искаше да покаже само един елемент, но достатъчно убедителен. Според неговия замисъл необходимо беше за рекорден срок, за един час например, да се изгради железопътен мост през Днепър и да се пуснат по него натоварени с бойна техника железопътни композиции и танкови колони. Такъв мост не само щеше да символизира мощта на тила, но и би показал на Европа, че никакъв Рейн няма да я спаси.

Идеята на Огарков бе посрещната с възторг в Министерството на отбраната и в Генералния щаб. Тъкмо такова нещо се търсеше. С такъв мост Съветската армия, то се знае, не разполагаше, до започването на ученията оставаше съвсем малко време. Това обаче не смущаваше никого — най-важното беше, че желаната идея е намерена.

Генерал-полковник Огарков получил абсолютни пълномощия, не по-малки от онези, с които е разполагал генералният конструктор преди изстрелването на първия космонавт. Самият Огарков се оказал не само блестящ ерудит и опитен инженер мостовак, а на всичко отгоре и невероятно взискателен и волеви командир, какъвто преди него бил само Жуков. Това, естествено, облекчавало изпълняването на задачата. Под негово пряко ръководство били поставени всички научноизследователски учреждения на инженерните и железопътните войски, както и всички промишлени предприятия, произвеждащи армейска инженерна техника. Цялото производство в тях било спряно в очакване на момента, когато ще се получи заповед да бъде произведено нещо невиждано.

Междувременно, докато инженерите правели първите ескизи на бъдещия мост, който щял да се използва само веднъж, в железопътните и инженерните войски започнал подбор на най-младите, здрави и яки офицери, както и на най-грамотните и опитни инженери. Освен това били проведени конкурси между курсантите абсолвенти, практически вече офицери, от железопътното и инженерните училища на Съветската армия. Хиляди елитни офицери и курсанти абсолвенти били преоблечени във войнишки униформи и събрани от всички краища на Съюза в Киев. Тук била сформирана 1-ва гвардейска железопътна мостостроителна дивизия.

Още преди да стане ясно какъв ще е мостът, дивизията пристъпила към невероятно тежки тренировки — какъвто и да бъде мостът, всички, които ще го сглобяват, трябва да работят като акробати под купола на цирка.

Междувременно идеята за свърхскоростно сглобяване на железопътен мост продължавала да се развива и задълбочава. Било предложено щом свърши сглобяването, да бъдат пуснати по него релсополагач и няколко композиции с релси, като със същите скоростни темпове бъде прокарана отсечка от магистрала на десния бряг, и чак след това да тръгнат по моста композициите с войски и бойна техника. Тази идея също била приета и одобрена.

Междувременно всички конструкторски бюра, които разработвали моста независимо едно от друго, заявили, че да се построи понтонен мост дори с товароподемност 1500 тона за толкова къс срок е невъзможно.

Огарков кипнал. Реномето и бъдещето му били заложени на карта. Той реагирал бързо и точно. Първо, отишъл в ЦК и издействал обещанието, че на конструктора, който все пак съумее да създаде такъв мост, ще бъде дадена Ленинска награда. Второ, събрал всички конструктори на съвещание и след като им съобщил за решението на ЦК, предложил да обсъдят още веднъж всички подробности. На съвещанието била отхвърлена възможността да бъдат прехвърлени релсополагач и композиции с релси. Било решено и да не се прехвърлят едновременно танкови колони и железопътни композиции. Освен това решили да прехвърлят само празни вагони, а успоредно с влака да пуснат не колона танкове, а колона камиони, също празни. Оставал само един проблем: как да бъде прехвърлен локомотивът, тежащ 300 тона. Естествено, възникнала идеята теглото на локомотива да бъде намалено максимално.

Двата локомотива, основният и дублиращият, спешно били преправени. Всички части, които можело да не са от стомана, били заменени с алуминиеви. Били сменени парните котли и огнищата. Тендерите на локомотивите били съвсем празни, нито въглища, нито вода, само по едно малко варелче с пределно калорийно гориво, може би авиационен бензин или керосин.

А времето хвърчало както никога. Проектирането на моста продължило и в завода. Пак там, в заводите, изпратили повечето офицери от 1-ва гвардейска железопътна да се запознаят с конструкцията още в процеса на изработването й. Заводите, които преди това не работели няколко месеца в очакване на проекта, били прехвърлени на военновременен режим. 24-часов работен ден без прекъсване. Всички работници получавали луди пари и на всички били обещани, ако работата бъде свършена навреме, премии лично от министъра на отбраната.)

Първите елементи от моста междувременно пристигнали в дивизията и започнали тренировките. Всяка седмица пристигали нови и нови елементи от моста и при всяко тренировъчно сглобяване той ставал все по-дълъг и по-дълъг. Теоретичните изчисления показали, че мостът трябва да издържи празна композиция. Но какво ще стане в действителност, естествено, никой не знаел. Най-опасно било това, че при силно сгъване на моста под локомотива композицията може да цамбурне във водата. Екипажите на локомотива и шофьорите на камионите — преоблечени офицери от автомобилните войски, на които предстояло да се движат по моста едновременно с композицията — спешно започнали да ги обучават как се използват спасителните средства, прилагани от танкистите при кормуване под вода.

А практическа тренировка за прехвърляне по моста не можела да се проведе, все още липсвали няколко елемента от него, за да бъдат съединени двата бряга.

В деня, когато в дивизията пристигнали последните два понтона, започнаха най-мощните в историята на човечеството войскови маневри под кодовото наименование „Днепър“,

Железопътният понтонен мост през Днепър бе построен в рекордно къс срок и докато на десния бряг набиваха последните пилони, от левия по него плавно тръгна локомотив и бавно затегли след себе си дълга железопътна композиция. Едновременно с композицията по моста се движеше колона от военни камиони.

Ръководителите на партията и правителството и многобройните чуждестранни гости, наблюдаващи изграждането на гигантския мост, просто не бяха очаквали, че се изгражда за железопътно съобщение, и когато локомотивът тръгна по моста, на правителствената трибуна заръкопляскаха задружно.

Междувременно колкото повече локомотивът се отдалечаваше от брега, провисването на моста под него ставаше все по-застрашително. От провисването на моста към двата бряга на реката тръгнаха тежки бавни вълни и, отразени от бреговете, се върнаха към моста и го разлюляха плавно в различни посоки. На покрива на локомотива мигновено се появиха трите фигури на уплашените машинисти.

Никой от чуждестранните гости дотогава не бе обърнал внимание на странния факт, че над локомотивния комин няма пушек. Появяването на машинистите на покрива обаче веднага бе забелязано от всички и се посрещна със снизходителни усмивки.

По-късно във всички снимки и филми за бележития мост тези уплашени машинисти бяха майсторски заличени, но в момента трябваше да се спасява авторитетът. Изключително рискованият трик можеше да се превърне в комедия.

Локомотивът междувременно, бавно полюшвайки се с машинистите на покрива, продължаваше трудния си път.

— Какво е онова там на покрива? — изсъска през зъби маршал Гречко.

Съветските маршали и генерали се вцепениха.

Напред излезе генерал-полковник Огарков и израпортува със звънлив глас:

— Другарю маршал на Съветския съюз! Направихме си всестранни изводи от неотдавнашната арабско-израелска война, където авиацията е играла решаваща роля. Вземаме мерки за защита на тиловите комуникации от въздушни нападения на противника. В случай на война планираме във всеки локомотив да има освен машинистите по трима души с автоматични зенитни гранатомети „Стрела-2“. Гранатометът още не е постъпил на въоръжение във войските, но ние вече пристъпихме към тренирането на разчетите. Сега машинистите се намират в кабината на локомотива, а зенитният разчет е на покрива: наблюдава въздуха.

Чуждестранните гости останаха смаяни от оперативността на съветския Генерален щаб и от светкавичната реакция на всички промени в практиката на воденето на война.

А министърът на отбраната се смая от способността на Огарков толкова бързо, убедително, красиво и навреме да излъже, без да му мигне окото.

Веднага след ученията „Днепър“ прочутият мост бе изпратен за претопяване, а мостостроителната дивизия — разформирана поради ненужността й. Всички участници в създаването и монтирането на моста бяха щедро наградени. А на генерал-полковник Огарков бе възложено и занапред да ръководи операциите от подобен род. Така се роди Главното управление на стратегическата маскировка. Първият началник на тази мощна организация генерал-полковник Огарков няколко месеца по-късно получи четвърта звезда и стана армейски генерал.

ГУСМ сложи ръка първо на военната, а после и на цивилната цензура, а след това и на повечето организации и учреждения, произвеждащи лъжлива информация. По-късно пипалата на ГУСМ докопаха всички органи на армията: я да видим как криете от противника действителното положение на нещата. След време лапата на Огарков се пресегна и към военната промишленост. А промишлеността ни практически цялата е военна. Ако искаш да строиш завод, първо докажи, че си можал да скриеш от врага същинското му предназначение. И министрите взеха да ходят при Николай Василиевич за параф. Така мощта на ГУСМ непрекъснато растеше. Има ли в нашия живот нещо, което не трябва да се крие? Има ли област, в която не се налага да будалкаме противника? Колко водка сме произвели, колко са самоубийствата в страната, колко хора има в затворите — всичко това са държавни тайни и по всеки въпрос трябва да крием, да хитруваме, да преиначаваме. А Николай Василиевич е главният контрольор на тези проблеми. Трябва да преметнем американците на стратегическите преговори. Николай Василиевич изпраща първия си заместник — генерал-полковник Трусов. А като дойде време за подписване — и той се включва в делегацията. Добра работа свърши, излъга доверчивия американски президент. Затуй Николай Василиевич го хвалят и тачат, направиха го маршал и началник на Генералния щаб. Хитър е Николай Василиевич. Далеч ще стигне... ако не го схрускат съперниците му.