Осъдени души

I

През едно дъждовно априлско утро на 1936 година Фани се събуди по-рано от обикновено и като разтърка очите си, почувствува лек пристъп на досада от едномесечното си пребиваване в Испания. Самата страна ;к бе нито варварска, нито романтична, нито тъй смешна колкото я бяха описали Готие и Дюма в книгите си миналия век и колкото искаха да бъде мнозина съвременни автори, които превъзнасяха набожността и традициите й с не по-малко въодушевление от боя с бикове и съмнителния стил на страстното Canto fla-1. Напротив, всичко изпълваше Фани с някакво особено, трагично любопитство към нещата, хората и събитията в тая страна, където блясъкът на живота и гонките на смъртта бяха тъй остри. Досадата й се дължеше на това, че тя бе поканила на гости неколцина приятели, с които досега се чудеше какво да прави. Двама от тях — Джек Уинки и Клара Саутдаун — бяха американци и я отегчаваха с глупостта си, а третият — Жак Мюрие — я обичаше и страдаше мълчаливо, което също бе отегчително. Американците тя понасяше от чувство на признателност, задето бяха улеснили с лъжесвидетелство развода й с мистър Морис Лойд, скотовъдец от Йоркшайр — един развод, който се бе проточил благодарение на желязната упоритост на мистър Лойд цели три години. Колкото за французина, с него я свързваше едно ефимерно приключение при зимна обстановка в Баварските Алпи. Фани го намира като Андалузка песен. Беше много „мозъчен“ — един израз, който бе усвоила от книгите. С това прилагателно тя упрекваше нетърпимия му навик да разсейва илюзията на приятните неща, навик, който постоянно го тикаше да разсъждава подигравателно и който убиваше всичката му пламенност. След приключението той й се струваше незаменим като приятел, но, уви, той не можеше да разбере нито вътрешната нужда, която тя изпитваше, да го има постоянно до себе си, нито обстоятелството, че не можеше да му бъде вечно любовница.

След развода роднините на мистър Лойд пуснаха по адрес на Фани известни слухове, които, за жалост, не бяха съвсем измислени, и тя съзна необходимостта да потуши мълвата, като излезе за известно време от Англия. Тя прекара около шест месеца ту в Париж, ту в Южна Франция и през пролетта на следващата година дойде в Сан Себастиян. Тук през ранната пролет пейзажът запазваше разводнените акварелни цветове на крайбрежието около Биариц, но хората изглеждаха по-жизнени и по-ярки.

Тя направи една бърза обиколка с автомобил на юг и остана удивена от това, що видя: тази страна имаше свой облик, пъстрота и форми, които минаха пред очите й като цветен филм, зад чиито блясъци и театрална фантастика обаче прозираше жестоката трагедия на един народ, който се бореше със себе си, за да тръгне по нови пътища на развитие. Разбира се, всичко това Фани долавяше съвсем бегло и се вълнуваше от него само дотолкова, доколкото й се струваше забавно и доколкото изпитваше една остра и парлива възбуда, подобна на вълнението, което обзема чужденеца, когато рогата на бика разкъсват корема на някой нещастен, облечен в злато и коприна тореро. Тук нямаше нито помен от филистерското спокойствие на другите страни. Нещата преминаваха от една крайност в друга без меките полусенки на компромиса и от сблъскването на тия крайности изникваха нови устреми. Старинни катедрали се редуваха с клубове на анархисти, работнически митинги с поклонения пред мощи на светии. След почернелия от фабричен дим Билбао тя видя Толедо, потънал в сънлива романтика. В Мадрид се запозна с аристократи, които още вярваха в архангели и статуи на чудотворни Богородици, а в хотела прислужниците четяха Енгелс и Дарвин. В Барцелона работата кипеше с американско темпо, в Севиля свиреха на китари и животът се влачеше със сладостна нега като ленивите води на Гуадалквивир. По радиото кънтеше огненото красноречие на Пасионариа, в Авила жените ходеха два пъти дневно на литургия. Аристократите конспирираха срещу републиката, пролетариите се заканваха да ги изколят, но все отлагаха решението си. Фани бе напълно противоустойчива срещу романтиката (така поне обичаше да се хвали сама) и контрастите на сегашна Испания й се струваха много по-интересни от плесенясалото величие в Толедо и Нскориал. Тя разбра веднага истинската причина на това, що виждаше: и тук, както в Англия, едни имаха всичко, а други нищо; само че, за разлика оттам, тия, които нямаха нищо, тук се бунтуваха и протестираха. Един слуга тук не искаше да остане цял живот само слуга и децата му да бъдат пак слуги, защото това оскърбяваше човешкото достойнство. Впрочем, както бе втълпено на Фани от детинство, това заплашваше съществуването на цивилизацията. Но сега тя ни най-малко не бе наклонна да се тревожи за цивилизацията. На нея само й се струваше забавно да поживее малко в тази страна, където хората бяха настръхнали и всеки ден се очакваше да избухне революция и където времето, докато се успокои злобата на семейство Лойд, можеше да мине по-бързо.

В Мадрид Фани видя един приятел от детинство — мистър Блеймър, когото тя наричаше просто Лесли. Пред него Фани изрази намерението си да остане за известно време в Испания.

— Какво ще правиш тук? — попита той.

— Мисля да се забавлявам — отвърна тя с всичката сериозност, която налагаше въпросът. — Освен това да проуча страната, катедралите, боя с бикове…

— Добре, но не се увличай! — предупреди я Лесли.

Фани се върна в Сан Себастиан и нае за три месеца вилата на маестро Фигероа — художник, потънал в пиене. Маестро Фигероа бе на младини доста известен артист, при все че славата му не можа да излезе вън от границите на Испания като тая на Пикасо и Сулоага. Платната му въпреки сполучливия колорит бяха опорочени от театралност в композицията и предизвикваха усмивка върху лицата на критиците. Вилата бе малко усамотена, но имаше хубаво положение върху един скат до самия бряг на океана. Фани се настани в нея заедно с шофьора си и една възрастна прислужница, препоръчана от самия маестро Фигероа. След това почна да взема всеки ден уроци по испански и да чете книгите, които бе донесла от Париж. Но скоро се отегчи. Тогава тя покани приятелите си. И когато последните пристигнаха, пак се отегчи.

Тя се събуди върху старинно легло в стаята до обширното н светло помещение, което по-рано бе служило за студио на художника. Протегна се в леглото, ням свидетел на много страстни нощи от младините на артиста, и лениво запали цигара. Изпуши я, като спрягаше глагола tener (бе решила сериозно да научи испански). След това стана замаяна и с приятен гъдел по тялото си, защото в цигарите имаше опиум. Не трябваше да пуши повече от тия цигари! … Наклонността и към тях ставаше опасна. Тя ги вкуси за първи път в мансардата на един смахнат монмартърски поет, който наричаше школата си есенциализъм. Защо той наричаше лудостта си така, Фани не можа да разбере никога.

Тя се облече бързо и се отказа от сутрешната баня, тъй като предстоеше пътуване, пък и самата баня, построена по каприза на маестрото в мавритански стил, не бе никак привлекателна с нечистите пукнатини на басейна си. Потрепера от студ, защото в стаята бе хладно въпреки отворената врата на студиото, в което пламтеше голяма камина. В горещата Испания през зимата и пролетта човек винаги трепереше от студ. Наближаваше време за закуска и вилата скоро щеше да екне от гръмливите шеги на Джек и нетърпимия смях на Клара. Фанн се почувствува още по-отегчена от мисълта за този смях, когато размисли за предстоящото отиване до Авила — една глупава екскурзия, за която се съгласи по настояване на американците.

Като влезе в студиото, погледът на Фани падна върху една от картините на маестро Фигероа, която вчера бе пожелала да купи и която маестрото в пристъп на испанско великодушие й бе подарил. Картината бе доста зловеща и упражняваше въздействие дори върху американците. За да не я гледа, когато пиеха чай, Клара сядаше с гръб към нея. Сюжетът бе чисто иберийски. Смъртта, някакъв ужасен полускелет-полумумия, водеше към ада мъртвешко хоро, съставено от един император, един папа, един рицар и една куртизанка. Платното беше от младите години на художника и представляваше, очевидно, студия върху някой от класиците.

Фани почна да се грее на огъня и докато правеше това, гледаше втренчено картината. Сюжетът бе съвсем обикновен, а от техническо гледище таблото не издържаше никаква критика. Фигурите приличаха на дървени кукли, движенията им дразнеха окото с недопустими грешки. Дори хроматичният ефект, оригиналността и славата на маестрото, тук бе изтърван в явно подражание на Греко: студени сивосини тонове и фосфорна светлина, която идеше от невидим източник. Ала и тая небрежност, ако не на гений, поне на истински талант, Фани долови трагичното усилие на маестрото, който бе забравил анатомията и критиците, за да изрази мисиЯта си на философ. И той я бе изразил удивително. Докато смъртта се кискаше зловещо и долната половина от лицата на осъдените участвуваше в това принудително хоро с тъпо, цинично хилене, погледът им бе смразен от уплаха. Това бяха съзнателни грешници, които не се разкайваха, които сякаш искаха да измамят дори смъртта и тръгваха след нея с угодническа усмивка, но с таен ужас в очите си. Никакви ангели, никаква надземна любов, тъй присъщи у набожните класици, не утешаваха окото. Хоризонтът, към който водеше смъртта, тънеше в мрак и безнадеждност. О, идеята на това платно бе тъй съвременна!… И по тялото на Фани пропълзяха студени тръпки, защото в картината видя отразено нещо от собствения си живот. Внезапно тя почувствува нужда да види жив човек, да се изтръгне от въздействието на тази ужасна картина.

— Пилар! … — извика тя нервно. — Пилар!… Старата прислужница на маестро Фигероа влезе в студиото.

— Събуди ли се дон Сантияго#1?

Жак на испански.

— Quien#1 — попита испанката. — El frances o el americano?#2

— El frances — каза Фани.

— He! Още не се е събудил, сеньора!…

— Тогава иди си! Няма нужда да го събуждаш!

И леко разстроена, Фани седна на едно кресло с гръб към картината. Пилар излезе, като хвърли съчувствен поглед към сеньората. Тя бе забелязала отдавна как всички наематели на вилата седяха обикновено по тоя начин, за да не гледат картината.

Жак Мюрие се бе събудил отдавна, но седеше до прозореца в лошо настроение и гледаше разсеяно как желязносивите маслени вълни на океана се разливаха като пенести езици по широкия плаж, осеян с черни скали. По професия той бе лекар и в това дъждовно пролетно утро анализираше живота си със същата суровост, с която някога поставяше диагнози в парижката болница „Сен Лазер“. През последните две години той бе престанал да работи и сега се намираше пред пълно разорение. Паричното му състояние бе почти катастрофално. Осемдесет хиляди франка спестени пари и други сто от наследството на майка му в Прованс се стопиха безсмислено по хотелите, игралните казина и дансингите на Ривиерата. Защо и как стана всичко това, Мюрие не бе в състояние да си даде ясен отговор. Можеше да се каже само, че всичко почна с Фани. Той я обичаше с горчива, саркастична, извратена любов, защото тялото й бе прекрасно, а духът — фин и покварен. Цели две години тя го бе влачила след себе си само за това, че имаше нужда от другар в безделието си, от лекарство срещу сплина, който я обземаше в мрачни дни, от присъствието на тялото му в минути на каприз… Колко пуста, смешна и жалка история бе всичко това! Сега с няколко хиляди франка, които бяха останали в джоба му, той искаше да се махне, да изчезне, да потъне някъде. Като гледаше вълните на океана, пред него изпъкна внезапно кошмарният призрак на колониите. Мисълта да замине в колониите като последен, единствен изход от положението, в което се намираше, го преследваше натрапливо отдавна.

——

1 Кой?

2 Французинът или американецът?

Колониите бяха резервоарът, който поемаше пропадналите и неспособни лекари на Франция. Да стопи живота си в Сайгон или някъде из Африка, да удави горчивината си в някоя джунгла, да прекарва безсънни тропични нощи в пиене на уиски, в игра на покер с колониални чиновници и да лекува жените им от неврастения — ето какво заслужаваше!… Ала дори това е все пак по-достойно от унизителното стоене при Фани, която скоро щеше да го превърне в окаян жиголо. Последни се събудиха Клара и Джек. Двамата водеха незаконно съжителство под благословията на един евангелски пастор, който още не бе загубил надеждата да ги венчае и постоянно им изпращаше писма с морал. С напътствия. Поканата на Фани ги завари в Париж. Защо сега се намираха в Сан Себастиан, а не в Париж или Сан Франциско, това те също не можеха да обяснят. Те се запиляваха там, където им хрумнеше, тикани от свежата и дивашка енергия на духа им, която американците, принудени да работят, се изразяваше в материални постижения, а у тях — в лудории, понеже нямаше защо да работят. Те сновяха насам-натам, подчинени на импулс към непрекъснато движение, като че животът не бе нищо друго освен глупаво и безсмислено движение. Тяхната активност в спорта и пътуването наподобяваше индустриалната активност на бащите им, мистър Уинки и мистър Саутдаун, съдружници и притежатели на фабрики за самолетни мотори, двама благодетели на човечеството, които чакаха с нетърпение втора световна война, за да увеличат стократно или ако бе възможно, хилядократно богатството си.

Веднага щом станаха, Клара се залови с хубостта си. Всеки ден специално за нея идваше с такси една Фризьорка от Сан Себастиан, за да постави в ред къдрите й. Джек отиде в съседната стая, където надяна боксови ръкавици и почна да нанася свирепи удари върху една кожена топка, опъната на пружини между пода и тавана, като синхронизираше ударите си с правилно дишане. Докато изпълняваха тези обреди — единият към красотата си, другият към силата си, — Мюрие мина по коридора и блъсна силно полуотворената врата на стаята, в която се разхубавяваше Клара. Той направи това без нужда, просто тъй, от внезапна омраза към спокойствието на американците и от презрение към тяхното самодоволство. Увлечен в тренировките си, Джек не чу трясъка, а Клара се сети веднага, че това не можеше да бъде друг освен сприхавия и чудноват Мюрие.

— Monsieur Jacques! … — извика тя звънливо. — Защо не влезете?

Но мосю Жак не отговори, а продължи по стълбите. Той бе потиснат от една внезапна мисъл по отношение на Клара, мисъл, подла и унизителна, която засегна гордостта му и която именно го бе накарала да блъсне така гневно вратата.

Като не получи отговор, Клара въздъхна с известна тъга. Тя изпитваше към него смесено чувство на почит и страх. Почит към знанията му — той знаеше хиляди полезни неща за витамините, за хигиената на кожата, за избягване на бременност и затлъстяване — и страх от погледа му — в тоя поглед имаше нещо студено, аналитично и подигравателно, което изведнъж я забъркваше, сякаш французинът предвиждаше всичките й мисли и действия. За да се отърве от този страх, тя се опита да му даде аванси, които Мюрие отхвърли презрително. Тогава тя почна да се вълнува още по-силно от него, без да може да определи точно защо. Тя изобщо мъчно определяше нещата, поради което я изключваха от компании за бридж. Впечатленията за нея се изпаряваха като лак за нокти и в главата оставаше само утайката на глупостта.

След половин час Джек и Клара слязоха в студиото. Облечен в тренинга си, Джек приличаше на професионален боксьор, а Клара се бе превърнала в гладка, идеално фризирана порцеланова кукла.

Като закусиха с шунка и пържени яйца, четиримата се загърнаха в мушамите си и слязоха на пясъчната тераса пред вилата, където чакаше колата на Джек. Колата имаше специална конструкция. Моторът й представляваше нещо средно между мотор на обикновена кола и такъв на самолет-изтребител. По асфалтираното шосе той развиваше сто и четиридесет километра в час и зловещото му виене докарваше в ужас всички автомобилисти в околностите на Сан Себастиан и особено когато Джек решаваше да се пошегува и профучаваше само на няколко сантиметра от калниците на бавни като костенурки нещастници.

Равнодушен към автомобилните суетности Джек предлагаше да му покаже как се правят завои при максимална скорост с удар върху спирачките. Мюрие седна на едно от задните седалища. Той се безпокоеше от мисълта да не харчи повече от триста пезети през тази екскурзия — мисъл, потискаща и неприятна, защото чичото, от когото беше поискал с писмо пари назаем, още не бе отговорил. Клара и Фани се качиха в автомобила след известно спречкване. В спортната кола имаше само четири места и ни една от тях не искаше да бъде отпред. Когато Мюрие предложи да отстъпи мястото си и да седне при Джек, двете се възпротивиха едновременно. Клара използува залисията и се намести до Мюрие, а Фани с горчив гняв седна на предното място. Тя бе раздразнена от подновените аванси, които Клара хвърляше на Жак, и от опитите й да му говори на „ти“. Каква дивотия!… Нима тази гъска си въобразяваше, че можеше да го съблазни в нейно присъствие? Но всъщност Фани беше раздразнена повече от обстоятелството, че през време на закуската Мюрие почна да отвръща на тия аванси и някак безсмислено, но настойчиво поддържаше разговора с нея. След това тя бе сравнила изящната фигура на Мюрие, породистата му глава на провансалски рицар и красивите му устни с хамалските плещи, кръглото като месечина лице и дебелите бърни на Джек Уинки. Без съмнение, Клара отдавна бе направила същото сравнение и сега продължаваше да атакува Мюрие. Тази девица съвсем не бе толкова безобидно глупава, колкото изглеждаше.

Като се ослуша за последен път в бумтенето на мотора и така с опитно ухо определи неговата изправност, Джек натисна амбреажа. Предпазливо, за да не счупи ресорите в трапищата по изровения път, който водеше до вилата на маестро Фигероа, той изкара колата на шосето за Витория и я пусна, както си знаеше. Зелените хълмове около Сан Себастиан скриха сивата ивица на океана, а после изчезнаха на свой ред в мъглата на облачния ден. Джек вече караше със сто километра в час. Като минаха Панкорбо, небето стана изведнъж ясно и те навлязоха в безплодния, монотонен, и червеникав пейзаж на Стара Кастилия. В продължение на няколко часа степта ги потисна, но в Byproci настроението им се оживи. Докато ядяха пилета, пържени в зехтин, и ориз, приготвен a la yalenciana, те, почнаха да разискват дали кюретата остават девствени през цял живот. Клара се интересуваше да знае може ли херцог Алба да се срещне на равни начала с Йоркския херцог. Фани я погледна враждебно и каза, че не може. Тя продължаваше да наблюдава с горчивина как Мюрие не се подиграваше вече на американката. Той й разправи историята на граф де Вилянуева, живял през осемнадесетия век, от лудориите на когото пропищели придворните дами на кралица Изабела. Увлечени в яденето и в такива разговори, те забравиха да разгледат града и нито подозираха даже, че в него има прочута катедрала.

След това продължиха към Паленсия по асфалтираното шосе из тази земя на рицари, на светии, на гладни селяни и мършави мулета. Пейзажът бе монотонен и потискащ. От двете страни на шосето, дорде око стигне, се простираше безплодна и пуста равнина, пресечена от дълбоки каньони и осеяна с черни скали, с жълтеникави и оранжеви пясъци. Туктам стърчаха останките на разрушени замъци или се виждаха купчинки от хижите на малки бедни селца, чиито жители използуваха тесните ивици обработваема земя но течението на реките.

Привечер времето се развали и внезапно заваля дъжд. Каньоните на реките се превърнаха в огромни порои, пътуването стана неприятно. За да стигнат по-скоро в Авила, Джек увеличи скоростта. Тъкмо когато отминаха някаква черна фигура, която яздеше на муле, Джек забеляза до завоя на шосето един полицай от цивилната гвардия, който отчаяно махаше с ръка. Този индивид навярно искаше да го глоби за непозволена скорост. В такива случаи Джек обикновено засилваше бързината, но сега някакъв добър дух го накара да натисне спирачките навреме. Когато спря, всички видяха, че пред колата зееше пропастта на един отвлечен мост. Жълтите талази на пороя се пенеха около разрушените опори на моста и с глух тътнеж влачеха камъни и дървета. Даже почна да ругае испанските инженери. Господи!… Какво ще правим сега? — извика Клара.

Мисълта, че в Авила може би липсват добри фризьори, които да поправят накърнената й от дъжда красива коса, я изпълни с тревога. Тъкмо сега, когато Мюрие почнал да се държи с нея мило, тя изпитваше особена нужда да бъде безупречно красива.

Дъждът бе престанал и всички слязоха от колата. Фани даде сто пезети на човека, който ги спаси, и се опита да приложи познанията си по испански език, като го разпита за друг, страничен път. Но полицаят говореше на някакъв ужасен диалект, от който не можеше да се разбере нищо. Явно бе, че трябваше да се върнат до първото населено място, и това ги отегчи страшно. Всички бяха изморени от пътуването и студеният вятър, който духаше от степта, засилваше лошото им настроение. Джек бе шофирал през деня повече от четиристотин километра, което надминаваше издръжливостта и на най-добрия шофьор. Мюрие имаше само най-повърхностни понятия от автомобилното дело, а Клара и Фани не се решаваха да седнат зад кормилото, понеже се бояха от специалната конструкция и внезапните напъни на силния мотор. Всяко понататъшно шофиране от Джек ставаше опасно поради умората му. Въпреки това нямаше друг изход и Фани предложи да се върнат обратно.

— Нямам намерение да си разбивам главата — заяви Клара.

— Тогава ще спиш под дъжда! — изруга Джек.

— Идиот! …

— Задето те понасям от сутринта ли?

Джек бе забелязал вече флирта между Клара и Мюрие. Той не я ревнуваше отдавна и искаше да се отърве от нея, — но го нервираше глупостта й. Тази глупачка не можеше да разбере, че Мюрие искаше да засегне Фани. Впрочем той не бе много сигурен дали работата стоеше именно така.

— Не се карайте! — каза Фани, доволна от реакцията на Джек. — По-добре е да попитаме за пътя онова попче!

Едва сега те забелязаха, че ездачът на мулето, когото бяха отминали и който сега ги настигаше, бе духовно лице. Непознатият се клатушкаше върху мулето, което бе вървяло часове наред с философско спокойствие под проливния дъжд. И сега то продължаваше да върви по същия начин. Фани не можеше да си представи нищо по-странно от този измокрен до кости човек. Дрехите му приличаха на сюнгер, напоен с вода. Широките поли на шапката му бяха извити вълнообразно и висяха надолу. От расото и черния плащ, с който беше загърнал долната част на лицето си, се стичаше вода. Бурята беше обърнала чадъра му наопаки и навярно, след безуспешни усилия да го оправи, стискаше тази рядко употребявана в Испания вещ под мишницата на едната си ръка, докато с другата държеше повода на мулето. Не можеше да се види нищо от лицето му, скрито под плаща и периферията на широкополата шапка. Така загърнат, той имаше смешен и същевременно малко зловещ вид, който веднага се разся от поздрава му. Като се приближи достатъчно и видя, че пътят е прекъснат, той спря мулето си, а след това кимна с глава и произнесе вежливо:

— Buenas tardes, senores!3…

— Попе, разбираш ли английски? — попита Джек, вместо да поздрави на свой ред, докато останалите, включително и Клара, все пак отговориха на поздрава на испанеца.

Джек отправи въпроса по-скоро от досада и гняв, почти без надежда да получи отговор на родния си език.

— Да, господине — неочаквано отговори кюрето.

— Чудесно! — извика Джек. — Тогава, сър — продължи той по-любезно, — бихте ли могли да ни кажете как можем да стигнем до Авила? …

— Единственият начин е да се върнете до Астига рагуа и да продължите през Деспеняторос.

— Кой може да запомни тия дяволски имена? — изтърва Фани.

— Има надписи при всяко селище, мис!… — кротко поясни кюрето.

Непознатият стоеше на десетина крачки от тях върху мулето си, все тъй невидим в лицето. Говореше английски много добре и в гласа му звучеха металически нотки, които издаваха енергия и пълна липса на умора.

А вие накъде отивате? — попита Джек. И аз отивам към Авила. Ще продължите ли? Мисля да нощувам в един хан на два километра от тук.

Същото можем да направим и ние — предложи Фани.

Чист ли е ханът? — попита Клара. Испанецът не отговори. Джек погледна сърдито към Клара, след това се обърна към него и каза вежливо:

— Много ви благодарим, господин свещеник. С ваше позволение ще тръгнем кротко зад мулето ви, да нощуваме и ние в тази странноприемница.

Стана тъй, както предложи Джек. Кюрето потегли пръв а те се качиха в колата и го следваха с възможно най-бавен ход. Човекът от цивилната гвардия, след като целуна ръката на свещеника и получи от него някаква благословия, остана при моста да предупреждава шофьорите с червен фенер. Понеже бе станало съвсем тъмно, Джек запали фаровете, които осветяваха задницата на мулето, и с бумтенето на мотора подплаши малко животното. Последното постепенно ускоряваше хода си, докато най-сетне колата го принуди да галопира и тялото на свещеника, който сигурно не бе свикнал на такава езда, почна да се мята безпомощно върху седлото. Всичко това се стори много забавно на компанията. Настроението й се подобри отново.

Не трябваше да му казваш господин свещеник, а p.’uire4! … — каза Фани.

Какво значи това?

Значи отец.

Може би е редно да му целунем ръка! — предложи Мюрие, като обхвана в полумрака талията на Клара. Американката се притисна силно до него и двамата се целунаха.

— Първо трябва да го изстискаме от водата! продължи Фани, без да подозира изневярата.

— Клара ще направи това! — каза Джек.

— И ще ти сваря чай от нея — отвърна американката.

Като изтезаваха с гонене мулето и бедния човек, те стигнаха най-после до хана, разположен усамотено всред степта.

Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са нощували Сервантес и Лопе де Вега. Минаха през първия етаж, в който няколко дрипльовци пиеха вино, и се качиха на втория, определен за по-висши същества. В средното помещение на тоя етаж гореше камина, а покривките и приборите на масите в него блестяха от чистота. Една петролна лампа заливаше всичко с бяла светлина. От кухнята идеше миризма на печено. Зад тезгяха стоеше съдържателят — мургав шишко, облечен в кадифена жилетка, със запретнати ръкави и червена кърпа на главата. На едното му ухо висеше златна обеца. Тая външност показваше веднага умишлената стилизация на обстановката, предназначена за туристи. Поради дъждовното време и срутването на моста съдържателят очакваше посетители. Обецата той бе поставил именно по тоя случай — да се възхищават чужденците. Всъщност декорите на цялата посада бяха доста издържани. Само радиото и портретът на Алкала Самора издаваха търговската фалшификация на тази Espana tradicional.

Те се разположиха удобно и понеже бяха изгладнели, поръчаха специална вечеря. Докато пиеха мансаниля и унищожаваха лакомо крехките пилета, егоизмът им попречи да си спомнят за човека, който ги беше довел тук. Когато влязоха в посадата, те забравиха да му благодарят, а след донасянето на вечерята изобщо не си спомниха за съществуването му. Той се появи съвсем неочаквано, когато почнаха да пият херес, и появата му нямаше да ги смути, ако не им се бе сторил съвършено друг. Отначало всички имаха усещането, че са поставени под похлупак. Смеховете и шегите им замлъкнаха изведнъж, а после ги обзе чувство на виновност. Сега Фани можа да види лицето му напълно открито, без плаща и шапката, под ярката светлина на петролната лампа. Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.

То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник. От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което издействуваше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто испанският фанатизъм на религията му, или пък това усещане се дължеше на расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти юношеско лице.

Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице. Фани веднага съзна, че този човек бе напълно сигурен в себе си. У него нямаше забърканата стеснителност пред жени, която други католически свещеници скриваха под маската на надута строгост.

Първа се окопити Клара, защото бе най-малко възприемчива към всичко необикновено.

— Как сте? — изчурулика тя, поглъщайки с тъпите си очи красотата на монаха.

— Тъкмо се питахме за вас! … — излъга Мюрие, който почувствува угризение от егоизма на цялата компания.

Монахът обясни, че бил в обора, за да разтрие със слама мулето си. Животното могло да простине. А после отишъл в готварницата да изсуши на огъня дрехите си. Всичко това той обясни без никаква досада, сякаш дъждът и пътуването не му бяха неприятни ни най-малко.

— Защо пътувате с муле? — удиви се Клара.

— Обикалям из планините.

— Вечеряхте ли? — попита Джек.

— О, не! … Ще вечерям сега — каза монахът жизнерадостно.

— Покани го при нас! — прошепна бързо Фани.

Джек отправи поканата с възможно най-изискан тон и все пак в нея прозвуча нотка на снизходителност, която можеше да го оскърби. Монахът отговори, че съжалявал много, но не можел да приеме любезната покана. Правилата на ордена, към който принадлежал, го задължавали да вечеря скромно и да не сподели удоволствието на благородната им компания. Отказът смая четиримата в най-висша степен и произведе неприятно впечатление. Монахът забеляза това и без да се смущава, добави откровено:

— Бих седнал при вас на драго сърце, но трябва да спазвам правилата на ордена…

Правдивостта и твърдото убеждение, с които говореше, бяха удивителни. Мюрие и Фани го разбраха отлично, но същото не можеше да се каже за американците. Джек се намръщи, а Клара произнесе ухилено:

— Ние сме доста покварена компания за вас! …

— Остави човека на мира! — кипна Фани.

— Не се сърди, мила! — звънливо произнесе Клара. — Ти предложи да го поканим.

За щастие, монахът не чу разправията им. Малко преди това бяха донесли вечерята му и в момента, когато двете се караха, той се изправи до масата и почна да чете молитвата си.

— Положително ще влезе в рая! — ниско каза Джек.

— Фани, защо не пиеш виното си?… Изглежда, че външността на негово преподобие почва да ти действува?

— Защо не? — каза Фани, като изпи чашата си наведнъж. А после внезапно почувствува меланхолия от това, че след половин час лицето на монаха щеше да изчезне и никога нямаше да го види пак.

— Прилича на Франшот Тон — авторитетно установи Клара. — Само че е по-нисък!

— Сега, вярвам, би го изстискала с удоволствие! — забеляза Фани.

Американката се усмихна покровителствено и не счете за нужно да отговори. Тя бе изтръгнала вече Мюрие от ръцете на Фани и тази постъпка я изпълваше със суетна гордост, но заедно с това и с известно съчувствие към приятелката й. Бедната Фани! Когато човек се роди безинтересен, нищо не може да му помогне.

В това време монахът свърши молитвата си и спокойно седна да яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха бедняците и …птиците в долното отделение на хана. Тя се състоеше от малко варен грах, зеле и сланина — всичко, поставено в една чиния. Докато той ядеше, а Фани водеше спор с приятелите си, защото настояваше да останат по-дълго в Авила, от шосето пред хана се чу врява и шум от камионен мотор. Съдържателят неспокойно изтича навън, но никой не обърна внимание на това. Джек, който не бе нито злобен, нито ревнив, а само избухлив и разглезен, отново върна разположението си към монаха и като размени няколко думи с него, въпреки противопоставянето на Фани, реши да му изпрати бутилка вино. Монахът я прие с благодарност, но поиска позволение да я изпие утре. Между четиримата пък се поведе полугласен ироничен разговор, който испанецът не чуваше поради отдалечеността на масата му. Той бе седнал в противоположния ъгъл на стаята.

— Обзалагам се, че няма да я изпие въобще — каза Джек гневно.

— Тогава какво ще я прави?

— Може да я подари някому.

— Или ще я изкърка на лягане — предположи Клара.

— Та що от това? — попита Фани.

— Ти му ставаш адвокат, мила? …

— С какво ни е оскърбил?

— Как с какво? … — попита Джек, който бе вече доста пиян от мансанилята. — Можеш ли да си представиш по-дръзка надменност от неговата?

— Глупости!… Човекът се държи съвсем нормално.

Бяха почти готови да се скарат, когато монахът свърши вечерята си и се облегна с лакът върху масата. Стана явно, че искаше да си иде, но от вежливост бе решил да разговаря няколко минути с тях. Или може би правеше това по силата на навика си да изучава хората. Красивите му очи се втренчиха последователно в четиримата.

— Вие… навярно сте туристи?… — попита той вежливо.

— Такова нещо!… — гаменски отвърна Джек. — Търсим смехории из Испания.

— Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни — кротко забеляза монахът.

— Ние сме от тях.

— Може би се гордеете с това? — внезапно попита испанецът.

— Положително! — отвърна Фани вместо Джек. — Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.

Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:

— Ya lo veo!#1…

Той я погледна с острите си блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: „Благодаря ви, но аз не се засягам от този сеньор!“ Фани почувствува вълнение от мигновената солидарност, която се бе установила помежду им. Присъствието на монаха бе задушило изведнъж раздразнението, което изпитваше от флирта между Клара и Мюрие.

Той й действуваше като мансанилята или, по-точно — заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна… Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.

— Вие към кой орден принадлежите, отче? — запита тя почтително.

— Оле, тя го нарича „отче“! … — изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.

— Аз съм от Дружината на Христа — отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.

— Какво е това дружество? — попита Джек. — Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.

— О-хо-о! … Значи, вие сте били йезуит? — тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: „Уловихме го най-сетне!“

— Това съществително у нас не звучи много ласкаво заяви Джек.

— Причината са враговете ни — отговори монахът.

— А защо имате врагове?

— Защото дори самият Христос е имал малко приятели.

— Какви са целите на вашия орден?

— Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.

— Ликьори произвеждате ли? — попита Клара.

— Не, благородна мис.

— Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси — произнесе Фани решително.

— Зная — кротко отговори монахът. — Но аз не считам господата за глупави.

— Ние сме само нечестиви — каза Джек.

— И разглезени — допълни Фани.

Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливото съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек — властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото por conviccion5, — може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.

Едно внезапно засилване на врявата, която идваше отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунда подир това удари върху пътната врата.

— Какво става? — попита Фани на испански келнера.

— Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.

— Та какво от това?

— Искат да влязат вътре.

— Че нека влязат!

— Как? … Тук ли? — смаяно попита келнерът. Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.

— Значи, митинг? … Срещу какво? — попита Джек.

— Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия — обясни Мюрие.

В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.

— Та нали Испания е прогресивна република?

— Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.

— Мълчете да чуем! — каза Фани.

Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.

— Madrecifai#1… — захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.

— Не се бой. Рамонсита! — утеши я другата. — Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.

— Какво може да направи цивилната гвардия?… Половината от нея са антихристи! … — продължаваше да хленчи Рамонсита.

Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са антихристи.

Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, които убеждаваше умолително:

Майчице.

— Muchachos! … Muchachos!#1… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани…

Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева ужасно:

— Дяволе, а ние да не сме кучета? … Днес то има равенство!

Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетима души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.

— Другари!… — мрачно изръмжа той. — Ето един чернокапец!

И тръгна заплашително към представителя на реакцията. Но останалите бяха далеч по-трезви от другари си. Един от тях схвана веднага опасността, която заплашваше монаха, и като улови широкоплещестия за лакътя, предупреди разумно:

— Карлито!… Без глупости!

Карлито премигна няколко пъти. След това съсредоточи мисълта си с известно усилие и реши, че наистина беше съвсем безсмислено да изхвърли това кюре от посадата. Те бяха с хиляди, тия черни паразити в расо! … Най-добре бе първо да се вземе властта и после да се изпратят с параходи — подарък от Испанската република на Ватикана. И Карлито укроти гнева си. Той даде воля само на идейното си въодушевление, като удари с все сила по масата и изкрещя, колкото му глас държи:

— Viva el anatquismo’A.

#1 Момчета.

#2 Да живее анархизмът!

След това внушително изявление пред кюрето и компанията от капиталисти, която вечеряше с печени пилета, Карлито и другарите му заповядаха на съдържателя да съедини две маси и насядаха около тях. Понеже испанската чест не им позволяваше да консумират, без да плащат, те извадиха кесиите си и провериха по колко пари имат. Половината от съботната надница бе пожертвувана за синдикални цели, част от другата половина бе оставена в семействата на съпругите и децата. За вечеря и дума не можеше да става, но все пак с остатъците от надницата можеше да се направи кооперация за нова бутилка мансаниля. Не стигаха само петдесет сантима. Даде ги един тънък младеж с високо чело и замрежен поглед — най-заможният от групата и същият, който предупреди Карлито да не върши глупости. Той бе основен учител в Аранда и макар да чертаеше пред учениците планове, как да си направят икономична бомба, бе като всички интелектуалци — изплашваше се, когато идваше момент за действие.

Силният вик и ударът по масата, с който Карлито пожела живот на анархизма, бяха разтърсили цялата посада. Фани забеляза, че те предизвикаха идването на една друга пролетарска личност, облечена също в комбинезон. Новодошлият, изглежда, не спадаше към групата на анархистите, но притежаваше известна власт, може би като пазител на реда в утрешния митинг. Върху баската му шапчица лъщеше червена звезда. Той обиколи с поглед трапезарията, при което очите му се спряха подозрително и враждебно върху един дребничък червенокос работник с антипатично лице.

— Какво има, другарю Льоренте? — сухо попита Карлито в настъпилата тишина.

— Нищо — отговори Льоренте, като се намръщи. — Вдигате много шум.

— Че да не отиваме на литургия? — забеляза червенокосият и произношението му издаде веднага, че бе чужденец. — Когато плутократите влизат в кръчма, вдигат повече шум!

— Ти какъв си? — внезапно попита Льоренте, като отиде при него.

— Безвластник! — гордо отговори червенокосият.

— Покажи картата на братството!

— Омръзна ми да я показвам на полицаи.

— Ще я покажеш ли? — повтори Льоренте и в гласа му прозвуча заплашителна нотка.

— Гилермо, покажи я! — каза учителят от Аранд, — Другарят е от комитета на Конфедерацията.

Червенокосият недоволно измъкна някаква карта и я хвърли върху масата. Без да се дразни, другарят Льоренте прегледа внимателно картата и по същия немного вежлив начин я върна на притежателя й.

— Лека нощ, другари! — произнесе той, като поздрави с вдигнат юмрук и тръгна към вратата. Почти никой не отвърна на поздрава му.

— Докога ще търпим своеволията на тия комунисти? — попита червенокосият след излизането на Льоренте. — Къде остана свободата на действията ни, другари безвластници? …

Въпросът бе зададен патетично и удари безвластниците тъкмо в най-чувствителното място на сърцата им, но донасянето на мансанилята им попречи да порицаят Льоренте. Учителят от Аранда, най-кръвожадният от всички атентатори в света, раздели братски виното, като на себе си сипа най-малко. От единствената бутилка десетте чаши се напълниха едва до половината което изпъкна в неприятен контраст с изобилните разнообразни вина и остатъците от богатата вечеря върху масата на плутократите. Тоя именно факт бе отбелязан неволно с горчива размяна на погледи от работниците.

— Мирише ми на тупаница — произнесе Джек.

— Няма да стане нищо — раздразнено каза Фани.

Тя бе много разстроена от неприятното усещане на виновност, което обстановката създаваше у нея, виновност за това, че по-миналата вечер бе загубила с пълно равнодушие в казиното на Сан Себастиан три хиляди пезети, докато на света имаше хора, които събираха сантими, за да си поръчат бутилка мансаниля. А тия хора цяла седмица бяха работили в задушната атмосфера на леярниците в Билбао, докато тя не вършеше нищо. Стори й се, че всичко това бе подло, много подло, за да бъде прието като естествено.

— Мюрие, умееш ли да се боксираш? — попита Джек.

— Не — презрително отвърна французинът.

— Тогава, ако стане нужда, докато аз действувам, ти ще изведеш жените, нали?

— Какво мислиш да правиш? — с досада попита Мюрие.

— Възнамерявам да ги изгоня оттук.

— Глупости! … — гневно каза Фани. — Да не си въобразяваш, че това са негри?

— Негрите са по-дресирани. Знаят си мястото.

Джек бе напълно сигурен, че тия испанци не си знаеха мястото, макар да се намираха в собствената си страна. Говорът и смехът им го дразнеха, възбуждаха у него почти физическо отвращение към тях, към работническата класа изобщо, която не знаеше никаква мярка в претенциите си. Накъсо, той не можеше да понася присъствието им. Към възбудата и съсловната ненавист срещу работниците се прибавяше и лошото му настроение от сутринта. Клара и Мюрие продължаваха да флиртуват и да го мислят за глупак, който не забелязва нищо. Фани се бе захласнала по монаха и Джек почна да се чувствува на масата като пето колело. Каква дивотия!…

Той си наля чаша вино и я изпи наведнъж, но това се изтълкува твърде зле от пролетариите.

— Видиш ли, Карлито! … Това се казва пиене! — горчиво забеляза червенокосият.

Думите му, пълни с правдивост, накараха металурзите да погледнат празните си чаши не толкова със съжаление, колкото с чувство на унизеност. Погледите им се отправиха враждебно към масата на плутократите.

— Докато ние се потим, думбазите живеят ли, живеят! … — продължи червенокосият, насърчен от ефекта на забележката си.

Това бе също трагична истина, която работниците знаеха отдавна, но тя не предизвика въздействието, което очакваше червенокосият. Повечето от другарите му не обърнаха внимание на забележката, а останалите изпитаха чувство на досада. Понякога Гилермо говореше банални неща. Та нали за това се борят!… По-важно бе да каже нещо за тактиката на борбата или да вземе сам участие в решителната акция. Умните очи на другаря от Аранда погледнаха Гилермо с недоволство. Гилермо, който бе от немски произход, предизвикваше винаги инциденти и несъгласия. Дори у комунистите съществуваше подозрението, че той е провокатор. В общото нареждане на Конфедерацията бе казано да не се излага борбата на работниците с произволни насилия над единични лица. Сега думите на Глермо можеха да възбудят другарите и да предизвикат нежелателно насилие над чужденците.

Вниманието на работниците бе погълнато от компанията на плутократите и така те забравиха напълно монаха, който спокойно продължаваше да седи на масата си. Сега всички гледаха чужденците, сякаш едните бяха артистична трупа, която се готвеше да играе в кабаре. За да избави дамите и господата от това плебейско любопитство, съдържателят почна да върти копчето на радиото и намери някаква станция, която предаваше шлагери. Той мислеше, че танцовата музика ще отвлече вниманието на работниците. Но тази музика ги възбуди в друго направление.

Пет бутилки херес от мене! — високо поръча червенокосия, като хвърли надменен поглед към аристократите.

— Гилермо! … — уплашено попита учителят от лоанда: — Имаш ли пари да ги платиш?

Червенокосият важно потупа джоба на синята си блуза.

Жестът му бе тъй неочакван и другарски, щото възхити всички. Впрочем Гилермо бе ерген, получаваше висока надница като специалист по производството на стомана и можеше да си позволи разточителство. Другарите му изразиха възторга си с шумно тупане по гърбовете си. Те бяха испанци, буйни пламенни мъже с южна кръв, които обичаха живота, борбата и виното. Мисъеха, че след тежката работа в леярниците щяха да пият и това ги омая напълно. Така те забравиха да се попитат откъде Гилермо имаше пари, за да бъде тъй щедър. Сумите, които пръскаше за черпни, надминаваха много пъти седмичните сборове от надниците му. Само през главата на учителя от Аранда мина смътно подозрение.

Между това келнерът донесе бутилките и виното оказа въздействието си. Гилермо се трогна пак и поръча още пет бутилки от силното вино, от истинския херес, който можеха да пият само плутократи… Дори учителят от Аранда, който отначало бе раздразнен от постъпката на Гилермо, забрави недоволството си и пламенно почна да обяснява на двама другари необходимостта да се отстъпи временно по известни точки от доктрината, за да се запази съюзът с комунистите. Борбата на работниците трябва да бъде единна!… Нека другарите безвластници разберат това.

И така, в тази трапезария за caballeros6 бе чисто и приятно: камината пламтеше, радиото свиреше, хересът се лееше! Колко хубав бе животът, колко приятно беше, след като си работил цяла седмица в леярните, да седнеш тъй, в чиста посада пред чаша херес, и да разговаряш с другари! … Как преливаха от щастие тия прости и чисти испански души, тия страшни анархисти от Билбао, чието име докарваше в ужас кюретата, аристократите, банкерите, индустриалците!… Сега те не мразеха плутократите от съседната маса, които вечеряха с омари и печени пилета. Равенството, хармонията и безвластието като че бяха настъпили най-сетне между хората! …

След като се увери, че другарят от Аранда задълбочаваше все по-страстно разискванията върху единния фронт с комунистите (към групата се бяха присъединили и други работници), червенокосият стана от мястото си и седна до Карлито.

Сега вече можеше да се каже, че Карлито бе наистина пиян, което впрочем му се случваше рядко, защото нямаше възможност да се разпуща, макар да бе ерген. Той поддържаше майка, две сестри, а също и семейството на брат си, убит на един митинг през зимата на Примо де Ривера. Сега Карлито бе в прекрасно настроение, което изразяваше с постоянно тупане на другарите си по рамото и с въодушевено повтаряне възгласа: „Viva el anarquismo!“

— Гилермо! … Viva el anarquismo! …

— Viva! … — отговори червенокосият, като се огъна под удара на тежката лапа, която се стовари върху рамото му.

— Харесва ли ти тук?

— Ох! … Разбира се!

— Виното не е лошо, а?

— Ох! … Чудесно е!

— А как ти се струват дамите отсреща?

Макар да бе пиян, Карлито се засрами от въпроса, който му зададоха. Виж, от жени той не разбираше… Той можеше да крещи на митинг, да се бие с фалангисти, да стреля от барикади и даже да държи реч, но жените винаги го смущаваха. Пък и пари трябваха за тях, а надницата му едва стигаше да изхранва братовите си деца. Той беше само танцувал с няколко работнички на забави в клуба на комунистите и това бе всичко!

— Бива си ги, а? — каза червенокосият, като цъкна с език.

Карлито хвърли нерешителен поглед към дамите, но веднага срамежливо наведе глава. Наистина, Гилермо имаше право. Такива жени човек виждаше рядко. Те бяха фини, бели, руси, ослепително красиви. Но нима тия жени са да бъдат гледани от работници? Те са за богатите. Впрочем Карлито си харесваше повече испанките. Какви другарки бе виждал той по митингите на „Пуерта дел Сол“ в Мадрид! … Имаше особено две от Бадахос! Но пак липсата на пари и смущението, което го обземаше, му пречеха да завърже приятелство. Не разбираше той от жени и това си е. Виж, когато трябваше да се барикадира срещу полицията, да изложи на опасност живота си заради идеята, Карлито не се смущаваше, това знаеха всички.

— Я гледай!… Пълничката ти се усмихва!… — каза Гилермо.

Карлито се засрами още веднъж. Ами, усмихва се!… Все пак той провери, като хвърли нов, бегъл поглед към чужденката. Да, тя наистина се усмихваше. Ако добрият Карлито знаеше колко неверни могат да бъдат усмивките на благородните сеньори, може би нямаше да се развълнува до такава степен. В тоя момент Клара весело коментираше с Мюрие смешните и целомъдрени рефлекси у работника. Впрочем тя имаше и навика да се усмихва винаги когато забелязваше, че я гледат мъже.

— Ти танцувал ли си с благородни сеньори? — внезапно попита червенокосият.

— Не, разбира се! — обидно отвърна Карлито.

Въпросът на Гилермо му се стори глупав и оскърбителен. Все едно да го питаха: „Ти поддържаш ли връзки с плутократи?“

— Защо не я поканиш за танц? — безразлично попита Гилермо, сякаш ако Карлито направеше това, щеше да бъде съвсем обикновено нещо.

— Hombre! … За танци ли сме тръгнали? — правдиво забеляза Карлито.

— Че защо? Само ще въртим чуковете ли?

— Остави!… Аз не съм по тая част.

— Глупчо!… Погледни как ти се хили! Само чака да я поканиш!

Карлито пак зърна сеньората и пак видя, че тя гледаше към него и му се усмихваше, но сега някак подигравателно… Така си е! Жените винаги ще му се смеят, задето се стеснява. И Карлито се почувствува оскърбен. Какво, да не е някой чирак?

— Хайде, ставай! — насърчи го Гилермо.

Карлито се поколеба. Как, само ще му се смеят ли? Нека другарите видят, че не се бои от жените и че даже се решава да покани за танц една благородна сеньора. Но все пак Карлито не се решаваше. Нещо му подсказваше смътно, че моментът и обстановката не подхождаха да показва смелостта си.

— Изглежда, че се боиш от плутократите? — презрително забеляза червенокосият.

Да се бои от плутократите ли? … Карлито на свой ред погледна подигравателно другаря си. Ей сега ще види! Осени го суетното доволство как след танца другарите му щяха да кажат: „Браво, Карлито!… Не се смути да поканиш една благородна сеньора!“ Разбира се, той нямаше никакви непочтени намерения спрямо сеньората, например да я притисне или отегчава с блудкави любезности. Той искаше само да докаже пред нея и пред другарите си, че не е свенлив като чирак, като селско кюре и не се смущава от плутократите.

И Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан като на кино. Би ли желала сеньората да танцува с него този фокстрот? Той беше напълно сигурен в съгласието й. Но сеньората не мръдна. Сините й кукленски очи го гледаха студено. Предишната усмивка бе изчезнала от лицето й. Нима ще откаже? Карлито се изчерви от срам и смущение. Той остана така няколко секунди съвсем забъркан и после безпомощно погледна другата сеньора със зелените очи. Карамба!… Той беше сгрешил! Трябваше да покани тази сеньора, а не синеоката. Отблизо Карлито видя, че тя бе много по-красива от оная, към която го насочи Гилермо, не изглеждаше никак надменна и в тоя момент му се усмихваше весело. Но не можеше да се обърне към нея, след като бе поканил вече първата. И Карлито продължаваше да стои все тъй забъркан пред масата на чужденците.

— Попитай господата!… — подсказа му на испански сеньората със зелените очи.

Вярно, хей! … Карлито беше забравил да поиска позволение от господата. Ама че е дебелак!… Та това му е първото условие, което спазваха и другарите му, когато канеха непознати девойки по работническите вечеринки. Кани ли се току-тъй! … И Карлито смотолевено изпълни салонния протокол.

— Какво иска този идиот? — попита Джек. — Иска позволението да танцува с Клара — весело преведе Фани.

— Ще го получи непременно! — каза американецът. Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата блъсна грубо работника.

— Джек! — извика Фани. Но бе късно.

Карлито политна назад и без малко щеше да падне. Усилието, което направи да се задържи, го накара да изтрезнее и му подсказа в колко жалко положение бе изпаднал. Я гледай!… Този плутократ си позволяваше да го блъска! Че как така? Карлито не беше извършил нищо нахално. Той питаше само дали може да потанцува с дамата. В цяла Испания е прието така. Ако знатният кабалеро не позволяваше това, можеше да му откаже човешки, а не да го блъска. И в гърдите на Карлито кипна изведнъж всичкият гняв, който се таеше в сърцето му срещу плутократите. Обзе го желание да пипне този аристократ за ръцете, да го опре на стената и да му каже: „Слушай! … Ти си мръсник, защото не считаш работника за нищо!“ Да, Карлито щеше да направи това, но плутократът го изпревари.

С бързината на мълния Джек стовари изневиделица върху носа му един свиреп юмручен удар. Карлито политна втори път назад, като разпери ръцете си инстинктивно. Ловък като тигър, Джек се хвърли върху него и му нанесе още един по-страшен удар в окото, който събори работника на земята.

По лицето на Карлито рукна кръв. Фани разбра изведнъж, че Джек удряше с оловния бокс, който винаги носеше в джоба си. Съвършено озверен, американецът щеше да смаже напълно противника си, ако Фани и Мюрие не бяха увиснали върху ръката му.

— Ти си кръвопиец! … — изохка Карлито.

Той се опита да стане, но отново рухна на земята. Носът, очите, мозъкът го боляха непоносимо. Не виждаше нищо. Кръвта от носа му, който бе съвършено смазан, струеше изобилно и се събираше в кървава локва по дъските. Гледката беше отвратителна и жестока. Всичко се бе развило само за няколко секунди. Като видяха какво става, другарите на Карлито наскачаха яростно. Джек отново се приготви за бой.

— Никой да не мърда! — високо извика учителят от Аранда. След това се обърна към най-близкия до себе си: — Хуанито, повикай веднага другаря Льоренте!

Хуанито излезе да повика Льоренте. Работниците послушаха учителя и останаха по местата си. Монахът и двама от тях се наведоха над ранения, докато останалите гледаха Джек с очи, в които пламтеше омраза.

— Удря с бокс! … — възмутено произнесе някой.

— Кучи син! … Можеше и да стреля.

Джек си наля вино и изпи чашата наведнъж. Клара го погледна с тъпо възхищение. Фани и Мюрие се бяха успокоили малко, но сега пред всички изпъкна въпросът за последиците. Инцидентът нямаше да мине лесно, ако работникът бе пострадал сериозно. Размениха полугласно няколко мнения какво да правят.

— Най-добре е да офейкаме с колата — предложи Клара.

Въпреки подлостта си това предложение изглеждаше донякъде разумно. Джек бързо подаде на съдържателя банкноти.

Бяха готови да тръгнат, когато в трапезарията влязоха един сержант и трима войници от цивилната гвардия с черни лакирани шапки и загърнати в пелерини. Зад тях вървеше другарят Льоренте.

— Какво има? — строго попита Льоренте.

— Нищо, другарю… — смутено почна да обяснява един от анархистите. — Ние влязохме… седяхме тук… и… Карлито покани за танц една от дамите…

— Глупци!… Каналии!… — кипна Льоренте, — Вие за танци ли сте тръгнали, или на митинг? Кой поръча виното?

— Гилермо!

— Къде е Гилермо?

— Ето го!

— Арестувайте го! — каза Льоренте, като посочи на жандармите червенокосия. — Това е провокатор! Нашите другари го следяха отдавна.

След това се обърна към чужденците:

— Паспортите ви, сеньорес!…

— Как? … С какво право? — възпротиви се Джек.

— Тогава ще ви арестувам! — хладнокръвно предупреди Льоренте.

След късо обяснение всички бяха принудени да му дадат паспортите си срещу разписка.

— Свободни сте! — каза комунистът.

Джек и Клара тръгнаха към стаите си. Фани ги последва, но Мюрие й направи знак да остане в трапезарията.

— Нека видим дали раната не е опасна! — каза той. — Изглежда, че Джек го е халосал здравата.

Едва сега те си спомниха отново за монаха. Видяха го коленичил пред ранения с памук и марля в ръка, с които избърсваше кръвта от лицето му. Сцената напомни на Фани една старинна гравюра, изобразяваща монаси, които лекуват болни от чума. На един стол до ранения бе поставен малък кожен несесер с хирургически инструменти. Донесоха супник с преварена вода, в която монахът изля някаква течност, и после постави в него инструментите. Когато почна да работи, в стаята настъпи пълна тишина.

— Той пипа като лекар! — учудено забеляза Фани.

— Няма никакво съмнение, че е лекар — потвърди Мюрие, наблюдавайки бързия и ловък начин, по който монахът работеше.

Мюрие почувствува угризение. Той не се бе притекъл веднага на помощ на падналия, както монахът. Искаше да бъде до Фани, ако разярените работници се бяха нахвърлили върху тях. Да, пак Фани! Макар че всъщност трябваше да мисли вече за Клара, жената с доларите, която щеше да го спаси от колониите, от безпаричието, от униженията.

Раненият пъшкаше глухо. Костта над едното му око бе съвсем разрушена и монахът трябваше да изважда с пинцети късчетата и едно след друго от кървавата маса на смазаните мускули. От време на време той прибягваше към местна анестезия, манипулирайки изкусно със спринцовката. След това дойде ред и на смазаните хрущяли на носа. Когато изчисти и превърза всичко, само устата и едното око на нещастника бяха свободни от бинта. Монахът постави ръката си пред това око и попита кротко, с глас, който накара Фани да потрепере:

— Братко! … Виждаш ли ръката ми?

— Не! … Не!… — простена раненият.

— Карамба!… Наистина ли? — попита Льоренте, като се наведе.

— Да, сеньор!… — потвърди монахът. — Той е ослепял с двете очи… От раната и сътресението!

Фани и Мюрие се измъкнаха от трапезарията, а испанските работници се наведоха мрачно над ранения си другар. Бе арестуван един провокатор, бе взет паспортът на един американски лентяй, но Карлито, буйният и жизнерадостен Карлито, оставаше в мрак за цял живот…

След половин час посадата утихна. Сержантът и войниците от цивилната гвардия си заминаха с мотоциклети, като отведоха със себе си провокатора Гилермо. Анархистите, нахокани от Льоренте, отнесоха с камиона ранения си другар до най-близката болница. Монахът легна върху един от общите нарове в долното помещение на хана заедно с няколко съмнителни дрипльовци. Клара и Джек се прибраха в стаите си и заспаха след продължителна караница. Мюрие се отдаде на мрачни размишления върху своята безпринципност, но заспа също. Само Фани остана будна.

Отначало тя мислеше възмутено колко жестока и гаменска бе постъпката на Джек, а после й се стори, че пътуването в дъжда, в пороя и нощуването в тази испанска странноприемница имаше нещо страстно и възбуждащо, нещо трескаво и опияняващо, за което сигурно щеше да си спомня през цял живот като за ония незабравими усещания през първата младост, които никога не изчезват от паметта. Фани се усмихна плажено на магията, на това безкрайно приятно чувство, което бе обхванало цялото й същество веднага след влизането на монаха в трапезарията. Тя знаеше какво значи това. Тя се опита да не го признае веднага, да се отърси от нечистия импулс, който властвуваше над всички други по-възвишени усещания, но не над нея. Монахът трябваше да й принадлежи.

Желанието й бе неочаквано и вулгарно, но нима не можеше да се осъществи? Ексцентричните пориви, нейните прищевки, внезапните капризи бяха силите, които винаги управляваха волята й. Можеше да се очаква, че достойнството, с което монахът понасяше подигравките на американците, хладнокръвието му пред анархистите, античната поза, в която бе коленичил пред тялото на ранения, събуждаха у нея най-чисто възхищение. О, да! … Тя се възхищаваше от това! Но кой можеше да я упрекне за останалите чувства, които изпитваше? Мъжествената красота на монаха — така фина, така нервна, така южна и пламенна, — фанатичният огън в очите му, аскетизмът на тялото и душата, който прозираше под разкошния цвят на младостта му, възбуждаха вече Фани до лудост. В личността му имаше нещо, което я привличаше като пароксизмите на самата Испания, нещо екзотично и тайнствено, красиво и наситено с черен магнетизъм като позлатените и мрачни катедрали под лазурното небе на Андалузия. Това, което изпитваше, бе някаква странна, непозната досега смес от чувственост, от романтика и възвишен порив, подправени неизбежно от каприза да го притежава, от позата на светска суетност. Струваше й се, че заради една нощ, прекарана с този мъж, тя би могла да пожертвува всичко, що имаше! Сега тя вкусваше от мъчителната страст на класическия, испанския Дон Жуан, на развратника от Севиля, към девствената монахиня, Не приличаше ли Фани на него? Приключението щеше да бъде романтично, пикантно, възхитително! … Фантазията й потече като буен порой, който отвличаше пречките на действителността. Мисълта да се приближи до монаха като светска прелъстителка, любовната игра, борбата между духа и тялото, която щеше да настъпи у него, импулсите на сладострастното и въооражение — Фани си представяше наивно смъртния му грях всред магията на някоя черна, задушна андалузка нощ в килията на манастир, потънал всред мимози, палми и портокалови дървета — и най-сетне тщеславието на светска жена, която после щеше да разправя рядкото си приключение по модни места или в интимната самота с някой нов, интересен събеседник… всичко това радваше, възбуждаше и опияняваше Фани.

Изморена от пристъпите на въображението си, тя заспа едва призори. Когато се събуди, стаята тънеше в слънчева светлина. Стана и погледна през прозореца; бе разкошен пролетен ден, но под яркото слънце, под синьото небе, което сега имаше кобалтов оттенък, кастилската степ и тук бе все тъй бедна, все тъй безплодна, червеникава и песъчлива, както навсякъде. На шосето пред посадата Джек оправяше нещо в мотора на автомобила. Един дрипав испански скитник с тояга и торба на рамо бавно поемаше пътя към неизвестността.

Фани се облече бързо и влезе в трапезарията. Клара и Мюрие още не бяха излезли от стаите си. Романсита миеше пода, а съдържателят, свалил обецата и живописната кърпа от главата си, правеше с молив някакви сметки зад тезгяха. Фани се приближи до него и попита дали монахът е станал.

— О, той замина отдавна, сеньора! … — отговори съдържателят.

— Знаете ли откъде е?

— Не, сеньора!

— А името му?

— Не, сеньора!

— Та нима не вписвате имената на пътниците в книга? — попита Фани раздразнена.

— Кой би отегчавал с такива формалности един свет човек! … — отвърна съдържателят.

— А Льореите и полицаите не взеха ли името му?

— Не зная, сеньора! … Мисля, че му предложиха да подпише акта за нараняването, но после решиха, че е по-добре да не го подписва.

Фани не обърна внимание на това. Тя влезе отново в стаята си и се отпусна на един стол. От монаха не бе останала нито следа.

II

В лошо настроение, уморена и безразлична, Фани седна в таксито, което я чакаше пред входа на хотел „Палас“, за да отиде в съда.

Бе настъпил най-сетне денят, изпълнен с напрегнато очакване, в който щеше да се разгледа делото срещу Джек, заведено от Конфедерацията на работниците. От един месец насам всички левичарски и десничарски вестници водеха най-страстни полемики около инцидента, възникнал в затънтената посада между Деспеняторос и Авила. Най-сетне испанците щяха да видят дали републиката, в лицето на съда, щеше да защити достойно своя гражданин, работника металург Карлос Розарио, или щеше да отстъпи под натиска на чужди сили, като освободи Джек Уинки. Комунистическите и социалистическите вестници, а също и органът на анархистите искаха примерно наказание на виновника, докато десничарските вдигаха оглушителен шум срещу червената диктатура в страната. Впрочем тая диктатура не им пречеше ни най-малко да крещят, колкото могат. Те дори сочеха за пример геройството на американеца, който в законна самоотбрана бил защитил честта на годеницата си. Че Клара Саутдаун сега бе по-скоро годеница на Мюрие — това те не знаеха.

Бе чудесно майско утро и Мадрид тънеше в пролетна зеленина. Трамваите звънтяха весело, птичките чуруликаха, минувачите подхвърляха весели закачки на красивите девойки, а последните се усмихваха сдържано и мълчаливо — така изискваше приличието — на тия шеги, на тия жизнерадостни испански piropos7, които, отправени към някоя минаваща жена, не бяха ни Цинични, ни оскърбителни, а просто весели и живописни. Но Фани продължаваше да бъде в лошо настроение. Сега всичко й се струваше отегчително и безразлично. Дори делото на Джек я интересуваше съвсем малко. От много седмици насам тя търсеше монаха, но не можеше да го намери.

Тя бе обикаляла с автомобил напразно в продължение на цял месец планините на Леон, Кастилия и Навара, бе разпитвала за него съдържатели на посади, всички случайно срещнати кюрета, скитници и постове на цивилната гвардия. Но монахът като че бе потънал в земята. Впрочем бе съвсем глупаво да се мисли, че Фани можеше да го намери, без да знае ни името му, ни откъде е. Само веднъж тя попадна на неясна следа от него. Съдържателят на посадата „Вирхен де Ковадонга“, близо до Гредос, си спомни, че в заведението му бе нощувал един отец йезуит, но без муле. Външността му съвпадаше точно с описанието на сеньората — „May jovemcito, psu quapo, у muy santo“#1, бе казал съдържателят. Но той също не бе записал името® му въпреки ясното нареждане на закона. Самият отец настоял да не прави това. Нима може да не се уважи искането на един божи служител? За отплата отецът бе поръсил посадата със светена вода и благословил болния син на съдържателя.

След това Фани се върна в Сан Себастиан, където завари няколко писма: от Джек, от Клара и от Мюрие, а също и от Лесли Блжймър. Писмата на приятелите си от Париж тя не дочете, понеже бяха много дълги и пълни с отегчителни подробности по делото. По-интересно беше писмото на Лесли, когото бе натоварила да научи нещо за монаха.

Когато Лесли трябваше да свърши някаква работа в Испания, употребяваше сигурния метод да действува чрез благородници. Той се бе отнесъл до един набожен мадридски идалго, дон Алехандро Винярон де ла Плаьса, който бе роялист и по тази линия поддържаше връзки с архиепископа на Толедо. Дон Алехандро бе изпитал негово високопреосвещенство как може да се открие името на един монах, пътувал с муле в планината между Десиеняторос и Авида. Архиепископът бе отговорил, че това не е лесно, тъй като всички кюрета и монаси употребявали това животно из планините. Все пак работата се улеснила значително, тъй гато дон Алехаадро се сетил да каже, че въпросния отец е йезуит и вероятно лекар. Тогава архиепископът посъветвал дон Алехандро да се обърне към еупериор# на йезуитите в Толедо отец Родригес и Сандовал. Вероятно Лесли скоро щял да бъде в състояние да слобщи на Фани това, което я интересувало. Самият монах бил много младичък, много хубав и много свят.

Писмото завършваше с предположението на Лесли, че самият монах е агитатор на монархистите.

Измъчена от нетърпение, Фани направи още една Обиколка, сега из улиците на Арагон, по всички летища, по които можеше да се минава с автомобил. Близо до Уеска тя попадна действително на едно събрание на монархисти, устроено от монах, но тук агитаторът бе един червендалест белобрад августинец, който с удивителна непредпазливост призоваваше всички земни и небесни сили да съборят републиката. Той бе направил събранието в посадата на „Апостол Сан Диего“, където бе отседнала Фани. След като се наобядва с бифтек, аспержи, печено пиле и две бутилки вино, отецът поприказва с Фани, и разсеяно каза, че не бе виждал никога монаха, за когото говореше сеньората. Que iastima!#1… Служителите на бога и Испания са тъй много, че когато са от различни епархии, почти не се познават помежду си. Но може би сеньората би могла да научи името му, ако попита за него в йезуитската политехника на улица „Алберто Аошьера“ в Мадрид. (1 отецът се оттегли да спи, защото арагонското вино бе почнало да го изпълва с блажена дрямка.

Фани отново се върна в Сан Себастиан, след като в удел прекара тежка инфлуенца. Прислужницата на маестро Фигероа й поднесе пак цял куп писма от Джек и Мюрие, които тя този път дори не разтвори. Вместо писмата прочете една „История за католическата черква“ от която научи много полезни неща за апостолите, светиите, за папите и за монасите, организирани във всевъзможни ордени. Оттук тя узна, че отците йезуити работят повече между народа, а не се уединяват в манастири. Когато стигна до осмата глава на съчинението. от която почваше историята на Лойола и на светата инквизиция, тя получи призовка да се яви по делото на Джек в Мадрид. Веднага след това Мюрие и се обади по телефона. Той настоя Фани да тръгне за Мадрид и да влезе във връзка с адвоката на Джек. Но Фани нито се развълнува нито тръгна веднага. Треската я бе изтощила. Тя отпътува за Мадрид едва на третия ден вечерта и в спалния вагон си спомни горе-долу какво бяха уговорили веднага след инцидента.

Джек се беше изплашил и при това не на шега. Употребата на оловния бокс и нанасянето на тежка телесна повреда го заплашваше най-малко с половин година затвор. Планът бе Клара и Джек да се оплачат веднага в посолството, което от своя страна да направи постъпки пред испанското правителство за „наказание на виновните“. Уговориха също тъй да отричат най-енергично, че Джек бе нанесъл първия удар въпреки показанията на останалите свидетели. Всичко беше добре замислено, но се развали пред следователя. В разказа си Клара измисли разни глупави подробности, които противоречаха с показанията на Фани и Мюрие. Следователят поиска арестуването на Джек. В посолството се раздвижиха бавно, понеже такива истории се случваха често с американски поданици, пък и самият Джек нямаше познати в него. След това Клара и Мюрие заминаха да прекарат страстната седмица в Севиля, а Фани тръгна да търси монаха из планините. Докато Джек ругаеше в затвора неверните си приятели, от Ню Йорк бе пристигнал един опитен адвокат, който организира кампанията в десничарските вестници и влезе във връзка с испанските си колеги.

Без съмнение работата щеше да се уреди, но все пак Фани изпитваше известна загриженост, задето бе закъсняла за делото. Впрочем тя не можеше да твърди друго освен това, което бе казала вече пред следователя.

Когато влезе в съда, Фани разбра с тревога, че делото бе почнало отдавна. В стаята на свидетелите обаче нямаше никого. Един чиновник от съда й обясни набързо, че за да не се отложи делото, Джек се бе отказал от показанията й. След късо колебание тя влезе в залата.

Понеже влезе през оная врата, от която се явяваха свидетелите, тя попадна изведнъж съвсем близо до състава на съда. Магистратите, загърнати в тоги, я изгледаха строго и враждебно. На публиката бе забранено да влиза през тая врата. По-малко формализъм показаха съдебните заседатели. Един от тях, с бяла коса и пълно лице, я подсети да седне, като й посочи усмихнато няколко празни места на първата редица. На същата редица тя забеляза изведнъж Клара и Мюрие. Двамата я гледаха възмутено.

Фани тръгна към тях, но в същия миг почувствува внезапно зашеметяване. Дъхът й пресекна, сърцето й заби. Върху малкия подиум пред масата на съдиите стоеше монахът. Тя видя същата фигура, същото лице, същите очи, за които бе мислила тъй страстно, докато скиташе да го търси из планините; същата пламенна красота и аскетично свити устни, които бе пожелавала толкова пъти; същия маслинов оттенък на кожата, който придаваше на лицето му нещо недостъпно и призрачно. Но ако през онази дъждовна вечер, когато го видя за първи път, дрехите го правеха да изглежда някак скромен и свит, сега външността му бе ефектна и тържествена. Колосаната яка и ръкавели, новото расо, мантията от хубав черен плат; която бе преметнал през рамото си, разкошният кръст, окачен на шията — всичко това придаваше на личността му осанката на висш черковен йерарх и разпространяваше около нея обаянието на някаква мрачна, внушителна и непоколебима духовна сила — силата на черквата, която векове наред бе движила колелото на испанската история. Може би той бе дошъл така хладен и великолепен в строгата тържественост на празничното си одеяние (en su гора dominquera) заради политическия оттенък на процеса, заради това, че искаше да подчертае все още тежката дума на ордена си, за да оправдае или хвърли упрек върху републиканското правосъдие. Ако искаше да постигне този ефект, той го бе постигнал вече.

В залата царуваше пълна тишина. Погледите на всички бяха устремени в монаха. Дори работниците — комунисти и анархисти — признаха колебливо, че в този отец имаше нещо фанатично и реакционерско, което, разбира се, не можеха да одобрят, но което същевременно бе лишено от нищожеството и лисичата хитрост на повечето монаси и кюрета — сбирщина от алчни секретар-бирници на папата.

Като видя Фани, монахът кимна с глава. Той направи това безстрастно и вежливо, а после опря ръцете си на парапета и зачака въпросите на съда. Очевидно, той бе повикан в качеството на свидетел — от чия страна, Фани не знаеше. Може би това бе казано в писмата на Клара и Мюрие, които Фани не си даде труд да прочете. И така, те го бяха открили — приятелите на Карлос Розарио или на Джек Уинки, все едно, — докато Фани го търсеше из планините! Ако тя знаеше това, не би загубила тъй безполезно цял месец… А колко много неща би могла да осъществи през това време!

Идването на Фани предизвика оживление само между свидетелите на подсъдимия, които бяха разпитани вече, и отчасти в английската колония. Клара почна да прави някакви глупави знаци с глава, от които Фани не разбра нищо. Джек я погледна сърдито и не мръдна. Мюрие стана и отиде да каже нещо на адвоката, вероятно за нейното идване. Адвокатът, дон Хулиан Мартинес и Карвахал, поклати скептично глава. Не, по-добре бе да не се прибягва до показанията на сеньора Хорн, тъй като не е в течение на делото и може да навреди. Като каза това, дон Хулиан мрачно оправи тогата си.

Появата на монаха бе изненада за дон Хулиан. Той се явяваше като свидетел на Карлос Розарио. Беше много неприятно, че подсъдимият и приятелите му, а също и самият дон Хулиан не можаха да открият този монах навреме. Без съмнение показанията му щяха да бъдат най-меродавни за съда и особено за съдебните заседатели поради монашеското му звание, поради това глупаво заблуждение, че служителите на бога са неспособни да лъжат. Че специално този монах щеше да каже истината, дон Хулиан не се и съмняваше, но че заедно с това делото пропадаше и йезуитският орден щеше да се заобиколи с ореола на почтеност — това Хулиан не можеше да понесе. Впрочем този процес бе последното му дело в Испания. Дон Хулиан се готвеше да емигрира в Аржентина. Като либерал той мразеше йезуитите, като парламентарист се бе скарал с монархистите, като потомък на знатно семейство се дразнеше от властта на плебеите и най-сетне като вярно чедо на Испания поддържаше фанатично убежденията си, които, за нещастие, не се съгласуваха напълно дори с програмата на собствената му партия. Поради тази непримиримост дон Хулиан бе скаран с всички режими, с всички правителства и всички власти в Испания, включително и със съдебната. Въпреки блестящите си ораторски дарби — а може би тъкмо поради тях — кариерата му западаше бързо, нещо, което не бе известно на нюйоркския адвокат. И така, деSOTO пропадаше. Но като съзна това — и сякаш за да осигури по-пълно пропадането му, — страстният дон Хулиан се приготви поне да заклейми публично католицизма и левицата — двете омразни сили, които бяха се ровили в живота му.

С глас, който наподобяваше скърцане на вятърна мелница, председателят зададе обичайните въпроси. Монахът каза името си: Рикардо — Леон Родригес де Ередиа и Санта Крус.

— Възраст?

— Тридесет и две години.

— Професия?

[# Монах от Дружината на Христа.]

— Местожителство?

— Толедо, Резиденцията на отците йезуити, улица „Тринидад“ 48.

Отговорите се врязваха дълбоко в паметта на Фани.

— Моля, почитаемите съдии да направят отвод на този свидетел!… — внезапно прогърмя гласът на дон Хулиан.

Съдиите го погледнаха с хладна враждебност на хора, чието търпение и друг път е било изтезавано по същия начин. Прокурорът се изкашля сухо и стисна зъби. Американската колония любопитно наостри уши. Делото обещаваше да бъде почти тъй интересно, както боксов мач. Джек, който не разбираше испански, но схвана веднага, че защитникът му правеше сполучлив ход, се усмихна доволно. Ето какво значи добър адвокат! …

Дон Хулиан Мартинес и Карвахал се загърна величествено в тогата си. Той почна бавно, спокойно, отмерено, но това бе само пепел, която прикриваше въглените на злъчта му. Умело той премина към по-силни реторични ефекти, бръкна по-дълбоко в язвата, която разяждаше обществения живот в Испания. И така, синдикатът на металурзите посочваше за свидетел монаха Рикардо Ередиа! Наситеният лъв питаше лисицата дали е извършил престъпление! Тиранията, стиснала за гушата вековната хитрост, й предлагаше да каже истината! Excelencias! Граждани на Испания! Кой здрав разум, коя справедливост биха дръзнали да признаят че при сегашното положение йезуитът Рикардо Ередиа ще каже истината? Та няма ли той да помисли първо за кожата си, за мрачната отговорност, която, виси над него и над ордена му поради историческите престъпления на католицизма в миналото? Справедливост excelencias!… Йезуитът Рикардо Ередиа не бива да бъде допуснат като свидетел по делото!

В залата премина вълна от глухо негодувание. Комунисти, анархисти и набожни граждани от разни други партии роптаеха еднакво. Чак дотам работите не стигаха! Този адвокат прекаляваше. Впрочем кой не познаваше Карвахал от речите, които произнасяше в парламента! Това, що каза, приличаше на експлозия от обиди, която засегна всички. Последва късо и мрачно съвещание на съдиите. Не, съдът не уважава искането на защитата да се направи отвод на свидетеля Рикардо Ередиа. Същевременно председателят направи строга бележка на Мартинес и Карвахал за некоректен език към властите на републиката. Републиката осигурява напълно свободната съвест на гражданите си без оглед на убежденията им. Да се твърди противното е провокация.

Ръкопляскането на публиката заглуши протеста на Карвахал.

Инцидентът възбуди любопитството в залата още по-силно. Делото приближаваше до най-интересния си момент. В центъра на процеса изпъкваше едно положение, което никой не можеше да изясни, а именно: дали Джек пръв е почнал нападението, или работникът. Показанията на очевидците си противоречаха. Адвокатите на двете страни обвиняваха противниковите свидетели в лъжа. Собственикът на посадата, келнерът и двете камериерки в момента на сбиването не се намираха в трапезарията. Оставаше само едно лице, чиито показания можеха да се считат безпристрастни и решителни. Това лице бе монахът.

Сега цялото внимание на публиката бе съсредоточено върху него. След като го освободиха от клетва поради званието му, той описа инцидента с равен металически глас, със суха точност, сякаш обвиняваше някакво невидимо зло. Думите му отекнаха в тишината с неумолима строгост, с почти зловещо безстрастие. На Фани й се стори, че навярно по същия начин би говорил и самият Торкемада. И в последния момент точно, ясно, без да повиши или понижи гласа си, той заяви, че Джек Уинки бе нанесъл първия удар.

За няколко секунди в залата настъпи пълно мълчание. Фани чу само сухата редовна кашлица на прокурора и биенето на сърцето си. В оная част на залата, която бе заета от членовете на американската колония, се разнесе глух шепот, а после изведнъж множеството, представено от испански работници, почна да ръкопляска. Джек бе станал бледен като парафин, Клара гледаше уплашено, без да може да разбере нещо, а Мюрие подпираше глава ту на едната, ту на другата си ръка. Тъмните очи на Мартинес и Карвахал светеха мрачно под намръщеното му цицероновско чело. Вратът му се бе зачервил от вълнение. Цялото му същество кипеше от страстен гняв срещу йезуитите и републиката. Делото пропадаше, но в този последен процес той щеше да заклейми завинаги падението на обществения живот в Испания. Сега той обузда гнева си, за да го прояви в пледоариите с онова страхотно красноречие, което в Кортесите докарваше в ужас всичките му противници от крайната левица до клерикалите и монархистите. Но все пак, за да облекчи поне малко възмущението си, той извика драматично:

— Предлагам на свидетеля клетва!

За общо негодувание на испанската публика монахът бе принуден да се закълне. Той направи това спокойно, с безупречно достойнство и с тона, който издаваше скръбно съжаление за нарушената традиция. В залата се разнесе вълна от симпатия към йезуита.

— Граждани на Испания! … — — внезапно извика Мартинес и Карвахал и в гласа му прозвуча люта, убийствена ирония. — Слушайте! Един йезуит се кълне в истината!

Той беше извърнал лицето си към публиката и с якобински жест, разперил тогата си, сочеше монаха. Ь това беше най-страшното у Мартинес и Карвахал, това бе, което причиняваше бъркотии навсякъде. Той можеше да умъртви човека с езика си. Един йезуит се кълне в истината! Това бе все едно дяволът да чете евангелието. Без да искат, работниците почнаха да се смеят. Ех, че език пък имаше този Мартинес и Карвахал! И публиката продължи да се смее леко, безобидно по испански, докато звънецът на председателя я умири. Фани, забеляза, че твърдото лице на монаха се бе свило болезнено от този смях.

— Аз казах истината!… — произнесе той неочаквано с равния си металически глас. — И познавам лице, което може да потвърди думите ми!

— Кое е това лице? — бързо попита адвокатът на Карлос Розарио.

— Сеньора Хорн! — каза монахът. — Тя е в залата. На Фани се стори, че чува името си като насън или че се намира в театрален салон и тъкмо когато бе най-много погълната от представлението, я викат да излезе навън.

Сега се разнесе възбуден шепот от столовете на британската колония.

— Сеньора Хорн! — повтори безстрастно гласът на съдията.

Фани се изправи инстинктивно. След кратко съвещание съдът реши да бъде разпитана. Мартинес и Карвахал отправи някакви възражения, които не се уважиха. А после настъпи напрегната тишина, всред която се чуваха само автомобилните клаксони и звънтенето на трамваите от „Пуерта дел Сол“. Адвокатът на Карлос Розарио, зад когото стоеше Работническата конфедерация, един мъничък рус испанец със сини очи, направи няколко крачки от банката и застана пред Фани.

— Говорите ли испански? — попита той тихо.

— Да! — смело каза Фани.

Испанецът раздипли тогата си и сочейки монаха, произнесе високо и тържествено:

— Сеньора Хорн!… Потвърждавате или отричате, думите на отец Рикардо?

В тоя момент Фани изпита усещането, че я питаше не адвокатът, а самият отец Ередиа, и това усещане се превърна за нея в пълна сигурност, когато инстинктивно обърна очите си към монаха и погледите им се срещнаха. Главата й почна да се върти. Сърцето и Заби лудо… Тя се намираше в състояние, подобно на онова, което изпитват престъпниците, решени предварително да извършат деянието си, но колебаещи се в избора на момента за действието. Съзнаваше много остро, че нямаше време да разсъждава, и все пак разсъждаваше, мъчеше се да определи дали сега трябва да почне. Лоялността към Джек я задържаше, страстта я караше да действува. В едното блюдо на везните стояха Джек, Клара, Мюрие, другарската солидарност и веселието, в оргиите на удоволствията. Сега в това блюдо се намираха подлостта и лъжата. В другото блюдо бе монахът Ередиа и почтената истина. Но какво ставаше в тоя момент у нея? Извършваше се някаква драматична борба между доброто и злото? Фани съзна изведнъж, че това бе само борба между две подлости. За миг тя се поколеба. Желанието да каже истината не бе нищо друго освен подлост, освен сметката на страстта й, която искаше да предразположи монаха към себе си. И Фани почувствува с леко смущение на съвестта, че преодоляваше тази сметка, тази подлост, която публиката, включително и отец Ередиа, щяха да помислят, че бе някаква правдивост, някаква особена честност на характера й. Не, Фани не обичаше да блести пред хората с фалшиви качества, както не можеше да търпи и фалшиви скъпоценности. Но тя съзна изведнъж, че сега монахът вярваше твърдо в тая несъществуваща добродетел, че в тоя момент нищо не би го отвратило повече от личността й, нищо не би попречило повече на бъдещите й планове, ако потвърдеше лъжата на Джек, на Клара, на Мюрие…

— Говорете, сеньора! … — трещеше в ушите й адвокатът на Работническата конфедерация с все по-силен и по-драматичен глас. — Лъже ли монахът Ередиа? Лъже ли оня, който всеки ден ходи в кварталите на мизерията и лекува болни?

— Протестирам против това преднамерено разпитване на свидетелите! — извика опитният Мартинес и Карвахал.

Той бе забелязал вече тревожните симптоми на колебанието у Фани.

— Зададеният въпрос не внушава нищо във вреда на обвиняемия — монотонно отвърна съдията.

Фани повдигна глава. Това, което видя в последния миг, бяха прекрасните андалузки очи на монаха. И произнесе твърдо:

— Отец Ередиа каза истината! … Джек Уинки, Клара Саутдаун, Жак Мюрие и аз дадохме пред следователя лъжливи показания.

— Обвинявам свидетелите на подсъдимия в лъжесвидетелство — произнесе прокурорът. — Моля съда да нареди да бъдат арестувани.

В залата настъпи гробно мълчание. Публиката, съдиите и адвокатите стояха като поразени. За миг на Фани се стори, че беше извършила най-голямата глупост в живота си, но после съзна изведнъж, че не я заплашваше никаква опасност от затвор, че постъпката й, напротив, бе развълнувала до невероятна степен всички испанци. Дори върху безстрастните лица на съдиите се бе появил израз на вълнение. Тя се самообвиняваше, но показваше нравствено величие като в драмите на Лопе де Вега. Та испанците ли нямаше да оценят това? … Френетичните викове и бесни ръкопляскания заглушиха залата като на бой с бикове. Ето Англия! Ето англичаните, най-честните хора в света! Viva el-glaterra!…

Насърчена морално от виковете, Фани има достатъчно дързост да погледне най-напред Джек. Американецът бе втренчил очите си в нея, а след това върху лицето му се появи презрителна усмивка, сякаш искаше да каже: „Кучка!… Аз знаех, че ти си способна да изиграеш такъв номер. Всичко това е, за да се харесаш на попчето, нали?“… Тя има също и дързостта да погледне нещастния Мартинес и Карвахал, който стоеше поразен, смазан и отчаян от постъпките на хората. Погледна и Клара, оглупяла напълно всред смайването си, погледна и Мюрие, съвършено забъркан от всичко, що ставаше. Погледна най-сетне и отец Ередиа, чието матово лице се бе обляло за миг с руменина, а после бе възстановило отново предишната си аристократическа бледност. Всред общото вълнение в залата само златистите отражения в очите му бяха останали по-живи и на Фани пак се стори, че между двамата се бе установила отново познатата мълчалива солидарност в посадата. А изразът на тази солидарност бе достатъчен за нея, бе всичко, което тя желаеше и очакваше в този момент.

Процесът завърши същия ден. Джек Уинки беше осъден на шест месеца затвор и плащане на парично обезщетение, а Клара и Мюрие — по на един месец за лъжесвидетелство. За Фани съдът призна смекчаващи вината обстоятелства и я освободи от отговорност. Докато всички излизаха, Фани продължаваше да седи на мястото си. Някой се приближи до нея и я докосна по рамото. Бе Лесли Блеймър.

— Фани! … — произнесе той с укор. — На себе си ли беше?

— Напълно, Лесли.

— Защо направи това?

— Харесваше ми монахът.

— И пожертвува приятелите си!…

— Та що от това?

Лесли с мъка задуши възхищението си. У нея винаги имаше нещо великолепно и безскрупулно, нещо чисто британско, което можеше да бъде оценено само oт британец. Между двамата съществуваше приятелство от детинство — едно от тия приятелства без никаква сантименталност, които англичаните често поддържат през цял живот.

— Ти си непоносима! … — каза той, давайки си възмутен вид, докато всъщност я гледаше очарован. — Ставай! Искаш ли да вечеряме заедно?

Когато излязоха навън, те видяха пред съда грамадна тълпа от работници с мургави лица. Почти целият площад на „Пуерта дел Сол“ бе задръстен от тях. С вдигнати юмруци работниците поздравяваха Фани.

— Видиш ли? — тържествено произнесе Фани.

Но в същия миг съзна колко малко заслужаваше овациите. Бедна и дрипава Испания!… За да поздравят правдата, тези бедняци бяха извървели километри от предградията си.

— Е, добре! — каза Лесли. — Усмихни им се! И когато автомобилът потегли, той почна да маха с шапка. Но Фани не можа да се усмихне.

III

След процеса животът на Фани протече с известни промени. Тя се премести в Мадрид и на „Пасео де Реколетос“ нае една доста грозна сива къща, която носеше претенциозното име Паласио де Ривас по името на благородния й собственик или, по-точно, на неговите прадеди. Всички членове на американската колония веднага й обърнаха гръб. Не по-малка враждебност показаха и сънародниците й. Разбира се, Фани не се засегна ни най-малко от това. Съжаляваше само за липсата на Мюрие, чието язвително остроумие и провансалска горещина не можеха да се заместят от флегматичното приятелство на Лесли.

Още една изненада й причини писмото, изпратено по специален куриер в расо от супериора на йезуитите в провинцията Толедо отец Сандовал. Това писмо започваше с обръщението: „Твърде благородна и милостива госпожо“, възхищаваше се от достойното държане на Фани пред съда, изказваше смирена благодарност и в края завършваше с щедри благословии. Не се споменаваше нито дума за монаха Ередиа, чиято индивидуалност сякаш бе изчезнала във вековния прах на ордена.!

Няколко дни след това Фани посети Мюрие в затвора. Видя го зад решетката на килията му, седнал на одъра и заобиколен с книги. Известно време той се преструваше, че е погълнат от четенето и не я забелязва. След това, уж случайно, повдигна глава и кимна с убийствено безразличие.

— Жак!… — дръзко произнесе Фани, сякаш нищо не се бе случило.

Мюрие отново потъна в четенето си. Фани направи търпеливо още няколко опита да заговорят. И понеже прекаленото му равнодушие можеше да се изтълкува от нея като засегната чувствителност, най-сетне той остави книгата. Фани забеляза с удоволствие старателната му преструвка.

— Какво има? — попита той на френски с вид на човек, който се отегчаваше от присъствието й.

— Донесох ти дребни подаръци.

— Можеш да ги задържиш за себе си.

— Бих желала да не ми се сърдиш!

— Странно е, че никак не ти се сърдя.

— Тогава моля те да ми простиш!

— Отец Ередиа ще прости всичките ти грехове. Фани знаеше, че когато Мюрие почнеше да говори така, гневът му е минал. За да го спечели отново, трябваше да дойде при него още няколко пъти. Без да приказва повече, тя си тръгна доволна, но Мюрие скочи изведнъж и протегна ръцете си през решетката.

— А сладкишите? — попита той възмутено. — Защо не ги оставиш?

През едно чудесно кастилско утро Фани отпътува с колата си за Толедо, старата столица на Испания. Пролетта благоухаеше, по синьото небе летяха и пееха чучулиги, слънцето грееше без огнената тежест на летните месеци, която щеше да настъпи по-късно, и по все още зелените пасбища пасяха мериносови стада. Жизнерадостната природа, въздухът и зеленината смекчаваха донякъде острия порив, който всъщност я караше да отиде в Толедо. Сега тя мечтаеше за отец Ередиа, но не с мрачния огън на сладострастието, а с някакъв чист, почти юношески възторг.

Защо точно отиваше в Толедо, тя не знаеше. Стараеше се да бъде предпазлива и въздържана, но нетърпението я изгаряше. За да не извърши някоя глупава, необмислена постъпка, която можеше да изложи монаха, имаше нужда от разузнаване. Но това разузнаване бе извънредно трудно, понеже не владееше достатъчно езика, пък и самият живот на испанците представляваше безнадеждна сложност от йерархия и традиции, много по-заплетени от английските. Тъкмо затова Фани се бе сприятелила вече с дон Алехандро и чакаше освобождението на Мюрие. Можеше да разчита също и на една друга личност — шофьора Робинзон. Последният произхождаше от една древна фамилия на кочияши в Бороу-дейл, където бе родена и Фани. Тази приемственост — поколения наред кочияши Робинзон бяха возили скуайери Хорн — продължаваше и днес, но с известна опасност да се прекрати, тъй като Фани проявяваше забележително презрение към миналото, а Робинзон усещаше все по-ясни симпатии към социалистическата партия. Дори при последните избори след тежка вътрешна борба той не бе гласувал за консервативния кандидат в областта.

По комбинирани сведения, събрани от дон Алехандро и Робинзон, Фани бе заключила, че можеше да се добере до важни неща из живота на отец Ередиа, ако посети резиденцията на йезуитите в Толедо. До тоя момент обаче по отношение на монаха тя нямаше още никакъв определен план на действие. Тя приличаше ту на плаха пансионерка, ту на хищно животно, което се наслаждава от неминуемата сигурност на плячката си. И все пак едно обективно размисляне можеше да й подскаже, че тази плячка далеч не бе тъй сигурна, колкото си въобразяваше. Един прост разговор в коя да е резиденция на отците йезуити бе свързан според думите на дон Алехандро с редица формалности. В католическите ордени и колко повече във фанатична Испания царувала желязна дисциплина. Разбира се, Фани не бе тъй наивна да вярва безусловно в думите на набожния дон Алехандро. Тя знаеше отдавна, че във всички краища на света е имало развратни архиепископи и кюрета с любовници, манастири, в които са се разигравали оргии, че тази непристъпност, тази дисциплина, тази строгост в живота на монасите биха могли да бъдат само лицемерие, само прах в очите на хората. Но в края на краищата всичко зависеше от индивида. Фани долавяше смътно, че личният морал на отец Ередиа сигурно беше безупречен. Това прозираше в погледа, в лицето и строгостта на цялата му аскетична личност. Фани можеше да предполага следователно, че всяко идване в допир с него бе трудно, че поне за себе си той щеше да се придържа към строгите правила на ордена, че един необмислен ход от нейна страна, едно слабо подозрение у монаха за нейната непочтеност, преди да го овладее, преди да вкара в тялото му отровата на сладострастието си — как сигурна бе тя в успеха си, — биха могли да провалят всичко.

Когато Фани видя двойните назъбени стени на Толедо и колата премина моста на Тахо, през главата й мина парливата надежда да срещне монаха… Може би отец Ередиа се намираше в Толедо! Може би Фани щеше да го види в резиденцията на йезуитите, да заприказва с него, да създаде началото на един вид интелектуално приятелство! Последното бе законно, допустимо. Фани познаваше от испанската история такива дружби — свързани с любовни връзки и неизбежните последици — между дами от висшето общество и знаменити йезуити. Защо и тя да не създаде с монаха едно подобно приятелство, чиято интимна страна — о, наивност на разглезена жена — нямаше да направи достояние никому!

Фани отседна в хотел „Кастилия“, докато Робинзон отиде да разузнае къде се намира резиденцията на йезуитите. Тя изпи едно кафе, след това излезе да разгледа града. Толедо й се стори като старинна поема. И тази поема, тия тесни улички, тия малки площади, постлани с плочи и обрасли с трева, тия каменни дворци на кардинали, графове и маркизи с кръстове по стените, което означаваше, че тук или там е загинал някой идалго в бой с шпаги, старинните дюкянчета за кинжали и гривни, кюретата, които вървяха по улиците и четяха молитвениците си, жените, забулени в черни коали, които минаваха или се връщаха от литургия, катедралата, огромна, мрачна и величествена, гранитното спокойствие на Алкасар, къщата на Греко, крепостните стени и старинното великолепие на целия град — всичко това, да, всичко това й говореше за Ередиа, само за Ередиа!

Тя се върна отново в хотела. Пи кафе, изпуши няколко цигари. Чакаше нетърпеливо да дойде най-подходящият час за посещението в резиденцията, тъй като се боеше да не смути приятния сън или сутрешните молитви на супериора. Бе положила най-дребнави грижи за необходимата строгост в облеклото си. Носеше чер костюм с висока яка, с воалетка, спусната над очите, която смекчаваше острия им зелен блясък. Струваше й се, че имаше достатъчно смирен и сериозен вид, но, уви, липсваше й задоволителен повод на посещението. Опиянението от града, наивното фантазиране да срещне Ередиа й пречеха да съзнае, че тази липса я поставяше във фокуса на подозрението още преди да се приближи до монаха. Под влияние на състоянието, в което се намираше, тя бе измислила цял куп наивни причини, с които искаше да обясни „случайното“ си посещение в резиденцията. И в непринудения разговор, който щеше да поведе, тя се надяваше да изкопчи сведения за отец Ередиа.

Тръгна към резиденцията, обладана от най-голям оптимизъм. По улицата си повтаряше мислено фразите в къдрав испански стил, които имаше намерение да изчурулика на френски. Стигна пред здравата дъбова врата, обкована със зеленясал бронз, която Робинзон й бе посочил и която й се стори някак херметично затворена. Върху една малка медна плочка, закована под дръжката на звънеца, много по-малка, отколкото би трябвало да бъде за такова голямо общежитие, Фани прочете: „Reisidencia de los padres jesuitas“. Потегли дръжката и някакво далечно биене на камбана й отговори от дъното на резиденцията. Минута подир това малкото прозорче на вратата се отвори и в рамката МУ се показа една ниско остригана глава с твърде строг, но не особено интелигентен израз на лицето. Трябва да бе братът портиер.

По-късно Фани узна как йезуитите, за да служат по-вярно на папата, който с неясни пълномощия заместваше Христа на земята, бяха приложили в ордена си обществената система, срещу която най-много крещяха: всеки според способностите и специалността си получаваше някаква работа в общежитието. Имаше брат шивач, брат обущар, брат счетоводител, който водеше двойни сметки: едни за пред хората, от които можеше да се види колко бедно и потънало в дългове е общежитието, и други за генерала на ордена, който трябваше да знае на каква сума възлизаше чистият приход от подаянията на верующите, за да се изсипе в касите на Ватикана. След това идваше по-висшата йерархия на отците: отец зъболекар, отец химик, отец гинеколог, който помагаше в родилните домове да се плодят по-лесно християните. Не липсваше и един отец астроном, който в Аржентина бе събрал безконтролно пак от верующите грамадни средства, за да построи алуминиев балон и се издигне с него в стратосферата. Но всички тия постижения на йезуитската организация бяха на Фани още съвсем неизвестни.

След учтив поздрав, но без да пита кого търси, братът портиер я предупреди сухо, че времето за посещения от външни лица е между дванадесет и един. Веднага след това той затвори прозорчето. Фани се върна смаяна до края на улицата и понеже нямаше какво да прави, прочете каменния надпис за някой си дон Рамиро Алварес, убит на дуел в 1498 г. от дон Рикардо Балбуена, а после се разходи до меланхоличния площад д на поета Бекер.

Точно в дванадесет и половина тя се върна отново в резиденцията. Сега братът портиер я попита късо как се казва, откъде иде, кого търси и най-сетне последва съвсем полицейският въпрос, защо търси отец Сандовал. Фани заяви важно, че търси отеца, за да го види и поговори с него, и че нейното име му е известно. Братът портиер я измери с очи от глава до пети, сякаш всичко, което чу, можеше да се подложи на съмнение. Фани доби впечатлението, че сигурно му изглеждаше на някоя Шарлота Корде, тъй като прочете в очите му неприязън и подозрение. След това пак тракна прозорчето под носа и, принуждавайки я да чака още няколко минути като покайващия се Кенрих IV пред папската кула в Каноса, Отвори й след 10 минути и приветливо я покани в една външна чакалня, наредена доста спартански, в която скоро влезе някаква повехнала личност в расо. Непознатият имаше средна възраст и се представи като отец Оливарес.

Продължителни молитви и бездънни знания по схоластика бяха изсмукали от лицето му почти всичката жизненост. Една малка частица от нея бе запазена като по ЧУДО в меланхоличната усмивка на очите му. Фани веднага почувствува, че този човек не беше опасен. В погледа му липсваше напълно магнетичната сила на отец Ередиа. От постоянно мислене за Платон личността му изглеждаше почти напълно откъсната от времето и пространството. Той имаше вид на същество, чийто дух се рееше като облак по върховете на Томистката метафизика, и само затлъстелият му корем свидетелствуваше за виното и обилната храна, които приемаше при всяко слизане на земята.

Отец Оливарес попита смутено Фани за причината на идването й и когато тя му каза, че би желала да бъде представена на отец Сандовал, лицето на монаха изрази загриженост, сякаш това, което тя искаше, можеше да се допусне само след дълги размишления. Тотава Фани добави, че навярно отец Сандовал ще си спомни името й във връзка със свидетелството на отец Ередиа по делото на Джек Уинки.

— О, нима вие сте сеньора Хорн! … — възкликна йезуитът, но изненадата му изчезна бързо в предишната зареяност.

Той я покани вежливо да мине в друга чакалня, по-вътрешна и по-голяма, с дебели килими и разкошни старинни кресла, където Фани за пръв път в живота си видя как е изглеждал Лойола преди четиристотин години. Това бе една дървена статуя на светията почти в естествена големина, поставена в нещо като олтар — едно от ония ужасни произведения на испанското поликромно изкуство, от които по тялото на човек плъзваха тръпки, защото даваше пълна илюзия за живо същество. Неволно Фани изпита усещане, че стоеше пред призрак, който я изгаряше с погледа си, който щеше да се раздвижи и тръгне към нея, за да я попита какво търси тук.

— Това е свети Игнатий Лойола — обясни отец Оливарес, — нашият духовен баща. Статуята минава за едно от сполучливите произведения на полихромното изкуство.

— Чудесно! … — произнесе Фани забъркано.

И докато гледаше с ужас статуята на светията, — съзна изведнъж поразена, че в юношеската красота на Ередиа, в очите и устните му имаше нещо от демонския израз на тази статуя. Фани седна на едно кресло под това ново и смущаващо усещане, а Оливарес отиде да предупреди супериора. Той се върна бързо и каза, че отецът ще дойде след малко. Настъпи мълчание.

Фани почна да наблюдава Оливарес. Последният в продължение на десетина секунди се мъчеше да измисли тема за разговор, която трябваше да бъде почтителна съобразно достойнството на жилището и същевременно забавна, за да не отегчи една светска дама. И понеже за неговия отвлечен ум тая земна задача бе извънредно трудна, зареяният поглед на очите му доби особена безпомощност. Фани се досети да я използува незабавно.

— Навярно познавате лично отец Ередиа? — произнесе тя предпазливо.

— Той беше мой ученик по философия в Гранада — с известна гордост заяви Оливарес.

— Но той е… струва ми се, лекар!

— Всеки от нас освен специалното си образование завършва и теология.

— Но това е удивително!… Каква начетеност!

— Ние сме скромни служители на бога.

— Също и на хората — вметна Фани. — Навсякъде слушам за социалната дейност на вашия орден.

— Службата на бога се постига чрез дейност и милосърдие към хората.

— Видях това и в лицето на отец Ередиа. Тук ли живее той?

— Не, сеньора! … Той е сега в Мадрид.

— Навярно… лекува в кварталите на бедните?

— Върши и това! … Но сега работи предимно върху една нова ваксина срещу петнистия тиф. Тази болест е социален бич в нашата страна. Освен това преподава гимнастика и хигиена в „Колехио де Ареналес“.

— „Колехио де Ареналес“?…

— Това е средно училище и политехника, издържани от нашия орден.

— Мисля, че съм виждала този колеж.

— Сигурно!… На улица „Алберто Агилера“, между „Сан Бернардо“ и „Аргулес“.

— Ах! … Спомням си!

На Фани не й трябваше повече!… Почувствува луда радост, но в същия миг млъкна уплашено. Без никакъв предупредителен шум, сякаш се бе просмукал през стените на стаята и чул целия разговор, по килима се хлъзгаше един нов призрак, по-ужасен от възрастния, който поне стоеше неподвижно, едно същество, сякаш излязло от гроба си, дребно, слабо, с жълто като пергамент лице, с фосфорни очи. Костеливите му ръце стискаха един разкошно подвързан молитвеник. Призракът се поклони леко и подаде мъртвешката си ръка. Фани потрепера неволно, когато я докосна. И тотава тя чу гласа му:

— Отец Сандовал!…

— Навярно прекъснах заниманията ви, отче! — извини се тя почтително.

— Ние свършихме молитвите си. А приемането на външни посетители спада към задължението да служим на хората. Драго ми е да ви видя, сеньора Хорн!… — добави той, докато фосфорните му очи изследваха с хладна проницателност личността на Фани. — Няма да забравим в молитвите си подкрепата, която дадохте на истината в съда.

— Истината трябва да подкрепяме при всички възможни обстоятелства — каза Фани със същия смирено тържествен тон. — Аз правя една малка екскурзия, отче, и минавайки през Толедо, си спомних за писмото ви… Осмелих се да ви посетя.

— Поласкани сме от високата чест, с която ни удостоявате, сеньора!

— Смущавате ме, отче! … — произнесе Фани с вълнение, което сякаш не можеше да удържи. А после веднага й дойде наум, че испанските любезности не трябваше да се тълкуват много дълбоко, и реши да прекрати първа размяната на приветствия. — Тази сутрин разглеждах катедралата и почувствувах… не зная дали ме разбирате… почувствувах известна нужда да се опозная по-отблизо с католицизма. Усещала съм и друг път тая нужда, уверявам ви!…

Жълтозелените очи на отец Сандовал останаха все тъй ледени пред това страстно уверение, но клепачите му замигаха бързо, което създаде у Фани илюзията, че той изпитваше известно вълнение. „Бутнах го, там дето трябва“ — помисли тя доволно.

— Човек може да познае нашата света католическа черква само когато влезе в лоното й — произнесе отец Сандовал.

— Именно, отче!… Аз не съм далеч от тази мисъл! — заяви Фани въодушевено.

— Това е доста сложен въпрос, сеньора. Човек променя вярата си по необходимост или по убеждение.

— Сега това става с мен по убеждение — каза Фани и без да иска, помисли за светата инквизиция.

— Провидението да ви напътствува, сеньора! търсете бога, вие ще го намерите само в нашата света католическа църква… Но преди всичко трябва да имате представа за нея.

— Тъкмо за това дойдох при вас, отче!

Отец Сандовал се замисли. За миг Фани доби усещането, че го бе овладяла напълно, използувайки страстта на йезуитите да покръстват, да търсят новооглашени. За миг й се стори, че всичко се нареждаше чудесно. Представи си фарса на своето покръстване в Мадрид или Севиля, репортьорите, снимките, сензацията, която испанските вестници имаха навик да дават на събитията от тоя род.

— Мисля за отец Ередиа… — внезапно произнесе Сандовал. — Струва ми се, че отец Ередиа, когото познавате, би могъл да ви запознае с догмите на нашата света черква.

Вълнението на Фани стана неописуемо. Тя тържествуваше и се поздравяваше за хитростта си. Играта беше спечелена. И тъкмо тогава фосфорните очи на отец Сандовал се втренчиха в лицето й с ужасна, ледена неподвижност. Фани почувствува как я обзема предишният страх от него, страхът от същество, което проникваше в душата й, което четеше мислите й. Стори й се, че нито една нотка от дивото вълнение, което я обзе при споменаване името на Ередиа, не убягна от погледа му. Въдицата, която й бе подхвърлил, попадна право в устата й.

— Сега обаче отец Ередиа е зает — продължи Сандовал, като хвърли мрачен поглед към нещастния Олинарес, който стоеше, потънал в греха на своята бъбривост. — Работи върху ваксината срещу петнистия тиф и не ще може да ви бъде полезен.

— Тогава — каза Фани героично, прилагайки първото правило за отстъпление в добър ред, — тогава не бихте ли могли да ме подготвите вие?… Простете, отче! Може би съм много дръзка, като казвам това?

— Няма дързост в думите ви, сеньора — утеши я Сандовал, — а само смирено желание да познаете бога, но, за съжаление, и аз съм твърде зает. Върху мене лежи администрацията на ордена в цялата Толедска провинция. Бих ви съветвал да посещавате проповедите в някоя енорийска черква, да четете избрани книги, да се съсредоточавате в себе си… И когато почувствувате истината на Христа в сърцето си, бихте могли да дойдете отново при нас.

— Уверявам ви, ще го направя.

Те поговориха още малко: върху католицизма, светия дух и катедралите. Отец Сандовал написа върху едно листче книгите, които Фани трябваше да прочете. Между тях на първо място стояха „Подражанията на Христа“ от Кемлнс и „Животът на Лоиола“ от отец Ривадеяейра. След това Сандовал я изпрати до пътната врата. Когато се сбогуваха, Фани срещна още веднъж погледа му и пак потрепера от блясъка на тия ледени фосфорни очи, в които светеше мрачният фанатизъм на средновековието.

Той я изпрати с думите:

— Господ да пази душата ви, сеньора!

Докато Робимзон караше колата към Мадрид, Фани се мъчеше да изработи нов план за действие. Не можа да измисли нищо. И тогава пак почна да мечтае за Ередиа, пак се отдаде на дивото и сладостно фантазиране към което я подбуждаше непрекъснатата мисъл за него. Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня прилив на сили, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод. Тя изпитваше усещането, че само Ередиа и нищо друго не съществува в света, че действията и имаха смисъл само дотолкова, доколкото бяха свързани с него, че би дала всичко за нощ, един час, една минута… А заедно с това забелязваше как предишните суетни и животински пориви на тялото й се превръщаха неусетно в най-чиста нежност, в най-чист възторг. От сладострастното желание, с което бе почнала да преследва Ередиа, се раждаше постепенно един още по-сложен, по-опасен и изпълнен с повече пристъпи процес!… Тя почваше да го обича! Тя го обичаше вече! Това бе самата любов, не платонична, не възвишена до саможертвата да се откаже изведнъж от него, за да не смущава чистотата на живота му, а точно такава любов, каквато би се появила у една млада жена, преди наслажденията да уморят сетивата й, преди свежестта й да увехне в славата на блудкавите светски приключения! Колко странно бе това връщане на чувствата й към едно отдавна забравено младежко състояние! Сега Фани съзнаваше, че желаеше еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се мъчи и страда за него, че е способна да обича като всяка друга жена. Но защо усещането за тази любов бе така замайващо, така остро, така наситено покрай свежата радост и с тръпки на пронизваща меланхолия, като погребално биене на камбаните в Севиля след смъртта на някой тореро? Когато автомобилът влезе в Мадрид, прекоси площада на Колумба и пое разкошната „Кастеляна“ между два реда малки дворци с палми и олеандри в градините, Фани се попита внезапно с неспокойния инстинкт на всяка жена дали Ередиа нямаше вече любовница. По асфалта към вилите в Ескориал и Сиера де Гуадарама хвърчеха автомобили, а в тях седяха мургави жени, красиви като екзотични цветя. Може би някоя от тия жени, от тия испанки бе вече негова любовница и Фани идваше късно, твърде късно! Тази мисъл я разстрои изведнъж. Почна да се убеждава сама, че това беше невъзможно, че никоя от тези набожни красавици, които всяка сутрин отиваха с лимузините си на литургия, не би се осмелила да обича отец Ередиа, да го преследва, да застане заради него пред Сандовал.

Фани се успокои малко, когато пристигна в къщи. Банята, кафето и няколко цигари й дадоха възможност да разсъждава без увлечения, да реши след опита със Сандовал какво трябва да прави и какво не. Привечер някой я потърси по телефона. Взе слушалката с досада.

— Къде си цял ден? Какво правиш? — питаше Лесли.

— Бях в Толедо.

— Какво прави там?

— Разглеждах старините.

— Имаше ли поне монаси между тях?

— Доста, с изключение на един.

— Не се отчайвай!… Ще го намериш пак. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Още не.

Фани затвори телефона.

Прекара една безсънна нощ, една топла пролетна испанска нощ с черновиолетово небе, с брилянтни звезди, които трептяха и сякаш шепнеха вечните теми на тази страна за насилието и революциите, за любовта и смъртта, за бога, за душата и за отвъдния живот… Мислеше за отец Ередиа, струваше й се, че той е до нея, че очите и устните му изгарят тялото й.

На другия ден Фани не отиде в „Колехио де Ареналес“. Посещението в резиденцията я научи да действува предпазливо. Удивително беше търпението, с което събра чрез Лесли и Робинзон дребни, но много важни сведения. Така например тя научи, че отец Ередиа преподаваше в колежа гимнастика и хигиена три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък, сутрин от 10 до 12 часа, а останалото време работеше в Института по опитна медицина, който се намираше на улица „Алфонс ХИ“. Узна също, че директор на колежа бе многоученият отец Миранда, който владеел двадесет езика, включително староеврейски и японски. От не по-малка полза беше и сведението, че отец Ередиа продължаваше да прави чести пътувания с муле из затънтените планински села, за да събира особено вирулентни щамове от вируса на петнистия тиф. Но най-много я развълнува обстоятелството, че през лятната ваканция с равни парични приноси и труд от монасите Институтът по опитна медицина и Дружината на Христа възнамеряваха да открият в епидемните огнища около Пеня Ронда болница за проучване новата ваксина на отец Ередиа.

Чак след като научи всичко това и размисли върху него добре, Фани посети колежа „Ареналес“. Самото посещение бе тъй добре организирано, щото трудно можеше да събуди подозрение дори у супериора на Толедо. То съвпадаше с церемонията, с която Британският културен институт в Мадрид искаше да връчи множество книги за библиотеката на колежа. Фани присъедини към подаръка пълни събрания от съчиненията на няколко английски класици и така доби моралното право да присъствува на тържеството с Лесли. Отец Миранда беше възхитен от интереса на англичаните да видят как се провеждаха занятията в колежа и постиженията на йезуитската педагогия, а на Лесли хрумна щастливата идея да покани преподавателите на обед у дома си. Нямаше нужда да се добави, че Фани също щеше да присъствува на този обед и да седне от дясната страна на отец Ередиа.

— Искам да те посъветвам само едно… — каза Лесли, преди да тръгнат за колежа, когато всичко бе наредено.

— Кажи! — Да прекратиш приключението навреме.

— Тъкмо когато настъпи най-хубавият момент ли? — попита Фани.

— Веднага след него.

— Защо така?

— Защото никой не се е забавлявал безнаказано в Испания.

— Това личен опит ли е?

— Отчасти да!… За Испания човек трябва да има здрави нерви като археолога на Мериме.

Когато влязоха в хола на колежа, посрещна ги хор от ученици, които пееха английския химн с ужасно произношение, дирижиран от един дълъг и сух отец с плешива глава.

Директорът, отец Миранда, стоеше пред стълбите заедно с неколцина свободни преподаватели, тъй като останалите според скромното желание на англичаните не трябваше да прекъсват занятията си. Фани бе поразена от голямата разлика между Сандовал и директора на „Колехио де Ареналес“. Отец Миранда имаше пълно розово лице и сини очи, които се смееха жизнерадостно. Говореше английски толкова лошо, колкото изобщо го говореха повечето испанци и колкото можеше да се очаква от човек, който владееше още девет или десет други езика. Произнесе приветствена реч, която със своя патос можеше да развълнува дори каменните стъпала и тъкмо поради това не развълнува никого. Лесли отговори с няколко сухи британски любезности и повторно стисна ръцете на директора и преподавателите. Същото направи и Фани. След това цялата група, домакини и гости, се отправи да разглежда трапезариите, спалните и занималните зали, които бяха доста тъмни и задушни. След всяко излизане Лесли и Фани произнасяха по едно: „Wonderfull“, докато отец Миранда повтаряше непрестанно:

— Всичко е скромно! … Много скромно, но хигиенично! Работим, доколкото позволяват средствата ни.

Минаха през капелата на колежа, при което отец Миранда и преподавателите се строполиха внезапно на колене пред полихромната статуя на Богородицата и така останаха около половин минута в пълно мълчание. Дойде ред на класните стаи. Един отец химик запали пред гостите гърмяща смес от водород и кислород за голямо удоволствие на учениците. Следваха други стаи с румкорфови спирали, с гейслерови тръби, с анатомични модели и картини на безполови същества, за да не покварят юношите. Почти всичко, каквото можеше да се побере по масите на класните стаи, бе извадено от кабинетите, за да се покаже нагледността на обучението. Минаха в аудиториите на политехниката, където отци специалисти преподаваха на студентите диференциално смятане, теоретична физика и железобетон. Всичко това беше страшно отегчително. Фани си казваше уверено, че Лесли е човек с голямо търпение и сигурно я обичаше много.

— А спортът, отче? — попита тя невинно, като погледна крадешком часовника си. — Бихме ли могли да видим как е застъпен спортът във вашите училища?

Бе точно средата на часа по гимнастика на Ередиа.

— Спортът е също застъпен у нас — някак смутено обясни отецът, — но по-умерено, отколкото в другите училища. Имаме малък стадион в парка.

— Бихте ли ни доставили удоволствието да го видим, мистър Блеймър?

— Аз също мислех да помоля уважаемия отец за това — каза Лесли.

— Това е голяма чест за нас!… — зарадва се отецът, но в същото време Фани забеляза как смущението в сините му очи нарасна.

— Може би сега никого няма там? — попита тя неспокойно.

— О, не! … Тъкмо сега момчетата се тренират за състезанието с колежа от Саламанка.

— Чудесно!… Ще ги видим, нали? Групата се върна по дългите коридори, мина направо през капелата, при което всички отци коленичиха! пак пред статуята на Богородицата, и се озова в задния двор на колежа. Смущението на отец Миранда ставаше все по-голямо. Той каза нещо на един от колегите си, употребявайки език, който Фани не разбра. После й дойде наум, че този език трябва да бе латински, защото от дон Алехандро знаеше, че йезуитите говорят помежду си на латински. Отецът, към когото се обърна Миранда, изтича пред групата, сякаш бе получил заповед да предотврати някакво неудобно положение.

Всички бяха стигнали вече до един ред кипариси, който отделяше малкия стадион от останалите части на парка, когато Фани разбра изведнъж, по-развълнувана от самия отец Миранда, причината на смущението му: на игрището по къси панталонки, в бели спортни обувки и полуголи до пояс стояха Ередиа и двадесетина момчета. Игрището беше начертано с бели успоредни линии, между които се намираха препятствия от различно естество. Шест от момчетата, наредени в редица и коленичили на единия си крак, с ръце, опрени о земята, очакваха знака на учителя си, за да се втурнат в бяг. Фани не знаеше дали можеше да види по-неочаквана, по-вълнуваща и по-прекрасна за нея гледка не от игрището, а от голото тяло на Ередиа. Никой от спортуващите не беше забелязал приближаването на групата. Десетина секунди те вървяха, без да приказват: отците — забъркани, Фани — със затаен дъх, Лесли — иронично усмихнат. Тъкмо в тоя момент Ередиа свирна с уста и момчетата се понесоха напред. В продължение на няколко секунди Фани успя да разгледа тялото му. То имаше същия нежномургав, маслинен оттенък, както лицето. Плещите му бяха широки, кръстът — тънък, бедрата — закръглени и стройни. От цялото му телосложение лъхаше изяществото на лекоатлет, на древна статуя.

— Ти съвсем нямаш лош вкус! — измърмори Лесли.

— Мълчи! … — прошепна Фани и неволно забави вървежа си, за да гледа по-дълго това прекрасно тяло.

Тичащите момчета стигнаха края на игрището и се понесоха обратно между белите успоредни линии. Ередиа ги гледаше критично и с хронометър в ръка чакаше да определи постиженията на първенеца от групата. Фани беше обзета от предчувствието, че когато монахът ги забележеше, изненадата му щеше да бъде неприятна. Тъкмо тогава с халат в ръка отнякъде дотича отецът, комуто Миранда бе проговорил по латински.

— Отче Рикардо!… — срамежливо произнесе Миранда. — Облечете халата си!

Ередиа се обърна. Първото нещо, което изрази лицето му, беше изненада, а после сдържан гняв. Той погледна отец Миранда с упрек, сякаш искаше да каже: „Какво е това? Защо водите тези хора, без да ме предупредите?“ Отец Миранда замига виновно и безпомощно, съзнавайки напълно позора, на който бе изложил колегата си. Ередиа бързо облече халата и го затвори чак до шията си.

— Добър ден, отче!… — каза Фани непринудено, като че голотата му не й бе направила никакво впечатление. И това щеше да бъде вярно, ако не бе тъй прекрасна.

— Добър ден, мисис Хорн! — отговори Ередиа без никакво смущение.

— Продължавайте, отче!… — насърчи Фани весело. — Аз много обичам бягането на двеста метра. Има ли добри постижения?

— Едно от момчетата почти докосва каталонския рекорд.

— Удивително!… Какви спортове практикувате?

— Тенис, плуване и лека атлетика.

— Ние имахме съвсем друга представа за вашите училища.

— Стараем се да следваме принципите на модерното възпитание.

— Учениците ви изучават ли схоластика? Изучават, мисис Хорн!

— Предполагам, че и за нея имаме съвсем погрешна представа?

— Напълно погрешна!… Схоластиката е философия на християнството и основа на нашия мироглед.

Той отговаряше вежливо, усмихнато, без никаква враждебност, но на Фани се стори, че в усмивката му прозираше малко снизходителна ирония, сякаш искаше да каже: „Защо си дошла тук? Защо не отидеш с приятелите си да се печеш на слънцето в Сан Себастиан? Какво те интересува нашата схоластика?“ Докато разговаряха така, Фани наблюдаваше зашеметена цъфтящата и мъжествена красота на лицето му, открития поглед, силните гърди, които изпълваха халата. Струваше й се, че не би имало по-пълно щастие от насладата да потъне в прегръдката на това тяло, на тия здрави нежномургави ръце. Ала заедно с това аскетичните гънки около ъглите на устните му я караха да съзнае, че нямаше нищо по-далечно и по-недостъпно от това тяло, от личността на този мъж. Вежливо-ироничната усмивка продължаваше да трепти върху лицето му и това я изпълни с отчаяние.

Докато приказваха така, отец Миранда поведе с Лесли сериозен разговор за възпитанието, който останалите отци слушаха с почтително внимание. За няколко минути — и не беше ли дошла тъкмо за тия минути — Фани и Ередиа останаха изолирани.

— Мисля, че ви отегчавам — произнесе тя горчиво. — Боя се да не помислите, че разпитвам като приятелите си от оная вечер в посадата.

— Далеч съм от такова предположение — каза Ередиа.

— Още едно нещо, отче!… — произнесе Фани умолително и вълнението на гласа й накара ироничната усмивка върху лицето на монаха да изчезне. — Бяхте ли уверен, че в съда… щях да кажа истината?

— Напълно, мисис! …

— Можех да не я кажа.

— Зная. Но бях уверен, че ще я кажете.

— Защо?

— Защото не приличахте на приятелите си.

— Продължавате ли да имате същата увереност и сега?

— Разбира се — каза той.

И в същия миг Фани съзна, че към личността му не водеше друг път освен истината, освен пълното изтърсване от всякакви хитрости.

— Ще дойдете днес на обед у мистър Блеймър, нали, — бързо попита Фани.

— Не мога — отвърна Ередиа. — Следобед заминавам по работа в Пеня Ронда. Тъкмо мислех да се извиня пред мистър Блеймър.

Съжалявам! … — произнесе Фани със задавен глас. Стори й се, че отчаянието, което прозвуча в гласа й, не убягна от монаха.

И аз също! — каза той. — Щяхме да поговорим върху схоластиката. Отец Сандовал ми каза, че не сте били чужда на мисълта да преминете в лоното на католическата черква.

Погледите им се срещнаха и Фани пак прочете в очите му предишната добродушна и снизходителна насмешливост.

— Мисля, че отец Сандовал не е много възхитен от това — твърдо каза Фани.

Насмешливата усмивка изчезна отново от очите на монаха. Фани доби усещането, че той бе уважил честността й да разговаря без хитрости.

— Навярно подозира в желанието ви повече екцентричност, отколкото убеждение.

— Желанието ми бе просто повод да вляза в резиденцията.

Той замълча и погледът му стана строг.

— Имате открит характер, мисис Хорн! — каза той след малко.

— Не пред всички.

— Поне пред тия, пред които трябва.

— Тогава — произнесе тя със затаен дъх, с вълнение и надежда, които го накараха да разбере всичко, — Тогава бихте ли ми позволили да ви помагам като болнична сестра през лятото в Пеня Ронда.

Веждите на отец Ередиа трепнаха. В лицето му нахлу кръв. Но това бе само мигновено вълнение, което се задуши веднага от стоманената воля, от жестоко аскетично свиване на устните му.

Не, мисис Хорн! — произнесе той твърдо.

— Защо?

— Защото вие принадлежите на света, а аз — на ордена си.

Лесли изтърпя обеда вежливо. Фани го понесе без Ередиа като мъчение. Вечерта тя помоли приятеля си да отидат във „Флорида“. Над открития дансинг висеше неизменното черновиолетово мадридско небе. Звездите трептяха тайнствено. От Сиера де Гуадарама полъхваше вятър и раздвижваше листата на палмите. Джазът свиреше меланхолично аржентински танга. Фани упорито и мрачно почна да изпразва чашите с уиски. Лесли я наблюдаваше мълчаливо. Той никога не бе я виждал в такова състояние.

— Моят съвет е да се махнеш незабавно от Испания — каза той. — Защо не отидеш в Биариц?

Но Фани мислеше за Пеня Ронда.

IV

През следващите дни Фани се удави в мъките на безнадеждната любов. Тя прекара почти цяла седмица в непрекъснато пиянство, изпуши много цигари с опиум, скара се два пъти истерично на Робинзон, дотегна и на Лесли и накрай тръгна да пътува. Но това безцелно пътуване из Испания, което предприе, уж да забрави Ередиа, екзалтира още по-силно любовта й. Толкова неща я караха отново да мисли за него! По нажежените улици на Кордова и Гранада тя срещаше монаси с андалузки лица, които приличаха на неговото. От Понтеведра до Валенция, от Сан Себастиан до Кадикс тя виждаше само манастири, катедрали и полихромни статуи на Христос, на Богородицата и на безброй светии — трагични идоли с кървави рани по тялото, с балсамови сълзи в очите, със злато, диаманти и рубини по одеждите. Поколения от артисти бяха изразили през вековете с архитектура, живопис и ваятелство символите на извратеното от католицизма християнство, което трябваше да отвърне погледа на човека от злото, неправдите и насилията на земята. Но в тия символи, в този фанатичен устрем към непознатото и към илюзията на свръхчувственото не прозираше ли поривът и вечно младата енергия на един народ, който някога бе търсил правдата в бога и безсмъртието на душата, а сега — в логиката на кървавите революции? Заблудените единици, които все още се прекланяха искрено пред тия символи, всред тълпата от Фарисеи и рушителите, които искаха да ги премахнат, не бяха ли всъщност еднакви? Както едните, така и другите не бяха ли движени от един и същ порив към правдата, който чужденците приемаха с насмешка или обръщаха в блудкава романтика, защото не можеха да го разберат? Но Фани вече почваше да го разбира смътно. В Испания черквата още продължаваше да плаши народа със задгробното отмъщение на бога и да ходатайствува пред него за опрощение на греховете му — не без пари, разбира се. Тук имаше още хиляди лицемери в расо, които отдавна бяха продали Христа.

Но нима отец Ередиа бе от тях? Нима Фани не долавяше в личността му порива към чистата, нравствена страна на християнството, нима не усещаше същността и пламенната красота на испанската му душа? Та що от това, че той сигурно вярваше сляпо в догмите на религията, в безсмъртието на душата, че може би падаше на колене като йезуитите в „Ареналес“ пред всяка дървена статуя на Богородицата?

Фани никога не можеше да повярва в съществуване го на бога, в някакво надземно същество, което стои зад природните сили, зад насладите и удобствата на живота. Тя никога изобщо не бе почувствувала нужда от подобна вяра. По инстинкт, по възпитание и практика в живота тя бе атеистка като прадедите си, които микак не се смущаваха от бога, когато завладяваха света. Вярата и монашеството на Ередиа й се струваха тъй абсурдни! Те бяха чиста лудост! Но зад тази лудост не прозираше ли съвършенството му на нравствена личност, която превъзхождаше околните — Фани познаваше само своя осъден на гибел свят, — както Дон Кихот превъзхождаше с лудостта си нормалните хора, между които се движеше? Мрачният и фанатичен пламък в очите му, когато отказа да я приеме в Пеня Ронда, не бе ли израз на това съвършенство? О, сигурно тя му се струваше непоносима със своята груба откровеност, със своето нахално преследване. Сигурно той за нищо на света не би пожелал да я срещне повторно. Може би простата мисъл за признанието, което му направи, признание на развратна светска жена, която бе свикнала да избира любовниците си като ръкавици, го изпълваше с отвращение. Ала колкото по-настойчиво предполагаше, че той мисли така, толкова по-силно почваше да го обича, толкова по-упорито и мъчително ставаше желанието й да го притежава, желание, което я заслепяваше, което заплашваше да се превърне в пълна истерия.

В това състояние тя скиташе от град на град, пътуваше между портокаловите и маслинени гори на Андалузия, разглеждаше музеи, дворци и катедрали. Под тропическия блясък на слънцето конфликтите между хората ставаха по-непримирими, богатството изглеждаше по-безнравствено, бедността — по-тъжна. В Малага тя видя как няколко младежи роялисти стреляха от една елегантна кола и убиха местния водач на комунистическата партия. Властта ги арестува, но на другия ден тълпата нападна затвора и уби младежите с тояги. В Кадикс публиката освирка предпазливостта на един млад, неопитен тореро. „Подлец! … Животно! Страхливец!… Взе ни парите за нищо!“ — възмутено крещеше тълпата. Оскърбеният тореро се хвърли напред и рогата на бика разкъсаха червата му. Той направи това срещу двеста пезети, които му бе обещал импресариото. Как, възможно ли бе да се излага така човешкият живот срещу двеста пезети?… Фани гледаше потресена кървавите следи по пясъка. Но зрелището продължи. На арената излезе друг тореро, облечен в злато и коприна, който умъртви бика с един удар, и публиката закрещя френетично: „Оле, какъв храбрец!… Браво, момче! Браво, синко на Севиля!“ — защото щастливецът произхождаше от Севиля, а Севиля бе люлката на тореадорите. Така Фани продължаваше да скита из тази страна на огнени страсти, на ярко слънце и лазурно небе, за да изпита по-дълбоко сладостната и болезнена спазма на мъката си, за да вкуси по-пълно от суровата логика на живота, която още не познаваше.

Една вечер в Алхесирас температурата й се покачи внезапно на четиридесет градуса. Дойде лекар — дреОон млад човек с монокъл и ръкавици. Претенцията му да говори френски щеше да умори Фани.

— Папатациева треска! … — каза той, след като погледна внимателно очите и, без да се интересува от другите симптоми.

— Опасна ли е?

— Ще мине след три дни.

На четвъртия ден температурата действително спадна и Фани оздравя. Тя му предложи следуемия се хонорар, но лекарят отказа да го приеме.

— Аз дадох обет на Богородицата да лекувам една година без пари — обясни той просто.

Същия ден Фани отпътува за едно планинско село в Сиера Невада.

Селището се наричаше Маитена и бе на около двадесет километра от Гранада, но Фани не намери нищо привлекателно в него. Реши да отиде в един хотел, разположен още по-навътре в планината. Според сведения на туристическото бюро в него имаше сто стаи, пълен комфорт, а също и водачи, и мулета, ако сеньората пожелае да се изкачи на Муласен или Пикачо де Ведета, най-високите върхове на Пениберската верига.

Автомобилът запълзя по асфалтираното шосе към чимтсла. Омаяна от пейзажа, Фани каза на Робинзон да кара по-бавно. Гледката ставаше все по-безплодна, и по-дива и величествена. Под вечно синьото небе, под ослепителния блясък на слънцето пред очите й се разкриваше панорама, сякаш останала от първите дни на битието. Като че някаква гигантска ръка бе насякла с яростни удари мъртвите долини с пресъхнали реки и голите масиви, по които нямаше никаква друга растителност освен редки сивозелени кактуси с чудновата форма и оскъдни остатъци от дребни храсти и изгоряла вече от слънцето трева. По слюдените шисти играеха подвижни сивосинкави отражения, които наподобяваха блясък на диаманти, пръснати между други зеленикави или с цинобърен оттенък скали. Никакво пеене на птици, никаква свежа зеленина и шуртене на поток не оживяваше тази огромна пустинна падина, това вечно мълчание. Само задавеното бумтене на автомобилите, които се спущаха от хотела към Маитена и Гранада, нарушаваха глухата тишина. Сухият и нажежен въздух трептеше от тропически зной, някаква огнена и пронизваща мъка, която накара Фани отново да мисли за Ередиа.

Защо не я приемаше той да му помага в Пеня Ронда? Толкова ли бе покварена, непоносима? Нямаше ли у нея достатъчно сила да се държи прилично, да не оскърбява с никаква постъпка, с никакъв намек за чувствата си монашеството му? Той трябва да бе виждал тези места, защото семейството му живееше в Гранада. Колко много приличаше той на този пейзаж, така суров, така ослепително красив и безплоден! Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания! Ах, как всичко около нея се свързваше с образа му, който виждаше ден и нощ, който я привличаше като жесток и сладък магнит! …

Една неочаквана гледка я изтръгна от мислите й. Автомобилът настигна някаква жена, която вървеше пеш и държеше юздите на магаре, впрегнато в малка каручка. Животното вървеше бавно и теглеше с мъка товара си нагоре по стръмното шосе. Жената крачеше до него, не по-малко уморена от адската горещина, и от време на време дърпаше юздите му, за да го подкани към по-жив ход. Фани щеше да я помисли за испанска селянка, ако лицето и облеклото и не изглеждаха твърде странни за тия места. Непознатата бе удивително мършава и суха, с побеляла вече коса. Носеше светла блуза и старомодна тясна и дълга пола със смешни гарнитури по шевовете. Босите й крака бяха обути в дървени сандали, прикрепени с ремъци за ходилото и глезена. Главата й бе покрита с широкопола сламена шапка, която щеше да бъде твърде естествена за климата, ако не бе остатък от отдавна миналата мода на шапките с изкуствени цветя. Под нея Фани видя лицето й — сбръчкано и добило от слънцето почти шоколаден цвят. Но две бистри сини очи оживяваха това странно лице.

Робинзон извърна глава към Фани и я погледна въпросително, сякаш искаше да каже: „Видяхте ли? … Обзалагам се, че това е англичанка“… Фани му направи знак да спре. Количката и мулето, водено от жената, се изравниха с автомобила.

— Are you Englich?8 — попита Фани.

— Yes! … Yes!9… — Непознатата подпря с два камъка

колелата на количката си и радостно дойде при тях, — Аз съм мис Смитърс!…

— Драго ми е! … — каза Фани. — В хотела ли живеете?

— Зимата прекарвам в Маитена, а през лятото живея в една пещера.

Тя посочи с ръка близките скали върху склона на планината, по който се виеше шосето.

— Трябва да е много здравословно! — произнесе Фани, гледайки съчувствено сините очи на мис Смигьрс. В бистротата им прозираше смес от тиха лудост и добродушие.

— Уверявам ви, това е прекрасно! Отдавна ли живеете тука?

— Много отдавна. През лятото слизам в Маитена за провизии.

И тя нежно потупа магаренцето си по хълбоците.

— Възхитително! — каза Фани.

— Искате ли да ви предложа малко мляко? — сърдечно попита мис Смитърс. — В пещерата аз имам коза.

— Благодаря! … Пих оранжада в Маитена. Моля ни, не се безпокойте!

Но мис Смитърс наля в една глинена паница мляко от тенекиения съд, който караше в количката си, и поднесе паницата първо на Фани, след това на Робинзон. Млякото бе студено и освежително, защото съдът имаше двойни стени. Фани го изпи с удоволствие. Очите на смахнатата се втренчиха нежно в лицето и.

— Искате ли да видите пещерата ми? — внезапно попита мис Смитърс.

— Съжалявам!… Не разполагам никак с време.

— Тогава позволете ми да ви подаря една библия !… О, не се смейте!

— Не, аз не се смея.

— Струва ми се, че всички сънародници са наклонени да се смеят, когато ме видят. Но аз намирам, че библията е най-съвършената книга. След нея идват книгите на Унамуно. Чели ли сте Унамуно?

— Не — каза Фани.

— Тогава прочетете есето върху манастира на Сигуенца.

— Ще го направя — обеща Фани. Мис Смитърс измъкна от количката си една книга и я подаде на Фани.

— Вечер, когато всичко утихне, аз пея псалми… тъй… разбирате ли, като стария и неук монах в Сигуенца, който усеща бога само със сърцето си, без разума.

— Завиждам ви! Благодаря за книгата!

— Аз се чувствувам много щастлива, когато подаря-някому библия. Разбира се, аз не правя това на всеки срещнат.

— Трогната съм!

Фани избърса потта от челото си. Със спирането на автомобила бе изчезнала прохладата, която се образуваше от движението на въздуха. Мис Смитърс забеляза това.

— Довиждане, мила!… Продължете пътя си! Вие не сте свикнали с тукашния климат.

И тя подаде ръка.

Двете жени се разделиха. Едната — млада и цъфтяща — отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата — стара и сбръчкана като маймуна — се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха? Но Фани не помисли за това. Тя се загледа отново в дивия, ослепително ярък пейзаж, който поглъщаше личността й. напълно.

В хотела тя се изкъпа и легна да спи. Като се събуди, излезе на терасата да закуси. Слънцето клонеше към запад и от планината почна да подухва лек, освежителен ветрец. На юг, догде око стигне, се разстилаше плодородната равнина на Андалузия — необятен килим от вече жълтеещи ниви, изпъстрени с тъмнозелени петна на портокалови и маслинови гори. На север, към Кастилия, се очертаваше мрачната синевина на Сиера Морена и Екстремадурските планини.

Пред хотела в подножието на терасата пристигаха автомобили и мулета с туристи, които се връщаха от Пикачо де Велета и Муласен. Повечето бяха англичани и германци. Те носеха дълги бастуни с куки и въжета за катерене по скалите. Едни слизаха към Маитена, докато други бързаха да влязат в хотела и да освободят краката си от тежките подковани обувки. На

На Фани се стори, че всички вдигаха глупав и безсмислен шум, който оскърбяваше мълчанието на планината. От долната тераса някаква немска група, която обикаляше гнета, покривайки разноските си с даване на любителски представления, почна да пее тиролски валсове, придружени с музика от акордеони. Най-сетне компанията изчерпа репертоара си и тръгна да събира парса, но веднага я замести севилското .cante flamenco. Всичко това накара Фани да помисли, че мис Смитърс не бе тъй смахната, колкото й се стори.

Слънцето се спусна още по-ниско над червеникавите изпарения, в които тъмнееше хоризонтът към Португалия. Вечните снегове на Сиера Невада добиха бронзов оттенък, а от равнината бавно почнаха да пълзят виолетови сенки. Стана хладно. Фани отиде в стаята си да облече един вълнен пуловер. Когато се върна, долната фасата бе почнала да се изпълва с охолна международна навалица, която оставаше равнодушна към грижите на света, която не мислеше кой с кого ще воюва и дали Испания трябва да бъде република, монархия или корпоративна държава. Келнерът, облечен в огненочервен смокинг, постави пред Фани кифлички с мляко и кафе. Тя закуси, след това запали цигара и отново се унесе в гледката. Слънцето, обвито в червена мъгла, докосна хоризонта. Сиера Морена стана още по-мрачна и тъмна. Андалузката равнина бавно намяташе воала на вечерната сянка и заприлича на море от бледовиолетови изпарения, в което все още прозираше дъното му с тъмнозелените петна на портокалови гори. След малко слънцето се скри зад хоризонта и само зъберите на Сиера Невада, покрити с вечен сняг, продължаваха да светят като фарове във вечерния здрач.

Фани неволно си представи необятната тишина, която в тоя момент трябваше да царува около пещерата на мис Смитърс. Представи си самата мис Смитърс, заобиколена с козата, глинената паница с мляко, библията, представи си спокойствието на духа и, отърсен от всякакви страсти, и псалмите, които сигурно пееше ь четеше. Да, това беше един начин на живеене, побъркан без съмнение, ала все пак по-разумен от живота на хиляди оглупели от богатството си възрастни жени, които в пет часа се събираха около масата на чай да клюкарствуват, играеха на рулетка или вдетинено танцуваха на дансингите с платени млади мъже. Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво странно щастие в тази лудост! Когато Фани остарее, ще дойде в Сиера Невада, тук, по тия места, в същата пещера, за да се слее с природата, за да вкуси от покоя на щастието, което прозираше в бистротата на лудите сини очи на мис Смитърс.

Внезапно Фани потрепера. Господи, нима тя завиждаше на мис Смитърс!… Може би тази жена също като Фани бе обикаляла някога света, бе прахосала чувствата си във флиртове по модни летовища, бе изхабила нравствената воля на личността си в прищевки и нищожни удоволствия, за да стигне най-после, уморена от всичко, до пещерата, до глинената паница с козе мляко и пеене на псалми. Не изпитваше ли вече и Фани същата умора като нея? Не би ли желала в тоя момент да сподели покоя на лудостта й, да живее в пещерата, да пее псалми?

Ах, уморена ли бе? Но от що? Може би от това, че не вършеше нищо, че не бе дала никому нищо. Тя нямаше никаква възвишена цел в живота си, не познаваше ни страданието, ни подвига, с които тия цели се постигаха. Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередия, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!… Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод от дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести едно празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение, ето защо монахът отказваше да я пусне в Пеня Ронда! О ако Фани…

Идеята блесна ослепително в съзнанието й. Отначало тя бе обща, неясна, задушена от възбудата на някаква радост, после мисълта я определи във всички подробности, после се превърна в твърдо решение. Когато съзна най-сетне, че трябваше да се прибере в стаята си, келнерът с огненочервения смокинг събираше последните чаши от масите на терасата. Хотелът бе заспал. Над Сиера Невада грееше пълна луна, която заливаше огромните простори от безводни долини и гигантски скали с тайнствена светлина, а вечните снегове на Муласен и Пикачо де Велета изпускаха зеленикаво фосфорно сияние.

На другия ден сутринта Фани отпътува за Мадрид.

Пристигна с влака вечерта, уморена физически, но с бодър дух и ясна мисъл, с оная свежест на чувствата, с която я изпълваше твърдото й решение. Спа добре за пръв път от толкова седмици. На другия ден потърси Лесли, но последният бе заминал за Аранхуес. Остави бележка да й се обади веднага по телефона. След това купи списания и медицински книги от френската книжарница. Като се връщаше с такси към „Паласио де Ривас“ на улица „Алкала“ стана някакво убийство. Един пълен офицер с очила се улови за корема и рухна на тротоара. От устата му потече кръв.

Лесли се върна от Аранхуес следобед и веднага дойде при Фани в добро настроение, със смесено чувство на гордост и тревожна възбуда. Последният доклад който бе направил на шефа си за дейността на монархистите и фалангата, се потвърждаваше напълно и по-нататъшното развитие на събитията. Това бе приятно. Тревогата идеше от обстоятелството, че зад приготовленията на фалангата и зад убийствата на офицери — тези убийства бяха най-сигурният признак за превратите в Испания — се очертаваха все по-ясни — счупеният кръст и ликторски брадви.

Фани му поднесе уиски. Зелените й котешки очи святкаха лъстиво. Лесли предусети, че тя щеше да го натовари да върши нови глупости, но, дявол да я вземе, тази жена притежаваше неотразим чар!…

Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща. Той се възхищаваше от нея само защото в личността й гореше британският бяс, авантюризмът и пламенната смелост на една леди Стенхоуп. Като изслуша впечатленията й от Андалузия и Сиера Невада, той съзна, че само дяволът можеше да я изтръгне сега от Испания. Тя говореше бързо, отривисто. Образите на въображението и извираха буйно и се сливаха с бледорусата, твърда като диамант красота на лицето й. Но Лесли запази обикновеното си флегматично спокойствие. Приликата между човека и природата в Испания не го трогна ни най-малко. Вместо това той заяви хладно:

— Моят съвет е да не скиташ повече из Испания.

— Защо? — попита тя разочаровано. Неспособността му да се трогне от каквото и да било я дразнеше винаги. Такъв го познаваше и от детинство.

— Защото всеки ден може да избухне гражданска война. Отзарана убиха Есихо.

— Какъв е Есихо?

— Републикански генерал.

— Не ме интересува Есихо! — извика тя буйно. — Аз отивам в Пеня Ронда.

— Мисля, че ти отрязаха квитанциите.

— Да, но аз ще открия собствена болница!… Кой може да ми забрани това?

Лесли я погледна все тъй безстрастно, но сега вече запазваше с мъка спокойствието си. Не, това бе положително дивотия!… Ала заедно с това никога досега Фани не му се бе струвала тъй възхитителна. Лицето й пламтеше от решителност.

— Аз вдигам ръце от тебе! — произнесе той.

— Преди това ще ми помогнеш да получа разрешение от правителството.

— По какъв начин.

— Значи, да потърся други приятели?

— Върши каквото искаш.

— Ще се обърна към дон Алехандро.

— Полицията го арестува отдавна.

— Тогава ще потърся комунисти!

Те не са разположени към светските дами. Фани гневно изпи чашата си с уиски и запали цигара. — Какво ще излезе от всичко това? — попита Лесли. — Испанска повест за любов и смърт ли?

— Не зная!… Може би!… — произнесе тя умно —

О.

Закъсняла романтика!

— Наричай го, както искаш.

Тя изпусна дима от цигарата си с презрително свити устни, след това го погледна мрачно.

— Зная, че ти дотягам… Повече няма да те безпокоя.

— Това ултиматум ли е?

— Да, Лесли!

— Какво искаш точно?

— Ще говоря първо с Мюрие.

— Защо ти е Мюрие?

— Смятам да му възложа уреждането на болницата.

Безцветното лице на Лесли се усмихна доволно.

— Мюрие!… — произнесе той насмешливо. — Трудно ще го намериш. Мюрие и Клара се запиляха из Португалия.

Фани трепна от неприятна изненада. Тя си спомни, че флиртът им бе почнал пред очите й!… Клара, тази авантюрьска, й бе отнела Мюрие тъкмо когато Фани имаше най-голяма нужда от него.

— Знаеш ли адреса им? — попита тя бързо.

— Откъде мога да го зная?…

Фани погледна съсредоточено пред себе си. Тънките й устни почнаха да се мърдат едва забележимо, краищата на веждите й се повдигаха нервно. И най-после тя се усмихна, при все че това бе усмивка на малко несигурно тържество.

— Искаш ли да излезем? — попита Лесли.

— Не — каза тя.

Той изпи още една чаша уиски и стана да си върви. Намери за по-разумно да не я убеждава повече.

Веднага след излизането Фани изпрати Робинзон да научи имената на най-добрите хотели в Есторил, Порто и Лисабон.

Робинзон бе уморен до смърт от дългия преход с колата между Гранада и Мадрид, но изпълни поръчката добросъвестно. Когато се връщаше към единадесет часа в „Паласио де Ривас“, за първи път в живота си той почувствува известно недоволство от службата си при мисис Фани. Тази служба започваше да му дотяга. Наистина, тя бе свързана с дълги промеждутъци от охолно бездействие, което му даваше възможност да се просвещава по социалистическите въпроси, но затова пък, когато господарката го впрягаше в работа, своеволията и прекаляваха. След зряло обмисляне обаче Робинзон съзна, че трудно можеше да се откаже от службата и от високата заплата, която получаваше. Така той се изправи пред мъдрата истина, че ако един английски социалист иска да запази високият стандарт на живота си, трябва да служи на консерваторите. Впрочем това бе крайната точка, до която стигнаха анализите му, и той не видя никакъв нравствен трагизъм в нея. Буйността, с която испанските работници вдигаха революции, умираха по барикадите или гладуваха упорито през стачките, вместо да се споразумеят с господарите си, той намираше за крайно глупава.

Като подаде на господарката си листа с имената на хотелите, Робинзон почувствува въздействието и на една друга сила, която също му пречеше да напусне службата си. Мисис Фани го изпълваше винаги с неопределено чувство на страх, на почит и на възхищение, а също и на някакво особено удоволствие да й се подчинява, които бяха далечен спомен от страха, от почитта и възхищението, а също и от удоволствието, с които десетки Робинзоновци през минали поколения се бяха подчинявали на десетки Хорновци. Но социалистическата неприязън на Робинзон към господарите се събуди отново, когато след половин час, тъкмо в момента, в който заспиваше блажено, испанската прислужница на Фани го вдигна пак със заповед да занесе веднага на пощата десет телеграми. Той изпълни и тази заповед с горчиво вътрешно недоволство. Телеграмите изобщо бяха указание за ново скитане, за нови преходи от по четиристотин километра на ден. Разгневен, той ги прочете, макар да не си бе позволявал подобна дързост никога досега. Съдържанието им, което бе едно и също и написано на френски, го възмути дълбоко. Всички бяха отправени до мистър Мюрие в португалските хотели, чиито имена бе събрал тази вечер. В телеграмите тя съобщаваше на приятеля си че е тежко болна. Gravement malade! Да, gravc-mcnt malade, когато всъщност тя пращеше от здраве, и днес вечеря в „Риц“… Какво безобразие, на което са способни само висшите класи! Впрочем и Робинзон бе излъгал веднъж, че леля му е тежко болна, за да получи отпуска.

Той се успокои отново, когато се върна в къщи и господарката му отказа да вземе остатъка от банкнотата, която му бе дала за телеграмите.

От залпа телеграми, който Фани бе отправила в Португалия, три улучиха, където трябваше. Едната завари Мюрие в Grande Hotel do Porta в Порто, а другите му препратиха от Лисабон и Есторил, където бе прекарал по няколко дни с Клара.

— Ще отидеш ли? — попита американката, почервеняла от гняв.

— Разбира се — отговори Мюрие. И романът им свърши.

Когато на другия ден Мюрие завари Фани в „Паласио де Ривас“ седнала спокойно да закусва, съзна изведнъж всичкото безсърдечие, на което бе способна английската раса. Но той не избухна. Имаше ли смисъл да я изобличава, да си излезе веднага? Това бе все едно да оскърбява себе си, да ругае собствената си глупост. И затова не каза нищо, а само поиска от прислужницата да приготви омлет и за него.

След закуската Фани говори дълго. Тя обясни всичко. Тя молеше да бъде разбрана, В какво?… З правото и да третира приятелите си като слуги ли? Мюрие отправи въпроса сурово и понеже очите й се свиха в леден блясък, той съзна, че не трябваше да го задава.

— Тогава аз не искам от тебе нищо — каза тя спокойно.

Под пепеляворусите мигли светеше изумруденият пламък на очите й, пламък, който винаги изгаряше Мюрие.

— Знаеш ли какво е Пеня Ронда? — попита той мрачно.

— Огнище на петнист тиф.

— И имаш ли представа от петнист тиф?

— Попита той.

— Висока температура, червени петна по корема!… Причинява се от дървеници.

— Да! От дървеници в главата ти! — Мюрие погледна отчаяно медицинските книги, които, бе натрупала върху едно старинно бюро, след това се втренчи в нея. Такава си беше винаги! Бясна и лекомислена, способна да рискува дори живота си, ако това бе необходимо за удоволствията й. Зелените очи, пепеляворусата коса, усмивката върху лицето й, добило медночервен оттенък от слънцето на Сиера Невада, го накараха да почувствува отново мрачния пламък на любовта си. Не би ли я последвал дори в ада? Но въпреки това заговори пак:

— Ти си оглупяла напълно!… Аз съм виждал тази болест в Сицилия. Знаеш ли какво значи епидемия от петнист тиф между гладно и потънало в невежество население?… Купища от трупове, купища от мръсни, гниещи тела под палатки! Всеки ден смърт и само смърт, която протяга ръцете си към тебе! Можеш ли да понесеш всичко това?… Дори аз не мога!

— Тогава, моля те, да ми посочиш някой испански лекар — произнесе тя сухо.

— Испански лекар ли?… — кипна той. — Ще намериш хиляди, защото гладуват, защото нямат работа. Но никой не ще те разбере. Ще те оставят да пукнеш всред епидемията!

— Та какво от това? — попита тя.

— Нищо, разбира се — отговори Мюрие, като се изсмя тихо.

Тя седна до него. Ръката й бавно почна да глади косата му.

— Ще дойдеш ли с мене? — попита тя след малко.

— Как?… — Въпросът й го стресна. — Разбира се!… Мислех да търся служба в колониите. Имам само сто пезети в джоба си.

— Само за това ли?

— Естествено.

— Не подозирах, че си толкова обеднял.

— Французите обедняват лесно.

Тя се замисли горчиво. Тя бе забелязала отдавна как външността му беше почнала да губи от своята сдържана, но ефектна парижка елегантност. С тази вратовръзка, с този вече овехтял костюм тя го бе виждала толкова пъти! Ала веднага съзна, че под тази причина прозираше друга, още по-вярна, още по-трагична за него. Тя го бе викала тук, за да го оскърби с любовните си намерения. Но не му ли бе отнела и възможността да осигури бъдещето си? Едва сега тя се сети, че скитайки с нея, Мюрие не работеше нищо, че спестяванията на един френски лекар не можеха да се мерят с мащаба на английското богатство.

Какво става с Клара? — попита тя внезапно. Разделихме се, преди да получа телеграмата ти. Лъжеше. И Фани почувствува болка от това, че лъжеше. Бе се отказал от доларите заради Фани? И да научи, че тя бе решила да гони Ередиа ли?

— Жак!… — прошепна тя глухо.

Тя се премести още по-близко до него и обви с ръцете си шията му. Мюрие й позволи да го целуне, после я отстрани леко с тих смях. А на Фани се стори, че не бе чувала нищо по-горчиво от този смях.

Двамата прекараха деня, надвесени над каталози за медицински уреди, за лекарства, палатки и легла. Мюрие бе зашеметен от сумата, която щеше да струва всичко това. Но Фани се усмихна безгрижно. Вечерта тя изпрати телеграма за Лондон, с която искаше превод на суми.

Целия месец юни Фани прекара в трескави приготовления. Докато Лесли действуваше за разрешението, и то така, че отците Сандовал и Ередиа да не научат нищо за него, Мюрие организираше болницата, а Фани учеше усърдно ръководствата за болнични сестри. Тя продаде скъпата си кола и купи четири камиона, които трябваше да носят материалите, и една специална линейка за превоз на болни. Фани искаше болницата да бъде снабдена с всичко необходимо и да може да се измества, ако станеше нужда, заедно с тая на йезуитите. Робинзон след тежката вътрешна борба и с надежда, че лудостта на господарката му нямаше да продължи дълго, прие нерадостната длъжност да кара линейката. Чрез колебанията си впрочем той постигна увеличение на заплатата. Четирима безработни шофьори се съгласиха веднага да карат камионите и да вършат всякаква друга работа, която им се заповяда. Две испански момичета от Чамбери, избрани от Мюрие за болногледачки поискаха такова нищожно възнаграждение, щото Фани веднага го удвои. Бидоха наети също готвач, момче за миене на съдовете и перачка. Едва сега, всред това суетене, Фани видя страшната мизерия в Испания. Пред бюрата за шофьори и квалифицирани работници чакаха окъсани мъже с мрачен поглед. Мадридски девойки с прекрасни матови лица и тъжни очи пълнеха коридорите на агенциите за слугини. Фани видя с угризение как дневната храна на тези хора, на които републиката въпреки усилията си не можеше да намери работа, защото Испания в продължение на векове бе разорявана от безумни крале се състоеше само от парче хляб и шепа варен нахуд, раздавани от професионалните сдружения. Те дори нямаха по няколко нищожни сантима, за да си купят от евтините банани. И всичко това ставаше в един град, под лазурно небе, с асфалтирани улици, с изящни дворци на старинни фамилии, с градини в мавритански стил и дансинги всред цветя и палми, които привечер вятърът от Сиера де Гуадарама караше да трептят леко. Към страстите или лудостта, която Фани изпитваше към Ередиа, се прибавяха нови усещания и нови вълнения, които тя не познаваше досега и които я обземаха от вида на мизерията и хроническия глад, от безмълвната мъка на бедността.

Всичко бе организирано тъй, че благотворителната личност на Фани да остане колкото можеше повече в сянка. Името й стоеше съвсем скромно между имената на другите две болногледачки — Кармен и Долорес. Първата бе мълчалива и набожна, втората изглеждаше малко опърничава, но и двете имаха еднакво честен и работлив вид. На всичко, което Фани им казваше, те отговаряха със „si, senora“ или „no, senora“ и като повдигаха съсредоточено веждите си. Мюрие се превърна в пълновластен управител на болницата. Без да разбира нищо от работата му, Фани съзнаваше, че той има превъзходни качества за това. Камионите се товареха с палатките, походните легла, уредите и медикаментите под негово наблюдение. У него имаше досетливост, с която предвиждаше най-дребните нужди, без да прахосва излишни пари. За да кали нервите й, той заведе Фани няколко пъти в хирургическото отделение на болницата „Свещено Исусово сърце“. Там тя присъствува на операции и между другото видя как зашиваха тялото на едно дете, разкъсано от подземната железница. Една сутрин цялата болница излезе в полето и направи обща репетиция за разгъване и подреждане на палатките. Всичко излезе сполучливо.

И най-после дойде часът, в който трябваше да потеглят за Пеня Ронда, час, който остана свързан в съзнанието на Фани с парлива възбуда, със смътно предчувствие за ужас. Излязоха от Мадрид призори, без да предупредят никого, за да избягнат всякакво официално изпращане и поздравителни речи. Въздухът бе свеж, в градините на Ретиро пееха славеи, ранобудни клисари отключваха вратите на черквите, а по зидовете и дървените огради момчета разлепваха афиши за бой с бикове, за митинги или някоя нова оперета. Внезапно Фани почувствува носталгия към безгрижния, приятния живот, който оставяше, но тази носталгия се удави веднага в радостта, че щеше да види Ередиа. След един час те пътуваха вече из песъчливата Мелета#1, между кактуси, черни скали и голи възвишения, които стърчаха самотно сред изгорялата от слънцето равнина. Човек не можеше да си представи нищо по-тъжно, по-монотонно и по-пронизващо от този пустинен пейзаж й от толкова синьо небе и ярко слънце. От време на време автомобилната колона минаваше покрай купчини от кирпичени къщи, които имаха същия червеникав цвят, както останалата околност. Рояци от полуголи деца тичаха след камионите, викаха и размахваха ръце. Когато спираха някъде, Фани и Мюрие биваха заобикаляни от тия деца, които искаха милостиня и призоваваха свидетелството на всички светии. Към обед горещината почна да става непоносима. Нажеженият въздух трептеше, а контрастът между червеникавите пясъци и синьото небе беше тъй ослепителен, че предизвикваше болки в очите.

Една усамотена посада привлече вниманието им. Спряха колоната. Мюрие слезе от линейката, привлечен от една пожълтяла хартия със знака на Червения кръст, прикрепена върху вратата на посадата. Фани го последва. Върху хартията с едри зловещи букви беше написано:

„Tijo exantemalico“

Така наричат испанците средната част на полуострова.

Мюрие натисна дръжката. Вратата се отвори. Полутъмен вход във вид на тунел водеше към вътрешния двор, постлан с плочи. Фани и Мюрие направиха няколко крачки напред, после изведнъж се спряха. Срещу тях, вероятно привлечена от шума на автомобилите и отварянето на вратата, идеше някаква жена омотана в шал. Тя вървеше бавно, като привидение, върху сухото й набръчкано лице, което имаше пръстен цвят, горяха две блуждаещи трескави очи.

Фани с ужас отстъпи назад, а Мюрие се усмихна.

V

Когато наближиха Пеня Ронда, те забелязаха далеч болницата на отец Ередиа, разположена на няколко километра от градчето. Тя бе много по-голяма от новата, която пристигаше, но палатките й, бяха извънредно вехти и окъсани, правеха жалко впечатление. Фани и Мюрие решиха да се разположат направо, без предварителни обяснения, като избраха една малка полянка на около двеста метра от лагера на иезуитите. Червените кръстове върху колите привлякоха веднага любопитството на двама индивиди в расо. Единият бе висок, с червеникава коса и сини очи, докато другият — жълт, слаб и мургав — приличаше на мишка. Те не закъсняха да попитат новодошлите как са и откъде идат. Мюрие отговори сухо, че идват с разрешение от Мадрид. Монасите се оттеглиха, но единият от тях — по-високият — веднага яхна велосипед и отиде в градчето. След половин час пристигна с мотоциклет един сержант от цивилната гвардия, който намусен провери документите на всички. Очевидно, той бе недоволен от разкарването в жегата и след проверката хвърли враждебен поглед към лагера на йезуитите.

— Монасите ли ви повикаха? — попита Фани, като му предложи чаша анис.

— Да, сеньора!… Те се интересуваха дали имате право да останете тук и едва ли не ви обвиняваха, че сте дошли да се занимавате с шпионаж. Впрочем документите ви са напълно редовни.

— Изглежда, че нашето идване не им е приятно.

— Да, изглежда!… — Сержантът се усмихна презрително и това издаде омразата му срещу йезуитите. — отдавна са монополизирали правото да се грижат за ближния.

Той изпи още една чашка анис, благодари и се метна на мотоциклета си. След като се отдалечи, двамата монаси се присламчиха отново към Фани и Мюрие натоварени, очевидно, с разузнавателна цел, защото почнаха да броят леглата и палатките и да разпитват испанците за това-онова. Те бяха съвсем млади, 01 най-низшата йерархия на ордена, което не им пречеше да проявяват нахалство. Мюрие се готвеше да ги изпъди, но Фани, напротив, реши да използува присъствието им, за да влезе във връзка с Ередиа.

Братко — обърна се тя към по-високия от тях, — ние от болницата на отец Ередиа ли сте? Да, сеньора — отговори монахът. Навярно следвате медицина? Да, сеньора, в Гранада. И колегата ви също? Не. Той е фармацевт.

Изглежда, че занапред ще работим заедно или ще бъдем съседи. Как се казвате? — Брат Доминго. А колегата ви? Брат Гонзало.

А вие как се казвате, сеньора? — звънливо и ясно попита брат Гонзало.

Аз съм мисис Хорн. Бихте ли могли да предупредите отец Ередиа, че желаем да му се представим, В момента отец Ередиа не е тук. Ще се върне довечера — отговори брат Доминго. Замества ли го някой? Да, отец Оливарес.

Тогава съобщете на него. Той ме познава. Кажете му, че искам да го видя.

Монасите се отдалечиха с дълбоки, учтиви поклони. След десетина минути те се върнаха и казаха на Фани, че отец Оливарес не може да я приеме, тъй като бил с молитвите си.

Фани гневно заповяда да се ускори разпъването на палатките. Както и очакваше, Ередиа дойде привечер, когато слънцето залязваше. Дойде сам, без никакво предупреждение и влезе направо в палатката, в която Фани и Мюрие се готвеха да вечерят. Той носеше своето вехто расо и груби обувки, с които тя го бе видяла за пръв път в посадата между Деспеняторос и Авиила. За този миг тя бе чакала ден и нощ! Всичките вълнения, всичките изгарящи надежди и плахо очакване, които бе изпитвала досега, като че изведнъж намериха отдушник в пълната отмалялост, която обхвана тялото й, в пълната неспособност да произнесе каквато и да било дума. Един последен лъч от слънцето падаше през входа на палатката върху главата му и придаваше на гладката му, вчесана назад коса синкавочер метален блясък. Загорялото му лице се усмихваше презрително. И Фани пак почувствува, че, в това лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота — в своя и в този на другите. Острите му и черни като въглени очи погледнаха Фани с насмешка и сякаш искаха да кажат: „Не те ли предупредих да не идваш? Какво търсиш тук? Какво може да съществува между нас? Защо не се запилееш с приятелите си по плажовете, по игралните казина, по дансингите?“ И пак в ушите на Фани прозвучаха безнадеждно думите, които той бе произнесъл в колежа „Ареналес“: „Вие принадлежите на света, а аз — на ордена си.“

Докато Фани все още не можеше да каже нищо, Мюрие студено почна да прави изявленията си:

— Идвам тук с разрешение на правителството. Избрахме Пеня Ронда, защото отговаря на нашата подготовка и възможности. Правилното функциониране на болницата е напълно осигурено.

Ередиа изслуша всичко с мълчаливо кимане на глава. Той предложи само Фани и Мюрие да отидат в Пеня Брава. Там отдавна имало нужда от болница. Но Мюрие отказа надменно и категорично. Монахът пак кимна с глава. След това, без да възрази нито дума, той бавно тръгна към изхода на палатката. Когато стигна до него, той се обърна към Фани и произнесе внезапно с невъзмутим глас:

— Мисис Хорн! … Може би смъртта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите повече за другите, отколкото за себе си. А това ще спаси душата ви. Простете за грубостта ми. Довиждане.

— Бяга от тебе като от дявола! — каза Мюрие след излизането му. — Но това е добър признак! — Защо? — тъжно попита Фани.

— Защото ще разбереш, че трябва да се махнем по-скоро от тук!

През дните, които последваха, Фани съзна колко наивно бе идването й. Отец Ередиа не само че не обръщаше , внимание на нея, но дори опитите, които тя правеше да влезе във връзка с кой да е от хората му, излизаха несполучливи. Оливарес, Доминго и Гонзало я избягваха най-старателно, като че тя бе някаква нечестива сила, която заплашваше да погуби душите им. Фани не се съмняваше, че те вършеха това по заповед на Ередиа и че в дъното на душите си може би наистина се страхуваха от нея.

Тъй като всички болни постъпваха в палатките на йезуитите, за Фани и Мюрие все още нямаше никаква работа и по цели дни двамата прекарваха в най-скучно бездействие. Мюрие усвои навика да ходи в градчето, където завърза приятелство с благородници. Той почна да й носи всеки ден новини във връзка с Ередиа.

— Не си въобразявай, че в лагера на йезуитите е много скучно — каза той веднъж. Защо, Жак?

— Защото в него има монахини от Кармелитския орден.

— Ето занимание и за тебе.

— Да, но Ередиа е запазил периметъра за себе си.

— Не оскърбявай праведния човек. Млади ли са?

— Не особено. Най-младата е на шестдесет години.

— Стига!

— Научих и друга подробност. Ередиа бил роднина на графовете Пухол.

— О! … Това е интересно!

— Да! … От колкото по-висок род е един испанец, толкова по-неизлечима е лудостта му. Мисля, че е по-редно да го знаеш. И още една новина…

— Каква?

— Очакват в най-скоро време революция.

Фани равнодушно поклати глава. Това не беше и най-интересно за нея. Вместо да се развълнува, тя разпечата бутилка с уиски и постави чаша на масата. В ъгъла на палатката, която служеше за трапезария, се бе образувал заплашителен куп от празни стъкла.

— Мислиш ли, че това може да продължи така? — попита Мюрие, преди да се разделят. — Не зная — каза Фани уморено.

Тази вечер тя легна със замаяна от алкохола глава и заспа тежко. Събуди се няколко пъти от кошмарни сънища. Сънуваше ту Сандовал, чиито фосфорни очи пронизваха мрака, който я заобикаляше, ту болни с пръстени лица и блуждаещ поглед. По дрехите им пълзяха огромни въшки. Фани крещеше високо и когато се събуждаше, не знаеше къде се намира.

— Кармен!… — викаше тя на момичето, което спеше при нея. — Заключи вратата!

Тук няма врата, сеньора! — уплашено отговаряше испанката. — Спиме в палатка.

Няколко пъти през нощта Фани си казваше уверено, че на другия ден ще отпътува за Мадрид, но щом решаваше да направи това, пред нея изпъкваше образът на Ередиа и тогава тя веднага съзнаваше, че не можеше да живее без него. Събуди се късно. Виеше, й се свят. Потърси Мюрие, но той пак беше отишъл в градчето. Съзна, че трябваше да предприеме нещо. Изведнъж й хрумна смелата мисъл да отиде при Ередиа, да направи последен и отчаян опит да слеят болницата и да работят заедно. Само това можеше да я изтръгне от състоянието, в което се намираше. Запъти се към лагера на йезуитите, изминавайки с мъка късото разстояние до него. Въпреки ранния час горещината бе непоносима. Изгорялата от слънцето трева и кактусите шибаха полите на роклята й. Под обувките й прибягваха гущери. Пустинната степ тънеше в сънлива, меланхолична тишина. Камбаната на селището биеше за мъртвец. А над всичко висеше безнадеждно синьото испанско небе.

Като стигна лагера, тя видя една възрастна монахиня и я попита къде е палатката на Ередиа. Монахинята я измери с очи подозрително, след това я поведе мълчаливо към най-вехтата от всички палатки. На Фани се стори, че през главата на старицата минаха куп лоши мисли, които впрочем (Фани съзна това злобно) не бяха неоснователни. Монахинята се мушна в палатката. След малко излезе и направи знак на Фани, че отецът е вътре. Със затаен дъх Фани повдигна платнището, което закриваше входа. Ередиа нещо на масата, отрупана с много книжа. О!… Мисис Хорн. — поздрави той равнодушно, и стана от масата. — Още ли сте тук?

Очаквахте да се махна ли? — попита тя тихо, Очаквах да отидете в Пеня Брава.

— Знаете, че ако съм дошла тук, то е, за да работя в Пеня Ронда.

— Зная — каза той враждебно. — Може би разчитате на някаква промяна в отношенията ни? Не разчитам на нищо.

— Тогава защо сте още тук?

— Нима не знаете?

Фани бавно повдигна глава. Фанатичните му очи горяха мрачно. Цялото му лице се бе обляло с гъста руменина.

— Всичко това е твърде просто за вас — произнесе той с отпаднал, внезапно тих глас, — докато аз трябва да мисля другояче… Вие никога не бихте могли да ни разберете. Вие само ще ме упреквате и ще страдате… което не ми е безразлично. Говоря като християнин. А има и други обстоятелства, които също ми пречат да приема сътрудничеството ви…

— Други? Какви? Той се поколеба.

— Да ги наречем лични… Много съжалявам, ако това, което чуете, ви наскърби. Аз не можех да не известя за идването ви моя супериор, отец Сандовал. Прочее… в деня на пристигането ви аз му писах. Отговорът се получи днес — той се намръщи и посочи една хартия върху масата. — Отец Сандовал допуска да работим заедно… Той, изглежда, не може да си спомни името ви и не подозира мотивите, които са ви накарали да дойдете тук… Искам да кажа, отец Сандовал позволява да работим заедно само ако се съгласите да съединим двете болници в една, която да функционира от името на ордена. Освен това той иска да поемете и съответната част на разходите по подръжката на персонала и болните. Фани слушаше поразена.

— Къде е личното ви съображение? — попита тя.

— О!… Къде! — Лицето на отец Ередиа се изчерви още по-силно, но гласът му остана хладен и тих — Вие ще рискувате живота си и ще поемете разноски, без да получите нищо! Нищо! — повтори той със съчувствена ирония.

Устните на Фани се свиха горчиво.

— Тогава защо настоявате да си замина? — произнесе тя бързо. — Защо действувате против интересите на ордена?

— Казах ви, че отец Сандовал не знае защо сте дошли тук, а аз зная… Мислех за честолюбието ви.

Наистина ли щадеше честолюбието и, наистина ли я уважаваше толкова!… Но защо тогава бе побързал да пише веднага на Сандовал? Та нима последният бе тъй оглупял да не се сети коя е Фани и защо бе дошла в Пеня Ронда? Нещо убоде дълбоко гордостта й. За пръв път тя съзна, че светата Дружина на Христа, Сандовал, Ередиа можеха да шарлатанствуват! Но ако Ередиа шарлатанствуваше, той правеше това заради ордена. Орденът, орденът над всичко! …

— Приемам условията — каза Фани.

— Мир на душата ви, мисис Хорн! — произнесе йезуитът.

Мир!… Можеше ли да има мир у една болна прокълната душа? Тази троха, тази дребна милост която Фани откупи от ордена така унизително, я привърза с още по-голяма сила към Ередиа! Сега имаше възможност да го вижда всеки ден. Сега вървеше по петите му, следеше движенията му, поглъщаше всяка негова дума, всеки поглед, всеки жест… Сутрин първата й мисъл бе за него, вечер заспиваше, унесена в дребните случки, които засилваха доверието му и кой знае може би удивлението му към нея. Едва ли някога Фани бе предполагала че можеше да бъде тъй безшумна, тъй сдържана, тъй скромна и работлива сред страстта, която кипеше в душата й и която подобно на вода в язовир се издигаше все по-високо, за да разкъса бента изведнъж.

Отношенията между Ередиа и Мюрие се поправиха бързо, при все че последният не можа да се отърси напълно от злобата си към монаха. В новите палатки постъпиха около десетина болни, които французинът се съгласи да лекува по методата, прилагана от Ередиа. Освен това след дълги молби от Фани Мюрие почна да помага, макар и съвсем неохотно, в масовите опити с новата ваксина на йезуита.

Опитите с тази ваксина са цяло престъпление — ругаеше той. — Присадените я понасят с висока температура и сърдечна слабост… Ние просто превръщаме хората в носители на вирус!

Рано е да се предрича — дълбокомислено забелязваше Фани. — Ще трябва да изчакаме проверката по закона за вариационната статистика.

Глупости!… След тази проверка Ередиа трябва да бъде екзекутиран публично.

Но аз се възхищавам от неговата вяра в успеха.

Вяра!… Та там е най-лошото, че се осланя само на вярата си! Не мога да не се смея, когато гледам усърдието, с което лекува заболелите, а след това ги опява в гробищата. Впрочем за него душата е безсмъртна!

Дали не е наистина така? — Не зная!… Питай Оливарес!

Наистина, отец Оливарес се бе заел усърдно с духовното превъзпитание на Фани. Почти всяка седмица той й подаряваше по една книга и развиваше пред нея блестящите си дисертации върху метафизиката на свети Тома Аквински. За нещастие, Фани бе основно покварена от материалистически идеи, които отричаха безсмъртието на душата. Освен това тя бе наклонна Да приеме най-много само съществуването на безличния бог. Мюрие пък не искаше да чуе дори за него. Всички спорове се развиваха след вечеря под лунна светлина, когато Фани караше Робинзон да изнесе походни столчета пред палатката й и канеше отците на чаша ликьор. Споровете бяха забавни, защото Мюрие ги коронясваше с необикновени заключения, които Оливарес не винаги успяваше да разясни.

Да продължим, отче!… — обърна се Мюрие веднъж към професора по схоластика. — Има ли действително теологични доказателства за съществуването на бог?

Разбира се, сеньор!… Вие познавате биологията по-добре от мене. Хармонията в природата е най-убедителното доказателство за съществуването на бога. Нима ме съзирате във всеки цвят, във всяко насекомо, във всяка жива твар устрем към цел, към всеобща хармония, която не е нищо друго освен необятната мисъл на бога, сътворил света?

— Така. А в петнистия тиф какво виждате?

Оливарес се усмихна. Всички хора на природните науки, когато възразяваха, тръгваха в тая посока, че възражението бе абсурдно, но то бе от тия, които можеха да се отстранят лесно. А да го отстрани, е както дълг, така и развлечение за Оливарес. Но едва ли някой подозираше, че зад този дълг и това развлечение стоеше собственото му безверие в личноста бог.

— Виждам страдание, сеньор! — каза йезуитът.

— Значи, страданието има цел?

— Положително.

— Каква е тази цел?

— Изкуплението!… След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършен.

— Тогава защо бог, вместо да създаде хората добри, ги е направил лоши и ги поправя с наказание? О, и на това схоластиката можеше да даде отговор!… Отец Оливарес се приготви да поведе слушателите си из лабиринта на християнската метафизика но веднага съзна, че това щеше да ги отегчи.

— Вие какво мислите, мисис Хорн? — внезапно попита Ередиа.

— Мисля, че е така — каза Фани тихо. — Мисля че идеята за изкуплението е достатъчно оправдание за християнството.

Тя не бе уверена в това, що казваше, но да се съгласи с Ередиа, да изпълни с абсурдна точност всяка работа, която й възлагаше, да заслужи мълчаливият му и признателен поглед бе върховно удоволствие за нея. Мисълта, че той виждаше и знаеше защо върши това, я изпълваше с опиянение. Тя изпитваше някаква болезнена наслада да излага живота си пред очите му. Влизаше да работи в най-опасната палатка, там дето двете стари монахини от Кармелитския орден npef; обличаха болните. Ередиа няколко пъти й забрани да работи там.

— Казах ли ви да не влизате тук? — кипна той веднъж.

— Не е ли все едно кой работи тук? Не е! — извика той и в очите му светнаха искри. — Това е, предполагам, вашата монашеска кробница — произнесе тя весело.

Това е моя заповед! — викна той още по-гневно. Властен и груб, той я изпроводи с поглед до изхода на палатката.

На другия ден бе неделя. Ередиа разпределяше часовете на дежурствата така, че всеки от светския персонал на болницата да бъде свободен за литургия. Фани бе усвоила навика да ходи на тези неделни литургии, които понякога отслужваше и самият Ередиа в черквата на селището. Отиде и тази сутрин, понеже вечерта бе научила от Доминго, че ще служи монахът. Сините гранитни стени, полумракът, мрачните звуци на органа и монотонната служба на латински, от която долавяше само Pater Noster и Dominus, я настроиха мистично. Но после, когато той извърна лицето си към богомолците, когато размаха кадилницата и тя го видя пак тъй прекрасен и недостъпен, у нея отново се разпали пламъкът на любовта й, дивият и сладостен копнеж да го притежава. Използува една пауза в службата и се премести напред, до първия ред коленичили жени, загърнати в черни воали. Те следваха движенията на йезуита със същия копнеж, може би го пожелаваха, несъзнателно по същия плътски начин, както Фани, но грешният им порив бе удавен в религиозен екстаз. Когато литургията свърши, всички се изправиха да му целуват ръка. Фани никога не бе правила това, но сега изведнъж я обзе желанието да сложи устните си върху ръката му. Бе последната от всички жени. Наведе се бързо, целомъдрено, като всяка от тях, но в последния момент ръката му изведнъж се втвърди и я отблъсна леко. Фани повдигна глава и го погледна с упрек. Видя само две тъмни очи. които я пронизваха мрачно.

Инцидентите в палатката на въшливите и в черквата бяха забравени скоро и отец Ередиа и Фани се ограничиха отново до всекидневната размяна на къси, служебни разговори. През тия разговори имаше един, който Фани очакваше страстно, и това бе мигът, когато погледите им се срещаха. Каква странна смес от удивление и безсърдечна хладина се появяваше в очите му, когато той виждаше, че всичко което бе заповядано на Фани, се изпълняваше от нея с точността на автомат, със себеотрицанието на безсънни нощни часове, които тя прекарваше в лабораторията и в палатките на болните! Не съзнаваше ли, че това себеотрицание, това усърдие и готовност да се самопожертва, които Фани проявяваше сред опасността от заразата, не се дължеше на християнско смирение и любов към ближния

Можеше ли да я осъди или оправдае? И с каква радост, която я опияняваше по-силно от всички удоволствия, изпълвани от нея до сега, тя виждаше все по-ясно разгадаването на вътрешната борба в душата му. Но тази борба, тези признаци на разколебание у него, уви, тъй редки! Те се подтискаха веднага от желязната воля на личността му, от лудостта на фанатизма му, който го обземаше още по-пълно. Една неделя — бе някакъв католически празник и по нареждане на Ередиа монасите отидоха в градчето да вземат участие в религиозната процесия — Фани седна да чете зад палатката си. Слънцето клонеше към запад. Наоколо свиреха скакалци, камбаната на селището пак биеше за мъртвец, а над тъжната равнина от червеникави глини и пясъци, осеяни с тръни и кактуси, висеше неизменно бездънно синьо небе. Тя четеше „Подражение на Христа“ — едно испанско издание, което и бе подарил Оливарес — и разсъждаваше меланхолично и снисходително върху величавата простота на тази книга. Загледана над книгата, тя забеляза изведнъж приближаването на Ередия. С бавни и замислени крачки той идваше към палатката и. Против навика си сега идеше сам.

Фани скочи бързо и влезе в палатката, за да хвърли пеньоара и навлече една глупава черна рокля, с която се явяваше винаги пред него. Когато излезе, той бе вече в лагера и разговаряше с Робинзон. Щом я видя, той поздрави вежливо, като свали черната си плъстена шапка с широка периферия, докато с другата ръка стискаше молитвеника, който винаги носеше със себе си. Фани го покани да влезе в палатката. Тя помисли, че монахът ще откаже поради отсъствието на Оливарес и Мюрие, но за нейна изненада той прие. Стори и се, че лицето му бе изтощено и замислено.

— Мога ли да поискам една цигара? — попита той естествено, като остави молитвеника и уморено избърса потта от челото си с една грамадна груба кърпа, която извади от джоба на расото си.

Фани знаеше, че той не е пушач, но подобно на много други монаси употребяваше емфие. Ала сега навярно дори този единствен лукс на аскетичното му тяло липсваше, защото бе пропуснал да се снабди достатъчно с него в Мадрид.

Фани му предложи от цигарите си.

— Дойдох за една услуга — каза той, като направи смешна гримаса и се закашля от острия виржински тютюн. — Лекарят от Пеня Брава ми съобщи преди малко по телефона, че там има девет нови заболявания. Нашата линейка отиде тази сутрин в Досфуентес и още не се е върнала.

— Ще изпратя някого от моите хора — бързо каза Фани. — Впрочем вие можете да разполагате с тях напълно във всяко време. Изпращайте ги, където искате, без да ме питате.

Йезуитът се усмихна горчиво.

— Вашите хора не ми се подчиняват — каза той.

— Как така? — възбудено попита Фани.

— Вълна от анархия залива цялата страна — продължи той мрачно. — Снощи са убити в Ескориал трима августинци и други двама в Авила. Застрелян е също и нашият супериор в Гранада.

Фани го погледна смутено.

— Защо става всичко това?

— Защото ние изкупваме винаги греховете на управляващите класи. Това е съдба, срещу която не се съпротивляваме.

„Та вие не сте ли също управляваща класа?“ — помисли Фани, но в същия миг сърцето й се разтуптя силно от безпокойство за Ередиа.

— Изглежда, че ще има революция — каза тя.

— Да, ще има!… — потвърди той.

— Каква? Десничарска ли?

Ередиа не отговори. В дълбините на погледа му Фани прочете оскърбително недоверие. И тя почувствува болка от неговата затвореност, от това недоверие.

— Ще заповядам на моите хора да ви се подчиняват — произнесе тя сухо.

— Не трябва да ги дразните сега.

— Защо?

— Защото е опасно.

— Аз дойдох да ви помоля само за Робинзон. Ако заминем с линейката сега, ще се върнем чак довечера.

— Робинзон не ми трябва. Заминете с него.

— Благодаря — произнесе той с признателност, с признателност, която и се стори някак противна. — Трябва да отида на всяка цена в Пеня Брава.

— Епидемията се разраства, изглежда, ваксината ми не дава добри резултати. Колко суетни са нашите човешки усилия! — добавя той със скръбна усмивка.

— Надявам се, че втората модификация ще даде по-добри резултати.

— Едва ли! Възлагах най-големи надежди на вируса, третиран със сулфамиди. Разполагате ли с още свободни легла — попита той, давайки си вид, че отправя въпроса си някак си разсеяно и случайно.

— Разполагаме с 20. Можем веднага да ги удвоим.

— О, не! не! — възпротиви се той енергично — в никой случай не трябва да купувате повече легла и да влизате в нови разноски. Вие ще се разорите мисис Хорн.

— Няма да се разоря — каза тя презрително.

— Господ да ви възнагради — произнесе той. Това бе традиционната фраза, която испанските монаси употребяваха от незапомнени времена, събирайки милостиня за бедните. На Фани се стори, че сега тя прозвуча фалшиво и унизително. И тя каза:

— Аз не чакам нищо от бога. Очите на Ередия светнаха мрачно. Думите на Фани бяха твърде остри, за да не го засегнат. Нещо се бе променило между двамата, нещо, което може би изведнъж го накара да говори направо, и това бе твърдостта с която Фани отблъскваше всяка двусмисленост.

— Мисис Хорн! — произнесе той и коприненият глас, с който обещаваше отплатата на бога, стана суров. Ние свикнахме да се уважаваме. Искате ли това да продължи до край? — той изчака мълчаливо кимването на главата и, и гласът му по-остър и по-металически, продължи отново:

— Моята душа е в ръцете на бога. Аз съм я обрекъл нему. Разбирайте, както искате, това. Аз гледам на света по друг начин, имам друга цел и други радости в живота си. Може би аскетизмът е испанска болест, която убива и мъчи, предупреждавам ви, такъв ще бъда винаги, докато съм тук…

— Зная — каза Фани.

— Не!… Не знаете всичко! — продължи той. — нашата съвместна работа се наложи от интересите на ордена. Всичко, което допускам — той подчерта думата „допускам“ — между нас, се определя от интересите на ордена. Съзнавате го, нали? … — Гласът му стана ироничен. — Бих могъл да действувам с схоластика, с формализъм, с reservatio mentalis, с всички тия похвати, които познавате от черната легенда за ордена и които за нас са обикновено човешко средство за постигане на целта, която преследваме. Ние не се спираме пред родствата, защото тази цел ни дава достатъчно морална сила да не ги избираме. Но пред вас аз не действувам или поне занапред реших да не действувам така… Съзнавате ли го?

— Да — каза Фани.

— Откъде знаете, че аз не го правя пак в интерес на ордена? — попита той с неочаквана, жестока и цинична усмивка.

— Трябваше да премълчите поне това!

— Трябваше да ви кажа и това. Беше необходимо за да стигнем до последната възможна точка на разговорите си. — Стигнахме я!

— Да, за удобство.

— И колко ловко!

От гърдите му се изтръгна остър смях.

— Сега мога да ви кажа, че докато сте тук, ще ви използувам непрестанно за целите на ордена. Тази вечер в Пеня Брава има монархическо събрание, на което ще говоря. Затова исках линейката.

— Значи, болницата е параван? Тя служи да прикрива агитациите ви за дон Луис де Ковадонга?

— Да, между другото — сухо каза йезуитът.

— Монархията? Това ли е целта на ордена?

И в същия миг съзна, че тълпата от хора, която прииждаше прииждаше, надминаваше многократно числото на оздравелите или умрелите. Палатките се препълниха. Фани обзаведе още четиридесет легла, при което големината на сумата, която държеше в банката за чуждестранен кредит, намаля значително. Скоро и тия пари се свършиха. Адвокатът, който уреждаше паричните въпроси помежду безделниците в семейството Хорн, преведе нови суми в Испания. В същото време братът счетоводител, който завеждаше финансите на йезуитите в провинцията Толедо, съкрати тайно с три четвърти разходите на ордена по издръжката на болницата в Пеня Ронда. И в края на краищата болницата на йезуитите и тази на Фани се сляха напълно заедно с персонала си. Вече не можеше да става въпрос, дали Фани работеше при Мюрие, или при Ередиа. Работата я викаше навсякъде. Едно старо огнище на епидемия и смърт се разгаряше бързо в тая най-дива, най-безплодна и най-фанатична част на Кастилия, докато десничарската революция приближаваше и роялистки агитатори сновяха неуморно и разнасяха лозунгите за сваляне на републиката, за императорска Испания и за дон Луис де Ковадонга. Че Испания отново щеше да стане, империя, бе малко съмнително, но нима господ нямаше да помогне да се очисти поне от комунистите? Смутовете, подклаждани от храбри идалговци, които се бяха заклели да умрат за господ и за краля, ставаха все почести. Един следобед местната фаланга се опита да направи манифестация, но биде пръсната от въоръжени комунисти. Взводът от цивилната гвардия, който бе изпратен да въдвори реда, се разбунтува внезапно срещу командира си, така че трябваше да се намеси войската.

Докато ставаха тия безредици, отец Ередиа изчезна някъде в продължение на три дни. Когато се върна, едната му ръка беше превързана, а върху лицето му имаше сини петна и драскотини. Ередиа даде краткото обяснение, че паднал от мулето, минавайки през стръмни планински пътеки. Върху целта на пътуването си той не каза нищо. Впрочем това бе напълно излишно.

След къса почивка той изчезна отново за още два дни. Върна се пак с мулето си, но здрав и читав. Привечер Фани помоли Мюрие да го посетят в палатката му.

Искаше да го зарадва с една малка, прибързана, но благоприятна статистика за новата му ваксина, опитана в Пеня Брава. Пред палатката на Ередиа те видяха брат Гонзало фармацефта. Последният притежаваше всички изисквания на които трябваше да отговаря един иезуит: за духовните си упражнения винаги избираше темата на Страшният съд и бе потаен до непроницаемост. Той вечно стискаше в ръцете си молитвеника, говореше винаги за величието на бога и за своето нищожество и когато трябваше да поздрави някого правеше това с дълбок поклон и притворени клепачи, както повеляваха правилата на ордена написани от самия Лойола. Причината за всичко това бе отчасти порочната му природа, отчасти един особен вид умствено разстройство, което бе настъпило у него на духовните упражнения при постъпването му в ордена. Когато видя Фани и Мюрие, брат Гонзало прие кроткият си вечно унизен вид.

— Здрав ли е отец Ередия — неспокойно попита Фани.

— Да, Да, сеньора. Той е в параклиса и чете молитвеника си.

— Отдавна ли?

— От два часа.

— Дали ще свърши скоро?

— Не зная, сеньора. Тази сутрин болните от Дос Фуентесму попречиха да се моли и сега трябва да свърши молитвите си определени за днес.

— Изглежда, че молитвите ви са доста много! — каза Мюрие.

— Да сеньор! Молитвеника за летните месеци, нареден от нашия татко Лойола, съдържа 672 страници.

Фани бе прелистила веднъж молитвеника на Оливарес и си представи тия страници на латински език с дребни червени и черни букви върху финна оризова хартия.

— По колко пъти се молите на ден — попита Мюрие.

— По два часа в зори, половин на обяд и половин вечерта. Но супериорът ни позволи да се молим само сутрин и вечер, тъй като имаме много работа с болните през деня. — и брат Гонзало добави смирено: — Молитвите са от голямо значение за нас.

— Сигурно, братко… — съгласи се Мюрие. — , брат Доминго чете ли ги редовно?

В целия лагер бе известно, че брат Доминго, който изучаваше медицина, проявяваше забележителна неизпълнителност към правилата на ордена. Той злоупотребяваше с тютюн, не се отказваше, когато Фани му предлагаше уиски, и дори закачаше Долорес.

— Не зная, сеньор! … — сухо отговори брат Гонзало. — Всеки отговаря пред бога за себе си.

— Предайте на отеца да ни се обади утре сутринта — каза Мюрие. — Искаме да му съобщим нещо за ваксината.

Фани и Мюрие тръгнаха обратно към палатките си.

слънцето залязваше и безплодната степ, окъпана в кроените светлини на залеза, приличаше на огромен нар. Крачеха бавно. Лагерът бе затихнал и само от време на време зад платнищата на големите палатки се разнасяха глухи стонове, които замираха безсилно и протяжно.

— Madrecita10… — проплака един детски гласец. — Мad recital …

— Estoy aqui, hijo!… Estoy aqui!11 — немощно отговори гласът на болната майка, а после всичко се удави в безбрежна мъчителна тишина.

— Докога ще продължаваш да купуваш нови легла? — внезапно попита Мюрие.

— Докато има нужда.

— А знаеш ли, че в банката нямаш вече пезети?

— Зная. Ще направя нов превод от Брентон и Мъргй.

— Не забравяй, че зад гърба си нямаш милиони.

Не си Клара Саутдаун!

На вечеря той не хапна нищо и разглеждаше Фани с мълчаливо съчувствие така, както би разглеждал неизлечим болен пациент, с когото не знае какво да предприеме.

— Защо не ядеш? — попита Фани учудено.

— Ще вечерям у маркиза на Досфуентес.

— О, значи, пак влезе в светска среда!

— А какво да правя? Да гълтам приспивателни ли? — попита той.

— Има ли млади дами?

— Разбира се!… Но има и симпатични господа.

— Роялисти навярно! … Колко забавно!

— Ередиа е също роялист! — насмешливо каза Мюрие.

— Откъде знаеш?

— От маркиза на Досфуентес, който му е братовчед. Ередиа обикаля планините и агитира за дон Луис де Ковадонга. Ередиа и Ковадонга са били приятели от детинство. Ако претендентът се качи на престола, Ередиа ще вдигне кръстоносен поход срещу комунистите… Испания винаги е била сабята на християнството.

Фани стана. С Мюрие никога не можеше да се приказва сериозно.

— Искаш ли да дойдеш с мене? — попита той.

— Не! — отказа тя троснато.

— Какво ще правиш тук?

— Ще легна и ще заспя.

Без да получи покана, Мюрие тръгна след нея и влезе в палатката й. Той запали цигара и започна да разглежда книгите върху масичката до леглото й, произнасяйки високо и натъртено заглавията им. Повечето бяха подарени на Фани от Оливарес. Между тях се намираха „Светата инквизиция“, „Животът на благородника Лойола“, „йезуитски мисии в Западна Индия и Тихия океан“ и много други все от тоя род. Това бяха патетични страници за оправдаване на инквизицията, за възродения от Лойола католицизъм, ужасни страници, разказващи за монаси, които умираха в мъчения, пеейки псалми, които загиваха от чума и жълта треска, лекувайки болни, които падаха с кръст в ръка, пронизани от копията на диваци. Но в тия книги бе пропуснато да се отбележи колко живи хора бе изгорила светата инквизиция в Европа и колко диваци бяха изклани от набожните католици в Южна Америка.

— Наистина ли ще спиш? — попита Мюрие и в гласа му прозвуча съмнение. След това взе от масичката едно стъкло с хапчета луминал, погледна етикета и го мушна в джоба си. — Не завиждам на този сън. До каква доза си стигнала?

— Аз дори не го вземам! … — излъга Фани.

В куфара си тя имаше друго стъкло, което бе получила от брат Гонзало.

— Лека нощ! … — каза Мюрие.

Той целуна ръката й и този жест я накара да си припомни без съжаление миналия забравен вече живот.

Мюрие отиде да се обръсне и облече смокинга си за вечерята на роялистите. Фани угаси лампата. Кармен си бе легнала и спеше отдавна, защото сутрин ставаше рано.

Фани реши тази вечер да не взема луминал и да чака търпеливо идването на естествения сън.

VI

Но сън не идваше и Фани остана будна.

В палатката се чуваше само равномерното дишане на Кармен и далечното виене на чакалите в степта. Червеникава луна показва диска си зад една междина на платнищата. От Сиера Дивисория полъхна вятър и листата на близкото маслинено дърво зашумоляха. Няколко изстрела и един далечен отчаян вик — вик на същество, което загиваше — смутиха мълчанието на испанската нощ. И всичко пак утихна, пак потъна в предишната тишина, нарушавана само от появяването на вятъра и шумоленето на маслиновото дърво, което сякаш разказваше за вечното страдание на тази безплодна кастилска земя и за приближаващите епидемии, глад и революция. И тогава в полумрака всред тая тишина и това тъжно шумолене пред Фани пак изпъкна кошмарният призрак на монаха, това неземно красиво лице на светия и езически бог, и пак в тялото й всред самотната нощ се разпали безумна жажда да види аскетичните му устни, сгърчени от спазмата на сладострастието.

Тя чу как Робинзон влезе в палатката на Мюрие: и му донесе изгладения смокинг. А после със задавено бумтене и леко скърцане от градчето пристигна кола и спря на десетина метра от палатките, които се намираха на края на лагера. Чу с изненада непознат женски глас. Любопитството я накара да стане и да надзърне зад платнището. Зад кормилото на спортната кола тя видя една много красива, ала не твърде млада жена с профил на Тицианова мадона. Косата й бе омотана в чер воал.

— Ах… доня Инес! … — забъркано произнесе Мюрие.

— Дойдох чак тука, за да те измъкна от тази ужасна мисис Хорн, докторе! … — бързо каза жената на френски.

— Тихо! … — произнесе Мюрие, като посочи с пръст към палатката на Фани.

— Тук ли спи? — попита доня Инес шепнешком. И после добави: — Каква е тази ужасна воня?

— От палатките на болните, мадам.

— Фу-у-у! … — произнесе аристократката с отвращение. — И мисис Хорн понася това заради моя побъркан братовчед йезуит? Що за личност е тази жена?

— Една влюбена Клеопатра — разсеяно обясни Мюрие.

Той седна до испанката и колата ги отнесе. Фани легна отново с тих вътрешен смях. Доня Инес го доведе с колата си късно след полунощ. Сега разговорът. между двамата се водеше на испански и бе твърде интимен. Фани не си направи труд да ги наблюдава, но, чу целувките им. Чу как Мюрие се прибра в палатката си, а след това, полупиян и отегчен до смърт от света, почна да пее някакъв безсмислен френски куплет. Горчивият му глас повтори няколко пъти куплета, сякаш искаше да намери утеха в глупостта му. После, млъкна и заспа.

А Фани продължаваше да лежи будна и да слуша как чакалите виеха в степта и тъжните пориви на вятъра от Сиера Дивисория караха да шумолят листата#1 на маслиновото дърво. Когато призракът на Ередиа сладък и мъчителен, бе уморил нервите й до такава степен, че почти заспиваше изнемощяла, от градчето почна да се приближава нов шум на моторна кола. Стори й се, че колата спря близо, но от другата страна на лагера, където се намираха палатките на йезуитите. Фани не обърна някакво внимание на това. Камиони докарваха болни и през нощта. Изведнъж обаче се чу тропот от стъпки и шум от възбудени гласове. Разнесе се женски писък. Стори й се, че това бе гласът на орес или на една от кармелитките. След малко чу стъпки на човек, който се приближаваше тичешком. Стъпките спряха пред палатката на Мюрие.

— Сеньор!… — произнесе човекът тревожно. — Сеньор, аз съм брат Гонзало.

Фани позна веднага гласа на брат Гонзало. Мюрие продължаваше да спи.

— Сеньор!… — за трети път извика брат Гонзало. В гласа му Фани долови ужас.

— Кой е?… Какво има? — сънливо попита Мюрие.

— Сеньор! … Анархисти отвличат отец Ередиа! Фани скочи като ужилена. Облече веднага пеньоара, върху него сложи мушамата си. Навлече пантофите и тръгна веднага към палатката на Мюрие, Луната все продължаваше да грее. Фани видя брат Гонзало, разтреперан от ужас. Мюрие бързо навличаше дрехите върху пижамата си.

По-скоро, Жак!… По-скоро — извика Фани от входа.

Без да съзнава ясно какво върши, тя изтича в своята палатка и взе от куфара малък броунинг. Мушна го в джоба на мушамата си. Когато излезе, Мюрие се бе облекъл. Тримата се спуснаха тичешком към другия край на лагера, където светеха фаровете на кола.

— Робинзон! — викаше Фани, докато тичаха — Робинзон!

— Ида, мисис! — обади се гласът на шофьора.

От палатките надзъртаха болни с пръстени лица и хлътнали очи. Под лунната светлина те приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си.

— Всички вътре! — гневно извика Мюрие. — Всички вътре!

Към групата се присъединиха Робинзон и двамата папски шофьори. Брат Гонзало разправяше на всеки отделно с тракащи зъби, че отвличат отеца, и така идваше паниката. Тичаха към светлината на автомобилните фарове, през която се мяркаха фигури, въоръжени с къси пушки. Когато стигнаха запъхтени до мястото, Фани видя класическата сцена на всяка испанска революция: няколко ожесточени дрипльовци влачеха йезуита. Те го държеха за ръцете и го теглеха към колата, докато други двама го блъскаха немилостиво с прикладите на пушките си по гърба. До тях вървеше отец Оливарес, който се хвърляше и увисваше по ръцете им с надежда да спре ударите.

— Muchachos! … — повтаряше професорът по схоластика умолително. — Muchachos! …

Най-отзад вървяха Долорес и двете престарели кармелитки. Всички пищяха отчаяно и призоваваха Богородицата на помощ. Макар да бе ужасена като тях, на Фани се стори, че това, което ставаше, бе някак естествено, че то всъщност вече трябваше да стане, както бе ставало досега много пъти в испанската история. Дойде й на ум, че и йезуитите бяха традиционни властници в тази страна, че и те владееха безброй имоти и заповядваха над много души, работеха за събарянето на републиката и кога с гневни заклинания, кога с благи думи увещаваха народа да пролее още веднъж кръвта си и да върне на престола безценния претендент на безценната Бурбонска династия дон Луис де Ковадонга. И затова навярно дрипльовците, които пазеха републиката, бяха така разгневени.

— Оливарес! … — извика Мюрие на английски. — Търсете по телефона полковник Хил. Искайте помощ от казармата!

— Говорих с Хил — отвърна йезуитът. — Изпраща веднага кавалеристи.

— Спокойствие тогава, ще го отървем!

Фани забеляза с ужас, че лицето на Ередиа бе окървавено, и кръвта заедно с всичко останало й напомни двете апокалиптични картини на Гойя в Прадо. Въпреки ударите, които му нанасяха, монахът се дърпаше силно и с движенията на ръцете си повличаше мъжете, които се държеха отстрани. Той едва бе успял да облече расото си. Върху разголените му гърди се мяташе едно просто желязно разпятие. Фани не забеляза никакъв страх върху лицето му, а само упорство и гняв.

— Спри, братко! … — обърна се той към единия от двамата, който му нанасяше особено силни удари. А после към другите: — Muchachos! … Няма да се подчиня на вас. Само законната власт може да ме отведе.

— Ние сме законната власт! — иронично каза човекът, който го блъскаше отзад.

— Какво искате от него? — извика Мюрие, като се нахвърли върху упорития републиканец и го изтласка настрани.

— Назад, чужденецо! … Не се бъркай в работите ни.

— Испанци! — патетично кресна Мюрие. — Защо мъчите един беззащитен монах?

— Ние не го мъчим, сеньор! Ние искаме само да го арестуваме.

— Защо ви е?

— За да го изправим пред народния съд. Конспирира срещу републиката.

— Не е вярно, момчета! Той се занимава само с лекуване на болни!

Всичко, което Фани видя — действията и думите, — се разви само в продължение на няколко секунди след идването им. Тя все още стоеше като напълно парализирана и не знаеше какво да предприеме. Докато правеше усилия да измисли нещо разумно, отнякъде дотича буйният брат Доминго и внезапно усложни положението. С решителност, която напомняше тая на Джек Уинки, но бе много по-благородна от неговата, защото никакво посолство не стоеше зад гърба му, той се хвърли напред и с пет-шест сполучливи удара събори двама от нападателите.

— Стреляйте!… — извика един от анархистите. — Стреляйте!

Настъпи суматоха. Брат Доминго с не твърде християнски удари повали на земята още един от защитниците на републиката, но падна на свой ред от удар на приклад в главата. Жените нададоха сърцераздирателни писъци. По монашески рефлекс от незапомнени времена старите кармелитки паднаха на колене и отново почнаха да призовават Богородицата. Те не бяха успели да вземат бонетата си и подстриганите им бели коси се развяваха зловещо в нощта. Храбрата и мълчалива Кармен — само тя и Фани не пищяха — удари шумна плесница на един от нападателите.

— Момиче!… — възхитено извика удареният. — Ти си родено за барикади! — А после разумно посъветва другарите си: — Внимание, camaradas, да не пострадат невинни!

— Отвлечете попа настрана! — извика друг.

Двама от анархистите — бяха всичко седем — се отделиха от групата и почнаха да щракат затворите на пушките си. Един от зашеметените на земята се изправи внезапно и блъсна Ередиа към тия, които тракаха с пушките. Но и монахът не бе по-малко пъргав. С ловко и бързо движение, което показваше удивителното му самообладание, той се хвърли върху тях, за да отклони дулата на пушките им. В продължение на десетина секунди той успя да задържи това положение, без да нанася удари върху нападателите — навярно това му забраняваха правилата на ордена, с които брат Доминго изглеждаше винаги скаран, — докато най-сетне анархистите отново успяха да го отдалечат от себе си и да се приготвят да стрелят без опасност за другите. Единият, а после и другият опряха прикладите на оръжията върху гърдите си. Смъртоносните дула се насочиха към монаха. Още две секунди, и Ередиа щеше да бъде мъртъв. На Фани се стори, че в тоя напрегнат момент той съзна безполезността на пасивната си защита и като прекрати всякаква съпротива, застана гордо и неподвижно. Върху лицето му се разля израз на върховно спокойствие. Никога Фани не бе виждала по-мъжествено и по-красиво лице, по-безстрашно и същевременно театрално посрещане на смъртта, която за него бе преминаване към друг живот. Ръката му инстинктивно улови желязното разпятие, което висеше на гърдите му.

И тогава — до тоя момент тя наблюдаваше схватката с мълчалив ужас, не знаейки какво да предприеме, — тогава тя нададе вик и се хвърли напред. Изтърва револвера, но успя да се вкопчи в раменете на монаха и да го прикрие с тялото си.

— Долу пушките, другари!… — извика един от анархистите. — Пазете жените!… Испанка ли сте, сеньора? — обърна се той към Фани.

Той бе облечен в скъсана блуза и панталони, зацапани с машинно масло. Лицето му бе фино и болезнено — лице на интелигентен човек, който бе гнил по затворите, и в черните му като въглени очи гореше мрачният пламък на революцията.

— Англичанка съм!… — изкрещя Фани диво. — Стреляйте, но утре ще увиснете на бесилката!…

— Ние не се боим от бесилки, сеньора! — подигравателно забеляза анархистът. — Отвлечете попа, момчета.

Фани още по-здраво се впи в тялото на Ередиа. Кармен го прикри от другата страна, а престарелите насърчени от примера им, увиснаха с костеливите си ръце върху полите на расото му. За да го откъснат от жените, нападателите трябваше да ги бият и блъскат, а те — испанските анархисти — не искаха да бият и ритат жени. За миг настъпи мълчание. Боричкането стихна. Нападателите не знаеха какво да предприемат. И тогава, в това мълчание, всички чуха тропот на конски копита. Войниците на полковник Хил се спускаха към лагера.

— Идете си, момчета! — предупреди Оливарес. Дойде войската. Не проливайте кръв!

Но микой не го чу. Готови за бой! — изкомандува анархистът с черните очи.

Другарите му веднага се пръснаха в кръг и налягаха по земята. Фани забеляза, че късите им пушки бяха автоматични. Ередиа и всички, които искаха да го спасят, останаха в средата на този кръг. Един от анархистите извади от колата бомби, раздаде ги на другарите си и залегна с оръжие, насочено към заобикалящите ги. Заповяда им да не мърдат. Фани разбра, че заплахата му бе отправена повече към Оливарес и Доминго, който се беше вече свестил. Всички стояха неподвижни. Тя продължаваше да държи в ръцете си Ередиа и да стиска конвулсивно раменете му, както старите кармелитки и Кармен стискаха расото му. Той се стараеше да се отърве от тях, сякаш тая защита от верни жени го унижаваше. Но Фани не обръщаше внимание на това, защото искаше да го запази с тялото си от куршумите, ако човекът зад тях решеше да стреля, и защото в жертвата си всред анархистите и бомбите, в опасността на тая зловеща испанска нощ имаше нещо, което я пронизваше сладостно.

Когато кавалеристите на полковник Хил наближиха групата, те слязоха от конете си и тръгнаха към нея, пръснати във верига. Пред веригата с гола сабя и пистолет в ръка вървеше висок офицер.

— Кой е срещу нас? — тихо попита водачът на патриотите.

— Поручик Розаблаика Братовчед на маркиза. — отговори запитаният.

Фани помисли, че ако при дадените обстоятелства драмата се развиваше в друга страна, всичко щеше да свърши веднага с бърза и няма жестокост. Анархистите можеха да се отърват незабавно с няколко ефикасни залпа от войниците на полковник Хил, но не направиха това. Не искаха да стрелят, защото знаеха, че и войниците ще отговорят и тогава куршумите можеха да убият жени.

— Внимание, сеньор! — извика водачът на анархистите към офицера. — Тук има жени!

— Тогава пуснете жените настрана! — спокойно отвърна офицерът, като че се касаеше за уговорка на обикновен дуел.

— Всички настрана! — обърна се анархистът към заобиколените. — С изключение на отец Ередиа.

Фани видя как се проявиха силните и слабите характери. Оливарес, Мюрие, Робинзон, Кармен и Фани не мръднаха от местата. Брат Доминго и кармелитките също не мръднаха. Малодушният брат Гонзало направи няколко крачки, за да спаси тялото си, като погуби душата си, но веднага се върна и разкаяно се прекръсти. Долорес и испанските шофьори се изнизаха от групата един след друг.

— Всички настрана! — повторно заповяда анархистът.

Настъпи неясно затишие пред буря. Анархистите продължаваха да чакат търпеливо, при все че това чакане никак не бе в тяхна полза, тъй като войниците на Розабланка използуваха времето да заобиколят групата и да вземат удобни позиции. И още веднъж Фани видя как в тия окъсани работници от Билбао, които горяха от мъст към кралската и императорска Испания, се прояви рицарството на презирания от аристократите гол и беден испански народ.

Внезапно Фани чу гласа на Ередиа:

— Оливарес!… Изведи монахините и стой при тях!

— Не мога да те оставя, отче! — тихо каза Оливарес.

— Заповядвам! — високо повтори йезуитът. — В името на ордена.

И тогава Фани разбра, че Ередиа, спадаше към една по-горна степен в йерархията на йезуитите, така че професорът по схоластика трябваше да му се подчини, и видя как тази йерархия, вечната и неумолима дисциплина на ордена, смаза вярното другарство и готовността за саможертва. Оливарес, улови монахините и без да обръща внимание на пищенето им, ги изведе настрани. И не се върна, защото тъй заповяда началникът му и защото навярно е необходим на Христовата дружина за друга цел.

— Доминго и Гонзало!… — звучеше гласът на Ередиа.

— И! — Мисис Хорн! Братята изпълниха заповедта,

Мюрие, Кармен, Робинзон!… — извика Фани.

— И ти ли започна да заповядваш, попита Мюрие със смях, а на Фани се стори страшно, че той можеше да се смее в такъв момент.

Робинзон!… Кармен! — повтори тя остро. След късо двоумение Робинзон се отдалечи. Девойката от Чамбери не мръдна. — Отстранете се, сеньора! — каза поручик Розабланка.

— Няма да се отстраня! — заяви Фани смело. — Аз съм англичанка, а господинът е французин. Никой няма право да ни пипне. Пак настъпи неопределено мълчание, в което Фани схвана какво значеше да бъдеш британски поданик. Думите и като че направиха дълбоко впечатление както на анархистите, така и на офицера. Не бе лесно да я изтласка с удари — как можеха да го постигнат по друг начин — една чужда поданица, а още по-малко да я изложиш на куршуми, макар и предназначени за другиго.

Никой ли? — насмешливо произнесе водачът на анархистите. — Сеньора, струва ми се, че злоупотребявате с испанското търпение.

Гои бе напълно прав. На Фани пак се стори, че преговорите върху предупреждението, което внушаваше британското поданство, можеха да се протакат така само в Испания. И наистина, виждаше ясно, че анархистите, както и Розабланка сега не бяха наклонни да държат особено много сметка за британското влияние. Всички като че бяха обладани от някаква мрачна решителност и само кавалерството, което проявяваха към жените, ги възпираше да действуват.

Ставаше нещо необикновено тази нощ, нещо драматично и жестоко, но тържествено, което звучеше, еднакво в думите на анархиста, на йезуита и на поручик Розабланка. Дори видът на последния — Фани забеляза това едва сега — изглеждаше необикновен и тържествен в този късен час и при тия обстоятелства. Той бе облечен в небесносиня униформа, с висок позлатен хусарски шлем, на който се развяваше грива. През рамото му бе превързан жълт копринен ешарп, достигаш до коленете — цвета на императорска династия, която бе владяла Южна Америка, Куба и Филипините, — а върху гърдите му блестеше орденът на Изабела, обсипан с брилянти. Той имаше вид на човек, който иде от бал или от тържествена вечеря, а може би от същата вечеря, от която се бяха върнали страстната доня Инес и Мюрие. Но нима не бе променил униформата си още? Или пък идеше от поредния си бридж или покер след вечерята, която бе продължила до зори? Но в същия миг й дойде на ум, че така се обличаха аристократите от незапомнени времена, когато отиваха на война или на дуел, че тая традиция, може би продължаваше още в полка, в които служеше Розабланка, и че коприненият ешарп и орденът на Изабела сега значеха тържественост — в Испания всичко бе мрачно и тържествено — обявяване на война, на революция или на дявол знае какво. В тоя миг Фани стоеше между два настръхнали лагера, присъстваше на вечната драма в тая земя. От едната страна се намираха гладните работници от фабриките на Билбао, въоръжени с модерни автоматични пушки, а от другата — наварски взвод от заклети роялисти, водени от аристократа Розабланка и въоръжени с изхабено оръжие от Кубинската война. И Фани стоеше между тия, хора, които чакаха само да се оттегли, за да се хвърлят в борба помежду си. Да, тя наистина злоупотребяваше с испанското търпение. Стори й се, че това търпение се изчерпа най-напред у аристократа Розабланка.

— Момчета!… — тържествено и заповеднически извика той към анархистите, като вдигна голата си сабя във въздуха. — В името на новото правителство аз ви арестувам!

И тогава Фани разбра, че тази нощ в Пеня Ронда избухваше роялистки бунт, но това не я развълнува никак, защото сега мислеше само как можеше да спаси Ередиа. Може би Розабланка разчиташе на своето превъзходство на своя взвод от наварци или очакваше, че анархистите, неусетно заобиколени изцяло, щяха да се предадат, или най-сетне бе до такава степен опиянен от миража да се върне монархията, бе забравил всякаква предпазливост и не съзнаваше какво върши. Реакцията на анархистите последва мигновено. Автоматичните пушки изтрещяха зловещо, а след това се чуха два по-силни гърмежа от старите пушки на наварците. Розабланка изпусна сабята си във въздуха, главата му, покрита с хусарски шлем, клюмна напред, а след това целият се наклони бавно като пресечена топола и рухна на земята. Фани видя че ешарпът на императорска Испания се отъркаля в праха, а брилянтите върху ордена на Изабела светеха студено и жестоко под лунната светлина. Върху няколко места по небесносинята му униформа се появиха кървави петна.

Водачът на анархистите също бе ударен. Двата куршума, изстреляни от изкусни наварски стрелци, го улучиха добре. Той се бе подпрял на ръката си, за да води преговорите по-удобно, тъй като кашляше и храчеше непрестанно и лежането по корем зад автоматичната пушка задушаваше туберкулозните му гърди. И така в момента бе станал много добър прицел на войниците. А паднаха също и неколцина наварски хусари, чиито прадеди в миналия век са умирали също тъй славно за дон Карлос и дон Алфонсо, неукротими претенденти за испанския престол.

— Сержант Ибанес!… — високо извика монахът. — Не стреляйте повече!

Гласът му докара ново мълчание, което бе по-напрегнато и по-страшно от преди, защото сега наоколо се търкаляха трупове. Думите, които произнесе, подсказаха ясно, че влизаше в съзаклятието на роялистите. Той знаеше дори имената на сержантите от разбунтувания наварски полк.

— Сержанте, и ти ли си с кръвопийците? — попита един от анархистите.

— Аз съм за господ и за Испания — отговори сержант Ибанес с гърлен арагонски акцент.

Сержантът не се виждаше, защото бе залегнал някъде между войниците си, но думите му значеха, не бе роялист, а само ревностен католик, и затова казваше, че е само за господ и за Испания, а не за господ, за краля и за Испания!

— Братя!… — прозвуча отново силният глас на йезуита. Сега вече той се обръщаше към анархистите. Отведете ме, където искате, но пощадете живота на тия чужденци. — А после към Ибанес: — Сержанте,! приберете се в казармите и чакайте заповеди от полковник Хил!

Фани и Кармен се вкопчиха още по-здраво в раменете на монаха. Никаква земна сила не можеше да ги откъсне от него, а най-малко бяха в състояние да направят това войниците или анархистите, тъй като вече всички бяха залегнали и никой не смееше да мръдне от позицията си. Само йезуитът правеше отчаяни усилия да се отърве от жените и да не излага повече живота им. Но Кармен имаше мускули на пантера, а и тези на Фани не бяха по-малко здрави. И усилията му отиваха напусто. Мюрие се опита да му помогне. Фани го блъсна и изкрещя диво:

— Махай се, Жак!

Но Мюрие не се махна и не я изостави, а само се засмя горчиво и на Фани пак се стори чудно, че той можеше да се смее в такъв момент. Тогава й дойде на ум, че такъв бе характерът му, че той нито страдаше, нито се радваше, нито се страхуваше, нито можеше да се вълнува от нещо, а бе само отегчен до смърт от всичко, което бе преживял в продължение на няколко месеца, от любовта на доня Инес, от силата на Ередиа, от схоластиката на Оливарес, от вечерите на роялистите, от анархистите, от Розабланка и от лудостта на всички през тая нощ. И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света — лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко. Но може би тъкмо затова сега мозъкът му работеше трезво и той виждаше начин за спасяването на Ередиа, който другите не съзираха.

— Испанци!… — извика той гневно, сякаш се караше на немирни деца. — Тук е лагер за болни от петнист тиф. Има повече от двеста болни. Отец Ередиа и аз сме единствените лекари, а жените, които виждате, са единствените болнични сестри… Какво искате да направите? Да се разбягат болните ли? Да няма кой да ги събере ли? Да пламне цялата околност от петнист тиф ли?… Разум, испанци!… Позволете на жените и на нас да се оттеглим, а после се бийте помежду си, колкото искате!…

— Добре, чужденецо!… — отвърна един от анархистите, който бе поел ролята на падналия водач. — Скрийте се с попчето и жените. А ние ще се бием, защото това ни харесва. Разбираш ли?

Всички с изключение на Мюрие почувствуваха проникващата ирония на тия думи.

— Вдигнете ранените! — каза монахът. А после се обърна към сержанта. — Ибанес, върнете се в казармата!

— Не мога, отче — отвърна сержантът. — Аз имам заповед от дон Бартоломео да арестувам тия момчета.

— По-скоро, попе! По-скоро! — нетърпеливо произнесе анархистът. — Бягай с чужденците и се грижи за болните!

Монасите и шофьорите почнаха да пренасят ранените в една палатка на другия край на лагера. В палатката Мюрие се зае с умиращия анархист, а Ередиа се наведе над поручик Розабланка. Както анархистът, така и офицерът все още показваха признаци на живот, но агонията им настъпваше, ръцете им изстиваха. Коремът и гърдите на Розабланка бяха надупчени като решето. Той се свести за миг от инжекциите, които му направиха. Отец Оливарес му поднесе разпятието.

Офицерът го целуна. А после, мислейки, че около него се намираха войниците му, произнесе хрипливо:

— Войници!… За господ, за краля и за Испания!… пръстите му се сгърчиха, лицето му замръзна. А в това време Фани видя как умираше и анархистът. Той бе ранен в дробовете и червата и се бе свил като пукнат мях. От устата му течеше кръв, а жълтото му туберкулозно лице бе овлажнено от студена пот. той се свести от инжекциите, но отказа да целуне разпятието на Оливарес. Внезапно клепките му се повдигнаха, върху лицето му се показа усмивка.

В другия край на лагера бяха почнали да пеят. Това бе проточена и тъжна руска песен, която те пееха на испански, и в която се говореше за Волга за свободата и за смъртта и навярно бе бойната им песен, та затова предизвика усмивка върху лицето на умиращия.

— Viva!… Viva la libertad!’1… — прошепна той преди да умре.

Когато умря, върху лицето му имаше израз на човек, който знаеше защо бе живял и умрял, макар това, за което бе живял и умрял, можеше да бъде самата действителност или само мираж.

Умряха и двама от наварците, но те нямаха сили да целунат разпятието, нито да повторят думите, които произнесе началникът им, защото смъртта ги задуши. А третият, който бе тежко ранен, попита Ередиа:

— Отче, с кого е цивилната гвардия?

— Не зная, братко; струва ми се, че ще бъде против нас.

Професорът по схоластика почна да затваря клепачите на убитите и да скръства ръцете им върху гърдите им, за да приемат обичайната поза за всеки мъртвец, но не можа да затвори очите на всички, защото внезапно от другия край на лагера затрещяха пушки и бомби. Всички налягаха по земята, за да се спасят от заблудени куршуми, които почнаха да свистят около палатката. Фани бе до Мюрие и трепереше — чувството страх се бе събудило най-сетне у нея, тъкмо когато се намираха в безопасност. Инстинктивно улови ръката му. Всред трясъка на пушките и бомбите се чуха две по-силни избухвания и неочаквано целият лагер се обля в жълточервена светлина като зарево на пожар.

— Какво е това? — попита тя и почна да трепери по-силно.

— Огнехвъргачка — отговори Мюрие. — Войниците носеха огнехвъргачка… Боя се да не запалят палатката с медикаментите.

Заревото угасна, но последваха нови глухи избухвания и нови светлини. След малко се установи едно равномерно трептящо сияние на играещи пламъци и

——

1 Да живее!… Да живее свободата!

замириса на изгоряло, а гърмежите станаха по-редки, докато най-после замлъкнаха съвсем. Сражението не бе продължило повече от няколко минути. Ередиа и Мюрие се изправиха първи и като грабнаха лекарските си чанти, се затичаха към полесражението. Останалите ги последваха с носилки. Целият лагер бе обхванат от гъсти облаци черен дим, през които дискът на луната добиваше медночервен цвят. И тогава всички видяха, че в самия лагер бе станало нещо още по-страшно и непредвидено. Болните бяха изскочили от палатките си, тичаха в паника по всички посоки и мнозина се бяха разбягали вече в околността, за да разнасят епидемията. А тия, които имаха висока температура и нервни смущения, тичаха, падаха, бълнуваха, виеха диво с обезумели от ужас лица или зловещ вид. По заповед на Ередиа Оливарес, Гонзало и Доминго заедно с монахините се спуснаха да ги гонят, за да ги приберат, а Фани и шофьорите продължиха с носилките напред. Но прибирането на болните бе трудна работа, особено на тия, които бълнуваха и не разбираха нищо от увещанията. Пък даже и тия, които нямаха душевни смущения, бяха до такава степен обезумели от дима, гърмежите и светлините, щото нищо не можеше да ги вразуми. Почна гоненица, тичане между палатките, при което гонени и преследвачи се блъскаха непрекъснато в носилките и пречеха да се върви напред. Енергичният и съобразителен брат Доминго нанасяше юмручни удари на обезумелите и така ги поваляше на земята, а след това ги носеше по двама и хвърляше в палатките. Разбира се, така някои от болните, които имаха сърдечна слабост, можеха да умрат, но по-добре бе да умрат, отколкото да избягат и да разсеят още повече епидемията.

Брат Гонзало и тук показа оскъдна сила на нерви, защото виенето на болните го ужасяваше и цялата обстановка му напомняше картината на второто пришествие, та не можеше да овладее нервите си и тичаше с тракащи зъби, много по-изплашен от ония, които гонеше.

Отец Ередиа, Мюрие, Фани и шофьорите продължаваха да вървят напред и когато стигнаха до другия край на лагера, видяха много трупове и ранени, които стенеха и се търкаляха в локви кръв. Под лунната светлина тази кръв изглеждаше черна, а широко разтворените очи на убитите издаваха таинствен блясък. Палатката с медикаментите гореше, но без пламъци, и от нея излизаха само гъсти кълба дим. Спънаха се в няколко войнишки трупа, разкъсани от бомбите, и по-нататък, където лежаха анархистите, видяха човешки тела, които бяха облети от петролната смес на огнепръскачката — единственото надеждно оръжие на поручик Розабланка — които горяха. Гореше човешко месо и човешки дрипи. А най-ужасното, най-неописуемото бе, че едно от тия запалени тела се мяташе и гърчеше. Ередиа и Мюрие веднага веднага изтръгнаха от входа на съседната палатка едно платнище, увиха с него тялото на нещастника и така задушиха жестокия огън.

Когато го развиха, ръцете и краката му приличаха на изгорели главни, главата представляваше някаква ужасна лоена топка без образ на човек. На тая топка, — Фани видя с ужас това, — тая топка беше глава на все още жив човек, защото сред адската мъка и запазено съзнание продължаваше да стене. Внезапна слабост подкоси краката на Фани. Зави и се свят. Усети как загубва свят от това що виждаш. Усети как рухва на земята. Сътресението от удара при падането като че я свести за миг и тогава усети, как едната и ръка попада в нещо пихтиесто и лепкаво, в кръвта на един убит войник. Когато дойде на себе си, до нея стоеше Мюрие.

— Е… — прошепна той. — Насити ли се на Испания?

Изнемощяла от ужас, Фани остана да лежи в палатката си, а Ередиа и Мюрие отидоха да оперират и превързват ранените. Всички анархисти бяха избити. Изгорелият умря призори, но и Наварският взвод даде жертви, които не оправдаха подвига му. Тя почна да разсъждава. Очите и още бяха изпълнени с ужаса на хекатомбата, която видя преди малко. Мъчеше се да открие някакъв смисъл в станалото, нещо, което би могло поне да донесе след революцията да донесе подобрение на тая нещастна и вечно размирна страна. Всички изводи, до които стигаше, бяха абсурдни. Роялистите и фалангистите искаха да съборят републиката. Защо? Кой можеше да отстрани нещастието от Испания? Кралят, аристократите, фалангистите, иезуитите? Но всъщност те искаха да върнат мракобесието и фанатизмът. Те щяха да предизвикат нова още по-страшна революция! … Колко забъркано, колко неразбираемо бе всичко! Ала тя продължаваше да мисли, да разсъждава упорито, защото всичко, което бе преживяла през тази нощ, бе неописуемо и страшно, защото само диваците и животните приемаха ужаса и страданието, без да мислят, без да се питат откъде иде. И докато изток руменееше, докато зората на кървавия ден изгряваше и от Пеня Ронда долиташе ехото на гърмежите на започващата гражданска война — навярно и там се биеха, — Фани разбра най-после причината за всичко, разбра истината, която бе съвсем проста и която нито ученият археолог на Мериме, нито Дюма, нито Гутие, нито Мокле, нито всички дипломати и други зяпльовци и блудкави певци на романтика, и писатели с добър стил, които обикаляха Испания като панаир, не виждаха или виждаха, но криеха съзнателно. А тая истина беше, че в основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо. Че в Испания ситите бяха по-сити, а гладните по-гладни от другаде и че най-сетне в революциите гладните налитаха толкова по-яростно, колкото бяха по-гладни, а ситите ги подтискаха толкова по-жестоко, колкото по-ясно виждаха, че щяха да загубят богатствата си под напора на народа им. Да, това бе истината! … А всичко останало, което Фани видя тази нощ, върху което умираха романтиците, запльовците и писателите и което наричаха загадката на испанския характер — начинът по който загинаха анархистите, наварците и поручик Розабланка през тази нощ, се дължеше на отчаяната решителност от двете страни, на горещата кръв и слънцето, но не бе първопричината на изстъпленията. Първопричината бе гладът, защото ситите не обичаха да развалят спокойствието си освен, когато са заплашени или искат да си върнат привилегиите. Но къде бе мястото на Ередиа в това започващо клане? Не стоеше ли на страната на ситите със своята луда мечта за католическа империя, с фанатизма и подмолните действия на ордена си? Не съзнаваше ли заблудата си? Или бе лицемер? Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта и, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа, нещо хвърляше сянка върху личността му. Не бе ли един мрачен призрак на миналото, който щеше да изгори в пламъците на гражданската война? И тя почувствува изведнъж, че във всичко, което стана тази нощ, имаше някакъв смисъл, че животът се развиваше по неумолими закони, че от разрухата и смъртта на старото, болката и страданието се раждаше един нов свят.

На другия ден тя се събуди късно, защото призори бе взела едно от сънотворните хапчета на брат Гонзало. Главата й тежеше, клепачите й бяха подпухнали! Влезе Кармен и донесе закуската. Фани изпи кафето без да се докосне до сухарите, след това накара девойката да вдигне платнището пред входа. Пред очите й блесна пак неизменно синьото испанско небе с огнено слънце, което грееше безмилостно.

— Беше ужасна нощ, сеньора… — произнесе Кармен.

— Да, ужасна! … — потвърди Фани машинално Луминалът все още я държеше замаяна. — Не те ли е страх да стоиш повече тук?

— Не, не ме е страх, сеньора — отговори девойката В гласа й прозвуча нещо от гласовете, които се чуваха през нощта — една особена и мрачна решителност, която отсега нататък Фани щеше да чува от всички испански гласове.

— Кармен! … — произнесе Фани след малко. Това е за тебе!

Тя й подаде няколко едри банкноти — сума, достатъчна за една модестиля12 и за един работник да образуват семейно огнище в предградията на Билбао. Девойката я погледна забъркано.

— Вземи! … Тия пари ще ти потрябват, когато се омъжиш.

— Аз няма да се омъжвам, сеньора — внезапно заключи испанката.

— Как така?

— Сега е много трудно да се реши и да се омъжи едно момиче, сеньора.

— Защо?

— Защото времената станаха лоши.

— Не стигат парите ли?

— Не. Когато има работа, надниците на мъжете са достатъчни.

— Тогава какво?… Не те ли е искал някой? Кармен се усмихна горчиво:

— Имаше един младеж от Чамартии, които ме искаше … Работеше в тъкачните фабрики. Всички мислеха, че ще се съберем. И аз го обичах, но отказах…

— Защо?

— Защото беше анархист.

— Та що от това?

— О, сеньора… аз не можах, да се реша, Веднъж той каза…

Кармен замълча, сякаш това, което искаше да каже внезапно я изпълни с тъга, срам и негодувание.

— Какво ти каза?

— Разказваше ми често за идеите си…

Съвсем чудни. понякога страшни… Веднъж ми каза — гласът и бе сподавен и дъзмутен — че ако се оженим и аз та тръгна подир друг мъж… и дори да имам деца от този мъж, той нямало да ме убие… защото… такива били разбиранията им.

— О, той е казал твърде много за тебе — съчувствено произнесе Фани. — Очевидно, той се е шегувал!… Какво стана после?

— Оттогава не сме се виждали, сеньора.

— Сега не знаеш ли къде е?

— Мисля, че работи в тъкачниците на Бехар… или Бьлбао. Не зная.

— Как се казва?

— Хиасинто.

Добре. Вземи тия пари. Ще ти потрябват, когато се омъжиш за Хиасинто.

Но вместо радост при споменаването на това име от очите на девойката почнаха да се търкалят сълзи.

— Сеньора… може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне разпятието …

„О! … — помисли Фани. — Ти го жалиш повече за това, че не е целунал разпятието.“ И тя щеше да се разсмее, но изведнъж си спомни как загинаха анархистите през тази страшна нощ и как пееха за свободата, преди да изгорят живи. А може би и Хиасинто лежеше сега върху паважа на някоя улица в Билбао или захвърлен в трап.

Фани мушна насила парите в ръцете на девойката, Кармен не умееше да прави излияния, да обсипва с благодарности. Тя бе мълчалива и сдържана. Тя само наведе очи признателно и постави парите в пазвата си, в една кесия от платно, която носеше окачена на връв и в която слагаше всеки месец заплатата на своя честен мравешки труд.

Тя излезе от палатката и тръгна да търси Мюрие. Като минаваше през лагера, забеляза, че в някои от палатките, които снощи бяха пълни с болни, сега нямаше никого. Само агонизиращите, у които липсваше сила да се движат, и ония, които брат Доминго бе изловил и нахвърлял вътре, лежаха по леглата си и продължаваха да бълнуват.

Тя намери Мюрие при Оливарес и Ередиа. Тримата обсъждаха какво да направят, за да върнат избягалите болни. Докато очите на монасите пламтяха от треската пред новите събития, Мюрие изглеждаше кисел и заядлив. Фани тръгна към тях. Ередиа стисна ръката й:

— Благодаря ви, мисис Хорн!… Вие спасихте живота ми. Вие сте храбра жена.

Той каза само това. Нима можеше да почувствува и добави нещо друго? … Сега той бе опиянен от успеха на съзаклятието, от победата на роялистите. Сега гой мислеше за дон Луис де Ковадонга, за възстановяването на монархията, за могъществото на ордена си и католическата империя, за господ… Да, господ, господ над всичко! … Но Фани знаеше вече, че в краката на тоя ненаситен и жесток католически господ тази сутрин по цяла Испания се търкаляха хиляди трупове и безводната земя попиваше жадно потопи от гореща човешка кръв.

VII

Драмата в Пеня Ронда завърши с масови разстрели на републиканци — най-вече анархисти и комунисти, — които макар и пред дулата на пушките, отказваха да признаят новата власт и наричаха дон Бартоломео Хил кучи син и кръвопиец. Но бяха убити също и много аристократи — в сраженията или просто изклани в именията си от безимотни селяни, които въпреки щедростта на дон Луис де Ковадонга си оставаха заклети републиканци, защото новата власт бе почнала да им раздава земя. Други аристократи се бяха самоубили също в именията си било от малодушие, било от гордост, за да не бъдат блъскани от мръсните ръце на простолюдието. На Фани й дойде на ум, че навярно бе пострадала и страстната доня Инес, която имаше профил на Тицианова мадона, или че може би плебеите я бяха наказали много жестоко, принуждавайки я да търпи вонята им. Бяха избити също и много бедни селски свещеници — ужасният гняв на гладните се разливаше сляпо и безогледно, — свещеници, които служеха литургия на латински, без да я разбират твърде или даже никак, подобно на паството си, което слушаше литургията им, също без да разбира нищо. Тия свещеници — Фани ги виждаше да идват в болницата от далечни планински села и да се прекръстват, когато споменаваха името на краля — бяха мършави, с нечисти, мазни раса и се хранеха само два пъти на ден с кора хляб и миризливо козе сирене, тъй като заплатата им бе мизерна, а черковните доходи се изливаха от незапомнени времена в бездънните каси на архиепископи и кардинали. Бяха избити и монаси от древни ордени на изкуплението, които имаха за цел да умъртвят телата си с труд, бедност и лишения и така да възвисят духа. Монаси, които бяха истински служители на Христа, които се поддържаха само с хляб, варен нахут и вода, които ходеха гологлави и боси, облечени с раса от козя вълна, прожулващи телата им, монаси, които спяха в манастирите си на голите гранитни плочи без постеля, молеха се от полунощ до изгрев слънце, а след това нарамваха лопатите и отиваха да работят в полето или нивата на някой бедняк или да се грижат за болни в миризливи селски хижи, където никога не влизаше лекарски крак. Това бяха беззащитни фанатични души, които посрещаха куршумите на народния гняв учудено и кротко. Загинаха монаси августинци, които не принасяха никаква полза а само вреда, като възбуждаха завист и озлобяваха на рода с удобния си живот. Тия монаси живееха предимно в благословената от бога Андалузия в мраморни манастири всред палми, портокалови дървета и олеандри, носеха широки чисти бели раса, които не измъчваха тялото, и дървени сандали, които в горещия климат приятно разхладяваха краката им. Те бяха истински аристократи на мисълта и спокойствието, раз полагаха с грамадни библиотеки, говореха помежду си на латински, четяха и пишеха философски съчинения на латински, наслаждаваха се на битието от върховете на схоластиката и съзерцаваха бога сред удобства, добро ядене и тишина, така както американските туристи съзерцаваха катедралата в Толедо след пищен обяд в добър ресторант. Загинаха и йезуити от Дружината на Христа, не тъй древна като другите католически ордени, защото имаше зад гърба си само пет века история, през която се бе прочула с енергията, с упоритостта си, с кладите за езичници и еретици, със светата инквизиция, а най-вече с това, че се бъркаше във всички земни работи, свързани със сваляне и възкачване на крале. А загина най-сетне и епископът на Пеня Ронда, който малко прибързано бе решил да отслужи молебен за монархията, преди още наварците на дон Бартоломео да изчистят всички съмнителни елементи. Една млада испанка стреля с револвер върху епископа така че куршумът го удари в широкия и тлъст гръб покрит с брокат и дантели. След това почна отново да избива и дон Бартоломео. Аристократът дон Бартоломео Хил де Сарате избиваше плебеите така усърдно и така непоколебимо все в името на господ и на краля, че дори фалангистите — най-нова мода испански националисти — се уплашиха от него и поискаха от човека, който ръководеше бунта срещу републиката, да бъде сменен. Но този човек не ги чу, защото дон Бартоломео беше незаменим, фанатичен главорез, дори по-страшен от Писаро.

Между това от планините на Леон и Навара почнаха да се стичат доброволци с икони, кръстове и парченца от мощи на светии, нехранимайковци от всякакъв вид и дълбоко верующи голтаци, които кюретата ръсеха със светена вода. Между тях имаше престарели ветерани от Карлистката война, привърженици на дон Карлос или дон Алфонс от миналия век, старци, които едвам се крепяха на краката си, но бяха запасали патрондаши и стари пистолети и бяха дошли ей така, за слава, за да преживеят още веднъж възбудата на младините си и да насърчат синовете си да се бият по-добре за краля. А множеството ги акламираше, носеше на ръце и ревеше диво: „Да живее дон Луис де Ковадонга, да живее кралят!“ Фалангистите пък се усмихваха подигравателно, защото бяха решили твърдо да не допускат подобна напаст до испанския престол.

От планините слизаха и буйни арагонци, облечени в шалвари, пъстро извезани салтамарки и бели шаячни наметала. И те бяха препасани с патронташи, ками, стари пушки и стари пистолети от Кубинската война. Най-подир носеха мехове и бъклици с искрящо бяло вино, а бяха взели и китарите си, така че образуваха цели оркестри, под звуците на които красиви девойки танцуваха лота, болеро и фанданго. Това бяха богати арагонски скотовъдци, собственици на хиляди стада от планините, хора, независими и сприхави, ни благородници, ни плебеи, черен елемент и вечна грижа на централната власт от времето на Фердинанд и Изабела. По стар арагонски обичай те водеха със себе си ратаите, овчарите, слугите си, също въоръжени до зъби. Тия буйни, загадъчни мъже слизаха от планините си, без точно да знаят защо, просто тъй, защото кръвта им кипеше, а благородниците от равнината знаеха как да използуват това, и защото предусещаха, че долу почваше разправа която не можеше без тях. Всички тези безредни тллпи минаваха по шосето край лагера на път за Пеня Ронда, където кюретата им държаха огнени слова, а офицерите ги разпределяха на полкове и дружини и им даваха по-модерни пушки. Понякога Фани виждаше и неща, които ясно подсказваха какво щеше да се случи по-нататък. Все по-често от тия ликуващи тълпи се отделяха внезапно хора с висока температура, които почваха да бълнуват или припадаха от сърдечна слабост. а по корема им се явяваше изрив от червени петна. Бе петнистият тиф на испанската гражданска война, който скоро щеше да се разрасне като средновековна чума. А докато ставаше всичко това, правителственото радио повтаряше, че опитът на бунтовниците да вземат властта в Мадрид, Толедо и Барцелона пропаднал, че всички съзаклятници са избити, че Билбао и Барцелона се организираха работнически полкове и че не цялата флота и не цялата армия стояха, зад човека, който ръководеше бунта и настъпваше с мароканци в Андалузия.

С всеки изминат ден обаче сведенията ставаха все по-изобилни и все по-ясно се виждаше, че бунтът успява. Аристократите, черковниците, собствениците на ферми и малки богатства и всички набожни бедняци сияеха от щастие. Маркизът на Досфуентес даваше в имението си гала вечеря и даже устрои едно пиршество за народа, в което селяните по старинен обичай изпекоха един вол и пиха, колкото си искаха, вино от бъчвите на господаря. Отец Оливарес доказа на Фани и Мюрие с неопровержима логика, че сега комунистическата опасност в света ще бъде ликвидирана завинаги, Брат Гонзало прекарваше по цели нощи в параклиса, отправяйки към бога горещи молитви да подкрепи бунтовниците.

Само отец Ередиа оставаше мълчалив и сериозен, сякаш в събитията имаше нещо, което не се развиваше, според предвижданията му. Може би той си въобразяваше подобно на много други, че всичко щеше да свърши скоро, като пронунциаменто в някоя южноамериканска република, с бягството на председателя на републиката и арестуването на няколко генерали. Може би той мислеше, че войската и флотата, командуван от благородници и взели веднъж властта, щяха да поставят на престола веднага граф Ковадонга. Ала Фан знаеше, че монахът не бе нито толкова глупав, нито: толкова неосведомен, за да мисли така. Може би той виждаше, че борбата щеше да бъде упорита, жестока и продължителна, че щяха да се дадат хиляди жертви и от двете страни. едва ли предполагаше, че перспективите за тая борба и тия жертви щяха да се очертаят още веднага в такива чудовищни размери. Всеки път, когато Мюрие отиваше в Пеня Ронда, в имението на маркиз Досфуентес или при доня Инес, той се връщаше с известия, които показваха, сериозността на положението. Руски, френски, италиански и немски кораби пускаха котва в пристанищата на Испания и разтоварваха хиляди тонове убийствени модерни оръжия. Ако световната съвест искаше да спаси републиката, мракобесието желаеше да я повали. Авторитарните държави изпращаха под формата на доброволци собствени офицери и собствени войници, за да опитат в испанско месо новите си оръжия. Това, което се подготвяше, не бе Карлистка война, в която няколко банкери, романтични безделници и бедняци искаха да смъкнат от престола дон Алфонсо, за да поставят вместо него дон Карлос; това бе прелюдия и копнеж за ураган от убийства, който скоро щеше да помете цяла Европа, целия свят.

Фани мислеше за всичко това едно неделно утро след литургията, която отец Ередиа бе отслужил в черквата на Пеня Ронда. Тя се бе върнала от градчето преди него и почиваше на един стол зад палатката си, гледайки безплодната степ. След малко пристигна si монахът. Той слезе от една обикновена селска каруца и тръгна бавно из степта. Той правеше тази самотна разходка винаги след литургия, сякаш там — всред нажежения пясък и пожълтелите тръни — довършваше разговора си с бога. На връщане той забеляза Фани и свърна от пътя си към нея. Стори й се, че във високата му фигура, в бавните му крачки, в поставените му отзад ръце, които стискаха молитвеника, имаше нещо още по-самотно, по-замислено и по-трагично, отколкото в предишните дни. Той поздрави с мълчаливо кимване на глава и седна на стола, който Фани му изнесе от палатката. Финото му, гладко избръснато лице бе уморено и хлътнало. Тя съзна изведнъж, че монахът е разстроен от новините, които сигурно бе научил в града, че търсеше несъзнателно да разсее с нещо мисллта си. Може би той се намираше в ония редки минути на своя аскетичен живот, когато присъствието на Фани, на една светска жена, му ставаше приятно, минути, в които усещаше смътно нуждата от онова, което той фанатично и жестоко бе отхвърлил от себе си. Сега Ередиа изглеждаше слаб и уязвим. След като поговориха за безразлични неща, Фани го попита дали не би желал чаша уиски.

Не — каза той. — Аз не обичам уиски.

Той каза „не обичам уиски“, което в тоя момент означаваше, че би се съгласил да пие нещо друго. Фани поръча на Робинзон да донесе коняк. Ередиа изпи четири чаши — невъздържаност, която Фани виждаше за първи път у него. След това запали цигара и тъмните му очи се устремиха мрачно в нея. Тя бе в тънка бяла престилка с къси ръкави. Няколко минути, докато пушеше цигарата, погледът му се взираше в голите и ръце, в еластичната и трепкаща заобленост на гърдите й, които издуваха престилката. После изведнъж той отклони очите си от нея и се загледа в степта. Между веждите му се появи горчива, замислена бръчка. Не съзнаваше ли колко недопустима бе тази физическа съблазън за него, колко дълбока бе пропастта, която, го отделяше от света на тленните неща, от удоволствията, от Фани? Дали правилата на ордена му позволяваха изобщо да седи със светска жена пред бутилка коняк? Но под влиянието на физическото и нравствено напрежение, което преживяваше напоследък, той бе се отдал на тази слабост, на тази мигновенна жажда на девственото си тяло към жената, която го обичаше. Ала колко горчиво трябваше да бъде за него дори това невинно удоволствие — да я гледа при съзнанието, че то противоречеше на регулите на ордена, никога нямаше да я притежава, че друг вкусваше от удоволствието да я вижда така всеки ден! И може би като съзнаваше това, сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност. Да, в тоя момент — Фани бе сигурна в това, — в тоя момент той я желаеше ревнуваше, една мигновена, чисто физическа любов. чисто физическа ревност, един порив на плътта му който той бе допуснал у себе си против оброка си, против волята и разума си. Фани почувствува дълбока отмъстителна радост.

— Къде е Мюрие? — попита той.

— Отиде в града… или у маркиза. Не зная точно.

— Защо и вие не отивате с него?

— Мюрие става досаден в общество. Предпочита! да ми прави компания с чашата.

Ередиа се усмихна снизходително, сякаш искаше да каже: „Зная, че палатките ви са една до друга и от кога сте били любовници. Може би в часове на скука продължавате и сега. Но забавлявайте се, както искате. Това си е ваша работа.“ „Не те ли интересува?“, злобно попита тя с погледа си. „Не, никак“ — отговори той по същия начин с очи.

Изразът на лицето му стана пак спокоен и насмешлив, както в колежа „Ареналес“, както в деня на нейното пристигане тук, когато разкриваше с мълчаливия си поглед хитростите на преследването й. Той се бе заобиколил отново с неуязвимата броня на своето презрение към плътта и всички земни радости.

— Мюрие е симпатичен човек — произнесе той безразлично, сякаш само за да поддържа разговора. — Вие ли го накарахте да дойде тук?

— Да, аз.

— Постъпил е глупаво.

— Като мене?

— По-неразумно. Вие поне сте жена, а той мъж.

— Не всички могат да бъдат тъй безсърдечни като вас.

— Това е, предполагам, едно от многобройните определения за мене.

— Има и други, които предпочитам да замълча.

— Зная ги от черната легенда — произнесе той весело. — Понякога ви ги признавам и аз!… Но не съм толкова безсърдечен, колкото ви се струва.

— Зная… От време на време си позволявате безпътството да разговаряте с мене.

— Точно тъй! … Бихте се учудили, ако знаехте, че за регулите на ордена това е наистина безпътство.

— Тогава защо го вършите?

— Може би за ордена.

— Не ви липсва ловкост и в признанията.

— Та защо съм йезуит! … — разсмя се той добродушно, а после изведнъж гласът му стана сериозен и каза с поучителен тон: — Когато разговаряте с мене, не забравяйте че съм духовно лице. Чувствата, които са накарали да дойдете тук, вас и доктор Мюрие, не са християнски и затова разсъждавате така. Аз не познавам тия чувства. Нямам никаква представа за тях. Ь като духовно лице съм длъжен да ги осъдя, особено когато видя че водят някого към гибел. Утре лагерът ще се превърне в ад. Утре въшките ще пъплят навсякъде и заразата може да не пощади никого. Аз ще приема своята участ като християнин, но вие… вие и Мюрие?

— Само християните ли могат да приемат смъртта спокойно? — попита Фани.

— Да, само християните — фанатично потвърди той. — А истински християни са ония, които се жертвуват, за да спасят други… казвам, други, но не един! Това е ядката, неразрушимата и вечната същност на християнството. Ние сме дошли тук, за да я приложим. А вие? … Заради любовта си? Но да обичаш само един човек и да забравиш заради него другите, за нас това е егоизъм! Любовта, знаете за кое чувство говоря, е нещо съвсем лично, съвсем противоречащо на монашеската етика, съвсем недопустимо за нас. Тя е удоволствие, порив към земния живот, страст… и в тоя смисъл егоизъм!… Онази вечер вие ме прикрихте с тялото си от куршумите на анархистите, но не искахте ли да ме спасите само за себе си? Бихте ли направили същото за някого другиго? Ето, затова аз наричам за себе си любовта егоизъм. Това е, разбира се, чисто наш монашески възглед, който не бива да ви смущава, що се отнася до отношенията ви към другите хора. Ние се придържаме към него, за да служим по-добре на бога.

Той замълча. Погледите им се срещнаха отново всред това мълчание. Фани се усмихна тъжно, без гняв. Съзна само, че помежду им продължаваше да зее вечната пропаст, която нищо не можеше да изпълни. Но съзна също, че и той се измъчваше тайно под неясната логика на мислите си, под жестокото противоречие между аскетизма и мигновеното чувство, което го бе овладяло преди малко. Дойде й на ум, че преди да стигне сегашната йерархия в ордена си, той бе минал през всички степени на йезуитското образование, което развива гъвкавостта на интелекта до крайност. Той бе изучавал философия, теология и медицина, владееше изтънчено похватите на диспута, имаше практиката на семинарни упражнения, но сега — защото бе разстроен, защото се измъчваше — попадна изведнъж в мъгливи силогизми, в банални обяснения, които можеха да събудят у Фани само съжаление. Той бе смутен и като че усещаше нещо в самата действителност, което не можеше да бъде превъзмогнато от разума и чувството му. В мълчанието, което последва, той може би мислеше все пак за оная нощ, когато тя го прикриваше с тялото си от дулата на пушките. Дали това можеше да се нарече егоизъм… егоизъм от каквото и да било гледище?

Той разтърси нервно главата си, сякаш искаше да се отърве от някакъв невидим железен обръч, който я стискаше. Фани помисли, че той щеше да се съвземе и да продължи проповедта си. Но Ередиа не направи това. Лицето му остана бледно и неподвижно. Той продължаваше да съзнава безплодието на логиката, с която искаше да я убеди в нещо, в което сам не вярваше напълно и не можеше да преодолее. Дойде й на ум, че митична сила или тази вековна илюзия, от която извираше фанатизмът му, същата, която го бе накарала да забрави света и удоволствията и която стоеше над разума и логиката му, можеше да смаже веднага съмнението му, да върне отново предишното спокойствие на духа му. Но сега напрежението на събитията през последните дни и присъствието на Фани го бяха отдалечили от тази илюзия, която управляваше личността му. Той се чувствуваше безпомощен и се измъчваше… Да, измъчваше се може би не толкова от пламъка на това, което почувствува преди малко, от противоречията и съмнението си, колкото от тази отдалеченост на илюзията, която даваше смисъла на живота му. Той искаше да скрие това, но не можеше. В продължение на няколко секунди, от които Фани бе опиянена, очите му казваха: „Това, което мислиш и чувствуваш, е вярно, вярно… но важи само за двама ни. Ти никога не би могла да рискуваш и да пожертвуваш живота си за другиго и тъкмо това е, което подсказва силата на любовта ти, което ме изгаря и мъчи… Може би и аз те обичам така, може би и аз бих предпочел да пожертвувам живота си за тебе, а не за другиго, макар и със самоизмамата, че върша това с християнско чувство. Но това значи отстъпление от смисъла и целта на живота ми. Това е егоизъм… егоизъм по моята логика, по моя усет и моето чувство за бога, което ти си неспособна да разбереш.“

И може би ако той не бе монах и ако религията не му забраняваше да признава страстите си, които трябваше да бъдат невъзможни, недопустими у него, той щеше да излезе от мълчанието си, да й каже с думи всичко това. Но докато Фани четеше в очите му, виждаше ясно как аскетичното безумие на волята му, го завладява отново. Още веднъж той се отричаше от любовта си и от себе си, за да отдаде по-пълно живота си на ордена, на католическата черква, на тоя жесток бог, в когото вярваше. В себеотрицанието му имаше някакво мухлясало нравствено величие, което Фани съзнаваше, но не можеше да възприеме, защото бе отблъскващо, защото в него имаше нещо жестоко и мрачно, което го обезценяваше напълно, което караше живота да увяхва и убиваше всяка радост от него. Ала каквото и да бе това безумие, то подкрепяше Ередиа. Кризата, която преживяваше, докато разговаряше с Фани, бе удвоила силите му. Лицето му се успокои и проясни. Очите му пак гледаха фанатично, готови да изгорят с огъня си всекиго, който би дръзнал да се изпречи на пътя му към бога.

— На кой бог служите? … — избухна тя внезапно, оскърбена от омразата на погледа му. — Къде се намира тоя бог? В тревата, в насекомите, в петнистия тиф или в черквата на Пеня Ронда? Или може би в сърцето и разума ви! … Та нима вие имате сърце? Не! … Вашият бог не съществува! Вашият бог е студена, безчувствена, гибелна фикция на разума, която ви владее, защото нямате сърце, защото тази фикция е убила всичко човешко у вас…

И тя даде воля на истерията си, обсипа го с упреци, хулеше бога, черквата, религията… Той се опитваше да я успокои, но тя го прекъсваше яростно и почваше да го оскърбява и да кряска отново. А когато най-сетне той не можа да издържи и излезе от палатката, тя се успокои изведнъж. След това се загледа след него в изгорялата степ, в жарта на синьото небе и почувствува пустота и отчаяние.

Републиканските и бунтовническите генерали прегрупирваха войските си, оформяваха стратегията си.

По шосето за Медина дел Кампо се проточваха дълги колони от моторизирана артилерия. Пристигаха танкови батальони, чиито войници носеха испански униформи, но говореха италиански или немски. По синьото небе минаваха бързо като стрели изтребители и плавно летящи бомбардировачи. Републиканците почнаха да чувствуват липса на модерно оръжие, но затова пък червените работнически полкове се биеха по-планомерно и образуваха клещи около въстаналата област, командувана от дон Бартоломео. Много благородници се записаха в армията, други прехвърлиха границата. Доня Инес също се опита да прехвърли границата, но се уплаши от нападенията на червените гериляски#1 отреди, които действуваха из Пиренеите, и реши да остане в имението си, пазено от цяла рота наварски стрелци. Мюрие се насити скоро на зрелите й прелести и почна да флиртува с две благородни сеньорити, които от набожно усърдие направиха опит да работят в лагера на тифозните. Те бяха решили да станат дори монахини, понеже годениците им паднаха за господ и за краля още в първите сражения. Но миризмата на болните и лилаво-синкавите трупове ги докараха до ужас още първия ден. Заместиха ги прости девойки от народа, които бяха свикнали да гледат смъртта и страданието по-твърдо.

А епидемията се разпростираше, обхващаше все нови и нови селища, ставаше все по-смъртоносна и по-жестока. Селските кюрета твърдяха, че това е бич божи, изпратен за червените, но на простия народ не бе ясно защо тогава от болестта умираха и самите кюрета. Според пресмятанията на брат Доминго (той обикаляше селата, без да се бои от комунистите) в околията на Пеня Ронда имаше не по-малко от хиляда и петстотин болни, които лежаха неприбрани в тъмни хижи всред дрипи, мръсота и въшки. А в лагера имаше само двеста легла. Болните пристигаха в каруци, натоварени на коне, носени на ръце от роднините си или просто вървяха сами, водени от брат Доминго, и се сгромолясваха от изтощение, щом пристигнеха до лагера. Понеже леглата не стигаха, отец Ередиа заповяда да поставят нещастниците върху слама, покрита с платнища. Когато и палатките се оказаха недостатъчни, йезуитите оградиха една част от поляната с дъски и хвърляха вътре новопристигналите болни под адския пек на слънцето, докато направят по-удобни навеси със сянка. Между болните имаше деца, бременни жени, старци и млади мъже, повалени от болестта по пътя за казармата. Едни бълнуваха и крещяха за някаква неясна правда, други призоваваха Христос, Богородица и светиите, трети понасяха болестта мълчаливо и умираха със стиснати зъби. В черните им, пронизващи испански очи гореше безмълвна мъка, някакво ужасно, трогателно примирение пред смъртта, сякаш всичко, което ставаше, бе неизбежно и естествено от незапомнени времена като войните, сушата и глада в тая страна. А над лагера, над кошарата, натъпкана с човешки добитък, грееше тропическо слънце, висеше кошмарен оловносин зной и смрад на мръсни тела, на пот, на дрипи, на мизерия … Положението се усложни, когато дон Бартоломео в пристъп на санитарна предвидливост за войските си реквизира трите машини в които се изпарваха дрехите. С голям труд отец Ередиа го убеди да върне поне една от машините. Болните прииждаха и положението ставаше все по-лошо. Много продукти и медикаменти от първа необходимост поскъпнаха или изчезнаха съвършенно от пазара, изпокрити от набожни привърженици на дон Луис де Ковадонга, който всред роялисткото опиянение запази най-хладнокръвен търговски разсъдък.

Запасите от храна и сапун, с които разполагаше болницата намаляваха бързо. Нямаше вече никакви изгледи да се получава редовна държавна субсидия от института по опитна медицина и потдръжката, която даваше ордена. Бъркотията бе всеобща. Не можеха да се привеждат никакви суми. За да не гладуват болните Фани почна да дава от наличните суми, с които разполагаше. Най-лошото бе че самите продукти се изчерпаха постепенно от областта, дон Бартоломео, който се интересуваше само от военната страна на въпросите реквизираше всичко за армията си, а безсъвестни търговци продаваха месото и зехтина на баснословни цени. За чиновниците и бедното население почнаха мрачни месеци на глад. Персоналът на болницата прояви първите признаци на деморализиране. Двама от шофьорите, от благочестив предлог, че отиват да се бият за господ и краля, напуснаха лагера и избягаха при червените в Билбао. За да стегне дисциплината, отец Ередиа, събра низшия персонал и призова върху изменниците божия гняв и вечните мъки на ада. Смъртността между болните се повиши до такава степен, щото понякога не успяваха да заравят мъртвите и зловонието на труповете отравяше въздуха. Наличието на младите иезуити помагаше за милосърдните грижи, както и за телата им приживе. Гонзало бе натоварен да опява мъртвите само в делнични дни и да води най-точни списъци кой кога е умрял и кога трябва да се отслужи панихида. Тия всекидневни опела и панахиди отнемаха на Гонзало твърде много ценно време, което би могъл да посвети с по-голяма полза на живите. Той се бе особено възгордял от отговорната функция, която му възложиха — да бъде посредник между живота и вечността. Когато отиваше на опело, кроткият израз на смиреност и нищожество върху лицето му изчезваше винаги въпреки старанието да го запази. Той минаваше през лагера с възвишено мълчание, с бавните тържествени стъпки на кардинал и подрънкваше кадилницата си по същия суетен начин, по който някой сержант от цивилната гвардия в Севиля подрънква сабята си, когато отива на бой с бикове. Тия погребални церемонии се извършваха в една долчинка на степта близо до лагера в късните часове на деня, когато слънцето залязваше. Обикновено нареждаха мъртъвците в дълга редица, над която се виеха гъсти рояци от златистосини и зелени мухи, а след опелото ги хвърляха без ковчези в общата яма. Докато слънцето потъваше в червената мъгла над запад и степта се заливаше от кървавата светлина, брат Гонзало пееше латински молитви и размахваше кадилницата си, гледайки живите заплашително. Това бяха единствените часове, в които той поради екстаза си не се страхуваше от въшките и заразата.

Всички усилия да се ограничи епидемията с помощта на служебни лекари и на административните власти отиваха напусто. В Пеня Ронда имаше околийски лекар. Казваше се дон Еладио Родригес. Той беше дребен, мършав човечец с козя брадичка и многобройна челяд, която се чудеше как да изхрани. Той идваше много често в лагера не толкова да се осведоми за изхода на епидемията, колкото да убеди за лишен път отец Ередиа, че никога не е бил републиканец, както навярно биха твърдели неприятелите му. Всъщност той нямаше никакви неприятели. Той беше само нещастен беден човек, каквито са повечето хора с висше образование в Испания. Единствената му и кошмарна грижа се състоеше в това — да не бъде уволнен от новия общински съвет, тъй като в къщи чакаха за хляб дванадесет гърла. Колкото за самата епидемия, той не се вълнуваше никак от нея и я считаше почти като самия

Гонзало

явление, подобно на лятната диария на кърмачетата. Той заяви дълбокомислено пред Фани и Мюрие, като че сам бе открил този факт, че всяка епидемия след избухването си достигала до една кулминационна точка, след което от само себе си почвала да отслабва. Така че според дон Еладио човек просто трябваше да се уповава на този закон и да чака отслабването й. В действителност поради бъркотията в администрацията всички трябваше да се примирят именно с тази печална необходимост.

Но епидемията все още не бе достигнала кулминационната точка на дон Еладио и продължаваше да се засилва. За това допринасяха мобилизирането на наборите, движението на войските, бедността, гладът, невежеството и пълната невъзможност да се приложат санитарни мерки. С голям труд и настойчивост старите кармелитки успяваха да очистят от въшки поне оздравелите, които излизаха от лагера. Поради непрекъсната употреба дезинфекционната машина се повреди. Това беше истинска катастрофа. Не можеше да се поправи, защото железарите и механиците в града бяха мобилизирани или забягнали в Билбао. Тогава Ередиа даде заповед да се изваряват дрехите в казани за готвене. Но това бе недостатъчно дори за дрехите на персонала. Фани и Мюрие почнаха да откриват все по-често въшки върху престилките си. Долорес, една от кармелитките и двамата испански шофьори, които бяха останали, се заразиха от болестта. Понеже нямаше кой да ги замества, работата на здравите се удвои. Долорес оздравя, но кармелитката, тъй ценна със своето фаталистично себеотрицание, и двамата шофьори умряха. Резултатите от ваксината, след като се приложеше върху тях законът за вариационната статистика, се оказаха напълно отрицателни. Мюрие се хилеше злобно и разправяше на отец Оливарес, че за да не се зарази от петнист тиф, ще разчита изключително върху божията помощ.

През тези кошмарни дни, изпълнени със смъртна опасност, Фани продължаваше да работи усърдно в палатките, изпитвайки мрачно опиянение от горчивина и злорадство. Всеки нов ден нанасяше нови, по-силни и по-жестоки удари върху предприятието на отец Ередиа. Болницата, която трябваше да разнесе слава на йезуитския орден и на войниците на Христа, се превръщаше неусетно в купища от мръсна слама, от въшливи дрипи и посинели трупове.

Понякога Фани виждаше монаха, когато той изчезваше от склада за съестни продукти, където отиваше да провери последните остатъци от сухари, зехтин и сирене. От денонощното напрежение и грижи, които го измъчваха, лицето му бе станало съвсем мършаво. Той вървеше малко прегърбен, с бавната си, привидно флегматична походка, стискайки в ръцете си неизбежния молитвеник. Фигурата му изглеждаше изнурена, отчаяна. Но когато тя се взираше в очите му, откриваше в тях същия огнен поглед, същата решителност и неуязвима воля, която познаваше вече и която щеше да го накара да остане в лагера докрай, докато самият той или последният болен умре от петнист тиф. Той отговаряше на погледа й спокойно, невъзмутимо, сякаш всичко, което ставаше наоколо, бе в реда на нещата и не го смущаваше ни най-малко. и може би наистина всичко му се струваше така, може би наистина пречките удесеторяваха силите му… Още веднъж той бе излязъл по-силен от нея, още веднъж той бе отскочил на неизмеримо разстояние от нея в недостъпната и гранитна крепост на своя фанатизъм, на своя орден и на своя ужасен католически бог. И още веднъж тя съзна, че нямаше нищо по-непостижимо от този мъж. Но колкото по-ясно усещаше това, толкова по-силно я обземаше дива и сляпа ярост срещу него. Как искаше да види тя този силен характер унизен, тази стоманена воля пречупена, този адски бог, който му даваше сила, сринат на земята! … Как жадуваше да накара тия твърди монашески устни да затрептят от смущението на страстта, да потопи това силно и младо тяло на девствен жрец в кощунството на смъртния грях! Но това бяха само отмъстителни и сладостни желания в самотната нощ, които правеха безсъницата й още по-мъчителна. На другия ден, когато влизаше в палатката на болните и погледите им се срещаха, тя съзнаваше отново своето безсилие, своето нищожество пред него.

Но в кратките мигове, в които оставаха сами един с друг, той не я убеждаваше вече да напусне лагера, защото нейното заминаване щеше да бъде равносилно на катастрофа. Сега тя бе необходима за болницата. Сега тя можеше да работи почти тъй, както Гонзало и Доминго, да приготовлява лекарства, да прави инжекции, да анализира урина и кръв, да попълва болнични листове, а даже да води и счетоводната книга, чиито дефицити уравняваше със собствени средства извън уговорените суми, които внасяше за издръжката на болницата. Сега тя бе необходима за болницата с парите си, с опитността си, със себеотрицанието си. И затова сега Ередиа бе тъй кротък… Да, тази мисъл на ожесточеното й въображение не бе твърде далеч от истината, от самата действителност. Тя виждаше пред себе си един йезуит, ужасен, фанатичен, безскрупулен и жесток. Разбираше напълно характера и действията му. Сега тя не трябваше да се трогва повече от това мършаво лице на светия, от тия магнетични испански очи, от тоя инквизитор на двадесетия век. Сега тя можеше без никакво угризение да влезе посред нощ в палатката му, да увисне на шията му, да постигне напълно целта, за която бе дошла тук — това нямаше да го оскърби или възмути ни най-малко, стига само тя да продължаваше да работи все тъй усърдно в болницата и да покрива дефицита й със собствени средства…